Фалшивите огледала

Излизам от хотела в тялото на Протей. Леко променен — сега съм на четирийсет. В джобовете ми са револверите на Стрелеца. Все още със старите програми — новите ще се наложи да ги разучавам, и то достатъчно дълго.

Къде да отида, накъде да поема…

Знам къде трябва да намина. Спирам кола на „Дийп-разводач“, давам адреса и загледан в прелитащите зад прозореца сгради, си повтарям като заклинание: „Трябва. Трябва. Трябва.“

Само че това е много страшно.

Същото е като да отидеш на пепелище. Същото е като да видиш любимата в чужди прегръдки. Или да срещнеш стар приятел, който ти се е разсърдил за нещо и не ти подава ръка. Или да пристигнеш някъде, откъдето си бил позорно изгонен.

Не закъснявай. Никога не закъснявай. След боя не размахват юмруци. Разрушеното доверие не можеш го възстанови със сълзи и сополи. Безсмислено е да се хвърля спасителен пояс на удавилия се.

А аз съм закъснял.

— Пристигнахме — уведомява ме жената шофьор, млада негърка с огромни обеци на ушите и заплетена татуировка на шията. За пръв път виждам подобна татуировка — от бели шарки. Сигурно е специално за чернокожи.

Много красиво, между другото.

— „New boundaries“ — уточнява шофьорката.

Плащам, слизам. Колата заминава, за да търси следващия клиент. Оглеждам се.

Улица като улица. Обикновена дийптаунска улица с офиси. Сградите са с мярка оригинални и сложни. Входът към офиса на компанията, в която са проникнали Подляра и Ромка, е на две крачки.

Но аз не отивам там.

Вадя цигара, паля я.

Хвърлям поглед на часовника си и бавно поемам към площад „Били Гейтс“. Той се вижда отвсякъде, този облицован със синьо-бели плочки правоъгълен площад, в центъра на който се извисява статуята на самия Били. Любимото място за сбирки на противниците на „Windows-Home“, между другото. Статуята редовно я взривяват, мацат я с боя, нашарват я с надписи, веднъж годишно я замерват с торти с крем.

А компанията „Майкрософт“ безропотно я реставрира, като всеки път се сдобива с безценна информация за методите на виртуалния тероризъм. Гейтс честно си бе признал, че доходът от тази нещастна скулптура е надхвърлил дори и най-смелите му очаквания. Умен човек…

Но малолетните хакери продължават да не жалят силите си…

Приближавам се до статуята — наоколо са насядали някакви хипарстващи личности, фиркащи бира и пафкащи марихуана — спирам се и поглеждам часовника си.

Четири минути. Е, четири минути и десет секунди, ако трябва да бъда точен.

Ромка е стигнал до площада за цели пет и половина минути.

Защо?

Нека машината му да е била по-маломощна. Нека даже да е влязъл в дълбината през телефонна линия. Нека да е заличавал следите си, да е обикалял наоколо, да се е борил с преследвачите си…

Но нали освен всичко друго той е бягал! А виж, да бягат, дайвърите винаги са умеели…

Както и да го въртиш, минута, а може би и две, се губят някъде.

Не знам къде точно е бил убит Ромка. И не искам да знам, не желая да питам. Просто е станало тук. Купувам от близката лавка бутилка водка. Отпивам глътка, а остатъка го изливам върху кокетния паваж.

Ромка винаги пиеше алкохол в невероятни количества. Пиеше и не се напиваше. Защото не умееше да се напива, не беше близвал алкохол в реалния си живот, на своите петнайсет години.

— Лека ти дълбина, партньоре — прошепвам аз. — Прости ми, че не бях до тебе.

Макар че с какво бих могъл да му помогна?

Та нали той самият е дайвър… беше дайвър…

И би могъл да излезе от виртуалния свят във всяка една секунда. Между другото, още нещо странно. Защо Ромка не е излязъл?

А защо преди две години прие безнадеждната битка с „дракона“ — охранителната програма на Ал-Кабар, докато аз бягах с откраднатия файл?

Ромка е печелел време. Нали всъщност не е знаел, че изстреляния в него куршум може да го убие наистина, а компютъра си е бил готов да пожертва. Изчаквал е… какво?

Файлът да се изкопира?

Но къде?

Подляра не е намерил нищо в компа на Ромка. А на тоя колоритен тип аз му вярвам.

Стоя, гледайки лукаво присвитите очи на Гейтс зад очилата. Може би Ромка е имал още един партньор?

Не. Едва ли. Той не обичаше да работи в тълпа. Пък и би предупредил Подляра.

Може би докато е бягал, Ромка е срещнал някой познат… и му е прехвърлил файла…

Също едва ли.

Просто е скрил придобитата информация по пътя?

Но как?

Това все пак не е истинският свят, където можеш да спреш, да пъхнеш дискетата в процепа между камъните или да я хвърлиш в канавката — и да се втурнеш да бягаш. За подобен фокус е необходимо предварително подготвено скривалище… или мощна програма, която ще успее за минута да пробие защитата на чуждия сървър, да прибере там файла и да преустанови действието си…

Съмнително. Възможно, но съмнително.

И все пак фактът си е факт. Не съм бил тук. Но поведението на Ромка говори еднозначно за случилото се. Той някак е скрил откраднатото и се е защитавал, печелел е време, изчаквал е. Сигурно най-страшното, което е очаквал, е било скапването на машината му. Употребата на оръжие от второ поколение.

Стоп. Ами дори това е странно.

Компютърът, още повече за нас, дайвърите, не е просто комплект от микросхеми и програми. Даже на счетоводителя, пресмятащ годишния баланс на древна „четворка“, не му е все едно с каква машина работи. Свиква се с всичко — със старата разбрицана клавиатура, с мишката, която е безполезно да се почиства и отдавна плаче за смяна, с шумния китайски вентилатор, с бавния раздрънкан хард диск…

Да, ние много обичам да ъпгрейдваме машините си. Да слагаме нови платки, да качваме пресни програми…

Но да се натъкнеш на толкова яростна съпротива на охраната, да разбереш, че тук е възможно да има оръжие второ поколение… и всичко заради едно ниско възнаграждение и съмнителен процент в бъдеще?

В такава ситуация аз бих изплувал. Ромка — още повече, той винаги е треперел над машината си…

Успял ли е да разгледа файла? Или поне да разбере за какво става дума?

Ако не се е налагало да преодолява нови пароли, с които е бил защитен самият текст, сигурно е успял.

Да хвърли бегъл поглед. Поне в онзи момент, когато се е озовал заключен в кабинета и е очаквал помощ от Подляра. Вече е имал достъп до информацията, било е безполезно да я прехвърля цялата — процесът е прекалено дълъг. Стоял е до отворения сейф, държейки в ръка „етикетчето“ — достъпа до файловете. Не знам как е изглеждало етикетчето. Може би като вълшебната ябълчица на Ал-Кабар. Или като компютърна дискета, или като обикновена на вид хартиена папка? В последния случай Ромка сигурно е погледнал вътре.

И нещо така го е разтърсило, че е забравил за себе си, за компютъра и за Подляра, останал да прикрива оттеглянето му. Хукнал е да бяга… с ококорени очи, май така се изрази хакерът.

— Какво имаше там, Ромка? — питам аз. — Какво те изплаши?

Какво те уби…

Облизвам устните си. Ритам бутилката, която за нищо не ми е виновна.

В Дийптаун не са необходими чистачи, празното шише ще просъществува два-три часа и ще изчезне…

Да можех да намеря файла… Той е ключът към всичко. Към поръчителя на проникването. Към далия заповед за стрелба. Към онзи, който е измислил и е дал на охраната оръжие трето поколение.

В „New boundaries“ вече не може да се припари. След опита за проникване там е мазало. Още повече, че опитът е бил успешен. Подляра може да се бие в гърдите и да реве, че ще изтърбуши всички файлове от недрата на компанията, включително досиетата на сътрудниците и фалшифицираните данъчни отчети, а не само оня мижав бизнес проект. Но няма да успее. И да повика приятели — пак няма да се справи. Идеална защита от проникване все пак съществува и е твърде вероятно компанията да се възползва от нея. Да прекъсне връзката с дълбината на отдела, занимаващ се със „Sweet immersing“.

Върви после да проникваш на майната си.

А и какво наименование са измислили… „Сладко потапяне“. Не обичам прекалено захаросаните неща.

Ще намеря сладкаря, чиито торти ухаят на горчиви бадеми.

Изминавам разстоянието от „Нови хоризонти“ до площад „Гейтс“ още три пъти. При първото преминаване просто внимателно оглеждам местността. При второто — излизам от дълбината и разглеждам истинската скица на мястото. Третия път пак го правя във виртуалността, но с програма-скенер, способна да открива следи от проникване.

Нищо.

Във всеки случай при бегъл оглед.

Хващам си такси и поемам към „Трите прасенца“. Според моя часовник, а най-вече според стомаха ми, вече е време за закуска.

— Улиците са задръстени — съобщава шофьорът. — Бързате ли?

— Не…

Няма смисъл да плащам за използването на резервните канали на „Дийп-разводач“. Абсолютно никакъв смисъл. Все едно ми трябва време за размисъл.

Как бих постъпил лично аз, ако бягах с много, ама много ценен файл? Да го прехвърля в моята машина — нямаше да ми стигне времето. Да се крия — никаква полза. Да скрия „етикетчето“?

Ама и това не помага. Програмистите на компанията се залавят за работа и премахват достъпа до „етикетчето“. Златната ябълка от Ал-Кабар също щеше да изгние в ръцете ми, ако не бях я замъкнал до моята машина…

Значи Ромка е дал на някого файла. Дал го е с молбата да бъде записан и запазен за него. Следователно по пътя е срещнал познат…

В задънена улица съм. Не познавам сегашните му приятели. Никого, освен Подляра. А и с Подляра почти не са се познавали реално.

Не мога да тръгна по Дийптаун с плакат „Търся познати на Ромка“…

Какъв Ромка, какви ги говоря?

Биха могли да го знаят под най-различни имена.

Абсолютна безизходица.

Най-вероятно е файлът да съществува. И да пази тайната за смъртта на Ромка. Причината, поради която не са се поколебали да го убият реално.

Но у кого е, няма да узная никога.

Така.

Да отхвърлим затворените пътища. Няма да намеря файла и не мога да го открадна отново. Какво ни остава?

Дайвърът.

Тъмния Дайвър, който е поръчал кражбата на файла. Който продължава да „работи по специалността“, когато за всички това е станало невъзможно.

Той знае поне част от истината за „Нови хоризонти“. И носи част от отговорността за случилото се с Ромка, между другото.

Има слаба надежда, че той ще се свърже с Подляра.

Ами ако не го направи?

Или ако се свърже, обаче се окаже, че шумният хакер не е толкова як, на какъвто се прави? И не успее да изиграе „митичното същество“?

Вадя от джоба пейджъра. Въвеждам защитения с парола списък от абонати… той е твърде кратък. Шестима са. Дайвърите не обичат да дават адреси. Дори на свои.

На всеки от абонатите изпращам една фраза.

Cito.

Не знам работят ли още пейджърите им. Моят лежа, забравен, почти две години… и може би е чувал тази дума безброй пъти…

А дори да работят — кой ще реши да отвърне на повикването? На кратката латинска дума, изписвана понякога върху рецептите.

Cito.

Наистина е спешно, знам. Нямам никакви доказателства, нищо — освен шесто чувство, освен усещането, че небето над Дийптаун е готово всеки момент да рухне.

— Ресторант „Трите прасенца“.

Плащам. Зле съм с парите. А съм толкова закъснял за работа в „HLD“, че няма начин да не са ме уволнили. В дълбината тия работи стават бързо.

Все още мога да се свържа с Маниака. Мога да намеря и Зуко — най-разхвърляния специалист по компютърна защита, когото познавам.

Но всичко това — после. Подстъпи към Тъмния Дайвър трябва да търся от своите хора.

Преди да вляза в ресторанта, забавям крачка. Дърво, камък или рогозка…

Решено. Камък.

Днес ще сме на европейска кухня…

На стената до входа се мъдри плакат. С преднамерено забързан и нечетлив почерк е изписано: „Ден на чешката кухня“.

Чудесно.

Хвърлям поглед към барчето. В европейската част на ресторанта понякога забърква коктейли лично Андрей, собственикът на заведението. Разбира се, обикновено в тая работа го замества програма-барман…

А в момента?

Приближавам се.

— Здрасти. Аз съм, Леонид.

Андрей вдига глава. Мръщи се, заглежда ме. И лицето му се разтяга в усмивка.

Настроението ми веднага се подобрява.

Напоследък рядко наминавам. А през изминалите две години премълчавах кой съм. Нямам желание да изслушвам въпросите, нито пък да ме съжаляват и утешават.

— Виж ти… Льоня, всичко е за сметка на заведението! Как си?

— Нормално. Няма да пия много, на работа съм.

Андрей с разбиране кимва.

— Чувал бях, че някакъв дайвър се изхитрял да бачка… така си знаех, че си ти. Защо се покри?

Ей така!

Свил се бях в ъгъла. Тихичко си въздишах. Мъкнех рояли. Зачеркнал бях и себе си, и бъдещето.

Докато в същото време всички са знаели — от безизходицата е намерен изход. Някой от дайвърите работи.

— Работех… — уклончиво отговарям аз.

Андрей хваща за ръкава претичващия покрай нас; сервитьор. Посочва ме с поглед.

— Почетен клиент. За сметка на заведението. Действай!

Сервитьорът замира в очакване. Не за дълго, нямам нужда от меню.

— Печена глиганска кълка и халба „Будвайзер“ светло. И — наистина бързо.

Сервитьорът отпрашва към кухнята.

— Добре, няма да преча. — Андрей разперва ръце. Към бара вече се приближава поредният клиент. — Ще дойда после, става ли?

— Слушай, а какво разправят за работещия дайвър?

Андрей се намръщва:

— Ами нищо конкретно. Просто някакъв дайвър работи в Дийптаун… вече от година, струва ми се.

Идиотска работа!

Цяла година да не знам, че някакъв колега е намерил изход!

А най-тъжното е, че това е много лош знак.

Ако се бяха възродили всички дайвъри, щях да съм в час. Значи Тъмния Дайвър предпочита да си остане единак.

Много, много тъжно…

За кого именно — ще преценим по-късно.

Оглеждам залата, за да си избера свободно местенце. И ненадейно се натъквам на познато лице.

На една от масите седи с подвити крака червенокосо хлапе, мрачно втренчило поглед в чинията си. Приближавам се, сядам насреща му. Питам:

— Защо не си на работа?

Иля ме дарява с мрачен поглед изпод вежди. Пита:

— Ти пък кой си?

Да, наистина…

— Леонид. Шкафчето вляво от твоето.

— А-а… — Следва проблясък на дружелюбие. — Привет, Льоня. Защо си се нагласил така?

— Е, няма да се разхождам насам-натам с мотоциклетна каска.

Свивайки устни, Иля ме изучава, после казва:

— Скапана физиономия. Наистина рисуваш зле. Макар че е по-добре от мотоциклетиста.

— Благодаря, утеши ме — отговарям аз. Вече ми носят „печената глиганска кълка“ — или пържения свински крак. Изумително вкусно нещо. И ми го сервират както трябва — върху груба дървена дъска, цялата на резки от ножове, с купчинки хрян и горчица, лучец и краставички…

Разбира се, ястието не е съвсем подходящо за закуска. Но ако не си спал цяла нощ, защо да не броиш закуската за късна вечеря?

— Отврат — изрича Иля, с погнуса взирайки се в яденето.

— Ти си отврат — парирам аз. Съдейки по празните опаковки от сос, Иля е ял в „Трите прасенца“ макдоналдсови хамбургери. Всеки си е башка луд, впрочем…

Отрязвам си парчище меко, сочно месо. Натъпквам го в устата си и го поливам с яка глътка бира.

— Хубаво де, добър апетит — измърморва Иля и става да си върви.

— Та защо не си на работа? — все пак уточнявам аз, докато разфасовам свинското краче.

— О! — Иля се спира. — Тебе още не съм те питал! Ти чувал ли си за Храма на Дайвъра-в-Дълбината?

Отначало се задавям с парчето месо, закашлям се и чак после се опитвам да отговоря:

— Д-да… Чувал съм.

— Наистина ли? — Иля отново сяда срещу мен. — Хайде, разправяй! Къде се намира? И ми вземи бира, става ли?

Отпивам голяма глътка и викам сервитьора, като се мъча да се съсредоточа.

Днес нещо май прекалено много неща се изговориха за дайвъри, а? Жалко, че Недосилов не е тук… историкът-теоретик… майсторът на умните думи.

— Ти никога ли не си чувал за тая сладка измишльотина? — питам аз. Много рязко, без да искам ставам зъл и циничен. Защитна реакция на организма…

— Чувал съм, ама почти нищо.

— Преди две години из целия Дийптаун бяха плъзнали слухове.

— Тогава още не съм бил в дълбината. Хайде, разказвай!

— Когато всички дайвъри умряха… — започвам аз.

— Наистина ли? — очите му се опулват.

— Не, бе… — отмествам великолепната творба на виртуалния готвач и не по-малко виртуалното прасе. — Де да беше така. Е… когато станаха напълно излишни.

— Разправяй! От самото начало!

Поглеждам с недоумение Иля. За какъв дявол? Нима толкова бързо се топи славата?

— Никой от посетителите на дълбината не може да излезе от нея самостоятелно — казвам аз.

— Това всички го знаят…

— Нали искаше „от самото начало“? — уточнявам аз. — Тогава слушай.

1

Същото е като да изстискваш гнойна пъпка е. Болезнено, гнусно и приятно.

— Дийп-програмата, създадена от Дмитрий Дибенко, предизвиква у човека особен вид хипнотично състояние — казвам аз. — Човекът, видял дийп-програмата, без значение дали я гледа на голям монитор, или върху екранчетата на шлема, изпада в състояние на контролируема психоза — дълбината. При това той възприема нарисувания свят като истински. А като се добавят звукът, обемното виждане, благодарение на виртуалния шлем, усещането за допир от гащеризона, то илюзията става пълна. Подсъзнанието добавя мириса, вкуса, накратко всичко, което не е предвидено от програмистите. Както разбираш, ресторантчето е нарисувано, храната не съществува, аз си седя в къщи, ти — у вас…

Върху лицето на Иля е изписано отношението му към подобни лекции и аз приключвам с известната на всяко пеленаче част.

— Когато възникнали дълбината и виртуалният град Дийптаун, станало ясно, че влезлият там човек може да излезе в реалния свят само през специално оборудвани точки на изход. От мястото, където работи същия като неговия компютър, за да може човек да набере команда за изход и да види дийп-програма, пусната наобратно…

— А за Храма какво знаеш? — изписква с тъничко гласче Иля.

— Слушай… — включват се садистичните ми наклонности. — На кого е нужно това? На теб ли? Тогава имай търпение!

Може би очаквах друга реакция. Изглежда, детският облик ме провокира, сигурен бях, че ще го разкарам. Но Иля се облегна назад и недвусмислено показа, че е готов да ме слуша и до посиняване.

— И много, много рядко се срещали хора, способни да излязат от дълбината във всеки един момент — изговарям аз с тона на малолетния Гайдаров герой, издал на буржоата главната военна тайна срещу пакет бисквити и лъжичка сладко. — Тях ги наричали ги „дайвъри“. Били единици и работата им се ценяла високо…

…Как да не се цени, я! Когато порядъчен глава на семейство увисваше в Градините на Семирамида, плащайки едномесечна предплата, когато тийнейджър забегнеше с „визата“ на баща си за седмица-две в „Лабиринт на смъртта“ или току-що пръкнал се новобогаташ устройваше във виртуалността индивидуална зала за мъчения на нарисувани конкуренти — тогава играта жестоко загрубяваше. Друго си беше да има кой да махне виртуалния шлем, защото макар да провокираше така лека психоза, той все пак измъкваше човека от дълбината.

Но ако нямаше такъв човек?

Ние бяхме стражите на границата между истинския и измисления свят. Хората, които никога не губеха връзката с реалността. Които умееха да уговорят, успокоят, утешат и да разберат истинския адрес — за да могат после, в реалния свят, да разбият вратата и да издърпат далеч от компютъра пресъхналия от жажда, изпускащия се в гащите и потънал в сладостен сън човек…

Това беше една граница. Хубава. Добра. Заради нея всички ни обичаха.

А се намериха и фирми, които съобразиха, че във виртуалния свят е далеч по-удобно упражняването на интелектуален труд. Те започнаха да строят за персонала си разкошни офиси, струващи копейки… и наемаха опитни хакери за охраната на тези офиси…

А дълбината живееше по свои закони. И почти неуловимият гаф в чуждата програма или дупчицата в защитата, за чието намиране добрият програмист би изгубил месеци, за дайвърите бяха нещо очевидно. Във вид на дупка в стената, открехнато прозорче, прекалено широка решетка.

Не ми се мисли с какво си плащахме за тия благини. Главоболие, мъчителни пристъпи на мигрена — само онзи, който никога не си е патил, може да смята мигрената за болест на истеричните, преситени дамички… Понякога — инсулти. Често — психози, депресии, самоубийства. Нашите мозъци изгаряха, работейки с онзи стопроцентов КПД, какъвто няма и никога не го е имало по света.

И пробивахме програмната защита, дори без да разбираме как го правим. Може би затова много от дайвърите бяха руснаци? Ние нали сме свикнали… ей така… на аванта. Не умееш нещо, ама го правиш. Не работиш, ама получаваш…

Това беше онази страна на дайвърството, заради която се криехме…

— Кеф… — кратко казва Иля. — Но тия работи ги знам. Ами Храма?

Започвам все повече да се безпокоя. Нещо не е наред. Нещо не е както трябва. Именно при него, дето от половин година ми е колега — а половин година в дълбината е доста повече от половин година в реалния свят…

— Преди две години кефът свърши — рязко казвам аз. — Тотално. Първо… хората престанаха да затъват. Дийп-програмата потапяше в дълбината, но потапянето вече беше контролируемо. Сякаш си се изстрелял във водата с тарзанка, онова ластично въже, с каквито са скачали от мостовете. След денонощие, точно след денонощие плюс-минус десет минути, всички се връщат в реалния свят.

— Досега не ми се е налагало да престоявам цяло денонощие — мрачно ме уведомява Иля. — А пробиването на чужди сървъри?

— Дайвърите престанаха да виждат пролуките в програмите — казвам аз. И се ухилвам, сякаш изпитвам дълбока радост от този факт. — Те можеха да влизат в дълбината и да излизат от нея във всеки един момент, без да слагат таймер. И още — ограничението във времето от двайсет и четири часа не им въздействаше. Само че… всичко това са глупости. Не остана работа за дайвърите. И те угаснаха. Започнаха да се занимават с всякакви дреболии.

— Мамка му… жалко… — изглежда, Иля наистина не бе запознат с всички детайли относно недългия възход и падението на дайвърите. — А защо се получи така?

— Не е известно.

Отговорът е достатъчно кратък, за да изключи дългите разпити.

— А Храмът?

Въздъхвам. Абсолютно искрено. И това също тежи на грешната ми душа.

— Когато н… хм. Когато дайвърите разбраха, че са на изчезване… един от тях предложи да се създаде паметник… нещо като клуб… и да го кръстят Храма на Дайвъра-в-Дълбината. Всички трябваше да участват в създаването му. Нали все пак умееха това-онова покрай своите особени дарби. Замислено е било като сграда само за дайвъри, абсолютно недостъпна за всички останали. Каквото и да става, вътре да може да влиза само дайвър…

— Построиха ли го?

— Ами не знам… Мнозина се отказали. Веднага и категорично. Всички се притеснявали как ще я карат занапред. Светът се преобърнал. Изчезнала възможността да се печели, заедно с особения, привилегирован статут. И да се изразходват време, сили и пари за подобни глупости…

— Така има ли го в крайна сметка?9 Храмът на Дайвъра-в-Дълбината?

Иля продължава да ме гледа въпросително. Неволно се заглеждам в него — дяволски изразително лице. Живо. Истинско.

Аз умея да рисувам лица. Всякакви. Не върху планшет — не така се рисуват истинските лица в дълбината. Но аз съм дайвър. А той — не.

— Иля, този твой облик… Той истинският ли е?

— Какво значение има, мамка му? — Иля веднага се напряга.

— Ти наистина ли си… хлапак?

— Да! Та за онзи Храм?

Прииска ми се да поклатя глава. Да общуваш половин година, макар и мимоходом, с възрастен човек и изведнъж да научиш, че си имал работа с дванайсетгодишен дечко!

— Не знам — отговарям аз. — Честно — не знам. Може и да го има.

Не. Сигурно Иля лъже. Не може да е толкова малък. Аз ли не съм ли виждал деца в дълбината? Или са малолетни вундеркинди, неописуемо скучни и някак остарели, или… или са си деца. При Ромка възрастта почти не се усещаше, но той все пак беше по-голям…

— Ясно… — Иля става. Добре, че не вижда в момента истинското ми лице. Върху него сигурно е изписана такава гама от емоции! — Мамка му, ще го потърся…

— А за какво ти е всъщност?

Запасът от изненади за днес е изчерпан до дъно. Но ние сме свикнали да се гмуркаме и под дъното.

