Елфите на Шанара

ГЛАВА I

Огън.

Той пращеше в газовите лампи, които висяха далечни и самотни зад прозорците и при входовете на хорските домове. Цвъртеше и съскаше, когато ближеше насмолените факли, поставени на вилки по кръстовища и порти. Той просветваше в пролуките между листатите клони на древните дъбове и сегуа от стъклените фенери, които очертаваха тесните улички. Пламъците, разпръснати в късчета мигаща светлина, приличаха на малки същества, които нощта заплашваше да намери и погълне.

Като нас, помисли си тя.

Като елфите.

Погледът й се насочи отвъд сградите и стените на града към мястото, където димеше Килешан.

Огън.

Той се червенееше от нащърбеното гърло на вулкана, а светлината от стопеното му сърце се отразяваше от облаците вулканична пепел, които висяха на купове в пустото небе. Килешан се извисяваше над тях, огромен и необуздан, като природен феномен, на който никаква елфова магия не можеше да противостои. Вече седмици наред кънтеше бученето от недрата на земята. Една сила, недоволна и упорита, нарастваше там и накрая щеше да се устреми към свободата.

Засега лавата ровеше и си пробиваше път през цепнатините и пукнатините в неговите стени и се спускаше към водите на океана на дълги виещи се ленти, които изгаряха джунглата и живеещите в нея създания. Тя знаеше, че един ден, твърде скоро, това странично изливане няма да бъде достатъчно и Килешан ще изригне в един голям пожар, който ще ги унищожи всичките.

Ако дотогава остане някой от тях.

Стоеше накрая на Градините на Живота, близо до мястото, където растеше Елкрис. Древното дърво се издигаше към небето, сякаш се бореше да проникне през облаците и да вдиша по-чистия въздух, който лежеше отгоре. Сребърни клони проблясваха слабо в светлината на фенерите и факлите, а червени листа отразяваха по-тъмното сияние на вулкана. Пръснати огньове танцуваха в странни шарки през пролуките между дърветата, сякаш се опитваха да образуват картина. Тя наблюдаваше как образите се появяват и изчезват, като огледало на нейните мисли и тъгата, която чувстваше, заплашваше да я завладее напълно.

Какво трябва да направя? мислеше отчаяно тя. Мога ли още да избирам?

Знаеше, че няма никакъв друг избор, освен да чака.

Тя беше Еленро Елеседил, Кралица на елфите и всичко, което можеше да направи, беше да чака.

Кралицата стисна здраво жезъла Рухк и намръщено погледна небето. Тази нощ нямаше нито луна, нито звезди. От седмици наред те рядко се появяваха. Имаше само мъгла, дебела и непроницаема, едно наметало, чакащо да се спусне, за да покрие техните тела, да ги обгърне и ги погълне навеки.

Тя стоеше неподвижно, а един горещ ветрец я облъхваше и надипляше фината тъкан на нейната дреха. Кралицата беше висока, с кокалесто тяло и с дълги крайници. Скулите на лицето й бяха изпъкнали, оформяйки черти, които мигновено можеха да бъдат разпознати. Скулите й бяха високи, челото широко, а брадичката под широката й уста с тънки устни — ъгловата и гладка. Кожата на лицето й беше опъната и то изглеждаше като изваяно. Светлоруса коса падаше до рамената й на гъсти непокорни къдрици. Очите й имаха странен пронизващо син цвят и винаги изглеждаше, че виждат неща, невидими за други те. Тя беше петдесетгодишна, но изглеждаше много по-млада. Когато се усмихнеше, което се случваше често, тя почти без усилие караше и другите да се засмеят.

Сега обаче не се усмихваше. Беше късно, далеч след полунощ и умората я спъваше като верига. Не можеше да заспи и беше излязла на разходка в Градината, за да се вслуша в нощта, за да бъде сама с мислите си и да намери малко спокойствие. Спокойствието обаче се изплъзваше, мислите й бяха малки демони, които й се присмиваха и я дразнеха, а нощта беше един голям гладен черен облак, чакащ търпеливо момента, в който най-после щеше да унищожи крехката искрица на техния живот.

Отново огън. Огън, даващ живот и огън, който унищожава живота. Образът му й шепнеше коварно. Тя рязко се обърна и тръгна през Градините. Корт вървеше след нея, мълчалив, и невидим. Ако си направеше труда да го потърси с поглед, нямаше да го открие. Тя можеше да си го представи — дребен набит младеж, отличаващ се с невероятна бързина и сила. Той беше от Личната охрана. Тези защитници на елфовите владетели бяха оръжията, които ги бранеха и даваха живота си, за да запазят техния. Корт беше нейна сянка, като се редуваше с Дал. Единият или другият беше винаги там, грижеше се за нейната безопасност. Докато се движеше по алеята, мислите й се плъзгаха бързо една след друга. Тя усещаше грапавината на терена през тънката тъкан на чехлите си. Арборлон, градът на елфите, нейният дом, беше пренесен от Западната земя преди повече от сто години, тук, при този…

Тя остави мисълта си незавършена. Липсваха й заключителните думи.

Магията на елфите, призована отново от приказното време, закриляше града, но беше започнала вече да отслабва. Ароматът на цветята в Градината беше приглушаван от острата миризма на вулканичните газове от Килешан, проникващи тук-таме през външната бариера на Кийл. Нощните птици пееха тихо от дърветата, но дори тук техните песни бяха конкурирани от гърлените звуци на тъмните създания, които се спотайваха отвъд градските стени в джунглите и блатата и чакайки, напираха срещу Кийл. Чудовищата.

Алеята, която тя следваше, свършваше в най-северната част на Градината върху един нос, от чиято височина се виждаше нейният дом. Прозорците на двореца бяха тъмни. Хората вътре спяха. Всички, освен нея. Отвъд лежеше градът — домове и магазини, сгушени зад защитната преграда на Кийл като уплашени животни, свили се в своите колиби. Нищо не се помръдваше, като че ли бяха парализирани от страх да не би движението да ги издаде. Тя поклати тъжно глава. Арборлон беше един остров, обграден от врагове. Отвъд, на изток, над града се издигаше Килешан. Той представляваше една огромна назъбена планина, образувана от скали от лава при изригванията през вековете. Вулканът дремеше само допреди няколко години, но сега беше жив и неспокоен. На север и на юг растеше джунглата, Гъста и непроходима, тя се простираше като зелена плетеница чак до бреговете на океана. На запад, под склоновете, върху които беше разположен Арборлон, лежеше Роуен, а отвъд нея беше стената на Черния корниз. Всичко това не принадлежеше на елфите. Някога, преди идването на Човека, целият свят беше техен. Някога нямаше място, недостъпно за тях. Дори по времето на друида Аланон, само преди триста години, цялата Западна земя беше тяхна. Сега териториите им бяха сведени до това малко пространство, обградено от всички страни. Те бяха затворени между стените на своята отслабваща магия. Всички, които бяха останали, бяха уловени в тази клопка.

Тя се взря в тъмнината отвъд Кийл, представяйки си какво дебне там. Мигновено си помисли за иронията на техния жребий — елфите бяха станали жертва на своята собствена магия, и мъдрост, на погрешно осъществените планове и на опасностите, които бяха пренебрегнали. Как можеха да бъдат толкова глупави? Долу, далеч от мястото, където стоеше, близо до края на Кийл, където той подпираше втвърдената лава на някой по-дълъг поток, внезапно се появи светлина — една огнена струя, последвана от бърза ярка експлозия и крясък. Чуха се кратки викове и после настъпи тишина. Още един опит за пробиване на стената и още една смърт. Сега, когато съществата ставаха все по-дръзки и магията продължаваше да отслабва, това се случваше вече всяка нощ. Тя погледна назад към мястото, където върхарите на Елкрис се издигаха над дърветата в Градината и приличаха на жив навес. Дървото беше защитавало; елфите толкова дълго време и от толкова много неща. То се обновяваше и възстановяваше. Беше му дадено спокойствие. Но не можеше вече да ги защитава и да ги предпазва от новата заплаха. Безсилно бе срещу тях самите.

Тя стисна предизвикателно жезъла Рухк и почувствува магията да избликва отвътре, стопляйки дланта и пръстите й. Жезълът беше дебел, чворест и полиран до блясък. Той беше издялан от черно орехово дърво и пропит с магията на нейните хора. Към върха му беше закрепен Лодена — бял блясък сред мрака на нощта. Тя можеше да види отражението си в неговите стенички. Можеше да почувствува влиянието му. Жезълът Рухк беше давал сила на владетелите на Арборлон повече от едно столетие. Но Жезълът не можеше да защитава и елфите.

— Корт — повика го тихо тя.

Личната охрана се материализира до нея.

— Остани за малко с мен — каза тя.

Те стояха без да говорят и гледаха към града. Чувствуваше се невъобразимо самотна. Нейните хора бяха заплашени от унищожение. Трябваше да направи нещо, каквото и да било. Ами ако сънищата не показваха вярно? Какво щеше да стане, ако виденията на Еоуен Сирайс бяха погрешни? Това, разбира се, никога не беше се случвало, но залогът беше толкова голям! Тя гневно присви устни. Трябваше да вярва. Беше необходимо тя да вярва. Виденията щяха да станат реалност. Момичето, кръв от нейната кръв, щеше да се появи при тях според предсказанието. Момичето щеше да дойде. Но щеше ли дори то да бъде достатъчно? Тя отхвърли този въпрос. Не можеше да си го позволи. Не можеше да се отдаде на отчаянието си.

Обърна се рязко и тръгна обратно през Градината по водещата надолу алея. Корт остана известно време с нея и после изчезна в сенките. Тя не забеляза кога си е отишъл. Мислите й бяха заети с бъдещето, с предсказанията на Еоуен и със съдбата на хората-елфи. Беше убедена, че нейният народ ще оцелее. Тя щеше да чака момичето докато може, докато магията държи на разстояние враговете им. Тя щеше да се моли виденията на Еоуен да се сбъднат.

Тя беше Еленро Елеседил, Кралица на елфите, и щеше да направи каквото трябва.

Огън.

Гореше вътре като в кладенец.

Обвита в бронята на своите убеждения, тя излезе от Градината на Живота в малките часове на ранното утро, за да поспи.

ГЛАВА II

Рен Омсфорд се прозя. Тя седеше над една надвесена над Синия разлив скала, облегната върху гладкия ствол на древна върба. Океанът се простираше пред нея и пробляскваше като калейдоскоп от цветове при линията на хоризонта, където залезът обагряше водите в червени, златисти и пурпурни отблясъци, а надвисналите облаци образуваха странни шарки на фона на потъмняващото небе. Здрачът се наместваше удобно. Светлината отслабваше и лек вечерен ветрец подухваше откъм водата. Един спокоен залез. Засвириха щурци. Появиха се мигащите светлини на светулките.

Рен придърпа колене към гърдите, мъчейки се да се изправи, макар че никак не й се ставаше. Не беше спала вече почти два дни и умората я завладяваше. Мястото под балдахина на върбата, където седеше, беше сенчесто и прохладно и щеше да бъде лесно да се отпусне, да се плъзне надолу, да се свие под своята пелерина и да се унесе. Очите й се затваряха неволно при тази перспектива и после мигновено се отваряха отново. Тя знаеше, че не бива да заспива, докато не се завърне Гарт. Трябваше да бъде нащрек.

Рен стана и се отдалечи от ръба на скалата, чувствайки лекия ветрец върху лицето си и оставяйки морските миризми да изпълват сетивата й. Жерави и чайки се плъзгаха и пикираха над водата, грациозни и безгрижни в полета си. В далечината, на твърде голямо разстояние, за да се види ясно, някаква голяма риба плясна с опашка, вдигайки огромни пръски и изчезна. Тя зарея поглед. Докъде взорът й стигаше се виеше ненасечена брегова, ивица, обрамчена с назъбени, обрасли с дървета скали под покритите с бели шапки голи планини Рок Спур на север и Ирибис на юг. Серия от скалисти плажове отделяха скалните масиви от водата. Тяхната повърхност беше застлана с плавей, мидени черупки и водорасли.

Отвъд плажовете се простираше само пустата широта на Синия разлив. Беше пътувала до края на познатия свят, помисли с ирония тя, а все още продължаваше да търси елфите.

Един бухал забуха дълбоко навътре в гората зад нея и я накара да се обърне. Тя предпазливо се взря да долови някакво движение, някакъв признак за безпокойство, но не откри нищо. Гарт още го нямаше. Той все още беше далеч, търсеше…

Тя бавно се върна обратно към изстиващата пепел на загасналия огън и подритна остатъците с ботуша си. Гарт беше й забранил да пали какъвто и да било огън, докато не се увери, че са в безопасност. Той беше нервен и подозрителен през целия ден, безпокоеше се от нещо, което никой от двамата не можеше да види, от чувството, че нещо не е наред. Рен беше склонна да припише безпокойството му на липсата на сън. От друга страна, интуицията на Гарт рядко го подвеждаше. Когато той беше обезпокоен от нещо, тя знаеше, че е по-добре да не му задава въпроси. С нетърпението чакаше да се завърне.

Между дърветата, точно зад скалата имаше един вир. Тя отиде до него, коленичи и плисна лицето си с вода. Повърхността на езерцето се набръчка при докосването от ръцете й и после отново се успокои. Тя можеше да види в него отражението си почти като в огледало. Рен се взря в него — в едно току-що пораснало момиче. Чертите й бяха определено елфови — островърхи уши и извити вежди, тясно лице и високо разположени скули, мургава кожа. Тя видя светлокафяви очи, които рядко се спираха на едно място, крива усмивка, породена от някаква неизречена шега и късо подрязана, ситно къдрава светлоруса коса. В мен има някаква напрегнатост, мислеше тя — едно напрежение, което не мога да разсея, колкото и усилия да полагам. Тя се залюля назад на пети и си позволи една кисела усмивка, решавайки, че достатъчно харесва това, което вижда, за да живее известно време с него.

Сви ръце в скута си и наведе глава. Колко ли дълго продължаваше вече търсенето на елфите. Колко време измина, откакто старецът — този, който твърдеше, че е Коглайн — беше дошъл при нея и й беше разказал за сънищата? Седмици? Но колко на брой? Тя беше загубила броя им. Старецът знаеше за сънищата и беше я подтикнал да открие сама истината, скрита в тях. Тя беше приела неговия призив да отиде при Рога на пъкъла в Долината на Шистите и да се срещне с духа на Аланон. Защо да не отиде? Може би щеше да научи нещо за произхода, за родителите си, които изобщо не познаваше, или за своето минало. Странно. Преди да се появи старецът, тя не беше се интересувала от своето потекло. Самоубеждаваше се, че то е без значение. Но нещо в начина, по който той й говореше, в думите, които използуваше — нещо — беше я променило. Тя съзнателно докосна с пръст кожената торбичка, чувствувайки твърдите очертания на боядисаните камъчета, Елфовите камъни, които бяха единствената й връзка с миналото. Откъде бяха дошли те? Защо й бяха дадени?

Тя имаше елфови черти, Омсфордска кръв и сърце и умения на Скитник. Но как го бе придобила?

Коя беше тя?

Не намери отговора при Рога на пъкъла. Аланон беше дошъл, както бе обещал, мрачен и внушаващ страх дори и в смъртта си. Но той не й каза нищо. Вместо това й възложи едно поръчение. Даде по едно поръчение на всеки от тях, на децата на Шанара, както наричаше Пар, Уокър и нея. А нейното? Добре. Поклати глава при този спомен. Тя трябваше да се отправи на път в търсене на елфите, да ги намери и върне обратно в света на хората. Елфите, които никой не бе виждал в продължение на повече от сто години, в чието съществуване мнозина не вярваха, смятайки ги за приказни герои — тя трябваше да ги намери. Отначало Рен не мислеше да ги търси, смутена от чутото и от чувството, което то породи в нея. Не желаеше да бъде замесена или да рискува живота си за нещо, което не разбира или не я засяга. Напусна другите и с Гарт, единствения си спътник, се върна обратно в Западната земя. Рен мислеше да възобнови живота си на Скитник. Шадуините не бяха нейна грижа. Проблемите на расите не бяха нейни. Съветът на друида обаче не бе забравен и дори без да осъзнава това Рен в края на краищата започна търсенето. Първо зададе тук-там няколко въпроса. Да е чувал някой, дали наистина е имало някакви елфи? Дали някой знае къде биха могли да бъдат открити те? В началото питаше нехайно, макар и смутено, но с нарастващо любопитство, а после почти настойчиво.

Ами ако Аланон беше прав? Ами ако елфите бяха все още някъде там, навън? Ами ако само те притежаваха това, което беше необходимо, за да се преодолее шадоинската чума?

Но отговорите на нейните въпроси бяха все едни и същи. Никой не знаеше нищо за елфите. Никой не се интересуваше от тях.

И тогава някой започнала ги следва — някой или нещо — като тяхна сянка, както те започнаха да го наричат, едно създание, което беше достатъчно умно да ги проследява, въпреки техните предпазни мерки и достатъчно предпазливо, за да не им позволи да го разкрият. Два пъти се опитаха да го хванат в клопка, но не успяха. Колко пъти понечваха да се върнат назад и да го заобиколят откъм гърба, но все не успяваха да го сторят. Никога не видяха неговото лице, не го зърнаха дори за секунда. Нямаха никаква представа кой или какво беше това. То продължаваше да бъде с тях, когато навлязоха в Уайлдерън и се спуснаха в Гримпен уърд. Там, две нощи по-рано, те бяха открили Усойницата. Един Скитник беше им разказал, че старицата е пророчица, която знае тайни и би могла да им каже нещо за елфите. Бяха я намерили в мазето на една кръчма, окована във вериги и затворена от група мъже, които искаха да спечелят пари от нейната дарба. Рен подлъгала мъжете да я оставят да поговори със старицата, която беше едно далеч по-опасно и по-коварно създание, отколкото държащите я в плен мъже подозираха. Споменът за тази среща беше все още жив и будеше страх.

Старицата беше съсухрена, а лицето й беше прорязано от дълбоки бръчки. Рошава бяла коса падаше върху крехките й рамена. Рен се приближи и коленичи пред нея. Старческата глава се повдигна, разкривайки слепи очи, млечнобели и неподвижни.

— Вие ли сте пророчицата, която наричат Усойницата, стара майко? — попита тихо Рен.

Втренчените очи примигваха и един тънък глас изскърца:

— Кой иска да знае? Кажете ми името си.

— Казвам се Рен Омсфорд.

Старческите ръце се протегнаха, за да докоснат лицето й и изучат неговите черти и вдлъбнатини, драскайки кожата като сухи листа. Ръцете се отдръпнаха.

— Ти си от елфите.

— Аз имам елфова кръв.

— Ти си елф! — Гласът на старицата просъска грубо и настойчиво в тишината на мазето. Главата й клюмна на една страна, сякаш размишляваше. — Аз съм Усойницата. Какво искаш от мен?

Рен се залюля леко назад върху петите на ботушите си.

— Търся елфите от Западната земя. Преди една седмица ми казаха, че вие може би знаете къде да ги намеря, ако все още съществуват.

— О, разбира се, че съществуват — избръщолеви тя. — Наистина. Но не на всеки се показват. От много години не са се показвали изобщо на никого. Важно ли е за теб, момиче-елф, да ги видиш? Търсиш ги, защото се нуждаеш от себеподобните си? — Млечнобелите очи се взряха невиждащи в лицето на Рен. — Не, не е така. Тогава защо?

— Защото ми беше дадено едно поръчение, което съм избрана да изпълня — отвърна предпазливо Рен.

— Поръчение, така ли? — Бръчките върху лицето на старицата станаха още по-дълбоки. — Наведи се близо до мен, момиче-елф.

Рен се поколеба, после се наведе неуверено напред. Усойницата вдигна отново ръце, опипвайки я с пръсти. Те минаха още веднъж лицето на Рен и после продължиха надолу по шията към нейното тяло. Когато докоснаха предната част на блузата, те се отдръпнаха рязко, сякаш бяха се опарили и старицата ахна.

— Магия! — изрева тя.

Рен се сепна, после хвана импулсивно китките й.

— Каква магия? Какво говорите?

Но Усойницата поклати буйно глава, стисна здраво устни и после главата й клюмна към сбръчканите й гърди. Рен я задържа още малко и после я пусна.

— Момиче-елф — прошепна старицата, — кой те изпрати да търсиш елфите от Западната земя?

— Духът на Аланон — отвърна тя, след като пое дълбоко въздух, за да потисне страха си.

Старческата глава рязко се повдигна.

— Аланон! — прошепна старицата името като проклятие. — Така! Едно друидско поръчение, нали? Много добре. Слушай ме тогава. Върви на юг през Уайдерън, прекоси Ирибис и следвай брега на Синия разлив. Когато достигнеш пещерите на Роковете, запали огън и го поддържай да гори три дни и три нощи. Ще дойде някой, който ще може да ти помогне. Разбра ли?.

— Да — отвърна Рен, питайки се в същото време дали наистина разбира.

— Бъди предпазлива, момиче-елф — предупреди я старицата, вдигайки тънка като пръчка ръка. — Аз виждам опасност пред теб, трудни времена, предателство и невъобразими злини. Виденията изпълват моята глава. Това са истини, които ме преследват като лудост. Не забравяй казаното от мен. Мисли с главата си. Не се доверявай на никого! Не се доверявай на никого!

Тогава Рен напусна старицата по нейно настояване, въпреки че й предложи да остане и да й помогне. Върна се при Гарт, а мъжете се опитаха естествено да ги убият, както бяха решили от самото начало. Но опитът им не успя и те щяха да заплатят за глупостите си, ако Усойницата не беше се уморила от тях.

Преминавайки безпрепятствено Гримпен уърд, Рен и Гарт бяха дошли на юг, следвайки указанията на старата пророчица, за да продължат търсенето на изчезналите елфи. Те бяха пътували два дни без да спират за нощувка, желаейки силно да се отдалечат колкото може от Гримпен уърд и да направят още един опит да се освободят от своята сянка. Рен беше помислила сутринта, че са успели да го сторят. Гарт не беше така сигурен. Нищо не можеше да разсея тревогата му. И когато спряха да пренощуват, нуждаейки се най-после от сън и от възстановяване на силите си, той още веднъж се върна назад. Може би ще намеря някакво решение на въпроса, каза й той. А може би не. Но искаше да опита.

Такъв беше Гарт. Никога не оставяше нищо на случайността.

В гората зад нея един от конете започна да рие неспокойно и после отново застана-неподвижен. Преди да тръгне Гарт беше скрил животните зад дърветата. Рен почака малко, за да се увери, че всичко е наред, а после стана и отиде отново под върбата, като се отпусна в дълбоката сянка, образувана от нейните клони и се облегна отново на широкия ствол. Далеч на запад, където водата докосваше небето, светлината беше отслабнала до сребристо блещукане, Магия, беше казала Усойницата. Как беше възможно това?

Ако все още имаше елфи и ако тя беше в състояние да ги открие, щяха ли те да й кажат това, което не можа да й каже старицата?

Тя се отпусна назад и затвори моментално очи, без да се съпротивлява на чувството, че се унася.

Когато се сепна и събуди отново, здрачът беше отстъпил пред нощта. Мракът беше навсякъде, освен там, където луната и звездите къпеха откритите пространства в сребриста светлина. Лагерният огън беше угаснал и тя трепереше от студа, който завладяваше крайбрежния въздух. Стана, отиде до своя вързоп, измъкна от него пътна пелерина и се уви в нея, за да се стопли. После се върна и се настани отново под дървото.

Ти заспа, укори се тя. Какво ще каже Гарт, ако разбере?

Тя остана будна, докато той не се завърна. Наближаваше полунощ. Светът около нея беше притихнал, с изключение на приспивния шум от океанските вълни, които миеха долу брега. Гарт се появи безшумно, но въпреки това тя го усети преди да го види и изпита известно облекчение. Той излезе измежду дърветата и дойде право към мястото, където беше се подслонила тя, замръзнала в нощта, като част от старата върба. Седна пред нея, огромен и тъмен, със скрито в сенките лице. Големите му ръце се повдигнаха и той започна да прави знаци. Пръстите му се движеха бързо. Тяхната сянка била все още там, отзад и продължавала да ги преследва.

Рен почувствува студенина в стомаха си и се сви още повече.

— Видя ли го? — попита тя, правейки знаци, докато говореше.

Не.

— Разбра ли поне какво представлява?

Не.

— Нищо? Изобщо не знаеш нищо за него?

Той поклати отрицателно глава. Рен беше раздразнена от очевидното чувство на неудовлетвореност, което беше позволила да се промъкне в гласа й. Тя искаше да бъде спокойна като него, да мисли така ясно, както той беше я учил. Искаше да се покаже като добра негова ученичка. Рен постави ръка на рамото му и го стисна.

— То идва ли след нас, Гарт? Или чака неподвижно?

Чака, направи знак Гарт.

Той сви рамена. Неговото безизразно брадато лице с груби черти беше спокойно. Така изглеждаше при лов. Рен познаваше тоз-и му вид. Той се появяваше, когато Гарт се чувствуваше застрашен — една маска за скриване на това, което ставаше вътре. Чака, повтори тя беззвучно на себе си. Защо? За какво?

Гарт стана, отиде при своя вързоп, извади една буца сирене и един мех с бира и отново седна. Рен отиде и се присъедини към него. Той яде и пи без да я погледне, взирайки се в черния простор на Синия разлив, очевидно забравяйки всичко. Рен замислено го изучаваше. Той беше мъж-гигант, здрав като желязо, бърз като котка, сръчен в ловуването и проследяването — най-доброто от всички известни й условия за оцеляване. Той беше нейн защитник и учител от времето, когато като малко момиче я върнаха в Западната земя и я предадоха на грижите на Скитниците след краткия престой при фамилията Омсфорд. Как се беше случило всичко това? Баща й бе от рода Омсфорд, а майка й — една от Скитниците. Въпреки това тя не можеше да си спомни никой от двамата. Защо тя бе върната на Скитниците, вместо да й позволят да остане с фамилията Омсфорд? Кой беше взел такова решение? Никога не се разбра. Гарт твърдеше, че не знае. Той твърдеше, че знае само казаното му от другите, което беше малко, и че единствената му инструкция, поръчението, което беше приел, било да се грижи за, нея. И Той го изпълни, като й предаде най-доброто от своите знания, обучи я на уменията, които беше овладял и я направи толкова добра, колкото беше самия той. Гарт беше работил здраво, докато се убеди, че тя е научила своите уроци. Тя наистина ги беше научила добре. Най-важното от всичко беше, че знаеше как да оцелее. Гарт се беше уверил в това. Нейното обучение обаче не беше нормално за едно дете на Скитник (особено за момиче) и Рен го знаеше почти от самото начало. Това я караше да мисли, че Гарт знае повече, отколкото й казва. След известно време се убеди в това.

Все пак Гарт не признаваше нищо, когато тя настояваше да й каже повече по този въпрос. Той просто тръскаше глава и правеше знак, че тя се е нуждаела от специални умения, че е била сираче и че трябва да бъде по-силна и по-умна от другите. Той й казваше това, но отказваше да го обясни. Рен внезапно почувства, че той е приключил с храненето си и я наблюдава. Неговото обгоряло брадато лице вече не беше скрито от сенките. Тя можеше да види ясно чертите му и да прочете какво е изписано на тях. Тя виждаше загрижеността, прорязваща челото му и отразената в очите му доброта. Чувствуваше неговата непоколебимост. Странно, помисли тя, той винаги беше в състояние да й каже повече с един единствен поглед, отколкото други можеха да го сторят с един куп думи.

— Не ми харесва да ме преследват така — каза с въздишка тя. Не обичам да чакам, за да разбера какво ще се случи.

Той кимна. В тъмните му очи се четеше напрегнатост.

— Това има нещо общо с елфите — продължи импулсивно Рен. — Не зная защо чувствувам, че е така, но го чувствувам и съм убедена, че не греша.

Тогава ние скоро ще научим нещо, отвърна той.

— Когато достигнем пещерите на Роковете съгласи се тя. — Да. Защото тогава ще разберем дали Усойницата е казала истината и дали наистина все още има елфи.

А това, което ни следва, вероятно също иска да знае.

Усмивката й беше сдържана. За момент те се гледаха един друг безмълвно, измервайки това, което всеки виждаше в очите на другия и размишлявайки върху препятствията, с които може би им предстоеше да се сблъскат.

После Гарт стана и посочи дърветата. Взеха своите принадлежности и се върнаха под върбата. След като се наместиха в основата на ствола, те разстлаха постелките и се завиха с пелерините си. Въпреки умората Рен предложи да остане първа на пост и Гарт се съгласи. Той се загърна отвсякъде със своята пелерина, легна до нея и за секунди заспа.

Рен се заслуша, докато неговото дишане се забави и после насочи вниманието си към нощните шумове отвъд. Върху скалата беше спокойно. Птиците и насекомите стояха неподвижно, а шумът от вятъра намаля до шепот. В далечината се чуваше успокояващият ромон на океанските вълни. Каквото и да ги преследваше, то изглежда бе много далеч. Това е една илюзия, предупреди се тя сама и стана още по-неспокойна.

Рен докосна торбичката със своите Елфови камъни, която висеше на гърдите й. Това е моя хубав талисман, мислеше тя, талисман, който да ме пази от злото, да ме защитава от опасност и да ме превежда невредима през всякакви препятствия. Трите оцветени камъчета бяха символи на една магия, която някога е била истинска, но вече се е загубила подобно на елфи-те, подобно на нейното минало. Тя се питаше дали някой от тях можеше да бъде възроден. И дори дали трябваше да бъде възроден.

Тя се облегна на ствола на върбата и се взря в нощта, търсейки напразно отговорите на своите въпроси.

ГЛАВА III

При изгрев слънце Рен и Гарт продължиха своя r на юг в търсене на пещерите на Роковете. Това беше едно пътуване на вяра, защото макар двамата да бродиха почти цялата брегова ивица, никой от тях не се натъкна на големи пещери, като тези, които търсеха, или на някой Рок. И двамата бяха слушали разкази за легендарните птици — големи крилати създания, които някога са носели хора. Но разказите бяха само истории край лагерния огън, за да минава времето и за да извикват образи на създания, които може би са съществували, а може и да не са, като уж приличали по външен зид на чудовища от приказките. Но нищо не беше сигурно. Подобно на елфите Роковете очевидно бяха невидими.

Все пак не беше необходимо да съществуват Рокове, за да има и елфи. Съветът, даден на Рен от Усойницата, можеше да се провери при всички обстоятелства. Те трябваше само да открият пещерите и независимо дали там имаше Рокове да запалят сигналния огън и да чакат три дни. Тогава щяха да научат истината. Имаше, разбира се, голяма вероятност истината да ги разочарова, но тъй като и двамата осъзнаваха и приемаха тази възможност, нямаше никаква причина да не продължат. Тяхната единствена отстъпка пред неблагоприятните шансове беше умишлено да избягват да говорят за тях.

Утрото бе ясно и хладно. Небето беше безоблачно и синьо, а изгряващото слънце — светло петно върху източния хоризонт, очертан от назъбените силуети на планините. Въздухът беше изпълнен със смесените миризми на море и гора, а от дърветата се чуваха песните на скорците и присмехулниците. Слънчевата светлина бързо прогонваше остатъците от нощния студ и затопляше земята под себе си. Горещината нарастваше навътре от брега, силна и непоносима, където попадаше в клопката на планините, продължавайки да изгаря тревата по равнините и хълмовете, правейки я сиво-кафява както през цялото лято. Крайбрежието обаче оставаше хладно и приятно от духащия непрекъснато откъм водата лек ветрец. Рен и Гарт поддържаха бавния, но равен ход на конете си, следвайки тесните криволичещи крайбрежни пътеки, които се провираха между скалните масиви и плажовете и ги водеха на изток към планините. Те не бързаха. Разполагаха с цялото време, което беше им нужно, за да достигнат мястото, където отиваха.

Имаше достатъчно време, за да бъдат предпазливи при своето преминаване през тази непозната местност и да внимават за своята сянка, ако все още продължаваше да ги преследва. Но предпочитаха да не говорят за нея.

Премълчаването обаче не можеше да попречи на Рен да мисли за нея. Докато яздеше, тя се улавяше, че премисля какво ли има там, отвъд. Мислите можеха свободно да бродят където пожелаят, докато тя оглеждаше огромното пространство на Синия разлив и оставяше коня сам да избира своя път. Дълбокият инстинкт я предупреждаваше, че нещото, което ги преследва, е подобно на това, което бе преследвало Пар и Кол по време на тяхното пътуване от Кулхавън до Дяволския рог, където бяха отишли да търсят Уокър Бо — създание, подобно на Нол. Но можеше ли дори един Нол да ги избягва така сполучливо, както тяхната сянка? Можеше ли нещо, което беше все пак животно, да ги открива отново и отново, когато те се стараеха така усърдно да се измъкнат от него? По-вероятно изглеждаше преследвачът да е човек (с човешки ум, интелигентност и умение), може би Преследвач, изпратен от Ример Дал, един следотърсач с изключителни способности или дори някой убиец, макар че той би трябвало да бъде нещо повече, за да успява да ги следва, по петите.

Възможно е също, мислеше си тя, преследвачът изобщо да не е враг, а нещо друго. „Приятел“ едва ли е правилната дума, допусна тя, а вероятно някой, чиято цел е подобна на тяхната. Някой, който се интересува от елфите. Някой, който…

Тя се прекъсна. Някой, който държеше да остане скрит, дори знаейки, че Гарт и тя са открили преследването? Някой, който продължаваше умишлено да играе така с тях на котка и мишка.

Нейното скрито подозрение се появи отново, за да отхвърли другите възможности.

До пладне те бяха достигнали северния край на Ирибис. Планините се разклоняваха в две посоки. По-високата планинска верига завиваше на изток, за да продължи успоредно на северния Скален хребет и заобиколи Уайлдерън, а по-ниската верига отиваше на юг покрай крайбрежната линия, която следваха. Крайбрежният Ирибис беше гъсто обрасъл с гори и по-лесно проходим. Той беше пръснат на групи покрай Синия разлив, заслонявайки долини и образувайки проходи, които свързваха вътрешната хълмиста местност с плажовете. Независимо от това пътуването се забавяше, защото пътеките бяха по-зле очертани и често се губеха напълно. Понякога планините се издигаха право нагоре над водата, спускайки се в стръмни непроходими падове, така че Рен и Гарт се принуждаваха да се връщат назад и да търсят друг маршрут. Пътя им препречваха и групи огромни дървета, принуждавайки ги да ги заобикалят. Те установиха, че се отдалечават от плажовете, изкачвайки се в планинските проходи, където теренът беше по-открит и достъпен. Напредваха бавно, наблюдавайки как слънцето се премества на запад, за да потъне във водата.

Нощта премина спокойно. Събудиха се при пукването на зората и поеха отново по своя път. Утринният хлад отстъпи отново пред пладнешката жега. Океанските бризове, които ги разхлаждаха предишния ден, едва се усещаха в проходите и Рен установи, че обилно се поти. Тя отметна назад рошавата си коса, върза на главата си забрадка, плисна вода на лицето си и се застави да мисли за други неща. Възстанови детските си спомени от Сенни дол, опитвайки се да извика в паметта си образа на своите родители. Както обикновено откри, че не може. Това, което й идваше наум, беше смътно и откъслечно — части от разговор, кратки епизоди, думи или фрази, лишени от контекст. Всичко това можеше така лесно да бъде идентифицирано с родителите на Пар, както с нейните собствени. За своите родители ли си спомняше или само за Джаралан и Мириан Омсфорд? Беше ли познавала някога истински своите родители? Дали са идвали с нея в Сенни дол? Така бяха й казали. Твърдяха, че били умрели. Но тя не си спомняше това. Защо бе чака? Защо в нея не бе останал никакъв спомен за тях?

Рен хвърли поглед назад към Гарт. В очите й се четеше раздразнение. После отново отмести погледа си, без да му обясни. По пладне спряха да похапнат и после продължиха. Рен попита накратко Гарт за тяхната сянка. Следва ли ги все още? Той чувства ли нещо? Гарт сви рамена и направи знак, че вече не е сигурен и не се доверява на себе си по този въпрос. Рен го погледна подозрително, но Гарт не каза нищо повече. Мургавото му брадато лице беше безизразно.

Следобедът измина в прекосяване на едно било, върху което преди година беше бушувал горски пожар и така добре бе подравнил терена, че бяха останали само почернели пънове от старите насаждения и първите зелени стъбълца от новите. От билото Рен можеше да обгърне с очи много мили назад, без нещо да препречи погледа й. Тяхната сянка нямаше къде да се скрие. Нямаше пространство, което да пресече, без да бъде видяна. Рен я потърси внимателно с поглед, но нищо не успя да открие.

Все пак не можеше да се отърси от чувството, че нещото е все още някъде там, отзад.

Падането на нощта ги върна отново покрай ръба на един висок и тесен скален масив, който се спускаше отвесно към океана. Долу под тях водите на Синия разлив бучаха и се разбиваха в скалите, а-морските птици кръжаха и кряскаха над бялата пяна. Те направиха лагера си в една елшова горичка близо до мястото, от където бликаше едно поточе и осигуряваше питейна вода. За изненада на Рен, Гарт накладе огън, така че можаха да ядат топла храна. Когато Рен го погледна подозрително, огромният Скитник наклони глава и обясни със знаци, че ако тяхната сянка продължава да ги следва, ще продължи и да чака. Все още нямаше нищо, от което да се страхуват. Рен не беше така сигурна, но Гарт изглеждаше уверен и тя преглътна този въпрос.

Тази нощ Рен сънува майка си, която не си спомняше и не беше сигурна, дали някога я е познавала. В съня майка й нямаше никакво име. Тя беше дребна пъргава жена със светлорусите коси на Рен и тъмнокафяви очи. Лицето й беше открито и мило. „Помни ме“, беше казала майка й. Рен, разбира се, не можеше да я помни. Тя нямаше нищо, с което да я запомни. Въпреки това нейната майка продължаваше непрекъснато да повтаря: Помни ме. Помни ме.

Когато Рен се събуди, в съзнанието й бе останало лицето на майката и звученето на нейните думи. Гарт изглежда не забелязваше колко разсеяна беше тя. Облякоха се, изядоха закуската си, стегнаха багажа и отново потеглиха, а споменът от съня не изчезна. Рен започна да се пита дали сънят можеше да бъде възстановяване на реално преживяване, което тя някак беше пазила дълбоко скрита в съзнанието си през годините. Може би жената, която беше сънувала, бе наистина нейната майка и след всичките тези години беше си спомнила нейното лице. Рен се колебаеше дали да вярва на съня, макар че много й се искаше.

Тя яздеше мълчаливо, опитвайки се напразно да реши кое от двете би я наранило повече.

Утрото превали и наближи пладне, а горещината ставаше все по-потискаща. Когато слънцето се появи иззад ръба на планините, лекият ветрец откъм океана изчезна напълно. Въздухът стана неподвижен. Рен и Гарт поведоха за поводите своите коне, за да им дадат възможност да починат, продължавайки да следват скалния масив, докато той изчезна напълно и те се оказаха на една скална пътека, която водеше нагоре към огромна канара. Капчици пот избиваха и изсъхваха върху кожата им, докато вървяха, а краката им се умориха и израниха. Морските птици отидоха да спят, чакайки прохладната вечер, за да продължат да ловят риба. Земята и скритият в нея живот ставаха все по-тихи. Чуваше се само мудното плискане на водите на Синия разлив върху скалистия бряг — един бавен, уморителен ритъм. Далеч на хоризонта започнаха да се образуват облаци, тъмни и застрашителни. Рен погледна Гарт. Преди падането на нощта щеше да има буря.

Пътеката, която следваха, продължаваше да се извива нагоре към върха, на почти отвесните крайморски скали. Дърветата изчезнаха — първо смърчът, елата й кедърът, а после и издръжливите елши. Скалата лежеше гола и изложена на лъчите на слънцето, излъчвайки интензивни топлинни вълни. Гледката пред очите на Рен започна да плава и тя спря, за да навлажни платнената лента на главата си. Гарт се обърна невъзмутимо, за да я почака. Когато тя кимна, че е готова, двамата потеглиха отново, желаейки силно да оставят зад себе си изтощителното изкачване.

Когато най-сетне успяха да стигнат горе, вече бе пладне. Слънцето беше право над главите им, нажежено до бяло и изгарящо. Струпалите се облаци напредваха бързо към вътрешността на сушата, а във въздуха се чувствуваше осезателно затишие. Щом спряха на върха, Рен и Гарт се огледаха неуверено. Те стояха на ръба на една планинска равнина, гъсто обрасла с трева и осеяна с чворести, приведени от вятъра дървета, които изглежда бяха някаква разновидност на елата. Равнината се простираше на юг, докъдето стигаше погледът, между високите остри върхове и океана, като обширно неравно струпване на плоскости, над което знойният въздух висеше тежко и неподвижно.

Рен и Гарт се погледнаха уморено, и тръгнаха през равнината. Над главите им буреносните облаци бавно се приближаваха все повече към слънцето. Накрая те го обгърнаха напълно и внезапно се появи лек ветрец. Горещината отслабена и сенки започнаха да покриват земята.

Рен свали лентата от главата си, мушна я в джоба и почака да се охлади тялото й.

Скоро след това те откриха долината. Тя представляваше една дълбока цепка в равнината, която оставаше скрита, докато човек почти не се натъкне на нея. Долината беше широка почти половин миля и защитена от лошото време от линия хълмове на изток, от извисяващи се отвесни скали на запад и от обширни дървесни насаждения, които я изпълваха от стена до стена. Долината се пресичаше от потоци. Рен можеше да чуе клокоченето им дори от ръба й. Те ромоляха между скалите и се спускаха надолу по дерето. Тя заслиза към долината с Гарт, който проправяше пътеката, заинтригувана от това, което можеше да намери там. Скоро стигнаха до един клиринг. Той беше гъсто обрасъл с бурени и малки дървета, но без каквито и да било стари стебла. Един бърз преглед разкри отломъци от каменни основи, заровени под храстите. Старите стебла бяха изсечени, за да се направи място за къщи. Тук някога бяха живели множество хора.

Рен замислено се огледа. Това ли търсеха те? Тя поклати глава. Нямаше никакви пещери, поне не тук, но… Рен остави мисълта си незавършена, направи бързо мълчалив знак на Гарт, яхна коня и се отправи към отвесните скали на запад.

Яздейки, те излязоха от долината върху скалите, които ги отделяха от океана. Скалите бяха практически безлесни, но храсти и треви растяха от всяка пукнатина и цепнатина. С лавиране Рен достигна най-високото място — един вид издатина, надвиснала над отвесните скали и океана. Когато стъпи върху нея, Рен слезе от коня, остави го и тръгна напред. Тук скалата беше гола и представляваше широка вдлъбнатина, върху която изглежда нищо не можеше да расте. Тя мигновено я изследва. Напомняше й яма за огън, обгорена и очистена от пламъците. Без да погледне към Гарт тръгна към ръба. Сега вятърът духаше непрекъснато и шибаше лицето й на внезапни пориви, докато тя се взираше надолу. Гарт се присъедини мълчаливо към нея. Скалите се спускаха стръмно надолу. Храсти растяха на гъсти китки от кухините. Странно не на място цъфтяха мънички сини и жълти цветя. Далеч долу океанът връхлиташе върху тясна, пуста брегова линия, като с приближаването на бурята вълните започнаха отново да нарастват, превръщайки се в бяла пяна при разбиването си в скалите.

Рен изследва дълго отвесния склон. Падащият мрак й пречеше да го види ясно. Сенки покриваха всичко, а движението на облаците причиняваше преместването на светлината по повърхността на скалата.

Момичето Скитник се намръщи. Имаше, нещо не наред в това, което наблюдаваше. Нещо не беше на място, но тя не можеше да реши какво. Рен седна върху петите си и потърси отговора.

Накрая се сети. Никъде не се виждаха морски птици, нито една.

Рен помисли за момент какво означава това, после се обърна към Гарт и му направи знак да почака. Тя стана, отиде до коня си, измъкна от вързопа едно въже и се върна. Гарт я наблюдаваше с любопитство. Рен правеше знаци, бързо и неспокойно. Тя искаше от него да я, спусне по стената, за да погледне какво има там, долу.

Работейки мълчаливо, те завързаха единия край на въжето на клуп под мишниците на Рен, а другия край около една издатина близо до края на почти отвесната скала. Рен опита възлите и кимна. Ободрявайки се, Гарт започна бавно да спуска момичето отвъд ръба. Рен се смъкваше предпазливо, избирайки по пътя си опори за ръцете и краката си. Тя скоро загуби Гарт от погледа си и започна една предварително уговорена серия от подръпвания на въжето, за да му сигнализира какво иска.

Вятърът все по-устремно връхлиташе върху нея и сърдито я блъскаше. Рен се притискаше към сдалата, за да не я заподмята насам-натам. Облаците изпълниха изцяло небето над главата й, трупайки се един върху друг. Започнаха да падат редки капки дъжд.

Рен скърцаше със зъби. Не й се искаше бурята да я застигне на открито. Тя трябваше да завърши своето изследване и бързо да се изкачи нагоре.

Рен се мушна в един храст. Тръни одраскаха ръцете и краката й. Тя ядосано се дръпна от него и продължи пътя си надолу. Поглеждайки през рамо, можеше да види нещо, което не се забелязваше отгоре. Това беше тъмно петно върху стената — една вдлъбнатина. С усилие сдържа вълнението си. Тя сигнализира на Гарт да разхлаби повече въжето и да я спусне бързо по скалата. Тъмното петно все повече се приближаваше. То беше по-голямо, отколкото тя мислеше — една черна дупка в лицето на скалата. Рен се взря в мрака. Не можеше да види какво лежи вътре, но там имаше и други дупки. Две от тях бяха отстрани, а третата беше замрежена отчасти от храста, скрита в скалното…

Пещери!

Тя даде знак за по-голямо охлабване. Въжето се отпусна и тя се плъзна бавно към най-близките отвори, приближи се към тяхната чернота, присвивайки очи…

Тогава чу звука — едно шумолене, идващо точно отдолу и отвътре. Звукът я сепна и тя за момент замръзна. После погледна отново надолу. Сенки покриваха всичко като пластове тъмнина. Не можеше да види нищо. Вятърът свиреше пронизително, заглушавайки другите звуци. Дали не й се бе счуло? Рен се спусна неуверено още няколко фута. Там, нещо…

Тя дръпна въжето като обезумяла, за да спре на инчове над тъмния отвор.

Рокът се появи внезапно под нея, експлодирайки от тъмнината, като че ли изхвърлен от катапулт. Той сякаш изпълни въздуха с прострените си широко крила над сивите води на Синия разлив, пресичайки сенки и облаци. Мина така близо до нея, че неговото тяло докосна леко стъпалата й и я завъртя като оплетено в паяжина късче памук. Рен инстинктивно се сви на топка, прилепи се към спасителното въже, отблъсвайки се от неравната повърхност на скалата и едва се сдържа да не извика, като през цялото време се молеше птицата да не я е видяла. Рокът се издигна, забравил за нейното присъствие или нехаещ за него. Той имаше златисто тяло и огненочервена глава. Рокът изглеждаше див и свиреп с разрошената си перушина и крила с белези от рани. Той се извиси в буреносните облаци на запад и изчезна.

Ето защо наоколо няма никакви морски птици, си каза замаяна от уплахата Рен.

Тя дълго вися парализирана пред скалата, чакайки да се увери, че Рокът няма да се върне. После подръпна предпазливо въжето и остави Гарт да я изтегли горе в безопасност.

Скоро след като достигна върха, започна да вали. Гарт я обви в своята пелерина и я накара бързо да се върнат към долината, където намериха временен подслон в една елова горичка. Гарт накладе огън и направи супа, за да я стопли, но на нея още дълго време й беше студено. Тя потръпваше, като си спомняше как висеше там безпомощна, когато Рокът профуча отдолу достатъчно близо, за да я отнесе и сложи край на живота й. Съзнанието й беше вцепенено. Тя беше очаквала, че ще намери там долу пещерите на Роковете, но никога не беше и сънувала, че ще открие и самите Рокове. След като се възстанови достатъчно, за да се движи отново и супата прогони студа от стомаха й, тя заговори с Гарт.

— Щом има Рокове, тогава може да има и елфи — каза тя, превеждайки с пръсти. — Какво мислиш?

Мисля, че едва не загина, направи гримаса Гарт.

— Зная — призна неохотно тя. — Можем, ли да считаме, че това вече е минало? Чувствувам се достатъчно глупаво.

Добре, отвърна безучастно той.

— Щом Усойницата се оказа права за пещерите на Роковете, не мислиш ли, че има голям шанс да е права и за елфите? — продължи Рен. — Така е според мен. Мисля, че ще дойде някой, ако запалим сигналния огън. Точно върху този перваз във вдлъбнатината. И преди е пален огън в нея. Нали видя. Може би тази долина е била някога дом на елфите. Може още да е така. Утре ще запалим този сигнален огън и ще видим какво ще се случи.

Тя не обърна внимание на неговото свиване на рамена и отново се настани удобно, обвила се плътно със своите одеяла и, с блестящи от решителност очи. Инцидентът с Рока беше започнал вече да избледнява в паметта й.

Рен спа почти до разсъмване, заставайки на пост късно, защото Гарт реши да не я буди. Тя беше нащрек през останалата част от нощта, държейки съзнанието си будно с мисли за това, което предстоеше. Дъждът спря и на разсъмване лятната горещина се върна. Въздухът бе наситен с пари и задушен. Те отидоха да събират сухи дърва, като ги насичаха на достатъчно малки парчета, за да могат да ги товарят, направиха шейна и използваха конете, за да закарат товара до края на скалата. Рен и Гарт работеха усърдно в горещината, внимавайки да не изтощят прекалено животните или себе си. Правеха чести почивки и пиеха достатъчно вода, за да се предпазят от топлинен удар. Денят остана ясен и душен, а дъждовете — далечен спомен. От време на време откъм водата подухваше лек ветрец, но не носеше прохлада. Водната повърхност се простираше надалеч от сушата, гладка като стъкло и от височината на скалата изглеждаше равна и твърда като стомана.

