Ерик

Ринсуинд шокирано се втрещи в пръстите си, както човек би гледал пушка, с десетилетия висяла на стената и внезапно гръмнала и продупчила котката.

— Едва ли някога са правили това — промълви той.

Погледна надолу.

— А-а-а — затвори очи.

Тъмнината зад клепачите му представляваше по-добър свят.

Ако тропне с крак, би се самоубедил, че усеща пода, би разбрал, че наистина стои в стаята и че неотложните сигнали, подавани му от останалите сетива, които му показваха, че се носи във въздуха на около хиляда мили над Диска, са просто един лош сън и ей сега ще се събуди. Бързичко отхвърли тази мисъл. Ако е заспал, по-добре да си остане заспал. Може да се лети насън. Ако се събуди, ще има дълго да пада.

Навярно съм умрял и наистина съм демон, помисли си.

Интересна мисъл.

Отново отвори очи.

— Уоу! — каза Ерик с блеснали очи. — Мога ли да имам всичкото това?

Момчето си стоеше в същата поза, както и в стаята. Багажът — също. Папагалът — с раздразнение отбеляза Ринсуинд — също. Стърчеше си, сякаш на пръчката, във въздуха и умозрително разглеждаше космическата панорама долу.

Вероятно Дискът бе създаден да бъде гледан откъм космоса, но Ринсуинд бе дяволски сигурен, не е бил създаден да се живее на него. Все пак трябваше да признае, че е внушителен.

Слънцето щеше да изгрява на отдалечения край и изписа огнена черта, която заблещука по продължение на половината от територията. Дълга и бавна зора точно започваше да се простира над тъмния масивен пейзаж.

По-долу, Великата А’Туин, световната костенурка, ярко осветена в безплодния вакуум на пространството, се бъхтеше под тежестта на Сътворението. Върху неговата — или нейната, този въпрос никога не бе истински изяснен — черупка, четирите гигантски слона се напъваха да удържат самия Диск.

Може би е имало и по-добри начини за създаване на свят. Можеш да започнеш с топка стопено желязо и после да го покриваш последователно със слоеве скали подобно на старомоден, едновремешен плювалник. И ще получиш много добре изработена планета, само дето няма да е толкова хубава. Освен това всички ще изпадат от долните части.

— Чудно — каза папагалът. — Поли иска континентче.

— Толкова е голям — промълви Ерик.

— Да — безучастно каза Ринсуинд.

Почувствува, че от него се очаква нещо повече.

— Не го разпокъсвай — добави.

Обзе го натрапчиво чувство на съмнение. Ако приемем, в името на спора, че е демон, а и толкова много събития му се бяха случили наскоро, готов е да допусне, че може да е умрял без да забележи в бъркотията10. Но дори и при това положение не можеше да разбере как така светът стана негов, за да го раздава. Убеден беше, че той си има собственици, които са на същото мнение.

Освен това, беше сигурен, че всеки демон би следвало да получи нещо в писмена форма:

— Трябва да се подпишеш, че си го получил — каза. — С кръв.

— Чия? — запита Ерик.

— Твоята — отговори Ринсуинд. — Или птича кръв, в краен случай. — Отправи сияен многозначителен поглед към папагала, който изръмжа в отговор.

— Не мога ли първо да го опитам?

— Какво?

— Ами ако не работи? Не се подписвам за него, докато не го видя в действие.

Ринсуинд се вторачи в момчето. После погледна надолу към широката панорама на кралствата в света. „Чудя се дали на неговата възраст съм бил същият? — замисли се. Чудя се, как ли съм оцелял?“

— Това е светът — каза търпеливо. — Разбира се, че работи дяволски добре. Искам да кажа, само погледни го. Урагани, континентално движение, цикъл на валежите — всичко си има. Всичко си тиктака като дяволски часовник. Свят като този ще издържи за цял живот. Ако се използува внимателно.

Ерик критично огледа света. Имаше вид на човек, който знае, че най-хубавите подаръци в живота му май се нуждаят от психическия еквивалент на две батерии тип U2, а магазините няма да бъдат отворени преди края на празниците.

— Трябва да получа лепта — каза неоспоримо той.

— Ти какво?

— Кралете в света — продължи Ерик, — трябва да плащат лепта.

— Добре си се изучил, нали така? — Ринсуинд звучеше саркастично. — Само лепта? Няма ли да поискаш луната, докато сме тук горе? Специалното предложение тази седмица: с всеки завладян свят — по един безплатен сателит!

— Има ли някакви полезни минерали?

— Какво?

Ерик издаде звук на многострадална търпеливост:

— Минерали — каза. — Руди. Схващаш ли?

Лицето на Ринсуинд придоби наситен цвят:

— Момче на твоята възраст не би трябвало да мисли за…

— Имам предвид метал и подобни неща. Притрябвала ми е, ако е само скала.

Ринсуинд погледна надолу. Малката луничка на Диска точно се изкатерваше над далечния ръб и хвърляше бледа светлина върху мозаечно разположените суша и морета.

— О, не зная. Изглежда доста хубава — дръзна да отбележи. — Виж, сега е тъмно. Може би всички ще си платят лептата на сутринта?

— Една част искам сега.

— Така си и мислех.

Ринсуинд внимателно огледа пръстите си, Като че ли никога не е умеел да ги щрака.

Направи още един опит.

Когато отново отвори очи, беше в кал до глезените.

Измежду дарбите на Ринсуинд, забележително е умението му да се спасява чрез бягство; умение, което с течение на годините бе превърнал в истинска наука. Няма значение дали бягаш от или към, важното е, че бягаш. Бягството само по себе си има смисъл. Тичам, следователно, съществувам; по-точно казано — тичам, следователно, с малко късмет още ще бъда.

