Елантрис

28.

Най-трудно му бе да реши откъде да започне да чете. Рафтовете се извисяваха във всяка посока, а информацията в томовете по тях се разтягаше във вечността. Раоден бе сигурен, че информацията, която търсеше, се намираше някъде из тези страници, но откриването й изглеждаше непосилна задача.

Карата всъщност направи откритието. В дъното срещу входа имаше малка етажерка. На нея бяха подредени около трийсет тома, потънали в прах. В тях се съдържаше каталогът на библиотеката, със съответните номера на рафтове и редове.

Така Раоден лесно откри книгите, свързани с аондор. Избра най-просто изглеждащия том и се зае за работа. Беше ограничил информацията за библиотеката до Галадон и Карата. Искаше да предотврати вандалското варене на кориците, както бе сторил Аанден, освен това усещаше, че сградата е свещена. Нямаше нужда от невежи посетители, които да разбутат книгите и да нарушат спокойствието.

Решиха да запазят и съществуването на басейна в тайна, като пробутаха опростена версия на Сейолин и Мареше. Собственият копнеж на Раоден го бе предупредил колко опасен е басейнът. Част от него желаеше да потърси смъртоносната прегръдка и свободата на унищожението. Ако хората знаеха, че има лесен и безболезнен начин да избягат от страданието, мнозина щяха да го потърсят.

Градът щеше да се обезлюди за месеци.

Разбира се, можеше и да им го позволи. Какво право имаше да отказва покой на другите? Въпреки това Раоден усещаше, че е твърде рано да се откаже от Елантрис. Преди Сарене да почне да раздава храна, бе видял, че градът може да се отърси от болката и глада. Елантрисците можеха да потиснат нуждите си. За тях имаше и друг изход освен унищожението.

Но не и за него. Болката се увеличаваше с всеки изминал ден. Тя черпеше сила от дор и го тласкаше все по-близо до отчаянието, с всеки пристъп.

За щастие можеше да се развлича с книгите. Разучаваше ги запленен, най-сетне открил простичките обяснения, които търсеше от самото начало. Четеше как сложните аонски уравнения работят заедно. Ако нарисуваше някоя черта, малко по-дълга от останалите, можеше да предизвика невероятен ефект. Два аона можеха да започнат еднакво, но подобно на камъни, търкалящи се по склон, накрая можеха да произведат съвършено различни неща. Само чрез промяната на няколко линии.

Постепенно започна да разбира теорията на аондор. Както и Галадон бе казал: дор беше могъщ резервоар, недостъпен за нормалните сетива. Единственото му желание бе да избяга. Според книгите дор съществуваше в място, което бе с високо напрежение, и енергията опитваше да пробие през всеки възможен изход към място с по-ниска концентрация.

Но поради природата си дор можеше да влезе във физическия свят само през порти с правилна форма и размер. Елантрисците създаваха подобни портали с рисунките си, давайки й възможност да избяга, а различните схеми определяха каква форма ще приеме енергията. Ако дори една линия бе сгрешена, дор не можеше да премине. Като да опитваш да прекараш правоъгълник през кръгла дупка. Някои теоретици описваха процеса с непознати думи като „честота“ и „дължина на пулса“. Раоден тепърва започваше да разбира какъв научен гений бе съхранил откритията си върху прашните страници на библиотеката.

Въпреки новото знание все още бе разочарован, че не намираше причината аондор да спре да работи. Само гадаеше, че дор се е променила някак. Може би вместо квадратна бе станала триъгълна и без значение колко порти рисуваше, енергията не можеше да премине. Просто не можеше да проумее какво би могло да причини такава внезапна промяна.

— Това пък как влезе тук? — попита Галадон, прекъсвайки мислите му.

Дуладелецът сочеше към сеона Йен, който летеше до най-високия рафт, а светлината му хвърляше сянка по книгите.

— Не знам — отвърна Раоден, като вдигна поглед към кръжащия сеон.

— Суле, трябва да призная, че сеонът ти е странен.

Раоден сви рамене.

— Всички полудели сеони са такива.

— Да, но останалите странят от хората. — Галадон погледна отново Йен и потръпна леко. Сеонът не му обръщаше внимание както винаги, но сякаш предпочиташе да се върти край Раоден.

— Както и да е, Сейолин иска да говори с теб.

Принцът кимна, затвори книгата и се надигна от едно от многото бюра в помещението. След това тръгна към изхода. Дуладелецът хвърли последен притеснен поглед към Йен и затвори вратата, като заключи сеона в мрака.

— Не знам, Сейолин — каза колебливо Раоден.

— Милорд, нямаме друг избор — настоя войникът. — Хората ми имат вече твърде много рани. Безсмислено е да се изправяме срещу Шаор. Диваците ще ни смачкат с лекота.

Раоден въздъхна. Войникът беше прав. Не можеха да отблъскват хората на Шаор от площада, където идваше Сарене. Сейолин се справяше доста прилично и с лявата ръка, но вече нямаха достатъчно бойци. А и хората на Шаор ставаха все по-опасни в лудостта си. Бяха надушили, че на площада има храна, и невъзможността да я докопат ги караше да обезумеят съвсем.

Раоден бе опитал да им подхвърли храна, но разсейването им беше краткотрайно. Те я изяждаха за миг, след което продължаваха да беснеят, по-гневни и отпреди. Имаха една-единствена обсебваща мисъл: да докопат каруцата с храна на площада.

Само ако разполагаше с повече воини! Много от хората му го бяха изоставили заради милостинята на Сарене, а диваците на Шаор не намаляваха. Раоден и Галадон предложиха да се присъединят към бойците, но възрастният капитан не искаше и да чуе.

— Лидерите не се бият — заяви той. — Твърде сте ценни.

Раоден знаеше, че е прав. Двамата с Галадон не бяха бойци и само щяха да пречат на обучените воини. Вече нямаха избор и явно планът на Сейолин бе най-добрият вариант.

— Добре — съгласи се принцът. — Направете го.

— Много добре, милорд. — Сейолин се поклони леко. — Ще започна подготовка. Имаме съвсем малко време, преди принцесата да се появи.

Раоден го освободи с кимване. Войникът планираше да направи отчаян капан. Хората на Шаор идваха по един и същи път, преди да се разделят за атака на площада, и Сейолин планираше да ги пресрещне. Беше рисковано, но вероятно нямаха друг шанс. Бойците му не можеха да продължават повече по предишната схема.

— Предполагам, че трябва да вървим — каза Раоден.

Галадон кимна. Докато вървяха към площада, принцът чувстваше неудобство от взетото решение. Ако Сейолин загубеше, диваците щяха да пробият. Ако спечелеше, щеше да унищожи десетки елантрисци и от двете страни, които Раоден уж трябваше да защити.

При всички случаи това беше провал.

Сарене усещаше, че нещо не е наред, но не знаеше какво.

Дух беше нервен, а приятелското му бъбрене бе почти секнало. Не беше заради нея, а заради нещо друго. Може би имаше проблеми с водачеството.

Искаше й се да го попита. Вече раздаваше храна рутинно, а безпокойството на Дух я изнервяше. При всяка кутия, която разтоварваше, виждаше напрежението в очите му. Ала не можеше да се насили да го попита. Беше потънала твърде навътре в студенината си и опитите да отблъсне приятелството му.

Както и в Теод бе затисната от ролята си. И отново се проклинаше, защото не знаеше как да избегне самоналоженото безразличие. За щастие Дух нямаше подобни задръжки. Докато благородниците се гласяха да започнат раздаването, той я дръпна настрани от основната група.

— Какво? — попита тя любопитно.

Дух погледна към събраните аристократи, сред които имаше дори няколко жени, които чакаха опашката да се нареди.

— Днес може да се случи нещо — каза й бързо.

— Какво? — намръщи се тя.

— Помниш ли, веднъж те предупредих, че не всички елантрисци са кротки като тези тук?

— Да — отвърна бавно Сарене — Какъв е този номер, Дух? Каква игра играеш? — Изглеждаше й напълно честен и искрен. Но тя не можеше да се отърси от чувството, че просто я разиграва.

— Просто бъди готова — каза Дух. — Нека стражите да се нащрек.

Сарене се намръщи. Долавяше нова емоция в очите му, нещо невиждано досега. Вина.

Сетне той се обърна към опашката, а мрачните думи отекнаха в главата й. Внезапно Сарене се почувства доволна, че се е държала сдържано. Той криеше нещо от нея. Нещо голямо. Политическата й интуиция я предупреждаваше да внимава.

Каквото и да очакваше Дух, то не се случи. След като започнаха да раздават храната, мъжът се поотпусна и заговори по-весело.

Сарене си помисли, че е вдигнал много шум за нищо.

И тогава долетя воят.

Раоден изруга и пусна торбата с храна, щом чу виенето. Беше близо, твърде близо. След миг видя как Сейолин се появява от изхода на алеята. Войникът размахваше бясно меча си срещу цели четирима противници. Един от диваците го покоси с тояга и той падна.

Хората на Шаор връхлетяха върху тях.

Изсипваха се от почти всяка уличка — повече от две десетки виещи мъже. Войниците от градската стража се сепнаха, зарязаха мързеливата си поза около вратата, но не бяха достатъчно бързи. Хората на Шаор връхлетяха аристократите с дивашки викове.

В този момент се намеси Еондел. По щастливо стечение на съдбата бе решил да придружи Сарене в този ден и както винаги носеше меча си, противно на дворцовите порядки. И това се оказа наистина оправдано.

Хората на Шаор не очакваха съпротива и спряха пред свистящото острие на генерала. Въпреки напредналата си възраст Еондел се биеше с удивителна лекота и обезглави двама още с първите удари. Оръжието му, движено от здравите мускули, прерязваше с лекота крехката елантриска плът.

Атаката му забави достатъчно диваците, за да може стражата да формира строй около него.

Благородниците най-сетне осъзнаха, че са в опасност, и започнаха да пищят. За щастие бяха съвсем близо до портата и успяха да избягат в хаоса. Скоро останаха само Раоден и Сарене, които се гледаха през сражаващите се.

Един от диваците падна в краката им и събори кутия с овесена каша. Съществото бе разпрано от слабините до врата и махаше трескаво с ръце, смесвайки бялата каша с тъмната слуз по паветата. Устните му трепереха, докато гледаше нагоре.

— Храна. Просто искаме храна. Храна… — Дивакът изпадна в унеса на хоед.

Сарене погледна към съществото, след което отстъпи. Щом очите й попаднаха на Раоден, в тях се появи леден гняв от предателството.

— Ти не си им давал храна, нали? — обвини го тя.

Раоден кимна, без да се оправдава.

— Да.

— Тиран! — изсъска тя. — Безсърдечен деспот!

Раоден погледна отчаяните хора на Шаор. В известен смисъл беше права.

— Такъв съм.

Сарене направи нова крачка назад и се спъна.

Раоден посегна да я подхване, но се спря. Сарене се бе спънала в една от препълнените торби, които отделяха за хоедите. Тя я погледна и започна да осъзнава.

— А почти бях почнала да ти вярвам — въздъхна горчиво тя. След това изчезна през портата, а войниците отстъпиха след нея. Хората на Шаор не ги последваха, просто се нахвърлиха върху зарязаната от благородниците храна.

Раоден се дръпна настрани. Диваците не му обърнаха внимание, тъпчеха се с мръсни ръце. Раоден ги гледаше уморено. Всичко бе свършило. Благородниците нямаше да влязат повече в Елантрис. За щастие поне никой не бе загинал.

След това си спомни за Сейолин. Прекоси тичешком площада и коленичи до приятеля си. Старият воин се взираше с празен поглед в небето. Главата му се клатеше напред-назад и не спираше да мърмори.

— Провалих се, милорд. Провалих лорд Дух. Провалих, провалих, провалих…

Раоден изстена и наведе отчаяно глава. Какво бе направил? Прегърна безпомощно новия хоед. Остана така дълго след като хората на Шаор погълнаха всичко и се разбягаха. Накрая неочакван звук го изтръгна от мъката.

Портите на Елантрис се отваряха отново.

29.

— Милейди, ранена ли сте? — попита Аше загрижено с дълбокия си глас.

Сарене избърса очи, но сълзите не спираха.

— Не — изплака и подсмръкна. — Добре съм.

Сеонът не беше убеден и закръжи в полукръг около нея, да я огледа за контузии. Къщите и магазините прелитаха бързо през прозореца на каретата, която бързаше към двореца.

Собственикът й Еондел бе останал при портите на Елантрис.

— Милейди, какво стана? — попита Аше разтревожено.

— Бях права. — Сарене се опита да се надсмее над глупостта си през сълзи. — Трябва да съм доволна. Бях права от самото начало.

— Дух?

Сарене кимна и се облегна назад, взряна в тавана на каретата.

— Държал е хората без храна. Трябваше да ги видиш. Направо бяха полудели от глад. Войниците на Дух са ги отблъсквали от площада, но явно хората са се отчаяли достатъчно, за да се бият. Не знам как го направиха. Нямаха нито оръжия, нито доспехи, бяха полудели от глад. Той дори не го отрече. Просто стоеше и гледаше как интригите му рухват, а в краката му имаше заделена храна.

Сарене вдигна ръце и се плесна по главата ядосано.

— Как е възможно да съм толкова глупава?

Аше примигна загрижено.

— Досетих се какво прави. Защо ме дразни толкова, че съм права?

Тя опита да поеме въздух, но той приседна в гърлото й. Аше беше прав. Беше твърде загрижена за Дух и Елантрис. Беше се увлякла в емоциите си, вместо да действа според подозренията.

В резултат стана бедствие. Благородниците бяха откликнали на болката и нещастието на Елантрис. Дългогодишните предразсъдъци бяха отстъпили, а коратските учения за състрадание доказваха влиянието си. Сега щяха да запомнят само, че са били нападнати. На Сарене й оставаше единствено да благодари на Доми, че никой не бе пострадал.

Мислите й бяха прекъснати от тракане на доспехи навън. Тя се овладя и надникна през прозореца. Край каретата минаваше двойна колона от мъже с ризници, а куртките им бяха в черно и червено. Личната гвардия на Ядон се насочваше към Елантрис.

Сарене се смрази, докато гледаше мрачните воини.

— Идос Доми — прошепна тя. По коравите им погледи си личеше, че са готови за убиване.

За клане.

В началото кочияшът не искаше да се подчини на заповедта да кара по-бързо, но малцина можеха да устоят на упоритата теодска принцеса. Скоро стигнаха до двореца и Сарене скочи още преди да са стигнали стъпалата.

В двореца се бе разчуло колко е упорита и слугите се стараеха да не й стоят на пътя, щом профучаваше нанякъде. Стражите на Ядон също бяха посвикнали с нея и само въздъхнаха тъжно, когато тя разтвори вратите.

Кралят видимо помръкна, щом я видя.

— Какво не може да почака? Каква криза…

Сарене стовари длан по бюрото му и събори поставката за писалки.

— Какво, в благословеното име на Доми, си мислиш, че правиш?

Ядон се изправи с гневно изражение.

— Членове на двора ми са били атакувани! Мой дълг е да отвърна.

— Недей да ми дрънкаш за дълг, Ядон — извика Сарене. — От години се чудиш как да унищожиш Елантрис, но хорското суеверие те спираше.

— И какво? — попита той студено.

— Няма аз да ти дам причина! Изтегли хората си.

Ядон изсумтя.

— Принцесо, точно ти трябва да оцениш колко бързо реагирам. Твоята чест бе засегната при нападението.

— Ядон, напълно съм способна да защитавам честта си. Тези войници ще унищожат всичко, което се борих да постигна през последните седмици.

— И без това беше глупава идея — обяви Ядон и стовари куп документи на бюрото. Горният лист се измести и Сарене прочете заповедта. Думите „Елантрис“ и „унищожение“ се набиваха с мрачна обреченост.

— Сарене, върви си в стаята — заповяда кралят. — Всичко ще свърши за броени часове.

Сарене осъзна за пръв път как изглежда. Лицето й беше червено и подпухнало от сълзите, простата рокля бе изцапана с пот и слуз, а косата й беше прибрана в раздърпана плитка.

Моментната й несигурност изчезна, щом погледна краля и видя задоволството в очите му. Щеше да изколи всички гладуващи, безпомощни същества в Елантрис. Щеше да убие Дух. И всичко това заради нея.

— Чуй ме, Ядон — каза тя с рязък и студен глас. Погледна краля в очите и се надвеси над него с целия си ръст. — Ще изтеглиш войниците си от Елантрис. Ще оставиш онези хора на мира. В противен случай ще кажа на всички какво знам за теб.

Ядон изсумтя.

— Не искаш да се покориш ли? — попита тя. — Ще се почувстваш по-различно, щом всички узнаят истината. Знаеш, че всички те мислят за глупак. Преструват се, че ти се подчиняват, но сърцето ти нашепва, че всъщност ти се подиграват. Мислиш ли, че не са чули за изгубените кораби? Че не се смеят как кралят им скоро ще стане по-беден от барон? О, те знаят. Как ще ги погледнеш, Ядон, когато научат как наистина си оцелял? Като им кажа как спасих приходите и короната ти чрез предоставения от мен договор с Теод.

При всяко изречение го мушкаше с пръст в гърдите. По челото на краля потекоха капки пот и самообладанието му започна да се пропуква под неудържимия й поглед.

— Ти си глупак, Ядон — изсъска тя. — Аз го знам, благородниците го знаят, целият свят знае. Хвана една велика нация и я смачка в алчните си ръце. Пороби хората и оскверни честта на Арелон. И отгоре на всичко страната става все по-бедна. Дори и ти си толкова зле, че само даровете на Теод опазиха короната ти.

Ядон потръпна измъчено. Кралят сякаш се свиваше, а арогантността му се изпаряваше пред гнева й.

— Как ще изглежда, Ядон? — прошепна тя. — Как ще се чувстваш, щом целият двор знае, че си задължен на жена? При това на едно глупаво момиче? Ще бъдеш разкрит. Всички ще знаят какъв си. Че си само един несигурен, тривиален, неспособен инвалид.

Ядон се смъкна на стола си. Сарене му подаде писалката.

— Отмени заповедите — нареди тя.

Пръстите му трепереха, докато пишеше на последната страница и поставяше личният си печат.

Сарене грабна документа и изскочи от стаята.

— Аше, спри войниците! Кажи им, че пристигат нови заповеди.

— Да, милейди — отвърна сеонът и се изстреля към прозореца в коридора по-бързо от галопиращ кон.

— Ти! — заповяда Сарене и пъхна навития свитък в нагръдника на единия страж. — Занеси това в Елантрис.

Мъжът взе документа несигурно.

— Тичай! — заповяда Сарене.

Той тръгна.

Тя скръсти ръце и загледа бягащия по коридора мъж. След това се обърна към другия страж. Той започна да потръпва нервно под погледа й.

— Ами, аз ще се уверя, че ще стигне дотам — заекна мъжът и хукна след колегата си.

Сарене остана още миг, след което се завъртя към кралския кабинет и затвори вратите. Ядон се беше свил на стола, сложил лакти на бюрото и стиснал главата си. Кралят подсмърчаше тихо.

Новите заповеди бяха стигнали до Елантрис много преди нея.

Гвардейците на Ядон стояха колебливо пред портите. Тя им нареди да се прибират. Капитанът отказа, заяви, че му е заповядано да не напада, но не и да се връща. Скоро се появи нов куриер, носещ точно такава заповед. Капитанът я погледна раздразнено и нареди на хората си да се върнат в двореца.

Сарене реши да остане и започна уморителното изкачване към стената, за да огледа площада. Каруцата й беше преобърната в средата, а около нея се виждаха разпилени и изпочупени кутии. Имаше и тела, повалените нападатели, оставени да гният в мизерията.

Сарене замръзна и мускулите й се стегнаха. Един от труповете още мърдаше. Тя се надвеси над каменния парапет, за да види поваления. Разстоянието беше голямо, но ясно личеше, че краката на мъжа са на няколко крачки от тялото. Явно беше посечен с могъщ удар през кръста. Нямаше начин да се оцелее след такава рана. Въпреки това ръцете му махаха безумно из въздуха.

— Милостиви Доми — прошепна тя и пръстите й пробягаха към малкия коратски медальон на гърдите. Продължи да оглежда площада с невярващ поглед. Някои от другите тела също мърдаха въпреки ужасяващите рани.

Казваха, че елантрисците са мъртви. Че това са умрелите, чиито съзнания отказват покой. Очите й се разшириха и за пръв път осъзна как елантрисците оцеляват без храна. Просто нямаха нужда да ядат.

Но защо ядяха тогава? Сарене поклати глава в опит да прогони объркването и гледката на мърдащите трупове. Очите й се спряха на друга фигура. Тя беше коленичила в сянката на стената и позата й издаваше невероятна мъка. Сарене тръгна по стената в тази посока, като плъзгаше ръка по каменния парапет. Когато застана над човека, спря.

Някак знаеше, че това е Дух. Той стискаше тяло в скута си и се клатеше напред-назад с наведена глава. Посланието бе ясно: дори тираните обичаха последователите си.

„Аз те спасих. Кралят щеше да те убие, но аз спасих живота ти. Не го направих заради теб, Дух. Направих го заради бедните хора, над които властваш.“ Дух не я забелязваше.

Тя искаше да му се сърди. Но като гледаше надолу, усещаше агонията му и не можеше да излъже дори себе си. Днешните събития я притесняваха по няколко причини. Беше ядосана, че плановете й са провалени. Съжаляваше, че повече няма да храни бедстващите елантрисци. Беше нещастна, че аристокрацията отново щеше да гледа с лошо на Елантрис.

Но също така й беше мъчно, че няма да го види повече.

Тиран или не, той изглеждаше като добър човек. Може би… може би само тираните можеха да властват над място като Елантрис. Може би беше най-добрият избор.

Но тя едва ли щеше да го види отново. Вече нямаше да погледне в очите, които въпреки сломеното тяло гледаха енергично и жизнено. В тях имаше интелект, който никога нямаше да прозре.

Беше свършило.

Тя потърси убежище на единственото място в Кае, където се чувстваше в безопасност. Кайн отвори вратата и я притисна в прегръдките си. Беше идеален унизителен край на много емоционален ден. Но прегръдката си струваше. Още като дете бе установила, че чичо й е много добър в прегръщането. Широките ръце и огромните гърди можеха да обвият дори дългурестото момиче.

Сарене го пусна и обърса очи, разочарована, че се е просълзила отново. Кайн сложи ръка на рамото й и я отведе в трапезарията, където се бе събрало цялото семейство, включително и Адиен.

Лукел говореше оживено, но спря, щом я зърна.

— Като говориш за лъва, той ще дойде на вечеря — изрецитира той старата джиндоска поговорка.

Разфокусираните очи на Адиен попаднаха на нейните.

— До Елантрис има шестстотин седемдесет и две стъпки — прошепна той.

За момент настана тишина. След това Кайсе подскочи на стола си.

— Сарене! Наистина ли са се опитали да те изядат?

— Не, Кайсе — отвърна тя и се настани на масата. — Просто искаха малко от нашата храна.

— Кайсе, остави братовчедка си на мира — нареди строго Даора. — Имала е лош ден.

— И аз съм го пропуснала — отвърна тъжно момичето и седна на стола си. След това се обърна ядосано към брат си: — Защо ти трябваше да се разболяваш?

— Не съм виновен аз — запротестира Даорн, който изглеждаше леко блед. Явно не беше много разочарован, че е изтървал сражението.

— Тихо, деца — повтори Даора.

— Няма нищо — каза Сарене. — Мога да говоря за това.

— Е, вярно ли е? — включи се Лукел.

— Да. Няколко души ни нападнаха, но никой не пострада. Поне от наша страна.

— Не — прекъсна я Лукел. — Говорех за краля. Вярно ли е, че си му крещяла, докато се подчини?

Сарене усети, че й призлява.

— Разчуло ли се е?

Лукел се засмя.

— Казват, че гласът ти кънтял чак до главната зала. Ядон още не бил излязъл от кабинета си.

— Може би съм се поувлякла малко — призна Сарене.

— Сторила си правилното нещо, скъпа — увери я Даора. — Ядон е свикнал дворът да подскача, когато кихне. Сигурно не е знаел какво да прави, ако някой наистина му се опълчи.

— Не беше много трудно — поклати глава Сарене. — Под цялото си перчене той е доста несигурен.

— Повечето мъже са така, скъпа — каза Даора.

Лукел се засмя.

— Братовчедке, какво щяхме да правим без теб? Животът беше толкова скучен, преди да доплаваш и да преобърнеш всичко с главата надолу.

— Бих предпочела не всичко да се преобърне — измърмори Сарене. — Ядон няма да реагира много добре, щом се оправи.

— Ако много се пъне, може пак да го навикаш — предложи Лукел.

— Не — намеси се Кайн с хриптящия си глас. — Права е. Монарсите не могат да си позволят да бъдат порицавани публично. Вероятно ни чакат тежки времена, щом тези събития преминат.

— Може пък просто да се предаде и да абдикира в твоя полза, Сарене — засмя се Лукел.

— Както се боеше баща ви — разнесе се дълбокият глас на Аше, който влетя през прозореца. — Той се страхуваше, че Арелон няма да издържи на силата ви, милейди.

Сарене се усмихна леко.

— Прибраха ли се?

— Да — отговори сеонът. Беше го пратила след гвардейците на Ядон, в случай че решат да пренебрегнат заповедите. — Капитанът отиде веднага при краля. Тръгна си едва когато негово величество отказа да отвори кабинета си.

— Не е хубаво войската да вижда как кралят хлипа като дете — каза Лукел.

— Както и да е — продължи сеонът. — Аз…

Беше прекъснат от настойчиво тропане по вратата. Кайн изчезна и след малко се върна с възбудения лорд Шуден.

— Милейди. — Той се поклони леко на Сарене. След това се обърна към Лукел. — Току-що чух много интересни новини.

— Всичко е вярно — отвърна Лукел. — Вече говорихме със Сарене.

Шуден поклати глава.

— Не става дума за това.

Сарене го погледна загрижено.

— Какво друго се е случило днес?

— Никога няма да познаете кой е бил взет от шаод снощи — каза Шуден с блеснал поглед.

30.

Хратен не опита да прикрие трансформацията. Излезе тъжно от покоите си и показа проклятието на целия храм. Дилаф тъкмо бе по средата на сутрешната служба. Загубата на косата и петната по кожата си струваха, за да се види шокираното изражение на ужасения арелонски жрец.

Скоро след това се появиха коратските свещеници. Те го облякоха с широка бяла роба, за да прикрият обезобразяването, и го изведоха от празния храм. Хратен се усмихна вътрешно, като видя объркания Дилаф, който го гледаше от нишата си за пръв път с открита омраза.

Коратските свещеници го отведоха в техния храм, където го съблякоха и измиха петнистото му тяло с вода от река Аредел. След това му дадоха бяла роба, съшита от груби парцали. Щом привършиха с миенето и обличането, жреците се дръпнаха, за да освободят място на Омин. Ниският оплешивяващ водач на коратите в Арелон го благослови тихо, като очерта символа Оми на гърдите му. В очите на арелонеца имаше лека следа от задоволство.

След това поведоха Хратен по градските улици, докато напяваха. Скоро обаче се озоваха пред отряд войници с цветовете на Ядон, които блокираха пътя им. Мъжете стискаха оръжията си и говореха приглушено.

Хратен ги изгледа с изненада. Виждаше, че се готвят за битка. Омин започна да спори с капитана на градската стража, а другите жреци заведоха Хратен в малката сграда до казармата — място за изчакване, изографисано с аона Оми.

Хратен гледаше през прозореца как двама запъхтени стражи се появиха и предадоха навит документ на войниците на Ядон. Капитанът го прочете намръщено, след което започна да спори с пратеника. Омин се върна и обясни, че ще се наложи да почакат.

И така чакаха почти два часа.

Хратен беше чувал, че свещениците вкарват хора в Елантрис само по определено време, но явно не ставаше дума за точно определен момент, а за по-широк интервал. Накрая жреците му натикаха малка кошница с храна в ръцете, помолиха се за последно на жалкия си бог и го избутаха през портата.

Той влезе в града с оплешивяла глава и големи черни петна по кожата. Елантрисец. Отблизо градът не изглеждаше много по-различен, отколкото от стената — мръсен, изгнил и нечестив. Тук нямаше нищо за него. Той се завъртя, захвърли жалката кошница с храна и падна на колене.

— О, Джадет, Боже на Сътворението — започна Хратен с ясен и твърд глас. — Чуй молбата на служителя на твоето царство. Махни тази поквара от кръвта ми. Върни ми живота. Моля те с цялата мощ на поста ми на свещен гьорн.

Нямаше отговор. Затова той повтори молитвата. Отново и отново, и отново…

31.

Сейолин не отвори очи, докато потъваше в басейна, но спря да хленчи. Задържа се на повърхността за момент, след което си пое остро дъх и вдигна ръце към небето. След това се разтвори в синята течност. Раоден наблюдаваше процеса тъжно. Бяха изчакали три дни с надеждата, че старият войник ще възвърне разсъдъка си. Уви, не се случи. Донесоха го до басейна отчасти заради ужасната рана и отчасти, защото Раоден знаеше, че не би издържал да гледа Сейолин в залата на падналите. Мантрата, в която повтаряше, че е провалил лорд Дух, беше твърде нетърпима.

— Хайде, суле — подкани го Галадон. — Вече го няма.

— Така е — каза Раоден. И вината беше негова. За пръв път бремето и агонията на тялото му изглеждаха несравними с мъките на душата.

Започнаха да се завръщат при него. Първо постепенно, а после на талази. Трябваха им няколко дена да осъзнаят, че Сарене няма да се появи повече. Вече не можеха да ядат, да чакат и да ядат отново. Затова се върнаха, сякаш внезапно откъснати от ступора, спомнили си, че до неотдавна имаха цел в живота си.

Раоден ги насочи към предишната работа — чистене, възстановяване и строеж.

С подходящите инструменти и материали работата премина от загуба на време в продуктивни усилия за възстановяването на Нови Елантрис. Временните покриви бяха заменени с по-устойчиви и функционални конструкции. Допълнителната царевица им даваше шанс за втора реколта, по-амбициозна и голяма от първата. Ниската стена около Нови Елантрис бе укрепена и разширена, макар че хората на Шаор засега кротуваха. Но Раоден знаеше, че плячкосаната от Сарене храна няма да им стигне за дълго. Диваците щяха да се завърнат.

Хората, които се присъединиха към него след посещенията на Сарене, бяха много повече от предишните му привърженици. Раоден трябваше да признае, че въпреки първоначалните затруднения начинанието на принцесата се бе оказало доста плодотворно. Тя беше доказала на хората, че без значение колко е болезнен гладът им, не е достатъчно само да напълнят стомасите си. Радостта беше нещо повече от липсата на неудобства.

И така те се завърнаха при него, и вече не работеха за храна. Работеха, защото се бояха в какво ще се превърнат, ако спрат.

— Той не трябва да е тук, Галадон — каза Раоден, докато гледаше фьорденския жрец от наблюдателния пост на градината на покрива.

— Сигурен ли си, че това е гьорнът? — попита Галадон.

— Повтаря го в молитвата си. Освен това определено е фьорденец. Фигурата му е твърде едра, за да е аонец.

— Но шаод не взема фьорденци — запъна се Галадон. — Само хора от Арелон, Теод и много рядко от Дуладел.

— Знам. — Раоден се облегна назад раздразнено. — Може би е въпрос на проценти. В Арелон няма много фьорденци и може би затова досега никой не е бил взет.

Галадон поклати глава.

— Тогава защо и джиндосците не се променят? Тук живеят много от тях заради пътя на подправките.

— Не знам — вдигна рамене Раоден.

— Виж го как се моли, суле — намръщи се Галадон. — Сякаш ние не сме го опитали вече.

— Чудя се колко ще седи така.

— Вече трети ден — отбеляза Галадон. — Сигурно е взел да огладнява. Коло?

Раоден кимна. Въпреки че продължаваше да се моли от три дена, гласът на гьорна оставаше твърд. Раоден трябваше да признае, че изпитва уважение към решимостта му.

— Когато осъзнае, че няма да постигне нищо, ще го поканим при нас — реши Раоден.

— Задава се беда, суле — предупреди го Галадон. Принцът проследи жеста му и забеляза свитите фигури, дебнещи от лявата страна на гьорна.

Раоден изруга, виждайки как хората на Шаор се промъкват по алеята. Явно храната им бе свършила по-скоро, отколкото предполагаше. Бяха се върнали на площада да търсят остатъци, но сега имаше нещо по-примамливо: пълната кошница в краката на гьорна.

— Хайде! — Той се обърна, за да слезе от покрива. Едно време хората на Шаор щяха да се втурнат право към храната, но последните събития ги бяха променили. Сега вече нападаха наред, сякаш бяха установили, че колкото по-малко гърла има, толкова повече ще е храната.

— Долокен да ме изгори, че помагам на гьорн — измърмори Галадон, но го последва.

За съжаление се движеха твърде бавно. Закъсняха… за да спасят хората на Шаор.

Раоден тъкмо заобикаляше сградата, когато първият дивак се хвърли на гърба на гьорна. Фьорденецът се завъртя с невъзможна скорост и хвана главата на нападателя. Чу се звук от изпукването на врата и гьорнът хвърли трупа към вратата. Другите двама диваци го нападнаха едновременно. Единият бе посрещнат с извъртане и ритник, който го накара да прелети през площада като парцалена кукла. Другият получи три удара в главата и ритник в гърдите. Воят на дивака премина в скимтене, когато гьорнът стовари нов ритник отстрани на темето му.

Раоден замръзна с отворена уста.

Галадон изсумтя.

— Трябваше да се сетим. Деретските жреци могат да се грижат за себе си. Коло?

Раоден кимна бавно, докато жрецът пак се отпусна на колене и продължи да се моли. Знаеше, че фьорденските свещеници тренираха в известните манастири, където преминаваха сериозно физическо обучение. Въпреки това бе изненадан, че застаряващият гьорн бе запазил уменията си.

Двамата диваци, които можеха да се движат, пропълзяха настрани, а третият остана да лежи и да хленчи заради счупения врат.

— Каква загуба — прошепна Раоден. — Можеше да използваме тези хора в Нови Елантрис.

— Не виждам какво може да направим — поклати глава Галадон.

Раоден се надигна и погледна към пазарския квартал.

— Аз знам — заяви той решително.

Проникнаха в територията на Шаор толкова бързо, че стигнаха почти до банката, без да бъдат забелязани. Диваците започнаха да вият, но Раоден не им обърна внимание, твърдо съсредоточен в задачата си. С него бяха Галадон, Карата и Даше, който бе един от малкото останали опитни бойци. Всички носеха средно големи чували на рамо.

Хората на Шаор ги следяха, отрязвайки пътя за бягство. След загубите в последните седмици едва ли бяха повече от двайсетина, но в сенките броят им изглеждаше по-голям.

Галадон погледна притеснено към Раоден. Принцът отгатваше мислите му. „Дано да си сигурен като Долокен какво правиш, суле…“. Раоден стисна зъби. Надяваше се на разумната природа на човешката душа.

Шаор си беше същата като преди. По писъците не можеше да се разбере, че хората й са доставили част от плячката.

— Донесете храна! — Гласът й се чуваше още преди да влязат в банката. — Искам храна!

Раоден поведе малката си група в сградата. Местните ги последваха, очаквайки неизбежната команда на богинята си да убият нашествениците.

Раоден я изпревари обаче. Той кимна на останалите и всички пуснаха торбите си.

Царевицата се разсипа по неравния под, смеси се със слузта, а някои зърна паднаха в цепнатините. Разнесе се вой и Раоден махна на своите да се дръпнат, докато диваците се нахвърляха на зърното.

— Убийте ги! — изпищя със закъснение Шаор, но последователите й бяха заети да се тъпчат.

Раоден и останалите си тръгнаха без проблеми, както бяха дошли.

Първият се появи в Нови Елантрис след няколко часа. Раоден стоеше до големия огън, който бяха запалили на един от по-високите покриви. За целта използваха много от ценната си дървесина и Галадон протестираше от самото начало. Принцът не обръщаше внимание на възраженията. Хората на Шаор трябваше да видят огъня, за да направят връзката. Скок, който щеше да върне разума им.

Първият дивак се появи с падането на мрака. Движеше се крадешком, а позата му беше животинска и притеснена. Стискаше разкъсан чувал, в който имаше няколко шепи царевица.

Раоден махна на воините си да се отдръпнат.

— Какво искаш? — попита той дивака.

Мъжът го изгледа глупаво.

— Знам, че ме разбираш — продължи Раоден. — Не си тук от дълго време, най-много шест месеца. За толкова време не може да се забрави език, дори сам да се убеждаваш, че е така.

Човекът протегна торбата, а слузта по ръцете му заблестя.

— Какво? — настоя Раоден.

— Готвене — произнесе накрая мъжът.

Зърното, което бяха разсипали, беше миналогодишно и отделено за посев. Хората на Шаор го бяха опитали, но не можеха да го сдъвчат и погълнат, без да изпитат голяма болка.

Затова Раоден се надяваше, че някъде дълбоко в животинското им съзнание се таи спомен, че са били хора. Надяваше се, че ще си спомнят цивилизацията и способността да се готви. Надяваше се, че ще възвърнат човечността си.

— Няма да ти готвя — заяви Раоден. — Но ще ти позволя сам да го направиш.

32.

— Значи пак решихте да носите черно, скъпа? — попита херцог Роял, докато й помагаше да се качи в каретата.

Сарене погледна към роклята си. Не беше от подарените от Ешен, бе си я поръчала по един от керваните на Шуден. Не беше толкова широка, колкото съвременната мода изискваше, и прилепваше към фигурата й. Мекото кадифе бе бродирано със сребристи нишки, а вместо дълго наметало лека пелерина покриваше раменете й.

— Всъщност е синя, ваше благородие — обясни принцесата. — Никога не нося черно.

— Аха. — Възрастният мъж носеше бял костюм с кафяв жакет.

Облеклото отиваше на внимателно фризираната му бяла коса.

Кочияшът затвори вратичката и се покатери на капрата. След миг потеглиха към бала.

Сарене загледа тъмните улици на Кае. Беше спокойна, но нещастна.