Те не видяха повече нито следа от Роковете. Гарт предполагаше, че те са нощни птици, ловци, които предпочитат да ловуват под прикритието на тъмнината. Един или два пъти Рен помисли, че може би чува техния вик, слаб й приглушен. Питаше се колко от тях са свили гнезда в пещерите и дали там има техни малки. Но една среща с гигантските птици беше достатъчна, за да задоволи любопитството си.

Те накладоха сигнален огън в каменната вдлъбнатина на скалния перваз, надвесен над Синия разлив. При залез слънце Гарт използва своя кремък, за да запали подпалките и скоро започнаха да горят и по-големите парчета дърво. Пращейки в тишината, пламъците се извисяваха към небето с червен и златист блясък на фона на отслабващата светлина, Рен доволно се огледа. От гази височина огънят можеше да се види на много мили във всяка посока. Ако там имаше някой, щеше да ги забележи. Рен и Гарт изядоха мълчаливо вечерята си, седнали близо до сигналния огън с очи, вперени в пламъците и мисли, бродещи другаде. Рен откри, че мисли за своите братовчеди Пар, Кол и за Уокър Бо. Чудеше се как ли ги бяха убедили да се нагърбят с поръченията на Аланон. Духът, беше казал на Пар да намери Меча на Шанара. Наредил бе на Уокър да намери друидите и изчезналия Паранор. А на нея заръча да намери елфите. Ако те не стореха това, ако някой от тях се провалеше, тогава видението за един свят, омразен и пуст, което той им бе показал, щеше да стане действителност, а хората от расите, щяха да станат играчки в ръцете на Шадуините. Слабото й лице се изопна и тя отметна разсеяно една паднала къдрица. Шадуините — какво представляваха те? Коглайн беше говорил за тях, размишляваше тя, но всъщност почти нищо не разкри. Историята, която той им разказа в нощта при Рога на пъкъла, беше изненадващо неясна. Създания, образувани във вакуума, възникнал от западането на магията при смъртта на Аланон. Създания, подкрепяни от отклонена от правия път магия. Какво означаваше това?

Рен приключи с вечерята, стана и отиде до ръба на скалата. Нощта беше ясна и небето изпълнено с хиляди звезди. Тяхната бяла светлина пробляскваше върху повърхността на океана, за да образува един великолепен сребрист килим. Рен потъна за известно време в съзерцание на неговата красота, наслаждавайки се на вечерния хлад, освободила се за малко от своите мрачни мисли. Когато дойде отново на себе си, изпита тревога от неясното бъдеще. Нейното тъй добре подредено съществуване изненадващо се бе превърнало в донкихотовско.

Тя се върна при огъня и се присъедини към Гарт. Големият човек нагласяваше донесените от долината спални чували. Те трябваше да спят до огъня и да го поддържат, докато изминат трите дни или докато дойде някой. Конете бяха вързани за дървета в края на долината. Докато не завалеше, спането на открито идеше да е достатъчно удобно за Рен и Гарт.

Гарт предложи да дежури пръв и Рен се съгласи. Тя се уви в своите одеяла и легна край огъня. Наблюдаваше танца на пламъците на фона на тъмнината, захласна се в тяхното хипнотично движение и си позволи да се унесе. Рен мислеше отново за своята майка, за нейното лице и нейния глас в съня и се питаше дали в това има частица истина.

Помни ме.

Защо не можеше да си я спомни? С тази мисъл Рен заспа.

Тя се събуди отново с ръката на Гарт върху рамото си. През годините той беше я будил стотици пъти и тя беше се научила само от неговото докосване да разбира какво чувствува той. Сега то й казваше, че той се безпокои.

Забравила за съня, Рен мигновено скочи на крака. Все още е рано, разбра тя, като хвърли бърз поглед към нощното небе. Огънят продължаваше да гори все така силно до тях. Гарт се беше обърнал с лице към долината. Рен чуваше, че нещо се приближава. Долови драскане, цъкане — звука на нокти върху скала. Каквото и да беше то, не се стараеше да прикрива своето приближаване. Гарт се обърна към нея и й каза със знаци, че само преди няколко минути всичко е било напълно спокойно. Вероятно техният посетител отначало се е придвижвал с котешки стъпки, а после си е променил намерението. Рен не се съмняваше в казаното. Гарт чуваше с носа, с пръстите си и най-вече със своя инстинкт. Макар и глух, той чуваше по-добре от нея.

Някой Рок? — предположи бързо тя, спомняйки си техните нокти. Гарт поклати глава.

Тогава може би е онзи, който Усойницата бе обещала, че ще дойде?

Гарт не отговори. Не беше необходимо. Това, което се приближаваше, беше нещо друго, нещо опасно…

Погледите им се срещнаха и внезапно тя разбра.

Това беше тяхната сянка, която най-после идваше да се разкрие. Звукът от драскането ставаше все по-силен, по-продължителен, като че ли това, което се приближаваше, се влачеше. Рен и Гарт се дръпнаха На няколко крачки от огъня, опитвайки се да пропуснат част от светлината между себе си и техния посетител и да се скрият в мрака.

Рен докосна дългия нож на кръста си. Не беше кой знае какво оръжие. Гарт стисна здраво своята дебела тояга. Съжали, че не се е сетила да вземе и своята, вместо да я оставя при конете.

В този момент светлината разкри едно уродливо лице, изскочило от мрака, сякаш освободило се, откъснало се от нещо. Последва го едно мускулесто тяло. Рен почувствува хлад в стомаха си. Това, което стоеше пред нея, не беше реално. То приличаше на огромен вълк, покрит целия със сива козина, с черна муцуна и с очи, които блестяха при светлината на огъня. Но съществото приличаше и на уродлив човек. Предните му крака бяха с човешки длани и пръсти, въпреки че козината растеше навсякъде, а пръстите завършваха със закривени нокти и бяха уродливи и мазолести. Главата му имаше също така човешка форма — като че ли някой беше поставил върху нея вълча маска и беше я обработил като глина, за да я намести.

Главата на съществото се залюля напред към огъня и после отново се отдръпна. Изпитателният му поглед беше втренчен в тях.

И така, това беше тяхната сянка. Рен си пое бавно дъх. Това беше създанието, което ги бе следило неотклонно през Западната земя и беше вървяло седмици наред след тях. То беше останало скрито през цялото това време. Защо ли се показваше сега?

Тя видя как муцуната се раззина, оголвайки дълъг ред криви зъби. Пробляскващите очи сякаш просветляха. Докато стоеше пред тях, то не издаде никакъв звук.

Показва се сега, защото е решило да ни убие, осъзна Рен и внезапно се ужаси.

Гарт й хвърли един бърз поглед, който казваше всичко. Той не си правеше никакви илюзии относно това, което предстоеше да се случи. Гарт направи крачка към звяра.

Чудовището мигновено го нападна. Хвърли се върху огромния Скитник почти преди той да успее да реагира. Гарт дръпна главата си точно навреме назад, за да не бъде откъсната от рамената му, замахна с дебелата тояга и отхвърли своя нападател настрана. Вълнообразното създание падна на земята със сумтене, изправи се отново на краката си и рязко се обърна с оголени зъби. То за, втори път атакува Гарт, игнорирайки напълно Рен. Този път Гарт беше готов и удари уродливото тяло с края на тежката тояга. Рен чу звук от счупване на кост. Вълкообразното създание се строполи, но бързо се изправи отново на крака и започна да обикаля в кръг. То продължаваше да не обръща никакво внимание, на Рен, макар че я държеше под око. Очевидно бе решило, че Гарт е по-опасния и че трябва да се справи първо с него.

Какво си ти? искаше да извика Рен. Що за създание си?

Звярът атакува отново Гарт, хвърляйки се безразсъдно към чакащата го тояга. Болката изглежда не го вълнуваше. Гарт го отблъсна, а то мигновено атакува пак, тракайки със зъби. Създанието се връщаше отново и отново и нищо от това, което правеше Гарт, изглежда не го омаломощаваше. Рен стоеше свита като за скок и наблюдаваше, защото ако се намесеше, рискуваше да нарани своя приятел. Вълкообразното създание не й се откриваше и не й даваше възможност да го нападне. И то беше бързо, толкова бързо, че никога не оставаше паднало на земята за-повече от миг и се движеше грациозно, което подсказваше, че притежава ловкостта и на човек, и на звяр. Никой вълк не можеше да се движи така. Рен знаеше това.

Борбата продължаваше. И по двамата съперници имаше рани, но докато кръвта на Гарт струеше, от раните, които бе получил, нараняванията на вълкообразното създание изглежда почти мигновено изчезваха. Счупените му ребра трябваше да го забавят, да спъват движенията му, но, това не ставаше. Кръвта от неговите рани спираше за секунди. Нараняванията му не го тревожеха, почти като че ли…

И изведнъж Рен си спомни историята, която Пар беше й разказал, за Шадуина, който той, Кол и Морган Лех бяха срещнали по време на тяхното пътуване за Кулхавън — за този огромен мъж, който бе прикачил отново отсечената си ръка, като че ли болката не означаваше нищо за него. Това вълкообразно създание беше един Шадуин! Щом разбра това, тя се втурна напред почти без да мисли. Нападна съществото, извадила, дългия си нож, разгневена и решителна. То се обърна. В очите му се четеше лека изненада и за момент вниманието му беше отвлечено от Гарт. Тя достигна съществото едновременно с Гарт и звярът беше уловен в клопка между тях. Тоягата на Гарт се стовари върху черепа му, строшавайки се от силата на удара. Ножът на Рен потъна, плъзгайки се плавно, в обраслите с козина гърди. Създанието подскочи нагоре и назад и за първи път издаде звук. То изпищя като жена, изпитваща болка. После се обърна рязко и се хвърли към Рен, събаряйки я на земята. Притежаваше огромна сила. Рен падна назад, ритайки нагоре с краката си, докато се бореше да предпази лицето си от кривите зъби. Инерцията на вълнообразното създание я спаси. То се преметна през глава в тъмнината. Рен се изправи с усилие на крака. Ножът й беше останал забит в тялото на звяра. Тоягата на Гарт беше строшена. Той вече посягаше към късия меч.

Вълкообразното създание се върна в кръга на светлината. То се движеше без затруднение, без усилие, оголило зъби в ужасяваща усмивка. Вълкообразното създание. Шадуинът.

Рен внезапно разбра, че те не са в състояние да го убият, че то ще убие тях.

Отстъпи бързо назад, за да застане до Гарт, почти обезумяла, борейки се да запази здравия си разум. Той извади своя дълъг нож и й го подаде. Тя можеше да чуе дрезгавия звук от неговото дишане, но не можеше да се застави да го погледне.

Шадуинът се отправи към тях, атакувайки ги стремително. В последния момент той се насочи към, Гарт. Огромният Скитник посрещна атаката-и я отби, но силата на напора го събори на земята. Ръмжейки, Шадуинът се оказа мигновено над него. Гарт прокара меча между тях, задържайки вълчите челюсти. Гарт беше по-силен от всички мъже, които Рен познаваше. Но не бе по-силен от това чудовище. Вече можеше да види как той губи силите си. Гарт! Тя атакува Вълкообразното създание, забивайки дългия нож в тялото му, но то изглежда не забеляза. Вкопчи се в звяра, мъчейки се да го изтика. Отдолу можеше да зърне тъмното лице на Гарт, обляно в пот и непреклонно. Тя яростно изкрещя.

В този момент Шадуинът се разтърси. Отхвърлена от него, Рен се строполи на земята обезоръжена и безпомощна. Тя се изправи на колена, почувствувала внезапно, че изгаря от огнен пламък. Нещо изгаряше със страшна сила гърдите й (кога ли бе пламнала?). Тя се хвана за дрехите си, мислейки, че се е запалила от огъня. Не, по тях нямаше никакви пламъци, осъзна тя, изобщо нищо, освен…

Пръстите й трепнаха, когато напипаха малката кожена торбичка с цветни камъчета. Те я изгаряха!

С рязко движение Рен извади торбичката и почти без да се замисля какво прави изсипа камъчетата на дланта си.

Те мигновено избухнаха в светлина, замайваща и ужасяваща. Рен установи, че не може да ги пусне. Цветното им покритие изчезна и камъчетата станаха някак… Тя не можеше да намери думата, а нямаше и време за мислене. Светлината се разпростираше и събираше като живо същество. Тя видя как от другата страна на клиринга вълчата глава на Шадуина се отдръпна рязко назад. Рен долови блясъка в очите му. Може би все още имаха шанс да оцелеят, ако…

Рен се задействува по инстинкт, изпращайки само с едно осмисляне светлината шеметно напред. Сиянието набра страхотна скорост и се блъсна в Щадуина. Вълкообразното създание отскочи от Гарт, гърчейки се и пищейки. Светлината го обви. Огънят беше навсякъде, горейки и поглъщайки звяра. Рен го командваше с протегната напред ръка. Магията я ужаси, но тя потисна своя ужас. През нея преминаваше някаква сила — едновременно тъмна и ободряваща. Шадуинът се отбраняваше, борейки се със светлината, като се мъчеше да се отскубне от нея. Но не можеше. Рен нададе триумфиращ вик, когато Шадуинът умиря, наблюдавайки го как експлодира, превърна се на прах и изчезна.

После светлината също изчезна и двамата с Гарт отново бяха сами.

ГЛАВА IV

Рен превързваше чевръсто раните на Гарт. Нямаше счупена кост, но той страдаше от серия дълбоки наранявания по ръцете и гърдите и имаше рани и натъртвания от главата до петите. Той лежеше по гръб на земята, докато тя, коленичила над него, прилагаше лечебните мехлеми и треви, които Скитниците носеха навсякъде. Мургавото му лице беше спокойно. Железният Гарт. Голямото мускулесто тяло трепна един или два пъти, докато тя го почистваше, превързваше и зашиваше, но това беше всичко. Изражението и погледът му с нищо не издаваха нараняванията и болките, които беше издържал.

Сълзи се появиха в очите на Рен и тя наведе глава, за да не може той да ги види. Гарт беше нейния най-близък приятел, а тя за малко щеше да го загуби, Ако не бяха. Елфовите камъни…

Но те се оказаха Елфови камъни. Истински Елфови камъни.

Не мисли за това!

Тя се съсредоточи върху действията си, прогонвайки своите тревожни, плашещи я мисли. Сигналният огън продължаваше да гори, пламъците подскачаха към тъмнината, а дървата пукаха, когато той ги прояждаше с горещината. Рен работеше мълчаливо и чуваше всичко около себе си — бумтенето на огъня, свиренето на вятъра през скалите, плискането на вълните в брега, жуженето на насекомите далеч отзад в долината и съскането от нейното собствено дишане. Като че ли всички нощни звуци бяха усилени стократно, като че ли тя бе поставена в един голям пуст каньон, където и най-лекият шепот имаше ехо.

Рен приключи с Гарт и за момент почувства слабост. Рояк от образи плуваше пред очите й. Тя видя отново вълкообразното създание, което беше един Шадуин, целият в зъби, нокти и козина. Видя Гарт, вкопчил се в борба с чудовището. Виждаше себе си как бърза да му помогне, ала напразно. Виждаше още светлината от огъня да се разпростира върху всички тях като кръв. Тя виждаше как Елфовите камъни оживяват, греещи с бяла светлина, с древна сила, изпълващи нощта със своя блясък и как тази светлина удря Шадуина и го изгаря, докато той напразно се мъчи да се освободи…

Рен се опита да стане и падна назад. Гарт я подхвана, успявайки да се надигне някак си на колена и я постави полека на земята. Той я подържа известно време, притискайки я като малко дете, а тя зарови лице в гърдите му. После Рен го отблъсна леко, правейки бавни дълбоки вдишвания, за да се успокои. Тя стана и отиде към мястото, където бяха оставили пелерините си, взе ги и се върна при Гарт. Увиха се в тях, за да се предпазят от нощния студ и седнаха, взирайки се безмълвно един в друг.

Накрая Рен вдигна ръцете си и започна да прави знаци.

Знаеше ли за Елфовите камъни? попита тя. Погледът на Гарт беше спокоен. Не.

Нито че те са истински, нито какво могат да правят, нищо?

Не.

Тя изучава лицето му известно време без да се помръдне. После бръкна в своята туника и извади кожената торбичка, закачена на шията й. Когато се втурна да помогне на Гарт, Рен пусна Елфовите камъни обратно вътре в нея. Питаше се дали се бяха трансформирали отново, дали бяха възвърнали стария си вид на оцветени камъчета, каквито бяха някога. Рен се питаше, дали пък всичко не й се бе привидяло. Тя обърна торбичката наопаки и я изтърси върху дланта си.

Отвътре се изтърколиха три светлосини камъка. Това вече не бяха боядисаните камъчета, блещукащите Елфови камъни — тези, които бяха дадени на Ший Омсфорд от Аланон преди повече от петстотин години и оттогава насам принадлежаха на фамилията Омсфорд. Тя се взираше в тях, омаяна от красотата им и изпълнена със страхопочитание при мисълта, че трябва да ги съхранява. Рен потрепери при спомена за тяхната сила.

Гарт, прошепна тя, поставяйки Елфовите камъни в скута си. Пръстите й се движеха.

— Ти сигурно знаеш нещо. Няма начин. Аз съм била поверена на твоите грижи, Гарт. Елфовите камъни са били с мен още тогава. Кажи ми. Откъде са дошли в действителност?

Ти вече знаеш. Дадоха ти ги твоите родители.

— Разкажи ми за тях. Всичко. Криеш нещо, Гарт. Винаги си крил. Аз вече трябва да зная. Кажи ми.

Мургавото лице на Гарт беше застинало, макар, че то всъщност се колебаеше. После й каза със знаци, че майка й била от Скитниците, а баща й — от фамилията Омсфорд. Двамата я оставили при Скитниците, когато била още бебе. Той й каза, че последното нещо, което направили преди да си отидат, е било да окачат на врата й кожената торбичка с цветните камъчета.

— Ти не си виждал майка ми или баща ми, така ли?

Гарт поклати глава. Него го нямало, когато те дошли, а когато се върнал, те вече си били отишли. И никога не се завърнали. Рен е била заведена в Сенни дол, за да бъде отгледана от Джерълън и Мириан Омсфорд. Когато навършила пет години, Скитниците си я взели обратно. Такова е било споразумението с фамилията Омсфорд. За това са настоявали нейните родители.

— Но защо? — прекъсна го озадачена Рен.

Гарт не знаеше. На него никога не му било казвано с кого е сключено споразумението от страна на Скитниците. Тя била поверена на неговите грижи от един по-възрастен член на семейството, мъж, умрял скоро след това. Никой никога не е обяснявал защо трябва да я обучава, казали му само какво да направени. Тя трябвало да стане по-бърза, по-силна, по-умна и с по-добри възможности за оцеляване от който и да е от тях. Гарт бил длъжен да я направи такава.

Рен се облегна назад разочарована. Тя вече знаеше всичко, което Гарт й разказа. Беше й го казвал и преди. Стисна гневно устни. Трябваше да има още нещо — — нещо, което да й даде представа откъде беше дошла и защо трябва тя да носи Елфовите камъни.

Гарт, какво още не си ми казал? — попита отново тя, вече по-настойчиво.

— Нещо за моята майка? Знаеш ли, аз я сънувах. Видях лицето й. Кажи ми какво криеш!

Лицето на грамадния мъж беше безизразно, но в очите му се четеше болка. Рен почти се пресегна, за да го успокои, и само желанието да научи истината я възпря. Гарт се взираше дълго време в нея, без да отговори. После пръстите му й казаха накратко със знаци.

Аз не мога да ти кажа нищо, което ти сама не момееш да видиш.

— Какво искаш да кажеш? — трепна тя.

Ти имаш черти на елф, Рен. По-силно изразени отколкото на който и да е Омсфорд. Защо мислиш, че това е така?

Тя поклати глава. Не бе в състояние да отговори.

На челото на Гарт се появиха бръчки.

Защото твоите родители, и двамата, бяха елфи.

Рен се взираше, невярваща, в него. Тя изобщо не си спомняше родителите й да са приличали на елфи и винаги беше мислила за себе си като за обикновено момиче Скитник.

— Откъде знаеш това? — попита го смаяна тя.

Каза ми човек, който ги е видял. Беше ми казано също, че за теб би било опасно да знаеш.

— Но сега все пак предпочете да ми го довериш, така ли?

Гарт сви рамена, като че ли да каже: Какво значение има това след тази случка? В каква по-голяма опасност би могла да изпаднеш, ако знаеш? Рен кимна. Нейната майка бе Скитник, а нейният баща Омсфорд. Но и двамата бяха елфи. Как беше възможно това? Скитниците не бяха елфи.

— Сигурен ли си в това? — попита тя. — Елфи, не човеци с елфова кръв, а елфи?

Гарт кимна категорично и добави със знаци: Това беше много ясно.

За всеки, освен за мен, помисли тя. Как беше се случило така, че нейните родители да са елфи? Никой от фамилията Омсфорд не беше елф, а само елфов потомък с някакъв процент елфова кръв. Означаваше ли това, че нейните родители бяха живели с елфите? Означаваше ли това, че те бяха произлезли от тях и че Аланон изпрати, нея да търси елфите, защото самата тя е една от тях?

Рен погледна встрани, завладяна за момент от загадките. Тя видя отново лицето на своята майка, както й се яви в съня — едно момичешко лице от расата на Човека, а не на елфа. Тази част от нея, която беше елф, тези по-характерни черти, не бяха доказателство. А може би тя просто бе пропуснала да ги забележи? Ами нейният баща? Странно, мислеше тя. Той никога не изглеждаше много важен в нейните размишления, никога не се чудеше толкова какъв ли е бил, просто не й изглеждаше така реален и тя нямаше представа защо. Той беше за нея без лице. Беше невидим. Рен отново погледна Гарт. Той търпеливо чакаше.

— Ти не си знаел, че оцветените камъчета са били Елфови камъни, така ли? — попита за последен път тя. — И си нямал представа какво представляват?

Да.

Ами ако ги бях изхвърлила? — запита се сърдито Рен. Как щеше да се осъществи тогава съдбата, отредена й от нейните родители (които и да бяха те)? Но тя знаеше отговора на този въпрос. Никога не би се отказала от оцветените камъчета, които бяха единствената й връзка с нейното минало и всичко, което трябваше да й напомня за родителите. Нима са разчитали на това? Защо всъщност й бяха дали Елфовите камъни? За да я предпазват ли? От какво? От Шадуините? От нещо повече ли? От нещо, което дори не е съществувало, когато тя се е родила?

— Защо мислиш, че са ми били дадени тези камъни? — попита тя Гарт, истински смутена.

Гарт погледна надолу за момент и после отново вдигна очи. Неговото огромно тяло се размърда.

Може би за да те защитават докато търсиш елфите, каза със знаци той.

Рен гледаше озадачена. Тя не беше помислила за тази възможност. Но откъде можеха нейните родители да знаят, че тя ще тръгне да търси елфите? Или те просто знаеха, че тя един ден ще подири своите собствени корени и че ще настоява да разбере откъде произхожда и кои са нейните събратя?

— Гарт, не разбирам — призна му тя. — Каква е цялата тази работа?

Но грамадният мъж само клатеше глава и гледаше тъжно.

Те останаха на пост през цялата нощ, единият дремещ, а другият буден, докато накрая на източния хоризонт просветля зората. Тогава изтощеният Гарт заспа и не се събуди до пладне. Рен седеше, взирайки се в необятната шир на Синия разлив, премисляйки изводите си от новооткритата мощ на Елфовите камъни. Това са Елфовите камъни на Ший Омсфорд, реши тя. Рен беше чувала достатъчно често описанието им, вслушвайки се в разказите за тяхната история. Те принадлежаха на този, на когото бяха дадени, а те бяха дадени на фамилията Омсфорд и после, по общо мнение, били загубени. Но може и да не са. Може да са просто изчезнали в даден момент. Това беше възможно. Много поколения се бяха сменили във фамилията Омсфорд след Брин и Джеър. Изминали бяха триста години, достатъчно време да се загубят следите на магията, дори на една така лична и мощна магия, каквато бяха Елфовите камъни. Имало е време, когато никой не е могъл да ги използува, припомни си тя. Само създания с достатъчно елфова кръв можеха безнаказано да призоват магията. Уил Омсфорд е пострадал по този начин. Използването на камъните от него е станало причина да погълне част от тяхната магия. Когато неговите деца Брин и Джеър се родили, магията се трансформирала в Молитвената песен. И така, може би, някой от фамилията Омсфорд е решил да върне Елфовите камъни на тези, които биха могли да ги използват без опасност за себе си — на елфите. Така ли бяха намерили своя път към нейните родители?

Въпросите оставаха, завладяващи, настойчиви и трудни. Какво беше й казал Коглайн, когато я откри за първи път в Тирфинг и я убеди да дойде с него при Рога на пъкъла, за да се срещне с Аланон? Важно е да знаеш не толкова коя си, а коя можеш да бъдеш. Тя се убеди в тази истина по най-неочакван начин…

Гарт стана по пладне и яде варени зеленчуци и пресен хляб, които тя беше приготвила. Беше скован, всичко го болеше и силите му още не бяха се възстановили. Независимо от това реши, че е необходимо да направи оглед на местността, за да се увери, че наблизо няма друго вълкообразно същество. Рен не беше се досетила за тази възможност. И двамата бяха познали, че техният нападател е Шадуин — създание, което някога е било човек, после е станало полузвяр, едно създание, което можеше да проследява и ловува, да се крие и дебне, но и да мисли също така добре като тях и да убива без угризение. Нищо чудно, че ги проследи така лесно. Рен беше приела, че то е дошло само, но не можеше да се осланя на това. Каза на Гарт, че тя трябва да направи огледа. В момента беше по-подходяща от него и имаше Елфовите камъни. Те щяха да я пазят.

Рен не му каза колко беше уплашена от елфовата магия и колко трудно би я извикала, ако й се наложеше да я призове отново.

Когато се върна назад в югоизточна посока, за да търси следи, знаци или каквото и да било друго нередно явление, разчитайки най-вече инстинктът да я предупреди за всяка опасност, тя си мислеше какво означава притежанието на такава магия. Рен си спомняше как Пар я подкачаше за нейните сънища, казвайки, че имала същата елфова кръв като него и може би носела част от магията. Рен беше се засмяла и бе му отвърнала, че има само своите оцветени камъчета. Тя си спомняше как Усойницата докосна гърдите й, където в кожена торбичка висяха Елфовите камъни-и неволно извика: „Магия!“ По това време Рен не беше дори помисляла за оцветените камъчета. През целия си живот тя знаеше за наследството на фамилия та Омсфорд и за магията, която им принадлежеше като потомци на Елфовия дом на Шанара. Все пак тя никога не беше мислила да използува магията и никога не беше дори пожелавала това. Сега магията беше нейна, както бяха нейни Елфовите камъни, ала какво можеше да направи? Рен не искаше да носи отговорността за камъните или тяхната магия. Тя не желаеше да поеме нищо от наследството. То беше воденичен камък, който щеше да я завлече надолу. Тя беше един Скитник, родена и израснала свободна. Това знаеше и предпочиташе да бъде такава, а не като тези, другите. Рен беше приела своята елфова външност, без да пита какво означава тя. Елфовата външност беше част от нея, но не беше важна и нямаше нищо общо със самоличността й на Скитник. Рен се чувствуваше, като че ли беше обърната наопаки от откриването на Елфовите камъни, като че ли навлизането на магията в нейния живот го объркваше и я преобразяваше. Рен не харесваше това чувство. Не желаеше да бъде променяна, искаше да си остане такава, каквато е.

През целия ден Рен мислеше върху своето нелеко положение и до завръщането си в лагера не беше успяла да намери никакъв изход. Сигналният огън беше като водещ фар и тя следваше неговата светлина до мястото, където я чакаше Гарт. Той се безпокоеше за нея. Тя можеше да види това в очите му. Но нищо не й каза. Подаде й само храна и пиене, а след това се облегна назад и спокойно я загледа как се храни. Тя му каза, че не е открила никаква следа от друг Шадуин, но не му призна, че е започнала да мисли по друг начин за цялата тази работа. Рен беше се запитала веднъж, точно в началото, когато реши да разбере коя е всъщност: Какво ще стане, ако не й хареса това, което открие? Тя беше отхвърлила тази възможност и сега се безпокоеше, че е направила много голяма грешка. Втората нощ мина без инцидент. Те поддържаха постоянно сигналния огън, подхранвайки го с нови дърва, когато старите изгоряха и чакаха търпеливо. Още един ден започна и завърши, а все още никой не беше се появил. Те оглеждаха небето и земята от хоризонт до хоризонт, но нямаше никаква следа от никого. До падането на нощта и двамата бяха се изнервили. Гарт, чиито повърхностни рани бяха вече заздравяли, а по-дълбоките започваха да се затварят, обикаляше лагера като животно в клетка, извършвайки многократни безсмислени работи, само за да не спре на едно място. Рен седеше, за да не снове насам-натам. Те спяха толкова често, колкото можеха, почивайки си, защото се нуждаеха от почивка и защото беше нещо, което трябваше да правят. Рен откри, че почва да се съмнява в думите на Усойницата. Колко ли дълго е била пленница на тези мъже, окована и затворена в мазето? Може би паметта вече й изневеряваше. Може и да се е объркала. Тя говореше за опасности. А какво да кажем за Шадуина, който беше ги следял по цялата Западна земя? През всичките тези седмици той беше се крил, следвайки ги на разстояние. Показал се едва след запалването на сигналния огън. Дошъл бе, за да ги унищожи. Не беше ли логично да се допусне, че неговата поява е била предизвикана от това, което той ги беше видял да правят. Сигурно е помислил, че сигналният огън представлява някакъв вид заплаха и трябва да бъде угасен? Защо иначе би избрал този момент, за да ги нападне?

И така, не се отказвай, продължаваше да си казва Рен. Тези думи бяха една литания на надеждата, която не й позволяваше да загуби напълно увереност. Не се отказвай.

Третата нощ се изнизваше. Те се сменяха често на пост, защото никой от двамата не-можеше да спи дълго, без да се събуди. Най-често оставаха да дежурят заедно — неспокойни, тревожни, безпокоящи се. Слагаха в пламъците сухи дърва и наблюдаваха танца им на фона на нощта, взираха се в черното пространство над Синия разлив и през съзнанието им се процеждаха нощните звуци и разпилените им мисли. Нищо не се случваше. Не идваше никой.

Наближаваше утрото, когато Рен неволно задряма в последния час от своето дежурство. Тя все още седеше, обхванала коленете си с ръце и клюмнала напред глава. Изглежда бяха минали само секунди, когато се стресна и събуди. Тя се огледа уморено. Гарт спеше на няколко фута от нея, увит в своята голяма пелерина. Огънят продължаваше яростно да гори. Земята беше покрита със заскрежено одеяло от сенки и полусветлини, а изгревът не беше нищо повече от сребристо просветляване по ръба на планините на изток. Само няколко звезди продължаваха да светят на западното небе, въпреки че луната беше отдавна изчезнала. Рен се прозя и стана. Облаци се движеха откъм океана, надвиснали ниско, тъмни…

Рен трепна. Беше осъзнала, че вижда нещо по-тъмно и по-бързо, излизащо от тъмнината към скалите и идващо право към нея. Тя премигна, за да се увери, после бързо отстъпи и посегна надолу, за да събуди Гарт. Грамадният Скитник скочи веднага на крака. Те заедно се взряха във въздушното пространство над Разлива, наблюдавайки как черното нещо приема форма. След няколко секунди установиха, че е Рок, който, махайки с крила, се носеше към огъня като привлечен от пламъците молец. Той профуча над скалата и се обърна отново назад. Очертанията му едва се виждаха на слабата светлина. Рокът прелетя два пъти над тях, връщайки се всеки път, като че ли изследваше какво има долу. Рен и Гарт наблюдаваха безмълвно, неспособни да направят каквото и да било.

Накрая Рокът се спусна надолу право към тях. Масивното му тяло профуча така близо над главите им, че можеше да ги сграбчи и вдигне с големите си нокти, ако пожелаеше. Рен и Гарт се проснаха на земята, за да се спасят и гледаха втренчено, когато птицата кацна удобно на ръба на скалата. Рокът представляваше гигантско създание с черно тяло и огненочервена глава, а крилата му бяха по-големи от тези на птицата, от която Рен едва бе се спасила преди няколко дни.

Рен и Гарт се изправиха отново на крака и се изтупаха.

Един мъж беше възседнал Рока, закрепен с ремъци от кожен хамут. Те наблюдаваха как мъжът освободи ремъците и се плъзна плавно на земята. Той застана до птицата и няколко секунди ги разглежда. После тръгна напред. Той беше дребен и прегърбен. Беше облечен с туника, панталони, ботуши и носеше на ръцете си кожени ръкавици. Вървеше със странна, люлееща се походка, като че ли тази задача не беше съвсем лесна за него. Чертите му бяха на Елф, строги и резки, а лицето му беше дълбоко, набраздено. Беше голобрад, а кестенявата му коса беше късо подстригана и леко прошарена. Свирепи черни очи мигаха към тях с алармираща бързина. Той спря, когато стигна на дузина фута от двамата.

— Вие ли запалихте този огън? — запита той. Гласът му беше пронизителен и остър.

— Да — отговори му Рен.

— Защо направихте това?

— Защото така ми беше казано.

— Така ли? А от кого, ако нямате нищо против?

— Изобщо нямам нищо против. Усойницата ми каза да го запаля.

— Кой? — попита той и очите му замигаха два пъти по-бързо.

— Една стара жена, една пророчица, с която говорих в Гримпен уърд. Тя се казваше Усойницата.

— Гримпен уърд. Уф! — изсумтя дребният мъж. — Никой, който е с всичкия си, не отива там. — Той присви устни. — Е, и защо тази Усойница ви каза да запалите огъня, а?

Рен въздъхна нетърпеливо. Беше чакала три дни да дойде някой и умираше от желание да разбере, дали този крив дребен приятел беше лицето, което тя очакваше, или не.

— Позволете първо да ви попитам нещо — отвърна тя. — Имате ли име?

— Може и да имам — отвърна намръщено дребният мъж. — Защо не ми кажете първо вашите?

— Аз се казвам Рен Омсфорд — отвърна Рен, поставяйки предизвикателно ръце на хълбоците си. — Това е моят приятел Гарт. Ние сме Скитници.

— Ха, значи така? Скитници значи? — Дребният мъж се засмя, сякаш се забавляваше от някаква своя, лична шега. — — Както изглежда, взела сте малко и от елфите.

— Вие също — отвърна тя. — Как се казвате?

— Тайгър Тай — каза другият. — Поне така ме наричат всички. Добре, мис Рен. Ние се представихме един на друг и се поздравихме. Но какво правите тук и защо сте запалили този огън?

— Може би за да ви накараме да дойдете с вашата птица, ако сте тези, които могат да ни заведат при елфите — отвърна с усмивка Рен.

Тайгър Тай изсумтя и се изплю.

— Тази птица е Рок, мис Рен и той се казва Дух. Най-добрият от всичките. А няма никакви елфи. Всеки знае това.

— Не всеки — възрази Рен. — Някои мислят, че има. Аз съм изпратена да проверя, дали това е така. Можете ли вие и Дух да ни помогнете?

Настана дълго мълчание, Тайгър Тай смени една дузина пъти изражението на лицето си.

— Грамаден мъж е вашият приятел, нали? Виждам, че вие му казвате с ръце какво си говорим. Обзалагам се, че чува по-добре от нас. Той направи пауза. — Коя сте вие, мис Рен, и какво ви засяга дали има елфи или не?

Убедена, че той е този, за когото е бил предназначен сигналният огън и че просто не иска да каже нищо, докато не разбере с кого си има работа, тя му каза за своя произход, разкривайки, че е дете на елф и Скитник и че търси някакво свързващо звено със своето минало. Извести го за своята среща с духа на Аланон и за друидското поръчение да отиде да търси липсващите елфи, да открие какво е станало с тях и да ги върне в света на Човека, така че те да вземат участие в битката срещу Шадуините.

Рен премълча за Елфовите камъни. Не беше още готова да повери на никого тази информация. Тайгър Тай не го свърташе на едно място, докато Рен говореше, а лицето му издаваше безпокойство. Той не се интересуваше от Гарт и цялото му внимание бе съсредоточено върху Рен. Тайгър Тай не носеше оръжие, освен един дълъг нож, но при страж като Дух, допусна тя, това сигурно е напълно излишно. Очевидно Рокът бе негов телохранител.

— Нека седнем рече Тайгър Тай, когато тя свърши, сваляйки своите кожени ръкавици. — Имате ли нещо за ядене?

Те се разположиха до вече забравения сигнален огън, а Рен извади сушени плодове, малко хляб и бира. Хапнаха и пиха мълчаливо. От време на време Рен и Гарт си разменяха погледи, но Тайгър Тай не им обръщаше внимание, съсредоточен в яденето. Когато свършиха, Тайгър Тай се усмихна за първи път.

— Е, добре започнахме деня, мис Рен. Много благодаря.

— Няма за какво — кимна тя. — А сега ми кажете, за вас ли бе предназначен нашият огън?

Съсухреното лице на Тайгър Тай се набръчка.

— Ами, зависи. Нали разбирате. Позволете ми да ви попитам, мис Рен. Знаете ли нещо за Летящите ездачи?

Рен поклати отрицателно глава.

— Защото аз съм точно такъв, нали виждате — поясни другият. — — Един Летящ ездач. Един летец по небесните пътища, един наблюдател на крайбрежието на Западната земя. Дух е моя Рок, който баща ми обучи и ми предаде, когато станах достатъчно голям. Един ден ще го наследи моят син, ако докаже, че заслужава. В момента има известно съмнение относно това. Глупавото момче продължава да лети из забранените места. Не ме слуша какво му говоря. Прибързан е. Във всеки случай, Летящите ездачи летят със своите Рокове по Синия разлив от стотици години. На това място, точно тук — и там, в долината — е бил някога нашият дом. Той се е наричал Летящото крило. Това е било по времето на друида Аланон. Виждате, че зная някои неща.

— Познато ли ви е името Омсфорд? — — попита импулсивно Рен.

— Имаше предание за един Омсфорд преди около няколкостотин години, когато елфите биха демоните, освободени от Забраната. Говори се, че Летящите ездачи също са се били в тази война. Чувал съм, че там е имало един Омсфорд. Ваш роднина ли е?

— Да — отвърна тя. — Дванадесет поколения назад.

— Значи това сте вие, така ли? — попита той, кимайки замислено. — Едно дете от рода на Шанара?

— Затова, предполагам, съм изпратена да намеря елфите, Тайгър Тай. Той като че ли още не й вярваше.

— Летящите ездачи са елфи, нали знаете — каза предпазливо той. — Но ние не сме елфите, които търсите. Вие търсите Земните елфи, а не Небесните елфи. Схващате ли разликата?

Рен поклати отрицателно глава. Тогава той обясни, че членовете на Летящото крило са били Небесни елфи и са считали себе си за отделен народ. Повечето от елфите били наричани Земни елфи, защото те не са имали власт над Роковете и следователно не са могли да летят.

— Ето защо те не ни взеха с тях, когато напуснаха — завърши той, вдигнал вежди. — Във всеки случай, това е причината да не тръгнем с тях.

Рен почувства как сърцето й се разтупка.

— Тогава значи все още има елфи, нали? — попита тя. — Къде са те, Тайгър Тай?

Прегърбеният дребен мъж примигна и сбърчи съсухреното си лице.

— Не зная дали да ви кажа — заяви той. — Не зная дали трябва да ви казвам каквото и да било. Вие може да сте тази, която твърдите, че сте. Но може и да не сте. Дори да казвате истината, може би не бива да научите за елфите. Казвате, че друидът Аланон ви е изпратил? Казал ви е да намерите елфите и да ги върнете обратно? Трудно изпълнима задача, ако питате мен.

— Необходима ми е малко помощ — призна Рен. — Какво ще загубите, ако ми помогнете, Тайгър Тай?

Той прекъсна своите размишления и се залюля замислено назад.

— А, сега разбирам какво имате предвид, мис Рен — отвърна той, кимайки. Нещо повече, дори ми, допада донякъде това, което виждам във вас. Моят син би могъл да се поучи. От друга страна, може и това, което вече притежава, да е твърде много! Хм! — Той наклони глава и проницателните му очи се втренчиха в нея. — Ей там — каза той, сочейки към Синия разлив. — Ето къде са те. Тези, които са останали. — Той направи пауза, мръщейки се. — Това е дълга история, така че слушайте внимателно, защото нямам намерение да я повтарям. Вие също, огромни ми приятелю — посочи той заплашително с пръст Гарт. После си пое дълбоко въздух и скръсти ръце.

— Много отдавна — започна разказа си той, — преди повече от сто години, Земните елфи се събраха на съвет и решиха да се изселят от Западната земя. Не ме питайте защо. Не твърдя, че зная. Допускам, че най-вече заради Федерацията. Тя настъпваше, завладяваше и претендираше, че всичко, което някога е било или някога ще бъде, принадлежи на нея. Федерацията обвиняваше за всичко магията и казваше, че цялата вина е на елфите. Голяма глупост. Във всеки случай това не се хареса на Земните елфи и те решиха да се изселят. Проблемът беше къде да отидат? Не можеше цял народ да се премести където и да било, без да обезпокои друг, който вече се е заселил там. Източната земя, Южната земя, Северната земя всички бяха заети. И така, те попитаха нас. По-голямата част от небесните елфи обикалят много и виждат места, които другите дори не знаят, че съществуват. И така, ние им казахме, че навътре в Синия разлив има няколко острова, на които не живее никой, а те помислиха върху това, обсъдиха въпроса, направиха няколко полета върху Роковете с Летящите ездачи и взеха решение.

Събраха се на едно място, построиха лодки — стотици на брой, тайно и отпътуваха.

— Всичките?

— До последния Елф. Така ми казаха.

— За да живеят на островите? — попита, невярваща, Рен.

— На един остров — отвърна Тайгър Тай, показвайки един пръст за подчертаване. — Мороуиндъл.

— Така ли се казваше? Мороуиндъл?

— Най-големият от всички острови — кимна другият — с диаметър повече от двеста мили и идеална земя за обработване. Нещо подобно на Саранданон, но с много насаждения. Плодове, зеленчуци, дървета, добра почва, убежища — всичко. Добър също за ходене на лов. Земните елфи имаха представата, че започват наново, напускайки стария свят и установявайки се в новия. Те пак се изолираха напълно и оставиха другите раси да се оправят както могат. Искаха също така да им върнат магията — това беше част от тяхното решение. — Той се прокашля. — Както казах, това се случи преди много години. След известно време ние също се изселихме. Не толкова далеч, нали разбирате — просто на островите недалеч от сушата, но на достатъчно разстояние, за да се предпазим от преследванията на Федерацията. За нея елфите са елфи. Ние мислихме достатъчно по този въпрос. Не бяхме така много, за да се местим, разбира се, не колкото Земните елфи. Ние се нуждаехме от по-малко пространство и можехме да се заселим на по-малки острови. На тях живеем и до днес, мис Рен. Там, навътре, на няколко мили от брега. Идваме на сушата само когато е необходимо — както в случая, когато някой запали сигнален огън. Такова ни беше споразумението.

— Споразумение с кого?

— Със Земните елфи. Малкото представители на другите раси, които останаха отвъд, знаеха че трябва да запалят огъня, ако им се наложи да общуват с нас. А няколко елфи се върнаха. И така, някои знаеха за огъня, но повечето от тях бяха отдавна измрели. Не зная как тази Усойница е научила за него.

— Върнете се малко назад, Тайгър Тай — помоли Рен, протягайки помирително ръце. — Завършете първо вашия разказ за Земните елфи. Какво се случи с тях? Вие казахте, че са се изселили преди повече от сто години. Какво е станало с тях след това?

— Те се заселили — продължи, свивайки рамена Тайгър Тай, — създали си дом, семейства и били щастливи. Отначало всичко вървяло така, както предполагали. Но преди около двадесет години започнали неприятностите. Трудно е да се каже какъв е бил проблемът. Нямаше как да ни обяснят. Ние ги виждахме само от време на време, нали разбирате. Все още не общуваме много, дори след като ние също се изселихме. Във всеки случай, всичко на Мороуиндъл взе да се променя. Промяната започнала с вулкана Килешан. Той дрямал стотици години и изведнъж се събудил отново. Започнал да пуши, да хвърля искри и изригнал един или два пъти. Облаци от вулканична пепел забулили небето. Въздухът, земята, водата наоколо — всичко се променило. — Той направи пауза. На потъмняващото му лице се появи строго изражение. — Те, Земните елфи, също се променили. Не си признаваха, но ние виждахме, че не са същите. Личеше си по тяхното поведение, когато ние бяхме наоколо — сдържани, потайни във всичко. Навсякъде ходеха въоръжени до зъби. На острова започнаха да се появяват странни създания, чудовища, същества, непознати преди. Просто се появили, изникнали от нищото. Започнала да боледува земята, променяйки се както всичко останало. — Той въздъхна. — Тогава Земните елфи започнали да измират. Първо един по един, после все по-масово. Някога, били разпръснати из целия остров. После взели да се придвижват към своя град, натъпкали се в него. Те изградили укрепления и ти подсилили с магия. Със стара магия, вие знаете, върната не навреме и по старите начини. Небесните елфи не искаха да имат нищо общо с това. В края на краищата, ние никога не сме използвали магията като тях. — Той се отпусна назад. — Преди десет години те изчезнаха напълно.

— Изчезнаха ли? — сепна, се Рен.

— Все още са на Мороуиндъл, мисля. Но невидими. Дотогава, разбира се, островът беше се превърнал вече в купчина пепел, мъгла и наситена с пара горещина. Беше се променил така напълно, че бе станал просто неузнаваем. — Той се намръщи още повече. — Ние не можехме да кацнем на него, за да открием какво се е случило. Изпратихме половин дузина Летящи ездачи. Не се върна нито един. Нито дори птиците.

— И никой не дойде от там. Никой, мис Рен. За цялото това време.

Рен замълча за известно време, размишлявайки. Слънцето беше вече изгряло. Топла светлина се спускаше на каскади от върховете на Ирибис. Безоблачното небе беше ясно и приятелски настроено. Дух остана кацнал на ръба на скалния масив като забравен от тях. Рокът беше замръзнала на мястото си статуя. Само в проницателните му търсещи очи искреше живот.

— И така, ако има останали някакви Елфи — каза накрая Рен, — тоест някакви Земни елфи, те са все още някъде на Мороуиндъл. Сигурен ли сте в това, Тайгър Тай?

— Да, доколкото е възможно — отвърна Летящият ездач, свивайки рамена. — Допускам, че може да са се преместили другаде, но странното е, че не са ни казали и дума за това.

Рен си пое дълбоко въздух.

— Можете ли да ни заведете до Мороуиндъл? — попита тя.

Това беше импулсивна молба, породена от страстното й донкихотовско желание да открие една истина, която очевидно беше скрита не само от нея, но и от всеки друг. Рен осъзна каква егоистка е. Тя дори не беше се сетила да попита Гарт за неговото мнение. Не беше си направила труда да помисли колко тежко наранен беше той в битката с Шадуина. Сега нямаше очи да го погледне. Не откъсваше поглед от Тайгър Тай.

Личеше си какво мисли за тази идея. Дребният мъж се намръщи свирепо.

— Бих могъл да ви заведа до Мороуиндъл — каза той, — но няма да го сторя.

— Аз трябва да разбера, дали там няма останали някакви елфи — настоя тя, опитвайки се да не повишава тон.

Сега тя рискува да хвърли един бърз поглед на Гарт. Лицето на грамадния Скитник не издаваше какво мисли.

— Аз трябва да открия дали те могат да бъдат върнати обратно в света на Човека. Това беше поръчението на Аланон и аз мисля и вярвам, че то е достатъчно важно, за да го изпълня.

— Пак този Аланон! — отсече раздразнено Тайгър Тай. — — Готова се да рискувате живота си заради казаното от един дух? Имате ли някаква представа как изглежда Мороуиндъл? Не, разбира се, че нямате! Защо изобщо питам? Не чухте ли нито дума от това, което казах? Вие мислите, че можете просто да отидете на него, да го огледате и отново да се върнете? Не, не можете! Не ще успеете да изминете дори двадесет фута, мис Рен — вие или вашият огромен приятел! Целият остров е една смъртоносна клопка! Блато и джунгла, задушаваща всичко мъгла и Килешан, бълващ огън. А създанията, които живеят там, чудовищата? Какъв шанс мислите, че ще имате срещу тях? Ако един Ездач и неговият Рок не могат да кацнат там и да излетят отново, сигурно е като демонска кръв, че вие също няма да можете!

— Може би — съгласи се Рен. — Но трябва да опитам. — Тя погледна отново Гарт, който не я укори, но я посъветва със знаци да бъде внимателна.

Сигурна ли си? — запита той — Тя кимна решително, казвайки на Тайгър Тай:

— Не искате ли да узнаете какво се е случило с тях? Ами ако те се нуждаят от помощ?

— Какво като се нуждаят? — измърмори той. — Какво се очаква да направят Небесните елфи? Ние сме само една шепа, а те са хиляди. Ако те не могат да се справят, какъв е шансът да го сторим ние или вие, мис Спасителко?

— Ще ни заведете ли? — попита повторно тя.

— Не, няма! Забравете цялата тази работа! — Той се надигна разсърден.

— Добре тогава. Тогава ние ще построим лодка и с нея ще достигнем Мороуиндъл.

— Ще построите лодка! Какво знаете вие за строенето на лодки! Или какво разбирате от управлението им! — Тайгър Тай беше вбесен. — От всички глупави, тъпоглави…!

Той се втурна към Дух, после спря, ритна земята с крак, обърна се рязко и отново се върна. Набръчканото му лице беше тъмночервено, а ръцете стиснати в юмруци.

— Твърдо сте решена да го направите, нали? — попита той. — Независимо дали ще ви помогна или не?

— Трябва да го сторя — отвърна спокойно тя.

— Но вие сте просто… Вие сте само… — Той се запъна, очевидно не бе в състояние да завърши мисълта си.

Рен знаеше какво се опитва да каже и това не й харесваше.

— Аз съм по-силна, отколкото мислите — заяви му тя. В гласа й прозвуча твърдост. — Не ме е страх.

Тайгър Тай се взира дълго и изпитателно в нея, хвърли един поглед на Гарт и вдигна ръце.

— Тогава, добре! — Той я погледна намръщено. — Ще ви закарам! Само до бреговата линия, искам да кажа, защото, за разлика от вас, съм добър и уплашен и не ми харесва да рискувам живота си или този на Дух, само за да задоволя вашето любопитство!

