Брайън ОлдисДългият следобед на Земята

ЧАСТ ПЪРВА

Глава първа

Подчинявайки се на неотменим закон, всичко никнеше и се развиваше бурно и причудливо, тласкано от импулса за растеж.

Горещината, светлината, влагата бяха навсякъде… И така — от незапомнени времена. Вече никой не си задаваше въпроса: „Откога…“ или „Защо…“ Тук отдавна не беше място на разума, а на необузданите зелени растения. Същински парник.

Няколко деца излязоха да играят сред зеленикавата светлина. Като внимаваха за всевъзможните дебнещи опасности, те с тихи подвиквания изтичаха по дебелия клон. Край тях мигом се прокрадна дълъг израстък на ягодово растение, по който тук-там лъщяха гроздове лепкави червени плодове. Очевидно много скоро щеше да пръсне семената си, тъй че не беше опасен за децата. Едно по едно те се шмугваха покрай него. По-нататък на пътя им се изпречи колония пробуждащ се от сън копривен мъх, който се раздвижи при тяхното приближаване.

— Убийте го — простичко рече Тоя. Тя беше най-голяма. Вече десетгодишна. Тоя бе видяла фурмите да дават плод десет пъти. Всички деца й се подчиняваха. Дори Грен. Те извадиха пръчките, с които подобно на възрастните никога не се разделяха, и заудряха отровния мъх. Шибаха с всички сили. Колкото повече размазваха отровните върхове, толкова по-силно се вълнуваха.

Разгорещена и възбудена, Клет политна напред. Тя бе най-малката, само на пет години. Потърси опора и зарови лице в противната зелена маса. Изпищя и се претърколи. Останалите също извикаха, но никой не посмя да нагази в отровното растение, за да й се притече на помощ.

Клет правеше безуспешни опити да се отскубне и отчаяно проплакваше. Пръстите й се впиваха в грапавините по клона… след миг тя се претърколи и падна.

Децата видяха как се просва върху огромен зелен лист и се вкопчва в него. Телцето й трепереше върху разлюлялата се повърхност. Страхуваше се дори да извика, а пълните й с ужас очи не се откъсваха от децата.

— Доведи Лили-йо — нареди Тоя на Грен.

Той забърза обратно по клона. Изневиделица с гневно жужене към него се спусна тигрова муха. Без да спира, момчето замахна и я пропъди. Само на девет години, Грен бе изключително смело мъжко дете, пъргаво и много гордо. Той изтича до колибата на Главната жена.

Осемнадесет огромни черупки висяха закътани под клона. За да не се люлеят, те бяха закрепени за ствола на дървото със смола от ацетоново растение. Тук живееха осемнадесетте членове на тяхната група. Всеки от тях — Главната жена, петте други жени, мъжът и единадесетте оцелели деца — заемаше отделна черупка.

Дочула гласа на Грен, Лили-йо напусна своето убежище, покатери се на висящото растение пред входа и стъпи на клона.

— Клет падна! — посрещна я тревожно Грен.

Преди да се спусне да помогне на момиченцето, Лили-йо удари няколко пъти по ствола на дебелия клон.

Нейният сигнал накара другите шестима възрастни също да се покажат — жените Флор, Дафи, Хай, Айвин и мъжа Харис. С извадени оръжия те се изкатериха, готови за нападение или бягство.

Тичайки, Лили-йо изсвири остро и пронизително с уста.

Мигом от гъсталака излетя дъмблър и се насочи към рамото й. Птицата се завъртя, разпервайки пухкави криле, и удивително заприлича на чадър, с чиито спици се избира посоката на движение. Помагаха й да пази равновесие и да се насочва.

И деца, и възрастни се скупчиха около Лили-йо, която спря, за да огледа какво е положението на малката Клет, просната върху гигантския лист.

— Не мърдай. Клет! Лежи спокойно! — извика Лили-йо. — Ще сляза при теб.

Въпреки болката и страха, Клет се подчини на гласа и впери в жената изпълнен с надежда поглед.

Лили-йо възседна дъмблъра, като не преставаше тихичко да му подсвирва. Тя единствена в групата владееше изкуството да командва тези странни полусъзнателни, далечни потомци на свиркотръна. По върховете на пернатите им криле висяха семена с необикновена форма, благодарение на които улавяха и най-лекия шепот на вятъра; така, вслушвайки се в него, те разбираха къде е най-подходящото място за бъдещото им развитие. След дълги години практика хората се научиха да използват този примитивен слух и да подават команди със свиркане, както сега правеше Лили-йо.

Дъмбълърът я понесе надолу към безпомощното дете. Клет лежеше по гръб и с надежда следеше полета му. Около нея започнаха да никнат едно по едно зелени, подобни на зъби образувания.

— Клет, скачай! — извика Лили-йо.

Момиченцето успя да се изправи на колене. Растенията хищници бяха малко по-мудни от хората, но зелените зъби се оказаха по-бързи от детето и го обгърнаха през кръста.

Усетил плячката през тънката повърхност на листа, живеещият отдолу капанозъб бе заел вече позиция. Кокалесто, подобно на кутия страшилище, той бе само две челюсти, пълни със зъби. От единия му край се подаваше масивно мускулесто стъбло и много напомняше врат на човек. Изви се над Клет, улови я и я насочи към същинската си уста, която заедно с останалата част от растението живееше ниско долу сред тайнствените листа в сумрак и гнилоч.

С леки подсвирвания Лили-йо насочи дъмблъра обратно към клона. Нищо повече не можеше да се направи за бедната Клет. Такъв бе животът.

Групата горе почти се бе разпръснала. Скупчени заедно, само щяха да предизвикат враговете, а в гората те нямаха чет.

Клет не беше първата жертва.

Преди време в групата на Лили-йо имаше седем жени и двама мъже. Трима от тях бяха паднали в листака. Осемте жени бяха родили общо двадесет и две деца, пет от които — момчета. Смъртността при децата винаги бе по-голяма. Лили-йо добре разбираше, че загинаха прекалено много хлапета, за което обвиняваше само себе си — все пак водач на групата бе тя. Опасностите тук горе наистина бяха много, но хората ги познаваха и можеха да ги избягват. Тя се обвиняваше най-вече за това, че сред оцелелите деца оставаха само три момчета — Грен, Поус и Веги. Имаше смътното предчувствие, че Грен ще създава много неприятности.

Огряна от зеленикавата светлина, Лили-йо се върна обратно по клона. Дъмблърът се оттегли, подчинявайки се на мълчаливите повели на горския вятър, в очакване да чуе къде да пусне семената си. Никога досега светът не е бил така пренаселен. Трудно можеше да се открие празно място. Понякога дъмблърите летят с векове през джунглата, докато намерят някое мъничко, свободно от растителност кътче, където да кацнат.

Лили-йо спря над една от гигантските черупки и се спусна по пълзящите растения в нея. Тя бе хралупата на малката Клет. Главната жена едва се провря през тесния отвор. Хората правеха входовете на жилищата си колкото се може по-тесни и ги разширяваха постепенно само когато не можеха да се провират вече през тях. Така се пазеха от нежелани посетители.

Колибката на Клет бе спретната и подредена. В сърцевината на плода бе изсечено малкото легло на петгодишното момиченце, където винаги, когато бе изпитвало желание за сън, е можело да поспи. Там бе и душата на Клет. Лили-йо я взе и я втъкна в колана си.

Покатери се обратно по пълзящото растение, извади ножа си и го заби в мястото, където преди бяха изрязали кората на клона, за да залепят черупката със смола. След няколко удара смолата поддаде, жилището на Клет увисна за миг и полетя надолу.

Докато падаше между широките листа, те зашумяха възбудено. Очевидно се водеше борба кой да налапа грамадната хапка.

Лили-йо се покатери обратно на клона. Спря за миг, за да си поеме дъх. Все по-трудно й бе да възстанови равномерното туптене на сърцето си. Участвувала бе в твърде много преследвания, родила бе прекалено много деца, водила бе твърде много битки. За части от секундата я споходи мисълта за собствената й съдба. Погледна облените си от зелена светлина гърди. Бяха увиснали и далеч не така закръглени както в деня, когато заведе мъжа Харис в леговището си. Формата им също не бе хубава както преди.

Инстинктът й подсказа, че младостта си е отишла. И пак инстинктът й нашепна, че е време да поеме пътя Нагоре.

Групата се бе събрала и я очакваше около Кухината. Както винаги, Лили-йо изтича пъргаво при тях и с нищо не показа, че сърцето й е обгърнато от мъртвешки мраз. Кухината бе малка вдлъбнатина до самия ствол на дървото, точно там, където започваше клонът. В нея се събираше вода за пиене.

Всички бяха насочили поглед към колона от термити, които се катереха нагоре по дървото. Някой от термитите махваше от време на време на хората за поздрав. Те му отвръщаха. Откакто се наложи хората да търсят подкрепа от други видове, термитите бяха сред първите, които се съюзиха с тях. В този свят на бясна растителност оцеляха само пет вида — тигровите мухи, дървесните пчели, плантантите и термитите — насекоми, живеещи на групи, силни и непобедими. Петият вид беше човекът — с ограничени възможности, той беше лесна плячка за враговете си, липсваше му организацията на насекомите и въпреки всичко родът му, последният от животинските видове, не бе загинал.

Лили-йо се приближи до групата. Тя също изпрати с поглед дългата върволица термити, докато изчезнат в плътната зеленина. Термитите можеха да живеят на всякакво равнище в света на развилнялата се растителност — по Върховете и в Низината. Те бяха първите и последните насекоми на Земята, термитите и тигровите мухи щяха да са последните живи същества, които ще загинат.

Лили-йо събра хората си.

Извади душата на Клет, вдигна я нагоре, така че всички да я видят.

— Клет падна в зеленината — поде Главната жена. — Според обичая душата й трябва да отиде на Върховете. Аз и Флор ще тръгнем веднага, за да използваме термитите. Дафи, Хай, Айвин, Джури, вие ще пазите мъжа Харис и децата, докато се върнем.

Жените кимнаха. Сетне една по една докоснаха душата на Клет.

Тя представляваше грубо издялана дървена женска фигурка. Съгласно обичая щом се родеше дете, бащата изрязваше от дърво неговата душа-тотем. Тук в гората паднеш ли сред листата, често пъти нищо не остава от теб и няма дори какво да бъде погребано. Тогава отнасят душата и я погребват със съответния ритуал горе на Върха.

Щом церемонията свърши, вирнал глава, Грен се отдели от групата. На години бе почти колкото Тоя, подвижен и силен като нея. Можеше да тича. Катереше се бързо, плуваше. Освен това винаги имаше собствено мнение. Без да се вслуша в предупреждението на Веги, своя приятел, той прескочи Кухината и се гмурна в езерото.

Под водата го посрещна сумракът на подводния свят. Няколко зелени израстъка, напомнящи листа на детелина, се насочиха към краката на момчето. Грен ги перна с ръце и продължи надолу. Зърна кроксока, преди той да го е усетил.

Водно полупаразитно растение, кроксокът живееше във вдлъбнатините, а смукалата му, осеяни с трионоподобни зъби, се впиваха в дърветата и се хранеха със соковете им. Горната му част, грубовата, с форма на чорап, също участваше в прехраната. Тъкмо тя се разтвори и се уви около лявата ръка на Грен. Момчето почувствува как нишките на растителната тъкан тутакси започват да се стягат.

То очакваше атаката. С един удар на ножа разсече стъблото на растението. Долната част се люшна отмаляла.

Още преди да е изплувал, Дафи, най-умела от всички в лова, го пресрещна под водата с гневно лице. Сребърни мехурчета излизаха нагоре между зъбите й. Ножът й бе готов да защити момчето.

Щом се показаха на повърхността, Грен й се ухили и излезе на брега. Застана до жената и безгрижно се отърси от водата.

— Не бива да тичаш, да плуваш или да се катериш сам — извика Дафи, цитирайки един от законите. — Ти сякаш нямаш страх от нищо. Главата ти е като празна семенна кутийка.

Останалите жени също бяха ядосани. И въпреки всичко никоя не посмя да го докосне. Той беше мъжко дете. Той беше табу. Притежаваше магическото право да дяла души и да прави бебета — поне щеше да е в състояние да го прави, когато порасне, а това време не беше далеч.

— Аз съм Грен, мъжкото дете! — самодоволно крещеше той, удряйки гърди с юмрук. Търсеше погледа на Харис с надежда да получи подкрепа, но Харис извърна глава. Грен бе вече твърде голям и Харис избягваше да одобрява и приветства всяка негова постъпка, както правеше досега, въпреки че момчето ставаше все по-дръзко.

Леко разочарован, Грен продължи да подскача и да развява остатъка от растението, усукано около лявата му ръка. Крещеше и се пъчеше пред жените, за да им покаже, че никак не го е грижа какво мислят за него.

— Държиш се като бебе — изсъска Тоя.

Вече десетгодишна, тя бе по-голяма от него с цяла година. Грен млъкна. Ще дойде време и ще им покаже, че струва повече от тях.

— Децата вече пораснаха и все по-трудно се справяме с тях. Двете с Флор ще отидем до Върховете, за да погребем душата на Клет. Щом се върнем, ще разделим групата. Време е. Пазете се!

Тя им махна за сбогом и придружена от Флор, пое по пътя.

Потънали в мълчание, останалите изпратиха с поглед своя водач. Всички знаеха, че трябва да се разделят, но никой не искаше да мисли за това. Дошъл бе краят на щастливия им и сигурен живот — поне такъв им се струваше досега. Период на самотна и трудна борба за оцеляване очакваше децата, докато се включат в други групи. На възрастните им предстоеше старост, изпитания и смърт, когато се отправят в своя път Нагоре към неизвестността.

Глава втора

Лили-йо и Флор се катереха без усилие по грапавата кора. За тях това бе като изкачване по лек скалист маршрут. От време на време насреща им се изпречваха враждебни растения иглотрън или влакнесто бомбе, но те ги отстраняваха от пътя си с един замах. Враговете на хората бяха врагове и на термитите. Лили-йо и Флор следваха колоната им отблизо, изпълнени с благодарност.

Двете жени дълго се движиха нагоре. На един празен клон спряха, за да уловят две беззащитни бръмчилки. Срязаха ги и изядоха мазното им белезникаво месо. Няколко пъти се разминаха с групи хора, които зърваха по съседни клони. Махнаха за поздрав на някои от тях. Най-сетне се озоваха в район, рядко посещаван от човешки същества.

Близо до Върховете ги дебнеха опасности, каквито рядко се срещат в по-сигурните средни височини на растителния свят.

— Хайде да тръгваме — подкани спътничката си Лили-йо, след като си починаха. — Остана още малко.

Неочаквано раздвижване в листака накара жените да се притаят. Вдигнаха очи и се снишиха, за да станат още по-незабележими. Над главите им зелената маса се раздвижи заплашително.

Обхванат от неудържима лакомия при вида на термитите, плъзоскок се блъсна в грубата кора на клона. Корените и стъблата на това странно създание служеха едновременно и като езици, и като камшици. С бързо движение лепкавите му езици опипаха клона и се насочиха към термитите.

Насекомите трудно можеха да се защитят от противните гъвкави израстъци. Термитите бързо се разпръснаха, без да спират своя ход нагоре, очевидно всеки от тях се надяваше, че той няма да бъде сред жертвите.

За хората плъзоскокът не представляваше такава опасност. Те лесно успяваха да го отблъснат и да го запратят надолу към хищните обитатели на по-ниските слоеве.

— По-добре да минем на друг ствол — рече Лили-йо.

Двете жени пъргаво изтичаха по облата повърхност, като прескочиха ловко ярък паразитен цвят, около който бръмчаха дървесни пчели. Той бе един от първите предвестници на света на цветовете, който бе пред тях.

В безобидна цепнатина в кората обаче ги очакваше далеч по-сериозна опасност. От сянката срещу тях излетя с жужене тигрова оса. С почти човешки ръст, тя бе зло и жестоко същество, което притежаваше не само разум, но и оръжие. Сега нападаше от раздразнение — с немигащи огромни очи, потракващи челюсти, с пърхащи криле. Главата й бе странна смесица от козина и предпазни плочки, а зад сравнително тънкия й кръст едрото тяло бе покрито с подвижни жълти и черни защитни пластини. На върха на опашката се полюшваше смъртоносно жило.

Тигровата оса префуча между двете жени, очевидно опитвайки се да ги повали с криле. Те мигом се проснаха върху клона. Разгневено от неуспеха, гигантското насекомо се блъсна в дървото, като завиваше, и отново нападна. Златисто-кафявото жило бързо се прибираше и показваше.

— Остави я на мен — обади се Флор, чието бебе бе отнесено от тигрова оса.

Този път насекомото се спусна ниско и с по-голяма скорост. Приклекнала, Флор сграбчи чорлавата му козина и с все сила го блъсна, така че то загуби равновесие. Жената бързо извади меча си. Замахна и го стовари върху хитиновото покритие на тънкия кръст.

Тигровата оса полетя надолу, разсечена на две. Жените побегнаха напред.

За щастие бяха стъпили на едно от основните разклонения, дебело и яко по цялото си протежение. Десетина крачки по-нататък то преминаваше в друго стъбло. Дървото, най-възрастният организъм, оцелял в този малък свят, имаше десетки хиляди стволове. Преди два милиарда години, приспособявайки се към климата, почвата и редица условия, съществували много и различни видове дървета. С повишаването на температурата те започнали буйно да растат и да се борят за пространство. На този континент смокинята, с яки корени, добре нагодила се към високите температури, постепенно взела надмощие над останалите дървета. С течение на времето този растителен вид претърпял еволюция и привикнал с условията. Постепенно всяко смокиново дърво се разпростирало все повече и повече — все по-нагоре и във все по-голямо пространство, често пъти дори удвоявало клоните за по-голяма сигурност. С увеличаване на съперниците броят на стъблата и на клоните, които пускали корени, се умножавал, докато най-накрая те образували плътна стена, през която трудно можело да проникне друго дърво.

На континента, обитаван сега от хората, растеше едно-единствено смокиново дърво. Станало бе Кралят на гората, а скоро след това — и самата гора. То завладяло пустините, планините и блатата. Изпълнило континента с преплетените си „стени“. Не дръзнало да се простре само покрай морето и бреговете на по-големите реки, където смъртоносните водорасли били сериозна заплаха за него.

На Предела, където всичко спираше и започваше нощта, спираше и дървото.

Жените се катереха бавно нагоре, оглеждайки се за прелитащи тигрови оси. На всяка крачка те срещаха ярките петна на цветовете — прилепнали по клоните на дървото, увиснали по лианите или движещи се свободно. В този район всичко цъфтеше — и лианите, и мъховете. Над главите им сред гъстата плетеница мрачно кръжаха дъмблъри. Колкото по-високо се изкачваха жените, толкова по-свеж ставаше въздухът около тях, а цветовете по-пищни. Небесносини, аленочервени, жълти и виолетови, тук бяха събрани всички красиво обагрени уловки на природата.

От време на време капки клей се процеждаха от листенцата на лигавите бърни. С типична за този растителен свят сръчност иглотръните ги издебваха, поглъщаха ги жадно и после умираха. Лили-йо и Флор минаха от другата страна.

Там ги очакваха множество камшичести треви. С няколко замаха на ножовете жените ги отстраниха от пътя си.

