Тери ПратчетЕрик

Пчелите на Смърт са големи и черни, жужат тихо мрачно и събират меда си във восъчни пити, бели като олтарни свещи. Медът е черен като нощта, тежък като греха и сладък като петмез.

Добре известно е, че осем цвята съставят бялото, но черното също съществува в осем цвята за онези, които могат да ги различават. Кошерите на Смърт са сред черната трева в черната овощна градина, под обсипаните с черни цветове древни клони на дървета, които в края на краищата, ще родят ябълки, а те… така да се каже… вероятно няма да са червени.

Сега тревата беше ниско окосена. Косата, свършила тази работа стоеше подпряна на чепатия дънер на една круша. Смърт проверяваше своите пчели, като леко повдигаше питите с костеливите си пръсти.

Няколко пчели зажужаха около него1. Като всички пчелари, Смърт носеше маска. Не защото притежаваше нещо, което може да бъде ужилено, но понякога някоя пчела все още се вмъкваше в черепа му, забръмчаваше вътре и му причиняваше главоболие.

Докато оглеждаше една пита срещу сивата светлина на своя мъничък свят, разделящ действителностите, почувства едва доловимо потрепване. Кошерът зажужа, листо се понесе надолу. Повей вятър премина за миг през овощната градина, а точно това бе най-необичайното, защото въздухът в царството на Смърт винаги е топъл и застинал.

На Смърт му се стори, че за миг дочу звук от бягащи крачета и глас, който казва, не, глас който си мисли „подяволитеподяволитеподяволите, ще умра, ще умра, ще УМРА!“

Смърт е едва ли не най-старото създание на вселената, с начини на мислене, неразбираеми за смъртните, но той също е и добър пчелар, затова внимателно постави питата отново на мястото й и захлупи капака на кошера преди да започне да действа

Запъти се обратно през тъмната градина към къщурката си, свали маската, внимателно отстрани няколко пчели, заврели се из дълбините на черепа му и се оттегли в своя кабинет.

Като седна на бюрото си, усети още един повей на вятър, пясъчните часовници по полиците задрънчаха, а големият стенен часовник с махало в антрето спря за миг своята работа да сече времето на послушни части.

Смърт въздъхна и съсредоточи втренчения си поглед.

Няма кътче, където Смърт да не може да отиде, независимо колко е далечно и опасно. Всъщност, колкото е по-опасно, толкова по-вероятно е той вече да е там.

Сега се бе вторачил в мъглявините на времето и пространството.

— Ох, промълви, — ТОЙ Е.

* * *

Беше горещ следобед от преваляващото лято в Анкх-Морпорк, най-преуспяващият, най-оживеният и преди всичко — най-претъпканият град на Диска. Но сега копията на слънчевите лъчи бяха постигнали онова, което неизброими нашественици, няколко граждански войни и комендантският час никога не постигнаха. Те усмириха това място.

Кучетата се задъхваха в парещата сянка. Река Анкх, която не бихте нарекли искряща, сега се процеждаше между бреговете си, сякаш непоносимата топлина й беше взела душата. Улиците бяха празни и лъхаха жар като пещ за тухли.

Враговете никога не бяха успели да превземат Анкх-Морпорк. Е, в известен смисъл успяваха, при това твърде често. Градът посрещаше волните варварски нашественици, но озадачените нападатели някак си винаги откриваха след няколко дена, че вече не притежават собствените си коне, а след няколко месеца бяха просто още едно малцинство със свои собствени драсканици по стените и магазини за хранителни стоки.

Но жегата бе обсадила града и триумфираше над стените му. Тегнеше над трептящите улици като саван. Под разтапящото слънце наемните убийци бяха прекалено морни, за да убиват. То върна крадците към честността. В обвитата с бръшлян твърдина на Невидимия Университет, главен колеж по магьосничество, обитателите му дремеха, а островръхите им шапки се бяха свлекли върху лицата им. Дори големите мухи бяха твърде изтощени, за да се блъскат в стъклата на прозорците. Градът в следобеден унес очакваше залеза и кратката, гореща, кадифена нощ.

Единствено на Библиотекаря му беше прохладно. Освен това, той се полюляваше унесено с главата надолу.

Това беше така, защото бе окачил на бърза ръка няколко въжета и обръча в едно от мазетата на библиотеката в Невидимия Университет — онова, в което държаха. хъм, еротичните2 книги. В казани с натрошен лед. И той се рееше мечтателно в мразовитата пара над тях.

Всички магьоснически книги си имат свой собствен живот. Някои от действително енергичните книги не могат просто да бъдат вързани с верига, към рафтовете, те трябва да бъдат заковани, затворени или поставени между стоманени плочи. Или, както е случаят с томовете по тантрическа сексуална магия за сериозни познавачи, да бъдат съхранявани в много студена вода, за да не избухват в пламъци и да обгарят адски обикновените си корици.

Библиотекарят лекичко се люшкаше назад-напред в блажена дрямка над кипящите казани.

Тогава се зададоха стъпките отникъде, пробягаха по пода със звук, остъргващ грубата обвивка на душата и изчезнаха през стената. Чу се слаб далечен писък, нещо като „обожеобожеобоже, това е ТО, ще УМРА“.

Библиотекарят се сепна, загуби опората си и цопна в няколкото сантиметра топличка вода, отделящи „Радостта от тантрическия секс с илюстрации за напредналия учащ се“, с автор Една Дама, от самозапалването.

И това би му причинило беда, ако Библиотекарят беше човешко същество. За щастие, в момента беше орангутан. Толкова много сурова магия се плискаше наоколо в Библиотеката, че би било странно, ако понякога не се случваха злополуки, а една особено внушителна злополука го бе превърнала в маймуна. Малцина измежду хората имат шанса да напуснат човешката раса приживе и той ревностно бе устоял на всички сетнешни усилия да го върнат обратно в нея. Тъй като беше единственият библиотекар във вселената, който можеше да взима книги с краката си, Университетът не настояваше особено много.

