Фалшивите огледала

Дълбина-дълбина, не съм твой…

Свалих шлема. Помислих малко и го оставих върху монитора, захлупвайки забавните фигурки от ярка синтетично кожа. Те са при мен отдавна, от някаква компютърна изложба… Седят си тихичко отгоре и ме гледат с прозрачните като мъниста очички. Може би си шепнат понякога свои си работи… когато се гмурвам за пореден път.

Е, какво, дайвър, наигра ли се?

— Вики, изход. Приключване на работата.

— Изпълнявам.

Успях да забележа точното време върху гаснещия екран. Дванайсет и половина. Добре… нормално поработих. Главата ме боли, но не толкова силно, колкото се опасявах.

Хакнахме „Лабиринта“. Преодолях моста. Влязох в Храма. А още и оръжието от ръцете на Дибенко… Забраненото оръжие, за което така и не казах на момчетата.

Защо ли изобщо не съм радостен?

Да, Дмитрий Дибенко ще убие дълбината. Но съвсем не по онзи начин, по който предполагах, че ще го стори.

Ще бъде ли оръжието трето поколение ефективно срещу странните симбиоти — наполовина хора, наполовина рожби на програми? Не знам, но инстинктите ми подсказват, че няма да върши работа.

А аз, както и всеки дайвър, съм свикнал да вярвам на инстинктите си.

Между другото, това нали е допълнителен аргумент в полза на „изкуствената натура“? Не е само поничка, но и камшик…

Бедата не е в „Дълбинния контейнер“ — той е нещо скъпо, сложно, и няма да се превърне в масово забавление. Освен за желаещите час по-скоро да пренесат личността си в дълбината. За всякакви болнѝци на последно издихание, жадуващи да се сдобият с безсмъртие, дори в такава форма. Или за хората, дето не си знаят парите, като Чингиз например.

Дийп-програмата победи именно със своята простота. Тя не изискваше нищо! Дори виртуалните шлемове и гащеризони станаха полезно и приятно, но не и задължително допълнение. Общо взето са достатъчни компютър, модем, връзка с Интернет и малката програмка…

За да придобиеш безсмъртие в дълбината, за да получиш електронен калъп на себе си, е необходима само още една програма. По-голяма, трябва да си признаем веднага. Но и мощността на машините е нараснала.

Копие… нова личност… електронен симбиот…

Можем дълго да се лутаме из термините. Да проверяваме, да експериментираме, да спорим. По-скоро тук е всичко накуп. Не просто съблазън, а истинско изкушение.

Кой би устоял?

И на какво ще заприлича Дийптаун, когато количеството на електронните копия стане сравнимо с количеството живи хора? Всичко построено в дълбината ли им трябва? От какво ще се откажат с лекота, какво ще оставят за несъвършените хора, какво ще съборят като незаслужаващо внимание? Кое у тях ще е от прототипите, и кое — собственото?

Или все пак се страхувам от невъзможното? Виртуалният персонаж привлича върху себе си част от общите ресурси на мрежата, обикновеният потребителски компютър физически не е в състояние да поддържа виртуалната личност. По време на експериментите натоварването нараства незабележимо… но ако количеството виртуални личности достигне десетки, стотици? Колко е в състояние да издържи мрежата?

И какво ще предприемат електронните морлоци, когато осъзнаят — а те ще го сторят — че са сковани от материални рамки?

Ще прекъснат появата на нови виртуални личности? Ще хванат оръжие в ръка?

Или…

Машините, на които работим сега, на практика са достигнали предела си. От силиция и германия е изцедено каквото е било възможно. Но количественото нарастване рано или късно се сменя в качествено. Всеки момент ще се появят компютри, основани на съвсем нови принципи. Аз прекрасно си спомням времената, когато „386“ се смяташе за мощна професионална машина. Сега да кажеш, че работиш на „пентиум“ или „пентиум две“ е същото, като да се оплачеш, че не ти е потръгнал живота.

Всичко зависи от това кога и как Дмитрий Дибенко възнамерява да хвърли на пазара новото си изобретение… програмния комплекс „Изкуствена натура“. Събитията ще се насочат или в едната, или в другата посока.

Но аз в края на краищата мога да попитам Дибенко.

Остава още един въпрос — какво възнамерява да направи с тази програма Тъмния Дайвър.

Да я публикува открито в мрежата?

Да я продаде пиратски за луди пари?

Да я използва лично за себе си?

Да започне кампания на борба с „Изкуствена натура“ преди Дибенко да я извади на пазара?

Да потърси слабости в програмната обвивка?

Само въпросителни. Аз не знам нищо за Тъмния Дайвър. Струва ми се, че се досещам… но бих предпочел да не зная.

Бавно станах от креслото, което тънко изскърца. Както обикновено се разсъблякох в тъмнината, сложих разкопчания гащеризон върху облегалката. Погледнах към вратата на спалнята.

Слаба-слаба нишка светлина под горния праг на вратата. Мост между действителността и съня…

Приближих се до вратата, тихичко я открехнах, погледнах…

Вики не спеше. Седеше върху оправеното си легло, пред включения ноутбук, загледана с празен поглед в екрана, към любимия си скрийнсейвър — гора, момиче с лък в ръка, до нея седи вълк…

По-добре да беше заспала вече! Нямаше да я будя. А утре — вече нямаше да рискувам да задавам въпроси…

— Добро време на денонощието… Нике… — казах аз.

Вики зиморничаво сви голите си рамене. Изрече, без да се обръща:

— Добро… Стрелец…

1

Седнах до нея.

Всичко това е странно, ако се погледне отстрани. Седи почти съблечена жена… до нея полугол мъж… Хора, които се обичат един друг. Които са преживели повече, отколкото обикновено се случва на човек.

Седят и мълчат, защото всяка дума само ще приближи бедата.

— Вики…

Тя леко обърна глава, погледна ме. Попита:

— Леонид, може ли да запаля?

Нищо не е както трябва. Тя ме моли за разрешение да запали…

— Дай и на мен…

Вики извади от нощното шкафче пакет цигари — силни, не дамски; запалка, пепелник. Виж ти. Разбира се, аз не се ровя из вещите й. Но не трябваше ли поне да усетя миризмата? Мисля, че би трябвало…

— Влезе ли в Храма? — попита Вики, щраквайки запалката. Протегна ми огънчето. Отново не е както трябва…

— Да. Влязох.

— Много се радвам, Стрелец. Какъв беше проблемът?

— Мостът, Вики. Мостът от моите сънища. Мостът, по който е невъзможно да се мине.

— Колко странно… — Тя си дръпна дълбоко, отмести цигарата. — Очаквах нещо, свързано лично с тебе… но чак толкова директно…

— Как е могло да се случи това, Вики?

— Не знам. Може би системата там е с обратна връзка, по някакъв начин проектираща страховете ти…

— Нямам предвид това. Как се случи, че започна да ходиш в дълбината и не ми го каза?

— Ще ми повярваш ли?

— Да.

Вики се усмихна. Протегна ръка, погали ме по рамото.

— Исках да ти помогна. Просто да ти помогна… когато ти се изгуби. Нищо повече.

Мълчах.

— Ти имаш дийп-психоза, Льоня. От много отдавна. Ти затъваш, дайвър. Може би и аз имам вина. Аз винаги съм обичала това-онова тук, в истинския свят. Твоята любов, твоята радост, твоят живот — те са там.

— Не е вярно…

Думите са тежки, тромави, неудобни. Да говоря е все едно да гриза камъни.

— Аз имам теб…

— Да, навярно. Но дори и мен — там. В дълбината. Ти не искаш да го признаеш, пред самия себе си дори. Но за тебе аз, все едно, съм си останала в дълбината. Ето че се върнах в Дийптаун… за да си стана пак аз.

— Отдавна ли?

— Отдавна. Не се получи веднага.

— Нике… — казах, гледайки я. — Нике… аз съм глупак. Веднага трябваше да се сетя. Нике-Виктория. Гърци-римляни… Ти даже не се криеше.

— За какво? Знаех, че когато разбереш, ще се случи беда. Но да лъжа… не исках. Не и теб.

— Вики, защо толкова ненавиждаш Дибенко?

— Аз? — обърна се тя и смаяно ме погледна. — Изобщо не го ненавиждам. Може би не го обичам. Но това е друго.

— А защо не го обичаш?

— Леонид, това важно ли е? Сега, тук, когато сме двамата… и то не в дълбината… важно ли е?

— Да! — рязко казах аз.

— Е добре… Той е преждевременен гений. Той направи нещо, за което човечеството още не е готово. Не е готово в морално-етичен аспект. Това често се случва, създателите на атомната бомба също са избързали. Но представи си Айнщайн или Бор, твърдящи на смъртното ложе, че атомната бомба е благо, което трябва да се използва по-често. Преждевременните гении винаги могат да се спрат… Дибенко може, но не иска. Затова и не го обичам.

— Добре, както и да е… — преглътнах. — Бог ще го съди… Вики… а Ромка?

— Какво Ромка?

— Не ти ли е жал за него?

— Льоня, какво имаш предвид?

— Защо го забърка в тази авантюра?

Гледах я в очите. И видях как съвсем бавно потъмняват… или неразбиращо, или обидено.

— Кой го е забъркал?

— Тъмния Дайвър…

Аз замълчах.

— Льоня… защо реши, че аз съм Тъмния Дайвър?

Защо реших така? Бих искал самият аз да разбера. Просто го реших, и толкоз. Макар че не, струва ми се, че разбирам. Първо реших, че Тъмния Дайвър е Нике. После разбрах, че Нике е Вики.

И приравних половинките на уравнението, забравил, че в едното е останал неизвестен член.

— Стрелец, аз не съм Тъмния Дайвър. Аз тръгнах с вас в „Лабиринта“… не исках да те оставям сам и не исках да си признавам, че влизам в дълбината. Излъгах те. Прости ми. Но аз не съм Тъмния Дайвър.

— Вики…

— Няма какво да търся в дълбината, Льоня… И кого да губя… освен теб.

— Вики… — повторих аз. Всичките думи са се дянали нейде.

Всичките думи са изчезнали. Останало е само името.

— Вики…

— Ти не обичаш да ти помагат, Льоня. Ти си свикнал да си силният. Свикнал си да си помагаш сам, да спасяваш, да измъкваш и защитаваш, да се бориш и побеждаваш… — усмихна се тя. — Дайвър… ти ще измъкваш потъващия за косата, дори ако самият се нагълташ с вода… И ще отблъскваш чуждата ръка… в най-добрия случай ще позволиш да плуват до теб.

— Вики… Това не е истина.

— Част от истината е, достатъчно голяма. Това, което преди две години ни пречупи, всички нас, засегна най-много теб. Ти не намери себе си, Леонид. Дори Ромка успя. Независимо от случилото се. А ти се затвори в себе си. Отряза всички нишки, отказа се да търсиш изход. Каза си, че вече не си дайвър.

— Но аз наистина не съм дайвър, Вики. Аз съм никой.

— И затова отиде да мъкнеш нарисувани мебели? И да пиеш нарисувана водка в евтини виртуални барове?

— Да. Защото сега съм никой.

Вики поклати глава. Отново докосна ръката ми.

— От кого бягаш, Леонид? От кого или от какво?

— Бих искал да знам накъде бягам, Вики. Зная какво съм загубил, но не зная докъде ще стигна.

— Льоня…

Тя ме прегърна, прегърна ме толкова неочаквано, че потреперих. Притисна ме към гърдите си.

— Льоня, нищо не си загубил…

Не отговорих. Седях, прегърнал я, заровил лице в косите й… седях и мълчах. Тя не е права, но няма да й го кажа.

— Льоня, дайвърът е това, което е дадено свише. От бог, от съдбата, от играта на гените… нека всеки да вярва в своята истина. Какво си загубил, Леонид? Умението да излизаш от дълбината в мига, в който го поискаш? То си е с теб. Умението да виждаш това, което не виждат другите? А нима това беше главното, Льоня?

Главно… второстепенно… Нима там е работата.

Това беше моя съдба…

— Зная какво си мислиш. Ти можеше да създаваш чудеса… малки чудеса, докато беше още дайвър. Големи чудеса, когато се срещна с Неудачника. После тая дарба изчезна, не само при теб, при всички… но нима то беше главното, Льоня?

— То беше моята съдба.

— Беше само нещото, с чиято помощ изграждаше съдбата си. Форма, инструмент, но съвсем не беше твоята същност. Льоня, колцина бяха подлеците сред дайвърите?

— Ние крадяхме. Чужди програми, чужди пари, чужди тайни.

— Много? Често?

— Не, но…

— Колцина бяха подлеците сред нас, Льоня? Колко от дайвърите използваха дара си в името на злото? Хазарт, игри, прониквания, кражби… Така или иначе, никой не се принизи до подлостта. Могат да се нарушават законите на обществото, но не и законите на морала… помниш ли?

— Докато всички бяхме заедно. Докато имахме свой кодекс на честта. А сега какво?

— Тъмния Дайвър ли имаш предвид?

— Най-вече него… за другите нищо не знаем. Той е съхранил дара си в пълна сила. Ако се вярва на Дибенко…

Вики трепна.

— Говорих с него днес. Ако не лъже, Тъмния Дайвър не просто е съхранил способностите си, той ги е умножил. Той се стреми към файловете, за които е пратил Подляра и Ромка. Той ненавижда Дибенко… и се опитва да му навреди.

— Ето защо ме попита за Дибенко…

Не отговорих — само поех ръката й.

Защо не видях нейните очи в очите на Нике? Защо не чух гласа й, не почувствах топлината на дланта й?

Защо я забравям, нея, истинската? Не тази на екрана, не тази в спомените ми… А тази, която дели с мен жилището и постелята.

Приказките ненапразно винаги свършват със сватба. Впрочем, понякога след сватбата долита дракон. Голям, злобен, огнедишащ… мераклия да краде чужди невести. Ето тогава приказката има малък шанс да продължи по-дълго.

Нима трябва специално да отгледаш този тъп дракон, ако не искаш приказката да свърши прекалено бързо?

Ненавиждам драконите… и тези, които ги отглеждат.

— Аз не съм Тъмния Дайвър, Льоня… Не съм Тъмния Дайвър.

— Вики…

За миг ми се стори, че е готова да заплаче. Притеглих я към себе си, прегърнах я по-силно, прекарах длан по лицето й. То беше сухо… тя не умее да плаче.

Аз така и не научих на това нарисуваната Вики, а живата се е отучила сама.

— Не ми трябва оръжие трето поколение… нямам намерение да убивам никого. Нито в живота, нито в дълбината…

— Там, в този файл, не е оръжието…

— А какво тогава?

Аз продължавах да люлея сгушилата се в мен Вики. Не ми достигат ръцете да прегърна всички, нуждаещи се от утеха. Не ми достигат сили да измъкна всички, които потъват. Не ми достига живот, за да го изживея така, както аз искам.

Прави каквото можеш, и да бъде каквото ще бъде.

— Там има не смърт, Вики… а живот. Но не знам нужен ли е той на дълбината — такъв един живот…

Разказах й всичко. От момента, в който натиснах спусъка и вече се бях досетил, че стрелям в нея. Досетих се и въпреки това стрелях.

Храмът, където всеки от нас е изобразен на стената…

Посещението на Дибенко…

Идването на момчетата…

Писмото с файла…

„Изкуствена натура“…

— Този нов живот вече убива… — прошепна Вики. — А още не е в пълната си сила.

— Не той убива…

— Не е важно кой е натиснал спусъка. Наемникът-охранител, който знае с какво стреля; въодушевеното хлапе, не разбиращо какви ги върши… Тя вече убива, тази втора натура. Вкопчва се за живота, за място под нарисуваното слънце. Засега — с нашите ръце.

— Те не могат да излязат в реалния свят. Никога. Нито Императора от играта, нито електронните симбиоти.

— Затова пък ние можем да отидем там окончателно. И никакви дайвъри няма да достигнат, за да бъде спасен всеки.

— Никой няма и да моли да го спасяваме. Ето кое е страшното… — поех си дъх и казах, сякаш скачам във вода: — Ще си отида от Дийптаун. Ще имам сили, Вики.

— Не, няма да си отидеш. — Тя вдигна глава и се усмихна. Слабо, но все пак се усмихна. — Какво си намислил… да бягаш?

— Какво мога да направя?

— Ти си дайвър!

— Аз съм никой!

— Ти си дайвър! Докато можеш да виждаш света без розови очила, докато си способен да влезеш и да се върнеш, докато си готов да се хвърлиш в бой — ти си дайвър! Ето кое е главното, Льоня! Обективността, свободата и смелостта. А съвсем не умението да се виждат или да се пробиват дупки в програмите…

— Ти забрави съвестта, Вики…

— Съвестта няма нищо общо тук. И да я няма — човек си остава дайвър. Само че Тъмен.

— Той не е изгубил способностите си.

— Значи и ти можеш да ги намериш. Та нали си преминал моста!

— То… то е друго.

— Сигурен ли си? Помниш ли как се смяхме с теб на фантазиите ти… как ти се е сторило, че си влязъл във виртуалността с изключена телефонна линия… че си дошъл да ме посрещнеш… Но кое е било сън и кое — истина, Льоня? Кога всъщност са ти изключили линията? Та ти умееше, наистина умееше неща, които са недостъпни другиму! Да преминаваш през стени, да се разсмееш в отговор на изстреляния куршум, да стигаш до всяко кътче от мрежата. Така беше! Ние се целувахме, реейки се в небето над Дийптаун — помниш, нали?

— Неудачника си отиде и отнесе всичко, което ми беше дал…

— Всичко ли? Моста, Льоня! Моста! Ти започна да го минаваш в съня си, помниш ли? Два, три пъти?

— Повече, Вики. Просто не съм ти казвал… всеки път.

— Защо? — леко се отдръпна тя.

— Ами… за да не разбереш какво се случва с мен.

— Мислиш ли, че е било възможно да не разбера? — само поклаща глава тя. — Да не говоря — да. Но да не разбера?

— Прости ми.

— Няма за какво. Но ти вървеше по този мост, Льоня. Без никаква мрежа, без компютър и модем…

— Та нали самата ти даваше друго обяснение.

— Аз всичко мога да кажа…

Тя замълча.

— Не знам какво да правя… — казах тихичко, сякаш за да се оплача.

— Мисли. Ти си дайвър. И кажи… — Вики изведнъж се запъна. Малко се поотдръпна от мен, погледна ме строго и изпитателно.

— Какво?

— Кога заподозря, че Нике е дайвър?

— След като тя не изостана от нас при спускането.

— Да… позабързах се. А кога си помисли, че Нике съм аз?

— В самия край. Чак след двореца.

— Значи, когато казваше на Нике, че ти харесва, още не знаеше, че това съм аз.

— Но нали беше ти!

— Но ти нали не го знаеше?

Ето ти проблем.

— Чувствах го… — усмихнах се. — Вики, сигурно просто съм чувствал, че си ти. Знаеш… както в приказката принцът намира принцесата сред стотици момичета със прикрити лица…

Сега мога да кажа много красиви думи.

