Елфите на Шанара

ГЛАВА XIV

В един свят на светлини и сенки, където общоприетите закони бяха почти невалидни, животът — откраднат от материята и призрачен, в този свят на парасъществуване и мъгла Уокър Бо беше изправен лице срещу лице с невъзможното.

— Аз чаках дълго време, Уокър, надявайки се да дойдеш — шепнеше призракът пред него.

Коглин — но нали беше мъртъв вече от седмици, убит от Шадуина в Хартстоун, унищожен заедно с Мърко от Ример Дал. Уокър сам видя всичко това, но бе почти нелечимо болен, заразен от отровата на Асфинкс и се свиваше безпомощно в леглото си, докато старецът и пустинният котарак се сражаваха в предсмъртната си битка. Той стана свидетел на всичко: последното втурване на чудовищата, създадени от черната магия, огънят от магията на стареца, пламнала за отмъщение и експлозията, която бе погълнала всеки, попаднал в нейния обсег. Коглин и Мърко бяха изчезнали в големия пожар заедно с десетки нападатели. Никой не беше оцелял, освен Ример Дал и една шепа противници, отхвърлени настрана.

Но въпреки всичко Коглин и котаракът бяха тук, възкръснали някак си в Паранор като духове.

Уокър Бо откри, че те са истински като него или са негово отражение в този свят на здрача, в който Черният камък на елфите го бе изпратил. Те приличаха на призраци и все пак бяха живи, макар че това бе изключено. Освен, ако той беше също мъртъв и сам бе тяхно отражение. Противоречията замаяха главата му. Дъхът му секна и той не можеше да говори. Кой беше жив и кой — не?

— Уокър — прошепна старецът и гласът му го върна обратно от ръба на пропастта, където балансираше.

Коглин се приближаваше бавно и предпазливо. Той изглежда осъзнаваше страха и объркването, които неговото присъствие пораждаше у Уокър. Коглин заговори тихо на Мърко. Пустинният котарак седеше послушно на задните си лапи, а в блестящите му очи, вперени в Уокър, се четеше разум и любопитство. Под износените дрехи на Коглин се виждаше невероятно крехкото му и мършаво тяло, а сивата смътна светлина минаваше през него на тесни струи. Уокър трепна, когато старецът се пресегна, за да го докосне по рамото, а кокалестите му пръсти се спускаха надолу, за да го хванат за ръката. Хватката беше топла и твърда.

— Аз съм жив, Уокър. Мърко — също. И двамата сме живи — прошепна той. — Магията ни спаси.

Уокър Бо мълча известно време, взирайки се неразбиращо в очите на другия, търсейки нещо, което да даде смисъл на думите му. Жив? Нима е възможно? Накрая кимна, чувствайки нужда да отговори по някакъв начин, за да преодолее страха и объркването и колебливо попита:

— Как попадна тук?

— Ела и седни до мен — отвърна другият.

Той поведе Уокър към каменна пейка, разположена до една стена. И двамата представляваха странно мъждукащи силуети, открояващи се в света на сенките, обвит в мъгла и мрак. Във вътрешността на Замъка се чуваха приглушени звуци, като че ли някакъв неканен гост бе принуден да действува предпазливо, за да не привлича вниманието. Уокър се огледа, все още невярващ на очите си. Той изследваше лабиринта от пътища, губещи се в мрака, и различаваше каменни стени, бойници и кули, издигащи се около него, които бяха така изпразнени от живот, както гробовете в земята. Уокър седна до стареца и почувствува, че Мърко се отърка в него.

— Какво се случи с нас? — попита Уокър. Увереността му се повъзвърна и той твърдо реши да разбере истината и да преодолее несигурността. — Погледни какви сме. Приличаме на призраци.

— Ние сме в един свят на полусъществуване, Уокър — отвърна тихо Коглин. — Намираме се някъде между света на смъртните и света на мъртвите. Паранор вече почива тук, върнат от небитието посредством магията на Черния камък на елфите. Ти го намери, нали? Ти го намери на мястото, където беше скрит, и го донесе тук. Ти го използува както трябва и ни върна обратно. Чакай, не отговаряй още. — Пресече той опита на Уокър да каже нещо. Аз пак прибързвам. Първо трябва да ти кажа какво се случи с мен. После ще говорим за теб. Мърко и аз преживяхме приключение, което ни доведе до това състояние. Ето какво се случи, Уокър. Преди няколко седмици, когато говорих с духа на Аланон, той ме предупреди, че моето време в света на смъртните почти е изтекло и че смъртта ще дойде да ме вземе следващия път, когато видя лицето на Ример Дал. Каза ми в този момент да притискам до себе си Друидската История и да не я изпускам. Нищо друго не ми откри. Когато Главният Преследвач и неговите Шадуини се появиха в Хартстоун, аз си спомних думите на Аланон. Успях да ги забавя достатъчно дълго, за да измъкна книгата от скривалището. Притиснал я до гърдите си, аз стоях на входа на вилата заедно с Мърко, когато Шадуините се втурнаха да ме разкъсат. Ти мислиш, че ме обгърна моята магия. Не беше тя. Когато Шадуините ме обградиха, в моя защита се яви магията, която се съдържаше в Друидската История. Тя изпусна бял огън, който погълна света около себе си, унищожавайки всичко, което не беше част от мен, с изключение на Мърко, опитващ се да ме защити. Огънят не ни навреди, но ни обхвана и ни понесе в миг като вихър. Ние изпаднахме в безсъзнание, аз потънах в най-дълбокия сън, който ме е спохождал. Когато се събудихме отново, ние се озовахме в Паранор, в Друидския замък. — Той се наведе по-близо. — Не зная със сигурност какво се е случило, когато магията е била задействувана, Уокър, но мога да предположа. Друидите никога не биха оставили своето творение на произвола на съдбата. Нищо, създадено от тях, не е попадало в ръцете на същества, които нямат права върху него или не преследват морални цели. Сигурен съм, че така са постъпили и със своите Истории. Магията, която ги защитава, ги връща при всяка заплаха в хранилището на Замъка, който е бил тяхно убежище през всичките тези години. Така стана и с Историята, която държах. Аз погледнах в хранилището и я открих отново сред другите Истории. Беше се завърнала благополучно. Аланон несъмнено е знаел, че това ще се случи и че всеки, държащ Историята, ще бъде отнесен заедно с нея в Паранор, в друидското убежище. Но не и в света на смъртните — завърши той.

— Защото преди триста години замъкът е бил изпратен в друго измерение — промърмори Уокър, започвайки вече да разбира.

— Да, Уокър, защото Замъкът е бил изпратен от Аланон извън Четирите земи и ще остане извън тях, докато друидите не го върнат обратно. И така, книгата се върна в Паранор, а с нея пристигнахме Мърко и аз. — Той помълча и добави. — Изглежда Друидите още не са ме отписали.

— Като в клопка ли си уловен тук? — попита тихо Уокър.

— Боя се, че е така — отвърна със сдържана усмивка другият. — Не притежавам магия, която да ни освободи. Сега ние сме част от Паранор, точно както и Историите, живи и здрави, но сме призраци в един призрачен замък, уловени в някакво междинно време и място, докато някоя по-силна магия от моята не ни освободи. Затова те очаквах така. — Кокалестите пръсти стиснаха рамото на Уокър. — Кажи ми сега, донесе ли Черния камък на елфите? Ще ми го покажеш ли?

Уокър Бо си спомни изведнъж, че продължава да държи Камъка. Той така силно стискаше талисмана в ръката си, че ръбовете му бяха се впили в дланта. Нерешително протегна ръка и пръстите му се отвориха един по един. Уокър беше предпазлив, страхуваше се, че магията може да го завладее. Черният камък на Елфите проблясваше загадъчно в шепата му, но магията спеше, светлината беше затворена в него.

Коглин дълго се взира безмълвно в Камъка, а неговото продълговато набръчкано лице изразяваше учудване и колебание. После вдигна отново поглед и попита:

— Как го намери, Уокър? Какво се случи, след като Мърко и аз бяхме отнесени?

Тогава Уокър му разказа как се бе появила Куикнинг, дъщерята на Краля на Сребърната Река и как бе излекувала ръката му. Той разказа всичко, което беше се случило по време на пътуването на север към Елдуист, за борбата на Куикнинг и нейните спътници за оцеляване на тази земя от камък, за търсенето на Ул Белк, за срещите със Смока и Паст Гринт и за окончателното унищожаване на града и на тези, които се опитваха да го запазят.

— Аз дойдох тук сам — каза накрая той със замислен поглед, докато спомените за това, което беше се случило, изплуваха в съзнанието му. — Знаех какво се очакваше от мен. Приех, че поръчението, което Аланон беше завещал на потомците на Брин Омсфорд, е било предназначено за мен. — Той хвърли бегъл поглед наоколо. — Ти винаги си ми казвал, че за да разбера нещо, първо е необходимо да го приема и аз последвах твоя съвет. И поръчението на Аланон. Използвах Черния камък на Елфите и възвърнах Друидския замък. Но погледни ме, Коглин. Аз очевидно съм като теб, един призрак. Ако магията е осъществила това, за което е била предназначена, тогава защо…

— Помисли, Уокър — прекъсна го бързо другият с болезнено изражение в старите си очи. — Какво точно ти заръча Аланон? Повтори ми го.

Уокър пое дълбоко въздух. Върху бледото му лице се четеше безпокойство.

— Да върна обратно Паранор и друидите — отговори той.

— Да, Паранор и друидите — и двете. Ти осъзнаваш какво означава това, нали? Разбираш ли?

Челото на Уокър се набръчка от чувство на безсилие и неохота.

— Да, старче — прошепна той дрезгаво в отговор. — За да бъде възстановен Паранор, аз трябва да стана друид. Приех това, въпреки че ще стане както аз желая, а не както ми нарежда някакъв дух, мъртъв от триста години. — Думите му се сипеха гневно и бързо. — Аз няма да бъда като тях. Тези старци, които…

— Уокър! — Гневът на Коглин беше толкова силен, колкото неговия собствен и той мигновено млъкна. — Слушай ме. Не заявявай какво ще правиш и какъв ще бъдеш, докато не разбереш какво се изисква от теб. Въпросът не е просто да се изпълни някакво поръчение. Целта винаги е била по-голяма. Приемането на това, кой си и какво трябва да направиш, е само първата от много стъпки, които изисква твоето пътуване. Да, ти си открил отново Черния камък на елфите и си призовал неговата магия. Да, ти си успял да влезеш в изчезналия Паранор. Но това е само началото.

Уокър го погледна втренчено.

— Какво искаш да кажеш? Какво друго има тук? — попита той.

— Боя се, че има много други неща — прошепна другият и тъжна усмивка се появи на сбръчканото му лице, напомнящо набраздено, разцепващо се от старост дърво. — Ти си дошъл в Паранор почти както ние с Мърко. Довела те е магията. Но тя ти осигурява достъп при определени условия. Ние сме тук с нейното мълчаливо съгласие и живеем при условията, която тя диктува. Вече си забелязал как изглеждаш — почти като призрак. Ти съдържаш все още недостатъчно количество вещество и живот, за да бъдеш като другите смъртни. Това не е случайно, Уокър. Огледай се. Паранор изглежда по същия начин — той е тук и все пак не е тук, формата му е смътна, той не се е върнал напълно към живот. — Той стисна здраво тънките си устни. — Виждаш ли? Ние всички — Мърко, аз и ти и от Паранор — все още не сме се върнали в света на хората. Ние продължаваме да сме в някакво междинно съществуване, някъде между битието и небитието и чакаме. Ние чакаме, Уокър, магията да ни възстанови напълно. Защото тя все още не е сторила това, макар че благодарение на Черния камък на елфите ти влезе в Замъка. Защото тя още не е овладяна.

Коглин се пресегна и внимателно затвори пръстите на Уокър обратно около Черния камък на елфите, после бавно се облегна назад — един крехък вързоп от пръчки на фона на сенките.

— За да се върне Паранор в света на хората, друидите трябва отново да дойдат сред тях. По-точно един друид, Уокър. Ти. Но приемането на поръчението не е достатъчно, за да станеш друид. Ти трябва да направиш нещо повече, за да овладееш магията, ако тя е предназначена да ти принадлежи. Ти трябва да се превърнеш в това, което ти е поръчано да станеш. Ти трябва да се преобразуваш.

— Да се преобразувам ли? — Уокър беше поразен, — Струваше ми се, че това вече е станало. Какво по-нататъшно преобразуване се изисква? Трябва ли да изчезна напълно? Не, не ми отговаряй. Остави ме да отгатна сам. Аз имам наследството на Аланон, притежавам Черния камък на елфите и трябва да сторя още нещо, за да придобие извършеното някакъв смисъл. Да се преобразувам, казваш ти, но как?

— Не зная — отвърна Коглин, поклащайки глава. — Но знам, че ако не се преобразуваш, ти няма да станеш друид и Паранор няма да бъде възстановен в света на хората.

— А ако не успея, ще остана пленен тук, така ли? — попита яростно Уокър.

— Не. Ти можеш да напуснеш, когато пожелаеш. Черният камък на елфите ще те отведе оттук.

Настъпи момент на ядно мълчание, докато двамата мъже бяха обърнати с лице един към друг — две смътни сенки, седнали на каменната пейка под стените на Замъка.

— А ти? — попита накрая Уокър. — А Мърко? Можете ли да дойдете с мен?

— Нашият живот си има цена, Уокър — отвърна със слаба усмивка Коглин. Ние сме свързани с магията на Друидските Истории, необратимо свързани. Ние трябва да останем с тях. Ако те не са възстановени в света на Хората, ние също не можем да бъдем върнати в него.

— Царство на сенките. — Уокър прошепна думите като някаква ругатня. Той чувствуваше тежестта на каменния Паранор около себе си. — И така, аз мога да получа моята собствена свобода, но не и вашата. Аз мога да напусна, но вие трябва да останете. — Усмивката му беше сурова и иронична. — Разбира се, аз никога няма да направя това. Дори ако се откажете от своя собствен живот, за да запазя аз моя. Ти знаеше това, нали? Знаеше го от самото начало. И Аланон със сигурност го е знаел. Чака ме клопка на всяка крачка, нали? Аз заявявам кой ще бъда, какво ще правя и как ще управлявам собствената си съдба, ала моите думи нямат никакъв смисъл.

— Уокър, ти не си свързан с нас — намеси се бързо Коглин. — Мърко и аз се бихме, за да те спасим, защото искахме да го сторим.

— Бил си се, за да мога аз да изпълня поръчението на Аланон, Коглин. Няма никакво спасение — нали затова съм още жив. И ако откажа да го изпълня сега или ако не успея, всичко, което е свършено до този момент, ще се обезсмисли! — Той се бореше да се овладее, защото неусетно се бе развикал. — Погледни в какво ме превърнаха.

Коглин почака малко и после тихо каза:

— Наистина ли положението е така лошо, Уокър? Нима са злоупотребили с теб? Настъпи пауза, през която Уокър го гледаше втренчено.

— Защо аз не мога сам да избирам съдбата си? Защо съм осъден да бъда нещо, което презирам? Защо трябва да действам по начини, по които иначе не бих действал? Старче, ти ме удивяваш.

— Но въпреки всичко ти не отговори на въпроса ми.

— Отговорите са безсмислени — отвърна Уокър, поклащайки с отвращение глава. — Всеки отговор, който мога да дам, само ще се върне, за да ме преследва по-късно. Чувствувам, че в тази работа ме подвеждат моите собствени мисли. По-добре е да се занимавам с реалности, отколкото с хипотетични възможности, нали? — Той въздъхна. За първи път почувствува как студът на камъка прониква в него. — Аз съм в клопка тук, също както и ти — прошепна той.

Коглин се облегна на стената на замъка и момент изглеждаше, че ще изчезне в нея.

— Тогава се спаси, Уокър, но не като бягаш от своята съдба, а като се възползуваш от нея — каза тихо той. — Ти упорито твърдеше още от началото, че няма да позволиш на друидите да те манипулират. Мислиш ли, че аз се чувствувам по-различно от теб? Ние и двамата сме жертва на обстоятелствата, определени преди триста години и никой от нас нямаше да бъде в това положение, ако имахме избор. Но ние нямахме. И противенето срещу това, което ни е било сторено, няма да ни помогне. Така че, Уокър, направи нещо, за да обърнеш принудата в твое предимство. Прави, каквото ти е било съдено да правиш, стани, какъвто трябва и после действай както сметнеш за правилно.

Уокър се усмихна иронично.

— И така, ти ми предлагаш да се преобразувам — каза той. — Как да го направя, Коглин? Трябва все пак да ми кажеш.

— Започни с Друидските Истории. Говори се, че всички тайни на магията се съдържат в тях. — Старецът го хвана импулсивно над лакътя. — Качи се горе в Замъка и вземи Историите от хранилището, извади ги една по една и виж какво можеш да научиш от тях. Отговорите, от които се нуждаеш, трябва да се крият вътре. Ето откъде можеш поне да започнеш.

— Да — съгласи се Уокър, обмисляйки вероятността Коглин да е прав в твърдението си, че той може да получи това, което търси, не като отблъсква своята съдба, а като я обърне в своя собствена полза. — Да, това е някакво начало.

Той стана и Коглин се надигна заедно с него. Уокър постоя известно време мълчаливо лице в лице със стареца, после протегна здравата си ръка и нежно го прегърна.

— Съжалявам за това, което са ти сторили — прошепна той. Говорех сериозно при Хартстоун, преди да дойде Ример Дал — че нямах право да те обвинявам за своите премеждия и че съм ти благодарен за всичко, което си направил, за да ми помогнеш. Ние ще намерим начин да се освободим, Коглин. Обещавам.

После той отстъпи назад и усмивката на Коглин беше моментен слънчев лъч, проникнал в мрака.

И така, Уокър Бо се качи в Замъка, следвайки Коглин и Мърко три призрака, обитаващи един свят на здрача. Замъкът на друидите бе тъмен и масивен, проблясващ като отразен във водата образ и с носещи се без посока сенки. Камъкът на стените, подовете и кулите беше студен и лишен от живот, а коридорите се извиваха наоколо като тунели под земята, тъмни и влажни. Тук-там из застланите с килими и украсени с гоблени зали имаше пръснати кости, останки от онези гноми, които бяха умрели, когато Аланон бе призовал магията, изпратила Замъка извън Четирите земи преди триста години. Купчини прах показваха края на уловените в клопка тук Призраци на Морд и всички останки от тях бяха като шепот на една памет, затворена между стените.

Минаваха през коридори и галерии, катереха се по вити стълбища, лабиринт от коридори водеше обратно в камъка. Тишината беше всепроникваща, тежка и дълбока като есенна горска шума, вкоренена в стените на Замъка и неумолима. Те не я нарушаваха като минаваха безмълвни през нейните завеси и се съсредоточаваха в това, което виждаха на пътя си и търсеха пътищата, които щяха да ги изведат в хранилището. Врати и пусти помещения се появяваха и минаваха около тях, голи и отблъскващи в своята мрачна декорация. Прозорците бяха отворени към някаква сивота, към една особена лека мъгла, която засенчваше всичко отвъд, така че Замъкът представляваше някакъв остров. Уокър усилено се взираше да види нещо от гората, ограждаща като пръстен пустия хълм, върху който се издигаше Паранор, но дърветата бяха изчезнали или всъщност изчезнах аз, поправи се Уокър, напуснах Четирите земи и попаднах в нищото. Цветовете бяха изсмукани от килимите, гоблените и картините, от самия камък и дори от небето. Тук имаше само мрак, един вид сивота, която не просветляваше и бе пуста и мъртва.

Все пак тук имаше още нещо. Тук беше магията, която държеше Паранор в плен. Тя присъстваше на всяка крачка, проявяваше се внезапно и също тъй внезапно изчезваше, като виеща се, зеленикава мъгла. Тя висеше в сенките и в краищата на полезрението им, противна и уверена, със съскане, издаващо кръвожадност. Не можеше да ги докосне, защото те бяха защитени от друга магия и бяха като част от самия Замък. Но можеше да ги наблюдава. Умееше да дразни, да се присмива и да заплашва. Тя можеше да чака, без да издава какво ще се случи, когато тяхната защита изчезне.

Странно беше, че присъствието й е така очевидно. Уокър Бо го бе почувствувал незабавно. Като че ли магията беше някакво живо същество, един пазач, оставен да броди из Замъка, търсейки натрапници и преследвайки ги, за да ги унищожи. Нейното присъствие му напомняше за Смока в Елдуист, който претърсваше имението на своя господар и го почистваше от живот. Магията не бе тъй материална като Смока, но усещането беше същото. Уокър чувствуваше, че тя е враг, с който накрая ще трябва да се срещне.

Намериха Историите в Друидската библиотека, в хранилището, скрито зад шкафовете за книги. Това бяха редици масивни, подвързани с кожа книги, поставени в стените на Замъка. Магията, която някога беше ги скрила от очите на смъртните, бе изчезнала с излизането на Паранор от света на хората. Уокър ги поразгледа замислено, после избра една наслуки, седна и започна да чете. Коглин и Мърко му правеха компания, мълчаливо и без да му досаждат. Времето минаваше, но светлината не се промени. В Паранор нямаше нито ден, нито нощ. Нямаше никакво минало или бъдеще. Имаше само тук и сега.

Уокър не знаеше колко дълго беше чел. Той не се уморяваше и не чувствуваше нужда от сън. Не ядеше и не пиеше, защото не беше нито гладен, нито жаден. В един момент Коглин му каза, че в света, в който е изпратен Паранор, нуждите на смъртните нямат никакво значение. Те бяха толкова призраци, колкото бяха двама мъже и един пустинен котарак. Уокър не се съмняваше. Тук нямаше нужда от нищо.

Уокър чете часове, дни или дори седмици наред. Не знаеше колко. В началото четеше, без да разбира, думите просто се нижеха пред очите му като някакъв разказ, който беше така далечен и различен както животът, който познаваше преди сънищата на Аланон. Той четеше за друидите и тяхното учение, за света, който бяха се опитали да сътворят след катаклизма на Великите войни, за първия Съвет на Паранор и за спасяването на Расите от гибел. Какво ме засяга всичко това? питаше се той. Какво значение имаше което и да е от тези неща сега?

Той прочете една книга, взе друга и после трета, поглъщаше том след том, като усилено и неизменно търсеше нещо, което да му подскаже как да постъпи. В тях се разказваше за разни заклинания, за магии, които можеха малко да помогнат, за лекувания с докосване и мисъл, за помощите, давани на живите същества при нужда и за работата, която бе необходима, за да се обедини отново земята. Той ги четеше, а те не му казваха нищо. Как трябваше да се преобразува от това, което беше, в онова, което се очакваше от него? Къде се казваше какво трябва да направи? Страниците се нижеха, думите преминаваха пред очите му, а отговорите оставаха скрити. Той не свърши на един път, въпреки че не го разсейваха никакви нужди на смъртен: нито спеше, нито ядеше, нито пиеше. Излизаше, периодично, за да се разходи наоколо, да помисли за други неща и за да остави ума си да се прочисти от всичко, което разказваха Историите. Понякога Коглин се разхождаше с него като негова сянка, а друг път го придружаваше Мърко. Те сякаш се бяха върнали в Хартстоун, вървяха по неговите пътеки, правейки си компания един на друг, живееха пак в уединението на долината. Но Хартстоун беше изчезнал, унищожен от Шадуините, а Паранор беше тъмен и изпразнен от живот и колкото и да искаха, не можеха да върнат заличеното. Няма връщане към миналото, неведнъж си мислеше Уокър. Всичко някогашно беше загубено.

След известно време Уокър започна да се отчайва. Беше изчел почти всички Друидски Истории и все още не беше открил нищо. Беше научил всичко за това, кои и какви са били друидите, за техните учения и тяхната вяра, как са живяли и какво са се стремели да постигнат, но нищо не му подсказваше, как са постигнали своите умения. Нямаше никакви сведения за произхода на Аланон, за начина, по който се е изучил за друид или кой го е научил, или какъв е бил предметът на неговото обучение. Книгите не съдържаха никаква информация за заклинанията, които бяха затворили в изолация замъка или за условията за отменяне на магията.

— Не мога да разбера нищо, Коглин — призна накрая Уокър Бо, безнадеждно разочарован, когато последният от томовете лежеше разтворен в скута му пред него. — Прочетох всичко и нищо полезно не научих. Възможно ли е да липсва някой от томовете? Може ли да се опита нещо друго?

Коглин обаче поклати отрицателно глава. Ако съществуваха някакви отговори в писмена форма, те трябваше да бъдат открити тук. Нямаше никакви други книги и никакви други източници. Всичко се съдържаше в Историите. Всички Друидски науки започваха и свършваха с тях.

Тогава Уокър излезе сам, заразхожда се гневно по коридорите, чувствайки се предаден и измамен, жертва на друидска приумица и самонадеяност. Той мислеше с горчивина за всичко, което бе му сторено и което бе принуден да изтърпи само защото бе по-различен от другите. Неговият дом беше унищожен. Бе загубил едната си ръка и едва бе спасил живота си. Често беше лъган и мамен. Накараха го да се чувствува отговорен за съдбата на цял един свят. Вълна на самосъжаление премина през него. Тогава Уокър критично сви устни. Стига толкова, смъмри се той. Все пак съм жив, нали? Други нямаха този късмет. Все още го преследваше лицето на Куикнинг. Не можеше да забрави как изглеждаше тя, когато я остави да падне. Не ме забравяй, бе помолила тя Морган Лех — но тя говореше също така и на него. Не ме забравяй — като че ли някой, който я познаваше, можеше някога да я забрави.

Уокър разсеяно сви по един коридор, който водеше към центъра на Замъка и входа за една черна шахта, дала живот на магията, затворила в изолация Паранор. Умът му продължаваше да бъде зает с Куикнинг и той отново си спомни видението, с което Гримпонд му беше предсказал нейната съдба. В него се разля горчивина. Видението, разбира се, беше вярно. Виденията на Гримпонд винаги бяха верни. Първо загуби ръката си, после загуби Куикнинг, после…

Уокър изведнъж спря и замръзна на място от изненада, като някаква статуя, взираща се в пространството по средата на сводестия коридор. Той беше забравил. Имаше още едно, трето видение. Уокър пое дълбоко въздух, представяйки си го. Той стоеше във вътрешността на един пуст, лишен от живот замък, дебнен от смърт, от която не може да избяга, преследван безмилостно…

Уокър рязко въздъхна. Този замък ли беше? Той затвори очи, опитвайки се да си спомни. Може да е бил Паранор.

Уокър почувствува как пулсът му се ускорява. Във видението той искаше да избяга, но не можеше. Стоеше вцепенен, а към него приближаваше Смъртта. Една фигура в тъмни дрехи стоеше зад него, държеше го здраво и не му позволяваше да избяга. Аланон.

Изведнъж му се стори, че тишината е някак потискаща. Какво означаваше третото видение? — чудеше се той. Кога ли ще се сбъдне? Тук ли бе предначертано да се случи?

И изведнъж Уокър разбра. Внезапната увереност го шокира, но той не се усъмни. Видението щеше да се сбъдне така, както се бяха сбъднали и другите, и то тук. Замъкът беше Паранор, а смъртта, която го дебнеше, беше черната магия, използвана за изолирането му. Аланон действително стоеше зад него, държейки го здраво — не физически, а по още по-сигурен начин.

Но тук имаше нещо повече, някои неща, които той все пак не беше предвидил. Не му бе съдено да умре. Това беше очевидният смисъл на видението на Гримпонд, на който Гримпонд искаше Уокър да повярва. Виденията бяха винаги измамни. Образите бяха умно разкрити и даваха възможност за повече от едно тълкуване. Бяха като части от някаква главоблъсканица: трябва да ги разместваш, за да откриеш къде пасват.

Очите на Уокър търсеха тъмните сенки, които дебнеха отвсякъде. Какво щеше да стане, ако успее да обърне изобретателността на Гримпонд в своя полза? Ами ако този път съумее да дешифрира отмъстителното предсказание на духа, преди то да се е сбъднало? И да предположим — той едва смееше да се надява, — че дешифрирането на видението можеше да му даде ключа за разгадаването на онова, което му бе отредено в Друидския замък?

В него започна да се разпалва някакъв огън — едно изгарящо го решение. Все още нямаше отговорите, от които се нуждаеше, но разполагаше с нещо не по-малко ценно. Намерил бе пътя към тях. Уокър се върна в мислите си назад, към времето преди влизането му в Паранор, преди срещата с Коглин и Мърко. Липсващите елементи бяха някъде там. Припомни са как чете Друидските Истории, виждайки отново думите върху страниците, чувствайки отново тежестта на книгите и материята на тяхната подвързия. Нещото, което бе пропуснал, беше там. Уокър затвори очи. Той си представи как проследява всичко, случило се досега и как го разказва на себе си като низ от събития. Изследваше всичко това, стоейки усамотен в коридора, обвит в сенки и тишина и усещаше как разплита нишките на объркването си, чуваше как до слуха му долитат нови, оптимистични нотки. Той се вглъби дълбоко в себе си, достигайки тъмните кътчета, където се криеха тайните. Неговата магия се надигаше, за да го подкрепи. Ако търся достатъчно усилено и дълго, ще мога да видя всичко, каза си Уокър. Той се спусна надолу, в най-тихата и най-спокойна част от себе си, в пълна забрава.

Какво беше пропуснал да види?

Онзи, който притежава основанието и правото, ще го владее до край.

Очите му рязко се отвориха. Ръцете му се повдигнаха бавно нагоре по неговото тяло, опипвайки го. Пръстите му намериха това, което търсеха, скътано грижливо в дрехите, и се затвориха плътно около него. Черният камък на елфите.

Стискайки талисмана, за да го закриля и с ум, пламнал от съзнанието за нови възможности, той бързо се отдалечи.

ГЛАВА XV

Рен Омсфорд се свиваше безмълвна със своите спътници в тъмнината на тунелите под Преградата, докато Бухала действуваше тихо някъде напред, удряйки кремък в камъка, за да възпроизведе искра и запали покритата със смола факла, която крепеше на колената си. Магията, осветяваща тунела при идването на Рен в града, вече я нямаше. Тя беше изчезнала в Лодена заедно с Арборлон и елфите. Трис, който носеше Еленро от моста насам, трябваше да влезе последен. Той плътно затвори зад себе си вратата, отделяйки ги от лудостта и беса отвън, но същевременно ги затвори в горещината и вонята на огъня на Килешан.

Една искра се появи в тъмнината отпред и един тъмнооранжев пламък оживя, хвърляйки сенки навсякъде. Главите на всички се обърнаха към мястото, където Бухала беше вече тръгнал напред.

— Движете се бързо — прошепна им той. Гласът му беше дрезгав и настойчив. — На тъмните създания няма да им е нужно много време, за да открият вратата.

След него пълзяха бързо Еоуен, Дал, Гавилан, Рен, Гарт, Трис, носещ Еленро и най-отзад — Корт. Отвъд, заравяйки се в земята с упоритостта на къртици, ги преследваха виковете и крясъците на демоните. Пот беше избила по кожата на Рен. Горещината в тунелите беше интензивна и задушаваща. Тя избърса очите си, отстрани с мигане щипещата влага, като се стремеше да не забавя ход. Докато Рен се трудеше, мислите й бродеха. Тя си спомни как Еленро, застанала в средата при началото на моста, призоваваше Лодена и извикваше светлината, която щеше да омете всичко от Арборлон и да го пренесе в блещукащата бездна на Камъка. Рен можа да види как града изчезна, сякаш никога не е бил там — сгради, хора, животни, дървета, трева, всичко. Сега те отговаряха за Арборлон. Те трябваше да го защищават. Той беше скътан в една магия, която бе силна само толкова, колкото деветте члена на групата, на които беше поверен. Тя си пробиваше път през корени и паяжини и чувстваше непосилната отговорност на задачата като тежък товар. Рен беше само една от деветимата, знаеше го, и не най-силната. Въпреки това тя не можеше да се отърве от чувството, че отговорността е само нейна, че така се осъществява поръчението на Аланон, че точно заради това бе дошла да търси елфите.

Рен се отърси от това чувство, блъскайки се от бързане в Гавилан. В този момент земята рязко потрепери.

Колоната спря и всички наведоха глави, за да ги защитят, когато от тавана на тунела като дъжд се посипа тиня. Земята отново се разтресе. Трусовете непрекъснато се увеличаваха, люлеейки земята, сякаш някой великан беше сграбчил острова в двете си ръце и се мъчеше да го откъсне от земята.

— Какво става? — запита Гавилан.

Рен се отпусна на колене, за да не изгуби от равновесие и усети как в рамото й се вкопчи уверената ръка на Гарт.

— Не спирайте! — извика рязко Бухала. — Побързайте!

Сега те тичаха приведени ниско, за да се пазят от отделящия се облак пръст, който висеше, размътвайки се, във въздуха. Трусовете продължаваха. Отдолу се чуваше бучене. Звуците се усилваха и отслабваха. Земетресението ги хвърляше към стените на тунела и те едва се задържаха на крака. Секундите отлитаха светкавично, като преследвани от ужаса. Част от тунела зад тях се срути, обсипвайки ги с пръст. Те чуваха пукането на камъка. Скалите от застинала лава се разцепваха, сякаш земната кора се оттегляше. Чу се едно тежко тупване, когато огромна скала падна през една пукнатина и се удари в пода на тунела.

— Бухале, изведи ни оттук! — викаше Гавилан като обезумял.

Тогава те отново излязоха на открито, измъквайки се на слабата утринна светлина през една дупка в тунела. Зад тях той се срути напълно, изчезвайки за миг. Тиня изригна през отвора, през който бяха избягали. Трусовете продължиха да отекват във височините на Мороуиндъл, разкъсвайки неговата повърхност и карайки скалите да скърцат и се ронят. Рен се изправи на крака заедно с другите и поспря в една горичка от умираща акация, поглеждайки назад към мястото, където бяха преди малко. Преградата гъмжеше от демони. Черните им тела се виждаха навсякъде, стремяха се да изкатерят омразната бариера. Магията беше си отишла, но трусовете, които бяха я заместили, се оказаха още по-трудно преодолима пречка. Демоните политаха от височините и крещяха, докато падаха, отърсени като листа от дърво през есента при буря. Преградата пукаше и се разцепваше при разтърсването на земята отдолу. От нея падаха камъни и тя заплашваше да се срути цялата. Земята от вътрешната страна на Преградата бълваше огън. Кратерът, от който Арборлон беше изгребан от магията, се превърна във врящ казан. Пара съскаше и изригваше в гейзери. Високо върху склоновете на Килешан земната кора се разкъса и започна да пропуска разтопена скална маса.

— Килешан се събужда — каза тихо Еоуен и думите й накараха всички да се обърнат. — Изчезването на Арборлон е нарушило равновесието на Мороуиндъл. В магията се е появила празнота. Разрушението е стигнало до сърцето на острова. Вулканът повече не е спящ, разбунен е. Огньовете в него ще горят все по-яростно, а газовете и горещината ще се натрупват, докато не могат повече да бъдат удържани.

— Кога ще стане това? — попита Бухала.

— След часове тук, във високите части на склоновете, и след дни по надолу — отвърна Еоуен, поклащайки глава. — Очите й светеха. — Това е началото на края.

За миг настана тишина.

— За демоните — може би, но не и за нас. — Тези думи бяха произнесени от Еленро. Тя се бе изправила отново на крака, възстановена от напрежението при призоваването на магията на Лодена. Освободи се от Трис, който още я подкрепяше, и мина през тях, повличайки ги след себе си, докато не се обърна с лице към спътниците си. Еленро имаше спокоен, уверен и безстрашен вид. — Вече няма място за колебание — напомни тя. — Ние ще се движим бързо и тихо към бреговете на Синия разлив и ще напуснем острова, за да се върнем в земята, на която принадлежим. Трябва да сме сплотени и да си отваряме очите. Бухале, изведи ни оттук.

Орин Страйът веднага се обърна и другите тръгнаха с него. Никой нищо не попита, така силно беше присъствието на Еленро Елеседил. Рен погледна още веднъж назад и видя баба си да се приближава с Еоуен, която изглежда беше изпаднала в транс. Кралицата бе обвила пророчицата с ръце и я водеше я внимателно напред. Зад тях ослепителният блясък на огъня от вулкана обагряше в кървавочервено Преградата и демоните. Като че ли всичко бе потопено в пурпур.

Като сенки на фона на неясната светлина, групата се спускаше надолу по склоновете на Килешан през скали от застинала лава, мъртви дървета и храсти. Всичките звуци бяха сега зад тях, там, където демоните се приближаваха към своя враг и в този миг започваха да откриват, че той вече е изчезнал. Отпред се чуваше само неспирният бяг на Роуен, чиито сиви води се носеха, пенейки се, към океана. Вибрациите ги преследваха. Те преминаваха като тръпки по ивиците застинала лава и разклащаха дърветата и храстите, но колкото по-далеч отиваше групата, толкова по-слабо се усещаха. Мъгла изпълваше въздуха пред тях. Тя намаляваше видимостта и правеше неопределени формите на терена. Дишането на Рен бе станало равномерно, а тялото й се поосвежи. Вече не се чувствуваше уловена в капан, както в тунела, а и горещината беше намаляла. Рен започваше да се отпуска, да чувствува, че се слива с терена, а сетивата й се протягаха като невидими пипалца, за да изследват това, което беше скрито.

Но въпреки всичко не успя да открие демоните, които дебнеха, за да ги нападнат. Те бяха повече от една дузина, възниски, изкривени и уродливи като изсъхнали дървета, надигнаха се, за да се нахвърлят върху тях и ги сграбчат. Еоуен падна на земята, а Бухала изчезна под една плетеница от крайници. Останалите се прегрупираха и се хвърлиха срещу своите нападатели, с каквото им попадне под ръка, скупчвайки се около Еоуен, за да я защитят. Ловците-елфи се биеха със зловеща свирепост, убивайки демоните като че ли те не бяха нищо повече от сенки. Битката бе свършила почти преди да започне. Едно от черните създания избяга; останалите лежаха неподвижно на земята.

Бухала се появи отново иззад някакъв ръб. Единият му ръкав висеше на парцали, а лицето му бе издраскано от нокти. Той им махна мълчаливо с ръка, свърна от пътя, който следваха и ги поведе бързо надолу от върха на едно възвишение към тясно дефиле, което лъкатушеше в мъглата. Станаха по-внимателни и дебнеха нащрек за нови нападения, припомняйки си, че демоните са навсякъде и че не всички са отишли към Преградата. Небето над главите им придоби един особен жълт цвят, докато издигащото се над хоризонта слънце безуспешно се бореше да пробие мъглата. Рен пълзеше напред с дълги ножове в двете ръце и оглеждаше внимателно сенките, за да долови някакъв признак на движение.

Наближаваха Роуен, когато Орин Страйът ги накара внезапно да спрат. Той се приведе ниско, показвайки им с жест да сторят същото, после се обърна, направи им знак да останат по местата си и изчезна напред в мъглата. След по-малко от пет минути се появи отново. Той ги предупреди с поклащане на глава и ги поведе наляво. Продължавайки да се движат приведени, те се плъзнаха покрай редица скали към едно било, което ги скриваше от Роуен. Оттам те се движиха в продължение на една миля успоредно на реката, после се изкачиха предпазливо върху едно възвишение. Рен се взря в бавно движещата се сива повърхност на реката, която се проточваше пуста и широка в далечината.

Нищо не се движеше.

Бухала се присъедини отново към тях. Съсухреното му лице беше набраздено с дълбоки бръчки.

— Плитчините са пълни със създания, които бихме предпочели да не срещаме. — каза той. — Затова ще я пресечем тук. Реката е твърде широка, за да я преплуваме. Ще трябва да преминем на другия бряг с плавателен съд. Ще построим сал, достатъчно голям, за да ни издържи — ето какво ще трябва да направим.

Той взе със себе си елфите Ловци, за да събират дърва, оставяйки Гавилан и Гарт с жените. Еленро отиде до Рен, прегърна я за кратко и окуражително й се усмихна. Всичко е наред, казваше тя, но бръчки на безпокойство прорязваха челото й. Тя тихо се отдалечи.

— Почувствувай земята с ръцете си, Рен — прошепна изведнъж Еоуен, свивайки се до нея. Рен докосна земята и остави вибрациите да се изкачат в тялото й. — Магията се разпада навсякъде около нас — всичко, което елфите са се мъчили да натрупат. Тъканта на нашата дързост и нашия страх започва да се разнищва. — Косата й с цвят на ръжда падаше безразборно около замислените зелени очи, а Еоуен имаше вид на човек, събуден от кошмар. — Тя все някога ще ти каже истината, Рен. Не може да те държи вечно в неведение.

После Еоуен също се отдалечи и се присъедини към кралицата. Рен не разбра много ясно за какво говореше тя, но допусна, че е имала пред вид Еленро и че, както момичето Скитник вече знаеше, имаше все още неразкрити тайни…

Мъглата се извиваше наоколо. Тя засланяше Роуен, промъкваше се през пукнатините и цепнатините на терена и променяше формата на всичко, край което преминаваше. Корт и Дал се върнаха, довличайки парчета изсъхнали дървета и после отново изчезнаха. Бухалът се скри в мрака, насочвайки се към реката, слаб като пръчка и приведен като за лов. Всичко се движеше неуловимо, като някакъв полузабравен спомен, който можеше да те измами и да повярваш в неща, които никога не са съществували.

Една внезапна конвулсия залюля земята под краката им и Рен неволно ахна, като бързо да се наведе, за да запази равновесие. Водите на Роуен изглежда се надигаха рязко, събирайки сила в една вълна, която се разби в бреговата линия и продължи да се разлива върху нея.

Гарт докосна рамото й. Островът се разцепва на две.

Рен кимна в знак на съгласие, припомняйки си думите на Еоуен, че надвисналият катаклизъм е резултат от някакъв пробив в магията. Тя мислеше, че пророчицата е имала предвид единствено използуването на Лодена от Еленро, но сега й хрумна, че е ставало дума за нещо повече. Изводът от това, което тя току-що бе казала на Рен, беше, че пробивът в магията е бил по-голям, отколкото би предизвикало просто махането на Арборлон, че по някое време в миналото елфите са се мъчили да направят нещо повече и не са успели и че случващото се сега е пряк резултат от него. Рен трупаше старателно информацията за времето, когато ще може да я използува.

Гарт се спусна надолу, за да помогне на елфите Ловци, които бяха започнали да свързват един за друг трупите за сала. Гавилан говореше нещо тихо на Еленро, а в очите му се четеше някакво неспокойствие и гняв. Рен го наблюдава внимателно известно време, сравнявайки видяното сега с онова, което бе забелязала преди: изострената напрегнатост, и безгрижното равнодушие — два напълно контрастиращи образа. Рен намираше Гавилан за възбуждащ любопитството, за една сложна смесица от възможности и изкушения. Тя го харесваше, тя желаеше да е близка с него. Но в Гавилан имаше нещо скрито, което я безпокоеше, нещо, което тя още не можеше да определи.

— След няколко минути ще е готов — съобщи Бухала, който мина покрай нея като сянка и отново изчезна в мъглата.

Рен започна да се изправя на крака, когато нещо малко и бързо се стрелна от храстите и се хвърли върху нея. Тя се строполи назад, махайки отчаяно с ръце, но после смаяно установи, че вкопчилото се в нея създание е Фавн. Тя се засмя без да иска и притисна силно до себе си Дървесния пискун.

— Фавн — гукаше му тя, завирайки лицето си в странното малко същество. — Мислех, че нещо ужасно ти се е случило. Но ти си добре, нали? Да, мъниче, ти просто си добре.

Тя усети, че Еленро и Гавилан я наблюдаваха, а на лицата им бе изписано недоумение. Рен бързо се изправи отново, махайки им с ръка, че всичко е наред и усмихвайки се несъзнателно.

— Хррууулл. Забрави ли обещанието си?

Рен рязко се обърна, за да открие Стреса, взираща се в нея от границата на мрака с настръхнали бодли.

Тя бързо коленичи.

— О, ето, че и ти си добре, Стреса. Безпокоях се и за двамата. Не можех да изляза, за да видя, дали сте в безопасност, но се надявах, че това е така. Намерихте ли се един друг, след като ви оставих?

— Да, Рен — отвърна комбинираната котка сдържано и мерейки думите си. — Пффттт. Пискунът се върна, подскачайки, призори с разрошена и проскубана козина и цвъркайки за теб. Той ме намери долу, при реката, където чаках. И така, сега дойде ред за твоето обещание. Ти си спомняш обещанието, нали?

— Спомням си го, Стреса — отвърна Рен, кимайки тържествено. Когато напусна града, аз трябваше да ви взема с мен до Западната земя. Ще удържа на обещанието си. Безпокоиш ли се, че може да не го изпълня?

— Хссст, пффтт! — комбинираната котка прибра бодлите си. — Надявам се, че си от онези, за които дадената дума означава нещо. Не като… — Тя не довърши изречението.

— Бабо — извика Рен кралицата и Еленро дойде при нея. Къдравата й коса падаше върху лицето й като воал. — Бабо, това са мои приятели, Стреса и Фавн. Те помогнаха на Гарт и на мен да намерим пътя за града.

— Тогава те са също и мои приятели заяви Еленро.

— Лейди — каза в отговор Стреса, която изглежда изобщо не беше очарована.

— Какво е това? — попита Гавилан, приближавайки се към тях с игриви огънчета в очите. — Една комбкотка? Мислех, че всичките са изчезнали.

— Някои от нас оцеляха…сссттт…не благодарение на теб — обяви хладно Стреса.

— Не си ли твърде самонадеяна? — попита Гавилан, който не можа да скрие своето неодобрение.

— Бабо — намеси се бързо Рен, слагайки край на размяната на любезности, — аз обещах на Стреса, че ще я взема с нас, когато напуснем острова. Трябва да удържа на обещанието си. Фавн също трябва да дойде. — тя притисна рунтавия Дървесен пискун, който дори не беше вдигнал поглед от рамото й, все още притиснал се в нея, прилепвайки се като някаква втора кожа.

Еленро изглежда се колебаеше като че ли вземането на съществата с тях представляваше някаква трудност, която Рен не разбираше.

— Не зная — отвърна тихо тя. Вятърът свистеше покрай нея, събирайки сила в мрака. Еленро погледна към елфите Ловци, които товареха раници и провизии върху сала и после каза: — Но щом си обещала…

— Лельо Ел! — извика гневно Гавилан.

Кралицата впи в него леденостудения си поглед.

— Замълчи, Гавилан! — каза тя.

— Но ти знаеш правилата…

— Мълчи!

Гневът беше ясно изписан на лицето на младежа. Той избягваше да гледа кралицата или Рен, премествайки погледа си вместо това на Стреса.

— Това е някаква грешка. Ти би трябвало да знаеш най-добре, Комбкотке. Спомняш ли си кой те направи? Спомняш ли си защо?

— Гавилан! — Кралицата беше разгневена.

Елфите Ловци спряха работа и погледнаха назад към нея. Бухала се появи отново от мъглата. Еоуен се доближи до кралицата.

Гавилан държа на своето още известно време, после се обърна рязко и се спусна надолу към сала. За момент никой друг не се помръдна. Всички стояха като статуи в мъглата.

— Съжалявам — каза тогава Еленро, без да се обръща определено към някого. Гласът й прозвуча тихо и безпомощно.

Кралицата също тръгна към сала, увличайки със себе си и Еоуен. Младоликото й лице беше така покрусено, че Рен се въздържа да я последва.

Вместо това тя погледна към Стреса. Смехът на комбинираната Котка беше горчив.

— Тя не иска ние да напуснем острова. Фффттт. Никой от тях не иска.

— Стреса, какво става тук? — запита Рен, ядосана на себе си и озадачена от враждебността, която бе предизвикала появата на Стреса.

— Ррруулл. Рен Омсфорд. Не знаеш ли? Хссст. Не знаеш, нали? Еленро Елеседил е твоя баба, а ти не знаеш. Колко странно!

— Хайде, Рен — подкани я Бухала, който мина още веднъж покрай нея и я докосна по рамото. Време е да вървим. Хайде, бързо!

Елфите Ловци бутаха сала надолу към водата, а другите бързаха след тях.

— Кажи ми! — сопна се тя на Стреса.

— Едно пътуване по течението на рууллл Роуен не се покрива с моята представа за добре прекарано време — каза комбинираната котка, игнорирайки Рен. — Аз ще седна право в средата, ако нямате нищо против. Хсссттт. И да имате — пак ще го направя.

Една нова серия от потръпвания разтърси острова и в мъглата зад тях Килешан изригна като душ тъмночервен огън. Пепел и пушек бълваха навън, а от недрата на земята се надигаше тътен.

Всички извикаха Рен, а тя хукна към тях. Стреса търчеше на крачка пред нея, а Фавн бе увит около шията й. Рен беше бясна, че никой й нямаше доверие, че в нейно присъствие можеха да се провеждат спорове относно неща, за които умишлено я държаха в неведение. Рен никак не обичаше да се отнасят по този начин към нея, а ставаше очевидно, че докато тя не ги принуди, никой нямаше намерение да й каже каквото и да било за елфите и Мороуиндъл.

Рен достигна сала, когато те го бутаха вече в Роуен, като се спогледа с неприкрита враждебност с Гавилан и демонстративно се премести по-близо до Гарт. Елфите Ловци бяха вече до колена във водата, уравновесявайки сала. Стреса скочи върху него, без да я канят и се настани в средата между раниците и провизиите, точно както бе заплашила, че ще направи. Никой не възрази. Никой не каза нищо. Трис отведе Еоуен и кралицата до отредените за тях места. Кралицата стискаше здраво в двете си ръце жезъла Рухк. Рен и Гарт ги следваха. Членовете на малката група отблъснаха заедно сала от брега, навеждайки се напред така, че трупите да носят тежестта на горната част от телата им, а с ръце да се хващат за въжените примки, приспособени за тази цел.

Течението ги пое почти незабавно и започна да ги отнася. Тези, които бяха най-близо до брега, правеха усилия да се отблъснат далеч от него и от скалите и корените, които можеха да ги задържат. Килешан продължаваше да изригва огън и пепел. Вулканът изразяваше своето недоволство. Небето беше потъмняло от тези нови пластове вулканична пепел, закриващи още повече светлината. Салът се движеше в средата на речното корито, поклащайки се с движението на водата и набирайки скорост. Бухала даваше на висок глас инструкции на своите спътници; а те напразно се опитваха да насочат сала към отсрещния бряг. Гейзери изригваха през скалите от застинала лава по бреговата линия зад тях, разрушавайки каменната кора и изпращайки струи пара и газове към небето. Роуен потръпна от силата на земните трусове и започна да ги подхвърля. Водата се развълнува и се образуваха малки водовъртежи. Покрай тях минаваха разни парчета, носени на гребена на речните вълни. Салът беше блъскан и подхвърлян и вкопчилите се в него елфи бяха принудени да употребяват всичките си усилия само за да се задържат отгоре му.

— Заклещете краката си! — извика Бухала. — Дръжте се здраво за въжените ръкохватки!

Те се носеха надолу по реката, а бреговата линия минаваше покрай тях с неясните очертания на дървета и храсти, неравни полета застинала лава и мъгла. Вулканът изчезна зад тях, скрит от един завой на реката и началото на долината, в която тя навлизаше. Рен чувствуваше разни неща да я ръгат и мушкат, да я блъскат и завъртат и да я шибат, като че ли движени от някакво невидимо въже. Ръцете и пръстите започнаха да я болят от стискането на въжените ръкохватки, а тялото й вкочанясваше от ледените планински води. Шумът от стремителното движение на реката заглушаваше рева на вулкана, но тя въпреки това го чувствуваше да потръпва под нея, събуждащ се, разтърсван от болест и разпукващ се от конвулсии. Пред тях се появиха стръмни скали, издигащи се като непроходими стени. После те се озоваха сред тях. Скалата като по чудо се разделяше, за да пропусне Роуен през едно тясно дефиле. В продължение на няколко минути бързеите бяха толкова силни, че салът едва не се разби върху скалите. После отново излязоха на открито. Коритото на реката се разшири, а стръмните скали отстъпиха в далечината. Те преминаха, въртейки се, през поредица от широки участъци с бавно течение и излязоха в едно езеро, което се простираше в зелената омара на някаква джунгла.

Реката се забави и успокои. Салът престана да се върти и започна да плава лениво към средата на езерото. Гъста мъгла висеше върху неговата блещукаща повърхност, закривайки бреговата линия от двете страни и превръщайки го в една тъмнозелена маска от тишина. Отнякъде, в далечината, се чуваше гневният тътен на Килешан.

В средата на сала Стреса повдигна нерешително глава и се огледа. Острият поглед на комбинираната котка се местеше бързо, търсейки Рен.

— Ссспппттт! Ние трябва да се махаме оттук! — настоя тя. — Това място не е добро… ссспп… за стоене! Ето там е Мракът на Рая!

— За какво мърмориш, комбкотко? — попита гневно Гавилан.

Еленро хвана жезъла Рухк така, че да го положи върху сала.

— Бухале, знаеш ли къде се намираме? — попита тя.

— Но щом комбинираната котка казва, че езерото не е безопасно… — започна Орин Страйът, поклащайки глава.

Водата зад него изригна с гръм и над повърхността се появи една огромна глава, покрита с черна коруба. Тя се издигаше бавно в мъглата, като се поклащаше почти приспиващо върху дебело гъвкаво тяло, покрито с люспи и издутини, което се извиваше на фона на слабата светлина. От челюстите й се проточваха пипала като мустачки, които се извиваха, търсейки храна. Два реда криви зъби се оголиха, когато съществото отвори широко зеленикавата си паст. То се извиси над тях с въртеливи движения, доближи се на не повече от петдесет фута и после засъска като настъпена змия.

— Змия! — извика тихо Еоуен.

Елфите Ловци вече бяха се размърдали, като бързо застанаха между чудовището и тези, които трябваше да защитават. С извадени оръжия започнаха да придвижват сала към противоположния бряг. Опитът им бе напразен. Змията плуваше безшумно след тях, правейки почти нищожни усилия, за да ги достигне и снишавайки заплашително главата си с широко зейналата паст. Рен гребеше в съседство с Гарт, за да помага в изтласкването на сала напред, но речният бряг изглеждаше много далеч. В средата на сала бодлите на Стреса стърчаха във всички посоки, а главата й беше изчезнала.

Змията ги удари с опашка, когато те бяха все още на сто ярда от брега. Тя ги плесна с нея отдолу, повдигна над водата сала и деветимата пътници, вкопчили се в него и ги завъртя във въздуха. Те се разхвърчаха и цопнаха наблизо във водата с плясък, който изкара въздуха от гърдите им. Ръкохватките се разхлабиха и хората изпопадаха заедно с багажа. Еоуен запляска като обезумяла, потъна, но бе изтеглена на повърхността от Гарт. Салът започна да се разпада от силното сгромолясване. Връзките се разхлабиха и дървените трупи започнаха да се разделят един от друг. Бухала им викаше да ритат във водата и те го правеха отчаяно и бясно, защото не можеха да сторят нищо друго.

Змията отново се отправи застрашително към тях. С вик, прозвучал като дълбока, бумтяща кашлица тя атакува, извивайки се гъвкаво, и се хвърли върху тях — огромна и чудовищна. Рен и Гарт се освободиха от сала, когато звярът нанесе удара, увличайки със себе си Еленро и Фавн. Рен видя как Гавилан се гмурна, а останалите се разпръснаха. После змията ги удари и всичко изчезна в една водна експлозия. Салът се разхвърча, разбит на трески. Рен се гмурна под водата, а Фавн отчаяно се вкопчи в нея. Тя се показа отново над повърхността, пръхтейки, за да си поеме въздух. Във водата подскачаха глави, а предизвиканите от нападението вълни ги заливаха. Змийската глава се отдръпна още веднъж назад в мъглата, но този път я атакуваха Трис и Корт, нанасяйки яростно удари с мечовете си. Хвърчаха люспи и течеше тъмна кръв, а чудовището крещеше разгневено. Тялото му се извиваше, правейки отчаяни усилия да се освободи от своите нападатели. После то се гмурна. Когато се мушна под повърхността, Трис заби меча си в покритата с люспи глава и се отдръпна. Корт продължи да го атакува с мрачно изражение на младото си лице.

Тялото на змията се разтресе в конвулсии, разпръсквайки всички. Пръснатите във водата трупи от разбития сал се завъртяха в кръг.

Един от тях удари леко главата й. Тя видя за миг как змията се гмурна, Гарт повлече Еоуен към брега, а Еленро и Бухала се вкопчиха в други остатъци от сала, после всичко потъна в мрак.

Рен се носеше безчувствена, отпусната и вкочанена. Тя усещаше, че потъва, но сякаш сили не й достигаха да се измъкне. Рен задържа дъха си, когато водата се затвори над нея, после го изпусна, когато повече не можеше да го задържи и почувствува как водата нахлу в нея. Тя извика беззвучно, останала без глас. Почувствува тежестта на Елфовите камъни около врата си и усети, че бяха започнали да парят.

После нещо я хвана и започна да я тегли, нещо, което дръпна първо туниката й, а после се плъзна надолу около тялото й. Първо усети една длан, после нечия ръка — някой беше я хванал. Тя започна бавно да изплува нагоре.

Рен се показа на повърхността, плюейки и давейки се, опитвайки се да си поеме въздух, докато изкашляше водата от дробовете си. Нейният спасител беше зад нея, изтегляйки я на безопасно място. Тя се отпусна и се остави да я влачат, все още замаяна от удара и от факта, че едва не се удави. Рен отстрани с мигане капките от клепачите си и погледна назад към Роуен. Реката се разстилаше с променлив сребрист блясък, в нея бяха останали само отломки. Змията беше изчезнала. Тя чу гласове — на Еоуен, на Бухала и на още един или двама. Чуваше, че викат нейното име. Фавн не беше вече вкопчен в нея. Какво ли бе станало с него?

После брегът започна да се вижда от двете страни, а нейният спасител престана да плува и се изправи, като я привдигна и обърна към себе си. Тя беше лице срещу лице с Гавилан.