Това също означаваше, че представата му за желано женско присъствие приличаше в момента на нещо като торба с масло, размазана с валяк от стари тръби и затова имаше късмет да се отърве само с леки изгаряния, главоболие и някакви твърде противоречиви чувства относно краставиците, които увяхваха докато дойде време за следобедния чай и закуска.

Горе, в Библиотеката, страниците на магьосническите трактати удивено проскърцваха и прошумоляваха, докато невидимият бегач премине направо през рафтовете и изчезна, или по-точно казано, изчезна още повече.

* * *

Анкх-Морпорк постепенно се пробуждаше от дрямката си. Нещо невидимо и крещящо с всички сили преминаваше през всяко кътче на града, като сееше след себе си разруха. Където и да попаднеше, всичко се променяше.

Ясновидка от Улицата на Лукавите Занаятчии чу как крачетата притичаха по пода на спалнята и откри, че нейната кристална топка се е превърнала в малко стъклено кълбо с къщурка, плюс снежинки.

В тих ъгъл на кръчмата „Изкърпения Барабан“, където авантюристките Херена Кокошоглавата Повлекана, Рижата Шерън и Вещицата на нощта Диома се бяха събрали на женски приказки и канаста, всички питиета се превърнаха в малки жълти слончета.

— Това са те, магьосниците горе в Университета — заключи барманът, като набързо смени чашите. — Не би трябвало да им е позволено.

* * *

Полунощ се изтърси от часовника. В Съвета по Магьосничество разтриха очите си и втренчиха един в друг мътни погледи. И те също усещаха, че не би трябвало да е позволено, особено след като не бяха те онези, които го позволяваха.

В края на краищата новият Архиканцлер, Езролит Чърн, сподави прозявката си, изправи се в стола и се опита да си придаде подходящо авторитетен вид. Знаеше, че обективно погледнато, той всъщност не е Архиканцлер. Не желаеше този пост. Беше на 98 години и достигна тази достопочтенна възраст благодарение на факта, че внимателно бе избягвал да тревожи или заплашва когото и да било. Беше се надявал през залеза на своя живот да завърши 7-томния си трактат върху „Някои малко известни аспекти от Куанските ритуали за предизвикване на дъжд“ — според него великолепна тема за академично изследване, защото тези ритуали са вършили работа единствено в Ку, а този именно континент се бе подхлъзнал в океана преди няколко хиляди години3. Проблемът се състоеше в това, че напоследък животът на Архиканцлерите сякаш се беше посъкратил и естественото стремление на всички магьосници към поста бе отстъпило място на чудата обезличаваща учтивост. Една сутрин, когато той слезе в залата, установи, че всички го наричат „сър“. Нужни му бяха дни да разбере защо.

Болеше го главата. Струваше му се, че трябваше да си е легнал преди седмици. Но все нещо следваше да каже.

— Господа — започна.

— Уук.

— Извинете. И майму…

— Уук.

— Имам предвид човекоподобни, разбира се…

— Уук.

Известно време Архиканцлерът отваряше и затваряше безгласно уста, като се опитваше да улови потока на мислите си. Библиотекарят официално беше член на колежанския съвет. Никой не беше успял да открие някакво правило относно изключването на орангутани, въпреки че тайничко бяха търсили усърдно.

— Призрачно Витание — осмели се той. — Някакъв вид призрак, вероятно. Оправя се с камбана, книга и свещ.

Касиерът въздъхна:

— Вече опитахме, Архиканцлерю.

Архиканцлерът се наведе към него.

— А? — попита.

— Казах, че вече опитахме това, Архиканцлерю — провикна се Касиерът като насочи гласа си към ухото на стареца. — След вечерята, помниш ли? Използувахме „Имената на мравките“ от Хъмптемпър и дрънкахме със Стария Том4.

— Така ли направихме, наистина? Помогна, нали?

— Не, Архиканцлерю.

— А?

— Във всеки случай, никога досега не сме имали неприятности с призраци — обади се Старшият Преподавател. — Магьосниците просто не витаят.

Архиканцлерът жадно търсеше трошица утеха.

— Може би е само нещо от природен характер — каза той. — Например, буботене на подземен поток. Може да е раздвижване на земни пластове. Нещо в канализацията — нали оттам могат да се чуват странни звуци, когато вятърът духа в подходяща посока.

Облегна се назад и засия доволно.

Останалите членове на Съвета се спогледаха.

— Канализацията не трополи като забързани крачета, Архиканцлерю, — отегчено промълви Касиерът.

— Освен ако някой не е забравил отворен кран — намеси се Старшият Преподавател.

Касиерът го изгледа накриво. Беше във ваната, когато невидимото пищящо нещо профуча през банята. Определено не искаше отново да изпита подобно усещане.

Архиканцлерът му кимна.

— Значи, всичко е наред — каза и заспа.

Касиерът смълчано го изгледа. После смъкна шапката на стареца и лекичко я подпъхна под главата му.

— Е? — попита той уморено. — Някой има ли някакво предложение?

Библиотекарят вдигна ръка.

— Уук — каза той.

— Да, добре, браво, момчето ми — съгласи се нехайно Касиерът. — Друг?

Орангутанът го гледаше кръвнишки, докато останалите магьосници клатеха глави.

— Трус в тъканта на действителността — промълви Старшият Преподавател. — Това е.

— Какво да направим тогава?

— Откъде да знам. Освен да опитаме стария…

— О, не — възрази Касиерът. — Не го казвай. Моля те.

Прекалено опасно е…

Думите му увиснаха отсечени от писъка, който се надигна от далечния край на стаята и се стрелна покрай масата, придружен от тропота на много тичащи крачета. Магьосниците се изпокриха в суматохата на преобърнатите столове.

Пламъчетата на свещите се проточиха като дълги тънки езичета октаринова светлина, преди да бъдат духнати.

Настъпи тишина, онази особена тишина, която се появява винаги след много неприятен шум.

А Касиерът каза:

— Добре. Предавам се. Наистина ще опитаме с Ритуала на Ашкент.

* * *

Това е най-сериозният ритуал, който се предприема от осем магьосника. Извиква се Смърт. Той естествено знае всичко, което става.

