Дълбина в небето

1.

Флотата на Чуенг Хо първа щеше да кацне на Изчезващата звезда. Но това не беше чак толкова съществено. През последните петдесет години от тяхното пътуване постоянно наблюдаваха сигналните светлини на флотата на Новородените, докато летяха заедно към общата цел.

Двете странстващи из космоса флотилии се срещнаха далеч от родния свят на всяка една от тях. Това не беше нещо ново за Търговците от Чуенг Хо, макар обикновено срещи от този вид да бяха далеч по-желани. Пък и сега нямаше никакъв шанс за търговия. Вярно, в основата на всичко лежеше съкровище, но то не принадлежеше на нито една от страните. Беше скрито и замръзнало в очакване да го намерят, плячкосат, използват или експлоатират — всичко зависеше от природата на онзи, който първи се докопа до него.

Екипажите на двете флотилии се намираха далеч от приятелите, извън какъвто и да е социален контекст, скрити за очите на възможните свидетели. В ситуация като тази коварството и измяната биха били богато възнаградени. И двете страни си даваха сметка за това.

Двете експедиции — Чуенг Хо и тази на Новородените, взаимно се изучаваха в продължение на дни, предугаждайки истинските намерения и огневата мощ на насрещната страна. През това време много споразумения бяха подписани и препотвърдени, правеха се планове за едновременно кацане в крайната точка на тяхното пътешествие. И въпреки това на Търговците се удаде да разгадаят само една незначителна част от истинските намерения на Новородените. Ето защо поканата за вечеря от страна на Новородените беше приветствана с видимо одобрение и облекчение от една част на Чуенг Хо и с хищни усмивки от страна на други членове на екипажите.

Триксия Бонзол допря рамо до неговото и протегна врат, така че само той да чуе думите й.

— Е, какво ще кажеш, Езр. Според мен храната беше вкусна. Може пък да не са решили да ни отровят точно сега.

— Въпреки това беше доста постна — прошепна в отговор той, опитвайки се да не се разсейва от нейния допир.

Триксия Бонзол, планетянка по рождение и един от специалистите в експедицията. Най-съществената отличителна черта — склонност да се предоверява на околните, което всъщност спадаше към особеностите на всички обитатели на Триланд. Тя обичаше да дразни Езр заради неговата „търговска параноя“.

Погледът на Езр пробяга по масите. Командирът на флота Парк беше довел на официалната вечеря стотина души от своите екипажи, но сред тях имаше само няколко въоръжени. Хората от Чуенг Хо се бяха смесили с новите си познайници от Новородените. Двамата с Триксия седяха далеч от масата на флотския командир. Езр Вин, стажант търговец, и Триксия Бонзол, лингвист с докторска титла. Той предположи, че Новородените на банкета са с относително нисък ранг. Според проучванията на Чуенг Хо те стриктно спазваха йерархията, но Езр не беше забелязал никакви отличителни знаци за тяхното място в нея. Някои от чужденците бяха доста разговорливи, а техният несе не се отличаваше особено от стандартния език и беше разбираем за всички. Един бледен и набит чужденец от лявата му страна не спря да приказва по време на цялата вечеря. По всичко личеше, че Ритцер Брюхел е военен програмист, макар той да не реагира на думата, когато Езр я използва. Въпреки това се виждаше, че главата му е пълна със схеми, програми, планове и проекти, които можеха да бъдат използвани през следващите няколко години.

— Тази практика е твърде обичайна и често е използвана и преди, не знаехте ли? Трябва да ги улучим точно в момента, когато още нямат развити технологии или пък не са успели да възстановят тези на миналите цивилизации — не спираше да нарежда Брюхел, пренебрегвайки седящия до него Езр и съсредоточил цялото си внимание върху стария Фам Тринли. Явно си мислеше, че пределната възраст непременно трябва да отговаря на по-висок ранг. Очевидно не си даваше сметка, че един старец винаги е губещ в обкръжението на млади и енергични хора. Езр обаче нямаше нищо против да остане на заден план. Така можеше спокойно да наблюдава околните и в същото време да остане незабелязан. Пък и по всичко личеше, че Фам Тринли се ласкае от почитта и вниманието, които чуждестранният военен програмист му оказва като на по-старши колега. Това не му пречеше обаче все да налага своето, каквото и да кажеше другият. От време на време започваше да вика пискливо, опитвайки се да наложи аргументите си. Звукът от гласа му караше Езр да потрепва.

Едно беше сигурно за тези Новородени — разполагаха с развити технологии. Имаха достатъчно бързи кораби и пътуваха в междузвездното пространство, което веднага ги поставяше в челото на развитите цивилизации. Освен това уменията им очевидно не бяха наследени от някоя древна култура, изчезнала отдавна от техните земи. Задълбочените познания върху компютрите и развитите комуникации почти ги изравняваха с Чуенг Хо. А този факт изнервяше агентите на капитан Парк много повече, от която и да е друга тайна на Новородените. Защото Чуенг Хо разполагаха с всичко най-ценно от златните векове на стотици цивилизации. При други, по-благоприятни обстоятелства, познанията и опитът на Новородените биха станали повод за изгодна и почтена търговска сделка.

Освен че бяха компетентни в много области, Новородените и работеха здравата. Езр отново огледа банкетната зала. Макар и не твърде богато и луксозно, помещението беше внушително. Жилищата в междузвездните кораби обикновено бяха неугледни и тесни. При кораби от този тип най-вече се държеше на здрава конструкция и надеждно покритие. Дори когато се движеха със светлинна скорост, едно междузвездно пътешествие траеше години, а хората от екипажа прекарваха повечето време потънали в летаргичен сън. Въпреки това Новородените бяха разбудили целия личен състав преди да стигнат крайната цел. Салонът, в който се намираха сега, беше построен за по-малко от осем дни и работата не спря, дори докато се нанасяха последните корекции в курса на експедицията. Конструкцията с форма на непълен кръг се простираше на двеста метра и беше изградена от материали, пренесени на разстояние от двайсет светлинни години.

Декорацията на помещението обаче беше направена с размах и създаваше усещане за дискретен разкош. Общият стил се доближаваше до класицизма и напомняше жилищата от ранните епохи в слънчевата система, още преди животоподдържащите системи да са били напълно развити. Новородените се оказаха вещи дори в изработването на тъкани и керамика въпреки подозренията на Езр, че био-артът отдавна е отмрял. Драпериите, килимите и мебелировката бяха разположени така, че да прикриват несъвършенствата в основната конструкция. Лекият бриз от вентилаторите подсилваше илюзията за неограничено открито пространство. Наоколо не се виждаха нито илюминатори с естествена гледка, нито монитори, които да показват някаква природна картина или заобикалящия ги космос. По стените имаше украса от ръчно изработени произведения на изкуството (дали не бяха маслени картини?). Ярките им цветове искряха дори под приглушената светлина в помещението. Езр знаеше, че Триксия едва се удържа да ги огледа по-отблизо. Според нея изкуството показваше много по-добре от езика най-дълбоките корени на една култура.

Вин отново извърна очи към Триксия и й се усмихна. Тя несъмнено щеше да усети какво се крие зад тази усмивка, но той се надяваше да заблуди поне Новородените. Какво ли не би дал, за да притежава хладнокръвието на капитан Парк и като него да умее да се държи приветливо дори в такъв напрегнат момент. Командирът седеше начело на масата и водеше непринуден разговор с Томас Нау от Новородените. Някой страничен наблюдател би помислил, че двамата са стари приятели от училище. Вин се облегна назад и се опита да улови не смисъла на казаното, а отношенията между събеседниците и техния начин на мислене.

Не всички Новородени обаче бяха толкова приветливи и разговорливи. Ето например онази червенокосата, която седеше само няколко места по-встрани от Томас Нау. Бяха я представили, но Вин не запомни името й. С изключение на искрящата сребърна огърлица по нея не се забелязваха никакви други украшения, а облеклото й беше просто, дори строго. Имаше слаба фигура и възрастта й трудно можеше да се определи. Дори червената й коса да беше фризирана специално за случая, ефектът от прозрачната безцветна кожа не би могъл да се постигне с никаква козметика. Открояваше се сред останалите със своята екзотична красота, която нито скованото държание, нито твърдата права линия на устните можеше да затъмни. Очите й спокойно оглеждаха масите, сякаш е съвсем сама. Вин отбеляза, че домакините бяха оставили празни местата от двете й страни. Триксия често го закачаше, че е голям женкар, макар и само във фантазиите си. Само че тази странна жена можеше да му се яви по-скоро в някой кошмар, нежели в пристъп на сладостна нега.

Томас Нау стана от мястото си зад главната маса. В същия момент обслужващият персонал отстъпи назад и се подреди покрай стените. Шумът от разговорите между Новородените и техните гости постепенно заглъхна и в помещението останаха да ехтят само гласовете на някои от Търговците, увлечени в разгорещен дебат.

— Време е да вдигнем тост в чест на нашето междузвездно приятелство — промърмори Езр.