Разбира се, не можеше да откаже да присъства на бала, защото Роял го бе организирал по нейно предложение. Беше изготвила този план преди седмица, преди да се случи бедата в Елантрис. През последните три дена се опитваше да осмисли чувствата си и да реорганизира плановете.

Не искаше да се разсейва с тази фриволна вечер, макар че имаше конкретна цел.

— Изглеждате неспокойна, ваше височество — подхвърли Роял.

— Още не съм се възстановила от събитията, ваша милост — отвърна тя и се отпусна на седалката.

— Наистина тревожни събития — съгласи се той. След това подаде глава през прозореца и огледа небето. — Поне разполагаме с красива нощ за нашите цели.

Сарене кимна отнесено. Вече не я интересуваше дали затъмнението ще се вижда. След тирадата й пред Ядон целият двор бе започнал да пристъпва деликатно край нея. Вместо да се ядоса, както бе предрекъл Кайн, Ядон просто я отбягваше. Щом Сарене влезеше в някоя стая, хората извръщаха глави и свеждаха поглед. Като че бе някакво чудовище — свракис, изпратен да ги мъчи.

Слугите не се държаха по-добре. Преди бяха почтителни, а сега трепереха. Вечерята й бе закъсняла и въпреки че готвачката се оправдаваше с бягството на поредната слугиня, Сарене бе сигурна, че всъщност никой не искаше да се изправи пред стряскащия гняв на принцесата. Всичко това я изнервяше. Защо, в благословеното име на Доми, всички в тази държава се бояха от властните жени? Е, трябваше да признае, че бе действала твърде грубо с краля, но това нямаше общо с пола й. И сега плащаше цената за изтърваните нерви.

— Стига, Сарене — обяви Роял. — Достатъчно.

Тя се сепна и изгледа намръщеното лице на възрастния мъж.

— Моля, ваша милост?

— Казах, стига. Според слуховете през последните три дена плачете в покоите си. Не ме интересува колко разтърсващо е било нападението в Елантрис. Трябва да го преодолеете, и то бързо. Почти стигнахме до имението ми.

— Моля? — повтори тя смаяно.

— Сарене — продължи Роял със смекчен тон. — Ние не искахме вие да ни водите. Сама си проправихте път и поехте контрола. Вече не можете да ни зарежете само защото чувствата ви са наранени. Когато поемете властта, трябва да сте готова за отговорностите си по всяко време. Дори когато не се чувствате добре.

Сарене сведе засрамено поглед пред мъдростта на херцога.

— Съжалявам.

— Ех, принцесо, свикнахме да разчитаме твърде много на вас в последните седмици. Вие пропълзяхте в сърцата ни и сторихте нещо, което дори аз не успях. Обединихте ни. Шуден и Еондел почти ви боготворят, Кайн и Лукел са като две поддържащи колони, аз едва успявам да вникна в деликатните ви схеми, а дори Ейхан ви описва като най-възхитителната млада дама, която познава. Не ни оставяйте, нуждаем се от вас.

Сарене се изчерви и поклати леко глава, докато каретата се отбиваше към дома на Роял.

— Но какво ни остана, ваша милост? Деретският гьорн е извън играта, макар и без мое участие, а Ядон сякаш се смири. Изглежда, че опасността премина.

Херцогът повдигна рунтавите си бели вежди.

— Може би. Но Ядон е по-умен, отколкото признаваме. Кралят има слабости, но прояви достатъчно способности да вземе трона преди десет години и да държи аристократите един срещу друг през това време. Колкото до гьорна…

Той погледна през прозореца към следващата карета, която спираше до тях. Вътре седеше дребен мъж, облечен изцяло в червено. Сарене разпозна младия аонски жрец, който служеше като помощник на Хратен.

Роял се намръщи.

— Мисля, че разменихме Хратен за не по-малка опасност.

— Този ли? — попита изненадано Сарене. Беше виждала мъжа с гьорна и бе наясно с огромния му фанатизъм. Но едва ли можеше да е по-опасен от пресметливия Хратен, нали?

— Наблюдавам го от известно време — каза херцогът. — Казва се Дилаф и е от Арелон, което значи, че вероятно е израснал като корат. Забелязал съм, че тези, които се откажат от вярата си, изпитват по-голяма омраза към нея от външните.

— Може би сте прав, ваша милост — призна Сарене. — Трябва да променим плановете си. С този обаче не може да се действа, както с Хратен.

Роял се усмихна и погледът му блесна леко.

— Ето това е нашето момиче. Хайде, не е добре да закъснявам за собственото си празненство.

Роял бе решил да организира празнично наблюдение на затъмнението в градините на имението си, защото домът му бе относително скромен. Херцогът беше доста пестелив като за трети по богатство в държавата.

— Аз съм херцог от десет години — бе й обяснил Роял, когато за пръв път посети дома му. — Но съм бил търговец цял живот. Човек не изкарва пари с разточителство. Тази къща ми харесва. Боя се, че ще се изгубя в нещо по-обширно.

За сметка на това градините му бяха обширни, което дори той признаваше като екстравагантност. Херцогът харесваше градинарството и прекарваше повече време навън, отколкото в къщата.

За щастие времето бе решило да подкрепи плановете им, осигурявайки топъл южен ветрец и безоблачно небе. Звездите обсипваха небето като пръски боя на черно платно и Сарене усети, че очите й се насочват към съзвездията на главните аони. Рао беше точно над тях, широк квадрат с четири кръга отстрани и точка в центъра. Нейният аон, Ене, бе едва видим на хоризонта. Пълната луна пълзеше към зенита си. След няколко часа трябваше да изчезне напълно, поне така твърдяха астрономите.

— Е — каза Роял и й подаде ръка. — Ще ми кажете ли за какво е всичко това?

— Кое точно?

— Балът. Не ме накарахте да го организирам заради прищявка. Твърде настоявахте за датата и мястото. Какво планирате?

Сарене се усмихна, замисляйки се за вечерните си планове. Почти беше забравила за празненството, но ставаше все по-възбудена. Преди вечерта да свърши, възнамеряваше да открие отговор на въпрос, който я измъчваше, откакто бе пристигнала в Арелон.

— Да речем, че исках да гледам затъмнението в компания — каза тя с мазна усмивка.

— Ех, Сарене, драматична, както винаги. Изтървали сте призванието си, скъпа, трябвало е да станете актриса.

— Всъщност веднъж го обмислях — отдаде се на спомени тя. — Е, по това време бях на единайсет. Една пътуваща трупа дойде в Теоин. След като ги видях, информирах родителите си, че не възнамерявам да ставам принцеса, а актриса.

Роял се засмя.

— Бих искал да видя лицето на Евънтео, когато любимата му дъщеря го информира, че иска да стане пътуваща актриса.

— Познавате ли баща ми?

— Стига де, Сарене — направи се на обиден Роял. — Не винаги съм бил стар и оглупял. Едно време пътувах, а всеки добър търговец има контакти с Теод. Имал съм на две аудиенции при краля и всеки път той се подиграваше на дрехите ми.

Сарене се засмя.

— Той е безмилостен с търговците.

В центъра на градината имаше поляна, на която бе издигнат дървен павилион за танци. От него излизаха пътеки с плетове, водещи към цветни лехи, езерца с мостчета и най-различни скулптури. Павилионът бе обграден с факли, които осигуряваха нужното осветление.

Естествено, щяха да ги угасят преди затъмнението. Но ако нещата вървяха според плана на Сарене, тя вече нямаше да е тук.

— Кралят! — възкликна Сарене. — Нима е дошъл?

— Разбира се. — Роял посочи към една отделна градинка със статуи до павилиона. Сарене виждаше фигурата на Ядон и стоящата до него Ешен.

Сарене се отпусна. Ядон беше в основата на тазвечершния й план. Разбира се, гордостта на краля не можеше да му позволи да пропусне бал на един от херцозите му. Щом беше уважил Телрий, трябваше да стори същото и с Роял.

— Какво общо има кралят със схемите на малката Сарене — промърмори усмихнато Роял. — Може би е пратила някого да претършува покоите му, докато го няма. Да речем, сеонът й?

В този момент Аше се появи и полетя към тях. Сарене се усмихна самодоволно на херцога.

— Добре, явно не е сеонът — призна той. — Това би било твърде очевидно.

— Милейди — избоботи Аше, щом се приближи.

— Какво откри? — попита Сарене.

— Готвачката наистина е изгубила нова прислужница днес, милейди. Твърдят, че избягала при брат си, който наскоро бил преместен в едно от провинциалните имения. Но мъжът се кълне, че не я е виждал отдавна.

Сарене се намръщи. Може би беше обвинила прибързано готвачката и нейните подчинени.

— Браво, добра работа.

— За какво става дума? — попита подозрително Роял.

— О, нищо — отвърна Сарене напълно честно.

Роял кимна, но не изглеждаше убеден.

Сарене въздъхна. Проблемът в това си умен бе, че всички смятат, че непрекъснато замисляш нещо.

— Аше, искам да наглеждаш краля — каза тя, виждайки любопитната усмивка на Роял. — Сигурно ще прекара повечето време на страничното си празненство. Ако тръгне нанякъде, ме информирай незабавно.

— Да, милейди. — Аше зае място до една факла, чиито пламъци маскираха светлината му.

Херцогът кимна отново. Явно се забавляваше чудесно, докато се опитваше да разшифрова кроежите й.

— Е, ще отидем ли на частното кралско събиране? — попита Сарене в опит да отвлече вниманието му.

Роял поклати глава.

— Не. Колкото и да ми е приятно да гледам как Ядон се гърчи във ваше присъствие, никога не съм одобрявал държанието му на публични места. А и благодарение на вас съм домакин, така че ще трябва да общувам с гостите. Пък и тази вечер около Ядон ще е непоносимо. Търси кой да замени барон Едан и всички дребни благородници ще опитват да докопат титлата.

— Както кажете. — Сарене му позволи да я отведе до открития павилион, където свиреха музиканти, а някои от гостите танцуваха. Повечето стояха отстрани, увлечени в разговори.

Роял се засмя и Сарене проследи погледа му. Шуден и Торена се въртяха в центъра на дансинга, напълно погълнати един от друг.

— Защо се смеете? — попита Сарене, гледайки червенокосото момиче и младия джиндосец.

— На стари години ми доставя голямо удоволствие, когато младите докажат лицемерието си. — Херцогът се усмихна злобно. — След всички години, в които се кълнеше, че няма да го докопат, след всички балове, на които се оплакваше, че го ухажват, сърцето и разумът му станаха на пихтия, като при всеки друг мъж.

— Вие сте злобен старец, ваша милост.

— Така и трябва да бъде — информира я Роял. — Злобните младежи са тривиални, а милите старци са скучни. Момент, ще донеса нещо за пиене.

Херцогът се отдалечи, а Сарене загледа танцуващата двойка.

Погледът на Шуден бе толкова отвратително замечтан, че трябваше да се обърне. Може би думите на Даора бяха по-верни, отколкото й се искаше да признае. Сарене ревнуваше, макар да нямаше романтични стремежи спрямо Шуден. Но откакто бе пристигнала, той бе един от най-пламенните й поддръжници. Беше й неприятно да гледа как отдава вниманието си на друга жена, макар и по различна причина.

Имаше и друга причина, по-дълбока и истинска. Ревнуваше заради погледа в очите на Шуден. Завиждаше му за възможността да ухажва, да се влюби и да изпита оглупяващата наслада на романтиката.

Това бяха неща, за които Сарене мечтаеше от ранното си съзряване. Когато порасна, осъзна, че никога няма да изпита тези чувства. В началото се бунтуваше, проклинаше арогантния си характер. Знаеше, че притеснява придворните и затова, за кратко, се бе насилила да се прави на по-кротка и послушна. В резултат се бе стигнало до годеж и почти до сватба с един млад граф на име Граео.

Все още си спомняше със съжаление за младежа. Само той се бе осмелил да пробва с новата, по-спокойна Сарене, рискувайки подигравки от приятелите си. Съюзът им не беше по любов, но тя харесваше Граео въпреки слабата му воля. У него имаше някаква детска колебливост, престараване да върши правилните неща и да успее в свят, където повечето хора се ориентираха по-добре от него.

Накрая беше развалила годежа. Не защото знаеше, че животът с простоватия Граео ще я подлуди, а защото осъзна, че не е честна. Беше се възползвала от глуповатия младеж, но осъзна, че го замесва в нещо, което не е за него. Беше по-добре да понесе подигравките, че е зарязан в последния момент, отколкото да живее цял живот с жена, която ще го задушава.

Това решение бе подпечатало бъдещето й на стара мома. Според слуховете бе зарязала Граео само за да му се подиграе, и той бе изкарал следващите три години като отшелник в земите си. След това никой не се осмели да ухажва кралската дъщеря.

После бе напуснала Теод, включвайки се в дипломатическия корпус на баща си. Служеше като посланик във всеки голям град на Опелон, от Фьорден до Серавен, столицата на Сворден. Беше заинтригувана да посети Арелон, но баща й бе непоклатим в забраната си. Той дори не пращаше шпиони в тази страна, камо ли единствената си дъщеря.

Е, все пак бе успяла да дойде в крайна сметка. Реши, че си струва. Годежът с Раоден беше добра идея въпреки неочаквания развой на събитията. Докато разменяха писма, си бе позволила да мечтае отново. Надеждите й бяха рухнали, но все още пазеше спомена за тях. Това бе повече, отколкото се надяваше да получи някога.

— Гледате така, сякаш най-добрият ви приятел е починал — отбеляза Роял, когато се завърна и й подаде чаша със синьо джадорско вино.

— Не, по-скоро съпругът ми — въздъхна Сарене.

— Аха — кимна разбиращо херцогът. — Може би трябва да се махнем. Някъде, откъдето няма да виждаме захласнатия ни барон.

— Чудесно предложение, ваша милост.

Тръгнаха покрай външния периметър на павилиона. Роял кимаше на гостите, които го поздравяваха за великолепното празненство. Сарене вървеше до него и постепенно започна да се притеснява от мрачните погледи, които й хвърляха някои аристократки. Трябваше й известно време, за да осъзнае причината. Беше забравила, че Роял бе сред най-желаните ергени в кралството. Много от жените очакваха през тази вечер херцогът да е без компания. Сигурно бяха съставили сложни планове как да притиснат стареца и да спечелят благосклонността му. Сарене им проваляше всичките шансове.

Роял се засмя, като видя изражението й.

— Усетихте се, нали?

— Затова ли никога не организирате празненства?

Херцогът кимна.

— Трудно е да се отърва и когато съм някъде на гости, а с тези палавници, които се точат за кожата ми, е почти невъзможно да бъда добър домакин.

— Внимавайте, ваша милост — подразни го Сарене. — Шуден се оплакваше от същото, когато ме заведе на първия бал, и вижте как свърши.

— Той подхождаше грешно — каза Роял. — Просто се опитваше да избяга, а всички знаят, че колкото и да бягаш, винаги има някой по-бърз. Аз, от своя страна, не бягам. Изпитвам по-голяма наслада да си играя с алчните им повърхностни съзнания.

Сгълчаващият коментар на Сарене бе прекъснат от приближаването на млада двойка.

Лукел бе облечен модно, както обикновено. Носеше син жакет със златни бродерии и бежови панталони. Тъмнокосата му жена, Джала, бе в проста лилава рокля, джиндоска, ако се съдеше по кройката на деколтето.

— Ето една неравностойна двойка — засмя се Лукел.

Роял погледна нагоре с повдигнати вежди, Сарене се извисяваше с поне една глава над него.

— На моята възраст се задоволяваш с каквото намериш.

— Мисля, че това е вярно за всяка възраст, ваша милост. — Лукел погледна към красивата си тъмноока съпруга. — Трябва да приемем това, което жените ни предоставят, и да се чувстваме благословени.

Сарене се отврати. Първо Шуден, сега Лукел. Определено не беше в настроение да се занимава с щастливи двойки в момента.

Херцогът усети недоволството й и се сбогува с Лукел под претекст, че трябва да нагледа храната в останалите части на градината. Лукел и Джала се отправиха към дансинга, а Роял поведе Сарене извън павилиона, към факлите и нощното небе.

— Трябва да го преодолеете, Сарене — каза херцогът. — Не можете да бягате всеки път при вида на някого със стабилна връзка.

Тя реши да не възразява, че младата любов едва ли може да се нарече стабилна.

— Не винаги съм такава, ваша милост. Просто имах тежка седмица. Дайте ми още няколко дена и ще се върна към старото си коравосърдечно аз.

Роял усети горчивината й и мъдро реши да не отговаря. Вниманието му привлече познат смях. Херцог Телрий явно бе решил да не присъства на частната сбирка на краля. Тъкмо обратното. Беше събрал голяма група благородници зад един нисък плет от другата страна на частното събиране на Ядон. Сякаш опитваше да си направи собствено специално празненство.

— Това не е добър знак — каза тихо Роял, изричайки на глас мислите на Сарене.

— Съгласна съм. — Тя огледа лакеите на Телрий, опитвайки се да различи ранга им, след което се обърна към групата на Ядон. Бройката им беше приблизително равна, но засега кралят все пак привличаше по-важните благородници.

— Това е още един непредвиден ефект от развикването ви пред краля — посочи Роял. — Колкото по-нестабилен е Ядон, толкова по-изкусителни стават другите възможности.

Сарене се намръщи при следващото безгрижно засмиване на Телрий. Изобщо не приличаше на човек, чийто най-важен съюзник — гьорн Хратен — е рухнал току-що.

— Какво ли планира? — зачуди се тя. — Как би могъл да завземе трона?

Роял поклати глава. След миг вдигна глава и се обърна към празния въздух.

— Да?

Сарене се завъртя и видя Аше. След това със смайване осъзна, че това е друг сеон.

— Градинарите съобщиха, че един от гостите е паднал в езерцето, милорд. — Сеонът се снижи почти до земята. Гласът му беше ясен и лишен от емоция.

— Кой? — позасмя се Роял.

— Лорд Редийм, ваша милост — обясни сеонът. — Явно е прекалил с виното.

Сарене присви очи към светещото кълбо, за да различи сияещия аон. Май че беше Опа.

Роял въздъхна.

— Сигурно ми е уплашил всичката риба. Благодаря, Опа. Увери се, че Редийм се е изсушил, и му осигури транспорт, ако има нужда. Да се научи следващия път да не смесва алкохол и езерца.

Сеонът се поклони официално и отлетя, за да изпълни заповедта на господаря си.

— Не сте ми казвали, че имате сеон, милорд — обади се Сарене.

— Много от благородниците имат, принцесо. Но вече не е прието да ги водим с нас навсякъде. Сеоните са остатък от Елантрис.

— Значи просто го държите в къщата си?

Роял кимна.

— Опа надзирава градините в имението ми. Мисля, че му подхожда, все пак името му означава „цвете“.

Сарене потупа бузата си, чудеше се на официалния тон на Опа.

Сеоните в Теод се държаха много по-топло с господарите си, без значение какъв е характерът им. Може би причината се таеше в това, че тук, в земята, където уж бяха създадени, към тях се отнасяха с подозрение и неприязън.

— Елате. — Роял я хвана под ръка. — Бях сериозен, като казах, че искам да нагледам масите с храна.

Сарене се остави да бъде отведена.

— Роял, стари скъпернико — разнесе се силен глас, когато доближиха масите. — Изумен съм, че наистина знаеш как да организираш празненство! Боях се, че ще се опиташ да ни наблъскаш в тясната бърлога, която наричаш дом.

— Ейхан — кимна херцогът. — Трябваше да се сетя, че ще те открия около храната.

Едрият граф носеше жълта роба и стискаше чиния, отрупана с бисквити и стриди. В чинията на жена му имаше само няколко плодови резенчета. Откакто бе започнала да участва в тренировките на Сарене, Сийден бе свалила внушителна част от теглото си.

— Разбира се, това му е най-хубавото на празненството. — Графът се засмя, след което кимна на Сарене. — Ваше височество, бих ви предупредил да не оставяте този дърт измамник да ви поквари, но се боя, че сте не по-малко опасна за него.

— Аз? — попита Сарене с престорена обида. — Че каква опасност бих могла да бъда?

Ейхан изсумтя.

— Питайте краля. — И натика една вафла в устата си. — Даже може да питате и мен. Вижте какво направихте с бедната ми жена. Тя отказва да се храни!

— Плодовете ми харесват, Ейхан — обади се Сийден. — Мисля, че и ти трябва да опиташ.

— Е, ще си напълня платото, щом свърша с това — изпуфтя Ейхан. — Виждате ли какво правите, Сарене? Изобщо нямаше да се съглася с тази фехтовка, ако знаех как ще съсипе фигурата на жена ми.

— Да я съсипе ли? — изуми се Сарене.

— Аз съм от южен Арелон, принцесо — каза Ейхан и посегна да си сипе още миди. — Ние харесваме закръглените. Не всички искат жените им да приличат на изгладнели ученици. — Той осъзна, че е прекалил, и се спря. — Разбира се, не се обиждайте.

Сарене се намръщи. Ейхан беше добър човек, но често говореше и действаше, без да мисли. Тя се поколеба, защото не бе сигурна как да отговори.

Чудесният херцог Роял й се притече на помощ.

— Е, Ейхан, трябва да вървим. Имам да говоря с още много гости. А, между другото, кажи на кервана си да побърза.

Ейхан вдигна поглед, докато херцогът дърпаше Сарене настрани.

— Керван ли? — попита той съвсем сериозно. — Какъв керван?

— Онзи, който носи пъпеши от Дуладел към Сворден, разбира се — отвърна небрежно херцогът. — И аз изпратих един преди седмица. Сигурно ще пристигне утре сутрин. Приятелю, боя се, че твоят керван ще пристигне на вече пренаситен пазар. Да не говорим, че пъпешите ти са попрезрели.

Ейхан изруга и наклони чинията си несъзнателно, мидите западаха на тревата.

— Как, в името на Доми, успя да го постигнеш?

— А, не знаеше ли? Бях партньор в начинанието на младия Лукел. Взех всички неузрели пъпеши от пратката му от миналата седмица. Тъкмо ще узреят, докато стигнат до Сворден.

Ейхан поклати глава и се засмя тихо.

— Пак ме спипа, Роял. Някой ден ще си го върна и така ще те изненадам, че няма да се погледнеш цяла седмица!

— Нямам търпение — засмя се Роял и загърби масите.

Сарене се засмя, а Сийден започна да гълчи съпруга си зад тях.

— Наистина сте толкова добър търговец, колкото казват, нали?

Херцогът разпери ръце смирено.

— Да, точно толкова добър.

Сарене се засмя.

— Въпреки това младият ви братовчед ме засрамва — продължи той. — Нямам представа как опази тайната за тази пратка с пъпешите. Моите агенти в Дуладел би трябвало да ме информират за тези неща. Влязох в сделката само защото ми поиска капитал.

— Добре е, че не се е обърнал към Ейхан.

— Така е — съгласи се херцогът. — Нямаше да престане да се перчи. Ейхан се опитва да ме победи от две десетилетия. Някой ден ще осъзнае обаче, че действам брилянтно само за да го дразня, и животът ще загуби половината си веселие.

Продължиха да вървят, разменяха любезности с гостите и се наслаждаваха на градините. Рано цъфналите цветя в лехите бяха осветени с факли, фенери и дори свещи. Най-впечатляващи бяха дърветата, чиито бяло-розови цветчета бяха осветени с фенери, виещи се по стъблата. Сарене се наслаждаваше толкова много, че почти загуби представа за времето. Само внезапната поява на Аше й напомни за истинската цел тази вечер.

— Милейди! — възкликна сеонът. — Кралят си тръгва от празненството!

— Сигурен ли си? — попита тя, мигновено откъсвайки вниманието си от дърветата.

— Да, милейди — увери я Аше. — Изниза се под предлог, че отива до тоалетната, но всъщност повика каретата си.

— Извинявайте, ваша милост — обърна се учтиво Сарене към Роял. — Трябва да вървя.

— Сарене? — възкликна изненадано Роял, но тя бе тръгнала към къщата. Той подвикна по-разтревожено: — Сарене! Не можете да си тръгнете.

— Извинете, ваша милост, важно е!

Херцогът я последва, но краката й бяха по-дълги и не можа да я настигне. Пък и беше домакин на празненството. Не можеше просто да изчезне по средата.

Сарене заобиколи къщата навреме и видя как кралят се качва в каретата си. Тя изруга. Защо не се бе сетила да си организира транспорт? Огледа се трескаво, за да си присвои нечия карета. Хареса си една подходяща, докато кралската се отдалечаваше с тракане на подкови по паветата.

— Милейди! — предупреди я Аше. — Кралят не е в каляската.

Сарене замръзна.

— Какво?

— Измъкна се от другата страна и изчезна в сенките. Каретата е за отвличане на вниманието.

Сарене не се опита да му противоречи. Сетивата на сеоните бяха доста по-остри от човешките.

— Да вървим — подкани тя и тръгна в правилната посока. — Не съм облечена за промъкване. Трябва да го следиш и да ме информираш къде отива.

— Да, милейди. — Аше намали светлината си до почти незабележимо блещукане и полетя след краля. Сарене го последва на известно разстояние.

Продължиха в тази формация. Аше следваше отблизо краля, а Сарене — от безопасно разстояние. Бързо напуснаха земите на херцога и навлязоха в град Кае. Ядон се придържаше към страничните улички и Сарене за пръв път се замисли дали не се излага на опасност. Жените не се шляеха сами по тъмно. Дори в Кае, който беше един от най-безопасните градове в Опелон. Поне на няколко пъти се замисляше дали да не се върне и веднъж бе готова да побегне, когато се размина с един пияница. Въпреки това продължи. Имаше само един шанс да разбере с какво се занимава Ядон и любопитството й беше по-голямо от страховете… засега.

Аше си даваше сметка за опасността и й предложи да проследи краля сам, но тя продължи да упорства. Сеонът беше свикнал с нея и реши да не спори. Той непрекъснато летеше между нея и краля, опитвайки се едновременно да следи Ядон и да я наглежда.

Накрая сеонът забави ход и се върна при нея с възбудено поклащане.

— Милейди, той се спусна в каналите.

— Каналите ли? — попита Сарене удивено.

— Да, милейди. И не е сам. Срещна се с двама закачулени мъже, след като напусна празненството, а пред входа на канализацията го очакваха още неколцина.

— И ти не ги проследи? — запита тя разочаровано. — Сега никога няма да ги открием.

— За нещастие, милейди.

Сарене скръцна ядосано със зъби.

— Все ще оставят следи в тинята — реши тя и тръгна напред. — Би трябвало да успееш да ги проследиш.

Аше се поколеба.

— Настоявам да се върнете на празненството на херцога.

— В никакъв случай, Аше.

— Мой дълг е да ви пазя, милейди — заяви сеонът. — Не мога да ви позволя да скитате из боклука цяла нощ. Изобщо не трябваше да ви водя тук. Моя отговорност е да ви спра, преди да пострадате.

— И как ще го направиш? — попита тя нетърпеливо.

— Мога да се обадя на баща ви.

— Баща ми е в Теод, Аше — отбеляза Сарене. — Какво би могъл да стори той?

— Мога да се обърна към лорд Еондел или някого от другите.

— И ще ме оставиш да бродя сама из подземията?

— Вие никога не бихте направили нещо толкова глупаво, нали, милейди? — обяви Аше. След това затрептя несигурно във въздуха. Аонът му беше толкова затъмнен, че бе станал почти прозрачен. — Добре — призна накрая той. — Наистина сте толкова глупава.

Сарене се усмихна.

— Хайде, колкото по-пресни са следите, толкова по-лесно ще ги откриеш.

Сеонът я поведе унило по улицата, която свършваше с мръсна, обрасла с лишеи арка. Сарене тръгна уверено напред, без да обръща внимание на мръсотията, която съсипваше роклята й.

Лунната светлина проникваше в тунела само до първия завой. Сарене спря за момент в задушаващия мрак и осъзна, че дори тя не би била толкова глупава да навлезе в подземния лабиринт без водач.

За щастие блъфът й беше убедил Аше. Само не беше сигурна дали не трябваше да се засегне, че сеонът я смята за способна на подобна идиотщина.

Аше увеличи леко светлината си. Канализацията представляваше голяма тръба, останка от времената, когато Елантрис осигуряваше течаща вода във всяка къща в Кае.

Сега се използваше за изхвърляне на боклуци и екскременти. Явно се източваше периодично, щом река Аредел придойдеше, което не се бе случвало отдавна, защото тинята стигаше до глезените й. Не искаше да си помисля от какво е съставена, макар че отвратителната миризма й подсказваше.

Всички тунели й се струваха еднакви. Само едно я спасяваше: чувството за ориентация на сеона. Нямаше как да се загуби, щом беше с Аше. Съществата винаги знаеха къде се намират и как да стигнат до място, на което вече са били.

Сеонът водеше и летеше ниско до повърхността на тинята.

— Милейди, може ли да попитам откъде знаехте, че кралят ще се измъкне от празненството на Роял?

— Сигурно можеш да се досетиш и сам, Аше — подразни го тя.

— Уверявам ви, че опитах, милейди.

— Е, кой ден от седмицата е?

— Маедал? — отвърна сеонът и зави зад ъгъла.

— Точно. И какво се случва всяка седмица в този ден?

Аше не отговори веднага.

— Баща ви играе шинда с лорд Еоден? — попита той, а в гласа му се долови нехарактерно раздразнение. Явно упорството и нощните събития изчерпваха дори възхитителното търпение на Аше.

— Не — отвърна Сарене. — Всеки маедал в единайсет вечерта чувам шум от прохода, който минава до стаята ми и води в кралските покои.

Сеонът възкликна.

— Чувах шумове и в другите дни — обясни Сарене. — Но само маедал се повтаряше.

— Затова накарахте херцога да организира празненство, като очаквахте кралят да се придържа към графика си.

— Точно така. — Сарене гледаше да не се хлъзне в тинята. — Трябваше да е късно празненство, да може хората да останат поне до полунощ. Затъмнението ми даде идеален повод. Кралят трябваше да присъства; гордостта му го задължава. Но седмичната му среща трябва да е важна, щом рискува да си тръгне толкова рано.

— Милейди, това не ми харесва — каза Аше. — Какво добро може да търси кралят в каналите посред нощ?

— Точно това се опитвам да разбера? — Сарене отмахна една паяжина. Една мисъл я тласкаше напред през мръсотията и мрака. Възможност, в която почти не вярваше. Може би принц Раоден бе жив. Може би Ядон го бе затворил в каналите, а не в тъмницата си. Може би все пак не беше вдовица.

Отпред се чу шум.

— Аше, намали светлината. Май чувам гласове.

Той се подчини и стана почти невидим. Отпред имаше кръстовище и откъм десния тунел се виждаше сиянието на факли. Сарене се приближи бавно към ъгъла с идеята да надникне. За съжаление не забеляза, че подът се накланя преди кръстовището, и тя се подхлъзна. Махна отчаяно с ръце и се плъзна няколко стъпки, спирайки на дъното.

Това я отведе точно в средата на кръстовището. Сарене вдигна бавно поглед.

Крал Ядон я гледаше толкова стъписано, колкото тя се чувстваше неловко.

— Милостиви Доми — прошепна Сарене. Кралят стоеше зад олтар и стискаше изцапан в червено нож. Беше чисто гол, а гърдите му бяха намазани с кръв. На олтара бе завързана млада жена, а тялото й бе разпорено от гърлото до слабините.

Ножът се плъзна от ръката на Ядон и цопна приглушено в тинята. В този момент Сарене забеляза останалите фигури с черни роби, покрити с дуладелски руни. Всеки стискаше дълга кама.

Неколцина тръгнаха към нея.

Сарене се поколеба между нуждата на тялото й да повърне и настояването на разума й да изпищи.

Писъкът спечели.

Тя залитна назад и се пльосна в тинята. Фигурите се втурнаха към нея с решителни погледи. Сарене риташе и се мяташе в тинята, без да спира да пищи. Почти не чу стъпките, които идваха отдясно.

В следващия миг се появи Еондел.

Мечът на стария генерал проблесна на слабата светлина и отсече една ръка, която посягаше към глезените й. От тунела наизлизаха още хора в униформата на легиона на Еондел. Сред тях бе и мъж с червена роба, Дилаф, деретският жрец. Той не се включи в боя, а застана отстрани, гледайки изумено.

Смаяната Сарене опита да стане отново, но пак се пльосна в мръсотията. Някой хвана ръката й и я издърпа. Сбръчканото лице на Роял се усмихна с облекчение, докато я изправяше на крака.

— Може би другия път ще ми кажете какво планирате, принцесо — предложи той.

— Ти си му казал? — осъзна Сарене, вперила обвинителен поглед в Аше.

— Разбира се, че му казах, милейди — отвърна сеонът и изпулсира леко, за да натърти забележката. Намираха се в кабинета на Роял, там беше и Лукел. Сарене носеше роба на една от прислужниците на херцога. Беше й твърде къса, естествено, но все пак бе по-добре от омазаната с мръсотия кадифена рокля.

— Кога? — настоя Сарене, облегна се на плюшеното канапе и се уви с одеялото. Херцогът й беше предоставил баня и косата й беше все още мокра в хладния нощен въздух.

— Обади се на Опа веднага щом напуснахте празненството — обясни Роял, който се появи с три димящи чаши. Подаде две от тях на нея и Лукел, и седна.

— Още тогава? — изненада се Сарене.

— Знаех, че няма да се върнете каквото и да ви говоря — отговори Аше.

— Познаваш ме твърде добре — кимна тя и отпи от напитката си. Беше фьорденска гаржа. Добре, защото не можеше да си позволи да заспива още.

— Признавам това без спор, милейди — потвърди Аше.

— Тогава защо се опита да ме спреш, преди да влезем в каналите?

— Трябваше да ви забавя, милейди — обясни Аше. — Херцогът настоя да дойде лично и групата се придвижваше бавно.

— Може да съм бавен, но нямаше да пропусна нито част от плана ви, Сарене — намеси се Роял. — Казват, че с възрастта идвала мъдрост, но на мен тя ми донесе само мъчително любопитство.

— А войниците на Еондел? — попита Сарене.

— Вече бяха на празненството — включи се и Лукел. Беше настоял да остане и да узнае какво е станало, щом зърна мърлявата Сарене да се промъква в къщата на херцога. — Някои от тях се бяха смесили с гостите.

— Поканих офицерите на Еондел — обясни Роял. — Поне онези, които се намираха в града.

— Добре — кимна Сарене. — Значи, след като тръгнах, Аше се е обадил на вашия сеон и е казал, че преследвам краля.

— „Глупавото момиче ще се остави да я убият“, бяха точните му думи — позасмя се Роял.

— Аше!

— Извинявайте, милейди — примигна засрамено сеонът. — Бях твърде разстроен.

— Както и да е — продължи Сарене. — Аше се е обадил на Роял, който е взел Еондел и хората му от празненството. Всички сте ме проследили до канализацията, водени от твоя сеон.

— Докато Еондел не чу как пищите — довърши херцогът. — Вие сте голяма късметлийка, че разполагате с неговата вярност, Сарене.

— Знам — отвърна принцесата. — За втори път през седмицата мечът му се оказва от полза. Припомнете ми да сритам Ядон при следващата ни среща. Как е убедил аристократите, че военното обучение не им приляга?

Роял се засмя.

— Ще трябва да се наредите на опашка, принцесо. Съмняваме се, че градските жреци, без значение коратски или деретски, ще позволят на краля да се измъкне, след като е участвал в джескерските мистерии.

— И е жертвал горката жена — добави тихо Аше.

Разговорът замря, защото си спомниха какво точно се бе случило. Сарене потръпна при спомена за кървавия олтар и тялото върху него. Аше беше прав. Не е време за шеги.

— Това ли било? — попита Лукел.

Сарене кимна.

— Мистериите понякога включват жертвоприношения. Ядон явно отчаяно е искал нещо.

— Нашият деретски приятел заяви, че има известни познания по темата — намеси се Роял. — Според него кралят е умолявал джескерските духове да унищожат някого за него.

— Мен ли? — попита Сарене и се вледени въпреки одеялото.

Роял кимна.

— Артет Дилаф каза, че инструкциите били написани по олтара с кръвта на жената.

Сарене потръпна.

— Е, поне разбрахме какво се случва със слугините и готвачките, които изчезват от двореца.

Херцогът кимна.

— Предполагам, че е бил замесен с мистериите от дълго време. Може би още от реод. Очевидно е водач на този кръг.

— А другите? — попита Сарене.

— Дребни благородници — обясни херцогът. — Ядон не би замесил някого, който може да му се опре.

— Чакайте малко — намръщи се Сарене. — Как се появи този деретски жрец?

Роял сведе притеснен поглед към чашата си.

— Аз съм виновен. Видя ме, като подбирах мъжете на Еондел, защото бързах, и ме последва. Нямаше време да се занимаваме с него.

Сарене отпи от чашата си колебливо. Нощните събития определено не бяха протекли според очакванията й.

Внезапно Ейхан се заклатушка през вратата.

— Раг Доми, Сарене! — извика той. — Първо се опълчваш на краля, после го спасяваш, а сега го детронира. Няма ли най-после да се спреш?

Сарене придърпа колене към гърдите си и отпусна глава на тях със стон.

— Няма как да го покрием, нали?

— Не — отвърна Роял. — Деретският жрец се погрижи, вече го е разгласил на половината град.

— Почти сигурно Телрий ще вземе властта сега — поклати глава Ейхан.

— Къде е Еондел? — попита Сарене приглушено заради одеялото.

— Заключва краля в тъмницата — отговори Ейхан.

— А Шуден?

— Предполагам, че все още изпраща жените — каза Лукел.

— Добре. — Сарене вдигна глава и отметна косата от очите си. — Ще продължим без тях. Господа, боя се, че току-що унищожих краткия ни покой. Очаква ни сериозно планиране, за да успеем да удържим щетите под контрол.

33.

Нещо се бе променило. Хратен примигна, отърсвайки се от последните остатъци на бълнуванията си. Не беше сигурен колко време е минало, но вече бе тъмно. Цареше потискащ мрак, с изключение на няколкото факли, които горяха на стената на Елантрис. Дори нямаше никаква лунна светлина.

