Етан от Атон

ГЛАВА 6

След като върна платформата и контейнера на дока, командир Куин заведе Етан в своята стая, която се оказа само малко по-просторна от неговата. Самият хотел, както смътно се досещаше Етан, също се намираше в Транзитната Зона, но в другия й край. Къде именно, той не успя да разбере, защото по пътя насам Куин ту рязко завиваше настрани, ту задълго го оставяше сам, предприемайки разузнавателни обиколки, а един път даже съвсем изчезна. Срещайки някаква позната станционерка, Ели безгрижно се разходи с нея, оживено разговаряйки за нещо. Етан покорно чакаше, уповавайки се на Бога и надявайки се, че наемницата знае какво прави.

Когато най-накрая се добраха до щаб-квартирата, видът на Ели беше тържествуващ, като на късметлива контрабандистка. Веднага след като вратата се затвори зад тях, Ели облекчено въздъхна, събу ботушите си и се хвърли към бюфета.

— Ето. Истинска бира. — каза тя, протягайки към Етан чаша с пенлива течност, предварително впръсквайки в нея нещо от армейската си аптечка. — Вносна.

Само ароматът на питието предизвика у Етан танталови мъки, но той не бързаше да пие, подозрително гледайки в чашата.

— Какво сипахте там?

— Витамини. Не вярвате ли? Гледайте! — тя пръсна на езика си течност от същата бутилчица и я прокара с голяма глътка бира. — Тук сте в пълна безопасност. Яжте, пийте, мийте се, правете каквото искате.

Етан с копнеж погледна към банята.

— А преразхода на вода няма ли да се отрази на монитора? Ами ако някой започне да разпитва?

— На монитора ще се отрази само това, че командир Куин е поканила в стаята си симпатичен приятел-станционер. Това не засяга никого. Отпуснете се.

Намеците далеч не бяха отпускащи, но сега Етан беше готов да даде половин живот за възможността да се обръсне; бодливата четина на брадичката му вече много приличаше на бащинската брада, каквато той още нямаше никакво право да носи.

Банята, за съжаление, нямаше втори изход. Той се предаде и отпускайки се в горещата вода, изпи чашата си на един дъх. Щом дори Милисор и Рау не бяха измъкнали от него някаква полезна информация, то едва ли това ще успее да направи Куин, каквото и да му беше сипала в бирата.

Измъченото лице, отразило се в огледалото, изплаши Етан. Брадичката му беше като попивателна хартия, клепачите възпалени, а погледа му отнесен — нито един клиент, който е с всичкия си, не би доверил на такъв тип своето бебе. За щастие това не беше деградация, а просто умора: на Етан му бяха необходими само няколко минути за да си върне ако не нормалното самочувствие, то поне нормалния си вид. Тук имаше даже акустична машина която почисти дрехите му докато се миеше.

Излизайки от банята, Етан завари командир Куин в единственото хидравлично кресло. Свалила куртката си и вдигнала крака на масата, тя явно се наслаждаваше на почивката. Лениво приотваряйки очи, наемницата му посочи леглото. Етан неспокойно седна, подлагайки възглавницата зад гърба си — все едно, нямаше на какво друго да се седне. На масата вече го очакваше нова бира и поднос с някакви хапки: неизвестни станционерски храни от пакетчета. За възможните източници на тази храна Етан се стараеше да не мисли.

— И така, — произнесе Куин, — изглежда, че всички ужасно се интересуват от тази биологическа пратка, поръчана от Атон. Точно от това и ще започнем.

Етан отпи от бирата си и призова цялата си решителност.

— Не. Информация за информация. Така че, започнете вие.