Рен срещна хладно неговия поглед.

— Това няма нищо общо със задоволяването на моето любопитство, Тайгър Тай — възрази тя. — И вие го знаете.

Той приближи обгарялото си от слънцето лице само на няколко инча от нейното.

— Може би — каза той. — Но първо ме чуйте. Искам да ми обещаете, че след като видите това, за което сте тръгнала, вие ще преосмислите цялата тази работа. Защото, въпреки факта, че малко не ви достига здрав разум, аз тъй да се каже ви харесвам и не бих искал да разбера, че ви се е случило нещо лошо. Работата няма да се окаже такава, каквато си мислите. Ще се уверите достатъчно скоро. И така, обещайте ми. Съгласна ли сте?

— Съгласна съм — потвърди тържествено Рен, кимайки с глава.

Тайгър Тай стоеше с ръце на хълбоците, като самото предизвикателство.

— Качвайте се тогава — измърмори той. — Нека приключим с тази работа.

ГЛАВА V

Тайгър Тай бързаше да отлети, но беше принуден да чака почти цял час, докато Рен и Гарт се върнат долу в долината и съберат вещите и оръжията, които щяха да носят със себе си при своето пътуване и да се погрижат за конете си. Конете бяха вързани, а Гарт отпусна толкова въжето, че да могат да пасат и пият вода, когато имат нужда. Долината предлагаше достатъчно трева и вода за оцеляването на конете, а те бяха обучени да не бродят. Рен прегледа провизиите им, избирайки това, което беше нужно и преносимо. Повечето от техните запаси бяха обременителни и тя ги прибра на сигурно място до завръщането им. Ако изобщо се върнем, помисли мрачно Рен. Какво бе направила тя? Съзнанието й работеше с размаха на поръчението, което изпълняваше и тя бе принудена да се запита, макар и потайно, наум, дали после няма да съжалява за своята безразсъдност.

Върнаха се отново при скалите, където Тайгър Тай ги очакваше нетърпеливо. Заповядвайки на Дух да не мърда, той помогна на Рен и на Гарт да се покатерят върху гигантската птица и да се закрепят с ремъците на хамута. Там имаше примки за стъпалата, възлести дръжки за ръцете и закрепване за кръста — конструирани така, че да ги задържат безопасно на местата им. Летящият ездач употреби доста време да им обяснява поведението на Рока в полет и как ще се чувствуват те по време на него. Той даде на двамата по парченце горчив на вкус корен за дъвчене, като каза, че той ще ги предпази от прилошаване.

— Не че двойка опитни ветерани на скитническия живот биха се стреснали от което и да е от тези неща — смъмри ги шеговито той и пусна една крива усмивка, която бе по-лоша от намръщеното му изражение.

Тайгър Тай се покатери на мястото пред тях, настани се удобно, сложи кожените си ръкавици ц без предупреждение извика и потупа Дух по врата. Гигантската птица изкряка в отговор, разпери крила и се издигна във въздуха. Те се отделиха от края на скалите, спуснаха се рязко надолу, уловиха едно въздушно течение и се издигнаха към небето. Рен почувствува, че стомахът й се обръща. Тя затвори очи, опитвайки се да потисне това чувство и после отново ги отвори, усещайки, че Тайгър Тай гледа през рамо към нея и се усмихва. Тя му се усмихна храбро в отговор. Дух полетя хоризонтално над Синия разлив, едва движейки крилата, носейки се по вятъра. Бреговата линия зад тях ставаше все по-малка, после очертанията й се загубиха. Скоро тя не беше нищо повече от една тънка тъмна линия на хоризонта.

Времето минаваше. Те не виждаха нищо под себе си, освен пръснатите тук и там скалисти атоли и плясъка, от време на време, на някоя голяма риба. Морските птици кръжаха и се спускаха стремително надолу като малки бели светкавици, а облаците лежаха по дължината на западния хоризонт като ленти марля. Океанът се простираше в далечината — една огромна плоска синя повърхност, нарязана от пенещите се гребени на вълните, които се носеха до безкрай към далечните брегове. След известно време Рен успя да се освободи от първоначалното си смущение и да се отпусне. Гарт привикваше по-трудно. Той беше седнал непосредствено зад нея и щом се обърнеше, Рен виждаше, че мургавото му лице бе неподвижно, а ръцете му вкопчени в предпазните ремъци. Тя престана да поглежда към него и се съсредоточи върху движението на океана под нея.

Скоро започна да мисли за Мороуиндъл и за елфите. Тайгър Тай не изглеждаше да е от тези, които преувеличават опасността, с която тя щеше да се сблъска, ако упорствува в опитите си да проникне на острова. Истина беше, че тя бе твърдо решила да открие какво е станало с елфите. Истина беше също, че от нейното откритие щеше да има малка полза, ако тя не оцелееше, за да направи нещо за него. А какво точно смяташе да предприеме? Да предположим, че елфите бяха все още на Мороуиндъл и бяха живи. След като в продължение на десет години никой не е ходил на острова или не се е връщал оттам, как щеше нейната поява да промени нещо? Каквото и да е сегашното им положение, Елфите едва ли биха приели предложението, което Аланон я беше изпратил да направи — да изоставят живота извън Четирите земи и да се върнат. Тя, разбира се, не можеше да си отговори на тези въпроси. Беше безсмислено да гадае. Рен беше взимала всичките си решения — досега, осланяйки се само на своя инстинкт — да търси елфите, като издири първо Усойницата в Гримпен уърд и после да следва нейните указания, като убеди Тайгър Тай да ги заведе до Мороуиндъл. Тя не можеше да не се запита дали инстинктите не са я подвели. Гарт беше останал с нея фактически без да възрази, но той би могъл да постъпи така от лоялност и приятелски чувства. Гарт може да е решил твърдо да стигне докрай, но това не означаваше, че той си дава сметка повече от нея с какво са се нагърбили. Рен изучаваше внимателно пустата шир на Синия разлив, чувствувайки се малка и уязвима. Мороуиндъл беше един остров в средата на океана — малко петънце земя сред цялата тази вода. Щом веднъж тя и Гарт стигнат там, ще бъдат изолирани от всичко познато. По никакъв начин не ще могат да напуснат острова без помощта на някой Рок или някоя лодка. Не беше сигурно също и че на острова ще има някой, който би могъл да им помогне. Можеше там да няма вече никакви елфи. Ако са останали само чудовищата…

Чудовища. Рен размишлява известно време върху въпроса какъв вид чудовища има там. Тайгър Тай беше пропуснал да каже. Бяха ли толкова опасни, колкото Шадуина? Ако беше така, това обяснява защо елфите са изчезнали. Ако са много, тези чудовища са в състояние да ги изловят, допускаше тя, или дори да ги унищожат. Но как елфите-бяха допуснали да се случи такова нещо? А ако чудовищата не бяха ги изловили, защо тогава елфите все още стояха на Мороуиндъл? Защо нито един от тях не беше избягал, за да потърси помощ?

Въпросите отново бяха твърде много. Рен затвори очи и поиска да ги забрави.

Наближаваше пладне, когато те минаха над група малки острови, които приличаха на плаващи в океана изумруди, яркозелени на фона на синьото. Дух закръжа известно време по указание на Тайгър Тай и после се спусна към най-големия остров, избирайки една тясна стръмна скала, обрасла гъсто с трева, за да кацне на нея. Щом птицата се приземи, нейните ездачи свалиха предпазни колани и слязоха долу. Рен и Гарт бяха вкочанени и вече изранени. Бяха им необходими няколко минути, за да раздвижат отново крайниците си. Рен разтърка болящите я стави и се огледа.

Островът изглежда беше образуван от някаква тъмна порьозна скала, върху която растителността растеше като върху плодородна почва. Скалата хрущеше под краката им, когато стъпваха върху нея. Рен се наведе и взе едно парче, което й се стори изненадващо леко.

— Застинала лава — поясни със сумтене Тайгър Тай, виждайки озадаченото изражение на лицето й. — Всички тези острови са част от една верига, образувана от вулкани преди стотици, може би дори хиляди години. — Той млъкна, направи гримаса и после поясни. — Островите, на които живеят Небесните елфи, са точно на юг. Разбира се, ние не отиваме там, нали разбирате. Не искам никой да открие, че ви водя на Мороуиндъл. Не искам да разберат колко съм глупав.

Тайгър Тай отиде до една тревиста могилка и седна. След като свали ръкавиците и ботушите си, той започна да си масажира краката.

— Ще трябва набързо да хапнем й пийнем по нещо — измърмори той.

Рен не каза нищо. Гарт беше се изтегнал на тревата и очите му бяха затворени. Той е щастлив, мислеше тя, че е отново на земята. Рен пусна парчето скала, което разглеждаше, и отиде да седне до Тайгър Тай.

— Вие говорихте за чудовища на Мороуиндъл — каза тя след една минута. Лек ветрец рошеше косата й, събаряйки къдрици върху нейното лице. — Можете ли да ми кажете нещо за тях?

Проницателните очи се взряха в нея.

— Те са всякакви видове, мис Рен. Големи и малки, на два и на четири крака, хвърчащи, пълзящи и дебнещи. Има чудовища с козина, с люспи и с кожа. Някои са като излезли от най-лошите ни кошмари. Говори се, че някои не са живи същества. Други ловуват на глутници. Трети се заравят в земята и чакат. — Той поклати прошарената си глава. — Аз самият съм виждал само едно или две. За повечето от тях съм чувал само описания. Но те, всичките, са достатъчно точни. — Той направи пауза, размишлявайки. — Не е ли странно все пак, че са, от толкова много видове? Странно е също, че отначало е нямало никакви чудовища, а после, съвсем неочаквано, те просто започнали да се появяват?

— Вие мислите, че елфите имат нещо общо с това — заключи тя.

— Трябва да помисля върху това — каза той, свивайки устни. — Сигурно има нещо-общо с възстановяването на магията, с връщането им към старите методи. Малцината, с които съм разговарял, не признаха нищо. Това беше преди десет години. Мисля дори преди повече. Те твърдяха, че всичко се причинявало от вулкана и от промените в почвата и климата. Представете си. — Той обезоръжаващо се усмихна. — Така стоят нещата, нали разбирате. Никой не иска да каже истината. Всеки си пази тайните. — Тайгър Тай направи пауза, за да се почеше по брадичката — Да вземем например вас. Едва ли ще ми кажете какво се е случило там при Летящото крило, нали? Докато чакахте да забележа вашия огън. Той наблюдаваше лицето й. — Доста бързо схващам нещата. Не пропускам почти нищо. Както вашия грамаден приятел там, покрит целия с превръзки. Издраскан и покрит с белези от една битка — скорошна и тежка. Вие самата имате няколко белега. А там, върху скалите, видях черен белег, като оставен от някакъв много силен огън. Не там, където обикновено гори сигналният огън; белегът беше нов. Самата скала беше одраскана доста зле на едно или две места. От влачене на желязо, мисля. Или от нокти.

Рен неволно се усмихна. Тя започна да наблюдава Тайгър Тай с възхищение.

— Вие сте прав — каза Рен. — Наистина почти нищо не ви убягва. Имаше битка, Тайгър Тай. Нещо ни преследваше седмици наред — едно създание, което нарекохме Шадуин. — Тя мигновено забеляза по очите му, че знае за какво става дума. — Създанието ни атакува, когато запалихме сигналния огън. Ние го унищожихме.

— Наистина ли? — попита, подсмърчайки, дребният мъж. — Само вие двамата. Цял Шадуин. Аз зная това-онова за Шадуина. Доколкото разбирам, за унищожаването му е необходимо нещо специално. Огън, може би. Онзи огън, който идва от Елфова магия. От нея е изгоряла скалата, нали така?

Той чакаше.

— Може би — — отвърна Рен, кимайки бавно.

Тайгър Тай се наведе напред.

— Вие приличате на елфите, нали, мис Рен? И вие сте от рода Омсфорд. Вие също притежавате магия.

Той каза това тихо, неуверено и в очите му се появи любопитство. Той, разбира се, отново беше прав. Тя притежаваше магия. Откакто бе открила това, избягваше да мисли за него, защото в противен случай трябваше да поеме отговорността за притежаването и използването й. Рен продължаваше да си казва, че Елфовите камъни всъщност не й принадлежат и че тя е само техен пазител, при това не по свое желание. Да, те бяха спасили живота на Гарт. И нейния собствен. Да, тя беше благодарна. Но тяхната магия беше опасна. Всеки знаеше това. Цял живот я бяха учили да бъде самостоятелна, да разчита на своите инстинкти и на наученото, като помни, че оцеляването зависи от собствените й способности и мислене. Не искаше уповаването на магията на Елфовите камъни да подкопае това.

Тайгър Тай все още я наблюдаваше, чакайки да види дали тя ще отговори. Рен срещна дръзко погледа му и не отвори уста.

— Е — каза накрая той, свивайки с безразличие рамена, — време е да хапнем.

Островът беше пълен с овошки и те направиха задоволителна трапеза от това, което набраха. След като се нахраниха, пиха прясна вода от един поток, който откриха във вътрешността на острова. Навсякъде растяха цветя — буганвилия, олеандър, хибискус, орхидея и още много други — и големи, обсипани с цветове храсти. Цветовете бяха ярки, а във въздуха се носеха различни аромати. Тук имаше палми, акации, бенян и нещо, наричано гинко. Странни птици бяха накацали по клоните на дърветата, а перушината им беше оцветена с всички цветове на дъгата. Тайгър Тай описваше всичко това, докато вървяха, като показваше, идентифицираше и обясняваше. Рен се взираше учудено наоколо, без да спира поглед някъде за повече от секунди, като внимаваше да не пропусне нищо. Тя никога не беше виждала такава красота, такова изобилие от невероятно красиви живи създания. Това беше почти съкрушително.

— … Такъв ли е бил Мороуиндъл? — попита тя по едно време Тайгър Тай.

— Някога — отвърна той, поглеждайки я за кратко, без да дава допълнителни обяснения.

Скоро след това се покатериха отново върху Дух и подновиха полета си. Сега летенето беше по-леко, малко по-познато и дори Гарт изглежда бе открил начин да направи пътуването си по-поносимо. Те летяха на запад и на север, отдалечавайки се под ъгъл — от слънцето, когато то минаваше над главите им. Имаше и други острови, малки и най-вече скалисти, но въпреки това по всичките имаше поне малко растителност. Въздухът беше топъл и галеше кожата им, а слънцето жареше от безоблачното небе, осветявайки до блясък Синия разлив. Те видяха големи морски животни, които Тайгър Тай наричаше китове и твърдеше, че са най-едрите същества в океана. Имаше птици с всякакви размери и форми. Имаше риби, които плуваха на групи, наречени пасажи и изскачаха от водата под строй, извивайки сребристите си тела под лъчите на слънцето. Пътуването се превърна за Рен в едно невероятно преживяване с учебна цел и тя с удоволствие усвояваше уроците му.

— Никога не съм виждала нещо подобно! — викаше тя ентусиазирано на Тайгър Тай.

— Почакай, докато стигнем Мороуиндъл — изсумтяваше в отговор той.

По средата на следобеда те се спуснаха за втора кратка почивка, избирайки един усамотен остров с широки, покрити с бял пясък брегове и заливчета, които бяха толкова плитки, че водата изглеждаше бледо тюркоазена. Рен забеляза, че Дух не беше ял през целия ден и попита дали не е гладен. Тайгър Тай каза, че Рокът яде месо и ловува сам. Той се нуждаел от храна веднъж на седем дни.

— Рокът е една самоизхранваща се птица — каза Летящият ездач с нескривано възхищение. — Достатъчно е само да я оставиш за малко сама, което не може да се каже за повечето хора.

Продължиха мълчаливо своето пътешествие. Рен и Гарт бяха започнали вече да се уморяват. Те бяха се вдървили от седенето в едно и също положение през целия ден, бяха изтощени от непрекъснатото люшкане при полета и пръстите им бяха схванати от стискането на възлестите дръжки. Водите на Синия разлив се носеха неизменно под тях — едно безкрайно вълнение. От часове не бяха виждали суша, а океанът изглежда се простираше до безкрая. Рен се чувствуваше като джудже пред него, смалена от големината му до нещо толкова незначително, че бе заплашена от изчезване. Нейното по-раншно чувство за изолация се увеличаваше непрекъснато и тя за първи път се попита дали някога ще види отново дома си.

Наближаваше залез, когато най-после пред погледите им се появи Мороуиндъл. Слънцето клонеше на запад към линията на хоризонта, а светлината му ставаше все по-мека, променяйки се от бяла на бледо-оранжева. Пурпурни и сребристи линии гарнираха една дълга редица от чудато оформени облаци, които се носеха по небето като странни животни. На фона на тази панорама се очертаваше силуетът на острова, тъмен, забулен в мъгла и застрашителен. Той беше много по-голям от всяко друго парче земя, което бяха срещнали по пътя си, и се издигаше като стена насреща им. Килешан протягаше към небето своята нащърбена уста. Пушек се процеждаше от гърлото му, а склоновете му се спускаха надолу в дебелия слой мъгла и пепел, изчезвайки в продължение на стотици фута, за да се появят отново при бреговата линия, образувана от скалисти издатини и назъбени стръмни скали. Вълните се разбиваха в скалите — врящи казани, които пръскаха своята бяла пяна към небето.

Дух се приближаваше все повече, носейки се надолу към пелената от мъгла. Воня изпълваше въздуха. Миризмата на сяра излизаше изпод земята, където огънят на вулкана изгаряше скалата до пепел. През облаците и мъглата можеха да видят долини и хребети, проходи и дефилета, всичките покрити плътно с гори — една гъста, задушаваща джунгла. Тайгър Тай погледна през рамо и посочи с ръка, че ще направят кръг над острова. При неговата команда Дух сви рязко надясно. Северният край на острова беше обхванат от пороен дъжд — един мусон, който наводняваше всичко, създавайки огромни водопади по стръмни скали с височина хиляди фута. На запад островът беше гол като пустиня — целият в застинала лава, освен пръснатите тук и там весело цъфтящи храсти и осакатени, чворести и превити от вятъра дървета. На юг и на изток островът представляваше една грамада от необикновени скални формации и черни пясъчни ивици, където бреговата линия срещаше водите на Синия водораздел преди да се издигне и изчезне в джунглата и мъглата.

Рен се взираше загрижено надолу в Мороуиндъл. Той беше едно вдъхващо страх, негостоприемно място, контрастиращо рязко с другите острови, които бяха видели. Атмосферните фронтове се сблъскваха и разпадаха. Всяка страна на острова предлагаше различни условия. Целият остров беше покрит със сенки и облаци, сякаш Килешан беше демон, който бълва огън и се обвива в наметалото на своето собствено задушаващо дихание.

Тайгър Тай накара Дух да направи един последен кръг и после го спусна долу. Рокът кацна предпазливо на края на една широка ивица черен крайбрежен пясък, забил нокти в натрошените късове застинала лава и неохотно свил криле назад. Гигантската птица обърна лице към джунглата и проницателните й очи се впиха в мъглата.

Тайгър Тай им нареди да слязат. Те освободиха предпазните ремъци на хамута и се плъзнаха на земята. Рен гледаше към вътрешността. Островът се издигаше пред нея, целият в скали, дървета и мъгла. Не можеха да виждат слънцето. Сенки и полусенки лежаха върху всичко. Летящият ездач се обърна към момичето.

— Предполагам, че още държите на своето? Упорита както винаги? Тя кимна безмълвно, за да не би гласът да й изневери.

— Тогава слушайте. И си помислете дали не ще промените намерението си. Не случайно ви показах всичките четири страни на Мороуиндъл. На север вали през цялото време — всеки ден и всеки час. Понякога е като порой, друг път ръми. Но водата е навсякъде. Блата и езера, водопади и процеждащи се капчици. Ако не можете да плувате, ще се удавите. А там несъмнено има гнезда със създания, чакащи да ви завлекат надолу. — Той направи жест с ръка. — Цялата западна страна е пустиня. Сама видяхте. Нищо, освен открита местност — гореща, суха и гола. Може би мислите, че можете да я прекосите и да стигнете до върха на планината. Бедата е, че няма да изминете и миля преди да се натъкнете на създанията, които живеят под камъните. Изобщо не можете да ги видите. Те ще приключат с вас, преди да се усетите. Те са хиляди, с всякакви размери и форми, повечето от тях имат отрова, която ще ви убие бързо. Нищо живо не може да премине.

Той се намръщи и бръчките на лицето му станаха още по-дълбоки.

— Остават южната и източната страна, които са почти същите. Скали, джунгла и облаци вулканична пепел и голям брой твърде неприятни създания, които живеят там. Напуснете ли веднъж крайбрежната ивица, вие няма да бъдете в безопасност, докато не се върнете обратно на нея. Казах ви вече, че това там, вътре, е смъртоносен капан. Ще го повторя, ако не сте ме чули. Мис Рен — каза тихо той, — не правете това. Нямате никакъв шанс да успеете.

Тя се пресегна импулсивно и взе неговите възлести длани в своите.

— Гарт и аз ще се грижим един за друг — обеща тя. — Правили сме го в продължение на много дълго време.

— Това няма да бъде достатъчно — отвърна той, поклащайки глава.

— Колко дълго трябва да пътуваме, за да намерим елфите? попита тя, стискайки още по силно ръцете му. — Имате ли представа?

Тайгър Тай си освободи ръцете и посочи навътре към острова.

— Техният град, ако все още е там — каза той, — се намира на половината път надолу по склона на планината в една ниша, защитена от потоците лава. Повечето от тях текат на изток и някои пробиват тунели под скалата към океана. Може би е на тридесет мили оттук. Вече не зная каква е земята там. За десет години се променят много неща.

— Ние ще намерим пътя — каза Рен и пое дълбоко въздух, за да се овладее, чувствувайки колко невероятно трудно ще се окаже това.

Тя погледна Гарт, който в отговор се взря в нейното каменно лице. После погледна отново Тайгър Тай.

— Налага се да ви помоля за още едно нещо. Ще се върнете ли да ни вземете? Ще ни дадете ли достатъчно време да ги потърсим и после да се върнем?

Тайгър Тай скръсти ръце на гърдите. Лицето му изглеждаше едновременно и тъжно, и строго.

— Ще дойда, мис Рен — отвърна той. — Ще чакам три седмици. Това време е достатъчно, за да отидете и да се върнете. После ще идвам за вас веднъж в седмицата в продължение на четири седмици. — Той поклати глава. — Но трябва да ви кажа, че това ще бъде губене на време. Вие няма да се върнете обратно. Аз никога повече няма да ви видя.

— Аз ще успея, Тайгър Тай — — заяви тя, усмихвайки се храбро.

— Има само един начин — каза, присвивайки очи, Летящият ездач. — Да бъдете по-изкусна и по-силна от всичко, което срещнете. — И… — той посочи към нея със своя кокалест показалец — по-добре бъдете готова да използувате вашата магия!

Тайгър Тай рязко се обърна и отиде до мястото, където чакаше Дух. Без да се бави той се изкатери по бримките на хамута и седна на мястото си. Когато приключи с притягането на предпазните колани, той се обърна към тях.

— Не се опитвайте да вървите нощно време — посъветва ги той. — Поне първият ден пътувайте по светло. Гледайте кратерът на Килешан да ви е отдясно, докато се катерите. — Той вдигна ръце. — Демонска кръв! Това, което правите, е чиста глупост!

— Не ни забравяйте, Тайгър Тай! — извика в отговор Рен.

Летящият ездач се намръщи за момент и после ръгна леко с пета Дух. Рокът се издигна във въздуха. Той разпери крила срещу вятъра, издигна се бавно и зави на юг. Само за секунди гигантската птица се превърна в петно в отслабващата светлина.

Рен и Гарт останаха мълчаливо на пустия бряг и го проследиха с поглед, докато изчезна.

ГЛАВА VI

Първата нощ прекараха на брега, вслушвайки се в съвета на Тайгър Тай да изчакат пукването на зората, преди да потеглят навътре. Избраха си място за лагер на около четвърт миля на север оттам, където ги остави Летящият ездач. Това беше едно обширно открито пространство от черен пясък, където линията на прилива бе отдалечена на повече от сто фута от края на джунглата. Вече бе притъмняло, слънцето бе ниско над хоризонта и неговото отслабващо зарево пробляскваше бледо върху океанските води. Когато мракът се спусна, бледата сребърна светлина на луната заля пустия бряг. Тя се отразяваше от пясъка, създавайки илюзията, че е осеян с диаманти, и осветяваше бреговата линия, докъдето поглед стига. Те бързо решиха, че не им е нужен огън. Не им липсваше нито светлина, нито топлина. Настанили се на открития бряг, можеха да следят всичко, опитващо се да ги приближи. Въздухът беше топъл и благоуханен. Огънят щеше само да привлече вниманието върху тях, а те не искаха това.

Рен и Гарт ядоха за вечеря сушено месо, хляб и сирене и ги прокарваха надолу с бира. Те седяха с лице към джунглата и гърбом към океана, като се ослушваха и наблюдаваха. Мороуиндъл загуби очертанията си, когато падна нощта. Обширната джунгла, стръмните скали и пустинята изчезнаха в мрака, докато най-после островът остана почти само силует на фона на небето. Накрая дори това изчезна и се долавяше единствено непрекъсната какафония от звуци. Повечето от тях бяха неразличими, слаби и приглушени, една смесица от викове, крясъци и жужене на птици, насекоми и животни, всичките потънали дълбоко в утробата на мрака. Водите на Синия разлив прииждаха с постоянен ритъм върху бреговете на острова, отмивайки ги и връщайки се отново — като бавно и непрекъснато се застъпваха. Внезапно се появи ветрец, тих и ароматен, който отнесе и последните остатъци от дневната горещина.

След като се навечеряха, те се взираха известно време безмълвно напред в небето, в брега, в океана и изобщо в нищото.

Мороуиндъл караше вече Рен да се чувства неспокойна. Дори сега, когато бе забулен в мрак, невидим и заспал, се долавяше заплашителното му присъствие. Тя си го представяше. Килешан, издигащ се към небето със зинала нащърбена паст, покрити с джунгли склонове, извисяващи се стръмни скали и голи пустини — един окован във вериги гигант, обвит във вулканична пепел и мъгла, чакащ. Рен можеше да усети върху лицето си неспокойното му, настървено дихание и да чуе съскащото му приветствие. Тя можеше да усети как ги наблюдава. Той я плашеше повече, отколко ю би искала да си признае и тя изглежда не можеше да пропъди своя страх. Той беше една коварна сянка, която пълзеше по коридорите на нейното съзнание, шепнейки думи, чието значение беше неразбираемо, но общият смисъл бе ясен. Рен се чувстваше странно лишена от своите умения и своя тренинг, като че ли загуби всичко в момента, в който пристигна. Дори инстинктите й изглеждаха объркани. Не можеше да си го обясни. То нямаше никакъв смисъл. Нищо не беше се случило и все пак увереността й бе разбита и пръсната като слама. Друга жена можеше да се успокоява с факта, че притежава легендарните Елфови камъни, но не и Рен. Магията беше за нея нещо чуждо, на което не можеше да се има доверие. Тя принадлежеше към миналото, за което Рен беше само чувала, една история, потънала в забрава. Магията принадлежеше на някой друг, който тя не познаваше. Елфовите камъни, мислеше мрачно тя, нямат нищо общо с мен. Думите предизвикваха хлад в стомаха й. Те, разбира се, бяха лъжа.

Рен скри лицето си в шепи. Съмнения я връхлитаха отвсякъде и тя се запита за миг дали решението й да дойде на Мороуиндъл не е било погрешно.

Накрая махна ръцете си от лицето и се запромъква напред, докато не се приближи достатъчно, за да вижда ясно в тъмнината брадатото лице на Гарт. Огромният мъж я наблюдаваше неподвижно, тя вдигна ръце и започна да прави знаци.

Мислиш ли, че сгреших, като настоях да дойдем тук? — попита го тя.

Той я изучава известно време с поглед и после поклати глава. Никога не е грешка да направиш нещо, което чувствуваш, че е необходимо. Аз чувствувах, че това е необходимо. Зная.

— Но аз не дойдох само за да открия, дали елфите са все още живи — каза тя, движейки пръсти. — Дойдох да науча нещо за моите родители, да разбера кои са били и какво е станало с тях.

Той кимна без да отговори.

— Знаеш, че преди не се интересувах — продължи Рен, опитвайки се да обясни. — Някога това нямаше никакво значение за мен. Аз бях един Скитник и това ми стигаше. Дори след като Коглайн ни намери, ние тръгнахме на изток към Рога на пъкъла и се срещнахме с духа на Аланон и дори когато започнах да питам за елфите, надявайки се да науча какво се е случило с тях, аз не мислех за родителите си. Нямах никаква представа накъде води всичко това. Просто продължавах да задавам своите въпроси. По този начин научих за Усойницата и после за сигналния огън. Аз просто следвах една следа и бях любопитна да разбера къде ще ме отведе. — Тя направи пауза. — Но Елфовите камъни, Гарт, бяха нещо, на което не бях разчитала. Когато открих, че са истински, че това са Елфовите камъни на Ши и Уил Омсфорд, всичко се промени. Те притежаваха такава мощ и принадлежаха на моите родители. Защо? Преди всичко как моите родители са се сдобили с тях? С каква цел са, ми ги дали? Разбираш, нали? Единственият начин да получа отговор на този въпрос бе да открия кои са били родителите ми…

Разбирам. Нямаше да съм тук с теб, ако не разбирах — каза със знаци Гарт.

— Зная това — — прошепна Рен със задавен глас, — но просто исках да го чуя от теб.

Те мълчаха известно време с извърнати настрана очи. Нещо огромно плесна далеч навътре във водата. Звукът отекна за миг и изчезна. Рен ритна с ботуша си грубия пясък.

Гарт, каза със знаци тя, улавяйки погледа му, има ли нещо, свързано с моите родители, което ти да не си ми казал?

Гарт не отговори. Лицето му не изразяваше нищо.

Защото, ако има — продължи със знаци тя, — ти трябва да ми го кажеш сега. Не можеш да ме оставиш ща ги търся, без да зная.

Гарт се премести, скривайки главата си в сянката. Когато я повдигна отново, пръстите му започнаха да се движат.

Не съм премълчавал нищо, което е било необходимо да знаеш. Казал съм ти всичко за твоите родители. Казал съм ти каквото зная. Повярвай ми.

— Вярвам ти — потвърди тихо тя.

Все пак отговорът я обезпокои. Имаше ли нещо друго, което той беше скрил от нея? Имаше ли право да знае какво е то? Рен поклати глава. Той никога нямаше да я нарани. Това беше важното. Гарт не бе способен на това.

Ние ще открием истината за твоите родители, заяви внезапно със знаци той. Обещавам.

Рен се пресегна и хвана ръцете му. После ги пусна.

— Гарт — каза тя, — ти си най-добрият приятел, който някога съм имала.

После тя продължи да дежури, а той заспа. Чувствуваше се успокоена от неговите думи, уверена, че в края на краищата не е сама, че ги свързва обща цел. Скрит от тъмнината, Мороуиндъл продължаваше да стои безмълвен, мрачен и внушаващ страх. Но Рен вече бе добила кураж. Нейното решение се беше затвърдило. Нейната цел бе ясна. Всичко щеше да бъде така, както е било толкова много години — тя и Гарт срещу всички опасности, каквито и да са те. Това беше достатъчно.

Когато Гарт се събуди в полунощ, тя бързо легна да спи.

Изгревът на слънцето посребри небето, но Мороуиндъл остана черна стена, непропускаща тази светлина. Островът стоеше между зората, от едната страна, и Гарт и Рен от другата, сякаш търсеше начин да заключи Скитниците завинаги в сянка. Брегът беше все още пуст — една черна линия, която се простираше в далечината, като разкъсана лента от траурен креп. Стръмните скали се подаваха от зелената плетеница на джунглата, издадени напред като уловени в клопка създания, търсещи глътка въздух. Килешан се издигаше безмълвен към небето. Пара се виеше от пукнатините, спускащи се по неговата кожа от застинала лава. Един бегъл поглед към пустинната страна на острова разкриваше далеч на север груба, напукана повърхност, а над нея — от сярна мъгла и пълно мъртвило.

Момичето Скитник и нейният спътник се измиха и закусиха набързо, нямащи търпение да потеглят. Надигаше се дневната жега, гонейки лекия океански бриз обратно към водата. Морските птици се плъзгаха и спускаха стремително около тях, търсейки храна. Раци се оттегляха предпазливо около скалите, търсейки подслон в цепнатини и пукнатини. Островът се събуждаше.

Рен и Гарт нарамиха своите вързопи, провериха готовността на оръжията си, спогледаха се за миг и потеглиха към вътрешността на острова.

Брегът премина в тясна ивица висока трева, която на свой ред отстъпи на една гора от много високи акации. Стволовете на древните дървета се издигаха към небето като стълбове и стигаха толкова навътре, че отдалеч изглеждаха като стена. Горският терен беше гол, без храсти. Бури и високи приливи бяха отмили всичко освен гигантските дървета. Сред акациите нищо не помръдваше. Слънцето беше все още прикрито на изток и върху всичко лежаха сенки. Рен и Гарт напредваха бавно, нащрек за всякаква форма на опасност. Те прекосиха през акациевата гора и навлязоха в бамбукова горичка. Заобикаляха, докато не намериха едно стеснение на растителността и използуваха късите мечове, за да си пробият път. Оттам продължиха по една поляна, където тревата беше до кръста и полски цветя растяха в колоритно изобилие сред зеленината. Пред тях гората се издигаше по склоновете на Килешан, дървета и храсти сред странни образувания от застинала лава и всички те изчезваха накрая в облаците вулканична пепел.

Първият ден премина без инцидент. Те се стремяха да се движат през открити пространства и така си избираха пътя, че да виждат къде стъпват. Тази нощ Рен и Гарт лагеруваха на една поляна, удобно разположена на височинка, от която имаха добра видимост във всички посоки. Вторият ден премина по същия начин. Доста напреднаха, пътувайки по реки и потоци и изкачвайки без затруднение дефилета и предпланини. Нямаше никаква следа от чудовищата, за които беше ги предупредил Тайгър Тай. Срещаха ярко оцветени змии и паяци, които бяха, най-вероятно, отровни, но Скитниците бяха си имали работа със своите братовчеди в други части на света и знаеха достатъчно, за да избягват всякакъв контакт. Те чуха дрезгавата кашлица на пустинните котки, но не видяха нищо. Един или два пъти хищни птици прелетяха над главите им, но след серия бегли преминавания тези ловци скоро изчезнаха в търсене на по-лесна плячка. Дъжд валеше често и силно, но не бе продължителен, като изключим заплахата неочакван порой да ги застигне в сухо речно корито или да пропаднат в новообразувана яма с вода, той бе само освежителен.

Леката мъгла, която покриваше склоновете на Килешан, все повече се приближаваше, а това обещаваше по-сурови изпитания.

Третият ден започна по същия начин както предишните два — сенчест, тих и мрачен. Слънцето се издигна и за кратко време се провиждаше между дърветата като топъл и приканващ сигнален огън. После се спусна до долния край на мъглата и изведнъж изчезна. Отначало мъглата беше рядка и не създаваше неприятности, не бе просто по-плътен й един намаляващ светлината филтър. Обаче тя започна бавно да се Сгъстява, скривайки всичко, намиращо се на повече от тридесет фута от тях. Теренът стана по-неравен, когато крайбрежните низини и затревените предпланини отстъпиха мястото си на стръмнини и падове, а късовете застинала лава станаха-ронливи и нестабилни. Стъпките им станаха несигурни и скоростта на придвижване намаля.

Обезпокоени, Рен и Гарт мълчаливо обядваха набързо и предпазливо тръгнаха отново. Те завързаха дебели кожи около краката си над ботушите за защита, срещу змии. После навлякоха своите тежки пелерини й плътно се обвиха в тях. Горещината липсваше, а въздухът, който очакваха да стане топъл, когато се приближат повече до Килешан, се оказа по-студен. Гарт вървеше отпред, за да засланя Рен. Навсякъде около тях в мъглата се движеха сенки на създания, които нямаха форма, но независимо от това присъстваха. Познатите звуци на птици и насекоми отмряха, заглъхвайки в една дебнеща тишина. Здрачът падна рано, светлината постепенно изчезваше, а дъждът рукна като из ведро.

Гарт и Рен направиха своя лагер под една древна коа, която гледаше към малък клиринг. Облегнати на дървото те изядоха своята вечеря и наблюдаваха как, сивият здрач премина в черен като въглен мрак. Дъждът отслабна до периодични ръмежи, а мъглата запълзя надолу по планинския склон с опипващите си пипала. Гората започваше вече да се превръща в джунгла. Дърветата растяха нагъсто и бяха преплетени с увивни растения, а почвата беше влажна, мека и поддаваше. Плужеци и бръмбари пълзяха през храсталака и гниещите дънери. Почвата под коата беше суха, но влажността във въздуха изглежда проникваше навсякъде. Нямаше никаква възможност да стъкнат огън. Рен и Гарт се свиха в своите пелерини и се притиснаха по-близо един до друг. Нощта се спускаше около тях и светът ставаше мастилено чер.

Рен предложи да дежури първа. Беше твърде напрегната, за да заспи. Гарт прие без коментар. Той изтегли нагоре колената си, опря глава на скръстените си ръце и почти мигновено заспа.

Рен седеше, взирайки се в чернотата. Дърветата и мъглата скриваха всяка светлина, идваща от луната или звездите и дори след като очите й привикнаха с тъмното, можеше да вижда, само на дузина фута от мястото на дежурството. Кратковременни, бързи и загадъчни сенки се носеха в периферията на зрителното й поле, Звуци се стрелкаха през мъглата, за да предизвикват и дразнят. Това бяха пронизителни крясъци на нощни птици, жужене на насекоми, стържещи звуци и шумолене, пухтене и ръмжене. Някъде от далечината идваше тихото кашляне на ловуващи котки. Тя усещаше слабо носещите се във въздуха серни пушеци от Килешан, които се смесваха с тежките и по-остри миризми от джунглата. Навсякъде около нея се събуждаше един невидим свят.

Нека, помисли дръзко тя.

Въздухът стана неподвижен, когато дори ръменето спря и остана само мъглата. Времето течеше. Звуците намаляваха и затихваха и се създаваше усещането, че всичко там в мрака дебне в очакване, че всичко наблюдава, Тя чувствуваше, че сенките в края на нахлуващата мъгла бяха изчезнали. Гарт тихо похъркваше. Тен размърда вкочаненото си тяло, но не направи усилие да стане. Приятно й бе да усеща дървото зад гърба си и притиснатия до нея Гарт. Мразеше обаче това, че островът я кара да се чувствува уязвима и незащитена. Просто не съм свикнала, каза си тя. Всичко идваше от непознатостта на терена, от откъсването от дома и от спомена за предупреждението на Тайгър Тай, че тук има чудовища. Щеше да мине време, докато привикне към…

Рен не довърши мисълта си, защото видя силуета на нещо огромно да се появява в края на мъглата. То повървя малко на два крака, после се отпусна на четири. Създанието спря и тя разбра, че гледа към нея. Космите на врата й настръхнаха и тя бавно-отпусна ръка надолу, докато пръстите й не обхванаха дръжката на дългия нож на кръста й. Рен чакаше. Съществото, което я наблюдаваше, не се помръдна. Изглеждали то изчакваше.

После тя забеляза появяването на още една сянка, подобна на първата. И трета. И четвърта. Те се събираха в тъмнината и замираха неподвижни, невидими и с блестящи очи. Рен бавно си пое дълбоко въздух. Помисли да събуди Гарт, но си каза, че би могла да почака само още една минута, само колкото да види какво ще се случи.

Но нищо не се случваше. Минутите бавно пълзяха, а сенките оставаха на местата си. После тя се попита, дали не се промъкваха зад нея, където не можеше да ги види, докато стигнат достатъчно близо, за да… Рен се обърна бързо и погледна. Там нямаше нищо. Поне в обсега на нейното зрително поле.

Рен отново се обърна. Изведнъж разбра, че създанията в тъмнината чакаха да видят какво ще прави тя, опитвайки се да установят колко е опасна. Ако стои там достатъчно дълго, те щяха да станат нетърпеливи и да решат да я изпитат. Питаше се колко време разполага. Питаше се какво би й коствало да ги обезкуражи. Ако чудовищата бяха вече тук, само на три денонощия път от брега, те щяха да идват вече и всяка нощ да наблюдават и чакат. А щеше да има и други. Това беше сигурно.

Кръвта на Рен започна да пулсира във вените й, движейки се така бързо, както нейните мисли. Заедно, Гарт и тя, бяха достойни противници за повечето създания, но те не можеха да си позволят лукса да се бият с всички, които им се изпречеха на пътя.

Сенките започнаха отново да се движат неспокойно. Рен чуваше мърморенето — не точно думи, но нещо. Тя усещаше движението навсякъде около себе си, нещо различно от сенките, създания, които не можеше да види. Обитателите на джунглата бяха ги открили и се събираха. Чу ръмжене, ниско и заплашително. До нея Гарт се размърда в съня си и се обърна на другата страна. Рен почувствува лицето си да пламти.

Направи нещо, прошепна на себе си Рен. Трябва да направиш нещо. Знаеше, без да гледа, че сенките бяха вече зад нея. Усети парене на гърдите си.

Почти без да мисли Рен бръкна в своята туника и извади кожената торбичка с Елфовите камъни. Бързо, неискайки да мисли за това, което прави, тя изтърси камъните на дланта си и ги стисна в шепата. Рен можеше да почувствува как сенките я наблюдаваха.

Само едно загатваме за това, което те могат да направят, ще бъде достатъчно, каза си тя.

Рен протегна напред ръка и леко открехна длан. Синьото сияние на Елфовите камъни се засили. То се събра, като студен огън, и се излъчи напред на гънки ленти, за да сондира тъмнината.

Сенките мигновено се изпариха. Те изчезнаха така бързо и така напълно, като че ли никога не са били там. Звуците замряха. Светът стана като вакуум, а двамата с Гарт бяха всичко, което бе останало в него. Тя отново затвори плътно пръсти и отдръпна ръката си. Сенките, каквото и да представляваха, знаеха нещо за магията на елфите. Инстинктивно усети, че това е така.

Рен бе обзета от внезапна горчивина. Тя беше твърдяла упорито, че Елфовите камъни не са част от нейния живот. О, не, в никакъв случай. Те принадлежаха на някой друг, не на нея. Как побърза да заяви това. А колко бързо беше се обърнала за помощ към тях в момента, в който се почуствува застрашена Рен плъзна Камъните обратно в техния калъф и го мушна отново под туниката си. Нощта беше тиха и спокойна. В мъглата нямаше никакво движение. Създанията, които живееха на Мороуиндъл, бяха отишли да търсят по-лесна плячка.

Минаваше полунощ, когато Рен събуди Гарт. Повече нищо не ги заплаши. Тя не му каза какво се беше случило. Обви се в пелерината си и се облегна на него.

Призори потеглиха отново. Гъсти облаци вулканична пепел лежаха напряко на склоновете на Килешан, а светлината беше слаба и сива. Въздухът бе пропит от влага. Тя се процеждаше през почвата, върху която вървяха, проникваше през дрехите, които носеха и ги караше да треперят. След известно време слънцето започна да пробива през мъглата и студът изчезна. Пътуването беше бавно и трудно. Теренът беше неравен и ред дефилета и била бяха покрити от непроходима джунгла. Последната нощ цареше тишина. Това беше едно потискащо спокойствие, което изолираше двойката и плетеше около тях мрежи на безпокойство.

Сенките оставаха в периферията на зрителното им поле, потайни и предпазливи, сборище от бързи и безформени призраци, които бяха там до момента, в който ги погледнеш и после изчезваха. Гарт сякаш не осъзнаваше тяхното присъствие, но Рен знаеше, че не е така. Когато поглеждаше крадешком от време на време, тъмното му лице, тя можеше да види спокойствието, което се отразяваше в очите му. Рен се учудваше, че нейният грамаден приятел можеше така добре да се владее. Нейните собствени очи претърсваха неспокойно леката мъгла, защото дори сега не беше сигурна до каква степен криещите се създания се страхуваха от Елфовите камъни и колко дълго магията щеше да ги държи на разстояние от тях. Пръстите й непрекъснато шареха по туниката й и кожената торбичка под нея, за да се уверят, че нейната защита е все още на мястото си.

Денят бавно отиваше към края си. Те минаваха през гори от коа и баниан, стари и обрасли с мъх и пълзящи растения. Движеха се по стръмнини, където скалите от застинала лава бяха покрити с кора и начупени на парчета, които се ронеха и пързаляха, щом се опитваха да стъпят върху тях. Пресичаха дефилета с трънлив храсталак и долини, покрити от тежки облаци като от непроницаемо сиво одеяло. През цялото време те продължаваха да се катерят нагоре по склоновете на Килешан, зървайки за кратко време вулкана през разкъсванията в мъглата, а върхът му се извисяваше все тъй надалеч.

Гарт и Рен започнаха да разпознават все повече опасностите на острова. Имаше определени растения с ярки цветове и сложна форма, които примамваха и улавяха всичко, каквото достигнеха. Имаше ями, които можеха да те погълнат за секунди, ако имаш нещастието да стъпиш в някоя от тях. Имаше странни животни, който се показваха за кратко време и изчезваха отново и всякакви хищници — люспести-и бодливи, със здрави нокти и остри зъби. Не се появиха никакви чудовища, но Рен подозираше, че те са там, дебнат и чакат — призраци, които шепнат в мъглата.

Нощта дойде и те заспаха. Този път сенките не се приближиха, а останаха грижливо скрити. Една пустинна котка дебнеше наблизо. Гарт свирна с дебел стрък трева, но звукът очевидно не обезпокои голямата котка и заглъхна отново в тишината. Рен сънуваше, че е у дома с-и на Западната земя, когато тя бе малка и всичко беше ново за нея, а после се събуди с ясни и светли спомени.

— Гарт, аз използувах отново Елфовите камъни — каза му тя на закуска, когато двамата бяха се свили близо един до друг, за да се предпазят от студения мрак. — Преди две нощи, когато сенките се появиха за първи път.

Зная, отвърна той с фиксирани в нея очи, докато правеше знаците. Бях буден.

— Какво видя? — попита шепнешком тя, поклащайки невярващо глава.

Достатъчно. Магията те плаши, нали?

— Всичко, което правим, ме плаши — отвърна с тъжна усмивка тя.

Те вървяха в тишината на зората, потънали в мисли. Теренът вече не беше стръмен, а джунглата се простираше пред тях. Мъглата тук бе по-гъста, непрекъсната и неподвижна: Въздухът също беше неподвижен. Те пресякоха едно открито пространство и се озоваха на едно блато. Рен и Гарт внимателно заобиколиха неговите очертани с тръстика граници в търсене на по-твърда почва. Когато успяваха да я намерят, те тръгваха отново напред. Блатото не свършваше. Бяха принудени многократно да променят посоката си, търсейки по-безопасно място за преминаване. Блатото имаше монотонна, равна пробляскваща повърхност, която се простираше през големи пространства треви и бурени, а дърветата стърчаха от него като крайници на потънали великани. Наоколо бръмчаха крилати насекоми, блестящи и оцветени с всички цветове на дъгата. Гарт приготви един зловонен мехлем, който те използуваха за намазване на лицето и ръцете си като предпазно средство срещу ухапвания и ужилвания. В калта се плъзгаха змии. Навсякъде пълзяха паяци, някои по-големи от юмрука на Гарт. Паяжини, мъх и пълзящи растения се проточваха от клоните и храстите, лепкави и смъртоносни. Прилепи прелитаха през образуваните от дърветата катедрални сводове, а техният писък беше рязък и вледеняващ.

На едно място срещнаха гигантска паяжина, скрита над главите им и поставена като капан, за да падне върху минаващия под нея. Една по-неумела двойка ловци можеше да не я забележи и да бъде уловена, но Гарт веднага забеляза клопката. Нишките на паяжината бяха дебели колкото пръстите на Рен и толкова прозрачни, че бяха невидими, ако не ги потърсиш. Тя мушна стрък тръстика в една паяжина и тръстиката мигновено залепна здраво. Рен и Гарт дълго се оглеждаха предпазливо наоколо, без да мърдат. Каквото и да беше оплело мрежата, не биха искали да го срещнат.

Най-после се убедиха, че майсторът на паяжината не е наоколо и продължиха пътя си.

Наближаваше пладне, когато Рен и Гарт чуха стържещия звук. Те забавиха хода си и после спряха. Звукът беше груб и остър, твърде висок за тишината на блатото, почти, като от борба. Той идваше отляво, където сенки падаха върху един храст с ярки червени цветове. Гарт мина отпред и те заобиколиха храста отдясно, следвайки една ивица твърда почва, водеща към клиринг с коа, движейки се мълчаливо и вслушвайки се, когато стържещия звук продължаваше. Почти веднага видяха нишки от прозрачна паяжина да се спускат към земята от върховете на дърветата. Нишките се разклащаха, когато нещо се дърпаше силно от тях откъм вътрешността на храста. Очевидно бе какво се е случило. Гарт даде знак на Рен и предпазливо продължиха пътя си.

Сред дърветата коа спряха отново. Между дърветата беше поставена серия от примки, една голяма и няколко малки. Една от по-малките примки беше паднала и стържещият звук идваше от съществото, което тя бе оплела и което се бореше да се освободи. Съществото не приличаше на нищо, което Рен или Гарт бяха виждали. Голямо колкото дребно ловджийско куче, то очевидно беше кръстоска между бодливо свинче и котка. Неговото бъчвообразно тяло беше покрито с бодили, оградени с черни и светлокафяви пръстени и се крепеше на четири къси дебели крака, докато квадратната му глава, поставена без шия между рамената му, се стесняваше рязко в тъпата, обрасла с козина котешка физиономия. Лапите му с набръчкана кожа завършваха с пръсти с мощни нокти, които ровеха земята, а неговата къса, дебела и покрита с бодли опашка се движеше рязко напред-назад, правейки неистови усилия да прекъсне нишките от паяжината, които бяха се обвили около него.