Навсякъде се виждаха растения с причудливи форми — едни подобни на птици, други — на пеперуди. И отново въздухът се огласяше от свистенето на мечовете или просто предпазлива ръка пресрещаше нападателя още във въздуха.

— Виж! — прошепна Флор и посочи нагоре към едва забележима пукнатина.

Вътре нещо помръдна, Флор протегна тоягата си внимателно, приближи края й до цепнатината и щом я допря, натисна с всичка сила.

Кората зейна широко и разкри смъртоносна белезникава паст. Хищна мида бе намерила там чудесно прикритие. Флор бързо мушна тоягата в пукнатината. Челюстите щракнаха и тя я дръпна с все сила. Лили-йо я задържа да не падне. Изненадана, хищната мида излетя от укритието си.

Най-близкият звездолист я налапа, без дори да се протегне. Лили-йо и спътничката й продължиха изкачването си.



Върховете бяха особена, твърде различна част от света на зеленото царство — най-екзотичната, най-блестящата.

Ако смокинята бе властелинът на гората (всъщност тя бе самата гора), то кръстосвачът бе господар на Върховете. Той бе неизменна част от гледката тук. Неговите мрежи се простираха нашир и длъж сред листата и клоните, неговите гнезда бяха накацали по върховете.

Щом кръстосвачите напуснеха своите обиталища, други същества се настаняваха в тях, други растения използваха пространството и обръщаха ярките си цветове към небето. Остатъци и изпражнения бяха основният строителен материал за тези гнезда, които представляваха доста солидни площадки. Именно върху тях растеше цветето горяща урна, което търсеше Лили-йо, за да погребе в него душата на Клет.

С голямо усилие двете жени най-сетне се озоваха върху една от тези платформи. Подслониха се под голям лист, предпазващ ги от опасностите отгоре, и си позволиха да си отдъхнат. Въпреки сянката горещината в този район на джунглата бе изключителна. Над главите им, парализирало половината небе, грееше безмилостно едно голямо слънце. То светеше непрестанно, застинало неподвижно, и щеше да свети така до деня, когато щеше да изгори напълно — а този ден не беше толкова далеч.

Тук, във Върховете, разчитайки на своята твърде необичайна защита, цветето горяща урна бе господар на неподвижните растителни обитатели. Чувствителните му корени вече му бяха дали знак, че са се появили чужденци. По повърхността на листа над главите им Лили-йо и Флор забелязаха да се движи светло петно; то пообиколи насам-натам, сетне спря и се сви. Листът се сгърчи и пламна. Поставяйки на фокус кълбетата си, растението бе използвало ужасното си оръжие — огъня.

— Бягай! — нареди Лили-йо.

Двете бързо се скриха зад стъблото на близкия евиркотрън и занадничаха иззад едрите му шипове.

Гледката наистина бе прекрасна.

Растението бе високо и около пет-шест виненочервени, подобни на топки цветове, всеки от които по-висок от човешки бой, украсяваха клоните му. Други, вече опрашени цветове, се бяха свили и образуваха многостенни урни. Малко по-встрани можеха да се видят и по-напреднали стадии на узряване, при които кълбото бе започнало да губи цвета си, докато семената на дъното му бяха набъбнали. Най-накрая, когато семената узрееха напълно, кълбото, вече кухо и изключително здраво, ставаше прозрачно като стъкло и се превръщаше в подпалващо оръжие, което растението можеше да използва и след разпръскването на семената.

Всички зелени растения и същества бягаха от огъня, само хората не се бояха от него. Те единствени можеха да се справят с подпалващите кълбета и да се възползват от предимствата им.

Много предпазливо Лили-йо напусна прикритието си, прокрадва се напред и отряза широк лист от близкото растение. Дръжката му бе значително по-висока от нея. Стисна го здраво и преди растението да успее да насочи лещите си към нея, тя нагласи листа така, че засенчи слънцето.

— Бързо! — извика тя на Флор.

Спътничката й вече се бе втурнала към нея. Лили-йо внимаваше опасните кълбета да останат в сянка. Усетило, че не може да пусне в действие своята защитна система, растението увисна — какъв странен начин на поражение — и цветове и кълбета се полюшнаха вяло.

С доволно сумтене Флор се спусна и сръчно отряза една от големите прозрачни топки. Придържайки я от двете страни, жените се върнаха под прикритието на свиркотръна. В мига, когато хвърлящият сянка лист падна, цветето горяща урна яростно оживя, заредило се със слънчевата светлина, кълбетата бясно се завъртяха.

Жените стигнаха прикритието си тъкмо навреме. Над главите им вече кръжеше появила се изневиделица зеленоптица. Понесла се устремно, тя се набоде на един от шиповете. И мигом бе нападната от десетина хищника. В настъпилата суматоха Лили-йо и Флор бързо се справиха с топката. Напрегнали всички сили, те сръчно пробиха достатъчно широк отвор, за да промушат душата на Клет. Кълбото веднага възвърна своята цялост. Дървената фигурка ги гледаше през прозрачните стени.

— Дано се издигнеш в небесата! — рече Лили-йо.

Това бе част от нейните задължения — грижата за погребението на душата. Двете с Флор понесоха топката към една от нишките, спусната от кръстосвач. Горната част на кълбото, където обикновено се намираше семето, бе покрита с клей. Прозрачната топка тутакси се залепи за нишката и увисна, проблясвайки на слънцето. Скоро щеше да се появи кръстосвач, да стъпи на тази нишка и кълбото да се залепи за крака му. Така щеше да бъде отнесено към небесата.

Тъкмо свършиха и отгоре се спусна нечия сянка. Дълго близо цяла миля тяло се носеше към тях. Гигантското подобие на паяк, живеещо в света на растенията, наближаваше Върховете.

Без да губят нито минутка, жените се провряха през листака на платформата. Бяха изпълнили докрай погребалния ритуал на Клет. Време беше да се върнат при групата.

Лили-йо хвърли последен поглед към гигантското създание и двете жени поеха надолу към средните слоеве на техния свят.

Кръстосвачът се снижаваше бавно — огромен мехур с крака и челюсти; влакнеста маса покриваше по-голяма част от главата. За Лили-йо той беше като бог, с могъществото на бог. Плъзгаше се надолу по нишката.

Навред в джунглата се виждаха подобни нишки, тънки изнемощели пръсти, сякаш разперени към небето, проблясващи на слънчевите лъчи. Ясно бе, че водят нанякъде — към далечна сребърна полусфера.

В същия отрязък на хоризонта неизменно се виждаше и лунният полумесец.

С притегателната си сила тази луна постепенно бе забавяла през вековете въртенето около оста на своята родителка и преливането на деня в нощ, докато я обездвижи напълно и времето застине: едната половина тънеше в мрак, другата — във вечна светлина. В същото време под влияние на ответната инертност и движението на Луната около Земята замря. Тогава тя се отдалечи от нея, сякаш вече не се чувствуваше неин спътник, и зае двусмислената позиция на независима планета, готова да отстоява своето пълноправно място в триъгълника, който образуваше със Земята и Слънцето. Сега в този последен остатък от вечността Земята и Луната бяха равноправни — изправили се една срещу друга, те щяха да чакат да изтече и последната песъчинка на времето или Слънцето да престане да свети.

Свързваха ги единствено множеството носещи се в пространството нишки. Кръстосвачите можеха да прекосяват разстоянието на воля, като астронавти, родени в света на растенията — огромни, лишени от разум, оплели Земята и Луната в своята мрежа.

С удивителна находчивост някогашната Земя бе впримчена в мрежата на незнаен паяк.

Глава трета

Спускането надолу мина без особени премеждия. Двете жени се придвижваха спокойно към средните слоеве на своя зелен свят. За разлика от друг път Лили-йо не настояваше да бързат — предстоящото разделяне на групата никак не я радваше.

Не знаеше как да изрече онова, което я вълнуваше. Рядко се случваше хората в нейния свят да размишляват, още по-малко да споделят мислите си.

— Скоро и ние, като душата на Клет, ще трябва да се отправим Нагоре — рече тя на Флор.

— Такъв е обичаят — отвърна спътничката й.

На Лили-йо й беше ясно, че не може да очаква някакъв по-смислен отговор. На нея самата едва ли би й хрумнало нещо по-добро. Хората в тези времена не се задълбочаваха прекалено. Такъв бе обичаят.

Когато се събраха отново, групата скромно ги приветствува. Лили-йо бе изморена. Тя отвърна кратко на поздрава и се оттегли в своето жилище. Джури и Айвин й донесоха храна, без дори да се опитат да припарят в хралупата й — тя бе табу. След като се нахрани и поспа, Главната жена излезе вън, качи се на добре познатия им клон и събра всички.

— Побързайте! — подкани ги тя, без да сваля очи от Харис, който нарочно се бавеше. Защо си позволяваше да я дразни, след като чудесно знаеше, че всички се стараят да му угодят. Защо винаги е най-трудно със скъпите на сърцето ни хора?

Погълната от мислите си, тя не забеляза дългия зелен език, изпълзял иззад дънера до нея. Той се изправи, поколеба се секунда-две. Сетне обгърна кръста на Лили-йо, притискайки ръцете й до бедрата, и я вдигна високо във въздуха. Тя зарита с крака и завика, обзета от ярост срещу самата себе си.

Харис измъкна ножа от колана си, спусна се напред с присвити очи и запрати оръжието срещу нападателя. Чу се свистене, острието прониза зеления език и го прикова към грубата кора на дървото.

Харис не се задоволи само с това. Той се затича към мястото, последван от Джури и Дафи, докато Флор подбра децата, за да ги скрие на сигурно място. Силната болка накара езика да разхлаби примката около Лили-йо.

Стволът се залюля: сякаш цялата гора бе разтърсена от мощни вибрации. Лили-йо изсвири на два дъмблъра, които й помогнаха да се освободи напълно от опасната прегръдка и да стъпи отново на клона. Измъчван от силната болка, езикът се гърчеше застрашително. С ножове в ръце четиримата възрастни го доближиха.

Цялото дърво се люлееше под гневния напор на плененото по този коварен начин създание. Хората надникнаха предпазливо иззад ствола и видяха изкривената грозна паст на съсухрек и отвратителното му голямо око, чиято покрита с ципа зеница ги следеше злобно. Хищникът се блъскаше яростно в дървото, челюстите му се разтваряха непрекъснато, от устата му излизаше пяна. Хората и друг път бяха виждали съсухрек, но сега се изплашиха не на шега.

При нужда съсухрекът можеше да се увие няколко пъти около дървото или, източвайки се силно, да достигне до самите Върхове. Отскачаше от земята като пружина, за да търси храна — лишено от оръжие и разум противно създание, което кръстосваше подножието на джунглата с широките си крака и риеше пръстта.

— Задръжте го! — извика Лили-йо. — Не му позволявайте да се измъкне!

По протежение на клона хората от групата бяха скрили остри колчета за подобни случаи. Забиха ги едно по едно в размахващия се над главите им език, а после и в кората на дървото. Най-сетне успяха да укротят по-голямата част от него. Колкото и да се мяташе, хищникът никога вече нямаше да се освободи.

— Време е да потеглим към Върховете — рече Лили-йо. Никое човешко същество не може да убие съсухрек, защото няма достъп до жизненоважните му органи. Но схватката бе успяла да привлече и други хищници — иглотръни, безмозъчните акули на средните слоеве, звездолисти, капанозъби, водоливници и всякакви други дребни паразити, — готови да разкъсат съсухрека на късчета, а не биха имали нищо против, ако им паднеше и някое човешко създание… такъв бе обичаят. Ето защо групата побърза да се отдалечи.



Лили-йо беше много гневна. Тя бе причинила цялата бъркотия. Позволила бе да я изненадат. Не бе допускала, че някога ще бъде издебната от мудните съсухреци. Ето че започваше да допуска грешки. С малко повече съобразителност би спестила това второ опасно катерене към Върховете. Трябваше да вземе цялата група, за да отнесат душата на Клет. Какво ставаше с нея, та подминаваше толкова важни неща?

Главната жена спря под един гигантски лист и плесна с ръце, за да събере групата си. Шестнадесет чифта очи се впериха в нея в очакване на словата й. Ядоса се на огромното им доверие в нея.

— Ние, възрастните, остаряваме — рече тя. — Умът ни отслабва. Започнах да греша — оставих се да ме хване бавният съсухрек. Не мога вече да изпълнявам задълженията си на ваш водач. Време е ние, възрастните, да се изкачим до Върховете и да се върнем при боговете, които са ни създали. Децата ще останат сами. Те ще съставят новата група. Водачка ще бъде Тоя. Докато свикнете, Грен, а скоро след него и Веги ще могат да създават деца. Пазете мъжките деца. Внимавайте да не падат сред листата, да не загине групата. По-добре да умрете, но да не позволите групата да бъде унищожена.

Лили-йо никога не бе говорила толкова дълго. Някои от слушателите й дори не разбраха всичко. Защо бе нужно например да се споменава падането в листата? То е ясно. Каквото има да се случи, ще се случи и думите няма да помогнат.

— Като останем сами, ще правим каквото си щем — обади се Мей.

Флор я перна през ухото.

— Първо ще трябва да стигнеш до Върховете — рече строго тя.

— Да, тръгвайте — заповяда Лили-йо, след което разпредели задачите — кой да върви напред, кой да е по средата.

Никой не се обади, никой не пожела да изрази свое мнение, нямаше и любопитство. Единствен Грен възкликна недоумяващо:

— Лили-йо иска да накаже всички ни заради своята грешка!

Наоколо животът трескаво продължаваше — зелени същества се суетяха напред-назад, бързаха към пиршеството със съсухрека.

— Изкачването не е лесно. Побързайте — неспокойно се огледа Лили-йо, като задържа поглед върху Грен.

— Защо да се качваме? — дръзко възрази момчето. — Ако използваме дъмблърите, ще стигнем много по-лесно, а и няма да се изморим.

Колко сложно бе да му обясни, че във въздуха, без прикритието на стъблата и клоните, човек е много по-уязвим.

— Докато аз съм водачът, ще се катерите — скастри го Лили-йо. — Толкова много говориш, че сигурно в главата ти е заседнала жаба. — Не можеше да го плесне. Мъжкото дете беше табу.

Прибраха душите си от колибите. Сбогуваха се без никакви тържествености със стария си дом. Пъхнаха дървените фигурки в коланите, мечовете — най-острите и най-яки бодли, които можеха да се намерят — носеха в ръце. Затичаха се след Лили-йо, далеч от разпадащия се съсухрек и далеч от миналото си.

Сега напредваха много по-бавно заради малките деца. Лесно преодоляваха обичайните опасности, но с умората, сковаваща неукрепналите крачета, не можеха да се борят. Някъде към средата на пътя спряха на един клон, на който видяха пухесто килимче.

Пухестото килимче беше красив и неоформен мъх. Приличаше на копривния мъх, но не бе опасно за хората и щом ги усетеше, прибираше отровните си пипала, сякаш се отвращаваше от тях. Винаги бе живяло сред клоните на дърветата и се нуждаеше само от растителна храна. Цялата група нагази в гостоприемната му мекота и легна да поспи. Сред полюляващите се власинки и жълтите му стъбълца хората бяха в безопасност, тъй като ставаха невидими за почти всички свои врагове.

Флор и Лили-йо се отпуснаха като посечени. Бяха изтощени още от предишното изкачване. Почувствувал, че нещо не е наред, пръв се събуди Харис. Щом стана, смушка Джури с тоягата си. Той бе доста ленив, защото задължението му бе да стои далеч от опасностите. Джури седна, ала миг по-късно нададе тревожен писък и се спусна да запази децата.

Четири крилати същества бяха нападнали килимчето. Хванали бяха Веги и Бейн, едно от по-малките момиченца. Преди да осъзнаят какво става, децата усетиха, че им запушват устата, а миг по-късно вече бяха завързани.

При вика на Джури нападателите се обърнаха. Крилати хора!

В известна степен те наистина приличаха на хора — с една глава, две дълги силни ръце, яки къси крака и силни пръсти. Но вместо гладката зеленикава кожа на човешките същества, телата им бяха покрити с лъскава черупка, която преливаше на места от черно в розово. Големи люспести криле, подобни на крилете на зеленоптицата, започваха от китките на ръцете и свършваха до глезените. Лицата им бяха с изострени умни черти. Очите им силно блестяха.

Щом видяха, че и останалите се събуждат, летящите хора сграбчиха пленените деца. Забързаха през безопасното за тях пухесто килимче към ръба на клона, за да скочат.

Летящите хора бяха коварни врагове, които не се срещат често, но човеците много се бояха от тях. Убиваха само в краен случай, но крадяха деца, което бе още по-тежко престъпление. Трудно бе да ги заловят — плъзгавите платформи, които използваха, бързо ги отнасяха далеч от разгневените човешки същества.

Джури, последвана от Айвин, бързо се втурна напред. Тя сграбчи за глезена летящия мъж, който не бе успял да се отдалечи, и се вкопчи в покритото с кожа сухожилие. Летящият мъж се обърна да се освободи и отпусна леко Веги. Спътникът му пое цялата тежест на момчето и посегна към ножа си, за да се защити.

Айвин се хвърли ожесточено насреща. Веги бе нейно дете — не можеше да допусне да го отвлекат. Острието на летящия мъж я посрещна, разпра корема й и кафеникавите й вътрешности се показаха. Без да издаде стон, жената се претърколи от клона. Долу сред листата настана оживление — капанозъбите се сборичкаха за неочакваната плячка.

Политнал назад от удара на Айвин, летящият мъж изпусна Веги и изостави своя приятел, който все още се бореше с Джури. Разпери тежко криле и последва останалите си спътници, които отнасяха Бейн.

Сега вече всички в групата се бяха събудили. Лили-йо мълчаливо развързваше Веги, който не плачеше, защото бе мъжко дете. В същото време Харис приклекна до Джури и нейния противник, който правеше отчаяни опити да се отскубне. Харис вдигна високо оръжието, за да сложи край на схватката.

— Не ме убивай, ще си отида! — извика едва разбираемо летящият мъж.

Гласът му бе дрезгав. Изпълнен с отвращение от необичайното създание, Харис изкриви уста. Миг по-късно той заби ножа между ребрата на врага, сетне отново и отново, докато кръвта не обагри дланите му.

Джури се изправи задъхана и се облегна на притичалата се Флор.

— Остарявам — рече тя. — Навремето не ми беше никак трудно да убия летящ човек.

Погледна Харис с благодарност. Той можеше да послужи и за друго.

Побутна с крак безжизненото тяло и то се претърколи тежко надолу. Старите съсухрени криле висяха безпомощно около главата на летящия човек.

Глава четвърта

Лежаха сред острите листа на два иглотръна, заслепени от силната слънчева светлина, но все така нащрек за евентуално нападение. Завършили бяха изкачването. Деветте деца за пръв път посещаваха Върховете — а те очевидно им бяха направили силно впечатление.

С помощта на Флор и Дафи Лили-йо повтори маневрата с големите листа, затулящи светлината към огнераждащите кълбета. Щом растението увисна, Дафи отряза за всеки от тях прозрачна топка, която да му послужи за ковчег. Хай й помогна да ги отнесе на сигурно място, след което Флор и Лили-йо хвърлиха листата и потърсиха прикритието на познатия иглотрън.

Цял облак пергаментокрили прелетяха над главите им; багрите на крилете им се сливаха пред очите в едно общо зеленикаво петно — небесносиньо и жълто, бронзово и тревистозелено, всичко блестящо като водна повърхност.

