Дъщери на мрака

15

Тиги! Тя се втурна навън, блъсвайки вратата с ръка. За миг в ума й се мярна котенце, набодено с малки остри пръчки.

Но на предната веранда не беше Тиги. А Аш. Той лежеше в цял ръст под пурпурната светлина на здрача и около него пърхаха малки нощни пеперуди.

Мери-Линет почувства нещо силно да стяга гърдите й. За миг времето сякаш замря… и всичко се промени.

Ако Аш беше мъртъв… ако Аш беше убит… нещата повече никога нямаше да бъдат същите. В живота й нямаше да се случи нищо хубаво. Всичко щеше да бъде като нощ с луна и без никакви звезди. И никой нямаше да може да промени това. Мери-Линет не знаеше защо, но изведнъж установи, че се случва нещо необикновено.

Не можеше да диша и чувстваше ръцете и краката си някак странно. Сякаш сами се носеха във въздуха. Извън нейния контрол.

Сетне Аш се размърда. Той повдигна глава, опирайки се на лакти и се огледа.

Мери-Линет отново можеше да диша, но се чувстваше замаяна.

— Ранен ли си? — попита тя глуповато. Не смееше да го докосне. В сегашното й състояние един-единствен електрически удар щеше да се окаже фатален за нея и щеше да се разтопи като Злата западна магьосница12.

— Паднах в някаква дупка в дъските — отвърна той. — А ти какво си помисли?

„Точно така — помисли си Мери-Линет. — Звукът от стъпките беше прекъснал по-скоро с трясък, отколкото глухо. И беше различен от стъпките, които бе чула миналата нощ.“

— Проблеми ли имаш, Аш? — прозвуча гласът на Кестрел и след това тя се появи от сенките, подобна на ангел със златните си коси и красивото си ясно лице. Джейд беше зад нея, носейки Тиги на ръце.

— Беше се качил на едно дърво — обясни Джейд, целувайки котето по главата. — Наложи се да го убеждавам да слезе. — Очите й бяха изумрудени и тя по-скоро като че ли се носеше във въздуха, отколкото да стъпва по земята.

Аш се надигна и се разкърши. Също като сестрите си той изглеждаше свръхестествено красив, след като бе утолил глада си, и от очите му струеше тайнствено лунно сияние.

Докато го гледаше, Мери-Линет бързо забрави мисълта, която се беше мярнала в главата й.

— Влизайте — каза тя примирено. — И ни помогнете да разберем кой е убил леля ви.

Сега, когато вече нямаше съмнение, че Аш е добре, на нея й се искаше да забрави онова, което бе почувствала преди малко. Или поне да не мисли какво означаваше.

„Означава — обади се услужливо тихият глас в ума й, — че имаш сериозен проблем, момиче. Ха-ха!“

— Е, каква е основната версия? — попита оживено Кестрел, когато всички седнаха на масата.

— Работата е там, че няма никаква версия — отвърна Мери-Линет. Тя се взираше обезсърчено в листа си. — Вижте, какво ще кажете да започнем отначало? Ние не знаем кой го е направил, но все пак знаем някои неща. Така ли е?

— Така е. — Роан кимна насърчително.

— Първо, козата. Онзи, който е убил козата, трябва да е бил силен, защото не е никак лесно тези клечки да бъдат забити в кожата й. Освен това той трябва да е знаел как е бил убит вашият чичо Ходж, защото козата е била убита по същия начин. И трябва да е имал някаква причина да сложи черния ирис в устата на животното — или е знаел, че Аш принадлежи на Клуба на черния ирис, или сам е бил член на този клуб.

— Или е смятал, че черният ирис символизира вампирите ламия, или въобще всички Нощни хора — каза Аш глухо. Той се беше привел и разтриваше глезена си. — Това е обичайна грешка за онези, които не принадлежат на Нощния свят.

„Много добре“, помисли си Мери-Линет, а на глас каза:

— Да. Знаем също, че убиецът е разполагал с два различни вида клечки, но това не ни помага особено, защото и едните, и другите могат да бъдат купени в града.

— И той трябва да е имал някаква причина да мрази госпожа Бърдок. Или просто вампирите — отбеляза Марк. — Иначе защо да я убива? — Мери-Линет погледна брат си, казвайки си, че трябва да прояви търпение.

