Елантрис

55.

Беше му странно да наблюдава Елантрис отстрани. Раоден принадлежеше на града. Имаше чувството, че е излязъл от тялото си и се гледа някъде отгоре. Не можеше да бъде разделен от Елантрис, както и духът не можеше да се дели от тялото.

Стоеше заедно със Сарене под обедното слънце на покрива на къщата на Кайн, която приличаше на укрепление. Търговецът бе показал прозорливост с оглед на събитията отпреди десет години и бе построил имението си като крепост. Компактната каменна сграда с прави стени и тесни прозорци бе издигната на хълм. По ръба на покрива имаше бойници. Раоден се бе надвесил от една от тях, а Сарене се притискаше към него, прегърнала го през кръста.

След смъртта на Роял Кайн залости портите и ги уведоми, че разполага с достатъчно провизии да изкарат цяла година. Раоден се съмняваше, че вратите ще издържат на стремителна атака, но харесваше чувството за безопасност, създадено от Кайн. Нямаха представа как ще реагира Телрий на появата на принца. Бе възможно да спре да се преструва и да потърси фьорденска помощ. Градската стража се бе поколебала да нападне Раоден, но фьорденските войски нямаше да имат подобни задръжки.

— Трябваше да се досетя — измърмори Сарене до него.

— А? — попита Раоден, повдигайки вежди. Тя носеше една от роклите на Даора, която, естествено, бе твърде къса, но му харесваше, че се виждат краката й. Късата руса перука я правеше да изглежда по-млада. Като ученичка, а не зряла жена. Висока шест стъпки ученичка, поправи се Раоден.

Сарене вдигна глава и го изгледа в очите.

— Не мога да повярвам, че не съобразих. Даже имах подозрения по повод твоето, тоест Раоденовото изчезване. Мислех, че кралят те е убил или те е прокудил.

— Със сигурност му се искаше — каза Раоден. — Опитваше да ме отпрати на няколко пъти, но все се измъквах.

— Толкова е очевидно! — Сарене отпусна глава на рамото му. — Скриването на събитията, срамът… всичко е съвсем ясно.

— Лесно се виждат отговорите, когато загадката е решена — отбеляза Раоден. — Не съм изненадан, че никой не е свързал моето изчезване с Елантрис. Арелонците не биха го съобразили. Хората не говорят за Елантрис и със сигурност не искат да го свързват със своите любими. Предпочели са да повярват, че съм мъртъв, отколкото да заподозрат, че съм взет от шаод.

— Но аз не съм от Арелон — възрази Сарене. — Нямам такива предразсъдъци.

— Ти заживя с тях. Няма как да не бъдеш променена от възгледите им. А и не си живяла дълго край Елантрис, не знаеш как действа шаод.

— А ти ме остави да тъна в невежество — измърмори под нос Сарене. — Собственият ми съпруг.

— Подсказах ти — оправда се той.

— Да, пет минути преди да се разкриеш.

Раоден се засмя и я придърпа. Каквото и да се случеше оттук нататък, бе доволен, че е излязъл от Елантрис. Краткото време със Сарене си струваше.

След миг осъзна нещо.

— Всъщност не съм.

— Какво?

— Твой съпруг. По-точно, спорно е. Брачният договор е обвързващ, в случай че някой умре преди сватбата. Но аз не умрях, а отидох в Елантрис. Те са горе-долу едно и също, но думите в договора са строго определени.

Сарене го изгледа загрижено.

Той се засмя тихо.

— Сарене, не се опитвам да се измъкна. Просто казвам, че трябва да се оженим официално, за да се успокоят всички.

Сарене се замисли и кимна рязко.

— Определено. През последните месеци се сгодявах два пъти, а не се омъжих нито веднъж. Заслужавам хубава сватба.

— Кралска сватба — съгласи се Раоден.

Сарене въздъхна и погледна към Кае. Градът изглеждаше студен и безжизнен, почти изоставен. Политическата нестабилност унищожаваше икономиката, така както управлението на Ядон бе унищожило духа. Вместо оживена търговия, само няколко души вървяха по пустите улици. Единственото изключение бе големият градски площад, където бе пазарът. Някои от търговците бяха решили да намалят загубите си и да се пренасочат към Теод, но изненадващо голям брой бяха останали. Какво ли бе убедило толкова много да опитат да пробутат стоката си на хора, които не купуват? Другото място, където кипеше активност, бе дворецът. Служителите на градската стража се щураха край него като разтревожени насекоми цяла сутрин. Сарене изпрати сеона си да провери, но той още не беше се върнал.

— Беше толкова добър човек — каза нежно Сарене.

— Роял ли? — попита Раоден. — Така е. Херцогът ми беше модел за поведение, когато баща ми се оказа недостоен.

Сарене се засмя леко.

— Когато Кайн ме запозна с него, каза, че не е сигурен дали ни помага, защото обича Арелон, или просто от скука.

— Мнозина смятаха хитростта на Роял за коварство. Но грешаха. Роял беше умен и обичаше интригите, но беше патриот. Той ме научи да вярвам в Арелон въпреки многото спънки.

— Беше лукав старец. И за малко да ми стане съпруг.

— Още не мога да го повярвам — усмихна се Раоден. — Обичах Роял, но да си го представя женен? За теб?

Сарене се засмя.

— И на нас не ни се вярваше. Но това не ни пречеше да го направим.

Раоден въздъхна и погали рамото й.

— Ако знаех в какви способни ръце оставям Арелон, нямаше да се тревожа толкова.

— Ами Нови Елантрис? — попита Сарене. — Карата ли е начело?

— Нови Елантрис се управлява и сам без проблеми. Но тази сутрин изпратих Галадон да започне да ги учи на аондор. Ако се провалим тук, искам градът да има някаква защита.

— Вероятно нямаме много време.

— Все ще научат няколко аона — каза Раоден. — Заслужават да знаят тайната на тяхното могъщество.

Сарене се усмихна.

— Винаги съм знаела, че ще намериш отговора. Доми не би оставил такава самоотверженост да отиде напразно.

Раоден се усмихна. Предната вечер го бе накарала да нарисува множество аони, за да й докаже, че наистина работят. Уви, това не бе достатъчно да спаси Роял.

В гърдите на Раоден пламтеше тежка вина. Ако знаеше правилните модификатори, можеше и да успее. От раната в корема не се умираше бързо. Можеше да излекува всеки орган поотделно и после да затвори кожата. Ала умееше само да нарисува общия аон, който въздействаше върху цялото тяло. Силата и без това бе толкова малка, че не постигна никакъв ефект.

Раоден стоя до късно да учи модификатори. Лекуването чрез аондор бе трудно и сложно изкуство, но беше решен да не позволи на никого да умира заради невежеството му. Щяха да са му нужни месеци, но щеше да изучи модификаторите за всички органи, мускули и костици.

Сарене насочи вниманието си към града. Държеше се здраво за кръста на Раоден, защото не обичаше височини, особено когато нямаше за какво да се хване. Принцът погледна над главата й и внезапно си спомни нещо от снощното проучване. Посегна да смъкне перуката й. Тя не поддаде веднага заради лепилото, но после се махна, показвайки наболите косми. Сарене се обърна с раздразнен поглед, но Раоден бе почнал да рисува.

Аонът не беше сложен. Трябваше само да укаже цел, ефект и продължителност. Когато завърши, косата й почна да расте. Лека-полека космите се удължаваха и след няколко минути златистата й коса отново стигаше до средата на гърба.

Сарене прокара невярващо пръсти през нея. След това го погледна с насълзени очи.

— Благодаря ти — прошепна тя и го придърпа по-близо. — Нямаш представа какво значи това за мен.

След това се отдръпна и го изгледа с напрегнати сиви очи.

— Покажи се.

— Лицето ми ли? — попита Раоден.

Сарене кимна.

— Виждала си го и преди — поколеба се той.

— Знам, но трябва да привикна. Искам да те видя истински.

Решителният й поглед преустанови спора. Той въздъхна и чукна яката на блузата си с показалец. За него не се промени нищо, но по смразяването на Сарене можеше да познае, че илюзията е паднала. Внезапно почувства срам и започна да рисува наново, но тя го спря.

— Раоден, не е толкова ужасно, колкото мислиш. — Тя прокара пръсти по лицето му — Казват, че телата ви са като трупове, но това не е вярно. Кожата ви може да е безцветна и сбръчкана, но под нея има плът.

Пръстът й намери раната на бузата и тя се сепна.

— Аз ти го направих, нали?

Раоден кимна.

— Както казах, нямах представа, че си толкова добър фехтовач.

Сарене докосна раната.

— Доста се обърках, като не видях къде съм те пронизала. Защо илюзията показва изражението ти, но не и раната?

— Сложно е — отвърна Раоден. — Трябва да свържеш всеки мускул по лицето си с тези на илюзията. Сам никога нямаше да се оправя. Следвах диаграмата от книгата.

— Но миналата нощ се превърна страшно бързо от Калу в Раоден.

Той се усмихна.

— Така е, защото бях подготвил две илюзии. Една на блузата и една на жакета. Когато махнах горната, долната се показа. Радвам се, че си приличах достатъчно, та да ме познаят. Естествено, нямаше примерни уравнения за собственото ми лице и трябваше да налучквам.

— Добре си се справил.

— Използвах елантриското си лице като основа. — Той се усмихна. — Ти си късметлийка, имаш мъж, който може да си сменя лицето по всяко време. Никога няма да ти омръзна.

Сарене изсумтя.

— Това ти лице ми харесва достатъчно. То ме обичаше, когато бях затворена в Елантрис, без титли и привилегии.

— Мислиш ли, че можеш да свикнеш? — попита принцът.

— Раоден, миналата седмица щях да се омъжа за Роял. Той беше мил старец, но дори скалите изглеждат по-красиви в сравнение с него.

Раоден се засмя. Въпреки всичко — Телрий, Хратен и кончината на бедния Роял — сърцето му се изпълваше с радост.

— Какво правят тези? — попита Сарене и посочи към двореца.

Раоден се обърна да проследи жеста й и я бутна леко напред. Тя го стисна здраво за рамото и пръстите й се впиха в плътта му.

— Не прави така!

— Спокойно — каза той и я прегърна. — Забравих, че се боиш от високото.

— Не се боя от високото. — Сарене не го пускаше. — Просто малко се замайвам.

— Разбира се. — Раоден присви очи към двореца. Виждаше, че група войници се занимават с нещо пред входа. Изнасяха одеяла или чаршафи.

— Много е далече — каза Сарене. — Къде се бави Аше?

Раоден нарисува пред тях големия кръгъл аон Нае. Когато свърши, въздухът в кръга се развълнува като вода, след което се проясни и приближи гледката. Раоден го насочи с длан към двореца. Гледката се проясни дотолкова, че можеха да видят отличителните знаци на войниците.

— Това е полезно — отбеляза Сарене, докато Раоден повдигаше леко аона. Войниците наистина изнасяха чаршафи, в които бяха увити тела.

Принцът настръхна, докато мърдаше диска покрай наредените в редица трупове. Последните два бяха познати.

Сарене изписка ужасено, когато мъртвите лица на Еондел и Телрий дойдоха на фокус.

56.

— Нападнал е късно през нощта, милейди — обясни Аше.

Останалите членове на групата им — Кайн, Лукел и Шуден — се бяха събрали на покрива на къщата и гледаха през аонския далекоглед към погребалната клада в двора на двореца. Барон Шуден беше тъжен и клатеше невярващо глава. Сарене стисна ръката на младия джиндосец в опит да го утеши, защото осъзнаваше болезнено колко трудни са били последните няколко дена. Бъдещият му тъст се бе оказал предател, Торена бе изчезнала, а сега най-добрият му приятел бе мъртъв.

— Той беше храбър мъж — каза Кайн.

— Това никога не е било поставяно под съмнение — отвърна принцът. — Но действието му е глупаво.

— Направил го е да защити честта, Раоден — каза Сарене, взряна в обезверения Шуден. — Телрий уби един велик човек. Еондел е искал да отмъсти за херцога.

Раоден поклати глава.

— Сарене, отмъщението винаги е било глупав мотив. Така загубихме не само Роял, но и Еондел. А народът има втори мъртъв крал в рамките на няколко седмици.

Сарене заряза темата. Раоден говореше като владетел, а не като приятел. Не можеше да прости на Еондел, дори в смъртта, заради ситуацията, която графът бе създал. Войниците не се церемониха дълго, преди да запалят загиналите. Те подпалиха кладата и отдадоха чест, докато телата горяха. Каквото и да говореха за стражите, хората си вършеха работата сериозно и с чест.

— Вижте. — Раоден насочи аона си към петдесетина конници, които се отделиха от кладата и тръгнаха в галоп към къщата на Кайн. Всички носеха кафявите наметала на офицери от градската стража на Елантрис.

— Май нещата отиват на зле — каза Кайн.

— А може би на добре — възрази Раоден.

Кайн поклати глава.

— Да съборим входа. Нека опитат да избият вратата с един товар камъни пред нея.

— Не. Няма смисъл сами да се набутваме в капан. Искам да се срещна с тях.

— Има и други изходи от сградата — съобщи Кайн.

— Въпреки това изчакай командата ми, преди да срутваш входа. Това е заповед.

Кайн стисна зъби за миг, но кимна.

— Добре, Раоден, но не защото заповядваш, а защото ти вярвам. Синът ми те нарича крал, но аз не признавам ничия власт.

Сарене погледна изненадано към чичо си. Досега не го бе чувала да говори с такъв тон. Обикновено беше весел и жизнен като панаирджийска мечка. Сега лицето му бе мрачно. Беше си пуснал мустаци веднага след смъртта на Ядон. Учтивият, спокоен готвач бе изчезнал, а мъжът на негово място приличаше на коравите адмирали на баща й.

— Благодаря, Кайн — отвърна Раоден.

Чичо й кимна. Конниците приближиха бързо и се пръснаха да обградят укреплението на Кайн. Един от тях забеляза Раоден на покрива и смушка коня си да се приближи.

— Чухме слухове, че лорд Раоден, престолонаследникът на Арелон е жив — обясни мъжът. — Ако това е вярно, нека се покаже. Страната се нуждае от крал.

Кайн се успокои видимо, а Раоден си позволи тиха въздишка. Офицерите стояха в редица, все още на коне, и той можеше да види лицата им. Бяха притеснени и объркани, но обнадеждени.

