Ерик

Астфгл се облегна назад. Питаше се какво ли наистина му се е случило на Лавеол.

Боговете и демоните, бидейки същества извън времето, не се движат из него като мехурчета въздух в горски поток. За тях всичко се случва по едно и също време. Това би трябвало да значи, че знаят всичко, което ще се случи, защото, в известен смисъл, то вече се е случило. Причината, поради която не го знаят е, че действителността представлява голямо място, където се случват множество интересни неща, а да ги следиш всичките е като да гледаш много голям видеокасетофон без копче за стоп-кадър или без брояч. Обикновено е по-лесно просто да почакаш и да видиш.

Някой ден ще трябва да отиде и да види.

Точно на това място и в този момент, дотолкова доколкото тези думи могат да се употребяват за територия извън пространството и времето, нещата не вървяха добре. Ерик изглеждаше донякъде по-симпатичен, което бе неприемливо. Освен това, очевидно бе променил хода на историята, въпреки че това е невъзможно, тъй като единственото, което можеш да причиниш на хода на историята е да му съдействуваш.

Нужно бе нещо решително. Нещо действително душегубително.

Кралят на демоните се хвана, че си засуква мустачките.

Неволята да си щракаш пръсти се крие в това, че никога не знаеш докъде ще те доведат…

Всичко около Ринсуинд беше черно. Не просто отсъствие на цвят. Беше такава тъмнина, каквато категорично отрича всякаква възможност, че някога изобщо е могъл да съществува цвят.

Краката му не се докосваха до нищо и като че ли се носеше.

Липсваше и още нещо. Но не можеше точно да го напипа.

— Тук ли си, Ерик? — осмели се той.

Ясен глас изрече някъде наоколо:

— Да. Тук ли си, демоне?

— Д-аа.

— Къде сме? Падаме ли?

— Не мисля — каза Ринсуинд, съдейки по своя опит. — Липсва свистенето на вятъра. Когато падаш, усещаш свистене на вятъра. Освен това целият ти досегашен живот преминава като на филм пред очите ти, а още не съм видял нищо познато.

— Ринсуинд.

— Да?

— Като отворя уста, не излиза никакъв звук.

— Не ставай… — Ринсуинд се поколеба. Той също не произвеждаше никакви звуци. Разбираше какво говори, само че то не достигаше външния свят. Но чуваше Ерик. Може би думите просто се предаваха на ушите му и стигаха направо до мозъка.

— Може би е вид магия, или нещо такова — каза. — Няма въздух. Затова няма и звук. Въздушните частички се почукват всички заедно като топчета за игра. Ето така се получава звук, да знаеш.

— Тъй ли? Бога ми.

— Значи, заобиколени сме от абсолютно нищо — каза Ринсуинд. — Цялостно нищо — Поколеба се. — Има си думичка за това — продължи. — То е, което получаваш, когато нищо не е останало и всичко е изконсумирано.

— Да. Май му казват „сметката“ — каза Ерик.

Ринсуинд го подложи на известен размисъл. Звучеше горе-долу точно.

— О’кей — каза. — Сметката. Ето къде сме. Носим се в абсолютната сметка. Целокупната, цялостна, твърда като скала сметка.

Астфгл в момента беснееше. Притежаваше заклинания, Които бяха в състояние да открият всекиго, навсякъде и всякога, а тях навсякъде ги нямаше. До един момент ги наблюдаваше на пясъчната ивица, а после… нищо. Следователно оставаха само две други места.

За щастие той първо си избра погрешното място.

Поне можеше да има някоя и друга звезда — отбеляза Ерик.

— В цялата тая работа има нещо много странно — каза Ринсуинд. — Имам предвид, студено ли ти е?

— Не.

— Е, а топло ли ти е?

— Не. Наистина нищо особено не усещам.

— Нито горещо, нито студено, нито светло, нито жега, нито въздух — каза Ринсуинд. — Просто сметка. Откога ли сме тук?

— Не зная. Сякаш с векове, но…

— А-ха. Не съм сигурен и дали има някакво време. Във всеки случай няма така нареченото същинско време. Има само оня вид време, което хората измислят, когато работят.

— Я, не очаквах тук да видя някой друг — изрече глас до ухото на Ринсуинд.

Беше едва доловимо превзет глас, глас, създаден за подаване на жалби, но поне в него нямаше и следа от заплаха. Ринсуинд се остави да се носи наоколо.

Дребничък мъж с лице на плъх седеше с кръстосани крака и го наблюдаваше със смътно подозрение. Имаше молив зад едното ухо.

— А-а. Здрасти — каза Ринсуинд. — А къде по-точно е това тук?

— Никъде… С голям смисъл в тази дума.

— Съвсем никъде ли?

— Още не.

— Добре, де — намеси се Ерик. — Кога ще стане някъде?

— Трудничко е да се каже — отвърна дребничкият човек. — Като ви гледа вас двамата, взето едно на друго и предвид темповете на обмяната на веществата, бих казал, че това място тук следва да стане някъде след, ами, плюс-минус по нещичко, след около петстотин секунди. — Взе да развива пакета в скута си. — Искате ли по един сандвич докато чакаме?

— Какво? Искам ли… — В този момент стомахът на Ринсуинд, с ясното съзнание, че ако на ума му се позволи да поеме управлението, ще го грози опасността да загуби инициативата, се намеси и го подтикна да каже — Какъв е?

— Откъде да знам. Какъв го искаш?

— Моля?

— Не ми се бъркай. Само ми кажи какъв го искаш.

— О? — Ринсуинд се вторачи в него, — Ами, ако имаш яйце с кресон…

— Да бъде яйце и кресон, нещо такова — произнесе дребничкият човек. Бръкна в пакета и протегна някакъв бял триъгълник към Ринсуинд.

— Бога ми — каза Ринсуинд. — Що за съвпадение.

— Би трябвало да започва всеки миг вече — каза дребничкият, — Ето — не че вече има определени същински посоки, разбира се, нищо такова, но… — там.

— Единственото, което виждам е тъмнина — обади се Ерик.

