Героите умират

1.

Бурята връхлетя Анхана пред нощта, един час преди разсъмване. Тя разбиваше стъкла и врати, олющваше керемидите от покривите като рибар, остъргващ люспите на пъстърва, събаряше дърветата като някое сърдито дете, изпотъпкващо градината на майка си.

Заслепяващият проливен дъжд принуди тълпите да се изпокрият, треперещи от студ; улиците останаха за армията. Заклещени между стихийния дъжд и военните противопожарни бригади, пожарите скоро бяха овладени.

Но бунтовете не бяха приключили — това беше само почивка, кратката пауза между поемането на дъх и крясъка. Всяко убежище в Стария град беше пълно с жители от Северния бряг, които не бяха успели да преминат мостовете заради вечерния хаос. Мъже и жени, първородни и каменари, огрило и троли се свиваха на групи под навесите на магазините или под надвисналите покриви. Уиски все още имаше в излишък; сънливите хорица си подаваха от ръка на ръка стомните и чакаха с мрачно въодушевление края на пороя.

Армията и полицията все още бяха заети с потушаването на пожарите и опитите да прочистят улиците и да арестуват колкото се може повече народ; всички знаеха, че ги очакват още по-големи беди.

Вестоносците от „Имперски новини“ бяха призовали всичките си пажове, обикаляйки по домовете им и удряйки с юмруци по вратите. Когато бурята утихна, всички се бяха събрали и бяха получили инструкциите си. Когато над върховете на източните планини се появиха първите розовеещи проблясъци, всички се разбягаха из Стария град, за да заемат позициите си, докато много други вече чакаха търпеливо спускането на мостовете.

Когато най-високите заострени кули на двореца „Колхари“ заблестяха под първите слънчеви лъчи, из целия град забиха камбани — от медния гонг на Храма на Проритун до сложните хармонии на карильона на Катеризи, от удара на мечове върху щитове в светилището на Хрил до звънчетата в ръцете на пажовете от „Имперски новини“. Миг по-късно към камбаните се присъединиха всевъзможни разновидности тръби, от най-обикновени ловджийски рогове до масивното, обслужвано от трима души, брути над Стадиона на победата. Тази гръмотевична какофония изкара жителите от леглата им и ги привлече към прозорците; тя стресна дремещите бунтари, накара ги да изпълзят от импровизираните им постели и принуди всеки войник да застане нащрек.

Пажовете тичаха по улиците, дрънкаха със звънчетата си и крещяха с пълно гърло новините си. Този път не изчакваха монетката и кимването, които обикновено служеха за подканване да разкажат новините; беше издадена имперска заповед днес всичко да бъде безплатно.

Императорът нареждаше на своите граждани и Любими деца да останат по домовете си и да запазят спокойствието си и вярата в него. Денят бе обявен за празник; магазините трябваше да останат затворени и нищо не биваше да работи. Улиците трябваше да останат празни до късно сутринта. От тогава до пладне всички, които желаеха, можеха да отидат на Стадиона на победата на Южния бряг, където сияйният император щеше да приветства поданиците си и да успокои страховете им. Всички бяха добре дошли, всички щяха да са в безопасност, а императорът щеше да успокои всички сърца и да отговори на всички въпроси.

Поданиците на Кант все още бяха на улицата, беше им наредено да поддържат напрежението. Дъждът беше наложил няколко промени в плана. Новите пожари започваха във вътрешността на все още влажните сгради, където беше сухо, и вече може би не бяха толкова много. И въпреки това скоро към надвисналите облаци започна да се издига сивкавочерен пушек.

Армията също се възползва от комендантския час, решавайки, че всички честни граждани ще се подчинят на волята на императора и няма да излязат от домовете си; всички войници, които не участваха в потушаването на пожарите, бяха организирани в малки отряди от по десетина-петнайсет души и обикаляха из улиците в търсене на мародери. Неколцина бяха арестувани; мнозина други бяха пребити до смърт.

Армията също понесе някои загуби; мародерите започнаха да се организират в по-големи банди, много от които, особено в Града на пришълците, бяха добре въоръжени. Освен това между живеещите там нехора и властите отдавна имаше кървава вражда. И скоро тя окървави и канавките.

На сутринта по улиците се разнесе нов слух за актирите. Той се разпространи от бунтовниците към барманите, от пристанищните хамали към кочияшите и се обсъждаше навсякъде, където се събираха групички от граждани. Слухът разказваше за някаква магическа мрежа, чието докосване можеше да порази и най-злия актир и да го изпрати с писъци в ада, откъдето се беше появил.

А на зазоряване се случи следното:

Сива котка, който почиваше в далечния ъгъл на дългия коридор, видя до вратата, която трябваше да охранява, навит на руло пергамент.

На неутрална територия, в стая, обзаведена с възможно най-разкошното легло, Киърандел и Величеството се спогледаха. Утринните лъчи проблеснаха похотливо в очите на Киърандел; Величеството се усмихна със сънливо задоволство като заситен лъв.

Бърн се беше излегнал върху леглото в дворцовата си спалня и гледаше голите си слуги близнаци. Братът и сестрата — все още миришещи на похот и белязани с кървави резки от тънката жилава пръчка, с която обичаше да си играе Бърн — почистваха кадифената му туника и хвърляха уплашени погледи през рамо, търсейки одобрението му. Той следеше внимателно действията им. Туниката трябваше да е в идеално състояние, преди да ги накара да лъснат ботушите му — днес поводът беше официален и той искаше да изглежда идеално.

Ма’елкот стоеше сам в Малката бална зала и се взираше във Великата творба. В стаята цареше пълно мълчание; глината не вреше в котела и под него не проблясваха въглени. Днес нямаше никакво време за изкуство. Той се вторачи внимателно в лицето, което беше започнало да се оформя, и забеляза нещо ново в него, нещо, което не влизаше в замисъла му — една от онези случайности, които вдъхват живот на великите творби.

Това трябваше да е модел на собственото му лице, но сега, докато го гледаше, императорът осъзна, че дори и без да се променя нито един детайл в съществуващата структура, ако се гледа малко по-съсредоточено, Великата творба може да се превърне в лицето на Каин.

2.

Тоа Сител потърка уморените си очи и угаси лампата до лакътя си. Намиращият се зад гърба му прозорец на скрипториума в Манастирското посолство гледаше на изток, а слънчевата светлина беше далеч по-приятна от тази на лампата. Той намръщено се опита да фокусира погледа си върху ситните букви на лежащите пред него страници.

Признавайки неуспеха си, херцогът поклати глава, стана и се протегна така, че по целия му гръбнак премина вълна от пропуквания. Той въздъхна и скръсти ръцете си, за да разтърка наболяващите го рамене. Макар и цяла нощ да се беше занимавал с това, въпросите си оставаха повече от отговорите.

След нагласеното бягство на Каин той беше тръгнал право към посолството. Проникването вътре въобще не беше лесно — посолството представляваше истинска крепост насред града и заради бунтовете всички бяха в бойна готовност. Но накрая спокойната му настойчивост му помогна да получи достъп и да си уреди аудиенция при временния посланик. Той веднага го разпозна — това бе същият сериозен възрастен монах, който беше присъствал при задържането на Каин и убийството на предишния посланик. Когато чу молбата на Тоа Сител, той остана изненадан.

— Нашите досиета са наша собственост — изрече бавно монахът. — Но тук става дума за по-специални обстоятелства. Проблемът с Каин беше представен пред Монашеския съвет, но все още е твърде рано да говорим за решение. Възможно е да му бъде отредена смъртна присъда; почти сигурно е, че ще бъде изключен от Братството и може би дори обявен извън закона. Мисля, че може би ще ми бъде простено, ако разкрия досието му пред очите на един непосветен.

— При вас ли е? Имам предвид, при вас, тук? — беше попитал изненадано Тоа Сител. — Мислех, че ще се наложи да изпратим човек да го донесе от, ъъъ, от…

— Гартан Холд — бе произнесъл посланикът безизразно. — Не, досието му е тук, при нас. След битката при Серано Каин беше прехвърлен официално в Анхана и досието му беше изпратено тук. Може да не е напълно осъвременено, но ако изчакате в скрипториума, ще ви го донесат.

Тоа Сител се беше поклонил с благодарност и беше последвал съвета на посланика. Скоро след това бяха пристигнали двама ученици, които носеха по една обшита с кожа книга. Едната беше изцяло изписана, а от другата бе запълнена около една трета. Херцогът остана изумен — как е възможно един човек да извърши толкова много неща за краткия си живот?

Продължилото цяла нощ проучване само засили изумлението му. Каин беше навсякъде и се намесваше във всичко; появяваше се неочаквано сред най-важните събития, без да обяснява с подробности как се е озовал там. Между отделните битки, покушения и приключения, които бяха толкова невероятни, че Тоа Сител прие голяма част от тях като чиста фантазия, Каин като че ли не живееше никъде. Той нямаше постоянен дом; нямаше свидетелства, които да показват пребиваването му за по-дълго време в който и да е Манастир, откакто двайсет години по-рано бе завършил обучението си и беше напуснал Гартан Холд.

Младостта му бе също така озадачаваща. Той беше пристигнал пред портите на Гартан Холд с разказа, че е син на паткански освободен роб и че по време на Кървавия глад е бил продаден за слуга на липкийски търговец — но в досието беше отбелязано, че е говорел на паткански с акцент, който никой не успял да разпознае. Нито веднъж не се е опитал да се свърже със семейството си; абатът на Гартан Холд бе предположил, че историята е измислена и че Каин сигурно е избягал роб или крепостен селянин на някой от местните благородници. Абатът беше отбелязал, че Каин не проявявал интерес към конете и железарството и почти не разбирал от тях — макар според разказа му баща му да е бил налбант и ковач в селото им.

Тоа Сител започна да разбира интереса на императора към този човек; Каин бе нещо като природна стихия, буря или виелица, която се появява внезапно и опустошава земята на мили наоколо, след което отново изчезва. Никой не знаеше откъде се е появил, никой не знаеше къде изчезва — единствените следи, които оставяше, бяха неизличимите белези върху живота на хората, с които се сблъскваше.

Но Каин беше нещо повече от това, нещо повече от обикновена природна сила — все пак Ма’елкот бе доказал, че може да контролира стихиите. Каин беше като грифон или дракон, изключително опасно животно, с което човек може да се сприятели, но никога не би могъл да го опитоми. Външната му човешка обвивка можеше да се пръсне всеки момент и да разкрие вътрешната му унищожителна същност.

Тънка човешка обвивка… Наистина в него се долавяше нещо нечовешко: невероятният му късмет, свръхестествената му самоувереност, начинът, по който се появяваше от нищото и изчезваше когато си поиска, като по магия…

Като истински актир.

Тоа Сител застина на място със зяпнала уста — канеше се да се прозине, но дъхът му секна внезапно, сякаш въздухът се беше превърнал в камък.

Като актир… Самият Тоа Сител го беше повтарял често, напомняйки на себе си и на останалите за разрушенията и смъртта, които следваха Каин по петите. Дори Ма’елкот го беше казал в донжона, когато се бе облегнал на перилата на терасата над Ямата: „Каин не би могъл да нанесе по-голяма вреда, дори и ако беше актир.“

През цялото време истината е била пред очите им; всеки от тях е гледал право в нея, но е отказвал да я види.

И не само това — всички малки съвпадения, дребните случайности, които някога им се бяха стрували необясними, сега станаха съвсем разбираеми.

Тоа Сител нямаше нужда от тях.

Той знаеше.

Знаеше без всякакво съмнение, знаеше с вярата на светец — Каин беше актир. Каин смяташе да унищожи Ма’елкот, да унищожи Империята, да унищожи всичко добро на този свят. Той трябваше да бъде спрян. Трябваше да бъде убит.

Тоа Сител конвулсивно сви юмрук и го стовари върху разтворената книга. Остана неподвижен за миг, дишайки тежко и размишлявайки. После се обърна, оставяйки книгата разтворена на масата, и излетя от стаята като преследван от вълци.

„Бърн — помисли си той, докато тичаше по коридора. — Трябва да намеря Бърн.“

3.

Шест дни Часовникът на живота на Палас Рил свети в жълто в ъгъла на екрана на „Най-новото от Приключенията“. Сутринта на седмия ден той стана червен и цифрите замигаха като капки кръв по всички екрани на Земята.

Усмихнатият Бронсън Андърууд обясни какво означава това — че Палас Рил е навлязла в обсега на възможната грешка при определянето на крайния срок, в който възможността на мислопредавателя ѝ да я държи във фаза ще се изчерпа. Вече беше невъзможно да се предскаже колко време ѝ остава.

Това обяснение беше последвано от разширен репортаж за амплитудното разпадане, включващ неизлъчвани досега кадри на Актьори, които са били сполетени от тази съдба и са оставили някакви останки след себе си. Ужасяващата същност на тези кадри породи буря от възмутени обаждания в Централата на Студията; но още повече бяха обажданията с молба предаването да бъде излъчено повторно, за да може хората, които са го пропуснали първия път, да го запишат на своите домашни мрежови плейъри.

Служителите на Студията, които приемаха обажданията, се извиняваха с усмивка: за съжаление, повторение няма да има, но записът вече се продава на много, много ниска цена…

4.

Тоа Сител не загуби ценно време в самостоятелни опити да търси Бърн. След като предупреди временния посланик — и получи пълните му уверения, че ако Каин случайно се появи в Светилището, той не само ще получи отказ за достъп, но и ще бъде задържан — херцогът и малкият му отряд лични охранители препуснаха право към дворцовия щаб на Кралските очи. Там Тоа Сител изгуби само няколко минути, давайки тихо и енергично строго определени заповеди.

Той охарактеризира Каин като непосредствена заплаха за Империята и като главна мишена за Кралските очи; всяко Око в столицата трябваше да отложи останалите си задачи, за да се включи в търсенето му. Самият Тоа Сител лично даде описанието на Каин и разпрати учтиви заповеди на командирите на полицията и главните подразделения на армията, в които изискваше сътрудничеството им. Каин трябваше да бъде заловен на всяка цена. Ако окажеше съпротива, трябваше да бъде убит — всеки командир можеше да даде заповед за ликвидирането му.

Тоа Сител знаеше, че Ма’елкот щеше ужасно да се ядоса; но той не беше лоялен лично към него. Лоялността му беше към трона и към Империята и вътре в себе си той знаеше, че докато Каин е жив, Империята никога няма да е в безопасност.

Когато разпита за Бърн, Тоа Сител научи, че графът се е върнал в двореца рано сутринта, разговарял е за кратко с Ма’елкот, преди да се оттегли, и сега се наслаждава на късната си закуска в покоите си. Тоа Сител веднага се запъти натам.

Докато се изкачваше по стълбите, той имаше достатъчно време да приведе в ред мислите си и да подбере доказателствата и аргументите си. Очакваше, че Бърн ще отхвърли откритието му просто от любов към противоречието, и беше решен да го засипе с факти.

Докато подтичваше по коридора в двореца, херцогът едва не се сблъска с един мрачен боец от Сивите котки, който се отдалечаваше бързешком от покоите на Бърн. Когато влетя в приемната му, графът седеше до масата, облечен с копринената си домашна роба. Бърн му се подсмихна и понечи да му предложи да седне с него, но Тоа Сител отказа с махване на ръката.

— Нямам време за това — рече той. — Трябва да намеря Каин. Ние трябва да го намерим.

Бърн сключи изписаните си вежди.

— Нима? Това може да се окаже проблем…

— Не може да бъде проблем. Бърн, той е един от тях. Каин е актир.

В продължение на една дълга секунда Бърн зяпаше неподвижно херцога, след което крайчетата на устата му се извиха в усмивка, която премина в подигравателно ухилване.

— Добре… — рече той, размишлявайки върху думите му. После избърса устата си с ленена салфетка и някакъв необясним прилив на енергия го накара да скочи на крака, и лицето му грейна радостно. — Добре!

Тоа Сител го изгледа сепнато.

— Вярваш ли ми?

— Разбира се, че ти вярвам — отвърна щастливо Бърн. — Не ми пука дали е истина, или не; пак бих повярвал. Защото това означава, че трябва да го убием. Още сега.

Графът щракна с пръсти. Един млад прислужник се появи откъм спалнята, понесъл официалното му облекло.

— И без това се канех да се обличам — рече Бърн.

Докато графът избираше дрехи и се гласеше, той разказваше на Тоа Сител как е получил задачата да проследи Каин и как онзи е успял да му се изплъзне.

— Но — отбеляза той, ухилен до уши — едно от момчетата ми донесе това малко преди да се появиш.

Той подхвърли на Тоа Сител един навит пергамент от агнешка кожа. Херцогът сръчно го улови, разгъна го и прочете съобщението, написано със ситния почерк на Ламорак.

Лицето му грейна.

— Заловил си го!

— Да, Каин ни отведе при него. Според мен е очаквал, че Ма’елкот го следи, и Ламорак е открил, че мрежата е белязана. По-умен е, отколкото изглежда.

— Кой?