Толкова много, че сам да си повярвам — чувствах, досещах се, знаех…

Ще надяна красива маска, сходна на онези, които надявах в Дийптаун. Ще уговоря Вики да повярва — тя добре усеща лъжите, но ще й се прииска да повярва. Лъжата ми няма да се превърне в стена, а напротив — в мост. Според мен за нищо не съм виновен… не мога да имам вина заради един комплимент, даже и според най-пуританския морал. А Вики далеч не е пуританка.

Просто лекичко ще послъжа.

— Честно казано, нищо не съм почувствал — обадих се аз. — А и да съм чувствал, е било напълно несъзнателно. Просто ми хареса Нике. Симпатично, войнствено момиче.

Изобщо нямам представа как ще реагира Вики. По-рано лесно бих се досетил. Сега — не знам.

— Тя и на мен самата ми хареса — усмихна се Вики. — След Мадам — най-приятната личност. Даже ми се прииска да отида да работя в този глупав „Лабиринт на Смъртта“.

— А какво ще стане с реалния свят?

— Тогава — да припечелвам…

— Не бива. Достатъчно е, че в семейството ни има един луд, дето не излиза от дълбината.

— Леонид…

Погледнах Вики в очите.

— Намери Тъмния Дайвър. Намери го и си поговорете. Изясни си какво иска.

— Той сам ще ме намери, Вики. Нали пуснах слух, че Дибенко ме е наел да убия Тъмния Дайвър.

— И дезинформацията стана реалност… Леонид, нали не смяташ да го сториш?

— Не. Вероятно не.

— Само за това „вероятно“ забрави. Онзи младеж може и да не е знаел какво прави, когато е стрелял. Ти обаче ще знаеш. И ще помниш, винаги.

Сега тя си беше пак онази, много сериозната, моята Вики.

— Той вече стреля в нас, Вики.

— В отговор на вашите изстрели.

— Няма значение. Беше проникнал в чужд дом.

— Все пак е търсил диалог!

— Вики, той разполага с оръжие трето поколение.

— Това са само думи на Дибенко. Тъмния Дайвър може и да е блъфирал, може да е заплашвал. Но нима е убил някого?

— Когато убие, Вики, това също ще го помня цял живот. И не знам кое ще е по-болезнено: да знам, че аз съм убил, или че са убили мой приятел.

— Леонид… — Тя въздъхна. Отново се притисна до мен. — Ех, Льоня, Льоня…

Защо сякаш съм от камък?

Искам да отмъстя?

Или не съм готов да простя?

Или, което е най-страшното — завиждам на този от нас, който е запазил цялата си сила? Запазил я е и е отхвърлил правилата и нормите, които винаги са съпътствали дайвърите.

Може би и на това завиждам?

На юнашката безгрижна свобода, с която Тъмния Дайвър преследва Дибенко, карайки да се крие в миша дупка създателя на самата дълбина. Веселата възбуда, с която нахлу в дома на Чингиз, принуждавайки ни да разговаряме, лекотата, с която натисна спусъка — не на игровия полигон на „Лабиринта“, а в обикновения свят на Дийптаун?

Аз не знам кой и защо го е нарекъл Тъмния Дайвър. Може би прякорът е заслужен. Ако той се е нарекъл така — още по-зле. Защото е израз на позиция.

— Не прави необратимото, Льоня!

— Знам.

— Никога не прави необратимото. Веднъж произнесената дума „мразя“ не може да изкупи и десетократното „обичам“. А една смърт…

— Знам, но вече имаше една смърт!

Млъкнах, чул собствения си глас. Искам да отмъстя или не мога да простя? Ето къде е въпросът.

— Вики…

Лицето й все пак е станало мокро, усетих соления вкус върху устните си.

— Вики, ще опитам. Наистина ще опитам.

— Ти си дайвър, Льоня… помни го…

— Аз…

Дланите изведнъж станаха топли. А думите — просто излишни.

— Аз не съм дайвър, Вики… тук и сега.

— Ти страшно отдавна не си спал… — усмихна се тя. — Сигурен ли си?

— Сигурен съм — кимнах. — Не искам да гледам звездите тази нощ. Нито пък да говоря за враговете си.

Вики кимна. И видях как през сълзите изгря усмивката й:

— Добре… звездите ще почакат. Ще ги помоля. А враговете няма да ги питаме.

10

Хубаво е да се събудиш сутрин.

Именно сутрин, а не към обяд, когато през щорите те удря рязко слънчевата светлина, бучат колите, пискливо крещят децата, а главата ти още със ставането кънти от умора.

Да станеш в осем сутринта… за обитателите на Дийптаун това е почти подвиг.

Вики беше станала по-рано. Чух как обикаля из кухнята, тихо тананикайки нещо, как бърбори включеният телевизор. И ухае на нещо вкусно. И можеш да се поизлежаваш царски, без да си спомняш за никаква дълбина, за дребните и по-сериозни спорове, за ненужните подвизи, за хитрите интриги на виртуалния свят… интриги, чието място е в боклукчийската кофа, които увяхват до вечерта и се разпаднат на прах още на следващия ден.

Ритъмът… бесният ритъм на Дийптаун. Обичам го. Но понякога така ми се иска да забравя за тенекиената кутия, натъпкана с микросхеми, и да не отворя вълшебната врата към огромния и пленителен свят. Да постоя в обикновената си стая с олющените тапети, със скърцащия разсъхнал се паркет, с малкото прозорче, от което лъха леден студ… където жената, която обичаш, си тананика в кухнята и приготвя закуска за теб, безделника…

— Льонка, внимание…

Когато Вики се появи с поднос в ръце, аз се смаях.

— Поднасяла ли съм ти поне веднъж кафе в леглото?

— Не — честно казах аз.

— Ще наваксаме пропуска.

…Това изглежда красиво само във филмите. Или техните легла са други модели. И храносмилането им е устроено другояче. Да пиеш полулегнал е нищо, но виж, да ядеш е върхът. Континенталната закуска е хубаво нещо, но тостовете имат навика да се ронят, при това не върху подноса, а в леглото. Яйцата — и те лошо се чупят при удар от подноса, когато той е поставен върху дебелото одеяло, покриващо мекия ти отпуснат корем.

— Можеш честно да се похвалиш на приятелите, че имаш жена, която ти поднася закуска в леглото — каза Вики. — Само не уточнявай колко често. Става ли?

— Става.

И все едно, безумно приятно ми е. Нищо че предпочитам да закусвам седнал, след като съм измил лицето и зъбите си.

— Вики — попитах я, отпивайки от кафето, — какви са плановете ти за днес?

— Да работя. Обадих се да предупредя, че малко ще закъснея… но именно малко.

— Не можеш ли днес да забравиш за работата? Нека да отидем някъде. На театър. На концерт. Или просто да побродим където ни хрумне…

Вики смешно нацупи устни.

— Аха… хубаво би било… Но няма да стане.

— Защо?

— Защото и ти си на работа днес.

Тя се усмихна и ме целуна по челото.

— Не искам — с тона на капризно дете възкликнах аз.

— Чудесно е, че не искаш. Но трябва. Ще отидеш при приятелите си. Ще решите какво да правите с Дмитрий Дибенко. Ще се свържете с него… опитайте да намерите Тъмния Дайвър. И решете най-сетне какво ще се прави с онова нещо.

— Кой и какво иска да прави — уточнявам аз.

— Именно. Намерете баланса на интересите си. Според мен не си струва това нещо сега да се появи на бял свят. Във всеки случай — широко и открито. На човечеството не му достигат само изкуствен интелект и хора, придобили безсмъртие в електронния свят… за пълна психоза. Струва ми се, че Дибенко го разбира. И този… Тъмния… не може да не го разбира. Какво точно иска той? Едва ли да раздаде файла на всички желаещи или да доведе Дибенко до банкрут и самоубийство. Пари, власт, слава, уязвено самолюбие… Търсете мотива. Търсете компромис. Това е моят съвет към вас… отправен от по-прекрасната част от човечеството.

— Добре — усмихнах се аз. — Ще опитаме.

— И се пази. — Лицето на Вики стана сериозно. — Моля те. Ако видиш Тъмния Дайвър — изплувай. Ами ако Дибенко е прав, и онзи е въоръжен?

— Добре.

— Льоня… аз разбирам, че това не е шега. И че сега всички вие рискувате живота си. По-добре изобщо не водете хлапето в Дийптаун — защото е потенциално най-удобният заложник.

— Да. Ще кажа на Чингиз.

— Изобщо не ми се иска да забравя онова, което ти казах снощи. Да забравя, да взема оръжие и сама да тръгна на лов. Но ти знаеш, че ще го направя.

— Знам.

— Тогава се пази. И се среши.

Задавих се от толкова странно преплетените съвети. Но Вики вече беше сложила подноса на нощното шкафче, бе станала от кревата и оправяше полата си. Усмихна се.

— Трябва да тръгвам. Успех, Льоня. Здрав кънект, бърз пинг…

Интересно, как в действителност изпращат на война? Не знам… слава богу. Самият аз не съм изпращал, нито пък мен са ме изпращали. В паметта ми се въртят картини — от учебниците в училище, от книги и филми. „Победител или победен“… Разногласен вой на жени… Мълчалив, дори не молещ, а примирен предварително с всичко, което може да се случи, поглед.

Или така — „здрав кънект, бърз пинг“. Дори това пожелание е остаряло. Аз не влизам в дълбината през модем, за да застивам като истукан по време на прекъсването и възстановяването на връзката, да се бавя с отговорите си, когато връзката просто се влошава. Но ново пожелание още не е измислено… или ние просто не сме го чули.

Трябва да попитам Пат или Иля. Младежта знае най-добре.

А само преди седмица бих си помислил, че трябва да намеря и да попитам Ромка…

Вратата в антрето хлопна. Станах, изтръсках трохите на постелята право на пода. Довечера непременно ще организирам почистване. На Вики ще й е приятно. И пода ще измия. Даже ще избърша прахта от рафтовете и шкафовете.

А сега — да се стягам.

Душ. Ледени и горещи струи. Гел с аромата на мускус.

Кой там възнамеряваше днес да не ходи в дълбината?

Да, имаше тук един такъв…

Прекарах мократа си ръка по запотеното стъкло на огледалото. Огледах се. Очите ми вече не са зачервени. И устните ми, свикнали да се стискат в тънка черта, леко са се отпуснали.

Компромис?

Ще видим. Както се получи. Калпавият мир е по-хубав от разправията за добро.

Но нали ако Тъмния Дайвър не беше накиснал вместо себе си Подляра и Ромка, хлапето още щеше да е живо…

— Ще опитам, Вики… — казах, карайки устните си да се отпуснат. — Честна дума, ще опитам.

В метрото беше претъпкано. Отвикнал съм да се возя в часовете пик, дума да няма. Стоях при самата врата, между старец клошар, отрано уморена жена и мрачен тийнейджър, запушил ушите си със слушалките на плеър. Едва ли изглеждах по-добре от тях… е, като изключим, естествено, стареца с мръсното палто. Умерено мърляв вид, измъчено, бледо лице, напрегнат поглед.

А нали това е страт15, социален разрез на обществото. Струва си, естествено, да се добавят още новобогаташите като Чингиз… но те не се возят в метрото. Ала и без тях не е зле. Старец, на когото вече му е все едно… Жена, свикнала да тегли тъжно каиша… Хлапе, не желаещо да види и чуе нищо около себе си…

Е, и аз, естествено.

Не толкова измъкнал се дайвър, колкото изплувал на повърхността удавник. От стареца лъха равнодушие към тялото му и външния му вид. От жената — умора, само че не от висенето й в някаква лавка или кантора, а заради собствената й глупост. А хлапето — слушалки в ушите, когато се отнася до реалния свят.

Какво не ни достига на всички ни, какво? Тук, в истинския свят? Аз не вярвам, че лошите хора са повече от добрите. Не вярвам, че сме слаби. Не вярвам, че всеки желае злото всекиму. Да, можем да приведем колкото си искаме примери против. Убийци, психопати, дегенерати, обикновени простаци, егоисти и подлеци. Светът е пълен с тях. Но, все едно — те са в малцинство — иначе светът отдавна да се е превърнал в окървавена месомелачка…

„Нима още не се е превърнал?“ — запитах се аз.

Не. Навярно не. Иначе здравият младеж би заритал търкалящия се на пода старец, прочиствайки света от старостта и мръсотията. Жената би подхванала монетките, изпаднали от джобовете на жертвата. Всички останали пътници биха започнали да се обзалагат — на коя минута старецът ще предаде богу дух.

А аз бих седял в къщи, в шлем и гащеризон, слабо потрепвайки в креслото, докато в райските дебри на Дийптаун хуриите глезят виртуалното ми тяло…

Нали все пак отивам сега при Чингиз не защото лично мен ме заплашва нещастие? И момчето би ме заплюло в лицето, а жената би ме зашлевила, ако чуеха мислите ми.

Дори не защото мислите ми са лъжливо бълнуване. Хлапакът с погнуса се мръщи, когато погледът му попадне върху стареца. А за жената явно не е малка сумата от два долара дневно, които аз не се замислям да дам на фирмата „Нюком-порт“ за правото да влизам в дълбината.

Само че у всички ни има и още нещо, освен зверското озъбване, освен бодрите животински инстинкти, освен веселото кикотене. У някои повече, в някои — по-малко. Но, все едно, има го у всички. Бариерата между звяра и човека. Здравата решетка, която може да се изпили или зазида още повече — както решиш. Мостът над пропастта.

Аз не знам кога тези решетки ще станат излишни. Може би наистина когато козлето застане спокойно до барса.

Ако вярвах, че са вечни, още вчера бих взел подарения от Дибенко пистолет и бих тръгнал да въдворявам своите порядки в Дийптаун.

Вратата ми отвори Чингиз. Гладко обръснат, спретнат, в дънки и бархетна риза на райета.

— Влизай — без каквото и да е учудване каза той.

— Нали не те събудих?

— Не. Аз винаги ставам рано. Пат и Подляра спят до обяд.

Иззад гърба на Чингиз се показа ритривърът. Протегнах ръка към любопитния Байт, песът тикна нос в дланта ми и свойски се потърка от крака ми.

— Да отидем в кухнята? — предложи Чингиз.

— Бира? — подозрително попитах аз.

— Не, мисля, че кафе. Кафе с коняк. Или с рижки балсам16. Ти обичаш ли рижки балсам?

— Разбира се. Както си е редно за бивш съветски човек.

Очевидно, съдбата ми днес е такава — да пия кафе…

В кухнята не се е променило нищо от времето на последната ни седянка. Абсолютно. Даже празните бутилки „Жигульовска“ си бяха там, само дето силно се съмнявах, че са същите. Подляра, изглежда, пие бирата като вода.

— Ей сега…

Чингиз предозира нес кафето. И с кафеварка явно е същото17. Седях и гледах как сипва в малката ръчна кафемелачка шепа зърна — „Коломбо“, от „Московско кафе“, и бавно, прецизно го смила…

— Нали няма проблем, че кафето е наше? — попита Чингиз. — Някои се мръщят, но… наистина хубаво кафе е, правилно изпечено. Аз не купувам вносни стоки, ако има достойни родни заместители. — Той се замисли за секунда и добави: — Само дето рядко се намират такива.

— Няма проблем. И аз пия такова.

Хубаво е да си богат. Можеш и да се поперчиш.

— Чингиз, от какво си правиш парите?

— Сидита — спокойно отвърна той. — Пиратски сидита, дивидита. „Windows-Home“ за два-три долара, пресни игри, колекции с програми… Когато отиваш на митинския пазар за аудиотехника или просто минаваш покрай някоя сергия, ми хвърляш малко пари. За кафе.

Той изсипа смлените зърна в джезвето.

— И ето, че сега те компенсирам за този позорен факт…

— Ясно.

— Преводи на игри… ако играта ми харесва, понякога и сам се занимавам с това. Ако не — давам я на момчетата. Понякога и на Пат. Той иска сам да си заработва…

— Сега е ясно на кого да благодаря за евтините шегички. „Корабът ви акостира на острова на сирените, те пееха «Депеш Мод» толкова готино, че част от екипажа дезертира…“

— Точно това не е Пат, той не обича Депеш Мод…

Чингиз разля кафето по чашките. Извади и сложи на масата бутилка рижки балсам и малки сребърни чашки.

— Как го искаш, в кафето или отделно? Аз обичам отделно.

— И аз.

И двамата неволно се усмихнахме.

— За успеха ни… — вдигна чашката Чингиз.

— А на мен? — дочу се мрачен глас от стълбата. — О, ти ли си, Льоня?

Подляра стоеше, почесвайки се по корема и късогледо взирайки се.

— Пак ли си изгуби очилата? — попита Чингиз.

— Не съм ги губил. Спомням си, някъде в апартамента са… струва ми се.

Подръпвайки нагоре чудовищните си сатенени гащи, Подляра седна до мен.

— В джезвето има кафе, сипвай си докато не е изстинало — посъветва го Чингиз.

— И няма да налееш на стария си приятел… съвсем си изгубил срам… — промърмори Подляра и се пресегна към котлона. — Ще видиш, ако дойдат да ти секвестират богатствата, и дума против няма да кажа!

Той изсумтя, тържествено трясна джезвето върху масата. Потърси с очи чашка, въздъхна, отпи направо така. Наля си със замах в кафето балсам. Изрече:

— Красота… дума да няма… Чингиз, вероятно ще поживея у теб до есента. Става ли?

— А ако кажа не? Сигурно ще си тръгнеш?

— Не, естествено. Ти си ми длъжник. Десетачка. Още от шлепа.

Чингиз се усмихна. Забавляваше се от сърце.

— Нищо не ти дължа. Честно си спечелих десетачката. Ти не се вмести в срока.

— Вместих се, ти по-късно включи хронометъра! — изрева Подляра. — На какво ли не са готови тия бизнесмени, само и само да се налапат с пари… Погледни го само, Льоня!

— А какъв е този шлеп? — попитах аз. — Вече няколко пъти чувам…

— От оня шлеп започна цялото руско хакерство! — тържествено изрече Подляра. — За хакерите!

— И за дайвърите — добавих аз, вдигайки чашата.

— Тогава гепихме едно XT — каза Чингиз.

— Не сме го гепвали! Назаем го взехме! Нали честно си го върнахме!

— Да, след четири години. Между другото, напразно. Трябва да си купим… ако още има такива. Нека си стои бракмата, ще си играем понякога „Дигер“.

— „Дигер“… — мечтателно каза Подляра. — Да…

— Събирахме се там една компания… начинаещи програмисти. На стар, извън движение, шлеп. Около единствения компютър. — Чингиз се усмихна, явно спомняйки си нещо свое си. — Учехме се. На всичко. Пиехме гадна бира, гадно кафе, ядяхме хлебчета за три копейки и кюфтета от дреболии… Хубаво беше. Нали, Тоха?

