Ден пети

— И какво лошо има в това, да искаш да помагаш на хората?

— Нищо лошо няма; просто не виждам смисъл. Рискуваш живота си за едно благодаря с насълзени очи и прегръдка. Глупаво е.

— Това си е моят живот.

— Не, Шана. Това е нашият живот, забрави ли? Затова се оженихме.

— О, вярно — знаех си, че има някаква причина, просто забравих каква е.

— Шана, по дяволите…

— Не, Хари. Не. От брака се очаква да те направи нещо повече от онова, което си. Очаква се да добави нещо в живота ти, а не да го отнеме. Ти искаш от мен да бъда нещо по-малко, да съм повече като…

— Хайде де, кажи го. Хайде.

— Добре де, ще го кажа: Да съм повече като теб.

— Тая монета има две страни, Шана.

— Може би. Може би сбъркахме още в самото начало. Трябваше да се досетя.

1.

Зората украси небето над Анхана в алено и бледорозово. Гъстата мъгла, която всяка сутрин се издигаше над водите на Великия Чамбайген, бавно започна да се разсейва в затоплящия се въздух.

Повечето от работниците, конярите и дребните чиновници, които работеха в Стария град, но не можеха да си позволят да живеят там, вървяха в мъглата към Моста на глупците с панталони, завързани за прасците, и крачоли, пристегнати с ширити на глезените.

Тази мода беше продиктувана от необходимостта, защото сред кълбящата се мъгла се скитаха и другите граждани на столицата, нощните жители, които се прибираха в дневните си убежища; и те бяха много по-многобройни от човешките ѝ обитатели. А всеки, на който му се бе налагало да изпълнява танца на плъховете, докато някой паникьосан гризач се опитва да се изкатери по крака под панталона му, забивайки нокти и зъби в плътта, няма никакво желание да преживява нещо подобно отново.

Един особено голям и мършав плъх със сиви петна покрай носа клечеше в процепа, където се съединяваха двете половини на Моста на глупците, и наблюдаваше утринната церемония с искрящи очи, в които се таеше нещо повече от обичайното любопитство на гризач.

Церемонията се провеждаше върху извития свод над реката, над бавно носещата се мазна вода, която изглеждаше лъскавочерна в слабата утринна светлина. Плъхът наблюдаваше капитана на моста, който се появи до една от подсилените амбразури на порталната кула на Стария град. Върху униформата си бе наметнал прозрачна мантия със синкав цвят.

Капитанът обличаше тази мантия два пъти дневно, при изгрев– и при залез-слънце, когато изпълняваше ритуалния обред на легендарния речен бог Чамбарая. На зазоряване той изливаше масло от един златен бокал, молейки речния бог за разрешение да спусне моста; по залез-слънце в бокала имаше вино, в знак на благодарност, че е позволил на хората да преминават през реката.

Мостът се спусна; плъхът отскочи встрани, но щом половинките на моста се съединиха, той хукна към Стария град. Движенията му бяха ограничени донякъде от два тънки кожени ремъка, приличащи на връзки за обувки, които придържаха малък пакет от насмолена хартия към гърба му; без малко да го смаже ботушът на някакъв стреснат войник, който му тропна с крак, но гризачът избяга и се шмугна в уличката зад близката конюшня.

Там той се спря, като че ли се колебаеше накъде да тръгне; неестествената интелигентност в погледа му беше подсилена от начина, по който седна на задните си лапи и разтърка с предните лицето си така, както правят някои хора, когато се колебаят как да постъпят. Но плъхът нито беше нерешителен, нито всъщност мислеше; малкото разум, който се съдържаше в мозъчето му, го подтикваше да прегризе кожените връзки, придържащи пакетчето към гърба му.

Мисленето и нерешителността принадлежаха изцяло на Ламорак.

2.

Малко преди зазоряване тя го беше целунала за довиждане. Смяташе да извози токалите до речната баржа на групи от по четирима или петима души — толкова, колкото мислеше, че ще може успешно да скрие с Наметалото, без да губят способността си да се движат бързо по улиците. Беше кимнала и го бе погалила по бузата, когато ѝ каза как му се иска да бъде с нея, как смята, че мястото му е на улицата, да помага при защитата им, да защитава нея, само да не беше проклетият крак…

И когато му обърна гръб, когато се изкачи по стълбите и излезе на улицата, на лицето ѝ отново се беше появило разтревоженото, отнесено изражение — същото като онова, което имаше след изчезването на Каин предишната вечер.

Повдигаше му се от това; той знаеше, че я губи. Беше го видяла в стаята заедно с Каин, един до друг, беше ги сравнила и някак си той се бе оказал по-дребен. Отново. Не разбираше това, не можеше да го разбере. Защо една жена — или който и да е човек, всъщност — би предпочел начумерения, мрачен Каин вместо искрящите очи и героичния устрем на Ламорак? Но беше точно така и ето че се случваше отново, като повтарящ се кошмар.

Сякаш всички в живота му се бяха наговорили да го накарат да се чувства като второкласен актьор.

Глупава кучка.

Той беше усетил наближаващите проблеми още предишната нощ, когато го бе накарала да остане в онази проклета влажна стая над земята и изгуби цял час в размисли защо Каин е бил изтеглен толкова внезапно. Особено силно се тормозеше заради онова, което се канеше да ѝ каже той — просто отказваше да го забрави. Какво е искал да ѝ каже? Какво е искал да направи? Какво, какво, защо, защо, кой — и това продължаваше безкрай, докато накрая Ламорак не го засърбяха ръцете да я зашлеви.

При някои жени единственият начин да ги накараш да млъкнат е да си пъхнеш оная работа в устата им.

Той знаеше много добре какво щеше да каже Каин, а още по-добре знаеше какво щеше да направи. Но освен това беше наясно, че както бе невъоръжен и със счупен крак, единственото, което би могъл да направи тогава, е да се свие и да чака да умре. Познаваше Каин достатъчно добре, за да очаква от него да прояви милост само защото Ламорак не може да се защити.

Освен това го беше яд, че всичко бе планирано толкова внимателно, толкова добре обмислено и замаскирано, а Каин веднага се беше досетил за истината, без дори да има каквито и да е улики. Нямаше да може да докаже нищо. В никой свят нямаше да намери съд, който да приеме неоснователните му подозрения за доказателство. Мамка му, какви съдилища, това дори не беше незаконно. Не че имаше някакво значение; Каин не би предпочел законните власти и разните законови процедури пред вихъра на смазващите си юмруци.

Върху това беше размишлявал Ламорак цялата нощ, докато седеше над подгизналия под в гнездото от празни щайги, което му бяха приготвили неколцина от признателните токали. Беше прекарал нощта, работейки върху крака си — придърпваше нишките на Потока и внимателно си представяше как наслагва калций върху счупената кост, сливайки разцепените ѝ краища. Надяваше се, че до времето, когато Каин се появи отново, бедрото му ще се е възстановило достатъчно, че да издържи тежестта му и да му даде шанс да се бие.

Не че имаше някакво намерение да се бие.

По време на една от честите почивки му хрумна, че точно както използва презряната някога магия, за да излекува счупения си крак, така използва същата тази способност, за да излекува разбития си живот. Така и не можа да разбере как е успял да навърши трийсет и четири години, без да стане голяма звезда; беше сигурен още като дете, като ученик в Консерваторията, като млад Актьор в чесмод режим, че някой ден ще бъде един от легендарните велики, че името му ще бъде вписано в краткия им списък, редом с имената на Реймънд Стори, Лин Зян, Кийл Бърчард, Джонатан Мкембе…

Името на Хари Майкълсън беше в този списък, или поне така твърдяха хората. Ламорак не можеше да разбере защо кариерата на Каин продължаваше да процъфтява, докато неговата едва креташе; беше навършил трийсет и четири години, възраст, на която повечето Актьори започваха да мислят за пенсиониране, без да е успял да влезе дори в Топ сто. Каин беше на колко, трийсет и девет? Четирийсет? Но Каин можеше и никога да не се пенсионира, щом всяко негово Приключение се озоваваше в първата десетка, сякаш беше абониран за нея. Кариерата му си вървеше от само себе си, разчитайки на предишните му успехи, и вече беше стигнала до етапа, където нямаше никакво значение дали Приключенията му бяха добри, или не. Хората плащаха и плащаха само за да могат поне още веднъж да бъдат Каин — кой знае колко дълго щеше да продължи това? Кой знае кое щеше да е последното му Приключение?

Ламорак често се чудеше, на кого ли му пука?

Друг човек в такава ситуация щеше да се чувства потиснат от усещането за провал и некадърност. Вместо това Ламорак започна да разбира, че причината за непрекъснатите му разочарования е маркетингът — или по-скоро липсата на такъв.

Каин получаваше най-добрите Приключения, защото изпълнителните директори на Студията очакваха той да получава най-добрите Приключения — затова проявяваха готовност да вложат повече усилия, повече пари, повече реклама, за да го задържат на високата му позиция. Ламорак се нуждаеше само от един удар, един голям пробив, една възможност да покаже на Студията и публиката своите качества на истинска звезда.

Той се опитваше да получи точно това — удар. Големият му пробив.

Макар че като Шоумен той влизаше формално в кастата на Професионалистите, това беше временно явление; в деня, в който се пенсионираше, когато се откажеше да бъде Ламорак и най-накрая завинаги се превърнеше в Карл Шанкс, той щеше да се върне в истинската си каста, към която принадлежеше по рождение — кастата на Бизнесмените. Можеше да се пенсионира още на следващия ден и да заеме някоя позиция в семейния бизнес — „Синтек“, гигант в електронно-химическата промишленост — и да изкарва пет пъти повече пари от който и да е Актьор, дори от Каин.

Но това би означавало да напусне шоубизнеса.

Това би означавало да признае, че баща му, онзи безгръбначен подмазвач, е бил прав. Че братята му са били прави, както и майка му. Всички те твърдяха, че няма да успее като Актьор. Това би означавало да падне на колене пред дядо си — стария копелдак, който все още оглавяваше „Синтек“, както изкуфял дракон пази планината си от злато — и да го моли за възможност да се докаже като истински Шанкс.

Макар и да презираше семейството си, това не му пречеше да използва кастовите си връзки, за да оказва натиск върху Съвета по планиране. Беше ги подчинил напълно; все пак те бяха просто групичка дебелогъзи Администратори. Но дори и да получаваше по-чести и по-мащабни Приключения, той все пак не можеше да разполага с такъв рекламен бюджет — съответно с такава огромна публика — както Каин.

По ирония на съдбата именно човекът, който беше отговорен за успеха на Каин, бе дошъл при Ламорак с план и предложение. Артуро Колбърг.

— Направи само едно малко нещо за мен — беше казал той. — Вкарай малко пикантност в анханската операция на Палас Рил така, че Каин да поиска да се намеси, и аз ще се погрижа за теб, както се погрижих за него. Аз го направих такъв, какъвто е сега, но той ми създава все по-големи проблеми. Мога да те издигна до неговото ниво и ти няма да се отнасяш към мен и към Студията с неуважение. Ще знаеш как да ми се отплатиш — с лоялност, със смелост и чест…

И ако Каин разбереше с какво всъщност се занимава Ламорак, ако узнаеше, че той подпомага кариерата на Палас с риск за собствения си живот — та погледнете крака му, вижте как беше измъчван почти до смърт, защото полагаше всички усилия да превърне едно скучно, досадно Приключение в нещо вълнуващо и запомнящо се — ами че Каин щеше да му благодари. И двамата щяха да му благодарят. Но вместо благодарност Палас бягаше с проклетите си токали и си мечтаеше за съпруга си, а Каин искаше да го убие и да се нахрани с кървавите парчета месо от тялото му. Всичко беше толкова нечестно

Но той знаеше как да си върне на тях, знаеше как да си отмъсти за това, че са го изкарали такъв смотаняк — чрез магия. Тя беше важната в момента; така щеше да ги накара да съжаляват за проявеното неуважение. Ламорак беше по-добър адепт, отколкото подозираха двамата, и смяташе да използва скритите си умения, за да се погрижи веднъж завинаги всеки да си получи заслуженото, и най-вече той самият.

А когато всичко свършеше и той се върнеше на Земята, кариерата му щеше да се устреми напред с главозамайваща скорост.

Той не можеше да мисли твърде много за това, за образите и фантазиите, че най-накрая ще получи уважението, което заслужава — те бяха твърде прилепчиви и го отвличаха от текущите му задачи. Затова той ги складираше внимателно в дъното на съзнанието си, без да им придава форма и детайлност. Те се промъкваха във всичко, което вършеше или мислеше, и му шепнеха разтапящи сърцето мили думи — леки призрачни шепоти, които Ламорак никога не анализираше, защото не можеше да си позволи да се вслуша достатъчно внимателно в тях, за да ги разбере.

Те шепнеха, че времето на Каин е отминало, че е ред на Ламорак да се изпъчи напред и да заеме мястото му. Те шепнеха, че всъщност Палас само го е използвала и че дори любовта, която се преструваше, че изпитва към него, ще изчезне без следа, щом бъдат прехвърлени обратно на Земята и Шана влезе в Приключението на Каин. Те шепнеха, че Каин лъже: Палас не е офлайн. Това беше абсурдно. Той просто ревнуваше, защото звездата му залязва, докато нейната е във възход. Каин се опитваше да унищожи Приключението на Палас, докато Ламорак полагаше такива усилия, че да го направи велико.

И накрая най-упоритият шепот, най-нерационалният, който беше заровен най-надълбоко: двамата работят заедно против него. Каин и Палас са замислили целия този фантастичен план, за да го накарат да се изложи, да го унизят пред целия свят и да унищожат последния му шанс за щастие.

Всички тези шепоти се комбинираха в едно могъщо чувство за справедливост — убеждение, че той е обмислил всичко и сега действията му са не само необходими, но и единствено правилни.

Той бе започнал да решава „Проблема Каин“, както го наричаше, предишната нощ, след като двамата с Палас се бяха върнали заедно от съвещанието им. След като Ламорак се настани в гнездото си, а Палас отиде накъде да размишлява насаме, Кралят на Кант се беше изкатерил при него и бе започнал да го разпитва за Каин с небрежен тон.

Ламорак осъзна с нарастващо задоволство, че Кралят — макар и с неохотна — подозира, че Каин работи за имперските власти!

Щом го разбра, вече беше лесно да разпали тези подозрения, докато се опитваше да ги отклони. Изчезването на Каин, който по думите на Ламорак „нищо не обясни, просто си тръгна“, още повече улесни ситуацията. Ламорак знаеше, че не само ще му се размине предателството към Палас и токалите, а и ще успее да припише всичко на Каин.

Величеството вече почти му беше повярвал, макар и против волята си; Заклинанието на Палас го караше да изпитва фанатично, параноично желание да я пази. Щеше да приеме всяка имперска намеса за доказателство, че Каин ги е предал.

Онова, което щеше да се случи на следващия ден, щеше да премахне всички съмнения.

Затова, когато половин час преди зазоряване Палас потегли, следвана от четиримата си токали, Ламорак без колебание се залови за работа; даже се чувстваше абсолютно прав и изпълнен с удовлетворение от уменията и въображението си.

Не беше лесно обаче да намери начин да осигури появата на Сивите котки на доковете, без да се сблъска отново с безумния темперамент на Бърн. Решението, което намери Ламорак, не само удовлетворяваше изискванията му, но и носеше в себе си усещането за традиция и един вид метафорична справедливост, която допълнително допринасяше за увереността му в успеха.

В склада навсякъде имаше плъхове; хартията, маслото и ножа за нарязването на кожените върви той взе от Поданиците на Кант с обяснението, че са му нужни за лечителската магия, която смята да приложи върху крака си. Тъй като не знаеха нищо за истинската магия, суеверните глупаци изобщо не се усъмниха.

Ламорак си намери уединено местенце, където да работи, и Талан прие с радост да пази вратата и да се погрижи никой да не го притеснява. Трябваха му само няколко минути, за да привлече достатъчно нишки от Потока и да покори волята на подходящ плъх, който изпрати към Стария град. Самият Ламорак щеше да остане тук, задействал менталното си зрение, за да контролира плъха, но това не представляваше никаква опасност. Ако Палас се върнеше и попиташе защо Потокът се вихри около убежището му, Талан и Поданиците щяха да ѝ кажат, че все още работи върху крака си.

Беше идеално; беше лесно. Нерешителността, която го беше изпълнила, след като плъхът прекоси моста, не беше породена от колебание дали да не се откаже — той просто се опитваше да реши кой е най-бързият, най-безопасният маршрут до щаба на Сивите котки.

3.