Сякаш отново виждам пътя си от офиса на „Нови хоризонти“ до площад „Били Гейтс“. Стени. Прозорци. Водосточни тръби… макар още никой да не се е сетил да пусне дъжд над Дийптаун.

Не може да бъде!

— Имам писмо за тоя скапан Храм! — Иля губи контрол над гласа си, който съвсем изтънява. — Ето!

Протягам ръка и вземам плика. Голям плик от плътна хартия, с монограм на компанията и няколко марки. Пликът изглежда празен… и ще бъде празен, докато не го доставят където трябва… Адресът е написан на ръка… С познати изчанчени букви.

Нали аз даже помня как Ромка ми се хвалеше с планшета, когато го купи. С възможността да пише на ръка, със своя почерк.

В момента съм блокирал. Опитвам се да скъсам плика… сякаш съм забравил всичките прехвалени — и то не напразно — лозунги на „HLD“.

— Какво правиш? — смаяно пита Иля.

— Сядай — казвам, държейки плика в ръце. — Седни. Общо взето… работата е такава…

Той сяда, продължавайки да тъне в неизвестност. А аз съм готов да вия от ярост и нетърпение. Фирмата ни наистина е надеждна. Невъзможно е да се отвори писмото, преди да бъде доставено на посочения адрес. Всеки опит за разпечатване води до унищожаване на цялата пазеща се в него информация. И да се открадне е невъзможно. Същият номер… шепа изгнила хартия в дланите в мига, в който писмото се озове недопустимо далеч от пощальона.

Храмът на Дайвъра-в-Дълбината.

Значи има такъв?

Построили сте го, а, момчета?

Стени. Прозорци. Водосточни тръби.

Пощенски кутии.

Ти си видял нещо, което е трябвало да направиш всеобщо достояние, Ромка. Непременно. Спрял си до пощенската кутия. Взел си от неизчерпаемата купчинка върху кутията плик. Написал си адреса. На мястото, където са длъжни да ти повярват, където ще успеят да ти помогнат.

Сложил си в плика етикетчето от откраднатия файл. Пуснал си писмото в кутията. И си хукнал да бягаш. Криволичел си, защитавал си се, стреляйки с някакъв допотопен боклук, докато „HLD“ е източвала безценния файл чрез теб… чрез твоя, вече обречен, вход в дълбината.

А после — може би не са ти стигнали секунди. Може би си решил да се надсмееш над преследвачите си.

Така и не си разбрал нищо, когато конвулсията е свила тялото ти, когато белият ти дроб е отказал да диша, а от прехапаните устни в шлема е потекла струйка кръв…

— Ето каква е работата, Иля…

Трудно ми е да говоря. Сякаш съвсем съм се разучил да го правя.

— Няма да намериш този Храм. А дори да го намериш — няма да успееш да влезеш вътре. Може да го направи само дайвър.

Много ми се иска да добавя, че точно аз съм дайвър. Да го видя как се ококорва. Но се спирам навреме.

Дайвър — това е като проказата.

Не се лекува.

И не е за хвалба.

Компанията „HLD“ вече от три години прави транспортни услуги в Дийптаун. Заела е почти целия пазар. И напълно заслужено.

Първо — извършва превоз на тежки товари. Глупаво, но необходимо занимание, за придаване на пълноценна реалност на нереалния свят.

Второ — доставя проблемна кореспонденция. А това понякога е крайно наложително.

Дийптаун непрекъснато се променя. И то доста. Компаниите фалират или пък забогатяват, съответно се местят в друг район. Човекът, престанал да се появява в дълбината, се завръща, но вече с ново име и на друг адрес. Какво да направим, когато трябва да намерим някого, но не знаем точно кого и къде да търсим?

Правилно. Изпращаме писмо чрез нашата фирма. Лично на мен разнасянето не писма не ми допада, предпочитам да мъкна рояли. Но за мнозина тя е удоволствие. Пристига например писмо за някоя си Олга Н., работила преди три години в библиотеката на Мошков. И се започва.

Библиотеката отдавна се намира на друг адрес. Целият персонал се е сменил. Не можеш да им хванеш дирите. Дори да изровиш досиетата на персонала, изобщо не е сигурно, че ще има за какво да се закачиш. И започва едно лутане из Дийптаун, в търсене на краищата на отдавна прекъснатите нишки. С каква енергия ще се върши това, зависи от цената на залепените върху писмото марки, нали половината сума остава за пощальона…

Най-накрая, с цената на невероятни усилия, интриги и чист късмет получателят е намерен. Само че сега се казва Олег М. Със смаян вид той отваря писмото и намира бележка от отдавнашен ухажор на Олга… Признания в любов, молби за прошка и за нова среща… След което със смях разказва, че под името Олга Н. в библиотеката са припечелвали по нещо трима бедни студенти психолози, които се редували да влизат в дълбината.

Впрочем, това вече не е твоя работа. Важното е, че писмото е доставено.

Естествено, не такива случаи са определящите. Лудо влюбените и обхванатите от носталгия приятели не са чак толкова много…

А виж, издирването на делови партньори, например, осигурява съвсем приличен доход.

Задължени сме да издирим всяка сграда в Дийптаун. Рано или късно, дори ако адресът не фигурира никъде.

Ромка е направил великолепен ход, изпращайки писмото в Храма на Дайвъра-в-Дълбината.

Ако Храмът все пак е построен — там ще получат писмото с файла и ще могат да го прочетат само свои. Имахме добри специалисти по безопасността.

Ако Храмът го няма или Иля просто не го намери — пликът ще постъпи на безсрочно съхранение в офиса. И ще го пазят много-много грижливо. Донякъде съм запознат с правилата. Във всеки един момент Ромка може да дойде в „HLD“ и да си поиска писмото обратно.

Идеално скривалище.

Великолепно.

Само дето Иля няма да открие Храма, а дори да го намери — няма да успее да влезе в него. Нали не е дайвър.

А Роман никога няма да си прибере писмото. Не знам паролата, с която го е защитил, и не мога да се представя като изпращач.

Ама че лош късмет…

— Дай го — мърмори Иля, издърпва от ръцете ми писмото. — Ще намеря адреса и ще вляза… да не ми е за пръв път…

В последния миг успявам да хвърля поглед върху марките. Две по двеста долара. И една — от петдесет.

Ето каква била работата!

Ясно защо той се е разтичал из Дийптаун, търсейки несъществуващото…

Да…

Ромка е платил за писмото повече, отколкото е могъл да спечели от проникването. Сигурно е прахосал всичките си спестявания.

— Иля, говоря ти абсолютно сериозно… — започвам аз. И в този момент лицето на хлапака се замъглява. За миг ми заприличва на кукла от матово стъкло, после чувам тих звън и стъклото се пръсва.

Програмен изход от дълбината. Таймерът се е задействал.

Колко лошо е всичко. Колко досадно.

Намерих нещото, заради което е загинал Ромка. Намерих го съвсем случайно.

И не мога да го взема.

Вече нито ми се яде, нито ми се пие. Седя на опустялата маса, гледайки изстиващото месо и бирата, упорито увенчана с шапка от пяна.

— Може ли да седна?

Вдигам глава — до масата стои ефектна брюнетка. Висока, стройна, дългокрака, красива. Както повечето жени в Дийптаун, работата е ясна…

Вечното търсене на приключения…

— Може — отговарям аз.

Дълбина-дълбина, не съм твой…

Смъкнах шлема. Погледнах в екрана — девойката продължаваше да стои, сякаш очаквайки още някакъв отговор.

Наистина добра работа на дизайнера, тя не е загубила индивидуалността си и без сложения от дълбината грим.

— Вики, изход — казах аз.

„Наистина ли?“

— Млък.

Картината върху екрана изчезна.

— Приключване на работата — наредих аз и се изправих. Погледнах часовника — седем без пет.

Истинската Вики изглежда още спи. Свалих гащеризона, хвърлих го върху креслото. Полегнах на дивана, придърпах върху себе си вълненото одеяло… явно Вики го е приготвила още вечерта, в случай че си дойда и легна да спя тук…

В главата ми е пълна каша.

Ромка е мъртъв.

Из Дийптаун бродят хора с оръжие, убиващо наистина.

Информацията, в която е ключът към всичко, е в ръцете на хлапе, с което половин година сме работили заедно. Но да се добера до нея е също толкова лесно, колкото ако дискетата с файла беше захвърлена на Луната.

Прекалено много неща се случиха за едно денонощие. Такова бурно начало не предвещава нищо добро. Това е подигравка на съдбата.

Сякаш са ми връчили накуп всички брави, които трябва да се отключат. И са забравили само една дреболия — ключовете.

Естествено, за всяка брава може да се намери подходящ ключ. Стига да има време.

Но както винаги, времето не достига…

Затворих очи, за да пропадна в онзи тежък, накъсан сън, който идва само сутрин, след безсънна нощ.

10

…Лявата стена е от син лед.

Дясната — от аленочервен огън.

Но този път не блуждая в мъглата. Започвам пътя си, вече стоейки над пропастта.

„Как ще строим, надлъж или нашир?“ — питаше героят от някаква стара басня…

Мостът е опънат на длъж на пропастта. Точно това е най-неприятното. И стените от лед и огън не помагат… даже напротив.

Проверено е, и то многократно.

Оглеждам се — да не би неочакваният спътник отново да се е появил.

Не. Няма никой. Зад гърба ми е само мъглата.

Странни са те, тези сънища за моста над пропастта… Сънища, в които винаги разбираш, че спиш. Сънища, в които помниш какво си сънувал предишните пъти.

И още — в тях я няма чудната власт над случващото се, която дава само сънят. Аз не мога да се издигна във въздуха и да прескоча пропастта, не мога на един дъх да се пренеса при бледото огънче в далечината.

Впрочем… има още едно нещо, което досега не съм опитал да направя…

— Дълбина-дълбина, не съм твой — прошепвам аз.

Отначало ми се струва, че нищо не става. Все пак сънят не е виртуалният свят.

После пространството леко се променя.

Сякаш в него възниква някакъв намек за нереалност. Цветчетата на огъня вече не шават толкова чудновато, замръзналите върху ледената стена тела закоравяват, превръщат се в силуети, покрити с лек слой скреж.

Сега стоя пред тесен каньон, пробит от удар на чудовищно острие. Острие, което е превърнало лявата стена в лед, а дясната — в огън…

Дори се усмихвам в съня си, повдигайки крак над пропастта. Сега вече нямам никакви проблеми. Какво му е трудното да преминеш по тебеширена линия върху асфалта? Когато животът стане анимационен филм, можем да направим чудеса…

Само дето него вече го няма, мостът-нишка над пропастта. Щом реалността изчезне, изчезва и той. Мостът липсва, а пропастта си е там…

И падайки надолу, аз с вик се хващам за лявата стена.

Студът се вкопчва в дланите ми и ги пронизва.

Чувствам как кръвта ми изстива, разкъсвайки съдовете, чувам как пукат чупливите ми крехки кости, виждам как кожата ми се покрива със скреж…

После ръцете ми се строшават при лактите.

После падам надолу, прилепвам към стената, откъсвам се…

И окървавени парцалчета върху синята стена бележат моя път…

— Леонид!

Отворих очи. Поех въздух — ненаситно, задъхано. В съня вече не можех да дишам. От болка, от ужас, от безкрайния вик.

Все пак огнената стена е далеч по-хуманна.

— Льоня, какво ти е? — Вики седна до мен. Тя сигурно вече се готвеше да тръгва на работа. Беше нагласена, начервена, дори обута…

— Виках ли? — попитах, сядайки на дивана.

— И още как. Сякаш те режеха на части.

В очите й се четеше истински страх.

Май имаше от какво да се уплаши. Още помнех собствения си вик.

— Сънувах — казах аз. — Същински кошмар.

— За моста над пропастта?

— Аха.

Бях й разказал за първите си две срещи с ледената и огнената стена. Не защото ме бяха потресли още тогава — всеки редовен потребител на дийп-програмата сънува ярки и динамични сънища. Смая ме повторението на един и същи сюжет.

Но когато Вики отбеляза, че редовните еднотипни кошмари са признак за дийп-психоза, престанах да споделям с нея сънищата си.

— Вече за трети път — засмя се Вики малко напрегнато.

Де да беше трети…

— Не прекаляваш ли с престоя си в дълбината?

— Не повече от останалите — почти честно отговарям аз.

— Льоня, „не повече от останалите“ е отговорът на алкохолика, когато го питат не пие ли прекалено много. Как прекара вчера с приятелите?

— Нормално… беше много интересно.

— А когато се върна, влезе във виртуалността?

— Да… за малко. Обещал бях да свърша някои неща.

Вика кимна, ставайки.

— Това изобщо не ми харесва. Бих заподозряла, че имаш дийп-психоза… ако не беше дайвър.

— Може и да съм първият дайвър, изгубил имунитета си към дълбината…

— О… — Вики се засмя. — Тогава ме очаква бляскава научна кариера! Такъв уникален случай, и то на ръка разстояние… от време на време на ръка разстояние… Тръгвам, Льоня, вече и без това съвсем закъснях.

— Вики…

Запънах се — в ъгъла тихичко се включи компютърът. Не знам защо, но не ми се искаше да признавам, че отново съм инсталирал старата програмна обвивка.

— Помниш ли Храма на Дайвъра-в-Дълбината?

— Да, разбира се… — Вики не забелязва оживелия компютър. — Защо се сети така изведнъж?

— Разпитваха ме за него… — пробвам да лавирам, да се движа между истината и лъжата. С Вики това е адски трудно, но сега тя бърза. — Имаш ли представа дали са го построили?

— Та нали заедно решихме да не се включваме в тоя проект? — Вики припряно си обличаше шлифера в антрето. — Ти имаше куп приятели дайвъри, не аз. Питай ги тях.

— Вече никого няма да намеря…

— Ами обърни се относно Храма към адресното бюро на Дийптаун.

— Като че ли там ще го има адреса.

— И да го няма, пак ще ти кажат дали съществува… Чао, Льоня. Прибирам се в шест, сготви нещо, става ли?

Вратата се хлопна.

А аз едва се удържах да не се плясна по челото.

Разбира се, адресното бюро на Дийптаун е пълна галимация. Никоя организация, която в някаква степен се занимава с конспиративна дейност, не оставя там адреса си. Но има една хитрина…

— Вики, вход в мрежата — извиках аз. Притичах до машината.

„Изпълнено.“

— Режим на работа — без потапяне. Свързване с адресното бюро на Дийптаун.

„Изпълнено.“

Поех си дъх, загледан в отворилия се прозорец на терминала.

— Намери списъка на религиозните и култови учреждения. Влез в подкаталог „Храмове“.

Оказа се, че списъкът изобщо не е малък. Какво ли не имаше там… и храмове на истинските, стари религии, и Храм на Изгряващото Слънце, и Изгубен Храм, и Храм на Здравия Сън, и даже Храм на Вкусната и Здравословна Храна.

Хората не са лишени от фантазия, пък и петдесет долара годишно не са кой знае колко пари.

В списъка не се намери Храм на Дайвъра-в-Дълбината. Но това още нищо не означаваше.

Седнах, с лява ръка върху клавиатурата и с дясна върху мишката.

„Започни регистрация на строеж.“

Изпълнено.

„Оформяне на заявката.“

Върху екрана се появи бланка. Огромна бланка, но за мен в момента бе важен първият ред…

„Храм на Дайвъра-в-Дълбината“ — набрах аз.

Бланката изчезна.

Смени я съчувствен надпис:

„За съжаление строеж с настоящото име вече е регистриран. Сменете наименованието или повторете опита по-късно.“

Това е.

Цялата информация за Храма е закрита. И най-вероятно е подправена.

Да се построи сграда в дълбината може и тайно, при наличието на достатъчно количество машинни ресурси. Разбира се, тя ще е извън закона и ще подлежи на събаряне, но това едва ли би уплашило строителите.

Регистрацията на Храма е преследвала само една-единствена цел — да се избегне появата на двойници. На Храмове на Дайвъра-в-Дълбината, които са менте.

— Това е… — прошепнах аз. — Това е то…

Оставаше само една дреболия. Да намеря този Храм, да замъкна там Иля… нека си получи парите за доставката на писмото и радостно да заприпка към къщи. Пък аз ще взема файла. В Храма писмото ще загуби защитата си и ще стане достъпно за мен… та нали съм дайвър. Едва ли създателите на Храма са разделили всички на праведници и изменници. Някои са строили Храма, други — не. Но вътре ще могат да влязат само дайвъри.

— Вики — помолих аз, — провери пейджъра на Протей.

Изобщо не се надявах дори на един отклик. Но го имаше. Срещу ника „Крейзи Тосър“.

„Чакам те в офиса на «Лабиринт на Смъртта». Попитай за Ричард.“

Гледай ти.

От онзи, от когото най-малко очаквах… пък и най-малко желаех отговор, ако трябва да бъда честен.

Веднъж му отсякох главата. Макар и виртуално, но от своя брат-дайвър подобни мизерии не очаква никой… и никой не ги прощава.

Ако не беше случилото се на следващия ден… ако изведнъж не бяхме открили, че сме станали излишни…

Щях да го закъсам.

Крейзи Тосър беше един от най-старите и уважавани дайвъри. Би трябвало да ходя на пръсти пред него, а не да се репча…

А нали той трябва, длъжен е да знае къде е Храма! Ако не той, тогава кой!

Едва се сдържах да не нахлузя шлема и гащеризона, за да се гмурна. Страшно ми се ядеше — виртуалната храна утолява глада за няколко часа, но нали дори в „Трите прасенца“ не успях да се наям.

В кухнята намерих оставената от Вики закуска. Две варени яйца, два-три увити в найлон сандвича с кашкавал… явно не е очаквала, че ще се събудя в близките часове. Чайникът още не беше изстинал, направих си нес кафе и набързо похапнах.

Дълбината ме чака.

А освен това някъде там, в дълбината, тиктака невидим часовник, отброявайки часовете и минутите до деня, в който ще избухне паниката.

Вече не ми е останало нищо, което да броя като предимство. Нищо.

Освен някои стари връзки.

Освен желанието да победя.

Плюс дийп-психозата…

Оставих чашата в мивката и се запътих към компютъра.

Бавно, сякаш печелейки време, се намъкнах в гащеризона. Свързах се с машината, пуснах тестващата програма, разходих се и подскочих няколко пъти.

Всички отклонения бяха в допустимите норми. Може да се работи.

И да се отиде на среща с човека, когото преди две години направих свой враг… А сега го молех да ми помогне.

Нахлузих шлема, постоях известно време, гледайки екраните. Слушалките едва доловимо шумяха. И вентилаторът в шлема бръмчеше по-силно от обикновено.

Свръхчувствителността също е признак за дийп-психоза. Впрочем, отдавна е време да сменя и шлема…

— Вики, вход. Личност… номер седем. Стрелеца.

deep

[Enter]

Лежа и гледам мотоциклетиста в лицето. Очите му са празни, кожата е гладка, розова, а устата — полуотворена. Кукла. Серийно производство. Няма да ми е мъчно да го изхвърля…

Ставам, оглеждам се в огледалото.

Ех, Стрелец, Стрелец…

Бойният кон се е уморил от препускане из стръмните планини…

Стрелеца е старомоден. Преди две години обликът му не просто беше добър за Дийптаун, а даже ставаше за еталон. Сега са други времена. Вече не са на мода дънките и кожените якета върху жилави тела без грам излишно тегло. Сега се котират яките и набити простаци със скъпи костюми и инфантилните хубавици в полупрозрачни дрехи, мязащи на пеньоари. На мода са големите изразителни очи и засуканите накити. На мода са унисексът и варварската разточителност.

Рязко посягам към своето отражение в огледалото, към ловката ръка, която се протяга насреща ми.

— Ти винаги си бил последният Стрелец на този свят — казвам на отражението. — Точно затова ми харесваше.

Няма да боядисвам косата в ярки цветове, нито ще сменям дънките с кадифе и грубата щавената кожа с фино обработена.

Аз съм Стрелеца.

Проверявам револверите. Зарядите засега са стари, но аз отивам при Крейзи, за да се сдобрявам, а не да воювам.

Широко отварям вратата, излизам от стаята. Заключвам, като с периферното си зрение контролирам коридора. Но времето за поредните изненади изглежда още не е настъпило.

Излизам от хотела, хващам такси.

Колко странно — отново да съм в това тяло и пак да назовавам същия адрес!

— „Лабиринт на Смъртта“ — казвам на шофьора. Навреме се усещам и добавям: — Административната сграда…

Пътят не е дълъг. „Лабиринта“ има добри машини, пък и посетителите, желаещи да общуват с администрацията, едва ли са прекалено много.

Плащам, с тревога забелязвайки, че кредитната ми карта свети на жълто. Предупреждение, че ми остават по-малко от петдесет долара.

Трудно се воюва, когато нямаш пари за патрони…

Сградата си е същата: грамадна двуетажна кооперация, облицована с черупчест варовик. Солидните фирми понякога ценят стабилността повече от външните ефекти. Само охранителят на входа е въоръжен с нещо ново… с някак дивашки хибрид между харпун и метла с футуристичен дизайн…

Впрочем, какво ме засяга?

Бюрцата в приемната са три. Пред едното стои младо момиче, което тихо обяснява нещо на младежа администратор. Другите две са свободни. Там, разбира се, ме очакват две усмихнати девойки. Блондинка и брюнетка.

Общо взето, все ми е тая.

— Добър ден — казвам. — Как да се видя с Ричард?

— Ричард ли? — тъй като съм застанал някак по средата, администраторките се споглеждат и сами правят избора. Отговаря ми блондинката.

— Вашият сътрудник на име Ричард…

Момичето едва забележимо се смръщва.

— Ричард… Имате предвид Ричард Паркър?

— По всяка вероятност.

Който и да е — Паркър, Зипо или Ронсън…

— Как да ви представя?

— Леонид.

— Запишете се, моля…

Докато девойката избира номера през телефонната централа и говори нещо в слушалката, аз записвам името си на специална бланка.

„Опит за външен контрол над системата — прошепва невидимата Вики. — Получено е питане за идентификация. Да разреша ли достъпа до системната информация?“

— Да — отвръщам аз.

Моят „Windows-Home“ е регистриран на името на „Потребител“ от компанията „Компания“.

Това е извънредно ценна информация, разбира се, обаче аз съм готов да я жертвам…

— Следвайте указателя. — Блондинката ми се усмихва. Наредили са й да ме пусне.

Във въздуха пламва розова светлинка. Поклащайки се, полита към една от вратите. Кимвам на секретарката и тръгвам след светлинката.

Коридорът е къс и табелките по вратите са достатъчно впечатляващи. Особено тази, която ми трябва.

„Ричард Паркър.

Служба за външна безопасност.“

Отварям вратата и влизам.

Дявол да го вземе, не само аз съм намъкнал старо тяло!

Крейзи Тосър също е в облика си, познат ми от дайвърските сбирки.

Пълничък, застаряващ, с оредяваща и грижливо сресана коса. Костюм, вратовръзка… всичко е съвсем цивилно.

Стоя в очакване на първите му думи. Дали ще започнем с неприятните спомени?

— Льоня, дърт скапаняко! — радостно възкликва Крейзи. Изскача иззад бюрото с пъргавина, достъпна само в дълбината. — Изобщо не си се променил!

Стискайки ръката му, продължавам да очаквам клопката. Каквато и да е. И чак след като съм седнал в креслото и съм взел предложената ми чаша уиски, разбирам, че той ми се радва съвсем искрено.

— Къде изчезна? — разперва ръце Крейзи. Той е канадец и в момента говори или през програма-преводач, но усъвършенствана и перфектно изпипана, или здравата е практикувал езика. Преди владееше руски превъзходно, но имаше акцент, който сега липсва изобщо. — Проверих… метнал съм ти двайсет и четири писма!

— Бях зарязал пейджъра си.

— Защо? — учудва се Крейзи.

— А каква полза от него? — отговарям на въпроса с въпрос. Вдигам чаша. — За срещата ни!

— За срещата! — съгласява се бившият дайвър. — Как я караш?

— Нормално.

— Бизнес?

— Никакъв. — Не виждам смисъл да се докарвам.

— Виж ти! — Крейзи Тосър сякаш леко се променя. Не външно, а поведението му, интонацията на гласа… Сега наистина е Ричард Паркър, високопоставен чиновник в „Лабиринт на Смъртта“. — Бях ти изпратил оферта за работа при нас.

— А по-точно?

— Началник на отдела за вътрешна безопасност. — Дик се усмихва. — Разбираш ли?

— Честно казано, не… — признавам си аз.

— О’кей. — Дик въздъхва. — Ти доста добре се движеше по „Лабиринта“… преди две години. Естествено, сега дайвъри-спасители не са ни необходими, сам разбираш. Обаче водач…

Крейзи прави пауза, но аз все още не разбирам.

— За повишаване на интереса към всяка масова игра тя се нуждае от ярко изразен лидер. Кумир. Култова фигура. Той не е длъжен да бъде в играта постоянно — иначе всички ще почувстват своята непълноценност. Но виж, понякога… понякога може да се появява и да бъде пример…

— И си избрал Стрелеца за тази роля, така ли? — питам аз.

— Да. Нали той вече е станал една от легендите на „Лабиринта“. Не ти ли харесва работата?