Но освен това беше надарен и в областта на езиците и приложната география. Можеше да изкрещи „помощ!“ на четиринадесет езика и да пищи за милост на други дванадесет. Беше преминал през много от страните на Диска, през някои от тях — с голяма скорост, и в продължение на дългите, прекрасни, скучни часове, когато работеше в Библиотеката, убиваше времето си в изучаване на екзотичните и далечни места, които никога не бе навестявал. Спомни си, че на времето си бе отдъхвал с облекчение, че никога няма да му се наложи да ги посещава.

А сега, ето го точно на такова място.

Заобиколен от джунгла. И то не хубава, любопитна, открита джунгла, през която биха могли да се мятат герои, загърнати в леопардови кожи, а сериозна, истинска джунгла, която се извисяваше като плътна стена от зеленина, трънлива и бодлива. Джунгла, където всеки представител на растителното царство действително си беше налегнал корубата и се бе заловил с непосилната задача да надрасне всичките си съперници. Почвата едва ли изобщо беше почва — по-скоро мъртви растения на път да се превърнат в тор. Вода се стичаше от листо на листо; буболечки жужаха във влажния, натежал от спори въздух и тегнеше ужасна бездиханна тишина, причинена от изтощение на фотосинтезните двигатели. Всеки по тиролски крещящ герой, който би се осмелил да се метне през този парцел, би могъл със същия успех да изпробва късмета си и срещу цвеклорезачка.

— Как го правиш? — попита Ерик.

— Сигурно си има чалъм — отговори Ринсуинд.

Ерик подложи чудесата на Природата на бегъл и пренебрежителен поглед.

— Това не прилича на кралство — оплака се. — Каза, че ще отидем в Кралство. Това ли наричаш кралство?

— Това навярно е тропическата гора Клетч — каза Ринсуинд. — Тя е претъпкана с изгубени кралства.

— Имаш предвид тайнствените древни раси от амазонски принцеси, които подлагат всичките затворници от мъжки пол на странни и изтощителни родоначалнически ритуали ли? — запита Ерик и очилата му взеха да се омъгляват.

— Ха-ха — със смразяващо безразличие отрони Ринсуинд. — Що за въображение има детето.

— Кажжгоде, кажжгоде, кажжгоде! — изпищя папагалът.

— Чел съм за тях — отговори Ерик, като заничаше из зеленината. — Разбира се, притежавам и тези кралства. — Вглъби се в някакво свое собствено видение. — Брей! — изтърси лакомо.

— На твое място бих се съсредоточил върху лептата — каза Ринсуинд и пое по нещо, което можеше да бъде и пътека.

Ярките цветове на едно дърво наблизо се обърнаха и го изгледаха как се отдалечава.

В джунглата на централен Клетч действително има изгубени кралства на тайнствени амазонски принцеси, които пленяват изследователи от мъжки пол, за да ги подложат на специфично мъжки задължения. Последните са действително буйни и изтощителни и жертвите без късмет не издеянват дълго11.

Има и скрити плата, където влечугести чудовища от отминала епоха лудуват и си играят, има и слонски гробища, изгубени с йероглифи, които могат от пръв поглед да смразят и най-храброто сърце. Всяка уважаваща себе си карта на района едва ли би разполагала с място за дърветата.

Няколкото успели да се завърнат изследователи бяха предали известен брой полезни съвети за онези, които биха ги последвали, като например: 1) при възможност, избягвайте всяка лиана, висяща с главата надолу, с кръгли светещи очички и с цепнато в единия край езиче; 2) не вдигайте никакви лиани на оранжево-черни ивици, които привидно си лежат насред пътеката и си потрепват, защото на другия им край обикновено има тигър; и 3) не отивайте там.

Ако съм демон, мъгляво разсъждаваше Ринсуинд, защо тогава всичко наоколо ме жили и се опитва да ме спъне? Искам да кажа, че, естествено, може да ми навреди единствено дървената кама, намушкана в сърцето? Или чесън ли беше?

Постепенно джунглата свърши и се разкри обширна равна област, която се простираше чак до далечна, синееща верига вулкани. Под тях земята се устремяваше към ивица езера и мочурища, тук-таме прорязани от огромни стъпаловидни пирамиди — всяка от тях увенчана с тънка струйка пушек, виещ се в зазоряващото небе. Пътечката от джунглата се превръщаше в тесен, павиран път.

— Къде сме, демоне? — запита Ерик.

— Прилича на едно от Тезуманските кралства — отвърна Ринсуинд. — Май го управлява от Великият Музума.

— Амазонска принцеса е, нали?

— Учудващо, но — не. Ще бъдеш удивен, когато узнаеш колко много кралства не са управлявани от амазонски принцеси, Ерик.

— Във всеки случай, изглежда примитивно. Малко като в Каменния Век.

— Тезуманските жреци разполагат с много сложен календар и авангардна орология — цитира Ринсуннд.

— А-а — каза Ерик. — Добре.

— Не — търпеливо продължи Ринсуинд. — Това означава наука за измерване на времето,

— О-о.

— Ще ти харесат. Великолепни математици са, очевидно е.

— Хъм — каза Ерик, като премигваше надуто. — Не би ми хрумнало, че в такава изостанала цивилизация имат какво толкова да пресмятат.

Ринсуинд съзря колесниците, които стремглаво се носеха към тях.

— Струва ми се, че обикновено пресмятат жертви — каза той.