От този неочакван отговор възхитителните вежди на Ели се вдигнаха нагоре и Етан побърза да добави:

— Ако, разбира се, не възразявате…

— Добре. — тя кимна, усмихна се, и отпивайки от бирата си, каза: — Вашата поръчка е била изпълнена, и по всичко личи, че е изпълнена от най-добрия генетичен екип от Лабораторията Бхарапутра. Работата им е отнела два месеца и всичко се е вършело без много шум. Впоследствие това, може би, е спасило живота на някого. Поръчката е изпратена с директен полет на станция Клайн, където се е съхранявала два месеца на склад, очаквайки пристигането на ежегодния пощенски кораб, който е трябвало да я достави на Атон. Девет големи хладилни контейнера. — Ели ги описа най-подробно, чак до серийните им номера. — Това ли е, което получихте?

Етан унило кимна.

— Приблизително в същото време, — продължи тя, — когато вашата пратка е пътувала от Клайн за Атон, Милисор и неговата команда са се появили на Архипелага Джексън. Те обходили Лабораториите като… е, общо взето, това е бил много успешен диверсионен рейд. — Тя помълча, опитвайки се да овладее емоциите си. — Милисор със своята команда минал през военизираната охрана на Бхарапутра като нож през масло и се заел с лабораторния корпус и с всичко, което се намирало в него. А в него е имало лаборанти, обслужващ персонал, няколко съвсем случайни хора и цялата техническа документация, отнасяща се за работата по вашата поръчка. Подозирам, че преди да премахне генетиците, Милисор ги е разпитал… Забавяйки се само за да убият съпругата на един от специалистите и самия него, и да запалят къщата му, Милисор и неговите момчета напускат планетата. Тук те се появяват вече с нови легенди, но закъсняват: вашата пратка е била изпратена преди три седмици. А по това време аз пристигнах на Архипелага Джексън и без да подозирам нищо, започнах да търся информация за Атон. Контраразузнаването на Бхарапутра едва не получи удар. За щастие все пак успях да ги убедя, че нямам никаква връзка с Милисор. Сега хората на барон Луиджи даже смятат, че работя за шефа им. — устните й се разтвориха в усмивка.

— За Бхарапутра?

— Аха. — Усмивката й премина в гримаса. — Те ми поръчаха убийството на Милисор и всичките му хора. Направо учудващо е, че не ми натресоха помощник, просто щастие. Но струва ми се, че без да искам започнах да изпълнявам поръчката им. Нищо, нека се порадват. — Ели въздъхна и отпи още една глътка. — Ваш ред е, докторе. Какво толкова имаше в тези контейнери, та заради него загинаха толкова много хора?

— Ами нищо! — възкликна Етан, потресен от чутото. — Ценни материали, но не дотолкова, че да убиват заради тях. Съвета на Населението поръча четиристотин и петдесет живи яйцеклетъчни култури за производство на яйцеклетки, е, знаете, за деца…

— Знам откъде се получават децата. — промърмори Куин.

— Изискването беше да са проверени за отсъствие на генетични дефекти и да са взети само от донори, които са в първите двайсет процента по ниво на интелигентност. Това е всичко. Седмица рутинна работа за добър екип от генетици, като онази, за която говорихте. Но това, което получихме, бяха абсолютни боклуци.

— Добре, добре, докторе! — прекъсна го Куин. — Вярвам ви. Само че това, което са изпратили от Архипелага Джексън не са били боклуци, а нещо абсолютно изключително. Значи някой е прихванал пратката и я е заменил с всякакви остатъци.

— И то твърде странни остатъци, ако се замислиш. — вмъкна Етан, но Ели не му даде да завърши мисълта си.

— И кой ли е този неизвестен похитител, и кога е направил това? Това не сте вие, не съм и аз — макар че за това ще се наложи да повярвате само на думите ми — и разбира се, не е Милисор, понеже явно само за това си мечтае.

— Изглежда, Милисор мисли, че това е работа на някой си Терънс Си — човек или каквото е там…

Ели въздъхна.

