Дългият следобед на Земята

Глава единадесета

Дребни, безмълвни създания, лишени от разум, се стрелкаха в тунела и както бързо се появяваха, така внезапно изчезваха в листака.

Две плодови кутийки упорито напредваха нагоре по тунела. Изпод тях два чифта очи следяха дребосъците и също като тях внимаваха да не се появи отнякъде някой хищник.

Тунелът бе разположен вертикално, трудно беше да се определи точно къде бе началото и къде — краят му. Тук-там го препречваха клони, но те не пречеха на пътниците. Повърхността му бе доста грапава и служеше за опора на пръстите и краката, които се подаваха от плодовите кутийки. Всъщност тунелът предсталяваше вътрешността на едно от многобройните кухи стебла на смокиновото дърво.

Двете плодови кутийки се придвижваха предпазливо към по-ниските слоеве на дървото и многократно пречупената слънчева светлина, която от време на време се процеждаше между листата наоколо, създаваше впечатление, че в тунела се е спуснала зеленикава мъгла, а дъното му тъне в непрогледен мрак.

Най-сетне, след кратко колебание, водещата плодова кутийка спря, сякаш не можеше да реши дали да поеме по един от хоризонталните клони. Втората направи същото. Двете поседнаха на клона, подпирайки се една-друга, обърнали гръб на тунела, от който току-що бяха излезли.

— Страхувам се да продължавам надолу към Приземието — обади се Пойли от своята плодова кутийка.

— Ще следваме посоката, която ни указва гъбата — започна да обяснява търпеливо Грен, което често правеше напоследък. — Тя е много по-мъдра от нас. Тъкмо сега, кога то сме по следите на друго племе, ще бъде глупаво да не я послушаме. Как бихме могли да оцелеем в гората съвсем сами?

Грен знаеше, че в същия момент гъбата, обгърнала главата на момичето, шепне подобни слова. Откакто преди няколко преспивания Пойли и Грен напуснаха Ничията земя, момичето бе доста неспокойно. Очевидно раздялата с групата се оказа по-голямо изпитание за нея, отколкото бе предполагала.

— Трябваше по-енергично да потърсим Тоя и останалите — рече Пойли. — Ако бяхме изчакали да стихне огънят, може би щяхме да ги открием.

— Ти настоя да се махнем оттам, защото се страхуваше да не се опариш — напомни й Грен. — Освен това Тоя никога няма да се съгласи да ни приеме обратно. Тя няма нито милост, нито съчувствие дори към теб, най-близката й приятелка.

В отговор Пойли само изсумтя и двамата потънаха в мълчание.

— Налага ли се да продължим? — не издържа дълго момичето и улови Грен за ръката.

И двамата се приготвиха да чуят гласа, който неизбежно щеше да им се обади.

— Трябва да продължите. Настоявам да го сторите, защото съм по-силна от вас — този глас те познаваха вече добре. Не се отронваше от устни, нито можеха да го чуят уши. Глас, който се раждаше в главите им и често се появяваше съвсем внезапно. Звучеше като случайно отронен звук на захвърлена лира.

— Досега ви опазих здрави и невредими — продължи гъбата. — И в бъдеще ще се грижа за вас. Аз ви посъветвах да използвате плодовите кутийки за прикритие и вие изминахте този дълъг път в пълна безопасност. Продължете и ще видите колко много ще спечелите накрая.

— Искаме малко да си починем — обади се Грен.

— Отдъхнете си и после ще продължим. Открихме следи от друго племе — точно сега не е време да унивате. Трябва да намерите групата.

Подчинявайки се на гласа, двете човешки същества легнаха да си починат. Неудобните „ризници“, които бяха надянали, с грубо пробитите дупки за краката и ръцете им пречеха да се настанят. Сгушиха се с главата надолу и вдигнати нагоре крака, сякаш бяха смазани от огромния пласт листа.

Като далечен, неясен фон в съзнанието им жужаха мислите на гъбата. Обитателите на този свят, в който господствуваха растенията, се бяха развили на размери, но си оставаха лишени от нервна система; плесените на гъбите пък бяха развили висока форма на интелигентност — буден, макар и ограничен разум, характерен за джунглата. За да се наложи в по-широк мащаб, гъбата, като истински паразит, прилепваше към други създания и така интелигентността й се съчетаваше с тяхната подвижност. Екземплярът, приютил се при Пойли и Грен, бе изумен от откритието, което направи, изследвайки нервната им система — информация, скрита дори за нейните притежатели, съхранила неясни спомени за расово разделение, което не беше срещал у никое друго творение на растителния свят.

Гъбата така и не бе стигнала до мъдростта, че сред слепите и едноокият е цар, но самата тя се намираше в сходно положение, формите на живот в този огромен парник, в който се бе превърнал светът в заника на своето съществуване, прекарваха дните си в битки или в бягство, в преследване или покой, после умираха и се превръщаха в тор, необходим за развитието на следващите поколения. За тях нямаше нито минало, нито бъдеще, напомняха на двуизмерните шарки на гоблен. Гъбата, намесила се в живота на двете човешки същества, бе нещо съвсем различно. Пред нея имаше бъдеще.

Тя бе първото създание, което от милиони години насам успяваше да надникне в дълбините на времето. Изникнаха смайващи перспективи, които за известно време заглушиха почти напълно хриптящия й глас.

— Но как ще успее гъбата да ни предпази от ужасите на Приземието — попита след известно време Пойли. — Какво може да направи срещу един съсухрек или цветето лигави устни?

— Гъбата знае разни неща — отвърна Грен. — Тя ни каза да се скрием в плодовите кутийки, за да се опазим от враговете си. И те ни запазиха. А когато открием и другото племе, ще бъдем в още по-голяма безопасност.

— Тази кутия протри крака ми — обади се Пойли с онази типично женска непоследователност, която времето очевидно не бе успяло да заличи.

След малко тя усети как нейният спътник докосва с ръка бедрото й и разтрива нежно натъртеното място. Ала очите й не спираха да шарят наоколо, от страх да не ги изненада неочакван враг.

Някакво летящо пъстро и дребно създание кацна на клончето над тях. Появи се мигом кичеста треперушка, която заля с неприятния си сок птицата. Противодействуващите си течности на двете създания закипяха. Птицата бе отнесена и на клона остана само малко зелено петно.

— Грен, тук има треперушка! Трябва да бягаме, преди да ни е опръскала — рече Пойли.

Гъбата също бе забелязала битката — в интерес на истината, изпитала бе искрено задоволство, тъй като птиците винаги са били големи любители на вкусните гъби.

— Ако сте готови, наистина е по-добре да тръгваме — обади се тя. За нея нямаше значение каква бе причината за раздвижването на домакините. Като истински паразит тя не се нуждаеше от почивка.

Въпреки заплахата от треперушката двамата не изпитваха голямо желание да напуснат удобното си прикритие и се наложи гъбата да ги подкани отново. Стараеше се да не бъде груба, за да не предизика съпротивата им. Потребно й бе тяхното сътрудничество. Гъбата нямаше ясна представа какво ще се получи в крайна сметка, но предусещаше, че ще бъде внушително. Вече виждаше как се размножава и разпространява, как покрива цялата Земя и колониите й завладяват хълмове и долини.

Не би могла да постигне това без помощта на човеците. Те щяха да бъдат нейните посредници. А сега й трябваха колкото се може повече хора. Ето защо не даваше мира на Грен и Пойли. Те се подчиниха.

Двамата младежи поеха по тунела, крепейки се о заоблените му стени.

И други създания използваха същия път, някои, например лиственицата, бяха безобидни, а други, подобно на безкрайно дългите хищници с остри зъби и нокти, които се проточваха от дълбините на джунглата до самите върхове, никак не бяха безвредни. Ала някои видове бяха оставили едва забележими следи — прорез тук, петънце там, и за набитото око не бе трудно да се установи, че оттук са минали човешки същества. Именно тези следи търсеха и следваха момчето и момичето.

Голямото дърво и обитателите на неговата сянка се занимаваха безмълвно със своите си дела. Същото вършеха Грен и Пойли. Когато следите продължиха по един от клоните, те поеха по него.

И напредваха, докато Пойли не забеляза някакво раздвижване. Нечия човешка фигура пробягна между листата и потърси убежище в колония пухесто килимче, закрепила се на един клон.

Двамата зърнаха само рамо и обрамчено с дълги коси лице, но въпреки всичко Пойли побесня.

— Ще се измъкне, ако не я хванем — каза тя на Грен. — Ще я проследя и ще я уловя! Внимавай да не се появи някой от групата й.

— Нека аз да отида.

— Не, аз ще я хвана. Щом видиш, че съм готова за скок, вдигни шум, за да отвлечеш вниманието й.

Момичето избута назад плодовата кутийка, плъзна се по корем върху клона и увисна от обратната му страна. Закачилата се за момичето гъба се изплаши за своята безопасност и побърза да помогне за успешния завършек на операцията. Усещанията на Пойли се изостриха, погледът й се избистри, а кожата й стана още по-чувствителна.

— Мини отзад. Хвани я, но не я убивай и тя ще ни отведе при племето си — кънтеше гласът.

— Млъкни, че ще ни чуе — изсъска Пойли.

— Само вие двамата с Грен ме чувате, Пойли. Вие сте моето владение.

Преди да се покатери върху горната страна на клона, Пойли пропълзя от другата страна на колонията от пухесто килимче. Направи го така сръчно, че не побутна нито един лист, не разклати нито една клонка. Сантиметър по сантиметър момичето се придвижваше напред.

Надничайки над нежните пъпки на ниската растителност, тя проследи с поглед своята плячка. Красиво момиче с буйни коси се оглеждаше наоколо, засенчило с ръка тъмните си влажни очи.

— Тя не подозира, че в плодовата кутийка се крие човек, и затова не се пази — обади се гъбата.

Пойли добре знаеше, че девойката би избегнала срещата с непознати, независимо дали знае, или не, че в плодовата кутийка има човек. Гъбата попи мисълта й и разбра, че пак не е предвидила точно реакцията на хората.

Реши, че най-добре е да остави Пойли сама да се справи със задачата си.

Пойли се придвижи още малко напред и свита почти одве, зачака да чуе сигнала на Грен.

Момчето раздвижи няколко клонки. Непознатата се извърна по посока на шума и в този миг Пойли скочи зад гърба й, без дори да й даде възможност да извади ножа си.

Двете момичета се сборичката върху меката повърхност на нискостебленото пухкаво килимче. Непознатата се мъчеше да улови Пойли за гърлото, а тя пък я ухапа по рамото. В същия миг Грен се озова между двете и сграбчи непознатата за шията, чийто светли коси покриха лицето му. Въпреки отчаяната съпротива, пленничката бе бързо повалена по гръб на клона и здраво увързана.

— Добре се справихте! Сега вече тя ще ни води… — обади се гъбата.

— Млъквай! — изсъска Грен и най-неочаквано гъбата се подчини.

Над главите на малката група нещо раздвижи листата. Момчето знаеше отлично колко бързо хищниците се насочват към местата, където се води борба. В същия миг към тях полетя със спираловидно движение откъснал се от съседния клон иглотрън. Грен бе готов да посрещне нападението.

Мечовете бяха безсилни срещу якия иглотрън. Момчето го перна с пръчката си и обърна движението му. Хищникът кацна в съседство, закрепяйки се с извитата си опашка, и се приготви за нов скок, но птица звездолист, скрита допреди миг сред листата, го изпревари, спусна се и го отнесе.

Пойли и Грен залегнаха до пленничката си, за да изчакат всичко да стихне. И наистина много скоро над тях се спусна тишината на джунглата.

Глава дванадесета

Пленничката бе почти безмълвна. В отговор на въпросите на Пойли тя се цупеше и въртеше глава. Успяха да разберат само че се казва Ятмур. Очевидно беше се изплашила от злокобната лъскава материя около вратовете им и буците по главите.

— Тя е твърде страхлива и не смее да говори — рече Грен на гъбата, трогнат от красотата на свилото се в краката му момиче. — Твоето присъствие не й прави добро впечатление. Не е ли по-разумно да я пуснем и да потърсим други хора.

— Удари я, може и да проговори — посъветва го гъбата.

— Ще я изплаша още повече.

— А може да си развърже езика. Плесни я по бузата, дето толкова ти харесва…

— Въпреки че не ме заплашва с нищо, така ли?

— Ти си бил голям глупак! Поне веднъж използвай мозъка си! Като мълчи, излага всички ни на опасност.

— Сигурно си права. Не помислих за това. Ти винаги се досещаш за повече неща.

— Тогава прави, каквото ти казвам.

Грен вдигна колебливо ръка. Гъбата накара мускулите му да се свият. Момчето стовари така тежко десница върху лицето на Ятмур, че главата й се отметна. Пойли премигна насреща му недоумяваща.

— Противно същество! Племето ми ще те убие! — озъби се Ятмур и очите й светнаха гневно. Грен замахна повторно.

— Искаш ли още един? Кажи къде живеете?

— Аз съм само пастирка — сви рамене момичето. — В моя род да удряш без причина е грях. Какво съм ти направила? Събирах плодове.

— Искаме да ни отговориш на някои въпроси. Никой няма да те докосне, ако ни отговориш — отговори Грен и понечи отново да я удари.

Този път тя отстъпи.

— Аз съм само пастирка — паса скокливци. Моята работа не е да се бия или пък да отговарям на въпроси. Ако искате, мога да ви заведа при моето племе.

— Кажи ни къде е то.

— В подножието на Черното гърло, съсем наблизо. Ние сме миролюбиви. Не се нахвърляме изневиделица върху други хора.

— В подножието на Черното гърло ли каза? Заведи ни там.

— Какво искате от нас?

— Няма да причиним никому зло. Освен това виждаш, че сме само двама. Защо се страхуваш?

Ятмур сви сърдито вежди, очевидно се съмняваше в искреността им.

— Ще трябва да развържете ръцете ми и да ми помогнете да се изправя. Близките ми не бива да ме виждат с вързани ръце. Няма да избягам.

— Само се опитай и ще усетиш силата на меча ми — рече Грен.

— Започваш да схващаш — похвали го гъбата.

Пойли развърза момичето. То приглади косите си, разтри натъртените си китки и следвано от охраната, започна да се катери между стихналите листа. Движеха се мълчаливо, но у Пойли се надигна съмнение, особено след като пейзажът започна чувствително да се променя.

Не мина много и стъпиха на земята. Отминаха ниско каменисто възвишение, покрито с копривен мъх и къпинови храсти, сетне още едно. Макар да бяха в подножието на гигантската смокиня, наоколо им бе по-светло, което означаваше, че тя е разпростряла клони доста високо. Те изглеждаха и някак по-различно — бяха тънки и преплетени. Тук-там върху пътниците падаше по някой слънчев лъч. Из тези места Върховете стигаха почти до земята. Какво ли означаваше това?

Пойли не се сдържа и попита своята гъба.

— Вероятно джунглата прекъсва някъде. Стигнали сме местност, където няма условия за нея. Не се безпокой.

— Сигурно вече сме в подножието на Черното гърло. Само от името ми настръхват косите. Гъбо, защо не се върнем, преди да е станало твърде късно?

— Няма къде да се върнем, Пойли. Ние сме скитници. Можем само да вървим напред. Не се бой. Ще ви помагам и никога няма да ви изоставя.

Клоните станаха прекалено тънки, за да издържат тежестта на хора. Ятмур приклекна и пъргаво скочи върху някаква скала. Пойли и Грен я последваха. Спогледаха се. В същия миг Ятмур вдигна ръка.

— Чуйте! Насам идват скокливци — рече тя, заслушана в шум, напомнящ тропота на дъждовни капки. — Моето племе живее от лов на тези животни.

Около скалистото островче, на което бяха стъпили, се простираше земята, но тя съвсем не беше онова блато, пълно с мръсотии и гниещи създания, за което толкова бяха чували в детството си. Релефът беше начупен, приличаше на кафяво-черно замръзнало море, тук-там се виждаха повече или по-малко дълбоки дупки, които напомняха гигантски очни ями или хилещи се уста. Растителността беше оскъдна.

— Скалите имат жестоки лица — прошепна Пойли, която не можеше да откъсне поглед от странната за нея гледка.

— Тихо! Ето оттам ще се появят — рече Ятмур.

В този миг цяло стадо странни създания изскочи от горския гъсталак и се втурна с подскоци в оголеното от гората пространство. Представляваха необичайни влакнести растения, които в продължение на дълги векове бяха успели да заприличат донякъде на предишните зайци.

Но в сравнение с тях те тичаха далеч по-бавно и по-тромаво, а сухожилията им пукаха остро. При всеки скок странно се полюшваха. Имаха едри глави, широки челюсти и неимоверно дълги уши, докато телата им бяха доста безформени и различно обагрени. А несъответствието между предните им крака — малки грозни чуканчета, и задните — значително по-дълги, ги лишаваше от всякаква зайча грациозност.

За Пойли и Грен те бяха странен нов вид с необяснимо грозни крака. За Ятмур тяхната форма имаше обяснение.

Очаквайки появата на животните, Ятмур бе свалила от кръста си окичено с тежести въже и го прехвърляше от една ръка в друга. Когато стадото стигна до скалистото им островче, тя сръчно го метна. Оказа се, че представлява доста примитивна мрежа, по чиито краища висяха тежести.

Три от странните създания се хванаха. Ятмур мигом се спусна и преди да успеят да се освободят, ги завърза.

Стадото се разбяга в различни посоки и скоро се загуби от погледите на нашите пътешественици. Видимо доволна, че е успяла да покаже част от своите умения, Ятмур изгледа победоносно Пойли и Грен. Пойли не й обърна никакво внимание, а посочи с ужас напред към една скала.

— Грен! Виж! Чудовище, Грен! — промълви с пресипнал глас тя и отстъпи назад. — Нали ти казах, че това място е прокълнато.

Недалеч от пътеката, по която бе притичало стадото скокливци, пред очите на децата се надигаше голям балон, който вече ги надминаваше на ръст.

— Това е търбух! Не гледайте натам! — предупреди ги Ятмур. — Причинява страшни неща на хората.

Грен и Пойли обаче не откъсваха очи, сякаш бяха омагьосани. Балонът се бе превърнал във влажна топка, на чиято повърхност се появи голямо, подобно на желе око с бледозелена зеница. То се въртеше насам-натам, докато не попадна на човешките същества.

В долната част на топката се появи широк прорез. Последните няколко скокливеца го забелязаха, поколебаха се за миг и сетне бързо смениха посоката. Шест се престрашиха и скочиха в прореза, който бързо се затвори и балонът започна да се свива.

— Живи сенки! — възкликна Грен. — Какво е това?

— Това е търбух — обясни Ятмур. — Не сте ли виждали досега? Тук има доста от тях. Срещат се край по-високите скали. Да вървим. Трябва да занеса скокливците на моето племе.

Само че гъбата не беше съгласна и упорито настояваше за нещо друго пред Грен и Пойли. Двамата твърде неохотно приближиха до скалата с търбуха.

Сега вече той се бе сплескал напълно и висеше от каменната повърхност като десетки други влажни създания. В самото подножие на скалата, скрити като в торба, все още помръдваха скокливците. Едрото зеленикаво око ги погледна внимателно и се затвори. Сега вече по нищо не личеше, че тук има живо създание.

— Съвсем безопасен е — обади се гъбата. — Той е само най-обикновен стомах.

Младежите продължиха напред, отново водени от Ятмур, стиснала здраво мрежата със скокливците, които се държаха съвсем спокойно, сякаш за тях нямаше нищо необикновено в това да ги заловят.

Постепенно склонът, по който вървяха, започна да става стръмен. Гъбата изказа предположението, че вероятно склонът е причина за оредяването на клоните на смокинята, и изчака да чуе тяхното мнение.