— Не бях стигнала още до госпожа Бърдок. Но сега можем да се заемем и с нея. Първо, онзи, който я е убил, е знаел, че тя е вампир, защото я е намушкал с кол. И второ… ъъ… второ… — Тя така и не можа да измисли какво идваше на второ място.

— Второ, той вероятно я е убил, без много да му мисли, ей така, импулсивно — изтъкна Аш с изненадващо спокоен и задълбочен глас. — Вие казахте, че тя е била намушкана с кол от оградата, а ако убийството е било планирано, убиецът вероятно е щял да си набави предварително такъв кол.

— Много добре. — Този път Мери-Линет произнесе думите гласно. Просто не можа да се въздържи. Тя срещна погледа на Аш и забеляза нещо, което я изненада. На него, изглежда, му беше приятно, че го смята за умен.

„Виж ти — помисли си Мери-Линет. — Това вероятно е първият случай, когато просто разговаряме. Не се караме, не се иронизираме, а просто си говорим. И това е хубаво.“

Даже изненадващо хубаво. И най-странното беше, че Аш мислеше по същия начин, Мери-Линет беше сигурна в това. Те се разбираха един друг. Той й кимна едва доловимо над масата.

Те продължиха да разговарят. Мери-Линет изгуби представа за времето, докато спореха и обсъждаха различните хипотези. Най-накрая тя вдигна глава към часовника и с удивление осъзна, че е почти полунощ.

— Трябва ли да продължаваме да мислим? — каза Марк жаловито. — Капнал съм от умора. — Той почти лежеше на масата. Както и Джейд.

„Знам какво ти е — помисли си Мери-Линет. — И на мен умът ми е блокирал. И се чувствам… изключително глупава.“

— Струва ми се, че няма да можем да решим този случай днес — каза Кестрел със затворени очи.

И беше права. Но проблемът беше, че на Мери-Линет изобщо не й се спеше. Беше обхваната от такова безпокойство, че не можеше да си представи как ще си легне и ще почива.

„Искам… какво наистина искам? — мислеше си тя. — Да, бих искала да…“

— Ако наоколо нямаше убиец психопат на кози, бих излязла навън да погледам звездите.

— Ще дойда с теб — каза Аш, сякаш това беше най-естественото нещо на света.

Кестрел и Джейд погледнаха брат си, не вярвайки на ушите си. Роан сведе глава, без да се опитва да скрие усмивката си.

— Ъ? — каза на свой ред Мери-Линет.

— Виж — поде Аш, — не искам да кажа, че убиецът на кози непрекъснато се спотайва някъде там в очакване да намушка с кол някое непредпазливо момиче. Но ако нещо все пак се случи, аз мога да се справя с това… — Той замълча гузно и след това лицето му се проясни. — Искам да кажа, че ние можем да се справим, защото ще бъдем двама.

„Добър опит, но въпреки това несполучлив“, помисли си Мери-Линет. И все пак в думите му имаше известна истина. Аш беше силен и бърз и тя имаше чувството, че той знае как да се справи с всякакъв противник. Въпреки че не беше виждала да го прави.

Сетне си спомни всичките й нападки към него, как му беше светнала в очите и как на няколко пъти го беше ритнала през краката, но той нито веднъж не се опита да й отвърне. Даже беше сигурна, че това изобщо не му е минало през ум.

Тя го погледна и каза:

— Добре.

— Мери… — намеси се Марк. — Виж…

— Всичко ще бъде наред — каза му Мери-Линет. — Няма да се отдалечаваме.

Мери-Линет подкара колата. Нямаше точна представа накъде се отправя, но със сигурност не й се ходеше на нейния хълм. Твърде много спомени бяха свързани с него. И въпреки онова, което каза на Марк, тя установи, че се отдалечава все повече и повече. Натам, където Лесковият поток и Бобровият ручей се срещаха и пространството между тях приличаше твърде много на тропическа гора.

— Това ли е най-доброто място да се наблюдават… звездите? — попита Аш неуверено, когато слязоха от колата.

— Ами, ако погледнеш право нагоре… — Мери-Линет се обърна на изток и отметна назад глава. — Виждаш ли онази най-ярка звезда там? Това е Вега, царицата на летния небосклон.

— Да. Всяка нощ през лятото тя се изкачва все по-нависоко и по-нависоко — каза Аш равнодушно.

Мери-Линет го погледна.

Той сви рамене.

— Когато прекарваш голяма част от нощта навън, се научаваш да разпознаваш звездите — обясни той. — Макар да не знаеш имената им.