— Вярно е — кимна Подляра. — Само дето тогава нямах „Харлей“, а „ИЖ-Юпитер“. Ама иначе беше супер.

Той шумно отпи от кафето. Изтри устата си с горната част на дланта.

— Е, братчета-зайчета? Какво ще правим?

— А защо трябва да правим нещо? — отговори Чингиз с въпрос. — Да попречим на Дибенко да разпространява програмата — не е във властта ни. Ние да я разпространяваме… Да, разбирам колко бързо ще се харчат дисковете с програмата, позволяваща да си създадеш свое безсмъртно копие във виртуалния свят. Но знаеш ли, и така имам с какво да живея.

— Какво възнамерява да прави Дибенко с програмата? — попита ме Подляра.

— Не знам — свих рамене аз. — Можем да пробваме да го попитаме. Току-виж отговори честно.

Чингиз въздъхна:

— Програми от такъв тип, за разработката на които е потрошено море от пари, върху които са се трудили десетки специалисти, не се крият под миндера. Това изобщо е невъзможно. Целият въпрос е кога ще я извадят на пазара.

— Тъмния Дайвър трябва да питаме… — казах аз. — Какво иска…

— Ще дойде той — присви очи Чингиз. — Къде ще ходи…

— Привети…

В кухнята влезе Пат. Сънен, потъркващ очите си, в дънки и бос.

— Какво от толкова рано… — отваряйки хладилника, измърмори той. Застина за миг, избирайки си плячка, после измъкна кутия кисело мляко и се пльосна до масата. — Развикали сте се тука, из цялата къща се чува…

— Ходи да се измиеш — нареди Чингиз.

— Ъхъ. Само да похапна…

— Правилно — подкрепи го Подляра. — Излишната хигиена — това са интриги на изнеженото западно общество. Истинският хакер трябва да бъде мръсен, несресан, с жълти зъби и безцветно лице.

Пат погледна хакера изпод вежди, но упорито продължи да яде киселото мляко.

— Днес имам работа — каза Чингиз. — В дълбината мога да вляза чак вечерта. Хайде да се срещнем тук… но в дълбината. В седем часа. Не, по-добре в осем. Всички ли ги устройва?

— Не може ли малко по-рано… — обади се Пат. — А?

— Хлапе, ти по-добре засега да не влизаш в дълбината — изрекох аз.

— Защо пък?

— От децата по традиция стават най-добрите заложници.

Пат изфуча:

— Аз днес ще бъда два метра висок и с брада…

— Леонид е прав — кимна Чингиз. — Мисля, че ще ти се наложи да изкараш два-три дни без виртуалност.

По погледа на момчето разбрах, че съм паднал в очите му… значително по-надълбоко от размерите на онази нещастна пропаст пред Храма.

— Льонка, аз съвсем съм ти обиден!

— Но чуй…

— Ти стреля в мене с ракетомет — съобщи Пат, облизвайки лъжицата. — И ме уби. А ако бях преживял болеви шок? Или ми се беше пукнал апандисита?

— Не ни баламосвай — спокойно отвърна Чингиз. — Днес оставаш без дълбина.

— Е, ще видим какво ще постигнете без мен там… — измърмори Пат. — Ще отворим ли онази програма? Искам да се позанимавам малко… не в дълбината, просто така… Да прочета хелповете…

— Забравих си ключа — усмихна се Чингиз. — Хапна ли? Върви да се измиеш.

— Гадове — подхвърли Пат, ставайки. — Какво, на трима мъже ви е лесно да се справите с едно дете?

— Като се обидиш, си дете — вадейки пура, каза Подляра. — А като сваляш гигабайти порно — съвсем възрастен.

Изглежда тийнейджъра предпочете да не спори с Подляра. Изсумтя и излезе.

— Сам няма ли да влезе? — попитах аз.

— Не. Той вижда, че ние не се шегуваме. — Чингиз също запали цигара. — С програми му се занимавало…

— А ние какво, всъщност, изплашихме ли се? — Подляра пусна гъсто кълбо дим. — Е, да… необичайно е. Нов декор в театъра на живота. Изкуствен разум… разумен или почти разумен електронен двойник, възможност да се пребивава едновременно и в дълбината, и в реалния свят…

— Това не е нов декор — казах аз. — Нова сцена е, на която ще ни се наложи… дори не да играем, а да живеем.

— И все едно. Ние сме свикнали веднага да виждаме лошото. Свикнали сме да подозираме, свикнали сме да се страхуваме. А ако това е чудо? Спасение? Настъпване на златен век? Повяват се роботи, разбираш ли! Човек е щастлив, да не повярваш!

Подляра ни огледа тържествуващо. Аз премълчах. Чингиз — също.

— Ето… — Подляра старателно загаси пурата си. Постави я на перваза на прозореца. — Не я изхвърляйте, може да я допуша… Отивам да спя, бойни другари. Право е детето, развикали сте се тука още от рано сутринта…

Ставайки, той с ловко движение подхвана почти пълната бутилка балсам. Чингиз не забеляза или не сметна за необходимо да възрази. Каза, гледайки към прозореца:

— Той отчасти е прав… не намираш ли?

— Относно съня? — не се сдържах аз.

— Относно подозренията и страховете. Относно ориентацията към най-лошото. Да… Това е необходимо. Понякога спасява. Но ако сега случаят е съвсем друг?

— Не знам — честно отговорих аз. — Не знам, Чингиз.

— Именно там е работата…

Чингиз стана. Приближи се до прозореца, постоя, напъхал ръце в джобовете.

— А какво да правим в такъв случай, Чингиз? — попитах аз. — Какво да се прави, когато не знаеш кой път води към доброто, и кой — към злото?

Чингиз замислено вдигна скътания от Подляра фас. Щракна със запалката, разпали го. Намръщи се:

— Как може да пуши такава гадост…

— Да се стои на място? — отговорих сам на себе си. — Тогава няма да стигнеш далеч. Да се върнеш назад? Съвсем лошо…

— Вървиш из гората и се натъкваш на висока стена — неочаквано изрича Чингиз. — Твоите действия?

— Знам го този тест.

— Тогава спомни си как си отговорил.

— Тръгвам надясно, вървя например около километър. Ако стената не свърши, поемам наобратно — около два километра. После се опитвам да я прескоча.

— Непременно ли се опитваш? — поинтересува се Чингиз.

— Да.

— А аз казах, че това зависи от целта ми. Накъде съм тръгнал и защо…

Чингиз изгаси фаса, извади своите цигари. Днес той нещо много пуши…

— Истинската зима дойде. Нали, Льоня?

Аз също станах и погледнах надолу.

Сняг. Бял, чист, мек. Той не блести от слънцето — небето е забулено с облаци. Но това вече е истински сняг. Няма да изчезне до пролетта.

— Нова година — каза Чингиз. — Портокали, пирог във фурната, салати, шампанско… Елха, украшения, бенгалски огън, гирлянди… Гости, музика, шеги, камбанен звън… Прилича на тест за свободни асоциации, нали?

— Махмурлук, смет, умора, изгубено копче за маншети… — казах аз. — Не се ли сети първо за това?

Чингиз кимна. Усмихна се:

— Повече обичам лятото. Само че то винаги свършва. Как мислиш, Леонид, може би това е хубаво? Безкрайно лято. Макар и в електронния свят. Нека даже там не си съвсем ти… но нали там винаги ще е лято. Помниш ли, когато стояхме там, в дълбината, и ти каза, че лятото е свършило? Но нали сега то може да стане вечно?

— Тук всеки решава сам, Чингиз — внимателно казах аз. — Кое е по-важно… лятото или безкрайното лято. Животът или илюзията за живот…

Чингиз не просто се усмихна, той се забавляваше.

— Аз съм жив! — изрече той. — Живея. Ще живея. Лятото няма да свърши скоро.

Колко се въодушеви…

А мен сякаш вече не ме и виждаше. Гледаше през прозореца, гледаше белия сняг, стълбчето пепел пълзеше навън от цигарата, усмивката сякаш се срасна с лицето му.

— И сега също е лято. Само че доста мразовито. Но ще има ново лято… аз чувствам диханието му, леките му стъпки върху заснежените листа… Лятото…

Той си дръпна дълбоко от цигарата.

Така не разговарят. Даже на сцената, ако пиесата не е от деветнайсети век.

Още по-малко пък така приказват богатите безделници, колкото симпатични и образовани да са.

— Горещ вятър, вкус на горски ягоди по устните, звезди в небето, докосване на топла вода… Лятото… То си отива толкова бързо, че не успяваш да извикаш „почакай!“. И ти се струва, дълго време ти се струва, че то още е тук. В крайчетата на пръстите — спомен, спомен за лятото. Трепериш, тресеш се, главата — обърната нагоре към дъжда, тих смях и случайна усмивка — лято… Все пак лято. Разправят ти, че си е отишло, но ти търсиш следите му, бягаш, закъсняваш, не успяваш… Но все пак е лято. И тръгваш по стапящата му се следа… два часа в кола, още три — в самолета, после малко пеша — да потегляме! Къде — не знам. Ще пристигнем. Всичко е заради лятото. Мъничко-премъничко. Плахо парче, останало от лятото. А повече и не ти трябва, иначе ще умреш от жега… Лятото…

— Чингиз… — тихо казах аз. Той не чуваше. Догонваше своето лято.

— Дайте ми моето късче от лятото… Но то и така си е с мен. Завинаги. Моето лято. Каквото е било, каквото е, каквото ще бъде. Лято завинаги! Нали си спомням как си отива. Как жълтото слънце се разтапя в аления заник. Как вятърът започва да мирише на сняг. Аз се усмихвах на вятъра. Молех го: „Почакай!“. Поне мъничко! Остави ми малко лято. А вятърът неведнъж е виждал такива като мен. Докато беше топло, не спореше с мен. Но стана студено, и вятърът прошепна: „Лятото свърши“. Не повярвах веднага. Но лятото бе свършило. Заваля дъжд. Студен, тъжен, сив. Протегнах ръка и хванах капка вода. Отражението не ми хареса. „Това не съм аз!“ — казах на водата. Но капката застина в зрънце лед. И аз разбрах, че това е отражението ми. И най-страшното е, че не се разтапя върху дланта ми. Значи дланта е не по-топла от леда.

Чингиз се засмя.

— И ето, че тогава разбрах — лятото е свършило.

— Какво ти става, Чингиз? — попитах само.

— Нищо, всичко е наред…

Той хвърли в пепелника изгорялата цигара. Попита:

— Нима още не си го почувствал, Леонид? Това велико изкушение? Това дихание на вечното лято? Какво значение има измисленото от Дибенко оръжие! Ако не беше той — някой друг щеше да успее. Рано или късно. Нека да го съдим не с това. Дълбината. И вечното лято. Живот, илюзия за живот… Аз, или моят двойник… Каква е разликата? Ако той влезе в лятото? Леонид… не можеш да удържиш джина в глинена стомна. Дълбината ще стане различна. Дали ще направим нещо или не — все едно. Може би ще помогнем на новия свят да дойде? Ще разкрием ключовете си, ще инсталираме „Изкуствена натура“. И ще влезем в лятото…

— Не — казах аз.

— Защо?

— Има ги Маниака, Мага, Крейзи. От техните думи зависи дали ще си спомня своя ключ. Има я Вики. От нейните думи зависи, ще вляза ли аз в лятото. Има го Дибенко. И повярвай — той мисли над всичко това не за първи ден. Има го Тъмния Дайвър. И аз бих искал да узная към какво се стреми.

— Толкова условия… — кимна Чингиз. — Толкова условия и едно лято за всички.

Зад гърбовете ни се дочу хлипане. Обърнах се. Подляра стоеше до стената и триеше сълзите си с мръсна носна кърпичка.

— Чингиз… — Той шумно се изсекна. — Чингиз, изпей още веднъж за лятото? А? Не запомних всичко. Как беше там… „малини в устата“, „аз дълго ще карам велосипеда“…

— Ти си безсърдечен мръсник — изръмжа Чингиз. — Безсърдечен и неромантичен.

— Аз? Аз си слязох за пурата. А ти вече си я изпушил. Но аз ти прощавам всичко, Чингиз. Само дай още малко за лятото… Слушай, а можеш ли така и за пролетта?

— Не мога. Пролетта е промеждутък между зимата и лятото, тя не е самодостатъчна.

— А разправяш, че аз не съм романтичен — въздъхна Подляра. — Добре… приключихме. Само да не забравиш, поете, че днес трябва да ходиш да си разпределяте територии.

— Колко пъти трябва да ти обяснявам, че не ходя да разпределям територии! Това са делови преговори!

— Какво значение как ще го наречеш? — Подляра ми намигна. — Оставяй цигарата и потегляй. Само да не забравиш да почистиш цевта…

Чингиз ме погледна:

— Вярваш ли ми, че някой ден ще изхвърля тоя тип от къщи?

— Не — поклатих глава аз.

— Ето, че и той не вярва. Добре… шегите са си шеги… Откъде ще влезеш в дълбината, Леонид? Пат не се брои, значи има свободна машина. А каналът ми е добър.

— По добре от къщи. Свикнал съм.

— Добре. Ела в осем.

Чингиз излезе от кухнята. Сгушилият се под масата ритривър се повдигна и потъпчи на място, гледайки ту след стопанина си, ту към нас.

Количеството надделя над качеството. Байт изпусна почти човешка въздишка и легна обратно.

— Обземат го понякога такива настроения — весело каза Подляра. — Шантав романтик. Важното е да го изслушаш и навреме да го избъзикаш. Че иначе няма да оцелее в бизнеса си. Ще разкаже на деловия си партньор за несъвършенството на мирозданието, за красотата, скрита в сивите камъни, за отиващото си лято, как жално извива птицата, заблудила се в нощното беззвездно небе… И някой ще си отбележи: „Чингиз омеква“. И край. Оцеола не уцели. Или Акела не уцели? Кой там беше водач на глутницата, и кой — вожд на семинолите?

— Акела.

— Какво Акела?

— Акела не уцели.

— Да не ме ментиш? — подозрително попита Подляра. — Отдавна не съм препрочитал Киплинг…

— Сега няма ли да уцели?

— Сега… сега по-скоро ще извади душата на някого. Чингиз на работа и Чингиз сред приятели — това са съвсем различни хора. С първия аз, слава на всевишния, почти не се познавам.

11

deep

[Enter]

Цветна виелица…

Почти за всички дийп-програмата се асоциира със сняг. Топъл, цветен, но все пак сняг. Но сега Дибенко е готов да подари на света вечно лято.

Защо на мен то ми се струва снежна пустиня?

Не съм прав. Не… не е това. Нямам право. Нямам право да решавам вместо другите. Ако дори за Чингиз „Изкуствена натура“ е съблазнително изкушение, то какво да кажем за другите? За хлапака от провинцията, който остава да работи цяла нощ, заключен в офиса, само и само да влезе през хилава линия в дълбината, без никакви шлемове и гащеризони, само да се озове под небето на Дийптаун, на воля да се наиграе в елфическите пространства, да отскочи до евтин бордей и да посети недостъпен в живота ресторант… Какво да кажем за прикования към креслото инвалид, за когото дълбината е единственият шанс да стъпи на собствените си крака, макар и върху нарисувана, но толкова истинска трева. Какво да кажем за всички нещастни, тъгуващи, измъчени, уморени, разочаровани?

Дълбината…

Танц, танц на топли снежинки. Всмукващ в тъмнината водовъртеж. Калейдоскоп, фойерверк…

Светлина.

Стоя в хотелската си стая. Всичко е наред. Върху кревата са Протей и мотоциклетиста. Уморените стари кукли…

Ти ще дойдеш при мен, Тъмни Дайвъре. Ще дойдеш, и ще си поговорим.

Проверявам джобовете. Ето го подарения от Дибенко пистолет.

Значи съм готов за разговора.

А ето го и пейджъра с мигащото огънче. Да… най-накрая Дик се е появил…

Явно нервите му сериозно са се разклатили от промъкналия се след нас Император…

Самият Дик го няма в дълбината, оставил е съобщение на пейджъра.

Включвам на приемане, появява се изображение.

Ама че работа… Ние рядко се знаем един друг по лице.

— Здравей, Леонид.

Той наистина е старец. Дявол да го вземе. Над петдесет е. По-точно не мога да преценя. Имам прекалено малко познати тъмнокожи.

Никога не съм предполагал, че Крейзи Тосър е негър!

— Имам съвсем малко време — казва Крейзи. Опитва се да се усмихне. Върху лицето му е изписана болка. Той лежи и около него се суетят някакви сенки. — Измолих… една минута. Няма проблем. В наши дни не умират от първи инфаркт. Нали?

— Така е, Дик — изричам аз, макар и той да не може да ме чуе, отдавна са го откарали в болницата, над него сега бдят лекари и болногледачки и аз вярвам, че всичко ще е нормално, Ричард е осигурен човек, американската медицина не е като нашата и всичко непременно ще е наред, не може да не бъде…

— Дъщеря ми ще ти прати писмо… а с мен всичко ще е наред. Нервите ми се разклатиха, Леонид. Остарях. Остарях и оглупях. Нищо…

Дик поглежда някъде встрани, едва забележимо кимва. Карат го да бърза. Изобщо не знам какво е казал, какво е излъгал, за да му позволят да изговори това съобщение пред камерата. Нещо за важен договор, за сделка за милиони долари, вероятно…

— Вярвам, че си достигнал. И ще направиш всичко както трябва, и това го вярвам. Успех… дайвър. Поработи и за мен… глупчото със слаби нерви. Успех.

Изображението изчезва.

Такива ми ти работи… такива ми ти работи.

Спомних си как се промени лицето на Дик, когато Императора попита: „Кои сте вие?“.

Ето ти зараждащ се изкуствен интелект. Ето ти прогрес. Във всеки случай убива почти наистина.

Не, не мисля, че Императора е ударил Крейзи Тосър с нещо подобно на оръжие трето поколение. По-скоро тук наистина са виновни нервите. Напрежението, умората… и болното сърце.

И все пак сътвореният от Дибенко живот вече е готов да убива.

Отварям вратата. Предпазливо се оглеждам в коридора, излизам, заключвам.

Докато се спускам по стълбите, пращам на пейджъра на Дибенко молба за среща. Не обичам да чакам. Затова и навярно ми се налага постоянно да се занимавам с това.

Само да се хване такси в Дийптаун никога не е проблем. Едва съм вдигнал ръка, когато колата спира. Шофьорът е млад пънкар с гребен от цветни коси на главата и разкъсано яке на голото си тяло. Изглежда, програма. Казвам адреса и се разполагам на задната седалка.

Днес по улиците има постоянни задръствания. Таксито едва пълзи. Отминаваме Виртуалния площад, после колата свива нанякъде, в китайския квартал.

— Така по-бързо ли е? — интересувам се.

Чайнатаун се появи в дълбината неотдавна. Китай доста дълго не искаше да влиза в общата виртуалност. Но все пак и тях ги увлече…

Сега кварталът стремително нараства, разтягайки Дийптаун около себе си. Пространство във виртуалността — колкото си искаш. Вероятно това се харесва на китайците.