— Трябва да действаме бързо, преди гьорнът да реагира — обърна се Раоден към приятелите си. — Изпратете съобщения до благородниците. Искам да проведа коронацията си до един час.

Раоден влезе в тронната зала на двореца. До подиума стояха Сарене и младоликият коратски патриарх. Раоден се бе запознал с него току-що, но описанието на Сарене бе точно. Най-запомнящите се черти бяха дългата руса коса, усмивката, която намекваше, че уж знае много, и самодоволното изражение. Но принцът имаше нужда от него. Коронясването му от патриарха на Шу-Корат щеше да създаде важен прецедент.

Сарене се усмихна окуражително, когато той приближи. Раоден се изумяваше колко силна е тя, въпреки че бе преживяла толкова в последно време. Застана до нея на подиума и се обърна към благородниците на Арелон.

Разпознаваше повечето лица. Мнозина го поддържаха преди изгнанието му. Но сега повечето бяха просто объркани. Появата му бе внезапна, както и смъртта на Телрий. Вече се разпространяваха слухове, че Раоден е замесен в убийството, но хората сякаш не им даваха ухо. Очите им бяха помръкнали и изглеждаха изтощени от продължителния стрес.

Всичко щеше да се промени. Раоден си го обеща наум. Без повече въпроси. Без несигурност. Ще организира обединен фронт с Теод и ще се опълчи на Фьорден.

— Лордове, дами — започна той. — Жители на Арелон. Нашето бедно кралство изстрада много през последните десет години. Нека да започнем отначало. С приемането на тази корона аз обещавам…

Той замръзна. Усещаше… енергия. Първо реши, че дор го напада. После осъзна, че е нещо друго, каквото не бе изпитвал досега. Нещо външно. Някой друг манипулираше дор. Той огледа тълпата, прикрил изненадата си. Очите му се спряха на дребна фигура с червена роба, почти незабележима сред аристократите. Енергията идваше от него.

Деретски жрец? Раоден се замисли, не можеше да повярва. Мъжът се усмихваше, косата под качулката му бе руса. Какво? Настроението на тълпата се промени. Няколко души припаднаха, а останалите просто зяпнаха. Смаяно. Шокирано. Но някак без изненада. Бяха толкова изстрадали, че непрекъснато очакваха да се случи нещо ужасно.

Раоден нямаше нужда да проверява, за да разбере, че илюзията му е изчезнала.

Патриархът се сепна и изтърва короната, отстъпвайки назад. Раоден погледна към хората със свит стомах. А беше толкова близо…

До него се разнесе глас.

— Вижте го, благородници на Арелон! — извика Сарене. — Вижте човека, който щеше да ви бъде крал. Вижте тъмната кожа и елантриското лице! И ми кажете… Това има ли значение?

Тълпата бе притихнала.

— Десет години бяхте управлявани от тиран, защото отхвърлихте Елантрис. Вие бяхте привилегировани, богати, но в известен смисъл бяхте най-потиснатите, защото нямахте сигурност. Титлите струваха ли си свободата? Това е човекът, който ви обичаше, докато другите се опитваха да стъпчат гордостта ви. Питам ви: това, че е елантрисец, по-лош крал ли го прави от Ядон и Телрий? — Тя коленичи пред него. — Аз първа ще приема управлението му.

Раоден погледна тълпата напрегнато. Хората започнаха да коленичат един след друг. Първо Шуден и Лукел, които стояха в челото, а после и останалите. Някои го правеха изпаднали във вцепенение, други примирено. Но имаше и такива, които се осмеляваха да бъдат щастливи.

Сарене се наведе и взе падналата корона. Беше простичка — набързо изкован златен обръч, — но означаваше толкова много.

Сейналан бе зашеметен и принцесата на Теод пое задълженията му. Тя се изправи и положи короната на главата на Раоден.

— Ето вашият крал! — извика.

Някои от хората започнаха да надават радостни възгласи.

Един мъж със сигурност не се радваше. Дилаф сякаш искаше да си пробие път през тълпата и да разкъса Раоден с голи ръце. Хората, чиито възгласи преминаха от разпокъсани викове във всеобщо одобрение, му пречеха. Жрецът се огледа с омраза и се насочи към вратите, за да изчезне в смрачаващия се град.

Сарене не му обърна внимание и се завъртя към Раоден.

— Поздравления, ваше величество — каза тя и го целуна леко.

— Не мога да повярвам, че ме приеха — промълви учудено Раоден.

— Преди десет години те отхвърлиха Елантрис и откриха, че човек може да бъде чудовище, без значение как изглежда. Най-сетне са готови да приемат владетел не защото е бог или има пари, а защото знаят, че ще ги управлява добре.

Раоден се усмихна.

— Разбира се, много важно е и владетелят да има жена, която умее да изнася трогателни речи в нужния момент.

— Така е.

Раоден се обърна и погледна над тълпата към оттеглящия се Дилаф.

— Кой беше този?

— Един от жреците на Хратен — отвърна небрежно Сарене. — Предполагам, че днес не му е ден. Известен е с омразата си към елантрисците.

Раоден не беше сигурен, че е права да го подценява.

— Сарене, нещо не е наред. Защо илюзията ми изчезна?

— Не я ли свали сам?

Раоден поклати глава.

— Мисля… че беше жрецът.

— Какво?

— Усетих дор в мига преди аонът ми да изчезне, енергията идваше от него. — Той се замисли за миг и стисна зъби. — Може ли да заема Аше.

— Разбира се — съгласи се Сарене и махна на сеона да се приближи.

— Аше, ще предадеш ли едно съобщение от мен?

— Разбира се, милорд — поклони се сеонът.

— Открий Галадон в Нови Елантрис и му кажи какво се случи. Предупреди го да се подготви.

— За какво, милорд?

— Не знам — отвърна Раоден. — Просто му кажи да е готов. И че аз съм разтревожен.

57.

Хратен гледаше как така нареченият Раоден влиза в тронната зала. Никой не оспорваше претенциите му. Измамник или не, след малко този човек щеше да стане крал. Ходът на Сарене беше брилянтен. Убийството на Телрий и претендент за трона… плановете на Хратен бяха сериозно застрашени.

Той се обърна към претендента и изпита странна омраза, като видя как го гледа Сарене. Хратен виждаше любовта в очите й. Нима това глупаво обожание бе истинско? Откъде се бе появил този мъж, толкова внезапно? И как бе успял да заплени Сарене, която обикновено бе толкова студена? Тя очевидно му бе дала сърцето си. Логически погледнато, Хратен знаеше, че ревността му е глупава. Отношенията му с момичето бяха на основата на антагонизъм, а не на привличане. Защо трябваше да ревнува от друг мъж? Не, Хратен трябваше да е спокоен. Само след месец обединените деретски армии щяха да нахлуят в Арелон и да изколят населението, включително и Сарене. Хратен трябваше да действа бързо, ако искаше да намери начин да покръсти кралството за толкова малко време.

Той се дръпна назад, щом коронацията започна. Първата заповед на мнозина крале бе да се задържат противниците им и Хратен не искаше да дава идеи на самозванеца. Но беше достатъчно близо, за да види трансформацията. Обърка се от гледката. Шаод идваше внезапно, но не чак толкова. Тази странност го накара да преосмисли предположенията си.

Ами ако Раоден не бе умрял? Ако се криеше в Елантрис през цялото време? Хратен бе открил начин да симулира признаците. Може би този човек бе сторил нещо подобно? Трансформацията го шокира, но това, че хората не предприеха нищо, го изуми още повече. Сарене изнасяше реч, а те просто я слушаха сковано. Не я спряха да короняса елантриския крал.

Хратен усети, че му прилошава. Обърна се и по случайност видя как Дилаф си пробива път през тълпата. Тръгна след него, защото за пръв път споделяше отвращението му. Беше изумен, че жителите на Арелон можеха да действат толкова нелогично.

В този момент осъзна грешката си. Дилаф се оказа прав. Ако се бе фокусирал повече върху Елантрис, хората щяха да са твърде отвратени, за да позволят на Раоден да стане крал. Беше пропуснал да им насади истинско усещане за свещената воля на Джадет. Използваше популярност при покръстването, а не доктрина. В резултат бе получил нестабилно паство, което се връщаше към старите си навици при първа възможност. Заради проклетия краен срок! Хратен закрачи по бързо помръкващите улици на Кае. За три месеца не можеше да изгради стабилна база последователи.

Малко пред него Дилаф зави по една странична улица. Хратен се сепна. Тя не водеше към храма, а към центъра на града. Любопитството взе връх над мрачните мисли и той реши да последва артета от достатъчно разстояние, че да не се чува тракането на доспехите по паветата. Нямаше нужда да се притеснява. Артетът крачеше целеустремено напред в нощта, без да се обръща.

Пазарният площад бе потънал в мрак. Хратен загуби Дилаф от поглед и се спря да огледа тихите шатри.

Внезапно около него се появиха светлини. В десетина различни шатри лумнаха стотина факли. Хратен се намръщи и очите му се опулиха, когато от тях започнаха да излизат мъже, а факлите сияеха по голите им гърбове. Той залитна ужасен назад. Познаваше тези разкривени фигури. Ръце като извити клони на дървета. Кожа, опъната над странните ръбове и непроизносимите символи.

Нощта беше тиха, но в ума му нахлуха спомени. Шатрите и търговците бяха заблуда. Ето защо толкова фьорденци бяха дошли на арелонския пазар въпреки политическата обстановка и бяха останали, когато другите си тръгнаха. Това не бяха търговци, а воини. Нашествието в Арелон бе започнало с един месец по-рано.

Вирнът беше пратил монасите от Дакор.

58.

Раоден се събуди заради странния шум. Полежа объркан за миг и се сети, че е в имението на Роял. Сватбата щеше да се състои на другия ден и той бе избрал да се върне в стаите на Калу в имението на херцога, вместо да остава при Кайн, където Сарене вече бе заела стаята за гости.

Шумът се повтори отново — шум от сражение.

Раоден скочи от леглото и отвори вратата на балкона. В нощното небе се виеше пушек, а из града пламтяха пожари. От мрака долитаха ужасени писъци, а някъде наблизо се чуваше удряне на метал в метал. Раоден си наметна един жакет и излезе в коридора. Зави зад ъгъла и се натъкна на група стражи, които се сражаваха за живота си срещу… демони.

Те бяха голи до кръста и очите им сякаш горяха. Приличаха на хора, но плътта им бе назъбена и разкривена, сякаш от кожата им изникваха остри метални парчета. Един от войниците на Раоден нанесе удар, но резултатът бе само одраскване вместо съсичане. Десетина стражи вече лежаха на пода, а петимата демони изглеждаха невредими. Войниците се сражаваха с ужасени погледи, но оръжията им бяха безполезни и те умираха един по един.

Раоден залитна. Водачът на демоните избегна замаха на един от стражите му с нечовешка скорост и го прониза със страховито изглеждащ меч. Раоден замръзна. Разпознаваше този демон.

Тялото му бе разкривено като на останалите, но лицето бе познато. Беше Дилаф, фьорденският жрец.

Дилаф го погледна и се усмихна зловещо. Раоден се наведе за оръжието на един от падналите, но се оказа твърде бавен. Дилаф прелетя през стаята като вятър и го блъсна в корема. Раоден извика от болка и рухна на пода.

— Отведете го — нареди съществото.

— Постарай се да пристигнат тази вечер — каза Сарене и затвори капака на последния сандък с припаси.

Просякът кимна, поглеждайки нервно към стените на Елантрис, които се намираха само на няколко крачки.

— Не се притеснявай, Хойд — успокои го Сарене. — Вече имаме нов крал. Нещата в Арелон ще се променят.

Хойд сви рамене. Въпреки смъртта на Телрий просякът отказваше да се среща с нея денем. Хората му бяха прекарали десет години в страх от Ядон и фермите му. Не бяха свикнали да действат по светло, без значение колко легални бяха действията им. Сарене можеше да използва и друг за доставката, но Хойд и хората му знаеха къде и как да оставят припасите. Пък и предпочиташе жителите на Арелон да не разбират какво точно има в тази доставка.

— Тези сандъци са по-тежки от предните, милейди — отбеляза наблюдателният Хойд. Неслучайно бе оцелял десет години по улиците на Кае, без да бъде заловен.

— Съдържанието им не е твоя работа — отвърна Сарене и му връчи кесия с монети.

Хойд кимна, а лицето му остана скрито под качулката. Сарене никога не го бе виждала, но по гласа съдеше, че е възрастен човек. Тя потръпна от нощния хлад, нетърпелива да се върне в къщата на Кайн. Сватбата щеше да бъде на другия ден и й беше трудно да сдържа вълнението си. Въпреки всички изпитания, трудности и загуби на трона на Арелон най-сетне имаше почтен крал. А след дълго чакане тя най-сетне бе намерила съпруг, когото приемаше с ум и сърце.

— Тогава лека вечер, милейди — пожела й Хойд и последва групата просяци, които бавно мъкнеха доставката по стълбището на стената.

Сарене се обърна към Аше.

— Върви да им кажеш, че пратката пристига.

— Да, милейди. — Сеонът се поклони и последва хората на Хойд.

Сарене придърпа шала си, качи се в каретата и нареди на кочияша да я върне в дома на чичо й. Надяваше се, че Галадон и Карата ще разберат защо им праща мечове и лъкове. Неясното предупреждение на Раоден я бе притеснило сериозно. Тревожеше се за Нови Елантрис и добронамерените му жители, затова реши да стори нещо полезно. Тя въздъхна, докато каретата трополеше по тихите улици. Оръжията нямаше да помогнат много; жителите на Нови Елантрис не бяха войници. Но нямаше какво друго да стори в момента.

Внезапно каретата спря. Сарене се намръщи и отвори уста да подвикне на кочияша. След това се сепна. Тракането на колелата бе спряло и се чуваше нещо. Сякаш долитаха… писъци. След секунда помириса и пушека. Дръпна перденцето на прозорчето и надникна навън. Посрещна я гледка сякаш излязла от ада.

Каретата се намираше на едно кръстовище. Три от улиците бяха тихи и тъмни, но тази отпред сияеше в червено. Къщите горяха, а по паветата лежаха трупове. Мъже и жени тичаха с писъци по улиците, а други просто гледаха онемели от ужас. Сред тях се движеха голи до кръста воини, чиято кожа лъщеше на светлината на огньовете.