Плъхът подтичваше по Пътя на боговете, подмятайки задницата си. Той гледаше да се движи под дъсчените пътеки, да се крие в сенките, да избягва конските копита и някой случаен ботуш или хвърлена керемида; опасностите по този широк път избягваше много по-лесно, отколкото кучетата и дивите котки, които обитаваха по-малките странични улички на Стария град. Едва успя да избегне обкованите със стомана колела на каретата на някакъв благородник, докато профучаваше покрай двореца „Колхари“; после пое по Пътя на благородниците и тръгна към южната част на Стария град, където прекоси Моста на кралете, за да премине на южния бряг.

Онова, което Сивите котки смятаха за свой щаб, представляваше къща с ограден с висока стена двор, която Ма’елкот беше подарил на граф Бърн като част от благородническата му титла. Плъхът се промъкна с лекота между металните решетки на портата и хукна към сградата. Всички врати и прозорци бяха широко отворени и тук-таме се виждаха мъже, проснати в лентяйска дрямка.

Един от тях случайно надигна глава. Разтърка сънливо очи и забеляза плъха. Изведнъж се разсъни и скочи с изненадан вик, който накара останалите да надигнат обезпокоено глави.

Плъхът не забеляза сред тях Бърн — може би спалнята му се намираше на горния етаж? Животното се стрелна към стълбите. Въпреки очевидния си тежък махмурлук, Котките бързо се разсъниха и го подгониха с развеселени викове като ловци, чиито кучета са подгонили лисица.

На няколко инча от носа на плъха в пода се заби хвърлена кама и рязко го накара да смени посоката си. Внезапно въздухът се изпълни с остриета, които летяха към пода и стените и къртеха големи парчета от дърворезбата на парапета — всичко това под акомпанимента на веселия смях на Котките.

Плъхът се мяташе насам-натам, като продължаваше да се опитва да стигне до стълбата. А когато дъждът от кинжали спря за миг — или може би просто у Котките не бяха останали повече оръжия? — той отново хукна към най-долното стъпало. Нещо тежко го удари в гърба и плъхът усети ледена вълна; задните му крачета потръпнаха конвулсивно, потупвайки по пода, той се извъртя, изпищя и се опита да захапе ножа, който бе пронизал хълбоците му и го бе приковал към пода.

Изчезна всякакво подобие на разум; остана само последното му инстинктивно желание да нарани нещото, което го убиваше, последният му опит да остави някаква следа след себе си, преди да настъпи смъртта.

4.

Един от Котките се наведе над мъртвия плъх и втренчи замъгления си поглед в намаслената хартия, преди да разреже кожените върви, които я придържаха към тялото на животното. После я огледа на слабата утринна светлина.

— Това пък какво трябва да е?

Останалите Котки се събраха около другаря си.

Той разгъна хартиеното руло и прочете:

Смешника Саймън ще изпрати днес актирите с една речна баржа от доковете на Индустриалния парк. Шапка от сребърната мрежа върху главата ти ще неутрализира заклинанието, което ги скрива.

Очите му се разшириха и сърцето му се разтуптя ускорено.

— Къде е графът? — извика той. — Кой знае къде е прекарал нощта граф Бърн?

Вместо да му отговорят, останалите го засипаха с въпроси. Какво пише на хартията? За кого е предназначено? Кой го е изпратил? Той размаха хартията над главите им.

— Някой отново ни предава Смешника Саймън в ръцете — този път не трябва да се проваляме! Препуснете до Първата кула! Заповядайте им да приготвят противокорабните мрежи — и намерете графа!

5.

Закуската на Тоа Сител беше прекъсната от един задъхан паж, който го уведоми, че трябва веднага да се яви при императора.

Нямаше нужда да пита за местонахождението на Ма’елкот; по това време императорът неизменно се намираше в Малката бална зала и работеше върху Великата творба. Изкуството, както обичаше да казва той, се твори най-добре от зори до обяд, като се черпи сила от изгряващото слънце; следобед енергията намалява и изкуството започва да черпи от силата на твореца, за да замести онова, което би трябвало да получи от изчезващото слънце.

Влизайки в Малката бална зала, Тоа Сител установи, че Бърн е вече там. Графът беше облечен с бойната си униформа, прилепнала туника и изкърпени панталони от ягодовочервен шевиот. Откраднатият от Ламорак меч беше преметнат през рамото му. Вместо обичайния му махмурлук, който го мъчеше по това време на деня, Бърн изглеждаше отпочинал и готов за действие. Блясъкът в очите му говореше за вълнение, което при него се появяваше само при очертаваща се възможност за клане.

Императорът стоеше зад него, до ръба на котела; кървавочервената му пола бе покрита със съхнеща, напукана глина. Той беше бос и гол до кръста, както винаги когато работеше тук; зачервен от горещината, излъчвана от въглените. Когато протегна ръка към Тоа Сител, мускулите под кожата му изпъкнаха като огромни камъни.

— Ела, херцоже мой. Какво ще кажеш за това?

Той тикна в ръката му сгънат лист хартия, но погледът на Тоа Сител беше привлечен от манекена, който се поклащаше леко в замъгления от парата въздух, забравен над врящата глина в котела.

Фигурата беше на Каин, отново на него; предишния ден Ма’елкот беше посветил цялото си време на своята Велика творба, опитвайки се да впише Каин в гигантската скулптура пъзел; той беше изпробвал най-различни пози и изражения, но накрая винаги оставаше недоволен. Сега сигурно опитваше някаква нова стратегия, защото фигурата на Каин беше доста по-голяма, може би достигаше височина от около седем фута, почти колкото статуята на самия император.

Тоа Сител се намръщи. Това му се стори донякъде като богохулство, макар да не можеше да разбере откъде се бяха появили тези чувства. Прагматик по природа, той отдавна бе приел неспособността си да разбира изкуството, но го притесняваше това, че за толкова кратко време Каин е започнал да заема толкова централно място в мислите на императора.

Тоа Сител погледна надолу към хартията в ръката си и прочете съобщението за намерението на Смешника Саймън да изведе актирите от града и за нуждата от сребърна мрежа.

— Кой го е написал?

— Ламорак — отвърна напрегнато Бърн. — Познавам почерка му.

— Пфу.

Тоа Сител обърна хартията от другата страна. Листът беше празен. Той сви рамене.

— Не ми изглеждаш изненадан.

Тоа Сител си позволи лека усмивка.

— От известно време знам, че Ламорак е източникът ти на информация за Смешника Саймън, допреди да бъде заловен. Но останах с впечатлението, че между вас е имало някакви, хм, разногласия. Чупенето на крака му, нареждането да бъде измъчван до смърт — това не са признаци за близки отношения.

Бърн разпери ръце.

— Просто вече не ми беше полезен.

Тоа Сител погледна замислено към бележката.

— Очевидно не е така. Макар че ако аз използвам някой източник по начина, по който го направи ти, никога повече нямаше да се доверя на думите му…

— Ние не се доверяваме.

Гръмотевичният глас на Ма’елкот сложи край на всякаква възможност за дебати. Императорът положи масивните си длани на раменете на двамата си слуги.

— Не можем да разберем какво се надява да постигне Ламорак с това; трябва да приемем, че е част от някаква тактика. Бърн и неговите Сиви котки ще се престорят, че са повярвали; те ще наблюдават и ще претърсят всички баржи.

— Каква е тази сребърна качулка? — попита Тоа Сител. — Мисля, че съм чувал слухове за нещо такова…

— Ммм, да. От време на време майстор Аркадейл наемаше един занаятчия, на име Конос, който направи част от оборудването му за Театъра на истината. Последното му творение беше един костюм, направен изцяло от фино изплетена сребърна мрежа, която би трябвало да го предпазва от всички заклинатели, които се озоват в донжона — доста скъп продукт, за който Аркадейл се отплати, мисля, като обяви Конос за актир. — Императорът въздъхна тежко. — Самият аз смятах, че това творение има ограничено действие — всеки, който го носи, е отрязан напълно от Потока и губи всичките си сили. Може би прибързах — чувствата ми бяха заслепени от силата ми. Наредих да бъдат изработени седем подобни мрежи за мои собствени експерименти. Засега наредих да бъде доставен костюмът на Аркадейл, който ще бъде нарязан на парчета, достатъчни за три или четири качулки, в допълнение към онази, която вече е част от него. Ще проверим истинността на Ламораковото послание веднага щом качулките бъдат готови.

Тоа Сител кимна към грамадната фигура на Каин.

— А той какво мисли за посланието на Ламорак?

Ма’елкот се обърна рязко към него; ръката на рамото му го стисна като менгеме и го издигна във въздуха. Внезапната ярост бе превърнала красивото лице в демонска маска, а очите му пламтяха в алено, като залязващото слънце.

— Не знам! — прогърмя гласът му.

На Тоа Сител му се стори, че в ушите му се забиват ножове. Той усети как погледът на Ма’елкот направо изгаря кожата му. Въздухът излезе от дробовете му заедно с цялата сила от крайниците му. Той висеше във въздуха като зайче, попаднало в челюстите на лъв.

Пажовете в малката бална зала подскочиха при тътена на императорския глас и се спогледаха уплашено; несъмнено всички, които спяха в двореца, се бяха събудили в паника като от някой кошмар. Внезапно Тоа Сител бе връхлетян от усещането, че целият град, цялата Империя, всеки мъж, жена и дете, които бяха преминали през Ритуала по прераждането, бяха застинали по местата си; животът им беше прекъснат от някакъв пристъп на необяснима тревога. Той усети как всяко Дете на Ма’елкот предчувства приближаването на някаква незрима опасност.

Миг по-късно Тоа Сител стоеше на краката си. Страшната хватка на рамото му се смени с топла бащинска ръка, която го подкрепяше, докато се съвземе.

— Приеми моите извинения, Тоа Сител — каза тихо и спокойно Ма’елкот, макар ехото от онази титанична ярост все още да трептеше в гласа му. Гърдите му се издуха почти до пръсване и после спаднаха в една продължителна въздишка. — Работата не върви добре, а аз просто нямам търпение.

Херцогът мълчеше и постепенно се възстановяваше от изгарящата ярост, която го бе връхлетяла. Също като дете, усетило за пръв път тежката ръка на баща си, той не можеше напълно да осъзнае чувствата си — беше наранен и уплашен, и засрамен, несигурен в това, какво да каже и какво да премълчи.

Цялото му тяло беше покрито с малки капчици пот, причината за която само отчасти бе горещината в Малката бална зала, и дори Бърн изглеждаше потресен.

— Вижте. — Ма’елкот им обърна гръб, за да не може никой от тях да вижда лицето му. — Когато Бърн дойде при мен тази сутрин, аз се опитах да говоря на Каин с Речта, да разбера какво мисли той за това послание. Ако двамата все още бяха заедно, Каин щеше да потвърди написаното в него или да ме предупреди, че е фалшиво. В краен случай щях да разбера какво става. И вижте какво се получи.

Големият манекен се надигна над ръба на котела, понесе се към тях тримата и се спусна на пода.

Ма’елкот протегна ръката си към него, сякаш му предлагаше благословия, и разперените му пръсти засенчиха лицето на манекена от сутрешното слънце. Напрежението започна да нараства, сякаш самият дворец затаи дъх, и въздухът около Ма’елкот затрепери от енергия.

Каин…

Думата отекна в главата на Тоа Сител като шепот в пещера, но манекенът си остана просто парче безизразна и безжизнена глина.

Винаги досега, когато Ма’елкот използваше Речта, позата, мисълта, дори духът на призования се появяваха и съживяваха манекена. Императорът му говореше, а той отговаряше така, сякаш беше самият човек, на когото Ма’елкот говори. Но този път, този път Тоа Сител потрепна и се приближи, протягайки врата си, за да види по-добре изработеното от кървава глина лице на манекена.

Тук определено липсваше нещо; нещо отвъд необяснимия провал на Речта. Във фигурата се усещаше липсата на живот, на истина, на скрита воля. Манекените, които Ма’елкот използваше за създаването на Великата творба, винаги оставяха впечатлението за характерна активност, за не чак толкова надълбоко скрит живот, сякаш в мига, в който човек извърнеше глава настрани, те щяха да се размърдат и да заговорят, да се смеят и да обичат. Но този Каин изглеждаше мъртъв като захвърлена кукла. Макар, както можеше да се очаква, всяка негова индивидуална черта да беше идеална, някаква едва доловима недодяланост на съчетаването им превръщаше манекена просто в голямо парче кал с формата на Каин.

— Сами виждате — промърмори с плътен глас Ма’елкот, — че това е нещо повече от обикновен отказ от отговор. По някакъв начин Каин се намира някъде отвъд досега на моя глас.

— Но как е възможно това?

— Аз съм обграден от загадки. Защо не мога да проникна през заклинанието, което прикрива всеки ход на Смешника Саймън? Защо Ламорак е толкова готов на предателство, че би простил смъртната си присъда? Къде е Каин?

— Смятате ли, че може да е мъртъв? — попита с надежда Бърн.

Ма’елкот изсумтя презрително.

— Нямаш ли очи? — Манекенът се завъртя около императора и внезапно се озова на косъм от носа на Бърн. — Това не е лице на труп! Това е лице на човек, който изобщо не е съществувал! Каин е бил изтрит от реалността така, сякаш е бил просто някакъв призрак в наша колективна фантазия. Аз ще разбера как е било направено това. Ще разбера защо. Ще вложа цялата си магия в това, но в миналото Каин много пъти е доказвал, че с лекота се изплъзва от подобни капани.

Манекенът внезапно подскочи над ръба на котела и се пльосна във врящата кал, сякаш беше захвърлен небрежно там от гигантска ръка.

Ма’елкот застана между двамата благородници и изпука пръстите си като кечист.

— Бърн, отведи Котките при баржите. Може бележката да е просто примамка за отвличане на вниманието; ако Смешника Саймън си мисли, че сме клъвнали, може да се появи открито на някое друго място. Тоа Сител, от теб искам да вдигнеш по тревога всеки мъж, жена и дете, които някога са имали вземане-даване с Кралските очи. Искам да научавам за всичко, което се случва днес в града. Всичко. А ти лично — Ма’елкот се наведе към херцога и го облъхна с горещия си кървав дъх — ще насочиш цялото си внимание към откриването на мъжа, който не може да чуе моя глас; къде е онова място, до което не може да стигне волята ми. Това е почти толкова важно, колкото и залавянето на Смешника Саймън; то е от съществено значение за възстановяването на спокойствието ми.

Ма’елкот се извърна, изкатери се през ръба на котела и закрачи бос по течната повърхност на врящата глина. Той протегна ръце и от калта се надигна нова фигура, която отново се оформи като висок дванайсет фута мъж. Когато започна да извайва счупения нос и космите на брадата му, той за последен път се обърна с лице към Тоа Сител. В очите му гореше изумруден огън и гласът му прогърмя като планинска лавина:

Намерете Каин.

6.

— А и нали знаеш, няма как да разбера дали нарочно го е планирал така. Дори не мога да разбера дали изобщо има значение планирал ли го е, или не.

Тъй като стоенето прав все още му причиняваше болка, Хари Майкълсън седеше до малкия квадратен прозорец на изключително неудобния и корав стол за прегледи.

Дясната му ръка беше привързана към гърдите, за да се обездвижи отчасти ранената предмишница. Раната не можеше да бъде излекувана по друг начин, освен със стандартното промиване и зашиване. Прилагането на по-напреднала медицинска технология би причинило пропукване на континуума, когато бъде прехвърлен обратно в Анхана. Бяха му ударили няколко инжекции с универсални антибиотици и беше получил седмична доза миниатюрни капсули с обезболяващи със забавено действие, които бавно се разтваряха в мускулите му. Лявото му рамо и коляното го боляха както от побоя, който бяха отнесли, така и от стероидите, които бяха натъпкани и в двете стави; и въпреки противовъзпалителните средства, инжектирани във всяка една от лилаво-черните синини, цялото му тяло беше обвито в хирургическа лента, която помагаше за спадането на отоците.

Когато се върнеше в Анхана, щеше да обясни отоците с удрянето в стените по време на падането му в Шахтата. Това беше добро оправдание; медиите вече му бяха повярвали, както и медицинските лица, които обработиха раните му.

Той се взираше в струйките вода, стичащи се по стъклото на прозореца, сякаш в тях можеше да прочете бъдещето си. „Като че ли винаги вали, когато идвам тук“, помисли си той.

— Не виждам какво още може да направи — рече Хари. — Дори допусна медиите в болничната ми стая — налазиха ме в момента, в който отворих очи. В таксито, по пътя насам, не можах да открия канал, по който да не тече материал за мен. Ако не пускат някой от записите ми, излъчват интервю с някое от медицинските лица или пък канят някой пенсиониран Актьор, който да анализира шансовете ми във финалната схватка с Бърн, или някой от Маркетинговия отдел на Студията говори за рекордните предварителни поръчки за кубове, или някой друг задник твърди, че знае нещо за „повредата в прехвърлящата апаратура на Уинстън“.