— Не, не я виждаш — триумфиращо заяви дребният човечец. — Виждаш само това, което е било, преди да бъде инсталирана тъмнината, нещо такова. — Хвърли на още-не-тъмнината злобен поглед. — Хайде де — каза. — Защо да чакаме, защо да чакаме?

— Чакаме какво? — запита Ринсуинд.

— Всичко.

— Всичко какво? — попита Ринсуинд.

— Всичко. Не всичко какво. Всичко, нещо такова.

Астфгл заничаше през вихрещите се газови облаци. Поне беше попаднал където трябва. Целият смисъл на края на вселената е в това, че не можете случайно да го подминете.

Последните няколко блещукащи въглена загаснаха. Времето и пространството безмълвно се сблъскаха и рухнаха.

Астфгл се изкашля. Можеш да се почувствуваш доста самотен, когато си на двадесет милиона светлинни години от къщи.

— Има ли някой? — запита.

— ДА.

Гласът се чу точно край ухото му. Дори и кралете на демоните могат да потръпват.

— Освен тебе, искам да кажа — уточни той. — Виждал ли си някой?

— ДА.

— Кого?

— ВСИЧКИ.

Астфгл въздъхна.

— Искам да кажа, да си виждал някой наскоро?

— БЕШЕ ДОСТА СПОКОЙНО — каза Смърт.

— По дяволите.

— НЯКОЙ ДРУГ ЛИ ОЧАКВАШЕ?

— Стори ми се, че може да е някой си, наречен Ринсуинд, но… — започна Астфгл.

Дупките за очите на Смърт пламнаха.

— МАГЬОСНИКЪТ ЛИ? — попита.

— Не, той е дем… — Астфгл се спря. В продължение на няколко секунди, ако все пак съществуваше времето, той се носеше в състояние на ужасно подозрение.

— Човек? — изръмжа.

— ТОВА Е ИЗВЕСТНО РАЗТЯГАНЕ НА ПОНЯТИЕТО, НО В ОБЩИЯ СМИСЪЛ СИ ПРАВ.

— Проклет да бъда! — каза Астфгл.

— МИСЛЯ,ЧЕ ВЕЧЕ СИ.

Кралят на демоните протегна трепереща ръка. Разпалващият се бяс, който го владееше, надви неговия усет за маниери на поведение — червените му копринени ръкавици се спраскаха, когато разпери пръстите си с извити криви нокти.

А после, тъй като никога не е хубаво да се сдърпаш с някой. който държи косата, Астфгл каза:

— Извинявай за безпокойството — и изчезна. Само след като реши, че е извън обсега на крайно острия слух на Смърт, изпищя на воля яростта си.

Нищото разви нескончаемата си дължина по протежение на подложените на силни течения пространства в края на времето.

Смърт чакаше. След известно време костеливите му пръсти забарабаниха по дръжката на косата.

Тъмнината се припокри около него. Вече нямаше дори и безкрайност.

Опита се да си подсвирне със зъби няколко откъса от непопулярни песни, но звуците просто се всмукаха в нищото.

Завинаги-то завърши. Всичкият пясък беше изтекъл. Великото надбягване между ентропията и енергията бе пробягано, а фаворитът стана победител в края на краищата.

Може би следва да наостри отново косата?

Не.

Наистина няма особено много смисъл.

Огромни мътеници от абсолютно нищо се проточиха в онова, което би се наричало далечината, ако имаше пространствено-времева справочна рамка, за да придава все още някакъв разумен смисъл на думи като „далечина“.

Като че ли нямаше какво толкова да се прави.

НАВЯРНО Е ВРЕМЕ, ДА КАЖА СТИГА ЗА ДНЕС помисли си той.

Смърт се обърна, за да си върви, но точно в този миг, чу най-слаб от всички слаби шумове. Отнасяше се към звука, както един фотон би се отнасял към светлината — беше толкова тих и крехък, че щеше да остане напълно недочут сред шумовете на вселената, пусната в действие.

Беше мъничко парченце материя, пръкнало се за съществувание, с пукот на изхвърлена тапа от бутилка.

Смърт закрачи към мястото и внимателно се вгледа.

Това беше кламер16.

Е, това беше началото.

Чу се още някакво пукване, в резултат на което малко бяло копченце за риза се пръкна и нежно се завъртя около оста си сред вакуума.

Смърт малко се поотпусна. Естествено, ще бъде нужно известно време. Ще последва антракт, преди всичко това да се усложни дотам, че да произведе облаци от газ, галактики, планети и континенти, да не говорим за мъничките тирбушонести нещица, гърчещи се в тинести вирове и питащи се дали еволюцията си заслужава целия труд да си развиваш перки, крака и прочие там работи. Но бе дадено началото на една непрестанна насока на развитие.

Всичко, което се искаше от него е да бъде търпелив, а той добре владееше това умение. Много скоро ще се появят живи същества, които ще се развиват като луди, ще тичат и ще се смеят окъпани в светлината на новото слънце. Ще се уморяват. Ще остаряват.

Смърт се облегна. Той можеше да чака.

Когато и да им потрябва, винаги е насреща.

Възникна Вселената.

Всеки космолог, привърженик на теорията за периодично възникващата Вселена ще ви каже. че цялата интересна работа е станала през първите две-три минути, когато нищото се струпало, за да образува пространство и време, и се появили множество действително дребнички черни дупки и тъй нататък. Казват, че след това само се е превърнала в нещо, ами, нещо веществено. В общи черти била готова, с изключение на микровълновата радиация.

Погледната отблизо, обаче, притежавала някаква безвкусна привлекателност.

Дребният човечец сбръчка нос.

— Прекалено показно е — каза. — Целият този шум не ви е нужен. Същата работа щеше да свърши едно Голямо Съскане, или малко музика.

— Тъй ли? — запита Ринсуинд.

— Ъхъ, а изглеждаше и бая несигурно около границата на двете пикосекунди. Определено е с малко кофти пълнеж. Ама така е тия дни. Никакъв майсторлък. Като бях малък, нужни бяха дни, за да направиш вселена. Направо гордост да те изпълни. Сега само я нахвърлят на бърза ръка, после — хоп обратно на камиона и да я няма. А, знаеш ли какво още?