Все по-често изпадаше във вцепенение, а съзнанието му изчезваше, докато стоеше във все същата поза. Три дни бяха дълъг период за постоянна молитва.

Беше жаден. И гладен. Очакваше подобно нещо, и преди беше постил.

Но този път бе различно. Гладът му беше по-силен, сякаш тялото му се опитваше да го предупреди за нещо. Знаеше, че Елантрис допринася за това. В този град цареше отчаяние, някакво безпокойство се излъчваше от всеки проклет напукан камък.

Внезапно в небето се появи светлина. Хратен вдигна поглед с изумление и примигна с уморените си очи. Луната бавно изплуваше от мрака. Първо беше полумесец, а после започна да се изпълва. Хратен напълно бе забравил, че тази вечер ще има лунно затъмнение. Не обръщаше внимание на тези неща, откакто бе напуснал Дуладел. Вече изкоренената им езическа религия придаваше голямо значение на движението на небесните обекти, а мистериите често се изпълняваха в подобни нощи.

Докато стоеше на колене на площада в Елантрис, Хратен най-сетне разбра какво бе накарало джескерите да гледат на природата с религиозна почуда. Имаше нещо красиво в бледата небесна богиня, нейното затъмняване бе мистично. Сякаш наистина изчезваше за известно време, отиваше на друго място, а не просто се скриваше в сянката на планетата, както твърдяха сворденските учени. Хратен почти усещаше магията й.

Почти. Разбираше как една примитивна култура би могла да почита луната, но той не можеше да стори подобно нещо. Зачуди се дали би трябвало да изпитва подобна възхита от своя Бог? Дали вярата му бе разклатена, защото не гледаше на Джадет с тази смес от любопитен страх и преклонение, с която джескерите гледаха на луната? Той никога нямаше да изпита подобни емоции. Не беше способен на сляпа вяра. Търсеше разбиране. Може би дори завиждаше на хората, които славеха Бог, без да разбират учението Му, но той не можеше да раздели религията от фактите.

Джадет раздаваше способности според волята си и Хратен бе дарен с логичен интелект. Никога не можеше да се задоволи с глуповата отдаденост.

Не беше това, на което се надяваше, но бе отговор и той почерпи сила от него. Не беше фанатик. Никога нямаше да се отдаде на крайната страст. Той следваше Шу-Дерет просто защото имаше смисъл.

Това би трябвало да е достатъчно.

Хратен облиза напуканите си устни. Не знаеше още колко ще трябва да стои в Елантрис. Изгнанието му можеше да продължи с дни. Не желаеше да демонстрира физическа слабост, но знаеше, че се нуждае от храна.

Пресегна се за жертвената кошница. Даровете бяха покрити със слуз и започваха да плесенясват. Хратен ги изяде въпреки това, щом се реши веднъж. Омете загниващите зеленчуци, мухлясалия хляб, месото и дори малко от царевицата, която бе поомекнала от накисването в слузта. След това изпи цялата стъкленица вино на една продължителна глътка.

Захвърли кошницата настрани. Поне нямаше да се притеснява, че местните ще се опитат да му откраднат храната, макар да не бе видял жива душа след първата атака. Беше благодарен на Джадет за пощадата. Беше слаб и обезводнен, едва ли щеше да отблъсне ново нападение.

Луната бе почти пълна. Хратен я изгледа с разпалена отново решимост. Липсваше му страст, но упорството я заместваше напълно.

Облиза влажните си устни и поднови молитвата. Щеше да продължи както винаги, да се старае да служи с всички сили на империята на Джадет.

Бог не можеше да очаква нищо друго от него.

34.

Раоден не беше прав за хората на Шаор. Неколцина от тях дойдоха да сготвят храната си в онази нощ, а в очите им се прокрадваше искрица на осъзнаване. По-голямата част обаче дойдоха по друга причина.

Раоден ги гледаше как влачат голям камък на една от шейните на Мареше.

Съзнанието им беше унищожено. Капацитетът за рационално мислене бе атрофирал по време на животинското им съществуване. Някои се бяха възстановили частично, но за останалите нямаше надежда. Така и не направиха връзка между огъня и готвенето. Просто гледаха царевицата и виеха, ядосани и объркани, че не могат да я изядат.

Не, тези същества не бяха паднали в капана му. Но въпреки това дойдоха, защото Раоден бе детронирал богинята им.

Беше влязъл в територията на Шаор и се бе измъкнал невредим. Имаше власт над храната, можеше да я направи невъзможна за ядене за едни и чудесна за други. Войниците му периодично бяха побеждавали в схватките. Простите, дегенерирали съзнания на хората на Шаор правеха само едно, когато бяха изправени пред по-могъщ бог: сменяха вярата си.

Появиха се на сутринта, след опита му да възстанови интелекта им. Той обикаляше стената на Нови Елантрис и видя как се задават по една от главните улици. Беше вдигнал тревога, защото очакваше, че най-сетне са решили да организират координирана атака.

Но хората на Шаор не бяха дошли да се бият. Носеха му дар: главата на тяхното бивше божество. По-точно косата й. Водачът бе хвърлил русата перука в краката на Раоден. Кичурите бяха напоени с тъмната, гъста елантриска кръв.

Въпреки претърсването хората му така и не откриха тялото на Шаор.

И така, диваците наведоха глави и коленичиха почтително, докато косата на свалената им богиня се валяше в слузта. Сега спазваха точно всичките заповеди на Раоден. В замяна той им даваше остатъци от храна, точно като на домашни животни.

Това го караше да се чувства неудобно. Направи редица опити да възстанови разумното им мислене, но след два дена беше сигурен, че това е невъзможно. Тези мъже бяха загубили интелекта си и той нямаше да се върне, без значение дали причината бе слабата психика, или дор.

Държаха се учудващо добре, бяха кротки. Болката видимо не ги притесняваше и изпълняваха всякакъв вид труд, колкото и тежък да беше. Ако Раоден им наредеше да съборят някоя къща, дори след дни щеше да ги завари да бутат съвестно стената, притиснали длани в камъните. Въпреки очевидното им подчинение принцът не им вярваше. Бяха убили Сейолин и предишната си господарка. Бяха спокойни само защото настоящият им бог го изискваше.

— Каяна — обяви Галадон, заставайки до него.

— Няма да се оправят, нали? — съгласи се Карата.

„Каяна“ беше терминът, с който ги наричаше Галадон. Означаваше „откачени“.

— Горките — прошепна Раоден.

Галадон кимна.

— Ти ли ни извика, суле?

— Аз. Елате с мен.

Новата работна ръка бе дала възможност на Мареше и хората му да възстановят някои от каменните мебели, така запазиха и без това скромните си запаси от дървесина. Новата маса в църквата бе същата, с която бе припомнил на Таан, че е бил скулптор. Голямата цепнатина в средата бе запълнена с хоросан, но иначе всички изящни релефи бяха запазени.

На масата имаше няколко книги. Възстановяването на Нови Елантрис изискваше вниманието на Раоден и му бе невъзможно да се промъква до скритата библиотека, затова бе донесъл някои от томовете. Хората бяха свикнали да го виждат с книги и не го разпитваха, въпреки че тези още имаха кожени корици.

Изучаваше аондор с трескава бързина. Болките му се усилваха. Понякога бяха толкова свирепи, че Раоден припадаше.

Все още търпеше, но трудно. Ставаше все по-зле. Беше в Елантрис от месец и половина и се съмняваше, че може да изкара още толкова.

— Не разбирам защо настояваш да споделяш всеки детайл от аондор с нас, суле — каза Галадон, когато принцът протегна ръка към една отворена книга. — Не разбирам и половината от това, което ни казваш.

— Галадон, трябва да се постараеш да запомниш тези неща. Каквото и да говориш, знам, че разполагаш с нужния интелект.

— Може би — призна Галадон. — Но пък не ми харесва. Аондор е твое хоби, а не мое.

— Чуй, приятелю — настоя Раоден. — Знам, че аондор пази тайната на нашето проклятие. Ако го изучим, след време може да я открием. — Той вдигна пръст. — Но ако нещо се случи с мен, трябва друг да продължи делото.

Галадон изсумтя.

— Ти си толкова близо да станеш хоед, колкото аз фьорденец.

„Прикривам се добре“ — каза си принцът.

— Това не е важно — изрече на глас. — Глупаво е да нямаме резервен план. Аз водя записки, но искам и двамата да чуете какво ще кажа.

Галадон въздъхна.

— Добре, суле, какво си открил? Нов модификатор за промяна на обсега на аоните?

Раоден се усмихна.

— Не, нещо много по-интересно. Знам защо Елантрис е покрит със слуз.

Карата и Галадон зяпнаха.

— Наистина ли? — попита Карата, гледайки към отворената книга. — Там пише ли го?

— Не, това е комбинация от няколко неща — отговори Раоден. — Но ключовият елемент е тук. — И посочи към илюстрацията.

— Аон Аше! — разпозна Галадон.

— Точно така. Знаете, че кожата на елантрисците е била сребриста, а според някои сияела.

— Така беше — потвърди Галадон. — Не ярко, но когато баща ми влезеше в тъмна стая, фигурата му се открояваше.

— Е, това е работа на дор — обясни Раоден. — Тялото на всеки елантрисец е постоянно свързано с дор. Същата връзка съществува и между самия град и енергията, макар учените да не знаят защо. Дор е обгръщал целия Елантрис и карал камъните и дървесината да сияят сякаш в тях гори кротък пламък.

— Сигурно е било трудно да се спи — отбеляза Карата.

— Можело е да ги покрият — каза Раоден. — Но осветеният град е бил толкова забележителен така, че мнозина жители го приемали за нормално и се научили да спят въпреки сиянието.

— Изумително — подхвърли Галадон с безразличие. — Но какво общо има това със слузта?

— Има гъби и лишеи, които живеят на светлина, Галадон — обясни Раоден. — Но светлината на дор не е била като нормалната и така се е развила друг вид плесен. Явно по повечето повърхности тук е растял тънък прозрачен слой от нея. Елантрисците не си правели труда да го чистят, защото засилвал сиянието. Плесента била корава и не цапала. Докато не загниела.

— Светлината е изчезнала — съобрази Карата.

— И плесента загнила — кимна Раоден. — И понеже покривала целия град, сега всичко е в слуз.

— И какво му е важното на това? — попита Галадон с прозявка.

— Поредната нишка от паяжината — обясни Раоден. — Още един факт за случилото се след реод. Трябва да търсим в обратен ред, приятелю. Тепърва се запознаваме със симптомите на събитие, което е станало преди десет години. Може би, след като разберем всичко, което реод е предизвикал, ще отгатнем и какво го е причинило.

— Обяснението за слузта звучи логично, принце — съгласи се Карата. — Винаги съм знаела, че в тази мръсотия има нещо неестествено. Виждала съм как се излива пороен дъжд, без да изчисти дори едно петънце.

— Слузта е мазна и отблъсква водата — изтъкна Раоден. — Нали си чувала как Кахар се оплаква, че се чисти трудно?

Карата кимна и разлисти книгата.

— Тези томове съдържат много информация.

— Така е — каза Раоден. — Но учените, които са ги писали, на моменти са много повърхностни. Трябва много да се рови, за да се намери отговор на специфични въпроси.

— Например? — попита Карата.

Раоден се намръщи.

— Ами, примерно не съм намирал нито една книга, която да описва как се правят сеони.

— Нито една? — изненада се Карата.

Принцът поклати глава.

— Винаги съм смятал, че сеоните се създават чрез аондор, но в книгите няма обяснения. Споменават за предаването на известни сеони от един на друг човек и горе-долу толкова.

— Предаване ли? — намръщи се Карата.

— Да дадеш сеона си на някой друг. Ако имаш, можеш да го направиш, или да кажеш на сеона на кого да служи, след като умреш.

— Значи и нормалните хора могат да имат сеон? — продължи да се чуди тя. — Мислех, че са само за благородниците.

Раоден поклати глава.

— Всичко зависи от предишния собственик.

— Е, няма голяма вероятност някой аристократ да остави сеона си на селянин — обади се Галадон. — Те са богатство и остават в семейството. Коло?

Карата се намръщи.

— Ами… какво става, ако собственикът умре, без да е казал на сеона при кого да се премести?

Раоден сви рамене и погледна към дуладелеца.

— Не ме гледай, суле. Аз никога не съм имал сеон.

— Не знам — призна принцът. — Предполагам, че тогава сам си избира господаря.

— Ами ако не иска? — попита Карата.

— Не мисля, че има избор. Има нещо… между сеоните и господарите им. Те са свързани. Сеоните например полудяват, когато господарите им бъдат повалени от шаод. Мисля, че са създадени да служат, това е част от тяхната магия.

Карата кимна.

— Милорд Дух! — разнесе се глас наблизо.

Раоден сбърчи вежди и затвори книгата.

— Милорд! — Даше дотича до вратата. Високият елантрисец изглеждаше по-скоро объркан, отколкото притеснен.

— Какво има, Даше? — попита принцът.

— Гьорнът, милорд — каза Даше с възбуден поглед. — Излекувал се е.

35.

— Само месец и половина, и вече успя да детронираш краля. Не може да се отрече, че действаш бързо, Ене. — Баща й говореше весело, но сияещото му лице бе загрижено. И двамата знаеха, че хаосът при свалянето на една власт можеше да е еднакво опасен и за селяни, и за благородници.

— Е, не съм го искала — запротестира Сарене. — Милостиви Доми, аз се опитах да спася този глупак. Не е трябвало да се забърква в мистериите.

Баща й се засмя.

— Изобщо не трябваше да те пращам. Държеше се достатъчно лошо, когато посещаваше враговете ни.

— Не си ме изпращал, татко. Това си беше моя идея.

— Добре е да знам, че мнението ми няма голяма стойност в очите на дъщеря ми — обиди се Евънтео.

Сарене омекна.

— Съжалявам, татко. — Тя въздъхна. — Изнервена съм след… Не знаеш колко беше ужасно.

— О, знам. За съжаление. Как, в името на Доми, толкова невинна религия като джескерската може да роди чудовище като мистериите?

— По същия начин, както Шу-Дерет и Шу-Корат са произлезли от един дребен джиндосец — отвърна Сарене и поклати глава.

Евънтео въздъхна.

— Е, значи Ядон е мъртъв?

— Вече знаеш? — изненада се Сарене.

— Изпратих няколко нови шпиони в Арелон, Ене. Няма да оставя дъщеря си сама в държава на ръба на разрушението, без да я държа под око.

— Кой? — полюбопитства Сарене.

— Няма нужда да знаеш — отговори баща й.

— Трябва да разполага със сеон — усмихна се Сарене. — Иначе няма как да си научил за Ядон. Той се обеси миналата нощ.

— Няма да ти кажа, Ене — заяви весело Евънтео. — Ако знаеш кой е, неизбежно ще решиш да го ползваш за свои цели.

— Добре де. Но когато всичко свърши, искам да ми кажеш кой е.

— Не го познаваш.

— Добре — повтори Сарене и се направи на безразлична.

Баща й се засмя.

— Е, разкажи ми за Ядон. Как, в името на Доми, се е сдобил с въже?

— Лорд Еондел трябва да го е уредил — предположи Сарене и подпря лакти на бюрото. — Графът мисли като воин и това е доста ефективно решение. Няма нужда да го принуждаваме да абдикира, а самоубийството връща част от достойнството на монархията.

— Този следобед си кръвожадна, а, Ене?

Тя потръпна.

— Ти не го видя, татко. Кралят не просто бе убил момичето, той… изпитваше наслада.

— Аха. Според агентите ми херцог Телрий вероятно ще вземе трона.

— Не и ако успеем да го спрем — изтъкна Сарене. — Телрий е по-лош и от Ядон. Дори да не беше деретски симпатизант, пак щеше да е ужасен крал.

— Ене, гражданската война няма да е от полза за никого.

— Няма да се стигне дотам, татко — обеща Сарене. — Не можеш да си представиш колко лишени от боен дух и воински умения са тези хора. Живели са с векове под закрилата на Елантрис. Мислят, че присъствието на няколко трътлести стражи на градската стена е достатъчно да отблъсне нашествениците. Единствените истински войници са в легиона на лорд Еондел и той им нареди да се съберат в Кае. Може би ще успеем да короноваме Роял, преди да се случи нещо.

— Значи сте се обединили зад него?

— Той е единственият с достатъчно богатство, та да съперничи на Телрий — обясни Сарене. — Нямах време да премахна глупавата система на Ядон, обвързваща титлите с парите. Хората са свикнали с нея и ще трябва да я използваме, поне засега.

На вратата се почука и се появи една прислужница с обяда. Сарене се бе завърнала в двореца след една нощ в имението на Роял, въпреки притесненията на съюзниците й. Дворецът беше символ и тя се надяваше, че ще повиши авторитета й. Слугинята остави подноса на масата и излезе.

— Това обядът ли е? — Баща й имаше шесто чувство по отношение на храната.

— Да — потвърди Сарене и си отряза парче от царевичния хляб.

— Добър ли е?

Сарене се усмихна.

— Не питай, татко. Само ще се раздразниш.

Евънтео въздъхна.

— Знам. Майка ти има нова мания: спаначена супа от Храгиш.

— Хубава ли е? — попита Сарене. Майка й беше дъщеря на теодски дипломат и бе отраснала в Джиндо. В резултат бе развила някои странни хранителни навици, които налагаше на целия двор.

— Отвратителна.

— Жалко — каза Сарене. — Къде ли остана маслото?

Баща й изстена.

— Татко — смъмри го тя. — Знаеш, че трябва да отслабнеш. — Кралят не беше толкова едър като брат си Кайн, но все пак бе по-скоро пълен, отколкото слаб.

— Не виждам защо — възрази Евънтео. — Знаеш ли, че в Дуладел смятат дебелите хора за привлекателни? Не ги е грижа за джиндоските разбирания за здраве и са напълно щастливи. А и къде е доказано, че от маслото се пълнее?

— Знаеш какво казват джиндосците, татко. Ако гори, значи не е здравословно.

Евънтео въздъхна.

— Не съм пил вино от десет години.

— Знам, татко. Не помниш ли, че живеех с вас?

— Да, ама на теб майка ти не ти забраняваше алкохола.

— Аз не съм дебела — отбеляза Сарене. — А алкохолът гори.

— Както и спаначената супа — добави Евънтео с дяволит глас. — Стига да я изсушиш. Вече пробвах.

Сарене се засмя.

— Съмнявам се, че майка е реагирала добре на малкия ти експеримент.

— Изгледа ме по нейния си начин. Знаеш я каква е.

— Да. — Сарене се замисли за майка си. Беше изкарала достатъчно време на дипломатически мисии, за да изпитва носталгия, но щеше да й е хубаво да се върне в Теод. Особено като вземеше предвид безкрайните изненади и бедствия от последните седмици.

— Е, Ене, трябва да свикам двора — каза баща й. — Радвам се, че понякога намираш време да се обадиш на бедния си стар татко, особено когато детронираш цяла нация. А, още нещо. Щом разбрахме за самоубийството на Ядон, Сейналан взе един от най-бързите ми кораби и тръгна за Арелон. След няколко дена трябва да пристигне.

— Сейналан? — попита изненадано Сарене. — Какво пък иска патриархът?

— Не знам, не ми каза. Трябва да тръгвам, Ене. Обичам те.

— И аз те обичам, татко.

— Никога не съм се срещал с патриарха — призна Роял в трапезарията на Кайн. — Прилича ли на отец Омин?

— Не — отвърна рязко Сарене. — Сейналан е егоист, който мисли за собствена изгода, и толкова горд, че пред него и деретските гьорни изглеждат смирени.

— Принцесо! — извика Еондел възмутено. — Говорите за главата на нашата църква!

— Това не означава, че трябва да го харесвам.

Еондел пребледня и посегна инстинктивно към амулета с аона Оми на врата си.

Сарене се намръщи.

— Не трябва да правиш жест срещу злото, Еондел. Няма да се отрека от Доми само защото е поставил глупак начело на църквата Си. И глупаците трябва да имат шанс да служат.

Еондел сведе поглед към ръката си и я отпусна смутено. Роял се подхилваше тихичко.

— Какво има? — обърна се към него Сарене.

— Просто размишлявах — отговори възрастният мъж с усмивка. — Досега не съм срещал мъж или жена с толкова многостранни възгледи.

— Значи сте живели затворено, херцоже — информира го Сарене. — Къде се дяна Лукел?

Столовете на Кайн не бяха толкова удобни, колкото в кабинета на Роял, но по някаква причина всички се чувстваха най-добре в трапезарията на чичо й. Повечето хора придаваха личен щрих с украсата на кабинетите и приемните си, но Кайн обичаше храната и трапезарията бе неговото поле за изява на таланта му. Помещението бе декорирано със сувенири от пътуванията му, като се почне от изсушени зеленчуци и се стигне до голяма брадва с орнаменти, и тези предмети бяха успокоително познати. Затова предпочитаха да се събират в тази стая без допълнителни дискусии.

Трябваше да изчакат няколко минути, преди Лукел да се появи най-сетне. Чуха как вратата се отваря и затваря и приветливото лице на братовчед й надникна от прага. Ейхан и Кайн бяха с него.

— Е? — попита Сарене.

— Телрий определено възнамерява да вземе трона — съобщи Лукел.

— Не и ако легионът ми подкрепи Роял — обади се Еондел.

— За съжаление, скъпи генерале, легионът ви не е тук — напомни Ейхан и стовари туловището си на един стол. — Разполагате само с десетина мъже.

— Това е повече, отколкото има Телрий — отбеляза Сарене.

— Вече не е така — опроверга я Ейхан. — Градската стража на Елантрис е напуснала поста си и се е настанила пред имението на Телрий.

Еондел изсумтя.

— Стражата е само клуб за втори синове, които се правят на важни.

— Вярно — съгласи се Ейхан. — Но в този клуб членуват шестстотин души. При съотношение петдесет срещу един, дори аз ще воювам срещу легиона ви. Боя се, че балансът на силата се измести към Телрий.

— Това е лошо — съгласи се Роял. — Голямото богатство на Телрий беше сериозен проблем и преди, а сега…

— Трябва да има начин — прекъсна го разгорещено Лукел.

— Не виждам такъв — призна херцогът.

Всички се намръщиха и потънаха в размисъл. Блъскаха си главите над този проблем от два дни. Дори да разполагаха с военна мощ, другите аристократи можеха да се поколебаят да последват Роял, който бе по-беден. Сарене гледаше всеки поред и очите й попаднаха на Шуден. Младежът изглеждаше някак развълнуван, но не разтревожен.

— Какво? — попита тихо тя.

— Мисля, че може да има начин — отвърна той уклончиво.

— Говори, човече — подкани го Ейхан.

— Сарене е доста богата — обясни Шуден. — Раоден й остави поне петстотин хиляди деоса.

— Вече го обсъждахме, Шуден — намеси се Лукел. — Има доста пари, но все пак е по-бедна от Роял.

— Така е — съгласи се баронът. — Но двамата заедно имат повече от Телрий.

В стаята настъпи тишина.

— Вашият брачен договор е вече невалиден, милейди — обади се Аше зад гърба й. — Той не важи, след като Ядон се самоуби и премахна династията си от трона. Ако някой друг стане крал, без значение дали Телрий или Роял, споразумението се прекратява и вече няма да сте арелонска принцеса.

Шуден кимна.

— Ако обедините богатството си с това на херцога, не само ще имате пари да се изправите срещу Телрий, но и ще придадете легитимност на претенциите на Роял. Не мислете, че произходът няма значение в Арелон. Благородниците биха дали лоялността си с по-голяма готовност на някой роднина на Ядон.

Роял я изгледа като добродушен дядо.

— Трябва да призная, че младият Шуден има право. Сарене, бракът ни ще е напълно политически.

Сарене си пое дъх. Нещата се случваха толкова бързо.

— Разбирам, милорд. Трябва да сторим всичко необходимо.

И така, за втори път в рамките на два месеца Сарене се оказа сгодена.

— Боя се, че това не беше много романтично — извини се Роял. Срещата бе приключила и той бе предложил дискретно да я изпрати до двореца. Останалите, включително и Аше, разбираха, че двамата трябва да поговорят насаме.

— Всичко е наред, милорд — отвърна Сарене с лека усмивка. — Политическите бракове трябва да са такива: сухи, сдържани и крайно полезни.

— Ти си много прагматична.

— Налага се, милорд.

Роял се намръщи.

— Трябва ли да си говорим официално, Сарене? Мислех, че сме подминали, този етап.

— Съжалявам, Роял. Просто е трудно да отделя себе си от политическата личност.

Херцогът кимна.

— Бях сериозен, Сарене. Това ще е просто съюз заради общата цел. Не се чувствай задължена за нещо друго.

Сарене замълча за момент, вслушана в чаткането на конските подкови.

— Все пак ще трябват наследници.

Роял се засмя тихо.

— Не, Сарене. Не, благодаря. Дори да беше физически възможно, не бих се съгласил. Аз съм стар човек и ми остават още няколко години. Този път брачният договор няма да ти забранява да се омъжиш отново. Когато умра, можеш да избереш мъж по свое предпочитание. Дотогава ще сме сменили системата на Ядон с по-стабилна и децата от третия ти съпруг ще наследят трона.

Трети съпруг. Роял говореше сякаш вече бе мъртъв и тя отново бе вдовица.

— Е, ако нещата се развият, както предлагаш, поне не би трябвало да е трудно да си намеря съпруг. Тронът ще е примамлива награда, въпреки че ще трябва да ме търпи.

Херцогът се намръщи.

— Искам да обсъдим нещо, Сарене.

— Какво?

— Твърде си строга със себе си. Чувал съм те как говориш, явно мислиш, че никой не те иска.

— Така е — отвърна равнодушно Сарене. — Повярвай ми.

Роял поклати глава.

— Ти чудесно преценяваш чуждите характери, но не и своя. Често собствените ни мнения за нас са най-нереалистични. Ти може би се виждаш като стара мома, но си още млада и красива. Само защото не си имала късмет в миналото, не значи, че трябва да се отказваш от бъдещето.

Той я погледна в очите. Въпреки че се държеше като палавник понякога, този мъж беше дълбоко проникновен.

— Сарене, ще намериш някой, който да те обича. Ти си съкровище, дори по-ценно от трона, с който ще си свързана.

Сарене се изчерви и сведе поглед. Думите му бяха окуражаващи. Може би наистина имаше надежда. Щеше да е по средата на трийсетте, но все пак може би имаше шанс да намери подходящия мъж.

— Както и да е — каза Роял. — Трябва да се оженим бързо, за да изпреварим Телрий.

— Какво предлагаш?

— В деня, в който погребват Ядон. От законова гледна точка управлението му не свършва, преди да го погребат.

Четири дена. Наистина щеше да е кратък годеж.

— Просто се притеснявам, че е необходимо да преминеш през това — добави Роял. — Не е лесно да се омъжиш за такъв вехт старец.

Сарене стисна ръката му и се усмихна.

— Като се замисля, милорд, голяма късметлийка съм. Малко са хората на този свят, за които мисля, че е чест за мен да се омъжа насила.

Роял се усмихна и очите му проблеснаха.

— Жалко, че Ейхан е вече женен, а?

Сарене го пусна и го тупна по рамото.

— Имах достатъчно емоционални шокове за една седмица, Роял. Поне не ме карай да повръщам.

Херцогът се разсмя звучно. След миг се разнесоха викове навън. Сарене се напрегна, но виковете не бяха от гняв или болка. По-скоро звучаха възбудено и радостно. Тя погледна объркано през прозореца на каретата и видя тълпата, която се задаваше по страничната улица.

— Какво, в името на Доми, е това? — попита Роял.

Каретата се приближи и Сарене различи високата фигура в средата на тълпата.

Тя се вцепени.

— Това е невъзможно!

— Какво? — намръщи се херцогът.

— Това е Хратен — възкликна Сарене с опулени очи. — Напуснал е Елантрис.

Тя осъзна още нещо. Лицето на гьорна беше без петна. Имаше цвят на нормална плът.

— Милостиви Доми, той е излекуван!

36.

Когато зората оповести началото на петия ден от изгнанието на Хратен, той осъзна, че е направил грешка. Щеше да умре в Елантрис. Пет дена бяха твърде дълъг период без вода, а знаеше, че в прокълнатия град няма вода.

Не съжаляваше за действията си. Беше постъпил по най-логичния начин. Логиката му бе отчаяна, но все пак рационална. Ако беше останал в Кае, щеше да става все по-безсилен с всеки изминал ден. Не, по-добре да умре от дехидратация.

По време на петия ден изпадаше все по-често в делириум. Понякога виждаше как Дилаф му се смее, друг път беше теодската принцеса. Веднъж дори си помисли, че вижда самия Джадет. Лицето му гореше от божествено разочарование, докато гледаше към Хратен. След това халюцинациите му се промениха. Вече не виждаше лица и не чувстваше унижение и присмех. Беше изправен пред нещо по-ужасяващо.

Спомени за Дакор.

Отново се намираше в тъмните празни килии на манастира. В пустите коридори отекваха писъци, викове на животинска агония и монотонно напяване. Напяване, което имаше странна сила. Малкият Хратен бе коленичил послушно и чакаше, присвит в килия, не по-голяма от килер. Потта се стичаше покрай ужасените му очи, защото знаеше, че рано или късно ще дойдат за него.

Манастирът Ратбор тренираше убийци. Фьолдор обучаваше шпиони. Дакор създаваше демони.

Делириумът се прекрати в ранния следобед, пусна го като котка, която си играеше с плячката за последно, преди да нанесе смъртоносния удар. Хратен надигна отслабналото си тяло от камъните. Мърлявата дреха бе залепнала за слузестата повърхност. Не беше усетил кога е заел зародишна поза. Той въздъхна и разтри по рефлекс мръсната си глава в напразен опит да я почисти.

Пръстите му докоснаха нещо грапаво. Никнещи косми.

Хратен се изправи мигновено. Шокът му бе вдъхнал сила. Посегна с треперещи пръсти към малката стъкленица, в която беше жертвеното вино. Обърса стъклото колкото можа с мръсния си ръкав и погледна отражението си. Беше разкривено и неясно, но все пак се виждаше достатъчно. Петната бяха изчезнали. Кожата му бе изпоцапана, но имаше здрав цвят, както преди пет дни.

Ефектът от отварата на Фортон най-сетне бе преминал.

Бе започнал да мисли, че това никога няма да се случи. Че Фортон е забравил да добави някоя съставка, за да бъде въздействието само временно. Беше достатъчно изумително, че е успял да създаде отвара, която да възпроизведе пораженията при елантрисци. Но Хратен бе подценил аптекаря. Човекът бе свършил чудесна работа, макар отварата му да имаше малко по-дълготраен ефект от нужното. Въпреки това, ако не успееше да се измъкне навреме от Елантрис, все още можеше да умре. Хратен се изправи, събра останалата си сила, подкрепен от прилива на адреналин.

— Вижте! — извика той към поста на стражите. — Вижте мощта и величието на Бог Джадет! Излекуван съм!

Нямаше отговор. Може би бе твърде далече и гласът му не се чуваше. Той погледна към стените и забеляза нещо. Нямаше стражи. Нямаше патрули и постове, нито стърчащи копия, които да покажат присъствието им. Беше ги видял предния ден… или пък беше по-предния? Последните три дена се бяха слели в един размит сън от постоянни молитви, бълнувания и дремки от изтощение.

Къде бяха стражите? Техен дълг беше да надзирават Елантрис сякаш от изгнилия град можеше да дойде някаква опасност. Градската стража на Елантрис имаше безсмислена функция, но точно тя й придаваше важност. Стражите никога нямаше да изоставят поста си.

Само че го бяха направили. Хратен изпищя, усети как силата му напуска тялото. Ако нямаше кой да отвори портите, беше обречен. Долови иронията. Единственият елантрисец, който се бе излекувал, щеше да умре заради немарливостта на некомпетентните стражи. Вратата внезапно се отвори. Нова халюцинация? В този момент през пролуката се показа главата на алчния капитан, с когото се познаваше.

— Милорд? — попита войникът колебливо. След това се опули и пое рязко дъх. — Милостиви Доми! Вярно е, наистина сте излекуван!

— Бог Джадет чу молитвите ми, капитане — обяви Хратен с цялата си налична сила. — Покварата на Елантрис е премахната от тялото ми.

Капитанът изчезна за момент. След това вратата се отвори бавно и разкри група притеснени стражи.

— Елате, милорд.

Хратен се надигна. Дори не беше забелязал, че е паднал на колене. Тръгна с треперещи крака към портата. Опря ръка на дървесината, едната й страна бе изцапана със слуз, а другата — чиста и лъскава, и се обърна към Елантрис. Няколко приклекнали фигури го наблюдаваха от един покрив.

— Приятно страдание, приятели — прошепна Хратен и махна на стражите да затворят портата.

— Наистина не би трябвало да го правя — каза капитанът. — След като човек е хвърлен веднъж в Елантрис…

— Джадет възнаграждава тези, които му се подчиняват, капитане — отвърна Хратен. — Често чрез своите служители.

Очите на капитана заблестяха и Хратен изпита благодарност, че може да подкупи мъжа.

— Къде са останалите ви хора?

— Защитават новия крал — отвърна гордо капитанът.

— Нов крал ли? — учуди се Хратен.

— Изтървахте доста, милорд. Лорд Телрий управлява Арелон, всъщност ще започне, щом мине погребението на Ядон.

Хратен едва успя да устои на шока. Ядон е умрял? Телрий е взел властта? Как бе възможно да се случат толкова драстични събития само за пет дни?

— Ела — каза Хратен твърдо. — Ще ми обясниш на път за храма.

Тълпата се събра, докато вървяха. Капитанът нямаше карета, а Хратен не искаше да чака. За момента възторгът от успешния план бе достатъчен, за да му дава сила.

Тълпата също помагаше. Новината се разпространи и хората, слуги, търговци и благородници, идваха да видят излекувания елантрисец. Правеха му път и го гледаха с изумление и почитание. Някои дори докосваха елантриската му роба с благоговение.

Пътуването беше бавно и с провиране през тълпата, но мина без произшествия. За миг му се стори, че вижда теодската принцеса да наднича от прозореца на една карета. В този миг Хратен усети задоволство, каквото не бе изпитвал, откакто бе станал гьорн. Излекуването му не беше неочаквано, а невъобразимо. Нямаше как Сарене да има план за подобно събитие. За пръв път Хратен разполагаше с абсолютно предимство.

Когато стигнаха до храма, той се обърна към събраното множество и вдигна ръце. Дрехите му бяха мръсни, но ги носеше с гордост. Мръсотията показваше, че е страдал, че е стигнал до ръба на проклятието и се е върнал с непокътната душа.

— Народе на Арелон! — изкрещя той. — Вижте в този ден кой е Господарят! Нека сърцата и душите ви последват религията, която доказва Божията подкрепа. Бог Джадет е единственият Бог на Сикла. Ако искате доказателство, вижте ръцете ми, които не гният, лицето ми, което е неопетнено, и главата ми, по която никне коса. Бог Джадет ме изпита и понеже аз се уповавах на Него, ме благослови. Излекуван съм!

Той отпусна ръце и тълпата завика одобрително. Сигурно мнозина се бяха разколебали след неговото падение, но щяха да се върнат с възстановена решимост. Новите покръствания щяха да са по-въодушевени от предните.

Хратен влезе в храма, а хората останаха отвън. Започваше да се изтощава. Възбудата отминаваше и умората от петте напрегнати дни си казваше думата. Падна на колене пред олтара и сведе глава в искрена молитва. Не се притесняваше, че чудото бе в резултат на отварата на Фортон. Хратен бе открил, че повечето чудеса са плод на природата или на човешка намеса. Джадет беше зад него, както зад всичко, и използваше естествен феномен, за да увеличи вярата на хората.

Хратен благодари на Бог, че му е дал ум да състави плана, средства да го изпълни и обстановка, за да успее. Появата на капитана наистина бе Божия намеса. Човекът бе напуснал лагера на Телрий точно когато имаше нужда от него, и чу виковете му през дебелото дърво. Просто бе твърде голямо съвпадение, за да е случайност. Джадет може и да не бе „проклел“ Хратен с шаод, но определено стоеше зад успеха на плана му.

Изтощеният гьорн свърши с молитвата си и се надигна. Чу как вратата на храма се отваря зад него. Обърна се и видя Дилаф.

Хратен въздъхна. Надяваше се да остави тази конфронтация за след като се възстанови.

Дилаф го изненада, като падна на колене.

— Хроден — прошепна благоговейно той.

Хратен примигна учудено.

— Да, артет?

— Съмнявах се във вас, хроден — призна Дилаф. — Мислех, че Бог Джадет ви е проклел заради некомпетентност. Сега виждам, че вярата ви е много по-силна, отколкото съм предполагал. Разбирам защо сте избран за гьорн.

— Извинението се приема, артет. — Хратен опита да прикрие умората в гласа си. — Всеки се разколебава в трудни моменти. Докато бях в изгнание, сигурно не е било лесно за теб и другите жреци.

— Трябваше да имаме повече вяра.

— Тогава се поучете от тези събития, артет, и следващия път не се колебайте. Свободен сте.

Дилаф понечи да се оттегли. Хратен изучаваше очите на мъжа, докато се изправяше. Съзря уважение, но не чак такова покорство, каквото се опитваше да демонстрира. Изглеждаше по-скоро объркан. Беше учуден и неспокоен, но не и доволен. Битката не бе приключила.

Хратен бе твърде уморен, за да се тревожи за Дилаф в момента. Той се затътри към покоите си и отвори вратата. Вещите му бяха струпани в единия край, сякаш подготвени за изхвърляне. Хратен се стресна и прерови купчината. Сандъкът със сеона бе под нахвърляни дрехи: ключалката бе счупена. Гьорнът вдигна капака с треперещи пръсти и извади металната кутия. Предницата й беше нащърбена и надраскана.

Хратен побърза да я отвори. Някои от ръчките бяха огънати, а циферблатът заяждаше, но изпита облекчение, щом ключалката изщрака. Вдигна нетърпеливо капака. Сеонът стоеше в нея невъзмутимо. До него се намираха трите останали колби. Две бяха спукани и течността се бе разляла на дъното.

— Някой отварял ли е тази кутия, откакто говорихме за последно? — попита той.

— Не, милорд — отвърна меланхолично сеонът.