Той притисна юмрук към стъклото и се облегна на него, оглеждайки набръчканата кожа между показалеца и палеца си и дебелите мазоли на кокалчетата.

— Някакъв тип в Чикаго успял да се сдобие с интервю с родителите на Шана. Те, нали знаеш, те… — Той се прокашля, опитвайки се да прогони дрезгавината в гласа си. — Алън и Мара не могат да си намерят място. Нямат право на безплатното директно свързване, което се полага на близките роднини, защото това е мое Приключение, а не на Шана. Те са Търговци, не могат да си позволят директна кабина. Мамка му, можех да им дам пари, но изобщо не се сетих, а те са твърде горди, за да ми поискат… Та този чикагски задник събира дарения, организирал е световна кампания, за да пусне семейство Лейтън онлайн за останалата част от Приключението ми. Твърдят, че се справял добре — което ме кара да се чудя кой ли ще задържи допълнителните пари.

Щом успя да се отърве от медийната лудост в лечебницата на Студията, Хари дори не си направи труда да отлети до Аби; той знаеше отлично, че пред нея ще е тъпкано с новинарски екипи. Марк Вило не отговаряше на обажданията му — беше напуснал Студията предишната вечер, докато Хари все още лежеше в безсъзнание в лечебницата. Хари предположи, че сигурно е извадил късмета с Доул и сега вероятно се въргаляха в постелята. А и единственото, за което Вило можеше да му послужи, бе да го отърве от пресата. Хари не можеше да говори откровено с него, не можеше да му каже всичко онова, което отчаяно желаеше да разтовари от сърцето си.

Много от тези думи, от тези мисли бяха опасни; искаше да каже неща, които биха довели до киборгизирането му, ако бъдеха повторени пред социалната полиция. Вило не можеше да го защити, а и Хари не би поставил патрона си в такова положение.

Затова отиде на мястото, което винаги бе отворено за него, при единствения човек, който можеше спокойно да изслуша всичко, което искаше да каже. Отиде в социалния лагер „Бюкянън“, където нищо от онова, което щеше да каже, нямаше да бъде записано, нито дори чуто, и изля душата си пред лудия си баща.

— Как е успял да подреди всичко толкова добре? Дали вече го е бил планирал, когато е изпращал Ламорак да я предаде? Или още когато я е пращал на нейното Приключение? Откога е започнал да го обмисля? Още от Тоа Фелатон? Какво го интересува повече — да елиминира Ма’елкот или да вдигне рейтингите?

Дънкан Майкълсън лежеше отпуснат в леглото и слушаше Хари в мълчание, нарушавано единствено от стържещата му кашлица. По челото му пулсираха вени и както винаги Хари не можеше да разбере дали Дънкан е схванал нещо от приказките му, докато мъжът не произнесе:

— Има ли… има ли значение?

Хари погледна към бледото, призрачно отражение на баща си в набразденото от дъждовни струи стъкло.

— Не, предполагам, че няма. И в двата случая съм мъртъв.

— Не… — Дънкан се закашля остро, конвулсивно, устата му се напълни с храчки. Хари се приближи до него, разхлаби каишите, които стягаха китките му, и извади една хартиена кърпичка от джоба си, за да може баща му да се изплюе в нея. После внимателно избърса устните му. — … си мъртъв — промърмори с усилие Дънкан. — Ти печелиш…

„Да не си луд?“ Хари едва се удържа да не произнесе думите на глас и с усилие потисна горчивия си смях.

— Да печеля? Татко, аз едва успявам да вървя. Шана ще умре след два дни. Тя е влюбена в копелето, което ще я убие, а аз съм заклещен в капан между Студията и шибаната Анханска империя. Дори да успея да се върна навреме при Шана, дори да доживея дотогава, тя не иска да бъде спасена…

— А… а… — Усилието да говори като че ли го изтощаваше. — А Колбърг?

Хари наведе глава.

— Твърде умен е за мен, татко. През цялото време вървеше две крачки пред мен.

Той изпука кокалчетата на пръстите си.

— Глупаво… глупаво хлапе. Не ти ли казах… не ти ли казах веднъж какъв ти е проблемът?

— Да, все тая. Винаги ми казваш какъв ми е проблемът. Аз съм роб, нали?

Безжизнените устни на Дънкан се разтеглиха в тънка, безкръвна усмивка.

— Вече не си…

— Какво имаш предвид?

— Той… Колбърг, той не е по-умен от теб, Хари. Много малко хора са… Той просто… Той просто прави каквото е решил, разбираш ли? Той се възползва и от най-малките шансове, лека-полека се приближава към целта, дори да не знае какво ще се получи накрая… Когато го вършиш достатъчно дълго, достатъчно упорито, все някога нещата ще си дойдат по местата и… и ти ще изглеждаш на останалите като гений, макар всъщност да не си планирал нищо…

— Все още не…

Чуй ме. — Треперещата ръка на Дънкан сграбчи китката на Хари с изненадваща сила. — Направи като него; винаги си го правил. Каин го прави; последвай го. Когато Каин печели, всъщност печелиш ти, всеки път. Прокрадваш се към светлината и когато всичко си дойде на мястото, ти го сграбчваш и с едно движение оправяш всичко, нали?

Хари се намръщи.

— Ами да, предполагам…

— Така ще успееш да го победиш.

Хари присви очи и се замисли.

— Разбираш ли? — продължи Дънкан. — … не роб. Ти мислиш… как да го победиш. Истинските роби не могат дори да мислят така — робите не могат да отвърнат на удара; не могат да си позволят да отвърнат на удара. Ти не си негова собственост… в съзнанието си. Можеш да се изправиш срещу него. Победи го.

— Едва ли…

— Не, не, не. Мисли. Не можах да те науча на много, но поне се опитах да те науча да мислиш. Победиш ли Ма’елкот — ще се появят други като него. Ще има други като Колбърг. Трябва да победиш най-ужасния си враг — онзи глас в главата си… Той ти казва, че битката е приключена… шепне ти, че нищо не можеш да направиш… Победиш ли този глас, това е победа, която никой не може да ти отнеме. Може да умреш, но ще умреш в битка.

„Или ще се озова тук, в съседната стая“, помисли си Хари. Дънкан беше направил своя опит, с малки крачки беше победил този глас — и се беше оказал смазан като хлебарка под ботуш.

Хари въздъхна и поклати глава.

— Не съм го победил, татко. Опитвам се, но засега не мога да го достигна с юмрука си.

Дънкан затвори очи и се изсмя накъсано.

— Ще го достигнеш… Опознай врага — това е половината битка… Действай, Хари. Направи първата стъпка и после просто не спирай.

— Лесно ти е на теб да го кажеш — промърмори Хари под носа си и извърна глава. — За теб всичко приключи. Отдавна изгуби битката.

— Нищо не е приключило — каза Дънкан. Умът му може и да бе объркан, но ушите му си бяха в ред. — Все още не съм изгубил. Все още се боря, Хари.

Хари се взря в състареното лице на баща си, в посърналата му усмивка, която излъчваше тиха увереност, толкова неуместна, толкова абсурдна за този съсипан човек, че просто не можа да намери сили да му възрази.

— Все още правя малките си крачки, хлапе — каза Дънкан, избърсвайки храчката от устните си с осакатената си ръка. — Току-що направих още една.

7.

Този ден Хари прекара часове в стаята на Дънкан; нямаше друга работа. Колбърг вече беше планирал връщането му в Анхана за сутринта, а междувременно единственото задължение на Хари към Студията беше едно интервю с Лешон Кинисън в „Драконови приказки“.

Бащата и синът имаха много неща, които да си кажат. Хари беше чувал други хора да казват, че са опознали бащите си едва когато са станали мъже; за тези други хора този бавен процес беше започнал след навършването на двайсет години. Лудостта на Дънкан, кариерата на Хари — хиляди обстоятелства го бяха лишили от тази възможност. Не можеше да направи или да каже нищо, с което да си я върне, но в този ден се чувстваше така, сякаш беше поставил началото, сякаш бе започнал да усеща онова, което са чувствали студентите на Дънкан трийсет и пет години по-рано.

Освен това беше наясно, че едва ли щеше да постигне нещо повече от полагането на началото; бе чакал твърде дълго. Дънкан беше затънал прекалено дълбоко в лудостта си.

Двамата пробваха да прекарат деня в обсъждане на проблемите на Хари, в опити да намерят начин да измъкнат него и Шана изпод меча, увиснал над главите им. През този ден Хари беше особено щедър, обеща килограми кокаин, за да му бъде позволено да остане в стаята и за да може служителят, биещ инжекциите, да минава по-често, така че Дънкан да бъде по-дълго време в съзнание.

Дънкан редуваше фазите на лудост и здрав разум благодарение на деликатния баланс между лекарствата му; по-голямата част от времето, което Хари прекарваше в стаята му, беше изпълнено с фантазиите на Дънкан за едно по-различно време, за годините преди и точно след понижаването му в каста, когато майката на Хари беше все още жива, когато те все още бяха семейство. Дънкан го разпитваше за урока му по геометрия или го изпращаше в съседната стая за да провери температурата на майка си. Хари установи, че е способен с плашеща лекота да се гмурне във вълната на Дънкановата фантазия, да се превърне точно в онова, което Дънкан очакваше от него.

В един от циклите си на пробуждане Дънкан отбеляза същото нещо.

— Много си добър в играенето на роли, Хари — правиш го с лекота, безпогрешно… Знам, че сам набих това умение в главата ти с юмруците си, преди да пораснеш достатъчно, че да можеш да ми се опълчиш — понякога си го спомням… То те направи богат и прочут — но сега точно то ще те убие. Разбираш ли, толкова те бива да се превръщаш в онова, което те поискат, че никой не си спомня, че ти не си длъжен да го правиш. Самият ти си забравил това. Заблудил си ги да мислят, че ти си Каин; заблудил си самия себе си. Не е нужно да разрешаваш всеки проблем с юмруците си, Хари. Така постъпва Каин. Онзи долу, в офиса на управителя, е бил Каин. Управителят те е наранил и реакцията ти е била да го пребиеш с голи ръце — но това е реакцията на Каин, защото той няма друг изход. Не разполага с друга стратегия за решаване на проблемите.

— Че какво друго би могло да се направи? — въздъхна Хари с леко помръдване на раменете.

— Много неща. Има толкова много неща. По дяволите, ти си твърде умен, за да се самозалъгваш по този начин. Ти си попаднал в плен на собствения си образ, Хари. Целият свят си мисли, че ти си Каин, а ти си се оставил да те убедят в това. Но не е така. Никога не е било. Не си ли ти човекът, който винаги е гледал света в очите?

Хари се размърда смутено.

— Ами това е основната идея…

— Това са глупости. Ти се преструваш на нещо, което е далеч под същинското ти ниво. Преструваш се, че светът е по-лош, отколкото е. Самозалъгваш се точно както правят всички подобни на Полиана9 оптимисти. Знаеш ли защо? Така оправдаваш загубите си. Но не можеш да си го позволиш. Не и този път. Залогът е твърде голям.

— Но какво да направя? Имам предвид наистина да направя? — попита Хари с уморен глас. — Отвсякъде съм прецакан.

— Първо спри да хленчиш. После престани да се самозалъгваш. Позволи на управителя, на императора, на всеки да си мисли, че ти си Каин — но самият ти не си позволявай да го повярваш. Това те ограничава. Хората са те гледали почти двайсет години и всички знаят точно колко си умен. Направи тези малки крачки, Хари — пристъпи към светлината. Повярвай, че ако не се откажеш, един ден ще се озовеш на повратната точка, на мястото, където един смел удар ще сложи всичко на мястото му. Ти познаваш врага си, но той не познава теб. Колбърг смята, че стига да стои извън обсега на ръцете ти, е в безопасност.

— Татко… ти, ъъъ… — рече Хари, поклащайки глава. — От устата ти всичко звучи толкова лесно…

— Може и да е — изпъшка Дънкан. — Хей, това, че съм луд, не означава автоматично, че греша. — Той завъртя главата си върху възглавницата, за да погледне през прозореца. После каза с хладен тон: — На един мъж… може да му бъде простено… че се гордее със собствения си син.

Хари преглътна тежко и примигна, за да прогони внезапно насъбралата се влага в крайчетата на очите му.

— Добре — рече той. — Предполагам, че първата ми задача е да разбера кой може да застане на моя страна, кой е толкова могъщ, че Студията да не може да го стъпче.

Двамата разговаряха още дълго; отдавна беше минало обяд, когато Хари си тръгна. В таксито, по пътя към дома, той набра частния номер на Марк Вило и този път набитият Бизнесмен отговори.

— Хари! Какво ново, хлапе?

— Марк, имам нужда от голяма услуга.

— За теб всичко, хлапе, всичко. Този път наистина ми помогна. Тази сутрин тя подписа за „Грийн Фийлдс“…

— Там ли е още тя?

Вило поклати глава.

— Върна се в Кауай. Защо?

— Това е услугата — отвърна Хари. — Искам среща с Шермая Доул.

— Не е кой знае какво, хлапе — отвърна Вило с широка усмивка. — Тя е една стара вдовица, която е готова да угоди на всекиго, схващаш ли?

Хари си пое дълбоко дъх. „Крачка към светлината“, помисли си той.

— Ще може ли да стане още този следобед?

8.

Ягодовочервеният шевиот на Бърн изпъкваше сред сивите кожи на Котките. Те се бяха събрали в караулното помещение до Моста на рицарите, откъм страната на Стария град; близо двеста души с почти еднакво телосложение, целият отряд.

Гуляите и лудориите, които изпълваха нощите им, бяха забравени; всеки мъж в стаята гледаше с изражение на мрачна решителност. Всеки мъж в стаята знаеше, че може да влезе в схватка със Смешника Саймън; всеки мъж в стаята чувстваше липсата на шестимата мъже, които бяха изгубили живота си в проваления набег отпреди по-малко от седмица; всеки мъж в стаята бе изгубил другар, приятел.

Всеки мъж в стаята се бе заклел в сърцето си, че ще отмъсти за тях.

Зад Бърн стояха онези от хората му, които той беше решил да нарече Котешки очи — четирима от най-смелите му мъже, които носеха сребърни мрежи върху шапките си. Планът на Бърн беше прост. По едно Котешко око щеше да съпровожда всеки прайд и той щеше да описва на водача на прайда всеки човек, когото виждаше. Ако посланието беше истинско и сребърната мрежа предпазваше от въздействието на Наметалото и другите влияещи върху съзнанието заклинания, в края на краищата някой от Котешките очи щеше да започне да описва хора и предмети, които водачът до него не вижда. Обкръжаването и залавянето щяха да протекат по утвърдените процедури.

— Императорът иска да получи заклинателя жив; всички останали може да умрат — рече просто Бърн.

Това нареждане беше внимателно обмислено; той трябваше да звучи искрено, когато кажеше на Ма’елкот, че не е заповядвал да се извърши клане. Ако момчетата се поразвихреха малко повече, това щеше да е разбираемо, предвид загубите и униженията, които бяха преживели предишната седмица. Това е разочарование, не разбирате ли? И гняв — всички тези момчета са изгубили приятели през тази седмица и предполагам, просто са си търсели на кого да си го изкарат… Бърн мислеше най-вече за Каин, като се надяваше, молеше се по някакъв начин врагът му да се окаже там.

Дълбоко в себе си вярваше, че причината Ма’елкот да не може да говори с Речта на Каин е, защото Каин е преминал окончателно на страната на Смешника Саймън — може би самият той беше Смешника Саймън, — и че по някакъв начин се е скрил под същата магическа мъгла, която толкова разстройваше императора. Бърн смяташе да задържи един от Котешките очи при себе си; представяше си как се изправя срещу Каин и силата на Ма’елкот изпълва гърдите му до степен на разтърсващ оргазъм…

А може би Палас Рил също щеше да е там. Тя беше успяла да му се изплъзне в Лабиринта, беше унизила него и хората му, но днес току-виж успее да я пипне. Да ги пипне и двамата.

Тази прекрасна картина проблесна в гънките на ума му и изкриви устните му в лека усмивка, докато даваше заповеди на Котките.

— Пазете Котешките очи — Смешника Саймън ще хвърли срещу тях всичките си сили. Ако някое Котешко око падне — Бърн изпитателно огледа мрачните лица на подчинените си, — стоящият до него взема шапката му и сам става очи на прайда. Този път Смешника Саймън няма да се измъкне. За да оцелее, трябва да победи всички ни в открита схватка.