— И двамата. Хайде, да видим какво има да ни каже.

— Ма’елкот — каза Тоа Сител. — Първо трябва да отидем при него — той трябва да научи за това. След това ще продължим с Ламорак.

— Зарежи тази работа — поклати глава Бърн и започна да изброява на пръсти: — Първо, той е зает с подготовката на оная илюзия и ако го прекъснем, може здраво да си го отнесем. Второ, той е в Желязната стая. Ако искаш да влезеш там, моля, заповядай, но не очаквай да те придружавам. И последно, ако му кажем това нещо, той няма да повярва. Познава Каин от години — по-отдавна от мен. Дори да ни повярва, все ще измисли някаква причина, за да ни накара да оставим Каин на мира. Знаеш го какъв е — сигурно си мисли, че ще е по-интересно, ако Каин е жив, или нещо от този род. По-добре ще е сами да намерим Каин и първо да го убием, не мислиш ли?

Тоа Сител сви устни и кимна.

— Съгласен съм. Дай ми пет минутки да събера ескорт.

— Зарежи ескорта.

— Улиците все още не са безопасни…

— Разбира се, че са; нали ще яздиш с мен. — Бърн нахлузи през главата си ремъка, придържащ ножницата на Косал, и затегна сребърната катарама на гърдите си. Погали с пръсти дръжката на меча и Косал отвърна от вътрешността на ножницата си със заплашително потракване като от гърмяща змия. — Не ни трябва ескорт. Да тръгваме.

5.

Тоа Сител слушаше разказа на Ламорак и разглеждаше изпитателно предателя. Лицето му изглеждаше изненадващо прямо, въпреки подутината на счупената му челюст и съсирената кръв под носа му. Херцогът си помисли, че без нараняванията си Ламорак сигурно се отличава със сурова красота. Лицето му почти инстинктивно събуждаше доверие.

Тоа Сител го намираше за очарователен по един абстрактен начин. По принцип лицето отразява характера на човек — а херцогът не можа да открие в лицето на Ламорак дори намек за слабост; нищо не подсказваше, че този тип е такова безгръбначно мекотело.

Когато влязоха в кабинета на втория етаж в градското жилище на Бърн, Ламорак потрепна като виновно кученце; той се свиваше всеки път когато графът се озовеше наблизо, и извиваше счупения си крак колкото се може по-надалече от него. Отказа да говори, докато Тоа Сител лично не му гарантира, че ще го измъкне от ръцете на Котките. Дори след това той продължаваше да говори колебливо, през стиснати зъби, а по безбрадите му бузи беше плъзнала руменина. Тоа Сител го гледаше и машинално потупваше по дръжката на скрития в ръкава му отровен кинжал.

Когато идваха насам, Бърн го беше предупредил:

— Ламорак е калпав заклинател, но има един трик, който владее достатъчно добре, че да представлява опасност. Това е Подчинението. Така че внимавай.

И той внимаваше, но не долавяше и намек, че Ламорак се кани да използва силата си. Миг по-късно всичко това беше забравено, когато Ламорак разкри същината на коварния Каинов план.

Той заекваше и потреперваше от време на време, когато ленената превръзка на челюстта му се врязваше в отеклата буза, но желанието му да докаже ценността на информацията си го караше да забрави за раните.

— … и тогава, разбирате ли, остава му само да хвърли мрежата върху илюзията — и ще я отреже от Потока. Илюзията ще изчезне, схващате ли? Двайсет хиляди души ще видят как Ма’елкот изчезва точно така, както би трябвало да изчезват актирите. Това ще е доказателството. Ма’елкот няма да оцелее още дълго.

— Мрежата, шибаната мрежа! — изръмжа Бърн и жилите на врата му изпъкнаха. Закрачи яростно напред-назад и столът, който му се изпречи на пътя, се пръсна на парчета от ритника му. Той се обърна рязко към Ламорак. — А Палас? Това как ще му помогне да спаси Палас?

— Няма да му помогне — обади се Тоа Сител, надигайки се от стола си. — Не разбираш ли? На него не му пука за нея. Палас е просто примамка. Каин е камата. От самото начало неговата мишена е била Империята.

— Не мога да повярвам — каза Бърн. — Не знаеш през какво е преминавал заради нея.

— За тях всичко е игра — настоя Тоа Сител. — Не помниш ли? Ма’елкот научи това от онзи, когото залови в двореца. Това е игра, пиеса, която по някакъв начин успяват да гледат. Развлечение. Ние страдаме и умираме за забавление на актирите.

— Забавление или не, той все пак ще се опита… — започна Бърн, но Тоа Сител изпусна нишката на мислите му.

Той отново беше вперил поглед в Ламорак.

В момента, в който Тоа Сител беше произнесъл думата игра, Ламорак беше зяпнал първо него, после Бърн и в очите му се бе появила паника. Устните му потрепваха като на дете, което всеки момент ще заплаче, а от гърлото му излезе сподавен звук.

— Какво има? — попита Тоа Сител. — Ламорак, какво не е наред?

Ламорак му махна с трепереща ръка.

— Аз, аз… нищо. Просто аз… не мога…

Бърн се ухили презрително.

— Ще напълниш гащите, нали? Не си ли малко стар, за да те е страх от актирите?

— Аз… не, аз…

Столът на Ламорак се люшна назад и той трескаво се опита да се отблъсне обратно със здравия си крак.

— Не, тук има нещо друго — каза Тоа Сител и пристъпи към него. — И преди съм виждал това. То е нещо като болест. При някои хора страхът от паяци се проявява по този начин; един човек, когото познавах, не можеше да се качи по стълба, защото го беше страх, че ще падне.

— Така ли? — Бърн се ухили и внезапно скочи към Ламорак, сграбчвайки го за раменете. Издърпа го рязко от стола, повдигна го над пода и го разтърси като някакво дете. — Да не би да ни е страх, а? Това ли ни е проблемът? — Той се засмя като пиян. — Повтаряй след мен: Каин е актир. Хайде де, кажи го! Каин е актир!

Ламорак поклати безмълвно наранената си глава, онемял от ужас.

— Бърн — каза Тоа Сител, поставяйки ръка на рамото му, — това няма да ни помогне. Той не се владее.

Бърн се обърна към него. Очите му блестяха като на разярена пума, защитаваща плячката си.

— Махни си ръката от мен, ако искаш да я запазиш цяла. Той ще го каже или ще му откъсна шибаната ръка.

Ламорак простена, когато Бърн го придърпа към себе си и отново го разтърси.

— Мислиш, че не мога да го направя? Мислиш си, че не съм достатъчно силен? Кажи го! Каин е актир. Кажи го!

Ламорак изцъкли очи като кон, затворен в горяща плевня. Лицето му стана червено, после мораво.

— К… К… — опита се да произнесе той през стиснатите си зъби, давейки се. — К-каин…

Тоа Сител усети ледени тръпки по гърба си. Ченето му увисна и той го затвори, но само за да го отвори отново и да каже:

— Бърн, почакай! Той не може да го каже! Не виждаш ли, че се опитва? Но не може! Помниш ли онова заклинание, което блокира езиците на актирите? Сещаш ли се? Сигурно си чул Ма’елкот да го споменава!

Бърн го погледна намръщено; Ламорак продължаваше да виси безпомощно в ръцете му.

— Не мога да разбера накъде биеш.

— Не можеш ли? Ламорак е един от тях! Той не може да ни каже, че Каин е актир, защото знае, че това е истина!

— Не съм! — рече Ламорак с треперлив глас. — Кълна се! Не съм, заклевам се! Не е вярно, това е лъжа, аз…

— Млъквай — рече разсеяно Бърн, подчертавайки командата си с разтърсване, което отхвърли главата на Ламорак назад. Графът изведнъж се успокои и се отпусна; на лицето му грейна похотливо задоволство. — Я виж ти! Да си го начукам като на девствена коза! Както казват в такива случаи, крадецът вика: „Дръжте крадеца!“.

Тоа Сител се ухили и кимна утвърдително.

— Точно така. Разбираш ли какво означава това?

Бърн сви рамене. Ламорак изхълца и Бърн го плесна с всички сили по лилаво-черния оток над счупената челюст.

— Млъквай.

— Това означава, че сме си намерили тест. Сложи го на стола.

Бърн се подчини.

— Хвани му ръката — каза Тоа Сител.

Ламорак се опита да я отдръпне, но силата на Бърн беше огромна.

— Сега — рече Тоа Сител — започни да му късаш пръстите един по един, докато не повтори фразата „Аз съм актир“. Обзалагам се, че ще ги изгуби всичките.

Ламорак зави глухо, стиснал зъби, още преди Бърн да хване и да извърти кутрето на ръката му. Костите изхрущяха като изсъхнала хартия и плътта се разкъса със звук като от съдиране на дебел плат. Бърн изхвърли пръста през рамо като оглозган пилешки кокал. Кръвта оплиска ухиленото му лице и той я облиза от устните си.

Тоа Сител пристъпи напред и пристегна китката на Ламорак с колана си, докато алената струя не се смали до редки капки.

— Защо просто не го кажеш? — попита Бърн. — Малко ще ми е трудно да направя това още девет пъти. Толкова е лесно, нали? Аз съм актир. Аз съм актир.

Ламорак поклати глава и си пое дъх, за да заговори, но Бърн затисна устата му с окървавената си длан.

— Помисли си какво ще кажеш, Ламорак. Всяка дума, различна от „Аз съм актир“, ти струва още един пръст.

После отдръпна ръката си. Ламорак не каза нищо, само погледна умолително към Тоа Сител. Херцогът сви рамене — Ламорак нямаше да е от полза на никого, ако изпаднеше в дълбок шок или умреше от загубата на кръв.

— Научихме всичко, което ни трябваше, Бърн. Сега трябва да отведем Ламорак при Ма’елкот. Така можем да му докажем колко опасен е Каин. С доказателството на Ламорак истинската същност на Каин вече няма да е просто предположение.

Бърн кимна.

— Ти се заеми с това. Няколко от момчетата ще те придружат. Аз лично смятам, че за да се осъществи този план, Каин има нужда от онази мрежа. Оставих четирима души да я наглеждат и да го проследят, когато дойде да си я прибере. Те може би знаят къде се намира Каин в момента. Смятам да отида и да ги попитам.

Той протегна ръка през рамо и докосна дръжката на Косал нежно, сякаш галеше бедрото на любовница.

— Ако успея да го хвана, ще реша проблемите ни с един удар.

— Времето напредна — рече Тоа Сител, кимвайки към издигащото се над покривите слънце. — Не губи нито минута.

Бърн му протегна окървавената си ръка.

— Успех с Ма’елкот.

Тоа Сител я разтърси без колебание.

— А на теб късмет, Бърн. И приятен лов.

6.

С всяко примигване Киърандел усещаше дращене, сякаш очите ѝ бяха пълни с натрошени парченца стъкло. Тя разшири внимателно Обвивката си така, че тегленето от Потока да не се засича лесно, и позволи на прогонващата умората енергия да се влее в тялото ѝ. Щом представлението приключеше, щеше да разполага с достатъчно време за почивка.

Седналият до нея Крал на Кант гледаше през прозореца към събралата се долу тълпа. Обвивката му се вихреше в сребристо с розови оттенъци. Несъмнено някои от тези оттенъци бяха породени от удоволствието, което изпитваше от лицето и формата, избрани от Киърандел специално за него. За да постигне точно този оттенък на Обвивката му, през изминалото денонощие елфката внимателно беше обработвала илюзията за външния си вид — оформи косата си на вълни с наситен кестеняв цвят, сдоби се със светлокафяви очи, снабди кльощавите си хълбоци с добре оформени мускули.

Всеки мъж е много лесен за контролиране, когато го водиш за оная му работа.

— Онези момчета долу са от нашите, нали? — Гласът на Величеството преливаше от вълнение. — Богове, и тези може би са от нашите. Виждаш ли ги? Не направи ли двама с трико и с шапки с пера?

Киърандел погледна лениво през прозореца, без да проявява особен интерес към тълпите, струпващи се пред Стадиона на победата. За нея по-интересното се случваше тук вътре, в тази стая, с Величеството.

— Не знам — отвърна елфката. — Възможно е. Всъщност направих толкова много, че вече не си ги спомням всичките.

— И не можеш да ги разпознаеш, така ли? Не можеш да хвърлиш един поглед долу и да кажеш кои са нашите? Макар самата ти да си направила заклинанието?

Киърандел сви рамене.

— Илюзиите се захранват от грифоновите камъни. Те не черпят енергия от Потока. Не може да бъдат засечени.

— И така е добре. Майната им на пазачите с техните обиски — без твоята магия нямаше да можем и клечка за зъби да вмъкнем тук. — Той я погледна и възбудата в очите му го направи да изглежда почти привлекателен. — Сигурна ли си, че не искаш да се присъединиш към мен? Ще бъде адски зрелищно шоу.

Киърандел се усмихна като котка.

— Аз съм създадена за любов, не за война.

Тя нямаше никакво намерение да припарва до стадиона.

Ако зависеше от нея, повече никога нямаше да се доближи и до Каин.

Енергията, която го обграждаше, онази гигантска приливна вълна на Потока, която го следваше винаги — Киърандел не можеше да разбере какво представлява тя или как Каин успява да я създаде. Елфката беше повече от сигурна, че той няма представа за силата, вихреща се в живота му. Може би така ставаше при хората; може би видът им криеше под повърхността на съзнанието си много повече сила, отколкото можеха да съхранят магьосниците на първородните, и тя беше успяла да го открие само защото бе проучила отблизо странната черна Обвивка на Каин. Тази сила като че ли се зараждаше вътре в него, удвояваше се и се учетворяваше като река, която е преградена от пропукан бент. Киърандел имаше някаква представа какво щеше да се случи при събарянето на този бент — беше видяла намеци за това по време на сблъсъка си с Величеството в „Залагащия пришълец“.

Щеше да настъпи хаос. Пълно унищожение.

Елфката подозираше, че точно тази тъмна част от Потока едва не бе изкарала ситуацията в „Залагащия пришълец“ извън контрол; тя подозираше, че Каин със самото си съществуване привличаше силата точно както скалите на Божиите зъби привличаха снега. Там, където в продължение на години бяха царували мир и спокойствие, един Каинов вик щеше да пробуди лавина.

Тя нямаше никакво намерение да бъде на склона под него. Не и този път.

Нямаше смисъл да обяснява това на Величеството. Той никога нямаше да ѝ повярва. Освен това, ако Кралят умреше днес, Киърандел щеше да получи добра възможност да събере останалите живи Поданици под своето управление. Естествено, за предпочитане беше той да остане жив и планът на Каин да се осъществи; тя беше поела по пътя на заздравяването на връзките си с Величеството.

„Като стана дума за това…“, помисли си тя и погледна към смесения антураж от Поданици и Лица, изпълнили стаята.

— Според мен — рече бавно Киърандел — трябва да излезем от стаята, за да, ммм, попреговаряме още малко.

Дланта ѝ, която се отпусна върху ръката на Величеството, беше по-топла от човешката и предизвика ответната топлина в усмивката му.

— Не съм сигурен, че разполагаме с време — отвърна той.

„Три минути, не повече“ — помисли си тя, но не позволи на мисълта да се изпише на лицето ѝ.

— Ммм, щом така смяташ. — Тя въздъхна разочаровано, но вниманието на Краля вече беше привлечено от случващото се навън. — Къде са ти херцозите?

— Деофад вече е на стадиона. Паслава… ами… — Той отново се обърна към нея и този път в усмивката му имаше нещо зловещо. — Паслава ще пристигне по-късно. Точно сега трябва да се погрижи за нещо в пещерите.

7.

Артуро Колбърг избърса потта от горната си устна, наведе се към микрофона на креслото и прошепна дрезгаво:

— Не, по дяволите. Никакво пряко предаване, не сега.

Вицепрезидентът по маркетинга го възнагради с едно бизнесменско неодобрително смръщване от екрана.

— Здраво са ме налазили, Арт. Искат още едно предаване, също като онзи ден. — Той снижи гласа си до шепот. — Току-що научих от Борда…

Колбърг потрепна неволно — отново му се стори, че по гърба му пъплят мравки. Той погледна през рамо към двете сопита. Скритите им зад шлемовете лица като че ли бяха обърнати към екрана, но нямаше как да е сигурен в това.

— Просто ще трябва да почакаш — настоя той. — Всички ще трябва да потърпите. В момента нищо не се случва, за бога! — Очите му изпъкнаха и той процеди пред зъби, които стискаше толкова силно, че чак го болеше ченето. — Нищо не се е случвало от часове! Той спи, ясно ли е?

— Господи, Арт, успокой се. Добре де, спи. Няма проблем. Но искам гаранция, че ще излъчваме пряко голямата развръзка. Онова нещо, което трябва да метне върху Ма’елкот — искаме го на живо по мрежата. Онзи тип Клиърлейк много са го харесали от Борда и искат той да е водещият.

Ръката на Колбърг трепереше, когато приглади назад мокрите си от потта коси.