— Добре ли си, Рен? — попита задъхан той, изтощен от мъчителното влачене. — Погледни ме.

Рен го погледна и гневът, който изпитваше към него избледня, когато видя изражението на лицето му. По него бяха изписани загриженост и страх, искрени и непринудени.

— Всичко е наред. — Тя хвана ръката му. После пое дълбоко въздух. — Благодаря ти, Гавилан.

— Казах, че съм тук, за да ти помогна, ако имаш нужда, но не очаквах, че така скоро ще приемеш моето предложение. Гавилан изглеждаше изненадващо смутен.

Той й помогна да излезе от водата до мястото, където чакаше Еленро, за да я прегърне. Тя тревожно притисна Рен и прошепна нещо едва чуто, думи, които не беше нужно да бъдат чути, за да бъдат разбирани. Гарт също беше там, и Бухала. Те бяха мокри и имаха жалък вид, но бяха невредими. Видя, че по-голямата част от провизиите им бяха натрупани до самата вода, прогизнали, но спасени. Еоуен седеше разрошена и изтощена под едно дърво, където Дал се грижеше за нея.

— Фавн! — извика Рен и незабавно чу някакво цвъртене. Тя погледна към течението и видя дървесния пискун, който беше се вкопчил в едно парче дърво, отдалечено на няколко дузини ярда. Рен навлезе обратно във водата, докато тя не достигна до шията й и тогава нейният рунтав спътник напусна плаващото парче дърво и заплува бързо, за да я достигне, покатери се на рамото й и тя излезе от водата.

— Е, мъничето ми, вече няма страшно, нали?

Малко по-късно Трис излезе с мъка на брега. Едната страна на обгорялото му от слънцето лице беше раздрана, а дрехите му — разкъсани и окървавени. Той поседна, за да може Бухала да го прегледа. После стана и се върна към реката с останалите. Застанали един до друг, те оглеждаха пустата водна повърхност.

Нямаше никаква следа нито от Корт, нито от Стреса.

— Не съм виждал комбкотката, откакто змията удари сала последния път — каза тихо Гавилан, почти извинявайки се. — Съжалявам, Рен. Наистина съжалявам.

Рен кимна без да отговори. Не можеше. Болката бе твърде голяма. Тя седеше неподвижна и с безизразно лице, като продължаваше напразно да търси комбинираната Котка. Вече два пъти я изоставям, мислеше тя. Трис пристегна колана с меча, който беше взел от спасения от тях багаж.

— Корт потъна заедно със змията — каза той. — Не мисля, че е успял да се спаси.

Рен едва го чуваше. Мислите й бяха черни и мрачни. Аз трябваше да я потърся, когато салът потъна. Трябваше да се опитам да й помогна.

Но дори докато мислеше това, Рен съзнаваше, че нищо не би могла да направи.

— Ние трябва да продължим — каза тихо Бухала. — Не можем да стоим тук.

Килешан избоботи в далечината, сякаш да потвърди неговите думи, а в отговор мъглата започна бавно да се завихря. Те се поколебаха още малко, скупчили се плътно един до друг на брега на реката с оцеждаща се от дрехите им вода, мълчаливи и неподвижни. После бавно се обърнаха един след друг. След като взеха раниците и провизиите и се увериха, че оръжията им са на местата си, те навлязоха между дърветата. Роуен се проточваше зад тях като някаква сребристо-сива покривка.

ГЛАВА XVI

Групата беше изминала по-малко от сто ярда от брега на Роуен, когато дърветата, свършиха и започна кошмарът. Пред тях се разкри едно огромно тресавище, низ от блата, обрасли с острица и бурени между стари акации и кедри, чиито клони бяха се вплели плътно един в друг като че ли в отчаяно усилие да се предпазят от затъване в тинята. Много от тях бяха вече хлътнали наполовина, корените им бяха подкопани, а масивните стволове — наклонени като поразени гиганти. През плетеницата от умиращи дървета и осакатени храсти тресавището се простираше докъдето поглед стига — едно огромно и непроходимо мочурище, покрито с лека мъгла и тишина.

Разколебан, Бухала ги накара да спрат. Те стояха, взирайки се изпитателно във всички посоки и търсеха дори и най-лекото загатваме на пътека. Но напразно. Тресавището беше някакъв мъгляв, внушаващ страх лабиринт.

— Мракът на Рая — поясни беззвучно Бухала.

Нямаха кой знае какъв избор. Можеха да се върнат по следите си към Роуен и да следват реката нагоре или надолу по течението, докато не намерят някой по-добър път или да тръгнат през тресавището. И в двата случая трябваше да се катерят по Черния корниз, защото бяха слезли твърде надолу по течението, за да достигнат долината и проходите, които щяха да им позволят да се спуснат по-лесно. Нямаше достатъчно време, за да изминат целия път назад. Демоните щяха вече да са навсякъде. Бухала се безпокоеше, че вече може да претърсват бреговете на реката. Той ги посъветва да продължат напред. Пътуването криеше опасности, но демоните нямаше скоро да ги потърсят тук. След ден или най-много два те щяха да стигнат планинската верига.

След кратко разискване останалите членове на групата се съгласиха. Никой от тях, с изключение на Рен и Гарт, не бе излизал извън границите на града в продължение на почти десет години, а момичето Скитник и нейният защитник бяха минали през местността само веднъж и слабо познаваха начините за оцеляване от нейните опасности. Бухала беше живял извън града години наред. Въз основа на опита си той можеше да намери най-добрия изход. Започнаха дългото и мъчително странстване през Мрака на Рая. Бухала водеше, следван от Трис, Еленро, Еоуен, Гавилан, Рен, Гарт и Дал. Те вървяха в индийска нишка, подредени зад Орин Страйът, който се мъчеше да намери ивица твърда почва през мочурището. Най-често успяваше, защото все още имаше места, незалети от тресавището. Но понякога им се налагаше да стъпват в мазната вода и кал, движейки се покрай островчета висока трева и храсти. Хващаха се с ръце, за да не загубят почва под краката си и чувстваха как калта жадно ги засмуква, опитвайки се да ги повлече надолу. Напредваха бавно и предпазливо в мрака, предупреждавани от Бухала да вървят плътно един зад друг, взирайки се с безпокойство в леката мъгла, където водата клокочеше, а калта изригваше.

Въпреки покрова от тишина, който висеше над него, Мракът на Рая беше убежище за голям брой живи същества. Повечето никой не беше виждал, за някои само бяха чували. Крилати същества летяха като сенки през ситния ръмеж, мълчаливи в своя полет, бързи и потайни. Досадно бръмчаха насекоми. Някои от тях бяха с цветовете на дъгата и големи колкото детска длан. Същества, приличащи на плъхове или къртици, тичаха около останалите дървета, и щом ги откриеха, изчезваха от полезрението, катерейки се като котки. В тресавището имаше и други създания, някои от които бяха доста едри. Те пляскаха и сумтяха в тишината, скрити в мрака. Това бяха ловци, които кръстосваха дълбоките води. Никой не успя да ги види, макар че си отваряха очите на четири.

Денят преминаваше с едно бавно агонизиращо пълзене към тъмнината. Групата спря веднъж, за да хапне, скупчила се около един ствол, който беше до половината погълнат от тресавището. Стояха с гръб един към друг, взирайки се в екрана от мъгла. Въздухът ставаше ту горещ, ту студен, като че ли Мракът на Рая беше изграден от отделни стаи и навсякъде наоколо имаше невидими стени. Водата на тресавището също като въздуха бе ту студена, ту възтопла, дълбока в някои места и плитка в други, с една смес от неприятни цветове и миризми. Тя притегляше и влачеше живота отгоре. От време на време земята потръпваше — едно напомняне, че някъде зад тях Килешан продължаваше да ги заплашва, трупайки газове и топлина в своето сърце и бълвайки от кратера си лава, която се спускаше надолу по планинския склон. Рен си представяше това, докато се влачеше с другите — въздуха — наситен с мъгла, терена — килим от огън, всичко обвито от натрупващи се пластове пара и пепел. Преградата беше вече изчезнала. А какво ли е станало с демоните, питаше се тя. Дали също са избягали или са твърде глупави, за да се страхуват дори от лавата? Ако са избягали, къде ли са отишли? Рен знаеше отговора на този въпрос. Имаше само едно място, където всеки от тях можеше да отиде.

Те ще бъдат принудени да снемат своята обсада и да пресекат обратно Роуен, показа мрачно със знаци Гарт, когато тя го попита за неговото мнение. Вървяха заедно известно време през едно от редките островчета от твърда почва, където тресавището все още бе на една ръка разстояние. Те ще тръгнат обратно към стръмните скали, точно както направихме ние. Ако се забавим твърде много, демоните ще ни наобиколят отвсякъде преди да успеем да се измъкнем.

Може би няма да се спуснат толкова далеч надолу по реката, предположи с надежда Рен, правейки знаци с пръсти. Може да вървят по долината, защото е по-лесно.

Гарт не си направи труда да отговори. И не беше нужно. Рен знаеше не по-зле от него, че ако демоните минат през долината, спускайки се от Черния корниз, те ще достигнат по-долните части от острова по-бързо от групата и ще ги чакат на брега.

Рен мислеше често за Стреса, опитвайки се да си спомни кога за последен път бе видяла комбинираната котка след нападението на змията, като търсеше нещо, което би й дало дори и най-слабата надежда, че тя се е спасила. Но Рен не можеше да се сети нищо. Тя беше там, свита сред багажите и в следващия миг изчезна заедно с всичко друго. Рен тъгуваше мълчаливо за Стреса, не можеше да се отърве от мисълта за нея, защото бе привързана към котката повече, отколкото би било редно и разумно. Рен притисна силно Фавн и се зачуди на себе си, чувствайки колко много се е променила от някогашната си същност — отчуждила се бе от всичко, вече не бе така уверена в тренираността и уменията си, както и в чувството, че винаги е била Скитник и че нищо друго няма значение.

По-често, отколкото й се искаше да признае, пръстите й се мушкаха под туниката, за да намерят Елфовите камъни. Мракът на Рая беше необятен и неумолим и заплашваше да подкопае куража и силите й. Елфовите камъни й вдъхваха увереност, Елфовата магия беше сила. Тя се ненавиждаше за това чувство, за необходимостта да разчита на тях. Един единствен ден извън Арборлон и вече започваше да се отчайва. А не беше сама. Рен можеше да прочете безпокойството в очите на всички останали, дори на Гарт. Мороуиндъл ги подлагаше на изпитания, които превишаваха здравия разум и заравяха рационалната мисъл в една планина от страх и съмнение. Това се носеше във въздуха, в земята, в живота около тях. То беше един вид лудост, която шепнеше коварни предупреждения и крадеше живот с нехайно равнодушие. Рен се опита отново да си представи острова такъв, какъвто е бил някога и пак не успя. Тя не можеше да види какво е било, как е изглеждало миналото. Такова, каквото го бяха направили елфите и тяхната магия.

Рен още веднъж си помисли за тайните, които криеха те — Еленро, Бухала, Гавилан, всичките. Стреса знаеше. Стреса щеше да й каже. Сега това трябваше да стори някой друг.

По едно време тя докосна Еоуен по рамото и я попита шепнешком:

— Можеш ли да видиш какво предстои да ни се случи? Използваш ли своето ясновидство?

Но бледата жена със смарагдово зелени очи само се усмихна и отговори:

— Не, Рен. Ясновидството ми е замъглено от магията, която минава през сърцето на острова. Арборлон ми правеше заслон, за да виждам. Тук има само лудост. Може би, ако успея да стигна отвъд стръмните скали, до мястото, където достигат слънчевата светлина и мирисът на океана… — Гласът й постепенно заглъхна.

В този момент тъмнината започна да се спуска на бавно утаяващи се сиви воали, които един след друг постепенно поглъщаха светлината. Те вървяха от средата на предобеда и все още нямаше никаква следа от Черния корниз и никакъв признак, че тресавището свършва. Бухала започна да се оглежда за някакво място за нощувка, предупреждавайки ги да бъдат особено внимателни сега, когато сенките нашарваха терена и заблуждаваха очите им. Дневната тишина постепенно отстъпи на една надигаща се вълна от нощни звуци, някаква смесица от груби и резки тонове, които идваха от по-тъмните петна и отекваха в мрака. Части от листака започнаха да фосфоресцират сребристо, а летящи насекоми проблясваха и изчезваха, подскачайки по мочурището.

Слабият, сгърбен силует на Орин Страйът се очертаваше рязко отпред на фона на нахлуващата тъмнина. Рен видя Еленро да се плъзга за миг покрай Трис, навеждайки се напред, за да каже нещо на Бухала. Групата пресичаше едно място, обрасло с бурени до кръста, а изчезващата светлина проблясваше слабо по повърхността на тресавището вляво от тях.

Внезапно изригна гейзер от вода и нещо огромно се показа на повърхността, за да улови нищо неподозиращата плячка. То затвори с щракане челюстите си и отново изчезна. Всички подскочиха и случката за миг отплесна вниманието им.

Рен видя Бухала да се обръща назад, предупреждавайки ги с ръце. Тя видя още нещо, полускрито в мрака отпред. Долови някакво светкавично движение. Секунда по-късно Рен чу един познат съскащ звук.

Гарт, разбира се, не можеше да го чуе, но въпреки това нещо го предупреди за опасността и той се хвърли върху Рен и Еоуен и ги събори на земята. Зад тях Дал също инстинктивно се хвърли на земята. Отпред Бухалът обгърна Еленро Елеседил, избутвайки я назад към Трис и Гавилан. Чу се звук от раздиране и промушване и една градушка от игли премина през тревата и листата. Рен чу изненадано сумтене. Всички бяха легнали на земята, дълбоко в тревата и дишаха тежко във внезапната тишина. Един стреломет!

Името я одраска като груба кора от дърво върху гола кожа, когато Рен го, изкрещя наум. Тя си спомни как той едва не я уби по пътя към Арборлон. Ръката на Гарт се разхлаби около кръста й и тя бързо му направи няколко знака, когато неговото сурово брадато лице се надигна до нейното. Рен чу отпред риданията на баба си.

Забравяйки всичко друго, тя запълзя като обезумяла напред през високата трева, а другите побързаха да я последват. Рен мина покрай Гавилан, който още се опитваше да разбере какво става и едновременно с Трис се добра до кралицата.

Еленро се бе привела над Бухала, поддържайки го с едната ръка, докато бършеше потното му лице. Кокалестата, напомняща плашило фигура на Бухала изглеждаше странно: като че ли всичките пръти бяха извадени и бяха останали само обвиващите ги дрехи. Очите му бяха отворени и втренчени, а устата отчаяно се опитваха да преглътнат.

Дузини отровни стрели от стреломета стърчаха от тялото му. Той беше поел цялата тежест на атаката.

— Орин — шепнеше кралицата, а очите му се извъртаха до крайност, за да я открият. — Всичко е наред. Ние всички сме тук.

Вдигна взор, срещна очите на Рен и те се втренчиха една в друга, безпомощни и невярващи.

— Бухале — заговори тихо Рен, протягайки ръка, за да докосне лицето му.

Орин Страйът дишаше учестено.

— Аз не мога…да усетя нищо — изпъшка той. После дишането му изобщо спря и той умря.

Тази нощ Рен изобщо не спа. Не знаеше дали някой от останалите е спал, а и нямаше начин да узнае, защото странеше от тях. Тя седеше сама с Фавн, свит в скута й, в подножието на един кедър с груби клони и ствол, обрасъл с мъх и пълзящи растения, и се взираше в тресавището. Намираха се на по-малко от сто ярда от мястото на нападението, свити ниско долу в мъглата и нощта, заобиколени от звуците на същества, които не можеха да видят и твърде опустошени от случилото се, за да се тревожат как ще продължат пътешествието си, преди да е настъпило утрото. Пред очите й още бе лицето на умиращия Бухал.

Рен знаеше, че това бе чиста случайност, просто лош късмет. Нямаше начин да го предвидят и предотвратят. Досега беше се сблъсквала само с един друг стреломет, само още един на целия Мороуиндъл, който беше пропътувала. Какви бяха гаранциите, че тук не дебнеше още един? Какво им гарантираше, че Орин Страйът ще остане единствената му жертва? Съзнанието за опасността я измъчваше.

Щеше ли това да им се размине, ако Стреса беше там да си отваря очите на четири заради тях?

Нямаше твърда почва, в която да погребат Бухала. Нямаше нищо, освен мочурлив терен, където живеещите в Мрака на Рая зверове щяха да го изровят и оглозгат, така че те намериха едно парче терен с подвижен пясък и го потопиха така, че никога да не може да бъде докоснат.

После хапнаха криво-ляво, говорейки тихо за незначителни неща, защото още не бяха в състояние да размишляват върху това, какво означава загубата на Бухала. Те ядоха, пиха повечко бира и се разпиляха в тъмнината. Елфите Ловци застанаха на пост — Трис до полунощ, Дал до зазоряване, след което настана тишина.

Всичко бе чиста случайност, повтаряше си унило Рен.

Тя имаше така много добри спомени за Бухала, макар да го познаваше от кратко време и беше се вкопчила в тях като в щит срещу скръбта си. Бухала беше мил с нея. Той беше и честен — толкова честен, колкото му позволяваше верността към кралицата. Отдаваше се всецяло. В тази последна сутрин той й довери, че е успял да оцелее толкова години извън стените на Арборлон е приел смъртта си като нещо неизбежно и така е преодолял страха от нея. Ако винаги се страхуваш за себе си, не можеш да действуваш и животът губи, своя смисъл. Ти просто трябва да си казваш, че ако вървиш право към нея, тя губи своята тежест. Ала Бухала беше от по-голяма тежест от много други. Останала насаме със своите мисли, докато другите или спяха, или се преструваха, че спят, тя си позволи да признае колко голямо значение имаше той. Спомни си как Еленро плака, захлупила лице с длани, когато Орин Страйът умря. Тя бе заприличала отново на малко момиче и не се срамуваше от своята скръб, явно тъгуваше за някой, който е бил много повече от верен поддръжник на трона, повече от спътник през целия й живот и повече от приятел. Тя не осъзна дълбочината на чувството, което нейната баба изпитваше към Бухала и това я накара също да се разплаче.

Гавилан, например, беше загубил напълно и ума и дума — той просто взе ръцете на Еленро и ги стискаше безмълвно. Момъкът прегръщаше импулсивно Рен, когато тя най-много се нуждаеше от това, но не й се натрапваше. Гарт и елфите Ловци стояха с каменни лица, но очите им отразяваха чувствата, скрити зад техните маски. Орин Страйът щеше да липсва на всички.

Едва на разсъмване щяха да узнаят какво означава липсата му — тя бе по-страшна от най-голямата болка. Защото Бухала единствен от тях знаеше как се оцелява сред опасностите на Мороуиндъл извън стените на Арборлон. Без него те нямаха кой да им служи за водач. Трябваше да разчитат на своя инстинкт и издръжливост, ако искаха да спасят себе си и всички, затворени в Лодена. Налагаше се да намерят начин да се отърват от Мрака на Рая, да се спуснат по Черния корниз, да минат през Ин Джу и да достигнат брега навреме, за да се срещнат с Тайгър Тай. Необходимо бе да постигнат всичко това, без някой от тях да знае пътя или опасностите, които ги дебнат.

Колкото повече Рен мислеше за това, толкова по-невъзможно й се струваше то. С изключение на нея и Гарт никой от останалите нямаше реален опит в оцеляването сред пустошта, а тази местност беше също така чужда и за Скитниците — бяха я прекосили само веднъж и то с чужда помощ. Изпълнена бе с клопки и рискове, с каквито не бяха се сблъсквали преди. Колко ли можеха да помогнат на другите? Какъв шанс имаха те без Бухала?

Размислите й я изпълниха с безнадеждност и тъга. От това, дали ще оцелеят или загинат, зависеше толкова много, а ето, че един нещастен случай заплашваше да провали всичко.

Гарт спеше най-близо до нея, една тъмна сянка на фона на земята, неподвижен като спяща смърт. Напоследък — откакто бяха пристигнали на Мороуиндъл — в него се появи нещо странно. Не можеше точно да го определи, но независимо от всичко го усещаше. Гарт, винаги малко странен, ставаше все по-резервиран, постепенно се отдръпваше от нея, сякаш чувстваше, че вече не й е необходим, че той е изпълнил ролята си на учител, а тя — на ученичка. Това не проличаваше в конкретните му постъпки или в поведението му. То беше no-скоро промяна в отношението, изразяваща се в дискретното му отдръпване. Той продължаваше да бди за всичко важно, винаги готов да я защити, винаги нащрек и готов да я посъветва. Все пак в същото време той се отдръпваше, давайки й простор и възможност за усамотяване, каквито тя не беше имала никога преди и затова доста я смущаваха. Рен знаеше, че вече е достатъчно силна, за да се справя сама. И то от няколко години. Просто Рен не мислеше, че някога ще трябва да се сбогува с Гарт.

Може би поради загубата на Бухала тя гледаше на тези неща по драматично, отколкото си заслужаваше. Не знаеше. Трудно й бе да мисли ясно точно сега, но Рен знаеше, че трябва. Емоциите само разсейваха и объркваха, а в краен случай можеха дори да убиват. Докато не се махнат от Мороуиндъл и не се върнат благополучно на Западната земя, нямаше време за празни копнежи и претенции, за разни гадания, предположения и косене за безвъзвратно минали неща.

Рен усети, че гърлото й се свива и сълзи напират в очите й. В скута й спеше Фавн, Гарт бе в непосредствена близост, тя бе намерила отново баба си и бе научила истината за своя произход — и въпреки всичко се чувствуваше непоносимо самотна.

По някое време след полунощ, когато Трис беше предал дежурството на Дал, Гавилан дойде да седне при нея. Той не заговори, просто обви одеалото, което бе донесъл със себе си, около Рен и се настани до нея. Тя почувствува топлината на тялото му през влагата и студа на нощта в тресавището и това й създаде уют. След известно време тя се облегна на него, копнееща за допир. Тогава той я прегърна и я държа в ръцете си чак до сутринта.

На зазоряване те възобновиха странстването си през Мрака на Рая. Сега групата водеше Гарт, най-опитният сред всички оцелели. Рен предложи той да води, а Еленро бързо се съгласи. Никой не можеше да се мери с Гарт като следотърсач, а само умел следотърсач можеше да ги измъкне от тресавището.

Ала дори Гарт не бе в състояние да разгадае мистерията на Мрака на Рая. Мъглата обгръщаше всичко. Тя закриваше небето и обвиваше плътно околността, така че не се виждаше нищо на разстояние повече от петдесет фута. Светлината беше сива и слаба, разсейвана от мъглата, отразявана от влагата и разпръсквана така, че сякаш струеше отвсякъде. Нямаше нищо, по което да се определи посоката, не можеха да се ориентират дори по лишеите и мъха в тресавището, които бяха се скупчили като бегълци при настъпване на нощта, така объркани и загубени, както странниците, търсещи тяхната помощ. Гарт пое по определен курс и се придържаше към него, но Рен разбираше, че знаците, от които той се нуждаеше, не можеха да бъдат открити. Те пътуваха без да знаят в каква посока са поели, без да са в състояние да планират бъдещите си стъпки. Гарт пазеше мислите си за себе си, но Рен можеше да прочете истината в очите му.

Вървяха, без да спират, но напредваха бавно, защото тресавището беше почти непроходимо, а и Еленро Елеседил се разболя. Втресе я през нощта и треската я обхвана с такава бързина, че само за часове главоболието и замайването прераснаха в тръпки и кашлица. По пладне, когато групата спря за малко да хапне, кралицата беше силно отпаднала. Тя все още можеше да върви, но не без чужда помощ. Трис и Дал си споделяха задачата да я подкрепят с ръце, обвити здраво около кръста й, за да я поддържат изправена, докато вървяха. Еоуен и Рен, и двете, я прегледаха за наранявания, предполагайки, че е одраскана и отровена от стрелите на стреломета. Обаче не намериха нищо. Нямаше никакво обяснение за болестта на кралицата и макар да й помагаха както могат, не се сещаха за спасителен цяр.

— Чувствувам се глупаво — довери тя на Рен по едно време, докато бледото й лице се къпеше в пот. Седяха заедно на едно повалено дърво и похапваха от сиренето и хляба, завити в своите пелерини. — Бях добре, когато легнах да спя, после се събудих по някое време през нощта и се почувствувах… странно. Тя сухо се изсмя. — Не зная как да го опиша. Просто не се чувствах добре.

— Като преспиш още една нощ и ще се оправиш — увери я Рен. — Всички сме изтощени.

Но състоянието на Еленро бе по-тежко от обикновената умора и се влоши още повече в края на деня. На здрачаване тя падаше така често, че елфите Ловци просто я понесоха на ръце. Групата прекара следобеда, мъкнейки се из една неприятно студена низина, една мразовита дупка, която се бе вмъкнала някак си сред вулканичната жега на обширното тресавище и бе останала там като в капан, закотвила се бе в мочурището, превръщайки водата и въздуха в лед. Еленро, вече на ръба на пълното изтощение, отмаля още повече. Малкото останала й сила изглежда бързо чезнеше. Когато най-сетне спряха да пренощуват, тя беше в безсъзнание.

Рен гледаше как Еоуен навлажнява сбръчканото й лице, докато Гавилан и елфите Ловци правеха лагера. Гарт беше до нея. Мургавото му лице изглеждаше безстрастно, но очите му бяха замъглени от тревога. Когато тя срещна погледа му, той едва забележимо поклати глава. Пръстите му започнаха да се движат.

Не мога да разчета ориентирите. Не мога дори да ги намирам.

Признанието беше горчиво. Гарт беше горд мъж и не приемаше лесно поражението. Тя погледна в очите му и го докосна леко в отговор.

Ти ще намериш начин, каза му със знаци тя.

Хапнаха отново, най-вече, защото бе необходимо, свити едни до друг върху едно малко островче влажна земя, която беше по-суха от всичко около нея. Еленро спеше, обвита в две одеала, трепереща от студа и треската, мърмореща от време на време и мятаща се в сънищата си. Рен се възхищаваше от силната воля на своята баба. Нито веднъж, докато се бореше със своята болест, тя не охлаби хватката си от жезъла Рухк. Кралицата продължаваше да го стиска здраво като че ли можеше със собственото си тяло да защити града и хората, затворени от магията на Лодена. Гавилан предлагаше неведнъж да я освободи от задължението да носи жезъла, но тя упорито отказваше да го предаде. Това бе един товар, който кралицата беше поела на плещите си и за нищо на света не искаше да го свали от тях. Рен си мислеше колко ли усилия са били необходими на баба й, за да стане толкова силна, че да преодолее загубата на своите родители, на своя съпруг, на дъщеря си, на своите приятели на почти всичките си близки. Целият й живот е бил променен с идването на демоните и ограждането на град Арборлон със стена. Онзи Мороуиндъл, на който била израсла, изчезнал. Рухнали всичките й надежди за бъдещето, освен възможността да възроди елфите и техния град в един по-добър свят, влагайки цялата си решителност и чувство за дълг.

В един свят, смазан от Федерация и изпълнен със страх от Шадуини, един свят, който също като Мороуиндъл беше незнайно как опорочен при използуването на магия. Рен бавно се усмихна, горчиво и иронично.

Внезапно бе поразена от факта, колко много си приличаха островът и континентът, Мороуиндъл и Четирите земи — различни и все пак заразени от една и съща лудост. И двата свята бяха съсипвани от същества, които се хранеха от разрушението; и двата бяха поразени от болест, която обезобразяваше земята и живеещите върху нея същества. В какво състояние беше Мороуиндъл, а може би и Четирите земи, ако не в един напреднал стадии на разлагане? Тя внезапно се запита дали не бяха някак свързани, дали демоните и Шадуините нямаха някакъв общ произход. Рен отново си зададе въпроса защо елфите криеха от нея какво се е случило преди години на Мороуиндъл.

И пак се запита: Какво правя аз тук? Защо Аланон ме изпрати да върна елфите на Четирите земи? Какво могат ди направят те, за да променят нещата и как който и да е от нас ще разбере какво трябва да се стори?

Рен приключи с яденето и седна за известно време при баба си. Тя изучаваше лицето й на гаснещата светлина, опитвайки се да открие в обезобразените от болестта черти някаква нова следа от своята майка, от видението в този така отдавнашен, далечен сън, когато майка й я умоляваше: Помни ме. Помни ме. Толкова ефимерен бе нейният спомен, а нищо друго не й бе останало от двамата й родители и от нейното детство. Докато седеше там и държеше главата на своята баба в скута си, тя реши да помоли Гарт да й каже нещо повече за миналото, макар да не разчиташе, че има още нещо за казване. Знаеше само, че се чувствува празна и самотна и се нуждае от нещо, на което да се опре. Но Гарт стоеше на пост твърде далеч, за да го повика, без да обезпокои останалите и бе твърде дистанциран, така че й стана неудобно. Вместо това Рен предпочете познатото докосване на Елфовите камъни в кожената торбичка и прокара върховете на пръстите си по техните твърди гладки повърхности, премигайки ги безцелно под тъканта на своята туника. Те бяха наследство от майка й и израз на доверие от нейната баба и затова колкото и да се опасяваше от ролята, която им бе отредена в живота й, тя не можеше да се откаже от тях. Не тук, не сега, не преди се освободи от кошмара, в който така доброволно бе навлязла.

Сама го избрах, прошепна тя на себе си горчивите думи. Дойдох, защото исках.

За да научи истината, за да открие коя и каква е, за да свърже веднъж завинаги миналото и бъдещето. И какво научих? Какво разбрах?

Еоуен дойде да седне до нея и Рен осъзна колко много беше се уморила. Тя предаде баба си на червенокосата пророчица и пълзешком се отдалечи към-своето легло. Увита в одеалата си, Рен лежеше, взирайки се в непрогледната нощ. Тресавището беше един лабиринт, който щеше да ги погълне всичките, без да го е грижа какво е сторило. Светът беше някакво одеало от безразличие и измама, от толкова много опасности, колкото бяха събралите се наоколо сенки, криещо внезапна смърт и подиграващи се призраци. Рен се улови, че мисли за годините, през които я бе обучавал Гарт, за онова, което той беше я учил и за онова, което тя бе усвоила. Рен знаеше, че ще да има нужда от всичко научено, за да оцелее. Налагаше се да мобилизира цялата си сила, издръжливост, опит и решителност и да има повечко късмет. Нужно бе и още едно нещо.

Пръстите й докоснаха отново камъните и се отдръпнаха като опарени. Разполагаше с тяхната мощ — можеше да я призовава и командва когато поиска. Вече два пъти я бе викала, за да я спаси. И двата пъти Рен беше го сторила или от незнание, или от отчаяние. Но тя чувствуваше, че ако ги използваше отново, ако ги използваше за трети път сега, когато знаеше, че магията е в тях и разбираше какво означава владеенето на силата им, тогава рискува да се откаже от всичко, което е била и да стане нещо напълно различно.

Вече никога нищо няма да е същото, предупреди се тя. Нищо.

Да, когато си мислеше за недостига на сила, опит, издръжливост и решителност и се окайваше за очевидната липса на какъвто и да било късмет, излизаше, че силата на Камъните е всичко, което й остава, единственото нещо, на което може да разчита.

Тя мушна глава под одеалата и заспа в някаква паяжина от съмнения.

ГЛАВА XVII

Рен сънуваше и в сънищата й се появяваха и изчезваха Омсфордови. Накъсани като в калейдоскоп се нижеха образите, които експлодираха в нейната памет. Те се втурваха към нея като лавина и я отнасяха, подхвърляха и премятаха в една пързалка, която нямаше край. Рен бе като страничен наблюдател без право на глас: наблюдаваше как историята на нейните предци приема форма в отломките и проблясъците от време, пред очите й се разкриваха събития, които тя никога не беше виждала, а само бе слушала за тях, а легендите за миналото се нижеха с думите от историите, разказвани от Пар и Кол Омсфорд.

После тя се събуди, седна, изтръгната с тревожна внезапност от съня. Свилият се до гушата й Фавн бързо изчезна. Рен се взря в мрака, вслушвайки се в туптенето на сърцето й в гърлото и в учестеното си дишане. Другите членове на малката група спяха навсякъде около нея, освен този, който стоеше на пост — един смътен безличен силует в края на техния лагер. Какво беше това? помисли развълнувано тя. Какво беше това, което видях? Защото нещо в сънищата й беше я събудило, нещо така разстройващо, така неочаквано, че не й позволяваше повече да спи. Какво?

Изплувалият спомен беше шокиращ и внезапен. Нейната ръка веднага се стрелна към малката кожена торбичка, пъхната в туниката й. Елфовите камъни! В своите сънища за Омсфордовите предшественици тя бе зърнала за момент Ши и Флик, едно кратко видение от многото, една от историите, разказваща за търсенето на Меча на Шанара. В това видение братята бяха се загубили заедно с Мениън Лех в низините на Клет в началото на тяхното пътуване към Кулхавън. Никакво умение или познаване на гората изглежда не беше в състояние да им помогне и те можеше да умрат там, ако Ши в отчаянието си, не беше открил, че притежава способността на призовава силата на Елфовите камъни, дадени му от друида Аланон — същите Елфови камъни, които сега носеше тя. В това видение, което сънищата измъкнаха наяве от едно хранилище с полузабравени приказки Рен разкри една истина, която беше й изчезнала от ума: магията можеше не само да защитава, тя умееше и да търси. Тя бе способна да покаже на този, който я държи, някакъв изход и от най-тъмния лабиринт. Тя можеше да помогне на загубения да намери отново своя път.

Рен прехапа силно устната си, като рязко пое въздух, който заседна на гърлото й. Някога го е знаела, разбира се. Всички те, децата на Омсфорд, са го знаели. Пар беше й пял историята, когато е била малка. Но това бе така отдавна.

Елфовите камъни.

Рен седеше замръзнала, покрита с одеала и слисана от своето откритие. През цялото време тя бе притежавала силата, която можеше да ги изведе от Мрака на Рая. Ако призовеше магията, Елфовите камъни щяха да й покажат пътя за излизане от тресавището. Наистина ли бях забравила? — питаше се невярваща Рен. Или просто беше изтласкала от ума си истината, решила бе, че тя не й е отредено да разчита на магията и че няма да се остави нейната сила да я поквари?

И какво щеше да направи сега?

В първия момент Рен не направи нищо. Тя бе така парализирана от страховете и съмненията, които събуждаше използването на Елфовите камъни, че можеше само да седи, притиснала здраво одеалата към себе си като някакъв щит и да изброява наум внезапно разкрилите се възможности, опитвайки се да ги осмисли.

После Рен се изправи рязко на крака, отхвърли одеалата, страховете и съмненията и тръгна с котешка стъпка към мястото, където спеше нейната баба. Дишането на Еленро Елеседил беше повърхностно и учестено, а ръцете и лицето й бяха студени. Косата падаше влажна около лицето й, а кожата й бе опъната върху костите. Тя лежеше по гръб в одеалата, които я обвиваха като погребален саван. Тя умира, осъзна ужасена Рен.

Нямаше никакъв избор и тя знаеше какво трябва да направи. Рен долази до мястото, където спеше Гарт, поколеба се, после продължи покрай Трис до там, където лежеше Гавилан.

Рен го докосна по рамото и очите му мигновено се отвориха.

— Събуди се — прошепна му тя, опитвайки се да овладее треперенето на гласа си. Кажи първо на него, мислеше Рен, спомняйки си колко мило се държа с нея предишната нощ. Той ще те подкрепи. — Гавилан, събуди се, Трябва да се махнем оттук. Веднага.

— Рен, чакай, какво ти…? — напразно заговори той, защото тя вече бързаше да вдигне другите. Толкова се боеше да не закъснее, така бе загрижена и притеснена, че не забеляза страха, който светна като демон в очите му. — Рен! — извика Гавилан, скачайки бързо на крака.

Всички мигновено се събудиха.

Рен се вцепени, наблюдавайки как другите да се надигат предпазливо — Трис и Еоуен, Дал, връщащ се от поста си в края на лагера, и Гарт с масивната си фигура на фона на сенките. Кралицата не се помръдна.

— Какво правиш? — попита я възбудено Гавилан. Рен почувствува думите му като плесница. В тях имаше гняв и обвинение. — Какво значи „Трябва да се махаме“? Кой ти е дал правото да решаваш какво да правим?

Останалите наобиколиха двамата, застанали един срещу друг. Гавилан беше се зачервил и очите му бяха пълни с подозрение, но Рен настояваше на своето с такъв решителен поглед, че другите решиха да не го слушат каквото и да се готвеше да каже.

— Погледни я, Гавилан — каза умоляващо Рен, стисна ръката му и се обърна към Еленро. Защо той не можеше да разбере? Защо я затрудняваше? — Ако останем тук още малко, ние ще я загубим. Нямаме избор. Ако имахме, аз щях първа да се възползувам от предимствата му. Повярвай ми.

Всички мълчаха слисани. Еоуен се обърна към кралицата, коленичейки загрижено до нея.

— Рен е права — прошепна тя. — Кралицата е много болна.

Рен впери поглед в Гавилан, опитвайки се да прочете по лицето му какво мисли, да го накара да я разбере.

— Трябва да я махнем оттук.

Трис бързо си проби път напред.

— Знаеш ли някакъв начин? — попита той със загрижено изражение на слабото си лице.

— Зная — отвърна Рен. Тя погледна бързо капитана на Личната охрана и после отново Гавилан. Нямам време да споря. Нямам време за обяснения. Вие трябва да ми се доверите. Трябва.

Гавилан упорито се заинати.

— Искаш твърде много — възрази той. — Ами ако бъркаш? Ако ние я размърдаме и тя умре…

Но Трис вече събираше багажа, давайки знак на Дал да му помогне.

— Нямаме избор — заяви кротко той. — Кралицата няма шанс да оцелее, ако не я пренесем извън тресавището. Направи, каквото можеш, Рен.

Събраха останалите провизии и екипировка и направиха набързо една носилка от одеала и пръти, върху която положиха кралицата. Когато приключиха, те се обърнаха очаквателно към Рен. Тя застана с лице към тях, сякаш беше осъдена, мислейки си, че няма никакъв избор, че тя трябва да забрави своите страхове и съмнения, своите решения, заричането да не използува магията и Елфовите камъни и да направи каквото може, за да спаси живота на своята баба.

Рен бръкна в туниката си и измъкна оттам кожената торбичка. Разхлаби чевръсто вървите и Елфовите камъни изпаднаха в ръката й с ярък синкав блясък.

Чувствайки се малка и уязвима, тя отиде до края на лагера и остана там, взряна в сенките и мъглата. Фавн се опита де се покатери по крака й, но тя посегна внимателно надолу и прогони дървесния пискун. Мъгла се вихреше навсякъде. Противна воня на сяра и пепел се просмукваше в дрехите й. Една смесица от мъгла и пара се издигаше от зловонните води на тресавището. Рен беше на косъм от смъртта, тя чувствуваше, че бе доведена дотам от обстоятелствата и съдбата и че каквото и да се случи оттук нататък, никога вече няма да бъде същата. Рен копнееше за това, което бе някога, за това, което можеше да бъде, за едно спасение, което не се надяваше да намери.

Уплашена, че може да промени намерението си, ако мисли по-дълго по този въпрос, тя протегна напред и нагоре Елфовите камъни и ги призова към живот. Нищо не се случи. О, Хадес! Рен опита отново, концентрирайки се, като грижливо формулираше в своето съзнание, мислеше за всяка една по ред, представяше си как силата, стаена вътре, се раздвижва и надига. Аз имам елфова кръв, мислеше отчаяно Рен. Призовавала съм силата и преди…

И в този момент синият огън внезапно грейна, лумна от Камъните, сякаш беше махната някаква преграда. Той обви ръката й, ярък и зашеметяващ, осветявайки тресавището, сякаш дневната светлина най-после бе намерила път към него. Членовете на групата политнаха назад, свивайки се предпазливо и закривайки очите си. Рен стоеше изправена. Тя чувствуваше как силата на Елфовите камъни преминава през нея, търсейки, изследвайки и решавайки дали й принадлежи. Една приятна, привлекателна топлина я обвиваше. После светлината се насочи вдясно от нея, прорязвайки мъглата, умиращите дървета, храстите и пълзящите растения и пресече пустите води на стотици километри, по-далеч, отколкото поглед стига, докато най-сетне спря върху една скална стена, която се издигаше в нощта.

Черният корниз! Светлината изчезна също тъй бързо, както бе дошла. Силата на Елфовите камъни угасна, връщайки се там, откъдето беше дошла. Рен затвори пръстите си около Камъните, едновременно изсушена и изтощена, пречистена някак си от магията, ободрена, но останала без сили. Потресена въпреки своята смелост, Рен пъхна талисманите обратно в торбичката. Другите се изправиха неуверено, търсейки с питащи очи нейния поглед.

— Натам — каза тихо тя, сочейки посоката, в която беше се отправила светлината.

За момент никой не проговори. Съзнанието на Рен беше заето с това, което бе направила. Тялото й все още усещаше скорошния ефект от нахлуването на магията, но същевременно се почувства виновна, загдето бе изменила на своя обет. Ала Рен бързо си напомни, че нямаше избор. Беше направила само това, което трябва. Не можеше да остави баба си да умре. Това беше изключение. Нямаше да се случи отново. Направи го само този път, защото се касаеше за живота на нейната баба, а само тя й беше останала…

Приятният глас на Еоуен разсея мислите й.

— Побързай, Рен — настоя тя, — докато има още време.

Те потеглиха веднага. Водеше Рен, докато Гарт не я настигна и тя го пропусна напред, доволна, че друг поема водачеството. Фавн изскочи от мрака, а тя вдигна малкото създание и го постави на рамото си. Дал и Трис носеха носилката с кралицата и Рен изостана, за да върви до нея. Тя се пресегна и взе ръката на баба си в своята, задържа я за момент и после нежно я стисна. Кралицата не реагира. Рен остави внимателно ръката на мястото й и отново отиде напред. Еоуен мина покрай нея. В сенките бялото й лице изразяваше безпомощност и изглеждаше уплашено. Червената й коса грееше в нощта. Еоуен знаеше колко болна е Еленро. Беше ли прозряла какво щеше да се случи на кралицата? Рен поклати глава, отхвърляйки тази възможност. Тя повървя известно време сама, докато Гавилан не се приближи до нея.

— Извинявай, Рен — каза тихо той. Думите излизаха трудно от устата му. — Длъжен бях да зная, че ти няма да действуваш без причина. Би трябвало да имам повече доверие в преценките ти. — Той я почака да отговори, но когато това не стана, каза: — Това тресавище размъти главата ми. Изглежда, че не мога да се съсредоточа както трябва… — Гласът му постепенно заглъхна.

— Няма нищо — каза с беззвучна въздишка Рен. — Никой не може да мисли нормално на това място. — Много й се искаше да намери извинение за поведението му. — Този остров изглежда ни подлудява. Мене ме втресе на идване и за известно време бях неспособна да се изразявам ясно. Може и теб да те е хванала тази треска.

Гавилан кимна разсеяно, сякаш не беше я чул.

— Поне ти видя сега каква е истината. Магията е направила Мороуиндъл и неговите демони и пак магията ще ни спаси от тях. Твоите Елфови Камъни и жезълът Рухк. Само имай търпение и скоро ще разбереш всичко.

И той отново изостана назад. Неговото оттегляне беше така внезапно, че Рен отново не успя да зададе въпросите, които коментарите му бяха предизвикали: как са били създадени демоните, какво бе сторила магията и как нещата бяха стигнали дотук. Тя понечи да го последва, но после се отказа. Сега беше твърде уморена, за да задава въпроси, твърде изтощена, за да изслуша отговорите дори ако той ги дадеше, което бе малко вероятно. Потискайки своето разочарование, Рен си наложи да върви напред.

Беше им необходима цялата нощ, за да излязат от Мрака на Рая. Наложи се Рен още два пъти да призовава силата на Елфовите камъни. Разкъсвана всеки път от противоречиви импулси — да избегне нахлуването на магията и да я приеме като добре дошла, Рен я чувствуваше да клокочи през нея като някакъв елексир. Синята светлина разяждаше мрака и разпръскваше мъглата, показвайки им пътя към Черния корниз. До зазоряване вече се бяха измъкнали от мочурището и най-после стъпиха отново върху твърда почва. Черният корниз се издигаше в мъглата пред тях като извисяваща се маса от назъбен камък, стърчаща от джунглата към небето. Те избраха едно разчистено място при основата на скалите и внимателно поставиха в центъра му носилката с Еленро. Еоуен намокри лицето и ръцете на кралицата и й даде да пие вода.

Еленро се размърда и отвори очи. Тя погледна изпитателно лицата около нея, хвърли поглед към жезъла Рухк, който продължаваше да стиска между пръстите си, и каза:

— Помогнете ми да седна.

Еоуен я приповдигна внимателно и й подаде чашата. Еленро я изпи бавно, правейки често паузи, за де си поеме въздух. Гърдите й хъркаха, а лицето й беше зачервено от треската.

— Рен — каза тихо тя, — ти си използвала Елфовите камъни.

Рен коленичи до нея и другите също се приближиха.

— Как разбра? — попита тя.

— Прочетох го в очите ти — отвърна с усмивка Еленро Елеседил. — Магията винаги оставя следи. Аз мога да ги видя.

— Щях да ги използвам по-рано, бабо, но забравих какво могат да правят те. Съжалявам.

— Дете, няма защо да се извиняваш. — Сините очи я гледаха добродушно и топло. — — Аз толкова те обикнах, Рен, и то далеч преди да дойдеш при мен, веднага щом узнах от Еоуен, че си се родила.

— Ти се нуждаеш от сън, Еленро — прошепна пророчицата.

Кралицата затвори за миг очи и поклати глава.

— Не, Еоуен. Нужно ми е да поговоря с теб. С всички вас. — Очите й се отвориха, уморени и безучастни. — Аз умирам — прошепна тя. — Не, не казвайте нищо. Изслушайте ме. — Тя ги прикова с поглед. — Извинявай, Рен, че не можах да бъда по-дълго време с теб. Бих желала. Бяхме заедно само за кратко. Еоуен, на теб ще ти е най-трудно. Ти беше моя приятелка през целия ми живот и ако можех, бих останала, за да се чувствуваш добре. Зная какво означава моята смърт. Гавилан, Трис, Дал — вие направихте за мен, каквото можахте. Но моя час удари. Треската е по-силна от мен и докато се опитвах да се освободя от нея, разбрах, че не мога. Орин Страйът ме чака и аз ще се присъединя към него.

Рен бавно и гневно поклащаше глава.

— Не, бабо, не казвай това, недей така! — извика тя.

Меката ръка на кралицата намери нейната и я стисна.

— Не можем да се скрием от истината, Рен. Ти би трябвало да знаеш това по-добре от всички. Аз съм изнемощяла до крайност. Треската ме прерязва отвътре и не е останало почти нищо, което да ме държи. Боя се, че дори магията не може вече да ме спаси, а никой от нас не притежава магия, която да помага във всеки случай. Бъди силна, Рен. Помни, че сме от една плът и кръв. Помни колко много си приличаме, колко много приличаме на Алейн.

— Бабо! — изплака Рен.

— Сигурно има лек — прошепна настойчиво Гавилан. — Трябва да има някакво лекарство, което да ти дадем. Кажи ни!

— За мен няма лек. Очите на кралицата се местеха от лице на лице, търсейки нещо, което го нямаше там. Тя се закашля и вцепени за момент. — Все още ли съм ваша кралица? — попита тя.

Всички измърмориха едно неуверено „да“.

— Тогава чуйте последната ми заповед. Ако ме обичате, ако ви е грижа за бъдещето на народа на елфите, вие няма да я оспорите. Обещайте ми, че ще й се подчините.

Те го сториха, но започнаха бегло да се споглеждат, чудейки се какво ли ще чуят.

— Рен — каза Еленро и почака, докато нейната внучка не дойде до място, където би могла да я вижда ясно. — Той вече е твой. Вземи го. — Тя протегна Жезъла с Лодена. Рен я погледна с невярващи очи, не в състояние да се помръдне. — Вземи го! — настоя кралицата и този път Рен направи, каквото я помоли тя. — Сега ме изслушай. Аз поверявам магията на твоята грижа, дете. Изнеси Жезъла и неговия Камък от Мороуиндъл и ги занеси на Западната Земя. Възстанови елфите и техния град. Върни живота на нашите хора. Направи, каквото трябва, за да изпълниш обещанието си към духа на друида, но помни също така, че си дала обещание и на мен. Погрижи се елфите да останат живи и здрави. Дай им шанс да започнат отново.

Рен не можеше да говори, слисана от това, което ставаше, силейки се да приеме онова, което чуваше. Усещаше тежестта на жезъла Рухк, поставен в ръцете й, гладкостта на неговата хладна и полирана дръжка. Не, помисли тя. Не, аз не искам това!

— Гавилан, Трис, Дал — прошепна кралицата на пресекулки. — Закриляйте я. Помагайте й, за да изпълни онова, което й е отредено да свърши. Еоуен, използвай твоето ясновидство, за да я предпазваш от демоните. Гарт…

Тя искаше да каже нещо на грамадния мъж, но гласът й внезапно заглъхна, като че ли беше се натъкнала на нещо, с което не можеше да се справи. Смутена, Рен хвърли поглед към своя приятел, но мургавото му лице беше като издялано от камък.

— Бабо, тази роля не е за мен — опита се да възрази Рен, но ръката на кралицата я стисна укорително.

— За теб е, Рен. И винаги е била. Алейн беше моя дъщеря и щеше да стане кралица след мен, но обстоятелствата ни принудиха да се разделим и ми я отнеха. Ти ще действуваш вместо нея. Никога не забравяй коя си, дете. Ти си от династията Елеседил. Като такава си родена и отгледана, независимо дали го приемаш или не. Когато умра, ти ще бъдеш Кралица на елфите.

Рен беше ужасена. Не, не е истина, продължаваше непрекъснато да си повтаря тя. Аз не съм това, което мислиш! Аз съм едно момиче Скитник и нищо повече! Това не е редно!

Обаче Еленро отново привлече вниманието й с думите:

— Нужно ти е време, Рен. Всичко ще стане както трябва. Засега задачата ти е само да се погрижиш за запазването на Жезъла и неговия Лоден. Достатъчно е да се махнеш от този остров преди той да потъне. Останалото само ще се уреди.

Не, бабо — извика бързо Рен. — Аз ще пазя Жезъла вместо теб, докато ти се оправиш. Само дотогава и нито миг по-дълго. Ти няма да умреш. Бабо, ти не може да умреш!

Кралицата пое дълбоко въздух.

— Моля те, позволи ми сега да си почина — каза тя. — Еоуен, помогни ми да легна.

Пророчицата изпълни желанието й. Зелените й очи гледаха уплашено лицето на кралицата. За известно време всички останаха неподвижни, взирайки се мълчаливо в Еленро. После Трис и Дал се отдалечиха, за да разположат багажа и да застанат на пост, говорейки си шепнешком, докато вървяха. Гавилан се отдалечи, мърморейки под носа си. Гарт също се скри от поглед. Рен остана да се взира в жезъла Рухк, стискайки го в ръце.

— Не мисля, че бих… — започна тя, но не можа да завърши. Рен вдигна очи, за да срещне погледа на Еоуен, ала червенокосата пророчица се отвърна настрана. Останала насаме с баба си, тя се пресегна, за да докосне ръката й, чувствайки да преминава през нея огъня от треската. Баба й спеше безчувствена. Нима бе възможно да умре? Как би могло да се случи такова нещо? Това беше изключено! Рен почувствува сълзите й да напират отново, мислейки си колко време й беше необходимо да намери своята баба, последния член на семейството, през колко много препятствия беше преминала и колко малко време беше й дадено. Не умирай, молеше се безмълвно тя. Моля те.

Рен усети драсване по краката и погледна надолу, за да открие Фавн, игрив и взрян в нея с ококорени очи. Пусна ръката на Еленро само колкото да вземе малкото създание, да разроши козината му и да го остави да се сгуши в рамото й. Жезълът Рухк лежеше уравновесен върху скута й като някаква начертана линия в сивата светлина между Рен и болната кралица.

— Не е за мен — каза тихо Рен на баба си. — Не трябваше да бъде аз.

После стана, крепейки едновременно дървесния пискун и Жезъла и отиде да намери Гарт. Огромният Скитник почиваше на десетина крачки от нея до скалната стена. Когато Рен дойде при него, той се надигна. Суровият поглед, който тя му отправи, го накара да премигне.

— Кажи ми сега истината — прошепна тя, правейки знаци. — Какво има между теб и моята баба?

Неговият поглед беше равнодушен. Нищо.

— Но Гарт, тя те гледаше така, сякаш искаше да каже нещо, а се страхуваше!

Нейната дъщеря те повери на грижите ми още като дете. Тя искаше да бъде сигурна, че не съм забравил. Ето какво смяташе да ми каже. Но видя, че не е необходимо.

Рен го изгледа изпитателно. Може би, помисли мрачно тя. Но все пак криеха нещо…

Не се доверявай на никого, беше я предупредила Усойницата.

Но тя не можеше да направи това. Не можеше да бъде подозрителна.

Рен се отказа да спори и се отдалечи, все още замаяна от вихрушката събития и от начина, по който тя беше хвърлена сред тях, без да има някакъв контрол върху случващото се. Погледна отново баба си, разкъсвана от болка за близката загуба и разгневена от отговорността, която изискваха да поеме. Рен Омсфорд — Кралица на елфите? Това беше смешно. Не я интересуваше нито каква е, нито откъде произхожда родът й. Определящо в живота й бе каква се чувствува, а тя се чувствуваше като Скитник. Рен не можеше просто да отхвърли всичко, да забрави годините, през които беше израсла, да приеме случилото се през тези последни няколко седмици като заповед, която е длъжна да изпълни. Как можа баба й да каже, че тя е била отгледана като една Елеседил? На какво отгоре елфите ще я приемат за своя кралица? Макар да имаше по рождение право на тази титла, тя всъщност не бе една от тях. Почти, без да мисли какво прави, тя отиде до мястото, където седеше Гавилан, облегнат на един обрасъл с мъх пън, и се настани до него.

— И какво очаквате да правя сега с това? — запита почти гневно тя, тикайки жезъла Рухк, в лицето му.

Погледът на Гавилан беше безизразен и празен.

— Очаквам да сториш това, за което те помолиха — отвърна той, свивайки рамена.

— Но той не е мой! Той не ми принадлежи! И изобщо не би трябвало да ми го предават на мен!

— В случая съм съгласен с теб — каза той с горчивина. — Но няма особено значение какво искаме аз или ти, нали?

— Не е така. Еленро никога нямаше да направи това, ако не беше толкова болна. Когато тя се съвземе… — Рен млъкна, защото той красноречиво извърна очи. — Когато се съвземе — продължи Рен, отсичайки всяка дума като счупена пръчка, — тя ще установи, че всичко това е някаква грешка.

Гавилан гледаше уморено.

— Тя няма да се оправи — каза той.

— Не говори така, Гавилан. Недей.

— Предпочиташ да излъжа ли?

Рен го гледаше втренчено, неспособна да каже и дума.

— Добре тогава. — Лицето на Гавилан придоби сурово изражение. — Разбирам, че не си и сънувала това, което се случи, че не принадлежиш към народа на елфите, че това наистина няма нищо общо с теб и че си искала просто да намериш Еленро и да предадеш твоето послание. Не искаш да бъдеш Кралица на елфите, така ли? Напълно почтено от твоя страна. Тогава недей да бъдеш. Дай Жезъла на мен.

Настъпи дълго, тягостно мълчание, докато те се взираха един в друг.

— Елеседилска кръв тече и в моите жили — заяви разгорещено той. — Това е моя народ и Арборлон е моя град. Аз мога да направя необходимото. Познавам ситуацията по-добре от теб. И не ме е страх да използвам магията.

Изведнъж Рен разбра какво става. Гавилан бе очаквал той да получи жезъла Рухк. Разчитал бе, че Еленро ще определи него за свой приемник. Може би точно така щеше да стане, ако Рен не беше се появила. Всъщност пристигането й в Арборлон бе объркала напълно плановете му. За миг изпита разочарование, но то веднага отстъпи място на предпазливостта. Спомни си как Гавилан и Еленро се скараха за Лодена. Гавилан твърдеше, че магията е в състояние да ги спаси, да премахне бедите, които бе причинила. Еленро вярваше, че е дошло време да се откажат от магията, да се върнат на Западната земя и да заживеят пак както някога. Този конфликт сигурно беше повлиял на решението на Еленро да предаде Жезъла на Рен. Гавилан изглежда чувствуваше нейната неувереност.

— Помисли добре, Рен. Ако кралицата умре, ти не си длъжна да поемеш нейното бреме. Ако не беше се върнала, това никога нямаше да се случи. — Той скръсти отбранително ръце на гърдите. — Във всеки случай можеш да избираш. Ако поискаш да се откажеш, аз ще ти помогна. Казах ти го още когато се срещнахме за първи път и предложението продължава да е в сила. Ще направя, каквото мога.

Рен не знаеше какво да каже.

— Благодаря ти, Гавилан — успя само да промълви тя.

После Рен се отдалечи от него, защото предложението му я накара да се почувства неловко. Колкото и да искаше да се освободи от отговорността за Жезъла, тя изобщо не беше сигурна, че би го предала на него. Магията беше доверие, което не биваше прибързано да се отхвърля, особено когато последствията от използуването й бяха така огромни. Еленро можеше да даде Жезъла на Гавилан, но предпочете да не го направи. Рен не би се усъмнила в преценката на кралицата, без да обмисли тази работа.

Но Рен харесваше Гавилан и разчиташе на неговото приятелство и подкрепа. Това усложняваше нещата. Тя разбираше разочарованието му и знаеше колко е прав да твърди, че елфите са негов народ и Арборлон е негов град, докато тя е външно лице. Рен вярваше, че и Гавилан като нея иска само най-доброто за всички.

