Жертвата

Шести ден, 18:18

Свестих се на леглото си в жилищния отсек. Климатикът ревеше толкова силно, че стаята ехтеше като летище. Със замъглени очи се замъкнах до вратата. Беше заключена.

Известно време удрях с юмруци по нея, ала никой не ми отговори, дори когато започнах да викам. Отидох при малкия терминал на бюрото и включих компютъра. Отвори се меню и потърсих някакъв интерком. Не открих нищо подобно, макар че доста време рових из интерфейса. Трябва да съм задействал нещо, защото се отвори прозорец, в който се появи усмихнатото лице на Рики.

— А, събуди се най-после. Как си?

— Отключи проклетата врата.

— Вратата ти заключена ли е?

— Отключи я, по дяволите!

— Беше само за твоя защита.

— Отвори вратата, Рики.

— Вече го направих. Отворена е, Джак.

Отидох при вратата. Имаше право — веднага се отвори. Погледнах ключалката. Имаше допълнително резе, някакъв механизъм с дистанционно управление. Трябваше да го облепя с лепенка.

— Няма да е зле да вземеш душ — каза Рики от монитора.

— Ще взема. Защо климатикът работи толкова шумно?

— Включихме го на пълна мощност — поясни той. — За всеки случай, ако са останали още частици.

Потърсих дрехи в сака си.

— Къде е душът?

— Искаш ли помощ?

— Не, не искам помощ. Просто ми кажи къде е проклетият душ.

— Май си ядосан.

— Майната ти, Рики!

Душът помогна. Двайсетина минути останах под горещите струи. Имах много охлузвания — по гърдите и по бедрото, — но не си спомнях как съм ги получил.

Когато излязох, заварих Рики да седи на една пейка.

— Много съм загрижен, Джак.

— Как е Чарли?

— Изглежда, ще се оправи. Спи.

— Заключи ли и неговата стая?

— Джак, разбирам, че си преживял премеждие, и искам да знаеш, че всички сме ти много благодарни за това, което направи… Искам да кажа, компанията ти е благодарна и…

— Майната й на компанията.

— Разбирам, че си ядосан, Джак.

— Остави глупостите, Рики. Не получих абсолютно никаква помощ. Нито от теб, нито от никой друг.

— Сигурен съм, че ти е изглеждало така.

— И си беше точно така, Рики. Просто никой не ми помогна.

— Джак! Моля те. Опитвам се да ти се извиня за всичко. Чувствам се ужасно. Наистина. Ако можех да променя нещата, повярвай ми, щях да го направя.

Погледнах го.

— Не ти вярвам, Рики.

Той се усмихна чаровно.

— Надявам се след време да ми повярваш.

— Няма.

— Знаеш, че винаги съм ценял нашето приятелство, Джак. Това винаги е било изключително важно за мен.

Просто го наблюдавах. Рики изобщо не ме слушаше. На лицето му се бе изписала глупава куха усмивка. Дали се друсаше? Определено се държеше странно.

— Е, както и да е. — Той дълбоко си пое дъх и смени темата. — Джулия пристига, това е добра новина. Трябва да се появи по някое време довечера.

— Аха. Защо идва?

— Ами сигурно защото се тревожи за тези рояци бегълци.

— Много ли е разтревожена? Защото тия рояци сте можели да ги унищожите преди седмици, веднага след първата проява на еволюционните модели. Но не сте го направили.

— Да. Проблемът е, че тогава никой не разбираше…

— Според мен сте разбирали.

Рики успя да си придаде несправедливо обвинен и малко обиден вид. Само че започваше да ми писва от игричките му.

— Рики — казах аз. — В хеликоптера пътувах с неколцина души от връзките с обществеността. Кой им е съобщил, че има проблем?

— Не съм чувал за никакви хора от връзките с обществеността.

— Казали са им да не слизат от хеликоптера. Че тук било опасно.

Той поклати глава.

— Нямам представа. Не знам за какво говориш.

Вдигнах ръце и излязох от банята.

— Наистина! — извика подире ми Рики. — Заклевам се, не знам абсолютно нищо по този въпрос!

След половин час Рики ми направи мирно предложение, като ми донесе липсващия код. Беше кратък, само един лист.

— Съжалявам — рече той. — Отне ми доста време, докато го открия. Преди няколко дни Роузи прехвърли офлайн цяла поддиректория, за да поработи върху част от нея. Сигурно е забравила да я премести обратно. Затова я нямаше в главната директория.

— Аха. — Прегледах листа. — Върху какво е работила?

Рики сви рамене.

— Нямам представа. Върху някой от другите файлове.

— Рики, тоя код ми се струва почти същия като оригиналния.

— Да, така е. Всички промени са минимални. Не знам защо го направи на въпрос. — Той пак сви рамене. — Искам да кажа, още щом изгубихме контрол над рояка, точният код ми изглеждаше несъществен. И без това не можеш да го промениш.

— И как изгубихте контрол? В тоя код няма еволюционен алгоритъм.

Рики разпери ръце.

— Ако знаехме как, Джак, щяхме да сме наясно с всичко. Нямаше да се озовем в тази каша.

— Но аз съм тук, за да ви консултирам за кода, който написа моят отдел, Рики. Казаха ми, че агентите губели целите си.

— Според мен преустановяването на радиоконтрола е равносилно на изгубване на целта.

— Само че кодът не е променен.

— Виж, на никой не му пукаше за самия код, Джак. Проблемът беше в последиците. В поведението, което произлиза от кода. Ето в това искахме да ни помогнеш. Защото това все пак е твоят код, нали така?

— Да. А това е вашият рояк.

Той виновно сви рамене и излезе. Известно време позяпах листа, после се зачудих защо ми го е разпечатал. Така не можех да проверя електронния документ. Може би Рики криеше друг проблем. Може би кодът всъщност бе променен, но той не искаше да ми го покаже. А може би…

По дяволите! Смачках листа и го хвърлих в кошчето за боклук. Решението на проблема не беше компютърен код. Поне това бе ясно.

Мей седеше пред монитора си в биологичната лаборатория, подпряла брадичка върху юмрука си.

— Добре ли си? — попитах я.

— Да. — Тя се усмихна. — Ами ти?

— Само съм уморен. И пак ме заболя глава.

— И мен. Но моето главоболие май че е от тези бактериофаги. — Мей посочи черно-белия микроскопски образ на екрана. Вирусът приличаше на минометен снаряд — заострена, напомняща на луковица глава и по-тънка опашка.

— Това ли е новият мутант, за който ни разправяше? — попитах.

— Да. Вече изключих от линията единия ферментационен резервоар. Сега производството е с шейсет процента мощност. Не че има значение.

— И какво правиш с тоя резервоар?

— Тествам антивирусни реагенти — отвърна тя. — Запасите ми са ограничени. Не сме подготвени да анализираме контаминанти. Правилникът изисква само да изключим резервоара и да го почистим.

— Защо не го направи?

— Сигурно по-късно ще се наложи. Но тъй като става въпрос за нов мутант, реших, че е по-добре да потърся реагент. Защото ще им трябва за бъдещото производство. Искам да кажа, че вирусът пак ще се появи.

— Смяташ, че повторно ще еволюира, така ли?

— Да. Сигурно повече или по-малко вирулентен, но общо взето същият.

Кимнах. Знаех за това от работата с генетичните алгоритми — програми, специално създадени да имитират еволюция. Повечето хора си представят еволюцията като едноактен процес, като стечение на случайни събития. Ако динозаврите не са били унищожени от астероид, бозайниците нямало да вземат връх. Ако на сушата не била изпълзяла някоя риба, все още всички сме щели да сме във водата. И така нататък.

Това е вярно, но еволюцията има и друга страна. Някои форми и начини на живот постоянно се повтарят. Например в хода на еволюцията паразитизмът — едно животно, което живее от друго — много пъти се е развивал независимо. Той е сигурен и следователно устойчив начин за взаимодействие между формите на живот.

Подобно явление се наблюдава и при генетичните програми. Те проявяват склонност към някои изпитани решения. Програмистите наричат този феномен „върхове в терена на годност“ и го моделират като триизмерна планинска верига. Ала истината е, че еволюцията има и своята стабилна страна.

И едно от сигурните неща в нея е, че във всяка гореща бактериална супа рано или късно попада вирус. И ако не успее да зарази бактериите, този вирус мутира във форма, която постига тази цел.

Като се има предвид, че еволюцията се изучава от сто и петдесет години, е изненадващо, че не знаем почти нищо за нея. Старите идеи за оцеляването на най-годните отдавна са излезли от мода. Тия възгледи бяха и наивни. Мислителите от XIX век са виждали еволюцията като борба със зъби и нокти и са си представяли свят, в който по-силните животни убиват по-слабите. Не са взимали предвид факта, че по-слабите неизбежно стават по-силни или реагират по друг начин. Което, разбира се, става винаги.

Новите идеи подчертават взаимодействията при постоянно еволюиращите форми. Някои говорят за еволюцията като за надпревара във въоръжаването — имат предвид постоянно ескалиращи взаимодействия. Атакуваното от вредител растение създава пестицид в листата си. Вредителят придобива резистентност към пестицида, затова растението създава по-силен пестицид. И така нататък.

Други говорят за този модел като за коеволюция, при която две или повече форми на живот едновременно еволюират в търпимост помежду си. Нападнатото от мравки растение еволюира така, че да търпи мравките, и дори започва да произвежда специална храна за тях по повърхността на листата си. В замяна мравките го пазят и хапят всяко животно, което се опита да яде листата. Съвсем скоро нито растенията, нито мравките могат да оцелеят едни без други.

Този модел е толкова фундаментален, че мнозина го смятаха за истинската същност на еволюцията. Паразитизмът и симбиозата са действителната основа на еволюционната промяна. Тия процеси още от самото начало лежат в сърцето на всяка еволюция. Лин Маргуляс се бе прочул, доказвайки, че бактериите са образували ядро, като са погълнали други бактерии.

