Жертвата

Шести ден, 07:12

Сигурно бях задрямал за няколко минути от вибрирането на хеликоптера. Събудих се и се прозях. В слушалките си чувах мъжки гласове.

— Точно какъв е проблемът? — Ръмжащ глас.

— Очевидно фабриката е изпуснала някакво вещество. Било е злополука. В пустинята са открити няколко мъртви животни. В близост до фабриката. — Разумен, дисциплиниран глас.

— Кой ги е намерил? — Ръмжене.

— Двама любопитни еколози. Не са обърнали внимание на забранителните знаци, душели са около фабриката. Подали са жалба до компанията и настояват да инспектират фабриката.

— Което не можем да допуснем.

— Да.

— Как ще излезем от това положение? — попита плах глас.

— Предлагам да ограничим количеството на изпускания замърсител и да предоставим данни, които доказват, че няма неблагоприятни последици. — Дисциплинираният глас.

— По дяволите, аз не бих изиграл картите така — възрази ръмжащият глас. — Най-добре категорично да отхвърлим обвиненията. Нищо не е било изпуснато. Искам да кажа, какви доказателства има?

— Мъртвите животни. Един койот и няколко пустинни плъха. И няколко птици.

— В природата постоянно умират животни. Спомняте ли си историята с ония накълцани крави? Твърдеше се, че ги убили извънземни от НЛО. Накрая се оказа, че добичетата са умрели от естествена смърт и газовете от разложението са разкъсали труповете им. Спомняте ли си?

— Смътно.

Плахият глас:

— Не съм сигурен, че можем просто да отречем…

— Можем, мама му стара.

— Няма ли снимки? Мисля, че еколозите са направили снимки.

— Бе на кой му пука? Какво ще покажат снимките, някакъв умрял койот ли? Никой няма да се загрижи за един умрял койот. Довери ми се. Пилот? Къде сме, мама му стара?

Отворих очи. Седях на предната седалка на хеликоптера до пилота. Летяхме на изток към яркото утринно слънце. Долу виждах предимно равнинен терен с ниски кактуси и тук-там юки.

Пилотът се движеше покрай редица електрически стълбове — стоманена армия с разперени ръце. Те хвърляха дълги сенки под утринните лъчи.

Един здравеняк се наведе напред от задната седалка. Носеше костюм и вратовръзка.

— Пилот? Стигнахме ли вече?

— Току-що прекосихме границата на Невада. Още десет минути.

Здравенякът изсумтя и се отпусна назад. Бяхме се запознали преди да излетим, но не си спомнях името му. Погледнах назад към тримата мъже, всички официално облечени, които пътуваха заедно с мен. Бяха консултанти по връзките с обществеността, назначени от „Займос“. Можех да свържа вида им с гласовете им. Слаб, нервен мъж, чиито пръсти постоянно шаваха. После мъж на средна възраст с куфарче върху коленете. И здравенякът, по-възрастен и навъсен, очевидно най-старши от тримата.

— Защо всъщност са я построили в Невада, по дяволите?

— По-малко ограничения, по-леки инспекции. Напоследък в Калифорния гъмжи от нови фабрики. Само проверките за въздействието върху околната среда щяха да забавят строежа с една година. И много по-трудно щяха да получат разрешителни. Затова дойдоха тук.

Ръмжащия погледна през илюминатора към пустинята.

— Гадна дупка — рече той. — Не ми пука какво става тук, това не е проблем. — После се обърна към мен. — С какво се занимаваш?

— Компютърен програмист съм.

— Подписал ли си договор за пазене на служебната тайна?

— Да.

— Във фабриката ли ще работиш?

— Идвам като консултант — поясних аз.

— Консултантската работа е върхът — кимна той, сякаш бяхме съюзници. — Никаква отговорност. Никакви загуби. Просто си даваш мнението и ги гледаш как не го приемат.

В слушалките изпращя гласът на пилота.

— „Займос Молекюлър Манюфакчър“ е точно пред нас — съобщи той. — Вече можете да го видите.

На трийсет километра пред нас видях усамотена група сгради, очертани на фона на хоризонта. Спътниците ми се наведоха напред.

— Това ли е? — попита Ръмжащия. — Само това ли е?

— Оттук изглежда по-малка — отвърна пилотът.

Когато хеликоптерът се приближи, видях, че сградите са свързани — безлични варосани бетонни блокове. Хората от връзките с обществеността толкова се зарадваха, че едва не избухнаха в ръкопляскания.

— Ей, прекрасна е!

— Прилича на болница, мама му стара.

— Чудесна архитектура.

— На снимки ще изглежда страхотно.

— Защо ще изглежда страхотно на снимки? — попитах аз.

— Защото нищо не стърчи отгоре — поясни мъжът с куфарчето. — Няма антени, нищо такова. Хората се страхуват от антените. Има проучвания. Но сграда като тази, гола, квадратна и бяла — идеалният избор на цвят, свързван с девственост, болница, грижи, чистота — такава сграда внушава доверие.

— Майната им на ония еколози — доволно заяви Ръмжащия. — Тук правят медицински проучвания, нали?

— Не точно.

— Когато се намеся аз, ще правят, повярвай ми. Това е нужният подход.

Докато кръжахме около сградите, пилотът ни обясняваше.

— В първия бетонен блок е електростанцията. В ниската сграда са апартаментите. В съседния блок са поддържащите служби, лабораториите и така нататък. А оная квадратна триетажна постройка без прозорци е главната фабрична сграда. Казаха ми, че била само обвивка, вътре имало друга сграда. В онзи нисък хангар отдясно са външният склад и паркингът. Тук колите трябва да са на сянка, иначе арматурните им табла се деформират. Ако хванеш волана, ще получиш изгаряне първа степен.

— Значи имат апартаменти, така ли? — попитах аз.

Пилотът кимна.

— Да, налага се. Най-близкият мотел е на двеста петдесет и девет километра. Край Рино.

— Колко души живеят тук? — попита Ръмжащия.

— Могат да приемат дванайсет — отвърна пилотът. — Но обикновено са между пет и осем. Няма нужда от голям персонал. Доколкото знам, всичко е автоматизирано.

— Какво друго знаеш?

— Не много. Тук всички си държат устата затворена. Никога не съм влизал вътре.

— Хубаво — каза Ръмжащия. — Ще се погрижим да си остане така.

Пилотът насочи хеликоптера надолу и кацна.

Отворих пластмасовата врата на кабината и излязох навън. Все едно влизах в пещ. Жегата ме накара да ахна.

— Това е нищо! — надвика рева на перките пилотът. — Сега е почти зима! Няма повече от четирийсет градуса!

— Супер — казах аз и вдишах горещия въздух. Пресегнах се назад да си взема сака и лаптопа. Бях ги оставил под седалката на Плахия.

— Пикае ми се — информира ни Ръмжащия и откопча предпазния си колан.

— Дейв — предупредително рече мъжът с куфарчето.

— Само за момент, мама му стара.

— Дейв… — срамежлив поглед към мен, после по-тихо: — Казаха да не слизаме от хеликоптера, забрави ли?

— Уф, по дяволите. Не мога да търпя цял час. А бе, какво значение има? — Той посочи към пустинята. — На милиони километри наоколо няма нищо.

— Но, Дейв…

— Не ме мъчи. Отивам да се изпикая, по дяволите. — Ръмжащия надигна грамадата си и се запъти към люка.

Не чух останалата част от разговора им, защото вече си бях свалил слушалките. Ръмжащия слизаше от хеликоптера. Взех си багажа, обърнах се и се отдалечих, като се приведох под перките. Те хвърляха трепкаща сянка върху площадката. Стигнах до пътека, която лъкатушеше между кактусите по посока на бялата електростанция, отдалечена на петдесетина метра. Никой не беше дошъл да ме посрещне — всъщност наоколо не се мяркаше жива душа.

Обърнах се и видях, че Ръмжащия вдига ципа на панталона си и се качва в хеликоптера. Пилотът затвори люка и отлетя, като ми махна с ръка. Отговорих му, после трябваше да се наведа, за да предпазя очите си от вдигналия се във въздуха пясък. Вертолетът описа кръг над фабриката и полетя на запад. Ревът му заглъхна.

Над пустинята се възцари тишина, ако не се броеше бръмченето на електрическите кабели на неколкостотин метра от мен. Вятърът рошеше косата ми и развяваше крачолите на панталона ми. Бавно се завъртях в кръг. Чудех се какво да правя. И си спомних думите на човека от връзките с обществеността: „Казаха да не слизаме от хеликоптера, забрави ли?“

— Ей! Ей, вие!

Обърнах се. Беше се отворила една от вратите на бялата сграда и през пролуката се подаваше мъжка глава.

— Вие ли сте Джак Форман? — извика мъжът.

— Да.

— Ами тогава какво чакате, официална покана ли? Влизайте, за Бога.

И затръшна вратата.

Това бе посрещането ми във фабриката на „Займос“. Взех си багажа и се запътих по пътеката към сградата. Нещата никога не стават така, както очакваш.

Влязох в малка стая с три тъмносиви стени от гладък синтетичен материал. Когато очите ми се приспособиха към сумрака, видях, че цялата четвърта стена пред мен е стъклена и води към кабинка с друга стъклена стена. В стъклото бяха вградени сгъваеми стоманени ръкави. Малко приличаше на банков трезор.

Зад втората стъклена стена забелязах плещест мъж със син панталон и синя работна риза с емблемата на „Займос“ на джоба. Очевидно бе от поддръжката на фабриката.

— Това е херметична камера. Вратата е автоматична. Приближете се.

Подчиних се и първата стъклена врата със съскане се отвори. Светна червена лампа. Подът и двете странични стени на кабинката пред мен бяха решетъчни. Поколебах се.

— Прилича на тостер, нали? — ухили се мъжът. Липсваха му няколко зъба. — Не се бойте, само ще ви поодуха. Давайте.

Влязох в стъклената кабинка и оставих сака си на пода.

— Не, не. Вдигнете сака.

Вдигнах го. Стъклената врата зад мен се затвори и стоманените ръкави плавно се разгънаха. Докато камерата се херметизираше, усетих слаба болка в ушите.

— По-добре си затворете очите — посъветва ме униформеният.

Затворих очи и незабавно усетих ледени струи по лицето и тялото си. Дрехите ми се намокриха. Остра миризма опари ноздрите ми, нещо като ацетон или лакочистител. Разтреперих се — течността наистина бе студена.

Първата струя въздух дойде отгоре, рев, който бързо придоби силата на ураган. Напрегнах мускули, за да запазя равновесие. Дрехите ми се развяваха или плътно прилепнаха към тялото ми. Вятърът се усили и едва не изтръгна сака от ръката ми. После въздухът спря за миг и от пода се включи друга струя. Всичко това бе объркващо, ала продължи съвсем кратко. След това се задействаха вакуумните помпи и ушите отново ме заболяха. Накрая се възцари тишина.

— Това е — съобщи мъжки глас. — Можете да влезете.

Отворих очи. Течността, с която ме бяха облели, се беше изпарила и дрехите ми бяха сухи. Вратите пред мен със съскане се отвориха. Влязох и мъжът със синята униформа ме погледна иронично.

— Добре ли се чувствате?

— Да, струва ми се.

— Не ви ли сърби?

— Не.

— Хубаво. Защото някои са алергични към дезинфектанта. Обаче трябва да го правим, заради хигиената.

Кимнах. Очевидно процедурата премахваше праха и други замърсители. Течността беше силно летлива, изпаряваше се при стайна температура и отстраняваше микрочастиците от тялото и дрехите ми. Въздушните струи и вакуумът довършваха процеса.

— Аз съм Винс Рейнолдс — представи се мъжът, но не ми подаде ръка. — Казвай ми Винс. А ти си Джак, нали?

Потвърдих.

— Добре, Джак, очакват те, така че да започваме. Трябва да взимаме предпазни мерки, защото това е среда със силно магнитно поле, над трийсет и три тесла4. — Той вдигна една картонена кутия. — Сега си свали часовника.

Оставих часовника си в кутията.

— И колана.

Свалих си колана.

— Бижута? Гривна? Верижка? Декоративни игли или медали? Медицински устройства?

— Не.

— Метални предмети в тялото ти? Стари рани, куршуми, шрапнели? Нямаш ли? Гвоздеи за счупени крайници, изкуствени бедрени или коленни стави? Изкуствени клапи, хрущяли или имплантанти?

Отговорих, че нямам такива неща.

— Е, още си млад — рече той. — Ами сакът ти? — Винс ме накара да извадя всичко и да го подредя върху една маса, за да може да го претърси. Носех много метал: друг колан с метална тока, нокторезачка, кутия крем за бръснене, самобръсначка и ножчета, джобно ножче, дънки с метални капси.

Той взе ножа, дънките и колана, но ми върна останалото.

— Можеш да си прибереш багажа. Слушай сега. Сакът ти отива в жилищния блок, но никъде другаде. Нали така? Ако се опиташ да изнесеш метални предмети оттам, на изхода има аларма. Обаче гледай да не я задействаш. Щото като предпазна мярка изключва магнитите и ни трябват около две минути, за да ги включим. Техниците се побъркват, особено ако в момента работят. Това проваля всичките им усилия.

Отвърнах, че ще се опитам да не забравя.

— Ще прибереш останалите си вещи ей там. — Той кимна към стената зад мен. Видях десетина малки сейфа с електронно заключване. — Сам ще настроиш комбинацията и ще заключиш сейфа. — Винс се обърна настрани, за да ме остави да го направя.

— Няма ли да ми трябва часовник?

Той поклати глава.

— Ще ти дадем часовник.

— Ами колан?

— Ще ти дадем и колан.

— Ами лаптопът ми? — попитах аз.

— В сейфа — отвърна Винс. — Освен ако не искаш да изтъркаш харддиска си с магнитното поле.

Прибрах лаптопа при останалия си багаж и заключих вратата. Почувствах се странно гол, като човек, който влиза в затвора.

— Не искаш ли да ми вземеш и връзките на обувките? — пошегувах се аз.

— Не. Задръж си ги. За да можеш да се обесиш, ако се наложи.

— Защо?

— Нямам представа. — Той сви рамене. — Обаче тия, дето работят тук, до един са шантави, мама му стара. Произвеждат мънички нещица, дето не мож ги видя, и бърникат молекули и други гадости. И тая напрегната работа ги побърква. До един. Пълни откачалки. Насам.

Минахме през поредната стъклена врата. Този път обаче нямаше струи.

Влязохме в електростанцията. Под сините халогенни лампи видях грамадни метални тръби, високи три метра, и керамични изолатори с диаметър колкото мъжки крак. Всичко жужеше. Усетих слабо вибриране под краката си. Навсякъде имаше знаци с червена мълния и надпис „Внимание: високо напрежение“.

— Тук използвате много електричество — отбелязах аз.

— Колкото малък град — отвърна Винс и посочи един от знаците. — Гледай сериозно на тия неща. Преди време често избухваха пожари.

— Защо?

— В сградата имаше плъхове. Гадинките постоянно се пържеха. Буквално. Не понасям вонята на горяща козина на плъх, а ти?

— Не знам как вони горящ плъх.

— Вони както можеш да си представиш.

— Аха. И как са проникнали вътре плъхове?

— През отходните тръби. — Сигурно съм изглеждал изненадан, защото Винс прибави: — о, не знаеш ли? Плъховете постоянно го правят — малко плуване и са вътре. Естествено, ако се случи да седиш на тоалетната чиния, няма да ти е много приятно. — Той отсечено се засмя. — Проблемът е, че строителите не са изкопали септичната яма достатъчно дълбоко. Та както и да е, плъховете са проникнали вътре и откакто съм тук, имахме няколко такива инцидента.

— Какви инциденти?

Винс сви рамене.

— Опитали са се да направят сградите идеални — отвърна той. — Защото работят с ония миниатюрни нещица. Обаче светът не е идеален, Джак. Никога не е бил. И няма да бъде.

— Какви инциденти? — повторих аз.

Бяхме стигнали до отсрещната врата и Винс бързо набра комбинацията на електронната ключалка. Вратата се отвори.

— Всички врати се отключват с една комбинация. Нула шест, нула четири, нула две.

Той широко отвори вратата. Влязохме в покрита галерия, свързваща електростанцията с другите сгради. Тук бе невероятно задушно, въпреки рева на климатика.

— Строителите не са балансирали климатичната инсталация — поясни Винс. — Пет пъти ги карахме да я поправят, обаче в тоя коридор винаги е горещо.

В дъното на коридора имаше друга врата и той ме накара сам да набера шифъра. Вратата се отвори.

Озовахме се пред друга херметична камера: кабинка с дебели стъклени стени. Оттатък видях Рики Морз по дънки и тениска. Той ми се усмихваше и бодро ми махаше с ръка.

— Аз ще го поема оттук, Винс — каза Рики по интеркома.

Униформеният махна с ръка.

— Няма проблем.

— Поправи ли херметичната система?

— Преди час. Защо?

— Май пак имат проблеми с нея в главната лаборатория.

— Пак ще я проверя — обеща Винс. — Може да пропуска отдругаде. — Той ме потупа по гърба и посочи с палец към вътрешността на сградата. — Желая ти късмет вътре. — После се обърна и се отдалечи.

— Радвам се да те видя — каза Рики. — Знаеш ли шифъра?

Отговорих утвърдително. Той посочи клавиатурата. Набрах цифрите. Стъклената стена се плъзна настрани. Влязох в тясната кабинка, широка около метър и двайсет, с метални решетки от четирите страни. Вратата зад мен се затвори.

От пода бликна мощна въздушна струя и развя дрехите ми. Почти незабавно я последваха струи от двете страни и тавана. Накрая се разнесе съскане на вакуум. Стъклото пред мен се плъзна настрани. Пригладих косата си и влязох вътре.

— Прощавай за всичко това. — Рики енергично разтърси ръката ми. — Но поне вече не се налага да носим скафандри. — Забелязах, че изглежда здрав и як. Мускулите му изпъкваха.

— Добре изглеждаш, Рики — казах. — Упражняваш ли се?

— Е, не много.

— В страхотна форма си. — Ударих го по рамото. Той се ухили.

— Това е от напрежението в работата. Винс уплаши ли те?

— Не точно.

— Малко е странен. Израснал е в пустинята сам с майка си. Тя умряла, когато бил петгодишен. Когато я открили, трупът бил доста разложен. Бедното дете просто не знаело какво да прави. Сигурно на негово място и аз щях да съм странен. — Рики сви рамене. — Радвам се, че дойде, Джак. Боях се, че няма да приемеш. — Въпреки очевидно доброто му здравословно състояние, започвах да забелязвам, че изглежда нервен. Той бързо ме поведе по някакъв къс коридор.

— Как е Джулия?

— Ръката й е счупена и си е ударила главата. Задържаха я в болницата за наблюдение. Но ще се оправи.

— Добре. Чудесно. — Рики рязко кимна и продължи по друг коридор. — Кой се грижи за децата?

Обясних му, че е пристигнала сестра ми.

— Значи можеш да поостанеш тук, нали? Няколко дни?

— Предполагам. Ако чак толкова много се нуждаете от мен.

— Обикновено софтуерните консултанти не оставаха дълго на обекта. Един-два дни. Не повече.

Рики ме погледна през рамо.

— Джулия… хм… разказвала ли ти е за фабриката?

— Не.

— Но знаеш, че тя прекарваше много време тук.

— Естествено — потвърдих аз.

— През последните няколко седмици почти всеки ден идваше с хеликоптера. Случваше се и да пренощува тук.

— Не знаех, че проявява такъв интерес към производството.

Рики като че ли се поколеба за миг. После отвърна:

— Виж, Джак, това е нещо съвсем ново. — Той се намръщи. — Наистина ли нищо не ти е разказвала?

— Не. Защо?

Рики не отговори.

— Това е нашият жилищен модул. Тук спим и се храним — каза Рики.

В сравнение с галерията, тук въздухът беше прохладен. Стените бяха от същия гладък синтетичен материал. Чух ниско и равномерно съскане на климатична инсталация. От двете страни на коридора имаше няколко врати. На една от тях видях името си, написано с маркер върху парче лепенка, Рики отвори вратата.

— Заповядай, Джак.

Стаята бе обзаведена скромно — тясно легло, малко бюро, колкото за компютърен монитор и клавиатура. Лавица за книги и дрехи над леглото. Всички мебели бяха покрити с гладък бял пластмасов ламинат. Нямаше ниши и цепнатини, в които да се събира прах. Нямаше и прозорец, само течнокристален екран, който показваше изглед от пустинята.

На леглото бяха оставени пластмасов часовник и колан с пластмасова тока. Сложих си ги.

— Остави си багажа и ще те разведа из фабриката — каза Рики.

Със същата енергична крачка той ме заведе в средно голяма дневна с диван и столове около ниска масичка и табло за обяви на стената. Всички мебели бяха покрити със същия пластмасов ламинат.

— Вдясно са кухнята и стаята за почивка с телевизор, видеоигри и така нататък.

Влязохме в кухничката. Там имаше двама души, мъж и жена, които ядяха сандвичи на крак.

— Мисля, че ги познаваш. — Рики се ухили.

Наистина ги познавах. Бяха от моя отдел в „МедияТроникс“.

Роузи Кастро беше тъмнокожа, слаба, с екзотични черти и саркастичен език. Носеше широки шорти и тениска. Едрият й бюст опъваше надписа „Ще ти се“. Независима и опърничава, Роузи бе проучвала Шекспировите пиеси в Харвард преди да реши, според собствените й думи, че „Шекспир е мъртъв, мама му стара. От векове. Нищо ново не може да се каже. Какъв смисъл има?“ След което се прехвърлила в Масачузетската политехника, където се занимавала с програмиране на естествен език под ръководството на Робърт Ким. Оказало се, че има блестящи способности. В последно време програмите на естествени езици започваха да използват разпределена обработка. Тъй като бяха установили, че хората едновременно оценяват дадено изречение по няколко начина още докато го чуват и че не изчакват края му, а в тях се пораждат определени очаквания за него. Това беше идеална ситуация за разпределена обработка, която работеше върху проблема едновременно от няколко страни.

— Още носиш тия тениски, Роузи — отбелязах аз. В „МедияТроникс“ бяхме имали проблеми с облеклото й.

— Здрасти. Така не позволявам на момчетата да заспиват — засмя се тя.

— Всъщност ние не им обръщаме внимание. — Погледнах Дейвид Брукс, скован, официален, маниакално спретнат и почти съвсем плешив само на двайсет и осем години. Той запримигва зад дебелите си очила. — И без това не са чак толкова хубави — заяви той.

Роузи му се изплези.

Дейвид бе инженер и притежаваше инженерска прямота и нетактичност. Освен това бе пълен с противоречия. Макар че беше педант по отношение на работата и външния си вид, през почивните дни той караше мотор по черни пътища и често се връщаше целият в кал. Дейвид ентусиазирано стисна ръката ми.

— Много се радвам, че си тук, Джак.

— Някой ще трябва да ми обясни защо всички толкова много се радвате да ме видите — отвърнах аз.

— Ами защото знаеш повече за мултиагентните алгоритми, които… — започна Роузи.

— Първо ще го разведа из фабриката — прекъсна я Рики. — После ще поговорим.

— Защо? — попита тя. — Да го изненадаш ли искаш?

— Страхотна изненада — изсумтя Дейвид.

— Не, ни най-малко. — Рики ги изгледа строго. — Просто искам Джак първо да придобие обща представа за нещата.

Дейвид си погледна часовника.

— Добре де, колко време смяташ, че ще отнеме това? Защото мисля, че имаме…

— Казах, че първо ще го разведа, за Бога! — почти изръмжа Рики.

Изненадах се. Никога не го бях виждал да губи самообладание. Другите двама обаче очевидно бяха.

— Добре, добре, Рики.

— Ти си шефът, Рики.

— Точно така, аз съм шефът — все още видимо разгневен, отвърна той. — И между другото, почивката ви свърши преди десет минути. Така че се връщайте на работа. — Рики надникна в съседната стая за почивка. — Къде са другите?

— Поправят охранителните сензори.

— Искаш да кажеш, че са навън, така ли?

— Не, не. В сервизното са. Боби смята, че проблемът със сензорите е в калибрацията.

— Страхотно. Някой сети ли се да съобщи на Винс?

— Не, защото повредата е в софтуера. Боби ще се погрижи за това.

В този момент мобифонът ми изпиука. Изненадано го извадих от джоба си. Обърнах се към другите.

— Мобифоните работят ли?

— Да, в обхват сме — потвърди Рики и продължи да спори с Дейвид и Роузи.

Излязох в коридора и отворих съобщенията си. Имах само едно, от болницата. За Джулия. „Разбрахме, че сте съпруг на г-жа Форман. Моля, обадете ни се колкото може по-скоро.“ Следваше телефонният номер на някой си доктор Рана. Незабавно го набрах.

Централата ме свърза с интензивното отделение. Помолих да ми дадат доктор Рана и изчаках. После се представих:

— Обажда се Джак Форман, съпругът на Джулия Форман.

— А, да, господин Форман. — Приятен, мелодичен глас. — Благодаря, че се обаждате. Разбрах, че снощи сте придружили жена си до болницата. Нали? Значи знаете колко са сериозни нараняванията й или по-точно потенциалните й наранявания. Смятаме, че трябва да я подложим на пълен преглед за фрактура на шийните прешлени и таза.

— Да, вече ми го казаха снощи — отвърнах аз. — Има ли някакъв проблем?

— Да, има. Жена ви отказва да се подложи на лечение.

— Нима?

— Снощи ни позволи да й направим рентгенови снимки и да се погрижим за фрактурите на китката й. Обяснихме й, че рентгенът не ни позволява да видим всичко и че е много важно да й направим изследване с магнитен резонанс, но тя отказа.

— Защо?

— Заяви, че нямало нужда.

— Разбира се, че има — казах аз.

— Наистина има, господин Форман — потвърди Рана. — Не искам да ви плаша, но фрактурата на таза може да доведе до масивен кръвоизлив в корема и, хм, до смърт поради загуба на кръв. Това се случва изключително бързо и…

— Какво искате да направя?

— Да поговорите с нея.

— Разбира се. Дайте ми я.

— За съжаление в момента пак е в рентгенологията. Ще ни оставите ли номер, на който да ви открием? Например на мобифона ви? Добре. И още нещо, господин Форман. Не успяхме да получим психиатрична информация от жена ви.

— Защо?

— Тя отказа да отговаря на въпросите ни. Става дума за наркотици, психически разстройства, такива неща. Можете ли да ни осветлите в тази област?

— Ще опитам.

— Не искам да ви плаша, но поведението на жена ви е, хм, малко ирационално. На моменти почти изпада в самозаблуда.

— Напоследък Джулия е под огромно напрежение.

— Да, сигурен съм, че това също усложнява нещата — спокойно отвърна доктор Рана. — И е претърпяла тежко нараняване на главата, което трябва да изследваме. Не искам да ви плаша, но честно казано, мнението на психиатъра е, че жена ви страда от раздвоение на личността, пристрастеност към наркотици или и от двете.

— Разбирам.

— И естествено, такива въпроси логично възникват в контекста на злополуки само с един катастрофирал автомобил.

Искаше да каже, че може да е опит за самоубийство. Струваше ми се малко вероятно.

— Не ми е известно жена ми да взима наркотици — казах аз. — Но вече от няколко седмици и аз съм загрижен за поведението й.

Рики излезе в коридора и нетърпеливо застана до мен. Затиснах мобифона с длан.

— За Джулия е. — Той кимна и си погледна часовника. После повдигна вежди. Стори ми се странно, че ме кара да бързам, когато говоря с болницата за жена си — която бе негов непосредствен началник.

Лекарят известно време ме разпитва и аз се постарах да отговоря на въпросите му, ала всъщност не разполагах с никакви сведения, които можеха да са му от полза. Той каза, че ще съобщи на Джулия да ми се обади, когато се върне, и аз отговорих, че ще чакам. После затворих мобифона.

— Добре — рече Рики. — Извинявай, че те припирам, Джак, обаче нали разбираш, имам да ти показвам много неща.

— Има ли някакъв спешен проблем?

— Не знам. Възможно е.

Понечих да попитам какво иска да каже, но той вече бързо крачеше напред. Напуснахме жилищната част на сградата, минахме през поредната стъклена врата и продължихме по друга галерия. Забелязах, че е напълно херметизирана. В стъклените стени имаше дупчици, под които видях вакуумни помпи. Вече започвах да свиквам с постоянното съскане на климатиците.