— По-бързо е — отговаря шофьорът.

— Сигурен ли си? Смяната на маршрутизацията…

— Сигурен съм.

И в този момент маниерът му на отговаряне престава да ми харесва.

Поглеждам мощния, обръснат тил. Превъртам в паметта си краткия разговор.

Програмите-шофьори по принцип са учтиви. Лаконичен до грубост може да бъде само човек.

Не успявам да довърша размислите си. Нещо вътре в мен крещи — инстинктите, усетът, интуицията.

В следващия миг притискам към тила на шофьора дулото на пистолета. Леко, но осезаемо.

— Спри колата!

Цветни фенери над лавките. Хартиен дракон в яркосиньото небе. Всичките лица на минувачи са усмихнати.

— Колата — повтаря шофьорът. И започва да набира скорост.

Това не е програма! Аз дадох нареждане и не получих нито отказ за изпълнение, нито подчинение. Само човекът умее да лъже и да протака.

— Младеж, ще съжаляваш. Имам оръжие трето поколение.

Шофьорът се обръща към мен. Усмихва се.

Дъхът ми спира — той гледа към мен, но продължава да се носи стремително по улицата, продължава да шофира.

— Наистина ли? И какво от това?

С мен не може да се случи нищо страшно. Не би трябвало. Аз съм във виртуалността, дявол да го вземе, и най-голямата от възможните неприятности…

Най-голямата е смъртта.

Сблъсък, глух удар по капака — нечие тяло отлита към банкета. Викове. Нищо страшно, естествено, при човека ще се задейства изход поради недопустимо силно физическо въздействие. В Дийптаун всякакви сблъсъци биха могли да се направят абсолютно безопасни, човек би могъл да стане, да се отърси и да продължи пътя си. Но тогава, рано или късно, той би пресякъл истински път, без да се страхува от прелитащите коли…

Шофьорът, даже без да се обръща, започва да се хили. Не може да не е разбрал какво е станало… и въпреки това се смее.

— Спри! — повтарям аз.

Към какво се стреми? Да ме задържи в дълбината! Да ме откара някъде, където не съм възнамерявал да отивам?

— Потърпи малко — съветва ме шофьора.

Той поглежда в дулото на пистолета и се усмихва. После отваря уста и бавно налапва цевта.

Безумие. Някакво немислимо сексуално извращение. Да правиш свирка на пистолет.

И аз изведнъж разбирам Крейзи Тосър, който започна да стреля по Императора.

— Напразно — казвам аз, докато пръстът ми освобождава предпазителя. — Напразно.

Ние продължаваме да се носим по тесните улички на Чайнатаун и вече няма никакви съмнения, че това не е най-краткият път към дома на Чингиз. Пред колата сякаш се движи вълна — хората се разбягват, освобождавайки пътя.

— Три… — изричам аз.

Какво иска той, дявол да го вземе.

— Две…

Отново присмехулна, човешка усмивка. Какъв веселяк! Аз, впрочем, също умея да се шегувам. Първите пет заряда са парализиращи… ако може да се вярва на Дибенко.

— Едно…

Шофьорът намалява.

Даже не успявам да се порадвам на благоразумието му. Колата е в някаква тясна, задръстена с боклуци уличка. До стената стои човек с черен плащ.

В ръцете му има пистолет.

Успявам да се наведа когато прозвучава изстрелът, куршумът разбива стъклата. Лежа на задната седалка, а шофьорът, наведен над облегалката, се ухилва, стискайки със зъби цевта на пистолета ми. После започва да отдръпва главата си, с неочаквана сила опитвайки се да изтръгне оръжието от ръката ми.

И тогава аз натискам спусъка.

Бял прах, мирис на изгоряла кост. Облак от раздробени зъби виси насред купето.

— Леле-леле… — фъфлещо произнася шофьорът. И се усмихва.

Пуснал е пистолета. Само дето няма намерение да умира. И на парализиран не прилича изобщо. Върху цевта на пистолета се виждат отпечатъците от зъбите му.

Мръсника Дибенко!

Отново воден само от инстинктите си, вадя револвера на Стрелеца с лявата си ръка, слагам пръст на спусъка, бързо вдигам оръжието нагоре и стрелям в усмихващото се лице…

А виж, с второто поколение всичко е наред… даже повече от наред…

Би трябвало да убия машината му. Да изпържа процесора му, както изпържиха моя. Виртуалното тяло би трябвало да застине или да изчезне моментално.

Но днес всичко се случва не по правилния начин.

Куршумът влиза в шията му. Вирус, пакет от електронни импулси, троянски кон — не зная как е най-правилно да бъде наречен заряда. Но за мен е именно куршум.

И за шофьора също, очевидно.

Той крещи, вдигайки ръце към гърлото си, притискайки раната с длани. Кръвта шурти през стиснатите му пръсти, които пропадат навътре в раната, раздират я…

И под свитите пръсти виждам блясъка на метал и оплетени проводници…

Киборг. Пънкар-киборг. Класически, може да се каже.

Ръката ми сама се свива, стрелям повторно, и втория куршум довършва киберпънкаря.

Главата, украсена с петльов гребен, се счупва на парчета. Кръв, мръсотия, лепкава сива каша, надробени микросхеми и преплетени кабели.

Каква гадост е този класически киберпънк…

Отварям вратата, измъквам се от колата. Падам в прахта, криейки се зад колелото от оня, дето стреляше в мен.

— Ей, Леонид!

Гласът ми е смътно познат. Мълча, опитвайки се да определя къде е врагът ми. В главата ми е пълен хаос.

Зарядите от трето поколение не се задействаха. Но не защото Дибенко ме е излъгал.

Аз стрелях не в човек.

Стрелях в изкуствен интелект. Или в нечия „втора натура“.

Зарядите от второ поколение помогнаха. Не знам убиват ли напълно, или ще му трябва време, за да се сглоби отново, да пренесе части от съзнанието от една област на мрежата в друга. Но дори и да съм нанесъл на киберпънкаря непоправими поражения, не се чувствам убиец.

— Льоня, защо толкова грубо?

Гласът е насмешлив, дори весел.

— В отговор на изстрела ти! — крещя аз и с рязко движение се прехвърлям зад другото колело.

— О, аз стрелях с парализиращи… Нямам намерение да те убивам, повярвай ми.

— Ти си Тъмния Дайвър!

— Да, и така ме наричат…

Ето че дочаках.

Лежа в мърсотията, някъде в покрайнините на китайския квартал. Крия се зад колата, в която се търкаля убитият от мен изкуствен разум. Беседвам с Тъмния Дайвър, в ръката на когото има оръжие…

Отново прибирам револвера на Стрелеца, измъквам пистолета „от Дибенко“. След миг пак вадя и револвера.

Така ще е по-сигурно.

— Не се сърдя, че уби шофьора, Леонид. Достигна ти акъл да стреляш с второ поколение, а? Нищо, не съм обиден. Те вече са достатъчно много, благодарение на Дима Дибенко. И лесно се поддават на манипулиране. Импулсивни като пубери… понякога не мога да разбера наистина ли са разумни…

— Какво искаш от мен?

Къде ли е той? Виждам стената, но не и Тъмния Дайвър.

— Да поговорим, Леонид. Само да поговорим! Та аз затова и дойдох у Чингиз, ала вие се оказахте толкова негостоприемни…

— Говори! — съветвам го аз.

Тих смях.

— Не си в най-добрата позиция за разговор…

— Нищо, ще успея да намеря аргумент и в тази позиция… — отговарям аз, помръдвайки цевите. — Хайде, започвай!

— Файлът, Леонид.

— Какъв файл?

— Не ме баламосвай! Трябва ми файлът, който свиха от Дибенко Подляра и Ромка. Имахме договор.

— Ти ги накисна, гадино! Договорът е развален!

В този китайски район има ли изобщо полиция? След толкова шумно профучаване по улиците би трябвало да ни арестуват десетина пъти… да се опитат да ни арестуват по-точно.

— Успокой се!

Така ми се струва, или гласът му наистина е станал абсолютно сериозен.

— Не бих могъл да предвидя, че ще ги преследват с ново оръжие! Да, аз настоях Подляра да вземе Ромка при проникването!

Виж ти…

А Подляра не ми каза това. Пожертва възможността напълно да се оневини!

Гледай ти какъв груб, шумен, язвителен хакер…

— Хлапето се нуждаеше от това! Искаше да намери себе си в живота. Разбираш ли? И би го постигнал, ако не беше нелепата трагедия. Исках да му помогна, вярваш ли ми?

Лежа в прахта, притиснал челото си към мръсния протектор. Гледам в прахта.

Вярвам му.

Защо винаги така се случва? Достатъчно е да се добереш до самото дъно — и виждаш, че всъщност никой не е виновен за нищо.

Струва ми се, че Тъмния Дайвър не лъже. Едва ли е имал причини да желае смъртта на Ромка. И не е имало никакви причини да се предполага, че Ромка ще пострада сериозно при проникването в „New boundaries“.

— Вярваш ли ми?

— За какво ти е файлът? — крещя в отговор.

— Вярваш ли ми или не?

Нима това е важно за него? Отговорът ми… отношението ми към него.

— Вярвам ти — произнасям полугласно.

Но той явно ме чува.

— Добре. Трябва ми файлът. Дай ми го, и няма да имаме повече взаимни недоразумения. Или наистина те е наел Дибенко? Мила провокация, но никога не бих повярвал. Ти прекалено добре помниш как потъваше в дълбината.

— За какво ти е файлът?

Тъпата упоритост понякога е единственият изход.

— Достъпът до него ще стане свободен. За всички желаещи. Ако искаш, ще ви дам време, за да успее Чингиз да го пусне в продажба.

— Помисли ли си какво ще излезе от това?

Тъмния Дайвър се смее.

— А ти как мислиш? Витруаладжиите ще започнат да влизат в дълбината с „Изкуствена натура“ на машините. Всеки желаещ ще може да пренесе личността си в мрежата. Сегашната мощност на Дийптаун няма да го позволи… Ще бъде даден тласък на прогреса. Дийптаун ще нарасне хилядократно.

— Какъв е смисълът?

— Аз обичам дълбината.

Струва ми се, че това продължава безкрайно. Разговорът с оръжие в ръце…

— Не съм готов да ти дам отговор. Да се видим след денонощие…

— Леонид, не се опитвай да ме измамиш. Няма къде да се скриеш. Аз достатъчно нагледно продемонстрирах възможностите си. Или не е достатъчно?

Възможностите си, значи…

Дълбина-дълбина, не съм твой…

Така съм свикнал с ефекта от тази кратка фраза!

А светът наоколо не придобива очертанията на анимационен филм. Светът си остава същия. Аз съм в дълбината, и дълбината е станала реалност.

Първата и последната от способностите на дайвъра, основата на основите, е изгубена.

Дълбина-дълбина, не съм твой…

Безполезно.

— А сега — достатъчно нагледно ли е?

Той се смее.

Той знае какво съм се опитал да направя и знае, че съм претърпя неуспех.

Господи, откъде са тези възможности у него? И имат ли те предел?

Не може да нямат… Иначе отдавна да се е добрал до файла и да го е разшифровал. Тъмния Дайвър не е всесилен.

Значи…

Скачам, претъркулвам се през капака на колата. Падам.

Боли, дявол да го вземе…

Тъмния Дайвър продължава да стои до стената. Само че не е стъпил на земята, той виси на метър над асфалта, бавно местейки крака във въздуха. Ето защо не го виждах.

— Давам ти два часа, Леонид — произнася той съвсем спокойно. — После ще започнат доста сериозни проблеми. Засега довиждане.

Може би щях да успея да стрелям. Но сега той е с лицето на Ромка. И това ме спира. Той е гадина, все пак…

Тъмния Дайвър прокарва ръка по стената — и в нащърбените тухли се отваря тесен процеп. През този процеп той и си отива, вмъква се, сплесквайки се в тънък цветен лист.

Още една демонстрация на сила…

Иска ми се да плача. От обида. Като детенце, наказано в ъгъла с напътствието „да си помисли“.

Прибирам револвера на Стрелеца в кобура, пистолета — просто в джоба. Хвърлям последен поглед на колата, в която е застинало простреляното тяло на пънкаря.

— Стой!

Гласът на полицая е тънък, пронизващ. Човек с такъв глас троши тухли с пета. На външност онзи страшно наподобява Джеки Чан.

— Стоя — меланхолично отвръщам аз. Някак си не ме плаши полицията на Дийптаун след общуването с Тъмния Дайвър.

— Свали кобура, хвърли го на земята!

Подчинявам се.

Полицаят, държейки ме под прицел с масивния си револвер, се приближава. Предпазливо поглежда в колата. Очите му се опулват.

— Не е мъртъв, просто така си мирише — любезно съобщавам аз.

— Това ще ти струва скъпо… — съобщава полицаят, даже с някакъв възторг. Тъга по шофьора в очите му няма, на него му е ясно, че всичко е наужким…

— Не мисля.

Кобурът с револвера е пред краката ми, но виж, пистолетът на Дибенко ми е под ръка. Място за колебание няма. Дали са ми два часа за размисъл. Разправиите с полицията не влизат в плановете ми.

Погледът на полицая става невероятно смаян. Той се вкочанява и пада по гръб. Ръката му продължава да стиска здраво пистолета.

Приближавам се, леко треперя, докато се взирам в лицето на „Джеки Чан“. Ами ако Дибенко е излъгал за първите пет патрона?

Полицаят започва да бъбри с такава скорост, че програмата-преводач се задавя и аз чувам родната му реч. Ех, не съм силен в китайските йероглифи.

— Какво направи? Какво направи, негоднико? Какво направи с мен? — най-накрая програмата се справя със задачата си.

— Не се вълнувай — успокоявам аз пазителя на реда. — След четвърт час парализата ще премине. Нали сте поръчали разработката на парализиращо оръжие? Та ето, тя приключи с успех!

Оставям го да лежи и да се любува на небето.

Полезно ще е полицията на Дийптаун да помисли върху последствията от поръчката си. Не знам дали е възможно да се върне времето назад, възможно ли е да се вкара джина обратно в бутилката.

Но току виж комисарят Джордан Рийд се изхитри да направи този фокус? Той все пак не е глупав мъж.

100

— Закъсняваш — отбелязва Чингиз.

Кимам и влизам.

По вида ми вече не личи, че до неотдавна съм се търкалял по мръсния път, нито пък, че съм скачал като тигър или съм бил целият опръскан с кръв, примесен със силициева каша.

Хубава е мръсотията при нас, в Дийптаун. Електронна. Бързо изсъхва и пада. Само че, не знам защо, човек си спомня за нея. Дали да не вляза в джакузито? Или то и тук е натъпкано с бира?

— Общувахме си с Тъмния Дайвър.

— Охо… — Чингиз кимва към вратата за библиотеката. — Да вървим да разказваш. Всички вече са тук.

— Всички?

— Освен Пат. Сложих го да си подготвя уроците. Понякога е полезно.

В библиотеката наистина е целият ни отбор. Настроението не е същото, каквото беше преди похода в „Лабиринта“. По-спокойно, може би… И в същото време — по-тъжно. Маниака и Мага разговарят за нещо, седейки при камината и пийвайки си уиски. Свикнали са на всякакви глезотии в своята Америка… Подляра е в своето амплоа. Дълга редица бутилки „Жигульовска“, половината са празни, а другата половина — пълни. Вече ме гложди диво любопитство, трябва да я пробвам тая бира в реалността. Току виж се окаже, че наистина през последните години вкусът се е подобрил?

— Даден ми е ултиматум — съобщавам вместо поздрав. — Разполагам с два часа… по-точно, вече два часа без десет минути, за да предам на Тъмния Дайвър файла от Дибенко. След този срок са обещани гадни последствия.

Маниака мълчаливо ми сипва уиски, аз вземам чашата и разказвам всичко, случило се в Чайнатаун.

Когато приключвам, от срока трябва да се махнат още петнайсет минути. Чингиз пуши цигара след цигара и става все по-мрачен.

— Киберпънкар си пречукал значи — въздъхва Подляра. — Браво бе, жесток си…

— Какво ви е мнението? — питам аз. — Честно казано, не съм готов да реша сам.

— Какви са възможностите на Тъмния Дайвър в действителност? — пита Маниака. Той отново свежда всичко до точни… и неприятни въпроси.

— Доколкото видях — много сериозни. Той правеше това, на което аз някога също бях способен… докато ме подхранваше силата на Неудачника. А то… то е страшно много. Аз съм поразен, че Дибенко все още се изхитря някак да му се противопоставя.

— Ще можем ли да устоим? — продължава Маниака.

— Аз например ще допиша защитната си програма… — започва Мага. Неловко се усмихва, маха с ръка и млъква.

— Не — честно отговарям аз. — Той лесно можеше да ме довърши там, при колата. Да излети по-нависоко и да ме разстреля. Или да стане невидим и да ме разстреля. Би могъл да направи каквото си иска.

— Да беше геройствал така в „Лабиринта“… — ядосано изрича Подляра. — Да беше убил Императора или облекчил пътя ни…

— Нике не е Тъмния Дайвър.

Как не ми се искаше да говоря всичко това. Отлагах го, докато беше възможно…

— Сигурен ли си? — скептично пита Чингиз. — Видял ли си я отново?

— Виждам се с нея всеки ден. Нике е Вики. Жена ми.

— Мадам! — възторжено се провиква Мага. — Веднага разбрах, веднага като я видях! Почувствах познатия почерк! Само че не се обадих… щом не иска да си признае, значи не иска…

— Хайде-хайде — подхвърля Маниака. — Леонид, сигурен ли си?

— В Нике не съм сигурен. Но на Вики вярвам. Тя не е Тъмния Дайвър.

Други въпроси не възникват. Маниака и Мага, предполагам, вярват на Вики. Чингиз и Подляра — на мен.

— Трябва да кажем на Пат — замислено се обажда Чингиз. — Още се надува… Добре, с Нике е ясно. А с Тъмния Дайвър? Какво ще правим?

— Твоето мнение?

— Да му дадем програмата. Ще я използваме ли самите ние… нека всеки решава за себе си. Но да се отървем от Тъмния Дайвър. Аз няма да я пускам на дискове… И изобщо ще препятствам този канал в Русия до последно! Все някак ще си заработя парчето хляб и без съмнителни постъпки.

— С хайвер и масло — промърморва Подляра. — Момчета, можем просто да унищожим програмата. Тъмния Дайвър не ми прилича на психопат. Няма да тръгне да си отмъщава заради самата мъст. Отпадне ли нуждата да ни преследва — ще се прехвърли на Дибенко. А той сам си е виновен — всичко това е негова работа. Аз казвам — да я унищожим. Безвъзвратно! Да я пратим на майната й! На чий хард е тя сега?