Свивам рамене. Работа като работа. Интересна, спокойна и сто на сто по-добре платена от мъкненето на рисувани рояли. Съгласявам се:

— Може би бих склонил.

— Още не е късно! — възкликва Дик. — Разбира се… онова беше твърде отдавна. Но две-три твои минавания през „Лабиринта“ — и…

— При вас със сигурност всичко се е променило.

— И още как! Но ти ще потренираш…

— Крейзи, не за това съм дошъл.

Дик сяда в креслото си, кимва:

— О’кей. Тогава говори. Но после ще обсъдим предложението ми още веднъж.

— Ти наистина ли не ми се сърдиш? — интересувам се аз за всеки случай. — За… оня инцидент.

— Кой инцидент? А… с „Warlock“-а… — Крейзи се усмихва. — Тогава бях бесен… Но сега какъв смисъл има?

— Добре. — Аз кимвам. — Работата е следната…

Крейзи Тосър целият е в слух.

— Помниш ли Храма на Дайвъра-в-Дълбината?

— И още как! — Оживлението за миг напуска Ричард. — Помня го. Ти нали веднага се отказа да участваш в построяването му?

— Да. — Аз отмествам поглед.

— Браво. — Дик кимва. — Прав си бил. А аз дълго протаках… почти до самия край.

— Защо?

— Не бива да се вкопчваме в миналото. В отишлия си свят. — Дик наставнически вдига пръст. — А пък да си строиш собствен монументален паметник… е глупаво и смешно!

Така значи…

Да, разбира се. Той е прав. А излиза, че аз съм още по-прав. Само дето, не знам защо, се срамувам… че в този Храм няма нито една моя тухличка.

— Построен ли е Храмът? — питам аз.

— Да, почти от година. Бил ли в него?

Колко просто е всичко!

— Не, Дик. Но трябва да отида там. Можеш ли да го уредиш?

Крейзи поради някаква причина се поколебава.

— Виждаш ли, Леонид… Отначало над Храма работеха над сто човека… но само след половин година бяха останали само седем души. Когато всичко беше на практика готово, останахме само трима. И ние го завършихме… общо взето…

— Браво на вас — казвам. — Много е хубаво, че Храмът е построен. Къде го сложихте?

— В размито пространство.

— Какво?

— Изобщо ли не си в час? — въздъхва Дик. Вади пакет цигари, запалва. Или статутът му е по-висок от тоя на Маниака, или собствениците на „Лабиринта“ не са такива идиоти като притежателите на „Virtual guns“. — Проектът беше съвсем особен, Леонид…

— И какво от това?

— Храмът трябваше да е вечен. Като самата дълбина. Следователно — да не зависи от нито един сървър. Изграждащите Храма програми бродят свободно из мрежата, фрагментите им се дублират, комбинират се, самостоятелно се организират за работа. За да изчезне Храмът, трябва да се унищожат всички машини в мрежата. По-точно — над деветдесет и три процента от функциониращите в този момент.

— Яко — пестеливо коментирам аз. — На базата на вирусната технология ли го направихте?

— Разбира се. С това се занимавах не лично аз, повечето дайвъри работеха над създаването на самия храм. Програмната му основа се написа от професионалисти.

— Значи Храмът съществува… и не се намира на определено място в Дийптаун… — прехапвам устни. — Така. И как да попадна в него?

— Когато останахме трима — казва Дик, — разбрахме, че трябва да приключваме с проекта. Макар резултатът да бе далеч от замисъла. Тогава създадохме три входни точки, всеки измисли своя собствена и я скри в дълбината… и така всичко свърши. В момента Храмът дори не съществува. Но е достатъчно някой от нас тримата да доближи един от входовете и сградата ще се самоорганизира в произволна свободна точка на Дийптаун. Не е ли красиво?

— Красиво е — съгласявам се аз. — И къде е твоят вход? Можеш ли да ми го кажеш?

— Естествено. Нали си дайвър. Ама… нали разбираш…

— Какво? Стига си протакал, Крейзи!

— Тогава вече ми беше писнала цялата тази история — признава си Дик. — И от яд натиках своята входна точка на много особено място… на последното ниво на „Лабиринт на Смъртта“.

— Идиот… — е единствената ми реакция, докато калкулирам евентуалните метаморфози на най-голямата игра в Дийптаун. — Колко бързо може да се премине „Лабиринта“?

— Станал е отборна игра — измънква Дик. — Изминава се за месец… два. Леонид, ако искаш да видиш какво сме направили с Храма, тръгни по нечий друг път!

— Чий?

— Вторият наш човек беше Паул. Помниш ли го?

Помня го… макар и смътно. Мършава върлина по шорти, вечно се разкарваше гол до кръста, с цветна татуировка на гърдите…

— Да, помня го.

— Та така, той доста дълго избираше мястото на входната си точка… подходи страшно сериозно към проблема… накрая я сложи в сутерена на единия от офисите на „Майкрософт“.

— Надеждно.

— Да, ама избра баш онова здание, дето миналата есен беше взривено от терористи.

Посвирвам от изненада.

Тоя атентат се беше прочул. Целият Дийптаун се тресеше от паника. Под сградата гръмна логическа бомба от второ поколение и сървърите абсолютно излязоха от строя.

— Входът унищожен ли е?

— Да. Не подлежи на възстановяване. Но ти се обърни към Ромка, вие сте приятели, нали?

— Бяхме приятели — поправям го автоматично. Дик не обръща внимание на забележката ми.

— Неговата входна точка е много проста за намиране, в дома му е. Роман няма доверие на чуждите сървъри, държи всичко на собствената си машина.

Аз мълча и трескаво разсъждавам възможно ли е да се възстанови дискът след пуснатата от Подляра програма. По всичко личи, не.

— А пътят до Храма през моя вход си е чисто мъчение — самокритично си признава Дик. — Щях да ти предложа да по него само ако наистина ти се сърдех за оня случай…

— Какво пък, значи сме квит — казвам аз. — Ромка е мъртъв, Крейзи. И всичко в машината му е изтрито. Точно затова отивам в Храма на Дайвъра-в-Дълбината — искам да отмъстя на убийците му.

Вдигам поглед и виждам как лицето на Дик бавно се променя.

— Мъртъв е — повтарям. — Убит. И то убит в дълбината, а умрял в реалността. Разбираш ли какво означава това?

Добродушният и спокоен стопанин на кабинета е на ръба да припадне. Но аз все пак изказвам на глас онова, което сигурно се върти в ума му в момента.

— Представи си, че оръжието на всички геймъри, които сега тичат из „Лабиринта“, се промени. Незабележимо, едва-едва. И те започнат да се избиват истински помежду си.

Много се надявам, че Крейзи Тосър, който реално е човек на възраст, има здраво сърце.

11

Няма никакви карти. Както навремето.

Нито пък служебни входове. Те са станали напълно излишни от момента, в който хората са престанали да потъват в дълбината.

— Опитай — казва Крейзи. — Виж… кое как е.

— Може би все пак ще дойдеш с мен? — питам аз.

Арката от черен мрамор, където е входът за „Лабиринт на Смъртта“, си е все същата. Завихря се на кълба аленочервена мъгла, прелитат бавни, сякаш сънени разряди мълния и бавно пъпли безкраен поток от хора.

Част от тях са истински, другата част е добавена от компютъра. За масовост.

— Вече съм стар за тази игра — изрича Крейзи. Стоим малко встрани от потока. Аз все още съм в тялото на Стрелеца, а Крейзи е сменил своето с по-младо и силно. Питам го:

— Много ли е променена местността?

— Не само местността. Това вече е втори етап на играта, а онази, старата, е пренесена на допълнителен полигон. Там продължават да отблъскват атаките на извънземните.

— А тук?

— Ответен удар. Земен крайцер с десантчици каца на вражеска планета.

Леле-мале…

Колко съм изостанал от живота. Интересувам се:

— Но основата си е същата, нали?

— Основата, дявол да го вземе, си е все същата от времето на „Волфенщайн“. Убивай всичко, което се движи. Събирай всичко, което ти падне.

— Тогава какъв е проблемът?

Крейзи свива рамене. Поглежда към безкрайния поток.

— Леонид, разбираш ли… не, по-добре виж сам… Ще те чакам в кабинета. Успех!

Правилно. Няма смисъл да се шашкам предварително.

— По дяволите! — казвам аз и го плясвам по дланта. И се присъединявам към мудно крачещата колона.

Лицата наоколо са най-различни. Хлапаци с още ненаболи мустаци, яки мъжища, по-възрастни белокоси опълченци. Сякаш цялата Земя е тръгнала да бие с пришълците. Старият милитарист Хайнлайн щеше да изпадне във възторг от тази гледка.

Има и жени, разбира се. Но са малцинство.

Мяркат се и инвалиди — с патерици, дори в колички.

Политкоректност, така да се каже… без нея сме за никъде.

— Привет…

Леко усещане за дежа вю…

Но не ме поздравява Алекс, който от чиста омраза не се откачи от мен цели трийсет и три нива…

Някакво девойче, най-много да е на седемнайсет. Чернокосо, със съвсем къса подстрижка. Личицето май е прекалено младо и наивно. Обаче фигурката е един път. Дънки, мъжка риза на карета…

Виждал съм я някъде…

— И вас ли ви отказаха за работа? — пита момичето. И аз си спомням. Тя се разправяше със секретарката, когато ходих да търся Ричард.

— Аз им отказах.

— Не ви устройваха условията, така ли?

Хвърлям поглед напред — още сме далеч от арката. Потискащото бучене полека нараства.

Защо пък да не си поприказваме?

— Нещо такова.

— Не си от приказливите.

Кимвам.

— Казвам се Нике.

— Аз съм Стрелеца.

— Отдавна ли играеш?

— Отдавна не играя.

— Хайде да изминем заедно началото? Там е много трудно.

Едва сдържам усмивката си.

— Не става, извинявай. Аз съм си единак по природа.

Ще ми е неприятно да я убивам, докато тя се цели с пистолет в гърба ми. По-добре да не се стига дотам.

— Добре — лесно се съгласява девойката.

— Предложи на друг — казвам аз.

— Като намеря някой истински — ще му предложа. — Тя веднага загубва интерес към мен и внимателно се оглежда за подходящия човек.

Какво пък, изглежда сме в компанията предимно на компютърни имитации. В „Лабиринта“ всяка секунда влиза по геймър, но не и по двайсет-трийсет…

— Стрелец, никога ли не ти е хрумвало, че и в живота е същото? — пита изведнъж Нике. — Че те заобикалят манекени? С различни лица и характери. С повече или по-малко свобода на волята. Но въпреки това деветдесет процента са кукли. Направени от някого, за да ни е по-весел животът.

— Защо пък? — дори съм леко смутен от подобно предположение.

— Ами, ако се вярва в прераждането на душите… Нали броят на хората непрекъснато нараства. Тогава откъде ще се намери душа за всеки? И затова навсякъде бродят манекени. Наглед са нормални, но нямат души.

Разбира се, мога да кажа, че не вярвам в прераждането.

Но това не е аргумент.

Вече сме при портала. Бученето действа потискащо, въздухът мирише на озон, някои от съседите ни по опашка забавят ход, неуверено се оглеждат наоколо. Да, входът в „Лабиринта“ както винаги впечатлява и те настройва на особена вълна.

— Всичко хубаво, Стрелец! — извиква девойката и се затичва. Гмурва се в виещата се на кълба мъгла.

Правилно. Никакво туткане!

Хуквам след нея и арката затуля небето. Мъгла. Тишина.

Очаквам, че веднага ще се тропосам на чуждата планета. В първия „Лабиринт“ нещата се започваха светкавично. Но ме очаква изненада.

Огромна зала. Стени от метал, нисък таван със студено светещи лампи. Покрай едната стена — отворени кабини с душове, покрай другата — ниски вани под стъклени похлупаци.

Тълпа хора — някои са още със старите си дрехи, а другите вече са голи и се мият под душовете или объркано бродят из залата.

И малко на брой набити, мускулести мъже и жени с униформи, стиснали палки в ръце.

— Какво се пулиш! — към мен се приближава, поклащайки палка, млада негърка. Тя дъвче дъвка, има белег на бузата, гърдите й са окичени с някакви ордени. — Шибан новобранец… марш под душа!

Не ми се спори. Нямам желание и за силово уреждане на отношенията, пък и на всичко отгоре кобурите ми засега са празни.

Разсъбличам се, хвърлям дрехите на пода — върху купчината чужди парцали. Мушкам се под душа.

Водата е зеленикава и смърди на химикали. Как ли докарали толкова правдоподобна болнична миризма?

Мия се дълго и грижливо. Случващото се започва да ме забавлява. Сержантите се разхождат из залата, подкарвайки „новобранците“ към душовете, а после — към ваните. Похлупаците на ваните незабавно се изпълват с белезникава мъгла.

— Увличаш се, мамка ти! Да не си на баня!

Ударът с палката по ребрата не е прекалено болезнен, но е обиден. Още повече когато си гол и те удря жена.

— Напразно правите това, сержант — казвам аз.

Негърката присвива очи.

— Само се обади още веднъж… В анабиозната камера, по-живо!

Тръгвам към най-близката свободна вана, следван от негърката, като под конвой. Имам глупавото усещане, че ей сега ще ме сритат по задника.

А към съседната кабинка се приближава Нике. Също чисто гола. Погледите ни се срещат.

Макар че светът е виртуален, а телата — нарисувани, изпитвам неудобство. Жената сержант не се брои, тя е на работа…

Впрочем, и ние също.

— По-бързо!

Намигвам на Нике и се пъхам във ваната. На дъното има локвичка леденостудена течност, стърчат някакви дюзи и електроди. Хибрид между джакузи и електрически стол… по-точно — електрическа вана…

В последния миг негърката още веднъж ме фрасва с палката — този път съвсем мръсно. Не успявам да реагирам — стъкленият похлупак се спуска, от дюзите приижда мъгла…

— Ще ми паднеш ти! — изкрещявам, превивайки се от болка и опирайки колене в стъклото.

Но в този миг от скосените конуси на електродите ме удрят сини разряди и настава тъма…

Времето не съществува. Тъмнина.

И далечен, тъжен вой на сирена…

Отварям очи и тъпо гледам към разбития похлупак. През дупката в стъклото бавно се измъква бялата мъгла.

Кацнахме ли вече?

Защо ли е толкова тъмно… а на тавана горят само две или три мъждиви крушки?

И похлупакът на анабиозната вана… Защо трябва да се похабява инвентарът?

Побутвам похлупака, но той не поддава. Опитвам се да разширя дупката в стъклото — порязвам си ръцете, обаче успявам да откъртя огромно парче. Сега вече мога да се измъкна…

Гледката е ужасяваща.

Половината зала е смачкана и сплескана. Там ваните са разбити, от някои стърчат осакатени тела, по пода има локви кръв.

Нещо лошо се е случило с десантния ни кораб…

Надничам по съседните вани, но там е празно, а похлупаците им са отворени.

Значи са решили, че съм мъртъв? И са тръгнали?

Бързо обикалям залата в търсене на каквото и да било оръжие. Ядец. Обаче намирам мъртъв сержант с кажи-речи същите габарити като моите. Мозъкът му е размазан от някаква циклопична греда… но така перфектно, че униформата не е пострадала и дори не е изцапана. Разсъбличам трупа без капка колебание. Нали точно затова лежи тук, тоя мъченик, за да мога аз да се облека.

Но къде е оръжието, по дяволите?!

Някак неправилно започва играта.

В лек тръс прекосявам залата и изскачам в някакъв коридор. Светлината навсякъде е бледа, нереална. Претърсвам пипнешката няколко отсека, но не намирам оръжие. Само фенер, забравен върху неработещ пулт.

Става ми все по-интересно. Напразно съм пренебрегвал „Лабиринта“, напразно!

След четвърт час най-после намирам изхода от кораба. Не е люк, а пробойна в стената, с разтопен метал по ръбовете. Предпазливо докосвам метала — още е горещ. Навеждам се и надничам навън.

Пейзажът е великолепен.

Високо светлотеменужено небе, далеч горе плуват облаци. Кръжат някакви птици и от време на време долитат тъжните им гърлени крясъци.

Скачам долу на земята и леко си натъртвам краката. Отдалечавам се колкото се може повече от кораба и го фиксирам с поглед. Легнал е върху почвата, разцепен на две при удара в скалата. Твърдо кацане. Машината е наистина исполинска, около триста метра дълга…

И наоколо няма жива душа.

Къде ли са оцелелите ми другари по нещастие?

Едва след пет минути, приближавайки се към скалната верига, намирам първия.

По-точно първата. Нике. Отчасти Нике, отчасти парчета окървавена почва. Така е размазана, както и на Бош не се е присънвало.

Затова пък мъртвата й ръка стиска пистолет…

— Така е то, момиче — казвам аз. — А ти ми приказваш за кукли и марионетки…

Сега за мен точно тя е такава марионетка. Дошла и загинала тук, за да ме снабди с оръжие.

Или все пак е съвпадение?

Оглеждам оръжието. Пистолетът стреля с разряди от бледосин пламък, при това при евентуално задържане на спусъка изстрелът е с по-голяма мощ. Съдейки по индикатора, зарядът на оръжието на практика е неизчерпаем.

Да бе… егати сложната работа. С такова оръжие само последният глупак е способен да загуби играта.

В доста по-ведро настроение поемам към скалите.

Птиците все така печално се дерат над главата ми. Боря се с изкушението да пострелям по тях.

— Аз съм Стрелеца! — казвам си аз. За да се настроя на онази бойна вълна, която винаги ме е спасявала до момента, в който наистина освирепявам. — Аз съм Стрелеца!

Пещера в скалите — възможно най-подозрителното място. Държа пистолета в готовност за стрелба, паля фенерчето, тръгвам. Пещерата почти веднага преминава в тунел — груба работа, но явно с изкуствен произход. Отдавна е време да се започне със стрелбата.

И противникът не ме кара да чакам дълго.

Отначало дочувам кънтящи стъпки и тежко дишане плюс страхотно сумтене. Заемам удобна позиция преди завоя, долепвам се до стената. Чакам.

Появява се някакво същество, мязащо на чудовищно угоен и леко бръснат мечок, който върви на задни лапи. Извисява се две глави над мен. Натискам спусъка и изстрелвам в гърдите на чудовището серия сини мълнии.

Право в матовите пластини на бронята му.

Чудовището не отронва нито звук. Не благоволява да го стори. Затова пък от рамото му изхвърча къса ракета със сплескан връх.

Ох…

Боли…

Умирам към пет секунди. Според предубеденото ми мнение — прекалено дълго за човек, размазан по пода. Междувременно виждам, как съществото се надвесва над мен и сграбчва с лапа пистолета ми, забелязвам, че плочките на бронята са леко потъмнели и вдлъбнати от изстрелите ми…

Накрая умирам.

— Под душа, мамицата ти! Какво си се опулил?!

Този път ми крещи някакъв момък, също със сержантска униформа. Обаче не ме халосва с палката, което вече е прогрес.

Значи всеки път ще се започва от качването в кораба? И пак ще се съживяваме голи, оплескани в кървища?

Отново виждам Нике.

Момичето е объркано. Аха…

Та кои са истинските и кои са куклите? Май всички сме в кюпа, а?

— Напълнихте ли гащите? — Сержантът вече се обръща към всички. Изглежда, никой от влезлите не е оцелял достатъчно дълго, за да закъснее за втория опит. Компанията си е същата. Вече започвам да различавам отделни лица, освен Нике — възрастния, много интелигентен на вид господин, юношите близнаци (като нищо може наистина да са близнаци), пищна дама, която ми прилича на Луиза, и пъпчив младок, явно нарисуван от човек, който мрази цялата световна младеж.

— Нечестна игра! — изказва общото мнение единият от близнаците. Вторият само кимва.

— Никого не държим насила. — Сержантът се изхрачва върху пода. — Страхливците могат да си вървят.

Мълчаливо отивам под душа.

Останалите — също.

— Благодаря за пистолета — казвам на Нике.

— Какъв пистолет? — тя се мие от калта и кървищата в съседната кабинка. Вече никой от нищо не се притеснява.

— Видях трупа ти. И взех оръжието.

Девойката ми обръща гръб. После казва:

— Ако натискаш спусъка цели три секунди, се генерира по-мощен заряд.

— Благодаря, и сам го разбрах. В оня свят с тия заряди се трепят само мухи.

Отново ни подкарват към ваните.

Съскане на белия газ. Кратка болка от електрическите разряди. Тъмнина.

Този път се събуждам заедно с всички. Сега залата е пострадала по-малко, но нещо е станало с апаратурата на повечето анабиозни вани. Там се покоят обгорени тела.

— Това са ония, дето нямат души — казва Нике с победоносна усмивка.

Принуден съм да се съглася. Загинали са най-невзрачните персонажи. Явни програмни рожби.

Всички, които бях категоризирал като истински геймъри, са живи.

Живи са и трима от сержантите. Те ни раздават пистолети и унили сиви униформи. В яркия свят извън кораба тия дрехи в защитни цветове само ще ни превърнат в мишени.

Малобройният ни отряд се измъква навън. Там аз се спирам.

— Да тръгваме! — изревава сержантът.

— Върви сам… нали се сещаш къде — казвам аз и слагам ръка върху дръжката на пистолета.

— Какво???

— Аз съм Стрелеца. Ще тръгна сам.

Пъпчивият юноша е в див възторг. Интелектуалецът и близнаците гледат неодобрително. Нике размишлява.

Сержантът се поколебава. После кимва:

— Добре… глупако. Тръгвай сам.

Групата потегля. Нике стои и ме гледа. Пита:

— Защо се делиш от групата?

— Защото е прекрасна мишена — казвам аз. — Възможно най-добрата цел за ракетно оръжие.

— А какво ще направиш сам?

— Ще помисля.

Нике гледа към отдалечаващия се отряд. Свива рамене и се затичва подире им.

А аз наистина сядам на камъка и размишлявам. Доста дълго. После поемам след отряда.

От една страна, това е пълна свинщина — да пуснеш пред себе си група за разчистване на местността. От друга — не съм дошъл тук да си играя игрички.

И най-важното — не вярвам в техния успех.

Правилно постъпвам, че не вярвам…

Тунелът прилича на разфасовъчен цех на кланица. Парчетата от телата са навсякъде. Оръжие няма, уви…

Затова пък отново се чуват тежки стъпки.

— Аз съм Стрелеца — повтарям няколко пъти и прехапвам устни. Дали не е остаряло заклинанието…

Стъпките наближават все повече и повече…

В мига, в който чудовището би трябвало да се покаже зад ъгъла, натискам спусъка. Пистолетът леко вибрира, акумулирайки усилен заряд. И изхрачва тъмносин съсирек пламък в гърдите на врага.

Никакъв ефект!

Скачам напред. Завъртам се под самия нос на изрода. Да не е луд да стреля с ракетомета под краката си?

Не е!

Затова пък ударът на дебелата лапа, който уж само ме е закачил, болезнено ме запокитва в стената…

През цялото време не спирам да стрелям. Пистолетът прави все по-внушителни паузи между изстрелите, зарядът не успява да се възстанови. Но все пак постигам своето.

Гръдната броня се пръсва и чудовището пада.

Ставам. С бучаща глава, натъртен хълбок и треперещи ръце.

Хубаво си поиграхме!

Кръвта думка в слепоочията ми: „дум, дум, дум“…

Каква ти кръв в слепооочията! Насреща ми изскача второ, абсолютно същото чудовище. Само че свежо, пращящо от енергия и закопняло за екшън. А аз вече съм полумъртъв, с едва стрелящ пистолет…

Дълбина-дълбина, не съм твой…

Ще играем без правила!

Светът, колкото и да е странно, се е променил доста умерено. Великолепна изработка на средата, направо смайваща! Но аз вече не бях в „Лабиринт на Смъртта“, а в апартамента си, в шлема и гащеризона, стиснал в ръка рисувания пистолет.

Изстрел — и аз плонжирах вдясно. Чудовището върху екрана се завърта, наистина, тромавичко, но все пак прекалено бързо.

Сега да се отдръпна…

Скок нагоре…

Плонж назад…

Гадината не спира да стреля. Ракетите се забиват в стените, ударните вълни ме люлеят.

Танц между огнени цветя.

Полусмазана пчела, подхвръкваща пред огнедишаща мечка — ето това съм в момента.

И успявам да жиля много рядко…

Но все пак успявам.

Изстрелях последния заряд, вече разбирайки, че не съм в състояние да удържа на безумното темпо. Несъмнено решението да се доближа плътно до врага бе правилно, но откъде да знам, че ще ми налети второ чудовище…

Врагът издава приглушен рев и се сгромолясва мъртъв.

deep

[Enter]

Сядам до разкъсаното тяло. Оставям пистолета в скута си и избърсвам потта от челото си.

И това е самото начало на играта?

Първото ниво?

Но нали все пак се справих…

Претърсвам помещението. Движенията ми са забавени — ранен съм. Но под някакви празни сандъци откривам аптечка. Вечната и вероятно неизбежна отстъпка на създателите на играта — и за хората, и за чудовищата медикаментите са еднакви.

Притискам апаратчето към тялото си, болката преминава. Веднага се зареждам със сила, розовата мъгла пред очите ми изчезва.

Е, напред! Все пак аз съм Стрелеца!