По средата на коридора имаше стъклена врата. Трябваше да минем през нея един по един. Отново изпитах странното чувство, че съм в затвор и минавам през решетъчни портали.

Въпреки модерната техника и лъскавите стъклени стени, пак си беше затвор.

Шести ден, 08:12

Влязохме в голяма зала с надпис „СЕРВИЗНО ОТДЕЛЕНИЕ“. Стените и таванът бяха облицовани с познатия гладък пластмасов ламинат. На пода бяха натрупани обемисти ламинирани контейнери. Вдясно видях редица вградени в пода стоманени котли, заобиколени с тръби и клапи. Приличаше на малка пивоварна и тъкмо се канех да попитам за това Рики, когато той възкликна:

— А, ето къде сте били!

Пред един монитор работеха трима души от стария ми отдел. Когато се появихме, на лицата им се изписа малко гузно изражение, като на деца, сварени с ръце в кутията с бисквити. Естествено, ръководеше ги Боби Лембек. Трийсет и пет годишният Боби вече повече контролираше, отколкото пишеше кодове, но когато искаше, все още можеше да програмира. Както винаги, носеше избелели дънки и тениска. На колана му висеше вездесъщият му уокман.

След това беше Мей Чан, красива и изящна, пълна противоположност на Роузи Кастро. Преди да се насочи към програмирането на около двайсет и пет годишна възраст, като полеви биолог в Сечуан, Мей бе изучавала златистата тъпоноса маймуна. Работата на терена, както и вродената й склонност, бяха причина за мълчаливостта й. Тя почти не говореше, движеше се безшумно и никога не повишаваше глас — ала и никога не губеше споровете. Подобно на мнозина полеви биолози, Мей беше придобила странната способност да се слива със средата, да става незабележима, почти да изчезва.

И накрая Чарли Дейвънпорт, кисел, чорлав и вече дебел на трийсет години. Бавен и тромав, той сякаш спеше с дрехите си и между другото често го правеше след някое маратонско програмиране. Чарли бе работил при Джон Холанд в Чикаго и Дойн Фармър в Лос Аламос. Беше специалист по генетични алгоритми, ония програми, които имитират естествения подбор. Но бе досадна личност — тананикаше, сумтеше, приказваше си под нос и шумно пърдеше. Екипът го търпеше само заради изключителния му талант.

— Наистина ли се налага цели трима души да работят върху този проблем? — попита Рики, след като се ръкувах с всички.

— Да — отвърна Боби, — наистина се налага, защото е сложно.

— Защо?

— Ами, след сутрешната случка започнах да проверявам сензорите и ми се стори, че не са калибрирани правилно. Обаче тъй като никой не излиза навън, въпросът е дали ние разбираме данните им грешно, или самите сензори са повредени. Или пък просто не са настроени към тукашната техника. Мей познава тия сензори, работила е с такива в Китай. В момента коригирам кода. А Чарли е тук, защото не иска да си отиде и да ни остави на мира.

— Глупости, имам си и по-приятна работа — възрази Чарли. — Обаче аз съм написал алгоритъма, който контролира сензорите, и след като те свършат, трябва да го оптимизираме. Просто чакам да престанат да се мотаят, за да мога да го оптимизирам. — Той изгледа Боби многозначително. — Тия двамата не могат да оптимизират и най-простия код.

— Боби може — отвърна Мей.

— Да, ако му дадеш половин година.

— Деца, деца — намеси се Рики. — Хайде да не правим сцени пред нашия гостенин.

Учтиво се усмихнах. Всъщност не слушах какво говорят. Просто ги наблюдавах. Това бяха трима от най-добрите ми програмисти — и когато работеха при мен, бяха самоуверени до арогантност. Ала сега останах поразен от нервността им. Като се замислех, Роузи и Дейвид също бяха нервни.

Чарли затананика, както обикновено.

— Уф! — изпъшка Боби Лембек. — Би ли му казал да млъкне?

— Чарли, знаеш, че сме разговаряли за тананикането — предупреди го Рики.

Чарли продължаваше.

— Чарли.

Той театрално въздъхна и престана да си тананика.

— Благодаря — натърти Боби.

Чарли пак въздъхна и вдигна очи към тавана.

— Добре — каза Рики. — Бързо довършете и се връщайте по местата си.

— Ясно.

— Искам всички да са по местата си колкото се може по-скоро.

— Добре — отвърна Боби.

— Говоря сериозно. По местата си.

— За Бога, Рики, добре, добре. Стига си приказвал. Остави ни да работим.

Оставихме тримата програмисти и Рики ме заведе в някакво малко помещение.

— Когато работеха при мен, тия хлапета не бяха такива — отбелязах аз.

— Знам. В момента всички сме малко нервни.

— И защо?

— Заради това, което става тук.

— И какво става тук?

Той спря пред една кабинка в дъното на стаята.

— Джулия не ти е казала, защото е секретно. — Рики пъхна електронна карта в слота до вратата.

— Секретно ли? Как може медицинските видеосистеми да са секретни?

Вратата се отвори и влязохме. Тя се затвори след нас. Видях маса, два стола, компютърен монитор и клавиатура. Рики седна и незабавно започна да пише.

— Проектът за разработване на медицинска видеосистема беше само следствие — каза той. — Дребно търговско приложение на технологията, която проектирахме.

— Аха. И тя е?

— Военна.

— Значи „Займос“ работи за Пентагона, така ли?

— Да. По договор. — Той замълча за миг. — Преди две години военните разбрали от опита си в Босна, че ще имат огромна полза от летящи роботи, които да излъчват на живо картина от бойното поле. Тези летящи камери щели да намерят различно приложение в бъдещите войни. Можели да се използват за разкриване на местонахождението на вражеските войски дори когато те се крият в джунглата или в сгради, за контролиране на самонасочващи се ракети и така нататък. Командирите на земята можели да получат каквито образи искат, в какъвто искат спектър — видим, инфрачервен, ултравиолетов. Излъчването на живо щяло да е изключително важно средство в бъдещите войни.

— Ясно.

— Но тези автоматични камери очевидно са уязвими — продължи Рики. — Можеш да ги сваляш като гълъби. Военните искаха камера, която да не може да бъде улучена. Представяха си нещо съвсем малко, може би колкото водно конче. Само че имаше проблеми с електрозахранването, с малките контролни повърхности и с контраста при тези миниатюрни обективи. Трябваше им по-голям обектив.

Кимнах.

— И вие сте се сетили за рояк от нанокомпоненти.

— Точно така. — Рики посочи екрана, на който се виждаше рояк черни точки, носещи се във въздуха като птици. — Облак от компоненти, който да позволява да създадеш камера с колкото голям обектив искаш. И не може да бъде свалена, защото куршумът просто преминава през облака. Нещо повече, можеш да разпръснеш облака, както се пръска ято птици при изстрел. Така камерата ще стане невидима, докато не се образува отново. Това решение изглеждаше идеално. Управлението за научноизследователски проекти към министерството на отбраната ни отпусна тригодишно финансиране.

— И?

— Заехме се да създадем камерата. Разбира се, веднага стана ясно, че имаме проблем с разпределения интелект.

Бях запознат с този проблем. Наночастиците в облака трябваше да имат рудиментарен интелект, за да могат да си взаимодействат и да образуват ято, което да лети във въздуха. Такава координирана дейност може да изглежда много интелигентна, но се наблюдава дори когато образуващите ятото индивиди са изключително глупави. В края на краищата могат да го правят птиците и рибите, а те не са най-умните същества на планетата.

Повечето хора, които наблюдават ято птици или риби, предполагат, че животните са ръководени от водач. Причина за това е фактът, че подобно на повечето стадни бозайници, хората имат групови водачи.

Но птиците и рибите нямат водачи. Техните групи не са организирани така. Задълбоченото проучване на поведението на ятото — видеоанализ кадър по кадър — показва, че няма водач. Птиците и рибите реагират на няколко прости стимула, резултат от които е координираното поведение. Ала никой не го контролира. Никой не ги води. Никой не ги насочва.

А и отделните птици не са генетично програмирани за образуване на ята. Нищо в мозъка на птицата не казва „когато се случи еди какво си, започни да образуваш ято“. Напротив, образуването на ятото се явява в групата в резултат на много по-прости елементарни правила. Правила като „стой близо до съседните птици, но не се блъскай в тях“. С помощта на тези правила се постига строгата координация на цялата група.

Тъй като се основава на елементарни правила, образуването на ято се нарича „спонтанно поведение“. По дефиниция спонтанното поведение се наблюдава в групи, но не е заложено в отделните им представители. То се среща във всякакви популации, включително компютърни. Или популации от роботи. Или нанорояци.

— Проблемът ви е било спонтанното поведение на рояка, така ли? — попитах Рики.

— Точно така.

— Било е непредсказуемо, нали?

— Меко казано.

През последните десетилетия тази представа за спонтанното групово поведение беше предизвикала малка революция в компютърните науки. За програмистите тя означаваше, че можеш да заложиш правила за поведение на отделните агенти, но не и когато действат заедно.

Отделните агенти — независимо дали се отнася за програмни модули, процесори или в случая, микророботи — могат да се програмират така, че да си сътрудничат при едни условия и да си съперничат при други. Могат да им се поставят цели. Могат да се инструктират да преследват целите си с неотклонна решителност или да се отклоняват, за да помагат на други агенти. Но резултатът от тези взаимодействия не може да се програмира. Той просто се оформя, често с изненадващи последици.

В известен смисъл това бе вълнуващо. За пръв път програмите даваха резултати, които програмистът изобщо не можеше да предвиди. Тези програми се държаха повече като живи организми, отколкото като изкуствени създания. Това вълнуваше програмистите — ала и ги дразнеше.

Защото спонтанното поведение на програмите е променливо. Понякога съперничещите си агенти стигат до задънена улица и програмата не успява да постигне нищо. Друг път агентите толкова силно си влияят, че изгубват пътя към целта и извършват нещо друго. В този смисъл програмата прилича на дете — непредсказуема и разсеяна. Както се е изразил един програмист, „да програмираш разпределен интелект е все едно да казваш на петгодишно дете да иде в стаята си и да се преоблече. Детето може да го направи, но е също толкова вероятно да направи нещо друго и изобщо да не се върне“.

Тъй като тези програми се държаха като живи, програмистите започнаха да използват аналогии с поведението на живите организми в реалния свят. Всъщност те започнаха да имитират поведението на истински организми, за да постигнат известен контрол над резултатите от програмата.

Програмистите изучаваха роенето на мравките, строежа на термитници или танците на пчелите, за да пишат програми, контролиращи разписания за кацане на самолети, пакетни маршрутизации или езикови преводи. Тези програми често работеха чудесно, ала все пак можеха да се отклоняват, особено при резки промени в обстановката. Тогава изгубваха пътя към целта си.

Затова преди пет години бях започнал да имитирам взаимоотношенията хищник-жертва. Защото гладните хищници не се разсейват. Обстоятелствата ги принуждават да импровизират методите си и те правят множество опити преди да успеят — но не губят пътя към целта си.

Така че станах специалист по взаимоотношенията между хищника и жертвата. Знаех за глутниците хиени, африканските кучета, дебнещите лъвици и атакуващите колони хищни мравки. Хората ми се бяха запознали с трудове на полеви биолози и бяхме обобщили откритията им в програмен модул, наречен ХИЩНИК/ЖЕРТВА, който можеше да се използва за контролиране на всяка агентна система и правеше поведението й целенасочено. Просто караше програмата да търси целта си.

Координираните точки на екрана плавно се движеха във въздуха.

— Използвали сте ХИЩНИК/ЖЕРТВА, за да програмирате отделните агенти, така ли? — попитах аз.

— Да.

— Е, поведението им ми се струва съвсем нормално — вперил поглед в екрана, отбелязах аз. — Откъде идва проблемът?

— Не сме сигурни.

— Какво означава това?

— Знаем, че има проблем, обаче не сме сигурни каква е причината. Дали проблемът е в програмирането… или в нещо друго.

— В нещо друго ли? Какво например? — Свъсих вежди. — Не разбирам, Рики. Това е просто ято микророботи. Можеш да го накараш да направи каквото поискаш. Ако има проблем в програмирането, отстранете го. Какво не ми е ясно?

Рики неловко ме погледна, отмести стола си от масата и се изправи.

— Първо ще ти покажа как произвеждаме тия агенти. Така ще получиш по-добра представа за положението.

След диска с демонстрацията на Джулия бях страшно любопитен да разгледам фабриката. Защото много уважавани от мен хора смятаха молекулярното производство за невъзможно. Едно от основните теоретични възражения бе времето, необходимо за създаване на работеща молекула. За да функционира изобщо, наномонтажната линия трябваше да е много по-ефикасна от всичко в досегашната промишленост. Като цяло, всички монтажни линии работеха с приблизително еднаква скорост: една част в секунда. Автомобилът например има няколко хиляди части. Сглобяването на една кола отнема часове. Пътническият самолет има шест милиона части и построяването му продължава няколко месеца.

Ала типичната произведена молекула се състоеше от 10^25 части. Което означава 10000000000000000000000000 части. Това число е невъобразимо голямо. Човешкият мозък не може да го проумее. Но изчисленията показваха, че даже да си в състояние да сглобяваш със скорост един милион части в секунда, времето за сглобяване на една молекула пак ще е три хиляди трилиона години — повече от известната възраст на Вселената. И това беше проблем. Така нареченият „проблем с производственото време“.

— Щом сте стигнали до индустриално производство… — казах аз.

— Стигнали сме.

— Тогава трябва да сте решили проблема с производственото време.

— Решихме го.

— Как?

— Ще видиш.

Повечето учени смятаха, че този проблем ще се реши със сглобяване на по-големи единици, молекулни фрагменти, състоящи се от милиони атоми. Това щеше да съкрати производственото време до две години. После с частично самосглобяване времето можеше да се сведе до няколко часа, навярно дори до един час. Ала производството на промишлени количества от съответния продукт пак си оставаше теоретично предизвикателство. Защото целта не беше да се произвежда една молекула на час. Целта бе да се произвеждат няколко килограма молекули на час.

Досега никой не беше измислил как да го постигне.

Минахме през няколко лаборатории, една от които приличаше на обикновена лаборатория по микробиология или генетика. Там видях Мей — очевидно се мотаеше без работа. Понечих да попитам Рики защо им е микробиология, обаче той махна с ръка и не ме остави да довърша въпроса си. Беше нетърпелив, бързаше. Забелязах, че си поглежда часовника. Стигнахме до последната стъклена херметична камера. На стъклената врата пишеше: „МИКРОПРОИЗВОДСТВО“. Рики ми даде знак да вляза.

— Един по един — каза той. — Системата не позволява по повече.

Влязох. Вратата със съскане се затвори зад мен. Струя въздух отдолу, отстрани, отгоре. Вече започвах да свиквам. Втората врата се отвори и аз се озовах в къс коридор, водещ към голяма зала. Видях ярка бяла светлина — толкова ярка, че ме заболяха очите.

Рики ме настигна, като говореше в движение, но не помня какво ми каза. Не можех да се съсредоточа върху думите му. Просто зяпах. Защото се намирах в главната сграда на фабриката — огромно помещение без прозорци, нещо като исполински хангар, висок три етажа. И в този хангар се издигаше невероятно сложна структура, която сякаш висеше във въздуха и сияеше като диамант.

Шести ден, 09:12

Отначало не можех да разбера онова, което виждам — приличаше на огромен светещ октопод с блестящи многофасетни пипала, протягащи се във всички посоки и хвърлящи сложни отражения и цветни ивици светлина по стените. Само че този октопод имаше множество пластове пипала. Първият бе разположен ниско, едва на трийсетина сантиметра над пода. Вторият беше на равнището на гърдите, третият и четвъртият — още по-високо, над главата ми. И всички излъчваха ярка светлина.

Замаяно запримигвах. Започнах да различавам детайлите. Октоподът бе поставен в триетажна рамка с неправилна форма, изцяло построена от модулни стъклени кубове. Подове, стени, тавани, стълбища — всичко беше от кубове. Ала бяха пръснати в безпорядък, сякаш някой бе изсипал планина от гигантски прозрачни бучки захар в средата на помещението. Всичко това се поддържаше от мрежа, съставена от черни оксидирани подпори и връзки, но те се губеха сред отраженията и тъкмо затова октоподът като че ли висеше във въздуха.

Рики се ухили.

— Конвергентна структура. Архитектурата е фрактална. Гот, а?

Бавно кимнах. Забелязвах все повече подробности. Онова, което ми бе заприличало на октопод, всъщност представляваше разклонена дървовидна структура. Вертикално през средата на помещението минаваше централна квадратна тръба, от която във всички посоки се разклоняваха по-малки тръби. Те на свой ред също се разклоняваха и така нататък. Най-малките тръби бяха дебели колкото молив. Всичко блестеше като огледало.

— Защо блести така?

— Стъклото е с диамантоидно покритие — поясни той. — На молекулно равнище стъклото е като швейцарско сирене, цялото е надупчено. И е течно, разбира се, така че атомите просто минават през него.

— Затова сте покрили стъклото.

— Точно така. Налага се.

В тази сияйна гора от разклоняващо се стъкло се движеха Дейвид и Роузи, водеха си бележки, настройваха клапи, консултираха се с портативни компютри. Едва сега разбрах, че се намирам пред огромна паралелна монтажна линия. В най-тесните тръби се вкарваха малки молекулни фрагменти и към тях се прибавяха атоми. След това продължаваха в следващите по големина тръби, където им се прибавяха още атоми. Така молекулите напредваха към центъра на структурата, докато сглобяването им не приключеше и не стигнеха до централната тръба.

— Точно така — потвърди Рики. — Също като автомобилна монтажна линия, само че на молекулно равнище. Молекулите започват в краищата и стигат до центъра. Тук им поставяме протеинова верига, там — метилова група, точно както монтират врати и колела на колите. В края на линията имаме нова, изкуствено сглобена молекулярна структура. Създадена според нашите изисквания.

— И различните тръби?

— Произвеждат различни молекули. Затова и тръбите изглеждат различно. — На няколко места пипалото на октопода минаваше през стоманен тунел, подсилен с тежки болтове. На други имаше кубове, покрити със сребриста изолация, видях и резервоари за течен азот. В този участък се поддържаше изключително ниска температура.

— Това са нашите криогенни стаи — каза Рики. — Температурата не е чак толкова ниска, може би максимум минус седемдесет градуса. Ела, ще ти покажа. — Той ме поведе по стъклените коридори из комплекса. На някои места се налагаше да се изкачваме по ниски стълбища, за да минем над най-долните тръби.

Рики не спираше да изрежда технически подробности: вакуумни маркучи, метални фазови сепаратори, сферични клапани. Когато стигнахме до изолирания куб, той отвори тежката му врата. Вътре имаше две стаички, нещо като хладилни камери за месо. Във всяка врата бяха вградени стъклени прозорчета. В момента температурата беше стайна.

— Тук можем да поддържаме две различни температури — поясни Рики. — Ако искаме, можем да контролираме едната от другата, но обикновено процесът е автоматичен.

Той ме изведе навън и си погледна часовника.

— За някаква среща ли закъсняваме? — попитах аз.

— Какво? Не, не. Нищо подобно. — Най-близките два куба представляваха стаи от солиден метал, в които влизаха дебели електрически кабели.

— Това магнитните ви помещения ли са? — посочих кабелите аз.

— Точно така — потвърди Рики. — Магнитите ни поддържат поле с шейсет тесла, около един милион пъти по-силно от магнитното поле на Земята.

Той с пъшкане отвори стоманената врата на първата магнитна стая. Видях голям предмет с форма на геврек, с диаметър около метър и осемдесет, с два и половина сантиметрова дупка в средата. Целият геврек бе покрит с тръби и пластмасова изолация. Кожухът беше монтиран с тежки стоманени болтове.

— Тая кукличка гълта много охлаждане, уверявам те. И много електричество — петнайсет киловолта. Кондензаторите се зареждат за цяла минута. И естествено, не можем да включим магнита постоянно, защото ще избухне — ще го разкъса самото поле, което генерира. — Той посочи основата на геврека. На равнището на коленете имаше кръгъл бутон. — Това е аварийният прекъсвач. За всеки случай. Ако ръцете ти са заети, можеш да го натиснеш с коляно.

— Значи използвате мощни магнитни полета за част от монтажа…

Ала Рики вече се бе обърнал и излизаше през вратата, като отново си гледаше часовника. Побързах да го настигна.

— Рики…

— Имам още да ти показвам — отвърна той. — Наближаваме края.

— Всичко това е много внушително, Рики. — Посочих блестящите тръби. — Но по-голямата част от монтажната ви линия е при стайна температура — без вакуум, без криогеника, без магнитни полета.

— Точно така. Не са необходими специални условия.

— Как е възможно?

Рики сви рамене.

— Асемблерите нямат нужда от това.

— Асемблерите ли? Искаш да кажеш, че имате молекулярни асемблери, така ли?

— Да, разбира се.

— И асемблерите произвеждат вашите молекули?

— Естествено. Мислех, че ти е ясно.

— Не, Рики, изобщо не ми беше ясно. И не обичам да ме лъжат.

На лицето му се изписа обида.

— Не те лъжа.

Но определено ме лъжеше.

Едно от първите неща, които учените бяха установили за молекулярното производство беше, че е феноменално трудно. През 1990 година неколцина специалисти от Ай Би Ем бяха придвижили ксенонови атоми върху никелова плоча и бяха написали с тях емблемата на компанията, която се виждаше само с електронен микроскоп. Ала от този опит се бе получил страхотен рекламен клип, който стана изключително популярен. Ай Би Ем остави хората да си мислят, че това е доказателство за концепция, отваряне на вратата към молекулярното производство. Само че това по-скоро беше сензация, отколкото нещо друго.

Защото подреждането на отделни атоми е бавна, трудна и скъпа работа. Преместването на трийсет и пет атома беше отнело на специалистите от Ай Би Ем цял ден. Никой не вярваше, че по този начин може да се разработи цяла нова технология. Повечето хора смятаха, че наноинженерите ще създадат „асемблери“ — миниатюрни молекулярни машини, които да сглобяват молекули.

Тази концепция беше чудесна, само че практическите проблеми бяха обезсърчаващи. Тъй като асемблерите са невъобразимо по-сложни от молекулите, които трябва да произвеждат, опитите за тяхното проектиране и създаване бяха неуспешни. Доколкото знаех, нито една лаборатория по света не бе постигнала напредък. А сега Рики съвсем нехайно заявяваше, че „Займос“ са построили молекулярни асемблери, които в момента произвеждат молекули.

И аз не му вярвах.

Цял живот бях работил в тази област и бях придобил интуитивно усещане за възможностите. Такива гигантски скокове просто не стават. Технологиите са форма на знание и подобно на всички други знания, те еволюират, съзряват. Обратното означава да вярваш, че братята Райт са можели да построят ракета и да излетят на Луната, вместо да прелетят по-малко от сто метра над пясъчните дюни край Кити Хоук.

Нанотехнологията все още се намираше на фазата на Кити Хоук.

— Стига, Рики — казах аз. — Как всъщност го постигате?

— Техническите подробности не са важни, Джак.

— Дрънкаш глупости. Разбира се, че са важни.

— Наистина ли мислиш, че те лъжа, Джак? — с най-чаровната си усмивка ме попита той.

— Да, Рики, точно така мисля.

Погледнах нагоре към заобикалящите ме отвсякъде пипала на октопода. Видях отражението си в безбройните стъклени повърхности. Всичко това ми действаше объркващо. Опитах се да се съсредоточа и забих очи в краката си.

И забелязах, че макар да вървим по стъклени пътеки, някои участъци от пода също са от стъкло. Отидох до най-близкия. През него се виждаха стоманени проводници и тръби. Една от тях привлече погледа ми, защото водеше от склада до стъклен куб, където излизаше от пода, издигаше се нагоре и се разклоняваше на по-тънки тръби.

Предположих, че това е органичната суровина, която монтажната линия преобразува в готови молекули.

Отново сведох поглед към пода и проследих тръбите до мястото, където излизаха от съседното помещение. И този възел бе стъклен. Видях заоблените стоманени търбуси на големите котли, които бях забелязал по-рано. Резервоарите, които ми бяха заприличали на пивоварна. Защото определено имаха такъв вид. Машини за контролирана ферментация, за контролиран растеж на микроби.

И тогава разбрах какво е всичко това и казах:

— Копеле гадно.

Рики пак се усмихна и сви рамене.

— Е, това решава проблема.

Котлите в съседното помещение наистина бяха резервоари за контролиран растеж на микроби. Но Рики не произвеждаше бира — произвеждаше микроби и не се съмнявах с каква цел. Тъй като не бяха успели да създадат истински наноасемблери, „Займос“ използваха бактерии, за да получат молекулите си. Това беше генно инженерство, а не нанотехнология.

— Е, не точно — отвърна Рики, когато му казах какво мисля. — Обаче признавам, че използваме хибридна технология. Нищо чудно, нали?

Това бе вярно. Наблюдателите поне от десет години предсказваха, че генното инженерство, компютърното програмиране и нанотехнологията ще се слеят. Всички тези области включваха аналогични — и взаимосвързани — дейности. Между използването на компютър за разшифроване на част от бактериален геном, въвеждане на нови гени в бактериите и получаването на нови протеини няма чак толкова голяма разлика. Няма особена разлика и между създаването на нови бактерии за производството на, да речем, инсулинови молекули, и на изкуствен микромеханичен асемблер за производство на нови молекули. Всичко става на молекулно равнище и се състои в налагане на определена структура върху изключително сложни системи. А молекулната структура определено е сложна.

Молекулата може да се изобрази като комбинация от атоми, свързани един след друг като кубчета на „Лего“. Ала тази представа е подвеждаща. Защото, за разлика от кубчетата, не можеш да подредиш атомите както си искаш. Атомите се намират под влиянието на различни местни сили — магнитни и химични, — които често дават нежелани резултати, например да променят мястото на даден атом и дори да навържат цялата молекула на възли.

Ето защо молекулярното производство представляваше упражнение в изкуството на възможното, на заместването на атоми и групи атоми за получаване на равностойни структури, функциониращи по желания начин. Пред лицето на всички тези проблеми не можеше да се пренебрегне фактът, че вече съществуват доказани молекулярни фабрики, способни да произвеждат големи количества молекули: наричаха се „клетки“.

— За съжаление, клетъчното производство може да ни отведе само дотук — каза Рики. — Получаваме субстратните молекули — суровината — и ги обработваме с наноинженерни процедури. Така че въртим по малко и от двете.

Посочих резервоарите.

— Какви клетки отглеждате?

— Тета-де пет хиляди деветстотин седемдесет и две — отвърна той.

— С други думи?

— Вид ешерихия коли.

Е. coli е разпространена бактерия, която се среща почти навсякъде в природата, дори в човешките черва.

— На никой ли не му хрумна, че може би не е подходящо да използвате клетки, които могат да живеят в човешкото тяло? — попитах аз.

— Всъщност не. Честно казано, никой не се сети. Просто ни трябваше добре изучена клетка, която да е изцяло описана в литературата. Избрахме индустриален стандарт.

— Аха.

— Така или иначе, според мен това не е проблем, Джак — продължи Рики. — Тези бактерии не се развиват в червата. Тета-де е оптимизирана за различни хранителни източници — за редуциране стойността на лабораторното й отглеждане. Всъщност смятам, че дори може да се храни с боклук.

— Значи оттам взимате молекулите. Бактериите ги произвеждат.

— Да, оттам взимаме първичните молекули. Получаваме двайсет и седем първични молекули. Те се свързват в среда със сравнително висока температура, в която атомите са по-активни и бързо се смесват.

— Затова ли е топло тук?

— Да. Ефикасността на реакцията е оптимална при шейсет и три градуса. При такава температура постигаме максимална скорост. Но тези молекули се съединяват и при много по-ниска температура. Някои съединения са възможни дори при три-четири градуса.

— И не са ви необходими други условия, така ли? — попитах аз. — Вакуум? Налягане? Мощно магнитно поле?

Рики поклати глава.