Тезуманската империя, разположена в джунглестите равнини на Централен Клетч е известна със своите градини-пазари, с изключително майсторската изработка на изделия от обсидиан, пера и нефрит, както и с масовите жертвоприношения на хора в чест на Куезоверкоатъл, Пернатата Боа, бога на масовите жертвоприношения на хора. Казват, че винаги можеш да разбереш кога си имаш работа с Куезоверкоатъл. Обикновено става в присъствието на много хора, на върха на голяма стъпаловидна пирамида и особа с елегантно пернато украшение на главата издялква изтънчен нож от обсидиан, предназначен единствено за твоя лична употреба.

На континента тезуменците се славят, че са най-пагубно мрачните, раздразнителни и песимистично настроени хора, които въобще би могъл да срещнеш. Причините за това скоро ще станат ясни. Верни са и данните за науката за измерване на времето. Още отдавна тезуменците бяха схванали, че всичко неотменно се влошава и понеже страдат от ужасяващ буквализъм в мисленето, са разработили сложна система, с която да водят отчетност колко по-лош е всеки следващ ден.

Противно на общоприетото схващане, тезуменците наистина са открили колелото. Просто имат радикално различни от нашите идеи как да се използва то.

Ринсуинд за първи път виждаше колесница, теглена от лами. Но не това му се стори странно. Странното беше, че я носеха хора — по двама от двете страни на оста. Търчаха зад животните и сандалите им плющяха по каменната настилка.

— Смяташ ли, че в нея е лептата? — запита Ерик.

Цялото съдържание на първата колесница, като изключим кочияша, представляваше набит, по същество кубично оформен мъж с костюм от кожа на пума и с пера на главата.

Бегачите спряха с пуфтене и Ринсуинд видя, че всеки имаше по нещо, което може да се опише като примитивна сабя, направена от затъкнати в дървена дръжка парчета обсидиан. Виждаха му се не по-малко смъртоносни от усъвършенстваните, крайно цивилизовани саби. Всъщност, виждаха му се още по-смъртоносни.

— Е? — каза Ерик.

— Какво „е“? — попита Ринсуинд.

— Кажи му да си ми даде лептата.

Дебелакът слезе тромаво, отмарширува към Ерик и за безкрайно учудване на Ринсуинд, запълзя пред него.

Ринсуинд усети как нещо с дълги нокти се изкатери по гърба му, оттам — на рамото и глас, напомнящ порене на метален лист му каза:

— Така е по-добре. Много кажжгоде, гот. Ако само се опиташ да ме избуташ, демоне, можеш да кажжгоде сбогом на ухото си. Какъв неочакван обрат ще впишат в хрониките, а? Те като че ли го очакваха.

— Защо все повтаряш „кажжгоде“? — попита Ринсуинд.

— Ограничен кажжгоде. Пфу. Нещичко. Абе, в него има думи — отговори папагалът.

— Речник? — каза Ринсуинд. Пътниците от останалите колесници бяха излезли и също пълзяха към Ерик, който грееше от радост като идиот.

Папагалът обмисляше факта.

— Да, вероятно — каза. — Трябва да ти кажа нещо под човка — продължи. — Мислех те за малко кажжгоде в началото, но ти май можеш да го правиш кажжгоде-то.

— Демоне? — надуто каза Ерик.

— Да?

— Какво казват те? Говориш ли езика им?

— Ъ-ъ, не — отговори Ринсуинд. — Обаче мога да го чета — извика след Ерик, който вече се бе извърнал. — Ако можеш някак си да им направиш знак да го напишат…

Наближаваше пладне. В джунглата зад Ринсуинд съществата кряскаха и нечленоразделно ломотеха. Комари с размери на колибри пърхаха около него.

— Разбира се — каза за десети път. — Никога не са успели да се доберат до изобретяването на хартията.

Каменоделецът се изправи, подаде на асистента си поредното изтъпено длето от обсидиан и очаквателно погледна Ринсуинд.

Ринсуинд отстъпи назад и започна критично да изучава скалния къс.

— Много добра работа — каза. — Имам предвид, много добра прилика. Докарал си и прическата му, и всичкото му. Разбира се, обикновено не е толкова, ъ-ъ квадратен, но, да, много добре, А, ето я и каляската, а там са стъпаловидните пирамиди. Да. Ами, май искат да отидеш в града с тях — каза на Ерик.

— Кажи им „да“ — непоколебима заяви Ерик.

Ринсуинд се обърна към вожда.

— Да — каза.

— [Гърбава-фигура-с-утроени-пера-на-глава-край-три-точки]?

Ринсуинд въздъхна. Без да отрони и думичка, каменоделецът взе ново длето с покорните си пръсти и нагласи в удобно положение нова гранитна плочка.

Един от проблемите, причинени от факта, че си тезуменец, освен това, че си имаш Куезоверкоатъл за бог, е че ако неочаквано ти потрябва да поръчаш допълнителна бутилка мляко за утре, вероятно е трябвало да започнеше бележката за млекаря през миналия месец. Тезуменците са единствените, които се претрепват до смърт, докато напишат последните си слова, преди да се самоубият.

Късно следобед беше, когато каляската в тръс влезе в каменния град, разположен около най-голямата пирамида, между редици приветстващи ги тезуменци.

— Това по го бива — заяви Ерик, като благосклонно приемаше приветствията. — Много се радват да ни видят.

— Да — мрачно каза Ринсуинд — Защо ли?

— Ами, защото съм новият владетел, естествено.

— Хъммм — Ринсуинд стрелна очи настрана към папагала, който от известно време бе неестествено мълчалив и понастоящем се гушеше зад ухото му като стара мома на възраст в заведение със стриптийз. Сериозно обмисляше въпроса с изящните украшения от пера.