Пърхайки с криле, едно от пергаментокрилите кацна върху смарагдовозелено растение, недалеч от пътниците. Растението се оказа лигави бърни. В следващия миг крилатото създание загуби цвят: оскъдните му хранителни сокове бяха изсмукани и много скоро то се превърна на пепел.

Лили-йо се изправи предпазливо и поведе групата към наи-близката нишка от мрежите на кръстосвача. Всеки възрастен носеше своето кълбо.

Кръстосвачите, гигантите на този континент, никога не можеха да проникнат в джунглата. Те предяха дебелите си като въжета нишки и ги закачаха само по най-горните клони, после ги укрепваха със странични нишки.

Лили-йо откри подходящо място в мрежата и след като се увери, че не се задава кръстосвач, даде знак да оставят кълбетата.

— Трябва да ни помогнете да влезем в топките заедно с душите си — обърна се тя към Тоя, Грен и другите деца. — Ще проверите дали са добре затворени. Сетне ще ги отнесете до нишката и ще ги закачите за нея. Тогава можете да си вървите. Ние отиваме в небето, оставям групата във ваши ръце. Сега вече само вие сте живи!

Тоя се поколеба за миг. Тя бе слабичко момиче, а гърдите й не бяха по-едри от круши.

— Не си отивай, Лили-йо — обади се тя. — Все още имаме нужда от теб и ти добре го знаеш.

— Такъв е обичаят — отсече Лили-йо.

Изрязвайки пролука в своя ковчег, тя се плъзна вътре. С помощта на децата и останалите възрастни се пъхнаха в прозрачните кълбета. По навик Лили-йо провери дали Харис — мъжът — е в безопасност.

Най-сетне се бяха озовали в своите прозрачни затвори. Завладя ги неочаквано спокойствие и мир.

Децата понесоха един по един ковчезите, като непрестанно поглеждаха тревожно към небето. Бяха изплашени. Чувствуваха се безпомощни. Единствено безстрашният Грен сякаш не се смущаваше от нищо и едва ли не изглеждаше щастлив от придобитата свобода. Без да изчака Тоя, сам се разпореди къде да закачат кълбетата.

Вътре в топката Лили-йо усети особена миризма. Постепенно чувствата й се притъпиха. Картината на външния свят започна лека-полека да се замъглява пред очите й и някак странно да се отдалечава. Виждаше се как виси над върховете на дърветата, малко по-встрани от нея, на друга нишка, висяха безпомощно Флор, Харис, Дафи, Хай и Джури. Зърна децата, новата група, които изтичаха да се скрият. Без да се обръщат назад, те се шмугнаха между листата и изчезнаха от погледа й.

Кръстосвачът се движеше високо над Върховете, за да избегне срещи с враговете си. Космосът бе пълен с невидими лъчи, в които той се потапяше и които всъщност го хранеха. И въпреки всичко Кръстосвачът продължаваше да е зависим от Земята за своята прехрана. След дълги дни на вегетативна дрямка той се спущаше надолу и се плъзваше по своите нишки.

Други кръстосвачи висяха неподвижни наоколо. От време на време някой изпускаше голям мехур кислород или тръсваше крак, за да се освободи от досаден паразит. Никой освен тях не бе успял да постигне такава степен на бездействие. Времето нямаше никакво значение за тези гиганти; Слънцето бе тяхно сега и завинаги, до мига, в който се превърне в Нова и изгори всичко, включително и себе си.

Кръстосвачът се спусна, сгрените му от Слънцето крака едва докоснаха дебелата нишка. Той се стовари направо върху листата на клоните. Тук във въздуха живееха неговите врагове — врагове стократно по-малки, стократно по-зли, стократно по-умни. Кръстосвачите бяха жертва на едно от последните семейства насекоми — тигровите оси.

Само тигровите оси можеха да убият един кръстосвач, по своя коварен, безмилостен начин.

През дългите векове, когато радиацията на Слънцето се бе увеличила стократно, растителният свят на Земята бе взел неоспоримо надмощие над останалите живи същества. Успоредно с новото развитие еволюираха и осите. С намаляване на животинските видове те увеличиха и броя, и размерите си. Така с времето се превърнаха в основните врагове на подобните на паяци кръстосвачи. Те нападаха на ята, парализираха примитивните нервни центрове на гигантите и ги оставяха да загинат. Много често тигровите оси снасяха яйцата си в дългите тунели в телата на своите врагове, а когато ларвите се излюпваха, те се хранеха спокойно от живата плът наоколо.

Вероятно тъкмо заплахата от досадните насекоми бе прогонила постепенно преди хиляди години Кръстосвачите далеч в космоса. И в тези на пръв поглед негостоприемни селения те достигнаха пълния си разцвет.

Силната радиация се оказа жизненоважна за тях. Първият природен астронавт промени небесната твърд. Много след като човекът се оттегли сред клоните на дървото, всъщност върна се на мястото, от което бе дошъл, кръстосвачът отново стана владетел на загубените си територии. Много след като разумът бе развенчан като върховен господар, Кръстосвачът неразривно свърза зелената планета с празното пространство — и колкото и странно да изглежда, стори го чрез древния символ на немарата, паяковата мрежа.

Кръстосвачът се провря между листата на Върховете, изправяйки козината по гигантския си гръб, така че черните и зелени райета да го прикрият от враговете му.

По пътя надолу той подбра няколко същества, оплели се в нишката. Изяде ги, без да бърза.

Неприятно жужене пробуди кръстосвача от дрямката, в която бе потънал. Пред безучастния му поглед се мярнаха жълти и черни ивици. Бяха го открили чифт тигрови оси.

Кръстосвачът се раздвижи с изненадваща пъргавина. Огромната маса на тялото му, дълго близо цяла миля, се издигна бързо нагоре, леко като цветен прашец. Потеглил след себе си една от нишките, тъй се понесе към космоса.

Краката му докоснаха паяжината и вдигнаха множество спори, дребни същества и репеи, полепнали по нея. Отнесоха и шестте стъклени саркофага на вече безчувствените човешки същества.

След няколко мили Кръстосвачът спря. Съвземайки се от уплахата, той изпусна кълбо кислород и леко го окачи на най-близката нишка, където то залепна неподвижно. Пипалата на кръстосвача потреперваха. Най-сетне той се насочи към дълбините на космоса и колкото повече налягането намаляваше, толкова по-голям ставаше неговият обем.

Скоростта му постепенно нарастваше. Той прибра краката си и от жлезите под корема му започнаха да се спущат нови нишки. За да стабилизира температурата на тялото си, гигантското творение на растителния свят се въртеше бавно около себе си.

Силната радиация го къпеше от всички страни. Той се чувствуваше прекрасно в тази среда. Тя бе част от неговото същество.



Дафи се събуди. Отвори невиждащи очи. Онова, което съзря, бе лишено от смисъл за нея. Знаеше само, че е заминала Нагоре. Това бе друг вид съществувание и тя не очакваше да разбере нещо.

Част от гледката бе затулена от кичури остра жълта козина, кичури, които можеха да бъдат и слама. Всичко останало бе някак размито от ослепителна светлина, редуваща се с тъмни сенки.

Полека-лека Дафи започна да различава и други предмети. Прекрасна зелена полусфера, обсипана с бели и сини петна, привлече вниманието й. Дали тя не бе някакъв плод? Към сферата водеха множество нишки — сребърни и златни, които пробляскваха на силната светлина. В далечината различи туловищата на два кръстосвача, които й се сториха мумифицирани. Ярки светлинни петна искряха от време на време и причиняваха болка на очите й.

Попаднала бе в царството на боговете.

Дафи не чувствуваше нищо. Обхванала я беше странна скованост, а и тя нямаше никакво желание да помръдне. Вътре в кълбото се долавяше странна миризма. Въздухът й се стори тежък. Всичко бе като в сън. Дафи понечи да отвори залепналата си уста. Извика. Не чу никакъв звук. Прониза я силна болка. Особено отстрани.

Очите й отново се притвориха, ала устата й остана широко отворена.



Кръстосвачът се носеше към Луната подобно на гигантски космат балон.

Едва ли можеше да се каже, че в съзнанието му протича някаква мисловна дейност, и въпреки това в него се оформи, макар и неясна, идеята, че приятното пътуване е твърде краткотрайно. В растителния свят сигурно имаше някакво спокойно място, където грееха и прекрасните топли лъчи…

Вероятно няма да е зле някой ден да понапълни стомаха си и да опита едно пътуване в друга посока…

Множество подобни нему създания висяха над Луната. Мрежите им покриваха цялото пространство наоколо. Това бе тяхна любима база, предпочитана пред Земята, където въздухът бе наситен и крайниците им трудно помръдваха. Като изключим някои хилави същества, представителите на този вид първи откриха това прекрасно място. Те бяха последните господари на сътворението. Най-големите и най-властните, тук те се наслаждаваха на дългия заник на своето превъзходство. Кръстосвачът намали постепенно скорост, вече бе спрял да пуска нишки. Спокойно си проправи път между преплетените мрежи и се насочи към белезникавата зеленина на Луната…

Тук условията бяха много по-различни, отколкото на трудната планета. Многостъблената смокиня не бе успяла да вземе надмощие. В разредената атмосфера и при слабата гравитация тя бе принудена да отстъпи. На нейно място избуяха керевиз и магданоз. Именно сред техните гигантски стволове или стъбла се разположи нашият кръстосвач. Съскайки от умора, той изпусна облак кислород.

След като се настани сред листната маса, гигантското туловище се отри в стъблата. От краката му се изсипа истински дъжд от леки спори, семена, черупки и листа, полепнали там долу, на Земята. Тук бяха и шестте саркофага от огнераждащото растение. Те се изтърколиха и скоро спряха недалеч едно от друго.

Пръв се пробуди Харис, мъжът. Стенейки от неочакваните болки по тялото си, той се опита да седне. Напрежението, което усети върху челото си, му напомни къде се намира. Свивайки колене и ръце, той натисна капака на саркофага си.

В първия миг капакът не поддаде. Но много скоро цялата топка се разтроши на дребни късчета и Харис се претърколи. Силите на сцепление тук, в безвъздушното пространство, не действуваха.

Харис лежа известно време, неспособен да помръдне. Кръвта в главата му туптеше, боляха го дробовете. Въпреки това той жадно поемаше зловонния въздух. Отначало му се стори разреден и хладен, но той го вдишваше с благодарност.

След известно време събра сили и се огледа.

Дълги жълтеникави пипала се протягаха към него от растителността наоколо. Той се огледа изплашено за жена, която да го защити. Сковано се пресегна и извади ножа от колана си. Претърколи се и отряза пипалата. Оказа се твърде лесно да се справи с този враг.

Изведнъж мъжът погледна тялото си и извика уплашено. Бързо се изправи и продължи да се оглежда с отвращение. Целият бе покрит с корички. Дрехите му висяха на парцали, а под тях за негов ужас се подаваха кожести образувания, които започваха от дланите, минаваха през гръдния кош и стигаха до краката. Той вдигна ръце и видя, че образуванията удивително напомнят криле. Нищо не бе останало от красивото му тяло.

Някакво раздвижване го накара да се обърне и едва тогава Харис се сети за спътниците си. Покрита от останките на своя стъклен саркофаг, Лили-йо се мъчеше да се изправи. Тя му махна с ръка.

Харис ужасено установи, че по нейното тяло се виждат същите противни кожи. В интерес на истината той дори не я позна в първия миг. Приличаше му на омразните летящи хора. Хвърли се на земята и безпомощно зарида. Сърцето му биеше учестено от страх и отвращение.



На Лили-йо не й бе дадено да плаче. Без да обръща внимание на болезнените деформации по тялото си, тя затърси с очи останалите шест саркофага.

Първо откри Флор, която бе почти изцяло зарита в пръстта и растенията. Достатъчно бе да удари прозрачния капак с един камък, за да го разбие на парчета. Лили-йо вдигна приятелката си, чието тяло бе също така обезобразено като нейното. След известно време Флор успя да стъпи на крака. Хрипливо се мъчеше да напълни дробовете си и изтощена от усилието, приседна отново. Лили-йо я остави и отиде да търси другите. Макар и замаяна, тя бе искрено благодарна, че независимо от болката, чувствува крайниците си леки и подвижни.

Дафи беше мъртва. Лежеше отпусната и почервеняла в своя саркофаг. Лили-йо я повика по име, разтърси я, но Дафи не помръдна. Подутият й език се подаваше грозно навън. Дафи беше мъртва, тяхната Дафи, която пееше толкова хубаво.

И Хай беше мъртва. Нещастно сгърчено същество, свито в напукалия се по време на бурното пътешествие между двата свята саркофаг. Лили-йо удари по стъкловидната покривка, която тутакси се разпиля на прах. В прах се превърна и тялото на Хай. И Хай бе мъртва, Хай, която бе родила мъжко дете и умееше да тича толкова бързо.

Последният саркофаг бе на Джури. Когато Главната жена доближи и изтри полепналите по него спори, Джури се размърда. Миг по-късно тя вече седеше и с отвращение разглеждаше деформациите по тялото си, мъчейки се същевременно да успокои дишането си. Джури бе жива.



Залитайки, Харис се присъедини към жените. Носеше в ръка душата си.

— Четирима сме! — възкликна той. — Значи ли това, че сме приети от боговете?

— Изпитваме болка, значи сме живи — рече Лили-йо. — Дафи и Хай загинаха.

Харис хвърли на земята душата си и яростно я затъпка с крака.

— Погледнете се само! По-добре да бяхме умрели! — изхленчи той.

— Преди да решим този въпрос, трябва да хапнем — каза Лили-йо.

Пристъпвайки мъчително, групата се отправи към гъсталака. Мисълта за опасностите отново ги завладя, Флор, Лили-йо, Джури и Харис се подкрепяха един друг. Предишните табута тук не важеха.

Глава пета

— Тук няма нито едно истинско дърво — възмути се Флор, докато си пробиваха път между гигантските стъбла на целината, чиито върхове се губеха далеч над главите им.

— Внимавай! — извика Лили-йо и я дръпна назад. Нещо се стрелна с тропот, напомнящ дрънчене на верига, и се размина с крака на Флор на няколко сантиметра.

Изпуснал плячката си, капанозъбът, който им се стори бледа сянка в сравнение със събрата си от земната джунгла, бавно отваряше и затваряше уста. Челюстите му бяха много по-слаби, с много по-ограничен размах. Без прикритието на гигантската смокиня капанозъбът беше истински бездомник.

Подобно чувство на бездомност обзе и новопристигналите. Те и техните прадеди векове наред бяха живели сред високи дървета. Усещането им за сигурност бе свързано с клони и листа. И тук се срещаха техни подобия, но те бяха целинови и магданозови дървета, които не бяха сигурен подслон, нито можеха да предложат километричните клони на смокинята.

Малката група се движеше без посока: угнетени, объркани, с болки по цялото тяло, те не знаеха нито къде са, нито защо са тук.

Нападаха ги пълзоскоци и зъбчати бодили, които те без никакво усилие отстраняваха от пътя си. Заобиколиха цяла поляна с копривен мъх, по-много избуяла и по-обширна от онова, което бяха виждали на Земята. Условия, които благоприятствуват едни растения, не винаги са достатъчно подходящи за други. Изкачиха се по някакво възвишение и спряха пред малко езеро, захранвано от поток. Над водата висяха плодове, които им се сториха вкусни и подходящи за ядене.

— Не е чак толкова лошо — обади се Харис. — Може би все пак ще оживеем тук.

Лили-йо му се усмихна. Той й беше най-сериозната грижа, беше и най-мързелив. И все пак радваше се, че е с тях. Докато се къпеха, тя отново го огледа. Въпреки странните кори, с които бе покрито тялото му, и двете кожи, които висяха от ръцете му, той продължаваше да й харесва дори само заради това, че е Харис. Лили-йо се надяваше, че и тя изглежда добре. Намери една назъбена спора и я прокара през косите си; почти нищо не падна от тях.

Излязоха от водата и хапнаха от плодовете. Харис се зае да направи нови ножове от тръните на къпинови храсти. Не бяха така яки като тези на Земята, но щяха да вършат работа. Хората се излегнаха на припек.

Начинът им на живот напълно се бе объркал. Без групата, без дървото, без Земята нямаше какво да ги ръководи. Не им беше ясно какво трябва и какво не трябва да правят. Ето защо се излегнаха, за да си починат.



Лили-йо се огледа. Всичко бе толкова странно, че сърцето й заби учестено.

Слънцето над тях грееше ярко както винаги, небето също бе синьо като преди. Полусферата, която проблясваше на небосклона, бе прорязана от зелени, сини и бели ивици и Лили-йо не можеше да познае в нея мястото, където бе живяла досега. Сребристите нишки на кръстосвачите изчезваха в далечината, но мрежата наоколо прорязваше небето. Кръстосвачите се носеха с едрите си, подобни на балони, туловища над мрежата.

Всичко тук бе тяхно владение, създадено от самите тях. По време на първите си пътешествия дотук преди милиарди години кръстосвачите на практика бяха посели семената на новия свят. В началото те изсъхваха и загиваха с хиляди в негостоприемната пепел. Но дори умрелите кръстосвачи даваха известно количество кислород и други газове, пръст, спори и семена, някои от които по-късно поникнаха в плодородната тъкан на телата им. Така, под бремето на ленивите години и векове, тези растения завземаха свои територии.

И растяха. В началото. Закърнели и дори изродени, те никнеха. Никнеха и издържаха с упорството на растителния свят. Някои загиваха. Други продължаваха да никнат. Постепенно неравната лунна повърхност се покри със зеленина. В кратерите започнаха да цъфтят пълзящи растения. По прорязаните от урви склонове упорито се захващаше магданоз. Когато атмосферата на Луната започна да се насища, магията на живота буквално заля всичко, ускори се и ритъмът на живот. С успех, какъвто други същества едва ли биха постигнали, кръстосвачите колонизираха Луната.

Малката Лили-йо знаеше и се вълнуваше от всичко това. Тя се извърна от небето.

Флор се бе настанила до Харис. Мъжът я бе обгърнал с ръце и почти я скриваше под новата си кожа, докато жената милваше косите му.

Лили-йо побесня. Скочи и срита Флор. Сетне се хвърли отгоре й, впивайки зъби и нокти в тялото й, за да я отдели. Миг по-късно в борбата се намеси и Джури.

— Не е време за чифтосване! — крещеше Лили-йо. — Как смееш да се докосваш до него!

— Пусни ме! Недей! — викаше Флор. — Той ме потърси!

Харис се изплаши и скочи бързо. Разпери ръце, размаха ги и изведнъж, без каквото и да е усилие, се издигна във въздуха.

— Вижте! — възкликна той, едновременно изплашен и зарадван. — Вижте какво мога да правя!

Описа кръг над главите им, ала загуби равновесие и зяпнал от уплаха, се стовари в езерото.

Три разтревожени, потресени и влюбени жени едновременно се гмурнаха да го спасяват.

Докато се изсушаваха на брега, доловиха шум откъм гората. Мигом възвърнаха старите си навици и наостриха уши. Извадиха мечовете си и впериха поглед в гъстата растителност.

Съсухрекът, който се появи, твърде слабо напомняше своите земни роднини. За разлика от тях той не беше висок и изправен, а пролазваше напред подобно на гъсеница.

Хората лесно различиха кривогледите му очи сред стъблата керевиз. На часа му обърнаха гръб и побегнаха.