Бонзол го ръгна с лакът в ребрата и впери поглед към масата на командирите на двете флоти. Езр забеляза, че тя едва потиска смеха си, когато водачът на Новородените наистина започна с тези думи.

— Приятели, в този момент всички ние се намираме далеч от дома — и той направи жест, сякаш искаше да обхване безкрая отвъд стените на банкетната зала. — И от двете страни бяха допуснати сериозни грешки. Освен това си даваме сметка, че тази звездна система е твърде необичайна и загадъчна.

И как иначе, щом като тази звезда е толкова непостоянна. На всеки 250 години тя изчезваше за период от 215, сякаш съвсем угасваше.

— През последното хилядолетие астрофизици от не една и две цивилизации са се опитвали да убедят своите управници, че трябва да изпратят експедиция в тази част на космоса. — Той замълча и се усмихна. — Разбира се, до нашата ера това не е било по силите на Човешката общност. Но ето че сега има не една, а две експедиции, устремени към една и съща цел.

Навсякъде из залата се забелязаха усмивки, които прикриваха една-единствена мисъл: „Ама че кучешки късмет!“.

— Естествено, за това съвпадение има съвсем основателни причини. То е напълно логично и закономерно. Само преди няколко години необходимост от подобна експедиция все още не съществуваше. Сега обаче тя е налице — разумните същества, които вие наричате Паяците. Досега това е едва третият познат вид, освен хората, който притежава интелект. Малко вероятно е тяхната цивилизация да е възникнала по естествен път в тази пуста и сурова система. Паяците изглежда са наследници на странстващи между звездите същества, каквито човечеството до този момент не е срещало по своя път. Имаме всички основания да смятаме, че това ще е най-голямото съкровище, на което са се натъквали Търговците от Чуенг Хо, още повече, че Паяците съвсем наскоро са преоткрили радиото. Очакваме да са хрисими и сговорчиви като всяка западнала човешка цивилизация.

Нау се засмя пренебрежително и се обърна към капитан Парк.

— До този момент не си давах сметка колко съвършено се попълват нашите силни страни и слабостите ни, допуснатите грешки и внезапните прозрения. Вие идвате от много по-далечно място, затова пък корабите ви са по-бързи от нашите. Въпреки че пристигаме от сравнително близо, на нас ни трябваше време да пренесем тежкия си товар, който е по-голям от вашия. И двете експедиции са направили своите изчисления съвсем точно и са стигнали до почти едни и същи резултати.

Телескопите на хората постоянно наблюдаваха Изчезващата звезда още от времето, когато човечеството излезе в открития космос. От векове се знаеше, че около нея кръжи планета с размери почти колкото Земята, чийто химически състав предполага наличието на живот. Ако Изчезващата беше нормална звезда, тя сигурно щеше да е едно от най-прекрасните места във Вселената, а не огромна снежна топка, каквато е през повечето време. Освен нея в системата на Изчезващата звезда нямаше никакви други планети. Още древните астрономи потвърдиха със сигурност, че тази единствена планета няма спътници в орбитата си. В съседство не се забелязваха никакви други небесни тела, газови гиганти, астероиди или комети. Пространството около Изчезващата звезда беше като пометено. Това щеше да е естествено за място, където наскоро е станала някаква космическа катастрофа. Вероятно звездата някога също е избухвала, но оставаше енигма как е оцелял единственият свят край нея. Тази беше само една от мистериите, които чакаха отговор в този край на вселената.

Ето защо изследователите бяха нетърпеливи да се запознаят отблизо със загадъчната система. За краткото време, прекарано в нея, флотата на капитан Парк трескаво започна да я проучва и събра няколко килотона проби от повърхността на ледената планета. Откриха и четири скали в пространството на системата, които можеха да бъдат наречени дори астероиди в зависимост от настроението на говорещия. Бяха твърде странни обекти с дължина около два километра. Оказаха се монолитни диаманти. Учените от Триланд едва не си издраха очите един другиму, опитвайки се да обяснят този феномен.

Но така или иначе диамантът не става за ядене, особено пък ако е необработен. Ако го нямаше родният коктейл от полезни вещества и благородни метали, животът на флота щеше да е далеч по-труден и суров. Проклетите Новородени не стига, че закъсняха, но и извадиха късмет. Разполагаха с много по-малко научни работници и академични глави, корабите им бяха по-бавни, ала за сметка на това имаха неизчерпаеми количества техника и оръжие.

Водачът на Новородените се усмихна благо и продължи:

— В системата на Изчезващата звезда съществува едно-единствено място, където има наличие на летливи вещества — светът на Паяците. — Той обходи с поглед залата и задържа очи върху представителите на Чуенг Хо. — Знам, че това е въпрос, който мнозина от вас биха искали да отложим за времето, когато Паяците отново се активират… Всяко забавяне обаче има своята цена, освен това нашата флота притежава достатъчно тежкоподемни сонди. Директор Рейнолт — аха, значи това беше името на червенокосата! — напълно споделя мнението на вашите учени, че местните обитатели никога не биха надскочили етапа на тяхното примитивно радио. Всички тези „паяци“ сега са вкочанени дълбоко под земята и ще останат в това положение, чак докато Изчезващата звезда отново засвети.

Това трябваше да се случи след около година. Причината за този цикъл на Изчезващата звезда си оставаше загадка, но преминаването от светлина към мрак се повтаряше периодично и оставаше почти непроменено през последните осем хиляди години.

На централната маса до капитана на Новородените седеше С. Джей Парк и усмивката му бе почти толкова искрена, колкото и тази на Томас Нау. Командирът на флота Парк не се радваше на симпатия и подкрепа от страна на Департамента по горите. Отчасти причината бе, че съкрати до краен предел времето за подготовка на мисията. А тогава все още нямаше дори намек за наличието на конкурентна експедиция. Като добавка той едва не стопи двигателите на корабите, за да навакса закъснението и успя да изпревари, макар и с малко, флотата на Новородените. Сега можеше с основание да претендира за честта на първооткривател, но ползата не беше кой знае каква: диамантените скали и известно количество летливи вещества от самотната планета. До първото кацане те нямаха дори бегла представа как изглеждат обитателите на този свят. Изследванията на повърхността, проучванията около планините и ровенето из бунищата на непознатата цивилизация обаче им разкриха много. Сега вече можеха да търгуват с откритията, които направиха.

— Време е да започнем да си сътрудничим — продължаваше Нау. — Не зная доколко сте запознати с хода на дискусията от последните два дни. Не се и съмнявам, че около нея вече се носят най-различни слухове. Съвсем скоро ще имате на разположение всички подробности, но ние с капитан Парк и вашият Търговски съвет решихме, че тази вечеря е чудесен повод да огласим съвместното си начинание. Имаме намерение да осъществим едновременно кацане. Основната задача ще бъде да извлечем най-малко един милион тона вода и приблизително същото количество метални руди. Нашата флота разполага с тежкоподемни сонди, които имат достатъчен потенциал за такава работа. Допълнителните задачи включват монтирането на дискретни сензори за наблюдение и събирането на известно количество културни образци. Резултатите от изследванията и събраните ресурси ще бъдат поделени поравно между двете експедиции. Междувременно ще съберем скали, за да изградим прикритие за двата лагера, които, надявам се, да не са на повече от няколко светлинни секунди от поселищата на Паяците.

Нау погледна въпросително към капитан Парк. Явно по някои въпроси все още не бяха постигнали единомислие.

После вдигна чашата си.

— И така, предлагам тост — да няма повече погрешни ходове и нашето съвместно начинание да приключи успешно. Дано занапред ни чакат още по-велики цели!

— Хей, нали аз бях параноикът в групата? Мислех, че ще си получа заслуженото заради своята ужасна търговска подозрителност.

Триксия се усмихна уморено, но не отговори веднага. По целия обратен път след банкета при Новородените тя беше необичайно тиха и замислена. Вече се намираха в личните си помещения в лагера на Търговците. Тук тя отново възвърна приветливото си настроение и забъбри оживено.

— Признавам, техният лагер е много добре уреден — започна тя.

— В сравнение с нашия наистина е така — Езр потупа с длан по синтетичната стена. — Като си помисля само, че са построили всичко с материали, донесени чак от техния свят! Няма спор, постигнали са невероятен резултат.

Бивакът на Чуенг Хо приличаше на огромен балон, чиято вътрешност е разделена на по-малки части. Гимнастическият салон и помещенията за срещи и прекарване на свободното време бяха достатъчно просторни, но нито едно от тях не можеше да се нарече елегантно и уютно. Търговците се славеха като естети и майстори на изящните постройки, но само когато работеха на спокойствие в собствения си свят и имаха на разположение необходимите материали.