Мери-Линет отново отправи взор към Вега. И преглътна.

— А виждаш ли… виждаш ли онова малко ярко нещо под нея, с формата на пръстен?

— Онова, което прилича на призрачна поничка?

Мери-Линет се усмихна едва-едва.

— Това е мъглявината Пръстен. Аз мога да я видя само с телескопа си.

Тя почувства погледа му и го чу да си поема дъх, сякаш искаше да й каже нещо. Но сетне той въздъхна и погледна отново към звездите.

Това беше съвършеният момент да й спомене, че вампирите виждат по-добре. И ако го беше направил, Мери-Линет щеше да се обърне към него в изблик на справедлив гняв и да му каже, че не желае да става вампир.

Но тъй като Аш не го направи, в нея отново се надигна недоволство. „Какво — мислеше си тя заядливо, — смяташ, че не съм достатъчно добра, за да бъда вампир ли? И защо изобщо те доведох тук, на най-пустото място, което можах да намеря. Да гледаме звездите? Не мисля така. Аз дори вече не знам коя съм — спомни си Мери-Линет с мрачна безнадеждност. — И имам предчувствието, че сама ще изненадам себе си по някакъв начин.“

— Не ти ли се схваща врата така? — попита Аш.

Мери-Линет разклати няколко пъти глава, за да раздвижи мускулите си.

— Може би — отвърна тя.

— Бих могъл да те разтрия — предложи й той, стоейки на няколко крачки от нея.

Мери-Линет изсумтя и го погледна втренчено.

Лунният сърп се издигаше на изток над кедрите.

— Искаш ли да се поразходим? — попита Мери-Линет.

— Ъ? Да, разбира се.

Те вървяха и Мери-Линет си мислеше какво би било да види мъглявината Пръстен със собствените си очи или мъглявината Воал без филтър. Усещаше как нещо я притегля към тези далечни галактики, сякаш беше свързана с тях с невидима нишка, прикачена към гърдите й.

Разбира се, това не беше нищо ново за нея. Беше имала това чувство много пъти и преди и обикновено в такива случаи си купуваше някоя книга по астрономия или нова леща за телескопа. Неща, с които се надяваше да се доближи до онова, за което копнееше.

„Но сега съм изправена пред едно съвсем ново изкушение. Нещо по-голямо и по-плашещо от всичко, което съм си представяла.

Какво би означавало да бъда нещо повече от това, което съм сега? Същият човек, но с по-остри сетива? Една Мери-Линет, която наистина би могла да принадлежи на нощта.“

Вече беше открила, че не е точно онази, за която винаги се беше мислила. В нея имаше много повече жар, отколкото беше допускала. Та тя беше ритнала Аш! И то неведнъж. Възхищаваше се на суровата жестокост на Кестрел. Разбираше логиката на философията „убий или ще бъдеш убит“. Бленуваше за свободата на лова.

Какво друго беше нужно, за да принадлежи на Нощния свят?

— Има нещо, което искам да ти кажа — рече Аш.

— Хм. — „Искам ли да го окуража, или не?“

— Можем ли да спрем да воюваме един с друг? — за нейна изненада попита той.

Мери-Линет се замисли и после каза сериозно:

— Не знам.

Те продължиха да вървят. Кедрите се извисяваха над тях като колоните на огромен древен храм. Мрачен храм. А тишината беше толкова дълбока, че на Мери-Линет й се струваше, че се разхожда по Луната.

Тя се наведе и откъсна едно призрачно цвете, което растеше сред мъха. Отровна звездна лилия. Аш приклекна и взе някакъв отчупен тисов клон, който лежеше до ствола на едно криво дърво. Те не се погледнаха… Вървяха все така един до друг, на няколко крачки разстояние.

— Знаеш ли, бяха ми казали, че това ще се случи — подхвърли Аш, сякаш продължаваше някакъв съвършено друг разговор.

— Че ще дойдеш в затънтено градче и ще преследваш убиец на кози?

— Че един ден ще ме е грижа за някого… и от това ще боли.

Мери-Линет не спря да върви. Нито забави ход. Само сърцето й изведнъж заби силно. Беше обзета едновременно от тревога и радост.

„О, боже, онова, което трябваше да се случи, вече се случваше.“

— Никога не съм срещал друга като теб — рече Аш.

— Е, това чувство е взаимно.