— Кажжгиде, негодяи — изрече той. — Само някой кажжгоде да ме пипне и тоя кажжгоде е минус един пръст, да знаеш.

— Има нещо, дето не е наред в тая работа — каза Ринсуинд.

— Какво? — попита папагалът.

— Всичко.

— Да знаеш, само едно перо да ми няма…

Ринсуинд не беше свикнал хората да се радват, когато го виждат. Неестествено бе, а и не вещаеше нищо добро. Тези тук не само приветствуваха, а хвърляха цветя и шапки. Шапките бяха от камък, но важен е замисълът.

Ринсуинд ги намираше за доста странни шапки. Нямах дъна. Всъщност, представляваха обикновени дискове с дупка в средата.

Процесията премина в тръс по широките булеварди и стигна до няколко сгради, струпани в основата на пирамидата. Там ги чакаше друга група градски сановници.

Накичени бяха с много бижута. По същество украшенията бяха от един вид. Каменен диск с дупка в средата може да има многобройни приложения и тезуменците бяха пуснали в употреба всички, с изключение на едно.

По-важни от това, обаче, бяха многото сандъци със съкровища, складирани пред тях. Претъпкани бяха със скъпоценности.

Очите на Ерик се разшириха.

— Лептата! — каза.

Ринсуинд се предаде. Действително ставаше. Не знаеше как, не знаеше защо, но най-накрая стана Както Трябва. Залязващото слънце проблясваше по десетките съкровища. Разбира се, принадлежаха на Ерик, както можеше да се предполага, но може би щеше да се намери достатъчно и за него…

— Естествено — едва промълви. — Какво друго очакваше.

Последва пиршество и пространни речи, които Ринсуинд не можа да разбере, но поне бяха изпъстрени с наздравици, кимания и поклони по посока на Ерик. Имаше и дълги изпълнения на тезуманска музика, наподобяваща издухване на изключително запушена ноздра.

Ринсуинд остави Ерик да си седи гордо на трона, огрян от светлината на огъня и се затири безутешно насреща към пирамидата.

— Забавлявах се на кажжгоде-то — укоризнено му каза папагалът.

— Не ме свърта — отговори Ринсуинд. — Извинявай, но подобно нещо никога не ми се е случвало. Всичките тези скъпоценности и т.н. Всичко става както трябва. Не е правилно.

Вдигна поглед към чудовищното лице на стръмната пирамида. Ярки отблясъци от огъня танцуваха по нея. Върху всеки каменен блок имаше издълбан барелеф, илюстриращ ужасяващо изобретателните процедури, които тезуменците извършваха над враговете си. От сцените можеше да се предположи, че тезуменците независимо от добродетелите, които може би притежаваха, обикновено не проявяваха склонност да посрещат непознатите странници с „добре дошли“ и да ги отрупват със скъпоценности. Взета като едно цяло, купчината гравюри създаваше добър художествен ефект — само детайлите й бяха страховити.

Както си вървеше покрай стената, стигна до огромна врата, която възпроизвеждаше с художествени средства как на група затворници очевидно им правеха пълен медицински преглед12.

Зад нея се откриваше къс, осветен от факли тунел. Ринсуинд направи няколко крачки навътре, като си повтаряше, че винаги би могъл да изхвърчи навън и стигна до високо помещение, заемащо по-голямата част от вътрешността на пирамидата.

Навсякъде покрай стените имаше още факли и те много добре осветяваха всичко.

Това не беше особено желателно, понеже онова, което основно осветяваха беше гигантска по размери статуя на Куезоверкоатъл, Пернатата Боа.

Ако ви се наложи да сте в една стая с тази статуя, бихте предпочели да е тъмно като в рог.

Или може би не. По-добър вариант би бил, да сложите обекта в тъмната стая, а вие да сте на стотици мили разстояние, обзет от безсъние, опитвайки се да забравите как изглежда.

Това е само една статуя, повтаряше си Ринсуинд. Не е истинска. Само са използвали въображението си. Това си е.

— Какво, да го кажжгоде-то, е туй? — запита папагалът.

— Техния бог.

— Измъкваш се, а?

— Не, наистина. Това е Куезоверкоатъл. Полу-човек, полу-пиле, полу-ягуар, полу-змия, полу-скорпион и полу-откачен. Папагалът помръдваше човката си, докато осмисли фактите

— Това прави една кажжгоде сума от трима човекоубийствени маниака — заключи той.

— В обши линии, така е — потвърди статуята.

— От друга страна — мигновено започна Ринсуинд — наистина мисля, че е ужасно важно хората да имат право да си боготворят когото си искат, а сега, понеже веднага си тръгваме, само…

— Моля ви, не ме оставяйте тука — каза статуята. — Моля ви, вземете ме със себе си.

— Може да се окаже сложно, може да се окаже сложно — забързано отвърна Ринсуинд, като отстъпваше назад, — Не че имам нещо против, но там откъдето идвам, съществуват расистки предразсъдъци срещу десетметрови хора, навсякъде изпонакичени със зъби, нокти и огърлици от черепи. Просто си мисля, че ще ти е трудно да си намериш място.

Папагалът го клъвна по ухото:

— Гласът идва иззад статуята, глупав кажжгоде — изграчи той.

Оказа се, че идва от дупка на пода. Бледо лице заничаше с късоглед поглед нагоре към Ринсуинд от дълбините на някаква яма. Беше възрастно, добродушно лице с израз на едва доловимо притеснение.

— Здравей? — каза Ринсуинд.