През XXI в. вече е ясно, че коеволюцията не се ограничава до двойки същества в някакъв самотен танц. Има коеволюционни модели с три, десет или n форми на живот, където „n“ може да е абсолютно всяко число. Атакувана от множество вредители, царевичната нива развива множество защитни механизми. Растенията се борят с плевелите, вредителите се борят с други вредители, по-големите животни изяждат и растенията, и вредителите. Резултатът от тези сложни взаимодействия постоянно се променя, постоянно еволюира.

И е непредвидим.

Тъкмо затова бях толкова ядосан на Рики.

Когато бе установил, че не може да контролира рояците, той трябваше да се е досетил за опасностите. Беше безумие да стои със скръстени ръце и да ги остави да еволюират. Рики бе умен и знаеше за генетичните алгоритми, познаваше биологичната история на съвременните тенденции в програмирането.

Знаеше, че самоорганизирането е неизбежно.

Знаеше, че еволюиращите форми са непредвидими.

Знаеше, че еволюцията означава взаимодействие с n форми.

Знаеше всичко това и въпреки това не беше направил нищо.

И Джулия не бе направила нищо.

Отбих се при Чарли. Той още спеше в стаята си. По коридора мина Боби Лембек.

— Откога спи?

— Откакто се върнахте. Около три часа.

— Не мислиш ли, че трябва да го събудим и да видим как е?

— Не, нека спи. Ще го събудим след вечеря.

— Кога е вечерята?

— След половин час. — Той се засмя. — Аз готвя.

Това ми напомни, че трябва да се обадя вкъщи, затова се прибрах в стаята си и набрах номера. Отговори Елън.

— Ало? Кой е?

Говореше нервно. Чух, че Аманда плаче и Ерик крещи на Никол.

— Никол, спри!

— Здрасти, Елън — казах аз.

— О, слава Богу! — възкликна тя. — Трябва да поговориш с дъщеря си.

— Какво става?

— Един момент. Никол, баща ти е. — Усетих, че й протяга слушалката.

Пауза, после:

— Здрасти, татко.

— Какво става, Ник?

— Нищо. Ерик е отвратително изчадие. — Делово.

— Искам да знам какво направи на брат си, Ник.

— Татко… — Тя сниши глас и зашепна. Разбрах, че е затулила устата си с длан. — Леля само ни се кара…

— Чух те — обади се от разстояние сестра ми. Но поне Аманда бе престанала да се дере. Елън я беше взела на ръце.

— Ти си най-голямото дете вкъщи, Никол — казах аз. — Разчитам на теб да държиш фронта, докато ме няма.

— Опитвам, татко. Само че той е пуешки гъз.

От разстояние:

— Не съм! Ти си лайно от пор!

— Нали го чу, татко!

Ерик:

— Да ти наврат триметров прът в гъза!

Погледнах монитора пред мен. Той показваше образи от всички охранителни камери. Видях мотора, паднал настрани пред вратата на електростанцията. Друга камера беше насочена към склада, чиято врата се люлееше на вятъра. Вътре се очертаваше трупът на Роузи. Днес бяха загинали двама души. Едва не бях умрял и аз. И сега семейството ми, което до вчера бе най-важното нещо в моя живот, ми се струваше далечно и незначително.

— Много е просто, татко — с най-разумния си глас на възрастна каза Никол. — С леля Елън се прибрахме от магазина — тя ми купи много хубава блуза за представлението, и после Ерик влезе в стаята ми и събори всичките ми книги на пода. Казах му да ги вдигне. А той ми каза оная дума, дето започва с „к“. Затова го ритнах по задника, не много силно, взех му Джи Ай Джо и го скрих. Това е.

— Взела си му Джи Ай Джо? — попитах аз.

Джи Ай Джо беше най-важната вещ на Ерик. Той си приказваше с Джи Ай Джо. Джи Ай Джо спеше на възглавницата до него.

— Ще му го дам веднага щом вдигне книгите ми.

— Ник…

— Ама той ми каза, че…

— Върни му Джи Ай Джо.

Картината на екрана се променяше през една-две секунди. Чаках да се върне образът от склада. Нещо ме глождеше.

— Това е унизително, татко.

— Ник, ти не си му майка…

— А, да, и тя беше тук за около пет секунди.

— Идвала си е вкъщи, така ли?

— Обаче трябваше да излезе. Голямата изненада! Трябвало да гони самолета.

— Аха. Никол, трябва да слушаш Елън…

— Татко, казах ти, че тя само…

— Защото тя командва, докато ме няма. Като ти каже да направиш нещо, ще я слушаш.

— Това е абсурдно, татко. — С гласа си на съдебен заседател.

— Това е положението, миличка.

— Но…

— Никол. Това е положението. Докато се върна.

— Кога ще се прибереш?

— Сигурно утре.

— Добре.

— Разбрахме ли се?

— Да, татко. Сигурно ще получа нервна криза.

— Тогава обещавам веднага щом се прибера, да ти дойда на посещение в лудницата.

— Много смешно.

— Дай да говоря с Ерик.

Проведох кратък разговор с Ерик, който на няколко пъти ми заяви, че не било честно. Казах му да подреди книгите на Никол. Той отговори, че не ги бил съборил, станало случайно. Казах му въпреки това да ги подреди. После набързо се чух с Елън. Окуражих я, доколкото можех.

По някое време камерата отново показа склада. И пак видях люлеещата се врата. Към входа водеха четири дъсчени стъпала. Всичко изглеждаше нормално. Не знаех какво ме е обезпокоило.

И изведнъж разбрах.

Трупа на Дейвид го нямаше. Бях видял Дейвид да изпълзява през вратата, следователно трябваше да е навън. Като се имаше предвид слабият наклон на терена, можеше да се е претърколил на няколко метра, но не повече.

Нямаше труп.

Обаче можеше да греша. Или го бяха изяли койоти. Във всеки случай сега на монитора се виждаше друг образ. Реших да не чакам пак картината от склада. Щом тялото на Дейвид беше изчезнало, вече не можех да направя нищо.

Малко преди седем седнахме да вечеряме в кухничката на жилищния отсек. Боби поднесе чинии с равиоли с доматен сос и салата. Достатъчно отдавна бях домашен татко, за да позная марките замразена храна, които използва.

— Според мен равиолите на „Контадина“ са по-добри.

Той сви рамене.

— Отивам при хладилника и взимам каквото има.

Бях изненадващо гладен и ометох чинията си.

— Значи не е чак толкова зле — отбеляза Боби.

Мей се хранеше мълчаливо, както винаги. До нея Винс мляскаше. Рики седеше в отсрещния край на масата, не вдигаше поглед от равиолите си и избягваше очите ми. Нямах нищо против. На никой не му се приказваше за Роузи и Дейвид Брукс, ала празните столове около масата бяха прекалено очевидни.

— Е, ще излезеш ли? — попита ме Боби.

— Да. Кога залязва слънцето?

— Към седем и половина — отвърна той и включи монитора на стената. — Ще ти дам точното време.

— Значи можем да излезем три часа по-късно. Някъде след десет.

— Смяташ ли, че ще успееш да откриеш рояците?

— Би трябвало. Чарли обилно напръска единия.

— В резултат на което сега светя на тъмно — засмя се Чарли — тъкмо влизаше в кухнята.

Всички възторжено го поздравиха. Ако не друго, поне празните места на масата ставаха по-малко. Попитах го как се чувства.

— Добре. Малко съм слаб. И имам адско главоболие.

— Знам. И аз.

— И аз — присъедини се Мей.

— По-кофти от главоболието, което получавам от Рики — хвърли поглед към отсрещния край на масата Чарли. — И по-бавно минава.

Рики не отговори. Просто продължи да яде.

— Мислиш ли, че тия неща проникват в мозъка? — попита Чарли. — Искам да кажа, нали са наночастици. Могат ли да стигнат до мозъка по дихателните пътища и кръвта?

Боби постави чиния с равиоли пред Чарли и той незабавно обилно ги поръси с черен пипер.

— Не искаш ли първо да ги опиташ?

— Не се обиждай, но съм сигурен, че имат нужда. — Той започна да яде. — Искам да кажа, че всички се вълнуват от нанотехнологичното замърсяване на околната среда, нали така? — продължи Чарли. — Наночастиците са достатъчно малки, за да проникват на места, за които по-рано никой не е трябвало да се тревожи. Могат да стигат до синапсите между невроните. Могат да проникнат в цитоплазмата на сърдечните клетки. Могат да проникнат в клетъчните ядра. Достатъчно са малки, за да стигнат навсякъде в тялото. Така че може да сме заразени, Джак.

— Не изглеждаш много разтревожен — подметна Рики.

— Е, какво мога да направя? Освен да се надявам да заразя и теб. А бе, тия спагети не са зле.

— Равиоли — поправи го Боби.

— Да де. Само им трябва още малко черен пипер. — Чарли смели отгоре им още пипер.

— Слънцето залязва в седем и двайсет и седем — прочете от монитора Боби и продължи да яде. — И не им трябва повече черен пипер.

— Айде де!

— Сложил съм им.

— Имат нужда от още.

— Момчета — намесих се аз. — Не сме ли забравили някой?

— Не, защо?

Посочих монитора.

— Тогава кой е навън в пустинята?

Шести ден, 19:12

— Мамка му! — изпъшка Боби, скочи от масата и хукна към вратата. Всички го последвахме.

Рики говореше по радиостанцията в движение.

— Заключи ни, Винс. Винс?

— Заключени сме — отвърна Винс. — Повиших и налягането.

— Защо не се задейства алармата?

— Не знам. Може да са се научили да я заобикалят.

Всички се събрахме в сервизното отделение. На стената бяха монтирани големи течнокристални дисплеи — показваха картина от охранителните камери. Образи от пустинята от всевъзможни ъгли.

Слънцето вече беше под хоризонта, но небето бе яркооранжево и постепенно потъмняваше в лилаво и тъмносиньо. На неговия фон се очертаваше младеж с къса коса. Носеше дънки и бяла тениска и приличаше на сърфист. На отслабващата светлина не виждах ясно лицето му, ала въпреки това в движенията му имаше нещо познато.