Изпълни я твърда, отчаяна решителност. Всичко това беше без значение, защото баба й щеше да оздравее, трябваше да оздравее. Тя нямаше да умре, не биваше! Отново и отново повтаряше тези думи като заклинание. Дишането й бе учестено, беше я яд, а ръцете й трепереха. Рен поклати глава и преглътна сълзите си.

Накрая седна отново до баба си. Вцепенена от скръб, Рен се взираше в обезобразеното от болестта лице. Моля те, оздравявай. Ти трябва да оздравееш. Умората я нападна като крадец и я омаломощи.

Те останаха на лагер при скалната стена през целия ден, за да може Еленро да спи, надявайки се сънят да възвърне силите й. Докато Рен и Еоуен се грижеха на смени за кралицата, мъжете стояха на пост. Времето минаваше неусетно и Рен се страхуваше от стремителния му бяг. Вече бяха изминали три дни откак напуснаха Арборлон, но те изглеждаха като седмици. Светът на Мороуиндъл беше сив и мъглив, някакъв неприветлив пейзаж от сенки и полумрак. Отдолу земята тътнеше от недоволството на Килешан. Колко ли време им оставаше? Колко ли време имаше, докато вулканът експлодира и островът се разпадне? След колко време щяха да ги открият демоните? Колко оставаше, преди Тайгър Тай и Дух да решат, че повече няма смисъл да ги търсят, че те са безвъзвратно загубени?

Тя навлажняваше лицето на Еленро, пееше й тихичко, опитвайки се да прогони треската и търсейки дори най-дребния признак, че баба й се съвзема и че болестта ще премине. Рен странеше от всички, освен от Еоуен, но дори с нея говореше малко. Мислите й обаче бяха неспокойни и изпълнени с лоши предчувствия, на които не можеше да даде гласност. Жезълът Рухк непрекъснато й напомняше колко голям е залогът. Мисълта за елфите я терзаеше. Рен си представяше лицата им, чуваше гласовете им и гадаеше какво ли си мислят, докато стоят в по-здрава клопка от нейната и по-безсилни. Ужасяваше я съзнанието, че е така неразривно свързана с тях. Рен не можеше да се отърси от чувството, че тя е всичко, което те имат, че трябва да разчитат само на нея и че никой друг от групата няма значение. Животът им бе поверен на нея и дори тя да предпочетеше друг жребий, този факт не можеше лесно да се промени.

С падането на нощта състоянието на Еленро се влоши. Рен се усамоти и плака без да може да спре. Чувствуваше се опустошена от загубите, които като че ли я преследваха на всяка крачка. Някога тя би си казала, че всичко това е без значение, че липсата на родители и семейство, на родова история и на живот извън настоящето е маловажна. Идването на Мороуиндъл и откриването на Арборлон и елфите беше изменило отношението й завинаги. Онова, което някога изглеждаше така незначително, неочаквано беше станало всичко за нея. Дори ако оцелееше, тя никога вече нямаше да бъде същата. Шокира се, когато разбра колко се е променила. Рен никога не беше се чувствала по-самотна.

После се унесе за известно време, защото от изтощение не можеше да държи очите си отворени. По-освободи се от емоциите и се събуди, когато усети ръката на Гарт върху рамото си. Рен мигновено се изправи, уплашена от вестта, която може би й носеше, но Гарт бързо поклати глава и безмълвно посочи нещо пред тях.

На не повече от шест фута от нея стоеше една масивна бодлива фигура, взираща се в девойката с очи, които блестяха като котешки. Фавн танцуваше около нея и цвъркаше като обезумял. Рен се взря по-внимателно.

— Стреса? — попита шепнешком тя, невярвайки на очите си. Рен бързо се изправи, отхвърляйки одеалото настрана. — Стреса, наистина ли си ти? — попита тя с треперещ от вълнение глас.

— Възкръснах от мъртвите, рууллл Рен Елф — тихо измърка Стреса.

Ако имаше как, Рен би прегърнала комбинираната котка, но вместо това въздъхна с облекчение и се засмя.

— Ти си жива! Не мога да повярвам! — Рен плесна с ръце и се обхвана с тях. — О, така се радвам да те видя! Бях сигурна, че си изчезнала! Какво се случи с теб? Как успя да се спасиш?

Комбинираната котка пристъпи напред и седна, игнорирайки Фавн, който продължи да се стрелка възбудено наоколо.

— Ззппхт… змията едва не ме засегна, когато разби сала. Въртопът ме увлече надолу и назад по течението, по целия път обратно… хсстттт… през Роуен. Пхххфффт. Бяха ми необходими няколко часа, докато намеря друг брод. Дотогава вие бяхте вече изчезнали в Мрака на Рая. Фавн профуча твърде близо и бодлите застрашително се надигнаха. — Глупав пискун. Хсссттт.

— Как ни намери? — попита настойчиво Рен. Гарт беше седнал сега до нея и тя започна да му предава със знаци думите, докато говореше.

— Ха! Ссспптт! Мога да ти кажа, че не беше лесно. Аз ви проследих, разбира се, но от влизането ви в Мрака на Рая вие бродехте във всички посоки. Мисля, че ви загубих следата. Питах се дали изобщо ще успеете да откриете скалите.

— Използвах магията — каза Рен, след като си пое дълбоко въздух. Комбинираната котка тихо изсъска. — Трябваше да го направя. Кралицата е много болна.

— Сссттт. И така, жезълът Рухк е вече твой?

Рен побърза да поклати отрицателно глава.

— Само докато Еленро се оправи. Само дотогава.

Стреса не каза нищо. Само жълтите й очи проблясваха.

— Радвам се, че се върна — повтори Рен.

— Пххффт. Стига сме приказвали. Време е рру-уолл за малко почивка — каза Стреса, прозявайки се равнодушно.

Тя лениво се обърна и полекичка се отдалечи, за да намери място за спане, търсейки спокойно, сякаш нищо необикновено не беше се случило и тази нощ беше като всяка друга. Рен гледа известно време втренчено след нея и после размени едни продължителен поглед с Гарт. Огромният Скитник поклати глава и се отдалечи. Рен придърпа одеалото около рамената си и прегърна Фавн. След малко Рен усети, че се усмихва.

ГЛАВА XVIII

Еленро Елеседил умря призори. Рен беше с нея, когато тя се събуди за последен път. Когато кралицата отвори очи, току-що бе почнало да се развиделява — появи се един бледовиолетов нюанс в мъглата. Тя се взря нагоре в Рен. Погледът й беше спокоен и вглъбен, сякаш виждаше нещо отвъд загриженото лице на внучката си. Рен веднага хвана ръката й, стисна я с яростна решителност и само за миг върху лицето на кралицата се появи бледа усмивка. После тя пое въздух, затвори очи и умря.

Рен се учуди, че не може да заплаче. Като че ли не й бяха останали сълзи, сякаш бяха секнали от страх, че невъзможното може да се случи и когато то действително настъпи, тя бе като пресъхнала. Изцедена от вълнение, Рен потъна в мъката от загубата и понеже нямаше към кого да се обърне и къде да избяга, тя намери убежище в бронята на отговорността за съдбата на елфите, която нейната баба беше й прехвърлила.

И добре, че го бе сторила. Изглежда никой друг не знаеше какво да прави. Еоуен беше неутешима, една сгърчена крехка фигура, свита до доскорошната си най-близка приятелка. Червената коса беше паднала около лицето и рамената й, тялото й се тресеше и тя не можеше дори да говори. Трис и Дал стояха наблизо, безпомощни и поразени. Дори Гавилан изглежда не можеше да намери сила да се овладее както преди. Неговото красиво лице се взираше покрусено в тялото на кралицата. Твърде много неща подкопаха самочувствието им и разбиха на парчета на вярата, че ще могат да изпълнят своята мисия — да спасят народа на елфите. Отишли си бяха Орин Страйът и кралицата — двамата най-ценни членове на групата. Уловени в Мрака на Рая, озовали се на погрешната страна на Черния корниз, те изгаряха от едно нарастващо предчувствие за беда, с което сами викаха нещастието.

Тази сутрин обаче Рен откри някаква неподозирана сила в себе си. Нещо от предишната й същност, от момичето, израснало като Скитник, от кръвта на Елеседил и Шанара, с която беше родена, се запали вътре в нея и не й позволи да изпадне в отчаяние.

Рен се изправи до тялото на кралицата и застана с лице към спътниците си, стиснала жезъла Рухк с две ръце. Държеше го като някакво знаме, като символ на това, което ги свързваше.

— Тя си отиде — каза тихо Рен, като привлече очите им, гледайки ги открито. — Сега трябва да я оставим. Длъжни сме да продължим, защото сме се заклели да го направим и защото така би искала тя. Помолиха ни да извършим нещо, което става все по-трудно и макар че едва ли някой от нас желае този жребий, сега няма време за никакви колебания. Ние сме дали обет. Не дръзвам дори да помисля, че бих могла да се меря със своята баба, но ще се опитам да бъда колкото може по-добра. Този жезъл принадлежи на един друг свят и ние ще направим всичко, което е по силите ни, за да го пренесем там. — Рен се отдалечи от кралицата. — Познавах баба си едва отскоро, но я обикнах така, както бих обичала своята майка, ако беше жива. Само тя ми остана от моето семейство. За всички нас тя бе най-добрата. Заслужава да живее чрез нас. Аз не смятам да я разочаровам. Ще ми помогнете ли?

— Лейди, въпросът е излишен — отвърна веднага Трис. Тя предаде жезъла Рухк на теб и Личната охрана се е заклела да те защитава и да ти се подчинява докато си жива.

— Благодаря ти, Трис — — каза Рен. — А ти, Гавилан?

— Ти командваш, Рен — отвърна той, свеждайки сините си очи.

Тя погледна Еоуен, която просто кимна, все още потопена в своята скръб.

— Пренесете кралицата обратно в Мрака на Рая — нареди Рен на Трис и Дал. — Намерете подходящо място и я предайте обратно на острова, за да почива в мир. — Думите излизаха трудно от устата й, пронизващи и горчиви. — Вземете я.

Те занесоха Кралицата на елфите в тресавището, намериха едно място на стотина фута навътре и внимателно я положиха. Тя бавно потъна, изчезвайки завинаги.

После мълчаливо се върнаха по стъпките си обратно. Еоуен плачеше тихо, облегната на рамото на Рен. Мъжете бяха безгласни призраци, сребристи и сиви от сенките и мъглата.

Рен се обърна отново към тях, когато достигнаха подножието на Черния корниз:

— Чуйте какво мисля. Ние загубихме една трета от нашия състав, а едва сме слезли от склоновете на Килешан. Времето минава. Ако не се движим бързо, никой от нас няма да напусне острова. Гарт и аз знаем горе-долу как се оцелява в пустиня, но тук, на Мороуиндъл, сме безпомощни като вас. Само един от нас има възможност да намери пътя. Рен се обърна, за да погледне Стреса.

Комбинираната котка премигна.

— Ти ни преведе благополучно към сърцето на острова — каза тихо девойката. — Можеш ли да ни изведеш отново до брега?

Стреса загледа с любопитство в Рен.

— Хруллл, Рен Елф, носителка на жезъла Рухк, ще поема този риск заради теб, въпреки че нямам особена причина да помагам на елфите. Но ти ми обеща да ме прехвърлиш в един по-голям свят. И аз разчитам на твоето обещание. Да, аз ще ви водя.

— Знаеш ли пътя, комбкотко или просто си играеш с нас? — попита уморено Гавилан.

Рен му хвърли един пронизителен поглед, а Стреса просто каза:

— Стттсст. Ами ела и ще разбереш — а после се обърна към Рен. — Това не е местност, през която съм минавала често. Тук Черният корниз е непроходим. Хссстт. Налага се да… ррууллл… да вървим известно време на юг, за да намерим проход, през който да се покатерим. Елате.

Те събраха каквото беше останало от багажа, нарамиха го решително и потеглиха. Вървяха през сутрешния здрач в горещината и мъглата, следвайки линията на скалите, опасващи Рая на Мрака. По пладне те спряха да починат и хапнат — една групичка от умълчали се мъже и жени със сурови лица, чиито плахи, неспокойни очи непрекъснато оглеждаха мочурището. Днес земята мълчеше. Вулканът си бе дал малка почивка. Но от вътрешността на тресавището се чуваха звуците на излезли на лов създания, викове и вой, плясък на вода и сумтене от вкопчили се в борба тела. Звуците ги следваха, докато те продължаваха упорито да вървят, като едно зловещо предупреждение, че примката около тях се стеснява.

До средата на следобеда намериха прохода, който Стреса бе предпочела. Това беше една стръмна, лъкатушеща пътека, която изчезваше в скалите като змийски език в змийска уста. Те започнаха бързо да се изкачват, тласкани от силното желание да се отдалечат от преследващите ги звуци и изпълнени с надежда, че ще стигнат върха преди да се е мръкнало.

Но не успяха. Мракът ги застигна някъде по средата на изкачването и Стреса ги настани бързо върху един тесен отстъп, полупокрит от надвиснала скала. Оттук можеха да имат добра видимост към Мрака на Рая, ако не беше мъглата, която покриваше всичко с една като че ли безкрайна покривка от сивота. Вечеряха набързо и унило, после поставиха един часови, а останалите се приготвиха за нощувка. Комбинацията от мрак и мъгла беше толкова пълна, че на повече от няколко крачки не се виждаше нищо. Това създаваше неприятното впечатление, че целият остров е някак си изчезнал под тях, оставяйки ги да висят във въздуха. От мъглата се надигаха звуци, гърлени и заплашителни, една безплътна и безпосочна какофония. Мълчаливо се вслушваха в нея, чувствайки, че ги следи и затяга обръча си около тях.

Рен се опита да мисли за други неща, увивайки се плътно в одеалото си. Беше й студено въпреки лъхащата от тресавището топлина. Мислите й обаче бяха разпокъсани и разпилени от едно нарастващо чувство за загубата на всичко истинско. Тя бе лишена от увереността в своята самоличност. Вместо това й дадоха само смътната представа за това, което би могла да бъде, но то бе извън неин контрол. Животът й беше изтръгнат от познатото русло и бе пренесен върху някаква пуста равнина, за да бъде издухан оттам като листо от вятър. Духът на Аланон и баба й я бяха дарили с доверието си, а тя не знаеше достатъчно за нито един от двамата, за да разбере как да го оправдае. Рен си спомни защо най-напред бе приела предизвикателството на Коглин да отиде при Рога на пъкъла. Там тя бе повярвала, че ще може да научи нещо за себе си, да открие истината. Колко странна изглеждаше тази вяра сега. Истината за това, коя е и какво се очаква от нея да направи се измени така бързо, както денят преминава в нощ. Истината беше едно неуловимо парче тъкан, което не можеше да бъде удържано и не допускаше да бъде разкрито. То се изплъзваше при всяко нейно приближаване, парцаливо и износено, една блещукаща цветна светлина. Освен това Рен беше твърдо решила да следва нишките, оставени в техните дири, тънките снопчета светлина, които един ден щяха да ги изведат до гоблена, от който са били разнищени.

Намери елфите и ги върни в света на Хората. Тя щеше да се опита. Спаси моите хора и им дай нов шанс за живот. И това ще се опита да направи.

И опитвайки се може би ще намери някакъв начин да оцелее.

Рен подряма известно време, облегната на скалната стена, с крака, присвити до гърдите и ръце, обвити около полирания прът на жезъла Рухк. Фавн беше заспал при нозете й в гънките на одеалото. Стреса представляваше някаква безлична топка, свита в сянката на една скална ниша. Рен усещаше раздвижването при смяната на часовите. Дори искаше да ги помоли да я включат в графика, но се отказа. Две нощи Рен беше спала малко и имаше нужда да възстанови силите си. Имаше достатъчно време, за да застане на пост някоя друга нощ. Тя опря буза на колената си и потъна в сън.

По-късно, Рен не можеше да определи точно кога, тя беше вдигната от грубо стържене на обувка върху скала. Някой се приближаваше. Рен вдигна леко глава, взирайки се навън изпод прикритието на одеалото. Нощта беше черна и наситена с облаци дим, а лека мъгла пълзеше надолу по планинските склонове и се разполагаше върху отстъпа като ловуваща змия. Една ниско приведена фигура изплува от тъмнината. Движенията й бяха бързи и крадливи.

Ръката на Рен бавно се пресегна за дръжката на ножа.

— Рен — прошепна тихо сянката. Беше Еоуен.

Рен направи знак с глава, че я е познала и я загледа как пропълзя напред и се настани до нея. Еоуен беше обвита в своята пелерина с качулка. Червеникавата й коса бе разбъркана и разрошена, лицето зачервено, а очите широко отворени и опулени като че ли току-що беше станала свидетелка на нещо ужасяващо. Устните й се присвиха, когато започна да говори и после заплака. Рен се пресегна и я притегли близо до себе си, изненадана от уязвимостта й, от внезапното отслабване на силата й след смъртта на кралицата.

Еоуен се вдърви, докосна леко очите си и пое дълбоко нощния въздух, опитвайки се да се съвземе.

— Изглежда не мога да се овладея — прошепна тя. — Всеки път, когато помисля за нея и всеки път, когато си я спомня, изпитвам болка.

— Тя те обичаше твърде много каза й Рен, опитвайки се малко да я поуспокои, като си спомни колко обичаше баба й и нея.

Пророчицата кимна, за миг сведе очи и после отново ги вдигна.

— Дойдох да ти кажа истината за елфите, Рен.

Девойката остана напълно неподвижна и безмълвно зачака какво ще чуе. Почувствува как в нея зейна бездънна студена яма.

Еоуен погледна към мъгливата нощ, към нищото, което ги заобикаляше, и въздъхна.

— Някога, много отдавна, видях себе си и Еленро в едно видение. Тя беше жива и жизнена и цялата грееше на един блед фон, който напомняше зимен здрач. Аз бях нейна сянка, прикрепена към нея, свързана с нея. Каквото правеше тя, правех го и аз — движех се едновременно с нея, говорех, когато говореше тя, чувствах нейното щастие и нейната болка. Но после тя започна да избледнява, да изчезва, цветът й взе да се губи, а очертанията й станаха неясни. Тя изчезна, но аз останах, като някоя самотна сянка, търсеща тяло, към което да се прикача. После се появи ти. Тогава не те познавах, но знаех коя си — дъщеря на Алейн, внучка на Еленро. Ти гледаше към мен, а аз се приближавах. Докато идвах към теб, въздухът около мен потъмня и започна да всява страх. Пред очите ми падна мъгла и можех да виждам само червено, една ярка аленочервена омара. Бях измръзнала до кости и в мен не беше останал никакъв живот. — Тя поклати бавно глава. — Тук видението свърши, но аз схванах неговото значение. Кралицата идеше да умре, а след нея щях да умра и аз. Ти щеше да бъдеш там, като очевидец на смъртта — а може би и да участваш в нея.

— Еоуен — прошепна ужасена Рен името на пророчицата.

Ясновидката я погледна отново и очите й се замъглиха.

— Аз не съм уплашена, Рен. Виденията на една пророчица са едновременно и дарба, и проклятие, но винаги — закон на нейния живот. Аз съм научена нито да се страхувам, нито да отричам това, което ми се показва, а само да го приемам. Вече приех, че моето време на този свят почти е изтекло, но няма да умра без да ти кажа истината, която ти така отчаяно искаш да научиш. — Тя притисна пелерината към рамената си. — Знаеш, че кралицата не можа да стори това. Просто нямаше сили да отвори дума за него. А искаше да ти я каже. Може би след време щеше да го стори. Но нейният живот бе съсипан от ужаса, че магията на елфите беше сторила толкова злини и бе причинила такива вреди. Аз бях лоялна към Еленро, докато беше жива, но нейната смърт ме освободи от това задължение — поне от него. Ти трябва да знаеш, Рен. Трябва да знаеш и суверенно да преценяваш, защото ти наистина си дъщеря на своята майка и си предназначена да бъдеш Кралица на елфите. Елеседилската кръв те е белязала ясно и ако се съмняваш, че такова нещо е възможно, бъди сигурна, че то е възможно. Виждала съм го в моите видения. Ти си надеждата на всички елфи, сега и в бъдеще. Ти дойде, за да ги спасиш, ако им е съдено да бъдат спасени. Като виждам, че ти приемаш доверието на жезъла Рухк и Лодена и като знам, че Елфовите камъни ще те защищават, аз намирам, че остава само едно: да ти кажа онова, което досега криеха от теб — тайната на възраждането на елфовата магия и отравянето на Мороуиндъл.

Рен поклати бързо глава.

— Еоуен, аз още не съм решила дали ще се възползвам от доверието — започна тя.

— По-голямата част от живота ни е предрешен, Рен Елеседил — прекъсна я Еоуен. — Разбирам това по-добре от теб. Мисля, че го разбрах по-добре от кралицата. Тя беше добра жена, Рен. Тя направи най-доброто, на което бе способна и ти не бива в никакъв случай да я обвиняваш за това, което ще ти кажа. Ти ще трябва да помислиш върху казаното от мен и тогава ще видиш, че Еленро е била уловена в капан от самото начало и на практика всичките решения, които привидно са взети от самата нея, всъщност са били предначертани от no-висши сили. Ако тя е пазела истината в тайна от теб, то е защото те е обичала твърде много. Не би могла да понесе мисълта да те загуби. Само ти й бе останала. Бледото лице изглеждаше като на призрак в мъглата, а гласът премина отново в шепот.

— Да, Еоуен — отвърна тихо Рен. — И за мен тя бе всичко на света.

Тънките ръце на пророчицата се протегнаха, за да хванат дланта й. Те бяха студени като лед и Рен неволно потръпна.

— Тогава вслушай се в това, което ще ти кажа, дъще на Алейн, откривателко на елфите. Слушай внимателно. — Смарагдово-зелените очи блещукаха като замръзнали листа при изгрев слънце. — Когато елфите дошли на Мороуиндъл, островът бил девствен и непокварен. Той бил един невероятен рай, целият чист, нов и безопасен. Елфите си спомняли какво оставили след себе си — един свят, който бил вече започнал да се покварява, боледуващ там, където изпълзявали на бял свят и се прехранвали Шадуините. Те се деформирали под гнета на Федерацията и напредването на армиите, които знаели само да се подчиняват и никога да не задават въпроси. Това е една стара история, Рен, и елфите търпели този гнет в продължение на много поколения. Те не искали повече да го търпят. Искали той да изчезне. И така, те започнали да съставят план как да запазят себе си и своя новооткрит свят. Федерацията можеше един ден да реши да се разшири дори отвъд границите на Четирите земи. Шадуините със сигурност щяха да го сторят. Елфите чувствували, че само магията може да ги защити. Но магията, на която разчитали сега, не идвала от Друидска наука или нови световни учения, а от преоткриването на изначалната им сила. Тази магия била огромна и необуздана, още в детската си възраст за това поколение, а те забравили уроците на друидите, на Уорк Лорд и неговите Носители на черепи, и на всички тези, които били станали жертва преди. Сигурно са си казали, че няма да се поддадат, че ще бъдат по-умни, по-предпазливи и по-ловки при нейното използуване. — Еоуен пое още веднъж дълбоко въздух и пусна ръката на Рен, за да оправи един объркан кичур. — Някой сред тях имали…опит в правенето на разни неща с магията. Правели живи същества, Рен — нови видове, които да обслужват техните нужди. Намерили някакъв начин да извличат същественото от природните създания и с помощта на магията можели да го отгледат така, че да израсте като някаква разновидност на съществото, което е служило за модел. Те можели да правят кучета от кучетата и котки от котките, само че по-големи, по-силни, по-бързи и по-умни. Но това било само началото. Те бързо напреднали до комбиниране на форми на живот, създавайки животни, които обединявали най-желаните характерни белези от тях. Ето как са се появили комбинираните котки и дузини други видове. Тези били първите експерименти от новото използуване на магията — зверове, които можели да мислят и говорят като хората и да си търсят храна, да ловуват и да стоят на стража срещу всякакви врагове, докато елфите оставали в безопасност. Отначало изглеждало, че всичко е наред. Съществата живеели, вършели това, за което били създадени и всичко вървяло добре. С течение на времето обаче някои елфи, владеещи магията, започнали да развиват нови идеи за използуването й. Аргументът им бил, че веднъж са успели. Защо да не опитат отново? Щом с помощта на магията можели да бъдат създавани животни, защо да не се направело нещо още по-съвършено? Защо самите те да не се дублират? Защо да не се създаде една армия от хора, които да се бият вместо тях при нападение, а те да остават в безопасност зад стените на Арборлон? — Еоуен бавно поклати глава, докато нежните черти на лицето й се изкривиха от някакъв потаен ужас. — Тогава те създали демоните или съществата, които после щели да се превърнат в демони. Те взели части от себе си, първо плът и кръв, а после памет, емоции и всички невидими части от техния дух и им вдъхнали живот. Тези нови елфи — защото тогава били още елфи — били създадени, за да бъдат войници, ловци и пазители на кралството. Те не знаели нищо друго и нямали никакви други нужди или желания, освен да служат. Изглеждали идеални. Тези, които ги създали, ги изпратили напред, за да наблюдават бреговата линия на острова. Те били самостоятелни и нямало никаква нужда някой да се грижи за тях. — Гласът й спадна до шепот. — Казаха ми, че за известно време почти ги забравили, сякаш били загубили значението си. — Еоуен отново се пресегна и стисна здраво ръцете на Рен. Тогава започнали промените. Новите елфи взели лека полека да се променят. Изменяла се и външност, и нравът им. Това ставало далеч от града, далеч от очите и умовете на хората. И така нямало кой да спре процеса или да предупреди за него. Някои от първите същества, създадени от магията, като комбинираните котки, дошли при елфите и им разказали какво се е случило, но те не им обърнали внимание. В края на краищата, въпреки способностите си те били просто животни и предупрежденията им били пренебрегнати. Новите елфи, превърнали се вече на демони, започнали да напускат своите постове, да изчезват в джунглата и да ловуват и убиват всичко, каквото им попадне. Комбинираните котки и другите животни били първите им жертви. Елфите от Арборлон били следващите. Опитвали се да унищожат тези чудовища, но те били пръснати и погрешно програмирани, а елфите продължили да не приемат, че бедата идва не само от няколко, а от всичките им творения. Докато осъзнаят колко погрешно преценявали резултата от магията, положението излязло от контрол. По това време Еленро беше вече Кралица. Нейният баща беше пропил Преградата с магията на Лодена, за да осигури щит, зад който елфите да се скрият и те наистина изглеждаха добре защитени. Но Еленро не беше толкова сигурна. Твърдо решила да сложи край на демоните, тя поведе своите елфи Ловци в джунглите, за да ги претърсят. Но магията действала твърде добре в своето специално предназначение и демоните били прекалено силни. От време на време те отблъсвали елфите. Войната продължила години, една ужасна, безкрайна борба за надмощие на острова, която опустошила Мороуиндъл и превърнала живота на него в някакъв безмислен кошмар. — Ръцете й стискаха ръката на Рен твърдо и упорито. — И накрая, когато всички други възможности бяха отнети от Еленро поради необуздаемостта на магията и диващината на демоните, тя повика последните елфи в града. Това беше преди десет години. Тогава бе прекъснат и всякакъв контакт с отвъдния свят.

— Но защо не са могли да ликвидират тези същества със същата магия, което ги е създала? — попита Рен.

— О, Рен, беше вече твърде късно за това. Еоуен се люлееше, сякаш успокояваше дете. — Магията беше изчезнала! — Погледът й беше хладен и пуст. — Всяка магия има някакъв източник. Елфовата магия не е по-различна. По-голямата част от нея идва от земята, от едно преплитане с живота, който живее там. Островът беше източник на магията, използвана за създаването на демоните и техните предшественици — създадоха ги от неговата земя, въздух и вода, от съставните части на неговия живот. Но магията е скъпоценна и си има граници. Времето запълва използваното, но бавно. Това, което елфите не осъзнаха, беше, че след като се измениха, демоните сами започнаха да се нуждаят от магия. Създадени от нея, те откриха, че тя им трябва, за да оцелеят. Започнаха систематично да я изсмукват от земята и от създанията, които живеят на нея, унищожавайки всичко, което консумираха Те поглъщаха магията по-бързо, отколкото тя се възстановява. Островът започна да се променя, да се гърчи, да боледува и да умира. Сякаш не можеше повече да се защитава от съществата, които го опустошаваха — както от демоните, така и от елфите. Когато елфите установиха истината, вече не бе останала достатъчно магия, за да промени нещо. Демоните бяха станали твърде многобройни, за да бъдат унищожени. Предоставиха им всичко, намиращо се извън града. Мороуиндъл оцеля, макар и едва, но беше преобразен, изменен така, че представляваше или пустиня, или месоядна джунгла, а всичко, което живееше в нея, убиваше толкова бързо и сигурно, колкото и демоните. Природата вече не беше в равновесие. Килешан беше се събудил и вреше в своя казан. И накрая островната магия започна напълно да пресъхва и това принуди демоните да обсадят Арборлон. Ароматът на магията от Преградата беше завладяващ. Той ги привличаше както магнита привлича желязото и те твърдо решиха да се нахранят с нея.

— Значи сега ще дойдат да я вземат от нас, така ли? — попита пребледняла Рен. — Ние носим магията на преградата, цялата магия на Арборлон и на елфите, складирана в Лодена и те ще я търсят.

— Да, Рен. Непременно ще я потърсят. — Гласът на Еоуен премина в съскане. — — Но не това е най-лошото от всичко, което трябва да ти кажа. Има още по-лошо. Слушай ме. Достатъчно лошо е, че елфите са създали чудовищата, които ще ги унищожат, че те са преобразили Мороуиндъл и той вече не може да бъде спасен, че те може би са се унищожили като народ. Еленро едва понасяше мисълта за това, за участието, което тя взимаше в открадването на островната магия или за собствената си неспособност да поправи злото. Но най-много я отвращаваше онова, което бе накарало елфите да се преселят на Мороуиндъл. Да, те наистина избягаха от Федерацията, Шадуините и всичко, което те въплъщаваха, за да се изолират от лудостта, да започнат отначало в един нов свят. Но Рен, всъщност именно елфите съсипаха стария!

Рен я гледаше втренчено, не можеща да повярва.

— Елфите ли? Как е възможно? Какво говориш, Еоуен?

Червенокосата пророчица пусна ръката й и сплете решително пръсти, сякаш само така можеше да намери сили да продължи.

— След като демоните претендираха за целия Мороуиндъл, след като стана ясно, че островът е загубен и народът на елфите е попаднал в плен на собствената си лудост, кралицата откри и повика при себе си тези, които продължаваха да си играят със силата, глупавите мъже и жени, които явно не можеха да си извадят поука от своите грешки и продължаваха да мислят, че магията може да бъде укротена. Сред тях бяха и създателите на демоните. Тя заповяда да ги хвърлят от стените на града. Наказа ги не заради онова, което бяха сторили, а заради пагубните им намерения. Те се опитваха да използват магията така, както е била използвана преди години в дните след смъртта на Аланон и изчезването на друидите от Четирите земи. — Еоуен си пое дълбоко въздух. — Не всички елфи, които действаха по старите методи, дойдоха с нас на Мороуиндъл. Не всички елфи напуснаха Четирите земи. Една шепа магьосници останаха там, отхвърлени и от сънародниците си, и от владетелите Елеседил. — Гласът й се сниши така, че едва се чуваше. — Тези елфи, Рен, създадоха чудовища от друг вид.

Настъпи дълга, ужасна пауза, в която пророчицата и момичето Скитник се взираха една в друга в мрака. Студенината в стомаха на Рен започна да пропълзява към крайниците й.

— Хадес! — прошепна ужасена тя, разбирайки сега каква истина е скривана през цялото това време от всички, призовани при Рога на пъкъла от духа на Аланон. — Искаш да кажеш, че елфите са създали Шадуините!

— Не, Рен. — Промълви със задавен глас Еоуен. — Елфите не са създали Шадуините. Шадуините са елфи.

Дъхът на Рен се спря в гърлото й като някаква буца, която се опитваше да я задуши. Тя си спомни Шадуина при Летящото крило, който ги преследва така дълго и накрая щеше да я убие, ако не бяха Елфовите камъни. Опита се да си го представи като вид елф и не успя.

— Елфите, Рен. — Дрезгавият глас на Еоуен привлече отново вниманието й. — Моят народ. Народът на Еленро. Твоят собствен. Само няколко от нас, нали разбираш, но все пак елфи. Предполагам, че днес са се изменили, но в началото са били само елфи. Мисля, че са се опитали да станат нещо no-висше, по-мощно. Но всичко тръгнало в погрешна посока и те станали това…, което са. Дори тогава отказали да се променят, да потърсят помощ. Еленро знаеше това. Някога всички елфи са го знаели. Ето защо те напуснаха, своята родна земя изоставиха я и избягаха. Елфите били ужасени от това, което направили техните събратя. Ужасявали се от пагубното използуване на магията. Защото това бе, в най-добрия случай, една извратена и изменчива магия и създаденото с нейна помощ бе твърде различно от замисъла. — Тя горчиво се усмихна. — Виждаш ли сега защо кралицата не можеше да ти разкрие истината? Разбираш ли какво бреме носеше? Тя беше от династията Елеседил, а нейните предци бяха допуснали трагедията! Самата тя бе помогнала за неправилното използуване на магията, макар че то бе единствения шанс да спаси своя народ. Не можеше да ти го признае. Самата аз едва намерих сили да го сторя! Дори се питам дали не направих грешка…

— Еоуен! — Рен сграбчи ръцете й и не им позволи да се отдръпнат. — Правилно постъпи, като ми каза. Баба ми трябваше да го стори още в началото. Истината е ужасна, отвратителна, но…

Рен безпомощно млъкна и погледът й срещна взора на пророчицата. Не се доверявай на никого, беше я предупредила Усойницата. Сега разбираше защо. Тайни, трупани триста години, изплуваха пред нея и само присъствието на смъртта беше ги издало. Еоуен заговори, освобождавайки ръцете си.

— Достатъчно истини ти разкрих тази нощ — прошепна тя. — Много бих искала ситуацията да е друга, но…

— Не, Еоуен…

— Бъди добра, Рен Елеседил. Извини кралицата. И мен. И елфите, ако можеш. Помни какво огромно доверие ти се оказва. Върни Лодена обратно на Четирите земи. Позволи на елфите да започнат отново.

Тя се обърна, макар че Рен шепнешком я помоли да остане и изчезна.

Рен не можа да мигне до зазоряване. Наблюдаваше как мъглата се завихря в пространството и се взираше в непрогледната нощ. Тя се вслушваше в движенията на постовите, в дишането на спящите и в несвързания шепот своите мисли, които се бореха с доверената й от Еоуен истина. Шадуините са елфи.

Думите сами се повтаряха, като многократно нашепвано предупреждение. Рен беше единствената посветена, само тя можеше да предупреди другите. Но първо трябваше да се махне от Мороуиндъл. Тя трябваше да оцелее. О, бабо!

Ръцете й стискаха жезъла Рухк и вълни на безсилие, гняв и тъга преминаваха през нея. Тя получи онова, което й се полагаше по рождение, откри своята идентичност, научи историята на своя живот и сега искаше всичко това да изчезне завинаги. То беше гадно, покварено и белязано с предателство и лудост.

И настроението й достигна до мъртвата точка и като че ли нищо по-лошо не можеше да се случи, една още по-черна мисъл се появи в съзнанието й.

Шадуините са елфи — а ти смяташ да върнеш целия елфов род на Четирите земи. Защо?

Въпросът отекна в ума й като обвинение.

ГЛАВА XIX

На разсъмване, когато групата се разбуди, Рен все още не бе решила как да изпълни поръчението на своята баба.

От една страна, животът на хиляди елфи зависеше от това, дали тя ще пренесе благополучно жезъла Рухк и Лодена от остров Мороуиндъл на Западната земя! Целият род на елфите, всички освен Летящите ездачи, които обитаваха далечните крайбрежни острови и не бяха емигрирали със Земните елфи на Мороуиндъл, бяха сбрани и затворени от магията, за да останат там, докато не ги освободи Рен или някой друг от групата, ако и аз умра като Еленро, допусна тя. Ако не успееше да направи това, елфите, създанията от най-древната раса, последните живи герои от приказките, щяха да загинат. С тях щеше да приключи цяла една история, започнала още при създаването на света. От друга страна това беше може би най-доброто.

Рен потреперваше всеки път, когато повтаряше думите на Еоуен: Елфите са Шадуини. Със своята магия и с упорития стремеж да разгадаят миналото си те сами се бяха превърнали в чудовища. Те бяха създали демоните. Те бяха опустошили Мороуиндъл и бяха, сложили начало на унищожението на Четирите земи. Всъщност от тях извираше всичко, което сега ги заплашваше. Щом това е истината, може би щеше да е най-добре те изобщо да изчезнат.

Рен не мислеше, че опасенията й са преувеличени. След като елфите се завърнат на Западната земя, нищо не можеше да им попречи да се заловят отново с магията, отново да я призоват, въпреки всичко и да я използуват по някой нов ужасен и разрушителен начин. Нямаше никакви гаранции, че Еленро се е справила с всички, опитващи се да си играят с нейната мощ, че един или двама от тях не са оцелели. Там вече лесно можеха да възобновят експериментите си и да създадат нови чудовища и нови ужаси, които Рен дори не искаше да си представи. Нима елфите не бяха доказали вече, че са способни на всичко?

Подобно на друидите, помисли си тъжно тя, те са станали жертви на зле разбраната жажда за знания, на една безразсъдна самоувереност и на глупавата надежда, че могат да контролират нещо, което по природа е ненадеждно.

Как същества с такъв вековен опит в използуването на магията бяха допуснали да се стигне дотам? Как тези приятели от приказките, пристигнали в новия свят след опустошението на стария, бяха забравили уроците, които не могат да се забравят? Сигурно са се досещали, макар и смътно, за опасностите, с които ще се сблъскат, ако започнат да прекрояват природата по своя собствен, несъвършен образ. Сигурно са установили, че нещо не е наред. Все пак с времето елфите бяха започнали да се чувстват човешки същества като всички хора от останали раси, от приказни създания бяха станали смъртни и представите и познанията им се бяха променили. Защо да не са също толкова склонни да грешат като всеки друг — от друид до човек?

Елфите. Рен беше една от тях, разбира се, и дори по-лошо — тя бе от рода Елеседил. Колкото и да съжаляваше за този факт, тя се измъчваше от чувство на вина за бедите, причинени от техните погрешни преценки и от угризение за цената на тяхното безумие. Те бяха задвижили един процес, който щеше да унищожи една земя, една нация, живота на безброй създания, световния разум и мир. Нейният народ. Можеше да възрази, че е момиче Скитник и че няма нищо общо с елфите, освен кръвната връзка и външния вид, но аргументът изглеждаше неубедителен и слабоват. Гарт я беше научил, че отговорността не започва и не свършва с личните потребности. Тя беше частица от тях и не само оцеляването, но и стойността на нейния живот зависеха пряко от онова, което ще приеме за истина. Рен не можеше да се отдръпне от неприятностите на света, не можеше да забрави неговата болка. Някога елфите бяха първи сред Лечителите, тяхната цел бе да пазят земята непокътната и да внушават на другите мъдростта да вършат същото. Какво бе станало с този дълг? Кой е тласнал елфите в погрешна посока?

Рен похапна, без да усеща вкуса на храната и почти, без да говори, потънала в своите мисли. Еоуен седеше срещу нея със сведен поглед. Гарт и другите мъже минаха покрай тях, без да ги видят, съсредоточени в пътя пред себе си. Стреса беше вече отишла на разузнаване, за да осигури безопасното им придвижване. Фавн представляваше едно кълбо козина в скута й.

Как да постъпя? — питаше се отчаяно тя. Какво трябва да избера?

Отново започнаха да се катерят по Черния корниз, а тя все още се двоумеше. Денят беше мрачен и мъглив както обикновено, слънцето — забулено от мъглата, а въздухът тежък от горещината, пепелта и слабата воня на сяра. Звуците на тресавището се надигаха зад тях от Мрака на Рая като какафония от крясъци и писъци, повечето откъслечни и далечни, пръснати в мъглата. Там долу създанията ловуваха, търсеха си храна и се бореха да оцелеят още един ден. Над тях цареше пълна тишина като че ли не ги очакваше нищо освен облаци. Пътеката беше стръмна и лъкатушеща, прекъсвана често от отстъпи, сипеи и дефилета. Спорадично припръскване минаваше покрай тях, бързо и яростно, а дъждът овлажняваше земята и скалите, докато станат хлъзгави и после изчезваше в горещината.

Времето минаваше, а мислите на Рен се рееха. Тя откри, че й липсват неща, за които доскоро не се и сещаше. Още бе млада, едва станала жена, а беше поразена от възможността, че може би никога да няма съпруг или деца и че винаги ще бъде сама. Рен се улови, че си представя лица, гласове и епизоди от въображаемото си бъдеще, където оплакваше загубата на любими и близки. Вероятно откритието коя съм и каква съм разбуди тези чувства, реши накрая Рен. Доверието и отговорностите, които носеше, пораждаха чувство за откъснатост, за самотност. За нея като че ли съществуваше вече само бягството от Мороуиндъл, решаването на съдбата на елфовия род и асимилирането на ужасните истини, които беше открила. Вече нищо в живота й не изглеждаше просто и обичайните житейски перспективи като съпруг и деца бяха толкова далеч, колкото и домът, който бе напуснала.

Но Рен си наложи да обмисли тази възможност. Тя бе по-скоро смътно предположение, продиктувано от нуждата да придаде смисъл и цел на всичко случило се. Трябваше да приеме, че мисията, с която може би наистина е била натоварена — от духа на Аланон, от Еленро, по свой избор и по силата на случайността — изисква да стане за елфите и майка, и съпруга, да ги приеме като свое семейство, да ги пази, да ги води и защитава и да бди над техния живот до собствения си край. Главата й беше замаяна, а сетивните усещания — изменчиви, защото бе спала съвсем малко през последните три дни и физически и емоционално бе изтощена. Тя не беше същата и бе готова да спори по този въпрос, но все пак Рен може би наистина беше намерила себе си. Всичко бе подчинено на някаква цел, значи и това не бе безсмислено. Тя беше се върнала към своя народ, който й възложи отговорността за своето съществуване или гибел и я направи своя кралица. Рен беше открила магията на Елфовите камъни и бе овладяла тяхната сила. Довериха й нещо, което никой друг не знаеше — истината за произхода на Шадуините. Защо? Тя мислено сви рамена. Защо го направиха, ако не с някакъв умисъл? Той едва ли засягаше толкова самите Шадуини, макар че още, когато раздаваше поръченията на потомците на Шанара друидът Аланон посочи, че не може да се разкъсва връзката между проблемите и средствата за разрешаването им. Не се отнасяше и за бъдещето на расите като цяло, защото това бе твърде голяма задача за сам човек — то щеше да бъде решено от усилията на много хора и ходовете на съдбата. Но тя можеше да отдаде живота си за елфите, за тяхното бъдеще като народ, за премахването на толкова много неправди и поправяне на безбройните грешки.

Тази мисъл беше трезва и Рен я обмисляше, докато продължаваше да се изкачва по Черния корниз. Тя бе потънала в мисли, осъзнавайки какво изисква нагърбването с такава съдбовна мисия. Рен се чувствуваше достатъчно силна. Малко неща не би могла да извърши, ако поискаше. Тя беше решителна и имаше верен усет за това, кое е правилно и кое — погрешно.

Рен съзнаваше, че е задължена на своята майка, която бе пожертвувала всичко, за да може нейното дете да израсте в безопасност; към своята баба, която й бе поверила бъдещето на един град и неговите обитатели; за тези, които вече бяха дали своя живот, за да опазят нейния и към тези, които бяха готови да сторят същото, доверяваха й се и й вярваха.

Но дори това само по себе си не бе достатъчно, за да я убеди. Рен знаеше, че трябва да има още нещо — нещо, което надхвърля обсега на дълга и съвестта, нещо още по-фундаментално. Това бе нуждата. Рен вече знаеше дълбоко в себе си, че геноцидът е нещо отвратително и че трябва да намери някакво друго решение на дилемата за бъдещето на елфите и тяхната магия. Но какво би станало ако ги напусне, след като оцелеят, след като ги възстанови в Западната земя? Кой щеше да ги води в борбата, която им предстои? Можеше ли да остави нещата на шанса или дори на диктата на Висшия съвет? Елфовият народ се нуждаеше много от нея и тя не мислеше, че ще може да му обърне гръб дори ако това би означавало да измени напълно собствения си начин на живот.

Но въпреки всичко Рен се колебаеше. Разкъсваше я вътрешният й конфликт, двубоят между двете възможности, които не можеха да бъдат характеризирани просто като добри и лоши. Рен знаеше също така, че тя самата не може да избира между тях, защото водачеството й бе предадено от Еленро и в края на краищата елфите щяха да го приемат или отхвърлят. А защо ще избират да я следват? Един Скитник, един външен човек, едно току-що пораснало момиче — тя имаше много минуси. Аргументи й се разпиляха като духнати от вятъра късчета хартия, като рухване на далечни планове под натиска на неотложни нужди. Рен погледна скалата и храста, екрана от мъгла и тъмните, сгърбени силуети на спътниците си. Засега имаше само една задача, да оцелее.

Пътуването продължи почти до пладне, когато Стреса ги накара да спрат. Рен, която вървеше след Гарт, си проби път напред, за да разбере какво се е случило. Комбинираната котка стоеше на входа на една пещера, отвеждаща навътре в скалата. От дясната страна пътеката, която следваха, продължаваше стръмно нагоре по наклонената стена на скалата и изчезваше в плетеница от растения.

— Виж какво, Рен Елф — каза тихо комбинираната котка, вперила в нея ясните си очи. — Сега трябва да изберем. Пххффт! Пътеката извива напред към върха, но този път е бавен и труден… сссппптт… и изобщо не е чист. Тунелът преминава в серия от проходи в застиналата лава, образувани от ппхххтт огъня на вулкана преди години. Аз съм минавала през тях. Те също водят към върха.

Рен коленичи.

— Ти какво би избрала? — попита тя.

— Руулл. И по двата пътя има опасности.

— Опасности има навсякъде. — Рен прекрати колебанието на Стреса. Мъглата се извиваше и усукваше около девойката на фона на островния гъсталак, сякаш търсеше свой собствен път. — Разчитаме ти да ни водиш, Стреса — напомни й тя. — Избирай.

— Тогава тръгваме през тунелите — изсъска недоволно комбинираната котка. Едрото й тяло се олюля напред и после отново назад, а бодлите се повдигнаха и спаднаха. — Нуждаем се от светлина.

Докато Трис отиде да търси дърво, подходящо за факла, останалите членове на групата претършуваха раниците и джобовете си за парцали и прахан. Гавилан имаше второто, а Еоуен първото. Те ги поставиха внимателно във входа на тунела и седнаха да ядат, докато чакаха завръщането на Трис.

— Поспа ли? — попита тихо Еоуен, сядайки до Рен. Тя избягваше да я гледа в очите.

— Не — призна си Рен. — Не можах.

— Аз също. Беше ми толкова трудно да изговоря тези думи, колкото на теб — да ги чуеш.

— Зная.

Овлажнената червена коса проблесна, когато се показа бледото лице.

— Яви ми се едно видение — за първи път, откак напуснахме Арборлон — каза Еоуен.

Рен се обърна, за да срещне погледа на пророчицата и се уплаши от това, което прочете по него.

— Кажи ми.

Еоуен поклати едва забележимо глава.

— Казвам ти го само защото трябва да те предупредя — прошепна тя. Еоуен се наведе така, че само Рен да я чува. — В моето видение ти стоеше сама върху едно възвишение. Беше ясно, че си на Мороуиндъл. Държеше жезъла Рухк и Елфовите камъни, но не можеше да ги използваш. Всички ние, включително и аз, бяхме като черни сенки върху земята. Нещо се приближаваше към теб, огромно и опасно, но ти не се плашеше — сякаш го приемаше като добре дошло. Може би не осъзнаваше, че те заплашва. Нещо ярко сребристо проблесна и ти побърза да го прегърнеш. — Тя направи пауза и дъхът й сякаш секна — Ти не трябва да правиш това, Рен. Сети се за думите ми, когато се случи.

— Ще запомня — кимна Рен, чувствайки се изтръпнала и вътрешно опустошена.

— Извинявай — прошепна Еоуен. Тя се поколеба за миг подобно на преследвано животно, което е притиснато до стената и не може никъде да избяга.

Бедната Еоуен, помисли си Рен. Тя се загледа замислено в пророчицата. После махна с ръка на Гарт. Грамадният мъж дойде веднага с питащ поглед, явно бе доловил нейното безпокойство. Тя се измести така, че само той да я вижда.

Еоуен е имала видение, показващо собствената й смърт, каза му със знаци тя, без да говори с думи. Гарт не реагира. Наглеждай я, нали ще го направиш? Нали ще се опиташ да я опазиш?

Не ми харесва това, което виждам в очите й, направи знаци с пръсти Гарт.

Рен въздъхна, после кимна. На мен също. Просто направи всичко, на което си способен.

Трис се върна малко по-късно, носейки две парчета сухо дърво, които беше успял да намери някъде върху прогизналите от дъжда склонове. Докато се приближаваше, непрекъснато поглеждаше през рамо.

— Там долу се долавя движение — съобщи им той, подавайки едно от парчетата на Дал. — Нещо се катери към нас.

За първи път откакто бяха се спасили от тресавището те усетиха, че нямат никакво време. Досега почти успяваха да забравят създанията, които ги преследваха. Рен помисли мигновено за магията на Лодена, питайки се дали демоните можеха наистина да я подушат, дали миризмата на възстановената от Преградата магия беше достатъчно силна, за да ги привлече дори когато не се използува.

Увиха платнените ленти около единия край на пръчките и използваха праханта, за да ги запалят. Когато главните се разгоряха, те тръгнаха напред в тунелите. Стреса водеше. Като нощно същество тя се чувствуваше удобно в тъмнината. Нейното едро тяло се движеше плавно напред в мрака. Трис крачеше близо зад нея с едната факла, а Дал следваше групата с другата. Между тях вървяха Рен, Гавилан, Еоуен и Гарт. Въздухът в прохода сред застиналата лава беше хладен и застоял, а от свода капеше вода. На места някакъв малък поток криволичеше по виещия се под. Нямаше никакви издатини и никакви препятствия. Преди години нажежената до червено лава беше изпарила при преминаването си всичко. Стреса беше обяснила на Рен, докато чакаха Трис, как налягането от горещината и газовете в сърцето на вулкана бяха направили отдушници в земята, издълбавайки тунели през подземните скали, за да достигнат повърхността. Лавата беше прегорила своя път, за да излезе на свобода. Преминаващата лава е била толкова гореща, че образуваните проходи бяха гладки и равни. Тези проходи бяха дълги с мили и извиваха като тунели на гигантски червей, образувайки накрая един отвор през кората на Мороуиндъл, който на свой ред щеше да освободи налягането и да позволи на лавата да потече безпрепятствено към океана. Когато вулканът застиваше, лавата спадаше, а образуваните от нея проходи оставаха. Този, който следваха сега, беше част от една върволица, прорязваща Черния корниз в продължение на мили от върха до основата.

— Аз няма да ви загубя. Ще стигнем на рруулллл билото преди падането на нощта — обеща комбинираната котка.

Рен искаше да я попита откъде е научила за проходите, но после реши, че Комбинираната Котка вероятно ги знае от елфите и че това напомняне само ще я ядоса. Във всеки случай тя явно знаеше къде отива. Стреса вървеше напред в периферията на светлината, хвърляна от факлата, като че ли искаше да ги повлече в своята диря. Тя нито веднъж не се поколеба дори когато проходите се разклоняваха и бе принудена да избира. Те лъкатушеха напред през хладната скала, изкачвайки се непрекъснато, влачейки себе си и раниците през мрака и бършейки капките вода, които падаха върху лицата и ръцете им, студени и смъдящи. Стъпките им отекваха глухо в дълбоката тишина, а дишането им бе като пресекливо съскане. Вслушваха се внимателно за звуци от преследване, но не чуваха нищо.

На едно място се наложи да се спуснат по много стръмно нанадолнище, за да пресекат един комин, който лавата беше прерязала до кухина в планината, оставяйки зейнала дупка, чезнеща надолу в чернотата. По-нататък имаше пещера, където лавата беше се събирала за известно време на едно място, образувайки серия от проходи, които се пресичаха на кръст като змии. Във всеки момент Стреса знаеше какво да прави, кой тунел да следва и къде да намери прохода, който щеше да ги изведе на безопасно място.

Часовете минаваха един след друг, а тежкото и мъчително пътуване продължаваше. Рен позволи на Фавн да седи на рамото й. Живите очи на дървесния пискун се стрелкаха наляво и надясно, а неговият глас беше някакво тихо мърморене в ухото й. Рен престана да мисли за известно време и вместо това се съсредоточи във всяка крачка, в изследване на хипнотично полюшващите се сенки, които те хвърляха в светлината на факлите, в тези и в една дузина други досадни, безцелни размишления, с които даваше на умореното си съзнание и на емоциите си тъй необходимия им отдих.

Мръкваше се, когато най-сетне излязоха от опушените черни тунели и се озоваха сред горичка от линеещ ясен и храсталак, стигаща до скалата. Една тераса се простираше напред в мъглата; отзад склоновете на планината се издигаха нагоре към един назъбен гол хребет. Небето над тях беше мрачно и облачно, ръмеше лек дъжд.

Те се отдалечиха от тунелите, навлизайки в една акациева горичка близо до ръба на Черния корниз, където спряха да пренощуват. Разтовариха багажа си и хапнаха набързо. После се увиха в пелерини и одеала и се приготвиха за сън. На върха на планината беше студено и вятърът се блъскаше в тях на резки пориви. Някъде отдалеч Рен чуваше тътена на Килешан и виждаше заревото от неговите огнени отблясъци през мъглата. Земята отново се разтресе. Това беше една бавна зловеща вибрация, която откъсваше големи скални късове и земя и ги запокитваше надолу, карайки дърветата да се люлеят, а листата да шепнат като уплашени деца.

Рен седеше облегната на една полу паднала акация, чиито оголени корени едва се крепяха в скалите. Жезълът Рухк почиваше в скута й, забравен за момент. Фавн се сгуши в рамото й, когато вибрациите продължиха, и после се скри долу в одеалото. Тя видя дребната непоклатима фигура на Дал да се плъзга покрай нея, за да поеме първата смяна от нощното дежурство. Клепачите й бяха натежали, докато се взираше в тъмнината, но установи, че все още не може да заспи. Рен трябваше първо да поразмисли.

Но скоро се появи Гавилан. Той се показа твърде внезапно от тъмнината и Рен неволно се стресна.

— Съжалявам — побърза да се извини той. Може ли да поседя малко при теб?

Тя кимна мълчаливо и той се настани до нея, леко наметнат с одеалото си. Косата му беше разбъркана и влажна. Върху красивото му лице лежеше отпечатъка на умората, но скоро го озари характерната му, макар и бледа усмивка.

— Как се чувствуваш?

— Добре съм — отвърна Рен.

— Изглеждаш много уморена. Тя се усмихна.

— Само ако знаехме — измърмори той.

— Какво да знаем? — попита Рен, поглеждайки го въпросително.

— Всичко. Всяко нещо! Нещо, което да ни подготви по-добре за това, през което минаваме. Гласът му й звучеше странно, почти екзалтирано. — Сякаш сме захвърлени в някакъв океан, без карта, а ни е казано да изплуваме на безопасно място и в същото време се въздържаме от използуването на малкото количество вода за пиене, което имаме късмета да носим с нас.

— Какво имаш предвид?

— Помисли си, Рен — каза той. — Ние притежаваме и Лодена, и Елфовите камъни — достатъчно магия, за да извършим почти всичко. Въпреки това явно се страхуваме да призовем тази магия, сякаш нещо ни пречи да го сторим. Но това не е така, нали? Искам да кажа, какво пречи на използуването й? Виж колко по-добре тръгнаха нещата, когато ти използва Елфовите камъни, за да намериш изход от Мрака на Рая. Ние би трябвало да използуваме тази магия на всяка крачка от пътя си! Ако бяхме я използвали, може би щяхме да сме вече на брега.

— Тя не действува по този начин, Гавилан. Не може да прави абсолютно всичко.

Но той сякаш не я чу.

— Още по-лошо е, че игнорираме магията, съдържаща се в Лодена. Да, тя е необходима, за да запази елфите и Арборлон по време на пътя. Но цялата ли? Не съм вярвал в това дори за миг! — Гавилан си позволи да постави ръка на жезъла Рухк. Думите му внезапно станаха пламенни. — Защо да не използуваме магията срещу тези създания, които ни преследват? Защо просто да не прогорим една пътека право през тях? Или още по-добре, защо не създадем нещо, което да отиде там и да ги унищожи?

Рен го гледаше втренчено, не можейки да повярва на чутото.

— Гавилан — каза спокойно тя. — Аз зная за демоните. Еоуен ми разказа.

— Крайно време беше — отвърна той, свивайки рамена. — Само заради Еленро никой не посмя да ти каже по-рано.

— Както и да е — продължи тя, а гласът й се сниши и доби твърдост, — но как е възможно ти да предлагаш да се използува магията за създаването на каквото и да било друго?

Лицето на Гавилан прие сурово изражение.

— Защо не? Само защото е станал гаф, когато е била използвана преди ли? Защото тези, които са я използвали, не са имали способността, силата или усета, за да я използуват по подходящ начин ли?

Рен поклати мълчаливо глава.

— Рен, магията трябва да бъде използвана! Трябва! На първо място — тя затова е тук! Ако ние не я използваме, това ще стори някой друг и тогава — какво? Ние не си играем игрички. Много добре го знаеш. Там, навън, има създания, които са толкова опасни, че…

— Създания, създадени от елфите! — отвърна гневно Рен.

— Да! Било е грешка, съгласен съм! Но ако не ние, други щяха да ги създадат!