Излизам от тунела на хълмиста равнина. В далечината съзирам някакви колиби.

Птиците надават печални крясъци. Все по-силни и по-силни…

Вдигам глава тъкмо за да ме уцели клюнът в лицето.

Птиченцето мяза най-много на миниатюрен птеродактил. В зейналата човка стърчат тънки остри зъби…

Това пък какво е?

Успявам почти минута да удържам натиска на ятото, стреляйки във всички посоки.

Дори повалям една птичка.

После пет секунди наблюдавам как летящите твари пируват с тялото на Стрелеца.

Не се гнусят и от парчетата от униформата, просто ги поглъщат. За мезе, вероятно.

— Аха, ето, че го закъса! — победоносно констатира сержантът. Същия, когото заплашвах с пистолета. — Е… ама и ти си един Стрелец…

Същевременно ме оглежда с проблясък на интерес.

— Наслушал се е на разни истории и е решил е да си поиграе на Стрелеца — казва интелектуалецът не особено осъдително. — Господа, нека подходим сериозно към проблема! Необходими са ни колективни усилия! Играта е отборна!

Сержантите изобщо не протестират против инициативата му. И даже не усмиряват никого с палките. Явно, такава е била целта им — да изковат от нас задружна бойна единица.

Те с любопитство продължават да се вглеждат в мен. В оплесканото ми с кръв тяло.

— Птичките, а? — пита негърката. Цъка с език.

Нима по вида ми се познава колко далеч съм се придвижил?

— Или мухите?

И мухи ли има там?

Мълчаливо отивам под душа. Отмивам кръвта. Вдигам дрехите си от пода.

Гледат ме с разбиране. Но и с известно презрение.

— Не се ядосвай. — Младият сержант слага ръка на рамото ми. — Имаш заложби. Но сам, при това без никакъв опит…

Нямам ни най-малко желание да заставам в строя. Да си играя на задружен отбор. Да се състезавам с други отбори. Не съм дошъл тук да си играя!

Наистина ще ми коства цял месец усилия, за да измина новия „Лабиринт на Смъртта“ до края.

С толкова време просто не разполагам.

100

Пием кафе с Ричард.

— Сигурен ли си, че съществува оръжие трето поколение?

Редно беше да ми зададе този въпрос по-рано. Очевидно, шокът е бил прекалено силен.

— Да.

— Трябва е да се провери здравната застраховка на Роман — казва Ричард. — После… вие имате задължителна военна служба, значи прецизно са го изследвали военните лекари…

— Дик — аз поклащам глава, — ние не живеем в Канада. Нито пък в Израел. При прегледа военните лекари грубо казано отчитат само броя на наличните крайници.

— Ако това оръжие е създадено, Дийптаун ще се превърне в касапница — казва Крейзи. — Няма принципна разлика между програма с локално действие, атакуваща конкретен човек, и бомба, изпепеляваща цели области от виртуалното пространство. Достатъчен е един-единствен психопат, Леонид.

Кимвам. Аналогията е ясна — ако атомната бомба можеше да се сглоби на коляно от стар пистолет, светът отдавна би се превърнал в радиоактивна пустиня.

— Какво може да има в откраднатия файл?

— Не знам, Крейзи. Фирмата се занимава с приложни дреболии, периферни дивайси от различен тип. Но…

— Възможно ли е те да са разработили това оръжие? Да, разбира се, това е най-правдоподобният вариант.

Поредния смахнат гений, от типа на Дима Дибенко. Измисля и написва програма, убиваща наистина. Шашардисаното ръководство на фирмата въоръжава охраната с новата разработка и се опитва да печели време. Може би търгува, шантажира най-големите електронни фирми в света. А току виж чертае грандиозни планове за завладяване на виртуалния свят.

— Не знам, Крейзи.

— Край на „Лабиринта“ — разсъждава Крейзи. — Жалко, но не това е страшното. Край на цялата дълбина.

— Стотици хиляди души, в един и същи миг умиращи пред компютрите си — ето за какво трябва да мислиш! — кипвам аз. — Ето за какво!

— Достатъчно ще е да се пусне клюката, и никой повече няма да припари във виртуалността. — Крейзи разперва ръце. — Само че трябва да е съвсем убедително…

— Никой няма да повярва на една клюка, Дик. Спомни си колко безумни слухове се носят из дълбината…

Крейзи изважда бутилка уиски, щедро пълни и моята, и своята чаша.

— Да подходим по друг начин, Леонид. Кой е този Тъмен Дайвър, поръчал открадването на файла?

— Никаква конкретна информация.

Дик кимва и се заканва с показалец:

— Но ние го имаме предвид, нали? Той явно се досеща за ставащото!

— Ако се досеща, значи е престъпник, Крейзи. Накиснал е вместо себе си хора, които не умеят да излизат навреме от дълбината.

— Засега няма да оценяваме морала му, Леонид. По-добре да решим — как да го открием?

— Един човек се е заел с въпроса. Ако той не успее, едва ли е възможно да стане изобщо.

Крейзи нищо не уточнява. Ние все пак предпочитаме да се доверяваме един на друг. При крайна необходимост.

— Къде е самият файл?

— В компанията „HLD“, където работя… по-точно работех.

— Леонид, не е ли по-лесно да организираме проникване в офиса на компанията?

Въздъхвам.

— Слушай. Ситуацията е горе-долу следната…

— Писмото с файла е у някакво хлапе, казваш?

— Би могло да бъде и у мен, Дик. Това нищо не променя! Всичко е направено много просто — в плика се намира само етикетче, линк към файла, файлът е в офиса. Защитен с ключ, дълъг четири хиляди и деветдесет и шест байта…

Крейзи само се смръщва.

— Ако писмото е доставено на съответния адрес, ще може да се отвори. Защитата на самото писмо също не толкова лесна за преодоляване, между другото. Когато пликът бъде отворен и програмата се убеди, че доставката е по предназначение, файлът ще бъде прехвърлен на адреса.

— На адреса? — уточнява Крейзи. — Не на получателя, а на адреса на доставката?

— Да. Именно.

— Но Храмът на Дайвъра-в-Дълбината няма точен адрес! Храмът го няма, докато вътре в него не влезе някой!

— Нали и аз ти говоря същото. Невъзможно е да се заобиколи защитата. Дори да бъде откраднат криптираният файл, отварянето му е практически изключено. Ако се неутрализира куриерът и му бъде отнето писмото, след отварянето на плика информацията ще бъде изпратена в Храма.

— В Храма, който го няма… Защо слагате такава дължина на ключа? С тайните на Пентагона ли търгувате? Или препращате видеоклипове за интимния живот на президентите?

— Ние просто гарантираме безопасността… — Неволно се усмихвам. — Ние… всъщност аз там съм никой. Дребна риба. Наемен работник за жълти копейки.

— Да се обърнем към ръководството — предлага Крейзи. — Да им разкажем цялата истина. Сигурно имат някакви аварийни варианти.

Дори не ми се спори:

— Официалната работа много те е променила. Добре, да отидем. Да кажем, че сме приятелчета на загинал дайвър, откраднал ценен файл от много уважавана компания. Да им разправим с опулени очи небивалиците за Тъмния Дайвър и оръжието трето поколение. Да изчакаме полицията…

— А ти какво предлагаш да направим? — уморено пита Крейзи. — Какво?

— Защо си скрил входа за Храма в „Лабиринта“? Всичко щеше да е толкова просто!

— Ти ми даде идеята! Ти демонстрира, че дайвърът може да се движи из „Лабиринта“ като по булевард! Логично беше да поставя входа на място, където могат да стигнат само дайвъри, на финала на най-сложната игра в света!

— Трябва да се влезе в Храма — казвам аз. — Да се фиксира в някоя точка на Дийптаун… нали е възможно? Поне за известно време?

— Да.

— После да уведомим хлапето за местонахождението на Храма, да получим писмото… и да разберем какво става. За начало — да разберем. После вече ще можем да се борим.

— „Лабиринта“ вече е невъзможно да се извърви от сам човек, Леонид. Опитен отбор ще го мине за около месец. Рекордът е… ъ-ъ… да, двайсет и седем дни, при това момчетата не спираха по десет часа на ден. От отбор от трийсет човека до целта достигнаха четирима души. Останалите отпаднаха. Разполагаме ли с такова време?

— Не. Поне така мисля. Всичко трябва да се реши в близките три-четири дни.

— Винаги съм вярвал на предчувствията ти. Та какво ще правиш сега? Ще минаваш ли през „Лабиринта“?

— Първо ще се посъветвам с приятелите си. Да, сигурно ще се наложи да събера отбор. Крейзи… ти не искаш ли да вземеш отпуска?

Той смаяно ме поглежда.

— Как се сети?

— Дик, благодаря.

— За какво?

— Ще е далеч по-лесно, ако се движим заедно, нали това е твоя работа…

Млъквам. Изведнъж вдявам какво всъщност е имал предвид Ричард.

— Леонид, възнамерявам да взема отпуска и да я прекарам извън дълбината.

Мълча.

Все пак не съм го очаквал. Не и от него.

— Мислиш, че не съм прав, така ли? — пита Ричард.

— Прав си. — Аз ставам. — Напълно прав си, Крейзи. Чудесно е, че си пълната противоположност на своя прякор.

— Леонид, по-добре и ти стой далеч от дълбината.

— Знам. Само дето аз не умея да постъпвам разумно.

— Тогава търси други пътища — уморено ме съветва Дик. — Не постъпих правилно, като скрих своя вход в Храма в края на „Лабиринта“. Признавам си. Но ми опротивя цялата безсмислица… цялата тази галванизация на трупа… Откъде можеше да ми хрумне, че някой ден ще се наложи спешно да се ходи там?

— Какви други пътища?

— Леонид, намери опитни хакери. Нека измислят как да пробият защитата, да откраднат и да разшифроват файла. По-лесно ще бъде.

Кимвам и излизам. С каменно лице.

Макар че си струваше да призная, че съветът е разумен. Не мога да премина „Лабиринта“

Дълбина-дълбина, не съм твой…

Свалих шлема.

Смешно е…

Не очаквах, изобщо не очаквах от Крейзи Тосър решението да офейка от опасността.

Честно казано, не всички сме герои. Струва ми се, че истински герой може да бъде само един дебил. Но пътищата винаги са два — или да избягаш, или да се опълчиш срещу страха си.

Нима на мен дори за миг ми е хрумва да се предам и да зарежа дълбината.

Макар че…

— Вики, изход…

Махнах свързващия ме с компютъра кабел. Приближих се до прозореца, дръпнах пердето. Погледнах надолу.

Валеше дъжд. По-скоро гнусна, плътна лапавица. Над тротоара плуваха чадъри, сновяха хора с шлифери и якета. Приятно е да се гледа на всичко отгоре надолу. Приятно е да гледа дъжда през прозореца.

Приятно е да си безстрастен наблюдател.

Всъщност Крейзи не върши нищо аморално. Дори според нашия забравен кодекс на честта, който сега не струва и пукната пара. Крейзи избягва опасността. Защо не? Има ли какво да защитава в Дийптаун? Сигурно все се намира нещичко… работа, места за развлечение… и нищо, за което да си струва наистина да си рискува живота.

Какво възнамерявам да браня аз?

Не мога да върна Ромка. Да си отмъстя? На кого? Едва ли охранителят е знаел с какво стреля и какво ще се случи. А конкретният изобретател на оръжието трето поколение дори не е чувал за Ромка. Нима някой осъжда Калашников, задето с неговия автомат някакъв бандит е стрелял по тълпа заложници…

Дали да не си отида?

Просто да си отида — завинаги. И веднага ще ми олекне. Ще си намеря работа, нямаща нищо общо с дълбината. Вместо да ходя по виртуални ресторанти ще започна да си купувам бира. Ако ще и „Жигульовска“. Такава пие Подляра, а на мен да не би да ми приседне? Ще отидем с Вики някъде на морето… или на поход, в истински гори и планини. Ще се сприятелим с повече нови хора. И ще четем по вестниците какво става в Дийптаун.

Или…

Ама дори не е задължително да се лишаваме от чудесата на дийп-програмата! Ще си спретнем ресторантче за нас двамата. Мъничко, уютно… Ще си програмираме прислуга. Ще си нарисуваме къща. Ето такава, каквато видях при Чингиз, например.

Вики може повторно да изгради планините си. Тя си пази сорсовете на програмите.

Не е задължително да се лишаваме от виртуалния свят. Достатъчно е да затръшнем вратата, да се затворим в мидената си черупка. Да срежем телефонните кабели, да махнем оптичната линия.

Ще си направим свят — малък, уютен, безопасен. За двама. През деня ще се работи. А вечер отиваш в личния си рай.

— Дълбина… не съм твой… — казах аз.

Дъждът се усили още повече. Претича някакво момиче със сгънат чадър в напразен опит да хване тролея. Премина момченце, което безстрашно джапаше из локвите.

Та нали хората си живеят и без всякаква дълбина!

От какъв зор ни е изтрябвала?

В Дийптаун редовно ходят към трийсет милиона души. Така да се каже, интелектуалният елит на обществото, каймакът на науката и изкуството. И все пак това е много тънък слой. Ако всички тези хора ненадейно загинат — светът ще изреве от болка, ще потрепери… но ще устои.

Защото все пак светът се крепи на други. На полуграмотните китайци, сглобяващи на конвейер компютри. На пастирите, дето никога в живота си не са виждали същите тези компютри. На строителите, които след работа се прибират в къщи, при жените и децата си. На политиците, за които Дийптаун е просто модна играчка… те и без друго могат да се излежават на хавайските плажове и да дават приеми за стотици хора.

Ние сме само една обособена каста. Сраснала се с измисления си свят и почти забравила за истинския.

Готови сме да защитаваме дълбината докрай.

Защото сме част от нея.

…Това дори не са мои мисли. Това са мисли на моята дийп-психоза. На онзи възпален дял от мозъка ми, който вече не може да живее без дълбината. Не на мен — на него са му нужни безкрайните гори, необикновено синьото небе, ресторантиерският разкош и най-главното — информацията.

Нови срещи. Нови лица. Слухове и клюки. Интриги и опасности. Безумен ритъм.

Затова и искам да се боря до край. Да търся защита срещу новата заплаха за виртуалния свят. Дълбината се е сдобила със самосъзнание. Не пряко, разбира се, не си струва да се измисля електронен разум, какъвто няма. Ние сами сме се превърнали в неврони на нейното съзнание, в клетки на организма й. И всяка клетка е придобила своя функция. Да изгражда дълбината. Да мисли за дълбината. Да примамва останалите в дълбината. Да брани дълбината.

Не напразно художниците и дизайнерите са изразходвали месеци и години, измисляйки и създавайки Дийптаун… Не напразно програмистите и техниците, изграждайки Дийптаун, са изстисквали всичко от компютрите — значително повече, отколкото машините можели да дадат…

Не напразно писателите са съчинявали книги, прославяйки Дийптаун и представяйки го в романтична светлина…

А аз съм фагоцит на електронния свят…

Единствената опасност, която го заплашва, е самото човечество. Стига човечеството наистина да се уплаши от виртуалния свят — и клетките ще започнат да мрат, една след друга.

Някога най-големият страх на Дийптаун беше страхът да не останеш във виртуалността завинаги. Да не би да не успееш да излезеш и да умреш от глад, хранейки се с измислени гозби.

Затова ни имаше и нас, дайвърите. Тези, които можеха да излязат и да изведат.

После нещо се случи… никой не знае какво, защо и как. Хората престанаха да потъват. И се оказа, че ние сме излишни. Не, дълбината не ни уби, тя просто ни отхвърли.

Сега сполетялата ни беда е още по-голяма. Какво е страхът да не потънеш поради собствената си глупост, когато е налице опасността да те удавят?

Истинският страх винаги идва отвън.

Ето че дълбината се е стреснала… понапрегнала е несъществуващия си мозък.

И Тъмния Дайвър, който и да е той, е научил за съществуването на оръжието от трето поколение. И хлапакът Ромка е загинал, опитвайки се да измъкне от офиса най-страшната тайна на Дийптаун. И Ежко ми разказа клюката за загиналия хакер.

Кръвта в невидимите жили е ускорила хода си. Задействали са се електронните хормони, удряйки по всичко, което ни е било скъпо.

И старият, полужив фагоцит, е метнат в месомелачката. Насъскан срещу новия враг.

Дълбината не може да мисли, тя само живее. И се бори за живота си както може.

Отписаните бойци са станали необходими. Тези, които още умеят да се борят. При това — да се борят истински. От сърце.

Ето Ричард Паркър — той беше истински дайвър!

Дълбината за него винаги си е оставала само място за работа. В реалния свят, вероятно, притежава достатъчно неща, които са интересни и вълнуващи. И той излезе от играта. Оттегли се.

И Вики успя да си тръгне. Лесно, или поне така изглеждаше. Захвърли „перспективните теми“, не й пукаше, че има сигурен бизнес, че е кадърен пространствен дизайнер…

А аз вече не мога да изляза. Макар като бройлер, макар като плашило — само и само да съм в дълбината… Когато нямах друг изход, предпочитах да мъкна рисувани рояли, но да не излизам от Дийптаун.

По същия начин и Ромка не е могъл да излезе. Беше велик дайвър-върколак, станал е калпав хакер.

Ние се озовахме в капан. Струваше ни се, че умението навреме да смъкваме виртуалния шлем показва свободата ни от дълбината. Оказа се, че не всичко е толкова просто. Истинската свобода е нещо съвсем различно. И вързаните кучета редовно ги пускат да потичат, но само в двора зад високия стобор.

Така че кой е по-свободен — болонката, която се разхожда, хваната на повод от стопанина си, или вълкодавът, дето тича цяла нощ из двора, опиянен от свободата, и препикава оградата?

Приятно е да се мислиш за вълкодав, докато умееш да не забелязваш оградите…

— Ти си ме хванала, гадино! — казах. Погледнах компютъра. Вики се намръщи, опитвайки се да разпознае ключовите думи, командите. — Та ти и сега си тук, дълбина…

— Не разбрах, Леонид…

— Млъкни! — изревах на програмата, която за нищо не ми беше виновна. — Ти наистина си тук, знам! Дебнеш… Чакаш… Ти не умееш да мислиш и да говориш, но знаеш как да живееш!

Нарисуваната Вики мълчеше.

Измислената любима е по-добра от истинската. Винаги ще те изслуша. Ще се съгласи. И ще ти каже само онова, което ти би искал да чуеш.

— Хвана ме, нали? Дийп-психоза ли имам? Не мога без теб, така ли?

Какво очаквам? Отговор? Силен глас: „Да, аз съм компютърен разум, и ти си в моята власт!“?

В такъв случай имам пълноценна психоза. Без каквито и да било приставки.

Надвесих се над бюрото и притиснах лице към студеното стъкло на монитора. Прошепнах:

— Да, ти си права. Не мога без теб. Дийптаун ми е нужен. Нужна ми е тази роля… особена роля… дори да е само ролята на фагоцит…

Безумие е да се карам с купчина студено желязо. Но нали не е по-голямо безумие, отколкото да умреш от нарисувани куршуми?

— Съгласен съм — казах. — Дълбина… аз съм твой.

Ще те браня. Ще се боря с всичко, което може да е заплаха за теб.

Само че ако се окаже, че сме имали различни цели и резултатът не те устройва — не ми придиряй…

Но това не ще го изрека на глас.

Никога — при включен компютър.

Нека смятаме, че напълно съм откачил.

deep

[Enter]

Колко ли ще издаяня в режим на разпокъсан сън, по три-четири часа в денонощие? Сигурно достатъчно дълго. Нали по-рано издържах?

Личност номер едно.

Мотоциклетистът. Рокерът. Безличен, стандартен, безинтересен.

Само че в джоба на якето без ръкави лежи тежък пистолет с къса цев, в който има заряди от второ поколение.

Не е чак толкова много в сравнение с онова, с което може да излезе насреща ми неизвестният враг. И все пак е по-добро от предишното ми оръжие. С нещо е по-страшно от „Warlock“-а.

Още не ми се е налагало да убивам чужди компютри.

Вероятно някой смел хусар от деветнайсети век би могъл да ме разбере. Едно е да плениш враг, друго е да го съсечеш… а съвсем трето са онези, дето убиват ездитното животно на противника си, нали така? Хайде да не го наричаме животно, а да го кажем гордо и красиво — коня! Който не е просто средство за придвижване, а и верен, любим приятел, партньор — и неведнъж те е отървавал и ти е помагал…

Нищо. Ако се наложи — ще убивам.

Фагоцитите нямат съвест.

Вадя пейджъра от джоба на Протей. Маниака изобщо го няма в мрежата… какво пък.

— Шурка, много е важно. Това, дето не може да го бъде, е налице. Трябва да поговорим. Определи мястото и времето.

Това е всичко. Съобщението е изпратено. Сега остава само да чакам… и да търся други пътища.

Кой друг ми остана от познатите хакери? Вариантът с кражбата на писмото трябва да се обмисли докрай.

Търся по пейджъра Подляра. Не го намирам. Трябваше да попитам… Впрочем, номера на Чингиз го помня!

— Телефонно обаждане до Москва — съобщавам аз. Пейджърът примигва със зелена светлина — значи паричният лимит още не е докрай изчерпан. Разговорите от виртуалния с реалния свят не са много скъпи, но все пак се плащат…

Не се доверявам на програмата на пейджъра за разпознаване на гласа, набирам номера от клавиатурата. Чакам минута-две, слушайки равномерно прииждащия сигнал…

Дявол да го вземе, нали се разхождаш с клетъчен телефон из апартамента! Отговори!

— Да.

Гласът на Чингиз е рязък и напрегнат, сякаш очаква някакъв неприятен, но неизбежен разговор. Добре, това са си негови проблеми, аз сега търся на кого да стоваря част от своите.

— Леонид е.

— Привет. Събуди ли се вече?

Поне интонацията се променя, той няма нищо против разговора…

— Може да се каже, че не съм спал.

— Защо така?

— Все заради същото… Чингиз, има нови проблеми покрай старите неприятности.

— Ясно. Намини към нас.

— Добре, но трябва да свърша още някои неща.

— Ами ела тук. В Дийптаун. Адресът е лесен — „Хакерски хан“.

— Подляра ще бъде ли?

— Всички ще бъдат. Много хубаво, че се обади. Хайде…

Всички? Сигурно има предвид и Пат.

Чингиз прекъсва връзката пръв.

Какво пък, предложението не е лошо… Излизам от хотела, като отново се оглеждам, но няма нищо подозрително. Дийптаун живее, и то добре; в Дийптаун всичко е спокойно… Небето над града е тъмно, вечерно, с първи изгрели звезди. Чрез допитване бе изяснено, че за отдих и развлечения над седемдесет процента от хората предпочитат да е ранна лятна вечер…

Хващам такси, давам адреса.

И изобщо не се учудвам, когато след триминутно пътуване колата пристига пред точно копие на сградата, намираща се в реалността, в Москва.

Даже мутрите на охранителите са сходни…

А какво всъщност може да се очаква от човек, чиито апартамент прилича на трескаво бълнуване на обитател на Дийптаун? Ами да сложи този апартамент и във виртуалното пространство. Да заличи разликите между световете окончателно. Някога и самият аз експериментирах така… само дето жилищата не бяха толкова разкошни.

— При Чингиз — казвам на охраната, тя изобщо не възразява.

Засега всичко е доста просто. Но ако в Дийптаун се появи истинско оръжие, проверките ще бъдат по-жестоки, отколкото в истинския свят.

Качвам се с асансьора. Този път вътрешната врата на апартамента е затворена, позвънявам и чакам известно време.

„Внимание! Осъществява се външен контрол върху системата!“ — предупреждава Вики.

Какво пък, нека да се осъществява.

Вратата отваря Пат.

Още по-рошав е, отколкото в истинския свят. Облечен е във виртуален екип с радиоудължител, което вече на нищо не прилича. Защо ти е да носиш в дълбината това, с което си облечен в действителност?

— Поздрави… — измърморва Пат, отстъпвайки встрани. — Бързо дойде…

Влизам, като с любопитство се оглеждам и се опитвам да сравня впечатленията си. Като че ли интериорът е издържан точно… Впрочем, какво друго да се очаква от Чингиз — с парите си той може да си наеме най-добрите пространствени дизайнери в Москва…

— Привет, Пат. А къде е домакинът?

— Тука няма домакин — солидно отвръща Пат, стискайки ръката ми. — Само в своята си стая всеки си е домакин.

На езика ми е всичко, което мисля за подобните игри на комуна и хакерска свободия, но си замълчавам. На чуждо място съм…10

— Хубаво. Тогава — къде е Чингиз?

— Да вървим…

Тръгвам след момчето към кухнята, като пътьом поглеждам през прозореца. Отвън е Москва. При това — жива, истинска. Преминават коли, крачат хора, плуват облаци, ръми дъждец…

Това дори не е видеокартина, увековечена на лента, готов съм да се обзаложа. На всеки прозорец на истинския дом са монтирани камери, транслиращи изображението в дълбината.

Не просто яко!

Изящно…

Срещу мен лениво се изправя ретривърът. Протяга нос към дланта ми.

— Байт, разкарай се! — подхвърля Пат. Кучето покорно си тръгва. Май прекалено покорно. Е, поне кучето е програма. Макар че бях готов да повярвам, че и на него са му сложили виртуален екип…

Очаквам, че Чингиз ще пиянства в кухнята. Но Пат сочи витата стълба и ме пропуска пред себе си. Изглежда, предпочита да е последен в нашето шествие.

