Етан от Атон

ГЛАВА 12

Капитан Рау послушно се отправи към Карантината след носилката с парализирания си началник. Инспекцията по Биоконтрола настоя на незабавен преглед, отхвърляйки всички възражения. Понеже пътищата за отстъпление му бяха отрязани, на Рау му оставаше само едно — да стои близо до Милисор, изобразявайки вярно куче, следващо ковчега на стопанина си.

Етан не знаеше какви процедури са необходими за откриване на Алфа-С-Д-плазмид-2 или неговата митична разновидност, но по мрачния израз на лицето на Рау разбра, че изследването се е оказало твърде болезнено за капитанското самолюбие. Ако Рау имаше поне малко чувство за хумор, би му било по-леко. Но погледът, който капитана хвърли накрая на Етан, напомняше замах на наточен кинжал.

Етан, на свой ред, беше придружен до един кабинет за много дълъг разговор с властите в лицето на арестувалия ги офицер и жена, която по всяка вероятност му беше пряк началник. Някъде към средата на беседата към тях се присъедини трети офицер, представящ се за капитан Арата. Това беше мършав човек с азиатска външност, с права черна коса, бледа кожа и косо разположени очи. Говореше малко, но слушаше много.

Първия порив на Етан беше да разкаже всичко и да се предаде на милостта на правосъдието. Но спомена за инцидента с Окита го принуди да се въздържи от чистосърдечни признания. Настойчивия интерес на сетагандийците към него обясни с това, че „една от културите в товара, предназначен за Атон, е била объркана на Архипелага Джексън с някакъв разнороден генетичен материал, откраднат от Сетаганда“. Той беше много внимателен и нито веднъж не спомена името на Терънс Си: от това всичко щеше да стане само по-сложно и по-объркано…

— В такъв случай, — обобщи жената-офицер, — екотехник Хелда, без да иска е направила услуга на Атон. На практика тя е спасила генофонда ви от заразяване.

Етан разбра намека — службата за безопасност се надяваше, че той ще се откаже от възбуждане на съдебно дело срещу Хелда — дело, което неминуемо би накърнило репутацията на станция Клайн. Той помисли за количеството товари на станцията, за складовете, славещи се с надеждността си. Осъзнавайки всички преимущества на положението си, Етан се успокои и изрази готовност да се откаже от подаване на иск.

Представителите на властта моментално станаха пределно вежливи с него. Половината обвинения към него отпаднаха поради статуса му на посланик, а втората половина се изпари от протокола по чудодеен начин. Увериха доктор Еркхарт, че на станция Клайн никога повече няма да бъде допуснат подобен вандализъм. Самата Хелда вече беше на такава възраст, че излизането й в пенсия нямаше да предизвика въпроси у никого. Посланик Еркхарт не трябва да се притеснява за господин Харман Дал, или както той нарича горепосочения „гем-полковник Милисор“: заедно с помощниците си той ще бъде депортиран с първия кораб по доказано обвинение в отвличане на човек.

— Между другото, господин посланик, — вметна капитан Арата, — случайно да знаете къде да намерим третия и четвъртия от подчинените му?

— Искате да кажете, че Сети още не е арестуван? — запита Етан.

— Работим върху това. — отговори Арата с непроницаем вид. Етан се замисли, но така и не разбра какво иска да каже Арата.

— По-добре попитайте гем-полковник Милисор, когато се събуди. А що се отнася до втория, то ъ-ъ… по-добре питайте командир Куин за това.

— А къде е командир Куин, господин посланик?

Етан въздъхна:

— Вероятно на път към своята дендарийската флота…

И сигурно не сама, а заедно с вербувания телепат. Колко може да преживее този човек без род и племе, лишен от своята мечта? Във всеки случай, по-дълго, отколкото в компанията на гем-полковник Милисор, честно призна пред себе си Етан.

— Неуловима хитруша. — също въздъхвайки, промърмори Арата. — Трябва да проверим. Тя трябва да ми даде още малко информация.

Скоро Етан беше освободен. „Благодарим ви за оказаното съдействие, господин посланик Ако можем да направим нещо, за да бъде вашето пребиваване на станция Клайн по-приятно, моля, обръщайте се към нас“. Нито Етан, нито офицера споменаха повече за Хелда: скандалния инцидент с подмяната на товара беше изчерпан, а делото — закрито. „Приятен ден, господин посланик!“

В коридора, водещ към изхода, Етан изведнъж се спря.

