Дългият следобед на Земята

Глава двадесета

Леденостудената вода носеше айсберги. Семенните кутийки на дългокрачковците упорито следваха своя път. Неочаквано надигнала се вълна ги заля и петимата пътници станаха вир вода. Но импровизираният им сал упорито поддържаше курса си.

Той не беше единствен. От бреговете на различни острови към голямата суша се носеха и други. Сега бе техният миграционен период, когато се отправяха към непознати земи. Някои, натрошени от айсберги, подскачаха хаотично по повърхността, но останалите държаха една посока. От време на време към хората се протягаха пръсти на пълзящи лапи, каквито вече бяха срещали на острова. Посивели от студ, израстъците търсеха по-топли места и се полюшваха на повърхността. Един от тях пролази дори по рамото на Грен, но той припряно и с отвращение го отхвърли.

Рибарите не се оплакваха твърде от посетителите, които пълзяха по тях. Още щом разбра, че няма да стигнат брега така бързо, както бяха се надявали, Грен разпредели храната на дажби и спътниците му изпаднаха в апатия. Студът с нищо не допринасяше за подобряване на настроението им. Слънцето сякаш се бе удавило в морето и мразовитият вятър, изглежда, нямаше намерение да спре. Когато най-накрая от мрачното небе връхлетя и виелица, тя едва не смъкна кожите на съвършено безпомощните пътници.

За лишените от въображение това пътуване вероятно бе съвършено безцелно. Честите мъгли, които ги обгръщаха на вълма, засилваха това впечатление, а когато се разсейваха, пред пътниците се разкриваше неизменната тъмна линия на хоризонта, която ги караше да изтръпват. Най-сетне салът им се отклони от курса си.

Сгушени в средата на своето открито превозно средство, Грен и Ятмур неочаквано се събудиха от бъбренето на тримата тумбачести.

— Мръзнем мокри сред водата и влагата на този воден свят! Възхваляваме всичко, защото или трябва да се изсушим, или да умрем. Няма нищо по-хубаво от това да си на сухо и на топло, а топлият и сух свят иде към нас.

Грен ядосано отвори очи, за да разбере каква е причината за тази гюрултия.

И наистина дългите тънки стебла на дългокрачковците вече се виждаха. Отклонили се бяха от леденото течение и с непоколебима решителност се отправяха към брега. Пътниците бяха достатъчно близо, за да видят, че той е покрит с гори.

— Ятмур! Спасени сме! Най-сетне — към брега! — обърна се Грен към момичето след дълго мълчание.

Тя се изправи. Изправиха се и рибарите. За първи път, обединени от общата радост, те се прегърнаха с огромно облекчение. Красавица кръжеше над тях.

— Помнете какво се случи с Лигата на мълчаливата съпротива през 45-а! Говорете за своите права! Не слушайте в какво ви убеждават — това са лъжи и пропаганда. Не позволявайте да ви измамят и да ви притиснат между бюрокрацията на Делхи и комунистическите интриги!

— Скоро ще сме добри сухи момчета!

— Стигнем ли там, ще си запалим огън — обади се Грен.

Ятмур искрено се зарадва да го види в по-добро настроение, но неочаквано, обзета от съмнения, попита:

— А как ще слезем от тук?

Ядосан, че са нарушили удоволствието му от победата, Грен я погледна сърдито.

— Растенията ще открият сами такова място, за да хвърлят там семената си. Намерят ли го, ще спрат. Тогава и ние ще стъпим на сушата. Излишно се тревожиш. Аз владея положението.

Момичето не можеше да разбере защо той й отговори така остро.

— Но ти не го владееш, Грен. Онова, на което сме стъпили, ще ни отведе където си иска и ние сме безпомощни. Точно затова се тревожа.

— Безпокоиш се, защото си глупава.

Макар и засегната, Ятмур реши, че въпреки всичко трябва да потърси някакво разумно решение, при дадените обстоятелства.

— Стъпим ли на брега, всички ще се успокоим. Тогава вероятно и ти ще се държиш по-добре с мен.

За съжаление брегът не се оказа така гостоприемен, както очакваха. Откъм сушата се вдигнаха две гигантски черни птици. Разперили криле, те се понесоха нагоре, сетне се насочиха към малките салове.

— Лягайте долу! — изкрещя Грен и извади ножа си.

— Бойкотирайте изкуствените храни! — викаше Красавица. — Поддържайте кампанията на Имброльо против трипартийната система!

Дългокрачковците газеха вече в по-плитки води.

Ниско над главите на пътниците префучаха черните криле. Само след миг спокойно обикалящата Красавица бе отнесена от яки птичи нокти.

— Борете се днес, за да спасите своето бъдеще! Спасете демокрацията! — продължаваха да долитат патетичните й лозунги.

Скоро птиците и плячката им изчезнаха сред клоните.

Дългокрачковците излизаха на брега с бавни и отмерени стъпки, оставяйки подире си водни дири. Начинът, по който се движеха, и решителността им, почти като у разумни същества, ги открояваха от останалите представители на растителния свят. Животът, с който Грен и Ятмур обикновено бяха заобиколени, напълно отсъствуваше. Нямаше и следа от парниковия свят, с който бяха свикнали. Кацнало над оловните води на морето, слънцето се полюшваше на хоризонта, подобно гигантско окървавено око. Вредом цареше здрач. Мракът се сгъстяваше на небосклона.

Животът в морето сякаш бе напълно замрял. По брега не се забелязваха пипалата на чудовищните водорасли, между камъните не проблясваше гърбът на нито една риба. Усещането за изоставеност и пустош се засилваше още повече от смразяващото спокойствие на океана, защото дългокрачковците, водени от инстинкта си, бяха избрали за мигрирането си период с най-малко бури.

На сушата цареше същата гробовна тишина. Гората бе потънала в сенки и хлад, полумъртва гора, притисната от сивосините сенки на вечната нощ. Сред смълчаните дървета хората непрестанно съзираха плесен по повърхността на листата. Само веднъж срещнаха ярко жълто петно. Някой им подвикна: „Гласувайте за демокрацията!“ Красавица висеше натрошена между клоните, където я бяха захвърлили птиците, и само едното й крило стърчеше над дърветата. Гласът й ги следваше още дълго.

— Кога ще спрем? — прошепна Ятмур.

Грен не отговори. Тя и не очакваше отговор. Лицето на момчето бе невъзмутимо и безизразно. Той не я удостои дори с поглед. Ятмур заби нокти в длани, за да не издаде гнева си. Чудесно знаеше, че грешката не е негова.

Дългокрачковците внимателно подбираха пътя си през гората. Листата се триеха в краката им, понякога стигаха дори до цилиндрите. Въпреки всичко те неизменно крачеха към мрака, който бележеше края на света на светлината. Само веднъж приближаването им изплаши ято черни птици, които се вдигнаха от върховете над тях и размахали шумно криле, се понесоха към слънцето.

Въпреки тревогата и лошите предчувствия, които все по-силно ги обземаха, нашите пътешественици огладняха и хапнаха малко от намалелите си запаси. Сгушени един до друг, те се унесоха в сън. Грен все така упорито мълчеше.

Когато се събудиха, трябваше да признаят, макар и неохотно, че гледката наоколо ни най-малко не се е променила към добро.

Техните превозни средства пресичаха в момента плитка долина. Над земята се стелеше мрак. Гората отдавна бе престанала да бъде гъста и висока, както я бяха видели в началото. Това, което сега ги заобикаляше, приличаше на ослепял човек, който боязливо пристъпва с протегнати ръце. Тук-там се виждаха листа, клоните и стъблата бяха голи, повечето изкорубени в гротескни форми, подобно престарели столетници.

Тримата рибари трепереха от страх. Погледите им бяха отправени далеч напред.

— Всемогъщи тумбаци и опашки! Към нас настъпва вечната нощ. Защо не умряхме преди, когато бяхме всички заедно и заедно се потяхме в жегата.

— Млъквайте там! — изкрещя Грен и грабна сопата. Гласът му силно отекна в пустата местност и дори самият той се сепна.

— Ех и ти, дребен безопашат пастирю, защо не беше достатъчно благороден навремето и не ни уби, докато още живеехме щастливо, закачени за нашето дърво. Сега, безпомощни и без опашки, чакаме мракът да забие зъби в нас! Къде е сега благодатното слънце? Горко ни!

Нищо не можеше да спре виковете и жалбите им. Пред рибарите се стелеше мрак, който се наслагваше и трупаше подобно на слоеве слюда.

Сякаш за да подсили потискащата обстановка, пред тях неочаквано изникна неголямо възвишение, подпряло с раменете си тъмнината на нощта. Слънцето хвърли последен златист лъч към върха му. Оттатък хълма цареше непрогледен мрак. Дългокракото им превозно средство носеше пътниците по все още осветената пътека. Недалеч от тях се виждаха ясно други пет дългокрачковци, а малко по-далеч в сумрака едва се различаваха силуетите на още четири.

Всички те упорито се движеха напред, следвайки лъча светлина.

Гората също използваше последните проблясъци светлина, за да продължи живота си. Тук, по склона, с обърнати към залязващото слънце листа тя правеше сетни опити да възвърне предишната си пищност.

— Дали ще спрем тук някъде — попита Ятмур. — Как мислиш, Грен?

— Не зная. Пък и откъде да знам.

— Време е вече да спре. Не виждам как ще продължи.

— Не зная. Казах ти, не зная.

— И гъбата ли?

— И тя… Остави ме на мира! Ще чакаме.

Дори тлъстите рибари замълчаха, оглеждайки се, обзети от страх и надежда.

Без да проявяват ни най-малко намерение да спрат, дългокрачковците продължаваха напред и постепенно преодоляваха метър по метър. Хората едва сега си дадоха сметка, че превозното им средство няма да спре дотук, където очевидно бе последният бастион на светлината и топлината. Намираха се на билото на хълма, но растението, което хората вече бяха намразили, продължаваше машинално нататък.

— Ще скоча долу — провикна се внезапно Грен и се изправи.

Доловила безумния блясък в очите му, Ятмур се зачуди дали това решение е негово, или на гъбата. Момичето обгърна краката му с ръце и разплакана започна да го разубеждава, за да не се пребие. Грен замахна с пръчката, за да я удари, но тъкмо тогава забеляза, че дългокрачкото вече се спускаше по отвъдната тъмна страна на склона.

Слънцето ги огрява още само няколко секунди. За последен път видяха златистите багри на въздуха, нискостелещите се тъмни листа и някакъв дълкокрачко вляво от тях. Миг по-късно потънаха в мрак. От гърдите на петимата се откъсна отчаян вопъл. Вопъл, който отекна в тишината и постепенно заглъхна.

За Ятмур съществуваше едно-единствено обяснение: те бяха навлезли в света на смъртта.

Тя зарови лице в пухкавата козина на най-близко застаналия до нея рибар. Ритмичното, постоянно полюшване на превозното им средство единствено подсказваше, че все още са живи.

Очевидно повтаряйки думите на гъбата, Грен промълви:

— Този свят е обърнат само с едната си страна към слънцето… движим се към неогрятата му страна… минаваме през Предела… към вечния мрак…

Зъбите на момчето тракаха. Ятмур се вкопчи в него и се престраши да отвори очи, за да види изражението му.

Зърна само бледо очертаващия се овал на лицето му, което съвсем не й вдъхна кураж. Грен прегърна момичето и двамата се сгушиха, допрели страни в отчаян опит да се успокоят взаимно. Близостта на приятеля вдъхна малко смелост на Ятмур и най-сетне тя се осмели да се огледа.

В ужаса и страха си тя си бе представила, че около тях цари пустош и че може би са попаднали в космическа черупка и са изхвърлени на някой от митичните брегове на небето. Реалността бе много по-неприятна и отблъскваща. Над главите им проблясваше далечното зарево на последните слънчеви лъчи, благодарение на което след дълго взиране успяваха да видят нещичко от заобикалящата ги действителност. Лъчът бледа светлина бе разполовен от гигантското тъмно било, по което се спущаха.

Стъпките им се придружаваха от странен тътен. Ятмур дълго се взира, докато най-сетне различи ниско долу гърчещите се тела на големи червеи. Те се увиваха около стъблата на техния превозвач, който очевидно внимаваше да не се препъне и пристъпваше с особена предпазливост. Гнездото на червеите вреше и кипеше, те се надигаха и яростно се блъскаха в нашествениците. Някои бяха толкова високи, че като се изправеха, стигаха тясната платформа, върху която бяха пътешествениците. Така Ятмур установи с погнуса, че червеите имат на главите си някакви кръгли рецептори, които можеха да бъдат очи, уста или органи, с които да разузнават наличието на топлина. Стенанието, което се откъсна от гърдите й при тази гледка, сякаш изтръгна Грен от унеса му и той, едва ли не развеселен, започна да удря червеите по жълтеникавите им глави, които изникваха край тях.

Дълкокрачкото вляво очевидно изпадна в беда. Едва различаваха очертанията му, но разбраха, че е попаднал сред по-едри екземпляри. Те го бяха обкръжили като същинска гора и не му позволяваха да мръдне. Много скоро го катурнаха. Високата конструкция се стовари безшумно встрани.

Дълкокрачкото с пътниците продължаваше невъзмутимо надолу по склона. Той вече напускаше най-гъсто населения район с червеи и тук те бяха по-дребни, събрани в гнезда, сякаш вкопани в земята, и не можеха да преследват пътешествениците. Превозното средство на хората внимателно ги заобикаляше или прескачаше с дългите си крайници.

Грен въздъхна с облекчение и се огледа по-внимателно. Ятмур захлупи лице върху рамото му. Стомахът й се бунтуваше и тя не искаше да гледа повече.

Глава двадесет и първа

Скали и камъни застилаха пътя пред стъблата на дългокрачковците. Очевидно преди векове тук бе минавала река и сега те се движеха по изсъхналото й корито, което се намираше в самото дъно на долината. Пресякоха го и поеха отново нагоре по лишена от всякаква растителност местност.

— Нека да умрем! — изхленчи единият от рибарите. — Колко страшно е да си жив в царството на смъртта! Бъди благороден, велики пастирю, благоволи да забиеш в нас малкия си остър нож. Дай възможност на нещастните тумбачести бързо да напуснат тази земя на смъртта. Ооо, студът изгори душите ни, дълъг, неспирен студ!

Жалбите му тутакси бяха подети от останалите рибари.

Грен ги остави да си поплачат. Но накрая се измори да слуша воплите им, които отекваха доста зловещо сред заобикалящата ги пустош, и ги поотупа с пръчката. Ятмур се опита да го възпре.

— Според теб нямат ли право да плачат? — попита го тя. — Вместо да ги биеш, по-добре е да поплачем заедно с тях, защото много скоро ще се наложи да умрем заедно с тях. Озовахме се в отвъдния свят, Грен. Единствено смъртта може да обитава това място.

— Ние нямаме избор, но дългокрачковците имат: те могат и да не отиват на смърт. Превърнала си се в рибар, жено!

Тя замълча, сетне промълви:

— Имам нужда от утеха, а не от укори. В корема ми нещо става, сякаш самата смърт е вътре. — Ятмур не можеше да знае, че в корема й има не смърт, а живот.

Грен замълча. Превозното им средство се движеше упорито по склона. Заслушана в жалните викове на тумбачестите, Ятмур се унесе и заспа. По едно време се събуди от студа. Всички останали спяха. Събуди се повторно и чу хълцанията на Грен, но се чувстваше толкова отпаднала, че дори не направи усилие да му се обади.

Когато отново отвори очи, се сепна. Едва доловимият сумрак бе прорязан от безформена яркочервена маса, която висеше от небето. Обзета едновременно от страх и надежда, Ятмур дръпна Грен за ръката.

— Погледни, Грен — рече тя и посочи напред. — Там нещо свети! Къде сме пристигнали?

Дългокрачкото под тях бе ускорил стъпките си, сякаш бе усетил приближаването на крайната си цел.

Трудно бе да свикнат с новото светило след почти пълния мрак. Колкото по-високо се изкачваше техният приятел, толкова по-добре различаваха предметите. Някъде зад билото на възвишението се мерна тривърхата шапка на планина. Именно тя светеше с ярката червена светлина.

Стигнаха билото и оттук пред тях се разкри доста обширна гледка.

Тя бе удивително красива.

Нощта или бледият брат на нощта властвуваха в цялата местност около тях. Съвършено спокойствие — единствено мразовитият вятър се провираше из деретата и долините като странник, озовал се в среднощен час сред изоставен град. Дори да не се намираха в света на смъртта, както смяташе Ятмур, те със сигурност бяха попаднали в район, където растенията нямаха власт. Усещането за запустялост бе по-силно и от мрака в краката им и всеки шепот се превръщаше в писък.