— Не, Джак. Поддържаме тия условия, за да ускорим сглобяването, но те не са абсолютно задължителни. Процедурата наистина е супер. Съставните молекули се съединяват съвсем лесно.

— И тези съставни молекули се съединяват в окончателния ви асемблер, така ли?

— Който после сглобява желаните от нас молекули. Да.

Създаването на асемблери с помощта на бактерии бе елегантно решение. Ала Рики твърдеше, че компонентите се сглобявали почти автоматично, без други изисквания, освен висока температура. Тогава за какво се използваше тази сложна стъклена сграда?

— За ефективност и разпределяне на процеса — поясни той. — В различните ръкави можем едновременно да създадем девет асемблера.

— А къде се сглобяват окончателните молекули?

— В същата структура. Но първо ги преобразуваме.

Поклатих глава. Не го разбирах.

— В момента патентоваме процеса. Виждаш ли, системата ни още отначало работеше идеално — но добивът ни беше изключително малък — получавахме половин грам готови молекули в час. С тази скорост щяха да ни трябват няколко дни, за да направим само една камера. Не можехме да открием какъв е проблемът. Сглобяването в ръкавите се извършва в газообразна среда. Оказа се, че молекулярните асемблери са тежки и потъват на дъното. Бактериите се установяват в пласта над тях, освобождават компонентните молекули, които са още по-леки и се издигат нагоре. Така че асемблерите почти нямаха контакт с молекулите, които трябваше да сглобяват. Опитахме се да комбинираме различни технологии, но това не помогна.

— И какво направихте?

— Променихме структурата на асемблерите, за да осигурим липотропична основа, която да се свързва с повърхността на бактериите. Това подобри контакта им с компонентните молекули и добивите ни веднага скочиха.

— И сега асемблерите ви са върху бактериите, така ли?

— Точно така. Залепват се за външната клетъчна мембрана.

Рики ме заведе при най-близкия компютър и повика на плоския екран схема на структурата на асемблера. Той приличаше на колело със спици — поредица от спирални ръкави, които сочеха в различни посоки, с плътен възел от атоми в центъра.

— Както казах, архитектурата е фрактална. А ето и как става залепването.

Асемблерът на екрана се прикрепи към много по-голяма фигура с форма на продълговата таблетка, все едно че колело се залепваше за подводница.

— Това е бактерията тета-де — поясни Рики. — С асемблера върху нея.

Пред погледа ми се прикрепиха още няколко колела.

— Тези асемблери ли произвеждат истинските молекули на камерата?

— Да. — Той отново написа нещо на клавиатурата. Видях друг образ. — Това е нашата микромашина, готовата камера. Вече си виждал варианта за кръвоносната система. Това тук е версията за Пентагона, доста по-голяма, предвидена за въздушни условия. Молекулярен хеликоптер.

— Къде е перката?

— Няма перка. Машината използва кръглите издатинки, които виждаш ей там, наклонени под различен ъгъл. Това са двигателите. Камерите маневрират, като използват вискозитета на въздуха.

— Какво използват?

— Вискозитета. На въздуха. — Рики се усмихна. — На микромашинно равнище, не забравяй. Това е цял нов свят, Джак.

Колкото и находчива да беше системата, Рики все пак бе обвързан от инженерните спецификации на Пентагона, а продуктът не работел както трябва. Да, те създали камера, която не можела да бъде свалена и излъчвала картина. Рики ми обясни, че при изпитанията на закрито тя се справяла отлично. Но навън дори и най-слабият ветрец я отвявал като облак прах.

Инженерният екип на „Займос“ се опитвал да увеличи стабилността на молекулите, но засега безуспешно. Междувременно от министерството на отбраната решили, че ограниченията на проекта са непреодолими и напълно се отказали от нанотехнологията. Договорът със „Займос“ бил анулиран, финансирането щяло да бъде преустановено след шест месеца.

— Затова ли през последните няколко седмици Джулия толкова отчаяно се опитваше да събере нов капитал за рискови инвестиции? — попитах аз.

— Да — потвърди Рики. — Честно казано, цялата компания може да ритне камбаната преди Коледа.

— Освен ако не поправите молекулите и не ги накарате да работят на вятър.

— Точно така.

— Аз съм програмист, Рики. Не мога да реша проблемите с подвижността на вашите агенти. Това е въпрос на молекулярна структура. Не е в моята област.

— Хм, знам. — Той замълча за миг и свъси вежди. — Всъщност според нас е възможно решението да е в програмния код.

— В кода ли? В кое решение?

— Трябва да съм откровен с теб, Джак. Допуснахме грешка — отвърна той. — Но вината не е наша. Кълна ти се. Не беше наша. Виновни са строителите. — Той ме поведе надолу по стълбището. — Ела, ще ти покажа.

Отидохме в отсрещния край на сградата, до някаква открита жълта асансьорна кабина. Асансьорът беше малък и пътуването с него ми бе неприятно, защото беше открит. Извърнах очи.

— Не обичаш височините, а? — попита Рики.

— Да.

— Е, по-добре е, отколкото пеш. — Той посочи стената на сградата, по която се издигаше желязна стълба. — Когато асансьорът се повреди, се качваме по стълбата.

Потреперих.

— А, без мен.

Изкачихме се чак догоре — три етажа над пода. Под тавана висеше плетеница от тръби и кабели. Мрежа от решетъчни коридори позволяваше на работниците да ги обслужват. Мразя решетките, защото виждам през тях пода долу. Опитах се да не гледам към краката си. Често се налагаше да се привеждаме под ниско увисналите тръби.

— Всичко е тук горе! — надвика рева на машините Рики. — Климатичната инсталация, водният резервоар за противопожарната система, електрическите кутии. Тук е центърът на всичко! — Той продължи по коридора и накрая спря до голяма вентилационна шахта с диаметър деветдесетина сантиметра, която влизаше във външната стена. — Това е шахта номер три — като се наведе към ухото ми, каза Рики. — Една от четирите главни шахти, които отвеждат въздуха навън. Виждаш ли ония процепи по шахтата и квадратните кутии в тях? Това са филтри. Имаме последователни пластове микрофилтри, за да предотвратим евентуално външно замърсяване от фабриката.

— Виждам ги.

— Виждаш ги сега — отвърна Рики. — За съжаление, строителите бяха забравили да поставят филтри в тази шахта. Всъщност изобщо не бяха прорязали процепите и строителните инспектори така и не бяха забелязали, че нещо липсва. След като подписаха разрешителното, започнахме работа. И изхвърляхме в околната среда нефилтриран въздух.

— Колко време?

Рики прехапа устни.

— Три седмици.

— И производството е вървяло с пълна пара, така ли?

Той кимна.

— Смятаме, че сме изхвърлили около двайсет и пет килограма замърсители.

— Какви замърсители?

— По малко от всичко. Не сме сигурни точно какво.

— Значи сте изхвърляли Ешерихия коли, асемблери, готови молекули, всичко?

— Точно така. Но не знаем в какви пропорции.

— Има ли значение?

— Може би. Да.

Докато ми разказваше всичко това, Рики ставаше все по-нервен, хапеше устни, чешеше се по главата, избягваше погледа ми. Не разбирах. В аналите на промишленото замърсяване двайсет и пет килограма замърсители не е нищо особено. Това количество спокойно се събира в спортен сак. Освен ако не бяха силно токсични или радиоактивни — а те не бяха, — толкова малко замърсители просто нямаха значение.

— И какво от това, Рики? — попитах го. — Вятърът е пръснал частиците на стотици километри из пустинята. Те ще се разпаднат от слънцето и космическата радиация. Ще се разрушат. След няколко часа или дни няма да ги има. Нали така?

Той сви рамене.

— Всъщност, Джак, това не…

В този момент се включи алармата.

Алармата беше тиха, просто настойчив звън, ала накара Рики да подскочи. Той се втурна по коридора към монтирания на стената компютърен терминал и стъпките му отекнаха по метала. В ъгъла на монитора имаше статусен прозорец, който премигваше в червено: „ПВ-90 ВХОД“.

— Какво означава това? — попитах аз.

— Нещо е задействало охранителната аларма. — Рики откопча радиостанцията си. — Заключи ни, Винс.

Радиостанцията изпращя.

— Заключени сме, Рики.

— Повиши положителното налягане.

— Вече е с нула цяло и три атмосфери над нормалното. Още ли да го повиша?

— Не. Остави го така. Имаме ли картина?

— Още не.

— Мамка му! — Той закачи радиостанцията на колана си и бързо започна да пише на клавиатурата. Екранът на терминала се раздели на шест малки образа от охранителни камери, инсталирани из цялата фабрика. Някои показваха пустинята навън отвисоко. Други бяха монтирани ниско над земята. Камерите бавно се въртяха.

Не забелязвах нищо. Само пустинни храсти и тук-там групи кактуси.

— Фалшива тревога, а?

Рики поклати глава.

— Ще ми се.

— Не виждам нищо.

— Ще ни трябва малко време, докато го открием.

— Кое?

— Онова.

Той посочи монитора и прехапа устни.

Видях нещо като вихрещо се облаче от тъмни частици, прашен дявол, миниторнадо, въртящо се над земята под въздействието на въздушни течения, които се издигат от нажежената пустиня. Само че този облак бе черен и имаше ясни очертания — стеснената му средна част му придаваше вид на едновремешна бутилка от кока-кола. Ала формата му постоянно се менеше.

— Какво е това, Рики?

— Надявах се ти да ми кажеш.

— Прилича на рояк от агенти. Не е ли от вашите камери?

— Не. Това е нещо друго.

— Откъде знаеш?

— Защото не можем да го контролираме. Не реагира на нашите радиосигнали.

— Опитвахте ли?

— Да. Почти две седмици се опитваме да установим контакт с него. Роякът генерира електрическо поле, което можем да измерим, но кой знае защо, не сме в състояние да взаимодействаме.

— Значи имате избягал рояк?

— Да.

— Който действа самостоятелно.

— Да.

— И това става от…

— Няколко дни. Десетина.

— Десет дни ли? — Свъсих вежди. — Как е възможно, Рики? Роякът е сбор от микророботи. Защо не са се разпаднали? И как не са останали без енергия? И защо не можете да ги контролирате? Защото, щом притежават способност да образуват рояк, помежду им протича взаимодействие, което се основава на електричество. Така че би трябвало да можете да овладеете контрола над рояка — или поне да го пръснете.

— Всичко това е вярно — съгласи се Рики. — Само че не можем. И опитахме всичко, за което се сетихме. — Той напрегнато наблюдаваше екрана. — Този облак е абсолютно независим от нас. Точка.

— И ме повикахте тук…

— За да ни помогнеш да приберем това проклето нещо — каза Рики.

Шести ден, 09:32

Досега никой не си беше представял такъв проблем. През всички години, откакто програмирах агенти, ние се стремяхме да ги накараме да взаимодействат така, че да получим желаните резултати. Изобщо не ни бе хрумвало, че е възможно да възникне по-сериозен проблем с контрола или въпрос за независимостта. Защото това просто не можеше да се случи. Отделните агенти бяха прекалено малки, за да се самозахранват — те черпеха енергия от външен източник като електрическо или микровълново поле. Трябва само да изключиш полето и агентите умират. Роякът се управляваше не по-трудно от домакински уред като кухненска боклукомелачка. Изключваш електричеството и край.

Само че Рики твърдеше, че този облак се самоподдържа от десет дни. Това просто изглеждаше абсурдно.

— Откъде взима енергия?

Той въздъхна.

— Произвеждахме агентите с малки пиезобатерии, за да генерират електрически ток от фотоните. Беше само за подсигуряване — впоследствие добавихме този компонент — обаче те, изглежда, сами се справят с него.

— Значи агентите са със слънчеви батерии?

— Да.

— На кой му хрумна тая идея?

— Пентагонът настоя за това.

— Вградихте ли кондензатори?

— Да. Те могат да съхраняват енергия за три часа.

— Добре, ясно. — Вече постигахме нещо. — Значи имат достатъчно енергия за три часа. Какво става нощем?

— Три часа след залез-слънце енергията им сигурно се изчерпва.

— И тогава облакът се разпада, така ли?

— Да.

— И отделните агенти падат на земята.

— Вероятно да.

— Не можете ли да ги контролирате тогава?

— Можем, ако успеем да ги открием — отвърна Рики. — Всяка нощ ги търсим. Безуспешно.

— Вградихте ли им маркери?

— Да, естествено. В обвивката на всеки агент има флуоресцентен модул. На ултравиолетова светлина изглеждат синьозелени.

— Значи нощем излизате да търсите участък в пустинята, който излъчва синьо-зелена светлина.

— Да. Но досега не сме го намерили.

Това всъщност не ме изненадваше. Ако останеше плътен, облакът щеше да образува петно с диаметър петнайсетина сантиметра. А пустинята беше голяма. Спокойно можеха да са го подминавали нощ след нощ.

Но когато се замислих, открих още един абсурден аспект на проблема. Щом паднеше на земята — когато енергията на отделните агенти се изчерпеше, — облакът нямаше организация. Вятърът можеше да го разпръсне като прашинки, които никога повече нямаше да могат да се съберат. Ала това очевидно не ставаше. Агентите не се пръскаха и облакът всеки ден се завръщаше. Защо?

— Според нас нощем той се крие — каза Рики.

— Крие се?!

— Да. Предполагаме, че отива на някое защитено място, може би скален навес или дупка в земята, нещо такова.

Посочих облака, който се вихреше към нас.

— Наистина ли смятате, че този рояк е в състояние да се крие!

— Според мен е в състояние да се приспособява. Всъщност съм убеден в това. — Той въздъхна. — Както и да е, не става въпрос само за един рояк, Джак.

— Колко са?

— Поне три. Вече може да са повече.

За миг ме обзе празнота, сънливо сивкаво объркване. Внезапно изгубих способност да мисля.

— Какво искаш да кажеш?

— Той се възпроизвежда, Джак. Скапаният рояк се възпроизвежда.

Камерата показваше изглед от равнището на земята. Тъмният облак се вихреше към нас. Скоро обаче осъзнах, че той не се върти като вихрушка. Частиците се движеха ту в една посока, ту в друга, като пълзяща змия.

Определено се рояха.

С термина „роене“ се обозначава поведението на някои насекоми като мравките и пчелите, които се роят при всяко преместване. Пчелният облак лети в една посока, после в друга и образува във въздуха тъмна река. Роякът може да спре и да остане на някое дърво за около час, дори за една нощ, след което продължава пътя си. Накрая пчелите избират ново място за кошера си и престават да се роят.

През последните години програмистите пишеха програми, които имитираха това поведение на насекомите. Алгоритмите с разпределен интелект се превърнаха във важен инструмент в компютърното програмиране. За програмистите „рояк“ означава популация от компютърни агенти, които действат заедно, за да решат даден проблем с помощта на разпределен интелект. Роенето стана масово разпространен начин за организиране на агенти. Създаваха се професионални организации, провеждаха се конференции, изцяло посветени на програмите с разпределен интелект. Напоследък това се бе превърнало в нещо като шаблонно решение — ако не можеш да кодираш нещо по-находчиво, караш агентите си да се роят.

Само че този облак не се роеше в обикновения смисъл на термина. Змиевидното лъкатушене, изглежда, представляваше само част от неговото движение. Забелязвах също ритмично разширяване и свиване, пулс, почти като дишане. Имаше и вертикални движения. Облакът сякаш се разреждаше и се издигаше по-високо, после се спускаше надолу и ставаше по-плътен. Тези промени се наблюдаваха в повтарящ се ритъм — или по-скоро в насложени един върху друг ритми.

— Мамка му! — изруга Рики. — Не виждам другите. А знам, че не е сам. — Той пак включи радиостанцията. — Винс? Виждаш ли други?

— Не, Рики.

— Къде са останалите? Момчета? Обадете се.

Из цялата фабрика запращяха радиостанции. Боби Лембек:

— Сам е, Рики.

— Не може да е сам.

Мей Чан:

— Не е засечено нищо друго, Рики.

— Само един рояк, Рики — обади се Дейвид Брукс.

— Не може да е сам! — Рики стискаше радиостанцията толкова силно, че пръстите му бяха побелели. — Винс? Качи ВПН на половин атмосфера.

— Сигурен ли си?

— Действай.

— Ами щом смяташ, че…

— Просто прескочи тъпите си забележки и действай!

Рики му нареждаше да увеличи положителното налягане в сградата на половин атмосфера. Всички чисти сгради поддържаха положително налягане, за да не позволят на прашинките отвън да проникват през евентуалните пролуки — излизащият въздух просто ги издухваше. Но 0.1 атмосфери беше достатъчно. Половин атмосфера бе много. Ненужно много, за да задържи навън пасивни прашинки.

Само че тези прашинки не бяха пасивни, разбира се.

Докато облакът се приближаваше към нас, видях, че части от него от време на време отразяват слънчевите лъчи и заискряват във всички цветове на дъгата. После роякът отново почерняваше. Това трябваше да са пиезобатериите, но то очевидно показваше и че самите микроагенти са изключително подвижни, тъй като целият облак не искреше едновременно, а само на отделни ивици.

— Нали каза, че Пентагонът се отказвал от вас, защото не можете да контролирате рояка при вятър?

— Точно така. Не можем.

— Но през последните няколко дни трябва да е имало силен вятър.

— Разбира се. Обикновено се надига късно следобед. Вчера беше със скорост двайсет километра в час.

— Защо не е отвял рояка?

— Защото роякът се е приспособил към него — мрачно отвърна Рики.

— Как?

— Продължавай да гледаш и ще видиш. Винаги когато повее вятър, роякът се спуска ниско над земята. После пак се издига.

— Спонтанно поведение, така ли?

— Точно така. Никой не го е програмирал. — Той прехапа устни. Дали отново ме лъжеше?

— Искаш да кажеш, че се е научил…

— Да, да.

— Как може да се научи? Агентите нямат памет.

— Ох, това е дълга история.

— Имат ли памет?

— Да, имат памет. Ограничена. Ние я вградихме. — Рики натисна бутона на радиостанцията си. — Някой чува ли нещо?

Отговорите запращяха в устройството.

— Още не.

— Нищо.

— Никакви звуци ли няма?

— Още не.

— И звуци ли издава? — попитах аз.

— Не сме сигурни. Понякога ни се струва, че чуваме нещо. Опитваме се да го запишем. — Той занатиска клавишите на терминала и бързо превключи образите от камерите. После поклати глава. — Това не ми харесва. Роякът не може да е сам. Искам да знам къде са другите.

— Откъде знаеш, че има други?

— Винаги има. — Вперил поглед в монитора, Рики напрегнато прехапа устни. — Чудя се какво е намислил.

Не се наложи да чакаме много. След секунди черният рояк се бе приближил на няколко метра от сградата. Изведнъж облакът се раздели на две, после още веднъж. Сега един до друг летяха три рояка.

— Мръсник! — ахна Рики. — Криел е другите в себе си! — Той отново включи радиостанцията. — И трите са тук. И са близо.

Всъщност вече бяха прекалено близо за по-ниските камери. Рики превключи на горните. Видях три черни облака, които се движеха покрай сградата. Поведението им определено изглеждаше целенасочено.

— Какво се опитват да направят? — попитах.

— Да влязат.

— Защо?

— Иди ги питай. Обаче вчера единият…

Изведнъж от група кактуси до фабриката изскочи заек и заподскача по пясъка. Трите рояка незабавно полетяха след него.

Рики върна образа на ниската камера. Трите облака гонеха ужасеното животинче, което се движеше бързо — белезникаво петно на екрана. Рояците с изненадваща бързина се приближаваха към него. Поведението им беше ясно: преследваха го.

За миг ме обзе ирационална гордост. ХИЩНИК/ЖЕРТВА действаше идеално! Тези рояци спокойно можеха да са лъвици, преследващи газела, толкова целенасочено изглеждаше поведението им. Те рязко завиха, после се разделиха и пресякоха пътя на заека. Поведението на трите облака очевидно бе координирано. Започваха да стягат обръча.

Ненадейно единият рояк се спусна надолу и обгърна заека. След миг го последваха и другите два. Облакът стана толкова плътен, че животното вече не се виждаше. Очевидно се бе преобърнало по гръб, защото задните му крачета конвулсивно подритваха във въздуха над самия облак.

— Те го убиват — казах аз.

— Да — каза Рики.

— Мислех, че това е камера.

— Да.

— Тогава защо го убиват?

— Не знаем, Джак. Но роякът е адски бърз.

Намръщих се.

— Значи и преди сте виждали такова нещо.

Рики се поколеба и прехапа устни. Не ми отговори, просто продължи да зяпа екрана.

— Виждал ли си такова нещо преди, Рики? — настоях аз.

Той тежко въздъхна.

— Да. Вчера. За пръв път. Убиха гърмяща змия.

Вчера бяха убили гърмяща змия.

— Господи, Рики. — Спомних си, че мъжете в хеликоптера бяха споменали за мъртви животни. Зачудих се дали Рики ми казва всичко, което знае.

Заекът престана да рита. Единственото стърчащо във въздуха краче потрепери, после остана неподвижно. Облакът леко се издигаше и спускаше. Това продължи почти минута.

— Какво правят сега? — попитах аз.

Рики поклати глава.

— Не съм сигурен. Но и преди го направиха.

— Все едно го ядат.

— Знам.

Това беше абсурдно, разбира се. ХИЩНИК/ЖЕРТВА бе само биологична аналогия. Докато наблюдавах пулсиращия облак, ми хрумна, че това поведение може би представлява увисване на програмата. Не си спомнях точно какви правила сме написали за отделните агенти след постигане на целта. Естествено истинските хищници изяждат жертвата си, ала за тези микророботи нямаше аналогично поведение. Така че облакът сигурно просто се роеше в смут. В такъв случай скоро трябваше да се раздвижи.

Обикновено увисването на програмите с разпределен интелект е временно явление. Рано или късно случайни въздействия на околната среда принуждават достатъчно агенти да реагират и те повличат със себе си всички останали. Тогава програмата отново започва. Агентите възобновяват търсенето на целта.

Горе-долу такова поведение се наблюдава в аудитория след края на лекция. Хората известно време се мотаят, протягат се, приказват със съседите си, поздравяват приятелите си, взимат си палтата и си събират багажа. Веднага си тръгват само неколцина души и навалицата не им обръща внимание. Но след като известен процент от публиката напусне залата, останалите престават да си губят времето и бързо си тръгват. Наблюдава се нещо като промяна на фокуса.

Ако бях прав, трябваше да видя нещо подобно в поведението на облака. Рояците трябваше да изгубят координирания си вид, отделни валма от частици щяха да се издигнат във въздуха. Едва тогава щеше да се раздвижи и основната част от облака.

Погледнах часовника в ъгъла на монитора.

— Колко време мина?

— Около две минути.

Това не беше особено много за увисване. Когато пишехме ХИЩНИК/ЖЕРТВА, използвахме компютър, за да симулираме координирано поведение на агентите. След увисване винаги рестартирахме, ала накрая решихме да почакаме и да видим дали програмата наистина е блокирала окончателно. Установихме, че програмата може да увисне за цели дванайсет часа преди ненадейно да се задейства и отново да оживее. Всъщност това поведение интересуваше невролозите, защото…

— Започват — обади се Рики.

Наистина започваха. Рояците се издигаха над мъртвия заек. Веднага видях, че теорията ми е грешна. Нямаше липса на синхрон, нямаше издигащи се валма. Трите облака се издигнаха едновременно. Поведението им изглеждаше съвсем целенасочено и контролирано. Облаците за миг останаха неподвижни, после се сляха в един. Слънчеви отражения заблестяха по искрящите батерии. Заекът лежеше на пясъка.

Роякът бързо се отдалечи в пустинята, смали се на хоризонта и изчезна.

Рики ме наблюдаваше.

— Какво мислиш?

— Че имате избягал нанорояк от самозахранващи се роботи.

— Мислиш ли, че можем да ги върнем?

— Не. От това, което видях, няма абсолютно никаква вероятност.

Рики въздъхна и поклати глава.

— Но сигурно можете да се избавите от него — прибавих аз. — Да го унищожите.

— Можем ли?

— Категорично.

— Наистина ли? — Лицето му грейна.

— Категорично. — И говорех сериозно. Бях убеден, че Рики надценява проблема, с който се е сблъскал. Че не го е обмислил. Че не е направил всичко възможно.

Бях сигурен, че съм способен бързо да унищожа рояка беглец. Предполагах, че мога да се справя с цялата работа до другата сутрин — най-късно.

Толкова малко разбирах врага си.

Шести ден, 10:11

Сега съзнавам, че съм бил прав за едно: беше жизненоважно да установим как е умрял заекът. Разбира се, сега знам причината. Знам и защо е бил нападнат. Но през онзи пръв ден в лабораторията нямах ни най-малка представа какво се е случило. И изобщо не се досещах за истината.

По онова време никой от нас не би могъл.

Даже Рики.

Даже Джулия.

Десет минути след като рояците бяха изчезнали всички стояхме в склада. Бе се събрала цялата група, напрегната и нервна. Всички ме наблюдаваха, докато закопчавах радиостанцията на колана си и си поставях слушалките със стърчаща до лявото ми око камера. Изтече известно време, докато видеопредавателят проработи нормално.

— Наистина ли ще излезеш? — попита Рики.

— Да — казах аз. — Искам да видя какво се е случило със заека. — Обърнах се към другите. — Кой ще дойде с мен?

Никой не помръдна. Боби Лембек зяпаше пода с ръце в джобовете. Дейвид Брукс бързо запримигва и се извърна. Рики проучваше ноктите си. Срещнах погледа на Роузи Кастро. Тя поклати глава.

— Без мен, Джак.

— Защо, Роузи?

— Сам видя. Те ловуват.

— Нима?

— Така изглежда, мама му стара.

— Достатъчно си опитна, Роузи, за да знаеш, че това не е възможно.

— Всички го видяхме. — Тя упорито вирна брадичка. — И трите рояка ловуваха координирано.

— Но как?

Роузи се намръщи, на лицето й се изписа смутено изражение.

— Какво искаш да кажеш? Тук няма никаква тайна. Агентите могат да общуват помежду си. Могат да генерират електрически сигнали.

— Точно така — казах аз. — Колко силни сигнали?

— Ами… — Тя сви рамене.

— Колко силни сигнали, Роузи? Не може да са много силни, диаметърът на агента е едва една стотна от човешки косъм. Не може да генерира много силен сигнал, нали?

— Вярно е.

— А електромагнитното излъчване отслабва пропорционално на квадрата на радиуса, нали така? — Този факт се преподаваше по физика в гимназията. С отдалечаването от електромагнитния източник силата му намаляваше бързо — много бързо.

И това означаваше, че отделните агенти могат да общуват само с непосредствените си съседи. А не с други рояци на двайсет-трийсет метра от тях.

Роузи се намръщи още повече. Вече всички от групата се мръщеха и се споглеждаха неловко.

Дейвид Брукс се прокашля.

— Тогава какво видяхме преди малко, Джак?

— Видели сте една илюзия — твърдо заявих аз. — Видели сте три рояка, които действат самостоятелно, и сте решили, че са координирани. Но не са. И съм съвсем сигурен, че не са верни и други неща, които си мислите за тия рояци.

Не разбирах много неща за рояците — и много неща не вярвах. Не вярвах например, че се възпроизвеждат. Смятах, че Рики и другите са много уплашени и са си го въобразили.

В края на краищата двайсет и петте килограма материал, който бяха изхвърлили в околната среда, спокойно обясняваше трите рояка — че и още десетки отгоре. (Предполагах, че всеки рояк се състои от килограм и половина наночастици. Това приблизително отговаряше на теглото на голям пчелен рояк.)

Що се отнасяше до факта, че тия рояци проявяват целенасочено поведение, това ни най-малко не ме безпокоеше — защото представляваше желаният резултат на базисното програмиране. И не вярвах, че рояците са координирани. Това просто не беше възможно, тъй като полетата им бяха прекалено слаби.

Не вярвах и че рояците притежават адаптивните способности, които им приписваше Рики. Бях гледал достатъчно демонстрации на роботи, изпълняващи някакви задачи — например съвместно бутане на сандък из помещението — което наблюдателите тълкуваха като интелигентно поведение, докато всъщност роботите бяха глупави, минимално програмирани и си съдействаха случайно. Често поведението изглеждаше по-интелигентно, отколкото бе в действителност. (Както казваше Чарли Дейвънпорт, „Рики трябва да благодари на Господ за това“.)