Усилието беше напразно. Колкото повече се мяташе, толкова по-здраво го захващаше паяжината. Накрая създанието поспря, главата му се повдигна и то ги видя. Рен беше изненадана от очите му. Те имаха клепачи и мигли и бяха яркосини. Това не бяха очи на животно. Те приличаха на нейните собствени. Тялото на създанието се отпусна, изтощено от борбата. Бодлите лежаха пригладени назад, а странните очи мигаха.

— Пффттт! — изфуча създанието подобно на котка, на каквато приличаше. — Не очаквам да ми помогнеш — каза тихо то с рязък глас. — В края на краищата, ти носиш известна, арргггх, отговорност за моето затруднено положение.

Рен се опули, после хвърли бърз поглед на Гарт, който за момент изглеждаше не по-малко изненадан от нея. Как можеше това създание да говори? Тя отново се обърна.

— Какво имаш предвид като казваш, че нося известна отговорност? — попита Рен.

— Ррроуууггг. Имам предвид, че ти си елф, нали?

— Ами не. Всъщност не съм. Аз съм… — Рен се поколеба. Беше готова да каже, че е Скитник. Но истината беше, че е поне отчасти елф. Нали създанието я бе идентифицирало по това — по нейните черти на елф? Тя се намръщи. Откъде знаеше изобщо то за елфите? — Кой си ти? — попита Рен.

Съществото я преценява мълчаливо известно време с немигащи очи. Когато заговори, гласът му прозвуча като ниско ръмжене.

— Стреса.

— Стреса — повтори Рен. — Това името ти ли е?

Съществото кимна.

— Моето име е Рен, а това е моят приятел, Гарт.

— Хссттт. Ти си елф — повтори Стреса и котешкото лице се намръщи. — Но не си от Мороуиндъл.

— Не — отвърна Рен и озадачена постави ръце на хълбоците си. — Откъде знаеш това?

Сините очи леко се присвиха.

— Ти не ме познаваш — каза Стреса.

— Ти не знаеш какво съм аз. Хрррроуул. Ако живееше на Мороуиндъл, щеше да ме познаваш.

Рен кимна.

— Какво си тогава? — попита тя.

— Една комбинирана котка — отвърна съществото и изръмжа гърлено. — Така ни наричат. Малко останахме. Взели сме по малко от различни животни, но всъщност сме нещо съвсем друго. Пууррфт.

— А откъде знаеш за елфите? Живеят ли тук все още елфи?

Комбинираната котка я гледаше хладно и търпеливо понасяше своята примка.

— Ако ми помогнеш да се освободя — отвърна тя с рязък глас, снишен до тихо мъркане — аз ще отговоря на твоите въпроси.

Рен се колебаеше. Не можеше да реши.

— Фффппхт! Ти по-добре побързай — посъветва я Стреса. — Преди да е дошъл Уистеронът.

— Уистерон?

Рен погледна отново към Гарт, показвайки му със знаци какво бе казала Стреса. Гарт отговори кратко. Рен се обърна обратно.

— Откъде да знаем, че няма да ни нараниш? — попита тя комбинираната котка.

— Харррул. Щом не сте от Мороуиндъл, а идете от толкова далече, тогава вие сте по-опасни от мен — отговори Стреса, стигайки толкова близко до смях, колкото вероятно можеше. — Сега побързайте. Използвайте дългите си ножове, за да прережете паяжината. Само с ръба на острието внимавайте да не я докоснете с плоската му страна. — Странното същество направи пауза и за първи път Рен видя признак на отчаяние в очите му. — Няма много време. Ако ми помогнете, хрроуу, може би аз на свой ред също ще мога да ви помогна.

Рен направи знак на Гарт и те отидоха до мястото, където беше хваната комбинираната котка, внимавайки да избегнат всяка от висящите все още на мястото си примки. Действувайки бързо, те прерязаха нишките, оплитащи съществото и после се отдръпнаха назад. Стреса прескочи чевръсто падналата паяжина и успокоена мина покрай тях до мястото, където почвата беше твърда. Тя изправи своите бодли и буйно се разтърси. И Рен, и Гарт трепнаха при внезапното движение, но никакъв бодил не се отправи към тях. Комбинираната котка само се отърсваше от последните остатъци от паяжината, полепнали по тялото й. Тя започна да се почиства, после спря, като си спомни, че я наблюдават.

— Благодаря ви — каза тя със своя нисък груб глас. — Ако не бяхте ме освободили, щях да умра. Грруул. Уистеронът щеше да ме изяде.

— Уистеронът ли? — попита Рен.

Комбинираната котка отпусна назад бодилите си, игнорирайки въпроса.

— Вие самите би трябвало вече да сте мъртви — заяви Стреса. Котешкото лице отново се набръчка. — Пфффтт! — изфуча тя. — Вие или сте големи късметлии, или ви пази магия. Кое от двете?

Но Рен не отвърна веднага.

— Ти обеща да отговориш на моите въпроси, Стреса — каза накрая тя. — Разкажи ми за елфите.

Комбинираната котка се сви и седна на задните си лапи. Тя беше по-едра, отколкото изглеждаше в примката. По големина тя бе по-близо кучето, отколкото до котката или до бодливото свинче, на което приличаше.

— Елфите — каза тя с промъкващото се отново в гласа й ръмжене — живеят във вътрешността на острова, високо по склоновете на Килешан в града Арборлон, хрроуггх, където демоните са ги затворили в клопка.

— Демоните ли? — попита Рен, мислейки веднага за тези, които бяха затворени вътре в Забраната от Елкрис. Веднъж се бяха измъквали по времето на Уил Омсфорд. Бяха ли го сторили отново? — Как изглеждат тези демони? — попита настойчиво тя.

— Сссссттт! Като голям брой различни създания. Какво значение има? Работата е, че са ги направили елфите и сега не могат да се освободят от тях. Пффг! Лошо им се пише на елфите. Магията на Преградата вече угасва. Не след дълго това ще сполети и всичко останало.

Комбинираната котка почака, докато Рен асимилира тези най-последни новини. Все още не разбираше твърде много неща.

— Елфите са направили демоните? — повтори объркана тя.

— Преди години. Когато не можеха да измислят нищо по-добро. — Но от какво са ги направили?

Стреса се облиза. Езикът й беше тъмно виолетов, а лицето — кафяво.

— Защо дойдохте тук, гррулл? — попита тя. — Защо търсите елфите?

Рен почувствува ръката на Гарт, поставена предупреждаващо на рамото й. Тя се обърна и го видя да прави жест към джунглата.

— Хссттт, да. Аз също го чух — обяви Стреса, надигайки се бързо. — Уистеронът. Той излиза на лов, проверява своите примки за храна. Трябва бързо да се махаме оттук. Щом открие, че съм избягала, ще тръгне да ме търси. — Комбинираната котка разклати бодлите си. — Ххгггх. Тъй като вие изглежда не знаете пътя, по-добре ще е да ме следвате.

Стреса тръгна рязко, а Рен побърза да я стигне, следвана от Гарт.

— Почакай за момент! Що за същество е този Уистерон? — попита Рен.

— По-добре ще е никога да не разбереш — отвърна загадъчно Стреса, а всичките й бодли се изправиха. — Това блато се нарича Ин Джу. Тук Уистеронът е изградил дома си. Ин Джу се простира по целия път до Черния корниз, а разстоянието е доста голямо. Пхффагхх.

Стреса се помъкна нататък, движейки се много по-бързо, отколкото очакваше Рен.

— Аз все още не разбирам откъде знаеш толкова много за елфите — каза Рен, бързайки зад Стреса. — Или как всъщност говориш. На Мороуиндъл всички ли говорят?

Стреса хвърли назад един котешки поглед, проницателен и разбиращ.

— Рраарггх, забравих ли да ти кажа? Причината е, че аз също съм направена от елфите. Хсссстт.

Комбинираната котка се обърна отново напред.

— Стига толкова въпроси. По-добре ще е да помълчим за известно време.

Тя се движеше бързо между дърветата, мълчалива като гроб, оставяйки Рен да я следва с Гарт и да размишлява, объркана и смаяна.

ГЛАВА VII

Те се движеха бързо и мълчаливо през Ин Джу. Комбинираната котка водеше със своето кафеникаво бодливо тяло, тътрещо се през храсти и в треви, под къпини и над дънери, като че ли те бяха едно цяло, едно единствено препятствие, изисквайки за преодоляването си едно и също усилие. Рен и Гарт я следваха, принудени да заобикалят гъстите храсталаци, да избират по-предпазливо своя път и да опитват почвата преди да стъпят върху нея. Те успяваха да не изостават само защото Стреса бе достатъчно съобразителна, за да поглежда от време на време назад и да ги изчаква, докато я настигнат.

Никой от тях не говореше, докато се движеха бързо, но всички се вслушваха внимателно за звуци от преследването на Уистерона.

Джунглата ставаше все по-тъмна и паяжините започнаха да се появяват навсякъде. Много нишки от примки се влачеха зад тях дълго след като бяха прескочени или разкъсани. Определена част от тях служеше за задействане на мрежи, прострени от върховете на дърветата, през храсти и дори върху ями в земята. Паяжините бяха прозрачни и невидими, освен на местата, където полепналите върху тях листа и прах им бяха придали цвят или очертания. Но дори тогава бяха трудни за откриване. Рен скоро се отказа да търси каквото и да било друго, съсредоточавайки се единствено върху опасните мрежи. Подобни паяжини би могъл да изплете един голям паяк, мислеше си тя и си представяше Уистерона като такъв. Те бягаха вече от няколко минути, когато най-после чу да се движи. Звукът стигаше ясно до нея — от чупене на храсти и клони на дървета, от драскаме по кора и от разплискване и разпенване на вода. Уистеронът беше голям и не си правеше труда да прикрива идването си. Той вдигаше шум, като че ли някакъв огромен валяк се търкаляше върху всичко, неумолим и неизбежен. Ин Джу бе като огромна зелена катедрала, в която е била нарушена тишината. Рен изведнъж много се уплаши.

Минаха през един обширен клиринг, в който беше се образувало някакво езеро, принуждавайки ги да променят посоката. След кратко колебание го заобиколиха отдясно по една изпъкнала ивица, върху която растяха гъсти къпинови храсти. Стреса, забравила за останалите, си пробиваше път през тях. Рен и Гарт я следваха смело, игнорирайки одраскванията и порязванията, които получаваха. Зад тях звуците от идването на Уистерона се усилваха. После внезапно изчезнаха.

Стреса мигновено спря, замръзвайки на място. Скитниците сториха същото. Рен се вслушваше без да мърда. Гарт опря длани на земята. Всичко беше тихо. Дърветата се извисяваха неподвижни около тях. Слаба светлина проникваше през завесата от лека мъгла. Чуваше се единствено шумоленето на вятъра… Само гдето нямаше никакъв вятър. Рен изстина. Въздухът беше неподвижен като смъртта. Тя погледна бързо към Стреса. Комбинираната котка гледаше нагоре. Уистеронът се движеше по дърветата.

Гарт се изправи отново и извади дългия си нож. Рен търсеше като обезумяла в покрива от преплетени клони над главата си, правейки напразни усилия да улови присъствието на нещо. Шумоленето беше по-близо и по-лесно различимо. Вече не идваше от шепота на вятъра в листата, а от движението на нещо огромно:

Стреса започна да тича — една странно оформена буца бодлива земя, носеща се към горичка от коа, някак си мълчалива, но в същото време и обезумяла. Рен и Гарт я последваха доброволно и без да задават въпроси. Рен се потеше обилно под дрехите си, а тялото я болеше от усилието да пази тишина. Тя се движеше приведена, страхуваща се да погледне назад, нагоре и на където и да е другаде освен към мястото, към което тичаше Стреса. Шумоленето на листата пълнеше ушите й, а имаше и шум от чупене на клони. Птици се стрелкаха през подобната на пещера гора — струи от цветове и движение, които изчезваха за миг. Джунглата проблясваше влажна и смръзнала се около нея — един застинал живот, в който се движеха само те. Горичката от коа се издигаше отпред. Масивни стволове, носещи ярдове мъхести пълзящи растения, огромни древни гиганти, вкоренени дълбоко във времето.

Рен неочаквано се сепна. Скритите до гърдите й Елфови камъни бяха започнали да парят.

О, помисли отчаяно тя, не искам да използвам отново магията, но дори когато мислеше това знаеше, че трябва да я използва.

Те достигнаха горичката от коа, движейки се бързо навътре в нея по един коридор, образуван от стволове и сенки. Рен погледна нагоре, проверявайки за примки. Не се виждаха никакви. Тя видя как Стреса препусна към една група храсти и се бутна вътре в тях. Рен и Гарт я последваха, навеждайки се, за да минат под клоните, като дърпаха своите раници след себе си и ги притискаха плътно до телата си, за да замаскират всякакъв звук.

Приведени в тъмнината и дишайки тежко, те коленичиха на земята и зачакаха. Минутите се нижеха една след друга. Листатите клони на тяхното убежище заглушаваха всеки звук отвън, така че вече не можеха да чуват шумоленето. Беше тясно в тяхното скривалище, а вонята от гниещо дърво се процеждаше нагоре от земята. Рен се чувствуваше като уловена в капан. Би предпочела да са навън, на открито, където тя би могла да бяга и да вижда. Почувствува внезапен подтик да избяга. Но погледна Гарт, видя спокойното изражение на огромния мъж и остана на мястото си. Стреса беше до отвора, притисната ниско до земята с изправена глава и наострени къси котешки уши. Рен се отпусна до съществото и се взря навън. Бодлите на комбинираната котка настръхнаха.

В същия този момент тя видя Уистерона. Той беше все още между клоните на дърветата, така отдалечен от мястото, където се бяха скрили, че приличаше на сянка на фона на мъглата. Дори така не можеше да бъде сбъркан с нищо друго. Съществото пълзеше през клоните като някакъв обемист призрак… Не, поправи се тя. То не пълзеше, а дебнеше. Не като котка, а някак далеч по-уверено, далеч по-решително. При придвижването си крадеше живота от въздуха — една сянка, която поглъщаше звука и движението. Съществото имаше четири крака и опашка и ги използуваше всичките пет, за да се хваща за клоните на дърветата и се изтегля напред. Може би някога е било животно, все още приличаше на такова. Но се движеше като насекомо. Цялото беше изродено и изкривено. Частите на тялото му висяха като гигантски куки, които му позволяваха да се завърта свободно във всяка посока. Беше загладено, мускулесто и по-гротескно дори от вълкообразното същество, което беше ги следило от Гримпен Уърд насам. Уистеронът се спря и се обърна.

Дъхът на Рен спря в гърлото й и тя го задържа там с усилие, от което можеше да й спре сърцето. Уистеронът висеше окачен на фона на сивотата като огромна, всяваща ужас сянка. После съществото внезапно се залюля. То премина пред очите й като предсказание за собствената й смърт, шепнейки безмълвни закани. Все пак не я видя, не забави хода си. Този следобед то щеше да вземе други жертви. После Уистеронът изчезна.

След известно време те излязоха от скривалището, изнервени и умълчани, и продължиха пътя си само защото това бе единственият начин да се измъкнат от Ин Джу. Въпреки това не успяха да го сторят до падането на мрака, така че прекараха тази нощ в блатото. Стреса намери голяма хралупа в ствола на едно сухо банианово дърво и Скитниците неохотно пропълзяха вътре, подканени от комбинираната котка. Те не желаеха много да се свират в затворено пространство, но така беше по-добре, отколкото да спят на открито, където съществата от блатото можеха да допълзят до тях. Във всеки случай в хралупата беше сухо, а нощният студ се усещаше по-малко. Скитниците се увиха в своите тежки пелерини и седнаха с лице към отвора, взирайки се навън в пълния мрак, усещайки миризмата на гнило, на плесен и на влага и наблюдавайки бързото преминаване на неизменните сенки.

— Какво е това, гдето се движи там отвън? — попита Рен накрая Стреса, неспособна да сдържа повече любопитството си.

Те току-що се бяха нахранили. Комбинираната котка изглежда беше в състояние да излапа почти всичко, което носеха — сиренето, хляба и сушеното месо, заедно с не по-малкото червейчета и насекоми, които сама беше събрала. В момента тя седеше точно до едната страна на отвора в баниановото дърво, гризейки един корен. Среса живо вдигна поглед.

— Там отвън? — повтори тя. Думите прозвучаха така гърлено, че Рен едва можа да ги разбере. — Грррссст. Всъщност, нищо особено. Някакви грозни малки същества, които при други обстоятелства не смеят да покажат лицата си. Те пълзят сега наоколо, хххрргг, защото всичките истински опасни същества, освен уууссет Уистерона, са при Арборлон в очакване да поддаде Преградата.

— Разкажи ми за Преградата — настоя Рен.

Тя направи с пръстите си знаци на Гарт, превеждайки думите на комбинираната котка.

Стреса остави корена. Мъркането беше като фон в нейния груб глас.

— Преградата е стена, която огражда града. Тя е образувана от магията, а магията държи демоните отвън. Хгггхххх. Обаче магията отслабва, а демоните стават все по-силни. Елфите изглежда не могат да попречат на това. — Комбинираната котка направи пауза. — Как разбра за демоните? Как беше името ти? Гррллрек? Рен? Кой ти каза за Мороуиндъл? Рен се облегна назад на ствола на баниана.

— Това е дълга история, Стреса. Един Летящ ездач ме доведе тук. Той ни предупреди за демоните, само гдето ги нарече чудовища. Знаеш ли нещо за Летящите ездачи?

— Ссттппфт! Елфите с гигантските птици, да. Зная ги. Те имаха навика непрекъснато да идват тук. Но вече не идват. Сега демоните ги причакват. Те ги повалят и убиват. Ффффтт — бързо. Ето какво щеше да се случи и с вас, ако не бяха всичките при Арборлон или поне повечето от тях. Уистеронът не се занимава с тези създания.

Арборлон, мислеше Рен, се е наричал родният град на елфите, когато те са живели в Западната земя. Той беше изчезнал заедно с тях. Бяха ли го построили отново на Мороуиндъл? Какво бяха направили с Елкрис? Дали са го взели и него с тях? Или беше умрял отново, както по времето на Уил Омсфорд? Затова ли имаше демони на Мороуиндъл?

— На какво разстояние оттук е градът? — попита тя, пренебрегвайки въпросите.

— Има още много път до там — отвърна Стреса и повдигна котешкото си лице. — Ин Джу се простира до една стена от почти отвесни скали, наречена Черният корниз, която минава напряко през целия южен край на острова. Отвъд нея лежи една долина, където тече река Роуен. Ррууун. Зад нея, високо върху една скала с широк отвесен склон под кратера на Килешан е разположен Арборлон. Там ли се опитвате да отидете?

Рен кимна.

— Ппффахх! Поради каква причина?

— За да намеря елфите — отвърна Рен. — Изпратена съм да им предам едно съобщение.

Стреса поклати глава и разпери ветрилообразно бодлите на около един инч от тялото си.

— Надявам се, че съобщението е важно — каза тя. — — Аз не виждам как изобщо ще го предадеш при тази обсада на демоните около града, ако, разбира се, градът е все още там. Сстт.

— Ние ще намерим начин. — Рен искаше да смени темата. — Ти каза по-рано, че елфите са те направили, Стреса. И демоните. Но не обясни как.

Комбинираната котка я погледна нетърпеливо.

— Магия, разбира се! — отвърна раздразнено тя. — Хррруулл! Магията на елфите просто ти позволява да правиш всичко. Аз бях една от първите, дълго преди те да вземат решение за демоните или за който и да е от другите. Това беше преди близо петдесет години. Комбинираните котки живеят дълго. Ссппптт. Те ме направиха, за да пазя фермите от лешоядите и другите подобни на тях животни. Вършех много добре тази работа. Всички я вършехме така. Рффтт. Можехме да живеем недалеч от нивите, изисквахме малко грижи и бяхме в състояние да стоим седмици наред на открито. Но тогава се появиха демоните и избиха повечето от нас. Всички ферми западнаха, бяха изоставени и това беше краят. Ние бяхме оставени да се грижим сами за себе си, грррсссст, което беше добре, защото дотогава вече бяхме привикнали на това. Ние можехме сами да се грижим за оцеляването си. Всъщност така беше по-добре. Не би ми харесало да бъда затворена вътре в този град с всички тези демони, хссстт, около него. — Съществото ниско изръмжа. — Не ща дори да си помисля за това.

Рен все още се опитваше да си представи какво бяха правили елфите, използувайки отново магия. Откъде беше се появила магията? Те не бяха я използвали, когато живееха в Западната земя. От времето на вълшебния свят разполагаха с нея само за лечебна цел. Истинската магия беше загубена от години. Сега някак си я бяха получили обратно. И то в достатъчна степен, за да създадат демони. Или може би за да ги призоват. Погрешен избор са направили, ако изобщо са имали избор. Какво ли ги е обладало, за да направят такова нещо?

Тя се запита изведнъж какво общо имат нейните родители с всичко това. Бяха ли замесени в използването на магията? Ако е така, защо тогава бяха дали Елфовите камъни — най-мощната магия от всички на нея?

— Ако елфите са създали тези демони със своята магия, защо тогава не могат да ги унищожат? — попита тя, все още любопитна да разбере откъде бяха дошли тези така наречени демони или дали изобщо бяха наистина демони. — Защо те не могат да използуват своята магия, за да се освободят?

Стреса поклати глава и отново се зае с корена.

— Нямам никаква представа — отвърна тя. — Никой никога не ми го е обяснявал. Никога не съм отивала до града. От години не съм разговаряла с някой елф. Ти си първата и при това не си изцяло елф, не е ли така? Пррууффт. Твоята кръв е смесена. А твоят приятел е нещо съвсем друго.

— Той е човек — поясни Рен.

— Ссспттт. Щом казваш, сигурно е така. Аз никога досега не съм виждала същество, подобно на него. Откъде идва той?

Рен осъзна за пръв път, че Стреса вероятно не знаеше, че там, навън съществуват и други хора освен елфите и Летящите ездачи или че има друго място освен островите.

— Ние двамата идваме от Западната земя, която е част от една страна, наречена Четирите земи, а преди години от там са дошли и всички елфи. Там има голям брой различни видове хора. Гарт и аз сме просто едни от тях.

Стреса замислено я изучаваше. Нейното бодливо-тяло се сви, а краката й се доближиха бавно един до друг.

— След като намерите елфите, рррггггхх, и предадете вашето съобщение, какво ще правите после? Ще се върнете ли там, откъдето сте дошли?

Рен кимна.

— Западната земя, казваш. Тя нещо подобно, груул, на Мороуиндъл ли е?

— Не, Стреса. Там наистина има същества, които са опасни. Но все пак Западната Земя изобщо не прилича на Мороуиндъл. — Но при тези думи Рен си помисли: Засега да, но колко дълго ще остане така при тези набиращи сила Шадуини?

Комбинираната котка подъвка корена известно време и после отбеляза:

— Пффтт. Не мисля, че ще можете сами да стигнете до Арборлон. — Странните й сини очи бяха вперени в Рен.

— Така ли? — попита Рен.

— Пфт, рфт. Не виждам как. Вие нямате никаква представа как да изкатерите Черния корниз. На всяка цена ще трябва да избегнете Хароу и Дракулите. Долу, в долината, има Ревенанти. От демоните точно те са най-лошите. Има също така и дузини други. Ссспхт. Щом веднъж ви открият…

Бодлите по тялото й многозначително щръкнаха и после отново полегнаха. Рен се изкушаваше да попита за Дракулите и Ревенантите. Вместо това тя погледна Гарт въпросително. Той само показа своето безразличие със свиване на рамената. Свикнал бе да намира свой собствен подход към всичко.

— Ами какво предлагаш да направим? — попита тя комбинираната котка. Очите мигнаха и съществото измърка.

— Бих предложила да направим една сделка. Аз ще ви заведа до града. Ако, успеете да минете през демоните, да предадете вашето съобщение и после отново се върнете, аз ще ви преведа обратно. Хррруулл. — Стреса направи пауза. — В замяна на това вие ще ме вземете с вас, когато напуснете острова.

— До Западната земя ли? — попита намръщено Рен. — Ти искаш да напуснеш Мороуиндъл?

— Сппппттт — кимна комбинираната котка. — Повече не ми харесва тук. Няма за какво да ме вините. Оцеляла съм дълго време благодарение на своя ум, опит и инстинкт, но най-вече съм имала късмет. Днес моят късмет ме изостави. Ако не бяхте минали случайно вие, аз щях да съм мъртва. Уморих се от този живот. Искам да се върна обратно към стария си начин на живот. Вероятно ще мога да осъществя това там, където живеете вие.

Може би, помисли Рен. А може би не.

Тя погледна Гарт. Пръстите на грамадния мъж се движеха бързо в отговор. Ние не знаем нищо за това същество. Внимавай какво ще решиш.

Рен кимна. Типично за Гарт. Той разбира се грешеше — те знаеха едно нещо. Истина беше, че комбинираната котка беше ги спасила от Уистерона така, както бяха я спасили от него и те. Тя можеше да се окаже полезна, защото познаваше опасностите на Мороуиндъл далеч по-добре от тях. Съгласието да я вземат със себе си, когато напускат острова, беше една достатъчно малка отплата.

Само ако подозренията на Гарт не се окажеха правилни и комбинираната котка не играеше някаква игра. Не се доверявай на никого, беше я предупредила Усойницата.

Рен се поколеба за момент, обмисляйки нещата. После реши да игнорира предупреждението.

— Приемаме сделката — обяви внезапно тя. — Мисля, че това е една добра идея.

Комбинираната котка разпери бодилите си за поздрав.

— Хрруулл. Предполагах, че ще я приемете. — каза тя и се прозя.

После се протегна пред тях по цялата си дължина и удобно положи глава върху лапите.

— Не ме докосвайте, докато спя — посъветва ги тя. — Ако го сторите, ще свършите с лице, пълно с бодили. Не бих искала нашето съдружие да завърши по такъв начин. Пхффтт.

Преди Рен да успее да предаде докрай предупреждението на Гарт, очите на Стреса бяха се затворили и комбинираната котка беше заспала.

Рен остана първа да дежури и после спа дълбоко чак до сутринта. Събуди се, когато се размърда Стреса — от шумоленето с бодли и драскането на нокти върху дърво. Тя стана със замъглено съзнание и сърбящи я очи. Чувствуваше се слаба и несигурна, но надмогна своето неразположение, когато Гарт й подаде меха с бирата и малко хляб. Тя знаеше, че провизиите им бързо намаляват. Голяма част от тях просто се развалиха. Скоро трябваше да потърсят храна. Рен се надяваше, че въпреки странните си хранителни навици. Стреса може да им помогне в подбора на това, което ставаше за ядене. Тя сдъвка залък хляб и го изплю. Имаше вкус на мухъл.

Стреса се измъкна навън и Скитниците я последваха, изпълзявайки от хралупата на дървото и стъпвайки на краката си. Мускулите им бяха се схванали и ги боляха. Пукването на зората представляваше слаба сива омара, процеждаща се през върховете на дърветата и едва успяваща да проникне през полегналия на земята мрак. Мъглата се въртеше из джунглата като разбърквана супа в тенджера за готвене, а въздухът на нивото на терена беше неподвижен и мъртвешки. Разни създания се движеха в зловонните води на блатата, клоаките и по падналите дървета, служещи им за мост, като местещи се силуети в полумрака. Звуци долитаха глухо от сенките и висяха предизвикателно в очакване.

Те тръгнаха в слабата светлина със Стреса начело, която се влачеше тромаво като търкаляща се маса бодли. Те се движеха бавно, без да спират в сутрешните часове, а мъглата ги обгръщаше на всеки завой като безцветна обвивка с мирис на смърт. Светлината премина от сива към сребриста, но остана слаба и се разсейваше около стволовете на дърветата. Нишки от паяжини на Уистерона се увиваха около клоните и пълзящите растения, а отвсякъде висяха примки, чакащи да паднат. Самото чудовище не се появяваше, но неговото присъствие можеше да се почувствува в тишината, която цареше навсякъде.

По-късно сутринта неразположението на Рен се засили. Гадеше й се и бе започнала да се поти. От време на време не можеше да вижда ясно. Тя знаеше, че я е втресло, но си казваше, че треската ще премине. Рен продължаваше да върви без да каже нещо.

Скоро след пладне наближиха края на джунглата. Почвата отново стана твърда, тресавището изчезна, а покривът от дървета се разтвори. Светлината проникваше дръзко през внезапните разкъсвания на паравана от мъгла. Скрито жужене и цъкане наруши тишината. Стреса мърмореше нещо, но Рен не можеше да го разбере. От известно време тя не беше в състояние да съсредоточи мислите си и погледът й беше така замъглен, че дори комбинираната котка и Гарт й изглеждаха просто сенки. Тя спря, усещайки че някой й говори, обърна се да види кой и припадна.

Рен почти не си спомняше какво се случи после. Беше носена кратко време, едва осъзнавайки движението, подтисната от една летаргия, която заплашваше да я задуши. Треската я изгаряше, а тя някак си знаеше, че не е в състояние да я преодолее. Рен заспа, събуди се, за да открие, че лежи увита в одеяла и веднага заспа отново. Събуди се отпаднала, а Гарт я подкрепяше и й даваше да пие нещо горчиво и гъсто. Тя го повърна и бе принудена да го изпие отново. Чуваше Стреса да говори нещо за вода, почувствува хладна кърпа на челото си и пак заспа.

Този път Рен видя сън. Тайгър Тай беше там, стоящ до Стреса и двамата гледаха надолу към нея, безцеремонният Летящ ездач с груби черти на лицето и комбинираната котка с остро зрение. Те говореха със сходни гласове, груби и гърлени, коментирайки това, което виждаха и говорейки неща, които тя отначало не разбра, докато не стана дума за нея. Тя е използувала магия, говореха помежду си те. Беше ясно, че е така. Все пак Рен отказваше да го признае, криейки го, сякаш това бе позорно клеймо, преструвайки се, че магията не е там и че тя не се нуждае о г нея. Глупачка, казаха те. Магията е всичко, което имаш. Магията е единственото нещо, на което можеш да се довериш.

Рен се събуди с усилие на волята. Огънят в тялото й беше преминал, а треската изчезнала. Тя беше слаба и толкова жадна, че имаше чувството, че са били източени всичките течности от тялото й. Опита се да стане, отхвърляйки завивките, които я обвиваха, но Гарт мигновено дойде при нея и я накара отново да легне. Поднесе една чаша до устните й. Тя изпи няколко глътки — това бе всичко, което успя да направи и пак легна. Очите й се затвориха.

Следващият път, когато се събуди, беше тъмно. Тя вече беше по-силна, зрението й се проясни и чувството за това, което беше се случило с нея, стана ясно и определено. Внимателно се повдигна на лакът и откри, че Гарт се взира в очите й. Той седеше със скръстени крака до нея, а мургавото му брадато лице беше сбръчкано и уморено от липсата на сън. Тя погледна покрай Гарт към мястото, където свита на топка лежеше Стреса, после погледът й отново се върна на него.

По-добре ли си? — попита със знаци той.

— Да — отвърна тя. — Треската премина.

Той кимна.

Ти спа почти два дни.

— Толкова дълго? Не съм разбрала. Къде се намираме?

В подножието на Черния корниз, Гарт направи жест в тъмнината. Ние напуснахме Ин Джу, след като ти припадна и направихме лагер тук. Комбинираната котка позна болестта, която беше те поразила, и намери корен, който да те излекува от нея. Мисля, че без нейната помощ можеше да умреш.

— Аз ти казах, че идеята да дойде с нас е добра — отвърна със слаба усмивка тя.

Върни се обратно да спиш. До сутринта има още няколко часа. Тогава ще продължим, ако се чувствуваш достатъчно добре.

Тя послушно легна, мислейки че Гарт трябва да е дежурил сам, докато тя е била болна и че това не бе разтревожило Стреса, която се чувствуваше удобно под защитата на своята собствена броня. Изпълни я чувство за благодарност. Гарт е бил през цялото време на пост и заради нея. Реши, че на следната нощ нейният огромен приятел ще получи съня, който заслужава.

Рен спа добре и се събуди отпочинала, нетърпелива да продължат своето пътешествие. Тя се преоблече, въпреки че нямаше вече чисти дрехи, изми се и закуси. По настояване на Гарт отдели малко време за раздвижване на мускулите, проверявайки дали има сила за това, което ги очаква. Стреса гледаше ту с любопитство, ту с безразличие. Рен спря, за да благодари на комбинираната котка за помощта при прогонването на треската. Тя заяви, че не знае за какво говори Рен. Коренът, който беше осигурила за нея, просто й помогнал да заспи. Спаси се благодарение на магията на елфите, каза й тя, разпери бодлите си и отиде да търси нещо за ядене.

Беше им необходим целия ден и по-голямата част от следващия, за да изкатерят Черният корниз. Изкачването щеше да им отнеме много повече време — ако биха могли изобщо да го осъществят — без Стреса. Черният корниз беше една извисяваща се нагоре скална стена, която минаваше покрай целия югозападен склон на Килешан. Той беше разположен по средата на пътя нагоре по стръмнината и изглежда беше образуван, когато цял сегмент от вулкана се е отцепил и паднал на няколко хиляди фута надолу в джунглата. Лицето на стената, някога отвесно, беше ерозирало през годините, беше станало на дупки и резки, и бе гъсто обрасло с храсти и пълзящи растения. Имаше само няколко места, откъдето Черният корниз можеше да бъде изкатерен, а Стреса ги знаеше всичките. Комбинираната котка избра един участък от стръмната скала, където стената беше разделена и една пукнатина я прорязваше надолу до по-малко от хиляда фута над терена на джунглата. В пукнатината имаше пътека, която се спускаше оттатък в една долина. Там, от другата страна на реката Роуен, бе обявила Стреса, можело да бъдат намерени — елфите. Тя решително ги поведе нагоре.

Изкачването беше трудно, бавно и изглеждаше безкрайно. Нямаше никакви пътеки или следи. Всъщност имаше много малко места, които изобщо предоставяха някакъв вид опора, а никое от тях не предлагаше нещо повече от кратка отмора. Скалите от застинала лава под ръцете им бяха с остри като нож ръбове и можеха да се отчупят ненадейно под стъпалата им. Скитниците носеха дебели ръкавици и пелерини за да предпазват колана си от дъжд, студ, ухапване на паяци и ужилване на скорпиони. Мъглата се спускаше на кълбета надолу по скалното лице, сякаш се изливаше от неговия горен ръб, гъста, със сажди и воняща на сяра. По-голямата част от растенията върху скалата бяха трънливи и жилави и трябваше да бъдат отстранявани. Всеки инч от изкачването беше борба, която изцеждаше силите им. Рен се чувствуваше отпочинала, когато започна изкачването, но още преди пладне беше изтощена. Дори невероятната сила на Гарт бързо се изчерпваше.

Стреса нямаше такъв проблем. Комбинираната котка беше неуморна, движеше се тромаво нагоре по лицето на стръмната скала с бавен непрекъснат ход. Нейните мощни нокти намираха подходяща опора, забиваха се в скалата и изтегляха тежкото й тяло напред. Паяците и скорпионите изглежда не й влияеха. Ако някой се приближеше достатъчно, тя просто го изяждаше. Стреса ги предвождаше, избирайки пътища, които биха били най-лесни за преодоляване от нейните спътници-хора и спираше често, за да я настигнат. Тя правеше кратки обходи, за да им донесе някой клон, отрупан със сладки червени безкостилкови плодове, които те бързо и с благодарност изяждаха. Когато се стъмни и те бяха все още по средата на пътя по склона, Стреса намери един отстъп, върху който можеха да пренощуват, прочиствайки го отначало от всичко, което би представлявало заплаха за тях и после, за тяхно крайно учудване, тя предложи да дежури докато спят. Гарт, който бе прекарал предишните две нощи, бдейки над болната Рен, беше твърде изтощен, за да спори. Момичето спа по-голямата част от нощта, после няколко часа преди съмване смени комбинираната котка, само за да открие, че Стреса във всеки случай предпочита да говори, отколкото да спи. Тя искаше да научи всичко за Четирите земи. Искаше да чуе за съществата, които живеят там. Тя разказа още неща на Рен за живота, на Мороуиндъл — една мъчителна равносметка на ежедневната борба за оцеляване в един свят, където всичко винаги ходеше на лов или беше преследвано, където нямаше никакви безопасни убежища и където животът беше обикновено кратък и горчив.

— Ррруулл. В началото не беше като сега — мърмореше тихо тя. — Не беше като сега, докато елфите не направиха демоните и после всичко тръгна зле. Пхххффт. Глупави елфи. Те направиха своя собствен затвор.

В гласа на Стреса се чувствуваше такава горчивина, че Рен реши да не продължават разговора на тази тема; Тя все още не беше сигурна дали комбинираната котка знае за какво говори или не. Елфите винаги са били лечители и са се грижели за уязвимите, но никога — създатели на чудовища. Рен откри, че й е трудно да повярва, че те са превърнали един рай в тресавище. Продължаваше да мисли, че в тази история се крие повече от това, което знаеше Стреса и че трябва да се въздържа от преценка, докато не научи цялата истина.

С пукването на зората продължиха да се изкачват. Изтегляха се нагоре по камъните, драскайки и забивайки нокти в лицето на стръмната скала и взирайки се нагоре през виещата се мъгла. Няколко пъти валя дъжд и ги намокри до костите. Горещината намаля, когато те се изкачиха по-нагоре, но влагата остана. Рен беше все още слаба от борбата с блатната треска и трябваше да концентрира всичките си сили, за да продължи да поставя едното стъпало пред другото и да протяга ръка за още едно изтегляне нагоре. Гарт й помагаше когато можеше, но там рядко имаше място за маневриране и те бяха принудени да се изкачват един зад друг.

От време на време виждаха пещери в скалите тъмни отвори, които зееха мълчаливи и пусти. Стреса явно се стремеше да ги отбягва. Когато Рен я попита какво има вътре в пещерите, комбинираната котка изсъска и заяви твърде многозначително, че тя не иска да знае.

В средата на следобеда най-сетне стигнаха до дъното, на пукнатината и тясното дефиле, което лежеше отвъд. Те стъпиха отново върху твърда и равна повърхност, изтощени и с болки по цялото тяло и хвърлиха поглед назад към южния край на острова, където той пропадаше към небесносинята шир на океана в един хълмист мъглив килим от зелена джунгла и черни скали от застинала лава. Черният корниз се издигаше над тях и от двете страни, скалист и обвит в мъгла, простирайки се като непрекъсната стена до хоризонта. Морски птици кръжаха в небето. Слънцето се появи за миг през едно разкъсване на облаците, заслепяващо, в своята интензивност и превърна мътните цветове на земята отдолу в живи и ярки багри. Присвивайки очи срещу него, Рен и Гарт се наслаждаваха на топлината върху своите лица. После то избледня и изчезна така внезапно, както се беше появило. Студът и влагата се върнаха, а цветовете на острова отново помръкнаха.

Върнаха се в сянката на пукнатината и започнаха Ла се катерят към устието на тесния проход. После влязоха в него. Стръмната скала се издигаше навсякъде около тях — едно тежко, безмълвно присъствие, а вятърът духаше надолу от върха на Килешан на бурни бързи пориви, сякаш вулканът дишаше. В прохода бе студено и Скитниците се увиха плътно в своите пелерини. Дъжд връхлиташе на внезапни пристъпи и отново изчезваше, а мъглата се разливаше край скалите на непрозрачни вълни.

Здрачаваше се, когато достигнаха края на пукнатината. Бяха се озовали в началото на долината, която се простираше до последната стръмнина на Килешан и представляваше гравирано със зеленина гърне. То бе разположено под горската ивица, която се издигаше до голите скали от застинала лава на високите склонове отзад. Долината беше обширна и мъглива и бе трудно да се види какво има в нея. На изток слабо проблясваше водна ивица, която лъкатушеше през осеяни с акациеви насаждения хълмове и хребети, изпъстрени със серпентини от покрити с дупчици скали. В долината всичко бе спокойно.

Направиха лагер в края на прохода под един скален навес с лице към долината. Нощта падна бързо. Под заоблаченото небе светът около тях стана застрашително черен. Тишината на мрака бавно отстъпи на смесица дрезгави звуци — пулсиращото, едва забележимо буботене на Килешан, съскането на парата от пукнатините в земята, през които горещината от сърцето на вулкана си пробиваше път навън, сумтенето й ръмженето на ловуващите създания, внезапните викове на някое умиращо и тържествуващия шепот на друго успяло да избяга. Стреса се сви на кълбо и легна с лице към мрака. Не бързаше тази нощ да заспи. Рен и Гарт седнаха до нея, тревожни и неспокойни, питайки се какво ли ги очаква нататък. Те вече бяха близо. Момичето Скитник чувствуваше това. Елфите не бяха далеч. Скоро щеше да ги намери. Понякога й се струваше, че може да долови през мрака и мъглата проблясването на мигащите огньове. Огньовете бяха далече з другия край на долината, високо по склоновете под последната ивица дървета. Изглеждаха самотни и изолирани и тя се питаше дали сетивата й не я подвеждаха. Колко далеч бяха емигрирали елфите от Четирите земи? Може би твърде далеч? Толкова далеч, че няма да могат да се върнат обратно? Въпросите измъчваха съзнанието й, докато заспа. Призори потеглиха отново. Мороуиндъл се бе превърнал в сив свят от сенки и звуци. Долината се спускаше стръмно пред тях, сякаш слизаха в някаква яма. Пътеката бе камениста и хлъзгава от влагата, а зеленината, която преобладаваше в непостоянната светлина на предишната нощ, се разкри сега като малки полянки от мъх и трева, сгушени сред дълги грамади от голи скали. Струйки пара, гарнирани с воня на сяра, се издигаха към небето, за да се смесят с мъглата, а излъчваната от почвата интензивна топлина изгаряше ходилата им през подметките на ботушите и изсушаваше кожата на лицата им. Стреса наложи бавен ход като избираше грижливо своя път и се поклащаше тромаво сред скалните отломъци и техните зелени островчета. Тя няколко пъти се спира и връща назад, за да избере друг път. Рен не можеше да разбере какво вижда комбинираната котка. Всичко беше невидимо за нея. Рен отново се почувствува лишена от своите умения. Беше чужденка в един враждебен, тайнствен свят. Опита да се отпусне. Отпред едрото тяло на Стреса се носеше с характерна походка, а подобните на ками бодли се издигаха и спускаха ритмично. Отзад Гарт се промъкваше като при лов. Мургавото му лице бе напрегнато, непроницаемо и сурово.

Колко много си приличаме, помисли с изненада Рен.

Бяха се спуснали от едно малко възвишение в група храсти, когато нещото ги атакува. То изскочи с крясък от мъглата — ужасно създание със закривени нокти и оголени зъби, от което настръхваха косите и започна да нанася удари като обезумяло. Имаше крака, тяло и глава. Нямаше никакво време да се различи нещо повече. То заобиколи Стреса и се отправи към Рен. Тя едва успя да вдигне ръцете си, преди да се нахвърли върху нея. Момичето инстинктивно се претърколи като пое тежестта му и после го отхвърли настрана. Създанието драскаше и хапеше, но дебелите ръкавици и пелерината я защитиха. Видя очите му, жълти и обезумели, усети зловонния му дъх. Докато се изправяше с мъка на крака, тя го видя с крайчеца на очите си да се втурва отново към нея.

Тогава на помощ й дойде Гарт, сечейки с късия си меч. Проблясна стомана и ръката на създанието изчезна. То падна, пищейки и дращейки земята. Гарт пристъпи бързо и му отряза главата. Чудовището не мръдна.

Рен стоеше и трепереше, питайки се какво е това създание. Демон? Нещо друго? Тя погледна безформената кървава купчина. Всичко бе станало така бързо.

— Пхффтт! Слушай! — изсъска остро Стреса. — Идват други! Ссстттфттп. Оттук! Бързо! — После бързо потегли. Рен и Гарт я последваха в мрака. Вече чуваха шума от преследвачите.

ГЛАВА VIII

Гонитбата започна бавно, набирайки скорост при спускането в долината, Рен, Гарт и комбинираната котка бяха отначало сами, търсени, но още неоткрити, а техните преследвачи бяха само пръснати шумове, все още далечни и неопределени. Плъзгаха се напред бързо и внимателно, без паника или уплаха. Пейзажът около тях беше призрачен — ту гол и пуст, там където черна лава бе заровила шумата пещ своя лъскав скален килим, ту пищен, при акациевите дървета и буйната трева, при които се бореха с пустошта, за да възстановят отнетото. Мъглата висеше над всичко като огромно, свободно падащо покривало, което се въртеше и преместваше, създавайки илюзията, че всичко докоснато от него е живо. Над главите им се виждаше част от мъгливото стоманено сиво небе.

Стреса избра един криволичещ обиколен маршрут, като ги поведе първо в една посока, а после в друга. Нейното гъсто, покрито с бодли тяло се клатушкаше и подскачаше така, сякаш всеки момент можеше да се преметне. Тя не отдаваше предпочитание нито на откритото пространство със скали от застинала лава, нито на обраслата с храсталаци гора, маневрирайки безпристрастно между тях. Но не можеше да се разбере дали избира своя път по интуиция или от опит. Рен чуваше нейното тежко дишане — гърлен звук, преминаващ в съскане, когато пресичаше нещо, което не харесваше. Веднъж или два пъти хвърли поглед към тях, сякаш за да се увери, че все още са там, Тя не говореше и те също мълчаха.

Можеше да бъдат открити само по случайност. Те излязоха на откритата скална ивица, където съществото се беше спотаило в очакване. То изникна почти непосредствено пред тях, като че ли изпод земята, съскайки и пищейки. Приличаше на птица с голяма закривена човка и нокти по върховете на крилата. Ноктите му се спуснаха, за да се забият в Стреса, но задницата на комбинираната котка се сви и мигновено разпусна и една вихрушка от остри като бръснач бодли се забиха в нападателя. Съществото изпищя от болка и се строполи назад с разкъсвания по лицето си.

— Сссттт! Бързо! — извика рязко комбинираната Котка и се втурна да бяга.

Те бягаха бързо, а виковете на техния нападател се чуваха все по-слабо зад тях. Но сега други същества се бяха вдигнали на крак и се приближаваха. Звуците идеха отвсякъде — ръмжене, зъбене и пухтене. Гарт извади своя къс меч. Плъзнаха се надолу в едно плитко дефиле и нещо изскочи от храстите. Рен се сви, когато нещото прелетя и видя блясъка от меча на Гарт, който разсече въздуха. Нещото падна настрана и остана неподвижно. Излязоха от дефилето при нова ивица скали от застинала лава и изтичаха към група дървета. Вихрушка от малки четирикраки същества, приличащи на глигани, се отделиха от укритието си и ги атакуваха. Стреса се сви и разтресе и дъжд от бодли полетя към нападателите. Писъци изпълниха въздуха, а предните крака със закривени нокти се забиха в земята. Стреса ги заобиколи с изправени като копия бодли. Едно или две от съществата се опитаха да се изправят, но Гарт ги ритна настрана. После навлязоха между дърветата, като си пробиваха път през влажна трева и увивни растения и усещаха пляскането на мокрите листа върху лицата и ръцете си. Дано имаме само още няколко минути, помисли Рен, когато едно навито на кълбо тяло се спусна от дърветата, обви се около Гарт и го вдигна нагоре. Тя се обърна рязко, с изваден меч и зърна частица от грамадния мъж преди той да изчезне от погледа й, полуносен, полувлачен, борейки се с всичка сила да се освободи.

— Гарт! — извика Рен и мигновено тръгна след него.

Бе направила само дузина крачки, когато Стреса я блъсна отзад, повали я на земята и извика:

— Лягай, момиче! Ссстт! Не ставай!

Рен чу съскащ звук като от дузина змии и после звук от раздиране, когато листакът над нея се раздели на две. Стреса си проби път напред и застана до нея.

— Това беше глупаво! — изфуча грубо тя. — Погледни. Пхффттт! Виждаш ли, че за малко не стана плячка?

Рен погледна и видя един странно оформен храст, който беше бодлив колкото комбинираната котка, а бодлите му сочеха във всички посоки. Докато тя се взираше, невярвайки на очите си, листата се надиплиха около бодлите, за дати скрият и храстът придоби отново безобиден вид.

— Хсссст! Това е Стреломет! — прошепна Стреса. — Отровен! Ако го докоснеш или обезпокоиш по какъвто и да е начин, той ще хвърли своите стрели! Убодат ли те — край!

Комбинираната котка я фиксираше със своите ясни очи. Рен не можеше вече да вижда или чува Гарт. Гняв и чувство на безсилие я изпълниха. Къде беше той? Какво му се случи? Тя трябваше да го намери! Трябваше да…

В този момент Стреса се надигна и тръгна отново напред, а заедно с нея и Рен. Те си запробиваха с мъка път през гъстия листак, като се оглеждаха в мъглата и се вслушваха. Внезапно Рен отново чу шум от борба и за миг нещо пред тях се размърда. Настръхнала, Стреса тръгна тромаво напред. Рен беше на една крачка зад нея. Нещо изпищя от болка и се метна настрана. Гарт се появи за момент и после отново изчезна от погледите им.

— Гарт! — извика Рен и се хвърли безразсъдно напред.

Огромният Скитник лежеше проснат. Беше издраскан и натъртен, но иначе здрав. С каквото и да се беше сражавал, то очевидно се бе уморило от борбата. Гарт позволи на момичето да го прегърне за миг, после нежно се освободи и се изправи на крака.

Стреса ги поведе отново между дърветата, през гъстите храсти и край скалите от застинала лава. Група мълчаливи и безформени сенки мина над главите им и изчезна. Шумовете от преследване продължаваха да се засилват около тях, груби и обезпокоителни. С бърз ход вървяха по някаква равнина към една височина, която бе потънала в мъглата. Стреса ги преведе бързо по един улей към коритото на пресъхнал поток.

Нов ужас, движещ се тромаво, се показа от мъглата едно създание, което смътно приличаше на човек, но с множество крайници и лице, състоящо се сякаш само от челюсти и зъби. Стреса се сви на топка, а бодлите щръкнаха във всички посоки. Чудовището атакува без да се бави. Рен измъкна за отбрана своя меч и отскочи настрана, като се изплъзна от хватката на нетърпеливите пръсти. Гарт остана твърдо на мястото си и остави съществото да се приближи към него. После започна да му нанася толкова бързи удари, че Рен едва успяваше да следи движенията на меча му. От звяра рукна кръв, но това твърде малко го забави. Огромният Скитник отскочи назад и встрани и после отново се втурна срещу него. Рен атакува отзад, но една огромна ръка се завъртя и я прати във въздуха. Продължавайки да стиска своя меч, тя стана и видя създанието почти върху себе си. Гарт профуча бързо под него, грабна я и я издърпа. Те отново затичаха много бързо по лъщящата черна скала. Острите камъчета скърцаха под ботушите им. Гарт забави хода си без да спира и я пусна долу. Щом краката й докоснаха земята, тя мигновено започна да тича заедно р него. Рен виждаше Стреса напред, някак си отново поела водачеството и чуваше ръмженето и пръхтенето на съществото отзад.