И над цялата тази безнадеждност и пустота се възправяше планината — висока и непостижима. Подножието се губеше в мрак, а върховете витаеха толкова високо, че се къпеха в слабите лъчи на слънцето, в розовата му топлина и хвърляха сенки в сумрака долу.

Грен улови Ятмур за ръката и мълчаливо посочи напред. Други дългокраки растения бяха вече пресекли мрака на долината и упорито напредваха по стръмнината отсреща. Странните им, почти призрачни фигури нарушаваха безлюдната картина.

Ятмур събуди тлъстичките си приятели, за да им покаже гледката. Прегърнати, тримата не можеха да откъснат очи от планината.

— О, какво приятно нещо виждат очите ни! — въздъхнаха те.

— Много приятно дори! — съгласи се Ятмур.

— Предобра жено! Този голям къс зрял ден прави хълма два пъти хълм в това място на нощ и смърт. Парчето прекрасно слънце говори, че отново ще заживеем в щастлив дом.

— Много вероятно — съгласи се момичето, което предусещаше доста неподозирани от простите им души затруднения.

Междувременно и те поеха по стръмния склон на планината. Наоколо ставаше все по-светло, докато накрая прескочиха границата на мрака. Благословеното слънце отново ги докосна. Не можеха да откъснат очи от гледката и заслепени от светлината, започнаха да виждат оранжеви и зелени петна. Подобно на лимон, почти алено от пречупването на атмосферния слой, слънцето трептеше над главите им, увиснало на назъбения ръб на склона. Сиянието му бе прорязано от десетките върхове и чукари и се превръщаше в гъмжило от прожектори, обагрящи в златисто низините.

Безчувствени към гледката, дългокрачковците продължаваха настъплението си и при всяка стъпка краката им поскърцваха. От време на време се появяваше по някоя пълзяща лапа, насочила се към долината, напълно безразлична към тяхното катерене. Най-сетне превозното им средство се добра до вдлъбнатината между два върха. И там спря.

— Велики духове! — възкликна Грен. — Това значи, че няма да продължим по-нататък.

Рибарите се разшумяха, обзети от вълнение, и единствена Ятмур гледаше скептично наоколо.

— Как ще слезем на земята, ако тия дългокрачковци не снижат, както предвиждаше гъбата? — попита момичето.

— Ще трябва да се опитаме да се справим сами — обади се Грен след кратък размисъл, разбирайки, че растението няма намерение да мръдне повече.

— Искам да видя как ще го направиш. От студа и от продължителното стоене имам чувството, че краката ми са се вкочанили.

Грен й хвърли пренебрежителен поглед, изправи се и се протегна. Огледа внимателно обстановката. Нямаха въже, следователно беше невъзможно да се спуснат на земята. Издутите гладки стени на цилиндрите не предлагаха никаква подобна възможност. Той се отпусна отчаян и мрачен.

— Гъбата ни съветва да почакаме — рече той. Сетне, засрамен от своята безпомощност, обгърна с ръка раменете на Ятмур.

Зачакаха. Хапнаха по малко от храната, която започваше да плесенясва. Не им оставаше нищо друго, освен да поспят. Когато се събудиха, гледката наоколо почти не се бе променила, с изключение на още няколко дългокрачковци, които бяха спрели мълчаливо на склона. По небето се носеха тежки облаци.

Хората лежаха безпомощно, а природата наоколо продължаваше своя неизменен живот, като машина, в която те бяха най-мудното колелце.

Облаците, черни и буреносни, все по-бързо се струпваха над билото на планината. Огрееше ли слънчев лъч, те ставаха млечнобели. Много скоро обаче, се превърнаха в плътна маса, която закри слънцето. Закриха почти цялата планина. Заваля мокър лепкав сняг.

Петте човешки същества се сгушиха, подложили гръб на стихията. Под тях краката на дългокракия им превоз взеха да потрепват.

Скоро треперенето се превърна в ритмично люлеене. Стъблата потънаха леко в размекналата се почва и навлажнени от снега, започнаха да се пукат и измятат. Краката се изкривиха. Останалите растения, без пътници, се снижаваха по-равномерно.

Протрити от дългия поход, ставите на нашия дългокрачко поели вече и снежната влага, не издържаха и се спукаха. Шестте крака на растението се прекършиха и площадката на върха се сгромоляса в калта. Шестте семенни кутийки се разбиха, а съдържанието им се разлетя във всички посоки.

Сгромолясването в снега бе едновременно и начало, и край на пътешествието на растението. Принудени като всички обитатели на растителния свят да решават страшното затруднение на пренаселването, те бяха предприели рискованото пътешествие, за да стигнат до място, където джунглата не можеше да вирее. На този склон и на още няколко други в зоната на сумрака дългокрачковците осъществяваха една от фазите в безкрайния цикъл на живота. Много от току-що разпилените семена щяха да покълнат, ако имаха достатъчно пространство и малко топлина, и да се превърнат в пълзящи лапи, сетне, преодолявайки хиляди препятствия, пълзящите лапи щяха да намерят пътя към царството на истинската топлина и светлина, където да пуснат корени, да цъфнат и да продължат живота си на растения.

При разпукването на семенните кутийки хората, които бяха отгоре им, се търкулнаха в калта. Всички се бяха схванали и с голямо усилие раздвижиха крайниците си. Снежна вихрушка ги блъскаше отвсякъде и сред мъглата те едва се различаваха един-друг. Много скоро заприличаха на бели стълбове.

Ятмур се боеше да не загуби рибарите. Зърна някакъв силует в сумрака и се спусна към него. Сграбчи го за ръката. Човекът се обърна и се ухили насреща й, стряскайки я с жълтите си зъби и огнените си очи. Изплашено, момичето се дръпна, а странният непознат избяга.

За пътешествениците това бе първият знак, че не са сами в планината.

— Ятмур! — извика Грен — Дебелаците са тук при мен. Къде си?

Обезумяла от страх, тя се втурна към него, съвсем забравила за болките в краката.

— Тук има и нещо друго — рече тя. — Едно бяло същество, диво, с големи уши и зъби.

Тримата рибари решиха, че са ги нападнали духовете на смъртта и мрака, а Ятмур и Грен внимателно се оглеждаха.

— Нищо не мога да видя в тази лапавица — рече Грен, опитвайки се да пропъди белите прашинки, прелитащи пред очите му.

Сгушени един до друг, те стояха нащрек с извадени ножове. Снегът неочаквано се превърна в дъжд, сетне внезапно спря. На един от отсрещните хълмове зърнаха около десетина бели фигури, които влачеха подобие на шейна, натоварена с торби и с един цилиндър от семенните кутийки на дългокрачковците.

Заблуден слънчев лъч пробяга по безрадостните хълмове. Сякаш изплашили се от него, белите фигури побързаха да се скрият.

Грен и Ятмур се спогледаха.

— Хора ли бяха? — попита Грен.

Тя само сви рамене в отговор. Не знаеше. Не знаеше какво означава тази дума. Бяха ли хора дебеланковците, които лежаха, заровили лица в калта? А Грен, станал толкова неразбираем напоследък? Изглежда, гъбата му бе взела ума, нима можеше да се каже, че той продължава да е човек?

Имаше толкова много неизвестни, някои дори не можеше да изрази с думи… Но ето че слънцето отново я погали с лъчите си. Небето бе прорязано от оловни и златисти ивици. По планинските склонове се виждаха множество пещери. Можеха да се изкачат до някоя пещера и да си запалят огън. Може би имаше надежда да оцелеят…

Ятмур отметна полепналите по лицето й коси и пое бавно по склона. Чувствуваше се натежала и неспокойна, но от опит знаеше, че останалите ще я последват.

Глава двадесет и втора

Животът на високия склон бе поносим, а на моменти повече от поносим, благодарение на умението на човека да се радва и по най-дребен повод.

Сред величествения и същевременно страховит пейзаж хората се чувствуваха като истински джуджета, напълно незначителни. Природните стихии и явления се зараждаха и отминаваха, независимо от тяхната воля. Водеха скромното си съществувание, съобразявайки се с планинския скат и облаците, с калта и снега.

Потокът на времето вече не се мереше с ден и нощ, а по съвсем други признаци. С бурите, които ставаха все по-чести, с разликите в температурите, с редуването на леденостудените и горещите дъждове, които караха хората с писък да се крият в пещерите си.

Грен ставаше все по-мрачен и неразговорлив — очевидно гъбата взимаше все по-голямо надмощие над волята и мислите му. Тя си даваше сметка, че заради нейната намеса хората се бяха озовали в обстановка, твърде неподходяща за собствените й планове да се разпространи; ето защо откъсваше с всички възможни средства Грен от себеподобните му.

Още едно важно събитие им помогна да мерят времето. В една бурна нощ Ятмур роди син.

Това й даде сили да живее. Нарече го Ларен и беше много щастлива.

На далечен планински скат някъде на Земята Ятмур люлееше своето бебе и му пееше, въпреки че то отдавна бе заспало.

Върховете на планината се къпеха във вечно залязващото Слънце, докато в низините цареше непрогледна нощ. Тази гола и пуста територия бе сгрявана твърде рядко от случаен слънчев лъч, докато скалистите върхове, подобно на живи същества, бяха устремени нагоре към светлината.

Дори когато мракът бе най-непрогледен, той сякаш не беше абсолютен. Също както и смъртта не е абсолютна — химическите вещества на живота се трансформираха и създаваха нов живот — често пъти тъмнината е просто по-слаба светлина, царство, където се заселват същества, принудени да напуснат слънчевите, но извънредно гъсто населени райони.

Сред тези изгнаници бяха и кожокрилите, които прелетяха с бръснещ полет над главата на майката, наслаждавайки се на акробатичните си умения — спускаха се стремглаво надолу със затворени криле, после, възползвайки се от първия попаднал им въздушен поток, се издигаха нагоре. Младата майка ги показваше на своето бебе.

— Ето ги, Ларен, виждаш ли ги? Ей там долу в дерето, а сега… ето ги горе! Пак към слънцето. Виждаш ли колко са високо?

Момченцето бърчеше носле. Летците се гмуркаха, крилете им проблясваха на слънцето, преди да се спуснат сред сенките, и само след миг изскачаха, сякаш от морска вода, нагоре, чак до облаците, обвити в бронзов ореол. Те бяха част от пейзажа точно толкова, колкото и планините. Отразяваха светлината към мрачния свят долу и разсейваха сенките, докато голата земя се покриеше с игриви златисти петна.

Кожокрилите се стрелкаха именно в непостоянната граница между светлината и тъмата, хранеха се със спори, които дори в този неблагоприятен за тях район на света летяха в изобилие, изпълнявайки вечната задача на всяко живо същество да заема нови територии. Ларен протягаше ръчички и щастливо се кискаше, щастливо се смееше и майка му, която се радваше на всеки момент със своето дете.

В същия миг един кожокрил пикира по-бързо от обикновено. Изненадана, Ятмур го следеше със свито сърце дали ще успее да овладее положението. Странното създание се изви надолу, докато другарката му се носеше над него. За няколко секунди изглеждаше, че смелият летец ще се справи, но звукът от сблъсъка му със склона бе красноречиво доказателство за неуспеха!

Ятмур се изправи. От мястото си тя виждаше и неподвижната фигура, и другата, кръжаща тревожно над нея.

Оказа се, че Ятмур не е единствен свидетел на случката. От другата страна на склона към пострадалия бързаше един от рибарите, който подвикваше нещо през рамо на другите двама. До слуха й стигнаха част от думите му: „Елате и с очите си вижте падналата крило-птица!“ В чистия и прозрачен въздух всеки звук отекваше ясно и отчетливо, така че дори стъпките на хората се различаваха. Прегърнала Ларен, Ятмур наблюдаваше какво става, разтревожена от неприятното произшествие.

Към пострадалата птица проявиха интерес и други. На доста по-голямо разстояние откъм подножието още няколко фигури бързаха към птицата. Бяха около осем души, в бели одежди с остри носове и големи уши, очертаващи се ясно въпреки плътния синкав сумрак. Както обикновено, влачеха след себе си шейна.

Двамата с Грен наричаха помежду си тези хора планинци. Винаги, когато те се появяваха, бяха нащрек. Бързи, добре въоръжени, те никога не им бяха сторили нищо лошо.

Картината на тримата забързани дебеланковци, осемте високи планинци, устремили се нагоре по склона, и виещата се над своя пострадал другар птица направи на Ятмур силно впечатление. Неочаквано дори за самата себе си тя се разтревожи за тримата глупаци, с които бе преживяла толкова опасности. Притисна Ларен до гърдите си, пое въздух и силно извика.

— Хей, тумбаци! Върнете се!

Още не бе заглъхнал викът й, когато първият от планинците беше изпратил първата си стрела. Бързо и без никакво колебание тя прободе кожокрилата птица във въздуха. Рибарят начело, над когото се разигра сцената, изпищя и сви глава. Ударената птица биеше немощно с криле и вече съвсем близо до земята се блъсна във водача рибар, а оттам тупна на земята.

Двете групи — на рибарите и планинците, се срещнаха.

Ятмур се обърна и побегна към пещерата, където живееха с Грен и бебето.

— Грен! — извика тя. — Моля те, ела! Ще убият тумбаците. Попаднаха в ръцете на онези с големите уши. Какво да правим?

Подпрян на скална колона, Грен се бе отпуснал със скръстени върху корема ръце. Той погледна Ятмур с безжизнен поглед и бързо притвори отново клепачи. Лицето му бе бледно и силно контрастираше с плътно надиплената около него жълтокафеникава маса, която стигаше и до врата му.

— Няма ли да направиш нещо? Какво става с теб напоследък?

— Тумбаците вече не са ни нужни — безразлично подхвърли Грен. Въпреки всичко се изправи. Тя му подаде ръка и той я пое вяло. Тя го затегли навън.

— Привързах се към тези нещастници — промърмори жената сякаш на себе си.

След като излязоха, Грен и Ятмур се загледаха към отсрещния склон.

Тримата рибари вече се връщаха обратно, повлекли след себе си повалената птица. Редом с тях крачеха планинците, които очевидно никога не се разделяха със своята шейна. Най-отгоре върху нея бе метната другата кожокрила птица. Двете групи разговаряха любезно, а тумбаците махаха оживено с ръце.

— Ти какво ще кажеш за това? — попита Ятмур.

Странна бе тази процесия пред тях. Изострените профили на планинците ясно се очертаваха на фона на склона, по който групата се изкачваше. До Ятмур достигаха откъслечни реплики от разговора им, които й напомняха по-скоро на отсечен лай.

— Разбираш ли нещо, Грен? — попита тя.

Той не отговори. Гледаше само след групата, насочила се очевидно към пещерата, в която бе наредил да се настанят рибарите. Когато отминаха малката горичка от дългокрачковци, мъжете се обърнаха и посочиха към Грен. Казаха си нещо и шумно се засмяха.

Ятмур вдигна очи към младежа. Душата й се сви от мъка. Каква огромна промяна бе настъпила в него.

— Говориш толкова малко, а и изглеждаш много зле, любов моя. Изминахме дълъг път, аз и ти, и нашата любов. А сега ми се струва, че си отиваш от мен. От сърцето ми към теб струи само любов, от устните ми — единствено нежност. Но ти си вече съвършено сляп и глух за всичко това. О, Грен! Мой скъпи Грен!

Ятмур го прегърна, но той се отдръпна.

— Помогни ми, Ятмур — промълви той. — Имай търпение. Болен съм. — Думите излизаха бавно и отсечено, сякаш бяха парчета лед.

— Ще се оправиш — опита се да го успокои тя. Но неочаквано сетила се за нещо друго, попита: — Какво правят тези диви планинци? Възможно ли е да бъдат приятелски настроени?

— Най-добре е да отидеш и сама да провериш — рече Грен все така мрачно. Пусна ръката й и се върна в пещерата. Легна на предишното си място и отново сключи ръце на корема си. Ятмур седна на входа. Не можеше да реши какво да прави. Рибарите и планинците се бяха прибрали в тяхната пещера. Младата жена тъжно наблюдаваше движението на облаците. Заваля. Много скоро дъждът се превърна в сняг. Ларен заплака и тя му даде да суче.

Лека-полека мислите й се върнаха назад към времето, когато бе щастлива и спокойна в своето племе, символ на което бе яркочервено цвете. Това червено цвете сякаш бе самата тя, както и дните на сигурност с пастирите бе самата тя. Изобщо Ятмур не се отделяше от нещата, които се случваха около нея. А опиташе ли се да го стори, както сега например, тя се виждаше в някаква тълпа, сред танцуващи хора или като момиче, на което е дошъл редът да отнесе ведрата до Дългата река.

Дните на червеното цвете бяха отлетели, една нова пъпка лежеше на гърдите й сега. Тълпата бе изчезнала от живота й. Сега бе времето на широкия жълт шал. Прекрасен топъл шал! Постоянното слънце на небосклона като благодатна топла баня, невинни крачета, щастие, непознато досега — с такива нишки бе изтъкала тя този шал. Тя ясно виждаше как го отхвърля, за да последва непознат странник, чието единствено предимство бе, че е непознат.