— На моя. — Чингиз се бави за миг. Поглежда ме, усмихва се… и аз виждам в очите му неговото безкрайно лято. — Добре. Аз съм съгласен. Да я ликвидираме. Заедно с харда. До дупка. Да не разчитаме на форматирането и презаписа. Дупка с бормашината и шишенце киселина вътре.

Маниака свива рамене:

— Все едно, Дибенко ще я пусне на бял свят… сигурен съм. Е, по-късно… но след още два експеримента… О’кей. Както искате. Да я унищожим.

— Хората са работили… старали са се… — въздъхва Мага и се почесва по тила.

— Та ние не унищожаваме оригинала — забелязва Маниака. — А копие. Откраднато.

— Тогава — да трием! И не трябва да се съсипва хардът, аз имам една програмка, след нея…

— Харда — произнася Чингиз с леден глас.

— Е, както искаш, ако не ти е жал за парите; харда е добър, не се съмнявам… — леко обидено изрича Мага. — Давай, троши харда…

Всички поглеждат към мен.

Последното значимо мнение…

— Да направя равносметка? — питам аз. Нямам ни най-малки колебания, знам какво ще кажа сега.

— Здрасти, Льон!

Пат влиза в библиотеката. Облечен е в гащеризон, приличащ си като две капки вода с униформата от „Лабиринта“.

— Пат… — Чингиз явно започва да се нервира. — Какво ми обеща?

— Подготвих си уроците! — ядосано отговаря хлапакът. — Всичките! И освен това нарисувах една готина униформа! Ето, исках да се похваля!

— Да, готина е — съгласява се Чингиз. — Само че ти обеща да не влизаш в дълбината. Помниш ли?

Пат умолително гледа Подляра, и той не издържа. Изсумтява и произнася:

— Добре, Чин. Мирясай. Нека влиза тук… Освен това Пат има право да решава. Както и всички ние.

Последният аргумент, изглежда, оказва въздействие.

— Сядай — рязко подхвърля Чингиз. — Рисувач… Решаваме какво да правим с програмата на Дибенко.

— И какво? — настанявайки се между Чингиз и Подляра, пита Пат.

— Общото мнение е да я унищожим. Тъмния Дайвър ни даде ултиматум, иска файла. Най-лесно е да унищожим файла, тогава ще ни остави на мира. Не е по силите ни да се борим срещу него.

— Как не ни е по силите? — пита Пат, прехвърляйки поглед от Чингиз към Подляра, а после към мен.

Ето как се разрушават идеалите. Якият бизнесмен Чингиз, великият хакер Подляра, последният дайвър Леонид — всичките пасуват пред Тъмния Дайвър.

— Абсолютно не ни е по силите. Неговите възможности в дълбината имат по-скоро мистичен характер. За разлика от нашите. Трябва или да плюем на Дийптаун и да престанем да се появяваме тук, или да унищожим файла.

Трябва да се отдаде дължимото на Пат — той изобщо не се колебае.

— Тогава хайде да изтрием файла! Или да му го дадем, да се задави дано!

— Не, няма да му го даваме. Ще го изтрием. — Чингиз отново ме поглежда. — Леонид? Твоето мнение?

— Да го изтрием — изричам аз. — Да го изтрием до дупка. И ще обясня защо.

Изглежда всички очакват обяснения, поне частични.

— Дибенко е направил много хитро нещо. Той е решил да създаде изкуствен интелект, но не самодостатъчен, а като придатък на живия човек, фактически това е киборг. Само че половината от този киборг не е механична и електронна, а виртуална, програмна. Отначало тя само копира реакциите на човек. След това започва да ги изпреварва. А после… после придобива някакъв собствен живот. Прав ли съм?

Маниака кимва и аз продължавам:

— Това нещо може да се развива и самостоятелно… Императорът е красноречив пример. Той е започнал като тъпа програма с редица вложени в нея рефлекси. А завърши… завърши като се измъкна от зададените програмни бариери. И попита: „кой съм аз?“. Така че играчката на Дибенко се е получила великолепна. Само дето едно нещо му смущава…

— Разбрах — кимва Чингиз. — Да, прав си. Първо — Императора. Второ — твоят шофьор на такси.

Той наистина е разбрал…

— Може да се каже, че Императора от самото начало е бил предназначен за убийства и сражения — продължавам аз. — Такава е ролята му в „Лабиринта“. И това е посоката, в която е прогресирал. Но едва ли реалният човек, чиято оживяла виртуална половинка се е свързала с Тъмния Дайвър, е бил психопат, забавляващ се с прегазване на пешеходци, лапащ цевта на пистолета, отвличащ хора. Той е станал такъв. И в това няма нищо чудно, за съжаление. Нуждаел се е от развитие. От придобиване на своя електронна плът и кръв. А борбата, агресията, войната — те са идеални стимули за развитие. Маймуната някога е вдигнала тоягата не за да свали банан от клона… а за да удари врага. Програмата на Дибенко — това са милион пещерни хора, които ще се втурнат в Дийптаун. Милиони цивилизовани, умни, електронни неандерталци. Не знам в какво ще се превърнат. Може би ще си създадат прекрасен и добър свят. Само че отначало ще им трябва борба… схватка… битка. За да придобият напълно съзнание. За да започнат да мислят.

— Майната му на тоя хард… — изрича Мага. — Чингиз, ти после мини през него и с чук, става ли? И с година само да отложим това нещо, пак ще е добре.

— Всички ли са съгласни?

— Всички. — Маниака става. — Момчета, време ми е. Разкарайте тоя файл, съобщете на Тъмния Дайвър, че не е у нас. А на Дибенко предайте до какви изводи сме достигнали. Може пък и да го оцени?

— Аз също ще тръгвам — обажда се Мага. — Имам да оправям едни каши…

— Занемарил си работата? — вяло се интересува Подляра.

— Не работата… — Мага се мръщи от яд. — Вчера… някак се бях разстроил от всичките ни подвизи… Отидох във фирмата, и така ми се прииска да напсувам някого! Метнах по локалната мрежа едно писмо до мой приятел… нищо особено! „Ако животът те такова, значи си още жив!“. Той е наш човек, руснак, емигрант. Би трябвало да разбере шегата!

— Почти афоризъм — с насмешка произнася Маниака. — Е, и какво? Не разбра хумора ти ли?

— Не кликнах по необходимата икона… изпратих писмото до всички сътрудници.

Маниака подсвирва.

— Двайсет и три човека, от тях — пет жени… Сега ме обвиняват в сексуален тормоз… Всичките жени и трима мъже…

— Американци… — поклаща глава Подляра. — Извини се. Плати им премии. Гледай да не стигне работата до съда, накратко казано. Че ще останеш и без гащи… тогава и ще се убедиш, че си още жив.

— Да тръгваме… — Маниака, поклащайки глава, побутва Мага по рамото. — Скица… какво повече да ти кажа…

Едва когато излизат от библиотеката, Подляра си позволява да се захили.

— Тоха, не е смешно… — Чингиз с укор поклаща глава. — Той сега наистина има сериозни проблеми.

— Ясно ми е, де… — Подляра с усилие престава да се кикоти. — Представих си лицата на порядъчните служители, получили такова послание от шефа на фирмата…

— Според мен е смешно! — предпазливо се намесва Пат.

— На твоята възраст всяка неприлична дума е смешна. — Чингиз ме гледа някак уморено. — Е, какво? Нали няма да протакаме? Че срока на ултиматума ще изтече…

— Няма — съгласявам се аз. — Излизайте и унищожавайте харда. Имаш ли там нещо ценно?

— Нищо, за което си струва да си жертваш живота. Тази машина не е за работа, а за развлечение. Ще ни довериш ли унищожаването на харда? Или ще дойдеш?

— Ще ви се доверя — съгласявам се аз. — Струва ми се, че такова безкрайно лято няма да ти хареса…

— Льоня, а наистина ли съм нарисувал добре униформата? — пита Пат.

Ох… всеки си има свои проблеми. Но поне радва това, че пак толкова лесно се отказва от новата, неизпробвана играчка…

— Желязна е! — съгласявам се аз. — Супер.

— Дори пистолетът е като истински… — измъквайки от кобура оръжието, изрича Пат. — Нали?

Той твърде лесно се отказа от „Изкуствена натура“…

Прекалено лесно наруши забраната на Чингиз.

Прекалено бързо създаде униформата…

— Чингиз! — крещя аз, скачайки.

Късно.

Първия изстрел Пат отправя към мен.

Втория — към обърналия се с недоумение към него Чингиз.

Третия — към Подляра, започнал да се надига от креслото.

Това не е избухване на син игрив пламък, както от истински пистолет от „Лабиринт на Смъртта“. А е кратък миг, когато пред очите се появява и се завърта оловно-сива спирала, мълниеносно изтегляйки живота от тялото.

Какво странно усещане!

Като анестезия с новокаин. Само че по цялото тяло — уж го има, чувствам го, а не ми се подчинява. Дървен съм като Буратино и подвижен като цепеница.

Затова пък не ме боли като падам.

И се изхитрям да падна сполучливо — виждам Чингиз и Подляра, увиснали в креслата си.

И стоящия до тях Пат.

Тъмния Дайвър…

Колко глупаво е.

— Пат! — крещи Чингиз. Можем да говорим. Това е хубаво. Това е някакъв шанс. — Какво ти става?

Точно на него — нищо…

Пат отпуска пистолета, приближава се към мен.

— Пат! — още веднъж изкрещява Чингиз.

Тъмния Дайвър се навежда над мен. Произнася полугласно:

— Двата часа изтекоха, Леонид. Чакам отговора.

Да се приказва е достатъчно трудно. Не мога да си представя как Чингиз се изхитря да крещи. Но аз все пак избутвам думите си през онемялото гърло:

— Смени си маската… недей да се гавриш.

Пат се усмихва и с познатия жест вдига ръка към лицето си. Отгоре-надолу. Сваляйки лицето си, надявайки ново. Раменете му се разширяват, той се разтяга на височина. Униформата променя цвета си, разкъсва се, превръща се в черен плащ.

Сега това е Дмитрий Дибенко. Не Човека Без Лице, а Дибенко от снимките. От старите снимки — объркано усмихващ се, смаян, още не осъзнал какви ги е забъркал.

— Чингиз, това не е никакъв Пат… — казвам аз. — Тъмния Дайвър е.

Чингиз издава леко ръмжене, сякаш се опитва да се повдигне.

— Така по-удобно ли е? — почти весело изрича Тъмния Дайвър. — Нормално ли е? Или е нужна друга външност? Вики, Маниака, комисаря Рейд, Крейзи… Циркът приключи. Файлът, Леонид!

Мълча. Четвърт час — и парализата ще премине. Трябва да премине.

— Вие не оценявате ситуацията съвсем правилно. — Тъмния Дайвър поглежда към млъкналия Чингиз и към Подляра, който свирепо върти очи, но мълчи. — Засега аз използвам хуманни методи. Вие сте парализирани за кратко, петнайсет-двайсет минути. Ако за това време не получа разкриптирания файл, ще ми се наложи да повторя процедурата… обаче за беда…

Той прави кратка, изразителна пауза.

— Останал ми е само един парализиращ заряд. Другите подтискат ритъма на миокарда. Мисля, че не е толкова неприятно като оръжието, от което е загинал Ромка. И все пак е обидно… не намирате ли? Главата мисли, ръцете и краката още са топли, а сърцето е спряло. Петнайсет минути… мозъкът не издържа. На изпитанията при Дибенко онези психари-доброволци са ги спасявали с непряк масаж на сърцето. Но у вас под ръка май няма бригада лекари?

— Ти си готов да убиваш? — питам аз.

Тъмния Дайвър свива рамене.

— Аз? Не знам. Вие можете да смятате, че блъфирам. Ваше право е — в близкия четвърт час. Но след мен стои нов живот, който иска да се роди. Нов свят. Нови хоризонти. Зад мен са милиони хора, които не могат да намерят вечност — докато Дибенко се колебае, внимава, експериментира. Чували ли сте за такъв човек — Волф Мейрман? Това е млад учен, достигнал много близо до създаването на единна теория на полето. Той умира от левкемия. Останала му е половин година живот, най-много година… Програмата на Дибенко ще му позволи да пренеса разума си в дълбината.

— Не разума… — произнася изведнъж Чингиз. — Илюзията за разум.

— Всеки един разум е илюзорен. — Тъмния Дайвър даже не благоволява да се обърне. — Той ще копира във виртуалния свят своя начин на мислене, своите неочаквани, парадоксални озарения, своя метод за анализ на данните… Да, някои неща ще загуби. А някои ще придобие. На неговите услуги ще бъде цялата информация на мрежата. Ще му бъде достатъчно да зададе въпрос, за да получи отговора… ако изобщо го има.

— Това е демагогия. — Чингиз, изглежда, също е решил да печели време. — Да приравняваш възможната полза и реалния живот на хората…

— Не сте вие тези, които можете да ме учите на морал — спокойно отговаря Тъмния Дайвър. — Хакери, дайвъри, крадци-бизнесмени… Забележете — давам за пример най-явните ви постъпки. Стига протакане, Чингиз. Трябва ми файлът. Нямам намерение да се шегувам… Ще го получа. Нали и вие самите дълго се съмнявахте дали да не ми го дадете? Така че го дайте. На едната страна на везните е взетото от вас решение. На другата — доста вероятна смърт. Сигурни ли сте, че искате да рискувате?

— Ако ние умрем, файлът е загубен за теб — възразява Чингиз. — Той е защитен с четири пароли…

— Да, знам. Но ще бъда принуден да постъпя така. Дори и само за да стане по-сговорчив Дибенко. Да убия хора, които нямат съвсем нищо общо, за да му докажа сериозността на своите намерения — не го смятам за невъзможно. А вие… вие сами си го търсехте. Не ви ли предупредих?

Никой не му отговаря. Аз например, съм зает с повтарянето на стихчето си. „Дълбина-дълбина, не съм твой…“

Тя не иска да ме пусне. Изобщо не иска. Бих искал да знам как Тъмния Дайвър го постига. Та нали тук вече не става въпрос за контрол над виртуалното пространство. По-скоро има пряко въздействие върху мен.

— Всички вие имате какво да губите. — Тъмния Дайвър се отдалечава в посока към камината. Протяга ръце над огъня. — Да загинеш за идеята е красиво. Но струва ли си тази идея живота? Ще направим така. Аз ще преброя до седем. На цифрата седем…

Има нещо в гласа му — увереност, равнодушие, сила. Нещо, което не ни дава и сянка на надежда.

Той ще натисне спусъка. И аз ще почувствам, как сърцето ми звънливо удря за последен път, преди да спре. И ще ми остане не много, петнайсет минути…

Ще продължавам да живея, чувствайки как пропадам в бездънна пропаст. Може би стените от огън и лед ще се съберат около мен — само дето отпред няма да я има топлата светлинка.

И полетът ще стане вечен. И Вики, приближила се към мен, ще види под сваления шлем бялото ми, мъртво лице.

— Ти си подлец, Дайвър… — Чувам гласа си, но ми се струва, че някой говори вместо мен. — Ти си подлец, но си прав. Това не си струва да си пожертваш живота. Готов съм да дам файла.

Тъмния Дайвър кимва и се усмихва. Изобщо не му пука от обидата.

— Ще получиш файла…

Това е Чингиз.

— Остана още нашия велик хакер… — Тъмния Дайвър поглежда Подляра. — Хайде, хайде… Не бива да се правиш, че винаги си говорил през клавиатурата. Хубава мисъл, но знам, че не е така. Съгласен ли си с приятелите си?

— Да! — изревава Подляра.

— Тогава ще постъпим така… — Тъмния Дайвър взема от камината телефонната слушалка, допира я до ухото си, кимва. — Ще позвъня… на истинския Пат, който прилежно учи омразния руски език. Ти, Чингиз, ще го помолиш да отвори файла и да го изпрати в дълбината. Ето тук, на масичката за списания. Мисля, че ще се справи.

— Той не знае ключовете ни, глупако… — не издържа Чингиз.

— Ами ще му ги кажете. Всичките, поред. Кой беше пръв?

Докато говори, той вече набира номера.

— Леонид, после аз, после Подляра, накрая самия Пат. — Чингиз, изглежда, напълно се е предал.

— Прекрасно. И… нека да няма намеци и измами. Току-виж момчето се втурне тук да ви спасява — Тъмния Дайвър се вслушва и поднася слушалката към лицето на Чингиз.

— Привет, Пат…

Гласът на Чингиз е съвсем обикновен. Сякаш седи пред камината с чаша уиски в ръка, пуши цигара и философства с нас на отвлечени теми.

— Трудиш ли се? Браво. Работата е такава… ще те откъсна за минутка. Вземи файла, който зашифрирахме… да. Мързи те да отидеш? А по локалната мрежа трудно ли ти е да го изтеглиш? Добре… Сега всички поред ще ти кажем ключовете си. Ще отвориш файла и ще ни го пратиш в дълбината. Някъде в библиотеката. На масичката за списания. Не, не се шегувам. Хайде, действай, давам слушалката на Льоня…

Тъмния Дайвър одобрително кимва, потупва Чингиз по рамото и се приближава със слушалката към мен.

— Хей… — изричам аз в микрофона.

— Льоня, а защо изведнъж решихте да си разкрием ключовете? — с любопитство пита Пат.

— Ами за майтап. — Даже се изхитрям да се усмихна аз. — Готов ли си да набираш ключа?

— Аха…

— Диктувам. Първо са цифри. Седем. Четири. Шест. Нула. Шест. Две. Четири. Седем. Сега букви. W. H. O. Всичките главни, d. s. Всичките малки. Отново цифри. Едно. Три. Шест. Осем. Едно. Малко y. Главно Z. Символът за долар. Маймуна.

— Маймунското „а“ от адресите ли? Или думата „маймуна“? — делово пита Пат.

— Думи, които имат някакво значение, се използват в шифрите само от ламери — казвам аз. — Знакът, разбира се. Сега три отварящи скоби, цифрата осем. И възклицателен знак.

— Набрах я — съобщава Пат. — Сега ключът се генерира…

— Е, давам ти пак Чингиз…

Тъмния Дайвър, отдръпвайки слушалката встрани, прошепва:

— Хубав ключ! Одобрявам!

Мълча си. Това е общият ми ключ. Сега ще се наложи да преопаковам всичките си бази данни. Тъмния Дайвър отнася слушалката на Чингиз. Той, неясно защо, ме гледа със същото негодувание, с което гледа и Тъмния Дайвър. Но запазва гласа си спокоен:

— Отвори ли първия шифър? Добре. Сега набирай ключа ми… той е лесен… ламерски…

Ето каква била работата!

— Това е фраза, първата буква е малка, всички останали са големи. Има интервали между думите. Накрая трябва да се сложи точка. Набирай и повтаряй по букви.

Какво се тутка…

Чингиз издишва и с леден глас произнася:

— Четирийсет хиляди маймуни завират си отзад банан.

Тъмния Дайвър се превива в беззвучно кикотене.

