Дъщери на мрака

10

Приличаше на ужилване от медуза. Затворила очи, Мери-Линет беше извърнала глава настрани, когато Роан я ухапа по шията. Спомни си за рева на елена. Но болката не беше толкова силна и утихна почти веднага. Усещаше топлия поток на течащата кръв и малко по-късно дойде лека замаяност. Слабост. Но най-интересното беше, че изведнъж като че ли се сдоби с ново сетиво. Тя чувстваше ума на Роан. Беше като да виждаш, но без очи, използвайки някакви други дължини на вълните вместо видимата светлина. Умът на Роан, и по-точно нейното присъствие, имаше топло червен оттенък, като горяща жарава в лагерен огън. Като форма беше овално и мъхесто, подобно на топка от нагорещен газ, която се носи в пространството.

Това ли имаха предвид физиците, когато говореха, че хората притежават аура?

Сетне Роан се отдръпна и всичко свърши. Новото усещане си отиде.

Мери-Линет вдигна механично пръсти към шията си. Мястото беше влажно и леко болезнено.

— Не му обръщай внимание — каза Роан, избърсвайки устните си с палец. — След минута всичко ще мине.

Мери-Линет премигна, чувствайки някаква отпадналост. Погледна към Марк точно когато Кестрел се отдръпна от него. Той изглеждаше добре, може би само малко замаян. Тя му се усмихна, а той повдигна вежди и поклати леко глава.

„Питам се, как ли изглежда умът ми“, помисли си Мери-Линет. Сетне трепна и каза:

— Какво правиш?

Роан беше взела едно клонче и опитваше острия му край с пръст.

— Всеки вид си има материя, която е вредна за него — обясни тя. — За върколаците това е среброто, за вещиците — желязото… а за вампирите — дървото. Това е единственото нещо тук, което може да пробие кожата ни.

— Нямах предвид това. Имах предвид защо — рече Мери-Линет, но вече знаеше защо. Тя видя червените капки кръв, които се появиха върху китката на Роан след оставената от върха на клончето следа.

Обмяна на кръв, бе казала Роан.

Мери-Линет преглътна. Тя не погледна към Марк и Кестрел.

„Аз ще го направя първа и после той ще види, че не е толкова страшно — каза си тя. — Мога да го направя… Мога да го направя. Това е начинът да останем живи.“

Роан я гледаше, протегнала към нея китката си.

„Бакър, кръв и страх“, мислеше си Мери-Линет, чувствайки пристъп на гадене.

Затвори очи и сложи устата си върху китката на Роан.

Топлина. Задоволство. И вкус, който не напомняше за бакър, а беше някак богат и странен. По-късно, когато се опитваше да го опише, онова, което се получаваше, звучеше така: едва доловимо сладък, леко ванилово ухание, усещането е като за коприна, а иначе прилича на водопад.

Впоследствие Мери-Линет имаше чувството, че може да прескача планини.

— О, боже — каза Марк, леко замаян. — Ако можете да бутилирате това нещо, бихте направили милиони.

— Не си първият, на когото му хрумва това — каза Кестрел хладно. — Хората ни преследват заради кръвта ни.

— Ще говорим по-късно — отсече Роан. — А сега да завършим обреда.

Умът на Кестрел беше златист. С блестящи като остриета на кинжал краища, които изпращаха лъчи във всички посоки.

— Стига, Джейд — каза Роан. — Марк, достатъчно. Отделете се един от друг.

Наложи се Роан физически да откъсне Марк от Джейд. На лицето на Марк имаше глуповата усмивка и за миг Мери-Линет се изпълни със завист. Какво ли е да видиш ума на някого, когото обичаш?

Умът на Джейд беше сребрист и изящен като дантела, сложна филигранна сфера като коледно украшение. И когато Мери-Линет спря да пие кръвта на Джейд, отдръпвайки се от нея, тя се чувстваше замаяна и искряща. Сякаш във вените й течеше планински поток.

— Добре — рече Роан. — Ние току-що споделихме кръвта си. — Тя протегна ръка и миг по-късно същото направиха Джейд и Кестрел. Мери-Линет хвърли поглед към Марк и сетне те последваха примера на сестрите. Ръцете на всички се срещнаха като спиците на колело.

— Ние обещаваме да бъдем ваши родственици и винаги да ви подкрепяме и браним — каза Роан и кимна към Мери-Линет.

— Ние обещаваме да бъдем ваши родственици — поде бавно Мери-Линет — и винаги да ви подкрепяме и браним.

— Това е всичко — каза простичко Роан. — Сега ние сме семейство.

— Хайде да се прибираме — предложи Джейд.

Преди това обаче трябваше да допогребат леля Опал. Мери-Линет гледаше как Роан разпилява борови иглички върху гроба й.