После нещо експлодира от сенките вляво от нея и я удари. Болка премина по рамото й и тя видя кърваво петно върху ръкава си. Там имаше разкъсване от зъби и нокти. Тя изпищя и блъсна вкопчилото се в нея нещо, каквото и да беше то. Беше твърде близо, за да може да използува меча си. Гарт изскочи изневиделица, сграбчи нападателя с голи ръце и го откъсна от нея. Тя видя грозното му изкривено лице и криво тяло, когато то падна. С вик се хвърли към него с меча си и го насече на парчета.

— Грррллл! — Стреса беше до тях. — Трябва да се скрием! Сссттт! Твърде много са!

Отзад, твърде близо до тях, преследващото ги чудовище нададе триумфиращ рев. Те избягаха отново от него, скривайки се в мъглата, през плетеницата от сенки и полусенки, като се препъваха и лавираха по своя път напряко по скалата. Раната на Рен кървеше силно. Тя виждаше кръв и по Гарт, но не бе сигурна дали беше негова или нейна. Устата й бе пресъхнала, а гърдите й изгаряха щом си поемеше въздух. Силите започваха да я напускат.

Изкачиха се на върха на едно възвишение и изведнъж Стреса, която продължаваше да води, изчезна внезапно от погледите им. Бързайки към мястото, където бе паднала, те я откриха просната непохватно на дъното на една недълбока падина.

— Бързо тук! Това място е удобно за скривалище! — извика тя като фучеше и съскаше, докато се изправяше на краката си.

С мъка се свлякоха надолу и проследиха погледа й. Под една козирка в скалата имаше пукнатина, която извиваше неизвестно накъде.

— Сссстттппп! Бързо вътре! Хайде, мястото е достатъчно безопасно! — — подкани ги комбинираната Котка, Когато те не реагираха, тя се втурна заканително към тях. — Скрийте се! Аз ще отпратя създанието и ще се върна за вас! Хррггглл! Хайде! Веднага!

Стреса се обърна рязко и изчезна. Гарт се поколеба само за миг и после се пъхна в пукнатината. Рен беше на крачка зад него. Те протегнаха ръце, щом тъмнината ги обгърна, и тръгнаха пипнешком напред. Пукнатината се заспуска надолу в лавата. Когато влязоха достатъчно навътре, така че едва виждаха светлината отвън, те се свиха ниско долу и зачакаха.

Секунди по-късно чуха издаваните от техния преследвач звуци. Чудовището се приближи без да забавя хода си и тромаво отмина. Шумът заглъхна. Рен посегна към Гарт и стисна рамото му. Очите й бяха започнали да привикват с тъмнината и тя едва-едва го различи. Рен пъхна късия меч в канията, свали коженото си яке и откъсна ръкава на туниката. Можа да види спускащите се по ръката й тъмни, кървави следи от ноктите. Почисти раните с лечебен мехлем и ги превърза с последното шалче, което носеше. След известно време щипането изчезна, преминавайки в тъпа, пулсираща болка. После седна уморена и се заслуша в собственото си дишане, което се смесваше в тишината с дишането на Гарт.

Времето минаваше неусетно. Стреса не се връщаше. Рен затвори очи и остави мислите си да се носят.

Колко ли далеч са сега от реката? — запита се тя. Роуен лежеше между тях и Арборлон и щом веднъж я преминеха, щяха да стигнат, до елфите. Мигновено осъзна какво означава това. Едва сега й бе останало време да осъзнае факта, че елфите съществуват, че те не са просто слух или легенда, а истински и живи, и че въпреки всички препятствия ги беше открила. Или поне — почти открила. Още ден или най-много два… Рен отвори отново очи и точно тогава видя съществото.

Отначало помисли, че има грешка, че сенките й погаждат номер. Но бе достатъчно светло, за да повярва на очите си. Съществото се беше свило неподвижно върху една скална лавица на няколко фута зад Гарт. Беше малко. Високо е едва десетина инча, предположи тя, макар че бе трудно да се определи точно заради начина, по който то се беше сгушило. Имаше големи кръгли очи, които съсредоточено се взираха, и огромни островърхи уши, стърчащи върху мъничка глава с лисича муцунка. Тялото му беше вретеновидно и на пръв поглед смътно напомняше на паяк. Приликата беше толкова голяма, че Рен трябваше да потисне едно моментно отвращение, когато си припомни за срещата с Уистерона. Но съществото бе малко и изглеждаше безпомощно. Имаше мънички ръце и крака, които наподобяваха човешките. То се взря в нея и тя отвърна на погледа му. Рен инстинктивно усети, че странното животно беше избрало тази пукнатина за убежище, точно както и те. Съществото беше замръзнало на мястото си, за да избегне възможността да бъде забелязано, но вече бе открито и се опитваше да реши какво да прави.

Рен се усмихна и остана неподвижна. Съществото я наблюдаваше изпитателно. Рен привлече вниманието на Гарт, вдигна полека ръце и му каза какво става. Помоли го да застане до нея. Той изпълни молбата й и те започнаха заедно да изучават съществото. След малко Рен бръкна в своята раница и извади няколко късчета храна. Хапна малко сирене и даде останалото на Гарт. Огромният мъж го изяде. Съществото се облиза.

— Здравей, мъниче — каза тихо Рен. — Гладно ли си?

Езикът на съществото се мярна пак.

— Можеш ли да говориш?

Никакъв отговор. Рен се наклони напред, подавайки му парченце сирене. Съществото не се помръдна. Тя го, поднесе малко по-близо, но то остана неподвижно. Рен се колебаеше. Не беше сигурна какво друго да направи. Когато видя, че то не променя позата си, тя предпазливо протегна ръка и леко подхвърли парченцето сирене към полицата. По-бързо, отколкото би могло да се проследи с поглед, съществото протегна ръка и улови сиренето във въздуха. Приближи го до муцунката си, подуши го и бързо го лапна.

— Гладно си, нали? — попита го, шепнешком Рен.

Нещо се размърда при входа на тяхното скривалище. Съществото върху скалната полица мигновено изчезна в сенките. Рен и Гарт се обърнаха с извадени мечове.

— Ххррррггхх — измърмори Стреса, като бавно се появи, пуфкайки и сумтейки. — Демоните не искаха да се откажат от преследването. Ффпхтт. Това ми отне много повече време, отколкото очаквах. — Тя разтърси бодлите, докато не затракаха.

— Добре ли си? — попита Рен.

— Разбира се, че съм добре — наежи се комбинираната котка. — Виждаш ли нещо, което да не ми е наред? Ссстттт! Задъхана съм от тичането, това е всичко.

Рен погледна бегло към полицата. Странното същество беше се появило отново и ги наблюдаваше.

— Можеш ли да ми кажеш какво е това? — попита Рен, посочвайки с глава съществото.

Стреса се взря в мрака и после изсумтя:

— Сспптт. Това е просто един Дървесен пискун! Съвсем безобиден.

— То изглежда уплашено.

— Дървесните пискуни се плашат от всичко — примигвайки каза комбинираната котка. — Точно това им спасява живота. Както и бързината им. Те са най-бързите същества на Мороуиндъл. Освен това са и умни. Достатъчно умни, за да не се оставят да бъдат хванати в клопка. Можеш да си сигурна, че от тази пукнатина има още един изход. В противен случай това същество нямаше да е тук. Рррууллл. Виж как гледа. Май се интересува от теб.

Рен задържа погледа си върху дребното същество.

— И Дървесните пискуни ли са направени от елфите?

Стреса се разположи удобно с пъхнати под себе си лапи.

— Дървесните пискуни са били винаги тук. Но магията ги е променила, подобно на всичко друго. Виждаш ли ръцете и краката им? Преди са били лапи. Те също могат да разговарят. Слушай сега.

Стреса издаде кратък цвърчащ звук. Дървесният пискун повдигна главата си. Тя опита отново. Този път той отговори с тихо, ниско цвърчене.

— Гладен е каза, свивайки рамена, Стреса. Комбинираната котка загуби интерес към съществото и постави глава върху лапите си. — Ще почиваме до пладне и после ще продължим. Когато е най-горещо, демоните спят. За нас това е най-доброто време за придвижване.

Очите й се затвориха и дишането й стана дълбоко. Гарт погледна подканващо Рен и също се отпусна назад, намирайки равно място сред грубите ръбове на скалите от застинала лава. На Рен не й се спеше. Тя почака малко, после бръкна отново в своята раница за друга бучка сирене. Отхапа от нея, докато Дървесният пискун я наблюдаваше, и после се премести полека по пода на пукнатината, за да скъси разстоянието между тях. Когато стигна на не повече от една ръка разстояние от него, тя отчупи едно парченце от сиренето и му го подаде. Дребното създание го взе страхливо и го изяде.

Малко след това Дървесният пискун беше се свил в скута й. Той бе все още там, когато тя накрая заспа.

Събуди я отново твърдото и уверено побутване на Гарт. Рен примигна и се огледа. Дървесният пискун се бе върнал обратно на своята полица и наблюдаваше оттам. Гарт й направи знак, че е време да вървят. Тя се изправи предпазливо в тясното затворено пространство на пукнатината и метна на гръб своята раница. Стреса чакаше при входа с разперени бодли и душеше въздуха. В тяхното укритие бе горещо, а въздухът неподвижен и задушен.

Рен погледна набързо към мястото, където се бе свил Дървесният пискун.

— Довиждане, мъниче — каза му тихичко тя.

После те излязоха от тъмнината и се озоваха отново срещу мъждивата светлина. Бе минало обед, докато бяха спали. Мъглата, която покриваше долината, изглеждаше по-гъста от преди. Тя миришеше на сяра и вонеше, а вкусът й бе на пепел и тиня. Горещината от сърцето на Килешан се издигаше през порьозните скали и висеше упорито и неподвижно във въздуха, уловена в безветреното пространство на долината, сякаш затворена в котел. Маранята отразяваше пронизващата слънчева светлина, която принуждаваше Рен отново да присвива очи. Сенчести китки акациеви дървета се мержелееха в маранята, а ленти черна скала от застинала лава изчезваха в други светове.

Стреса ги водеше напред като си пробиваше предпазливо път през тъмната мъгла, притичвайки от едно място до следващото и същевременно душейки въздуха. Денят бе неприятно тих. Рен се ослушваше подозрително. Спомняше си думите ма Стреса, че демоните спят сега, но същевременно не се доверяваше на тази информация. Те навлизаха все по-дълбоко в чашата на долината. Минаваха покрай островчета джунгла, обрасли гъсто с увивни растения и треви. Спускаха се по ръбове и падини, покрити с килим от храсти и по безкрайни ивици гола и скърцаща под краката им застинала лава, които се разплитаха като черни панделки през мъглата.

Следобедът бързо преминаваше. В омарата около тях нищо не се движеше. Там се спотайваха различни същества, Рен знаеше това. Можеше да усети тяхното присъствие. Имаше същества, подобни на това, което почти ги настигна тази сутрин и други, още по-лоши. Но Стреса изглежда усещаше къде бяха и ги избягваше, изпълнявайки своите задължения на водач и уверена в избора на маршрут, докато се движеше през коварния лабиринт. Всичко се изменяше и променяше, докато се движеха. Създаваше се впечатлението, че нищо не е постоянно, че целият Мороуиндъл е в непрекъснато движение. Островът се делеше и преобразуваше около тях, сякаш това бе един сюрреалистичен пейзаж, който можеше да бъде всичко, което поискате, и не беше свързан с нормалните природни закони. Рен ставаше все по-неспокойна. Привикнала към надеждния терен на равнини, планини и гори, тя бе подозрителна към пространството, неоградено от вода и разположено върху една пещ, която можеше внезапно, да се разтвори и да погълне всичко, което живееше върху нея. Дъхът на Килешан преминаваше през пукнатините в застиналата лава. Това бяха малки изригвания, които воняха на изгоряла скала и газове, и оставяха частици, които се носеха във въздуха. Сред скалите от застинала лава и бурени растяха някак неуместно изолирани групи от цъфтящи храсти, които се бореха за оцеляването си сред горещината и пепелта. Някога, мислеше си Рен, този остров е бил много красив, но бе трудно човек да си го представи сега.

Когато достигнаха Роуен, денят бе към края си, а светлината посивя и отслабна. Съществата в омарата започнаха отново да се размърдват. Тяхното мърморене и ръмжене караше тримата спътници да стават все по-внимателни. Те стигнаха до едно място, където далечният бряг на реката бе скрит от паравана на мъглата, а близкият се спускаше стръмно към един тъмен и буен бързей, затлачен до такава степен с утайка и отпадъци, че не се виждаше нищо под повърхността му.

Стреса спря на края на брега, погледна несигурно наляво и надясно и подуши тежкия въздух. Рен коленичи до комбинираната Котка.

— Как ще минем от другата страна? — попита тя.

— При Брода — отвърна сумтейки Стреса. Ссспптт. — Бедата е, че не съм сигурна къде беше.

Рен хвърли поглед назад към Гарт, който наблюдаваше безучастно. Светлината започна бързо да отслабва, а звукът от надигащите се от сън демони се засили. Въздухът бе неподвижен и зноен, а дневната горещина се охлади до влажна задуха.

— Ррруулл. Надолу по течението, мисля — реши Стреса, но гласът й не звучеше много уверено.

Тогава Рен видя нещо да се движи в мъглата зад тях и се сепна. Гарт мигновено бе извадил своя къс меч. Появи се една мъничка фигура. Рен едва не подскочи от изненада. Това беше Дървесният пискун. Съществото заобиколи Гарт и отиде при нея, улавяйки я неуверено за ръката.

— Какво правиш тук, мъниче? — попита тихо тя и погали рунтавата му глава.

Дървесният пискун се изкатери върху рамото й и тихо зацвърча към Стреса.

— Той казва, че бррруул бродът е нагоре по течението, съвсем наблизо оттук. Рхффттт. Казва още, че ще ни покаже пътя.

— Нима той знае какво търсим? — попита със съмнение в гласа Рен.

— Ссссттт. Така изглежда. — Стреса неспокойно изправи бодлите си. — Не ми харесва да стоя така на открито. Нека рискуваме и направим каквото казва той. Може би знае нещо.

Рен се съгласи. Все още със Стреса начело, те тръгнаха нагоре по течението, следвайки острия завой на брега на Роуен. Рен носеше Дървесния пискун, който беше се вкопчил с чувство за собственост в нея. Тя разбра, че той ги бе следвал през целия път от пукнатината в скалата от застинала лава. Очевидно не искаше да бъде изоставен. Вероятно бе го спечелила с добрината, показана към него. Рен галеше разсеяно твърдата козина по тялото му и се питаше колко ли добро можеше да се срещне на Мороуиндъл.

Малко по-късно Стреса внезапно спря и ги дръпна в прикритието на купчина скали. Нещо огромно и изродено мина пред тях по своя път към реката — една мълчалива сянка в леката мъгла. Те търпеливо чакаха. Силата на шума от кашляне и сумтене продължи да нараства с увеличаването на тъмнината. Когато отново тръгнаха напред, дори дишането им едва се долавяше.

После бреговата линия се промени и започна да се спуска надолу към бързите води на реката. Леката мъгла се вдигна достатъчно, за да разкрие един тесен мост от скали. Те пресякоха бързо, приведени ниско над водата, устремени към прикритието на мъглата отвъд. Когато се събраха благополучно на другия бряг, Дървесният пискун започна отново да цвърка към Стреса.

— Казва да вървим наляво — преведе с гърлено ръмжене комбинираната котка.

Те постъпиха както ги посъветва Дървесният пискун и навлязоха в гъстата мъгла. Изчезнаха последните остатъци от дневната светлина и настана пълен мрак. Единствената светлина идваше далеч отпред. Бе странно бяла и слабо пробляскваше през мъглата. Бяха принудени да забавят хода си, за да опипват пътя си напред в тъмнината, да се спират и вслушват и после да преценяват къде е безопасно да се движат. Демоните изглежда бяха сбрани някъде пред тях. Рен бе готова да се обзаложи, че те бяха между тях и крайната им цел.

Твърде скоро откри, че е отгатнала правилно. Те изкачиха едно възвишение по стръмна скала от застинала лава, гъсто обрасла с изсъхнали храсти. Внезапно мъглата изчезна. Всички бързо се скупчиха в храсталака. Свити близо един до друг в сенките, те се взираха в това, което бе пред тях.

Арборлон се издигаше върху един хълм на разстояние по-малко от една миля и излъчваше странна светлина. Тя струеше от една масивна стена, която ограждаше града, пулсирайки слабо на фона на мъглата и облаците. Навсякъде гъмжеше от демони сенки, които изчезваха в мъглата и се появяваха отново от нея — безлични, безформени призраци, уловени за миг в светлината на огньовете, изскачащи от земните пукнатини, през които бяха изригнали потоци стопена лава. Струи от пара изпълваха въздуха с пепел и горещина и превръщаха обгорената земя в един призрачен пламтящ пъкъл. Мърморенето на демоните се заглушаваше от надигащия се от недрата на земята тътен. Разтопеното сърце на вулкана клокочеше и изхвърляше лава. В далечината, издигайки се високо над града и призраците, контото обсаждаха, димеше кратерът на Килешан, нащърбен и заплашителен — едно огнено чудовище, очакващо своя пир.

Потресена от гледката, Рен премести погледа си от обсадения град към съсипания пейзаж. Беше невероятно, че елфите са се оставили да бъдат затворени в един подобен свят. Тя чувствуваше, че се изпълва със страх и отвращение. Как бе възможно да се случи това? Елфите бяха лечители, обучавани от момента на своето раждане да възстановяват живота, да пазят непокътната земята и нейните живи същества. Какво бе попречило тук го сторят? Арборлон бе един скрит зад стените си остров — неговите хора бяха запазени и все още можеха да поддържат нивото си — докато светът отвън беше се превърнал в някакъв кошмар.

— Откога нещата са така? — попита Рен, навеждайки се към Стреса.

— Фффппхтт! От години! — изсъска комбинираната котка. — Елфите са се барикадирали там от незапомнени времена, криейки се зад своята магия. Ссстттппп! Виждаш ли светлината, излъчвана от стената, която им служи за щит? Ммссст. Това е тяхната защита!

Дървесният пискун изцвърка тихо, карайки я да се обърне.

— Хурррлл. Дървесният пискун казва, че светлината отслабва и магията си отива. Не остава много време до пълното й изчезване.

Рен се взря отново навън в масовото унищожение. Няма много време, повтори на себе си тя.

Пъкълът!

Не можеше да има ни най-малко съмнение в това. Рен изпита едно внезапно чувство за безполезност. Какъв бе тогава смисълът на нейното търсене? Бе дошла на Мороуиндъл, за да намери елфите и да ги върне в света на хората. Това бе поръчението на Аланон за нея при Рога на пъкъла. Но как тогава можеше изобщо елфите да се върнат при това положение? Те сигурно биха го направили отдавна, ако бе възможно. Но бяха останали тук, обградени отвсякъде. Тя си пое дълбоко въздух. Защо Аланон я бе изпратил тук? Какво се очакваше от нея да направи?

Изпълни я голяма тъга. Ами ако елфите бяха обречени? Те бяха всичко, което бе останало от вълшебния свят, от първите хора и от магията на живота. Елфите бяха направили толкова много, за да създадат Четирите земи, когато след края на Великите войни и старите насоки бяха загубени. Всички деца на Шанара бяха с елфова кръв; всички борби, водени за запазването на расите, бяха спечелени от тях. Изглеждаше невъзможно всичко това да е захвърлено в летописите на историята, а от елфите да не е останало нищо друго освен легенди. Митове и легенди, размишляваше Рен — така сега стоят нещата.

Спомни си отново за обещанието, което си бе дала: да научи истината за своите родители, да открие кои са били те и защо са я оставили. Ами Елфовите камъни? Бе дала обет да открие защо й бяха дадени. Рен прокара пръсти по издутата кожена торбичка около врата си. Не бе се сещала за Елфовите камъни откакто бяха започнали да се катерят по Черния корниз. Когато бяха в опасност, дори не бе й хрумнало да използува магията. Тя поклати глава. Но защо да го прави? Твърде ясно виждаше колко добро бе донесла магията на елфите. Рен усети ръката на Гарт върху рамото си и прочете въпроса в очите му. Той я питаше какво възнамерява да прави. Рен откри, че се пита същото.

Върви си у дома, шепнеше един глас вътре в нея. Откажи се от тази лудост.

Една част от нея бе съгласна. Това беше лудост и тя нямаше никаква друга причина да бъде тук, освен глупавото й любопитство и инат. Виждаше се колко малко можеха да й помогнат нейните умения и тренировки в тази работа. Истински късмет е, че бе достигнала толкова далеч. Късмет бе, дори само това, че бе останала жива.

Но въпреки всичко тя бе тук. И отговорите на всички нейни въпроси се криеха точно зад светлината.

— Стреса, има ли някакъв начин да влезем в града? — попита шепнешком Рен.

Очите на комбинираната котка блестяха в тъмнината.

— Урроуулл, Рен от елфите. Ти си твърдо решена да отидеш там, нали? — Когато Рен не отговори, тя продължи: — В едно дефиле, което — хрруулл — лежи близо до мястото, където бродят демоните, има скрити тунели. Сссстгтпх. Тунелите водят в града. Елфите ги използуват, за да се измъкват тайно или поне някога са ги използвали. А после ни оставиха да стоим отвън на стража и да ги пазим. Пххфффт. Вероятно все още някой от тях се използува, не мислиш ли?

— Можеш ли да го намериш? — попита тихо Рен.

Комбинираната котка примигна.

— Ще ми го покажеш ли?

— Хссстттт. Ще си спомниш ли обещанието да ме вземеш със себе си, когато приключи тази работа?

— Ще си го спомня.

— Много добре. — Лицето на котката се промени. — Тогава да вървим към тунелите. Кои от нас продължават?

— Гарт, ти и аз.

Дървесният пискун мигновено зацвърча.

— Така си мислех и аз — измърка Стреса — Пискунът също иска да дойде. Рууулл. Защо не? Той е само един пискун.

Рен се поколеба. Тя усещаше пръстите на Дървесния пискун, вкопчени здраво в рамото й. Пискунът изцвърча още веднъж.

— Сссшшш. — Стреса може би се смееше. — Той казва да ти предам, че неговото име е Фавн и че е решил да те приеме.

— Фавн — повтори името Рен и слабо се усмихна. — Това ли е името ти, мъниче? — Кръглите очи не се откъсваха от нея, а големите уши бяха щръкнали напред. Странно бе, че Дървесният пискун имаше дори име. — Значи ти ме приемаш, така ли? И ще вървиш навсякъде с мен? — Тя поклати печално глава. — Е, това е твоята страна и може би няма да мога да ти попреча, ако наистина се опиташ да ме следваш.

Рен погледна Гарт, за да се увери, че той е готов. Грубото му лице беше спокойно, а тъмните му очи неразгадаеми. Тя хвърли последен поглед към налудничавия свят долу, потисна страха и съмнението и с цялата си убеденост си повтори, че е момиче Скитник и че може да преживее всичко. Пръстите й пробягаха набързо по твърдата повърхност на Елфовите камъни. Ако станеше необходимо… Рен прекъсна гази мисъл.

— Води ни натам. Стреса — прошепна тя. — И ни запази невредими.

Комбинираната Котка не си направи труда да отговори.

ГЛАВА IX

Рен Омсфорд не можеше да си спомни време, когато силно да се е страхувала от каквото и да било. Това просто не бе в природата й. Дори когато бе малка и светът беше за нея все още нов и чужд и почти всичко в него беше или по-голямо и по-силно, или по-бързо и по-лошо от нея, тя изобщо не се страхуваше. Независимо от опасността, колкото и да бе неопределена, Рен бе сигурна, че винаги ще намери начин да се защити. Тази увереност й бе вродена и представляваше смес от желязна воля и самоувереност, които й даваха особена вътрешна сила през целия й живот. Когато порасна, особено след като отиде да живее със Скитниците и започна да я обучава Гарт, тя придоби необходимите умения и опит, които потвърждаваха, че нейната самоувереност винаги е била на място и че никога не бе превишавала способностите й.

Всичко това се бе променило, когато тръгна да търси елфите. Два пъти, откакто бе започнала търсенето, откриваше, че е неочаквано уплашена. Първият път беше, когато Шадуинът, преследвал ги през Западната земя, накрая се бе показал през първата нощ от запалването на сигналния огън, а тя бе открила за свой ужас, че е безсилна срещу него. Цялото й обучение и умение не й помогнаха с нищо. Трябваше да знае, че ще бъде така. Пар я бе предупредил, разказвайки й подробностите за своите собствени срещи с ужасните същества. Но кой знае защо Рен бе помислила, че при нея ще бъде различно или може би просто не бе мислила по този въпрос. Във всеки случай тя беше там, лишена от помощта на Гарт — Гарт, който тя вярваше, че е по-бърз и по-силен от всичко — лице срещу лице с нещо, което никаква увереност и способност не можеха да преодолеят. Рен щеше да умре тази нощ, ако не беше в състояние да призове на помощ магията на Елфовите камъни. Само магията беше в състояние да ги спаси и двамата.

Сега, когато следваше своя път заедно с другите от малката им група през мрака и мъглата на Мороуиндъл, когато пълзяха бавно напред в един кошмарен свят от сенки и чудовища, тя откриваше, че отново е уплашена. Опитваше се да намери рационално обяснение на това, да привежда доводи срещу него, но нищо не помагаше. Рен знаеше истината за тези неща, а истината беше същата, както и през онази нощ при развалините, когато се бе сблъскала с Шадуина. Увереността, умението, опитът и присъствието на нейния защитник Гарт, макар и чудесни в повечето случаи, бяха слаба подкрепа тук. Мороуиндъл бе един котел с непредсказуема магия и безсмислено зло и единственото притежавано от нея оръжие, което вероятно щеше да се окаже ефективно срещу злото, бяха Елфовите камъни. Единствено магията запазваше елфите живи между стените на Арборлон. Магия, обаче погрешно насочена, очевидно бе събудила злото, което ги обсаждаше. Магията бе променила завинаги острова и живеещите на него същества. Рен нямаше никакво основание да мисли, че ще може да оцелее твърде дълго на Мороуиндъл без да прибегне до своята собствена магия.

Но въпреки всичко използуването на Елфовите камъни я плашеше не по-малко от чудовищата, от които магията бе предназначена да я защищава. Тя се схващаше като момиче Скитник и през целия й живот бе учена да разчита само на собствените си умения и тренинг и да вярва, че няма нищо, което да не може да преодолее с тяхна помощ. Ето как я бе учил Гарт и на какво я беше научил животът й със Скитниците, но по-важно от всичко бе вярата й, че светът и съществата в него се управляват от определени закони на поведение. Научи ги и ще можеш да се бориш с всякакви трудности. Научи се да разчиташ следи, да разбираш навици, да познаваш слабите и силните места на другия и да използуваш своите сетива, за да откриеш какво има там — тези бяха спасителните правила. А магията? Какво представляваше магията? Тя бе невидима, една сила отвъд природните закони, едно неизвестно, което бе трудно да се разбере. Магията беше сила без забележими граници. Как би могъл да се довериш на такова нещо? Историята на нейното семейство, на десетте минали поколения от рода Омсфорд, подсказваше, че това би било погрешно. Какво само бе причинила магията на Уил, Брин и Джеър. Как можеше да е сигурна, ако е принудена да разчита на нещо толкова непредсказуемо? Нямаше ли да й навреди използуването на магията? Наистина, тя беше я призовала достатъчно лесно при сблъсъка й с Шадуина. Магията бе изтекла така плавно от Камъните, дошла бе почти без усилие и бе ударила точно в посоката на нейните мисли. Нямаше никакво усещане, че я насочва погрешно. Всъщност като че ли силата очакваше да бъде призована, като че ли й се подчиняваше напълно.

Рен потрепери, осъзнавайки какво означава това. Елфовите камъни й бяха поверени и тя вярваше, че един ден ще й бъдат нужни. Тяхната сила й се подчиняваше.

Рен решително отхвърли тази мисъл. Тя не искаше да притежава магията. Не й бе нужно. Искаше животът й да остане такъв, какъвто си беше, а не да се промени безвъзвратно, а щеше да стане така под влияние на силата, която надхвърляше представите й и нейните нужди.

Освен ако сега — сред склоновете на Килешан, обградена от демони, от магия и тъмни намерения сред един пейзаж от огън и мъгла, където можеше да се загуби втори път, ако не…

Рен отхвърли тази мисъл и се съсредоточи в бодливото тяло на Стреса, която си проправяше път в тъмнината. Сенки се носеха наоколо, мъглата се местеше и преобразуваше, покривайки островчета храсти и голи скали от застинала лава, сякаш бе субстанцията на някакъв калейдоскопичен свят, която не можеше да реши каква форма иска да приеме. Чуваха се мърморения, безплътни и от неопределена посока, ниски и заплашителни. Те се засилваха и отново отслабваха. Рен се движеше приведена ниско в мъглата, а един силен вътрешен глас й крещеше да изчезне, да се зарови в скалата, да стане невидима, да направи всичко, за да избяга. Тя пренебрегна този повик. Погледна назад към Гарт и успокоена го откри близо до себе си. В следващия миг обаче помисли, че това няма значение, че той не гарантира напълно сигурността й, както и каквото и да е друго.

Стреса замръзна на място. Нещо тичаше през мъглата към тях, стържейки с нокти по камъка. Те зачакаха. Фавн висеше в очакване на рамото, с проточена шия и наострени уши. Кафявите му очи я погледнаха за миг и после отново се отместиха.

В каква фаза е луната? — внезапно се запита Рен. Колко ли време бе минало, откакто Тайгър Тай ги беше оставил тук? Тя учудена установи, че не знае.

Стреса тръгна отново напред. Те се изкачиха на едно възвишение с пръснати тук и там осакатени храсти без листа и свиха надолу към едно дефиле. Мъгла се разливаше върху скалистия терен и те опипваха несигурно своя път. Навлажнените бодли на Стреса проблясваха, а въздухът бе станал студен. Имаше светлина, но бе трудно да се каже откъде идваше. Рен чу пращене като че ли нещо се разцепваше, последвано от съскането на пара и газове, които излизаха на воля. Някакъв писък се чу и изчезна. Мърморенията затихваха, после отново започваха. Рен забави дишането си. Толкова много неща се случваха, а тя нищо не можеше да види. Звуци идваха отвсякъде, но бяха неразбираеми. Нямаше никакви знаци за разчитане и никакви следи за следване. Имаше само безкраен пейзаж от скали, огън и мъгла. Фавн изцвърча тихо и настойчиво.

В същия момент Стреса внезапно спря. Бодлите й щръкнаха, а тромавото й тяло се сниши към земята. Рен се приведе и посегна към своя къс меч, сепвайки се от лекото докосване на Гарт. В мъглата отпред имаше нещо тъмно. Стреса отстъпи назад и потърси друг път. Но тук дефилето беше тясно и нямаше пространство за маневриране. Тя настръхна и се обърна рязко. Тъмното петно се очерта и започна да приема форма. Нещо на два крака вървеше към тях. Гарт се отдръпна настрана, мълчалив като сенките. Рен освободи меча от канията и притаи дъх.

Фигурата излезе от мъглата и забави ход. Това беше мъж, облечен изцяло в тесни дрехи със землист цвят. Дрехите бяха измачкани и износени, със следи от пепел и мръсотия и без никакви метални закопчалки или катарами. Ботушите от мека кожа, които завършваха точно над глезените му, бяха протрити и горната им част бе прегъната надолу. Самият мъж приличаше на дрехите си. Той бе среден на ръст, но изглеждаше по-висок, защото беше прекалено слаб. Продълговатото му лице с орлов нос и без брада беше небръснато, а тъмната му коса бе покрита в по-голямата си част от странна, наподобяваща чорап шапка. На пръв поглед той приличаше на нещо, което е било безнадеждно смачкано и избеляло, защото е било дълго време сгънато и захвърлено.

Не изглеждаше изненадан, че ги вижда. Нито уплашен. Без да каже нещо, той допря показалец до устните си, погледна за миг през рамо и после им посочи назад пътя, по който бяха дошли.

В продължение на една минута никой не се помръдна, все още не знаеха какво да правят. Тогава Рен видя това, което бе пропуснала преди. Под шапката и разрешената коса имаше островърхи уши и наклонени вежди. Този мъж беше елф.

След толкова много време, помисли Рен. След толкова много усилия. Чувство на облекчение премина през нея и в същото време тя усети някаква странна слабост, която не можеше да определи. Изглеждаше някак си странно да се срещне накрая лице в лице с един от тези, които толкова бе търсила. Тя стоеше като вкопана и гледаше втренчено, погълната от чувствата си. Той отново повтори жеста, малко по-настойчиво от преди. Беше по-стар, отколкото изглеждаше на пръв поглед, но бе така очукан, че Рен не бе в състояние да разбере каква част от негово остаряване бе естествено и каква — резултат от трудния живот.

Най-после тя дойде отново на себе си и привлече вниманието на Гарт като със знак му показа, че трябва да изпълнят молбата на елфа. Рен се извърна и тръгна обратно по пътя, по който бе дошла, последвана от останалите. Елфът мина на дузина крачки пред тях, една очевидно лесна задача за него, и ги подкани да го последват. Той ги преведе обратно през дефилето и ги изведе от него. Те пресякоха гола ивица застинала лава и накрая навлязоха в горичка осакатени дървета. Там той се приведе ниско, а те го наобиколиха в кръг.

Елфът се взря в Рен с проницателните си сиви очи.

— Коя сте вие? — попита шепнешком той.

— Рен Омсфорд — отвърна шепнешком Рен. Това са мои приятели: Гарт, Стреса и Фавн. — Тя посочи всеки един подред.

Елфът изглежда намери това забавно.

— Каква странна компания — каза той. — Как попаднахте тук, Рен?

Той имаше приятен глас, сипкав и износен като останалата част от него и уютно познат като стари обувки.

— Един Летящ ездач на име Тайгър Тай ни доведе тук, мен и Гарт, от сушата. Ние идваме, за да намерим елфите. — Рен направи пауза. А вие ми приличате на един от тях.

— Няма никакви елфи — отвърна с усмивка другият, при което бръчките му станаха по-дълбоки. — Всеки го знае. — Шегата го забавляваше. — Но ако настоявате, мога, предполагам, да призная, че съм един от тях. Аз съм Орин Страйът. Всички ме наричат Бухала. Може би се досещате защо?

— Вие ходите на лов през нощта?

— Мога да виждам в тъмното. Ето защо съм тук, навън, отвъд стените на града, където никой друг не би си направил труда да дойде. Аз съм очите на кралицата.

— Кралицата ли? — попита Рен, примигвайки от учудване.

Бухалът отхвърли въпроса с поклащане наглава.

— Вие сте изминала целия този път, за да намерите елфите, Рен Омсфорд? За какво? Защо се интересувате какво е станало с нас? — Около очите му се образуваха бръчки. — Имате голям късмет, че ви намерих. Имате късмет, всъщност, че дори още сте жива, Или може би греша. Виждам, че вие самата сте елф. — Усмивката изчезна. — Възможно ли е…?

Гласът на елфа колебливо заглъхна. В очите му имаше нещо, което Рен не можеше да различи. Липса на вяра, на надежда, на какво? Тя понечи да каже нещо, но Бухала, й направи знак да мълчи.

— Рен, аз ще ви заведа в града, но вашите приятели ще трябва да чакат тук — каза той. — Или поточно при реката, където е поне относително безопасно.

— Не — отвърна веднага Рен. — Моите приятели ще дойдат с мен.

— Не е възможно — обясни Бухала. Гласът му оставаше търпелив и вежлив. — Забранено ми е да водя в града който и да било друг освен елфи. Бих постъпил другояче, ако можех, но законът не може да бъде нарушен.

— Пхффт. Аз мога да чакам при — хгуулл реката — измърмори Стреса. — Във всеки случай изпълних обещанието си.

Рен не й обърна внимание. Продължаваше да гледа втренчено Бухала.

— Там не е безопасно — настоя тя.

— Никъде не е безопасно — отвърна тъжно другият. — Стреса и Фавн са свикнали да се грижат за себе си. И твоят приятел Гарт изглежда достатъчно способен на това. Ден или два, Рен — това ще бъде всичко. Дотогава ще успеете да убедите Съвета да ги пусне да влязат вътре. Или вие ще можете да напуснете и да се присъедините към тях.

Рен не знаеше за какъв Съвет говореше той, но макар че бе готова да отстъпи за Стреса и Фавн, нямаше намерение да изостави Гарт. Комбинираната котка и Дървесният пискун сигурно бяха в състояние да оцелеят и сами, но този остров беше така чужд и коварен за Гарт, както и за нея и тя бе решена да го вземе със себе си.

— Тук трябва да има още един… — започна Рен.

Внезапно се чу крясък и една вълна от създания с много крайници се появи от мъглата. Рен едва успя да вдигне поглед, когато те връхлетяха върху нея. Тя мерна за миг втурналия се в нощта Фавн, свиващото се на топка бодливо тяло на Стреса и Гарт, който се втурна, за да я защити и после полетя от удар във въздуха. Тя измъкна меча си навреме, за да съсече най-близкия нападател. Шурна кръв и създанието се строполи на земята. Навсякъде гъмжеше от тела, криви и черни, подскачащи наоколо, които се хвърляха да дерат и разкъсват телата на малката група. Бодлите на Стреса полетяха към едно от съществата и го отпратиха назад. Гарт отхвърли един звяр и влезе в бой до Рен. Двамата опряха гърбовете си и започнаха да се сражават с прииждащите пълчища. Тя не можеше да ги види ясно. Виждаше само части от уродливите им тела и блестящите им очи. Рен потърси Бухала, но никъде не можа да го открие.

После внезапно го видя да изниква от земята като някаква сянка и да посича двама от нападателите преди те да схванат какво става. В следващия миг той отново изчезна, за да се появи на друго място с две дълги ками в ръце, въпреки че Рен не си спомняше да е видяла преди някакви оръжия у него. Елфът беше като фантом, който се плъзгаше сред нападателите. Показваше се и отново изчезваше, преди някой от тях да успее да го улови с поглед.

Гарт атакуваше, отхвърляйки нападателите настрана с мощните си ръце. Демоните задържаха позицията си за момент, а после отстъпваха, за да се прегрупират. Викове се чуваха навсякъде в тъмнината.

Орин Страйът се материализира до Рен. Думите му бяха резки и настойчиви:

— Бързо. По този път. Всичките. Ще мислим за Съвета по-късно.

Той ги поведе през ивицата застинала лава и после отново в дефилето. Звуци от преследване идваха отвсякъде. Те тичаха, приведени ниско, през скалния басейн, като криволичеха между огромни скални блокове и минаваха по преки пътеки. Водеше ги Бухала — един фантом, който сякаш след всеки завой щеше да изчезне в нощта. Не бяха изминали голямо разстояние, когато нещо малко и рунтаво скочи върху рамото на Рен. Тя ахна и се наклони, опитвайки се да се освободи от него, но после се изправи, защото разбра, че това е Фавн, който се връщаше от някъде, където се бе скрил. Дървесният пискун се зарови в рамото й и тихо зацвърка. Секунди по-късно демоните отново ги настигнаха, излизайки още веднъж на тълпи от мъглата. Те префучаха покрай Стреса, която мигновено се сви на топка с насочени във всички посоки бодли, и се нахвърлиха върху хората. Гарт пое главния удар на атаката като стена, която отказва да се огъне, и започна да отхвърля съществата едно след друго. Рен се биеше до него, бърза и пъргава, а острието на късия меч проблясваше вляво и вдясно.

Сгушени в кожената торбичка на гърдите й, Елфовите камъни започнаха да парят.

Нападателите отново се оттеглиха, но този път не се отдалечиха много. Нощта и мъглата ги превърнаха в сенки, но техните викове бяха близки и тревожни, явно чакаха към тях да се присъединят и други. Елфът и спътниците му, събрани на куп, се биеха с всички сили, а оръжията им блестяха от влагата.

— Трябва да продължим да тичаме — настоя Бухала. — Вече не сме далеч.

Отдалечена на десетина фута, Стреса изсъска все така свита на кълбо:

— Сссспппх! Тичайте, ако трябва, но на мен ми омръзна! Пххффт! — Тя изви котешката си глава към Рен. — Аз ще чакам — рууулл — докато се върнеш, Рен. Ще бъда при реката. Не забравяй обещанието си!

После тя внезапно изчезна, като се стопи в тъмнината и се превърна в една от многото сенки наоколо.

Бухалът ги подкани с ръка. Рен и Гарт затичаха отново, като продължиха да следват кривата на дефилето. Навсякъде в мъглата около тях имаше движение, бързо и прикрито. Струи пара бликаха от земята през пукнатини в застиналата лава и воня на сяра изпълваше въздуха. Лавина от камъни се изпречи на пътя им и те побързаха да се изкатерят покрай нея. Отпред Арборлон светеше зад своята защитна стена — едно проблясване на сгради и кули сред горски дървета. В смесената светлина от магията на града и огъня на вулкана голите опустошени склонове на Килешан бяха осеяни с островчета храсти и дървета, които досега някак бяха избягнали първоначалното опустошение, но вече бяха обречени на бавно задушаване от горещината. Мъглата висеше върху пейзажа като парцалива завеса, а чудовищата, които се криеха в нея, се провираха през нейната пепелява неопределеност като досадни червеи в земята.

Пред тях се появи падина като продължение на дефилето, чиито извивки следваха. Бухала ги подканяше да побързат, когато демоните ги атакуваха отново. Този път ги нападнаха от двете страни, материализирайки се от мрака, сякаш изникнали от земята. Бухала беше проснат на земята, а Рен бе съборена в една смесица от нокти и зъби. Само Гарт остана прав, целият покрит с демони, които го деряха и драскаха, опитвайки се да го съборят. Рен яростно разрита демоните и се освободи. Фавн, бърз като мисълта, беше изчезнал отново в нощта. Мечът на Рен сечеше без да подбира. Той удари в нещо, задържа се за миг и после отхвръкна. Тя се изкатери нагоре, но беше смъкната обратно и блъсната в скалата. Почувствува как отзад в главата и врата й зейнаха рани. Болката предизвика-сълзи в очите й. Тя се освободи и се изправи на крака. Навсякъде обикаляха демони. Нощта и мъглата бяха погълнали Бухала. Гарт беше на земята, а демоните върху него — една гърчеща се маса от черни крайници. Рен викаше и се бореше да го достигне, но уродливи ръце я хващаха грубо и дърпаха назад. Елфовите камъни пареха гърдите й като огън. Притисната от тежестта на своите нападатели, Рен започна да пада. Тя разбираше инстинктивно, че този път нямаше да е в състояние да се изправи и че това бе края на всички тях. Някъде дълбоко в себе си Рен почувствува, че вика беззвучно.

Здравият разум избяга пред нуждата, а страхът отстъпи на яростта. Навсякъде около нея имаше тела. Дращеха я нокти и зъби, а върху кожата си усещаше зловонен дъх. Пръстите й бръкнаха под туниката и освободиха Камъните.

Те мигновено оживяха, излъчвайки светлина и огън. Магията експлодира през пролуките между пръстите на момичето Скитник, твърде нетърпелива и твърде своеволна, за да чака разтварянето на шепите й. Магията премина през въздуха като разпръснати във всички посоки ножове, разсичайки свирепите същества и превръщайки ги в пепел дори преди да заглъхнат викове те им. Изведнъж Рен отново се оказа свободна. Тя се изправи на крака, протегнала напред Елфовите камъни, огънят и светлината, изтичащи от нея, се съединиха с магията на камъните и се сляха напълно. Рен отметна назад глава, когато силата премина през нея — груба, дръзка и освежаваща. Чувстваше се преобразена, а страховете й, какво ще стане с нея при употребата на магията, се разсеяха и изчезнаха. Нямаше никакво значение коя и каква беше или как бе прекарала досега живота си. Магията беше всичко. Магията бе всичко, което имаше значение.

Рен насочи своята сила към масата тела върху Гарт и тя ги удари. Бяха унищожени за секунди. Някои издържаха на яростта на атаката няколко мига по-дълго, отколкото други, но накрая всички умряха. Гарт се изправи. Беше целият в кръв. Дрехите му висяха на парцали, мургавото му брадато лице беше сивопепеляво. В какво се взира той? — запита се Рен. Удивена бе от изражението на лицето му, когато използува силата на Камъните, за да разчисти наоколо. Бухала се появи отново от мъглата и върху набръчканото му лице също се четеше страхопочитание. И страх. Те, и двамата, бяха така уплашени…

Изведнъж Рен разбра. Затвори в юмрука си Камъните и магията изчезна. Напрежението я напусна, източено за миг, и на нея й се стори, че е съблечена гола и изложена на показ. Умората нахлу в нея. Почувствува се засрамена. Магията я беше примамила. Беше я завладяла и унищожила решението й да се противопостави на съблазънта да я използва. Погазила бе всички свои обещания, че няма да отстъпи и че няма да стане още една от рода Омсфорд, зависима от нея.

Но Рен се нуждаеше от нейната сила, нали? Нали магията й спаси живота. Не беше ли съхранила и другите? Не беше ли я пожелала и дори възхитила? Какво друго би могла да направи?

Гарт беше до нея, държейки я за рамената, като я подкрепяше. Тъмните му очи се взираха настойчиво в нейните. Тя кимна неопределено, че го усеща и че е добре. Но не беше добре. Бухала също беше чам.

— Рен, вие сте тази, която тя чака и която й беше обещана — каза той. — Вие наистина сте добре дошла. Сега елате бързо, преди жестоките същества да се прегрупират и атакуват отново. Побързайте!

Рен го последва безропотно и безмълвно. Тялото й беше някак чуждо и я носеше по пътя, докато тя го наблюдаваше сякаш отстрани. Горещината и изтощението й действуваха, но тя се чувствуваше независима от тях. Пейзажът се носеше като море от мъгла, през която плаваше странен боен ред от сенки. Дървета се издигаха към небето на групи, без листа и голи крехки стъбла, чакащи да рухнат. Отпред, блестейки като панорама зад удряни от дъжд прозорци, беше градът на елфите — едно бисерно съкровище, което премигваше с обещание и надежда.

Някаква лъжа, тази мисъл й хрумна внезапно, нелепо и беше изненадана от нейната интензивност. Всичко това е някаква лъжа.

После Бухала ги поведе през плетеница от храсти и по едно тясно дефиле, където сенките бяха така нагъсто, че бе невъзможно нещо да се види. Той клекна, разчисти купчина камъни и един капак се повдигна. Те бързо се мушнаха вътре. Въздухът беше горещ и задушен. Елфът се пресегна, издърпа капака обратно на мястото му и го залости. Тъмнината трая само кратко време, а после в тунела, който се простираше пред тях, проникна странната светлина на града. Бухала ги поведе по него, без да каже нищо, слаб и призрачен в полуздрача. Рен усети, че чувството за отделеност вече изчезва. Връщаше се отново към себе си, към тази, която беше. Тя знаеше какво се бе случило, какво бе направила, но не можеше да си позволи да мисли непрекъснато за него. Нямаше какво друго да прави, освен да продължи напред и да завърши пътешествието, което сама бе предприела по собствено желание. Градът Арборлон бе пред нея. Както и елфите, които бе тръгнала да търси. Ето върху какво трябваше да се съсредоточи.

Рен внезапно установи, че Фавн не беше се върнал при нея. Дървесният пискун беше останал отвън, бе избягал в жестокия пъкъл. Тя затвори очи за миг. Стреса също бе там, направила сама своя избор. Страхуваше се и за двамата, но с нищо не можеше да им помогне.

Изглежда вървяха през тунела безкрайно дълго, приведени ниско и без да разменят нито дума. Колкото отиваха по-напред, толкова повече просветляваше, докато накрая в скалата стана светло като ден. Светът отвъд изчезна напълно. Мъглата, горещината, пепелта и вонята — всичко бе изчезнало. Изведнъж скалата също изчезна, превръщайки се в черна и плодородна земя, която напомни на Рен за горите на Западната земя, за нейния дом. Тя вдишваше дълбоко миризмата й, учудена, че това е възможно. Магията, помисли си Рен, ме запази.

Тунелът свърши с ред каменни стъпала, които водеха нагоре до тежка, обкована с желязо порта в каменна стена. Когато достигнаха вратата, Бухала изведнъж се обърна с лице към тях.

— Рен — каза тихо той, — изслушайте ме. — Сивите му очи я гледаха напрегнато. — Зная, че съм чужденец за вас и вие нямате никаква особена причина да ми повярвате, каквото и да кажа. Но вие трябва да разчитате на мен поне този път. Когато говорите с кралицата, но само когато сте насаме с нея, трябва да й разкриете, че притежавате Елфовите камъни. Не казвайте на никой друг за тях преди това. Разбирате ли?

Рен кимна бавно.

— Защо ме молите за това, Орин Страйът? — попита тя.

Бухала тъжно се усмихна, а бръчките на изпитото му лице станаха още по-дълбоки.

— Защото, Рен, макар да искам да е иначе, но не всеки ще се зарадва на вашето идване — каза той.

После се обърна, почука рязко на вратата, почака и почука отново — три и после два пъти, три и после два пъти. Рен се вслушваше. От другата страна се чу шум. Тежките резета се освободиха и плъзнаха настрана. Вратата бавно се отвори и те прекрачиха прага.

ГЛАВА X

Аз пристигнах у дома.

Това беше първата мисъл на Рен — жива, потресаваща и неочаквана.