Неизвестността е като голям изсъхнал лист, в който всичко се сгърчва. Тя бе последвала този лист — мъничката й фигура се приближи малко поизтънена — докато шалът и червените листчета на цветето се носеха от вятъра на времето. Сега вече листът се превърна в плът, която се въртеше с нея. Тя наедря и се понесе по някаква млечнобяла пътека. Червеното цвете вече бе лишено от музика, от музиката на месестия лист.

Постепенно образите напуснаха съзнанието на Ятмур. Планината отново запълни подозрението й. Високите склонове застанаха срещу цветето. Планината се превърна в един-единствен склон без начало и без край, само основата му бе стъпила някъде долу в мрак и мъгли, а върхът бе обгърнат от черен облак. Мъглите и облакът проникваха до най-далечното кътче на съзнанието й, като дългата ръка на злото; някак неусетно за самата себе си тя разбра, че склонът на планината е нейният собствен живот. В човешкото съзнание няма парадокси, а само отделни моменти; в този миг на склона ярките цветя, шаловете и плътта сякаш никога не бяха съществували.

Силен гръм проехтя над действителната планина и разсея мислите на Ятмур, прогонвайки живописните картини, които се нижеха пред очите й.

Тя хвърли поглед към пещерата, където лежеше Грен. Той не помръдваше. Не я погледна дори. Образите, които се изнизаха пред очите й, помогнаха да стигне до прозрение, което тя отдавна търсеше: „Магическата гъба е причина за тревогите ни. Ние с Ларен сме също толкова нейни жертви, колкото и бедният Грен. Но тя се прилепи за него и сега той е болен. Настани се върху главата му, ала е проникнала и вътре. Трябва да намеря начин да се справя с нея.“

Проникването до същността на нещата не я успокои твърде. Тя загърна бебето, извади гърдата си от устата му и се изправи.

— Отивам до пещерата на тумбаците — рече тя, без да чака отговор.

Но Грен отвърна:

— Не може да носиш и Ларен в този проливен дъжд. Остави го при мен, докато се върнеш.

Ятмур прекоси пещерата. Въпреки лошата светлина, стори й се, че гъбата в косите и около врата му е станала по-тъмна. Бе се разпростряла и върху челото му, което досега не се бе случвало. Внезапно отвращение се надигна у нея в мига, когато му подаваше сина си.

Тя не познаваше погледа, който той й отправи изпод надвисналата над очите му гъба. Тя прочете в него странната смесица от глупост и коварство, които са винаги в основата на всяко зло. Жената инстинктивно притисна детето към себе си.

— Дай ми го, нищо няма да му се случи — настояваше Грен. — Един нов човек има много неща да учи.

Допреди малко муден и трудноподвижен, той сега скочи бързо. Тя се отдръпна рязко и гневно изсъска. Сръчно извади ножа си. Страхът бе обхванал всяка нейна клетка. Като същинско животно тя оголи зъби срещу него.

— Стой далеч!

Ларен проплака.

— Дай ми детето — настоя Грен.

— Ти не си на себе си. Боя се от теб, Грен. Седни отново! И стой далеч от мен! Чу ли?

Въпреки всичко младият мъж пристъпи към нея. Движенията му бяха някак колебливи, като че се подчиняваше и в същото време се съпротивляваше. Тя вдигна ножа, но Грен не обърна никакво внимание. Очите му бяха мътни, сякаш завеса се бе спуснала пред тях.

В последния миг Ятмур побегна. Захвърли оръжието и се спусна вън от пещерата, стиснала здраво бебето си.

Посрещна я силна гръмотевица, която в същия миг се блъсна в планинския склон. Светкавицата изсвистя и разкъса нишка на кръстосвач, губеща се из облаците. Тъканта й пламна, но дъждът бързо я угаси. Ятмур се затича към другата пещера. Не смееше да погледне назад.

Едва когато стигна входа, си даде сметка, че никак не е сигурна как ще я приемат. Късно беше да се отказва. Когато връхлетя вътре, тумбаците и планинците скочиха да я посрещнат.

Глава двадесет и трета

Грен се отпусна на колене сред острите камъни на входа на пещерата.

Представите му за външния свят напълно се бяха объркали. Пред очите му от всички страни изникваха и се въртяха стотици мънички килийки, цяла стена, също като медна пита. Чувствуваше, че има хиляди ръце, но не можеше да избута стената. Килийките, натежали от сироп, затрудняваха движенията му. Неочаквано стената се затвори над главата му. Остана съвсем тесен процеп. Младежът се взираше през него и някъде в далечината съзря дребни, едва забележими фигурки. Едната от тях бе Ятмур: коленичила, тя махаше ръце и плачеше, че не може да стигне до него. Виждаха се и дебелите рибари. Сред останалите различи Лили-йо — водачката на старата група, а сетне и самия себе си — гърчещ се в мъки!

Миражът постепенно се замъгли и изчезна.

Нещастен, Грен се отпусна назад към стената и килийките взеха да се разтварят пред очите му като утроби, от които изтичаха отрови.

Скоро те се превърнаха в уста, лъскави кафяви уста, които произнасяха откъслечни срички. Заповядваха му също като гъбата. Нарежданията им се сипеха толкова бързо, че в началото го порази не тяхното значение, а по-скоро присъствието им. Той пищеше пронизително, докато разбра, че гъбата не говореше жестоко, а по-скоро със съжаление; едва тогава той се опита да спре треперенето си и да чуе какво му казва тя.

— Няма същества като теб сред гъсталака на Ничията земя, където живеем ние — опитваше се да му обясни гъбата. — Нашата задача бе да се грижим за оцеляването на обикновените растения там. Те съществуваха без мозък, техен мозък бяхме ние. С теб е съвсем друго. В изключително древните наслоения на мозъка ти открих много неща. Толкова време прекарах с теб и видях толкова интересни неща, че почти забравих каква бе първоначалната ми цел. Ти ме плени, Грен, точно както и аз теб. И въпреки всичко дойде време, когато се наложи да си припомня истинското си предназначение. Храних се с твоя живот, просто нямах друг изход. В момента съм в криза, защото вече съм узряла.

— Не те разбирам — рече Грен.

— Трябва да взема решение. Скоро ще започна да се деля и трябва да пръсна спорите си; това е начинът ми за размножаване и нямам голяма власт над него. Мога да остана и тук с надеждата, че поколението ми ще оцелее в студа и влагата на тази мрачна планина. Или пък… да се прехвърля при някой нов домакин…

— Не и на моето дете.

— Защо не? Ларен е единственият ми изход. Той е млад и неподправен. Много по-лесно ще го насочвам от теб. Вярно е, че е твърде слаб, но вие с Ятмур ще бъдете около него, докато започне да се грижи за себе си.

— За нищо на света, ако ще се грижа и за теб.

Едва изрекъл последните думи, Грен получи удар право в мозъка, който го запрати в най-далечния ъгъл на пещерата.

— Вие с Ятмур за нищо на света няма да изоставите детето. Знаеш го добре, а и аз го виждам в мозъка ти. При първа възможност ще се измъкнеш от тези голи мрачни места и ще потеглиш към плодородните земи на светлината. Това отговаря и на моите планове. Времето напредва, човече, налага се да се съобразя с нуждите си. Познавайки те до най-малката подробност, признавам, че ми е мъчно за болката, която изпитваш, но за мен това е без всякакво значение. Знаеш колко важни са за мен личните ми проблеми. Налага се да имам способен и за предпочитане съвършено безсъзнателен домакин, който бързо ще ме отнесе в огрения от слънце свят, за да мога да хвърля семената си там. Избрах Ларен. Подходящ изход, не си ли съгласен?

— Умирам — простена Грен.

— А не, има време — проехтя гласът на гъбата.

В дъното на пещерата, където се бяха заселили рибарите, лежеше Ятмур. Застоялият въздух, ромонът на гласовете, тропотът на дъжда отвън — всичко това я унасяше. Младата майка дремеше до сина си, настанен върху купчина сухи листа. Хапнали бяха печена птица — тук-там прегоряла, на други места — недопечена. Дали бяха и на бебето да вкуси от нея.

Когато се появи разстроена на входа на пещерата, рибарите я посрещнаха възторжено:

— Влизай, прекрасна жено! Скрий се тук от капещата влага и от сипещите се облаци. Ела, сгуши се тук на сухо и се стопли.

— Кои са тези тук? — погледна тя към осемте планинци, които се хилеха и подскачаха около нея.

Сега отблизо те й се сториха много внушителни: с около една глава по-високи от хората, широкоплещести, наметнати с дълги кожи. В началото седяха зад рибарите, но сега се поотпуснаха и взеха да я обикалят, показвайки зъбите си, подвиквайки нещо на невероятния си език.

По-страшни лица Ятмур не беше виждала. Едри челюсти, ниски рунтави вежди и издадени напред носове и устни, почти като зурли. Брадите им бяха къси и жълтеникави, а по върховете на ушите им се виждаха кичури косми. Припрени и раздразнителни, те сякаш винаги бяха с разкривени лица. Всеки път, когато се опитваха да я попитат нещо, от устата им надничаха дълги остри зъби.

— Йеп, ти тук живееш, йеп? На Голям склон, йякър-якър, да? Живееш с тумбаци, да? Ти с тях, ийкър-йеп? Вие тук спиш, ядеш, лежиш? На Голям, Голям склон? — цялата тази тирада изстреля един от най-едрите планинци, докато се кривеше и подскачаше. Звуците отекваха груби и гърлени, а думите напомняха лай, ето защо тя едва-едва схвана какво й казваше. — Йепър-япър, да? Ти живее тук, на Голям склон?

— Да, живея тук, в планината — промълви Ятмур най-сетне, след като успя да събере малко смелост. — А вие къде живеете? Какви сте вие?

Наместо отговор човекът насреща ококори козите си очи и се взира в нея, докато се зачервиха. Сетне той бързо затвори очи, а от устата му се понесе пискливо задавено кискане.

— Тези хора — бодлива козина, хубави бодливи богове, жено — обясняваха тумбаците. В надпреварата си час по-скоро да й разкажат какво им тежи на душата, те подскачаха пред нея. — Викат им бодливата козина. Те са наши богове, защото тичат бързо по склона и искат да са наши богове, богове на стари тумбести момчета. Те са добри богове, силни и добри, жено. А пък имат и опашки.

Последното изречение бе изкрещяно с възторг. Те се понесоха из пещерата с викове и подскоци. Наистина едва сега Ятмур забеляза, че от задните части на планинците стърчаха под странен ъгъл някакви опашки. Рибарите ги гонеха и се опитваха да ги хванат, за да ги целунат. Ятмур се отдръпна стъписана. До този момент Ларен бе мълчал с широко отворени очи. Сега вече не издържа и зарева с цяло гърло. Танцуващите започнаха да го имитират, припявайки нещо свое.

— Дявол скача на Голям склон, на Голям склон. Зъби, много зъби хапят, късат, дъвчат и деня, и нощя. Тумбачести мъже пеят и се радват на своите богове. С бодлива козина са те. За колко много зли неща може да се пее! Яж, хапи и пий, когато дъжд се лее! Ай-ай-йе!

И докато препускаха в кръг, един от мъжете грабна Ларен от ръцете на майката. Тя извика, но изплашеното зачервено личице префуча край нея и изчезна тутакси. Планинците го подхвърляха насам-натам. Първо нагоре, после надолу, ту докосваше тавана, ту почти забърсваше земята. Бодливите кожи се заливаха от смях.

Вбесена, Ятмур скочи върху гърба на най-близкия планинец. Под пръстите си усети яките мускули на тялото му. Сепнат, той се извърна и заби двата пръста на сивата си ръка в ноздрите на младата жена. Режещата болка почти я заслепи. Тя се препъна назад и се строполи. Мъжът се хвърли върху нея. В същия миг и останалите се спуснаха отгоре им.

Това спаси Ятмур. Планинците започнаха да се налагат един-друг и съвсем забравиха за нея. Тя пролази встрани и откри Ларен да лежи здрав и читав на земята. Заплака от облекчение и го прегърна. Той, разбира се, също се разплака. Майката уплашено се озърна, но бодливите кожи бяха забравили и кавгата, и нея и се готвеха да пекат втората кожокрила птица.

— Махни дъжда от очите си, прекрасна жено! — утешаваха я дебелаците, скупчили се около нея. Те я потупваха, опитваха се дори да я погалят по косите.

Малко стъписана от тяхната фамилиарност в отсъствието на Грен, Ятмур ги попита:

— Как е възможно вие, които толкова се бояхте от мен и Грен, да не се страхувате от тези ужасни същества? Не виждате ли колко са опасни?

— А ти не виждаш ли, че те имат опашки? Само хора с опашки може да са богове на нас, тумбачестите мъже.

— Те ще ви убият.

— Наши богове са, радост ще е за нас да умрем от тяхната ръка. Така е, имат и зъби, но и опашки.

— Вие сте като деца, а те са опасни.

— Така си е. Острите зъби на бодливи козини са страшни. Но зъбите не казват лоши неща като теб и човека мозък Грен. По-добре е да умреш весело!

Скупчени около нея, рибарите закриваха полезрението й и тя се принуди да наднича над раменете им, за да види какво правят бодливите кожи. За момента те бяха утихнали, заети да късат и дъвчат печената птица. От време на време си подаваха голям кожен мех, от който отпиваха поред. И помежду си те бъбреха едва разбираемо за чужд човек.

— От колко време са тук? — попита тя.

— Често седят в пещерата, защото ни обичат — обади се един рибар, докато я галеше по рамото.

— Посещавали ли са ви и друг път?

Кръглите лица насреща й се ухилиха.

— Идвали са и преди. А ти и ловецът Грен не обичате прекрасните тумбаци мъже и ние плачем на Големия склон. Бодливите кожи ще ни заведат при едно голямо зелено дърво, така казаха.

— Значи ще ни напуснете?

— Ще си заминем и ще ви оставим на студения и тъмен Голям склон, където и лошо, и тъжно. А ние ще отидем на зелено място с дърво майка, където склоновете не се движат.

На Ятмур й стана горещо. В пещерата беше задушно, Ларен не спираше да хленчи и младата жена се почувствува смутена и объркана. Накара ги да разкажат всичко отново и те на драго сърце го сториха.

От доста време насам Грен не можеше да скрие неприязънта си към дебелите им спътници. Тази появила се отскоро зурлеста раса им бе предложила да ги отведе при някое от дърветата, които едновременно заробваха и хранеха тумбачестите мъже. Инстинктивно Ятмур усещаше, че не може да се вярва на дългозъбите планинци, но как да го обясни на рибарите! Разбираше, че много скоро ще остане сама с Грен в планината.

Натъжена от това и много други неща, за които междувременно се сети, тя заплака.

Мъжете се опитаха да я успокоят кой с каквото може — едни надничаха в очите й, други потупваха гърдите й, гъделичкаха я или закачаха бебето. Ятмур беше толкова нещастна, че не оказа никаква съпротива.

— Ще дойдеш с нас в зеления свят, прекрасна жено, пак ще бъдеш далеч от Големия склон, а и ние ще сме там — бъбреха те. — Ще видиш какви хубави сандвичи ще правиш с нас.

Окуражени от апатията й те посегнаха и към по-интимни части от тялото и Ятмур все така не се съпротивляваше и когато елементарната им похотливост беше задоволена, те се оттеглиха и я оставиха сама в ъгъла. След известно време един от рибарите й донесе парче печен кожокрил, което тя на драго сърце изяде.

„Грен ще убие бебето ми с тази гъба, мислеше си тя, докато дъвчеше унило. Заради Ларен трябва да използвам случая и да избягам с рибарите.“ Взела решение, тя се успокои и заспа.

Събуди я плачът на бебето. Погрижи се за него и надникна навън. Както обикновено, посрещна я обичайният сумрак. Дъждът бе спрял, но гръмотевиците все така трещяха, сякаш се търкаляха между земята и струпаните облаци. Всички в пещерата спяха, скупчени един връз друг, напълно глухи за шума отвън. Главата на Ятмур се цепеше от болка и тя си помисли, че никога няма да може да заспи, ала миг след като Ларен се сви до нея, очите й се затвориха и тя се унесе.

Следващия път я стресна подобният на лай говор на бодливите кожи. Нещо ги бе разтревожило и те стояха пред входа на пещерата.

Ларен спеше. Ятмур остави детето върху сухите листа и отиде да види какво се бе случило. Бодливите кожи бяха нахлупили на главите си кратуни, в каквито тя обикновено готвеше, за да се предпазят от завалелия отново дъжд.