Триксия разполагаше с две свързани помежду си стаи, чиято обща площ едва надхвърляше сто кубически метра. Стените бяха голи, но Триксия поработи усърдно, за да създаде интерактивна картина: нейните родители, сестрите, панорама на вековен лес на Триланд. Работното й място беше покрито с исторически материали, събрани на Старата Земя отпреди космическата ера. Сред тях имаше снимки от първия Лондон и първия Берлин, изображения на коне и аероплани, военни командири. Отмрелите култури често биваха сравнявани, при това доста елементарно и без въображение, с примери от по-късни епохи. Малцина си даваха сметка, че тогава, в зората на цивилизацията, всяко нещо е било откривано за първи път. Никога след това не е имало епоха, завладяна от толкова дръзки мечти и обхваната от толкова трогателен наивитет. Специалността на Езр беше свързана именно с тази епоха за ужас на неговите родители и почуда на приятелите му. Единствено Триксия го разбираше. За нея зората на цивилизацията беше само хоби, но тя с удоволствие разговаряше с Езр за старите времена. Той си даваше сметка, че едва ли някога ще срещне друга като нея.

— Я си кажи направо какво ти се върти в главата! Нима намираш за подозрително, че Новородените имат по-уредени и красиви помещения от нас? Забелязах, че през по-голямата част от вечерта гледаше разсеяно и тъповато, както всъщност си гледаш обикновено — тя не понечи да се нацупи при тези думи. — Но после нещо стана. Обясни ми какво се случи, Триксия. Какво нередно забеляза?

Той се отблъсна от тавана и се насочи към дивана край стената, където седеше тя.

— Имаше… Забелязах няколко наглед дребни подробности… — Триксия се протегна, за да го хване за ръката. — Известно ти е, че притежавам усет за езиците. — Тя отново бегло се усмихна. — Техният диалект несе толкова се доближава до вашия стандартен език, че е очевидно как са го скалъпили, ровейки из мрежата на Чуенг Хо.

— Сигурно. И това напълно им подхожда. Те са млада култура, която трудно се съвзема след упадъка на своите предшественици.

„Само това оставаше — да започна да се застъпвам за тях.“ Предложението на Новородените беше съвсем разумно, дори можеше да се приеме за щедро. Но подобна оферта обикновено караше всеки опитен търговец да застане нащрек. Триксия обаче беше усетила нещо друго, което я тревожеше.

— Когато двете страни използват един и същи език, те трудно съумяват да прикрият своите задни мисли и тайни намерения. Долових няколко откровено авторитарни обрати на речта у нашите партньори и те съвсем не изглеждаха като лапсуси. За Новородените е в реда на нещата да притежават хора, Езр.

— Искаш да кажеш, че имат роби, така ли? Не забравяй, че принадлежат към високо развита в техническо отношение цивилизация, Триксия. А от такива хора не стават добри роби. Ако не са готови да се подчиняват безпрекословно, всичко отива по дяволите.

Тя внезапно сви дланта си в юмрук. Не беше гневен жест, нито шеговита закана, а израз на решителност, каквато не беше забелязвал у нея до този момент.

— Така е, но ние все още не сме наясно с всичките им номера. Засега можем да твърдим със сигурност, че играят грубо. Цяла вечер слушах оня младеж с червеникаворусата коса до теб и двойката, която седеше от дясната ми страна. Думата „търговия“ не им идва лесно на езика. По им прилягат изрази като „експлоатация“ — това е единственият тип взаимоотношения, каквито според тях можем да установим с Паяците.

— Хм.

Такава си беше Триксия — забелязваше неща, които обикновено убягваха на останалите. Понякога изглеждаха съвсем тривиални, дори след като му ги разтълкуваше. Но в повечето случаи обясненията й приличаха на ярък лъч светлина и разкриваха неподозирани връзки и отношения.

— Кой знае, Триксия! Известно ти е, че и ние от Чуенг Хо можем да бъдем доста, хм… арогантни, когато няма опасност да ни чуе някой Клиент.

Триксия отклони очи и се загледа в необичайните и малко старомодни стаи на своя роден дом на Триланд, където живееха родителите й.

— Арогантността на Чуенг Хо обърна моя свят с главата надолу, Езр. Вашият капитан Парк разкрепости учебната ни система, отвори вратите на Департамента по горите… А това беше само един от страничните ефекти.

— Никого не сме насилвали…

— Знам, че вие никого насилвате. Департаментът искаше да има дял в тази мисия, а доставката на определени продукти беше цената да ни приемете в експедицията — тя се усмихна особено. — Не мисли, че се оплаквам, Езр. Ако не беше арогантността на Чуенг Хо, аз никога нямаше да бъда пропусната през ситото на Департамента, нямаше да защитя докторат и сега да съм тук с теб. Чуенг Хо наистина са изнудвачи, но вие сте възможно най-доброто нещо, което би могло да се случи на моя свят.

Езр прекара в летаргичен сън почти цялото време, докато бяха на Триланд и се събуди едва през последната година от престоя. Той не беше запознат отблизо с обичаите на техния Клиент, а до тази вечер Триксия избягваше да се впуска в подробности за живота на родния си свят. „Хм.“ Едва се сдържаше да й направи поредното предложение за брак през последната Мсек; обеща повече да не споменава за това, но… И той отвори уста.

— Чакай малко, още не съм свършила! Разказвам всичко това, за да се убедиш, че умея да правя разлика между видовете арогантност. Разговорите на тези хора по време на вечерята звучаха повече като между робовладелци, отколкото между Търговци.

— Ами прислужниците? Приличаха ли ти на унизени и тормозени роби?

— Не… Приличаха по-скоро на низши служители. Знам, това не се връзва много, но не забравяй, че все още не сме видели всички представители на Новородените. Сигурно жертвите на тяхната тирания са многобройни. Дали поради прекомерна самоувереност или пък от недоглеждане, Томас Нау е изложил на показ навсякъде по стените тяхната болка. — Тя посрещна с решителен поглед недоумяващия му израз. — Проклетите картини, дявол да те вземе!

След вечерята Триксия се разходи из банкетната зала, спирайки се пред всяка картина поотделно. Върху тях имаше изобразени красиви пейзажи и величествени постройки. Всяка излъчваше сюрреалистична светлина и притежаваше необикновена перспектива, а детайлите бяха изваяни с най-малките подробности, чак до отделните стръкчета трева на поляната.

— Нормалните и щастливи хора не рисуват такива картини!

Езр сви рамене.

— На мен пък ми се стори, че всички са рисувани от един и същи художник. Толкова са съвършени! Бас държа, че са репродукции от класически платна, подобно замъците на Денг Канберън — маниакалнодепресивни размишления върху нерадостното бъдеще на художника. — Великите творци обикновено са луди и нещастни.

— Говориш като истински търговец!

Той обхвана дланите й с ръце.

— Триксия, не искам да споря с теб. Допреди този банкет аз бях вечно съмняващия се.

— И все още продължаваш да си, нали?

Въпросът беше сериозен и настойчив, без капка игривост в него.

— Така е — макар и не толкова обсебен от новата мания като Триксия, нито пък по същите причини. — Не е ли твърде щедро от страна на Новородените да ни предложат половината от вместилищата на тежкотоварните си сонди. — Зад това несъмнено се криеше някаква по-далечна и съществена цел. Теоретично погледнато, умственият потенциал на Чуенг Хо струваше много повече от техните сонди, но подобно сравнение беше нереално и не можеше да се отстоява с разумни доводи. — Просто се опитвам да вникна в онова, за което говореше и което ми е убягнало по време на вечерята… Добре, нека допуснем, че опасността е наистина толкова голяма, колкото ти подозираш. Не мислиш ли обаче, че капитан Парк и хората от съвета също ще я усетят?

— Според теб какво си мислят те в момента? Докато наблюдавах флотските офицери на връщане от банкета, стигнах до заключението, че отношението им към Новородените доста се е смекчило.

— Просто са доволни, че вече е сключен някакъв договор. Не ми е известно обаче какво точно мислят хората от Търговския съвет.

— Това поне лесно ще разбереш, Езр. Ако този банкет е успял да им замаже очите, тогава настоявай въпросът да се разнищи издъно. Добре де, известно ми е, че си още стажант; че има строг ред, правила и обичаи — все дрънканици от този род. Но твоето семейство е собственик на тази експедиция, за бога!

Езр се приведе напред.

— Само един от собствениците.

Тя за първи път споменаваше този факт. До сега и двамата или по-скоро Езр се боеше по някакъв начин да засегне темата за социалната пропаст, която ги делеше един от друг. Опитваха се да потиснат съмнението, че другият извлича някаква тайна полза от връзката им. Родителите на Езр Вин и двете му лели притежаваха една трета от експедицията: два кораба и три спускателни апарата за кацане на повърхността. Като цяло фамилията Вин.27 владееше трийсет кораба, ангажирани с дузина начинания в различни точки от космическото пространство. Пътуването до Триланд беше странична инвестиция, възможна единствено за най-достойните представители на фамилията. След век-два той отново щеше да е при семейството си, с около десет-петнайсет години по-възрастен. Езр с нетърпение очакваше срещата, за да докаже на своите родители, че тяхното момче е успяло в живота. Дотогава обаче трябваше сам да се справя с проблемите.

— Триксия, има разлика между това да си съсобственик на една експедиция и да си неин ръководител. Особено пък в моя случай. Ако родителите ми участваха в нея, сигурно щяха да имат думата при вземането на важни решения. Но те вече са видели достатъчно по време на междузвездните си пътешествия и сега имат нужда от почивка. А аз съм първо стажант, а после съсобственик.