— Това е просто предположение!

— Няма никакво значение. Истината е, че сме имали основателна причина да ги създадем! Много неща научихме оттогава! Създаването е в душата на всеки, владеещ силата! То просто изисква ясна цел и добре формулирана нужда! Този път можем да направим всичко както трябва!

Той спря, очаквайки нейния отговор. Двамата се гледаха мълчаливо. После Рен пое дълбоко въздух и се пресегна, за да отстрани ръката му от Жезъла.

— Не мисля, че имаш да добавиш нещо по-смислено.

— Някога ти се сърдеше, че не съм ти казвал достатъчно — рече Гавилан с горчива, иронична усмивка.

— Гавилан — прошепна тя.

— Мислиш ли, че всичко това ще изчезне, ако не говорим за него, че всичко някак си ще приключи?

Рен бавно, тъжно поклати глава.

Гавилан се наведе към нея, обхващайки здраво дланите й. Тя не се опита да ги издърпа, едновременно поразена и отвратена от това, което беше видяла в очите му. Рен почувствува нещо като тъга да извира отвътре.

— Слушай ме, Рен — каза той, поклащайки глава към нещо, което тя не можеше да види. — Между нас има особена връзка. Почувствувах я в момента, в който те видях за пръв път, в нощта, в която пристигна в Арборлон, все още питаща се за какво си изпратена там. Аз го знаех. Знаех го още тогава, но беше твърде рано да се говори за него. Ти си дъщеря на Алейн и имаш Елеседилска кръв. Ти си смела и силна. Беше направила вече повече, отколкото някой е имал правото да очаква от теб. Но Рен, тези проблеми не са твои. Елфите не са твой народ и Арборлон не е твой град. Аз зная това. Зная колко чуждо ти е всичко. А Еленро никога не разбра, че не може да моли хора да поемат отговорност за нещо, което никога не било техен дълг. Тя никога не разбра, че щом веднъж отпратиш някого, той никога не ще се завърне същия. Ето как тя загуби Алейн! Слушай сега. Тя повери на теб жезъла Рухк и Лодена, елфите и Арборлон, цялото бъдеще на една нация и ти каза да бъдеш кралица. Но ти всъщност съвсем не искаш това, нали?

— Не исках — призна Рен. — Някога.

Гавилан не обърна внимание на нюанса.

— Тогава се откажи! — каза той. — Освободи се от това бреме! Позволи ми да взема Жезъла и Камъка и да ги използвам така, както би трябвало — за борба срещу чудовищата, които ни преследват, за унищожаване на онези, които превърнаха Мороуиндъл в този кошмар.

— Коя група чудовища? — попита тихо тя.

— Какво?

— Коя група? Демоните или елфите? Кого имаш пред вид?

Гавилан се взираше в нея неразбиращо, а тя чувствуваше, че сърцето й ще се пръсне. Очите му бяха ясни и сърдити, а лицето му изразяваше напрегнатост. Той изглеждаше така убеден.

— Елфите — прошепна тя — са унищожили Мороуиндъл.

— Не — отрече гой мигновено и без колебание.

— Те са създали демоните, Гавилан.

Той поклати яростно глава.

— Предците ни са ги създали в други времена. Такава грешка не може да се повтори. Аз няма да позволя. Магията може да бъде използвана по-добре, Рен. Ти знаеш, че това е истина. Не намираха ли Омсфордови винаги верния метод? А друидите? Позволи ми да опитам! Аз мога да устоя на тези неща! Мога да направя, каквото е нужно! Ти не искаш Жезъла. Сама каза така! Дай го на мен!

— Не мога — отвърна Рен, поклащайки глава.

Гавилан се вцепени и отдръпна ръцете си.

— Защо не, Рен? Кажи ми защо.

Рен, разбира се, не би могла да му каже. Тя не можеше да намери думите, но дори и да можеше, не бе в състояние да ги изговори.

— Обещала съм — каза тя вместо това, за да го накара да се откаже от своето искане и да разбере, че няма право да моли за него.

— Обещала ли си? — попита сопнато той. — На кого?

— На кралицата — заяви упорито Рен.

— На кралицата? За Бога, Рен, каква стойност има този обет? Кралицата е мъртва!

Тогава Рен го удари силно през лицето. Главата му се отметна назад от удара. Гавилан замръзна в това положение за момент и после я изправи.

— Можеш да ме удариш отново, ако от това ще се почувствуваш малко по-добре.

— Чувствувам се ужасно — прошепна тя с леден тон. — Но това, което казваш е нередно, Гавилан.

Той я гледа ядно известно време, а Рен откри, че иска отново да стане такъв, какъвто бе в Арборлон: онзи мил и любезен, тъй необходим й приятел, който я целуна пред вратата на Висшия съвет и бе влюбен в нея. Красивото лице се изопна от твърдата решимост.

— Остави ме да използвам магията на Лодена, Рен — настоя той.

— Не — отвърна тя, поклащайки решително глава.

Гавилан се наведе напред агресивно, почти като че ли смяташе да я нападне.

— Ако не го сториш, няма да оцелеем. Не можем. Ти нямаш…

— Недей, Гавилан! — прекъсна го тя, протягайки ръка да закрие устата му. — Не го казвай! Не казвай нищо повече! Внезапният жест накара и двамата да замръзнат за момент, а Рен потрепери от вятъра, който ги блъсна в един неочакван порив. Тя бавно отдръпна ръката си. — Иди да спиш — настоя тя със сетни сили. — Ти си уморен.

Гавилан се олюля леко назад. Движението беше толкова незначително, че го отдалечи само на няколко инча от нея. Въпреки това тя можа да почувства прекъсването на връзките между тях така осезателно, сякаш бяха въжета, прерязани с нож.

— Ще отида — каза тихо той, без гневния тон да изчезне от гласа му. Гавилан стана и я погледна.

— Аз бях твой приятел и щях да остана такъв, ако беше ми позволила.

— Зная — каза тя.

Гавилан остана на мястото си известно време като че ли не можеше да реши какво да прави, дали да остане или да си върви, дали да говори или да мълчи. Той погледна назад в тъмнината и мъглата.

— Не искам да умра тук — прошепна той. После Гавилан рязко се обърна и се отдалечи.

Рен остана да седи там, където си беше, взирайки се след него, докато не престана да го вижда. Очите й се напълниха със сълзи, но тя бързо ги избърса. Гавилан беше я наранил и тя побесня от това. Той беше я накарал да се съмнява във всичко, което беше решила и да се запита дали изобщо съзнава какво прави. Той я накара да се почувствува глупава, егоистка и наивна. На Рен й се искаше никога да не бе се срещала с духа на Аланон, никога да не бе идвала на Мороуиндъл и никога да не бе откривала елфите, техния град и ужаса на тяхното съществуване. На нея й се искаше всичко това да е само сън.

Предпочиташе никога да не беше срещала своята баба. Не смъмри се остро тя. Никога не пожелавай това!

Обаче дълбоко в себе си тя го желаеше.

ГЛАВА XX

Зазоряваше се. Денят се появяваше боязливо, загърнат в стоманено сиво наметало на фона на отиващата си нощ, изпълзявайки несигурно от нея в търсене на утрото. Групата стана, за да го поздрави с уморени очи и обезсърчена, смазана от тежестта на изминалото време и от намаляващия шанс за успех, който заплашваше да ги повлече надолу. Надявайки пелерините, раниците и оръжията, те потеглиха отново, обвити всеки по отделно в тишината на своите мисли и с мрачни лица срещу една извисяваща се стена от страх и съмнения.

Ако можех да поспя само една нощ, мислеше Рен, докато се опитваше да преодолее изтощението си. Само една.

Малко успя да си отдъхне през последната нощ, когато, отново разстроена, лежеше будна в тишината, обкръжена от демони от всички форми и видове, демони, носещи лицата на най-близките, на приятели и роднини, на измамниците в нейния живот. Те й шепнеха думи, те я дразнеха и оскърбяваха, предупреждаваха я за тайни, които не можеше да знае, посочваха й дири, които да следва и товари, които да носи, а после изчезваха като утринна омара.

Ръцете й стискаха здраво жезъла Рухк и тя се облягаше на него за опора, докато се катереше. Не се доверявай на никого, съскаше Усойницата в паметта й.

Изкачването беше кратко, защото в края на вчерашното уморително пътуване бяха излезли от тунелите в застиналата лава в близост до върха и линията на билото вече се виждаше. Този ден го достигнаха бързо. Те изкачиха последната отсечка от накъсаната пътека и застанаха отгоре на стената, спирайки за малко, за да хвърлят поглед назад в мъглите, покриващи местността, през която бяха преминали, почти като че ли очакваха да открият нещо там. Обаче нямаше нищо за гледане. Цялата местност бе обвита в облаци и мъгла — един свят и един живот, изчезнали в миналото. Те все още можеха да то възкресят в паметта си, да си го представят, като че ли бе нарисуван върху въздуха пред тях. Можеха да си спомнят какво им костваше да минат през него, какво им бе отнел и колко малко беше им дал. Те се взираха още известно време и после бързо се отвърнаха.

Сега групата вървеше през тесни скалисти пространства, разделени от дървета, протягащи се от ръба на Черния корниз като пръсти, а после внезапно всичко свършваше при една назъбена плетеница от дефилета и хребети, които се разцепваха и нагъваха като огромни бръчки в кожата на земята. Един поток от лава беше минал по този път преди години, спускайки се надолу от кратера на Килешан, за да помете и почисти билото на Черния корниз. Всичко беше изгоряло, с изключение на няколко пръснати посребрени стволове на дървета, които стърчаха като скелети. Някои от тях бяха полегнали под странен ъгъл, а други се подпираха отчаяно едно в друго. От застиналата лава бяха израснали храсти на безформени групи, а островчета от мъх затъмняваха сенчестата страна на грапавите пукнатини.

Стреса ги доведе до края на този внушаващ страх свят, спря тромаво върху едно малко възвишение и изправи отбранително бодлите си. Групата се взираше мрачно в това, което лежеше пред тях, вслушвайки се и не чувайки нищо, гледайки и невиждайки нищо, ала чувствайки присъствието на смъртта на всяка крачка. Опустошението се простираше пред тях като един огромен и пуст пейзаж, обвит в сива тишина.

Фавн седеше замръзнал, наведен напред и наострил уши върху рамото на Рен. Тя усещаше треперенето на дървесния пискун.

— Какво е това място? — попита Гавилан.

Силен тътен отвлече вниманието им за момент, карайки ги да погледнат на север към мястото, където се извисяваше тъмната снага на Килешан, изглеждащ така близо до тях, както беше при напускането на Арборлон. Тътенът се отдалечи и замря. Стреса бавно се обърна.

— Това е Хароу — каза тя. — Хссттт! Мястото, където живеят дракулите.

Вид демон — или Шадуин — спомни си Рен. Стреса беше ги споменавала и преди. Опасни са, беше намекнала тя.

— Дракули — повтори Гавилан с нотка на досада в гласа си.

Килешан забуча отново, по-настойчиво от преди, припомняйки ненужно за своето присъствие, за гнева му, загдето бяха откраднали магията и бяха нарушили равновесието на нещата. Мороуиндъл потрепери в отговор.

— Разкажи ми за дракулите — нареди Рен на комбинираната котка.

Стреса впери тъмните си очи в нея.

— Демони като демони. Пххффтт! Спят на дневна светлина и излизат да търсят храна през нощта. Те изсмукват живота от живите същества, които хващат — кръвта, телесните течности. Превръщат… хссстт… някои в себеподобни. — Тъпият й нос трепна. — Те ловуват невидими като призраци, но приемат форма, за да се хранят. Като призраци те са неуязвими. — Тя се изплю с отвращение.

— Ние ще ги заобиколим — обяви веднага Трис.

Стреса плюна отново като че ли лошият вкус в устата й не беше се махнал.

— Заобиколим! Фаауу! Няма никакъв околен път! На север Хароу се простира назад към Килешан, миля след миля — обратно към долината и демоните, които ни преследваха. Рууллл. На юг Хароу стига до стръмните скали. Дракулите ловуват и по тях. Във всеки случай, ние изобщо… хррааггх… няма да успеем да ги заобиколим преди падането на нощта, а трябва, ако искаме да оцелеем. Единственият ни шанс е да го прекосим на дневна светлина.

— Докато дракулите спят? — подсказа Рен.

— Да, Рен Елф — измърка тихо комбинираната котка. — Докато спят. Но дори и така… хсссттт… няма да бъде съвсем безопасно. Дракулите присъстват дори тогава — като гласове от въздуха, като лица в мъглата и като усещания, намеци, страхове и съмнения. Пххффттт. Те ще се опитват да разсейват и примамват, да ни задържат в района на Хароу до падането на нощта.

Рен се взря в поразената местност, в мъглата, която висеше от небето до земята. Отново сме в клопка, мислеше тя. Целият, остров е някакъв капан.

— Значи няма друг път за нас?

Стреса не отговори. И не беше необходимо.

— А от другата страна на Хароу?

— Ин Джу. Отвъд джунглата е брегът.

Трис беше я настигнал. Слабото му лице имаше напрегнато изражение.

— Орин Страйът често говореше за дракулите — съобщи тихо той. — Очите му бяха вперени в Рен. — Той казваше, че няма спасение от тях.

— Но те сега спят — отвърна тя също така тихо.

— Дали? — Сивите му очи се огледаха.

Нов грохот разтърси острова, дълбок и всяващ страх, надигащ се като някакъв великан, който се събужда сърдит, гръмотевичен като трусовете, които го създаваха. В терена около тях се появиха пукнатини, а скалите пропаднаха в празното пространство. Пара и пепел изригнаха от Килешан към небето в извисяващи се гейзери, които се извиваха във форма на дъга и изчезваха в мрака. Огънят се провлачваше зловещо от ръба на вулкана като струйка, едва видима в мъглата.

Гарт привлече вниманието на Рен като леко помръдна рамене. Пръстите му се раздвижиха. Бързай, Рен. Островът започва да се разцепва от трусовете.

Рен погледна всичките подред — Гарт, загадъчен и безстрастен както винаги; уравновесеният Трис, неин защитник сега, поел новото си задължение; Дал, взиращ се неспокойно в мъглата — изобщо не му се чуваше гласът; Еоуен, една бяла сянка на фона на сивотата като че ли можеше всеки миг да изчезне в нея, и Гавилан, неспокоен, непредсказуем, обсебен от духове и загубен за нея.

— Колко време ще ни струва да го прекосим? — попита Рен Стреса. Фавн слезе от рамото й и се отдалечи, подскачайки по земята.

— Половин ден или малко повече — съобщи комбинираната котка.

— Тогава ще трябва да побързаме — заяви Рен и извика Фавн обратно на рамото си. Тя премести жезъла Рухк пред себе си, за да й напомня нейната мисия. — Ние нямаме никакъв избор. Да вървим. Вървете близо един до друг. Отваряйте си очите на четири.

Те поеха през низината, лъкатушейки надолу в лабиринта от падове и през остатъците от дървета, оглеждайки предпазливо опустошената земя около себе си. Стреса ги водеше възможно най-бързо, но пътуването беше бавно, а теренът пресечен и неравен, пълен със завои, които не позволяваха нито да напредват бързо, нито да вървят по права линия. Хароу ги погълна само след няколко минути, събирайки се почти магически около тях, докато всичко друго изчезна от погледа им. Мъгла се вихреше във въздушните течения, пара се издигаше от пукнатините в земята, дълбоки чак до сърцето на Килешан, а вулканичната пепел се стелеше надолу от мястото, където я изплюваше вулканът. По земята не се движеше нищо. Наоколо беше тихо и пусто. Играеха сенки, черни линии, хвърляни върху земята от дърветата-скелети, приличащи на железни пръти на фона на светлината. През цялото време земята отдолу тътнеше зловещо и създаваше усещането, че нещо опасно се събужда.

Гласовете започнаха да се чуват още през първия час. Те се издигаха от нищото и бяха като някакво шушукане, което можеше да идва отвсякъде. Те викаха примамващо и всеки от групата чуваше различни думи. Всеки поглеждаше към останалите, мислейки, че и те чуват същото, неподозирайки изменчивостта на гласовете. Питаха се загрижено, напрегнато:

Чу ли това? Чу ли? Но никой не беше чул, разбира се, освен говорещият, подмамван специално, умишлено, подлъган от някакво отражение на самия себе си, от някакъв отблясък на разум и чувства.

После изплуваха образите. Това бяха лица от въздуха, фигури, които бързо се образуваха и също така бързо изчезваха в носещата се мъгла, видения за неща, близки на онези, към които бяха адресирани — олицетворение на копнежи, нужди и надежди. За Рен те приемаха формата на нейните родители. За Трис и Еоуен това беше кралицата. За другите нещо друго. Образите проникваха в най-отдалечените кътчета на съзнанието им, борейки се да преодолеят преградите, които те бяха издигнали, за да ги държат на разстояние, като се стремяха да ги отклонят от избрания път и да ги отвлекат.

Това продължаваше безмилостно. Гласовете никога не бяха високи, изображенията — никога ясни, а цялото преживяване — неприятно. Те не бяха заплашващи, нито дори истински, а един измамен спомен за нещо, което никога не е било. Стреса, която беше запозната с опасността, ги накара да разговарят един с друг, за да предотвратят нападението, защото бе съвсем ясно какво е това. Дракулите ги дебнеха дори в съня си, част, от който бяха пратили да ги преследва, мъчейки се да ги забавят или задържат, да ги отклонят или заблудят, да им попречат да напуснат Хароу преди да се е стъмнило.

Времето течеше бавно, предпазливо и отмерено, както мъглата, през която вървяха и неприветливо като пейзажа, който се простираше пред тях. Падовете станаха по-дълбоки, а на места безжизнените дървета образуваха непреодолими прегради и трябваше да се заобикалят. Рен викаше другите, когато избързваха напред. Тя минаваше покрай гласовете, хвърляше се през лицата и правеше всичко възможно да ги държи близо един до друг и да не допуска да спрат. Наближаваше пладне, а денят ставаше все по-мрачен. На небето се трупаха тежки дъждовни облаци. Започна да ръми, а после заваля като из ведро. Вятърът се усили и дъждът връхлиташе върху тях. Той преминаваше като някаква завеса, отслабваше до отделни капки и после цикълът се повтаряше отново. Валежът продължи известно време и после спря. Земната горещина се върна, а мъглата започна да се сгъстява. Тя ги обгърна и скоро нищо не се виждаше на разстояние по-голямо от дузина фута. През това време те крачеха близо един до друг, толкова близо, че се настъпваха и бутаха като че ли бяха слепи и опипваха своя път през полумрака.

— Стреса, колко има още? — попита Рен, викайки през какофонията от гласове, която се вихреше около ушите й.

— Спптптт! Вече сме близо — беше отговорът. Точно пред нас е.

Спуснаха се надолу в едно особено дълбоко дефиле, сякаш назъбен нож беше разрязал повърхността от застинала лава, цялото в сенки и носеща се мъгла. Рен знаеше, че то е опасно и почти ги извика да се върнат, но видя също, че то прерязва напреко пътеката им и, че това е единственият път, по който биха могли да вървят. Тя се спускаше в мрака, стиснала жезъла Рухк пред себе си като щит. Фавн цвърчеше като обезумял на рамото й, още един звук, смесващ се с другите, с невидимите гласове, които жужаха, беснееха и изпълваха подсъзнанието й, така че едва се сдържаше да не закрещи. Рен виждаше Трис на една крачка пред себе си и Стреса като слабо тъмно петно пред него. Тя чуваше стъпки отзад, някой я следваше, другите…

И тогава ръцете я сграбчиха, внезапно, изненадващо, твърди като стомана. Те се протегнаха от нищото, материализирайки се от мъглата, обхванаха краката й и я дръпнаха силно от пътеката. Рен извика яростно и удари надолу с обратния край на жезъла Рухк. Бял огън избухна от земята и освети всичко. Магията на талисмана беше реагирала. Рен беше поразена и шокирана, че магията беше се отзовала, така лесно. Чу другите да се провикват, предупреждавайки я, Рен рязко и бурно се обърна и ръцете, които бяха я сграбчили, я пуснаха. Нещо се движеше в мъглата — десетки създания, безлични, безформени и все пак присъстващи. Дракулите, установи тя, някак си са се събудили, макар че не би трябвало. Може би бе достатъчно тъмно в тази падина, почти като в нощ. Рен извика към другите, призовавайки ги към нея и ги поведе към насрещния склон на дефилето. Фигурите се навъртаха навсякъде, опитващи се да ги хванат, да ги докоснат, нематериални и въпреки това някак си реални. Тя виждаше безжизнени лица, бледи нейни изображения, очи пусти и невиждащи, животински зъби, хлътнали бузи и слепоочия и линеещи тела. Тя си пробиваше път през тях, защото те изглеждаха съсредоточени на нея, привлечени към нея, като че ли тя имаше най-голямо значение за тях. Привлича ги магията, осъзна тя. Както всички Шадуини и те ламтяха най-силно за магията.

Призраци на дракули се материализираха пред нея и Гарт изскочи напред, размахвайки къс меч. Образите се разсеяха и преобразуваха, оставайки невредими. Рен се обърна рязко, когато достигна дъното на дефилето. Едно, две… Тя броеше отчаяно. И шестимата бяха налице. Стреса вече се катереше отпред и Рен се насочи отново напред, за да я последва. Те се катереха нагоре по склона по хлъзгави от дъжда скали от застинала лава и минаваха през храсти и паднали дървета. Следваха ги образите, гласовете. Фантомите се събуждаха от сън. Преследваха ги безсмъртни чудовища, Рен ги отблъскваше с гняв и отвращение, с яростта на своето движение, усещайки Фавн, прилепен към шията й като част от нея, долавяйки топлината на жезъла Рухк в ръцете си, както и опита на магията да се освободи. Магията, която може да прави всичко, мислеше с тъга тя, която може да създава всичко — дори чудовища като тези. Тя потръпна вътрешно от тази перспектива, от ужаса на една истина, която би желала да не съществува. Страхуваше се, че тази истина ще се втурне да я преследва, ако удържи на обещанието си да спаси елфите.

Веднага щом излязоха от дефилето, членовете на малката група се затичаха. Тъмнината беше гъста и се местеше като пластове марля пред тях, но те не забавяха хода си, тичайки напред, без да ги е грижа за нищо, подвиквайки си окуражаващо един на друг и отблъсквайки своите преследвачи. Дракулите съскаха и фучаха като котки, а злъчта на техните помисли беше като огън, който изгаряше отвътре. Все пак това бяха само гласове и образи, които вече не бяха реални, защото дракулите не можеха да напуснат тъмнината на своето убежище, да рискуват да излязат на Хароу, докато беше още светло. Те изчезнаха, отнесени като отдръпващите се води на някой обширен океан, връщащи се с отлива. Групата започна да забавя хода си, дишайки тежко във внезапната тишина, а обувките им изскърцаха, когато спряха.

Рен погледна назад. Там нямаше нищо, освен мъгла, бледи сенки на храсти и остатъци от дървета, пусти и безжизнени. Фавн колебливо надигна глава. Стреса пристигна тромаво, за да се присъедини към тях, задъхана и облизваща се.

— Хсссттт! Глупави призраци! — изфуча комбинираната котка.

Рен кимна. Топлината от жезъла Рухк беше се разсеяла и изчезнала. Тя почувствува как собственото й тяло се охлади. През нея премина лека вълна на облекчение.

В този момент Гарт внезапно си проби път напред, сепнат от нещо, което тя бе пропуснала, изследващ напрегнат и обезпокоен мъглата. Рен проследи погледа му, уплашена без да знае защо. Тя видя другите да се споглеждат неспокойно. Сърцето й подскочи. Какво не беше наред? Тогава разбра. Бяха само петима. Еоуен липсваше.

Отначало Рен помисли, че това е невъзможно, че сигурно греши. Беше преброила шестимата, след като се изкатериха от дефилето. Еоуен беше сред тях. Рен беше, разпознала лицето й…

Тя се спря. Еоуен. Рен си спомни как червенокосата пророчица се влачеше след всички — твърде бледа, твърде ефимерна. Сякаш не беше тя — да, точно така. Рен изпита едно неприятно чувство в стомаха си, една болка, която заплашваше избухне и да я погълне. Това, което беше видяла, бе само образ, още по-изкусен и по-добре пресметнат от другите, един образ, накарал ги да повярват, че всичките са заедно, макар че всъщност не бяха. Дракулите бяха хванали Еоуен. Гарт правеше бързо знаци. Аз я държах под око както бях обещал. Тя беше точно зад нас, когато се катерехме нагоре от дефилето. Как бих могъл да я загубя?

— Ти не си виновен — отвърна мигновено Рен. Тя почувствува как я обзема странно спокойствие, един вид примирение, едно приемане на неизбежността на шанса и съдбата. — Всичко е наред, Гарт — прошепна тя.

Рен почувствува земята да се отваря под нея, за да я погълне. Тя чакаше това чувство да премине, чакаше да се стабилизира. Знаеше какво трябва да направи. Каквото и да се случеше, не можеше да изостави Еоуен. За да я спаси, Рен трябваше да се върне обратно на Хароу, сред дракулите. Тя можеше, разбира се, да изпрати някой от другите. Те щяха да отидат ако ги помолеше. Но Рен никога не би направила това, дори не би си го помислила. Уменията на следотърсач, опитът на Скитник, тренингът на елф Ловец всичко щеше да бъде безполезно срещу дракулите. Само едно нещо би помогнало.

Рен направи няколко колебливи крачки и спря. Здравият разум й крещеше да премисли отново. Тя усети как другите дойдоха един по един, застанаха до нея, а очите им следваха нейните, когато се взря в мрака на Хароу.

— Не ходи там! — предупреди я Стреса. — Пхфффт! Вече става тъмно!

Рен я игнорира и вместо това се обърна към Гавилан. Тя мълчаливо го прецени и му подаде жезъла Рухк.

— Дойде време да ми бъдеш отново приятел, Гавилан — каза му спокойно тя. — Вземи Жезъла. Дръж го вместо мен, докато се върна. Пази го.

Гавилан я погледна, невярващ на очите си, после предпазливо посегна за талисмана. Ръцете му го обхванаха, стиснаха го и го дръпнаха. Тя не предпочете да не се вглежда в очите му, опасявайки се от това, което можеше да прочете там. Той бе всичко, което бе останало от нейното семейство и трябваше да му се довери.

Трис и Дал бяха пуснали раниците си на земята и пристягаха коланите с оръжия. Гарт беше вече извадил своя къс меч.

— Не — каза им Рен. — Аз ще се върна сама.

Те започнаха да протестират, говорейки бързо и настойчиво, но тя мигновено ги прекъсна.

— Не — повтори Рен и се обърна с лице към тях. — Само аз имам шанс да намеря Еоуен и да я доведа. Аз, — Тя бръкна в туниката си и измъкна торбичката с Елфовите камъни. — Ще използвам магия, за да я намеря и да ме защищава. Нищо друго не може да го стори. Ако вие дойдете с мен, ще трябва да се грижа и за вас. Оръжията ви не могат да причинят нищо на тези създания и в случая не можете да ми помогнете. Рен докосна ръката на Трис нежно, но категорично.

— Зная, че си дал обет да се грижиш за мен. Но аз ти нареждам да се погрижиш за Лодена — да останете заедно с Дал при Гавилан, за да останат елфите в безопасност каквото и да се случи.

Решителните сиви очи се присвиха.

— Моля те, не искай това, Лейди. Личната охрана служи първо на кралицата.

— А кралицата, ако това наистина съм аз, смята, че ти ще й служиш по-добре, ако останеш тук. Такава е моята заповед, Трис.

Гарт правеше гневно знаци. Прави, каквото желаеш с тях, но нямам никакво намерение да оставам. Аз идвам с теб.

Рен поклати отрицателно глава и пръстите й се задвижиха, докато говореше.

— Не, Гарт. Ако аз не се върна, ти ще трябва да ги изведеш благополучно до брега и Тайгър Тай. Те ще имат нужда от твоя опит. Аз те обичам, Гарт, но тук не можеш да ми помогнеш с нищо. Ти трябва да останеш.

Огромният мъж я гледаше така, сякаш го бе ударила.

— Винаги сме знаели, че ще дойде това време — каза му тя спокойно и настойчиво, — времето, за което ти така усърдно ме подготвяше. Вече е твърде късно за каквито и да е други уроци, Аз трябвала разчитам на това, което зная.

Рен свали Фавн от рамото си и го постави на земята до Стреса.

— Остани тук, мъниче — нареди му тя и отстъпи настрана.

— Рррууллл! Рен Елф, вземи мен! — отсече Стреса, наежвайки бодлите. — Аз мога да те преведа по-добре от който и да е друг.

Рен поклати отново глава.

— Елфовите камъни могат да ме преведат още по-добре. Гарт ще се погрижи да пристигнеш благополучно на Западната земя, Стреса, ако аз не успея да се върна. Той знае какво съм ти обещала.

Рен свали раницата и остави оръжията си — всичките, освен дългия нож на кръста си. Четиримата мъже, комбинираната котка и дървесният пискун я наблюдаваха мълчаливо. Тя внимателно изсипа Елфовите камъни от торбичката в отворената си длан, а пръстите й се затвориха върху тях.

После, преди да се е разколебала, Рен се обърна и закрачи в мъглата.

Тя вървя известно време право напред, като се съсредоточи само във вървенето и увеличаваше разстоянието между себе си и тези, които се грижеха за нейната безопасност. Тя прекоси голата скала от застинала лава, като един самотен ловец, и почувства как изстива отвътре, изтръпнала от силата на своето решение. Рен си спомни за разговора с Еоуен, когато тя беше й доверила отдавнашното си видение, видението за своята смърт. Не, Рен изруга наум. Не сега, не докато аз все още дишам.

Дракулите започнаха да й шепнат, подканяйки я настойчиво да продължи пътя си, викайки я при себе си. Но страхът й отстъпи пред яростта. Добре, ще дойда при вас — но не за да ме хванете!

Рен мина през една редица сребристи стволове, които се очертаваха голи и безжизнени — една порта, водеща към ада на смъртта. Тя виждаше да се появяват лица, изпити и изпразнени от съдържание, черепи в мъглата. Рен извади Елфовите камъни протегна ръка напред и призова тяхната сила. Тя дойде веднага, подчинена на нейната воля, оживяваща със своя син огън и прорязваща мъглата. Поведе Рен наляво през една равнина, където нищо не растеше и нямаше никаква следа от живот. Пред себе си, в далечината, Рен можеше да види как се трупат бели фигури, местещи се тела, обръщащи се като че ли да я приветстват. До нея достигаха гласове, викове и шепоти, зовящи я към смъртта.

Синият огън отслабна и тя продължи напред слепешката. Рен, чуваше тя Еоуен да вика.

Потисна желанието си да бърза, налагайки си да се движи предпазливо, като наблюдаваше всичко около себе си — движението на сенките и мъглата, признаците на събуждащ се живот. Стреса беше права. Вече се стъмваше. Следобедът клонеше към вечерта и светлината започваше да отслабва. Тя знаеше, че няма да стигне до Еоуен преди падането на нощта. Точно това искаха дракулите, точно такъв им беше планът. Магията на Еоуен също ги привличаше — но най-силно жадуваха за нейната, защото беше по-силна и щеше да ги нахрани най-добре. Еоуен беше примамка капана, предназначена за нея.

Рен затвори за миг очи пред тази неизбежност. Би трябвало да я съзнава от самото начало.

Гласовете ставаха по-силни, по-настойчиви и тя виждаше с крайчеца на окото си как фигурите в мъглата започват да приемат форма, неясна и ефирна. Пред нея се отвори някакво дефиле — дали точно тук не загубихме Еоуен, питаше се Рен. Не знаеше, но не се поколеба. Тя слезе в него, без да се бави, следвайки указанията на магията, чувствайки желязото в нея да я изпълва със своята горещина, нагнетявано в ковачницата на душата й. Не знаеше колко време е минало — час, повече от час? Рен беше загубила чувството си за време, всички чувства освен едно: за онова, което бе дошла да направи. Кралица на елфите, пазителка на жезъла Рухк и Лодена, носителка на друидска магия и наследница на кръвта на родовете Елеседил и Омсфорд — тя беше всички тези неща и никое от тях. Сътворена бе от нещо no-висше, нещо неопределимо. Нищо, казваше си тя, не би могло да ми попречи.

Тъмнината я обхвана отвсякъде, когато стигна дъното на дефилето. Слабата светлина отгоре беше се загубила в мъглата и сенките. Дракулите вече се появяваха дръзко. Скелетните им форми бавно изплуваха, изпити и лишени от всякакъв живот, освен този, който им даваше Шадуинската същност. Все още не добиваха кураж. Страхуваха се от магията и в същото време силно я желаеха. Те наблюдаваха Рен с жадни очи, желаещи силно да впият зъби в нея, да я направят като тях. Тя чувствуваше Елфовите камъни да парят предупреждаващо дланта й, но все още не призоваваше магията им. Рен вървеше смело напред като носителка на живот сред смъртта. Рен, чу тя отново вика на Еоуен.

Стена от бледи тела препречваше пътя й. По вид и форма те бяха човешки същества, но изопачени, бледа имитация на това, което са били приживе. Обърнаха се да я посрещнат, но вече не като видения, които проблясваха и заплашваха да се разсеят при най-слабия повей на вятъра, а като създания, придобили жива плът.

— Еоуен! — извика Рен.

Един по един дракулите започнаха да се отдръпват и зад тях се появи Еоуен. Тя лежеше в ръцете им и кожата й бе бледа като тяхната. Отличаваше се само с огненочервената си коса и смарагдово зелените очи. Те проблясваха, опитвайки се да уловят взора на Рен, изпълнени с ужас. Устата на Еоуен беше отворена като че ли се опитваше да диша… или вика. Устите на дракулите бяха впити в тялото й. Те се хранеха. Известно време Рен не можеше да мръдне, поразена от гледката, уловена в мрежата на нерешителността. В този момент главата на Еоуен се отметна назад, а устните й се разтвориха с ръмжене, за да разкрият блестящи хищни зъби.

Рен извика ужасена, а дракулите тръгнаха към нея. Тя вдигна нагоре Елфовите камъни с бързината на мисълта, призовавайки тяхната сила, обхваната от гняв и ужас, и обърна огъня на магията към всичко, което се виждаше. Той премина през нейните нападатели като коса, изпепелявайки ги. Загинаха и тези, които бяха се материализирали, и онези, които се хранеха с Еоуен. Другите, останали все още призраци, изчезнаха. Пламъците бяха погълнали всичко. Рен разпръскваше огън във всички посоки, чувствайки как магията преминава през нея, гореща и сурова. Рен извика тържествуващо, когато огънят опожари дефилето открай докрай. Тя се отдаде на неговата топлина. Правеше всичко, за да съхрани образа на Еоуен. Тя го прегърна, както би направила с любовник. Времето и пространството изчезнаха в прилива на усещания. Рен започна да губи контрол.

После, само момент преди силата да я погълне напълно, тя осъзна какво беше се случило, спомни си коя е и направи един последен отчаян опит да се възстанови. Рен отчаяно стисна пръстите си около Камъните. Огънят продължи да се процежда през тях. Ръката й се стягаше, а тялото й конвулсивно потрепваше.

Тя удвои усилието си, падайки на колене. Накрая магията профуча обратно вътре в нея, преминавайки за последен път и изчезна.

Рен се сви в мъглата, борейки се да придобие отново контрол над себе си, представяйки си отново Еоуен и дракулите, изчезващи в пламъците, погълнати от магията на Елфовите камъни. Сила! Такава сила! Как копнееше да я възвърне! Обзе я срам, последван от отчаяние. Рен уморено вдигна поглед, знаейки вече какво ще открие, съзнавайки напълно какво е направила. Пред нея се простираше пустото дефиле. Пушек и пепел висяха във въздуха. Гърлото й се стегна, когато се опита да поеме въздух. Рен нямаше никакъв избор, тя го знаеше — но знаенето не й помогна. Еоуен беше вече една от тях, тя бе умъртвена пред очите на Рен, изпълнявайки своето собствено предсказание. Макар че се опита, Рен не успя да предотврати сбъдването на видението. Еоуен бе й казала веднъж, че нейният живот бил подчинен на виденията и тя е трябвало да ги приеме — дори това, което предсказваше нейната смърт. Рен почувствува сълзи да пълнят очите й и да се стичат по бузите. О, Еоуен!

ГЛАВА XXI

В Южното око времето се носеше подобно на облак по лятно небе и Кол Омсфорд можеше само да наблюдава безпомощно как то преминава покрай него. Животът му в затвора продължаваше обикновения си ход, а всекидневието, му бе едно редуване на скука и напрегнатост. Мислите му не бяха оковани, но не го водеха до никъде. Той мечтаеше за миналото, за живота, на който беше се радвал в Дола и на света, който лежеше отвъд черните стени на неговия затвор, но мечтите му се разбиваха на пух и прах и изчезваха. Никой не идваше да го потърси. Той започна да се примирява с мисълта, че никой няма да дойде.

Кол прекарваше дните си в двора за упражнения със спаринг партньор Улфкингро — обезобразения, покрит с белези и необщителен човек, на чиито грижи беше го поверил Ример Дал. Улфкингро беше здрав като бик и се биеше с Кол, докато Равнинецът не почувствува, че ще падне. С обвити в мека материя сопи, с тежки тояги, с тъпи мечове и с голи ръце те се упражняваха и тренираха като готвещи се за битка бойци, понякога по цял ден, често докато не се изпотят толкова силно, че прахът, който вдигаха в двора, започваше да се стича по телата им на черни ивици. Улфкингро беше, разбира се, Шадуин, но не приличаше на такъв. Той изглеждаше като всеки нормален мъж, макар да бе по-як и по-мрачен. Понякога Кол почти го харесваше. Той говореше малко, оставяйки опита му в боравене с оръжията да говори вместо него. Беше сръчен и опитен боец и вече се гордееше, че предава знанията си на Равнинеца. Кол, от своя страна, правеше най-доброто в своето положение, като използваше единственото развлечение, което му позволяваха, за да усвои, каквото може от това, на което другият искаше да го научи. Той участваше в тренировъчната борба, като че ли тя бе истинска и поддържаше форма за времето, когато действително щеше да му потрябва. Защото рано или късно, заричаше се непрекъснато Кол, аз ще намеря начин да избягам.

Постоянно мислеше за това. Малко други неща занимаваха ума му. Ако никой не знаеше, че е тук, ако никой не дойдеше да го измъкне, ще трябва сам да се спаси. Кол беше находчив като всички Равнинци. Той беше уверен, че ще успее да намери път за бягство. Умееше да изчаква и търпението бе може би най-важното му качество. Наблюдаваха го при всяко излизане от килията, докато минаваше по тъмните коридори на монолита към двора за упражнения и когато връщаше обратно оттам. Беше му позволено да се упражнява с Улфкингро колкото иска, както и да гостува на здравеняка достатъчно дълго, за да го увлече в разговор, но винаги го наблюдаваха. Той не можеше да си позволи никаква грешка.

Но нито за миг не се съмняваше, че ще намери някакъв изход.

Кол беше виждал Ример Дал само два пъти, след като Главният преследвач го посети в килията. Всеки път го виждаше от някакво разстояние, зърваше го неочаквано, само миг преди другия да изчезне. Всеки път в паметта му оставаше само споменът за хладния му поглед. Отначало Кол го търсеше навсякъде, докато не установи, че това бе започнало да става нещо като мания и трябва да спре. Но Кол никога не престана да мисли върху това, което огромният мъж беше му казал: че Пар също бил Шадуин, че магията ще го погълне, ако той не приеме истината за своята самоличност и че в своята лудост той представлява опасност за своя брат. Кол не вярваше на казаното му от Ример Дал, но и не можеше напълно да го отхвърли. Истината, реши той, е някъде по средата, в здрачната област между размишленията и лъжите. Но истината беше трудна за дешифриране и той нямаше да я научи, докато е там. Ример Дал правеше всичко с някакъв умисъл и съвсем не смяташе да го разкрие на Кол. Какъвто и да бе той, каквато и да беше истината за Шадуините и тяхната магия, Кол беше убеден, че трябва да се добере до своя брат.

И така, той тренираше в двора за упражнения през деня, а през нощта лежеше буден, премисляйки своите шансове и възможности и през цялото време се бореше срещу дебнещата опасност от провал.

И ето, че един ден, няколко седмици след като почна да излиза от килията, докато тренираше с Улфкингро в двора за упражнения, той забеляза Ример Дал да минава по една пътека между две ниши. Отначало изглеждаше като че ли част от него е отрязана. После установи, че Главният преследвач носеше нещо провесено върху рамото си — нещо, което отначало изглеждаше като нищо, защото беше толкова черно, че приличаше на част от новолунна нощ. Кол се спря на място, после отстъпи назад, взирайки се. Улфкингро го погледна ядосано и погледна назад през рамо, за да види какво бе привлякло вниманието на Равнинеца.

— Хм! — изсумтя той, когато видя какво гледа Кол. — Това не е твоя работа. Заеми позиция за бой.

— Какво носи той? — попита настойчиво Кол.

Улфкингро опря пръта на земята и се облегна на него с демонстративно търпение.

— Една пелерина, Равнинецо. Нарича се Огледално покривало. Виждаш ли колко е черно? Виждаш ли как краде светлината, точно като разлято черно мастило? Шадуинска магия, малки ми приятелю. — Суровото лице се опъна в някаква полуусмивка. — Знаеш ли какво прави то? — Кол поклати отрицателно глава. — Не знаеш? Добре! И не би трябвало да знаеш! Сега заеми позиция за бой!

Те възобновиха тренировката и Кол, който не беше никакъв малък приятел, а точно толкова голям и мощен, колкото Улфкингро, се реваншира като удари другия така силно, че той загуби равновесие и се опомни едва след няколко минути.

Тази нощ Кол лежа буден, като мислеше за Огледалното покривало и се чудеше за какво ли служи. То беше първата конкретна Шадуинска магия, която някога беше виждал. Имаше и други магии, разбира се, но той нямаше достъп до тях. Най-голямата и най-важната беше нещо, държано дълбоко в недрата на крепостта, което бръмчеше, туптеше и понякога звучеше като вик, нещо огромно и много страшно. Той си го представяше като някакъв дракон, когото Шадуините бяха успели да оковат, но разбираше, че твърде опростява нещата. Каквото и да беше, то бе далеч по-впечатляващо и по-ужасно от един дракон. Имаше и други неща, скрити зад вратите, през които изобщо му беше забранено да пристъпва, засекретени в катакомбите, през които не можеше никога да мине. Кол усещаше тяхното присъствие, докосването им до неговата кожа, долавяше със съзнанието си техния шепот. Всичките тези неща бяха магия, Шадуински магьосничества и талисмани, тъмни и лоши неща.

Не така смяташе Ример Дал. Но той, разбира се, не вярваше на Главния преследвач и никога не беше му вярвал. Все пак не можеше да не се пита.

Два дни по-късно, докато почиваше на двора и потта още блестеше по тялото му като течно масло, Главният преследвач се появи от сенките на една врата и се отправи право към него. Върху едната си ръка носеше преметнато Огледалното покривало, наподобяващо на гънка открадната нощ. Улфкингро се изправи на крака, но Ример Дал го освободи с едно махване на облечената в ръкавица ръка и подкани Кол да го последва. От светлината се върнаха обратно в по-хладната сянка, извън обсега на обедното слънце и далеч от неговия ослепителен блясък. Кол замига, докато очите му не привикнаха. Лицето на другия мъж приличаше на издялано от камък на слабата сива светлина, кожата бе мъртва и студена, но проницателните очи изглеждаха уверени.

— Ти тренираш усърдно, Кол Омсфорд — каза той с познатия му шепнещ глас. — С всеки изминат ден Улфкингро губи надмощието си над теб.

Кол кимна, без да продума, чакайки да чуе какво беше дошъл да му каже другият.

— Виж тази пелерина — каза Ример Дал, сякаш му отговаряше. — Време е да разбереш за какво служи тя.

— Защо? — попита Кол, неуспявайки да скрие изненадата си.

Другият отклони поглед като че ли обмисляше своя отговор. Облечената в ръкавица ръка се повдигна и падна отново като някаква черна коса.

— Аз ти казах, че брат ти е в опасност, че ти самият си в опасност и че всичко е заради магията и онова, което тя може да направи. Мислех да те използвам като примамка — за да дойде брат ти при мен. Разгласих, че ти си тук. Твоят брат обаче си стои в Тирс и не желае да дойде за теб.

Той направи пауза, изчаквайки отговора на Кол. Равнинеца запази безизразната си маска.

— Той носи магията в себе си — прошепна Главният преследвач. — Магията, която лежи под пожелай-изпей, започва да го поглъща. Той може още да не е осъзнал това. Може да не го разбира. Ти си усещал тази магия в него, нали? Знаеш, че тя е там? — Ример Дал сви рамена. — Смятах да го убедя, когато го намеря. Сега мисля, че той ще откаже да ме изслуша. Надявах се, че задържането ти в Южното око ще му повлияе. Но това очевидно не го засяга.

— Ти си глупак, ако мислиш, че Пар ще дойде тук — каза Кол, след като си пое дълбоко въздух. — И си още по-голям глупак, ако мислиш, че ще можеш да ме използваш, за да го заловиш.

— Ти продължаваш да не ми вярваш, нали? — попита Ример Дал, поклащайки глава. — Аз искам да те предпазя, а не да те използвам. Искам да спася твоя брат, докато не е станало късно. Той е Шадуин, Кол. Той е като мен и неговата магия е дарба, която може или да го спаси, или да го унищожи.

Дарба. Пар използваше така често тази дума, помисли мрачно Кол.

— Пусни ме тогава да отида при него. Освободи ме.

Грамадният мъж се усмихна, тоест ъгълчетата на устата му се извиха.

— Възнамерявам да го сторя. Но едва след като се срещна още веднъж с твоя брат. Мисля, че Огледалното покривало ще ми позволи да го сторя. Това е една Шадуинска магия, Равнинецо — една много мощна магия. Необходимо ми беше доста време, докато я изтъка. Който и да носи пелерината, той ще изглежда за онези, които срещне, като близък и доверен човек. Тя маскира истинската му същност. Тя скрива неговата самоличност. Ще нося тази пелерина, когато тръгна да търся твоя брат. — Той направи пауза. — Ти би могъл да ми помогнеш. Можеш да ми кажеш къде да го намеря, къде мислиш, че може да бъде. Аз зная, че той е в Тирс. Но не зная къде. Ще ми помогнеш ли?

Кол не вярваше на ушите си. Как можеше Ример Дал да го пита такова нещо? Но грамадният мъж изглеждаше така уверен в себе си като че ли беше действително прав и знаеше истината далеч по-добре от Кол.

— Нямам представа къде е Пар — отвърна Кол, поклащайки глава. — Той може да е навсякъде.

В продължение на един дълъг миг Ример Дал не отговори, а просто стоеше, гледайки Равнинеца, мерейки го внимателно, вперил в него проницателните си очи като че ли лъжата можеше да бъде прочетена по лицето му.

— Ще те попитам отново друг път — каза накрая той. Тежките му ботуши заскърцаха по каменната пътека. — Продължи тренировката си. Сам ще го намеря, така или иначе. Когато го открия, ще те освободя.

Той се обърна и се отдалечи. Кол се взираше след него, гледаше вече не мъжа, а пелерината, която той носеше и си мислеше: Ако можех да пипна тази пелерина само за пет секунди…

Кол все още мислеше за нея, когато се събуди на следващия ден. Една пелерина, която можеше да скрие самоличността на носещия я от околните, представяйки го като някой, на когото те се доверяваха — с нея действително можеше да се измъкне от Южното око. Ример Дал може би си представяше Огледалното покривало като някаква уловка, която би му позволила да залови Пар, но Кол можеше да използува магията далеч по-добре. Ако той успееше да намери някакъв начин да придобие пелерината за достатъчно дълго време, за да я облече… Така се развълнува от тази перспектива, че не успя да завърши мисълта си. Как бих могъл да го уредя — питаше се Кол, а умът му работеше трескаво, докато се обличаше и мереше дължината на своята килия в очакване на закуската.

Тогава за момент му мина през ума, че Ример Дал прояви изключителна непредпазливост, като му показа магията, докато Шадуините криеха изключително старателно своите магьосничества. Но нали Главлият преследвач много държеше той да му помогне в откриването на Пар? А пелерината беше безполезна, докато не го намерят, нали? Вероятно Дол беше се надявал, че иде убеди Кол просто като му каже, че притежава такава магия.

Първото подозрение беше внезапно изместено от второ. Ами ако пелерината беше някакъв номер? Откъде да знае дали Огледалното покривало може да върши това, което му се приписва? Какво доказателство имаше? Кол се стресна, когато металният поднос храна се плъзна през процепа в долния край на вратата. Той се взря за момент безпомощно в него, измъчван от въпроси. Но защо ще го лъже Главният преследвач? Какво очакваше да спечели с това?

Въпросите го затрупаха и накрая той се обърка. Кол ги отпъди и си изяде закуската. След това слезе на двора за упражнения, за да тренира с Улфкингро. Кол изпитваше нужда да говори отново с Ример Дал, да научи още за пелерината и да открие истината за нейната магия. Но не биваше да проявява явен интерес. Главният преследвач не трябваше да заподозре неговия истински мотив. Това означаваше, че се налага да почака Ример Дал да дойде при него.

Но Главният преследвач не се появи нито този ден, нито следващия. Едва три дни по-късно, на свечеряване, той се материализира от сенките, когато Кол се влачеше уморено към своята килия, и се доближи до него.

— Размисли ли върху предложението да ми помогнеш да намеря твоя брат? — попита небрежно той, криейки лице под качулката на черната си пелерина.

— Малко — призна Кол.

— Времето тече бързо, Равнинецо.

— Беше ми трудно да повярвам на каквото и да било от това, което ми каза — отвърна Кол, свивайки рамена. — Един затворник не може лесно да се довери на своя тъмничар.

— Така ли? — Кол можеше почти да почувствува скритата усмивка на другия. — Аз пък мислех, че е точно обратното.

Те изминаха мълчаливо няколко крачки. Лицето на Кол изгаряше от гняв. Искаше му се да удари другия, докато двамата вървят сами и са така близо един до друг в тези тъмни коридори. Той потисна това изкушение, знаейки колко глупаво би било да му се поддаде.

— Мисля, че Пар ще види истината и през магията на Огледалното покривало — каза накрая той.

— Как? — попита Дол.

— Неговата собствена магия ще го предупреди — отвърна Кол, след като си пое дълбоко въздух.

— Значи мислиш, че аз не ще успея да се приближа достатъчно, за да говоря с него, така ли? — Шепнещият му глас беше дрезгав и нисък.

— Така ми се струва — отвърна Кол.

— Какво би станало, ако изпитам магията върху теб? Така ще можеш сам да прецениш.

Кол се намръщи, скривайки въодушевлението, което се надигна внезапно в него.

— Не зная — каза той. — Какво значение има дали действува на мен.

Облечената в ръкавица ръка, жилеста и черна, се повдигна, крадейки светлината от въздуха.

— Защо не ми позволиш да опитам? Какво може да ти навреди — попита Дал.

Те преминаха коридора и изкачиха десетки стъпала, докато стигнаха само няколко етажа по-долу от килията, в която държаха затворен Кол. При една врата, белязана с вълча глава с червени букви, които Кол не можеше да дешифрира, Ример Дал извади някакъв ключ, пъхна го в ключалката на една масивна брава и бутна вратата. Вътре имаше един единствен прозорец, през който тясна струя слънчева светлина осветяваше висок дървен шкаф. Ример Дал отиде до шкафа, отвори двойната му врата и извади Огледалното покривало.

— Не ме гледай за момент — заповяда той.

Кол извърна глава и зачака.

— Кол — стигна до ушите му един глас.

Той се обърна. Беше баща му, Джерълън, висок и прегърбен, с широки рамена, носеше своята любима кожена престилка, която използваше при дърводелската си работа. Кол примигна, невярвайки на очите си, казвайки си, че това не е неговия баща, а Ример Дал и все пак пред очите му бе Джерълън.

После баща му се пресегна да свали престилката, която мигновено се превърна в Огледалното покривало и пред него отново застана Ример Дал.

— Кого видя? — попита го тихо Главният преследвач.

Кол не можеше да дойде на себе си, за да отговори.

— Аз продължавам да мисля, че Пар ще те познае — отвърна той, поклащайки глава.

Ример Дал го изучава известно време със странните си и твърди като камък очи, открояващи се върху плоското и безизразно кокалесто лице.

— Искам да си помислиш по един въпрос — каза накрая той. — Спомняш ли си онези жалки същества в Ямата при Тире, докарани до лудост от престоя си в плен на Федерацията, поглъщани от своята магия? Ето това го чака и брат ти. То може да не се случи днес, утре, следващата седмица или дори следващия месец, но накрая ще стане. А случи ли се веднъж, никой няма да може да му помогне.

Кол се напрегна, за да не проличи страхът по погледа му.

— Искам да помислиш и за още нещо. Всички Шадуини притежават силата да завладяват и консумират. Те могат да обитават телата на други същества и да се превръщат в тях за толкова време, колкото е нужно. — Той направи пауза. — Аз мога да се превърна в теб, Кол Омсфорд. Мога да се плъзна под твоята кожа така лесно, както острието на нож и да станеш мой. — Дрезгавият шепот звучеше като съскане в тишината. Но аз не предпочитам да направя това, защото не искам да те наранявам. Говорех истината, когато ти казах, че искам да помогна на твой брат. Ти ще трябва да решиш за себе си, дали да ми вярваш или не, но докато мислиш, помисли и за това, което току-що ти казах.

Ример Дал се обърна, пъхна Огледалното покривало в чекмеджето и затвори вратата. Трудно беше да се определи дали е ядосан, разочарован или нещо друго, но той изведе Кол с целеустремена крачка от помещението и затвори вратата зад тях. Кол се вслуша машинално за щракването на ключалката и не го чу. Ример Дал вече се отдалечаваше, така че Кол побърза да го настигне. Главният преследвач го заведе до едно стълбище и посочи нагоре.

— Твоето спално помещение е в тази посока. Помисли си добре, Равнинецо — заплашително рече той. — Играеш си с два живота, докато се бавиш.

Кол се обърна безмълвно и се заизкачва нагоре по стълби те. Когато след десетина стъпала погледна през рамо, Ример Дал беше изчезнал.

Беше все още светло, когато Кол излезе още веднъж, мина по коридора до стълбището и после заизвива по своя път надолу през сенките към двора за тренировки. Беше забравил там туниката си. Той, разбира се, не се нуждаеше от нея, но така намери предлог, за да провери дали помещението, в което се намираше Огледалното покривало, беше оставено незаключено.

Дишането му беше учестено и звучеше дрезгаво в тишината, докато слизаше. Това, което се опитваше да направи, беше неразумно, но отчаянието му ставаше все по-голямо. Ако не успееше скоро да се освободи, нещо лошо щеше да се случи на Пар. Неговата убеденост в това се основаваше най-вече на предположения и страхове, но това не го правеше по-малко реално. Кол знаеше, че мисълта му не беше така ясна, както би трябвало, защото иначе никога не би поел подобен риск. Но ако езичето на бравата не беше се върнало на мястото си, ако помещението беше все още отключено и Огледалното покривало лежеше още в чекмеджето, чакащо…

Някъде отдолу зазвучаха стъпки и той замръзна до стената на стълбището. Шумът се засили за момент и после изчезна. Кол избърса ръце в панталоните си и се опита да мисли. Кой етаж беше това? Той бе преброил четири, нали така? Кол продължи своя път напред, после стъпи върху четвъртата стълбищна площадка и с притиснато до камъка тяло погледна зад ъгъла. Коридорът пред него беше пуст.

Кол пое дълбоко въздух, за да се успокои и се показа иззад ъгъла. Промъкваше се бързо и тихо по коридора и през цялото време хвърляше неспокойни погледи напред и назад. Шадуините винаги го наблюдаваха. Винаги. Но сега изглежда нямаше никой. Кол продължи да върви, проверявайки всяка врата, покрай която минаваше. Една вълча глава с червен надпис отдолу — къде беше тя? Ако го хванат… В този момент пред него се появи вратата, която търсеше. Вълчите очи гледаха право в неговите. Той бързо пристъпи към нея, доближи ухо и се вслуша. Тишина. Кол посегна предпазливо и натисна дръжката. Тя поддаде лесно. Вратата се отвори и той влезе. Помещението беше празно, с изключение на дървения шкаф — висок закрит ковчег, подпрян на срещуположната стена. Той едва можа да повярва на своя късмет. Кол бързо отиде до шкафа, отвори го и бръкна вътре. Ръцете му се напипаха Огледалното покривало. Той го измъкна предпазливо, повдигайки го към сивеещата светлина. Тъканта беше мека и плътна, а пелерината лека като перце. Нейната чернота беше смущаваща. Тя бе мастилено черна и изглеждаше като че ли би могла да те погълне целия. Кол задържа за малко пелерината пред себе си, изучавайки я и преценявайки за последен път целесъобразността на това, което се готвеше да направи.

После бързо я метна на рамената си и я намести. Кол стоеше в очакване. Нищо не се промени. Всичко беше същото. Изведнъж му се прииска да имаше огледало, в което да се огледа, но нямаше.

След като затвори шкафа зад себе си, той прекоси помещението и излезе в коридора.

Не беше изминал и дузина крачки, когато откъм стълбището се появи един Шадуин.

Кол почувствува, че сърцето му отива в петите. Той нямаше никакво оръжие, никакво средство за защита и никакво време или място, за да се скрие. Продължи да се движи към Шадуина, защото не знаеше какво друго да направи.

Шадуинът мина покрай него, без да забави хода си. Едно кратко кимване, едно едва забележимо повдигане на тъмното лице и другият отмина, отдалечавайки се, като че ли нищо не беше се случило.