— И представа си нямаш какво означава отново да чуеш приятелски глас — каза лицето и се озари в усмивка. — Само ако можеш малко да ми помогнеш да се изкатеря…

— Моля? — каза Ринсуинд. — Затворник си, нали?

— Уви, тъй е.

— Не зная дали трябва ей тъй на да обикалям и да отървавам затворници — каза Ринсуинд. — Имам предвид, може и да си направил нещо.

— Напълно невинен съм и не съм забъркан в никакво престъпление, уверявам те.

— Е, да, ама ти го казваш — продължи мрачно Ринсуинд. — Но ако тезуменците са отсъдили…

— Кажжгоде, кажжгоде, кажжгоде! — изпищя папагалът в ухото му, като подскачаше нагоре-надолу по рамото му. — Нима нямаш и най-малката?… Ти откъде си бе? Та той е затворник! Затворник в храм! Длъжен си да спасяваш затворените в храмове! Та нали затова по дяволите са там!

— Не, не е така — отряза Ринсуинд. — Не е толкова просто. Сигурно е тука, за да го принесат в жертва! Не е ли така? — погледна очаквателно към затворника.

Лицето кимна утвърдително.

— Всъщност прав си. По-точно казано — за да бъда жив одран.

— Ето! — обърна се Ринсуинд към папагала. — Видя ли? Мислиш се за всезнайко. Тук е, за да бъде жив одран.

— Всяко сантиметърче кожа, обелено под акомпанимента на изтънчени болки — услужливо добави затворникът.

Ринсуинд замълча. Помисли си, че знае значението на думата „изтънчен“, а то не се срещаше редом с „болка“.

— Как, всяко парченце? — запита.

— Очевидно това е случаят.

— Брей! Какво пък толкова си направил?

Затворникът отрони въздишка.

— Никога не би ми повярвал … — промълви.

Кралят на демоните остави огледалото да потъмнее и барабани с пръсти по бюрото си за известно време. После взе микрофон и духна в него. Най-сетне далечен глас отвърна:

— Да, шефе?

— Да, сър! — сряза го Кралят.

Далечният глас измърмори нещо и добави:

— Да, СЪР?

— Има ли на работа при нас някой си Куезоверкоатъл?

— Ще видя, шефе. — Гласът заглъхна, после се върна отново. — Да, шефе.

— Дук, граф, виконт или барон е? — попита кралят.

— Не, шефе.

— Ами какво е?

От другия край последва дълго мълчание.

— Е? — настоя кралят.

— Не е нещо особено, шефе.

За известно време кралят остана така, впил зверски поглед в микрофона. „Пробваш, мислеше си. Съставяш подходящите планове, опитваш се да въведеш организация, опитваш се наистина да помогнеш на хората, а виж какво получаваш“.

— Изпрати го при мене — каза.

Навън музиката се извиси до кресчендо и секна. Огньовете пращяха. От далечните джунгли хиляди блещукащи очи наблюдаваха ритуалите.

Върховният жрец се изправи и произнесе реч. Ерик бе грейнал като тиква. Тезуменците в дълга редица надонесоха кошници скъпоценности и ги наслагаха пред него.

После Върховният жрец произнесе втора реч. Тази очевидно завърши с въпрос.

— Чудесно — каза Ерик. — Много добре. Продължавайте. — Почеса ухото си и реши. — Всички можете да имате половин почивен ден.

Върховният жрец отново повтори въпроса си, с леко нетърпение в гласа.

— Аз съм, да — отговори Ерик, в случай, че не са наясно. — Правилно сте разбрали.

Върховният жрец заговори отново. Този път нетърпението не беше леко.

Хайде отново да повторим, какво ще кажеш? — каза кралят на демоните. Изтегна се в трона си.

— Един ден случайно откриваш тезуменците и решават, мисля точно възпроизвеждам думите ти, „че са тайфа безнадеждници от каменната епоха, заседнали около някакво мочурище без да пречат никому“, прав ли съм? При което ти се вселяваш в акъла на един от върховните им жреци — сигурно по онова време са почитали някаква пръчица — побъркваш го и вдъхновяваш племената да се обединят, да тероризират съседите си, за да се роди на континента нова нация, предана на идеята, че цялото човечество трябва да бъде изкачено на върха на церемониалните пирамиди и накълцано с каменни ножове. Кралят придърпа своите записки към себе си. — О, да, някои трябва да бъдат също така драни живи — добави.

Куезоверкоатъл пристъпи от крак на крак.

— При което, — каза кралят — те мигновено се въвличат в продължителна война с всеки друг и носят смърт и разруха на хиляди умерено невинни хора, и прочие, и прочие. А сега, слушай: това трябва да престане.

Куезоверкоатъл лекичко се люшна назад.

— Беше само, ами, само едно хоби — промълви духът. — Мислех си, ъ-ъ, че така е правилно. Смърт и разруха и т.н.

— А, така ли? — каза кралят. — Да мрат с хиляди повече или по-малко невинни хора? Направо от нашите ръце? — щракна с пръсти — ей тъй на. И веднага — хоп! — на щастливите си ловни полета или където и да е. Ето в това се крие проблемът при вас, чиновниците. Не мислите за Мащабната картина. Имам предвид, на, да вземем тезуменците. Мрачни, без въображение, вманиачаващи се… досега щяха да са открили такава цялостна бюрокрация и данъчна система, че биха стопили всички мозъци на континента. Вместо което те са просто тайфа второразредни убийци-колачи. Каква загуба.

Куезоверкоатъл се сгърчи.

Кралят се залюшка назад-напред с трона си.