Той доста болезнено усети този факт на собствения си гръб. Едно нещо беше винаги гарантирано при експедициите на Чуенг Хо — в тях не се допускаха никакви семейни привилегии; по-скоро важеше обратното.

Триксия дълго мълча, а очите й внимателно изучаваха лицето му. Какво ли предстоеше отсега нататък? Езр добре помнеше суровото предупреждение на леля си Филипа да внимава с жените, които увисват на шията на някой богат млад търговец и очакват той да им осигури дните до края на живота. А което е още по-лошо — понякога дори успяват да се докопат до управлението в бизнеса на достойните и почтени Фамилии.

Езр беше на деветнайсет, а Триксия Бонзол — на двайсет и пет. Сигурно си въобразяваше, че може да предявява всякакви претенции към него. „О, Триксия, моля те, недей!“

Най-накрая тя се усмихна — много по-нежно от обикновено.

— Хубаво, Езр. Постъпи така, както смяташ за най-правилно, но… Моля те само за едно — да помислиш върху това, което ти казах.

После протегна ръка към лицето му и го погали. Целувката й беше лека и колеблива.

2.

Хлапето го издебна точно пред вратата на стаята му.

— Здрасти, Езр, гледах те снощи.

Това почти го накара да спре. „Тя говори за банкета!“ Търговският съвет очевидно беше решил срещата да се препредава за всички членове на екипажа, които по една или друга причина не присъстват лично.

— Точно така, Киви, снощи си ме гледала на екрана, а сега ме виждаш от плът и кръв. — Той отвори вратата на стаята си и пристъпи напред. Малката нахалница беше прилепнала така плътно до гърба му, че се озова вътре почти едновременно с него. — Е, казвай какво те води насам.

Киви притежаваше безспорен талант да изтръгва от събеседника си точно тези въпроси, които иска да чуе.

— И двамата имаме дежурство след две хиляди секунди, та си рекох, че можем да слезем заедно долу и да поклюкарстваме.

Вин премина в другата стая, но този път хлопна вратата след себе си. Вътре се преоблече в работен костюм. Когато отново излезе, малката още го чакаше. Той примирено въздъхна.

— Не съм научил никакви клюки.

„Проклет да съм, ако повторя онова, което ми каза Триксия!“

Киви обаче се ухили победоносно.

— Затова пък аз научих нещо. Хайде, идвай! — тя отвори външната врата към общия коридор и направи дълбок поклон пред него въпреки нулевата гравитация. — Искам да си сверя наблюденията с онова, което ти си видял на живо. Макар ти да присъства лично там, мога да се обзаложа, че имам повече информация. Съветът инсталира три предавателя, включително и при входа на залата, така че имах по-добра наблюдателна позиция от теб.

Тя се понесе до него по коридора, обяснявайки колко пъти е гледала видеозаписа. Успя да му преразкаже и всичко чуто от хората, с които е приказвала до момента.

Вин срещна за първи път Киви Лин Лизолет на Триланд по време на подготовката за експедицията. Тогава тя беше осемгодишно шило в торба, пълна с неприятни изненади. И по някаква необяснима причина избра тъкмо него за обект на своето специално внимание. Често се случваше след храна или тренировки да се засили зад него и да увисне на гърба му, обвила здраво ръце през неговия врат и готова да го удуши. Колкото повече й се ядосваше, толкова повече тя се привързваше към него. Само да й беше отвърнал с един по-здрав удар и сигурно щеше да й смени изцяло физиономията, но не върви да удариш осемгодишно дете. Тя беше с девет години по-малка от допустимия минимум за участници в експедицията. Мястото на децата не е на работните площадки, а какво остава за екипажите, особено пък онези, чиято мисия е в далечния космос. Само че майката на Киви притежаваше двайсет процента от експедицията. Във фамилията Лизолет.17, която произхождаше от Стрентман — далеч в периферията на владенията Чуенг Хо — цареше истински матриархат. Нейните членове се отличаваха с рядко срещани черти на характера и странни обичаи. Много правила и закони трябваше да бъдат престъпени, но най-накрая малката Киви попадна в екипажа на експедицията. Тя прекара повечето време от пътуването будна и стигна рекордите на хората от охраната. Голяма част от детството й премина сред звездите, само с неколцина възрастни около нея, сред които невинаги бяха родителите. Дори единствено мисълта за това беше достатъчна да охлади гнева на Вин. Бедното момиченце. Макар вече да не беше толкова малка. Сигурно е навършила четиринайсет, а нейните физически атаки постепенно преминаха в словесни нападки. Което беше значително по-добре като се има предвид здравата физика на стрентманите, пригодена за силната гравитация на тяхната планета.

Сега двамата се придвижваха рамо до рамо през главния коридор в лагера на мисията.

— Ей, Раджи, как върви бизнесът?

Киви махаше приветливо и поздравяваше всеки втори срещнат. Мсек преди срещата с Новородените капитан Парк беше наредил да се събудят почти половината членове на екипажите — достатъчно, за да обслужват всички превозни средства и оръжия на борда. Петнайсет хиляди души биха изглеждали като малко по-шумно парти в дома на родителите на Езр. В лагера обаче те образуваха истинска тълпа, макар повечето от тях да бяха още на борда на корабите. При тази навалица още по-ясно се виждаше, че техният бивак е само временен подслон. При това постоянно отнякъде прииждаха все нови и нови хора. Главният коридор представляваше връзка между четирите огромни сфери, които покриваха лагера на Търговците. Повърхността започваше да се вълнува всеки път, когато оттам преминаваха едновременно четири-пет души.

— Нямам им вяра на тия Новородени, Езр. Въпреки сладките приказки, те са готови да ни прережат гърлата при първи удобен случай.

Вин нервно й се усмихна.

— Как успяваш да се усмихваш толкова често?

В момента се носеха покрай един открит участък — истински прозорец, а не нарисуван върху стената пейзаж. През него се виждаше парка на лагера — единствената растителност беше самотен бонзай, доста надхвърлил обичайния ръст за този вид. Затова пък тук имаше повече простор и разнообразни живи организми в сравнение със стерилното обиталище на Новородените. Известно време главата на Киви се въртеше ту в една, ту в друга посока и тя утихна. Единствено живите растения и животни можеха да я накарат да замълчи. Баща й беше офицер, който отговаряше за животоподдържащите системи на експедицията. Освен това се славеше като един от най-известните култиватори на бонзай, чиято популярност се простираше по всички краища на Чуенг Хо.

Момичето най-сетне се съвзе от унеса и се усмихна високомерно.

— И всичко това само защото сме Чуенг Хо, ако случайно си забравил този факт. Превъзхождаме по коварство тези новобранци с хиляди години практика! „Новородени“, как ли пък не! Стигнали са дотук, само защото са си направили труда да поровят из мрежата на Чуенг Хо, предназначена за обществено ползване. Ако не беше тя, все още да клечат из развалините на своя свят.

Коридорът постепенно се стесни и сви към точката на пресичане между отделните части. Шумът от работата на екипажа идваше до тях приглушен от материята на купола. Това беше най-вътрешният балон в лагера на Търговците.

Освен покривната конструкция и енергийния пилон, оранжерията за бактерии беше един от жизненоважните елементи за оцеляването на хората в него. Всеки от екипажа даваше дежурства на това място и вършеше дори най-черната работа — като да прочиства бактерийните филтри под водните басейни например. Отдолу растенията вече не ухаеха толкова хубаво. Напротив — нетърпимият мирис на гнилоч беше сигурно доказателство за жизненост и добро здраве. Почти цялата работа можеше да се кърши и от машини, но при обсъждането на въпроса се надигнаха гласове в защита на здравия разум и използването на автоматика бе отхвърлено единодушно. Ето защо никой повече не опита да си улесни труда, нито пък оспори това решение. Дори най-елементарната грешка в оранжерията можеше да се окаже фатална за целия лагер, а бактериите да преминат през мембраната в по-горните слоеве на водния басейн. Ако се случеше това, в най-добрия случай храната щеше да се вмирише на повръщано, а нейната смрад постепенно да премине и във вентилационната система. Но дори най-страшният пропуск едва ли би причинил смърт на някой от екипажа. Все пак на борда на корабите имаше богат резерв от бактерии, които се съхраняваха при пълна изолация.

Мястото бе съвършено поле за обучение, за каквото можеше да мечтае и най-строгият учител: предлагаше сурови условия на работа, беше неудобно и неприветливо, а дори незначителен пропуск водеше до такива последици, че небрежността трудно можеше да се прикрие.

Освен предвидените по график, Киви даваше и допълнителни дежурства тук. Твърдеше, че мястото й харесва.

— Татко казва, че трябва да се започне от най-дребните форми на живот, за да може по-късно да се поема отговорност и за по-големите.

Киви приличаше на самоходна енциклопедия по всички въпроси относно бактериите, техния начин на хранене, различните видове, особеностите на онези, които не търпят човешки контакт (бог да ги благослови, защото така поне не бяха длъжни да търпят миризмата им).