Кол почувствува прилив на въодушевление, примесено с облекчение. Шадуинът не беше го познал! Той просто не можеше да повярва. Но нямаше никакво време да се радва на своя късмет. Ако трябваше някога да избяга от Южното око и Ример Дал, сега бе моментът.

Кол мина по коридорите и се спусна по стълбищата на монолита, като избираше по-тъмните места. Познаваше само един изход, но държеше да се набива в очи, независимо от пелерината. Ръцете му бяха се вкопчили защитно в тъмните дипли, а очите търсеха сенките, когато дневната светлина отслабна до здрач. Той стигна безпрепятствено до двора за тренировки. Оръжия и брони стояха на пирамиди и висяха на закачалки, а металните им остриета и закопчалки проблясваха слабо. Улфкингро не се виждаше никъде. Кол взе чифт дълги ножове и ги пъхна под пелерината. После мина в кръг покрай едно открито пространство, за да достигне вратите, които водеха към външните дворове. Двойка Шадуини се появиха и минаха покрай него като предишния, без да му обърнат внимание. Кол почувствува как мускулите му се стягат от напрежение, но доверието му в Огледалното покривало нарастваше.

За миг му хрумна да слезе в недрата на Южното око, за да открие какво крият там, но после реши, че рискът е твърде голям. По-добре беше да се махне възможно най-бързо. Трябваше на всяка цена да излезе на свобода.

Кол забърза по коридорите, които водеха към по-външните дворове, сливайки се със сенките на здрача. Той ги достигна, без някой да му попречи, мина през тях и преди да се осъзнае се озова пред една външна врата. Кол набързо се огледа. Наоколо не се виждаше никой. Той освободи резето, бутна вратата и излезе навън.

Озова се в една ниша, която го защитаваше от настъпващата нощ. Отвъд се простираше Езерото на Дъгата, проблясвайки със сребристата си повърхност. Обграждащите го гори бяха една тъмна неравномерна маса, която жужеше и бръмчеше от живот, а ароматът на листата, почвата и тревите се носеше приятно в летния въздух.

Кол Омсфорд пое дълбоко въздух и се усмихна. Той беше свободен. Можеше да изчака, докато стане съвсем тъмно, но всяко бавене бе прекалено рисковано. Не след дълго щяха да забележат липсата му. Приведен ниско, Кол се затича от сенките при стената към дърветата.

От прозореца на една тъмна стая тридесет фута над него Ример Дал наблюдаваше отдалечаването му.

Кол Омсфорд нито за миг не се поколеба накъде да поеме. Той си проправяше пътя през дърветата, които отделяха Южното око от Мермидон, избра една спокойна теснина на около миля нагоре по течението, преплува реката и започна своето пътешествие към Тирс и своя брат. Кол не знаеше как ще намери Пар в града, но това бе по-сетна грижа. Сега го тревожеше най-вече присъствието на Шадуините. Те сякаш изникнаха в момента на бягството му като черни сенки, плъзгащи се в нощта, като витаещи привидения, мълчаливи и призрачни. Не го виждаха, а Кол бе сигурен в това, Огледалното Покривало го скриваше от тях. Те преминаваха, без да се забавят, без да проявят интерес, изчезвайки така внезапно, както бяха дошли. Но те бяха толкова много!

Беше достатъчно странно, че пелерината сякаш му подсказваше кои са и къде са. Той можеше да почувствува тяхното присъствие преди да ги види, да узнае от коя посока ще се приближат и да забележи предварително колко са много. Кол не се опитваше да се крие от тях. В края на краищата, ако магията на пелерината се провалеше, те бездруго щяха да го намерят. Вместо това той се опитваше да си дава вид на обикновен пътник, придържайки се към откритите тревни площи и към пътищата, когато откриеше такива, вървейки леко, непринудено, опитвайки се да не изглежда беглец.

И неизвестно как успяваше. Макар че Шадуините бяха навсякъде и очевидно го търсеха, те изглежда не можеха да разберат кой е той.

Кол спа в продължение на няколко часа преди зазоряване и възобнови пътуването си при настъпване на утрото. Той си мислеше неведнъж да свали пелерината, но присъствието на толкова много от тъмните създания не му позволяваше да го стори. Безопасността е по-важна, казваше си Кол. В края на краищата, докато носеше пелерината, той нямаше да бъде открит. Докато вървеше по пътя, Кол мина покрай други пътници. Никой изглежда не проявяваше интерес към външния му вид. Неколцина го поздравиха. Повечето просто го отминаваха.

Кол се питаше как ли изглежда в техните очи. Сигурно не им изглеждаше като техен познат, иначе щяха да кажат нещо. Вероятно им приличаше на обикновен пътник. Кол се чудеше защо Ример Дал изглеждаше като неговия баща в пелерината и защо магията действуваше различно при него.

Първият ден премина бързо и той спря за нощувка в една ясенова горичка, все още в полите на Руне. Слънцето се скри зад горите на Западната земя в едно жълточервено петно и топлият нощен въздух се изпълни с благоуханието на полски цветя от пасището. Кол накладе огън и хапна диви плодове и зеленчуци. Ядеше му се месо, но нямаше реален начин да се сдобие с него. Звездите изгряха и нощните звуци замряха.

Появиха се отново преследващи го Шадуини. Понякога, те се приближаваха и той отново не беше склонен да свали пелерината. Кол я сне само за да се измие, като внимаваше през това време да е добре скрит между дърветата и после бързо я облече отново. Вече я намираше за по-удобна за носене, по-малко стягаща го и по-малко непозната. Той всъщност, започваше все повече да харесва чувството за невидимост, което тя му създаваше.

На зазоряване Кол продължи пътя си, като прекоси пасището и се насочи към тъмните ръбове на Драконовите зъби, които прекъсваха синия хоризонт на север. Точно от тази страна на планините се намираха Тирс и Пар. Горещината на новия ден изглеждаше по-силна и той откри, че не се чувствува удобно на светлината. Може би бе по-добре да започне пътуването през нощта, реши Кол. Тъмнината изглеждаше някак си по-малко опасна. По обяд той се подслони до една купчина камъни, криейки се свит в техните сенки. Разсеяно мислеше за разни неща, които забравяше почти веднага, след като си ги спомняше. Кол клекна долу, сведе закачулената си глава между колената и заспа.

При падането на нощта напусна убежището си. Той подгони един заек, проследявайки го с котешки поглед в тъмнината чак до неговото леговище. Кол копа до него с ръце, изви му врата, занесе го до своето каменно убежище и го изяде преди да беше се доопекъл върху малкия огън. След това седна и се взря в кокалите, питайки се какво е било това същество.

Звезди и луна засветиха в потъмняващото небе. Някъде в далечината бухаше бухал. Кол Омсфорд повече не търсеше Шадуините, които го преследваха. Някак си не му изглеждаха опасни.

Когато се стъмни съвсем, той стана, изгаси огъня и изпълзя от своето скривалище като животно. Градът изглеждаше все още далечен, но се приближаваше с всяка крачка. Той можеше да го подуши по вятъра.

Вътре в себе си Кол чувствуваше някаква ярост, която не можеше да си обясни. Изпитваше някакъв глад. И той по някакъв необясним начин бе свързан с Пар. Той бързо пое на север към планината. На лунната светлина очите му проблясваха кървавочервени.

ГЛАВА XXII

Свечеряваше се.

Изтощена и безчувствена, Рен Омсфорд прекоси Хароу в сгъстяващия се мрак. Сенки от скелетите на обезобразените дървета и стелещите се мъгли падаха върху скалите от застинала лава. Дневната светлина изчезваше на запад до някакъв ярък нюанс, една слаба светлина от свещ на фона на тъмнината. Хароу се простираше наоколо мълчалив и безжизнено, като огледало на самия себе си. Магията на Елфовите камъни беше я прочистила. Смъртта на Еоуен беше я втвърдила като стомана. Коя съм аз? питаше се тя.

Рен избираше своя път, без да мисли за него, движейки се в посоката, от която беше дошла, защото това беше единствения път, който знаеше. Тя се взираше право напред, без да вижда; вслушваше се, без да чува. Коя съм аз?

През целият си живот бе знаела отговора на този въпрос. Този факт беше извор на сигурност. Тя беше едно момиче Скитник, необременено с лично минало, свободно от семейни връзки и задължения и от принудата да се съобразява с нечии чужди очаквания. Тя имаше Гарт, учещ я на всичко, което бе необходимо да знае, и можеше да прави със себе си, каквото си иска. Бъдещето й се простираше напред интригуващо, един празен лист, върху който нейният живот можеше да бъде написан с всякакви думи — каквито си избере. Сега тази сигурност беше се стопила, беше изчезнала така както погрешните й младежки представи за самоличността и бъдещето й. Рен никога нямаше да бъде такава, каквато беше или каквато мислеше, че ще бъде. Никога. Беше загубила всичко това. А какво беше спечелила? Рен почти се засмя. Тя бе станала някакъв хамелеон. Виж се само! Ти можеше да бъдеш която и да е. — каза си тя. Дори в името си не беше сигурна. Рен бе и Омсфорд, и Елеседил. Което и да е от двете ще пасне. Тя беше и елф, и човек. Беше дете на няколко семейства: едното й бе дало живот, а други две я бяха отгледали. Коя съм аз?

Тя беше едно същество на магията, наследница на Елфовите камъни и пазач на жезъла Рухк и на Лодена. Рен носеше всички тези неща — доверието, което й бе гласувано и отговорностите, с които я натовариха. Магията беше нейна и тя мразеше дори самата мисъл за това. Рен никога не беше се молила да придобие власт над магията и със сигурност никога не беше я искала, а сега явно не можеше да се отърве от нея. Магията беше някаква сянка отвътре, някакво тъмно отражение на нея самата, което се надигаше по команда и я караше да дава своите нареждания, един фокусник, който я караше да се чувствува като нещо друго и в същото време я лишаваше от здрав разум и заплашваше да я завладее напълно. Наистина, магията убиваше заради нея врагове — но също и приятели. Еоуен. Нима магията не уби Еоуен? Рен потисна своето отчаяние. Магията унищожаваше, което беше добре, защото точно това се очакваше от нея, но в същото време бе порочно по принцип, защото не подбираше и дори когато изборът беше правилен, магията я изпразваше от неща като страст, нежност, угризение на съвестта и любов, от всичко деликатно, което балансираше суровото. Магията изгаряше многоплановостта на нейното въображение и я лишаваше от всякакъв избор. Както е сега, установи Рен.

Беше се появил вятър, лек и непостоянен отначало, а сега бърз и силен. Той духаше на пориви през равнината и караше стволовете на дърветата да потръпват, а дефилетата да бучат и стенат. Блъскаше рамената й, тласкайки я настрани по начина, по който невнимателен чужденец се блъска в тълпа. Рен наведе главата си срещу него и поредното препятствие изцяло погълна вниманието й. Светлината на запад беше изчезнала и тя потъна в мрак. Малко остана, казваше си уморено Рен. Другите бяха съвсем наблизо, на края на Хароу, и я чакаха. Съвсем наблизо.

Рен се засмя. Какво значение имаше дали са там или не? Какво значение имаше всичко това? Нейният живот щеше да продължи по предначертания път, както винаги, откакто бе тръгнала да търси себе си. Не, коригира се тя, още по-отдавна. Може би от самото начало. Рен отново се засмя. Тръгнала бе да търси себе си, своето семейство, елфите, истината — каква глупост! Рен чуваше подигравателните интонации на собствения си глас, докато мислите се гонеха една друга. Един глас, който ечеше с вятъра. Какво значение има? шепнеше той. Каква е разликата?

Мислите й се върнаха неволно към Еоуен, мила и внимателна, обречена въпреки нейния пророчески дар, — осъдена да бъде погълната от дракулите. Какво й помогна това, че знаеше какво я очаква? Кой от тях имаше нужда от това? Каква полза от опитите да променят бъдещето? Безполезно е, ядосваше се тя, защото съдбата във всички случаи ще направи с теб, каквото си иска. Ще направи от теб, каквото пожелае, ще те отведе, където си ще и ще те изостави, когато на нея й хрумне.

Да вървим! — виеше навсякъде около нея гласът на вятъра.

Рен го чу, кимна, че е разбрала и заплака. Думите я милваха като ръцете на майка и тя се радваше на тяхното докосване. Всичко изглежда изчезваше. Рен вървеше — но накъде? Тя не спря, не направи пауза, за да се запита, а просто продължаваше да се движи, защото движението помагаше, отвличаше я от болката, от страданието. Тя трябваше да направи нещо — но какво? Рен поклати глава, неспособна да реши и избърса сълзите си с опакото на ръката. Ръката, която държеше Елфовите камъни.

Тя ги погледна въпросително и с изненада установи, че са все още там. Магията пулсираше в юмрука й, обвита плътно от пръстите на Рен, а синкавата й светлина се процеждаше през пролуките и се разпиляваше в тъмнината. Защо магията правеше това? Рен гледаше безучастно и смътно усещаше, че нещо не беше в ред. Защо гореше така?

Да вървим, шепнеше гласът на вятъра.

Аз искам да вървя! — викаше тя безгласно.

Рен забави ход и вдигна поглед от пътеката, която следваха краката й, от пустия терен. Хароу беше приел друг вид, светъл и топъл. Навсякъде наоколо имаше лица, странно живи на фона на мъглата, изпълнени с разбиране към нея. Лицата бяха познати, на приятели и роднини, на всички, които бяха я обичали и подкрепяли, живи и мъртви, възкресени от нейното въображение. Рен се изненада от появата им, но изпита и удоволствие. Тя им заговори, рече една-две думи, нерешително и с любопитство. Те хвърлиха бегъл поглед на пътя, който Рен следваше, и прошепнаха в отговор.

Да вървим. Да вървим.

Думите отекваха настойчиво в съзнанието й като проблясък на надежда. Рен забави ход и накрая спря, без да знае къде е и без да се интересува от това. Тя беше толкова уморена. Животът й бе някаква бъркотия. Рен не можеше дори да се преструва, че има някакъв контрол над него. Той я яздеше, както ездач язди кон, но без пауза или почивка, без посока, безкрайно в нощта.

Да вървим.

Рен премигна, после се усмихна. Изведнъж разбра. Естествено. Така просто е, наистина. Да вървим, да оставим магията. Да вървим и умората, объркването и чувството за загуба ще премине. Ако върви, ще има шанс да започне отново, да разполага със своя живот, да възвърне някогашната си самоличност. Защо не беше видяла това преди?

Нещо предупреждаващо я дръпна, някаква част от нея, скътана надълбоко вътре, надвикана от вятъра. Тя любопитно се опита да разкрие какво е, но пухкави докосвания върху кожата отвлякоха вниманието й. Усети, че Елфовите камъни парят дланта й, но Рен ги игнорира. Докосванията бяха по-интригуващи, по-приканващи. Тя повдигна лицето си, за да открие източника. Сега лицата бяха я наобиколили плътно, кръжейки на границата между тъмнината и мъглата, приемайки форма. Тя ги познаваше, нали? Защо не можеше да си ги спомни?

Да вървим.

В отговор на това Рен вдигна почти несъзнателно ръката, в която стискаше Елфовите камъни, а едно снопче синя светлина се промъкна през пролуките между пръстите й и проряза тъмнината. Лицата мигновено изчезнаха. Рен смутено премигна. Какво правеше тя? Защо беше спряла да върви? Рен тревожно се огледа, виждайки тъмнината и мъглата на Хароу, съзнавайки, че се е загубила накъде из вътрешността, че се е заблудила. Дракулите бяха там и я наблюдаваха. Рен можеше да почувствува тяхното присъствие. Тя потисна страха си. Та за какво мислеше?

Рен започна отново да се движи, опитвайки се да осмисли това, което беше се случило. Тя смътно чувствуваше, че за известно време беше загубила всякаква следа, че бродеше безцелно. Рен си спомняше откъслеци от своите мисли, подобни на парчета от сънища наяве. Готвех се да направя нещо, мислеше тревожно Рен. Но какво?

Минутите минаваха. Далеч напред някой викаше името й, но воят на вятъра го заглушаваше. То беше там, увисна за момент в тишината и после изчезна. Рен се движеше натам, питайки се дали все още върви в правилната посока. Ако не беше в състояние да се ориентира скоро, ще трябва да използува Елфовите камъни. Тази мисъл беше като анатема. Рен не искаше никога да ги използува отново. Не можеше да се отърси от спомена, как техният огън експлодира в чудовището, което някога бе Еоуен, и как го превърна на пепел.

Разплака се и отново спря. Нямаше никаква полза от това, никакъв смисъл. Обезлистени дървета и ометени от огъня скали от застинала лава се простираха пред нея, едно безкрайно, неизменно пространство. Хароу изглежда продължаваше до края на света. Загубих се, реши Рен, някак си поех обратно. Тя спря и уморено се огледа. Почувствувала се изтощена, измъчена и отчаяна, тя затвори очи.

Да вървим. — прошепна вятърът.

Да, отвърна мълчаливо тя. Хайде.

Магията на думите я обгърна като някаква топла пелерина, обви я и се задържа плътно около нея. Тя се съпротивлява само един момент и после се предаде. Когато отвори очи, лицата бяха се върнали, обграждайки я в някакъв кръг от слаба светлина и пухкави докосвания. Рен забеляза, че се намира в края на някакво дефиле. Мястото изглеждаше познато. Още веднъж всичко започна да избледнява. Тя забрави, че се опитва да избяга от Хароу, че лицата около нея бяха нещо друго, а не това, което изглеждаха. Мъглата се промъкваше в нейното съзнание и се разстилаше там, гъста и тъмна. Нейните сковани от лед мисли се стопяваха и течаха като течност през тялото й. Тя можеше да почувствува студенината им. Беше така уморена, така изтощена от всичко.

Да вървим.

Ръката, която стискаше Елфовите камъни, се отпусна, а скупчените около нея лица започнаха да приемат форма и размер. Устни докосваха гърлото й.

Да вървим.

Рен притвори очи. Пръстите й се разхлабиха. Всичко щеше да бъде, така лесно. Да пусне Елфовите камъни и после щеше завинаги да се отърве от оковите на магията.

— Лейди Рен!

Викът беше измъчен и за момент не й направи впечатление. После очите й рязко се отвориха и тялото й се напрегна. Странният сън, който почти беше я обзел, висеше наблизо като нашепване за силна потребност. През неговата мъгла, отвъд неговата обвивка, Рен видя две фигури да стоят приведени в края на светлината. Те държаха мечове в ръцете си. Металните остриета слабо проблясваха.

— Пхффтт! Не мърдай, Рен. Елф! — чу тя един друг предупредителен вик. Стреса.

— Остани, където си, Лейди Рен — предупреждаваше отчаяно първият. Трис.

Капитанът на Личната охрана се придвижваше бавно напред, държейки оръжието пред себе си. Тя вече виждаше неговото лице, слабо и сурово, изпълнено с решителност. Зад него беше Гарт, един по-едър силует, по-тъмен и загадъчен. Водеше ги комбинираната котка с наежени бодли.

Рен почувствува студенина в стомаха си. Какво правеха тук? Какво ги бе накарало да дойдат? Обзе я страх, някакво чувство, че нещо ще се случи, а тя няма дори да го усети.

Рен преодоля с усилие умората, спокойствието и шепота на вятъра и се застави да вижда отново. Студът се превърна на лед. Светлината, която я обграждаше, се излъчваше от създанията, които бяха се струпали наблизо. Дракули я обграждаха отвсякъде. Те бяха толкова наблизо, че можеше да почувствува дъха им или поне така изглеждаше. Можеше да види техните мъртви очи, техните призрачни, почти безизразни лица и бивниците им. Бяха десетки. Те се тълпяха около нея, разделени само в мястото, към което се приближаваха Трис, Гарт и Стреса, един прозорец в мрака на Хароу. Техните ръце и пръсти се впиваха в нея и я държаха здраво, обладани от вълчи глад. Бяха я примамили при себе си, почти приспивайки я, както сигурно бяха постъпили с Еоуен. Превърнали се от фантоми в материални създания, те се готвеха да се хранят.

За момент Рен остана да виси между битието и небитието, между живота и смъртта. Тя чувствуваше, че може да избира между две възможности, много различни, но еднакво примамливи. Едната беше да се освободи от успокоението, от смъртоносните връзки, които я държаха, да се надигне с погнуса и ярост и да се бори за живота си, защото нейният инстинкт й казваше, че това трябва да направи. Другата беше да постъпи така, както й шепнеше гласът на вятъра и просто да върви, защото това беше единственият начин да се отърве завинаги от магията. Времето спря. Рен претегляше възможностите като че ли ги наблюдаваше отстрани, една преценка, която изглежда доведе на фокус цялото й съществуване — минало, настояще и бъдеще. Тя можеше да види как нейните спасители се промъкват все по-близо, жестовете им бяха ясно различими. Рен почувствува, че дракулите се придвижиха мъничко по-близо. Като че ли нито едната, нито другата възможност имаше значение. Всяка от тях беше някаква отдалечена, бавно движеща се реалност, която можеше да се смени с едно мигане на окото.

В този момент бивните докоснаха гърлото й — чу се шепот, издаващ глад и нужда. Дракули. Шадуини. Елфи. Една еволюция на чудовищата — а само тя знаеше за нея.

Ако аз не избягам от Мороуиндъл и не се върна на Четирите земи, кой друг изобщо ще узнае?

— Лейди Рен! — повика я тихо Трис с умоляващ, отчаян и гневен глас.

Рен отстъпи назад от бездната и си пое дълбоко въздух. Тя почувствува, че силата се връща в тялото й, че излиза от летаргията. Но все още действаше твърде бавно. Рен леко се прегъна, почти незабележимо, за да разбере дали може да се движи, проверявайки границите на своята свобода. Те бяха твърде тесни. Ръцете я държаха така здраво, че тя бе като прикована към земята.

Значи имаше една възможност. Една надежда. Нейното съзнание се съсредоточи, решително и настойчиво, достигайки до своите дълбини. Пръстите й се разтвориха. Сега.

Синият огън експлодира в нощта, мина по повърхността на нейното тяло, за да я обхване цялата в пламъци. Бивните се отдръпнаха рязко назад, ръцете я пуснаха, дракулите яростно закрещяха и тя беше свободна. Рен стоеше във вътрешността на един огнен цилиндър, а горещината от магията се движеше бързо върху нея, обгръщайки я отвсякъде, докато тя чакаше да започне болката и да разбере какво представлява изгарянето до пепел. По-добре това, отколкото да стана една от тях. Мисълта премина като светкавица през съзнанието й. Почти изчезналата й жажда за живот се разпали и се превърна в непоколебима увереност. Само нека стане бързо!

Огънят гореше като стълб върху нея, издигайки се на фона на чернотата и прорязвайки завесата от мъгла. Дракулите се хвърляха в пламъците, опитвайки се отчаяно да я достигнат, като обезумели нощни пеперуди. Те умираха във внезапни светлинни избухвания, изпепелявани бързо като мисълта. Рен ги наблюдаваше как идват към нея, как посягат, как пламъците ги обхващат и те изчезват. Очите й се отвориха широко, търсейки Елфовите камъни. Тя ги откри в отворената си шепа, побелели от магията и ярки като малки слънца. Въпреки това тя не изгоря. Огънят беснееше около нея, поглъщаше нейните нападатели, а нея не я докосваше. О, да!

Сега започна ободряването, чувството за сила, което магията винаги й даваше. Тя се чувствуваше непобедима, неуязвима. Огънят не можеше да й навреди, нямаше да го стори и тя трябваше да знае това. Рен разпери ръце, отпращайки огъня от себе си с един замах във водовъртежа от дракули, който кръжеше около нея. Той ги поглъщаше и унищожаваше, а те крещяха отчаяно. За теб, Еоуен! Тя наблюдаваше тяхното унищожение и не чувствуваше нищо друго освен радостта, която й доставяше използуването на магията, свеждаща дракулите до създания без никакво значение и така незначителни за нея, както прахта. Рен прегърна магическата сила и се остави да я носи отвъд здравия разум, отвъд мисълта. Използвай я, каза си Рен. Нищо друго няма значение. За момент тя загуби самоконтрол. Забравени бяха Трис и Гарт, необходимостта да избяга от Мороуиндъл и да се върне на Четирите земи, истините, които беше научила и смяташе да разкаже, нейната самоличност и грижата за поверения й живот на елфите, всичко. Забравена беше всяка цел, вълнуваше я само владеенето на Елфовите камъни.

Тогава някакво малко, занемарено кътче от нейното съзнание я върна още веднъж в пътя. Това бе един шепот на здрав разум, който беше достигнал отвъд смесицата от страх, изтощение и отчаяние, заплашващи да превърнат твърдото решение в лудост. Рен виждаше как Трис, Гарт и Стреса се биеха с дракулите, обърнали се сега към тях, застанали гърбом един към друг, докато кръгът се стесняваше. Тя чуваше как те я викат и как нейният вътрешен глас отекваше в отговор. Рен почувствува, че островчето, върху което беше отстъпила, започва да потъва в огъня.

Ръката с Елфовите камъни се спусна надолу, а стълбът от пламъци, замиращ до обвиващ се около ръката й ослепителен блясък, бе поставен отново под контрол. Тя видя пак тъмнината и мъглата, неравните склонове на дефилето и нащърбените и черни скали от застинала лава. Рен усещаше мириса на нощта, на пепелта, огъня и топлината. Тя рязко се обърна към дракулите и изсъска към тях като змия. Те отстъпиха уплашени. Рен тръгна към своите приятели и обкръжилите ги нападатели побягнаха. Тя носеше смърт в ръката си, сигурно унищожение за създанията, които твърде добре разбираха какво означава това. Те блещукаха около нея, губейки плътността си. Рен наперено навлезе сред тях, без да се страхува, размахвайки наляво и надясно светлината от своята магия, заплашваща, застрашаваща и изпълнена със смъртоносно обещание. Дракулите не й попречиха. Те мигновено избледняха и изчезнаха.

После Рен се отправи към мястото, където бяха се свили Гарт и Трис с оръжие в ръка. В очите им се четеше несигурност. Рен спря пред Стреса, която вдигна поглед към нея, като че ли тя беше някакво неразбираемо същество. Тя затвори плътно пръстите си около Елфовите Камъни и огънят угасна.

— Помогнете ми да изляза от дефилето — прошепна Рен. Тя беше така уморена, че имаше опасност да припадне, но знаеше, че не бива, съзнавайки, че дракулите продължаваха да наблюдават.

Трис мигновено я обгърна с ръце.

— Лейди, ние помислихме, че си се загубила — каза той, докато я обръщаше внимателно кръгом.

— Бях — отвърна тя, усмихвайки се сдържано.

Те започнаха да се катерят бавно, крачка по крачка с очи взиращи се в островната нощ.

Те трябваше да вървят до полунощ, докато излязат от Хароу. Дракулите бяха привлекли Рен дълбоко в своето леговище, далеч от пътя, който тя мислеше да следва. Така я бяха омотали след случката с Еоуен, че тя беше бродила през равнината в погрешната посока. Стреса бе успяла да я проследи, но с много усилия. Бяха тръгнали да я търсят при настъпването на нощта, въпреки нейната заповед да не постъпват така. Обезпокоени от продължителното й отсъствие, те твърдо решили да се уверят, че е в безопасност, рискувайки собствения си живот. Знаеха, че нямат никаква ефективна защита срещу дракулите, но това вече нямаше значение. Гарт и Трис бяха взели решението заедно. Оставиха Дал да се грижи за Гавилан и жезъла Рухк. Стреса беше дошла, защото никой друг не би могъл да намери следите на Рен в тъмнината. Всъщност може би я откриха само защото дракулите бяха така заети със своята плячка. Дори една шепа призраци щяха да бъдат достатъчни, за да провалят спасителната акция. Но Рен, като носителка на магията на Елфовите камъни, беше примамка за дракулите и те, всичките, бяха се присъединили в преследването й, желаейки силно да споделят пира, оставайки Шадуини до края си. Така Стреса беше в състояние да я проследи, без да я усетят. Изглежда бяха я намерили точно навреме.

Рен на свой ред им разказа за участта на Еоуен, за това как дракулите бяха я погубили и как бяха я направили една от тях. Тя описваше истината за смъртта на пророчицата, чувствайки нужда да чуе думите, да придаде глас на своята скръб. Струваше й се, че говори от вътрешността на някаква кухина, обвита в мъгла от празнота и изтощение. Рен беше така уморена. Въпреки това тя не забавяше хода и не почиваше. Щом излязоха от дефилето, Рен тръгна самостоятелно. Тя вървеше, защото не можеше да се остави да я носят. Това щеше да е още една демонстрация на слабост, а тя безсилието й и без друго бе проличало в тази нощ. Рен беше поразена от случилото й се, ужасена от факта, колко лесно беше заблудена от гласа на вятъра, колко близо беше дошла до смъртта и колко податлива се оказа — тя, Рен Елеседил, наречена Кралица на елфите, облечена в доверието на един народ и наследница на толкова много магия. Тя все още си спомняше колко изкусително й внушаваше вятърът да се откаже от живота. Тя бе изпитала копнеж по покоя, който предполагаше, че ще намери. През целия си живот Рен беше силна пред лицето на смъртта, неотстъпвайки никога пред заплахите й и винаги сигурна, че ще се бори за своя живот. Случилото се на Хароу беше разклатило нейната увереност повече, отколкото бе готова да си признае. Тя не беше успяла да се противопостави така, както си мислеше, че може. Беше оставила изтощението и отчаянието да проникнат толкова надълбоко в нея, че да се почувствува като проядено от червеи дърво и така бързо да рухне. Рен виждаше как магията на дракулите, а после и нейната собствена я теглеше първо в една посока, после в друга. Точно както Еоуен беше пленница на своите видения, така Рен беше изпаднала сега в плен на Елфовата магия. Тя се мразеше за това. Самопрезираше се.

В мен няма нищо от това, което вярвах, че съм, помисли отчаяно тя. Аз се самозалъгвам.

Рен говореше, за да не мисли. Разказваше какво бе видяла, докато бродеше по Хароу, как гласът на дракулския вятър я беше унесъл, как вероятно са вкарали в клопката Еоуен — така податлива на видения и образи. Понякога скачаше от мисъл на мисъл. Звученето на гласа й я отвличаше от мрачните мисли, държеше я будна, подтикваше я да се движи. Рен мислеше за загиналите по време на това кошмарно пътуване и най-вече за Еленро и Еоуен. Тя беше погълната от тяхната загуба, разкъсвана от чувство за безпомощност, че не е била в състояние да ги спаси и от вината, че не е подходяща за задачата, която са й поверили. Рен стискаше здраво Елфовите камъни в ръката си, не смееше да ги прибере; защото се страхуваше, че дракулите може да се върнат. Те не се върнаха. Дори гласът на вятъра не шепнеше вече в тъмнината, изчезнал бе обратно в земята, оставяйки я на мира. Тя се взираше в чернотата и я чувствуваше като някакво отражение на вътрешната си празнота. Болеше я сърцето от това, което беше станала и от това, което се страхуваше, че може да бъде. Вече не разбираше света. Дори не можеше да реши, кое бе по-голямо зло — чудовищата или техните създатели. Шадуините или елфите — — кои от тях трябваше да носят вината? Къде беше равновесието в живота, което трябваше да дойде от научените уроци и придобития опит? Къде беше чувството, че лудостта ще отмине, че ще бъде разкрита целта на всичко, което се случва? Не можеше да намери отговори на тези въпроси. Магията беше ги уловила всичките в една вихрушка и щеше да ги пусне там, където избереше.

Тази нощ пред нея зейна една невъобразимо черна бездна. Те излязоха от Хароу капнали от умора и схванати, успокоени, че са се измъкнали, силно желаещи да се махнат оттам. Решиха да починат до сутринта и после да продължат. По-голямата част от Черния корниз беше вече зад тях, в сянката на облаците вулканична пепел от Килешан. Отпред, между тях и брега, беше само Ин Джу. Щяха да минат бързо през джунглата, само за два дни, ако побързат и след още два да достигнат до брега на Синия разлив. Хайде, да побързаме бързо, подканяха се мълчаливо те. Бързаха да се освободят.

Стигнаха до мястото, където бяха оставили своите спътници. Това беше една гола повърхност сред група скали от застинала лава в сянката на безплодни пълзящи растения й полуизсъхнали храсти. Фавн изтича бързо в тъмнината, появявайки се от своето скривалище, и цвърчейки като обезумял, скочи на рамото на Рен и се сви там, като че ли не съществуваше никой друг. Рен вдигна ръце, за да го погали и успокои. Дървесният пискун трепереше от страх.

После намериха Дал, проснат в далечния край на клиринга — една безжизнена маса от ръце, крака и разцепен череп. Трис се наведе и преобърна елфа Ловец. Той смаяно вдигна поглед. Оръжията на Дал бяха прибрани в ножниците.

Рен отчаяно отвърна погледа си. Бе започнала да я обзема мрачна увереност. Нямаше нужда да се оглежда повече, за да разбере, че Гавилан и жезълът Рухк бяха изчезнали.

ГЛАВА XXIII

Пар Омсфорд се сви в сянката на стената на сградата, така тъмен като нощта около него в покриващата го пелерина и се вслуша в звуците на Тирс, докато градът помръдваше неспокойно под своето одеало, от лятна горещина, чакайки сутринта. Въздухът беше неподвижен и изпълнен с градските миризми — сладникави, неприятни и втръсващи. Пар го вдишваше неохотно, уморено, взирайки се навън от своето прикритие в светлите петна, хвърляни от уличните лампи, дебнейки за враждебни създания, които безмилостно претърсваха, пълзяха и ловуваха. Войниците от Федерацията. Шадуините.

И едните, и другите бяха там, навън, дебнещи. Те като че ли никога не спяха и нямаше отърваване от тях. Защото вече почти седмица двамата с Дамсон бягаха от тях, откакто бяха напуснали подземното скривалище на Кърта и се върнаха на улиците през каналите на града. Една седмица. Той трудно можеше да възстанови целия им преход в подробности. Спомените му бяха откъслечни, една бъркотия от сгради и стаи, килери и проходи, принуждаващи ги да пълзят на четири крака, докато преминават от скривалище в скривалище. Те не бяха в състояние да си починат никъде за повече от няколко часа, винаги ги откриваха и точно когато си мислеха, че са в безопасност, трябваше да бягат отново, да се спасяват от тъмните създания, които искаха да ги заловят.

Защо винаги ни откриват толкова бързо? — питаше се Пар за хиляден път.

Отначало мислеше, че е просто лош късмет. Но честотата на тяхното откриване скоро изключи тази възможност. После помисли, че причината може да е неговата магия, която Ример Дал проследяваше по някакъв начин. Защото най-често ги изненадваха Преследвачите, дегизирани понякога като войници на Федерацията, но по-често появяващи се като чудовища, каквито всъщност бяха — тъмни сенки, облечени в пелерини и закачулени. Но Пар не беше използувал своята магия, откакто бяха излезли от каналите, а като не беше я използвал, как можеше тя да бъде проследена?

— Те са проникнали в Движението — беше заявила Дамсон, стиснала устни и побледняла преди да го остави само часове по-рано, за да търси ново скривалище. — Или са заловили някого от нас и са извлекли от него всичките ни тайни. Няма никакво друго обяснение.

Но дори тя беше принудена да признае, че никой друг освен Падишар Крийл не знаеше всички скришни места, които тя използуваше. Никой друг не можеше да ги издаде.

Това водеше, на свой ред, до тревожното предположение, че въпреки техните надежди падането на Джут бе дало възможност на Федерацията да приложи онзи трик, за който отдавна мечтаеше.

Пар отпусна глава назад, за да си почине върху грубия горещ камък и отчаяно затвори време очи. Кол беше мъртъв. Падишар и Морган — изчезнали. Рен и Уокър Бо. Стеф и Тийл. Групата. Нямаше никаква вест дори от Кърта, откакто бяха избягали от неговите подземия. Нямаше никаква следа от него, никой не можеше да им каже какво се е случило. Това беше влудяващо. Всички, с които беше тръгнал преди седмици — брат му, братовчедката му, чичо му и приятелите — бяха изчезнали. Понякога изглеждаше като че ли всеки, с когото той влезеше в контакт, беше обречен да изчезне от лицето на земята, да бъде погълнат от някакъв подземен мрак и никога да не излезе отново на повърхността. Дори Дамсон…

Не. Пар отново отвори очи. Лампите блещукаха като затаен гняв. Дамсон — не. Той нямаше да я загуби. Никога вече. Но колко дълго можеха бягат така? Кога ли враговете им щяха да ги съсипят от тичане?

Внезапно настъпи някакво раздвижване при ъгъла на стената отпред, където тя се отклоняваше от сградата, за да следва улицата на запад към отвесната скала и Дамсон се появи. Тя изтича приведена през сенките и дойде до него, задъхана и зачервена.

— Други две безопасни скривалища са разкрити — каза-тя. — Бих могла да подуша вонята от създанията, които ни следят, още преди да съм ги видяла. — Дългите й червени коси падаха разрошени и влажни по лицето и шията й, придържани от платнена лента около челото. Внезапно на лицето й се появи усмивка. — Но аз намерих едно, което са пропуснали. Дамсон протегна ръка й докосна бузата му.

— Изглеждаш така уморен, Пар — каза тя. — Довечера ще спиш добре. Добре си спомням това място — мазе под една стара мелница, което някога е било нещо друго, забравих какво. Повече от година никой не го е използвал. Веднъж Падишар и аз… — Тя спря. Споменът изплува, за да бъде разказан и после се отдръпна. Твърде болезнен е за разказване, говореха очите й. — Те няма как да знаят това скривалище. Ела с мен, Равнинецо. Ще опитаме отново.

Побързаха да се скрият в нощта, две еднакви сенки, които мигновено се появяваха и изчезваха. Пар чувствуваше тежестта на Меча на Шанара върху гърба си, плосък и твърд. Присъствието на Меча му напомняше в каква пародия се бе превърнало неговото търсене и колко объркан се чувстваше. Беше ли Мечът на Шанара наистина древния талисман, който той бе изпратен да намери или някакъв трик на Ример Дал, предназначен да го погуби? Ако това беше Мечът, защо тогава той не успя да го задействува, когато беше лице срещу лице с Главния преследвач? Ако беше фалшификация, какво бе станало с истинския Меч?

Но въпросите, както винаги, не го отвеждаха до никакви отговори, а само пораждаха нови въпроси и Пар бързо ги прогонваше от ума си. В момента единствената им задача беше да оцелеят, да избягат от черните създания и най-вече да изчезнат от града. Защото тяхното бягство беше като лутане на плъхове в лабиринт, уловени в клопка зад стените, от които не можеха да се освободят. Всички усилия да се махнат от града и да се върнат в околностите му биваха осуетявани. Градските порти се наблюдаваха внимателно, всички изходи бяха охранявани, а без Кърта Дамсон не успяваше да намери тунелите под града — единствения друг начин за бягство. И така, не им оставаше нищо, освен да продължат да бягат и се крият, да тичат от едно скривалище до следващото и да чакат сгоден случай или начин да се освободят.

Свиха по една странична улица, изпъстрена със светлинни ивици, падащи през затворените кепенци на високите прозорци, чувайки смеховете и дрънкането на чаши от бирарията вътре. Отпадъци застилаха улицата, влажни и вонящи. Тирс носеше своя най-евтин парфюм в спалните си помещения, а в районите, където окупаторите бяха изтикали бедните и бездомните, миризмата му ставаше смрадлива и безсрамна. Някога горд и величествен, сега той беше сега изконсумиран и захвърлен, третиран като роб от Федерацията, опустошен от една война, която бе завършила преди да започне. Дамсон спря, изследвайки внимателно една осветена, безлюдна пресечка, вслуша се за момент дали няма неприсъщи за мястото звуци и после бързо преведе Пар отсреща. Минаха по друга пряка, тиха и плесенясала като неотварян дълго време килер, после минаха през една ниша и излязоха на някаква алея, извеждаща на друга улица. Пар се замисли отново за Меча на Шанара, питайки се как би могъл да открие дали е истински и как да го изпита, за да разбере това.

— Тук — прошепна Дамсон, дръпвайки го рязко през пробития отвор на една стара дъсчена стена.

Озоваха се в помещение, подобно на плевня, наситено с мрак. Мертеците горе едва се виждаха в слабата светлина от другите сгради, проникваща през пролуките на напуканите сухи дъски на стените. Вътре имаше машини, приличащи на свили се ниско долу животни, готвещи се за скок и редици от сандъци, зинали празни и черни. Дамсон го водеше през помещението. Ботушите им скърцаха върху камъка и сламата в дълбоката тишина. Близо до задната стена тя спря, посегна надолу, хвана желязна халка, закрепена за пода и повдигна един капак. На фона на мъждукаща светлина, се очертаха стълби, водещи надолу в мрака.

— Първо ти — нареди Дамсон, махайки с ръка. — Само влез, после спри.

Той се подчини, вслушвайки се в шума от нейните стъпки, когато тя го последва и после в шума от капака, който се затвори след тях. Известно време стояха и се ослушваха, после тя мина внимателно отпред и заопипва тихо в тъмнината. Блесна искра, появи се пламък и смолата на една факла се запали и разгоря. Слаба и смътна светлина изпълни помещението, в което стояха, разкривайки някакво ниско мазе, пълно със стари, стегнати в железни обръчи бъчви и разпадащи се щайги. Дамсон му направи знак да я следва и те тръгнаха напред през отпадъците. Мазето се проточи на известно разстояние и после свърши при един коридор. Дамсон се наведе ниско в тъмнината, мушна факлата пред себе си и влезе. Коридорът ги преведе през серия пресичащи го други коридори до една стая, която някога е била спално помещение. До едната стена бе разположен стар креват, а до насрещната имаше маса и столове. Втори коридор извеждаше от другата страна навън, обратно в чернотата. Там, докъдето стигаше светлината от факлата, Пар можеше да различи само началото на едно много старо стълбище.

— Тук ще бъдем в безопасност тази нощ, а може би и за по-дълго — съобщи тя, обръщайки се така, че светлината да разкрие лицето й, блясъка на нейните зелени очи и нежността на усмивката. — Не е много, нали?

— Ако е безопасно, нищо повече не можем да искаме — отговори той, отвръщайки на усмивката й. — Накъде водят стълбите?

— Към улицата. Но вратата е заключена отвън. Ще трябва да я разбием, ако се наложи да бягаме през нея, вместо да използуваме входа към мазето. Все пак това е някаква гаранция, че няма да попаднем в клопка. Никой няма и да погледне към тази стара, ръждясала явно непипвана брава.

Пар кимна, взе факлата от ръката й, огледа се наоколо за момент, после я занесе до една повредена скоба за лампа и я затъкна там.

— Тук сме като у дома си — заяви той, сваляйки от себе си Меча на Шанара и облягайки го на леглото. Погледът му се спря за малко върху украшението, гравирано в неговата дръжка: вдигната ръка с горяща факла. После се обърна. — Има ли нещо за ядене в долапа?

Дамсон се засмя.

— Едва ли. — Тя отиде до него, постави ръце на кръста му, притисна го за момент, после го целуна по бузата. — Пар Омсфорд — изрече тя тихо името му.

Пар я притисна до себе си, погали косата й и почувствува топлината й да прониква в него.

— Зная — прошепна той. — Всичко ще бъде наред.

Пар кимна, без да говори, твърдо решен, че ще бъде така, че трябва да бъде така.

— Имам в раницата си малко прясно сирене и хляб — каза тя, отдръпвайки се. — И малко бира. Достатъчно е за бегълци като нас.

Те ядоха мълчаливо, вслушвайки се в приглушеното цъкане на изстиващите железни гвоздеи, забити в стените на сградата, свиващи се с напредването на нощта. Веднъж или два пъти се чуха гласове, така отдалечени, че думите бяха неразличими. Те идваха от улицата през заключената врата и надолу по старите стълби. След като свършиха, те грижливо прибраха останалото, угасиха факлата, увиха се в своите одеала, легнаха близо един до друг на тесния креват и бързо заспаха.

На зазоряването през пукнатините и процепите се промъкна лъч светлина, хладен и смътен, а градските звуци станаха по-силни и различими, когато хората тръгнаха по своите си работи. Пар се събуди освежен за пръв път от цяла седмица и съжали, че няма вода да се измие, но бе щастлив, че можа поне за малко да се разтовари от умората. Дамсон стоеше до него — мила, със светнали очи, раздърпана и в същото време спретната, а Пар си помисли, че най-лошото може най-после да е останало зад тях.

— Първата ни работа е да намерим изход от града — заяви Дамсон по време на закуската, седнала срещу него на малката масичка. Челото й беше сбърчено от твърдо решение. — Не можем да продължаваме така.

— Щеше ми се да научим нещо за Кърта.

Дамсон кимна, отмествайки погледа си.

— Вчера го търсих. — Тя поклати глава. — Кърта е съобразителен. Нали толкова дълго е оцелял.

Да, но сега го преследват Шадуините, искаше да възрази Пар, но после премълча. Бездруго Дамсон щеше да си помисли същото.

— Какво ще правя днес?

Дамсон го погледна.

— Същото, както винаги — отвърна тя. — Няма да мърдаш. Те още не знаят за мен. Търсят само теб.

— Да, да, надявай се.

— Надявам се — каза с въздишка тя. — В края на краищата трябва да намеря някакъв начин да минем отвъд стените, да излезем от Тирс и да се доберем до място, където ще можем да научим какво се случило с Падишар и останалите.

Пар скръсти ръце на гърдите си и се облегна назад.

— Чувствувам се безполезен — каза той.

— Понякога е по-полезно да се изчака, Пар.

— Не искам да излизаш сама.

— И аз не искам да те оставям тук сам — каза с усмивка тя. — Но засега нямаме друга възможност. Трябва да бъдем разумни.

Дамсон навлече своята пелерина, дрехата си на фокусник, защото тя продължаваше редовно да прави фокуси за децата на пазара, давайки си вид, че нищо не се е променило. Блед сноп светлина пронизваше мрака на коридорите, които ги бяха довели до тук. Тя му махна с ръка за довиждане, излезе на светло и изчезна.

Пар прекара времето до обед неспокойно, разхождайки се нагоре — надолу в тясното си убежище. Той се изкачи веднъж до горния край на стълбището, което водеше към улицата, опита бравата, затваряща тежката дървена врата и откри, че е добре заключена. Върна се назад през тунелите, които се разклоняваха от мазето на мелницата и откри, че всеки завършваше в някое складово помещение или килер, всичките отдавна опустели и изоставени. Когато стана пладне, той обядва с остатъците от вечерята, все още скрита в раницата на Дамсон, после се изтегна на леглото, за да подремне и заспа дълбоко. Когато най-сетне се събуди, светлината беше отслабнала и денят преминаваше бързо в здрач. Той полежа известно време, мигайки сънено и после установи, че Дамсон не беше се върнала. Нямаше я почти десет часа. Пар бързо стана, разтревожен от мисълта, че тя би трябвало отдавна да се е върнала. Възможно бе да е идвала и да е излязла пак, но едва ли. Тя щеше да го събуди. Той сам щеше да се събуди. Пар се намръщи и започна неспокойно да се върти насам-натам, за да раздвижи схванатите мускули, чудейки се какво да прави.

Въпреки тревогата си усети глад, реши да хапне нещо и изяде останалото сирене и хляба. В затворения със запушалка мях имаше малко бира, но тя имаше дъх на застояло и беше топла. Къде беше Дамсон?

Пар Омсфорд знаеше рисковете още от самото начало, опасностите, с които тя се сблъскваше всеки път, когато го оставяше и отиваше в града. Ако Къртът беше заловен, те щяха да го накарат да проговори. Ако безопасните скривалища бяха изложени на риск, тогава същото се отнасяше и за нея. Ако Падишар беше заловен, не бяха останали никакви тайни. Пар знаеше рисковете и беше си казал, че ги е приел. Но приемайки за пръв път, откакто беше избягал от каналите, че най-лошото се е случило, той откри, че всъщност не е подготвен за него. Той откри, че е ужасен. Дамсон. Ако беше й се случило нещо…

Един стържещ звук привлече вниманието му и той не довърши мисълта си. Пар скочи на крака, после се огледа наоколо, търсейки източника на звука. Идваше някъде зад него, при горната част на стълбите, при вратата, която водеше към улицата. Някой си играеше с бравата. Отначало помисли, че може да е Дамсон, принудена по някаква причина да влезе от задната страна. Но Дамсон нямаше ключ. А звукът, който чуваше, беше от ключ, стържещ в ключалката. Въртенето продължи, завършвайки с остро изщракване. Вратата бе отключена.

Пар се пресегна за Меча на Шанара и го пристегна на гърба си. Явно не беше Дамсон. Той грабна раницата, възнамерявайки да прикрие всякаква следа от пребиваването си там. Но отпечатъци от неговите ботуши имаше навсякъде, креватът беше в безпорядък, и по масичката имаше трохи от храна. Освен това не разполагаше с никакво време. Неканеният гост беше стиснал дръжката и отваряше вратата.

Дневната светлина нахлу през отвора като кос бледосив сноп. Пар бързо отстъпи назад в тунелите. Той остави факлата. Повече не се нуждаеше от нея. Сутрешните изследвания му бяха дали ясна представа по кой път да върви дори при сумрак. Ботуши изтопуркаха тихо по дървените стъпала, твърде тежки и груби, за да бъдат на Дамсон.

Приведен, Пар тръгна безшумно по тунела. Който и да беше влязъл, щеше да разбере, че той е бил там, но нямаше да знае преди колко време. Щяха да го чакат да се върне, за да го хванат неподготвен. Него или Дамсон. Но Пар можеше да я изчака някъде до входа на старата мелница и да я предупреди. Дамсон никога нямаше да мине през задния вход при отключена врата. Мислите му летяха стремглаво, подтиквайки го да се движи тихо и бързо в тъмнината. Важното бе да не им позволи да го разкрият, да се измъкне до мазето и да излезе през вратата към улицата.

Пар вече не чуваше стъпки. Добре. Неканеният гост беше спрял, за да огледа стаята, питайки се кой е бил там, колко души са били и защо са дошли. Това увеличаваше шансовете на Пар да избяга.

Но когато достигна мазето, той тръгна твърде бързо към стълбите, водещи нагоре, натъкна се на една празна дървена щайга, препъна се и падна. Изгнилото дърво изпращя и стана на трески под него, а звукът отекна рязко в тишината. Докато Пар се изправяше крака, ядосан и задъхан, той чу звук от стъпки, идващи към него.

Пар се хвърли към стълбите без повече да крие своето бягство. Стъпките го подгониха. Не е Шадуин, помисли си той — те се движат безшумно. Тогава е от Федерацията. Но е сам. Защо са пратили само един?

Пар достигна стълбите и се заизкачва нагоре. Ръбовете на капака се очертаваха смътно над главата му. Той внезапно се запита дали другите не го чакат отгоре, дали не е попаднал в някакъв капан. Може би бе по-добре да не отстъпва и да се срещне с един от тях, вместо да падне в ръцете на другите? Но това бе само предположение, а и не му остана време да избира. Той беше вече при капака. Пар го бутна нагоре, но капакът не се помести.

Снопове отслабваща дневна светлина проникваха през пролуките в тежките дървени дъски и танцуваха върху неговото набраздено от струйки пот лице, заслепявайки го за момент. Пар наведе глава и бутна капака за втори път, но той не помръдна. Пар присви очи срещу светлината, опитвайки се да види какво се е случило.

Нещо голямо и масивно стоеше върху предния край на капака.

Той отчаяно се хвърли срещу преградата, но тя отказа да се помръдне. Пар заслиза заднешком по стълбите, хвърляйки бърз поглед през рамо. Пулсът биеше така силно в ушите, че той едва успя да чуе приглушения глас, викащ неговото име.

— Пар? Пар Омсфорд?

Беше мъж и му звучеше познато, но не беше сигурен. Гласът беше познат и в същото време странен. Говорещият беше все още някъде назад в тунелите, загубен в тъмнината. Мазето на мелницата се простираше ниско и плътно до тъмния отвор, а във въздуха танцуваха прашинки — здрачът превръщаше всичко в сянка. Пар погледна още веднъж капака и, после отново мазето. Той беше в клопка. Мъжът присви устни. От напрежение и страх по тялото му потече на струйки пот, а по кожата му полазиха тръпки. Кой беше там, отзад? Кой знаеше името му?

Пар се сети отново за Дамсон, питайки се къде ли е, какво ли е станало с нея, дали е в безопасност. Ако беше заловена, той оставаше единствената й надежда за спасение. Не биваше да го хванат, защото тогава нямаше кой да й помогне. Нито пък на него. Дамсон. Той виждаше огненочервената й коса, извивката на устата й, когато му се усмихваше, и живите й зелени очи. Сякаш чуваше гласа й, нейния смях. Пар можеше да почувствува нейното докосване. Спомняше си какво направи тя, за да спаси неговия живот, да го предпази от лудостта, заплашваща да го обземе, когато Кол умря.

Чувствата, които изпитваше в този момент, бяха завладяващи и толкова силни, че той почти извика.

Гняв и твърда решителност замениха страха му. Той се пресегна назад и започна да издърпва Меча на Шанара, после го остави да се плъзне отново в ножницата си. Мечът беше предназначен за други неща. Той щеше да използува своята магия, да я използува, въпреки че тя вече го плашеше — един стар приятел, който неочаквано беше станал чужд и непознат. Магията беше ненадеждна, донкихотовска и опасна.

И едва ли щеше да му помогне, осъзна внезапно той, ако насреща си имаше човек.

Мислите му се разпиляха, след като му отнеха надеждата. Пар се пресегна за втори път и измъкна Меча. В края на краищата това беше единственото му оръжие.

Една сянка се появи на изхода от тунела, дишането, й засъска тихо във внезапната тишина, очерта се фигура, обвита в пелерина, тъмна и безлична в отслабващата светлина. Тя приличаше на мъж, по висок и по-широкоплещест от Пар.

Мъжът пристъпи излезе от тунела и се изправи. Той тръгна напред и после внезапно спря, виждайки Пар свит на стълбите на мазето и готов за бой с оръжие в ръка. В ръката на непознатия матово проблясваше дълъг нож. За момент те се гледаха един друг, без да мръднат, докато всеки от тях се опитваше да идентифицира другия.

После ръцете на неканения гост се пресегнаха бавно нагоре и плъзнаха назад качулката на неговата прашна черна пелерина.

ГЛАВА XXIV

Трис се изправи. Движенията му бяха оловни и вдървени. Те се гледаха безмълвно един друг — капитанът на Личната охрана, Рен и Гарт, безлични в мъгливата нощ на Мороуиндъл. Стояха като статуи около сгърчената фигура на Дал, като че ли бяха поставени на пост стражи, замръзнали във времето. Само те бяха останали от деветчленната група, която беше сформирана под сянката на Килешан, за да пренесе Арборлон и елфите от техния вулканичен гроб към живота в горите на Западната земя. Трима, помисли с тъга Рен, защото Гавилан беше загубен за тях така безвъзвратно, както нейната собствена невинност. Как можеше да бъде толкова глупава? Трис рязко се отмести, преодолявайки вцепенението. Той се отдалечи, приведе се, за да изследва земята, после се изправи отново и поклати глава.

— Какво ли същество го е направило? Трябва да са следи… — Гласът му заглъхна.

Рен и Гарт размениха погледи. Трис все още не разбираше.

— На Гавилан — каза тихо тя.

— На Гавилан ли? — Капитанът на Личната охрана се обърна. Той недоумяващо се взираше в Рен.

— На Гавилан Елеседил — повтори тя, изричайки този път цялото му име. Рен се надяваше, че така сама ще осъзнае реалността на случилото се. Притиснат към рамото й, Фавн продължаваше да трепери. — Той е убил Дал и е взел жезъла Рухк.

Трис не се помръдна.

— He — възрази веднага той. — Лейди Рен, това е невъзможно. Ти бъркаш. Гавилан е елф, а никой елф не може да причини зло на друг. Освен това той е принц с кръвта на династията Елеседил! Той се е заклел да служи на своите хора!

Рен поклати отчаяно глава. Тя трябваше да предвиди, че ще се случи така. Трябваше да го прочете в очите му, в неговия глас, в промененото му поведение. Това беше очевидно, а тя просто си затвори очите.

— Стреса — каза Рен.

Комбинираната котка излезе с тромава походка от тъмнината, наежила войнствено бодлите си.

— Хсссттт! Аз те предупредих, че е такъв!

— Благодаря ти, че ми напомни. Само ми кажи какво казват следите. Твоето зрение е най-остро, а твоят нос е по-способен да преценява. Разчети ми ги, моля те.

Думите й бяха вежливи и изпълнени с болка. Комбинираната котка разбра и тихо се отдалечи. Те я загледаха как пое по края на клиринга, душейки, изследвайки пространството, като спираше често и после продължаваше отново.

— Той не би могъл да направи това — промърмори отново Трие. Просто не искаше да повярва.

Рен не отговори. Тя бе вперила поглед в нищото. Хароу представляваше един сив екран зад тях, а Ин Джу една черна дупка отпред. Килешан беше някакъв далечен тътен. Мороуиндъл беше се надвесил над тях като животно над кокал. След малко Стреса се върна.

— Нищо, пхххффт… не е минавало през мястото, където стоим, през последните няколко часа, освен нас. Сссттт. Нашите следи идват от Хароу, влизат в клиринга, после излизат отново — ето там. Само наши са — никакви чудовища или неканени гости, нищо. — Стреса направи пауза. — Вижте там. — Тя се заклати в противоположната посока. — Една по-прясна следа се отдалечава на запад, към Ин Джу. Долавям неговата миризма. Съжалявам, Рен Елеседил.

Рен кимна. Последната й частица надежда бе разбита на пух и прах. Тя погледна многозначително Трис.

— Но защо? — попита той шепнешком, сломен и отчаян.

Защото е бил ужасен, помисли Рен. Защото той беше същество на реда и комфорта, обичаше предпазните стени и безопасните убежища и всичко това беше твърде много за него, твърде съкрушаващо. — Защото ги е помислил всичките за мъртви и се е уплашил, че той също ще умре, ако не побегне. Или защото алчен и отчаян и искаше да притежава силата на жезъла Рухк и неговата магия.