Дълго след като опасността бе останала далеч назад, те продължаваха да тичат, без да знаят накъде. Изморени, най-накрая спряха, за да поспят, да хапнат нещо, и отново потеглиха напред през безкрайната растителност, под незалязващата слънчева светлина, докато най-сетне стигнаха в края на джунглата.

Пред очите им се разкри съвършено гола местност, отвъд която всичко започваше отново.

Запристъпваха, за да разберат къде се бяха озовали. Теренът беше неравен, а на едно място се бе образувала дълбока цепнатина. Отвъд нея отново се простираше растителност. Хората не знаеха как да прескочат. Стояха нерешително край папратите и се оглеждаха.

Харис изкриви лице, с което искаше да покаже, че го измъчва важна мисъл.

— Това, дето го направих преди… нали полетях — започна да заеква той. — Ако всички се опитаме, ще успеем да се прехвърлим на другата страна.

— Не! — отсече Лили-йо. — Излетиш ли, твърде скоро ще се сгромолясаш пак. Опасно е.

— Този път ще го направя по-добре. Мисля, че разбрах как става.

— Не! — упорствуваше Лили-йо. — Никакви опити! Ще се нараниш.

— Защо да не опита? — обади се Флор. — Нали каза, че знае как става?

Двете жени се смериха с поглед. В същия миг Харис размаха ръце. Повдигна се леко, помагайки си и с крака. Полетя над пукнатината, но неочаквано се изплаши и се устреми надолу.

Напразно се опитваше да набере височина. Без да се замислят, Флор и Лили-йо се хвърлиха в ямата. Носеха се около него и една през друга викаха. Джури остана горе и, ядосана и объркана, крещеше.

Най-сетне, овладял движенията си, Харис успя да кацне тромаво.

Двете жени стъпиха до него, като не спираха да нареждат. Притискайки се до скалистата стена, те вдигнаха очи нагоре. Две гигантски издатини, обрасли с папрат, закриваха част от небето над главите им. Джури вече не се виждаше, макар виковете й да достигаха до тях. Отговориха й.

Зад ръба, на който бяха стъпили, започваше някакъв тунел в скалите. Цялата стена бе осеяна с подобни входове и приличаше на гъба. Във входа на тунела зад тях се появиха двама летящи мъже и една летяща жена, които носеха примки и въжета.

Флор и Лили-йо веднага закриха Харис с телата си. Ала още преди да разберат какво става, те се озоваха на земята здраво завързани. От една съседна дупка в скалата излетяха други летящи хора, които се притекоха на помощ на нападателите. Тук полетът на тези странни създания бе много по-плавен и грациозен. Вероятно това се обясняваше с обстоятелството, че хората на тази планета бяха по-леки.

— Доведете ги вътре! — развикаха се летящите мъже. Острите умни черти на лицата им играеха от напрежение, докато вдигаха пленниците и ги влачеха към сумрака на тунела.

В уплахата си Лили-йо, Флор и Харис съвсем забравиха Джури, която стоеше горе на ръба на пукнатината. Така и не я видяха повече.

Тунелът се спускаше плавно надолу, после завиваше в друг, по-лек наклон. Той на свой ред ги отведе в огромна пещера с равни стени и правоъгълен таван. В единия край се процеждаше мъждива дневна светлина.

Тримата пленници бяха отнесени в средата на пещерата. Взеха им ножовете и ги освободиха. Към тях приближи един от летящите и те се скупчиха уплашено.

— Няма да ви причиним зло, освен ако не ни принудите — заговори мъжът. — Пристигнахте тук от Тежкия свят с кръстосвач. Вие сте съвсем нови. Когато разберете как живеем, ще се присъедините към нас.

— Аз съм Лили-йо — гордо заяви Главната жена. — Трябва да ме пуснете. Ние сме хора, а вие сте летящи.

— Така е, вие сте хора, а ние — летящи. Но и ние сме хора, а вие — летящи. Така че всички сме еднакви. С тази разлика, че вие все още не знаете нищо. Ще научите повече, когато се срещнете с Пленниците. Те ще ви разкажат доста неща.

— Аз съм Лили-йо. Знам твърде много.

— От Пленниците ще научите още повече — настояваше летящият.

— Ако бяха толкова важни тези неща, щях да ги зная, защото аз съм Лили-йо.

— Казвам се Бенд Апа Бонди и искам да се срещнете с Пленниците. Приказките ти, Лили-йо, са глупави като на човек от Тежкия свят.

Неколцина от летящите настръхнаха враждебно и Харис побутна Лили-йо.

— Нека да направим това, което иска — промърмори той. — Не ги дразни.

Нацупена, Лили-йо се остави да я отведат заедно със спътниците й в съседното помещение. То бе силно порутено и в него се носеше тежка миризма.

В един ъгъл купчина ронлива скала показваше къде точно се е продънил покривът. Широк лъч слънчева светлина влизаше през голяма дупка в тавана. Около нея на пода седяха Пленниците.

— Не се плашете от вида им. Те са напълно безопасни — предупреди ги Бенд Апа Бонди, който вървеше напред.

Предупреждението му прозвуча тъкмо навреме, защото гледката наистина беше неприятна.

Осемте Пленници, защото те бяха точно осем, се бяха настанили като в клетки в осем кълбета на огнераждащото растение. Клетките бяха наредени в полукръг, така че да се виждат всички, а и те да виждат посетителите си.

Представляваха мъчителна гледка. Всеки бе получил някаква деформация. На един липсваха крака, долната челюст на друг бе оголена до костта. Вместо ръце трети имаше четири късички израстъка. От ушите на друг излизаха кожни образувания като криле, които завършваха в палците, така че той държеше ръцете си вдигнати до лицето. На един краката висяха без кости, на друг — ръцете. Трети влачеше зад гърба си гигантски криле. Един се опитваше да прикрие деформациите си, като размазваше по стените на стъклената си килия собствените си екскременти. Друг пък, който задържа зъл поглед върху Лили-йо, бе с двойна глава. Втората стърчеше върху истинската.

— Аз съм Главният пленник — обади се двуглавият, всъщност говореше устата на истинската му глава. — Бъдете добре дошли, деца, приканвам ви да опознаете себе си. Вие сте от Тежкия свят, а ние сме от Истинския свят. Макар белезите и крилете ви да са все още нови, вие сте добре дошли сред нас.

— Аз съм Лили-йо. Ние тримата сме човешки същества, докато вие сте само летящи. Няма да се присъединим към вас.

Пленниците засумтяха отегчено.

— Все едно и също слушам от жителите на Тежкия свят! — въздъхна Главният пленник. — Как не разбирате, че, ставайки като нас, вие вече сте едни от нас. Вие сте летящи хора, а ние — човеци. Вие знаете съвсем малко, а ние — много.

— Но ние…

— Престани с глупавите си брътвежи, жено!

— Ние сме…

— Замълчи, жено, и слушай — обади се Бенд Апа Бонди.

— Ние знаем много — повтори Главният пленник. — Някои неща ще ви разкажем още сега, за да разберете. Всеки, който е направил пътешествието от Тежкия свят дотук, е вече променен. Някои умират. Повечето оживяват и се сдобиват с криле. Между двата свята има много силни лъчи, които нито виждаме, нито усещаме, но те променят телата ни. Когато дойдете тук, в Истинския свят, вие ставате истински хора. Ларвата на тигровата оса не е тигрова оса, докато не се промени. Така хората се променят и стават онова, което вие наричате летящи хора.

— Не мога да разбера какво казва този — заядливо измърмори Харис и се хвърли на пода. Лили-йо и Флор слушаха внимателно.

— В този Истински свят, както вие го наричате, ние дойдохме, за да умрем — възрази колебливо Лили-йо.

— И ларвата на тигровата оса си мисли, че умира, когато се превръща в тигрова оса — обади се пленникът с оголената долна челюст.

— Вие сте все още млади — каза Главният пленник. — Влязохте в своя нов живот. Къде са душите ви?

Лили-йо и Флор се спогледаха. Докато бягаха от съсухрека, те благоразумно бяха изхвърлили малките фигурки. Харис дори бе стъпкал своята. Беше наистина невероятно!

— Виждате ли, те вече не ви трябват. Вие сте още млади и може би дори ще имате деца. Някои от тях вероятно ще се родят с криле.

— Някои ще бъдат като нас — сбъркани, други — нормални — додаде Пленникът с висящите без кости крайници.

— Толкова сте грозни, че не бива да живеете! — изсумтя Харис. — Чудя се как не са ви убили още като бебета.

— Защото ние знаем всичко — отговори Главният пленник. Втората му глава допълни с хриплив глас: — Най-важното в живота не е да си с правилна форма. По-важно е да знаеш. И тъй като не можем да се движим както трябва, ние мислим. Племето, населяващо Истинския свят, е разумно и оценява стойността на мисълта, независимо от формата. И затова ни остави да го управляваме.

Флор и Лили-йо измърмориха нещо под нос.

— Да не искате да кажете, че вие, нещастните Пленници, управлявате Истинския свят? — промълви най-накрая Лили-йо.

— Да, точно така.

— Защо тогава сте пленници?

Летящият със свързаните ухо и палец на ръката се обади за първи път с дълбок и приглушен глас.

— Да управляваш, жено, означава да служиш. Тези, които държат властта, са нейни роби. Свободен е само отхвърленият. Ние сме пленници и имаме време да мислим, да разговаряме, да учим и да предвиждаме. Онези, които знаят, насочват ножовете на останалите. В нас е силата, макар да управляваме без сила.

— Нищо лошо няма да ти се случи, Лили-йо — рече Бенд Апа Бонди. — Ще живеете сред нас и ще се наслаждавате на живота спокойно и в безопасност.

— Не! — възрази остро и с двете си глави Главният пленник. — Преди да се радват на живота, Лили-йо и Флор — онзи другият, мъжът, е напълно излишен — трябва да ни помогнат да осъществим нашия велик план.

— Смяташ, че трябва да им кажем за нашествието ли? — попита Бонди.

— А защо не? Флор и Лили-йо, вие пристигате тук тъкмо навреме. Все още са свежи спомените ви за Тежкия свят и за тамошния дивашки живот. Ние имаме нужда от тези спомени. Ето защо искаме да се върнете там, за да изпълним нашия велик план.

— Да се върнем обратно ли? — зяпна Флор.

— Точно така. Имаме намерение да нападнем Тежкия свят. Трябва да ни помогнете и да поведете нашите войски.

Глава шеста

Дългият следобед на вечността бе към своя край, този дълъг златен път на следобеда щеше да доведе рано или късно до вечната нощ. Налице бе движение, но без всякакви събития, с изключение на по-незначителните, които се струваха твърде сериозни само на участниците в тях.

За Флор, Лили-йо и Харис времето бе наситено с преживявания. Най-важното от тях бе, че се научиха да летят.

Щом новата тъкан и ставите им заякнаха, болките, които изпитваха при движението на крилете, скоро напълно изчезнаха. Летенето в условията на слаба гравитация се оказа огромно удоволствие. Тук нямаше и следа от грозните пляскащи движения на летящите хора, които бяха наблюдавали в Тежкия свят.

Научиха се да летят в ято, да търсят храна с останалите. Започнаха и тренировките им, предвид изпълнението плана на Пленниците.

Поредицата от катастрофи, станали причина за първите пътувания на хората до този нов свят в кълбетата на огнераждащото растение, се оказаха сполучливи и с течение на вековете ставаха все по благоприятни. Постепенно хората се приспособяваха към средата в Истинския свят. Броят на оцелелите нарастваше непрекъснато. Това се дължеше на обстоятелството, че условията в Тежкия свят бяха твърде неблагоприятни за всички, освен за растителните видове.

Лили-йо бързо си даде сметка колко по-лек е животът при новите условия. Тя седна заедно с Флор и още десетина души да похапнат каша от космато бомбе, преди да потеглят за Тежкия свят в съответствие със заповедта на Пленниците.

Трудно можеше да обясни чувствата, които я вълнуваха.

— Тук сме в безопасност — рече тя, като посочи покритата със зеленина местност, над която се кръстосваха стотиците нишки на мрежите.

— Така си е, като изключим тигровите оси — съгласи се Флор.

Двете бяха спрели да си починат на някакъв гол връх, където въздухът бе толкова разреден, че дори кръстосвачите рядко се мяркаха там. В низината под тях се бе ширнала буйна зеленина и макар да бе осеяна със скали, жените имаха усещането, че се намират на планетата Земя.

— Този свят е по-малък — рече Лили-йо, опитвайки се да обясни на Флор мислите, които я вълнуваха. — Ние тук сме по-важни. Не се налага да се бием толкова често.

— Скоро ще ни се наложи.

— После ще можем да се върнем отново. Мястото е добро, не е толкова диво и има по-малко врагове. Тук групите биха могли да живеят без страх. На Веги и Тоя, пък и на Мей, Грен и на останалите дечурлига ще им хареса.

— Ще им липсват дърветата.

— Много скоро няма да ни липсват. Нали имаме вече криле. Всичко е въпрос на навик.

Този разговор се водеше под непомръдващата сянка на една скала. Над главите им, подобно на сребристи мехури, кръстосвачите обикаляха своите мрежи. Само от време на време се стрелваха към керевизовите полета в далечината. Наблюдавайки гигантските същества, Лили-йо се замисли за грандиозния план на Пленниците.

Пленниците разбираха нещата. Те очевидно бяха способни да прозрат в бъдещето, нещо, което на нея не й се удаваше. Тя и всички около нея живееха като растения, действуваха според момента. Пленниците не бяха растения. Затворени в своите килии, те виждаха повече, отколкото хората, които се движеха свободно.

Те разбираха, че твърде малко от успелите да пристигнат в Новия свят хора можеха да родят деца, защото или бяха твърде стари, или пък лъчите, благодарение на които им растяха криле, убиваха семето им. Тук условията бяха добри и с повече хора щяха да станат още по-добри. Разбираха и че за да има повече хора, трябва да се доведат много бебета и деца от Тежкия свят.

Това се правеше от незапомнени времена. Смели крилати мъже пътували до другия свят и отвличали деца. Крилатите, нападнали навремето групата на Лили-йо, докато се изкачвате към Върховете, бяха пристигнали с такава задача. Грабнали бяха Бейн, за да я отведат в Истинския свят в топка на огнераждащо растение.

Стотици бяха опасностите и рисковете, които ги заплашваха по време на двойното пътешествие. Малцина от тръгналите се връщаха отново.

Сега Пленниците бяха замислили по-добър план.

— Задава се кръстосвач — обади се Бенд Апа Бонди и събуди Лили-йо от унеса й. — Трябва да сме готови.

Той поведе групата от дванадесет летящи, избрани да проведат операцията. Той бе определен за техен водач. Лили-йо, Флор и Харис щяха да му помагат заедно с останалите осем души — трима мъже и пет жени. От всички тях единствено Бенд Апа Бонди бе доведен в този свят още момче, останалите бяха пристигнали като Лили-йо.

Без да бързат, членовете на групата се изправиха и разтвориха криле. Настъпил бе часът на голямото изпитание. Обхвана ги боязън. Та нали с изключение на Бенд Апа Бонди и Лили-йо те не можеха да предвиждат събитията подобно на Пленниците. Лили-йо си вдъхваше смелост, като повтаряше: „Така трябва“. И ето че разпериха ръце и полетяха нагоре, за да пресрещнат кръстосвача.

Той беше се нахранил.

В една от мрежите се бе уловила една от най-вкусните му плячки — тигрова оса, и той я бе изсмукал така, че бяха останали само хитиновите плочки. Сега великанът се отпусна сред керевизовото поле, смачквайки всичко под себе си. Постепенно по гърба му започнаха да се образуват големи подутини. Готвеше се да се отправи към просторното черно море, където го зовяха топлината и светлината. Беше се родил в този свят и тъй като беше още млад, не бе предприемал това така желано и в същото време страшно пътешествие.

От гърба му продължаваха да се надигат подутините, които скоро се превърнаха в добре оформени кълбета, те увиснаха за малко и се откъснаха, сетне се изтърколиха на земята, където след време щяха да се зарият в пръстта и да започнат развитието си, което траеше десет хиляди години.

Макар и съвсем млад, кръстосвачът бе болен. Само че той не го знаеше. В него бе проникнала тигрова оса, ала той и това не знаеше. Огромното му туловище не усещаше почти нищо.

Снишили се, за да не попаднат в полезрението на гроздовете очи, хората от групата се покатериха на гърба му. Краката им затънаха във високата до коленете козина и те се огледаха. Звездолист прелетя над главите им, но бързо се отдалечи. Тройка скокливки се шмугнаха в козината и повече не се показаха. Наоколо цареше такова спокойствие и тишина, сякаш се намираха на върха на пустинен хълм.

Ето че дойде моментът да действуват и разгънати във верига, те поеха напред, забили поглед в краката си. Бенд Апа Бонди бе в единия край, а Лили-йо — в другия. Огромното туловище бе прорязано от вдлъбнатини, срещаха се ями и белези от стари рани, ето защо хората напредваха бавно. Козината, която стигаше чак до черепа, бе с различни оттенъци на жълто, зелено и черно — подходяща защита срещу нападатели от въздуха. На много места се виждаха обиталища на различни паразити, които се хранеха направо от тялото на гиганта; повечето щяха да загинат по време на пътешествието между двата свята.

Хората продължаваха да напредват. По едно време домакинът им реши да промени позата и те се хвърлиха по лице, за да се задържат. Бяха тръгнали по стръмен склон, който се виеше нагоре по гърба му, и се изкачваха с усилие.

— Тук е! — обади се И Койн, една от жените.

Най-сетне бяха открили онова, което Пленниците им бяха казали да търсят.

Скупчили се около И Койн, с ножове в ръка, летящите впериха поглед в нещо, напомнящо кръпка, дълга около два метра и очертана от ниска, сякаш подстригана козина. Най-отгоре ясно личеше кръг, покрит с подобие на кора. Лили-йо се наведе и го докосна с пръсти. Беше извънредно твърд.

Ло Джинт долепи ухо. Пълна тишина.

Спогледаха се.

Никой не даде никакъв знак, а и не беше нужно.

Коленичили, забиха ножове около кръга. Кръстосвачът помръдна и те за пореден път се простряха по очи. Досами тях се бе надигнала нова подутина. Топката бързо се оформи и се търкулна надолу. Случайно заселил се наблизо иглотрън я погълна още преди тя да докосне земята. Хората продължиха работата си.

След известно време капакът помръдна. С общи усилия летящите го повдигнаха и отместиха. Пред очите им се откри вход към тъмен и влажен тунел.

— Тръгвам пръв — рече Бенд Апа Бонди.

Той се спусна в мрака, последван от останалите. След като и последният от дванадесетте влезе, издърпаха обратно капака на мястото му. И в същия миг доловиха лек шум, подобен на бълбукане, което означаваше, че прорезът започва да заздравява.

Поседяха свити в тъмнината, вслушвайки се в едва доловимото туптене на стените наоколо. С извадени ножове и прибрани криле хората изчакваха да се успокоят.

Намираха се на вража територия. Случайно и без дори да подозират, кръстосвачите се оказаха техни съюзници, макар да поглъщаха винаги с охота човешки същества, както и всичко останало. Тази дупка бе дело на жълто-черния разрушител, тигровата оса: едно от последните насекоми, издръжливата и изобретателна тигрова оса, която инстинктивно бе превърнала най-труднопобедимото от всички създания в своя плячка.