— Не? — хилаво се обади Ринсуинд.

— Чупят си от нея извън обекта. Хващат си някой наоколо, дето иска да си поразшири вселената и после научаваш, че са я подпряли с кръпки от небосклон и са я чейнджнали някъде срещу някакво разширение.

Ринсуинд се втрещи в нещо.

— Кой си ти всъщност?

Човекът извади молива иззад ухото си и замислено се загледа в пространството около Ринсуинд.

— Аз правя неща — каза.

— Какви по-точно?

— Ти какви искаш?

— Ти си Творецът!

Дребният човечец придоби много притеснен вид:

— Не –ът. Не –ът. Само един от. Не сключвам договори за големите работи, за звездите, за газовите гиганти, за пулсарите и тъй нататък. Специализиран съм в това, на което може би му казвате „доставка по заявка“ — Погледна ги с дръзка гордост. — Сам си правя всичките дървета, да знаете — довери ми се. — С майсторлък. Години са нужни да се научиш как се прави дръвче. Дори и иглолистните си правя.

— О — каза Ринсуинд.

— Няма защо да търся някой да ми ги довършва. Никакво допълнително договаряне, това е мотото ми. Мръсниците все те карат да висиш наоколо, докато ти инсталират звезди или каквото и да е — Човечецът въздъхна. — Знаете ли, хората си мислят, че сигурно е много лесно да се твори. Мислят си, че е нужно само да се носиш над водите и от време на време да помахваш с ръце. Въобще не е така.

— Не е ли?

Дребният човечец отново си почеса носа.

— Бързо ти се изчерпват идеите за снежинки, например.

— О-о.

— Почваш да си въобразяваш, че е лесна работа да пробуташ няколко еднакви снежинки.

— Така ли?

— Мислиш си: „Съществуват милиарди, трилиони, квадрилиони снежинки — никой няма да забележи“. Но ето къде професионализмът си казва думата, така да се каже.

— Така ли?

— Някои хора — и тук точно творецът хвърли хаплив поглед към безформената материя, която все още течеше покрай тях, — си мислят, че е достатъчно само да въведеш някои основни физически формули, а после да вземеш парите и да си бягаш. След милиард години навсякъде по небето се появяват течове и черни дупки, големи колкото главата ти, а когато вземеш да се жалваш, на гишето се явява само някакво момиче, което казва, че не знае къде е шефът. Мисля, че хората обичат да усещат индивидуалния подход, какво ще кажете, а?

— Ъ-ъ — отговори Ринсуинд. — Значи… когато някой го тресне гръм …ъ-ъ… причината не е само в оная работа с разреждането на електричеството и високия волтаж и така нататък… ъ-ъ… наистина ли това искаш да кажеш’!

— А, това не е моя работа. Аз не управлявам. Достатъчно работа си имам и само да създавам. Не очаквай от мене и да управлявам. Имам още куп други вселени, да знаеш — добави с нотка обвинение в гласа. — Имам си списък със задължения, дълъг като ръката ти.

Протегна ръка и някъде изпод себе си измъкна голяма книга с кожена подвързия, върху която очевидно си седеше. Отвори я с проскърцване.

Ринсуинд усети, че някой подръпва плаща му.

— Гледай — каза Брик. — Нали това не е… Той, а?

— Той казва, че е — отвърна Ринсуинд.

— Какво правим тук?

— Не зная.

Творецът ги гледаше кръвнишки.

— Я по-тихо там, моля — обади се.

— Ама слушай — изсъска Ерик, — ако наистина е твореца на света, този сандвич е религиозна реликва!

— Бога ми — немощно изрече Ринсуинд. Векове откак не бе ял. Питаше се какво ли е наказанието за изяждане на почитан обект. Сигурно е жестоко.

— Сложи го някъде в някой храм и милиони хора ще се стичат да го гледат.

Ринсуинд предпазливо повдигна горната филийка хляб,

— Няма майонеза — обяви. — Това има ли значение?

Творецът прочисти гърлото си и зачете на глас.

Астфгл се носеше като на сърф надолу по хребета на ентропията — една ядосана червена искра всред вихрите на интерпространството. Сега беше така ядосан, че и последните останки от самоконтрола му се топяха: наперената му качулчица със стилните рогчета се бе превърнала в пурпурен парцал, който се вееше от върха на един от огромните завити овнешки рога, обрамчващи черепа му.

Червената коприна на гърба му се разпра с твърде чувствен звук и крилете му се разпериха.

Общоприето е да се представят като кожени, но никоя кожа не би могла да оцелее повече от няколко секунди в подобна околна среда. Освен това не може достатъчно добре да се сгъва.

Тези именно криле са направени от магнетизъм и оформено пространство. Разперват се, докато станат на ефирно покритие върху нажежения до бяло небесен свод и се движат така бавно и неумолимо, както възникват цивилизациите.

Все още имаха вид на криле на прилеп, но това беше само в името на традицията.

Някъде около 29-тото хилядолетие беше задминат незабелязано от нещо малко и продълговато и очевидно още по-ядосано от самия него.

Нужни са осем заклинания, за да стане светът. Ринсуинд достатъчно добре го знаеше. Известно му беше, че книгата, в която могат да се намерят, се казва Октаво. Все още беше в наличност в библиотеката на Невидимия Университет, понастоящем — в запоена желязна кутия на дъното на специално изкопана шахта, където можеха да се контролират магическите й излъчвания.

Много пъти Ринсуинд се бе питал как е започнало всичко. Беше си представял някаква експлозия, насочена в обратна посока, следствие на която ревящи междузвездни газове са се групирали, за да формират А’Туин; или поне си бе представял гръмотевичен тътен или нещо подобно.

Вместо това се чу леко дрънкане на струна и там където нямаше Диск, там се появи Диск, като че ли през цялото време се е крил някъде.

Освен това осъзна, че усещането, че падаш, с което се бе научил да живее, е усещане, с което вероятно и ще умре. След като под него се появи светът, със себе си донесе и специалното предложение на настоящата вечност:

— Земното притегляне, на ваше разположение с богат избор на гравитационни сили, в зависимост от най-близкото масивно планетно тяло.