Още в първите секунди от пребиваването си в оранжерията Езр едва успя да избегне две грешки едновременно. Той естествено се опита да замаже работата, но Киви го усети на часа. Обикновено в такива случаи не му се разминаваше дългото конско, гарнирано с язвителни забележки, но днес тя беше погълната от мисълта за Новородените.

— Известно ли ти е защо не включихме и тежкоподемни сонди в оборудването на експедицията?

Техните най-големи сонди можеха да пренесат хиляди тонове вода от повърхността на планетата до нейната орбита. Стига да имаха достатъчно време, биха могли да разполагат с всички руди, газове и минерали, които са им необходими, но пристигането на Новородените осуети всички планове. Езр само сви рамене и не вдигна очи от филтъра, който почистваше и подсушаваше.

— Чух различни версии по тоя повод.

— Ха! Че за какво ти е да слушаш разни врели-некипели, когато с малко аритметика и сам можеш да стигнеш до истината. Капитан Парк е подозирал, че тук ще имаме компания, затова е свел до минимум обема на екипировката за сметка на огромно количество оръжие.

— Може и така да е.

„Сигурно е така!“

— Проблемът е, че проклетите Новородени живеят толкова близо, че са домъкнали със себе си много повече неща от нас. На всичкото отгоре едва не ни изпревариха.

Езр не отговори, но това изобщо не й направи впечатление.

— От известно време се занимавам с колекциониране на слухове. Повярвай, трябва да сме много, ама много внимателни!

И тя се впусна в догадки за военния потенциал на Новородените като предлагаше всевъзможни тактики за водене на битка срещу тях. Майката на Киви освен заместник-командир на флота беше и воин. Стрентманиански воин при това. През повечето време от пътешествието Хлапето се посвети на изучаването на карти, траектории и разработване на маневри. Заниманията с бонзай и работата в оранжерията за бактерии бяха наследство от баща й. Момичето се разкъсваше между инстинкта на кръвожадния воин, авантюризма на волния търговец и изящното изкуство на култиватор на бонзаи — и всичко това събрано в едно тяло! Чудно как ли родителите й бяха стигнали до безумната идея да се оженят? Плодът на този брак беше самотното и объркано дете, което стоеше пред Езр.

— И така, единственият шанс да надделеем над Новородените е в открит бой — заключи накрая Киви. — Само че това и на тях им е известно, затова бяха толкова мазни. Вече не ни остава нищо друго, освен да им играем по гайдата — просто няма как да минем без техните тежкоподемни сонди. Ако те се придържат към нашето споразумение, накрая пак ще се окажат приказно богати. Но въпреки това ние ще бъдем много по-богати от тях. Тия смешници не могат да произвеждат въздух, ако нямат съоръжения за това. При условие, че всичко върви гладко, ние пак ще контролираме положението.

Езр приключи с почистването на една секция филтри и подхвана нова.

— Според Триксия те изобщо не гледат на тази работа като на търговска операция.

— Хм, така ли мисли?

Киви с охота се присмиваше на всичко, свързано с Вин, но колкото и да е невероятно, Триксия правеше изключение от това правило. През повечето време момичето се преструваше, че тя изобщо не съществува. Сега то замълча, размишлявайки, което беше твърде необичайно.

— Мисля, че приятелката ти има право. Виж какво, Вин, това е тайна, но да знаеш, че Търговският съвет се е разделил на два лагера по този въпрос. — Казаното звучеше напълно невероятно, освен ако майката на Киви не се е разприказвала пред момичето. — Сигурно някои от идиотите в съвета си въобразяват, че става въпрос за поредната търговска сделка и всяка от страните ще се стреми да даде най-доброто от себе си за съвместното благо. И че както обикновено ние сме по-добрите при воденето на преговори. Какво ни грее нас, че ония ще останат без мрежа, ако ни видят сметката! Така или иначе вече сме се хванали на хорото и ще го играем докрай. Остава само да си отваряме очите на четири да не ни нападнат от засада.

Когато говореше с такава стръв, Киви много приличаше на Триксия.

— Е, мама не го каза точно с тези думи, но по всичко личи, че нашите са в задънена улица — тя го изгледа косо — дете, което се опитваше да играе ролята на голям конспиратор. — Ти си един от собствениците, Езр. Можеш да говориш с…

— Киви!

— Добре де, добре — смятай, че нищо не съм казала!

Тя го остави на мира за около сто секунди, после отново започна да крои планове как да изпързалят Новородените, „ако оцелеем през следващите няколко Мсек.“ Ако Паяците и Изчезващата звезда не съществуваха, тогава Новородените най-вероятно щяха да бъдат обявени за находката на века в историята на Чуенг Хо. Ако се съди по маневрирането на тяхната флота явно бяха много умели в работата с техниката и системите за планиране. В същото време обаче междузвездните им кораби бяха два пъти по-бавни от тези на Чуенг Хо, а бионауката им не издържаше никаква критика. Киви имаше неизчерпаеми планове как да обърне всичко това в полза на своите.

Езр пропускаше неспирния словесен поток покрай ушите си, без да му обръща особено внимание. При други обстоятелства работата в оранжерията го поглъщаше напълно, но сега това се оказа невъзможно. Стратегията, грижливо подготвяна цели два века, беше на път да рухне само за няколко Ксек. За първи път се замисли как всъщност се управлява флотата. Триксия беше външен човек в тази експедиция, но затова пък с блестящ ум и различна гледна точка от родените Чуенг Хо. Малкото диване също беше схватливо, но неговите предложения по правило бяха неприложими. Този път обаче… Сигурно „мама“ стоеше в дъното на всичко това. Възгледите на Кира Пен Лизолет бяха формирани твърде далеч — толкова далеч, колкото е възможно в рамките на владенията Чуенг Хо. Изглежда тя си мислеше, че един млад стажант би могъл да обърне хода на събитията, само защото е от фамилиите съсобственички. Проклятие!

Останалата част от дежурството премина в мълчание. Работата им приключваше след хиляда и петстотин секунди и ако пропуснеше обяда, щеше да има време за смяна на дрехите… И да поиска среща с капитан Парк. През двете години лично време в експедицията той никога не бе изтъквал семейните си връзки. „А с какво ли бих могъл да съм полезен в този критичен момент? Дали ще мога да посоча изход от задънената улица?“ Тази мисъл не му даваше мира чак до края на дежурството. Тя продължи да го гложди и докато сваляше работния си костюм, а дори и след това — докато се обаждаше на секретаря на флотския командир.

Усмивката на Киви беше безочлива както обикновено.

— Кажи им го право в очите, Вин. Нашата експедиция трябва да прерасне във военна операция.

Той й направи знак да млъкне. Не след дълго забеляза, че съобщението му не е стигнало до крайната цел. Дали бяха блокирали неговия достъп? За миг Езр изпита облекчение, после видя, че съобщението му е изместено от нареждане първа степен, идващо от офиса на капитан Парк: „Явете се в заседателната зала на флотския командир в 5.20.00.“ Какво ли гласеше древното суеверие в случай, че някой предугади твоето желание? Мислите на Езр Вин бяха напълно объркани, когато пое по коридорите на лагера.

Киви Лин Лизолет се беше изпарила яко дим. Какво умно малко момиченце!

Срещата не беше предназначена за офицерите от състава на експедицията. Когато Езр се яви в заседателната зала на „Фам Нувен“, там вече присъстваха командирът на флота и целият Търговски съвет. Очевидно бяха угрижени и стояха с мрачни лица. Вин успя само да хвърли един бегъл поглед наоколо, преди да се превърне в център на внимание. С крайчеца на окото прецени, че всички членове на съвета без изключение са в залата. Висяха около заседателната маса, а погледите им не вещаеха нищо добро.

Парк рязко махна с ръка към Езр:

— Свободно, стажант.

Преди триста години, когато Езр беше още на пет, капитан Парк посети тяхното фамилно имение на Канбера. Родителите му го посрещнаха царски, макар тогава той да не беше дори командир на кораб. Но Езр помнеше най-вече подаръците на този — както му се стори тогава — сърдечен и приятелски настроен човек.

При следващата среща Вин беше вече на седемнайсет, бъдещ стажант-търговец, а Парк събираше флотата си на Триланд. Каква невероятна промяна! Оттогава да бяха разменили има-няма стотина думи и то само по официални поводи. Езр нямаше нищо против тази анонимност. Какво ли не би дал и сега отново да потъне в нея!

Капитан Парк изглеждаше така, сякаш току-що е лапнал нещо кисело. Той обходи с поглед членовете на Търговския съвет и Вин се зачуди на кого ли точно се гневи.

— Млади момко… Хм… Стажант Вин, изправени сме пред една… твърде необичайна ситуация. Предполагам сте запознат с деликатното положение, в което ни постави пристигането на Новородените. — Очевидно капитанът не очакваше отговор и думите „Да, капитане“ заседнаха в гърлото на Езр. — За момента разполагаме с няколко възможни хода за действие.

Встъплението му беше последвано от нов изпитателен поглед към членовете на Търговския съвет.