Беше клане. Странните воини убиваха безстрастно, поваляха мъже, жени и деца с небрежни замахвания на оръжията си. Сарене се стъписа за миг, а после изкрещя на кочияша да обърне. Мъжът се отърси от вцепенението и шибна конете. Един от полуголите воини зърна каретата и писъкът на Сарене замръзна в гърлото й. Воинът се втурна към тях, докато конете завиваха. Сарене извика предупредително на кочияша, но беше твърде късно. Странният войник подскочи, прелетя невероятно голямо разстояние и се приземи върху един от конете. Сарене успя да зърне за пръв път нечовешките ръбове по тялото му и смразяващия пламък в очите. Още един къс скок и създанието се озова на покрива. Каретата се разклати леко, а кочияшът изкрещя.

Сарене отвори вратата и се смъкна навън. Затича по паветата, обувките й се изхлузиха в бързината. Нагоре по улицата, встрани от пожарите, се намираше къщата на Кайн. Само да успееше да се добере до нея! Тялото на кочияша се заби в стената на съседната сграда и се свлече на земята. Сарене изпищя, дръпна се назад и почти се спъна. Демоничното същество скочи от покрива на каретата и тръгна бавно към нея, а тъмният му силует се очертаваше на светлината от пожарите. Движенията му бяха спокойни, но се движеше в готовност. Сарене виждаше неестествените сенки и издатини по кожата му, сякаш скелетът му бе усукан и издълбан.

Тя потисна следващия крясък и хукна нагоре по хълма към къщата на чичо си. Не беше достатъчно бърза. Хващането й щеше да е като игра за чудовището. Чуваше стъпките му отзад. Приближаваха. Все по-бързо и по-бързо. Видя светлините отпред, но нещо я сграбчи за глезена. Сарене се изви, защото съществото я дръпна с невероятна сила, и падна на земята, стоварвайки се странично. Извъртя се по гръб и изстена от болка.

Разкривената фигура се надвеси над нея. Чу как прошепна нещо на чужд език. Фьорденски. Нещо едро и тъмно се блъсна в чудовището и го отхвърли назад. Двете фигури се сборичкаха в мрака. Съществото изпищя, но новодошлият извика по-силно. Сарене се надигна и погледна към сенките. Някаква приближаваща светлина ги освети. Очакваше да види полуголия воин, но не и противника му.

— Кайн? — възкликна Сарене.

Чичо й държеше огромна брадва, широка колкото човешко тяло. Той я заби в гърба на създанието, което пълзеше по паветата към меча си. Съществото извика от болка, въпреки че острието не проникна надълбоко. Кайн освободи брадвата, вдигна я и я стовари с могъщ замах право в лицето на демона. Противникът му изстена, но не спря да се движи. Нито пък Кайн. Той замахваше отново и отново, удряше главата на чудовището и крещеше теодски бойни възгласи с дрезгавия си глас. Костите изпукаха и най-сетне съществото спря да се движи.

Нещо докосна ръката на Сарене и тя изпищя. Лукел бе коленичил до нея с вдигнат фенер.

— Хайде! — извика той и я вдигна на крака.

Притичаха краткото разстояние до имението, а чичо й ги прикриваше отзад.

Минаха през вратите и нахлуха в кухнята, където ги очакваше група уплашени хора. Даора се втурна към съпруга си, докато Лукел залостваше вратите.

— Лукел, срути входа — нареди Кайн.

Братовчед й се подчини и дръпна ръчката, която Сарене мислеше за поставка за факли. Разнесе се могъщ трясък и през кухненската врата нахлу облак прах.

Сарене се тръшна на един стол и огледа смълчаната стая. Шуден бе тук и бе успял да намери Торена, която подсмърчаше тихо в прегръдките му. Даорн, Кайсе и Адиен се бяха свили в ъгъла до жената на Лукел. Раоден го нямаше.

— Какви… са тези неща? — попита Сарене, обръщайки се към братовчед си.

Той поклати глава.

— Не знам. Атаката започна преди малко и се притеснихме, че нещо ти се е случило. Чакахме навън. Добре, че татко забеляза каретата в подножието на хълма.

Сарене кимна, все още смаяна.

Кайн стоеше, прегърнал жена си, и гледаше окървавената брадва в другата си ръка.

— Заклех се, че повече няма да хващам това проклето оръжие — прошепна той.

Даора го потупа по рамото. Въпреки шока Сарене осъзна, че разпознава брадвата. Тя висеше на кухненската стена наред с другите сувенири от пътуванията на Кайн. Но той стискаше дръжката й с видимо умение. Оръжието не беше декоративно, както смяташе отначало. Погледна по-внимателно и видя, че острието е нащърбено и издраскано. В метала бе гравиран аонът Рео. Символът за наказание.

— Защо му е на един търговец да знае как се ползва това? — промълви Сарене, почти дошла на себе си.

Кайн поклати глава.

— Търговците не знаят.

Сарене бе чувала само за един човек, който ползваше аона Рео, и той бе по-скоро мит.

— Наричаха го Дрезгавия — прошепна тя. — Пиратът Дреок.

— Това е грешка — изтъкна Кайн хрипливо. — Истинското му име бе Дреок Раздраното гърло.

— Той се опита да открадне трона на Теод от баща ми — каза Сарене и го погледна в очите.

— Не — отговори Кайн и се извърна. — Дреок просто искаше своето. Опитваше да си възвърне трона, който по-младият му брат Евънтео открадна под носа му, докато той се шляеше като глупак.

Дилаф влезе в храма с предоволно изражение. Един от монасите стовари изпадналия в безсъзнание Раоден до отсрещната стена.

— Ето така, скъпи Хратен, се разправяш с еретиците — каза Дилаф.

Смутеният Хратен се извърна от прозореца.

— Дилаф, ще изколите целия град! Какъв е смисълът? Къде е прославата на Джадет във всичко това?

— Не ме разпитвай! — извика Дилаф и очите му пламнаха. Кипящият му фанатизъм най-сетне бе намерил отдушник.

Хратен се обърна. Само две от титлите в йерархията на деретската църква превъзхождаха гьорна: вирн и грагдет — игумен на манастир. Грагдетите обикновено бяха подценявани, защото рядко се занимаваха със света извън манастирите си. Това очевидно се бе променило.

Хратен погледна към голите гърди на Дилаф и видя разкривените линии, които досега се криеха под артетската роба. Те се виеха под кожата на мъжа като изпъкнали вени. Стомахът на Хратен се обърна. Знаеше, че това са кости, много корави кости. Дилаф не беше просто монах и грагдет; той беше монах и грагдет на най-известния манастир във Фьорден. Дакор. Орденът на костите.

Молитвите и напевите, с които се създаваха монасите от Дакор, бяха тайна. Дори гьорните не ги знаеха. Няколко месеца след като момчетата постъпеха в манастира, костите им започваха да растат и да се усукват в странни линии, подобни на тези под кожата на Дилаф. Всяка от тези извивки даваше на носителя си различни способности, като по-голяма сила и скорост.

В съзнанието на Хратен се мярнаха ужасни образи. Жреци, които напяваха над него, и невероятна болка отвътре, докато костите му се разместваха. Беше твърде много за него — мракът, писъците, мъченията. Хратен бе напуснал след няколко месеца, за да се присъедини към друг манастир. Но не беше оставил зад себе си кошмарите и спомените. Човек не можеше да забрави лесно Дакор.

— Значи всъщност си бил фьорденец? — прошепна Хратен.

— Изобщо не подозираше, нали? — усмихна се Дилаф. — Трябваше да се досетиш. Много по-лесно е да се имитира арелонец, говорещ фьорденски, отколкото истински арелонец да научи толкова перфектно свещения език.

Хратен наведе глава. Дилаф беше по-висш от него. Не знаеше откога е в Арелон, защото дакорците живееха необичайно дълго, но очевидно Дилаф планираше унищожението на Кае от много време.

— О, Хратен — засмя се мъжът. — Така и не разбра ролята си, нали? Вирн не те прати да покръстиш Арелон.

Хратен го зяпна изненадано. Имаше писмо, което твърдеше обратното.

— Да, гьорн, знам за заповедите ти. Някой път прочети писмото отново. Вирнът не те прати да покръстиш Арелон, а да предупредиш жителите му за предстоящото им унищожение. Ти беше за заблуда. Да отвлечеш вниманието на Евънтео, докато аз подготвя нашествието. Свърши работата си перфектно.

— Заблуда?… — заекна Хратен. — Но хората…

— Никога не сме възнамерявали да ги спасим. Вирнът винаги е смятал да унищожи Арелон. Има нужда от подобна победа, за да стисне в хватката си останалите страни. Въпреки усилията ти контролът ни над Дуладел е разклатен. Светът трябва да знае какво се случва с тези, които богохулстват срещу Джадет.

— Хората не богохулстват. — Хратен усети как гневът му се разпалва. — Те дори не знаят за Джадет! Как да очакваме да бъдат праведни, когато не им даваме шанс да се покръстят!

Дилаф изстреля ръка и го зашлеви през лицето. Хратен залитна назад. Бузата му гореше, защото ударът бе причинен от невероятно силна десница с допълнително укрепени кости.

— Забравяш с кого говориш, гьорн — озъби се Дилаф. — Тези хора са нечестиви. Само арелонците и теодците стават елантрисци. Ако ги унищожим, ще спрем ереста на Елантрис завинаги!

Хратен забрави за пулсиращата си буза. Най-сетне започна да осъзнава колко дълбока е омразата на Дилаф и се вцепени.

— Ще избиеш всички? Цялата нация?

— Това е единственият начин да бъдем сигурни — отвърна Дилаф и се усмихна.

59.

Раоден се събуди с нови болки. Най-острата беше в тила му, но го боляха охлузвания и синини по цялото тяло. За момент си помисли, че е твърде много. Всяка рана жилеше остро, без да престава и за миг. За щастие бе изкарал седмици, страдайки от атаките на дор. В сравнение с онази агония болките на тялото, колкото и да изглеждаха сериозни, бяха по-слаби. Иронично, но силата, която едва не бе го унищожила, сега му помагаше да запази разсъдъка си.

Усети през замайването, че го вдигат и го слагат на нещо твърдо — седло. Загуби представа за времето, докато бе на коня, и бе принуден да се бори с мрака на безсъзнанието. Около него се чуваха гласове, но говореха на фьорденски и не разбираше думите. Конете спряха. Раоден отвори очи и изстена, докато го смъкваха на земята.

— Събуди се, елантрисецо — каза глас на аонски.

Раоден вдигна глава и примигна объркано. Още беше нощ и долавяше миризма на пушек. Намираха се в подножието на хълма на Кайн. Укрепената постройка беше само на няколко метра, но едва я различаваше. Всичко пред очите му бе замъглено. „Милостиви Доми, нека Сарене да е в безопасност“, помоли се.

— Принцесо, знам, че ме чуваш — извика Дилаф. — Виж кого съм довел. Нека направим сделка.

— Не! — опита да извика Раоден, но само изхриптя. Ударът по главата бе причинил нещо на мозъка му. Едва можеше да стои прав, камо ли да говори. Най-лошото бе, че осъзнаваше, че това няма никога да се оправи. Не можеше да се излекува. Мъглата, в която бе потънал, нямаше да се вдигне никога.

— Знаеш, че не можеш да преговаряш с него — каза тихо Кайн. Наблюдаваха Дилаф и зашеметения Раоден през един от тесните прозорци.

Сарене кимна и усети, че се смразява. Раоден не беше добре; клатеше се и изглеждаше неориентиран на светлината на огньовете.

— Милостиви Доми! Какво са му сторили?

— Ене, не гледай. — Кайн се дръпна от прозореца. Огромната брадва на Дреок Пирата стоеше готова в ъгъла.

— Не мога да не гледам — прошепна Сарене. — Трябва поне да се сбогувам с него.

Кайн въздъхна и кимна.

— Добре, да вървим на покрива. Но ако видя стрелци, веднага се връщаме обратно.

Сарене кимна тъжно и двамата изкачиха стълбите към покрива. Тя се приближи до ръба и погледна към Дилаф и Раоден. Ако можеше да убеди жреца да се размени с Раоден, щеше да го стори. Но подозираше, че Дилаф ще поиска предаването на всички в къщата, а тя никога нямаше да се съгласи на това. Даора и децата се бяха подслонили в мазето, пазени от Лукел. Сарене нямаше да ги предаде, без значение кого държеше Дилаф за заложник. Тя отвори уста с мисълта, че вероятно това са последните думи, които Раоден ще чуе.

— Хайде! — нареди Дилаф.

Хратен стоеше като неволен наблюдател и гледаше как Сарене пада в капана. Монасите от Дакор изскочиха от скривалищата си в подножието на къщата. Крайниците им сякаш прилепваха към всяка цепнатина между камъните и отворите на бойниците. Неколцина, които висяха от задната страна на сградата, се показаха и отрязаха пътя й за бягство.

Хратен чу изненаданите викове, когато Сарене и спътникът й осъзнаха какво става. Беше твърде късно. След миг един дакорец скочи от покрива, сграбчил съпротивляващата се принцеса.

— Хратен, докарай си сеона — нареди Дилаф.

Гьорнът се подчини и отвори металната кутия, за да пусне светещото кълбо. Не се реши да попита откъде монахът знае за сеона. Дакорците бяха любимите воини на вирна и явно Дилаф разполагаше с много тайни.

— Сеон, искам да говоря с крал Евънтео — нареди Дилаф.

Сеонът се подчини. След миг светлината му се преля в главата на пълен мъж с гордо лице.

— Не те познавам — каза Евънтео. — Кой ме търси посред нощ?

— Аз съм човекът, който държи в плен дъщеря ти, кралю — заяви Дилаф и сръчка принцесата. Тя не можа да потисне писъка си, макар че се постара.

Евънтео се завъртя сякаш търсеше източника на писъка, но всъщност можеше да види само лицето на Дилаф.

— Кой си ти?

— Дилаф. Грагдет на манастира Дакор.

— Милостиви Доми… — прошепна Евънтео.

Дилаф присви очи и се усмихна злобно.