Ринсуинд каза, както често се случва в подобни случаи:

— А-а-а-а.

Творецът, все още седнал във въздуха, се оказа до него, докато той самият се носеше право надолу.

— Хубавички облаци, не мислиш ли? Добра работа свърших с облаците — отбеляза.

— А-а-а-а — повтори Ринсуинд.

— Има ли нещо?

— А-а-а-а.

— Това сте вие хората — каза Творецът. — Все хвърчите нанякъде — Наведе се по-близо до него. — Не е моя работа, но често съм се питал какво ли минава през главите ви.

— След минутка, това ще са краката ми — изпищя Ринсуинд.

Ерик, който падаше успоредно с него, го дръпна за глезена.

— Не се говори така с твореца на вселената! — изкрещя. — Просто му кажи да направи нещо, за да омекоти земята, нещо такова!

— А-а, де да знам дали мога да го направя — каза Творецът. — Има причинни ограничения. Инспекторът ще ме нагази като цял тон от, тон от, тон от тежест — добави. Сигурно бих могъл да ви чукна в някое наистина шуплесто блато. Или пък в плаващи пясъци — много се търсят в момента. Мога да ви спретна завършен образец плаващи пясъци с тресавище и мочурище, en suite17, няма проблеми.

— ! — каза Ринсуинд.

— Трябва да говорим по-високо, съжалявам. Един момент само.

Чу се още едно хармонично дрънване.

Когато Ринсуинд отвори очи, вече стоеше на пясъчен бряг. Ерик — също. Творецът се рееше наоколо.

Не чуваше свистене на вятър. По себе си нямаше и драскотина.

— Просто вклиних там нещо между скоростите и позициите — обясни Творецът, като видя изражението му. — Тъй, а сега — какво беше започнал да казваш?

— По-скоро исках да спра полета към смъртта си — каза Ринсуинд.

— А-а. Хубаво. Драго ми е, че в такъв случай това е уредено. — Творецът объркано се огледа. — Не сте ли ми виждали книгата някъде наоколо? Стори ми се, че я държах, когато тръгвах — Въздъхна. — Следващият път ще си затиря главата нанякъде. Веднъж направих цял един свят и напълно забравих мръсниците. Нито едно от гадните копелета не сложих. В момента нямах нито един от мръсниците под ръка. Казах си, ще замина отново, когато се появят на склад, ама после съвсем забравих. Представяш ли си само. Никой не забеляза, разбира се, защото те очевидно сами са се завъдили, а никой не е знаел, че от самото начало е трябвало да има мръсници, но този факт причини дълбоки, разбираш ли, психологически проблеми. Някъде дълбоко в себе си всички знаеха, че нещо липсва, такива ми ти работа.

Творецът се стегна.

— Във всеки случай, не мога да се мотая тук цял ден. Както отбелязах, имам си много задачи.

— Много? — попита Ерик. — Мислех си, че е само една.

— А, не. Цели купища са — каза творецът и взе да избледнява. — Тази ваша квантова механика, видите ли. Не се прави веднъж и завинаги. Настояват да се разклонява. Викат му „Избери верния отговор от посочените“. Прилича на рисуване на — рисуване на — рисуване на нещо много голямо, което все трябва да продължаваш да рисуваш, нещо такова. Лесно е да кажеш, че трябва да се промени едно детайлче, ама кое по-точно, ето това му е цаката. Е, приятно ми беше да се запознаем. Ако имате нужда от някоя допълнителна работа, ами, от някаква допълнителна луничка, или нещо такова…

— Хей!

Творецът се появи отново и веждите му се повдигнаха в лека изненада.

— Какво ще стане сега? — попита Ринсуинд.

— Сега? Ами, предполагам, че скоро ще се появят някакви богове. Не се бавят с настаняването си, да знаеш. Те са като мухи около едно… мухи около едно… абе, като мухи. Като начало, обикновено са малко високопарни, но скоро се оправят. Предполагам, че се грижат за всички хора, и „прочии“ — Творецът се наведе напред. — Никога не съм бил добър в правенето на хора. Като че ли никога не успявам да им нагодя ръцете и краката — Изчезна.

Почакаха.

— Май този път наистина си отиде — след малко каза Ерик. — Какъв хубав човек.

— Със сигурност много добре разбираш защо светът е такъв, след като си говорил с него — каза Ринсуинд.

— Какво значи „квантови механици“?

— Не знам. Предполагам, че са хора, които поправят квантове.

Ринсуинд погледна сандвича с яйце и кресон — още го стискаше. Все още без майонеза, а хлябът беше клисав, но ще минат хиляди години, преди да види друг сандвич. Предстоеше да се зародят наченките на селското стопанство, да започне опитомяването на животни, ножът за хляб да еволюира от примитивните си кремъчни деди, да се развие технологията за преработка на млечни продукти. А при наличие и на добро намерение да се свърши работата както трябва — да се култивират маслинови дървета, чушкови растения, да се организират солници, ферментационни процеси при оцета, както и технологиите на елементарната хранително-вкусова химия. Преди да види друг такъв сандвич. Той беше едно уникално, малко беличко триъгълниче, изпълнено с анахронизми, зареяно и съвсем самотно в един враждебен свят.

И все пак си отхапа от него. Не беше нещо особено.

— Това, което не разбирам е — каза Ерик — какво търсим ние тук?

— Приемам, че не ми задаваш философски въпрос — каза Ринсуинд. — Приемам, че искаш да ме попиташ: защо сме тук, в зората на сътворението, на този пясъчен бряг, който едва ли е бил употребяван.

— Да. Точно това те питам.

Ринсуинд се отпусна на един камък и въздъхна:

— Струва ми се, че отговорът е твърде очевиден. Искаше да живееш завинаги.

— Не съм споменавал нищо относно пътешествия във времето — възпротиви се Ерик. — Бях съвсем ясен, за да не стават недоразумения.

— Няма никакво недоразумение. Желанието се старае да е отзивчиво. Искам да кажа, че отговорът е съвсем очевиден, ако се замислиш. „Завинаги“ — означава целият обхват от пространството и времето. Завинаги. За Винаги. Разбираш ли?