Изкачвам се в трапезарията, където в истинския свят така и не попаднах.

Помещението е овално, част от стената е стъклена. На тавана — стъклен купол. Подът е покрит с плътен мокет. Общо взето обстановката е даже аскетична. Никакви мебели. Столове и маси също няма!

Затова пък на пода, около няколко буренца с бира, са седнали по турски Чингиз, Подляра… и Маниака!

— Аха! — извиква Подляра. Оглажда с ръка голото си теме. — Ето го и нашия дайвър!

Здрависвам се с него и Чингиз, прегръщаме се с Маниака. Питам го:

— Шурка, не получи ли съобщението ми?

Маниака се мръщи, вади пейджъра си. Поглежда екранчето му, почесва се в основата на носа:

— Получил съм го… така излиза.

Добре. И без това всички сме налице.

— Сядай, чувствай се като у дома си — дружелюбно предлага Чингиз. — Пат, бягай за чипс!

— Защо пък… — започва Пат, но срещнал погледа на Чингиз, млъква и слиза долу.

Сядам на пода. Наливат ми бира — „Балтика“, номер седем… Сигурно това е някакъв компромис между вкусовете на Подляра и на всички останали.

— Опитвахме се да изясним доколко е реално оръжието от трето поколение — казва Чингиз. — Та… изровихме някои неща. Саша, ще повториш ли?

Маниака кимва. На вид е объркан, даже слисан.

— Попитах там… при нас. Между другото, Льоня, имай предвид — взел съм си отпуска.

Повтаря ли се историята с Крейзи Тосър?

— Не искам да използвам нашите работни канали — уточнява Маниака. — Всичките се контролират. Сега съм влязъл в дълбината през нелегален вход, който изобщо не съществува в природата. И така… поразпитах. Работата върху оръжие от трето поколение продължава вече почти две години. Ръководи я…

Прави пауза. И на мен ми се струва, че вече зная продължението…

— Лично Дмитрий Дибенко.

— Дявол — казвам само. — Дявол, дявол, дявол…

— Не го викай — промърморва Подляра, налива си още бира. — А защо се учудваш? Помисли си — кой друг би могъл да го направи?

Вярно е. Оръжието, убиващо от дълбината, може да действа по един-единствен начин: чрез създаването на някаква хипнотична картинка, въздействаща на подсъзнанието. Също като самата дийп-програма. После — каквото си искаш. Спиране на сърцето. Спиране на дишането. Тетаничен спазъм — така, че да не можеш да си поемеш дъх.

Вариантите не са и чак толкова много.

Сигурно има и не чак дотам кръвожадни разработки. Някакви виртуални куршуми, предизвикващи отпускане на сфинктера. Не е много приятно — да се изпуснеш, докато седиш пред компютъра. А също може да се измисли и сълзотворен газ за дълбината. Или — средство за повръщане… впрочем за човек с шлем повръщането може да стане фатално…

Връща се Пат с пакетите чипс. Явно е обиден, но никой не обръща внимание на демонстративно нацупените му устни.

— Дибенко постигнал ли е успех? — питам без заобикалки аз.

— Очевидно… — казва Маниака. — Последната половин година режимът на секретност е толкова затегнат, че нищо не може да се разбере. Дори не се и опитах, за да не ми излезе през носа. Обикновено въвеждането на такива предпазни мерки, като прекъсването на връзката между лабораторията и дълбината, се извършва на етап тестване на разработените програми.

— Вашата фирма ли осъществява разработката?

— Не. С всичко се занимава лично Дибенко, заедно с малък колектив. Някаква компания „Shield and Sword“. Но те са привлекли двама наши сътрудници, специалисти по психологическо въздействие. Затова успях да разбера това-онова. Косвено… до тях сега не може да се добере човек.

— А не опита ли да поговориш с тях в нормалния свят? — интересувам се аз.

— За да ме убият наистина? — Маниака ме поглежда учудено. — Льоня, осъзнай се! Ако някой е решил да създаде подобно нещо, то той няма да се спре пред нищо!

— Следователно — оръжие от трето поколение има? Вече никой не се съмнява, нали? — обобщавам аз.

Всички мълчат. Само Подляра изсумтява и навежда поглед. Той пък от какво има да се срамува… нали пръв повярва.

— Ти също си научил нещо? — присъединява се към разговора Чингиз. — Не е ли така?

— Да, научих… Шурка, а този „Щит и меч“ свързан ли е по някакъв начин с „Нови хоризонти“?

— Почти не. Освен с този факт — Шурка тъжно се усмихва, — че „Shield and Sword“ е изцяло собственост на Дибенко, а в „New boundaries“ той притежава само пакет от акции. Дори не контролния пакет.

— Пряка връзка.

— Именно. Дибенко е могъл да въоръжи охраната на „Нови хоризонти“. Като експеримент, например.

Поклащам глава. Това вече е прекалено. Не го вярвам.

— По-скоро там все пак са правени разработки, които са били още по-ценни за него.

Няма възражения, но липсва и съгласие. Това са само хипотези…

— И така, момчета… — аз оглеждам хакерите. — Най-смайващото в случая е, че Ромка, недоучилият се хакер, все пак е успял да скрие откраднатите файлове!

— Как? — Чингиз учудено повдига вежди. — Нямал е време…

— Имал е. Пратил е откраднатия файл с писмо. Чрез компанията „HLD“, където аз, между другото, работя.

— Баси! — изревава Подляра. — Леле! И през ум не би ми минало!

Ами да. Кой от хакерите ще се сети да се довери на официалния начин за прехвърляне на данни?

— Къде го е изпратил? — все пак подходът на Маниака е далеч по-делови.

— В Храма на Дайвъра-в-Дълбината.

— Той какво, да не би да съществува реално?

— Може да съществува.

Наливам си бира. И подробно преразказвам чутото от Крейзи Тосър.

По време на разказа всеки реагира различно. Маниака става все по-мрачен. Подляра се забавлява, особено когато научава, че именно моят поход из „Лабиринта“ е дал на Дик идеята да скрие входа за Храма в края на играта. Пат май го лови хазартната треска. Излишно е да се пита какво замисля. Чингиз напълно се вглъбява в себе си. Размишлява… за чутото, или за свои си работи…

— Леонид, да се тръгне през „Лабиринта“ — е същото като да си биеш главата от стената — казва накрая Маниака. — Може би рано или късно стената ще рухне. Но доста по-вероятно е, че ще си строшиш главата.

— Съгласен съм. — Кимвам му. — А да предлагаш други варианти?

— Евентуално кражба на файла?

— И какво? Е, зашеметяването на хлапето с която и да било бойна програма е фасулска работа, но когато вземеш плика, той веднага ще се самоунищожи.

— Това може да се избегне. — Маниака само се подсмихва. — Познавам структурата на подобни програми за идентификация.

— А как ще отвориш файла?

— Какъв ви е ключът?

— Четири хиляди деветдесет и шест байта…

— Да. Ясно. Оттеглям предложението си.

— Сигурен ли си? — неочаквано пита Чингиз. — Ти не се ли беше специализирал върху дешифрирането?

Върху лицето на Маниака цъфва тиха усмивка.

— А да не би да са се появили нови методи за факторизация? Чингиз, драги, съвсем си се измързеливил.

— О’кей — съгласява се Чингиз. — Дали пък да не се посъветваме с още някого?

— Хайде да поканим Зуко — предлага Шурка. — Той обича да се занимава с ключове. Но предварително съм наясно какво ще каже. „Дайте ми всички ресурси на мрежата и няколко години.“

— Значи трябва да тръгнем през „Лабиринта“! — възкликва Пат.

— Има още един вариант — казвам аз. Всички ме поглеждат — с неочаквана надежда. — Ами ако създадем фалшив Храм? Писмото ще попадне там и…

— И? — с насмешка казва Маниака. — Ключът за разшифровка е вграден в самата програма. В самото здание… ако така ще ти прозвучи по-разбираемо. Да, първата част на операцията ще премине успешно. Писмото ще бъде доставено на адреса. Ще получим файла. Но все едно няма да успеем да го отворим.

— Значи „Лабиринта“ — казвам аз.

— Не, защо? — Чингиз свива рамене. — Има още един вариант. Да теглим една майна и да забравим. Да се спасяваме сами.

Дълго чаках някой друг да го каже.

Не ми се искаше пръв да изляза с това предложение.

101

— В края на краищата — подзема Маниака, застанал до прозореца, — за какво ни е изтрябвала дълбината? За нас кое е най-важното в Дийптаун?

На всинца ни е омръзнало да седим на пода около буренцата. Застанали сме с халби в ръце и гледаме истинския град — от дълбината, от виртуалното пространство. Отпиваме от бирата и разсъждаваме. Докато още има време просто да разсъждаваме, живо и непринудено, с чувството, че сме в безопасност.

Пат лежи на пода и рита с крака във въздуха. Или се лигави, или втората халба бира му е дошла в повече. По-скоро последното. Подляра пъшка, като от време на време се почесва по голото теме. Интересно… що за навик е да се стрижеш така преди настъпването на студовете?

Чингиз и Маниака са най-сдържаните в компанията ни. И по маниери, и по тон.

— Общуването — казва Чингиз. — Главно общуването и приключенията. Всичко останало ти го дава и обикновената електронна поща.

— Можем да се отделим — предлага Маниака.

Да… мисълта лежи на повърхността. За същото си мислех и аз.

— Можем — съгласява се Чингиз. — Какво пък толкова… не е проблем.

— Ще обединим нашите участъци виртуално пространство — продължава Маниака. — Вие тримата, аз, Леонид, Зуко… е, ще намерим още двайсетина човека, на които може да се има доверие. Ще поканим при нас ония, които никога не биха внесли в дълбината истинско оръжие. Ще направим всичко сами. Къщи, ресторанти, плажове… бордеи. Всичко, което ни трябва. А за останалата част от Дийптаун — контролируем изход. Ако ненадейно ни се наложи да я посетим…

— Това е безизходица — обобщава Чингиз и аз кимвам в знак на съгласие. — Както и да го погледнеш, е безизходица. Първо — ще ни се наложи да се сдобием с истинско оръжие. За да се отбраняваме в случай на необходимост.

— Но нали няма да започнем да се стреляме помежду си? — пита Маниака. Гласът му е почти сериозен.

— Ти, аз, Подляра… ние — не. Но виж…

— Защо пък аз? — изкрясква от пода Пат. — Аз какво? Да не съм те пипнал поне веднъж с пръст дори?

— Ти, мамка му, ме срита, докато спях! — напомня му Подляра.

— Да, ама това беше с крак!

— А по Льоня нали няма да стреляш? — пита Чингиз.

Момчето ме поглежда и неохотно казва:

— Не… той е добричък.

— Тогава второто възражение — казва Чингиз. — Всеки от нас ще поиска да доведе в това малко безопасно „Дийптаунче“ приятелите си. Прав ли съм? И всеки ще е готов да гарантира за тях… и всеки ще им вярва. Но приятелят на твоя приятел няма непременно да стане и твой приятел. Уви, така е.

— Ще ограничим приема. — Маниака не спори. Те просто отработват варианта докрай.

— Няма да се получи. Ако сме малка шепа хора — ще ни писне. Ще започнат разправии и свади. Най-различни проблеми. Рано или късно някой от нас ще влезе в малкия, безопасен район с истинско оръжие. Просто за да се защити. И ще дойде момент, в който ще започнем да стреляме. В приятелите на своите приятели. С всички произтичащи последствия. Саша, предложението ти е утопия.

— Нека да е утопия — казва Маниака. Вади цигара, припалва. — Но поне е отсрочка. Алтернативата е да се откажем от дълбината напълно.

Заставам между тях. Поглеждам надолу, към улицата.

Побеляла е.

— Вали сняг, момчета…

Около минута всички мълчаливо гледаме надолу. Дори Пат се е повдигнал от пода и се е прилепил към стъклото.

— При нас е жега… — казва Маниака. — Бих искал сега… да изляза навън, под истинския сняг.

— Ами хвани самолета и ела — подхвърля Чингиз.

— Нямам твоите доходи — без злоба парира Маниака. — Може би догодина.

— Лятото също е хубаво — тихо прошепва Пат.

— Лятото свърши — отговарям му.

— То отдавна е свършило, старче — внезапно отбелязва Подляра. — Ти просто не искаше да го видиш. А сега дойде зима.

Продължаваме да си стоим, до нарисуваното стъкло в нарисуваната къща… хакерите и дайвърът.

— Това няма да сложи край на дълбината — казвам аз. Изведнъж започвам да се досещам, че истината е значително по-страшна от картината, която съм си представял в началото. — Момчета, помислете само… когато всички разберат за появилото се оръжие…

— Масово бягство — сухо подмята Чингиз.

— Да, ама не! — Подляра клати глава. — Зависи колко народ ще избият в началото. Ти си прав, Льонка!

— Някои ще си тръгнат оттук — казвам аз. — Но основната част ще предпочете да остане, предприемайки мерки за безопасност. Именно същите, като онези, които обсъждахме преди малко. Дийптаун ще се разпадне на множество малки райони. Всеки със своя полиция, а в перспектива — и армия. Хората ще започнат да се групират по най-различни признаци — националност, професия, интереси, сексуална ориентация…

— Хилядолетна война между садистите и мазохистите! — радостно подзема Подляра. Той, изглежда, винаги е готов да се забавлява, независимо от повода. — Френското княжество „La profondeur“ обяви ултиматум на Свободния Съюз на Системните Администратори!

— Любителите на стратегии против… против… — Пат подскача на място, неспособен да намери достоен неприятел.

— Против поклонниците на тетриса! — Подляра изведнъж млъква. Мрачно ме поглежда:

— Да. Май ще стане като в живота?

Кимвам:

— Дълбината се превърна в свобода за света. Нова свобода, равна на която не е имало и не би могло да има. Опитваха се да я задушат, да я унищожат, да въведат в нея правила. Нищо не излезе. Плашеха с дълбината, заклеваха се в дълбината, опитваха се да не забелязват дълбината. Нищо не се променяше. Дийптаун растеше. Все повече и повече хора влизаха във виртуалността, започваха да работят и да се развличат там. И страхът от смъртта нищо няма да промени. Със сигурност. Просто ще прибави всичката мръсотия, присъща на реалния живот. Истински правителства, истинска полиция, истинска армия. Истински погребения.

— С колко време разполагаме? — пита Маниака.

— Всичко зависи от това дали врагът търси откраднатия файл.

Аз самият не забелязвам с каква лекота произнасям думата „враг“. Дума, за чието използване преди нямаше достоен повод в Дийптаун.

— Колко бързо може да се премине „Лабиринт на Смъртта“? — изглежда и Шурка е най-притеснен от фактора време.

— Според Крейзи Тосър — за няколко месеца. Един, в най-добрия случай. Аз смятам…

Всички отново гледат към мен. Пат дори е зяпнал.

— Смятам, че разполагаме с два-три дни.

Очаквам да последва смях, но никой не се засмива.

— Отдавна не съм играл — с въздишка отбелязва Чингиз. — А навремето… помниш ли, Сашка?

Маниака хапе устни, не е чул въпроса:

— Така… трябва да похапна, да се наспя и да пренастроя машината… След осем-десет часа започваме, става ли?

— Шибана работа! — изревава Подляра. — Какво излиза — за да спасим света, трябва здраво да си поиграем игрички?

— Само опитайте да не ме вземете! — Пат се хвърля напред, сграбчва ме за якето. — Само опитайте! Ще съжалявате! Аз познавам играта по-добре от всички ви! Кажи им, Чингиз! Чинга!

И в този миг някъде далеч се хлопва врата.

Чингиз се усмихва още секунда, гледайки Пат. После лицето му придобива странно, напрегнато изражение.

— Леонид, Саша! Чухте ли нещо?

— Тропане. Сякаш врата… — Маниака бавно прави крачка от прозореца към витата стълба.

— Значи е тук. Във виртуалността — леко се поотпуска Чингиз.

— Чингиз, кой може да влезе в този дом?

— Никой не знае ключовете, освен мен, Пат и Подляра. — Хакерът-новобогаташ прави леко движение с ръка и измъква някъде иззад гърба си пистолет с дълга цев. — Моите не са излизали от мен.

— Не съм давал нищо! — крещи Пит.

— Да пукна, ако съм ги давал! — изревава Подляра.

Майчице мила!

Работите май отиват съвсем на зле?

Маниака мръсно присвива очи и крадешком тръгва към витата стълба. При това той вади от джоба си малко джобно ножче.

Никога не бих повярвал, че палавите му ръчички не са работили над това изделие на фирмата „Victorinox“, разпространяващо се безплатно из дълбината с рекламна цел.

Поглеждам Подляра — в ръката му има празна бирена бутилка. Откъде? Нали пихме наливна бира!

А късият уинчестър, който Пат припряно сглобява, съединявайки затворната част с приклада, закрепвайки цевта и едновременно пъхайки патрон? Къде го е криел?

Възниква усещането, че съм гол. Вадя револвера на Стрелеца и усещането изчезва. Не, Адам и Ева не са използвали някакви жалки листенца, за да прикрият голотата си от Бога. Направили са си по тояжка — и срамът моментално се е изпарил.

— Бих те посъветвал да излезеш — тихо казва Чингиз. — Ти си единственият от нас, който може да го направи когато си поиска.

— И какво? — изричам аз, без да откъсвам поглед от стълбата, зад перилата на която се е стаил Шурка.

— Възможен е вариантът ти да останеш единственият свидетел — много сериозно отговаря Чингиз. Пристъпва, прикривайки с тялото си Пат.

Той не се шегува.

Само дето на мен вече кръвта ми е кипнала от ярост.

— Аз съм Стрелеца… — казвам.

Дори в това тяло съм бил и ще бъда Стрелеца.

Стоим така почти минута. Чакаме. После Маниака се изправя, поглежда надолу през перилата, свива рамене и въпросително поглежда Чингиз.

— Да вървим — решава домакинът.

Той пристъпва напред, аз се движа след него. Подляра остава на мястото си, здраво хванал протестиращия полугласно Пат.

И точно в този миг се случва всичко.

Внезапно движение — и сива сянка излита над стъпалата.

Маниака замахва късо — и безобидното джобно ножче, летейки, се превръща в копие от синя светлина. Посетителят се опитва да се отдръпне, но лъчът го пронизва, отхвърляйки го към срещуположната стена. Там той и застива, прикован, сякаш е бръмбар, забоден с карфица.

— Ебрст — казва Подляра. Какво има предвид с това безумно съчетание от букви — не зная.

Може би това, че неканеният гост е точно копие на Чингиз?

Дори е облечен по същия начин — със спортен екип и маратонки.

— Кой си ти? — Чингиз реагира на появата на двойника си съвсем спокойно. Прицелил се е в него, но не бърза да стреля.

Лъже-Чингиз се мръщи, хваща горящото копие и с рязко движение го изтръгва от рамото си. Кръвта шурти както си трябва. Той отговаря кратко:

— Гостенин.

— Неканен, и с чуждо лице…

— Откъде знаеш какво е лицето ми, Чингиз? — усмихва се накриво непознатият. — Впрочем…

Той прекарва длан през лицето си и се променя. Става по-нисък на ръст, с по-широки рамене, косите изчезват от главата му, затова пък гърдите му се окосмяват. От дрехите остават само стари измачкани шорти.

— Не е вярно, не съм такъв изрод! — възкликва Подляра.

Чингиз махва с ръка и хакерът млъква.

— Кой си ти? Какво искаш? Как и защо си проникнал в дома ми?

— Подред ли да отговарям? — Гостът изобщо не се чувства притеснен. Това, че сме петима, а той — един, като че ли няма никакво значение.

Като се има предвид с каква лекота преодоля оръжието на Маниака, самоувереността му е оправдана.

— Да.

— Аз съм този, когото наричат Тъмния Дайвър.

— Опа! — възкликва Подляра. — Пак си сменил мутрата!

Двойникът му не реагира, а продължава:

— Искам да ви предпазя.

— Как влезе? — повтаря Чингиз.

— Много просто. Аз станах ти — той ни възнаграждава с присмехулническа усмивка. — Господа хакери… между впрочем, привет, Шурка. В тази суматоха не можахме да се поздравим…

Маниака присвива очи, но мълчи.

— Господа хакери, уважаеми дайвър… — леко кимване в моя посока. — Струва ми се, че правите голяма грешка.

— А именно? — Чингиз остава невъзмутим.

— Нашият малък договор — Тъмния Дайвър поглежда Подляра, — очевидно, е невалиден. Вие не можахте да се сдобиете с файловете от „New boundaries“. Много съжалявам, че Роман загина. Но нас вече нищо не ни свързва… и не трябва да ни свързва.

— Не си прав, братче. — Подляра пуска Пат, който, изглежда, е позагубил част от агресивността си, и пристъпва към Тъмния Дайвър. — Сдобихме се с файла…

— Във вас ли е? — двойникът на Подляра се усмихва толкова широко, че очевидно няма смисъл да си играем.

— Не. Но скоро ще бъде.

— Няма. Не можете да се доберете до него. По никакъв начин.

— Ще се доберем! — Подляра жизнерадостно размахва празната бутилка. — И ще ти го предадем. Както сме се уговорили.

— Вие не разбирате. — Тъмния Дайвър въздъхва съвсем естествено. — Храмът на Дайвъра-в-Дълбината е недостижим за човек, който не притежава способностите на дайвър…

Той наистина знае всичко!

Изведнъж разбирам, че случващото ни се е сериозно. Лекото вцепенение, настъпило след появата на непознатия, спада.

Пред мен наистина стои дайвър, който не е изгубил способностите си. Човек, който продължава да играе с дълбината по собствените си правила!

Полудявахме и се наливахме с водка. Учихме се да програмираме и се захващахме с хамалска работа. Решихме, че нашият век е отминал.

А той е продължавал да върви из Дийптаун, леко и безгрижно, играейки си на старата игра с реалността и фантазията…

— Нека дори успеете да преминете през „Лабиринта“ — казва Тъмния Дайвър. — Да допуснем. Ще си припомните доброто старо време, ще вземете в отбора десетина побъркани на тема игри тийнейджъри, ще вкарате със себе си вирусно оръжие… Ще го минете. Ще намерите входа към Храма. И какво — мислите, че нататък всичко е много просто?

Всички мълчат.

— Ще успее да влезе само дайвър — изрича непознатият.

— Сред нас има дайвър — включва се в разговора Маниака. — Опомни се. Ние ще минем „Лабиринта“ и ще влезем в Храма. Или той ще влезе.

Двойникът на Подляра ме поглежда. И нещо се променя. Става ми терсене. Имам чувството, че ме вижда като на длан.

— Леонид… бивш дайвър… — движение на ръката, махане отдолу нагоре, сякаш пред лицето му се вдига щора.

Гледам в собствените си очи.

— Той отдавна вече не е дайвър — казва двойникът ми. — Отписан е от екипажа. По здравословни причини. Дайвър с дийп-психоза — смешно…

— Ще го премина — казвам аз. Аз самият не вярвам в тези си думи. Но все пак ги произнасям.

— Не… няма да го преминеш. Отпусни се, Леонид. Осъзнай се. Ти не си Стрелеца. Не си дайвър. Твоето време свърши преди две години. Ти имаше шанс — пропусна го. Сега си нищо, и никак не те наричат.

— Не бива да се говори така — произнася Маниака. — Не бива.

— Имам предложение към всички присъстващи. — Тъмния Дайвър ни оглежда. Усмихва се.

Дявол да го вземе, моята усмивка е доста по-чаровна!

— Говори — разрешава Чингиз.

— Не се опитвайте да се доберете до файла. Не ви трябва. Не можете да направите нищо с получената информация, дори да го намерите. Всичко случващо се засяга само мен.

— Това, че Ромка загина — твоя работа ли е? — казвам аз. — Това, че Дийптаун се превърна в същата гадост като реалния свят — и това ли е твоя работа?

Тъмния Дайвър отново се обръща към мен:

— А откъде знаеш какви са били отношенията ми с Ромка? И какво означават за мен Дийптаун и реалния свят? Вие сте деца. Заблудили се в дълбината деца. Вие сте тези, които са превърнали виртуалния свят в отвратително отражение на реалния свят, вече отдавна-отдавна…

Може би разговорът би продължил още дълго. Вече ми се струва, че бихме могли да чуем нещо важно… Но в този момент Пат вдига нагоре късата си пушка и изкрещява:

— Ти самият си се заблудил! Не си желан тук!

Донякъде, разбира се, той е прав…

Пушката в ръцете на Пат стреля като автомат, куршумите надупчват стената. Но Тъмния Дайвър успява да скочи на пода и да остане незасегнат. Затова пък куршумът, с който отговаря — от същия револвер като моя! — достига целта.

Пат се свива и пада на земята.

В същия миг започва безумието.

Чингиз стреля, куршумите се забиват в тялото на Тъмния Дайвър, но изглежда не му причиняват ни най-малка вреда. Подляра с боен вик се хвърля върху врага, удря го по главата с бутилката.

Никаква реакция.

Прицелвам се, опитвайки се да не засегна Подляра. И изведнъж забелязвам, че от всички присъстващи Тъмния Дайвър е набелязал за цел именно мен.