— Мислех, че си се покръстил, Евънтео. Но няма значение. Събуди войската си и я натовари на корабите. Ще пристигна в Теод след час и искам да ми се предадете официално. В противен случай ще убия момичето.

— Татко, не! — изкрещя Сарене. — Не му вярвай!

— Сарене? — извика трескаво баща й.

— Един час, Евънтео. — Дилаф махна с ръка. Обърканото лице на краля се стопи в сферичната форма на сеон.

— Възнамеряваш да убиеш и всички теодци! — възкликна Хратен на фьорденски.

— Не. Това е работа за други. Просто ще убия краля и ще изгоря корабите с войската. Щом армадата бъде разрушена, вирнът може да стовари армиите си на теодския бряг и да довърши започнатото, доказвайки мощта си.

— Знаеш, че това не е необходимо. — Хратен усети, че му прилошава. — Евънтео вече беше мой.

— Хратен, той може и да се покръсти, но трябва да си слабоумен, за да вярваш, че би допуснал наши войски на тяхна земя.

— Ти си чудовище — прошепна Хратен. — Ще изколиш две кралства само заради параноята си. Какво ти се е случило, че мразиш Елантрис толкова много?

— Достатъчно! — изкрещя Дилаф. — Не мисли, че ще се поколебая да убия и теб, гьорн. Дакор не се подчинява на законите! — Монахът го изгледа заплашително, след което се овладя, като вдиша дълбоко и се обърна към пленниците.

Дезориентираният Раоден залиташе към жена си, която бе в ръцете на един мълчалив дакорец. Принцът посегна към нея с треперещи ръце.

— А — каза Дилаф, вадейки меча си. — Бях забравил за теб. — Той се усмихна злобно и заби острието в корема на Раоден.

Болката се разпространи като внезапна вълна от светлина. Дори не беше видял замахването. Но го усети. Изстена и падна на колене. Агонията беше неописуема, дори за човек, който изпитваше непрекъснато болка от два месеца. Стисна корема си с треперещи ръце. Можеше да усети дор. Беше… близо. Дойде му твърде много. Жената, която обичаше, бе в опасност, а той не можеше да стори нищо.

Болката, дор, прималя му… Душата на Раоден се сви под общата им тежест и въздъхна за последно, с примирение. След това вече нямаше болка, защото нямаше същност. Нямаше нищо.

Сарене изпищя, когато Раоден падна на земята. Виждаше страданието на лицето му и имаше чувството, че мечът е забит в нейния корем. Тя потръпна и заплака. Раоден помръдна малко и… просто спря.

— Провалих… — прошепна той, оформяйки мантрата си на хоед. — Провалих любимата. Провалих…

— Отведете я — нареди Дилаф. Думите бяха на фьорденски и тя почти не им обърна внимание.

— А другите? — попита монахът.

— Подберете ги заедно с останалите жители на този прокълнат град и ги закарайте в Елантрис. Елантрисците са в центъра, на едно по-чисто място.

— Вече ги открихме, грагдет — каза монахът. — Нашите хора започнаха атаката.

— А, добре. — Дилаф изсъска доволно. — Съберете телата им. Елантрисците не умират като нормалните хора, а не искаме никой да се измъкне.

— Да, грагдет.

— Когато ги съберете на едно място, тела, елантрисци и бъдещи елантрисци, започнете ритуала на прочистването. После ги изгорете всичките.

— Да, грагдет — сведе глава воинът.

— Ела, Хратен — каза Дилаф. — Ти ще ме придружиш до Теод.

Сарене изпадна във вцепенение, докато я дърпаха настрани, очите й не се откъсваха от Раоден, докато присвитото му тяло не изчезна в мрака.

60.

Галадон се криеше в сенките и не помръдваше, докато гьорнът и странните му полуголи спътници не си тръгнаха. След това махна на Карата и пропълзя към тялото на Раоден.

— Суле?

Раоден не помръдна.

— Долокен, суле! — Галадон се задави от мъка. — Не ми го причинявай! — Раоден изстена и той се наведе, за да чуе шепота му.

— Провалих… — прошепна кралят. — Провалих любимата… — Мантрата на падналите: Раоден беше хоед.

Галадон се отпусна на твърдите павета и заплака без сълзи. Последният час беше ужасен. Двамата с Карата бяха в библиотеката и планираха как да изведат хората от Елантрис. Бяха чули писъци в далечината, но когато се върнаха в Нови Елантрис, там имаше само хоеди. Доколкото знаеше, двамата с Карата бяха последните елантрисци в съзнание.

Тя сложи ръка на рамото му.

— Галадон, трябва да вървим. Тук не е безопасно.

— Не. — Дуладелецът се изправи. — Трябва да спазя обещанието си. — Той погледна планинския склон над Кае, където имаше много специален басейн. Превърза с жакета си раната на Раоден и вдигна приятеля си на рамо.

— Раоден ме накара да се закълна, че ще му дам покой. Щом се погрижа за него, мисля да сторя същото със себе си. Карата, ние сме последните. В този свят вече няма място за нас.

Жената кимна и се приближи да му помогне с товара. Двамата тръгнаха на пътешествие, което щеше да завърши със забвение.

Лукел не се съпротивляваше. Нямаше смисъл. Баща му обаче не се даде лесно. Трябваха трима фьорденци, за да бъде усмирен и натоварен на коня, и въпреки това едрият мъж продължаваше да рита към главите им.

Накрая някой се сети да го удари по темето с камък и Кайн застина.

Лукел прегърна майка си и жена си, докато войниците ги подкарваха към Елантрис. Имаше дълга колона от благородници, събрани от цял Кае, с окъсани дрехи и изранени лица. Войниците ги наблюдаваха зорко — сякаш някой от тях щеше да събере кураж и да избяга. Повечето хора дори не вдигаха глави, докато ги бутаха по улиците. Кайсе и Даорн се притискаха до Лукел с уплашени очи. Той съжаляваше най-много за тях, защото животът им още не бе започнал. Адиен вървеше до него, безгрижен на вид, и броеше бавно стъпките.

— Триста петдесет и седем, триста петдесет и осем, триста петдесет и девет…

Лукел знаеше, че отиват към смъртта си. Виждаше телата по улиците и бе наясно, че врагът не се стреми само да завладее страната им. Бяха дошли за клане и нямаше да спрат, докато не остане никой жив. Замисляше се дали да не грабне някой меч в безнадеждна проява на героизъм. Но в крайна сметка само се тътреше с другите. Знаеше, че ще умре и че не може да предотврати това. Не беше воин. Надяваше се само на бърз край.

Хратен стоеше до Дилаф абсолютно неподвижен, според инструкциите. Бяха застанали в кръг — петдесет дакорци, Хратен, Дилаф, Сарене и един монах в центъра. Дакорците вдигнаха ръце и мъжете от двете страни на Хратен сложиха длани на раменете му. Сърцето му затуптя, щом монасите заблестяха заради сиянието на оформените от кости символи под кожата им. Замая го смущаващо усещане и Кае изчезна. Материализираха се в непознат град. Къщите на улицата бяха високи и долепени една до друга, а не ниски и на разстояние като в Кае.

Бяха пристигнали в Теод.

Групата все още беше в кръг, но Хратен не пропусна да забележи, че човекът в центъра липсваше. Той потръпна и образите от детството му се върнаха. Монахът в центъра беше гориво. Плътта и душата му бяха изгорели в саможертва за мигновеното транспортиране до Теод.

Дилаф пристъпи напред и поведе хората си по улицата. Доколкото Хратен можеше да прецени, той бе взел ядрото от монаси със себе си, а в Арелон бе оставил нормалните войници и само няколко дакорски надзиратели. Арелон и Елантрис бяха победени: следващата битка щеше да е в Теод. По очите на Дилаф си личеше, че той няма да се задоволи, докато не изтреби цялата аонска раса.

Грагдетът избра сграда с плосък покрив и махна на хората си да се покатерят. Не беше трудно. Увеличените им сила и ловкост даваха възможност да пълзят по стени, нещо непостижимо за нормалните хора. Хратен усети как един от тях го вдига на рамо и земята се отдалечи, докато мъжът го мъкнеше с лекота по стената въпреки тежките му ковани доспехи. Дакорците бяха неестествени чудовища, но човек не можеше да не се възхити на могъществото им.

Монахът го пусна безцеремонно на покрива и доспехите му издрънчаха. Хратен се изправи на крака и срещна погледа на принцесата. Лицето й кипеше от омраза. Тя обвиняваше него, разбира се. Не осъзнаваше, че в известна степен Хратен също е пленник.

Дилаф застана на ръба на покрива и огледа града. Флотът на Теод се събираше в огромния залив.

— Подранихме — приклекна Дилаф. — Ще изчакаме.

Галадон почти успяваше да си представи, че градът е мирен. Стоеше на планинския склон и гледаше как утрото пропълзява над Кае, сякаш невидима ръка отмахваше тъмната завеса. Почти можеше да се убеди, че пушекът е от комини, а не от изпепелените сгради. Почти щеше да повярва, че точките по улиците не са тела, а храсти и сандъци, а алената кръв е просто игра на светлината.

Галадон извърна поглед. Кае беше мирен, но бе място на смърт, а не на покой. Нямаше смисъл да си представя. Ако не беше толкова склонен към заблуди, може би нямаше да се остави Раоден да го повлече със себе си. Нямаше да позволи простичкият оптимизъм на един човек да замъгли ума му. Нямаше да почне да вярва, че животът в Елантрис може да не е само болка. Нямаше да се осмели да мечтае.

За съжаление го бе послушал. Беше се оплел в мечтите на Раоден като в було. Преди време бе прогонил надеждата далеч и внимаваше за подлите й трикове. Трябваше да я остави там. Без надежда нямаше нужда да се притеснява от разочарование.

— Долокен, суле — измърмори Галадон и погледна към обезумелия си приятел, — наистина ме съсипа.

Най-лошото бе, че още се надяваше. Светлината, която Раоден бе разпалил, продължаваше да гори в очите му, колкото и да я тъпчеше. Образите от унищожението на Нови Елантрис бяха още пресни в ума му. Мареше с огромна дупка в гърдите. Тихият скулптор Таан с премазани от голям камък ръце, но с още потръпващи пръсти. Старият Кахар, който практически сам бе почистил Нови Елантрис, с отсечена ръка и два крака.

Галадон се бе изправил сред разрушенията и бе изкрещял, че техният принц ги е изоставил. Че ги е предал заради Сарене.

И въпреки това се надяваше. Надеждата бе като малък гризач, който се криеше в ъглите на душата му, уплашен от гнева, яростта и отчаянието. Но всеки път, когато опиташе да я сграбчи, тя се изплъзваше към друга част на сърцето му. Тя го бе накарала да остави мъртвите и да изпълзи от Елантрис, да потърси Раоден с безумната вяра, че принцът ще оправи някак всичко.

Повтаряше си горчиво, че той е глупак, а не Раоден. Такъв си беше. Нямаше какво да направи.

И все пак се надяваше. Част от него още вярваше, че Раоден ще оправи нещата. Това бе проклятието, с което го бе оплел приятелят му. Гадното зрънце оптимизъм, което не искаше да се изкорени. Галадон още имаше надежда и щеше да е така, докато не се хвърлеше в басейна.

Той кимна на Карата и двамата вдигнаха Раоден, готови да изминат краткия път. След няколко минути щяха да се отърват и от отчаянието, и от надеждата.

Елантрис беше тъмен въпреки наближаването на зората. Високите стени хвърляха сянка и пречеха на слънцето, удължаваха с още малко нощта. Войниците изтикаха Лукел и другите благородници в единия край на площада. Друга група фьорденци трупаше голяма купчина дърва, влачеше останки от къщи и мебели.

Изненадващо, но бяха останали съвсем малко от странните демони. Само трима надзираваха работата. Другите бяха обикновени войници, а доспехите им бяха покрити с червените роби на деретски монаси. Те работеха бързо и избягваха да гледат пленниците, явно не искаха да мислят за какво ще бъде използвана дървесината.

Лукел също се опитваше да не мисли за това.

Джала се притискаше към него и трепереше уплашено. Беше опитал да я убеди да помоли за милост — все пак беше сворденка по произход, — но тя отказа. Беше тиха и скромна, и мнозина я мислеха за малодушна, но ако я видеха сега как остава доброволно със съпруга си, обричайки се на сигурна смърт, щяха да осъзнаят грешката си. От всички сделки и преговори, които бе спечелил, сърцето на Джала несъмнено бе най-ценната.

Останалите също се тикаха в него. Даора и децата нямаха към кого да се обърнат, защото Кайн беше в безсъзнание. Само Адиен стоеше настрани и гледаше купа с дърва. Продължаваше да си мърмори. Лукел огледа тълпата, постара се с усмивка да вдъхне кураж, макар че сам се чувстваше неуверен. Елантрис щеше да стане техен гроб. Забеляза една фигура в края на групата. Човекът бавно размахваше ръце пред себе си.

Шуден? Очите на джиндосеца бяха затворени, а ръцете му се движеха плавно. Лукел го погледна объркано, зачуди се дали приятелят му е полудял. След това си спомни странния танц, който Шуден бе показал на онази тренировка по фехтовка. Чайшан.

Шуден движеше ръце бавно и нищо не загатваше за гнева, който щеше да се стовари впоследствие. Лукел се загледа в него с нарастващо разбиране и решителност. Шуден не беше воин. Той практикуваше танца като упражнение, а не като бойно изкуство. Но явно нямаше да позволи обичните му да бъдат убити без съпротива. Щеше да се бори вместо да чака с надеждата, че съдбата ще им проводи спасение. Лукел си пое дъх и се засрами. Огледа се и видя крак от маса, захвърлен наблизо от войниците. Когато дойдеше време, Шуден нямаше да се сражава сам.

Раоден се рееше безчувствено и неосъзнато. Времето нямаше значение за него — той беше времето.

То беше неговата същност. Понякога пробягваше към повърхността на това, което преди наричаше съзнание, но усещаше болката и се връщаше обратно. Агонията беше като повърхност на езеро: ако пробиеше през нея, болката се връщаше и го обгръщаше. Когато се доближеше до болката, сякаш виждаше образи. Може да бяха реални, но по-скоро бяха отгласи на паметта му. Виждаше лицето на Галадон, едновременно загрижено и ядосано. Виждаше Карата с отчаян поглед. Виждаше планински склон, покрит с храсти и скали. Всичко това нямаше значение за него.