— Ще съсипете продажбите ни на кубове. Наясно сте, нали? Това е кулминацията на цялото проклето Приключение! Каин е най-добър в това — знаете го много добре. Петнайсет години водя Приключенията му. Това е запазената му марка. Той събира всички нишки за шоуто на стадиона. Всичко ще се случи наведнъж. Пуснете ли го на живо, целият свят ще знае развръзката!

— Това не е проблем за нас. Бордът одобрява, Арт. Таксите за живото предаване ще покрият спада в продажбите на кубове — а според нашите прогнози той ще е минимален. Това ще се купува за колекциите, Арт. Особено ако той умре.

8.

Далечните гласове, произнасящи името на Каин, накараха Палас да се издигне като мехурче нагоре през пластовете на песента на Чамбарая. Нямаше представа колко дълго се беше оставила на напева да я носи далеч от тялото ѝ; последният ѝ ясен спомен бе как разговаря с Каин тук, от тялото си, което лежеше завързано на олтара.

„Той грееше като звезда“, помисли си тя. В него имаше някаква сила, нещо, което не беше свързано с Потока, но имаше отношение към него — някаква динамична жизнена енергия, която я беше повикала в речния ѝ сън. Тя не се бе зародила от Потока или от някакъв външен източник; самата стая се беше затоплила при влизането му, сякаш той носеше в гърдите си някаква пещ. Как Палас не беше забелязала това досега?

Нима по-рано не беше съществувало?

Всичките им сблъсъци, раните, нанесени и получени и от двете страни, неговият незатихващ гняв, нейната объркана завист, всичко ѝ се струваше толкова далечно, толкова тривиално. От тази гледна точка тя не можеше да разбере как бяха успели да се направят взаимно толкова нещастни.

Нямаше нищо по-лесно от щастието; това чувство се появява, когато се откриеш за живота, протичащ през теб, когато знаеш, че ти и реката сте едно. Двамата с Каин така и не бяха успели да го разберат. Бяха се откъснали един от друг, от самите себе си, бяха се вкопчили в живота си като скъперници в златото си, преструвайки се, че самият живот може да бъде складиран или похарчен.

Какъв абсурд.

Нищо чудно, че не можеха да живеят заедно.

Само ако успееше да се добере до него и да му каже колко е лесно да бъдеш щастлив.

Тя знаеше, че не ѝ остава много време, че тялото ѝ умира, че всичките трийсет и три години от живота ѝ изтичат през дупката в белия ѝ дроб. Тази перспектива не я плашеше. Просто малкото ручейче, наречено Шана Лейтън, наречено Палас Рил, пресъхваше бавно, докато водата му се сливаше с реката. Притесняваше се единствено за Каин; надяваше се да задържи живота в това тяло достатъчно дълго, за да може да поговори с него още един, последен път.

Щеше ѝ се да може да попита реката още колко време ѝ е останало, но тази връзка вече беше блокирана. Все пак тя можеше да чува песента, да се носи върху сливащите се мелодии. Никоя стена от камък, стомана или магия не можеше да прекъсне тази връзка, която беше част от нея, също като сърцето или гръбнака, но някаква нематериална бариера ѝ пречеше да влее собствения си глас в песента, да поеме силата ѝ в себе си.

Палас знаеше откъде се е появила тази бариера — от същия източник, чийто глас тъкмо казваше: „Не можеш да искаш от мен да приема това без доказателство.“

Тя можеше да го види и без да отваря очи — гигантска харибда, изплетена от Потока, всмукваща енергия от всички посоки и използваща я за захранването на собственото си тяло и изключителния си ум. Желязната стая и всеки камък на двореца „Колхари“ отекваха от ударите на сърцето на императора и пулсираха в неговия ритъм.

Тя смътно долавяше ехото от пожарите, бунтовете и битките в града. От позицията ѝ изглеждаше, че притеснението на Ма’елкот не е продукт на хаоса, а всъщност е негов източник. Вътрешните му стихии някак си бяха намерили изход навън, бяха се развихрили и бяха предизвикали хаос както в града, така и в собственото му тяло.

За да види останалите, тя се нуждаеше от очите си, но все още не беше стигнала до това ниво — все още се издигаше, усещаше ритъма на сърцето си и болката, причинена от опитите ѝ да диша. Двамата обаче продължаваха да говорят за Каин — и гласовете им ѝ бяха познати.

Те говореха за него като за Актьор.

Някак си знаеше, че това е нещо лошо, че може да представлява проблем. Вниманието ѝ постепенно се изостри и тя чу за някакъв негов план, който са били разкрили, за сребърна мрежа и грифонови камъни, за някакъв план да представи Ма’елкот като актир пред хиляди от неговите поданици.

Тя долови в гласа на Ма’елкот нотки на слабост, на съмнение и вътрешна болка, каквито не беше чувала досега от него.

„Възможно ли е? Не мога да проумея дълбините на… Не, не, не може да бъде! Невъзможно е! Цялата ми кариера… Изкачването ми на трона, всички планове, всичко е дело на един актир…

Не мога да повярвам. Не мога да повярвам.“

Когато съзнанието на Палас постепенно изплуваше на повърхността, тя разпозна гласа на Тоа Сител, който звучеше също толкова равно, колкото и в нощта, когато го бе чула да разговаря с Величеството.

— Рискът е прекалено голям. Трябва да отмените церемонията.

— Да я отменя? Сега? Децата ми вече пълнят стадиона; отмяната на церемонията би се равнявала на признание за вина; резултатът ще бъде същият като при свършека на света.

В гласа му се промъкна нетипично самосъжаление.

— Да ме съборят с един удар от върха на планината в дълбините на сметището. Дори останалите богове да ме бяха намразили от раждането ми, нямаше да ми причинят такъв позор. Да повярвам, че всичко това може би е било планирано от самото начало, че преди седем години Каин ми донесе короната на Дал’канит и ме изпрати по пътя, който ме доведе дотук, само за да може с един удар да съсипе цялата Империя… Възможно ли е да е толкова гениален? Възможно ли е да надминава дори самия мен? Ти… Ти го познаваш. Беше негов другар; ти ми донесе тези новини. Говори. Разкажи ми истината за този човек.

„Мен ли пита? — помисли си замаяно Палас. — Нима смята, че ще започна да говоря само защото ми е задал въпрос? Не успя да ме принуди чрез изтезания и магия, затова сега реши да опита с учтивост?“

Прошумоляха стъпки, дочу се пращенето от разтегнат плат и тя отвори очи.

Ма’елкот беше пред нея, обърнат почти странично. Блестящите мускули на голия му гръб изглеждаха твърди като камък. Юмрукът му стискаше туниката на някакъв мъж, когото беше вдигнал във въздуха. В съзнанието на Палас се появи някакъв смътен спомен как Ма’елкот държи Каин точно по същия начин — но този не беше Каин.

Мъжът имаше счупен крак, омотан с мръсни бинтове, имаше белезници на китките и кървава превръзка, на едната ръка; друга превръзка придържаше подпухналата му черно-синя челюст. Носът му също бе подут, а под очите му имаше тъмни кръгове.

Едва след като заговори, тя го разпозна.

— Аз не… Не мога… Вече ти казах всичко, което знам… — рече Ламорак с хленчещ глас, с влажни и примигващи очи.

„Държала съм този мъж в прегръдките си — помисли си учудено Палас. — Целувала съм го, правили сме любов. А сега не мога да си спомня защо…“

Но сега, когато гледаше от олимпийски висоти, всичко ѝ стана ясно. Отговорът беше очевиден — беше го избрала, защото той не беше Каин, дори бе негова пълна противоположност. Висок и русокос, красив, с героично излъчване, добър човек във всеки смисъл на думата, любящ и състрадателен, романтичен и смел.

С пуста душа. Красива обвивка, крехка като на празно яйце.

Това беше последната противоположност — Каин какъвто изглеждаше, такъв си и беше. Затова и той никога нямаше да се пречупи така, както се е пречупил Ламорак. Той беше твърд и непоколебим.

— Тогава ще направим следното — рече Ма’елкот, обръщайки се отново към Тоа Сител, който стоеше наблизо. Ламорак продължаваше да виси в юмрука му, забравен. — Аз съм Ма’елкот. Аз не бягам. Не се крия. Ако Бърн не успее да открие мрежата, аз ще се изправя очи в очи срещу Каин на арената.

Тоа Сител го погледна разтревожен.

— Ма’елкот…

— Не. Ако се скрия в двореца си, планът на Каин ще успее. А аз ще го разруша с един-единствен удар: ще съм там наистина.

Той разтвори юмрука си и Ламорак се стовари на пода.

— От самото начало не ми харесваше идеята за използването на фантазията. Това щеше да е фалшификация, измама, а аз не лъжа Децата си. Наистина ще извърша този ритуал. Ще отнема животите им на арената. Ще приема спомените на Палас Рил и твоите, Ламорак, колкото и да ми е неприятно да поглъщам такива безполезни неща.

Императорът се приближи към Тоа Сител и го погледна.

— Продължете с издирването на Каин. Ако успеете да го заловите преди ритуала, добре. Ако се наложи да бъде убит, то нека бъде така. Все пак подозирам, че няма да го намерите. Той е твърде изобретателен; твърде безмилостен. Но аз съм нещо повече от него. Аз съм Ма’елкот. Каквото и да се случи, ще бъда готов. — Той сплете пръстите на силните си ръце, изви ги навън и кокалчетата му изпукаха като поредица от фойерверки. — Ще бъда подготвен и ще го убия със собствените си ръце. А след това ще приема и неговите спомени.

Гласът бе възвърнал предишната си енергия; водовъртежът на Потока, който го захранваше, беше събрал невъобразимо количество сила.

— Тогава ще бъде сложен край на всичко.

„О, Хари — помисли си Шана и от ново затвори очи. Тя приемаше хладнокръвно смъртта на тялото си, но новата звезда, която беше изгряла в Каин, се бе оказала неочаквано привлекателна, с такава изненадваща красота; като цъфнала в пустинята роза. — Ще издържа. Ще намеря начин. Да те предупредя. Да ти помогна. Все някак.

Мисля, че ще успея да остана жива толкова дълго.“

9.

Бърн стисна зъби и потисна порива си да си прокара път с меча през тълпата.

Комендантският час беше отменен преди обяд и сякаш целият град се бе изсипал по улиците. Не един гражданин получи силен ритник от коня на Бърн, буйно животно, което не обичаше да си проправя път през тълпите. Когато се приближеше някой, конят въртеше очи и Бърн го оставяше да се поразвихри — няколко окървавени гражданчета, лежащи на земята, щяха само да спомогнат за разчистването на пътя пред него.

Най-накрая графът стигна до обществената тоалетна при шахтата, където беше оставил Котките си да пазят мрежата. Той небрежно завърза коня си за външния стълб и метна повода на най-горната кука. Ключалката на отходната шахта изщрака под ръката му. С един удар на кремъка в стоманата той запали лампата, висяща на стената от вътрешната страна; взе я, закачи я на ръката си и започна да се спуска надолу по стълбата. Когато стигна дъното, той изкриви устни от острата воня и зашляпа из локвите с урина; когато достигна входа на пещерата, той се наведе и продължи напред, превит надве, докато височината не му позволи отново да се изправи.

Скоро вече вървеше по перваза покрай извитата стена на галерията, продължаваща напред в тъмнина, като се бореше с изкушението да поеме по преките пътища, които го подмамваха от всички страни. Но Бърн не се отдалечи от маршрута, който си беше очертал още преди да слезе тук — знаеше много добре, че тук, в пещерите, е най-лесно да се изгуби и да скита неориентирано, докато маслото в лампата не изгори. Спусна се по една тясна шахта в долната пещера. За миг му се стори, че някъде напред вижда проблясък от лампа. Под ботушите му изхрущяха малки сталагмити, пръснаха се шумно по пода и светлината изчезна, преди дори да успее да се увери, че я е имало.

Той поклати глава. Беше казал на ония идиоти да не ползват никакво осветление. Щяха да си правят компания в тъмното, а всяка светлинка би могла да предупреди Каин.

Бърн пристигна на уреченото място и се огледа. Нямаше и следа от момчетата му; той кимна одобрително — бяха се прикрили добре, докато не се уверят в самоличността му.

— Добре, момчета. Аз съм. Излизайте; има малка промяна в плановете.

Той стоеше там и се ослушваше в ехото на собствения си глас и в тихия плясък на процеждащата се през варовика вода.

После изруга, спомняйки си внезапно за омагьосаната от Ма’елкот кама, която все още се намираше в кожената кания на бедрото му. Той я извади; острието излъчваше слабо сияние, което едва се забелязваше на светлината от лампата му. Бърн завъртя острието около себе си и установи, че сиянието му се усилва съвсем леко, когато е насочено по диагонал нагоре.

— Копеле — промърмори той. — Гадно копеле. Вече е бил тук.

Хората му би трябвало да са му оставили някакъв знак, който да подсказва накъде са тръгнали. Не можеше просто да последва камата, не и тук, долу. Докато обикаляше пещерата, той мина покрай кладенеца, в който беше оставена мрежата, и от отвора му го лъхна вонята на екскременти и кръв.

Застанал на ръба на кладенеца, Бърн затвори очи. Нямаше нужда да поглежда надолу, за да разбере какво ще види — скупчените тела на неговите четири Котки.

Но щом те бяха мъртви, то тогава светлината на чия лампа беше видял?

Той се обърна, опитвайки се да отскочи от кладенеца, но вече беше късно.

Не чу нищо, което да го предупреди. Нито потропване на ботуши, нито полъх на дихание, нищо, с изключение на тихите, невидими ръце, които го блъснаха в гърба, докато около глезените му се уви невидимо въже. Преди да разбере какво става, той се усети, че пада с главата напред в кладенеца, бръскайки се в стените, докато накрая не се стовари върху студените трупове на хората си.

В пещерата засия светлина и главите на петима мъже се надвесиха от ръба на кладенеца.

Бърн бавно се освободи от оплетените крайници на труповете, изправи се и започна демонстративно да отупва дрехите си от мръсотията и кръвта, докато разбутваше с крак телата в търсене на стабилния каменен под.

— Аз съм Абал Паслава — каза единият от мъжете. — Хората ме наричат Заклинателя. Реших, че ще ти е интересно да разбереш кой те е убил, Бърн.

Бърн надигна глава към него и одобрително кимна.

— Добър капан, Заклинателю Абал Паслава. Наистина добра работа. Сега предполагам, че хората, които са с теб, ще ме прострелят с арбалети или ще ме засипят с камъни, или нещо такова. — Бърн се засмя сърдечно. — Идеята е на Каин, нали?

— Всъщност да, негова е — отвърна Паслава със злобна усмивка. — Той ни каза за магическата ти защита и реши, че най-добрият начин да те убием е да те примамим тук долу, където магията ти няма да функционира. Нито пък силата ти, неуязвимостта ти и най-вече Косал. Благодарение на грифоновите камъни от мрежата, която твоите хора бяха тъй добри да пазят за нас, аз притежавам повече от достатъчно сила, за да те погубя.

— Добър капан — повтори Бърн. — Каин е по-умен, отколкото предполагах. Но има нещо, което той не знае.

— Ммм — изхъмка Паслава замислено. — Каин каза, че ще се опиташ да се пазариш за живота си. Каква информация би могъл да притежаваш, която да е по-ценна за нас от смъртта ти?

— Информация ли? — Бърн се изсмя гръмогласно. — Ще ти дам една информация — рече той, като се пресегна през рамо към Косал.

Щом мечът излезе от ножницата си и дръжката му се озова в ръцете на Бърн, острието зажужа звучно.

Паслава се опули.

Бърн се ухили и му махна с жужащото острие.

— Ти не си единственият с грифонов камък.

Паслава извика:

— Стреляйте! Застреляйте го веднага! — но преди рицарите на Кант да заредят арбалетите си, Бърн сви колене и с един скок се измъкна от кладенеца. Рицарите се наведоха, когато той профуча като стрела покрай тях. Бърн се преметна над един от тях и разсече черепа му на две с един замах на Косал.

Приземи се грациозно от другата му страна. Мъртвият рицар се свлече бавно на колене и се прекатури в кладенеца.

Бърн се обърна и насочи острието към Паслава, докато останалите рицари трескаво вадеха мечовете си.

— Хайде да ви видя — каза развеселено той. — Бийте се или бягайте. И в двата случая сте мъртви. Нямам на разположение цял ден.

Бърн не се смяташе за много умен, нито дори за човек със средна интелигентност; той предпочиташе да оставя мисленето на хората, които бяха добри в това, като Ма’елкот и Тоа Сител. Въпреки това, докато избиваше ужасените рицари на Кант, в главата му се появи един въпрос, на който обикновено не би обърнал внимание. Когато небрежно съсичаше третия мъж, въпросът бе придобил истинска значимост; това беше мъчен въпрос и Бърн подозираше, че отговорът му е жизненоважен по начин, който все още не би могъл да разбере.