— Между другото, капитан Арата, вие можете още сега да ми направите една услуга.

— Каква?

— Полковник Милисор е под охрана, нали? Ако се е съвзел, бих ли могъл да поговоря с него?

— Сега ще разберем. — отговори Арата, поглеждайки съсредоточено към него.

Заедно с капитана Етан напусна административния отдел и мина през два карантинни шлюза. Там те завариха екотехник, излизащ от остъклен бокс. Екотехникът изключи светещият на вратата надпис „Не влизай!“ и се зае да сваля от себе си защитното облекло. Въоръжения охранител от службата за безопасност му подаде отвътре подобен защитен комплект и екотехника с привичен жест го хвърли в контейнера за дезинфекция.

— В какво състояние е пациентът ви? — запита капитан Арата.

— В съзнание и комуникативен. — отговори екотехникът, поглеждайки към офицерските знаци на Арата. — Има някои остатъчни явления от шоковата травма, като главоболие например. Има хронична хипертония, гастрит на нервна почва, черният дроб е в състояние на предцирозно израждане и леко увеличена простата, която навярно ще се наложи да се лекува след няколко години. Общо взето, за човек на тази възраст здравето му е в норма. А това, което със сигурност няма, е Алфа-С-Д-плазмид-2, –3, –29 — и т.н. до безкрайност. И настинка даже няма. Преметнал ви е някой, капитане, с този рапорт за инфекция и се надявам, че ще изясните кой е той. А аз нямам време за такива глупости.

— Работим върху това. — каза Арата.

Етан го последва в помещението, вече отворено за посетители. Арата с жест заповяда на охраната да стои на пост до вратата, влезе в стаята и застина в стойка „мирно“, като някакъв почетен караул. Да го моли да се отдалечи явно беше безсмислено — помещението навярно се подслушваше.

Етан се приближи до леглото, на което лежеше гем-полковника, облечен в болнична пижама. Завързан — забеляза с облекчение Етан и се приближи до него. Милисор даже не трепна. Вероятно вече беше изпитал якостта на възлите и ги беше определил като достатъчно здрави. Гледаше посетителя си студено и оценяващо и Етан изведнъж се засрами. Като че ли пред него лежеше завързан хищник, заловен от по-смели ловци, а той предпазливо го мушка с пръчка…

— Ъ-ъ… добър ден, гем-полковник Милисор. — започна Етан, чувствайки се като последният идиот.

— Добър ден, доктор Еркхарт. — с иронично кимване, но съвсем вежливо му отвърна Милисор. Външно не се забелязваше никаква враждебност. Както би казала Куин, той се държеше професионално. Впрочем, когато изтезаваше Етан също нямаше никаква враждебност.

— Кхм… преди да си заминете, бих искал да се уверя, че сте разбрали: на Атон няма и никога не е имало генетичен материал, изпратен от Архипелага Джексън. — каза Етан.

— Да, по всяка вероятност наистина е така. — съгласи се Милисор. — Но, виждате ли, аз съм много недоверчив човек.

— В такъв случай, — каза Етан след като помисли малко, — навярно ви е много трудно да признавате грешките си.

— За щастие това се случва рядко. — сухо отговори Милисор и присвивайки очи, попита: — Е, какво впечатление ви направи Терънс Си?

— Кой?! — подскочи Етан като хванат на местопрестъплението.

— Стига, докторе. Знам, че е тук. Чувствам присъствието му в това разпределение на силите. Той е дяволски привлекателен, нали атонецо? Мнозина смятат така. Понякога даже си мислех: може би неговия, така да се каже, дар, се проявява в няколко направления?

Проницателността на полковника беше крайно неприятна, още повече, че Етан наистина намираше Си за много привлекателен. А Милисор предпазливо погледна Арата, опитвайки се да улови реакцията му към този нов ход на беседата. Етан побърза да отклони опасната тема, докато сетагандиеца не е преминал в настъпление.

— Ако това ви интересува, не съм говорил с никого за господин Си.

— Направили сте ми такава услуга? — учуди се Милисор.

— Направих услуга на него. — поправи го Етан.

Милисор кимна, показвайки че приема тази корекция.

— И все пак Си е тук, на станция Клайн. Къде е той, докторе?