— Често ми се искаше просто да я бяха оставили да умре.

Хратен вдигна поглед. Дилаф сякаш говореше на себе си. Въпреки това очите му бяха вперени в гьорна.

— Какво? — попита той колебливо.

— Ако само я бяха оставили да умре… — повтори Дилаф. Седеше на ръба на покрива, гледаше корабите и се отдаваше на спомени. Емоциите му бяха винаги нестабилни. Никой не можеше да поддържа подобен фанатизъм, без умът му да се повреди. Вероятно след още няколко години щеше да откачи напълно.

— По това време бях на петдесет години, Хратен. Знаеш ли? Вече съм на седемдесет, а тялото ми е като на двайсетгодишен. Тя мислеше, че съм най-красивият, макар че тялото ми бе изкривено и унищожено, за да придобие арелонска структура.

Хратен замълча. Беше чувал за подобни неща. Напевите на Дакор наистина можеха да променят външния вид на човек. Процесът несъмнено бе крайно болезнен.

— Когато се разболя, я заведох в Елантрис. — Дилаф бе прибрал крака плътно към гърдите си. — Знаех, че е езическо, че е богохулство, но четирийсет години в Дакор не ме спряха… Не и когато мислех, че Елантрис ще я спаси. Елантрис можеше да лекува, а Дакор — не. Затова я заведох.

Монахът вече не гледаше към него. Очите му бяха загубили фокус.

— Те я промениха — прошепна той. — Казаха, че заклинанието се объркало, но аз знам истината. Бяха ме разкрили и ме мразеха. Но защо трябваше да проклинат Сеала? Кожата й почерня, косата й опада и тя започна да умира. Пищеше нощем, че болката я изяжда отвътре. Накрая се хвърли от градската стена.

Гласът на Дилаф премина в скръбна почит.

— Намерих я в подножието, още беше жива. Жива въпреки падането. И я изгорих. Така и не спря да пищи. Още пищи. Чувам я. Ще пищи, докато Елантрис не бъде унищожен.

Стигнаха до хребета, зад който бе басейнът, и Галадон положи Раоден на земята. Подпря принца на камъка, главата му увисна на една страна. Невиждащите очи гледаха към Кае. Галадон се облегна на скалата, до вратата, водеща към Елантрис. Карата се отпусна изтощена до него. Щяха да починат за малко и да потърсят избавление.

Щом събраха дървата, войниците започнаха да трупат нова купчина, този път от тела. Претърсваха града и носеха труповете на убитите елантрисци. Докато гледаше нарастващата камара, Лукел осъзна нещо. Не всички бяха мъртви. Всъщност повечето от тях не бяха.

Имаха толкова тежки рани, че не искаше да ги гледа, но крайниците им потрепваха, а устните се движеха. Лукел се изуми. Елантрисци — мъртвите, чиито умове продължаваха да живеят.

Грамадата ставаше все по-голяма. Имаше стотици, които се бяха събирали в града от цяло десетилетие. Никой не оказваше съпротива. Оставяха се да бъдат хвърлени едни връз други с отнесени погледи, докато купът им не стана по-висок от натрупаните дърва.

— До телата има двайсет и седем стъпки — прошепна внезапно Адиен и се отдели от скупчените благородници. Лукел посегна да го задържи, но бе твърде късно.

Един войник подвикна на Адиен да се върне. Младежът не му обърна внимание. Войникът се ядоса и го намушка с меча си, отваряйки дълбока рана в гърдите. Адиен залитна, но продължи да върви. От раната му не течеше кръв. Войникът се опули и отскочи назад, правейки знак срещу злото. Адиен се приближи до купа елантрисци и легна неподвижно сред тях. Тайната от последните пет години най-сетне бе разкрита. Той бе отишъл при своите хора.

— Помня те, Хратен. — Дилаф се усмихна с демонично изражение. — Помня как дойде при нас като момче. Точно преди да замина за Арелон. И тогава беше уплашен, както и сега. Избяга от нас и аз бях доволен. Никога не си бил предопределен за Дакор, твърде слаб си.

Хратен се смрази.

— Бил си там?

— Още тогава бях грагдет. Помниш ли ме?

Хратен погледна в очите му и спомените настъпиха. Злите очи на висок и безмилостен мъж. Помнеше напевите. Помнеше огньовете. Помнеше своите писъци и надвесеното над него лице. Бяха същите очи.

— Ти! — извика Хратен.

— Спомняш си.

— Помня. — Хратен усети ледена тръпка. — Ти ме убеди да се махна. На третия месец накара един от монасите да те пренесе до двореца на вирна. Човекът се подчини и се пожертва, за да те транспортира на разстояние, което можеше да извървиш за петнайсет минути.

— Абсолютното подчинение е важно, Хратен — прошепна Дилаф. — Периодичните проверки и примери укрепват лоялността на останалите.

Той млъкна и погледна към залива. Армадата бе пристанала според заповедите му. Хратен се обърна към хоризонта и различи тъмните точици — върхове на мачти. Армията на вирна пристигаше.

— Хайде — заповяда Дилаф и се изправи на крака. — Успяхме — теодската армада е в пристанището. Няма да успеят да попречат на флотата ни да пристане. Остана ми само една последна задача — смъртта на крал Евънтео.

Някакво видение изплува пред нечувствителния ум на Раоден. Опита се да го отпрати. Но по някаква причина то отказваше да се махне. Виждаше го през трептящата повърхност на болката — една проста схема.

Аон Рао. Голям квадрат с четири кръга около него и линии, които ги свързваха през центъра. Беше широко използван аон — особено сред коратите — заради значението му. Дух, душа.

Умът на Раоден се носеше сред белия безкрай и опитваше да пренебрегне образа на аон Рао. Той беше нещо от предишен живот, незначително и забравено. Вече нямаше нужда от него. Но докато се опитваше да избута образа, до него се появи нов. Елантрис. Четири стени, образуващи квадрат. Четирите външни градчета с кръгли укрепления. Прав път, водещ от всяко към Елантрис.

— Милостиви Доми!

Войниците отвориха няколко бъчви с масло и Лукел загледа с погнуса как ги изсипват върху телата. Трите демона стояха отстрани и напяваха нещо на език, който звучеше твърде грубо и странно, за да е фьорденски. Лукел осъзна, че след това ще дойде техният ред.

— Не гледайте — каза той на семейството си и се обърна, докато войниците се приготвяха да изгорят Елантрис.

Крал Евънтео стоеше в далечината, обграден от малка почетна стража. Той кимна, когато Дилаф приближи. Монахът се усмихна и приготви ножа си. Евънтео смяташе, че капитулира, а не осъзнаваше, че нацията му ще бъде жертвана.

Хратен вървеше до Дилаф и мислеше за дълга и необходимостта. Вярно, хората щяха да загинат, но това нямаше да е безсмислено. Цялата империя Фьорден щеше да стане по-силна след победата над Теод. Сърцата на хората щяха да се изпълнят с вяра. Беше същото каквото правеше и той в Арелон. Опитваше да покръсти хората по политически причини, използваше политически средства и популярност. Беше подкупил Телрий да се покръсти, без да опита да спаси душата му. Беше същото нещо. Какво значеше една езическа нация в сравнение със съвкупността на Шу-Дерет? Въпреки съвършената логика стомахът му се обръщаше.

„Пратиха ме да спася тези хора, не да ги изколя!“ — стрелна се в съзнанието му. Дилаф държеше принцеса Сарене за врата, устата й бе запушена. Евънтео я погледна и се усмихна окуражително, докато се приближаваха. Не можеше да види ножа в ръката на Дилаф.

— Отдавна чакам това — прошепна тихо Дилаф. Хратен помисли, че говори за унищожението на Теод. Но грагдетът не гледаше към краля. Гледаше Сарене и притискаше острието в гърба й.

— Принцесо, ти си зараза — прошепна Дилаф в ухото й. Хратен едва долови думите му. — Преди да пристигнеш в Кае, дори арелонците мразеха Елантрис. Ти си причината те да забравят омразата си. Ти се съюзи с нечестивците и дори слезе на тяхното ниво. Ти си по-лоша от тях, защото не бе прокълната, а се стремеше да станеш. Мислех да убия първо баща ти и да те накарам да гледаш, но сега разбирам, че обратното ще е по-добре. Помисли — старият Евънтео ще види как умираш, принцесо. Нека това е последният образ в очите ти, докато те пратя да се мъчиш завинаги в ямите на Джадет.

Тя плачеше, а сълзите се стичаха по превръзката на устата й.

Раоден се бореше да върне съзнанието си. Болката го връхлиташе като огромен каменен къс и забавяше процеса, защото умът му трепереше в агония. Хвърли се насреща й и мъчението се изля над него. Бавно си проби път през упоритата повърхност и постепенно започна да осъзнава околния свят.

Искаше да пищи, отново и отново. Болката бе неописуема. Но освен нея усети и още нещо. Тялото си. Влачеха го по земята. Зрението му се възвърна и осъзна къде е. Дърпаха го към нещо кръгло и синьо.

Басейнът.

„Не! Не още! Знам отговора!“

Раоден изпищя внезапно и се задърпа. Галадон се изненада толкова, че го изтърва.

Раоден залитна напред в опит да запази равновесие и падна право в басейна.

61.

Дилаф посегна и опря камата си в гърлото на принцесата. Очите на Евънтео се изцъклиха от ужас.

Хратен видя как острието почва да разрязва кожата й. Мислеше за Фьорден. За работата, която бе свършил, за хората, които бе спасил. Мислеше за младото момче, което нямаше търпение да докаже вярата си и избра да стане духовник. Мислеше за единството.

— Не! — изкрещя той и се извъртя, забивайки юмрука си в лицето на Дилаф.

Монахът залитна за момент и дръпна оръжието си от изненада. След това със злобен поглед заби камата в гърдите на Хратен.

Острието се плъзна по доспехите, изскърца по боядисаната стомана. Дилаф погледна нагръдника стъписано.

— Но тази броня е само за показно…

— Досега трябваше да разбереш, Дилаф — изръмжа Хратен и отново заби бронирания си юмрук в лицето му. Неестествено изкривените кости изпращяха под стоманата. — Аз не правя нищо половинчато.

Дилаф падна и Хратен измъкна меча му от ножницата.

— Евънтео, изкарай корабите си! Фьорденската армия не идва да ви завладее, а да ви унищожи. Тръгвай, ако искаш да спасиш народа си!

— Раг Доми! — изруга Евънтео и закрещя на генералите си, след което се обърна. — А дъщеря ми?

— Аз ще помогна на момичето! — извика Хратен. — Спасявай кралството си, глупако!

Телата на дакорците бяха неестествено бързи, но умовете им се възстановяваха с темпото на нормалните хора. При падането на Дилаф те се стъписаха и това спечели на Хратен няколко допълнителни секунди. Той вдигна меча си и избута Сарене към една алея, като препречи входа й с тялото си.

Водата държеше Раоден в хладната си прегръдка. Беше нещо живо. Чуваше я как зове съзнанието му. „Ела. Аз ще те освободя.“ Беше като успокояващ родител. Искаше да отнеме болката и мъката му, също като майка му едно време.

„Ела. Вече можеш да се отпуснеш.“

„Не. Още не.“

Фьорденците свършиха с поливането на телата с масло и приготвиха факлите. През цялото време Шуден движеше ръцете си в неголеми кръгове, без да увеличава скоростта, както бе направил на тренировката. Лукел започна да се чуди дали приятелят му ще нападне изобщо, или просто се подготвя да срещне неизбежното.

В този миг Шуден се развихри. Младият барон се стрелна напред, завъртя се като танцьор и стовари юмрук в гърдите на един напяващ монах. Чу се пукот, след което Шуден се завъртя отново и го удари в лицето. Главата на демона се изкриви под неестествен ъгъл и очите му се оцъклиха, когато подсиленият врат се счупи.

През цялото време Шуден бе със затворени очи. Лукел не можеше да бъде сигурен в сумрачните сенки на зазоряване, но му се стори, че при движенията му се вижда лек блясък.

Лукел нададе боен вик, повече да се окуражи, отколкото да сплаши противниците, грабна крака от маса и замахна към един войник. Дървото отскочи от шлема, но ударът беше достатъчно силен да го зашемети и младежът побърза да го повтори, като замахна към лицето. Войникът рухна и Лукел грабна оръжието му.

Вече имаше меч. Само да знаеше и как да го използва.

Дакорците бяха по-бързи, по-здрави и по-силни, но Хратен бе по-устремен. За пръв път от години сърцето и умът му бяха постигнали съгласие. Усещаше мощ — същата сила, която бе почувствал при пристигането си в Арелон, убеденост, че е способен да спаси хората.

Успяваше да ги удържи, макар и с мъка. Не беше трениран в Дакор, но беше майстор на меча. Компенсираше отстъпването в сила и бързина с умения. Замахна и заби меча си в гърдите на един монах, точно между две кости. Острието мина покрай уголемените ребра и прониза сърцето. Мъжът изстена и падна, когато Хратен измъкна меча си. Останалите обаче го принуждаваха да отстъпва по алеята.

Усети как Сарене залита зад него и сваля превръзката от устата си.

— Твърде много са! — извика тя. — Не можеш да се биеш с всички.

Беше права. За щастие нападателите им се разколебаха, чуха се звуци от битка откъм другата страна. Явно почетната стража на Евънтео се беше включила в сражението.

— Хайде! — Сарене го дръпна за рамото. Хратен рискува да погледне назад. Сарене сочеше към притворената врата на съседната сграда. Той кимна, отблъсна следващата атака и хукна след нея.

Раоден изскочи от водата и инстинктивно опита да си поеме дъх. Галадон и Карата отстъпиха назад зяпнали от изненада. Раоден усещаше как хладната течност се стича по лицето му. Не беше вода, а нещо друго. Нещо по-гъсто. Той не се задълбочи да определи какво е, а изпълзя от басейна.

— Суле! — прошепна изумено Галадон.

Раоден поклати глава, неспособен да отговори. Очакваха, че ще се разпадне, без да разбират, че басейнът не можеше да те вземе, освен ако не поискаш.

— Хайде — успя да изхрипти принцът и се надигна със залитане.