— Възможно е скокливците да имат нужда от дългите си задни крака, за да изкачват тези стръмнини — рече Пойли.

— Нищо чудно — обади се гъбата.

Това е абсурдно, помисли си Грен, а когато тръгнат надолу? Гъбата не може да знае всичко, но пък да се съгласи с глупавото обяснение на Пойли…

— Прав си, че не зная всичко — обади се гъбата, прочела мислите му. — Но за разлика от теб умея да уча бързо, а ти действуваш по инстинкт.

— Какво е инстинкт?

— Незрели мисли — отвърна гъбата кратко.

Най-сетне Ятмур спря. Първоначалната й недружелюбност бе изчезнала, сякаш съвместното им пътешествие ги бе сближило. Тя дори бе весела.

— Намирате се в района на моето племе, нали това искахте?

— Извикай тогава хората. Кажи им, че идваме с добри чувства и че искам да говоря с тях — рече Грен, след което се обърна към гъбата, — но аз нямам представа какво ще им кажа.

— Това е моя грижа — успокои го тя.

Ятмур сви ръце около устата си и изсвири силно. Пойли и Грен се огледаха… Листата наоколо зашушнаха и почти мигновено двамата се оказаха обградени от група войни, сякаш изникнали от земята. От клоните над главите им също се подаваха хора.

Скокливците в мрежата се размърдаха неспокойно.

Грен и Пойли стояха абсолютно неподвижно, за да дадат възможност на новодошлите да ги огледат добре.

Хората от племето на Ятмур пристъпваха внимателно напред. Както можеше да се очаква, в по-голямата си част те бяха жени, прикрили интимните си части с цветя. Всички носеха оръжие. Повечето жени, подобно на Ятмур, имаха хубави черти. Някои носеха на кръста същите обкичени с тежести примки.

— Пастири — обади се най-сетне Ятмур. — Доведох ви двама непознати — Пойли и Грен. Искат да се присъединят към нас.

— Ние сме странници и няма да ви направим нищо лошо — обади се Пойли, подтикната от гъбата. — Посрещнете ни с добро, ако искате да заминете в мир към Висините. Нуждаем се от подслон и почивка. После ще ви покажем какво умеем.

От групата се отдели набита жена със сплетени на плитка коси, в които проблясваше някаква черупка. Тя протегна ръка с обърната нагоре длан.

— Бъдете поздравени, странници. Името ми е Хътуир. Предводителка съм на тези пастири. Ако се присъединявате към нас, последвайте ме. Съгласни ли стте?

„Ако не се съгласим, може и да ни убият“, помисли си Грен.

„Трябва от самото начало да покажете, че вие ще сте водачите“ — отговори му гъбата.

— Стоят с извадени ножове — възрази Грен.

„Или ще станем водачи от самото начало, или ще се простим с тази идея“ — настояваше неизменният му съветник.

Докато траеше спорът им, Хътуир плесна нетърпеливо с ръце.

— Отговорете! Ще се подчините ли на Хътуир?

„Трябва да се съгласим, гъбо.“

„Не, Грен, не можем да си го позволим.“

„Но те ще ни убият!“

„В такъв случай ти трябва да я убиеш първа, Пойли.“

„Не!“

„Казах вече.“

„Не… не… не…“

Спорът вече се водеше от тримата, макар и мислено.

— Пастири, внимавайте! — призова Хътуир своето племе.

Жената сложи ръка върху дръжката на меча си. Очевидно непознатите не бяха приятелски настроени.

Нещо странно ставаше с тях. Започнаха да гънат тела и да се извиват в странен танц. Пойли вдигаше ръце към главата си, сетне, сякаш дръпната от невидима сила, се завъртваше в обратна посока. И тя, и Грен потрепваха с крака и леко се полюшваха. Лицата им ту се изпъваха, ту се сгърчваха в необяснима болка. От устата им излизаше пяна и от напрежение дори уринираха.

Движеха се бавно в кръг, спираха, извръщаха се и гънеха тела, прехапали устни, с блуждаещи очи.

Пастирите отстъпиха стъписани.

— Връхлетяха ме откъм небето! Сигурно са духове! — извика Ятмур и закри лице с длани.

С пребледняло лице Хътуир изпусна извадения меч. Това бе сигнал за нейните хора. Изплашени, те побързаха да хвърлят оръжието и скриха лица с ръце.

Гъбата веднага разбра, че е постигнала най-неочаквано търсения резултат, и преустанови натиска си върху съзнанието на Грен и Пойли. Но трябваше тутакси да се намеси отново, иначе те положително щяха да се строполят от изтощение на земята.

— Спечелихме онова, към което се стремяхме, Пойли — рече тя на момичето. — Хътуир коленичи пред нас. Сега ти трябва да говориш.

— Мразя те, гъбо — рече момичето. — Накарай Грен да изпълни твоята задача… Аз нямам желание.

Притиснат здраво от гъбата, Грен приближи до Хътуир и я улови за ръката.

— Значи признавате нашето превъзходство — рече той. — Не се бойте. Само никога не забравяйте, че сме духове, в които са се вселили други духове. Ще работим с вас. Всички заедно ще създадем непобедимо племе и ще можем да живеем в мир. Никога повече човешките същества няма да са бегълци в гората. Ще ви изведем от нея, за да станете могъщи.

— Пътят навън от гората е пред нас — дръзна да се обади Ятмур. Тя бе предала скокливците на друга жена и бе минала напред, за да чуе Грен.

— Ще ви отведем по-далеч оттук.

— А ще ни освободите ли от духа на Черното гърло — обади се и Хътуир.

— Ще ви заведем, където пожелаете — заяви Грен. — Но преди всичко ние двамата с Пойли се нуждаем от храна и почивка, после отново ще говорим с вас. А сега ни заведете в убежището си.

Хътуир се поклони и изчезна, сякаш земята под краката й я погълна.

Глава тринадесета

По покритата със застинала лава местност се виждаха множество дупки. Някъде почвата сама бе пропаднала, другаде те бяха изкопани от пастирите и представляваха надеждно убежище. Там, в полумрака, те живееха в относителна безопасност, а в случай на нужда можеха бързо да избягат.

С помощта на Ятмур Грен и Пойли слязоха в укритието. Настаниха ги на два одъра и веднага им поднесоха храна.

Ястието бе приготвено от скокливец, с непозната за Грен и Пойли подправка, която пастирите използваха, за да му придадат по-добър вкус. То бе и доста подлютено с пипер. Ятмур им обясни, че скокливците са основна тяхна храна, но им донесоха и друго за хапване.

— Това е риба — поясни пастирката, когато те изразиха възхищението си. — Въди се в Дългата вода, която извира от Черното гърло.

Гъбата се заслуша по-внимателно и накара Грен да попита как улавят рибата, щом живее във водата.

— Не я улавяме сами — рече Ятмур. — Ние не отиваме до Дългата вода. Там живее племе, на което викаме рибари. От време на време се срещаме с тях и понеже сме в добри отношения, разменяме скокливци за риба.

По всичко личеше, че животът на пастирите не е много тежък. Опитвайки се да прецени по-добре обстановката, Пойли попита Хътуир:

— А нямате ли врагове?

— Тук те са твърде малко — усмихна се жената. — Големият ни враг Черното гърло ги поглъща. Живеем тук, защото според нас е по-лесно да се бориш с един силен враг, отколкото с множество по-малки.

Гъбата поведе енергичен разговор с Грен. Момчето се бе научило вече да общува с нея мислено, изкуство, което Пойли никога нямаше да овладее.

— Трябва да разгледаме гърлото, за което толкова много се говори тук — настояваше гъбата. — И колкото по-скоро, толкова по-добре. Ти вече падна толкова ниско, че се храниш заедно с тях като най-обикновен човек, затова ще трябва да им дръпнеш и една хубава реч — едното не върви без другото. А сега да отидем да разгледаме това гърло и да им покажем, че изобщо не е страшно.

— Не. И дума да не става! Може да си умна, но не си твърде разумна! Сигурен съм, че тези симпатични пастири имат сериозни основания да се боят от Черното гърло.

— Щом така мислиш, ние сме загубени.

— Пойли и аз сме страшно изморени. Ти не познаваш умората. Обеща да ни оставиш да поспим.

— Само за спане мислите. Преди всичко трябва да покажете, че сте много силни.

— Но как, след като едва се държим на краката си — намеси се Пойли.

— Да не искате да ви убият, докато спите?

В крайна сметка гъбата постигна своето. Грен и Пойли пожелаха да ги заведат при Черното гърло.

Пастирите се стъписаха. Хътуир се опита да ги успокои.

— Ще направим така, както искате, велики духове. Икол, ела тук — извика тя на млад мъж с бяла рибя кост в косите, който излезе пред всички. Той поздрави Пойли с обърнати нагоре длани.

— Младият Икол е нашият най-добър певец — поясни водачката на племето. — С него нищо лошо няма да ви се случи. Ще ви чакаме тук.

Малката група излезе отново навън сред обляната от незалязващото слънце местност. Поседяха така върху нагрятата пемза, докато свикнат очите им със светлината.

— Зная, че сте изморени — обърна се Икол широко усмихнат към Пойли, — но ще видите, че е съвсем наблизо.

— Не съм чак толкова изморена — усмихна му се Пойли в отговор. С тъмни големи очи и нежна кожа, младежът бе красив като Ятмур. — Колко е хубава костта в косите ти, прилича на жилките на лист.

— Срещат се много рядко, но може би ще успея да намеря една и за теб.

— Най-добре да тръгваме — грубо ги прекъсна Грен. Никога не беше виждал мъж да се хили така тъпо. — И не разбирам как е възможно най-обикновен певец, ако наистина сте такъв, да се противопостави на силен враг.

— Когато гърлото запее, аз пея с него… а аз съм по-добър — отговори невъзмутимо Икол и тръгна с леко полюляваща се походка през листака и край скалите.

Както им бе казал, пристигнаха скоро. Напредваха по склона и все по-често срещаха черни и червени скални късове от вулканичен произход, по които не растеше нищо. Дори смокинята, завладяла близо хиляда мили от континента, се бе видяла принудена да отстъпи тук. Стъблата и по границата още носеха белези от последното изригване на лава, но въпреки това бяха спуснали лакомите пипала на корените, с надеждата да открият някоя, макар и малка, пролука в скалите.

Икол заобиколи бързо тези израстъци и коленичи зад висок камък. Даде им знак да го последват.

— Ето го Черното гърло — посочи той.

За Пойли и Грен всичко беше необичайно — отсъствието на гора, голата местност, а сега и тази нагъната, покрита с лава равнина, която в далечината се издигаше стръмно, а на върха завършваше с назъбена гърловина. Мрачна и черна, тя веднага задържаше погледа.

— Това е Черното гърло — прошепна отново Икол и видя да се изписва на лицето на Пойли истинско страхопочитание.

После показа с пръст тънка струйка дим, която се виеше над ръба, и промълви:

— Гърлото диша.

Грен с усилие откъсна поглед от мрачното възвишение и обърна очи към очертаващата се в далечината гора. Почувствува, че гъбата усилено търси нещо в съзнанието му, и беше толкова настоятелна, че му се зави свят. Разтри челото си с ръка. Мигом неговата повелителка енергично даде да се разбере, че е недоволна от реакцията му.

Гъбата бе проникнала в недрата на подсъзнателната памет на Грен и ровеше като обезумяла, сякаш търсеше стари снимки, нужни за доказване право на наследство. Момчето се обърка. То също виждаше някои картини, понякога доста болезнени, но нищо не можеше да разбере. Загуби съзнание от огромното усилие и се строполи на земята.

Пойли и Икол му помогнаха да се изправи, припадъкът бе отминал, а и гъбата бе получила онова, което искаше.

— Пастирите се боят от призраци, Грен. Няма нищо страшно. Могъщото им Гърло е най-обикновен вулкан, при това съвсем малък. Не представлява никаква опасност. Вероятно е изгаснал. — И гъбата показа на Грен и Пойли картини на вулкан, които бе измъкнала от генетичната им памет.

Успокоени, те се прибраха в подземния дом на племето, където ги чакаха Ятмур, Хътуир и останалите.

— Разгледахме вашето Черно гърло и видяхме, че в него няма нищо страшно — заяви Грен на всеослушание. — Ето защо можем спокойно да легнем и да се наспим.

— Призове ли ни Черното гърло, всички отиваме при него — рече Хътуир. — Сега е потънало в мълчание и затова ви се струва безопасно. Ще видим как ще се почувствувате вие, духове, когато запее!

Пойли попита къде се намират рибарите, племето, за което Ятмур бе споменала.

— Дърветата, които им служат за дом, не се виждат оттук — обади се Икол. — От недрата на Черното гърло извира Дългата река. Не можем да я видим заради възвишението. Дърветата, които те боготворят и които им дават подслон, растат на нейния бряг.

— Благодарение на каква магия успяват да оцелеят рибарите, които живеят много по-близо до Черното гърло от вас? — попита Пойли по настояване на гъбата.

Пастирите зашушнаха помежду си, но очевидно не стигнаха до смислен отговор. Най-сетне една жена се обади:

— Велики духове, рибарите имат дълги зелени опашки.

Отговорът не удовлетвори никого. Грен се засмя и подтикнат от гъбата, подхвана речта, за която тя настояваше.

— Ех, вие, деца на празно гърло, знаете твърде малко и само се губите в догадки! Нима вярвате, че може да поникнат дълги зелени опашки на хората? Вие сте простодушни и безпомощни и ние ще станем ваши водачи. След като се наспим, ще отидем до Дългата вода и вие ще ни последвате. Ще се съюзим с рибарите в едно велико племе, ще привлечем и други племена от гората. Вече няма да бягаме, подгонени от страха. Другите ще се боят от нас.

В многосегментния мозък на гъбата изникна картина на плантация, която тези човеци щяха да изградят за нея. Там, грижливо отглеждана, тя щеше да се развива спокойно. Гъбата изпитваше вече остра нужда от нова територия и искаше да мине върху някои от пастирите. Тогава бързо щеше да настъпи денят, в който тя щеше да се сдобие с плантация и да установи по-късно пълно господство над остатъка от човешкия род. Ето защо тя накара Грен да продължи.

— Вече няма да сме нещастните създания от света на тревите. Ще изтребим този свят. Ще унищожим и джунглата, и всичките й злокобни създания. Ще оставим живи само добрите. Ще създадем в нея градини, където ще отглеждаме сила, докато завладеем света, както това е било преди много векове.

Словата му бяха посрещнати с мълчание. Пастирите се споглеждаха неспокойно и не знаеха какво да мислят.

Пойли си рече, че онова, което току-що чу от устата на Грен, е твърде величаво и сякаш лишено от смисъл.

Самият той изглеждаше озадачен. Въпреки че смяташе гъбата за силен приятел, не обичаше тя да го принуждава да говори и да действува в името на неща, които не разбираше добре.

Изтощен, младежът се сви в един ъгъл и потъна в сън. Пойли също легна и мигновено заспа, без да я е грижа какво ще си помислят останалите.

Пастирите ги гледаха известно време с недоумение. Първа се съвзе Хътуир. Тя плесна с ръце и ги накара да се разотидат.

— Оставете ги да се наспят — рече тя.

— Толкова са особени! Ще постоя при тях — обади се Ятмур.

— Няма нужда. Ще обмислим всичко, когато се събудят — възрази водачката и изтика Ятмур пред себе си.

— Ще видим как ще се държат, когато Черното гърло запее — подхвърли Икол, излизайки на повърхността.

Глава четиринадесета

Докато Пойли и Грен спяха, гъбата будуваше. Изобщо нямаше нужда от сън.

Сега тя приличаше на малко момче, попаднало в пещера, пълна със скъпоценности; открила бе неочаквано за себе си и за своите спътници съкровище, на чието изкушение не устоя и веднага изследва. Откритието бе зашеметяващо.

Множество най-невероятни сънища разтревожиха почивката на Грен и Пойли. Цели отрязъци от изминал опит, подобно на потънали в мъгла градове, ту се появяваха, ту изчезваха в копнеещите им за почивка съзнания. Гъбата се зарея из мрачните коридори на паметта им, там, където бяха складирани безброй интуитивни отговори.

Пътешествието й бе дълго. В началото я подвеждаха десетки от знаците, забулени от преживяванията на множество поколения. Гъбата стигна до спомени от времето, когато Слънцето все още не било започнало да излъчва свръхрадиация, когато човекът бил далеч по-интелигентен и по-агресивен от своя заселил се по дърветата потомък. Наблюдаваше изумена развитата цивилизация. Спусна се и по-далеч — в по-дълги и по-неясни епизоди от човешката история, още преди тя да започне, когато хората са имали само огън, за да се греят, и са мислили единствено как и накъде да насочат копието си.

Продължавайки да се разхожда из откъслечните епизоди от човешката памет, гъбата направи най-изумителното си откритие. Замря от стъписване, преди да осъзнае макар и частично важността на откритието си.

Когато се съвзе, тя започна да блъска в мозъците на Грен и Пойли. Младежите се въртяха неспокойно, мъчейки се да я пропъдят от съня си, но напразно.

— Грен! Пойли! Имам страхотна новина! Ние сме по-близки роднини, отколкото предполагахме! — пулсираше тя с чувство, на каквото те не бяха подозирали, че е способна. Насила ги накара да видят във въображението си картини от собствената им несъзнавана памет.

Първо им показа ерата на разцвета на човешкия род — време на красиви градове и пътища, на рисковани пътешествия до близки планети, епоха на чудесна организация и възход, на общности, обединения и средища. И въпреки всичко хората не изглеждаха по-щастливи от своите предшественици. Също като тях изпитваха напрежение и страдаха от противоречия. Прекалено податливи бяха на икономически или военни сблъсъци.

Гъбата показа и как с навлизането на Слънцето във фазата на разрушение температурите на Земята постепенно започнаха да нарастват. Уверени във възможностите на своите технологии, хората се готвеха да посрещнат опасността.

— Не искам да гледам повече — проплака Пойли, за която тези сцени бяха прекалено ярки и болезнени.

Само че нямаше кой да я чуе и гъбата продължи да насилва подсъзнанието й.

Едва приключили с подготовката си, хората започнаха да боледуват. Слънцето изсипваше над тях все по-силна радиация и постепенно цялото човечество бе обхванато от невиждана дотогава болест. Тя поразяваше кожата, очите, мозъците.

След дълги и мъчителни страдания те придобиха имунитет към радиацията. Изпълзяха от леглата си, но нещо бе променено. Бяха вече загубили властта на повелители, на знаещи и на воюващи.

Бяха станали други!

Напуснаха своите големи и красиви градове, изоставиха жилищата и къщите си, сякаш никога не са били техни. Социалните им структури и организации се разпаднаха. Тревите и растенията избуяха, улиците обраснаха с тях, а семената и цветният прашец се носеха необезпокоявани над техническите съоръжения. Започваше настъплението на джунглата.

Западането на човешкия род стана не постепенно, а изведнъж, подобно на сриването на гигантска кула.

— Стига вече — обади се Грен, опитвайки се да окаже някаква съпротива на гъбата. — Миналото не ни засяга. Защо трябва да се вълнувам от онова, което се е случило толкова отдавна? Достатъчно ни разстрои! Остави ни да спим.

И тогава изпита нещо твърде необичайно — някой като че го раздруса вътрешно. Очевидно гъбата правеше всичко възможно да го държи буден.