Бърн погледна към стената на караулното, където с червен тебешир беше нарисуван знакът на Смешника Саймън — рогца и усмивка. Всъщност самият той ги беше надраскал тайно само няколко минути преди да пристигнат Котките, като имаше наум точно този момент.

— Погледнете — рече мрачно Бърн, пресягайки се през рамо към дръжката на Косал. — Вижте как ни предизвиква. Вижте как ни се подиграва.

Той издърпа бавно Косал. След това стисна здраво дръжката му и тънкото му жужене завибрира в зъбите на всички присъстващи. Бърн допря звънтящото острие до камъка с рисунката, сякаш измерваше разстоянието до него.

— А това е нашият отговор.

С едно движение на китката той замахна, удари стената и отсече едно блестящо парче варовик. То падна на земята. Бърн го подметна във въздуха с върха на Косал и ловко го улови във въздуха. После протегна ръка, за да могат Котките да видят изрисуваното лице на Смешника Саймън.

— Това — рече той.

С леко усилие на волята той призова омагьосаната си сила и смаза парчето камък в юмрука си. Разнесе се пукот като от разтрошени кости и камъкът стана на пясък, на прах, който той остави да изтече между пръстите му в купчинка на пода.

Котките посрещнаха тази демонстрация с яростно спокойствие, което бе по-изразително от каквито и да е викове.

— Днес приключва приказката за Смешника Саймън — каза Бърн, — с поражение и кървава смърт. Всички по местата си.

Докато Котките се разделяха на прайдове и излизаха безмълвно от сградата, всеки един от тях се закле в сърцето си да изпълни клетвата на Бърн.

9.

— Ъъъ, лейди? — разнесе се хрипливият, подрезгавял от уискито глас на капитана от върха на стълбата. — Сигур ще искаш да видиш това…

Палас се насили да стане, усещайки болка във всяка става. Когато капитанът казваше „лейди“, значи, се обръщаше към нея. Всички останали бяха „хей, ти“, дори Талан; още в началото им беше казал, че не иска да знае никакви имена.

Новоназначеният екипаж беше свършил добра работа в трюма; бяха покрили пода с дървени палети, които се издигаха на осем инча над събралата се на дъното мръсотия. Бяха изтъркали стените и бяха окачили фенери на гвоздеи, изобщо бяха направили помещението по-удобно.

Неколцината токали с по-висок ръст си удряха главите в гредите, поддържащи палубата, и дори по-ниските се чувстваха неуютно под ниския таван; почти нямаше място, за да се раздвижват. Токалите седяха скупчени по семейства и я гледаха с широки уплашени очи. „Както обикновено“, обади се някаква отегчена и възмутена част от съзнанието ѝ.

Веднага щом се изкачеше по стъпалата, те щяха да започнат да се питат какво става, главите им щяха да раждат все по-обезпокоителни фантазии за онова, което може би се случваше в озарения от дневната светлина горен свят; накрая някой от тях щеше да събере смелост и да попита Талан. Тя щеше да ги увери, че всичко е наред и те щяха отново да се съберат на групички и всичко щеше да започне отначало.

Час по-рано Палас беше извела от склада Талан и останалите бегълци под прикритието на Наметалото. Ламорак беше решил да остане заедно е Поданиците, което напълно я устройваше. Величеството и Поданиците му щяха да се погрижат за него, да го скрият и да го защитят от имперските власти по-добре от нея. Сега чакаха само да дойде редът на баржата да напусне доковете и да се отправи надолу по реката. Капитанът беше подкупил началника на доковете да ги придвижи по-напред в списъка и сега им оставаше да чакат само още час.

Единственото, което искаше Палас, беше да изведе токалите от града и да ги изпрати надолу по реката. След това щеше да слезе от баржата, да се върне в града, да намери начин да прекрати Вечната забрава и да мине онлайн, спасявайки се от амплитудното разрушаване. Щеше да се върне в града за всеки случай, ако Студията беше подготвила протокола за автоматично прехвърляне, в очакване на сигнатурата на транспондера ѝ; не искаше да бъде прехвърлена пред погледите на токалите, екипажа и Талан.

И тогава да става каквото ще става… Ако Студията решеше да не я изтегля, тя можеше да се върне на баржата — един бърз кон би наваксал разстоянието за по-малко от ден — и щеше да се погрижи токалите да се озоват в безопасност в Терана. Ако внезапно се озовеше на платформата в Студията, тогава щеше да ѝ се наложи да решава тамошните проблеми. Поне щеше да може да се обади на Хари и да разбере какво, за бога, ставаше тук.

Внезапното му прехвърляне предишната вечер беше породило ужасяващи картини за онова, което би могло да ѝ се случи — и случилото се беше загадка, която я човъркаше непрекъснато.

Защо Студията го беше изтеглила насред Приключение? В това нямаше никакъв смисъл.

И онези дълги десет секунди, в които бе стоял неподвижно, без дори да помръдне пръст… Тя го беше виждала в такова състояние и преди — изпаднал в толкова дълбок размисъл, че забравяше дори да диша. Какво ли се беше досетил? Беше погледнал към Ламорак и бе казал: „Ти. Това си бил ти“, а на лицето му се бе изписало онова изражение, което Палас беше виждала само няколко пъти досега — онази изпепеляваща ярост, която неизбежно водеше до проява на насилие.

Същото изражение бе видяла и онази нощ, когато се беше появил в лагера на Бърн по време на „Надпреварата за короната на Дал’канит“. След като развърза въжетата и ѝ помогна да превърже изгорените места и посипаните със сол разрези, останали след забавленията на Бърн, тя бе прошепнала:

— Изведи ме оттук.

Тогава той погледна към раните ѝ, а след това към одраните трупове на Марад и Тизар, които все още лежаха в палатката край нея, изхвърча навън и се нахвърли върху мъжете, които им бяха причинили това. Те бяха насядали край лагерния огън, пиеха и се смееха, а на лицето му беше изписано същото онова изражение.

Той беше погледнал към Ламорак по същия начин, както гледаше Бърн онази нощ, и тя не знаеше защо.

Но сега нямаше време да мисли за това. Времето я притискаше от всички страни — трябваше да изведе трийсет и шест токали от Анхана и да намери начин да спаси собствения си живот. Вече беше похабила твърде много от ценното си време да мисли за Каин, за онзи израз на лицето му, преди кристалните призматични проблясъци да образуват ореол около тялото му.

Споменът се бе набил в главата ѝ и тя не можеше да го прогони оттам; без да се усети, непрекъснато се връщаше към него.

Беше се набил в главата ѝ, защото Каин беше готов да убива, беше обхванат от онази заслепяваща ярост, която като че ли понякога ръководеше живота му, намираше се в такова състояние, в което единствено значение имаха кръвта и болката. Но когато светът започна да се размива, в онази половин секунда, която му оставаше да действа, той не нападна. Нямаше време да размисли, да прецени последствията, да направи избор.

Той предпочете да отхвърли убийството и да се обърне към нея.

Тя знаеше какво се беше опитал да направи, когато протегна ръцете си към нея — да удължи прехвърлящото поле, да я отнесе със себе си към Земята и безопасността. Това я потресе наистина. Изобщо не отговаряше на представата ѝ за него. Накара я да се замисли, че в нейно отсъствие той може би е започнал да се променя по малко, бавно и постепенно; замисли се дали не си заслужава да се опита отново да го опознае.

Палас прогони тези съблазнителни фантазии, които можеха да доведат единствено до нова душевна болка. „Това е минало — не спираше да си повтаря тя. — Приключих с него.“

Тя често усещаше, че дълбоко под пластовете негодувание се криеше завист към способността му да се потопи изцяло в кръвопролитието. Сигурно имаше някаква скрита свобода в това, да мразиш толкова силно, да таиш такъв гняв, че последиците да нямат никакво значение; така както Каин мразеше Бърн.

Все пак тя бе пострадала повече от него от ръцете на Бърн. Не той беше стоял завързан в онази палатка да наблюдава как приятелите му са изтезавани до смърт; да търпи отвратителните ласки на Бърн между целувките от горещите въглени и вледеняващата болка от иглата и острието на ножа; не него бяха преследвали из улиците, принуждавайки го да се крие в мазетата и да си спомня за бързите и ефикасни убийства на Дак и Джак. Но той беше готов да забрави всичко, да зареже на мига целия си живот заради едничката възможност да нарани Бърн — всъщност който и да е от враговете, които си беше създал.

Тя винаги бе по-зрялата, по-самоотвержената, онази, която беше готова да отхвърли личните си чувства, да определи приоритетите си — да спаси невинните, да защити децата, да отстъпи, да мисли, планира, чертае стратегии, докато не ѝ изтръпне мозъкът.

Тази качества се определяха донякъде от дисциплината, изисквана от специалността ѝ; ефективното заклинателство беше точна наука, като математиката, и също като нея изискваше определена студенина на разсъдъка, една безпристрастност. Но в гърдите ѝ тлееше едно не чак толкова дълбоко скрито желание — веднъж в живота си, поне веднъж да изкара всичко навън, да се развихри като Каин.

Докато се изкачваше по стълбата, всички тези мисли се вихреха в главата ѝ, застъпваха се една друга, появяваха се и изчезваха за секунди, преследвайки се по един объркан, трескав начин, който я изтощаваше до крайност. Затова, когато стъпи на огряната от слънцето палуба и видя как противокорабните мрежи се издигат бавно над повърхността на водата, повличайки със себе си водорасли и слуз, тя в първия момент не можа да осъзнае какво става и защо това е толкова важно.

Горната част на мрежите беше закачена на провиснала верига, преминаваща над цялата река. Краищата ѝ бяха захванати в две лебедки; едната бе монтирана на Първата кула в северозападния гарнизон, надолу по реката, а другата на Шестата кула в североизточния гарнизон, в най-източния край на Стария град, почти скрита от погледа. Мрежите бяха направени от огромни стоманени въжета — всяко с дължина от поне шест фута и дебело колкото ръката на Палас — които бяха преплетени като брънките на ризница. Те блокираха доковете и пътя на всички баржи и лодки, които бяха хвърлили котви срещу високите варовикови стени на Стария град. Сред тях бе и баржата, на която се намираше Палас.

За кратко тя просто постоя на палубата, наслаждавайки се на слънчевата светлина и свежия вятър. След последната ѝ среща с Котките, два дни по-рано, тя винаги излизаше навън под прикритието на Наметалото, а активирането на менталното ѝ зрение изискваше пълна концентрация на всичките ѝ сетива.

Двамата гребци — братя огрета, огромни прегърбени зверове, високи над осем фута — се бяха облегнали на дългите двайсет и пет фута гребла и гледаха безмълвно към Моста на рицарите. В кабината на щурвала лоцманът — човек, обаче толкова грозен, че във вените му сигурно течеше кръвта на огрило — гледаше втренчено в същата посока, а двете човешки момчета от трюмната група надничаха в процепа между струпаните на палубата сандъци.

Капитанът кимна към високата арка на Моста на рицарите, докато се преструваше, че пали лулата си с дълга дръжка.

— Не само мрежите, лейди. Мисля, че онези там ще ни създават проблеми.

Онези там — Палас едва успя да ги различи, макар да напрегна очите си докрай; капитанът сигурно имаше изключително зрение. Това бяха двама мъже, които стояха по средата на Моста на рицарите, облегнати на каменния парапет. Те оглеждаха реката, а слънцето грееше върху гърбовете им. Проблясъците му ѝ пречеха да определи какво в тях я притеснява толкова много. Единият носеше нещо на главата си, някакъв вид шапка или качулка, или нещо друго…

Малко облаче закри слънцето и в падналата сянка тя успя да види, че другият мъж е облечен с избеляла, покрита с петна червена риза, а над рамото му стърчи нещо като дръжка на меч.

И той като че ли гледаше право в нея.

Побиха я тръпки от главата до пръстите на краката. Тя остана вцепенена цяла една безкрайна секунда, преди да надделее здравият разум. Абсурдно беше той да успее да я различи от такова разстояние, сред струпаните наоколо морски съдове. Но от друга страна, нямаше смисъл тя да се мотае наоколо пред очите на всички.

Сега вече различи и мъжете, облечени в сиви кожи, които се движеха сред докерите и моряците. Те като че ли се появяваха от всички посоки, изскачаха едновременно от вратите и уличките покрай доковете.

— Милостиви Чи’анон — промърмори Палас. — Сигурно са стотици.

После се обърна към капитана.

— Успокой екипажа — каза му тя. — Приеми го просто като поредната инспекция. Аз ще прикрия с Наметалото пътниците, точно както направихме при сутрешната инспекция. Те ще огледат, няма да намерят нищо и ще си заминат.

Той поклати недоверчиво глава и смукна от лулата си.

— Знам ли, лейди. Момчетата ми са добри. Мога да ги изправя срещу екипажа на всяка баржа; мога да ги изправя срещу повечето речни пирати. Но никой не може да ги накара да се опълчат на Сивите котки.

— Няма да се стигне дотам — каза тя и го потупа успокояващо по рамото. — Кажи на момчетата си да се правят на ударени. Ти карай само на „да, господине“, „не, господине“, докато на Котките не им омръзне да чуват гласа ти. Аз ще се заема с останалото.

Тя се спусна през люка обратно в трюма, а капитанът тръгна в обратната посока. Групичките токали я посрещнаха разтревожено, с питащи очи. Тя разпери ръце.

— Просто поредната инспекция. Ще направим същото като преди, нали? Всички трябва да стоят неподвижни и тихи, докато аз ви прикривам с Наметалото. После ще изпратим инспекторите по живо, по здраво. Но най-добре да се подготвим. Нека всички да намерят удобно място и да легнат. Хайде. Ще отнеме само няколко минути; опитайте се да се успокоите. След по-малко от час ще бъдем далеч надолу по реката, в безопасност.

Палас Млъкна и зачака, наблюдавайки как токалите бавно започват да се нагласят. Най-добре беше да легнат на пода; когато правеше нещо толкова сложно, като масово Наметало, всяко внезапно движение можеше да наруши концентрацията ѝ.

Талан седна на стълбите под краката ѝ и потъна в някакво умислено съзерцание, подпряла брадичката си с длан. Тя не беше общувала с никого от предишната вечер, откакто Палас се бе върнала от разговора си с Ламорак и Каин.

Палас седна до нея и промърмори:

— Искам те нащрек и до мен, Талан. Котките са тук.

Талан я погледна безизразно и погледът ѝ постепенно се проясни.

— Моля?

— Котките, Талан. А аз съм изтощена.

Погледът на жената постепенно се изостри.

— Бърн отвън ли е?

— Да — отвърна бавно Палас и се намръщи. — Защо?

— Той се е бил с Каин — бил се е с Каин отново, само преди два или три дни, в един бордей в Града на пришълците. Поданиците говореха за това снощи. Каин изгубил. Отново.

— Нека ти кажа нещо — рече остро Палас. — Изправил се е срещу Бърн и е оцелял? Не бих нарекла това загуба.

— Избягал е — каза Талан, загледана в някаква далечна точка.

— И аз избягах.

— Да, но ти си…

— Какво? Какво съм? — Гласът ѝ прозвуча остро, с гневни нотки. — Какво трябва да означава това?

— Нищо — отвърна тихо Талан. — Не е същото.

След това промърмори още нещо под носа си, което Палас не можа да чуе; нещо, което не беше предназначено за ушите ѝ, но за което същевременно се досети инстинктивно: „Но аз няма да избягам…“.

Беше ѝ ясно, че Талан преминава през някаква криза на съзряването, и за миг дори ѝ мина през ума да поговори с девойката воин за това. Мрачната разсеяност и обидата — очевидно имаше нещо общо с Каин, със самата Палас и с изчезването на Каин. Двамата бяха прекарали цял ден заедно, сами, като се изключи идващият на моменти в съзнание Ламорак…

Мисълта се заби в съзнанието ѝ като нагорещена игла: „Спал ли е с нея?“

Но тази мисъл беше плод единствено на умората и на страха, трик на ума ѝ, за да се разсее от мислите за приближаващите се Котки; Палас я прогони от съзнанието си и се насили да се концентрира върху непосредствените проблеми.

— Виж какво — рече тя. — Изобщо не си и помисляй за Бърн. Помогни ми да успокоя хората и в името на Чи’анон, не върши глупости. Не забравяй за какво сме тук, става ли? Не сме дошли да убиваме Котки или да се бием с Бърн. Тук сме, за да спасим живота на тези хора.

Тя кимна към далечния ъгъл на трюма, където Конос и жена му се опитваха да успокоят по-малката си дъщеря, която не спираше да шава заради проточилото се напрежение и бездействие.

Талан ги погледна безмълвно, но погледът ѝ ги подмина и се отнесе някъде отвъд корпуса.