Сякаш знае с какво е зареден револверът ми.

Стреляме едновременно. Или все пак го изпреварвам с част от секундата?

Поне успявам да видя как главата на Тъмния Дайвър се пръсва на кърваво-сиви късчета, а тялото му се извива в гърч.

После куршумите му ме застигат.

Тъмнина.

Да седиш с нахлупена на главата тенджера не е най-приятното нещо на света.

Екраните на шлема са тъмни и безжизнени.

Откопчах износения си „Sony“ и го смъкнах. Първо погледнах екрана — същата работа.

По дяволите.

— Вики, старт! Включи се. Работим.

Надеждата, че оръжието на Тъмния Дайвър просто е изключило захранването на компютъра, беше слаба. И все пак натиснах бутона на захранването и задържах така за минута.

Машината не се съживи. Дори не направи опит да се включи.

Откачих всички кабели, махнах капака на кутията, който никога досега не беше завинтван и се втренчих вътре. Сякаш с гледане можех да открия нещо.

На вид всичко си беше наред. Не димеше, хард дискът не се беше пръснал на парчета, не личаха и пистолетни куршуми, заседнали в дънната платка.

Взех телефонната слушалка и набрах номера на Чингиз. Той отговори веднага:

— Леонид?

— Да. Какво става с Пат?

— Реве до компютъра си. Оная гад действаше с нещо от второ поколение… Ти как си?

— Аналогично.

Чингиз помълча. Попита:

— Ще се справиш ли сам с хардуера?

— Не.

— Ясно. Знаеш ли какво… ще помоля Подляра да отскочи до вас.

— Какво стана с Тъмния Дайвър?

— Ти го уби. С какво стреля?

— Заряди второ поколение. Тия, дето ти ми ги даде.

Чингиз се изкиска свирепо:

— Поне това е радостно. Останалите бяхме въоръжени с по-хуманно оръжие. Леонид… не се вкисвай. Подляра ще дойде. Чакай.

— Ще чакам — съгласих се аз. Имах ли друг избор?

Така и ме завари Вики, когато си дойде от работа. Седящ до разглобения компютър.

— Убиха ми машината — просто казах аз, когато тя влезе. — Вики… убиха ми машината.

— Как така я убиха? — сваляйки шалчето си, попита тя.

— От дълбината. С оръжие второ поколение. Скапаха ми хардуера.

Вики седна до мен. Взря се в очите ми, после огледа вътрешността на компютъра. Усмихна се:

— Льоня, сигурен ли си? На кого му е изтрябвало да използва такова нещо срещу един обикновен човек?

Тя даже не усети, че ми е причинила болка.

— Вики… трябва да ти разкажа нещо.

— Слушам те — въздъхна тя.

— Убиха Ромка.

— Върколака? — тя все още се усмихваше. — И какво му е?

— Ромка. Убиха го. Истински.

Видях как усмивката постепенно изчезва от лицето й.

— Господи… Как?

— От дълбината. С оръжие трето поколение.

— Леонид…

— Изслушай ме, Вики. Моля те. Повярвай ми и ме изслушай.

За колко време могат да се изложат събитията от последните две денонощия, ако си се освободил от емоциите? Бързо и с лекота. Проникването. Преследването. Смъртта. Издирванията. Маниака. Чингиз. Писмото. Тъмния Дайвър.

Към края на разговора тя стана и се премести на дивана. Стисна плътно устни. Погледът й стана твърд и студен… погледът на Мадам, не на Вики…

Не го обичам този неин поглед. Ненавиждам го.

Но не бива да гледаме света през чужди очи. А още по-малко имаме право да решаваме вместо другите как трябва да гледат те.

— Льоня… всичко това истина ли е?

— Да, истина е. Но такава, каквато я виждам аз. Вики, с дълбината е свършено. Почти. Тя ще се превърне в копие на реалния свят. Със смърт, опасност, мнителност, недоверие. Ако ние не се справим…

— Как мислите да се справите? Льоня? Оръжието вече съществува, нали? То вече е влязло в употреба. Нищо от появилото се в дълбината не е оставало тайна.

Премълчах. Тя беше права, естествено. Както винаги.

— Леонид… сега.

Мълчаливо гледах как Вики извади от чантичката си цигара и запалка. Тя пуши изключително рядко. Само когато й е много хубаво… или адски зле.

— Не може да се вкара изпуснатия зъл дух обратно в бутилката — Вики си дръпна от цигарата. — Ти си прав, това е краят на виртуалността във вида, в който сме свикнали с нея.

— Дай ми цигара — помолих аз. Запалих от леките „Mild seven“ и казах:

— Ако е възможно да предприемем опит за предотвратяване на нещастието, трябва да го предприемем.

— Леонид, поставяш неправилно въпроса. Вече е невъзможно да се предотврати. Процесът е започнал. Вече сте закъснели — ти, Шурка, цялото това хакерско сборище… Хайде да признаем неизбежното.

— Какво?

— Дийптаун живее по свои закони. Но това са човешки закони, няма къде да се избяга от тях. Преди няколко години дълбината беше само детенце. С детски възторг, детска жестокост. С битки в пясъка. Ти ме удряш с кофичката по главата, аз тебе — с лопатката по дупето. Всичко това го имаше. Игри на чичо доктор, сбивания, сръдни, приказки за черната ръка и окървавения чаршаф. Но детството отминава. И сега Дийптаун навлиза в зрялата си възраст. А това е малко по-различно. В дълбината навлиза нормалният човешки свят, Леонид.

— Нормално е да се убива, така ли?

— Льоня, но нали не говорим за това що е зло и добро. Говорим за нормата. А нормата на човешкия живот са войните и убийствата. Не можеш вечно да изпускаш парата в „Лабиринт на Смъртта“ или на арената на „Смъртоносна Битка“. Малкото момченце може да тича с пластмасов автомат, но когато стане на осемнайсет, ще получи бойно оръжие. Нямаше начин смъртта да не дойде в Дийптаун. И тя дойде.

Вики замълча. Изтръска пепелта си върху вестника, захвърлен на дивана.

Страшно се е вживяла.

— Ето… отвори вестника… Какво ще прочетеш на първа страница? Пиян мъж се прибрал в къщи, изпил още една чаша, заклал жена си и изхвърлил през прозореца децата си, изпил още сто грама, подгонил тъщата, не успял да я догони и се обесил в тоалетната. Американските ВВС извършили мироопазващ полет над Европа. Унищожени са двайсет военни цели, включително фабрика за сладкарски изделия, болница и жилищен квартал. Арабски терористи сложили бомба в пътнически самолет. В знак на протест срещу друга мироопазваща мисия…

— Аз не чета вестници.

— Льоня… — въздъхна Вики. — Льоня, скъпи, все пак ги четеш. Чуваш това-онова. Досещаш се. Не можеш да се криеш в дълбината вечно. Разбирам — иска ти се. Но не се получава. Рано или късно някой трябваше да донесе в Дийптаун истинско оръжие. И след като се е появило — налага се да решиш. Кое за теб е реалност и кое — измислица. Ако няма разлика — живей в дълбината. Не е ли все едно как ще умреш?

В антрето дрънна звънецът.

— Това е Подляра — бързо казах аз.

— Кой?

— Подляра… хакерът, нали ти разправях за него.

— И какво? — Вики стана, бързо огледа стаята, сякаш надявайки се за двайсет секунди да въведе ред в нея. — Не можа ли да ме предупредиш?

— Извинявай… — Надигнах се от пода. — Забравих.

— Върви да отвориш. — Вики бързо оправи косата си. — Хайде, хайде… дошъл е твой приятел. Какво има пък сега?

Да…

По-добре да беше дошъл Чингиз.

Представих си как Подляра с викове и псувни ще нахълта в антрето, запълвайки го изцяло, и ще изтърси от окъсаната торба двайсет бутилки „Жигульовска“, и ми се прииска да не отварям вратата.

Впрочем, Подляра като нищо може да я избие с рамо. За всеки случай. Ами ако не съм чул звънеца? Въздъхнах дълбоко, отидох до вратата и я отключих.

— Добър вечер, Леонид — полугласно каза Подляра. — Нали не се забавих много?

Задавяйки се с подготвената фраза, че жена ми е вкъщи и не е желателно да се употребява гръмогласно ненормативна лексика, аз отстъпих от вратата. Подляра потупа с крака по черджето и влезе. В едната си ръка държеше грамаден букет чаени рози. В другата — огромен сак. Навярно с него се е опитвал да внесе проститутка в дома на Чингиз?

— Съпругата ти в къщи ли е? — тихо попита Подляра. В отговор на кимването ми уточни:

— Как се казва?

— Вики…

— Аха…

Хакерът се заозърта в търсене на чехли. Мълчаливо изух своите.

— Добър вечер. — В антрето се бе появила Вики.

— Добра да бъде! — Подляра неумело се поклони. Подаде й букета. — Безумно щастлив съм да ви видя, Леонид толкова много ми е разказвал за вас. Аз съм Антон.

Аз преглътнах.

— Благодаря, каква прелест… — Вики взе цветята. — Леонид, може би ще ни представиш един на друг?

— Вики, моята жена — измънках аз. — По… Антон. Забележителен специалист в областта на компютрите.

— Как ще е по-добре — Антон или Подляра? — поинтересува се Вики. По очите й личеше, че се наслаждава на ситуацията.

— Честно казано, Виктория, свикнал съм да ми викат Подляра. Но някои това прозвище ги шокира.

— Няма страшно, Подляр. Свалете връхната си дреха, влезте. Извинете, у нас е малко разхвърляно. Аз през целия ден съм на работа, а Леонид е зает в дълбината…

— У вас е страшно уютно и мило! — разпалено произнесе Подляра. Смъкна от главата си изтърканата ондатрова11 шапка. Ако застане така в метрото, сигурно минувачите веднага ще започнат да му хвърлят дребни монети. Въздъхна. — Моля ви, не обръщайте внимание на малко необичайния ми външен вид… аз винаги си бръсна главата за през зимата.

— Колко интересно… а мога ли да науча защо? Закачете якето си тук… И се чувствайте като у дома си.

Подляра подсмръкна. Остави сака на пода и попита:

— Сигурна ли сте, че мога да се чувствам като у дома си?

— Разбира се.

— Тогава, мамка му… аз ви предупредих… — Подляра смъкна якето си, метна го на закачалката. После внимателно закачи шапката. — Ето… общо взето, заради нея се бръсна. Старичка ми е…

— Коя е старичка?

— Шапката. Старичка, овехтяла, пък и доста се е свила. Ако не се острижа до кожа, главата ми не влиза в нея.

Опитах се да преценя ще успея ли бързо да избутам Подляра на стълбите. По всичко личеше, че няма да стане. Нито бързо, нито за повече време.

— А защо не си купите нова? Разбирам, в наши дни всичко е скъпо, но…

— Разбирате ли, Виктория, преди осем години станах член на Дружеството за Защита на Животните. Оттогава смятам, че използването на естествена кожа за изработване на дрехи е варварство и фашизъм. Затова нямам право да си купя нова кожена шапка. Обаче през зимата в Москва е толкова студено, че да се ходи без шапка е опасно за здравето.

— Много достойна позиция — каза Вики. — А не ви ли шокира, че до шапката е закачен кожухът ми?

— Не ме шокира — с достойнство отвърна Подляра. — Но ме разстройва. Ако нямате нищо против, после може да поговорим за защитата на околната среда и хуманното отношение към по-малките ни братя.

Погледнах периферно Вики.

Тя се усмихваше. Толкова хубаво, колкото отдавна не я бях виждал да го прави.

— Заповядайте, Подляр. И се чувствайте като у дома си, само малко по-внимателно. Веднага ли ще започнете да пиете бира, или след поправката на компютъра?

— Бихме могли да съвместим… ъ-ъ… процесите — предпазливо предложи Подляра. — Виктория, а вие употребявате ли бира?

— Употребявам. По-добре Вики, разбрахме ли се?

— Ясна работа, разбрахме се! — върху лицето на Подляра цъфна усмивка. — И така, Льонка, давай чашите и показвай къде ти е изгорялото желязо.

— Аз сама ще покажа — рече Вики. — Льоня, нарежи хляб и кашкавал и виж какво друго ще се намери в хладилника.

Със смътното усещане, че съм леко излишен, се отправих към кухнята.

110

— Работата е ясна — рече Подляра. — Точно нещо такова очаквах…

Той седеше на колене, заобиколен с извадените от компютъра платки и въртеше в ръце измъкнатия от гнездото процесор.

— Какво? — жално попитах аз. Усещането беше като на посещение при лекар, който е прегледал снимките и изследванията ти, почукнал те е по коляното, преслушал е дробовете ти и сега със загадъчно лице пише в картона ти неразбираеми драсканици.

— Двайсет и четири волта на процесора — и опала! — жизнерадостно съобщи Подляра. — Вики, да отворя ли бира?

— Благодаря, засега си имам.

Вики беше в най-печеливша позиция. Свила крака, тя седеше на дивана, наблюдаваше ни, пийваше бира и от време на време си гризваше маслини.

— Дал е фира процесорът ти, да знаеш! — Подляра въздъхна. Отвори бутилка „Ярославска кехлибарена“ — поредният компромис между „Жигульовската“ и вежливостта. Отпи. — Имаш ли резервен?

— Майтапиш ли се? Откъде…

— Ех… за себе си го пазех… — Хакерът бръкна в джоба си, извади не изрядно чиста носна кърпичка, в крайчето на която се бе изсекнал. Разгъна я — и аз бях сигурен, че с жеста на фокусник ще измъкне оттам процесор.

Но Подляра просто отново издуха носа си.

— Ще ти сложа процесор на едно и две. Дънната е добра, ще издържи… браво, че си я взел със запас…

— Каквото имаше, това взех… не съм си правил планове за бъдещето. Подляр, как е възможно да се подаде такова напрежение към процесора? Откъде, дявол да го вземе?

— BIOS-ите започнаха да стават прекалено умни… — той не се задълбочи в обясненията. — Сега ще видим. Може да е изгоряло още нещо…

— Подляр, ама нали от захранването излизат дванайсет волта!

— Какво е плюс и минус дванайсет знаеш ли?

Не знаех. Но за всеки случай кимнах.

От сака бе извадено малко куфарче, а от него — процесор. Подляра го сложи на мястото на стария и превключи джъмперите, без дори да поглежда платката. Започна да свързва разглобените части с кабели. Измърмори:

— Включвай монитора…

Включих го, а Подляра тържествено натисна бутона на захранването.

— Не работи — изкоментира Вики.

— Минутка — Подляра вдигна пръст. — Леонид, мушни кабела в розетката.

Той отново натисна захранването и хард дискът тихо забуча.

— Ето това беше цялата работа — тържествено каза Подляра, когато на екрана се появи логото на „Windows-Home“ — А вие се бяхте шубелясали.

— Подляр, в момента не мога да намеря пари за процесора.

— Аз ще оскубя Чингиз — безгрижно отвърна Подляра. — Няма да обеднее. В края на краищата, в чий дом ти гръмнаха машината?

— Подляр, това не е правилно…

— Правилно, неправилно — машината ти трябва да работи… Още повече, че сега ти трябва бърз кон. Ще ти добавя и мозък до гигабайт…

Нямах сили да му откажа. Представих си усещането от работата на процесор на хиляда и двеста плюс гигабайт RAM и съвестта ми, надавайки сърцераздирателен хленч, утихна…

— Значи все пак възнамерявате да търсите този Храм? — попита Вики.

— Разбира се! — без да спира да се играе с машината, отвърна Подляра. — Какво друго ни остава, а приятелко?

— Да не се мъчите с щуротии, приятелче.

Подляра леко сниши глава, което при късата му шия мина практически незабелязано. Погледна ме притеснено:

— Извинявайте, Вики… аз просто така, фигура на речта…

— Не извъртай, Подляр. По-добре обясни — какво искате да постигнете?

— Да намерим файла. Да поставим на място създателите на новото оръжие.

— Ще успеете ли?

— Ами… ще опитаме… — Подляра приключи със закрепването на дънната платка и премина към закарфичването на останалите компютърни карантии. — От опит глава не боли, нали?

— Може и да боли. Не можеш върна времето назад. Оръжието вече е налице.

— Да рушиш не е като да градиш! — провъзгласи Подляра и с хрущене забучи графичния акселератор в слота. — Важното е да се хвърлим в боя, а там — ще видим!

— Момчета, аз не мога да ви давам съвети. Общо взето от сто години не влизам в дълбината…

Спомних си как наскоро я заварих с шлема пред включения ноутбук, но си затраях.

— Ние пък ще опитаме! — декларира Подляра.

— Има едно простичко правило за оцеляване — каза Вики. — Да се избягват опасните места. Сега стана опасна цялата дълбина. Най-лесното ще е известно време да минете без нея. Разбирате ли?

— Разбираме — съгласи се Подляра. — Но не можем да се вслушаме в съвета. Утре отиваме в „Лабиринта“

— Бих ви препоръчала да не ходите там — продължи да настоява Вики. — На всички. Особено на Льоня.

— Вчера един вече ни препоръча същото… — упорито каза Подляра. — Сега сигурно и той се вайка за машината си…

Хвърлих поглед към Вики. И го извърнах. Изведнъж ми стана адски чоглаво.

— Това е ескалация — рече Вики. — Подляр, само преди година щеше да си възмутен от факта, че някакъв гад е убил чужда машина. А сега — злорадстваш.

— Ха! — възкликна Подляра. — Нали видя на какъв хал беше Льонка? А кой започна пръв?

— Кой? — поинтересува се Вики.

Ние с Подляра се спогледахме.

— Е, Маниака не се брои… — заяви Подляра. — Първо: оръжието му беше чисто. Второ: изобщо не се задейства. Виж, Пат…

Може би не биваше да й разправям за случката чак толкова подробно…

— Ама той е още дечко — смутено каза Подляра. — Разбирам да му се поскараш там, да го нашляпаш… Защо ще му убиваш машината?

— Подляр, вие сте преминали към оръжие второ поколение без никакви угризения на съвестта — рече Вики. — Така ще стане и с оръжието, което убива. Едва попаднало в ръцете ви, ще се намери повод за употребата му.

— Никога — навъсено отсече Подляра.

— Тогава вас ще ви убият. Вие самите се набутвате в ситуация, която изисква все по-сериозни действия. Та тоя Тъмен Дайвър само е искал да ви предупреди! Вероятно той наистина притежава голямо количество информация.

— Ами да беше я споделил…

— Може и да е имал подобно намерение?

Подляра изсумтя.

— Вики, какво го защитаваш? Първо: той накисна Роман! Второ: проникна в дома на Чингиз! Трето: осакати машината на Леонид!

— Не го защитавам. Опитвам се да бъда обективна. Колкото повече затъвате в случващото се, толкова по-голям е рискът да станете жертви на новото оръжие. Или… да го употребите вие самите.

— Никога! — повтори Подляра.

— Не се заричай — сви рамене Вики. — Впрочем, вие си решавайте.

— Забраняваш ли на Леонид да влиза в дълбината? — невинно попита Подляра.

— Ти май не си много наясно с нашите отношения. — Вики се усмихна.

Нищо чудно… то и аз май отдавна не съм наясно.

— Да, не съм — съгласи се Подляра. Кимна ми и каза: — Пускай бракмата…

Аз не се възползвах от предложението.

— Всичко е много просто — спокойно каза Вики. Погледите ни се срещнаха, и аз пръв отместих своя. — Ние се обичаме. Но сигурно обичаме най-вече тези, които сме били в дълбината. Преди две години, когато се срещнахме… когато преживяхме заедно много… страшно много… Да живееш заедно, под един покрив, да живееш в истинския свят — това е нещо малко по-различно. Ние живеем така, както виждаш. И се обичаме. Но…

Вики внимателно отмести празната чаша.

— От онзи момент, когато дойдох в Петербург за първата ни среща с Льоня и прекарах в очакване един час на летището, преди да разбера, че Леонид не е дошъл да ме посрещне, ние си изработихме правило. Правилото е просто. Животът ни в Дийптаун е едно, а в реалния свят е съвсем друго. И живеейки заедно, ние нямаме право да се намесваме в постъпките на другия в дълбината. Никак не ми допада, че Леонид ще се забърка в тази авантюра. Но нямам право да настоявам за каквото и да било.

Подляра непохватно се изправи, окашля се. Подхвана сака си:

— Ще трябва да потеглям… Много благодаря, Вики. Твърде трогнат съм от запознанството.

— Заповядай пак — любезно отвърна Вики. — Винаги ще се радвам да те видя.

В коридора Подляра ме сграбчи за яката и прошепна:

— Какво, изрод такъв, толкова ли не можа да отидеш да я посрещнеш? А?

Освободих се, с известни усилия откъсвайки ръката му от себе си. Полугласно казах:

— Разбираш ли, Подляр, аз пък бях сигурен, че съм посрещнал Вики.

Той не ме разбра. Но аз вече бях отворил вратата и му сочех с поглед тъмната стълбищна площадка.

— Ех-ех… — въздъхна Подляра. — И какво… идваш ли?

— Кога?

— Утре, в десет нула-нула, събираме се у Чингиз.

— В дълбината?

— Ела там.

— Ще бъда там.

Подляра отново въздъхна и излезе.

Когато се върнах в гостната, Вики вече я нямаше там. Бутилките и чашите така и си бяха останали на местата, където ги бяхме сложили. Събрах всичко и го отнесох в кухнята. Бутилките — в старото найлоново пликче, чашите — в мивката…

Вики беше легнала да спи, без да ме дочака.

Постоях известно време, борейки се с изкушението да седна пред компютъра. Нов процесор. Допълнителен RAM. Добре би било да направя някои тестове, да проверя колко се е увеличила бързината…

Разсъблякох се, изгасих осветлението и легнах до Вики. Тя винаги е заспивала бързо. Може би наистина е заспала.

— Лека нощ — казах.

Но Вики не отговори.

Какво пък. Ще смятаме, че наистина спи.

— Не се успах тогава, Вики. Мислех, че съм те посрещнах. Отидох на летището. Почаках до гишето за информация. Ти се приближи. Беше такава, каквато си наистина. Същата като в дълбината. Казах, че никога няма да ти подарявам нарисувани цветя.

Тя мълчеше. Дишаше тихо и спокойно.

— А в действителност просто беше започнала дийп-психозата ми, Вики. Това беше първият пристъп. Най-тежкият, вероятно. Оттогава насам е по-лесно.

Тя наистина спеше.

Лежах мълчаливо още половин час. Може би се надявах да отговори. Или се боях да не го стори. Лежах и гледах фосфоресциращите звездички, налепени по тавана. Те светеха все по-слабо и по-слабо.

Не само цветята могат да са нарисувани.

После заспах.

Студен душ. Горещ душ.

Има една хубава руска традиция — пред битката да се изкъпеш и да се нагласиш с чисти дрехи.

Може би затова обичаме да воюваме — защото понякога ни се иска да сме чистички?

Вики вече я нямаше, тя излезе съвсем рано. Чух как се приготвяше, но продължих да се излежавам, докато не се хлопна вратата…

Сега трябва да похапна. Малко.

Направих си топъл сандвич, изядох го, без да усетя вкуса. Пийнах силно кафе — нес, но не беше хич лошо.

Часовникът показваше малко след девет.

Все още имам време да тествам компютъра в различни режими…

— Да се залавяме за работа, Вики — казах аз. Извадих от гардероба чист гащеризон за под костюма, облякох го. Старият, пропит с потта от трите дни работа, беше откопчан и изваден от костюма, след което го хвърлих в легенчето с дрехите за пране.

Вики ме чакаше върху екрана.

Постоях малко при прозореца. Валеше сняг. Вече си е зима. Дори малко навява. И съдейки по небето, снеговалежът ще е продължителен…

— Вход в мрежата — казах аз. — Режим на входа — обикновен. Личност номер седем… Стрелеца.

Шлемът. Закопчалката. Леко да се увеличи яркостта на картината върху екраните…

deep

[Enter]

Огнена дъга…

Вероятно оръжието от трето поколение действа именно така. Преливане на багрите, блещукане на далечни звезди… и обезумялото подсъзнание започва да гърчи тялото. Възможно ли е да се спре сърцето чрез усилие на волята? Възможно ли е да се предизвика кататонично вцепенение? Да, възможно е. За йогите, за много сериозно тренираните хора… или за всеки, който е подвластен на хипнозата на дийп-програмата…

Цветната виелица утихва. Изправям се.

Аз съм в дълбината.

А дълбината — в мен.

Всичко е както обикновено.

Правя първата си крачка в хотелската стая, поглеждам часовника. Време има, и то повече от достатъчно. Впрочем, трябва да свърша още една работа…

Излизам в коридора, оглеждам се, вече със станалата обичайна за мен предпазливост. Ръката ми е върху дръжката на револвера.

Няма никой.

Спускам се долу, вземам мотоциклета от паркинга до входа. Паролата е простичка, нали мотоциклетът е стандартен, не струва почти нищо.

По улицата се движи поток от коли. Днес ще ми бъде малко по-трудно, все пак тялото на Стрелеца е направено по поръчка. Тръгвам към офиса на „HLD“.