Бяха пробили дупки в кратуните за ушите, очите и зурлите си. Своеобразните им шлемове, оцветени различно, бяха прекалено големи за косматите им глави и полюшвайки се, напомняха на счупени кукли. Това съвсем не правеше собствениците им по-малко страшни.

Щом Ятмур излезе навън, един от планинците изскочи пред нея и препречи пътя.

— Яграпер, ти стой да спиш в пещера, майка жена. Излизаш вън рап-яп-дъжд и — лоши неща, дето не обичам. И ние хапе, и къса, и хапе. Бррр, добре е ти стои далеч от зъби и очи.

Ятмур се изскубна от ръцете му. Дъждът трополеше силно по кратуната шлем и тя почти не разбра думите на планинеца, които се смесваха с ръмженето, „рап-япането“ му.

— Но защо? Да не би да се страхувате от мен? Какво става? — настояваше тя.

— Може да сбъркаме юм яп и да хванем теб! Гррр, тогава лошо.

Човекът изтика жената, без да дава повече обяснения, и бързо се върна при своите. Те водеха дълъг спор за стрели и лъкове. Рибарите се въртяха край тях и сочеха нещо по склона.

Причина за цялата тази суматоха бе група странници, които приближаваха пещерата. Силният дъжд намаляваше видимостта и колкото и да се взираше, Ятмур не можеше да различи повече от двама души. След малко й се стори, че са трима. Колкото и да бяха те, тя не проумяваше кои можеха да бъдат… очевидно бодливите кожи знаеха.

— Ловци убийци, ловци убийци — не спираха да повтарят те и все повече се разгневяваха.

Триото, което приближаваше, колкото и странно и необикновено да изглеждаше отдалеч, не изглеждаше заплашително дори за Ятмур. Но планинците подскачаха вече от нетърпение, двама-трима дори се бяха прицелили.

— Ловци убийци! Ти, яп, ти млъквай, жено, и не пречи! — едва разбираемо викаха планинците. Един от тях се затича към нея и я блъсна силно в рамото с шлема си кратуна. Изплашена до смърт, Ятмур се обърна и побегна.

Очевидно не беше в състояние да се справи с бодливите кожи, но може би Грен или гъбата щяха да успеят. Тя тичаше през локвите и калта към пещерата и, без много да му мисли, се втурна вътре.

Прикрит до самия вход, вътре я чакаше Грен. Ятмур мина покрай него и едва тогава осъзна, че странната фигура е нейният любим. Той застрашително пристъпи към нея.

Стъписана от неочакваното му появяване, тя се разпищя с широко отворена уста.

Сега гъбата бе вече почти черна и така се бе разпростряла, че скриваше напълно лицето на Грен, само очите му проблясваха заплашително.

Младата жена падна на колене. Това бе единственото, което успя да стори, не можейки да откъсне очи от огромното гъбесто образувание по раменете на Грен. Почувствува се напълно обезсилена.

— О, Грен! — прошепна тя.

Той се наведе и грубо я сграбчи за косите. Болката проясни мислите й, и макар че трепереше като възвишение под свличащи се земни маси, самообладанието не й измени.

— Грен, гъбата те убива — прошепна тя.

— Къде е бебето? — попита той. Въпреки че гъбата му пречеше, в гласа му се усещаше и още по-голяма отдалеченост, някакво кънтене, което още повече я изплаши. — Какво си направила с бебето, Ятмур?

— Ти изобщо не приличаш на себе си — отклоняваше тя колкото можеше вниманието му. — Какво се е случило, Грен? Знаеш, че не те мразя, кажи ми, за да те разбера.

— Защо не донесе бебето?

— Наистина не си вече Грен. Ти си вече почти гъба, нали? Ти говориш с нейния глас.

— Ятмур, имам нужда от детето.

Изправяйки се на крака, въпреки че той продължаваше да я държи за косите, тя каза с възможно най-спокоен глас.

— Кажи ми за какво ти е Ларен?

— Бебето е мое и аз се нуждая от него. Къде си го оставила?

Тя посочи към дъното на пещерата.

— Не бъди глупав, Грен. Лежи си там зад теб и спи.

Той извърна глава и в този миг тя се измъкна: стрелна се изпод ръката му и с ужасен писък побегна.

Навън я посрещна дъждът и цялата обстановка бързо я върна към действителността, която бе напуснала минута преди това. Право пред нея на фона на склона се бяха очертали трите фигури, които бодливите кожи бяха нарекли ловци убийци. Но групата около шейната се виждаше ясно — дебелите рибари и планинците бяха застинали неподвижно, с обърнати към нея глави.

Ятмур се спусна към тях щастлива, че все пак има при кого да отиде. Едва тогава се извърна назад.

Грен я бе последвал и сега се бе спрял пред входа на пещерата. Постоя така нерешително, после се обърна и се отдалечи. Бодливите кожи се разбъбраха развълнувано, очевидно гледката им бе направила силно впечатление. Възползвайки се от това, Ятмур посочи с пръст към Грен и рече:

— Ако не ми се подчинявате, този ужасен мой приятел ще дойде и ще ви изгълта всички. А сега оставете онези хора да се приближат и няма да ги докосвате, докато не се опитат да ви причинят нещо лошо.

— Ловци убийци не, йеп яп, добри! — развълнуваха се планинците.

— Правете каквото ви казвам или онзи с лицето гъба ще ви изгълта заедно с ушите и кожите ви.

Трите фигури в далечината бавно пристъпваха. Двете бяха очевидно човешки същества, макар и твърде слаби. На мъждивата светлина не се виждаха никакви подробности. Силуетът, който най-силно заинтригува Ятмур, пристъпваше отзад. Макар да беше на разстояние само една-две крачки от тях, ясно се виждаше, че е значително по-висок и сякаш имаше още една глава, опашка и държеше ръцете си над черепа. Ала нищо положително не можеше да се каже, защото дъждът размазваше очертанията и същевременно обграждаше с ореол странната фигура.

Подлагайки на изпитание нетърпението на Ятмур, групата спря. Тя им подвикна да побързат, но те сякаш не я чуха. Стояха съвършено неподвижни под леещия се като из ведро дъжд — една от фигурите започна да се размива, стана прозрачна и… изчезна!

Видимо стреснати от заплахите на Ятмур, и рибарите, и бодливите кожи бяха млъкнали. Когато фигурата се стопи пред очите им, те зашумяха, но като че ли не отдадоха особено значение на този факт.

— Какво става там? — подвикна Ятмур на един от дебелаците.

— Много странно нещо, за да си го кажем, хубава жено. Дори няколко странни неща! В този отвратителен и мокър дъжд приближават две привидения и един ловец убиец! Бодливите кожи имат много и лоши предчувствия.

Ятмур нищо не разбра.

— Кажи на ония бодливци да млъкнат — извика тя ядосано — Върнете се в пещерата. Аз ще се срещна първа с непознатите.

— Добрите бодливи богове не искат да направят това, което искаш ти, дето нямаш опашка — отговори рибарят, но Ятмур се престори, че не го чува.

Тя пристъпи напред с протегнати ръце и разтворени длани, за да покаже, че няма лоши намерения. Гръмотевиците все така се блъскаха в хълмовете, но дъждът намаля и спря. Сега тя вече по-ясно различаваше двете фигури, които за нейна огромна изненада отново нараснаха на три. Някакъв размит силует край тях стана по-плътен и сякаш изведнъж вместо него там се оказа слаб човек, който бе впил поглед в Ятмур подобно на своите спътници.

Доста смутена от тези изчезвания и появявания, Ятмур поспря. Едрата фигура се придвижи напред, избутвайки останалите.

— Същества от света на вечната зеленина, Содал Йе от племето на ловците-убийци идва при вас с истината. Гответе се да я приемете!

Гласът му бе сочен и дълбок, сякаш бе минал през мощни гърла. Потопени в звуците му, двамата му спътници също пристъпиха напред. Ятмур вече ясно виждаше, че те са две жени — напълно голи, с изключение на няколко татуировки по тялото, и със съвършено безизразни лица.

Чувствувайки, че трябва да направи или да каже нещо в отговор, Ятмур се провикна:

— Ако идвате в мир, бъдете добре дошли в нашата планина.

Едрата фигура избухна в странна смесица от възмущение и презрение.

— Ти не притежаваш тази планина! Планината, Големият склон, нещастната растителност и скалите притежават теб! Земята не е твоя, ти си създание на земята!

— Твърде отдалеч тълкуваш думите ми — отвърна ядосана Ятмур. — Кой си ти?

— Всяко нещо трябва да се тълкува отдалеч! — гласеше гръмогласният отговор, но младата жена вече не го слушаше. Обърнала се бе към бодливите кожи, които очевидно се готвеха да си отиват. Бутаха се, мърмореха и хвърляха разни неща върху шейната.

— Вземете ни с вас, нека поне да тичаме до прекрасната ви пързаляща се дъска! — викаха рибарите развълнувано и дори се хвърляха в калта пред яростните на вид свои богове. — Молим ви, убийте ни с прекрасната смърт или ни вземете да се махнем от този голям склон. Искаме да се махнем от Големия склон и от тези сандвич хора и онзи гръмогласния ловец убиец. Вземете ни, вземете ни, жестоки и прекрасни богове.

— А, не, не! Гъп, гъп, вървете си, отпуснати торби! Сега ще си отидем и бързо ще се върнем за вас — викаха един през друг бодливите кожи.

Настана оживление. Въпреки привидния хаос и объркване, бодливите кожи предприеха организирано своето отстъпление — ту бутаха, ту викаха по шейната, крещяха или бъбреха нервно, изобщо правеха каквото бе необходимо. Подхвърляха кратунените си шапки, улавяха ги и с бързи стъпки се отправяха към мрака, долу в долината.

Изоставените тумбаци оплакваха съдбата си и започнаха да отстъпват към пещерата, като внимаваха да не поглеждат към новодошлите. Тъкмо планинците се отдалечиха, и Ятмур чу плача на своето бебе. Забравила всичко друго, тя се спусна да види какво става. Синът й я посрещна с щастливо гукане и тя го вдигна, за да излезе с него и да продължи разговора си с едрата фигура.

Едва появила се на входа на пещерата, онзи срещу нея занарежда отново:

— Острозъбите бодливокожи мъже избягаха от мен. Истински идиоти! Нищо повече, животни с бръмбари в главата. Не искаха да чуят словото ми, но рано или късно ще се наложи да ме изслушат. Тяхната порода ще бъде заличена с едно духване.

Докато човекът говореше, Ятмур успя да го разгледа по-добре и с всеки миг удивлението й растеше. Не й беше много ясно точно какво същество представлява с огромната си глава и увиснала долна устна, която сякаш трябваше да прикрие липсата на брадичка. Макар извити, краката му бяха като на човек. Ръцете му бяха неподвижно закрепени зад ушите и по всичко личеше, че гърдите му са силно окосмени. Забеляза, че зад него виси дълга опашка.

Двете татуирани жени до него стояха безучастни, празните им погледи бяха вперени напред. Те очевидно не искаха да извършат по-голямо физическо усилие от дишането.

Гигантската фигура на мъжа млъкна за малко и вдигна глава към скритото от облаци слънце.

— Ще седна — рече той. — Намерете ми удобен камък, жени. Скоро небето ще се проясни и тогава ще видим онова, което има да се види.

Заповедта не беше отправена към Ятмур или към дебелите рибари, които почти бяха стигнали входа на пещерата, а към татуираните жени. Те го гледаха тъпо и безразлично, докато наближи.

Край тях се виждаше едър камък с гладка повърхност.

Странното трио спря именно до него. Едрата фигура се раздели на две. Първата половина се просна върху камъка, а другата остана попрегърбена встрани.

Ятмур прозря какво става в действителност и зяпна от изненада, без да обръща внимание на хленча на рибарите зад нея, които един през друг се опитваха да минат през тесния вход на пещерата. Едрата фигура, или ловецът убиец, както бодливите кожи го наричаха, се състоеше от две отделни същества? Едрият, чиято физиономия много приличаше на риба, наподобяваща делфините, които бе срещала по време на пътешествията си в океана, — бе носен от друг — по-възрастен човек.

— Но ти си двама души! — възкликна тя.

— Няма такова нещо! — рече приличащият на делфин от мястото; на което се бе настанил. — Името ми е Содал Йе, най-великият от всички содали от вида на ловците убийци, Пророк на Тъмната страна на планината, който ви носи истинското слово. Притежаваш ли разум, жено?

Двете жени пристъпиха до мъжа, който изрече тези думи, и замахаха безмълвно ръце около него. Едната само изсумтяваше от време на време. Очевидно мъжът бе носил доста дълго тежкия си товар. И сега, останал без него, той продължаваше да стои приведен, с вперени в земята очи, подобно на статуя на унинието с вдигнати нагоре измършавели ръце. Рядко помръдваше.

— Попитах те имаш ли разум, жено? — обади се отново онзи, който се нарече Содал Йе. — Говори, докато все още имаш такава възможност.

Ятмур откъсна очи от страшната гледка, която представляваше носачът.

— Какво търсиш тук? Дошъл си, за да бъдеш полезен, така ли?

— Думи на обикновена жена!

— Твоите жени, изглежда, не са много разговорливи.

— Те не са хора. Не могат да говорят. Не си ли срещала никога араблери, племето на татуираните? А и защо питаш Содал Йе за помощ? Аз съм пророк, а не слуга. Да не би да си в затруднение?

— Много сериозно при това. Моят другар…

Содал Йе плесна с една от перките си.

— Спри. Не ме занимавай с приказките си. Содал Йе има много по-важна работа — да наблюдава небето, морето, в което плува мъничкото зрънце Земя. А и Содал е гладен. Нахрани ме и ако мога, ще ти помогна. Моят мозък е най-могъщото нещо на тази планета.

— А твоите спътници не са ли също гладни? — попита Ятмур, оставайки глуха за самохвалството му.

— Не се грижи за тях, жено. Ще хапнат остатъците от храната на Содал Йе.

— Ще те нахраня, ако се съгласиш да ми помогнеш.

И без да обръща повече внимание на новата реч, в която той се впусна, Ятмур се засуети да намери нещо за ядене. Усетила бе, че за разлика от бодливите кожи ще успее да се справи с това странно създание. Надуто и интелигентно, то бе в същото време доста уязвимо. Достатъчно бе да убие носача му и Содал Йе беше загубен, естествено, щеше да прибегне до това, ако се наложеше. За нея бе истинско щастие да срещне най-сетне човек, с когото можеше да разговаря от позиция на силата; към содала изпитваше единствено добронамереност.

Рибарите винаги се държаха майчински грижовно с Ларен. Подаде им го и след като се увери, че те с радост се заемат да го забавляват, започна да събира храна за необикновените си гости. От косата й се стичаше пот, дрехите й започнаха да съхнат по нея, но тя не обръщаше внимание.

Натъпка остатъците от пира на бодливите кожи в една кратуна — семена от дългокрачковци, орехи, пушени гъби, плодове от нискостеблената растителност наоколо. В пещерата точно под една пукнатина в тавана се бе събрала вода в поставената нарочно кратуна и тя му я занесе.

Содал Йе все така лежеше на своя камък, облян в призрачната светлина наоколо, с поглед, впит в слънцето. То бе променило формата си. Пречупено през атмосферата, сега то изглеждаше елипсовидно. Но не атмосферата бе причина за грамадното червено-бяло крило, което се бе образувало в единия му край, с размерите почти на своя „родител“.

— Благословената светлина има вече криле, с които ще отлети от нас! — възкликна Ятмур.

— Все още си в безопасност, жено — заяви Содал Йе. — Това съм го предвидил. Не се безпокой. По-полезно за всички ще бъде, ако ми донесеш храната. Когато ти разкажа за пламъците, които ще погълнат нашия свят, ще ме разбереш, но преди да говоря, трябва да се нахраня.

Младата майка жена не можеше да откъсне очи от необикновената гледка над главата й. Центърът на бурята се бе преместил от зоната на сумрака към районите с могъщата смокиня. Млечнобели облаци се трупаха над върховете на дървото и слънцето ги багреше в розово. Светкавиците почти не спираха. Над всички висеше странно изкривеното слънце.

Точно в този момент една от жените на новодошлия започна да изчезва. Ятмур така се стъписа, че едва не изпусна кратуните. Много скоро от жената остана само белезникава сянка и татуировките й, подобни на безсмислени черти. Скоро и те се стопиха.

Не мина много и татуировките се появиха отново, а след тях и жената, мършава както преди, с празен поглед. Тя даде знак на другата жена. А тя на свой ред се обърна към содала и отрони някакви звуци.

— Е, добре! — обади се той. — Разумна си била и не си отровила храната, така че ще я изям.

Жената, промълвила нечленоразделните звуци, пристъпи напред, пое кратуните и ги отнесе на содала. Бъркаше с пръсти в съда и хвърляше храната в устата му. Той ядеше лакомо и шумно. Спря само веднъж, за да изпие няколко глътки вода.