— Значи, искам веднага да се върнеш там долу и да им се извиниш — каза той.

— Моля?

— Кажи им, че си решил друго. Кажи им, че онова, което наистина си искал да ти накараш да правят, е да се бъхтят ден и нощ, за да подобрят съдбините на своите ближни. Ще има голям успех.

— Какво? — отрони Куезоверкоатъл с крайно несигурен вид. — Искате да се покажа?

— Вече са те виждали, нали? Видях статуята — много е правдоподобна.

— Ъ-ъ, да. Явявал съм се насън и прочие — несигурно изрече демонът.

— Чудесно. Действувай

Очевидно Куезоверкоатъл се притесняваше от нещо.

— Ъ-ъ — промълви. Значи, такова, да се материализирам, нещо такова, а? Искам да кажа, действително да се появя там на място, а?

— Да!

— Ааа.

Пленникът се отупа от прахта и протегна сбръчкана ръка към Ринсуинд:

— Много благодарности. Понсе да Куърм.

— Моля?

— Така се казвам.

— А-ха.

— Славно старо име — каза да Куърм, като търсеше в погледа на Ринсуинд някакви следи от подигравка.

— Добре — безучастно се съгласи Ринсуинд.

— Търсехме Извора на Младостта — продължи да Куърм

Ринсуинд го изгледа отгоре до долу

— Успяхте ли? — учтиво попита.

— Не особено, не.

Ринсуинд надникна отново в ямата.

— Каза „търсехме“. Къде са останалите? — попита.

— Пипна ги религията.

Ринсуинд вдигна поглед към статуята на Куезоверкоатъл. Не беше нужно особено въображение, за да си представиш за коя религия става дума.

— Мисля — внимателно изрече той, — че е по-добре да си тръгваме.

— Съвсем вярно — потвърди старецът. — При това — бързо. Преди да се е появил Владетелят на света.

Ринсуинд изтръпна. Започва се, помисли си. Знаех си, че всичко ще свърши зле и ето го началото. Сигурно имам инстинкт към тези събития.

— Откъде знаеш? — попита.

— О, — това е тяхно пророчество. Е, не е точно пророчество, а всъщност е цялата история на света — от старта до финала. Написана е навсякъде по тази пирамида — ободрително поясни да Куърм. — Бога ми, не бих искал да съм Владетелят, когато пристигне. Те си имат планове.

Ерик се изправи.

— А сега само ме чуйте — каза. — Нямам намерение да търпя подобно нещо. Аз съм вашият владетел, нали разбирате…

Ринсуинд се втрещи в най-близките до статуята блокове. На тезуменците им бяха нужни два етажа, двадесет години и десет хиляди тона гранит, за да пояснят какво възнамеряваха да направят с Владетеля на Света, но резултатът беше… ами… ясен. У него не би останала и сянка съмнение, че те са раздразнени. Дори би могъл да заключи, че са вбесени.

— Но защо за начало ще му дават всичките тези съкровища? — попита Ринсуинд, като ги сочеше.

— Ами, той си е Владетелят — отговори да Куърм — Мисля, подобава му да го уважат.

Ринсуинд кимна. Донякъде беше справедливо. Ако сте племе, което живее в мочурище насред влажна гора, нямате метали, обременени сте с бог като Куезоверкоатъл, а после откривате някой, който ви заявява, че отговаря за цялата тая работа, вероятно бихте искали да му отделите известно време и да му обясните колко невероятно разочаровани сте. Тезуменците никога не са имали никаква причина, за да бъдат деликатни с божествата.

Приликата с Ерик беше много голяма.

Погледът на Ринсуинд проследи развитието на случката върху съседната стена.

Този блок изобразяваше някого, който твърде наподобяваше Ринсуинд. Имаше папагал на рамото му.

— Стой — каза. — Това съм аз!

— На съседния блок ще видиш какво правят с тебе — самодоволно заяви папагалът. — Ще ти се преобърне кажжгоде-то.

Ринсуинд погледна към блока. Кажжгоде-то му се преобърна.

— Просто ще си тръгнем съвсем тихичко — решително каза той. — Искам да кажа, че няма да спираме, за да им благодарим за яденето. По-късно винаги можем да им пратим писмо. Нали се сещаш, тъй че да не сме некултурни.

— Момент — каза да Куърм, докато Ринсуинд го дърпаше за ръката, — още не съм успял да прочета всичките блокове. Искам да видя как ще свърши светът…

— Не знам как ще свърши за всички останали — мрачно заяви Ринсуинд, влачейки го по тунела. — Знам как ще свърши за мене.

Излезе навън в зазоряващото се утро, което беше чудесно. Но сгреши, че влезе в полукръг от тезуменци. Бяха с копия. С изящно издялкани остриета, които подобно на сабите им нямат нищо общо с цивилизованите, простите, груби, низши стоманени оръжия. По-добре ли е да знаеш, че ще те намушкат с чудни образци с оригинален етнически произход, отколкото с противни изковани изделия, изчукани от хора без контакт с циклите на природата?

Вероятно не, реши Ринсуинд.

Винаги казвам — обяви да Куърм, — че всяко зло за добро.

Ринсуинд, привързан към съседната плоча, едва извърна глава:

— Къде точно е доброто в настоящия момент? — попита.

Да Куърм погледна косо към мочурищата и горския покров.

— Хм. Като начало, гледката оттук е първокласна.

— Аха, добре — каза Ринсуинд. — Знаеш ли, никога не би ми хрумнало. Съвсем прав си. Предполагам, че е от гледките, които ще помниш цял живот. Искам да кажа, че няма да ти се наложи да си ги припомняш още дълго.