— На вас всичко ви е безразлично — възмути се гъбата. — Длъжни сте да видите всичко! Ето, гледайте! Сега ще се върнем в много далечни времена назад, когато човекът не е имал нито история, нито наследство, когато не е бил дори Човек, а дребничко създание, каквито сте вие в момента…

На Пойли и Грен не им оставаше друго, освен да наблюдават картините, които последваха. Те не бяха твърде ясни, но двамата младежи виждаха как наподобяващите лемури хора се плъзгат надолу по дърветата и тичат боси сред папратите. Неспокойни, дребни човечета, които не можеха да говорят. Подскачаха, навеждаха се и бързо се скриваха в храстите. Подробностите в картината бяха размити, тъй като населението на Земята все още нямаше мисловна дейност. Хората различаваха светлинните проблясъци, силните аромати. Древните същества се раждаха, радваха се на каквото можеха и умираха.

Странна, необяснима носталгия нахлу в сърцата на Пойли и Грен и скоро момичето тъжно се разплака.

Появи се по-ясна картина — група дребни човешки същества газеха в блато, гъсто обрасло с гигантски папрати. От време на време нещо се отделяше от растенията и падаше върху главите на хората. Не беше трудно да се различи, че това е плесен на гъба.

— В този прастар свят моят род пръв е развил някаква форма на интелигентност — обади се възторжено гъбата. — Ето ви и доказателството! При добри условия — влага и полумрак, ние първи сме открили силата на мисълта. Само че тя се нуждае от крайници, които да насочва по свое желание. Ето защо сме заживели паразитно върху дребосъците, вашите далечни прадеди.

В буквалния смисъл на думата гъбата потопи Грен и Пойли в историята на човечеството, която бе същевременно и история на гъбата. Започнали живота си на Земята като паразити, гъбите се превърнаха в симбиозни създания.

Първоначално те висяха по черепите на лемуроподобните човеци. По-късно, когато хората благодарение на съвместното им съществуване се развиха, научиха се да живеят организирано и да ловуват, черепната им кутия нарасна и иначе уязвимата гъба вече можеше да се прибере под прикритието на яките й кости. Така тя действително стана част от човека.

— Ето как се е развила човешката раса — обади се гъбата, без да престава да показва една след друга картините. — Хората станаха по-високи и завладяха света, забравяйки произхода на своя успех — гъбоподобния мозък, който живее и умира с тях… Без нас хората щяха да си останат по дърветата също като вашите племена, ако не бях аз.

И за да бъде по-убедителна, тя отново посегна към спомените на двамата, за да им покаже времето, когато Слънцето току-що бе навлязло в последния етап на своя живот и цялото човечество се поболя.

— Хората са по-силни физически — продължи гъбата. — Оцеляха след засилващата се слънчева радиация, за разлика от симбиотичните си мозъци, които тихо и мирно загинаха в малката костна кутия. Човекът остана да се бори сам със своя собствен немощен мозък… Нищо чудно тогава, че загуби своите прекрасни градове и се върна отново по дърветата!

— Това не означава нищо за нас… нищо — промълви изтощен Грен. — Защо ни измъчваш с отдавна отминали катастрофи?

Гъбата прошумоля в главите им със звук, наподобяващ смях.

— Защото може би трагедията все още не е свършила; аз съм от по-устойчиво коляно, издържам на силна радиация. Същото важи и за вашия род. Настъпил е историческият момент да подновим симбиотичното си съжителство, което ще бъде също така плодоносно, както онова, което превърна лемуроподобните човеци в интелигентни същества, отишли чак в космоса. Часовниците на разумния живот започват да работят отново. Те пак имат стрелки…

— Грен, тя е луда и аз нищо не разбирам! — проплака Пойли, ужасена от бурята, която се развихряше в мозъка й.

— Чувате ли как звънят тези часовници? — не спираше гъбата. — Те звънят за нас, деца мои!

— Да, о, чувам ги! — простена Грен, мятайки се неспокойно в съня си.

В ушите и на двамата като някаква дяволска музика ехтеше часовников звън.

— Грен, ще обезумеем! — извика Пойли. — Какъв е този ужасен шум?

— Звънът на часовниците! — викаше гъбата.

В този миг Пойли и Грен се събудиха и се изправиха в постелите си, облени в пот. Вратовете и главите им, там, където се бе настанила гъбата, пламтяха, горяха, а оглушителният звук продължаваше да кънти.

Макар и объркани, те постепенно осъзнаха, че са съвсем сами в празната пещера под прикритието на застиналата лава. Всички пастири бяха изчезнали.

Някъде отвън долетя силен шум. Трудно им бе да кажат защо той така ги изплаши. Основният звук бе почти мелодичен. Той действуваше не на слуха, а на кръвта и тя ту замръзваше в жилите им, ту започваше да кипи.

— Трябва да вървим! — рече Пойли и с мъка се изправи. — Вика ни.

— Какво направих — изхленчи гъбата.

— Какво става? — попита и Грен. — Защо е необходимо да отидем?

Двамата се сгушиха уплашени, но поривът на кръвта не им даваше мира, краката им се местеха сякаш против волята им. Колкото и да се бояха от мелодията, те й се подчиниха. Не възрази и гъбата.

Грен и Пойли изскочиха устремно от цепнатината, служеща за изход, и се озоваха сред истински кошмар.

Мелодията се носеше около тях като вятър, макар нито един лист по клоните на дърветата да не помръдваше. Звукът движеше краката им. Много скоро видяха, че не само те й се подчиняват. Едни летяха, други тичаха или подскачаха, някои пълзяха през сечището и всички бяха устремени в една посока, към Черното гърло.

— Черното гърло! — извика гъбата. — Черното гърло пее и ние трябва да отидем при него!

Песента действаше не само на слуха, но и на зрението им. Част от ретината на очите им не реагираше и светът пред тях изведнъж стана черно-бял и сив. Небето над главите им побеля, листата, които го скриваха тук-там, станаха сиви, а разкривените скали под краката им бяха черно-сиви. С протегнати напред ръце Грен и Пойли се присъединиха към останалите.

И тук, във водовъртежа на страха и принудата, срещнаха пастирите.

Като стотици други сенки и те стояха до последните стъбла на смокиновото дърво. Привързали се бяха с въжета. Сред тях, също така увързан, бе Икол, певецът. Сега той пееше! С наведена глава, сякаш вратът му бе пречупен, и с вперен в земята поглед той пееше от все сърце и с пълен глас.

Песента му дръзко се извисяваше и пресрещаше песента на Черното гърло. Неговата мелодия притежаваше своя мощ и се противопоставяше на другата, която иначе щеше да привлече пастирите към източника си.

Хората от племето слушаха мрачно и с огромно внимание Икол. Макар и привързани към стъблата, те съвсем не бездействуваха. Опънали бяха мрежите си и всички създания, които неудържимо се бяха устремили към зиналата паст на гърлото, се заплитаха в тях.

Пойли и Грен не можеха да разберат думите от песента на Икол. Не бяха свикнали, а и излъчванията на войнственото гърло ги заглушаваха.

Двамата отчаяно се бореха с привличането — отчаяно, но безуспешно. Вървяха напред пряко волята си. Прелитащи създания се блъскаха в тях. Целият черно-бял свят се бе надигнал и се стремеше неудържимо в една посока! Единствени пастирите оставаха невъзмутими, благодарение на песента на Икол.

Грен се препъна и препускащите зад него създания от растителния свят го навалиха.

В същия миг забелязаха, че през джунглата към тях се носят облак скокливци. Упорито заслушани в песента на Икол, пастирите не пропуснаха скокливците и започнаха да ги налагат с пръчките си.

Пойли и Грен отминаха и последните пастири. Колкото по-силна ставаше ужасната мелодия, толкова по-бързо крачеха. Пред тях вече бе оголеното пространство. Обградено от венец от клони се виждаше гърлото! От устните им се отрони приглушен вик — вик на възторг ли бе? Или може би на ужас?

Ужасът сега вече имаше множество тела, крака, чувства, задвижвани от песента на Черното гърло.

В отговор на неговия зов през полето от застинала лава се стичаше неудържимо истинска река от живи създания, които, сякаш изпаднали в транс, се хвърляха в гърлото.

Нова смразяваща кръвта гледка ги порази. Над ръба на кратера се появиха три хитинови пръста, които се движеха в такт с мелодията и ги приканваха да се приближат.

Грен и Пойли изкрещяха от страх, но въпреки всичко, подчинявайки се на повелята им, ускориха крачка.

— Пойли! Грен! Грен! — зовеше гласът.

Двамата младежи продължаваха напред. Грен успя да хвърли бърз поглед назад към подскачащите черни и сиви очертания на гората.

Последното човешко същество, което отминаха, бе Ятмур; без много да му мисли, тя отхвърли въжетата, с които бе привързана към дървото. Косите й се развяваха. С протегнати напред ръце си запробива път сред множеството живи твари.

Обляно от странната светлина, лицето й изглеждаше сивкаво, но тя смело пееше, докато тичаше напред. Песента й, подобна на тази на Икол, трябваше да противодействува на другата, която вещаеше зло.

Грен отново се извърна към Черното гърло и тутакси забрави за младата пастирка. Дългите пръсти го викаха. Този път само него.

Момчето държеше Пойли за ръка, а Ятмур, минавайки покрай купчина камъни, успя да го улови за другата.

За частица от секундата те се обърнаха към нея. Песента й успя да привлече вниманието им. Гъбата мигновено разбра, че това е единственият им шанс.

— Свийте встрани! — обади се настоятелно тя. — Свийте, ако ви е мил животът.

Странен гъсталак от съвсем млади издънки се бе изпречил на пътя им. Без да пускат ръцете си, тримата се мушнаха в него. Скокливец, който очевидно търсеше по-кратък път, се завъртя над главите им.

В същия миг чудовищната мелодия на Черното гърло загуби голяма част от силата си. Ятмур се отпусна на гърдите на Грен и се разрида. Опасността обаче все още не бе отминала.

Пойли докосна един от тънките филизи и изпищя. Лепкава течност се спусна върху главата й. Момичето размаха ръка и сграбчи странното създание.

Тримата отчаяно се огледаха. Озовали се бяха в клопка. Промененото им зрение ги бе подвело. Скокливецът, завъртял се над тях, също бе уловен от лепкавата течност на филизите.

— Търбух! — извика Ятмур, разбрала първа какво се е случило. — Попаднали сме в търбух!

— Бързо сечете! — извика гъбата. — Меча, Грен! Бързо, разсичай с меча! След миг ще се затвори.

Така и стана. „Таванът“ над главите им започна да се сгърчва и да се спуска бавно. Всяка илюзия, че са в горски гъсталак, изчезна. Намираха се в истински стомах.

Младежите измъкнаха оръжието си и отчаяно го размахаха. Стъблата наоколо — така чудесно имитиращи издънки на дървета, се изкривиха и огънаха, таванът се свиваше и от време на време изпускаше задушаваща желеподобна маса. Грен отскачаше и сечеше с все сила — в стената се отвори голяма цепнатина.

Момичетата му помогнаха да я разшири. Много скоро тримата успяха да промушат глави навън и така избегнаха сигурната смърт от свиващите се около тях стени.

Навън ги очакваше доскорошната заплаха от воя на Черното гърло. Обзети от непреодолимо желание да отговорят на неговия зов, те с удвоени сили продължиха да секат наоколо.

Само краката им останаха още здраво уловени в пихтиестата маса. Търбухът бе прилепнал о скалите и за нищо на света не можеше да се откъсне, за да се устреми към гърлото. Единственото му зеленикаво око тъжно наблюдаваше как го разсичат на дребни късчета.

— Трябва да вървим! — извика Пойли, която най-сетне успя да се измъкне и помогна на Грен и Ятмур да излязат.

Закъснели бяха повече, отколкото предполагаха. Полепналата по краката им маса им пречеше да се движат. Пробиваха си път между тълпите всевъзможни създания. Ятмур почти нямаше сили да пее. Волята им бе вече изцяло под властта на песента на гърлото.

Заобиколени от галопиращо множество, те се катереха по самия склон на гърлото. Над тях три дълги пръста ги приканваха с жестока неумолимост. Появи се и четвърти, и пети, сякаш ставащото вътре във вулкана достигаше връхната си точка.

Мелодията се разрази с невероятна сила и сърцата на тримата биеха до пръсване. Около тях скокливците буквално прелитаха — дългите им задни крака очевидно вършеха добра работа. И от ръба на гърлото се хвърляха стремително към онова, което така непреодолимо ги привличаше.

Хората също копнееха да се срещнат с кошмарния певец… Задъхани, те едва си пробиваха път сред навалицата, преди да изминат последните няколко метра.

Внезапно мелодията секна. Стана така неочаквано, че тримата тутакси се строполиха. Изнемощели, усетиха огромно облекчение и заплакаха неудържимо. Песента бе спряла, наистина бе спряла.

Когато усети, че пулсът му се е успокоил, Грен отвори едното си око.

Светът възвръщаше нормалните си цветове — бялото бе започнало да порозовява, сивото придобиваше все по-отчетливи сини, зелени и жълти оттенъци, а черното се размиваше постепенно в наситените багри на гората. Властният стремеж, който бе изпитвал досега, се превърна в отвращение пред онова, което се готвеха да сторят.

Наоколо съществата, също едва избегнали гибелта, бяха нападали по склона. Постепенно се надигаха и кой по-бавно, кой по-бързо, се връщаха назад и търсеха прикритието на гората.

— Ако не беше онзи търбух — пръв се обади Грен, — сега да сме мъртви. Как си, Пойли?

— Не ме закачай — промълви момичето, скрило лице в шепите си.

— Ще имаш ли сили да вървиш? Хайде да се връщаме при пастирите.

— Чакай! — спря го Ятмур. — Излъгахте Хътуир и останалите, че сте велики духове. Сега те знаят, че не можете да се съпротивлявате на зова на Черното гърло. Излъгахте ги и те положително ще ви убият.

Грен и Пойли се спогледаха безпомощно. Въпреки непознатите порядки, щеше да им бъде приятно да се озоват отново сред себеподобни. Никак не им се нравеше перспективата пак да се окажат сами и да се скитат безцелно.

— Не се страхувайте! — обади се гъбата, прочела мислите им. — Има и други племена! Какво ще кажете за племето на рибарите? Стори ми се, че са по-дружелюбни от пастирите. Защо не поискате Ятмур да ви заведе при тях?

— Далеч ли е убежището на рибарите? — попита Грен момичето.

Тя се усмихна и стисна ръката му.

— С удоволствие ще ви заведа. И оттук се вижда къде живеят.

Момичето посочи към подножието на вулкана. От другата страна на склона се очертаваше проход, от който се изливаше широк поток.

— Там минава Дългата вода — рече Ятмур. — Виждате ли онези странни тумбести дървета? Три от тях растат на брега. Там живеят рибарите.

Обърна се с усмивка към Грен. Беше красива и привлекателна.

— Хайде да се махаме от този кратер, Пойли — рече момчето.

— Онова страшно пеещо чудовище… — започна тя и посочи с ръка към върха.

Грен я улови за ръката и й помогна да се изправи.

Ятмур ги гледаше мълчаливо.

— Да вървим! — рече тя и ги поведе надолу към реката. Младежите я последваха, като от време на време хвърляха боязливи погледи назад.

Глава петнадесета

Спуснаха се в подножието на Черното гърло, край потока, наричан Дългата река. Щом се измъкнаха от сянката на вулкана, обгърна ги мека влага. Водите се носеха тъмни, устремни, гладки. На отстрещния бряг започваше джунглата с гъстата си колонада от стъбла.

Пойли потопи ръка във водата, намокри челото и изтри лицето си.

— Толкова съм изморена — въздъхна тя. — Не се чувствувам добре. Не искам да продължавам нататък. Всичко е толкова необичайно и толкова различно от прекрасните средни слоеве на джунглата, където живеехме с Лили-йо. Не разбирам какво се е случило на това място. Светът ли е полудял, или оттук започва да се разпада? А може и това да е самият му край?

— Все някъде свършва — обади се Ятмур.

— Ами ако неговият край е мястото, откъдето можем да започнем всичко отначало? — прокънтя гласът на гъбата.

— Починем ли си, ще се почувствуваме по-добре — обади се Грен. — Тогава и ти, Ятмур, ще можеш да се върнеш при своите пастири.

В същия миг с крайчеца на окото си той долови някакво раздвижване. Скочи и бързо извади оръжието си, насреща му бяха трима космати мъже, които сякаш изникнаха от земята.

Ятмур също бе скочила.

— Грен, внимавай да не ги нараниш — извика тя. — Те са рибари и са напълно безопасни.

Действително новодошлите изглеждаха доста беззащитни. След като ги огледа, Грен се запита дали имат нещо общо с човешкия род. Бяха пълни, а силно окосмените им тела бяха меки, почти като гниещи растения. На коланите им все пак висяха ножове, но не носеха друго оръжие и стояха с отпуснати покрай тялото ръце. Единственото им украшение представляваха коланите, изплетени от висящи растения. Глуповатите изражения и на тримата толкова много си приличаха, сякаш бяха униформа.

Грен бе поразен и от друго — точно както бяха казали пастирите, новодошлите имаха по една дълга зелена опашка.

— Донесохте ли ни храна? — попита първият от тях.

— Има ли нещо за нашите шкембета? — не се сдържа вторият.

— Какво ще ядем? — присъедини се и третият.

— Те мислят, че сте от моето племе, единственото, с което са се срещали — обясни им Ятмур. Сетне се обърна към тримата. — Не сме донесли храна за вашите шкембета. Просто минаваме оттук.

— И ние нямаме риба за вас — обади се първият рибар.

Останалите почти в хор додадоха:

— Времето за ловене на риба ще настъпи скоро.

— Не носим нищо за размяна, но ще се радваме, ако ни дадете малко храна — рече Грен.

— Нямаме риба за вас. Нямаме и за нас. Скоро ще дойде време за риболов.

— Чух ви още първия път — отговори Грен. — Исках да знам дали ще ни дадете, когато вече имате риба.

— Рибата е хубаво нещо. Когато дойде, ще има за всички.

— Добре. Тези хора наистина са доста простовати — въздъхна Грен.

— Може да са простовати, но не тичат към Черното гърло да се хвърлят в него — рече гъбата. — Трябва да ги попиташ как успяват да се противопоставят на кошмарната мелодия? Да отидем в убежището им. Струват ми се напълно безопасни.

— Ще ви придружим — заяви Грен на рибарите.

— Дойде ли рибата, ще наловим достатъчно. Вие не знаете как се прави това.

— Тогава само ще наблюдаваме.

Рибарите се спогледаха. По глуповатите им лица се изписа смущение. Те безмълвно се обърнаха и поеха нагоре по брега. На нашите трима пътници не им оставаше нищо друго, освен да ги последват.

— Познаваш ли добре тези хора, Ятмур? — попита Пойли.

— Съвсем бегло. От време на време търгуваме с тях, но моето племе се бои от рибарите, защото са доста особени — сякаш са мъртви. Никога не напускат този бряг.

— Едва ли са глупави, щом добре си похапват — рече Грен, като оглеждаше пълните фигури пред тях.

— Вижте, те държат опашките си — възкликна Пойли. — Никога не съм виждала такова нещо.

„Лесно ще ги подчиня“, помисли си гъбата.

Хората бяха навили опашките си и ги прикрепваха с ръка, явно бе, че го вършеха съвсем машинално. Оказа се, че те са неимоверно дълги. На гърба, там, където започваха, се виждаше неголяма зелена подутина.

Неочаквано тримата се извърнаха едновременно.

— Вие останете тук — рекоха те. — Наближихме нашите дървета и трябва да ни изчакате. След малко ще ви донесем риба.

— Защо не може да дойдем с вас? — попита Грен.

— Защото нямате опашки — изсмя се единият и последва двамата си спътници.