Женската тигрова оса кацва върху кръстосвача и пробива тунел в тялото му. Щом прецени, че е достатъчно дълбок, изкопава подобие на малка пещера в живия великан, като парализира и малкото му сетива с жилото на своята опашка. Отровата е толкова силна, че раната никога не заздравява. Снася там яйцата си и когато ларвите се излюпят, около тях има изобилие от прясна храна.

Не мина много и Бенд Апа Бонди даде знак за тръгване. Един след друг хората опипом поеха напред. Съвсем слаба светлина, процеждаща се незнайно откъде, осветяваше пътя. Дробовете им едва поемаха тежкия зелен въздух. Движеха се бавно, много бавно и внимателно в тесния проход — някъде отпред долиташе приглушен шум.

Изведнъж гръмна оглушителен тропот.

— Внимавайте! — извика Бенд Апа Бонди.

Нещо изскочи от мрака и ги връхлетя.

Правейки неочакван завой, тунелът ги бе отвел право в „люпилнята“. Яйцата на тигровите оси се бяха разпукали. Безброй ларви с широки близо метър уста се спуснаха върху пътниците, като хапеха стръвно, колкото изплашени, толкова и разгневени.

Бенд Апа Бонди сряза първата с меча си, но следващата вече налиташе в лицето му. Той се олюля и падна в тъмнината, а спътниците му, без да разбират какво става, се спънаха в него и се строполиха отгоре му. Бързо се ориентираха и размахаха мечове. Освен главите телата на ларвите бяха нежни и уязвими.

Изтощени, единадесет човешки същества пролазиха назад от тунела, за да изчакат кашата да се изтече, след което да изчакат и останалото.

Кръстосвачът се размърда в леговището си. Странни тръпки пробегнаха по цялото му тяло. Трябваше да започне. Онези неща, чието начало бе сложено много по-отдавна. Издуха кислорода и се надигна.

В началото съвсем бавно и полека Кръстосвачът поклати една от нишките и започна да се набира по нея, към слоевете с по-разреден въздух. Преди винаги бе спирал тук. Този път сякаш не изпита нужда да го направи. Въздухът бе без значение, най-важното бе топлината, която изгаряше, изпепеляваше и проникваше до най-малките му фибри, която пронизваше и подтикваше към действия с всеки изминат метър нагоре…

От една от гигантските му жлези се спусна нова нишка. Набирайки скорост и отправяйки се в посоката, предначертана от векове, той поклати тежкото си тяло и напусна бавно мястото, където царстваха летящите мухи. Пред него някъде в далечината се мяркаше светъл полукръг — бял, син и зелен. Това бе неговата посока. Нататък трябваше да полети.

Това бе самотно място за млад кръстосвач като него. Кошмарно и в същото време прекрасно място, пълно с блясък и тъмнина, пълно с празнота… Освен когато някъде дълбоко в теб малка групичка хора проправи път, за да се възползва от теб. Пренасяш ги в един свят, без дори сам да подозираш това, в един свят, който някога, много, много отдавна, е принадлежал на техния род.

Глава седма

Тишина властвуваше над гората.

Тя тегнеше също както зелената маса, покрила цялата огрята от слънчева светлина част на планетата. Наслагвана милиони и милиони години, тишината се бе сгъстявала заедно с увеличаване енергията на Слънцето през първите етапи на неговия заник. Ала тишината не означаваше липса на живот. Той бе навсякъде, и то в буен разцвет. Слънчевата радиация, довела до изчезването на целия животински свят, бе променила облика на планетата. Навсякъде в хиляди форми и разновидности се ширеха растенията. А те нямаха глас.

Новата група, поведена от Тоя, се движеше сред безбройните клони, без да нарушава тишината. Децата все още бяха в района на Върховете и по зеленикавата кожа на телата им играеха слънчеви петна. Като внимаваха за дебнещи опасности, те крачеха напред и се стараеха да не вдигат шум. Страхът ги подтикваше да бързат, макар да нямаха определена цел. Движението им създаваше илюзия за сигурност и те продължаваха да вървят.

Внезапно пред тях се изпречи бял език и те се заковаха на място.

Дългата бяла лента безшумно се спущаше встрани от клона, на който бяха стъпили. Твърдо и голо, изтъканото от нишки образувание се бе насочило към по-долните слоеве на джунглата. Децата проследиха как върхът му, а след него и дългата тръба се загуби сред листата, към сенчестата основа на гората.

— Смукалница! — съобщи Тоя на останалите. Макар да не се бе наложила напълно като водач, всички деца, с изключение на Грен, се скупчиха около нея и с тревога гледаха проточилата се лента.

— Може ли да ни направи нещо? — попита Фей. Едва петгодишна, тя бе най-малка от всички.

— Ще го убием — обади се Веги. Той бе мъжко дете. Подскочи на клона и душата му изтропа. — Зная как да го убия, аз ще го унищожа.

— Не, аз ще го убия — скастри го Тоя, за да утвърди водачеството си.

Тя пристъпи напред и сръчно разви въжето, усукано около кръста й.

Останалите я наблюдаваха с тревога, все още несигурни във възможностите й. Повечето от децата бяха вече юноши, с широки рамене, силни ръце и доста издължени пръсти. Трима от тях бяха мъжки деца — умният Грен, самоувереният Веги и тихият Поус. Грен бе най-възрастен сред тях. Той също пристъпи напред.

— И аз зная как се хваща смукалница — рече той на Тоя и погледна към дългата бяла лента, която продължаваше да се изнизва надолу към сенчестите дебри. — Ще те придържам за всеки случай, Тоя. Нужна ти е помощ.

Момичето се обърна и му се усмихна. Той беше хубав и един ден, вероятно много скоро, щеше да се чифтоса с нея. Миг след това, сетила се, че е водач, тя смръщи чело.

— Грен, ти вече си мъж. Забранено е да те докосвам, освен в периодите на размножаване. Аз ще хвана смукалницата, след което всички ще отидем до Върховете, за да я убием и да се нахраним с нея. Ще си направим истинско угощение и така ще отпразнуваме моето водачество.

Грен и Тоя се смериха с поглед. Но тъй като тя все още не беше затвърдила позицията си на водач, той не можеше да схване, а и не искаше да признае, че се явява като непокорник. Не беше съгласен с момичето, но се опита да не го показва.

Отстъпи назад, с ръка върху душата, която се полюшваше на колана му, малко дървено изображение, което му вдъхваше чувство на сигурност.

— Твоя работа — рече момчето, но Тоя вече му бе обърнала гръб.

Смукалницата се бе закачила на най-високите клони на дървото. Тя бе с растителен произход, ето защо не се отличаваше с особена интелигентност, а и нервната й система бе недоразвита. Компенсираше това с дължината и обема си.

Смукалницата имаше форма на двукрило семе, което обаче не можеше да свие крилете си. Движението им бе твърде ограничено, макар чувствителните гъвкави фибри, с които бяха покрити, и общата им широка повърхност от близо двеста метра да им даваха възможност да се възползват максимално от лекия бриз, който се появяваше от време на време в този така приличащ на парник свят.

За да се снабди с храна, смукалницата протягаше невероятния си език надолу към сенчестите дебри на гората, докато чувствителните пъпки по неговия връх не докоснеха пръстта.

Бавно и предпазливо езикът проучваше почвата, готов всеки миг при някоя от многобройните опасности да се отдръпне. Избягваше гигантските плесени и мъховете и търсеше гола пръст, влажна и сочна, пълна с храна. Заравяше се в нея и започваше да смуче.

— Готово! — заяви Тоя, когато се приготви. Тя усещаше вълнението, обзело спътниците й. — Искам пълна тишина.

Въжето й бе здраво завързано за ножа. Тя се наведе, спусна свободния му край и го стегна около белезникавата тръба. Заби ножа в кората на клона. Много скоро езикът се наду от засмуканата храна. Примката се стегна. Смукалницата не разбра, но от този миг тя бе пленница и не можеше да излети.

— Добра работа! — обади се Пойли, най-добрата приятелка на Тоя, която не пропускаше да й се възхити.

— Бързо към Върховете! — подкани ги водачката. — Сега, когато птицата не може да се движи, лесно ще я убием.

Децата започнаха бързо да се катерят по най-близкия клон — всички, с изключение на Грен. Той не беше бунтар по природа, но знаеше, че съществува и по-лек начин да се достигне до Върховете. От Лили-йо и Харис се бе научил как да свирка на дъмблърите с присвити уста.

— Хайде, Грен! — извика Поус през рамо.

Грен поклати глава. Поус сви рамене и последва останалите.

Отзовал се на повикването на момчето, скоро с леко кръжене се появи един дъмблър. Снижи се и остави момчето да го възседне. Гребенът му се въртеше, по върховете на летателния му чадър висяха странните по форма семена.

Грен се улови здраво и подсвирна следващата команда. Птицата се поклати леко и понесе своя товар нагоре към Върховете, където пристигна малко след запъхтените членове на групата.

— Не биваше да го правиш — сърдито го посрещна Тоя. — Изложи се на опасност.

— Както виждаш, нищо не ме изяде — отвърна момчето, но почувствува, че не е право.

Изкачването между клоните е изморително, но далеч по-безопасно. Когато летиш, си оголен от всички страни и всеки враг може да те повали в зелената бездна — съвсем излишен риск. И все пак той бе здрав и читав. Те скоро ще разберат колко умен е той.

Цилиндричният белезникав език на смукалницата все така леко пулсираше наблизо. Самата птица бе кацнала няколко клона по-горе и огромните й очи шареха неспокойно. Тя нямаше глава. Между двете сковани криле се намираше подобното на торба тяло, посипано с очи — покрити с роговица подутини и пъпки за размножаване, сред които от шкембето навън се бе проточил езикът. Тоя разпредели местата на своите войни, така че да нападнат гигантското създание едновременно от различни страни.

— Убивайте! — извика Тоя. — Хайде, скачайте! Бързо, деца!

Децата се хвърлиха върху отпусналото се между клоните туловище. Те развълнувано крещяха, което основателно би предизвикало гнева на Лили-йо.

Тялото на смукалницата започна да се надига и спуска, крилете пляскаха в странна пародия на растителен страх. Осемте малки воини тъпчеха пернатата зеленина, надявайки се да засегнат слабо развитата нервна система. Но сред листата и клоните дебнеха и други опасности. Събудена от шумотевицата, от скривалището си изпълзя тигрова оса и неочаквано се озова срещу Поус.

Стъписано от внезапната среща с един от най-страшните врагове на хората, мъжкото дете изпищя и падна по гръб. В този късен час от следобеда на Земята твърде малко семейства от рода на ципокрилите и двукрилите бяха оцелели в мутантна форма: най-ужасното същество сред тях бе тигровата оса.

Веги се спусна да помогне на своя приятел. Твърде късно! Поус се опита, както беше паднал възнак, да се измъкне: тигровата оса бе над него. Кръглите плочки на гърба й се надигнаха и в същия миг жилото излетя от тялото й и се заби в беззащитния корем на момчето. Мухата го сграбчи и с бърз мах на крилете отнесе парализираната си жертва. Веги я замери с тоягата си, но не я улучи.

Нямаха никакво време да оплачат нещастника. Най-сетне разновидностите на болка стигнаха до сетивата на смукалницата и тя се опита да излети. С изострената си чувствителност единствено Тоя усети, че много скоро птицата ще се помъчи да се освободи.

Свит под корема на странното създание, Грен чу виковете на Поус и разбра, че става нещо. Когато се измъкна, зърна косматото тяло да се вдига и чу ударите на крилете му. Счупени клопки и листа се посипаха над момчето. Кракът, за който се бе заловил Грен, потрепна.

Момчето се изплаши не на шега. Птицата щеше да направи опит да избяга, значи трябваше да я убият час по-скоро. Грен нямаше достатъчно опит и заби както можа ножа си в езика, който сега в стремежа си да се изскубне се блъскаше в стъблото.

Момчето удряше отново и отново, докато най-сетне в тъканта на тръбата зейна дупка. Всмуканите пръст и кал, предназначени за храна на птицата, бликнаха навън. От конвулсиите на смукалницата раната се разширяваше.

Въпреки страха си Грен успя да съобрази какво ще стане скоро. Хвърли се напред и се вкопчи в една от подутините на гърба. В джунглата няма нищо по-лошо от това да останеш сам и може да бродиш почти половината си живот, без да срещнеш себеподобни.

Смукалницата правеше отчаяни усилия да се освободи. Така раната от ножа на Грен ставаше още по-голяма, докато най-сетне езикът напълно се откъсна.

Обзет от ужас, залавяйки се за израстъци и нишки, Грен пролази на гърба на странното създание, където още седем изплашени деца се бяха свили от ужас. Без да продума, той се присъедини към тях.

С леко полюшване птицата се издигна нагоре. Там на небосклона грееше ослепителното слънце, което бавно клонеше към деня, когато щеше да се превърне в нова и да изгори заедно със своите планети. А под крилете на смукалницата, която кръжеше подобно на семената на смокинята, на които самата тя толкова много приличаше, се полюшваше безкрайната растителност — тя се надигаше, надигаше се безмилостно като завиращо мляко, за да поздрави източника си на живот.

Тоя викаше нещо на децата от групата.

— Сечете я! — чуха те по едно време. — Сечете бързо! На парченца! Трябва да я убием, иначе никога няма да можем да се върнем в джунглата — насърчаваше ги тя и размахваше меча си.

Слънцето огряваше зелената й кожа и момичето наистина изглеждаше красиво. Грен започна да сече. Веги и Мей се бяха заели да пробиват дупка в твърдата обвивка на гърба и изхвърляха надолу всяко откъртено парче. Хищни уста ги поемаха, преди още да са стигнали листата на дърветата.

Смукалницата летя необезпокоявана доста дълго. Човешките същества на гърба й се измориха преди нея. Но дори тя имаше своя граница на издръжливост. От множеството нанесени рани изтичаха течностите й и крилете й постепенно отмаляваха. Птицата започна да губи височина.

— Тоя! Тоя! Виж, живи сенки! — развика се Дриф, посочила с пръст блестящите ивици, към които се носеха.

Никое от децата не беше виждало море; само интуицията и дълбоко скритото познание им подсказаха, че на това място ги дебнат много опасности.

Показа се тесен стръмен бряг — именно тук, където се срещаха обитателите на водния и земния свят, се водеха най-страшните битки за оцеляване.

Залавяйки се за израстъците на Смукалницата, Грен се придвижи бавно до легналите Тоя и Пойли. Момчето си даваше сметка, че има сериозна вина за изпитанието, на което бяха подложени всички, и много искаше да помогне.

— Може да повикаме дъмблърите и така да се спасим — обади се той. — Ще ни отведат у дома.

— Чудесна идея, Грен — подкрепи го Пойли, а Тоя го изгледа безизразно.

— Опитай се да ги повикаш — рече лаконично тя.

Той се подчини и изкриви устни, за да изсвири. Въздушната струя, която свистеше край тях, отнесе звука. Летяха твърде високо, за да могат чувствителните към звуковите вълни семена да уловят командата. Разочарован, Грен млъкна и обърна гръб на останалите, преструвайки се, че оглежда обстановката.

— Мислиш ли, че нямаше да го направя, ако наистина си струваше? — попита Тоя приятелката си.

„Ама че глупачка!“ помисли си Грен.

Сега Смукалницата губеше по-бавно височина. Попаднала бе в топъл въздушен поток, който я бе подел. След безуспешните си и твърде немощни вече опити да се върне към сушата, тя се носеше успоредно на брега, така че децата имаха възможност да видят какво ги очаква там долу.

Под тях се водеше организирано разрушение. Хилядолетна битка без предводители. Все пак едната страна имаше своя генерал — сушата бе заета от едно-единствено дърво — разраснало се неимоверно, то простираше клони и листа от бряг до бряг. Изтласкало бе съседите си, а враговете бе погълнало. Владееше целия континент до самия Предел, който разделяше Деня от Нощта; в известен смисъл то бе победило и времето, тъй като никой не можеше да предвиди колко дълъг щеше да бъде животът на безбройните му стволове и клони; не бе успяло да се пребори единствено с морето. Бе спряло на границата с морската вода.

Точно там, далеч от скалите, пясъка и блатата на брега, се бяха закрепили екземпляри от победените от смокинята видове. Брегът бе техният негостоприемен дом. Изкривени, поизсъхнали, те растяха упорито. Притиснати от двете страни от врагове, те се бяха озовали в същинска Ничия земя.

Откъм сушата ги притискаше мълчаливото дърво. От водата ги заплашваха отровни водорасли и непрестанно нападащи ги врагове.

И високо над тях, безразлично към съдбата и на едните, и на другите, грееше безмилостно слънцето.

Изнемощяла, смукалницата се спускаше вече стремително и децата, вкопчени в гърба й, ясно чуваха шума на водораслите. Те инстинктивно се скупчиха, безпомощни да се намесят или да променят нещо.

Леко наклонена, ранената птица се носеше бързо надолу. Опитваше се да кръжи над морската вода, от която се подаваха безброй обитатели. С огромно усилие смукалницата се насочи към тесен скалист полуостров.

— Гледайте! Долу има някаква крепост! — извика Тоя.

Птицата загуби равновесие и високата, тясна сивкава странна сграда изведнъж силно се наклони пред очите на децата. Сякаш всеки миг щяха да се ударят в стените. Очевидно умиращото създание бе съзряло празно място някъде в основата на крепостта и правеше усилие да се добере до него.

За съжаление крилете на птицата, проскърцващи подобно стари платна на ветроход, не се подчиняваха. Едрото тяло залитна към Ничията земя.

— Дръжте се здраво! — извика Веги на приятелите си.

В следващия миг се блъснаха във върха на постройката, а от удара децата излетяха напред. Едното крило на смукалницата се откъсна и птицата не можеше повече да контролира движенията си.

Тоя мигновено съобрази, че птицата ще повлече и тях. Ловка като котка, тя се хвърли в някаква вдлъбнатина между две бойници на покрива и нареди на останалите да я последват.

Едно по едно децата скачаха до нея, а тя ги поемаше, за да не паднат. Последна беше Мей. Стиснала в ръка душата си, тя също се озова при тях.

Безпомощна и осакатена, птицата въртеше очи. Тоя забеляза, че от силния удар тялото й се бе разцепило по дължина. Много скоро то започна да се свлича по стената.

Откъснатото крило се отри в зида, сетне изнемощяло се спусна надолу.

Всички се надвесиха да видят къде ще падне.

Птицата се удари в голата пръст и се претърколи няколко пъти. С присъщата си жажда за живот тя не се предаваше. Надигна се с голямо усилие и провлачи тяло далеч от сивата сграда.

Единственото й крило се потопи във водата и се отрази в неподвижната повърхност. Миг след това, сякаш оживяла, от нея се подадоха лентообразни водорасли, обсипани с мехурчести подутини. Те се насочиха колебливо към крилото на смукалницата.

В началото по-бавно, но сетне бързо и чевръсто те никнеха от водата и в радиус от четвърт миля тя се покри с озверели ленти, които сякаш мразеха целия свят.

Смукалницата се помъчи да се измъкне встрани. Ала веднъж пробудени, водораслите се оказаха с изключително голям обсег на действие и опитите й да се отскубне бяха напразни.

Някои от мехурите по телата на водните обитатели се пръскаха от удара в пръстта. Тъмна, подобна на йод течност хвърчеше от тях във всички посоки. Навсякъде, където по тялото на птицата попадаха капки от нея, се вдигаше кафяв дим.