Точно по тази причина, когато скочи след бягащия Паслава и съсече крака на Заклинателя над коляното — при което Паслава се проспа на пода с писъци, въртейки чуканчето от крака си сред фонтан от кръв — Бърн не го довърши на момента.

Вместо това сграбчи Заклинателя за бедрото на отрязания крак и го стисна с такава сила, че бликащата артериална кръв се сви до тънко чучурче. Той вдигна Паслава във въздуха, провесвайки го надолу с главата, за да не падне кръвното му налягане и мъжът да припадне.

Докато го държеше в ръцете си, Бърн се вторачи намръщено в подбелените очи на Заклинателя.

— Кажи ми, преди да умреш — рече бавно той с ужасното предчувствие, че нещата здравата са се объркали, — как така Каин знаеше, че ще сляза тук долу, за да взема мрежата?

10.

Доста преди пладне Стадионът на победата вече беше пълен до пръсване с народ. Потните тела се блъскаха по седалките и пътеките между тях. Някои се бяха скупчили на групички около най-близкия човек, носещ стомна. Мнозина се тълпяха край вратите на обществените тоалетни.

Имперският отговорник за стадиона, който също се потеше и кършеше ръце, каза на командира на полицаите да затвори портите. След това се обърна и коленичи пред малката икона на Ма’елкот, която висеше в ъгъла на кабинета му, и започна да се моли това да не е началото на бунт.

Когато полицаите затвориха обществените порти, струпалата се отпред тълпа започна да се извива като червеи, пуснати върху гореща плоча; истинска вълна премина откъм стадиона по Пътя на игрите и улицата, вливаща се в него, когато хората започнаха да се обръщат и да си пробиват път назад, срещу напиращите да стигнат до него.

Една подсилена конна бригада започна да отблъсква обикновените граждани от Пътя на благородниците, по-надалече от Моста на кралете — скоро по този път щеше да премине Ма’елкот.

11.

Високо над града, в Желязната стая, Палас Рил не обръщаше никакво внимание на придворните рицари, които ѝ навлякоха ленена риза и прикрепиха оковите ѝ към дъбова рамка с формата на кръст. Нито пък обръщаше внимание на молбата на Ламорак да му прости. Двамата бяха оковани по един и същи начин под внимателния надзор на Ма’елкот. Палас и цялата ѝ дървена рамка бяха покрити със сребърна мрежа; внезапното изчезване на Потока от менталното ѝ зрение най-после привлече вниманието ѝ. Когато погледна към Ма’елкот, тя видя само един огромен мъж с изненадваща красота вместо богоподобния вихър от сила, който се въртеше край олтара последните два дни.

Отрязана от Потока, тя излезе от менталното зрение и тихо изстена от болката, която я изгаряше.

Придворните рицари понесоха като носилка рамките, върху които бяха завързани двамата с Ламорак, и заслизаха по безкрайното стълбище, водещо към предния двор на двореца „Колхари“. Там ги очакваше дълга процесия — стотици рицари, музиканти и акробати, красиви момичета с гирлянди от свежи цветя, силни млади мъже, носещи кошници със сладкиши и бонбони, които да хвърлят на тълпите. В средата на процесията се намираше огромна открита кола. Цветните гирлянди скриваха почти напълно основата ѝ, към която бяха прикрепени две железни стойки. Носачите окачиха върху стойките рамките, върху които бяха привързани Палас и Ламорак.

Палас се озова за пръв път от два дни във вертикално положение и едва не припадна; погледът ѝ се замъгли и всичко наоколо заплува на ярката слънчева светлина. Тогава тя видя как Ма’елкот скочи с лекота насред колата. Участниците в процесията, рицарите, всички присъстващи в двора, както и надничащите през прозорците, нададоха ликуващи викове, на които той отвърна с поклон и усмивка, предизвикали нова вълна от радостни викове и ръкопляскания.

Дори без да призовава менталното си зрение, Палас можеше да види, че той черпи сила от любовта им, че тя го издига далеч над грижите на простосмъртните. Съмненията и мрачната му решителност от сутринта бяха изчезнали без следа; тук, в присъствието на своите Деца, Ма’елкот можеше да съперничи на самото слънце с цялата му мощ и божествена красота.

Тя погледна към Ламорак, към нараненото му тяло, което беше разпънато също като нейното, и очите му, затворени в безмълвно страдание. После наведе очи към собственото си тяло, към ленената риза, по която бяха започнали да избиват петна от просмукалата се през превръзките на гърдите ѝ кръв. След това отново се обърна към Ма’елкот, който даваше знак с ръка да се отворят портите. Тя опита да активира менталното си зрение, да се потопи в спокойствието, което я беше поддържало в Желязната стая, но болката в китките и глезените, агонията, която я обземаше при всяко вдишване на прободения ѝ бял дроб, врявата, която се вдигаше наоколо — всичко това ѝ пречеше да достигне до желаното убежище.

Тя беше съвсем сама и не можеше да се докосне дори до най-слабия пулс на песента на живота, за да намери утеха.

Вратите се отвориха широко и лицето на Ма’елкот като че ли се озари от своя собствена, вътрешна светлина. Събралата се отвън тълпа посрещна появата му с гръмогласен рев.

12.

Седналият на най-горния ред седалки на стадиона Крал на Кант погледна надолу. Сред тълпата се бяха пръснали повече от хиляда Поданици — и всеки мъж, жена и дете сред тях бяха въоръжени. Щяха да връхлетят Сивите котки като лавина. Дори сега, докато той седеше, притиснал длани между треперещите си колене, Лицата се разпръсваха из Стария град и заемаха стратегически позиции, за да прикрият отстъплението, в случай че се наложеше да се изтеглят. Но нямаше да се наложи; Величеството беше твърдо убеден в това.

Нямаше да има отстъпление.

С падането на нощта градът щеше да е в ръцете му, готов да бъде предаден на Тоа Сител — срещу, ъъъ, определени условия…

Треперенето на коленете му и къркоренето в корема му нямаха нищо общо със страха — дължаха се изцяло на очакването. Когато той вдигна глава нагоре и погледна с присвити очи изгряващото слънце, го притесняваше само едно нещо.

„Къде е Паслава, по дяволите? Трябваше да се е върнал преди половин час. Ако не е тук, за да контролира тълпата, доста хора ще пострадат.“

Някъде отвъд стените на стадиона се разнесе ревът на тълпите, който прозвуча като приближаващ се ураган.

13.

Тоа Сител пресрещна процесията при южния край на Моста на кралете. Шепа Кралски очи му проправиха път през тълпата, а императорът спря за миг да приема ласкателствата на Своите деца и му махна с ръка от колата. Херцогът се изкатери горе и застана до Ма’елкот, крещейки с цяло гърло, че Каин не може да бъде открит никъде. Всички, влизащи в стадиона, биваха претърсвани, всеки мъж, отговарящ на описанието на Каин, биваше задържан. Тоа Сител лично беше огледал задържаните и Каин не бе сред тях. Той не беше влязъл в стадиона и нямаше как да влезе след затварянето на вратите.

Ма’елкот изви шия и погледна надолу към херцога. Заобиколи ги внезапна тишина, макар Тоа Сител да виждаше, че тълпата наоколо продължава да се дере.

Императорът се усмихна и каза благо:

— Не се изрази правилно. Имаш предвид, че Каин не е влязъл в стадиона, след като е започнало търсенето ти. Помни ми думата — той ще бъде там.

14.

— Добре, добре, добре! — промърмори Артуро Колбърг, предъвквайки думите, докато гризеше ноктите си.

Сърцето му блъскаше като полудяло в гърдите, а кръвта шумеше в ушите му. Усещаше лицето си подпухнало, отекло от налягането вътре в мозъка му, и върху него се отразяваха злобните червени отблясъци на бутона за извънредно прехвърляне.

Той хвърли по един бърз поглед през всяко рамо към безизразните огледални маски на сопитата, след което отново се обърна, за да провери телеметрията на Каин, която се точеше по тъмния екран.

— Добре — каза отново Колбърг. — Той е буден. Движи се. Вече се е задействал. Пускайте предаването.

15.

Дори етническите канали с ограничена аудитория, които не поддържаха английски език, предаваха репортажите на Джед Клиърлейк; слабите им приходи от реклами не бяха достатъчни за излъчването на самото пряко предаване, но за репортажите стигаха. Те прекъсваха редовно програмата си, за да излъчват всяка нова информация.

Обобщенията на Клиърлейк представляваха истински модел на яснотата; останалите говорители можеха само безпомощно да му завиждат за отличаващата го смесица от напрегнати емоции и добросърдечна любезност, за умението му да се представи за вътрешен човек, за играч.

— А сега, след това съобщение, завръщане към Каин: на живо!

Съобщението беше от самата Студия, шейсетсекундна безплатна автореклама, която се излъчваше по цял свят. Мотото им: „Приключения без край: когато се нуждаете да бъдете някой друг“, бавно избледня от екраните и прякото предаване започна.

И целият свят застина.

Движението по Таймс Скуеър спря — застаналите рамо до рамо пешеходци зяпаха нагоре към кръга от джъмботрони. Токио се намираше в същото състояние; Лондон, Йоханесбург, Кабул, Ню Делхи… Онези граждани, които имаха късмета да носят със себе си джобни екрани, се спираха насред пътя си, за да гледат, а всички останали бързаха към домовете си, ресторантите и витрините на магазините, където поне можеха да виждат картината. Търговията в стоковите и фондовите борси беше прекратена; въздушният трафик се поддържаше единствено на управляваните от компютри обслужващи линии.

Почти всяко дишащо човешко същество на Земята чу монологването на Каин:

Изглежда, по-голямата част от живота ми минава в измъкване от чужди лайна…

16.

През дупката на клозетната чиния над главата ми прониква светлина. Изкатервам се по шахтата, хващам се за седалката и подавам глава за един бърз оглед. Клозетът е празен, както и очаквах; Очите, които са претърсили мястото, са твърде придирчиви, за да се спуснат на проверка в шахтата — лесно е да се досетя, че едва ли ще прекарат тук повече от необходимото време.

Бутвам седалката и се издърпвам нагоре през тоалетната чиния. Трудно е да сдържам стоновете си, когато всяка една от болежите ми настойчиво припомня за наличието си — като се започне с треската, от която ми парят очите, и се стигне до отока на дясното коляно.

Кълна се в брадвата на Тишал, пълна развалина съм. А и няколкото часа сън във вонящата шахта не ми помогнаха особено.

Можеше и да е по-зле — ако Ма’елкот не беше забранил гладиаторите, сигурно сума ти народ щеше да се облекчи право върху мен, докато съм долу.

През отдушниците на стената се процежда дневна светлина и засилващият се рев на тълпата ми подсказва, че Ма’елкот скоро ще мине през портала.

Тези отдушници са надупчили цялата стена на арената. Гладиаторският клозет се намира точно до тунела, през който се излиза на арената, за да се спестят на отиващите на смърт препълнените мехури и свиващите се в спазми сфинктери. Самият аз съм доста нервен, когато се приближавам до арката без врати и надниквам през нея.

За щастие, тунелът е празен и тъмен — от изхода към арената го отделя желязна врата — и аз се връщам отново при отдушниците и подскачам нагоре, за да надникна през отворите. Не се притеснявам, че може да вдигна шум — над главата ми вият двайсет хиляди фанатични почитатели на Ма’елкот, така че и бомба да взривя тук, няма да привлека повече внимание, отколкото пръдня в бардак.

Тук стената на арената е дебела около три фута; промушвам се в един от отдушниците, за да получа по-добра видимост. Налага се да се боря с пристъпа на клаустрофобия — усещам тежестта на камъка, намиращ се на един инч над тила ми, а лактите и на двете ми ръце се трият в стените. Невидим съм в черната сянка, хвърляна от обедното слънце.

Изходът на отдушника гледа към златист, напечен от слънцето пясък. Виждат се ярките празнични дрехи на зрителите от другата страна на арената — насядали рамо до рамо на седалките, те са оформили шарена мозайка, която се гъне и вълнува като скърпено от най-различни парчета плат знаме.

Поглеждам още веднъж към тълпата. Някои от хората са нервни, други изглеждат ядосани, трети — искрено щастливи.

До час мнозина от тях ще бъдат мъртви.

В полезрението ми определено попадат няколко Сиви котки в цивилно облекло и поне десетина преоблечени Поданици на Кант. За тях не се притеснявам; те са дошли тук да се бият.

Но пък се чудя дали някой от гражданите навън е имал някакво предчувствие, изпитвал е колебание, като е идвал насам. Питам се колко от тях няма да се изненадат, когато лайната се разлетят, на колко от тях ще им се свият стомасите, когато се досетят какво става, колцина ще умрат с мисълта: „Знаех си, че днес трябваше да си остана вкъщи.“

Чудя се в колко домове довечера ще оплакват загиналите.

Нали знаете, че при обратната ситуация — ако някой, когото обичам, умре, защото друг е направил това, което се каня да направя аз сега — не бих намерил покой, докато не открия този тип и не го убия със собствените си ръце.

Но ако мога да откупя живота на Палас със смъртта на всеки мъж, жена и дете на този стадион, аз съм готов да го направя. Цената си струва. Ала дори тогава съм склонен да се пазаря — всъщност днес ме чака адски трудна сделка.

Може пък с възрастта да ставам пестелив.

Ревът, разтърсващ стадиона, се вдига с още пет децибела и прекъсва размишленията ми.

Ма’елкот е пристигнал.

Той е повел със себе си цяла процесия, стотици веселбари с празнични костюми; те навлизат с танци върху пясъка, подхвърлят бонбони и монети към седалките, докато обикалят арената, и подканят тълпата да се присъедини към изпълняването на химна на Ма’елкот „Крал на кралете“. Сред тях има няколко красиви момичета, но повечето като че ли са мъже — и то не млади момчета. Под празничния грим откривам бръчки, а зад усмивките се крият студените очи на бойци, ветерани убийци.

Значи, той е готов.

Добре.

Тълпата не е особено навита да пее. Гласовете, които се присъединяват към напева, са заглушени от все по-засилващия се грохот.

И тогава в полезрението ми навлиза украсената с рози кола.

Тя се движи, без някой да я тегли, очевидно разчита само на силата на Ма’елкот. И той е там, насред платформата ѝ — прилича на герой от легенда, на бог от някой мит, стои изправен като фигура на носа на боен кораб, с ръце на хълбоците и отметната назад глава. За онези от вас, които не са запознати с историята, мъжът, който стои до него — онзи спретнатият, с гофрирания жакет и прибраните във високите ботуши панталони — е Тоа Сител, херцог по Обществения ред, което трябва да се чете „шеф на тайната полиция“. Много способен. Много опасен. Докато оглежда седалките, лицето му е непроницаемо.

Сигурно търси мен.

Не трябваше да е тук; надявах се да се усети. Ако днес бъде убит, Величеството и Кралството здравата ще го загазят.

Какво да се прави — вече е твърде късно да се притеснявам за Величеството. Имам си друга работа. Която се намира там горе, в колата, заедно с Ма’елкот.

Колкото и да се старая да не забелязвам двете кръстовидни рамки на украсената с цветя кола, те са си там; не мога да извърна поглед от тях. На едната отпуснато виси Ламорак, с наведена глава. Струва ми се мъртъв, което ще е жалко.

Хич не ми се иска да пропусне това.

На другата, увита в сребърна мрежа, виси жена ми.

Стомахът ми се свива от студ, сякаш съм глътнал буца лед. Студената вълна се разпростира към гърдите ми, по ръцете и краката ми, чак до главата. В тази ледена пустота се чувствам така, сякаш се гледам отстрани как лежа и се чувам как размишлявам. Не усещам ритъма на сърцето си, а само някакво цвърчащо съскане зад ребрата, което пропуква в ушите ми като смущение в радиопредаване.

Палас е вдигнала глава. Тя изглежда разтревожена — далеч е от онова мистично място, където се беше стаила. Бялата ленена риза, в която е облечена, е изцапана с алена черта, която започва от ребрата ѝ и се спуска по левия ѝ крак. По цветята капе кръв.

Рамката, на която виси, ще бъде проблем. Някак си не очаквах да я видя разпъната…

Може и да не съм обмислил всичко толкова добре, колкото смятах.

Ала Бърн го няма — това означава, че тялото му изстива на дъното на онзи кладенец. Жалко, че не бях там, за да видя как светлината в очите му угасва — но ми стига да знам, че съм го надживял.

Ма’елкот издига масивните си ръце и тишината изригва от него като шокова вълна от експлозия, сякаш Бог се е протегнал от небето и е завъртял копчето на звука за целия свят.

Той започва да говори на събралите се Деца.

Предполагам, че това е условният знак за мен.

Запълзявам напред и подавам глава през изхода на отдушника. Хващам се за долния му ръб, за да мога лесно да се превъртя и да се приземя на крака.

Край с колебанията, нямам време дори за една кратка въздишка. Няма за кога да размислям; изборът е направен.

Пъхвам палци в колана си и тръгвам бавно по арената.

Това е.

Вече съм тук. На пясъка. На последната ми арена.