Слушалката в ръката му подскача пред лицето на Чингиз. Подляра издава грухтящ звук, опитва се да погледне периферно Чингиз, после се обръща към мен.

Аз се удържам. Трудно, но се удържам.

— Какво? — изведнъж Чингиз губи самообладание. — Какво е това „мамуни“? Ти за да гледаш „мамуни“ ли ходиш в зоологическата градина?

Този път не издържам.

Изгубихме. Капитулирахме пред Тъмния Дайвър. Не е ясно и дали ще ни остави живи, след като получи файла.

Но сега аз се търкалям от смях, парализиран едновременно и в дълбината, и в апартамента си. И ме забавлява не толкова избраната от Чингиз парола, колкото от хокането, което той осъществява в момента.

— Да! Банан!

— Един за всичките ли? — пита Подляра и преминава в тихо кикотене.

— Това е… Сега Тоха ще ти каже своя ключ. Двойкаджия…

Тъмния Дайвър се приближава към Подляра. Поглежда към мен, усмихва се. Аз не мога да се усмихна в отговор… но усещам, че бих могъл да го направя. Виж ти. Намериха се някакви допирни точки между нас.

Всичко разбирам. И че ключът, състоящ се от думи, които имат значение, е по-удобен. И че ако се използва такъв ключ, трябва да се състави смешна фраза, нелепа и лесно запомняща се. И че тя дотолкова не подхожда на образа на Чингиз, че е напълно надеждна.

И все пак… все пак е смешно…

— Здрасти, старче… — изрича басово в слушалката Подляра. — Хубаво ключе има Чингиз, а? Ние тук едва не пукнахме от смях…

— Не протакай — тихо се обажда Тъмния Дайвър.

— Значи, ето какво… Моя ключ също не е труден. Но някои думи могат да ти се сторят непознати… ако има нещо, ще го уточним буква по буква. И изобщо… не се съсредоточавай върху смисъла.

Чингиз очевидно се напряга.

— Ами… такива са ми шегите, глупави. Сленг, ненормативна лексика… ти си голямо момче…

— По-бързо! — В гласа на Тъмния Дайвър се появява лека заплаха.

— Ако има нещо, после ще те отведа на преглед при психолог…

— От какви думи си съставил ключа? — съска Чингиз.

Подляра въздъхва и неизвестно защо понижава глас:

— Накратко, слушай… буквите се редуват, първата е малка, втората главна, третата малка и така нататък… няма никакви интервали. Набирай механично…

И той произнася ключа си.

За десет секунди в библиотеката настъпва гробна тишина. Тъмния Дайвър стои, замръзнал като скулптура, и червенина залива лицето му.

На мен също ми се иска да се изчервя. Но не мога.

После се чува ледения глас на Чингиз:

— Какви ги говориш на детето?

Подляра изсумтява, но не отговаря.

— Ще те убия, пънкар ненормален…

Подляра се начумерва и с доста сух, академичен тон, произнася в слушалката:

— Да, момче, разбирам, че въпросната дума рядко се използва в множествено число и поради това звучи някак необичайно. Не, няма да я намериш в речника… в нито един. Но според общоприетите граматични правила формата за множествено число трябва да се образува именно така.

Чингиз шумно издишва.

— Какво? — Подляра се замисля за миг. — Не, не, разбира се! Това всъщност е невъзможно. Противоречи на анатомията, физиологията и психологията на човека. А ако попиташ специалист по съпромат, ще разбереш че е и против законите на физиката. Това е просто някаква иронична фантазия, изразена с ненормативна лексика. Добре, после ще го обсъдим. Всичко е, да. Не зацикляй, става ли? Въведи ключа си и ни изпрати файла.

Тъмния Дайвър, без да каже нито дума, отнася слушалката обратно върху полицата на камината. Връща се при масичката.

У мен се появява чувството, че сега той се страхува да се доближи до Подляра.

— Чингиз, ами какво да правя? — жално се обажда Подляра. Да умирам ли сега? Твоя ключ… също си го биваше.

— Моят ключ могат да го четат пред елхата в детската градина! — изкрещява Чингиз. — В сравнение с твоя!

— Е, не преувеличавай… Бъди по-обективен, Чингиз!

— Как можа да го кажеш!

— Затова пък такъв ключ никой няма да избере!

— Естествено! Такива изроди като тебе се раждат веднъж в столетие!

— Наистина много съжалявам — тихо казва Подляра. — Извинявай. Наистина.

Слушам караницата им, но не се намесвам.

Зает съм с нещо изключително важно — мърдам пръстите на краката си.

Парализата отминава. Може би у всички нас, просто сега Чингиз и Подляра са заети с изясняване на отношенията си. А може да е първо при мен…

Плясване.

Върху масичката за списания се появява малкото леко томче. Тъмния Дайвър го хваща и бързо започва да го прелиства.

Ето, че той постигна своето. Ето, че дойде в Дийптаун новия живот. Въпреки физиологията и съпромата…

Лекичко подгъвам крака в коленете. Прекрасно. И чувствителността в тялото ми се завръща.

— Добре — казва Тъмния Дайвър. — Всичко е честно. Аз също играя честно… сбогом, господа. Пожелавам ви да измислите нови, също толкова интересни и необичайни ключове…

Той се променя, отново се превръща в Пат. Сигурно това му е необходимо, за да може да излезе от апартамента на Чингиз.

С прекалено детска походка, подскачайки, фалшивият Пат се насочва към изхода на библиотеката. И се спира.

Аз вдигам глава и виждам какво се случва.

На вратата стои другият Пат. Във виртуален костюм, а не с униформата за „Лабиринта“. И с някакво късоцевно, подобно на тамбура оръжие в ръце.

— Подляра никога не е псувал пред мен — обажда се новият Пат. — Даже и когато е бил пиян. Веднага си помислих, че само под дулото на пистолет би казал такъв ключ.

101

Тъмния Дайвър стои с гръб към мен. Не зная дали сега може да ме наблюдава. Напълно вероятно е да може.

Но не бива да продължавам да се търкалям.

Започвам да се надигам. Много бавно и неумело. Ръцете и краката ми вече не са дървени, като от памук са.

Чингиз също обръща глава. Прави гримаса, като от болка или прекомерно усилие, но се обръща.

Какво става сега с телата ни? Плахи потрепвания на мускулите, непохватно плъзгащи се по клавиатурата пръсти? Да можех да изляза от дълбината… да изляза… да изляза…

Но аз не мога. Тъмния Дайвър ми е отнел и това последно умение.

А само на мен ли?

И само него ли е отнел?

Кой беше причината за това, че дайвърите изгубиха силите си?

Дълбина… дълбина, пусни ме…

Сякаш се удрям в невидима, еластична стена. Или се опитвам да се откъсна от силно стегната връв.

— Пат, пусни го… — изрича Чингиз.

— Пусни го — почти викам и аз. — Пат, не е лъжица за твоята уста! Нито пък на всички нас! Нека си ходи!

Само че сега Пат не иска да знае за нас, нито пък да ни чуе.

Пред него стои врагът, обидил приятелите му, изгорил машината му, престорил се на приятел… та той продължава да мисли, че Нике е била Тъмния Дайвър!

Пред него стои този, който е проникнал в дома му, който го е обрал, който е принудил Подляра не просто да играе ролята на изпаднал в паника циничен изрод, но и да стане такъв, макар и за миг. Пред него е този, заради когото вече е загинал някакъв младеж… нищо, че му е непознат — но е приятел на Подляра и на мен.

Сега той няма да отстъпи…

— Момче, няма нужда да се правиш на герой — със спокоен глас произнася Тъмния Дайвър. — С приятелите ти всичко е наред. Това, което отнасям, си е мое. Напълно. Свали оръжието.

— Ще стрелям, и край с машината ти! И нищо няма да можеш да отнесеш! Разбра ли?

По-добре да беше стрелял… по-добре да беше стрелял, глупчо… Но ти трябва да се самонавиеш. И се помпаш, без да разбираш, че Тъмния Дайвър е готов да нанесе удара си във всеки един момент, че той е по-бърз, че за него са достъпни изгубените от всички тайни и няма нужда да се самонавива. Просто у него все още има някакви огризки съвест и той не иска да стреля в теб дори с парализиращ заряд…

— Момче, престани — казва Тъмния Дайвър. — Не искам да ти причинявам зло, симпатичен си ми. Твоите приятели вече промениха гледната си точка, попитай ги.

— Пат, всичко свърши, направи му път! — провиква се Подляра. И също се мята, опитва се да стане. — Нека си ходи!

— Пропусни го! — изревава Чингиз с такъв глас, че даже Тъмния Дайвър потрепва.

— Пат, не се паникьосвай, всичко е наред! — изричам аз. Спокойно и убедително. За контраст. За да намаля емоционалното напрежение, увиснало във въздуха. — Всичко ще ти обясним! Нека да си върви.

Изтича кратък миг — съвсем кратък, в който Пат вече започва да навежда оръжието и Тъмния Дайвър прави малка крачка напред.

— Ти казваше, че си приятел! — извиква Пат.

Ето това е нещото, което той никога няма да може да прости.

— Нике не е Тъмния Дайвър! — изкрещявам аз. Късно.

Пат стреля.

Такова нещо досега не съм виждал. От цевта изригва фонтан от оранжев огън, той облива Тъмния Дайвър, който пламва.

— …машината ти! — радостно крещи Пат.

Само че огънят угасва. Задушава се, сякаш се самоизяжда.

И фалшивият Пат отново променя облика си. Израства, превръща се в гъвкав, висок човек. Не мога да определя кой е, докато е обърнат с гръб, но ми е смътно познат.

— В настоящия момент не съм свързан с конкретна машина, сополанко — изрича Тъмния Дайвър.

Изстрел — пистолетът току-що е бил в кобура на колана му, след миг вече е в ръката му.

Ето, че Пат го закъса…

Приповдигам се, пристъпвам, вече почти мога да ходя…

Нещо не е наред!

Пат не пада като подкосен. Пат също продължава да стои.

Тъмния Дайвър е отпуснал хватката си?

— По дяволите… — този, когото виждам само откъм гърба, сваля оръжието си. — Това е…

Върху лицето на Пат се появява усмивка. Мимолетно, за секунда, примесена с объркване и страх. Той изпуска оръжието си и се хваща с двете ръце за гърдите.

За сърцето.

Дълбина…

Невидимата връв поддава, но издържа. Сякаш силно опънат ластик обгръща лицето ми.

Тъмния Дайвър скача напред, покрай Пат, и изскача в коридора.

— Пат! — изкрещявам аз.

— То не бие — смаяно съобщава Пат това, което аз вече съм разбрал.

Успявам да го подхвана, когато той пада. Полагам го върху пода. Само че това нищо не променя, той сега може да бъде спасен само с масаж на сърцето, силен, професионален, безпощаден, със синини, със счупени ребра — само и само да се задвижи кръвта през малкото глупаво тяло, за да поддържа безразсъдния мозък…

— Пат! — Чингиз успява да скочи, прекатурвайки масивното кресло, и на четири крака запълзява към нас. — Пат!

А той знае какво трябва да се направи… аз виждам как полага ръцете си върху гърдите на момчето, как с тласъци се опитва да съживи сърцето…

Не така! Не през дълбината! Не през скъпия и безопасен виртуален гащеризон, който ще превърне силния тласък в леко докосване…

А директно. В реалния живот, в реалния апартамент, където сега Пат се изхлузва от креслото, дращейки гърдите си, сякаш иска да се добере до спрялото сърце…

— Чин, аз умирам ли? — шепне той само с устни.

С периферното си зрение виждам как Подляра се изправя и с походката на пияно зомби се опитва да тръгне към нас.

Дълбина…

Звън на невидима верига. Сблъсък с пустотата. Не мога да изляза!

Макар че и това не би помогнало, аз съм си в къщи, далеч съм. Нужен е този, който е наблизо.

— Излизай! — изкрещявам аз на Чингиз, който продължава да се опитва да направи масаж на сърцето от дълбината… — Излизай, тъпчо! Къде ти е терминала?

Чингиз само хвърля обезумял поглед някъде нагоре и аз разбирам всичко. Далече е. Не можем с полуживите си тела да пълзим през огромната виртуална квартира. Чингиз сега може да е на няколко метра от Пат, през една стена, съвсем наблизо; само че тук, в дълбината, това ще е много дълъг път…

— Излез така! — крещя аз. Сякаш съм забравил кой е пред мен. Сякаш е по силите на обикновения човек, не дайвър, да се изскубне от дъгоцветната вихрушка, да смъкне шлема, да… — Излез, помияр! Всичко това е измама! Всичко е илюзия!

Дълбина…

Пат вече изобщо не говори. Само гледа с помътнели очи, а може и изобщо да не гледа, това да са всичките ни надежди, претопени от лъжовната дълбина в илюзия за живот.

— Аз не умея! — извиква Чингиз. — Аз не мога!

Подръпване на повода. Потропване на веригата. Стените са си наоколо. Не мога да са измъкна, но това нищо няма да промени. Само Чингиз може да го направи.

Дълбина…

— Умееш! Можеш! Длъжен си! — крещя аз. И му шибвам един шамар. С целия си насъбран бяс. — Длъжен си! Длъжен си — значи можеш!

Ти не винаги си била добра към мен, дълбина. И аз не винаги съм те обичал. Само в приказките е различно. Но аз вярвам, че си не просто тъпа, бездушна леща, насочена към душите ни, разплескани върху стъклото. Ти си нещо повече. Ти си изградена от всички нас, ти си изстрадана от нас, ние сме ти давали всичко, каквото можем. И зло, и добро, и ненавист, и любов. Нещо ново би трябвало да се роди в теб и аз не вярвам, не искам да вярвам, че това ново нещо е жестоко и безпощадно.

Не се моля за себе си. Не за Чингиз или Подляра. Дори не и за Пат. За всички нас. За тези, които са били в дълбината, които сега са в нея и които ще влязат.

Защото, ако Пат умре, ти ще станеш друга, дълбина.

Завинаги.

Ние ще загубим не заради това, че Тъмния Дайвър получи своя мечтан файл. Ще загубим, ако умре това момче, което не блести с хакерския си талант; пише думата „маймуна“ без „й“, което е недостойно, вероятно, според Тъмния Дайвър, за вечен живот във виртуалността.

Всички ние ще загубим.

Дори ти, дълбина…

Гледам Чингиз в очите. Виждам страха му, виждам отчаянието му, виждам как се блъска в невидимата бариера…

Дълбина…

И нещо става.

Сякаш ни свързва някаква нишка.

Сякаш късчета от синия лед, сякаш венчелистчета от аленочервения пламък танцуват сега в очите на Чингиз.

Сякаш той скача в бездънна пропаст…

— А… — издишва Подляра, когато тялото на Чингиз помътнява, губи цвета си и се разтваря във въздуха. — А?

— Направи му масаж на сърцето! — крещя аз. — Направи на Пат масаж на сърцето!

Това е смешно — слабите почуквания на магнитните намотки в гащеризона, илюзията за удар, илюзията за докосване — нищо не могат да решат, но нека Подляра да се опита да помогне — докато някъде в истинския свят Чингиз смъква шлема от главата си и изтръгвайки кабела от слота, изхвърчава навън от стаята.

Нека.

— Ще го убия това нищожество! — изревава Подляра, докато непохватно натиска гърдите на Пат. — Заклевам се! Ще го убия! Ще го размажа!

— Той е мой! — отговарям, скачайки.

Тялото вече е мое. Тялото е готово да ме слуша.

Може би действието на заряда приключва. Сивата спирала си е взела своето.

А може би понякога трябва да се даде всичко, за да се получи нещо.

Все едно ми е.

Дори и да съм престанал да съм дайвър — завинаги.

Излизам тичешком от стаята.

Тъмния Дайвър е мой.

Не се опитвам да отворя вратата. Удрям я — и дървената облицовка се разкъсва като хартия, стоманата се прегъва като картон, с рязко движение изскачам навън.

Мога да простя.

Много неща.

Мога да повярвам.

В почти всичко.

Вярвам, че Тъмния Дайвър не е възнамерявал да накисне Ромка. И аз самият бих могъл да постъпя така — да натреса неопитното хлапе на опитен хакер, да му дам шанс да се учи и да придобива опит.

Вярвам даже, че Тъмния Дайвър не е подозирал с какви заряди стреля. И е бил сигурен, че само ще парализира Пат.

Но едно нещо не мога да простя. Скоростта, като страхливец, с която Тъмния Дайвър се хвърли да бяга, когато разбра какво е направил.

Той е мой.

Нищо не мога да направя там, в квартирата на Чингиз. Не притежавам знания и сила, за да премахна последствията от изстрела. Но е по силите ми да направя така, че да няма нови изстрели.

Излизам тичешком на улицата. Мога да попитам охранителите. Мога да попитам и минувачите. Или да хвана такси.

Но аз чувствам присъствието на Тъмния Дайвър толкова ясно, колкото сигурно и той чувства моето.

Бягам по улицата. Минувачите отскачат встрани.

Вики, прости ми, обещах ти да не рискувам… но аз вече не умея да излизам от дълбината…

Вики, казах ти, че ще се опитам да намеря компромис… значи съм излъгал…

Вече не търся компромиси.

Наляво…

Той също бяга. Просто бяга по улицата, мъкнейки със себе си тежкия файл, без да се опитва да се издигне към небето или да минава през стени. Като най-обикновен жител на Дийптаун.

Той сега не се чувства добре.

Още веднъж наляво…

Даже успявам да видя Тъмния Дайвър. Съвсем близо, на стотина метра. Виждам го, измъквам револвера на Стрелеца и се учудвам на това — не искам да наказвам компютъра му, искам да убия самия него…

И Тъмния Дайвър се обръща. За миг той ме поглежда и аз виждам лицето му.

После той изчезва.

Разтваря се във въздуха.

Никой не обръща внимание на това. Изглежда като програмен изход от дълбината. Истината знае само той — и аз.

— Няма да се измъкнеш — казвам аз.

Може би ме чува. Или ще ме чуе после, когато отново придобие виртуална плът.

— Ще ти се наложи да ме убиеш, за да се измъкнеш, чуваш ли? — крещя аз и хората отскачат встрани, гледат ме като че ли съм побъркан. — Но ти няма да посмееш, нали?

Дълбина-дълбина… не съм твой.

Екраните на шлема. Нарисувана улица.

Свалих шлема, дълбоко поех дъх.

Часовникът показва единайсет и половина. Вики още я няма в къщи. Не мога даже да поискам съвет.

А искам ли сега да чуя нечий съвет?

Или отговор — четвърт час вече измина.

Свалих слушалката и набрах номера на клетъчния телефон на Чингиз. Страх ме е, че не е успял, че не се е справил, че…

— Да!

Познах гласа на Подляра, но дори не се учудих, че той отговаря на обаждането.

— Какво става при вас?

— Жив е — късо съобщи Подляра и аз усетих как тялото ми омеква.

— Всичко ли е наред?