— Този „който и да е там“ е имал сума ти време. Пратката е могла да бъде подменена на Архипелага Джексън, на борда на кораба по пътя към станция Клайн и изобщо по всяко време, до момента в който пощенския кораб каца на Атон. О, боже! Изобщо имате ли представа колко кораби минават през Клайн за два месеца? И колко прехвърляния стават тук? Не е чудно, че Милисор ходи с такава физиономия като че ли има разстройство. И все пак ще потърся станционния дневник на полетите…

Етан се възползва от паузата, за да зададе отдавна мъчещия го въпрос:

— А какво е това съпруга?

Куин едва не се задави с бирата. Етан забеляза, че нивото на течността в чашата й намалява много бавно.

— Ох, извинете. Все забравям, че вие… Да, значи така, съпруга. Ами, това е просто брачен партньор, но само от женски пол. А партньора от мъжки пол се нарича съпруг. Брака има множество форми, но най-често това е узаконен икономически и сексуален съюз за раждане и възпитание на деца. Е… разбрахте ли?

— Мисля, че да. — след кратка пауза каза Етан. — Прилича на функцията на алтернативния родител. — Той опита „на звук“ новите думи. — Съпруг… На Атон има подобен глагол, който означава да водиш добре домакинството. Като управляващ. — Той се замисли дали тук нямаше намек за това, че съпругът е длъжен да издържа жената по време на бременността й? Значи и органичния метод на възпроизводство има своите скрити разходи, съобрази Етан и радвайки се на своята догадка, се реши на още един въпрос:

— А какво при вас значи „да съпругваш“?

— Към думата „съпруга“ няма паралелен глагол.

— А-а, — проточи той и поколебавайки се за малко, попита: — Онзи генетик, чийто дом са изгорили, имал ли… имал ли е деца?

— Малко момче. По това време е бил на ясли. А жената е била бременна. — Ели яростно захапа някакво протеиново кубче.

Етан поклати глава, отказал се вече да проумява каквото и да било.

— Защо? Защо? Защо?… — повтаряше той.

Ели се усмихна на някакъв мимолетен спомен.

— Има моменти, в които започвате да ми харесвате… Пошегувах се! — добави тя, забелязвайки как Етан уплашено се присви и се отдръпна към стената. — Да. Защо? Този въпрос мъчи и мен. По всичко изглежда, че Милисор е убеден, че тази продукция, която са произвели в Лабораториите Бхарапутра, е предназначена специално за Атон. А за последните няколко месеца твърдо се убедих в едно нещо: ако Милисор е убеден в нещо, то трябва да му се обърне внимание. Защо Атон? Какво има на Атон, което го няма никъде другаде?

— Нищо. — честно отвърна Етан. — Атон е малка селскостопанска планета; ние даже нямаме полезни изкопаеми, които да можем да продадем. Намираме се далеч от всички космически магистрали, в нищо не се замесваме и на никого не пречим.

— Нищо… — повтори Ели. — А ако помислим върху сценарий, в който планета с „нищо“ би била най-добрия вариант… Е, предполагам, че поне особености си имате. Дори само привързаността ви към толкова сложен начин за самовъзпроизводство ви отличава от всички останали. — Ели отпи. — Струва ми се казахте, че Милисор е говорил нещо за бомбардиране на вашите Репродукционни Центрове. Бих желала да узная по-подробно какво са това.

Не се наложи дълго да го увещават: за любимата си работа Етан можеше да говори с часове. Той описа Севаринския център, работата си, разказа за великите хора, основали този център. Обясни каква е системата им за социални кредити, даваща право за бащинство. Той толкова се увлече, че едва не премина към личните си проблеми, но навреме се опомни. Нещо твърде много започна да откровеничи с тази жена. Какво ли все пак му беше сипала в бирата?…

А командир Куин се отпусна на облегалката на креслото и започна да си тананика някакъв непознат мотив.

— Добре, да върви по дяволите подмяната. Но каквото и да става тук, мисля, че сценария „кукувиче яйце“ му пасва най-много. Той отлично обяснява действията на Милисор…

— Какъв, казахте, сценарий?