— Наистина не зная. — Етан поклати глава. — Ако искате вярвайте, ако искате — недейте. Ваша си работа.

— В такъв случай вашата очарователна телохранителка знае.

— Изобщо не е моя! — взриви се Етан. — Нямам нищо общо с командир Куин. Тя си е сама за себе си. Ако имате някакви проблеми, решавайте си ги с нея, не с мен!

— Ама какво говорите, какви проблеми! — усмихна се сетагандиеца. — Аз направо съм възхитен от нея. Всичко, което досега не разбирах, вече стана ясно. Нямам нищо против да я превербувам.

— Хм… Не мисля, че би се съгласила.

— Всеки наемник си има цена. Това не е задължително да са пари. Звания, власт, привилегии.

— Не. — твърдо каза Етан. — Тя изглежда е влюбена в своя командир. Наблюдавал съм подобно явление в армията на Атон — преклонение на младшите офицери пред своите командири. Някои от старшите се възползваха от това, други — не. Не знам към коя категория се числи нейния адмирал, но във всеки случай не мисля, че вашата цена би била по-голяма.

Арата кимна утвърдително и неизвестно защо пребледня.

— И на мен ми е познато това. — въздъхна гем-полковника. — Какво пък, има ги всякакви. Жалко… Трябва да призная, — продължи той, — че вие, докторе, много ме озадачихте. Ако не сте съучастник на Терънс Си, значи сте негова жертва. Не е много умно да го криете след онова, което той се опита да направи на вашата планета.

— Единственото, което той искаше от Атон беше да получи убежище. И аз не намирам нищо престъпно в това. При вас, в галактиката, вече се нагледах на такива неща, че напълно разбирам желанието му. Самият аз нямам търпение да се върна вкъщи.

Веждите на Милисор рязко скочиха нагоре — едно от малкото движения, които му бяха достъпни в момента.

— Боже мой, докторе! Започвам да подозирам, че вие наистина сте онзи наивен простак, който изглеждахте. А аз си мислех, че знаете какъв фокус беше направен с вашата поръчка…

— Да, Си е сложил в него материал от жена си. Избива го на некрофилия, вероятно. Само че, отчитайки възпитанието му, остава само да се учудваме, че по принцип е нормален човек.

Полковникът изведнъж се разсмя, и това беше така неочаквано, че на Етан, който не виждаше в думите си нищо смешно, му стана неловко.

— Разрешете да предложа на вашето внимание два факта. — заговори Милисор след като се успокои, — Две тайни, станали безсмислени след като онази идиотка извърши своята героична вредителска постъпка. Първо. Генния комплекс, ъ-ъ… за който вие знаете, — той хвърли поглед към Арата, — беше рецесивен и можеше да се появи във фенотипа само при наличието му и в двете родителски клетки. Второ. Всяка — чувате ли, всяка — от културите, изпратени на Атон, беше „заразена“ с този комплекс. Помислете върху това, докторе.

Етан се замисли.

В първото поколение яйцеклетъчните култури ще предадат скритите си рецесивни гени на децата; после — на всички деца, родени на Атон. Когато момчетата пораснат и станат бащи, телепатичния дар в резултат на повторното кръстосване ще се прояви статистически в половината от цялото население. При третото поколение във втората половина той ще премине от скрито във функционално състояние, и т.н. до момента, в който телепатичното болшинство не започне активно да измества не-телепатите.

Но тогава дори не-телепатите ще бъдат носители на тези гени и следователно, потенциални бащи на синове-телепати. И в крайна сметка цялото население щеше да се окаже заразено от генетичния комплекс и вече нищо нямаше да може да се направи.

Въпросът „Защо Атон?“ мигновено стана риторичен. Разбира се, че Атон. И само Атон.

От смелостта, красотата и чудовищността на замисъла на Си на Етан му секна дъха. Всичко съвпадаше със зашеметяващата убедителност на математическо доказателство. Сега дори беше ясно защо Си толкова бързо е изхарчил своя „куп пари“.

— Е, сега кой трябва да признае грешката си? — с леко издевателство се поинтересува Милисор.

— Да-а… — едва чуто въздъхна Етан.

