Жената в стаята

2

Тя е в Централната мейнска болница, стая 312. Постъпи там когато болките й станаха толкова силни, че не можеше да стане, за да си направи кафе. Понякога, когато той отиваше на свиждане, майка му несъзнателно проплакваше.

Докато се изкачва, асансьорът страховито поскърцва. Мъжът чете бележката, прикрепена на стената на кабината, която удостоверява, че асансьорът е технически изправен (независимо от скърцането). Майка му е в болницата почти три седмици, а днес са й направили операция, наречена „коротомия“.

Не е сигурен как се пише тази дума, но звучи така. Лекарят обясни, че „коротомията“ се състои във вкарване на игла във врата, а от там — в мозъка — все едно да вкараш игла в портокал и да извадиш семка, Когато иглата достигне центъра на болката, мозъкът изпраща сигнал към върха й и болката изчезва. Все едно, че изваждаш щепсел от контакта. Тогава ракът в стомахът на майка му ще престане да й създава неприятности.

Мисълта за тази операция го кара да се чувства още по-зле, отколкото мисълта за свещичките, разтопяващи се в ануса му. Някога беше чел книга от Майкъл Крайтън, озаглавена „Човекът терминал“, в която се описваше как поставят електрически кабели в главата на хората. Според Крайтън това е особено болезнено — не е трудно човек да му повярва.

Вратата на асансьора се отваря на третия етаж и той излиза в коридора. Намира се в старото крило на болницата, тук мирише на дървени стърготини, с които поръсват нечистотиите по селските панаири. Оставил е таблетките в жабката на колата. Не е пил никакъв алкохол преди свиждането.

Стените са боядисани в два цвята; кафяв в основата, а отгоре — бял. Мъжът си казва, че единствената по-потискаща комбинация от цветове е розово и черно. Болнични коридори, напомнящи огромни шоколади. Мисълта го кара да се усмихне и едновременно да потръпне от отвращение.

Двата коридора се съединяват под формата на буква „Т“ пред асансьора. Тук има чешмичка, пред която той винаги спира, за да отложи с няколко секунди влизането в стая 312. Наоколо са оставени различни болнични приспособления, които напомнят странни играчки на детска площадка. Никелирана количка с гумени колелца, с която карат пациентите в операционната. Има и някакъв кръгъл предмет, чиято функция му е неизвестна. Прилича на колелата, които поставят в клетките на катеричките. Наблизо стърчи стойка за системи, от която висят две бутилки, напомнящи женски гърди от картина на Салвадор Дали. В дъното на единия коридор се намира стаята на сестрите, откъдето се разнася смях и аромат на кафе.

Той отпива няколко глътки вода и бавно тръгва към стая 312. Страхува се от гледката, която го очаква там и се надява, че майка му спи. Решава, че няма да я буди.

Над вратата на всяка стая има лампичка. Когато пациентът натисне бутона за повикване, тя светва в червено. По коридора бавно се разхождат пациенти, наметнали евтини халати над болничното си облекло. Халатите са на сини и бели райета, с кръгли яки. Болничното облекло е наречено „джони“. Мъжете изглеждат абсурдно в него, защото „джонитата“ представляват ризи или комбинезони, дълги до колената и с цепки отзад. Мъжкото съсловие неизменно носи чехли от изкуствена кожа, а жените предпочитат терлици с помпони от вълна. И майка му има такива.

Пациентите му напомнят един филм на ужасите, наречен „Нощта на оживелите мъртъвци“. Всички пристъпват бавно, сякаш са отвинтили капачетата на органите им като на бурканчета с майонеза и органите им се плискат вътре. Някои се подпират на бастуни. Докато се движат бавно нагоре-надолу по коридора, походката им е достолепна, походка на хора, разхождащи се безцелно, или на студенти в тоги, които един по един влизат в залата.

Ектоплазмена музика се носи от транзисторите, дочуват се откъслечни разговори. „Блек Оук Арканзас“ пеят „Джим Денди“; „Давай, Джим Денди, давай Джим Денди!“ — весело крещи фалцетов глас на хората, които се тътрят по коридорите. Мъжът чува как някакъв коментатор говори за президента Никсън с презрителен тон; звучи песен на френски — в Люистън все още се говори предимно на френски, а гражданите му обичат танците почти колкото да се колят в долнопробните барове на „Лисбън Стрийт“.

Мъжът спря пред стаята на майка си и отначало се страхуваше толкова много, че преди свиждането се натряскваше до козирката. Срамуваше се да се появи пиян пред майка си, въпреки че тя едва ли щеше да забележи, дотолкова упоена бе от елавила. Елавилът е транквилант, който дават на болните от рак пациенти, за да не се плашат от мисълта за смъртта.

Мъжът си бе изработил сигурна защитна стратегия. Всеки следобед си купуваше дванайсет кутийки с бира от магазина на Сони, сетне гледаше заедно с децата филмчетата по телевизията. Три бири с „Улица Сезам“, две по време на „Мистър Роджърс“, една — докато гледа „Електрическата компания“. И още една с вечерята.

Занасяше останалите пет кутийки в колата. До Люистън имаше тридесетина километра; докато пристигне в болницата, успяваше да изпие още три-четири бири. Оставяше поръчаните от майка му неща в колата, за да има повод да се върне за тях, да изпие половин кутийка бира и да се подготви психически за очакващото го изпитание.

Това му даваше и повод да се изпикае навън, което единствено му доставяше удоволствие. Винаги спираше колата в страничния паркинг, който беше асфалтиран, а студеният нощен въздух неизменно причиняваше свиване на пикочния му мехур. Уринирането в тоалетната в болницата му действаше потискащо — всичко наоколо подсказваше за старост и за болест: монтираният до тоалетната чиния бутон за повикване на сестрата, никелираната дръжка на стената, бутилката с дезинфектант над умивалника.

Докато пътуваше обратно към дома си, вече не изпитваше необходимост от алкохол. Поставяше останалите му бири в хладилника, а когато събереше шест кутийки, той