— Добре. — Хратен затвори капака. След това отпи малко вино и се просна на леглото, потъвайки в сън.

Когато се събуди, беше тъмно. Все още чувстваше умора, но се насили да стане. Една жизнено важна част от плана не можеше да чака. Той призова точно определен жрец, който се появи след малко. Дотген беше висок мъж с едро фьорденско телосложение и мускулите му си личаха дори през червената деретска роба.

— Да, милорд? — поклони се Дотген.

— Ти си обучен в манастира Ратбор, нали, артет? — поинтересува се Хратен.

— Да, милорд — отвърна мъжът с басов глас.

— Добре. — Хратен протегна последната стъкленица. — Имам нужда от специалните ти умения.

— За кого, милорд? — попита жрецът. Като всеки минал през Ратбор, и Дотген бе обучен убиец. Бе тренирал много по-специфични умения, отколкото Хратен в Гаджан, мястото, където бе попаднал, след като Дакор се оказа твърде труден за него. Само гьорните и рагнатите можеха да прибягват до услугите на възпитаниците на Ратбор без изричното позволение на вирна.

Хратен се усмихна.

37.

Случи се, докато Раоден четеше. Не чу как дъхът му секва от агонията, нито усети как се свлича в спазъм на пода. Чувстваше единствено болка — остър шок, който се бе спуснал внезапно върху му. Сякаш милион малки насекоми се стрелкаха към тялото му, за да го изядат жив. Скоро сякаш самото му тяло се превърна в болка. Това бе единственото му усещане, единственото разбиране, а единственото, което можеше да прави, бе да пищи.

След това го усети. Беше като огромна гладка повърхност, без цепнатина или дупка в дъното на съзнанието му. Натискаше настойчиво, мачкаше всеки нерв в тялото му като работник, забиващ колове в земята. Беше грамадно. Хората, планините, световете изглеждаха нищожни. Не беше зло, нито дори съзнателно. Не се гневеше. Беше неподвижно, замръзнало от собственото си огромно налягане. Искаше да отиде някъде другаде и да се облекчи от напъна. Но нямаше видим изход.

Силата отстъпи и зрението на Раоден се проясни. Лежеше на студения мраморен под на храма и гледаше долната част на каменната маса. Две лица със замъглени черти бяха надвесени над него.

— Суле — попита тревожен глас, сякаш от много далече. — Долокен! Раоден, чуваш ли ме?

Погледът му се избистри. Строгото лице на Карата бе загрижено, а Галадон бе направо посивял.

— Добре съм — изстена засрамено Раоден. Щяха да разберат колко е слаб и как не може да издържа на болката след само месец в Елантрис.

Двамата му помогнаха да седне. Той поседя за миг на пода и показа с жест, че иска да се премести на стола. Цялото му тяло беше схванато, сякаш бе опитал да вдигне десетина различни тежести едновременно. Той изстена и се отпусна на неудобния каменен стол.

— Суле, какво стана? — попита Галадон.

— Беше болката — промълви Раоден, стиснал главата си с ръце, и подпря лакти на масата. — В един миг стана твърде много. Сега съм добре, вече се оттегли.

Галадон се намръщи.

— Суле, за какво говориш?

— Болката — поясни раздразнено Раоден. — Болката от синините и охлузванията, проклятието на живеещите в Елантрис.

— Суле, болката не идва на вълни — каза Галадон. — Тя е постоянна.

— При мен е на пристъпи — отговори уморено Раоден.

Галадон поклати глава.

— Това е невъзможно. Коло? Когато се отдадеш на болката, нещо в съзнанието ти се пречупва и то изчезва. Винаги е било така. Пък и няма как да си натрупал толкова контузии, че вече да станеш хоед.

— И преди си го казвал, Галадон, но при мен е различно. Появява се внезапно, сякаш иска да ме унищожи, и после изчезва. Може би просто аз го приемам по-зле от останалите.

— Принце — обади се колебливо Карата, — вие светехте.

Раоден я изгледа смаяно.

— Какво?

— Вярно е, суле — потвърди Галадон. — След като падна, започна да светиш. Като аон. Сякаш…

Раоден отвори уста от изумление.

— Сякаш дор се опитваше да излезе през мен. — Силата търсеше изход. Бе опитала да го използва като аон. — Но защо избра мен?

— Някои хора са по-близко до дор от други, суле. В Елантрис някои хора създаваха по-мощни аони от други и изглеждаха по-умели с енергията.

— Освен това, принце — продължи Карата, — нали вие разбирате най-много от аони? Упражнявате се всеки ден.

Раоден кимна бавно, почти забравил агонията.

— Казват, че по време на реод най-могъщите елантрисци паднали първи. Те дори не се съпротивлявали, когато тълпата ги изгорила.

— Сякаш били съкрушени от нещо. Коло? — попита Галадон.

Облекчение се спусна над съзнанието на Раоден. Колкото и да бе тежка болката, неговата несигурност го измъчваше повече. Въпреки това все още не бе свободен.

— Пристъпите стават по-лоши. Ако продължат, рано или късно ще ме пречупят. Ако това стане…

Галадон кимна тъжно.

— Ще се присъединиш към хоедите.

— Дор ще ме унищожи. Ще разкъса душата ми в напразен опит да се освободи. Не е живо същество, а енергия и фактът, че не съм добър проводник, няма да я спре. Когато се случи, искам да си спомните клетвата.

Галадон и Карата кимнаха. Щяха да го отнесат до басейнчето в планината. Знаеше, че ще се погрижат за него, ако рухне, и това му бе достатъчно да продължи. И донякъде да се надява, че денят на пречупването му не е толкова далеч.

— Не е нужно това да се случва, суле — каза Галадон. — Все пак гьорнът се излекува. Може нещо да се е случило, нещо да се е променило.

Раоден се замисли.

— Ако наистина се е излекувал.

— Как така? — попита Карата.

— Вдигна се голям шум, когато го вкараха в града — отговори Раоден. — Ако бях на мястото на вирна, нямаше да искам деретски елантрисец да срами религията ми. Щях да изпратя да го приберат и да оповестя на всички, че се е излекувал, след което да го скрия във Фьорден.

— Така и не можахме да го огледаме, като се „излекува“ — призна Карата.

Галадон пък помръкна от думите му. Той, както и мнозина други в Елантрис, бе получил известна надежда при излекуването на Хратен.

Раоден не искаше да смачква публично оптимизма на хората, но вътрешно си оставаше резервиран. След заминаването на гьорна никой друг не се бе излекувал.

Беше знак на надежда, но Раоден се съмняваше, че ще промени сериозно хората в Елантрис. Те трябваше да работят и да подобряват живота си, а не да чакат някакво чудо.

Той се върна към проучването.

38.

Сарене гледаше недоволно към гьорна. Хратен вече не водеше проповеди в деретския храм, защото се събираха твърде много хора. Вместо това използваше покрайнините на града, където заставаше на високата пет стъпки стена, ограждаща Кае, и говореше на последователите си, струпани в краката му. Гьорнът проповядваше с повече енергичност и ентусиазъм отпреди. Сега беше светец. Беше изстрадал шаод и бе доказал, че е по-силен от проклятието.

Сарене трябваше да признае, че е внушителен противник. Облечен в червените си доспехи, той се издигаше като окървавена статуя над тълпата.

— Сигурно е било някакъв номер — отбеляза тя.

— Разбира се, братовчедке — съгласи се Лукел. — Ако мислехме другояче, щяхме да преминем към Шу-Дерет. Лично аз изглеждам ужасно в червено.

— Лицето ти е твърде розово — подхвърли небрежно Сарене.

— Ако е било трик — намеси се Шуден, — то нямам представа какъв.

Тримата стояха в края на тълпата, дошла на сутрешната служба. Бяха тук да се уверят колко много хора събира Хратен, и то в деня на кралското погребение.

— Може да е било грим — предположи Сарене.

— А как е издържал на ритуалното измиване? — попита Шуден.

— Може и жреците да са замесени — допусна Лукел.

— Лукел, пробвал ли си някога да подкупиш коратски жрец? — жегна го Шуден.

Лукел се огледа с неудобство.

— Мисля да не отговарям на този въпрос.

— Шуден, ти сякаш вярваш, че наистина е било чудо — намеси се Сарене.

— Не го отхвърлям. Защо Бог да не благослови един от отдадените си служители? Религиозната отдаденост е коратска и деретска промяна в Шу-Кесег.

Сарене въздъхна и кимна на приятелите си да я последват, докато си пробиваше път през тълпата към очакващата ги карета. Със или без трик, Хратен имаше неприятно силно влияние над тълпата. Ако успееше да издигне свой симпатизант на трона, всичко щеше да свърши. Арелон щеше да стане деретска нация и Теод да остане сам, вероятно не за дълго.

Спътниците й навярно мислеха същото, защото гледаха угрижено и неспокойно. Влязоха в каретата в мълчание, докато накрая Лукел не го наруши, като се обърна към нея с притеснено изражение.

— Как така лицето ми е твърде розово? — попита той с обиден тон.

На мачтата на кораба висеше кралският герб на Теод — златен аон Тео на син фон. Самият съд беше тънък и дълъг, най-бързото водно превозно средство.

Сарене смяташе, че е неин дълг да организира по-добро посрещане на патриарха, отколкото самата тя бе получила на тези докове. Не харесваше човека, но това не значеше, че трябва да е груба, и затова бе взела Шуден, Лукел, Еондел и неколцина мъже от войската на графа като почетна стража.

Продълговатият кораб пристана ловко и моряците побързаха да спуснат трапа. Появи се мъж в синя роба, който слезе уверено по дъската с твърда стъпка. Следваха го поне десетина слуги и нископоставени жреци. Патриархът обичаше да бъде обгрижван. Сейналан приближи и Сарене докара на лицето си учтиво изражение.

Патриархът беше висок мъж с деликатни черти. Златистата му коса беше дълга като на жена и се сливаше със златното наметало, което се вееше зад него. Синята роба бе бродирана с толкова много златни нишки, че почти не се виждаше материята отдолу. Той се усмихна с благосклонността на човек, който иска да покаже, че е търпелив с по-недостойните.

— Ваше височество — каза Сейналан, щом се приближи. — От много време старите ми очи не са виждали хубавото ви лице.

Сарене се постара да се усмихне и направи реверанс пред „старите“ очи. Сейналан беше в началото на четирийсетте, но все се изкарваше по-стар и мъдър.

— Ваше светейшество, цял Арелон е благословен от присъствието ви.

Той кимна, сякаш да каже, че разбира колко щастливи трябва да са всички. След това се обърна към Шуден и останалите.

— Кои са вашите спътници?

— Братовчед ми Лукел, барон Шуден и граф Еондел от Арелон, ваше светейшество.

Всички мъже се поклониха, докато тя ги представяше.

— Само барони и графове? — разочарова се Сейналан.

— Херцог Роял ви поздравява, ваша милост — каза Сарене. — Но е зает да подготвя погребението на крал Ядон.

— Аха. — Лъскавата коса на патриарха, която бе недокосната от сиво, се вееше на морския вятър. Сарене често си мечтаеше да има кичури като неговите. — Сигурно съм закъснял за погребението?

— Не, ваше светейшество — отвърна Сарене. — То ще е този следобед.

— Добре. Покажете ми къде да се настаня.

— Това беше… разочароващо — призна Лукел, щом се качиха в каретата. Патриархът бе получил отделна карета от Роял и това бе смекчило недоволството му от отсъствието на херцога.

— Не си го представяше така, нали? — попита Сарене.

— Лукел иска да каже друго — обади се Шуден.

Тя се обърна към братовчед си.

— Как така?

— Надявах се да е по-забавно — каза Лукел и сви рамене.

— Нямаше търпение, като чу как описвате патриарха, ваше величество… — обясни Еондел с недоволен поглед. — Предполагаше, че ще… спорите повече.

Сарене въздъхна и погледна криво към братовчед си.

— Това, че не харесвам човека, не значи, че ще вдигам скандали. Спомни си, че бях един от основните дипломати на баща ми.

Лукел кимна примирено.

— Сарене, трябва да призная, че анализът ви за характера на патриарха е точен — намеси се Шуден. — Чудя се как подобен човек е бил избран на толкова важен пост.

— По погрешка — отвърна учтиво Сарене. — Сейналан бе издигнат преди петнайсетина години, когато бе на твоята възраст. По същото време Вулфден бе станал вирн и лидерите на Шу-Корат бяха стреснати от неговата жизненост. По някаква причина си наумиха, че трябва да изберат патриарх, който да е на същата възраст, ако не и по-млад. В резултат получихме Сейналан.

Шуден повдигна вежди.

— И аз съм напълно съгласна — продължи Сарене. — Но трябва да им се признае и известна заслуга. Казват, че Вулфден е един от най-красивите мъже, вземали трона на Фьорден, и коратските водачи искаха някой също толкова впечатляващ.

Лукел изсумтя.

— Хубав и красив са напълно различни неща, братовчедке. Половината жени, когато го видят, ще се влюбят в него, но другата половина ще му завидят.

Лорд Еондел пребледняваше все повече по време на разговора. Накрая не издържа и заговори възмутено.

— Дами и господа, спомнете си, че говорите за наместника на Доми.

— Бог не би могъл да си избере по-хубав наместник — изчурулика Лукел и си спечели лакът в ребрата от Сарене.

— Ще се опитаме да го обсъждаме с повече уважение, Еондел — извини се тя. — Всъщност външният му вид не е важен. По-интересно ми е защо е дошъл.

— Погребението на краля не е ли достатъчна причина? — попита Шуден.

— Може би. — Сарене не беше убедена, когато каретата им спря пред коратския храм. — Хайде, нека да настаним негово светейшество колкото се може по-бързо. Погребението започва след два часа, а след това явно ще трябва да се омъжа.

Кралят нямаше наследник, а Ешен бе съкрушена от позора и последвалата смърт на съпруга й, затова херцог Роял бе поел организацията на погребението.

— Ядон може да е бил езичник и убиец, но едно време ми беше приятел — обясни херцогът. — Той донесе стабилност на страната в труден период. Дори само по тази причина заслужава нормално погребение.

Омин бе настоял да не използват коратския храм, затова Роял бе избрал тронната зала. Сарене се чувстваше малко неудобно, защото щяха да я ползват и за сватбата. Докато херцогът смяташе, че залата ще символизира оттеглянето на стария крал и възкачването на новия.

Украсата беше скромна, но изискана. Роял бе заложил с характерното си скъперничество на цветове, които вършеха работа едновременно за сватба и за погребение. Колоните бяха увити с бели панделки и имаше множество букети с цветя, предимно бели рози и абертини. Сарене влезе в помещението и се огледа с усмивка. Точно до тази колона бе разположила за пръв път триножника си. Струваше й се толкова отдавна, а бе минало малко повече от месец.

Срамните дни, когато се преструваше на празноглава глупачка, бяха отдавна забравени. Аристокрацията я гледаше с нещо като страхопочитание. Тя беше жената, която бе манипулирала краля, бе го направила на глупак и накрая го бе свалила от трона. Никога нямаше да я обикнат, както обичаха Раоден, но можеше да задоволи и с простото възхищение.

От едната страна стоеше херцог Телрий. Плешивият натруфен мъж сякаш беше недоволен, а не просто незаинтересуван. Роял бе обявил сватбата си със Сарене преди няколко часа и надутият Телрий нямаше време за отговор. Сарене го погледна в очите и усети… раздразнение. Очакваше нещо от него, някакъв опит да попречи на сватбата, но засега той не предприемаше нищо. Какво го задържаше? Пристигането на Роял накара хората да се смълчат и привлече вниманието им. Херцогът застана в средата на помещението, където бе затвореният ковчег на краля, и заговори.

Речта му беше кратка. Роял спомена как Ядон е възродил страната от пепелта на Елантрис и как им е раздал титли. Предупреди ги да не допускат грешката на краля и да не забравят Доми в богатството и комфорта си. Приключи, като ги призова да не говорят лошо за починалия. Душата му вече беше във властта на Доми и не беше тяхна грижа.

След това махна на войниците на Еондел да вдигнат ковчега. Преди да успеят, напред пристъпи нова фигура.

— Трябва да добавя нещо — обяви Сейналан.

Роял спря изненадано. Сейналан се усмихна, показвайки съвършените си зъби. Бе успял да се преоблече и носеше подобна на първата роба, но с по-широка златна ивица по гърба и гърдите вместо бродерия.

— Разбира се, ваше светейшество — каза Роял.

— За какво ли става дума? — прошепна Шуден.

Сарене само поклати глава, докато Сейналан заставаше до ковчега.

Той огледа тълпата със самодоволна усмивка и мелодраматично измъкна един свитък от ръкава на робата си.

— Преди десет години, когато взе властта, крал Ядон дойде при мен и направи следното изявление. Виждате неговия печат, както и моя. Нареди да го донеса в Арелон на неговото погребение или петнайсет години след възцаряването му, което се случи първо.

Роял прекоси залата и застана до Сарене и Шуден. В очите му се четеше любопитство, но и загриженост. Сейналан счупи печатите на свитъка и го разгъна.

— Лордове и дами на Арелон — зачете той, като държеше свитъка пред себе си сякаш беше сияйна реликва. — Нека се знае волята на първия ви крал, Ядон от Кае. Кълна се тържествено пред Доми, моите предци и всички останали богове, че тази прокламация е законна. Ако съм мъртъв или по друга причина не мога да продължа да бъда крал, нека се знае, че този декрет е издаден в пълна яснота на съзнанието ми и е обвързващ спрямо законите на нацията ни.

— Заповядвам всички благороднически титли да бъдат замразени и да се предават от поколение на поколение, от баща на син, както е обичайно при другите народи. Нека богатството да не бъде измеримо с благородството. Тези, които са удържали титлите си досега, са се показали като достойни. Към този документ е приложен списък с наследствени закони, подобни на тези в Теод. Нека да бъдат приети и в нашата страна.

Сейналан обърна свитъка към смаяната зала. Не се чуваше никакъв звук, освен пухтенето до Сарене. Накрая хората започнаха да говорят с тихи, но възбудени гласове.

— Ето какво е планирал през цялото време — прошепна Роял. — Знаел е колко нестабилна е системата. Нарочно я е направил такава. Остави ги да се давят един друг, за да види кои ще са достатъчно силни и коварни да оцелеят.

— Добър план, макар и малко безразсъден — каза Шуден. — Може би сме подценили лукавството на Ядон.

Сейналан продължаваше да стои в средата на стаята и гледаше благородниците многозначително.

— Защо е избрал него? — попита Шуден.

— Защото е абсолютен авторитет — обясни Сарене. — Дори Хратен няма да се осмели да оспорва думите на патриарха, поне засега. Щом Сейналан твърди, че този документ е отпреди десет години, всички в Арелон трябва да се съгласят с него.

Шуден кимна.

— Това променя ли плановете ни?

— Никак. — Роял хвърли поглед към Телрий, който бе помръкнал още повече. — Дори засилва претенциите ни. Съюзът ми със семейството на Ядон ще е по-законен.

— Телрий все още ме притеснява — каза Сарене, докато патриархът говореше за мъдростта от приемането на наследствената система. — Неговите шансове са отслабени, но дали ще го приеме?

— Ще му се наложи — усмихна се Роял. — Никой от благородниците няма да го последва. Прокламацията на Ядон им гарантира това, което желаят най-много: стабилни титли. Аристократите няма да рискуват да сложат на трона човек без кръвна връзка с династията. Няма значение дали декретът на Ядон е легален, ще го почитат като църковна доктрина.

Най-сетне позволиха на войниците на Еондел да вдигнат ковчега.

Тъй като нямаше прецедент за погребването на арелонски крал, Роял се бе обърнал към най-близката култура: теодската. Теодците обичаха грандиозните церемонии и често погребваха великите си крале с най-разнообразни съкровища, ако не и с цял кораб. Това очевидно не можеше да се приложи с Ядон и затова херцогът бе заел и други идеи. Теодската процесия беше бавна и тържествена и обикновено се ходеше поне час до гробището. Роял бе решил да я видоизмени леко.

Пред двореца чакаше колона от карети. За Сарене ползването на транспорт изглеждаше като проява на неуважение, но Шуден посочи добрите страни.

— Роял планира да вземе трона този следобед — обясни джиндосецът. — Не бива да съсипе разглезените аристократи, като ги кара да вървят през целия град.

А и защо трябваше да се тревожат от проява на неуважение? Все пак погребваха само Ядон.

С каретите се добраха до гробището за петнайсет минути. В началото й се стори, че гробът е доста голям, но щом го огледа, видя, че е естествена дупка, разширявана допълнително. Отново си личеше скъперничеството на Роял. Той нареди безцеремонно да спускат ковчега и голяма група работници започна да запълва трапа.

Сарене се изненада колко много благородници останаха да гледат. Времето беше хладно и от планините духаше вятър. Въздухът беше студен, а слънцето бе скрито от облаци. Очакваше повечето аристократи да се изнесат след първите няколко лопати пръст. Но те останаха и гледаха закопаването мълчаливо. В очите им се четеше странна тържественост. Ядон беше първият крал на Арелон. Властването му бе кратко, но бе положило традиция. Хората щяха да го запомнят за векове и децата щяха да учат, че се е издигнал на власт в земя, чиито богове са умрели.

Нима беше чудно, че се бе обърнал към мистериите? Човекът бе видял славата на Елантрис и смъртта на една епоха, за която се смяташе, че ще е вечна. Нима беше чудно, че се бе опитал да контролира хаоса в земята на боговете? Сарене стоеше в студената влага, гледаше как пръстта покрива ковчега и сякаш разбираше Ядон малко по-добре. Когато и последната лопата бе хвърлена и могилата бе загладена, благородниците започнаха да се разотиват. Те поеха в тиха процесия, но Сарене не им обърна внимание. Тя остана още малко, взряна в гроба. Ядон го нямаше; беше време за ново управление на Арелон.

Някой я докосна леко по рамото и тя се обърна, срещайки успокоителните очи на Роял.

— Трябва да се приготвяме, Сарене.

Тя кимна и се остави да я отведе.

Сарене стоеше на колене пред олтара на познатия коратски храм.

Беше сама. Според обичая булката трябваше да се помоли за последен път на Доми, преди да изрече брачните клетви.

Цялата беше облечена в бяло. Носеше роклята, която бе приготвила за първата сватба. Благопристойна, с високо деколте, избрана от баща й. Имаше бели ръкавици, които стигаха чак до раменете й, и плътен воал, който щеше да свали чак когато се озовеше в залата пред годеника си.

Не беше сигурна за какво да се моли. Смяташе, че е религиозна, но в никакъв случай не бе толкова отдадена, колкото Еондел. Въпреки това борбата й за Теод бе борба и за коратската религия. Вярваше в Доми и го почиташе. Придържаше се към ученията на жреците, въпреки че понякога бе доста твърдоглава.

Сега Доми най-сетне бе отговорил на молитвите й. Беше й предоставил съпруг, макар изобщо да не си го представяше такъв. Може би трябваше да е малко по-точна. Все пак в мислите й нямаше горчивина. През целия си живот знаеше, че бракът й ще бъде политически, а не по любов. Роял бе един от най-свестните мъже, които познаваше, макар че можеше да й бъде баща, че даже и дядо. Но беше чувала и за по-големи разлики в годините при някои държавни бракове: някои джиндоски владетели си бяха взимали жени на по дванайсет години.

Затова молитвата й беше благодарствена. Можеше да разпознае благословията. Омъжвайки се за Роял, щеше да стане кралица на Арелон. И ако Доми решеше да го прибере при себе си след няколко години, знаеше, че херцогът ще удържи на обещанието си. Щеше да има още една възможност. „Моля те, нека просто бъдем щастливи.“

Шаферките й чакаха отвън. Повечето бяха представителки на аристокрацията. Кайсе, която изглеждаше тържествено в официалната си бяла рокля, както и Торена. Те придържаха дългата мантия на Сарене и я изпратиха до каретата, а после и до тронната зала.

Вратите на тронната зала бяха отворени, а Роял стоеше с белия си костюм близо до входа. Възнамеряваше да седне на трона веднага щом церемонията приключеше. Ако не отправеше твърдо и неоспоримо претенциите си, Телрий можеше да опита да грабне властта.

Дребният отец Омин стоеше до трона и стискаше дебелия том на „До-Корат“. Лицето му бе замечтано. Ниският жрец очевидно се радваше на сватбите. Сейналан седеше до него, раздразнен, че Сарене не бе пожелала той да води церемонията. На нея не й пукаше обаче. Докато живееше в Теод, се очакваше патриархът да я венчае. Сега имаше възможността да избере жрец, когото харесваше, и бе решила да я използва.

Тя пристъпи в залата и всички се обърнаха към нея. Имаше толкова хора, колкото и на погребението, че даже и повече. Погребението на Ядон бе важно политическо събитие, но сватбата на Роял бе от жизнено значение за бъдещето. Благородниците смятаха, че е задължително да започнат с необходимото подмазване.

Дори гьорн Хратен бе тук. Странно. Лицето му изглеждаше твърде спокойно. Сватбата й с Роял бе сериозна спънка на плановете му за покръстване. Сарене реши да не мисли за фьорденския жрец в момента. Цял живот чакаше този ден, и макар да не беше точно според представите й, щеше да му се наслаждава максимално.

Най-сетне се случваше. След толкова чакане и две разминавания най-сетне щеше да се омъжи. С тази едновременно ужасяваща и тържествена мисъл тя вдигна воала си.

Писъците започнаха незабавно.

Стъписана и шокирана, Сарене понечи да го свали, мислейки, че нещо не е наред. Заедно с него падна и част от косата й. Сарене изгледа дългите кичури смаяно.

Тя се обърна трескаво и потърси едно от широките огледала от двете страни на тронната зала. Лицето в отражението не беше нейното. Беше отвратително, покрито с черни петна, които се открояваха още повече заради бялата рокля. Само няколко кичура коса бяха останали на главата й.

Необяснимо и мистериозно, шаод я бе връхлетял.

39.

Хратен гледаше как няколко коратски жреци извеждат зашеметената принцеса от смълчаната зала.

— Такава е волята на Светия Джадет — обяви той.

Херцог Роял стоеше на ръба на тронния подиум и стискаше главата си с ръце. Младият джиндоски барон понечи да тръгне след жреците и да нареди Сарене да бъде освободена. Войнственият граф Еондел плачеше открито. Хратен с изненада установи, че не изпитва наслада от тъгата им.

Падението на принцеса Сарене беше нужно, но приятелите й не бяха от значение, или поне не трябваше да бъдат. Защо се тормозеше, че никой не бе пролял и сълза при собственото му падение пред шаод? Хратен се бе притеснил, че ефектът на отварата няма да се появи навреме и изненадващата сватба между Сарене и Роял ще се състои.

Разбира се, падението на Сарене щеше да е също толкова ефектно и след сватбата, освен ако Роял не възнамеряваше да вземе трона още тази вечер. Това беше неприятна възможност. За щастие на Хратен нямаше да му се наложи да се изправи срещу нея. Роял не можеше да бъде коронясан. Нямаше законно право, а и богатството му бе по-малко от това на Телрий. Хратен бе проверил брачния договор — този път смъртта не беше твърдо обвързваща.

Гьорнът си проправи път през стъписаната тълпа към изхода. Трябваше да действа бързо. Ефектът от отварата щеше да отмине след пет дена. Херцог Телрий улови погледа му и се усмихна с уважение. Мъжът бе получил съобщението на Хратен и не се бе възпротивил срещу сватбата. Сега вярата му щеше да бъде възнаградена.

Завоюването на Арелон бе почти приключило.

40.

— Трябва да има начин да се покатерим там — каза Раоден и заслони очи, взрян в градската стена на Елантрис. През последните часове слънцето се бе показало и бе поразгонило сутрешната мъгла. Но времето не беше по-топло.

Галадон се намръщи.

— Не виждам как, суле. Тези стени са много високи.

— Приятелю, забравяш, че стените не са издигнати да държат хората вътре или пък да отблъскват нападатели. Старите нападатели са построили стълби и наблюдателници от външната страна. Трябва да има такива и отвътре.

Галадон изръмжа. След мистериозното изчезване на стражите, Раоден напираше да открие път нагоре. Стените принадлежаха на Елантрис, не на външния свят. Може би оттам щяха да видят какво се случва в Кае.

Немарливостта на стражата го притесняваше. Изчезването й беше донякъде щастливо стечение на обстоятелствата. Така се намаляваше рискът да забележат Нови Елантрис.

Но Раоден се сещаше само за две причини войниците да изоставят поста си и по-вероятната бе най-тревожна. Нима Изтокът най-сетне бе нападнал? Раоден знаеше, че нашествието е напълно възможно. Вирнът беше твърде голям опортюнист, за да остави такава апетитна хапка като модерния Арелон твърде дълго на мира. Рано или късно Фьорден щеше да нападне. А ако Арелон паднеше пред свещената войска на вирна, то Елантрис щеше да бъде унищожен. Деретските жреци щяха да се погрижат за това.

Раоден не изразяваше тревогите си пред останалите елантрисци, но действаше по въпроса.

Ако успееше да разположи хора на стената, щеше да получи надлежно предупреждение при приближаването на армия. Може би щеше да има време да укрие хората си. Някой от трите изоставени града край Елантрис беше най-добрата им възможност. Щеше да ги заведе там, ако имаше време. И ако бе в състояние. Дор го бе ударил два пъти през последните четири дена. За щастие освен болката и решимостта му нарастваше. Сега поне разбираше какво я причинява.

— Ето там. — Галадон посочи една издатина.

Раоден кимна. Имаше шанс каменната колона да поддържа стълбище.

— Да вървим. — Бяха далеч от Нови Елантрис, който се падаше в центъра на града, за да бъде укрит от враждебни очи. Тук все още всичко бе покрито със слуз. Раоден се усмихна. Мръсотията отново го отвращаваше. За известно време бе спрял да й обръща внимание.

Не стигнаха много далече. Галадон тъкмо откри стълбище, когато по една странична уличка се зададе куриер от Нови Елантрис. Мъжът се движеше бързо и махаше на Раоден.

— Милорд Дух.

— Да, Тенрао? — завъртя се принцът.

— Докараха новодошъл, милорд.

Раоден кимна. Предпочиташе да посреща новите лично.

— Ще го видим ли? — обърна се той към Галадон.

— Стената може да почака — съгласи се дуладелецът.

Новодошлият всъщност бе жена. Тя седеше с гръб към портата, притиснала колене към гърдите си и заровила лице в погребалната роба.

— Корава е, милорд — каза Даше, който беше на пост по време на пристигането й. — Крещя по портата десет минути, след като я затвориха. След това захвърли кошницата с даровете и остана да седи така.

Раоден кимна. Повечето новодошли бяха твърде стъписани и само се шляеха. Тази излъчваше сила. Той махна на останалите да изчакат. Не искаше да я изнервя, като води тълпа със себе си. Тръгна напред и застана право пред нея, след това клекна и я погледна в очите.

— Здрасти — започна приятелски той. — Предполагам, че имаш ужасен ден.

Жената вдигна поглед. Раоден щеше да падне от изненада, когато зърна лицето й. Кожата й беше петниста и нямаше коса, но това бяха същите остри черти и палавите очи. Принцеса Сарене. Съпругата му.

— Нямаш си идея, Дух — каза тя и се усмихна с лека ирония.

— Обзалагам се, че разбирам повече, отколкото си мислиш — отвърна Раоден. — Дошъл съм да направя нещата по-малко ужасни.

— Какво? — попита Сарене и в гласа й се появи внезапна горчивина. — Ще ми откраднеш кошницата с дарове от жреците ли?

— Е, ако наистина го искаш — отговори Раоден. — Макар че няма нужда. Някой беше достатъчно любезен да ни снабди с няколко доста солидни пратки с храна през последните седмици.

Сарене го изгледа враждебно. Не беше забравила предателството му.

— Ела с мен — подкани я той и протегна ръка.

— Вече не ти вярвам, Дух.

— А преди вярваше ли?

Сарене поклати глава.

— Исках, но знаех, че не трябва.

— Значи никога не си ми давала шанс, нали? — Той приближи към нея протегнатата си ръка. — Ела с мен.

Тя се взря в очите му за момент. После протегна деликатните си пръсти и ги положи в неговата длан за пръв път, като му позволи да й помогне да се изправи.

41.

Внезапната промяна бе истински зашеметяваща. Все едно Сарене бе пристъпила от мрака в светлината или бе изплувала от хладната вода в топлия въздух.

Мръсотията и слузта на Елантрис спираха пред една черта и нататък продължаваха бели павета. На друго място чистата улица щеше да се забележи, но нямаше да е нещо изключително. Тук, с изгнилия Елантрис зад гърба й, изглеждаше, че е пристъпила в Рая на Доми.

Спря пред каменната порта и загледа този град в града с изумление. Хората вътре си говореха и работеха. Всички имаха прокълнатата елантриска кожа, но на лицата им грееха щастливи усмивки. Не бяха облечени с парцалите, за които смяташе, че са единствените дрехи наоколо. Носеха прости поли, панталони и ризи, но в изключително шарени цветове. Сарене с изумление установи, че това са платовете, които им бе пратила. Тя смяташе, че са обидни, а хората ги носеха с радост. Ярките оттенъци на жълтото, червеното и зеленото допълваха веселото им излъчване.

Това не бяха същите жалки хора, които преди няколко седмици се редяха и просеха храна. Изглеждаха като жители на някакво пасторално село, излъчващи радост, която бе нереалистична за истинския свят. Още повече, че живееха на единственото място, което бе по-ужасяващо от истинския свят.

— Какво?…

Дух, който продължаваше да държи ръката й, се усмихна широко и я въведе през портата.

— Добре дошла в Нови Елантрис, Сарене. Всичко, което си предполагала, е невалидно.

— Очевидно.

Приближи се набита елантриска жена, чиято рокля бе на яркозелени и жълти ивици. Тя изгледа Сарене критично.

— Лорд Дух, съмнявам се, че имаме нещо с нейния размер.

Дух се засмя и прецени на око височината й.

— Постарай се, Мааре — заръча и тръгна към ниска постройка до портата. През отворената врата се виждаха редици с окачени дрехи.

Сарене се притесни, оглеждайки собствената си одежда. Вече бе успяла да омаца бялата роба със слуз и мръсотия.

— Ела, скъпа — подкани я Мааре към съседната сграда. — Да видим какво ще изровим.

Майчински настроената жена успя да намери подходящи дрехи. Синя пола, която показваше краката й само до средата на прасците, и яркочервена блуза. Имаше и бельо, макар че и то бе изработено от ярки платове. Сарене не се оплакваше, всичко бе за предпочитане от пропитата с мръсотия роба.

След като се преоблече, тя се огледа във високото огледало. Половината й кожа бе с нормален цвят, но това още повече подчертаваше черните петна. Предполагаше, че с времето ще посивее като останалите елантрисци.

— Чакай — поколеба се тя. — Това огледало откъде се взе?

— Не е огледало, скъпа — уведоми я Мааре, докато ровеше за обувки и чорапи. — Гладък камък, май част от маса, обшит с тънки стоманени листове.

Сарене се вгледа по-внимателно и видя къде стоманените пластини се съединяваха една с друга. Беше забележително огледало. Камъкът явно бе невероятно гладък.

— Но откъде… — Сарене млъкна. Знаеше откъде бяха намерили стоманените пластини. Лично тя им ги бе изпратила, мислейки, че прецаква Дух, който бе поискал метал като част от подкупа.

Мааре изчезна за момент и се върна с обувки и чорапи. И двете се различаваха от полата и блузата й.

— Готово — каза жената. — Наложи се да ги взема от мъжкия гардероб.

Сарене усети, че се изчервява, докато ги приемаше.

— Не се притеснявай, скъпа — засмя се Мааре. — Нормално е краката ти да са големи. Доми знае, че тази височина трябва да се поддържа някак! А, ето още нещо.

Жената й подаде дълъг шал от оранжев плат.

— За главата — обясни Мааре и посочи собствената си забрадка. — Помага да забравим за косата.

Сарене кимна благодарно и уви шала около главата си. Дух я чакаше отвън, бе облечен с червени панталони и жълта риза. Усмихна й се, щом тя се появи.

— Чувствам се като откачена дъга — призна Сарене, гледайки шарените цветове.

Дух се засмя и й подаде ръка, за да я поведе навътре в града.

Неусетно тя започна да преценява височината му. Беше достатъчно висок за нея, макар и на косъм. Осъзна какво прави и завъртя очи. Целият свят рухваше, а тя заглеждаше мъжа до себе си.

— Свиква се, че всички изглеждаме като тропически птици през пролетта — обясняваше той. — Цветовете престават да те дразнят толкова, като ги поносиш известно време. Всъщност при цялата монотонност на стария Елантрис дори ги намирам за освежаващи.

Дух й показваше Нови Елантрис, докато се разхождаха. Не беше много голям, някъде около петдесет сгради, но компактността придаваше уют. В града едва ли имаше повече от пет-шестстотин души, но тя имаше чувството, че постоянно кипи движение. Мъжете работеха по стени и покриви, жените чистеха и шиеха, даже се виждаха тичащи деца. Изобщо не бе помисляла, че шаод може да вземе и деца, а не само възрастни.

Всички поздравяваха усмихнато Дух. В гласовете им личеше истинско приемане и любов, и уважение, каквито не бе виждала хората да изпитват към друг водач. Дори баща й, който бе много харесван, имаше своите критици. При по-малката популация беше по-лесно, но въпреки това бе впечатлена.

По някое време се приближиха към мъж на неопределена възраст, както бе обичайно при кожата на елантрисците, който седеше на каменен блок. Беше нисък и дебеличък, и не ги поздрави. Не го направи от грубост, а просто защото се бе съсредоточил върху нещо в ръката си.

Около него стояха няколко деца и гледаха работата му с нетърпеливи очи. Когато Сарене и Дух наближиха, мъжът подаде малкия предмет на едно от децата. Беше красиво издялан каменен кон. Момиченцето изръкопляска възхитено и прие дара с треперещи пръсти. Децата хукнаха нанякъде, а скулпторът посегна за нов камък. Започна да го дълбае с къс инструмент. Сарене се наведе към пръстите му и осъзна какво е това.

— Един от пироните ми! Използва един от кривите пирони, които ви пратих.