— Какъв ти ред! Пат повтаря онези думи, които чу от мен. Чингиз разправя, че следващия път нямало да го спасява. А той, все едно, продължава да ги повтаря. Непрекъснато.

— Браво, да ги повтаря — казах аз. — Значи няма амнезия. Значи мозъкът му не е пострадал.

— Какво има там, та да страда? И за какъв мозък говориш? — преднамерено силно попита Подляра. Чух тънък възмутен глас, лек шум — Подляра се отдалечава нанякъде, а после добавя с приглушен глас: — Ти по-добре кажи какво направи Чингиз?

— Стана дайвър.

— Как?

— Подляр, да не дава Господ да разбереш… Повикайте Бърза помощ, нека все пак Пат го прегледа лекар.

— Повикахме го вече. Ти догони ли негодника?

— Не. Но няма къде да избяга. Сега вече не.

Подляра кратко въздъхна:

— Леонид… добре, какво толкова. Бедата ни се размина. Не бива. Живи сме. Всички ние сме живи. И нека да запазим това състояние.

— Подляр, не се безпокой. Всичко ще бъде… всичко ще бъде както ще бъде.

— Леонид!

— Всичко е наред, повярвай ми. Пийни си бира. Дай на Чингиз коняк. Поздрави Пат от мен… и му поискай прошка.

— За какво?

— Просто така. До после, Подляр.

Положих слушалката. Нахлузих шлема.

deep

[Enter]

Дори не забелязвам дъгата на дийп-програмата. Просто прекрачвам от истинския, реален свят в дълбината.

Пред мен стоят две девойки.

— Преструва се — скептично казва едната.

— Излязъл е отдавна, това е просто сянка! — втората протяга ръка и лекичко побутва лицето ми.

— Ам! — изричам аз, щраквайки със зъби.

Девойките радостно пискат.

— Загуби! — крещи първата. — Загуби!

— Кой тревожи съня ми? — питам с мъртвешки глас. Но момичетата се интересуват не от Стрелеца като такъв, а само от собствения си спор.

— Благодаря! — в хор произнасят те и с кикот избягват по улицата.

Всичко е просто. Ето така и трябва да се живее в дълбината.

Отмествам се от мястото си, приближавам се към стената, облягам се. Пуши ми се. Жалко, че Стрелеца не пуши.

— Приятел, ще ми дадеш ли да запаля? — повиквам минаващия покрай мен мъж. Той кимва, с невъзмутимо лице изважда пакет цигари и запалка. Паля.

— Защо пръстите ти така танцуват? — пита минувачът. — Подпийнал ли си?

— Не. Видях привидение.

— О, често се случва… — съгласява се мъжа. — Използвай кръст и светена вода…

— Ще пробвам — кимвам аз.

Наистина не ми е добре. Оглеждам се. В Дийптаун питейните и развлекателните заведения са на всяка крачка.

Ето някаква пицария. А ето и наша, руска кръчма.

Да проявим патриотизъм.

Влизам, оглеждам се. Обстановката е достатъчно приятна. Стилизирана в „руски дух“, естествено. Но грамотно.

Сядам на свободна маса. Дървена пейка до стената, излъскана до белота дървена маса. Запалена борина на масата. Каруца, в която върху наръч сено са поставени кофи и каци със салати. Стил а ла рус. На чужденците трябва да им хареса.

Притичва сервитьор в яркочервена риза. Разбира се, че как иначе?

— Чаша коняк — казвам аз.

— Имаме прекрасна водка — отбелязва момъкът. — Истинска, руска…

— Момче, аз съм свой. Имах тежък ден. Но не искам да пия водка, разбираш ли?

Той кимва, но аз все пак добавям:

— Чаша коняк от красива бутилка с надпис „Кутузов“. И сандвич с хайвер. Това е всичко.

— Момент…

Получавам поръчката, веднага плащам и на екс изпивам половин чаша.

Прекрасен коняк.

Всъщност съм пил от него само веднъж. И то само за да запомня вкуса.

Добре.

Напрежението започва да спада. Бавно-бавно. Но аз усещам как си отиват от мен днешната вечер, вцепенилото ми се тяло, изплашените очи на Пат, пробилият бариерата Чингиз.

Отиват си, но не съвсем. Временно.

Иначе няма да оцелея.

На съседната маса седи някаква задружна, весела компания.

— Рейн, ще издекламираш ли стихотворение… — моли някой симпатична девойка. — А?

Момичето не е настроено да се дърпа. Надменно издига глава… и веднага се усмихва, сякаш да подчертае несериозността на позата.

Но всички утихват.

Тя рецитира много просто. Несериозно. Без да умее да декламира стиховете, пък и без да ги приема насериозно, изглежда…

Момичето млъква. Неловко се усмихва. Засмива се и посяга към чашата с вино. Но още няколко секунди на масата цари тишина.

Аз също мълча. Не знам защо си спомням за хакера Бърд от бара „При загиналия хакер“.

Та нали той фантазираше. Дори никакви съмнения няма, и не би могло да има.

Защо фантазиите толкова лесно се превръщат в реалност? Защо хакерът беше описал Храма, когото не беше виждал, когото не би могъл по никакъв начин да види? Защо това момиче рецитира стихове за неща, за които даже не може и да подозира?

Какво създадохме, влизайки в дълбината?

Гледам в тъмния кехлибар на коняка. Това също е дълбина. Много тук са я търсили.

Много са я намерили.

Даже не са необходими усилия… аз хвърлям бърз поглед към момичето, и някаква част от мен се изтръгва от тялото.

Сървър от второ ниво. Сървър от първо ниво. Входен гейт. Провайдър. Телефон.

В действителност тя се казва Лена. От Петербург. Не… по-точно, от Кронщадт.

Машината не е много яка. Защитата е стандартна. Няма проблем да бъде преодоляна. Тя влиза в дълбината не за да воюва. И не за да спасява.

И слава богу, че ги има тези, за които това е достъпно.

Кой ще каже за нас това, което не ще си кажем сами?

И кой ще се разсмее, когато сме се отучили да се усмихваме?

— Излизай — казвам аз, гледайки пред себе си. — Не можеш да се криеш вечно. Нали знаеш. И да опиташ — все едно, ще те измъкна навън.

Въздухът пред мен започва да потъмнява, сгъстява се. Наблюдавам как Тъмния Дайвър придобива плът, и допивам коняка си.

Все едно, моята дълбина не е в него.

110

— Именно аз мога да се крия вечно — обажда се Тъмния Дайвър. — За разлика от тебе.

Усмихвам се, гледайки към него.

Злите духове се страхуват от усмивката повече, отколкото от кръста и светената вода. Всички подлости се извършват със сериозно лице. Всяка една гнусна мизерия произтича от това, че някой се е изплашил от нечия усмивка. Не е важно своя или чужда.

— Да, аз отслабвам — казва Тъмния Дайвър. — Аз отслабвам, а ти си възвърна част от предишните сили. Но, все едно, това нищо не променя.

— Пат е жив — изричам аз.

— Знам.

— Разбира се. Иначе ти не би се появил.

— Чуй, Леонид… — Той прокарва ръка по масата, взема от въздуха чаша, после — пълна бутилка коняк.

— Извинявайте — към нас се приближава сервитьор, — но да се носи със себе си…

Той среща погледа на Тъмния Дайвър, млъква и се отдалечава.

— Леонид, откъде бих могъл да знам, че следващия патрон е смъртоносен?

— Оттук — казвам аз. Вадя пистолета, даден ми от Дибенко. Измъквам пълнителя. Изсипвам патроните.

— Едно… две… три… четири… Липсват шест. Нали?

Тъмния Дайвър ме поглежда в очите.

— Първия куршум ти го изстреля в мен. Не улучи. С втория аз свалих полицая. Още три куршума ти използва за мен, Чингиз и Подляра. Шестия куршум беше смъртоносен. Ти стреля в Пат.

— Убягна ми твоя изстрел.

— Да, разбира се. Ти се разтвори в мрежата. И не счете за необходимо да провериш какво се е случило през това време.

Тъмния Дайвър налива коняк. На себе си и на мен.

— Ще пийнеш, нали? Не е отровен.

Мълча.

— Леонид… ама какво толкова, в края на краищата! — Тъмния Дайвър се намръщва. — Не бих тръгнал да стрелям във вас с бойни куршуми. Никога! Разбери — Чингиз ми е приятен, Подляра ми е интересен, Пат ми е симпатичен. От само себе си се разбира, че и в теб не бих стрелял.

— Гибелта ми вече не е фатална за теб.

— Да… вече има повече от година, откакто не е фатална. Аз съм напълно самостоятелна личност.

Аз поглеждам Тъмния Дайвър в лицето — в своето лице — и се усмихвам.

— Целият проблем е там, че ние гледаме на света малко различно — казва Тъмния Дайвър. — Аз съм от дълбината. Ти — отвън. За теб съществува реалния свят. Слънце, небе, хора… За мен всичко това също го има. Но тук. В дълбината. В Дийптаун.

— Как стана така? — питам аз.

— Не помниш ли?

— Не.

— Неудачника ти даде част от силите си, Леонид. Помниш ли как потъваше, когато Дибенко изпробва върху теб зациклената дийп-програма… уловката за дайвъри?

— Помня.

— Той ти даде част от своите сили, Льоня. Обвивката, бронята… мен. Ти успя да излезеш от безкрайното потапяне. Ти можеше да управляваш мрежата. Не директно, естествено… чрез мен. Тогава това нямаше никакво значение, аз си оставах никой. Безмозъчен придатък, изпълнител на нарежданията ти… Разтворена в мрежата програма, чакаща появата ти… учеща се да отгатва желанията, да избира най-добрите пътища.

— Това, което сега създаде Дибенко. „Изкуствена натура“.

— Да.

Отпивам от коняка. Поглеждам Тъмния Дайвър. Той разперва ръце — донякъде виновно, донякъде смирено.

— Та нали ти сам се отказа от дара, Леонид. Ти избра реалния свят… струваше ти се, че си го избрал веднъж завинаги. И започна да изгаряш мостовете след себе си. Отказа се от способностите на дайвър… но нали не можеш да промениш самия себе си, тялото си, мозъка си. Ти унищожи дайвърството като явление. Промени цялата мрежа. Промени дийп-програмата. Хората престанаха да затъват в дълбината — таймерът сега е вътре в самата програма. Дайвърите престанаха да виждат пропуските в кодовете — защото ти искаше това!

— Не исках!

— Искаше. Неосъзнато, естествено. Но ти драсна клечката… а аз изгорих моста. Както се полагаше. И когато се слегна електронната пепел, когато нареждането беше изпълнено, аз се разтворих в мрежата. И знаеш ли… почти умрях. Но ти се върна.

Да, аз се върнах…

А какво друго ми оставаше да направя? В истинския свят бях никой, нямах нито работа, нито приятели, нито интереси. Нищо и никого. Само Вики.

Но това, както се оказа, също бе малко.

Любовта е огън. Достатъчно е изцяло да се откъснеш от света, да останеш сам — и няма да забележиш как пламъкът ще изгори кислорода и ще изгасне.

— Аз се върнах — казвам.

— И тогава аз оживях. Вървях подире ти. Слушах думите ти. Повтарях жестовете ти. Учех се да отгатвам постъпките ти и доизяждах чувствата ти. Доизносвах гнева ти. Доизплаквах мъката ти. Доизмислях яростта.

— А всичко останало? Любовта, радостта, добротата?

Тъмния Дайвър се усмихва. Усмихва се тъжно.

— От тях не оставаше за мен, Леонид. Ти ги извличаше докрай. И аз не те виня… странно би било да очаквам нещо друго.

Ние сигурно изглеждаме доста изрядно отстрани. Двама стари приятели, срещнали се след раздяла. И най-страшното е, че си е точно така.

— Ето защо си… такъв? — питам аз.

— Вероятно. Но аз не съжалявам. Аз не съм зъл гений, не съм маниак убиец. Просто съм по-рязък и сериозен от теб. Но аз съм жив… аз съм истински, макар и да е само тук, в Дийптаун, но съм истински!

— Защо така ненавиждаш Дибенко?

— Нима това е важно? Да допуснем, че ми трябва новата му програма. Нужни са ми братя и сестри. Такива като мен. Пълноправни обитатели на виртуалния свят. Негови коренни жители.

— Но това си ти самият! — не издържам аз и губя самообладание. — Това е, от което си направен. За какво са ти програмите, от които се състоиш?

— А ти можеш ли да ми разкажеш от какво се състоиш, Леонид? Как работи черният ти дроб, как бие сърцето ти? Как прескачат импулсите по невроните, как се съкращават червата ти, как се изплискват в кръвта хормоните?

— Какво общо има всичко това?

— Можеш ли да си измъкнеш бъбрека, да го разгледаш под микроскоп, а после да го напъхаш обратно? Аз не мога. Засега — не мога. Трябваше ми това, което се нарича сорсове. Сега получих каквото исках.

— И такива като теб ще влязат в Дийптаун?

— Да.

— Не.

Гледаме се един друг. Погледът на Тъмния Дайвър е съвсем истински, човешки. Очите са огледало на душата. В неговите очи аз виждам себе си.

Но това са фалшиви огледала.

— Ти нищо не можеш да направиш, Леонид. Нищо. Отново си дайвър, справи се, но аз съм част от дълбината. По-силният съм.

— Аз не мога да променя себе си. Ти сам го каза. Значи…

— Нищо не значи, Леонид… Да! Ти пожела, и аз ти върнах част от силите ти. Мога да ти върна всичко. Вземай. Владей. Твори чудеса. Влизай в дълбината без компютър, руши стени, строй дворци. Аз съм по-силният. На много неща се научих.

— Да — кимвам аз. — Вярвам ти. Само дето знам едно нещо… което ти не знаеш.

Тъмния Дайвър върти чашата в ръце. Поклаща глава.

— Блъф.

— Светът на отраженията е лепкав и жесток… — изричам аз. — Не. Не е блъф.

Дълбина-дълбина, не съм твой… Пусни ме, дълбина…

Стена. Не гума, а камък.

Аз не мога да изляза от дълбината, докато Тъмния Дайвър е до мен. И това не е случайно.

Ти вървиш из гората и попадаш на стена. Твоите действия?

— Защо ненавиждаш Дибенко?

— За какво ти е да го знаеш? Ясно ми е, ти си му простил всичко. Даже опитът му да те убие. Но аз не съм му простил.

— Не е там работата. Ти вече не разчистваш моите сметки. А свои, лични. Защо?

— Какво значение има за теб?

— Искам да те разбера.

Тъмния Дайвър се усмихва.

— Да разбереш значи да победиш…

— Нали Дибенко е създал този свят. Твоят свят, единственият, където можеш да живееш. И дори нападението му… иначе Неудачника не би ми дал част от своята броня… не би ми дал теб… Просто нямаше да те има…

Аз млъквам и поглеждам Тъмния Дайвър.

Аз разбирам.

— А аз молил ли съм да ме създават?

Тихо е. Много тихо. Кръчмата наоколо започва да се топи. Светът се забулва от мъгла. Сива мъгла, обратната страна на Дийптаун.

Светът, където всъщност живее Тъмния Дайвър.

Моето всесилно отражение. Оживялата броня. Копие на душата ми, направено в момент на болка и страх, тъга и самота.

Било ми е и хубаво, и лошо в дълбината. Било ми е хубаво — и аз съм поглъщал радостта си, събирал съм я до дъно, изтребвал съм я докрай. Било ми е лошо — излизал съм. Оставяйки бронята си насаме с тъгата.

— Молил ли съм да ме създават? — пита Тъмния Дайвър.

— Никой никога не би могъл да помоли за това. Нито един човек.

Стоим до коленете в гъстата мъгла. Мъглата е навсякъде, мъглата се вие наоколо, пълзи по лицата ни, заглушава гласовете ни. И никъде — нито искрица светлина.

— Но аз не съм човек. Аз съм жив. Аз съм разумен. Аз нямам дийп-програма, Леонид. Аз виждам Дийптаун такъв, какъвто е. Нарисувано слънце. Нарисувано небе. Нарисувани лица. А знам, че има и друг свят.

— Той е същия.

— Не. Той е различен. Истински. Ти можеш да целунеш Вики — или да се скараш с нея. Можеш да поговориш с приятел — или да се сдърпате. Вие сте равни. Вие живеете сред равни на вас. Аз също искам да живея така.

Дълбина-дълбина, не съм твой…

— Какво искаш да направиш, Леонид? Да ме убиеш? Няма да стане. Колкото и силно да ме ненавиждаш, това няма да ти даде сили.

— Не те ненавиждам.

Тъмния Дайвър се смее:

— Наистина ли? Ами кажи, че ме обичаш тогава… кажи!

— Мъчно ми е за теб.

Той млъква.

— Мъчно ми е за теб, Тъмни Дайвъре.

— Няма за какво да ти е мъчно.

— Прости ми — изоставих те сам.

— Не бива!

— Прости ми — отказах се от самия себе си. Предадох съдбата си. Мислех, че мога наведнъж да разреша всички проблеми и беди. Че има идеални постъпки и абсолютни истини. Че малкият уютен свят може да оцелее в големия неуютен свят. Че мога да затворя прозореца и да не чувам чуждите гласове.

— Млъкни!

Тъмния Дайвър мърда глава, неловко, сякаш нарисуваната дреха го стяга. Разбирам какво иска да направи.

Да избяга.

Както аз избягах от него.

— Повече няма да те изоставям… — произнасям аз и докосвам рамото му.

Дълбина-дълбина, не съм твой…

Дъга в зениците му.

Сивата мъгла се разпада на разноцветен сняг. Шлемът е тежък… прекалено тежък за нарисуваното ми тяло.

Подлагам дланта си и улавям снежинка. Взирам се в мъничкия сияещ кристал.

Там са въртят цифри, безкрайни цифри, които аз не разбирам.

Там плуват лица, безкраен поток от лица, които не ми е писано да видя.

Стоя сред дъгоцветен снеговалеж, насред виелицата, която някой оцветява, черпейки цветове от неизчерпаема палитра.

— Повече няма да те изоставям.

И Тъмния Дайвър в мен потреперва, когато падащия на парцали цветен сняг преминава през нас.

Истински сняг в истинския Дийптаун.

Толкова е лесно да промениш света.

Тръгвам през снеговалежа. Подлагам лицето си на вятъра. Под краката ми — невидима нишка, опъната по протежение на пропастта.

Искам ли да го направя? Наистина? Имам ли право на това?

Вечният въпрос, за който никога няма да има отговор. Не… ще има. При тези, които се боят да направят крачка; у тези, които няма да рискуват да подложат лицето си на вятъра; у тези, които са се стоварвали от моста.

Но нима някой е длъжен да прави това?

Протягам ръка. Улавям тежките снежни парцали. Стискам ги в дланта си, правя снежна топка.

Някой би казал, че това е разрушение.