Въпреки енергичната атака на Лукел и мощта на Шуден, останалите хора просто гледаха като вкаменени. Лукел беше отчаяно притиснат от трима войници. Оцеляваше само защото повече отскачаше и бягаше, отколкото се сражаваше. Помощта дойде от напълно неочакван източник: жените.

Няколко от ученичките на Сарене грабнаха дървени летви и паднали мечове и застанаха до Лукел, започнаха да се бият с повече умение, отколкото той бе способен да се преструва, че притежава. Техният устрем бе засилен от изненадата и за миг Лукел реши, че може наистина да се освободят.

След това Шуден падна с писък от рана в ръката. Концентрацията му се наруши, бойният танц спря и един удар по главата бе достатъчен да го повали. След него падна кралица Ешен, пронизана в гърдите. Ужасеният й писък и окървавената рокля пречупиха жените. Те започнаха да пускат оръжията си. Един от противниците на Лукел осъзна, че той няма представа как да използва меча си, и го посече по бедрото.

Младежът извика от болка и падна на паветата, стискайки раната си. Войникът дори не си даде труд да го довърши.

Раоден се спускаше от планината с ужасяваща бързина. Подскачаше и тичаше сякаш допреди миг не бе в кома. Само едно подхлъзване или една грешна стъпка и нямаше да спре да се търкаля, докато не стигнеше подножието.

— Долокен! — изруга Галадон, мъчейки да поддържа същата скорост. При това темпо щяха да стигнат в Кае след няколко минути.

Сарене се криеше зад неочаквания си спасител и стоеше абсолютно неподвижно в мрака.

Хратен погледна нагоре, към дъските на капака. Той беше забелязал вратата на мазето и бе избутал принцесата вътре. Там, в мрака, се криеше едно ужасено семейство. Всички чакаха напрегнато, докато дакорците трополяха из къщата и излязоха през предната врата.

Накрая Хратен кимна.

— Да вървим — каза той и открехна капака.

— Стойте тук — обърна се Сарене към семейството. — Каквото и да става, не излизайте.

Гьорнът се изкатери в стаята и се огледа предпазливо. Махна на Сарене да го последва и се насочи към малката кухня в задната част на къщата. Започна да сваля доспехите, като пускаше частите им на пода. Не даде обяснения, но Сарене го разбираше. Кървавочервената гьорнска броня се забелязваше отдалеч и не оправдаваше защитата.

Сарене се изненада от тежестта на стоманата.

— Значи през всичките месеци си се разхождал с истинска броня? Не ти ли беше тежко.

— Такива са тежестите на призванието ми. — Хратен свали последния набедреник. Алената боя беше надраскана и олющена на места. — Призвание, което вече не заслужавам. — Парчето метал издрънча на пода.

Погледна към набедреника и поклати глава, след което съблече и памучната дреха, която служеше за подплата. Остана само по панталони до коленете и дълго парче плат, подобно на ръкав, което покриваше дясната му ръка.

„Това за какво ли е? Някаква жреческа одежда на деретите?“ — запита се Сарене. В момента обаче имаше по-належащи въпроси, над които да мисли.

— Хратен, защо го направи? — попита тя. — Защо се обърна срещу своите?

Той извърна поглед.

— Действията на Дилаф са зли.

— Но твоята вяра…

— Аз вярвам в Джадет, Бог, който иска отдаденост от последователите си. Кланетата не са част от нея.

— Вирнът явно мисли различно.

Хратен не отговори, вместо това извади наметало от близкия сандък. Подаде й го, след което избра едно и за себе си.

— Да вървим.

Стъпалата на Раоден бяха толкова натъртени, покрити с пришки и рани, че той вече не ги усещаше като плът. Бяха просто израстъци, причиняващи мъчителна агония в края на краката му.

Въпреки това продължаваше да тича. Знаеше, че ако спре, болката отново ще победи. Не беше свободен. Съзнанието му бе върнато назаем, колкото да изпълни последната задача. Когато свършеше, бялата празнота отново щеше да го засмуче в забвението си. Той се запрепъва към Кае, по-скоро усещайки, отколкото виждайки пътя си.

Лукел беше замаян, докато Джала го влачеше към събраните хора. Кракът го болеше и усещаше, че отслабва от загубата на кръв. Жена му се бе опитала да превърже раната, но действията й бяха безсмислени. Дори да успееше да спре кръвта, войниците щяха да ги убият след малко.

Той погледна отчаяно как един от полуголите воини хвърли факлата си в купа от елантрисци. Напоените с масло тела избухнаха в пламъци.

Демонът кимна на войниците, които извадиха мечове и пристъпиха към жителите с мрачни изражения.

— Какво прави? — извика Карата, когато стигнаха подножието на склона.

Раоден беше пред тях и тичаше тромаво към ниската гранична стена на Кае.

— Не знам — отвърна Галадон.

Раоден грабна една пръчка от земята и продължи да тича, влачейки я зад себе си.

„Какво правиш, суле?“, почуди се Галадон и отново започна да усеща упоритата надежда.

— Карата, каквото и да прави, сигурно е важно. Трябва да се погрижим да го завърши. — Той хукна след Раоден.

След няколко минути Карата посочи пред тях.

— Ето там!

Отряд от шест фьорденски войници претърсваше за бегълци покрай стената на Кае. Водачът забеляза Раоден и вдигна ръка.

— Хайде. — Галадон хукна след Раоден с неподозирана сила. — Каквото и да стане, не трябва да им позволяваме да го спрат!

Раоден почти не чу приближаващите мъже и едва разпозна Галадон и Карата, които се втурнаха край него и се хвърлиха отчаяно срещу войниците. Приятелите му бяха невъоръжени. Един глас в главата му го предупреждаваше, че няма да издържат дълго.

Раоден продължи да тича, стискаше пръчката със сковани ръце. Не беше сигурен откъде знае, че това е точното място, но бе убеден. Чувстваше го.

Още малко. Още съвсем малко.

Някаква ръка го сграбчи и се разнесе фьорденска реч. Раоден се препъна и падна на земята, но не позволи на пръчката да се отклони и на сантиметър. След миг се разнесе стон и ръката го пусна.

Още съвсем малко! Хората се сражаваха наоколо. Галадон и Карата опитваха да задържат войниците.

Раоден изхлипа от раздразнение и запълзя като дете, докато чертаеше по земята. Нечии ботуши се стовариха до него и на косъм се размина да смачкат ръката му. Въпреки всичко той продължаваше да пъпли.

Когато наближи края, вдигна поглед. Един войник завършваше замаха, с който отсичаше главата на Карата. Галадон рухваше с два меча в корема. Друг войник посочи към Раоден.

Той стисна зъби и завърши чертата.

Тялото на Галадон се стовари на земята. Главата на Карата отскочи от ниската каменна стена. Войникът пристъпи напред.

От земята избухна светлина.

Изскочи от пръста като сребърна река и се разпространи във въздуха покрай чертата на Раоден. Обгърна го, но не беше просто светлина. Беше истинска чистота. Пречистена енергия. Дор. Обля го и го покри като топла течност.

И за пръв път от два месеца болката си отиде.

Светлината продължи по линията на Раоден, която се допираше в ниската стена на Кае. Продължи по нея, извираше от земята, докато не обгради напълно градчето. С това не спря. Енергията се стрелна по късия път към Елантрис и почна да покрива градските стени. Оттам премина към другите три градчета, порутени и забравени след реод. Скоро и петте селища бяха очертани от светлина — пет внушителни колони от енергия.

Целият градски комплекс беше един гигантски аон — фокус на елантриската мощ. Трябваше му само линията на Бездната, за да заработи отново.

Един квадрат, четири кръга. Аон Рао. Духът на Елантрис.

Раоден седеше сред вихъра от светлина и дрехите му се развяваха от уникалната енергия. Усещаше как силата му се връща, болките избледняват като незначителен спомен и раните му зарастват. Нямаше нужда да се оглежда, за да знае, че по главата му е пораснала мека бяла коса, а кожата е изоставила болнавия си цвят за сметка на деликатния сребрист блясък.

След това изпита най-радостното усещане. Сърцето му почна да бие сякаш с гръмотевичен тътен. Шаод, трансформацията, най-сетне бе приключена.

Той въздъхна със съжаление и пристъпи извън светлината като променено създание. Галадон се надигна смаяно от земята на няколко крачки от него. Кожата му имаше тъмносребрист металически блясък.

Ужасените войници отстъпиха назад. Някои направиха жест срещу злото и призоваха бога си.

— Имате един час — каза Раоден и посочи със светещ пръст към пристанището. — Махайте се.

Лукел прегръщаше жена си и гледаше как огънят поглъща живото си гориво. Прошепна й, че я обича, докато войниците приближаваха да свършат мръсната работа.

Отец Омин започна да се моли на Доми за душите на жертвите и техните палачи.

Внезапно Елантрис започна да свети като запален фенер. Целият град потръпна, а стените сякаш се разтегнаха, изкривени от някаква страховита мощ. Хората вътре попаднаха в енергийна вихрушка, а през града задуха внезапен вятър.

След това всичко застина. Сякаш се намираха в окото на огромна бяла буря, която бушуваше по градските стени. Жителите на Кае изпищяха от ужас, а войниците ругаеха и гледаха объркано сиянието. Лукел не гледаше към стените. Той зяпна изумено, когато зърна сенките, които се движеха в кладата с труповете.

Скоро телата почнаха да светят, по-ярко и по-могъщо от бушуващите пламъци. Елантрисците се надигнаха, незасегнати от огъня.

Хората гледаха, застинали от изумление. Само двама демонски жреци се отърсиха бързо. Единият изкрещя ядосано и хукна към надигащите се елантрисци с размахан меч.

През двора се стрелна могъща светлина и удари монаха в гърдите, изпепели го с изблик на енергия. Мечът издрънча на паветата, последван от овъглена плът и кости.

Лукел погледна смаян към източника на атаката. Раоден стоеше пред отворената порта на Елантрис с вдигнати ръце. Кралят сияеше като дух, възкръснал от гроба, със сребриста кожа, брилянтно бяла коса и победоносно изражение. Последният демон изкрещя нещо на фьорденски, проклинайки го като свракис. Раоден вдигна ръка и започна да рисува мълчаливо. Пръстите му оставяха следи, които сияеха със същата мощ като стените на Елантрис.

Раоден спря и постави ръката си върху светещия символ Даа — аона за енергия. Кралят погледна предизвикателно през светещия знак към самотния деретски монах.

Мъжът изруга отново и бавно свали оръжието си.

— Монахо, вземи хората си — каза Раоден. — Качете се на корабите и се махнете. Всяка деретска вещ, човек или съд, който остане в страната ми, след един час ще понесе силния ми гняв. Предизвиквам ви да ми оставите подходяща цел.

Войниците вече бягаха покрай него на излизане от града. Водачът им ги последва. Пред величието на Раоден разкривеното му тяло изглеждаше по-скоро жалко, отколкото страшно.

Раоден ги изчака да се махнат и се обърна към Лукел и към хората.

— Жители на Арелон. Елантрис е възстановен!

Лукел примигна замаяно. За миг се почуди дали това не е видение на изтощеното му съзнание. Но когато чу радостните викове, разбра, че е истина. Бяха спасени.

— Абсолютно неочаквано — обяви той и припадна от загуба на кръв.

Дилаф докосна внимателно счупения си нос и устоя на желанието да завие от болка. Дакорците чакаха до него. Бяха избили с лекота кралската стража, но в хаоса бяха успели да загубят не само Евънтео и принцесата, но и предателя Хратен.

— Намерете ги! — изкрещя грагдетът и се изправи на крака. Страст. Гняв. Гласът на мъртвата му жена ехтеше в ушите му и призоваваше за отмъщение. Щеше да го получи.

Евънтео нямаше да успее да изкара корабите си навреме. Освен това петдесетте дакорци вече вилнееха из столицата. Монасите бяха като армия, защото всеки един бе равностоен на стотина нормални мъже.

Въпреки всичко щяха да превземат Теод.

62.

Сарене и Хратен се движеха по улицата, загърнати в невзрачните наметала. Хратен беше вдигнал качулката, за да скрие тъмната си коса. Жителите на Теод се тълпяха по улиците, чудеха се защо кралят е прибрал армадата в залива. Мнозина се насочваха към пристана и двамата се смесиха с тях, като се стараеха да изглеждат нормално.

— Като пристигнем, ще опитаме да се качим на някой търговски кораб — каза тихо Хратен. — Те ще се разбягат от Теод, щом армадата потегли на бой. Има места в Хровел, където деретските жреци не се вясват с месеци. Може да се укрием там.

— Говориш, сякаш Теод ще падне — прошепна Сарене. — Ти може да заминеш, жрецо, но аз няма да изоставя родината си.

— Ако цениш безопасността й, ще се махнеш — озъби се Хратен. — Познавам Дилаф, той е обсебен. Ако останеш в Теод, и той ще остане. Ако заминеш, може и да те последва.

Сарене стисна зъби. В аргументите на гьорна имаше истина, но може би извърташе нещата, за да я накара да тръгне с него. Макар че нямаше причина да прави такова нещо. Какво му пукаше за нея? Тя му беше свиреп враг.

Движеха се бавно, за да не се набиват очи в тълпата.

— Жрецо, не отговори на въпроса ми — прошепна Сарене. — Обърна се срещу религията си. Защо?

Хратен продължи да крачи мълчаливо за момент.

— Аз… не знам, жено. Следвам Шу-Дерет от дете. Структурата и организацията винаги са ме привличали. Станах духовник. Мислех, че имам вяра. Оказа се, че това, в което вярвам, изобщо не е Шу-Дерет. Вече не знам какво е.

— Шу-Корат?

Хратен поклати глава.

— Това е твърде просто. Вярата не е просто да си дерет или корат. Все още вярвам в деретските учения. Моят проблем е с вирна, не с Бог.

Хратен се ужаси, че е показал слабост пред момичето, и бързо бронира сърцето си срещу повече въпроси. Да, беше предал Шу-Дерет. Да, беше предател. Но по някаква причина чувстваше спокойствие, след като бе взел решението. Беше причинил кръвопролития и смърт в Дуладел. Нямаше да позволи това да се случи отново.