И разбира се, изпълнява се с неохота, защото старшите магьосници обикновено са много стари и биха предпочели да не правят нищо, с което да привлекат вниманието на Смърт върху себе си.

Ритуалът се състоя в полунощ в Голямата Аула на Университета, сред бъркотия от тамян, свещи, рунически надписи и магически кръгове — не беше наложително да се използва нито едно от тези неща, но тяхното присъствие успокояваше магьосниците. Магията пламтеше, псалмите се напяваха, заклинанията се извършваха предано.

Магьосниците се бяха втрещили в магическия октограм, който си стоеше празен. След известно време кръгът качулати фигури взе да мърмори помежду си.

— Сигурно сме сгрешили някъде.

— Уук.

— Може би Той е излязъл някъде.

— Или е зает…

— Мислиш ли, че можем да се откажем и пак да си легнем?

— КОГО ТОЧНО ЧАКАМЕ?

Касиерът бавничко се извърна към фигурата до себе си. Плащът на магьосник винаги може да се разпознае — изпъстрен е с пайети, магически знаци, козина и дантела и обикновено в него има магьосник с внушителни размери. Този плащ, обаче, беше много черен. Платът изглежда бе подбран заради голямата си здравина. Както и собственикът. Видът му беше такъв, че ако напишеше книга с рецепти за диета, тя веднага би станала бестселър.

Смърт наблюдаваше октограма с учтив интерес.

— Ъ-ъ — каза Касиерът. — Всъщност, всъщност, ъ-ъ, Вие би трябвало да сте вътре в него.

— МНОГО ИЗВИНЯВАЙТЕ.

Смърт закрачи достолепно към центъра на стаята и погледна очаквателно Касиера.

— НАДЯВАМ СЕ, ЧЕ НЯМА ПАК ДА ЗАПОЧНЕТЕ ДА МЕ САТАНОСВАТЕ — каза той.

— Дано не сме прекъснали някое важно начинание — любезно се осведоми Касиерът.

— ЦЯЛАТА МИ РАБОТА Е ВАЖНА — отвърна Смърт.

— Естествено — каза Касиерът.

— ЗА НЯКОЙ.

— Хм. Хм. Причината, о сатан… сър, причината, поради която Ви повикахме тука… се дължи на…

— РИНСУИНД.

— Какво?

— ПРИЧИНАТА, ПОРАДИ КОЯТО МЕ ПОВИКАХТЕ. ОТГОВОРЪТ Е: РИНСУИНД.

— Но ние още не сме Ви задали въпроса!

— НЯМА ЗНАЧЕНИЕ. ОТГОВОРЪТ Е: РИНСУИНД.

— Вижте, онова, което наистина искаме да узнаем е какво причинява този изблик на… ох.

Смърт многозначително почисти острието на косата си от някакви невидими прашинки.

Архиканцлерът сви кокалеста ръка на ухото си, за да чува по-добре.

— Какво каза той? Кой е този тип с пръчката?

— Смърт, Архиканцлерю — търпеливо обясни Касиерът.

— А?

— Смърт, сър. Вие ме разбирате, нали.

— Кажи му, че не ни трябва — старият магьосник помаха с пръчицата си.

Касиерът въздъхна:

— Ние го призовахме, Архиканцлерю.

— Така ли? За какво ни е притрябвало да го правим? Дяволски глупаво е.

Касиерът смутено се ухили на Смърт. Той точно се канеше да го помоли да извини Архиканцлера поради напредналата му възраст, но се сети, че при тези обстоятелства би било безмислено.

— За магьосника Ринсуинд ли говорим? Онзи с… — Касиерът потръпна — ужасният Багаж с крачета? Но нали той се взриви по време на онази история с магистъра?5.

— В ПОДЗЕМНИТЕ ИЗМЕРЕНИЯ Е. И СЕГА СЕ ОПИТВА ДА СЕ ВЪРНЕ ОТНОВО У ДОМА.

— Може ли да го направи?

— ЩЕ Е НЕОБХОДИМО ДА НАСТЪПИ НЕОБИЧАЙНО СТЕЧЕНИЕ НА ОБСТОЯТЕЛСТВАТА. РЕАЛНОСТТА ЩЕ ТРЯБВА ДА БЪДЕ ОТСЛАБЕНА ПО ОПРЕДЕЛЕНО НЕОЧАКВАНИ НАЧИНИ.

— Няма вероятност това да се случи, нали? — загрижено запита Касиерът. Хората, които са отбелязали, в Бележника си, че са гостували у леля си в продължение на два месеца, винаги са неспокойни, стане ли дума за хора, които може би си мислят погрешно, че първите не са били там и благодарение на някой светлинен трик, вторите си мислят, че са видели първите да вършат неща, които не биха могли, поради простия факт, че са били у лелини си.

— БИ БИЛО ЕДИН СЛУЧАЙ НА МИЛИОН — каза Смърт — ТОЧНО ЕДИН НА МИЛИОН.

— О, — каза Касиерът крайно облекчен. — О, боже. Колко жалко. — Значително се ободри. — Разбира се, остава всичкия този шум. Но за съжаление, едва ли ще просъществува още дълго.

— МОЖЕ И ТАКА ДА СТАНЕ — отвърна Смърт невъзмутимо — ОБАЧЕ СЪМ УБЕДЕН, ЧЕ НЕ БИХТЕ ИСКАЛИ ДА ИЗЛИЗАМ С ОКОНЧАТЕЛНИ ИЗЯВЛЕНИЯ В ТАЗИ НАСОКА.

— Не! Не, разбира се, че не — припряно каза Касиерът. — Прав сте. Е, много благодарим. Горкият Ринсуинд. Колко жалко. И все пак, нищо не може да се направи. Навярно трябва философски да се отнасяме към тези неща.

— НАВЯРНО ТРЯБВА.

— И по-добре да не Ви задържаме — учтиво добави Касиерът.

— БЛАГОДАРЯ.

— Довиждане.

— ДО СКОРО.