Аш започна да бели изсъхналата морава кора на тисовия клон.

— Нали разбираш, трудно ми е заради онова, което винаги съм мислил за човешките същества… Заради онова, което са ме учили да мисля за тях…

— Знам какво мислиш за нас — прекъсна го Мери-Линет рязко. — Че сме сган.

— Но проблемът е там — продължи Аш настойчиво, — колкото и странно да ти звучи, че аз, изглежда, съм отчаяно влюбен в теб. — Той продължи да бели кората на клона.

Мери-Линет не го погледна. Тя не можеше да говори.

— Направих всичко по силите си, за да пропъдя това чувство, но просто не се получава. Мислех си, че като напусна Брайър Крийк, ще забравя за него. Но сега знам, че това е безумие. Където и да отида, то винаги ще ме следва. Не мога да го заглуша. Затова трябва да измисля нещо друго.

Мери-Линет изведнъж бе обзета от желанието да му се противопостави.

— Съжалявам — рече тя хладно, — но се страхувам, че не е много учтиво да кажеш на някого, че го обичаш против волята си, против разума си и дори…

— Против природата си — довърши Аш мрачно. — Да, знам.

Мери-Линет се спря. И го погледна.

— Ти не си чел „Гордост и предразсъдъци“, нали? — попита тя глухо.

— Защо мислиш така?

— Защото Джейн Остин е била човек.

Аш я погледна загадъчно и каза:

— Откъде знаеш?

Добър аргумент. И малко стряскащ. Откъде наистина знаеше кой в човешката история е бил човек? Ами Галилео Галилей? Нютон? Тихо Брахе?

— Е, Джейн Остин със сигурност е била жена — каза тя, стъпвайки на по-сигурна земя. — А ти си шовинист и свиня!

— Да, това вече не мога да го отрека.

Мери-Линет отново тръгна и той я последва.

— Сега вече мога ли да кажа колко… ъъ… пламенно те обичам и ти се възхищавам?

Отново банален цитат!

— Знам от сестрите ти, че прекарваш времето си основно в купони и забави.

Аш разбра намека й.

— Така е — защити се той. — Но на сутринта след забавите обикновено оставам в леглото си. Което е добра възможност да прочетеш нещо.

Те вървяха.

— Ние все пак сме сродни души — каза Аш. — Затова не е възможно да съм толкова глупав или пък съвършено неподходящ за теб…

Мери-Линет се замисли над думите му. И над обстоятелството, че Аш звучеше почти смирено. Което беше крайно нетипично за него.

— Аш… — рече тя. — Не знам. Искам да кажа… ние действително не сме подходящи един за друг. Ние сме просто несъвместими. А дори и да бях вампир, пак щяхме да си останем такива.

— Е, добре. — Аш удари дънера на едно дърво с тисовия си клон. Сетне заговори така, сякаш наполовина очакваше да бъде отблъснат: — Но все пак си мисля, че бих могъл да променя мнението ти.

— Мнението ми за какво?

— За това, че сме несъвместими. Смятам, че бихме могли да бъдем съвсем съвместими, ако…

— Ако какво? — попита Мери-Линет, когато мълчанието се проточи твърде дълго.

— Ако намериш сили да ме целунеш?

— Да те целуна?

— Да, знам, че идеята да целунеш вампир е доста радикална. Сигурен бях, че няма да се съгласиш. — Аш замахна с клона си към друго дърво. — Но, разбира се, смъртните са правили това в продължение на хиляди години.

Мери-Линет го погледна косо и каза:

— Ти би ли целунал сто и петдесет килограмова горила?

Той премигна два пъти.

— О, благодаря ти.

— Не искам да кажа, че приличаш на…

— Не, не ми казвай. Нека да позная. Ти искаш да кажеш, че мириша като горила?

Мери-Линет се усмихна мрачно, прехапвайки устни.

— Имам предвид, че ти си толкова по-силен от мен. Би ли целунал женска горила, която може да те смаже с едно движение? И ти по никакъв начин не можеш да се защитиш.

Той й хвърли бърз поглед настрани.

— Е, твоето положение не е точно такова, нали?

— Нима? — каза Мери-Линет. — На мен пък ми се струва, че трябва да стана вампир, просто за да бъда на равна нога с теб.

— Ето — рече Аш, подавайки й тисовия клон.

Мери-Линет го погледна озадачено.

— Даваш ми пръчката си?