Езр си даде сметка, че Киви Лин Лизолет не е дрънкала само празни приказки. Командирът на флотата разполагаше с пълна свобода на действие, при какъвто и да е тактически казус и имаше право на вето, когато се решаваха стратегически въпроси. Ако ставаше дума за промяна в крайната цел на експедицията обаче, той зависеше от мнението на Търговския съвет. Очевидно нещо при прилагането на този правилник не се беше получило както трябва. Случаят не можеше да се причисли към рутинните, защото командирът имаше решаващ вот при подобни ситуации. Не, по всичко личеше, че това е безизходно положение, предизвикано от вълнения сред управляващия екип на експедицията. Преподавателите в школите често даваха за пример подобно стечение на обстоятелствата. Ако това се случеше на практика обаче, най-вероятно някой младши съдружник би станал решаващ фактор при вземането на решение. Или с други думи щеше да се превърне в жертвен агнец.

— Първа възможност — продължаваше Парк, който очевидно не си даваше сметка за мрачните мисли в главата на Вин. — Играем по свирката на Новородените. Съвместни действия и съвместен контрол над оборудването и екипировката в предстоящата експедиция.

Езр се зае да изучава изражението върху лицата на членовете на съвета. Кира Пен Лизолет седеше до командира на флота. Беше облечена със зелената униформа на нейната фамилия. На ръст не надвишаваше много Киви, но изглеждаше самоуверена и разумна. Въпреки дребния ръст тя излъчваше невероятна физическа сила. Фигурите на стрентманианите бяха необикновени дори по стандартите на Чуенг Хо и огромното разнообразие от раси в техните владения.

Някои от членовете на съвета бяха нахлузили обичайните си лицемерни маски, но не и Кира Пен Лизолет. По всичко личеше, че тя е категорично против тази първа „възможност“, за която говореше капитан Парк. Вниманието на Езр беше привлечено от друго познато лице. Сам Дотрейн.

Членовете на съвета, които участваха в мисията, бяха сред най-почитаните хора. Активно действащите собственици се брояха на пръсти; повечето ръководни кадри бяха добри професионалисти, борещи се със зъби и нокти за привилегията да притежават свой собствен кораб. На съвещанието присъстваха и няколко старци на пределна възраст — опитни експерти, които предпочитаха да участват в управлението, отколкото да притежават свой кораб. Сам Дотрейн беше един от тях. Навремето работеше за семейството на Вин. Езр предположи, че той също е против първата „възможност“, предлагана от Парк.

— Втора възможност: отделни командвания, никакви съвместни операции на повърхността, при първи удобен случай се свързваме с Паяците и им се представяме.

Значи се оставяме в ръцете на бога на търговията и се уповаваме той да определи кои са великите завоеватели. Ако има трима участници в надпреварата, рискът от предателство вероятно ще намалее. След няколко години техните взаимоотношения с Новородените може би ще станат относително нормални и ще се базират единствено на почтена конкуренция. Разбира се, съществува риск Новородените да приемат едностранния опит за контакт с Паяците като предателство. Лошо. Много лошо. Въпреки това на Вин се стори, че половината от членовете на съвета подкрепят именно този вариант. „Но не и Сам Дотрейн!“ Старият човек тръсна решително глава по посока на Вин, давайки му съвсем ясен знак.

— Трета възможност: събираме лагера и се отправяме обратно към Триланд.

Вин не успя да прикрие стъписването си. Сам Дотрейн се намеси, за да внесе допълнителни уточнения.

— Момко Вин, капитанът имаше предвид, че те значително ни превъзхождат по численост, а твърде вероятно и по въоръжение. Никой от нас няма вяра на тези Новородени. Обърнат ли се срещу нас, нямаме никакви шансове. Прекалено рисковано е да…

Кира Пен Лизолет гневно удари с длан по масата.

— Възразявам! Според мен тази среща е пълен абсурд още от самото начало. И което е още по-зле — свидетели сме на това как Сам Дотрейн я използва, за да наложи собственото си мнение.

Толкова за теорията, която Киви представи като позиция на майка й.

— На никого от вас не съм дал думата! — Капитан Парк замълча, оглеждайки строго членовете на съвета. — Четвърта възможност: първи предприемаме атака срещу флота на Новородените и завладяваме системата.

— Опитваме се да я завладеем — поправи го Дотрейн.

— Възразявам! — Отново беше Кира Пен Лизолет. Тя замахна с ръка, активирайки интерактивното изображение. — Една атака от наша страна е единственият ни шанс за успех.

Изображението не беше нито гледката, която се виждаше през илюминаторите на техните кораби, нито картина от телескопите, насочени към света на Паяците. Не се базираше и на прогнозните таблици, които толкова често поглъщаха вниманието на стратезите. Приличаше по-скоро на навигационна диаграма, показваща скоростните вектори на двете флоти и съотношението на позициите им, разположението спрямо света на Паяците и Изчезващата звезда. Графиките изобразяваха и техните възможни бъдещи позиции в координатната система. Диамантените скали също бяха отбелязани. Имаше фиксирани и други цели, военни тактически символи, сведения за гигатонове, ракетите-бомби и евентуални контрамерки.

Езр се взираше в изображението и се напъваше да си припомни наученото в часовете по военни науки. Очевидно слуховете за секретния товар на капитан Парк излязоха верни. Експедицията имаше зъби — по-дълги и по-остри, от която и да е друга търговска флота. Пък и воините на Чуенг Хо разполагаха с достатъчно време да се подготвят, колкото и невероятно да изглеждаше намирането на място за засада в тая система или пък при оскъдните възможности да се скрие оръжие в нея.

Флотата на Новородените също беше подробно обозначена: около местата на нейните кораби изобилстваше от военни символи и обозначения, които доказваха колко труден би бил всеки опит за проникване. Новородените разполагаха с много по-съвършени системи от тези на Чуенг Хо, а товарът им беше двойно по-голям от техния. Очевидно повечето от него се състоеше от различни видове оръжия.

Езр отново насочи вниманието си към присъстващите в заседателната зала. Чудно кой освен Кира Лизолет би одобрил тази внезапна и коварна атака? В детството си Езр отдели много време за изучаване на Стратегиите, но винаги му бяха повтаряли, че коварството може да е плод само на болни мозъци или пък е присъщо единствено на родените злодеи. И дума не можеше да става някой достоен и самоуважаващ се представител на Чуенг Хо да прибегне до подлост, при каквито и да е обстоятелства. Сега му трябваше известно време да проумее, че присъства на заседание, при което Търговският съвет планира умишлено коварство.

Мълчанието продължи необичайно дълго. Дали пък не чакаха той да каже нещо? Най-сетне капитан Парк отново заговори:

— Предполагам си се досетил, че се намираме в безизходица, стажант Вин. Ти нямаш право на глас, нито пък притежаваш необходимия опит и информация за създалата се ситуация. Без да те обиждам, държа да подчертая, че намирам присъствието ти на тази среща за крайно смущаващо. Причината за това изключение е, че си единственият член на екипажа, който е и притежател на два от корабите ни. Ако имаш какво да кажеш относно изброените възможности за действие, ние ще сме… хм… щастливи да го чуем.

Въпреки че бе най-нискостоящият по длъжност сред участниците в спора, сега стажант Езр Вин прикова вниманието на всички присъстващи. Какво ли трябваше да каже? В главата му се нароиха хиляди въпроси. В училище го подготвяха да взима бързи решения, но тогава поне му даваха повече информация, на която да се опре. Беше ясно, че тези хора не се интересуват особено от неговото мнение. Тази мисъл внезапно го освободи от обзелата го паника.

— С-с-само четири възможности ли съществуват, флотски командир? Няма ли и други, по-второстепенни, които не бяха споменати тук?

— Нито една, която да е подкрепяна от мен и съвета.

— Хм, вие сте говорили с Новородените не веднъж и два пъти. Какво е мнението ви за техния лидер Томас Нау?

Този въпрос отдавна глождеше него и Триксия. Само дето Езр дори не бе и сънувал, че ще има възможност лично да го зададе на командира.

Устата на Парк заприлича на тънка права линия и Езр помисли, че ще избухне всеки момент. Командирът обаче се овладя и кимна с глава.

— Той е много умен. Неговата техническа подготовка напомня тази на капитаните от Чуенг Хо. Очевидно владее до съвършенство Стратегиите, макар че не е задължително те напълно да съвпадат с нашите… Останалото е въпрос на догадки и интуиция. Но — предполагам повечето членове на съвета ще се съгласят с мен — той е способен да извърши предателство, стига да усети, че в това има дори незначителна облага за него. Нау е изпечен лъжец, който изобщо не признава силата на дадената дума.

Общо взето това бе най-страшното нещо, което един представител на Чуенг Хо можеше да изрече по адрес на друго живо същество. През главата на Езр внезапно проблесна като мълния мисълта, че капитан Парк най-вероятно е привърженик на идеята за внезапна атака. Той обърна очи към Сам Дотрейн, после отново насочи поглед към Парк. Единствените двама, на които вярваше изцяло и безрезервно, сега се намираха на противоположни позиции. „Божичко, тези хора не виждат ли, че аз съм само един неопитен стажант?!“ И Езр вътрешно изплака като малко дете, изгубено в мрака. После за секунда се замисли съвсем сериозно по въпроса и накрая реши:

— Съдейки по това, което току-що чух, сър, аз определено съм против първата възможност за съвместна операция с Новородените… Но въпреки това не споделям и идеята за внезапна коварна атака…

— Добре казано, момче — прекъсна го Сам Дотрейн.