— Кои сте вие? И откъде идвате? Какви сте? Как така изчезвате? — питаше Ятмур.

— Мога да ти кажа и много, и малко неща. Трябва да знаеш също, че единствено тази жена умее да „изчезва“, както ти се изразяваш. Остави ме да се нахраня. Помълчи малко.

Той най-сетне свърши.

На дъното на кратуната бяха останали няколко трохи, които жените хапнаха сдържано, дръпвайки се встрани. С тях нахраниха и прегърбения си спътник, чиито ръце бяха все така високо вдигнати, сякаш парализирани.

— Сега вече съм готов да чуя твоята история — обяви содалът — и да ти помогна, стига да мога. Трябва да знаеш, че произхождам от най-мъдрата раса на тази планета. Нейните представители населяват просторните морета и множество не така интересни земи. Аз съм пророк, Содал на Най-висшето Познание и съм готов да ти помогна, ако преценя, че си заслужава.

— Ти си удивително горд — рече тя.

— Че какво е гордостта на фона на загиващата Земя? Разкажи глупавата си история, майко, ако изобщо възнамеряваш да я поделиш с мен.

Глава двадесет и четвърта

Ятмур искаше да разкаже на содала своите затруднения с Грен и гъбата. Но тя не умееше да се изразява, нито можеше да подбере фактите, ето защо направо му разказа цялата си история. Започна с детството си при пастирите, обитаващи граничния район между гората и Черното гърло, спомена за пристигането на Грен и приятелката му Пойли, разказа и за нейната смърт, за странствуванията им след това, докато съдбата в лицето на развълнуваното море не ги захвърли на бреговете на Големия склон. Най-накрая разказа за раждането на своето бебе и за надвисналата над него заплаха.

През цялото време содалът на ловците убийци слушаше излегнат на камъка с привидно безразличие, долната му устна бе увиснала толкова, че разкриваше оранжевите крайчета на зъбите му. До него, съвършено безразлични към всичко, което ставаше наоколо, на тревата лежаха татуираните жени. Край тях носачът продължаваше да стои като истукан с вдигнати ръце. Погледът на содала изобщо не се спираше върху тях, а се рееше някъде във висините.

— Ти ми разказа извънредно интересна история. Чувал съм отделни неща, подобни на онова, което ти се е случило в един или друг период. Сега, когато ги сравнявам и нареждам едно до друго, благодарение на своята изключителна интелигентност мога да създам истинска картина на този свят в последните етапи на неговото развитие.

Възмутена, Ятмур скочи.

— Ти знаеш ли, че с един удар мога да те сваля на земята, противна рибо! — развика се тя. — Само това ли можеш да кажеш, след като ми предложи помощ?

— Мога да ти кажа още много неща, дребно човешко създание. Само че проблемът ти е толкова прост, че за мен той не значи почти нищо. И преди съм срещал такива гъби и макар да са много интелигентни, имат няколко слаби места, които всеки с моя интелект би доловил.

— Моля те, кажи бързо какво предлагат.

— Имам едно-единствено решение — ще повериш бебето си на Грен, щом го поиска.

— И дума да не става!

— Но ще трябва. Не бягай. Ела да ти обясня.

Ятмур не хареса особено плана на содала. Зад самомнението и надутостта се криеше силна личност. Присъствието му наистина беше внушително. Дори фактът, че предъвкваше думите си, ги правеше необорими; ето защо волю-неволю Ятмур прие да участвува.

— Не смея да отида в пещерата и да застана лице в лице с него.

— Тогава накарай твоите приятели дебелаците да го доведат — нареди содалът. — И побързай. Пътувам в името на Съдбата, господар съм, на чиито плещи лежат прекалено много грижи, за да се занимавам с твоите проблеми.

Проехтя трясък на гръмотевица, сякаш някакво гигантско създание даваше знак, че е съгласно с думите му. Ятмур тревожно погледна към слънцето, на което все така стоеше като закачено огненото перо, след което се запъти към тлъстичките си приятели.

Те се въргаляха в прахоляка и калта и си бъбреха безгрижно. Когато влезе в пещерата, единият от тях вдигна шепа пръст и я хвърли срещу нея.

— Преди не идваше в тази пещера, а сега вече е твърде късно да оставаш тук, жестока сандвич жена! А онзи грозен човек риба не е приятна компания, нали? Не искаме да участвуваме в нея. Нещастните тумбачести мъже не те искат тук… иначе бодливите кожи ще те изхрускат.

Тя спря. Яд, разкаяние и страх се надигнаха в душата й.

— Вашите неприятности едва сега започват, ако наистина мислите това, което казахте. Знаете, че винаги съм искала да бъда ваша приятелка.

— От теб идват всичките ни неприятности! Махай се бързо!

Тя заотстъпва към изхода, а оттам към пещерата, където лежеше Грен, и докато се отдалечаваше, виковете на тумбаците я настигнаха. Тя така и не разбра дали съжаляваха за поведението си, или ги беше яд. Недалеч от нея тресна светкавица. Ларен подскочи в ръцете й.

— Лежи си спокойно! — остро му рече тя. — Нищо няма да ти направи!

Завари Грен проснат в дъното на пещерата, където го бе видяла и последния път. Поредната светкавица освети кафявата маска, от която надничаха само очите му. Той не помръдваше.

— Грен!

Момчето все така нито мърдаше, нито говореше.

Трепереща от напрежение, разкъсвана между любов и омраза, тя се наведе нерешително към своя любим и при следващата светкавица махна с ръка пред очите си, сякаш искаше да изтрие нечий образ.

— Грен, ако искаш, ще ти дам бебето.

Най-сетне той трепна.

— Ела да ти го дам навън. Тук е твърде тъмно.

Едва изрекла тези думи, тя се оттегли вън от пещерата. Усети, че стомахът й започва да се бунтува пред трудното решение. Над влажните склонове играеха слънчевите лъчи и те сякаш се изплъзваха изпод краката й. Ловецът убиец все така бе излегнат на своя камък. Край него лежаха вече празните кратуни. Тъжният носач бе с все така високо вдигнати нагоре ръце и забити в земята очи. Ятмур се отпусна тежко на земята с гръб към камъка, полюшвайки Ларен в скута си.

След малко Грен излезе от пещерата.

Бавно, с омекнали колене той приближи до нея.

Младата жена не можеше да разбере от какво се поти така обилно — от топлината или от напрежение. Боеше се да погледне лицето му и стисна очи. Отвори ги едва когато усети, че той е наблизо и се навежда над нея и детето. Момченцето протегна доверчиво ръце към него.

— Разумно момче! — обади се Грен с необикновения си глас. — Ще бъдеш друго, по-различно дете. А аз никога няма да те изоставя.

Ятмур така беше се разтреперила, че всеки миг можеше да изпусне детето. Приклекнал на колене, Грен се беше навел съвсем ниско и тя долавяше стипчивата миризма на гъбата, която се излъчваше от него. Премрежила очи, тя зърна, че гъбата по лицето му започна да се движи.

Увисна над лицето на Ларен и всеки миг щеше да се отпусне върху него. В полезрението й се вместваха и гъбестите спори, и част от големия камък, и една от празните кратуни. Сигурна бе, че всяко поемане на дъх се откъсва с писък от гърдите й, и нищо чудно, че Ларен се разплака. Кафявата маса около лицето на Грен продължаваше да се спуска бавно надолу като твърдо тесто.

— Сега! — провикна се Содал Йе категорично.

Ятмур протегна кратуната напред над главата на детето. Гъбата тупна на дъното, точно както содалът бе предвидил. Грен се люшна назад, а истинското му отдавна забравено лице се сгърчи от болка. Светли петна играеха пред очите на Ятмур, която чу, че някой изпищя, без да познае собствения си глас, и загуби свяст.

Две планини се сблъскаха с трясък пред очите й подобно на мощни челюсти, щракнали около детето й. Когато дойде на себе си, Ятмур се изправи бързо.

— Значи не си умряла — обади се ловецът убиец. — Ако обичаш, стани и укроти детето си, защото моите жени не могат да се справят.

Беше невероятно, че почти всичко си беше както преди. Само гъбата лежеше на дъното на кратуната, а до нея се виждаше отпуснато лице на Грен. Содал Йе бе на своя камък. Двете жени се опитваха безуспешно да успокоят Ларен. Ятмур се изправи и пое сина си, поднасяйки гръдта си към него, той захапа лакомо зърното и млъкна. Този допир постепенно овладя треперенето й.

Тя се наведе над Грен.

Той извърна лице към нея, усетил допира на ръката й върху рамото си.

— Ятмур — промълви най-накрая той.

Сълзи на слабост изпълниха очите му. По кожата на раменете му, по главата и лицето му там, където пипалата на гъбата бяха пробивали кожата, личаха червени точици.

— Отиде ли си? — попита той, а гласът му си беше вече неговият.

— Ето, виж я. — Със свободната си ръка тя вдигна кратуната, така че той да може да види съдържанието й.

Грен дълго разглежда все още живото създание, което се бе отпуснало и приличаше на изпражнение. Върна се в спомените си назад, към времето, когато гъбата се появи в живота им в горите на Ничията земя, към събитията, които бяха преминали като насън: пътуването през непознати земи, приключенията им и най-вече новите познания, които до този момент не бе подозирал, че носи в главата си.

Знаеше добре, че всичко това се дължи на гъбестото създание, което в момента не бе способно на нищо и приличаше на прегоряла храна; спомни си колко окрилен се чувствуваше, когато за първи път разбра големите си възможности. Едва когато нуждите на гъбата влязоха в противоречие с неговите, нещата се влошиха, което на моменти буквално го влудяваше. Стигна се дотам, че вече собственият му живот се оказа застрашен.

Но всичко бе свършило. Паразитът бе победен. Никога вече нямаше да чуе вътрешния глас, който идваше от гъбата и отекваше в главата му.

В този миг го обзе усещането за самота много повече, отколкото тържествуващото чувство за победа. Той започна бързо и трескаво да се рови в паметта си. Тя все пак ми остави нещо добро, рече си той. Мога да преценявам, мога да заповядвам на мозъка си, помня на какво ме е учила… а то бе толкова много.

Струваше му се, че въпреки бъркотията, която гъбата бе причинила в мозъка му, той сега се бе превърнал от малка локва в истинско живо море. Грен погледна съдържанието на кратуната с известно съжаление.

— Не плачи — чу той гласа на Ятмур. — Здрави сме. Всички вече сме добре, ти също ще си добре.

Грен се изсмя пресекливо.

— Разбира се, че ще съм добре — съгласи се той. Опита се да изкриви лице в усмивка и я помилва по ръката. — Всичко ще се оправи.

В същия миг падна като мъртъв на земята. Заспа като труп.

Когато Грен се събуди, Ятмур бе заета с Ларен, който крещеше от удоволствие, докато го къпеха в студената вода на планинския поток. Край нея бяха и татуираните жени, които носеха вода, за да поливат ловеца убиец върху камъка. До него с все така вдигнати нагоре ръце стоеше носачът. Нямаше и следа от дебеличките рибари.

Грен се изправи в очевидно по-добро настроение. Лицето му бе подпухнало, но мислите му бяха съвсем бистри. Какво бе тогава треперенето, което го бе събудило? С крайчеца на окото си зърна каменния поток, който се спускаше по склона. По-нататък носеше водите си още по-широк поток.

— Има земетресение — обади се Содал Йе глухо. — Говорих за това и с Ятмур, но я предупредих, че няма защо да се тревожи. Краят на света си върви по план, точно по моето предсказание.

— Имаш силен глас, рибешко лице. Кой си ти?

— Освободих те от оная гъба, готова да те погълне, малки човече, защото аз съм Содал и Пророк на Тъмната страна на планината и всички дебри на планината слушат онова, което казвам.

Грен все още мислеше над думите му, когато Ятмур приближи:

— Толкова дълго спа, откакто гъбата те напусна — рече тя. — Ние също поспахме, а сега да се приготвяме за път.

— За път ли? Къде ще ходим?

— Ще кажа и на теб, както казах на Ятмур — обади се содалът, примигвайки срещу водата, която жените хвърляха отгоре му. — Посветил съм живота си да пътувам из тези планини и да разпространявам Словото за Земята. Настъпи време да се върна в Щедрия басейн, където живеят хората от моята раса, за да събера нови знания. Басейнът се намира на границата на Вечния сумрак. Ако дойдете с мен, оттам ще можете лесно да стигнете до вашата голяма гора. Ще ви бъда водач, а вие ще се грижите за мен по пътя.

Забелязвайки колебанието на Грен, Ятмур рече:

— Знаеш, че не може да останем повече на Големия склон. Дойдохме тук против волята си. Сега, когато имаме възможност да си отидем, не можем да я изпуснем.

— Щом имаш желание, така да бъде, макар че много съм уморен от това вечно странствуване.

Земята отново потрепера.

— Трябва да напуснем планината, ако не искаме тя първа да ни напусне — промълви Ятмур, без да съзнава колко права можеше да се окаже. — Трябва да се опитаме да принудим тумбаците да дойдат с нас. Останат ли, бодливите кожи ще ги унищожат.

— А, не — обади се Грен. — Достатъчно грижи ни създадоха. Нека останат тук тези нещастници. Не ги искам.

— И тъй като те също не желаят да дойдат с нас, въпросът е решен — обади се содалът и плясна опашка. — А сега да вървим, защото не мога да чакам повече.

Никой нямаше кой знае какво да взема. Те бяха същински деца на природата. Подготовката им за път се заключаваше в проверка на оръжието, в събирането на малко храна и един прощален поглед в пещерата, в която се бе родил Ларен.

— Какво ще правим с гъбата? — попита Грен, чийто поглед случайно попадна на кратуната.

— Остави я! — отвърна Ятмур.

— Ще я вземем с нас — обади се содалът. — Моите жени ще я носят.

А жените вече вдигаха своя содал от камъка, за да го качат на гърба на носача, и от напрежение и усилие татуировките им се сливаха с бръчките по телата им. Разговаряха помежду си само с леко ръмжене, макар едната да бе в състояние да произнася едносрични думи, но на език, който Грен не бе чувал. Младият мъж гледаше с нямо удивление сложната процедура по подготовката на странното създание за път.

— От колко време те разнася този нещастник? — поинтересува се той.

— Такава е съдбата на неговата раса и всички се гордеят, че носят на гръб ловците убийци. От малки ги обучават. Не познават, а и не искат да познаят друг начин на живот.

Поеха надолу по склона, като най-отпред вървяха мълчаливите жени. Ятмур обърна поглед назад и видя тъжните тумбачести мъже, които тъжно ги следяха с очи. Тя вдигна ръка и им направи знак да ги последват. Те бавно се изправиха и нерешително пристъпиха напред, плътно притиснати един до друг.

— Хайде де! — подкани ги тя. — Елате с нас, ще се погрижим и за вас.

— Толкова неприятности ни създадоха. — Грен се наведе, вдигна шепа камъни и ги запрати към рибарите.

Улучи единия от дебеланковците по рамото и той, последван от спътниците си, се затича с писък към пещерата.

— Много си жесток, Грен. Не бива да ги оставяме в лапите на онези бодливи кожи.

— Казах ти, че ми дойде до гуша от тях. Много по-добре ще бъдем без тях — и той я потупа по рамото.

Но Ятмур не беше убедена.

Спускаха се по Големия склон. Виковете на рибарите ги следваха още известно време. Никога вече нямаше да ги чуят.

Глава двадесет и пета

Спущаха се надолу по неравния Голям склон, докато сенките на долината не ги погълнаха. Известно време крачеха в тъмнина до глезените, но тя постепенно се издигаше нагоре и накрая, когато слънцето се скри зад билата на хълмовете, напълно ги обгърна.

Морето от мрак, в което сега се движеха, биваше прорязвано от време на време от отраженията на облаците и от честите светкавици.

Потоците от склона се събираха в едно корито и оттам нататък пътят им стана доста труден. Водата бе изровила пръстта и те се стараеха да вървят един след друг по десния скалист бряг на новия, далеч по-широк поток. Внимаваха за всяка стъпка и това ги бавеше. Налагаше се да заобикалят едри, току-що разместени от земетресението, камъни. Освен шумът от стъпките им, наоколо се чуваха единствено ромонът на водата и ритмичното пъшкане на носача.

Не мина много и до ушите им долетя буботене, което им подсказа, че наближават водопад. След дълго взиране забелязаха слаба светлина, която им се стори, че идва от върха на далечна скала. Групата се събра.

— Какво може да е това? — обади се Грен. — Дали не е някакво създание, което обитава в дъното на пещера?

Никой не отговори.

Содал Йе измърмори нещо на едната от жените. Безмълвното създание започна постепенно да изчезва.