— Много са странни — въздъхна Пойли. — Никак не ми харесват, Грен. Да се махаме. Все ще намерим нещо за ядене.

— Глупости! — обади се гъбата. — Те може да се окажат доста полезни. Виждате ли, имат лодка.

И наистина край брега под дърветата се виждаха неколцина дългоопашати. Изтегляха подобие на мрежа в нещо като лодка. Тя бе завързана здраво за брега, за да не я отнесе течението.

Тримата рибари се присъединиха към тях и също се заловиха за мрежата. Очевидно бързаха, но движенията им бяха мудни.

Пойли местеше поглед от рибарите към дърветата над тях. Не беше срещала толкова странни дървета. Израсли встрани от останалата растителност, те напомняха на гигантски ананаси. Истинска яка от листа, целите в бодли, обграждаше основата и централната месеста част на стъблото, чиято тумбеста форма удивително напомняше пъпчиво яйце. От всяка пъпка излизаха дълги, тънки стъбла, а от върха на стъблото — листа, тънки и заострени. Някои стърчаха право нагоре, други падаха тежко към водата.

— Пойли, нека да отидем по-близо до тези дървета — прокънтя гласът на гъбата. — Грен и Ятмур ще ни чакат тук и ще внимават да не се случи нещо.

— Не ми харесва нито това място, нито пък хората тук — отговори на глас Пойли. — А и не искам да оставям Грен сам с тази жена.

— Няма да го пипна с пръст — обади се Ятмур възмутено. — Как ти хрумна такава глупост?

Тласната от силната енергия на гъбата, Пойли политна напред. Момичето обърна поглед към Грен с надеждата, че той ще я подкрепи, но приятелят й бе така изморен, че изобщо не реагира. С огромна неохота тя се отправи към дърветата. Тумбестите им стъбла се извисяваха над нея като болни стомаси.

Изглежда, гъбата не усещаше заплахата, която се излъчваше от тях.

— Така и предполагах — възкликна тя след известно време. — Ето къде свършват опашките на нашите рибари. Започват от задниците им и са свързани с дървета — тези простовати приятели принадлежат на дърветата.

— По дърветата не растат хора, гъбо — обади се момичето. — Сякаш не го знаеш… — Тя млъкна неочаквано, усетила как нечия ръка се отпуска на рамото й.

Обърна се и видя един от рибарите, който, издул бузи, я наблюдаваше с празен поглед.

— Не трябваше да идваш тук — рече той. — Тази сянка е свещена. Казахме ви, че трябва да стоите далеч, а вие не ни послушахте. Сега ще те върна при твоите приятели.

Пойли проследи с поглед опашката на рибаря. Точно както бе казала гъбата, тя завършваше в една от издатините на дървото. Момичето потрепери от ужас и отстъпи назад.

— Подчини му се! — прокънтя гласът на гъбата. — Тук витае някакво зло, Пойли. Трябва да се преборим с него. Остави рибарят да те отведе при другите. Там ще го заловим и ще му зададем няколко въпроса.

„Ще си имаме неприятности“, помисли си момичето.

— Тези хора и най-вече лодката им са ни нужни — обади се гъбата, усетила тревогата й.

Пойли се обърна и бавно се запъти към Ятмур и Грен, които напрегнато наблюдаваха сцената. Рибарят тържествено нави опашката си и я последва.

— Хайде! — преряза мозъка й викът на гъбата, щом наближиха другите двама.

Подчинявайки се на заповедта, Пойли скочи върху гърба на рибаря. Той бе толкова изненадан, че се просна по лице на земята.

— Помогнете ми! — извика Пойли.

Грен вече се бе спуснал към нея с изваден нож. Останалите рибари се развикаха разтревожени, хвърлиха огромната си мрежа и се затичаха към него и спътничките му. Стъпките им тежко кънтяха.

Подучена от гъбата, Пойли извика на Грен бързо да среже опашката на поваления рибар, когото тя с мъка удържаше.

Без да задава въпроси, защото нарежданията на гъбата кънтяха и в неговата глава, Грен замахна с ножа си.

Отряза опашката на около педя от гърба на рибаря. Човекът мигом спря да се съпротивлява. Израстъкът, свързващ го допреди миг с дървото, се загърчи като наранена змия и се усука около Грен. Момчето чевръсто го наряза с ножа. Пръски от течност се разлетяха във всички посоки и дългият израстък започна постепенно да се отдръпва към дървото. Това сякаш бе сигнал за приближаващите рибари. Те спряха, огледаха се, сетне обърнаха равнодушно гръб на своя приятел и се върнаха при мрежата.

— Хвала на боговете! — въздъхна Ятмур, отмятайки коси. — Защо нападна този нещастник, Пойли?

— Рибарите не са като нас. Изобщо не можем да ги наречем хора, нали виждаш, че опашките им са закачени за дървото. — Пойли избягваше да погледне приятелите си в очите и се извърна към ридаещия в краката й мъж.

— Тия тлъсти рибари са роби на дърветата — ехтеше гласът на гъбата. — Толкова са противни! Нишките на дървото проникват в костите им и така принуждават рибарите да ги пазят. Вижте този нещастник как се гърчи — истински роб!

— Нима не вършиш същото с нас? — попита Пойли, едва сдържайки сълзите си. — Не виждам никаква разлика. Защо не ни позволиш да си отидем оттук? Не исках да нападам този човек.

— Аз ви помогнах… спасих ви живота. А сега погрижете се за бедния рибар и стига вече безсмислени разговори.

Рибарят се опитваше сам да се пооправи и тъжно разтриваше коляното си, което бе наранил при падането. От време на време вдигаше поглед към своите нападатели с добре познатото глупаво изражение. Свит на земята, той приличаше на грубо оваляна топка тесто.

— Хайде стани — обади се Грен и му подаде ръка. — Целият си се разтреперил. Няма от какво да се страхуваш. Ако отговориш на въпросите ни, няма да ти сторим нищо.

От устата на рибаря се изсипа поток от неразбираеми думи. Той махаше развълнувано с ръце.

— Говори по-бавно. За дървото ли става дума? Я повтори.

— Моля ви… Тумбакът дърво. Аз и моите приятели, и всички сме едно с дървото тумбак… Сега убихте тумбачестата ми връзка, сега не ми е добре, няма вече от онази течност… Нахални, загубени хора сте вие и нямате дърво тумбак. Как искате да разберете какво ми е на мен…

— Спри! Говори свързано, тумбак такъв! Нали си човек? Наричате тези високи подпухнали растения дърво тумбак, така ли? И им служите, нали? Кога те хванаха? Преди колко време?

Въртейки глуповато глава, рибарят вдигна ръка на около метър от земята и отново заломоти:

— Малки, съвсем малки. Дървото ни прибира… в легло, люлее ни, гушка ни като майка. Бебетата са увити в меки листа и само краката им се виждат, сучат от дървото, а за да проходят, им трябва тумбачесто въже. Пуснете ме да си намеря тумбачесто въже, иначе ще се превърна в бебе.

Пойли, Грен и Ятмур не разбираха и половината от онова, което човекът им обясняваше, и само го гледаха с широко отворени очи.

— Имам чувството, че говореше по-смислено, преди да му отрежем опашката — прошепна Ятмур.

— Ще те освободим… всички хора от племето ти ще бъдат свободни — обади се Грен, с думите на гъбата. — Ще ви отведем далеч от тези дървета. Ще се движите където искате, ще започнете нов живот, няма да сте повече роби.

— Не, не, моля ви. Тумбестите дървета ни гледат като цветя! Не искаме да сме диви като вас, няма ли ги прекрасните тумбачести дървета…

— Я стига си дрънкал за тези дървета! — Грен вдигна ръка и рибарят веднага млъкна, прехапвайки устни. — Ние сме ваши освободители и трябва да сте ни благодарни. А сега бързо кажи кога започва риболовът? Скоро ли?

— Скоро… сега… моля те. — И рибарят посегна да улови ръката на Грен, с надеждата да го омилостиви. — Повечето време няма риба в Дългата река. А няма ли риба, няма и храна. После пък Черното гърло започва да пее на всички същества, за да ги изяде, тогава тумбачестото дърво ни шепне нежно като същинска майка и ни пази да не се хвърлим като останалите в устата на гърлото. За кратко гърлото си почива — не пее, не яде, не шуми. И пуска всичко, което не му е нужно, в Дългата река. В такива мигове идва голямата риба и ние, понеже сме много гладни, хващаме всички големи парчета. Бързите рибари хващат с мрежата бързите риби, храним голямото щастливо тумбачесто дърво, храним тумбачестите хора, всички ядат…

— Добре, добре, стига — прекъсна го Грен.

Рибарите на брега притихнаха, но след малко подеха бурен спор. Момчето се отпусна на земята и улови главата си с ръце.

Гъбата вече бе взела решение.

— Можем да ги освободим от унизителния живот, който водят — обади се по едно време Грен.

— Но те не искат такова нещо — рече Ятмур. — Те са щастливи.

— Те са отвратителни — обади се Пойли.

Докато спореха, водата неочаквано промени цвета си. Хиляди парчета и късчета изплуваха на повърхността, изпъстряйки я с всевъзможни цветове.

— Ето остатъците от пиршеството на гърлото — възкликна Грен. — Да вървим, преди лодката да се е отдалечила от брега и рибарите да започнат улова. Извадете ножовете.

Подтикван непрестанно от гъбата, той тръгна, последван от Ятмур и Пойли. Единствено пастирката хвърли поглед през рамо към изоставения рибар, който се търкаляше отчаяно на земята, сляп и глух за всичко останало, освен за собственото си нещастие.

Останалите рибари бяха вече натоварили мрежата в лодката. Забелязали промяната в потока, те с радостни възгласи скочиха в нея, закачайки внимателно опашките си за кърмата. Грен и двете му спътнички стигнаха до тях задъхани тъкмо когато последният се качваше в лодката.

— Скачайте! — извика Грен и тримата се хвърлиха върху поскърцващата палуба. Най-близките до тях рибари се обърнаха едновременно.

Лодката бе построена под ръководството на тумбачестите дървета и имаше точно определена задача — да помага на рибарите да уловят едрата риба от Дългата вода. Нямаше нито гребла, нито платно, тъй като трябваше само да пренася тежката мрежа от единия до другия бряг. Яко оплетено въже бе прехвърлено над водата и бе здраво завързано за дърветата на двата бряга. Лодката бе закачена за него с множество примки, та течението да не я отнесе. Управляваха я няколко рибари, които се улавяха за водещото въже, а останалите хвърляха мрежата във водата. И така вероятно беше от дълги години.

Животът на рибарите бе еднообразен. Когато тримата натрапници се появиха сред тях, нито те, нито дървото им знаеха какво да направят. Едната половина продължи да тегли плавателния съд към средата на потока, а другата се опита да се защити.

Рибарите скочиха срещу Грен и момичетата. Ятмур погледна назад. Твърде късно бе да се връща на брега. Извади ножа си и застана до Грен и Пойли. Щом рибарите се хвърлиха към тях, тя заби оръжието си в корема на първия, който се изпречи пред нея. Той политна, но другарите му я уловиха, избиха ножа от ръцете й и я завързаха.

След като обезвредиха Ятмур, дебелите мъже се хвърлиха срещу Пойли и Грен. А те, колкото и отчаяно да се съпротивляваха, накрая също бяха повалени.

Очевидно, преди да видят как сръчно борави с ножа си Ятмур, на местните хора и на господарите им на брега не бе хрумнало да използват оръжие — сега те до един бяха с ножове.

Наред с гнева и тревогата в главата на Грен се промъкваха и яростните възклицания на гъбата.

— Безмозъчни тъпаци! — кънтеше тя. — Как може да губите времето си с тези чучела. Режи опашките им, глупако, опашките! Тогава стават напълно безопасни!

Ругаейки, Грен заби коляно в слабините на един, стовари юмрук върху лицето му, изби посочения към него нож и се подпря на колене. Подтикнат от гъбата, той сграбчи друг рибар за шията, изви я с всичка сила и го запокити настрани. Сега вече пътят му беше чист. С един скок се озова на кърмата.

Там имаше близо трийсет зелени опашки, водещи към брега.

Момчето извика победоносно и насочи острието на ножа си към тях.

Разсече ги с няколко хладнокръвни замаха.

Лодката се залюля силно. Рибарите се мятаха и падаха.

Те стенеха, плачеха и оглеждаха остатъците от своите опашки. Останала без управление, лодката се полюшваше насред потока.

— Видя ли? — обади се гъбата. — Борбата свърши.

Докато се изправяше на крака, Пойли зърна с крайчеца на окото си някакво раздвижване на брега. Изплашен вик се откъсна от гърдите й. Грен и Ятмур се извърнаха в същата посока. И тримата замръзнаха, стискайки още ножовете си.

— Лягайте долу! — извика Пойли.

Подобно на назъбени мечове, лъскавите листа увиснаха над главите им. Трите тумбачести дървета махаха гневно с клони. Лишени от своите роби, те очевидно искаха да ги защитят. Туловищата им трепереха и тъмнозелените им остриета проблясваха над лодката.

В мига, в който Пойли залегна, първият лист удари грубата лодка и полетяха трески на всички страни. Секунда по-късно се стовари нов удар. Момичето разбираше, че такава неудържима бомбардировка неизбежно ще ги избие всички.

Страшно беше да се наблюдава неестественият гняв на дърветата. Пойли не искаше да позволи на страха да я парализира. И докато Грен и Ятмур лежаха свити под кърмата, без да чака съветите на гъбата, тя скочи, наведе се през борда и се залови да сече с ножа яките нишки, които я задържаха в потока.

Бронираните месести листа се люшкаха над главата на момичето. Рибарите също не останаха незасегнати: по палубата потекоха кървави ивици. Разплакани и уплашени, нещастните същества се гушеха едно в друго и се мъчеха да се отдръпнат от средата на лодката. Листата не преставаха да блъскат по бордовете.

Накрая якото въже поддаде под ударите на Пойли. Тя извика тържествуващо и видя как първобитният съд се понесе бавно по течението.

Не успя обаче да избегне удара на следващия месест лист и той се стовари върху гърдите й.

— Пойли — изкрещяха Грен и Ятмур, забравили всяка предпазливост.

За беда не стигнаха до нея. Загубила равновесие, тя се преви одве, със струяща кръв от дълбоката рана. Коленете й се подкосиха. За част от секундата погледът й срещна очите на Грен, сетне тя се преметна зад борда и потъна във водата.

Грен и Ятмур се наведоха през борда. Слабо раздвижване на повърхността показваше къде е паднала. Изплува отрязана длан с разтворени пръсти. Много скоро и тя изчезна, повлечена към дъното от ято риби.

Грен се строполи на дъното на лодката и заблъска отчаяно с юмруци.

— Не можа ли да я спасиш, нещастен лишей! За нищо не те бива! Как не можа да направиш нещо! Откакто се появи, имаме само неприятности!

Дълго време не идваше никакъв отговор. Изпълнен с гняв и мъка, Грен повика гъбата отново.

— Едната половина от мен е мъртва! — прошепна най-накрая тя.

Глава шестнадесета

Междувременно лодката се спускаше по течението. Смъртоносните тумбачести дървета бяха останали далеч назад, листата им напразно блъскаха водата.

Като видяха, че се отдалечават, рибарите започнаха да хленчат и да се вайкат. Ятмур се перчеше с изваден нож, за да им покаже, че не изпитва никаква жал към страданието им.

— Дебели тумбаци! Дългоопашати синове на подути дървета! Я млъквайте! Истински човек умря и ще го оплачете, иначе ще ви изхвърля през борда със собствените си ръце.

При тези думи рибарите млъкнаха уплашени. Скупчиха се покорно и заоглеждаха раните си. Ятмур се приближи до Грен, обгърна раменете му и притисна буза до неговата. За миг той се сепна и понечи да се отдръпне.

— Не жали прекалено за Пойли. Тя беше чудесна, но за всички ни настъпва момент, когато напускаме джунглата. Аз съм тук и ще бъда твоя другарка.

— Но сигурно искаш да се върнеш при своето племе, при пастирите — тъжно промълви Грен.

— Как не! Те са много далеч. Няма да намеря пътя дотам. Огледай се и ще видиш колко бързо се движим. Дори Черното гърло едва се забелязва. В опасност сме. Хайде, Грен, съвземи се! Попитай вълшебната си приятелка гъбата, накъде ни носи водата?

— Нищо не ме интересува.

— Грен, виж какво…

Прекъснаха я пронизителните викове на рибарите, които сочеха нещо напред. Наближаваха друго рибарско селище, а такива имаше много покрай Дългата вода. Няколко издути дървета бележеха мястото. Между двата бряга бе опъната мрежа и скупчени в лодката, доста обитатели чакаха край единия бряг. Опашките им висяка над ръба на мрежата.

— Ще се блъснем в тях! — рече Грен. — Какво да правим?

— Ще се разминем с лодката. Вероятно мрежата им ще ни спре, но пък така ще можем да излезем на брега.

— Погледни само как нашите глупаци са се събрали на единия борд. Ще ни обърнат. Ей, късоопашатковци! Дръпнете се, ще паднете.

Предупреждението му се загуби сред виковете на рибарите и бученето на водата. В следващия миг лодката се блъсна в мрежата и примитивният плавателен съд силно подскочи. Неколцина рибари цамбурнаха във водата. Само един успя да преплува до другата лодка. Двата плоскодънни съда се удариха челно и въжето на мрежата се скъса.

Течението понесе нашите пътници напред.

— Но какво става? — проплака Ятмур. Грен сви безпомощно рамене. Вече нищо не разбираше. Светът се бе оказал пълен с опасности и прекалено голям за него.

— Събуди се, гъбо — рече той. — Ти ни натопи в тези неприятности, сега трябва да ни измъкнеш.

В отговор гъбата започна да рови в мозъка на младежа. Зави му се свят и той тежко се отпусна на дъното на лодката. В съзнанието му се занизаха образи и картини. Гъбата търсеше информация за навигацията.

— Трябва да накараме тази лодка да ни се подчинява — обади се най-сетне нейният глас. — Само че няма с какво да я управляваме. Налага се да чакаме и да видим какво ще стане.

Това бе признание за поражение. Грен седна на палубата и прегърнал Ятмур през рамо, потъна в пълно безразличие пред съдбата си. Спомни си времето, когато двамата с Пойли бяха безгрижни деца в племето на Лили-йо. Животът им бе така лесен и приятен и толкова малко разбираха от него! Тогава беше и по-топло. Слънцето грееше право над тях.

Когато отвори очи, забеляза, че огненото кълбо е съвсем ниско над хоризонта.

— Студено ми е — промълви той.

— Притисни се до мен — приласка го Ятмур.

В краката им бяха натрупани листа, които очевидно рибарите бяха приготвили, за да загърнат в тях улова си. Момичето покри с тях Грен и го прегърна.

Полека-лека той се отпусна. Неочакваната й близост пробуди сетивата му и той започна несъзнателно да я милва. Топла и нежна като спомен от детството, тя се притисна пламенно до него. Погълнати от удоволствието на тези нежни докосвания, те напълно забравиха света.

Дори гъбата се отпусна, сгряна от човешката топлота и от милувките под листата. Лодката се носеше по течението, блъсваше се от време на време о брега, но не засядаше.

Не мина много и потокът се вля в по-пълноводна река. Подхвана ги водовъртеж, но успяха да се отскубнат от него. Умря един рибар и спътниците му изхвърлиха трупа през борда. Реката постепенно разширяваше коритото си, докато накрая едва се забелязваха бреговете й.