Добирам се дотам достатъчно бързо. Днес сървърите не са претоварени. Може би някъде са прекарали нова оптична линия. Или, обратното, след фалита на някой от големите провайдъри, всичките му клиенти са се оказали отрязани от Дийптаун…

На гишето дежури Галчето. Жалко… добро момиче, със сигурност ще се притесни, когато ми съобщава за уволнението.

— Привет… аз съм Леонид — казвам аз, като надниквам през прозорчето. — Както винаги не ти нося шоколадче.

Тя наистина се смущава. Освен това и новият ми облик й е направил някакво впечатление. Виж ти. Винаги става така — държиш старото си „аз“ в запас, без да се досещаш, че има някой, комуто още липсва набръчканото ти лице, злобните ти сини очи, жилестите ръце…

— Леонид… ти знаеш ли, че…

— Досещам се — изричам аз.

— Ти не се яви на работа…

— Остави, Галче. Всичко ми е ясно. Дойдох да се уволня официално. Нали трябва някъде да драсна един подпис?

Галя кимва виновно, сякаш тя ме е уволнила. Вади бланка, поставя я пред мен. Бързо я преглеждам.

„В съответствие с точки 2.1 и 2.4 на договора… Неявяването на работа без да се предупреди ръководството… В случай, че бъде установена изпусната полза за компанията… Според точка 3.7 при напускане обезщетение може да бъде изплатено само…“

Разписвам се. С чукване на пръста плъзвам бланката към Галя. Пак се усмихвам:

— Всичко е наред, повярвай ми. Просто ми омръзна да ходя на работа.

— А имаш ли къде да отидеш? — интересува се тя.

— О, с това нямам абсолютно никакви проблеми. — Усмивката сама цъфва върху лицето ми. Нямам толкова умен шлем, като последните супернови модели, които регистрират и изобразяват мимиката. Това са просто пръстите ми, докоснали клавиатурата и чукнали в нарисуваното лице символа за усмивка. Може и да е за добро. Така мога да се усмихвам дори когато плача.

— Успех, Леонид…

— И на теб, Галя…

Навеждам се и я целувам по бузката.

Ето вече май се приключи с формалностите. Може да се пристъпи и към съществената работа.

— Ако имаш някакви неща в съблекалнята, иди си ги вземи… — Галя се усмихва. Като че ли е доволна, че всичко приключи толкова добре. Аз не се сърдя, разделяме се като приятели, подписът е получен…

— Сега ще надникна…

Отивам в съблекалнята. Всъщност нямам какво да взема оттам.

Но съседът ми по шкафче по това време обикновено си тръгва за дома. Иля винаги бачка сутрин и вечер.

Точно така.

Заварвам го в момента, в който Иля с традиционния ритник прибира момчето пощальон в шкафчето. Съдейки по изражението на лицето му, той пак е тичал из Дийптаун в търсене на онова, което го няма.

— Здрасти, Иля.

Поглед, пълен с недоумение. Да, разбира се… той не е виждал тази личност.

— Аз съм Леонид.

— А…

С лека заинтересованост Иля оглежда Стрелеца. Кимва. После казва:

— Бива… само че си някак старомоден… Същински Клинт Истууд.

— Аз по принцип съм си старомоден. А ти постигна ли някакви успехи?

Иля мрачно разперва ръце.

— Нали не си се отказал онова писмо? — интересувам се небрежно аз.

Естествено, той захапва въдицата…

— Защо питаш? Изобщо не съм се отказал. Да не би да искаш сам да откриеш Храма?

Отговарям само на втория въпрос:

— Искам да ти помогна.

Ето сега вече целта е достигната. Напълно. В погледа на Иля се чете подозрителност и решимост да търси Храма на Дайвъра-в-Дълбината до края на вековете.

Откъде да знае, че апокалипсисът наистина наближава…

— И сам ще се справя.

— Иля, работата е такава… — започвам да мънкам аз. — Имам връзка с един дайвър… той може да каже къде е Храма…

— Много важно. Аз пък имам познати хакери. Те могат да намерят Храма за два-три часа!

Колко интересно…

— Тогава защо вече два дни се мъкнеш с писмото?

— Те сега са заети. Много. — Иля мрачно ме поглежда. — Не мога да ти кажа какво правят… то е прекалено яко.

Все пак той наистина е дете.

За всичко, което вършеше същият този Маниак, аз разбирах само постфактум. Макар че беше хакер, а аз — негов приятел. Хакери, които разправят, че „правят нещо яко“… колко интересно…

— Ами виж… — свивам рамене. — Ако вземат, че се откажат от писмото заради късната доставка — ще останеш изобщо без наградата.

— Почакай… — Иля бързо заключва шкафчето си. Размишлява. — А колко искаш?

— Половината.

— Охо! — Той завърта притиснат до слепоочието пръст. — Свършиха балъците!

— Ти ще получиш сто двайсет и пет долара за това писмо — продължавам да следвам тактиката си. — Ами… петдесет зелени за мен.

— Не!

Съдейки по тона, Иля е настроен сериозно.

— Добре. Колко даваш?

Размишлява минута. Изглежда, въпросът наистина е принципен.

— Двайсет… и пет… — решава Иля, с вида на спартанско момче, отхапващо си пръста, за да сплаши врага. — Повече не давам.

Сега е мой ред да размишлявам.

— Не съм алчен — изведнъж произнася Иля. — Просто звуковата ми карта е направо позорна. А за сто зеленички ще ми продадат добра… доста добра…

Господи… Естествено, не ми трябват нито сто, нито двайсет и пет, нито десет долара от полагащата му се сума… Няма и да ги взема, ако всичко се получи, и той достави писмото на необходимото място…

Просто трябва да го убедя, че играта се води честно. И че Храмът ще бъде намерен и писмото може да бъде доставено. Че не бива да се избързва с даването му на съхранение в архива.

А доверие има само в два случая: ако си приятел или си делови партньор.

За завързване на приятелство нямам време.

Значи трябва да стана делови партньор.

— Разбрахме се — решавам аз. — Когато намеря онзи дайвър и науча адреса на Храма, веднага ще ти съобщя. И всичко честно, о’кей?

Иля кимва, ние мълчаливо си плясваме ръцете.

— Ако моите приятели узнаят адреса по-рано, нищо няма да получиш! — припряно уточнява Иля.

— Разбира се — съгласявам се аз. — Хайде да си разменим пейджърите… Ако стане така — уведомяваш ме, за да не търся напразно.

— Аха…

Записвам си номера му, а той — моя.

— Кога мога да те намеря в дълбината? — уточнявам аз.

— Сутрин и вечер. А също и през нощта.

— През деня няма ли те?

Иля мрачно поклаща глава:

— Не бива да заемам телефона…

Горкичкият. Значи влиза през модем…

— Когато не съм на работа, вися в бара „При загиналия хакер“ — казва Иля. — Ако има нещо, можеш да ме намериш там. Само че пускат само хакери.

— Яко — кимвам аз. — Жалко, но не съм хакер.

— Ще кажеш паролата и ще те пуснат — решава Иля. — Само че тя е много секретна, имай го предвид.

— Наистина ли? На никого няма да я кажа.

— Сърце и Любов! — тържествено произнася Иля.

Сподавям смеха си. Парола, имаща и най-малък смисъл, вече не е парола. Веднъж, когато военен генератор за пароли случайно беше генерирал смислена фраза, потвърждавайки древната теза за маймуната, способна да съчини „Война и мир“, паниката обхвана целият бивш СССР.

— Разбрахме се!

Какво пък, това вече наистина е всичко. Остана само една дреболия — да се намери самият Храм. Поглеждам часовника си — десет без десет.

— Време ми е — съобщава Иля.

— И на мен — отвръщам. — Отивам да си играя игрички.

— Какви игрички?

— Ами ще минавам „Лабиринт на Смъртта“

— Детски истории — презрително произнася Иля. — Аз играех, когато бях малък. А сега работя.

— А на мен сега това ми е работата — да бродя из „Лабиринт на Смъртта“.

Не е хубаво, естествено, да предизвиквам чуждата завист. Но нали не лъжа…

Този път Подляра ми отваря вратата на жилището на Чингиз. В ръцете си държи „Мосбърг Маринър“, сериозна полицейска карабина. Сигурно виртуалният й аналог е не по-малко опасен.

— Какво, ти ли си? — пита Подляра.

— Не виждаш ли?

— Може много неща да виждам — с въздишка отговаря хакерът. — Хайде, казвай какъв процесор ти сложих вчера?

— На хиляда и двеста…

— Усещаш ли радост от битието?

Признавам си честно:

— Засега не съм забелязал разлики.

Подляра все така не бърза да ме пусне, а златистата цев на карабината продължава да сочи към корема ми.

— Какво донесох със себе си?

— Бира… цветя за Вики.

— Какви цветя, каква бира?

— Букет рози, кремавожълти, бирата беше „Ярославска“…

— Влизай, Льонка…

Да. А навярно сега всеки път ще си обменяме спомени при среща в дълбината. Изплаши ни Тъмния Дайвър.

Днес цялата тълпа се е събрала не в столовата, а в библиотеката. Стаята е много приятна… изобилието от книги навежда на странни мисли. Да създадеш такава стая в дълбината не е сложно — по принцип всяка книга, която се издаде, бързо става общодостъпна. Но ако Чингиз наистина има такава библиотека… всичките тези стелажи до тавана, запълнени с класика, фантастика, криминалета, албуми, справочници, енциклопедии, някакви миниатюрни и фототипни издания…

Ясно ми е защо вече не е хакер. Да четеш толкова много и при това да запазиш професионалното си равнище е невъзможно. А той не би държал книгите за интериор, струва ми се…

Стаята е дълга, а в дъното й, между два прозореца с щори, има камина с пламтящ огън. Около нея са се събрали всички. Пат седи на пода, обхванал с ръце коленете си. Мрачен е като облак, само ми кима едва забележимо. Изглежда, вчера е имал сериозен разговор с Чингиз.

Самият Чингиз се е изтегнал в едното кресло. Той е по халат, позата му е отпусната и достолепна. Цигарата, тлееща в ръката му, допълва картината. Буржоа, няма що…

— Позор за руското хакерство — мърмори Подляра. — Буржоа. Шибан аристократ. Разположил се е тук, разбираш ли…

Впрочем, това не му пречи да се намести във второто и единствено кресло, нещо повече — незабавно да извади от своите си пури.

— Здравей, Леонид — казва Чингиз. — Сядай някъде…

Маниака, скръстил ръце на гърдите си, стои до камината. Той ме поздравява с кимване и едва забележима усмивка. Облечен е изцяло в черно, на главата му се мъдри някаква тъмна барета.

— Ето, че всички се събрахме — решава Чингиз, когато аз, след кратък размисъл, сядам пред камината до Пат и протягам ръце към огъня. — Ще обсъдим ли тактиката?

— Първо ще обсъдим вчерашните събития — тихо отбелязва Маниака. — Струва ми се, че така ще е по-правилно…

В последния момент забелязвам, че той поглежда накриво нещо зад рамото ми. Навеждам се — тъкмо навреме.

— Привет, Льонка! — извиква някой, който ми скача отзад. Уви, рамото, на което е искал да се облегне, вече не е на разположение. Там са само краката ми, в които той благополучно се спъва и с протяжен вопъл полита с главата към камината.

— О, Господи! — тихичко казва Чингиз.

Високият, тромав момък вече е издърпал главата си. Не личи да е наранена. Явно е много твърда.

Къде ли се е криел? Компютърния маг, или просто Мага, или Зуко — заради страстта му към химическите разтворими напитки. Бившият програмист във виртуалния бордей, където някога работеше Вики. Един от най-талантливите и същевременно един от най-небрежните програмисти, които познавам. И със сигурност най-шумният.

— Здравей, Зуко… тоест — Маг — обречено изричам аз.

— Аха! Позна ме! — Компютърния Маг седна и се хвана за главата. — Той ме позна! Виждате ли? Виждате ли всички? Аха! Е, колко години не съм те виждал, а?

— Един месец — признавам си, ставайки.

Зуко се хвърля на врата ми, опитва се да ме приповдигне. Уви, виртуалното тяло на Стрелеца е прекалено тежко. Стрелеца е слаб и жилав, но с едър кокал…

— Колко си напълнял! — крещи Зуко. — Налял си се, налян-недозалян, хи-хи, шегичка! И какво, по-рано не се познаваше с Чингиз, така ли? Защо ли не взех да ви запозная, а? Та Чингиз ми е най-добрият приятел! Нали, Чингиз? Ти, естествено, си скромен и саможив човек, но когато аз дойда — веднага всичко се изважда и се слага на масата, цялата работа — по дяволите, и си готов на всичко!

Озъртам се — в очите на Чингиз и Подляра има някакво жалко, съкрушено изражение. Пат започна бавно да се премества встрани. Изглежда, Маниака забелязва това.

— Сергей, времето ни е кът — полугласно се обръща той към Зуко, хваща го за рамото. — Хайде после да отпразнувате срещата?

Мага отблъсква ръката му, с укор поклаща глава:

— И ти, а? И ти? Не даваш на човек да се поздрави като хората! Не, край, обиден съм…

— Маг, хайде първо да свършим работата? — моля го и аз. — Ти нали си в течение какво се случи? Нали ти е казал… някой… интересно кой…

Поглеждам Шурка — той разперва ръце и леко се снишава.

— Отдавна мислех, че нещата отиват натам! — сядайки до мен, прошепва Компютърния Маг. Шепотът му е още по-пронизителен, отколкото когато говори с пълен глас. Това е истински театрален шепот, който артистите изучават дълго и с мъка. — Да… бардак, бардак… Льонка, а как я кара Мадам?

— Всичко е наред, нормално — прошепвам аз. — Маг, хайде да изслушаме Шурка?

Зуко звънко се плесва по устата и с двете си длани. Явно е доволен от жеста си, така че са ни осигурени три минути тишина.

Маниака също схваща това и започва да говори без излишни церемонии:

— Вчера всички ние се държахме непрофесионално. Нещо повече — държахме се смешно.

Подляра изпъшква, Чингиз кимва, Пат се забива някъде в далечния тъмен ъгъл и се прави, че разглежда кориците на книгите.

— Първо: Чингиз, твоята система на защита се оказа примитивна.

— Системата е хубава… — възразява домакинът. — Просто…

— Просто тя не работи — казва Шурка. — Второ: ние веднага проявихме агресивност, още с появата на Тъмния Дайвър. Вината тук е моя, естествено. Аз използвах съвсем прилична разработка на нашата фирма, противникът би следвало съвсем да се обездвижи, но… общо взето — вината е моя. Аз един вид предначертах по-нататъшната линия на нашето поведение.

Лично на мен ми се струва, че поведението на Маниака беше напълно оправдано. Но не споря. Ако иска да разпредели вината между всички, без да изключва и себе си, не бива да му се пречи.

— Абсолютно глупаво постъпи Подляра — сурово изрича Шурка. — Докато врагът не прояви активност, той трябваше да контролира Пат. Това — трето. Четвърто… Пат не биваше да започва да стреля. Колкото и оскърбително да се държеше посетителят! Много неща могат да бъдат оправдани с възрастта и характера, но в дълбината всички ние сме равни. Щом си влязъл в Дийптаун — бъди така добър да пораснеш!

Интересно, какъв ли шамар ще ми отвърти на мен…

— И пето… Начинът, по който се държа Леонид, за мен е пълна загадка! — казва Маниака. — Абсолютно! Та ти си дайвър, дявол да го вземе! Ти беше длъжен да излезеш от дълбината и да контролираш случващото се през монитора! Нали така печелиш време, когато се завърже битка! Ти би могъл да го застреляш веднага, ако нещата загрубеят…

Край. Обеците са раздадени на всички сестри…

Навеждам поглед.

Да. Маниака е прав, разбира се.

Има ли смисъл да му обяснявам, че Тъмния Дайвър не е излъгал, че наистина имам дийп-психоза?

Технически аз все така лесно мога да изляза от дълбината във всеки един момент. Но на практика не искам да го правя.

До мен Зуко започва да подскача на място и да вдига ръка.

— Да излезеш ли искаш? — с тона на учител пита Маниака.

В ъгъла Пат с облекчение се кикоти.

— Не, само искам да узная в какво съм виновен аз?

— Ти ли? — Маниака за миг се замисля. — Ти още преди година обеща да довършиш своята система за разпознаване и входен контрол и да я дадеш на всички момчета, включително и на Чингиз, за тестване. Ако я беше довършил — никой не би могъл да проникне в къщата.

Слисан, Зуко млъква.

— Добре, Саша. — Чингиз тръсва пепелта от пурата си. — Всички грешки са ясни. Хайде да обсъдим изводите от вчерашното прискърбно произшествие.

— Да размажем гадта, ето ги всичките изводи! — Подляра удря с юмрук по масичката за вестници и списания. Тя изскърцва, но издържа.

— Той има оръжие второ поколение! — тихичко надига глас Пат и подсмърча.

— Плюс имунитет към повечето видове оръжия — добавя Маниака.

— Той преследва някакви свои цели и не възнамерява да работи заедно с нас — казва Чингиз.

Да, наистина… особено пък сега определено не възнамерява. Ако моите заряди са му причинили същото, което неговите сториха на мен…

Всички ме поглеждат и аз изричам своята забележка:

— Той познава Шурка.

— Да, аз помня онази фраза. — Маниака кимва. — „Впрочем, привет, Шурка…“

— Та познавате ли се с него? — уточнявам аз.

— Той ме познава, вероятно. А на мен не ми е известно в какъв облик, къде и кога съм го виждал. Уви.

— Хайде аз да ви кажа нещо? Искате ли? — Зуко ни оглежда. — Момчета, веднага се вижда — този Тъмен Дайвър знае всичко за нас! Или — почти всичко! А ние за него — нищичко! И няма смисъл да се тормозим по тоя повод, трябва да работим, изхождайки от създалата се ситуация. Какво ще направи той, как мислите?

— Ще отиде в Храма — свива рамене Маниака.

— Ясно е даже на пиян таралеж… — измърморва Подляра.

— А къде е единственият вход за Храма? В „Лабиринт на Смъртта“! — повдига тържествено показалеца си Зуко.

— И тоя дайвър е вече там — кимва Подляра. — Ясно като бял ден! Залагам един от зъбите си, че още вчера е отпрашил натам!

— Тогава какво стоим? — пита Мага. — Ако някой още не знае — специално съм си взел три дни отпуска! Оставих си фирмата без ръководство, на смахнатия си съдружник, който умее само да си чеше езика и да пуска просташки шегички! Така че хайде бързичко всички да поемаме към „Лабиринта“ и да помогнем на Леонид да влезе в Храма!

— Остава последният въпрос: кой именно ще тръгне? — казва Чингиз. — Всички… или? Лично аз, разбира се, идвам.

Няколко секунди се чува само пращенето на дървата в огъня.

— Аз специално си взех отпуска… — плахо повтаря Зуко.

Подляра шумно въздъхва и поглежда накриво Чингиз:

— Ти не видя ли, че от сутринта не съм пил бира? Е… почти не пих.

Маниака само се усмихва.

— По отношение на мен няма никакво съмнение — изричам аз. — Поради липса на други дайвъри…

В ъгъла Пат се изправя. По лицето му си личи, че е готов за дълга и безнадеждна схватка:

— Чингиз… ако не ме вземете… вече не си ми приятел… няма да искам и да те познавам!

Ние всички поглеждаме хлапака. Той подозрително подсмърча и продължава:

— Може и да съм сглупил вчера, ама това още нищо не значи! Между впрочем, всеки греши! А ако никога не се дава възможност да се поправят грешките, те така и ще си останат непоправени, и сгрешилият човек ще си живее с тях и… и тези грешки…

Той се обърква в пламенната си хаотична тирада, млъква и в пълно отчаяние извиква:

— Какво, Чин, вземате ли ме или не?

Чингиз смачква в пепелника остатъка от пурата си, сякаш е обикновена угарка от цигара.

Знам за какво си мисли.

— Ако ме убиват често, тогава добре — ще се отделя, няма да ви преча! — казва Пат. — Тогава ще се върна в къщи! Честна дума!

Той така и не може да вдене напълно, че всичко се е променило. Че не след всяка смърт в дълбината можеш да се върнеш у дома. Че вчера ние вече бяхме готови да го погребем.

— Чин… — напълно безнадеждно произнася Пат.

— Какво си се развикал като програмист, видял калкулатор… — Чингиз става. — Ще те вземем, естествено. Ти си най-светнатият в игрите сред нас. Закъде сме без тебе…

Бих го аплодирал. Но не бива.

Когато човек поеме върху себе си отговорността за някой друг — аплодисментите са излишни.

Инак всички ще започнат да се озъртат при отекващите в дълбоката тишина откъслечни звуци.

111

Приближаваме се към арката от черен камък толкова сработени като група, че едва ли някой може да ни приеме за компютърни фантоми-масовици.

И резултатът не закъснява — към нас започват да се присламчват други геймъри. Двамата хлапаци, които се преструват на погълнати от глупавия разговор помежду си, нервната мацка с фрапантно грозна външност, някакъв безцветен тип…

Честно казано, това не ми допада особено…

Споглеждаме се.

Чингиз кимва.

Общо взето тук няма две мнения. Не възнамеряваме да служим за таран, след който да се помъкнат останалите геймъри.

— Ей, братлета и сестрички! — високо произнася Подляра. — Ние сме си отделно, вие — също.

— „Лабиринта“ е отборна игра! — отбелязва невзрачният тип.

— Разбира се — миролюбиво казва Шурка. — Кой би го оспорил? Само че нашият отбор вече е окомплектован.

Никой не възразява. Едни ускоряват крачка, други я забавят, трети свиват встрани.

Безкрайната река от човешко месо и кръв изтича в хищната паст на „Лабиринта“…

— Ей, Стрелец!

Виж, това е интересно.

Оглеждам се.

Аха…

Това е вчерашната девойка, Нике. Леко променена — сега е блондинка, май и очите й са уголемени. Но лицето е кажи-речи същото.

— И ти ли реши да се пробваш пак? — Тя се приближава. С любопитство оглежда спътниците ми.

— Ние ще се пробваме пак — веднага поставям необходимите акценти аз.

— Групата? И всичките ли сте Стрелци? — усмихва се Нике. Намигва на Пат — той веднага започва да се надува и закрачва в неестествено права линия.

— Разбира се. А къде е твоят отбор? — питам аз.

Нике се мръщи.

— Изостанах. Помниш ли го оня, културния? Нарекохме го Професора…

— Който призоваваше към колективна игра? — спомням си аз.

— Да. Той, естествено, призоваваше… Обединихме се с още три отряда. Но Професора зададе такова темпо, че половината отбор отпадна. А оцелелите сигурно вече са минали десет нива. — Нике се усмихва, но някак неуверено.

— А ти?

— Аз изпаднах на четвъртото. Там се появиха едни такива… такива шмекери… Сержантите водят групите само до четвърто ниво, създават първоначалните навици. По-нататък трябва да разчиташ единствено на себе си.

Бученето на портала вече заглушава думите. Мълниите се стоварват право над главите ни.

Поглеждам Чингиз и Маниака. Чингиз свива рамене, Маниака прехапва устни.

Всичко е възможно.

Възможно е с тоя си облик Тъмния Дайвър да е събрал отбор от достатъчно здрави момчета и да е тръгнал към целта.

А може и да е чисто съвпадение.

Крачещият малко по-напред Подляр изчезва в арката. Зуко се кикоти и радостно скача напред.

Идва моят ред.

Пурпурна мъгла.

И познатата вече зала.

По всичко личи, че от нашия отбор в новия „Лабиринт“ е бил само Маниака. Той уверено се отправя към душовете, като в движение се разсъблича.

— О, мадмоазел! — Зуко оценява ситуацията и се устремява към негърката сержант. — Ще ми изтъркате ли гърба, моля?

За мен отговорът й не крие изненади. След удара с палката между плешките Мага полита към пода. Става и обидено казва:

— Можеше да го обясните и с думи… че банята е без теляк… ама никаква култура на обслужването…

Нике го подминава, започва да се ръзсъблича. Мага моментално се настанява в съседната кабинка и поглеждайки момичето, започва да се съблича синхронно. Усмихнатите сержанти наблюдават странния стриптийз. Нике е абсолютно равнодушна. Сигурно при досегашните си опити вече се е нагледала на всичко.

За сметка на това започва да се комплексира и да нервничи Пат. Нямам представа къде се е скитал в дълбината, но изобилието от разсъблечени момичета и необходимостта самият той да се разголи явно го смущават. Пък аз бях сигурен, че той е играл именно „Лабиринта“!

— Извинявайте, ама къпането задължително ли е? — пита той мъжа-сержант полугласно. Но акустиката в залата е ненадейно добра и думите му достигат до всички. — Взех душ преди два часа!

Ама че глупчо. Само това оставаше — да разберат, че е истинско дете, а не възрастен, избрал детско тяло, за да увеличи подвижността си и да намали зоната за обстрел! Официално в „Лабиринта“ е разрешено да играят само навършилите шестнайсет години, играта е прекалено жестока и кървава. На практика никой не проверява спазват ли геймърите правилото, но ако попаднат на нарушител…

За щастие сержантите възприемат репликата на Пат само като продължение на маймунджилъците на Мага.

— Ние си имаме свой душ — многозначително размахвайки палка, съобщава сержантът. — За да не могат разни умници да вмъкват в „Лабиринта“ незаконно оръжие — в дрехите си или по тялото. Защото имаше прецедент!