— „Кукувиче яйце“. Имате ли кукувици на Атон?

— Не. Какво е това, някакъв гущер ли?

— Не е гущер. Птица. Много гнусна. От Земята. Знаменита най-вече с това, че подхвърля яйцата си в чужди гнезда и така се избавя от уморителното задължение да отглежда птиченца. Впрочем, в цялата галактика това е по-скоро литературна метафора, понеже все още на никой идиот не му е дошла идеята да изнесе птицата извън Земята. С всичката останала зараза човечеството вече е натъпкало космоса, и то с най-голямо удоволствие. Но вие разбрахте ли какво имах предвид под „кукувичи“ сценарий?

Етан разбра, и го разбра толкова добре, че го втресе.

— Диверсия. — прошепна той. — Генетична диверсия. Те са искали да ни пробутат своите чудовища, без да предизвикат подозрения… — Той рязко се прекъсна. — Не. Та товара не е дошъл от Сетаганда, нали? А после, това все пак нямаше да проработи: ние имаме методи за откриване на генетични дефекти…

Той замълча, още по-силно озадачен.

— Част от товара може да е бил материала, откраднат от Сетаганда. Това би обяснило защо Милисор толкова иска да си го върне или да го унищожи. — каза Куин.

— Очевидно, но… откъде накъде Архипелага Джексън ще ни погажда такъв номер? Или те са врагове на Сетаганда?

— Е-е, хм. А какво точно знаете за Архипелага Джексън?

— Не много. Това е планета, там имат биологически лаборатории и в отговор на обявата, която даде Съвета на Населението на Атон по-миналата година, те ни изпратиха своите каталози и ценови листи. Също както и няколко други планети.

— Ясно. Следващия път се обърнете към Колония Бета.

— Там е най-скъпо.

Ели неволно прекара пръсти по устните си и Етан си спомни за плазменото изгаряне.

— Да, разбира се, но там поне получаваш това, за което плащаш… Впрочем, това няма връзка с работата. На Архипелага Джексън получаваш това, за което си плащаш, ако портфейла ти е достатъчно дебел. Искаш да имаш свое младо клонирано копие, с ускорен темп да го доведеш до физическа зрялост и да присадиш в него мозъка си? Моля! Обърнете се към Дом Бхарапутра. Шансовете: петдесет процента за това, че операцията ще те убие и сто — за това, че ще убие клонинга, чийто мозък просто ще го изхвърлят на боклука. Нито един бетански център няма да приеме такава заявка — клонингите там се ползват с всички граждански права. А Бхарапутра ще приеме.

— Пфу! — с отвращение се изплю Етан. — На Атон клонирането се счита за грях.

— Нима? — удиви се Ели. — Какъв точно?

— Идолопоклонничество.

— Никога не съм знаела, че съществува такъв грях… Е, добре. Работата е там, че ако някой предложи на Лабораториите Бхарапутра прилична сума, те с радост ще напълнят вашите контейнери… ако щеш, с умрели тритони. Или с двуметрови механични супервойници — с каквото и да е! — Тя замълча, отпивайки от бирата.

— И какво ще правим сега? — осведоми се Етан.

— Аз мисля… — Ели се намръщи. — Знаете ли, тази история с Окита не влизаше в плановете ми. Нямах заповед да се намесвам активно в събитията — предполагаше се, че ще съм само наблюдател. И изобщо, от чисто професионална гледна точка, въобще не трябваше да ви спасявам. Трябваше само да отбележа това печално събитие, а след това да изпратя на адмирал Нейсмит скръбен рапорт.

— И ъ-ъ… сега той ще е недоволен от вас? — нервно се поинтересува Етан. В неговото разпалено въображение мигновено изникна картина: адмирала на наемниците заповядва да се възстанови началния баланс и командир Куин го изпраща на среща с Окита.