— … тъй като ние от Чуенг Хо нямаме почти никакъв опит в това отношение, независимо колко добре сме подготвени теоретично.

В такъв случай оставаха само два варианта за избор — да прекратят всичко и да си обират крушите или да сведат до минимум взаимоотношенията с Новородените и да предупредят Паяците при първи удобен случай. Дори да имаха основание за това, тяхното преждевременно заминаване щеше да се приеме като признание за поражение. А като се има предвид и запасите им от гориво, връщането щеше да стане много бавно.

Само на един милион километра от тях се намираше най-великата мистерия в този край на Обитавания от човешки същества космос. Бяха пропътували петдесет светлинни години, за да се озоват изкусително близо до целта на своя живот. Огромен риск, оправдан единствено от безценното съкровище, което ги чакаше в края на пътя.

— Сър, ще загубим много, ако си тръгнем точно в този момент. Останем ли обаче, всеки от нас трябва да разбуди воина в себе си. Поне докато не сме абсолютно сигурни в нашата безопасност. — В края на краищата Чуенг Хо имаше свой легендарен воин — Фам Нувен, спечелил не малко битки в живота си. — Моята п-п-препоръка, сър, е да останем.

Тишина. На Езр се стори, че забелязва облекчение върху повечето от лицата на присъстващите. Само заместник-командирът на флота гледаше мрачно. Сам Дотрейн обаче не беше толкова въздържан.

— Момчето ми, моля те, размисли отново. Семейството ти притежава два от корабите на експедицията, които са изложени на голям риск. Не би било позорно да се оттеглим, преди да сме изгубили всичко. Напротив, това ще е мъдра постъпка. Новородените са твърде опасни, за да…

Парк се отдели от мястото си край масата, масивната му ръка се протегна напред и внимателно се отпусна върху рамото на Сам Дотрейн. Гласът на командира прозвуча необичайно меко.

— Съжалявам, Сам. Ти наистина направи всичко, което е по силите ти. В това число и да ни накараш да изслушаме един младши съдружник. Сега дойде време всички ние… да вземем единодушно решение и да продължим нататък.

Чертите на Дотрейн се разкривиха от страх и чувство на безсилие. Той постоя така за миг, потръпващ от усилието да се концентрира, после изпусна дъха си със свистене. Изведнъж заприлича на много възрастен и уморен човек.

— Така е, капитане.

Парк се върна отново на мястото си край масата и хвърли невъзмутим поглед към Езр.

— Благодаря ти за съвета, стажант Вин. Очаквам да запазиш в пълна тайна казаното на тази среща.

— Тъй вярно, сър — изопна се Езр.

— Свободен си.

Вратата зад гърба му се отвори и Езр се отправи към изхода. Докато се оттегляше, чу капитан Парк да се обръща към съвета:

— Кира, погрижете се по всички кораби да бъде разположена артилерия. Може би така Новородените ще схванат, че е твърде опасно да отвличат наши съдове, участващи в съвместната операция…

Вратата се затръшна и заглуши останалата част от думите му. Езр почувства огромно облекчение и в същото време се разтрепери от глава до пети. След четиридесет години той вече пълноправно щеше да участва в решенията на съвета. А това не беше шега работа.

3.

Светът на Паяците — Арахна както го наричаха вече някои, беше дванайсет хиляди километра в диаметър, а гравитацията на повърхността му стигаше 0,95 G. Вътрешността на планетата имаше еднороден скалист състав, а повърхността изобилстваше от газове, които при съответните условия биха могли да образуват океани и годна за живот атмосфера. Само едно нещо липсваше на този свят, за да заприлича на старата Земя — слънчева светлина.

Вече се навършваха близо двеста години, откакто Изчезващата звезда се изгуби от небосвода на планетата. Два века нейната светлина, достигаща до Арахна, не бе по-силна от тази на най-далечните звезди.

Езр и екипажът му висяха точно над мястото, където трябваше да е основният архипелаг по време на затоплянето. Главната работа обаче кипеше от другата страна на планетата. Там екипите на тежкоподемните сонди извличаха и пренасяха милиони тонове от замръзналия океан и неговото дъно. Езр и друг път беше присъствал на такива мащабни сондажи. Кацането на неговия екип обаче щеше да влезе в историята.

Триизмерното изображение върху екрана в пътническата кабина беше гледка от планетата под тях. По повърхността долу бързо се редуваха сиви ивици и бели петна, понякога за миг проблясваше нещо. Може би беше просто игра на въображението, но на Езр му се привидяха едва доловими сенки, образувани под лъчите на Изчезващата. Той си представи високите планински върхове и урвите, белите склонове, губещи се в тъмни клисури. Можеше да се закълне, че вижда светъл ореол около някои от върховете — дали това не бяха местата, където океанът е замръзвал около някоя скала?

Гласът на Бени Вин дойде иззад гърба му и в същия момент картината се покри от ситна мрежа червени линии. Тя почти съвпадна с предположенията му за разположението на върховете, сенчестите падини и снежните преспи.

Езр отново махна червената плетеница.

— Когато звездата грее, там долу гъмжи от милиони Паяци. Как мислиш, дали бихме открили някакви следи от тяхната цивилизация?

Бени се изкиска пренебрежително.

— Нима очакваш да видиш нещо, гледайки естествения пейзаж с невъоръжено око? Това, което стърчи отгоре, са главно планински върхове. А другото, което е в ниското, е затрупано под дебел слой замръзнал кислород и азот.

Иначе близка до земната, сега атмосферата се състоеше от кристали, покрили цялата повърхност с десетметров снежен пласт. Той скриваше от погледа всички следи на тукашната цивилизация — градове, пристанища, устия на реки. При предишните кацания избираха предимно по-високите точки, където най-вероятно можеха да се натъкнат само на миньорски селища и примитивни паланки. Малко преди пристигането на Новородените най-после уточниха своята крайна цел.

Под тях продължаваха да се редуват тъмни петна, пресичани понякога от светли искрящи ивици — вероятно глетчери. Езр се запита колко ли време е трябвало, за да се оформят те. А може би и това беше замръзнал въздух.

— Боже мили, я погледни това тук!

Бени сочеше някакво червено сияние на хоризонта. Той трескаво направи увеличение на картината. Светлината беше слаба и бързо се губеше от зрителното им поле. Приличаше на истински пожар, въпреки че доста бавно променяше своите очертания. После нещо закри гледката им — на Езр се стори, че някаква стена се издигна между тях и небосвода.

— Оттук се вижда по-добре — дочу се глас от кабината. Беше командирът на екипажа Дием. Следващите му думи дойдоха заедно с картина от случващото се под тях: — Това е вулкан. Току-що изригна.

Езр не откъсна очи от гледката, докато не изчезна окончателно от мониторите. Този тъмен стълб сигурно беше гейзер от лава, а може би само вода или въздух, които изригваха над вулкана.

— Поразително — рече най-накрая Езр. Сърцето на планетата беше мъртво и студено, макар в остатъците от мантията все още да се намираха участъци разтопена магма. — Досега никой не се съмняваше, че Паяците спят летаргичен сън. Представете си обаче, че някои от тях продължават да черпят топлина от места като това.

— Малко вероятно е. Направихме много подробни проучвания с инфрачервени лъчи. Няма начин да сме пропуснали наличието на селища около горещите петна, ако изобщо съществуват такива. Освен това не забравяй, че Паяците са изобретили радиото малко преди последното затъмнение! Това означава, че едва ли са достигнали стадий на развитие, който да им позволява да се скитат навън в такова време.

Това заключение се основаваше на няколко Мсек преценка и теориите, построени върху приблизителни данни относно особеностите на живите организми тук. „Поне така предполагам.“ Езр продължи да наблюдава червеникавото сияние, докато то не се скри зад хоризонта. После под и пред тях се заредиха още по-интересни гледки. Траекторията на кацане ги доближаваше все повече към повърхността, но те още не усещаха действието на гравитацията. Вече виждаха почти всичко в естествени размери, но наоколо продължаваше да цари пустош. Движеха се с осем хиляди километра в секунда, само на няколко хиляди метра над повърхността. Езр имаше чувството, че планините се възправят заплашително насреща им и совалката всеки момент ще се блъсне в тях. Отдолу се мяркаха хребет след хребет, всеки следващ все по-близо до корпуса. Зад него Бени сумтеше притеснено. Непрекъснатото му бърборене временно утихна. Езр неволно ахна при появата на поредния планински връх — толкова беше близо, та помисли, че ще закачи долната част на спускателния апарат. „Променете траекторията на кацане, дявол ви взел!“

Малко след това сигналните светлини на главния джет засветиха пред тях.