— Знам много добре. Не се притеснявай за мен.

Палас прие думите ѝ, без да коментира повече. Стисна дружески рамото ѝ, след което се оттегли в ъгъла на трюма и зае воинската поза, на която я беше научил Хари. Тя не беше толкова удобна, колкото обичайната ѝ поза лотос, но при нея изправянето ставаше много по-бързо и само за миг щеше да е заела бойна стойка.

Направи поредица от дихателни упражнения и активира менталното си зрение. Всичките ѝ притеснения, всички съмнения и умората се свлякоха от нея като сухи листа, политащи към земята при първия есенен вятър. После Палас започна бавния и сложен процес на изтриването на менталния образ на всеки един от присъстващите в трюма. Един след друг те изчезваха от съзнанието ѝ — първо токалите, после Талан, а накрая и тя самата. След това изтри припасите, парцаливите сламеници, дъските, които покриваха пода, и накрая фенерите, които висяха от пироните, забити в стените, както и сянката, която хвърляха.

След финалните щрихи, които не бяха по силите на някой обикновен адепт, тя прибави някои неща към картината: покри стените с ментална мръсотия, повиши нивото на черната отпадъчна вода и си представи как по повърхността ѝ плават разни отломки.

Това последното трябваше да обезкуражи Котките да погледнат отблизо. Водата щеше да изглежда достатъчно истинска, но Палас просто нямаше как да промени усещането от твърди дъски под ботушите на човек. Ако някой от Котките слезеше надолу по стълбите, илюзията щеше да се провали и щеше да се наложи да си пробиват път навън с бой.

В състояние на ментално зрение времето течеше неусетно и нивото на съсредоточеност, което беше необходимо за поддържането на толкова сложно Наметало, ѝ пречеше да чува нещо повече от неясни гласове и тропот на ботуши по палубата. Знаеше, че Котките вече са тук, че в момента капитанът на баржата мърмори нещо с престорена готовност да помага, но не можеше да си позволи да вникне в думите им.

Когато люкът се отвори, през Наметалото проникна лъч светлина, но Палас вече беше подготвена за това. Тренираният ѝ ум машинално извърши необходимите настройки към светлината и сянката и добави проблясващото отражение от повърхността върху илюзорната вода. Дори в състояние на ментално зрение, тя изпита известна гордост от качеството на илюзията си. Беше неповторимо.

На фона на следобедното небе се появиха очертанията на две глави; едната носеше някаква качулка, направена от металическа на вид мрежа, и тя чу как някой откъм трюма ахна. Палас разпозна гласа — беше Конос.

Какво, за бога, го беше стреснало толкова много, че така се издаде?

Нямаше как да разбере дали Котките също са го чули — те бяха на палубата, където духаше вятър и се разнасяха шумовете от доковете, — но в този момент гологлавата Котка каза нещо и другарят му с качулката отговори. Двете глави се махнаха и люкът започна да се затваря…

И тогава Талан се стрелна нагоре по стълбата и се хвърли към спускащия се капак.

Рязкото движение изкара Палас от състоянието на ментално зрение. Какво правеше тази луда жена?

В този миг в съзнанието ѝ нахлу спомен и тя разбра какво бе казала Котката, чиито думи не бяха проникнали през менталното ѝ зрение: „Нищо. Празно е и мирише лошо.“ И отговорът на другаря му с качулката: „Пълно е с хора…“

Талан се блъсна в капака като локомотив и го отвори с удар, изтръгвайки го от ръцете на стреснатите Котки. Протегна се навън, вкопчвайки се в кожените им яки, и се отблъсна от стълбата, политайки надолу към трюма. Тежестта ѝ повлече и двамата мъже след нея.

Трюмът се изпълни с ужасени викове. Талан пусна Котките, преди да се приземи, и отскочи назад, оставяйки ги да се строполят в краката ѝ. Докато те се опитваха да се откъснат един от друг, тя се завъртя и изрита силно единия в главата с тока на ботуша си; той се стовари на земята, потръпвайки. Тя подскочи високо във въздуха и стовари крака си върху врата му. Мъжът се метна два пъти като риба на сухо и умря.

Котката с качулката се претърколи и скочи на крака, и точно тогава Палас се отърси от вцепенението си. Докато мъжът вадеше меча си, тя зае бойна поза и с лекота измъкна бойния жезъл от прикрепения към китката ѝ калъф; задейства го с лек тласък на съзнанието.

За краткия миг на съществуването си синьо-бялата енергия на бойния жезъл е неустоима като Косал; Палас замахна с ръка и нематериалното му острие преряза китката на Котката. Мечът и ръката, която го държеше, паднаха едновременно на дървения под и от чуканчето на китката пръсна фонтан от кръв. Мъжът невярващо нададе вой.

Талан се хвърли към него и стисна врата му в сгъвката на лакътя си в хватка ключ. Запъна здраво краката си в земята, хвана едната си ръка с другата и направи извиващо движение, усуквайки като въже изненадания си противник. Вратът му изхрущя шумно и звукът се чу ясно, въпреки ужасените викове на токалите.

Енергията на жезъла се изчерпа и Палас рече вцепенено:

— Ти ги уби и двамата…

Талан ѝ се ухили диво. Усмивката ѝ толкова приличаше на Каиновата, че Палас усети как сърцето ѝ се свива.

— Да не би случайно да имаше по-добра идея? Сега какво следва?

Палас поклати глава и отвърна, повишавайки глас, за да я чуят и токалите.

— Още колко от тях са се качили на борда?

— Не мога да кажа. Много. Има ли значение?

— Не. Ако останем тук, долу, ще ни изтрепят като плъхове. Ще се бием.

Тя погледна към металната мрежа, покриваща лицето на закачулената Котка, и разбра приложението ѝ.

— Моето Наметало вече не върши работа.

Талан разпери ръце.

— Веднага щом сте готови.

По палубата над главите им се разнесе тропот на ботуши.

Палас се обърна към токалите.

— Чуйте ме всички. Оставате тук и не се показвате! Не знам какво ще стане, но при всички случаи ще бъде опасно. Намерете нещо, за което да се хванете.

— Наобиколили са люка — каза Талан. — Чакат някой от нас да се подаде навън.

Палас кимна.

— На това разчитах.

С бързо движение на ръката тя измъкна единия от останалите ѝ кестени. Очите на Талан проблеснаха с яростно удоволствие.

— Отстъпи назад.

Енергийните линии, гравирани върху повърхността на кестена, се отпечатаха в съзнанието ѝ и тя ги докосна с пипалцата на Обвивката си. Между пръстите ѝ започна да се извива дим и тя ловко подхвърли кестена нагоре, през люка. Когато се издигна на пет фута над палубата, той се взриви с гръмотевично бум и разби палубата около люка на димящи отломки; стълбата се срина на парчета върху пода.

На мястото на люка сега зееше димяща дупка с диаметър шест фута; очакващите ги Котки бяха пръснати навсякъде по палубата. Някои бяха в безсъзнание, други се търкаляха като обезумели и се удряха с ръце по тялото, за да угасят пламъците, лазещи по кожените им дрехи.

— Когато се покажем, ще дойдат и други, ще има и арбалетен обстрел — каза Талан.

Палас кимна.

— Ще трябва да привлечеш огъня им, докато се подготвя. — Палас събра ръцете си в шепа и Талан веднага разбра какво има предвид тя. „Все едно работя с Каин — помисли си Палас. — Като че ли години наред сме го правили заедно.“

Без да каже нито дума повече, Талан стъпи върху ръцете ѝ. Палас я подхвърли с всички сили нагоре. Талан изскочи пред дупката, претърколи се по палубата, изправи се на крака и побягна.

Палас излезе веднага след нея, като подскочи, за да се улови за димящия ръб на дупката, издърпа се нагоре и се изкатери на палубата толкова бързо и ловко, че тлеещото дърво само леко опари дланите ѝ. Хвърли се зад някакви струпани наблизо сандъци, прескачайки превит, изпаднал в безсъзнание боец от Котките. Пропукванията и съсканията на стрелящите арбалети като че ли се чуваха отвсякъде и наблизо отекваха хрущящите удари на забиващите се в палубата и в разхвърляните наоколо щайги стрели. Палас се скри и внимателно надникна над сандъците.

Талан се сражаваше с двама от Котките на бака. Тя подскачаше, отскачаше и се премяташе, за да избегне размахващите се мечове, като отвръщаше на ударите им с двата ножа, които винаги носеше затъкнати в колана си. Засега не беше застрашена от огъня на арбалетите — Котките не искаха да рискуват да застрелят другарите си, — но откъм доковете прескачаха на кораба все повече мъже. Палас зареди последния си кестен и го метна срещу тях, без да се замисля. Наистина ѝ бе последният, но те нямаше как да го знаят, а сега нямаше време за предпазливост.

Огнената топка изригна над главите им, просна на пода трима или четирима, а други двама изхвърли в реката. Останалите приближаващи се Котки се пръснаха настрани, търсейки прикритие.

„Няма измъкване от тоя капан“, помисли си Палас. Самата тя сигурно щеше да успее да избяга — особено ако Талан ѝ пазеше гърба, — но това би означавало да остави токалите без никаква надежда за спасение. Ако можеше да пререже въжетата, които придържаха баржата към доковете, и успееше по някакъв начин да я пусне надолу по реката, накрая щяха да стигнат до противокорабните мрежи, които тя вероятно би могла да пререже с бойния жезъл, стига да имаше достатъчно време. Този план не ѝ вдъхваше особени надежди; спускането по мудното течение щеше да е доста продължително, а тя нямаше как през цялото време да задържа Котките… А и щяха да преминат точно под Моста на рицарите.

Където стоеше Бърн.

Всяко нещо по реда си. Първо трябваше да разкара обгорените Котки от баржата. Те бързо се съвземаха от шока, а дори двете с Талан заедно да се изправеха срещу тях, нямаше как да се справят с толкова много Котки в близък бой. Палас огледа набързо палубата и забеляза двамата братя огре, които се криеха зад купчина щайги недалече от нея.

— Хей! Вие двамата! — извика тя. — Хващайте всички, които са се натъркаляли по палубата, и ги хвърляйте през борда!

Единият от тях поклати масивната си глава.

— Не. Те ш’ни гръмнат — обясни той с ръмжащ глас, който се процеди между двете стърчащи от долната му челюст бивни.

— Аз ще се погрижа за стрелците — сопна му се Палас. — Размърдайте се!

Двамата упорито поклатиха глави и се свиха още по-ниско зад щайгите. Палас изруга. Задейства отново жезъла и го насочи към тях. Острието от блещукаща синьо-бяла енергия разряза щайгата над главата на единия огре.

— Действайте или още сега ще ви убия!

Те потрепериха и лицата им пребледняха — вярваха ѝ. Изпълзяха иззад купчината.

Беше ред на Палас да изпълни своята част от уговорката.

Тя активира менталното си зрение и крясъците от битката избледняха. Тя сътвори в мощното си въображение блестяща огромна решетка от златна енергия, с която обгърна цялата баржа. Никога не би могла да създаде нещо такова с помощта на кристал; кварцът сигурно щеше да се пръсне от натиска на толкова много енергия. Трябваше ѝ нещо повече, по-силно, по-голямо, което да издържи срещу арбалетите, срещу юмруците и краката на Котките; тя засмука енергия от Потока далеч отвъд капацитета си, много повече, отколкото смяташе за възможно, надхвърляйки точката, в която друг адепт би изпържил мозъка си и би паднал мъртъв на място, с димящи ноздри.

Привлече Потока в уголемяващ се басейн от сила, който преливаше в нея и през нея и захранваше гигантския щит с такова количество енергия, каквото никога досега не бе контролирала. Внезапно менталното ѝ зрение се измести; сякаш се намираше извън тялото си и го гледаше отгоре.

Видя се вкочанена, смръщена от силното съсредоточаване, видя и титаничната енергия, която течеше през нея. Заедно с Потока в нея се промъкна и едно учудване, възхищение, наподобяващо религиозен възторг. Умората и крайната нужда се бяха обединили и я бяха изстреляли в едно по-висше ниво на съзнанието, където тя можеше да прелива през тялото си нужната за Щита енергия, но същевременно умът ѝ беше свободен да витае наоколо свободен, почти безразличен към последиците, към изхода от битката.

Чистотата и красотата на Щита; лекотата, с която той прихващаше летящите стрели; невероятната грациозност на бойните движения на Талан, докато тя посичаше един след друг Котките; бавните извити дъги, по които летяха изпадналите в безсъзнание Котки, изхвърляни от огретата във Великия Чамбайген; всичко това се сля в един сложен танц, започваш с квантовото жужене на електронните обвивки на атомите, изграждащи тялото ѝ, и простиращ се до могъщия замах на галактическата ръка, до безкрайния танц на самите галактики около ядрото на Вселената.

Това трансцендентално разпукване на съзнанието ѝ я порази; усещанията ѝ се завихриха в танца на Вселената и тя се потопи в него за един миг от вечността. Би могла да остане там завинаги, слята с безкрайността, но силен удар в Щита ѝ я върна на земята.

Внезапно пред очите ѝ се появиха баржата, реката и стената на Стария град. Всичко бе обвито в пламъци. Щитът ѝ ги отблъсваше, но те бяха успели да обхванат палубите на съседните съдове и щайгите, струпани на кея. Всичко около баржата гореше. Аленият лъч сила, който започваше от Моста на рицарите и завършваше във върха на Сумрачната кула на двореца „Колхари“, отвърна на въпроса ѝ.

Това беше огненото заклинание. От Бърн. От Ма’елкот.

Щитът ѝ беше издържал.

Вчера — всъщност дори тази сутрин — подобна изненада щеше да я накара да излезе от ментално зрение, но тя вече беше надраснала такива реакции. „Сигурно това изпитва Каин“, осъзна Палас; чиста увереност, че изкуството му е съвършено, пълна липса на страх от изхода на битката, знание, че резултатът, дори да е смърт, крие в себе си собствена красота.

Последва ново огнено заклинание, ревяща огнена мълния, която проряза въздуха над реката и се разби в Щита ѝ.

Всички войници, които наблюдаваха битката от укрепените стени на Стария град, всички работници и обикновени хора, които зяпаха през прозорците на Индустриалния парк, всички, освен Котките, осъзнаха, че тази битка е много повече опасна, отколкото забавна. Главите с шлемове се скриха зад зъбците на стената, а улиците, извеждащи от кея, внезапно се задръстиха от бягащи хора, които се блъскаха и ритаха, обзети от ужас.

От огнения удар я заболя и Палас разбра, че въпреки новооткритата си сила, тя няма да може да удържа вечно Щита. Не можеше да се мери със силата на Ма’елкот — може би никога нямаше да може.

Трябваше да се махнат оттук.

Разнесе се нов разтърсващ рев и дори слънцето се скри зад гневните пламъци, които удариха Щита ѝ. Как успяваше той толкова често да я атакува? Тя вече не можеше да поддържа защитата си. Пред очите ѝ причерня и Щитът ѝ се разкъса като паяжина от вятъра. Талан се озова до нея и я подхвана, преди да се строполи на земята.

Палас се притисна към нея.

— Секунди… остават ни само секунди, преди да ни избие всичките.

Талан сви рамене и оголи зъби.

— Ако Каин беше тук, как щеше да постъпи?

Палас погледна с благодарност в ясните теменужени очи на Талан и почерпи сила от ръцете, които я поддържаха.

— Щеше да ми спечели време — отвърна тя, — но…

— Готово — рече Талан и преди Палас да успее да каже още нещо, тя се завъртя и се затича през палубата на баржата. Скочи на кея и прибяга до горящата палуба на съседната баржа, след което се устреми към брега, надбягвайки пламъците. Котките тръгнаха да я пресрещнат на доковете, но тя успя да ги избегне, като тичаше с невероятна скорост по брега към Моста на рицарите.

Палас отново се пресегна към неизтощимия източник и се потопи в Потока, издигайки нов Щит, с който да защити баржата срещу следващото огнено заклинание. Изграждаше го пласт след пласт, още по-плътен от преди. Насочи го срещу моста, но огнената мълния, която последва, я запрати в безсъзнание.

Когато очите ѝ отново се отвориха, тя се надигна на лакти и установи, че е била в несвяст само секунда-две. За последен път зърна Талан, която се изгуби в уличката в западния край на доковете. Палас знаеше накъде се е запътила — към средата на Моста на рицарите. Палас прошепна молитва, пожелавайки ѝ късмет и благословия от всеки добър бог.

Щитът ѝ бе изпълнил задачата си — баржата все още беше цяла. Сега трябваше да я подкара надолу по течението…

Тя се огледа и замаяно се облегна на сандъците; никой от членовете на екипажа не се виждаше наоколо и тя не можеше да ги обвинява за това. Надяваше се само никой от тях да не е паднал зад борда. Можеше да ѝ потрябват по-късно.