А тя не можеше да извика, за да облекчи поне малко болката си. И с нещо средно между подскачане и прелитане се насочи към вътрешността на полуострова, за да избяга от нападенията на водните обитатели. Крилете й димяха прогорени.

Обитателите на морския бряг съвсем не се изчерпваха с мехурестите водорасли, които, очевидно изтощени, се отдръпнаха назад.

На тяхно място от водата изскочи дългозъбо водорасло, което прошари брега с острите си като бодли зъби. То успя да откъсне няколко парчета от бягащата птица, която все пак намери сили да пропълзи по скалите.

Все повече и най-различни водорасли никнеха около крилото на птицата. Сега вече то едва се бореше. Само припляскваше върху разпенената от обитатели повърхност, осеяна с множество усти.

Осем изплашени човешки същества наблюдаваха сцената от върха на крепостта.

— Никога няма да успеем да се доберем до дърветата — проплака Фей, тъй като беше най-малката в групата.

Водораслите бяха откъснали по някое и друго парче, но не бяха уловили напълно плячката, защото растенията от Ничията земя също бяха подушили храната. Притиснати между джунглата и водата, някои от тях, подобно на мангрово дърво, отдавна бяха смело нагазили в морето. Други, паразити по природа, живееха върху своите съседи и протягаха дългите си пипала към водата, същински въдици.

Именно тези два вида се опитаха да измъкнат плячката от своите врагове водораслите. Протегнаха възлестите си корени, подобно крайниците на сепия. Сграбчиха каквото можеха да докопат от смукалницата и борбата стана двойна.

Изведнъж целият бряг оживя. Всичко се гънеше и движеше. Във водата се вдигаха пръски, които отчасти прикриваха ужаса, а отчасти го засилваха. От джунглата долетяха птицоподобни създания, които не искаха да пропуснат своя пай.

В кърватата схватка смукалницата бе мигом разкъсана и тутакси забравена. Тялото й изчезна в пяната.

Тоя решително се изправи.

— Трябва да тръгваме — рече тя. — Сега трябва да се доберем до брега.

Седем измъчени лица се обърнаха към нея, сякаш момичето бе загубило разсъдъка си.

— Ще загинем там долу — обади се Пойли.

— Не — сряза я Тоя. — Точно сега е най-безопасно. Онези неща долу се бият помежду си и никой няма да ни обърне внимание. После ще бъде късно.

Тоя все още не беше наложила напълно авторитета си. Групата не й гласуваше пълно доверие. Като забеляза, че се колебаят и са готови да спорят, Тоя цапна Фей и Шри. Най-сериозните й противници бяха Веги и Мей.

— И сега, и после те ще ни убият — възкликна Веги. — Безопасен изход не съществува. Нима не видяхте какво се случи със смукалницата, дето е хиляди пъти по-силна от нас?

— Но не можем да останем тук и да чакаме смъртта — възрази Тоя.

— Но пък можем да почакаме нещо да се случи — додаде Мей. — Моля те, нека останем тук!

— Нищо няма да се случи — взе страната на приятелката си Пойли. — Само неприятности. Налага се да се погрижим за себе си.

— Ще ни убият — упорствуваше Веги.

Отчаяна, Тоя се обърна към Грен, най-възрастния сред мъжките деца.

— Ти какво ще кажеш? — попита тя.

Грен бе наблюдавал битката долу с каменно изражение, което не се промени и когато се извърна към Тоя.

— Ти си водачът на групата, Тоя. Които могат, трябва да ти се подчинят. Такъв е обичаят.

Тоя се изправи.

— Пойли, Веги, Мей и вие останалите — последвайте ме! Тръгваме сега, докато долу онези продължават да вилнеят. Трябва да се върнем в гората.

Тя веднага прекрачи бойницата и започна да се спуска по стръмната стена. Изплашени, че ще останат сами, другите я последваха. Хлъзгаха се, залавяха се за издатините, но упорито я следваха.

Долу, смалили се подобно джуджета редом с високата сива сграда, те спряха мълчаливо. Изпитваха някакво страхопочитание към всичко наоколо.

Собственият им свят им се струваше почти недействителен. Точно над главите им грееше грамадното слънце и сенките им приличаха на петна до тях. Нито един предмет наоколо нямаше сянка и пейзажът изглеждаше плосък. Приличаше на мъртъв свят.

Схватката на брега продължаваше трескаво. Всичко наоколо (впрочем както винаги е било тук) бе продукт на Природата, Природата бе върховна владетелка, която сякаш бе решила да прокълне накрая всичко, което бе създала сама.

Превъзмогвайки страха си, Тоя тръгна първа.

Останалите я последваха. Колкото повече се отдалечаваха от крепостта, толкова по-сковани чувствуваха краката си, камъните, по които стъпваха, бяха обагрени с кафявата отрова. Греещото слънце вече я бе изсушило и тя бе напълно безопасна.

От всички страни се носеше грохотът на битката. Децата нагазиха в разпенената вода, но погълнати от безсмислената си вражда, хищниците не им обръщаха никакво внимание. Чести експлозии раздираха морската повърхност. Някои от дърветата на Ничията земя, обитавали тясното пространство в продължение на векове, бяха заровили корените си в тънкия пясъчен слой не само за да търсят храна, но и за да намерят защита срещу враговете си. Стигнали бяха до слой дървени въглища, до залежи от сяра и калиев нитрат. В своите органи дърветата не само ги бяха пречистили, но и ги бяха смесили.

Така получилото се взривно вещество бе събрано в черупки, които висяха по най-високите клони. Сега тези клони насочваха своето оръжие срещу водораслите. Разбуненото море се гърчеше под тази необичайна бомбардировка.

Планът на Тоя не беше много добър. Разчиташе не на правилната преценка, а на случайността. В единия край на полуострова огромно количество водорасли бяха навлезли в сушата и обгръщаха стрелящото дърво. Огънало се под тежестта на своите нападатели, то не спираше борбата. Децата притичаха покрай него и потърсиха прикритие сред високите стъбла на троскота.

Едва сега видяха, че Грен не е с тях.

Глава осма

Скрит зад отбранителните стени на крепостта, Грен лежеше и се припичаше на силното слънце.

Страхът бе важна, но не и единствената причина, поради която остана. Съгласен бе с Тоя, че подчинението е извънредно важно. И въпреки всичко не пожела да тръгне с тях. Сигурен бе, че планът на Тоя е твърде рискован. При това имаше нещо наум, което обаче не можеше да изрази.

— Как да го кажа! — рече той на глас. — Сякаш думите са малко. Сигурно преди е имало повече думи!

Мислите му бяха свързани с крепостта.

Останалите от групата не се бяха и замислили дори. Стъпвайки на покрива на крепостта, вниманието им бе погълнато от друго. Само Грен си бе дал сметка, че не беше обикновена скала. Някой бе вдигнал тази сграда според предварителен замисъл. Сред съществата, които познаваше, имаше само един вид, способен на такова нещо, и неговите представители положително разполагаха с безопасен проход, който да ги свързва със сушата.

Веднага след като изпрати с поглед приятелите си по каменната пътека, Грен извади ножа си и почука по най-близката стена.

Никакъв отговор.

Неочаквано цяло парче от стената на кулата зад него се отвори. Грен се обърна при лекия шум и се озова лице в лице с осем термита, появили се в тъмния отвор.

Обявени някога за врагове, термитите се бяха вспоследствие сближили с хората и с времето между тях се бе породило своеобразно приятелство. И сега, когато хората се бяха превърнали по-скоро в изгнаници, отколкото в наследници на планетата, срещата им с термитите бе съвсем на равна нога.

Насекомите заобиколиха момчето и движейки непрестанно пипалата си, внимателно го проучиха. Грен не помръдваше, за да даде възможност на белезникавите им тела да го изследват спокойно. На ръст те бяха високи почти колкото него. Долавяше излъчващата се от тях кисела, но не и неприятна миризма.

След като се увериха, че Грен е безопасен, термитите се отправиха към бойниците. Момчето нямаше представа дали виждат на дневна светлина, но бе сигурен, че ясно чуват врявата от битката долу.

Грен пристъпи предпазливо към отвора. Оттам лъхаше необикновена прохлада.

Две от насекомите веднага препречиха пътя му, доближавайки челюсти до гърлото му.

— Искам да сляза долу — каза той. — Няма да ви преча. Нека да вляза.

Един от домакините му бързо изчезна в тъмнината и скоро се върна заедно с друг термит. Грен отстъпи стъписан. На главата на новодошлия стърчеше грамаден израстък. Кафеникава гъбеста тъкан, покрита с дупчици, същите, каквито дървесните пчели правят за своите пити с мед, израстъкът обгръщаше черепа на термита и завършваше около врата му подобно на яка. Въпреки странния си товар термитът бе доста подвижен. Той пристъпи напред и останалите му сториха място. Известно време сякаш се вглеждаше в Грен, сетне се извърна.

Наведе глава и започна да дращи по земята. Доста грубо, но съвсем ясно насекомото нарисува кулата, а с няколко други линии маркира брега и полуострова.

Грен бе изумен. Не бе подозирал, че насекомите притежават такива способности. Той приближи чертежа.

Термитите го оставиха да го разгледа спокойно, но очевидно не спираха да го наблюдават. Явно очакваха нещо от него. Грен се съсредоточи и навеждайки се, макар и несигурно, драсна нещо към схемата. Прекарал бе линия, която свързваше върха на кулата с основата и продължаваше нататък до брега. Сетне посочи себе си с пръст.

Трудно можеше да каже дали домакините му бяха разбрали посланието му. Те просто се обърнаха и влязоха обратно в кулата. Грен нямаше какво друго да направи, освен да ги последва. Този път никой не го спря. Ясно бе, че молбата му е приета.

Вътре го посрещна странната влажна миризма.

Някой затвори отвора зад гърба му и момчето потъна в непрогледен мрак. След ярката слънчева светлина тъмнината го изплаши не на шега.

За пъргаво момче като Грен слизането надолу не представляваше никакво затруднение. Той си помагаше, като се улавяше за всевъзможните издатини, които стърчаха от стените на тясното като комин помещение.

След като посвикна с тъмнината, Грен забеляза, че от гърбовете на термитите струи слаба светлина, която им придаваше леко призрачен вид. Те се суетяха безмълвно напред-назад в дълги редици, заети с нещо свое. Грен така и не разбра какво беше то.

Най-накрая той и водачът му стигнаха до дъното на крепостта. Според пресмятанията му то се намираше под морското равнище. Въздухът бе влажен и тежък.

Сега до Грен вървеше само термитът с израстъка на главата. Останалите се оттеглиха в стройна редица като войници. Той забеляза странна зеленикава светлина. Отначало не можа да разбере откъде идва тя. Нямаше и време да се огледа, тъй като се стараеше да не изостава от водача си. Коридорът, по който се движеха, бе неравен и с доста интензивно движение. Пълно бе със запътили се за някъде термити, с други дребни същества, които щъкаха насам-натам, ту поотделно, ту на групи.

— Не бързай толкова! — провикна се Грен, но, изглежда, водачът не го чу.

Зелената светлина вече бе доста силна. Идваше от двете страни на коридора. Грен установи, че тя прониква през неравните слюди по стените, поставени там очевидно от умните термити. През парчетата слюда, макар и трудно, се виждаше подводният свят и движението на опасните водорасли.

Грен беше изумен от напрегнатия подземен живот. Обитателите на крепостта нямаха време дори да спрат и да го разгледат. По едно време се появи някакво космато четириного с дълга опашка и жълтеникави очи. На ръст бе почти колкото Грен. Доближи се до него и най-неочаквано изпусна едно: „Миауу“, като опита да се отърка. За щастие само мустаците му докоснаха ръката му и стреснат, той побърза да се отдалечи.

Косматото същество изви глава и го изпрати с поглед. Сетне последва термитите, тези, които сега се грижеха за него. Няколко крачки по-нататък Грен зърна още няколко космати, по кожата на които растяха мъхове.

Най-сетне Грен и водачът му стигнаха до едно място, където тунелът се разделяше на няколко по-малки разклонения. Без колебание термитът пое по онова, което водеше нагоре. Изведнъж силен лъч светлина преряза мрака и се оказа, че водачът на Грен е отместил камък, който запречваше входа на тунела.

— Много добри бяхте с мен — рече Грен, докато изпълзяваше навън. Внимаваше да не се приближава до кафявия израстък на главата на своя спътник.

Термитът веднага се прибра в дупката, без да го удостои с повече внимание.



Грен не се нуждаеше от обяснения, за да разбере, че е попаднал на Ничията земя.

Доловил бе вече мириса на развълнуваното море. До слуха му, макар и приглушена, стигаше глъчката от битката между водораслите и сухоземните растения. Едва ли не с кожата си момчето усещаше, че го заобикаля някакво напрежение, напълно непознато за безопасните средни територи на джунглата, където се раждаха човешките същества. Над него през месестите листа се процеждаха слънчевите лъчи.

Пръстта под краката му бе нещо средно между пясък и глина и тук-там се подаваха скали. Почвата не беше плодородна, това личеше и от растенията, пуснали корени в нея — изкривени, очевидно недоразвити, с едва наболи листа. Много бяха преплели стъбла, сякаш за да се подкрепят, а несъбралите се заедно лежаха в калта, изкорубени и болни. Някои с течение на годините бяха развили такива необикновени средства за защита, че изобщо не приличаха на дървета.

Грен прецени, че е най-добре да пропълзи до сушата на полуострова и да се опита да се присъедини към Тоя и останалите. Стигнеше ли до морския бряг, нямаше да е трудно да открие полуострова.

Лесно се ориентира в каква посока е морето и между листата и клоните видя ивицата Ничия земя. Тя се открояваше ярко сред всичко останало.

Момчето напредваше бавно. Сепваше се при всеки звук. По едно време се просна възнак, подплашен от приближаващия се рояк остри отровни ъгли, който налетя отгоре му. Вдигна предпазливо очи и видя над себе си кактус, който отърсваше ствола си, за да пренареди иглите си и да ги приготви за отбрана; при всяка среща с непознати растения стомахът му се свиваше болезнено.

Малко по-нататък видя нещо още по-необичайно.

Прекрачи един ствол във форма на примка. В същия миг примката се сви. Грен успя да се измъкне, но силно ожули краката си. Докато лежеше изтощен и задъхан от уплаха, мина едно влечуго, което едва не се отри в него.

Дълго и покрито със защитни плочки, то имаше кръвожадна усмивка, разкриваща два реда остри зъби. Някога (когато хората имали имена за всичко) го наричали алигатор. То хвърли бегъл поглед към Грен и се мушна под едно стъбло.

Преди милион години почти всички животни, населяващи Земята, изчезнали. Дори самата тежест на зелените растения, чието развитие било благоприятствувано от силната слънчева радиация, била в състояние да ги премаже. И въпреки всичко, когато и последните дървета били изтикали от смокинята към блатата и бреговете на океана, няколко животински вида успели да се спасят заедно с тях. Заселили се именно на тази Ничия земя.

Грен се надигна и продължи, но този път внимаваше повече.

Шумът от схватката на брега бе отзвучал и наоколо цареше тишина. Всичко бе стихнало, сякаш в очакване на нещо, или нечие проклятие тегнеше над света.

Момчето се движеше по нисък склон, който се спускаше към водата. Ситни камъчета хрущяха под краката му.

Дърветата, които доскоро растяха нарядко, сега се бяха сгъстили и вероятно оказваха по-добра съпротива срещу нападенията от морето.

Грен спря. Тревогата му постепенно се засилваше. Как му се искаше сега да е с останалите! Убеден бе, че не той, а те бяха проявили упорство, като не приеха предложението му да останат върху крепостта.

Огледа се и предпазливо изсвири. Никакъв отговор. В настъпилата тишина му се струваше, че създанията, макар и лишени от слух, се стараеха да чуят нещо.

Паника стисна Грен за гърлото.

— Тоя! — извика Грен. — Веги! Пойли! Къде сте?

Внезапно над него се спусна някаква решетка и го повали на земята.



Когато Тоя и шестимата и спътници стигнаха брега, те се простряха ничком и все още изплашени до смърт, заровиха лица във високата трева. Телата им бяха покрити с пяна от битката, край която бяха минали.

Бързо се съвзеха и започнаха да обсъждат отсъствието на Грен. Той бе мъжко дете и загубата му бе тежка. Не беше разумно да се връщат и да го търсят, но поне можеха да го почакат. Трябваше само да намерят подходящо прикритие.

— Излишно е да стоим тук — обади се Веги. — Нямаше никаква причина Грен да изостане. Най-добре да забравим за него.

— Той ни е нужен за периода на размножаване — спокойно възрази Тоя.

— Аз нали съм тук? — прекъсна я Веги. — Имам онова, което е необходимо, и то достатъчно голямо. Ще се чифтосам с всички жени още преди да узреят фурмите. По-зрял съм и от фурмите.

Момчето се изправи, за да покаже добре тялото си, и се завъртя в странен танц, който не отблъсна ни най-малко неговите партньорки. Сега той бе единственият мъж сред тях, следователно — желан.

Мей скочи внезапно и затанцува с него. После момичето се отдалечи с плавни гъвкави движения. Веги я последва. Мей се заливаше от смях, а момчето подвикваше след нея.

— Веднага се върнете! — скочиха Тоя и Пойли.

Мей и Веги тичаха безгрижно към каменистия склон. Но едва стъпиха върху него, и от песъчливата почва се подаде крайник, който сграбчи Мей за глезена. Тя изпищя и друга ръка се протегна нагоре. Просната на земята, Мей отчаяно зарита с крака. Веги се спусна на помощ с вече изваден нож. Нови ръце изникнаха от пясъка и уловиха момчето.

Когато растителността завладяла Земята, най-малко пострадали обитателите на водния свят. Тяхното царство се поддавало по-трудно от сушата на промени. И въпреки това на много от тях се наложило да променят навиците и начина си на живот.

Новородените хищни водорасли се оказали изобретателни ловци на раци от морското дъно и на черупките им по време на растежа, когато са най-беззащитни. За няколко милиона години този род почти изчезнал от Земята.

Междувременно октоподите вече водели война с водораслите. Раците, които все по-рядко се срещали, били основна част от прехраната им. Като се добавят и другите фактори, които утежнявали съществуването им, октоподите волю-неволю променили изцяло поведението си. За да избегнат водораслите и за да намират храна, много от тях завинаги напуснали океана. Заживели по крайбрежието и така се родил пясъчният октопод.

Изплашени да не останат и без последното мъжко дете, Тоя и останалите се спуснаха да помогнат на Веги. Пясък летеше във всички посоки. Но октоподът разполагаше с толкова много крайници, че щяха да стигнат за всички деца. Без да напуска скривалището си, той успя да ги излови до едно с пипалата си, независимо от яростната им съпротива.

Ножовете се оказаха безполезни и скоро почти всички деца лежаха със зарити в пясъка лица и виковете им съвсем заглъхнаха.

Растителният свят бе взел надмощие не само в количествено отношение, но представителите му се бяха оказали далеч по-приспособими от останалите форми на живот. Отново и отново те успяваха да оцелеят, търсейки подражание на отдавна познати форми и реакции, използвани може би в по-малък мащаб сред животните. Такъв беше случаят с кръстосвачите — най-могъщото сред създанията на растителния свят, то се бе наложило и разраснало до гигантски размери, възприемайки начина на живот на най-обикновения паяк от ерата на каменните въглища.