— Имаме ли прожектори отпред? — попита Чарли. Държеше чинията си и продължаваше да яде.

— Сега ще ги включа — отвърна Боби и след миг ярка светлина окъпа младежа. Сега ясно го виждах…

Приличаше на онзи, който бях видял в колата на Джулия, точно преди злополуката. Същият рус сърфист, който приличаше на…

— Господи, Рики! — ахна Боби. — Той прилича на теб.

— Прав си — потвърди Мей. — Това е Рики. Даже тениската му е същата.

Рики тъкмо си взимаше безалкохолно от автоматите. Обърна се към дисплея.

— Какви ги приказвате?

— Прилича на теб — повтори Мей. — Даже тениската му е като твоята.

Рики сведе очи към тениската си, после пак погледна екрана и каза:

— Проклет да съм!

— Ти никога не си излизал от сградата, Рики — казах аз. — Как така си ти?

— Нямам представа. — Той небрежно сви рамене. Даже прекалено небрежно.

— Не мога ясно да видя лицето — рече Мей. — Не мога да различа чертите му.

Чарли се приближи до най-големия екран, присви очи и се втренчи в образа.

— Не можеш да ги различиш — заяви той, — защото черти няма.

— О, я стига!

— Разделителната способност е ниска, Чарли, това е причината.

— Не е — възрази той. — Няма черти, мама му стара! Увеличи образа и ще видиш.

Боби го увеличи. Русата глава се уголеми. Фигурата се движеше напред-назад, влизаше и излизаше от кадър, ала веднага ставаше ясно, че Чарли е прав. Нямаше черти. Виждах бледия овал под русата коса, имаше някакво загатване за нос и вежди, нещо като уста. Но нямаше истински черти.

Сякаш някакъв скулптор беше започнал да вае лице и не го бе довършил. От екрана ни гледаше недовършено лице.

Само веждите от време на време се движеха. Нещо като сбърчване.

— Знаете какво е това, нали? — рече Чарли. Изглеждаше разтревожен. — Смали го. Да видим цялата фигура. — Боби го смали. Видяхме бели маратонки, които пристъпваха по пустинния пясък. Само че като че ли не докосваха земята. И самите маратонки бяха малко размазани. Имаше загатване за връзки и петно на мястото на емблемата на „Найки“. Но приличаха на скица, а не на истински маратонки.

— Странно — каза Мей.

— Няма нищо странно — отвърна Чарли. — Това е пресметнато приближение за плътност. Роякът няма достатъчно агенти, за да оформи всички детайли на маратонките. Затова използва приближение.

— Или не може да направи повече с наличните материали — прибавих аз. — Сигурно генерира цветовете, като накланя слънчевите батерии под различни ъгли и отразява светлината. Като ония блестящи картички, с които публиката на бейзболните стадиони образува картини.

— В такъв случай поведението му е изключително сложно — каза Чарли.

— По-сложно отпреди.

— За Бога! — сприхаво се обади Рики. — Говорите така, сякаш този рояк е Айнщайн.

— Явно не е, защото щом те имитира, определено не е Айнщайн — рече Чарли.

— Престани, Чарли.

— Щях да престана, Рики, но ти си такъв задник, че постоянно ме предизвикваш.

— Защо не престанете и двамата? — намеси се Боби.

Мей се обърна към мен.

— Дали имитира жертвата?

— Най-вероятно да.

— Не ми харесва да мисля за нас като за жертва — заяви Рики.

— Искаш да кажеш, че той буквално е програмиран да имитира жертвата, така ли? — попита Мей.

— Не. Инструкцията на програмата е по-обща. Тя просто насочва агентите към целта. Така че си имаме работа с едно от възможните спонтанни решения. Което е по-сложно от предишния вариант. Преди едва се справяше с обикновен двуизмерен образ. Сега имитацията е триизмерна.

Погледнах програмистите. Бяха смаяни. Разбираха на колко голямо развитие ставаме свидетели. Преходът към триизмерност означаваше, че роякът имитира не само външния ни вид, но и поведението ни. Походката, жестовете ни. А това предполагаше много по-сложен вътрешен модел.

— И роякът сам го е решил, така ли? — попита Мей.

— Да. Макар да не съм сигурен, че „решил“ е точната дума. Спонтанното поведение е сбор от поведението на отделните агенти. Няма кой да „реши“. Роякът няма мозък, няма върховно командване.

— Групов разум? — рече Мей. — Кошерен разум?

— В известен смисъл. Важното е, че няма централизиран контрол.

— Само че изглежда отлично контролиран. Прилича на съзнателен организъм.

— Ние също — грубо се изсмя Чарли. Никой не се засмя с него.

Можем да си представим човешкото същество като гигантски рояк. Или по-точно, рояк от рояци, защото всеки орган — кръв, черен дроб, бъбреци — е отделен рояк. Това, което наричаме „тяло“, всъщност е комбинацията от всички тези органи-рояци.

Ние възприемаме телата си като „монолитни“, но само защото не виждаме какво става на клетъчно равнище. Ако увеличим човешкото тяло до огромни размери, ще видим, че то буквално представлява вихреща се маса от клетки и атоми, скупчени заедно в по-малки групи клетки и атоми.

Какво от това ли? Ами, оказва се, че много неща стават на равнището на органите. Човешкото поведение се определя на много места. Контролът на нашето поведение не е съсредоточен в мозъците ни. А е разпределен в целите ни тела.

С други думи, можем да твърдим, че и човешките същества се управляват от „групов разум“. Равновесието се поддържа от мозъчния рояк и рядко стига до съзнанието. Обработка на данните също се извършва в гръбначния стълб, стомаха и червата. Голяма част от „виждането“ става в очните ябълки — много преди да се включи мозъкът.

Без участие на съзнанието се извършва и сложна мозъчна обработка. Доказателство за това е избягването на препятствията. Подвижният робот трябва да отдели невероятно много време за обработка, само за да заобикаля препятствията пред себе си. Човешките същества също го правят, но не го съзнават — докато не се озоват на тъмно. Тогава мъчително научават колко много обработка всъщност е нужна.

Твърди се, че цялата структура на съзнанието и човешкото чувство за самоконтрол и целенасоченост е потребителска илюзия. Ние не оказваме съзнателен контрол над себе си. Само си мислим така.

Човешките същества се възприемат като „аз“, ала това не е непременно вярно. И доколкото знаехме, тоя проклет рояк притежаваше някаква зачатъчна самоосъзнатост. А ако не притежаваше, съвсем скоро можеше да придобие.

Докато наблюдавахме безликия мъж на екрана, забелязахме, че образът започва да става нестабилен. Роякът се затрудняваше да поддържа фигурата и тя трептеше. От време на време лицето и раменете сякаш се разпадаха на прах, после пак се очертаваха. Невероятно странна гледка.

— Контрол ли губи? — попита Боби.

— Не. Струва ми се, че се уморява — отвърна Чарли.

— Искаш да кажеш, че енергията му се изчерпва?

— Да. Доста ток отива да накланяш всички тия частици под точно определен ъгъл.

И наистина, роякът възвръщаше предишния си вид на облак.

— Значи това е икономичният му режим — казах аз.

— Да. Сигурен съм, че сме ги оптимизирали за контрол на енергията.

— Личи си, че са оптимизирани.

Бързо се стъмваше. Оранжевите отблясъци на хоризонта гаснеха.

Роякът се обърна и се отдалечи.

— Мамка му — рече Чарли.

Роякът изчезна в далечината.

— След три часа ще са история — заявих аз.

Шести ден, 22:12

Веднага след вечеря Чарли се върна в леглото. В десет часа, докато ние с Мей се приготвяхме да излезем навън, още спеше. Облякохме си жилетки и якета, защото щеше да е студено. Трябваше ни трети човек. Рики се оправда, че трябвало да чака Джулия, която всеки момент щяла да пристигне. Това ме устройваше — и без това не исках да е до мен. Винс гледаше някъде телевизия и пиеше бира. Оставаше Боби.

Боби не искаше да дойде, но Мей го засрами и той се съгласи. Още не бяхме решили как ще се придвижим, защото скривалището на рояка можеше да е на известно разстояние, навярно дори на няколко километра. Разполагахме с мотора на Дейвид, ала с него можеха да пътуват само двама. Оказа се, че Винс има всъдеход на паркинга. Отидох в електроцентралата, за да му поискам ключа.

— Не ти трябва ключ — отвърна той. Седеше на дивана и гледаше „Стани богат“. Чух водещия да пита: „Последно?“

— Как така?

— Ключовете са си там — рече Винс. — Винаги са там.

— Чакай малко. Искаш да кажеш, че под навеса има кола с ключове в ключалката?

— Естествено. — От телевизора чух: „Въпрос за пет хиляди долара: коя е най-малката държава в Европа?“

— Защо не ми казахте? — Започвах да побеснявам.

Винс вдигна рамене.

— Не знам. Не си питал.

Върнах се в главната сграда.

— Къде е Рики, по дяволите?

— На телефона — отвърна Боби. — Разговаря с началството в долината.

— Успокой се — каза Мей.

— Спокоен съм. На кой телефон е? В главната сграда ли?

— Джак. — Тя сложи ръце на раменете ми и ме спря. — Минава десет. Остави го.

— Да го оставя ли? Заради него можехме да умрем.

— А в момента имаме работа.

Погледнах спокойното й лице. Спомних си колко бързо беше изкормила заека.

— Права си.

— Добре. Да си вземем багажа и да тръгваме.

Мей основателно никога не губеше спор. Отидох при шкафа и извадих три раници. Подхвърлих едната на Боби и казах:

— Да вървим.

Нощта бе ясна и звездна. Запътихме се към склада, тъмен силует на фона на черното небе. Аз бутах мотора на Дейвид. Известно време мълчахме.

— Ще ни трябва осветление — каза Боби накрая.