И накрая, не вярвах, че рояците са опасни. Килограм и половина наночастици не можеха да представляват сериозна заплаха за нищо, даже за заек. Изобщо не бях сигурен, че е убит. Спомних си, че зайците са нервни същества и понякога умират от страх. Преследващите го прашинки можеше да са проникнали през носа и устата му и да са запушили дихателните му пътища. В такъв случай смъртта му бе случайна, а не целенасочена. Случайната смърт ми звучеше по-логично.

Накратко, смятах, че Рики и другите са интерпретирали грешно видяното. Сами се бяха наплашили.

От друга страна, трябваше да призная, че ме глождят няколко неясни въпроса.

Първият и най-очевиден въпрос беше защо роякът е избягал от контрола им. Камерата бе проектирана да се управлява с радиопредавател. Очевидно роякът не се подчиняваше на излъчваните радиокоманди и не разбирах защо. Подозирах, че е допусната производствена грешка. Частиците сигурно не бяха сглобени правилно.

После идваше проблемът с издръжливостта на рояка. Отделните частици бяха изключително малки и търпяха вредни влияния от страна на космически лъчи, фотохимичен разпад, дехидратация на протеиновите им вериги и други екологични фактори. В суровата пустиня всички рояци отдавна трябваше да са се спаружили и да са умрели от „старост“. Обаче не бяха. Защо?

Трето, безпокоеше ме очевидната цел на рояка. Според Рики облаците постоянно се връщали при главната сграда. Той смяташе, че се опитват да влязат вътре. Но това не ми се струваше логична цел за един агент и исках да погледна програмния код, за да видя каква е причината. Честно казано, подозирах наличие на бъг.

И накрая, исках да знам защо бяха подгонили заека. Защото модулът ХИЩНИК/ЖЕРТВА не програмираше агентите като истински хищници, а само използваше модела, за да поддържа съсредоточеността и целенасочеността им. Това някак се бе променило и сега рояците, изглежда, наистина ловуваха.

Което също можеше да се дължи на бъг в кода.

Според мен всичко това се свеждаше до един главен въпрос — как е умрял заекът? Смятах, че не е убит. Предполагах, че смъртта му е случайна, а не целенасочена.

Ала трябваше да проверим.

Настроих радиослушалките си, сложих си слънчеви очила и монтирах видеокамерата до лявото си око. Взех найлоновия чувал за трупа на заека и пак се обърнах към другите.

— Някой ще дойде ли с мен?

Последва неловко мълчание.

— За какво ти е чувалът? — попита Рики.

— За да донеса заека.

— Няма да стане — отсече той. — Щом искаш да излезеш навън, прав ти път. Обаче няма да вкараш заека вътре.

— Защо?

— Защото тук поддържаме абсолютно чиста среда, Джак. Този заек е мръсен. Не можеш да го вкараш тук.

— Добре тогава, можем да го оставим в лабораторията на Мей и…

— Няма да стане, Джак. Съжалявам. Заекът няма да мине през първата херметична камера.

Обърнах се към останалите. Всички утвърдително кимаха.

— Добре тогава. Ще го разгледам навън.

— Наистина ли ще излезеш?

— Защо не? — Плъзнах поглед по лицата им. — Трябва да ви кажа, че според мен яко ви е подгонило шубето. Облакът не е опасен. Естествено, че ще изляза. — Обърнах се към Мей. — Имаш ли някакви инструменти за дисекция…

— Ще дойда с теб — тихо каза тя.

— Добре, благодаря. — Изненадах се, че Мей първа е стигнала до моето виждане за нещата. Но като полеви биолог, тя навярно по-добре от другите преценяваше реалните рискове. Във всеки случай решението й, изглежда, облекчи напрежението в стаята — останалите видимо се отпуснаха. Мей отиде да донесе инструментите за дисекция и други неща от лабораторията. И тогава телефонът иззвъня. Винс отговори и се обърна към мен.

— Познаваш ли някоя си доктор Елън Форман?

— Да. — Обаждаше се сестра ми.

— Търси те. — Той ми подаде телефона и се отдръпна. Изведнъж се почувствах нервен. Погледнах си часовника. Беше единайсет сутринта, време за сутрешния сън на Аманда. Вече трябваше да е в креватчето си. После си спомних, че съм обещал на Елън да й се обадя в единайсет, за да проверя как се справя.

— Ало? Елън? Всичко наред ли е?

— Естествено. — Тежка въздишка. — Всичко е наред. Просто не знам как го правиш.

— Уморена ли си?

— Никога не съм била по-уморена.

— Децата нормално ли отидоха на училище?

Нова въздишка.

— Да. В колата Ерик удари Никол по гърба и тя го шамароса по ухото.

— Трябва да ги спреш, ако се бият, Елън.

— Ох, разбрах — уморено отвърна тя.

— Ами бебето? Мина ли му обривът?

— Почти. Мажа го с крем.

— Нормално ли ходи?

— Естествено. Аманда е много добре координирана за възрастта си. Има ли някакъв проблем, за който трябва да знам?

— Не, не. — Обърнах се с гръб към групата и сниших глас. — Исках да кажа, нормално ли ака?

Чух как Чарли Дейвънпорт се изкиска.

— Обилно — отвърна Елън. — В момента спи. Изведох я на разходка в парка. После заспа. Всичко е наред. Само регулаторът на бойлера се повреди, но ще дойде човек да го поправи.

— Добре, добре. Виж, Елън, имам работа…

— Преди няколко минути се обади Джулия. Търсеше те.

— Аха.

— Когато й казах, че си заминал за Невада, много се разстрои.

— Така ли?

— Каза, че не разбираш. И че само си щял още повече да влошиш положението. Нещо такова. Мисля, че трябва да й се обадиш. Беше развълнувана.

— Добре. Ще й се обадя.

— Как е при теб? Довечера ще се върнеш ли?

— Не. Утре сутринта. Елън, трябва да свършваме…

— Ако можеш, довечера се обади на децата. Ще се радват да те чуят. Леля Елън е готина, обаче не е татко. Нали разбираш какво искам да кажа?

— Да. В шест ли ще вечеряте?

— Там някъде.

Отговорих, че ще се опитам да се обадя, и затворих.

Двамата с Мей стояхме до двойната стъклена стена на външната херметична камера. Виждах солидната стоманена противопожарна външна врата. Мрачен и нервен, Рики наблюдаваше последните ни приготовления.

— Сигурен ли си, че се налага да излезеш?

— Важно е.

— Защо не изчакате да се свечери и да излезете тогава?

— Защото заекът няма да е там — отвърнах аз. — До довечера ще са го изяли койоти или ястреби.

— От известно време не сме виждали койоти — отбеляза Рики.

— По дяволите — нетърпеливо изругах аз и включих радиостанцията си. — Докато висим и спорим тук, вече можехме да сме се върнали. Чао, Рики.

Минах през стъклената врата и влязох в херметичната камера. Вратата със съскане се затвори. Последва познатата процедура с въздушните струи. Излязох и се озърнах назад. Мей влизаше в камерата.

Открехнах стоманената врата. Остра слънчева светлина хвърли на пода огнена ивица. Горещ въздух опари лицето ми.

— Желая ви успех — каза Рики по интеркома.

Поех си дъх, отворих вратата по-широко и излязох в пустинята.

Вятърът бе спрял, жегата беше задушаваща. Някъде цвъртеше птица, иначе цареше тишина. Стоях до вратата с присвити заради блясъка на слънцето очи. Побиха ме тръпки. Отново дълбоко си поех дъх.

Бях сигурен, че рояците не са опасни. Ала вече бях навън и теоретичните ми заключения като че ли губеха силата си. Сигурно се бях заразил от напрежението на Рики, защото определено не бях спокоен. Сега трупът на заека ми се струваше много по-далеч, отколкото бях смятал — а беше на петдесетина метра от вратата, половин дължина на бейзболно игрище. Пустинята изглеждаше гола. Плъзнах поглед по трептящия хоризонт в търсене на черни фигури. Нямаше нищо.

Вратата зад мен се отвори.

— Готов ли си, Джак? — попита Мей.

— Да вървим.

Тръгнахме към заека. Пясъкът хрущеше под краката ни. Сърцето ми почти незабавно се разтуптя и започнах да се потя. Насилих се да дишам дълбоко и бавно, за да се успокоя. Слънцето пареше лицето ми. Знаех, че съм допуснал Рики да ме уплаши, ала това не променяше положението. Оглеждах нервно хоризонта.

Мей вървеше на няколко крачки след мен.

— Как си? — попитах я.

— Ще се радвам, когато се приберем.

Минахме през група високи до коленете кактуси хола. Бодлите им отразяваха слънчевите лъчи. Тук-там се издигаха по-големи стволове, приличаха на наежени зелени паяци.

По земята подскачаха птички. Когато наближихме, те излетяха във въздуха — реещи се точици на синия фон. Кацнаха на стотина метра от нас.

Най-после стигнахме до заека. Беше покрит с бръмчащ черен облак. Сепнах се и се поколебах.

— Това са мухи — каза Мей, приближи се и без да обръща внимание на насекомите, приклекна до животинчето. Сложи си латексови ръкавици и даде едни и на мен. После разгъна квадратно парче найлон на земята и го затисна с камъни в четирите ъгъла. Вдигна заека и го постави в средата на найлона. Смъкна ципа на комплекта си за дисекция и го отвори. На слънчевите лъчи заблестяха стоманени инструменти: форцепс, скалпел, няколко вида ножици. Видях също спринцовка и епруветки с гумени тапи. Движенията й бяха бързи и опитни. Не й бе за пръв път.

Приклекнах до нея. Трупът не миришеше. Външно не се забелязваха признаци за причината на смъртта. Отвореното око изглеждаше розово и живо.

— Боби? — каза Мей. — Записваш ли ме?

— Насочи камерата си надолу — чу се в слушалките гласът на Боби Лембек.

Тя премести монтираната на слънчевите й очила камера.

— Още малко, още малко. Добре. Достатъчно.

— Така — рече Мей и обърна трупа, за да го разгледа от всички страни. После бързо започна да диктува: — На външен вид животното е напълно нормално. Няма признаци за вродени аномалии и болести, козината е гъста. Носът изглежда частично или напълно запушен. Забелязвам и фекалии около ануса, но предполагам, че това е естественото изпускане в момента на смъртта.

Тя обърна заека по гръб и разтвори предните му лапи.

— Трябваш ми, Джак. — Мей ме помоли да подържа лапичките. Трупът още беше топъл и не бе започнал да се вкочанясва.

Тя взе скалпела и бързо разряза оголения корем. Потече кръв. Видях костите на гръдния кош и възрозовите вътрешности. Докато режеше, Мей описваше цвета и консистенцията на тъканите.

— Подръж тук — каза ми тя и аз преместих ръката си надолу, за да разтворя хлъзгавите вътрешности. С едно-единствено движение на скалпела Мей разряза стомаха. Отвътре се изля мътна зеленикава течност и някаква каша, навярно не напълно смляна храна. Вътрешната стена на стомаха изглеждаше неравна, ала Мей каза, че това било нормално. После опитно прокара показалец по стената и спря.

— Хм, виж това.

— Кое?

— Ето тук — посочи Мей. На няколко места стомахът бе червеникав и слабо кървеше, като че ли е протрит. Видях черни петна. — Това не е нормално — каза тя, взе лупа и се наведе над трупа. — Забелязвам тъмни участъци с диаметър от четири до осем милиметра, които според мен са струпвания на наночастици в стомашната стена. Свързани са със слабо кървене.

— Как са попаднали в стомаха тези наночастици? — попитах аз. — Заекът изял ли ги е? Дали неволно не ги е глътнал?

— Съмнявам се. Предполагам, че са проникнали вътре целенасочено.

Свъсих вежди.

— Искаш да кажеш, че са пропълзели по…

— По хранопровода. Да. Поне така мисля.

— Защо им е да влизат в корема му?

— Не знам.

Междувременно Мей продължаваше дисекцията — взе ножици, разряза гръдната кост и разтвори ребрата с пръсти.

— Подръж тук. — Подчиних се. Краищата на костите бяха остри. С другата си ръка разтворих задните крака на заека. Мей работеше между дланите ми. — Белите дробове са ярко-розови и твърди, нормални на вид. — Тя разряза единия дял със скалпела, после още два пъти. Накрая разкри бронхиалната тръба и я отвори. Вътрешната й повърхност беше черна. — Бронхите са плътно покрити с наночастици, което показва вдишване на агенти от рояка — каза Мей. — Виждаш ли, Боби?

— Всичко виждам. Картината е чиста.

Тя продължи да реже нагоре. Когато стигна до гърлото и носа и отвори устата, за миг се извърнах. Ала Мей спокойно диктуваше.

— Има частично или пълно запушване на носа и фаринкса, което може би е причина за смъртта.

— Какво? — попитах.

Главата на заека вече беше неузнаваема. Мей бе отделила долната челюст и се взираше в гърлото.

— Виж сам — каза тя. — Като че ли наночастиците плътно са запушили фаринкса и има нещо като алергична реакция или…

— Ей, още много ли ще се бавите? — прекъсна я гласът на Рики.

— Колкото трябва — отвърнах аз и отново погледнах Мей. — Каква алергична реакция?

— Ами, виж как е подут този участък от тъканта. Посивял е, което предполага…

— Известно ли ви е, че сте навън от четири минути? — пак се обади Рики.

— Тук сме само защото не може да внесем заека вътре — казах аз.

— Точно така, не може.

Мей поклати глава.

— Така не ни помагаш, Рики.

— Не ми клати глава, Мей — каза Боби. — Заедно с нея се клати и камерата.

— Извинявай.

Но видях, че повдига глава, сякаш поглежда към хоризонта. В същото време извади тапата на една от епруветките, пъхна вътре парче от коремната стена, прибра я в джоба си и отново се наведе към заека. Онези, които гледаха излъчвания от камерата й образ, нямаше да разберат какво е направила.

— Добре, сега ще вземем кръвни проби — каза Мей.

— Може да внесете вътре само кръв — предупреди Рики.

— Ясно, Рики, известно ни е.

Тя взе спринцовката, заби иглата в артерията, напълни спринцовката с кръв, прехвърли я в пластмасова епруветка, с една ръка смени иглата и взе втора проба от вена.

— Имам чувството, че вече си го правила — отбелязах аз.

— Това е нищо. В Сечуан винаги работехме при силни снежни вихрушки. Нищо не се виждаше, ръцете ти замръзват, а животните бяха толкова вкочанени, че не можехме да забием игла в тях. — Мей остави епруветките настрани. — Сега ще вземем няколко посевни и сме готови. — Тя потърси в чантата си. — Уф!

— Какво има?

— Тампоните ми ги няма. Сигурно съм ги забравила.

— Рики, да виждаш някъде тампоните? — попитах аз.

— Да. До херметичната камера са.

— Ще ни ги донесеш ли?

— Ха! — изсмя се той. — През деня не излизам навън. Ако ви трябват, елате да си ги вземете.

— Ще идеш ли? — попита Мей.

— Не — отвърнах аз. Вече държах трупа на животното отворен. — Ще те изчакам. Иди ти.

— Добре. — Тя се изправи. — Гледай да не кацат много мухи. И без това има достатъчно замърсявания. Веднага се връщам. — Мей се затича към вратата.

Чух стъпките й да заглъхват, после чух захлопването на металната врата. Възцари се тишина. Привлечени от все още отворения труп, мухите заприиждаха на рояци, бръмчаха около главата ми и се опитваха да кацнат сред вътрешностите. Пуснах задните крачета на заека и ги разгоних с една ръка. Занимавах се с мухите, за да не мисля за това, че съм сам навън.

Час по час поглеждах към хоризонта, ала не забелязвах нищо. Докато гонех мухите, дланта ми случайно докосваше козината на мъртвото животно. Именно тогава видях, че кожата отдолу е яркочервена.

Яркочервена — точно като слънчево изгаряне. Потръпнах само от вида й.

— Боби? — казах по радиостанцията.

Изпращяване.

— Да, Джак?

— Виждаш ли заека?

— Да, Джак.

— Виждаш ли зачервената кожа?

— Хм, един момент.

Чух тихо бръмчене до окото си. Боби дистанционно насочваше камерата. Бръмченето спря.

— Сега виждаш ли?

Не получих отговор.

— Боби?

Чух мърморене, шепот. Или може би смущения.

— Чуваш ли ме, Боби?

Мълчание. Чух дишане.

— Хм, Джак? — Гласът на Дейвид Брукс. — Я по-добре се прибирай.

— Мей още не се е върнала. Къде е?

— Тук е.

— Трябва да я чакам да вземе посевките…

— Не. Веднага се връщай, Джак.

Пуснах заека и се изправих. Озърнах се, погледнах към хоризонта.

— Не виждам нищо.

— В момента са от другата страна на сградата, Джак.

Говореше спокойно, но ме побиха тръпки.

— Наистина ли?

— Веднага се прибирай, Джак.

Наведох се, взех пробите на Мей и комплекта й за дисекция. Черната кожа на чантата бе гореща от слънцето.

— Джак?

— Един момент.

— Стига си се мотал, Джак.

Забързах към стоманената врата. Пясъкът хрущеше под краката ми. Не виждах абсолютно нищо.

Ала чувах нещо.

Странно глухо барабанене. Отначало си помислих, че е някаква машина, но звукът се усилваше и отслабваше като пулсиращо сърце. Носеше се и някакво съскане, каквото никога не бях чувал.

Когато си спомням за онзи момент, мисля, че най-много ме уплаши именно този звук.

Ускорих крачка.

— Къде са?

— Приближават се.

— Къде?

— Джак! Тичай.

— Какво?

— Тичай!

Все още не виждах нищо, ала звукът се усилваше. Забързах се. Честотата на звука беше ниска, усещах го като вибриране в тялото си. Но и го чувах. Пулсиращото неравномерно барабанене.

— Тичай, Джак!

„Мама му стара“ — помислих си. И се затичах.

Първият рояк се появи иззад ъгъла на сградата, като хвърляше сребристи отблясъци. Съскащото вибриране идваше от облака. Той се плъзна покрай фабриката и се понесе към вратата. Щеше да стигне преди мен.

Обърнах се назад и видях втори рояк да се приближава откъм отсрещния край на сградата.

Радиостанцията ми изпращя.

— Няма да успееш, Джак — каза Дейвид Брукс.

— Виждам — отвърнах аз.

Първият рояк вече бе пред вратата и ми преграждаше пътя. Спрях. Не знаех какво да правя. Пред мен на земята лежеше пръчка, дълга около метър. Вдигнах я и я размахах.

Роякът запулсира, ала не се отмести от вратата.

Вторият облак продължаваше да се приближава.

Бе време за отклоняване на вниманието. Познавах кода на ХИЩНИК/ЖЕРТВА. Знаех, че рояците са програмирани да преследват движещи се цели, ако бягат от тях. Какво беше подходящо за цел?

Замахнах и хвърлих черната чанта с комплекта за дисекция към втория рояк. Чантата падна на земята и се затъркаля по пясъка.

Вторият рояк незабавно се понесе след нея.

В същия момент първият облак се отмести от вратата и също полетя към чантата. В крайна сметка той бе просто програмиран рояк. „Това е детска игра“ — помислих си и забързах към входа на фабриката.

Това бе грешка. Защото първият рояк очевидно реагира на припряното ми движение и спря, отново се понесе към вратата и ми препречи пътя. После остана там — пулсиращи сребърни ивици като острие на меч, блестящо на слънцето.

И ми преграждаше пътя.

Трябваше ми малко време, за да осъзная какво означава това. Движението ми не беше накарало рояка да ме преследва. Той изобщо не ме бе преследвал. Само ми преграждаше пътя. Предвиждаше ходовете ми.

Това го нямаше в програмния код. Роякът реагираше на ситуацията. Вместо да ме преследва, се беше върнал и ме държеше в капан.

Това излизаше извън рамките на програмата — категорично. Не виждах как е възможно. Реших, че трябва да е някакво случайно подсилване на кода. Тъй като отделните частици почти нямаха памет, интелектът на рояка задължително бе ограничен. Едва ли щеше да е много трудно да го надхитря.

Финтирах наляво, после надясно. Облакът тръгваше с мен, ала само за миг. После пак се връщаше пред вратата. Като че ли знаеше, че целта ми е входът и че като стои там, ще успее.

Това беше прекалено находчиво. Трябваше да има допълнително програмиране, за което не ми бяха съобщили.

— По дяволите, какво сте направили с тия неща, момчета? — попитах по радиостанцията.

— Няма да те пусне да минеш, Джак — каза Дейвид.

Думите му ме ядосаха.

— Така ли смяташ? Ще видим.

Защото следващите ми стъпки бяха очевидни. Толкова близо до земята роякът бе структурно уязвим. Той представляваше куп частици, не по-големи от прашинки. Ако разпръснех купа — ако успеех да наруша структурата му, — частиците трябваше да се реорганизират, също като пръснато ято птици във въздуха. Което щеше да отнеме поне няколко секунди. През това време аз щях да вляза в сградата.

Но как можех да наруша структурата му? Размахах пръчката и тя изсвистя, ала това явно не беше достатъчно. Трябваше ми нещо с много по-голяма плоска повърхност, например гребло или палмов лист — нещо, което да предизвика силен вятър.

Мислите ми препускаха. Имах нужда от нещо.

От нещо.

Вторият облак се приближаваше зад мен. Движеше се зигзагообразно, за да пресече всеки евентуален мой опит да избягам покрай него. Наблюдавах го едновременно с ужас и възхита. Знаех, че и неговите действия не са кодирани в програмата. Това бе самоорганизирано спонтанно поведение — и целта му беше пределно ясна. Преследваше ме.

С приближаването на рояка пулсиращият звук се усилваше.

Трябваше да наруша структурата му.

Огледах се. Не забелязах нищо, което да използвам. Най-близкият хвощ бе прекалено далеч. Кактусите не ми вършеха работа. Разбира се, че нямаше нищо, нали се намирах в проклетата пустиня. Погледнах сградата с надеждата някой да е забравил навън някакъв инструмент, например гребло.

Нищо.

Абсолютно нищо. Нямах нищо друго освен ризата на гърба си, и наоколо нямаше никой, който да ми помогне да…

Разбира се!

Радиостанцията изпращя.

— Виж, Джак…

Ала не чух нищо повече. Докато изхлузвах ризата през глава, слушалките ми паднаха на земята. Размахах ризата с ръка и като нададох боен вик, нападнах рояка пред вратата.

Облакът вибрираше с глух барабанен ритъм. Докато тичах към него, той леко се сплеска и в следващия миг се хвърлих насред частиците. Озовах се в нещо като странен полумрак, все едно бях в прашна буря. Не виждах нищо — не виждах вратата, — сляпо заопипвах за бравата; и очите ми пареха от прашинките, ала продължавах да размахвам ризата си в широки дъги и съвсем скоро в мрака започна да просветва. Разпръсквах рояка, пращах частици да хвърчат във всички посоки. Зрението ми се проясняваше и все още дишах нормално, макар че гърлото ми бе пресъхнало и пареше. По цялото ми тяло бяха полепнали хиляди частици, ала не усещах болка.

Най-после зърнах вратата пред себе си. Бравата беше от лявата ми страна. Не преставах да размахвам ризата си и ненадейно облакът се отдръпна, сякаш бе избягал извън обсега на импровизираното ми оръжие. Вмъкнах се през вратата и я затръшнах.

Внезапният мрак ме накара да запримигвам. Не виждах почти нищо. Мислех си, че очите ми ще се приспособят от ярката слънчева светлина и почаках малко, ала нищо не се промени. Положението дори се влошаваше. Едва различавах стъклените врати на херметичната камера. Все още усещах парене по цялата си кожа. Гърлото ми беше сухо и дишах мъчително. Изкашлях се. Зрението ми помътняваше. Зави ми се свят.

От отсрещната страна на камерата стояха Рики и Мей и ме наблюдаваха. Чух Рики да вика:

— Хайде, Джак! Побързай!

Очите ми болезнено пареха. Замайването ми бързо се усилваше. Облегнах се на стената, за да не падна. Чувствах гърлото си подуто. Едва дишах. Зачаках стъклените врати да се отворят, но те не помръдваха. Тъпо зяпах херметичната камера.

— Трябва да застанеш пред вратата! Изправи се!

Всички движения сякаш бяха в забавен кадър. Силите ми ме напуснаха. Тялото ми беше слабо и треперещо. Паренето се изостряше. В стаята ставаше все по-тъмно. Струваше ми се, че няма да мога да се изправя без чужда помощ.

— Изправи се! Джак!

Някак успях да се оттласна от стената и се наклоних към камерата. Стъклените врати със съскане се отвориха.

— Давай, Джак! Ела!

Пред очите ми плуваха петна. Виеше ми се свят, гадеше ми се. Със залитане влязох в херметичната камера и се блъснах в стъклото. С всяка изтекла секунда дишах все по-трудно. Задушавах се.

Пред сградата пак чух глухото барабанене. Бавно се обърнах да погледна назад.

Стъклената врата се затвори.

Сведох очи към тялото си, ала не виждах почти нищо. Кожата ми изглеждаше черна. Бях покрит с прах. Всичко ме болеше. Ризата ми също бе почерняла от прах. Пръските ме опариха и затворих клепачи. После се включиха въздушните струи. Видях, че прахът отлита от ризата ми. Зрението ми се проясни, но все още не можех да дишам. Ризата се изплъзна от пръстите ми и се прилепи към решетката в краката ми. Наведох се да я вдигна. Тялото ми се разтрепери. Чувах само рева на въздушните струи.

Догади ми се. Коленете ми се подгънаха. Облегнах се на стената.

Погледнах Мей и Рики през втората стъклена врата. Сториха ми се много далеч и продължаваха да се отдалечават. Скоро вече не мислех за тях. Знаех, че умирам. Очите ми се затвориха, паднах на земята и ревът на въздушните струи заглъхна. Възцари се студена, пълна тишина.

Шести ден, 11:12

— Не мърдай.

Нещо леденостудено течеше във вените ми. Потръпнах.

— Не мърдай, Джак. Още съвсем мъничко.

Нещо студено, студена течност пълзеше нагоре по ръката ми. Отворих очи. Светлината бе точно над мен, ослепителна, яркозеленикава. Потръпнах. Болеше ме цялото тяло. Чувствах се като пребит. Лежах по гръб на черната маса в лабораторията. Примижах и видях Мей наведена над лявата ми ръка. Беше ми поставила интравенозна система.

— Какво става?

— Моля те, Джак. Не мърдай. Правила съм го само на лабораторни животни.

— Много успокояващо. — Повдигнах глава, за да видя какво прави. Слепоочията ми запулсираха. Изпъшках и се отпуснах.

— Зле ли си? — попита тя.

— Ужасно.

— Виждам. Наложи се да ти направя три инжекции.

— Какви?

— Изпадна в алергичен шок, Джак. Гърлото ти почти се беше затворило.

— Алергичен шок — повторих аз.

— Много тежък.

— От рояка ли?

Тя се поколеба за миг.

— Разбира се.

— Наночастиците могат ли да предизвикат такава алергична реакция?

— Определено.

— Но ти не смяташ така.

— Не, не смятам. Според мен наночастиците са антигенно инертни. Мисля, че си реагирал на бактериален токсин.

— Бактериален токсин. — Пулсиращото ми главоболие прииждаше на вълни. Поех си дъх и бавно издишах. Опитах се да смеля думите й. Мозъкът ми зацепваше бавно. — Бактериален токсин.

— Точно така.

— Токсин от Ешерихия коли ли? Това ли искаш да кажеш?

— Да. Най-вероятно протеолитен токсин.

— И откъде се е взел този токсин?

— От рояка — отвърна тя.

В това нямаше никаква логика. Според Рики бактериите Е. coli се използваха само за производство на първични молекули.

— Но бактериите не могат да присъстват в самия рояк — казах аз.

— Не знам, Джак. Струва ми се, че е възможно.

Защо толкова се колебаеше? Това не бе в нейния стил. Обикновено Мей беше прецизна и категорична.

— Е, все някой трябва да знае. Нали роякът е бил проектиран. Присъствието на бактерии или е предвидено, или не е.

Чух я да въздиша, като че ли просто не мога да разбера. Но какво не можех да разбера?