— Няма защо да се правиш на саркастичен. Просто отбелязах.

— Искам при мама — обади се Ерик от средната плоча.

— Млъквай, момко — каза да Куърм. — Поне ще бъдеш принесен в жертва в името на нещо, което си заслужава. Докато аз само им предложих да се опитат да използват колелата изправени, за да могат да ги търкалят. Опасявам се, че по тези места не приветствуват особено новите идеи. Въпреки това, nil desperandum. Където има живот, има надежда.

Ринсуинд изръмжа. Ако имаше нещо, което въобще не понасяше, то това бяха храбреци пред лицето на Смърт. Очевидно дразнеха нещо от най-основните качества на характера му.

— Всъщност — каза да Куърм. — Мисля, че … — експериментално се търколи от едната страна на другата, като подръпваше лианите, овързали го здраво към плочата. — Да, мисля, че когато са завързали тези въжета … да, определено … са…

— Какво? Какво? — обади се Ринсуинд.

— Да, определено — отвърна да Куърм. — Абсолютно сигурен съм. Вързали са ги много здраво и професионално. Никъде не поддават дори и сантиметър.

— Много ти благодаря — каза Ринсуинд.

Плоската горна площадка на пирамидата беше доста обширна и имаше предостатъчно място за статуи, свещеници, улеи, производствени линии за издялкване на ножове и всички останали приспособления, нужни на тезуменците за пласиране на религия на едро. Пред Ринсуинд няколко жреци усърдно напяваха дълъг списък жалби относно мочурищата, комарите, липсата на метални руди, вулканите, времето, това че обсидианът бързо се изтъпява, неволята да имаш бог като Куезоверкоатъл, това, че колелата никога не функционират правилно, независимо колко често ги слагаш легнали и ги буташ, и т.н.

В повечето религии молитвите общо взето прославят и благодарят на съответните богове или поради всеобща набожност, или с надеждата, че той или тя, ще разберат намека и ще започнат да действуват отговорно. Тезуменците, след като дълго и прилежно се оглеждали наоколо, заключили безцеремонно, че всичко е почти толкова лошо, колкото изобщо може да стане и довели изкуството на мрънкащите песнопения до съвършенство.

— Няма да трае дълго още — оповести папагалът от върха на статуята на един от по-маловажните тезуменски богове.

Беше се озовал там в резултат на сложна поредица от събития, включващи значително количество кряскане, облак от пера и трима тезуменски жреца с много подути пръсти.

— Върховният жрец точно изпълнява кажжгоде-то в чест на Куезоверкоатъл — разговорливо продължи той. — Привлекли сте значителна тълпа зяпачи.

— Предполагам, че не би скочил тук долу да прегризеш тези въжета, а? — запита Ринсуинд.

— В никакъв случай.

— Така си и знаех.

— Слънцето скоро ще се покаже — продължи папагалът.

Ринсуинд почувствува, че гласът му е ненужно ведър.

— Ще се оплача от това, демоне — мрънкаше Ерик. — Само почакай мама да научи. Родителите ми са влиятелни хора, да знаеш.

— Уф, добре де — немощно каза Ринсуинд. — Защо не вземеш да кажеш на Върховния, че ако изтръгне сърцето ти, майка ти още утре ще бъде в училище, за да се оплаче.

Тезуменските жреци извършиха дълбок поклон към слънцето, а всички в тълпата долу извърнаха очи към джунглата.

Където ставаше нещо. Чуваше се шум от трошене на храсталаци. Тропическите птички изригваха с крясъци от дърветата.

Ринсуинд, естествено, не можа да види всичко това.

— Изобщо не трябваше да искаш да ставаш владетел на света — каза. — Имам предвид, какво си очаквал? Не би могъл да очакваш хората да се радват щом те видят. Никой не се радва, когато се появи хазяинът.

— Ама те ще ме убият!

— Това е начинът да ти кажат, метафорично, че им е писнало да те чакат да пребоядисаш и да оправиш канализацията.

В този момент в цялата джунгла цареше пълен хаос. Животните презглава изскачаха от храстите, сякаш бягаха от огън. Звукът от няколко тежки тупвания свидетелствуваше, че падат дървета.

Най-сетне обезумял ягуар изскочи с гръм и трясък от храсталаците и се спусна на големи скокове по издигнатата над мочурището пътека. Няколко метра зад него беше Багажът.

Целият беше в лиани, листа и в перата на различни редки птици на джунглата, някои от които сега бяха още по-редки. Ягуарът би могъл да го избегне, ако бягаше на зигзаг по пътеката, но обзелият го идиотски ужас му попречи. Допусна грешката да се обърне, за да види какво го следва.

Беше последната му грешка.

— Знаеш ли, онази, твоята кутия — каза папагалът.

— Какво? — попита Ринсуинд.

— Носи се насам.

Жреците присвиха очи и се вторачиха в тичащата фигурка долу в далечината. Багажът си имаше доста праволинеен начин за справяне с обектите, разположени между него и предначертаната цел: не им обръщаше внимание.

Точно този миг, противно на всичките им инстинкти, с огромно безпокойство, за най-голямо свое нещастие, в пълно неведение относно текущите събития, самият Куезоверкоатъл избра, за да се материализира на върха на пирамидата.

Няколко жреца го забелязаха. Ножовете изпопадаха от пръстите им.

— Хей — изписка демонът. Останалите жреци се обърнаха.

— Така. А сега искам всички вие да внимавате — изписка Куезоверкоатъл, свил на фуния малките си ръчички около основната си уста в усилие да бъде чут.