— Много неща ще ни трябват — отвърна Мей. — Направила съм списък.

Стигнахме до склада и отворихме вратата. Видях, че Боби изостава. Влязох пръв и заопипвах за електрическия ключ.

Помещението изглеждаше точно така, както го бяхме оставили. Мей свали ципа на раницата си и тръгна между стелажите.

— Трябват ни фенерчета, фитили, сигнални ракети, кислород…

— Кислород ли? Защо?

— Ако скривалището им е под земята, може да ни потрябват от ония тръбички за заваряване.

— Роузи ги беше взела — казах аз. — Може да ги е оставила на пода. — Влязох в съседното помещение. Кутията лежеше на пода, тръбичките бяха пръснати наоколо. Роузи сигурно ги бе изпуснала. Зачудих се дали не е държала някоя от тях. Погледнах към трупа й до вратата.

Нямаше го.

— Господи!

В стаята се втурна Боби.

— Какво има?

Посочих вратата.

— Роузи е изчезнала.

— Как така изчезнала?

Погледнах го.

— Просто е изчезнала, Боби. Трупът й беше там, а сега го няма.

— Как е възможно? Животно?

— Не знам. — Отидох до вратата и приклекнах на мястото, където беше лежало тялото. За последен път го бях видял преди пет-шест часа, покрито с млечнобял секрет. Част от секрета покриваше и пода. Приличаше на гъсто засъхнало мляко. Там, където се бе намирала главата й, секретът изглеждаше гладък и непокътнат. Но по-близо до вратата сякаш беше остърган.

— Като че ли е била завлечена някъде — рече Боби.

— Да.

Внимателно се вгледах в секрета за стъпки. Само един койот не можеше да я завлече, трябваше да е била цяла глутница. Със сигурност щяха да оставят следи. Нямаше нищо.

Изправих се и отидох до вратата. Боби застана до мен, втренчи се в мрака навън и попита:

— Виждаш ли нещо?

— Не.

Върнах се при Мей. Тя беше намерила всичко необходимо: магнезиев фитил, сигнални пистолети, портативни халогенни прожектори, фенери, които се носеха на главата с еластични ленти, кислородни бутилки и прозрачни пластмасови противогази. Обзе ме неприятно усещане, защото противогазите бяха същите като на мъжете от микробуса в Калифорния, които бях видял предишната вечер, само че не бяха посребрени.

После си помислих: „Наистина ли беше едва снощи?“ Още не бяха изтекли двайсет и четири часа.

Струваше ми се, че е минал цял месец.

Мей разпределяше всичко в трите раници. Докато я наблюдавах, разбрах, че тя е единствената от трима ни с полеви опит. В сравнение с нея ние бяхме само теоретици. Изненадах се колко зависим от нея се чувствам.

Боби вдигна първата раница и изпъшка.

— Убедена ли си, че ни е нужно всичко това, Мей?

— Не се налага да го носиш на гръб, нали сме с кола. По-добре да се подсигуриш, отколкото после да съжаляваш.

— Искам да кажа… чак радиостанция?

— Може да потрябва.

— На кого ще се обадиш?

— Виж, Боби — отвърна тя. — Ако се окаже, че нещо от тия неща ти трябва, наистина ще се нуждаеш от него.

— Да, но…

Мей вдигна втората раница и я преметна на рамо. Носеше тежестта с лекота. Погледна Боби.

— Какво каза?

— Нищо.

Взех третата раница. Не беше зле. Боби мрънкаше, защото се страхуваше. Наистина, кислородната бутилка бе малко голяма и тежка за вкуса ми и ми убиваше. Но Мей настоя да вземем достатъчно кислород.

— Достатъчно кислород ли? — нервно попита Боби. — Колко голямо според вас е това скривалище?

— Нямам представа — отвърна тя. — Но последните рояци са много по-големи.

После отиде при мивката и взе гайгеровия брояч. Ала когато издърпа щепсела от контакта на стената, видя, че батерията му не работи. Наложи се да потърсим нова батерия и да сменим старата. Безпокоях се, че ако и другата не работи, ще имаме проблем.

— Трябва да внимаваме и с очилата за нощно виждане — предупреди ни Мей. — Не съм сигурна и в техните батерии.

Но броячът високо запука. Индикаторът на батерията светна.

— Заредена е — съобщи тя. — Ще стигне за четири часа.

— Да вървим — казах аз. Беше 22:43.

Когато стигнахме при тойотата, гайгеровият брояч направо се побърка и зазвъня почти непрекъснато. Като го държеше пред себе си, Мей се отдалечи към пустинята. Зави на запад и сигналът отслабна. Тръгна на изток и той отново се усили. После пак отслабна. Мей продължи на север и сигналът се възобнови.

— На север — каза тя.

Качих се на мотора и дадох газ.

Боби изкара всъдехода на Винс от навеса — машина с дебели задни гуми и велосипедно кормило. Изглеждаше тромава, но знаех, че навярно е по-подходяща за нощно пътуване в пустинята.

Мей се метна зад мен и се наведе, за да доближи гайгера към земята.

— Добре, да вървим — рече тя. Потеглихме под безоблачното нощно небе.

Лъчът на фара подскачаше и трудно виждах пътя пред себе си. Пустинята, която през деня бе изглеждала толкова равна и еднообразна, сега се оказа покрита с дупки и дълбоки скалисти дерета. Насочих цялото си внимание към това да пазя равновесие — особено защото Мей постоянно ми викаше: „Сега наляво, сега надясно, добре, върни малко наляво“. Понякога се налагаше да описваме пълен кръг, за да се върнем на вярната следа.

Ако някой проследеше пътя ни през деня, щеше да си помисли, че водачът е бил пиян, толкова много криволичехме. Моторът подскачаше и се друсаше по неравния терен. Вече бяхме на няколко километра от лабораторията и започвах да се тревожа. Сигналът на брояча постепенно отслабваше. Трудно различавахме следата на рояка от фоновата радиация. Не разбирах защо е така, ала нямаше съмнение. Ако скоро не откриехме скривалището, щяхме окончателно да изгубим следата му.

Мей също се тревожеше. Като се държеше с една ръка за кръста ми, тя се навеждаше все по-ниско към земята. Трябваше да намаля скоростта. Губехме следата, пак я засичахме и отново я изгубвахме. По някое време усетих, че съм затаил дъх.

Накрая започнах да се въртя в кръг. Мъчех се да потисна отчаянието си. Четири пъти обиколих едно и също място, но напразно. Броячът в ръката на Мей се обаждаше само от време на време. И внезапно ни стана ясно, че наистина сме изгубили следата.

Бяхме насред пустошта и се движехме в кръг.

Ненадейно ме обзе пълно изтощение. Цял ден изцеждах адреналина си и сега умората най-после си казваше думата. Направо можех да заспя на мотора.

Мей се надигна.

— Не се безпокой.

— Какво искаш да кажеш? — попитах аз. — Планът ми напълно се провали, Мей.

— Може и да не е.

Боби спря до нас и попита:

— Поглеждали ли сте назад?

— Защо?

— За да видите колко сме се отдалечили.

Обърнах се. На юг видях ярките светлини на фабриката. Бяха изненадващо близо. Не можеше да сме на повече от два-три километра. Сигурно бяхме описали широк полукръг.

— Странно.

Мей скочи от мотора и застана пред фара. Гледаше светлинния датчик на брояча. — Хм.

— Какво ще кажеш, Мей? — с надежда попита Боби. — Време ли е да се връщаме?

— Не. Не е време да се връщаме. Вижте.

Наведохме се и погледнахме светлинния датчик. Той показваше прогресивно отслабваща графика на радиацията, която накрая рязко спадаше. Боби се намръщи.

— Какво означава това?

— Уредът показва, че откакто сме тръгнали, силата на радиацията е намалявала в аритметична прогресия. До последната минута, когато отслабването изведнъж е станало експоненциално. Просто радиацията е станала нулева.

— И какво от това? — озадачи се Боби. — Не разбирам.

— Аз обаче разбирам. — Тя се обърна към мен и се качи на седалката. — Мисля, че знам какво се е случило. Карай напред — бавно.

Потеглих. Подскачащият лъч освети слабо издигане на терена, нисък кактус…

— По-бавно, Джак.

Намалих. Прозях се. Нямаше смисъл да я разпитвам — тя бе напрегната, съсредоточена. Просто бях уморен и съсипан. Продължихме да се изкачваме. Теренът се изравни, после моторът започна да се накланя надолу…

— Спри!

Спрях.

Точно пред нас пустинята рязко свършваше. Видях чернота.

— Това скала ли е?

— Не. Просто речно корито.

Продължих напред. Скоро стигнахме на ръба и се ориентирах. Намирахме се на ръба на широко речно корито. Точно под себе си видях гладки речни камъни и оскъдни храсти, които растяха до отсрещния бряг — на петдесетина метра от нас.

— Разбирам — казах аз. — Роякът се е издигнал високо във въздуха.

— Да — потвърди тя. — И затова изгубихме следите му.

— Но тогава трябва да се е спуснал някъде тук. — Боби посочи коритото.

Щеше да ни отнеме много време, докато открием безопасен път надолу. После дълго щяхме да претърсваме храсталаците и скалите, докато засечем следата. Можеше да минат часове. А можеше и изобщо да не я намерим.

— Роякът може да се е спуснал в коритото — казах аз. — Или да е кацнал на отсрещния бряг. А може да е продължил още по-надалеч.

Мей не губеше надежда.

— Ти остани тук, Боби — рече тя. — Ще обозначаваш мястото, където се е издигнал. Ние с Джак ще потърсим път за надолу и ще продължим по права линия, докато не се натъкнем на следата. Рано или късно ще я намерим.

— Ясно — отвърна Боби.

— Добре — казах аз.

Можеше и да успеем. Нямахме нищо за губене. Но не се заблуждавах за шансовете ни.

Боби се наведе напред.

— Какво е това?

— Кое?

— Животно. Видях светещи очи.

— Къде?