— Вие наследявате и нашите кръвни вражди — каза Кестрел на Мери-Линет с приятен глас. — Което означава, че трябва да ни помогнете да разберем кой я е убил.

— Опитвам се да разбера това от самото начало — сподели Мери-Линет.

Еленът остана да лежи на предишното си място. Роан го погледна и каза:

— В гората има много животни. Той ще им послужи за храна.

„Да, такъв е животът“, мислеше си Мери-Линет, докато вървяха през поляната. Тя хвърли поглед през рамо и за миг й се стори, че видя там някаква сянка и проблясването на зеленикаво оранжеви очи на нивото на собствените й очи. Създанието беше твърде голямо, за да е койот.

Мери-Линет отвори уста да каже на другите… и сянката вече я нямаше.

„Може би ми се привиждат разни неща? Чувствам очите си някак особени. Всичко изглежда твърде ярко.“

Всичките й сетива като че ли бяха изострени. Затова излизането от гората беше по-лесно, отколкото влизането в нея. Марк и Джейд не вървяха ръка за ръка, защото така щеше да им е трудно, но всеки път, когато на пътя им се изпречеше някакво препятствие, те си помагаха един на друг.

— Щастлив си, нали? — попита тихо Мери-Линет брат си, когато в един момент се озова до него.

Той се усмихна глупаво и смутено под бялото сияние на луната.

— Да… Мисля, че да. — И малко по-късно добави: — Не знам точно как да го опиша, но имам чувството, че съм свързан по някакъв начин с Джейд. Тя може да надникне вътре в мен, не вижда само онова, което е на повърхността. И ме харесва. Никой друг не се е отнасял така с мен… освен теб.

— Радвам се за теб.

— Слушай — рече той. — Мисля, че трябва да намерим някой за теб. В околността има доста момчета…

Мери-Линет изсумтя презрително.

— Марк, ако искам да общувам с някого, ще го направя. Не се нуждая от ничия помощ.

Той отново й се усмихна смутено.

— Извинявай.

Но Мери-Линет се беше замислила. Тя, разбира се, искаше да намери някой, който да я приема безрезервно. Някой, който да дели всичко с нея. Това беше мечтата на всекиго. Но за колко хора тя се сбъдваше?

И в околността не живееха чак толкова много момчета… Тя се улови, че мисли отново за Джереми Лавет. За неговите мили кафяви очи…

Мери-Линет не можа да задържи картината в ума си. Тя непрекъснато чезнеше и за неин ужас там се появяваха едни други очи, които проблясваха в синьо, златно или сиво, в зависимост от светлината, която отразяваха.

О, боже, не!

Аш беше последният човек, който би я разбрал. И тя не искаше да дели дори автобусна седалка с него, камо ли живота си.

— Онова, което искам да знам, е, кой ви направи вампири? — попита Марк. Те се бяха разположили на огромните, тромави, викториански дивани и кресла във всекидневната на фермата Бърдок. Роан беше напалила огън в камината. — Старата дама ли стои зад това? Вашата леля?

— Никой не стои зад това — отвърна Джейд, изглеждайки обидена. — Ние не сме създадени вампири. Ние сме ламия. — Тя произнесе думата на срички: Ла-Ми-Я.

Марк завъртя глава към нея.

— Аха. И какво е това?

— Това сме самите ние. Вампири, които могат да имат деца, да ядат, да пият, да остаряват, ако искат, и да имат семейства. Най-добрите възможни вампири.

— Става дума за раса от вампири — поясни Кестрел. — По същество има два вида вампири, разбираш ли? Едните първоначално са били хора и после са претърпели метаморфоза след ухапване от вампир. А другите са родени вампири. Каквито сме ние. Нашият вид води началото си… е, да речем много, много отдавна.

— Безкрайно отдавна — намеси се отново Джейд. — Ние сме от рода Редфърн. Възникнали сме още в праисторически времена.

Мери-Линет премигна в недоумение.

— Но вие трите не сте от праисторически времена, нали?

Роан сподави смеха си.

— Аз съм на деветнайсет, Кестрел е на седемнайсет, а Джейд на шестнайсет. Ние все още не сме спрели да растем.

Кестрел погледна към Мери-Линет:

— На колко години ти изглеждаше нашата леля?

— Ами, на около седемдесет, седемдесет и пет, предполагам.

— Когато я видяхме за последен път, тя изглеждаше може би на четирийсет — каза Кестрел. — Това беше преди десет години, когато тя напусна нашия остров.

— Но в действителност тогава тя е била на седемдесет и четири години — рече Роан. — Ето какво се случва с нас, когато спрем да задържаме процеса на стареене — старостта ни застига изведнъж.

— Което може да се окаже доста интересно, ако си живял пет или шестстотин години — коментира сухо Кестрел.

— А този остров, от който идвате… — поде Мери-Линет. — Това ли е Нощният свят.