— Искаш да кажеш, че трябва в известен смисъл да се стартира от Квадрат Номер Едно?

— Именно.

— Но това е безсмислено! Ще трябва да минат толкова години, преди да се появи някой друг наоколо!

— Векове — мрачно го поправи Ринсуинд. — Хилядолетия. Абе, май беше цяла вечност! А после ще последват всякакви войни и чудовища, и какво ли не. По-голямата част от историята е твърде отвратителна, когато се вгледаш по-сериозно. Дори няма нужда да е по-сериозно.

— Ама, това дето го исках беше да живея завинаги отсега нататък — Ерик бе обезумял. — Искам да кажа, оттогава нататък. Искам да кажа, ама погледни наоколо. Няма момичета. Няма хора. Няма какво да се прави събота вечер…

— С хиляди години няма да има и събота вечер — каза Ринсуинд. — Ще има само нощи.

— Трябва веднага да ме върнеш обратно — заяви Ерик. — Заповед. Повелявам ти да ми се подчиниш!

— Кажи ми го само още веднъж и ще ти прасна един — каза Ринсуинд.

— Но ти само трябва да щракнеш с пръсти!

— Няма да стане. Вече си получи трите желания. Съжалявам.

— Какво да правя сега?

— Ами, ако видиш, че нещо изпълзява от морето и се опитва да диша, пробвай да му кажеш да не си дава труд.

— Смешно ти се струва, така ли?

— Е, щом отваряш дума за това, да, доста е забавно — каза Ринсуинд с безизразна физиономия.

— Шегата ти ще стане съвсем плоска с течение на годините — отбеляза Ерик.

— Какво?

— Ами, нямаш намерение да ходиш някъде, нали? Ще ти се наложи да останеш с мене,

— Глупости, аз ще… — Ринсуинд отчаяно се огледа. „Аз ще… какво?“, замисли се.

Вълните се търкаляха миролюбиво към брега и не особено силно за момента, защото все още опипваха пътя си. Първият висок прилив предпазливо прииждаше. Нямаше я очертаната ивица от стари водорасли и мидички, за да му даде някаква представа за онова, което се очакваше от него. Въздухът беше чист и свеж като въздух, на който му предстои да опознае изпаренията на горската покривка или поеманията и изпусканията на храносмилателната система на преживните.

Ринсуинд беше израснал в Анкх-Морпорк. Обичаше въздух, който се е отракал и е опознал хората, въздух, в който е живяно.

— Трябва да се върнем — изрече той припряно.

— Нали все това повтарям от известно време насам — отвърна Ерик с изстрадано търпение.

Ринсуинд отново ръфна от сандвича. Много пъти беше гледал Смърт в лицето, или, по-точно много пъти Смърт бе гледал задната част на бързо отдалечаващата му се глава и внезапно перспективата да живее завинаги не му се понрави. Разбира се, можеше да научи отговорите на велики въпроси, като например как е еволюирал животът и всичко останало, но като си помислиш, че това ще бъде начинът за прекарване на свободното време през идващата безкрайност, в никакъв случай не можеш да го сравниш с една тиха вечерна разходка по улиците на Анкх.

Но все пак се сдоби с праотец. Това поне беше нещо. Не всеки си имаше. Какво ли би направил неговият праотец в подобна ситуация?

Нямаше да е тука.

Е, да, разбира се, но освен това щеше… щеше да употреби великолепния си милитаристичен мозък, за да обмисли наличните оръдия — точно това щеше да направи.

Имаше под номер едно: полуизяден сандвич с яйце и кресон. Няма да му помогне в този случай. Изхвърли го.

Имаше под номер две: самия себе си. Нарисува плюсче на пясъка. Не беше наясно каква би била ползата от самия него, но реше да се върне по-късно на това.

Имаше под номер три: Ерик. Тринадесетгодишен демонолог и нападнат от акне земен герой.

Май че това е всичко.

Известно време постоя, забил втренчен поглед в чистия пресен пясък, като си драскаше на него.

После спокойно каза:

— Ерик. Ела тук за момент…

Вълните сега бяха значително по-силни. Хванали бяха наистина цаката на прилива и се осмеляваха да прииждат и да се оттеглят.

Астфгл се материализира, придружен от кълбо син дим.

— Аха! — каза, но думите му доста увиснаха, защото нямаше кой да го чуе.

Погледна надолу. По пясъка се виждаха отпечатъци от стъпки. Стотици отпечатъци. Пръснати нагоре-надолу, като че ли някой бясно бе търчал и търсил нещо, а после бе изчезнал.

Наведе се още повече. Трудно беше да разбере каквото и да било с всичките тези отпечатъци от стъпки, замазани от вятъра и прилива, но на мястото, което вълните вече заливаха се виждаха явни следи от магически кръг.

Астфгл изрече псувня, която разтопи пясъка наоколо и го превърна в стъкло. После изчезна.

Приливът взе да се спогажда с разни работи. По-надолу по брега последната голяма приливна вълна нахлу в процеп между скалите, а новото слънце сипеше лъчите си върху подгизналите останки от полуизяден сандвич с яйце и кресон. Вълнението го преобърна. Хиляди бактерии внезапно се намериха насред вкусова експлозия и взеха да се размножават като луди.

Само да имаше и малко майонеза, животът щеше да се окаже страхотно различен. По-пикантен и сигурно с малко повече каймак.

Пътуването с магия винаги е придружено със значителни неудобства. Усещаш, например, че стомахът ти изостава.

А душата ти се изпълва с ужас, защото местоназначението винаги е малко неясно. Това не значи, че можеш да попаднеш където и да е. „Където и да е“ представлява много ограничен обхват от варианти, в сравнение с видовете места, до които магията би могла да те пренесе. Пътуването само по себе си е леко. Истинското усилие е съсредоточено в отиването на такова местоназначение, на което, например, би имал възможност да оцелееш едновременно в четирите измерения.

Всъщност, вероятността за грешка е толкова голяма, че е истинско облекчение да попаднеш на някаква обикновена пещера с пясъчен под.

На далечната й страна се виждаше врата.