— Запазихте ли частиците, изсмукани в херметичната камера?

— Не. Всичко беше изгорено.

— Разумно ли е…

— Това е вградено в системата, Джак. Предпазна мярка. Не можем да я отменим.

— Ясно. — Сега бе мой ред да въздъхна. Значи не можехме да анализираме агентите от рояка. Понечих да се надигна, ала тя сложи длан на гърдите ми и ме спря.

— Не бързай, Джак.

Имаше право, защото от сядането главоболието ми се усили. Спуснах крака на пода.

— Колко време бях в безсъзнание?

— Дванайсет минути.

— Чувствам се като пребит. — Ребрата ме боляха при всяко вдишване.

— Дишането ти беше затруднено.

— И още не се е възстановило. — Пресегнах се за носна кърпичка и си издухах носа. Излезе много черна материя, смесена с кръв и пустинен прах. Трябваше да се издухам четири-пет пъти, за да си прочистя носа. Смачках кърпичката и понечих да я изхвърля. Мей протегна ръка.

— Аз ще я взема.

— Не, няма нужда…

— Дай ми я, Джак.

Тя взе кърпичката, пъхна я в найлоново пликче и го запечата. Тогава осъзнах колко бавно работи умът ми. Естествено че кърпичката съдържаше частиците, които трябваше да се изследват. Затворих очи, дълбоко си поех дъх и изчаках пулсирането в главата ми да поотслабне. Когато отново вдигнах клепачи, блясъкът в стаята не бе толкова остър. Стори ми се почти нормален.

— Между другото, току-що се обади Джулия — каза Мей. — Нямало смисъл да я търсиш, защото била на някакви изследвания. Но искаше да говори с теб.

— Добре.

Тя прибра пликчето с кърпичката в една стъкленица и здраво завинти капачката.

— Мей, ако в рояка има Ешерихия коли, веднага можем да го установим — казах аз.

— В момента не мога. Ще го направя при първа възможност. Имам известни проблеми с ферментационните агенти и ми трябват микроскопите.

— Какви проблеми?

— Още не съм сигурна. Но добивите в един от резервоарите намаляват. — Тя поклати глава. — Навярно не е нищо сериозно. Постоянно се случват такива неща. Целият производствен процес е невероятно деликатен, Джак. Поддържането му е като едновременно жонглиране със сто топки. Ръцете ми са заети.

Кимнах. Ала започвах да си мисля, че не иска да се заеме с кърпичката, защото вече знае, че роякът съдържа бактерии. Просто не смяташе, че е нейна работа да ми го съобщи.

— Някой трябва да ми обясни какво става тук, Мей — казах аз. — Не Рики. Искам някой да ми обясни всичко.

— Добре — отвърна тя. — Мисля, че наистина се налага.

Така се озовах пред компютърния терминал в една от стаичките. До мен седеше инженерът на проекта Дейвид Брукс. Докато говореше, Дейвид постоянно си оправяше дрехите — приглаждаше вратовръзката си, изпъваше маншетите си, подръпваше яката си. После вдигаше глезен върху коляното си, придърпваше нагоре чорапа си и продължаваше с другия. Прокарваше длани по раменете си и изтупваше въображаемия прах. И така до безкрай. Правеше го несъзнателно, разбира се, и както ме болеше главата, движенията му ме дразнеха. Но не им обръщах внимание. Защото с всяка нова информация на Дейвид главоболието ми се усилваше още повече.

За разлика от Рики, Дейвид имаше извънредно организиран ум и ми разказа всичко от самото начало. „Займос“ сключили договор за създаване на рояк от микророботи, който да функционира като летяща камера. Частиците били успешно произведени и работели на закрито. Ала когато провели изпитания на открито, се оказало, че им липсва подвижност при вятър. Опитният рояк бил отвян. Това се случило преди шест седмици.

— Правихте ли изпитания с други рояци? — попитах аз.

— Да, многократно. През следващите четири седмици.

— И нито един ли не беше стабилен?

— Нито един.

— Значи вятърът е отвял всички тези рояци и те са изчезнали, така ли?

— Да.

— Което означава, че рояците бегълци, които виждаме сега, нямат нищо общо с ония опитни рояци.

— Точно така.

— Те са резултат от замърсяването.

Дейвид бързо запримигва.

— Какво замърсяване?

— Двайсет и петте килограма отпадъци, които сте изхвърлили заради липсващия филтър.

— Кой ти каза, че са двайсет и пет килограма?

— Рики.

— О, не, Джак. Ние изхвърляхме отпадъци дни наред. Трябва да са пет-шестстотин кила замърсители — бактерии, молекули и асемблери.

Значи Рики пак бе подценил положението. Но не разбирах защо си е направил труда да ме лъже. В края на краищата това беше просто грешка. И както ми бе казал той, грешката бяха допуснали строителите.

— Добре. И кога видяхте първия от тия пустинни рояци? — попитах аз.

— Преди две седмици — отвърна Дейвид, кимна и приглади вратовръзката си.

Обясни ми, че отначало роякът бил толкова дезорганизиран, че когато се появил, го помислили за облак пустинни насекоми, комари или нещо подобно.

— Известно време обикаляше около лабораторната сграда и после изчезна. Не му обърнахме внимание.

Роякът се появил пак след два дни, каза Дейвид, и вече бил много по-добре организиран.

— Проявяваше типично поведение за рояк, онова въртеливо движение на облака, което видя и ти. Стана ни ясно, че това са нашите молекули.

— И какво стана после?

— Роякът се въртеше в пустинята близо до сградата като предишния път. Идваше и си отиваше. През следващите няколко дни се опитахме да го контролираме с радиосигнали, но не успяхме. И накрая — след около седмица — установихме, че нито една от колите ни не работи. — Той замълча за миг. — Отидохме да погледнем и открихме, че нито един бордови компютър не работи. В последно време във всички автомобили са вградени микропроцесори. Те контролират всичко, от впръскването на горивото до заключването на вратите.

— И сега ли не работят компютрите?

— Да. Всъщност самите процесорни чипове са си наред. Обаче чиповете на паметта са ерозирали. Буквално са се превърнали в прах.

Мама му стара!

— Открихте ли причината?

— Естествено. Не беше голяма загадка, Джак. Ерозията проявяваше типичните признаци на гамаасемблерите. Това говори ли ти нещо? Не? Ами, в производството ни участват девет вида асемблери, всеки с различна функция. Гамаасемблерите разграждат въглеродна материя на силикатни пластове. Всъщност режат на наноравнище — отсичат парчета въглероден субстрат.

— Значи тези асемблери са нарязали чиповете на паметта.

— Да, точно така, но… — Дейвид се поколеба. Държеше се така, като че ли не схващам смисъла на думите му. Подръпна маншетите си и приглади яката си. — Трябва да имаш предвид, че тези асемблери могат да работят на стайна температура. Ако не друго, пустинната жега е още по-благоприятна за тях. Колкото е по-горещо, толкова повече се увеличава ефективността им.

Отначало не разбрах какво иска да каже. Какво общо имаше пустинната жега с чиповете на паметта? И внезапно ме осени.

— Мамка му! — ахнах аз.

Той кимна.

— Да.

Дейвид искаше да каже, че в пустинята е била изхвърлена смес от компоненти и че тези компоненти — предназначени да се самосглобяват в производствената структура — се самосглобяват и във външния свят. Че сглобяването може да се извършва самостоятелно в пустинята. И очевидно ставаше точно това.

Едно по едно изброих тези заключения, за да се уверя, че съм го разбрал правилно.

— Първичното сглобяване започва с бактериите. Те са проектирани така, че да ядат всичко, дори боклук, така че все си намират нещо в пустинята.

— Точно така.

— Това означава, че бактериите се размножават и започват да произвеждат молекули, които се съединяват и образуват по-големи молекули. Съвсем скоро имаме асемблери и асемблерите довършват процеса. Получаваме нови микроагенти.

— Да.

— Това означава, че рояците наистина се възпроизвеждат.

— Така е.

— И че отделните агенти имат памет.

— Да. Малко.

— И не им трябва много, нали това е смисълът от разпределения интелект. Това е колектив. Те имат интелект и тъй като имат памет, могат да трупат опит.

— Да.

— И програмата ХИЩНИК/ЖЕРТВА предполага, че могат да решават проблеми. Програмата генерира достатъчно случайни елементи, за да им позволи да внасят изменения.

— Точно така.

Главата ми се пръскаше. Вече разбирах какво означава всичко това.

— Значи искаш да кажеш, че този рояк се възпроизвежда, че се самоподдържа, трупа опит, притежава колективен интелект и може да решава проблеми.

— Да.

— С други думи, той е жив.

— Да — кимна Дейвид. — Поне се държи като жив. Функционално е жив, Джак.

— Кофти работа.

— На мен ли го казваш? — рече Брукс.

— Ще ми се да знам защо това нещо отдавна не е било унищожено.

Дейвид не отговори. Само приглади вратовръзката си и ме погледна неловко.

— Защото нали съзнаваш, че това е механична чума — казах аз. — Точно като бактериалната чума. Само че организмите са механични. Създали сте изкуствена чума, мама му стара.

Той отново кимна.

— Да.

— И тя еволюира.

— Да.

— И не я ограничават биологичните еволюционни темпове. Сигурно еволюира много по-бързо.

Дейвид кимна.

— Наистина еволюира по-бързо.

— Колко по-бързо?

Брукс въздъхна.

— Адски бързо. Когато следобед се върне, роякът вече ще е различен.

— Ще се върне ли?

— Винаги се връща.

— И защо?

— Опитва се да влезе вътре.

— Защо?

— Имаме само теории, Джак…

— Нищо, казвай.

— Едната възможност е да става въпрос за териториален инстинкт. Както знаеш, в оригиналния код на ХИЩНИК/ ЖЕРТВА е включена концепция за обсег, за територия, в която бродят хищниците. И в този обсег роякът си определя нещо като родна база, която може би според него се намира в сградата.

— Ти така ли смяташ?

— Всъщност не. — Дейвид се поколеба. — Повечето от нас смятаме, че се връща, за да търси жена ти, Джак. Роякът търси Джулия.

Шести ден, 11:42

Ето как с пръскаща се от болка глава се озовах на телефона. Набрах номера на болницата в Сан Хосе.

— Джулия Форман, моля — казах на телефонистката.

— Тя е в интензивното.

— Да, знам.

— Съжалявам, но директните разговори не са позволени.

— Тогава стаята на сестрите.

— Моля, изчакайте.

Зачаках. Никой не отговаряше. Отново минах през централата и накрая се свързах със стаята на сестрите в интензивното отделение. Сестрата ми съобщи, че Джулия била на рентген и че не знаела кога ще се върне. Казах, че жена ми вече трябва да се е върнала. Сестрата доста сприхаво заяви, че в момента гледала леглото на Джулия и нея определено я нямало.

Отговорих, че ще се обадя пак.

Затворих и се обърнах към Дейвид.

— Каква е ролята на Джулия в тая история?

— Тя ни помагаше, Джак.

— Естествено. Но как точно?

— Отначало се опитваше да го примами. Роякът трябваше да е близо до сградата, за да го контролираме с радиосигнал. И Джулия ни помагаше.

— Как?

— Забавляваше го.

— Какво?

— Предполагам, че може да се нарече така. Скоро стана ясно, че роякът притежава рудиментарен интелект. На Джулия й хрумна идеята да се отнасяме с него като с дете. Тя излизаше навън с пъстри кубчета и играчки. Неща, които се харесват на децата. И роякът като че ли реагираше. Това много я вълнуваше.

— Значи по онова време роякът е бил безопасен, така ли?

— Да, абсолютно безопасен. Просто облак от частици. — Дейвид сви рамене. — Така или иначе, след първия ден тя реши да предприеме нова стъпка и да го изпита официално. Нали разбираш, като детски психолог.

— Искаш да кажеш, да започне да го учи.

— Не. Нейната идея беше да го изпита.

— Роякът е разпределен интелект, Дейвид. Той е мрежа, по дяволите! Учи се от твоите действия. Да го изпитваш означава да го учиш. Какво точно правеше с него Джулия?

— Играеше нещо като игри. Поставяше три цветни кубчета на земята, две сини и едно жълто, за да види дали ще избере жълтото. После продължи с квадрати и триъгълници. Такива неща.

— Но, Дейвид, всички сте знаели, че роякът е беглец, че еволюира извън лабораторията. Никой ли не се сети просто да го унищожи?

— Естествено, всички искахме. Джулия не ни позволи.

— Защо?

— Искаше да го запази жив.

— И никой ли не й възрази?

— Тя е вицепрезидент на компанията, Джак. Повтаряше ни, че роякът бил щастлива случайност, че сме се натъкнали на нещо адски голямо, че това можело да спаси компанията и не бивало да го унищожаваме. Не знам, но наистина се беше увлякла. Искам да кажа, че се гордееше с него. Като че ли беше нейно изобретение. Според собствените й думи, искала само да го „обуздае“.

— Да. Ясно. Кога го каза?

— Вчера, Джак. — Дейвид сви рамене. — Нали знаеш, тя си тръгна вчера следобед.

Трябваше ми известно време, за да разбера, че е прав. От катастрофата бе изтекъл само един ден. И през това време рояците бяха еволюирали невероятно много.

— Колко рояка имаше вчера?

— Три. Но видяхме само два. Предполагам, че единият се е крил. — Той поклати глава. — Нали разбираш, един от рояците й беше станал нещо като любимец. Той беше по-малък от другите. Чакаше я да излезе навън и винаги я следваше по петите. Понякога се въртеше около нея, сякаш се радваше, че я вижда. Тя му говореше като на куче…

Притиснах с пръсти пулсиращите си слепоочия.

— Значи му говореше — повторих. Господи. — Само не ми казвай, че рояците имат и аудиосензори.

— Нямат.

— В такъв случай говоренето е било излишно.

— Според нас облакът е бил съвсем близо до нея и дъхът й е въздействал върху някои частици. Ритмично.

— И целият облак е представлявал гигантско тъпанче, така ли?

— В известен смисъл, да.

— И тъй като е мрежа, той се е учил.

— Да.

Въздъхнах.

— Да не искаш да кажеш, че й е отговарял?

— Не, обаче започна да издава странни звуци.

Кимнах. Бях чул тия странни звуци.

— Как го прави?

— Не сме сигурни. Боби смята, че частиците пулсират в координиран фронт и генерират звукова вълна. Нещо като високоговорител.

Трябваше да е нещо подобно. Въпреки че изглеждаше малко вероятно. Роякът представляваше облак от миниатюрни прашинки. Те не притежаваха нужната маса и енергия, за да генерират звукова вълна.

Хрумна ми нещо.

— Дейвид, вчера Джулия беше ли навън при рояците?

— Да, сутринта. Нямаше проблеми. След няколко часа, когато тя си тръгна, рояците убиха змията.

— Преди това убивали ли са нещо?

— Може би един койот преди няколко дни. Не съм сигурен.

— Значи е възможно змията да не е била първа, така ли?

— Да.

— И днес убиха заек.

— Да. Вече се развиват бързо.

— Благодаря ти, Джулия — въздъхнах.

Бях сигурен, че ускореното развитие на рояците, което наблюдавахме, е резултат от натрупан опит. Това е типично за разпределените системи — и всъщност изобщо за еволюцията, която може да се разглежда като своего рода трупане на опит. Във всеки случай системите започват с продължителен период на по-бавно усвояване, след което постепенно набират скорост.

Абсолютно същото се наблюдава в живота на земята. Първите форми на живот се появяват преди четири милиарда години като едноклетъчни същества. През следващите два милиарда години не се променя нищо. След това клетките придобиват ядра. Започват да набират темпо. Само след неколкостотин милиона години се раждат многоклетъчни организми. След още двеста милиона вече има големи растения и животни, сложно устроени същества, динозаври. Преди четири милиона години — изправените маймуни. Преди два милиона — първите човешки предци. Преди трийсет и пет хиляди — пещерните изображения.

Ускорението е неимоверно. Ако събереш цялата история на земята в едно денонощие, многоклетъчните организми са се появили през последните дванайсет часа, динозаврите — през последния час, първите хора — през последните четирийсет секунди и съвременният човек — преди по-малко от секунда.

Примитивните клетки са направили първата стъпка към сложното устройство — ядрото — за два милиарда години. Ала многоклетъчните животни са еволюирали едва за двеста милиона години — една десета от това време. И от маймуните с груби костени оръдия до съвременния човек с неговото генетично инженерство са изтекли само четири милиона години. Това се казва ускорение.

Същото се наблюдаваше в поведението на разпределените агентни системи. Агентите имаха нужда от много време, за да „положат основите“ и да направят първите крачки, но след това напредваха все по-бързо. Основите не можеха да се прескочат, също както човек не може да прескочи детството. Трябва да свършиш подготвителната работа.

Ала в същото време не може да се избегне и ускорението. В известен смисъл то е заложено в системата.

Обучението прави напредъка по-ефективен и аз бях убеден, че „изпитанията“ на Джулия са важен фактор в поведението на рояка. Дори само като беше общувала с него, тя бе оказала селективен натиск върху един организъм със спонтанно поведение, което не можеше да се предвиди. Постъпката й беше много глупава.

Така че роякът — който вече бързо се развиваше — в бъдеще щеше да еволюира още по-бързо. И тъй като бе изкуствен организъм, той не еволюираше с биологична скорост. Всичко ставаше за броени часове.

С всеки изминал час унищожаването на рояците щеше да става по-трудно.

— Добре — казах на Дейвид, — щом рояците се връщат, трябва да се подготвим. — Изправих се и като потръпнах от пронизалата ме болка в главата, тръгнах към вратата.

— Какво си намислил? — попита той.

— Какво според теб? Трябва да убием тия неща. Да ги изтрием от лицето на земята. При това веднага.

— Нямам нищо против. Обаче ми се струва, че на Рики няма да му хареса.

— Защо?

Той сви рамене.

— Просто няма.

Мълчаливо зачаках.

Дейвид явно се чувстваше все по-неловко.

— Проблемът е, че двамата с Джулия са, хм, на едно мнение по този въпрос.

— На едно мнение?

— Да. Мислят еднакво.

— Какво искаш да кажеш, Дейвид?

— Нищо. Вече ти казах. Смятат, че рояците трябва да бъдат запазени. Според мен Рики ще ти се противопостави.

Трябваше пак да поговоря с Мей. Заварих я в биологичната лаборатория, наведена над компютърния монитор. На екрана се виждаха бели бактерии в тъмночервена среда.

— Мей, приказвахме с Дейвид и… хм, Мей? Проблем ли имаш? — Тя съсредоточено се взираше в екрана.

— Да. Проблем със суровината.

— Какъв?

— Последното поколение тета-де не се развива нормално. — Мей посочи образа в горния ъгъл на екрана, където се виждаха бактерии, растящи на правилни бели кръгове. — Ето така трябва да изглеждат нормалните. Но тук… — Тя повика друг образ в средата на дисплея. Кръглите форми изглеждаха като наядени от молци и деформирани. — Това не е нормален растеж. Мисля, че са контаминирани с бактериофаги.

— Искаш да кажеш, с вирус. — Бактериофагите са вируси, които нападат бактериите.

— Да. Колите са податливи на множество бактериофаги. Разбира се, Те-четири е най-разпространеният, но тета-де са създадени устойчиви на този вирус. Затова подозирам, че става въпрос за нови бактериофаги.

— Нови ли? Искаш да кажеш новоеволюирали, така ли?

— Да. Навярно са мутирали от съществуващ вирус, който някак е заобиколил генетично заложената резистентност.

— Честно казано, прекратяването на производството може би ще е най-разумната стъпка в момента.

— Сигурно ще се наложи. Ще опитам да го изолирам, обаче изглежда агресивен. Може да не успея да се избавя от него, без да почистя котела. И да започна с нов материал. На Рики няма да му хареса.

— Съобщи ли му?

— Още не. — Тя поклати глава. — Точно сега едва ли има нужда от нова лоша новина. А и освен това… — Мей смутено замълча.

— Какво освен това?

— Рики е заложил много в успеха на компанията. Онзи ден Боби го чул да приказва по телефона за акциите си. Изглеждал разтревожен. Мисля, че смята „Займос“ за последния си голям шанс за печалба. Тук е от пет години. Ако и това не се получи, ще е прекалено възрастен, за да започне отначало в друга компания. Има жена и дете, не може да рискува още пет години чакане. Затова прави всичко възможно, за да реализира проекта. Работи по цели нощи. Спи най-много по три-четири часа. Честно казано, опасявам се, че това се отразява на преценката му.

— Сигурно — отвърнах аз. — Напрежението трябва да е ужасно.

— Безсънието го изнервя — продължи Мей. — Просто не съм сигурна какво ще направи или как ще реагира. Понякога имам чувството, че изобщо не иска да се избави от рояците. А може да го е страх.

— Възможно е.

— Така или иначе, той е изнервен. Затова, ако съм на твое място, ще внимавам, когато се заема с тях. Защото точно това си намислил, нали? Да ги унищожиш.

— Да — потвърдих аз. — Точно това съм намислил.

Шести ден, 13:12

Всички се бяха събрали в стаята за развлечения. Но никой не играеше на видеоигрите и флиперите. Тревожно ме наблюдаваха, докато им обяснявах какво трябва да направим. Планът беше съвсем прост — самият рояк диктуваше реакцията ни, макар да прескочих тази неприятна истина.

Накратко, казах им, че имаме рояк беглец, който не сме в състояние да контролираме. И че роякът проявява самоорганизирано поведение.

— Когато е налице самоорганизиран компонент, роякът може да се възстановява. Както се случи с мен. Следователно този рояк трябва физически да се унищожи. Това означава да подложим частиците на топлина, студ, киселина или мощно магнитно поле. И доколкото мога да съдя от поведението му, имаме най-голям шанс да го унищожим нощем, когато губи енергията си и се спуска на земята.

— Но нали вече ти казахме, Джак — изхленчи Рики, — че нощем не можем да го открием…

— Точно така, не можете — прекъснах го аз. — Защото не сте го маркирали. Виж, пустинята е голяма. Ако искаш да го проследиш до скривалището му, трябва да го маркираш с нещо, което да ти позволи да вървиш по следите му.

— С какво например?

— Това е следващият ми въпрос. С какви маркиращи агенти разполагаме тук? — Посрещнаха ме празни погледи. — Хайде, колеги. Това е фабрика. Все трябва да имате нещо, което да покрие частиците и да остави следа, по която да тръгнем. Говоря за нещо силно флуоресцентно, феромон с характерна химична структура или нещо радиоактивно. Е?

Пак празни погледи. Клатене на глави.

— Разбира се, имаме радиоизотопи — каза Мей.

— Добре, чудесно. — Бяхме стигнали до нещо.

— Използваме ги, за да проверяваме за утечки в системата. Хеликоптерът ни снабдява веднъж седмично.

— Какви изотопи имате?

— Селен сто седемдесет и две и рений сто осемдесет и шест. Понякога и ксенон сто трийсет и три. Не съм сигурна с какво разполагаме в момента.

— За какъв период на полуразпад става дума? — Някои изотопи много бързо изгубваха радиоактивността си — за няколко часа или дори за минути. Те не ни вършеха работа.

— Средно около седмица — отвърна Мей. — Селенът има период на полуразпад осем дни. Този на реният е четири дни, на ксенон сто трийсет и три — пет дни. Пет и четвърт.

— Добре. За нашите цели е годен всеки от тези изотопи. Радиоактивността ни е нужна само за една нощ след маркирането на рояка.

— Обикновено държим изотопите в течна глюкозна основа — каза Мей. — Можем да напръскаме рояка с нея.

— Чудесно. Къде са изотопите?

Тя мрачно се усмихна.

— В склада.

— Къде е това?

— Навън. Близо до паркираните коли.

— Добре. Тогава да отидем и да ги вземем.

— За Бога! — Рики разпери ръце. — Да не си се побъркал? Сутринта едва не умря, Джак. Не можеш да излезеш навън.

— Нямаме друг избор.

— Имаме, естествено. Да почакаме до довечера.

— Не — отсякох аз. — Защото така няма да можем да ги напръскаме до утре. И няма да можем да ги проследим и унищожим до утре вечер. Това означава да чакаме трийсет и шест часа, след като имаме организъм, който бързо еволюира. Не можем да рискуваме.

— Да рискуваме ли? Ако излезеш, няма да останеш жив, Джак. Луд си дори само ако си го мислиш.

Чарли Дейвънпорт зяпаше монитора. После се обърна към групата и каза:

— Не, Джак не е луд. И аз отивам с него. — И си затананика.

— Аз също — обади се Мей. — Знам къде са изотопите.

— Не е необходимо, Мей. Можеш да ми кажеш…

— Не. Ще дойда.

— Трябва да импровизираме някаква пръскачка. — Дейвид Брукс грижливо навиваше ръкавите си. — Може би с дистанционно управление. Това е по специалността на Роузи.

— Добре, и аз ще дойда — рече Роузи Кастро, като гледаше Дейвид.

— Всички ли отивате? — Рики местеше поглед от един на друг и клатеше глава. — Това е крайно опасно. Крайно опасно.

Никой не му отговори. Всички просто го гледаха. Накрая Рики каза:

— Чарли, ще млъкнеш ли, мама му стара? — Той се обърна към мен. — Не мога да го позволя, Джак.

— Нямаш избор.

— Тук командвам аз.

— В момента не. — Обзе ме раздразнение. Прищя ми се да му кажа, че се е прецакал, като е допуснал роякът да еволюира в естествена среда. Ала не знаех колко важни решения е взела Джулия. В крайна сметка Рики се държеше раболепно към ръководството и се мъчеше да им угоди като дете на родител. Правеше го чаровно и така се издигаше в живота. Това бе и най-голямата му слабост.

Но сега Рики упорито вирна брадичка и заяви:

— Просто не може, Джак. Ако излезете навън, ще умрете.

— Няма — обади се Чарли Дейвънпорт и посочи монитора. — Виж.

На екрана се виждаше пустинята. Ранното следобедно слънце къпеше с лъчите си ниските кактуси. На фона на слънчевия диск тъмнееше самотен хвощ. В първия момент не разбрах какво иска да каже Чарли. После видях носения от вятъра пясък. И забелязах, че хвощът е наклонен.

— Точно така, приятели — рече Чарли Дейвънпорт. — Духа вятър. При силен вятър няма рояци, нали? Те остават ниско над земята. — Той се запъти към коридора, който водеше към електростанцията. — Хайде, да не губим време.

Всички излязоха навън. Аз останах последен. За мое удивление Рики ме дръпна настрани и препречи вратата с тяло.

— Съжалявам, Джак, не исках да те засрамвам пред другите. Но просто не мога да ти позволя да го направиш.

— Предпочиташ да го направи някой друг ли?

Той се намръщи.

— Какво искаш да кажеш?

— Просто погледни фактите, Рики. Това вече е бедствие. И ако не го овладеем веднага, ще се наложи да викаме помощ.

— Помощ ли? Каква помощ?

— Пентагона. Военните. Ще трябва да повикаме някой, за да овладее рояците.

— Господи, Джак! Не можем да си го позволим.

— Нямаме избор.

— Но това ще съсипе компанията. Никога повече няма да си осигурим инвестиции.

— Това изобщо не ме вълнува. — Бях ядосан от онова, което ставаше в пустинята. Верига от неправилни решения и грешки в продължение на цели седмици и месеци. Като че ли всички в „Займос“ бяха избирали краткосрочни решения и кърпежи, бързи и нечисти. Никой не бе обръщал внимание на дългосрочните последици.

— Виж, имаш рояк беглец, който очевидно е смъртоносен — казах аз. — Не можеш да се мотаеш повече.

— Ама Джулия…

— Джулия я няма.

— Ама тя каза…

— Не ми пука какво е казала, Рики.

— Ама компанията…

— Майната й на компанията, Рики. — Хванах го за раменете и го разтърсих. — Не разбираш ли? Ти не искаш да излезеш навън. Страх те е от това нещо, Рики. Трябва да го убием. И ако не го убием скоро, ще се наложи да извикаме помощ.

— Не!

— Да, Рики.

— Ще видим! — изсумтя той. Тялото му се напрегна, очите му гневно заблестяха. Той ме сграбчи за яката. Наблюдавах го неподвижно. След няколко секунди Рики ме пусна, потупа ме по рамото и приглади яката ми. — Уф, по дяволите, Джак. Какви ги върша? — И гузно ми се ухили. — Извинявай. Много съм изнервен. Прав си. Абсолютно си прав. Майната й на компанията. Трябва да го направим. Трябва веднага да унищожим рояка.