— Най-коварното в това малко чудовище е неговото обаяние. — продължаваше Милисор, внимателно наблюдавайки събеседника си. — Ние нарочно го направихме такъв, без още да знаем, че поради ограничеността на дара си той не може да стане агент. Впрочем, съдейки по това което той успя да сътвори, може и да сме сгрешили. Но не вярвайте на обаянието му, скъпи докторе. Той е много опасен и напълно лишен от симпатия към човешкия род, към който той принадлежи само формално, по външните си признаци…

Интересно, помисли си Етан, следва ли от това, че човешкия род е Сетаганда?

— Това момче е просто вирус, който е способен да изкриви облика на цялото човечество. Вие като доктор трябва да разбирате, че разпространението на смъртоносна инфекция изисква незабавно предприемане на ответни мерки. Нашето контролируемо насилие не е нищо повече от хирургическо вмешателство. Не вярвайте на лъжливите му разкази. Ние изобщо не сме онези касапи, които той се опитва да ни изкара.

Милисор умоляващо погледна Етан.

— Помогнете ни. Трябва да ни помогнете!

Етан зашеметено погледна вързания сетагандиец.

— Извинете… — О, Бог-Отец, нима той наистина се извинява на Милисор? — Но аз наистина не мога, гем-полковник. Аз още помня Окита. Мислех, че съм способен да разбера психологията на наемния убиец. Но Окита имаше такъв вид, сякаш просто му беше скучно…

— Окита е само един инструмент. Скалпел в ръцете на хирурга.

— Значи службата при вас превръща човека в инструмент? — от паметта на Етан изплува древното пророчество: „По делата им ще ги познаете“…

Милисор примижа: той нямаше какво да каже. Хвърляйки бърз поглед към Арата, той се поинтересува:

— И какво направихте със сержант Окита, доктор Еркхарт?

Етан също погледна към Арата, искрено съжалявайки, че сам е заговорил за това.

— Нищо не съм правил с него. Може би го е сполетял нещастен случай. Или, което е по-вероятно, просто е дезертирал. — (Или, отчитайки посмъртната участ на Окита, е заминал за десерт). Етан побърза да прехвърли разговора на друга тема. — Във всеки случай аз не мога с нищо да ви помогна. Даже ако исках да предам Си — ако това сте имали предвид, — аз наистина не знам къде е той.

— Или накъде се е отправил? — подсказа Милисор.

Етан поклати глава.

— Накъдето си поиска, доколкото разбирам. Накъдето поиска, само не и на Атон.

— Уви, да. — промърмори Милисор. — По-рано Си беше свързан с този товар. Ако имах едното, бих могъл да намеря и другото. Но сега, когато товарът е унищожен, Си, чрез когото се опитвахме да го намерим, е абсолютно свободен. Където си поиска. — Милисор въздъхна. — Където си поиска…

Гем-полковника е завързан за леглото, а не ти — решително си напомни Етан. Изглежда, че сега беше най-подходящото време да си тръгне, докато тази сетагандийска лисица не е измъкнала от него още някаква информация.

На вратата Етан се обърна.

— Напускам ви, гем-полковник, и ви предлагам да помислите върху следното: ако още в началото на нашето познанство не бяхте направили с мен това, което направихте, а просто ме бяхте убедили, сега всичко щеше да е различно.

Милисор сви юмруци и задърпа завързаните си ръце. Най-накрая самообладанието му изневери.

И така, Етан се върна в стаята, наета в деня на пристигането му на станция Клайн и пустееща оттогава. Той се похвали за предвидливостта: понеже жилището беше платено за седмици напред, никой не беше изхвърлил нещата му. Струваше му се че е излязъл оттук само преди няколко минути. Той взе душ, обръсна се, най-накрая облече собствените си дрехи и си поръча лека закуска.

Когато стигна до кафето, Етан въздъхна горчиво. Минаха вече две седмици — трябваше да уточни датата, защото в главата му всичко се беше объркало, — загубени за всякакви авантюри. В какви ли не роли не игра! Стръв за Куин, подвижна мишена за гем-полковник Милисор, покровител на Терънс Си, и изобщо — топче за пинг-понг. А какво получи в замяна? Житейски опит? Да, след като върна червения комбинезон и ботушите, не му останаха други трофеи. Етан извади кредитната си карта и внимателно я огледа. Някъде там все още стоеше миниатюрния „бръмбар“ на Куин. Може би ако закрещи в картата, в лявото ухо на Куин ще прозвучи оглушителен писък? Но нали тя си замина и без съмнение, завинаги. А освен това на хората които разговарят с кредитната си карта се гледа с подозрение даже тук, на станция Клайн.