— Това не е пръчка, а начин да бъдеш на равна нога с мен. — Той опря клона в основата на гърлото си и Мери-Линет видя, че краят му е остър. Тя протегна ръка към другия му край и откри, че пръчката е изненадващо твърда и тежка.

Аш я гледаше в упор. Беше твърде тъмно, за да види цвета на очите му, но лицето му беше неочаквано сериозно.

— Едно бързо мушване и готово — рече той. — Първо тук и после в сърцето. Би могла да ме елиминираш като проблем в живота си.

Мери-Линет натисна пръчката, но леко. Аш отстъпи крачка назад. Сетне още една. Тя го насочи към едно дърво, продължавайки да държи пръчката, опряна в гърлото му като сабя.

— Всъщност имах предвид, ако говориш сериозно — каза Аш, когато гърбът му се опря в голия ствол на кедъра. Но не направи опит да се защити. — Истината е, че дори не се нуждаеш от подобно копие за тази цел. Един обикновен молив на правилното място би свършил същата работа.

Мери-Линет присви очи и завъртя тисовия клон пред гърдите му като фехтовчик, който проверява обсега си. Сетне го отдръпна и го хвърли на земята.

— Наистина си се променил — каза тя.

— Толкова много съм се променил през последните няколко дни — каза той простичко, — че даже не мога да се позная, когато се погледна в огледалото.

— И не си убил леля си.

— Чак сега ли го разбра?

— Не, но никога не изключих тази възможност напълно. Добре, ще те целуна.

Беше малко неловко, когато пристъпиха един към друг. Мери-Линет никога преди не беше целувала момче, но скоро установи, че в това нямаше нищо сложно.

И сега тя откри истинската дълбочина на наелектризиращото чувство да имаш сродна душа. Усещането беше същото, както при докосването на ръката му, но много по-силно. И не неприятно. Неприятно беше само когато се страхуваш от него.

След целувката Аш се отдръпна.

— Ето, виждаш ли? — каза той неуверено.

Мери-Линет на няколко пъти си пое дълбоко въздух.

— Предполагам това е чувството, когато пропадаш в черна дупка.

— О! Съжалявам.

— Не, искам да кажа… че беше интересно. — „По-скоро необикновено“, помисли си тя. Различно от всичко друго, което бе изпитвала досега. Имаше чувството, че самата тя щеше да бъде различна отсега нататък и че никога повече нямаше да бъде предишното момиче.

„И така, коя съм аз сега? Едно непознато безмилостно създание. Същество, което с радост би тичало в тъмнината под ярките звезди, сияещи като миниатюрни слънца, в преследване на плячката си. Някоя, която би могла да се присмее над смъртта, както правеха сестрите.

Аз ще открия супернова и ще фуча, когато някой ме заплашва. Ще бъда красива и страшна, и опасна, и, разбира се, ще целуна още много пъти Аш.“

Чувстваше се замаяна и почти й се струваше, че ще полети от вълнение.

„Винаги съм обичала нощта — продължи да си мисли тя. — И най-накрая ще й принадлежа изцяло.“

— Мери-Линет? — каза колебливо Аш. — Хареса ли ти?

Тя премигна и го погледна. Съсредоточено.

— Искам да ме превърнеш във вампир — каза Мери-Линет.

Този път усещането не беше като ужилване на медуза. Беше бързо и почти приятно, подобно на пара, изпусната от клапа. Сетне Аш доближи устни до шията й и това определено беше приятно. От устата му струеше топлина. Мери-Линет откри, че гали врата му и осъзна, че косата му е мека, приятна на пипане като козината на котка.

Умът му преливаше във всички цветове на спектъра. Пурпурно и златно, нефритено зелено и изумрудено, тъмновиолетово… Преплетена трънлива гора от отсенки, които се сменяха всяка секунда. Мери-Линет беше заслепена.

И наполовина уплашена. Сред тези нюанси, които трептяха с цветовете на скъпоценни камъни, имаше мрак. Неща, които Аш беше правил в миналото… неща, от които тя чувстваше, че той се срамува сега. Но срамът нищо не можеше да промени.

Знам това, но аз ще изкупя някак вината си. Ще видиш. Ще намеря начин…

„Значи това е телепатия“, помисли си Мери-Линет. Тя почувства Аш, когато той изрече мислено тези думи, долови отчаяната му сериозност и дълбоката му убеденост, че има много неща, които трябва да изкупи.