Много конфузна ситуация. Беше се забавлявал в ролята си на тезуменски бог, не на шега бе впечатлен от предаността и всеотдайността на тезуменците към своя дълг, поласкан беше от невероятната статуя, копие на действителността, върху пирамидата и наистина го болеше, че е принуден да разкрие — една важна подробност в статуята не е вярна.

Висок беше десетина сантиметра.

— А сега — започна, — внимавайте тука…

За съжаление никой никога не узна защо. Точно тогава Багажът превзе върха на пирамидата, с крачета въртящи се като перки и се приземи право върху плочите, Чу се къс кух писък.

Такъв забавен стар свят, каза да Куърм. Наистина трябва да се смееш. Ако не се смееш, ще откачиш, не е ли така?

Досега си бил привързан към плоча и на път да те подложат на изтънчено мъчение, а сега ти дават закуска, преобличат те, получаваш гореща вана и безплатно те закарват до границата на кралството. Как да не вярваш, че има господ. Тезуменците разбира се, си знаеха, че има бог и че понастоящем той представлява малко и отчайващо мазно петно на върха на пирамидата. Факт, който ги поставя пред нещо като проблем.

Багажът бе приклекнал на главния градски пазар. Цялото жреческо войнство бе приседнало около него и внимателно го наблюдаваше в случай, че извърши нещо занимателно или религиозно.

— Ще го изоставиш ли? — запита Ерик.

— Не е така просто — отвърна Ринсуинд. — Обикновено ме настига. Нека само бързо си тръгнем.

— Но ще си вземем лептата, нали?

— Това е учудващо скапана идея — отбеляза Ринсуинд. — Нека само си тръгнем тихичко, докато са в добро настроение. Сигурно скоро ще им омръзне.

— А аз трябва да продължа търсенето на Извора на младостта — заяви да Куърм.

— О, да — съгласи се Ринсуинд,

— На това съм посветил целия си живот, да знаеш — гордо сподели старецът.

Ринсуинд го огледа от главата до петите.

— Така ли? — попита.

— О, да. На това единствено. Още като момче.

Лицето на Ринсуннд излъчваше силно недоумение.

— В такъв случай — започна, сякаш говореше на дете, — не би ли било по-добре… разбираш ли, по-разумно… ако само се спогодиш с…

— Какво? — каза да Куърм.

— О, нищо, нищо — отвърна Ринсуинд. — Виж какво ще ти кажа, обаче — добави, — мисля, че за да не ти стане, ами, скучно, ще трябва да ти връчим този прекрасен говорещ папагал. — Ринсуинд светкавично го сграбчи, като непоколебимо пазеше пръстите си от грозящата ги опасност. — Тази птица е рожба на джунглата — каза той. — Жестоко е да я обречем на градски живот, нали?

— Роден съм в клетка, ах, ти, бълнуваш кажжгоде! — изпищя папагалът.

Ринсуинд го вдигна към лицето си — нос срещу човка.

— Или това, или е време да готвим фрикасе.

Папагалът разтвори човка да го ухапе по носа, съзря изражението му и размисли.

— Поли иска бисквитка — само успя да каже и добави, sotto voce, — кажжгодекажжгодекажжгоде.

— Само мое, скъпо мъничко пиленце — каза да Куърм — Ще се погрижа за него.

— кажжгодекажжгоде.

Стигнаха до джунглата. Няколко минути по-късно Багажът вече препускаше след тях.

Беше пладне в кралството Тезума.

От вътрешността на главната пирамида се чуваше как демонтираха някаква огромна статуя.

Жреците седяха умислени. От време на време някой се изправяше и произнасяше кратка реч.

Очевидно, излагаха се становища. Например, до каква степен икономиката на кралството зависи от една гъвкава промишленост за обсидианови ножове, по какъв начин поробените съседни кралства стигнаха дотам, че да разчитат на ударите, нанасяни от едно твърдо правителство, между другото говориха и за разбиването, посичането и изкормването на твърди правителства, както и относно ужасяващата съдба, очакваща всички онези, що си нямат богове. Безбожниците могат да стигнат до всякакви крайности — биха могли да се опълчат срещу добрите стари традиции за пестеливост и несаможертвопринасяне, традиции, изградили кралството такова, каквото е днес; биха могли да се запитат защо, ако нямат бог, са им всичките тези жреци, всичко, ама, всичко може да им хрумне.

Добре изрази становището си Мазума, върховният жрец. Той каза:

— [Смачкана-фигура-със-счупен-нос-лапа-на-ягуар-три-пера-стилизиран-бодлив-мравояд].

След известно време подложиха въпроса на гласуване. Преди да падне нощта, най-кадърните каменоделци на кралството вече работеха върху нова статуя.

Общо взето, беше продълговата, с множество крачета.

Кралят на демоните забарабани с пръсти по бюрото. Не че оплакваше съдбата на Куезоверкоатъл, на който щеше да му се наложи да прекара няколко века в някой долен ад, докато му порасне ново материално тяло. Така му се пада на противния малък дявол. Нито пък го безпокоеше общата насока на събитията върху пирамидата. В края на краищата целият смисъл на историята с желанията е да се погрижиш клиентът да получи точно онова, за което е помолил и което всъщност не е искал.

Просто нямаше усещането, че управлява събитията. Факт, естествено, нелеп. Ако се стигне дотам, че се случват все най-хубави неща, винаги може да се материализира и лично да се заеме с проблема. Но му харесваше хората да вярват, че всички сполетели ги злини са просто съдба и провидение. Тази мисъл беше една от малкото, които го ободряваха.

Отново погледна в огледалцето. След малко се наложи да коригира копчето за времето.