— В онзи храст ей там. — Той посочи в средата на коритото.

Свъсих вежди. И двамата бяхме насочили лампите си надолу и осветявахме голям участък от пустинята. Не виждах никакви животни.

— Там! — каза Мей.

— Не виждам нищо.

Тя посочи.

— Току-що се скри зад онзи храст. Виждаш ли го? Прилича на пирамида. Със сухите клони от едната страна?

— Виждам го. Но не виждам животно.

— Движи се отляво надясно. Почакай малко и пак ще се появи.

Зачакахме. После видях две яркозелени светещи точки. Близо до земята. Движеха се надясно. Зърнах бял проблясък. И почти незабавно разбрах, че нещо не е наред.

Боби също се досети, завъртя кормилото и насочи лъча на фара натам. После вдигна бинокъла си и каза:

— Това не е животно.

Сред ниските храсти видяхме още нещо бяло. После се появи плоска бяла повърхност. С ужас разбрах, че е човешка длан, която се влачеше по земята. Длан с разперени пръсти.

— Господи! — ахна Боби.

— Какво е това?

— Труп, влачен по земята — отвърна той. После със странен глас прибави: — Роузи.

Шести ден, 22:58

Дадох газ и потеглих по брега на коритото, докато не открих по-полегат склон. Боби остана горе, за да наблюдава тялото на Роузи. След няколко минути минах на отсрещния бряг и се насочих към осветеното от лъча на фара му място.

— Намали, Джак — каза Мей.

Намалих и се наведох над кормилото, за да виждам по-добре терена. Изведнъж гайгеровият брояч пак запращя.

— Добър признак — отбелязах аз.

Продължихме напред. Намирахме се точно срещу Боби. Фарът му хвърляше слаба светлина наоколо. Махнах му да дойде при нас. Той се насочи на запад. Изведнъж стана по-тъмно, по-тайнствено.

И тогава видяхме Роузи.

Роузи Кастро лежеше по гръб с отметната глава, сякаш гледаше назад, право към мен. Очите й бяха широко отворени, ръката й беше протегната към мен, бледата й длан бе разтворена. На лицето й беше изписано умолително — или ужасено изражение. Бе започнала да се вкочанява и тялото й сковано се друсаше по ниските храсти и пустинните кактуси.

Нещо я влачеше — ала наоколо нямаше животни.

— Мисля, че трябва да изключиш фара — каза Мей.

— Но така няма да виждам оная сянка под нея…

— Това не е сянка — прекъсна ме тя. — Това са те.

— Влачат ли я?

Мей кимна.

— Изключи фара.

Подчиних се. Обгърна ни мрак.

— Мислех, че рояците имат енергия само за три часа.

— Така каза Рики.

— Пак ли е излъгал?

— Или са преодолели и това ограничение.

Това заключение беше обезпокояващо. Ако произвеждаха енергия и нощем, когато стигнехме до скривалището им, рояците щяха да са активни. Разчитах да открием частиците пръснати по земята. Възнамерявах да ги убия в съня им, така да се каже. Сега, изглежда, бяхме установили, че те изобщо не спят.

Стояхме в студената тъмнина и обмисляхме положението.

— Тези рояци не са ли програмирани да имитират поведението на насекомите? — накрая попита Мей.

— Не точно. Програмният модел беше хищник-жертва. Само че роякът е популация от взаимодействащи си частици и до известна степен ще се държи като всяка популация от взаимодействащи си частици, например насекомите. Защо?

— Насекомите могат да осъществяват планове, които продължават повече от живота на едно поколение. Могат да строят гнезда, които изискват много поколения. Нали така?

— Да.

— Тогава е възможно първо един от рояците да е влачил тялото, после да го е поел друг. Досега може да са се изредили три-четири рояка. Така нито един от тях не го е правил три часа през нощта.

Не успях да вникна в смисъла на идеята й.

— Това означава, че рояците работят заедно — казах аз. — Че са координирани.

— Вече го знаем.

— Само че не е възможно. Защото не притежават способност да излъчват сигнали.

— Не са притежавали преди няколко поколения — възрази Мей. — Вече не е така. Спомняш ли си V-образното формирование, което се приближаваше? Тогава бяха координирани.

Тя имаше право. Просто тогава не го бях осъзнал. Докато стоях в пустинната нощ, се зачудих още какво не разбирам. Присвих очи и се опитах да видя нещо пред себе си.

— Къде я носят?

Мей дръпна ципа на раницата ми и извади очила за нощно виждане.

— Опитай с това.

Понечих да й помогна да извади своите, но тя сръчно смъкна раницата си и я отвори. Движенията й бяха бързи и уверени.

Сложих си очилата и нагласих ремъка. Бяха от новия модел и показваха образите в убити цветове. Почти незабавно видях Роузи в пустинята. Тялото й изчезваше зад храсталаците.

— Добре де, къде я носят? — повторих аз. Докато задавах въпроса, повдигнах очилата по-високо и веднага открих отговора.

От разстояние приличаше на естествено образувание — хълмче от тъмна пръст, широко пет метра и високо около два. Ерозията бе издълбала вертикални бразди и могилката малко приличаше на огромно зъбно колело. Човек спокойно можеше да го вземе за дело на природата.

Само че не беше. И формата му не се дължеше на ерозия. Напротив, това бе нещо подобно на гнездата, строени от африканските термити и други насекоми.

Мей известно време мълчаливо го наблюдава със своите очила, после попита:

— И това ли е резултат на самоорганизирано поведение? Нали няма да ме убеждаваш, че идеята да го построят е възникнала спонтанно?

— Всъщност е точно така.

— Не мога да повярвам.

— Знам.

Мей беше добра биоложка, ала имаше опит само с примати. Бе свикнала да изучава малки популации високоинтелигентни животни, които имаха йерархична организация и групови водачи. Разбираше сложното поведение като резултат от сложен интелект. И не можеше да осъзнае огромната сила на самоорганизираното поведение в една много голяма популация от неинтелигентни животни.

Това е дълбоко вкоренено човешко предубеждение. Хората очакват да открият главно командване във всяка организация. Държавите имат правителства. Корпорациите имат президенти. Училищата имат директори. Армиите имат генерали. Човешките същества са склонни да смятат, че без главно командване организацията изпада в хаос и не може да постигне нищо съществено.

От такава гледна точка човек трудно може да повярва, че крайно глупави същества с мозъчета, по-малки от глава на карфица, са способни да изпълняват строителни проекти, по-сложни от човешките. Но това е самата истина.

Африканските термити са класически пример. Тия насекоми строят напомнящи на замъци могили от пръст с диаметър тридесет метра и изящни кули, високи пет-шест метра. За да оценим постижението им, трябва да си представим, че ако термитите бяха големи колкото хора, тия могили щяха да са небостъргачи с височина километър и половина и диаметър осем километра. И също като небостъргач, термитникът има сложна вътрешна архитектура, за да осигурява чист въздух, изхвърляне на излишния въглероден двуокис и топлина и така нататък. В структурата има градини за отглеждане на храна, резиденции за знатните индивиди и жилищно пространство за два милиона термити. Няма два еднакви термитника — всеки има индивидуални особености, съобразени с изискванията и преимуществата на конкретното място.

Всичко това се постига без архитект, без бригадир, без централна власт. И в гените на термитите не е заложен строителен план. Тия „небостъргачи“ всъщност са продукт на сравнително прости правила, които отделните термити изпълняват по отношение едни на други. (Правила като „Ако усетиш миризма, показваща, че тук е бил друг термит, постави топчица пръст на това място“.) И все пак резултатът определено е по-сложен от всяко човешко творение.

Сега виждахме нова структура, създадена от ново същество, и пак ни бе трудно да приемем, че не е естествено образувание. Изобщо как можеше един рояк да построи могила? Ала започвах да осъзнавам, че е глупаво да се питаме как се е случило. Рояците бързо се променяха, едва ли не с всяка изтекла минута. Естественият човешки импулс да го проумеем беше губене на време. Докато стигнеш до някакво заключение, нещата вече са се променили.

Боби ни настигна с всъдехода си и изключи фара. Тримата застанахме един до друг под звездите.

— Какво ще правим? — попита Боби.

— Ще последваме Роузи — отвърнах аз.

— Изглежда, че я влачат в оная могила — каза той. — Вътре ли искаш да я последваме?

— Да.

По предложение на Мей изминахме останалата част от пътя пеш. Заради тежките раници ни трябваха цели десет минути, за да стигнем до могилата. Спряхме на петнайсетина метра. Във въздуха се носеше отвратителна миризма на гнилоч и разложение. Беше толкова силна, че ми се повдигна. От вътрешността на термитника като че ли излизаше слабо зеленикаво сияние.

— Наистина ли искате да влезем там? — прошепна Боби.

— Още не — също шепнешком отвърна Мей и посочи настрани. Трупът на Роузи се изкачваше по склона на могилата. Когато стигна до ръба, вкочанените й крака за миг щръкнаха във въздуха. После тялото й се наклони и тя падна вътре. Но спря преди окончателно да се скрие от поглед — главата й за няколко секунди остана над ръба и изпънатата й ръка сякаш се протягаше към небето. После бавно се плъзна навътре и изчезна. Боби потрепери.

— Добре — прошепна Мей. — Да вървим.

И закрачи напред с обичайната си котешка походка. Последвах я, като полагах всички усилия да пазя тишина. Боби вдигаше шум с всяка стъпка. Мей спря и го изгледа строго.

Боби безпомощно разпери ръце.

— Внимавай къде стъпваш! — прошепна тя.

— Внимавам.

— Не внимаваш.

— Тъмно е, нищо не виждам.

— Поне опитай.

Не си спомнях Мей някога да е проявявала раздразнение, ала в момента всички бяхме под напрежение. И вонята бе ужасяваща. Мей се обърна и продължи напред. Боби ни последва, като вдигаше също толкова шум, колкото и преди. Едва бяхме направили няколко крачки, когато тя отново спря, вдигна ръка и му даде знак да спре и да ни чака.