В Ничията земя, където борбата за оцеляване бе най-ожесточена, този процес на подражание бе особено осезаем. Най-красноречив пример бяха върбите. Имитираха пясъчния октопод и така се бяха превърнали в непобедими обитатели на това кошмарно крайбрежие.

Върбите убийци живееха под пясъка и камъните и само тук-там отделни листа надничаха на повърхността. Корените им бяха придобили невероятна гъвкавост и якост и се бяха превърнали в извънредно полезни за живота им пипала. Именно на представител на тези жестоки създания децата дължаха живота си.

Пясъчният октопод трябваше да задуши плячката си час по-скоро. Прекалено дългата битка привлече вниманието на враговете му — върбите убийци, които, имитирайки го, се бяха превърнали в най-страшния му враг. Корените на две върби се плъзгаха вече под повърхността, докато по пясъка невинно се полюшваха само няколко китки листа, оставяйки след себе си лека диря.

Нападнаха незабавно и без колебание.

Дългите им и възлести корени притежаваха неподозирана сила. Пресякоха пътя на октопода от двете страни. Той познаваше смъртната им неумолима хватка. Отпусна човешките крайници и съсредоточи усилията си срещу върбата убиец. Неговият собствен живот му беше по-скъп.

Той надигна снага от пясъка с широко раззината човка и пълни със смъртен страх белезникави очи — от рязкото движение децата се разлетяха встрани. Успя да освободи почти всичките си пипала. Само едно остана в плен на върбата убиец. Разгневеният октопод яростно го прегриза, сякаш имаше насреща си най-страшния си враг.

Навъсеното море бе съвсем близо. Октоподът понечи да се скрие в неговите дълбини. Корените на върбата убиец трескаво се спуснаха след него. Бързо го откриха. Заловеният октопод размаха облак пясък, размесен със ситни камъни.

Но беше вече късно. Близо тридесет и пет възлести корена се стрелнаха безпощадно напред.

Забравили за смъртната опасност, от която току-що се бяха отървали, децата не можеха да откъснат очи от неравния двубой. Пипалата неочаквано се насочиха и към тях.

— Бягайте — извика Тоя и скочи на крака, усетила пясъчния дъжд по лицето си.

— Хванаха Фей! — изпищя Дриф.

Най-малкото момиченце махаше безпомощно ръце и крака. Един от тънките белезникави корени бе обгърнал Фей през гърдите. Почти задушена, тя дори не можеше да извика. Лицето и ръцете й бързо станаха морави. В следващия миг телцето й бе запратено срещу ствола на близкото дърво. Децата гледаха с ужас как, разкъсано и обляно в кръв, момиченцето се свлича на пясъка.

— Това е животът! — промълви Пойли. — Да вървим!

Побягнаха към най-близките храсти. Докато се опитваха да се съвземат от ужаса и мъката по най-малката им спътничка, до тях достигаха звуци от разкъсването на плътта на октопода.

Глава девета

Дълго след като заглъхна шумът и от последния предсмъртен гърч на октопода, шестте деца продължаваха да лежат, без да помръднат.

— Видяхте какво стана само защото не ме оставихте аз да съм водач — първа се обади Тоя. — Грен изчезна. Сега и Фей е мъртва. Много скоро ще загинем всички до един и душите ни ще изгният.

— Трябва да напуснем Ничията земя — навъсено рече Веги. — За всичко е виновна смукалницата.

Той добре разбираше, че е негова вината за произшествието с пясъчния октопод.

— Няма да мръднем оттук, докато не се разберем дали ще ми се подчинявате, или не — буквално изсъска Тоя. — Може би искате час по-скоро да измрем? Отсега нататък ще ми се подчинявате. Ясно ли е, Веги?

— Да.

— А на теб, Мей?

— Да.

— Дриф, Шрий, вие какво ще кажете?

— Съгласни сме — в един глас рекоха момичетата.

— Гладна съм — обади се след малко Шрий.

— Следвайте ме, но съвсем тихо — рече Тоя и затъкна душата си по-дълбоко в колана.

Тя поведе групата, като внимаваше къде стъпва.

Глъчката от морската битка постепенно стихваше. Няколко дървета бяха отмъкнати във водата. Голямо количество водорасли бяха завлечени на сушата. Множество клони и израстъци се протягаха, за да ги погълнат.

Малката група напредваше бавно, стъпка по стъпка. Нещо пухкаво се стрелна между краката на децата и преди да разберат какво става, то се шмугна в храсталаците.

— Можехме да го изядем — въздъхна Шрий. — Тоя обеща да се нахраним със смукалницата, а ние така и не успяхме да я хванем.

Миг по-късно от там, където пухкавото създание бе изчезнало от погледите им, долетя шум от лакомо гълтане. Сетне настъпи тишина.

— Нещо ни изпревари — прошепна Тоя. — Разпръснете се и ще го хванем. Пригответе ножовете!

Зарадвани, че най-сетне ще се заемат с нещо конкретно, децата се приведоха и внимателно се огледаха. Това, от което наистина разбираха, бе набавянето на храна.

Никак не беше трудно да открият мястото, откъдето се чуваше шумното гълтане. Създанието, излапало тяхната плячка, бе пленено. Оказа се съвсем млад алигатор, притиснат до земята от странното изобретение на едно от хищните дървета. От клоните му висеше дълга пръчка, на чийто свободен край се виждаха десетина разклонения, образуващи своеобразна решетка. Именно тази решетка бе притиснала алигатора към каменистата почва. Между челюстите му още стърчаха остатъци от пухкавото създание, притичало покрай тях само преди минути.

Алигаторът бе вперил поглед в приближаващите го деца.

— Можем да го убием. Здраво са го заклещили — обади се Мей.

— Поне ще се наядем до насита — въздъхна Шрий. — Дори душата ми е гладна.

Дебелите плочки, покриващи тялото на алигатора, доста затрудниха враговете му. Още в първия миг той перна с опашка Дриф. Момичето отхвръкна на няколко метра и се строполи върху острите камъни. Цялото й лице се обля с кръв. Децата се нахвърлиха с ножове върху влечугото и скоро то съвсем изнемощя от борбата с тях. Тоя успя да промуши ръка между пръчките на решетката и преряза гърлото му.

Алигаторът още потрепваше в предсмъртна агония, когато се случи нещо много странно. Решетката се отдели от земята и подобно на пръсти, отделните пръчки се свиха в юмрук.

Дългият клон, на който висеше тя, се вдигна и като се нави на няколко примки, бързо се скри сред листата.

С възторжени викове децата грабнаха алигатора и побягнаха.

Заобикаляха дървета, провираха се между клони, докато най-сетне съзряха неголяма гола скала. Мястото им се стори безопасно, още повече че бе обградено със странен местен вариант на познатия им свиркотрън.

Скупчени на неравната повърхност, те лакомо се нахвърлиха върху още топлото месо. Присъедини се дори Дриф, чието лице не бе спряло да кърви след удара в острите камъни.

Точно в този миг до тях долетя отчаяният вик за помощ на Грен.

— Стойте тук и пазете храната — нареди Тоя. — Пойли да дойде с мен. Ще потърсим Грен и ще го доведем.

Предложението й бе съвсем разумно. Движението в гората бе опасно, още повече с храна.

Пойли и Тоя тъкмо заобиколиха свиркотръна и сякаш за да им помогне да се ориентират по-добре, викът на Грен долетя отново. Двете момичета завиха покрай ниско възвишение, покрито с бледоморави кактуси, и внезапно съзряха момчето. Проснат възнак под дървото, почти като техния алигатор, Грен лежеше притиснат от същата решетка.

— О, Грен! — възкликна Пойли. — Колко много ни изплаши!

Не бяха стигнали още до него, когато от клоните на близкото дърво видяха да пропълзява влажна яркочервена уста, същата като на цветето лигави устни. Зиналата й паст се надвеси над главата на момчето.

Без много да му мисли, Пойли се хвърли върху пълзящото растение и сръчно го сряза с ножа си. Лигавата маса се плъзна между пръстите й. Момичето прибра ножа си и обърна гръб на отминалата опасност.

— Пойли, внимавай! Над теб! — долетя предупредителният вик на Тоя, която се хвърли към приятелката си.

Усетил опасността, паразитът бе спуснал близо десетина от своите лазещи уста. Сега всички те висяха над главата на Пойли. Тоя бързо се разправи с тях. Те се опитаха да се дръпнат, но от прорезите вече обилно се стичаше белезникавата им течност. Реакциите в растителния свят съвсем не бяха от най-бързите.

Задъхани, двете момичета се обърнаха към Грен, който продължаваше да лежи притиснат до земята.

— Ще можете ли да ме освободите? — попита той, озъртайки се безпомощно.

— Аз съм водач. Разбира се, че мога да те измъкна — рече Тоя. — Тази решетка е част от дървото. Сега ще я накараме да се вдигне и ще се измъкнеш.

Тоя коленичи и започна да реже една от пръчките на решетката.

В земите, завладени от смокинята, където огромната й листна маса покриваше и най-затънтените кътчета, основният проблем за по-слабите видове бе оцеляването. При свиркотръна и създанията, на които бе дал живот, като дъмблърите например или цветето горяща урна, вродената им изобретателност бе подсказала най-доброто разрешение.

Но не само изобретателността беше решаваща. За растителността на Ничията земя например най-важна бе издръжливостта. Това произтичаше от голямата разлика между екземплярите изгнаници и техните роднини във вътрешността.

Дърветата от рода на мангровото например нагазваха в морето и ловяха смъртоносните водорасли. Други, като върбата убиец, бяха възприели някои от навиците на животинския свят и се хранеха с гниеща тъкан. Дъбът пък бе успял да стигне до другата крайност — спущаше подобни на решетки приспособления и притискаше до земята организмите, с които се хранеха корените му. Случваше се, умирайки от глад, същите тези корени да хранят дървото.

Естествено, Тоя не знаеше нищо. Разбираше само, че трябва да накара решетката, притиснала Грен, да се вдигне както бе направила другата, заклещила алигатора. Пойли се залови да й помага и започна да реже пръчките в другия край. Очевидно дъбът бе решил, че щетите ще бъдат твърде големи за него, и много скоро изтегли нагоре приспособлението си.

Пренебрегвайки всички табута, момичетата грабнаха Грен и тримата побягнаха към другите.

Всички заедно довършиха алигатора, като не забравяха да се оглеждат за дебнещи опасности.

Не без известно самохвалство Грен им разказа какво бе видял в жилището на термитите. Никой не искаше да му повярва.

— Термитите не са толкова умни, че да направят всичко това — обади се по едно време Веги.

— Всички вие видяхте крепостта, която бяха вдигнали. Стояхте дори върху нея.

— Но термитите от джунглата не са толкова способни — не пропусна да подкрепи Веги и този път Мей.

— Само че тук не е джунгла — възрази Грен. — Тук стават други неща. Много по-страшни.

— Стават само в твоята глава — не млъкваше Мей. — Разправяш ни всички тия измишльотини, за да не ти припомним, че ти не се подчини на Тоя. Как може да има прозорци под водата?

— Разказвам ви само онова, което видях с очите си — опитваше се да ги убеди момчето. Той очевидно бе започнал да се дразни. — Тук, на Ничията земя, всичко е по-различно. Много термити имат по телата си плесен, каквато не съм виждал досега. Много са грозни.

— И къде видя това? — попита Шрий.

Грен подметна във въздуха някакво прозрачно стъклено късче с необикновена форма и после бързо го скри в шепата си. Може би искаше да предизвика всеобщо любопитстпо или просто не му се щеше да говори за неотдавна преживяната уплаха.

— Когато решетката на онова дърво ме улови, погледнах нагоре към листата и между клоните зърнах нещо, от което косите ми настръхнаха. Плесен, каквато бях видял да обитава телата на някои от термитите, бе и там, по листата. Лъскава и блестяща като око.

— Тук наистина е твърде опасно — обади се Тоя. — Време е да се връщаме в гората, където всичко ни е познато. Хайде, ставайте!

— Нека да оглозгам този кокал — помоли Шрий.

— Тъкмо Грен ще ни разкаже историята си докрай.

— Ставайте, ставайте! Затъкнете добре душите в коланите си и правете каквото ви казвам.

Грен прибра дълбоко в колана си стъкълцето и скочи пръв, за да покаже, че е готов да се подчинява. Един по един всички се изправиха и в този момент над главите им преминаха две сенки; два звездолиста се бяха вкопчили в отчаяна схватка.

На тази Ничия земя, за която толкова често става дума, прелитаха птици; някои от тях намираха прехрана в морето, а други търсеха плячката си на сушата. Почти никога не нощуваха тук, знаейки отлично какви опасности ги дебнат.

Двата звездолиста водеха битка на живот и смърт и очевидно не обръщаха внимание къде се намират. По едно време се блъснаха в горните клони на дървото, недалеч от нашите пътници.

Изведнъж Ничията земя оживя.

Изгладнели и раздразнени, дърветата отърсиха и разпериха клони, наостриха бодли папрати, гигантски коприви разлюляха бради. Неизвестно откъде се появиха движещи се кактуси с готови за бой шипове. Пълзящи създания замеряха враговете с лепкава смола. Четириноги, подобни на онова пухкавото, което Грен срещна при термитите, притичваха насам-натам, след което се настаняваха между клоните, готови за нападение. Всичко, способно да се движи, тласкано от глада, заемаше позиция. В този момент Ничията земя се превърна в истинско бойно поле.

Растенията, лишени от крайници, застанаха нащрек, готови да налапат остатъците от плячката. Недалеч от децата висок храст от свиркотрън потрепваше с клони и бодли в очакване на битката. Тук гладът тласкаше иначе безобидното растение към далеч по-нападателни действия. Готово бе да бодне и най-невинен свой съсед. Подобно на него стотици други растения, дребни, неподвижни, но затова пък добре въоръжени, щяха да забравят за обречените птици във въздуха и да потърсят храна от всичко, попадащо в обсега им.

Висока върба убиец преместваше един след друг заритите си в пясъка корени, над които ситните камъчета се движеха като живи. Много скоро тя също щеше да вземе участие в борбата на живот и смърт.

Навсякъде цареше хаос. Птиците звездолисти бяха обречени.

— Вижте — възкликна Грен и посочи нагоре към клоните. — Там има от оная плесен.

Сред тънките като змии клонки на върбата убиец се мяркаха колонии смъртоносна плесен. Докато наблюдаваше двубоя на птиците, Грен ги бе мернал няколко пъти. По падналите наоколо растения също личаха следи от тях. Момчето потрепери, но очевидно на никого от спътниците му плесента не правеше впечатление. В края на краищата те чудесно знаеха, че смъртта има много лица.

Дребни клонки и листа започнаха да се сипят наоколо. Полумъртвите птици бяха вече плячка на хищни уста.

— Твърде близо сме до полесражението — обади се Пойли. — Най-добре е да се махаме оттук.

— Тъкмо се готвех да дам такава заповед — рече Тоя сухо.

Децата се надигнаха и поеха напред. Стискаха здраво по един дълъг прът, с който проверяваха къде стъпват. Безмилостните действия на върбата убиец ги караха да бъдат нащрек.

Дълго вървяха така, преодолявайки едно след друго често пъти смъртоносни препятствия. Най-сетне умората надделя. Намериха един кух дънер. Избутаха с тоягите отровното създание, което живееше в него, и се сгушиха в тясното пространство. Когато отвориха очи, разбраха, че са пленници. Двата края на дънера бяха плътно затворени.

Дриф се бе събудила първа и първа бе забелязала какво се е случило. Изплашеният й вик стресна другарите и. Те се огледаха и веднага разбраха, че останат ли по-дълго, ще се задушат. Стените на дънера, съвсем сухи, преди да влязат, сега бяха лепкави от стичащата се по тях сладникава течност. Тя очевидно трябваше да разяде плътта им.

Поваленият дънер не беше нищо друго, освен един гигантски стомах, в който сами безразсъдно се бяха напъхали.

В продължение на стотици хиляди години торбестият бряст бе изоставил окончателно опитите си да извлича храна от негостоприемните брегове на Ничията земя. Постепенно кореновата му система бе закърняла и дървото бе възприело настоящия хоризонтален начин на живот. Имитираше изсъхнал повален дънер. Клоните и листната му маса на пръв поглед изглеждаха отделени. Именно тях бяха изхвърлили от вътрешността децата. Вид примамка за нищо неподозиращите други създания.

Обикновено торбестият бряст успяваше да прилъже главно растения. Но седемте човешки същества също бяха добре дошли. Притиснати в хлъзгавия, лепкав затвор, те отчаяно се опитваха да пробият дънера с ножовете си. Безуспешно. Течността все по-обилно се изливаше над главите им.

— Безполезно е — задъха се Тоя. — Нека си отдъхнем и да се помъчим да измислим нещо.

Децата се скупчиха уплашени и смълчани в непрогледния мрак.

Грен се стараеше да подреди мислите си. Мъчеше се да не забелязва стичащата се отвсякъде лепкава течност.

Спомни си как изглеждаше дънерът отвън. Бяха се изкачили по малко възвишение, заобиколиха подозрително гола купчина пясък и откриха торбестия бряст в тревата на върха. Отвън им се бе видял съвсем гладък…

— Ха! — възкликна той.

— Какво има? — попита Веги. — Какво стана? — Сърдит бе на всички. Нима той не беше мъж, когото всички бяха длъжни да пазят и защитават.

— Сега трябва да се наредим с лице към ей тази стена. Така ще накараме дънера да се претърколи надолу.

— С какво ще ни помогне това? — изсумтя Веги в мрака.

— Прави каквото ти казват, дребосък такъв — яростно изсъска Тоя.

Всички се подчиниха на дадения знак. И Тоя, както и Веги, не можеше да разбере какво имаше предвид Грен, но трябваше да пази авторитета си.

— Бутайте с всички сили, бързо!

Те опипом застанаха в редица и действително се увериха, че посоката е правилна.

— Готови ли сте? — попита Тоя. — Бутай! Още бутай!

Пръстите им потъваха в лепкавата смес, но децата упорито натискаха.

Торбестият бряст се помести. Децата извикаха възторжено в един глас, усетили, че дънерът се претърколи веднъж и после отново и отново.

Много скоро разбраха, че няма смисъл да бутат повече. Както се беше надявал Грен, дънерът се движеше от инерцията на собствената си тежест надолу по склона. Децата се въртяха през глава.

— Бъдете готови при първа възможност да помогнете. При първа възможност! В подножието на склона дънерът най-вероятно ще се разцепи.

Щом стигна до пясъка, дънерът забави ход, а когато и склонът стана полегат, спря напълно. Листната част от торбестия бряст ги следваше отблизо и когато дървото замря, тя скочи отгоре му и се приготви да пъхне смукалата си вътре. Беше закъсняла.

Нещо се размърда под пясъчната повърхност.

Белезникав, подобен на корен израстък се подаде, а след него — втори, трети и много скоро дънерът се оказа плътно обгърнат през средата. Докато листното образувание се измъкваше, дирейки спасение, дебнещата върба убиец се появи встрани. Все още затворени в тесния дънер, децата чуха как той пропуква под нечий натиск.

— Пригответе се за бягство — прошепна Грен.