— А, не. Той също си има принципи. Ужасно е непрактичен; някой ден това ще го погуби. Макар че засега — Ели почука три пъти по масата, — явно му върви. — Тя прониза с вилицата си последното протеиново кубче, допи бирата си и стана. — И така, какво ще правим сега? По всичко личи, че ще трябва още малко да „бройкам“ Милисор. Ако тук има още негови хора, те ще излязат на светло, за да търсят вас и Окита. А за вас е по-добре да се спотаите тук. Нито крачка извън стаята!

Значи, отново затвор, макар и по-комфортен…

— А какво ще стане с дрехите ми, багажа и стаята?… — Стаята му, икономична класа, сега стоеше празна, но въпреки това продължаваше да трупа сметки. — Ами моето задание?

— Вие в никакъв случай не трябва да излизате от стаята! — Ели въздъхна. — Следващият кораб ще замине на Атон след осем месеца, нали? Значи така: вие ще ми помогнете с моето задание, а аз ще ви помогна с вашето. Послушайте ме. За да можете да изпълните заданието си най-малкото трябва да останете жив.

— Разбира се! — сопна се Етан. — Стой си тук и си мисли, дали Милисор не е купил вашите услуги за по-кръгла сумичка от адмирал Нейсмит и Бхарапутра!

Ели облече тежката куртка, в многобройните джобове на която се побираше всичко, което може да дотрябва на таен агент.

— Ето и нещо, което ще трябва да усвоите незабавно, докторе. Не всичко на този свят може да се купи и продаде. — подхвърли му тя, насочвайки се към изхода.

— И какво е това „не всичко“? Услугите на наемниците?

Ели се обърна, очите й проблеснаха изгарящо и тя отвърна с непонятна тъга:

— Не. Онези принципи. Непрофесионалните.

Целия първи ден на полудоброволното си затворничество Етан проспа с дълбок сън, опитвайки се да избяга от всичко, което се стовари на неговата нещастна глава: страх, изтощение и последствията от химическия коктейл. Пробуждайки се за първи път, той като в мъгла различи командир Куин, промъкваща се на пръсти към вратата. Когато се събуди за втори път, доста по-късно, той видя, че командира спи, изтегнала се на пода, в униформените си панталони и тениска, а куртката й е небрежно хвърлена на облегалката на креслото.

На втория ден Етан откри, че Куин, оставайки го в пълна самота, дори не мисли да заключва вратата. След като направи това откритие, той прекара двайсетина минути в коридора, опитвайки се да измисли повече или по-малко разумен план за бягство — при условие, че няма да попадне в лапите на Милисор, който, без съмнение, го търси из цялата станция. Дочутото иззад ъгъла бръмчене на робота-чистач накара Етан да се хвърли обратно към стаята. Сърцето му туптеше бясно. Може би нямаше да е лошо, ако командир Куин още малко го подържи при себе си…

На третия ден способността му да разсъждава се върна. Сега вече Етан сериозно се обезпокои от тази бъркотия, в която се замеси, само че за измъкването от нея явно не му стигаха сили. За да уплътни с нещо наложеното му свободно време, той реши да попълни знанията си в областта на галактичната история, възползвайки се от компютърната библиотека на Куин.

До края на следващия ден разочарованието му вече беше пълно: образователната програма се оказа обидно къса. Тя се състоеше от два много повърхностни прегледа на галактичната история, няколко очерка за историята на Сетаганда и развлекателен сериал с името „Дивата звезда на любовта“, на който Етан попадна случайно и беше толкова потресен, че даже не се досети да изключи ком-пулта. Както се изясни, живота с жените не само провокираше мъжа към странно поведение — той предизвикваше пълно умопобъркване. Интересно, колко ли време остава до момента, в който флуидите, или дявол знае какво още, излизащи от командир Куин, ще принудят и него да се държи по подобен начин? А ако разкъса дрехите й, за да оголи гръдната й хипертрофия — наистина ли после тя ще тича след него, като току-що излюпено пиленце след мама-кокошка? Или, без да чака докато хормоните й свършат своята мрачна работа, Ели просто ще извади виброножа и ще го накълца на парченца?