Той отрицателно поклати глава. Явно не искаше да остане сам.

Мей го стисна за рамото и твърдо посочи земята.

— Оставаш тук.

— Не.

— Заради теб всички ще умрем.

— Обещавам да вървя тихо — прошепна Боби.

Тя поклати глава и пак посочи земята. Да седне.

Накрая Боби се подчини.

Мей ме погледна. Кимнах. Продължихме към могилата. Вече бяхме на пет-шест метра от нея. Носеше се задушаваща смрад. Повдигаше ми се — боях се да не повърна. И от това разстояние започнахме да чуваме глухото барабанене. Този звук повече от всичко друго ме изпълваше с желание да избягам. Но Мей не спираше.

Приклекнахме и се заизкачвахме по склона, после залегнахме на ръба. Виждах лицето на Мей на зеленикавата светлина, която се излъчваше отвътре. Кой знае защо, миризмата престана да ме смущава. Сигурно защото умирах от страх.

Мей бръкна в страничния джоб на раницата си и извади голяма колкото палец камера на тънък телескопичен прът и малък течнокристален екран, който постави на земята между нас. После плъзна пръта над ръба.

На екрана видяхме зелени гладки стени. Като че ли не помръдваше нищо. Тя завъртя камерата насам-натам. Нищо. Нямаше и следа от Роузи.

Мей ме погледна, посочи очите си. „Искаш ли да погледнем?“

Кимнах.

Бавно запълзяхме напред и надзърнахме над ръба.

Изобщо не беше каквото очаквах.

Могилата просто стесняваше голям естествен отвор с диаметър пет-шест метра. От ръба започваше полегата скала, която свършваше със зейнала дупка от дясната ни страна. Зеленикавата светлина излизаше отвътре.

Това беше вход на огромна пещера. От ръба не виждахме вътрешността й, но барабаненето предполагаше някакво движение. Мей разпъна телескопичния прът докрай и предпазливо спусна камерата в отвора. Скоро видяхме самата пещера. Нямаше съмнение, че е естествена и голяма: може би висока два и половина и широка три метра. Стените й бяха бели и очевидно бяха покрити със същото млечно вещество, което бях видял върху кожата на Роузи.

Трупът на Роузи бе там. Ръката й стърчеше иззад първия завой на скалната стена. Но не виждахме нищо зад завоя.

Мей ми даде знак: „Искаш ли да слезем долу?“

Бавно кимнах. Имах лошо предчувствие. Не ми харесваше това, че нямам абсолютно никаква представа какво се крие зад завоя. Ала всъщност нямахме друг избор.

Тя посочи назад към Боби. „Да го вземем ли?“

Поклатих глава. Той с нищо нямаше да ни помогне.

Мей кимна и внимателно смъкна раницата си, без да издаде нито звук. После внезапно се вцепени. Буквално се вцепени: не трепваше нито един неин мускул.

Погледнах екрана. И също се вцепених.

Иззад завоя се бе появила човешка фигура — стоеше нащрек на входа на пещерата и се озърташе.

Рики.

Държеше се така, като че ли е чул някакъв шум. Видеокамерата все още висеше от ръба на могилата. Устройството бе миниатюрно — не знаех дали го е видял.

Напрегнато наблюдавах екрана.

Разделителната способност беше ниска и дисплеят бе голям колкото длан, но това със сигурност бе Рики. После иззад завоя излезе друг мъж.

Също Рики.

Погледнах Мей, ала тя стоеше абсолютно неподвижно като статуя. Само очите й се движеха.

Втренчих се в екрана. В границите на тази разделителна способност двете фигури изглеждаха еднакви във всички отношения. Еднакви дрехи, еднакви движения, еднакви жестове. Не различавах добре лицата им, но имах впечатлението, че са по-точно изобразени отпреди.

Като че ли не забелязваха камерата.

Погледнаха небето, след това полегатата скала. Накрая се обърнаха с гръб към нас и изчезнаха във вътрешността на пещерата.

Мей продължаваше да стои неподвижно. Вече беше в тази поза почти от минута и през това време не бе мигнала нито веднъж. Сега мъжете ги нямаше и…

Иззад ъгъла се появи нова фигура. Дейвид Брукс. Движеше се тромаво, отначало сковано, ала бързо стана по-естествен. Сякаш кукловод усъвършенстваше движенията му и му вдъхваше все повече живот. После Дейвид се превърна в Рики. И пак в Дейвид. Фигурата на Дейвид се обърна и се скри от поглед.

Мей чакаше. Изтекоха още две минути и тя най-после изтегли камерата. Посочи с палец назад, че трябва да се върнем. Изпълзяхме от ръба, спуснахме се по склона на могилата и безшумно се отдалечихме в пустинната нощ.

Събрахме се на стотина метра на запад, близо до мотора и всъдехода. Мей извади от раницата си папка и маркер, включи фенерчето си и започна да чертае.

— Значи така. Входът на пещерата е ето такъв, сам го видя. След завоя има голяма дупка в земята и пещерата продължава трийсетина метра надолу. Озоваваш се в голяма зала, може би висока трийсет и широка шейсет метра. Една голяма зала, това е. Няма странични проходи, поне аз не съм виждала.

— Не си виждала ли?

— Влизала съм вътре — каза Мей.

— Кога?

— Преди две седмици. Когато започнахме да търсим скривалището на рояка. Открих пещерата и влязох. През деня. Тогава не намерих следи от частиците. — Тя обясни, че в пещерата гъмжало от прилепи, целият таван бил покрит с тях в плътна гърчеща се маса.

— Пфу, мразя прилепите — каза Боби.

— Не видях никакви прилепи.

— Мислиш ли, че рояците са ги прогонили?

— Сигурно са ги изяли.

— Господи! — Боби поклати глава. — Аз съм обикновен програмист. Не искам да се забърквам в това. Не искам да влизам там.

Мей не му обърна внимание, а ми каза:

— Ако влезем, ще трябва да заложим взривовете чак до залата. Не съм сигурна, че имаме толкова много.

— Може би нямаме — отвърнах аз. Бях загрижен за друго. — Ако не унищожим всички рояци и асемблерите, които ги произвеждат, само ще си изгубим времето. Нали?

Двамата кимнаха.

— Не съм убеден, че това изобщо е възможно. Мислех, че нощем рояците се изключват. Че можем да ги унищожим на земята. Само че те не се изключват — поне не всички. И ако се измъкне дори само един, ако избяга от пещерата… — Свих рамене. — Тогава само ще си изгубим времето.

— Точно така — кимна Боби. — Ще си изгубим времето.

— Трябва да измислим как да ги затворим в пещерата — каза Мей.

— Няма начин — заяви Боби. — Искам да кажа, те могат да излетят, когато си поискат.

— Може би има начин. — Мей пак затършува в раницата си. — Междувременно тримата трябва да се разгърнем.

— Защо? — уплашено попита Боби.

— Просто действай — каза тя. — Да побързаме.

Пристегнах раницата си и нагласих ремъците така, че съдържанието й да не трака. Сложих си очилата за нощно виждане и закрачих напред. Бях изминал половината път до могилата, когато видях в нощта да изпълзява тъмна фигура.

Колкото можех по-тихо залегнах на земята в гъст пелинов храсталак, висок около метър. Погледнах през рамо, но не успях да видя нито Мей, нито Боби. Те също бяха залегнали. Не знаех дали вече са се разделили. Предпазливо отместих настрани клоните пред мен и надникнах.

Краката на фигурата се очертаваха на фона на слабото зеленикаво сияние. Горната половина на тялото тъмнееше на фона на черното небе. Спуснах очилата над очите си и изчаках да се фокусират.

Този път беше Роузи. Обикаляше в нощта и се озърташе. Само дето не се движеше като Роузи, а по-скоро като мъж.

После за миг силуетът се превърна в Рики. И се движеше като него.

Фигурата приклекна и сякаш се втренчи над пелина. Зачудих се какво я е накарало да излезе от могилата. Не се наложи да чакам дълго.

На западния хоризонт зад силуета се появи бяла светлина. Тя бързо се усили и скоро чух рев на хеликоптер. Трябваше да е Джулия. Какво ли можеше да е толкова спешно, че да напусне болницата въпреки настояванията на лекарите и да пристигне тук посред нощ?

Хеликоптерът се приближи и включи прожектора си. Кръгът от синьо-бяла светлина се плъзна по земята към нас. Фигурата на Рики също го наблюдаваше, после изчезна от поглед.

В следващия миг вертолетът изрева над мен и халогенната светлина ме ослепи. Почти незабавно машината рязко зави и полетя по обратния път.

Какво ставаше, по дяволите!

Хеликоптерът бавно описа дъга, мина над могилата, но продължи и увисна точно над моето скривалище. Синият му прожектор ме освети. Претърколих се по гръб и махнах с ръка, после няколко пъти посочих към лабораторията.

Вертолетът се спусна надолу и за момент си помислих, че ще кацне до мен. После ненадейно отново зави и полетя ниско над земята на юг към бетонната площадка. Грохотът бавно заглъхна.

Реших, че трябва бързо да се скрия другаде. Приклекнах и заднишком се придвижих тридесетина метра наляво. И пак залегнах.

Когато вдигнах очи към могилата, видях, че отвътре излизат три… не, четири фигури. Движеха се на разстояние една от друга и се запътиха в различни посоки. Всички приличаха на Рики. Спуснаха се по склоновете и навлязоха в храсталаците. Сърцето ми се разтуптя. Една от фигурите се приближаваше към мен. После зави надясно. Насочваше се към предишното ми убежище. Когато го стигна, спря и се заозърта.

Не беше толкова далеч от мен. Видях, че лицето на Рики е завършено и дрехите са изобразени много по-детайлно. Освен това излъчваше усещане за реална телесна тежест. Можеше да е илюзия, разбира се, ала предположих, че роякът е увеличил масата си и тежи около двайсет и пет килограма, навярно и повече. Може би два пъти повече. В такъв случай тежеше достатъчно, за да оказва физическо въздействие. Беше в състояние да събори човек.