— А? — сепна се Дух. — А, да. Трябва да ти призная, Сарене, доста ни затрудни, докато намерим какво да правим с тази кутия. За претопяването им бе нужно твърде много гориво и не разполагахме с нужните инструменти. Тези пирони са един от най-хитрите ти номера.

Сарене се изчерви. Тези хора се бореха да оцелеят, лишени от ресурси, а тя бе толкова гадна, че им беше изпратила огънати пирони.

— Съжалявам. Боях се, че ще направите оръжия от желязото.

— Имала си право да се притесняваш — кимна Дух. — Все пак накрая те предадох.

— Сигурна съм, че си имал основателна причина — отговори бързо тя.

— Така е — потвърди той. — Но по онова време нямаше значение, нали? Ти беше права за мен. Аз бях и съм тиранин. Оставих част от населението без храна. Наруших уговорката ни и предизвиках смъртта на няколко чудесни люде.

Сарене поклати глава и каза тъжно:

— Ти не си тиранин. Това общество го доказва. Хората те обичат, а не може да има тирания, когато има любов.

Той се усмихна, но очите му показваха, че не е убеден. След това я погледна с неразгадаемо изражение.

— Е, все пак твоето изпитание не беше на загуба. Придобих нещо много важно през онези седмици.

— Провизиите? — попита Сарене.

— И тях.

Тя го изгледа продължително. След това се обърна към скулптора.

— Кой е този?

— Казва се Таан — обясни Дух. — Но може би си го чувала под името Аанден.

— Водачът на банда ли? — изненада се Сарене.

Дух кимна.

— Таан беше един от най-даровитите скулптори на Арелон, преди шаод да го вземе. След влизането си в Елантрис се беше отпуснал малко, но в крайна сметка се съвзе.

Оставиха скулптора да работи и Дух й показа останалата част от новия град. Минаха покрай голяма сграда, която се наричаше „Залата на падналите“. Тъгата в гласа му я спря да го разпита за нея, но около покрива й кръжаха няколко обезумели сеона. Сарене усети пристъп на мъка. Аше сигурно бе като тях. Тя си спомни за полуделите сеони, които кръжаха около Елантрис.

През нощта се бе надявала, че Аше ще я открие. Коратските жреци я бяха затворили в някаква килия. Явно вкарваха новодошлите в точно определен момент от деня. Тя бе стояла край прозореца с надеждата, че сеонът ще се появи.

Напразно. С объркването покрай сватбата дори не можеше да си спомни кога за последно го е видяла. Той не искаше да влиза в храма и бе тръгнал направо за тронната зала. Дали го бе мярнала в помещението? Дали бе чула гласа му сред останалите шокирани възгласи? Или пък надеждата замъгляваше спомените й? Сарене поклати глава и въздъхна, когато Дух я отведе от залата на падналите. Продължи да гледа през рамо, очаквайки Аше да е там. Винаги й оказваше подкрепа. Поне не бе мъртъв. Сарене потисна мъката си. Сигурно бе някъде в града. Можеше да го намери… и да му помогне някак…

Продължиха да вървят и Сарене се стараеше да се разсейва с гледките. Не можеше да понесе да мисли за Аше в момента. Скоро се озоваха сред открита площ и тя установи, че това са ниви. По изораните в земята редове вече имаше поникнали стръкове, а между тях работеха хора. Във въздуха се носеше характерна миризма.

— Риба? — сепна се Сарене.

— Тор — засмя се Дух. — Това е един от случаите, в който те надхитрихме. Поискахме риба, знаейки, че ще натикаш един варел с изгнили вътрешности в пратката.

— Май сте ме надхитрявали в повечето случаи. — Сарене се засрами, като си спомни как се бе радвала, че е измислила начин да прецака тази част от откупа. Ала без значение колко хитроумно бе постъпвала, елантрисците бяха успели да намерят приложение и за най-безмислените й доставки.

— Нямахме голям избор, принцесо. Всичко от стария Елантрис е изгнило и рухнало, даже камъните се ронят. Колкото и дефектни материали да си ни пращала, все са по-читави от всичко останало в града.

— Не бях права — призна тъжно тя.

— Не започвай отново — каза Раоден. — Ако почнеш да се самосъжаляваш, ще те заключа за един час с Галадон, за да видиш какво е истински песимизъм.

— Галадон ли?

— Едрият мъж, с когото се запозна край портите — обясни Дух.

— Дуладелецът ли? — Тя си спомни за якия кръглолик елантрисец с ясно изразен акцент.

— Точно.

— Песимистичен дуладелец? — повтори тя със съмнение. — Никога не съм чувала подобно нещо.

Дух се засмя отново и я въведе в голяма представителна сграда. Сарене се захласна от красотата й. Имаше изящни спираловидни арки, а подът бе от бял мрамор. Релефите по стените бяха по-майсторски и от тези на коратския храм в Теорас.

— Това е църква — каза тя и прокара пръст по резбования мрамор.

— Да. Откъде знаеш?

— Тези сцени са от „До-Корат“ — каза тя и го погледна укорително. — Някой май не е внимавал в църковното училище.

Дух смотолеви нещо.

— Не се опитвай да ме убедиш, че не си ходил. — Сарене отново се обърна към резбите. — Очевидно си благородник. Трябва да си посещавал църквата от благоприличие, дори да не си бил вярващ.

— Милейди е много наблюдателна. Разбира се, че съм смирен слуга на Доми, но трябва да призная, че не внимавах винаги по време на службите.

— И кой всъщност си ти? — попита дружелюбно Сарене, успявайки да зададе за пръв път въпроса, който я измъчваше, откакто бе срещнала Дух.

Той се замисли.

— Вторият син на лорда на плантация Йен. Неголямо владение в южната част на Арелон.

Може би беше вярно. Не си бе направила труда да запомня всички дребни благородници. Беше й достатъчно трудно да се оправи с херцозите, графовете и бароните. Но можеше и да е лъжа. Дух беше приличен политик и умееше да лъже убедително. Във всички случаи беше придобил отлични управленски умения, които като цяло липсваха на арелонската аристокрация според нея.

— От колко време… — започна тя, извръщайки се от стената. След това замръзна и затаи дъх.

Дух сияеше.

От него струеше призрачна светлина. Можеше да види очертанията на костите от енергията, която гореше в гърдите му. Устата му се отвори в беззвучен писък и той рухна на земята, а светлината се разгоря. Сарене понечи да се втурне към него, но се спря, разколебана какво да стори. Тя стисна зъби и повдигна главата му, за да не се удря в мраморния под при гърчовете. Почувства нещо. Кожата на ръцете й настръхна и по тялото й премина студена тръпка.

Нещо голямо и необятно се притискаше към нея. Сякаш самият въздух се отместваше от тялото на Дух. Вече не виждаше костите, защото светлината бе по-блестяща. Сякаш тялото се разтваряше в белотата. Щеше да реши, че е изчезнал, ако не усещаше тежестта му в ръцете си. Спазмите престанаха и тялото му се отпусна.

След това той изпищя.

Един-единствен звук, студен и непокорен, се откъсна от устата му. Светлината изчезна почти внезапно. Сарене остана с разтуптяно сърце. Ръцете й бяха мокри от трескава пот, а дишането й беше накъсано.

Дух отвори очи след няколко мига. Осъзна се бавно и се усмихна немощно.

— Този път реших, че съм умрял наистина, щом отворих очи.

— Какво стана? — разтревожи се тя. — Да извикам ли помощ?

— Не. Това се случва често.

— Често ли? — попита бавно Сарене. — На всички ли?

Дух се засмя слабо.

— Не, само на мен. Дор се опитва да ме унищожи.

— Дор ли? Какво общо има джескер с това?

Той се усмихна.

— О, значи красивата принцеса е и теолог?

— Красивата принцеса е много работи — отвърна Сарене небрежно. — Искам да знам защо „смиреният слуга на Доми“ смята, че джескерският дух иска да го унищожи.

Дух се надигна и тя му помогна да седне.

— Става въпрос за аондор — обясни той с уморен глас.

— Аондор ли? Това са езически легенди. — Не прозвуча много убедено. Не и след това, което бе видяла.

Дух повдигна вежда.

— А, значи няма проблем да бъдем прокълнати с тела, които не умират, но не е възможно древната магия да работи? Не съм ли те виждал със сеон?

— Това е различно… — възрази слабо Сарене, спомнила си за Аше.

Дух привлече вниманието й мигновено. Той вдигна ръка и започна да рисува. Изпод пръста му се появиха линии. Коратските учения се бяха постарали да омаловажат елантриската магия през последните десет години въпреки сеоните. Сеоните бяха познати като благосклонни духове, изпратени от Доми за защита и удобство. Сарене бе научена и вярваше, че елантриските магии са били предимно измами.

Сега обаче бе изправена пред възможност. Може би легендите бяха истина.

— Научи ме — прошепна тя. — Искам да знам всичко.

42.

Чак по-късно, когато падна нощта, Сарене си позволи да заплаче. През целия ден Дух й обясняваше какво знае за аондор. Очевидно бе направил сериозно проучване по темата. Сарене слушаше с наслада заради компанията и разсейването, което й осигуряваше. Докато се усетят, навън бе паднал здрач и Дух й намери подслон.

Тя лежеше и трепереше от студ. Другите две жени в помещението спяха здраво, без да се завиват с одеяла въпреки хладния въздух. Останалите елантрисци сякаш не се притесняваха от студа като нея. Дух твърдеше, че телата им са в някакво вцепенение и са спрели да работят, докато чакат дор да завърши трансформацията. Въпреки това й се струваше, че е неприятно хладно.

Неуютната атмосфера не подобряваше настроението й. Притисна се към коравата каменна стена и си спомни погледите. Ужасените погледи. Повечето елантрисци обикновено се променяха през нощта и ги отвеждаха дискретно. Сарене се бе изложила пред цялата аристокрация.

И то на собствената си сватба.

Беше ужасно излагане. Единственото й утешение бе, че вероятно нямаше да ги види повече. Не беше особено успокояващо, защото знаеше, че няма да види и баща си, майка си и брат си.

Беше загубила Кайн и семейството му. Преди не страдаше от носталгия, но сега мъката я удари като за цял живот. Към нея се прибавяше и съзнанието, че се е провалила. Дух я бе попитал за новини от външния свят, но темата беше твърде болезнена. Знаеше, че Телрий вероятно бе взел властта и Хратен щеше да покръсти с лекота Арелон.

Плачеше тихо. За сватбата, за Арелон, за лудостта на Аше и за срама на Роял. Най-лошо бе, когато помислеше за баща си. Идеята, че няма да усети любовта в нежния му говор и безусловното му одобрение, носеше в сърцето й всепомитащ ужас.

— Милейди? — прошепна дълбок, колеблив глас. — Вие ли сте?

Тя погледна шокирано през сълзите си. Нима й се причуваше? Сигурно. Не можеше да е…

— Лейди Сарене?

Беше гласът на Аше.

Видя го как прелита през прозореца. Аонът му бе толкова затъмнен, че бе станал почти невидим.

— Аше? — попита тя с почуда.

— О, благословен да е Доми! — възкликна сеонът и се приближи бързо.

— Аше! — Сарене разтърка очи с трепереща ръка, поразена от шока. — Ти никога не използваш божието име!

— Ако Той ме доведе при вас, значи си е спечелил първия вярващ сеон — отвърна Аше и примигна възбудено.

Тя едва се удържа да не прегърне светещото кълбо.

— Аше, ти говориш! Би трябвало да е невъзможно. Да си…

— Луд — довърши той. — Да, милейди, знам. Но не се чувствам по-различно.

— Чудо! — възкликна Сарене.

— Във всички случаи е загадка. Може би трябва да премина към Шу-Корат.

Тя се засмя.

— Сейналан няма да поиска и да чуе. Разбира се, неговото неодобрение не ни е спирало никога, нали?

— Никога, милейди.

Сарене се облегна на стената, доволна, че чува познатия глас.

— Нямате представа какво облекчение е да ви открия, милейди. Търся ви от два дена. Започнах да се боя, че се е случило нещо.

— Случи се, Аше — каза Сарене, макар че се усмихна при думите си.

— Имах предвид нещо страшно, милейди. Виждал съм какви ужаси се случват на това място.

— Градът е променен. Не знам как е успял, но Дух е внесъл ред в Елантрис.

— Щом ви е запазил в безопасност, нека бъде благословен.

Сарене осъзна внезапно, че щом Аше беше добре, значи имаше връзка с външния свят. Не беше напълно откъсната от Кайн и другите.

— Знаеш ли какво е станало с другите? — попита тя.

— Не, милейди. След развалянето на сватбата настоявах един час пред патриарха да бъдете освободена. Не мисля, че беше много натъжен от състоянието ви. След това реших, че съм ви изгубил. Отидох пред портите на Елантрис, но явно бях закъснял за вкарването ви. Попитах стражите къде сте отишли, но те отказаха да ми отговарят. Твърдяха, че е забранено да се говори за елантрисците. Когато им обясних, че съм ваш сеон, спряха да говорят и с мен. Наложи се да вляза в града без информация и оттогава ви издирвам.

Сарене се усмихна, като си представи сериозния сеон, езическо създание, как спори с главата на коратската църква.

— Не си закъснял да видиш как ме вкарват. Подранил си. Явно пускат хората в града по определено време през деня, а сватбата беше вечерна. Изкарах нощта в храма и ме доведоха в Елантрис едва днес следобед.

— Аха — избоботи разбиращо сеонът.

— В бъдеще можеш да ме търсиш тук, в разчистената част на града.

— Интересно място — отбеляза Аше. — Не съм бил тук преди. Добре е замаскирано отвън. Защо е по-различно от останалите части?

— Ще видиш. Ела утре.

— Утре ли, милейди? — възмути се Аше. — Не мисля да се отделям от вас.

— Само за кратко, приятелю. Искам новини от Кае, а и трябва да кажеш на останалите, че съм добре.

— Да, милейди.

Сарене се замисли за миг. Дух бе положил големи старания да прикрие Нови Елантрис от света. Не можеше да предаде доверието му с лека ръка, макар да вярваше на хората, с които щеше да се свърже.

— Кажи, че си ме открил, но не споделяй подробности за това място.

— Да, милейди. — Аше сякаш се обърка за миг. — Момент, милейди. Баща ви иска да говори с вас. — Сеонът започна да пулсира и се разтопи в кръглото лице на Евънтео.

— Ене? — обади се баща й загрижено.

— Тук съм, татко.

— О, благодаря на Доми! Сарене, невредима ли си?

— Добре съм — увери го тя с възстановена сила. Знаеше, че може да отиде навсякъде и да направи всичко, щом чуваше обещаващия му глас.

— Проклет да е Сейналан! Дори не се е опитал да те освободи. Ако не бях толкова набожен, щях да го обезглавя, без да се замисля.

— Трябва да бъдем честни, татко — каза Сарене. — Щом селските дъщери отиват в Елантрис, кралската не бива да е изключение.

— Ако слуховете са верни, никой не трябва да бъде затварян в тази яма.

— Не е толкова лошо, колкото мислиш. Сега не мога да говоря, но нещата са много по-обнадеждаващи, отколкото очаквах.

— Няма значение. Смятам да те измъкна от там.

— Татко, не! — извика Сарене. — Ако докараш войска в Арелон, ще оставиш Теод беззащитен и ще развалиш единствения ни съюз!

— Ако предположенията на агентите ми са верни, скоро няма да сме съюзници — заяви Евънтео. — Херцог Телрий ще набира поддръжници няколко дни, но всички знаят, че ще вземе трона. Той е тясно свързан с онзи гьорн — Хратен. Ене, ти опита, но Арелон е изгубен. Ще дойда за теб. Не ми трябва голяма войска. После ще отстъпим и ще се готвим за нашествие. Колкото и хора да събере вирнът, никога няма да пробие през армадата ни. Теод разполага с най-добрите морски кораби.

— Татко, ти може да си се отказал от Арелон, но аз не съм.

— Сарене — предупреди я Евънтео. — Не започвай отново. Ти си не повече арелонка, отколкото аз…

— Говоря сериозно, татко — каза твърдо тя. — Няма да напусна Арелон.

— Идос Доми, Сарене, това е лудост! Аз съм твой баща и крал. Ще те върна, без значение дали искаш или не.

Сарене се успокои. Нямаше да убеди баща си със сила.

— Татко — заговори тя с любов и уважение, — ти ме научи да бъда дръзка. Направи ме по-силна от обичайното. Понякога те проклинах, но по-често благодарях за окуражаването ти. Ти ми даде свобода да се превърна в себе си. Нима сега ще ми откажеш това, като ми отнемеш избора?

Светещата глава на баща й увисна мълчаливо в тъмната стая.

— Уроците ти няма да бъдат завършени, ако не ме оставиш, татко — добави тихо Сарене. — Ако наистина вярваш в идеалите, в които ме възпита, ще ме оставиш сама да взема решение.

— Толкова ли ги обичаш, Ене? — попита накрая той.

— Те са моят народ, татко.

— Ти си там само от два месеца.

— Любовта не зависи от времето. Трябва да остана в Арелон. Ако ще падне, и аз ще падна с него, но мисля, че още има надежда. Сигурно има начин да спрем Телрий.

— Но ти си затворена в онзи град, Сарене. Какво може да сториш оттам?

— Аше ще е мой пратеник. Вече не мога да ги водя, но ще опитам да им окажа помощ. Дори да не успея, трябва да остана.

— Виждам — въздъхна дълбоко баща й. — Животът си е твой, Сарене. Винаги съм вярвал в това, макар да го забравям понякога.

— Ти ме обичаш, татко. Ние пазим любимите си.

— Така е. Никога не го забравяй, дъще.

Сарене се усмихна.

— Няма.

— Аше — Евънтео привика съзнанието на сеона в разговора.

— Да, кралю. — Тонът на Аше беше почтителен.

— Искам да я пазиш. Ако пострада, веднага се свържи с мен.

— Както винаги е било и ще бъде, кралю — отговори Аше.

— Сарене, въпреки всичко ще подготвя армадата за защита. Нека приятелите ти знаят, че всеки кораб, който навлезе в наши води, ще бъде потопен без предупреждение. Целият свят се обръща срещу нас и не мога да рискувам безопасността на народа си.

— Ще ги предупредя, татко — обеща Сарене.

— Лека нощ, Ене, и Доми да те благослови.

Хратен си беше върнал контрола. Като героите от старите сворденски легенди се бе спуснал в подземното царство — физически, умствено и духовно, и бе излязъл по-силен. Хватката на Дилаф бе разчупена. Хратен усещаше, че веригите бяха изковани от собствената му завист и несигурност. Беше се почувствал заплашен от страстта на Дилаф, защото собствената му вяра бе разклатена. Сега беше толкова твърдо убеден, колкото и когато пристигна в Арелон. Щеше да спаси тези хора.

Дилаф отстъпи неохотно. Артетът се съгласи мрачно да не организира повече литургии без изричното му позволение. В замяна на новата си длъжност като главен артет на храма се съгласи да освободи многобройните си одиви и да ги закълне в по-необвързващата позиция на крондети. Най-голямата промяна не бе в действията на артета, а в увереността на Хратен. Докато знаеше, че вярата му е не по-слаба от тази на Дилаф, жрецът не можеше да го манипулира.

Но Дилаф не искаше да се откаже от разрушаването на Елантрис.

— Те са нечестиви! — настояваше той, докато вървяха към храма.

Нощната служба беше изключително успешна. Хратен вече държеше три четвърти от местната аристокрация като новопокръстени дерети или симпатизанти. Телрий щеше да бъде коронясан до седмица и щом властта му укрепнеше, щеше да обяви покръстването си в Шу-Дерет. Арелон беше негов, а имаше още месец от срока на вирна.

— Елантрисците изпълниха задачата си, артет — обясни Хратен, докато крачеха. Нощта бе студена, макар че не виждаха парата от дъха си.

— Защо ми забранявате да проповядвам срещу тях, милорд? — Гласът на Дилаф беше горчив. Хратен му бе забранил да говори срещу Елантрис и проповедите му бяха загубили устрема си.

— Защото проповядването срещу Елантрис вече не е нужно. — Хратен посрещна гнева му с логика. — Не забравяй, че нашата омраза имаше цел. Сега доказах, че Джадет има върховна власт над Елантрис и това показа, че нашият Бог е истински, а Доми е фалшив. Хората разбират това подсъзнателно.

— Но елантрисците са нечестиви.

— Те са зли, еретични и определено нечестиви. Но в момента не са важни. Сега трябва да се съсредоточим върху нашата религия. Да покажем на хората как да се свържат с Джадет, като се закълнат на теб или на някого от останалите артети. Те усещат, че вярата ни е истинска, и е наш дълг да им покажем как да се присъединят към нея.

— А Елантрис ще се измъкне, така ли? — настоя Дилаф.

— Естествено, че не. Ще има време да се разправим с него, щом тази нация и монархът й попаднат твърдо в обятията на Джадет. — Хратен се усмихна на себе си, извръщайки се от намръщения Дилаф.

Осъзна, че се е свършило. „Направих го. Покръстих хората без кървава революция.“ Но още не бе приключил. Арелон беше негов, но оставаше още един народ.

Хратен имаше планове за Теод.

43.

Вратата беше залостена отвън, но дървесината бе част от оригиналния Елантрис и съответно бе изгнила като всичко останало в града. Галадон каза, че паднала от пантите при първото докосване. Вътре започваше тъмно стълбище, чиито стъпала бяха покрити с десетгодишен прах. По него си личаха само стъпките, оставени от големите крака на Галадон.

— И отива чак до върха? — попита Раоден, прекрачвайки през прага.

— Коло. Стълбището е закрито през цялото време и има само няколко отвора за светлина. Една грешна стъпка и ще се изтъркаляш толкова продължително и болезнено, колкото някоя от моите истории.

Раоден кимна и започна изкачването, а дуладелецът го последва. Преди реод стълбището се е осветявало с елантриска магия, но сега тъмнината се прорязваше от тънки лъчи светлина, идещи от редките цепнатини. Стълбите се виеха около външната стена на сградата и долните площадки се виждаха, ако човек се надвесеше. Някогашният парапет отдавна бе изгнил.

Спираха да почиват често, защото елантриските тела не издържаха на физическото напрежение. Все пак накрая се изкачиха. Тук дървената врата бе по-нова. Стражата явно я бе монтирала след изгниването на старата. Нямаше дръжка. Беше по-скоро барикада, а не врата.

— Ето до тук стигнах, суле — обясни Галадон. — Изкачих се по стълбите, Долокен, само да открия, че ми трябва брадва.

— Е, затова сега си носим. — Раоден вдигна същата брадва, с която Таан се канеше да събори къщата върху него. Двамата се хванаха на работа и започнаха да секат дъските на смени.

Събарянето на вратата се оказа трудна работа, дори с брадва. Раоден се уморяваше след няколко замаха, а ударите почти не нараняваха дървесината. Все пак успяха да изкъртят една дъска и окуражени от напредъка, пробиха достатъчно голяма дупка, за да се промъкнат.

Гледката си струваше усилията. Раоден бе изкачвал стените на Елантрис десетки пъти, но сега гледката на Кае бе изключително сладка. Градът беше тих; явно страховете за нашествие бяха неоправдани. Раоден се усмихна доволно. Имаше чувството, че е изкачил планина, а не стълбище. Стените на Елантрис отново бяха в ръцете на създателите си.

— Успяхме — каза той и се облегна на парапета.

— Доста време ни отне — отвърна Галадон и застана до него.

— Само няколко часа. — Раоден започваше да забравя мъките от непосилния труд при въодушевлението от победата.

— Не говоря за пробиването на вратата. Опитвам се да те докарам тук от три дни.

— Бях зает.

Галадон изсумтя и измърмори нещо под носа си.

— Какво?

— Двуглавият ферин никога не напуска гнездото си.

Раоден се усмихна. Знаеше джиндоската поговорка. Ферините бяха говорящи птици и често си крещяха една на друга в джиндоските блата. Поговорката се отнасяше за хора, които са намерили ново хоби. Или нова любов.

— Е, стига де — изгледа го Раоден. — Не съм чак толкова зле.

— Суле, през последните три дена се разделяте единствено когато отивате до тоалетната. И сега щеше да я вземеш, ако не те бях отвлякъл, докато никой не гледаше.

— Ами, тя ми е съпруга — оправда се Раоден.

— И смяташ ли да й съобщиш този факт?

— Може би — отвърна небрежно принцът. — Не искам обаче да се чувства някак задължена.

— О, разбира се.

— Галадон, приятелю. — Раоден въобще не се впрягаше от приказките му. — Твоите хора ще се ужасят колко неромантичен си.

Дуладел беше известен с мелодраматичните си романси и забранена любов.

Галадон изсумтя и с това показа какво мисли за романтичните наклонности на сънародниците си. Сетне се обърна и се загледа в Кае.

— Е, суле, качихме се. Сега какво ще правим?

— Не знам — призна Раоден. — Ти ме накара да дойда.

— Да, но идеята да търсим стълби си беше твоя.

Раоден кимна, спомняйки си краткия разговор отпреди три дена. Наистина ли бе минало толкова време? Не беше усетил. Може би наистина прекарваше повече време със Сарене. Не че чувстваше някаква вина от това.

— Ето там — посочи Галадон, присвивайки очи към града.

— Какво? — Раоден проследи протегнатата ръка.

— Виждам флаг. Там са нашите липсващи стражи.

Раоден едва различи червения флаг в далечината.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно — отвърна Галадон.

Принцът примижа и разпозна сградата, над която се вееше знамето.

— Това е имението на херцог Телрий. Какво общо има градската стража на Елантрис с него?

— Може би е под арест — предположи Галадон.

— Не. Стражата няма такива функции.

— Тогава защо са зарязали стените? — учуди се дуладелецът.

Раоден поклати глава.

— Не съм сигурен. Но нещо определено не е наред.

Двамата се отправиха към стълбището умислено.

Имаше само един начин да разбере какво е станало със стражата. Сарене бе единственият човек, хвърлен в Елантрис след изчезването на войниците. Само тя можеше да обясни политическия климат в града.

Но Сарене все още не искаше да говори за външния свят. Нещо през последните дни преди изгнанието й е било прекалено болезнено за нея. Раоден усещаше, че е наранена, и не разпитваше. Не искаше да я разстройва. В интерес на истината се наслаждаваше на времето, което прекарваха заедно. Остроумието й го караше да се усмихва, интелектът й го заинтригуваше, а характерът й го окуражаваше. След десет години с жени, чиято единствена мисъл бе как изглеждат в роклите си — поведение, наложено насила и предвождано от слабохарактерната му мащеха, — бе готов за жена, която не отстъпва при първия изглед за конфликт. Жена, каквато бе майка му, преди да почине, доколкото си спомняше.

Но точно този непокорен характер му пречеше да научи какво се случва навън. Деликатното убеждаване и хитроумните манипулации не можеха да изтръгнат и един факт от устата на Сарене. Вече не можеше да си позволи да бъде деликатен. Странните действия на стражата бяха обезпокоителни. Всяка промяна във властта бе крайно опасна за Елантрис.

Спуснаха се по стълбите и тръгнаха към центъра на града. Пътят не беше кратък, но го изминаха бързо, докато Раоден осмисляше видяното. Въпреки падането на Елантрис Арелон бе изкарал последните години в относителен мир. Поне на национално ниво. Разполагаше със съюзник на юг, теодската армада в северния океан и планините на изток, така че въпреки отслабването нямаше сериозни външни опасности. Вътре пък Ядон държеше здраво военната мощ и окуражаваше аристократите за политически сблъсъци, а не за войнолюбиви стремежи.

Раоден знаеше, че мирът няма да трае вечно, въпреки че баща му отказваше да го признае. Решението да се ожени за Сарене бе повлияно от възможността за съюз и поне за частичен достъп до теодската армада. Арелонците не бяха свикнали да воюват. Те бяха отраснали в мирно общество, заради вековната закрила от Елантрис. Настоящият вирн щеше да е глупак, ако не удареше скоро. Трябваше му само повод.

Вътрешните междуособици щяха да му предоставят възможност. Ако стражата предадеше краля, конфликтът щеше да потопи Арелон в хаос, а фьорденците не се свеняха да използват подобни възможности. Раоден трябваше да узнае какво се случва отвъд стените.

Двамата с Галадон стигнаха до целта си. Не Нови Елантрис, а ниската сграда, която водеше към свещеното място. Галадон не бе казал нищо, когато откри, че Раоден е завел Сарене в библиотеката. Дуладелецът явно очакваше подобно развитие.

След няколко мига двамата се озоваха в библиотеката.

Само няколко от лампите по стените светеха, за да се пести гориво, но Раоден ясно виждаше Сарене, седнала в дъното на помещението, надвесена над книга, точно както я бе оставил. Щом се приближи, различи чертите на лицето й и за пореден път се възхити колко е красива. Вече бе свикнал с петнистата кожа на елантрисците и не му пречеше.

Всъщност тялото на Сарене се адаптираше учудващо добре към шаод.

Обикновено след няколко дена вече си личаха следи, като появата на бръчки и посивяването на светлите части на кожата. Сарене не показваше подобни признаци. Нейната кожа си оставаше гладка и жизнена, както в деня на влизането й в Елантрис.

Тя твърдеше, че нейните контузии не продължават да я болят, но Раоден подозираше, че това е заради факта, че никога не бе живяла извън Нови Елантрис. Много от новодошлите не изпитваха най-тежката болка. Работата и позитивната атмосфера отвличаха вниманието им. Сарене нямаше и проблем с глада, но се бе появила в момент, когато всички се хранеха поне по веднъж на ден. Имаха запаси за месец, но нямаше смисъл да ги пазят. Гладът не беше смъртоносен за елантрисците, само неприятен.

Най-красиви бяха очите й — те проучваха всичко с напрегнат интерес. Сарене не гледаше, тя наблюдаваше. Когато говореше, в думите й имаше мисъл. Точно интелектът бе най-привлекателното в теодската принцеса.

Тя вдигна поглед, щом приближиха, и се усмихна развълнувано.

— Дух! Никога няма да познаеш какво открих.

— Права си — призна Раоден и се усмихна. Не беше сигурен как да изкопчи информация за външния свят. — Затова направо ми кажи.

Сарене вдигна книгата и му показа заглавието. „Енциклопедия на политическите митове от Сеор“. Раоден й беше показал библиотеката с надеждата, че ще я заинтересува за аондор, но тя бе отложила проучването, щом откри, че има цял рафт с политически теории. Промяната на интереса й се дължеше частично на проблемите с аондор. Не можеше да рисува аони. Дори не можеше да накара линиите да се появят зад пръста й. В началото Раоден бе смаян, но Галадон му обясни, че не е толкова необичайно. Дори преди реод на някои елантрисци бяха нужни години да изучат магията. Ако се започнеше първата линия с грешен наклон, нищо не се получаваше. Светкавичният прогрес на Раоден бе наистина изумителен.

Но Сарене не мислеше така. Тя бе от хората, които се ядосваха, ако не можеха да научат нещо толкова бързо, колкото другите. Тя твърдеше, че чертае аоните перфектно, и наистина Раоден не виждаше някакви грешки. Символите просто отказваха да се появят, колкото и да се дразнеше принцесата.

Затова Сарене бе пренасочила вниманието си към политиката, макар че Раоден предполагаше, че това ще се случи, рано или късно. Аондор я интересуваше, но политиката бе нейната страст. Когато принцът идваше да се упражнява, Сарене взимаше книга от някой древен историк или гениален дипломат и започваше да чете в ъгъла.

— Невероятно е. Никога не съм чела толкова силни опровержения на фьорденските манипулации.

Раоден разтърси глава. Осъзна, че просто стоеше и се любуваше на чертите й, без да обръща внимание на думите. А тя говореше как книгата излага политическите лъжи на Фьорден.

— Всеки документ лъже някъде, Сарене — вметна той, щом тя спря да си поеме дъх.

— Така е. — Сарене разлисти книгата. — Но не с такъв размах. През последните триста години, откакто Фьорден е приел деретската религия, вирновете най-безсрамно променят историята и литературата на страната си, за да изкарат, че империята винаги е била проява на божествената цел. Виж това. — Тя вдигна тома и му показа някаква страница със стихове.

— Какво е това?

— Цялата поема от три хиляди стиха, „Вирн Кралят“.

— Чел съм я. — Това бе най-старата записана литература. По-древна дори от „До-Кандо“, свещената книга, от която бяха произлезли Шу-Кесег, а впоследствие Шу-Корат и Шу-Дерет.

— Чел си версия — поклати глава Сарене. — Но не тази. Модерните версии споменават Джадет като деретски бог. В тази книга пише, че жреците са променили оригинала, за да изкарат, че вирнът е бил дерет. Нищо, че е живял много преди основаването на религията. Тогава Джадет, или, богът с това име, е бил просто божество на скалите под земята.

— След като Фьорден е станал религиозен, нямало е как да признаят, че най-великият им крал е езичник, затова са променили всички поеми. Не знам откъде този Сеор е докопал оригиналната версия на „Вирн“, но ако излезе наяве, ще донесе голям срам за Фьорден. — Очите й блеснаха палаво.

Раоден въздъхна, клекна до бюрото и я погледна в очите. Във всеки друг момент щеше да иска само да седи и да я слуша с наслада. За съжаление сега имаше по-сериозни проблеми.

— Добре де — каза тя и присви очи, оставяйки книгата. — Какво има? Толкова ли съм скучна?

— Напротив — отвърна Раоден. — Просто моментът е неподходящ. Виж… С Галадон току-що се изкачихме на стените на Елантрис.

На лицето й се изписа смущение.

— И?

— Открихме, че градската стража е обградила имението на херцог Телрий. Надявахме се да ни кажеш защо. Знам, че не ти се говори за навън, но съм притеснен. Трябва да знам какво става.

Сарене вдигна ръка и потупа с показалец бузата си, както правеше, когато се вдълбочаваше в мисли.

— Добре — въздъхна тя накрая. — Мисля, че не бяха честна. Просто не исках да ви притеснявам със събитията навън.

— Някои от другите елантрисци не изглеждат заинтересувани — каза Раоден, — но само защото знаят, че не могат да променят случващото се в Кае. Аз обаче предпочитам да знам какво става, колкото и да не ти се говори.

Сарене кимна.

— Няма проблем, вече мога да говоря. Всъщност важната част започва с това, че детронирах крал Ядон, което пък бе причината той да се обеси.

Раоден се смъкна на стола с опулени очи.

44.

Сарене се притесни от думите на Дух, докато говореше. Без нея останалите нямаха легитимни претенции за трона. Дори Роял бе безсилен. Можеха само да гледат безпомощно как Телрий установява контрол над аристократите. Тя очакваше да получи вест за коронясването на херцога до края на деня.

Трябваха й няколко мига да осъзнае колко шокиран е Дух от разказа й. Беше се смъкнал на един от столовете с опулени очи. Тя се смъмри за липсата на такт. Все пак говореше за краля му. През последните седмици се бяха случили толкова неща, че бе станала малко безчувствена.

— Съжалявам — каза Сарене. — Бях малко груба, нали?

— Ядон е мъртъв? — попита тихо Дух.

Сарене кимна.

— Оказа се, че е замесен с джескерските мистерии. Когато нещата излязоха наяве, се обеси, защото не можеше да понесе срама. — Реши да не набляга на своето участие в събитията: нямаше нужда да усложнява нещата.

— Джескер? — повтори Дух и помръкна, стискайки зъби. — Винаги съм мислел, че е глупак, но… Доколко е бил замесен?

— Правеше жертвоприношения с готвачките и слугините — каза Сарене и усети, че й се повдига. Имаше си причина да не иска да обяснява подробностите.

Дух явно видя, че тя пребледнява.

— Съжалявам.

— Няма нищо. — Сарене знаеше, че както и да се развие животът й, гледката на жертвоприношението на Ядон винаги ще обитава ъглите на съзнанието й.

— Телрий ли е крал сега? — попита Дух.

— Скоро ще стане. А вече може и да са го коронясали.

Дух поклати глава.

— Ами херцог Роял? Той е по-богат и по-уважаван. Би трябвало той да се възкачи на трона.

— Вече не е по-богат — обясни Сарене. — Фьорден увеличи дохода на Телрий. Той е деретски симпатизант и това, уви, въздигна социалното му положение.

Дух сбърчи вежди.

— Значи да си дерет е популярно? Май съм изпуснал доста неща?

— От колко време си тук?

— Година — отвърна мъжът небрежно.

Това съвпадаше с казаното от някои елантрисци. Никой не знаеше кога се е появил Дух, но хората предполагаха, че е минала поне година. Беше поел контрол над враждуващите банди през последните седмици, но подобно нещо не се постигаше без сериозно планиране и подготовка.

— Това обяснява как Телрий е накарал стражата да го подкрепи — измърмори той. — Те винаги са гледали да поддържат най-популярните за момента.

Сарене кимна.

— Преместиха се край имението на херцога малко преди да ме вкарат тук.

— Ясно. Трябва да почнеш от началото. Имам нужда от пълната информация.

Тя започна с падането на Дуладелската република и заплахата от Фьорден. Каза му за годежа си с принц Раоден и деретското нашествие в Арелон. Докато говореше, осъзна, че Дух разбира политическия климат в страната по-добре, отколкото смяташе за възможно. Бързо схвана последствията от посмъртната декларация на Ядон. Знаеше много за Фьорден, макар да не смяташе жреците за толкова опасни. Повече се боеше от войските, които вирнът контролираше.

Най-впечатляващи бяха познанията му за различните благородници на Арелон. Нямаше нужда Сарене да му обяснява за характери и темпераменти: Дух ги познаваше.

Сякаш дори ги разбираше по-добре от самата нея. Когато го запита за това, той обясни, че в Арелон е жизнено важно да си запознат с всеки с ранг над барон. Дребните благородници можеха да се издигнат само като сключваха сделки с по-могъщите аристократи, които контролираха пазарите.

Само още едно нещо, освен смъртта на краля, го шокира.

— Щеше да се омъжиш за Роял? — попита той невярващо.

Сарене се усмихна.

— И аз не можех да го повярвам. Но събитията се развиха много бързо.

— Роял? — повтори Дух. — Старият негодник! Сигурно се е зарадвал много, че си приела идеята.