— Да — без да откъсвам поглед от него, казах аз. — Трябва.

Той мълчеше. Накрая каза:

— Мислиш, че се държа странно, нали? И Мери мисли, че се държа странно. Онзи ден ми го каза. Странно ли се държа?

— Ами…

— Можеш да ми кажеш.

— Може би малко. Спиш ли достатъчно?

— Не. Два-три часа.

— Може би трябва да пиеш някакви хапчета.

— Пих. Не помагат. От проклетото напрежение е. Тук съм вече от седмица. Това място направо те изнервя.

— Сигурно.

— Да. Е, както и да е. — Сякаш внезапно засрамен, Рики се извърна. — Виж, ще поддържаме радиовръзка. Ще съм с вас във всяка ваша стъпка. Много съм ти признателен, Джак. Ти въведе ред и здрав разум. Само внимавай, нали?

— Разбира се.

Той се отдръпна.

Минах покрай него и излязох.

Докато вървях по коридора към електростанцията сред рева на климатичната инсталация, Мей ме настигна и закрачи до мен.

— Наистина не се налага да идваш навън, Мей — казах й. — Можеш да ме насочваш по радиостанцията как да се оправя с изотопите.

— Не ме интересуват изотопите — тихо отвърна тя. — А заекът.

Не бях сигурен, че съм я чул добре.

— Кое?

— Заекът. Трябва пак да видя заека.

— Защо?

— Нали си спомняш оная тъканна проба, която взех от стомаха му? Е, преди няколко минути я погледнах под микроскопа.

— И?

— Боя се, че имаме големи проблеми, Джак.

Шести ден, 14:52

Пръв излязох навън и примижах от ярката слънчева светлина. Въпреки че наближаваше три, слънцето прежуряше. Горещ вятър развя панталона и ризата ми. Доближих микрофона до устните си.

— Чуваш ли ме, Боби?

— Да, Джак.

— Имаш ли картина?

— Да.

Чарли Дейвънпорт излезе навън и се засмя.

— Знаеш ли, Рики, ти наистина си тъпак. Знаеш ли го?

— Спести си остроумията — разнесе се в слушалките ми гласът на Рики. — Знаеш, че не обичам комплиментите. Просто свършете работата.

Към нас се присъедини Мей. На рамото й висеше раница.

— За изотопите — поясни тя.

— Тежки ли са?

— Контейнерите са тежки.

После излезе Дейвид Брукс, плътно следван от Роузи. Когато стъпи на пясъка, тя сбърчи лице.

— Господи, колко е горещо!

— Е, пустините обикновено са горещи — обади се Чарли.

— Стига с тия тъпотии, Чарли.

— Е, с какъвто се събереш… — Той се оригна.

Напрегнато обхождах с поглед хоризонта, ала не забелязах нищо. Колите бяха паркирани под навес на петдесетина метра от нас. Той свършваше с квадратна бяла бетонна сграда с тесни прозорци. Това бе складът. Запътихме се натам.

— Там има ли климатик? — попита Роузи.

— Да — отвърна Мей. — Обаче пак е горещо. Лоша е изолацията.

— Не е ли херметизирано? — учудих се аз.

— Не съвсем.

— Това означава „не“ — засмя се Дейвънпорт, после заговори по микрофона си: — Как е вятърът, Боби?

— Трийсет и три километра в час — отвърна Боби Лембек. — Хубав силен вятър.

— А кога ще утихне? По залез ли?

— Сигурно. Още три часа.

— Предостатъчно време — казах аз.

Забелязах, че Дейвид Брукс мълчи и мрачно се влачи към сградата. Роузи го следваше по петите.

— Обаче казва ли ти някой? — продължи Дейвънпорт. — Може да ни видят сметката. Всеки момент. — И пак се изхили.

— Защо не вземеш да млъкнеш, Чарли? — рече Рики.

— А ти защо не дойдеш да ме принудиш, бате? — отвърна Чарли. — Какво ти става, да не би вените ти да са се задръстили с курешки?

— Не се разсейвай, Чарли — предупредих го аз.

— Не се разсейвам, адски съм съсредоточен.

Вятърът навяваше пясък и образуваше кафеникава пушилка ниско над земята. Мей, която вървеше до мен, погледна настрани и каза:

— Трябва да видя заека. Вие вървете в склада, ако искате.

И зави надясно. Последвах я. Другите също. Изглежда, никой нямаше желание да се отделя от останалите. Вятърът продължаваше да е силен.

— Защо искаш да видиш заека, Мей?

— За да проверя нещо. — Тя си слагаше ръкавици в движение.

Радиостанцията изпращя.

— Някой ще ми обясни ли какво става, по дяволите? — обади се Рики.

— Отиваме да видим заека — отвърна Чарли.

— Защо?

— Мей иска да го види.

— Нали вече го видя. Вижте, навън сте уязвими. На ваше място не бих се мотал така.

— Никой не се мотае, Рики.

Вече виждах заека, отчасти скрит от навяващия пясък. Скоро всички се струпахме над трупчето. Вятърът го бе преобърнал по хълбок. Мей приклекна, обърна го по гръб и го разтвори.

— Божичко! — ахна Роузи.

Сепнах се. Разкритата плът вече не беше гладка и розова, а някак груба и на няколко места изглеждаше като остъргана. И бе покрита с нещо млечнобяло.

— Прилича на потопен в киселина — отбеляза Чарли.

— Да — мрачно потвърди Мей.

Погледнах си часовника. Всичко това беше станало за два часа.

— Какво е станало?

Тя извади лупа и се наведе над животното.

— Заекът е полуизяден.

— Изяден ли? От какво?

— От бактериите.

— Чакай малко — рече Чарли Дейвънпорт. — Да не мислиш, че са го изяли тета-де? Да не мислиш, че са го изяли Ешерихия коли?

— Скоро ще разберем — отвърна Мей, бръкна в чантичката си и извади няколко стъклени епруветки със стерилни тампони.

— Но той е мъртъв от съвсем скоро.

— Достатъчно е — каза Мей. — Освен това високата температура ускорява растежа. — Тя взе посевките и ги прибра в епруветките.

— Значи тета-де се размножава изключително агресивно.

— При бактериите е така, ако им осигуриш хранителен източник. В тази си фаза на растеж те се удвояват на две-три минути. И според мен тук става точно това.

— Но ако си права, това означава, че роякът… — започнах аз.

— Не знам какво означава, Джак — побърза да ме прекъсне Мей, погледна ме и леко поклати глава. Разбрах я: „Не сега“.

— Мей — рече Чарли Дейвънпорт. — Да не искаш да кажеш, че рояците са убили заека, за да го изядат? За да отгледат още коли? И да създадат нови нанорояци?

— Не съм казала такова нещо, Чарли. — Говореше спокойно, почти успокоително.

— Обаче си го мислиш. Мислиш, че рояците поглъщат тъкан от бозайник, за да се възпроизвеждат…

— Да. Точно така мисля, Чарли. — Мей грижливо прибра епруветките и се изправи. — Но сега взех посевки. Ще ги анализираме и ще видим какво става.

— Басирам се, че ако се върнем тук след час, бялата материя ще е изчезнала и трупът ще е почернял. Нови черни наночастици. И накрая ще са достатъчно за нов рояк.

Тя кимна.

— Да. И аз така смятам.

— И затова ли изчезнаха всички диви животни наоколо? — попита Дейвид Брукс.

— Да. — Мей отметна един кичур от челото си. — Така е от известно време.

Последва мълчание. Всички стояхме около заешкото трупче с гръб към вятъра. Бактериите поглъщаха тялото толкова бързо, че все едно го виждах със собствените си очи.

— Трябва да се избавим от тия гадни рояци — рече Чарли.

Всички се обърнахме и тръгнахме към навеса. Мълчахме.

Нямаше какво да кажем.

Докато се отдалечавахме, няколко птички, които подскачаха под кактусите хола, внезапно изхвърчаха във въздуха и закръжиха над нас.

— Няма диви животни, обаче има птици — казах на Мей.

— Така изглежда.

Ятото изви и кацна на стотина метра.

— Може би са прекалено малки, за да привлекат рояците — предположи тя. — Нямат достатъчно месо.

— Възможно е. — Според мен отговорът бе друг. Но естествено, трябваше да проверя кода.

Влязох на сянка под гофрирания навес и минах покрай редицата автомобили. Вратата на склада беше облепена с предупредителни знаци — за ядрена радиация, биологична опасност, микровълни, експлозиви, лазерна радиация.

— Виждаш защо държим тия гадости навън — каза Чарли.

Когато стигнах до вратата, чух гласа на Винс.

— Джак, търсят те по телефона. Ще те свържа. — Мобифонът ми иззвъня. Сигурно се обаждаше Джулия. Отворих го.

— Ало?

— Татко. — Беше Ерик. С оня особен глас, който показваше, че е разстроен.

Въздъхнах.

— Да, Ерик?

— Кога се връщаш?

— Не съм сигурен, сине.

— Ще се прибереш ли за вечеря?

— Боя се, че не. Защо? Какъв е проблемът?

— Тя е истински гъз.

— Ерик, просто ми обясни какъв е проблемът…

— Леля Елън винаги я защитава. Не е честно.

— В момента съм зает, Ерик, затова просто ми кажи…

— Защо? Какво правиш?

— Просто ми кажи какво се е случило.

— Не е важно — намуси се той. — Щом няма да се прибираш, няма значение. Между другото, къде си? В пустинята ли?

— Да. Откъде знаеш?

— Приказвах с мама. Леля Елън ни накара да отидем в болницата при нея. Не е честно. Не исках да ходя. Тя обаче ме накара.

— Аха. Как е мама?

— Изписват я.

— Приключили ли са с изследванията?

— Лекарите искали да остане — отвърна Ерик. — Обаче тя иска да си тръгне. Ръката й е гипсирана. Казва, че иначе била наред. Татко? Защо винаги трябва да правя каквото ми каже леля Елън? Не е честно.

— Дай да поговоря с Елън.

— Няма я. Заведе Никол да й купи нова рокля за пиесата.

— Кой е при теб вкъщи?

— Мария.

— Добре. Написа ли си домашното?

— Още не.

— Ами тогава побързай. Искам да си готов с домашното до вечеря. — Удивих се как тая реплика сама се изплъзна от родителската ми уста.

Вече бях стигнал до вратата на склада. Плъзнах поглед по предупредителните знаци. Няколко от тях не ми бяха познати — с форма на диамант, образувани от четири различно оцветени вписани квадрата, всеки с номер. Мей отключи и влезе.

— Татко? — Ерик се разплака. — Кога ще се прибереш?

— Не знам — отвърнах аз. — Надявам се утре.

— Добре. Обещаваш ли?

— Обещавам.

Чух го да подсмърча, после шумно избърса нос в ръкава си. Казах му да ми се обади по-късно, ако иска. Стори ми се поободрен. Сбогувахме се.

Затворих и влязох в склада.

Той беше разделен на две големи помещения с лавици на четирите стени и стелажи в средата. Бетонни стени, бетонен под. Във второто помещение имаше друг изход и гофрирана повдигаща се врата за доставка с камиони. През прозорците проникваше гореща слънчева светлина. Климатичната инсталация шумно пъхтеше, ала както бе казала Мей, пак беше задушно. Затворих вратата и разгледах изолацията. Обикновени дунапренови ленти. Складът определено не бе херметизиран.

Минах между лавиците, отрупани с кутии резервни части за производствената апаратура и лабораториите. Във второто помещение имаше по-тривиални неща: почистващи препарати, тоалетна хартия, сапун, кутии с мюсли и два хладилника с храна.

Обърнах се към Мей.

— Къде са изотопите?

— Тук. — Тя ме заведе при един стоманен капак в бетонния под. Щеше да прилича на вградена кофа за боклук, ако ги нямаше светодиода и клавиатурата в средата. Мей приклекна и бързо набра някакъв код.

Капакът със съскане се повдигна.

Видях стълба, която водеше надолу към кръгло стоманено помещение. Изотопите се съхраняваха в метални контейнери с различна големина. Очевидно Мей ги познаваше, защото каза:

— Имаме селен сто седемдесет и две. Ще го използваме ли?

— Естествено.

Тя заслиза по стълбата.

— Ще престанеш ли, мама му стара? — Дейвид Брукс отскочи от Чарли Дейвънпорт, който държеше голяма пръскачка за почистване на прозорци и я изпробваше върху него. — Дай ми я! — Дейвид дръпна пръскачката.

— Май ще свърши работа — невъзмутимо заяви Чарли. — Обаче ни трябва дистанционно управление.

— Какво ще кажете за това? — попита Роузи от първото помещение. Държеше лъскав цилиндър, от който висяха кабели. — Струва ми се, че е реле.

— Да — потвърди Дейвид. — Но се съмнявам, че може да упражни достатъчно сила, за да задейства пръскачката. Трябва ни нещо по-голямо.

— И не забравяй, че ни трябва дистанционно управление — напомни му Чарли. — Освен ако не искаш лично да напръскаш оная гадинка.

Мей се появи от подземното помещение с тежка метална тръба в ръце. Отиде при мивката и взе бутилка с жълта течност. Сложи си дебели гумирани ръкавици и започна да смесва изотопа с течността. Гайгеровият брояч над мивката звънеше.

В слушалките ми се разнесе гласът на Рики.

— Не забравяте ли нещо? Даже да имате дистанционно, как ще накарате облака да се приближи до него? Защото според мен роякът няма да стои мирно, докато го пръскате.

— Ще измислим как да ги привлечем — отвърнах аз.

— Как например?

— Привлече ги заекът.

— Нямаме зайци на разположение.

— Знаеш ли, Рики, ти си голям песимист — каза Чарли.

— Просто ви излагам фактите.

— Благодаря, че ги сподели с нас.

Също като Мей, Чарли разбираше, че Рики измисля проблем след проблем. Като че ли искаше да запази рояците живи. Което беше абсурдно. Само че той се държеше точно така.

Искаше ми се да кажа на Чарли нещо за Рики, но по радиостанцията щяха да го чуят всички. Недостатъкът на съвременните комуникации: всеки може да те слуша.

— Ей — обади се Боби Лембек. — Как върви?

— Нормално. Защо?

— Вятърът отслабва.

— Колко е в момента? — попитах го.

— Двайсет и седем километра в час. Беше трийсет и три.

— Още е силен. Няма проблем.

— Знам. Само ви съобщавам.

— Какво е това? — попита от съседното помещение Роузи. Държеше пластмасова табла с големи колкото палец метални тръбички.

— Внимавай — предупреди я Дейвид. — Сигурно са останали от строежа. Използват ги за заваряване.

— Защо да внимавам?

— Защото съдържат алуминий и железен окис — поясни Дейвид. — При горене сместа развива адски висока температура — три хиляди градуса — и пламъкът й е толкова ярък, че не можеш да го гледаш директно. Разтопява стомана.

— Колко имаме? — попитах Роузи. — Защото довечера може да ги използваме.

— Четири кутии. — Тя извади една тръбичка от кутията. — И как се възпламеняват?

— Внимавай, Роузи. Това е магнезиева обвивка. Всеки нормален топлинен източник може да я възпламени.

— Даже кибрит ли?

— Ако искаш да си изгубиш ръката. По-добре е да се използва нещо като фитил.

— Ще потърся — отвърна тя и изчезна в стаята.

Гайгеровият брояч продължаваше да пращи. Обърнах се към мивката. Мей бе завъртяла капачката на изотопния контейнер и наливаше от жълтата течност в пръскачката.

— Ей! — Отново Боби Лембек. — Засичам известна нестабилност. Вятърът отслабва до двайсет и два километра в час.

— Добре — казах аз. — Не е нужно да ни информираш за всяка дребна промяна, Боби.

— Засичам известна нестабилност, това е.

— Засега сме добре, Боби.

Мей и без това щеше да се бави още няколко минути. Отидох при компютърния терминал и го включих. Екранът просветна — появи се меню с опции.

— Рики, мога ли да повикам кода на рояка на този монитор? — попитах аз.

— Кода ли? — сепна се той. — Защо ти е кодът?

— Искам да видя какво сте направили.

— Защо?

— За Бога, Рики, може ли да го видя?

— Естествено, че можеш. Всички поправки на кода са в директорията „код“. Влиза се с парола.

Започнах да пиша. Открих директорията. Но не можах да вляза в нея.

— И паролата е?…

— Паролата е „лангтън“, с малки букви.

— Ясно.

Въведох паролата. Влязох в директорията и пред мен се отвори списък с промени на програмата, всяка с големина и дата на файла. Документите бяха големи, което означаваше, че всичко това са програми за други аспекти на груповия механизъм. Тъй като кодът на самите частици беше малък — само няколко реда, може би осем-десет килобайта, не повече.

— Рики.

— Да, Джак.

— Къде е кодът на частиците?

— Там няма ли го?

— По дяволите, Рики, стига си ме мотал.

— Джак, аз не се занимавам с архивирането…

— Това са работни файлове, Рики, не са архиви — прекъснах го. — Кажи ми къде е.

Кратко мълчание.

— Трябва да има поддиректория, озаглавена „CDN“.

Потърсих.

— Виждам я.

В директорията открих списък с файлове, всички съвсем малки. Датите на промените започваха преди около месец и половина. През последните четиринайсет дни нямаше нищо ново.

— Рики. От две седмици не сте променяли кода, така ли?

— Да, горе-долу толкова.

Кликнах върху последния документ.

— Имате ли резюмета? — Когато бяха работили под мое ръководство, винаги бях настоявал да пишат резюмета на програмната структура — на естествен език. Те се преглеждат по-бързо от документацията в самия код. И програмистите често решават логически проблеми, когато трябва да ги опишат накратко.

— Трябва да са там — отвърна Рики.

Набързо прегледах резюмето и обърнах внимание на направените промени. После преминах към същинския код. Само че него го нямаше. Всичко, свързано с поведението на частиците, имаше препратка към друг код.

— Рики, къде е кодът за поведението на частиците?

— Би трябвало да е там.

— Обаче го няма.

— Не знам. Може да е транслируем.

— Тогава няма да ми свърши никаква работа, нали? — Транслируемият не може да се чете. — Искам да видя тоя проклет модул, Рики. Какъв е проблемът?

— Няма проблем. Просто трябва да го потърся.

— Добре.

— Ще го потърся, когато се върнеш.

Хвърлих поглед към Мей.

— Преглеждала ли си кода?

Тя поклати глава. Изражението й като че ли показваше, че това никога няма да стане, че Рики ще си измисля нови оправдания. Не разбирах защо. В края на краищата нали бях дошъл да ги съветвам за кода. Това беше специалността ми.

В съседното помещение Роузи и Дейвид ровеха по лавиците — търсеха радиорелета. Безуспешно. В отсрещния край на стаята Чарли Дейвънпорт шумно се изпърдя и извика:

— Готово!

— Господи, Чарли! — изпъшка Роузи.

— Човек не бива да задържа нищо в себе си — отвърна той. — Защото се разболява.

— Само че аз ще се разболея от теб — заяви Роузи.

— Извинявай. — Чарли протегна ръка и й показа лъскаво метално устройство. — В такъв случай предполагам, че не искаш този дистанционно управляем клапан.

— Какво? — рязко се обърна тя.

— Майтапиш ли се? — рече Дейвид и се приближи да погледне. — Това ще ни свърши идеална работа.

— Ако не го прецакаш.

Отидоха с клапана при мивката. Мей все още наливаше жълтата течност.

— Оставете ме да свърша — каза тя.

— Ще светя ли на тъмно? — ухили й се Чарли.

— Само пръдните ти — подметна Роузи.

— Ей, те и без това си светят. Особено когато ги подпалиш.

— Господи, Чарли!

— Пръдните са метан, нали знаеш. Горят с яркосин пламък. — И се засмя.

— Радвам се, че харесваш чувството си за хумор — рече Роузи. — Защото си единственият.

— Леле-леле — притисна ръце към гърдите си Чарли. — Умирам, направо умирам.

— Не събуждай у нас напразни надежди.

Радиостанцията изпращя.

— Ей! — Пак беше Боби Лембек. — Вятърът току-що отслабна на единайсет километра в час.

— Добре. — Обърнах се към другите. — Да приключваме.

— Чакаме Мей — отвърна Дейвид. — После ще монтирам този клапан.

— По-добре да го монтираме в лабораторията.

— Просто исках да съм сигурен…

— В лабораторията — отсякох аз. — Събирайте си багажа.

Отидох до прозореца и погледнах навън. Вятърът все още огъваше клоните на хвоща, но над земята вече не се вдигаше пясък.

— Вдигайте си чукалата, Джак — разнесе се гласът на Рики.

— Вече го правим.

— Няма смисъл да тръгваме, докато не намерим клапан, който да става на тази пръскачка… — сериозно започна Дейвид Брукс.

— Според мен по-добре да побързаме — прекъсна го Мей. — Независимо дали сме готови.

— Каква полза? — не отстъпваше Дейвид.

— Тръгваме — наредих аз. — Млъквайте и да тръгваме.

— Седем километра и продължава да спада — съобщи по радиостанцията Боби.

— Да вървим — казах аз и започнах да ги избутвам към вратата.

— Не! — обади се Рики.

— Какво?

— Вече не можете да излезете.

— Защо?

— Защото е късно. Те дойдоха.

Шести ден, 14:12

Всички се струпахме край прозореца и сблъскахме главите си, докато гледахме във всички посоки. Хоризонтът беше чист. Не забелязах абсолютно нищо.

— Къде са? — попитах.

— Приближават от юг. Следим ги на мониторите.

— Колко са? — попита Чарли.

— Четири.

— Четири!

— Да, четири.

Главната сграда се намираше на юг от нас. На южната стена на склада нямаше прозорци.

— Не виждаме нищо — каза Дейвид. — С каква скорост се приближават?

— Бързо.

— Имаме ли време да стигнем до сградата?

— Мисля, че няма да успеете.

Дейвид свъси вежди.

— Той мислел, че няма да успеем. Господи!

И преди да успея да кажа нещо, Дейвид се хвърли към вратата, отвори я и излезе. През правоъгълника на касата видях, че поглежда на юг и засланя очите си с длан. Всички едновременно извикахме:

— Дейвид!

— Дейвид, какво правиш, по дяволите?

— Дейвид, задник такъв!…

— Опитвам се да ги видя.

— Веднага влизай!

— Тъпо копеле!

Но Брукс остана на мястото си.

— Още не виждам нищо. И не чувам нищо. Вижте, мисля, че ще успеем да изтичаме… хм, не, няма. — Той припряно се метна в склада, спъна се на прага, падна, скочи и затръшна вратата.

— Къде са?

— Идват — отвърна Дейвид. — Идват. — Гласът му трепереше от напрежение. — О, Господи, идват! — Задърпа бравата с две ръце, като използваше цялата си тежест и не преставаше да повтаря: „идват“.

— Уф, страхотно — рече Чарли. — Тоя скапаняк откачи.

Отидох при Дейвид и поставих ръка на рамото му. Той дърпаше бравата и дишаше тежко.

— Дейвид — казах тихо. — Поеми дъх. Успокой се.

— Просто… трябва да ги спра… трябва да ги спра… — Той се потеше, всичките му мускули бяха напрегнати, рамото му трепереше под дланта ми. Беше изпаднал в паника.

— Дишай дълбоко, Дейвид.

— Трябва да… трябва да… трябва… трябва… трябва…

— Дишай дълбоко, Дейвид. — Показах му как да го направи. — Добре. Точно така. Хайде пак. Дълбоко…

Дейвид кимаше и се опитваше да ме чуе. Пое си дъх, после пак се задъха.

— Браво, Дейвид. Хайде сега пак.

Той се подчини. Дишането му се поуспокои и той спря да трепери.

— Добре, Дейвид, много добре.

— Винаги съм знаел, че тоя тип е смахнат — каза зад гърба ми Чарли. — Само го вижте как му приказва като на бебе, мама му стара.

Стрелнах Чарли с поглед. Той само сви рамене.

— Ами прав съм, мама му стара.

— Така не помагаш, Чарли — рече Мей.

— Майната й на помощта.

— Просто млъкни, Чарли, става ли? — каза Роузи.

Обърнах се към Дейвид.

— Добре, Дейвид, така е добре, дишай спокойно, пусни бравата.

Той поклати глава и отказа да го направи, ала изглеждаше смутен, неуверен в действията си. После запримигва. Като че ли излизаше от транс.

— Пусни бравата — повторих аз. — Няма никакъв смисъл.

Накрая Дейвид я пусна и седна на пода. Стисна главата си и се разплака.

— Господи! — изпъшка Чарли. — Само това ни трябваше.

— Млъкни, Чарли.

Роузи отиде до хладилника и се върна с бутилка вода. Подаде я на Дейвид и той я изпи. Роузи му помогна да се изправи и ми кимна, че ще го поеме.

Върнах се в средата на стаята при компютърния терминал, където бяха другите. Редовете код на екрана се бяха сменили с изглед от северната страна на главната сграда. Там имаше четири рояка — хвърляха сребристи отблясъци, докато се издигаха и спускаха по дължината на стената.

— Къде отиват? — попитах аз.

— Опитват се да влязат вътре.

— Защо?

— Не сме сигурни — отвърна Мей.

Известно време наблюдавахме мълчаливо. Отново ме порази целенасочеността на поведението им. Приличаха на мечки, които се мъчат да разбият каравана, за да се доберат до храната. Спираха при всяка врата и затворен прозорец, оставаха за кратко там, като се движеха нагоре-надолу по ръбовете, после продължаваха към следващия отвор.

— Винаги ли проверяват така вратите? — попитах.

— Да. Защо?

— Защото като че ли не помнят, че са херметично затворени.

— Да — каза Чарли. — Не помнят.

— Защото нямат достатъчно памет ли?

— Или защото нямат достатъчно памет, или защото са ново поколение.

— Искаш да кажеш, че не са същите рояци от обяд, така ли?

— Да.

Погледнах си часовника.

— Възможно ли е на всеки три часа да се появява ново поколение?

Чарли сви рамене.

— Не знам. Така и не открихме къде се възпроизвеждат. Само предполагам.

Вероятността толкова бързо да се появяват нови поколения означаваше, че заложеният в кода еволюционен механизъм също е адски бърз. Обикновено генетичните алгоритми, които имитират възпроизводството, за да дадат решения на съответните проблеми, постигат оптимизация в порядъка от петстотин до пет хиляди поколения. Ако се възпроизвеждаха на три часа, през последните две седмици тия рояци бяха навъртели над сто поколения. И следователно поведението им ставаше много по-сложно.

Мей ги наблюдаваше на монитора.

— Поне стоят при главната сграда — отбеляза тя. — Изглежда, не знаят, че сме тук.

— Откъде да знаят? — попитах аз.

— Няма откъде — отвърна Чарли. — Главното им сетиво е зрението. През поколенията може да са развили известен слух, но на първо място все още е зрението. Ако не виждат нещо, то не съществува за тях.

Роузи и Дейвид дойдоха при нас.

— Много съжалявам — каза той.

— Няма защо.

— Всичко е наред, Дейвид.

— Не знам какво ми стана. Просто не можах да го понеса.

— Не бери грижа, Дейвид — рече Чарли. — Разбираме те. Ти си психар и се чална. Ясна ни е картинката. Няма проблем.

Роузи прегърна Дейвид, който шумно се изсекна. Тя погледна монитора.

— Какво правят?

— Изглежда, не знаят, че сме тук.

— Добре.

— Надяваме се и да не узнаят.

— Аха. Ами ако ни открият?

— Ако ни открият, ще разчитаме на пропуските в ХИЩНИК/ЖЕРТВА. Ще използваме слабостите на програмата.

— А именно?

— Ще имитираме ято.

Чарли се изсмя грубо.

— Да бе, ще имитираме ято — и ще се молим на Господ!

— Говоря сериозно — казах аз.

През последните трийсет години учените бяха наблюдавали взаимодействията между хищника и жертвата при най-различни животни — от лъвове до хиени и хищни мравки. Вече се знае много повече за това как се защитават жертвите. Животни като зебри и северни елени живеят на стада като защитен механизъм срещу хищници. Големият брой животни осигурява по-голяма бдителност. И нападащите хищници често се объркват, когато стадото побегне във всички посоки. Понякога буквално се заковават на място. Покажи на хищника прекалено много движещи се цели и той обикновено се отказва да ги преследва.