За хората и особено за Грен, в чието съзнание липсваше представата за дълги, празни пространства, това бе съвършено непознат свят. Те гледаха с широко отворени очи и навремени отвръщаха изплашено лица. Всичко наоколо се движеше! — не само неспокойната вода под тях. Задуха пронизващ вятър, който бързо щеше да стихне сред неизбродната джунгла, ала тук бе пълен господар. Браздеше водата с невидимите си стъпки, подмяташе лодката, която поскърцваше под напора му, хвърляше пръски в лицата на пътниците, рошеше косите им, свиреше в ушите им. След време се усили, всички започнаха да зъзнат, спуснаха се ниско гъсти облаци и скриха кръстосвачите от погледите им.

От двадесетината рибари в лодката шестима бяха тежко ранени в схватката с дърветата. Отначало те не смееха да се доближат до Ятмур и Грен, които приличаха на жив паметник на отчаянието. Един по един ранените умираха и бяха изхвърлени през борда след дълго оплакване.

Водата отнесе телата им към океана.

Реката бе достатъчно широка, та водните треви, които растяха край бреговете, не ги достигнаха. Пътниците почти не усетиха кога навлязоха в устието на реката, а оттам — в открито море. Ивицата сладка кафеникава вода стигаше далеч навътре в океана.

Полека-лека тя се размиваше и придобиваше синьо-зелени краски. Вятърът се усили и ги понесе успоредно на брега, но бяха толкова далеч от него, че джунглата изглеждаше като мъничък зелен лист.

Подканен от останалите, един от рибарите се приближи смирено до Ятмур и Грен, сгушили се под листата.

— Велики пастири — поклони се той ниско. — Бихте ли ме изслушали, ако въобще ми разрешите да говоря.

— Няма да ти сторим нищо, дебеланко. Закъсали сме го точно толкова, колкото и вие. Как не го разбирате? Искахме да ви помогнем и сигурно ще го направим, само отново да стигнем до сухия свят. Но моля те, събери мислите си, за да разбера онова, което искаш да ми кажеш.

Човекът отново се поклони. Останалите рибари също наведоха глави.

— Велики пастири, наблюдаваме ви от доста време. И ние, умните хора на тумбачестите дървета, преценихме какво представлявате. Разбрахме, че ще ни убиете веднага щом свършите играта на прегръщане с момичето под листата. Ние съвсем не сме глупаци, а тези, които не са глупаци, не се радват, че ще бъдат убити. Те искат да ядат, преди да умрат. Затова ви умоляваме да ни дадете нещо за ядене. Сега вече нямаме дърво, което да се погрижи за нас…

— Та ние самите няма какво да ядем — прекъсна го нетърпеливо Грен. — И ние сме хора като вас и също трябва да се погрижим за себе си.

— Уви, не смеем дори да се надяваме, че ще споделите храната си с нас, защото тя е свещена и вие искате да умрем от глад. Достатъчно сте умни, за да скриете парчетата скокливец, които винаги носите със себе си. Ние, велики пастирю, ще сме щастливи да умрем от глад, ако с това ще ви зарадваме дотолкова, че да запеете щастливата си песен и да изиграете още една игра на прегръщане.

— Ще ги избия тези тъпаци! — яростно избухна Грен и освободи Ятмур от прегръдките си. — Гъбо, кажи какво да ги правим? Ти ни въвлече в тази беля. Помогни ни да се измъкнем.

— Накарай ги да хвърлят мрежата във водата и да уловят малко риба — обади се гъбата.

— Добре! — скочи на крака Грен, помагайки и на Ятмур да се изправи, и започна да дава нареждания.

Тъжни, несръчни и раболепни, рибарите надиплиха мрежата край борда и я хвърлиха във водата, която гъмжеше от живот. Миг по-късно нещо едро се закачи и очевидно се закатери по мрежата нагоре.

Лодката се наклони силно. Ужасени, рибарите се развикаха. Няколко дълги щипки се заловиха за борда точно пред самия Грен. Без много да му мисли, той ги сряза с ножа.

Изведнъж срещу него се изправи гигантски рак. Когато зърна изпъкналите му очи, момчето отново замахна с ножа.

Морското чудовище безмълвно се отпусна и падна обратно във водата. Рибарите хленчеха от ужас. Изплашен не по-малко от тях, Грен усети и страха на гъбата. Обърна се и ритайки ги, се разкрещя:

— Ставайте, тъпи дебелаци! Лежите си и чакате да умрете! Само че аз не съм съгласен. Ставайте и приберете мрежата, преди някое друго чудовище да е пролазило при нас. Размърдайте се! Измъкнете проклетата мрежа!

— Велики пастирю, ако искаш да ни хвърлиш в бездните на мокрия свят, няма да чуеш от нас нито дума! Ти си велик, въпреки че доведе зверовете от мокрия свят, затова имай милост…

— Милост ли? Живи ще ви насека, ако не приберете веднага мрежата. Бързо! — крещеше Грен.

В мрежата се бяха оплели най-различни създания и подскачаха на дъното на лодката между краката на рибарите.

— Чудесно! — възкликна Ятмур и сграбчи ръката на момчето. — Толкова съм гладна. Сега вече зная, че ще оцелеем! Скоро ще настъпи и краят на това досадно пътуване по вода.

Лодката продължи да се носи напред. Отново легнаха да спят. И пак застудя. Когато се събудиха, установиха, че лодката е престанала да се движи.

Грен отвори очи и надникна през борда. Пред погледа му се бе ширнала пясъчна ивица, по която растяха ниски храсти. Двамата с Ятмур бяха сами.

— Гъбо! — изкрещя момчето и скочи. — Ти никога не спиш, защо не ме събуди, когато разбра, че водата е спряла? И ония шкембелии са избягали?

Грен погледна назад към океана, който ги бе довел дотук. Сгушена до него и зъзнеща, Ятмур бе вперила поглед към странното възвишение, което се подаваше над храстите.

— Няма да са отишли далеч рибарите — обади се гъбата в съзнанието на Грен. — Нека те първи се сблъскат с опасностите, които може би заплашват и нас. Наспете се с Ятмур. Ще ви са нужни сили. Нищо чудно тук да основем нашето царство, приятелю!

Грен само махна с ръка. По небето вече не кръжаха кръстосвачи и за него това бе лош знак. Наоколо, освен безкрайната морска шир и мрачния остров, на който бяха спрели, се виждаше само една птица бързокрила. Необикновеното създание се носеше под ниско надвисналите облаци.

— По-добре да слезем на брега — рече Грен.

— Предпочитам да остана тук — възрази Ятмур, която не откъсваше поглед от подозрителната скала, но когато момчето й подаде ръка, тя я пое и без много приказки го последва.

Чуваше се ясно как тракат зъбите й. Озоваха се на негостоприемния плаж и се заоглеждаха, боейки се от евентуална опасност.

Птицата се спусна по-ниско, но продължаваше да се носи над главите им. Дървените й криле поскърцваха като ветроход с опънати платна.

Шумът привлече вниманието на младежите и те вдигнаха очи. В същия миг странното създание, очевидно забелязало сушата, закръжи над тях.

— Нас ли следи? — попита Ятмур.

Имаха две възможности да се скрият. Едната бе да се приютят под лодката, а другата — сред ниските храсталаци на джунглата, които стигаха до плажа. Лодката обаче не им се стори достатъчно надеждно убежище от едрата птица, която можеше да връхлети върху нея, и предпочетоха гората.

Птицата се спускаше стремително, без да прибира криле, и те потреперваха от скоростта и въздушната струя. Тя бе грубо подобие на истинските пернати, изпълвали някога небосклона на Земята. Те бяха загинали преди стотици години, когато, движейки се към последната фаза на своето съществуване, Слънцето бе започнало да сипе смъртоносна радиация.

— Дали ни е забелязала? — тихо попита Ятмур и надникна между листата. Тук, в подножието на скалата, бе доста хладно.

В отговор Грен само стисна силно ръката й. Той бе колкото изплашен, толкова и ядосан и гласът му изневери. А и гъбата бе потънала в поредното си мълчание и с нищо не му помагаше.

Вече бе ясно, че трудно подвижната птица няма да успее да запази равновесие и ще се блъсне в земята. Тя се спускаше стремително надолу, сянката й мина над храстите и крилете й разрошиха с краищата си короните на дърветата. Сетне настъпи тишина. Не се чу удар, макар да предполагаха, че птицата е паднала на не повече от петдесетина метра разстояние.

— Гледай ти! — възкликна Грен. — Дали пък нещо не я погълна?

Той се опита да си спомни как изглежда пейзажът наоколо, но не се досети за нищо, което да бъде достатъчно голямо, за да погълне летящото чудовище.

Глава седемнадесета

Мълчаха в очакване. Наоколо цареше гробна тишина.

— Изчезна като призрак! — промълви Грен. — Да идем да проверим какво се е случило.

Момичето се вкопчи в него и се опита да го задържи.

— Не познаваме местността и опасностите, които крие. Нека не предизвикваме съдбата. Тя и без това ни поднася достатъчно неприятности. Нямаме представа къде сме. Нека се уверим, че можем да живеем тук.

— Аз лично предпочитам да предизвиквам съдбата, а не да я чакам да ме застигне. Но може би в случая си права, Ятмур. Имам предчувствие, че тук не е най-благоприятното място за нас. Какво ли се е случило с ония тъпи тумбаци?

Излязоха край брега и поеха бавно по тясната пясъчна ивица, оградена от едната страна от високи скали, а от другата — от безбрежната вода. Оглеждаха се внимателно за някакви следи от нещастните им спътници.

Не се наложи да търсят дълго.

— Минали са оттук — извика Грен по едно време. Стъпки в пясъка показваха мястото, където тумбачестите им приятели бяха слезли на брега. Много от следите бяха съвсем характерни за тях — личеше, че са се спъвали един в друг, падали са, опирали са се на ръце. Ясно се виждаше накъде са поели бегълците; към пояс от дървета с дебели увиснали листа. Грен и Ятмур тръгнаха сред тях, но неочакван приглушен звук ги спря. Съвсем наблизо някой стенеше.

Грен извади бързо ножа си.

— Който и да си — извика той, оглеждайки се в същото време за храна, — излизай, преди да съм те измъкнал със собствените си ръце.

Стенанията се удвоиха и вече се долавяха трудноразбираеми думи.

— Грен, това е някой тумбак! — възкликна Ятмур. — Не му се карай, ако е ранен.

Очите й бяха свикнали вече с полумрака и тя се спусна напред, коленичи на пясъка сред острите треви.

Трима тлъстички рибари се бяха сгушили около четвърти техен събрат. Когато той зърна момичето, разтрепера се целият и се извърна към нея.

— Нищо няма да ви сторя — успокои го Ятмур. — Търсехме ви.

— Късно е. Сърцата ни са съкрушени от вашето закъснение — проплака мъжът и сълзите му неудържимо се затъркаляха по пълните бузи. На едното му рамо се виждаше засъхнала кръв, но Ятмур веднага забеляза, че раната е повърхностна.

— Добре, че ви открихме — рече тя. — Нищо сериозно не се е случило. Сега трябва да станете и да се върнете в лодката.

При тези думи мъжът избухна отново в ридания. Приятелите му тутакси се присъединиха и занареждаха на трудноразбираемия си тумбачески език.

— Велики пастири, появяването ви само увеличава нашата скръб. Колкото и да се радваме, че пак ви виждаме, ние знаем, че ще ни убиете, защото сме безпомощни предани вам тумбаци.

— Така си е, точно така! И въпреки че ние толкова много ви обичаме, вие изпитвате само омраза към нас, защото сме тор във вашите крака и вие с удоволствие убивате нещастници като нас.

— И макар да умираме, вие ще ни убиете! Колко много се възхищаваме от вашата смелост. Колко умни сте вие, безопашати герои!

— Я спрете с тия глупости! — изкрещя нетърпеливо Грен. — Не сме убийци и никога не сме имали намерение да ви сторим зло.

— Колко мъдро от твоя страна, господарю, като искаш да ни убедиш, че отрязването на нашите опашки не е никаква беда! Ние мислехме, че след като свършихте с играта на прегръщане, сте умрели там, в лодката. И понеже водата под нас спря да тече, а вие хъркахте толкова силно, ние напуснахме лодката, потънали в сълзи заради вас. Сега вече, щом не хъркате, сигурно ще ни убиете!

Грен плесна през лицето най-близкия до него, а той зави и се загърчи на земята, сякаш бе в предсмъртна агония.

— Млъкнете, бъбриви тъпаци! Нищо няма да ви направим, ако ни се доверите. Изправете се и кажете къде са останалите.

Поредната заповед само предизвика нов изблик на сълзи и хленч.

— Пред очите ви ние, четирима страдалци, умираме със смъртта на розовите и зелените създания, а вие ни карате да се изправим само за да ни убиете по-лесно, а когато душите ни отлетят, ще ни изритате настрани и безпомощният ни глас няма повече да ви дразни. Това ни съкрушава, велики пастирю!

Хленчейки, те се влачеха в краката на Грен и Ятмур и се опитваха да ги целунат, което накара двамата да отскочат встрани.

— Никой от тези глупаци не е сериозно ранен — сподели Ятмур с Грен, след като огледа хълцащите мъже. — Само малко са натъртени и насинени.

— Скоро ще ги излекувам! — изръмжа Грен и зарита с крак човека, който се опитваше да го сграбчи за глезена. Отвратен, той се наведе, дръпна един от прострелите се дебелаци и го накара да се изправи на крака.

— Колко си силен, господарю — възкликна той и се опита едновременно да целуне и да ухапе младежа по ръката — Силата и жестокостта ти към бедни същества като нас на прага на смъртта са безмерни. Уви, съвсем отслабнахме от лошите неща, които ни се случиха!

— Ще избия зъбите на всеки, който гъкне — закани се Грен.

Двамата с Ятмур изправиха и останалите трима. Ятмур правилно бе забелязала, че самосъжалението им е напълно неоснователно. Най-сетне успя да ги накара да млъкнат, за да ги разпита къде са останалите шестнадесет.

— Могъщи безопашати, предпочиташ да отминеш нещастните четирима, за да се насладиш на удоволствието да избиеш много повече. Каква жертва наистина! С радост ще ти съобщим накъде се отправиха останалите ни братя, за да ни оставиш живи. Така ще имаш още по-голямо удоволствие да ни блъскаш и риташ в носа и лицето. Шестнадесетте рибари ни оставиха тук да умрем спокойно и се отправиха нататък, за да ги хванете и да си поиграете на убийство.

И те унило посочиха към брега.

— Чакайте тук и пазете тишина — нареди Грен. — Щом намерим другите, ще се върнем, за да ви приберем. Не се отдалечавайте, за да не ви изяде нещо.

— Ще ви чакаме със страх, дори ако трябва преди това да умрем.

— Надявам се.

Грен и Ятмур поеха нагоре по брега. Наоколо цареше тишина. Дори океанът бе притаил плисъка на водите си. Двамата изпитаха отново усещането, че ги следят милиони очи.

И непрестанно се оглеждаха. За тях, деца на джунглата, морето бе необичайно и чуждо. Някои от съществата наоколо не им бяха познати. Не само дърветата, чиито листа бяха по-дебели заради климата, бяха от друг вид, а и скалата зад тях — стръмна и сива, извисила се толкова стръмно нагоре, че всичко наоколо изглеждаше дребно и незначително.

Освен всички тези видими съставки на необичайния пейзаж в него се долавяше и някакво друго напрежение, неназовимо за младежите, но станало още по-натрапчиво след срещата с тумбаците. Тишината на утрото засилваше още повече усещането за несигурност.

Ятмур хвърли разтревожен поглед към гигантската скала. Под сенките на трупащите се облаци тя сякаш щеше всеки миг да се сгромоляса.

Момичето се просна по очи.

— Могъщата скала ще ни смаже! — извика тя и дръпна Грен след себе си.

На свой ред и той погледна нагоре. Зрителната измама завладя и него. Гигантската кула се накланяше неумолимо и заплашваше да се стовари върху тях. Двамата се притиснаха към земята, заровили лица във влажния пясък. Те бяха създания на джунглата и реагираха единствено със страх на необичайното обкръжение.

Грен инстинктивно се обърна за помощ към гъбата, обвила главата и врата му.

— Гъбо, спаси ни! Доверихме ти се и ти ни доведе в това кошмарно място. Длъжна си да ни измъкнеш. Побързай, преди скалата да ни е премазала.

— Умрете ли вие, загивам и аз — изпрати тя посланието си в мозъка на Грен. — Но можете вече да станете. Движат се облаците, а не скалата.

Минаха минута-две, наситени единствено от плясъка на вълните, докато Грен дръзне да вдигне очи, за да се увери в думите й. Нямаше място за съмнение. Никакви скални отломъци нямаше да се стоварят върху беззащитното му тяло. Той се озърна по-смело. Усетила раздвижването на приятеля си, Ятмур проплака отчаяно.

Скалата сякаш продължаваше да се накланя. Момчето събра цялата си смелост и я огледа внимателно.

Гигантската скална маса все така се спускаше към него, но всъщност нищо такова не се случи. Най-сетне той се престраши, откъсна поглед от сивкавата й повърхност и побутна Ятмур.

— Нищо й няма на скалата — рече той. — Да вървим.

Ятмур вдигна пребледнялото си от страх лице, по което личаха червени петна от натъртване. Тя така силно се бе притискала о дребните камъчета и пясъка, че няколко бяха дори полепнали по кожата й.

— Това е магическа скала. Непрестанно пада, но никога не стига земята — промълви момичето най-сетне, след като дълго оглежда каменната маса. — Никак не ми харесва. Има очи, с които ни наблюдава.

Двамата продължиха напред. Ятмур нервно се оглеждаше. Облаците все така прииждаха откъм морето.

Брегът бе дълбоко прорязан, пясъкът често отстъпваше място на гигантски скални плоскости, които джунглата се бе опитала да завладее. Налагаше се да се катерят по тях, като се стараеха да не вдигат много шум.

— Скоро ще се озовем там, откъдето тръгнахме — рече Грен, след като установи, че лодката вече се е скрила от погледа му.

— Правилно — проехтя гъбата. — Намираме се на малък остров, Грен.

— В такъв случай не можем да останем да живеем тук.

— И аз така мисля.

— А как ще се измъкнем?

— Както пристигнахме. С лодката. Едно от тези гигантски листа ще послужи за платно.

— Не обичаме лодката и водата.

— Ще ги предпочетете пред смъртта. Няма да можем да живеем тук, Грен. Това е една огромна камара камъни, заобиколена от вода.

Момчето потъна в размисъл и дори не си даде труд да разкаже на Ятмур до какви заключения са стигнали с гъбата. Според него не биваше да вземат решение, докато не открият останалите рибари.

Долови, че момичето все по-често поглежда назад към скалната кула.

— Какво ти става — избухна накрая той. — Гледай в краката си, за да не си счупиш врата.

— Шшшт! — улови го тя за ръката. — Ще те чуе. Тази скала има безброй много очи, с които ни наблюдава.

Той понечи да погледне, но тя го улови и го придърпа зад голям камък.

— Не й давай възможност да разбере, че знаем — прошепна Ятмур. — Надникни оттук.

Момчето я послуша. Погледът му внимателно обиколи сивкавата повърхност, която сега, след като се бе скрило слънцето му, се стори още по-зловеща. След известно време забеляза, че по нея се виждат на равни интервали вдлъбнатини, удивително напомнящи очни кухини, които сякаш го следяха.

— Видя ли? — обади се плахо Ятмур. — Нещо злокобно витае над това място. Досега не забелязахме никакви признаци на живот. Нищо не се движи сред клоните на дърветата, нищо не подскача по брега, нищо не се катери по скалите. Единствено птицата, която сякаш някой погълна. Живи сме само ние, и кой знае още колко време.