Двайсет хиляди чифта очи се вперват с любопитство в мен: „Кой е този идиот, облечен в черно? Какво прави тук?“

И още стотици хиляди, всички вие, които сте в главата ми, всички вие, които си мислите, че знаете какво се каня да направя. Може пък да съм ви приготвил някоя друга изненада.

Няколко от костюмираните фалшиви веселбари ме забелязват и застиват на място, протягайки ръце към скритите в диплите на дрехите им оръжия.

Аз продължавам да вървя към тях бавно и им се усмихвам приятелски.

Златистият пясък на арената хрущи под ботушите ми. Слънцето прежуря; виждам го като алено сияние в горната част на полезрението ми, където се отразява от веждите ми.

Всичките ми съмнения, всичките въпроси отлитат в миг като гълъби от ръкава на фокусник. Адреналинът пее във вените ми — мелодията ми е позната и успокояваща като приспивна песен. Гръмотевичният пулс на кръвта в ушите ми заглушава всички звуци освен бавното и премерено хрущене на стъпките ми.

Сега вече ме вижда и Тоа Сител; бледите му очи се разширяват и устата му се раздвижва. Той побутва ръката на Ма’елкот и главата на императора се завърта към мен, бавно и заплашително като танкова оръдейна кула.

Докато вървя към него, гърдите ми се изпълват с някакво необяснимо чувство; почти съм стигнал дотам, когато разбирам какво е то.

Като че ли е щастие.

В този момент съм по-щастлив от всякога.

Поглеждам към Палас и срещам погледа ѝ, изпълнен с ужас.

Поздравявам я със спускане на клепачите, което може да се сравнява с поклон, и изричам само с устни единствените думи, които мога да ѝ кажа: „Обичам те.“

Тя се опитва да отвърне нещо, нещо за Ма’елкот. Не мога да прочета думите, произнесени от подпухналите ѝ устни, а нямам време да гадая.

Време е за убиване.

17.

Командирът на северозападния гарнизон тъкмо беше полегнал да отдъхне, предвкусвайки напълно заслужената дрямка след трийсет часа на крака. Той изтегна изтощеното си тяло на адски удобния дюшек в задната стая и затвори очи. В този миг цялата сграда се разтресе като ударена от юмрук на титан.

Навън се разнесоха обърканите и ужасени викове на хората му. Командирът скочи на крака и олюлявайки се, отиде до пирона, на който висеше ножницата му. Машинално напипа дръжката на меча си, но преди да успее да го извади, вратата със скърцане се откъсна от пантите и падна на пода, пръсвайки се на парчета.

На прага стоеше задъхан и мокър мъж, покрит със съсирена кръв, сякаш досега беше пълзял по пода на някоя кланица. Очите върху омазаното в червено лице горяха яростно. Докато си поемаше дъх, той изръмжа:

— Събери хората си… всичките. И ми трябва… кон. Най-якият ти шибан кон. Веднага.

Замаяният от умората ум на командира постепенно започна да осъзнава кой стои пред него.

— Аз, ъъъ, граф Бърн…! Графе… милорд графе, вие сте ранен!

Зъбите на Бърн бяха също толкова червени, колкото и окървавените му устни.

— Кръвта не е моя… кретен такъв… торба с лайна. Доведи ми коня. И вдигни тревога. Искам всеки мъж, всеки шибан войник, искам цялата лайняна армия да бъде на Стадиона на победата още в тази секунда!

— Аз, ъъъ, милорд графе, не разбирам…

— Не ти трябва да разбираш. Просто го направи. Той проговори; знаех си, че кучият син ще проговори!

Бърн връхлетя в стаята и стисна рамото на командира с такава сила, че мъжът потрепна при пропукването на ставата му.

— Всичките ти хора и войниците от другите гарнизони. Заведи ги на стадиона и арестувай всички. И убийте всеки, който окаже съпротива.

— Но… какво става тук?

Бърн се наведе напред и в очите му проблесна огън. Командирът едва не се задави от тежкия дъх на кръв от устата му.

— Проклетият Каин — цялата шибана история е капан! — Без капчица усилие той издигна командира над пода и изръмжа в лицето му: — Сега ще получа ли коня и хората, или трябва да ти откъсна шибаните ръце?

18.

Отгоре той изглеждаше просто като малка черна фигурка, открояваща се рязко на фона на златистия пясък и ярките костюми на хората от процесията, но Величеството веднага разпозна Каин. Лекото, несъзнателно перчене в стойката му, проблясващите зъби на мургавото лице, небрежната походка, потопила стадиона във величествена тишина. „Паслава закъсня“ — помисли си Величеството и пулсът му се ускори.

Пръстите му с побелели кокалчета се впиха болезнено в треперещите колене. Без Паслава тук щеше да настъпи кървава баня, но връщане назад нямаше, не и сега, не и когато победата беше толкова близо…

Той улови погледа на Деофад. Прошареният воин седеше на двайсетина реда под него и го гледаше с едва сдържано нетърпение.

Величеството произнесе само с устни: „Готов ли си?“

Деофад кимна едва забележимо.

Величеството вдигна пръст и задържа дъха си.

Сега всичко зависеше от Каин.

19.

Нетърпеливото махване с ръка на императора разделя морето от веселбари и те ме пропускат да мина. Не е нужно да поглеждам назад, за да разбера, че редиците им се затварят зад гърба ми, но това няма никакво значение. Важното е колко ще успея да се приближа, преди да стане мазало.

Бавно, със същата решимост, каквато показваше баща ми, докато сваляше колана си, за да ме напердаши, аз развързвам сребърната мрежа от кръста си и я намотавам около единия си юмрук.

— Какво ново, Каин? — прогърмява гласът на Ма’елкот с престорена изненада.

Този кучи син има сума ти други таланти, но определено не може да се преструва. Застаналият до него Тоа Сител ме гледа безизразно; едната му ръка потрива китката на другата под дългия ръкав на ризата му. Палас издава някакви неразгадаеми грачещи звуци, пробитият ѝ бял дроб не ѝ позволява да си поеме дъх.

Пъхвам ръката си под цветните гирлянди, за да се хвана за дървената платформа на колата, и се качвам върху нея.

Мълчанието на тълпата вече не е причинено от магията на Ма’елкот; всички са се изправили и ме гледат. Това очевидно не е част от представлението.

Леле, колко грешат…

— Виждам през очите на това изображение — казва Ма’елкот — и говоря чрез гласа му. Защо си дошъл тук, Каин?

Изправям се на платформата и размотавам мрежата. Извън стените на стадиона хиляди гласове крещят объркано и гневно, заглушавани от звука на медните тромпети. Тоа Сител леко се обръща с едното си рамо към мен, като ръката му все още е скрита под ръкава. Палас отново изграква нещо и този път успявам да я разбера.

— … това е капан…

Надниквам в отчаяните ѝ очи, оградени от черни кръгове, и се усмихвам.

— Да, знам.

Императорът се извисява над мен, същинска планина от плът; мога да усетя миризмата на маслото, което къдри косата му и приглажда брадата му, мога да чуя слабото шумолене на полата му, когато пристъпва към мен.

— Питам те отново, защо си дошъл тук?

Ако се наведе още един инч и аз се повдигна на пръсти, ще мога да го целуна по устните. Хладът в сърцето ми се разпростира по ръцете и краката; за последните няколко секунди толкова често съм преминавал от ликуване към страх и обратното, че емоциите са се превърнали в нещо абстрактно; вече не мога да усещам нищо друго освен студено, празно спокойствие. Взирам се в бездънните му очи.

— Дойдох да спася жена си.

— Твоята жена? — По лицето му се изписва леко удивление. — Не си ми казвал, че сте женени.

— Доста неща не съм ти казвал.

След като вече съм тук, изпитвам странна неохота да продължа. Прицелил съм се, но като че ли не мога да натисна спусъка. Докато удължавам този миг, двамата с Палас балансираме между живота и смъртта като котката на Шрьодингер и първият ми ход ще запрати вълновата ни функция в историята.

— Така е — промърморва самодоволно Ма’елкот. — Като например това, че си актир.

Невидима ръка ме хваща за гърлото. Дори и да съм достатъчно хладнокръвен, за да отвърна утвърдително — а очевидно хладнокръвие не ми достига — така или иначе, не мога да си призная, защото блокировките ми пречат. Затова решавам просто да се усмихна леко, с надеждата да изглеждам самоуверен.

— Какво чакаш? — пита Ма’елкот. — Това е мое изображение. Мрежата е в ръцете ти… Да не си размислил? Сега, когато имаш възможността да удариш бога?

Насилвам се да произнеса през свитото си гърло:

— Знаеш ли какво е мъртъв шпионин, Ма’елкот?

— Мъртъв шпионин ли?

— Да. Така един писател от родното ми място е нарекъл човека, когото захранваш с лъжлива информация, защото знаеш, че ще попадне в ръцете на врага. И когато бъде пречупен и заговори, той им разказва точно онова, което е научил от теб. Мислейки си, че е истина. Разбираш ли?

Ма’елкот свива устни и в очите му се появява блясък.

— Ламорак… — промърморва той.

Вместо да се изненада от концепцията, той изглежда развеселен и доволен. Интересът му нараства, докато размишлява на глас.

— Разбира се. Затова не ме нападаш с мрежата… Знаеш, че съм тук наистина, а не чрез моята илюзия. Предварително си го планирал да стане така. Как иначе ще успееш да изкараш и двама ни от двореца, който е защитен срещу магията на актирите чрез силата на волята ми?

Ламорак хрипти на кръста.

— Знаел си. Ти ми го причини!

Кимвам му.

— Да, разчитах на теб. Мамка му, Ламорак. Само преди ден убих човек заради това, че ми причини далеч по-малко зло. А той беше по-добър, отколкото ти ще бъдеш някога. Наистина ли смяташе, че ще те оставя да живееш?

Така, единственото, което ми остава, е да сваля Палас от кръста. Тоа Сител се прокрадва към мен, без да вади ръката от ръкава си — сигурно стиска някое оръжие; твърде възбуден е, за да действа прикрито.

— И сега какво? — промърморва Ма’елкот. — Дошъл си тук, въпреки цялата ми сила. Как изобщо можеш да се надяваш, че ще избягаш?

Той продължава да говори нещо, но аз не го чувам. Взирам се в светлината на единствените очи, които означават нещо за мен.

Дори на най-гъвкавия мислител на света му е нужно време, за да промени своята парадигма. Когато се появих на пясъка на арената, единственото, за което Палас можеше да мисли, беше застрашаващата ме опасност — именно този ужас видях в очите ѝ. Беше се отказала от себе си и когато се качих на колата, се беше отказала и от мен; дълбоко в себе си смяташе, че и двамата сме мъртви.

Ала тя е твърде умна, в нея има твърде много жизненост. В това се крие смисълът от безсмисления ми разговор с Ма’елкот: давам ѝ време да се приспособи. Сега, докато вадя от джоба си грифоновия камък и го стисвам в отпуснатата си ръка така, че тя да може да го види, а Ма’елкот и Тоа Сител да не могат, и я поглеждам, питайки я с очи „Готова ли си?“, виждам яростен, силен и въпреки това някак спокоен отговор: „Само кажи кога.“

Ма’елкот продължава да говори с весела безгрижност; сега той прилича на почитател на криминалетата, който разрешава поредната загадка. Когато се обръщам към него, той тъкмо ме пита:

— … и защо носиш тази мрежа, щом знаеш, че е безполезна?

— О, това ли. — Усмихвам се студено. — Не е безполезна. С нея ще дам сигнал на Поданиците на Кант да атакуват.

— Какво?

Докато осъзнава казаното, аз я хвърлям върху главата му. Той започва да я дърпа с нарастващо раздразнение, но въпреки това тя се увива около него. Тоа Сител се хвърля към мен като фехтовач и в ръката му проблясва стомана. Извивам се встрани, избягвайки острието, и ритвам силно коляното му; то се чупи с глухо изхрущяване и той полита към мен, пъшкайки от внезапната болка. Веселбарите, които са заобиколили колата, вадят мечовете си и се хвърлят към мен, докато аз отстъпвам от Тоа Сител — а Ма’елкот протяга към мен покритите си с мрежата ръце.

Аз му се усмихвам.

— Не те ли предупредих да не ми посягаш?

Той не мисли какво прави, не усеща, че мрежата го е отрязала от магическата му защита.

Усмивката ми преминава в налудничаво хилене; засилвам се и изритвам императора в топките.

Тестисите му се разплескват под ботуша ми; очите му се изцъклят, ченето му увисва и дъхът му излиза със свистене през устата, а изражението на лицето му ме кара да се изсмея гръмогласно.

Докато той стои приведен, притиснал ръце към наранените си слабини, застинал в онези безкрайни секунди между самия удар и откритието, че болката ще стане още по-противно силна, аз отскачам с въртеливо движение от него и се озовавам до кръста на Палас. Пръстите ми се заравят в сребърната мрежа, издърпвам се нагоре и за един безкраен миг двамата се озоваваме лице в лице.

Очите ми ѝ задават въпрос и тя отговаря:

— Да.

Целувам я. Устните ни се срещат жадно през мрежата. Живях всеки ден от живота си само за да стигна до този момент, и наистина си заслужаваше.

Промушвам грифоновия камък през брънките и го поставям в протегната ѝ ръка. Пръстите ѝ се свиват около него и аз заговарям, притиснал устни към нейните:

— От какво имаш нужда?

В очите ѝ проблясват сълзи.

— Спечели ми време.

— Готово.

Покрай ушите ми профучават арбалетни стрели и аз скачам обратно на платформата. Внезапно ме връхлита болезненото убеждение, че Палас е простреляна, но един поглед нагоре ми показва изпъкналата мрежа, обвила огромна сфера от полутвърдо стъкло, в чийто център стои Палас. Тя е вдигнала Щита си и стрелите отскачат от повърхността му. Но дори с помощта на грифоновия камък тя не може да поддържа две заклинания едновременно, не може да захранва Щита и в същото време да се освобождава от рамката.

Трябва да ѝ осигуря спокойствие.

Паднал на колене до мен, Ма’елкот ръмжи нечленоразделно. Лицето му е придобило пурпурен цвят, а ръцете му се протягат към мрежата, обвила главата му. Засилвам се за ритник, но в този миг променям намеренията си и отпускам крак на земята.

Някои неща просто плачат да бъдат свършени на ръка.

Навеждам се и му нанасям дясно кроше.

Гърдите ми се издуват от бясно веселие, когато кокалчетата на юмрука ми размазват идеалния му нос странично върху идеалните му скули, а очите му се събират и напълват със сълзи от болка. Кръвта ми кипва и ми се приисква да го убия още сега, докато имам възможност, но в лявото ми бедро ме пронизва нещо ледено.

Това е проклетата малка кама на Тоа Сител. Той е доста по-жилав, отколкото изглежда; не се е отказал да ме последва, влачейки след себе си потрошеното си коляно. Поглежда ме с изражение на дивашко удовлетворение — постигнал е всичко в живота си и е готов да умре.

В това няма смисъл; раната ми е повърхностна. Издърпвам камата от крака си, сякаш е просто някаква треска, и я захвърлям настрани — и го цапардосвам със замах по главата, достатъчно силно, за да го пратя в безсъзнание, но не и да го убивам. Той се просва на пода, все още в полусъзнание — да, определено е жилав — и аз довеждам делото си докрай, като се отпускам на едно коляно и нанасям саблен удар в основата на черепа му.

Стрелите продължават да летят, но никоя не може да ме достигне — изстреляни са откъм седалките и стрелците внимават да не улучат Ма’елкот. Той се е вкопчил в мрежата. Трябва да го довърша, и то адски бързо. Всеки момент тези фалшиви веселбари ще се нахвърлят върху мен.

Чувам тръби, и то твърде близко. Вратата на тунела, който води навън, се отваря!

Мамка му. Това е кавалерията.

През вратата в галоп нахлуват кавалеристи в лека броня и се пръсват по арената. Слънчевите лъчи се отразяват в стоманените върхове на копията им. Петима от тях яздят зад някакъв мъж без броня, който е покрит с кръв и размахва огромния си меч с такава лекота, сякаш е диригентска палка.

Погледите ни се срещат и Бърн ми показва окървавените си зъби.

В този миг по лявото ми бедро се разлива течен огън и едва сега разбирам удовлетворението в погледа на Тоа Сител.

Дребният шибаняк ме е отровил.

С притъпен звук от разкъсване, какъвто се чува при отпарянето на месо от кости, Ма’елкот съдира мрежата и я отхвърля настрани. Изправя се на крака с едно движение, приличащо на приливна вълна. Аз скачам във въздуха, приготвяйки крака си за страничен удар в брадичката му, но пурпурният цвят се отдръпва от лицето му. Магията му се е върнала и той вече е твърде бърз за мен — огромните му ръце се стрелват като змии и се увиват около глезена ми, преди да успея да го ритна. Ма’елкот ме удря в платформата с такава сила, че наоколо се разхвърчат трески.