Всъщност шумът стихна точно преди закуска. Единствено Библиотекарят страдаше от този факт. Ринсуинд му беше и помощник, и приятел. Добър човек, когато се опреше до белене на банан. Освен това имаше уникалното качество да избягва разни работи. Не беше тип, разсъди Библиотекарят, когото лесно можеш да пипнеш.

Сигурно е имало необичайно стечение на обстоятелствата.

Това е много по-правдоподобно обяснение.

* * *

Наистина имаше необичайно стечение на обстоятелствата.

Точно в един случай на милион някой е наблюдавал, изучавал, търсил подходящите оръдия на труда за това необикновено дело.

И Ринсуинд се появи.

Беше почти прекалено лесно.

* * *

И така Ринсуинд отвори очи. Над него имаше таван; ако това беше под, значи бе изпаднал в беда.

Дотук добре.

Предпазливо опипа повърхността, върху която лежеше.

Беше грапава, всъщност дървена, тук-таме с дупки от гвоздеи. Човешки тип повърхност.

Ушите му доловиха пращенето на огън и клокочещ звук, източник неизвестен.

Носът му, почувствал, че изостава, побърза да доложи за дъх от сяра.

Така. Значи, до какво го доведе всичко това? До това, че лежеше на груб дървен под в стая със запален огън и нещо, което клокочи и изпуска серни миризми. В своето смътно сънливо състояние, той изпита значително задоволство от този умозаключителен процес.

Друго какво?

О, да.

Отвори уста и запищя, запищя, запищя.

Така се почувствува мъничко по-добре.

Полежа още малко. От прекатурената купчина спомени се надигнаха картините за сутрините в леглото, когато беше момченце и отчаяно делеше изтичащото време на все по-малки и по-малки частички, за да отложи ужасяващия миг на ставане и изправяне пред всичките проблеми на живота, като например, в настоящия случай, кой е, къде е и защо е.

— Какво си ти? — прозвуча глас на ръба на съзнанието му.

— И аз исках това да запитам — промърмори Ринсуинд.

Стаята се разклати, докато той се повдигна на лакти и фокусира погледа си.

— Предупреждавам те — изрече гласът, който изглежда идваше откъм масата, — защитен съм от много мощни амулети.

— Прекрасно — отвърна Ринсуинд. — Де да бях и аз.

Започна да извлича отделни детайли от мъглявината. Стаята беше дълга, с нисък таван, единият й край изцяло завладян от огромно огнище. На пейка, която се простираше покрай едната стена, имаше голям избор стъкленици, очевидно създадени от пиян хълцащ стъклодухач, а във вътрешностите на византийските им извивки кипяха и клокочеха разноцветни течности. На някаква кука висеше скелет, небрежно отпуснат. На пръчка до него някой беше заковал препарирана птица. Каквито и грехове да бе извършила в живота си, едва ли заслужаваше съдбата, която препараторът й бе отредил.

Втренченият поглед на Ринсуинд помете пода. Очевидно това бе единственото метене, което подът бе виждал от доста време. Само около него мястото бе почистено от остатъците изпотрошено стъкло и преобърнати колби за…

Магически кръг.

Изрисуван беше изключително старателно с тебешир. Който го е направил, е бил съвсем наясно, че целта на кръга е да раздели вселената на две части — вътрешна и външна.

Ринсуинд, разбира се, беше във вътрешната.

— Аха — обзе го познат и едва ли не утешителен безпомощен ужас.

— Заклевам Вас и Вас умолявам да не предприемате никак ви агресивни действия, о Демоне на Мрака — каза гласът, идващ, както Ринсуинд определи, иззад масата.

— Добре, добре — прибърза Ринсуинд — Няма. Ъ-ъ. Нима не е възможно да има и най-незначителна, мъничка грешчица?

— Повелявам ти да ми се подчиниш!

— Тъй де! — съгласи се Ринсуинд и безпомощно се огледа. — Ама как?

— Хич не си мислете, че можете да ме омаяте с лъжовния си език, о демоне на Шамхарот — тържествено изрече масата. — Много добре съм изучил нравите на злите духове. Изпълнете всяка моя заповед о, демоне или ще пратя Вас, обратно там във врещий ад, от който идваш. Пардон, от който Вий идвате. Всъщност, от който Вий идете. И наистина ще го направя.

Фигурата се показа иззад масата. Беше нисичка и по-голямата част от нея бе скрита под голямо разнообразие от муски, амулети и талисмани, които дори и да не действуваха срещу магия, сигурно биха я предпазили и от твърде непоколебим саблен удар. Имаше очила и шапка с дълги клепнали отстрани краища и приличаше на късоглед шпаньол.

С трепереща ръка стискаше сабя. Така обилно обсипана с пайети, че бе започнала да се огъва.

— Врящ ад ли каза? — немощно запита Ринсуинд.

— Именно. Където с жалостни писъци на болка изтезаваните се терзаят…

— Да, да, стана ми ясно — прекъсна го Ринсуинд. — Само че, разбираш ли, работата е там, че аз, всъщност, не съм демон. Така че, какво ще кажеш, да вземеш да ме пуснеш, а?

— Няма да ме залъжете с Вашата външност, о Демоне — каза фигурката. И добави с по-естествен глас — Както и да е, демоните все лъжат. Това е общоизвестно.

— Тъй ли? — Ринсуинд се вкопчи в тази сламка. — В такъв случай — аз съм демон.

— Аха! Заклеймен от собствената си уста!

— Виж какво, не съм длъжен да търпя всичко това — отвърна Ринсуинд. — Не зная нито кой си, нито какво става, но ще си пийна нещо, ясно ли е?

Понечи да излезе от Кръга и изтръпна от шока, който му причиниха искрите, с пукот изригнали от руническите надписи и впили се навсякъде по тялото му.

— Вий не ще да можете… вий не ще да можете… вий не ще да можете… — Викачът на духове се предаде. — Виж какво, не можеш да прекрачиш Кръга, докато не те освободя, ясно ли е? Искам да кажа, не бих искал да съм противен, но ако те освободя от Кръга, ще можеш да възобновиш истинския си вид, а навярно той е твърде отвратителен. Повелявам ти да ми се подчиниш — добави, като почувства, че не спазва стила.