— Смятам, че херцогът е съвършен джентълмен — изтъкна Сарене.

Дух я изгледа разочаровано сякаш я смяташе за по-добър познавач на човешките характери.

— Освен това идеята не беше негова, а на Шуден — продължи тя.

— Шуден? — Дух се замисли за миг и кимна. — Да, той би направил подобна връзка, макар че не си го представям как споменава думата „брак“. Самата идея го плаши.

— Вече не — възрази Сарене. — Двамата с дъщерята на Ейхан са много близки.

— Шуден и Торена? — смая се Дух. След това попита: — Чакай малко. Как така щеше да се омъжиш за Роял? Нали вече си омъжена.

— За мъртвец — изпухтя Сарене.

— Но брачният договор ти забраняваше да се жениш отново.

— Откъде знаеш? — присви очи Сарене.

— Ти ми го обясни преди малко.

— Не съм.

— Напротив. Нали така, Галадон?

Едрият дуладелец, който прелистваше политическата книга на Сарене, дори не вдигна очи.

— Не ме гледай, суле. Няма да се замесвам в играта ви.

— Както и да е. — Дух отклони поглед от приятеля си. — И как така щеше да се омъжваш за Роял?

— Защо не? — сопна се Сарене. — Никога не съм познавала този Раоден. Всички казват, че е бил чудесен принц, но аз какво му дължа? Договорът с Арелон се разпадна, щом умря Ядон. Единствената причина на споразумението бе да свържем двата ни народа. Защо да почитам договор с мъртвец, като мога да сключа по-обещаващ с бъдещия крал на Арелон?

— Значи си се съгласила да се омъжиш за принца само заради политиката? — Изглеждаше наранен, сякаш отношенията й с престолонаследника се отразяваха пряко на аристокрацията.

— Разбира се — сви рамене Сарене. — Аз съм политическо животно, Дух. Правя най-доброто за Теод. По същата причина щях да се омъжа и за Роял.

Той кимна, но все още изглеждаше тъжен.

— И така си стоях в тронната зала, готова да се омъжа за херцога — продължи Сарене, без да обръща внимание на странното му държане. Какво право имаше да се съмнява в мотивите й? — И в този момент ме взе шаод.

— Точно тогава? Насред сватбата?

Сарене кимна и внезапно се почувства несигурна. Сякаш щом всеки път някой я приемеше, се случваше бедствие, което да развали нещата.

Галадон изсумтя.

— Сега знаем защо не й се говореше за това. Коло?

Дух я докосна по рамото.

— Съжалявам.

— Вече се свърши — поклати глава Сарене. — Да се притесняваме за коронацията на Телрий. Щом Фьорден го подкрепя…

— Можем да се тревожим за Телрий, но се съмнявам, че можем да сторим нещо. Де да имахме контакт с външния свят!

Сарене се засрами внезапно и стрелна с очи сенките в стаята, където се криеше Аше. Аонът му бе почти невидим.

— Може да има начин — призна тя.

Дух я изгледа как маха на Аше. Сеонът засия, щом от аона му излезе светлина. Той се приближи до бюрото и Сарене погледна засрамено към Дух.

— Сеон? — възкликна той одобрително.

— Не ми ли се сърдиш, че го скрих? — попита тя.

Дух се засмя.

— Сарене, честно казано, очаквам да криеш някои неща от мен. Изглеждаш като човек, който не може да живее, ако не пази някакви тайни.

Сарене се изчерви заради наблюдателната забележка.

— Аше, свържи се с Кайн и останалите. Искам да знам кога Телрий ще се провъзгласи за крал.

— Да, милейди. — Аше отлетя навън.

Дух замълча. Не беше казал нищо за необяснимата липса на лудост у сеона. Може би не знаеше, че Аше е лично неин.

Чакаха мълчаливо и Сарене не прекъсваше размисъла му. Беше му стоварила помитащо количество информация и виждаше как умът му я осмисля.

И той криеше някои неща от нея. Не че това я караше да не му вярва. Каквито и да бяха тайните, той сигурно имаше основателна причина да ги пази. Беше замесена в политиката от дълго време, за да не приема криенето на тайни като лична обида.

Това не означаваше, че няма да го проучи. Засега Аше не откриваше нищо за втория син на владетеля на плантация Йен, но беше ограничен в действията си. Беше се разкрил само пред Кайн и останалите. Не знаеше как е оцелял там, където другите сеони се проваляха, но не искаше да губи евентуалното предимство, което й даваше съществуването му. Дуладелецът Галадон явно осъзна, че няма да се махнат скоро, и се настани на един стол. Затвори очи и след миг изглеждаше заспал. Може да беше нехарактерно песимистичен, но си оставаше дуладелец. Неговите сънародници бяха толкова спокойни, че можеха да заспят навсякъде и по всяко време.

Сарене огледа едрия мъж. Галадон сякаш не я харесваше. Но пък той си беше обичайно крив, така че не можеше да се каже. За някои неща имаше огромни познания, а в други бе тотално невеж, но не се притесняваше от това. Приемаше всичко ходом, но не спираше да се оплаква в същото време.

Сарене върна вниманието си към политическата книга, докато Аше се върне. Сеонът трябваше да прочисти гърлото си, преди тя да осъзнае, че е пристигнал. Дух вдигна поглед, но приятелят му продължи да хърка, докато не го сръчка с лакът в корема. Всички впериха очи в Аше.

— Е? — попита Сарене.

— Случило се е, милейди — съобщи Аше. — Телрий е крал.

45.

Хратен стоеше под лунната светлина на стените на Елантрис и оглеждаше дупката с любопитство. Една от барикадите на стълбищата беше разбита и дъските й бяха изкъртени. Дупката сякаш бе направена от гризачи. Елантриски гризачи, които искаха да избягат от гнездото си.

Тази част от стената се поддържаше чиста от стражата и слузестите стъпки по камъните даваха ясно доказателство, че долните обитатели са се изкачвали няколко пъти.

Хратен се отдалечи от стълбите. Може би беше единственият, който знаеше за дупката. Елантрис се пазеше само от няколко стражи, които почти не си даваха зор да патрулират. Реши да не им казва за пробива. Нямаше значение дали елантрисците щяха да се измъкнат от града си. Нямаше къде да отидат с отличителния си външен вид. Пък и не искаше да занимава хората с тревоги за Елантрис. Те трябваше да се съсредоточат върху новия си крал и предстоящите му декларации.

Продължи да се разхожда. Вдясно се падаше Елантрис, отляво — Кае. В мрака се виждаше група светлинки — кралският палат, където в момента се бе настанил Телрий.

Арелонската аристокрация нямаше търпение да покаже верността си към новия крал и присъстваше почти без изключение на празненството. Надутият бивш херцог явно се наслаждаваше на вниманието.

Хратен продължи да върви в спокойната нощ, а обувките му тракаха по камъните. Коронацията бе протекла по очаквания начин. Новият крал бе лесен за разбиране, а подобни хора бяха и лесни за манипулиране. Нека се порадва на момента. Утре ще трябва да започне да изплаща дълговете.

Телрий несъмнено щеше да поиска още пари, за да премине към Шу-Дерет. Щеше да се помисли за много умен и да си въобрази, че короната му дава по-сериозна тежест в преговорите с Фьорден. Естествено, Хратен щеше да се престори на обиден от тези искания, но знаеше нещо, което Телрий не можеше да разбере. Властта не беше в богатството, а в контрола. Парите бяха безсилни пред човек, който отказваше да се продаде. Кралят не можеше да проумее, че вирнингите, които искаше, не му даваха власт, а го поставяха под чужда. Докато трупаше злато, Арелон щеше да се изплъзне от контрола му.

Хратен поклати глава, чувствайки лека вина. Използваше Телрий, защото кралят се бе оказал чудесен инструмент. Но той нямаше да се покръсти от сърце. Нямаше да приеме наистина Джадет и Неговата империя. Обещанията му бяха кухи като властта му на трона. Но въпреки това Хратен го използваше.

Беше логично, а гьорнът бе разбрал, че силата на вярата му се крие в логиката. Телрий може и да не беше вярващ, но ако децата му отраснеха като дерети, щяха да бъдат. Симулираното покръстване на един човек щеше да се окаже спасение за цялото кралство. Хратен усети, че очите му постоянно се стрелкат към мрачните улици на Елантрис. Искаше да се съсредоточи върху Телрий и предстоящото завладяване на Арелон, но мислите му летяха в друга посока.

Трябваше да признае с неохота, че бе на стените тази нощ не само да размишлява на спокойствие. Тревожеше се за принцесата. Тази емоция го притесняваше, но не можеше да отрече съществуването й. Сарене бе чудесен противник, а той знаеше колко опасни са улиците на Елантрис. Беше преценил, че рискът си струва, когато нареди да я отровят. Но след три дни решителността му започваше да се стопява. Искаше тя да оцелее по повече от една причина.

Затова гледаше улиците с глупавата надежда да я зърне и да се утеши, че е невредима. Разбира се, не виждаше нищо. Тази вечер нямаше никакви елантрисци. Не знаеше дали са се преместили в други части на града, или насилието е ескалирало дотолкова, че са се избили едни други.

Надяваше се това да не е вярно, за доброто на принцесата.

— Ти си гьорн Хратен — разнесе се внезапен глас.

Той се завъртя, търсейки кой се е приближил незабелязано. Зад него кръжеше сеон и светеше ярко в мрака. Хратен примигна и различи аона в центъра му. Део.

— Аз съм — каза той предпазливо.

— Идвам от името на господаря си крал Евънтео от Теод — съобщи сеонът с мелодичен глас. — Той иска да говори с теб.

Хратен се усмихна. Чудеше се колко време ще е необходимо на Евънтео да се свърже с него.

— Нямам търпение да чуя какво ще каже негово величество.

Сеонът се промени, изобразявайки главата на мъж с овално лице и пълна брадичка.

— Ваше величество — кимна леко Хратен. — С какво да ви услужа?

— Няма нужда от любезности, гьорн — отвърна Евънтео равнодушно. — Знаеш какво искам.

— Дъщеря ви.

Кралската глава кимна.

— Знам, че имаш някаква власт над тази болест. Какво ще е нужно да излекуваш Сарене?

— Аз нямам власт — отвърна смирено Хратен. — Бог Джадет ме излекува.

Кралят направи пауза.

— И какво ще му е нужно на твоя Джадет да излекува дъщеря ми?

— Бог може да бъде убеден, ако го окуражите. Неверниците не получават чудеса, ваше величество.

Крал Евънтео бавно сведе глава. Очевидно знаеше какво ще поиска Хратен. Явно обичаше много дъщеря си.

— Ще направя каквото поискаш, жрецо — обеща Евънтео. — Ако дъщеря ми излезе невредима от този град, ще се покръстя в Шу-Дерет. Знам, че и без това ще се стигне дотам.

Хратен се усмихна широко.

— Ще видя дали мога да… окуража Бог Джадет да върне принцесата, ваше величество.

Евънтео кимна. Имаше вид на победен човек. Сеонът прекъсна връзката и отлетя без повече приказки.

Хратен се усмихна. Финалната част от плана му идваше на мястото си. Евънтео бе взел мъдро решение. Така поне можеше да поиска нещо за покръстването си — макар че щеше да го получи във всички случаи. Хратен погледна към Елантрис по-нетърпелив отвсякога Сарене да се върне невредима. Изглежда, че след няколко месеца щеше да достави на вирна не едно, а две езически кралства.

46.

Имаше мигове, в които Раоден искаше баща му да е мъртъв. Когато виждаше, че хората страдат, и знаеше, че баща му е виновен. Ядон беше коварен в успеха си и безмилостен в устрема да смачка останалите. Наслаждаваше се да гледа как благородниците се боричкат, докато кралството рухваше. Арелон щеше да е по-добре без крал Ядон.

Все пак, когато научи, че баща му е умрял, Раоден осъзна, че емоциите му са неочаквано печални. Сърцето му искаше да забрави Ядон от последните пет години и да запомни онзи от детството му. Баща му беше най-успешният търговец в Арелон — уважаван от сънародниците и обичан от сина си. Беше силен и честен мъж.

Част от Раоден си оставаше онова дете, което виждаше в баща си най-големия герой. Две неща му помагаха да забрави болката от загубата — Сарене и аоните. Когато не се занимаваше с едното, беше с другото. Нови Елантрис вече се управляваше самостоятелно. Хората сами си създаваха проекти и рядко възникваха спорове, при които да се намесва. Затова често идваше в библиотеката и рисуваше аони, докато Сарене четеше.

— Има учудващо малко информация за модерен Фьорден — каза тя, докато прелистваше том, толкова голям, че се бе наложило да й помогне да го премести на масата.

— Може би още не си намерила правилната книга — отвърна Раоден и продължи с аона Ехе. Тя седеше на обичайното си място, зарината с книги, а той с гръб към стената упражняваше нова порция модификатори за аони.

— Може. — Сарене не изглеждаше убедена. — Всичко е за старата империя. Само в онази книга за исторически реконструкции се споменава Фьорден от последните сто години. Мислех, че елантрисците ще изучат останалите религии внимателно, дори само за да знаят срещу какво са изправени.

— Доколкото знам, елантрисците не са имали нищо против конкуренцията. — Пръстът на Раоден се отплесна малко и развали линията. Аонът застина за момент във въздуха и изчезна. Грешката му бе развалила цялата конструкция. Той въздъхна и продължи да обяснява. — Елантрисците са се смятали за толкова висши, че е нямало нужда да се притесняват от другите религии. Повечето дори не се интересували дали почитат самите тях.

Сарене се замисли над думите му и погледна пак към книгата, като избута празната чиния от дневната дажба храна. Раоден не й бе казал, че е увеличил порцията й, както правеше и с другите новодошли през първата им седмица. Беше се убедил, че постепенното намаляване на храната помага на ума да привикне към гладуването.

Той започна наново рисунката, но след малко вратата на библиотеката се отвори.

— Още ли е там? — попита Раоден влизащия Галадон.

— Коло — отвърна дуладелецът. — Още крещи на бога си.

— Искаш да кажеш, че се моли.

Галадон сви рамене и седна до Сарене.

— Бог би трябвало да го чува, дори и тихо да шепне.

Сарене вдигна поглед от книгата.

— За гьорна ли говорите?

Раоден кимна.

— Стои на стената над портата от ранни зори. Явно моли бога си да ни излекува.

— Да ни излекува ли? — сепна се Сарене.

— Нещо подобно. Не се чува много добре.

— Да излекува Елантрис? Това е промяна. — Погледът й беше пълен с подозрение.

Раоден сви рамене и продължи да рисува. Галадон си избра книга за земеделие и започна да я разлиства. През последните дни търсеше ефикасен метод за напояване при техните условия.

Раоден почти бе завършил аона си и модификаторите, когато осъзна, че Сарене е оставила книгата си и го гледа с интерес. Разсейването го обърка отново и аонът изчезна, преди да се усети. Той вдигна ръка и продължи да рисува под погледа й.

— Какво? — не издържа накрая Раоден. Пръстите му инстинктивно бяха начертали първите три детайла, хоризонтална линия отгоре, вертикална отстрани и точка в центъра, както почваше всеки аон.

— Рисуваш едно и също от един час — отбеляза Сарене.

— Искам да го направя правилно.

— И успяваш, поне десет поредни пъти.

Раоден сви рамене.

— Това ми помага да мисля.

— За какво? — попита тя любопитно. Явно й беше писнало от старата империя.

— Напоследък за аондор. Вече разбирам доста от теорията, но не мога да открия какво блокира дор. Имам чувството, че аоните са променени. Че старите схеми са леко сгрешени. Но не мога да установя в какво.

— Може нещо да не е наред със земята — подхвърли небрежно Сарене и се облегна на стола, повдигайки предните му два крака.

— Какво искаш да кажеш?

— Нали твърдиш, че аоните и земята са свързани — каза тя сериозно. — Макар че това и аз мога да ти го обясня.

— Аха? — усмихна се Раоден, докато рисуваше. — Нима обучението ти като принцеса е включвало и тайни на елантриската магия.

— Не. — Сарене отметна рязко глава. — Но включваше изучаването на аоните. За да започнеш който и да е, рисуваш карта на Арелон. Това го научих още като малка.

Раоден замръзна насред рисунката.

— Повтори.

— А? О, това е просто дребен трик на учителя ми. Виждаш ли? Всички аони започват по същия начин. Линия отгоре, която е крайбрежието, линия надолу, която е планинската верига Атад, и точка в средата, за езерото Алоное.

Галадон стана и погледна към още светещия аон на Раоден.

— Права е, суле. Малко прилича на Арелон. В твоите книги не пише ли нещо по въпроса?

— Не — отвърна изумено Раоден. — Споменават, че има връзка между аоните и земята, но никъде не се казва, че символите са карта. Може би тази концепция е твърде елементарна, за да я включат.

Галадон взе книгата си и разгъна внимателно намиращата се отзад карта на Арелон.

— Продължавай да чертаеш, суле. Иначе аонът ще изчезне.

Раоден се подчини и раздвижи пръста си. Галадон вдигна картата и Сарене застана до него. Двамата погледнаха към светещия аон през тънката хартия.

— Долокен! — изруга Галадон. — Суле, пропорциите съвпадат напълно. Дори наклоните са идентични.

Раоден завърши аона с последно движение. След това се присъедини към останалите да погледне картата.

— Но тогава какво не е наред? Планините са си там, както и крайбрежието, и езерото.

Сарене сви рамене.

— Не ме гледай. Ти си експертът. Аз дори не мога да започна да рисувам.

Раоден се вгледа в аона. След няколко секунди символът примигна и изчезна. Потенциалът му бе блокиран от някаква необяснима причина. Ако хипотезата на Сарене бе вярна, то аоните бяха по-тясно свързани с Арелон, отколкото предполагаше. Каквото и да спираше аондор, то вероятно бе повлияло и на земята.

Обърна се да похвали Сарене за подсказката. Думите заседнаха в гърлото му. Нещо не бе наред. Тъмните петна по кожата на принцесата бяха с различен цвят. По-скоро смес от синкаво и лилаво, като синини.

Сякаш избледняваха пред очите му.

— Милостиви Доми! — възкликна той. — Галадон, виж я!

Дуладелецът се обърна разтревожено и на лицето му се изписа смайване.

— Какво има? — настоя принцесата, гледайки ги изнервено.

— Какво направи, суле? — попита Галадон.

— Нищо! — извика Раоден и се обърна към мястото, където бе начертал аона. — Нещо друго я е излекувало.

В този момент направи връзката. Сарене не можеше да рисува аони. Оплакваше се, че й е студено, и твърдеше, че раните не я болят.

Раоден посегна и докосна лицето й. Плътта й беше топла, дори повече от на новодошлите, които още не бяха изстинали. Той дръпна шала от главата й и прокара треперещи пръсти по невидимите руси косъмчета, които почваха да никнат.

— Идос Доми — прошепна той. След това я грабна за ръката и я поведе навън.

— Дух, не разбирам — протестираше тя, докато я водеше към площада пред портите на Елантрис.

— Сарене, ти изобщо не си била елантрисец. Това е трик. Същият, който използва гьорнът. Хратен има някакъв начин да те накара да приличаш на взет от шаод.

— Но… — понечи да възрази тя.

— Помисли, Сарене! — Раоден я завъртя, така че да срещне очите му. Гьорнът продължаваше да се моли над тях, но гласът му бе приглушен заради разстоянието. — Сватбата ти с Роял щеше да сложи на трона противник на Шу-Дерет. Хратен е искал да я спре и го е направил по най-нараняващия начин. Ти не принадлежиш на това място.

Той отново дръпна ръката й, опитвайки да я поведе към портите. Тя устоя, запъвайки се с равна сила.

— Не отивам.

Раоден се обърна изненадано.

— Трябва. Сарене, това е Елантрис. Никой не иска да е тук.

— Не ми пука — настоя тя с твърд и непокорен глас. — Оставам.

— Арелон има нужда от теб.

— Арелон е по-добре без мен. Ако не се бях намесила, Ядон щеше да е жив и Телрий нямаше да се качи на трона.

Раоден застина. Искаше тя да остане. Копнееше за това. Но щеше да стори всичко необходимо, за да я измъкне от Елантрис. Този град носеше смърт. Вратите се отваряха: гьорнът бе разпознал плячката си.

Сарене погледна Раоден с широко отворени очи и посегна към него. Петната й бяха изчезнали напълно. Беше красива.

— Мислиш ли, че можем да си позволим да те храним, принцесо? — Той се насили да прозвучи грубо. — Въобразяваш си, че ще хабим храна за някого, който не е от нас?

— Номерът не минава, Дух — опъна се Сарене. — Виждам истината в очите ти.

— Тогава повярвай на тази истина. Дори при минимални дажби Нови Елантрис има храна само за няколко седмици. Засели сме семена, но ще минат месеци, преди да получим реколта. През това време ще гладуваме. Всички — жени, мъже, деца. Ще гладуваме, ако някой отвън не ни снабди с припаси.

Тя се поколеба, след което се притисна към гърдите му.

— Проклет да си — изсъска. — Доми да те прокълне.

— Арелон има нужда от теб — прошепна той. — Ако си права и на трона седи симпатизант на Фьорден, Елантрис няма много време. Знаеш какво ще направят с нас деретските жреци, ако вземат властта. Нещата в страната са се объркали и ти си единствената, за която вярвам, че може да ги оправи.

Тя го погледна в очите.

— Ще се върна.

Няколко души в жълти униформи се втурнаха към тях и ги разделиха. Те изблъскаха Раоден и той падна по гръб на хлъзгавите павета, докато отвеждаха Сарене. Остана да лежи така, усещайки как слузта попива в дрехата на гърба му, и погледна към мъжа с кървавочервените доспехи. Гьорнът го изгледа за миг, след което се обърна и последва Сарене навън. Портите се затръшнаха.

47.

Портите се затръшнаха. Този път не затваряха Сарене в Елантрис, а извън него. Емоциите разкъсваха душата й като глутница гладни вълци, всяка напираща за вниманието й. Преди пет дена мислеше, че животът й е свършил. Мечтаеше, молеше и просеше от Доми да я излекува. Сега копнееше да се завърне към проклятието, стига да бъдеше заедно с Дух.

Но Доми вече бе решил. Дух бе прав: тя не можеше да живее в Елантрис, както и той не можеше да оцелее извън него. Световете и желанията на телата им бяха твърде различни. Някой я докосна по рамото. Малцина мъже бяха толкова високи, че да се наложи да вдигне поглед. Хратен.

— Джадет те спаси, принцесо — каза той с лек акцент.

Сарене бутна ръката му.

— Жрецо, не знам как го постигна, но съм напълно сигурна, че не дължа на твоя бог нищо.

— Баща ти не мисли така, принцесо — заяви Хратен с твърд глас.

— Жрецо, за човек, чиято религия твърди, че проповядва истина, разпространяваш изумително вулгарни лъжи.

Хратен се усмихна тънко.

— Лъжи ли? Защо не говориш с него? Може да се каже, че ти ни предаде Теод. Като покръстиш краля, покръстваш и държавата му.

— Невъзможно! — Сарене започна да се разколебава. Гьорните не бяха толкова глупави да говорят откровени лъжи.

— Принцесо, ти се бори с хитрина и мъдрост — Хратен пристъпи напред и протегна бронираната си ръка. — Но истинската мъдрост е да осъзнаеш, че борбата е безсмислена. Вече имам Теод, а скоро и Арелон ще е мой. Не бъди като птичето, което се опитва да изкопае дупка в пясъка, но всеки път приливът му я унищожава. Прегърни Шу-Дерет и нека усилията ти станат нещо повече от суета.

— По-скоро ще умра!

— Ти вече го направи — отбеляза гьорнът. — И аз те върнах. — Той направи нова крачка напред и Сарене отстъпи, вдигайки ръце пред гърдите си.

Разнесе се свистене на стомана и внезапно мечът на Еондел се опря във врата на Хратен. Сарене усети как я прегръщат огромни здрави ръце и чу радостния дрезгав глас.

— Благословен да е Доми! — извика Кайн и я вдигна от земята в прегръдката си.

— Благословен да е Джадет — поправи го Хратен, без да обръща внимание на острието, което се допираше в плътта му. — Доми я остави да гние.

— Замълчи, жрецо. — Еондел наклони меча си заплашително.

Хратен изсумтя. След това се задвижи толкова бързо, че дори Сарене не успя да го проследи. Той отстъпи назад и отмести глава от обсега на оръжието. В същото време изрита ръката на Еондел и изби меча. Завъртя се, развявайки аленото си наметало, и го хвана още във въздуха. Слънчевите лъчи се отразиха в стоманата. Гьорнът заби върха на острието в паветата така, както крал би държал скиптъра си, след което пъхна отчупената дръжка в застиналата ръка на Еондел. Пристъпи напред и подмина смаяния генерал.

— Времето се движи като планина, Сарене — прошепна той, заставайки толкова близо, че нагръдникът му почти се допираше до защитаващите я ръце на Кайн. — Върви толкова бавно, че повечето не го забелязват. Но ще смаже тези, които не се мръднат от пътя му. — Гьорнът се завъртя, разпервайки наметалото си срещу Еондел и Кайн, и се отдалечи.

Чичо й го изгледа с омраза. След това се обърна към Еондел.

— Хайде, генерале. Да заведем Сарене да си почине.

— Няма време за почивка, чичо — възпротиви се Сарене. — Веднага събери съюзниците ни. Трябва да се срещнем колкото се може по-скоро.

Кайн повдигна вежда.

— После ще има време за това, Ене. Сега не си в състояние…

— Имах чудесна ваканция, чичо — обяви тя, — но имаме спешна работа. Може би, когато свърша, ще намеря време да се върна в Елантрис. В момента трябва да мислим как да попречим на Телрий да предаде страната ни на вирна. Повикай Роял и Ейхан. Искам да се срещнем максимално бързо.

Чичо й я гледаше напълно смаяно.

— Е, изглежда й няма нищо — отбеляза Еондел и се усмихна.

Готвачите на баща й бяха научили едно: когато Сарене бе гладна, тя добре си похапваше.

— Действай по-бързо, братовчедке — закачи я Лукел, докато омиташе четвъртата чиния. — Още малко и щеше да усетиш вкуса на тази.

Сарене не му обърна внимание и махна на Кайн за следващия деликатес. Казваха, че ако човек гладува достатъчно, стомахът му се свива и после не може да погълне голямо количество храна. Авторът на тази теория щеше да се хване отчаяно за главата, ако я видеше как се тъпче. Насреща й седяха Лукел и Роял. Възрастният херцог бе пристигнал току-що и като я зърна, щеше да припадне от шок. Все пак бе успял да промълви благодарност към Доми и да седне безмълвно на стола срещу нея.

— Трябва да призная честно, че не съм виждал жена да изяжда толкова много — отбеляза херцог Роял. В очите му още се четеше изумление.

— Тя е теодска великанка — изтъкна Лукел. — Не е честно да я сравняваме с нормалните жени.

— Ако не бях толкова заета да се храня, щях да ви отговоря — изфъфли Сарене с пълна уста и размаха вилицата си срещу тях. Не осъзнаваше колко е гладна, докато не влезе в кухнята на Кайн, където ароматът на отминалите пиршества се носеше като мъгла. Чак сега оценяваше колко е полезно да имаш обиколил света готвач за чичо.

Кайн влезе с тиган с цвъртящи меса и зеленчуци в червен сос.

— Това е джиндоски райдомо май. Означава „месо с огнена кожа“. Имаш късмет, че разполагам с нужните продукти. Миналогодишната реколта от джиндоски чушки райдел беше много бедна… — Той млъкна, когато Сарене почна да пресипва храна в чинията си. — Не те интересува, нали? — Кайн въздъхна. — Можеше да го направя и с вода от мивката, щеше да ти е все едно.

— Разбирам те, чичо — каза Сарене. — Страдаш за изкуството си.

Кайн седна и погледна празните чинии на масата.

— Със сигурност си наследила семейния апетит.

— Тя е голямо момиче — вметна Лукел. — Трябва доста гориво, за да се поддържа това тяло.

Сарене го изгледа остро между хапките.

— Изобщо ли не се бави? — попита Кайн. — Скоро ще ми свършат припасите.

— Мисля, че това ми е достатъчно — оповести Сарене. — Господа, не разбирате какво е да си там. Не ми беше неприятно, но нямаше много храна.

— Учуден съм, че изобщо е имало някаква — каза Лукел. — Елантрисците обичат да ядат.

— Но всъщност не им е необходимо — изтъкна Кайн. — Така че могат да поддържат запаси.

Сарене продължи да се храни, без да поглежда чичо си и сина му. За момент обаче се замисли. Откъде знаеха толкова много неща за елантрисците?

— Каквито и да са били условията, принцесо, трябва да благодарим на Доми за избавлението ти — каза Роял.

— Не е толкова чудодейно, колкото ти се струва, Роял — отвърна Сарене. — Някой преброи ли колко дена в Елантрис изкара Хратен.

— Четири или пет — замисли се за момент Лукел.

— Обзалагам се, че са пет. Точно толкова трябваха и за мен — да бъда затворена и да се „излекувам“.

Роял кимна.

— Гьорнът има нещо общо. Говори ли вече с баща си?

Сарене усети как стомахът й се свива.

— Не, но ще се наложи… скоро.

На вратата се почука и след миг се появи лорд Еондел, водещ Шуден. Младият благородник бе излязъл на езда с Торена. Лицето на барона се изкриви в нехарактерно широка усмивка.

— Трябваше да знаем, че ще се върнете Сарене. Ако някой може да излезе от ада невредим, това сте вие.

— Не съм съвсем невредима — каза тя и прокара ръка по плешивото си теме.

— Ето, милейди. — Еондел й подаде руса перука. — Тази е най-добрата, която открих. Останалите са толкова твърди, сякаш са направени от конски косми.

Сарене огледа критично перуката. Нямаше да й стигне и до раменете. Все пак беше по-добра от плешивината. Според нея най-голямата загуба от изгнанието бе косата й. Щяха да са нужни години, за да израсте както трябва.

— Жалко, че никой не е събрал старата ми коса — промърмори тя и прибра перуката за по-нататък.

— Честно казано, не очаквахме, че ще се върнеш, братовчедке — каза Лукел и обра последните парченца месо от тигана. — Мисля, че беше още закачена за воала ти, когато го изгорихме.

— Изгорили сте го?

— Арелонски обичай, Ене — обясни Кайн. — Когато някой влезе в Елантрис, изгаряме вещите му.

— Всичките ли? — попита тихо Сарене.

— Опасявам се, че да — отвърна засрамено Кайн.

Сарене затвори очи и въздъхна.

— Няма значение. — След това ги огледа. — Къде е Ейхан?

— В двореца на Телрий — отговори Роял.

— Какво прави там? — намръщи се Сарене.

Кайн сви рамене.

— Решихме да пратим някого да установи контакт с новия крал. Ще се наложи да работим с него и искаме да видим доколко ще можем да си сътрудничим.

Сарене огледа съратниците си. Те очевидно се радваха да я видят, но долавяше нещо в израженията им. Поражение. Бяха работили толкова усърдно да не допуснат Телрий на трона, но се бяха провалили. Сарене не искаше да признае, че и тя изпитва подобни емоции. Беше й лошо. Не можеше да реши какво иска. Всичко бе толкова объркано. За щастие се водеше от чувството си за дълг. Дух беше прав: Арелон бе в сериозна опасност. Дори не искаше да мисли за нещата, които Хратен бе казал за баща й. Знаеше, че каквото и да стане, трябва да защити Арелон. Заради Елантрис.

— Говорите така, сякаш няма какво да сторим с претенциите на Телрий за трона — заяви тя в смълчаната стая.

— Какво можем да направим? — въздъхна Лукел. — Телрий взе короната и аристократите го подкрепят.

— Както и вирнът — напомни им Сарене. — Изпращането на Ейхан е добра идея, но се съмнявам, че Телрий ще е благоразположен към нас, както и към останалите в Арелон. Господа, Раоден трябваше да е крал, а аз съм негова съпруга. Чувствам се отговорна за хората. Те страдаха при Ядон. Ако Телрий предаде кралството на вирна, то ще се превърне в поредната фьорденска провинция.

— Какво намекваш, Сарене? — попита Шуден.

— Трябва да предприемем действия срещу Телрий, каквито и да е.

Мъжете се смълчаха. Накрая Роял отвори уста.

— Сарене, това е различно от нещата, които правехме преди. Противопоставяхме се на Ядон, но не искахме да го сваляме. Ако предприемем нещо директно срещу Телрий, ще станем предатели на краля.

— На краля да, но не и на народа. В Теод почитаме краля си, защото той ни защитава. Такова е официалното споразумение. Ядон не стори нищо, за да защити Арелон. Не създаде армия, която да удържи Фьорден, не изгради правна система, която да защитава поданиците му, и не стори нищо за духовното здраве на хората. Инстинктите ми казват, че Телрий ще е още по-зле.

Роял въздъхна.

— Не знам, Сарене. Ядон премахна елантрисците и взе властта, а сега ти предлагаш да сторим същото. Според теб колко още ще издържи тази страна, преди да се разпадне?

— А колко още ще издържи, ако Хратен дърпа конците? — попита настойчиво Сарене.

Лордовете се спогледаха.

— Нека да преспим с тази мисъл — поиска Шуден. — Това са трудни неща, в които не трябва да се навлиза без внимателна медитация.

— Съгласна съм — кимна Сарене. И тя искаше да си почине през нощта. За първи път от близо седмица щеше да спи на топло. Благородниците кимнаха и започнаха да се разотиват. Роял остана последен.

— Сарене, май няма нужда да продължаваме с годежа?

— И аз мисля така, милорд. Ако вземем трона, ще е чрез сила, а не с политическа манипулация.

Възрастният мъж кимна отривисто.

— И без това беше твърде хубаво, за да е истина, скъпа. Лека нощ.

— Лека нощ.

Сарене се усмихна топло, докато старият херцог си тръгваше. Три годежа без сватба. Лош рекорд. Тя въздъхна, проследи как Роял затваря вратата, и се обърна към Кайн, който разчистваше масата търпеливо.

— Чичо, Телрий е заел двореца, а всичките ми неща са изгорени. Внезапно оставам без подслон. Може ли да се възползвам от първоначалната ти покана и да се пренеса тук?

Кайн се засмя.

— Жена ми щеше много да се ядоса, ако не го сториш. Тя ти приготвя стая от един час.

Сарене седеше в новото си легло, облечена в една от нощниците на леля й. Беше притиснала колене към гърдите си и главата й бе сведена тъжно. Аше трепна за момент и лицето на краля изчезна, докато сеонът възвръщаше нормалната си форма. Замълча продължително, преди да промълви:

— Съжалявам, милейди.

Сарене кимна и потърка плешивата си глава в коленете. Хратен не лъжеше, дори не преувеличаваше. Баща й се бе врекъл в Шу-Дерет. Церемонията още не бе извършена, защото в Теод нямаше деретски жреци.

Но беше ясно, че щом Хратен приключи с Арелон, ще отиде в Теод и лично ще приеме официалната клетва на баща й. А тя щеше да постави Евънтео в дъното на деретската йерархия, където трябваше да се подчинява дори на най-простите жреци.

Никакви обяснения и възражения обаче не можеха да променят намеренията на баща й. Евънтео беше честен човек. Беше се заклел на Хратен, че ако Сарене се върне невредима, ще смени вярата си. Нямаше значение, че измамата на гьорна бе зад нейното проклятие и излекуване; кралят щеше да спази обещанието си.

Щом Евънтео поведеше, Теод щеше да го последва. Разбира се, щеше да мине време. Хората не бяха овце. Но когато артетите наводнят страната й, хората щяха да дадат ухо на това, което преди посрещаха с юмруци, защото щяха да знаят, че кралят им е дерет. Теод се бе променил завинаги.

И Евънтео го бе направил заради нея. Твърдеше, че така е най-добре за страната. Колкото и силен да бе флотът на Теод, нямаше да удържи силите на вирна, ако той започнеше тотална кампания. Евънтео твърдеше, че не иска да води безсмислена война.

Но това бе същият човек, който я бе възпитал, че трябва винаги да се бори, да защитава принципите си. Евънтео се кълнеше, че истината е незаглушима и няма безнадеждни битки, когато защитаваш правдата. Но очевидно любовта му бе по-силна от истината. Сарене бе поласкана, но също така й се гадеше. Теод щеше да падне заради нея. Да се превърне в поредната фьорденска провинция, а кралят да стане прост слуга на вирна.

Евънтео бе намекнал, че тя трябва да последва примера му, но в гласа му се промъкна гордост, когато му отказа. Сарене смяташе да защити Арелон и Елантрис. Щеше да се бори за спасението на религията, защото Арелон, бедният и смачкан Арелон бе последният бастион на Шу-Корат. Едно време в него живееха богове, а сега щеше да е последното убежище на самия Доми.

48.

Хратен стоеше в приемната на двореца с нарастващо раздразнение.

Около него вече си личаха следите от промяната на управлението. Беше забележително, че един човек притежава толкова много гоблени, килими и брокати. Залата бе отрупана с толкова плюш, че бе буквално принуден да разрита цяла планина от възглавници, за да си намери каменен ръб, на който да седне.

Стоеше до огнището и стискаше зъби, гледайки събраните аристократи. Както можеше да се очаква, Телрий изведнъж бе станал много зает. Всеки благородник, земевладелец и амбициозен търговец искаше да поднесе почитанията си на новия крал. В стаята чакаха десетки хора, повечето дошли без предварителна уговорка. Те трудно скриваха нетърпението си, но никой не беше достатъчно смел, за да го изрази гласно.

Неудобството им не беше важно. Нетърпимото бе, че Хратен бе принуден да чака с тази група. Предполагаемите аристократи бяха безполезна банда безделници. Той, от своя страна, бе подкрепен от кралството на вирн и империята на Джадет. Същата сила, която бе предоставила богатство на Телрий, за да вземе трона.

И въпреки това Хратен бе принуден да чака. Беше подлудяващо, неучтиво и невероятно. Но Хратен нямаше избор, освен да го изтърпи. Колкото и да бе подкрепян от вирна, не разполагаше с войници, с които да извие ръцете на Телрий.