Несъмнено, вратата беше забранителна. Имаше такъв вид, сякаш майсторът й е изучавал всичките врати на килии, които е успял да открие и е отишъл да измайстори версия, достойна за цял зрителен оркестър. Повече наподобяваше портал. По ронещата се арка беше изографисано някакво древно и навярно ужасяващо предупреждение, но му беше съдено да си остане непрочетено, защото върху него беше залепена ярка бележка, на която пишеше червено на бяло: „Не е нужно да си «прокълнат», за да работиш тук, но би помогнало!!!“

Ринсуинд хвърли един поглед на бележката:

— Разбира се, мога да я прочета, но не й вярвам.

— Многото удивителни — продължи като клатеше глава — са сигурен признак за болен ум.

Погледна зад себе си. Пламтящите очертания от магическия кръг на Ерик избледняха и угаснаха.

— Нали разбираш, не че съм придирчив — каза. — Ама просто ми се стори, че си можел да ни върнеш в Анкх. Това не е Анкх. Познаваш по дребните детайли, като например блещукащите червени сенки и далечните писъци. В Анкх писъците обикновено се чуват много по-отблизо — добави.

— Струва ми се, че се справих много добре като въобще го задействувах — въздържано каза Ерик. — Не се очаква да можеш да задействуваш магически кръгове в обратната посока.

На теория това значи, че си стоиш в кръга, а действителността се движи покрай тебе. Струва ми се, че се справих много добре. Виж ти — добави, а гласът му изведнъж затрептя от ентусиазъм — ако трябва да напишеш кодекса на източника отзад напред, а това именно е най-трудната работа, трасираш го през високо ниво…

— Да, да, много умно. Какво ли ще ви хрумне на вас, хората, по-нататък — прекъсна го Ринсуинд. — Само че ние сме, да, струва ми се, че е твърде вероятно да сме в Ада.

— О-о?

Липсата на реакция от страна на Ерик възбуди любопитството на Ринсуинд.

— Разбираш ли? — добави. — Мястото, където са всичките демони.

— О-о?

— Общоприето е, че не е хубаво да си на такова място — каза Ринсуинд.

— Мислиш ли, че може би ще успеем да им обясним?

Ринсуинд се замисли. Когато се стигнеше до подобна ситуация, не беше съвсем наясно какво точно могат да ти направят демоните. Но определено знаеше какво хората могат да ти направят и след един живот, прекаран в Анкх-Морпорк, това местенце можеше да се окаже по-доброто от двете. Във всеки случай, по-топличко е.

Погледна към Чука на вратата. Беше черен и ужасен, но това нямаше значение, защото така беше завързан, че не можеше да се използува. До него, в разтрошената дървена плоскост беше инсталиран звънец — по всичко личеше, че тази работа бе наскоро свършена от някой който нито знае какво прави, нито иска да го направи. Ринсуинд натисна звънеца с експериментална цел.

Произведеният звук може би някога е бил популярна мелодийка, вероятно написана от опитен композитор, осенен в някой кратък миг на екстаз от музиката на небесните сфери. Сега обаче се чу само едно бим-бам-бум.

А би било лениво разточителство на езикови средства да се каже, че нещото отворило вратата, беше кошмарно. Обикновено кошмарите са доста налудничави явления и е много трудно да обясниш на слушателя си, какво пък чак толкова ужасяващо има в това, че чорапите ти оживяват или че от живия плет изскачат гигантски моркови. Нещото беше от оня вид страховити неща, които могат да бъдат създавани само от хора, които си седят и мислят ужасяващи мисли много ясно. Притежаваше повече пипала отколкото крака, но по-малко ръце, отколкото глави.

Освен това имаше и значка.

На значката пишеше: „Казвам се Ъргълфлогъ, Изчадие от Пъклото и Омразен Пазител на Портала на Ужаса: Какво мога да направя за Вас?“

Не беше особено доволен от това.

— Да? — простърга.

Ринсуинд още четеше значката.

— Какво по-точно можеш да направиш за нас? — запита втрещен.

Ъргълфлогъ, който в известен смисъл наподобяваше покойния Куезоверкоатъл, изскърца с някои от зъбите си.

— Здрасти — напевно отрони, така както би го сторил някой, на който сценарият търпеливо е бил обясняван от друг с нажежена до червено ютия за дамгосване. — Казвам се Ъргълфлогъ, Изчадие от Пъклото и днес вие сте мои гости… Нека бъда първият, който ще ви посрещне с „добре дошли“ в нашия луксозно уреден…

— Я спри за малко — каза Ринсуинд.

— … подбран за Ваше удобство… — буботеше Ъргълфлогъ.

— Тук нещо не е наред — каза Ринсуинд.

— … пълно зачитане на ВАШИТЕ желания, потребителю… — стоически продължаваше демонът.

— Извинете — каза Ринсуинд.

— … доставим най-пълно удоволствие — каза Ъргълфлогъ. Издаде звук подобен на въздишка на облекчение, из дълбините на долните си челюсти. Сега като че ли за първи път се заслуша:

— Да? Какво? — каза.

— Къде сме? — запита Ринсуинд.

От различни усти изригна едно:

— Треперете, смъртни!

— Какво? В някаква птичка ли сме?18

— Ще последва период на корективна терапия — отново се поправи, като изплюваше всяка дума, — която се надяваме да превърнем във възможно най-назидателна и забавна за вас, като подобаващо отчитаме всичките ВАШИ права — правата на клиента.

Погледна Ринсуинд с няколко чифта очи.

— Ужасно е, нали? — каза с по-нормален глас. — Не е в мене вината. Ако бяха оставили на мене, на секундата щяха да последват старите врящи истории в кажжгоде-то.

— Това е Адът, нали? — попита Ерик. — Гледал съм картинки.

— Точно там сте — с траурен глас каза демонът. Седна, или поне се нагъна по някакъв сложен начин. — Индивидуален подход, ето това имаше едно време. Хората чувствуваха, че проявяваме интерес, че не са просто бройки, а, ами, жертви. Имахме изградени традиции в сферата на услугите. Ама много го е грижа, него точно, но защо ли ви занимавам с моите си проблеми? Като че ли си нямате достатъчно ваши; например стига ви и това, че сте мъртви и че сте тук. Не сте музиканти, нали?