— Добре, де. Подчинявам се. Подчинявам се — каза Ринсуинд, като разтриваше лакътя си. — Но все пак не съм демон.

— Тогава защо отвърна на повикването? Може би трябва да предположа, че просто си минавал през параестествените измерения, а?

— Нещо такова, струва ми се. Всичко е малко по-объркано.

— Разправяй ги на старата ми шапка — Викачът подпря сабята си на една дървена катедра, върху която лежеше отворена книга, изпълнена със стърчащи отметки. След което лудешки затанцува по пода.

— Стана! — изкрещя. — Хехей! — Улови ужасения поглед на Ринсуинд и се успокои. Смутено се изкашля и пристъпи към катедрата.

— Наистина не съм… — започна Ринсуинд.

— Този списък трябва да е тук някъде — започна фигурката. — Да видим сега. О, да. Заповядвам ти — Вам искам да кажа — да, ъ-ъ, ми изпълниш три желания. Да. Искам да стана владетел на кралствата в света, да се запозная с най-красивата жена, живяла някога, и искам да живея завинаги. — Погледна Ринсуинд окуражително.

— Всичко това? — запита Ринсуинд.

— Да.

— О, няма проблеми — саркастично отвърна Ринсуинд. — И през останалата част от деня ще съм свободен, нали така?

— А искам и сандък, пълен със злато. Да ми се намира.

— Виждам, че всичко си премислил.

— Да. Повелявам ти да ми се подчиниш!

— Добре, добре. Само че … — Ринсуинд бързо се размисли: „Тоя е доста откачен, но е откачен със сабя в ръце. Единственият ми шанс е да го разубедя на неговия собствен език“ — само че, виж, не съм демон от особено висш тип и се опасявам, че този вид услуги са малко извън моята категория. Съжалявам. Можеш да ми повеляваш колкото си искаш, но те са ми непосилни.

Фигурката надзърна над очилата си.

— Тъй — отрони възкисело. — А какво според тебе можеш?

— Ами, ъ-ъ — започна Ринсуинд. — Мисля, че мога да сляза долу до магазините и да ти купя ментовки или нещо подобно.

Последва пауза.

— Наистина ли не можеш да изпълниш всичките онези неща?

— Съжалявам. Виж, ще ти кажа какво да направим. Само ме пусни и непременно ще отворя дума за тях, когато се върна в… — Ринсуинд се поколеба. Все пак, къде по дяволите живеят демоните, наистина? — Града на Демоните — с надежда продължи той.

— Искаш да кажеш Пандемониум? — подозрително запита похитителят му.

— Да, точно така. Точно това исках да кажа. Ще кажа на всички, когато дойдат следващият път в истинският свят непременно да потърсят… как се казваш?

— Търсли. Ерик Търсли.

— Точно така.

— Демонолог, улица Мидън Лейн, Псевдополис. До цеха за щавене на кожи — с надежда каза Търсли.

— Чудесно. Не се безпокой за това. Сега само ме пусни…

Търсли посърна.

— Наистина ли си сигурен, че не можеш да ги изпълниш? — каза той и Ринсуинд не можеше да не почувства сянката на молба в гласа му. — Дори и само малко сандъче със злато би ми стигнало. А, освен това, няма нужда да е най-красивата жена в цялата история. Стига ми и втората по красота. Или третата. Избери една от, ами, стот… хилядата най-красиви. С каквато разполагаш, нещо такова. — Към края на изречението в гласа му вече дрънкаше копнеж.

Ринсуинд искаше да каже: „Слушай, това, което трябва да направиш е да престанеш да джуркаш химикали в тъмни стаи, да се обръснеш, да се подстрижеш, да се изкъпеш, даже два пъти да се изкъпеш, да си купиш нови дрехи, да излезеш някоя вечер и тогава — но, честно казано, дори и изкъпан, обръснат и прогизнал от парфюм, Търсли не би спечелил нищо — и тогава можеш да получиш шамар, от каквато си пожелаеш жена. Е, няма да е много, но все пак е физически контакт.“

— Съжалявам — повтори.

Търсли въздъхна:

— Сложил съм чайника. Искаш ли чаша чай?

Ринсуинд пристъпи сред пукотевица от психична енергия.

— Ъ-ъ — колебливо отрони Търсли, докато магьосникът си ближеше пръстите. — Знаеш ли какво? Ще те оставя под заклинание за лишаване от свобода.

— Няма нужда, уверявам те.

— Не, така е най-добре. Ще можеш да се движиш наоколо. Бях се подготвил напълно, в случай, че можеш да отидеш и да доведеш, ъ-ъ, нея.

— Добре — каза Ринсуинд. Докато демонологът мрънкаше разни думи от книгата, той си помисли: „Крака. Врата. Стълби. Каква страхотна комбинация.“

Хрумна му, че у демонолога имаше нещо необичайно, но не можеше да го определи. Той наистина твърде приличаше на демонолозите, които Ринсуинд знаеше още в Анкх-Морпорк — прегърбени, опръскани с химикали, със зеници като главички на топлийки от изпаренията. Този тук лесно би се вписал в групата им. Само дето имаше и нещо странно у него.

— Да си призная — каза Търсли, като прилежно изтриваше част от кръга, — ти си първият ми демон. Никога досега не е ставало. Как се казваш?

— Ринсуинд.

Търсли се замисли над това.

— Нищо не ми говори — каза. — В „Демонологията“ има Риинджсуин. И Уинсуин има. Но те имат повече крила от тебе. Сега вече можеш да излезеш. Трябва да призная, че материализацията ти е първокласна. Като те погледне, човек никога не би казал, че си зъл дух. Повечето демони когато искат да имат човешки вид, се материализират в облика на благородници, крале и принцове. Този вид на прояден от молци магьосник е много умен. Почти успя да ме измамиш. Какъв срам, че не можеш да изпълниш никое от онези неща.