Ятмур стисна приятеля си за ръката. Той ставаше свидетел на явлението за първи път. А от околните сенки то изглеждаше още по-необикновено и зловещо, тъй като през тялото й вече прозираха неравните склонове зад нея. Татуировките й увиснаха за известно време във въздуха. Грен се взираше изумен. Жената вече не се виждаше, но присъствието й бе почти осезаемо.

Стояха неподвижни до завръщането й.

Жената безмълвно направи няколко жеста, които спътничката й преведе на содала. Той плесна с опашката си носача през глезените, за да го накара да потегли.

— Безопасно е — произнесе той тържествено. — Неколцина бодливи кожи вероятно пазят моста, но ще ги отстраним.

— Откъде знаеш? — поинтересува се Грен.

— Ще трябва да вдигнем повече шум — рече Содал Йе, без да обръща внимание на въпроса. И в потвърждение на решението си нададе силен вой, при който Ятмур и Грен подскочиха, а бебето зарева с цяло гърло.

Поеха напред към примигващата светлина. Когато наближиха, видяха ясно, че им предстои да се спуснат по стръмен склон. Светкавиците осветиха пет-шест зурлести създания, които се кривяха и подскачаха в долината. Едното държеше примитивна факла. От време на време извръщаха глави и крещяха.

— Защо си сигурен, че ще се отдръпнат? — не мирясваше Грен.

— Много говориш. Трябва да сме много внимателни.

Озоваха се пред подобие на мост: голяма скала бе паднала в потока, а водата си бе изровила път под нея и оттам се спускаше като водопад. В сумрака преминаването им се стори още по-опасно и пътниците плахо стъпиха върху камъка. Едва поеха по него, и някакви дребни същества заизлизаха изпод неустойчивата повърхност.

Въздухът се изпълни с летящи черни фигурки.

Обезумял от изненада, Грен размаха ножа и промуши няколко. Останалите изплашени се вдигнаха, а после отново връхлетяха над главите на хората.

— Това са прилепи — обади се Содал Йе. — Не им обръщай внимание. Вие от човешкия род сте доста мудни.

Небето над главите им се раздираше от светкавици и блясъкът им огряваше околния пейзаж. В ямите в краката им, а и по-надолу, над моста, а оттам и към водата проблясваха нишките на такава гъста мрежа от паяжини, каквато Грен и Ятмур никога не бяха виждали. Приличаше на гъста брада, която сякаш растеше във водата.

Ятмур не се сдържа и сподели удивлението си с останалите.

— Няма как да проумеете фактите, които виждате наоколо. Нима е възможно да не сте в състояние да проумеете, че разумът винаги е водил началото си от водните басейни. Ние, содалите, сме единствените пазители на мъдростта.

— Но не мисля, че сте насочили усилията си към възпитаване на скромност — обади се Грен, докато подаваше ръка на Ятмур от другата страна.

— Прилепите и паяците от край време са обитатели на тъмните и влажни места — продължи содалът. — И когато растителният свят завладял света, те възприели нов начин на живот. Постепенно се оттеглили в мрака, напускайки неумолимото състезание. Прилепите били напълно готови за това. Едва тук двата вида се съюзили.

Човекът риба продължи спокойно и равно да раздава своето познание, докато носачът му, подпомаган от двете жени, пъхтеше под тежестта му нагоре по разровения бряг към твърдата почва. Кадифеният глас на мъдреца отекваше гладко и равно като самата нощ.

— Паяците се нуждаят от топлина, за да излюпят яйцата си, или най-малкото по-голяма от тази, която им се предоставя тук. Снасят ги, затварят ги в торби и прилепите послушно ги отнасят на върха на Големия склон или на някой от другите върхове, до които стигат слънчевите лъчи. Щом малките се излюпят, прилепите ги връщат обратно. Само че нищо на този свят не става даром. Когато пораснат, паяците изплитат своите мрежи — половината от тях са обикновени, но другата половина са приспособени за вода. С тях се лови риба и други дребни водни обитатели, които паяците изваждат, за да нахранят прилепите. Много други такива необикновени неща стават тук, за които вие, сухоземните, изобщо не подозирате.

Движеха се по полегат склон, който водеше до някаква просторна долина, и тъй като се бяха измъкнали от сянката на високите възвишения, имаха много по-добра видимост. Сред по-тъмните сенки напред различиха яркочервен конус, твърде висок и поради това окъпан от случайни слънчеви лъчи. От време на време го обгръщаше минаващ облак и формите долу непрестанно играеха и меняха очертанията си. Случваше се облак да закрие самото слънце, тогава пътниците се движеха почти в пълен мрак.

Някъде вляво ту се явяваше, ту изчезваше друга светлина. Бяха я зърнали от равнината, а след това бодливите муцуни бяха тръгнали с тях. Грен реши да постави предишния си въпрос.

— Как изчезва онази твоя жена?

— Още много път ни чака до басейна — заяви содалът. — Вероятно ще имам удоволствието да отговоря на всичките ти въпроси, след като очевидно се интересуваш от много повече неща в сравнение със себеподобните си. Историята на земите, през които минаваме, никога няма да може да се събере, тъй като населявалите ги отдавна хора са изчезнали, без да оставят каквито и да било свидетелства, освен собствените си кокали. Затова пък съществуват легендите. Поколения наред представителите на моята раса са били големи пътешественици. Ето защо сме събрали всичките легенди. Земите на Вечния сумрак, въпреки привидната си пустота, са дали подслон на множество същества. Те всички са изминали един и същ път. От земите на вечна растителност, над които непрестанно грее слънце, са се придвижили към земите на Вечната нощ, било поради изтощаване на вида, или следвайки пътя си към Вечната нощ, което в крайна сметка е едно и също. Всяка нова вълна създания остават тук не повече от няколко поколения. Тези, които идват след тях, ги изтласкват все по-далеч от слънцето. Щом една раса се установи тук и се приспособи, започваме да я наричаме Раса на глутниците. Живеят и ловуват на групи и глутници — както бодливите кожи например, когато се окажат в опасност, но обикновено са много по-организирани от тях. И хората от глутниците като бодливите кожи имат остри зъби, живородни са, но се движат на четири крака.

Те са бозайници, но не са хора. Подобни разлики са ми неясни. Различията не са в моята област. Някога сред твоите прадеди хората от глутниците се наричали вълци.

След Хората от глутниците пристигнали друг вид по-издръжливи хора. Водели със себе си четирикраки създания, с които се хранели, а с кожите им се обличали, дори се съешавали с тях.

— Нима е възможно? — попита Грен.

— Само повтарям старите легенди. Дали е възможно, не ме интересува. Тези хора се наричали шипърди. Изтласкали глутничарите и на свой ред били изместени от територията им от други — холъри. Според легендата те се появили в резултат от съешаването между шипърдите и техните животни. Все още може да се срещнат холъри, но повечето били избити от следващите — хивъри. Те пък били номади. Срещал съм неколцина, но те са истински животни. После пристигнали други представители на човешкия род — араблите, които имали дарба да отглеждат някои растения, но не ги бивало за нищо друго. Следващите нашественици, бодливите кожи или Бамбуните, ако искаме да сме точни, бързо ликвидирали араблите. Бодливите кожи живеят из тези земи вече векове. Според легендата те придобили от араблите знанието за приготвяне на храна, умението да изработват и да използват шейните — от хивърите, дарбата да говорят — от шипърдите, сръчността да палят огън — от глутничарите. Колко е вярно всичко, това не зная. Но факт е, че бодливите кожи владеят земята.

Капризни и своенравни, понякога те ми се подчиняват, но не винаги. За щастие боят се от силата на моята раса. Няма да се учудя, ако вие, хората от дърветата и сандвичари, както чух да ви наричат дебелаците, сте предвестници на следващата вълна завоеватели тук. Ясно е, че няма откъде да го знаете сега…

Голяма част от този дълъг монолог не достигна до Грен и Ятмур, защото те трябваше да внимават къде стъпват.

— А от кои са твоите роби? — попита Грен и посочи носача и двете жени.

— Мислех, че ще се досетиш, че са от араблите. Щяха да загинат, ако не бяхме ние. Както виждаш, араблите променят навиците си, може би някой ден и това ще ти обясня. Щяха да се превърнат в екземпляри от растителния свят, но загинаха още преди това поради липсата на деца. Преди много време те загубили способността си да говорят. Това е всъщност сериозно предимство, тъй като са успели да оцелеят само защото нямат достъп до нищо, което е отвъд вегетативното равнище. Нека подобна промяна не те учудва в свят като този. Заедно с нея върви и една още по-необикновена трансформация. Араблите загубили представата за времето. Та нали няма вече белези, които да отделят деня или времето на годината? И араблите напълно го забравили. За тях съществува единствено продължителността на човешкия живот. Не разбират нищо друго, свързано с време, освен пребиваването. Развили са способността да живеят, където искат, във времето и пространството.

— Да не искаш да кажеш, че могат да се движат напред-назад във времето? — попита изумена Ятмур, след като успя да преодолее стъписването си.

— Не съм казал такова нещо, а и араблите не му викат така. Мозъците им са различни от вашите, дори не са като моя, но когато стигнахме до моста, пазен от бодливите кожи с факела, изпратих една от жените напред във времето, да провери дали ще минем безпрепятствено. Върна се и каза, че всичко ще мине гладко, както и стана. Естествено, това действа само когато наближава опасност. По принцип способността се е зародила като самозащита. Когато Ятмур ни донесе храна за първи път, изпратих жената да провери дали тя не е отровна. Тя се върна от времето и каза, че сме още живи, ето защо не я отказахме. По същия начин постъпих, когато ви видях с бодливите кожи и онези, на които викахте тумбаците. Жената се върна и докладва, че няма да ни нападнете. Както виждате, дори от нещастници като араблите има полза.

Напредваха бавно и мъчително в зеленикавия мрак, водени от стремежа час по-скоро да стигнат светлината над главите. Зърваха от време на време светлините отляво. Бодливите кожи очевидно не се отказваха да ги следват, още повече, че към тях се бяха присъединили и други техни събратя с факли.

Докато содалът разказваше историята на араблите, Грен наблюдаваше с нарастващо любопитство двете жени.

Телата им не бяха покрити с никакви дрехи и той забеляза колко слабо са развити половите им белези. Косите им бяха съвсем редки и окосмяването около половите им органи — оскъдно. Трудно можеше да се определят годините им, но така или иначе те не изглеждаха възрастни; нямаха гърди, бяха с тесен ханш.

Упорито се движеха напред, без особено въодушевление, ентусиазъм, но и без да се бавят. Не поглеждаха назад. Едната носеше върху главата си кратуната с гъбата.

Грен поиска да разбере как е устроено съзнанието на тези жени, какъв е животът им.

— Щастливи ли са араблите? — попита той Содал Йе.

Онзи се изсмя гръмко.

— През ум не ми е минавало да ги попитам такова нещо.

— Ами попитай ги.

— Всички вие направо сте прокълнати с това ваше любопитство — нетърпеливо плясна с опашка содалът. — Отвратителен навик, който доникъде няма да ви доведе. Нямам намерение да задоволявам любопитството ти. А и за прехвърлянето във времето не им е нужна никаква интелигентност, изключително важно е да са съвършено неграмотни, за да не могат да правят никаква разлика между минало и настояще. Араблите нямат способност да говорят. Сдобият ли се с реч, край на прехвърлянето във времето: щом искат да се движат във времето, не бива да говорят. Тъкмо затова са ми нужни две жени, и то именно жени. Обикновено те са по-глупави от мъжете. Едната знае няколко слова, за да мога да й давам наставления, а тя ги предава с жестове на своята спътничка, която при наближаваща опасност знае как да премине напред във времето. Доста неудобна система, но ми спестява много тревоги при пътуване.

— А онзи нещастник, който те носи на гръб? — попита Ятмур.

Содал потрепна, изпълнен с презрение.

— Мързеливо животно — нищо друго! Служи ми от времето, когато беше съвсем млад, но вече е напълно изтощен. Хайде, лениво добиче! Тръгвай, иначе никога няма да стигнем у дома.

Содалът разказа още много други неща. Някои от тях подразниха силно Ятмур и Грен, но те предпочетоха да си замълчат, на други изобщо не обърнаха внимание. Едва ли имаше миг, в който содалът да замълчи, така че гласът му се оказа неизменно присъствие в раздирания от гръмотевици мрак.

Продължиха напред, независимо от дъжда, който превърна почвата в дълбока кал. Облаците се носеха в зарево от зелена светлина. Въпреки неудобствата на пътуването усетиха, че въздухът наоколо започва да се затопля. Дъждът продължаваше да се лее над главите им и тъй като не зърнаха никъде подслон, те продължиха упорито да крачат. Сякаш се движеха в съд с гъста супа.

Тъкмо когато бурята утихна, пред тях се изправи стръмен склон. Ятмур настоя да спрат, за да се погрижи за бебето. Содалът, за когото дъждът бе голямо удоволствие, се съгласи твърде неохотно. Едва откриха малък заслон и се опитаха да запалят огън от влажни треви. Ятмур даде на Ларен да суче. Пътниците също хапнаха.

— Наближихме Благодатния басейн — заяви Содал Йе. — От върха на онова било би трябвало да го видим — прекрасна солена вода, прорязана от един-единствен слънчев сноп. Чудесно ще бъде да се потопя отново в морето. Голям късмет за вас, сухоземните, е, че сме толкова благородна раса, иначе никога нямаше да напуснем прекрасното си обиталище. Пророчеството е наш товар, разбира се, но ние го приемаме…

Изведнъж содалът викна на жените да донесат още трева и корени за огъня. Те бяха го настанили на самия бряг. Нещастният носач бе останал долу в ниското, с неизменно вдигнати нагоре ръце. Сякаш се надяваше димът да му донесе малко топлина.

Грен забеляза, че вниманието на содала е насочено другаде, и незабележимо се приближи до нещастника.

— Разбираш ли какво ти говоря? — стисна го той за раменете. — Разбираш ли езика ми, приятелю?

Човекът не помръдна. Главата му висеше отпусната на гърдите, сякаш бе с пречупен врат, и само от време на време се полюшваше. При следващата светкавица Грен забеляза някакви белези около гръбначния му стълб. Неочаквано за самия себе си Грен проумя, че човекът е бил нарочно осакатен, за да не може да вдига главата си.

Отпуснал се на колене, Грен се взря нагоре в лицето му. Видя изкривена уста и едно голямо око, блестящо като въглен.

— Мога ли да имам доверие на този рибок? — попита той настойчиво.

Устата се изкриви още малко и отрони няколко трудно разбираеми, сякаш лепкави слова.

— Не добро… аз лошо… пада, умира… аз, край… още едно качване… йе много лошо… йе ще кара теб носи… ти силен гръб… ти носи йе… йе знае, аз умира…

Нещо капна върху ръката на Грен — сълза или слюнка, младежът така и не разбра.

— Благодаря ти, приятелю, ще видим тая работа — и Грен се отправи към мястото, където Ятмур подсушаваше Ларен. — С цялото си същество усещах, че не може да се има доверие на тази бъбрива риба. Иска да ме използва за носач, когато нещастникът умре — така поне ми каза, а той сигурно знае с кого си има работа.

Преди Ятмур да успее да отговори, содалът изрева.

— Нещо приближава! Жени, бързо ме качете върху носача! Ятмур, загаси огъня! Грен, ела при мен и погледни.

Грен се покатери на брега и се загледа в указаната посока, докато жените измъкнаха своя господар и го качиха върху гърба на носача. Въпреки пъхтенето им Грен долови звуците, които вероятно и содалът бе чул: далечен вой и гневен писък. Младежът пребледня.

Съзря около десетина скупчени светлини в равнината, но зловещите звуци идваха от друга страна. Движещите се фигури привлякоха погледа му. Опита се да ги разгледа по-добре, но не успя.

— Виждам ги! — обади се най-сетне той. — Те сякаш светят.

— Значи са холъри. Това е сигурно — човеците животни, за които ви разказах. Насам ли идват?

— Така изглежда. Какво можем да направим?

— Слезте долу с Ятмур и пазете тишина. Холърите са като бодливите кожи, разстроят ли се, могат да станат много досадни. Ще изпратя моята жена във времето, за да разберем какво ще стане.

Повториха цялата пантомима, придружена от грухтящи звуци при изчезването и появяването на жената.

— Жената ни е видяла да се катерим по склона пред нас, очевидно няма да пострадаме. Чакайте тихо и мирно, докато холърите си отидат, после ще продължим. Ятмур да внимава да не се разписка бебето.

Придобили кураж от онова, което им каза содалът, те се облегнаха на крайбрежния склон.

Не след дълго холърите минаха покрай тях в редица на не повече от хвърлей разстояние. Виковете им, които очевидно се очакваше да сплашат обитателите на мрачните земи, ту стихваха, ту се засилваха. Трудно бе да се определи дали подскачат, или куцукат. Движеха се толкова бързо, че им се сториха като призраци в бълнувания на душевноболен.