Рен беше вътре в града, стоейки в една Ниша, в сянката на защитните укрепления. Арборлон се простираше пред нея и сякаш се бе върнала в Западната земя, защото тук имаше дъбове, сагуа, брястове, зелени храсти и трева. Имаше потоци и езера, и живот, накъдето и да се обърнеш. Бухал бухаше тихо. Чу се плясък на крила, когато малка птица изхвръкна като стрела от своето скривалище. Други пееха. Козодои! Светулки мигаха и щурци свиреха в горичка от канадска ела. Можеше да се долови тихото ромолене на подскачащата по скалите река, да се почувствува милувката на лекия нощен ветрец върху лицето. Въздухът бе чист, освободен от вонята на сяра.

Тук беше и самият град. Той се беше сгушил в зеленината и представляваше струпвания на жилищни-сгради и магазини, улици и шосета отдолу и пътища на небесни тела отгоре, дървени мостове, които свързваха бреговете на плетеница от потоци; Лампи, които осветяваха прозорци и мигаха за добре дошли и хора — една шепа, все още не прибрали се за спане — които се разхождаха, може би за да се разтоварят или да се възхищават на небето. Защото тук отново имаше небе, ясно, безоблачно и великолепно със своите бели като нов сняг звезди и луна във фаза три четвърти. Под неговия свод всичко проблясваше слабо от магията, която се излъчваше от стените. Все пак, светлината не беше ярка, както се струваше на Рен отвън, а стените въпреки своята височина и дебелина, бяха така смекчени от нея, че изглеждаха почти ефимерни.

Погледът на Рен се стрелкаше от място на място, откривайки цветни градини, разположени в добре поддържани дворове; живи плетове, които ограждаха алеи и улични лампи от ковано желязо. Имаше коне, крави, пилета и всякакви видове животни в колиби и обори. Имаше кучета, свили се и заспали пред входове и котки върху первази на прозорци. Имаше цветни знамена и чадъри пред входовете и сенници, които висяха над витрините на магазини и над коли за разнасяне на стоки. Къщите и магазините бяха бели и чисти с прясно боядисани ивици по краищата в хиляди цветове. Тя не можеше да види всичко това, разбира се, а само най-близките части от града. Все пак, нямаше никакво съмнение в това къде се намира и как се чувства. Бе си у дома.

Ала това чувство изчезна така бързо, както преминалата през нея приятна вълна, че вижда нещо познато, нещо към което принадлежи. Как би могла да се чувства у дома на едно място, където никога не е била, което никога не е виждала и до този момент не, бе дори сигурна, че то съществува?

Тогава видението се замъгли и като че ли се прибра обратно в нощните сенки, сякаш търсеше да се скрие. Рен бе видяла това, което бе пропуснала преди или може би просто не бе успяла да види в своето вълнение, Стените гъмжаха от елфи в бойни доспехи и с оръжие в ръка, а техните редици се простираха покрай назъбените парапети на бойните кули. Атаката беше в ход. Битката бе странно тиха, като че ли светлината на магията някак си заглушаваше звуците. Падаха мъже — някои за да станат отново, а други изчезваха завинаги. Сенките, които атакуваха, също даваха жертви — някои изгаряха от светлината, която искреше и съскаше като гаснещ огън, а други бяха съсичани от защитниците. Рен примигна. От вътрешната страна на стените градът на елфите изглеждаше някак си п о-малко светъл и по-очукан. Къщите и магазините бяха малко по-тъмни, но не така грижливо гледани, както й се бе сторило първоначално. Дърветата и храстите не бяха така сочни, а цветята бяха по-бледи. Въздухът, който дишаше, не беше толкова чист. В него имаше следи от сяра и пепел. Отвъд града се бе надвесил Килешан, тъмен и застрашителен, а неговият кратер излъчваше кървавочервена светлина на фона на нощта.

Рен изведнъж усети, че все още стиска силно в юмрука си Елфовите камъни. Без да ги погледне, тя ги пусна в джоба си.

— Оттук, Рен — каза Орин Страйът.

При портата, през която минаха, имаше пазачи — млади мъже със сурови лица с подчертано елфови черти и очи, които изглеждаха уморени и стари. Рен ги погледна, когато мина покрай тях и я побиха тръпки от начина, по който те отвърнаха на погледа й. Гарт се приближи бавно до рамото на Рен и ги закри.

Бухала ги поведе и те минаха по един мост, свързващ двата бряга на изкопа, който ограждаше града от вътрешната страна настаните му. Рен погледна назад, присвивайки очи срещу светлината. В изкопа нямаше нито капка вода. Изкопаването му изглеждаше напълно безсмислено. Все пак беше ясно, че е предназначен да бъде някакъв вид защита за града. Двата му бряга бяха свързани на дузина места с рампи, които водеха към стените. Рен погледна въпросително Гарт, но огромният мъж поклати глава.

Между дърветата пред тях се откриваше някакво шосе, което криволичеше към центъра на града. Те тръгнаха по него, но едва бяха изминали няколко метра, когато срещнаха голяма група забързани войници, предвождани от мъж с избеляла от слънцето коса. Бухала дръпна Рен и Гарт настрана в сенките и мъжът мина покрай тях без да ги види.

— Фейтън — поясни Бухала, гледайки след него. — Миропомазан от кралицата на бойното поле, неин спасител от ужасните създания. — Той каза това иронично, без да се усмихне. — Най-лош кошмар за Елфа Ловец.

Те вървяха мълчаливо, отклонявайки се от пътя, за да следват серия странични улици, които ги водеха покрай редици потъмнели магазини и вили. Рен се оглеждаше с любопитство, изучавайки и попивайки всичко. Голяма част от видяното беше така, както си го представяла, защото освен размерите си Арборлон не беше много по-различен от селата в Южната земя, като например Сенни дол. Разликата бе, разбира се, и в постоянното присъствие на защитната стена, която проблясваше в далечината и напомняше за водената битка. Когато след известно време светлината изчезна зад стена от дървета, градът придоби някогашния си вид от времето преди настъпването на демоните и обсадата. Тогава е било чудно хубаво да се живее тук, помисли си Рен, в град, обграден с гори. Както, бе над Рил Сонг, възстановен на този райски остров от своя първообраз на Западната земя, давайки шанс на народа си да започне живота отново, свободен от заплахата за потисничество от Федерацията. Тогава не е имало никакви демони, Килешан е спял, а Мороуиндъл е бил спокоен — една мечта, породена от въображението.

Спомняше ли си някой още тази мечта? — запита се тя.

Бухалът ги преведе през горичка о г ясен и стройна бреза, където тишината господстваше над всичко наоколо. Те стигнаха до желязна ограда, която се издигаше на двадесет фута във въздуха с наредени отгоре островърхи шипове, после завиха наляво и тръгнаха покрай нея. Отвъд се ширеха засенчвани от дърветата поляни, а сред тях се издигаше сграда с кулички, която можеше да бъде само двореца на Владетелите Елфи. Елеседилите царуваха по времето на нейните прадеди, спомни си Рен. Но кой беше сега? Те обиколиха оградата до едно място, където сенките бяха така дълбоки, че беше трудно да се вижда. Там Бухала спря и се наведе към оградата. Рен чу скърцането на ключ в ключалка и портата в оградата се разтвори. Те минаха през нея, почакаха, докато Бухала я заключи отново и после пресякоха пъстрата тревна площ до двореца. Никой не се появи, за да ги попита кои са. Никой не се виждаше. Сигурно има стража, помисли Рен. Изключено е да няма. Те достигнаха до сградата и спряха.

Една фигура се отдели от сенките, подвижна като котка. Бухала се обърна и зачака. Фигурата дойде при тях. Казаха си нещо — твърде тихо, за да чуе нещо Рен. Фигурата се отдалечи и се стопи отново в сенките. Бухала ги подкани с ръка и те се плъзнаха през група храсти в някаква ниша. Една врата беше почти открехната. Те влязоха вътре.

Бухала, Рен и Гарт се озоваха в помещение със сводест таван, трегери с дърворезба и ъгли, които светеха. Пейки с възглавници бяха поставени до насрещната стена, а газени лампи се намираха от двете страни на сводестата двукрила врата, отворена към тъмен коридор зад нея. Някъде от този коридор, дълбоко във вътрешността на двореца, Рен чу шум от движение и далечни гласове. Следвайки примера на Бухала, Рен и те седнаха на пейките. На светло Рен можа за първи път да види колко парцалива изглеждаше. Дрехите й бяха разкъсани и изцапани с петна от кръв. Гарт изглеждаше дори по-зле. Единият ръкав на неговата туника беше напълно изчезнал, а другият висеше на парцали. Големите му ръце бяха покрити с драскотини от нокти и натъртвания. Брадатото му лице беше подуто. Той усети, че Рен го гледа и сви презрително рамене.

Една фигура се приближи, излизайки мълчаливо от коридора и бавно бе огряна от светлината. Това беше един елф, среден на ръст, с обикновен външен вид, цивилно облечен, с пронизителен поглед. Слабото му, обгоряло от слънцето лице, беше гладко обръснато, а кестенявата му коса стигаше до рамената. Той не бе много по-възрастен от Рен, но очите му подсказваха, че е видял и претърпял много. Той отиде до Бухала и хвана безмълвно ръката му.

— Трис — поздрави го Орин Страйът и после се обърна към Рен и Гарт. — Това е Рен Омсфорд, а това — нейният спътник Гарт. Идват при нас от Западната земя.

Елфът се здрависа подред с тях, без да каже нищо. Тъмните му очи срещнаха за момент очите на Рен и тя бе изненадана колко откровен и открит бе погледът му, като че ли бе неспособен да крие нещо.

— Трис е капитан на Личната охрана — съобщи Бухалът.

Рен кимна. Никой не заговори. Те стояха неловко известно време. Рен си спомни, че Личната охрана бе отговорна за безопасността на Владетелите Елфи и се зачуди защо Трис не носи никакви оръжия. В следващия момент се запита защо ли той изобщо бе тук. После отново се чу шум от движение в далечния край на затъмнения коридор и всички се обърнаха натам.

От сенките се появиха две жени. По-забележителната от двете беше дребна и нежна с огненочервена коса, бледа чиста кожа и огромни зелени очи, които доминираха върху странно триъгълното й лице. Но другата жена, по-високата от двете, привлече веднага вниманието на Рен и я накара да се изправи на крака, без дори да усети, че е станала. Сепната, Рен бързо си пое дъх. Очите им се срещнаха и жената забави хода си. Странно изражение се изписа на нейното лице. Тя беше с изящни крайници и слаба, облечена в бяла рокля, която стигаше до пода и се сбираше около тясната й талия. Нейните елфови черти бяха фино и ясно очертани: високи скули и широка уста с тънки устни. Очите й бяха наситено сини, а светлорусата й коса се спускаше до рамената, разбъркана от спането. Кожата на лицето й бе гладка и й придаваше младежки, неостаряващ външен вид.

Рен примигна невярващо към жената, Цветът на очите не бе същият, косата бе подстригана различно и жената беше по-висока. Имаше още десетина други малки неща, които ги различаваха — но че си приличаха нямаше съмнение. Рен виждаше себе си такава, каквато би изглеждала след още тридесет години. Усмивката се появи без предупреждение върху лицето на жената — внезапна, лъчезарна и възторжена.

— Еоуен, виж я колко много прилича на Алейн! — възкликна тя към червенокосата. — О, ти беше права!

Тя бавно пристъпи напред, посягайки да вземе ръцете на Рен в своите, забравила за всеки друг. — Как се казваш, дете? Рен я гледаше смутено. Явно по някаква необяснима причина жената трябваше вече да знае името й.

— Рен — прошепна другата. Усмивката й стана още по-лъчезарна и Рен откри, че се усмихва в отговор. — Добре дошла, Рен. Ние те очакваме от дълго време да се завърнеш у дома.

Рен премигна. Какво беше казала тя? Рен бързо се огледа. Гарт беше като статуя, Бухала и Трис безразлични, а червенокосата жена напрегната и неспокойна. Тя внезапно се почувствува изоставена. Светлината на газовите лампи премигваше несигурно, а сенките припълзяваха по-близо.

— Аз съм Еленро Елеседил — каза жената, стискайки по-здраво ръцете й. — Кралица на Арборлон и на елфите от Западната земя. Дете, аз просто не зная какво да ти кажа, дори сега, след толкова голямо очакване. — Тя въздъхна. — Я, за какво мисля аз? Твоите рани трябва да бъдат почистени и лекувани. И тези на твоя приятел. Трябва нещо да хапнеш. После можем да говорим цяла нощ, ако искаш. Орин Страйът обърна се тя към Б ухала. — Аз отново съм ти задължена. Благодаря ти от цялото си сърце. Ти доведе Рен благополучно в града и ми даде нова надежда. Моля те, остани тази нощ.

— Ще остана, Милейди — отвърна тихо Бухала. — Трис, разпореди се да се погрижат добре за нашия добър приятел. Също и за спътника на Рен. — Тя го погледна. — Как се казвате?

— Гарт — отговори веднага Рен, уплашена внезапно от скоростта, с която се случваше всичко. — Той не говори. Тя се изпъна, заемайки отбранителна позиция. — Гарт остава с мен.

Шумът от ботуши в коридора накара отново всички да се обърнат. Появи се друг елф. Той беше с тъмна коса, квадратно лице и доста висок — един мъж, който се усмихваше с готовност и без усилие, както и кралицата. Той влезе в помещението без да забавя хода си, самоуверен и сигурен в себе си.

— Какво става? — попита той. — — Не можем ли да се наслаждаваме на няколко часа сън без някоя нова криза? А, Орин Страйът е тук, както виждам. Върнал се от огъня. Добра среща, Бухал. И Трис също е на крак и е дошъл.

Той спря, виждайки за първи път Рен. За миг на лицето му се изписа учудване, което после изчезна. Погледът му се премести върху кралицата.

— Тя, в края на краищата, се върна, нали? Очите му се преместиха отново върху Рен. — И е красива като майка си.

Рен се изчерви, смутена от комплимента. Осъзна го, но не бе в състояние да направи нищо. Усмивката на елфа се разшири и я разстрои още повече. Той прекоси бързо разстоянието до нея и сложи покровителствено ръка на рамото й.

— Не, не, моля те, това е истина. Ти си одрала кожата на майка си. — Той я стисна приятелски. — Макар че си малко прашна и опърпана тук-там. Усмивката му я привлече, стопли я и я накара мигновено да се отпусне. Все едно че нямаше никой друг в стаята.

— Пътуването от брега насам беше твърде трудно — успя да каже тя и изпита удоволствие от смеха му, който веднага последва думите й.

— Трудно е наистина. Малцина биха успели да го извършат. — Аз съм Гавилан Елеседил. — каза й той, — племенник на кралицата и твой братовчед. — Той млъкна като видя нейния озадачен поглед. — А, но ти още не знаеш за това, нали?

— Гавилан, отивай да спиш — намеси се Еленро, усмихвайки му се. — Ще се представиш по-късно. Сега Рен и аз имаме нужда да поговорим, само двете, насаме.

— Какво без мен? — попита Гавилан, приемайки обидено изражение. — Мислех, че ще искате да включите и мен, лельо Ел. Кой стои по-близо от мен до майката на Рен?

Погледът на кралицата беше неумолим.

— Аз — отвърна тя и се обърна отново към Рен, подбутвайки Гавилан настрани и заставайки до момичето. Ръцете й обгърнаха рамената на Рен. — Тази нощ ще бъде само за нас двете с Рен. Гарт ще те почака да свършим. А сега бих желала първо да поговорим насаме.

Рен се колебаеше. Тя си спомни казаното й от Бухала, че не трябва да казва на никого нищо за Елфовите камъни, с изключение на кралицата. Тя се огледа, но той гледаше настрана. От друга страна, червенокосата жена гледаше втренчено Гавилан. По лицето й нищо не можеше да се прочете.

Гарт привлече вниманието на Рен и й каза със знаци: Направи, както те моли тя.

Рен все още не отговаряше. Тя бе на път да разбере истината за своята майка, за своето минало. Отдавна се стремеше да открие отговорите, които търсеше. А изведнъж не искаше да бъде сама, когато това се случи.

Всички чакаха. Гарт направи отново знак. Направи го. Суровият, безкомпромисният Гарт, пазителят на тайни. Рен се усмихна насила.

— Ще говорим насаме — каза тя.

Те напуснаха помещението и тръгнаха по коридора. Минаха по едно извито стълбище към втория етаж на двореца. Гарт остана отзад с Орин Страйът и Трис очевидно приемаше спокойно тяхната раздяла, макар да знаеше, че същото не се отнася и за Рен. Тя усети, че Гавилан тръгна след тях, видя го как й се усмихва и й намигна и как после изчезна в един коридор — един лукав дух, връщаш се към други забавни игри. Рен инстинктивно го хареса, точно както и Бухала, но не по същия начин. Всъщност още не бе сигурна в какво се състоеше разликата. В момента бе твърде объркана от всичко, което се случваше, за да е в състояние да го осмисли. Тя хареса Гавилан, защото той я накара да се почувствува добре, засега това беше достатъчно.

Въпреки че кралицата напомни на всички други за своето желание да говори с Рен насаме, червенокосата жена вървеше след тях като бял призрак на фона на сенките. Рен погледна един, два пъти назад към нея, към странно напрегнатото, сдържано лице, към огромните зелени очи, които изглеждаха потънали в други светове и към потръпването на тънките ръце върху обикновената рокля от мека материя. Еленро изглежда не забелязваше присъствието й, бързайки по затъмнените коридори на двореца към избраната от нея посока, отказвайки се от всякакъв вид светлина, освен от лунната, която нахлуваше на сребърни снопове през дълги остъклени прозорци. Те минаха по един коридор и завиха по друг, все още на втория етаж. Накрая се приближиха до една двойна врата в края на коридора. Рен се сепна от едно леко движение в тъмнината от едната страна, което друг не би забелязал, но на нея не можеше да й убегне. Тя умишлено се забави, за да привикнат очите й. Един елф бе спотаен в сенките до стената, неподвижен, но бдящ.

— Това е Корт — каза тихо кралицата. — Той служи в Личната охрана. — Ръката й докосна леко бузата на Рен. — Ти имаш нашите елфови очи, дете.

Вратите водеха в спалнята на кралицата — едно обширно помещение с куполообразен таван и прозорци с ромбоидни стъкла, скрепени с оловни рамки. В далечната извивка на стената се виждаше една дълга пейка. Имаше още покрито с балдахин легло, с все още измачкани чаршафи, кресла, няколко къта с кушетки и маси, писалище и една врата, водеща към банята.

— Седни тук, Рен — каза кралицата, водейки я до един малък диван. — Еоуен ще промие и превърже раните ти.

Рен погледна червенокосата жена, която вече наливаше вода от стомна в един леген и подбираше чисти дрехи. Минута по-късно тя се върна и коленичи до Рен. Ръцете й се оказаха изненадващо силни, когато свали дрехите на Рен и започна да я къпе. Действаше безмълвно, докато кралицата наблюдаваше, после превърза там, където бе нужно и донесе една широка, удобна нощница, която Рен прие с благодарност и се мушна в нея. Това бяха първите чисти дрехи, които обличаше от седмици. Червенокосата жена прекоси помещението и се върна с чаша топло и успокояващо питие. Рен го помириса колебливо, откри следи от бира, чай и още нещо, и го изпи без да каже дума.

Еленро Елеседил се отпусна на кушетката до нея и взе ръката й.

— Сега, Рен, можем да разговаряме. Гладна ли си? Искаш ли първо да хапнеш нещо?

Рен поклати отрицателно глава. Бе твърде уморена, за да яде и твърде нетърпелива да открие какво имаше да й каже кралицата.

— Добре тогава — каза с въздишка Еленро. — Откъде да започнем?

Рен изведнъж осъзна, че червенокосата жена идва да седне срещу тях. Рен я погледна подозрително. Кралицата я бе нарекла Еоуен. Рен бе решила, че Еоуен е лична прислужница на кралицата и че ги е придружила само за да се погрижи за техния комфорт, след което както другите щеше да бъде освободена. Но кралицата не я освободи. Дори като че ли едва ли чувствуваше нейното присъствие, а и Еоуен не даваше никакви признаци, че се кани да излезе. Колкото повече Рен обмисляше този факт, толкова по-малко Еоуен й изглеждаше обикновена прислужница. Имаше нещо особено в начина, по който, тя се държеше и реагираше на всичко, което кралицата казваше или правеше. Беше достатъчно бърза, за да помогне, когато я помолят, но не показваше почтителното си отношение към Еленро Елеседил, както това правеха другите.

Кралицата видя накъде гледа Рен и се усмихна.

— Боя се, че отново съм прибързала — каза тя. И не съм се показала достатъчно учтива. Това е Еоуен Сирайз, Рен, моята най-добра приятелка и съветничка. Тя всъщност е причината да си тук.

— Не разбирам какво имаш предвид — каза Рен, леко намръщена. — Аз съм тук, защото се заех с търсенето на елфите. То се осъществи, защото друидът Аланон ме помоли да се заема с него. Какво общо има Еоуен с това?

— Аланон — прошепна Кралицата на елфите, разсейвайки се за момент. — Дори в смъртта си той продължава да се грижи за нас. — Тя пусна ръката на Рен смутена. — Рен, позволи ми първо да ти задам един въпрос. Как успя да ни намериш? Можеш ли да ни разкажеш за своето пътуване, за това как стигна до Мороуиндъл и Арборлон?

Рен нямаше търпение да научи истината за своята майка, но не тя командваше тук. Затова прикри своето нетърпение и направи така, както я помоли кралицата. Тя разказа за сънищата, изпратени от Аланон, за появата на Коглайн и предприетото в резултат на това пътешествие до Рога на пъкъла, за поръченията на духа на Друида към рода Омсфорд, за нейното завръщане заедно с Гарт в Западната земя и за търсенето на някакви сведения за съдбата на елфите, за пътя на двамата до Гримпен Уърд и разговора им с Усойницата, за бягството им към развалините на Летящото крило, за идването на Тайгър Тай и Дух и за полета им до Мороуиндъл и за пътешествието им там. Тя пропусна само две неща: не спомена за Щадуина, който беше ги проследил и за факта, че притежаваше Елфовите камъни. Бухала беше съвсем ясен в предупреждението си да не казва нищо за Камъните, докато не остане насаме с кралицата. И тъй като не каза за Камъните, тя не можеше да каже нищо и за Шадуина.

Рен завърши разказа си и зачака кралицата да каже нещо. Еленро Елеседил я изучава съсредоточено известно време и после се усмихна.

— Ти си предпазливо момиче, Рен, и трябва да бъдеш такава на този свят. Твоята история ми казва точно толкова, колкото трябва и нищо повече. — Кралицата се наведе напред. Върху нейното съсредоточено лице бе изписана смее от чувства, която бе твърде сложна за Рен, за да я разгадае. — Възнамерявам да ти кажа нещо сега в замяна и като го направя, между нас няма вече да има тайни. — Тя отново взе ръцете на Рен в своите. — Твоята майка се наричаше Алейн, както ти каза Гавилан, и беше моя дъщеря.

Рен седеше без да мърда. Ръцете й бяха здраво стиснати от кралицата. Изненада и учудване бързо преминаха през нея, докато се опитваше да осъзнае какво трябва да каже.

— Тя беше моя дъщеря, Рен, а това те прави моя внучка. Има още едно нещо. Аз дадох на Алейн, а тя, на свой ред, трябваше да ти даде три оцветени камъка в кожена торбичка. В тебе ли са?

Рен се колебаеше, хваната в клопка, не знаейки какво се очакваше от нея да направи или каже. Но тя не можеше да лъже.

— Да — отвърна Рен.

Проницателните сини очи на кралицата бяха вперени в Рен, а на устните й имаше лека усмивка.

— Но ти вече знаеш истината за тях, нали? Трябва да я знаеш, Рен, иначе никога не би стигнала жива тук. Рен успя да запази невъзмутимо изражение на лицето си.

— Да — повтори тихо тя. Еленро потупа ръцете й и ги освободи.

— Еоуен знае за Елфовите камъни, дете — каза кралицата. — За тях знаят също и още няколко души от останалите, които са стояли до мен толкова много години. Орин Страйът е един от тях. Той те е предупредил да не казваш нищо, нали? Няма значение. Малко хора знаят за Елфовите камъни, а никой не ги е виждал в употреба, дори и аз. Само ти си имала това преживяване, Рен, и не мисля, че то ти е доставило удоволствие, не е ли така?

Рен бавно поклати глава, изненадана от това колко схватлива беше кралицата и от нейната интуиция относно чувствата, които Рен мислеше за грижливо скрити. Дължеше ли се това на факта, че бяха едно семейство и следователно в голяма степен си приличаха и беше ли тяхното родство връзка, която позволяваше на всяка от тях да надникне в сърцето на другата? Можеше ли Рен, на свой ред, да разбере, когато поиска, какво чувствува Еленро Елеседил?

Семейство. Прошепна тя думата наум. Семейството, което дойдох да намеря. Възможно ли е това? Наистина ли съм внучка на тази кралица, нима самата аз съм една Елеседил?

— Разкажи ми останалото за това как стигна до Арборлон и аз-ще ти съобщя онова, което си така нетърпелива да узнаеш — тихо каза кралицата. — Не се безпокой от присъствието на Еоуен. Тя вече знае всичко, което има значение.

И така, Рен разказа остатъка от случилото се по време на нейното пътешествие, всичко, включително вълкообразното създание, което беше Шадуин, и за откриването на истината за оцветените камъни, които нейната майка й беше дала като дете. Когато Рен свърши и разказа всичко, тя скръсти ръце на гърдите си, чувствувайки се смразена от собствените си думи и от спомените, които те предизвикаха. После импулсивно стана и отиде до мястото, където лежаха нейните изхвърлени дрехи. Претърсвайки набързо дрипите, Рен намери Елфовите камъни, все още там, където беше ги пъхнала след влизането им в града. След това се върна при кралицата и й ги подаде.

— Ето, вземете ги — предложи тя.

Но Еленро Елеседил поклати отрицателно глава.

— Не, Рен. — Кралицата затвори пръстите на Рен върху Елфовите камъни и насочи ръката й към джоба на нощницата. — Ти ще ги пазиш вместо мен — прошепна тя.

— Много си смела, Рен — заговори за пръв път Еоуен Сирайз. Гласът й беше нисък и завладяващ. — Повечето хора не биха били в състояние да преодолеят пречките, с които си се сблъскала. Ти си истинско дете на своята майка.

— В нея има толкова много от Алейн — съгласи се кралицата, а погледът й стана замислен за момент. После тя се изправи, загледана отново в Рен. — Ти наистина си била смела. Аланон е постъпил правилно като те е избрал. Но твоето идване е било предопределено, така че предполагам, той само е изпълнил пророчеството на Еоуен. — Тя видя объркване в погледа на Рен и се усмихна. — Зная, дете. Аз говоря със загадки. Беше много търпелива докато говореше с мен и никак не ти е било лесно. Ти изгаряш от любопитство да научиш истината за своята майка и да откриеш как е станало така, че си тук. Слушай тогава. — Усмивката й се смекчи. Три поколения преди да се родя, когато елфите все още са живели на Западната земя, няколко члена от фамилията Омсфорд, преки потомци на Джеър Омсфорд, решили да се заселят в Арборлон. Тяхното решение, както разбирам, е било продиктувано от нахлуването на Федерацията в селата на Южната земя като Сенни дол и от започването на лова на вещици за потискане на магията. Имаше трима от тези Омсфорд и те донесоха със себе си Елфовите камъни. Един от тях умря бездетен. Двама се ожениха, но, когато елфите решиха да изчезнат, само един от двамата тръгна с тях. Вторият, беше ми казано, един мъж, се върнал в Сени дол с жена си. Това трябва да са били пра-прародителите на Пар и Кол Омсфорд. От фамилията Омсфорд останала само една жена и тя съхранявала в себе си Елфовите камъни. — Еленро направи пауза. — Елфовите камъни, Рен, както знаеш, са били образувани в началото от Елфова магия и е можело да бъдат използувани само от създания с елфова кръв. Елфовата кръв изчезнала във фамилията Омсфорд в годините след смъртта на Брин и Джеър, Елфовите камъни не са били от особена полза за тези Омсфорд, които са се грижили за тях. Следователно, в един момент те решили (при взаимно съгласие), че Камъните принадлежат на хората, които са ги направили или по-точно, предполагам, на техните потомци. И така, когато тримата, дошли от Сени дол, се оженили и започнали своя нов живот, за тях е било твърде естествено да решат, че Елфовите камъни, дадени за съхранение на фамилията Омсфорд от Аланон в дните на техния праотец Ший, трябва да останат с елфите без значение какво е станало с тях. Във всеки случай Елфовите камъни изчезнали, когато изчезнали елфите и аз предполагам, че е необходимо да ти кажа една-две думи за това. — Кралицата поклати глава, спомняйки си. — Години наред нашите предци са се оттегляли все по-далеч в горите на Западната земя. Те все повече се изолирали от другите раси, докато експанзията на Федерацията си е пробивала път на север. Изолацията се е осъществявала отчасти по инициатива и на самите елфи, но не по-малко е допринесло за нея разпространяващото се убеждение, насърчавано от Коалиционния съвет на Федерацията, че елфите са различни и че това различие не е за добро. Елфите в крайна сметка били потомци на хора от света на приказките, а не истински човешки същества. Елфите били създателите на магията, която оформяла света от идването на Първия съвет в Паранор, а никой никога не се доверявал много на магията или на нейните потребители. Когато създанията, които ти наричаш Шадуини, започнали да се появяват — тогава те не са имали име — Федерацията побързала да хвърли обвинението за заболяването на земята на елфите. Та нали от тях тръгвала магията, а не била ли точно тя причина за всичките проблеми? Ако ли пък не, защо тогава елфите и тяхната родина не са засегнати? Тези обвинения ставали все по-шумни, докато накрая на нашите хора им дошло до гуша. Изборът бил прост. Или да се противопоставят на Федерацията, което означавало обявяването на война, или да се намери начин да се оттеглят напълно. Войната не била привлекателна перспектива. Елфите трябвало да се сражават на практика сами с най-силната армия на Четирите земи. Калахорн бил вече погълнат и Свободният корпус разформирован, Тролите били както винаги толкова непредсказуеми като племе, а джуджетата се колебаели дали да воюват. И така, елфите решили просто да се отправят към някоя нова територия, да се заселят наново и да чакат прогонването на Федерацията. Това решение не било взето лесно. Имало мнозина, които искали да се бият и също толкова, които смятали, че ще е по-добре да изчакат и да видят какво ще стане. В края на краищата трябвало да напуснат своята родина — родното място на елфите от катаклизма на Великите войни. Но накрая, след продължително обсъждане, било постигнато съгласие, че най-доброто решение е да напуснат. Елфите са преживявали местения и преди. Те са си изграждали нови родини. Те усъвършенствували изкуството да се правят на изчезнали, докато всъщност продължавали да бъдат на мястото си. — Тя въздъхна. — Това е било толкова отдавна, Рен, и аз не съм била, там. Не мога вече да бъда сигурна какви са били техните мотиви. Преместването започнало с бавно събиране на елфите от всички краища на Западната земя, така че селата просто престанали да съществуват. По това време Летящите ездачи намерили този остров и той напълно отговарял на нуждите на Земните елфи. Мороуиндъл. Когато било окончателно решено, че това ще бъде мястото, където ще отидат, те избрали подходящо време и просто изчезнали.

Еленро спря за момент, като че ли обмисляше дали да обяснява по-нататък, после поклати глава.

— Достатъчно говорих за това, което ни е довело тук — продължи тя. — Както казах, един от фамилията Омсфорд остана. Изминали две поколения и тогава моята майка се омъжила за Краля на Елеседилите и фамилиите Омсфорд и Елеседил се сродили. Родила съм се аз и след мен моят брат Ашерон, който беше избран да бъде крал, но бе убит от демоните — бе една от първите жертви. Тогава аз станах кралица на негово място. Омъжих се и се роди твоята майка, Алейн, моето единствено дете. Накрая демоните убиха също така и моя съпруг. Алейн беше всичко, което бе ми останало.

— Моята майка — повтори като ехо Рен. — Как изглеждаше тя?

— Като нея нямаше втора — отвърна кралицата отново с усмивка. — Тя беше умна, своенравна и красива. Вярваше, че може да прави всичко — поне една част от нея искаше да се опитва. — Тя плесна с ръце и усмивката й изчезна. — Алейн срещна един Летящ ездач и избра него за свой съпруг. Аз не мислех, че това е добра идея — небесните елфи никога не са били истински свързани с нас, но това, което мислех аз, всъщност нямаше никакво значение. Това беше преди близо двадесет години и времената бяха тежки. Демоните бяха навсякъде и ставаха все по-силни. Ние бяхме принудени да се приберем в града. Контактите с външния свят станаха трудни. Скоро след като се омъжи Алейн забременя с теб. Тогава Еоуен ми каза за своето видение. — Тя хвърли поглед на другата жена, която седеше и спокойно ги наблюдаваше със своите огромни и бездънни зелени очи. — Еоуен е пророчица, Рен. Може би най-добрата, която някога е съществувала. Тя беше моя другарка в игрите и вярна приятелка, когато бях дете, дори преди да знаеше, че притежава тази сила. Оттогава тя е винаги с мен. Съветва ме и ме води. Казах ти, че тя е причината да си тук. Когато Алейн забременя, Еоуен ме предупреди, че ако моята дъщеря не напусне Мороуиндъл преди ти да се родиш, и двете ще умрете. Тя бе видяла това в едно свое видение. Каза ми също така, че Алейн може никога да не се върне, но че един ден ти ще се върнеш и че твоето идване ще спаси елфите. — Тя си пое дълбоко въздух. — Зная. Чувствувах се така, както ти сигурно се чувствуваш сега. Как можеше това да бъде вярно? Не исках Алейн да заминава, но знаех, че виденията на Еоуен никога не лъжат. И така извиках Алейн и накарах Еоуен да повтори пред нея това, което ми бе казала. Алейн не се поколеба, макар да знаех, че не й се искаше. Тя каза, че ще замине и че ще се погрижи бебето да бъде в безопасност. Никога не отваряше дума за себе си. Такава бе твоята майка. Все още притежавах Елфовите камъни, предадени ми чрез брака на моите родители. Дадох ги на Алейн да ги пази като предварително промених външния им вид с малко от моята собствена магия, за да не могат да бъдат веднага разпознати и да не личи, че имат някаква стойност. Алейн трябваше да се върне със своя съпруг в Западната земя. Трябваше да пътува оттам до Сени дол и да възстанови връзките с потомците на фамилията Омсфорд, върнали се там, когато елфите бяха дошли на Мороуиндъл. Никога не разбрах дали бе стигнала там. Тя изчезна от моя живот за близо три години. Еоуин можеше само да ми каже, че двете сте в безопасност. После, преди малко повече от петнадесет години, Алейн реши да се върне. Не зная каква е била причината за това решение, но тя наистина дойде. Бе ти дала кожената торбичка с Елфовите камъни, бе те оставила на грижите на фамилията Омсфорд в Сенни дол и беше долетяла обратно със съпруга си при нас. — Тя поклати бавно глава, сякаш идеята за завръщането на нейната дъщеря бе неразбираема за нея дори сега. — Тогава демоните бяха залели Мороуиндъл. Градът бе всичко, което ни беше останало. Преградата бе образувана от нашата магия, за да ни защитава, а демоните бяха навсякъде отвъд нея. Летящите ездачи идваха все по-рядко. Рокът, който яздеха Алейн и нейният съпруг, се спусна надолу през мъглата и бе улучен от някакъв вид снаряд. Той кацна недалеч от градските порти. Демоните… Еленро млъкна.

Нямаше сили да продължи.

— Не можахме да ги спасим — завърши тя.

Рен почувствува една голяма празнота да се отваря в нея. Представяше си как умира нейната майка. Импулсивно Рен се наведе напред, прегърна своята баба — последния член от нейното семейство и единствената връзка с майка й и баща й — и силно я притисна. Почувствува главата на кралицата да се свежда към нейното рамо и тънките й ръце също да я прегръщат. Те дълго време стояха така и мълчаха прегърнати. Рен се опита да извика във въображението си образа на своята майка, но не успя. Сега можеше да види само лицето на баба си. Рен съзнаваше, че нейната загуба, колкото и голяма да беше, в никакъв случай не можеше да се сравни с тази на кралицата.

Накрая те се пуснаха и кралицата още веднъж се усмихна, сияеща и ободрена.

— Толкова се радвам, че дойде, Рен — повтори тя. — Отдавна чаках да те срещна.

— Бабо — каза Рен и думата прозвуча Странно от устата й. — Все още не мога да разбера защо бях изпратена. Аланон ми каза, че трябва да намеря елфите, защото Земите не може да бъдат излекувани, докато те не се върнат. А сега ми казваш, че според предсказанието на Еоуен моето идване ще спаси елфите. Ho каква полза има от присъствието ми тук? Ако можехте, сигурно отдавна щяхте да сте се върнали.

Усмивката бавно изчезна.

— Боя се, че всичко е много по-сложно.

— Как така по-сложно? Не можете ли да напуснете острова, ако поискате?

— Напротив, дете. Можем.

— Тогава защо не го сторите? Какво ви задържа? Оставате тук, защото така трябва? От Забраненото място ли са дошли тези демони? Пак ли е зле Елкрис?

— Не, Елкрис е добре — отвърна неуверено кралицата.

— Тогава откъде са се взели тези демони.

Гладкото лице на кралицата се напрегна едва забележимо.

— Ние не сме сигурни, Рен.

Тя лъжеше. Рен инстинктивно чувстваше това. Беше го усетила в гласа на баба си и бе го видяла във внезапното свеждане на зелените очи на Еоуен. Шокирана, наранена, а също така и ядосана, Рен погледна с невярващи очи кралицата. Никакви тайни повече между нас? помисли тя, повтаряйки собствените: думи на баба си. Какво криеш?

Еленро Елеседил изглежда не забелязваше страданието на своята внучка. Тя отново се пресегна и топло я прегърна. Макар да се изкушаваше да го стори, Рен не я отблъсна, мислейки, че сигурно има някаква причина за тази тайнственост, която с времето щеше да бъде разбулена. Помисли също така, че бе отишла твърде далеч, за да открие истината за своето семейство, а се отказва насред път, само защото част от нея се разкриваше твърде бавно. Тя потисна своите чувства. Беше момиче Скитник и Гарт я беше обучил добре. Тя можеше да бъде търпелива. Знаеше да чака.

— Утре има достатъчно време да говорим за това, дете — прошепна кралицата на ухото й. Сега имаш нужда от сън. А аз имам нужда да помисля. — Тя се отдръпна, а усмивката й бе толкова Тъжна, че почти предизвика сълзи в очите на Рен. — Еоуен ще ти покаже стаята. Ако ти потрябва твоят приятел Гарт, ще го сложим да спи в съседната. Отпочини си, дете. Ние чакахме дълго време, за да се намерим една друга, и не трябва да прибързваме с разкриването, си.

Тя се изправи на крака, повдигайки със себе си и Рен. Срещу тях Еоуен също се изправи. Кралицата прегърна отново внучката си. Рен също я прегърна, прикривайки съмненията, които се натрупаха в нея. Беше много уморена, очите й се затваряха и силите я напускаха. Беше й топло и уютно и се нуждаеше от почивка.

— Радвам се, че съм тук, бабо. — каза спокойно тя и наистина се радваше.

Но аз ще узная истината, добави за себе, си тя. Ще я науча цялата.

Рен последва Еоуен Сирайз, която я изведе от спалнята и я поведе по тъмния коридор.

ГЛАВА XI

На следващата сутрин Рен се събуди в стая с боядисани в бяло стени, памучни постелки и завивки с бродирани по краищата мънички цветя и гоблени, изтъкани от нишки с меки пастелни цветове. Гоблените проблясваха на ярката светлина, която нахлуваше през пролуките на дан телените пердета, висящи на дипли пред стигащите от пода до тавана прозорци.

Слънчева светлина, удиви се тя, на една земя, на която отвъд стените на града и силата на Елфовата магия има само мрак.

Рен лежеше по гръб, все още сънена и се опитваше да събере мислите си. Не бе разгледала стаята предишната нощ. Беше тъмно, а Еоуен използуваше само Светлината на свещ, за да я води. Бе се строполила на мекото легло и почти мигновено бе заспала.

Рен при твори за малко очи, опитвайки се да свърже видяното с онова, което си спомняше, подобното на сън полупрозрачно настояще със суровото, внушаващо страх минало. Беше ли всичко това реалност, търсенето на информация за мястото, където бяха изчезнали елфите, полетът им до Мороуиндъл, преходът през Ин Джу, катеренето по Черния корниз, придвижването до Роуен и после до Арборлон? Лежейки тук, огряна от слънчевата светлина и в мека постеля, тя откри, че всичко това е трудно за вярване. Нейните спомени за онова, което лежеше извън градските стени — мрака, огъня, мъглата, чудовищата, които идваха отвсякъде и знаеха само как да унищожават — изглеждаха смътни и далечни.

Тя отвори ядосано очи и се напъна да си спомни. Събитията минаваха пред нея като на парад, живи и страшни. Тя видя Гарт да стои с нея срещу Шадуина на ръба на скалите над Синия разлив. Представи си още веднъж как беше преминала първата нощ на брега, когато Тайгър Тай и Дух си заминаха. Сети се за Стреса и Фавн, мъчейки се да си спомни как изглеждаха, говореха и се държаха и какво бяха претърпели, помагайки й да пътува през този чудовищен свят — приятели, които бяха й помогнали, а тя сега ги изостави.

Мислите й за комбинираната котка и дървесния пискун накрая я разсъниха напълно. Рен се надигна, седна и бавно се огледа. Беше на сигурно място тук, в Арборлон, в двореца на Кралицата Елф, в дома на Еленро Елеседил, която беше нейна баба. Рен пое дълбоко въздух, борейки се с представата и мъчейки се да я направи реална. Беше реална, разбира се — и все пак, в същото време, още не изглеждаше такава. Представата е твърде нова, предположи Рен. Тя беше дошла, търсейки истината за своите родители, но не можеше да допусне, че тя ще се окаже така разтърсваща.

Рен си спомни какво си бе казала, когато Коглайн за пръв път заговори с нея за сънищата. Онова, което ще научи, ако се съгласи да пътува до Рога на пъкъла, за да разговаря с Аланон, ще промени много нейния живот.

Тогава дори не можеше да си представи колко много. Това едновременно възбуждаше любопитството й и я плашеше. Толкова много неща бяха се случили, за да я доведат на Мороуиндъл и при елфите, и сега беше изправена лице в лице с един свят и един народ, които всъщност не познаваше или не разбираше. Последната нощ Рен беше открила точно колко трудни можеха да се окажат нещата. Щом дори нейната собствена баба предпочиташе да я заблуждава, доколко можеше да се довери на който и да било друг? Продължаваше да я измъчва фактът, че има тайни, които крият от нея. Беше изпратена при елфите с някаква цел, но все още не знаеше каква е тя. Ако Еленро я знаеше, го не й казваше поне засега. Не казваше нищо и за демони те — само това, че не са дошли от Забраненото място и че Елкрис не се е провалил. Но те бяха дошли отнякъде и Рен бе сигурна, че кралицата знае откъде. Тя знаеше много неща, които не казваше. Тайни — отново й хрумна тази дума. Тайни.

Рен тръсна глава и престана да мисли повече за това. Кралицата беше нейна баба, последния член от нейното семейство. Бе дала живот на майка й и беше една опитна, красива, с чувство за отговорност и изпълнена с любов жена. Рен поклати глава. Не можеше да си помисли нищо лошо за Еленро Елеседил. Не можеше да я очерня. Твърде много приличаше на нея — физически, емоционално и по думи, мисли и действия. Рен беше разбрала това последната нощ, беше го почувствувала при техния разговор, по разменените погледи между тях и по начина, по който се разбираха.

Тя въздъхна. Най-добре беше да постъпи, както бе решила — да почака и да види.

След малко тя стана и отиде до вратата, която водеше към съседното помещение. Почти незабавно вратата се отвори и тя видя Гарт. Той беше гол до кръста. Мускулестите му ръце и гърдите му бяха скрити от превръзки, а тъмното му брадато лице беше насечено и натъртено. Въпреки многото наранявания огромният Скитник изглеждаше отпочинал и в добро състояние. Когато му махна с ръка да дойде при нея, той се пресегна назад, взе една туника и бързо я нахлузи на себе си. Дрехите, които бяха му приготвили, бяха твърде малки за него и го правеха да изглежда още по-огромен. Рен скри усмивката си, когато отидоха да седнат на една пейка до прозорците с дантелени пердета, щастлива просто да го види отново, чувствувайки се спокойна в негово присъствие.

Какво научи?, попита със знаци той.

Сега тя се усмихна открито. Добрият стар верен Гарт — делови, както винаги. Тя повтори разговора си с кралицата от предишната вечер, предавайки нейния разказ за историята на родовете Елеседил и Омсфорд и за майка й и баща й. Рен не спомена своето подозрение, че Еленро скрива истината за демоните. Искаше засега да запази това за себе си, надявайки се, че ако даде малко време на баба си, тя ще реши да й се довери.

Независимо от това Рен поиска мнението на Гарт за кралицата.

— Какво забеляза ти в моята баба, което аз пропуснах? — попита го тя, превеждайки с пръсти, докато говореше.

Гарт се усмихна слабо на загатването, че е пропуснала нещо. Отговорът му беше бърз. Тя е уплашена.

— Уплашена ли? — Рен наистина беше пропуснала това. — Какво мислиш, че я плаши?

Трудно е да се каже. Струва ми се, че с нещо, което тя знае, а ние не знаем. Много внимава какви казва и как го казва. Ти също си го забелязала.

Той направи пауза.

Може би се страхува за теб, Рен.

— Защото моята майка е била убита при завръщането си и сега аз също съм в опасност ли? Но съгласно видението на Еоуен се е предполагало, че ще се върна. Те са ме очаквали. И каква е ползата все пак от това видение? Как се очаква от мен да спася елфите, Гарт? Това не ти ли се струва глупаво? В края на краищата всичко, което успяхме да направим, бе просто да останем живи достатъчно дълго време, за да достигнем града? Не виждам какво значение може да има присъствието ми тук.

Гарт сви рамена. Дръж очите и ушите си отворени, момиче Скитник. Ето как ще научиш някои неща.

Той се усмихна и в отговор Рен също му се усмихна.

Тогава Гарт я остави, за да може тя да се облече. Когато затвори вратата между техните стаи, Рен известно време остана загледана след него. Внезапно й хрумна, че има огромни несъответствия между разказите на нейната баба и на Гарт за родителите й. Разбира се, версията на Гарт беше от втора ръка, а кралицата се основаваше изцяло на събития, които се бяха случили преди отпътуването от Арборлон, така че бе възможно да има несъответствия. Все пак никой от двамата не беше коментирал какви са според него очевидните грешки на другия. Гарт не бе споменал нищо за Летящи ездачи. Кралицата не бе споменала нищо за Скитниците. Никой от двамата не беше споменал защо нейните родители не са пътували първо до Сенни дол и семейство Омсфорд, а вместо това са заминали за Западната земя.

Рен се запита дали би могла да каже нещо за това на Гарт. Ако се имаше предвид важността другите й грижи, дали тази бе наистина толкова важна.

Рен намери приготвените за нея дрехи. Стояха й по-добре, отколкото дрехите на Гарт. Те включваха, панталони, туника, чорапи, колан и чифт фино изработени кожени обувки до глезените. Тя нахлузи дрехите, като прехвърляше през съзнанието си откритията от предишната вечер и размишляваше върху наученото. Кралицата изглеждаше напълно убедена във важността на пристигането на Рен в Арборлон и сигурна, поне в мислите си, че видението на Еоуен се е оказало вярно. Орин Страйът също беше споменал, че са я очаквали. Ала никой не беше казал защо, ако всъщност някой знаеше. В съня не се споменаваше нищо за това как очакваха Рен да им помогне. Може би бе необходимо друго видение, за да се разбере.

Тя се усмихна на своята собствена дързост, но докато слагаше обувките си, усмивката й внезапно изчезна.

Ами ако важността на нейното завръщане беше в това, че тя носи със себе си Елфовите камъни? Ами ако от нея се очакваше да употреби Камъните като оръжие срещу демоните?

Рен изстина при тази мисъл, спомняйки си отново как бе принудена да ги използува вече два пъти въпреки нежеланието си, как я обземаше чувството за сила, когато магията преминаваше през нея и как огънят я изгаряше и в същото време ободряваше. Тя чувствуваше адиктивния им ефект върху себе си, спояването с тях всеки път, когато биваха използувани и колко много изглеждаха като част от нея. Рен непрекъснато си казваше, че няма да ги използува, после откриваше, че е принудена или може би убедена. Тя поклати, глава. Изборът на думата нямаше значение. Резултатът беше същият. С всяко използуване на магията се отдалечаваше по малко от това, което беше някога. Тя се приближаваше малко повече до една нова Рен, която не познаваше. Използвайки силата на магията, губеше власт над себе си.

Рен натъпка краката си в ботушите и се изправи. Нейната мисъл беше неправилна. Не можеше Елфовите камъни да са важните. Иначе защо Еленро просто не бе ги задържала вместо да ги дава на Алейн? Ако имаха някакво значение, защо Камъните не бяха използувани срещу демоните преди много години?

Тя се поколеба, после посегна към своята нощница и извади Елфовите камъни от джоба, в който ги бе поставила предишната вечер. Те блещукаха в ръката й. Тяхната магия спеше, безобидна и невидима. Рен грижливо ги разгледа, питайки се за обстоятелствата, който бяха ги отредили на нейните грижи. Искаше й се снощи Еленро да си ги бе поискала обратно.

После преодоля лошите чувства, които мисълта за Елфовите камъни беше предизвикала у нея и пъхна досадните талисмани дълбоко в джоба на своята туника. След като мушна един дълъг нож в колана си, тя се изпъна самоуверено и излезе от стаята.

Един елф-ловец стоеше на поел пред вратата й и след като Рен спря за малко, за да повика. Гарт, часовоят ги съпроводи надолу по стълбите до трапезарията за закуска. Те ядоха сами върху дълга полирана дъбова маса, покрита с бяла, декорирана с цветя покривка. Масата беше разположена в подобно на пещера помещение със сводест таван и оцветени стъкла на прозорците, които филтрираха слънчевата светлина, разлагайки я на различни цветове като през призма. Млада прислужница стоеше готова да ги обслужва при храненето, което караше самостоятелната Рен да се чувства неловко. Тя се хранеше мълчаливо. Гарт седеше срещу нея, питайки се какво се очаква от нея да направи, когато се нахрани. От кралицата нямаше никаква следа.