Етан потрепери и се прокле за това, че толкова бездарно си загуби двата месеца на път за станция Клайн, така и не успял да се реши да се възползва от корабната библиотека. Макар че, от друга страна, незнанието е път към блаженството, а познанието води право в ада… Но ако на неговата безсмъртна душа е съдено да загине на олтара на дълга, то, Бога-Отца е свидетел, ще я отдаде в името на Атон! И с тези мисли Етан пъхна в ком-пулта поредната дискета.

На шестия ден, излизайки от нирваната на духовното падение, Етан почувства, че е заплатил за познанието с пълна загуба на душевното си равновесие…

— Какво, по дяволите, всъщност прави Милисор тук? — нахвърли се той на Куин, когато тя за малко се върна в стаята си.

— Ами нищо. Очаквах повече от него. — тя сви рамене и отпускайки се на креслото, механично започна да навива около пръста си кичур от черната си коса. — Не е съобщил на местните власи за изчезването на Окита. Не е изкарал скрити помощници. Не е предприел нито една стъпка в опит да напусне станцията. Времето, което гем-полковника губи за поддържане на прикритието си, говори за това, че се е окопал тук за дълго. Преди седмица си мислех, че той просто чака кораба от Атон, на който пристигнахте, но сега е ясно, че тук го задържа нещо друго. Освен това проблема, който го занимава, е по-важен от предполагаемото дезертьорство на подчинения му.

— И колко още ще трябва да кисна тук?! — взриви се Етан и започна раздразнено да крачи насам-натам из стаята.

— До момента, в който се изясни нещо, предполагам. — Ели разпери ръце и съчувствено се усмихна. — Някои неща, може би, вече са изяснени, макар и не в наша полза. Милисор, Рау и Сети претърсват цялата станция, пъхат се навсякъде като невидими и непрекъснато се връщат до онзи коридор, пред екологичната служба. Отначало не можех да разбера защо. По дрехите на Окита нямаше никакви „бръмбари“, освен това за по-сигурно ги изпратих по пощата на адмирал Нейсмит. Явно проблема не беше в тях. И тогава се сетих, че решението е в конструкцията на самата секция. Онези трижди проклети протеинови апарати се намират точно зад стената на коридора. Мисля, че Окита е имал под кожата присаден някакъв миниатюрен радиомаяк, който отговаря само на точно кодиран сигнал. Скоро някой нещастник ще си счупи зъб в него, ядейки свинското си рагу. Надявам се, че това няма да е транзитник: те вечно завеждат съдебни дела… Но стига толкова за идеалните престъпления! — Тя уморено въздъхна. — Милисор още нищо не е разбрал — продължава да яде месо.

Етан изведнъж почувства, че се е уморил до смърт от салати. И от тази стая, и от напрежението, умножено от неопределеността и безсилието му. И от командир Куин, и от онези безсрамни маниери, с които се опитваше да го прикотка.

— А защо трябва да вярвам на думите ви, че станционните власти не са способни да ми помогнат! Вие не ми дадохте никакво доказателство! — тръгна той в атака. — Аз не съм убивал Окита! Не съм извършил нищо противозаконно! Аз и с Милисор нямам никакви проблеми — вие, струва ми се, сте тази, която воюва с него. Той изобщо нямаше да ме помисли за таен агент, ако Рау не беше открил онзи ваш „бръмбар“. А вие ме забърквате все повече и повече, само заради вашата шпионска задача!

— Те биха ви отвлекли във всички случаи. — възрази Куин.

— Да, но тогава щеше да ми се наложи само да убедя Милисор, че на Атон го няма онова, което търси. На разпита можеше и да успея да направя това, ако вашата намеса не беше предизвикала подозренията му. Дявол да го вземе, нека дори да дойде в нашите Центрове и да провери, ако толкова му се иска!

Ели вдигна вежди — навик, който започваше да вбесява Етан.