Етан легна, но беше толкова напрегнат, че не успяваше да заспи. Кое време е сега — ден или нощ? На станция Клайн дори това не можеше да се разбере. Той не можеше да определи за кое се беше затъжил повече: за денонощния цикъл на Атон или за свеж въздух. Той мечтаеше за дъжд, за студен пронизващ вятър, който би разкъсал паяжината, обгърнала мозъка му. Можеше, разбира се, да включи климатика, но това едва ли щеше да промени нещо…

Етан загуби цял час в безплодни размишления за това, какво трябваше да каже или направи, и за това, какво стана в действителност. Най-накрая той заряза това занимание, облече се и излезе. След като съня бягаше от него, трябваше да използва времето си за нещо смислено.

Той отново се отправи към онова ниво на Транзитната Зона, където се намираха посолствата и консулствата и пристъпи към щателно издирване на надеждни доставчици на биологична продукция. Изборът беше голям. Само на Колония Бета имаше деветнайсет различни износители — от чисто търговски предприятия, та до спонсорирания от държавата генетичен фонд в университетския град Силика — фонд, попълван с клетъчни култури от най-надарените и талантливи донори. И въпреки че Етан изобщо не възнамеряваше да следва съветите на Куин, Колония Бета наистина му изглеждаше най-добрия вариант. Жената стояща зад компютъра с търговска информация увери Етан, че няма да бъде разочарован. Етан почувства прилив на сили: най-накрая свърши необходимата работа, при това бързо и качествено. И с жената-диспечер се държа така непринудено, както с обикновен, нормален мъж. Нищо сложно, изглежда…

Той се върна в стаята си, хапна набързо и седна пред ком-пулта — да открие откъде може да купи най-евтиния билет за Колония Бета и обратно. Най-краткия маршрут минаваше през Ескобар. Освен това така можеше без излишни разходи да провери още един потенциален източник. Поне половината Съвет на Населението щеше да е доволна, ако успееше да икономиса поне малко.

Най-накрая всички решения бяха взети и умората си взе своето. Етан полегна за минутка…

Няколко часа по-късно настойчивия звън на интеркома го изтръгна от забвението. Етан се беше стоварил на леглото с обувките и беше заспал в много неудобна поза, от което единия му крак беше изтръпнал и сега започна тъпо да го боцка. Той се добра до масата и натисна бутона „Приемане“.

Над холограмната плоча се материализира лицето на Терънс Си.

— Доктор Еркхарт?

— Да. Не очаквах, че ще се обадите. — Етан потри очи. — Предполагам, че повече не се нуждаете от убежище на Атон. И двамата с Куин сте еднакво практични.

Си се намръщи: видът му не беше много щастлив.

— Наистина, скоро заминавам. — каза той с подтиснат глас. — И бих искал да се срещна още веднъж с вас, за да… за да ви поднеса извиненията си. Може ли да се срещнем на товарен док C-8? Веднага?

— Моля. — отговори Етан. — Значи заедно с Куин се отправяте към дендарийските наемници?

— Сега не мога да ви кажа нищо. Извинете. — Изображението на Си се смени с трепкащи снежинки и екрана изгасна.

По време на този кратък разговор Куин се мяркаше зад рамото на Си — вероятно, за да потвърди думите му. Етан подтисна недостойния порив да се свърже със службата за безопасност и да съобщи на капитан Арата къде да търси наемницата. С Куин бяха квит: от помощта и вредата се бе получило нещо средноаритметично. Етан получи отговора на загадката, Ели — разузнавателните си данни. Нека всичко си останеше така.

Когато Етан излезе от хотела, някакъв мъж, стоящ замислено до басейна със златните рибки рязко се надигна и тръгна насреща му.

Етан едва не хукна напосоки по булеварда, издавайки параноидални вопли. Този човек не можеше да е неуловимия Сети. За сетагандиец външността му беше крайно неподходяща: висок, мургав, с извит нос и облечен в розова копринена куртка с алени бродерии.

— Доктор Еркхарт? — вежливо запита непознатия.

Етан се спря, спазвайки дистанцията. Ако това е още един проклет шпионин, Етан без колебания ще го бутне в басейна за храна на рибите.