Въпреки това, когато закуската приключи, се появи Бухала. Сега Орин Страйът изглеждаше така изпит и блед, както в сенките и тъмнината на обширните пространства със застинала лава отвън. Неговото кокалесто тяло изглеждаше отпуснато и разглобено, когато се движеше. Нищо от него не изглеждаше да действа както би трябвало. Той носеше чисти дрехи и плетената островърха шапка с пискюл липсваше, но продължаваше да изглежда някак си измачкан и разрошен, сякаш това беше нещо нормално за него. Той дойде до масата и седна, облягайки се удобно върху нея.

— Изглеждате далеч по-добре отколкото миналата нощ — позволи си да каже той, полуусмихнат. — Чистите дрехи и банята са ви направили наистина красиво момиче, Рен. Отпочинахте си добре, нали?

Рен отвърна на усмивката му. Харесваше Бухала.

— Достатъчно добре, благодаря — отвърна тя. — И благодаря отново, че ни доведохте благополучно вътре. Не бихме успели да го направим без вас. Бухалът присви устни, погледна многозначително Гарт и сви рамена.

— Може би е така — каза той. Но ние и двамата знаем, че всъщност вие ни спасихте.

Бухала направи пауза, без да спомене за Елфовите камъни и се облегна назад на стола си. Продълговатото му лице се набръчка дяволито. — Искате ли да разгледате града, когато свършите? Да видите какво има навън? Баба ви ме постави на ваше разположение за известно време.

Минути по-късно те напуснаха района на двореца, минавайки този път през главите порти и се спуснаха надолу към града. Дворецът беше разположен върху едно хълмче в центъра на Арборлон, дълбоко в скриващата го гора и ограден наоколо с вилите и магазините на града. Градът беше оживен на дневна светлина, елфите заети със своята работа, а улиците шумни. Докато тримата си пробиваха бавно път през тълпите, погледите на всички се насочваха към тях — не към Бухала или Рен, а към Гарт, който беше много по-едър от елфите и беше очевидно, че не е един от тях. Гарт, по характерен за него начин, изглеждаше разсеян. Рен си проточваше врата, за да види всичко. Слънчевата светлина правеше по-ярка зеленината на дърветата и тревите, цветовете на сградите и цветята покрай алеите. Като че ли мъглата и огънят отвън стените не съществуваха. Във въздуха имаше някакви следи от пепел и сяра, а сянката на Килешан представляваше тъмно петно на фона на източното небе, където градът се облягаше на планината, но магията пазеше света отвътре закътан и защитен. Елфите си гледаха своята работа, сякаш всичко беше нормално, нищо не ги заплашваше и Мороуиндъл извън града е точно същия, както отвътре.

След известно време минаха през паравана на гората и пред тях се появи външната стена. На дневна светлина стената изглеждаше различно. Светлината от магията беше намаляла до слабо блещукане, което превръщаше света отвъд в един мек неясен акварел, окъпан от нейната яркост Мороуиндъл неговите планини, кратерът на Килешан, смесицата от застинала лава и осакатени гори, пукнатините в земята със своите гейзери от пепел и пара не се виждаше от мъглата. Войници от елфовата армия патрулираха по защитните валове, но сега не се водеха никакви битки. Демоните бяха отишли да почиват до падането на нощта. Светът отвън беше станал угнетяващо пуст, а единствените звуци, които се чуваха, бяха от гласовете и движенията на хората отвътре.

Когато те наближиха най-близкия мост, Рен се обърна към Бухала и попита:

— Защо има ров от вътрешната страна на стената?

Той я погледна за миг и после отново отмести погледа си.

— Ровът отделя града от Преградата — поясни той. — Знаеш ли за Преградата?

Бухала махна с ръка към стената. Сега Рен си спомни названието. Стреса беше го използувала първа, казвайки че елфите са в беда, защото нейната магия отслабвала.

— Тя е била изградена от магията по времето на бащата на Еленро, когато демоните за пръв път са се появили. Тя е защита срещу тях. Запазва града такъв, какъвто винаги е бил. Всичко е същото, както по времето, когато Арборлон е бил пренесен на Мороуиндъл преди повече от сто години.

Рен продължаваше да размишлява върху казаното от Стреса за отслабването на магията. Тъкмо се готвеше да попита Орин Страйът дали е така, когато внезапно осъзна това, което той току-що беше казал.

— Бухале, когато Арборлон е бил пренесен на Мороуиндъл ли каза? Имате предвид, когато е бил построен, нали?

— Имам предвид това, което казах. — Че сградите са били пренесени? Или ти говориш за Елкрис? Елкрис е тук, нали, вътре в града?

— Там, отзад. Зад двореца — отвърна той и махна неопределено с ръка. Набръчканото му лице беше мрачно. — И така, вие имате предвид…

— Градът, Рен — прекъсна я Бухала. — Целият, както и всички живеещи в него елфи. Ето какво имам предвид.

— Но… — Рен го гледаше втренчено. Той е бил построен отново, искаш да кажеш, от дървения строителен материал, който елфите са пренесли тук…

Бухалът поклати отрицателно глава.

— Рен, никой ли не ви е казал за Лодена? — попита той. Кралицата не ви ли каза как елфите са дошли на Мороуиндъл?

Беше се навел към нея и я фиксираше с проницателните си очи. Рен се поколеба и, накрая продължи:

Тя каза, че е било решено да емигрират от Западната земя, защото федерацията…

— Не — прекъсна я отново той. — Не това исках да кажа.

Бухала погледна настрана за момент, после я хвана за ръката и я заведе до една каменна подпора в подножието на моста, където можеха да седнат. Гарт ги проследи, заемайки позиция срещу тях, от която можеше да ги наблюдава, докато разговарят. Мургавото му лице беше безизразно.

— Нямах намерение да ви казвам това, момиче, започна Бухалът, когато седнаха. Други биха свършили по-добре тази работа. Но няма да има за какво да говорим, ако не ви обясня. Освен това, щом сте внучка на Еленро Елеседил и сте очакваното момиче от видението на Еоуен Сирайз, имате право да знаете. — Той скръсти удобно кокалестите си ръце. — Но няма да повярвате на това. А не съм сигурен дали вярвам.

Рен се усмихна малко неловко при тази перспектива.

— Въпреки това ми кажете, Бухале помоли тя.

Орин Страйът кимна и започна:

— Научих го почти случайно, Елфите възстановили някаква част от своята приказна магия преди повече от сто години преди да емигрират на Мороуиндъл, когато все още живеели на Западната земя. Аз не зная как са направили това и всъщност не ме интересува. Важно е да се знае, че когато взели решението да емигрират, те, предполага се, са съсредоточили каквото е имало налице от магията в един Елфов камък, наречен Лоден. Лоденът, мисля аз, винаги е съществувал скрит и пазен, държан в тайна до времето, когато щял да бъде необходим. Това време не е идвало в продължение на стотици години, дори през целия изминал период след Великите войни. Но елфи от рода Елеседил го прибрали или намерили отново, или нещо подобно и когато взели решение да емигрират, го използвали. — Той си пое дълбоко въздух и стисна устни. Този Елфов камък, подобно на всички други, така са ми казали, черпи своята сила от този, който ги ползува. Само че в този случай не е имало само един погребител, а цяла раса. Цялата сила на Елфовата нация е отишла за призоваване на магията на Лодена. — Той се прокашля, за да прочисти гърлото си. — Когато направили това целият Арборлон бил взет като… като лопата земя, свит до нищо и затворен вътре в Камъка. Ето какво имах предвид, кога казах, че Арборлон е бил пренесен на Мороуиндъл. Той е бил затворен вътре в Лодена, заедно с повечето елфи и пренесем само от шепа пазачи на този остров. Веднага щом било намерено място за града, процесът протекъл обратно и Арборлон бил възстановен. Мъже, жени, деца, кучета, котки, птици, животни, къщи и магазини, дървета, цветя, трева — всичко. Елкрис също. Целият град. — Бухалът се отпусна назад и присви пронизителни те си очи. И така, какво ще кажете сега?

Рен беше смаяна.

— Ще кажа, че сте прав, Бухале — отвърна тя. — Не вярвам на това. Не мога да си представя, как елфите ще възстановят толкова бързо нещо, загубено преди хиляди години. Откъде е дошло то? Те са нямали никаква магия по времето на Брин и Джеър Омсфорд, само своята лечебна сила!

— Не твърдя, че зная как са направили всичко това, Рен — отвърна Бухала, свивайки рамена. — Случило се е много преди моето време. Кралицата може да знае, но тя никога не ми е казвала дори дума за това. Зная само каквото ми е казано, както и че не съм сигурен дали вярвам в него. Градът и хората са били пренесени тук в Лодена. Това е историята. И ето как е била построена Преградата. Е, била е изградена в действителност, първо от камък с ръчен труд, но магията, която я защитава, е дошла от Лодена. Тогава бях още момче, но си спомням, че старият крал използуваше жезъла Рухк. Жезълът Рухк държи Лодена и насочва магията.

— Вие сте виждали това? — попита подозрително Рен.

— Виждал съм Жезъла и неговия Камък много пъти — отвърна Бухала. — Виждал съм да го използуват само един път.

— Ами какво ще кажете за демоните? — продължи да пита Рен, искайки да научи повече и опитвайки се да осмисли чутото. — Не може ли Лоденът и жезълът Рухк да бъдат използвани срещу тях?

Лицето на Бухала потъмня, променяйки изражението си така бързо, че Рен се изненада.

— Не отговори спокойно, той. Магията е безполезна срещу демоните.

— Но защо е така? — попита настойчиво Рен. — Магията на Елфовите камъни, които нося, може да ги унищожава. Защо не и магията на Лодена?

— Мисля, че тази магия е от друг вид — отвърна Бухала, поклащайки глава. Не беше много сигурен в това, което казва.

— Кажете ми, Бухале, откъде са дошли демоните? — попита бързо Рен.

Орин Страйът изглежда се чувствуваше неловко.

— Защо питате мен, Рен Елеседил?

— Омсфорд — веднага го поправи тя.

— Не мисля така.

Настъпи напрегнато мълчание, докато се гледаха в очите.

— Дошли са също от магията, нали? — попита Рен, която не искаше да отстъпи.

Проницателният поглед на Бухала бе неизменен.

— Попитайте кралицата, Рен. Говорете с нея. — Той рязко стана. — Сега, когато знаете как градът е попаднал тук, поне съгласно легендата, нека завършим разглеждането му. В Преградата има три порти, една главна и две малки. Вижте, ето там.

Бухала тръгна, като продължи да говори и да обяснява това, което виждаха и да отклонява разговора от въпросите й, на които изглежда никой не искаше да отговори. Рен слушаше без ентусиазъм. Интересуваше се повече как елфите са дошли на Мороуиндъл. За да се събере цял град, да се смали до размерите на Елфов камък и да се затвори вътре в него за едно пътуване през океана, се изискваше толкова невероятна магия. Все още не можеше да си представи това. Елфовата магия, възстановена от приказния свят от време, което едва ли някой можеше да си спомни това беше невероятно. Как може да е налице цялата тази сила и пак да няма начин за освобождаване от демоните, за унищожаването им. На езика й бяха дузина възражения. Тя наистина не знаеше на какво да вярва. Те прекараха сутринта и ранния следобед, разхождайки се из града. Изкачваха се до укрепленията и гледаха земята отвъд, която беше мрачна, мъглива, без никакво движение, освен когато парата на Килешан изригваше и мъглата се завихряше. Отново видяха Фейтън да преминава от града към Преградата без да ги забележи. Под избелялата от слънце коса лицето му беше грубо и покрито с белези. Бухала го наблюдаваше с каменно лице и когато се обърна, за да продължат разходката си, Рен го помоли да й разкаже за него. Помощник главнокомандуващ на кралицата, отговори Орин Страйът, и втори по ранг след Барсимон Оридио, когото много би желал да замести.

— Защо не го харесвате? — попита без заобикалки Рен.

— Трудно е да се обясни — отвърна Бухала, повдигайки едната си вежда. — Предполагам, че между нас има съществена разлика. Аз прекарвам по-голямата част от времето си отвъд стените, бродейки в нощта с демоните, следейки ги отблизо къде се намират и какво ни готвят. По-голямата част от времето живея като тях, а щом живееш като тях, трябва да ги познаваш. Познавам видовете демони и техните навици по-добре от всеки друг. А Фейтън не мисли за тези неща. За него демоните са само враг, който трябва да бъде унищожен. Той иска да изведе армията на елфите извън града и да ги помете. Върви след Барсимон Оридио и кралицата месеци наред, за да ги увещава да му позволят да направи точно това. Хората му го обичат. Мислят, че е прав, защото вярват, че знае нещо, което те не знаят. Ние сме затворени зад Преградата вече почти десет години. Животът продължава и ги не можеш да разбереш само като наблюдаваш или дори като разговаряш с хората, че всъщност всички тях ги боли сърцето. Те си спомнят как са живели преди и искат отново да живеят по този начин.

Рен помисли за миг да отвори дума за това как демоните са попаднали тук и защо не могат да бъдат отпратени обратно, но после се отказа. Вместо това тя каза:

— Струва ми се, че според вас няма никаква надежда армията да победи отвън.

Бухалът я прониза с твърдия си поглед.

— Вие бяхте там отвън с мен, Рен. И знаете много повече от самия Фейтън. Пътували сте от брега, за да дойдете тук. От време на време сте се сблъсквали с демоните. Какво мислите? Те не са като нас. Има сто различни вида и всеки от тях е опасен по различен. Някои можеш да убиеш със стоманено острие, други — не. Надолу по Роуен са Привиденията, целите само зъби, нокти и мускули. Животни. Горе, на Черния корниз, са Дракулите призраци, които осмукват живота от теб. Те са като дим — няма нищо, което да се биеш, нищо, което да намушкаш с меч. И това са само два вида, Рен.

Той поклати глава.

— Не, не мисля, че можем да спечелим битка извън стените. Мисля, че ще бъдем щастливи, ако успеем да останем живи тук, вътре.

Те повървяха още малко и после Рен каза:

— Комбинираната котка ме осведоми, че магията, която служи за щит на града, отслабва.

Тя каза това като факт, а не като въпрос и зачака отговор. Бухала дълго време не отговори. Той крачеше, навел глава и забол поглед в земята пред себе си. Накрая вдигна поглед за момент и каза:

— Котката е права.

Те слязоха за малко в градския център, обикаляйки магазините и разглеждайки каруците, които преобладаваха на пазара. Оглеждаха стоките и хората, които купуваха и продаваха. Арборлон беше град, който във всички отношения, освен в едно, можеше да бъде като всеки друг. Рен се взираше в лицата около себе си, виждайки своите собствени елфови черти да се отразяват в техните. За първи път в живота си бе в състояние да прави това. Бе доволна от преживяването си и бе с впечатлението, че е първата личност от сто години насам, която има тази възможност. Елфите бяха живи. Елфите съществуваха. Това беше едно забележително откритие и още продължаваше да я вълнува фактът, че тя го е установила.

Те хапнаха набързо на пазара някакъв леко препечен хляб увит около сушено месо и зеленчуци, пресен плод, наподобяващ круша и чаша бира, след което продължиха. Бухалът ги заведе зад двореца в Градината на живота. Там се разхождаха мълчаливо по алеите, потопени в аромата на цветните лехи и в миризмата на стотиците колоритни цветове, пръснати сред растения, храсти и дърветата. Натъкнаха се на облечен в бяла роба Избран, един от пазачите на Елкрис, който кимна и ги отмина. Ре н се улови, че мисли за разказа на Пар Омсфорд за момичето елф Амбърл, най-известната от всички Избрани. Те се изкачиха до билото на хълма, върху който беше разположена Градината и застанаха пред Елкрис с неговите аленочервени листа и сребърни клони, които трептяха на слънчевата светлина и бяха така поразяващи, че изглеждаше невъзможно да са истински. Рен искаше да докосне дървото, да му прошепне нещо и да му каже може би че тя знае и разбира какво е претърпяло то. Все пак Рен не го направи. Тя просто стоеше там. Елкрис никога не говореше с никого, а вече знаеше как се чувства тя. И така, тя просто се взираше в него, мислейки в същото време колко ужасно щеше да бъде, ако Преградата се изчерпеше напълно и демоните прегазеха елфите и техния град. Елкрис щеше да бъде унищожен, разбира се, а когато това се случеше, всички чудовища, затворени в Забраненото място, съществата извън приказния свят, които бяха изолирани през всичките тези години, щяха да бъдат освободени и да нахлуят отново в света на смъртните хора. Тогава, помисли мрачно тя, видението на Аланон за бъдещето щеше наистина да се сбъдне.

След разходката те се върнаха обратно в двореца, за да си починат до вечерята. Бухала ги остави в преддверието на главния вход, каза им че има да върши някаква работа и не им предложи нищо повече.

— Зная, че имате толкова въпроси, че дори не знаете с кой да започнете, Рен — каза той на раздяла, сбръчвайки важно слабото си лице. — Опитайте се да бъдете търпелива. Боя се, че всички отговори ще дойдат твърде скоро.

Бухалът се върна назад по алеята и излезе през портите. Рен и Гарт наблюдаваха отдалечаването му без да кажат нещо. Огромният Скитник се обърна след малко към нея и започна да й прави знаци. Той отново беше гладен и искаше да се върнат в трапезарията, за да видят дали ще може да намери кухнята и да хапне нещо. Рен кимна разсеяно, мислейки все още за елфите и тяхната магия, а и за това, че Бухала изобщо не беше отговорил на въпроса й, защо има ров от вътрешната страна на Преградата. Гарт изчезна по коридора и стъпките му отекнаха в тишината. След малко Рен се обърна рязко и се отправи към своята стая. Не беше сигурна какво друго ще прави освен да премисли отново нещата, но това може би нямаше да е достатъчно. Тя се изкачи по главното стълбище, вслушвайки се в тишината, уловена във водовъртежа на мислите си и тръгна по коридора, когато, се появи Гавилан Елеседил.

— Здравей, братовчедке Рен — поздрави я весело той. Бе облечен пищно в тъкан с жълти и сини напречни ивици и препасан със сребърен колан-верига. — Разбрах, че си била из града. Как си днес?

— Благодаря, добре — — отвърна Рен, забавяйки хода си, докато накрая спря, когато той я настигна.

Гавилан взе ръката й и я повдигна до устните си, целувайки я леко.

— Е, кажи ми. Радваш ли се, че си дошла или би желала да си вкъщи?

Рен се усмихна, изчервявайки се, въпреки твърдото решение да се владее.

— Мисля, че изпитвам по малко и от двете — отвърна тя, отдръпвайки ръката си.

— Това звучи точно както трябва — — примигна Гавилан. — Малко кисела и малко приветлива. Изминала си дълъг път, за да ни намериш, нали? Търсенето трябва да е било много неудържимо, Рен. Научи ли това, което си дошла да откриеш?

— Част от него.

Красивото му лице доби тъжно изражение.

— Твоята майка Алейн беше личност, която щеше, много да харесаш. Зная, че кралицата ги е разказала за нея, но аз също искам да ти кажа нещо. Тя се грижеше за мен като сестра, докато бях малък. Бяхме много близки. Алейн беше силно и решително момиче, Рен — и аз виждам в теб същите черти.

— Благодаря ти, Гавилан — отвърна тя усмихната.

— Това е истината. — Гавилан направи пауза. — Надявам се, че ти ще виждаш в мое лице по-скоро приятел, отколкото просто братовчед. Искам да знаеш, че ако някога имаш нужда от нещо или искаш да научиш нещо, можеш да дойдеш при мен. Ще бъда щастлив да ти помогна, ако мога.

Рен се колебаеше.

— Гавилан, можеш ли да разкажеш нещо повече за мен моята майка? Ще ми кажеш ли как е изглеждала тя?

Много е лесно — сви рамене нейният братовчед. — Алейн беше дребна като теб. Косата й имаше същия цвят. А гласът й… — Неговият глас постепенно заглъхна. — Той е труден за описване. Беше музикален. Бе находчива и много се смееше. Но мисля, че си спомням най-добре очите й. Бяха точно като твоите. Когато, те погледнеше, човек веднага разбираше, че няма никой или нищо по-важно в целия свят.

Рен мислеше за съня си, в който майка й се навежда към нея, гледа я по начина, описан от Гавилан и й казва: Помни ме. Помни ме. Сега това вече не й изглеждаше просто един сън. Рен чувствуваше, че някога, много отдавна, това трябва наистина да се е случило.

— Рен?

Рен осъзна, че се взира в пространството. Тя премести отново погледа си върху Гавилан и внезапно се зачуди дали би могла да го попита за Елфовите камъни и за демоните. На него изглежда доста му се искаше да разговаря с нея и тя се почувствува привлечена от него по начин, който я изненада. Но Рен още не го познаваше и нейният тренинг на Скитник я караше да бъде предпазлива.

— Тези времена са трудни за елфите — каза внезапно Гавилан и се наведе. Рен почувствува ръцете му да я хващат за раменете. — Има тайни на магията, които…

— Добър ден, Рен — поздрави я Еоуен Сирайз, появявайки се на стълбището зад нея. Гавилан остана неподвижен. — Хареса ли ти разходката из града?

Рен се обърна и почувства, че ръцете на Гавилан се отдръпват.

— Да. Бухалът е отличен екскурзовод.

Еоуен се приближи, а зелените й очи се преместиха, за да фиксират Гавилан.

— Как намираш братовчедката си, Гавилан? — попита го тя.

— Очарователна и енергична, дъщеря на своята майка — отвърна с усмивка елфът и хвърли поглед на Рен. — Трябва да вървя. Имам да върша много работа до вечерята. Тогава ще поговорим.

Той кимна отсечено и се отдалечи, небрежен, самоуверен и малко наперен. Рен наблюдаваше отдалечаването му, мислейки, че той прикрива много нещо със своето позьорство, но че това, което крие под него, е твърде мило. Еоуен срещна погледа й, кога го Рен се обърна.

— Гавилан кара всички ни да се чувствуваме отново като млади момичета. — Нейната огненочервена коса беше прибрана в мрежичка и носеше свободна невталена рокля с бродирани върху нея цветя. Усмивката й беше топла, но очите й — както винаги — изглеждаха студени. — Мисля, че всички сме влюбени в него.

— Аз дори не го познавам — каза Рен, изчервявайки се.

Еоуен кимна в знак на съгласие.

— Е, разкажи ми сега за своята разходка. Какво научи за града, Рен? Какво ти разказа Орин Страйът за него?

Те тръгнаха по коридора към спалнята на Рен, а тя разказа на Еоуен какво й бе казал Бухала, надявайки се тайно, че пророчицата ще й разкрие нещо в замяна. Но Еоуен просто слушаше, кимаше окуражително и не казваше нищо. Изглеждаше прекалено заета с други неща, въпреки че достатъчно внимателно следеше разказа на Рен, за да не загуби нишката. Рен завърши, когато двете стигнаха до вратата на спалнята й и тя се обърна с лице към Еоуен. Усмивка трепна върху сериозното лице на пророчицата.

— Ти си научила твърде много неща за човек, който е прекарал в града по-малко от един ден, Рен.

Далеч по-малко от това, което бих желала да науча, помисли Рен.

— Еоуен, защо никой не иска да ми каже откъде а дошли демоните? — попита предпазливо тя.

Усмивката изчезна, заменена от очевидна тъга.

— Елфите не обичат да мислят за демоните и още по-малко да говорят за тях — отвърна тя. — Демоните дойдоха от магията, Рен, от погрешното й разбиране и използуване. Има един страх, един срам и едно обещание. Тя направи пауза, видя разочарованието и безпокойството, отразени в очите на Рен и се пресегна да хване ръцете й. — Кралицата ми забранява, Рен — прошепна тя. — И сигурно е права. Но аз обещавам, че някой ден, много скоро, да ти разкажа всичко.

Рен срещна нейния втренчен поглед, видя честността, отразена в очите й, и кимна.

— Ще разчитам на обещанието ги, Еоуен — каза тя. — Но ми се иска да мисля, че моя та баба ще предпочете първа да ми каже.

— Да, Рен. На мен също ми се иска да стане така. — Еоуен се колебаеше. — Били сме заедно дълго време, тя и аз. През детството, първата любов, съпрузите и децата. Всички са си отишли. Случилото се с Алейн беше най-лошото и за двете ни. Никога не казах това на твоята баба — макар да мисля, че тя подозира — как видях в своето видение, че Алейн ще се опита да се върне в Арборлон и че ние не можем да я спрем. Една пророчица е едновременно благословена и прокълната за това, което вижда. Зная какво ще се случи, но не мога да направя нищо, за да го променя.

Рен кимна разбиращо.

— Магия, Еоуен. Като тази на Елфовите камъни. Иска ми се да се отърва от тях. Не съм сигурна какво ми причиняват. Има ли това някакво значение за теб?

Еоуен стисна по-силно ръцете й. Зелените й очи бяха съсредоточени върху лицето на Рен.

— Нашият път в живота ни се дава от нещо, което ние нито разбираме, нито можем да контролираме, а той ни свързва с нашето бъдеще така сигурно, както всяка магия. — Тя пусна ръцете на Рен и отстъпи назад. — Докато ние говорим, кралицата решава съдбата на елфите, Рен. Твоето идване причини това. Знаеш ли какво значение има твоето присъствие тук? Довечера мисля, че ще разбереш.

— Ти си имала видение, нали, Еоуен? — попита Рен, започвайки внезапно да разбира. — Ти си видяла какво ще стане.

Пророчицата вдигна ръцете си, сякаш се колебаеше дали да отхвърли предположението или да го приеме.

— Винаги, дете. — прошепна тя. — Винаги. — Лицето й беше измъчено. — Виденията никога не ме напускат.

После Еоуен се обърна и изчезна обратно по коридора. Рен остана да гледа след нея както бе гледала и след Бухала — пророци, лъкатушещи към едно несигурно бъдеще и провиждащи смътно онова, което бе съдено, да се случи на елфите. Вечерята беше безкрайна и тягостна, изпълнена с дълги периоди на мълчание. Рен и Гарт бяха извикани при здрачаване и отидоха долу, за да се присъединят към Еоуен и Бухала, които ги чакаха. Гавилан дойде няколко минути по-късно. Седяха близо един до друг в единия край на дългата дъбова маса. Сервирани бяха много блюда и на разположение им бе предоставен обслужващ персонал. Заради настъпващата нощ трапезарията бе ярко осветена. Говореха малко и избягваха старателно да навлизат в области, определяни вече като неподходящи за дискусия. Дори Гавилан, който говореше най-много, избираше внимателно темите за разговор. Рен не можеше да определи дали нейният братовчед бе уплашен от присъствието на Еоуен и Бухала или го безпокоеше нещо друго. Той бе оживен и весел както преди, но не се интересуваше особено от храната и изглеждаше загрижен. Разговорът се въртеше предимно около детството на Рен със Скитниците и спомените на Гавилан за Алейн. Вечерята протичаше скучно и всички почувствуваха някакво облекчение, когато тя накрая приключи.

Макар че всички я очакваха, Еленро Елеседил не се появи.

Петимата наставаха и вече се приготвяха всеки да се заеме със своите неща, когато един разтревожен вестоносец влетя в стаята и бързо заговори с Бухала.

Той го отпрати с намръщено изражение и се обърна към останалите:

— Демоните са провели атака срещу северната стена. Очевидно са успели да проникнат през нея.

После те бързо се пръснаха, Еоуен, за да намери кралицата, Гавилан за да се въоръжи, а Бухала, Рен и Гарт за да разберат сами какво става. Бухала ги поведе и тримата се втурнаха през двореца, излязоха през главния вход и се спуснаха към града. Рен наблюдаваше как земята лети под краката й като тича. Здрачът беше преминал в мрак и светлината от Преградата грееше тук-там през дърветата. Те минаха през няколко странични улици. Елфи тичаха във всички посоки, крещейки и вдигайки тревога. Целият град се бе мобилизирал при новината за атаката. Бухала избегна тълпите, които се бяха образували, като заобиколи центъра на града и забърза на изток по периферията. Накрая дърветата свършиха и пред тях се изпречи Преградата. Стената гъмжеше от войници елфи, докато стотици други минаваха по мостовете, за да се присъединят към тях. Всички бързаха към едно място, където светлината беше изтъняла напълно и голяма група бойци се биеха почти на тъмно.

Рен и нейните спътници продължиха да вървят, докато не стигнаха на по-малко от двеста ярда от стената. Там бяха спрени, когато редици от войници се втурнаха напред пред тях.

Шокирана, Рен сграбчи ръката на Гарт. Магията в мястото, където бе нарушена Преградата, изглежда бе напълно изчерпана, а камъкът на стената беше натрошен до чакъл. В празнината се тълпяха стотици тъмни безлични тела, сражавайки се, за да проникнат през нея, докато елфите се биеха, за да ги задържат отвън. Боят се водеше хаотично. Тела се извиваха и гърчеха в агония, смазвани от напиращите отзад. Викове и крясъци изпълваха въздуха и тази нощ нямаше никакво заглушаваме на звуците в битката между елфите и демоните. Мечове свистяха и нокти деряха, а мъртви и ранени лежаха навсякъде около пробива. Известно време изглеждаше, че демони те имаха успех. Броят им беше толкова голям, че техният авангард проникна вътре в града. Но елфите контраатакуваха яростно и ги отблъснаха отново. Битката бушуваше около пробива като нито една от страните не бе в състояние да спечели някакво предимство.

Тогава прозвуча викът „Фейтън, Фейтън“ и командирът елф с пепеляворусата коса се появи пред една новопристигнала рота войници. С вдигнат меч той ги поведе в атака към стената. Демоните бяха изблъскани обратно през празнината, крещейки и надавайки вой, докато елфите им нанасяха ударите. Фейтън стоеше най-отпред в атаката, по чудо недокоснат, докато негови хора падаха навсякъде около него. Елфите от защитните стени се присъединиха към контраатаката, нанасяйки удари отгоре с дъжд от копия и стрели. Светлината на преградата се засили, затваряйки за миг празнината в повредената стена.

Тогава демоните отново предприеха атака. Бяха огромна маса и се катереха навсякъде. Елфите ги задържаха за момент и после започнаха отново да отстъпват. Фейтън изскочи пред тях с вдигнат меч. Битката се затегна, докато бойците от двете страни се биеха за овладяване на положението. Рен наблюдаваше с ужас клането. Мъртви, умиращи и ранени лежаха навсякъде. Битката беше така интензивна, че никой не можеше да стигне до тях. Тълпи от елфи стари хора, жени и деца и всички, които не бяха войници в армията на елфите, се бяха скупчили около Рен и нейните спътници, а над тях тегнеше необикновена тишина, докато наблюдаваха битката. Дъхът им бе замрял от това, което виждаха.

Ами ако демоните успеят да проникнат?, помисли внезапно Рен. Няма никакъв шанс някой да се спаси. Тези хора няма къде да бягат. Ще ги избият до един. Тя се огледа като обезумяла. Къде е кралицата?

И внезапно тя се появи, обградена от дузина елфи от нейната Лична охрана, а тълпата се раздели пред нея, правейки й път. Рен зърна Трис. Със сурово и мрачно лице той водеше своите Елфови ловци. Кралицата вървеше изправена и висока сред тях, привидно равнодушна към вихрещата се бъркотия около нея. Гладкото й лице беше спокойно, а погледът насочен напред. Тя излезе от тълпата и се отправи към най-близкия мост на рова. В едната си ръка носеше жезъла Рухк, а Лоденът пробляскваше като нажежен до бяло на неговия връх.

Какво ли възнамерява да прави?, запита се Рен и внезапно се уплаши за нея.

Кралицата стигна до средата на моста и остана там, където можеше да бъде виждана от всички. Надигнаха се викове, а войниците на стената започнаха да викат нейното име, окуражавайки се. Елфите, които се биеха с Фейтън при пробива, подновиха своите усилия. Защитата набра сила и се втурна напред. Демоните бяха отново отблъснати. Засили се звукът от дрънченето и стърженето на железни оръжия и с него виковете на умиращите.

После Фейтън внезапно падна. Беше невъзможно да се види какво бе станало. В един момент той беше там в челната редица, а в следващия бе изчезнал. Елфите извикаха и се втурнаха напред, за да го защитят. Демоните отстъпиха неохотно, отхвърлени назад от атаката. Битката се пренесе още веднъж край дупката в стената и после отвъд нея, когато демоните бяха отблъснати от другата страна. Магията, която защитаваше Преградата, отново започна да сключва своя кръг. Нейните линии се преплитаха една в друга.

След това демоните се върнаха за трети път. Елфите, изтощени, се олюляха.

Еленро Елеседил вдигна жезъла Рухк и го насочи. Лоденът внезапно блесна. Бяха отправени предупреждения и елфите се прибраха назад през дупката. От Лодена експлодира светлина и се насочи към Преградата. Магията на Елфовия камък събираше сила. Светлината достигна стената, когато и последният войник елф се дръпна от нея. Чакълът се вдигаше камъче по камъче, скърцайки и стържейки докато се движеше и стената започна да се изгражда отново. Демоните бяха уловени от вихрушката и заровени. Камъните се поставяха сами един върху друг, а мазилката запълваше пролуките. Магията действуваше и водеше, повлияна от силата на Лодена. Рен затаи дъх, невярвайки на очите си. Стената се издигаше, затваряйки черната дупка, която бе пробита през нея, реконструирайки се, докато не стана отново цяла. Магията извърши своята работа за секунди, а демоните още веднъж бяха затворени отвън.

Кралицата стоеше неподвижна в средата на моста, а покрай нея тичаха нови роти войници елфи, за да попълнят състава на бойниците. Тя изчака докато един вестоносец, който бе изпратила, се върна от мястото на касапницата. Вестоносецът коленичи за кратко време и се изправи, за да говори. Рен видя как кралицата кимна, обърна се и се върна по моста. Личната, охрана разчисти още веднъж пътя за нея, но този път тя отиде право към Рен, успявайки някак си да я намери в растящата тълпа. Момичето Скитник се уплаши от това, което прочете по лицето на своята баба.

Еленро Елеседил се носеше тържествено към нея. Дрехите й се издуваха като знамена, сякаш пришити към жезъла Рухк, който тя държеше притиснат до тялото си, а Лоденът продължаваше да примигва със слаба бяла светлина.

Орин Страйът извика кралицата, когато стигна до тях, а очите й мигновено пронизаха Бухала.

— Избързай пред нас ако желаеш. Извикай Бар и Итън от техните стаи, ако са още там. Кажи им — Дъхът сякаш заседна на гърлото й, а ръкава й стисна жезъла Рухк. — Кажи им, че Фейтън е загинал при атаката. Нещастен случай. Убит е от стрела на неговите собствени стрелци. Кажи им, че искам веднага да свикат събрание в залите на Висшия съвет. Сега върви. Бързо.

Бухала се стопи в тълпата и изчезна. Кралицата се обърна към Рен, вдигайки едната ръка, за да прегърне тънките рамена на момичето, а с другата направи с жезъла жест към града. Те тръгнаха с Гарт на една крачка зад тях, заобиколени от Личната охрана.

— Рен — прошепна Кралицата елф, навеждайки се към нея. — За нас това е началото на края. Сега отиваме, за да обсъдим дали ще можем да се спасим. Ще останеш близо до мен, нали? Бъди моите очи, уши и добрата ми дясна ръка. Ето затова е трябвало да дойдеш при мен.

Без да каже нищо повече, тя притисна Рен до себе си и забърза в нощта.

ГЛАВА XII

Залата на Висшия съвет на елфите бе разположена недалеч от двореца сред една древна горичка от бял дъб. Сградата беше сглобена от масивни греди и облицована с камък, а самата зала за съвещания, която представляваше главната част от постройката, беше шестоъгълно помещение, подобно на пещера. Таванът му се крепеше на греди, издигащи се от мястото на съединяване на стените към подобната на звезда централна точка. Тежки дървени врати се отваряха в една стена и водеха към подиум, където бе разположен тронът на Владетелите Елфи, а отстрани имаше стойки, на които бяха прикрепени знаменца с емблемите на управляващите династии. От двете страни покрай стените имаше редове от пейки и една галерия за гости и участници в открити събрания. В средата на помещението имаше едно широко пространство и голяма кръгла маса с двадесет и едно места. Когато Висшият съвет заседаваше, той се разполагаше край нея, а кралят или кралицата седяха заедно с него.

Еленро Елеседил влезе тържествено в залата с мантия, стигаща до пода, понесла пред себе си жезъла Рухк. Следваха я Рен, Гарт, Трис и елфи от Личната охрана. Гавилан Елеседил беше вече седнал на масата за съвещания и стана бързо при появяването на кралицата. Той носеше ризница с метални брънки, а неговият меч с широко острие висеше от облегалката на стола му. Кралицата отиде към него, прегърна го топло и после се отправи към председателското място на масата.

— Рен — каза тя, обръщайки се към нея, — седни до мен.

Рен постъпи както я помоли кралицата. Гарт се дръпна настрана и се настани удобно в галерията. Вратите на залата се затвориха отново и двама телохранители застанаха на пост от двете страни на входа. Трис се отправи към масата, за да седне до Гавилан. Слабото му лице имаше замислено изражение. Гавилан се изправи на стола си, усмихна се неловко на Рен, приглади нервно ръкавите на туниката и отмести погледа си. Еленро скръсти ръце на гърдите и не заговори. Явно чакаше още някой. Рен разглеждаше залата, взирайки се в тъмните ъгли, където светлината от лампата не успяваше да проникне. Полираното дърво блестеше слабо в полумрака зад Гарт, а отраженията, хвърляни от пламъците на лампата, танцуваха по краищата на светлите петна. Знаменцата зад гърба й висяха отпуснати и неподвижни, а емблемите им бяха скрити в тежките гънки. В залата бе тихо и само скърцането на обувки и шумоленето на дрехи нарушаваше тишината.

Тогава Рен видя Еоуен, която седеше далеч назад в галерията срещу Гарт, почти невидима в сенките.

Погледът на Рен се премести за миг върху кралицата, но Еленро не даваше признаци че знае за присъствието на пророчицата. Нейният поглед бе впит във вратите на залата за съвещания. Рен погледна отново за миг Еоуен и после отмести погледа си към сенките. Тя чувстваше напрежението във въздуха. Всеки от седящите в това помещение знаеше, че нещо ще се случи, но то бе известно само на кралицата. Рен си пое дълбоко въздух. Това беше моментът, заради който кралицата бе споменала на Рен, че е дошла в Арборлон. Бъди мои очи, уши и добрата ми дясна ръка.

Защо?

Вратите на залата за съвещания се отвориха и вътре влезе Орин Страйът с още двама мъже. Първият беше стар и едър, с посивяваща коса и брада и бавни, тромави движения, което подсказваше, че не е мъж, който се спира пред трудностите. Вторият бе среден на ръст, гладко обръснат, с живи очи и леки и непринудени движения. Той се усмихна, когато влизаше. Първият се намръщи.

— Барсимон Оридио — представи кралицата първия. — Итън Шарт. Благодаря и на двамата, че дойдохте. Орин Страйът, моля остани.

Тримата мъже седнаха, загледани в кралицата. Сега всички я гледаха и чакаха.

— Корт, Дал — обърна се тя към пазачите на вратата. — Чакайте отвън, моля.

Елфовите ловци се мушнаха през вратите и изчезнаха. Вратите тихо се затвориха.

— Приятели мои — Еленро Елеседил седеше облегната назад в своя стол, а като заговори гласът й се извиси в тишината. — Не можем повече да се преструваме. Не можем повече да се самозаблуждаваме. Борихме се повече от десет години да предотвратим онова, което вече е на прага ни.

— Милейди — започна Барсимон Оридио, но тя с поглед го накара да спре.

— Нощес демоните проникнаха през Преградата. Магията отслабва вече месеци наред — може би, дори от години — а създанията отвън крадат от нейната сила за себе си. Нощес равновесието се наруши достатъчно, за да бъдат в състояние да направят пробив. Нашите ловци се биха храбро, за да го предотвратят, правейки всичко възможно да отблъснат нападението. Те не успяха. Фейтън беше убит. И накрая бях принудена да използувам жезъла Рухк. Ако не бях постъпила така, градът щеше да падне.

— Милейди, това не е така! — — извика Барсимон Оридио, който не можа повече да се сдържи. — Армията щеше да се прегрупира за нова атака. Това щеше да ни помогне да победим. Фейтън пое твърде много рискове, иначе щеше да бъде още жив!

— Той пое тези рискове, за да ни спаси! — отвърна Еленро с каменно лице. — Не говори лошо за него, Командире. Забранявам това! — Едрият мъж се навъси още повече. — Бар — сега кралицата говореше нежно, а топлината в гласа й беше очевидна. Аз бях там. Видях какво се случи. — Тя почака свирепият му поглед да се сведе и после се обърна към цялата маса. — Преградата няма да ни защищава още дълго време. Аз използувах жезъла Рухк, за да я заздравя, но не бих могла да го направя отново. В противен случай рискуваме да загубим цялата му сила, което, приятели мои, не мога да си позволя. Събрах ви тук, за да ви кажа, че съм решила да действувам по друг начин. — Тя се обърна към Рен. — Това е моята внучка Рен, детето на Алейн. Изпратена е при нас от стария свят, както предсказа Еоуен Сирайз. Тя се явява съгласно предсказанието, като доказателство, че елфите могат да бъдат спасени. Чакала съм я да дойде в продължение на много години, без истински да вярвам, че това ще се случи или че тя ще може да направи нещо за нас. Истината е, че аз не исках да идва. Страхувах се, че ще я загубя, както загубих Алейн.

Тя се пресегна и докосна леко с пръсти бузата на Рен.

— Продължавам да се страхувам. Но Рен е тук, въпреки моите страхове, пресякла огромното пространство на Синия разлив, преодоляла ужасите на демоните, за да седи сега тук с нас. Не мога повече да се съмнявам, че тя възнамерява да ни спаси, точно както предсказа-Еоуен. Еленро направи пауза. — Рен още нито напълно вярва, нито напълно разбира това. Погледът й-беше топъл, когато срещна този на Рен. — Тя е дошла в Арборлон по свои собствени причини. Духът на Аланон я е извикал и изпратил да ни намери. Четирите земи, изглежда, са завладени от тамошни демони — създания, наречени Шадуини. Духът настоява, че ние сме необходими за закрилата на Четирите земи.

— Това, което се става на Четирите земи, не е наш проблем, Милейди — отбеляза спокойно и Итън.

— Да, Първи министре — обърна се тя към него, — точно това сме казали точно преди сто години, не е ли така? Ами ако сме сбъркали? Ами ако нашият проблем е също и техен? Ами ако противно на нашите виждания съдбите на всички са свързани и оцеляването зависи от обединяването ни за общи действия? Рен, разкажи на събралите се тук как ме намери. Разкажи им за всичко, което са ти казали духът на Друида и старецът. Кажи им също така за Елфовите камъни. Сега вече можеш да го сториш. Време е да знаят.

Рен разказа още веднъж историята как заедно с Гарт са стигнали до Арборлон, започвайки със сънищата и завършвайки с нейното откритие коя е тя. Рен говори колебливо за Елфовите камъни, все още несигурна дали трябва да разкрива наличието им. Но кралицата кимна окуражително, когато тя започна, така че не й оставаше да направи нищо друго. Когато Рен завърши, настана тишина. Седящите на масата разменяха смаяни погледи. Гавилан се взря в нея, сякаш я виждаше за първи път.

— Сега разбирате защо мисля, че е невъзможно повече да не обръщаме внимание на това, което става отвъд Мороуиндъл, нали? — попита тихо кралицата.

— Милейди, мисля, че разбираме — обади се Бухала, — но сега е необходимо да чуем какво предлагате да направим.

— Да, Орин Страйът, необходимо е да чуете — съгласи се Еленро. — В залата стана отново тихо. — Тук на Мороуиндъл вече нищо не ни задържа — заключи тя накрая. — Следователно за нас е време да го напуснем, да се върнем в стария свят и отново да станем част от него. Дните ни на изолация свършиха. Време е да се използува Лодена.

Гавилан мигновено скочи на крака.

— Не, лельо Ел! — извика той. — Ние не можем да се откажем просто така! Откъде да знаем дали Лоденът ще се задействува след всичките тези години? Това е просто един разказ! Ами какво ще стане с магията на Преградата? Ако ние напуснем, тя е загубена! Не можем да постъпим така!

Рен чу одобрителното мърморене на Барсимон Оридио.

— Гавилан! — Еленро беше разгневена. — Намираме се на съвещание. Обръщай се към мен както подобава!

Гавилан се изчерви.

— Извинявам се, Милейди.

— Сега седни! — отсече кралицата и Гавилан седна.

— Струва ми се, че дължим сегашното си затруднено положение на нашата нерешителност. Изгубихме толкова много време в бездействие. Позволихме на съдбата да прави нашия избор вместо нас. Борихме се с помощта на магията дори след като стана очевидно за всички ни, че не можем повече да зависим от нея.

— Милейди! — побърза да я предупреди пребледнелият Итън Шарт.

— Да, зная — отвърна Еленро.

Тя не гледаше право в Рен, но очите й трепнаха за миг, което подсказа на момичето, че предупреждението е било направено заради нея.

— Милейди, вие ни молите да се откажем напълно от магията ли?

Кралицата кимна рязко.

— Повече нямаме голяма полза от запазването й, не е ли така, Първи министре? — попита тя.

— Но както младият Гавилан каза, ние няма как да разберем дали Лоденът ще направи това, което очакваме от него.

— Ако той не успее, ние не губим нищо освен може би последния шанс да избягаме.

— Но бягството, Милейди, не е непременно отговора, който търсим. Може би помощ от някой друг източник…

— Итън — прекъсна го кралицата. — Помисли какво предлагаш. Какъв друг източник има? Предлагаш ни да призовем още магия ли? Да използуваме всичко, което имаме по друг начин и да го превърнем може би в някакъв още по-голям ужас? Или да потърсим помощ от самите хора, които изоставихме преди години в ръцете на Федерацията?

— Имаме армията, Милейди — заяви сияещ Барсимон Оридио.

— Да, Бар, имаме я. За момента. Но ние не можем да възстановим живота на тези, които загубихме. Тази магия, която ни липсва. При всяко ново нападение загиват наши Ловци. Изглежда демоните се материализират от самия въздух. Ако останем, в скоро време изобщо няма да имаме армия. — Тя поклати бавно глава, усмихвайки се иронично. — Зная за какво настоявам. Ако върнем Арборлон и елфите в света на Човеците, на Четирите земи и при техните раси, магията ще бъде загубена. Ще бъдем каквито сме били в старите времена. Но може би това е достатъчно. Може би така трябва да бъде.

Седящите около масата я наблюдаваха мълчаливо, а лицата им изразяваха една смесица от гняв, съмнение и удивление.

— Аз не разбрах казаното за магията — рече накрая Рен. Тя не беше в състояние просто да седи мълчаливо, докато въпросите се трупаха в нея. — Какво имаш предвид когато казваш, че магията, ще бъде загубена, ако напуснете Мороуиндъл?

— Все забравям — отвърна Еленро, обръщайки се към нея, — че ти не си запозната подробно с науката на елфите и все още знаеш малко за произхода на магията. Ще се опитам да ти го обясня накратко. Ако призова Лодена, както възнамерявам да направя, Арборлон и елфите ще бъдат събрани вътре в Елфовия камък за пътешествието обратно към Западната земя. Когато това се случи, магията, защитаваща града, ще изчезне. Ще остане единствено магията, която идва от Лодена и защитава това, което е вътре. Когато Арборлон бъде възстановен, тази магия също ще престане да съществува. Сигурно разбираш, че Лоденът може да се употреби само още веднъж и после магията му ще изчезне.

Рен поклати смутено глава.

— Но какво ще кажеш за начина, по който възстанови Преградата, когато демоните я пробиха? попита тя. — Какво ще кажеш за това?

— Наистина. Използвах малко от същата магия, която Лоденът изисква за транспортирането на града и неговите жители. С две думи, откраднах малко от неговата сила. Но при използването й за заздравяване на Преградата се черпи от капацитета, необходим за основното предназначение на Елфовия камък. — Еленро направи пауза. — Рен, ги вече си разбрала, че елфите са си възвърнали част от магията, която някога са владели по времето на приказния, свят. Те са го постигнали, след като открили, че магията има свой източник в земята и в нейните стихии. Дори в годините преди да дойдем на Мороуиндъл, дълго преди моето време, е било взето решение да се направи опит за някакво възстановяване. — Тя направи пауза. — Това усилие не било напълно успешно и накрая било изоставено напълно. Каквато магия била останала, отишла за образуването на Преградата. Но магията съществува само докато е нужна. Щом градът го няма, нуждата също я няма. Щом я няма — магията изчезва.

— И не може да бъде възстановена след завръщането ви на Западната земя?

— Не, Рен. Никога вече — отвърна Еленро с каменно лице.

— Ти предполагаш… — започна Гавилан.

— Никога! — отсече Еленро и Гавилан замлъкна.

— Милейди — привлече кротко вниманието й Итън Шарт. — Дори ако направим това, което предлагате и призовем силата на Лодена, какъв ни е шансът да се върнем обратно на Западната земя? Демоните са навсякъде. Както казват, ние едва сме в състояние да се защитим от вътрешната страна на градските стени. Какво ще стане, когато тези стени изчезнат? Дали дори цялата наша армия ще бъде достатъчна да ни осигури стигането до брега? И какво ще се случи с нас тогава, без лодки и знаци за ориентировка?

— Армията не може да издържи дълго на бреговата ивица, Милейди — съгласи се Барсимон Оридио.

— Не, Бар, не може — каза кралицата. — Но аз нямам намерение да използувам армията. Мисля, че нашият най-добър шанс е да напуснем Мороуиндъл по начина, по който сме дошли на него — само шепа от нас, носещи Лодена, а останалите затворени на сигурно място в него. Настана гробна тишина.

— Една шепа ли, Милейди? — попита поразен Барсимон Оридио. — Те няма да имат никакъв шанс.

— Е, това не се знае — каза замислено Орин Страйът.