— Наистина ли смятате, че с него е възможно да се сключват такива сделки? Аз бих предпочела да се заразя с нов вид чума!

— Най-малкото поне е мъж. — отряза Етан.

Ели се разсмя. Гнева на Етан достигна точката на кипене.

— Докога ще ме държите тук заключен? — отново извика той.

Ели замълча. Зениците й ту се свиваха, ту се разширяваха, а усмивката й изчезна от лицето.

— А вас никой не ви държи заключен. — спокойно отговори тя. — Можете да си тръгнете във всеки момент. На своя отговорност, разбира се. Ще ми е мъчно, но ще го преживея.

— Блъфирате. — Етан спря да обикаля из стаята и спря пред нея. — Не можете да ме пуснете. Твърде много знам.

Ели свали краката си от облегалката, пусна черния си кичур и се вгледа в Етан така, като че ли той беше предметно стъкло, а тя го оглеждаше на светлината — дали е добре измито. Когато заговори отново, гласът й звучеше доста зловещо.

— Трябва да ви кажа, че вие още твъ-ърде малко знаете!

— Но не бихте желали да съобщя на властите за Окита, нали? За това нещо вашите ще ви убият…

— Е, „убият“ е силно казано. Те, разбира се, ще нададат вой, ако разберат какво сме направили с тялото — моля отбележете, с вашето активно съдействие. А заразяването на продукти е обвинение, къде-къде по-сериозно, отколкото баналното убийство. Почти толкова, колкото и палежа.

— Пука ми! Какво могат да ми направят — да ме изгонят от станцията? Това не е наказание — това е награда!

Тя присви очи, сдържайки разпалващата се ярост.

— Ти можеш да вървиш по дяволите, атонецо, но само да си посмял после да допълзиш при мен за помощ. На мен не ми трябват глупаци, предатели и… педали!

Етан си помисли, че това вече може да се класифицира като преднамерено оскърбление.

— Прекрасно! А аз не искам да си имам работа с такава хитра, прикрита, груба, нагла… жена! — изтърси той.

Свивайки устни, Ели му посочи вратата. Какво пък, поне последната дума беше негова… Кредитната му карта беше в джоба, ботушите — на краката. Гордо вдигнал глава, Етан с твърда крачка се отправи към изхода. По гърба го полазиха мравки: всеки момент очакваше изстрел в гърба — от парализатор, а може би и от нещо по-лошо. Но нищо не се случи.

Вратата със съскане се затвори зад гърба му. В коридора беше мъртвешки тихо… Нима да има последната дума е всичко, което искаше? И все пак той по-скоро щеше да влезе в смъртна схватка с Милисор, Рау и призрака на Окита, взети заедно, отколкото да се върне и да се извини на Куин.

Воля. Решителност. Действие. Само така може да се справи с трудностите. Стига вече е бягал и се е криел. Той сам ще намери Милисор и ще си поговорят на четири очи!

Стъпките на Етан мъжествено отекнаха в пустия коридор…

След като напусна хотела и излезе на булеварда, Етан се поуспокои и се отдалечи с привичната си походка, внасяйки в плана си малки поправки. Далеч по-разумно ще е, реши той, да поговори с Милисор от безопасно разстояние, обаждайки му се от обществен ком-пулт. И той може да хитрува! Изобщо не е задължително да се приближава до хотела на Милисор. А ако не успее да сключи примирие, ще зареже вещите си на станцията и ще купи билет за някъде по-далеч, та дори и за онази същата Колония Бета, при това ще го купи преди самото отлитане, и по този начин ще избегне преследването от страна на всякакви психясали тайни агенти. А по времето, когато отново ще се върне на станция Клайн, те може би ще се гонят един друг на другия край на галактиката.

Отдалечавайки се на няколко нива от хотела на Куин, Етан влезе в първата ком-кабина.