Същото се отнася за птичите и рибните ята — координираните групови движения затрудняват хищниците да изберат конкретна жертва. Хищниците нападат животни, които изглеждат различни. Това е една от причините толкова често да атакуват малки — не само защото са по-лесна плячка, но и защото изглеждат различно. По същия начин те убиват повече мъжки, отколкото женски, защото обикновено те стоят в краищата на стадото и изпъкват повече.

Всъщност преди трийсет години, когато е изучавал хиените в Серенгети, Ханк Крук е установил, че всяко отбелязано с боя животно непременно загива при следващото нападение на хищник. Такова е свойството на различието.

Така че заключението бе ясно. Стойте заедно. Бъдете еднакви.

Това беше най-големият ни шанс.

Ала се надявах да не се стигне дотам.

За известно време рояците изчезнаха. Бяха заобиколили от отсрещната страна на лабораторията. Напрегнато чакахме. Накрая те отново се появиха и пак полетяха покрай сградата в опит да влязат през отворите.

Всички наблюдавахме монитора. Дейвид Брукс се потеше обилно.

— Колко време ще продължават така?

— Колкото си искат, мама му стара — отвърна Чарли.

— Поне докато вятърът пак не се усили — каза Мей. — А няма изгледи това да стане скоро.

— Господи! — изпъшка Дейвид. — Не знам как издържате.

Беше пребледнял, от веждите му капеше пот и се стичаше по очилата му. Като че ли всеки момент щеше да припадне.

— Защо не седнеш, Дейвид? — казах му.

— Май няма да е зле.

— Ела, Дейвид — каза Роузи, заведе го при мивката и го настани на пода. Той обгърна коленете си с ръце и наведе глава. Роузи намокри една хартиена кърпичка със студена вода и нежно я постави на тила му.

— Скапаняк! — Чарли поклати глава. — Само той ни трябва в момента.

— Така не ни помагаш, Чарли — каза Мей.

— И какво от това? Затворени сме в тоя тъп склад, той не е херметично изолиран, нищо не можем да направим, няма къде да избягаме, а той се побърква и влошава положението още повече.

— Да — тихо отвърна тя, — всичко това е вярно. И ти не ни помагаш.

Чарли я изгледа и си затананика мелодията от „Зоната на здрача“.

— Виж, Чарли — казах аз.

Наблюдавах рояците. Поведението им малко се бе променило. Вече не летяха близо до сградата. Сега се движеха зигзагообразно към пустинята, после пак се връщаха към стената. Приличаше на нещо като плавен танц.

Мей също го забеляза.

— Ново поведение.

— Да. Стратегията им не дава резултат, затова опитват нещо друго.

— Няма да им помогне — каза Чарли. — Могат да си летят на зигзаг колкото си искат, обаче така няма да отворят вратите.

Ала аз с изумление наблюдавах това спонтанно поведение. Зигзазите ставаха по-остри, рояците все повече се отдалечаваха от фабриката. Стратегията им прогресивно се променяше. Еволюираше направо пред очите ни.

— Поразително! — възкликнах.

— Гадини — каза Чарли.

Сега единият рояк се намираше съвсем близо до трупа на заека. Стигна на няколко метра от него и отново се отдалечи към главната сграда. Хрумна ми нещо.

— Добре ли виждат рояците?

Радиостанцията изпращя.

— Виждат отлично — отвърна Рики. — В края на краищата, за това са създадени. Фантастична разделителна способност. По-добра от човешката.

— И как го правят? — попитах аз. Защото те представляваха просто сбор от отделни частици. Подобно на клетките на окото, картината трябваше да се образува от всички входящи данни. Как се постигаше обработката им?

Рики се прокашля.

— Хм, не съм сигурен.

— Появи се при по-късните поколения — поясни Чарли.

— Искаш да кажеш, че зрението им е еволюирало, така ли?

— Да.

— И не знаем как го постигат?

— Не. Знаем, само, че го постигат.

Роякът се отдалечи от стената и се насочи към заека, после пак се върна. Другите рояци бяха по-нататък по дължината на стената и поведението им бе аналогично. Понасяха се към пустинята, след това политаха назад.

Слушалките ми изпращяха. Беше Рики.

— Защо питаш?

— Ей така.

— Смяташ ли, че ще открият заека?

— Не ме е грижа за заека. Освен това изглежда, че вече го пропуснаха.

— Тогава защо?

— Охо — обади се Мей.

— Мамка му! — тежко въздъхна Чарли.

Най-близкият рояк току-що бе подминал заека. Само че вместо да се върне назад както обикновено, беше спрял в пустинята. Сребристият стълб само се издигаше и спускаше.

— Защо прави така? — попитах аз. — Това издигане и спускане?

— Нещо свързано със зрението? Фокусиране?

— Не. Искам да кажа, защо спря?

— Увисване на програмата?

Поклатих глава.

— Съмнявам се.

— Тогава защо?

— Мисля, че вижда нещо.

— Какво например? — попита Чарли.

Боях се, че зная отговора. Роякът представляваше камера с висока разделителна способност, комбинирана с разпределена мрежа. А разпределените мрежи особено добре регистрират модели. Тъкмо затова програмите с разпределени мрежи се използват за разпознаване на лица в охранителни системи и за сглобяване на фрагменти от счупени древни керамични съдове. Мрежите по-лесно откриват модела в данните, отколкото човешкото око.

— Какви модели? — попита Чарли. — Навън няма нищо освен пясък и кактусови тръни.

— И стъпки — прибави Мей.

— Какво? Нашите стъпки ли имаш предвид? Мама му стара, Мей, за петнайсетина минути пясъкът трябва да е засипал следите ни.

Роякът се издигаше и спускаше, като че ли дишаше. Сега облакът бе почти съвсем черен и само от време на време хвърляше сребристи отблясъци. От десет-петнайсет секунди висеше на едно място във въздуха и само пулсираше. Другите рояци продължаваха зигзагообразното си движение, ала този не помръдваше от мястото си.

Чарли прехапа устни.

— Наистина ли смяташ, че вижда нещо?

— Не знам — признах аз. — Възможно е.

Изведнъж роякът се издигна и се раздвижи. Но не се приближаваше към нас, а се насочваше диагонално през пустинята, обратно към вратата на електростанцията. Когато стигна, спря и остана там.

— Сега пък какво става? — попита Чарли.

Знаех отговора. Мей също.

— Просто ни проследи — отвърна тя. — Отзад напред. Роякът бе проследил пътя ни от вратата до заека. Въпросът беше какво ще направи сега.

Следващите пет минути бяха напрегнати. Роякът се върна при заека. Известно време остана там, като описваше бавни полукръгове. След това отново полетя към вратата на електростанцията, задържа се няколко секунди там и пак се насочи към трупа.

Това се повтори три пъти. Междувременно другите рояци бяха продължили зигзагообразната си обиколка на сградата и в момента не се виждаха. Отделилият се облак се върна при вратата и за пореден път се приближи до заека.

— Блокира — каза Чарли. — Повтаря едно и също действие.

— За наше щастие — отвърнах аз.

Чаках да видя дали роякът ще промени поведението си. Засега не го променяше. И ако наистина имаше съвсем малка памет, можеше да е като болен от Алцхаймер, неспособен да си спомни, че и преди е правил всичко това.

Сега обикаляше около заека в полукръг.

— Определено блокира — рече Чарли.

Продължавах да чакам.

Не бях успял да прегледам всички промени, които бяха внесли в ХИЩНИК/ЖЕРТВА, защото липсваше централният модул. Но в оригиналната програма бе заложен случайностен елемент, предвиден тъкмо за такива ситуации. Когато ХИЩНИК/ЖЕРТВА не успееше да постигне целта си и нямаше конкретно влияние на средата, провокиращо нови действия, поведението му се променяше случайно. Това беше обичайно решение. Например психолозите смятат, че за новаторството е необходимо известно случайно поведение. Човек не може да проявява творчество, без да се отправя в нови посоки, и те обикновено са случайни…

— Охо — обади се Мей.

Поведението се бе променило.

Роякът описваше около заека кръгове. И почти незабавно се натъкна на друга следа. Спря за миг, после изведнъж се издигна и се понесе право към нас. Движеше се по същия път, по който бяхме минали ние.

— Мама му стара! — изруга Чарли. — Изгубени сме.

Мей и Чарли се втурнаха към прозореца. Дейвид и Роузи се изправиха и надникнаха през прозореца над мивката.

— Не, не! — извиках аз. — Отдръпнете се от прозорците!

— Какво?

— Той вижда, забравихте ли? Отдръпнете се от прозорците!

В склада обаче нямаше къде да се скрием. Роузи и Дейвид пропълзяха под мивката. Чарли се напъха помежду им, без да обръща внимание на възраженията им. Мей се вмъкна между лавиците в ъгъла на помещението. Виждаше се само от западния прозорец, при това трудно.

Радиостанцията изпращя.

— Един от рояците се насочва към вас — каза Рики. — И… хм… Към него се присъединяват още два.

— Излез от ефира, Рики — казах аз.

— Какво?

— Прекрати радиовръзката.

— Защо?

— Край, Рики.

Застанах на колене зад един кашон с провизии в главното помещение. Не беше достатъчно голям, за да ме скрие съвсем — краката ми стърчаха. — но също като Мей, не се виждах лесно. Трябваше да гледат под ъгъл през северния прозорец, за да ме забележат. Във всеки случай не можех да направя нищо повече.

От това положение едва различавах другите под мивката. Изобщо не виждах Мей, освен ако не надникнех иззад кашона. Спотаих се и зачаках.

Чувах само бръмченето на климатика. Изтекоха десетина-петнайсет секунди. Слънчевите лъчи струяха през прозореца над мивката и образуваха бял правоъгълник на пода отляво.

Слушалките ми изпращяха.

— Защо да прекратим радиовръзката?

— Мама му стара! — прошепна Чарли.

Долепих показалец до устните си и поклатих глава.

— Тия неща нямат ли слух, Рики?

— Естествено, може би малко, но…

— Тогава млъкни.

— Но…

Пресегнах се към радиостанцията на колана ми и я изключих. Дадох знак на другите под мивката и те последваха примера ми.

Чарли беззвучно ми каза нещо, като движеше устни. Стори ми се, че казва: „Тоя скапаняк иска да ни убие“.

Ала не бях сигурен.

Зачакахме.

Едва ли бяха минали повече от две-три минути, но ми се сториха цяла вечност. Коленете ме заболяха от бетонния под. Опитах се да се настаня по-удобно и предпазливо се размърдах. Бях убеден, че първият рояк вече е някъде наоколо. Още не се бе появил до прозорците и се питах защо се бави. Може да беше спрял, за да разгледа колите. Зачудих се какво разбира от автомобили разпределеният интелект. Сигурно го озадачаваха. Ала тъй като колите не бяха одушевени, роякът може би нямаше да им обърне внимание.

Тогава защо се бавеше?

С всяка следваща секунда коленете ме боляха все повече. Прехвърлих тежестта върху ръцете си и повдигнах колене като състезател по бягане в стартова позиция. Изпитах временно облекчение. Бях се съсредоточил върху болката си и отначало не забелязах, че белият правоъгълник на пода потъмнява от средата към краищата. След миг целият стана мътносив.

Роякът бе дошъл.

Не бях сигурен, ала си представих, че под бръмченето на климатика долавям глух барабанящ звук. Иззад кашона виждах, че прозорецът над мивката все повече потъмнява от роящите се черни частици. Сякаш навън бушуваше прашна буря. В склада стана тъмно. Изненадващо тъмно.

Дейвид Брукс простена. Чарли запуши устата му с длан.

И двамата погледнаха нагоре, въпреки че мивката им пречеше да видят прозореца.

В следващия миг роякът изчезна също толкова бързо, колкото се бе появил. В помещението отново нахлу слънчева светлина.

Никой не помръдна.

Чакахме.

След секунди западният прозорец потъмня по същия начин. Зачудих се защо роякът не влиза вътре. Прозорецът не беше херметизиран. Наночастиците с лекота можеха да проникнат през пролуките. Но те като че ли изобщо не опитаха.

Може би в този случай способността на мрежата да се учи бе в наша полза. Може би от опита си с лабораторията рояците бяха научили, че вратите и прозорците са непроницаеми. Може би затова не опитваха.

Тази мисъл ме изпълни с надежда, която облекчи болката в коленете ми.

Западният прозорец все още беше тъмен, когато северният прозорец над мивката отново потъмня. Сега вътре едновременно гледаха два рояка. Рики бе казал, че към сградата се приближават три. Не беше споменал за четвърти. Зачудих се къде е третият. След секунди разбрах.

Наночастиците започнаха да нахлуват в помещението през пролуката под западната врата като безшумна черна мъгла. Скоро облакът обгърна цялата каса. Те сякаш безцелно се въртяха в склада, ала знаех, че след малко ще се организират.

После през цепнатините на северния прозорец заприиждаха още частици. След това и през вентилационните шахти на тавана.

Нямаше смисъл да чакаме повече. Скочих и се измъкнах от скривалището си. Извиках на всички да последват примера ми.

— Стройте се в две редици!

Чарли грабна пръскачката и се строи в редицата, като мърмореше:

— Според теб какви са шансовете ни, мама му стара?

— По-добри няма да имаме — отвърнах аз. — Стройте се и не се отделяйте от мен! Да вървим!

Ако не бяхме толкова уплашени, може би щяхме да се чувстваме смешни, докато се тътрехме из помещението и се мъчехме да координираме движенията си — в опит да имитираме ято птици. Сърцето ми щеше да се пръсне. Ушите ми пищяха. Не можех да се фокусирам върху крачките си. Знаех, че сме тромави, но бързо се учехме. Когато стигахме до стената, се обръщахме кръгом и едновременно тръгвахме обратно. Започнах да размахвам ръце и да пляскам на всяка крачка. Другите направиха същото. Това подобри координацията ни. И всеки от нас се бореше с ужаса си. Както по-късно каза Мей, „Това беше някаква адска аеробика“.

И през цялото време наблюдавахме черните наночастици, които се изсипваха в склада през пролуките на вратите и прозорците. Струваше ни се, че това продължава дълго, ала едва ли имаше трийсетина-четирийсет секунди. Скоро въздухът се изпълни с нещо като еднообразна мъгла. Усещах дразнене по цялата кожа и бях сигурен, че и другите са в това състояние. Дейвид пак започна да стене, ала Роузи вървеше до него, насърчаваше го и го подтикваше да не нарушава ритъма.

Изведнъж мъглата се разкъса и частиците със смайваща бързина се сляха в два напълно оформени стълба, които се издигаха и спускаха на черни вълни пред нас.

Гледани отблизо, рояците излъчваха заплашителност, почти злоба. Глухият им барабанящ звук ясно се чуваше, но от време на време долавях и гневно съскане като на змия.

Ала не ни нападнаха. Както се бях надявал, слабостите на програмирането бяха в наша полза. Тези хищници се бяха сблъскали с група координирани жертви и това ги объркваше. Просто не правеха абсолютно нищо.

Поне засега.

— Да не повярваш — между плясканията рече Чарли. — Тоя номер действа!

— Да, но може би не задълго — отвърнах аз. Безпокоях се колко време ще може да се контролира Дейвид. А и нямах представа след колко време рояците ще променят поведението си. — Предлагам да се придвижим към задната врата и да си плюем на петите.

Докато се отдалечавахме от стената, постепенно завивах към задното помещение. Рояците ни последваха.

— И какво ще правим навън? — изхленчи Дейвид. В паниката си той постоянно се препъваше. Потеше се и бързо примигваше.

— Продължаваме така — като ято — към лабораторията и влизаме вътре. Ще опитаме ли?

— Божичко! — простена Дейвид. — Толкова е далече, че не знам дали… — Той пак се спъна и едва не изгуби равновесие. И не пляскаше заедно с нас. Почти усещах ужаса му, непреодолимото му желание да побегне.

— Остани с нас, Дейвид. Ако тръгнеш сам, няма да успееш. Чуваш ли ме?

— Не знам, Джак — изпъшка той. — Не знам дали ще мога. — И отново се препъна, блъсна се в Роузи, която се стовари върху Чарли. Той я подхвана и я изправи. Ала нашето ято за миг изпадна в безредие и координацията ни се наруши.

Рояците мигновено станаха плътночерни и се сгъстиха, сякаш се готвеха за скок. Чух Чарли да измърморва „мама му стара“ и наистина, за миг си помислих, че е прав, че това е краят.

Но успяхме да влезем в ритъм и рояците незабавно се издигнаха в нормалното си положение. Плътната им чернота изсветля, те възобновиха равномерното си пулсиране и ни последваха в съседното помещение. Ала не ни нападнаха. Вече бяхме на пет-шест метра от задната врата, същата, през която бяхме влезли. Обзе ме оптимизъм. За пръв път ми се стори, че има вероятност да успеем.

И после за миг всичко отиде по дяволите.

Дейвид Брукс хукна.

Бяхме доста навътре в задното помещение и се канехме да заобиколим стелажите, когато той се хвърли право между рояците и се насочи към отсрещната врата.

Те веднага го подгониха.

Роузи му крещеше да се върне, ала Дейвид се бе съсредоточил върху вратата. Облаците го преследваха с изненадваща бързина. Той почти стигна до изхода — протягаше ръка към бравата, — когато единият рояк се спусна ниско и покри пода пред него.

В мига, в който стигна до черната повърхност, Дейвид Брукс се подхлъзна, сякаш беше стъпил върху лед. Блъсна се в бетона, изрева от болка и незабавно се опита отново да се изправи, но не успя — постоянно се подхлъзваше и падаше. Очилата му се строшиха, рамките порязаха носа му. Устните му се покриха с пъплеща чернилка. Задъхваше се.

Роузи все още крещеше, когато вторият рояк връхлетя Дейвид и покри лицето, очите и косата му. Движенията на Брукс ставаха все по-отчаяни, той стенеше като животно, и все пак докато се хлъзгаше на четири крака, някак си успя да се добере до вратата. Накрая се метна напред, стисна бравата и се надигна на колене. С последно усилие натисна бравата и я отвори.

В склада нахлу гореща слънчева светлина — едновременно с третия рояк.

— Трябва да направим нещо! — извика Роузи и понечи да се втурне към Дейвид, но аз я хванах за ръката. — Трябва да му помогнем! Трябва да му помогнем!

— Нищо не можем да направим.

— Трябва да му помогнем!

— Нищо не можем да направим, Роузи!

Дейвид се търкаляше по земята, черен от глава до пети.

Третият рояк го беше обгърнал. Почти нищо не се виждаше през танцуващите частици. Устата му приличаше на черна дупка, очните му ябълки напълно бяха почернели. От гърлото му се разнасяха задавени звуци. Роякът течеше в устата му като черна река.

Тялото му започна да трепери. Той посегна към гърлото си. Краката му подритваха. Бях сигурен, че умира.

— Хайде, Джак — каза Чарли. — Да се махаме оттук.

— Не можете да го оставите! — извика Роузи. — Не можете, не можете!

Дейвид изпълзя през вратата. Движенията му бяха немощни, устата му се движеше, ала чувахме само хрипове. Роузи се мъчеше да се отскубне. Чарли я сграбчи за рамото.

— По дяволите, Роузи…

— Майната ти! — Тя се освободи от ръцете му и ме изрита. Изненадан, аз я пуснах и Роузи изтича в съседното помещение, като викаше: — Дейвид! Дейвид!!!

Той протегна към нея черната си като на миньор ръка. Роузи го хвана за китката. И в същия момент се подхлъзна върху черния под и падна. Продължаваше да го вика… а после се закашля и по устните й се появи чернилка.

— Да вървим, за Бога — каза Чарли. — Не мога да гледам.

Нямах сили да раздвижа крака. Обърнах се към Мей. По лицето й се стичаха сълзи.

— Да вървим — промълви тя.

Роузи все още викаше Дейвид, прегръщаше го и го притискаше към гърдите си. Ала той вече не помръдваше. Чарли се наведе към мен.

— Ти не си виновен, мама му стара.

Бавно кимнах. Знаех, че е прав.

— По дяволите, ти си за пръв ден на работа. — Чарли се пресегна към колана ми и включи слушалките ми. — Да вървим.

Обърнах се към задната врата. И заедно излязохме навън.

Шести ден, 15:12

Въздухът под гофрирания покрив беше горещ и неподвижен. Пред нас бе редицата автомобили. Чух бръмчене на видеокамера, монтирана на покрива. Рики сигурно ни беше видял да излизаме. В слушалките ми се разнесе пращене.

— Какво става, по дяволите? — попита Рики.

— Нищо хубаво — отвърнах аз.

— Къде са другите? Всички ли са добре?

— Не. Не всички.

— Ще ми кажеш ли…

— Не сега. — Сега разбирам, че всички сме били вцепенени от случилото се. Не бяхме реагирали по друг начин, освен да се опитаме да се спасим.

Лабораторната сграда се издигаше в пустинята на стотина метра от дясната ни страна. Можехме да стигнем до вратата на електростанцията за трийсетина-четирийсет секунди. Затичахме се натам. Рики продължаваше да приказва, ала ние не му отговаряхме. Всички си мислехме за едно и също: след половин минута щяхме да стигнем вратата и да сме в безопасност.

Но бяхме забравили четвъртия рояк.

— Мама му стара! — изруга Чарли.

Четвъртият рояк се появи иззад лабораторната сграда и се понесе право към нас. Смутено спряхме.

— Какво ще правим? — попита Мей. — Ято ли?

— Не — поклатих глава. — Само трима сме. — Бяхме прекалено малка група, за да объркаме хищник. Но не се сещах за друга стратегия. В главата ми изникнаха всички проучвания за отношенията между хищник и жертва, които бях чел. Те бяха единодушни, че оставени на собствените си инстинкти, хищниците убиват всички жертви — освен ако жертвите нямат убежище. В реалния живот такова убежище можеше да е гнездо на дървото, подземна бърлога или дълбок речен вир. Ако имаха убежище, жертвите оцеляваха. Иначе хищниците ги избиваха до крак.

— Мисля, че се прецакахме — каза Чарли.

Трябваше ни убежище. Роякът се приближаваше към нас. Почти усещах паренето по кожата си и сухия вкус на пепел в устата си. Трябваше да намерим някакъв подслон преди облакът да стигне до нас. Огледах, ала не видях нищо освен…

— Колите заключени ли са?

Слушалките ми изпращяха.

— Не, не би трябвало.

Обърнахме се и се затичахме.

Най-близкият автомобил бе син форд седан. Отворих предната лява врата, Мей отвори дясната. Роякът беше по петите ни. Докато затръшвахме вратите, чувах глухото барабанене. Все още с пръскачката в ръце, Чарли се мъчеше да отвори задната врата, но тя бе заключена. Мей се завъртя да я отключи, но той вече се беше обърнал към следващата кола, ландкрузър, и се вмъкваше вътре. После затвори вратата.

— Леле! — каза Чарли. — Ще пукна от жега!

— Знам — отвърнах аз.

Във форда бе като в пещ. С Мей се потяхме. Роякът се понесе към нас и запулсира над предното стъкло.

— Ей! — чу се по радиостанцията паникьосаният глас на Рики. — Къде сте?

— В колите.

— В кои коли?

— Какво значение има, мама му стара? — рече Чарли. — В две от колите сме, Чарли.

Черният рояк се насочи към ландкрузъра. Наблюдавахме го да се плъзга от прозорец на прозорец в опит да влезе. Чарли ми се ухили през стъклото.

— Това да не им е складът? Тия коли са херметизирани. Майната им на гадините.

— Ами вентилационните отвори? — попитах аз.

— Аз затворих моя.

— Но те не са херметизирани, нали?

— Не са, но трябва да влязат под капака, за да се вмъкнат. Или през багажника. И се басирам, че тая свръхплодовита бръмчаща топка няма да се сети.

Мей бързо затвори вентилационните отвори на арматурното табло. После отвори жабката, надникна вътре и я затвори.

— Намери ли ключове? — попитах я.

Тя отрицателно поклати глава.

— Имате си още компания — обади се Рики.

Обърнах се и видях, че откъм склада се приближават два рояка. Незабавно закръжиха над нашата кола, по един отзад и отпред. Сякаш бяхме попаднали в прашна буря. Погледнах Мей. Тя седеше абсолютно неподвижно.

Двата нови облака обиколиха автомобила и дойдоха отпред. Единият се издигна точно пред страничния прозорец на Мей. Пулсираше и хвърляше сребристи отблясъци. Другият беше над предния капак и се местеше ту пред мен, ту пред нея. От време на време се понасяше към предното стъкло и се разпръскваше, отново се организираше, спускаше се по капака и пак връхлиташе напред.

Чарли весело се изкиска.

— Опитва се да влезе. Нали ви казах: не могат.

Не бях толкова сигурен. Забелязах, че с всяка атака роякът се отдалечава все повече по капака и се засилва по-отдалеч. Скоро щеше да стигне до решетката. И ако я разгледаше, можеше да открие вентилационните отвори. И това щеше да е краят.

Мей тършуваше в отделението между седалките и извади оттам лепенка и кутия с найлонови торбички.

— Може би ще успеем да залепим отворите — каза тя.

Поклатих глава.

— Няма смисъл. Те са наночастици. Достатъчно са малки, за да проникнат през мембрана.

— Искаш да кажеш, че могат да минат през найлона ли?

— Или да го заобиколят през пролуките. Не можеш да херметизираш отворите.

— И просто ще си стоим тук, така ли?

— Общо взето, да.

— И ще се молим да не открият отвора.

Кимнах.

— Точно така.

— Вятърът пак започна да се усилва — съобщи по радиостанцията Боби Лембек. — Единайсет километра в час.

Като че ли се опитваше да ни окуражи, ала единайсет километра изобщо не бяха достатъчно. Рояците пред стъклото с лекота се движеха около колата.

— Джак? — повика ме Чарли. — Изгубих от поглед моя рояк. Къде е?

Погледнах към неговата кола и видях, че третият облак се е спуснал до предната гума — обикаляше в кръг и минаваше през отворите на джантата.

— Проверява ти джантите, Чарли.

— Хм. — Имаше основание за тревога. Ако започнеше подробно да проучва автомобила, роякът можеше да открие отвор към купето. — Предполагам, че въпросът е колко е голям CO-компонентът им, нали?

— Точно така — съгласих се аз.

— Какво означава това? — попита Мей.

Обясних й. Рояците нямат нито водач, нито централен разум. Интелектът им представлява сбор от отделните частици. Те се самоорганизират в рояк и склонността им за самоорганизиране има непредвидими резултати. Човек наистина не може да отгатне какво ще направят. Рояците можеха да останат неефективни като сега. Можеха случайно да се натъкнат на решението. А можеха и да започнат организирано да го търсят.

Но досега не го бяха направили.

Дрехите ми бяха подгизнали от пот. Солени капки се стичаха от носа и брадичката ми. Избърсах чело с опакото на ръката си. Погледнах Мей. И тя се потеше.

— Ей, Джак? — повика ме Рики.

— Да?

— Преди известно време се обади Джулия. Изписали я от болницата и…

— Не сега, Рики.

— Довечера ще пристигне тук.

— По-късно ще поговорим, Рики.

— Просто ти казвам.

— Господи! — избухна Чарли. — Някой да каже на тоя задник да млъкне. Заети сме!

— Скоростта на вятъра е четиринайсет километра в час — съобщи Боби Лембек. — Не, извинявайте, тринайсет.

— Господи, това напрежение ме убива — каза Чарли. — Къде е роякът ми сега, Джак?

— Под колата. Не виждам какво прави. Не, чакай. Излиза зад теб, Чарли. Като че ли ти проверява стоповете.

— Сигурно е автоманиак. Е, нека си проверява.

Гледах през рамо към рояка на Чарли, когато Мей каза:

— Виж, Джак!

Роякът пред нейния прозорец се бе променил. Сега изглеждаше почти сребрист и искреше, ала беше напълно стабилен и сребристата му повърхност отразяваше главата и раменете на Мей. Отражението не бе идеално, защото очите и устата й бяха малко размити, но общо взето беше точно.

Намръщих се.

— Това е огледало.