— Да?

— Бих искал да ви помоля за малка услуга, ако разрешите.

— Никакви услуги. — сурово заяви Етан.

Мъжът извади от джоба си продълговат предмет, който се оказа миниатюрен холокристал.

— Ако случайно се срещнете с гем-полковник Луис Милисор, навярно няма да ви затрудни да му предадете тази капсула? Съобщението ще се появи след набиране на армейският му номер.

Не, право в басейна!

— Полковник Милисор е арестуван от службата за безопасност на станция Клайн. Ако искате да му съобщите нещо, идете там.

— Ах… — непознатия се усмихна. — Вероятно така и ще направя. И все пак, кой знае накъде ще се завърти колелото на съдбата? За всеки случай вземете кристала, а ако не ви се предостави възможност да му го предадете, просто го изхвърлете.

Той се опита да пъхне холокристала в ръцете на Етан, но той отскочи назад и се отдръпна. Въпреки очакванията му, кривоносият не го подгони. Той се спря, поклати глава и остави капсулата на пейката.

— Оставям това на вашата преценка, господине. — Непознатият галантно се поклони и се обърна, възнамерявайки да си тръгне.

— Няма да се докосна до нея. — решително заяви Етан. Мъжът, крачещ към най-близката асансьорна шахта, се огледа през рамо и се усмихна. — Ще я отнеса в службата за безопасност! — изкрещя Етан. Изкачвайки се по прозрачната тръба, мъжът доближи длан до ухото си и поклати глава. — Аз… Аз… — Когато розовата куртка изчезна от погледа му, Етан тихо изпсува.

Той няколко пъти обиколи пейката, поглеждайки малката капсулка и накрая, ръмжейки възмутено, я пусна в джоба си. При първа възможност ще предаде кристала на капитан Арата и нека капитана сам да се оправя с нея. Той погледна хронометъра си — трябваше да побърза.

До товарния док, разположен на противоположната страна на станция Клайн, Етан се добра на автокар. Този път той взе със себе си карта и не направи нито един погрешен завой.

На дока беше подозрително тихо. Работеше само един от въздушните тунели, съединен с малък кораб — вероятно експресен куриерски, нает специално за извънреден рейс. Във всеки случай това не беше бавен товарен кораб. Изглежда бюджета на Куин е направо гумен, помисли си със завист Етан.

Терънс Си, все още в същия зелен комбинезон, унило седеше сам върху багажния контейнер.

— Бързо пристигнахте, доктор Еркхарт. — каза той, забелязвайки Етан.

Етан погледна към въздушния тунел.

— Мислех, че ще заминете с някой обикновен, планов полет. Даже не предполагах, че предпочитате да пътешествате в комфорт.

— А аз си мислех, че изобщо няма да дойдете.

— Защо? Защото съм разбрал цялата истина за онзи товар? — Етан сви рамене. — Не мога да кажа, че одобрявам постъпката ви. Но, отчитайки проблемите, стоящи пред вашата… пред вашата раса… между другото, предполагам, че с подобни трудности се сблъсква всяко малцинство… Да… Изобщо, мисля че съм в състояние да ви разбера.

На лицето на Си се мярна унила усмивка и веднага изчезна.

— В състояние? Впрочем, разбира се. Вие сте в състояние… — Той поклати глава. — Трябваше да се изразя по друг начин: аз се надявах, че няма да дойдете.

Етан погледна в посоката, към която кимна Си.

В сянката на решетъчната подпора стоеше Куин. Но това беше съвсем различна Куин — измъчена и разстроена. Универсалната й куртка беше изчезнала някъде. Беше само по черна тениска и униформени панталони. И ботушите й липсваха. И веднага след като излезе на светло, Етан разбра, че в кобура й няма парализатор.

Куин вървеше, побутвана от непознат мъж, облечен в черната униформа на службата по безопасност на станция Клайн. И така, най-накрая я хванаха. Етан едва не се изхили. Интересно, как ли ще се измъкне този път Куин…

Но цялото му веселие мигновено се изпари като видя оръжието с което ниския, безметежно спокоен мъж я побутваше в гърба. Смъртоносен невроразрушител. И освен това забранен дори за сътрудниците на службата по безопасност.

Чувайки стъпки, Етан се огледа. С решителна походка към него се приближаваха Милисор и Рау.