— Искам да се свържа с транзитен пътник, гем-полковник Луис Милисор. — каза той и още веднъж повтори името, старателно произнасяйки всяка буква. Етан с удоволствие забеляза, че гласът му почти не трепери.

— Търсената от вас личност не е регистрирана на станция Клайн. — се появи на монитора.

Хм… Може би Милисор вече е напуснал хотела? Отлетял е на своята Сетаганда, а командир Куин просто го е водила за носа през цялото това време?…

— Търсената от вас личност не е била регистрирана на станция Клайн през последните дванайсет месеца. — безпристрастно уточни компютъра.

Странно, странно… Ами капитан Рау?

— Търсената от вас личност не е регистрирана…

Сети?

— Търсената от вас личност не е регистрирана…

Етан едва не попита за Окита, но навреме се сепна и застина в пълно объркване. После се досети: Милисор е истинското име на полковника. А тук, на станция Клайн, той навярно ползва измислено име и живее с фалшиви документи. Етан нямаше никаква представа какъв можеше да е псевдонима му. Безизходица…

Излизайки от кабината, той тръгна по булеварда, потънал в мрачни размишления. Разбира се, най-лесно беше да се върне в стаята си и да чака, докато Милисор сам го намери… Но ще има ли тогава шанс да поговори с гем-полковника и дори да каже поне думичка преди отмъстителните приятелчета на Окита да го размажат по стената? В това Етан силно се съмняваше.

Пъстрите тълпи на минувачите не нарушаваха съсредоточеността му, макар че двама души, крачещи срещу него, се открояваха сред всички. Това бяха мъже със среден ръст, с нормални дрехи, но лицата… Боядисани от ухо до ухо с луминесцентни бои така, че бе невъзможно да разгледаш лицата. Основния цвят на първия беше тъмночервен, изпъстрен с причудливи орнаменти с оранжеви, черни, бели и зелени линии. Във втория доминираше яркосиньото, а върху него — жълти, бели и черни ивици, повтарящи очертанията на устата, носа и очите. Увлечени в разговор, те крачеха без да обръщат внимание на минувачите. Етан не можеше да откъсне от тях очарования си поглед.

Те бяха вече съвсем близо. Изравнявайки се с тях, Етан едва не закачи единия от тях с рамото си — и чак тогава успя да види скритото под пъстрия грим лице. И да си спомни значението на тази окраска — благодарение на онези учебни филми които беше гледал в стаята на Куин. В Сетагандийската армия така се обозначаваше офицерското звание.

В този момент капитан Рау погледна право към него. Челюстта на сетагандиеца увисна, очите му се опулиха, а ръката му посегна към скрития кобур. Етан, излизайки от вцепенението си, се втурна да бяга.

Зад него се чу вик и заряд на невроразрушител с пращене разкъса въздуха над главата му. Етан се озърна: изглежда Рау не беше уцелил само защото Милисор беше успял да бутне дулото нагоре. Двамата се понесоха след него, продължавайки да крещят един на друг. О, сега вече Етан си спомни колко безпощадни можеха да бъдат тези хора…

Скачайки с главата надолу в асансьорната шахта, водеща нагоре, Етан с маниакалността на сьомга заплува срещу течението на потока, скачайки от ръчка на ръчка. Изумените пътници се отдръпваха настрани и го обсипваха с ругатни.

Той изскочи на долното ниво, скочи в още един асансьор, после в друг, в трети, продължавайки да се оглежда панически. Той се носеше, без да обмисля пътя, покрай шумни търговски сергии, през някакъв замразен строеж — САМО ЗА ПЕРСОНАЛА! — завои, коридори, асансьори… Някъде по пътя си той пресече границата на Транзитната Зона: табелите по стените, около които в туристическите райони висяха дълги изброявания на правата и задълженията, тук вече почти не се срещаха.

Оставайки най-накрая без сили, той се вмъкна през някаква врата и се строполи на пода, покрит с работни комбинезони. Изглежда, беше избягал от преследвачите си. Само че къде?