Сам се беше убедил, че падането на републиката е необходима трагедия. Сега илюзията се бе разнесла. Работата му в Дуладел не беше по-етична от това, което се опитваше да постигне Дилаф в Теод. Когато прогледна за истината, Хратен прие вината за предишните си прегрешения. Едно нещо обаче го възпираше от отчаянието. Знанието, че каквото и да се случи, вече можеше да каже, че следва истината в сърцето си. Можеше да умре и да се изправи пред Джадет с гордост и кураж.

Докато тези мисли се въртяха в главата му, усети пробождане в гърдите. Посегна изненадано и изстена. Пръстите му се изцапаха с кръв. Усети как краката му поддават и се подпря на една сграда, без да обръща внимание на стреснатия писък на Сарене. Огледа тълпата и очите му попаднаха на лицето на убиеца. Познаваше го. Беше Фьон, жрецът, когото бе изгонил от Кае веднага след пристигането си. Това беше преди два месеца. Как го бе открил Фьон? Как… Беше невъзможно.

Фьон се усмихна и изчезна сред хората.

Хратен заряза въпросите, докато тъмата се спускаше. Очите и съзнанието му бяха изпълнени с притесненото лице на Сарене. Жената, която го бе унищожила. Заради нея най-сетне бе отхвърлил лъжите, в които вярваше цял живот. Тя никога нямаше да узнае, че я бе обикнал. „Сбогом, принцесо. Джадет да се смили над душата ми. Направих най-доброто, което можах.“

Сарене гледаше как светлината в очите на Хратен помръква.

— Не! — извика тя и притисна с пръсти раната в напразен опит да спре кръвта. — Хратен, не смей да ме оставяш сама!

Той не отговори. Беше се борила с него за съдбата на две държави, но така и не успя да го опознае. И никога нямаше да има подобна възможност.

Уплашен писък я върна към действителността. Хората се бяха скупчили около нея, разтревожени заради мъртвия мъж на улицата. Сарене се стъписа, осъзнавайки, че е център на внимание. Вдигна ръка сякаш да се скрие, но беше твърде късно. Няколко разголени фигури се появиха от една улица, за да проверят защо е глъчката. Водеше ги човек с окървавено лице и счупен нос.

Фьон се отдалечи от тълпата, опиянен от лекотата на първото убийство. Бяха му казали, че ще е лесно. Просто трябваше да прониже един човек и щяха да го приемат в Ратбор, манастира, където се тренираха убийците. Хратен беше прав. Наистина му бяха дали нов път да служи на Джадет — по-важен.

Каква ирония, че човекът, когото му бяха заповядали да убие, се оказа Хратен. Откъде знаеше вирнът, че Фьон ще го срещне точно по улиците на Теод? Фьон никога нямаше да узнае. Джадет се движеше по неведоми пътища. Но той бе изпълнил дълга си. Изгнанието му бе приключило. Фьон продължи с весела стъпка до странноприемницата и си поръча закуска.

— Остави ме — каза Лукел с болезнен тон. — Аз съм почти умрял, виж другите…

— Стига си хленчил. — Раоден нарисува аона Йен над него. След това добави линията за Бездната и раната на търговеца зарасна мигновено. Принцът вече бе запомнил модификаторите, освен това аоните разполагаха с пълната мощ на Елантрис. След възкресяването на града аондор бе възвърнала легендарната си мощ.

Лукел погледна надолу и сви крака си експериментално, докосвайки мястото на раната. След това се намръщи.

— Можеше да ми оставиш поне белег. Минах през ужасно много премеждия, за да получа тази рана. Трябваше да ме видиш колко съм храбър. Внуците ми ще бъдат разочаровани, че нямам белези, с които да се хваля.

— Ще го преживеят — отвърна Раоден и се надигна.

— Какво ти става? — подвикна Лукел зад него. — Мислех, че победихме.

„Победихме, но аз се провалих.“ Бяха претърсили града, но нямаше и следа от Сарене, Хратен и Дилаф. Раоден разпита един пленен деретски войник, но човекът се закле, че не знае нищо, и го пуснаха с отвращение.

Ходеше навъсен и гледаше празнуващите хора. Въпреки смъртта и почти пълното унищожение на Кае те бяха щастливи. Бяха отблъснали Фьорден и Елантрис бе възстановен. Боговете се бяха завърнали отново. Но Раоден не можеше да изпита радостта от победата. Не и без Сарене.

Галадон се приближи бавно към него, отдалечавайки се от група елантрисци. Сребристокожите хора бяха смутени. Мнозина от тях бяха хоеди от години и не знаеха за текущите събития.

— Ще се оправят… — започна дуладелецът.

— Милорд Раоден — прекъсна го внезапно един познат глас.

— Аше? — Кралят се завъртя, търсейки с поглед сеона.

— Ваше величество! — Аше се стрелна през двора. — Току-що един сеон се свърза с мен. Принцесата! Тя е в Теод, милорд. Моето кралство също е нападнато!

— Теод ли? — стъписа се Раоден. — Как, в името на Доми, се е озовала там?

Сарене отстъпваше, отчаяно копнееше да има оръжие. Хората видяха Дилаф и воините му и при вида на разкривените тела и зловещите очи се разбягаха панически. Инстинктите на Сарене я подканяха да се присъедини към тях, но знаеше, че подобен ход само ще я хвърли в лапите на Дилаф. Воините бързо се разпръснаха, за да й отрежат пътищата за бягство.

Лицето на Дилаф беше покрито със засъхнала кръв, голият му торс се потеше на хладния теодски въздух, сложните символи под кожата на ръцете и гърдите изпъкваха, а устните му бяха извити в зловеща усмивка. В този момент Сарене си помисли, че това е най-ужасяващата гледка, която ще види.

Раоден се изкачи на стената на Елантрис, вземайки по две стъпала наведнъж. Елантриските му мускули бяха по-силни и неуморими от тези, които имаше преди шаод.

— Суле! — извика Галадон загрижено и хукна след него.

Раоден не отговори. Качи се на стената и разбута хората, които гледаха останките от Кае. Направиха му път, щом го разпознаха, и мнозина паднаха на колене с викове „Ваше величество“. Гласовете им бяха пълни със страхопочитание. В него виждаха завръщане към предишния живот. Пълен с надежда, лукс и безплатна храна. Живот, който бе почти забравен за десет години.

Раоден не им обърна внимание и се насочи към северната стена, която гледаше към синьото Фьорденско море. От другата му страна беше Теод. И Сарене.

— Сеон, покажи ми точната посока на столицата на Теод — заповяда той.

Аше застина за момент, след което застана до него и маркира точка на хоризонта.

— Милорд, ако искате да отплавате за Теод, трябва да държите тази посока.

Раоден кимна, доверявайки се на вътрешното чувство за ориентация на сеоните. Започна трескаво да изгражда аон Тия. Пръстите му се движеха по схема, която бе заучил по навик, без да предполага, че ще се наложи да я използва. Елантрис подхранваше силата на аоните. Линиите вече не се появяваха във въздуха, а направо експлодираха. От аона струеше светлина, сякаш пръстите му пробиваха малки дупки в бент и позволяваха на част от водата да се процеди.

— Суле! — Галадон най-сетне го настигна. — Суле, какво става? — Той разпозна аона и изруга. — Долокен, Раоден, не знаеш какво правиш!

— Отивам в Теод — отвърна кралят и продължи да рисува.

— Суле — запротестира Галадон. — Сам ми каза колко опасен е аон Тия. Как беше? Ако не знаеш точното разстояние, може да загинеш. Не бива да се втурнеш на сляпо. Коло?

— Това е единственият начин. Трябва да опитам.

Галадон поклати глава и го хвана за рамото.

— Суле, един безмислен опит само ще докаже глупостта ти. Знаеш ли изобщо, колко далече е Теод?

Раоден бавно отпусна ръка. Не беше географ. Знаеше, че Теод е на четиридневно плаване, но нямаше представа колко мили или крачки е това. Трябваше да сложи някаква мерна единица в аона, за да знае той колко далече да го транспортира.

Галадон кимна и го потупа по рамото.

— Пригответе кораб! — заповяда той на последните остатъци от градската стража.

Щеше да е твърде късно! Каква полза от могъществото и от Елантрис, ако не можеше да защити тези, които обича?

— Един милион триста двайсет и седем хиляди четирийсет и две — разнесе се глас зад него.

Раоден се обърна изненадано. Адиен стоеше наблизо, а кожата му сияеше със сребрист елантриски блясък. В очите му не личеше и следа от слабоумието, което го преследваше по рождение. Вместо това имаше светъл поглед.

— Адиен — възкликна Раоден. — Ти си…

Младежът, който приличаше потресаващо на Лукел, след като бе излекуван, пристъпи напред.

— Аз… чувствам, че целият ми живот е бил сън. Помня всичко, което се случи. Но не можех да реагирам, не можех да кажа нищо. Всичко е променено, но едно си остава същото. Умът ми… винаги съм можел да пресмятам числа.

— Стъпки — прошепна Раоден.

— Един милион триста двайсет и седем хиляди четирийсет и две — повтори Адиен. — Толкова стъпки има до Теод. Измери крачката ми и я използвай в символа.

— Побързайте, милорд — извика уплашено Аше. — Тя е в опасност. Май я виждам в момента. Казва, че е обградена. О, Доми! Побързайте.

— Къде е, сеон! — извика Раоден и коленичи да измери крачката на Адиен с парче плат.

— Близо до доковете, милорд. Стои на главната улица към пристанището.

— Адиен! — викна Раоден и нарисува черта, която указваше дължината на стъпките.

— Един милион триста двайсет и шест хиляди осемстотин и пет. Това ще те транспортира до пристанището. — Младежът се намръщи. — Не съм сигурен откъде го знам. Ходил съм там веднъж като дете, но…

Трябваше да е достатъчно. Раоден нарисува модификатор в аона, указвайки да го транспортира точно на един милион триста двайсет и шест хиляди осемстотин и пет крачки напред.

— Суле, това е лудост! — извика Галадон.

Раоден го погледна, кимна в знак на съгласие, след което добави линията на Бездната.

— Приятелю, ти си начело, докато се върна. — Аон Тия започна да се огъва и да излъчва светлина. Раоден посегна и сграбчи центъра на треперещия аон сякаш бе материален. — Идос Доми, моля те, чуй молитвата ми, сега! — Докато светлината го обгръщаше, се надяваше ъгълът на Аше да е правилен. След миг светът изчезна.

Сарене се притисна към твърдата тухлена стена. Дилаф се приближи с весел поглед. Пристъпи напред, а застаналите в редица монаси я обградиха.

Свърши се. Нямаше накъде да бяга.

Внезапно светлинен лъч се заби в един от демоните и го подхвърли във въздуха. Сарене изгледа стъписано тялото на монаха, което се изви и падна на земята с тропот. Останалите фьорденци спряха изненадани.

Някакъв човек се възползва от изненадата им и притича към Сарене.

Кожата му бе сребриста, косата искрящо бяла, а лицето…

— Раоден? — зяпна Сарене.

Тя изпищя, когато Дилаф изръмжа и се хвърли с неестествена скорост към него. Раоден успя да реагира със същата бързина и се изплъзна от атаката му. Кралят размаха ръка и нарисува светкавично аон.

Въздухът около него се усука и изригна светлина.

Тя експлодира в гърдите на Дилаф и го отхвърли назад.

Монахът се блъсна в сградата и падна на земята. Изстена, но успя да се изправи със залитане.

Раоден изруга. Измина тичешком краткото разстояние и сграбчи Сарене.

— Дръж се. — Свободната му ръка започна да рисува нов символ. Аон Тия беше сложен, но Раоден бе станал доста сръчен. Успя да свърши точно преди хората на Дилаф да ги докопат.

Тялото на Сарене потръпна както когато Дилаф ги транспортира в Теод. Заобиколи я пулсираща и трепереща светлина. След секунда светът се върна. Сарене залитна и се подпря на познатите теодски павета.

Огледа се изненадано.

Обърканите монаси се въртяха в кръг на около петдесет стъпки от тях. Единият ги зърна и размаха ръка.

— Идос Доми! — изруга Раоден. — Забравих какво пишеше в книгата! Аоните отслабват колкото повече се отдалечаваш от Елантрис.

— Не можеш ли да ни върнеш у дома? — попита Сарене и се изправи.

— Не и чрез аони — Той й подаде ръка и хукна да бяга.

Умът й беше толкова пълен с въпроси, че чак й се виеше свят. Какво бе станало с Раоден? Как се бе оправил след раната от Дилаф? Тя ги преглътна. Стигаше й, че се беше появил.

Раоден търсеше трескаво път за бягство. Ако беше сам, можеше и да успее да надбяга монасите, но нямаше как да се справи със Сарене до себе си. Улицата свършваше на пристанището, където големите бойни кораби на Теод се готвеха за сблъсък с фьорденската флота. Мъж в царствена зелена роба говореше с адютантите си в края на кея. Крал Евънтео — бащата на Сарене. Кралят не ги видя и тръгна забързано по една странична уличка.

— Татко! — изкрещя Сарене, но разстоянието бе твърде голямо.

Раоден чуваше приближаващите стъпки. Завъртя се, избута Сарене зад себе си и започна да рисува аон Даа с всяка ръка. Тук аоните бяха слаби, но не съвсем неефективни.

Дилаф вдигна ръка и забави хората си. Раоден замръзна. Не искаше да се впуска във финална битка, освен ако нямаше друг изход. Какво планираше Дилаф? От страничните улици се изляха още гологърди монаси. Дилаф се усмихна, изчаквайки да се съберат. За няколко минути групата му бе нараснала от дванайсет на петдесетина. Шансовете на Раоден преминаха от лоши към безнадеждни.

— Голямо спасяване — измърмори Сарене и застана до него, вперила непокорен поглед в чудовищата.

Мрачната й ирония предизвика усмивка на устните му.

— Другия път ще се сетя да доведа и армия.

Монасите нападнаха. Раоден завърши символите и изпрати две енергийни кълба към тях, след което започна бързо да рисува нови. Сарене се притискаше към кръста му, уплашена, че той няма да успее, преди свръхестествено бързите воини да ги стигнат.

Пристанището се разтресе от могъща сила. Дърветата запукаха, камъните се строшиха и се изви мощен вятър. Наложи й се да потърси опора в по-стабилното тяло на Раоден, за да не падне. Когато посмя да отвори очи, видя, че са обградени от стотици среброкожи хора.

— Аон Даа! — нареди Галадон с могъщ глас.