Едва изрекла последните думи, и нещо помръдна на върха на скалата. Мрачните очи, вече нямаше съмнение, че са очи, се завъртяха едновременно към морето.

Ятмур и Грен също извърнаха глави в тази посока. Оттам, където се бяха скрили, се виждаше само част от залива, обграден от скалисти брегове. Но въпреки това ясно различиха в далечината някакво едро създание, което се носеше през потъмнелите води към острова.

— Какво ще правим сега! Идва насам. Дали да не се върнем при лодката? — попита разтревожена Ятмур.

— По-добре да стоим тук и да чакаме. Не може да ни е забелязало сред скалите.

— Магическата кула го вика, за да ни погълне.

— Глупости! — презрително подхвърли Грен, който сякаш искаше да убеди не само момичето, но и себе си.

Надничайки иззад скалите, те наблюдаваха като хипнотизирани приближаването на чудовището. Пръските вода, които дигаше, им пречеха да го видят ясно, но от време на време различаваха две големи лопати, които се вдигаха високо, а сетне пореха водата. Струваше им се, че забелязват и очертания на глава, но те бяха твърде размити.

От надвисналите облаци започна да се лее прохладен дъжд, който скри от очите им морското чудовище. Те настръхнаха от студ.

По мълчаливо съгласие Грен и Ятмур напуснаха прикритието си и се шмугнаха сред дърветата, където прилепиха гръб до едър ствол. Дъждът се усили. Известно време не виждаха нищо друго, освен бялата ивица пяна на разбиващите се в брега вълни.

Някъде се разнесе отчаян зов, тъжен и провлачен, сякаш предвещаващ края на света. Морското чудовище викаше за помощ, тъй като очевидно не можеше да реши накъде да продължи. Отговорът долетя почти мигновено: отвърнаха му самият остров или скалата.

Той бе странен хриплив звук, който отекна дълбоко от недрата, но изпълни всичко, изсипа се подобно дъжда над сушата и водата, сякаш всеки децибел бе отделна капка и трябваше да бъде възприета поотделно. Разстроена, Ятмур се разплака и се притисна до Грен.

Но заглушавайки нейното ридание, шума на вълните и дъжда, гласа на кулата, се разнесе друг, пресеклив, но не по-малко отчаян вик на ужас, който бързо стихна. В него имаше толкова много молба и упрек, че Грен изобщо не се усъмни кой бе източникът.

— Това са изчезналите тумбаци — възкликна той. — Сигурно са някъде наблизо.

Момчето се огледа безпомощно, бършейки припряно мокрото си от дъжда лице. Дебелите листа на дърветата изливаха сегиз-тогиз насъбралата се дъждовна вода, след което отново се изправяха. Не се виждаше нищо освен гора. Грен стоеше неподвижно. Техните нещастни приятели трябваше да изчакат да спре дъждът. Прегърнал с една ръка Ятмур, той сякаш се бе вцепенил под дървото.

По едно време сивата пелена пред очите му се раздра от пенещи се вълни.

— Онова създание идва, за да ни грабне — промълви Ятмур.

Гиганското чудовище бе стигнало плитчините и сега надигаше снага над повърхността. От грамадната му плоска глава се стичаха истински водопади. Зловещата и тъмна като гроб уста се отвори и затвори. В същия миг Ятмур се отскубна от прегръдката на Грен и пищейки от ужас, побегна в посоката, от която бяха дошли.

— Ятмур! — викна отчаяно момчето.

Той понечи да се затича и да я възпре, но гъбата тутакси парализира крайниците му и той застина в крачка. След миг загуби равновесие и се строполи в мокрия пясък.

— Не мърдай оттук — кънтеше гъбата в главата му. — Очевидно чудовището не гони нас, затова най-разумно е да изчакаме и да видим какво ще стане. Ако стоиш мирно, нищо няма да ни направи.

— А Ятмур?…

— Остави това глупаво дете. Ще я намерим по-късно.

Сред шума на пороя се разнесе неравномерен, протяжен рев. Чудовището се задъхваше. То пълзеше с огромни усилия нагоре по каменистия бряг и беше вече само на няколко метра от Грен. Пелената дъжд го обви в сивкавите си дипли и то, измъчено от непривичната среда, залитащо по неравния склон, приличаше по-скоро на мистично създание, родено от нечие болно въображение.

Много скоро дърветата го скриха от погледа на Грен. Последни се мернаха широките перки и дългата опашка.

— Иди да видиш къде изчезна — нареди гъбата.

— А, не — възрази Грен. Той коленичи и не след дълго целият се покри с кафеникава кал.

— Слушай какво ти казвам! — обади се отново неговата повелителка, която винаги се бе стремила да подчини всичко на своята власт. Макар в началото този индивид да й се бе видял напълно подходящ и многообещаващ, сега й създаваше грижи. И все пак безмозъчни същества като онова, дето напредваше към тях, заслужаваха вниманието й. Преодоляла съпротивата на момчето, гъбата успя да го накара да се изправи.

Грен тръгна по брега и скоро откри следата, оставена от морското чудовище. Тя представляваше ров с дълбочина човешки бой. Той приклекна, боейки се, че създанието не се е отдалечило твърде далеч. Въздухът наоколо бе изпълнен с тръпчива, тежка миризма.

На това място джунглата неочаквано прекъсваше и продължаваше след няколко метра по-нататък. В тази просека пясъчната ивица водеше до една скала, а в скалата зееше голяма пещера. Следите на чудовището отвеждаха право към нея. То бе влязло цялото вътре. Не се виждаше нищо друго, освен входът на пещерата, която зееше, сякаш скалата се бе опитала да се прозине и бе застинала в тази поза.

Изумен, забравил страха си, Грен се надигна, за да се огледа, и в същия миг съзря шестнадесетте тумбачести рибари.

Те се бяха свили под най-отдалечените дървета до самата скалиста стена. И както би могло да се очаква от тях, бяха потърсили подслон под една козирка, която сега изливаше над главите им порой дъждовна вода. Обраслите им с косми тела изглеждаха страшно мокри, мокри и изплашени. Когато видяха Грен, те се развикаха и прикриха срамните си части с ръце.

— Излизайте! — провикна се Грен, като продължаваше да се оглежда, недоумявайки къде се е скрило морското чудовище.

Рибарите изглеждаха съвършено безпомощни под плющящия право в лицата им дъжд. Грен си спомни как жално бяха завили при вида на морския звяр. По всичко личеше, че се готвят да избягат от него. Суетяха се, скупчени един връз друг, и издаваха нечленоразделни звуци. Вбесен от невероятната им глупост, Грен се наведе и грабна първия камък, който му попадна подръка.

— Елате при мен, хленчещи тумбаци — подкани ги той. — И побързайте, докато не ви е открило чудовището!

— Какъв ужас, господарю! Всичко на този свят мрази нещастните тумбачести мъже! — завайкаха се рибарите и извърнаха тлъстичките си гърбове към него.

Ядосан, Грен ги замери с камъка и улучи един по задника. Добро попадение, но с твърде отрицателен резултат. Мъжът изпищя пронизително, изскочи на пясъка и побегна, подминавайки Грен към входа на пещерата. Останалите тутакси последваха неговия пример, стиснаха задниците си и се запрепъваха след него.

— Върнете се! — затича се подире им Грен по проправената от чудовището диря. — Стойте настрани от пещерата.

Никой не му обърна внимание. Мъжете скимтяха и един след друг скачаха в дупката.

Наоколо се носеше силната миризма на морското животно.

— Махай се оттук веднага! — обади се гъбата и изпрати силна тръпка по тялото на момчето.

От тавана и стените на пещерата стърчаха тънки скални образувания, които завършваха с по едно око, подобно на онези вън върху скалата. Те също бяха нащрек. При всяко блъсване на рибарите в тях те премигваха и светваха. Броят им непрекъснато се увеличаваше.

Разбрали, че са попаднали в капан, нещастниците пропълзяха обратно назад, опитвайки се да докоснат краката на Грен, и захленчиха за милост.

— Велики господарю, ти, който имаш толкова здрава кожа и умееш да убиваш. Ти, господарю на преследването и ловуването, виж как бързаме към теб още щом те зърнахме! Колко сме щастливи, че можем да те приветствуваме! Колко сме щастливи, че твоята светлина пълни очите ни! Бързахме към теб, но за беда краката ни поеха в грешна посока, вероятно се объркахме заради дъжда.

Във вътрешността на пещерата все повече очи се отваряха към групата. Грен улови най-близкия дебелак за косите и го изправи на крака. Останалите млъкнаха, очевидно зарадвани, че, макар и за малко, са ги оставили на мира.

— А сега слушайте! — процеди през зъби Грен. Започнал бе да ненавижда тези тъпаци, които събуждаха у него всички инстинкти на грубиян. — Казах ви и преди, че не желая да ви причиня зло. Но трябва да излезете час по-скоро оттук. Тук сте в опасност. Бързо на брега, всички до един.

— Ще ни биеш с камъни…

— Няма значение какво ще правя аз! Правете, каквото ви казвам. Бързо.

В същия миг започна онова, което Грен после щеше да нарече мираж.

Безброй очи се разтвориха.

Времето спря. Целият свят позеленя. На прага на пещерата рибарите, застинали на един крак, сякаш се готвеха да полетят, станаха зелени. Дъждът също позеленя. Всичко наоколо стана зелено и замря неподвижно.

Не само неподвижно, но и някак смалено. Всичко наоколо се сви и отдалечи.

Колко трая този зелен сън, никой не може да каже.

Грен почувствува, че нещо коренно се променя. Никога вече нямаше да изпита страх, да се опитва да достигне рая, света на зелената джунгла. Милион очи му казваха „не“ и го изхвърлиха обратно към света, на който принадлежеше…

Огледа се и видя, че е в същата пещера, разперил ръце и крака, сякаш лети. Беше сам. Хилядите очи наоколо постепенно се затваряха, а зелената музика в душата му стихваше. Почувствува се още по-самотен, след като и скалната кула оттегли присъствието си.

Дъждът продължаваше да вали. Момчето разбираше, че неизбродната вечност, в която се бе озовало преди малко, ще трае само още няколко мига. Времето… каквото и да бе то, бе нещо твърде субективно, нещо характерно само за човешките същества и непознато в растителния свят.

Изненадан от тази своя мисъл, Грен седна.

— Гъбо! — прошепна той.

— Тук съм…

Настъпи дълго мълчание.

Най-сетне гъбата отново се обади.

— Ти имаш мозък, Грен. Ето защо кулата не те прие, не прие нас. Тумбачестите ти приятели са почти толкова безмозъчни, колкото и морското чудовище или птицата. Те бяха приети.

Настъпи отново мълчание.

— Къде бяха приети? — попита Грен. — Виденията бяха толкова красиви…

— Сега е векът на растенията — обади се след време гъбата. — Те никнат и се развиват без разум и мярка. Придобили са всевъзможни разновидности, завзели са всякакви територии, до най-затънтените кътчета. Земята е претъпкана с тях. Къде ли ги няма… безмозъчни, те хвърлят семената си, където им падне, растат безогледно и хаосът става още по-голям. Преди много векове, когато твоите прадеди са владеели планетата, те са знаели как да прочистват цветните лехи в своята градина. Разсаждали са ги, плевели са ги. Природата е изобретила свой собствен градинар: тази функция са поели скалите. Вероятно на много места съществуват такива „чистачи“… които разреждат растителността…

— Къде ги разреждат? — попита Грен. — Нима има толкова място?

Тежка въздишка пробяга по пътеките на съзнанието му.

— Не разбираш ли, че правя предположения, Грен? Откакто съм с теб, се превърнах в част от човечеството. Кой може да каже какъв е светът за различните форми на живот? Слънцето представлява едно за вас, а друго — за цветята. За нас морето е пагубно, докато за онова огромно нещо, видяхме какво стана преди малко… Никой не може да отгатне, камо ли да каже накъде вървим. А и как би могло, след като светът е продукт на… нерадиоактивни процеси…

Грен се изправи несигурно.

— Лошо ми е — промълви той и залитайки, се измъкна от пещерата.

— …Да мислим за други измерения, за други начини на съществуване… — не спираше гъбата…

— Моля те, млъкни! — извика момчето. — Какво ме интересува, че има такива места? Не искам… не мога… Това си беше някакъв проклет мираж, така че остави ме на мира. Искам да повърна.

Дъждът бе намалял. Капки барабаняха по гърба му, докато, подпрял се о едно дърво, той се бе свил одве. Главата го болеше, очите му се пълнеха със сълзи, стомахът му се бунтуваше.

Щяха да използуват големите листа за ветрила на лодката и двамата с Ятмур, заедно с четиримата оцелели рибари, щяха да се махнат оттук. Застудяваше, така че можеха да използуват същите листа и за завивки. Светът наоколо не приличаше на рай, но все пак беше поносим.

Той още изхвърляше съдържанието на стомаха си, когато чу гласа на Ятмур.

Вдигна очи. Момичето вървеше към него по мокрия пясък.

Глава осемнадесета

Двамата стояха, уловени за ръка, и той се опитваше да опише преживяното в пещерата.

— Радвам се, че се върна — промълви тя.

Момчето поклати виновно глава, тъй като мисълта за красотата на онова, което бе видял, не го напускаше. Чувствуваше се изморен. Плашеше го перспективата да се върне отново в морето, въпреки че очевидно нямаха друг изход.

— Да вървим тогава — обади се гъбата. — Муден си като тумбаците.

Без да изпуска ръката на Ятмур, Грен се обърна и затътри уморено крака по плажа. Задуха мразовит вятър, който довя още дъждовни облаци. Четиримата рибари чакаха сгушени точно там, където ги бяха оставили. Щом зърнаха Грен и Ятмур, те се проснаха отчаяно на земята.

— Стига вече — мрачно ги предупреди момчето. — Чака ни много работа и всеки от вас трябва да поеме своята част.

Над блестящата и лъскава като огледало вода се носеше лек бриз.

В сравнение с реещите се в небето кръстосвачи малката лодка с шестимата пътници приличаше на дървен отломък. Сега тя се отдалечаваше от острова и от високата скала.

Платното от големи, грубо прикрепени едно за друго листа висеше безпомощно на импровизираната мачта. Насрещният вятър отдавна го бе разкъсал и сега лодката се носеше напосоки, поета от силното топло течение.

Колкото до хората, едни следяха движението й с тревога, други с безразличие. Няколко пъти вече бяха яли и бяха спали, откакто напуснаха острова с голямата скала. Вляво от тях се простираше дълъг бряг, който отдалеч им се струваше скалист и само тук-там се забелязваха дървета. Издигаха се и гористи хълмове.

От време на време между лодката и брега се появяваха малки острови. Покриваше ги странна, нетипична за вътрешността растителност — ту необикновени дървета, ту странни цветове. Трети пък представляваха голи скали. Неведнъж пътниците затаяваха дъх от страх, да не се разбият в тях, но досега поне бяха успели да избегнат опасността.

Вдясно се бе ширнал безбрежният океан. По него се движеха сенки, напълно непознати за Грен и Ятмур.

Макар да бяха свикнали с подчиненото си положение в този свят, хората се чувствуваха потиснати от безутешните и тайнствени обстоятелства, сред които се бяха озовали. На всичкото отгоре се спусна гъста мъгла, която скри от погледа им сушата.

— Никога не съм виждала такава плътна пелена — обади се Ятмур, подпряла се на борда до Грен, който упорито се взираше напред.

— Нито толкова студена — додаде той. — Забеляза ли какво става със слънцето?

Наоколо не се виждаше почти нищо. Единствено грамадното слънце висеше ниско над водата и изпращаше широк ярък лъч към вълните.

Ятмур се притисна до Грен.

— Обикновено е високо над нас — промълви тя. — Сега водата сякаш ще го погълне.

— Гъбо, какво става, когато слънцето изчезне — попита Грен.

— Настъпва мрак — отвърна гъбата. Сетне добави с лека ирония: — Както вероятно сам се увери. Навлизаме във владението на вечния залез и течението ще ни отнесе още по-навътре.

Гъбата говореше сдържано, но Грен потръпна от страх пред неизвестността. Притисна Ятмур още по-силно към себе си и двамата се загледаха в огромното, обвито в мъгла кълбо. В това време една от сенките, които бяха забелязали по-рано, се изпречи пред лодката и я захапа с назъбената си паст. Миг по-късно мъглата се сгъсти и слънцето напълно изчезна от очите им.

— Оо! Ааа! — надигна се вой откъм кърмата, където дебеличките рибари се бяха сгушили сред купчина сухи листа. Те се изправиха и се вкопчиха в Грен и Ятмур.

— Велики господарю, ти, който така често играеш играта на прегръщане! Толкова беди ни сполетяха в този могъщ воден свят. Отдалечихме се много и сега непременно трябва да се върнем.

Дългите им коси лъщяха от полепналата влага, те въртяха очи, кимаха енергично и нареждаха:

— Някакво странно създание глътна слънцето, о, велики пастирю!

— Престанете да скимтите — ядоса се Ятмур. — Ние самите сме не по-малко изплашени от вас.

— Не чак толкова много! — възмутено възрази Грен, който се мъчеше да се отскубне от ръцете им. — Никой не може да се изплаши колкото тях. Та те винаги са обхванати от страх. Изправете се, подути тумбаци! Щом мъглата се вдигне, слънцето ще се покаже.

— Смел и жесток пастир си ти — провикна се единият от рибарите. — Нарочно скри слънцето от нас, за да ни изплашиш, защото вече не ни обичаш. Въпреки че ние с огромна радост приемаме тежките ти юмруци и сме щастливи да изслушаме обидите ти. Ти…

Грен го перна през лицето, доволен, че има на кого да излее яда си. Нещастникът се претърколи с жално скимтене. Събратята му се скупчиха над него и го смъмриха строго, че не се радва на ударите, с които го е удостоил господарят. Загубил контрол над себе си, Грен ги разбута встрани.

Ятмур се спусна да му помогне и в същия миг силен удар в лодката ги разпиля по палубата. По главите им се посипаха ситни прозрачни парченца.

Ятмур вдигна едно и го разгледа отблизо. Още докато беше в ръката й, то промени формата си, размекна се и се превърна в течност. Момичето гледаше изумено. Цяла стена от същата материя се издигаше пред лодката.

Едва сега схвана, че се бяха сблъскали с една от онези сенки, които така често пресичаха пътя им.

— Плени ни планина от мъгла — възкликна тя.

Грен бързо се изправи и накара развълнуваните рибари да млъкнат. На носа на лодката се беше отворил процеп, през който се процеждаше тънка струя морска вода. Той се приближи и огледа пробойната.

Топлото течение ги бе блъснало във висока ледена планина, която очевидно се носеше по вълните. Гигантският леден блок бе вдълбан на нивото на водата и именно в тази своеобразна ниша се бе заклещила лодката им. Затова и смачканият й нос се държеше все още на повърхността.

— Няма да потънем — успокояваше Грен Ятмур, — под нас има висок ръб. Само че не можем да използуваме повече лодката. Излезем ли от цепнатината, ще потънем.

И наистина дъното вече се пълнеше с вода, което красноречиво потвърждаваха воплите на рибарите.

— Но какво да правим? — попита Ятмур. — Може би не биваше да напускаме острова с високата скала?

Грен се огледа. Цяла редица от дълги остри зъби бе надвиснала над палубата, сякаш се готвеше да захапе лодката през средата. От тях се стичаха студени капки и падаха по гърбовете и главите на хората. Те се бяха заклещили в ледената паст на чудовището.

— Този леден гигант иска да ни изяде! — обадиха се някои от рибарите, които неспокойно се суетяха. — Настъпи смъртният ни час! — не млъкваха те. — При това ще умрем сред адски студ в противните челюсти.