— Не мога да разбера защо искаш да живееш вечно — каза Ринсуинд, решавайки мълчаливо, че ако някога му се отдаде възможност, ще си върне думите „прояден от молци“. — Да си отново млад, това разбирам.

— Хъм. Не е много забавно да си млад — отвърна Търсли и запуши уста с ръката си.

Ринсуинд се наведе напред.

Около петдесетина години. Ето какво липсва.

— Това е фалшива брада! — каза той. — На колко години си?

— На 87! — изписка Търсли.

— Виждам връзките над ушите ти!

— На 78, честно! Повелявам да ми се подчиниш!

— Ти си момче!

Ерик високомерно се изпъчи.

— Не съм! — изсъска в отговор. — Почти на 14 съм.

— А-хааа!

Момчето размаха сабята си към Ринсуинд.

— Във всеки случай, това няма значение. — изкрещя. — Демонолозите могат да си бъдат на колкото години си искат. Ти пак си мой демон и трябва да изпълняваш повелите ми!

— Ерик! — долетя глас някъде под тях. Лицето на Ерик побледня.

— Да, мамо? — извика, а очите му се впиха в Ринсуинд. И само с устни прошепна: не казвай нищо, моля те.

— Какъв е този шум там горе?

— Нищо, мамо!

— Слез и си измий ръцете, скъпи, закуската ти е готова!

— Да мамо. — Погледна глуповатичко към Ринсуинд. — Това е майка ми.

— Тя има силни бели дробове, нали? — каза Ринсуинд.

— Май, май е по-добре да слизам, тогава — отвърна Ерик. — Ти, разбира се, ще трябва да останеш тук.

Сети се, че така се губи част от правдоподобието и отново размаха сабята:

— Повелявам да ми се подчиниш! — изрече. — Повелявам да не напускаш тази стая!

— Добре. Разбира се — отвърна Ринсуинд, с поглед към прозорците.

— Обещаваш? Иначе ще бъдеш запратен обратно в Пъклото.

— О, не искам — каза Ринсуинд. — Заминавай. Не се тревожи за мене.

— Оставям сабята и нещата тук — Ерик свали голяма част от снаряжението си, под което се показа слабичък тъмнокос младеж, чието лице би било много по-хубаво, когато му се изчисти акнето. — Ако ги докоснеш, ще те сполетят ужасни неща.

— Не би ми и хрумнало — отвърна Ринсуинд.

Оставен сам, той бавно отиде до катедрата и погледна книгата. Заглавието, изписано с внушително блещукащи червени букви бе „Mallifacarum Simpta Diabolicite Occularis, Singularum“, Книга за пълния контрол. Знаеше я. Някъде в Библиотеката имаше копие от нея, въпреки че магьосниците никога не си даваха труд да я погледнат.

Може би необичаен факт, защото, ако има нещо, за което един магьосник би спазарил и баба си, то е за власт. Но съвсем не беше чак пък толкова необичаен, защото ако един магьосник е достатъчно схватлив, за да оцелее в продължение на пет минути, той може да проумее, че ако се крие някаква власт в демонологията, то тя е в демоните. Да използваш такава власт за собствени цели е като да трепеш мишки с гърмяща змия.

Дори и магьосниците намираха демонолозите за странни — все бяха потайни, бледи хора, които ги забъркваха едни в затъмнени стаи и се здрависваха с влажни, слаботелесни ръце. Това няма нищо общо с добрата чиста магия. Нито един уважаващ себе си магьосник не би си имал вземане-даване с демоничните територии, чиито обитатели са такава сбирщина от кукавци, каквито едва ли се среща някъде другаде.

Огледа скелета отблизо, просто така, за всеки случай. Очевидно той нямаше нагласа да даде своя принос към ситуацията.

— Принадлежеше на неговия кажжгоде, дядо — каза дрезгав глас иззад него.

— Мъничко необичайно наследство — отвърна Ринсуинд.

— О, не е лично завещано. Взе го от някакъв магазин. От ония кажжгоде, членоразделните кажжгиде е.

— Ъ-ъ — промълви без да мърда главата си — на какво, точно казано, говоря?

— Аз съм един кажжгоде. На езика ми е. Започва с буквата „п“.

Ринсуинд бавно се обърна.

— Ти си папагал — каза.

— Позна.

Ринсуинд вторачи поглед в нещото на пръчката. Едното му око блестеше като рубин. По-голямата част от всичко останало представляваше розово-лилава кожа, изпъстрена с останки от пера, така че крайният ефект от гледката беше една готова за печене четка за коса. Нещото артритно се протри напред-назад по пръчката, след което бавно започна да губи равновесието си, докато най-накрая се провеси с главата надолу.

— Помислих си, че си препариран — каза Ринсуинд.

— Да те таковам, магьоснико.

Ринсуинд не му обърна внимание и се затътри до прозореца. Прозорецът беше малък, но през него се излизаше на покрив с лек наклон. А там отвън са истинският живот, истинското небе, истинските сгради. Протегна се, за да отвори капаците…

Пращящ поток се стече по ръката му и се впи в малкия му мозък.

Свлече се на пода, ближейки пръсти.

— Той ти каза — обади се папагалът като се люшкаше назад-напред с глава надолу. — Но ти не щеш да кажжгоде. Държи те с кажжгиде-тата.

— Но това би трябвало да действа само на демони!

— Аа — каза папагалът, като получи достатъчно силен тласък, за да се люшне с глава нагоре — поза, в която успя да се задържи благодарение на късите останки от онова, което някога са били крила. — Всичко е съответно, нали? Ако влезеш през врата, на която пише „Кажжгиде“, това значи, че с тебе ще се държат като с кажжгоде, ясно? С демон, искам да кажа. Подвластен на всичките правила и кажжгиде. Трудничко ще ти е.

— Но ти знаеш, че съм магьосник, нали?

Папагалът изкряска.