Не можеше да се оплаче публично. Въпреки раздразнението политическият инстинкт не му позволяваше подобно нещо. Беше работил твърде усърдно, за да сложи симпатизант на трона. Само глупак щеше да остави гордостта му да провали такава възможност. Хратен щеше да изтърпи неуважението, за да постигне крайната си цел.

Един слуга, облечен в екстравагантна ливрея с цветовете на Телрий, се появи в помещението. Всички се оживиха, а неколцина се надигнаха, за да пригладят дрехите си.

— Гьорн Хратен — обяви служителят.

Благородниците се навъсиха, а Хратен стана и мина край тях, без да им обръща внимание. Беше крайно време.

Телрий го чакаше вътре. Хратен мина през вратата и огледа помещението с недоволство. Преди тук беше кабинетът на Ядон и по негово време стаята излъчваше делова ефективност. Всичко бе добре подредено и организирано. Мебелите бяха удобни, но не и претенциозни.

Телрий бе променил това. На всеки ъгъл стояха слуги, а до тях имаше колички с екзотични храни, купени от местните търговци. Телрий се бе разположил на голям куп възглавници и коприни, а на белязаното му лице грееше доволна усмивка.

Хратен въздъхна наум. С какви ли не хора трябваше да работи!

Ядон поне беше делови.

— А, Хратен — усмихна се Телрий. — Добре дошъл.

— Ваше величество. — Гьорнът побърза да прикрие отвращението си. — Надявах се да поговорим насаме.

Телрий въздъхна.

— Много добре. — Той махна с ръка и освободи слугите. Те излязоха и затвориха външните врати.

— Е — продължи Телрий, — защо си дошъл? Интересуват ли те тарифите за вашите търговци на арелонския пазар?

Хратен се намръщи.

— Имам по-важен въпрос, ваше величество. Както и вие. Идвам да прибера обещаното за сътрудничеството.

— Обещания ли, Хратен? — попита небрежно Телрий. — Не съм давал обещания.

Играта се почна.

— Трябваше да се присъедините към деретската религия — напомни Хратен. — Такава беше сделката.

— Не съм сключвал сделка, Хратен. Ти ми предложи средства и аз ги приех. Имаш благодарност за подкрепата, както казах и преди.

— Няма да си играя с теб, търговецо — заговори гьорнът, чудейки се колко пари ще поиска Телрий, за да си спомни за договорката им. — Аз не съм някой лакей. Ако не сториш това, което иска Джадет, ще намеря друг. Не забравяй какво се случи с предшественика ти.

Телрий изсумтя.

— Не си приписвай неща, за които нямаш заслуги, жрецо. Падането на Ядон бе причинено от теодската принцеса, доколкото помня. През това време ти беше в Елантрис. Виж, ако Фьорден иска дерет на арелонския трон, това би могло да се уреди. Но естествено, ще има цена.

Най-сетне. Хратен стисна зъби, имитирайки гняв, и изчака за миг. След това въздъхна.

— Много добре. Колко…

— Но ти не можеш да я платиш — прекъсна го Телрий.

Хратен застина.

— Моля?

— Да. Цената ми може да се плати от някого… с повече власт от теб. Доколкото знам, деретските жреци не могат да издигат други до своя ранг в църковната йерархия.

Хратен усети как се смразява, разгадавайки намеците на Телрий.

— Не може да говорите сериозно — прошепна той.

— Знам повече, отколкото предполагаш, Хратен. Мислиш ме за глупак, който не познава обичаите на Изтока? Кралете се кланят пред гьорните. Каква власт ще имам, ако се оставя да ме направиш поредния деретски роб? Не, така няма да стане. Нямам намерение да се кланям пред всеки ваш жрец. Ще се врека във вашата религия, но само ако ми бъде обещан проповеднически ранг, който да отговаря на светския ми. Не само крал Телрий, а и гьорн Телрий.

Хратен поклати глава с изумление. Този човек твърдеше с лекота, че познава обичаите на Изтока, а дори фьорденските деца бяха достатъчно запознати с доктрината, за да се присмеят на нелепото му предложение.

— Милорд Телрий — поде той стъписано. — Нямате идея…

— Хратен — прекъсна го Телрий, — казах, че ти няма какво да направиш за мен. Потърсих сделка с по-висшата инстанция.

— За какво говорите?

— Вирн. — Телрий се усмихна широко. — Изпратих му куриер преди няколко дена, с моето искане. Ти вече не си необходим, Хратен. Можеш да се оттеглиш.

Хратен остана зашеметен. Този човек бе пратил писмо лично до вирна… Телрий имаше искания към регента на Сътворението?

— Ти си много, много голям глупак — прошепна Хратен, осъзнал сериозността на проблема. Когато вирнът получеше съобщението…

— Махай се! — повтори Телрий и посочи вратата.

Хратен се подчини леко замаян.

49.

В началото Раоден избягваше библиотеката, защото му напомняше за нея.

После усети, че го тегли натам по същата причина.

Вместо да мисли за загубата, Раоден се фокусира върху връзката, която Сарене бе направила. Изучаваше аон след аон и забелязваше нови черти от релефа в схемите им. Аонът Ено, символ за вода, имаше вълнообразна линия, изобразяваща извивките на река Аредел. Аонът Дий, символът за дърво, включваше няколко кръга, които представляваха южните гори.

Аоните бяха карта на земята, всеки с леки различия на общата картина. Всички започваха с трите основни линии — крайбрежието, планините и точката за езерото Алоное. Повечето имаха и черта в дъното, изобразяваща река Каломо, която бележеше границата между Арелон и Дуладел.

Други от чертите обаче го объркваха напълно. Защо аон Мея, символът за разум, имаше Х някъде в средата на графство Еон? Защо аон Рий бе осеян с две дузини видимо случайни точки? Отговорите може би се криеха в книгите от библиотеката, но засега не намираше никакво обяснение.

Дор го удряше поне по два пъти на ден. Всяка битка изглеждаше като последна и всеки път се събуждаше все по-слаб. Сякаш енергията му имаше предел и се изчерпваше с всяко стълкновение. Въпросът вече не беше дали ще падне, а дали ще открие тайната, преди това да се случи.

Раоден гледаше картата с раздразнение. Бяха минали пет дена от излизането на Сарене и още не можеше да открие отговор. Имаше чувството, че е обречен цяла вечност да е невероятно близо до тайната на аондор, а никога да не я открие. Голямата карта вече висеше на стената до бюрото му и трепереше, когато я разгръщаше. Ръбовете бяха износени от времето, а мастилото избледняваше. Картата бе преживяла възхода и падението на Елантрис. Искаше му се да може да говори и да му прошепне тайните, които знаеше.

Той поклати глава и седна на стола на Сарене. Кракът му закачи една от купчините с книги. Раоден въздъхна, след което се облегна назад и започна да рисува, като търсеше утеха в аоните. Беше преминал към по-напреднала техника. Според книгите, аоните бяха по-мощни, когато се внимаваше не само за дължината и наклона, а и за дебелината на чертите. Щяха да си работят, ако чертите бяха еднакви, но ако нанесеше правилните пропорции, придобиваше повече контрол и сила.

Затова Раоден се упражняваше според инструкциите, използваше кутрето си за тънките линии и палеца за по-дебелите. Също така можеше да си служи с инструменти, като пръчка или перо. Пръстите бяха общоприети, но формата бе много по-важна от използваните инструменти. Все пак елантрисците си бяха служили с аондор, за да изобразят постоянни символи в камъни и метал, и дори ги бяха конструирали от най-различни материали, като дървесина и жици. Аоните бяха по-трудни за създаване така, но имаха един и същ ефект, без значение дали бяха нарисувани във въздуха, или гравирани в стомана.

Упражненията му бяха напразни. Нямаше значение колко точни са аоните му, след като не работеха. Понякога използваше ноктите си, за да рисува тънки като косъм линии, а друг път по три пръста, за да следва точно указанията в текста. Всичко бе напразно. Всичкото наизустяване, целият труд. Защо изобщо се мъчеше? В коридора зачаткаха стъпки. Новото технологично изобретение на Мареше бяха обувки с по-твърда подметка, подкована с пирони. Раоден погледна през прозрачния аон към вратата, през която влезе Галадон.

— Нейният сеон дойде отново, суле — съобщи дуладелецът.

— Още ли е тук?

Галадон поклати глава.

— Тръгна почти незабавно. Поръча да ти предам, че тя най-сетне е убедила лордовете да се разбунтуват срещу крал Телрий.

Сарене изпращаше сеона си с всекидневни доклади за действията й, което предизвикваше у него смесени чувства. От една страна, искаше да знае какво се случва навън, но от друга, мечтаеше за успокояващото невежество отпреди. Тогава трябваше да се тревожи само за Елантрис; сега се притесняваше за цяло кралство. Трябваше да преглътне този факт с болезненото съзнание, че няма какво да направи.

— Аше каза ли кога ще дойдат новите припаси?

— Тази вечер.

— Добре — кимна Раоден — А тя дали ще дойде?

— Уговорката е същата като преди — поклати глава Галадон.

Раоден кимна отново. Тъжното му изражение не се промени. Не знаеше какви средства използва Сарене, за да му праща припаси, но по някаква причина не им позволяваше да приберат сандъците, преди доставчиците да се махнат.

— Стига си скърбял, суле — изръмжа Галадон. — Не ти отива. Трябва ти солидна доза песимизъм, за да тъжиш с подобаващо достойнство.

Раоден не можа да се сдържи и се усмихна.

— Съжалявам. Просто имам чувството, че колкото и да упорствам срещу нашите проблеми, те ме удрят със същата сила.

— Още ли нямаш прогрес с аондор?

— Не — отговори Раоден. — Сравних старите и новите карти за промени в крайбрежието и планините, но нищо не откривам. Опитах да рисувам основните линии с леко променен наклон, но няма никаква полза. Те не се появяват, ако не са с точния наклон, както винаги. Дори езерото си е на същото място, непроменено. Не виждам какво може да е различно.

— Суле, може би основните линии не са се променили — каза Галадон. — Може би трябва да се добави нещо ново?

— Обмислих го, но какво? В Арелон няма нови реки или езера, да не говорим за планини. — Раоден завърши аона Ехе с недоволно движение на палеца. Погледна ядрото му, което представяше релефа на Арелон. Нищо не беше променено. Освен… При реод земята се бе разцепила. — Бездната! — извика той.

— Бездната ли? — попита скептично Галадон. — Суле, тя е причинена от реод, не е обратното.

— Ами ако не е така? — възкликна възбудено Раоден. — Ако земетресението се е случило точно преди реод? То предизвиква разцепване на юг и изведнъж всички аони стават невалидни. Имат нужда от допълнителна линия, за да работят. Аондор и съответно Елантрис биха рухнали незабавно.

Раоден се съсредоточи в аона, който висеше пред него. Прокара колебливо пръст през светещия символ, приблизително на мястото на Бездната. Нищо не се случи. Не се появи никаква линия. Аонът примигна и изчезна.

— Е, това беше, суле — каза Галадон.

— Не. — Раоден започна отново. Пръстите му се движеха и чертаеха. При това със скорост, на която не знаеше, че е способен, пресъздаде аона за секунди. Накрая ръката му увисна в дъното, под трите основни черти. Почти можеше да усети…

Прониза аона и сряза въздуха с пръст. Появи се малка светеща линия.

След това го удари. Дор връхлетя с гръмотевичен пристъп и този път не се блъсна в стена. Заля Раоден като река. Принцът се сепна, потъвайки в енергията за момент. Тя се мяташе като звяр, който е бил държан натясно продължително време. Беше почти… радостна. След това изчезна и Раоден залитна, падайки на колене.

— Суле? — повика го загрижено Галадон.

Раоден поклати глава, защото не можеше да обясни. Палецът още го болеше, все още си беше елантрисец, но дор бе освободена. Беше… поправил нещо. Дор нямаше да го атакува повече.

В този момент чу звук, сякаш от горящ огън. Аонът, който бе начертал пред себе си, светеше ярко. Раоден изпищя и махна на Галадон да залегне, защото символът се огъваше около себе си. Чертите му се усукаха във въздуха, докато не оформиха диск. В центъра му се появи малка червена светлинка, която почна да се разширява, а звукът от горенето премина в трясък. Аонът се превърна в огнен вихър. Раоден усещаше жегата, докато залиташе назад.

Аонът избухна, изстреля хоризонтална колона от пламък точно над главата на Галадон. Тя се блъсна в рафта с книги и го изпепели с масивна експлозия. Във въздуха се разлетяха томове и горящи страници и започнаха да падат по другите етажерки.

Огнената колона изчезна, а с нея и топлината, и Раоден усети, че кожата му е хладна в контраст. Няколко запалени късчета хартия се валяха по земята. От рафта бяха останали само димящи остатъци.

— Какво стана? — извика Галадон.

— Мисля, че унищожих биологичната секция — отвърна изумено Раоден.

— Суле, препоръчвам ти другия път да не проверяваш теориите си с аона Ехе. Коло? — Галадон остави купчината овъглени книги. През последния час двамата разчистваха библиотеката, за да се уверят, че пламъците са потушени.

— Съгласен съм — започна да се оправдава Раоден. — Просто с него се упражнявах в момента. Нямаше да е толкова драматично, ако не бях добавил всичките модификатори.

Галадон погледна към библиотеката. На мястото на изпепеления рафт имаше черен белег, няколко овъглени книги продължаваха да се валят по пода.

— Да пробваме ли с нещо друго? — попита Раоден.

Галадон изсумтя.

— Стига да не е намесен огън.

Принцът кимна и започна да рисува Аше. Свърши двойната правоъгълна форма и добави линия за Бездната. След това отстъпи назад, чакайки с нетърпение.

Аонът започна да сияе. Светлината се разпространи от крайбрежната ивица и продължи през останалите части, като пламък през масло. Линиите станаха първо червени, а после яркобели, подобно на разтопен метал.

Цветът се стабилизира и обсипа мястото с мека светлина.

— Суле, работи — прошепна Галадон. — Долокен, ти наистина успя!

Раоден кимна развълнувано. Приближи се колебливо до аона и го докосна. Не усещаше топлина, точно както твърдяха книгите. Но нещо не беше наред.

— Не е достатъчно ярък — установи той.

— Откъде си сигурен? — попита Галадон. — За първи път виждаш някой аон да проработи.

Раоден поклати глава.

— Чел съм достатъчно. Аон Аше с тези размери би трябвало да е достатъчно силен, за да освети цялата библиотека, а този е като фенер.

Той посегна и чукна аона в центъра. Сиянието намаля и линиите започнаха да изчезват постепенно, сякаш някакъв невидим пръст ги триеше. Раоден нарисува нов символ, като този път включи всички модификатори за мощ, които знаеше. Когато аонът се стабилизира, той бе малко по-ярък от предишния, но пак не беше достатъчно мощен.

— Нещо все още не е наред — заключи Раоден. — Този трябваше да е толкова ярък, че да не можем да гледаме към него.

— Мислиш ли, че линията на Бездната е грешна? — попита Галадон.

— Не. Тя очевидно бе основна част от проблема. Сега аондор работи, но мощта й е намалена. Явно има още нещо, може би друга линия, която трябва да добавим.

Галадон погледна ръцете си. Дори през тъмната кожа бе лесно да се забележат черните елантриски петна.

— Суле, пробвай с лекуващ символ.

Раоден кимна и начерта аона Йен във въздуха. Добави модификация, указваща тялото на Галадон като цел, и трите черти за усилване на мощта. Завърши с дребната линия на Бездната. Аонът примигна за кратко и изчезна.

— Усети ли нещо? — попита Раоден.

Дуладелецът поклати глава. След това повдигна ръката си, за да огледа едно охлузване на лакътя, което бе получил предишния ден при подхлъзване на нивата. Нищо не бе се променило.

— Суле, болката си стои — разочарова се Галадон. — И сърцето ми не бие.

— Този аон не се държеше нормално — изтъкна Раоден. — Изчезна като предишните, от времето, когато не знаехме за линията на Бездната. Дор не можа да намери цел за енергията си.

— Тогава за какво ни е, суле. — В гласа на Галадон се долавяше горчилка и раздразнение. — Пак ще изгнием в този град.

Раоден го потупа успокоително по рамото.

— Не е безполезно, Галадон. Разполагаме с мощта на елантрисците. Не всичко работи, но може би не сме експериментирали достатъчно. Помисли си! Това е силата, която даваше красота на Елантрис и хранеше цял Арелон. Не губи надежда, когато сме толкова близо.

Галадон го погледна и се усмихна тъжно.

— Никой не може да се предаде, когато си наоколо, суле. Ти упорито отказваш да оставиш хората да се отчаят.

Започнаха да опитват с други аони и стана очевидно, че нещо блокира дор. Успяха да накарат няколко листа да се издигнат във въздуха, но не и цяла книга.

Направиха една от стените синя и после й върнаха обратно цвета, а Раоден успя да превърне куп въглени в няколко зърна царевица. Резултатите бяха окуражаващи, но много аони не работеха изцяло.

Всеки символ, който бе насочен към тях, проблясваше и изгасваше без ефект. Дрехите им търпяха промяна, но не и плътта. Раоден дори отчупи парче нокът и опита да го накара да се издигне във въздуха, но се провали напълно. Всичко клонеше към теорията, която бе изказал по-рано.

— Галадон, телата ни са замръзнали насред промяната — каза той, гледайки как един лист хартия се носи край него и после избухва в пламъци. Явно свързването на аоните работеше. — Шаод не е приключил с нас. Това, което не позволява на аоните да достигнат пълната си мощ, ни спира да се превърнем в истински елантрисци. Очевидно, докато трансформацията не завърши, аоните няма да имат ефект върху нас.

— Все пак не мога да си обясня първата експлозия, суле — каза Галадон, докато упражняваше Аше. Той знаеше само няколко аона и му беше трудно да ги рисува прецизно с дебелите си пръсти. Докато говореше, направи лека грешка и символът изчезна. Дуладелецът се намръщи и доразви въпроса си. — Беше твърде мощна. Защо нищо останало не действа така?

— Не съм сигурен — отвърна Раоден. Преди малко бе пробвал с известно колебание да нарисува Ехе със същите модификатори, създавайки сложната руна, която предизвика огнената колона. Вместо нея обаче, аонът бе произвел пламък колкото да затопли чаша чай. Подозираше, че първата експлозия е свързана с изтичането на дор… проява на дълго жадуваното освобождаване. — Може би е имало някакво натрупване на дор — предположи той. — Като газ, затворен в пещера. Първият аон, който нарисувах, е източил този резерв.

Галадон сви рамене. Имаше твърде много неща, които не разбираха. Раоден спря за миг и погледна една от книгите. Беше му хрумнала идея.

Отиде при рафта за аондор и взе един том, който бе пълен с диаграми на аони. Галадон го последва с кисело изражение и надникна над рамото му към избраната страница. Аонът беше изключително сложен. Раоден направи няколко стъпки встрани, докато го завърши, защото модификациите и добавките се разпростираха далеч извън основата. Ръката му се схвана, а конструкцията увисна като стена от светещи линии. Тя започна да свети, след което се разкриви и се уви около Раоден.

Галадон извика, изненадан от яркия блясък.

След секунди светлината изчезна. Раоден позна по смаяното изражение на приятеля си, че е успял.

— Суле… ти го направи! Излекува се!

— Уви, не съм — поклати глава Раоден. — Това е само илюзия. Виж. — Той протегна ръцете си, по които все още имаше черни петна. Но лицето му беше различно. Пристъпи напред и се огледа в полираната повърхност на една полица.

Отражението му показваше непознати черти. Наистина нямаше петна, но нямаше и нищо общо с истинското му лице отпреди шаод.

— Илюзия ли? — не разбра Галадон.

Раоден кимна.

— Започва с аона Шао, но има толкова много добавки, че основата е почти без значение.

— Но нали не трябва да ти въздейства? Нали определихме, че аоните не действат на елантрисци?

— Така е — каза Раоден и се завъртя. — Насочен е към ризата ми. Илюзията е като дреха, само покрива кожата ми, без да променя нищо.

— Тогава за какво ни е?

Раоден се усмихна.

— Това ще ни помогне да се измъкнем от Елантрис, приятелю.

50.

— Защо се забави толкова?

— Не можах да открия Дух, милейди — обясни Аше, влитайки през прозореца на каретата й. — Оставих съобщението на господин Галадон. След това отидох да нагледам крал Телрий.

Сарене потупа бузата си раздразнено.

— И какво прави той?

— Галадон или кралят, милейди?

— Кралят.

— Негово величество е зает да се излежава в двореца си, докато аристократите чакат отвън — съобщи сеонът с неодобрителен тон. — Мисля, че най-сериозното му оплакване е, че в двореца не са останали достатъчно млади жени.

— Сменихме един идиот с друг — поклати глава Сарене. — Този как е успял да натрупа такова богатство, че да стане херцог?

— Не е, милейди — осведоми я Аше. — Брат му е свършил повечето работа. Телрий е наследил парите след смъртта му.

Сарене въздъхна и се облегна назад, защото каретата хлътна в дупка.

— Хратен там ли е?

— Ходи често, милейди. Май посещава краля всеки ден.

— Какво чакат? — попита раздразнено Сарене. — Защо Телрий просто не се покръства?

— Никой не знае, милейди.

Сарене се намръщи. Продължаващата игра я объркваше. Знаеше се, че Телрий посещава деретските литургии, нямаше нужда да се прави на консервативен корат.

— Още ли няма новини за предполагаемата прокламация на гьорна? — попита тя с трепет.

— Не, милейди — долетя благословеният отговор. Според слуховете Хратен готвеше декрет за задължителното покръстване на всеки в Арелон, иначе го заплашваше затвор. Търговците се опитваха да запазят спокойствие и бяха отворили пролетния пазар, но целият град трепереше от нервно напрежение.

Сарене си представяше ясно бъдещето. Скоро вирнът щеше да прати армия от жреци в Арелон, последвани от монасите воини. Телрий щеше да е симпатизант, после вярващ, а накрая просто пионка. След няколко години Арелон нямаше да е деретска държава, а част от самия Фьорден.

Щом декретът на Хратен бъдеше приет, той щеше да арестува Сарене и сподвижниците й, без да губи време. Щеше да ги хвърли в затвора и най-вероятно да ги екзекутира не след дълго. Тогава вече никой нямаше да се опълчи на Фьорден. Целият цивилизован свят щеше да коленичи пред вирна и да изпълни мечтата му за старата империя.

И въпреки това нейните съюзници само обсъждаха и спореха. Никой не вярваше, че Телрий наистина ще подпише документ за покръстване. Подобни вандалщини не се случваха в техния свят. Арелон беше миролюбиво кралство. Дори така наречените бунтове преди десет години не бяха толкова жестоки, ако човек не беше елантрисец. Приятелите й искаха да действат внимателно. Предпазливостта им беше разбираема и дори похвална, но моментът не бе подходящ. Радваше се, че днес може да потренира фехтовка. Имаше нужда да освободи агресията си.

Каретата спря пред имението на Роял сякаш в отговор на мислите й. След като Телрий се бе нанесъл в двореца, жените бяха преместили тренировките си в градините на стария херцог. Времето беше топло, духаше лек ветрец, пролетта бе решила да се задържи, а Роял ги приемаше радушно.

Сарене бе изненадана, че жените настояха да продължат с тренировките. Дамите бяха показали упорство. Срещаха се през ден от цял месец. Явно не само Сарене имаше нужда да освободи раздразнението си с меч.

Тя слезе от каретата облечена с обичайния си гащеризон и с новата перука. Докато заобикаляше къщата, чу дрънченето на мечовете отзад. Сенчестият павилион с дървен под бе чудесен за провеждане на тренировки. Повечето жени вече бяха дошли и поздравиха Сарене с усмивки и реверанси. Още не можеха да повярват, че се е завърнала от Елантрис. Сега я гледаха с още повече страхопочитание отпреди. Тя кимна учтиво и дружелюбно. Харесваше тези жени, макар че никога нямаше да бъде една от тях.

Като ги видя, си припомни странното чувство на загуба, което бе изпитала при излизането си от Елантрис. Не беше само заради Дух. Там бе единственото място, където се чувстваше безусловно приета. Не бе принцеса, а нещо повече — член на общност, където всеки индивид бе важен. Изпитваше топлота към тези окаяни, кльощави елантрисци, желание да я приемат в живота си и да й дадат част от себе си.

Там, в центъра на най-прокълнатия град в света, Дух бе изградил общество, което изразяваше коратските учения. Църквата проповядваше, че единението е благословено; беше истинска ирония, че единствените хора, които практикуваха тези идеали, бяха прокълнатите. Сарене поклати глава и започна да разгрява със замахвания. През целия си съзнателен живот бе търсила приемане и любов. Когато най-сетне бе намерила и двете, ги бе изоставила.

Не беше сигурна колко време се е упражнявала. Изпълняваше формите лесно, щом приключи с разгряването. Мислите й се въртяха около Елантрис, Доми, чувствата й и неразгадаемите иронии на живота. Изпоти се здраво, преди да осъзнае, че останалите жени са спрели тренировката. Сарене се огледа изненадано. Всички се бяха скупчили в единия край на павилиона и си говореха, гледайки нещо, което тя не виждаше. Тя се приближи любопитно, докато височината не й позволи да види обекта на вниманието им. Мъж.

Беше облечен в скъпи дрехи от синя и зелена коприна и носеше шапка с перо. Имаше светлокафява кожа на дуладелски аристократ — не толкова тъмна, като на Шуден, но по-мургава от на Сарене. Кръглото лице с щастливи черти излъчваше безгрижие. Имаше вид на конте. Истински дуладелец. Тъмнокожият слуга до него беше едър и як, като повечето представители на простолюдието. Не беше виждала нито един от двамата преди.

— Какво става тук? — попита Сарене.

— Името му е Калу, милейди — обясни Аше, долитайки до нея. — Пристигна преди малко. Явно е един от малкото републиканци, които са избегнали миналогодишните кланета. Крил се е в Южен Арелон доскоро, но чул, че крал Ядон предлага за продан титлата на барон Едан.

Сарене се намръщи, нещо в човека я притесняваше. Жените избухнаха внезапно в смях при един от коментарите му, кикотеха се така свободно, сякаш той беше отколешен член на двора. Когато се успокоиха, дуладелецът я забеляза.

— Охо! — Калу се поклони тържествено. — Това трябва да е принцеса Сарене. Казват, че сте най-прекрасната жена в цял Опелон.

— Не трябва да вярвате на всичко, което разправят хората, милорд — отвърна спокойно Сарене.

— Така е — съгласи се той и я погледна в очите. — Само на истината.

Сарене усети, че се изчервява, въпреки че не искаше. Не харесваше мъже, които я смущаваха.

— Боя се, че ни изненадахте, милорд. — Тя го изгледа с присвити очи. — Ние се упражняваме доста усърдно и не можем да ви посрещнем като истински дами.

— Извинявам се за внезапната си поява, ваше височество — поклони се учтиво Калу. Въпреки любезните думи явно не се притесняваше, че се е натрапил на частната сбирка. — Щом пристигнах в този величествен град, реших да изкажа почитанията си в двореца, но ми обясниха, че трябва да чакам цяла седмица, за да получа аудиенция при краля. Записах се в списъка и после кочияшът ми ме разходи наоколо. Чувал съм за прочутия херцог Роял и реших да го посетя. Колко се изненадах, когато открих толкова много хубавици в неговата градина!

Сарене изсумтя, готова да каже нещо рязко, но коментарът й бе прекъснат от появата на херцог Роял.

Явно старецът най-сетне бе разбрал, че имението му е нападнато от наглия дуладелец. Калу направи още един от глупавите си поклони и размаха широкополата си шапка. След това започна да хвали херцога и да изтъква каква чест е да се запознае с толкова уважавана личност.

— Не ми харесва — каза тихо Сарене на Аше.

— Разбираемо, милейди. Никога не сте се разбирали с дуладелските аристократи.

— Не е само това — настоя тя. — В него има нещо фалшиво. Няма акцент.

— Повечето републиканци говорят свободно аонски, особено ако живеят край границата. Срещал съм неколцина дуладелци, които нямат никакъв акцент.

Сарене се намръщи. Докато гледаше представлението на мъжа, осъзна какво я дразни.

Калу беше твърде стереотипен. Точно както описваха дуладелските аристократи — глуповато високомерни, кичозно облечени, с превзети маниери и абсолютно повърхностни. Този Калу беше клише, нещо, което не съществува реално. Истинско олицетворение на идеализиран дуладелски благородник.

Калу свърши с представянето си и започна да разказва драматично как е пристигнал. Роял го изслуша с усмивка. Херцогът беше търгувал с доста дуладелци и знаеше, че най-добрият начин да се оправиш с тях е да се усмихваш и да кимаш често. Една от жените подаде чаша на Калу. Той се усмихна и пресуши виното на един дъх, без да прекъсва тирадата си, като не спираше и да жестикулира. Дуладелците не говореха само с уста, а използваха целите си тела, когато разказваха нещо. Коприните и перата се мятаха, докато обясняваше колко е изненадан от смъртта на крал Ядон и възцаряването на новия владетел.

— Може би милорд ще се присъедини към нас — прекъсна го Сарене, което беше единственият начин да се включиш в дуладелски разговор.

Калу примигна изненадано.

— Да се включа ли? — попита той колебливо. Сарене усети как маската му се плъзва за миг, докато се ориентира. Беше все по-сигурна, че този човек не е такъв, за какъвто се представя. За щастие тъкмо й бе хрумнал начин да го провери.

— Разбира се, милорд — каза тя. — Дуладелските граждани са едни от най-известните фехтовачи на света. Даже са по-добри от джадорците. Сигурна съм, че дамите ще бъдат заинтригувани да видят един истински майстор.

— Благодарен съм за великодушното предложение, ваше височество — започна да шикалкави Калу, — но не съм подходящо облечен…

— Да направим един бърз двубой, милорд — настоя Сарене и извади двата си най-хубави сира. Тези без предпазители и добре наточени. Тя размаха единия майсторски във въздуха и се усмихна на дуладелеца.

— Добре — съгласи се внезапно мъжът и хвърли настрани шапката си. — Един бърз двубой, тогава.

Сарене се опита да прецени дали блъфира. Нямаше намерение да се бие наистина с него; иначе нямаше да избере опасните остриета. Замисли се за момент, после сви рамене и му подхвърли едното оръжие. Ако блъфираше, щеше да го разкрие по много срамен и болезнен начин.

— Добре — кимна тя и нападна.

Калу отстъпи назад и се завъртя покрай стъписания херцог, докато парираше ударите й. Жените изпискаха стреснато, когато Сарене мина през тях, размахвайки меча си срещу наглия дуладелец. Скоро излязоха на светло, зарязвайки дървения подиум и минавайки на меката трева.

Жените бяха шокирани от непривичната битка, но не изпускаха нито удар. Сарене виждаше как я следват, докато с Калу се въртяха из равния двор в средата на градините.

Дуладелецът бе изненадващо добър, но не беше майстор. През повечето време само отбиваше атаките й, очевидно бе способен само да се защитава. Ако наистина бе аристократ, сигурно бе от най-слабите фехтовачи.

Сарене познаваше няколко негови съграждани, които бяха по-слаби от нея, но обикновено трима от четирима дуладелци я биеха.

Калу заряза престорената си апатия и се концентрира единствено върху усилията да се предпази Сарене да не го посече. Движеха се из целия двор и мъжът отстъпваше при всеки сблъсък. Изненада се, когато от тревата стъпи на тухла, бяха стигнали до фонтана в центъра на градините.

Сарене нападна още по-устремно. Изтика го, докато бедрото му не опря в самия шадраван. Вече нямаше къде да отстъпва, поне така си мислеше тя. Остана изненадана, когато дуладелецът скочи във водата. Той вдигна облак от пръски с крак и отскочи към дясната й страна.

Сирът на Сарене порна водата, докато противникът й минаваше покрай нея.

Тя усети как острието й пронизва нещо меко и благородникът издаде тих, почти недоловим писък. Сарене се завъртя да удари отново, но видя, че Калу е паднал на колене и е забил острието си в меката земя. Той й подаде яркожълто цвете.

— Ах, милейди — заговори мъжът с драматичен глас. — Открихте моята слабост. Не мога да се изправя в битка срещу красива жена. Сърцето ми се разтапя, коленете се разтреперват, а мечът отказва да удари. — Той се поклони и протегна цветето. Останалите жени въздъхнаха замечтано в един глас.

Сарене отпусна оръжието си. Откъде беше изровил цвете? Тя въздъхна и прие подаръка. И двамата знаеха, че извинението му е хитър номер да избегне засрамването, но Сарене уважаваше съобразителността. Беше успял да не стане за посмешище и едновременно с това бе впечатлил жените с романтичната си проява.

Сарене го огледа внимателно за рана. Беше сигурна, че острието й бе порязало лицето му, докато изскачаше от фонтана, но не се виждаше дори драскотина. Тя погледна колебливо върха на сира.

По него нямаше кръв. Явно все пак бе пропуснала.

Жените започнаха да ръкопляскат и поведоха контето обратно към павилиона. Калу погледна назад и се усмихна. Не беше глуповатата, превзета усмивка отпреди, а тънка и мъдра. Усмивка, която по някаква причина й се струваше изключително позната. Той се поклони театрално отново и позволи да бъде отведен.

51.

Шатрите на пазара бяха като разноцветен поток в центъра на града.

Хратен вървеше между сергиите и гледаше недоволно непродадените стоки и празните улици. Много търговци бяха от Изтока и бяха изхарчили големи суми, за да докарат стоките си на пролетния пазар. Ако не успееха да ги продадат, щяха да понесат тежки загуби, от които можеше и да не се възстановят.

Повечето търговци носеха тъмни фьорденски цветове и свеждаха глави с почит, когато минеше край тях. Хратен пътуваше от толкова време — първо в Дуладел, а после в Арелон, че почти бе забравил какво е да бъде посрещнат с необходимото уважение. Въпреки това виждаше нещо в очите им, докато свеждаха глави. Някаква нервност. Бяха планирали този пазар от месеци, а стоките и разрешителните бяха платени много преди смъртта на крал Ядон. Въпреки злополучните събития по-късно, нямаха избор и трябваше да опитат да продадат каквото могат.

Наметалото на Хратен се вееше, докато обикаляше пазара, а доспехите му потракваха привично. Излъчваше увереност, каквато не чувстваше, стараеше се да даде на търговците известно чувство на сигурност. Нещата никак не бяха добре, никак. Спешният му разговор чрез сеона бе закъснял. Вирнът вече бе получил съобщението на Телрий. За щастие бе изразил само умерен гняв от тази наглост.

Хратен нямаше много време. Вирнът бе заявил, че няма търпение да се занимава с глупаци, нито пък някога щеше да издигне чужденец до титлата гьорн. Въпреки това периодичните срещи на Хратен и Телрий не водеха до нищо. Кралят се стараеше да се държи по-разумно от деня, в който го бе изхвърлил, но продължаваше да отказва всякаква парична компенсация. Нежеланието му да се покръсти изпращаше смесени сигнали към Арелон. Празният пазар бе знак за объркването на аристокрацията. Хората вече не бяха сигурни дали е по-добре да са деретски симпатизанти, или да си останат корати, и си стояха по домовете. Почти нямаше балове и празненства, благородниците не ходеха на пазар, а изчакваха да видят какво ще стори кралят.

Всичко зависеше от решението на Телрий. Хратен си казваше, че той ще отстъпи. Все още разполагаше с цял месец. Имаше време да убеждава, да примамва, да заплашва. Телрий щеше да разбере колко глупаво е искането му и да се покръсти.

Въпреки това Хратен имаше чувството, че стои пред бездна. Играеше опасна игра. Арелонската аристокрация все още не бе наистина негова. Повечето бяха по-загрижени за външността, отколкото за същината. Ако предадеше Арелон на вирна, в най-добрия случай щеше да му поднесе тълпа колебливи вярващи. Надяваше се да е достатъчно. Хратен спря, защото долови движение край една шатра. Тя беше синя на цвят, с екстравагантни бродерии и разтворени като криле павилиони отстрани. Вятърът носеше миризма на подправки и дим — беше на търговец на тамян.

Хратен се намръщи. Беше сигурен, че е видял ясно различимата червена роба на деретски жрец да се мушва вътре. В момента артетите трябваше да са отдадени на медитацията не да пазаруват. Реши да открие кой не се е подчинил на заповедите му и пресече улицата, за да влезе в шатрата.

Вътре беше тъмно, защото дебелият плат спираше слънчевата светлина. От едната страна гореше фенер, но шатрата бе препълнена с кутии, бъчви и бали, така че виждаше само сенки. Хратен спря за миг, за да се приспособят очите му. Сякаш нямаше никого, дори търговец. Пристъпи напред облъхнат от миризмата, която бе едновременно тежка и опияняваща.

Във въздуха се носеше ухание на сапун, масло и благовония, и това объркваше съзнанието му. В дъното на помещението, до единствения фенер имаше сандък с пепел, остатък от изгорелия тамян. Хратен свали бронираната ръкавица и разтърка пепелта между пръстите си.

— Тази пепел е като остатъка от могъществото ти, нали, Хратен? — разнесе се глас.

Той се завъртя стреснато. Зад него в сенките стоеше фигура в познатите деретски одежди.

— Какво правиш тук? — сопна се Хратен, разпознал Дилаф, и изтупа пепелта, за да сложи ръкавицата си.

Дилаф не отговори. Само седеше в тъмното и го гледаше втренчено.

— Дилаф? — повтори Хратен. — Зададох ти въпрос.

— Ти се провали тук, Хратен — прошепна Дилаф. — Глупакът Телрий те разиграва. Теб, гьорн на Шу-Дерет. Хората не могат да отправят искания към империята Фьорден, Хратен. Не бива.

Гьорнът усети как почервенява.

— Какво разбираш ти? — извика той. — Остави ме на мира, артет.

Дилаф не помръдна.

— Беше близо. Признавам ти го. Но глупостта ти провали победата.

— Ба! — ревна Хратен и избута дребния мъж, за да се отправи към изхода. — Моята битка не е свършила. Все още имам време.

— Дали? — попита Дилаф. Хратен видя с периферното си зрение как артетът взема стиска пепел и я разтърква с пръсти. — Всичко ти се изплъзна, нали? Моята победа е по-сладка пред лицето на твоя провал.