— Не е — възрази тя и се обърна към мен. Образът й върху сребристата повърхност не се промени. Лицето продължаваше да се взира в колата. След миг потръпна, разтвори се и отново се организира, този път в тила й.

— Какво означава това? — попита Мей.

— Имам някаква представа, но…

Роякът пред предния капак правеше същото, само че неговата сребриста повърхност изобразяваше двама ни един до друг във форда. Изглеждахме уплашени. И този образ бе малко размазан. Вече ми беше ясно, че роякът не е огледало. Отделните частици заемаха точно определено положение, което означаваше…

— Лошо — каза Чарли.

— Знам. Те импровизират.

— Как мислиш, дали е заложено в програмата?

— Общо взето, да. Предполагам, че е имитация.

Мей неразбиращо поклати глава.

— В програмата са заложени определени стратегии за постигане на целите. Те имитират поведението на истинските хищници. Една от тези готови стратегии е да замръзнеш на място и да чакаш в засада. Друга предвижда да вървиш наслуки, докато не се натъкнеш на плячката си и не я подгониш, трета — да се слееш със средата. А четвърта — да имитираш поведението на плячката.

— И ти смяташ, че това е имитация, така ли?

— Форма на имитация, да.

— Роякът се опитва да ни имитира.

— Да.

— Това спонтанно поведение ли е?

— Да.

— Лошо — повтори Чарли. — Много лошо.

Започна да ме обзема гняв. Защото огледалното изображение ми показваше, че не познавам истинската структура на наночастиците. Бяха ми казали, че пиезобатерията отразява светлината. Затова не се изненадвах, че роякът от време на време хвърля сребристи отблясъци. Това не изискваше сложна ориентация на частиците. Всъщност такива сребристи вълни бяха логично случайно следствие, както пътните магистрали се задръстват, след което трафикът отново се освобождава. Задръстването се предизвиква от случайни промени на скоростта на един-двама шофьори, но следствието засяга цялата магистрала. Същото се отнася за рояците. Случайното следствие облива рояка като вълна. Тъкмо такова явление бяхме наблюдавали досега.

Но това огледално поведение бе нещо съвсем друго. Рояците възпроизвеждаха цветни образи и ги поддържаха стабилни. Такава сложност не можеше да се очаква от простата наночастица, която ми бяха показали. Съмнявах се, че от сребрист пласт може да се генерира пълен спектър. Теоретично беше възможно сребърните повърхности да се наклонят под точно определен ъгъл, за да дадат призматични цветове, ала това изискваше невъобразимо сложни движения.

Бе по-логично да допусна, че частиците прилагат друг метод за получаване на цветове. И това означаваше, че не са ми казали истината за тях. Рики пак ме беше излъгал. Затова бях ядосан.

Бях стигнал до заключението, че нещо с него не е наред, и вече знаех, че проблемът е в мен, не в Рики. Дори след трагедията в склада все още не съзнавах, че рояците еволюират по-бързо от нашата способност да вървим в крак с тях. Трябваше да разбера срещу какво се изправям, когато рояците бяха демонстрирали нова стратегия — когато бяха направили пода хлъзгав, за да обезвредят плячката си. При мравките това се нарича „колективен транспорт“ — явлението е добре известно. Ала за тия рояци беше безпрецедентно, новоеволюирало поведение. И все пак тогава бях прекалено ужасен, за да проумея истинското му значение. Докато седях в горещата кола, нямаше полза да обвинявам Рики, но бях уплашен, уморен и не разсъждавах ясно.

— Джак. — Мей ме побутна по рамото и посочи колата на Чарли.

Роякът при стоповете на ландкрузъра се бе превърнал в черен поток, който се извиваше високо във въздуха и изчезваше в цепнатината между червената пластмаса и метала.

— Ей, Чарли, роякът май намери отвор — казах по радиостанцията.

— Виждам, мама му стара!

Чарли се прехвърляше на задната седалка. В купето вече нахлуваха частици и образуваха сива мъгла, която бързо потъмняваше. Чарли се закашля. Не виждах какво прави, беше под равнището на прозореца. Той пак се закашля.

— Чарли?

Никакъв отговор. Но го чух да ругае.

— По-добре излез навън, Чарли.

— Майната им на тия гадини!

— Чарли?

— Пръскам ги тия копеленца. Да видим какво ще правят, когато ги намокря.

— С изотопа ли ги пръскаш? — попита Мей.

Той не отговори, ала след миг се появи на прозореца — пръскаше във всички посоки с пръскачката. По стъклото потекоха капки. Скоро престанахме да го виждаме. Ръката му се появи от чернотата, притисна се към стъклото и пак изчезна. Кашлицата му стана постоянна. Суха кашлица.

— Бягай, Чарли — викнах аз.

— Уф, мама му стара. Има ли смисъл?

— Скоростта на вятъра е осемнайсет километра в час — съобщи Боби Лембек. — Използвай момента.

Осемнайсет километра не бяха достатъчно, но бяха по-добре от нищо.

— Чарли? Чуваш ли?

— Да, добре, търся… не мога да намеря… тъпата брава… Къде е тъпата брава на тая… — Пак го разтърси кашлица.

По радиостанцията чух гласове от лабораторията.

— Той е в ландкрузъра — каза Рики. — Къде е бравата на ландкрузъра?

Боби Лембек:

— Не знам, това не е моята кола.

— Чия е? Винс?

Винс:

— Не, не. На оня тип е, със злите очи.

— Кой?

— На инженера. Оня, дето постоянно примигва.

— Дейвид Брукс ли?

— Да, негова е.

— Момчета? — рече Рики. — Според нас това е колата на Дейвид.

— Това не ни върши никаква… — започнах аз.

И млъкнах, защото Мей сочеше към задната седалка на нашата кола. От процепа под облегалката със съскане нахлуваха частици.

Вгледах се и видях на пода одеяло. Мей също го забеляза и се хвърли между седалките, като без да иска, ме изрита по главата, ала успя да вземе одеялото и го напъха в пролуката. Слушалките ми паднаха и се закачиха на волана, докато се опитвах да й помогна. В купето беше тясно.

— Хайде — каза Мей. — Хайде.

Бях по-едър от нея — отзад нямаше място за мен, затова трябваше да се провеся над седалката.

Смътно видях, че вратата на ландкрузъра е отворена. От чернотата изплува Чарли. Щеше да опита късмета си. Може би и ние трябваше да го направим. Одеялото нямаше да ни свърши работа — то само забавяше рояка. Вече усещах, че през плата проникват частици. В купето ставаше все по-тъмно. Кожата ми пламтеше.

— Да бягаме, Мей!

Тя не отговори, просто продължи да тъпче одеялото навътре. Сигурно знаеше, че ако излезем, няма да успеем. Рояците щяха да ни настигнат, да пресекат пътя ни, да ни подхлъзнат. И щом паднехме, щяха да ни задушат. Както бяха убили другите.

Въздухът се сгъстяваше. Закашлях се. В полумрака продължавах да чувам далечни гласове от слушалките. Не знаех откъде идват. Слушалките на Мей също се бяха изхлузили и ми се стори, че ги мяркам на задната седалка, но вече беше прекалено тъмно. Очите ми горяха. Давеше ме кашлица. И Мей кашляше. Не знаех дали все още тъпче одеялото. Тя бе само сянка в мъглата.

Острата болка ме накара да стисна клепачи. Гърлото ми се подуваше и кашлицата ми беше суха. Отново ми се зави свят. Знаех, че няма да останем живи повече от минута, може би по-малко. Погледнах Мей, но не я видях. Чух я да кашля. Размахах ръка в опит да разкъсам мъглата. Не успях. Размахах ръка до предното стъкло и то за миг се проясни.

Въпреки кашлицата зърнах лабораторията в далечината. Слънцето прежуряше. Всичко изглеждаше нормално. Обзе ме ярост, че е толкова спокойно, докато ние се задушавахме. Не виждах какво става с Чарли. Нямаше го в пустинята пред мен. Всъщност — отново размахах ръка — виждах само…

Носещия се над пустинята пясък.

Господи!

Вятърът се усилваше.

— Мей. — Закашлях се. — Мей. Вратата.

Не знам дали ме чу. Тя се давеше. Пресегнах се за бравата. Бях объркан. Не можех да спра да кашлям. Докоснах горещ метал и натиснах надолу.

Вратата се отвори. Вътре нахлу парещ пустинен въздух и раздвижи мъглата. Вятърът определено се усилваше.

— Мей!

Тя кашляше. Може би не бе в състояние да помръдне. Хвърлих се към другата врата. Скоростният лост се заби в ребрата ми. Мъглата оредяваше. Видях бравата, натиснах я и отворих. Вятърът пак я затвори. Натиснах я и я задържах с ръка.

Вятърът задуха в купето.

Черният облак изчезна за секунди. Задната седалка все още беше тъмна. Изпълзях напред, измъкнах се през предната дясна врата и отворих задната. Мей протегна ръка към мен и аз я изтеглих навън. И двамата кашляхме. Коленете й се подгънаха. Прегърнах я и я извлякох в пустинята.

И досега не знам как съм стигнал до лабораторната сграда. Рояците бяха изчезнали, вятърът духаше силно. Носех Мей на гръб, краката й се влачеха по пясъка. Нямах сили. Разтърсваше ме суха кашлица, която често ме принуждаваше да спирам. Не можех да си поема дъх. Виеше ми се свят. Слънчевата светлина имаше зеленикав оттенък и пред очите ми плуваха петна. Мей немощно кашляше. Дишането й бе накъсано. Имах чувството, че умира. Мъкнех се напред с последни сили.

Вратата се появи пред мен и някак си я отворих. Внесох Мей в тъмното външно помещение. От другата страна на стъклената херметична камера чакаха Рики и Боби Лембек. Викаха нещо, ала аз не ги чувах. Слушалките ми бяха останали в колата.

Вратата на камерата със съскане се отвори и внесох Мей вътре. Тя успя да се задържи на крака, макар че се преви и се закашля. Отдръпнах се. Въздушните струи издухаха частиците. Задъхан, се облегнах на стената.

Не бях ли преживял вече същото?

Погледнах си часовника. Бяха изтекли само три часа, откакто едва се бях спасил. Наведох се напред и опрях длани на коленете си. Забих очи в пода и зачаках херметичната камера да се освободи. Рики и Боби викаха нещо и сочеха ушите си. Поклатих глава.

Не виждаха ли, че нямам слушалки?

— Къде е Чарли? — попитах аз.

Те отговориха, ала аз не ги чух.

— Спаси ли се? Къде е Чарли?

Потръпнах от острия електронен писък. После по интеркома се разнесе гласът на Рики:

— Нищо не можеше да направиш.

— Тук ли е? — попитах аз. — Спаси ли се?

— Не.

— Къде е?

— В колата. Така и не излезе. Не видя ли?

— Значи още е там, така ли?

— Да.

— Мъртъв ли е?

— Не, не. Жив е.

Все още се задъхвах, виеше ми се свят.

— Какво?

— По монитора е трудно да се каже, но изглежда, че е жив.

— Тогава защо не идете да го вземете, мама му стара?

— Не можем, Джак — спокойно отвърна Рики. — Трябва да се погрижим за Мей.

— Все някой може да иде.

— Нямаме свободни хора.

— Аз не мога да ида. Нямам сили.

— Да, разбира се — използва своя успокоителен глас Рики. Гробарския глас. — Всичко това сигурно е ужасен шок за теб, Джак, всичко, което преживя…

— Просто ми кажи кой ще иде да го вземе, Рики?

— Щом искаш да съм брутално откровен, мисля, че няма смисъл. Той изпадна в конвулсии. Силни. Едва ли му е останало много.

— Значи никой няма да отиде, така ли?

— Мисля, че няма смисъл, Джак.

Боби помогна на Мей да излезе от херметичната камера и я поведе по коридора. Рики стоеше на мястото си и ме наблюдаваше през стъклото.

— Твой ред е, Джак. Хайде, влизай.

Не помръднах. Останах облегнат на стената.

— Някой трябва да иде и да го доведе.

— Не сега. Вятърът не е стабилен, Джак. Всеки момент ще отслабне.

— Но той е жив!

— Не задълго.

— Някой трябва да иде.

— Не по-зле от мен знаеш срещу какво сме изправени — отвърна Рики. Сега говореше с убедителния си глас, спокоен и логичен. — Претърпяхме ужасни загуби. Повече не можем да рискуваме никого. Докато някой стигне до Чарли, той ще е мъртъв. Може вече да е умрял. Хайде, влез в камерата.

Анализирах състоянието си — проверявах дишането си, гърдите си, пълната си изнемога. В момента не бях в състояние да се върна на паркинга.

Затова влязох в камерата.

Въздушните струи с рев разрошиха косата ми, развяха дрехите ми и ме избавиха от черните частици. Зрението ми почти незабавно се проясни. Задишах по-леко. Когато въздухът задуха нагоре, протегнах длан напред и видях как от черна става светлосива и после възвръща нормалния си телесен цвят.

Струите задухаха отстрани. Дълбоко си поех дъх. Паренето по кожата ми вече не беше толкова болезнено. Или започвах да свиквам с частиците, или струите ги бяха отвели. Мислите ми се фокусираха. Отново дълбоко си поех дъх. Не се чувствах добре. Ала се чувствах по-добре.

Стъклените врати се отвориха. Рики протегна ръце.

— Слава Богу, че си в безопасност, Джак.

Не му отговорих. Просто се завъртях и се върнах по същия път, по който бях дошъл.

— Джак…

Стъклените врати със съскане се затвориха.

— Няма да го оставя там — заявих аз.

— Какво ще правиш? Не можеш да го носиш, много е едър. Какво ще правиш?

— Не знам. Но няма да го зарежа, Рики.

И пак излязох навън.

Разбира се, постъпвах точно така, както искаше Рики, точно както очакваше, но тогава не го осъзнавах. И дори някой да ми бе казал, нямаше да повярвам, че той има такава психологическа проницателност. Обикновено опитите му да манипулира хората бяха съвсем очевидни. Ала този път успя.

Шести ден, 15:22

Вятърът духаше силно. Нямаше следа от рояците и стигнах до навеса без проблеми. Не носех слушалки, така че си спестих коментарите на Рики.

Задната врата на ландкрузъра беше отворена. Открих Чарли неподвижно легнал по гръб. В първия момент не забелязах, че все още диша, макар и плитко. С усилие успях да го вдигна да седне. Той ме погледна с мътни очи. Устните му бяха сини, кожата му бе тебеширеносива. По бузата му се стече сълза. Устата му се раздвижи.

— Не говори — казах аз. — Пази си силите. — С пъшкане го издърпах до ръба на седалката и провесих краката му през вратата. Чарли беше едър мъж, над метър и осемдесет и поне с десет килограма по-тежък от мен. Знаех, че няма да успея да го занеса в сградата. Но зад задната седалка на тойотата видях дебели гуми на мотор. Това можеше да свърши работа.

— Чуваш ли ме, Чарли?

Едва забележимо кимване.

— Можеш ли да се изправиш?

Нищо. Никаква реакция. Не ме гледаше — очите му блуждаеха в празното пространство.

— Можеш ли да се изправиш, Чарли?

Той повторно кимна, изпъна тяло и се изхлузи от седалката. За миг остана изправен с треперещи крака, после се стовари отгоре ми и едва не ме събори.

— Добре, Чарли. — Настаних го пак в колата. — Просто седи спокойно.

Пуснах го и той остана седнал. Продължаваше да зяпа в пространството.

— Ей сега идвам.

Заобиколих отзад и отворих багажника. Моторът на Дейвид, идеално почистен след последното му използване. Типично в неговия стил. Винаги беше страшно спретнат и организиран.

Измъкнах мотора и го оставих на земята. Нямаше ключ. Върнах се отпред и отворих предната дясна врата. Предните седалки бяха безупречно чисти. На таблото бе залепен бележник, имаше поставка за мобифон и на кукичка висяха телефонни слушалки. Отворих жабката и видях същия педантичен ред. Регистрационни документи в плик, отдолу пластмасова кутия с балсам за устни, книжни кърпички, лейкопласт. Нямаше ключове. После забелязах, че между седалките има място за компактдискплейър, а отдолу — заключено отделение. Сигурно се отключваше с ключа на колата.

Ударих отделението с ръка и чух металическо тракане. Можеше да е ключ. Например ключ за мотор. Така или иначе, нещо метално.

Къде бяха ключовете на Дейвид? Зачудих се дали Винс ги е взел при пристигането му, както бе постъпил с моите. В такъв случай ключовете бяха в лабораторията. Това не ми вършеше работа.

Вдигнах поглед към сградата. Дали трябваше да се върна и да ги взема? И тогава забелязах, че вятърът отслабва. Над земята все още се носеха облачета пясък, ала скоростта на вятъра определено беше намаляла.

Страхотно. Само това ми трябваше.

Пришпорен от обстоятелствата, реших да се откажа от мотора и неговия липсващ ключ. В склада можеше да има нещо, с помощта на което да замъкна Чарли в лабораторията. Не си спомнях нищо, но все пак отидох в сградата да проверя. Влязох предпазливо, защото чух някакво тропане. Оказа се отсрещната врата — вятърът я блъскаше. Трупът на Роузи лежеше до вратата и с отварянето и затварянето на вратата ту се осветяваше, ту потъваше в сянка. Кожата й беше покрита със същото млечнобяло вещество като заека. Ала не отидох да го разгледам. Припряно затършувах по лавиците, отворих килера, надзърнах зад струпаните кашони. Намерих домакинска количка от дъски с малки колела, които нямаше да вървят по пясъка.

Излязох навън под гофрирания покрив и забързах към тойотата. Не ми оставаше нищо друго, освен да се опитам да пренеса Чарли до лабораторната сграда. Може би щях да успея, ако той носеше част от тежестта си. Може би вече се чувстваше по-добре. Може да бе възвърнал силите си.

Но само един поглед към лицето му ми беше достатъчен, за да разбера, че не е. Дори изглеждаше още по-слаб.

— Мама му стара, Чарли, какво да правя с теб?

Никакъв отговор.

— Не мога да те нося. И Дейвид не е оставил никакви ключове в колата си, така че нямаме късмет…

Млъкнах.

Дейвид бе инженер, той винаги мислеше за извънредни ситуации като например да заключи колата си и ключовете да останат вътре. Сигурно имаше някъде скрит ключ. Може би в някоя от ония магнитни кутии за ключове. Понечих да легна по гръб, за да потърся под автомобила, но се сетих, че Дейвид никога не би изцапал дрехите си, за да вземе ключа. Щеше да го скрие находчиво, но на леснодостъпно място.

Като имах предвид това, прокарах пръсти от вътрешната страна на предната броня. Нищо. Заобиколих отзад и повторих същата процедура. Нищо. Опипах под стъпалата от двете страни на ландкрузъра. Нищо. Нито магнитна кутия, нито ключ. Не можех да повярвам, затова легнах и потърсих под колата скоба или кукичка.

Нямаше.

Озадачено поклатих глава. Скривалището трябваше да е стоманено заради магнитната кутия. И да е защитено от стихиите. Затова почти всички криеха ключовете си под бронята.

Дейвид не го беше направил.

Къде другаде можеше да е скрил ключа?

Отново обиколих тойотата, като оглеждах гладкия метал. Прокарах пръсти по предната решетка и под регистрационния номер.

Нямаше ключ.

Започнах да се потя. Не само от напрежение: определено усещах отслабването на вятъра. Върнах се при Чарли, който все още седеше на страничното стъпало.

— Как си, Чарли?

Той не отговори, само леко сви рамене. Взех му слушалките и си ги сложих. Чух пращене и гласове; бяха Рики и Боби — май спореха. Придърпах микрофона към устните си.

— Момчета? Обадете се.

Мълчание. Боби, изненадано:

— Джак?

— Аз съм…

— Джак, не можеш да останеш там. През последните няколко минути вятърът отслабва. В момента е едва деветнайсет километра в час.

— Ясно.

— Трябва да се върнеш, Джак.

— Още не мога.

— Рояците са активни под тринайсет километра в час.

— Ясно.

Рики:

— Какво все повтаряш „ясно“? Господи, Джак, идваш ли, или не?

— Не мога да нося Чарли.

— Ти го знаеше и когато излезе.

— Да бе.

— Джак! Какво правиш, по дяволите?

Видеокамерата в ъгъла на навеса избръмча. Погледнах над покрива на колата и видях, че обективът се завърта към мен. Ландкрузърът бе голям автомобил и почти ме скриваше от камерата. А ски багажникът я правеше още по-висока. Смътно се зачудих защо Дейвид има ски багажник — той не беше скиор, винаги бе мразил студа. Багажникът сигурно вървеше с тойотата и…

Изругах. Беше очевидно.

Не бях търсил само на едно място. Скочих на страничното стъпало и погледнах върху покрива. Прокарах пръсти по капака на багажника и по успоредните лайсни отгоре. Докоснах черна лепенка, залепена върху черния багажник. Дръпнах я и в ръката ми остана сребърен ключ.

— Джак? Седемнайсет километра в час.

— Ясно.

Слязох на земята и седнах зад волана. Пъхнах ключа в ключалката на кутията и го завъртях. Капакът й се отвори. Вътре открих жълто ключе.

— Какво правиш, Джак?

Припряно се върнах зад тойотата. Вкарах жълтото ключе в ключалката на мотора. Яхнах го и запалих. Ревът му отекна под гофрирания навес.

— Джак?

Избутах мотора до Чарли. Нямаше да е лесно. Моторът нямаше стойка. Доближих го колкото може повече и се опитах да го подпирам, за да позволя на Чарли да се прехвърли отгоре му, докато аз го държа изправен. За щастие той като че ли отгатна намерението ми и с мъка се настани зад мен. Казах му да се хване за кръста ми.

Боби Лембек:

— Джак? Появиха се.

— Къде?

— Откъм южната страна. Приближават се към теб.

— Ясно.

Форсирах двигателя и затворих задната врата. И останах на мястото си.

— Джак?

Рики:

— Какво му става? Той разбира каква е опасността.

Боби:

— Знам.

— Просто виси там.

Чарли ме бе прегърнал през кръста. Главата му беше отпусната на рамото ми. Чувах накъсаното му дишане.

— Дръж се здраво, Чарли — казах му.

Той кимна.

Рики:

— Джак? Какво правиш?

После Чарли прошепна в ухото ми:

— Скапан идиот.

— Да — казах аз.

Зачаках. Вече виждах рояците, в момента се появяваха иззад сградата. Този път бяха девет и се приближаваха право към мен във V-образно формирование. Тяхното групово поведение.

Девет рояка! Скоро щяха да са трийсет, после двеста.

Боби:

— Виждаш ли ги, Джак?

— Виждам ги. — Естествено, че ги виждах.

И естествено, бяха се променили. Сега бяха по-плътни, стълбовете бяха по-материални. Тия рояци вече не тежаха кило и половина. Като че ли по-скоро бяха по пет-десет кила. Може би дори повече. Може би петнайсет. Сега притежаваха истинска тежест и бяха напълно материални.

Чаках. Не мърдах от мястото си. Някаква безпристрастна част от разума ми се чудеше какво ще направи формированието, когато стигне до мен. Дали щяха да ме обкръжат? Дали някои рояци щяха да останат на разстояние и да чакат? Как възприемаха шумния мотор?

Когато се приближиха, те се строиха в редица, после във формата на обърнато „V“. Чувах глухото вибриращо бръмчене. Рояците бяха много повече и звукът съответно беше много по-висок.

Вихрещите се стълбове стигнаха на двайсетина метра от мен, после на десет. Дали се движеха по-бързо, или си въобразявах? Изчаках, докато почти стигнаха пред лицето ми, дадох газ и се понесох напред. Пресякох водещия рояк, за миг потънах в мрак и полетях към вратата на електростанцията. Не смеех да се озърна назад. Дивото ми препускане продължи само секунди. Когато стигнах до сградата, пуснах мотора, прехвърлих ръката на Чарли през рамото си и с мъка направих последните една-две крачки до вратата.

Рояците бяха на петдесетина метра от нас. Успях да натисна бравата, да провра крак в пролуката и да избутам вратата с коляно. В последния момент изгубих равновесие и двамата с Чарли се строполихме на бетона. Вратата се затвори и силно ни удари по краката, които все още стърчаха навън. Усетих остра болка в глезените — ала което бе по-лошо, вратата продължаваше да е открехната. През отвора виждах приближаващите се рояци.

Вмъкнах неподвижното тяло на Чарли в помещението. Вратата се затвори, ала знаех, че е противопожарна и не е херметизирана. Наночастиците можеха да проникнат вътре. Трябваше да влезем в херметичната камера. Нямаше да сме в безопасност, докато първата стъклена врата не се плъзнеше зад нас.

Като пъшках и се потях, довлякох Чарли в камерата. Опрях гърба му на страничните дюзи, така че краката му да не пречат на вратата. И тъй като в камерата можеше да остане само един човек, трябваше да се отдръпна. Зачаках вратата да се затвори.

Ала тя не се затваряше.

Потърсих с поглед някакъв бутон на страничната стена, но не забелязах нищо. В камерата светеше, следователно имаше електричество. Но вратата не се затваряше.

Знаех, че рояците се приближават.

От отсрещната страна на камерата дотичаха Боби Лембек и Мей. Размахваха ръце — явно ми даваха знак да вляза в камерата.

— Мислех, че може да поеме само по един човек — казах по радиостанцията.

Те нямаха слушалки и не ме чуваха. Отчаяно продължаваха да жестикулират — влизай, влизай.

Въпросително вдигнах два пръста.

Те поклатиха глави. Изглежда, ми даваха знак, че не разбирам.

В краката си видях наночастиците, които нахлуваха в помещението като черна пара. Влизаха през пролуките на противопожарната врата. Оставаха ми пет-десет секунди.

Влязох в камерата. Боби и Мей кимаха одобрително. Ала вратата не се затвори. Двамата започнаха да правят други жестове, сякаш повдигаха нещо.

— Искате да вдигна Чарли ли?

Поклатих глава. Чарли седеше на пода. Преддверието се пълнеше с черни частици, които започваха да образуват сивкава мъгла. Тя влизаше и в камерата. Усетих парене по кожата си.

Погледнах Боби и Мей от отсрещната страна на стъклото. Те виждаха какво става и знаеха, че остават само секунди. Пак ми правеха знаци: вдигни Чарли. Наведох се и пъхнах ръце под мишниците му. Опитах се да го изправя, но не успях.

— За Бога, Чарли, помогни ми! — Изпъшках и пак опитах. Той раздвижи крака и се оттласна с ръце. Повдигнах го на пет сантиметра от пода. После тялото му пак се смъкна долу. — Хайде, Чарли, още веднъж. — Напрегнах всички сили и този път той успя да се надигне. Останахме в някаква безумна любовна прегръдка. Чарли хриптеше. Погледнах стъклената врата.

Не се затваряше.

Междувременно въздухът почерняваше. Погледнах Мей и Боби, които отчаяно ми показваха два пръста. Не разбирах.

— Да, двама сме. — Какво й ставаше на тая тъпа врата? Накрая Мей се преви надве и с по един пръст на всяка ръка посочи към двете си обувки. Устните й произнесоха: „Две обувки“. Накрая посочи Чарли.

— Да, имаме по две обувки. Той стои на две обувки.

Мей поклати глава. Вдигна четири пръста.

— На четири обувки ли?

Паренето по кожата ми се усилваше, не можех да се съсредоточа. Мислите ми се движеха мудно. Какво искаше да каже тя с тия четири обувки?

В камерата започваше да става тъмно. Почти не виждах Боби и Мей. Те правеха някакви други жестове, ала аз не ги разбирах. Оставах без сили, нищо не ме интересуваше.

Две обувки, четири обувки.

И тогава разбрах. Обърнах гръб към Чарли, облегнах се на него и казах:

— Прегърни ме през врата. — Той се подчини. Хванах го за краката и го вдигнах от пода.

Вратата мигновено изсъска и се затвори.

Това беше!

Въздушните струи се включиха. Въздухът бързо се проясни. Напрягах се да държа Чарли, докато не видях, че втората врата се отваря. Мей и Боби се хвърлиха в камерата.

Свлякох се на пода. Чарли се строполи отгоре ми. Струва ми се, че Боби го повдигна от мен. Не съм сигурен. От този момент нататък не помня почти нищо.