— Виждал съм ги приятел че Истинските Гранд-Кажжгиде-та. Някои от онези, дето са били тука, биха те накарали да ти приседне просото. Огромни люспести огнени кажжгиде-та. Нужни бяха седмици, за да се изчистят саждите от стените — добави одобряващо той. — Това, разбира се, ставаше по времето на дядо му. Хлапакът не го биваше. До днес. Схватливо момче. Виновни са кажжгиде-тата, родителите. Новобогаташи, да знаеш. Във винарския бизнес. Адски го разглезиха, дават му да си играе с неговите кажжгиде-та, стари боклуци. „О, толкова интелигентно момче е, нослето му винаги е забодено в Книгата“ — папагалът направи гримаса. — Никога не му дават нищо от това, от което едно чувствително растящо кажжгоде наистина има нужда, ако ме питаш мене.

— Искаш да кажееш любов и напътствие ли? — запита Ринсуинд.

— Имам предвид дяволски здрав кажжгоде, тупаник — отвърна папагалът.

Ринсуинд притисна с ръце заболялата го глава. Ако демоните обикновено трябва да изтърпяват всичко това, не е чудно защо винаги са толкова раздразнени.

— Поли иска бисквитка — небрежно каза папагалът, така както човек би казал „Ъ-ъ“ или „както вече казах“ и продължи. — Дядо му беше много запален. По това и по гълъбите си.

— Гълъби — промърмори Ринсуинд.

— Не че имаше кой знае какъв успех. Правеше го малко по пътя на пробите и кажжгоде-то.

— Мисля, че спомена за огромни люспести…

— О, да. Но не това беше неговата цел. Опитваше се да извика сукубус6 — Би трябвало да е невъзможно да се хилиш похотливо, когато за целта разполагаш само с човка, но папагалът успя да се справи. — Това е женски демон, който се явява нощем и прави луда страстна кажжг…

— Чувал съм за тях — прекъсна го Ринсуинд. — Дяволски опасни са.

Папагалът наклони глава на една страна.

— Никога не се справи. Това, което изобщо успя да получи, беше невралгер.

— Това пък какво е?

— Демон, който се явява и те дарява с главоболие.

* * *

Демоните присъстват на Диска поне от толкова време, отколкото съществуват и боговете, които в много аспекти твърде наподобяват. Разликата между тях всъщност е като разликата между терористите и борците за свобода.

Повечето от демоните заемат обширно измерение близо до действителността, традиционно декориране с нюансите на пламъците и постоянно поддържано на точката за печене. Това, всъщност, не е наложително, но средностатистическият демон има една отличителна черта — той е традиционалист.

В центъра на инферното, величествено издигащ се от езеро със заместител на лава и с несравним изглед към Осемте Кръга, е разположен град Пандемониум7. Понастоящем животът в него тече съобразно името му.

Астфгл, новият Крал на Демоните, беше бесен. Не просто защото климатичната инсталация отново се бе развалила, не защото се чувствуваше заобиколен отвсякъде от идиоти и интриганти, дори не и защото никой все още не можеше да казва правилно името му, а защото, освен всичко това, току-що му бяха съобщили лоша новина. Демонът, избран с хвърляне на чоп да му я съобщи, сега страхливо се беше снишил пред неговия трон с опашка между краката. Беше безсмъртно уплашен, че скоро ще му се случай нещо прекрасно8.

— Стана какво? — попита Астфгл.

— Ъ-ъ, отвори се, о, повелителю. Кръгът в Псевдополис.

— Аха. Умното момче. Възлагаме му големи надежди.

— Ъ-ъ. После отново се затвори, о, повелителю. — Демонът затвори очи.

— И кой премина?

— Ъ-ъ. — Демонът се спогледа с колегите си, струпани в далечния край на тронната зала, дълга една миля.

— Попитах, кой премина?

— Работата е там, о, повелителю…

— Да?

— Не знаем. Някой.

— Издадох нареждания, нали така, когато момчето успее, Дук Васенего да му се материализира и да му предложи забранени удоволствия и тъмни наслади, за да го подчини на Нашата воля?

Кралят заръмжа. Бе принуден да признае — проблемът да си зъл се крие във факта, че демоните не се славят като велики мислители-новатори и действително имат нужда от привкуса на човешката изобретателност. А той наистина бе очаквал с нетърпение Ерик Търсли, чийто тип суперинтелигентна глупащина беше рядка наслада. Адът се нуждаеше от ужасно умни, егоцентрични хора като Ерик. Те се справяха много по-добре от демоните със задачата да бъдат зли.

— Тъй беше, повелителю — каза демонът. — И дукът очакваше призовката години наред, като отхвърляше всички останали изкушения, непоколебимо и търпеливо изучаваше света на човеците…

— Добре де, но къде е бил той тогава?

— Ъ-ъ. Повик от свръхестественото, повелителю — изломоти демонът. — Не бил си обърнал гърба и за две минути, когато…

— И някой преминал?

— Опитваме се да открием…

Тук точно търпението на Повелителя Астфгл, което обикновено е здраво на опън като маджун, се прасна. Точно това най го вбесяваше. Поданиците му все казваха „откривам“, когато имаха предвид „констатирам“. Проклятието е прекалено малко наказание за тях.

— Изчезвай — процеди той. — И ще се погрижа да получиш похвала за тази…

— О, господарю, умолявам Ви…

— Изчезвай!

Кралят тежко изтрополи по светещите коридори към частните си помещения.

Неговите предшественици имаха слабост към космати задни крака и копита. Повелителят Астфгл без колебание отхвърли всичко това. Твърдеше, че никой никога не би се омаял на сериозно от задръстените негодяи на Подманифестин, със задници на преживни животни. Затова той проявяваше слабост към червена копринена мантия, пурпурни чорапогащи, качулка с две твърде изискани малки рогчета и тризъбец. Острието му все падаше от дръжката, но Астфгл усещаше, че така пременен Кралят на демоните би могъл да бъде взет насериозно…

В прохладата на покоите си — о, ей богу, или, по-точно, не ей богу, векове му бяха нужни, за да ги докара до някакъв цивилизован стандарт, неговите предшественици се бяха задоволявали просто да се разтакават наоколо и да изкушават хората, а не бяха и чували за стресови ситуации в управлението — лекичко повдигана капачето на Огледалото на Душите и се загледа как там заблещука живот.