Пред очите ми прелитат комети и не мога да дишам. Ма’елкот ме вдига за глезена така, че главата ми се полюлява край коляното му.

— Сега ще разбереш какво означава да си играеш с гнева ми — измърква той.

Нещата не се развиват така добре, както се бях надявал.

В този миг се разнася гръмовен вик, сякаш настъпва краят на света, и колата се раздвижва като жива. Ма’елкот залита.

Пръстите му се разтварят и аз падам. За миг въздухът се изпълва с металическо щракане — токата на колана на Ма’елкот се разкопчава, оковите, придържащи Ламорак към кръста над главата ми, се отварят и той се стоварва върху мен. Из целия стадион се чува дрънчене на оръжия; те падат по земята, след като катарамите им са се разкопчали. Дори заключените врати се отварят и портата зейва широко.

Колата отново се разклаща, но този път успявам да видя, че всъщност не се движи тя — а целият шибан стадион. Конете залитат, мъжете падат и във въздуха се носят писъци — които са заглушени от гръмотевичния рев на земетресението.

Палас се носи над нас, виси във въздуха на пет фута над кръста, върху който беше прикована. Тя с единственото неподвижно нещо в този люлеещ се свят. Протяга ръце и покриващата я ленена риза изгаря в проблясък от бял пламък, който се разгаря още по-ярко, докато накрая вече не мога да го гледам. Поток от бяла светлина се устремява към останките от мрежата, ограничавала силата ѝ, и ги стопява. Гръмотевичният тътен на земетресението се усилва още повече, пулсира ритмично в ушите ми…

И се превръща в Глас, сякаш самият свят ни говори.

— АКО НАРАНИШ МЪЖА МИ, НИЩОЖНО ЧОВЕЧЕ, ЩЕ ТИ ПОКАЖА НАИСТИНА КАКВО ОЗНАЧАВА ДА РАЗГНЕВИШ ЕДИН БОГ.

20.

Всички техници в центъра скочиха на крака, вперили погледи в екрана. Артуро Колбърг ги последва, останал без дъх, треперещ.

— Мили боже! Това е Палас! Земетресението, гласът… Мили боже, ако знаех, че ще покаже такава сила, никога нямаше да…

Администраторът почувства, че някой стои зад гърба му. Той преглътна остатъка от изречението, усещайки внезапно студената пот, процеждаща се между лопатките надолу по гърба му.

Един механичен глас произнесе с равен тон:

— Никога нямаше какво?

Колбърг стрелна с поглед огледалната маска на сопито и видя там собственото си изкривено лице с опулени кървясали очи, с черни кръгове под тях. Облиза устните си и вкуси солената пот, която ги беше навлажнила. Наркотикът препусна по вените му и се устреми към главата му, докато той не започна да се чувства така, сякаш черепът му ще се пръсне като твърде надут балон.

— Аз, ъъъ, никога нямаше да я пратя на мисия с толкова ограничена публика. Щях да я вкарам в нещо, ъъъ, нали знаете, по-голямо, повече като, ами повече като това…

Нямаше как да разбере дали думите му са удовлетворили скритото зад маската лице. Това беше кошмар, от който нямаше събуждане. Той избърса потните си ръце в панталоните и се помоли безмълвно Карсън да успее да извади ограничителна заповед, преди да се изпусне за нещо, което наистина да им навреди.

„Да пукне дано онази кучка Доул — обърна се Колбърг към Бога, в когото никога не беше вярвал. — Както и адвокатите ѝ, и проклетите сопита, и Марк Вило, и цялата шибана Студия, като съм ги подкарал наред; а, и най-важното от всичко — да пукне Каин.“

Изцъклените очи на Колбърг се спряха върху бутона за извънредно прехвърляне.

„Най-вече Каин.“

21.

Всичко се беше объркало.

Кралят на Кант не беше напуснал наблюдателницата си на най-горния ред седалки. Той бе дал сигнал за атака, когато Каин хвърли мрежата. Верният стар Деофад се хвърли на арената и омагьосаният му меч Лутан заблестя като нажежено желязо в ръцете му. Вече бе посякъл един мъж и се биеше с втори, когато първите Поданици успяха да излязат на пясъка до него. Никой от тях не забеляза трескавото ръкомахане на Величеството и дерящите гърлото крясъци: „Не! Върнете се!“, когато той разбра, че налудничавият план на Каин се беше провалил. Ма’елкот беше наистина тук, и макар в момента да бе зает да убива Каин, на Величеството му беше пределно ясно, че е време всички благоразумни хора да търсят изход оттук.

После вратите се отвориха и анханската конна гвардия нахлу с тропот. Деофад все още се мяркаше някъде долу, под меча му летяха стоманени парчета от вражески брони — но конниците нападнаха биещите се и започнаха да пронизват наред с копията си Поданици и веселбари. След това започна земетресението и се появи онзи страховит глас, който като че ли се чуваше отвсякъде и отникъде.

Ала Величеството успя да запази хладнокръвие сред пищящите и блъскащи се граждани, които се тълпяха около него. Той дебнеше за първата възможност да се махне оттук, избягвайки да поглежда към Палас Рил, която грееше като слънце.

Внезапно върху него падна сянка и топлината на светилото изчезна. Стадионът се потопи в златист блясък с тъмнозелени оттенъци — слънцето сякаш сияеше от дъното на някакво дълбоко езеро. Кралят не можеше да проумее що за облак може да хвърли подобна сянка и когато погледна нагоре…

Видя надвисналата над главата му ръка.

22.

Най-плашещото е, че Ма’елкот не се страхува. Той поглежда нагоре, засланя с длан очите си от заслепяващата светлина, която се лее от голото тяло на Палас, и се усмихва като богато хлапе на Коледа. В гласа му се долавя някакво дълбоко сексуално предвкусване.

— Чамбарая, предполагам? Винаги съм те смятал за легенда.

Гласът, който му отговаря, се състои от птича песен, от трошащи се камъни и плясък на вода, от всички звуци на битката, вихреща се около нас.

— НИКАКВА ЛЕГЕНДА, ДРЕБНО БОГЧЕ. СТОЙ ДАЛЕЧ ОТ КАИН, ЗАЩОТО ТОЙ Е НАШ.

Чамбарая? Зяпвам изненадано. Речната богиня?

— Да стоя далеч? Разбира се — отвръща Ма’елкот с изискана учтивост. Той се отдръпва от мястото, където лежа безпомощно, и отупва ръцете си като работник, който току-що е свършил работата си. — Отдавна чакам Старите богове да се появят и да се изправят срещу мен. Надявах се да е някой по-… впечатляващ. Но и ти ще свършиш работа.

Палас свива юмрук и цветните гирлянди на платформата оживяват — те обвиват Ма’елкот, привързват ръцете му към тялото и обвиват шията му. Самата дървена платформа под краката му се огъва и оформя така, че да окове глезените му. За миг той се опитва да им противопостави чисто физическата си сила, робата му се дипли от играта на свръхчовешките му мускули. Оковите се пропукват, но успяват да го удържат. Ма’елкот поглежда надолу към цветята, които са обвили като джунгла масивното му тяло, и се усмихва още по-широко.

Той свива рамене — и удря гръм.

Засмива се — и слънцето помръква.

Повдига глава — и от потъмнялото небе пада светкавица, която влива енергия в тялото му; то се обвива в пламъци, които запалват колата и за секунда овъгляват цветята.

Последвалата гръмотевица ме оглушава и Ма’елкот се изправя ликуващ сред огнените езици.

Той вдига юмрука си с жест, който ми е познат още от Ритуала по прераждането в Голямата зала. Претъркулвам се настрани, крещейки нечленоразделни предупреждения към Палас.

Ма’елкот удря с юмрука си напред. Въздухът пламва с разтърсващ рев и мощната сила удря жена ми в гърдите — а тя разперва ръце, за да я посрещне така, както цветето разперва листчетата си, за да посрещне слънцето.

Смехът ѝ е изпълнен с нечовешка сила. Тя посочва на север, над стената на стадиона, високо в небето.

Там се издига пулсираща кристална планина, закриваща половината небе; водораслите ѝ придават изумруден цвят, в който проблясват сребристите тела на стрелкащите се риби. Самата река се е издигнала нагоре…

И продължава да се издига, а в единия ѝ край се оформя сфера с размерите на село. Скоро сферата се разтваря като цвете, като морска звезда…

Това е ръка.

Ръката на Чамбарая се спуска над стадиона. Всички бойци, ветерани от стотици битки, пускат оръжията си и се хвърлят на земята, покривайки очите си с ръце, пищейки като малки деца. Гражданите се вкопчват един в друг и започват да плачат. А аз… аз просто не мога да отвърна поглед.

В какво се е превърнала Палас, за да може да направи нещо подобно?

Ръката има размерите на боен кораб, на шибан самолетоносач и се приближава към нас. Пламъците на горящата кола съскат и я загряват, изпращайки облак от мехурчета към небето. За една дълга, зашеметяваща секунда се озовавам под вода, лице в лице с един също толкова замаян шаран, който е по-голям от главата ми. След това водата се отдръпва, оставяйки подир себе си димящите останки на платформата и мен, измокрен до кости и с отрова, продължаваща да пълзи из пламналия ми крак.

Високо в небето, почти до самото слънце, ръката държи Ма’елкот във водната си хватка — в огромна капка, широка около сто метра — и аз едва успявам да го видя дълбоко в сърцевината ѝ.

Внезапно около него започва да се кълби пара — Ма’елкот е разперил ръце и гори.

Все още не се е предал и аз не съм съвсем убеден, че Палас — или Чамбарая, все тая — ще успее да го победи.

Не съм сигурен дали изобщо някой би успял.

Претъркулвам се настрани, изкашляйки зеленикава вода, и изведнъж се оказвам до разбитото лице на Ламорак. За последните няколко дни той е отнесъл доста бой — счупен крак, строшена челюст, разбит нос, чийто оток почти е затворил очите му. Тези подпухнали очи срещат моите и постепенно започват да се затварят; ако реша да отнема живота му сега, той не може да направи нищо, за да ми попречи, и го знае много добре. Затова предпочита да изпадне в безсъзнание, тъй като ме познава твърде добре, за да си хаби дъха в молби за пощада.

— Не припадай, безполезна торба с лайна — ръмжа аз и бръквам с пръсти под превръзката, придържаща челюстта му. Внезапната остра болка го връща в съзнание и очите му започват да се въртят като погледа на уплашен кон. — Не припадай. Искам да си в съзнание за това.

— Как… Но, Каин…

С удоволствие бих лежал още ден-два тук, ала с усилие се изправям на крака. Отровеното ми бедро вече е изтръпнало около раната и пламтящата болка е достигнала таза ми.

Остават ми може би около пет минути живот.

Прескачам, залитайки, безчувственото тяло на Тоа Сител — дано коварното дребно лайно се е удавило — и едва успявам да се добера до кръстообразната рамка, на която беше висяла Палас.

Тя все още се намира във въздуха над главата ми и сияе като слънце.

Палас е единствената светлина, която грее над стадиона. Отнякъде са се появили черни облаци — огромни кълбести буреносни облаци, които облизват небето с езиците си мълнии.

Единственото, което трябва да направя, е да се добера до нея и да я хвана с ръце — и ще спася и двама ни. Но тя е твърде далеч, носи се над главата ми като родена от въздуха…

Викам името ѝ, отново и отново, но са се появили ветрове, буреносни вихри, които открадват звуците от устата ми и ги захвърлят небрежно настрани. Тя не може да ме чуе; никога няма да ме чуе. Може би ако успея да се изкатеря по рамката, да се задържа на върха и да скоча…

И двата крака адски ме болят — дясното коляно и пламтящото ляво бедро. Стена, докато се опитвам да се изкатеря по кръста… и тогава виждам Бърн.

Той е долу на арената, крещи, ругае и рита войниците, които са се свили на земята около него. Успявам да разчета по изкривените му устни как крещи на някого „просто застреляй тая шибана кучка“, но никой от хората наоколо не е въоръжен с арбалет, а Котките, които все още се сражават на групички с Поданиците, са твърде далеч, за да го чуят.

Бърн вдига глава — в светлината на Палас чертите на лицето му са неразличими — и нещо пресмята. Накрая взема решение, издига Косал над главата си, коленете му се подгъват…

И той скача.

Едновременно с мен.

Бърн лети нагоре като стрела. Аз подскачам с последните си сили, опитвайки се да пресека пътя му. В началото имам преднина от петнайсетина фута, но това не е достатъчно, закъснял съм, твърде съм бавен… Протягам ръце… и пръстите ми докопват върха на ботуша му, в който се вкопчвам с всички сили.

Двамата се завъртаме във въздуха. Аз падам ли, падам, изпускам ботуша на Бърн и ударът в пясъка ми изкарва въздуха.

Оставам да лежа там и крайниците ми потрепват като на умиращ, докато се опитвам да си поема въздух. Когато накрая успявам да вдъхна дълбоко, над мен пада сянката на Бърн, чийто силует се очертава на фона на проблясващите буреносни облаци.

— Какво пък, по дяволите — успява да надвика воя на вятъра той. — Умея да се приспособявам към ситуацията. Значи, ти ще си пръв.

Той вдига Косал и поглежда към блещукащото острие.

— Знаеш ли, отдавна чакам този момент.

— Да, аз също.

Прихващам с крак глезена му и го ритам с другия по коляното, но той познава тази хватка и без малко да изгубя крайника си. Бърн подгъва коляно, за да смекчи удара, и замахва с Косал към бедрото ми; едва успявам да се претърколя назад, за да избегна удара. Както съм по гръб, се засилвам и скачам на крака, докато той издърпва Косал от пясъка.

Отстъпвам назад, като оглеждам земята около себе си, за да не се спъна в някой от гърчещите се войници. Той идва към мен, прокрадва се по котешки и леко поклаща острието на високо вдигнатия меч. Усмивката на лицето му сигурно е същата, каквато виждат хората на моето лице, преди да ги убия.

От тази страна въобще не изглежда весело.

Над главите ни боботи гръм и проблясващата светкавица ми подсказва, че другата битка, по-важната, все още продължава — Палас и Ма’елкот се бият пред очите на двайсет хиляди ужасени свидетели.

Никой не гледа към мен и Бърн. Никой не се интересува от този незначителен двубой в калта.

Този път съм лишен от блясъка на славата.

Той е значително по-силен от мен, нечовешки бърз, техниката и балансът му са по-добри от моите и има меч, който може да пререже всичко. Да не споменавам за Щита му, който го прави практически неуязвим.

Така или иначе, ще го убия.

Трябва. Защото Палас не може да се занимава и с него, а между тях двамата стоя само аз.

Оглеждам се, а той се затичва към мен със скоростта на мълния, изминавайки трите метра за едно мигване на окото; острието на Косал разсича туниката ми с лекота, а аз едва успявам да се извъртя настрани. Докато Бърн прелетява по инерция покрай мен, го улавям за ръката, от което той губи равновесие, а аз му нанасям саблен удар с длан през гърлото.

Бърн отпуска брадичката си и поема удара с устата си — дори не успявам да му пусна кръв — но ботушът му се плъзва по мокрия пясък и той пада по гръб. Няма смисъл да се опитвам да се възползвам от това — и без това не мога да го нараня. Обръщам се и побягвам толкова бързо, колкото ми позволяват ранените ми крака.

— Хей, Каин? — вика той подигравателно зад гърба ми. — Някога можеше да ме надбягаш!

След това вече е по петите ми. Чувам тропота на ботушите му, но вече съм стигнал до мястото, което бях зърнал при онова рисковано оглеждане. Монашеското му обучение ми спасява живота — когато се хвърля към гърба ми, той издишва рязко, произнасяйки нещо като „ки-йя“. Хвърлям се напред и се претъркулвам през рамо. Косал изсъсква във въздуха на мястото, където преди малко се е намирал вратът ми, а когато се изправям, в ръцете си държа мрежата.

Бърн се спира и навежда глава настрани, без да спира да се усмихва.

— И какво си мислиш, че ще направиш с това?

— Разпозна ли я, Бърн? — казвам аз. — Същата, която наблюдаваха четирите ти мъртви момчета.

— И какво?

Изтеглям дългия извит боен нож от канията под мишницата ми.

— Пазех я, за да те убия с нея.

Той изсумтява. Проблясва мълния и се разнася гръм.

— Действай тогава.

И аз действам.

Не хвърлям мрежата върху главата му, както постъпих при Ма’елкот. Бърн е роден боец, истински воин, никога няма да мога да го хвана така. Вместо това използвам невероятните му рефлекси срещу него — замахвам с мрежата като с камшик срещу главата му.

Той я отбива презрително с Косал, но мечът не е бил у него достатъчно дълго, не чак толкова, че да му свикне напълно — той парира мрежата с острието на Косал. То я разсича на две, така че вместо да се увие около него, половината мрежа се пльосва върху лицето му. Бърн примигва, но това ми дава достатъчно време, за да се нахвърля върху него с ножа.