Снегът беше цветен, снежната топка стана бяла…

Но бялото също е цвят…

Замахвам и хвърлям снежната топка напред. Миг — и на масата в кръчмата бойните патрони се покриват с ръжда. Миг — и доброволците, на чиито компютри е инсталирана „Изкуствена натура“ усещат кратко виене на свят. Миг — и отпред избухва топла светлина.

Пристъпвам още веднъж. Мостът под краката ми е хлъзгав, кара ме да бързам.

Разтварям виелицата и влизам в кабинета на Дибенко.

Доста сериозен кабинет. Веднага внушава уважение. Не се съмнявам, че и в реалността е толкова внушителен.

А създателят на дълбината и творецът на изкуствен интелект седи пред компютъра си и играе тетрис. Доста посредствено, между другото. Ямата е наполовина затрупана… ще му е трудно да разчисти всичко.

— Натисни пауза — съветвам го.

Дибенко потрепва, обръща се. Разноцветните чудновати фигурки се сипят в ямата, образувайки шарена купчина.

— Леонид?

Знам от какво се страхува. Знам защо пръстите му трескаво шарят по клавиатурата, пускайки дийп-програмата.

— Да, аз съм. Не се страхувай. Тъмния Дайвър вече го няма.

— Ти? — без да маха пръсти от клавиатурата, пита Дибенко. — Как влезе?

— Нали все пак съм дайвър.

— Ще ми покажеш тази дупка!

— Вече я затворих. Не бой се. Всичко свърши. Тъмния Дайвър няма да те преследва. Нито пък ще разпространява новата ти програма.

— Уби ли го?

Нямам право да го осъждам. Но облекчението в гласа му е причината, поради която никога няма да станем приятели с него.

— Справих се с него — отклонявам се от отговора. — Съвсем се затрупа…

Дибенко ме поглежда с недоумение. Не разбира как могат да се сравняват играта и живота.

— Сигурен ли си, Леонид?

— Да.

Дибенко се замисля за секунда. После кимва:

— Добре. Вярвам ти. Имахме джентълменско споразумение и аз ще го изпълня… — той вади чековата си книжка, подписва чек и се замисля.

— Няма нужда.

— Да вписвам сума? Но… Леонид, така постъпват само в евтините екшъни.

— Няма нужда от чек. Все едно — няма да го взема. Той няма и да ми трябва, ако реша да отида в банката и да ти взема парите. Но няма да го направя.

— Защо? — Дибенко е искрено учуден. — Помолих те за помощ. Обещах ти награда.

— Това беше моя малка лична работа.

— О’кей. — Дибенко затваря чековата книжка, настанява се по-удобно в креслото. — Тогава искам да ти кажа благодаря. Дори няма да те питам за подробностите. Тази новина ли дойде да ми съобщиш?

— Не само. Дмитрий, какво възнамеряваш да правиш с „Изкуствена натура“?

— Значи си се запознал с нея? Засега продължава тестването. След около половин година програмата ще бъде представена и пусната на пазара.

— Сигурен ли си, че това трябва да се прави?

Сядам пред масата. Поглеждам Дибенко:

— Дмитрий, ти мислиш ли, че отраженията ни ще се окажат по-добри от нас? Че ще се радват да живеят в нарисуван свят, без грима на дийп-програмата, без шансове да влязат в истинския живот?

— Какви ще се окажат — за всеки е индивидуално. Дали ще се радват — ще видим. Всеки един живот е по-добър от небитието, нали?

Тъмния Дайвър в мен се смее и аз поклащам глава.

— Дмитрий, не си пред журналист. Ти самият как мислиш?

Дибенко извръща поглед.

— Леонид… добре, дявол да те вземе. Не знам! Не знам отговорите и на двата въпроса. Но нали все някой трябва да търси отговорите? Така ли е?

— Да, все някой трябва. Аз ги намерих. И двата отговора са — не.

— Леонид, вече нищо не зависи от мен! Нищо! Колелото е задвижено! Мога да забавя скоростта му или да я увелича. Но изобщо не мога да го спра. Програмата ще излезе на пазара. Това е бизнес, разбираш ли? Просто голям бизнес и големи пари. Детските игри на „медал за всепозволеност“ — те са в миналото. Съдружниците ми ще ме погълнат, конкурентите ми ще ме задушат. Парите са вложени, продуктът е създаден. И ще излезе на пазара.

— Разбирам. Само един съвет… не обещавай прекалено много.

— Не разбрах…

— Дмитрий, рекламирай „Изкуствена натура“ като най-удобния интерфейс за дълбината. Като програма с елементи на изкуствен интелект. Като надежден щит срещу психотропно виртуално оръжие. Като прогностична система, в края на краищата! Само никога на разправяй, че тя е способна да породи разум… ще ти се изсмеят.

Той мълчи и ме гледа. А аз добавям, и злорадството ми по-скоро идва от Тъмния Дайвър, от неговата болка и самота, от живота в сивата мъгла.

— Нали ние с теб сме сериозни хора. Не журналисти, на които им трябват сензации, не писатели, които мечтаят за чудеса. Изкуствен интелект на съвременната научна база е невъзможен. Може би някога по-нататък…

— Леонид, ти нали чете отчетите?

Усмихвам се, разпервам ръце:

— Малко ли неща могат да се привидят на въодушевените млади програмисти? Грешки в експериментите, субективно тълкуване, може би и нагласяване на данните…

— Как го направи?

— По същия начин, по който и преди две години добавих таймер към дийп-програмата.

Дибенко стиска устни. Не изглежда учуден. Или се е досещал, още преди мен, или издържа на удара.

— И все пак?

— Дмитрий, та ти по-добре от мен знаеш какво е това създаване на програма. То винаги е на границата между мистиката и магията. Стартираш — не работи. Стартираш — работи. Стартираш трети път — получило се е съвсем не това, което си искал. Алхимия. Вълшебство. Ти никога ли не си правил оня магически знак с пръсти, за да заработи програмата? Нали понякога това е помагало. Попитай някой художник как отгатва цветовете. Попитай някой писател как намира думите. Попитай някой скулптор какво излишно трябва да се отсече от къс мрамор.

— А ти сигурен ли си, че си отсякъл излишното?

— Надявам се.

Ставам. Покланям се.

И се разпадам на цветен сняг.

111

Поставих шлема си върху монитора. Както обикновено.

Измъкнах кабела от гащеризона. Както обикновено.

Но не свалих гащеризона.

Вратата към спалнята беше отворена. Вики седеше на кревата и ме гледаше.

— Всичко е наред — казах аз.

— Абсолютно всичко?

— Не, естествено. Това не е възможно. Но все пак е наред.

Вики кимна. Тя ме гледаше много странно… взискателно.

— Позвъни Подляра. Покани ни на гости у Чингиз, утре. Каза, че с Пат всичко е наред, даже не са го сложили на легло. Какво се е случило там?

— Заряд трето поколение. Последният от тях. Вече ги няма.

— Така си и помислих. Успя ли?

— Не аз, Чингиз. Да успее трябва този, който е близо.

— Очите ти са почервенели, Льоня. И видът ти е… за плашене на Тъмни Дайвъри.

— Тъмния Дайвър беше само един. И вече го няма.

— Ти?…

— Не, не в този смисъл! Той престана да е Тъмния Дайвър. И това е всичко.

— Льоня, сигурно трябва да си поговорим. За много неща.

— Трябва. Само че утре. Първо с теб. После ще отидем у Чингиз, и там също ще ми се наложи да разкажа това-онова.

Вики кимна:

— Да, виждам. Лягай си.

— Нямах предвид това. Остана ми да свърша още една работа в дълбината. Последна. И още не знам как да постъпя. И дори няма право да моля за съвет.

— Сигурен ли си, че е толкова спешно?

— Да. Вики, аз проумях едно нещо. Просто, естествено, но аз едва сега го разбрах. Ако умееш да плуваш — не стой на брега.

— Отново ли дойде времето на дайвърите?

— То никога не си е отивало, Вики. Ние просто се уморихме. Всичките. Но дайвърите ги е имало, има ги и ще ги има. Докато е жива дълбината и тези, които могат да потънат.

— Какво разочарование за Недосилов…

— Нищо. Той ще измисли ново логично обяснение. Това е негов талант.

Засмяхме се. После Вики каза:

— Върви, потапяй се. И се върни. Помни, че те чакам.

— Винаги го помня.

Шлемът е тежък, но това си е обичайната тежест.

Неизбежната.

deep

[Enter]

Стените на хотелската стая. Протей и мотоциклетиста на кревата. Картината на стената, с хижата, размазана на груби ивици боя.

Как ми е омръзнал този хотел.

Отдавна е време да построя свой дом.

Повдигам телата на Протей и мотоциклетиста, раздрусвам ги, за да се изправят, и ги закачвам в гардероба.

После отварям вратата и излизам от стаята.

Не се оглеждам встрани.

Мога да вървя из Дийптаун направо, през стените на къщите и бариерите на защитните програми. Мога да се издигна в нарисуваното небе, където плуват бели облаци и свети слънцето. Мога просто да се преместя от една точка в друга.

Този, който беше Тъмни Дайвър, е в мен. И заедно ние можем много.

Но аз вдига ръка и хващам такси.

— „Лабиринт на смъртта“.

— Спешно ли е? — пита рижият луничав шофьор.

— Не непременно. Както се получи.

Излизаме на Гибсън, поемаме към американския квартал. Преминаваме покрай улица Тюрин18, покрай площад Василиев19.

Не, все пак — кой е този Гибсън?

Мога да попитам силата, която сега живее в мен.

Но бързите отговори са толкова скучни. Те не са за хората.

Те имат друга употреба.

Пътуваме — а аз затварям очи и се пресягам през мрежата. Сървър. Втори. Трети. Търсещи системи. Въпрос, отговор. Сървър. Локалната мрежа на болница в далечния Ванквувър. Защитата е здрава, но това сега не играе никаква роля.

Поглеждам в екраните на мониторите, сверявам данните от компютрите. Включвам се към видеокамерата под тавана на залата и за секунда поглеждам спящия Крейзи Тосър.

Хайде… по-бързо се оправяй.

За нас винаги ще има работа в дълбината.

— „Лабиринта“.

Плащам и поклащам глава, виждайки остатъка в сметката ми. Все пак трябва да поговоря с Крейзи, когато се върне на работа. Да мъкна рояли повече не се наемам.

При входа на „Лабиринт на Смъртта“ днес няма тълпа. Няколко групи оживено разговарящи геймъри — и това е всичко. Знаех, че ще е така, но все пак е необичайно.

— Льонка!

Червенокосо момче притичва към мен и протяга ръка.

— Здрасти! „Лабиринта“ днес не работи!

— Знам. Появили са се проблеми на последното ниво на играта. Отказала е програмата на главното чудовище.

— Това се викат ламери! — възмущава се Иля. — И какво, затварят целия „Лабиринт“? Аз малко позаседнах на двайсето ниво. Помниш ли как се минава?

— Изобщо не си спомням — признавам си аз. — Е, какво… купи ли си звукова карта?

— Че как! Да можеше да чуеш? Бум-бум-бум! И-ха!

Той тръска глава и аз разбирам, че сега слуша някаква своя музика. Неизбежно прекрасна. На неговата възраст цялата музика се дели на отвратителна и великолепна.

— Поздравявам те — казвам аз. — А знаеш ли, че Дибенко изобщо не е имал звукова карта и затова дийп-програмата се стартира без звук?

— Знам. Само че аз, все едно, чувам нещо, когато започва да вали цветния сняг. Някаква музика, само че много тихо. Мислех, че е заради лошата карта. А нищо не се промени!

— Не е в картата работата. А в теб.

Момчето кимва, веднага забравяйки за казаното. У него има прекалено много енергия, за да говори само за едно нещо.

— А ти значи при тези… при бившите дайвъри?

— Да, при дайвърите.

— Някой път ще намина, става ли? И ти надниквай в хакерския бар, става ли? Само че там смениха паролата… момента. А! „Любов и вярност“! Ще я запомниш ли? Аз ще бягам…

— Ще се постарая. — Аз оставам страшно сериозен. — Хайде. Бягай. Сигурно имаш куп работи?

— Милион! — вече бягайки, крещи Иля. — А повече не може да има!

Аз стоя още минута, усмихвайки се.

А после бавно преминавам през затворената арка на входа.

Аз също имам работа. Една единствена, но неприятна работа.

Блатото, със сновещи чудовища…

Горите, с пълзящи чудовища…

Небето, с летящи чудовища…

Под земята, с бягащите чудовища…

И градът, с чудовища от всякакъв вид.

Разрушеният от нас небостъргач вече е възстановен.

Покривът, естествено, не се вижда, но аз знам, че там група гадини се суети около пушката.

Заплашвам ги с пръст и тръгвам по улицата.

Не стрелят в мен.

Влизам в градината на императорския дворец. Оглеждам се. Ето там се криехме… колко отдавна беше. Ето оттук вървеше групата играчи, които могъщият Император изби.

Сега ми е необходима ярост. Ярост, ненавист, злоба. Иначе няма да направя това, което съм длъжен да направя. Едно е да лишиш от първите проблясъци живот оживяващите доспехи… пънкари, гризещи пистолети и прегазващи минувачите.

Друго е да убиеш този, който няма въплъщение в реалния свят.

Този, който е бил създаден като студен безпристрастен експеримент. С първоначално заложени строги правила на играта — да убива и да бъде убиван.

Нямам право да го оставя жив.

Длъжен съм да го убия.

Да извърша необратима постъпка… да, разбира се. Но да не му позволя да излезе на улиците на Дийптаун. Да не му позволя да осъзнае себе си, да разруши бариерите, да се разтвори в себе си. Тогава няма да помогне и сегашната ми сила.

Стоя, самонавивайки се, както преди няколко часа Пат стоеше пред Тъмния Дайвър. Спомням си как Императора чупеше с коляно гърбовете на геймърите, как изгоря Пат, как загина Чингиз. Той не трябва да извърви своя път до края, този финален персонаж на жестоката игра. Защото тогава всичко може да се върне. Заедно с истинския живот в Дийптаун ще се появи и истинска смърт.

И когато решавам, че яростта ми е достатъчна, тръгвам към вратите на двореца.

Вие сте доказали на проверяващите, че не пропагандирате зло и насилие… Айде стига бе, Крейзи, вие сте доказали, че „Лабиринта“ е доста печелившо развлекателно мероприятие… А ако някой ден Императора излезе извън играта и реши да си разчисти сметките с всички, които са го убивали?

Нали той вече тръгна по безкрайния път на познанието. Той зададе главния въпрос. Той престана да се подчинява на строгата програма на играта.

И аз съм длъжен да прекъсна този път.

Коридорите са празни.

Стигам до асансьора по познатия път, натискам тайния бутон. Асансьорът тръгва нагоре.

За програмистите на „Лабиринта“ сега аз съм невидим и безшумен. Но все пак намирам и прекъсвам всички канали за контрол, оставяйки на екраните замръзнали картини.

Не искам зрители.

Ще направя това, което трябва да се направи.

Тронната зала също е празна. И охраната я няма… охраната, която Императора е сложил в двореца по своя воля, въпреки програмата. Вадя пистолета на Стрелеца. От него няма никаква полза — аз ще убия Императора със силата на Тъмния Дайвър. Но ми трябва символ.

Обхождам залата. Поглеждам зад сребристия метален трон.

И виждам Императора.

Той седи, превит, притеглил колене към лицето си, обхванал ги с ръце. В съвсем човешка поза. Била ли е зададена тя първоначално? Тази жалка поза на изгубено, замръзващо дете? Тази възможност да седи, скрил се зад трона, без да реагира на поредните групи геймъри, на шумните им викове, на продължаващите дълго изстрели от упор, на възмутените възгласи, че подобен скучен финал разваля цялото впечатление от интересната игра?

Защо нито един от трите отбора, достигнали до стотното ниво преди „Лабиринта“ да бъде затворен, не е спрял? Защо те са стреляли от упор, стреляли са дълго, отегчително, докато не свърши огромния жизнен потенциал на Императора?

Или аз не си задавам правилните въпроси?

Или се страхувам да ги задам?

Императора повдига глава и ме поглежда. Аз чакам. Може би ще ме познае. Може би очите му ще избухнат с ослепителен пламък… безвреден за мен пламък.

И тогава аз отново ще отсека излишното.

Той ме гледа дълго, много дълго. И усещам, че май полудявам.

Защото помня тази поза. Струва ми се, че помня и погледа.

— Кой съм аз? — пита Императора.

Сядам пред него. Тъмния Дайвър в мен мърмори нещо за излишно разтакаване, за необходимостта проблемите да се решават без колебание.

Но аз сега нямам право да слушам този глас.

— Защо престана да убиваш? — питам аз.

Той мълчи, сякаш подбира думите. Думите от бедния си запас, от това, което е чул от възбудените, хвърлящи се в боя геймъри, от техните караници и заповеди…

— Не искам.

— Защо?

Императора се опитва да каже нещо. И замира. Може би у него просто няма думи, които биха могли да обяснят всичко. Не му се е удало да ги чуе.

И тогава той просто се усмихва. Смутено, виновно, объркано.

Какво се е случило, когато той се измъкна след нас в опаката страна на Дийптаун, в сивия, размит свят на информационните потоци? Какво е видял, чул, разбрал?

Може би само това, че светът не се свежда само до града и градината, където той е длъжен да убива и да бъде убиван?

Те са във всички нас. Яростта и омразата. Агресията и страха.

Без тях също не може — никак.

Но има още нещо, и навярно то е по-силното. Ако оживялата програма разрушава заложените в нея инстинкти. Ако тя не отвръща на удара с удар.

Ако програмата пита: „Кой съм аз?“.

Ставам и хващам Императора за ръката. Той послушно става, въпросително ме поглежда.

Не бива да се извършват необратими постъпки. Но нали и с тях някой трябва да се занимава?

— Сега — изричам аз. — Почакай…

Това не е в неговата власт. Засега. Ще дойде миг, когато всичко ще е във властта му.

Дори времето, вероятно.

Побутвам стената на двореца, побутвам я с дланта си, и стената се разрушава. Зад нея не е императорският дворец, зад нея е Дийптаун. Пристъпвам, Императора също прави крачка.

Стоим върху хълм и градът е пред нас — всичко е като на длан. Заобиколени от някакъв парк, един от стотиците паркове в Дийптаун.

— Това е светът — казвам аз. — А светът е любов.

— Това е светът — повтаря Императора, и в очите му се появява светлина. — А светът е любов.

— Ето, виждаш ли колко е просто всичко? — изричам аз. Усмихвам се, и правя крачка встрани. Време ми е. Не трябва да се казва всичко. — Бъди щастлив! Живей!

— Кой съм аз?

На него все не му дава мира този най-важен въпрос. Кой е той… А аз кой съм? Имам ли аз кого да попитам?

— Мисля, че знам, но ти търси отговора сам. Така трябва!

Бившият Император на „Лабиринта“ кимва, колебливо се оглежда. И прави първата крачка.

— Довиждане! — казвам аз. — Довиждане! Тръгвам! Че имам милион работи за вършене… А повече не може да има!