Неговата хладна черна повърхност бе заобиколена от гравирана рамка, от която непрестанно се надигаха и разнасяха кълба тлъст дим.

— Каква е волята Ви, господарю? — попита Огледалото.

— Изложи ми събитията от последния час около Псевдополис — каза Кралят и се настани удобно, за да гледа.

След малко отиде и направи справка на името на „Ринсуинд“ в кантонерката си, която наскоро бе заповядал да бъде поставена на мястото на отчайващо подвързаните стари тефтери. Системата обаче все още се нуждаеше от известно смазване, защото удивените демони подреждаха всичко в папката с буквата „Х“, за Хора.

После седна да гледа блещукащите картинки и разсеяно се заигра за успокоение на нервите с предметите по бюрото.

Имаше всякакви канцеларски принадлежности: бележници с магнити за кламери, удобни съоръжения за държане на писалки и онези малки бележничета, които вършат такава хубава работа; невероятно забавни статуетки с надписи от рода: „Ти си Шефа!“, както и хромови топчета и спиралки, задвижвани от някакъв фалшив и краткотраен перпетуум мобиле. Никой, който погледне бюрото не би се усъмнил и за миг, че всички те са хладнокръвно казано, съвсем наистина прокълнати.

— Разбирам — каза Повелителят Астфгл, залюлявайки цял комплект бляскави топчета с едно почукване на дългия си крив нокът.

Не можеше да си спомни за никакъв демон на име Ринсуинд. От друга страна, съществуваха милиони от презряните обекти, пъплещи навсякъде без никакъв усет към порядък, а все още не бе имал време да осъществи подобаващо преброяване на населението и да пенсионира ненужните. Този май имаше по-малко притурки към името си и повече гласни в него от останалите. Но, би трябвало да е демон.

Васенего беше горделив стар глупак, един от възрастните демони, които както му се усмихваха, така го и ненавиждаха, а и не му се подчиняваха особено, само защото Кралят здравата се бе потрудил през хилядолетието, за да може от скромния си старт да се домогне до днешното си положение. Би допуснал даже, че старият дявол го е сторил нарочно — само за да му прави напук.

Е, с това ще трябва да се заеме по-късно. Ще му изпрати записка, или нещо подобно. Сега е твърде късно да прави каквото и да е. Ще трябва лично да се заеме. Ерик Търсли представлява твърде добра възможност, която не бива да се пропусне. Ако докопа Ерик Търсли, наистина ще раздразни боговете.

Боговете! Как мразеше боговете! Мразеше боговете дори повече отколкото мразеше старата гвардия, като Васенего например, дори повече отколкото мразеше хората. Предишната седмица беше оформил малко соаре, вложи сериозен замисъл в него — искаше да покаже, че е готов да каже „било каквото било“, че е готов да заработи заедно с тях в името на една нова, по-добра и по-резултатна вселена. Нарече го „Парти на Опознаването“. Имаше и кремвирши на клечка, и всичко си имаше; максимално се постара, за да стане хубаво парти.

Дори не си направиха труда да отговорят на поканите. А изрично беше написал RSVP9 отгоре.

* * *

— Демоне?

Ерик надзърна от вратата.

— В каква форма си? — попита.

— В твърде жалка форма — отговори Ринсуинд.

— Донесъл съм ти малко храна. Ядеш, нали?

Ринсуинд я опита. Беше купичка зърнена храна с ядки и сушени плодове. Не че съставките не му понасяха. Просто някъде в процеса на приготовлението на тази смес нещо очевидно така бе повредило невинните съставки, както и милион земни притегляния не могат да повредят неутронна звезда. Ако умреш от такава храна, няма да има нужда да те погребват — ще трябва само да те пуснат там, където пръстта е мека.

Успя да преглътне хапката. Не беше трудно. Номерът е да й попречиш да слезе надолу.

— Прекрасно — задави се той. Папагалът великолепно изимитира човек, на когото му се гади.

— Реших да те пусна да си ходиш — каза Ерик. Твърде безсмислено е да те задържам, нали?

— Напълно безсмислено е.

— Не притежаваш никакви сили?

— Съжалявам. Пълен провал съм.

— Като се замисля, нямаш и особено демоничен вид — каза Ерик.

— Никога го нямат. Не можеш да им вярваш, на кажжгидетата — изхихика папагалът. Отново загуби равновесие. — Поли иска бисквитка — продължи с глава надолу.

Ринсуинд се завъртя около оста си:

— Стой си настрана, човчо!

Зад тях се чу такъв шум, сякаш вселената си прочистваше гърлото. Следите от тебешир по магическия кръг страхотно просветнаха за миг, превърнаха се в огнени дири по протритите дъски, нещо изпадна от празния въздух и тежко тупна на пода.

Беше голям, обкован с желязо сандък. Падна на извития си капак. След миг яростно се затресе, а после протегна стотина розови крачета и със значително усилие успя да се преобърне.

Най-накрая взе да се тътри наоколо, докато се спря и се вгледа в двамата. Действие, още по-смутително поради факта, че се бе вторачил без да разполага с очи за тази цел.

Ерик се раздвижи пръв. Сграбчи магическата сабя, домашно производство, която необуздано изплющя.

— Ти си демон! — заяви. — Едва не ти повярвах, като каза, че не си.

— Ууи-и! — рече папагалът.

— Това е само Багажът ми — отчаяно каза Ринсуинд. — Той е един… ами, ходи навсякъде с мене, в него няма нищо демонично… поне нищо особено… — довърши неубедително.

— Повелявам ти да ми се подчиниш!

— О, не започвай пак.

Момчето надзърна в отворената книга.

— Командите си по-раншни подновявам — твърдо отсече той. — Най-красивата жена живяла нявга, господство над царствата световни и вечен живот. Захващай се.

Ринсуинд замръзна.

— Хайде, давай — каза Ерик. — Би трябвало да изчезнеш в облак дим.

— Слушай, да не си мислиш, че мога да щракна с пръсти…

Ринсуинд щракна с пръсти.

Появи се облак дим.

Загрузка...