Той знае как се бия. Знае, че предпочитам сърцето, затова не се целя в него — сигурно там е фокусирал своя Щит. Вместо това се хвърлям ниско и забивам един фут студена стомана в слабините му, право в бедрената става.

Ножът застъргва в костта и дръжката трепери в ръката ми. Бърн изпъшква и издава приглушен стон. Забивам ножа още по-надълбоко, право в ставата. Когато свръхсилните му мускули се стягат около острието, аз натискам ножа надолу, облягайки се с цялата си тежест. Дръжката се чупи и остава в ръката ми.

Той ме поглежда с изненадано пребледняло лице — не може да повярва колко лошо съм го ранил.

Пускам дръжката на земята. Ръката ми се плъзва под туниката за втория боен нож и за метателното острие, което се намира в ножницата на гърба.

Над главата ми просвистява Косал.

Хвърлям се настрани, но усещам как се врязва в ботуша ми — за части от секундата се сбогувам с половината си ток и парче от петата ми, голямо колкото палец. Отдръпвам се пълзешком назад, а Бърн ме следва, ръмжейки от болка при всяка стъпка.

Не мога да повярвам, че изобщо е в състояние да стои на крака, камо ли да върви, а сега, на всичко отгоре, дори се затичва!

Хвърлям се настрани и се претъркулвам. О, боже, о, боже, това беше най-добрият ми удар. Всеки нормален човек щеше да е припаднал от болка и всичко вече щеше да е приключило…

— Бягай, Каин — изпъшква той, хриптейки от болка. — Пак ще те хвана. Пак ще те убия. Хайде, бягай.

Вярвам му. Въпреки че ножът ми се вряза в костта му и преряза хрущяла на бедрената му става, причинявайки му такава болка, каквато не мога дори да си представя, това като че ли изобщо не го е забавило.

Ще трябва да го излъжа някак.

Изправям се и чакам.

Косал е тежко оръжие и магическите мускули на Бърн не могат напълно да компенсират теглото му; замахването с подобен меч нарушава равновесието по начин, който няма нищо общо със силата. Този път не се хвърля към мен — може би заради стоманата в бедрото му.

Той прави няколко плъзгащи се крачки и очертава къса дъга с острието на меча, запазвайки идеално равновесие.

— Онази девойка воин, приятелката на Палас — казва той с небрежен тон, — беше по-добра от теб.

Свивам рамене.

— Тя струваше колкото нас двамата заедно, Бърн.

— И беше хубава. Чука ли я?

Оставям кретена да си мисли, че номерът му минава; в гласа ми се промъква злоба:

— Кучи син, ще ти…

И това е единственото, което успявам да произнеса, защото той отново се хвърля върху мен. Решава, че ме е хванал неподготвен, но всъщност е точно обратното. Избягвам смъртоносното жужащо острие на Косал и пристъпвам към него, стиснал ножовете с остриетата надолу, покрай китките ми. Има няколко неща, които не може да се научат в Манастирското училище. Едно от тях е кали.

Внезапно се оказвам толкова близо до него, че мога да го целуна. Докато той се опитва да се отдръпне назад и да замахне с меча, се прилепям в тялото му, блокирам китката му с острието на единия нож, а другия прекарвам през гърлото му. Щитът му отблъсва острието от шията, но другото се забива дълбоко в ръката му.

Той изръмжава в лицето ми, но се учи много бързо. Когато опитвам същия номер отново, този път към лицето и сърцето му, за да нанеса смъртоносен удар, той пуска Косал и вдига ръце, пресрещайки остриетата с тях. Стоим лице в лице в продължение на една безкрайна секунда, докато ръцете ни се мятат в убийствена схватка. Блика кръв, и тя не е моята, но той е по-бърз от мен. Нанася ми страничен кос удар по главата, от който ми излизат свитки от очите, последван от страничен ритник с коляно, след който се разнася хрущенето на счупените ми ребра, и докато се усетя, той е хванал главата ми и се кани да ми строши врата. Много е силен и не мога да го удържа, но ето го Косал, забит в пясъка — хващам го за дръжката и усещам жужащия гъдел. Успявам само да го прекарам през крака му и да отрежа пръстите му, когато внезапно политам на една страна, а Косал — на друга.

Летя във въздуха, премятам се и се стоварвам на пясъка.

Той ме е хвърлил настрани, както отегчено дете захвърля куклата си.

Надигам се с усилие, кашляйки кръв — сигурно онези счупени ребра са се забили в дробовете ми — но той не тръгва към мен. Отново е стиснал Косал и гърбът му е обърнат към мен, защото се е отправил с куцукане към Палас.

Тя сияе над нас като звезда в бурното небе; намира се в центъра на огнена буря от светкавици и енергийни мълнии, които я бият от всички страни. Бърн, Тишал да порази гнилото му сърце, очевидно е поумнял достатъчно, за да може да определя правилно приоритетите си.

Отърве ли се от нея, аз вече няма да представлявам заплаха.

Твърде е силен; и е адски добър. Като че ли нищо, което правя, не може да му попречи.

Не можах да го победя в най-добрия си ден.

Остава ми само още един трик, доста стар, от детството ми, много преди да се превърна в Каин. Научих го от едно старо пиратско видео, което баща ми ми показа веднъж. Просто наистина се надявах, че няма да ми се наложи да го използвам.

Какво пък, след тази битка и без това няма да ставам за нищо.

С усилие се изправям на краката си, които ми се струват като чужди. Почти не ги усещам, защото отровата на Тоа Сител се разпростира в тялото ми. Изваждам двата си последни ножа, малките петинчови ками от кончовите на ботушите, и ги стисвам с всички сили, като десния нож държа с острието напред, а другия — обратно, така че острието е притиснато към китката ми.

Трябва да се получи.

Налага се да вървя приведен, защото краката ми сякаш принадлежат на някой друг. И все пак, който и да е той, очевидно им позволява да се движат инстинктивно, за да ме поддържат изправен. Навеждам все повече напред и те най-накрая се впускат в тромав, тежък бяг.

Въпреки гръмотевичния грохот на битката, която се вихри над главите ни, в последната секунда Бърн успява да чуе тропота на ботушите ми по пясъка. Завърта се, интуитивно насочил Косал напред, и острието прониква в корема ми тъй леко, както горещ нож в масло.

Мечът ме пронизва точно под пъпа и продължава да дълбае, докато жужащото му острие не се подава от средата на гърба ми.

Не боли, но е адски неудобно, защото усещам жуженето със зъбите си.

Той ме уби.

Очите ни се срещат. Бърн изглежда адски учуден; след всичките тези години не може да повярва, че най-после го е направил.

В продължение на една дълга секунда той си припомня всичките пъти, когато си е мечтал за това, залива го водопад от желание за отмъщение. В този миг на отпускане аз се навеждам напред и притискам тялото си към неговото, докато дръжката на меча не ме подпира в корема; тогава го пробождам под слънчевия сплит.

Ножът ми не влиза толкова гладко, както неговият меч, но двамата стоим там, заклещени, всеки забил оръжието си в тялото на другия.

Започвам да въртя острието, издигам го нагоре, за да разрежа мускулите и да стигна до сърцето. Внезапно ножът ми застива и аз не мога да го помръдна — Бърн е съсредоточил около него Щита си. Очите ни се срещат отново, този път за последно, защото той знае, че ще умре.

Правя въртеливо движение с лявата ръка, в която стискам другата кама, и я забивам в главата му.

Острието пробива черепа му и прониква в мозъка. Костта продължава да пука, докато нанасям няколко последователни удара, отнемайки живота на Бърн, всичките му спомени, надеждите, мечтите, похотливите желания и радостите му и ги превръщам в бъркани яйца.

Миг по-рано той беше човек. Сега е просто месо.

Бърн подбелва очи и потръпва конвулсивно. Когато се свлича в краката ми, пуска дръжката на Косал и жуженето най-после спира.

Аз стоя в средата на арената, прободен с меч. Опитвам се да отстъпя на няколко крачки, само и само да не се строполя върху Бърн и да умра там, но вече не усещам краката си. Не знам дали е заради отровата, или Косал ми е посякъл гръбнака.

Коленете ми се подгъват и политам към земята.

Май е гръбнакът — изтръпването в зъбите ми подсказва, че е улучена някаква кост.

Разпервам ръце, за да падна по гръб. Ударът в пясъка изтласква острието на Косал от корема ми.

Звездата на Палас сияе над мен и вече всичко е наред.

Стига ми и това, че ще умра с нейната светлина в очите си.

23.

В Техническия център отекваха звуците от битката, която се разиграваше на екрана, ала не се чуваха никакви други шумове.

Колбърг се опитваше да контролира треперенето си, но не успяваше. Цялото му тяло се тресеше и го сърбеше, а едното му око спазматично примигваше.

— Мили боже, мили боже — не спираше да повтаря той. — Каин успя. Най-накрая успя.

Единият от техниците промърмори:

— Никога не съм виждал нещо подобно. Това ще стане най-големият хит от Кастовия бунт насам. Най-големият хит на всички времена.

Друг техник, по-склонен към размишления, промърмори в отговор, че за него е истинска чест да присъства на това събитие и че сега ще може да разказва на внуците си как е седял в кабината и е гледал смъртта на Каин.

Колкото и да бе изненадващо, от всички присъстващи именно Колбърг се молеше най-много Каин да издържи, да продължи да диша.

Причината за това беше елементарна — Палас продължаваше да се бие с Ма’елкот в небето над стадиона. Ако Каин умреше твърде скоро, той нямаше да излъчи никакъв запис от изхода на битката.

През високоговорителите в центъра се разнесе шепотът от монологването на Каин:

Сега го разбирам. Разбирам какво имаше предвид той. Баща ми казваше, че ако познаваш, врага си, значи, си спечелил половината битка. Сега ви познавам. Точно така.

Това сте вие.

При тези думи Колбърг пребледня. Майкълсън сякаш говореше точно на него. Управителят избърса устните си с трепереща ръка и погледна към бутона за извънредно прехвърляне. Можеше да го направи; да изтегли Каин още сега, посред битката, и щеше да е най-добре да го направи при първия намек, че Каин навлиза в забранена територия.

Ала секунда по-късно се успокои. Какво толкова можеше да каже Каин? Блокировката нямаше да му позволи да произнесе нищо, което да е наистина опасно. Той се сви в стола си, опитвайки се да се настани по-удобно, да намери поза, от която да отдаде на смъртта на Каин вниманието, което тя заслужаваше. От доста време очакваше това събитие и възнамеряваше да му се наслади изцяло.

24.

В небето над Стадиона на победата се сражаваха двама богове. Речната вода пречеше на Ма’елкот само с това, че замъгляваше зрението му. Докато се намираше в сферата, той призова любовта на Децата си, разпери ръце и една мълния затанцува върху дланта му. Огънят в тялото му накара реката около него да заври и към сивото небе се понесоха облаци от бяла пара.

Бурята от светкавици и огън засегна само онази малка част от Песента на Чамбарая, която представляваше тялото на Палас Рил, премина през него като през лупа и нанесе удар върху самата Чамбарая, без изобщо да навреди на богинята. Измряха риби, повехнаха дървета, тревата по бреговете се овъгли; една видра и цялото ѝ семейство загинаха във врящата вода, някакъв елен падна от брега във водата. Всъщност силата на Ма’елкот не можеше да нанесе по-голяма вреда на Чамбарая от най-обикновен горски пожар или падането на ранна слана в равнината.

Палас пееше песента и песента струеше през нея, превръщаше се в нея; тя пропускаше през себе си мелодията точно така, както пропускаше силата на Ма’елкот.

И през нея Чамбарая нанесе ответния си удар — не с огън, не с мълния, а със силата на живота, на който служеше.

По великолепната кожа на Ма’елкот се появиха циреи, в дробовете му бързо се разраснаха водорасли. Проказа започна да разяжда плътта му, а мъничките симбионти, живеещи дълбоко в червата му, внезапно започнаха да нарастват, да разширяват корема му, да издуват гърдите му и сигурно щяха да го взривят отвътре — но Ма’елкот, подобно на Чамбарая, беше не само същество, но и идея. Силната любов, която черпеше от Децата си, се разгоря в него; скоро червата, кожата, дробовете и кръвта му станаха също толкова стерилни, колкото и лунната повърхност.

По време на битката двамата богове разговаряха. Гласът на Ма’елкот представляваше хор от хиляди гласове — от плачовете на новородени бебета до мрънкането на болни старци. „Защо не удариш по Децата ми? Знаеш, че така ще ме отслабиш — разтърси земята, събори сградите им, наводни домовете им. Не се ли крие в това твоята истинска сила?“

Отговорът прозвуча в рева на водопада, в тръбенето на дивите гъски, в трясъка на движещите се ледници:

— ТЕ НЕ СА МИ НАПРАВИЛИ НИЩО ЛОШО.

И Ма’елкот разбра — Палас Рил не беше просто проводник на силата на богинята. Нейната воля придаваше цвят на песента; те бяха едно цяло…

Нямаше нужда да побеждава Чамбарая, а само Палас. Тревогите, които не означаваха нищо за реката, бяха голям проблем за жената, през която изтичаше силата.

„Добре тогава. Да се сразим и да приключваме с това.“

Той разпери ръце и насочи силата си към Палас — не огън, не мълния, не вятър, а чиста сила, чист Поток, който извличаше от животите на Децата си, фокусираше и изливаше безспирно върху нея.

Тя прие цялата сила. Пропусна я в себе си и през себе си и почувства източника ѝ; почувства как животите на Децата на Ма’елкот гаснат един по един като светулки в скрежа.

25.

Едва сега, когато вече е твърде късно, когато лежа умиращ върху окървавения пясък, най-после го разбирам.

Сега го разбирам. Разбирам какво имаше предвид той. Баща ми казваше, че ако познаваш врага си, значи, си спечелил половината битка. Сега ви познавам. Точно така.

Това сте вие.

Всички вие, които си лежите удобно и ме гледате как умирам. Всички вие, които виждате спазмите в червата ми през собствените ми очи — вие сте врагът ми.

Край мен лежат трупове — снопове, останали след ожънването на полето от небрежен жътвар. Тялото на Бърн изстива под моето и аз вече не го усещам. Небето над главата ми потъмнява — но не, това май са очите ми. Светлината на Палас като че ли избледнява.

Всяка капка кръв, която се просмуква в пясъка, цапа ръцете ми и ръцете на чудовищата, които са ме изпратили тук.

И това пак сте вие.

Вашите пари издържат мен и останалите като мен. Ние утоляваме вашата жажда.

Можете да натиснете бутона за извънредно прехвърляне, да отвърнете очи от екрана, да излезете от театъра, да затворите книгата…

Но не го правите.

Вие сте мои съучастници и мои унищожители.

Моето възмездие.

Моят ненаситен, кръвожаден бог.

Ох, ооох, божичко… как боли.

26.

Насред песента сърцето на Палас се пръсна. Докато силата на Ма’елкот се вливаше в нея, тя позна мъжете, жените и децата, чиито животи угасваха в този момент; познаваше всеки един от тях така, както майка познава децата, които е родила. Всяка смърт я изпълваше с безкрайната мъка на майка, виждаща как децата ѝ едно след друго умират.

Може би ако беше възприела всички смърти накуп, тя би могла да го понесе — хората щяха да представляват абстрактна маса, нещо като жертва на историята. Ала Палас осъзнаваше личната трагедия на всеки един от тях. Душата ѝ се сгърчи от жал под тежестта на любящите ръце, на внезапния плач и отчаяните последни погледи, които си разменят притварящите се очи.

Тук я беше довело намерението да спаси невинни животи; цялото ѝ същество се беше посветило на защитата на невинността; успееше ли да издържи на всичката тази мъка, нямаше да бъде Палас Рил, нямаше да бъде Шана Лейтън.

Такава болка не би могло да понесе дори вековното спокойствие на реката.

Макар да знаеше, че това ще ѝ струва живота, както и този на Хари, тя не можеше да позволи продължаването на това равнодушно клане. Животът на тях двамата в замяна на живота на хиляди — хиляди, които ѝ бяха близки като семейство, хиляди, които щяха да останат завинаги в сърцето ѝ. Тя не бе готова на подобна сделка.

Постепенно, изпълнена с горчиво съжаление, тя заглуши мелодията си в песента.

Ма’елкот долови промяната в Потока и мощта на атаката му утихна, докато водата плавно го оставяше на пясъка на арената. После тя се изтегли отвъд стените на стадиона и се завърна на мястото си, между бреговете.

Палас стоеше на окървавения пясък и го гледаше.

— Ти спечели — рече просто тя. — Предавам се.

Той скочи напред и я хвана, стискайки отпуснатите ѝ ръце в своите могъщи длани. После я погледна надменно.

— При смъртните състраданието е достойно за възхищение — каза той с почти нежен глас, но пропит с пронизващите оттенъци на презрението. — Но за боговете е порок.

Тя не отговори нищо.

Ма’елкот сви устни при вида на труповете и на мъжете и жените, които боязливо започнаха да надигат глави. После погледна към небесата; небето се проясни и слънцето засипа земята с ярки лъчи.