Роан я погледна сепнато.

— О, не, това е просто един безопасен град. Нали разбираш, място, обитавано от нашата раса, където няма никакви човешки същества. Основал го е Хънтър Редфърн през шестнайсети век, за да имаме кътче, където да се чувстваме сигурни.

— Единственият проблем е — каза Кестрел, при което златните й очи проблеснаха, — че всички там живеят така, както са живели през шестнайсети век. И спазват строгото правило, че никой не може да напуска това място, освен някои мъже и момчета, на които имат пълно доверие.

„Такива като Аш, предполагам“, помисли си Мери-Линет. И тъкмо щеше да го каже, когато Роан заговори отново.

— И затова ние избягахме. Не искахме да се омъжваме тогава, когато ни заповяда баща ни. Искахме да видим света на хората. Искахме да…

— … да ядем шоколад и чипс — припя радостно Джейд. — Да разглеждаме модни журнали, да носим джинси и да гледаме телевизия.

— Когато леля Опал напусна острова, тя не каза на никого къде отива, освен на мен — рече Роан. — Каза ми, че отива в един малък град на име Брайър Крийк, където семейството на съпруга й било построило къща преди сто и петдесет години.

Мери-Линет прокара пръсти по копринените пискюли на тревисто зелената възглавница.

— Добре, но къде е Нощният свят тогава?

— О… той не е място… — неуверено каза Роан. — Той е… всъщност, трудно е да се обясни какво точно е той — рече тя. — Вие дори не би трябвало да знаете, че той съществува. Първите два закона на Нощния свят гласят, че никога не трябва да позволяваме на хората да научат за него… и никога да не се влюбваме в човешко същество.

— А Джейд току-що наруши и двата — промърмори Кестрел.

Джейд обаче изглеждаше доволна от себе си.

— Наказанието за онзи, който ги престъпи, е смърт — за всеки замесен — обясни Роан. — Но… сега ние сме едно семейство. Така че слушайте. — Тя си пое дълбоко въздух. — Нощният свят е нещо като тайно общество. Не само на вампири. А също и на вещици, върколаци и шейпшифтъри. Това са неговите обитатели. Ние сме навсякъде.

„Навсякъде? — мислеше си Мери-Линет. — Това беше плашеща мисъл, но в същото време любопитна. Значи там някъде имаше цял един непознат свят, за който никога не беше подозирала. Област, която можеше да изследва, толкова чужда, колкото и галактиката Андромеда.“

Марк не изглеждаше особено разтревожен от новината, че навсякъде има вампири. Той се усмихваше на Джейд, облегнал лакът на облегалката на тъмнозелената кушетка.

— Значи ти можеш да четеш мисли? Можеш ли да ми кажеш какво мисля сега?

— Сродните души могат да четат мислите един на друг без никакво усилие — отговори Джейд уверено.

„Сродни души…“ На Мери-Линет й се прииска да сменят темата. Чувстваше се неловко и някак неприятно.

— Предпочитам да спреш да говориш за това — обърна се Роан към Джейд. — Онова, което имаш ти, е много по-ценно от това да срещнеш сродна душа. Когато се влюбиш в някого, ти най-напред откриваш човека, когото обичаш. При сродните души нещата стават неволно — дори не е необходимо да харесваш човека, който се е оказал твоята сродна душа. Двамата можете да сте съвършено неподходящи във всяко едно отношение — да принадлежите на различен биологичен вид, да сте различни по характер или по възраст. Но когато срещнеш своето духовно съответствие, ти знаеш, че никога повече няма да бъдеш щастлив без него.

Мери-Линет се чувстваше все по-неприятно и повече не можеше да мълчи.

— А какво става, когато срещнеш своята сродна душа и разбереш, че не искаш да бъдеш с нея? — обърна се тя към Роан, откривайки, че гласът й е някак странен и глух. — Има ли начин да се отървеш от нея?

Настъпи мълчание. Мери-Линет видя всички да се извръщат към нея.

— Никога не съм чувала за такъв случай — отговори бавно Роан. Кафявите й очи се взираха изпитателно в Мери-Линет. — Но мисля, че можеш да потърсиш помощ от вещица, ако имаш такъв проблем.

Мери-Линет преглътна. Очите на Роан бяха ласкави и дружелюбни и Мери-Линет бе обзета от странната нужда да поговори с някого. Някой, който би я разбрал.

— Роан…

Но тя не можа да продължи. Роан, Кестрел и Джейд изведнъж погледнаха към входната врата — като котки, които бяха чули нещо, което е недоловимо за хората. Миг по-късно обаче Мери-Линет също го чу. Туп, туп, туп… Някой ходеше по предната веранда. И сетне глух тътен.

— Хей, там има някой — каза Джейд и преди Марк да успее да я спре, тя бе скочила на крака, отправяйки се към входната врата.