— Всъщност, дори не сме и мърт… — започна Ринсуинд. Демонът не му обърна внимание, а стана и тромаво пое по усойния коридор, като им правеше знаци да го последват.

— Наистина ще намразите това място, ако сте музиканти. Искам да кажа, че още повече ще го намразите. По цял ден стените свирят, е, това оня го нарича свирене. Моля — моля, нямам нищо против някоя хубава мелодийка, с която да можеш да си пищиш на воля, но случаят не е такъв. Искам да кажа, дочух, че би трябвало да разполагаме с най-доброто — защо тогава да слушаме туй нещо, дето дрънчи така, сякаш някой е пуснал пианото и после си е излязъл и го е зарязал?

— Всъщност…

— А и тая работа с растенията в саксиите. Не ме разбирайте погрешно, приятно ми е тук-там да има зеленинка. Някои от момчетата викат, че не са истински, но аз казвам, че са си истински — никои, който е с ума си, не би направил цвете, дето мяза на тъмнозелена кожа и смърди като умрял ленивец. Оня вика, че придават приятелски и приветлив вид на мястото. Приятелски и приветлив вид! Виждал съм как запалени градинари се скършват и заплакват. Слушай какво ти разправям, казват, че всичко което после им правим, им се струва цвете в сравнение с това.

— Мъртви ние не см… — каза Ринсуинд, като се опитваше да вклини думите си в някоя пауза на безкрайния монотонен брътвеж на нещото, но прекалено закъсня.

— Машината за кафе, аха, машината за кафе е хубава работа. Уверявам ви. Досега давехме хората в езерца от котешка пикня, не ги карахме да си я купуват в чашка.

— Не сме мъртви! — изкрещя Ерик.

Ъргълфлогъ спря с подскок.

— Разбира се, че сте мъртви — каза. — Иначе нямаше да сте тука. Не мога да си представя, че тука ще идват живи хора. Няма да оцелеят и пет минути. — Отвори няколко от устите си и зейнаха цял набор зъби. — Хър-хър — добави. — Ако ми паднеше тук долу да пипна живи хора…

Ненапразно Ринсуинд бе успял да оцелее години наред в параноичните заплетености на Невидимия Университет. Почувствува се почти като у дома си. Рефлексите му се задействуваха с невероятна прецизност.

— Искаш да кажеш, че не ти е съобщено? — запита. Трудно беше да се разбере дали изражението на Ъргълфлогъ се промени, па макар и само защото беше трудно да се отгатне коя точно част от него има изражение, но той определено изрази нещо като познатото излъчване на неочаквано предизвикана обида и несигурност.

— Какво да ми е съобщено? — каза.

Ринсуинд погледна Ерик.

— А ние си мислим, че им съобщават, а?

— Съобщават им какв… ау-а-у-а — каза Ерик и се вкопчи в глезена си.

— Ей ти на съвременен мениджмънт — обобщи Ринсуинд, а от лицето му струеше чувство на сърдита загриженост. — Вървят си начело, правят си всичките тези промени, всичките тези нововъведения, а взимат ли мнението на самите хора, дето формират гръбнака…

— … черупката… — поправи го демонът.

— … или друга някоя варовикова или хитинова структура на организацията? — гладко привърши Ринсуинд. Изчака онова, което си знаеше, че ще последва.

— Не са от тия те — каза Ъргълфлогъ. — Твърде заети са да лепят бележки — ето това са те.

— Струва ми се, че всичко това е адски отвратително — съгласи се Ринсуинд.

— Представяш ли си — започна Ъргълфлогъ, — не ме пуснаха на празника на „Клуб 18000 — 30000“? Прекалено съм бил стар. Щял съм бил да им разваля веселото.

— Докъде ли ще стигне пъклото? — Ринсуинд вложи съчувствие в гласа си.

— Никога не слизат тук, да знаеш — малко оклюмало каза демонът. — Никога нищо не ми казват. Е, да, казват ми само „много е важно“, само да пазя проклетите порти, „това е най-важното“, как ли пък не!

— Слушай — каза Ринсуинд. — Какво ще кажеш, ако им подшушна някоя и друга думичка, а?

— Вися през цялото време тука долу да ги посрещам…

— Ами ако поговоря с някой? — упорстваше Ринсуинд.

Демонът шмръкна едновременно с няколко носа.

— Би ли го направил? — попита.

— С удоволствие — отвърна Ринсуинд.

Ъргълфлогъ малко се поободри, но не особено много — за всеки случай:

— Няма да ми навреди, нали? — запита.

Ринсуинд събра кураж и потупа нещото по онази част, за която трепетно се надяваше да му е гръб.

— За това няма да се притесняваш — каза.

— Много мило от твоя страна.

Ринсуинд погледна към тресящия се, сгърчен Ерик.

— Е, да тръгваме — каза му Ринсуинд. — За да не закъснеем за уречената ни среща — Над главите на демона неистово му правеше знаци.

Ерик се нахили:

— А, да, срещата.

Поеха по широкия коридор.

Ерик истерично се закиска:

— Сега му е времето да хукнем да бягаме, нали? — запита.

— Сега му е времето да си вървим — отвърна Ринсуинд. — Просто си вървим. Главното е да се правим, че не ни пука. Главното е да правим всичко, когато му е времето.

Погледна Ерик.

Ерик го погледна.

Зад тях Ъргълфлогъ издаде звук, който приблизително означаваше „Загрях най-после“.

— Сега ли му е времето? — попита Ерик.

— Май, сега му е времето, да.

Хукнаха.

Адът нямаше нищо общо с онова, което Ринсуинд бе склонен да очаква, въпреки че някои следи подсказваха какъв може би някога е бил — малкото сгурия, например, в някой ъгъл, или някоя диря от изгоряло по тавана. Горещо ли беше, а жегата наподобяваше сгорещен въздух, печен с години в някоя фурна…

Някои казват, че в Ада трябва да има по-различни порядки.