Очите на фигурата се движеха и мигаха. Повърхността на лицето имитираше кожа. Косата изглеждаше съставена от отделни косми. Устните помръдваха, езикът нервно ги облизваше. Много приличаше на Рики — смущаващо много. Когато главата се обърна към мен, сякаш ме гледаше истинският Рики. И като че ли ме видя.

Защото започна да се приближава.

Бях в капан. Сърцето ми щеше да се пръсне. Нямаше с какво да се защитя. Можех да скоча и да побягна, разбира се, но нямаше къде да ида. Заобикаляха ме километри пустиня и рояците щяха да ме настигнат. За няколко секунди щях да…

Хеликоптерът с рев се върна към нас. Фигурата на Рики го погледна, после се обърна и избяга, буквално се понесе над земята, без да си прави труда да движи краката си. Ненадейно полетялата над пустинята човешка имитация представляваше зловеща гледка.

Другите три фигури на Рики също побягнаха. И излъчваха съвсем истинско усещане за паника. Дали рояците се страхуваха от хеликоптера? Така изглеждаше. И скоро разбрах защо. Въпреки че вече бяха по-тежки и по-материални, рояците все още бяха уязвими от силен вятър. Вертолетът летеше на трийсетина метра височина, но въздушното течение бе достатъчно силно, за да деформира бягащите фигури и да ги сплеска. Сякаш ги удряше с чук.

Те се скриха в могилата.

Хвърлих поглед назад към Мей. Тя стоеше в речното корито и говореше по радиостанцията си с хеликоптера. Ето че й беше дотрябвала.

— Да вървим! — извика ми Мей и се затича към мен. Мернах Боби — тичаше към всъдехода. Нямах време да мисля за него. Хеликоптерът увисна над самата могила. Вдигна се прах и очите ми залютяха.

В следващия миг Мей се озова до мен. Свалихме си очилата и извадихме противогазите. Тя ме накара да се обърна и завъртя клапана на гърба ми. Направих й същата услуга. После пак си сложихме очилата. Сега цялото ми лице беше скрито под какви ли не устройства. Мей закачи на коланите ни халогенни лампи, наведе се към мен и извика:

— Готов ли си?

— Да!

— Добре, да тръгваме!

Нямаше време за мислене. Така беше по-добре. Грохотът на хеликоптера ехтеше в ушите ми. Изкатерихме се по склона на могилата и стигнахме до ръба, който едва се виждаше във вихрещите се облаци прах.

Мей ме хвана за ръка и скочихме.

Шести ден, 23:22

Подхлъзнах се върху купчина камъни и залитнах към стената на пещерата. Хеликоптерът оглушително ревеше над нас. Мей беше точно зад мен, но не я виждах в гъстите облаци прах. Наоколо не се мяркаха фигури на Рики. Стигнахме до входа и спряхме. Мей извади взривните капсули и ми подаде магнезиевите фитили. Подхвърли ми пластмасова запалка. Това ли щяхме да използваме? Лицето й отчасти бе скрито под противогаза, очите й — под очилата за нощно виждане.

Мей посочи към вътрешността на пещерата. Кимнах.

Тя ме потупа по рамото и докосна очилата ми. Не я разбрах, затова Мей се наведе към бузата ми и натисна някакъв ключ.

— …ли ме сега?

— Да, чувам те.

— Добре тогава, да вървим.

Влязохме в пещерата. Зеленото сияние се губеше в гъстия прахоляк. Инфрачервените лъчи на очилата пронизваха облаците. Не виждахме фигури. Не чувахме нищо освен грохота на вертолета. Ала когато навлязохме навътре, той започна да заглъхва.

И със заглъхването на звука започна да утихва вятърът.

Мей съсредоточено се взираше напред.

— Боби? — обади се тя по радиостанцията. — Чуваш ли ме?

— Да.

— Довлечи си задника тук.

— Опитвам се…

— Не се опитвай. Влизай вътре, Боби.

Поклатих глава. Доколкото го познавах, Боби Лембек нямаше да влезе в тая дупка. Завихме зад ъгъла и не видяхме нищо освен висящия във въздуха прах и неясните очертания на стените. Те бяха гладки, нямаше място за криене. После от сумрака пред нас изплува фигура на Рики. Последваха я втора и трета. Образуваха редица. Вървяха решително, лицата им бяха еднакви и безизразни.

— Първи урок — каза Мей и протегна взривната капсула.

— Да се надяваме, че няма да го усвоят — отвърнах аз и запалих фитила. Захвърчаха нажежени до бяло искри. Мей хвърли капсулата и тя падна на няколко крачки пред приближаващата се група. Фигурите не й обърнаха внимание. Продължаваха да ни гледат.

— Броиш до три — каза Мей. — Две… едно… и се обръщаш.

Завъртях се кръгом и стиснах очи в мига, в който тунелът се изпълни с ослепително бяло кълбо. Въпреки това блясъкът бе толкова силен, че когато отново отворих очи, пред тях плуваха петна. Обърнах се.

Мей вече вървеше напред. Прахът във въздуха беше придобил малко по-тъмен оттенък. Не забелязах следи от трите фигури.

— Избягаха ли?

— Не. Изпариха се — доволно отвърна тя.

— Нови ситуации — казах доволно. Ако условията на програмата все още бяха в сила, рояците трябваше да са слаби, когато реагират на съвсем нови ситуации. След време щяха да се научат, след време щяха да разработят стратегии, за да се справят с новите условия. Но отначало реакцията им щеше да е хаотична. Това е недостатъкът на разпределения интелект. Той е мощен и гъвкав, ала бавно реагира на безпрецедентни събития.

— Да се надяваме — рече Мей.

Стигнахме до зейналата дупка, която тя бе описала. С очилата за нощно виждане различих нещо като полегата рампа. По нея се приближаваха четири-пет фигури, след тях като че ли идваха още. Всички приличаха на Рики, но повечето не бяха много добре оформени. А последните бяха просто вихрещи се облаци. Носеше се високо барабанене.

— Втори урок. — Мей ми протегна фитила. Запалих го и той запращя. Тя внимателно го търколи по рампата. Когато го забелязаха, фигурите се поколебаха.

— По дяволите! — изругах аз, но беше време да се извърна и да заслоня очи от експлозивния блясък. В тясното пространство изтътна грохот на разширяващ се газ. Гореща вълна обля гърба ми. Когато отново погледнах, повечето рояци под нас бяха изчезнали. Ала няколко бяха останали, очевидно невредими.

Учеха се. И то бързо.

— Следващ урок — каза Мей. Този път държеше две капсули. Запалих ги и тя пусна едната, после подхвърли другата по-навътре. Експлозиите отекнаха едновременно и пред нас блъвнаха огромни стълбове горещ въздух. Ризата ми се подпали. Мей я угаси с ръка.

Когато се обърнахме към отвора, долу не се виждаха фигури и тъмни рояци.

Спуснахме се по рампата и влязохме навътре в пещерата.

Бяхме тръгнали с двайсет взривни капсули. Оставаха ни шестнайсет, а бяхме извървели съвсем малко растояние към голямата зала на дъното на рампата. Мей вървеше бързо — трябваше да ускоря ход, за да я настигна — но инстинктите й бяха невероятни. Няколкото рояка, които се появиха пред нас, бързо се отдръпнаха при приближаването ни.

Насочвахме ги към долната зала.

— Къде си, Боби? — попита Мей.

Радиостанцията изпращя.

— Опитвам се… да…

— По дяволите, Боби! Хайде!

Продължавахме да навлизаме в пещерата и скоро чувахме само смущения. Увисналият във въздуха прах разсейваше инфрачервените лъчи. Ясно виждахме стените и земята пред нас, но иначе цареше пълен мрак. Усещането за тъмнина и самота ме изпълваше със страх. Не знаех какво има пред и зад мен. Пак започнах да усещам трупната смрад и ми се пригади.

Теренът се изравняваше. Мей проявяваше изключително самообладание. Когато пред нас изплуваха пет-шест рояка, тя ми подаде поредната капсула. Преди да успея да запаля фитила рояците отстъпиха. Мей незабавно закрачи напред.

— Нещо като дресура на лъвове — рече тя.

— Досега.

Не знаех още колко време ще продължаваме така. Пещерата беше огромна, много по-голяма, отколкото бях предполагал. Шестнайсет капсули не ми се струваха достатъчни. Зачудих се дали и Мей се безпокои от това. Изглеждаше спокойна. Но сигурно просто не показваше страха си.

Нещо захрущя под краката ми. Погледнах надолу и видях, че подът е покрит с хиляди малки жълти кости. Като от птица. Само че бяха от прилепи. Мей имаше право: бяха ги изяли.

В горния ъгъл на очилата ми запремигва червена светлина. Някакво предупреждение, навярно батерията.

— Мей… — започнах аз. После светлината угасна също толкова внезапно, колкото се бе появила.

— Какво?

— Нищо.

Най-после стигнахме до голямата подземна зала. Огромното пространство беше пълно от пода до тавана с тъмни сфери с диаметър шейсетина сантиметра, от които стърчаха остри израстъци. Приличаха на гигантски морски таралежи и бяха организирани на големи групи.

— Дали е това, което си мисля? — попита Мей. Гласът й звучеше спокойно, безпристрастно. Почти научно.

— Да, струва ми се — отвърнах аз. Ако не грешах, тия бодливи гроздове бяха органичен вариант на фабриката, която „Займос“ бяха построили в пустинята. — Значи така се възпроизвеждат. — Приближих се.

— Не знам дали трябва да влизаме.

— Трябва, Мей. Погледни: всичко е идеално подредено.

— Смяташ ли, че има център?

— Възможно е. — И ако имаше, исках да го взривя. Продължих напред.

Докато се движех между гроздовете, ме обзе зловещо усещане. От върховете на шиповете капеше гъста слузеста течност. И кълбата като че ли бяха покрити с дебел пихтиест слой, който трепереше и придаваше на целия грозд вид на нещо живо. Спрях и внимателно го разгледах. Тогава видях, че повърхността на кълбата наистина е жива — в пихтията пълзяха безброй черни червеи.