— Не, Орин, не се знае — каза с усмивка кралицата. — В края на краищата, моята внучка е доказателство за това. Тя е минала през демоните без никой да й помага, освен нейният приятел Гарт. Истината е, че една малка група има далеч по-голям шанс да се справи, отколкото цяла армия. Малката група може да пътува бързо и незабелязано. Пътешествието ще бъде рисковано, но може да бъде осъществено. А колкото до това какво ще се случи щом тази група достигне брега, Рен вече се е погрижила вместо нас. Летящият ездач Тайгър Тай ще бъде там със своя Рок, за да преведе благополучно поне един от нас и Лодена. Други Летящи ездачи ще пренесат останалите. Обмислила съм грижливо този план и вярвам, че това е решението на нашия проблем. Струва ми се, приятели мои, че той е единственият.

Гавилан поклати глава. Сега той беше хладнокръвен, а красивото му лице спокойно.

— Милейди, зная колко отчайващо е положението. Но ако това рисковано предприятие не успее, целият род на елфите ще изчезне. Завинаги. Ако групата, пренасяща Лодена, бъде избита, силата на Елфовия камък не може да бъде призована и градът с неговите обитатели ще остане затворен в него. Не мисля, че можем да си позволим този риск.

— Така ли мислиш, Гавилан? — попита тихо кралицата.

— По-добре би било да рискуваме да призовем още магия от земята — отвърна той и вдигна ръце сякаш да се предпази от нейния остър протест. — Зная опасностите. Но този път може би ще успеем. Този път магията може да бъде достатъчно силна, за да осигури нашата безопасност в границите на Преградата, да задържи тъмните създания отвън. — За колко време, Гавилан? Година? Две? И нашият народ да живее все още затворен в града?

— По-добре това, отколкото неговото унищожение. Една година може да ни даде времето, от което се нуждаем, за да намерим метод за контролиране на земната магия. Трябва да има някакъв начин, Милейди. Необходимо е само да го открием.

— Казваме си това повече от сто години — поклати тъжно глава кралицата. — Още никой не е намерил отговора. Погледни само докъде се докарахме. На нищо ли не се научихме?

Рен не схващаше напълно какво се говореше, но разбираше достатъчно, за да осъзнае, че елфите се бяха сблъскали с призованата от тях магия. Според Еленро в бъдеше трябваше да прекратят тези си опити. А Гавилан настояваше да продължат с експериментите за овладяване на магията. Без да е чула достатъчно, Рен беше сигурна, че демоните са сърцевината на диспута.

— Бухале — обърна се внезапно кралицата към Орин Страйът. — Какво ще кажеш за моя план?

— Мисля, че е изпълним, Милейди — отвърна Бухала, свивайки рамена. — Прекарал съм години наред отвъд градските стени. Знам, че е възможно сам човек да мине, без да бъде забелязан от демоните, да пътува сред тях. Мисля, че същото би могло да направи малка група. Както споменахте, Рен и Гарт са дошли дотук от брега. Мисля, че биха могли да извършат същото пътешествие и обратно.

— Искаш да кажеш, че ще дадеш Лодена на това момиче и на нейния приятел? — възкликна невярващ на ушите си Барсимон Оридио.

— Те са напълно подходящи, не мислиш ли? — отвърна кротко кралицата. Тя погледна към Рен, която мислеше, че е последната личност, върху която кралицата би спряла избора си. — Но ние, разбира се, ще трябва първо да ги попитаме продължи Еленро, сякаш четеше мислите й. — Във всеки случай мисля, че ще са необходими повече от двама.

— Тогава колко? — поиска да разбере военноначалникът на елфите.

— Да, колко? — повтори като ехо Итън Шарт.

Кралицата се усмихна, а Рен знаеше какво мисли тя. Искаше да обсъдят предложението сега, а не просто да го оспорват. Още не бяха се съгласили с нищо, но поне претегляха предимствата и недостатъците му.

— Девет — каза кралицата. — Числото, носещо щастие на елфите. Ще бъдат достатъчно, за да свършат работата както трябва.

— Кои ще бъдат те? — попита тихо Барсимон Оридио.

— Ти не си между тях, Бар — отвърна кралицата. Ти също не, Итън. Това пътешествие е за млади хора. Искам вие да останете с града и с нашите хора. Всичко това ще бъде ново за тях. Лоденът в края на краищата е само една легенда. Някой трябва да поддържа реда в мое отсъствие, а вие ще го направите най-добре.

— Значи ти ще бъдеш една от участниците в пътешествието, така ли? — попита Итън Шарт. — В това пътешествие за млади хора?

— Не гледай така неодобрително, Първи министре — укори го тихо Еленро. — Разбира се, че трябва да съм една от тях. Отговарям за жезъла Рухк и аз трябва да призова силата на Лодена. Все пак съм Кралица. Моя работа е да се погрижа за благополучното пренасяне на моя народ и моя град обратно в Западната земя. А и планът е мой. Не бих могла да го предлагам и после да оставя някой друг да го изпълнява.

— Милейди, аз не мисля. — започна колебливо Орин Страйът.

— Бухале, моля те не казвай това. — Неодобрителният поглед на Еленро го накара да млъкне. — Сигурна съм, че мога да повторя дума по дума всяко възражение, което се готвиш да направиш, така че не си прави труда. Ако чувствуваш, че това е необходимо, можеш да ми ги разкажеш докато пътуваме, тъй като очаквам също да участвуваш в пътешествието.

— Не бих тръгнал освен при наистина крайни обстоятелства. — Върху набръчканото лице на Бухала бе изписано съмнение.

— Няма по-добър от теб, Орин Страйът, който да е в състояние да оцелее. Ти ще бъдеш нашите очи и уши там, отвън, приятелю мой. Бухала кимна с благодарност, без да каже дума. Еленро се огледа.

— Трис, нуждая се от теб, Корт и Дал като охрана на Лодена и на групата. Това прави петима. Еоуен ще дойде. Може да имаме нужда от нейните видения, ако е съдено да оцелеем, Гавилан. — Тя погледна с надежда своя племенник. — Бих желала да дойдеш също и ти.

Гавилан Елеседил изненада всичките със сияйната си усмивка.

— Моето желание е същото, Милейди — каза той.

— След тази нощ ще можещ отново да ме наричаш „Леля Ел“, Гавилан — добави усмихната Еленро.

Накрая тя се обърна към Рен.

— И ти, дете. Ще дойдеш ли с нас? Ти и твоят приятел Гарт? Нуждаем се от вашата помощ. Направихте пътешествието от брега дотук и оцеляхте. Знаете нещо за онова, което е отвън, а това знание е ценно. А ти си и тази, за която Летящият ездач е обещал да се върне. Не искам ли твърде много от теб?

Рен замълча за момент. Не си и направи труда да погледне към Гарт. Знаеше, че каквото и да реши, той ще се съгласи с него. Знаеше също така, че не е изминала целия този път до Арборлон, за да бъде затворена, че Аланон не я е изпратил тук, за да се крие, и че Елфовите камъни не са й били поверени само за да ги пази. Истината бе доста по-сурова. Беше изпратена, за да бъде нещо повече от вестоносец, за да направи повече от това, просто да научи коя е и откъде е дошла. Досегашното й участие в това начинание — независимо дали й харесваше или не — беше само началото.

— Гарт и аз ще дойдем — отвърна тя.

На Рен й се стори, че баба й сякаш ще се пресегне, за да я прегърне, но кралицата остана облегната назад в стола си и само се усмихна. Но онова, което Рен прочете в очите й, бе по-силно от всяка прегръдка.

— Ама ние наистина ли сме съгласни да се предприема това пътешествие? — попита внезапно Итън Шарт от другия край на масата.

Когато Еленро Елеседил стана, в залата се възцари тишина. Тя стоеше пред тях, гордост и увереност се четеше по фино изваяното й лице, в нейното държане и в блясъка на очите й. Рен помисли колко красива бе баба й в този момент с къдриците на светло-русата й коса, спускащи се до рамената, с одеждите й, падащи до земята и с плавните и меки очертания на нейното лице и тяло на фона на смесицата от светлина и сенки.

— Ние сме съгласни, Итън — отвърна тихо тя. — Аз ви помолих да се срещнете с мен, за да чуете какво съм решила. Казах си, ако не успея да ви убедя, няма да предприема това пътуване. Но мисля, че трябва да вървя напред при всички случаи — не от арогантност и не от глупава увереност в собствената си представа за предначертаното, а само от любов към моя народ и заради страха, че ако той бъде загубен, вината ще бъде моя. Ние имаме някакъв шанс да се спасим. Еоуин предсказа със своето видение, че това може да стане. С идването си пък Рен подсказа, че сега е времето. Всичко, което сме и някога ще бъдем, е поставено на карта, какъвто и избор да направим, но аз по-скоро бих предпочела да рискувам като предприема нещо, отколкото да бездействувам. Елфите ще оцелеят, приятели мои. Сигурна съм. Елфите винаги са оцелявали. — Тя местеше погледа си от лице на лице, усмихвайки се лъчезарно.

— Ще бъдете ли с мен в това начинание?

Тогава те започнаха да стават, един по един. Пръв стана Орин Страйът, после Трис, Гавилан, Итън Шарт и, след кратко колебание и очевидно с лошо предчувствие, Барсимон Оридио. Рен се изправи на крака последна от всички, защото бе така увлечена в това, което виждаше, че бе забравила за момент, че и тя участва в него.

— Не бих могла да помоля за нещо по-добро, приятели — каза кралицата. — Обичам ви всички. — Тя стисна жезъла Рухк пред себе си. — Ние няма да се бавим. Трябва ни само един ден, за да съобщим на нашия народ, да приготвим себе си и да се подготвим за това, което е пред нас. Сега спете. Утрото вече настъпи.

После тя се обърна и излезе от залата. Всички проследиха мълчаливо нейното отдалечаване.

Рен стоеше отвън, непосредствено до вратите на Висшия съвет, взираше се разсеяно в късчетата ясно и пълно със звезди небе и мислеше, че едва си спомня своя живот от времето преди да започне търсенето на елфите, когато към нея се приближи Гавилан. Другите вече бяха се разотишли, всичките, освен Гарт, който се бе облегнал на едно дърво на известно разстояние от нея и гледаше към града. Рен търсеше Еоуен, надявайки се да поговори с нея, но пророчицата бе изчезнала. Сега тя се обърна към приближаващия се към нея Гавилан, решила да поговори с него, вместо с Еоуен, да му зададе въпросите, на които все още силно желаеше да получи отговор. Усмивката незабавно се появи на лицето му.

— Малка Рен — — приветствува я той подигравателно и малко тъжно. — Виждаш ли нашето бъдеще, както го вижда Еоуен Сирайз?

— Не съм сигурна, че искам да го видя точно сега отвърна тя, поклащайки глава.

— Хм, да, може би си права. То не обещава да къде така тихо и приятно като тази нощ, нали? — Той скръсти удобно ръце на гърдите си и я погледна в очите. — Можеш ли да ми кажеш, какво ще видим щом излезем извън тези стени? Знаеш, че никога не съм бил там.

— Демони — отвърна, свивайки устни Рен. — Мъгла, огън, пепел и застинала лава, докато стигнем до стръмните скали, после мочурище и джунгла и след това има най-вече гъста мъгла. Гавилан, ти не трябваше да се съгласяваш да идваш.

— А ти трябваше ли? — попита с усмивка той. Не, Рен, искам да умра, но да знам какво става, а не да се чудя зад защитата на магията на Лодена. Питам се дали изобщо тя ще се задействува. Всъщност никой не знае, дори и кралицата. Може би тя ще я призове и нищо няма да се случи.

— Ти все пак не вярваш това да стане, нали?

— Не. Магията винаги се подчинява на Еленро. Е, почти винаги. — Той отпусна уморено ръце.

— Разкажи ми за магията, Гавилан помоли импулсивно тя. Каква е тази работа с магията, която не действува? Защо никой не иска да говори по този въпрос?

Гавилан пъхна ръце в джобовете на дрехата си, сякаш да се свие навътре в себе си.

— Знаеш ли, Рен, какво ще стане с елфите, ако леля Ел призове магията на Лодена? — попита той. — Никой от тях не е бил роден, когато Арборлон е бил пренесен тук от Западната земя. Никой от тях не е виждал Четирите земи. Само малцина си спомнят какво е било, когато Мороуиндъл е бил чист и свободен от демоните. Градът е всичко, което те познават. Представи си как ще се почувствуват, когато бъдат взети от острова и върнати на Западната земя. Това ще ги ужаси.

— Може би няма — осмели се да възрази тя; Гавилан изглежда не я чу.

— Ние ще загубим всичко, което знаем, когато това се случи — продължи той. — Магията ние подкрепяла през целия ни живот. Прави всичко за нас. Прочиства въздуха, дава ни подслон, запазва нивите ни плодородни, храни горските растения и животни и ни осигурява водата. Всичко. Какво ще стане, ако тези неща бъдат загубени?

Тогава Рен разбра истината. Той бе ужасно уплашен. Нямаше никаква представа за живота отвъд Преградата, за един свят без-демони, където природата осигурява всичко, за което елфите сега разчитат на магията.

— Гавилан, всичко ще бъде наред — каза спокойно тя. — Всичко, на каквото се радваш сега, някога е било и там. Магията само осигурява това, което ще го има отново там, ако бъде възстановено равновесието в природата. Еленро е права. Елфите няма да оцелеят, ако останат на Мороуиндъл. Рано или късно Преградата ще загуби силата си. А може би Четирите земи също не могат да оцелеят без елфите. Може би съдбата на Расите е свързана по някакъв начин, точно както предполага Еленро. Може би Аланон е видял това, щом ме изпраща да ви намеря.

Очите на Гавилан следяха нейните. Страхът бе изчезнал, но погледът му беше напрегнат и неспокоен.

— Разбирам магията, Рен — каза той. — Леля Ел мисли, че тя е твърде опасна, твърде непредсказуема. Но аз я разбирам и ми се струва, че ще мога да намеря някакъв начин да я управлявам.

— Кажи ми защо тя се страхува от нея — настоя Рен. — Кое е това, което я кара да мисли, че е опасна?

Гавилан се поколеба и за момент изглеждаше, че е готви да отговори. Но после поклати глава.

— Не, Рен — каза той. — Не мога да ти кажа. Заклел съм се, че няма да го сторя. Ти си един елф, но, По-добре ще е ако никога не го разбереш, повярвай ми. Магията не е това, което изглежда. Тя е твърде…

Той вдигна ръце, сякаш да прогони този въпрос, обезсърчен и нетърпелив. После неговото настроение рязко се смени и той изведнъж стана весел.

— Питай ме нещо друго и аз ще ти отговоря. Питай ме каквото искаш. Рен скръсти гневно ръце на гърдите си.

— Не искам да те питам нищо друго — каза тя. — Искам да зная това.

Тъмните му очи играеха. Гавилан се забавляваше. Той пристъпи до нея така близо, че те почти се докосваха.

— Ти си дете на Алейн, Рен. Ще ти кажа, щом твърдо си решила да го разбереш. — Тогава говори.

— Няма да се откажеш от намерението си, така ли?

— Гавилан.

— Толкова си завладяна в търсенето на отговора, че дори не виждаш какво има право пред лицето ти.

Тя се колебаеше, смущаваше.

— Погледни ме — каза той.

Те се гледаха втренчено без да говорят, очи в очи, премервайки се с погледи по начин, който превъзхождаше думите. Рен можеше да Почувствува топлината на неговия дъх и да види надигането и спадането на гърдите му.

— Кажи ми — повтори упорито тя.

Рен почувствува ръцете му да я хващат за рамената. Докосването им беше леко, но властно. После лицето му се наведе към нейното и той я целуна.

Не прошепна той, усмихна й се бързо и неуверено, след което изчезна в нощта.

ГЛАВА XIII

До пладне на следващия ден всеки в Арборлон знаеше за решението на Еленро Елеседил да призове силата на Лодена и да върне елфите и техния роден град на Западната земя. Кралицата беше изпратила вест призори, по избрани вестоносци, до всяко кътче на нейното обсадено кралство, Барсимон Оридио до офицерите и войниците на армията. Трис до Елфовите ловци на Личната охрана, Итън Шарт до останалите от Висшия съвет и оттам до чиновниците, които работеха в административните бюра на правителството и Гавилан до пазарния район, за да събере заедно лидери те в бизнеса и земеделските общини. По това време Рен вече се бе събудила, облякла, закусила и излязла в града, където не се говореше за нищо друго.

Тя намери реакцията на елфите за забележителна. Нямаше никаква паника, никакво чувство на отчаяние и никакви заплахи или обвинения срещу кралицата за взетото от нея решение. Имаше несигурност, разбира се, и в голяма степен съмнение. Никой от елфите не е бил роден, когато Арборлон е бил пренесен тук от Западната земя и докато всички не чуха разказа за преселването на Мороуиндъл, малцина обръщаха голямо внимание на идеята за ново преселение. Дори при положение, че градът е обграден от демони и че животът рязко се бе променил от времето на бащата на Еленро. Загрижеността за бъдещето не включваше възможност за използуване на магията на Лодена. Ето защо хората говореха за напускане като че ли идеята беше изцяло нова, неотдавна зародила се перспектива. В по-голямата част от разговорите, които Рен дочуваше, се предполагаше, че щом Еленро Елеседил смята така — то това е най-доброто решение. Израз на доверие на елфите към тяхната кралица беше фактът, че така леко приемаха нейното смело предложение.

— Ще бъде хубаво да излизаме отново от града — казваше не един. Твърде дълго сме живели зад стени.

— Пътувай по пътищата, за да видиш света — съгласяваха се други. — Аз обичам своя дом, но ми липсва това, което лежи извън него.

Имаше не едно споменаване за живот без непрекъснатата заплаха от демони, за свят, в който тъмните създания ще бъдат само спомен и младите ще могат да растат без да се налага да приемат, че оцеляват само благодарение на Преградата и че никога не могат да съществуват отвъд нея. Някои изразяваха загриженост относно действието на магията или дори дали ще може да се задействува, но повечето изглеждаха доволни от уверението на кралицата, че по време на пътешествието животът в града ще продължи както винаги и че магията ще ги защитава и изолира от това, което става отвън, каквото и да е то и че всичко ще бъде като преди, освен че на мястото на Преградата ще има тъмнина, през която никой няма да може да мине, докато не бъде отзована обратно магията на Лодена.

Рен се затича, през пазарния център към Орин Страйът. Бухалът беше станал в зори и събираше провизиите, от които деветчленната група щеше да се нуждае по време на спускането по склоновете на Килешан към брега на океана. Неговата задача се затрудняваше най-вече от твърдото решение на кралицата, че трябва да вземат само каквото ще могат да носят на гърбовете си и че бързината ще им служи най-добре при техните усилия да се изплъзнат от демоните.

Магията, както я разбирам аз, действува по следния начин — обясняваше той, докато се връщаха обратно към двореца. Ще настъпи едновременно едно обгръщане и едно отнасяне, когато тя бъде призована. Веднъж задействана, тя предпазва от нахлуване отвън като черупка. В същото време те пренася на друго място — града и всичко останало и те държи там, докато заклинанието не бъде развалено. Тук има един вид висене във времето. По този начин не усещаш нищо от онова, което става по време на пътуването, не усещаш никакво движение.

— И всичко продължава както преди ли? — попита със съмнение в гласа си Рен, опитвайки се да си представи как би могло да стане това.

— В достатъчно голяма степен. Няма нито ден, нито нощ, а само една сивота, като че ли небето е облачно. Така ми каза кралицата. Има въздух, вода и всичко необходимо, за да оцелееш, грижливо увито в този вид пашкул.

— И какво става когато стигнеш до мястото, закъдето си тръгнал?

— Кралицата разваля магията на Лодена и градът е възстановен.

— Стига, разбира се, казаното от кралицата за магията да е истина — каза Рен, премествайки погледа си, за да срещне този на Бухала.

Много си млада, за да бъдеш така скептично настроена — каза с въздишка той и поклати глава. — Ако това не е истината, Рен, тогава какво значение има всичко останало? Ние сме затворени в капан на Мороуиндьл, без всякаква надежда, не е ли така? Неколцина биха могли да се спасят, изплъзвайки се от тъмните създания, но повечето ще загинат. Ние трябва да повярваме, че магията ще ни спаси, момиче, защото тя е всичко, което имаме.

Тя се отдели от него, когато наближиха портите на двореца, оставяйки го да продължи напред с уморени очи и прегърбени рамена и с неговата слаба набръчкана сянка, хвърлена на земята един огледален образ на него самия. Тя харесваше Орин Страйът Беше приятен и непретенциозен като удобни стари дрехи. Тя му се доверяваше. Ако някой можеше да ги види завършили благополучно предстоящото им пътешествие, това беше Бухалът. Рен се отклони от двореца и тръгна разсеяно към Градината на живота. Не бе потърсила Гарт, когато стана, измъквайки се от стаята си, за да потърси кралицата. Но Еленро отново не можеше да бъде открита никъде и така тя реши да излезе сама из града. Сега, след като завърши разходката си, тя-откри, че все още предпочита да бъде сама. Рен остави мислите си да блуждаят, когато влезе в пустата Градина, отправяйки се по лекия наклон към Елкрис Нейните мисли от момента на събуждането й гравитираха упорито към Гавилан Елеседил, Тя спря за миг и си го представи. Щом затвореше очи Рен чувствуваше неговата целувка. Пое дълбоко въздух и бавно го изпусна. Беше целувана само веднъж или два пъти през целия си живот — винаги твърде заета със своето обучение, сдържана и непредсказуема, погълната от други неща, за да я е грижа за момчета. Нямаше никакво време за връзки, а и тя никак не се интересуваше от тях.

Защо е така? — запита се внезапно тя.

Но осъзна, че да си задава въпроса какво е станало, беше все едно да се запита защо небето е синьо. Рен отново отвори очи и продължи да върви.

Когато достигна Елкрис, Рен го изучава известно време преди да седне в неговата сянка. Гавилан Елеседил. Харесваше го. Може би твърде много. Това й изглеждаше неочаквано и тя се усъмни в дълбочината на своите чувства. Едва го познаваше, а вече мислеше за него повече, отколкото би трябвало. Бе я целунал и тя бе приела целувката, без да се възпротиви. Макар че му бе и сърдита, задето скриваше онова, което знаеше за магията и демоните. Това бе истина, която той отказваше да сподели с нея, една тайна, която мнозина от елфите криеха Еленро, Еоуен, а и Бухала. Рен обаче се безпокоеше повече от потайността на Гавилан, защото той бе дошъл при нея и се държа като приятел, обещал й бе да отговори на нейните въпроси, а тя му бе позволила да я целуне. И въпреки всичко той не бе удържал на думата си. Ядосваше се вътрешно за измамата и въпреки това откриваше, че много иска да му прости, да го извини и да му даде възможност да й разкаже за магията щом реши, че е време.

Но бяха ли отношенията й с Гавилан по-различни, отколкото с баба й, запита се внезапно Рен. Не използваше ли едни и същи доводи, когато си обясняваше отношението си към двамата?

Може би нейните чувства към всеки от двамата не бяха толкова различни.

Тази мисъл я разтревожи повече, отколкото бе склонна да си признае пред себе си и тя побърза да я отхвърли.

Тихо и спокойно бе в Градината. Рен седеше усамотена всред дърветата и цветните лехи на прохлада под коприненото покривало на Елкрис. Рен остави погледа си да броди по килима от цветове, който даваше форма на Градината, изследвайки начина, по който те покриваха земята подобно на линии, прокарани с четка, някои къси и широки, а други тесни и криволичещи — ярки ивици, проблясващи на светлината. Над главата й слънцето грееше от безоблачното синьо небе, а въздухът беше топъл и миришеше хубаво. Тя го пиеше бавно, внимателно, наслаждавайки му се и същевременно усещаше, че след гази вечер всичко това ще си отиде, че когато магията на Лодена бъде призована, тя ще бъде хвърлена още веднъж напосоки в необятния мрак на Мороуиндъл. Рен беше в състояние за известно време да забрави ужаса, който лежеше отвъд Преградата, да потисне своите спомени за вонята и сярата, за издигащата се пара от пукнатините в застиналата лава пара, за горещината на Килешан, за тъмнината и мъглата и за стърженето и мърморенето на излезлите на лов демони. Рен потрепери и се спотаи. Не искаше да излезе оттук и да се върне обратно в този ад. Чувствуваше, че той я чака като живо същество, което се е свило търпеливо и твърдо е решило да я залови, уверено, че тя ще мине по същия път.

Рен затвори отново очи и зачака лошите чувства да бъдат потиснати. Събра малко по малко своята решителност и се успокои с мисълта, че няма да бъде сама, че с нея ще има и други, че всички ще се защитават един друг и че пътешествието след напускането на планините ще премине бързо, а после ще бъдат в безопасност. Беше се изкатерила невредима до Арборлон, не беше ли така? Сигурно щеше да може да се върне и обратно. И все пак нейните съмнения упорствуваха. Това бяха заядливи шепоти на предупреждение, които звучаха кат ехо на предупреждението на Усойницата в Гримпен Уърд. Внимавай, момиче-елф, аз виждам опасност пред теб, трудни времена и невъобразимо предателство и зло.

Не се доверявай на никого.

Но ако Рен следваше съвета на Усойницата, ако следваше само своята собствена съдба и не взимаше под внимание ничия друга, щеше да бъде парализирана. Щеше да бъде откъсната от всички други и едва ли щеше да преживее това.

Какво ли видя тя в моето бъдеще?, запита се мрачно тя. Какво ли не успя да разкрие?

Рен се изправи на крака, погледна за последен път Елкрис. После се обърна и заслиза бавно от Градината на живота, запазила спомена за нейния комфорт и спокойствие, за светлината и топлината, за времето, когато щеше да се нуждае от тях. За времето, когато мракът щеше да бъде навсякъде, а тя — самотна. Рен искаше да вярва, че това нямаше да се случи. Надяваше се, че Усойницата е сбъркала.

Но Рен знаеше също, че никак не може да бъде сигурна в гази своя надежда.

Скоро след това Гарт я настигна и тя остана с него през останалата част от деня. Разговаряха надълго и нашироко за предстоящото пътуване, като изброяваха опасностите, които вече бяха срещали. Обсъждаха какво ще им струва да направят едно пътешествие обратно през лудостта, която лежеше отвън. Гарт имаше отпочинал и уверен вид, по принцип той винаги изглеждаше така. Рен и Гарт се зарекоха, че каквото и да се случи, те винаги ще стоят близо един до друг.

Видя Гавилан само веднъж и то за момент. Беше късно същия следобед и той напускаше двореца, изпратен с някаква поръчка, когато тя пресичаше поляната. Гавилан й се усмихна и махна с ръка, като че ли всичко в света бе наред. Макар че бе раздразнена от непринудения му поздрав, тя откри, че му се усмихва и също му маха в отговор. Рен би разговаряла с него, ако имаше време, но с нея бе Гарт, а Гавилан бе с няколко придружители, така че не й се удаде никаква възможност. Той повече не се появи, макар че й се искаше да го срещне. Когато започна да се здрачава, Рен откри, че отново е в своята стая и се взира през прозорците в гаснещия ден с мисълта, че трябва да предприеме нещо. Чувстваше се като уловена в клопка и се пипаше дали трябва да се бори, за да се освободи. Гарт отново се бе усамотил в съседната стая и тя се готвеше да потърси неговата; компания, когато вратата се отвори и се появи кралицата.

— Здравей, бабо — поздрави я Рен, без да успее да прикрие напълно облекчението в гласа си.

Еленро пресече безмълвно стаята и я прегърна, притискайки я близо до себе си.

— Рен — прошепна тя и я притисна още по-силно, сякаш се страхуваше, че може да й избяга.

Накрая Кралицата се отдръпна. Усмивка премина за миг по тъжното й лице. После тя взе ръката на Рен и я поведе към леглото, където седнаха.

— Пренебрегвах те за мой срам през целия ден. Извини ме — каза кралицата. — Изглежда че всеки път, когато се обърнех, си спомнях, че е необходимо да се направи още нещо, някаква малка задача, която съм забравила, че трябва да бъде завършена преди да се стъмни. — Тя направи пауза. — Рен, съжалявам, че трябваше да те въвлека в тази работа. Проблемите, които сме си създали, не би трябвало да бъдат и твои. Но нищо не може да се направи. Нуждая се от теб, дете. Ще ме извиниш ли?

Тук няма нищо за извинение, бабо — отвърна сконфузено Рен, поклащайки глава. — Когато реших да ти донеса съобщението на Аланон, сама избрах да бъда въвлечена в съдбата на елфите. Знаех, че ако вземеш под внимание това съобщение, аз ще дойда с теб. Никога не съм мислила за това другояче.

— Рен, ти ми даваш такава надежда. Бих искала-Алейн да бъде тук, за да те види. Щеше да се гордее с теб. Имаш нейната сила и решителност. — Гладкото чело се набръчка. — Така много ми липсва. Тя си е отишла от години, но все още ми се струва, че само е излязла за малко. Понякога се улавям, че я търся дори сега.

— Бабо — каза тихо Рен, изчаквайки кралицата да я погледне в очите. — Кажи ми за магията. Какво е това, което ти, Гавилан, Еоуен, Бухала и всеки друг знаете и което аз не зная?

Еленро Елеседил не отговори за момент. Погледът й стана твърд и тялото й се вдърви. В този миг Рен можеше да види желязната решителност, която нейната баба можеше да призове, щом се нуждаеше, една маска, която контрастираше с младежкото й лице и с фините й черти. И двете мълчаха. Рен продължаваше да я гледа настойчиво в очите, отказвайки да отмести погледа си и твърдо решена да сложи край на тайните между тях. Усмивката на кралицата бе неочаквана и горчива.

— Казах ти, че приличаш на Алейн. — Тя пусна ръцете на Рен, сякаш силно желаеше да установи някаква граница между тях. Има някои неща, които бих искала да ти кажа, но не мога, Рен. Във всеки случай, не още. Имам своите причини и ще трябва да приемеш, че те са основателни. И така ще ти кажа каквото мога и нещата ще трябва да останат дотам. Тя въздъхна и позволи горчивината от нейната усмивка да изчезне. — Магията е непредсказуема, Рен. Такава е била в началото и такава е останала до днес. Ти сама знаеш от разказите за Меча на Шанара и за Елфовите камъни, че магията не е някаква константа, че тя не прави винаги това, което се очаква от нея, че тя се разкрива по изненадващи начини и че се развива в хода на времето и употребата. Това е една истина, която непрекъснато ни убягва и трябва непрекъснато да бъде откривана отново. Когато елфите дошли на Мороуиндъл, те решили да възстановят магията, да преоткрият старите методи и да се моделират по образеца на своите предци. Проблемът е бил в това, че моделът отдавна е бил разрушен, а никой не бил запазил плановете. Възстановяването на магията било по-лесно, отколкото се е очаквало, но усвояването й било вече нещо друго. Правени били опити, но много от тях се оказали неуспешни. В хода на тези опити се появили демоните. Неумишлено и за нещастие. Веднъж появили се, демоните не можеха да бъдат ликвидирани. Те благоденстваха, размножаваха се и оцеляваха въпреки всички усилия да бъдат унищожени. — Тя поклати глава, сякаш виждаше тези усилия да минават като на парад пред погледа й, — Може да ме попиташ защо не може да бъдат пратени обратно там, откъдето са дошли, нали? Но магията не действува по този начин. Тя не позволява едно толкова лесно решение. Гавилан е един от тези, които вярват, че по-нататъшните експерименти с магията ще доведат до подобри резултати, че методът на пробите и грешките ще ни даде накрая някакъв начин за вземане на надмощие над създанията. Не съм съгласна. Аз разбирам магията, Рен, защото съм я използвала и зная степента на нейната сила. Страхувам се от това, което тя може да направи. В действителност за нея няма никакви граници. Кара ни да се чувстваме нищожни като смъртни създания. Липсват й ограниченията на нашата хуманност. Магията е по-голяма от нас. Тя ще оцелее след като ние всички отдавна сме мъртви. Вярвам й само в границите на това, което е било събирано оттук-оттам чрез опита и е било налагано от необходимостта. Мисля че ако продължим да я изпробваме, ако продължим да вярваме, че решението на нашите проблеми се крие в нейните възможности, някакъв нов ужас ще се появи в нашия живот и ще ни се прииска да сме си имали работа единствено с демоните.

— Ами Елфовите камъни? — попита я спокойно Рен.

Еленро кимна, усмихна се и отмести погледа си встрани.

— Да, дете, какво да кажем за Елфовите камъни? За тяхната магия? Ние знаем какви са нейните възможности. Виждали сме резултатите от нея. Когато Елфовата кръв отслабне, когато тя не е достатъчно силна, каквато е била в Уил Омсфорд, тя ще даде неочаквани резултати. Магията на Молитвената песен. Тя е и добра, и лоша. — Кралицата отново я погледна. — Но магията на Елфовите камъни е позната и може да бъде удържана. Никой не вярва или не допуска, че тя може да бъде покварена от друга употреба. Същото се отнася и за Лодена. Ние разбираме малко тези магии и ще трябва да ги използуваме, ако искаме да оцелеем. Но има много по-голяма магия, която чака да бъде открита, дете. Това е магията, която живее под земята и може да бъде открита във въздуха и която крещи за опознаване. Това е магията, която Гавилан иска да овладее. Тази магия Друидът я нарича Брона и тя е търсена преди повече от хиляда години, за да бъде обуздана. Тя го е накарала да създаде Господаря на Магиите и после да го унищожи.

Рен разбираше страха на своята баба от магията, можеше да види опасностите, както, ги виждаше тя и можеше да сподели както никой друг чувствата, които събуждаше призоваването на магията на Елфовите камъни, на Лодена. Това бе сила, която можеше да завладява, която можеше да руши и да те погълне и погуби.

— Казваш, че искаш елфите да се върнат отново към начина си на живот отпреди възстановяването на магията — каза тя, мислейки за предишната нощ, когато Еленро беше се обърнала към Висшия съвет. — Но може ли това да стане? Няма ли някои сред елфите да я възстановят отново, откривайки я по някакъв друг начин?

— Никога — Погледът на Еленро стана изведнъж замислен. — Не отново. Никога вече.

Кралицата бе оставила нещо неизказано. Рен незабавно почувствува това. Почувствува също, че Еленро не би го обсъждала с нея.

— Ами магията, която вече си призовала, тази, която защитава града? — попита Рен.

— Тя цялата ще изчезне щом напуснем — цялата, освен нужната за използуването на Лодена и за пренасянето на елфите и Арборлон обратно на Западната земя.

— И Елфовите камъни ли?

— Не се отнася за тях, Рен — отвърна с усмивка кралицата. — Елфовите камъни дълго време са били с нас.

— Бих могла да ги изхвърля щом бъдем в безопасност.

— Да, дете, би могла. Разбира се, ако предпочетеш да го сториш.

Рен почувства, че нещо неказано премина между тях, но не можа да определи неговия смисъл.

— Наистина ли магията на Лодена ще направи това, което мислиш, бабо? Ще изведе ли благополучно елфите от Мороуиндъл?

Кралицата наведе за миг глава, а върху спокойното й лице легна сянката на съмнението и на още нещо.

— О, магията със сигурност е там — каза тя. — Чувствувам я при използуването на жезъла. Казана ми е неговата тайна и аз зная. — Тя рязко вдигна глава. — Но ние сме тези, Рен, които трябва да извършат пренасянето. Ние сме тези, които трябва да се погрижат събраният от магията на Лодена наш народ да бъде възстановен отново за света и да му се даде нов шанс за живот. Само магията не е достатъчна. Тя никога не е достатъчна. Нашият живот и в края на краищата животът на всички, които зависят от нас, са завинаги наша отговорност. Магията е само средство. Разбираш ли?

Рен кимна тържествено.

— Ще направя всичко, каквото мога, за да помогна — каза тихо тя. — Но сега, честно казано бих искала магията да е мъртва и изчезнала, цялата, до последната троха. Всичко, от Шадуините до демоните и от Лодена до Елфовите камъни. Ще се погрижа всичко да бъде унищожено.

Кралицата стана.

— И ако бъде унищожена, Рен, какво ще заеме тогава нейното място? Науките от стария свят ли ще се върнат обратно към живот? Или някоя още по-голяма сила? Ти разбираш, че трябва да има нещо. Винаги трябва да има нещо.

Кралицата се пресегна и изправи Рен пред себе си.

— Сега повикай Гарт и елате с мен да вечеряме. И се усмихни. Каквото и да има да става, важното е, че се намерихме. Много се радвам, че си тук.

Тя прегърна още веднъж Рен, задържайки я до себе си. Рен също я прегърна и каза:

— Аз също се радвам, бабо.

Всичките членове от вътрешния кръг на Висшия съвет взеха участие във вечерята, Итън Шарт, Барсумон Оридио, Орин Страйът, Трис, Гавилан и кралицата заедно с Рен, Гарт и Еоуен Сирайз — всички тези, които присъстваха, когато беше взето решението да бъде призована силата на Лодена и да бъде напуснат Мороуиндъл. Дори Корт и Дал бяха там, стоящи, на пост в коридорите отвън, не пускайки никого, включително и обслужващия персонал, след поднасянето на храната. Усамотили се удобно, събраните обсъждаха приготовленията за настъпващия ден. Всички обсъждаха оживено и откровено за екипировката и провизиите, а най-често се чуваха предложенията за маршрута. След консултация с Бухала Еленро беше решила, че най-доброто време за бягството е точно преди разсъмване, когато демоните са уморени от нощните си скитания и искат да спят. Така щяха да имат на разположение за пътуването светлината на целия ден. През нощта бе най-опасно да бъдат навън, защото демоните винаги ходеха на лов по това време. Ако всичко вървеше гладко, на деветчленната група щеше да бъде необходимо малко повече от една седмица, за да достигнат брега. И да се съмняваше някой, че пътешествието ще премине наистина спокойно, то поне запазваше съмнението за себе си.

Гавилан седеше срещу Рен и често й се усмихваше. Тя усещаше неговото внимание и вежливо го приемаше, но разговаряше предимно със своята баба, Бухала и Гарт. Яде нещо, но после не можеше да си спомни точно какво, вслушваше се в разговора на другите и хвърляше чести погледи към Гавилан, сякаш имаше шанс да разкрие по някакъв начин тайната на неговата привлекателност. Мислеше разсеяно и за това, което кралицата бе й казала преди това. Или по-точно за онова, което не бе й казала.

Откровенията на кралицата, разгледани отблизо, бяха малко неубедителни. Много лесно бе да се каже, че магията е била преоткрита, но как? Чудесно бе да се каже, че преоткриването е задействало някак освобождаването на демоните, които ги обсаждаха, но какво можеше да се каже за освободилата ги магия. И откъде ги бе освободила? Рен все още не бе чула нито дума за някаква грешка при използуването на магията. Защо е станало така, че друга магия не е била налице, за да я коригира? Нейната баба бе й дала само някаква скица, без сенки, цветове или някакъв фон. Това не бе и наполовина достатъчно.

И все пак Еленро настояваше, че така е станало. Рен се бореше със своите мисли, които бръмчаха в главата й като комари. Разговорите се лееха възбудено около нея, глави се обръщаха насам-натам. Светлината отвън отслабваше, докато мракът се спускаше, а времето минаваше с тихи стъпки, едно завръщане от миналото, едно плахо приближаване към някакво бъдеще, което можеше да промени завинаги всички. Тя се чувствуваше отделена от всичко около нея, сякаш е пусната край масата за вечеря съвсем неочаквано, като един неканен гост, който подслушва разказите за живота на сбраните край нея. Дори близкото присъствие на Гарт не успяваше да я успокои, а му бе разказала твърде малко.

Когато вечерята приключи, Рен направо отиде в стаята, за да поспи. Съблече дрехите си, плъзна се под завивките на леглото и остана да лежи, чакайки в тъмнината мислите й да се подредят. Но те не й се подчиняваха. Накрая дишането й се забави, мислите се разпиляха и тя заспа.

Рен се събуди отново и се облече преди едно почукване на вратата да я събуди. Гавилан стоеше на прага, облечен в сиво ловно облекло с препасани навсякъде оръжия, без познатата усмивка и съвсем не приличаше на себе си.

— Помислих, че може ще поискаш да се разходиш до стената с мен — просто каза той.

Нейната усмивка в отговор на поканата му оживи лицето му.

— Ще дойда — съгласи се тя.

Следвани от Гарт, те напуснаха двореца и тръгнаха по тъмните и пусти улици на града. Рен очакваше, че хората ще са будни и нащрек, нетърпеливи да видят какво ще се случи, когато бъде призована магията на Лодена. Но домовете на елфите бяха тъмни и мълчаливи, а тези, които наблюдаваха, го правеха от сенките. Може би Еленро не бе им казала кога ще се извърши трансформацията, помисли си Рен. Почувствува, че някой ги следва и се обърна, за да открие Корт на дузина крачки след тях. Трис трябва да беше го изпратил, за да бъде сигурен, че ще бъдат навреме на уреченото място на сбора. Трис щеше да бъде с кралицата и Еоуен Сирайз, или с Орин Страйът. Всички бяха поведени към Преградата и към вратата, която водеше към суровата и гола пустота, която трябваше да пресекат, за да оцелеят.

Пристигнаха без инциденти на сборния пункт. Мракът бе все така плътен, светлината на зората бе все още скрита зад хоризонта. Всички бяха тук — кралицата, Еоуен, Бухалът, Трис, Дал и сега и те, четиримата. Само девет души, помисли Рен, внезапно почувствувала колко малко бяха, а колко много зависеше от тях. Размениха прегръдки, ръкостискания и бегли думи за окуражаване, като шепа сенки, шепнещи в нощта. Всички носеха ловна облекло. То им стоеше свободно и бе една защита от времето и в много малка степен от опасностите, които ги чакаха отвън. Всички носеха оръжия с изключение на кралицата и на Еоуен. Еленро носеше жезъла Рухк с неговото слабо проблясващо тъмно дърво и Лодена, чиято призма от цветове мигаше и блещукаше дори в почти пълния мрак. По гребена на Преградата магията грееше непрекъснато, осветяваше бойниците и се устремяваше нагоре към небето. Елфовите ловци патрулираха покрай стените на групи по шестима, а стражите стояха на пост в кулите. Отвън мърморенията и съсканията бяха спорадични и далечни, сякаш създанията, които ги надаваха, не се интересуваха от града и предпочитаха да спят.

— Ще ги изненадаме преди да се е съмнало, нали? — прошепна Гавилан на ухото й с колеблива усмивка на лицето.

— Дано само те да са тези, които ще умрат изненадани — прошепна му в отговор тя.

Рен видя Орин Страйът пред вратата, която, водеше надолу към тунелите и застана до него. Приведеното му тяло се движеше бързо в тъмнината. Той я погледна и кимна.

— Очите и ушите са отворени, нали, Рен?

— Така мисля.

— А Елфовите камъни са под ръка?

Рен стисна устни. Елфовите камъни бяха провесени на шията й в нова кожена торбичка. Чувствуваше тежестта им върху гърдите си. Бе успяла досега да не мисли за тях.

— Мислиш ли, че ще имам нужда от тях.

— Последният път имаше нужда — отвърна той като сви рамена.

Рен помълча, обмисляйки тази перспектива. Все се бе надявала, че ще може да избяга от Мороуиндъл без да се налага да призовава отново магията.

— Навън изглежда спокойно — осмели се да предположи тя.

Той кимна. Слабото му тяло се очертаваше на фона на камъка.

— Не ни очакват. Имаме шанс. Рен се облегна до него и рамото й се опря до неговото.

— Достатъчно голям ли ни е шансът, Бухале? — попита го тя.

Той се усмихна беззвучно.

— Какво значение има? Този шанс е единственият, който имаме.

Барсимон Оридио се материализира от чернотата, отиде право към кралицата, разговаря няколко минути тихо с нея и после отново изчезна. Изглеждаше изтощен и уморен, но походката му бе решителна.

— Колко дълго сте прекарали навън? — попита тя Бухала, без да го гледа. — Навън с тях.

Той малко се поколеба. Знаеше какво имаше предвид Рен. Тя усети погледа му, вперен в нея.

— Вече не зная.

— Интересува ме как си успявал да го правиш. Аз едва го сторих един единствен път като знаех какво е там, навън — призна си тя. — Искам да кажа, че мога да направя това само защото нямам друг избор и защото няма да ми се налага да го повторя. Но ти всеки път досега си имал избор. Поне веднъж си можел да се откажеш. Сигурно някога не ти се е искало да тръгнеш.

— Рен. — Тя се обърна към него щом той произнесе името й. — Позволи ми да ти кажа нещо, което още не си научила. Нещо, което ще разбереш само като поживееш малко повече време. Когато остаряваш ти започваш да откриваш, че животът те съсипва. Това става независимо кой си или какво правиш. Опит, време, събития — всички те са в заговор срещу теб, за да крадат твоята енергия, да те разколебават и да те карат да се съмняваш в неща, върху които не си се замислял докато си бил млад. Става постепенно. Това е едно непрекъснато отчупване на парченца, което отначало дори не забелязваш, а един ден то вече е станало. Събуждаш се и огънят просто го няма. — Той слабо се усмихна. Тогава все още имаш някакъв избор. Можеш да се отдадеш на своите чувства и да кажеш „достатъчно“ и да приключиш въпроса, защото повече не можеш да се бориш с него. Можеш да приемеш, че всеки ден докато си жив, ще трябва да се срещаш с това и да си казваш, че не те е грижа какво чувствуваш, че няма значение какво ще стане с теб, защото рано или късно то неизбежно ще се случи, а ти ще направиш каквото трябва, защото иначе ще бъдеш победен и животът ти няма да има никакъв смисъл. Ако можеш да направиш това, малка Рен, ако можеш да приемеш съсипването и разяждането, тогава можеш да направиш всичко. Как успявам да си наложа да излизам отвъд Преградата през нощта ли? Просто си казвам, че не съм от чак толкова голямо значение, че тези тук вътре са по-важни. Знаеш ли? Това всъщност не е толкова трудно. Просто трябва да преодолееш страха.

Рен помисли около минута и после каза:

— Мисля, че го представяш като много по-лесно, отколкото всъщност е.

Бухала се отдели от стената.

— Така ли правя? — попита той, усмихна се отново и се отдалечи.

Рен отстъпи назад, за да застане до Гарт. Огромният Скитник сочеше укрепленията на Преградата. Елфовите ловци слизаха от бойниците, потайни, мълчаливи фигури, излизащи от светлината и влизащи в сенките. Рен погледна на изток и видя първия слаб оттенък на зората на фона на мрака.

— Време е — каза изведнъж Еленро и им даде знак да тръгват към стената.

Движеха се бързо. Водеше ги Орин Страйът, който отвори вратата, водеща надолу в тунелите и спря за малко на входа, за да погледне назад към кралицата. Еленро се отдалечи от стената към началото на моста и спря точно преди него, за да забие здраво в земята долния край на жезъла Рухк. Някъде, във вътрешността на Арборлон, започна да бие камбана и при този сигнал и последните няколко Елфови ловци, които бяха останали върху Преградата, бързо я напуснаха и се отдалечиха. Стената бе изоставена за секунди.

Еленро Елеседил погледна само веднъж назад към осмината, които чакаха. После се обърна с лице към града. Ръцете й стиснаха полираното стебло на Рухк и тя наведе глава.

Изведнъж Лоденът започна да свети. Яркостта му бързо нарасна до бял огън, който започна да се излъчва навън, докато не обхвана кралицата. Светлината продължи непрекъснато да се разпространява, издигайки се на фона на мрака и изпълвайки пространството между стените на града, докато целият Арборлон беше осветен ярко като ден. Рен се опита да наблюдава какво става, но интензивността на светлината нарастваше, докато не я заслепи и тя бе принудена да отмести погледа си встрани. Белият огън заля всичко до брустверите на Преградата и започна да се пени. Рен можеше по-скоро да почувствува, отколкото да види това. Бе затворила очите си, за да ги предпази от режещия блясък. Отвън демоните започнаха да крещят. Незнайно откъде връхлетя вятър, шумът от който нарасна до вой. Рен падна на колене и усети силната ръка на Гарт да обгръща рамената й и чу гласа на Гавилан да я вика. В съзнанието й се появиха образи, задействувани от призива на Еленро. Това бяха бурни и непостоянни видения за един свят в хаос. Магията премина покрай нея като леко докосване на пръсти, шепнейки и пеейки.

Всичко свърши с някакъв крясък, звук, който никакъв глас не би могъл да възпроизведе. После светлината започна бързо да се връща обратно в чернотата, да се отдръпва, сякаш бе всмуквана от водовъртеж. Рен отвори очи, следвайки движението и опитвайки се да гледа. Беше достатъчно бърза, за да долови последния миг от изчезването на магията в яркото кълбо на Лодена. След миг и нея вече я нямаше.

Градът Арборлон също беше си отишъл — хората, сградите, улиците и алеите, градините и ливадите, дърветата, всичко от стена до стена от вътрешната страна на Преградата бе изчезнало. Бе останал само един плитък кратер в земята, сякаш някаква гигантска ръка беше просто загребала Арборлон в шепата си и мистериозно, го бе отнесла.

Еленро Елеседил стоеше сама на ръба на някогашния ров, който сега бе ръб на кратера, облегната тежко на жезъла Рухк, останала без сили. Лоденът над нея представляваше призма от многоцветен огън. Кралицата се размърда, опита се да върви, но на първата крачка се препъна и падна на колене. Трис мигновено се втурна назад, за да й помогне, повдигна я сякаш бе уморено дете и я понесе. Точно тогава Рен осъзна, че магията, която бе защитавала Преградата, също бе отслабнала, точно както бе предупредила нейната баба и светлината й бе изчезнала напълно. Над главите им небето беше обвито в мъгла, а изгревът представляваше някакво потискащо просветляване на източното небе, което едва успяваше да пробие нощната чернота Рен си пое въздух и откри вонята на сяра, която се бе върнала. Убежището на Арборлон бе изчезнало. Тишината отпреди миг отстъпи на какофонията от виковете и крясъци на демоните, които изведнъж осъзнаха какво се бе случило. Шумът от телата, катерещи се по стените и от забиващите се нокти, се надигнаха от всички страни. Трис ги настигна, държейки здраво в ръце кралицата и жезъла Рухк.

— Бързо вътре! — извика Бухала, крачещ забързано начело на групичката им.

Всички от малката група, на които бе поверено безопасното пренасяне на Арборлон и на неговите елфи, изчезнаха бързо, следвайки го, през отворената врата и надолу в мрака.