Този факт винаги бе удивлявал много от демоните на служба. Те винаги са си мислили, че да си в ада означава да ръгаш остри предмети в хората, да ги блъскат в езера от кръв и така нататък.

Така е, защото демоните както и повечето хора, не успяват да различат тялото от душата.

Истината се състои в това, че както цели пълчища крале на демоните са отбелязвали, онова, което можеш да причиниш на една душа с нажежени до червено пинсети е крайно понятие, защото дори относително зли и корумпирани души са достатъчно хитри, за да разберат, че след като не притежават съпътствуващото ги тяло и свързаните с него нервни окончания, няма основателна причина, различна от силата на навика, поради която да изпитват мъчителна агония. Затова и не я изпитваха. Във всеки случай, демоните си продължаваха да я карат по същия начин, защото вцепеняващата и безмозъчна тъпота е част от характеристиката за демон, но тъй като никой не страдаше, а демоните също не се забавляваха особено — цялото начинание беше безсмислено. Векове и векове от безсмислици.

Астфгл бе възприел, без да осъзнава какво точно прави, радикално нов подход.

Демоните могат да кръстосват между измеренията и той беше открил основните съставки за особено достойно езеро, пълно с еквивалента на кръвта, така да се каже, за душата. Учете се от хората, каза той на демоните-ръководители. Забележително е онова, което можете да научите от хората.

Вземете, например, някакъв вид хотел. Навярно — английска версия на американски хотел, но управляван със специфично английско гениално умение да заимствуват нещо американско и да отстранят от него смислената му страна, в резултат на което получават бавна бърза закуска, Уест Кънтри и уестърн и, ами същия този хотел.

Ден е, в който се затваря рано. Барът всъщност е само една маса с пастелно-розови дъски, върху която е сложена глуповата кофа за лед; масата е в единия ъгъл и докато отворят, ще минат цели часове. После добавете дъжд и направете така, че единствения възможен канал на единствения телевизор е, да кажем, Уелския четвърти канал и обичайния му сгански „Айстедфоя от Пант-и-гирдл“. И в хотела има само една книга, останала от някоя предишна жертва. От ония, дето името на автора е написано с изпъкнали златни букви, много по-големи от буквите на заглавието, а вероятно на корицата има също и роза с куршум. Половината страници липсват.

И в единственото кино на града дават нещо с надписи и френски чадъри.

И тогава спрете времето, но не и съществуванието, така че започва да ти се струва, че самите косъмчета на килима постепенно се надигат, за да ти се натъпчат в мозъка, а устата ти започва да придобива дъх на стари ченета.

И правите всичко това да е вечно, вечно. Дори е повече от периода между сега и началото на работното време. После вземете всичко най-добро от това.

Естествено на Диска липсват гореспоменатите работи, но скуката е универсална и Астфгл беше постигнал в Ада изключително висококачествен вид скука, подобна на скуката, която: а) ти струва пари и б) обхваща те тогава, когато би трябвало да се забавляваш.

Големите пещери, зейнали пред Ринсуинд, бяха изпълнени с мъгла и с направени с вкус прегради между стаите. От време на време писъци на досада се надигаха измежду цветята в саксиите, но основно се чуваше вцепеняващата тишина, причинена от свеждането на човешкия мозък отвън-навътре до състояние на извара.

— Не разбирам — каза Ерик. — Къде са пещите? Къде са пламъците? Къде — добави с надежда, — са сукубусите?

Ринсуинд заничаше към най-близко разположения експонат.

Безутешен демон, чиято значка го именуваше Азаремот, Смръднята на Кучешкия Дъх и при това изразяваше надежда, че читателят ще си прекара чудничко тоя ден, седеше на ръба на плитка яма. В нея бе положена скала, върху която бе проснат и прикован човек.

Птица с много уморен вид стърчеше до него. Ринсуинд си помисли, че папагалът на Ерик здравата си беше патил, но тази птица определено е преминала през самата преса на Живота. Изглеждаше така, сякаш първо е била оскубана, а после отново са й залепили перата.

Любопитството надви над обичайния страх на Ринсуинд.

— Какво има? — запита. — Какво става с него?

Демонът спря да рита с пети по стената на ямата. Не му хрумна да задава въпроси относно присъствието на Ринсуинд. Предположи, че не би бил там, ако няма право да е. Другото не би било за вярване.

— Не знам какво е направил — отговори, — но когато дойдох тук за първи път, наказанието му беше да седи прикован към камъка и всеки ден идваше орел да му изкълвава черния дроб. Това е стара любима историйка.

— Сега няма вид да го атакува — отбеляза Ринсуинд.

— А-а. Всичко това е променено. Сега всеки ден долита и му разказва за операцията от херния. Това вече има ефект, признавам — тъжно заяви демонът, — но не е онова, което бих нарекъл мъчение.

Ринсуинд се извърна, но не и преди да види изражението на крайна агония, изписано върху лицето на жертвата. Беше ужасяващо.

Обаче имаше и по-лошо. В следващата яма на няколко оковани и стенещи хора им показваха поредица картини. Демон, застанал пред тях, им четеше от някакъв сценарии.

— … това се случи, когато бяхме в Петия Кръг, само че не се вижда къде бяхме отседнали — точно тук вляво беше, а това е оная забавна двойка, с която се запознахме — никога няма да повярвате — живеят на Ледените Равнини на Съдбата точно до…

Ерик погледна Ринсуинд.

— Показва им снимки от почивката си, а? — запита.

И двамата свиха рамене и отминаха, като клатеха глави. Следващото бе едно малко хълмче. В подножието му имаше кръгъл камък. До него седеше окован мъж, заровил отчаяно глава в двете си ръце. Дундурест зелен демон стоеше до него и почти се огъваше под тежестта на огромна книга.

— Слушал съм точно за тоя — каза Ерик. — Човек, който взел, че се опълчил срещу боговете или нещо подобно. Трябвало да бута камъка до върха на хълма, въпреки че той непрекъснато се търкаля надолу.

Демонът вдигна поглед.

— Но първо — изчурулика, — трябва да изслуша „Нездравословните и Небезопасни Наредби, управляващи повдигането и преместването на големи предмети“.