— Това е просто отлагане — рече той. — Забавно развлечение, но краят е все същият. — Изхъмка тихо и попита разсеяно: — Така, а къде е Каин?

Тя го видя първа, проснат по гръб над някакъв труп, който можеше да е само на Бърн. Косал стърчеше на две педи от корема му като Ескалибур от скалата.

Почувства се така, сякаш мечът е пронизал собствените ѝ черва, и внезапно остана без дъх.

Ма’елкот проследи погледа ѝ и изхъмка отново със задоволство:

— Значи, още е жив. Отлично.

През сълзите, които замъгляваха зрението ѝ, тя видя, че Косал се движи леко нагоре-надолу, полюлявайки се в ритъм, който можеше да е единствено дишането на Хари.

С изненадващо нежно подръпване, Ма’елкот я поведе през арената към мястото, където лежеше Каин, и тя усети с мократа си кожа топлината на слънцето. Той я блъсна на пясъка край труповете.

Хари извърна поглед към нея.

— Палас — промърмори той със слаб глас. — Тъмно… Студено е… — Ръката му потрепна, той повдигна китка и отново я пусна върху пясъка. — Хвани… ръката ми…

Палас го хвана за ръката; после подви крака под тялото си и положи милата му глава в скута си.

— Тук съм, Каин. Няма да те оставя.

Сълзите ѝ бяха пресъхнали; беше заплакала, когато осъзна, че той е жив и поне ще може да се прости с него. Но сега, докато коленичеше на пясъка и краката ѝ изстиваха под мократа му коса, тя вече не плачеше, не чувстваше болката от мъката, а просто дълбока, спокойна меланхолия.

Беше идвала твърде често тук, беше държала ръцете на твърде много умиращи мъже; но сега чувстваше, че я напуска единственият, незаменимият човек, че без него светът ще бъде пуст.

„Вярвах, че е неунищожим — помисли си тя, докосвайки нежно брадата му. — Всички си мислеха така. Но където и да отиде той сега, аз скоро ще се присъединя към него.“

„Съжалявам, Хари — бяха думите, които не можа да изрече. — Ако бях силна колкото теб, сега нямаше да сме тук в очакване на смъртта.“

— Ах — изрече рязко застаналият до нея Ма’елкот и в гласа му се промъкна нещо като ридание.

Тя погледна нагоре. Лицето му беше сгърчено, по кожата му все още се виждаха белезите, които му бе оставила Чамбарая, от носа му течеше кръв, която обагряше брадата му.

— Ах, Бърн — промърмори той. — Ах, Дете мое, заслужаваше по-добра съдба.

Ма’елкот почувства погледа ѝ върху себе си и веднага се взе в ръце, изпъвайки се в цял ръст.

— Сега. — Той започна да обикаля с отмерени крачки Палас и Каин, като свиваше и разпускаше юмруците си. — Сега — повтори той. — Сега ще науча… — Очите му се замъглиха. — Загадката на Каин — промърмори тихо той. — Как успя да ме задържиш през тези няколко дни. Когато те притеглях насам, ти притегляше мен; обърна хватката ми срещу мен и я използва, за да оковеш ръцете ми. Но сега си в ръцете ми и аз ще те завладея изцяло, както завладях глупавите ти слуги актири. Ще протегна силата ми и ще вкуся ума ти, докато напуска умиращия ти мозък, както хрътка души вятъра. Ще прочета мислите ти като книга; ще притежавам всяка част от теб. Ще науча истината и тя завинаги ще ме освободи от теб.

— Ллл… — каза Хари, напрягайки жилите на шията си, сякаш се опитваше да преодолее някаква невидима преграда.

Ма’елкот пристъпи напред и се наведе учтиво, за да го изслуша.

— Да?

— Лл-лламорак…

— Ммм, да — рече той и се изправи. — Да, наистина. Благодаря ти, че ми напомни. Самият Ламорак е един от твоите безчестни актири; неговите мисли също може да се окажат полезни. — Ма’елкот огледа арената с доволен поглед. — Добре, къде се крие той?

Императорът тръгна по арената, осеяна с трупове и стенещи ранени. Един офицер от кавалерията, който незнайно как беше успял да се задържи на коня, се приближи в лек галоп към него и попита какви са заповедите му; Палас не можа да чуе нарежданията на Ма’елкот. Офицерът се обърна и ги предаде на хората си. През широко отворените врати влезе колона от бронирани пехотинци, въоръжени с пики и арбалети. Офицерът предаде заповедите и на тях. Те се пръснаха по арената, помагайки на ранените, и се изкачиха до седалките, за да наложат ред, да обезоръжат деморализираните бунтовници и да задържат ужасените граждани по местата им.

Хари изпъна гръб. Очите му се завъртяха и той отново се опита да говори.

— Ламорак — произнесе този път ясно той — те предаде на Котките.

27.

— КАКВО? — Гласът на Артуро Колбърг изплющя като камшик. — Това копеле! — разбесня се той. — Тъпо работническо дрънкало! Как смее!

Управителят стоеше изправен пред стола си и размахваше треперещ юмрук през екрана.

— Смрадливо лайно! Това се излъчва на живо!

Техниците гледаха стичащата се по лицето му пот и бялата пяна, която се беше събрала в крайчетата на пълните му устни. Зад гърба му се разнесе равен глас:

— Защо сте толкова разстроен, Администратор?

— Аз, ъъъ, аз, ъъъ, нищо…

Да можеше само това жужене в главата му да спре, да го остави да помисли! Имаше ли още нещо, което Майкълсън можеше да каже, нещо, на което блокировките му нямаше да попречат — о, боже, Бордът на директорите гледаше всичко това сега — дали щеше да каже нещо, което да компрометира Студията?

Цялото му тяло се тресеше, лицето му започна да се криви от мускулни спазми. Впери поглед в светещия червен бутон, сякаш това беше дулото на пистолет, насочен към челото му.

28.

Палас ме поглежда от сгъстяващата се тъмнина.

— Да, Каин. Знам.

Светът примигва — мисля, че за малко съм припаднал. Но после се озовавам пак тук, на арената.

Не се получи.

Изминах целия този път… дадох живота си, за да стигна дотук…

И не се получи.

Предполагам, напразно съм се надявал, че онази торба с лайна ще си удържи на думата.

Става ми студено, наистина студено, което е странно за това време на годината в Анхана. Опитвам отново, търся думите, които ще ни отведат у дома.

— Трябвало е да го направи — продължавам аз. — Наредено му… договорът, неговият договор…

— Шшт — казва тя, докосвайки косата ми. — Всичко е наред. Шшт.

Не е наред, нищо не е…

Мрак.

Изплувам отново в света на светлината.

Все още се намираме на арената.

Трябва просто да се откажа.

Ако някой някога ме беше попитал как бих искал да умра, щях да му отговоря: точно по този начин, с глава в скута ѝ, ръката ѝ ме гали по косата.

Но тук става нещо.

Изведнъж настава тишина, озовали сме се под нещо като прожектор. Ламорак е тук, точно до Палас. Ма’елкот ни е събрал тримата заедно. Ето го и него; разговаря с хората от трибуните… Долавям боботещия уверен гръм на красивия му глас…

Тъмнина. И когато светлината отново се завръща, той стои до мен, точно до мен. Гласът му е топъл и нежен и той ми казва просто да се откажа, да се отпусна и да се откажа.

Гласът му заглъхва. На лицето му се появява разсеяното изражение, характерно за състоянието на ментално зрение.

Заклинанието!

Сега си спомням… спомням си заклинанието.

И отнякъде се сдобивам със сила.

Да се откажа, как ли пък не.

Никога не се предавай.

Никога.

Извръщам глава и се вторачвам в сумрака.

— Ламорак… Ламорак…

Палас се навежда към мен като ангел от приказка.

— Шшт, Каин, знам. Всичко е наред.

— Не…

Събирам още сила, съсредоточавам се. Когато съм съсредоточен, мога да движа ръцете си — не е нужно да съм силен, но трябва да мога да се движа, да ги изненадам…

— Ламорак… Ламорак, моля те, трябва да ти кажа…

Разбитото му лице изниква от сумрака; аз шепна разни безсмислици, за да го накарам да се приближи още повече. Точно така, смотаняко, точно така…

— Ламорак… забрави за Желязната стая… забрави за Театъра на истината… трябва да се погрижиш за Палас…

— Всичко е наред, Каин — казва той. — Ще се погрижа, обещавам.

— Обещаваш, така ли? — Приливът на адреналин прояснява погледа ми и влива сила в ръцете ми. — И как смяташ да спазиш това обещание без шибаната си глава?

Очите му се изцъклят смаяно. За части от секундата сграбчвам дръжката на Косал, за да събудя жужащата му магия, а с другата ръка се вкопчвам в дългата руса коса на Ламорак и придърпвам шията му към острието.

Главата му се отделя от раменете със същия звук, който издава лист, откъснат от тетрадка.

Бликва кръв; Палас отскача от мен и изкрещява; устата на Ламорак се отваря беззвучно; той ме гледа ужасено — мозъкът му все още функционира.

Мятам главата му като футболна топка право в скута на Ма’елкот.

Той сграбчва инстинктивно окървавената глава. Цялото му тяло се вцепенява, очите му се ококорват и от устните му се отронва стон, изпълнен с шок и отчаяние.

Но това не са шокът и отчаянието на Ма’елкот, а на Ламорак.

— Казвам се… — изрича, задъхвайки се, Ма’елкот, а очите му са все така ококорени и безизразни, — Карл Шанкс, казвам се Карл Шанкс! Аз съм Ламорак…

— Ламорак — изръмжавам аз с цялата сила, която ми е останала, — кой ти нареди да предадеш Палас Рил?

— Колбърг — отвръща той замаяно, но отчетливо. — Управителят Администратор Колбърг…

Но преди да успее да довърши изречението, светът се огражда от кристален ореол с всички цветове на дъгата.

Половин секунда преди прехвърлянето се пресягам…

И улавям ръката на Ма’елкот.

29.

Колбърг не спираше да удря с юмрук бутона за извънредно прехвърляне, като при всеки удар крещеше:

— Не! Не! Не!

Продължи да удря, докато кожата му не се разкъса и кръвта му не опръска стаята.

Техниците се отдръпнаха от него и го зяпнаха изненадано. Двете сопита размениха безизразни, скрити зад огледалните стъкла погледи.

— Мисля, че видяхме достатъчно — каза единият от тях.

— Но това е лъжа — извика Колбърг с безумно отчаяние. — Заклевам се, че е лъжа! Той не може да го докаже, не може дори да свидетелства!

Едното сопи го хвана за китката.

— Вие отзовахте Палас Рил пред очите на местните жители. Разкрихте я като Актриса и по този начин нарочно навредихте на кариерата ѝ. Вие сте арестуван.

Колбърг се изтръгна от ръката му и скочи към панела за управление, удряйки по превключвателя на микрофона.

— Майкълсън! — изрева той. Собственият му глас отекна през говорителите в стаята — Каин все още беше онлайн и лежеше сред струпаните върху платформата за прехвърляне тела. — Ще те убия заради това! Мъртъв си!

Когато сопитата най-после успяха да го усмирят и го поведоха извън Техническия център, той чу от тонколоните шепнещото монологване на Каин:

Да. И то твърде скоро, предполагам.

30.

Ярката светлина на сценичните прожектори, монтирани над платформата за прехвърляне, оформя призматичен ореол около гривата на Ма’елкот. Виждам само силуета му, не мога да разгадая изражението на лицето му, но съм доволен; стига ми да чуя неговия давещ се от ужас глас, след като погледът му попада върху безкрайните редове от безлични индукционни шлемове и излегналите се в зомбиран сън директни зрители, с които е тъпкано до тавана в „Кавеа“.

— Твоят свят — шепне той. — О, изоставени богове, довел си ме в ужасния си свят…

И това не е проява на инстинктивна ксенофобия, нито безпомощният ужас на наивен туземец; не го задушава чуждата атмосфера на Земята.

Плаши го това, че я познава.

Той говори на английски.

В огромния му мозък се въртят спомените на Ламорак, на Карл; той вижда, че неговият свят, Отвъдие — онова място, изпълнено с жестокост, болка и внезапна смърт — е просто сън, рай в сравнение с мястото, където е попаднал.

Довел съм го заедно с мен в ада.

Не мога да си представя ужаса, който изпитва, но пък и не ми пука особено.

Косал, който е замлъкнал може би завинаги, все още стърчи от корема ми. Тялото на Бърн лежи под краката ми на платформата за прехвърляне.

Спечелих.

Ма’елкот извива мощния си врат и поглежда надолу към мен, към нас.

— Ти ме унищожи. Защо го направи, Каин? — В гласа му се долавя отчаянието му. — Защо ми причини това?

Свивам рамене. Боли.

— Защото имаше лошия късмет да се озовеш не на тази страна, на която беше Палас Рил.

Разнася се силен трясък, някъде отвисоко. Това са вратите на „Кавеа“. Количката на медиците идва за мен; някой куражлия техник е запазил достатъчно присъствие на духа, за да ги повика.

По бузите ми валят топли солени капки; това са сълзите на Шана.

— Дръж се — казва тя. — Моля те, дръж се.

Опитвам се да я стисна за ръката, но тъмнината отново се спуска над очите ми.

— Не ме оставяй.

— Няма. Заклевам се.

Гласът на Ма’елкот звучи изгубено, безпомощно и много, много незряло.

— И сега какво? Какво ще се случи с мен?

Не му отговарям; това не е мой проблем.

Предполагам, че все още съм онлайн; никой не се е сетил да прекъсне прякото предаване. Всички вие ще дойдете с мен в мрака.

Шана се навежда още по-близо и допира топлата си буза към леденото ми лице. Шепне в ухото ми:

— Дръж се, Каин.

— Майната му на Каин — отвръщам аз, превъзмогвайки болката. — Забрави го този задник. Викай ми Хари.

И спускащата се нощ бавно преминава в утро. И аз правя още една малка крачка към светлината.

На всеки час, по целия свят.

Прическата, разбира се, е съвършена и изсечените скули имат тен точно както при Незаетите. Но в деликатните, почти невидими бръчици покрай искрящите очи се долавя намек за студено отчаяние, а устните, разкриващи идеално белите зъби, потрепват в едва забележимо горчиво презрение към самия себе си.

— Здравейте, аз съм Бронсън Андърууд. В последните десет години като водещ на „Най-новото от приключенията“ ви представях най-доброто от продукциите на Студията по цял свят. Днес, и само за кратък период от време, с гордост ви предлагам нашата специална оферта: пряко от мястото, където започна всичко, Студията на „Приключения без край“ в Сан Франциско — „За любовта на Палас Рил“, специално издание.

Очите блестят, а усмивката на лицето изглежда като залепена, докато той изброява допълнителните материали в специалното издание: откъси от „Надпреварата за короната на Дал’канит“ и „Слуга на Империята“; няколко часа от „Преследването на Смешника Саймън“, преди задействането на заклинанието Вечната забрава; интервюта с Каин, Палас Рил и самия Ма’елкот, говорещ едновременно от свое име и от името на Ламорак…

— … и пряко от Специалните архиви на Студията в Сан Франциско, специално за това издание, запис на „Когато Часовникът на живота спря“! Нали си спомняте онзи впечатляващ момент, когато Каин пренесе възлюблената си от горещия пясък на онази арена обратно на Земята, в безопасност. Гледахте го на живо; може дори да сте го преживели като Каин.

— А сега можете да го преживеете отново… защото в този миг „Когато Часовникът на живота спря“, записът на Палас Рил, започва отново.

— Тази специална оферта няма да бъде повторена; това специално издание е единствената ви възможност да се сдобиете с този ценен момент. Това е единственият ви шанс да проникнете в сърцето на Палас Рил, докато тя стои на колене върху платформата за прехвърляне, спасена от сигурна смърт от единствения мъж, когото някога е обичала истински. Това е единствената ви възможност да видите онова, което е виждала тя, да почувствате онова, което е чувствала тя, докато е докосвала лицето на своя паднал герой.

Очите като че ли леко се навлажняват; може би в тях е попаднала прах. Усмивката не се променя, сякаш устните са залепени за зъбите.

— И за да ознаменуваме тази невероятна оферта, в чест на това изключително приключение, ако направите своята поръчка преди полунощ тази вечер, вие ще получите и специално издание на Личния часовник на живота на Палас Рил!

— Настроен от учените на Студията, той използва вашите лични статистически данни, извлечени от глобалната медицинска база данни, включително данните на шест поколения ваши предшественици. Специалното издание на Личния часовник на живота на Палас Рил ще отброява точно часовете на вашия живот! Този красив уред ще изглежда много привлекателно на нощното ви шкафче, на бюрото в офиса, дори на кухненската маса…

Рекламата, която се върти, докато по-голямата част от хората забравят за кого става въпрос, включва и едно дребно уточнение: „Специалното издание на Личния часовник на живота на Палас Рил не е точен измерителен прибор. Използвайте само за развлекателни цели.“