— Господи!

— И преди бяха тук — спокойно каза Мей.

— Кое?

— Червеите. Живееха в пласта гуано на земята. Хранят се с органична материя и отделят съединения с високо съдържание на фосфор.

— А сега участват в синтеза на рояците — казах аз. — Не им е трябвало много време, само няколко дни. Коеволюция в действие. Кълбата сигурно осигуряват храна и по някакъв начин събират изпражненията им.

— Или самите тях — сухо прибави Мей.

— Да. Може би. — Не беше невъзможно. Мравките отглеждат листни въшки така, както ние отглеждаме крави. Други насекоми имат истински градини от гъби, с които се хранят.

Влязохме още по-навътре. Рояците се вихреха от всичките ни страни, ала стояха на разстояние. "Сигурно пак безпрецедентно събитие — помислих си. — Натрапници в гнездото. Не бяха решили как да постъпят. По земята имаше нещо като гъста тор, тук-там осеяна с нишки зеленикаво сияние. Те като че ли водеха навътре, към центъра. Имах чувството, че подът е слабо наклонен.

— Още колко? — попита Мей. Все още изглеждаше спокойна, но бях сигурен, че вътрешно не е. И аз не бях. Когато поглеждах назад, не виждах входа.

После ненадейно стигнахме в средата на залата, където рояците свършваха. Точно пред нас имаше миниатюрно копие на могилата, високо около метър и двайсет, идеално кръгло, с плоски ивици от всички страни. То също беше осеяно със зелени нишки. От ивиците се вдигаше светъл дим.

Приближихме се.

— Горещо е — каза Мей. Имаше право. Малката могила излъчваше силна топлина и затова пушеше. — Според теб какво има вътре?

Сведох поглед към земята. Зелените нишки водеха от гроздовете до тази централна могила.

— Асемблери — отвърнах.

Бодливите таралежи образуваха органична суровина. Тя се стичаше към центъра, където асемблерите сглобяваха готовите молекули.

— Значи това е сърцето — рече тя.

— Да. Може да се каже и така.

Рояците ни заобикаляха отвсякъде, но стояха край гроздовете. Очевидно не смееха да влязат в центъра. Но ни очакваха.

— Колко искаш? — тихо попита Мей и започна да вади капсули от раницата си.

Огледах се и казах:

— Пет. Останалите ще ни трябват, за да се измъкнем.

— Не можем да запалим пет едновременно.

— Няма проблем. — Протегнах ръка. — Дай ми ги.

— Но, Джак…

— Дай ги, Мей.

Тя ми подаде пет капсули. Приближих се и ги хвърлих незапалени в могилата. Рояците забръмчаха, но останаха по местата си.

— Добре — каза Мей. Веднага разбра какво правя. Вече вадеше още капсули.

— Сега четири. — Погледнах назад към рояците. Те се движеха неспокойно. Не знаех още колко време ще останат по местата си. — Три за теб, една за мен. Ти поемаш рояците.

— Ясно. — Тя ми подаде една капсула. Запалих нейните. Мей ги хвърли натам, откъдето бяхме дошли. Рояците се отдръпнаха. — Три, две, едно — клякай!

Приклекнахме и заслонихме очи. Чух странен звук и когато отново погледнах, видях, че някои гроздове се разпукват и се разпадат. Шиповете им се търкаляха по земята. Без колебание запалих следващата капсула и когато започна да пръска бели искри, я хвърлих в централната могила.

— Бягай!

Хукнахме към входа. Гроздовете се рушаха пред очите ни. Мей с лекота прескачаше падащите шипове. Следвах я и броях наум: три, две, едно…

Сега.

Разнесе се остър писък, после се чу ужасяващ взрив на горещ газ, мощна експлозия, която прониза ушите ми. Ударната вълна ме повали. Търколих се в слузта, шиповете се забиха в кожата ми. Очилата се изхлузиха от главата ми. Обгърна ме чернота. Чернота. Не виждах абсолютно нищо. Избърсах слузта от лицето си. Опитах се да се изправя, ала се подхлъзнах и паднах.

— Мей — викнах. — Мей! Не виждам нищо.

Всичко тънеше в мрак. Намирах се дълбоко в недрата на някаква проклета пещера, пълна с бодливи неща, и не виждах нищо. Обзе ме паника.

— Спокойно — чух гласа й и усетих, че ме хваща за ръка. Явно ме виждаше. — Лампата е на колана ти. — Тя насочи пръстите ми.

Заопипвах за закопчалката. Открих я, но не успях да я отворя. Тя бе с пружина и постоянно ми се изплъзваше. Започнах да чувам вибриращ звук — все още слаб, ала постепенно се усилваше. Дланите ми се потяха. Накрая закопчалката се отвори и аз с облекчена въздишка включих лампата. Студеният халогенен лъч освети Мей и тя се извърна настрани. Насочих го към пещерата. Експлозията я беше преобразила. Много от гроздовете се бяха разпаднали и шиповете се бяха пръснали навсякъде. Някакво вещество по земята започваше да гори. Вдигаше се остър зловонен дим. Въздухът бе потъмнял. Заотстъпвах назад и усетих нещо пихтиесто.

Погледнах надолу и видях ризата на Дейвид Брукс. Разбрах, че съм стъпил върху останките от тялото на Дейвид, което се беше превърнало в белезникаво желе. Бях стъпил върху корема му. Ребрата му ме одраскаха по пищяла и оставиха бяла следа по крачола ми. Видях лицето му — призрачно бяло и разложено, безизразно като лицата на рояците. Догади ми се.

— Хайде. — Мей силно стисна ръката ми. — Хайде, Джак!

Ходилото ми с плясък се освободи от трупа. Опитах се да избърша обувката си в пода, да я изчистя от бялата слуз. Не можех да разсъждавам, просто се борех с гаденето и с непреодолимия ужас. Искаше ми се да побягна. Мей ми говореше, ала не я чувах. Виждах само отделни детайли от пещерата и смътно съзнавах, че рояците ни обграждат, рояк след рояк, рояк след рояк. Навсякъде се носеше бръмчене.

— Стегни се, Джак! — Мей ми подаде четири капсули. С треперещи пръсти някак си успях да ги запаля. Тя ги хвърли във всички посоки. Вдигнах ръце пред очите си. Около нас избухнаха горещи кълба. Когато отново погледнах, рояците ги нямаше. Ала само след няколко секунди започнаха да се появяват. Първо един, после три, шест, десет — прекалено много, за да ги преброя. Приближаваха се към нас със сърдито бръмчене.

— Колко капсули ни останаха? — попитах аз.

— Осем.

Тогава разбрах, че няма да успеем. Бяхме прекалено навътре в пещерата. Нямаше да се измъкнем. Нямах представа колко са рояците — халогенният ми лъч осветяваше цяла армия.

— Джак. — Мей, изглежда никога не губеше увереността си.

Запалих още три капсули и тя ги хвърли, като в същото време продължи към входа. Последвах я, макар да знаех, че положението ни е безнадеждно. Взривовете пръскаха рояците само за миг. После те бързо се прегрупираха. Бяха прекалено много.

— Джак.

— Още капсули.

Вече виждах изхода само на няколко метра пред нас. Очите ми сълзяха от лютивия дим. Беше ми все по-трудно да дишам.

Последна експлозия и стигнахме. Видях рампата, която водеше нагоре към повърхността. Не бях предполагал, че ще стигнем дотук. Ала вече не разсъждавах, имах само отделни впечатления.

— Колко останаха? — попитах аз.

Мей не ми отговори. Някъде над нас чух тътен на двигател. Вдигнах поглед и видях нестабилна бяла светлина. Грохотът стана много силен — и тогава зърнах всъдехода. И чух как Боби вика:

— Излизайте!

Мей се обърна и се затича нагоре по рампата. Последвах я. Боби запали нещо, което избухна в оранжев пламък, после Мей ме блъсна към стената и останалият без водач всъдеход с рев профуча надолу към залата. От резервоара му висеше пламтяща ивица плат. Нещо като моторизиран коктейл „Молотов“.

Веднага щом всъдеходът ни подмина, тя силно ме плесна по гърба.

— Тичай!

Изминахме последните няколко метра от рампата и Боби ни изтегли навън. Паднах и си ожулих коляното, но не усетих болка. Той ми подаде ръка и ми помогна да се изправя. С всички сили се затичах към входа на пещерата и почти бях стигнал, когато отекна мощна експлозия. Полетях във въздуха и се блъснах в стената. Скочих. Ушите ми пищяха. Лампата ми я нямаше. Чувах странен писък някъде зад себе си — или поне така ми се струваше.

Погледнах Мей и Боби. Те също се изправяха. Хеликоптерът все още висеше във въздуха над нас. Изкатерихме се нагоре, после се претърколихме по склона в студената черна пустинна нощ.

Последното, което видях, беше Мей — правеше знаци на вертолета да се махне, да се махне…

И тогава пещерата избухна.

Земята подскочи под краката ми и ме събори. Паднах и в следващия миг ударната вълна прониза ушите ми. Чух мощния грохот на взрива. От входа на пещерата блъвна огромно яростно огнено кълбо, оранжево с черно по краищата. Обля ме топлина, но след миг изчезна. Внезапно се възцари тишина и светът стана черен.

Не съм сигурен колко време съм лежал под звездите. Сигурно бях изгубил съзнание, защото първото, което си спомням, беше как Боби ме настанява на задната седалка на хеликоптера. Мей вече бе там и се бе навела, за да закопчае предпазния ми колан. Гледаха ме загрижено. Смътно се зачудих дали съм ранен. Не усещах болка. Люкът се затвори и Боби седна отпред до пилота.

Бяхме успели.

Не можех да повярвам, че всичко е свършило.

Хеликоптерът се издигна във въздуха и в далечината видях светлините на фабриката.