Котките, които наблюдаваха баржата откъм доковете, не бързаха да атакуват; част от тях бяха подгонили Талан, а останалите нямаха никакво желание да попаднат в пламъците на някое от огнените заклинания на Бърн. Задоволиха се само да стрелят от време на време по нея с арбалетите си. Палас отново извади бойния си жезъл. Беше го скрила под сандъците и сега сряза въжетата, привързващи баржата към брега.

Но как щеше да успее да я придвижи към средата на течението без помощта на гребците? Дори и те да можеха да ѝ помогнат, дали щеше да успее да ги защити от стрелите на Котките, ако Ма’елкот и Бърн продължаха да я засипват с огнени мълнии?

Палас отказваше да се предаде; отказваше да позволи токалите да умрат тук.

В този миг, далеч на запад, по извивката на Моста на рицарите, се появи тичаща фигура с платиненоруса коса и грациозността на чистокръвен жребец; фигура, която се беше устремила право срещу Бърн. Очите на Палас се напълниха със сълзи.

Талан печелеше време с цената на живота си. Палас нямаше да позволи той да бъде изгубен напразно.

Тя отново започна дихателните упражнения, които щяха да ѝ помогнат да задейства менталното си зрение.

„Ще намеря начин.“

10.

Докато Бърн я гледаше как тича, той я разпозна — това беше оная дива кучка, която момчетата му бяха заловили заедно с Ламорак; същата, на която Каин бе помогнал да избяга от донжона. Когато жената се откъсна напред от преследващите я Котки и изчезна в една от уличките, които продължаваха нагоре към града, той удари с юмруци по каменната стена и изруга толкова грубо, че стоящият до него Котешко око потрепна.

Котките се бяха престарали; всеки един от кръвожадните идиоти искаше да участва в убийството. Не бяха оставили достатъчно хора на дока и сега кучката щеше да се измъкне.

Нещо прищрака в главата на Бърн, когато си спомни гладките извивки на мускулите ѝ, златистата кожа на тялото ѝ, изпънато върху масата на майстор Аркадейл. Известно време се бори с изкушението да слезе от моста и лично да се заеме с преследването ѝ. Представи си как я сграбчва в някоя задънена уличка, сам, как я притиска до грапавите тухли на фабрична стена…

Аркадейл я беше дупчил със сребърните си игли; самият Ма’елкот я беше разпитвал с пълната сила на ума си. Единственото, което беше разкрила и на двамата, бе името си.

Бърн не се съмняваше, че на него ще разкрие не само това, но и повече.

Щеше да му разкрие всичко.

Топлината, която се разля в слабините му, едва не го накара да скочи от моста.

Но долу, на онази лодка, се криеше и вражески заклинател с невероятна сила; Бърн нямаше как да знае със сигурност, но се осмеляваше да се надява, че това е Смешника Саймън. Нито той, нито Ма’елкот очакваха проверката на доковете да донесе нещо, но когато онзи Щит се издигна — онова шибано нещо с размерите на храма на шибания Дал’канит — когато издържа срещу три огнени заклинания на Ма’елкот, Бърн вече знаеше, че мястото му е тук. Ма’елкот нямаше да приеме извинения за поредния провал.

Все пак половината докове долу бяха в пламъци; трябваше да хване един или двама актири, за да има върху кого да стовари вината. След всичките огньове, експлозии и битки и след провалените набези от миналата седмица, анханците бяха започнали да се страхуват повече от собственото си правителство, отколкото от актирите.

И онази невестулка Тоа Сител щеше да стои до Ма’елкот и да му шепне в ухото, че Смешника Саймън трябва да бъде предаден на Кралските очи, че е по-добре Котките да бъдат поверени на някой друг, някой по-компетентен…

Не, Бърн щеше да стои на този мост, докато неговите Котки обградят и заловят всички, които се намираха там долу.

Погледът му беше привлечен от проблясък на синьо-бяла сила и лодката бавно се отдалечи от брега. Бърн се усмихна и промърмори под носа си:

— И къде си мислиш, че отиваш, приятелче? — После произнесе по-високо и по-отчетливо: — Ма’елкот.

ТУК СЪМ, БЪРН.

Наистина беше там; Присъствието, потрепващата, жужаща сила, изпълваща всеки процеп в душата на Бърн, граничещият с оргазъм стоплящ трепет, вибриращ в ушите му, разтеглиха устните му в похотлива усмивка.

— Още една огнена мълния.

БЪРН, ЗА ДА ПРОИЗВЕДА ТЕЗИ МЪЛНИИ, ИЗВЛИЧАМ ИЗКЛЮЧИТЕЛНО МНОГО СИЛА ОТ ЛЮБИМИТЕ МИ ДЕЦА. САМО ПРЕДИШНАТА ОТНЕ ЖИВОТА НА ОСЕМ ОТ ОТСЛАБЕНИТЕ МИ ДЕЦА. ИЗПОЛЗВАЙ ГИ МЪДРО.

— Добре — процеди той през зъби, замаян от могъществото. — Щом трябва. Нуждая се от тях, Ма’елкот, те се измъкват.

МНОГО ДОБРЕ.

Жуженето утихна, премина в мека топлина и като че ли го издигна на пръсти. Котешкото око, който стоеше до него, отстъпи дискретно встрани. Бърн усети мъничките пламъчета да пъплят по кожата му, пламъчета, които не го изгаряха, а го галеха като пръсти на любовница. Баржата продължаваше да се поклаща на мястото си; беше се отдалечила само на няколко инча и около нея не се забелязваше никакъв Щит. Бърн издигна единия си юмрук към небето и протегна другия в посока към баржата.

— Даааа — изсъска той, събирайки цялата си сила за този последен миг на сексуално удоволствие. — О, да…

— Милорд графе!

Резкият вик на Котешкото око привлече погледа му и той едва успя да задържи удара. Котешкото око сочеше на север, покрай Пътя на благородниците, който отделяше Индустриалния парк от Града на пришълците.

По него тичаше насам онази дива кучка.

След нея се появиха десетина Котки, които я преследваха. Пред очите на Бърн четирима от тях се отделиха от групата, спряха и стреляха с арбалетите си. Дивата кучка като че ли беше ясновидка — тя отскочи встрани точно толкова, че да пропусне стрелите покрай себе си. Без да спира, без дори да забавя крачка, тя продължи да тича напред и дори шестте Котки зад гърба ѝ, които не бяха спрели, за да стрелят, започнаха да изостават.

Силата запулсира в гърдите му и той вдигна юмрук, за да запрати огнената вълна по улицата и да изпържи кучката в собствения ѝ сос. Но Пътят на благородниците беше пълен с граждани, които се бяха струпали страхливо покрай магазините, ала не си тръгваха, а продължаваха да наблюдават; неколцина се бяха скупчили около две или три тела, които сигурно бяха улучени от заблудени стрели и лежаха отпуснати на улицата. А Ма’елкот адски се вбесяваше, когато страдат невинни граждани.

Моментното му колебание, породено от тази гледка, и последвалите размишления, му струваха изстрела. Тя вече тичаше по дългата извита арка на Моста на рицарите, а зад нея, буквално на огневата му линия, се виждаха преследващите я Котки.

Бърн хвърли един бърз поглед към баржата. Не се виждаше никакъв Щит — вражеският заклинател сигурно лежеше в безсъзнание след разбиването му — а Котките се приближаваха предпазливо, на прибежки. Щяха да достигнат баржата, преди той да успее да се отдалечи от дока. Защо да не си достави удоволствие?

Той се обърна към Котешкото око.

— Хвани я, Микли. Не я убивай, просто я хвани.

Котешкото око се усмихна през сребърната си мрежа и извади меча си.

— С удоволствие, милорд графе.

Той свали качулката от главата си и въздъхна доволно.

После пристъпи в средата на моста, очаквайки приближаването на момичето, и леко присви колене, навеждайки се напред. Микли беше превъзходен фехтовач; бърз като мълния, той удряше винаги право в целта. През последните няколко месеца Бърн лично наблюдаваше тренировките му. Той не се съмняваше, че Микли ще изпълни съвсем точно заповедите му.

Дивата кучка дори не забави ход. Тя се носеше към него с такава скорост, сякаш се канеше да го събори на земята. В последната секунда Микли отскочи встрани и замахна с плоската страна на меча си към врата ѝ, за да я просне набързо на земята. И отново почти ясновидските ѝ рефлекси я спасиха — тя се хвърли на земята, претърколи се през глава и скочи отново на крака, с гръб към Микли, само на няколко крачки от Бърн.

Ухили му се с безумна усмивка.

— Първо него — рече тя на Бърн, а в теменужените ѝ очи гореше маниакален пламък. — После теб. Не мърдай оттук.

— И да пропусна зрелището? — отвърна Бърн, усмихвайки се в отговор, без да сваля очи от нейните, за да не я предупреди за Микли, който бързо се приближаваше към гърба ѝ. — За нищо на света.

Тя вдигна ръце, сякаш за да покаже на Бърн двата ножа, които държеше с остриетата надолу, покрай ръката ѝ. После рязко се извъртя и замахна към крака на Микли, който се бе засилил да я изрита странично в гърба.

Ръката с притиснато към нея острие парира ритника, но ножът се плъзна по вшитата в кожените панталони на Микли метална мрежа. Той замахна косо към шията ѝ, но девойката отби удара с лявата си ръка и прикрепения към нея нож. Същевременно тя замахна и прихвана китката на въоръжената му ръка. Успя да изтръгне меча му с едно бързо завъртане и блъскане с лявата ръка, но това не ѝ се размина безнаказано; Микли беше твърде опитен, за да се опита да задържи меча си. Той просто го пусна и ѝ нанесе силен удар с лакът в главата.

Тя пое удара, завъртя се заедно с него и се хвърли на земята; протегна бързо крака, оплете глезените на Микли и той също падна. Докато се извиваше, за да смекчи падането с претъркаляне, дивата кучка замахна назад и заби с всичка сила ножа си в основата на черепа му.

Оръжието проникна навътре със силно хрущене; тя го завъртя рязко, разрязвайки сухожилията и костите, и прекъсна гръбначния стълб на Микли.

Той се сгърчи на земята и потрепна няколко пъти, стенейки „Не… не…“, докато погледът му бавно помръкваше.

Бърн наблюдава сцената неподвижно още няколко мига. После се отблъсна от стената и посегна над рамото си, за да извади Косал.

— Знаеш ли, момиченце, започвам да си мисля, че може би си достатъчно добра, за да потанцуваш с мен.

Тя пъхна ножовете обратно в колана си, сграбчи меча на Микли и се изправи. После побутна трупа с върха на обувката си.

— Предполагам, че той щеше да се съгласи с теб, ако имаше възможност. Както и последните ми четирима партньори за танц, долу в лодката.

Петима? — рече Бърн и повдигна вежди, преструвайки се на впечатлен. Кръвта забушува във вените му, сърцето му заби с безумна скорост, топлината в слабините му се засили. Той измъкна Косал от ножницата на гърба си и едва тогава активира магията му, стискайки го за дръжката. Миг по-късно жужащото му вибриране отекна в ръцете и зъбите му. — Пет от момчетата ми само днес?

Тя погледна оръжието му с уважение, но не и с изненада — сигурно вече знаеше за него. Кимна към останалите Котки преследвачи, които тъкмо достигаха средата на моста.

— Искаш ли да се пробвам за десет? Петнайсет? Искаш ли да се обзаложим, че мога да ги убия всичките?

Бърн поклати глава и ги спря с вдигане на ръката си.

— Ти вече си наясно, че няма да слезеш жива от този мост — рече бавно той с натежал от похот глас. — Затова не просто ще те убия. Предполагам, че вече си готова за това. Вместо това ще те изчукам. Точно тук, насред моста, пред очите на всички. Ще те провеся над оная стена и ще те изчукам. И като приключа, ще се изреди… — той кимна към чакащите Котки — всеки един от тях. После, ако все още си жива, може пък да те дадем на някой от минувачите. По моста има голямо движение. Какво ще кажеш за това?

Тя сви рамене безгрижно.

— Първо ще трябва да ме победиш.

Той повтори движението ѝ.

— Да, добре. Знаеш ли, така и не разбрах как ти е името.

— Не виждам причина да ти го казвам — отвърна тя. — Няма да живееш достатъчно дълго, за да се наложи да го използваш.

— Давай, тогава — рече той. — Когато…

Тя скочи към него и замахна с меча си към гърлото му толкова бързо, че графът едва забеляза движението на острието. Той не се опита да го отбие, само премести Щита си така, че да предпази мястото, където се свързваха шията и рамото му. Мечът на Микли иззвъня така, сякаш беше ударил метал, и очите ѝ се опулиха.

Той премести Щита в ръката си и сграбчи острието ѝ. Тя се опита да го издърпа, да пререже пръстите му, но магически подсилената му ръка го държеше толкова здраво, сякаш бе забито в камък. Бърн се засмя и резна ръката ѝ с Косал. Тя пусна меча си тъкмо навреме, за да спаси ръката си, след което отскочи назад и се претърколи по-надалече от него. Когато се изправи на крака, жената го зяпна с ококорени очи и маниакалната самоувереност, изписана в тях, постепенно започна да се стопява.

Бърн подхвърли меча ѝ във въздуха и го разряза на две с едно замахване на Косал. Парчетата иззвъняха върху каменния мост.

— Кажи ми — рече Бърн с най-мекия си, най-мазен глас, — дали пък не започна да осъзнаваш, че си направила грешка?

11.

Преминала в режим на ментално зрение, Палас премисляше и отхвърляше различните варианти със скоростта и безстрастността на компютър. Нужни ѝ бяха само секунди, за да разбере без никакво съмнение, че не може да направи нищо, за да спаси токалите — и екипажа на баржата, за който също бе отговорна — от този капан.

Просто не можеше и това е. Нито едно заклинание, никой номер, никаква сила, каквато имаше или някога бе имала, не биха могли да ги спасят. Ала тази мисъл не я изненада, нито я изплаши или натъжи — реакцията ѝ беше точно противоположната.

Тя се почувства спокойна и свободна — такова усещане за пълна свобода човек изпитва само пред лицето на смъртта.

Парализиращият страх щеше да се появи в случай, че ѝ оставаше само един шанс, една-единствена възможност да избяга, ако всичко се получи както трябва. Щеше да е още по-зле, ако имаше избор между две възможности, еднакво безнадеждни; тогава щеше да изпадне в ужас да не би да направи грешка, струваща живота на всички, които се беше заклела да пази. А липсата на каквито и да е възможности ѝ даваше пълната свобода да действа спонтанно, без да се бои от последствията.

Ако всички пътища водят към смъртта, кое ще те ориентира на кръстопътя, освен собствените ти прищевки?

Палас сви мислено рамене и си избра курс на действие, базиран единствено върху детската приказна метафора — котките мразят водата.

Търсейки начин да отдалечи баржата от доковете и да накара Котките да плуват, за да я настигнат, тя протегна едно пипалце от Обвивката си към реката. Усети живота в нея, усети го как пулсира в Обвивката ѝ; мъничките проблясващи аури на рачетата, на ленивите речни котки, на лъскавия дебел шаран. А след това едва долови още нещо — слабото ехо на спомен, нещо, което като че ли свързваше всички Обвивки в едно, сякаш беше поле, на което всички те играеха заедно.

Палас потърси това ехо, потъвайки още по-надълбоко в менталното зрение; сега не просто си представяше своята Обвивка, а живееше в нея. Този път усещането за освобождаване, за напускане на тялото се появи веднага и без усилие; тя напусна физическото си съществуване, превърна се в матрица от чист разум, която обитаваше тялото ѝ, но вече не беше свързана с него — матрица, която се вля в самия Поток.

Всичко, което Палас виждаше надолу по реката, беше Потокът.

Потокът произлиза от живота — той захранва живота и се захранва от него, а тук, в реката, всичко беше живо. Докато търсеше ехото, полето, тя като че ли се спускаше надолу, все по-надълбоко, но не във физическия смисъл надолу във водата, а по-надълбоко от Обвивките на шарана и раците, по-надълбоко от мрачната зелена аура на влачещите се бурени, надолу и надолу, и надолу, но не под, а през

През мъховете и водораслите, през едноклетъчните, бактериите и най-първичните плесени; тя се спускаше все по-надолу, без да намира онова, което търсеше. Съзнанието ѝ се разпростря навън, следвайки неясните връзки, водещи обратно навътре…

Тук съществуваше друго ниво на Потока.