— Не зная — отвърна уморено тя.

— Но Дал…?

— Какво значение има това? — прекъсна го Рен по-разгневена, отколкото би трябвало да бъде, съжалявайки незабавно за своята грубост. Тя пое дълбоко въздух. — Важното е, че е взел жезъла Рухк и Лодена и ние трябва да си ги върнем. Трябва да го намерим. Бързо.

— Стреса? — обърна се Рен към комбинираната котка.

— Не — отвърна веднага Стреса. — Хссстт. Пътуването през нощта е твърде опасно. Оставаме тук, докато не се съмне.

— Нямаме толкова много време — възрази Рен, поклащайки бавно глава.

— Ррруулл Рен Елеседил. Най-разумно е да го намерим утре, ако искаме да останем живи. — Грубият глас на Стреса спадна до ръмжене. — Само един глупак може да броди надолу от Черния корниз и в Ин Джу нощно време!

Рен почувствува, че побеснява. Не биваше да я предизвикват точно сега. Не можеше да позволи това.

— Аз имам Елфовите камъни, Стреса — отсече тя. — Елфовата магия ще ни защитава!

— Елфовата магия, която ти… хссстт… никак не желаеш да използуваш? — В думите на Стреса прозвуча упрек. — Пххфффт. Аз зная, че го харесваш, но…

— Стреса.! — изкрещя тя.

— …магията няма да те предпази от това, което не можеш да видиш — завърши Стреса спокойно и невъзмутимо. — Ссстттпп! Трябва да изчакаме до сутринта.

Тишината беше неизмерима. Цялата душа на Рен крещеше. Тя вдигна поглед, когато Гарт пристъпи пред нея.

Помни какво съм те учил, Рен. Помни коя си.

Това, което можеше да си спомни в момента, беше изражението в очите на Гавилан Елеседил, когато му предаваше жезъла Рухк. Тя срещна открития поглед на Гарт. Видяното в очите му смири нейния гняв.

— Ние ще чакаме до сутринта — съгласи се неохотно тя, кимайки с глава.

Тогава Рен остана на пост, докато другите легнаха да спят. От гняв и отчаяние беше забравила колко е изтощена. Рен не можеше да спи, чувствайки се така неспокойна. Мисли и емоции препускаха в съзнанието й в безпорядък. Тя седеше сама с гръб към група скали, докато мъжете спяха свити на кълбо на около дузина фута. Стреса се бе сгушила в края на клиринга и не можеше да се определи дали спи или не. Рен се взираше в мрака и милваше разсеяно Фавн, а мислите й бяха по-черни от нощта.

Гавилан. Той беше толкова чаровен, толкова любезен при първата им среща. Тя го харесваше — а може би изпитваше нещо повече към него. Рен кроеше планове за тях, но дори сега не бе готова да си го признае. Той беше обещал да й бъде приятел, да се грижи за нея, да отговори доколкото може на зададените от нея въпроси и да бъде на разположение, когато тя се нуждае от него. Той беше обещал толкова много. Вероятно би изпълнил тези обещания, ако не бяха принудени да излязат извън защитата на Преградата. Защото тя ясно усети слабостта на Гавилан. Той не беше достатъчно силен за условията извън стените на Арборлон. Промените в него проличаха почти веднага. Неговият чар беше избледнял, обзе го безпокойство, после нервност и накрая страх. Той беше загубил единствения свят, който някога беше познавал и бе оставен гол и незащитен в един кошмар наяве. Гавилан беше толкова смел, колкото можеше, но беше лишен от всичко, което знаеше и на което разчиташе. Когато кралицата умря и Жезълът беше поверен на Рен, това просто му дойде твърде много. Той беше считал себе си за логичен наследник на кралицата и все още вярваше, че със силата на елфовата магия ще може да постигне всичко. Свикнал бе с тази идея, превърнал я бе в своя кауза. Гавилан беше убеден, че ще може да спаси елфите, че е предопределен от съдбата да го стори, че магията щеше да му помогне.

Позволи ми да владея Жезъла, Рен — сякаш все още го чуваше да я моли. И тя от глупост беше му го дала.

Очите й се напълниха със сълзи. Той вероятно е изпаднал в паника, мислеше Рен. Може би е решил, че е загинала, че те всичките са измрели и той е останал сам. Опитал се е да си тръгне, а Дал го е спрял, казвайки му да почака, подценявайки големината на неговия страх, на неговата лудост. Той може да е чул издаваните от дракулите звуци, шепота и примамките. Те може да са го подлудили. Тогава той е убил Дал, защото…

Не! Рен плачеше без да може да спре. Тя се разяри, че се опитва да намери извинения за него. Но така болеше да се признае истината, груба и неизбежна — че Гавилан беше слаб, че беше алчен, че намираше благовидна причина за недостойното си поведение, вместо да бъде разумен и че беше убил един мъж, останал тук да го защищава. Глупак! Такава лудост! Но глупостта и лудостта бяха навсякъде около тях, едно така обширно и непроходимо мочурище, като Мрака на Рая. Мороуиндъл поощряваше това, подпомагаше го във всеки от тях и за всеки имаше някаква граница на издръжливост, която, веднъж премината, сигнализираше за края на здравия разум. Гавилан беше преминал тази граница, вероятно не е можел да се опомни и сега беше изчезнал, беше се изгубил в мъглата. Дори ако го намереха, какво друго им оставаше?

Рен хапеше китката си, за да почувствува болка. Те трябваше да го намерят, разбира се, макар че той бе вече обречен. Трябваше да си възвърнат жезъла Рухк и Лодена или всичко, през което бяха минали, за да се махнат от Мороуиндъл и всички жертви — на баба й, на Бухала, на Еоуен и на елфите Ловци — щяха да се окажат напразни. Тази мисъл я изгаряше. Рен не можеше да я понася. Тя не биваше да допусне никакъв провал. Беше обещала на своята баба. Беше обещала на себе си. В това беше смисълът на нейното идване тук — да върне елфите обратно на Западната земя и да помогне за намирането на някакъв начин за ликвидиране на Шадуините. Поръчението на Аланон бе станало вече част от нея — призна си тя, побесняла от ярост. Да намери себе си и да открие истината. Тя бе сторила и двете, макар да не беше никак лесно. Нейният живот беше вече разбулен — миналото, настоящето и бъдещето и както и да ги чувствуваше, тя не можеше да позволи да й бъдат отнети без нейно съгласие.

Не ме е грижа какво ще ми коства това, заричаше се тя. Не ме е грижа!

Рен спеше, когато Трис я побутна по рамото и я събуди отново.

— Лейди Рен — прошепна тихо той. — Легни долу. Почивай.

Рен премигна, приемайки одеалото, което той обви около нея.

— След минутка — отвърна тя. — Седни първо до мен.

Трис седна. Беше мълчалив компаньон. Неговото слабо обгоряло лице бе странно спокойно, а погледът му безучастен. Рен си спомняше изражението на лицето му, когато тя му каза за предателството на Гавилан. Защото точната дума беше предателство, нали? Сега това изражение беше изчезнало, измито от съня или от примирението. Той бе намерил някакъв начин да свикне с тази мисъл. Колко ли самотен се чувстваше Трис, последният елф от тяхната група, израсъл сред Арборлон. Трис я погледна и като че прочете мислите й.

— Аз бях капитан на Личната охрана в продължение на почти осем години — осмели се след известно време да каже той. — Дълго време, Лейди Рен. Аз обичах твоята баба, кралицата. — Бих направил всичко за нея. — Той поклати глава. — Прекарал съм целия си живот в служба на Елеседилите и на Елфовия трон. Познавах Гавилан като дете; и двамата бяхме деца. Израснах до пълнолетие заедно с него. Двамата си играехме. Моето семейство и неговото все още чакат вътре в Лодена, приятелите… — Трис пое дълбоко въздух, търсейки думи, разбиране. — Аз го познавах. Той не би убил Дал, ако не… Възможно ли е да се е случило нещо, което да го е изменило? Възможно ли е някой от демоните да му е направил нещо?

Рен не беше взела пред вид тази възможност. Никак не беше изключено. Или причината е в нещо друго? Отрова например или заболяване, като това, което беше убило Еленро? Но тя знаеше в сърцето си, че не е било нито едно от тези неща, че просто е бил сломен духът му, била е разбита неговата решителност.

— Може да е бил някой демон — все пак излъга тя.

Суровото му лице се повдигна.

— Той беше добър мъж — каза тихо Трие. — Грижеше се за хората, помагаше им. Той обичаше кралицата. Може би един ден тя щеше да го провъзгласи за крал.

— Ако не бях аз.

Трис се извърна смутен.

— Не бих казал това. Ти си кралица. — Той отмести погледа си. — Баба ти нямаше да даде Жезъла на теб, ако не вярваше, че така е най-добре. Вместо това щеше да го даде на Гавилан. Може би виждаше в него нещо, което ние, останалите пропускахме. Ти имаш силата, от която се нуждае народът на елфите.

Рен се обърна към него.

— Аз не исках това, Трис. Не исках дори част от него.

— Така е. А и защо да го искаш? — попита той, усмихвайки се слабо.

— Аз просто исках да разбера коя съм.

Рен видя проблясък на отчаяние в тъмните му очи.

— Честно казано, не разбирам какво те доведе при нас — призна й той. — Само зная, че ти си тук и че си Кралица на Елфите. — Той задържа очите си върху нея. — Не ни изоставяй — каза тихо, настойчиво Трис. — Ние се нуждаем от теб.

Рен беше поразена от страстността на неговата молба.

— Не се безпокой, Трис — каза тя, поставяйки успокояващо ръката си върху неговата. — Обещавам, че няма да избягам. Никога.

После Рен го остави, отиде до мястото, където спеше Гарт и се сгуши до грамадния си приятел, нуждаейки се както от неговата топлина, така и от масивното му тяло, за да намери уют в тази нощ. Искаше да се върне в миналото, да се усети пак тъй защитена и в безопасност, както я караше да се чувства той и да улови отново безвъзвратно загубеното. Но понеже бе невъзможно, тя прие с готовност това, с което разполагаше и накрая заспа.

Призори Рен се събуди по-отпочинала, отколкото можеше да очаква. Бледа сива светлина се процеждаше през мъглата, а светът около тях беше спокоен и равнодушен, с дъх на гнило. Тътенът на Килешан беше далечен и слаб, но за пръв път, откакто бяха започнали пътуването си ехтеше постоянно, едно бавно натрупване на вибрации, което вещаеше по-страшни трусове. Рен знаеше, че сега времето тече по-бързо, че всеки час е преброен. Вулканичният огън започваше да се натрупва в сърцевината на острова за един последен пожар и когато той експлодираше, всичко щеше да бъде пометено.

Те незабавно потеглиха. Стреса вървеше начело, на крачка зад нея Гарт, следван от Рен с Фавн и накрая Трис. Сега Рен беше по-спокойна, по-малко объркана. Гавилан, разсъждаваше тя, нямаше къде да отиде. Той можеше да тича към брега в търсене на Тайгър Тай и Дух, но колко вероятно беше да намери верния път през Ин Джу? Той не беше следотърсач и нямаше никакъв опит в оцеляването сред пустошта. Сигурно беше вече обезумял от страх и отчаяние. Колко ли далеч би могъл да стигне? Вероятно се движеше в кръг, така че бързо щяха да го намерят.

Все пак подсъзнанието й рисуваше как той успява някак си да излезе от джунглата, да намери пътя до брега, да убеди Тайгър Тай, че всички други, са мъртви и да пренесе благополучно жезъла Рухк, изоставяйки ги. Тази възможност я вбесяваше, особено като осъзнаеше, че Гавилан в действителност изобщо не я мислеше за умряла и просто бе решил да тръгне по свой път, убеден в правотата на своята кауза и в предопределеността си да бъде крал. Неспособна да мисли повече по този въпрос, Рен грубо го зачеркна.

Черният корниз започна да се спуска почти веднага след Хароу, но той не беше така стръмен тук, както в мястото, откъдето Гарт и тя бяха го изкачвали. Лицето на стръмната скала беше с остри и груби издатини и гъсто обрасло с растителност, така че за тях не беше трудно да намерят някаква пътека надолу. Спускаха се бързо, а Стреса не изпускаше през цялото време миризмата на Гавилан пред тях. Счупени клони и смачкани листа бележеха ясно преминаването на принца елф. Рен можеше да следва следата сама, толкова очевидна беше тя. От време на време те откриваха места, където бягащият мъж беше падал, очевидно нехаеше за своята безопасност и имаше само едно желание: да избяга. Той трябва да е полудял, помисли с тъга Рен. Сигурно е бил ужасен. До обяд те стигнаха края на Ин Джу и спряха да хапнат. Стреса беше твърдо самоуверена. Съобщи им, че били само на няколко часа зад Гавилан. Принцът елф беше вече се препъвал лошо, явно изтощен. Ако нещо не им попречи, щяха да го догонят преди падането на нощта.

Предсказанието на Стреса се сбъдна, но не както се надяваха те. Скоро след като бяха подновили проследяването на напразните усилия на Гавилан да надхитри Ин Джу, започна да вали. Със слизането от планината въздухът ставаше по-горещ, една задуха, която се натрупваше бавно и не изчезваше. Когато дъждът започна, той представляваше една влажност, която наслояваше въздуха, една наситена влага, която висеше като мокра коприна върху тяхната кожа, образувайки капки върху кожените им дрехи. След известно време влагата се превърна в мъгла, после в ръмене и накрая в пороен дъжд, който ги шибаше яростно. Те бяха заслепени от него и се принудиха да потърсят убежище под един гигантски баниан. Дъждът бързо премина и отнесе със себе си и миризмата на Гавилан. Стреса я потърси старателно, но всякаква следа беше изчезнала.

Гарт изследва влажната зелена плетеница на джунглата и махна на Рен. Следите му все още са очевидни. Аз мога да ги проследя.

Рен позволи на Гарт да поеме водачеството, а Стреса да го следва на половин крачка отзад. Той търсеше белезите от преминаването на тяхната плячка, а тя продължаваше да следи за стреломети и други опасности. Наша плячка, повтори мислено Рен. Гавилан беше сведен до това. Неволно изпита съжаление към него, мислейки, че той би трябвало да остане вътре в града, където би допринесъл повече за неговата безопасност, все още желаейки това, което никога не можеше да стане.

Вече напредваха по-бавно. Гавилан беше се отказал от усилията си да заобиколи Ин Джу и беше се впуснал направо през джунглата. От белезите, които откриха — счупени вейки и малки клони, смачкана растителност и някой случаен отпечатък — те предположиха, че той дори не се опита да се промъква крадешком и просто се е впуснал да достигне брега по най-късия маршрут. Не е хубаво да избираш скоростта пред предпазливостта, помисли си Рен. Те го проследяваха неотклонно, без усилие, и на всяка крачка Рен очакваше да го открие, гонитбата да приключи и неизбежното да се потвърди. Но той някак си бе продължил да се движи, отбягвайки клопките, пръснати навсякъде, мочурливите места и ямите пълни с тиня, стрелометите, създанията, които лежаха и чакаха непредпазливите, и капаните и чудовищата, създадени от Елфовата магия, която в глупостта си смяташе да овладее. Рен можеше само да се чуди как е останал още жив. Той би трябвало да е умрял вече десетки пъти. Една крачка встрани и той щеше да бъде мъртъв. Тя откри, че желае това да се е случило, той да е направил тази грешка и лудостта да е свършила. Тя мразеше това, което правеха, преследвайки го като животно, тичайки след него като след плячка. Рен копнееше всичко това да свърши.

В същото време се ужасяваше при мисълта какво трябва да стане, за да се случи такова нещо.

Когато те започнаха да забелязват паяжините на Уистерона, Рен се отчая. Само не по такъв начин, помисли тя и се улови, че умолява съдбата, контролираща тези неща. Дай му бърза смърт. Нишки за препъване бяха опънати навсякъде. Те се спускаха от дърветата, извиваха се по пълзящите растения и се свързваха в смъртоносни мрежи. Стреса отново пое водачеството от Гарт, за да ги превежда покрай примамките, спирайки често, за да се вслушва, да души въздуха и да преценява безопасността на терена отпред. Джунглата се сгъстяваше в някакъв лабиринт от зелени папратови листа и тъмни стволове, които се кръстосваха едни други като в мозайка. Сенки се движеха бавно и тромаво около тях, а звуците, които издаваха, бяха тревожни и изпълнени с копнеж. Следобедът отиваше към вечер и започваше да се стъмва. Далеч, закриван от планината, от която бяха слезли, тътнеше Килешан. Трусове разтърсваха острова, а зелената растителност на джунглата потреперваше с ехото. Започнаха да се чуват експлозии, все още приглушени, но ставащи все по-силни. Цели дървета потръпваха при ехтенето, а гейзери от пара изригнаха от блатата, съскайки с облекчение. Когато светлината помръкна, Рен видя през неизменната смесица от мъгла и вулканична пепел небето над Килешан да почервенява.

Започва се, помисли тя, когато тревожният поглед на Гарт срещна нейния.

Рен се питаше колко ли време им остава. Дори да си възвърнат жезъла, до брега имаше още два дни път. Щеше ли Тайгър Тай да ги чака там? Колко начесто беше обещал да идва? Един път в седмицата, не беше ли така? Ами ако трябваше да мине цяла седмица, преди той да се върне? Щеше ли да види отблясъка на вулкана и да почувствува дебнещата ги опасност? Или отдавна се беше отказал от своето бдение, убеден, че тя е претърпяла неуспех, че е умряла като всички други и че по-нататъшното търсене е безсмислено?

Рен поклати глава, упреквайки се строго. Не, Тайгър Тай не бе такъв. Според нея той бе достоен мъж. Той няма да се откаже, каза си тя. Поне докато все още има някаква надежда.

— Пххффттт! Скоро ще трябва да спрем — предупреди ги Стреса. — Хссстт. Да намерим подслон, преди да е станало още по-тъмно, преди Уистеронът да излезе на лов!

— Хайде да е малко по-нататък — предложи изпълнена с надежда Рен.

Те продължиха да вървят, но не можаха да открият Гавилан Елеседил. Неговата неравномерна следа се простираше пред тях, провираща се като червей напред в Ин Джу, една линия от прегънати и счупени стъбла и листа, изчезващи в сенките. Накрая спряха. Стреса намери подслон за тях в кухия дънер на един баниан, рухнал от старост и ерозия, един масивен ствол с входове през основата му и през една тясна пукнатина по-нагоре. Те блокираха по-големия вход и се разположиха да бдят при по-малкия. Нищо, с каквато и да е големина, не можеше да ги достигне. Беше тъмно и тясно в техния дървен ковчег и сухо като земя през зимата. Нощта се спусна и те започнаха да чуват събуждащите се ловци на джунглата, ревове, звуци от бавно преминаване и от плячката, — когато беше улавяна и убивана. Седяха, притиснали гръб към гръб, а Стреса бе се свила долу пред тях с бодли, насочени назад към слабата светлина. Те стояха подред на пост, дремейки, защото бяха твърде уморени, за да стоят будни и твърде неспокойни, за да спят. Фавн лежеше сгушен в ръцете на Рен, неподвижен като смъртта. Тя галеше нежно малкото създание, питайки се как то бе успяло да оцелее в един такъв свят. Рен си мислеше колко мрази Мороуиндъл. Той беше един крадец, отнел й всичко — животите на баба й и нейните приятели, прекрасната представа за елфите и тяхната история, любовта и привързаността, които беше открила към Гавилан и силата на волята, която мислеше, че никога няма да загуби. Последната загуба я безпокоеше най-много, страдаше за изчезналата убеденост в нейната самоличност и за увереността, че би могла сама да определя собствената си съдба. Толкова неща си бяха отишли, бяха погълнати от Мороуиндъл, този някогашен рай, превърнат в някакъв Шадуински кошмар. Рен се опита да си представи как ще живее извън острова и не успя. Тя не можеше да мисли какво ще настъпи след бягството от Мороуиндъл, защото то беше все още несигурно, все още една нерешена участ. Рен си спомняше как някога мислеше, че пътуването, предприето, за да намери Аланон и да говори с неговия дух, може да бъде началото на едно голямо приключение. Този спомен беше се превърнал в пепел.

Рен спа известно време, сънувайки тъмни и ужасни неща, и се събуди изпотена. Беше й горещо. Докато стоеше на пост, тя се улови, че мислите й се отклоняват още веднъж към Гавилан, към незначителни спомени за него — за начина, по който я докосваше, за неговата целувка и за чудото, което той предизвикваше в нея само със случайна забележка или бегъл поглед. Тя се усмихна, когато си го спомни. Толкова неща харесваше в него. Болеше я, че го загуби. Ех, ако можеше да върне Гавилан при себе си, да го направи отново такъв, какъвто беше. Ако знаеше как, Рен би накарала дори магията да стори това, което природата не би могла — да промени миналото. Това бяха глупави, празни мисли, които само я дразнеха. Гавилан беше загубен за нея. Той бе станал жертва на лудостта на Мороуиндъл. Беше убил Дал и откраднал жезъла Рухк. Той беше се превърнал в нещо неописуемо. Гавилан Елеседил, мъжът, когото тя така харесваше и толкова много обичаше, го нямаше вече.

Призори станаха и потеглиха отново. Не си направиха труда да закусят, защото не бе останало нищо за ядене. Техните провизии бяха се изчерпили, а една част бяха изгубени или изоставени. Имаха още малко вода, но за не повече от един ден. Докато пътуваха през Ин Джу, те не можеха да намерят нищо, за да се подкрепят. Още една причина да побързат с прекосяването му.

Този ден търсенето им завърши почти преди да започне. След по-малко от час следите от Гавилан внезапно изчезнаха. Те изкачиха билото на едно дефиле, забавиха ход при предупредителното съскане на Стреса и спряха. Долу, сред изпочупените малки растения и изпотъпкана трева, където трябва да е имало луда борба, лежаха останки от паяжина на Уистерона.

Стреса се спусна полека в дефилето, подуши предпазливо наоколо и отново се изкачи горе. Тъмните умни очи се взряха в Рен.

— Хсссттт. Това е бил той, Рен Елеседил.

Рен затвори очи срещу ужасното видение, което предизвикаха думите на комбинираната котка.

— Преди колко време? — попита тя.

— Ссспптт. Не много отдавна. Може би преди шест часа. Точно след полунощ, мисля аз. Мрежата е хванала принца елф и го е задържала до идването на Уистерона. Рууллл. Звярът го е отнесъл.

— Къде, Стреса?

— В леговището си, предполагам — отвърна, наостряйки уши, комбинираната котка. То е дълбоко във вътрешността на някаква кухина в средата на Ин Джу.

Рен почувствува една нова умора да се прокрадва през нея. Разбира се, там някъде би трябвало да има някакво леговище.

— Някаква следа от жезъла Рухк? — попита тя.

— Изчезнал е. — Комбинираната котка поклати глава.

И така, ако Гавилан не беше го изоставил — нещо, което той никога не би направил — Жезълът все още беше с него. Рен потрепери въпреки нейния кураж. Тя си спомняше своята кратка среща с Уистерона на идване. Спомняше си какво изпита само при неговото преминаване. Бедният, глупав Гавилан. За него нямаше вече никаква надежда. Рен огледа останалите един по един.

— Ние трябва да си върнем жезъла Рухк — каза тя. — Не можем да продължим без него.

— Не, Лейди Рен, не можем — — съгласи се като ехо Трис. В очите му се четеше решителност. Гарт стоеше, а му огромните ръце висяха отпуснати отстрани.

Стреса наежи бодлите си, а остроносото й лице се повдигна към лицето на Рен.

— Рруулл, Рен Елф, аз очаквах това. Хссттт. Но ти ще трябва… сспппптт… да използуваш елфовата магия, ако искаш да оцелеем. Ти ще трябва да я насочиш, срещу Уистерона.

— Зная — прошепна Рен и почувствува как изчезва и последната следа от нейното минало.

— Чхтттт. Не че това ще има някакво значение. Пххффт, Уистеронът е…

— Стреса — прекъсна я тихо Рен, — не е необходимо да идваш с нас.

За миг настъпи пълна тишина. Комбинираната котка въздъхна и кимна.

— Пххффт. Ние стигнахме дотук заедно, нали? Няма какво да говорим. Аз ще те заведа до него.

ГЛАВА XXV

Уокър Бо седеше в неизменната дълбока тишина на безкрайната нощ в Паранор, в затвора на неговия сив, непроменящ се здрач и се взираше в пространството. Ръката му, свита в юмрук, лежеше върху масата пред него, а пръстите й бяха стегнати като стоманена лента около Черния камък на елфите. Нищо друго не му оставаше — никакви други варианти, никакви скрити възможности. Той беше премислил всичко, доколкото бе възможно и сега му оставаше само да провери кое е правилно и кое — не.

— Може би ти трябва още малко време — предположи Коглин.

Старецът седеше срещу него — един крехък кокалест призрак, почти прозрачен, когато застанеше срещу светлината. Той става все по-прозрачен, помисли отчаяно Уокър.

Бяла коса на тънки кичури се спускаше като ситен прашец от сбръчканото му лице и от главата, дрехите висяха на тялото му като пране на простор, а очите проблясваха от тъмните очни орбити. Коглин избледняваше, изчезваше в миналото, връщаше се заедно с Паранор към мястото, от което беше призован. Защото Замъкът нямаше да остане в света на хората, докато там нямаше друид, който да се грижи за него, а Уокър Бо, който бе избран от времето и съдбата да изпълни тези черни дрехи, трябваше рано или късно да ги облече.

Неговият поглед се рееше над Мърко. Пустинният котарак беше се отпуснал до отсрещната стена на читалнята, в която бяха се разположили. Черното му тяло беше с неясни очертания и безплътно като това на стареца. Уокър погледна надолу към себе си. Той също изчезваше, макар и не толкова бързо. Във всеки случай, Уокър имаше избор. Ако пожелаеше, той можеше да си отиде по всяко време. Не стояха така нещата обаче с Коглин и Мърко, които бяха свързани със Замъка за цяла вечност, ако Уокър не намереше някакъв начин да го върне в света на хората.

Достатъчно странно беше помисли той, че бе открил това. Но неговото откритие го ужасяваше толкова много, че той не беше сигурен дали ще може да му въздейства.

Коглин се размърда. Чу се звук от тракане на сухи кокали.

— Още едно прочитане на книгите няма да ти навреди — настоя той.

— Още едно прочитане и от теб няма да остане нищо — заяви с ирония Уокър. — А така също от Мърко, от Замъка и дори от мен. Паранор изчезва, старче. Не можем да се преструваме, че не го забелязваме. Освен това вече всичко ми е известно.

— И продължаваш да си сигурен, че си прав, Уокър?

Сигурен ли? Уокър не беше сигурен в нищо. Черният камък на елфите беше пълна загадка. Не откриеш ли правилното му действие, ще завършиш като Каменния крал, който бе обвит от своята собствена магия и унищожен от това, в което най-много вярваше. Ул Белк мислеше, че е овладял магията на Камъка и това му костваше всичко.

— Опитвам се да отгатна тайната — отвърна Уокър. — Нищо повече. Той разтвори юмрук и Камъкът на елфите се показа. Той лежеше там, в шепата му, с гладката си повърхност и острите ръбове, непрозрачен и непроницаем, сам по себе си сила, надминаваща всяка друга, която Уокър беше срещал досега. Той си спомни как се чувствуваше при използуването на Камъка, когато бе върнал Замъка, мислейки, че с това е изпълнил поръчението, че да го възвърне от затвореното пространство, където беше го изпратил Аланон, бе всичко, което се изискваше от него. Той си спомни силовата вълна, която беше го присъединила към Замъка. Спомни си как се появи плът, кръв, камък и зидария и как тялото му бе така преобразено, че заприлича повече на призрак, отколкото на човек. Променен бе по този начин, за да може да влезе в Паранор и да открие какво още трябва да направи. Една метаморфоза на живота. Вътре Уокър беше срещнал Коглин и Мърко и бе чул разказа за тяхното оцеляване чрез улавянето им в защитното поле на магическите Друидски истории и за пленяването им като призраци в Паранор. Макар че Уокър бе извел Паранор от затвореното пространство, в което беше го изпратил Аланон, Замъкът не можеше да бъде върнат напълно, докато той не намереше начин да завърши своето преобразуване, да се превърне според предназначението си в друид. Дотогава Паранор щеше да бъде затвор, който само той можеше да напусне — един затвор, притеглян бързо назад към мястото, откъдето беше дошъл.

— Опитвам се да отгатна — повтаряше на себе си той. Уокър четеше и препрочиташе Друидските истории в старанието си да открие какво трябва да направи, но не откриваше нищо. Историите не споменаваха никъде как някой може да стане друид. Той помисли отчаяно, че каузата е загубена за него, когато си спомни виденията при Гримпонд. През две от тях беше преминал, а третото, установи Уокър, щеше да се сбъдне тук. Той се обърна към стареца.

— Аз стоя вътре в един замък-крепост, изпразнен от живот и сив от неизползване. Дебне ме смърт, от която не мога да избягам. Преследва ме безмилостно. Зная, че трябва да бягам от нея и въпреки това не мога. Позволявам й да се приближава и тя ме достига. Една студенина прониква вътре в мен и изпитвам чувството, че животът ми свършва. Зад мен стои една тъмна сянка, която ме държи здраво и предотвратява моето бягство. Сянката е Аланон.

Тези думи бяха една вече позната литания. Коглин кимна търпеливо.

— Това било видението, казваш. Последното от трите.

— Две вече минаха, но нито едно от тях не се сбъдна както очаквах. Гримпонд обича да си играе игрички. Но този път ще използвам тази игра в моя полза. Аз зная подробностите от видението. Зная, че то ще се случи тук, в Замъка. Необходимо ми е само да дешифрирам неговото значение, да отделя истината от лъжата.

— Но ако го разгадаеш погрешно…

— Няма — отвърна Уокър, поклащайки непокорно, глава.

Те тъпчеха, на място. Уокър беше вече разказал всичко на стареца с надеждата, че той бързо би открил пропуснатото от него и с желанието да го облече в думи, за да чуе как му звучи на него самия. Ключът към всичко беше Черният камък на елфите. Уокър повтори по памет този кратък изолиран пасаж, описан в Друидските истории:

Веднъж преместен, Паранор ще остане през цялото време загубен за света на Хората, заключен и невидим в своя затвор. Единствено магия има силата да го върне — магията на този единствен Елфов камък, който е оцветен в черно и е получен от вълшебниците на стария свят по същия начин и форма, както всички Елфови камъни, съчетавайки в себе си необходимите свойства на сърцето, ума и тялото. Този, който ще има основание и право да го владее, ще го притежава до края на дните си.

Уокър беше приемал досега, че Черният камък на елфите е бил предназначен да възстанови Паранор до неговото сегашно състояние на полу съществуване и да въведе вътре него самия. Но езикът на посвещението не определяше степента на използуване на Елфовия камък. Само една магия, казваше то, има силата да възстанови Паранор: Една магия. Черният камък на елфите. Не беше спомената никаква друга магия. Никъде. На нито една страница на всичките Друидски Истории нямаше нито дума повече за завръщането на Паранор в света на хората.

Да предположим тогава, че Черният камък беше всичко, което се изискваше. В такъв случай обаче той трябваше да бъде използван не само веднъж, а два или три пъти, преди процесът на възстановяване да бъде завършен. Но какво трябваше да свърши?

Отговорът изглеждаше очевиден. Магията, което Аланон беше освободил в Замъка преди триста години, беше един вид пазач, поставен, за да направи две неща: да унищожи враговете на Замъка и да изпрати Паранор в затвореното пространство, където да го пази, докато не бъде призован по подходящ начин да излезе отново навън. Магията беше някакво живо същество. Тя можеше да бъде почувствувана в стените на Замъка, да бъде чута как се размърдва в неговите недра. Магията наблюдаваше и се вслушваше. Тя дишаше. Беше там и чакаше. Ако Замъкът трябваше да бъде възстановен на Четирите земи, магията, която Аланон беше освободил, трябваше да бъде отново затворена. Логично бе да се приеме, че това може да свърши само друга форма на магия. А единствената магия на разположение, единствената магия, която изобщо беше спомената в Друидските истории и касаеше Паранор, беше тази на Черния камък на елфите.

Дотук добре. Друидска магия за неутрализирането на Друидска магия. В това имаше смисъл. В това се изявяваше силата на Черния камък на елфите — в неутрализирането на други магии. Единствена по рода си магия, гласеше писанието. И Уокър, разбира се, трябваше да я овладее. Той беше го направил веднъж, бе доказал, че може. Този, който ще има основание и право. Той самият. Използвай Черния камък на елфите срещу магията на пазача и я затвори на безопасно място. Използувай Черния камък на елфите и върни Паранор напълно. Но, все още, липсваше нещо. Нямаше никакво обяснение за начина на действие на Черния камък на елфите. Това беше несравнимо по-сложно, отколкото просто да се призове магията и да се пусне в действие. Черният камък на елфите заличаваше всички други магии като ги изтегляше в себе си и в своя притежател. Уокър Бо беше се изменил, когато използува Елфовия камък, за да върне Паранор и да получи достъп в него: превърнат бе от нормален човек в нещо нематериално. Какви ли други вреди можеше да нанесе на себе си, ако го използваше срещу пазача? Какво ли по-нататъшно преобразуване можеше да претърпи? И в този момент Уокър внезапно осъзна две неща.

Първо, че, все още не беше друид и нямаше да стане, докато не установи правото си на подобна самоличност; че неговото право нямаше да дойде от изследване, учене или мъдрост, събрани от едно прочитане на Друидските истории; че това не беше предварително уредено, нито предварително определено от даденото от Аланон завещание на Брин Омсфорд преди триста години, а че ще дойде в момента, в който той намери начин да надвие пазача на Замъка и да върне напълно Паранор в света на хората, защото това беше изпитанието, на което бе го подложил Аланон.

Второ, че третото видение, което беше му показал Гримпонд — за пребиваването в Паранор и за неговата среща с една смърт, която няма да може да избегне, задържан здраво от духа на Аланон, беше само едно зърване на този момент.

Неговите аргументи бяха убедителни. Друидите не биха се обвързали със записването на един толкова насилнически процес, ако имаше по-добър начин. Само Уокър Бо можеше да използува Черния камък на елфите. Само той имаше това право. Някак си, по някакъв начин, това използуване щеше да задействува изискващото се преобразуване. Ако беше необходимо, да знае, Уокър щеше да открие какво беше нужно. Така голяма част от Друидската магия разчиташе на способността да се приема един дар — използуването на Елфовите камъни, на Меча на Шанара и дори на пожелай-изпей. Единственото логично предположение бе, че тук ще бъде същото.

А видението на Гримпонд само затвърждаваше убедеността му. В него трябваше да е обрисувано някакво противопоставяне. При буквално тълкуване на видението излизаше, че този сблъсък ще завърши със смъртта на Уокър, че с изпращането му тук Аланон бе го осъдил на сигурна смърт и че каквото и да се опиташе да направи, за да се спаси, щеше да бъде напразно. Но това тълкуване беше твърде опростено и нямаше никакъв смисъл. Защо Аланон би го изпратил по целия този път на сигурна смърт? Тук трябваше да има някакво друго тълкуване, някакво друго значение. Той бе по-склонен да приеме, че краят на един живот даваше началото на друг, който щеше да го утвърди веднъж завинаги като друид.

Коглин не беше така сигурен. Уокър беше разгадал неправилно двете предишни видения на Гримпонд. Защо бе така убеден, че не греши при третото? Виденията никога не бяха това, което изглеждаха, а no-скоро бяха подвеждащи и изкривени частици полуистина, скрити сред лъжи. Уокър поемаше един страхотен риск. Първото видение беше му коствало ръката, а второто Куикнинг. Нямаше ли третото да му коства нищо? Изглеждаше по-логично да се приеме, че видението подлежеше на голям брой тълкувания, всяко, от които можеше да се сбъдне при подходящо стечение на обстоятелствата, включително при смърт на Уокър. Освен това Коглин се безпокоеше от факта, че Уокър няма ясна представа как точно ще се преобразува с помощта на Черния камък на елфите, как ще преодолее пазача и как самият Паранор ще бъде напълно върнат към живот. Може би всичко това нямаше да стане така лесно, както му се искаше на Уокър. Никога не беше ставало нищо, което да включва използуването на Елфовата магия. Употребата й би могла да е свързана с болка, огромни усилия и много реална възможност за неуспех.

И така, те бяха спорили по-дълго, отколкото Уокър смееше да признае, така че сега, часове по-късно, бяха твърде уморени, за да направят каквото и да било, освен да разменят за последен път повърхностни приятелски съвети. Уокър Бо бе твърдо решен и двамата много добре знаеха това. Той възнамеряваше да използува своята теория, да открие създанието, което Аланон бе оставил отвързано в Паранор, и да влезе в противоборство с него, като използува магията на Черния камък на елфите, за да го завърже отново. Уокър възнамеряваше да открие истината за Камъка и да сложи край на последното от омразните видения на Гримпонд.

Само да намереше сили да стане от тази маса, да вземе талисмана и да осъществи замисленото.

Колкото и да се стараеше да прикрива слабостта си от Коглин с решителни погледи и убедителни думи, ужасът му връзваше ръцете. Имаше така много несигурност, толкова много догадки. Уокър принуди пръстите си да се свият отново върху Черния камък на елфите и го стисна толкова силно, че почувствува болка.

— Аз ще дойда с теб — предложи Коглин. — Мърко — също.

— Не.

— Все можем да ти помогнем по някакъв начин.

— Не — повтори Уокър и вдигна поглед, поклащайки бавно глава. — Не защото не ви искам. Но в това не може да ми помогне нито някой от вас, нито който и да е друг.

Уокър чувствуваше болка в мястото, където би трябвало да бъде липсващата му ръка, сякаш тя някак си беше там, а той не можеше да я види. Размърда се неспокойно, опитвайки се да облекчи мускулите, които бяха се стегнали и схванали, докато седеше със стареца. Движението му даде стимул и той се насили да стане. Коглин се надигна заедно с него. Те се обърнаха един към друг в полумрака, в увеличаващата се прозрачност на Замъка.

— Уокър — изговори старецът спокойно името му. — Друидите са направили и двама ни техни подобия. Ние сме били извивани и въртяни във всяка посока, принуждавани да вършим неща, които не желаем и замесвани в дела, с каквито no-скоро не бихме се занимавали. Аз не бих си позволил сега да споря с теб доколко е допустима подобна манипулация. Ние, и двамата, сме отвъд точката, където това има значение. — Коглин се наведе напред. — Но аз ще ти кажа, ще те помоля да си припомниш, че те са избрали мъдро своите рицари. — Усмивката му беше измъчена и тъжна. — Желая ти успех…

Уокър обиколи масата, прегърна стареца със здравата си ръка и силно го притисна. Той го държа така известно време, после го пусна и отстъпи назад.

— Благодаря ти — прошепна Уокър.

Нямаше нищо повече за казване. Уокър пое дълбоко въздух, отиде да погали Мърко между щръкналите му уши и го погледна в светещите очи. После се обърна и изчезна през вратата.

С бавни, предпазливи стъпки, движейки се през просторните пусти коридори, като че ли стените можеха да го чуят, че идва и като че ли неговото намерение можеше да бъде разгадано, Уокър продължи да върви към центъра на Замъка. Сенки висяха около него в безцветните гънки на стените, а едно сънно наметало покриваше мислите му. Той се зарови в убежището на своето съзнание, мобилизира цялата си решителност и сила на волята като защитни пластове около себе си и призова от глъбините си решението, което щеше да му даде шанс да живее.

Защото наистина нямаше никаква, реална представа какво щеше да стане, когато се срещне с Друидския пазач и призове магията на Черния камък на елфите, за да го покори. Коглин беше прав. Нямаше да му се размине без битка и процесът щеше да бъде по-сложен и по-труден, отколкото Уокър искаше да признае. Предстоеше му битка и можеше победителят да не бъде той. Искаше му се да има по-ясна представа с какво ще се срещне. Но нямаше никакъв смисъл да иска нещо небивало и неосъществимо. Друидските пътища бяха винаги неведоми.

Уокър свърна по главния коридор, насочвайки се към вратите, през които се влизаше в Замъка и към шахтата, в която дремеше пазачът или може би просто я обитаваше, защото на Мрачния чичо му се струваше, че магията е будна и наблюдава. Тя следеше с очите си всяко негово движение из крепостта, проследяваше го в една вълна от изменяща се светлина, едно невидимо присъствие. Духът на Аланон също беше тук, усещаше го по някакво стягане в гърба му и схващане на раменните мускули там, където го бяха сграбчили големите ръце. Здраво ме хванаха, помисли си Уокър. Тласкаха го към това противопоставяне така, сякаш беше парче сухо дърво, носено на гребена на прииждаща река и неспособно да се отклони от него.

Поговори с мен, Аланон, молеше се мълчаливо той. Кажи ми какво да правя. Но нямаше никакъв отговор.

Вратите на пустите помещения и тъмните тунели на другите коридори идваха и отминаваха. Уокър почувствува отново болката в липсващата му ръка и му се прииска отново да бъде здрав и силен, макар и само докато трае това противопоставяне. Той стисна здраво Черния камък на елфите в здравата си ръка, чувствайки неговите гладки стени и остри ръбове да се притискат окуражаващо в плътта му. Уокър можеше да призове силата отвътре, но не можеше да предвиди какво щеше да направи тя. Ще те унищожи, нашепна една неканена мисъл. Той си пое бавно, дълбоко въздух, за да се успокои. После се опита да си припомни пасажа от Друидските истории, описващ използването на Камъка, но паметта внезапно му изневери. Уокър се напрегна да си спомни какво беше прочел на всичките страници във всичките тези книги и не можа. Всичко беше изчезнало, потънало в потока от страх и съмнение, който преминаваше през него, тревожещ и заплашващ. Не се предавай, смъмри се той. Спомни си кой си, какво ти е било предсказано, какво сам си каза, че ще се случи.

Думите бяха мъртви листа, уловени от силен вятър. Отпред, в камъка на стените, се откриваше една просторна ниша. Тя бе сводеста и се намираше в толкова дълбока сянка, че беше черна като нощ. В дъното й имаше високи, залостени железни порти. Входът към шахтата на Друидския замък.

Уокър Бо дойде до портите и спря. Отвсякъде чуваше шепнещи гласове, присмехулни и дразнещи го като Гримпонд — едни му казваха да се върне, други настояваха да продължи — една луда вихрушка от противоречащи си увещания. Спомените се раздвижиха някъде отвътре, но те не бяха негови. Уокър чувстваше тяхното движение по гърба си като едно протягане на пръсти, които се извиваха и стискаха. Пред себе си, в пролуките на вратната рамка, той виждаше следи от неприятна зелена светлина. Отзад чувствуваше движение.

В този момент Уокър почти подскочи. Ако можеше, той щеше да захвърли Черния камък на елфите и да избяга, изоставяйки напълно своето решение и намерение. Страхът му беше очевиден и така осезаем сякаш той можеше да се пресегне и го докосне. Страхът нямаше лице, както очакваше Уокър. Той не беше породен от сблъсък, от предсказанието на видението или дори от смъртта. Причината беше нещо отвъд, това, нещо така неуловимо, че Уокър не можеше да го определи и в същото време бе сигурен, че съществува.

Но духът на Аланон го държеше здраво, също както във видението. Това бе един механизъм, обединил съдба, време и столетна гаранция, че Уокър Бо ще изпълни поставената му от друидите задача. Той протегна напред стиснатия юмрук, виждайки своята ръка като че ли тя принадлежеше на друг и я наблюдава, докато буташе с нея железните порти, за да се отворят. Те беззвучно се разтвориха.

Уокър мина през тях. Тялото му беше вцепенено, а главата леко замаяна и пълна с кратки, изпълнени с ужас предупредителни викове.

Недей, шепнеха те. Недей.

Уокър спря, затаил дъх. Той застана на някаква малка каменна площадка вътре в шахтата на Замъка. Стълби се извиваха, като змия с бодли по гърба, нагоре покрай стените на кулата. Слаба, сива светлина се процеждаше през процепите в камъка, пронизвайки сенките. Надолу от мястото, където стоеше, нямаше нищо, освен пустота — една огромна зейнала бездна, откъдето прозвуча глухото ехо от затворилите се с тъп звук зад него железни врати. Той се вслушваше в ударите на сърцето, които биеха в ушите му и в тишината.

В този момент нещо в бездната се размърда. Някакви гигантски дробове изпуснаха въздух, бързо и гневно. Засвети зеленикава светлина, после отслабна, превърна се на мъгла и започна бавно да се върти.

Уокър Бо почувствува огромното пространство на Замъка да се утаява около него — една чудовищна тежест, от която не можеше да избяга. Обграждаха го тонове камъни, а чернотата, която ги скриваше от погледа, беше някакъв погребален покров. Мъглата се издигаше нагоре — една черна и древна магия. Друидският пазач беше се събудил и идваше да види какво става. Магията се движеше бързо нагоре, извивайки се спираловидно по камъка и разяждайки мрака — едно блато, което щеше да го погълне без остатък.

Все още можеше да побегне, но със сигурност беше вече твърде късно, защото бе започнал нещо, което трябваше да довърши. Накрая времето и събитията бяха го застигнали и сега тук, сам, Уокър трябваше да реши загадката на своя друидски живот. Той отиде напред до края на площадката, крехка плът, капка вода срещу океана от сила отдолу, който съскаше към него като че ли го виждаше. Шепотът на мъглата показваше, че е разпознат. Тя изглежда се събираше и сгъстяваше. Уокър вдигна ръката с Черния камък на елфите.

Чакай. Гласът идеше от мъглата и принадлежеше на Гримпонд. Познаваш ли ме?

Гримпонд? Как може това да е той? — мигаше на парцали Уокър. В средата си мъглата беше започнала да приема формата на стълб въртяща се зелена маса, която проби нагоре светлината и се заиздига през сенките, постоянна и уверена, докато не се изравни с него, висейки във въздуха и тишината.

Погледни.

Мъглата се превърна в човешка фигура, цялата обвита в пелерина, закачулена и без лице. От нея пораснаха ръце, които се протегнаха, за да го прегърнат. Пръсти се извиваха и свиваха. Кой съм аз? Появи се лице. Светлини и сенки се сменяха вътре в мъглата. Уокър почувствува като че ли душата му се разкъсва.

Лицето, което видя, беше неговото собствено.

Вътре, в тъмното уединение на хранилището, където се помещаваха Друидските истории, Коглин се олюля. Нещо ставаше. Нещо. Той го почувствува във въздуха, една вибрация, която размърда сенките. Сбръчканото му лице придоби напрегнато съсредоточено изражение. Стареещите очи се взряха в пространството. Тишината оставаше ненарушена, огромна и неизменна. Времето бе спряло. Въпреки това…

В другия край на помещението Мърко рязко вдигна глава и изръмжа дълбоко, ниско и ядно. Той се приготви за скок, обръщайки се наляво и надясно като че ли търсеше някакъв неприятел, станал изведнъж невидим. Мърко също чувствуваше нещо. Коглин се огледа. Върху масата пред него страниците на отворената книга започнаха да трептят.

Започва се, помисли старецът.

С несъзнателен жест прибра полите на дрехата си, мислейки си за всичко, което беше го докарало дотук, за всичко, потънало в миналото. Може би ще успея след толкова много години, но на каква цена? — питаше се той. Ала цената щеше да бъде платена от Уокър Бо, не от него. Трябва да направя, каквото мога — реши той.

Коглин се съсредоточи дълбоко в себе си. Това бе едно от няколкото умения, които бе запомнил от своето някогашно битие на друид. Самовглъби се, докато не се освободи достатъчно, за да потегли. Коглин можеше да пътува така на къси разстояния и да вижда вътрешността на малки светове. Той бързаше през коридорите на Замъка, все още без да напуска своето съзнание, виждайки и чувайки всичко. Премина бързо през тъмнината и през сивия полумрак до кулата на Замъка.

Там намери Уокър Бо, застанал лице срещу лице с безсмъртието и смъртта и вцепенен от нерешителност. Заговори му с изненадващо спокоен глас. Уокър. Използвай Камъка.

Гласът на стареца достигна до Уокър Бо и тялото му реагира. Ръката му се изпъна и той се напрегна.

Все още ли не ме познаваш? Създанието пред него се смееше.

То имаше много лица, някои, от които Уокър Бо познаваше, а други не. Но в гласа не можеше да се припознае — той беше на Гримпонд, който му се присмиваше, дразнеше го и викаше неговото име.

Ето че се сбъдва и трето видение, нали, Мрачни чичо?

Уокър беше ужасен. Как беше възможно това? Как Гримпонд можеше да бъде едновременно създанието, което той трябваше да покори и въплъщението му, затворено в Дарклин Рич? Как бе възможно Гримпонд да бъде едновременно на две места? Това беше невероятно! Не друидите бяха създали Гримпонд. Тяхната магия беше различна и противоположна. Все пак гласът, движенията, излъчването на създанието… Сянката пред него растеше, приближаваше се.

Аз съм твоята смърт, Уокър Бо. Готов ли си да ме прегърнеш?

И внезапно видението изплува в съзнанието на Уокър така ясно, както в момента, в който беше му се явило за пръв път — духът на Аланон зад него, държащ го здраво, тъмната сянка пред него, предсказанието за неговата смърт и наоколо — Замъкът на друидите.

Защо не избягаш? Бягай от мен!

Уокър направи всичко възможно, за да не извика. Той заотстъпва пипнешком, молейки се за помощ. Гласът на Коглин беше изчезнал, погребан в черен страх. Решителността и намеренията му бяха станали на пух и прах. Уокър Бо се разпадаше приживе.

Въпреки това някои частици от него не отстъпиха, крепени здраво от спомена за онова, което бе го довело, от обещанието, което беше си дал, че няма да умре доброволно или в неведение. Лицето на Коглин беше все още там, погледът му пламтеше, а устните се движеха, опитвайки се да говорят. Уокър бръкна да докосне онова, което беше го поддържало през годините, гневното сърце, което изгаряше при мисълта за стореното му от друидите. Уокър раздуха огъня, докато не се разгоря силно. После го поднесе към лицето си и го остави да го обгори. Уокър вдишва огъня, докато страхът не бе принуден да се оттегли, докато не остана само гневът.

Тогава се случи едно странно нещо. Гласът на създанието пред него се промени.

Бягай, Уокър Бо!

Гласът повече не идваше от мъглата, а от него самия! Той беше викал своето собствено име, подтиквайки себе си да бяга! Какво беше се случило?

И внезапно Уокър разбра. Той не беше се вслушвал в създанието пред него. Той беше се вслушвал в себе си. През цялото време бе слушал собствения си глас. Това бе някакъв номер на неговото подсъзнание. Някакъв номер на Гримпонд, установи вбесен Уокър. Заедно с третото видение призракът беше вмъкнал в съзнанието му едно внушение за неговата смърт, един глас, който да го убеди в това и една увереност, че самият Гримпонд се е появил в друга форма, за да я причини. Да си отмъсти на потомците на Брин Омсфорд — ето каква цел бе преследвал Гримпонд още от самото начало. Ако Уокър беше се вслушал в този глас, ако беше се разколебал и беше обърнал гръб на целта, довела го дотук… Не!

Пръстите му се разтвориха и Черният камък на елфите оживя.

Черната светлина се втурна напред и се разпростря като мастило върху скритата в сенките шахта на Замъка, за да обхване мъглата. Повече никакви игри! Викът на Уокър прозвуча непоколебимо и безмълвно в съзнанието му. Гримпонд, така коварен и лъжлив, едва не го погуби. Никога вече! Никога… После светът се преобърна.

Черната светлина и мъглата се смесиха и сляха. Мъглата нахлуваше обратно през тунелите на магическия мрак — една зеленикава пулсираща ярост. Уокър разполагаше само с един миг, за да си поеме дъх, за да потърси отговор на въпроса какво бе объркано и за да се запита дали в крайна сметка, не беше пропуснал да надхитри Гримпонд. После Друидската магия го връхлетя. Тя експлодира вътре в него и той изкрещя слисан и безпомощен. Болката беше неописуема, като огнена жар. Изпитваше чувството като че ли в него бе влязло някакво друго същество, пренесено вътре от магията, извлечено от скривалището в мъглата. Едно физическо присъствие. То се просмука в костите, мускулите, плътта и кръвта до границите на поносимото. То се разпростираше и буйстваше, докато Уокър не помисли, че ще бъде разкъсан на парчета. После усещането се промени, запалвайки друг вид болка. В него нахлуваха спомени, необятни и очевидно безкрайни. Със спомените идваха и съпровождащите ги чувства. Това бяха емоции, заредени с ужас, страх, съмнение, съжаление и редица други усещания, които минаваха през Уокър Бо като неспирен порой. Той се олюля назад, опитвайки се да се съпротивлява, да ги отхвърли. Ръката му се опитваше да стисне Черния камък на елфите в усилието си да отблъсне тази атака, но тялото отказваше повече да му се подчинява. Уокър беше сграбчен от магиите на Елфовия камък и на мъглата и те го държаха здраво. Подобно на Аланон и призрака на смъртта в третото предсказание!

Хадес! Нима Гримпонд в края на краищата ще излезе прав?

Той виждаше други места и времена, виждаше лица на мъже, жени и деца, които не познаваше, беше очевидец на случили се и отминали събития и на всичко отгоре чувствуваше една мъчителна серия от емоции, произтичащи от създанието вътре в него. Уокър загуби пространствена ориентация. Той беше пренесен в съзнанието на своя неканен гост. Мъж? Да, мъж, установи той, един мъж, който беше живял безброй много животи, векове, далеч по-дълго от всеки нормален човек, един така различен…

Образите внезапно се смениха. Той видя група черни мантии, черни фигури, скрити зад стените на замък, затворени в стаи, в които светлината едва достигаше и надвесени над книги за древни учения, пишейки, четейки, изследвайки, дискутирайки… Друиди! И тогава осъзна истината — преживя едно мъчително, поразяващо осъзнаване, което прорязваше лудостта с острието на бръснач.

Създанието, което мъглата беше носила в себе си, бе Аланон — неговите спомени, неговите преживявания, неговите чувства и мисли, всичко, освен плътта и кръвта, които беше загубил при смъртта си.

Как е успял Аланон да направи това? — питаше се Уокър и не можеше да повярва, борейки се да си поеме дъх, безпомощен срещу нахлуването на спомените и срещу задушаващия плащ на другите мисли. Но той вече знаеше отговора на този въпрос. Една Друидска магия позволяваше почти всичко. Семената бяха посадени преди триста години. Защо? И този отговор също дойде бързо, един червен проблясък на неизбежността. Ето как Друидската наука трябваше да бъде прехвърлена на него. Всичко, което Аланон е знаел и чувствал, е било складирано в мъглата и пазено там в продължение на триста години, очаквайки своя наследник.

Но тук имаше още нещо, чувствуваше Уокър. Ето как трябваше да бъде проверен той. Ето как трябваше да бъде определено дали той би станал друид. Неговите размишления свършиха, докато изображенията продължиха да преминават през него, вече разпознаваеми. Те представляваха целия друидски опит, всичко, което Аланон бе събрал от своите предшественици, от своите изследвания и от изживяването на собствения си живот. Подобно на отпечатъци от стъпки в мека почва те се запечатваха в съзнанието на Уокър. Тяхното докосване беше буйно и грубо, пареше като жив въглен върху кожата му. Думите, впечатленията и чувствата се спускаха като лавина. Всичко беше твърде много, твърде бързо. Аз не искам това! изкрещя ужасен той, но захранването продължаваше неумолимо и целенасочено — собственото аз на Аланон преминаваше в Уокър. Той се отбраняваше срещу него, движейки се пипнешком през лабиринта от изображения в търсене на нещо плътно. Но черната светлина на Елфовия камък беше като някаква тръба, която не позволяваше да бъде запушена. Тя увличаше вътре зеленикавата мъгла, поглъщайки я и вкарвайки я в неговото тяло. Гласове изричаха думи, лица се обръщаха да погледнат, сменяха се сцени, а времето бързо отминаваше — една смес от всички години, през които беше живял Аланон, борейки се да защити Расите, да се увери, че Друидската наука не е загубена и че надеждите и стремежите, които Първият съвет беше предвидил преди векове, са пренесени напред и съхранени. Уокър Бо се запозна с всичко това, научи какво е означавало то за Аланон и за тези, до чийто живот той бе се докосвал, и преживя за себе си сблъсъците с живота в продължение на почти десет века.

После изображенията внезапно отлетяха. Изчезнаха гласовете, лицата, сцените извън времето — всичко, което беше го нападнало. Те изчезнаха набързо и той остана отново сам в Замъка — една самотна фигура, отпуснала се до стената от каменни блокове. Все още жив.

Уокър се надигна неуверено и се погледна, за да се увери, че е цял. Вътре в себе си чувствуваше някаква рана, като кожа, почервеняла от твърде много слънце — имплантираното Друидско знание, всичко онова, което Аланон искаше да завещае. Той чувствуваше своя дух активизиран, а съзнанието си пълно. Все пак неговият контрол върху знанието беше разстроен, като че ли то не можеше да функционира ефективно, не можеше да бъде призовано на помощ. Нещо не беше наред. Уокър изглежда не можеше да се съсредоточи.

Пред него Черният камък на елфите пулсираше, а черната светлина беше мост, който извиваше като дъга в сенките. Тя все още беше съединена с останките от мъглата — една размътена, пенеща се маса немирна зелена светлина, която съскаше, искреше и се събираше като готвеща се за скок котка.

Уокър се протегна. Слаб и нестабилен, той беше отново уплашен. Имаше чувството, че всеки момент ще се случи още нещо и че най-лошото все още предстои. Умът му трескаво работеше. Какво трябваше да направи, за да се подготви? Не беше останало достатъчно време…

Мъглата се впусна в черната светлина. Тя стигна до Уокър и го обви за един миг. Той можеше да види нейния гняв, да чуе нейната ярост и да почувствува нейния бяс. Тя експлодира през новата кожа на неговото знание като някакъв гейзер от болка. Уокър извика и се сви одве. Тялото му затрепери конвулсивно, изменяйки се под тъканта на дрехите. Той чувствуваше преобразуването на своите кости. Уокър затвори очи и остана неподвижен. Мъглата беше вътре в него, извиваща се, установяваща се, подхранваща. Той преживяваше ужасна атака.