Макар да бяха обгърнати в белезникава светлина, фигурите им трудно можеха да бъдат ясно различени. Дали това бяха хора наистина? Стана поне ясно колко са високи и слаби малко преди да се спуснат към равнината. Воят им още дълго се носи зад тях.

Грен усети, че трепери и се е вкопчил в Ятмур с бебето.

— Какви бяха тези? — едва промълви тя.

— Нали ти казах, жено, холъри — рече содалът. — Оная човешка раса, принудена да се засели в районите на Вечната нощ. Тия сигурно са били на лов и сега се прибират. Време е и за нас. Колкото по-скоро се махнем от тези планини, толкова по-добре.

Потеглиха отново, но сега Ятмур и Грен съвсем не бяха така безгрижни.

Грен единствен имаше навика да поглежда назад и той пръв забеляза, че светлините, които ги следваха толкова дълго, вече са скъсили разстоянието. От време на време над стихналата равнина до него достигаше странен лай.

— Бодливите кожи стягат примката — рече той на содала. — Следват ни по целия път и ако не сме внимателни, ще ни спипат тъкмо на този склон.

— Не е типично за тях да следват някого толкова дълго. Почти винаги, едва замислили нещо, те тутакси го забравят. Вероятно нещо напред ги привлича — може би богат улов. Така или иначе те са твърде смели в мрака. Не бива да рискуваме да ни нападнат. Хайде, побързайте! Хъп, арабли, хъп, хо!

Факлите обаче ги настигаха. По дългия планински склон светлината огряваше факлоносците. Групата преследвачи беше внушителна.

Опасностите сякаш се трупаха около нашите пътешественици. Ятмур забеляза нова група от дясната им страна, насочила се недвусмислено към тях. Слаб лай, придружен от подвиквания, се носеше над пустата земя. Повече от ясно бе, че са заобиколени от огромна група.

Едва ли не прилепнали о склона, членовете на малката група подтичваха нагоре.

— Ще бъдем в безопасност на върха. Хъп хо! — провикна се содалът. — Оттам до Благодатния басейн е съвсем близо. Хайде, лениво животно, побързай!

Без каквото и да било предупреждение носачът се строполи на земята и повелителят му цопна в калта. Миг-два той лежа по гръб. Сетне удари силно с опашка и започна да ругае нещастника.

Татуираните жени спряха, тази, която носеше кратуната с гъбата, я постави на земята, но нито една не се приближи да помогне на припадналия човек. Единствен Грен се спусна към мършавата фигура. Обърна я по гръб колкото се може по-внимателно. Носачът не издаваше звук. Окото му бе затворено.

Грен се обърна към Содал Йе:

— Защо си се развикал? Нима той не те мъкна на гръб до последния си дъх? Изстиска всичко от него и пак не си доволен! Мъртъв е! Най-сетне свободен! Никога вече няма да те носи!

— Тогава ще ме носиш ти! — заяви содалът без никакво колебание. — Не тръгнем ли веднага, ще ни разкъсат! Чуваш ги, нали? Приближават. Така че не бъди глупав! Ако знаеш какво е добро за теб, накарай жените да ме поставят на гърба ти.

— А, не! Ти ще си останеш тук. Ще се движим много по-бързо без теб. Ти беше дотук.

— Нееееее! — проехтя викът на содала. — Ти не знаеш какво представлява билото на тази планина. Към Благодатния океан има таен път, който само аз мога да намеря. Без мен ще те заловят, това е сигурно. Бодливите кожи ще те спипат!

— Грен, толкова ме е страх за Ларен — обади се Ятмур. — Нека го вземем и да не губим време в разправии.

Младежът се взря в лицето на Ятмур, бледо и неясно на фона на слабите слънчеви лъчи. Той сви юмруци.

— Искаш да ме видиш в ролята на онзи нещастник, така ли?

— Да, искам! Стига да не ни разкъсат! Става дума само за прехвърлянето на планината, нали? Толкова време носи гъбата, без да се оплачеш.

Примирен, Грен се отправи към татуираните жени.

— Така е по-добре — обади се содалът, намествайки се върху плещите на Грен. — Само че дръж главата си наведена, защото така не ми е удобно. А, така! Ще се научиш. Напред, хъп, хо!

Грен се закатери нагоре с наведена глава и превит гръб. До него крачеше Ятмур, а пред тях татуираните жени стъпваха чевръсто. Възбудените викове на бодливите кожи все повече приближаваха. Минаха по протежение на някакъв поток, в чиито ледени води нагазваха от време на време до глезените. Подпираха се по ронливите му брегове и така си помагаха, докато най-сетне стигнат до по-твърда почва.

Ятмур първа забеляза слънчевите лъчи над хребета. Тя се огледа и пейзажът наоколо й се стори много по-приятен и обнадеждаващ. Идващите по петите им бодливи кожи се бяха скрили зад големи каменни блокове.

Сега вече небето бе прорязано от светлини. Над главите им прелетя кръстосвач, поел към потъналата във вечна нощ част на Земята или може би към космоса. За нашите пътници това бе знак за надежда.

Очакваше ги доста дълъг път, но най-сетне виждаха слънцето, а и след продължително изкачване се озоваха задъхани на билото на висока назъбена скала, която се спущаше стръмно надолу от другата страна.

Сгушено сред стотици пресичащи се завеси от сенки, в ниското се виждаше морето — просторно и ведро. Слънчевият диск хвърляше сиянието си над синята вода, точно както Содал Йе бе предсказал. По повърхността личаха следи от движението на морските обитатели. По тясната плажна ивица се виждаха малки примитивни колиби, подобни на мъниста, между които се движеха дребни фигурки.

Самият Содал не гледаше надолу.

Очите му се рееха към слънцето и тясната ивица осветен от лъчите му свят, който се открояваше между зъберите. Блясъкът бе почти непоносим. Нямаше нужда от никакви доказателства, за да определи, че светлината и горещината там се бяха увеличили чувствително.

— Както предсказах — провикна се най-накрая той, — всичко се стопява. Скоро ще настъпи Големият ден и всички създания ще станат част от вечнозелената вселена. Някой път трябва да ви разкажа и за това.

Светкавиците, които прорязваха небосклона над земите на Вечния сумрак, се сливаха с по-светлите отрязъци на небето. Един особено живописен светлинен лъч се врязваше сред огромната зеленина на гората. Тя се издигаше високо нагоре и странно образувание, наподобяващо вдигнат пръст, се протягаше високо и се губеше в атмосферата.

— Най-сетне видях знака на знаците! — обади се содалът. — Сега вече със сигурност мога да кажа, че краят на Земята е съвсем близо.

— И какъв е той според теб? — попита Грен, извил глава встрани изпод своя товар.

— Спори, прах, надежди, растителност, всичко онова, което векове наред е било важно за Земята, сега се смесва и лети нагоре, и дири нови територии. Земята под този стълб би трябвало да е изпечена като тухла!

Грен, който почти нищо не разбираше от онова, което содалът се опитваше да му внуши, си спомни острова с високата скала, на който известно време бяха престояли, и за преживяното в пещерата с множеството очи. Искаше му се да попита гъбата за това.

— Бодливите кожи наближават. Чувате ли виковете им?

Обръщайки се назад в посоката, от която идваха, Ятмур бе забелязала дребните фигурки с димящи факли, които бавно, но упорито, кога на два, кога на четири храка, лазеха нагоре.

— Къде отиваме? — попита тя. — Те ще ни настигнат много скоро, ако не престанеш да дърдориш, Содал.

Сепнат, Содал Йе я погледна.

— Ще трябва още малко да се изкачим. Горе между скалите има таен път. По него ще се спуснем до самия бряг на Благодатния басейн. Не се тревожи, има време.

Недочакал да довърши думите си, Грен понесе своя товар към хребета.

Ятмур прехвърли бебето през рамо и се затича напред. Най-неочаквано тя спря.

— Содал — обади се тя. — Виж! Зад хребета лежи кръстосвач. Пътят ни нататък е преграден.

Хребетът, издигащ се на самата скала, приличаше на комин, кацнал на стръмен покрив. Зад него се виждаше дългото масивно туловище на кръстосвач. Единствено това, че пред тях бе сенчестата страна на склона и създанието се сливаше с релефа, им бе попречило да го зърнат по-рано.

Содал Йе извика отчаяно.

— Но как ще минем под това гигантско създание? — И в яда си плясна с опашка, която силно шибна Грен през краката.

Младежът се олюля и политна към жената с кратуната. И двамата се проснаха върху тревата, докато содалът отскочи напред и падна недалеч от тях.

Жената нададе вик от болка и гняв. Покри лицето си с ръка, а от носа й се стече струйка кръв. Содалът започна да я нахоква, но тя не му обърна внимание. Ятмур помогна на Грен да се изправи, а в това време великият пророк ругаеше:

— Казах на това проклето същество да изпрати другата във времето, за да разбере какво ни очаква. Сритайте я и я накарайте да внимава. А сега ме качете на гърба на Грен и ти внимавай малко повече.

Той се развика по жената отново.

Тя безмълвно се изправи. Лицето й приличаше на изстискан плод. Взе кратуната, в която по целия път бе носила гъбата, и без много да му мисли, цапна с нея своя повелител по главата. От удара той загуби съзнание. Кратуната се разцепи и гъбата се плъзна навън, като покри лицето на содала.

Грен и Ятмур размениха тревожни, въпросителни погледи. Жената, която умееше да се пренася във времето, зяпна. Спътничката й се отпусна на земята и се разрида. Мигът на нейния бунт бе отлетял така внезапно, както и бе дошъл.

— Какво ще правим сега? — попита Грен.

— Нека се опитаме да открием тайния вход, за който говореше содалът. Това е най-важното сега — рече Ятмур.

Грен я погали по ръката, за да я успокои.

— Ако кръстосвачът е жив, може да запалим огън под него и да го принудим да отлети — рече й той.

Оставиха двете жени да седят край своя содал и се отправиха към кръстосвача.

Глава двадесет и шеста

До този ден слънчевата радиация вече чувствително бе нараснала. Съвсем не бе далеч времето, когато Слънцето щеше да се превърне в нова, в резултат на което растителността бе в буен разцвет, завладяла и покорила всички останали форми на живот. Някои напълно бе задушила, а други бе изтикала в зоната на сумрака. Кръстосвачите, гигантските паякоподобни чудовища от растителен произход, някои от които достигаха размер от близо цяла миля, бяха върхът на могъществото в царството на растенията.

Силната радиация им бе жизненонеобходима. Първи растителни астронавти в света парник, те пътуваха между Земята и Луната още дълго време след като човекът бе прекратил шумното си присъствие и се бе оттеглил между клоните на дърветата.

Грен и Ятмур вървяха под грамадното сиво-зелено туловище. Младата жена притискаше Ларен до гърдите си. Бебето бе ококорило любопитно очи. Предчувствувайки някаква опасност, Грен спря.

Вдигна очи. От височината над тях го гледаше тъмно лице. След като преодоля първата си изненада, той осъзна, че всъщност виждаше повече лица. Сред влакната, покриващи туловището на кръстосвача, се бяха скрили няколко човешки същества.

Грен инстинктивно извади ножа си.

Щом разбраха, че са ги забелязали, непознатите се спуснаха от скривалището си. Бяха близо десетима.

— Дръпни се назад! — заповяда младежът на Ятмур.

— Ами бодливите кожи…

Изненадата наистина бе голяма. С разперени като пелерини криле, нападателите препречиха пътя на двамата бегълци и скоро ги заобиколиха. Всички бяха въоръжени — с нож или меч.

— Не мърдайте, за да не ви намушкам до един — развика се Грен и с един скок застана пред Ятмур с бебето.

— Грен! Ти си Грен от групата на Лили-йо!

Всички замръзнаха по местата си. Един от новодошлите се отдели от групата и излезе напред. Той бе същият, който се бе обадил току-що. Оказа се, че е жена.

Тя разтвори ръце.

Младежът бе виждал това тъмно лице!

— Велики сенки! Лили-йо! Лили-йо! Ти ли си?

— Аз съм, разбира се.

От групата се отделиха и други двама, по чиито страни се стичаха сълзи на радост. Позна и тях. Отдавна забравени, но въпреки всичко познати лица. Харис — мъжът, и Флор. Те стискаха ръцете му. Макар променени, той ги позна. Гледаше не крилете, а очите им.

— Станал си мъж, Грен — рече Харис. — И ние не сме същите. Хората с нас са приятели. Пристигаме от истинския свят и прелетяхме през космоса в търбуха на този кръстосвач. По пътя гигантът се разболя и се разби тук в тази нещастна земя на сенки. По никакъв начин не можем да се доберем до топлата гора. От много време сме заклещени тук, непрестанно ни нападат най-невероятни създания.

— Сега ви предстои да се срещнете с едни от най-неприятните — на Грен му бе особено противно, че хора, които винаги бе харесвал, като Лили-йо и Харис, са се сдружили с летящите хора. — Нашите врагове са по петите ни. По-късно ще говорим, приятели. Имам да ви разказвам доста по-странни неща — голяма глутница бодливи кожи идват след нас.

— Бодливи кожи ли каза? — попита Лили-йо. — Забелязахме ги от гърба на кръстосвача. Защо мислиш, че ще ни преследват? В тази нещастна земя на голям глад те сигурно ще се задоволят с кръстосвача.

За Грен подхвърлената мисъл бе напълно неочаквана, но същевременно тя му се стори съвсем реална. Само наличието на такова огромно количество храна трябва да е привлякло техните орди. Обърна се да сподели новината с Ятмур, ала не я видя.

Мигновено извади ножа си и се огледа. Повика я по име. Спътниците на Лили-йо, които не го познаваха, веднага посегнаха към оръжието си, но той не им обърна никакво внимание.

Зърна я миг по-късно, отдръпнала се встрани и прегърнала здраво детето. Следеше го със смръщен поглед. Върнала се бе на мястото, където лежеше содалът. Татуираните жени стояха с празни погледи до нея. Харис го побутна към нея и той ядосано викна:

— Какво правиш? Донеси Ларен тук!

— Ела да си го вземеш, щом така си решил — отвърна тя. — Не изпитвам никакво желание да имам нещо общо с тези странни диваци. Ти си с мен. Защо се отвърна от нас? Кои са тези, та така мило разговаряш с тях?

— О, велики сенки, спасете ме от глупави жени! Как не разбираш…

Младежът млъкна.

Оказа се, че доста са закъснели с оттеглянето.

Внушителни и безмълвни, може би защото изкачването наистина е било тежко, първата редица бодливи кожи се показаха над билото. Зървайки групата, те спряха, но прииждащите зад тях ги изтикаха напред. Обгърнати с твърдите си пелерини, те бяха оголили зъби и видът им не беше ни най-малко дружелюбен. Неколцина бяха нахлупили смешните си шлемове.

— Някои обещаха да се погрижат за нашите тумбачести — промълви Ятмур. — Казаха им, че ще ги заведат у дома им.

— Как ги познаваш? Те толкова си приличат!

— Онзи старият с жълтите бакембарди и липсващия пръст например. Бих го познала сред много други.

— Какво ще правим? — обади се зад тях Лили-йо, която се бе приближила с някои свои спътници. — Дали няма да ни оставят на спокойствие, ако им позволим да се нахранят с кръстосвача?

Грен не отговори. Пристъпи напред и спря пред онзи с липсващия пръст.

— Нямаме лоши намерения към вас, бодливи кожи. Знаете, че не сме били враждебни и когато живеехме заедно на Големия склон. Водите ли тримата дебелаци, които пътуваха с нас?

Без да продума, жълтокосият се обърна и размени някакви думи със спътниците си. Най-близкостоящите събраха глави и отговориха нещо на лаещия си език. Жълтокосият се обърна след няколко минути и стискаше в ръцете си един предмет.

— Ип, ип, яп! Да, мършави, дебелошкембестите бяха с нас. Ето виж! Дръж това! — и той подхвърли предмета, който стискаше, към Грен.

Пакетът бе така добре увит, че младежът не можеше да види какво съдържа, и тутакси го улови.

Оказа се, че е отрязаната глава на един от техните тумбачести.

Без да се замисли, Грен хвърли главата, извади ножа и се спусна обезумял напред. За части от секундата оръжието му се оказа забито в корема на жълтокосия. Той политна с писък. Грен го сграбчи за сивата лапа с две ръце. Завъртя се на пета и с все сила го запрати оттатък ръба на скалата.

След като виковете на нещастника заглъхнаха, възцари се дълбока тишина, тишина на всеобща изненада.

„Съдбата ни се решава именно в тези няколко минути“, помисли си Грен. Беше така вбесен, че в момента нищо не го интересуваше. Долавяше присъствието на Ятмур, Лили-йо и останалите хора зад себе си, но не ги удостои дори с поглед.