Хратен спря и се засмя.

— Победа? Каква победа си постигнал? Каква?…

Дилаф се усмихна. Лицето му бе прикрито в сенките, но личеше, че се усмихва. Изражението му, в което се смесваха страст, амбиция и фанатизъм, което Хратен бе забелязал още в първия ден, бе толкова стряскащо, че въпросът замръзна на устните му. В трепкащата светлина артетът не изглеждаше като човек, а като свракис, изпратен да го измъчва.

— Дилаф? — попита Хратен с твърде тих глас, за да бъде чут. — Каква победа?

52.

— Ау! — изохка Раоден, докато Галадон забиваше иглата в бузата му.

— Стига си хленчил — нареди дуладелецът и издърпа конеца.

— Карата е много по-добра от теб — изтъкна Раоден. Седеше пред огледалото в отредените им покои в имението на Роял. Беше наклонил глава на една страна и гледаше как Галадон зашива раната му.

— Ами тогава чакай да се върнем в Елантрис — отвърна сърдито дуладелецът и заби иглата отново.

— Не — въздъхна Раоден. — Вече чаках твърде много. Усещам, че се отваря всеки път, като се усмихна. Защо не можа да ме одраска по ръката?

— Защото сме елантрисци, суле — обясни Галадон. — Ако има шанс за нещо лошо, то непременно ще ни се случи. Имаш късмет, че се отърва само с толкова. Всъщност имаш късмет, че изобщо успя да се дуелираш с тяло като нашите.

— Не беше лесно — призна Раоден, стараейки се да не мърда, докато приятелят му се трудеше. — Затова трябваше да приключа толкова набързо.

— Е, биеш се по-добре, отколкото очаквах.

— Накарах Еондел да ме научи. Едно време, когато опитвах да докажа, че законите на баща ми са глупави. Графът избра фехтовката, защото реши, че ще е по-полезна за един политик. Не съм си представял, че ще ми дотрябва, за да се защитавам от жена си, която искаше да ме насече на парчета.

Галадон изсумтя развеселено и го прободе отново, при което принцът стисна зъби заради болката. Вратите бяха залостени, а пердетата спуснати, защото Раоден трябваше да свали илюзията, за да позволи на приятеля си да зашие раната. Херцогът бе така добър да им предложи гостоприемството си. Роял беше единственият от старите му приятели, който бе по-скоро заинтригуван, отколкото раздразнен от образа на Калу.

— Готово, суле — обяви Галадон, завършвайки последния шев.

Раоден кимна и се погледна в огледалото. Почти бе започнал да мисли, че красивото дуладелско лице му принадлежи. Това беше опасно. Трябваше да запомни, че все още е елантрисец с всичките си слабости и болки, въпреки безгрижния образ, който бе създал.

Галадон все още носеше маска. Аонските илюзии си стояха, стига да не ги закачаше. Нямаше значение дали аоните са нарисувани във въздуха, или на земята, те можеха да бъдат премахнати само от друг елантрисец. Според книгите дори символите, нарисувани в пръст, щяха да продължат да действат, даже в случай че бъдат изтрити от времето или природата. Илюзиите бяха прикрепени към бельото им, за да може да сменят дрехите често, без да се налага да рисуват аоните наново. Галадон изглеждаше като широколик незапомнящ се дуладелец. Бяха открили образа му в края на една книга. С лицето на Раоден бе много по-трудно.

— Как е образът? — попита Раоден и извади книгата за аондор, за да възстанови илюзията. — Убедителен ли съм?

Галадон сви рамене и седна на леглото му.

— Аз не би повярвал, че си дуладелец, но хората явно се хващат. Но май нямаш по-добър избор. Коло?

Раоден кимна и продължи да рисува. Арелонската аристокрация бе твърде позната, а Сарене щеше да го разобличи, ако се представяше за теодец. Така оставаше само Дуладел, ако искаше да говори аонски. След като се провали в опитите да имитира акцента на Галадон, стана ясно, че не може да мине за човек от простолюдието. Дори произношението на проста дума като „коло“ караше приятеля му да избухва в смях. За щастие имаше голям брой неизвестни граждани, кметове на малки селища или членове на незначителни съвети, които говореха перфектен аонски. Раоден бе срещал множество такива и за да състави подобен сборен образ, му трябваха само превзетост и безгрижно държане.

С дрехите беше малко по-трудно. Наложи се Раоден да създаде друга илюзия и да ги купи от пазара. Но след официалното им пристигане бе успял да се сдобие с по-добро облекло. Мислеше, че играе прилично образа, но не всички бяха убедени.

— Боя се, че Сарене ме подозира — каза Раоден, докато завършеният аон се увиваше около лицето му.

— Тя по принцип е малко по-скептична от другите.

— Вярно. — Възнамеряваше да й се разкрие възможно най-бързо, но тя упорито устояваше на всичките му опити да останат насаме. Дори бе върнала писмото му неотворено.

За щастие с другите благородници нещата вървяха по-добре. Раоден бе поверил Нови Елантрис на Карата и за два дена бе успял да се вмъкне в арелонското висше общество с лекота, която дори го учудваше. Благородниците бяха твърде заети да се тревожат за управлението на Телрий, за да се занимават с миналото на Калу. Бяха го приели с учудващо радушие. Явно неговата наивност и дори глуповатост им даваше шанс да се посмеят след хаоса през последните седмици. За кратко се бе превърнал в желан гост на всяко светско събитие.

Разбира се, истинският тест щеше да е да се вмъкне на тайните срещи на Сарене и Роял. Ако искаше да направи нещо добро за Арелон, трябваше да бъде приет в групата на съзаклятниците. Те щяха да определят съдбата на държавата. Галадон беше скептичен за успеха му, но пък той си беше скептичен за всичко. Раоден се усмихна. Все пак той бе започнал срещите. Беше забавно, че сега му се налага да се бори за приемане.

След като си сложи лицето на Калу, той нахлузи зелените ръкавици, които криеха елантриските му ръце, и се обърна към Галадон.

— И великолепният Калу се завърна.

— Суле, моля те, недей, когато сме сами. Достатъчно ми е, че искам да те удуша публично — засмя се Галадон.

— Ех, какъв живот. Обичан от всички жени, ревнуван от всеки мъж.

Галадон изсумтя.

— Всички без една.

— Е, тя ме покани да се дуелираме по всяко време. — Раоден се усмихна и дръпна завесите.

— Само за да получи още една възможност да те прониже. Трябва да се радваш, че улучи лицето, където раната е покрита от илюзията. Ако те бе пронизала през дрехите, щеше да е трудно да обясниш защо не кървиш. Коло?

Раоден отвори вратата към балкона и излезе да погледа градините на Роял. Махна на Галадон да се присъедини към него.

— Кажи ми нещо. Защо всеки път, когато я срещна, Сарене ме намразва?

— Сигурно е любов — подхвърли Галадон.

Раоден се засмя сухо.

— Е, сега поне мрази Калу, а не истинското ми аз. Мисля, че мога да й простя. Почти стигнах дотам, че и аз да го мразя.

Вниманието им бе привлечено от тропане по вратата. Галадон погледна въпросително и принцът кимна. Костюмите и лицата бяха готови. Дуладелецът изпълни ролята си на слуга и отиде да отвори. Отвън стоеше Роял.

— Милорд. — Раоден се приближи с разперени ръце и широка усмивка. — Надявам се, че вашият ден е бил блестящ като моя!

— Така е, гражданино Калу. Може ли да вляза.

— Разбира се, разбира се. Това си е вашата къща. Невероятно сме ви задължени за вашата добрина и не знам дали ще успеем да ви се отплатим.

— Няма защо, гражданино — отвърна Роял. — Като говорим за плащане, ще се зарадвате, като разберете, че направих добра сделка с поставките за лампи, които ми дадохте. Парите са на сметка в моята банка. Трябва да ви стигнат, за да живеете в удобство поне няколко години.

— Чудесно! — възкликна Раоден. — Веднага ще си потърсим ново място.

— Не, не. — Старият херцог вдигна ръка. — Останете колкото поискате. На моята възраст вече нямам много посетители и дори тази малка къща понякога ми се струва твърде голяма.

— Тогава ще останем, докато ни търпите! — обяви Раоден с характерното дуладелско безочие. Казваха, че щом веднъж поканиш дуладелец, никога няма да се отървеш от него, нито от семейството му.

Роял направи няколко крачки по балкона.

— Гражданино, откъде се сдобихте с дузина поставки за лампи от чисто злато?

— Семейни реликви — отговори Раоден. — Отмъкнах ги от стените на имението, докато го палеха.

— Сигурно е било ужасно — каза Роял и се наведе през парапета.

— Още по-страшно дори — уточни тъжно Раоден, след което се усмихна. — Но тези времена отминаха, милорд. Имам нова родина и нови приятели. Сега вие сте моето семейство!

Херцогът кимна разсеяно и погледна притеснено към Галадон.

— Лорд Роял, виждам, че нещо ви гложди — каза Раоден. — Не се притеснявайте, кажете. Добрият Дендо е с мен, откакто се родих; може да му се има пълна вяра.

Роял кимна и се обърна към имението.

— Не споменах напразно за тежките времена в родината ви, гражданино. Казахте, че те са свършили, но се боя, че за нас ужасът тепърва започва.

— А, говорите за проблемите с трона. — Раоден цъкна с език.

— Да, гражданино. Телрий не е силен лидер. Боя се, че Арелон ще последва съдбата на Дуладел. Фьорденските вълци са надушили кръв и ни обграждат, а нашите благородници виждат само опитомени кучета.

— Лоши времена — кимна Раоден. — Къде да отида, за да намеря простичък мир?

— Гражданино, понякога трябва сами да изковем мира.

— За какво говорите? — направи се на ударен Раоден, опитвайки да прикрие възбудата в гласа си.

— Гражданино, надявам се, че няма да ви обидя, като отбележа, че останалите ви смятат за твърде фриволен.

Раоден се засмя.

— Надявам се, че е така, милорд. Ще ми неприятно, ако се преструвам на глупак напразно.

Роял се усмихна.

— Усещам у вас интелект, който не е напълно маскиран от суетата ви. Кажете, как успяхте да се измъкнете от Дуладел?

— Милорд, боя се, че това е една тайна, която няма да бъде разкрита. Някои хора ще пострадат сериозно, ако се разбере, че са ми помогнали.

Херцогът кимна.

— Разбирам. Важното в случая е, че сте оцелели там, където сънародниците ви не успяха. Знаете ли колко бежанци дойдоха през границата, когато падна републиката?

— Боя се, че не, милорд — отговори Раоден. — Бях малко зает по него време.

— Нито един — изтъкна Роял. — Не знам за нито един, с изключение на вас. Чух, че републиканците били твърде шокирани от събитията, за да бягат.

— Моите сънародници реагират бавно, милорд — каза Раоден и вдигна ръце. — В този случай спокойните ни маниери ни струваха падението. Революцията ни премаза, докато обсъждахме какво ще има за вечеря.

— Но вие избягахте.

— Избягах — съгласи се Раоден.

— Минали сте през това, с което можем да се сблъскаме и ние, така че можете да дадете ценни съвети, без значение какво мислят другите.

— Милорд, има начин да избегнете съдбата на Дуладел — заговори предпазливо Раоден. — Но крие опасности. Включва… промяна на управлението.

Роял присви очи разбиращо и кимна. Помежду им премина нещо невидимо. Разбиране на предложението на херцога и съгласието на Раоден.

— Говорите за опасни неща — предупреди го Роял.

— Видял съм много, милорд. Нямам нищо против да поема известен риск, ако това ще ми позволи да изживея останалия си живот в мир.

— Не мога да гарантирам, че това ще се случи — каза Роял.

— И аз не мога да гарантирам, че балконът няма да се срути и да загинем. Можем само да разчитаме на късмета и разума си да ни закрилят.

Херцогът кимна.

— Знаете ли къщата на търговеца Кайн?

— Да.

— Елате там по залез-слънце.

Раоден потвърди и херцогът ги остави. Щом вратата се затвори, принцът намигна на Галадон.

— А ти мислеше, че няма да се справя.

— Повече никога няма да се съмнявам в теб — отвърна сухо дуладелецът.

— Тайната е в Роял, приятелю. — Раоден затвори балконската врата и се върна в помещението. — Той прозира през повечето фасади, но за разлика от Сарене въпросът му не е „Защо този се опитва да ме заблуди?“, а „Как да се възползвам от това?“. Направих му намеци и той реагира.

Галадон кимна.

— Е, вътре си. Сега какво ще правиш?

— Ще намеря начин да кача Роял на трона на мястото на Телрий. — Раоден извади парцал и бурканче с кафяв грим. Размаза няколко петна по парцала и го прибра в джоба си.

Галадон повдигна вежди.

— А това какво е? — попита той, сочейки парцала.

— Нещо, което се надявам да не използвам.

53.

— Какво търси той тук? — ядоса се Сарене, когато надникна в кухнята на Кайн. Вътре седеше идиотът Калу, облечен в кичозно червено и оранжево. Той говореше оживено с Кайн и Роял, и явно не бе забелязал пристигането й.

Лукел затвори вратата зад нея и погледна дуладелеца с очевидно неодобрение. Братовчед й беше известен като един от най-остроумните и живописни мъже в Кае. Репутацията на Калу бързо започваше да засенчва неговата и младият търговец се дразнеше.

— Херцогът го е поканил по някаква причина — измърмори той.

— Да не е откачил? — попита Сарене, може би малко по-силно, отколкото трябваше. — Ами ако проклетият дуладелец е шпионин?

— Чий шпионин? — подвикна весело Калу. — Не мисля, че надутият ви крал има достатъчно политически разум, за да наеме шпиони. А нека ви уверя, принцесо, колкото и да ви дразня, че фьорденците ме мразят многократно повече. Онзи гьорн по-скоро ще се самоубие, отколкото да ми плати за информация.

Сарене се изчерви засрамено, което предизвика нов смях на Калу.

— Сарене, мисля че мнението на гражданина Калу ще ни е от полза — намеси се Роял. — Човекът вижда нещата различно от арелонците и има необременен поглед за събитията в Кае. Доколкото си спомням, и вие използвахте подобен аргумент, когато се присъединихте към нас. Не принизявайте ценността на Калу само защото е твърде екстравагантен за вашия вкус.

Сарене се намръщи, но призна, че херцогът има право. Нямаше да е лошо да видят нещата от нова перспектива. По някаква причина Роял вярваше на Калу. Може би бе видял нещо в него. Все пак дуладелецът живееше у тях от няколко дни.

Ейхан закъсняваше, както обикновено. Шуден и Еондел говореха тихо в другия край на масата, в контраст с оживеното дрънкане на Калу. Кайн беше осигурил ордьоври, някакви бисквити с бяла глазура. Макар да се кълнеше, че не е приготвил вечеря, той очевидно бе неспособен да събере толкова хора, без да поднесе нещо за ядене. Сарене се усмихна. Едва ли някъде по света имаше конспиратори, които да се наслаждават на толкова първокласна кухня. След малко се появи и Ейхан, който не си направи труда да почука. Тръшна се на обичайното си място и веднага нападна бисквитите.

— Е, всички сме тук — започна остро Сарене, за да прекъсне Калу. Всички се извърнаха към нея и тя стана. — Вярвам, че всички сте размишлявали над проблемите ни. Някой иска ли да започне?

— Аз — обади се Ейхан. — Може би ще успеем да убедим Телрий да не минава към Шу-Дерет.

Сарене въздъхна.

— Ейхан, това вече го обсъдихме. Телрий не се колебае дали да си смени вярата, а колко пари може да източи от вирна.

— Ех, да имахме повече войска — поклати глава Роял. — Със сериозна армия бихме могли да го сплашим. Сарене, имаме ли шанс да получим помощ от Теод?

— Никакъв — отвърна тя и седна. — Спомнете си, че баща ми се закле в Шу-Дерет. Пък и Теод има чудесен флот, но много малко пехота. Страната ни не е голяма. Защитаваме се, като потапяме вражеските кораби, преди да пристигнат.

— Чух, че в Дуладел имало съпротива — намеси се Шуден. — Постоянно нападали керваните.

Всички се обърнаха към Калу, който вдигна ръце.

— Повярвайте, приятели, не искайте помощта им. Хората, за които говорите, са бивши републиканци като мен. Те умеят да се дуелират, но сирът не върши работа срещу професионален войник, особено когато има петима другари. Съпротивата оцелява, защото фьорденците са твърде мързеливи да ни прогонят от блатата.

Шуден се намръщи.

— Мислех, че те се крият в пещери в дуладелските степи.

— Има няколко огнища — измъкна се ловко Калу, но Сарене долови лека несигурност в очите му. „Кой си ти?“, намръщи се тя, а разговорът продължи.

— Мисля, че трябва да замесим народа — предложи Лукел. — Телрий обяви, че ще запази системата с плантациите. Ако привлечем хората към нашата кауза, те може да се надигнат срещу него.

— Може да се получи — одобри Еондел. — След плана на лейди Сарене да разпределим реколтата между селяните, те вкусиха от свободата и станаха по-уверени. Но за това е нужно време. Хората не могат да се обучат за една нощ.

— Съгласен съм — каза Роял. — Телрий ще се покръсти и ще приеме закона на Хратен много преди да се подготвим.

— Мога да се престоря на дерет за известно време — обади се Лукел. — Докато планираме свалянето на краля.

Сарене поклати глава.

— Ако дадем на Шу-Дерет такава свобода в Арелон, никога няма да се отървем.

— Това е само религия, Сарене — възрази Ейхан. — Мисля, че трябва да се съсредоточим върху истинските проблеми.

— Ейхан, според теб Шу-Дерет не е истински проблем? — попита принцесата. — Защо не го обясниш на Джиндо и Дуладел?

— Права е — подкрепи я Роял. — Фьорден използва Шу-Дерет като средство за завладяване. Ако жреците покръстят Арелон, ще ни управлява вирнът, без значение кой е крал.

— Значи не можем да организираме армия от селяни? — Шуден се опита да върне разговора обратно към темата.

— Нужно е твърде много време — отговори Роял.

— Не ми се вярва, че искате да разпалвате война в страната — намеси се Калу. — Виждал съм какво се случва при кървава революция. Духът на хората се пречупва, ако трябва да се бият едни срещу други. Мъжете от градската стража на Елантрис може да са глупаци, но са ваши сънародници. Кръвта им ще изцапа вашите ръце.

Сарене вдигна очи. Коментарът бе направен без обичайната превзетост. Нещо в този човек я караше да бъде крайно подозрителна.

— Тогава какво? — попита отчаяно Лукел. — Не можем да се бием и не можем да чакаме да се покръсти. Какво да сторим?

— Можем да го убием — промълви тихо Еондел.

— Е? — попита Сарене. Не очакваше предложението да се появи още в началото на разговора.

— Има доста доводи в подкрепа — съгласи се Кайн със студено безстрастие, каквото не бе виждала у него. — Убийството на Телрий ще реши много от проблемите ни.

Всички се смълчаха. Сарене усещаше горчив привкус, докато оглеждаше мъжете. Всички го осъзнаваха. Още преди да почне срещата, тя бе сигурна, че това е единственият им възможен ход.

— Едно убийство, за да се спаси цял народ — прошепна Калу.

— Това е единствената алтернатива — изтъкна Кайн.

— Може би — поклати глава дуладелецът. — Но се чудя дали не подценяваме жителите на Арелон.

— Вече го обсъдихме — напомни Лукел. — Нямаме време да разбунтуваме селяните.

— Не говоря само за простолюдието, млади Лукел, а и за благородниците. Не усещате ли колебанието им да подкрепят Телрий? Не виждате ли притеснението в очите му? Крал без подкрепа не е никакъв крал.

— А стражата? — попита уместно Кайн.

— Чудя се дали не може да ги привлечем — подхвърли Калу. — Сигурно могат да бъдат убедени, че са застанали на грешната страна.

От „вие“ бе станало на „ние“. Сарене се намръщи. Почти го бе спипала. В думите му имаше нещо познато…

— Интересно предложение — каза Роял.

— Стражата и аристократите подкрепят Телрий, защото не виждат алтернатива — обясни Калу. — Лорд Роял бе посрамен на сватбата, а лейди Сарене бе хвърлена в Елантрис. Но сега срамът е премахнат. Може би, ако покажем на стражата какъв ще е резултатът от тяхното решение: фьорденска окупация и буквално поробване на народа ни, войниците ще разберат, че подкрепят грешната кауза. Ако дадете на хората честен избор, вярвам, че те ще реагират разумно.

Това беше. Сарене познаваше тази вяра отнякъде. Тази чистосърдечна убеденост в хорската доброта. И когато внезапно осъзна къде я е виждала, не можа да се сдържи и изписка изненадано.

Раоден потръпна, усетил мигновено, че е направил грешка. Беше зарязал твърде бързо образа на Калу, за да покаже твърде много от истинския си характер. Другите не усетиха промяната, но Сарене — скъпата, подозрителна Сарене, не беше толкова невежа. Той погледна в шокираните й очи и разбра, че се е досетила. Въпреки краткото време, в което бяха заедно, тя бе успяла да го разпознае някак си, а най-близките му приятели не можаха.

Олеле.

— Сарене? — попита Роял. — Принцесо, добре ли сте?

Сарене се огледа смутено и стана. Объркването й премина, щом погледна към фалшивия Калу.

— Не, милорд, не съм. Мисля, че трябва да направим почивка.

— Не говорим от толкова много… — започна Лукел.

Сарене го смълча с поглед и никой друг не се осмели да се обади.

— Почивка — обяви Роял.

— Добре. — Кайн се надигна от стола. — Оставил съм малко храгишки рулца да изстиват отзад. Ще ида да ги погледна.

Сарене беше толкова шашната, та дори не сгълча чичо си, че е приготвил вечеря въпреки изричната й забрана. Тя погледна многозначително Калу и тръгна да излиза от стаята, уж към тоалетната. Изчака в кабинета на Кайн и след миг злощастният измамник се появи зад ъгъла.

Сарене го сграбчи за ризата и го натисна към стената, завирайки лице в неговото.

— Дух? — настоя тя. — Какво, в името на милостивия Доми, правиш тук?

Той се огледа притеснено.

— Тихо, Сарене! Според теб как ще реагират тези мъже, ако разберат, че до тях седи елантрисец?

— Но… как? — заекна тя. Гневът й премина във възбуда, щом осъзна, че наистина е той. Посегна да докосне носа му, който бе твърде дълъг, за да е, истински. За нейно смайване пръстите й преминаха през въздуха, сякаш лицето не съществуваше.

— Сарене, беше права за аоните — заговори бързо Дух. — Те са карти на Арелон. Само трябваше да добавя една линия и системата заработи отново.

— Една линия?

— Бездната — обясни Дух. — Тя е причинила реод. Достатъчно голяма промяна на релефа, така че трябва да се отрази в аоните.

— Значи работи! — Сарене пусна ризата му и го тупна силно. — Защо ме заблуждаваше!

— Ау! — оплака се Дух. — Моля те, не ме удряй, не помниш ли, че не се лекувам?

Сарене се сепна.

— Но това не?…

— Дали се промени, когато оправихме аондор? Не. Още съм елантрисец, а това е илюзия. С аондор има и нещо друго, което не е наред.

Сарене сдържа желанието си да го удари отново.

— Защо се преструваше пред мен?

Дух се усмихна.

— Е, не казвай, че така не бе по-интересно?

— Ами…

Той се засмя.

— Принцесо, само ти би видяла подобно обяснение. Всъщност ти така и не ми даде шанс. Щом се опитах да те доближа през последните дни, изчезваше. А и не обърна внимание на писмото ми. Не можех да изскоча пред всички и да сваля илюзията. Снощи дори идвах до къщата на Кайн с надеждата да те видя през прозореца.

— Вярно ли? — усмихна се Сарене.

— Питай Галадон. Той е у Роял и се тъпче с джадорските бонбони на херцога. Знаеше ли, че си пада по сладкото?

— Херцогът или Галадон?

— И двамата. Виж, сигурно останалите ще се зачудят защо се бавим толкова.

— Нека — махна с ръце Сарене. — Другите жени въздишат непрекъснато по Калу. Мой ред е.

Дух започна да се подхилква, но усети опасния блясък в очите й и спря.

— Сарене, това наистина бе единственият начин. Нямах голям избор. Трябваше да изиграя роля.

— Мисля, че я изигра прекалено добре. — Тя се усмихна. Не можеше да му се сърди.

Той очевидно видя омекването на погледа й и се отпусна.

— Трябва да признаеш, че беше забавно на моменти. Нямах представа, че си толкова добър фехтовач.

Сарене се усмихна срамежливо.

— Дух, имам най-разнообразни таланти. Очевидно и ти също. Не знаех, че си такъв актьор. Направо те намразих!

— Добре е да те оценяват високо — каза с усмивка Дух и я прегърна.

Тя внезапно осъзна, колко са близо. Тялото му беше със стайна температура и неестественият хлад я изнерви. Но вместо да се дръпне Сарене склони глава на рамото му.

— И защо дойде? Трябва да си в Нови Елантрис и да подготвяш хората си. Защо рискува да дойдеш в Кае?

— За да те намеря.

Тя се усмихна. Това беше правилният отговор.

— А и да ви спра да се избиете един друг — продължи той. — Тази държава е на ръба, нали?

Сарене въздъхна.

— И вината е донякъде моя.

Дух хвана брадичката й и обърна лицето й така, че да я погледне в очите. Чертите му бяха различни, но очите бяха същите. Дълбоки и сини. Как изобщо го бе взела за друг?

— Не бива да се укоряваш, Сарене. Мърморенето на Галадон ми стига. Свърши чудесна работа тук. По-добра, отколкото си представях. Мислех, че тези мъже ще спрат да се срещат, след като се махнах.

Сарене се сепна, откъсна се от транса, в който бе потънала, взряна в очите му.

— Какво каза? Когато си заминал ли?…

От съседната стая прозвучаха гласове и Дух й намигна с блеснал поглед.

— Трябва да се върнем. Но имам да ти казвам още нещо. Нека поговорим насаме, щом срещата приключи.

Тя кимна объркано. Дух беше в Кае и аондор работеше. Върна се в трапезарията и седна на масата, а след малко се появи и той. Един от столовете продължаваше да е празен.

— Къде е Ейхан? — попита тя.

Кайн се намръщи.

— Замина си — отвърна обидено.

Лукел я изгледа развеселено и се засмя.

— Графът твърди, че нещо, което е ял, не му е понесло. Трябваше… да се оттегли.

— Невъзможно — изръмжа Кайн. — В бисквитите нямаше нищо, което да разстрои стомаха му.

— Чичо, сигурна съм, че не е от бисквитите — усмихна се Сарене. — Трябва да е нещо, което е ял преди.

Лукел кимна в знак на съгласие.

— Доми ми е свидетел, той се тъпче така, че е цяло чудо как не му се случва постоянно.

— Да продължим без него — предложи Роял. — Не се знае колко време ще е неразположен.

— Съгласна съм. — Сарене се приготви да започне отново.

Роял я изпревари. Той се надигна бавно, а старото му тяло изглеждаше изненадващо крехко. Херцогът въздъхна и поклати глава.

— Простете ми, но трябва да кажа нещо.

Благородниците кимнаха, доловили сериозния му тон.

— Няма да ви лъжа. Никога не съм се чудил дали трябва да действаме срещу Телрий. През последните години двамата бяхме безмилостни противници в търговията. Той е надут, разточителен и ще е по-лош крал даже от Ядон. Дори самият факт, че се замисля над глупавата прокламация на Хратен, ни предостави последното доказателство. Исках повече време не защото се чудех дали трябва да свалим Телрий. Просто трябваше да почакам, докато пристигнат… сътрудниците ми.

— Сътрудници ли? — изненада се Сарене.

— Убийци — обясни Роял. — Наех ги от Фьорден. Явно не всички хора са верни на бога си. Някои се кълнат в златото.

— Къде са те? — поинтересува се Сарене.

— В една близка странноприемница.

— Но миналата седмица настояваше да не допускаме кръвопролития — възпротиви се Сарене.

Херцогът сведе глава.

— Тогава говореше вината, скъпа Сарене, защото вече бях изпратил за тези мъже. Но сега промених намерението си. Този млад дуладел…

Роял бе прекъснат от тропот на крака по коридора. Ейхан се завръщаше. Странно. Сарене се обърна, защото не бе чула вратата да се затваря. На прага не стоеше Ейхан. Вместо него зърна група въоръжени войници, предвождана от добре облечен мъж. Крал Телрий. Сарене подскочи, но изненаданият й вик бе изгубен сред останалите възклицания. Телрий пристъпи навътре и десетина мъже от градската стража на Елантрис изпълниха помещението. Следваше ги дебелият граф Ейхан.

— Ейхан! — извика Роял. — Какво направи?

— Най-сетне те спипах, старче — извика радостно графът и гушите му се разклатиха. — Казах, че ще ти го върна. Айде сега се подигравай на керваните ми, проклет стар глупак. Да видим как ще се справят твоите, докато гниеш в затвора.

Херцогът поклати тъжно побелялата си глава.

— Глупак. Не осъзна ли, че това не е игра? Вече не си играем с плодове и коприни.

— Протестирай колкото си искаш. — Ейхан поклати триумфално пръста си в неприличен жест. — Но трябва да признаеш, че ти го върнах! Чакам този миг от месеци. Ядон така и не ми повярва. Той наистина смяташе, че си неспособен да го предадеш. Твърдеше, че старата ви дружба е твърде дълбока.

Роял въздъхна и погледна Телрий, който се усмихваше с наслада на диалога им.

— О, Ейхан! Винаги си действал, без да се замислиш.

Сарене беше зашеметена. Не можеше нито да мръдне, нито да проговори. Предателите бяха хора с уклончив поглед и кисела физиономия. Не можеше да свърже този образ с Ейхан. Той беше нахален и буен, но тя го харесваше. Как можеше да извърши нещо толкова ужасно? Телрий щракна с пръсти. Един войник пристъпи напред и заби меча си в корема на Роял. Херцогът извика и падна със стон.

— Такава е присъдата на вашия крал — обяви Телрий.

Ейхан извика и дебелото му лице се опули.

— Не! Ти каза, че ще лежи в затвора! — Той избута краля и коленичи до Роял.

— Така ли? — присмя се Телрий. След това нареди на войниците си: — Вие двамата, вземете още хора и открийте убийците… — Потупа брадичката си замислено. — После ги хвърлете от стените на Елантрис.

Мъжете отдадоха чест и излязоха.

— Останалите — продължи Телрий, — убийте тези предатели. Започнете със скъпата принцеса. Нека да е ясно какво наказание очаква тези, които искат да узурпират трона.

— Не! — извикаха Шуден и Еондел едновременно.

Войниците пристъпиха и Сарене се озова зад стена, оформена от Шуден, Еондел и Лукел. За съжаление от тях само старият граф имаше оръжие, а насреща им бяха десетима.

— Интересно, че говорите за узурпатори, херцог Телрий — разнесе се глас от другия край на масата. — Мислех, че тронът принадлежи на семейството на Ядон.

Сарене погледна натам. Видя Дух, или по-скоро някой, облечен с неговите дрехи. Имаше бледа аонска кожа, пясъчноруса коса и поразителни сини очи. Очите на Дух. Но по лицето му нямаше следи от покварата на Елантрис.

Той захвърли на масата парцал с кафяви петна, сякаш току-що бе обърсал грима си, за да разкрие различното лице под него.

Телрий се стресна и залитна към стената.

— Принц Раоден! — задави се той. — Не. Ти си мъртъв. Казаха, че си мъртъв!

Раоден. Сарене се вцепени. Погледна към Дух, зачудена кой е той и дали някога го е познавала наистина. Принцът се обърна към войниците.

— Нима ще убиете истинския крал на Арелон! — извика той.

Стражите отстъпиха с уплашени и объркани лица.

— Защитете ме! — изкрещя Телрий и побягна от стаята. Войниците се спогледаха и го последваха, оставяйки конспираторите сами.

Дух-Раоден прескочи масата, като избута Лукел. Премести заекващия Ейхан от пътя си и коленичи до Кайн, който единствен се опитваше да стори нещо за раната на Роял. Сарене стоеше стъписана отзад с парализирани сетива. Беше очевидно, че грижите на Кайн няма да спасят херцога. Мечът беше преминал през тялото му и раната със сигурност бе смъртоносна.

— Раоден! — изстена херцог Роял. — Ти се завърна!

— Лежи, Роял. — Раоден промуши въздуха с пръст и започна да рисува сияещ символ.

— Трябваше да се сетя, че си ти — изхриптя херцогът. — Всичките тези глупости за вярата в хората. Представяш ли си, за малко щях да се съглася с теб? Трябваше да изпратя убийците още щом пристигнаха.

— Ти си твърде добър за тази работа, Роял — отвърна Дух, а гласът му тежеше от емоции.

Роял видя за пръв път аона, който Дух чертаеше над него. Зяпна от изумление.

— Нима и прекрасният град се е върнал?

Дух не отговори, съсредоточен над аона. Рисуваше различно отпреди, по-бързо и по-сръчно.

Завърши символа с малка линия на дъното. Той започна да свети топло и огря херцога със сиянието си. Ръбовете на раната сякаш се свиха леко. Драскотината по главата на Роял се затвори и някои от старческите му петна изчезнаха.

След това светлината се стопи и от раната продължи да блика кръв с всеки удар на умиращото сърце.

Дух изруга.

— Твърде е слаб! — Започна отчаяно да рисува нов символ. — И не съм научил модификаторите за лекуване! Не знам как да укажа само част от тялото.

Роял посегна с трепереща ръка и хвана пръстите му. Недовършеният аон избледня, защото движението на херцога го бе накарало да направи грешка. Дух не започна отново, а сведе глава и изхлипа.

— Не плачи, момчето ми. Твоето завръщане е благословия. Не можеш да спасиш моето старо и уморено тяло, но можеш да спасиш кралството. Ще умра в мир, като знам, че ти ще го защитиш.

Дух обгърна лицето му с длани.

— Ти свърши чудесна работа с мен, Роял — прошепна той и Сарене изпита тягостното чувство, че се натрапва. — Ако не ме бе възпитавал, щях да стана като баща си.

— Не, момче. Винаги си приличал повече на майка си. Доми да те благослови.

Сарене се извърна, защото не можеше да понесе да гледа как херцогът се гърчи и от устата му излиза кръв. Когато се обърна с просълзени очи, Раоден продължаваше да седи на колене до трупа. Накрая си пое дълбоко дъх и се надигна. Останалите го гледаха с тъжен, но твърд поглед. Сарене усети как Шуден, Еондел и Лукел падат на колене и свеждат глави почтително.

— Кралю мой — каза Еондел от името на всички.

— Съпругът ми? — осъзна Сарене стъписано.

54.

— Какво е направил? — изуми се Хратен.

Жрецът се стъписа от реакцията му и заекна, докато повтаряше съобщението. Гьорнът го прекъсна по средата.

Херцогът на плантация Ял е мъртъв? По заповед на Телрий? Що за необмислена постъпка? Хратен виждаше по лицето на пратеника, че има още, и му махна да продължи. Скоро осъзна, че екзекуцията не е била случайна, а напълно логична. Не можеше да повярва в късмета на Телрий. Роял уж беше коварен човек. Цяло чудо бе, че са го спипали толкова лесно в измяна.

Следващата новина беше още по-шокираща. Според слуховете принц Раоден се бе завърнал от гроба. Хратен седна смутено на бюрото си. Гобленът на стената се развя, щом пратеникът затвори вратата.

Трябваше да се овладее. Можеше да се справи с това. Разбира се, слуховете за завръщането на Раоден бяха измислица, но Хратен трябваше да признае, че е майсторски ход. Знаеше за репутацията на принца. Хората го почитаха с обич, отдавана само на мъртвите. Ако Сарене бе намерила двойник, можеше да го обяви за свой съпруг и да предяви претенции към трона въпреки смъртта на Роял.

Трябваше да й признае, че действа бързо. Хратен се усмихна с уважение. Убийството на Роял още го притесняваше. Екзекуцията на херцог, при това без процес, можеше да разколебае още повече благородниците. Хратен се надигна. Може би не беше късно да убеди Телрий да напише заповед за екзекуция. Подобен документ щеше да успокои аристократите.

Телрий отказваше да го приеме. Хратен отново седеше в чакалнята със скръстени ръце и се мръщеше на двамата стражи. Те изглеждаха притеснени. Явно нещо бе разстроило краля и той не приемаше посетители.

Хратен нямаше да се остави да бъде пренебрегван. Не можеше да си пробие път, но щеше да бъде толкова настойчив, че кралят рано или късно да го приеме. Затова през последния час настояваше за среща на всеки пет минути. Всъщност вече наближаваше време за нов опит.

— Войнико. Питай краля дали ще ме приеме.

Стражът въздъхна, както при последните няколко пъти. Въпреки това отвори вратата и тръгна да търси командира си. След няколко мига се върна.

Думите на Хратен замръзнаха в гърлото му. Това не беше същият човек.

Мъжът извади меча си и нападна втория страж. Откъм залата за аудиенции се разнесе трясък на оръжие и се чуха викове от гняв и болка.

Хратен изруга. Битка в единствената нощ, в която не бе взел доспехите си.

Той стисна зъби и изтича покрай биещите се стражи.

Гоблените в залата горяха, а хората се сражаваха в тясното пространство. Неколцина лежаха мъртви пред насрещната врата. Някои носеха жълтото и кафявото на градската стража. Другите бяха в синьо и сребърно — цветовете на легиона на граф Еондел.

Хратен избегна няколко атаки и изби мечовете от ръцете на нападателите. Трябваше да открие краля. Телрий бе твърде ценен, за да го изгуби. Времето сякаш замръзна, когато видя как кралят бяга през схватката, а отгоре падаха горящи брокати. Телрий гледаше ужасено и тичаше към вратата в дъното. Преди да направи още няколко крачки, мечът на Еондел намери врата му.

Обезглавеният труп на Телрий падна в краката на граф Еондел. Генералът го изгледа мрачно и също се свлече на земята, притискайки рана на тялото си.

Хратен застина насред мелето, забравяйки за хаоса, докато гледаше двата трупа. „Дотук с избягването на кръвопролития при смяната на властта“, помисли той с примирение.