През целия си живот Уокър Бо беше се борил да избегне предопределеното му от друидите, да върви по свой собствен път. Накрая беше претърпял неуспех. И така, Уокър беше отишъл да търси Черния камък на елфите и после Паранор със съзнанието, че ако ги намери, ще трябва да стане следващия Друид. Въпреки всичко, приемайки своята съдба, той беше си обещал, че ще запази своето аз каквото и да му е предопределено. Сега, в продължение само на един миг, докато го измъчваше скритата в мъглата ярост, всичко, което беше останало от неговите надежди за някакво, макар и в частично самоопределение, беше безвъзвратно загубено. Вместо това, Уокър Бо беше оставен в най-тъмната част, в най-жестокото аз на друида, — една смесица от всички тези времена, през които е бил принуден от причини и обстоятелства да прави отвращаващи го неща, смес от всички ситуации, при които от него се е изисквало да жертва живот, вяра, надежда и доверие и от тези години на затвърдяване и закаляване на духа и сърцето, през които те бяха станали неразрушими като най-твърдия метал. В него се въплътиха границите на битието на Аланон, границите, до които Уокър беше принуден да пътува. То разкриваше тежестта на отговорността, която идваше със силата, очертаваше разбирането, което опитът даряваше. Това натрупване на десет нормални живота беше грубо и ужасно и то заливаше Уокър като преливник на язовирна стена.

Долу, в мрака, Мрачният чичо се движеше спираловидно, чувайки своя вик. Той чуваше също така смеха на Гримпонд, но не можеше да определи дали беше въображаем или истински. Мислите му се разпиляваха пред острите критики на неговия дух, надежди и вяра. Нищо не можеше да направи. Силата на магията беше голяма. Уокър отстъпи пред нея. Чакаше да умре. Все пак, някак си, беше се вкопчил в живота. Той откри, че макар изпитваше издръжливостта му по начини, които му изглеждаха непоносими, тъмният порой все пак не бе успял да го унищожи. Не можеше да мисли — болката беше твърде голяма. Загубил се в бездънната яма, той не се опитваше да вижда. Слухът изобщо не го ползваше, защото ехото от вика му отекваше навсякъде около него. Уокър изглежда плаваше вътре в себе си, борейки се да диша, да оцелее. Това бе изпитанието, което очакваше — друидската церемония за посвещаване. Тя го мачкаше до безсъзнание, изпълваше го с болка и го оставяше разбит отвътре. Всичко беше отмито, неговата вяра и логика, всичко, което беше го подкрепяло така дълго време. Можеше ли да преживее тази загуба? Какво щеше да представлява, ако успееше?

Уокър плуваше през вълни от болка, заровен вътре в себе си и в силата на черната магия, доведен до края на своята издръжливост, на сантиметър от удавяне. Той чувствуваше, че всеки момент можеше да загуби живота си и осъзнаваше, че критерият за миналата и бъдещата му самоличност вече е определен. Уокър не можеше да спре това. Дори не беше сигурен дали иска. Той се носеше безпомощен. Безпомощен.

Не можеше да стане някога отново този, който мислеше, че би могъл, да изпълни някое от обещанията, които беше си дал, да има някакъв контрол над своя живот, да определя дали да живее или умре. Безпомощен. Уокър Бо.

Едва усещайки какво прави, неспособен да мисли съзнателно, движен вместо това от емоции, твърде първични, за да бъдат идентифицирани, Мрачният чичо се отърси от своята летаргия и експлодира през вълните от болка, през светлината и черната магия и през времето и пространството като ярко петно свиреп гняв. Вътрешно почувствува как рязко се промени съотношението между живота и смъртта.

И когато накрая излезе на повърхността на черния океан, който заплашваше да го погълне, единственият звук, който Уокър чу да излиза от дробовете му, бе един безкраен вик.

ГЛАВА XXVI

Наближаваше пладне. Последните трима от деветчленната група вървяха предпазливо по своя път през плетениците на Ин Джу, следвайки тромавото, покрито с бодли тяло на Стреса, комбинираната котка, която непрекъснато навлизаше все по-дълбоко в мрака.

Рен вдишваше зловонния влажен въздух и се вслушваше в тишината.

В далечината, на голямо разстояние от тях, тътенът на Килешан представляваше един звуков фон, който се носеше по небето и земята, глух и зловещ. Тръпки разтърсваха Мороуиндъл, предупреждавайки за изригването, което продължаваше да набира сила. В джунглата обаче, всичко беше спокойно. Пробляскваща влага покриваше Ин Джу, наквасвайки дървета и храсти, пълзящи растения и треви — едно одеало, което заглушаваше звука и скриваше движението. Джунглата представляваше някакъв свод от чудесна зеленина, от стени, които образуваха водещи от една в друга стаи и от коридори, които извиваха и криволичеха в един задушаващ лабиринт. Клони се преплитаха над главите им, образувайки таван, който спираше светлината и бе надвиснал отгоре над чергата, съшита от отделни парчета блато, подвижни пясъци и кал. Бръмчаха невидими насекоми и разни създания викаха от мъглата. Нищо обаче не се движеше. Нищо не изглеждаше живо.

Паяжините на Уистерона се виждаха вече навсякъде — една мрежа, покриваща дърветата на пластове като марлени ленти. В тях висяха мъртви създания, кухите останки от съществата, от които бе изсмукан животът, огризките от храната на чудовището. Бяха предимно малки създания. По-едрата плячка Уистеронът замъкваше в леговището си, което се намираше някъде далеч напред.

Рен наблюдаваше сенките около себе си, разтревожена повече от липсата на всякакво движение, отколкото от тишината. Тя вървеше през едно мъртво място, през една запустяла земя, към която живите създания не принадлежаха, през един свят на смъртта, към своята гибел. Рен продължаваше да мисли, че всеки момент ще долови някакъв цвят, образуваща вълнички вода или трепкащи листа и треви. Но Ин Джу беше така неподвижен, като че ли бе скован от лед. Те бяха вече навлезли дълбоко в страната на Уистероните и тук нищо не рискуваше да пристъпи. Никой освен тях.

Рен стискаше здраво Елфовите камъни в ръката си, освободени сега от кожената им торбичка и готови да бъдат използвани. Не таеше никакви илюзии относно това, какво щеше да се изисква от нея. Тя изобщо не се надяваше, че ще може да избегне използуването на Елфовите камъни и че нейните умения на Скитник ще бъдат достатъчни, за да ги спасят. Рен не се питаше дали е мъдро да се използува магията, защото това бе единственото оръжие, което им даваше шанс в предстоящата борба. Ако тя си позволеше да се поколебае, ако отново станеше плячка на своята нерешителност, всички те щяха да умрат.

Рен преглътна въпреки сухотата в гърлото си. Беше странно, че то бе пресъхнало, докато цялата се чувстваше влажна. Дори дланите на ръцете й се потяха. Колко време беше изминало от дните, когато бродеше с Гарт по Тирфинг. Там сега цареше друг живот, свободен от грижи и отговорности, съобразяващ се само със себе си и с диктата на времето. Рен се питаше дали някога ще види отново Западната земя.

Отпред мракът се сгъстяваше в дълбоки сенки, които приличаха на дупки. Ивици мъгла се виеха и извиваха като змии през клоните на дърветата и през пълзящите растения. Паяжини покриваха високите клони и празнините между тях. Дебелите им полупрозрачни нишки проблясваха от влагата. Стреса забави хода и се огледа за останалите. Тя не говореше. Не трябваше. Рен чувствуваше Гарт и Трис до рамената от двете си страни, мълчаливи и в очакване. Тя даде знак с глава на Стреса да продължи.

Изведнъж Рен се сети за баба си и се запита, какво ли щеше да изпита в този миг Еленро, как ли щеше да реагира. Рен виждаше лицето й, властните сини очи, контрастиращи с отзивчивата усмивка и внушаващото спокойствие поведение, което помиташе всякакво съмнение и страх. Еленро Елеседил, Кралица на елфите. Нейната баба винаги създаваше впечатлението, че добре контролира всичко. Но дори това не беше достатъчно, за да я спаси. На какво тогава, питаше се мрачно Рен, би могла да разчита тя? На магията, разбира се. Но силата на магията зависеше от умението да се владее, а Рен точно сега би предпочела да притежава неукротимата сила на своята баба, добавена към нейната собствена. На Рен й липсваше самоувереността на Еленро, липсваше й нейната сигурност. Дори сега, когато бе твърдо решена да си възвърне жезъла Рухк и Лодена, да пренесе народа на елфите благополучно на Западната земя и да оправдае оказаното й доверие, тя гледаше на себе си като на същество от плът и кръв, а не от желязо. Можеше и да не успее. Можеше да умре. Ужас се прокрадваше в мисли като тези и не можеше да бъде пропъден от тях.

Трис се бутна в нея и тя подскочи. Той прошепна набързо някакво извинение и възстанови дистанцията, като се отдръпна назад. Рен се вслушваше в пулсирането на собствената си кръв — едно тупкане в ушите и гърдите, едно мерило за краткото разстояние между живота и смъртта. Рен беше винаги толкова сигурна в себе си… Нещо побегна уплашено по земята пред тях, някакво тъмно петно на зеления фон. Бодлите на Стреса се надигнаха, но тя не забави хода си. Гората се отваряше през море от блатна трева към една група стари акации, които бяха тежко наведени една към друга, а терена отдолу ерозирал и кален. Малката група последва комбинираната котка наляво покрай едно тясно възвишение. Движението се повтори отново, бързо и внезапно. Този път в него участвуваха повече създания. Рен се опита да го проследи. Някакво насекомо, реши тя, дълго, тясно и многокрако.

Стреса намери едно парче земя, малко по-широко от тялото й и се обърна с лице към останалите.

— Пхххффт. Видяхте ли? — попита шепнешком тя.

Те кимнаха.

— Лешояди. Наричат ги орпове. Хсссст. Те ядат всичко. Да, всичко! И живеят от остатъците от уистероновата трапеза. Преди да завършим пътуването, ще видите още много орпове. Не се страхувайте от тях.

— Колко път ни остава още? — попита шепнешком Рен, навеждайки се по-близо към нея.

Комбинираната котка вдигна глава.

— Още съвсем малко остава — измърмори тя. — Не можеш ли да подушиш мъртвите създания?

— Какво има там, отзад?

— Сссттт! Откъде бих могла да зная, Рен Елф? Все още съм жива!

— Ще хвърлим един поглед — каза Рен, игнорирайки свирепия поглед на Стреса. — Ако е възможно, ще обсъдим видяното на място. Ако ли пък не, ще се оттеглим и ще решим какво да правим.

Тя погледна един след друг Гарт и Трис, за да бъде сигурна, че са я разбрали и после се изправи. Фавн беше се прилепил към нея като втора кожа. Рен възнамеряваше след малко да свали дървесния пискун от себе си.

Те поеха напред през високата трева и между падналите дървета. Орпове вече се появяваха отвсякъде, разпръсквайки се при тяхното приближаване. Те приличаха на гигантски сребърни риби, които бързо и безшумно изчезваха в земята и в гората. Рен се опита да не им обръща внимание, но това беше трудно. Водната повърхност на мочурището клокочеше. Това бе първият звук, който чуваха от известно време насам. Обсегът на действие на Килешан се разширяваше. Те излязоха от тревата и дърветата. Мракът се спускаше на пластове около тях. Отново стана тихо. Въздухът бе лишен от звуци и бе неподвижен. Рен дишаше бавно и дълбоко. Ръката й стискаше здраво Елфовите камъни.

После те излязоха от акациевата горичка и пресякоха една кална равнина, насочвайки се към група огромни ели, чиито клони бяха се вплели едни в други в здрава прегръдка. Нишки от паяжини висяха навсякъде, а когато наближиха отсрещния край на равнината, Рен видя по клоните пръснати кости. Орпове се стрелкаха наляво и надясно, плъзгайки се по повърхността на равнината и изчезваха в джунглата отпред. Стреса беше забавила техния ход до пълзене.

Те достигнаха края на равнината, промъкнаха се на ръце и колена през една пролука между дърветата и замръзнаха.

Отвъд дърветата се простираше дълбоко дефиле, един скалист остров, провесен в мочурището. Растящи безразборно ели се издигаха от неговата наслойка, а тъмните им стволове изглеждаха свързани един с друг от стотици паяжини. В паяжините висяха мъртви създания, а кости покриваха дъното на дефилето. Орпове лазеха върху всичко, като пробляскващ жив килим. Светлината беше сива и се разпръскваше над дефилето, филтрирана надолу до слаби сенки от мъглата и облаците вулканична пепел. Миризмата на смърт висеше над всичко, уловена между дърветата, скалите и мъглата. В леговището на Уистерона беше спокойно. Нищо не се движеше, с изключение на бягащите орпове.

Рен почувствува ръката на Гарт да стиска рамото й. Тя хвърли бърз поглед наоколо и видя какво сочеше той.

Гавилан Елеседил висеше с разперени ръце и крака в един хамак от паяжина срещу тях. Сините му очи бяха безжизнени и втренчени, а устата му широко отворена, сякаш издаваше някакъв безмълвен вик. Той беше изкормен. Трупът му бе цепнат от гърдите до стомаха. Ребрата му проблясваха в празната кухина. Всичките телесни течности бяха изсмукани. Беше останало малко повече от една обвивка, от една гротеска, от някаква всяваща страх пародия на мъж. През краткия си живот Рен беше се сблъсквала често със смъртта, но не беше подготвена за това. Не гледай! повтаряше си отчаяно тя. Не бива да го запомниш такъв! Но Рен го гледаше и едновременно с това знаеше, че никога няма да забрави тази гледка.

Гарт я докосна за втори път, сочейки долу в дефилето. Рен се взря, в началото не забеляза нищо, но после зърна жезъла Рухк. Той лежеше точно под останките на Гавилан, почивайки върху килим от стари кости. Върху него безцелно пълзяха орпове. Лоденът все още беше закрепен за върха му.

Рен потвърди с кимане, че го е видяла, питайки се вече как биха могли да достигнат талисмана. Внезапно погледът й започна отново да търси нещо. Къде ли беше Уистеронът?

После тя го видя високо в клоните на дърветата, в единия край на дефилето, висящ в една от своите собствени паяжини, неподвижен в мъглата. Той беше се свил на огромна топка, пъхнал крака под себе си себе си и странно напомняше на някакъв мръсен облак. Беше покрит с косми като шипове и се сливаше с мъглата. Изглежда спеше.

Рен потисна обземащия я страх, събуден от гледката. Тя бързо погледна другите. Те всички гледаха Уистерона, който внезапно се размърда — изпъна изненадващо мършавото му тяло и протегна няколко крайника. За миг се показаха нокти и едно отвратително лице на насекомо със странна всмукваща паст. После той отново се сви и замръзна.

Елфовите камъни в ръката на Рен започнаха да парят. Тя хвърли един последен отчаян поглед на Гавилан, после отиде при другите и всички заедно се дръпнаха от дърветата. Те мълчаливо се върнаха обратно по стъпките си през равнината, докато не стигнаха до прикритието на акациите, където коленичиха в плътен кръг. Рен потърси очите им.

— Как можем да стигнем до Жезъла? — попита тихо тя. Образът на Гавилан се бе запечатал в съзнанието й и тя едва ли би могла да мисли без да го вижда.

Един от нас ще трябва да слезе долу в дефилето, каза със знаци Гарт.

— Но Уистеронът ще чуе. Тези кости ще захрущят като настъпени черупки от яйца. — Рен остави Фавн на земята до себе си. Тъмните му очи се взираха настойчиво нагоре в нейните.

— Можем ли да спуснем някой долу? — попита Трие.

— Пхххффт! Не без да вдигнем шум — отсече Стреса. — Уистеронът нее… ссстттт… заспал. Той само се преструва и ще разбере!

— Тогава можем да почакаме, докато заспи — предложи Трие, — Или да почакаме, докато отиде на лов или да провери мрежите си.

— Не зная дали ще имаме достатъчно време за това… — започна Рен.

— Хсстт! Въпросът не е дали има време или не! — прекъсна я разгорещено Стреса. — Ако Уистеронът тръгне на лов или да проверява мрежите си, той ще долови нашата миризма! Ще разбере, че сме тук!

— Успокой се — утеши Рен бодливото същество, наблюдавайки го да отстъпва крачка назад с намръщено лице.

— Трябва да има някакъв начин — прошепна Трис. — Ще са ни достатъчни само минута или две, за да слезем долу и да се върнем. Може би трябва просто да му отклоним за кратко вниманието.

— Може би — съгласи се Рен, опитвайки се безуспешно да измисли някакъв изход.

Фавн цвъртеше нещо тихо на Стреса, която отговаряше раздразнено.

— Да, Пискуне, Жезъла! Ти какво си мислиш? Пхффтт. А сега замълчи, за да мога да помисля!

Използвай Елфовите камъни, каза рязко със знаци Гарт.

— За отвличане на вниманието ли? — попита Рен, поемайки си дълбоко въздух. Те бяха стигнали до там, до където тя знаеше през цялото време, че ще трябва да стигнат. — Добре, но не искам да се разделяме, защото изобщо няма да можем да се намерим отново.

Не за да му отвлечеш вниманието, като оръжие, поклати глава Гарт. Тя го погледна втренчено. Убий го преди той да ни е изгубил. С един изненадващ удар.

Трис прочете колебанието в очите й.

— Какво предлага Гарт? — попита той.

Един изненадващ удар. Гарт, разбира се, беше прав. Нямаше да си възвърнат жезъла Рухк без борба. Беше смешно да се разчита на друго. Защо да не използуват предимството на изненадващото нападение? Да ударят Уистерона, преди да ги е нападнал той. Да го убият или поне обезвредят, преди да е получил възможността да ги нарани.

Рен пое дълбоко въздух. Ако трябваше, тя, разбира се, можеше да направи това. Вече бе взела решение. Ала не беше уверена, че магията ще е достатъчна, за да бъде надвито нещо така огромно и хищно като Уистерона. А магията зависеше пряко от нея. Ако не й достигнеше сила, ако Уистеронът се окажеше твърде силен, тя щеше да обрече всичките на гибел.

От друга страна, какъв друг избор имаше? Те не разполагаха с по-сигурен начин да се доберат до жезъла Рухк.

Рен посегна надолу, за да погали Фавн, но не можа да го намери.

— Фавн? — повика го тя, откъсвайки очи от Гарт, докато съзнанието й продължаваше да бъде прекалено заето с непосредствено възникналия проблем. Орповете се стрелнаха настрани, когато тя се измести. Отпечатъците от ботушите й се напълниха с вода.

През прикритието на дърветата, сред които бяха коленичили, на отсрещната страна на покритата с кал равнина Рен видя дървесния пискун да навлиза в дефилето. Фавн!

Стреса също го забеляза. Комбинираната котка изфуча, наежвайки напред бодлите си.

— Глупав ссстттт пискун! Той те чу, Рен Елф! Попита какво искаш. Аз не обърнах внимание, пхффтт …но…

— Жезълът? — Рен скочи на крака. Ужас замъгляваше очите й. — Искаш да кажеш, че той е отишъл за Жезъла?

После Рен незабавно тръгна. Тя навлезе в равнината, тичайки възможно най-безшумно. Беше забравила, че Фавн не можеше да разговаря с тях. Отдавна не бе се опитвал. Сърцето й се сви. Тя знаеше колко много я обожаваше малкото създание. То би направило всичко за нея. Сега се готвеше да докаже това. Фавн! Недей!

Дишането й се учести. Тя искаше да извика, да накара дървесния пискун да се върне. Но не смееше. Викът й щеше да събуди Уистерона. Рен достигна другия край на равнината. Орпове бягаха във всички посоки, откроявайки се като тъмни петна на фона на изпаренията. Тя чуваше, че Гарт и Трис я следват задъхани. Стреса някак си беше я изпреварила. Комбинираната котка още веднъж се оказа по-бърза, отколкото очакваше Рен и вече беше се мушнала между дърветата. Рен я следваше, пълзейки бързо след нея.

Фавн беше на половината път надолу по стената на дефилето, плъзгайки се плавно и безшумно по скалите. Нишки от паяжина му пресичаха пътя, но той ги избягваше с лекота. Отгоре, свит плътно на кълбо, Уистеронът лежеше неподвижно в своето гнездо. Останките от Гавилан също висяха там, но Рен избягваше да ги гледа. Вместо това тя съсредоточи вниманието си върху Фавн, върху отчаяното, спиращо дъха спускане на дървесния пискун. Тя чувствуваше присъствието на Стреса, проснала се при ръба на скалите недалеч от нея. Гарт и Трис бяха застанали плътно от двете страни на Рен. Трис я хвана, опитвайки се да я дръпне назад, на по-безопасно място, но тя ядосано освободи ръката си. Ръката, която стискаше Елфовите камъни, се повдигна нагоре.

Фавн достигна дъното на дефилето и започна да го пресича. Пискунът танцуваше като перце върху килима от сухи кости, избирайки грижливо пътя си и ситнейки като котка. Той беше безшумен и така незначителен, както и разбягващите се при неговата поява орпове. Отгоре Уистеронът продължаваше да дреме, невиждайки нищо. Сивата мъгла падаше между тях като дебела завеса, скривайки дървесния пискун в своите гънки. Хадес! Защо не го задържах? Кръвта на Рен туптеше в ушите й, отмервайки изминалите секунди. Фавн изчезна в мъглата. После отново го видяха стигнал на отсрещната страна. Пискунът се наведе над Жезъла.

Той е твърде тежък, помисли разтревожена Рен. Фавн не може да го повдигне.

Но Фавн някак си успя да го измъкне изпод пластовете кости, крепили някогашен живот. Фавн прегърна в мъничките си ръце Жезъла, три пъти по-дълъг от него и тръгна да се връща обратно. Помагаше си с Рухк като с прът. Затаила дъх, Рен се изправи на колена. Трис я побутна настойчиво с лакът, сочейки Уистерона, който беше се размърдал в своя хамак и протягаше краката си. Той се събуждаше. Рен понечи да стане, но Гарт бързо я дръпна обратно. Уистеронът се сви отново на топка, прибирайки краката си. Фавн продължаваше да напредва към тях. Мъничкото му лице беше напрегнато, а жилавото му телце — стегнато. Той достигна отново близката страна на дефилето и спря. Рен изстина. Фавн не знае как да се изкатери!

В този момент Килешан внезапно се закашля и избълва огън. Изригването беше толкова далечно, че звукът от него се чу едва-едва, като мърморене в тишината. То обаче предизвика дълбоко в земната гръд ударни вълни, които се разпространиха навън от планинската пещ подобно на дъгите при цопването на камък във вода. Тези вибрации се предаваха по целия път до Ин Джу и до островното леговище на Уистерона, предизвиквайки бърза верижна реакция. Ударните вълни набираха сила, обръщайки се бързо в топлина, а топлината изригна от покритата с кал равнина във фонтан пара точно зад Рен.

Уистеронът мигновено се събуди. Краката му се опряха в паяжината, главата му се люлееше на дебел безкостен врат, докато тъмните му очи, отразяващи, като огледало, претърсваха околното пространство. Фавн, изненадан от вибрациите и експлозията, подскочи нагоре по страната на дефилето, загубвайки опора и веднага падна обратно. Затракаха кости, а жезълът Рухк се плъзна надолу. Съскането на Уистерона съвпадна със съскането на гейзера. Той се завъртя светкавично в своята паяжина — наполовина паяк, наполовина маймуна, цяло чудовище.

Но Гарт беше по-бърз. Той се спусна по стената на дефилето с бързината на сянка, хвърлена от преминаващ облак в нощта, подскачайки надолу по скалните издатини. Последните метри преодоля с един скок. Гарт се приземи сред трясък от счупени кости, пресегна се за жезъла Рухк и го вдигна. Фавн вече беше се покатерил на безопасно място върху широкия му гръб. Гарт се обърна рязко, за да се заизкачва отново нагоре и сянката на Уистерона падна върху него. Създанието се спускаше по своята паяжина, за да го смаже.

Рен се изправи на крака, шепата й се разтвори, ръката й се протегна напред и тя призова силата на Елфовите камъни. Те реагираха бързо като мисълта, излъчвайки един ослепителен огнен лъч. Лъчът улучи Уистерона още докато той се спускаше, удряйки го като тежък юмрук и отхвърляйки го далеч назад. След този удар Рен почувствува как всички сили я напускат. Бързайки да спаси Гарт, тя не беше задържала нищо от нея. Ободряването премина за миг през тялото й и изчезна. Рен ахна поразена и припадна, а Трис я прихвана през кръста. Стреса им извика да бягат.

Гарт се измъкна с мъка от дефилето, по лицето му течеше пот, а той стискаше жезъла Рухк в едната ръка и Фавн в другата. Дървесният пискун се хвърли, треперейки, към Рен. На четири крака пропълзяха като обезумели назад през дърветата. После се изправиха и започнаха да тичат през покритата с кал равнина. Рен хвърли един тревожен поглед през рамо. Къде беше Уистеронът?

Той се появи един миг по-късно. Не беше минал между дърветата, както очакваше тя, а над тях. Уистеронът се извиси като някакъв сив облак и падна върху им като камък. Трис се хвърли към Рен и я събори, измествайки я от пътя на Уистерона. В противен случай тя щеше да бъде смазана. Стреса се превърна в бодлива топка и полетя от нанесения й удар. Уистеронът изсъска, набол един от крайниците си на бодлите на Комбинираната Котка и се сгромолясана земята. Гарт пусна Жезъла и се обърна, за да го посрещне, извадил своя широк меч. Сграбчил меча с две ръце, грамадният Скитник замахна да нанесе удар по лицето на Уистерона, но не успя, защото звярът се отдръпна назад. Той изригна към Гарт една струя, която мина като огън през въздуха.

— Отрова! — извика Стреса. Гласът й прозвуча така, сякаш идеше от дъното на кладенец.

Гарт падна по гръб в калта. В същият момент Уистеронът атакува.

Рен с мъка се изправи отново на крака и протегна напред ръце. Елфовите камъни заблестяха и магията реагира. Огън експлодира в Уистерона и той се преметна назад сред облак от дим и пара. С триумфиращ вик Рен тръгна след него. Пред очите й се спусна червена мъгла, а силата на магията премина още веднъж през нея. Рен не можеше да мисли. Можеше само да реагира. Събирайки магията вътре в себе си, тя атакува. Огънят шибаше Уистерона отново и отново, блъскайки го, обгаряйки го. Чудовището съскаше и пищеше пронизително, като се отдръпваше и се опитваше да се изправи. С крайчеца на окото си Рен видя Гарт да се изправя с мъка отново на крака. В едната ръка стискаше падналия жезъл Рухк, а в другата — меча. Грамадният мъж беше целия в кал. Рен го видя, после го забрави. Магията беше като воал, който я обвиваше и отнасяше, и като елексир, който я изпълваше с учудване, вълнение и силна горещина. Рен беше непобедима, върховна.

Но после внезапно силата отново я напусна, пресушена в един миг и огънят в ръката й замря. Тя стисна елфовите камъни в шепата си и се отпусна на коляно. Гарт и Трис дойдоха мигновено при нея. Те я подхванаха и понесоха като дете, тичайки през равнината. Фавн се появи изневиделица, покатери се по крака й и се зарови в рамото й. Стреса продължаваше да надава предупредителни викове. Думите бяха неразбираеми, гласът й долиташе някъде иззад старите дървета. В този момент Уистеронът изскочи от мъглата обгорял и димящ, а жилавото му тяло се опъна като тялото на вълк по време на скок. Той се блъсна в тях, всичките се проснаха на земята. Рен се олюля, полузамаяна, застана на четири крака в сянката на чудовището, все още слаба и с кал в очите и в устата. Нейните защитници се бореха отчаяно да я спасят. Гарт стоеше разкрачен върху нея, размахвайки широкия меч. Захвърчаха парчета от Уистерона, докато той притискаше назад грамадния Скитник. Появи се Трис, който със страхотен удар отсече един от краката на чудовището. Викове и крясъци изпълниха зловонния въздух.

Уистеронът обаче беше най-големия и най-силния от всички демони на Мороуиндъл, от всички Шадуини, създадени в резултат на неправилната употреба на Елфовата магия и се равняваше на всички тях, взети заедно. Той замахна със своята опашка към Трис и го отхвърли на тридесет фута, където елфът се строполи тежко на земята. Когато Гарт не успя да отсече с бърз удар главата на Уистерона, звярът разкъса дрехите и плътта му с един замах на завършващия с черни, закривени нокти крайник и изби широкия меч от ръката му. В същия миг Гарт извади своя къс меч, но повторен удар го накара да залитне назад, да се претъркули през Рен и да падне безпомощно по гръб.

В този момент те щяха да бъдат загубени, ако не беше Фавн. Страхувайки се за Рен, която лежеше незащитена на пътя на Уистерона, дървесният пискун се хвърли право върху лицето на чудовището като някаква топка от козина, която дереше и късаше с мъничките си ръце. Уистеронът, който не очакваше това нападение, трепна инстинктивно и отстъпи назад. Той посегна към дървесния пискун, за да премахне тази незначителна заплаха, но Фавн беше твърде бърз и вече се катереше по ръбестия гръб на чудовището. Уистеронът се извиваше разгневен, правейки усилия да го докопа.

Ставай! — заповяда си Рен, мъчейки се да се изправи. Елфовите камъни бяха побелели от горещина в стиснатата й ръка. В този момент се върна Гарт, парцалив и окървавен, с проблясващ на светлината широк меч. Един солиден удар събори Уистерона на задните му два крака. Втори удар почти му отсече една ръка. Уистерон съскаше и се гърчеше, свивайки се навътре в себе. Фавн скочи от гърба му и избяга. Гарт замахна с широкия меч, за да нанесе смъртоносен удар. Острие профуча, режейки и раздирайки въздуха.

Рен се олюля на краката си. Силната топлина на Елфовите Камъни преминаваше от ръката към гърдите й, прониквайки дълбоко в сърцето.

Пред нея лежеше жезълът Рухк, паднал от ръка на Гарт.

Внезапно Уистеронът се извъртя и избълва към Гарт струя отровна течност. Този път грамадният мъж не беше достатъчно бърз и струята, изгаряща като киселина, го блъсна в гърдите. Той се строполи, измъчван от болка, в калта, въргаляйки се, за да се очиси. След миг Уистеронът се метна върху него, закова го с един крайник към земята и започна да натиска.

Обгърнала Елфовите камъни с двете си ръце, Рен призова огъня за последен път. Той експлодира с такава сила, че тя се олюля назад като от юмручен удар. Ударен директно, Уистеронът бе вдигнат като сух клон и завъртян. Огънят беше го обвил като бушуващ ад. Рен напираше, а силната топлина се отразяваше в очите й. Уистеронът все още се мъчеше да освободи, борейки се да достигне момичето. Гарт надигна на ръце и колена между тях, стискайки в едната си ръка счупеното острие на широкия меч. За Рен всичко се развиваше с ужасяваща бавност, като сън, който се разиграваше само в нейното съзнание. Трис беше неясна фигура, появяваща се от мъглата; Стреса глас без тяло; Фавн един спомен, а светът — безкрайно изменчива мъгла. Тъмните очи на Гарт я погледнаха от неговата изподрана и грохнала фигура. В краката й лежеше жезълът Рухк с Лодена, последната надежда за народа на елфите, тяхната спасителна лодка, техния шанс за живот. Рен игнорира всички тези неща и се съсредоточи в силата на Елфовите камъни, в магията на своята кръв, оформяйки я, насочвайки я и знаейки в някакво тъмно тайно кътче на съзнанието, че от това зависи нейният собствен шанс да оживее. Пред нея Уистеронът се изправи отново на крака.

Помогни ми! извика тя наум.

После Рен насочи огъня към калта, върху която стоеше Уистерона, стопявайки я до супа, правейки я рядка като в тресавище. Уистеронът политна напред и затъна до колена. Калта клокочеше и бълбукаше като Килешански поток, всмуквайки газещото в нея създание. Уистеронът съскаше, плюеше и се бореше да се измъкне. Но тежестта му беше достатъчна, за да го повлече надолу. Краката му не можеха да намерят никаква опора. Огънят на Елфовите камъни гореше около него, задълбавайки все повече в калта и превръщайки я в бездънна яма. Уистеронът риташе като обезумял, потъвайки непрекъснато. Той изпищя така, че накара да замрат във въздуха всички други звуци.

После калта се затвори над него. Размътената повърхност светеше в оранжево и жълто от огъня. Уистеронът беше изчезнал.

ГЛАВА XXVII

Пръстите на Рен се затвориха върху Елфовите камъни като механични щипци, които сякаш принадлежаха на някой друг. Огънят се разгоря още веднъж в отговор на това движение и замря. За момент тя остана замръзнала на мястото си и нямаше сила, която да я помръдне — замаяна, плаваща, на половин крачка извън времето. Магията цвъркаше и съскаше вътре в нея, втурвайки се на малки приливи по ръцете и краката й, което я караше да охка и трепери. Рен едва дишаше. Гърдите я стягаха, а гърлото й беше сухо и възпалено.

Пред нея пламъците, които обгаряха повърхността на калната равнина, се смалиха до малки сини езичета и замряха в пара. Гарт все още бе коленичил, с наведена глава и тежко повдигащи се гърди. Ин Джу беше тих и покрит с каверни.

В този момент Фавн изскочи от някъде, покатери се по ръката на Рен и мушна муцунката си в нейната шия и рамо, цвъркайки тихо. Тя притисна лицето си към топлата козина, спомняйки си как малкото създание беше я спасило. Беше истинско чудо, че те, всичките, бяха още живи.

Накрая Рен се раздвижи, направи пряко сили една крачка и после още една, тласкана от своя страх за Гарт и от вида на цялата тази кръв. Тя надмогна с усилие последиците от ободряването чрез магията, преодоля силното си желание да вкуси отново от силата, плъзна Елфовите камъни в джоба си и бързо коленичи до своя приятел. Гарт вдигна глава, за да я погледне. Лицето му беше почти неузнаваемо от калта, но неговите тъмни очи бяха ясни и изразяваха увереност.

— Гарт — прошепна Рен.

Огромна рана зееше от рамото до ребрата от лявата страна на Гарт, а гърдите му бяха обгорели до черно от отровата. Опечената кал бе забавила изтичането на кръв, но раните трябваше да бъдат промити, за да се избегне инфектирането им.

Рен свали внимателно Фавн от себе си, обгърна Гарт с ръце и се опита да му помогне да се изправи на крака. Тя една успя да го помръдне.

— Почакай — каза един глас. — Аз ще ти помогна.

Това беше Трис, който се появи, препъвайки се, от мъглата. Не изглеждаше много по-добре от Гарт. Ручейчета кал и блатна вода се стичаха по него. Лявата му ръка висеше отпусната, а в дясната носеше своя къс меч. Едната страна на лицето му беше обляна в кръв.

Но капитанът на Личната охрана изглежда не забелязваше раните си. Той обви ръката на Гарт около рамената си и с едно повдигане изправи грамадния мъж на крака. С Рен, подкрепяща го от другата страна, те пресякоха отново покритата с кал равнина и стигнаха до групата стари акации. Стреса се появи пред очите им, движейки се тромаво, със стърчащи във всички посоки бодли.

— По този път! Пххфффт! Тук вътре! В сянката!

Те довлякоха Гарт до едно парче суха земя, което се намираше в плетеница на корени от дървета и го положиха отново да легне. Рен разряза бързо туниката му. Беше й останала само малко прясна вода, но тя я използува почти всичката, за да промие неговите рани. Остатъка даде на Трис да си почисти лицето. Рен използува конец и игла за шиене, за да зашие дълбоката рана и превърза грамадния мъж с платнени ивици, които откъсна от последната си чиста дреха. Гарт я наблюдаваше, докато тя работеше, мълчалив и неподвижен, сякаш се стараеше да запомни лицето й. Рен се опита един или два пъти да го заговори със знаци, но той само кимаше и не отвръщаше. Не й харесваше това, което виждаше.

После се зае с Трис. Лицевата рана беше повърхностна, само едно дълбоко ожулване. Но лявата му ръка беше счупена. Рен я намести, отряза две парчета дърво и я шинира с неговия колан. Той трепна един или два пъти, докато го превързваше, но нито веднъж не извика. Когато Рен свърши, Трис й благодари, сериозен и смутен, а тя му се усмихна.

Едва тогава Рен си спомни за жезъла Рухк, който все още лежеше някъде в калта и бързо се върна назад да го търси. Тя излезе от групата стари акации и пресече отново равнината. Орповете се разбягваха при нейното приближаване, като бързо движещи се частици сребриста светлина. Въздухът беше празен и неподвижен, но тътенът на Килешан отекваше зловещо иззад стената от мъгла и земята потреперваше в отговор. Рен намери жезъла Рухк там, където беше паднал и го вдигна. Лоденът искреше като малък звезден куп. Така много беше пожертвувано заради него, помисли тя, както и за затворените вътре елфи. Рен преживя един мрачен момент на съжаление, един внезапен порив да го захвърли настрана, да го потопи дълбоко в калта като Уистерона. Елфите, които бяха нанесли толкова много вреда със своята магия, които бяха създали Шадуините със своята амбиция и бяха напуснали Четирите земи заради едно варварство, за което носеха отговорност, може би беше по-добре да изчезнат. Но тя беше вече взела своето решение в полза на елфите. Освен това Рен знаеше, че не тези елфи бяха виновни, не това поколение, а и в края на краищата беше погрешно цял народ да се държи отговорен за действията на няколко души. Аланон сигурно е разчитал, че тя ще разсъждава точно по този начин. Той навярно е предвидил, че тя ще осъзнае сама мъдростта на поръчението. Намери елфите и ги върни в Четирите, земи. Рен много пъти беше се питала защо. Сега обаче мислеше, че вече започва да разбира. Кой можеше да поправи сторената грешка по-добре от самите елфи? Кой би могъл да воюва по-успешно с Шадуините?

Рен се повлече обратно през равнината, започвайки да се вцепенява с изчезването на последните остатъци на еуфорията от магията. Тя беше уморена, тъжна и странно отнесена, но знаеше, че не може да се отдаде на тези чувства. Беше си възвърнала отново жезъла Рухк, но пътуването до брега на океана и търсенето на Тайгър Тай още предстояха. Демоните също продължаваха да ги заплашват. Стреса чакаше при дърветата.

— Хсстт. Той е тежко ранен, Рен Елф. Твоят грамаден приятел. Бъди внимателна. Отровата е лошо нещо. Пхффттт. Може би няма да бъде в състояние да дойде с нас — предупреди тя шепнешком с дрезгавия си глас.

— Гарт ще се оправи — сопна се гневно Рен, минавайки бързо покрай комбинираната котка.

С помощта на Трис Рен изправи още веднъж Гарт на крака и те потеглиха. Светлината се процеждаше слаба и мъждива през пелената от мъгла, а те изнемогваха от горещината. Стреса водеше, следвайки изкусно своя път през лабиринта на джунглата. Избираше такъв маршрут, който да дава възможност на следващите я да маневрират с Гарт. Ин Джу изглеждаше пуст като че ли смъртта на Уистерона беше поразила всичко живо в него. Но тишината беше най-вече резултат от земните трусове, мислеше Рен. Съществата на Мороуиндъл чувстваха, че не всичко беше наред и поне за малко бяха изоставили своята нормална активност и бяха се напъхали в скривалищата си, чакайки да видят какво ще стане.

Тя наблюдаваше лицето на Гарт докато вървяха, виждаше напрегнатостта в очите му и маската от болка, която опъваше кожата върху костите. Той не поглеждаше към нея. Погледът му беше умишлено взрян в пътя пред тях. Държеше се изправен с нечовешки усилия на волята.

Здрачаваше се, когато те излязоха от Ин Джу и навлязоха в гористата хълмиста местност отвъд джунглата. Откриха един клиринг с изворче и Рен отново почисти раните на своя грамаден приятел. Нямаха нищо за ядене. Всичките им провизии бяха изконсумирани или загубени, а те не бяха сигурни кои корени и плодове бяха годни за ядене. Трябваше да се задоволят само с водата от извора. Трис намери достатъчно сухи дърва, за да запали огън, но почти веднага заваля и за секунди всичко се намокри. Те се подслониха под една коа с разперени клони, притиснати рамо до рамо в настъпващия мрак. След известно време Стреса излезе до място, откъдето можеше да наблюдава, мърморейки, че е единствената останала от групата, подходяща за тази работа. Рен не се впусна да спори по този въпрос. Беше склонна да се съгласи. Светлината отслабваше непрекъснато. От сребриста стана сивкава и накрая напълно изчезна. Гората се преобрази, оживяла внезапно от движение, защото нуждата от храна бе изкарала нейните обитатели на лов, но никое от създанията, движещи се отвън, не направи опит да се приближи до тяхното убежище. Мъглата се процеждаше през дърветата и тревите като лениви пипала. От листата тихо капеше вода. Фавн писукаше, сгушил се дълбоко в рамото на Рен.

В полунощ Килешан изригна. Огънят мощно избухна в сноп от искри и горящи отломки, а пепел и пушек се вдигнаха на възбог. Звуците при изригването бяха ужасяващи. Това бе едно бумтене, което разтърси нощната тишина и събуди всички от сън. Първата експлозия премина бързо в серия трусове, които се наслагваха един върху друг, докато целият остров не започна да се тресе. Изригванията се виждаха дори от голямото разстояние, на което се намираха — една тъмночервена светлина, която се издигаше към небето на фона на мрака и сякаш висеше там. Близо до тях земята се напукваше, образувайки малки цепнатини, от които изригваха, съскайки и изгаряйки, гейзери пара. В сенките островните същества се движеха като обезумели наоколо. Те бягаха без посока или цел, уплашени от интензивността на трусовете, от звука и от светлината. Свилата се под коата група се бореше с импулса да се присъедини към тях. Но Рен знаеше, че спасението с бягство в такъв мрак беше опасно, а Стреса побърза да й припомни, че трябва да останат в укритието до разсъмване.

Изригванията продължиха едно след друго, без прекъсване, през цялата нощ. Това бе една серия от гръмотевични покашляния и свирепи конвулсии, които заплашваха да разцепят Мороуиндъл от единия до другия край. Високо по склоновете на Килешан загоряха огньове, когато потоци лава започнаха своето спускане към океана. Канари се плъзгаха с грохота на натрошен камък, образувайки лавини по всички склонове на планината. Гигантски дървета се разцепваха през средата и се сгромолясваха на земята. Рен затвори очи и се опита безуспешно да заспи. Към зазоряване Стреса се надигна, за да проучи района, а Трис застана на пост вместо нея. Рен остана сама с Гарт. Грамадният мъж спеше на пресекулки, лицето му се къпеше в пот, а тялото му беше изтерзано от конвулсии. Тресеше го треска, а температурата му бе осезаема. Докато го наблюдаваше да се извива и мята, Рен осъзна, че мисли за всичко, което бяха изстрадали заедно. Тя беше се безпокоила за него и преди, но никога толкова много, колкото сега. Нейната загриженост се увеличаваше и от чувството й за безпомощност. Мороуиндъл си оставаше за нея един чужд свят, а познанията за него бяха твърде оскъдни. Тя не преставаше да мисли, че сигурно има още нещо, което би могла да направи за своя грамаден приятел, ала не знаеше какво е то. Рен си спомни за Еленро, която беше поразена от треска, подобна на тази на Гарт, от треска, която никой от тях не разбираше. Тя бе загубила своята баба и бе на път да загуби най-добрия си приятел. Рен непрекъснато уверяваше себе си, че Гарт е силен, че притежава изключителна издръжливост. Той можеше да оцелее при всякаква ситуация; трябваше му само малко време.

Започваше да се зазорява и тя едва бе затворила очи от умора и угнетеност, когато грамадният мъж я изненада с леко докосване по ръката. Рен вдигна глава, за да го погледне и той започна да прави знаци с ръце.

Искам да направиш нещо за мен.

— Какво? — попита тя и пръстите й повториха думите.

Това ще бъде трудно за теб, но е необходимо.

Рен се опитваше да види очите му, но не можеше. Той беше се отдръпнал твърде надалеч в сянката.

Аз искам да ме извиниш.

— Да те извиня за какво?

Аз те излъгах. Лъжех те непрекъснато. Дори след като вече те познавах.

Рен поклати глава, объркана, угрижена и уморена до смърт.

— За какво си ме лъгал? — попита тя.

Втренченият му поглед изобщо не трепна.

За твоите родители. За майка ти и баща ти. Аз ги познавах. Знаех кои са те и откъде идват. Знаех всичко.

Рен го погледна, неспособна да повярва на това, което й казваше.

Слушай ме, Рен. Майка ти е разбирала какво означава предсказанието на Еоуен много по-добре, отколкото кралицата. То е гласяло, че ти трябва да бъдеш отведена от Мороуиндъл, за да останеш жива, но в него се е казвало също, че един ден ще се върнеш, за да спасиш елфите. Майка ти правилно е преценила, че както и да ги спасиш, твоите хора ще са принудени да се сблъскат със злото, което те самите са създали. По онова време аз не знаех това. Но още тогава го допусках. Знаех само, че майка ти много държи ти да порастеш достатъчно силна, за да можеш да преодолееш всяка опасност, всеки враг и всяко изпитание, пред които се изправиш. Ето защо тя те даде на мен.

— На теб? Лично на теб ли? — попита поразена тя.

Гарт се размърда, успя да седне, давайки на ръцете си повече свобода на движение. Той изпъшка от усилието. Рен видя кръв да се просмуква през превръзките му.

Тя дойде при Скитниците със своя съпруг. Двамата бяха изпратени от Летящите ездачи. Тя дойде при нас, защото й било казано, че от свободните хора ние сме най-силните и че тренираме своите деца от рождение на изкуството да оцеляват, защото оцеляването е най-трудната част от живота на всеки Скитник. Ние винаги сме били хора-бездомници и като такива, сме открили, че е необходимо да бъдем no-силни от когото и да било друг. И така, твоите родители дойдоха при нас, при моето семейство, едно племе, което наброяваше няколкостотин члена и живееше в равнините под Мириан и попитаха дали сред нас има някой, на когото може да бъде поверено обучението на тяхната дъщеря. Те желаеха веднага щом стане достатъчно голяма, да бъде обучавана по метода на Скитниците в изкуството да оцелява в един свят, в който всеки и всичко е потенциален враг. Препоръчаха им мен. Разговаряхме с твоите родители и аз се съгласих да бъда твой учител.

Гарт се закашля. Един глух и измъчен звук се откъсна от дълбочината на гърдите му. Той наведе за момент глава, докато с мъка си поемаше въздух.

— Гарт — прошепна Рен, вече уплашена. — Разкажи ми тези неща по-късно, когато си починеш.

Той поклати глава.

Не, искам да завърша този разказ сега, крил съм го твърде дълго в себе си.

— Но ти едва дишаш. Едва можеш…

По-силен съм, отколкото мислиш. Той хвана ръката й за момент и после я пусна. Страхуваш се, че може да умра ли?

— Да — отвърна тя, преглъщайки, за да не заплаче.

Толкова ли те плаши това? След всичко, на което съм те научил?

— Да.

Тъмните му очи премигнаха и той я погледна странно.

Тогава аз няма да умра, докато ти не бъдеш готова за това.

Тя кимна мълчаливо, без да разбира какво имаше пред вид той, отбягвайки погледа му и силно желаеща да остане жив на всяка цена. Издишаният въздух излизаше с хъхрене от гърлото на Гарт.

Добре. Сега да ти кажа за твоята майка. Тя беше точно такава, каквато ти я описаха — силна, умна, решителна, обожаваща те. Но тя бе решила, че трябва да се върне при своите хора. Мисля, че е взела това решение още преди да напусне Мороуиндъл. Твоят баща мълчаливо се съгласи. Не зная причината за тяхното решение. Зная само, че майка ти е била свързана в много отношения със своята собствена майка и със своя народ, а баща ти е бил безумно влюбен в нея. Във всеки случай са се споразумяли да те настанят при Омсфордови в Сени дол, докато станеш на пет години — началната възраст за започване на обучението на едно дете Скитник — и после да бъдеш върната обратно на мен. Искаха да ти се каже, че твоята майка е Скитник, а баща ти от фамилията Омсфорд и че твоите прадеди са били елфи. Не биваше да ти се казва нищо друго.

— Защо, Гарт? — попита Рен, поклащайки невярващо глава. — Защо да се пази всичко това в тайна от мен?

Защото твоята майка разбираше колко е опасен всеки опит да се повлияе върху сбъдването на едно пророчество. Тя би могла да те остави на безопасно място, да те предпази от завръщане на Мороуиндъл. Тя би могла да остане при теб и да ти разкаже какво е било предопределено. Но каква вреда щеше да причини, ако беше се намесила по такъв начин? Майка ти е знаела достатъчно за предсказанията, за да разбере заплахата. По-добре било, мислела си тя, ти да пораснеш до пълнолетие, без да знаеш за предсказанието на Еоуен и сама да откриеш каква е отредената ти съдба. На мен бе заръчано да те подготвя.

— Значи ти си знаел всичко? Цялата истина? Знаел си за Елфовите камъни?

Не. За Елфовите камъни не знаех. И аз като теб ги мислех за боядисани камъчета. Обещах, че ти непременно ще научиш откъде ги имаш, че те са ти наследство от твоите родители. Аз трябваше да се погрижа никога да не ги загубиш. Майка ти е била убедена, предполагам, че когато му дойде времето силата на Елфовите Камъни ще се разкрие сама също като съдбата ти.

— Но ти си знаел всичко друго през цялото време, докато съм растяла? И после, когато отидох при Рога на пъкъла, когато бях изпратена да търся елфите?

Да, знаех.

— И не си ми казал? — отначало в гласа й се появи следа от гняв. Казаното от него беше започнало да й въздействува. — Нито дума? Дори когато те молех?

Не можех.

— Какво искаш да кажеш с това „не можех“? — запита разгневена Рен. — Защо?

Защото обещах на твоята майка. Тя ме закле да пазя тайната. Ти не трябваше да знаеш нищо за своя истински произход, за Елеседилите, Арборлон или Мороуиндъл, както и за предсказанието. Нужно бе сама да го откриеш, ако такава бе волята на съдбата. Не можех да ти помогна по никакъв начин. Аз трябваше да тръгна с теб, когато му дойдеше времето, ако исках. Трябваше да те защитавам доколкото мога. Но не трябваше да ти казвам нищо.

— Никога ли?

Грамадният мъж дишаше тежко, а пръстите му се колебаеха.

Аз се заклех. Заклех се, че няма да ти казвам нищо, докато предсказанието не започне да се сбъдва, ако изобщо това се случеше — не биваше да ти доверявам нищо, докато не се върнеш от Арборлон, докато не откриеш истината за себе си и докато не направиш всичко, което ти е било предопределено от съдбата, за да помогнеш на твоя народ. Аз бях обещал.

Рен се отпусна назад. Вълна на отчаяние премина през нея. Не се доверявай на никого, беше я предупредила Усойницата. На никого. Тя вярваше, че съзнава значението на тези думи. Тя мислеше, че разбира. Но това…

— О, Гарт — прошепна поразена Рен. — Аз ти вярвах!

Ти не си загубила нищо от това, Рен.

— Не съм ли? Те се погледнаха в очите, мълчаливи и неподвижни. Всичко, което беше й се случило, откакто Коглин бе дошъл за пръв път при нея преди така много седмици като че ли се събра и легна на рамената й като огромна тежест. Толкова мъчителни, толкова смъртни случаи и такива загуби — Рен чувствуваше всичко това събрано в един единствен момент, в тази истина, ужасяваща и неочаквана.

Ако ти знаеше за предсказанието, всичко момееше да се измени. Твоята майка разбираше това. Баща ти — също. Може би щях да ти кажа, ако можех, но моето обещание ме обвързваше. Голямото тяло се премести, а лицето с рязко очертани се скули се повдигна в светлината. Кажи ми, ако можеш, че е трябвало да постъпя другояче. Кажи ми, Рен, че е трябвало да наруша обещанието си.

Плътно стиснатите устни на Рен представляваха една черта.

— Трябвало е — промълви тя.

Той издържа нейния поглед. Тъмните му очи бяха безучастни и безизразни.

— Не — призна накрая Рен със сълзи на очи. — Ти не е трябвало да ми казваш. — Тя отмести погледа си, чувствайки се опустошена и изгубена. — Но това е слаба утеха. Всеки ме е лъгал. Всеки. Дори ти. Усойницата беше права, Гарт. Ето от какво ме боли. Имаше твърде много лъжи, твърде много тайни, а аз не бях посветена в никоя от тях. Рен плачеше тихо с наведена глава.

— Някой трябваше да ми има доверие. Целият ми живот беше изменен, без никой изобщо да ме пита дали искам. Виж резултата!

Една голяма ръка докосна нейната.

Помисли, Рен. Избрала си жребий си сама. Никой не го е направил вместо теб. Никой не ти е показвал пътя. Ако знаеше истината за нещата, ако разбираше какво се очаква от теб, щеше ли да бъде същото? Ще можеше ли да кажеш, че сама си направила своя избор? Тя го погледна отново, колебаейки се. Щеше ли да бъде по-добре, ако знаеше, че си внучка на Еленро Елеседил, че Елфовите камъни, които мислеше за боядисани камъчета, са истински, че когато станеш пълнолетна, от теб ще се очаква един ден да отидеш чак до Мороуиндъл и по силата на едно предсказание, направено преди да се родиш, да спасиш елфите?

— Не зная — отвърна Рен, след като си пое дълбоко въздух. — Но може би щеше да ми бъде дадена възможност да разбера.

Сега, когато зората беше пукнала някъде отвъд покрова на мъглата и дърветата, светлината беше станала вече по-силна. Фавн надигна глава от скута на Рен, където лежеше неподвижно. Трис беше се появил от тъмнината. Той стоеше и ги наблюдаваше мълчаливо. Нощните звуци бяха замряли, а трескавите движения бяха престанали. В далечината продължаваха да се чуват с неотслабваща сила звуците от изригването на Килешан, непрекъснати и зловещи. Земята потръпваше слабо, а огънят от лавата се издигаше в сив пушек и пепел. Гарт се размърда, движейки ръцете си.

Рен, въздъхна той, аз направих това, за което бях помолен, което бях обещал. Направих най-доброто, което можех. Не бих желал да те мамя. Бих предпочел да ти дам шанса, за който ме молиш. Рен дълго го гледа и накрая кимна.

— Зная.

Суровото тъмно лице беше съсредоточено и неподвижно.

Не се сърди на твоите родители. Те са направили това, което са мислили, че трябва да направят, защото са вярвали, че е правилно. Рен кимна отново. Не смееше да заговори. Ти трябва да намериш сили да простиш на всички. Рен преглътна мъчително. — Аз бих… аз бих желал да не го приемам толкова болезнено. Рен, погледни ме. Тя го погледна неохотно, предпазливо. Ние още не сме свършили. Има още едно нещо.

Рен почувствува студенина в стомаха си, някаква болка от нещо, което усещаше, но още не осъзнаваше напълно. Тя видя Стреса да се появява между дърветата, тътрейки се тромаво, задъхана и мокра. Приближавайки ги, тя забави ход, чувствуваше, че нещо става, че разговорът бе поверителен, може би някакво откровение, нещо неприкосновено.

— Стреса — приветства я бързо Рен, сякаш, за да възпре Гарт и да не чуе онова, което щеше да й каже. Комбинираната котка премести погледа си от едното човешко същество на другото.

— Вече можем да вървим — каза тя. — Всъщност се налага да тръгнем веднага. Планината се срутва. Рано или късно ще достигне дотук.

— Наистина, трябва да побързаме — съгласи се Рен, ставайки. Тя грабна жезъла Рухк и после погледна загрижено своя ранен приятел.

— Гарт?

Първо трябва да поговорим насаме.

— Защо? — попита тя. Гърлото й отново беше се свило.

Помоли другите да тръгнат напред и ни изчакат на известно разстояние. Кажи им, че няма да се бавим.

Рен се поколеба, после погледна към Стреса и Трис.

— Необходимо е да остана за момент насаме с Гарт — каза тя. — Чакайте ни на малко по-нататък. Моля ви.

Те я погледнаха втренчено, без да кажат нищо, после кимнаха неохотно — първо Трис с равнодушно изражение на лицето и после Стреса с подозрение в проницателните си очи.

— Вземи Фавн — помоли Рен, като размисли, откъсвайки дървесния пискун от рамото си и поставяйки го внимателно на земята.

Стреса изсъска на малкото същество и го изпрати тичешком между дърветата. После погледна назад към Рен с тъжни разбиращи очи.

— Повикай ни, руууллл Рен Елф, ако имаш нужда от нас.

Когато те изчезнаха и шумът от стъпките им заглъхна, Рен се обърна отново с лице към Гарт, стиснала здраво Жезъла в двете си ръце.

— Какво искаш да ми кажеш?

Грамадният мъж направи знак с ръка.

Не се страхувай. Ела тук. Седни до мен. Слушай ме за малко, без да ме прекъсваш.

Рен направи както я помоли Гарт, коленичейки достатъчно близо, за да притисне крака си до тялото му. Тя чувствуваше топлината от изгарящата го треска. Поради мъглата и слабата светлина очертанията му изглеждаха смътни, а светът наоколо беше мъгляв и наситен с топлина.

Рен остави жезъла Рухк на земята до себе си, а големите ръце на Гарт започнаха да правят знаци.

Нещо става с мен. Отвътре. Мисля, че е от отровата на Уистерона. То лази през мен подобно на живо същество. То е огън, който разяжда и умъртвява. Аз го усещам как действува, променяйки ме. Това чувство е лошо.

— Ще промия и превържа отново раните ти.