— Лед! — възкликна Ятмур. — Да! Колко странно е, че тъкмо тумбестите рибари ни казаха какво е това. Грен, това е лед. В блатистите местности на моята родина, близо до Дългата вода, където живеят и рибарите, расте едно цвете, което се нарича блатниче. Понякога тези цветя, които виреят на сянка, си правят лед, за да скрият семената си в него. Когато бях малка, отивах в блатата, за да събирам ледените късчета и да ги смуча.

— А сега тази гигантска ледена капка ще изсмуче нас — подхвърли Грен, докато студената вода се стичаше във врата му.

— Става вече много опасно — обади се гъбата. — Трябва да се махаме. Ако лодката се плъзне надолу по леда, само ти ще успееш да се спасиш, защото никой друг не умее да плува. Измъквайте се оттук заедно с рибарите.

— Добре. Хайде, Ятмур, излез на леда, а аз ще пратя тия глупаци след теб.

Глупаците обаче не искаха да я последват, макар лодката да бе до половина пълна с вода. Наложи се Грен да им се скара остро и те подскочиха като ужилени и се втурнаха презглава напред.

— Спаси ни, пощади ни, велики пастирю! Какво толкова сторихме ние, нещастните отрепки, та искаш да ни хвърлиш на леденото чудовище? Помощ! Помощ! Колко жалко, че сме толкова отвратителни и ти с такава радост ни измъчваш!

Грен протегна ръка към най-близкия и най-космат рибар, който изписка отчаяно, разлюлял телеса.

— Защо мен? Убий другите, те не те обичат колкото мен!

Грен го улови, той политна и последните му думи се удавиха в протяжния вой, който нададе, преди да изчезне под водата. Момчето скочи подир него и след кратка борба успя да го извади и го довлече в краката на Ятмур.

Стреснати от неочакваната проява на сила, останалите трима рибари се измъкнаха от лодката и безропотно се покатериха на ледената повърхност, тракайки със зъби от страх и студ. Грен ги последва. Известно време шестимата безмълвно се оглеждаха. Неочаквано зад тях се разнесе силно трополене.

Един леден зъб, който висеше над лодката, се откъсна и се заби в средата й. Сякаш това бе сигнал, защото под дъното й нещо започна да пука. Основата, на която лодката бе стъпила, поддаде. Ново парче лед се откърши и докато падне във водата, пробитата им черупка вече бе отнесена от течението. Тя бързо се пълнеше с вода и скоро се загуби от погледите им.

Тежки мисли налегнаха Ятмур и Грен. Нямаха лодка, намираха се на някакъв айсберг. Четиримата рибари мълчаливо ги последваха в издълбания в леда тунел.

Шляпаха през студените локви, от двете им страни се издигаха ледени блокове, които отпращаха ехото от гласовете им. С всяка измината крачка шумът ставаше все по-силен, а тунелът — по-тесен.

— Мразя това място! По-добре да бяхме се удавили. Колко още ще вървим? — въздъхна Ятмур.

— По-нататък няма път — отговори Грен. — В капан сме.

Няколко величествени ледени стълба, които стигаха почти до земята, препречиха пътя им. Зад тях се виждаше висока ледена стена.

— Все неприятности и трудности в този живот! Човек очевидно е някакво недоразумение в този свят. И той би трябвало да бъде малко по-добре устроен.

— Отдавна ти го повтарям — проехтя гласът на гъбата.

— Всичко беше добре, докато не се появи ти — остро възрази Грен.

— А ти беше просто най-обикновен зеленчук!

Грен се почувствува дълбоко обиден. В яда си той сграбчи една от ледените висулки и силно я дръпна. Цялата стена се разлюля. Посипа се истиски водопад от прозрачни бели парченца. Мъжете се снишиха и покриха главите си с ръце, изплашени, че айсбергът се сгромолясва върху тях.

Когато тропотът стихна, те вдигнаха очи и през зеещия отвор им се разкри съвършено друг свят. Подхванат от крайбрежните водовъртежи, айсбергът се бе озовал край малък остров и там бе заседнал.

Макар че островът далеч не изглеждаше гостоприемен, нещастните корабокрушенци обходиха с жадни погледи зелените пространства, цветовете, които се полюшваха върху високите си стебла. Тук поне нямаше да усещат земята непрестанно да се люлее под краката им.

Дори шкембестите рибари се оживиха. Подвикваха щастливо и на драго сърце последваха Ятмур и Грен по ледения ръб, изпълнени от неудържимо желание да се озоват сред цветята. Те прецапаха без възражения тесен пролив и стъпиха на сушата.

Островчето съвсем не беше райско кътче. В най-високата си част то бе осеяно от назъбени скали и камънаци. Голямото му предимство обаче бе, че на толкова ограничена площ надали можеше да се разгърне гигантската растителност, която владееше материка, и следователно опасностите щяха да бъдат по-приемливи и по-лесно преодолими от Грен и Ятмур. За огромно разочарование на рибарите никъде не се виждаше тумбачесто дърво, за което да се закачат. За разочарование и на гъбата нямаше следи от представители на нейния род. Тя изпитваше отдавна желание да разпростре влиянието си не само върху Грен, но и върху Ятмур и някой от рибарите, ала все още не бе станала достатъчно голяма. Разчиташе, че на острова ще успее да открие подкрепления. Ятмур и Грен също бяха разочаровани, защото очевидно тук нямаше хора.

В замяна на това от скалите бликаше извор с бистра вода, която лъкатушеше сред каменистата повърхност на острова. Всъщност те първо доловиха ромона на потока, а после съзряха и самия него. Той се спущаше по пясъчния бряг и се вливаше в морето. Всички се спуснаха едновременно напред и потопиха лица в кристално чистата вода.

Същински деца, те тутакси забравиха всичките си грижи. След като утолиха жаждата си, въпреки студа се потопиха в потока. Едва тогава се заеха да търсят подслон.

Известно време живяха на острова щастливи. Въздухът в зоната на залязващото слънце бе доста прохладен, затова си измайсториха дрехи, като увиха по-големи листа и мъх около телата си. Навремени островът потъваше в мъгли, след което слънцето отново се появяваше ниско над скалите. Когато не спяха, лежаха на припек и похапваха плодове, заслушани в тътена на айсбергите, които минаваха наблизо.

Четиримата рибари си вдигнаха колиба от клони встрани от бивака на Грен и Ятмур. Един ден, докато спяха, тя се сгромоляса върху тях. Оттогава те се сгушваха един до друг на открито и толкова близо до своите господари, колкото Грен им позволяваше.

Чувствуваха се чудесно. Когато Грен и Ятмур се любеха, рибарите подскачаха наоколо и прославяха шумно умния си и гъвкав господар и жената на неговите прегръдки.

Огромни семенни кутийки висяха над главите им и шумно подрънкваха, полюшвани от вятъра. В краката им пробягваха растителни еквиваленти на гущери. Във въздуха се носеха пеперуди, които живееха от фотосинтеза. Животът продължаваше без ритмичното отмерване на залеза и изгрева. Вредом цареше тишина.

— Не може да останем повече тук, Грен — обади се веднъж гъбата. Момчето и момичето току-що се бяха събудили. — Добре си починахте. А сега вече е време да помислиш да отпътуваш от тук, да потърсиш други хора, за да създадем нашето царство.

— Глупости. Ние вече нямаме лодка. Както се вижда, ще си останем тук завинаги. Вярно, че е доста хладно, но сме били и на по-неприятни места. Какво да се прави.

Той и момичето се плискаха във водата, събрала се между големите каменни блокове на върха на острова. Животът бе прекрасен. Ятмур размахваше хубавите си крака и тананикаше пастирска песен. Грен бе принуден да слуша досадния глас, който кънтеше в мислите му. Той ставаше все по-противен, подхващаше все по-неприятни теми.

Безмълвият им разговор бе прекъснат от приглушения писък на Ятмур.

Нещо подобно на ръка с шест покрити с петна пръсти я бе уловило за глезена. Грен се спусна и без особено усилие освободи крака на момичето.

— Съжалявам, че вдигнах толкова шум, изглежда, това бе едно от онези създания, които рибарите наричат пълзящи лапи. Те излизат от морето. Когато ги уловят, ония шкембелии ги нарязват и ги изяждат. Доста са твърди, но са приятни на вкус.

Пръстите бяха сиви, възлести и сбръчкани и изключително студени. Щом Грен ги улови, те бавно се разтвориха и се отдръпнаха. След миг се загубиха сред високата трева.

— Пълзящите лапи изпълзяват от морето, но се скриват някъде под земята. И друг път съм ги наблюдавала — обади се Ятмур.

Грен мълчеше.

— Нещо тревожи ли те? — обади се тя отново.

— Не — гласеше равнодушният отговор. Той не искаше да й разказва за настояването на гъбата да тръгнат отново. Момичето се обезпокои, но запази мислите за себе си и пое назад към импровизираната баня. Направи й впечатление, че Грен все повече се затваряше в себе си. Добре знаеше, че за това е виновна гъбата.

Когато на следващия път Грен стана от сън, усети, че гъбата е доста неспокойна.

— Затънал си в мързел. Трябва да направим нещо.

— Ние сме доволни от живота си тук — мрачно отвърна Грен. — А и колко пъти да ти повтарям, че нямаме лодка, с която да стигнем до голямата земя.

— Лодките не са единственото средство, с което може да се прекоси морето — категорично отсече гъбата.

— Престани да се правиш на многознайна, защото като нищо може да ни убиеш. Остави ни най-сетне на мира. Тук сме щастливи.

— Разбира се, че сте щастливи! Стига да можете да пуснете корени, ще ви пораснат листа. Грен, как не разбираш за какво ти е отреден животът! Откога ти повтарям, че те очакват големи удоволствия и власт. Но ми позволи да ти помогна да ги постигнеш.

— Махай се! Не разбирам нищо от онова, което говориш.

Момчето скочи на крака, сякаш искаше да избяга от гъбата. Но тя го държеше здраво и го принуди да остане на място. Грен събра сили и се опита да изпрати вълни от омраза към гъбата — напразно.

Гласът й продължаваше да ехти в главата му.

— Тъй като не можеш да бъдеш мой партньор, ще се наложи да станеш мой роб. Духът на изследователството окончателно те напусна. Оттук нататък ще се подчиняваш, щом не желаеш да участвуваш в общия ни план.

— Не разбирам какво искаш! — извика момчето и неволно събуди Ятмур.

Момичето се надигна изплашено и отправи въпросителен поглед към него.

— Толкова неща пропусна! — не млъкваше гъбата. — Благодарение на твоите сетива виждам и разбирам страшно много, правя си труда и да го анализирам. Без мен те са ти излишни. Държа в ръцете си страхотна власт. Огледай се. Виж камъните, върху които така безгрижно си стъпил.

— Махай се! — провикна се за пореден път Грен. В същия миг силна болка го накара да се сгърчи.

Ятмур дотича до него, обгърна главата му с ръце и се опита да го успокои. Вгледа се в очите му. Рибарите също приближиха мълчаливо.

— Пак магическата гъба, нали? — попита момичето.

Грен само кимна. Пламъците на пареща болка се виеха около нервните му центрове и цялото му тяло се гърчеше. Не можеше да помръдне. Най-сетне болката премина.

— Трябва да помогнем на гъбата — едва промълви той. — Иска да разгледаме подробно камъните наоколо.

С разтреперани крака той се надигна, за да се подчини на заповедта. Изпълнена със съчувствие, Ятмур докосна ръката му.

— Като свършим, ще отидем за риба и плодове — рече тя с присъщия на жените талант да носят утеха.

Грен я погледна, изпълнен с благодарност.

Явно големите камъни отдавна бяха станали част от пейзажа. Там, където минаваше потокът, вече бе издълбан улей, пълен с дребни камъчета и тиня. По тях се виждаха треви и мъхове, на места и дебел слой пръст. Именно тук растяха ония високи растения с грамадните красиви цветове, които хората бяха забелязали от айсберга. Ятмур небрежно ги наричаше дългокрачковци, без дори да си дава сметка колко подходящо ще се окаже това име.

По повърхността на скалите подобно на вкаменени змии се виеха корените на дългокрачковците.

— Колко неприятни са тези израстъци! — промърмори недоволно Ятмур. — Плъзнали са навсякъде.

— Най-интересното е, че корените на едно растение се преплитат с тези на съседното и в същото време се впиват в пръстта. — Приклекнал, Грен изучаваше корените на две близки растения, които се преплитаха и вече съединени, се мушваха в цепнатината между два големи камъка.

— Можеш да слезнеш долу. Няма нищо опасно там — обади се гъбата. — Промуши се между камъните и виж какво има.

За да бъде по-убедителна, гъбата изпрати сигнал за болка по нервите на момчето.

Въпреки вътрешната си съпротива, то пъргаво се шмугваше, като гущер, през пукнатините между каменните блокове. Установи, че под най-горните блокове има и друг пласт, а под него — трети. Не бяха плътно прилепнали, ето защо не му беше трудно да се спуска надолу.

Ятмур го следваше отблизо и при всяка нейна стъпка по раменете и главата на Грен се сипеха камъчета и пясък.

Най-сетне след петия пласт каменни блокове Грен стъпи на твърда почва. След миг момичето се изравни с него. Сега вече, макар и приведени, можеха да се движат по равна плоскост. Привлечени от мъждива светлина, те се озоваха в по-просторно място и напълно се изправиха, а стените бяха на около една ръка разстояние.

— Миризмата на студ и мрак изпълва ноздрите ми и започва да ме хваща страх — обади се по едно време Ятмур. — За какво ни накара гъбата да слезем тук? Нещо особено ли търси?

— Развълнувана е — рече Грен, който не искаше да признае, че гъбата отказва да общува с него.

Полека-лека свикнаха с мрака. Слаби слънчеви лъчи се процеждаха през отрупаните камъни. Измежду тях се подаваше усукано метално парче. Цепнатината очевидно се бе образувала при срутването на блоковете преди много, много години. Сега единственият признак на живот бяха корените на дългокрачковците, които се спускаха като вкаменени влечуги.

По заповед на гъбата Грен се зае да рови в пръстта под краката си. Попадаше на все повече камъни, метални парчета и късове от тухли, много от които изобщо не можеше да помръдне, а до тях се виждаше тъмен отвор. Той ги буташе; разклащаше с всички сили, докато най-сетне успя да махне няколко парчета тръба, последвани от дълга метална лента, висока почти колкото него. В единия край тя бе счупена, а в другия — личаха някакви знаци: OWRINGHEE1.

— Това е писменост — обади се гъбата, която очевидно не можеше повече да мълчи. — Следи от човечеството от времето, когато е владеело света. Това са останки оттогава. Очевидно се намираме в някаква древна постройка. Грен, трябва да продължиш надолу в цепнатината, може би ще откриеш още нещо.

— Съвсем тъмно е! Не мога да видя нищо.

— Продължавай!

Около отвора стърчаха парчета стъкло. Изгнила дървесина се посипа наоколо, когато Грен залитна и се опита да се задържи за стената пред него. От другата страна на отвора се образуваше ниско помещение и когато момчето скочи вътре, се наряза на попадналите стъкла.

Отвън Ятмур изписка уплашено. Грен й се обади тихичко, за да я успокои, и притисна с ръка сърцето си, което лудо биеше. Огледа се в непрогледния мрак. Нищо не помръдваше. Тишината на вековете се бе настанила тук. Тя бе по-неумолима и по-жестока от който и да е звук, по-стращна от самия страх.

Момчето стоеше неподвижно, докато гъбата не го смушка.

Половината от тавана над главата му бе паднал. Навсякъде се виждаха натрошени тухли и метални пръти. За несвикналия с подобни предмети всичко бе неразбираемо. Застоялият въздух го задушаваше.

— В ъгъла. Нещо квадратно. Иди там — нареди гъбата, която очевидно се ориентираше много по-добре.

Грен неохотно се отправи нататък. Нещо се оплете в краката му. Къде опипом, къде с взиране, той различи шест дебели пръста, които много приличаха на онези, които бяха уловили Ятмур за глезена. Близо до него се извисяваше квадратна кутия, висока три пъти колкото неговия ръст, с три полукръга един над друг. Той стигаше само до най-долния кръг, за който гъбата рече, че било дръжка. Той послушно го помести.

Стената се отвори на около педя.

— Дърпай! Дърпай! — кънтеше гласът на гъбата. Ядосан, Грен затегли с всичка сила, та чак се раздрънча вътрешността на кутията, но онова, което гъбата нарече чекмедже, не се отваряше. Нещо над главата му прищрака. Продълговат предмет се претърколи шумно и се стовари на пода в краката му, вдигайки облак прах.

— Грен! Добре ли си? Какво е това долу? Излез!

— Да, да! Идвам! Гъбо, никога няма да успеем да отворим тази глупава кутия.

— А онова, което едва не те удари? Разгледай го. Може да е оръжие. Как нямаме подръка нещо, което да ни помогне…

Предметът бе тънък, дълъг и изострен в единия край. Приличаше на сплескано семе на цветето огнена урна. На пипане беше гладък и приятен, а не студен като метал. Гъбата съобщи, че това е контейнер. А когато разбра, че Грен може да го вдигне без особено затруднение, силно се развълнува.

— Трябва да изнесеш контейнера на повърхността — нареди тя. — Ще успееш да го провреш между камъните. На дневна светлина ще успеем да разгледаме по-добре съдържанието.

— Но то как ще ни помогне? Нима ще успее да ни закара до голямата суша?

— Не съм очаквала да открия лодка тук. А у теб няма ли поне любопитство? То е първият признак за надареност. Хайде, тръгвай! И ти си тъп като рибарите.

Раздразнен от тежката обида, Грен се закатери нагоре към Ятмур. Тя му подаде ръка, за да му помогне, но не се докосна до жълтата кутия, която носеше. Известно време те си шепнеха притиснати, за да се успокоят. Сетне двамата поеха нагоре към повърхността, като бутаха пред тях контейнера.

— Ах, че обичам аромата на дневната светлина! — промълви Грен и се просна по гръб на земята.

Когато Грен и Ятмур, мръсни и изподрани, се появиха на повърхността, нещастните рибари, заеквайки от облекчение, ги наобиколиха. Те танцуваха около своите господари, викаха и се оплакваха шумно, че са ги изоставили.

— Убий ни, красиви и жестоки господарю, преди да се хвърлиш отново в устата на земята! Прободи сърцата ни, но не ни оставяй сами да се борим с неизвестността и непознатите неща.

— Шкембетата ви са доста тлъстички, за да се промушите в теснините долу — рече Грен, докато разглеждаше раните си. — А след като се радвате толкова много, че ни виждате отново, защо не донесете малко храна?

Сетне двамата с Ятмур промиха раните си и почистиха праха и полепналата по тях пръст. Момчето насочи вниманието си към конейнера, преобърна го няколко пъти. Смущаваха го симетричността и правилността на формите. Очевидно рибарите споделяха чувствата му.

— Тази форма — толкова странна, не е за пипане — подскачаше един от рибарите наоколо. — Ако го уловиш, нека бъде само за да го хвърлиш във водния свят.

Събратята му се присъединиха към него.

— Предложението им е съвсем разумно — обади се Ятмур.

Подканян настойчиво от гъбата, Грен седна на земята и настани контейнера между коленете си. Докато го разглеждаше, усети, че гъбата грабва зараждащите се впечатления, преди да стигнат до ума му. Потръпна от ужас.

На капака имаше от онези знаци, които гъбата нарече писменост.

HECHLER или HECHLER2 в зависимост от коя страна се четат, а също и някакви други, по-дребни знаци.