Двеста ръце се вдигнаха и започнаха да рисуват аони. Половината направиха грешки и символите им изчезнаха, но достатъчно успяха да ги завършат и да пратят унищожителна вълна, която помете първите монаси. Останалите се спряха шокирано и изгледаха елантрисците.

След това дакорците се хвърлиха в разпокъсана офанзива, зарязвайки Раоден и Сарене за сметка на новите врагове.

Дилаф беше единственият, който помисли да залегне. Останалите, надменно убедени в собствената си сила, позволиха на енергията да ги удари. Глупаци! Дилаф се претърколи. Всеки дакорец бе благословен със специални умения и сили. Всички имаха подсилена издръжливост и почти неразрушими кости, но само Дилаф разполагаше с неуязвимост спрямо дор. Животът на петдесет души бе пожертван, за да я придобие. Той по-скоро усети отколкото видя как хората му бяха разкъсани от елантриската атака.

Оцелелите монаси бяха малцина. Те нападнаха смело, за да убият колкото се може повече врагове. Бяха добре обучени. Щяха да умрат в битка. Дилаф копнееше да ги последва. Но не го направи. Някои го мислеха за луд, но той не беше глупав. Писъците в главата му настояваха за отмъщение и все още имаше начин. Знаеше как да отмъсти на теодската принцеса и нейните елантрисци. Така щеше да изпълни и повелята на вирна. Да обърне хода на битката.

Дилаф хукна настрани и залитна леко, когато енергията го удари в гърба. Подсилените кости издържаха и той остана невредим. При пристигането си на пристанището бе видял как Евънтео изчезва в една странична уличка. Сега се устреми към нея. Плячката му щеше да го последва.

— Раоден! — извика Сарене и посочи бягащия Дилаф.

— Остави го. Вече не може да ни навреди.

— Но той тръгна след баща ми! — Тя го задърпа към алеята.

Раоден изруга. Беше права. Той хукна след Дилаф, оставяйки Сарене назад, тъй като новопридобитите елантриски крака се движеха с необикновена скорост. Останалите елантрисци явно не го забелязаха и продължиха да се сражават с монасите.

Той навлезе в алеята без изобщо да е задъхан. В следващата секунда Дилаф го блъсна.

Могъщото тяло на монаха се стовари върху него зад сенчестия ъгъл и го заби в стената.

Раоден извика и усети как ребрата му изпукват. Дилаф се дръпна и извади меча си с усмивка. Хвърли се напред и Раоден едва успя да се претърколи, преди да бъде пронизан. Мечът разпра китката му, потече сребристобяла елантриска кръв. Раоден извика от болка. Но тя бе слаба и тъпа в сравнение е предишната му агония. Забрави я бързо и се претърколи отново, за да избегне меча на Дилаф. Ако пронижеше сърцето му, щеше да умре.

Елантрисците бяха силни и се лекуваха бързо, но не бяха безсмъртни.

Раоден започна да рови в паметта си за аони, докато избягваше нападенията. Изправи се и надраска светкавично аон Едо пред себе си. Беше прост символ, само от шест черти, и успя да го завърши, преди монахът да нанесе трети удар. Аонът проблесна леко и между него и Дилаф се появи тънка стена от светлина.

Дилаф я натисна колебливо с върха на меча си и тя удържа. Колкото повече я натискаше, толкова повече тя черпеше от дор и му отвръщаше със същата сила. Дилаф не можеше да го достигне.

Монахът посегна небрежно и чукна стената с голата си ръка. Дланта му проблесна кратко и стената се разпадна, пръскайки светлинни късове във въздуха.

Раоден прокле глупостта си. Това бе човекът, който бе премахнал илюзията му само преди ден. По някаква причина Дилаф умееше да обезврежда аони. Раоден отскочи назад, но мечът бе по-бърз. Върхът не прониза гърдите му, а дясната длан.

Раоден изкрещя. Опита да притисне раната с другата си ръка, но първата рана го парна с нова болка. И двете му ръце бяха обезсилени. Вече не можеше да рисува аони. Дилаф го изрита и вече контузените ребра изпукаха отново. Раоден изпищя и падна на колене.

Монахът се засмя и го потупа по лицето с плоската страна на меча.

— Сказе са прави. Елантрисците не са неразрушими.

Раоден не отговори.

— Все пак ще спечеля, елантрисецо. — Гласът на Дилаф беше изпълнен с трескава страст. — След като флотата на вирна унищожи теодската армада, ще събера войските и ще нападна Елантрис.

— Никой няма да победи теодската армада, жрецо — прекъсна го женски глас, а едно острие се стрелна към главата му.

Монахът изписка и едва успя да блокира атаката на Сарене. Тя бе докопала отнякъде меч и Раоден едва различаваше движенията при скоростта, с която го размахваше. Усмихна се на изненадата на Дилаф, спомняйки си колко лесно бе надвит от принцесата. Оръжието й беше по-дебело от сир, но тя се справяше със забележително майсторство.

Ала Дилаф не беше обикновен човек. Костните символи по тялото му започнаха да светят, докато блокираше атаките й, и той също ускори движенията си. Скоро Сарене спря да напада и бе принудена да премине изцяло в защита. Битката свърши, когато Дилаф прониза рамото й.

Оръжието й издрънча на паветата и тя се свлече до Раоден.

— Съжалявам — прошепна Сарене.

Раоден поклати глава. Никой не можеше да очаква да спечели двубой с такова чудовище.

— Отмъщението ми започва — прошепна почтително Дилаф и вдигна меча си. — Сега ще спреш да пищиш, моя любов.

Раоден протегна окървавена длан да прикрие Сарене. След миг застина. В сенките на алеята нещо приближаваше към Дилаф.

Монахът се намръщи и проследи погледа му. Някакъв човек залитна от тъмното, притискайки болезнено гърдите си. Мъжът беше висок, тъмнокос и имаше решителен поглед. Раоден го разпозна, въпреки че не носеше броня. Гьорнът, Хратен.

Странно, но Дилаф не се зарадва да види сподвижника си. Монахът от Дакор се обърна и вдигна меч с гневен поглед. Изкрещя нещо на фьорденски и скочи към видимо изтощения гьорн. Хратен спря и извади ръката си изпод наметалото. Мечът на Дилаф го удари по китката.

И спря.

Сарене изписка до Раоден.

— Той е един от тях! — прошепна.

Наистина. Оръжието на Дилаф се плъзна по ръката и разсече ръкава, разкривайки кожата. Тя не беше нормална. Личаха си костните образувания, характерни за монасите от Дакор.

Дилаф явно също се стъписа от разкритието. Монахът стоеше зашеметен, докато ръката на Хратен се спускаше да го сграбчи за гърлото. Дилаф започна да ругае и да се гърчи в хватката. Гьорнът стисна по-силно. Гърдите под наметалото бяха голи и Раоден виждаше, че там няма белези от Дакор, а само кръв от дълбока рана. Единствено костите на ръката му носеха извитите символи. Защо бе трансформиран само частично? Хратен се изправи в цял ръст, без да обръща внимание на Дилаф, който блъскаше укрепената му ръка с късия си меч. Ударите отскачаха и затова монахът реши да замахне към тялото. Мечът потъна в плътта на Хратен, но гьорнът дори не изстена. Той стисна още по-силно врата на Дилаф и мъжът извика, изтърва оръжието си от болка.

Ръката на Хратен почна да сияе.

Извитите линии по кожата му засветиха с призрачно сияние, докато вдигаше Дилаф от земята. Мъжът се извиваше и дърпаше, а дъхът му излизаше на пресекулки. Той опитваше да се откопчи от пръстите, но гьорнът стискаше здраво. Хратен го вдигаше сякаш към небето. Гледаше право нагоре със странно отнесен поглед сякаш искаше да използва Дилаф за някакво свещено жертвоприношение. Гьорнът остана така, светещ и неподвижен, а Дилаф се мяташе все по-трескаво.

Чу се пращане и Дилаф спря да се бори. Хратен свали тялото с бавно движение и го захвърли настрани, а блясъкът на ръката му помръкна. Погледна мълчаливо към Сарене и Раоден за миг и се строполи безжизнен по очи.

Когато Галадон пристигна след няколко минути, Раоден се опитваше неуспешно да излекува рамото на Сарене с ранените си ръце. Едрият дуладелец с един поглед прецени положението и кимна на двама елантрисци да огледат телата на Дилаф и Хратен. След това накара Раоден да му обясни как се рисува Йен. След още няколко минути ръцете и ребрата на Раоден бяха възстановени и той се спусна да помогне на Сарене.

Тя беше притихнала. Въпреки раната си вече бе пропълзяла да провери Хратен. Той беше мъртъв. Всъщност всяка от двете рани в тялото трябваше да го убие много преди да счупи врата на Дилаф. Някой от дакорските символи го бе запазил жив. Раоден поклати глава и започва да рисува лекуващия символ над рамото на Сарене. Все още не можеше да си обясни защо гьорнът ги е спасил, но го благослови наум за намесата.

— Какво стана с армадата? — попита притеснено Сарене, докато той рисуваше.

— Според мен се справя добре. — Галадон сви рамене. — Баща ти те търси. Появи се на пристанището малко след като пристигнахме.

Раоден добави линията за Бездната и раната на рамото на Сарене изчезна.

— Суле, трябва да призная, че си късметлия като Долокен — каза Галадон. — Да скочиш тук на сляпо е най-идиотското нещо, което някога съм виждал.

Раоден сви рамене и прегърна здраво Сарене.

— Струваше си. Пък и вие ме последвахте, нали?

Галадон изсумтя.

— Първо накарахме Аше да провери дали си стигнал безопасно. Не сме каяна като краля си.

— Добре де! — заяви Сарене. — Крайно време е някой да почне да ми обяснява.

63.

Сарене приглади жакета на Раоден и се дръпна, потупвайки бузата си, докато го оглеждаше. Предпочиташе бял костюм пред златистия, но по някаква причина бялото изглеждаше убито и безцветно на фона на сребристата му кожа.

— Е? — попита Раоден и разпери ръце.

— Ще се задоволя — реши тя безгрижно.

Той се засмя и я целуна с усмивка.

— Не трябва ли да си сама в храма и да се молиш? Какво стана с традициите?

— Веднъж вече го пробвах. — Сарене се обърна да провери дали не й е развалил грима. — Този път смятам да те държа под око. По някаква причина бъдещите ми съпрузи изчезват непрекъснато.

— Може би това говори нещо за теб — подразни я Раоден.

Тя го заплаши шеговито с пръст и нагласи воала си.

— Милорд, милейди — разнесе се глас. Сеонът на Раоден, Йен, влетя през вратата. — Време е.

Сарене грабна ръката на любимия си здраво.

— Тръгвай — нареди тя и посочи вратата. Този път нямаше да го пусне, докато не ги оженеха.

Раоден се опитваше да внимава в церемонията, но коратските сватби бяха продължителни и суховати. Отец Омин осъзнаваше, че за първи път елантрисец е поканил коратски жрец да служи на сватбата му, и бе подготвил обширна реч за случая. Както обикновено дребосъкът се отплесна в приказки, сякаш забравил, че има и други хора.

Раоден също остави ума си да блуждае. Не можеше да си избие един разговор с Галадон от по-рано през деня, свързан с парче кост. Костта бе взета от умрял фьорденски монах и беше деформирана — изкривена, но по-скоро по красив начин, отколкото отвратително. Приличаше на парче слонова кост или на дървесни корени, увити заедно. Най-притеснителни бяха смътно познатите символи по нея. Раоден ги познаваше от обучението си по древнофьорденски текстове.

Деретските монаси бяха измислили тяхна версия на аондор.

Тази тревога напираше толкова силно, че отвличаше вниманието му дори от собствената му сватба. През годините единствено Елантрис пречеше на Фьорден да завладее Запада. Ако вирнът имаше достъп до дор… Раоден не спираше да се сеща за Дилаф и странната му способност да устоява и дори да унищожава аони. Ако имаше още няколко монаси с такива способности, битката щеше да се развие по съвсем друг начин.

Познатата кълбовидна форма на Йен висеше одобрително до Раоден.

Възстановяването на сеона почти го утеши за загубата на приятелите, паднали в последната битка за Елантрис. Карата и другите му липсваха. Йен твърдеше, че не помни нищо от лудостта си, но в него имаше нещо… различно. Беше по-тих и по-замислен от обичайното. Щом намереше малко време, Раоден възнамеряваше да разпита другите елантрисци, за да научи повече за сеоните. Притесняваше се, че никъде в книгите и проучванията не се споменаваше как се правят сеони — и дали изобщо са създадени от аондор.

Това не беше единственото нещо, което го човъркаше. Налице бе въпросът за Шуден и странния танц чайшан. Очевидци, включително и Лукел, твърдяха, че джиндосецът бе победил сам един от монасите на Дилаф, при това със затворени очи. Според някои младият барон бе излъчвал сияние в боя. Раоден започваше да подозира, че има повече от един начин за достъп до дор — дори че са много повече. И един от тези методи бе в ръцете на най-жестокия и деспотичен тиран в Опелон: вирн Вулфден Четвърти, регент на Сътворението.

Сарене явно усети разсейването му и го сръга с лакът, когато речта на Омин тръгна към приключване. Тя, като вечен политик, беше винаги спокойна, нащрек и под контрол. Да не говорим колко бе красива.

Завършиха церемонията, като си размениха коратски медальони с аона Оми и се заклеха да бъдат заедно в живот и смърт. Медальонът, който й връчи, бе издялан от нефрит лично от Таан и бе обкован със злато, за да отива на косата й. Дарът на Сарене не бе толкова екстравагантен, но също му отиваше. Тежък черен камък, полиран като метал, който контрастираше със сребристата му кожа.

С това Омин обяви на цял Арелон, че кралят му си има кралица. Разнесоха се радостни възгласи и Сарене се наклони да го целуне.

— Беше ли толкова хубаво, колкото се надяваше? — попита Раоден. — Каза, че си очаквала този момент цял живот.

— Беше чудесно — отвърна Сарене. — Но има още нещо, което очаквам с още по-голямо нетърпение и от сватбата.

Раоден повдигна вежди.

Тя се усмихна игриво.

— Брачната нощ.

Раоден се засмя, чудейки се в какво е забъркал себе си и Арелон, като се обвърза със Сарене.