Не, Рен. Не можеш с нищо да промениш това, което става. Отровата е проникнала в моята кръвоносна система, навсякъде в мен.

Дишането на Рен се учести.

— Ако си твърде слаб, ние ще те носим — каза тя. В гласа й се долавяше гневна нотка.

Отначало бях слаб, но слабостта вече преминава. Аз отново ставам силен. Но тази сила не е моя.

Рен се взря в него, без да разбира думите му, но независимо от това бе уплашена.

— Какво приказваш? — попита тя, поклащайки глава.

Гарт я погледна с твърда решителност. Тъмните му очи бяха строги, а ъгловатото му лице бе като издялано от камък.

Уистеронът е бил Шадуин. Подобно на дракулите. Спомняш ли си Еоуен?

Рен потрепери, отдръпна се назад и се опита да стане. Той я сграбчи и я задържа на мястото й, продължавайки да я гледа в очите.

Погледни ме.

Рен се опита и не можа. Тя го виждаше и в същото време не го виждаше. Долавяше очертанията му, но не беше в състояние да види цветовете и сенките между тях като че ли, ако направеше така, щеше да разкрие истината, от която се страхуваше.

— Пусни ме!

После нещо в нея се прекърши и тя заплака. Плачеше така беззвучно, че я издаваше само потръпването на рамената й. Рен затвори очите си срещу бушуващите чувства отвътре, срещу ужаса на света около нея и ужасната цена, която той непрекъснато разиграваше. Тя виждаше Гарт дори със затворени очи — мрачната увереност и сила, излъчвани от лицето му, усмивката, запазена изключително за нея, мъдростта, приятелството и любовта.

— Не мога да си позволя да те загубя — прошепна тя без повече да прави знаци. — Не мога!

Той я пусна, а тя отвори очи.

Погледни ме. Рен го погледна, въздишайки дълбоко. Погледни ме в очите.

Рен го стори. Тя погледна в душата на своя най-стар и най-верен приятел. Един лош червен блясък отвърна на погледа й. Вече се започва, направи знаци той. Рен тръсна буйно глава, отказвайки да повярва.

Не мога да позволя това да се случи, Рен. Но не мога да го направя сам! Ти ще трябва да ми помогнеш да умра.

— Не.

Едната му ръка се плъзна надолу към колана и изтегли дългия нож, чието остро като бръснач острие проблесна на слабата светлина. Тя потрепери и се отдръпна, но той сграбчи китката й и я принуди да хване дръжката на ножа. Ръцете му правеха знаци бързо, без прекъсване.

Не ни остава още много време. Всичко, което преживяхме досега, беше добро. Не съжалявам нито за един миг от него. Аз се гордея с теб, Рен. Ти си моята сила, моята мъдрост, моя опит, моя живот, всичко, което съм, най-добрата част от мен. Въпреки това ти имаш свое собствено лице. Ти си това, което си била предназначена да бъдеш — едно момиче Скитник, което става Кралица на елфите. Не мога да ти дам нищо повече. Настъпи моментът да ти кажа сбогом.

Рен не можеше да диша, погледът й се замъгли.

— Ти не можеш да ме молиш за това! Не можеш!

Трябва. Няма кой друг. Никой друг няма да го направи както трябва.

— Не! — Рен изпусна ножа като че ли беше я опарил. — По-скоро сама бих умряла! — — извика тя, задавена от плач.

Гарт се пресегна за ножа и внимателно го постави отново в ръката й. Тя клатеше глава, казвайки не. Той я докосна, привличайки още веднъж погледа й към очите си. Червената светлинка беше по-изразена, по-силна.

Аз си отивам, Рен. Открадват ме от мен. Ти трябва да побързаш. Направи го бързо. Не ме оставай да стана… Той не можа да довърши. Големите му силни ръце също потрепериха. Ти можеш да направиш това. Достатъчно често сме го тренирали. Не мога да се доверя на себе си. Аз може…

Мускулите на Рен бяха така схванати, че тя едва се движеше. Погледна през рамо, мислейки в отчаянието си да извика Стреса или Трис. Но Рен знаеше, че никой не може да й помогне. Никой нищо не бе в състояние да направи.

Тя бързо се обърна отново към Гарт.

— Може да има някаква противоотрова, нали? — Думите й прозвучаха отчаяно. — Ще попитам Стреса! Тя ще знае! Ще я повикам да се върне.

Големите ръце я спряха.

Стреса вече знае истината. Ти прочете истината в очите й. Тя нищо не може да направи. Никога не е имало противоотрова. Не я закачай. Помогни ми. Вземи ножа и го използувай.

— Не!

Ти трябва да го сториш.

— Не!

Едната му ръка се повдигна рязко, сякаш да я удари и тя инстинктивно реагира, готова да я възпре. Ръката с ножа продължи да се повдига и замръзна на няколко инча над гърдите му. Погледите им се срещнаха. За миг всичко вътре в Рен изчезна, изместено от ужасното съзнание за това, което бе необходимо да се направи. Истината я шокира. Тя си пое въздух и затаи дъх.

Бързо, Рен…

Рен не се помръдна. Той хвана ръката й и нежно я наведе надолу, докато острието на ножа на опря в туниката, в гърдите му.

Направи го.

Рен бавно и непрекъснато клатеше глава — едно едва забележимо движение.

Рен, помогни ми.

Тя погледна дълбоко в очите му и в червената светлина, която го поглъщаше, която се надигаше от нарастващия отвътре ужас. Рен си спомни как стоеше до него като дете в началото, когато дойде да живее при Скитниците. Тогава едва стигаше до колената му. Тя си спомни себе си като десетгодишна, неговата близост и си помисли за уюта, които бе й дал. Замахна отчаяно и усети големите ръце да се вдигат и обхващат нейните. След това Рен заби дългия нож в гърдите му.

ГЛАВА XXVIII

После Рен избяга. Тя тичаше от клиринга към дърветата, изтръпнала от тъга, заслепена от сълзи и стиснала жезъла Рухк с две ръце пред себе си като щит. Рен препускаше през сенките и полусенките на островната ранна утрин, забравила за далечното боботене на Килешан и за ответното потръпване на Мороуиндъл, забравила за всичко, освен за нуждата да избяга от времето и мястото на Гартовата смърт, макар да знаеше, че в мислите си никога не ще може да го стори. Тя минаваше с голяма скорост през храсти и клони, без да им обръща внимание, през високи треви и къпини, по ивици земя, осеяни със скали от застинала лава и над изсъхнали дървета и пръснати отпадъци. Тя не усещаше нищо. Не тялото й бягаше, а нейното съзнание.

Гарт!

Рен го викаше безспир, тичайки подир спомените си за него, като че ли ако хванеше някой, можеше да го върне обратно към живот. Тя го виждаше да се отдалечава, призрачен и фантасмагоричен. Части от него се появяваха и изчезваха във въздуха пред нея като неясни и отдалечени образи от минали времена. Рен се виждаше като преследвачка, както в стотиците игри на преследвач и плячка, изпълнили уроците по оцеляване. Тя видя себе си през този последен ден в Тирфинг, преди да се появи Коглин и всичко да се промени завинаги, видя се как обикаля бреговете на Мириан и търси знаци. Тя го наблюдаваше как се спуска от дърветата — грамаден, безшумен и бърз. Чувствуваше как посяга да я хване, как му се изплъзва и как издига и спуска дългия си нож. Тя чуваше своя смях.

Мъртъв си, Гарт.

И ето, че той наистина беше мъртъв.

Някак си — никога не й стана ясно точно как — Рен неочаквано се натъкна на останалите от малката група, неколцината оцелели. Това бяха Трис — последният елф освен нея, Стреса и Фавн. Тя се бутна в тях, заобиколи ги, сякаш бяха някакво препятствие и продължи да върви. Те разбира се тръгнаха след нея, тичайки, за да я настигнат. Викаха я настойчиво, питаха я какво не е наред, какво се е случило и къде е Гарт. Изчезна, бе казала тя, поклащайки глава. Няма да дойде. Но добави, че всичко е наред и че сега той е в безопасност.

Все още тичайки, тя чу Трис отново да я пита Какво не е наред?, а Стреса да отвръща Хсссстт, не можеш ли да видиш сам? Бързо си прошепнаха тези думи, но Рен не долови значението им. Не я интересуваха. Фавн скочи от пътеката върху ръката й, притискайки се с чувство на принадлежност, но тя се отърси грубо от дървесния пискун. Не искаше никой да я докосва. Едва се побираше в собствената си кожа. Рен се измъкна от залесената част.

— Лейди Рен! — чу тя да я вика Трие.

В този момент Рен се катереше нагоре по една стръмнина от застинала лава. Тя драскаше и се вкопчваше в острите скали и чувствуваше как те се врязват в нейните ръце и колена. Рен дишаше тежко. Въздухът излизаше с хъхрене от гърлото й, а тя кашляше, задавяна от думите, които не искаха да излязат. Жезълът Рухк падна от ръцете й и тя го изостави. Изхвърляше всичко минало, прилошавайки й само при мисълта за него. Искаше да бяга, да избяга, да тича до края на света.

Когато накрая Рен рухна изтощена и се просна върху склона, ридаейки неудържимо, Трис пръв стигна до нея, приласка я като че ли тя беше малко дете, утеши я с думи и леки докосвания и й даде донякъде подкрепата, от която се нуждаеше. Той й помогна да се изправи на крака, обърна я обратно и я поведе назад и надолу към гората. Носейки жезъла Рухк в едната ръка и подкрепяйки я с другата, той я водеше в утринните часове като овчар заблудила се овца, без да я моли за нищо друго, освен да поставя едното си стъпало пред другото и да продължи да върви с него. Стреса водеше отпред. Нейното тромаво тяло стана отправна точка, в която Рен се съсредоточаваше, постоянно изместващ се обект, към който се движеше — първо едното стъпало, после другото и така отново и отново. Фавн се върна, за да направи още един опит да се изкатери по крака й и върху ръката. Този път Рен прие неговото нахлуване като добре дошло. Тя го притисна силно до себе си и зарови лицето си в мекото и топло телце.

Те пътуваха така цял ден, спътници в едно пътешествие, което не изискваше никакъв разговор. Няколко пъти спираха, за да починат. Рен приемаше водата, която Трис й даваше да пие и плода, който пъхаше в ръката й, без да си прави труда да пита откъде е и дали е безопасен за консумация. Дневната светлина отслабна, когато небето се изпълни с облаци от хоризонт до хоризонт и мъглата под тях се сгъсти. Килешан бушуваше зад тях. Изригванията бяха вече необуздани. Огън, пепел и пушек се издигаха към небето на високи гейзери. Въздухът беше наситен с миризма на сяра. Островът се тресеше и люлееше. Когато мракът най-после се спусна, билото на планината се къпеше в една кървавочервена корона, която проблясваше след всяко изригване и изпращаше огнени, следи по целите далечни склонове, където лавата бързаше към океана. Големи скални късове се откъртваха шумно и стопената скална маса ги отнасяше, а дърветата изгаряха, пращейки и пукайки от отчаяние. Вятърът утихна напълно. Мъгла се утаи върху всичко, а островът се превърна в оградена с огън клетка, в която обитателите й се бутаха един в друг, уплашени, разгневени и объркани.

Тази нощ Стреса ги настани в една скална пукнатина, която ги закриваше от три страни сред една горичка от почти обезлистени дървета с твърда дървесина. Те се скупчиха в тъмнината, застанаха с гръб към стената и наблюдаваха как гигантското разрушение от огъня отвъд все повече се разраства. Те все още бяха на един ден път от брега и от срещата с Тайгър Тай, а унищожаването на острова беше неизбежно. Рен се съвзе достатъчно, за да осъзнае опасността, в която намираха. Докато отпиваше от чашата с вода, която даваше Трис и се вслушваше в неговия глас, който звучеше тихо и уверено, тя си спомни какво се очакваше от нея и че единствено Тайгър Тай можеше да й помогне да го стори.

— Трис — каза тя неочаквано накрая, виждайки го сякаш за пръв път и изговаряйки името му с признателност, което го накара да се усмихне с облекчение.

Скоро след това се появиха демоните, Шадуините на Мороуиндъл — първите чудовища, спасили се от яростните потоци лава на Килешан. Те се спускаха надолу по склоновете към брега, обезумели, объркани и готови да убиват всичко, което им се изпречи на пътя. Те изскачаха, препъвайки се, от огненочервения полумрак — една шумна сбирщина от изродени чудовища, които нападаха, без да мислят, реагирайки на своята собствена странна лудост. Стреса ги чу да идват, долавяйки с острия си слух звуците от тяхното приближаване и предупреди другите секунди преди атаката. Трис посрещна нападателите с изваден меч, издържа на напора им и остана съвсем малко да ги отклони, почти равностоен на създанията, макар че можеше да използва само едната си ръка. Но демоните бяха обезумели отвъд границите на страха и здравия разум, изгонени от техния планински край от нещо, което не разбираха. Тези човешки същества бяха за тях по-малка заплаха. Те се прегрупираха и атакуваха отново, твърдо решени да вземат в някаква степен реванш от противника, който им беше под ръка.

Сега обаче ги посрещна Рен, завладяна от нейната собствена лудост, хладнокръвна и разумна, изпращайки магията на Елфовите камъни, която се вряза в тях като бръснач. Те осъзнаха опасността твърде късно. Магията ги достигна и те изчезнаха в огнени избухвания и внезапни викове. За секунди не остана нищо, освен дим и пепел.

Други идваха през цялата нощ на малки групи. Те изскачаха от мрака и нападаха като обезумели, втурвайки се на вълни, което им носеше бърза и сигурна смърт. Рен ги унищожи без милост и без съжаление: и после опожари гората наоколо, докато местността не заприлича на склоновете над нея, където вдигаха пара потоците лава. Когато наближи утрото, цялото им убежище до петдесет ярда наоколо беше голо и димеше. То представляваше сега една костница от почернели до неузнаваемост тела, едно гробище, в което бяха оцелели само те. Нямаше никакъв сън, никаква почивка, само малък отдих от атаки. Зората ги свари с хлътнали очи и втренчен поглед, призрачни и раздърпани фигури на фона на настъпващата светлина. Трис беше ранен на пет-шест нови места, дрехите му висяха на парцали, а всичките му оръжия, с изключение на късия меч, бяха загубени или изпочупени. Лицето на Рен беше сиво от пепелта, а ръцете й трепереха от влятата в нея сила от Елфовите камъни. Бодлите на Стреса бяха щръкнали във всички посоки и като че ли никога нямаше да легнат на мястото си. Фавн беше се свил до Рен като навита пружинка.

Когато светлината изпълзя от изток, един сребърен изгрев през маранята от огън и пушек, Рен най-после им каза какво беше се случило с Гарт, изпитвайки накрая нужда да сподели. Тя желаеше да се освободи от товара, който носеше сама, от горчивата истина, която беше само нейна. Рен им разказа за случилото се спокойно и тихо, при затишието след последната атака. Отново се разплака, мислейки, че очите й никога няма да изсъхнат. Но този път сълзите бяха прочистващи като че ли най-после измиваха част от болката. Всички я слушаха безмълвно. Капитанът на Личната охрана, комбинираната котка и дървесният пискун бяха се скупчили така близо до нея, че да не пропуснат нищо, дори Фавн, независимо дали разбираше думите й или не, беше се сгушил в рамото й. Думите се лееха леко от Рен, бентът на нейното отчаяние и нейния срам се отприщи и тя изпита дълбоко вътрешно спокойствие.

— Рууллл, Рен. Точно това трябваше да се направи — каза комбинираната котка, когато тя свърши.

— Ти знаеше, нали? — попита я Рен.

— Хссстт. Да. Разбрах какво е направила отровата. Но не можех да ти кажа, Рен Елф, защото ти нямаше да повярваш. Той трябваше да ти каже.

И комбинираната котка разбира се беше права, въпреки че това вече нямаше значение. Те разговаряха още известно време, докато светлината бавно се процеждаше, просветлявайки света около тях, техният свят на черни руини, в който пушекът все още се извиваше към небето на тънки спираловидни струйки, а земята продължаваше да трепери с яростта на недоволството на Килешан.

— Той даде живота си за теб, Лейди Рен — каза тържествено Трис. — Той те закри с тялото си, когато Уистеронът щеше да те сграбчи и се сражава, за да те запази в безопасност. Никой от нас не би могъл да го стори толкова добре. Ние се опитвахме, но само Гарт притежаваше необходимата сила. Запази това като спомен за него.

Рен все още чувствуваше как натиска дръжката на дългия нож, плъзгайки го в сърцето на Гарт, продължаваше да чувствува ръцете му да обхващат нейните, сякаш почти бе готов да я освободи от задължението. Рен си мислеше, че винаги ще ги чувствува върху своите длани. Тя винаги щеше да вижда какво имаше в очите му.

Те тръгнаха скоро след това, пресичайки обгорялото бойно поле от последната нощ и поеха към свежозеления пейзаж на настъпващия ден, насочвайки се към последната местност, която ги отделяше от брега. Вибрациите под краката им продължаваха без прекъсване, а пламъците от реките лава горяха все по-близо, спускайки се по планинските склонове. Създания бягаха около тях във всички посоки и дори демоните не спираха, за да ги атакуват. Всички препускаха, за да се спасят от изгарящата горещина, подгонени от яростта на Килешан към бреговете на Синия разлив. Мороуиндъл бавно се превръщаше във врящ огнен казан, който се разширяваше от центъра навън. Навсякъде започнаха да се появяват пукнатини, огромни бездни, които се разтваряха в мрака, съскаха и бълваха пара и горещина. Светът, който беше процъфтявал, изчезваше вследствие използуването на Елфовата магия и след няколко дни щяха да останат само скалите и пепелта от мъртвите. Един нов свят се зараждаше около малката бягаща група и когато се разгърнеше напълно, от стария нямаше да остане нищо.

Те навлязоха в ливади с висока трева, които ограждаха последните ивици стари дървета, граничещи с бреговата линия. Тревата бе започнала вече да се сбръчква и умира, опушена и обгорена от горещината и газовете, лишена от живот. Храстите се чупеха под ботушите им, изсъхнали и безжизнени. Навсякъде горяха огньове, а вдясно от тях, от другата страна на дълбоко дефиле, тънка лента червен огън си пробиваше безмилостно път през поляна с полски цветя и се отправяше към една акациева горичка, която стоеше безпомощно, замръзнала в очакване. Облаци сажди се спускаха надолу от височините на Ин Джу, където джунглата бавно изтляваше до нивото на водната повърхност, под която мочурището започваше да завира. Дребен чакъл и пепел се сипеха някъде отвъд тяхното полезрение, подобно на градушка от облаците, хвърляни от непрекъснатите експлозии на вулкана. Вятърът менеше посоката си и ставаше все по-трудно да се вижда. Беше пладне, а небето бе навъсено, сиво и мъгливо като в есенен полумрак.

Рен чувствуваше главата си лека и безплътна като част от въздуха, който дишаше. Връзките между костите в тялото й бяха халтави, а огънят от магията на Елфовите камъни продължаваше да припламва и искри като угасващи въглени. Тя изследваше терена около себе си и изглежда не можеше да се съсредоточи. Всичко се носеше също като облаците.

— Колко път ни остава още, Стреса? — попита Рен.

— Близо сме — измърмори комбинираната котка без да се обръща. — Пххффтт. Продължавай да вървиш, Рен Елф.

Тя продължаваше да върви, знаейки, че силите й се изчерпват и се питаше дали това се дължи на честото използуване на магията или на изтощение. Рен усети приближаването на Трис и почувствува една ръка да обгръща рамената й.

— Облегни се на мен — прошепна той и пое нейната, тежест върху себе си.

Докато слънцето клонеше на запад, те прекосиха ливадите и накрая стигнаха до старото дърво. От юг то беше вече в пламъци. Горяха най-горните клони и пушекът се издигаше на вълни нагоре. Те се придвижваха бързо, плъзгайки се и хлъзгайки се върху мъх, листа и откъртени камъни. Дърветата бяха тихи и неподвижни — колони на зала, чийто таван бе от ниско надвиснали облаци и мъгла. Мърморене и ръмжене се надигаха в мъглата, отдалечени, но идещи отвсякъде. Пътешествието продължаваше. Веднъж нещо огромно се размърда в сенките от едната страна и Стреса рязко се обърна, заставайки с лице към него, наежвайки бодлите. Нищо обаче не се появи и те продължиха нататък. Отпред се чуваше звук от разбиване на вода в скали — океанът бушуваше. Рен откри, че се усмихва, стиснала здраво до гърдите си жезъла Рухк. Все още имаме някакъв шанс, помисли уморено Рен. Все още имаше надежда, че ще успеят да се спасят.

И накрая, когато дневната светлина изчезна зад тях и залезът се обагри в сребристо и червено, те излязоха от дърветата и откриха, че се взират над необятното водно пространство на Синия разлив. Пушек и пепел замъгляваха въздуха пред очите им, но зад тази пелена хоризонтът пламтеше от ярки цветове.

Групата се люшна напред и спря. Скалата се спускаше отвесно към бреговата линия, осеяна с камъни. Никъде не се виждаше никаква пясъчна ивица и никаква следа от Тайгър Тай. Рен се облегна тежко на Жезъла, изследвайки небето, което се простираше в далечината — едно огромно пусто пространство.

— Тайгър Тай — шепнеше отчаяно тя.

Трис я пусна и се отдалечи, за да изследва скалния масив.

— Там, долу — каза той след малко, сочейки на север. — Там има някаква пясъчна ивица, ако успеем да я достигнем.

Но Стреса вече клатеше сивата си глава.

— Ссссстт — изсъска тя. — Това означава да се върнем през гората обратно в пушека и при създанията, които крие. Идеята не е много умна, като се има предвид настъпващата тъмнина. Пхфффтт!

Рен наблюдаваше безпомощно как слънцето докосва линията на хоризонта и започва да изчезва. След няколко минути щеше да стане тъмно. Все пак стигнахме дотук, помисли тя и прошепна: Не, така че само тя да го чуе.

Рен остави Жезъла на земята и извади Елфовите камъни. После протегна напред ръката, в която ги държеше и изпрати бялата магия да прореже небето открай докрай. Появи се ярък блясък на фона на сивия здрач. Светлината проблесна като огън и изчезна. Те стояха и я гледаха, наблюдавайки как падаше мракът и слънцето обагряше небето, докато изчезваше от погледите им.

Зад тях преследвачите започваха да се събират. Демоните бяха се спуснали от височините. Тъмните създания или ги преследваха, или бяха привлечени от магията. Сенките им напираха на границата на здрача, ръмжейки, зъбейки се и приближавайки се бавно и неотклонно. Рен и нейните спътници бяха уловени в клопка върху скалния масив, притиснати към слускащия се към океана отвес. Рен чувствуваше скърцането на своите кости, шума от дишането си и напускащите я сили. Не можеше да разчита, че Тайгър Тай ще ги чака толкова дълго. Наивно бе да се надява на това. Все пак тя отказваше да изостави единствената надежда, която им оставаше. Ако бе необходимо, Рен щеше да използува магията още веднъж. Поне още веднъж. Защото от нея едва ли бе останало достатъчно, за да ги запази още една нощ. Нито тя, нито който и да е от спътниците й имаше сили за това.

Трис излезе напред, за да пресрещне сенките между дърветата, слаб, но твърд, с висяща неподвижно счупена ръка и вдигнат меч в другата.

— Стойте зад мен — нареди той.

Секундите отминаваха бързо. Цветовете на западния хоризонт избледняха до сиво. Здрачът стана бледо пепеляв.

— Виж там! — извика предупреждаващо Стреса. Нещо изскочи от тъмнината. Някаква масивна фигура връхлетя върху Трис, събаряйки го на земята. Една друга бързаше след нея, а Стреса ги обсипа с бодли. Рен разлюля Елфовите камъни и изпрати магията напред, обгаряйки най-близките демони. Те извикаха и се отдръпнаха. Трис лежеше в безсъзнание на земята. Рен се отпусна изтощена на колена. — Сссттт ставай! — измърмори отчаяно Стреса. Няколко уродливи форми се отделиха отново от останалите и започнаха бавно да се приближават. — Стани!

В този миг писък разцепи тишината. Звучеше като предсмъртен човешки вик. Една огромна сянка прекоси скалния масив. Нокти на хищник разклатиха клоните на дърветата и накараха нападателите да се пръснат в тъмнината. Рен се взря нагоре безмълвна и невярваща на очите си. Нали не я лъжеха очите…? Сянката, хвърляна от черните, мощни и остри криле се отдалечи и от гърлото на птицата се изтръгна още един писък.

— Дух! — извика Рен, познавайки го. Рокът се върна обратно и кацна на ръба на скалния масив, биейки лудо с крила.

Някаква малка, пъргава фигурка скочи долу, викайки и крещейки като обезумяла.

— Хей, оттук, побързайте! Те скоро ще се опомнят!

— Тайгър Тай!

И когато Рен помогна на Трис да се изправи на крака и се забърза да посрещне дребния мъж, тя видя същия Тайгър Тай, който бе запомнила от срещата им преди седмици, сбръчкан и усмихващ се — едно плашило от кости и кожа, груби, готови да помогнат ръце и живи светли очи. Той погледна Рен, нейните спътници и жезъла Рухк, който тя носеше и се засмя.

— Рен Елеседил! — приветства я той. Ти удържа на думата си, момиче! Върна се обратно от смъртта, за да ме намериш и ми докажеш, че в края на краищата си успяла да изпълниш своята мисия! Хадес! Ти трябва да си твърда като стомана!

Рен беше твърде щастлива, че го вижда, за да не се съгласи с него.

После той ги накара да побързат с качването на гърба на Дух, но само след като хвърли остър поглед към Стреса и категорично предупреди комбинираната котка, че е най-добре да запази бодлите за себе си. Мърморейки нещо по адрес на избраните от Рен спътници, Тайгър Тай обви комбинираната котка в една кожа и й помогна да се качи. Въпреки че Стреса остана неподвижна и послушна, очите й се стрелкаха с любопитство. Рен привърза Фавн към гърба си, покатери се на Дух и изтегли полуизпадналия в безсъзнание Трис пред себе си, където можеше да го придържа. Тъй като ръцете й щяха да бъдат заети, Рен пъхна жезъла Рухк в хамута под краката си. Двамата с Тайгър Тай действаха бързо, гонени от надигащото се в притъмнелите дървета ръмжене и от своя страх от скритите там създания. Два пъти черни фигури се стрелкаха от сенките, канейки се да нападнат, но всеки път гневният писък на Дух ги караше отново да се отдръпват. Изглеждаше като че ли качването ще продължи безкрай, но накрая те се настаниха. След като провери набързо предпазните ремъци, Тайгър Тай скочи на гърба на Рока.

— Хайде, давай нагоре, стара птицо! — извика буйно той.

С един последен крясък Дух разпери големите си криле и се вдигна във въздуха. Малка група демони излезе от укритието си и в един отчаян последен опит се втурна да ги хване, хвърляйки се от ръба на скалния масив. Няколко от тях се задържаха за перата на Рока, теглейки голямата птица надолу. Но Дух се разтърси, изви се и се наклони и нападателите паднаха в тъмнината. Когато Рокът излезе над Синия разлив и започна да се издига, Рен хвърли един последен поглед назад. Мороуиндъл представляваше нажежена пещ в черната нощ, целият в мъгла, пара и пепел, кратерът на Килешан бълваше потоци разтопени скали и към океана се стичаха огнени реки. Рен затвори очи и повече не погледна назад. Тя изобщо не можеше да определи колко дълго бяха летели тази нощ. Може би часове, а може би само минути. Рен беше се вкопчила здраво в Трис и в предпазните ремъци, като се мъчеше да остане будна, макар да бе изтощена до безчувственост. Ръцете на Фавн бяха обвити около шията й, топли и рунтави и тя усещаше неспокойното дишане на дървесния пискун във врата си. Някъде отзад мълчаливо седеше Стреса. Рен чу един или два пъти Тайгър Тай да й вика, но думите му се губеха във вятъра, а тя не си правеше труда да се опита да отговори. В тези минути споменът за Мороуиндъл плаваше като призрак пред очите й. Видението беше грубо и неотслабващо, един кошмар, който никога нямаше да избледнее в съня й.

Когато се приземиха, все още беше нощ, но небето над нея беше ясно и ведро. Дух бе кацнал на някакъв малък, позеленял от растителност атол. Приятен мирис на цветя се носеше във въздуха. Рен вдъхна с благодарност този аромат, докато се плъзгаше по широкия гръб на Рока, после посегна с вкочанени ръце за Трис и след него за Стреса. Представи си, мислеше замаяна тя, отново виждам луна и звезди, една нощ, осветена от тяхната светлина и никаква мъгла или омара, никакъв огън.

— Ето оттук, момиче — посъветва я кротко Тайгър Тай, хващайки ръката й.

Той я поведе към някакво кътче земя със сочна зеленина, където тя легна и мигновено заспа.

Слънцето беше червено на хоризонта, когато Рен отново се събуди, едно алено кълбо, което се издигаше от обагрените в тъмночервено води на океана и навлизаше в притъмнялото от буреносни облаци небе. Бурята и светкавиците изглежда обхващаха само точно очертан периметър от небето и земята. Рен се надигна на лакът и се взря в странното явление, питайки се как е възможно то.

В този момент Тайгър Тай, който продължаваше да я наблюдава, прошепна:

— Спи, мис Рен. Още е нощ. Това там е Мороуиндъл, целия в пламъци. Изгаря отвътре навън. Килешан поглъща всичко. Мисля, че скоро няма да остане нищо.

Рен заспа и когато се събуди отново, беше вече пладне. Слънцето се бе издигнало високо в безоблачното синьо пространство над главата й, въздухът бе топъл и ароматичен, а пеенето на птиците се открояваше на фона на шума от блъскащите се в скалите океански вълни. Фавн цвърчеше някъде наблизо. Тя стана, за да види къде е и откри дървесния пискун да седи върху една скала и да дърпа някакво пълзящо растение, за да гризне листата му. Трис продължаваше да спи, а Стреса не се виждаше никъде. Дух седеше на ръба на една канара, а острият му поглед бе вперен в пустите води.

Тайгър Тай се появи иззад птицата, движейки се с лека походка. Той й подаде една торба с плодове и хляб и й направи знак да се отдалечи от спящия Трис. Рен стана и те отидоха да седнат в сянката на една палма.

— Отпочина ли си вече? — попита той, а тя кимна утвърдително. — Хапни от тези неща. Сигурно умираш от глад. Изглеждаш така, сякаш не си яла дни наред.

Рен благодари и похапна, после пое една стомна с бира, която той й подаде и пи, докато не й се стори, че ще се пръсне. Фавн се обърна, наблюдавайки я с живите си и любопитни очи.

— Ти изглежда си намерила няколко нови приятели — каза Тайгър Тай, когато тя свърши. — Познавам елфа и комбинираната котка по име, но как се нарича този?

— Името му е Фавн. Той е един дървесен пискун. — Рен го погледна в очите. — Благодаря ти, че не ни изостави, Тайгър Тай. Аз разчитах на теб.

— Ха! — изсумтя той. — Как щях да пропусна възможността да разбера какво е излязло от цялата тази работа! Но признавам, че понякога ме обземаха съмнения, момиче. Мислех, че глупостта ти може да е надминала твоя ентусиазъм. И като че ли за малко не е станало точно така.

— За малко — съгласи се тя.

— Аз се връщах да те търся всеки ден, след като изригна вулканът. Видях го от двайсет мили да изригва. Казах си, че може да е свързано с теб. Ти ми даде знак. Така беше, нали? — Тайгър Тай се усмихна и лицето му се сбръчка като стара кожа. — Във всеки случай ние с Дух обикаляхме наоколо веднъж на ден, за да те търсим. Точно завършвах обиколката си за миналата нощ, когато видях твоята светлина. Иначе можеше да си отида, без да те открия. Всъщност, как успя да направиш това? — Той сви устни, после сви рамена. — Не, чакай, не ми казвай. Задействала се е магията на Земните елфи — или греша? По-добре е да не зная. — Той направи пауза. — Във всеки случай, много се радвам, че се завърна благополучно.

Рен се усмихна е признателност и те постояха мълчаливи известно време, гледайки в земята. Птици-риболовци прелитаха бързо и се спускаха стремително към водната повърхност като бели стрели, с прибрани назад крила и проточени напред шии. Фавн слезе от клончето, на което бе застанал, за да се покатери по ръката на Рен и се сгуши в рамото й.

— Досещам се, че твоя грамаден приятел не е издържал изпитанието — каза накрая Тайгър Тай.

Гарт. Болката при спомена за него предизвика сълзи в очите й.

— Не. Не издържа — отвърна тя, поклащайки глава.

— Съжалявам. Мисля, че дълго ще чувствуваш неговата липса, нали? — Проницателният му поглед се плъзна встрани. — Някои болки не се лекуват лесно.

Рен не каза нищо. Тя мислеше за своята баба и Еоуен, за Бухала и Гавилан Елеседил, за Корт и Дал, всичките загинали в стремежа си да избягат от Мороуиндъл, всичките част от болката, която носеше в себе си. Рен се взираше в далечината над океана, изследвайки хоризонта. Накрая откри това, което търсеше — тъмното петно на Мороуиндъл, изгарящ бавно до пепел и скали.

— Ами какво ще кажеш за елфите? — попита Тайгър Тай. — Предполагам, че си ги намерила, съдейки по факта, че един от тях е тръгнал с теб. Рен го погледна, изненадана от въпроса и забравяйки за момент, че той не е бил с нея.

— Да, намерих ги — отвърна тя.

— А Арборлон?

— Намерих и Арборлон, Тайгър Тай.

Той се взира известно време в нея и после поклати глава.

— Те не те послушаха, нали? Не пожелаха да напуснат Мороуиндъл — каза Тайгър Тай с горчивина в гласа. — Сега всички до един са изчезнали, загинали безвъзвратно. Глупави хора.

Глупави са, наистина, помисли Рен. Но не са загинали. Все още. Тя се опита да разкаже на Тайгър Тай за Лодена, опита се да намери подходящите думи, но не успя. Точно сега беше трудно да се говори каквото и да било за него. Тя бе все още твърде близо до кошмара, който бе оставила зад себе си, все още изпитваше чувството, че той може да възкръсне и при най-малкия спомен. Когато и да си спомнеше за него, Рен имаше чувството, че кожата й се обелва от тялото като че ли я разяждаше огън, изгаряйки я до кости. Елфите бяха жертва на собствената си погрешно насочена вяра в силата на магията. Но каква част от тази вяра бе получила тя в наследство? Рен потрепери при тази мисъл. Имаше истини, които трябваше да бъдат претегляни и премервани. Имаше проблеми за разглеждане и животи, които трябваше да се оправят. Тези неща важаха в не по-малка степен и за нея.

— Тайгър Тай — каза тихо Рен. — Елфите са тук, с мен. Аз ги нося… — Тя се поколеба, когато той я погледна очаквателно. — Нося ги в сърцето си. — Челото му се набръчка от учудване, а Рен сведе поглед, изучавайки празните си ръце. — Проблемът е да се реши дали е там мястото им.

Тайгър Тай поклати глава.

— Ти говориш неразбираемо — каза той. — Поне за мен.

— Само аз си разбирам — каза с усмивка Рен. — Имай малко търпение. Стига толкова въпроси. Но когато стигнем там, където отиваме, заедно ще разберем дали уроците на Мороуиндъл са научили елфите на нещо.

В този момент се събуди Трис, отърсвайки се бавно от съня си и те станаха, за да се погрижат за него. Докато действаха, мислите на Рен летяха. Тя откри, че като жонгльор балансира изискванията на настоящето с нуждите на миналото, живота на елфите с опасностите, които носи тяхната магия, и загубената вяра с откритите истини. Напълно съсредоточена в безмълвния си размисъл, тя се движеше сред своите спътници, сякаш беше с тях, а всъщност бе на Мороуиндъл и наблюдаваше неговата еволюция, предизвикана от магията, в която се разкриваха тъмните тайни на нейните създатели. Тя възстановяваше парче по парче безумните и изпълнени с ужас дни на нейната борба за изпълняване на дадените й поръчения. Времето замръзна и докато то стоеше пред нея като статуя, издялано от една смразяваща, мълчалива интроспекция, тя придоби сили да захвърли последните парцаливи дрехи на предишния й живот, това невинно съществуване, предшествало срещата с Коглин, с Аланон и пътуването й към нейното минало, и най-сетне да наметне мантията на тази Рен, която, установи сега тя, отдавна е било предопределено да бъде. Сбогом, бивша Рен. Фавн изписка на рамото й, молейки я да му обърне внимание. Тя му отдели малко време. Колкото можеше.

Един час по-късно комбинираната Котка, дървесният пискун, капитанът от Личната охрана на владетелите елфи, Летящият ездач и момичето, което бе станало Кралица на елфите, вече летяха по своя път към Четирите земи.

ГЛАВА XXIX

Достигането на сушата им отне останалата част от деня. Слънцето светеше слабо, с отблясъка на сребърна стопилка, на западния хоризонт, където бреговата линия най-сетне се очерта като назъбена черна стена на фона на настъпващата нощ. Мракът се спусна, а луната и звездите изгряха, докато те кацнаха върху скалата с широка площадка, гледаща към изоставеното Летящо крило. Телата им бяха схванати и уморени, а очите натежали за сън. Летните миризми на листа и земя ги облъхнаха от гората зад тях, когато се разположиха за спане.

— Пхфффттт! Започвам да харесвам тази ваша земя, Рен Елф — каза й Стреса точно преди Рен да заспи.

Призори потеглиха отново на път — на север по крайбрежието. Тайгър Тай бе яхнал Дух близо до лъскавата му глава, бе вперил поглед напред и не говореше с никого. Той бе хвърлил строг поглед на Рен, когато тя беше му казала къде иска да отиде и оттогава не бе я погледнал. Те се носеха с въздушните течения на запад през Ирибис, Скалистия хребет и към Саранданон. Теренът проблясваше под тях — зелени гори, черна земя, лазурно сини езера, сребърни реки и преливащи във всички цветове на дъгата поля с полски цветя. Светът отдолу изглеждаше безукорен и изваян. От тази височина не можеше да се забележи болестта, която Шадуините бяха донесли. Часовете се нижеха бавно, мързеливо един след друг, изпълнени със спомени за Ездачите на Рокове. Сърцето й се свиваше от копнеж по тези дни на съвършенство, безкрайно й се искаше те да продължават вечно, но същевременно съзнаваше, че утре ще бъде различно, че животът не даваше много надежди.

По пладне кацнаха в една ливада в южния край на Саранданон. Там ядоха плодове и сирене и пиха козе мляко, осигурено от Тайгър Тай. Между дърветата прелитаха птици, а дребни животни се шмугваха по клоните и в дупките. Фавн наблюдаваше всичко като че ли го виждаше за пръв път. Стреса душеше въздуха. Котешкото й лице се набръчкваше и потрепваше. Трис беше вече достатъчно добре, за да може да седи и стои без чужда помощ, макар все още да бе с превръзки и шини, а лицето му — покрито с белези и натъртвания. Той често се усмихваше на Рен, но погледът му оставаше тъжен и сдържан. Тайгър Тай продължаваше да бъде затворен в себе си. Рен знаеше, че той размишлява върху това, което й предстоеше. Искаше му се да попита, но се въздържаше. Тя откри, че Тайгър Тай е един твърде любопитен мъж.

След като се нахраниха, те продължиха своето пътешествие, спускайки се по долината към Рил Сонг. До средата на следобеда следваха коритото на реката на север, спускайки се бавно и непрекъснато към залеза. На здрачаване достигнаха Каролан. Скалната стена се издигаше съвсем отчетливо от източния бряг на реката към огромна, гола отвесна скала. Тя бе издадена навън от една защитна стена от внушителни дървета с твърда дървесина и даващи подслон канари, които се издигаха още по-високо. Стръмната скала бе отгоре камениста и гола — едно неравно парче земя, върху което растяха само изолирани островчета хилава трева.

Там бе мястото, където някога е бил построен Арборлон. Бяха изминали повече от сто години от преместването на града.

Тайгър Тай насочи Дух надолу и гигантският Рок се спусна плавно в средата на скалата. Ездачите слязоха един след друг. Застанали един до друг, Рен и Тайгър Тай мълчаливо отвързаха Стреса и я свалиха на земята. Те останаха известно време събрани на куп, взирайки се през пустата равнина в гористия тъмен изток и към отвесната страна на скалата на запад. Местността отвъд бе замъглена от сенки, а небесата бяха обагрени в пурпур и злато.

— Сссттт! Какво е това място? — попита неспокойно Стреса, оглеждайки неравната повърхност на скалата около себе си.

— Моят дом — отвърна разсеяно Рен, вглъбена някъде дълбоко в себе си.

— Дом! Ссспппх! — Комбинираната котка беше поразена.

— Какво ще правим тук, ако мога да попитам? — озъби се Тайгър Тай, неспособен повече да се сдържа.

— Това, което ме помоли духът на Аланон — отвърна Рен.

Тя се пресегна към хамута на Дух и освободи жезъла Рухк. Ореховата дръжка беше обезобразена и изцапана, а лъскавата някога повърхност — потъмняла и издраскана. Закрепен между зъбците в единия край, Лоденът светеше с мрачна упоритост на отслабващата светлина.

Рен постави Жезъла с долния му край върху земята и го хвана пред себе си с две ръце. Очите й бяха вперени в камъка, а мислите й пътуваха отново назад към Мороуиндъл, към безкрайно дългите дни на мъгли и мрак, на демони и Шадуини, на чудовищата и клопките и на породения от магията на елфите ужас. Островният свят се надигаше от спомените и я прибираше в себе си, един обезумял, обречен любовник, твърде опасен, за да бъде държан от когото и да е. Лицата на мъртвите дефилираха пред нея: Еленро Елеседил, на която бе предоставена грижата за елфите; Еоуен, която бе видяла твърде много от бъдещето; Орин Страйът, който беше неин приятел; Гавилан Елеседил, който можеше да й бъде близък; нейните защитници Корт и Дал и Гарт, който въплъщаваше всички тези неща. Рен ги приветства мълчаливо и почтително, обещавайки на всеки от тях, че ще се отблагодари за всички жертви, че тя ще оправдае даденото й доверие, каквото и да й струва това.

Рен затвори очи и изключи миналото, после ги отвори и се взря в лицата на тези, които бяха се събрали около нея. Усмивката й заприлича за момент на усмивката на нейната баба.

— Трис, Стреса, Тайгър Тай и ти, мъничък Фавн, сте сега най-добрите ми приятели и ако можете, аз бих желала да останете с мен, да бъдете с мен толкова дълго, колкото пожелаете. Аз няма да ви задържам, теб също, Трис. Няма по никакъв начин да ви задължавам. Моля ви вие свободно да решите.

Никой не проговори. Неувереност и леко смущение се четеше в техните очи. Фавн излезе бавно напред я задърпа тревожно за крака.

— Няма да те оставя, мъниче — каза тя и махна ръка на другите. — Елате с мен.

Те прекосиха Каролан — момичето, елфът, Летящият ездач, неговият Рок и двете същества от Мороуиндъл — оставяйки своите сенки в праха зад себе си.

Птича песен се разнесе от дърветата и стръмните скали, когато се стъмни, а Рил Сонг се пенеше непрекъснато отдолу. Когато достигнаха ръба на отвесния скален масив, Рен се обърна и се отдалечи на няколко крачки, така че другите да останат зад нея. Тя беше се обърнала назад към гората в другия край на скалния масив, назад към настъпващата нощ. Над дърветата започнаха да се появяват звезди, като ярки точици на фона на сгъстяващия се мрак. Ръцете й стиснаха по-здраво жезъла Рухк. Дни наред Рен бе очаквала този момент и сега, когато беше вече тук, тя откри, че не е нито неспокойна, нито въодушевена, а само уморена. Някога беше се питала дали ще бъде в състояние да събуди магията на Лодена, когато му дойде времето, какво щеше да реши, как щеше да се чувствува. Напразно съм се съмнявала, мислеше Рен. Тя не чувствуваше вече никакво колебание. Вероятно винаги е знаела, че ще може. Или въпросът бе намерил своя отговор някъде по пътя. Във всеки случай това вече нямаше значение. Рен беше вътрешно спокойна. Знаеше дори как действува магията, въпреки че нейната баба никога не беше й обяснявала. Дали защото не беше необходимо или защото обяснението бе инстинктивно? Рен не беше сигурна. Достатъчно беше, че тя трябваше да призове магията и че най-сетне бе решила да го стори.

Рен издишваше топлия въздух, сякаш рисуваше в слабата светлина и се вслушваше в биенето на сърцето си. После тя удари жезъла Рухк в земята, завъртайки го в ръцете си и забивайки го по този начин в почвата. Земна магия, беше й казала Еоуен. Цялата елфова магия беше земна и силата й се извличаше от земните недра. Каквото беше дошло оттам, трябваше непременно да бъде върнато.

Погледът на Рен беше взрян във фацетките на Лодена. Светът около нея стана тих и неподвижен.

Ръцете й разхлабиха хватката около Жезъла, а пръстите й докоснаха леко чворестото полирано дърво като с любовна милувка. Рен знаеше, че е достатъчно само да ги повика. Само да си помисли за това, нищо повече. Само да го пожелае и да отвори съзнанието си за факта на тяхното съществуване, за техния живот в затвореното пространство на Камъка. Не го премисляй, не се съмнявай в него. Призови ги. Върни ги обратно. Покани ги.

Да. Ще го направя.

Лоденът блесна ярко, като фонтан бяла светлина на фона на мрака. Тя изскочи напред като огън и после нарасна с ослепителна сила. Рен почувствува жезъла Рухк да трепери в ръцете й и да се загрява. Тя го стисна здраво. Рен присви очи срещу силната светлина и после ги сведе, за да останат в сянка. Светлината се издигна и започна да се разпростира. В нея имаше форма и движение. Изведнъж се появи вятър, който изглежда дойде от нищото. Той профуча над стръмния скален масив, помитайки светлината и понасяйки я през голото пространство към дърветата и скалите и после отново обратно, разпростирайки я открай докрай. Рен се опита да погледне назад към своите спътници, за да се увери, че са в безопасност, че магията не им е навредила, но изглежда не можеше да си обърне главата. Сега ръцете й бяха вкопчени здраво в жезъла Рухк и тя беше присъединена към него, обхваната от действието на магията и предадена изцяло на нея.

Светлината изпълни плоскостта на скалния масив. Тя се усилваше все повече и се издигаше, докато дърветата и ограждащите го скали не изчезнаха напълно и докато небето не бе обвито от нея и всичко не стана сребристобяло. Чу се пукане, разчупване на земя и скали и шум от разполагането на нещо тежко. През цепките на очите си тя можеше да види как силуетите в светлината нарастват и добиват форма на сгради и дървета, на шосета и алеи, как се появяват тревни площи и паркове. Арборлон се връщаше към живот. Рен наблюдаваше неговото материализиране, сякаш го виждаше през шибан от дъжд прозорец, мъглив и неясен. В неговия център, подобно на блестяща в мъглата арка от сребрист и червен цвят, беше Елкрис. Тя почувствува, че силата й започва да отслабва, че мощта на магията я изсмукваше от нея, за да я използва и установи, че с усилие се държи на крака. Бялата светлина се вихреше и въртеше като облаци пред буря, събирайки сила и накрая й се стори, че всичко около нея ще избухне с гръмотевичен рев. После светлината започна да отслабва. Тя намаляваше постепенно, преминавайки обратно в мрак като вода, която попива в пясък.

Всичко беше завършило, Рен знаеше това. В леката мъгла тя можеше да види Арборлон, можеше дори да различи хората, които стояха на групи по края на светлината, взирайки се да видят какво има отвъд нея. Рен бе изпълнила молбата на своята баба и на Аланон и всички чужди заръки, но не и това, което сама си бе поставила за задача. Защото изобщо не бе достатъчно просто да се възстановят елфите и техният град на Западната земя, да бъде пренесен на територията на Четирите земи родът им, завръщащ се от доброволно изгнание. Не и след всичко, станало на Мороуиндъл. Не и след като знаеше истината за Шадуините. Не и докато живееше с ужаса от вероятността магията отново да бъде използвана погрешно. Животът на елфите бяха й бе поверен и в друг смисъл: тя самата трябваше да ги възкреси.

Рен стисна здраво жезъла Рухк и изпрати остатъка от неговата магия в светлината, прегаряйки надолу в земята всичко, което бе останало от нея; всичко, което някога е съществувало. Тя я пресуши с една последна ярост, която изпрати с експлозии огъня в трепкащия въздух. Той профучаваше като мълнии, като низ от светкавици. Рен не спря, докато не го изразходва докрай. Тя изпразни Жезъла и Камъка, изгаряйки енергията, докато и последната частица от нея не проблесна и изчезна.

Мракът се върна. За миг в нощния въздух увисна лека мъгла, после се разпръсна на прашинки, които започнаха да се утаяват. Рен проследи тяхното движение и видя под краката си трева, каквато нямаше преди. Тя започна да усеща и аромата на дървета и цветя, на горяща смола, на готвена храна, на дърво и желязо и на живот. Рен погледна отвъд тъмната линия на жезъла Рухк към града, към завърналия се Арборлон и към осветените от лампи сгради, улици и алеи с дървета от двете страни, простиращи се надлъж и шир като тъмни ленти.

А пред нея стояха хилядите елфи, събрали се в края на града. Те се взираха с широко отворени очи и се чудеха. Елите Ловци стояха най-отпред с извадени оръжия. Рен се обърна към тях и видя, че погледите им са съсредоточени в нея и в Жезъла, който държеше. Тя забеляза мърморенето на невярващия на очите си Тайгър Тай, Трис, който идваше, за да застане до нея, Стреса и Фавн. Рен чувствуваше тяхната топлина по гърба си и по леките докосвания до нейната кожа.

Барсимон Оридио и Итън Шарт излязоха от тълпата и пристъпиха бавно напред. Те спряха, когато се доближиха на разстояние дузина фута. Изглежда никой от тях не беше в състояние да говори.

Рен престана да се обляга на жезъла Рухк и се изправи. Тя за първи път вдигна поглед към Лодена. Блясъкът на фацетките бе изчезнал в мрака. Магията беше се върнала в земята, а Лоденът бе се превърнал в обикновен камък.

Рен приближи жезъла Рухк до лицето си и видя, че той беше почернял, крехък и мъртъв. Тя го хвана здраво с двете си ръце, поднесе го към своето повдигнато коляно, счупи го на две и хвърли парчетата на земята.

— Елфите се завърнаха у дома — каза тя на двамата, които стояха пред нея, зинали от учудване — и ние никога вече няма да напуснем това място.

Трис мина покрай нея. Тялото му беше, все още в шини и превръзки, но очите му бяха изпълнени с гордост и твърда решителност. Той отиде до място, където всички можеха да го видят, застана близо до командира на Елфовата армия и до Първия министър и извика:

— Лична охрана!

Десетки хора се появиха мигновено, строявайки се в редици пред своя капитан. Из тълпата се разнесе мърморене. Долавяше се някакво очакване.

После Трис се обърна с лице към Рен, отпусна се бавно на едно коляно и постави дясната ръка върху сърцето си за поздрав. Зад него градските лампи премигваха като светулки в тъмнината.

— Рен Елеседил, Кралица на елфите! обяви той. — Личната охрана е строена и готова да ви служи!

Неговите елфи Ловци последваха до един своя предводител, коленичейки и повтаряйки думите в бърза последователност. Някои от тълпата сториха същото, после и други. Итън Шарт коленичи, а след моментно колебание към него се присъедини и Барсимон Оридио. Дали те сториха това, разбирайки истината или просто защото го стори Трис, Рен изобщо не можа да разбере. Тя остана неподвижна, докато пред нея не коленичи цялата нация на елфите, предадена на нейните грижи от Еленро. Рен беше намерила своя народ. Очите й се напълниха със сълзи, когато тя пристъпи напред, за да ги поздрави.

Друидският замък потрепери за последен път като тежък каменен гигант, който се размърдва в съня си и после отново притихва.

Коглин чакаше, подпрял се на масивното писалище със затворени очи и наведена глава, уверявайки се, че силата му се е върнала. Той се бе озовал отново в хранилището, където бяха затворени Друидските истории, намерил отново себе си след като бе търсил Уокър Бо и бе напуснал тялото си по древния друидски метод. Коглин беше намерил Уокър и беше го предупредил, но нямаше сили да остане при него. Беше вече твърде слаб и твърде стар — куп сковани и болящи кости. Цялата му сила беше изразходвана за това последно действие. Той зачака, но трусовете не се повториха.

Накрая Коглин се изправи, пусна ръцете си от масата, отвори очи и внимателно се огледа. Първо видя себе си — своите ръце, после своето тяло — придобило отново плът. Той долови своето дишане, потърка ръцете си една в друга и се опипа, за да се увери, че това, което вижда, е истинско. Прозрачността беше изчезнала и той отново беше от плът и кръв. Мърко беше се прилепил до него и притискаше така силно голямата си глава в неговото слабо като на плашило тяло, че заплашваше да събори стареца на земята. Пустинният котарак също бе станал реален. Той не представляваше вече смътен силует от сенки, не приличаше повече на призрак.

И стените на помещението бяха станали плътни и се виждаха ясно, цветовете се открояваха ярко, а ръбовете и повърхностите се очертаваха от материя и светлина. Коглин си пое дълбоко въздух. Уокър беше успял. Той бе възвърнал Паранор в света на хората.

Коглин излезе от малкото помещение през работния кабинет в коридорите на Замъка. Мърко пристъпваше след него. Слънчева светлина изпълваше коридорите, нахлувайки през високите прозорци, а във въздуха танцуваха прашинки. Старецът зърна бели облаци на фона на синьото небе. Миризми на дървета и треви се носеха в летния въздух. Беше се върнал. Жив. Коглин започна да търси Уокър по коридорите на Замъка. Стъпките му шумоляха тихо по камъка. Отпред той можеше да чуе слабия шум от нещо, надигащо се от недрата на замъка, някакъв тътнеж, някакво пухтене като… И после разбра. Това беше огънят, който подхранваше замъка от сърцето на земята, огънят, който е бил студен и мъртъв през цялото време, а сега, след завръщането на Паранор, отново бе оживял. Коглин пое по коридора, който водеше към шахтата под Замъка. Нещо се движеше в сенките отпред.

Коглин забави ход и спря. Мърко се сниши и изръмжа. От тъмнината се материализира една фигура. Тя, цялата черна и неясна, идваше от място, където слънчевата светлина не можеше да стигне. Фигурата се приближи и светлината започна да я очертава. Тя беше на някакъв мъж, закачулен и облечен в монашеско расо. Той беше висок и слаб на фона на мрака и се движеше бавно, но целенасочено.

— Уокър? — попита Коглин.

Другият не отговори. Когато се приближи на дузина, фута, той спря. Ръмженето на Мърко замря до тежко дишане. Мъжът вдигна ръка и дръпна назад качулката.

— Кажи ми какво виждаш? — попита Уокър Бо.

Коглин се взря в него. Това беше Уокър и все пак не беше той. Чертите на лицето му бяха същите, но той беше някак си по-едър и въпреки бялата си кожа изглеждаше черен като мокра пепел, а хвърляната от него сянка бе толкова тъмна, сякаш поглъщаше всяка приближаваща се светлина. Тялото му дори под дрехите изглеждаше като покрито с броня. Дясната му ръка продължаваше да липсва, а в лявата държеше Черния камък на елфите.

— Кажи ми — помоли го отново Уокър.

Коглин се взря в очите му. Те бяха унили, студени и бездънни, и той имаше чувството, че гледат право през него.

— Аз виждам Аланон — отвърна стареца.

Една тръпка премина по тялото на Уокър и изчезна.

— Той вече е част от мен, Коглин. Ето кого бе оставил той да пази замъка, когато го е изнесъл от Четирите земи; ето кой ме чакаше в мъглата. Те бяха всички там, всичките друиди — Галафил, Бремен, Аланон, всичките. Ето как те предават своето знание един на друг — като присъединяват духа към плътта. Бремен го е носил цялото, когато е останал последен от друидите. Той го е предал на Аланон, който на свой ред го предаде на мен. — Очите му светеха. В тях имаше пламъчета, неразбираеми за Коглин. — На мен! — извика изведнъж Уокър Бо. — Предадоха ми своите учения, наука, история, лудост. — всичко това, на което аз не вярвах и избягвах толкова дълго време. Аланон го даде всичкото на мен!

Уокър трепереше и Коглин изведнъж се уплаши. Този мъж, който познаваше така добре, негов ученик и понякога негов приятел, беше станал вече друг, един човек, който беше преобразен така из основи, както денят сменя ноща.

Уокър стисна по-силно Черния камък на елфите и го повдигна пред него.

— Работата е свършена, старче, и нищо не може да бъде отменено. Аланон възвърна своя друид и своя замък обратно в света на хората. Даденото ми от него поръчение е изпълнено. А той вложи душата си в мен. — Ръката му се сниши като натискаща върху земята тежест. — Той смята да преобразува друидите чрез мен. Наследството на Брин Омсфорд. Той ми предава своята сила, наука, разум, история. Дава ми дори своето лице. Погледни ме и ще го видиш. — Тъмните му очи се взираха в далечината. — Аз обаче си имам своя собствена сила, с която съм се сдобил, преживявайки подготвените ми от него ритуали и ужаса да разбера какво означава да станеш друид. Аз не бях преобразуван напълно дори в това отношение. — Уокър погледна втренчено Коглин, после пристъпи напред и постави ръка върху слабите му рамена. — Ти и аз, Коглин — прошепна той. — Миналото и бъдещето. Ние сме всичко, което е останало от друидите. Интересното е да се види, дали ще можем да бъдем по-различни от тях.

Той бавно обърна стареца и те тръгнаха заедно обратно по коридора. Мърко погледна за миг след тях, подуши пода, където бе стоял преди малко Уокър Бо, сякаш се опитваше да идентифицира миризмата и после предпазливо ги последва.