От всички страни се усещаше по-бавен, по-дълбок пулс, скрит дълбоко зад оживеното съперничество между видовете. Много по-надълбоко от сблъсъка между Обвивките, когато шаранът поглъща тритон, много по-дълбоко от безшумната борба между два вида речни бурени, оспорващи си една и съща ивица от речното легло; това беше Поток от сила, каквато не бе и сънувала. Палас колебливо насочи Обвивката си към пулсирането и се подчини на могъщия му ритъм.

Учудването ѝ се завихри като величествената спирала на галактика.

Цялата река беше жива.

Палас беше открила Обвивката на самия Велик Чамбайген, аурата на живота на цялата речна система, от най-далечните ѝ извори, високо в Божиите зъби, до могъщата ѝ делта при Терана на западното крайбрежие. Обвивката обхващаше не само онова, което живееше в самата река, но и целия речен басейн — тревистите равнини, през които реката криволичеше, горите, които пиеха от нея и я подхранваха с плодородната си почва, цялата екосистема, която я поддържаше и в замяна беше поддържана от нея.

Изумителната жизнена сила, която се съдържаше в нея, заплашваше да изпържи мозъка на Палас и сигурно щеше да го направи, ако тя беше решила да ѝ се съпротивлява. Вместо това Палас се отпусна; подчини ѝ се; потърси собственото си място сред живите организми и го намери. Перлата на съзнанието ѝ се вписа със съвършена неизбежност в мястото, на което принадлежеше, и започна бавно и с благоговение да разглежда речния живот.

Защото тук съществуваше нещо повече от живот — тук имаше Разум.

Тогава дойде и песента.

Реката възпяваше живота си, от освежаващите ручейчета разтопен сняг през лятото в отминали геологични епохи и бълбукането на пролетните планински поточета до мекото пропукване на растящата през нощта царевица, трясъка от падането на дъб с подкопани от водата корени, бученето на пролетните наводнения, шепота на тръстиките и шумоленето на папура в блатата; долавяше се и песента на птиците — патки и гъски, чапли, рибарчета и жерави; пърхащите плясъци на рибата, цветните проблясъци на мускулестите гръбчета на пъстърви и хвърляща хайвера си сьомга, търпеливо чакащата кайманова костенурка, легнала в калта.

Реката пееше и за хората, каращи лодките си покрай бреговете ѝ, пееше за народа на първородните, който в древните дни ѝ беше отговарял със свои песни, за каменарите, които заграждаха и отвеждаха настрани водите ѝ, за да задвижват мелниците си.

Пееше и за Анхана, огромният цирей, който се бе разпрострял в центъра ѝ, болезнена рана, която в продължение на много мили тровеше течението ѝ.

А сега в песента се вмъкна и нова нотка, която я подсили; тя се извиси от тихо самотно припяване в топлите — чистите звуци на стар певец, който неочаквано е разбрал, че има публика. Тоновете се лееха един след друг, отекващият далечен призив на елен се сливаше с игривите гукания на млади видри, съпровождани от плясъка на внезапно извил се есенен вятър, къдрещ повърхността на водата… и изведнъж мелодията се изпълни със смисъл.

В нея не се долавяха думи; не беше необходимо. Самата мелодия придоби смисъл, а смисълът се превърна в песен.

ПОЗНАВАМ ТЕ, ПАЛАС РИЛ, И СИ ДОБРЕ ДОШЛА В МОЯТА ПЕСЕН.

На мястото, където се намираше, Палас нямаше нито дъх, нито уста, но някъде отвътре се разнесе мелодията на отговора ѝ: Чамбарая…

ТАКА СА МЕ НАРЕКЛИ ХОРАТА И СИ МИСЛЯТ, ЧЕ МЕ ПОЗНАВАТ. ПРИСЪЕДИНИ ПЕСЕНТА СИ КЪМ МОЯТА, ДЕТЕ.

И без никакво усилие Палас ѝ отдаде своята песен в музикален контрапункт, който премина в идеална хармония. В нея нямаше капчица лицемерие, тя не се опитваше да скрие истината; всичко, което съставляваше съществото на Палас, стана известно на реката. Чамбарая събра в себе си всичките ѝ сили и слабости, позорната ѝ завист и дребнавост, чистотата на нейната смелост и ги прие с все същото съвършено спокойствие.

Тук нямаше наказания, не можеше и да има — всичко се сливаше в един-единствен поток, който се простираше от планините до морето.

В песента ѝ се долавяше мелодията на нуждата ѝ, на отчаянието, което я беше накарало да се гмурне толкова дълбоко и да търси толкова надалече. Реката не разбираше защо хората се опитват да я наранят, не разбираше дори защо тя се страхува от тях; смъртта и животът бяха част от едно и също безкрайно колело; защо да се противи срещу завръщането в земята, откъдето е произлязла?

Но Палас въпреки това попита:

— Моля те, Чамбарая, спаси ни. Покажи ни силата си.

НЕ МОГА/НЕ БИВА. ДОГОВОРЪТ С НИСШИТЕ БОГОВЕ, КОИТО ВЪЗПРЯХА БУНТА НА ДЖЕРЕТ БОГОУБИЕЦА, СПИРА И МЕН.

„Какви нисши богове?“, помисли си Палас, питайки себе си, но в песента нищо не я разделяше от реката; там нямаше лични мисли, нито имаше нужда от такива.

ВАШИТЕ БОГОВЕ, КОИТО ИЗИСКВАТ ПРЕКЛОНЕНИЕ ОТ ХОРАТА; КОИТО СЕ ЗАНИМАВАТ С ДЕЛАТА НА ПРОСТОСМЪРТНИТЕ; КОИТО СА ДОСТАТЪЧНО МАЛКИ, ЗА ДА СТРАДАТ ОТ СКУКА И ДА СЕ ОПИТВАТ ДА Я ПРОГОНЯТ, ИГРАЕЙКИ СИ ИГРИЧКИ НА ВЛАСТ.

Всичко се разкри пред Палас с кристална яснота; Чамбарая изобщо не се интересувате от живота на отделните същества. За реката човешкият живот не беше нищо повече или по-малко от живота на мъничка рибка лещанка. За реката всеки живот бе живот. Какво можеше да направи Палас, какво можеше да предложи, за да я убеди? Всичко, от което Чамбарая се нуждаеше, вече си го имаше и то ѝ беше напълно достатъчно.

Договорът на Пиричант беше прогонил боговете отвъд стените на времето, като ограничаваше действията им единствено до даването на сила и насоки на жреците си — и може би точно това бе отговорът.

И някъде дълбоко в нея се зароди предложението ѝ: „Направи ме своя жрица. Дай ми частица от силата си и аз ще се превърна в твой глас. Ще науча хората как да те уважават.“

НЯМАМ НУЖДА ОТ ГЛАС — УВАЖЕНИЕТО НА ХОРАТА НЯМА СМИСЪЛ — ТАЗИ МОЛБА НЯМА СМИСЪЛ. ПЕСЕНТА НЕ МОЖЕ ДА ИСКА СИЛА.

Песента не може да иска сила… Тя беше песента; да моли реката за сила, беше все едно да моли ръката си да се свие в юмрук. Това разделение, това Аз и Ти, разговорът между Палас Рил и Чамбарая като две отделни същества, беше създаден изцяло от човешкото ѝ съзнание.

Докато тя беше в песента, нейните нужди, нейната воля, стръвната ѝ преданост към хората, които ѝ бяха поверили живота си, всичко това също беше част от песента, трели от една по-първична мелодия. Когато осъзна това, последните останки от разделението, от личността ѝ се разлетяха като отнесена от вятъра паяжина.

Палас беше единствената част от реката, която изпитваше такива желания… но тук нямаше никакви части. Всичко бе едно, една цялост. Желанията ѝ се превърнаха в желания на реката.

Като част от песента на реката, самата тя беше песен, самата тя бе река и волята ѝ докосваше вълните с неизмерима сила.

Тя се съсредоточи в себе си и намери една нотка в песента — една мъничка изящна нотка с къдрави коси, със синьо наметало и сиви дрехи. Тя изглеждаше много малка и някак си далечна, но същевременно твърде близка. Палас почувства живите същества на баржата със същата сила, както усещаше ранния сняг по върховете на Божиите зъби, както усещаше смъртната схватка между пъстърва и шаран в делтата на Терана. Видя, че опасността, заплашваща тези треперещи човешки същества, съвсем не беше голяма — за да ги спаси, бе достатъчно само да премести баржата, а това не представляваше никакво усилие; това беше част от нейната същност.

Та нали беше река?

Палас си пое дълбоко дъх и течението от планините до морето застина на място.

Палас издиша и събра в себе си сила, надхвърляща всяко въображение.

12.

Дивата кучка издърпа ножовете си и отново се нахвърли върху него, размахвайки ги с невероятна скорост. Лицето ѝ беше застинало в безизразна концентрация. Бърн ѝ позволи да се приближи и зачака; когато тя влезе в обхвата му, той замахна към главата ѝ. Тя се изплъзна — въпреки цялата си магическа сила Косал беше голямо и доста тромаво оръжие.

Когато тя се гмурна под меча, Бърн се изви и я изрита с крак в ребрата, прехвърляйки Щита си върху слънчевия сплит, за да попречи на удара ѝ с ножа. Острието прониза ризата му и се плъзна по кожата му. Ритникът постигна целта си и отхвърли девойката назад като кукла; тя се затъркаля по моста.

Когато се изправи на крака, устните ѝ бяха окървавени. Ритникът му сигурно беше повредил вътрешностите ѝ. Но тя го възнагради с усмивка, която разкри окървавените ѝ зъби, и посочи крака му.

— Не си неуязвим — рече момичето.

Бърн погледна надолу. Тя бе порязала с другия нож крака му — същият, с който я беше ритнал. Раната бе плитка, просто беше разрязала кожата му, но шевиотените му панталони постепенно подгизваха от кръвта.

— Може и да не съм — отвърна той, — но съм по-близо до това, отколкото ти.

И за пръв път се хвърли в атака. Дори ранена, девойката беше неуловима — с нечовешка скорост и грациозност тя избягваше всеки удар, никога не парираше, никога не блокираше, изплъзваше се на милиметри от поразяващото острие на Косал.

Схватката се превърна в танц, във вихрен балет. По челото и раменете на Бърн се появиха капки пот. Тя се наведе назад, пропускайки Косал на косъм от носа си, после се хвърли напред, размахвайки и двата си ножа. Още една струйка кръв потече по тялото на Бърн, преди да се съвземе и да отвърне на удара. Момичето беше най-невероятният боец, който той бе виждал някога, но уменията не бяха най-важното нещо в една битка. Майсторството ѝ нямаше да може да я спасява вечно — вътрешните наранявания, за които свидетелстваше стичащата се по брадичката ѝ кръв, трябваше да забавят движенията ѝ. Бърн не се и съмняваше в изхода на схватката.

Всичко приключи невероятно бързо. При поредната атака Бърн забеляза как съсредоточеното изражение изчезна от лицето ѝ, устата ѝ се отвори и очите ѝ се разшириха. Той се хвърли към нея и тялото му потръпна от сладостно усещане, когато жужащото острие на Косал прониза златистата кожа точно под пъпа ѝ и се заби до дръжката в корема ѝ.

— Велика Майко… — каза тя.

Бърн се притисна към отслабващото тяло и я целуна по окървавените устни, усещайки меката им пълнота и сладникавия вкус на кръвта ѝ. След това се отдръпна назад и завъртя Косал настрани. В тялото ѝ зейна гигантска рана и вътрешностите ѝ се изсипаха навън.

Тя изпъшка и падна на колене. Бърн отстъпи назад и дишайки тежко, я загледа как се опитва да опипа смъртоносната рана, която я разделяше почти на две; наблюдаваше я как проследява с поглед въжетата от черва, въргалящи се в мръсотията и прахта на моста. На лицето ѝ беше изписано абсолютно смайване.

— Никога не си вярвала, че това ще ти се случи, нали? — рече Бърн с дрезгав глас, останал без дъх. — Съжалявам, че няма да мога да те изчукам. Не ги харесвам студени, знаеш. Но удоволствието беше почти същото.

За миг му се стори, че тя се кани да му каже нещо, но после осъзна, че тя изобщо не гледа към него; не го беше поглеждала от мига, в който я бе промушил. Тя гледаше над раменете му, на изток, надолу по реката. Бърн се обърна, за да проследи погледа ѝ, и дъхът му спря.

„Да си го начукам като на девствена коза“, помисли си той.

По реката, право към него, с тътен се приближаваше стена от зеленикава разпенена вода, висока стотина фута; предшестваше я гигантска вълна, която носеше лодки, сандъци и трупове на хора. Бърн погледна нагоре и още по-нагоре, неспособен да осъзнае мащабите на катастрофата, която щеше да го връхлети всеки момент. Слънцето заливаше със златните си лъчи невъобразимата водна маса, която с приближаването си нарастваше още повече. По гребена ѝ летеше баржата, която буквално се плъзгаше по вълната — а високо на носа ѝ се виждаше самотната фигура на жена, изправена като богиня на самия връх на тази водна планина…

Палас Рил.

Бърн реагира незабавно; знаеше, че никога няма да успее да се махне навреме от моста. Затова произнесе абсолютно спокойно:

— Ма’елкот.

С ТЕБ СЪМ, БЪРН.

Яхнала гребена на вълната, Палас Рил се носеше към него — и около нея не се виждаше и следа от Щита.

— Ще използвам онова огнено заклинание.

Пламъците обвиха кожата му и той вдигна юмрук.

13.

Песента се носеше в съзнанието ѝ без думи, без образи — чистата мелодия на нейното желание. Пееше за вълната, носеща живите същества на баржата далеч към морето, за водната стена, която щеше да се разбие едва в пристанището на Терана.

Мъжете стреляха по нея, докато яздеше гребена на вълната, но мишената им беше просто една нота във вечната песен. Песента си имаше собствен живот, който нямаше да им позволи да я наранят. Палас протегна ръце и водата се издигна около нея като крепостна стена. Стрелите се гмурваха в тази стена и се разграждаха в копия от въздух, които не достигаха до нищо.

Накъде далеч долу тя видя Бърн и тялото на Талан до него на моста. Залязващото слънце се отрази от вълната, която се извисяваше над Бърн, и огря лицето му с огнени лъчи. После Палас видя пулсиращата му връзка с двореца „Колхари“ и усети прилива на Потока.

Огненото му заклинание се устреми към нея.

Дори сега тя не би могла да се противопостави на силата им; но това вече не беше необходимо. Едно леко изменение на мелодията и ритъмът на песента издигна могъща ръка от речна пяна, която прихвана мълнията. Тя се разсипа на съскаща пара, на топъл снежнобял облак, който се разстла в нозете на Палас, а гребенът на вълната се издигна още по-високо.

При приближаването на водната стена Мостът на рицарите потрепери и ударът ѝ го разтроши. С гръмотевичен трясък, който разтърси циклопските стени около целия Стар град, вълната продължи напред, пренесе баржата и половин дузина по-малки съдове над противокорабните мрежи и ги запрати надолу по течението, към свободата.

„Успях — помисли си Палас. — Успях.“

И тази щастлива мисъл я върна обратно към тялото ѝ.

Тя стоеше на гребена на вълната, на двеста фута над повърхността на реката, и гледаше надолу, към покривите на Анхана, гледаше отвисоко самия дворец „Колхари“, гледаше към невероятната разруха, която цареше по кейовете от Моста на глупците до руините на Моста на рицарите — преобърнати лодки и кораби, натрошени от сблъсъците едни с други; десетки хора в реката, някои от които се опитваха да изплуват на брега, а други просто се носеха по лице във водата; порутените предни стени на складовете, от които продължаваше да изтича вода; изхвърлени на брега риби, които отчаяно се мятаха по кейовете…

Тя неволно проплака при вида на разрушенията, който беше причинила. И в този миг, когато бе застинала от ужас на мястото си, а вълната започна да спада, неизвестен стрелец я уцели от градската стена; стрелата му се заби в гърдите ѝ, строши едно ребро и прониза белия ѝ дроб.

Като насън Палас усети, че пада, вкуси кръвта, която забълбука в гърлото ѝ при опита да си поеме дъх. Пръстите ѝ лениво опипаха перата на стрелата, която беше заседнала в леката ѝ кожена ризница.

„Улучиха ме — помисли си вцепенено тя. — Улучиха ме.“

И след това: „Успях.“

И това беше всичко, което успя да си помисли по време на продължителното падане в реката; когато най-накрая достигна водата, сблъсъкът с разбушувалата се стихия угаси съзнанието ѝ като пламък на свещ.

14.