Маниака за миг извръща глава и с цялото си лице изобразява огорчение.

Да, ние разбираме за какъв „прецедент“ говори сержанта.

Оръжието е дело на Маниака, а аз съм този, който го употреби. Замаскираният във вид на колан вирус „Warlock-9000“…

Примирилият се Пат се мушва в една от кабинките и започва да се разсъблича.

Къпем се. Стоя с отметната назад глава, улавяйки с устни ухаещата на химикали вода. Ето какво било, значи. Душът не е част от декора, а противовирусен контрол…

— Айде, увличате се…

Не се и опитвам да си прося ядове. Тръгвам към анабиозната камера. В съседната отдясно ляга Нике, намигва ми за довиждане. Захлупват я. В съседната отляво се шмугва светкавично Пат.

— Щастлив полет — подхвърля ми чернокожата девойка-сержант. Спуска похлупака.

Във ваната нахлува гъста бяла мъгла. Удрят ме електрическите разряди.

Тъмнина…

Мъгла.

Протягам ръце. Колко странно… Над мен няма похлупак. А мъглата си остава.

Премествам крака, заставам на колене. Изправям се. Що за дявол?

Към кожата ми приижда озон.

Започвам да разбирам, но това… това е прекалено неочаквано!

Тъмнина. Сивкава, виеща се на кълба мъгла.

Няма разстояния. Няма ориентири.

Аз съм сам тук — голо, треперещо човече в безкраен свят. Но прекалено добре знам, от предишните си сънища, какво трябва да направя…

Крачка…

И пред мен припламва едва забележимата бяла искрица. Далечното огънче…

Избърсвам с длан изпотилото се за миг лице.

Никога досега тези странни сънища не са ме обземали в дълбината.

Господи, какво ли да направя? Да седя и да чакам, додето не ме събудят?

Или да тръгна — в поредния безумен опит да преодолея моста?

Да чакам е някак… скучно като че ли…

Тръгвам.

И отново усещам чуждото присъствие. Някой, който върви редом с мен. Така, че не мога да го видя, но да чувам стъпките му.

Спирам се — звуците утихват.

— Хей! — изкрещявам аз. — Май достатъчно си играхме на тия игрички?

Тишина.

Какво, да не би да търся събеседник в собствения си сън? Добре. В края на краищата, знам как да се събудя. Проверено е… с всичко, освен с електроника, дявол да го вземе!

Защо да не проведа поредния експеримент? Тръгвам към светлинката.

Мъглата постепенно изсветлява. Тя вече е бяла, чиста, ярка, сякаш фосфоресцираща.

И ето, че пред мен израстват скалите.

Лявата стена е от син лед, дясната — от аленочервен огън… Стоя пред моста-нишка. Колко лесно ми бе да го преодолея — в Ал-Кабар. Точно там бе построен той — като уловка за дайвъри… Но тук, в моя зациклил сън, не помага старото вярно стихче. Изчезне ли илюзията, ще изчезне и мостът.

Интересно, какво не съм опитвал още…

Да си представим, че това е дебело въже. Дебело въже над бурна река. А аз съм превъртял стар турист или не по-малко откачил малолетен скаут. Ще преминаваме ли?

Да!

Заставам на колене. Хващам се за нишката. Тя не прерязва ръцете ми — чудесно!

Обхващам въжето с крака. Увисвам над пустотата. И започвам да пълзя.

Напушва ме смях! Колко просто е било всичко!

Ако премина този мост, може би сънищата ще престанат да ме измъчват?

Пълзя.

Невиждана атракция… човек на въжето… вашите залагания, господа… вижте как пълзи по въжето той…

А всъщност не е толкова лесно!

Нишката започна да прерязва дланите ми. Отначало е само неприятно. Сякаш мъкнеш прекалено тежка торба с прекалено тясна дръжка.

По дяволите…

Нишката вече се впива в ръката ми. Пръстите се хлъзгат от кръвта — собствената ми кръв.

Проклятие…

Не, нишката не изтънява. Просто аз пълзя прекалено дълго. Не съм предвидил дължината на моста. Не съм разбрал, че капката издълбава дупка в камъка, че времето заличава цели планини. А мостовете-нишки срязват самоуверените длани…

— Не така!

Гласът едва се чува — аз все пак съм пропълзял достатъчно далеч, откакто е започнало безумното ми пътешествие. И дори ако отметна назад глава, не мога да видя този, който ми подвиква, опитвайки се или да ме предупреди, или да ме изплаши и обърка…

— Не така!

Капка кръв се откъсва от нишката и пада върху носа ми. След нея — втора.

Започвам да пълзя, стиснал зъби, вече разбирайки, че силите няма да ми стигнат… и все пак…

Лявата стена е от син лед…

Дясната — от аленочервен огън…

Неизменният избор…

С огъня става по-бързо.

Бързо и изпепеляващо.

С рязко движение отхвърлям тялото си вдясно и изранените ми длани пускат нишката…

Забелязвам още как ръцете ми се превръщат в черен гъст вонящ слой сажди.

Болка, наистина, не успявам да изпитам.

И затова съм благодарен на повелителя на сънищата…

Разпръскваща се над мен мъгла. Пробит похлупак на анабиозна камера.

Лежа, прехапал устни. Да… изненада…

Не очаквах, че този сън ще ме преследва дори и във виртуалния свят. Очевидно, цялата работа е там, че според глупавите правила на играта съм прекарал достатъчно дълго време в сън.

Отварям похлупака, този път не се налага да чупя стъклото. С подозрение поглеждам дланите си, сякаш очаквам да видя по тях тънките резки от нишката…

Няма ги — и това е хубаво.

Да плюем на сънищата. Имаме си друга работа. Значително по-сериозна.

Намирам неизменния труп, навличам униформата му.

По познатия вече дълъг път поемам към пробитата обвивка на кораба.

Не ме учудва, че целият ни отбор седи вън на тревичката и ме чака. Аз съм единственият дайвър. Върхът на тарана, острието на стрелата. Космическият кораб, когото многостепенната ракета ще изведе на орбита…

Не ми се мисли за съдбата на свършилите работата си степени.

— А ето ме и мен! — извиквам и скачам долу.

Подляра се ухилва, почесва се зад тила и ми подава пистолет.

— Откъде? — учудвам се аз. На изостаналите май не им се полагаше оръжие…

— Нали не сме дошли тук да си губим времето? — мрачно съобщава Подляра.

Логично. Светла му памет на безименния герой на „Лабиринт на Смъртта“. Интересувам се:

— Някой премина ли нататък?

— Да. Двамата сержанти, момичето и още трима юнаци — съобщава Маниака.

— Момчета, кой от вас е играл този вариант на „Лабиринта“ — питам аз.

Пат вдига ръка, сякаш е на урок:

— Аз! Само че не тук, а в локализираната версия! Там, отпред, има пещера с два глигана, нали? Те млатят с лапи и пускат ракети?

— По-скоро мечки, отколкото глигани — поправям го.

— Ще им видя сметката! — разпалено изрича Пат. — Знам каква е тактиката!

— Кой друг е играл? — игнорирам простосърдечното му предложение аз.

Маниака се усмихва и поклаща пистолета си. Всички останали, уви, само разперват ръце.

— Тогава да тръгваме — неволно поемам командването аз. — С първата двойка изроди се оправям аз… и Пат. Ясно? Вие наблюдавате отдалеч и внимавате да не попадате под ракетния обстрел. По-нататък — ще видим.

Възражения няма и ние се отправяме към скалите. Над главите ни кръжат проклетите птици. Вече съм разбрал, че в самото начало те не нападат, но все пак току поглеждам нагоре.

При входа на пещерата всички освен мен и Пат спират. Какво ли ще видят оттук? Май нищо… Както и да е, важното е да избегнат обстрела.

Стените са все по-гладки, пещерата се превръща в тунел. Пат, нахлузил на тила си шарена войнишка барета, се прокрадва, движейки се малко по-напред от мен, като от време на време ме поглежда разпалено. Я по-добре да си отваря очите, че…

Но ни очаква изненада.

Вместо двете чудовища — парчета плът и желязо по пода.

— Охо, оня отбор е преминал — разочаровано изрича Пат. — Страхотно, а, Льоня?

Не знам защо, но не мисля така. Макар че… ако „не нашата“ половина от групата се задържи достатъчно дълго, ще спечелим време.

Извикваме останалите.

Зуко радостно се изхилва при вида на победените врагове. Налага се да обясняваме, че заслугата за победата не е наша.

Тръгваме напред. Аптечката, уви, не я намираме, трофеят е прибран от другите.

Достигаме до хълмистата равнина.

— Ей в онези колибки ще има още гадове! — възбудено казва Пат. — Адски гнусни! С тях дълго ще трябва да си играем…

— Ще ти покажа как е по бързата процедура — подмята Маниака. — Но първо ще се оправим с птиците…

Аз поклащам глава. Започнах да се взирам в небето още щом излязохме навън от каменните сводове.

— Не, Шурка… Май и птиците са избити…

— Добър отбор — с уважение констатира Чингиз. — Но така няма да можем да потренираме на лесни мишени, а сложността трябва да нараства с всяко следващо ниво…

Без да се уговаряме, ускоряваме крачка.

И сме на около четирийсет метра от тунела, когато по нас откриват огън.

От същите пистолети като нашите…

Да се бяга е безсмислено. Да отвръщаме със стрелба — също. Изпреварилите ни десантчици не са продължили да ни разчистват пътя, а са залегнали зад разхвърляните отстрани грамадни камъни. Подляра, жилнат в ръката още с първия изстрел, псува полугласно. Компютърния Маг открива бърза, но безразборна стрелба. Маниака стреля рядко, с прицелване. Чингиз притиска Пат към земята и също изпраща кратки серии от куршуми.

Безполезно… позицията ни е неизгодна… прецакаха ни.

Само че чуждият огън неочаквано започва да стихва. След няколко секунди по нас вече се стреля само с един пистолет. После се разнася нечий рев:

— Ку-у-учка!

Още един изстрел. Не по нас. И тишина.

Споглеждаме се в пълно недоумение.

Изглежда, помощта е пристигнала навреме. Както винаги… та нали ако не дойде навреме, тя вече не е помощ.

— Момчета, не стреляйте!

Над камъните се надига някаква фигура.

Подляра надава силен възторжен рев. Изглежда е готов да забрави дори за раната си:

— Браво бе, малката!

Нике, държейки пистолета си за цевта в отпуснатата си ръка, се приближава към нас. Маниака все пак я държи на прицел, но изглежда го прави поради чисто принципни съображения.

— Край, готов съм, влюбен съм, капитулирам… — бърбори Зуко и става, отърсвайки от гащеризона си боклука.

А аз гледам Нике и се усмихвам.

Не знам защо, но ми е адски приятно, че тя не стреля по нас, а ни се притече на помощ. Независимо от всичко. Още по-приятно ми е, че не нея са убили момчетата, за да ме снабдят с пистолет.

— Какво се случи? — рязко пита Чингиз.

— Нима не е ясно? — с въпрос отвръща Нике.

— И все пак обяснете — вече по-учтиво пита хакерът.

— Вие убихте момчето, за да вземете пистолет за своя приятел… — Получавам едва забележима усмивка и леко махвам на Нике с ръка. — Сержантите обясниха, че това е неспортсменско и нечестно, и предложиха да ви устроим засада. Но…

Тя млъква, сякаш се затруднява да формулира мислите си. После продължава:

— Но на мен това ми се видя също толкова неспортменско. Така че направих избор. Заех такава позиция, че да виждам целия си отбор… бившия си отбор.

Ние се споглеждаме.

— М-да… — проточва Зуко.

— Ситуацийка… — съгласява се Подляра. — Момчета… и сега какво?

Маниака отпуска пистолета. Казва:

— Тук щяхме да си погинем. Можеше и да опаткаме един-двама, но си погивахме…

— Вземате ли ме в отбора? — директно пита Нике. И изведнъж по погледите на моите приятели разбирам кой ще прави избора. Аз и Чингиз.

Такива ми ти работи…

Нямаме нужда да се отдалечаваме и да се съветваме. Ние се споглеждаме, като и двамата сме съвсем наясно, че геройската постъпка на Нике може и да не е случайна.

Не е задължително Тъмния Дайвър да носи само мъжки тела.

А да се присламчи към нашия отбор и заедно с него да премине целия път из „Лабиринта на Смъртта“ — какво по-забавно от това? Убеден съм, че шегичката е по вкуса му…

И в същото време…

С демонстративен жест напъхвам пистолета си в кобура.

— Дано не се наложи да съжаляваме… — мъгляво изрича Чингиз. — Момиче…

— Нике.

— Нике, ние сме малко странен отбор. Възнамеряваме да преминем „Лабиринта“ възможно най-бързо. Като не се спираме, ако се наложи, и по двайсет и четири часа на денонощие, и то няколко дни поред. Решени сме да прилагаме и най-неспортсменски методи. Това не ви ли плаши?

— Аз съм човек, който изцяло разполага с времето си — казва Нике.

Фразата прозвучава като изречена от мъж… но и от жена, особено ако е феминистка. Бая ще ни се налага да се вслушваме в думите й в търсене на неизбежните издънки…

— Ще рискувате ли? — също толкова неопределено от гледна точка на пола пита Чингиз.

— Разбира се. Искам да се уредя на работа в „Лабиринта“. Като сержант. — Нике се усмихва. — Работата никак не е лоша, пък и се плаща добре. Но те назначават само отличилите се при преминаването на тази версия на „Лабиринта“. Аз съм готова да рискувам.

— Няма да те чакаме, ако стане нещо… — казва Чингиз, предизвиквайки с тази реплика неодобрително измърморване от страна на Подляра.

— Справедливо е — изрича Нике. — Няма да имам никакви претенции.

— Освен това липсата на момиче в нашия отбор ще е проява на дискриминация по полов признак, най-обикновен сексизъм… — добавя Маниака.

Поглеждам го, сигурен, че ще видя усмивка.

Но Маниака е напълно сериозен. Леле… какво прави Америка с хората!

Прочистване на местността…

Маниака с ритник отваря вратата на мизерната дървена колибка. Моментално се плъзва встрани, а на мястото, където е стоял току-що, с тихо свистене се изсипват тънки бели игли.

Пистолетът в ръцете на Шурка потрепва, натрупвайки заряд.

Той отново се хвърля в отвора — стреля, отдръпва се, пропускайки поредната серия игли, хвърля се в колибката. Виждам, че се цели някъде нагоре, в тавана, с дълъг откос…

Шум от падане на нещо тежко и меко.

Гадината е висяла, вкопчена в тавана. Мях с хобот, от който изхвърчат игли…

— Кой нито веднъж не е убивал такива? — пита Маниака. — Чингиз, Подляр, Льоня! Проверете останалите колиби.

Денят започва добре. Всеки от нас убива по твар. Минаваме дори без ранени.

— Нещо прекалено лесно ми се вижда — изказвам общото мнение. — Когато влязох в „Лабиринта“ за пръв път, ми се струваше, че ще е доста по-трудно, отколкото в старата игра…

— Наистина ще е по-трудно — обещава Маниака. — Първите пет нива са въвеждащи. Те са достатъчно яки, променят се бавно и само частично. Всички битки са най-вече с програмирани чудовища… освен ако не се наложи да се стреляме един друг…

— А по-нататък?

В погледа на Шурка се появява леко учудване.

— Слушал ли си за „Защити своя дом“?

— Някаква конкурираща се с „Лабиринта“ игра, нали? — спомням си аз.

Маниака се изхилва. Поглежда накриво Пат, който е открил в една от колибите автомат и радостно напасва приклада.

— Конкурираща ли? Да, ако може да се каже, че краката се конкурират с ръцете… Това е алтернативен вариант на играта.

Започвам да се досещам.

— За чудовища?

— Да, разбира се. С какво беше по-различен старият „Лабиринт на Смъртта“? Истински разумни бяха само хората. Затова и най-интересните схватки ставаха между тях, а не с чудовищата. Сега ти се дава възможност да преминеш на страната на пришълците. Да защитиш своя дом и планета от човешкия десант. Какво, не се ли чел рекламните брошури?

— Нали знаеш, че отдавна не играя такива игри…

— Аз също. Но гледам да съм в течение. Та нали тази информация е общодостъпна, Льоня! Сега всички виртуални игри са свързани с „Лабиринт на Смъртта“! Можеш да отидеш в „Звезден патрул“ и да станеш пилот на изтребител, прикриващ десанта, да воюваш с гадовете в космоса. При това както на наша, така и на тяхна страна. Можеш да се отправиш към „Звезди и планети“ и да започнеш служба в Генералния Щаб на Космическите Сили на Земята…

Ама че номер.

Известно време смилам чутото. Очаквал съм, че „Лабиринта“, както и по-рано, се свежда до двубои с могъщи, но тъпи чудовища… макар и порядъчно поумнели, но все едно — предсказуеми, както и до кръвопролитни схватки с други геймъри, които са ти равностойни противници…

Но ако сега всичко е различно…

Ако се окаже, че в бронираното тяло на чудовището, въоръжено със самонасочващи се ракети, има човек? Способен да се скрие, да изчака удобен момент, да постъпи нестандартно, а не глупаво да се хвърли в бой?

Ако летящата твар със зъби-триони не се сурне върху нас от небето, а се скрие в храстите и ни клъцне по крака?

Много неща може да измисли човек, получил нечовешко тяло…

— Тръгваме ли? — прекъсва мълчанието Нике. — Знам къде е изходът от нивото.

С поглед посочвам на Маниака автомата в ръцете на Пат. Шурка поклаща глава и полугласно отбелязва:

— Няма полза от тая играчка… Нищо, нека да се забавлява. Засега ще действаме с пистолетите.

Към обяд приключваме и с четвърто ниво. Достатъчно чисто и грамотно, само дето на третото насмалко не губим Зуко… общо взето, по негова вина. Мага решава да ни демонстрира майсторството си в битка с „мухите“. Мухите приличат най-вече на водни кончета с големината на охранен гълъб и не са лесни за уцелване. Мага убива наистина красиво и бързо две „мухи“, затова пък третата го издебва в гръб и започва да го кълве по тила. Гледката е по-скоро забавна, отколкото застрашителна, и ние не веднага зацепваме, че дивите писъци и подскоци на Мага не са обичайните му маймунджилъци, а предсмъртна агония. Стрелбата по „мухата“ е невъзможна, почти със сигурност ще ликвидираме и нашия човек. Пат спасява положението — хвърля се към Мага и фрасва „мухата“ с приклада на автомата си.

Оказва се, че гадината е доста уязвима… стига да я уцелиш.

Налага ни се да мъкнем полуживия и стенещ Маг към края на нивото, докато не намираме аптечка.

— Егаси гнусното насекомо! — мърмори Зуко, когато идва на себе си и вече е способен да говори. — Направо ме препарира! Момчета, следващия път ми теглете куршума, та да не се мъча!

Но на нас хич не ни е весело.

— Шест часа — поглеждайки часовника си, казва Чингиз. — Така… момчета. „Лабиринта“ има сто нива. Ако сме изминали първите три за шест часа… това прави по два часа на ниво…

— Двеста часа! — радостно съобщава Пат онова, което не се нуждае от изчисления.

— Почти осем денонощия — Чингиз се намръщва. — Но ние трябва и да спим, да ядем, да почиваме… понякога — да мислим. Прибавяме още два дни. Десет денонощия.

— Досега още не сме губили човек от отбора — допълва Маниака. — А нали в такъв случай ще ни се наложи или да го изоставим, или да се връщаме в началото на нивото и да го изминаваме отново…

— Сложността ще се увеличава… — Зуко става сериозен. — Засега воюваме само с „роботи“. По-нататък ще започнат престрелки с конкуренти… и хора в облика на чудовища.

— Затова пък опитът ни ще нараства — възразява Подляра. — Нали така?

— Опитът и умората — отбелязва Нике.

Умно момиче…

Сядам до нея и вадя от джоба си дажбата, намерена в разбитата бойна машина… може би сложена за реквизит, а може би наистина някой се е опитвал да измине „Лабиринта“ на миниатюрен танк…

Мълчаливо си разделяме дажбата.

И аз изведнъж се усещам, че не съм предложил храна на никой друг. Нито на Чингиз, нито на Подляра, Шурка, Зуко или Пат…

Тази храна не съществува в природата! Тя просто е нарисувана! И ние можем сега, след третото ниво, да излезем от дълбината, да похапнем нещо истинско, да си отдъхнем. Никой от нас няма да умре от глад.

Но аз се отнесох към находката си така, сякаш сме в истинска бойна акция на чужда територия. Поделих я само с девойката, към която изпитвам симпатия… Мълчаливо подавам своята половина от брикетчето на Пат.

— Искаш ли? — бързо се извръща Пат към Чингиз.

Чингиз поклаща глава и Пат настървено загризва брикетчето, без да пита никой друг.

Така значи.

„Лабиринта“ ни кара да се отнасяме напълно сериозно към себе си.

— Въпросът за прехраната скоро ще добие голяма острота — казва Подляра. И веднага се преобразява в другия си облик, по-нормалния: — Ех, иска ми се да се наплюскам с нещо, мамка му!

— Сержантите разправяха — отбелязва Нике, — че тук сме можели да ловуваме. Част от местните животни и растения били условно ядивни. Само с дажбите няма да изтраем, те се намират рядко…

— Прекъсване за обяд… по-точно, за вечеря — решава Чингиз. — Сега излизаме на четвърто ниво, записваме се и се връщаме обратно…

Той млъква, претегляйки нещо наум.

— Краят на нивото е след като се прехвърлим през оная рекичка — посочва Нике. — И какво? Десет минути, за да се прибера вкъщи… във всеки случай — аз. След това — изход от дълбината, четвърт час, за да похапна… Още десет минути наобратно. Пет минути, докато всички се съберем.

— Губим четирийсет минути — обобщава Маниака. — Нарушава се темпото. После пак ще трябва да се приспособяваме към този свят…

Чингиз отново поглежда часовника си.

— Сега е шест вечерта… по московско време. Вървим още шест часа. Ако намерим храна — ядем. Ако не намерим — още повече затягаме коланите. Има ли възражения?

Няма. Само Нике се интересува:

— Момчета, а закъде сте се разбързали? Рекорд ли гоните?

Всички мълчат…

— Рекорди гонят онези, които предварително яко са потренирали — разсъждава Нике на глас. — А повечето от вас май не са били досега в „Лабиринта“…

— Нике… — Усещам, че трябва да се намеся, преди любопитството да я отведе прекалено далеч. — Ти ни помогна. Ние те приехме в отбора си. Нали?

Девойката кимва.

— Ако имаш сили — върви с нас. Ще се радваме. И ще ти помогнем, ако успеем… Но причините, поради които сме тук, не те засягат.

— Тогава ми разкрийте поне външната цел на похода си — неочаквано рязко казва Нике. — Вие всички много ми допадате. Но аз не мога да се движа с отбор, чиито постъпки не разбирам. Ами ако задачата ви е само да настигнете някакъв гадняр и да го очистите, след което за нищо няма да ви дреме? Аз какво да правя после — да се бъхтя сама, така ли?

— Добре — внезапно произнася Чингиз. — Редно е да научиш „външния“ мотив на поведението ни. Ние искаме Стрелеца — кимване в моя посока, — колкото се може по-бързо да достигне последното ниво на „Лабиринт на Смъртта“.

— Именно Стрелеца? — Нике ме поглежда любопитно.

— Да. При това сме принудени да запазим числеността на отряда си максимално дълго време, но само за да улесним осъществяването на основната си задача. Затова непрекъснато ще поддържаме баланса между скоростта на придвижване и общата бойна сила на групата. Не е изключено на последните нива на „Лабиринта“ да зарязваме изоставащите.

— Ясно — кимва Нике. — Скоростта на ескадрата е равна на скоростта на най-бавния кораб… но само до мига, в който по следите на ескадрата не се впуснат подводници… Кажи, Чингиз, ами ако групата ни започне да се бави заради Стрелеца? Засега той не прави… извинявай, Леонид… прекалено голямо впечатление.

…Небето е виолетово… птиците кръжат… Доживя, Стрелец. Доживя. Но кой можеше да знае, че от умението ти да играеш виртуални игри един ден ще зависят човешки животи? Хиляди човешки животи?

— Вече ти казах каква е основната цел на похода ни — спокойно отговаря Чингиз. — В такъв случай, прибягвайки до твоята аналогия, по-бързите кораби ще започнат да подлагат бордовете си на торпедата.

— Безумно интересно ми е — изрича Нике. — Но повече за нищо няма да ви питам. Разбирам игрите ви, момчета…

— Готовността да се подложи бордът се отнася и за теб. — Гласът на Чингиз става все по-суров и по-суров. — Ясно ли е?

Девойката ме поглежда. Кимва:

— Слушам. Разбира се, адски ми е интересно с какво толкова е ценна тая бавна шамандура, но бях дотук с въпросите…

Ако не ми се усмихваше, щях направо да се засегна.

Така че и аз се усмихвам в отговор.

Ставам, придърпвайки якето си. Досега не сме намерили нито една бронирана жилетка… жалко…

Помъквам се към ручейчето. Край на нивото.

Значи, дотук с игрите.

Започваме да живеем.