На пръсти се брояха създанията, които можеха да издържат „прегръдката“ на върбата убиец. Жертвата й бе напълно беззащитна. Всичко, попаднало в прегръдката на пипалата, пукаше като счупени ребра. Притиснат по този начин от няколко страни, дънерът се разпука подобно черупка.

Щом лъчите на слънцето проникнаха до телата им, децата скочиха и побягнаха накъдето им видят очите.

Единствено Дриф не успя да се измъкне. Единият й крак остана заклещен, момичето крещеше, обзето от паника, и отчаяно се дърпаше. Озовали се вече сред високата трева, останалите изведнъж спряха и се обърнаха назад.

Тоя и Пойли се спогледаха и се спуснаха обратно.

— Върнете се, глупачки! — викаше след тях Грен. — Ще улови и вас!

Момичетата не му обърнаха внимание и смело нагазиха в пясъчната ивица.

— Спрете! — все така изплашен викна Грен, но въпреки това и той се спусна подире им.

На около три метра от тях бе стволът на високата върба убиец. Сред клоните й проблясваха тъмнозелените гънки на плесента, която бяха видели преди. Страшно бе дори за гледане. Грен недоумяваше как се осмеляваха останалите да стоят още тук. Той се хвърли към Тоя, започна да я блъска, като не спираше да вика, че трябва да спаси душата си.

Момичето се преструваше, че не го чува. Само на десетина сантиметра от белезникавите корени, двете с Пойли се мъчеха да освободят Дриф. Кракът й се беше заклещил в една цепнатина. Най-сетне нещо сред отломките се размести и те успяха да измъкнат момичето. Подкрепяйки я от две страни, Пойли и Тоя се затичаха обратно към високата трева, където ги чакаха останалите.

В продължение на няколко минути децата едва поемаха въздух от умора и напрежение. Телата им бяха целите покрити с лепкавата течност и с прахоляк, така че трудно се различаваха едно от друго.

Тоя първа се отпусна на земята.

— Грен, отстранявам те от групата — рече тя с едва сдържан гняв. — От този момент нататък си прогонен!

Момчето скочи с пълни със сълзи очи. Всички се бяха втренчили в него. Знаеха, че няма по-страшно наказание от това да бъдеш изгонен от групата. Рядко се прилагаше спрямо жени, но никой не беше чувал да се постъпва така с мъж.

— Не можеш да го направиш — извика Грен. — И защо? Посочи поне някаква причина.

— Ти ме удари — отговори Тоя. — Аз съм твой водач, а ти си позволи да ме удариш. Опита се да ни попречиш да спасим Дриф. Готов беше да я оставиш да умре. Пък и винаги си толкова своенравен. Не мога повече да ти бъда водач, ето защо трябва да си отидеш.

Всички, с изключение на Дриф, бяха вече скочили на крака, разтревожени и недоумяващи.

— Това са лъжи!

— Не, не са. — После, сякаш разколебана, тя се обърна към останалите петима, които с тревога следяха разговора помежду им. — Е, какво, не е ли вярно?

Стиснала ранения си крак, Дриф с готовност се съгласи. И Шрий, приятелка на Дриф, се присъедини. Веги и Мей само кимнаха; чувствуваха се виновни, защото не бяха се притичали на помощ на Дриф, и вероятно смятаха, че като подкрепят Тоя, ще изкупят вината си. Единствена Пойли, най-близката приятелка на Тоя, показа макар и слабо несъгласие.

— Няма значение дали това, което казваш, е вярно — заяви момичето. — Аз знам едно, ако не беше Грен, отдавна всички да сме умрели в торбестия бряст. В случая той ни спаси и трябва да сме му благодарни.

— Не е вярно, спаси ни върбата убиец.

— Ако не беше Грен…

— Пойли, не се меси. Ти сама видя, че той ме удари. Трябва да напусне групата! Казах вече, той е прокуден.

Двете малки жени се смериха с гневни погледи.

Инстинктивно бяха посегнали към ножовете.

— Той е наш мъж. Не можем да го пуснем току-така! — рече Пойли. — Говориш глупости, Тоя.

— Да не би да си забравила, че при нас е и Веги!

— Веги е още мъжко дете и ти много добре го знаеш!

— Но вече съм достатъчно голям, за да ти направя бебе, Пойли — ядосано се обади Веги и заподскача, за да покаже колко е мъжествен. — Я ме погледни. Не изглеждам по-зле от Грен.

Момичетата го побутнаха да седне, за да не им пречи, и продължиха да се карат. Останалите също започнаха да се препират. Млъкнаха едва когато Грен избухна в сълзи от безсилен яд.

— Всички вие сте истински глупаци! — провикна се той, хълцайки. — Аз единствен зная как да се измъкнем от Ничията земя. Без мен няма да се справите.

— С всичко можем да се справим и без теб — обади се Тоя. — Имаш ли някакъв план?

— Страхотен водач си, Тоя, няма що! — засмя се горчиво Грен. — Ти дори не знаеш къде се намираме. Още не си разбрала, че сме на границата на Ничията земя. Погледни. От тук се вижда нашата гора.

И той демонстративно посочи към джунглата.

Глава десета

В желанието си по-скоро да се отърват от торбестия бряст те не бяха обърнали внимание на пейзажа. Нямаше почти никакво съмнение, че Грен е прав. Наистина се намираха на границата на Ничията земя.

Съвсем наблизо възлестите и изкривени стебла на дърветата растяха много по-нагъсто, сякаш се стремяха да образуват стена. Сред тях стърчаха изправени като щикове тръни, треви с неимоверно дълги и толкова остри листа, че с тях можеше да се пререже с един замах човешка ръка. Във всичко това гъсто се преплитаха къпинови клони и се образуваше плътна преграда, гъсталак, в който бе истинско самоубийство да влезеш. Растенията бяха нащрек, подобно войници в очакване на общия враг.

А общият враг имаше доста страшен вид.

Огромното смокиново дърво, разпростряло се до всички възможни кътчета на континента, се издигаше високо и заплашително над вкопчилите се в живота остатъци от растителни видове на Ничията земя. Долните клони на гигантската смокиня бяха покрити с много гъста листна маса. Тя бе надвиснала над стената, сякаш искаше да спре и най-слабия лъч слънчева светлина.

Неоценима помощ на смокинята оказваха и много от странните създания, които населяваха джунглата — дърветата капани, съсухрекът и смъртоносното цвете лигава уста и какви ли не още. Подобно на пазачи, те обикаляха и охраняваха територията на гигантското дърво.

Джунглата, примамливо убежище за децата, сега им бе показала острите си нокти.

Грен наблюдаваше спътниците си, обърнали лица към двойната стена от враждебно настръхнала растителност. Всичко бе замряло. Не се усещаше дори онзи съвсем лек бриз, идещ от морето. Само сърцата им се свиваха от страх.

— Сами виждате — обади се Грен. — Оставете ме тук. Тъкмо ще мога да ви наблюдавам как ще преминете през тази преграда. Много съм любопитен да видя как ще го направите.

Сега инициативата беше в негови ръце и той се наслаждаваше на победата си. Децата поглеждаха ту към него, ту към стената, после отново към него.

— И ти не знаеш как да преминем оттатък — рече Веги, обзет от съмнения.

— Напротив, зная — самодоволно се засмя Грен.

— Вероятно се надяваш, че термитите ще ти помогнат — обади се Пойли.

— Не.

— Тогава какво?

Той ги изгледа предизвикателно. Сетне се обърна към Тоя.

— Ще ви покажа пътя, ако ме последвате. Тоя няма глава за това, а аз имам. Не искам да бъда повече прокуден. Ще ви водя вместо Тоя. Изберете ме за ваш водач и ви обещавам безопасност.

— Ти наистина си мъжко дете — презрително подхвърли Тоя. — Прекалено много бърбориш и не преставаш да се хвалиш.

— Водачи стават жените, а не мъжете — възрази неубедително Шрий.

— Тоя е лош водач — изкрещя Грен.

— Не е вярно — възрази Дриф. — И е по-смела от теб.

Останалите мълчаливо се съгласиха, дори Пойли. Нямаха пълно доверие на Тоя, но не вярваха много и на Грен.

Пойли се приближи до момчето.

— Знаеш какъв е законът — рече му тя тихо. — Ще бъдеш прокуден, ако не ни осигуриш възможност да се измънем.

— А ако ви предложа такава възможност?

— Тогава ще останеш с нас. Само не се надявай да изместиш Тоя. Не е редно.

— Аз съм този, който ще каже кое е редно и кое — не.

— Това също не е редно.

— Ти си единственият разумен човек тук, Пойли. Недей да спориш с мен.

— Не искам да те изпъдят от групата. Аз съм на твоя страна.

— Вижте тогава! — обърна се момчето към всички и извади странно по форма стъкълце, което им бе показал преди. — Намерих го, докато лежах затиснат от рамката. Нарича се слюда или стъкло. Може и морето да го е изхвърлило. Струва ми се, че термитите го използват, за да гледат през него под водата.

Тоя посегна да разгледа стъкълцето, но момчето предвидливо дръпна ръка.

— Като го държиш срещу слънцето — продължаваше Грен, — под него се явява друго малко слънце. Докато лежах под рамката, изгорих с него ръката си. По същия начин вероятно щях да прегоря и отделните пръчки и да се освободя, ако не бяхте дошли. Можем да изгорим проход в стената и да се измъкнем от Ничията земя. Само да подпалим няколко сухи клони и треви и огънят ще поеме. Вятърът ще го разгори и гората ще пламне. Нищо на този свят не устоява пред огъня, ще тръгнем след него и той ще ни отведе в джунглата.

Децата се спогледаха.

— Грен е много умен — рече Пойли. — Може и да успее да ни спаси.

— А може и нищо да не излезе — упорствуваше Тоя.

Ядосан, Грен я замери с парчето стъкло.

— Ама че глупачка! Главата ти е пълна с жаби. Теб трябваше да изпъдим.

Момичето грабна стъкълцето и отстъпи.

— Грен, ти си полудял, не се чуваш какво говориш. Махни се, преди да сме те убили — изкрещя тя.

— Видя ли как се държи с мен, Веги! — гласът му трепереше от яд. — Тя не може да бъде водач. Или ние ще се махнем, или тя.

— Тоя никога не ми е сторила нищо лошо — обади се намусено Веги с единственото желание да избегне кавгата. — Не искам да бъда прокуден.

Доловила колебанието му, Тоя бързо се възползва от него.

— Започне ли спор в една група, тя скоро неизбежно се разпада. Такъв е животът. От нас двамата с Грен единият трябва да си отиде. И вие ще решите кой да бъде. Говорете. Нека всеки, който предпочита аз да си отида, да се обади.

— Така не е честно — извика Пойли.

Настъпи неловко мълчание.

— Да си отиде Грен — прошепна Дриф.

Момчето извади ножа. Веги тутакси скочи на крака, също с нож в ръка. Зад него бе застанала Мей. Много скоро всички бяха насочили оръжие срещу Грен. Единствена не помръдваше Пойли.

Върху лицето на Грен се изписа огорчение.

— Върни ми стъклото — протегна ръка той към Тоя.

— Сега то е наше — рече тя. — Можем да направим малко слънце и без теб. Върви си, преди да сме те убили.

Грен огледа всички. Сетне се извърна и безмълвно се отдалечи.

Не можеше да преглътне обидата. А и знаеше, че пред него няма никакво бъдеще. Изключително опасно бе да се движи сам в джунглата, а тук, извън нея, бе двойно по-опасно. Успееше ли да се добере до средните слоеве на гората, съществуваше вероятност да срещне и други хора, но групите бяха малобройни и твърде боязливи. Дори да го приемеха, никак не го блазнеше мисълта, че трябва да се приспособява към нови хора.

Ничията земя не бе най-подходящото място за разходка на дълбоко огорчен човек. Само пет минути след като се отдели от останалите, той попадна в плен на някакво растение.

Земята под краката му бе очевидно пресъхнало речно корито. Грамадни камъни се изпречваха пред него, спъваше го на всяка крачка и ситен чакъл. Тук растеше само остра като бръснач трева.

Докато крачеше без посока из пресъхналото корито, Грен усети нещо леко да кацва на главата му. Не веднъж се бе изплашвал до смърт от странните създания, които прилепваха към някои обитатели на гората. Тази форма на живот бе всъщност мутирала гъба. В продължение на векове тя бе възприела нови начини на прехрана и размножаване.

Грен стоя известно време, без да помръдне, и дори не смееше да трепне. Само веднъж се опита да вдигне ръка нагоре, но бързо я спусна. Имаше чувството, че главата му е изтръпнала.

Най-сетне пристъпи до близкия камък и опря гръб в хладната му повърхност. Проследи с поглед пътя, който бе изминал дотук. Намираше се под дебела сянка в едно блатисто място. На върха на пресъхнал водопад ярка слънчева светлина огряваше белезникави и зелени листа.

Той неясно се досещаше, че и след неговата смърт всичко това щеше да продължи да съществува, и след разлагането на тялото му други същества щяха да се хранят с него. Струваше му се твърде невероятно да стигне до Върховете, като прадедите си. Само че нямаше кой да се погрижи за неговата душа. Животът бе кратък и какво бе човекът? Нищо.

— Ти си човек!

Думите стигнаха до съзнанието на момчето, изречени от призрачен беззвучен глас, сякаш случайно отронен звън на захвърлена лира. Грен бе така стъписан, че дори не се изненада. Бе опрял гръб в камъка и сянката се простираше широко наоколо. Защо да няма и беззвучни гласове, които да съвпадат с мислите му?

— Кой говори? — попита небрежно момчето.

— Ти ме наричай гъба. Ще бъда винаги с теб. Мога много да ти помогна.

Грен подозираше, че гъбата никога досега не бе използвала думи, толкова бавно идваха те една след друга.

— Нуждая се от помощ — каза той. — Аз съм прокуден.

— Разбрах това. Прилепих се до теб, за да ти помогна. Винаги ще бъда с теб.

Момчето се почувствува страшно неловко, но попита:

— Как ще ми помогнеш?

— Както на всички останали — отвърна гъбата. — Щом веднъж тръгна с тях, никога не ги изоставям. Много същества нямат мозък, а аз съм мозък. Събирам мисли, има и други от моя род, които действат като мозък, и те прилепват към някои същества и им помагат да се справят по-добре.

— Ще мога ли и аз да се справям по-добре от останалите хора? — попита Грен.

Листата над него все така бяха облени от ярка слънчева светлина. В главата му всичко се бе объркало. Имаше чувството, че разговаря с богове.

— Никога досега не сме улавяли човек — промълви гласът. Този път вече думите идваха по-бързо. — Ние, гъбите, живеем само в гранични райони като Ничията земя. Вие обитавате джунглата. Ти си много добра находка. Ще те направя много силен. С моя помощ ще можеш да отидеш където пожелаеш.

Грен предпочете да замълчи и продължаваше да стои, опрян на хладния камък. Чувствуваше се изнемощял и се радваше на всеки изминал миг. Гласът прозвуча отново.

— Много неща за хората са ми известни. Измина доста време от създаването на нашия свят и на света извън него. Някога, много отдавна, преди Слънцето да стане толкова горещо, вие, двуногите, сте управлявали този свят. Тогава сте били едри, близо пет пъти по-високи от теб сега. Смалили сте се, за да се приспособите към условията и да оцелеете. В онези дни моите деди са били съвсем мънички, но оттогава са настъпили много промени, бавни и почти незабележими. Сега ти си едно съвсем дребно създание от света на тревите, а аз съм в състояние да те победя.

Грен размишлява известно време и най-сетне попита:

— А ти откъде знаеш всичко това, гъбо, щом никога не си срещала човек?

— Изследвах твоя мозък. Много от спомените и мислите ти са наследени от далечното минало, само че са така дълбоко скрити в съзнанието ти, че не можеш да ги достигнеш, а аз мога. Чрез тях прочетох историята на твоя род. И моят род може да бъде също толкова велик, колкото твоят.

— Ще стана ли и аз велик?

— Вероятно това е един от начините…

Неочаквано на Грен му се доспа неудържимо. Сънува странен неуловим сън, неуловим като проблясващи, изплъзващи се между пръстите риби.

Събуди го внезапно раздвижване наблизо. На залетия от слънчева светлина бряг на пресъхналата река стоеше Пойли.

— Грен, скъпи — рече тя, щом видя, че момчето се раздвижи. — Напуснах групата, за да бъда с теб.

Умът на момчето бе съвсем бистър и хладен като изворна вода. Доскоро неизвестни нему неща бяха изплували в съзнанието му. Той бързо се изправи.

Момичето се взря по-внимателно в своя избраник. С ужас забеляза, че също като клоните на дървото капан и върбата убиец и той е покрит с плесен. Тя тръгваше от косите му, спускаше се надолу по тила, сетне извиваше напред и образуваше нещо като къдрава яка около шията. Преплетените й тъмни гънки проблясваха.

— Но, Грен… Плесента! — извика Пойли ужасена и отстъпи назад. — Ти целият си покрит с нея.

Момчето се изкатери на брега и я улови за ръка.

— Няма нищо, Пойли, не се безпокой. Плесента се нарича „гъба“. Няма да ми причини нищо лошо. Може само да ни помогне.

Пойли замълча. Тя добре знаеше, че и в джунглата, както и в Ничията земя важи правилото — грижи се само за себе си и за нищо друго.

Затова предполагаше, че плесента по-скоро иска да се храни от другите, за да се размножи по-бързо и в крайна сметка да унищожи гостоприемния си домакин.

— Плесента е наш враг, Грен — рече тя. — Нима може да е нещо друго?

Момчето се отпусна на колене и я придърпа до себе си, шепнейки успокоителни слова.

Помилва рошавата й глава.

— Гъбата може да ни научи на много неща. Така че ще правим много повече неща, отколкото сега. Ние сме твърде безпомощни. Какво лошо има в това да умеем да се справяме по-добре?

— Нима гъбата е способна да ни направи по-умели?

— Тя не бива да умре — прошепна гъбата на Грен. — Две глави са за предпочитане пред една. Очите ви ще се отворят. Ще бъдете равни на боговете.

Грен повтори на Пойли дума по дума онова, което чу от гъбата.

— Ти сигурно знаеш по-добре — колебливо промълви момичето. — Ти винаги си бил по-умен.

— И ти можеш да станеш умна — прошепна Грен.

Пойли неохотно се отпусна в прегръдките му. Къс от плесента се откъсна от врата на момчето и се залепи на челото й. Тя се раздвижи неспокойно, сякаш искаше да протестира, но бързо затвори очи. Когато отново ги отвори, те бяха съвсем бистри.

Същинска Ева, тя привлече Грен в прегръдките си. Любиха се под топлите лъчи на слънцето и не забелязаха кога паднаха от коланите им дървените фигурки на техните души.

Най-сетне се изправиха и се спогледаха усмихнати.

— Душите ни са паднали — рече Грен.

— Няма значение — махна момичето небрежно с ръка. — Само ни пречат. Вече не са ни нужни.

Двамата се целунаха, изтегнаха се и се замислиха за всичко онова, с което обвилата главите им плесен ги занимаваше.

— Няма защо да се тревожиш за Тоя и останалите — рече Пойли. — Оставили са ни път към гората. Погледни!

Тя го заведе зад ствола на едно дърво. Оттам се виждаше как навсякъде, откъдето бе минала огнената пътека към вътрешността, се носеше прозрачна димна стена. Уловили се за ръце, те се отправиха нататък и скоро напуснаха Ничията земя, техния опасен рай.

Загрузка...