Работникът в униформа, който пилотираше жужащата меко кабина, очевидно я управляваше чрез монтираната на пода ръчка — преместване напред за потегляне, назад за спиране; в останалите случаи колата се оправяше сама. Освен простите манипулации с ръчката, единственото друго задължение на Работника като че ли беше да внимава и да бъде винаги готов да започне с усмивка разговор с пасажерите.

Но никой от пътниците му не беше в настроение за приказки — Марк Вило беше развил типичната за висшите касти способност да не забелязва никой по-нисш от Професионалист, а Хари се беше съсредоточил върху медитативните дихателни упражнения с надеждата, че ще успее да успокои стомаха си и да се избави от неприятния кисел вкус в гърлото.

Марк беше взел Хари със собствения си ролс. Близо една четвърт от пътя той излъчваше добродушие, разговаряше за най-новите си придобивки и нелегалните сделки, хвалеше се как ловко е успял да преметне един конкурент и е притиснал друг. Когато обаче на хоризонта се появи прикритият зад облаците остров, хвалбите му зазвучаха фалшиво и накрая секнаха. Въпреки предполагаемата му връзка с Шермая Доул, никой не би могъл да се чувства спокойно, докато се приближава към въздушното пространство на Незаетите, а семейство Доул бяха една от Първите фамилии.

Хари прие мълчанието му като неочакван подарък. Нима винаги беше смятал Вило за толкова досаден, а през всичките тези години по някакъв начин бе успявал да не се поддава на раздразнението си? Можеше ли този мъж да мисли за нещо друго, освен за мераците си и за банковата си сметка?

Едва когато ролсът започна спираловидното си спускане към площадката за приземяване в Кауай, Вило се сети да попита защо Хари е поискал тази среща.

Тонът му не оставяше никакво съмнение, че въпросът е зададен просто от учтивост — точно както човек разсеяно потупва по главата своето куче, когато минава покрай него. Пък и какво чак толкова важно може да каже човек от по-нисша каста? Всъщност цялото пътуване до Кауай и самата среща бяха дадени по милост и Вило сигурно очакваше от Хари да завърти опашка като щастливо кученце при тази проява на добродушна привързаност.

В такъв случай щеше да остане разочарован. Докато ролсът кацаше на тревистата площадка, Хари го изгледа равнодушно и отговори през зъби:

— Ще я помоля да намери начин да накара Артуро Колбърг да ми пусне топките.

Преди Вило да успее да отговори, отнякъде се появи униформен прислужник и отвори люка на ролса отвън. Подкани ги да излязат и ги поведе по тучната трева на площадката за приземяване. Хари успя само няколко пъти да вдъхне богатия на цветни аромати въздух и да зърне гъстата зеленина, покрила планинския хребет в далечината, когато част от вулканичната скала в края на площадката се отмести встрани и прислужникът ги въведе в очакващата ги кабина.

Тя потегли през тунелите, които бяха прокопани в земята и изсечени в скалите, и започна да се изкачва нагоре в планината. Още от времето на прапрадядото на Шермая във вътрешността на Кауай беше забранено използването на машини, по-сложни от велосипеди. Придвижването по повърхността в имението на Доул се извършваше на коне. Но това, общо взето, беше преструвка, демонстрация на завръщането към природата, която позволяваше на семейство Доул и техните гости да се наслаждават на окръжаващата ги природа, без да принасят в жертва удобствата на модерния дом. А в Кауай съществуваха всички тези удобства, че и повече. Целият подземен комплекс се простираше като тумор във вътрешността на острова, като хилядите прислужници и техници, целият възможен лукс, бяха внимателно прикрити, но присъстваха навсякъде.

По време на плавното, безмълвно пътуване до мястото, където ги очакваше Доул, Хари успя да успокои нервите си, като наблюдаваше нервниченето на Вило. Дребният и набит Бизнесмен шаваше неспокойно на седалката си, дъвчеше края на незапалената си пура, стрелваше Хари с крайчеца на окото си и отново поглеждаше настрани. Очевидно внезапно беше осъзнал, че воденето му тук може би не е било много добра идея, но освен това усещаше, че не може да направи нищо по въпроса, не и пред прислугата — един бог знае какви слухове щяха да плъзнат…

Когато кабината плавно спря и вратите се отвориха, Вило се наведе към Хари и го погледна с толкова заплашително изражение, сякаш беше насочил зареден пистолет към корема му.

После много тихо, почти шепнешком изръмжа:

— Дръж се прилично, Хари; не се шегувам.

След което се изправи и излезе от кабината. Изражението на лицето му се промени веднага и устните му се разтегнаха в заучена усмивка. Хари сви рамене, въздъхна и го последва.

И влезе в дъгата.

Вратата се беше отворила в покрита с мъх скала, пред широка каменна тераса, намираща се на две трети от височината над дъното на обвит в мъгла каньон. Отсрещната стена на тесния каньон изглеждаше ужасно близо, почти на ръка разстояние. Накъдето и да се обърнеше, гъмжеше от зеленина от всякакъв вид, нещо като вертикална джунгла с всички възможни отсенки на зеленото, прорязана от ярки цветни гирлянди и осеяна с пъстроцветните отблясъци на всевъзможни тропически птици, които хвъркаха напред-назад между лианите.

Високо над терасата, на която стоеше той, друга оголена скала разделяше на две водопад. Водата се стичаше в потоци от двете ѝ страни и изпълваше въздуха с отразяващи слънцето пръски.

Доул се появи иззад усукания ствол на една висока до коленете ѝ хвойна, облечена със свободна дреха в зелено и кафяво, и извика сърдечно:

— Маркъс! Насам!

Едва тогава Хари забеляза, че терасата, на която стояха всички, е оформена като японска градина. Грижливо култивираните храсти джуджета обграждаха купчина цветни камъни и чудновато ручейче, което сигурно се захранваше от подземни помпи.

Доул им махна с ръката си, в която държеше зацапани градински ножици.

— Един от моите проекти — извика тя, сочейки с ножиците градината около себе си. — Какво мислите?

Хари отново тръгна след Вило; раните му го караха да се движи вдървено и бавно. Той се заслуша мълчаливо във възторжените излияния на патрона си по повод на градината. Накрая Вило седна на скалата до Доул, която отново коленичи на земята, за да подреже едно храстче. Бизнесменът се настани колкото се може по-близо до нея, като се стараеше да не я обиди с някое неочаквано докосване. Хари остана на почтително разстояние и зачака покана да говори.

Бузите на Доул пламнаха от хвалебствията на Вило и тя махна срамежливо с ръка.

— Нали знаеш, човек трябва да се занимава с нещо. Работата те прави щастлив, нали така… Никога не съм разбирала защо моите Работници толкова я ненавиждат. Шоумен — каза тя и махна с ръка на Хари да се приближи. — Какво мислите за градината ми?

„Все едно си бръкнала с пръст в окото на това място“, помисли си Хари, но отвърна почтително:

— Целият ви дом е една градина, госпожо Незаета.

— Ах, колко дипломатичен. Ела, седни при нас. — Когато Хари, превъзмогвайки болката, се настани до Вило, тя продължи: — Приключението ви е изключително забавно, Шоумен. Ще го продължите утре сутрин, нали? Да, и съм сигурна, че Маркъс отново ще ме покани в кабината си; очаквам с нетърпение успешната развръзка. Нали знаете, че ужасно се притеснявам за Шана.

— Да, мадам — отвърна Хари. — Аз също.

„Малка крачка към светлината“, помисли си той.

— Не съм сигурен дали ще ми позволят да успея — продължи той. — Това е, ъъъ, това е причината да помоля за разговор с вас.

— Нима? — рече тя, повдигайки учтиво вежда.

— Да, работата доста се е закучила — намеси се Вило. — Особено след като Бърн разполага с магическа сила и с меча, и така нататък. По какъв начин възнамеряваш да се справиш с него?

Хари поклати глава.

— Не става дума за Бърн. Надявам се изобщо да не ми се наложи да се занимавам с него. Говоря за Студията. Те искат Шана да умре. Щяла да се получи по-добра история.

Хари…! Мили боже! — възкликна Вило, задавяйки се с пурата си.

— Шоумен — изрече мрачно Доул, — това е много сериозно обвинение. Ако наистина е така, това сериозно ще навреди на бизнеса им. Ако го повторите на публично място, може да ви понижат в каста за оклеветяване на корпорацията.

— Дори ако е истина?

— Особено ако е истина. При оклеветяването на корпорациите истината не е защита. Освен това според мен едва ли…

— Тази техническа неизправност — прекъсна я отчаяно Хари, — поради която бях издърпан снощи, не е никаква неизправност. Научих го лично от Колбърг. Бях на косъм от спасяването на Шана, а те ме върнаха обратно. Нарочно. Самият Колбърг е натиснал бутона.

— Не мога да повярвам, че чувам това — каза Вило, свивайки ръцете си в юмруци. — Не разбираш ли, че току-що ми разкри законна корпоративна тайна? Имаш ли представа колко компрометиращо е това? Сега ще трябва да те докладвам или ще бъда обвинен в съучастничество…!

— О, Маркъс, я сядай долу — сопна му се Доул. — Успокой се. Нищо от онова, което беше казано тук, няма да излезе навън.

— Забелязах — обади се Хари, — че не казахте, че не ми вярвате.

— Аз, ъъъ… — Вило се размърда смутено и накрая отново седна на камъка си. — Добре, мамка му — извини ме, Мая. Всички знаят, че Студията пипа тук-таме, така да се каже, за да направи Приключенията по-вълнуващи.

— И това е напълно законна бизнес практика — посочи Доул. — Шана е сключила договор със Студията, както и вие, Шоумен. Ако законният им бизнес изисква да ви изпратят на смърт, договорът им дава това право. Не е по-различно от това, аз да наредя на някой от моите пилоти да навлезе в буря; ако загине, то това е просто трудова злополука и аз не нося наказателна отговорност за това. Всички оплаквания трябва да бъдат отнесени до гражданския съд.

— Всичко това ми е известно — рече Хари. — Знам, че законно не мога да направя нищо, за да им попреча да правят с нея каквото пожелаят. Затова дойдох при вас. Знам, че ви е грижа за Шана. Дойдох да ви помоля — да падна на колене, ако е необходимо — да се застъпите за нея.

— О, за бога — рече Вило. — Нима смяташ, че мадам Незаетата няма по-важни неща за вършене от…

— Маркъс, моля те. — Доул се обърна към Хари с изражение на доброжелателна безпомощност. — Съжалявам, Шоумен, но не вярвам, че мога да направя кой знае какво.

— Той — Колбърг — е изпратил оттатък Ламорак със заповед да я предаде. Изпратил ѝ е човек, за когото знае, че тя му се доверява. Ламорак непрекъснато подхвърля информация на Котките. И знаете ли защо? Защото тя е твърде добра в това — твърде умна е, твърде умела. Щеше да спаси всички онези хора, без да поема големи рискове, без да води мащабни битки, без да има убити невинни хора — и Колбърг нямаше да може да продаде достатъчно от шибаните кубове! — Хари целият трепереше от усилието да сдържа яростта си. — Той я е прецакал: изпратил е Ламорак оттатък, за да я предаде, само заради няколко марки в повече.

— Да, това наистина е заслужаващо порицание поведение, но все пак… О, това ли се случи? Точно преди да ви изтеглят? — Тя се наведе напред и в лицето ѝ проблесна интерес, какъвто Хари не беше забелязал досега. — Осъзнахте, че Ламорак е предател, и се канехте да го убиете! Господи! Това нямаше да е честна битка.

— Не ми пука особено дали ще е честна, или не — отвърна Хари. — По-късно ще се разправя с Ламорак. Сега ме интересува как да спася живота на Шана.

— Ами да, мен също, разбира се, но въпреки това не виждам как бих могла да се намеся. Те не са направили нищо нередно.

— Не са направили нищо незаконно — отвърна Хари. — Но има доста нередни неща.

— От ваша гледна точка, сигурно, това го разбирам.

— Не можете ли просто… лекичко да го притиснете?

— Моля?

— Да окажете натиск върху Колбърг. Да го накарате да се държи прилично.

Доул разпери ръце.

— Не мисля. Възможностите ми са ограничени. Студията е публичен тръст — каза простичко тя. — Създадена е така, че да не бъде подвластна на външна намеса. Съжалявам.

Хари наведе глава, но продължаваше да свива и разпуска юмруците си. Каин ръмжеше в гърдите му и за части от секундата на Хари му се наложи да се бори със себе си, за да не се нахвърли върху тях и да ги убие и двамата.

Той стисна зъби и се опита да не забравя, че те не са му врагове. Гърдите му горяха; не спираше да си мисли, че ако в този момент пусне „Най-новото от Приключенията“, щеше да види тиктакането на Часовника на живота на Палас Рил.

Не можеше да няма някакъв начин, трябваше да има

— Чакайте малко — рече той, надигайки глава. — Вие сте патрон на Шана. Тя е говорител на три или четири от вашите компании. Което я превръща в, ъъъ, корпоративен символ, нали?

— Да… — отвърна неуверено Доул.

Вило поклати глава.

— Не виждам какво общо има това с всичко останало.

Внезапно Хари скочи с блеснали очи и размаха ръце.

— Но, но, но… не разбирате ли? В този смисъл тя притежава вътрешна стойност за компаниите, които представлява, стойност, която може да бъде законно отделена от ангажимента ѝ като Актьор.

Вило се намръщи скептично.

— Искаш да се изправиш срещу Студията, използвайки Закона за търговската марка?

— Защо не? — рече Хари. — Защо не? Планирайки умишлено смъртта ѝ, Колбърг преднамерено посяга върху ценността ѝ като представител на компаниите, нали? Загубата на символа, заедно с необходимостта от назначаването на нов представител, може да донесе проблеми…

— Това е абсурдно — каза Вило. — Досега не е правено. Мамка му, дори да проработи, подобен прецедент би могъл да унищожи цялата система на Студията — имам предвид, че всеки Актьор, приемайки дори най-безопасните, скучни Приключения, намалява ценността си като говорител и запазена марка…

Но Хари нямаше намерение да обръща внимание на възраженията на Вило; той наблюдаваше със затаен дъх промените в изражението на гладкото миловидно лице на Доул.

Там определено беше изписано съмнение, но тя обмисляше предложението му — и бавно се приближаваше до окончателното решение.

— Това — рече внезапно тя, посягайки към ръката на Хари — е гениално! И какво, като не е било правено досега? Артуро Колбърг умишлено намалява приходите на неконкурентна корпорация, като се възползва от това, че е представител на публичен тръст. Мога да се сдобия със заповед за забрана на по-нататъшните му действия още преди края на днешния ден.

Тя се изправи, постави за миг ръката си върху гърдите на Хари, след което го придърпа към себе си и го прегърна.

Хари и Вило с изумление впериха погледи един в друг над рамото ѝ. Когато Доул пусна Актьора, в очите ѝ проблясваха сълзи.

— Знаех си, че наистина я обичате — каза тя. — Знаех си, че не е просто представление. Чувствах го. Ужасно много ви благодаря за това, че намерихте начин да ми помогнете да я спася.

Цялото тяло на Хари изтръпна, отчасти заради това, че Доул се бе принизила от невъобразими висини — Незаета бе прегърнала бивш Работник, — отчасти заради предчувствието за победа.

Лицето на Доул стана сериозно.

— И ще ви кажа още нещо — ако намерим някакво убедително доказателство, всъщност каквото и да е доказателство, което би издържало в съда, аз ви се заклевам, че няма да се откажа, докато не смажа този злобен човек. Той никога повече няма да може да направи нещо подобно. Няма да е лесно; сами знаете, че файловете и данните им са неприкосновени…

— Знам — прошепна Хари, защото не смееше да се довери на гласа си.

Малка крачка към светлината.

— Ще намеря нещо. Ще видите. Все някак ще успея да се сдобия с онова, от което се нуждаете.

— Знам, че ще го направите.

Доул се извърна и заговори на въздуха.

— Робърт.

От скритите отдушници в скалното лице изригна мъгла и между кръстосаните лазерни лъчи се оформи холограмата на майордома ѝ в цял ръст.

— Мадам?

Тя започна да му дава заповеди да се свърже с адвокатите на семейство Доул, които бяха цяла армия. Хари и патронът му бяха принудени да чакат, докато тя си уреждаше срещи и гласеше плановете си. Междувременно Хари на два пъти улови Вило да го гледа с присвити очи, с някакъв новооткрит интерес, като че ли срещаше трудности да съгласува онова, което виждаше, с онова, което беше очаквал да види.

Хари отвърна на погледа му с изразително помръдване на раменете.

„Татко беше прав — помисли си той. — Не е нужно да разрешавам всеки проблем с юмруците си.“

Баща му беше казал да прави малки крачки към светлината, но някои крачки бяха по-големи от другите.

Загрузка...