„Не ме е грижа за нищо. Аз ще бъда създание на мрака. Ще правя онова, което повелява природата ми, без никакви угризения.“

Когато Аш се опита да вдигне главата си, тя го притисна с ръце, опитвайки се да го задържи.

— Моля те, не ме изкушавай — каза Аш дрезгаво, при което Мери-Линет долови топлината на дъха му до шията си. — Ако погълна прекалено много, ще отмалееш. Наистина, скъпа.

Тя го пусна. Аш взе тисовия клон, направи малка резка с него в основата на гърлото си и отметна глава назад, сякаш се бръснеше.

Мери-Линет разбра, че той никога преди не беше правил това. С чувство близко до благоговение тя сложи устни върху шията му.

„Аз пия кръв. Аз съм вече ловец… или нещо такова. Във всеки случай пия кръв и това ми харесва. Може би защото тя няма вкус на кръв. Различна е от онази смесица на бакър и страх. Вкусът на тази кръв е странен, магически и древен като звездите.“

Когато Аш се отдръпна нежно от нея, тя се олюля на краката си.

— По-добре да се прибираме — каза той.

— Защо? Аз съм добре.

— Скоро ще се почувстваш по-замаяна и слаба. И ако искаме да завършим трансформацията ти във вампир…

— Ако?

— Добре, когато завършим трансформацията ти във вампир. Но преди да го направим, трябва да поговорим. Трябва да ти обясня всичко, до най-малката подробност. И освен това се нуждаеш от почивка.

Мери-Линет знаеше, че Аш е прав. Тя искаше да остане тук, насаме с него в тъмния храм на гората, но действително се чувстваше слаба. Очевидно не беше лесно да се превърнеш в създание на мрака.

Поеха обратно по пътя, по който бяха дошли. Мери-Линет долови промяната в себе си и сега тя беше много по-голяма от онзи път, когато бе обменила кръвта си с трите момичета. Чувстваше се едновременно слаба и свръхчувствителна. Сякаш всяка нейна клетка беше оголена.

Лунното сияние изглеждаше много по-ярко. Цветовете на заобикалящия ги свят бяха придобили някаква непозната отчетливост — бледозеленото на сведените кедрови клони, зловещо виолетовите, подобни на папагалски клюнове диви цветя, които растяха сред мъховете…

И гората вече не беше безмълвна. Тя чуваше тихи тайнствени звуци като шумоленето на борови иглички във вятъра и собствените си стъпки сред влажните плесенясали клони.

„Дори обонянието ми е по-силно — помисли си тя. — Това място ухае на тамянови кедри, гниещи растения и нещо диво и първично, като миризмата в зоологическа градина. Но имаше и нещо друго, горещо… нещо запалено.“

Миризмата на машина. Тя опари ноздрите й. Мери-Линет се спря и погледна тревожно Аш.

— Какво е това?

Той също се спря.

— Мирише на гума и машинно масло…

— О, боже, колата! — каза Мери-Линет. Те се спогледаха за миг, сетне едновременно се обърнаха и се затичаха.

Наистина беше колата. Бял дим се издигаше на кълба изпод затворения капак. Мери-Линет понечи да се приближи, но Аш я задържа с ръка.

— Искам само да отворя капака…

— Не! Виж. Ето там.

Мери-Линет погледна и ахна. Под талазите дим танцуваха малки огнени езици.

— Клодин винаги ме предупреждаваше, че това ще се случи — каза тя, докато Аш я теглеше още по-назад. — Но тя май имаше предвид, че ще се случи, когато съм в колата.

— Ще трябва да се приберем пеша — рече Аш. — Освен ако някой не види огъня…

— Няма такъв шанс — отсече Мери-Линет. „Ето какво става, когато заведеш едно момче на най-пустото място в Орегон“, каза тържествуващо вътрешният й глас.

— Предполагам, че не можеш да се превърнеш в прилеп или нещо подобно и да се върнеш с летене — подхвърли тя.

— Съжалявам, но ме скъсаха на изпита по трансформиране. И освен това не бих те оставил тук сама, тъй или иначе.

Мери-Линет все още се чувстваше безразсъдна и опасна, което я караше да се държи предизвикателно.

— Мога и сама да се грижа за себе си — каза тя.

Точно в този момент в тъмнината се мярна тояга и Аш се строполи напред в безсъзнание.