Ятмур се наведе над окървавената топка в краката й. Главата на нейния приятел вече бе поизсъхнала, но въпреки всичко бе страшна. Тя надникна в изцъклените очи и в тях прочете съдбата на тримата тумбачести мъже.

— А бяха толкова мили с Ларен! — въздъхна през сълзи младата жена.

Внезапно около нея се надигна силна глъчка.

Истински ураган от неудържим рев се разнесе така зловещо, че можеше да накара кръвта да замръзне в жилите. Бодливите кожи крещяха, изпълнени със страхопочитание, сетне се обърнаха и побегнаха към своите убежища в света на сенките.

Оглушал от крясъците, Грен се огледа. Лили-йо и спътниците й се бяха отправили назад към умиращия кръстосвач. Ятмур се опитваше да успокои бебето. Покрили главите си с ръце, жените от племето на араблите лежаха проснати на земята.

Най-неочаквано за всички се разнесе и воят на Содал Йе, който бе дошъл на себе си и крещеше гневно. От месестата му уста се отронваха ядни несвързани слова.

— Къде сте, празноглавци? Главите ви са пълни с жаби, щом не разбирате моите предсказания за зелените стълбове. Растежът е симетрия. Смъртта и гниенето са не само гниене, но и нова форма на растеж. Всичко това са различни проявления на един и същи процес, жабешки глави, и процесът на израждане, който ви запрати във вашия зелен кладенец… Губя се в лабиринти — Грен! Грен, като къртица дълбая земята на познанието… Грен, кошмарите! — Грен, призовавам те от стомаха на този рибок. Чуваш ли ме? Аз съм… твоята приятелка гъбата!

— Гъбо!

Изумен, Грен се отпусна на колене. Той гледаше втрещен кафеникавата маса, която обгръщаше главата на содала подобно корона. Содалът отвори полека очи и се втренчи в младежа.

— Грен… Бях почти умряла… Ах, какви терзания на съвестта… Чуй ме, човече, аз, твоята гъба, ти говоря. Държа содала под контрол и използвам възможностите му, така както използвах някога твоите. Такова богатство има в главата му… и като го съчетая с онова, което зная… ето, виждам не само този малък ваш свят, а и цялата вечнозелена галактика…

— Гъбо, ти да не си полудяла? — скочи Грен. — Нима не разбираш в какво положение сме изпаднали. Всички ще бъдем избити, щом бодливите кожи съберат смелост и ни нападнат отново. Какво да правим? Ако наистина си тук и си с ума си, кажи ни какво да правим!

— С ума си съм, въпреки че да си единственото мъдро същество в свят на тъпоумници наистина е лудост… Е, добре, Грен, ще ти кажа. Помощ идва. Погледни нагоре!

От доста време пейзажът бе обвит в тайнствена светлина. Далеч, от недрата на джунглата, се издигаха зелените колони, сега към тях се бе присъединила още една. Те сякаш обагряха ниските слоеве на атмосферата със сиянието си, ето защо Грен не се изненада ни най-малко, когато съзря облаци със зелени отсенки да прорязват небосклона.

От един от тези облаци именно се откъсна кръстосвач. Той се спускаше бавно и очевидно се бе насочил право към планинския хребет, на който стояха Грен и приятелите му.

— Тук ли идва, гъбо? — попита той гъбата.

Макар да нямаше желание да възвръща авторитета на тирана, който доскоро бе живял от собствената му кръв, Грен осъзнаваше, че зависещата сега от содала гъба можеше да им бъде от полза и да не им причини вреда.

— Слиза тук — отговори гъбата. — Скрийте се с Ятмур и бебето, за да не ви смаже, когато кацне. Вероятно идва насам, за да се опраши с умиращия кръстосвач. Щом се приземи, трябва да се качим на него. Налага се да ме пренесеш, Грен, разбираш ли? И тогава ще ти кажа какво да правиш по-нататък.

Докато пълните уста на содала произнасяха тези слова, силен вятър накара да полегне тревата. Косматото тяло над главите им непрекъснато растеше, докато не закри напълно полезрението им. Кръстосвачът бавно се приземи на ръба на скалата, точно над умиращия си събрат. Опря крака, прилични на бойни кули, обрасли целите с мъх. Подраска с тях, докато най-сетне намери опора, и напълно спря.

Грен, Ятмур и татуираните жени се бяха приближили до гиганта и сега го разглеждаха с огромно любопитство. Младежът пусна опашката на содала, за която го бе теглил по земята.

— Не можем да се качим там горе! — рече той. — Направо си обезумяла, гъбо. Прекалено голям е!

— Качвай се, човече, качвай се! — настояваше гъбата.

Грен стоеше нерешително, докато Лили-йо и останалите от групата й приближиха. Те всички искаха да се махнат на всяка цена от това място.

— Както каза и твоят приятел рибата, този е нашият единствен изход — обади се Лили-йо. — Качвай се, Грен! Можеш да дойдеш с нас и ние ще се грижим за теб.

— Не се бой от кръстосвача — обади се Харис.

Само при мисълта обаче, че трябва да се озове отново върху нещо, което ще се вдигне във въздуха, момчето упорствуваше и не искаше да се качи. Той добре помнеше пътуването на гърба на птицата, която се разби в Ничията земя, пътешествието с лодката и дългокрачковците, които бяха завършили от зле по-зле. Само пътуването със содала, което той владееше изцяло, можеше да завърши по-добре.

Докато се колебаеше, гъбата отново се обади с гласа на содала, подканвайки останалите да се покатерят по косматите крака, обърна се дори към татуираните жени и настояваше да се качат, което те и сториха с помощта на групата на Лили-йо. Много скоро почти всички се оказаха върху гърба на гиганта и подканяха момчето да ги последва. Единствена Ятмур продължаваше да стои до него.

— Точно сега, когато се освободихме от тумбаците и гъбата, защо точно сега трябва да станем зависими от това чудовище? — мърмореше той.

— Трябва да отидем и ние, Грен. То ще ни отведе в топлите гори, далеч от бодливите кожи, където ще живеем тримата с Ларен в мир. Знаеш, че не можем да останем тук.

Той изгледа жената, сетне и детето с големи очи в ръцете й. Толкова неприятности трябваше да понесе заради него още от времето, когато Черното гърло пееше своята неустоима песен.

— Ще тръгнем с тях, ако настояваш, Ятмур. Дай да нося момчето. — Сетне в изблик на гняв вдигна глава и извика: — И престани да крещиш, гъбо! Идвам!

Но бе закъснял. Гъбата бе вече замлъкнала. Когато Грен и Ятмур най-сетне се покатериха задъхани върху живия хълм, завариха гъбата да наставлява Лили-йо и спътниците й.

Содалът извърна очи към Грен.

— Както добре знаеш, а и не само ти, време е да се разполовя, за да се размножа. Ето защо реших да оставя едната си половина тук, на кръстосвача. Ще владея не само содала, но и това гигантско създание.

— Внимавай той да не те завладее — отвърна момчето и се отпусна тежко, защото кръстосвачът се размърда. Но гигантът бе почти лишен от чувствителност по време на полово узряване, така че не реагира дори когато Лили-йо и останалите забиха ножове в епидермиса му.

Щом отвориха достатъчно голяма дупка в гърба му, вдигнаха Содал Йе и го задържаха с главата надолу точно над нея. Грозната кафеникава маса започна бавно да се спуска надолу. Тя цопна наполовина в ямата на гърба на кръстосвача. Веднага след това хората, вслушвайки се в наставленията на гъбата, запълниха дупката с изровената плът. Грен не преставаше да се удивлява, като ги гледаше как се подчиняват и бързат да изпълнят нарежданията на доскорошната му повелителка. Той самият бе вече придобил имунитет срещу всякакви заповеди.

Ятмур седна и започна на кърми детето. Когато Грен се отпусна до нея, тя посочи към тъмната страна на планината. Виждаше се как тълпите бодливи кожи се отдалечават сред скалите. От време на време проблясваше и по някоя факла, която се открояваше сред мрака на тъжната гора подобно разцъфнал цвят.

— Нямат намерение да нападат — обади се Ятмур. — Може би ще успеем да слезем и да открием тайния път към Благодатния океан.

— Твърде късно е — рече Грен. — Дръж се здраво! Летим. Пазиш ли Ларен?

Кръстосвачът се издигна. Прелетя бързо над високата скала и се устреми напред. Към пътниците му се носеше огромно водно пространство, което постепенно заемаше цялото им полезрение.

Плъзнаха се в някаква дълга сянка, сетне се потопиха в светлина и силуетът на кръстосвача им ясно се очерта върху водната повърхност. Набираха постепенно височина и слънчевата светлина ги обля. Насочиха се към увенчаното с перо слънце.

Ларен изплашено викна, сетне се сгуши в майка си и стисна очи, сякаш гледката бе прекалено страшна за него.

— Съберете се всички — провикна се гъбата. — Искам добре да чуете онова, което ще ви кажа през устата на тази риба. Всички трябва да ме чуете.

Вкопчвайки се във влакната на кръстосвача, пътниците се настаниха около содала, само Грен и Ятмур не помръднаха от местата си.

— Сега вече съм в две тела — обяви тържествено гъбата. — Държа под контрол кръстосвача. Ръководя неговата нервна система. Той се се движи натам, накъдето му кажа. Не се плашете, защото нищо не ви заплашва. По-страшно от летенето е познанието, което извлякох от този странен екземпляр. Трябва да го чуете, защото то промени изцяло плановете ми.

Содалите произхождат от моретата. Докато останалите създания, притежаващи интелигентност, са били изолирани от растителния свят, содалите поддържали свободно контакти със себеподобните си. Ето как и до днес те спокойно обикалят планетата. Открили, че краят на света наближава. Не веднага и не след доста поколения, но той положително ще настъпи и онези зелени колони, които се издигат от джунглата към небето, са първият сериозен признак, че краят е започнал. В действително горещите райони, райони непознати за никой от нас, обитавани от огнените храсти и други използващи огъня растения, зелените колони са от известно време нещо обичайно. В мозъка на содала открих информация за тях. Видях да горят огньове край някои брегове и морета да се изпаряват.

Гъбата замълча. Грен добре знаеше как става извличането на информация. Потръпна, усетил едновременно вълнението на гъбата от новите факти и отвращение от самата гъба. Под тях бавно плуваше крайбрежието на сумрака. Стори им се много по-осветено. В същото време дебелите бърни на содала отново се размърдаха и гласът му започна да реди мислите на гъбата.

— Тези содали не винаги разбират познанието, което притежават. Моят нов план е истинска красота… ще го чуете. Съществува страхотна сила, наречена „израждане“. Как да ви го обясня, та малките ви мозъчета да го разберат? Много, много отдавна далечните ви прадеди открили, че животът се заражда и се развива от малката колкото иглено ухо амеба, зад която обаче стоят аминокиселините и неорганичният свят на природата. Открили още, че неорганичният свят се развива от едно съвсем малко нещо, наречено атом. Човекът започнал да проумява тези пространни процеси на растеж. Содалите установили, че неотлъчна съставка на растежа е разлагането, че развитието върви не само по възходяща, но и по низходяща линия. И това е необходимо, за да бъде завършен цикълът. В началото, при зараждането на тази слънчева система, всички форми на живот се смесили и когато една форма загивала, давала живот на друга. Пристигнали на Земята от космоса като прашинки, като искри още в камбрийската ера. Сетне формите се развили и станали животни, растения, влачуги, насекоми — множество разновидности, част от които вече не съществуват. А защо не съществуват? Защото галактическите течения, които предопределят съдбата на едно слънце, разрушават това над Земята. Същите тези течения оказват влияние и над животинския свят. Те унищожават не само Слънцето, а и обитателите на Земята. И така природата се изражда. Отделните форми винаги били взаимосвързани и зависими — от загиването на едни зависел животът на други — сега те отново се превръщат в едно. Хора или растения са тумбачестите рибари? Животни или хора са бодливите кожи? А създанията на този приличащ на парник свят? Кръстосвачи, върби убийци в Ничията земя, дългокрачковците, които разпръскват семената си като растения, а мигрират като птици, как ще ги класифицирате? Аз самата се питам какво съм?

Гъбата замълча. Слушателите й се спогледаха крадешком, смутени. Гласът на гъбата отново привлече вниманието им.

— Всички ние тук сме били откъснати по някакъв начин от основния процес на израждането. Живеем в свят, в който всяко поколение е все по-слабо дефинирано. Животът клони по-скоро към несъзнателните и безкрайно малките, към ембрионните петънца. Така ще се осъществят процесите на вселената. Галактическите течения ще отнесат спорите на живота в друга, нова система, точно така, както бяха докарани тук. Вие станахте свидетели на процеса — зелените колони светлина, които извличат живота от джунглата. Процесът на израждането се ускорява.

Докато гъбата говореше, втората й част в тялото на кръстосвача се настаняваше все по-удобно. В момента прелитаха над гъстата зеленина на джунглата, покриваща цялата осветена от Слънцето част на Земята.

Тук се виждаха и други кръстосвачи, които леко се движеха нагоре-надолу по нишките. С едва доловимо подрусване кръстосвачът гъба кацна сред клоните на дървото.

Грен веднага се изправи и помогна на Ятмур да стори същото.

— Няма по-мъдро съзнание от теб, гъбо — рече той. — Не изпитвам никаква мъка да се разделя с теб, защото сега ти очевидно чудесно ще се грижиш за себе си. Ти си единствената гъба, която проникна в смисъла на живота и на природата. Ние с Ятмур често ще си говорим за теб, когато се настаним в средните слоеве на джунглата. Ще дойдеш ли с нас, Лили-йо, или ще продължиш с този гигантски зеленчук?

Лили-йо, Харис и останалите също се бяха изправили и наблюдаваха младежа враждебно и подозрително, както преди години.

— Не вярвам да напуснеш този прекрасен ум, създанието, което ни покровителствува и което е твой приятел — обади се Лили-йо.

— Напротив — поклати глава Грен. — Нали вие оставате с нея. Сега вие на свой ред ще трябва да решите дали тази неясна сила е нещо добро, или зло. Аз взех своето решение. Ще отведа Ятмур, Ларен и жените арабли в гората, на която принадлежа.

Той щракна с пръсти и двете татуирани жени послушно се изправиха.

— Грен, продължаваш да си твърдоглав като преди — обади се раздразнен Харис. — Ела с нас в Истинския свят. Мястото е много по-добро от джунглата. Чу от рибата гъба, че джунглата е обречена.

За своя голяма радост Грен откри, че може да предложи аргументи, нещо, което по-рано не бе в състояние да стори.

— Ако онова, което твърди гъбата, е вярно, то и вашият свят е обречен като този.

— Така е, човече — ядосано и буботещо прозвуча гласът на гъбата. — Но ти не си чул още моя план. В не твърде ясния мозък на този кръстосвач открих данни за други далечни светове, огрени от други слънца. Кръстосвачът може да бъде заставен да отлети до там. Лили-йо, останалите и аз ще се скрием във вътрешността му, ще се храним с неговата плът. Само ще следваме пътя на зелените стълбове, а те ще ни отведат в нови светове. Естествено, че трябва да дойдеш с нас.

— До гуша ми дойде да ме отвеждат някъде или да водя някого. Тръгвайте и на добър час! Изпълнете новия свят с хора и гъби!

— Знаеш, че Земята ще бъде обхваната от пламъци и ти ще загинеш тук, глупако!

— Както сама спомена, о мъдра гъбо, това ще стане след много, много поколения. Ларен и неговият син, а и синът на неговия син ще обитават зеления свят и няма да се опекат в търбуха на някакъв зеленчук по време на дълго и пълно с неизвестности пътуване. Хайде, Ятмур. Хъп хей, вие двете — идвайте с мен!

Малката групичка потегли. Побутвайки двете жени пред себе си, Ятмур предаде Ларен на Грен, който настани бебето на рамото си. Харис пристъпи напред с изваден нож.

— С теб никога не може да се говори — рече мъжът. — Ти направо не знаеш какво правиш.

— Вероятно си прав. Но затова пък чудесно зная какво предприемате вие.

Младежът отмина острието на ножа с безразличие и се заспуска по косматите крака. Най-сетне стигнаха първите клони на дървото. С огромно удоволствие Грен потопи поглед в зеленината под себе си.

— Хайде — подкани той своите спътници. — Това ще е нашият дом, където опасността ще е моя постелка, а всичко, което вече сме научили, ще ни пази! Дай ръка, Ятмур!

Уловили се здраво, те се спуснаха по първия попаднал им дебел клон. Нито той, нито тя вдигнаха очи към кръстосвача с неговите пътници. Той се отдели и полетя към прорязания от зелени ивици небосклон, а оттам — към плътната синева на космоса.