Момчето започна да бута и да блъска контейнера, но той не се отваряше. Тумбачестите им спътници скоро загубиха интерес и се отдалечиха. Ако не беше гъбата, Грен също отдавна да е захвърлил този нищо не значещ за него предмет. Докато прокарваше пръсти по по-дългата му страна, той най-неочаквано се отвори. Двамата с Ятмур се спогледаха, сетне коленичиха и впериха очи във вътрешността на контейнера.

Там имаше малък жълтеникав предмет, чиито размери съвпадаха по дължина и ширина с обиталището му. Грен го вдигна със страхопочитание и го постави на земята. Изваждането му от кутията сякаш освободи някаква пружина и от тялото на предмета изскочиха две жълти криле. Момчето и момичето стояха от двете му страни и без да помръднат, го наблюдаваха в захлас. Рибарите също се бяха присламчили, но не смееха да приближат повече.

— Прилича на птица — прошепна Грен. — Възможно ли е да е изработено от хора като нас?

— Толкова гладичко и толкова… — не намираше подходящи думи Ятмур. Протегна ръка и го погали. — Ще го наречем Красавица.

Многовековният престой не се беше отразил на предмета, грижливо пазен от контейнера. Крилатото нещо беше като ново. Когато момичето плъзна ръка по повърхността му, чу се щракване, една пластинка се отвори и се показа вътрешността. Четиримата дебелаци мигом залегнаха зад храстите. Гледката на вътрешностите още повече омая Грен и Ятмур: редици от копчета, жички, всевъзможни дребни частици. Възхитени, те протегнаха пръсти, същите четири пръста, противостоящи на палеца, с които прадедите им бяха измайсторили малкото чудо.

Въртяха копчетата, натискаха ключовете!

С едва чуто жужене Красавица се отлепи от земята, направи кръг пред очите им и се издигна нагоре. Двамата младежи извикаха изненадано, политнаха назад и счупиха жълтия контейнер. За Красавица това нямаше значение. Тя се носеше, огряна от лъчите на слънцето.

А когато набра достатъчно височина, най-неочаквано за всички тя проговори:

— Нека запазим света на демокрацията! — гласът не беше силен.

— Тя говори! — възкликна възхитена Ятмур и не можеше да откъсне очи от лъскавите криле.

Пристигнаха и рибарите, които развълнувани побързаха да се присъединят към веселбата. А когато Красавица мина над главите им, те се затъркаляха по земята.

— Кой предаде стачката на пристанищните работници през 31-ва? — зададе реторичен въпрос Красавица. — Същите, които сложиха халки на носовете ви. Помислете за себе си, приятели, и гласувайте за SRH — гласувайте за свободата!

— Какво значи всичко това, гъбо?

— Говори за хора с халки на носовете — обади се гъбата, която също като момчето не разбираше за какво става дума. — Така се държат хората, когато живеят в цивилизования свят. Трябва да се опитаме да разберем.

Красавица кръжеше над дългокрачковците и над изумените си зрители и от време на време изричаше по някой лозунг.

С искрена радост хората осъзнаха, че имат съюзник за първи път. Дълго стояха с вдигнати към небето глави и наблюдаваха полета на Красавица. Рибарите не преставаха да се тупат щастливо по шкембетата.

— Да слезем пак долу и да видим дали няма да изкопаем още някоя играчка — предложи Ятмур.

— Не, гъбата каза — не. Когато ние не искаме да слизаме долу, тя държи да го направим, а сега, когато искаме — не е съгласна. Вече нищо не разбирам.

— Защото си пълен глупак — изсъска гъбата. — Тази кръжаща Красавица няма да ни отведе на материка. Нужно ми е време, за да размисля. Трябва да намерим начин да си помогнем. Много искам да разгледам добре вашите дългокрачковци. Млъкни за малко и не ме безпокой.

Гъбата дълго време не се обади. Грен и Ятмур спокойно се къпаха, спаха и ядоха. Като никога дебеличките им спътници не се оплакваха, а прехласнати наблюдаваха жълтата птица, която неуморно кръжеше над главите им. По-късно поеха към другия край на острова, за да си търсят храна, и птицата ги последва, подвиквайки:

— Гласувайте за двудневна работна седмица!

Глава деветнадесета

Подчинявайки се на гъбата, Грен започна да разглежда дългокрачковците. Имаха добре развита коренова система, но цветовете бяха доста примитивни и макар обърнати към слънцето, те привличаха сърцевидните пеперуди. Под петте обикновени листчета на цвета растеше непропорционално голяма семенна кутийка с формата на цилиндър, от който излизаха гъвкави, накъдрени тичинки, напомнящи морски анемонии.

Всичко това Грен огледа без особен интерес. Много по-вълнуващо бе онова, което се случваше с цвета по време на опрашване. Погледът на Ятмур съвсем случайно попадна на дървесна муха, която премина със силно жужене покрай нея и кацна върху пестника на близкия цвят. С необикновен силен звук цветът и цилиндърът се стрелнаха нагоре, подети от пружина, изскочила от вътрешността на семенната кутийка.

Изплашена, Ятмур се скри в най-близкия храст, Грен също бе наблизо.

Всичко онова, което не представляваше особена заплаха, не представляваше интерес. Те бяха виждали как така наречените от тях дългокрачковци се държат по време на опрашването.

— Според статистиките вие сте по-способни от вашите шефове — не спираше да нарежда Красавица над тях. — Не забравяйте какво се случи със Съюза на служителите от Междупланетни превози в Бомбай! Защитете правата си, докато все още ги имате!

Само на няколко крачки от двамата младежи ново растение се готвеше да изстреля цилиндъра на семенната си кутийка.

— Хайде да се махаме — предложи Грен. — Да идем да поплуваме.

Едва изрекъл тези думи и усети гъбата да напомня за присъствието си. Той се олюля и се строполи върху близкия храст, сгърчен от болка.

— Грен! Грен! Какво става? — извика Ятмур и го дръпна за рамото.

— Аз… — думите отказваха да се отронят. Устните му посиняха, крайниците му не се подчиняваха. Гъбата го наказваше, като парализираше нервната му система.

— Бях твърде милостива към теб, Грен. Ти си само един нещастен зеленчук. Предупредих те! В бъдеще ще издавам нареждания, а ти ще се подчиняваш. Не съм очаквала да мислиш кой знае колко, но поне можеш да правиш наблюденията, върху които да мисля. Ето сега е моментът да открием нещо ценно, свързано с тези растения, а ти като пълен тъпак си тръгваш. Да не искаш да изгниеш тук, на тази скала? Ще ти напомням непрестанно за себе си, ето така!

Грен се свлече на земята и зари лице в тревата и калта. Разплакана, Ятмур се опита да му помогне.

— Пак магическата гъба, нали? — попита тя през сълзи и с отвращение огледа лъскавата кора, която обгръщаше врата и главата на нейния любим. — Грен, скъпи мой. Спуска се мъгла, трябва да се махаме оттук. Да слезем при другите.

Той поклати глава. Отново владееше тялото и крайниците си — болката бе стихнала, но се чувствуваше като смазан.

— Гъбата настоява да остана тук — едва пророни той. Сълзи на безпомощност напираха в очите му. — Иди долу при рибарите.

Ятмур се изправи отчаяна, собствената им безпомощност я вбесяваше и в същото време я натъжаваше безкрайно.

— Ще се върна много скоро. Някой трябва да наглежда дебелаците. Толкова са глупави, че ако не им наредиш, няма да се сетят дори да ядат. — Спускайки се по склона, момичето тежко въздъхна: — О, велики духове на слънцето, прогонете магическата гъба, преди да е убила с жестокостта и злобата си моя любим.

За нещастие духовете на слънцето се оказаха твърде слаби. Откъм морето задуха мразовит вятър и разстла гъста мъгла, която скри напълно небесното светило. Край брега мина айсберг. Скърцането и пукането му отекваха още дълго след като изчезна нейде в мъглата.

Легнал сред храстите, Грен наблюдаваше. Над него Красавица ритмично обикаляше и редеше своите лозунги.

Трети представител на дългокрачковците се надигна, готов да изстреля своята семенна кутийка. След като слънцето вече се бе скрило, процесът протичаше чувствително по-бавно. Голямата суша се бе скрила в мъглата. Над главата на момчето прелетя пеперуда, която бързо се загуби от погледа му. Грен отново остана сам върху скалистото възвишение, сред всепроникващата влага. Бе сам, отделен от себеподобните си и от намесата на гъбата. Преди време тя го бе убедила, че го очаква слава и власт, но сега само му се гадеше. Така или иначе не знаеше по какъв начин да се отърве от нея.

— Ето, още едно тръгва — наруши мислите му неговата повелителка. Четвърто растение се готвеше да изстреля своя цилиндър със семена. Много скоро той увисна като отрязана човешка глава. Вятърът го разлюля и го блъсна в съседния. Напомнящите на анемонии израстъци се вкопчиха един в друг и по този начин заклещиха неподвижно цилиндрите, които се полюшваха леко, стъпили на своите дълги като крака стебла.

— Виж ти! — възкликна гъбата. — Не ги изпускай от поглед, човече. И не се тревожи. Цветовете не са отделни растения. Изникнали са от ония шест израстъка, които видяхме и нарекохте пълзящи лапи. Наблюдавай внимателно и ще забележиш, че останалите цветове от тази група ще се опрашат след малко.

Част от вълнението на гъбата се предаде и на Грен и той престана да усеща студа, идещ от влажните камъни. Гледаше и се взираше, а и какво ли друго му оставаше. След известно време Ятмур се върна и метна отгоре му плетена от рибарите рогозка. После безмълвно легна до него.

Най-сетне пети цвят се опраши и пое пътя си нагоре. Стъбълцето на кутийката се изправяше и същевременно се наклони към съседната; преплетоха мустачки и групата се оформи.

— Какво значи това? — попита Ятмур.

— Чакай малко — прошепна Грен и едва изрекъл тези думи, шестата, последна кутийка се устреми нагоре. Потрепваща на тънкото стъбълце, тя очакваше вятъра. Той наистина не закъсня. Шестте цилиндъра се съединиха в едно здраво цяло. Погледнато отдалеч, то напомняше на летящо създание.

— Може ли вече да си тръгваме? — попита Ятмур.

Грен трепереше целият.

— Кажи на момичето да ти донесе нещо за ядене — обади се гъбата. — Ти още никъде няма да ходиш.

— Да не си решил да останеш тук завинаги? — попита нетърпеливо момичето, когато Грен й предаде нареждането на гъбата.

Той поклати глава. Не знаеше. Ятмур припряно тръгна и скоро се загуби в мъглата. Забави се доста, преди да се върне, и през това време дългокрачковците минаха през още един етап от своето развитие.

Мъглата бе започнала да се разсейва. Хоризонталните лъчи на слънцето огряха стъблата и те заблестяха с бронзов оттенък. Сякаш подтикнато от слабата топлина, едното от дългите стъбла се помести. Основата му се откъсна от корените и се превърна в крак. Същото се случи и с останалите пет. Едно по едно те се освобождаваха. И тогава… о, да! Нямаше грешка, семенните кутийки започнаха да се спускат надолу по хълма като на кокили — бавно, но неотменно.

— Върви след тях — нареди гъбата.

Грен се изправи с мъка и тръгна. Ятмур го следваше на няколко крачки. Красавица, без да спира изказванията си, кръжеше над главите им.

Дългокрачковците поеха по пътеката, която младежите обикновено използваха, за да отидат на плажа. Щом забелязаха странната група, рибарите се разпищяха и мигом изчезнаха в храстите. Невъзмутимо, създанието продължаваше да се движи стъпка по стъпка, прекоси внимателно бивака им и се насочи към пясъка на брега.

Но и там не спря. Нагази във водата, докато шестте цилиндъра на семенните кутийки не заплуваха на повърхността. Течението ги пое и ги насочи към сушата отсреща. Скоро се загубиха в мъглата. Красавица ги придружаваше известно време, но после се върна, потънала неочаквано в мълчание.

— Видя ли? — възкликна гъбата, но толкова развълнувано и шумно, че Грен улови главата си, пронизана от остра болка. — Ето го нашия път за избавление, Грен! Тези растения виреят тук, където има достатъчно пространство, но после се връщат на голямата суша и там разпръскват семената си. Щом тези мигриращи зеленчуци могат да стигнат отсрещния бряг, значи ще отведат и нас!

Дългите израстъци на растението леко се подгъваха точно там, където би трябвало да има колена, ако наистина бяха крака. Бавно, сякаш страдаха от ревматизъм, те се местеха един след друг, с продължителни, характерни за растителния свят почивки.

Грен доста се затрудни, докато събере рибарите и ги убеди да предприемат рискованото пътешествие. Те бяха готови да понесат и най-страшния бой, но за нищо на света да не изоставят острова в името на някакъв си въображаем рай.

— Не можем да останем дълго тук. Вероятно много скоро храната ще свърши — обясняваше Грен на разтрепераните дългоопашковци.

— Пастирю, бихме ти се покорили с радост, ако тук нямаше никаква храна. Тогава тръгваме на крачещи стъбла през водния свят. А сега ядем чудесна храна и никъде няма да вървим, докато не се свърши.

— Но тогава ще бъде прекалено късно. Трябва да заминем сега, когато растенията са в период на заминаване.

Последваха нови протести, придружени от пляскания по бедрата и гърдите.

— Никога преди не сме виждали дългокрачковците да крачат, нито пък някой да тръгва с тях. Къде са се крили според теб? Ужасен пастирю, ти и твоята жена, дето нямате опашки, сами вървете. Ний не щем. Оттук ще ви погледаме как заминавате.

Грен не си направи труд да търси повече разумни доводи. Наведе се и грабна първата попаднала му пръчка. Стана излишно да обсъждат повече проблема. Рибарите бяха отведени до няколко крайбрежни скали, надвиснали над самата вода, където шест растения дългокрачковци току-що се бяха разтворили.

Под командата на гъбата Ятмур и Грен се заеха да събират храна, завиваха я в листа и я прикрепяха със стъбла от къпини за семенните кутийки. Скоро всичко беше готово за заминаване.

Четиримата рибари насила бяха качени върху четири цилиндъра. Казаха им да се държат здраво. Грен обиколи един по един цветовете и натисна с ръка всеки цвят в средата. Щом пружината отдолу се разви, допълнителната тежест накара цилиндъра да се килне встрани, наместо да изскочи нагоре. Заприлича на щраус с отрязана глава, а нещастният рибар отгоре пищеше и риташе с крака.

— Мамичко! Дърво наше скъпоценно! Помогни на своя любим син! — молеше се човекът, но помощ така и не идваше. Той отпусна за миг ръце, което се оказа фатално. Полетя надолу сред истински дъжд от припаси — същински Икар, който не спираше да нарежда — и цопна в морето. Течението го пое и го отнесе. Главата му изплуваше от време на време на повърхността.

Освободена от товара си, кутийката цилиндър се изправи рязко и се удари в съседните три. В резултат на което те се свързаха здраво.

— Наш ред е! — обърна се Грен към Ятмур.

Момичето стъписано гледаше още след загиналия рибар. Приятелят й я улови за ръката и почти насила я избута върху още неразтворените цветове. Без да показва с нещо че е ядосана, тя се отскубна от момчето.

— Ще трябва ли да набия и теб като шкембелиите? — попита Грен.

Ятмур не се засмя.

И той, като видя, че не приема шегата, стисна по-здраво сопата. Накрая момичето се подчини и се покатери върху цилиндъра.

Двамата впиха пръсти в жилките на растението и в следващата минута полетяха нагоре. Красавица все така се носеше над тях и ги молеше да не забравят своите интереси. Ятмур бе изплашена до смърт. Зарила лице в чашката, тя почти не можеше да диша от силния аромат на цветето. Виеше й се свят.

Една ръка плахо докосна рамото й.

— Ако от страх ти се дояде, не яж от това противно цвете, а опитай вкусната риба, дето няма крака, която ние, умните момчета, уловихме.

Ятмур вдигна очи към нервно дъвчещия рибар до себе си, взря се в топлите му големи очи. Цветният прашец бе обагрил косите му и те изглеждаха невероятно руси.

Момичето избухна в сълзи.

Съвсем объркан, дебеличкият й съсед пролази малко напред и я прегърна през рамо с косматата си ръка.

— Няма защо да мокриш толкова рибата, защото тя не може да ти стори нищо.

— Аз не за това — рече тя. — Мъчно ми е, че докарахме и на вас, горките, толкова неприятности…

— Ние, клетите тумбачести хора, загубихме всичко! — двамата му събратя сякаш само това чакаха и започнаха да нареждат. — Жестоко беше наистина да ни докарате чак тук.

Грен внимателно следеше процеса на свързване на шестте цилиндъра. Очакваше да види първите признаци на отделяне на стъблата от корените. Шумните жалби на спътниците му отвлякоха за миг вниманието.

Пръчката му се стовари върху тлъстите им рамене. Шкембелията, който се опитваше да утеши Ятмур, се дръпна рязко. Отдръпнаха се и другите.

— Оставете я на мира! — извика злобно Грен и коленичи върху своя цилиндър. — Ако само я докоснеш още веднъж с мръсните си ръце, ще те метна върху скалите!

Ятмур се нацупи, но не каза нищо.

Всички запазиха пълно мълчание, докато растението не се отправи полека към водата.

Вълнението, което обзе гъбата при първите стъпки на стъблата, се предаде и на Грен. Едно след друго и шестте се откъснаха от корените. Подвижната система спираше от време на време, за да запази равновесие. Сетне отново тръгваше. Спираше и пак потегляше. С все по-малко колебание. Поемаше в посоката, която бяха следвали и другите като нея — там течението не бе така силно. Красавица следваше хората високо над главите им.

След като нагази във водата, системата заплува по повърхността. От всички страни тихо се плискаха вълни.

— Прекрасно! — възкликна Грен. — Най-сетне сме свободни. Няма да гледам повече този омразен остров.

— Не можем да се оплачем. Нищо лошо не ни се случи на него — обади се Ятмур. — Ти сам дори казваше, че си готов да останеш.

— Не можехме да живеем там вечно — презрително подхвърли той същото, което бе казал и на рибарите.

— Много й е лесно на твоята гъба. Интересуват я само неща, които може да използува — шкембелиите, теб, мен, дългокрачковците. Само че те не растат специално заради нея. Бяха си там и преди ние да стъпим на острова. А и сега се отправят към голямата суша, защото такъв е пътят им. Возим се на тях и си мислим, че сме много умни. А така ли е в действителност? Тези нещастни дебелаци с нас също си мислят, че са страшно умни, ала според нас са големи тъпаци. Ами ако и ние се окажем глупави?

Грен никога не я беше чувал да говори така. Гледаше я ококорен, без да знае какво да отговори, но най-сетне гневът му се притече на помощ.

— Ятмур, ти сигурно ме мразиш. Иначе не разбирам защо говориш тези неща. Нараних ли те? Нима не се грижа за теб, не те пазя и не те обичам? Чудесно знаем, че тумбаците са глупави. Казваш го само за да ме обидиш.

Ятмур се престори, че не е чула безсмислената му забележка.

— Возим се върху дългокрачковците, но не знаем къде отиваме. Насложихме собствените си желания върху тези на растенията.

— Отиваме към голямата суша, естествено — ядосан рече Грен.

— Така ли? А защо не се огледаш?

И тя махна с ръка. Плавателното им приспособление бе поето от някакво течение и сега се движеше успоредно на брега. Дълго време Грен не сваляше разгневен поглед от скалите встрани от тях, докато не се увери какво всъщност става.

— Доволна ли си? — изсъска той.

Ятмур предпочете да замълчи. Тя се наведе напред и потопи ръка във водата, но бързо я отдръпна. На острова ги бе довело топло течение. А сега то бе студено и ги носеше към своя извор. Сякаш този студ стегна и сърцето й.