Отне им близо 30 Ксек, за да прекосят склона до мястото, което Джими Дием определи за кацане. Макар да се намираха високо в планината, придвижването мина сравнително леко, защото наоколо нямаше много лед и замръзнал въздух. Крайната цел беше на дъното на тясна долина. Очакваха да е запълнена до горе със стотици метри сняг, но дали поради неточност в изчисленията или по някакви други климатични причини слоят сняг бе едва половин метър. Скрити от високите урви, обграждащи долината, в ниското се издигаха най-запазените жилищни постройки, които бяха виждали тук досега. Всички данни сочеха, че именно на това място трябва да е входът към една от най-големите пещери, в които Паяците прекарваха своя зимен сън. През топлия период живееха в града. И най-оскъдните следи, до които успееха да се доберат сега, щяха да са от изключително значение. Съгласно споразумението за съвместна работа обаче, данните за последната им находка бяха незабавно предадени на Новородените.

Езр така и не разбра до какво решение е стигнал Търговският съвет на онази среща. По всичко личеше, че Дием се старае да прикрие тяхното присъствие от местните — точно както се бяха договорили с Новородените. Следите от кацането им щяха да бъдат заличени с голяма лавина малко след като напуснат планетата. Дори отпечатъците от пръсти трябваше да бъдат напълно изличени (макар това изобщо да не беше необходимо).

По някаква случайност Изчезващата се намираше в зенита си, когато стигнаха дъното на долината. По време на „слънчевия сезон“ това щеше да е точно по пладне. Сега обаче звездата приличаше на мъждукаща червеникава луна. Повърхността беше покрита с различно оцветени петна, сякаш мазнина е попаднала във вода. Без да е особено силна, светлината на Изчезващата беше достатъчна да освети поне онова, което се намира наоколо.

Екипът се спусна по нещо, което трябва да е било главната улица в града — пет фигури в скафандри и една самоходна машина. Когато минаваха през преспи и втвърденият газ влизаше в допир с недобре изолирани участъци от костюмите, около ходилата им се вдигаха облачета пара. Спираха ли за по-дълго, внимаваха да не са в дълбокия сняг, иначе съвсем скоро се озоваваха сред облаци пара.

На всеки десет метра поставяха сензори за движение и удар. След разполагането на цялата апаратура щяха да имат пълна картина за местоположението на най-близките пещери. Но най-важното бе, че скоро ще разберат какво се намира в сградите. Главната задача беше да открият писмени паметници и картини. Ако им се усмихнеше щастието и намереха детски буквар с картинки, тогава повишението на Дием му беше в кърпа вързано.

Червеникавата светлина постепенно взе да става сива и да преминава в мрак. Езр си позволи да отпусне юздите на въображението си. Наистина местността беше много красива, нещо повече — на това място живееха Паяците! От другата страна на пътеката сенките пълзяха все по-нагоре и по-нагоре по стените на жилищата. Повечето сгради не бяха по-високи от два-три етажа. Дори в приглушената червеникава светлина, даже с неясни заради снега и сумрака очертания, те пак не можеха да бъдат сбъркани с нищо, построено от човешка ръка. Ниските врати, които не надвишаваха метър и половина, бяха доста широки. Прозорците (грижливо затворени; по всичко личеше, че това място е напуснато в методичен ред и обитателите му са решени отново да се върнат) приличаха на бойници и като присвити очи следяха внимателно групата от петима човеци и тяхната самоходна машина. Вин се зачуди какво ли ще е, ако през тях се процежда светлина, ако през цепнатините струят лъчи. Той си позволи известно време да помечтае за това. Ами ако самодоволното им чувството на превъзходство се окаже погрешно? Та тукашните обитатели бяха непознат вид! Никой от двете експедиции не допускаше, че в свят като този животът е възникнал естествено; значи съществата, които го населяват, все някога са извършвали междузвездни полети. Търговската територия на Чуенг Хо обхващаше четиристотин светлинни години. Тяхната цивилизация имаше зад гърба си хиляди години непрекъснат технологичен прогрес. И друг път бяха улавяли радиосигнали на цивилизации от нечовешки вид, от които ги деляха хиляди, а в повечето случаи милиони светлинни години. Затова никога не бяха общували пряко с тях, какво остава за разговор. Паяците бяха едва третият интелигентен вид, с който имаха шанс да осъществят директен физически контакт. Само три вида разумни същества в продължение на осем хиляди години междузвездни пътешествия на човечеството! При това единият беше изчезнал още преди милиони години, а другите още не бяха открили машините, камо ли космическите полети!

Петимата, които сега крачеха сред мрачните постройки с прозорци като скосени очи, бяха на крачка да прибавят нова страница в историята на човечеството, мислеше Вин. Така както го направи Армстронг на Луната, Фам Нувен при Зева Бризго, а сега Вин, Уен, Патил, Ду и Дием, напредвайки стъпка по стъпка из града на Паяците.

За миг разговорите и шумът в ефира заглъхнаха и единственият звук, който стигаше до тях, бе пукането на скафандрите и собственото им дишане. После отново се разнесоха слаби гласове, които ги направляваха някъде високо от космоса и насочваха стъпките им към края на долината. Очевидно анализаторите смятаха, че тясната цепнатина там е вход към пещерите, най-вероятното скривалище на Паяците през тъмния период.

— Много странно — разнесе се анонимен глас в ефира. — Сеизмографът долавя нещо откъм сградата, която в момента ви се пада отдясно.

Вин рязко вдигна глава и се втренчи в сивия сумрак. Може пък да не е светлина, а звук.

— Да не е засякъл движението на самохода?

Беше Дием.

— Или пък е просто някакъв шум от самата сграда? — обади се Бени.

— Не, не. В такъв случай щеше да е краткотрайно, нещо като прищракване. Ние обаче долавяме методично почукване, по-скоро тътен. Анализът на честотата показва, че е някакъв вид машина — най-вероятно движението на нейните части. Ето че май взе да изчезва, остана само някакъв паразитен звън. Водач Дием, той може да ви е ориентир. Идва откъм далечния край, на около четири метра над нивото на улицата. Следете нашия знак, с който ще ви указваме посоката.

Вин и групата продължиха още трийсетина метра напред, направлявани от отвесната пулсираща черта върху визьорите на шлемовете си. Опитите да се движат незабелязано по-скоро будеха смях, защото вървяха по пуста улица, където можеше да ги забележи всеки, скрит в някоя от сградите.

Автоматичният водач ги отведе зад близкия ъгъл.

— Сградата с нищо не се отличава от останалите — отбеляза Дием. И тя като околните постройки беше неизмазана, изградена от камък, с леко издадени напред горни етажи. — Чакайте, май сега виждам накъде ни насочвате. Там има нещо като керамична кутия, прикрепена към втория етаж. Вин, ти си най-близо до нея, покачи се и я разгледай внимателно.

Езр се отправи към сградата, но после забеляза, че някой услужливо е изключил автоматичния водач.

— Къде точно се намира?

Единственото, което виждаше, бяха тъмните сенки върху каменната стена.

— Вин! — Дием му се сопна по-рязко от обикновено. — Май е време да се събудиш, а?

— Съжалявам. — Езр усети как се изчервява; напоследък взе твърде често да изпада в такива конфузни положения. Той активира многоспектърната интерактивна картина и гледката пред него внезапно заискри в различни цветове — комбинация от различните спектри. Там, където доскоро имаше само сенки, се открои кутията, за която говореше Дием. Намираше се на няколко метра над главата му. — Минутка само. Ще се приближа още малко. — Той тръгна към зида — и върху него както по стените на околните сгради имаше фестон от широки каменни плочи. Аналитиците смятаха, че това са стълбите. Те напълно устройваха Вин, въпреки че му изглеждаха повече като пречки на подвижна стълба, отколкото като стълбище в сграда. Само след няколко секунди се озова до загадъчния обект.

Нямаше съмнение, че е машина. Само дето беше обкована с гвоздеи и приличаше на ковчеже със съкровища от някоя вълшебна приказка. Той извади сензорната палка от скафандъра си и я протегна към кутията.

— Искате ли да я докосна?

Дием не отговори. Този въпрос беше от компетентността на по-висшестоящите. Вин дочу няколко по-слаби гласа, които се съвещаваха.

— Дай ни по-близък план! Няма ли някакви обозначения върху стените на кутията?

Триксия! Той знаеше, че тя е една от наблюдаващите, но въпреки това звукът от гласа й го изненада приятно.

— Тъй вярно, госпожице — отвърна той и раздвижи сензора около кутията. Наистина по стените имаше някакви знаци, но Вин не можеше да определи дали е писмо или много сложна плетеница от цветовете на различните спектри. Ако е някакъв вид писменост, тогава ще могат да се поздравят с първото завоевание.

— Добре, сега вече можеш да докоснеш кутията.

Този път гласът беше друг, на някой от невидимите им партньори.

Езр изпълни това, което му беше наредено. Минаха няколко секунди. Стълбата на Паяците беше толкова стръмна, че трябваше да се опре назад върху парапета, за да запази равновесие. По стъпалата се понесе лавина от замръзнал въздух и се изсипа на улицата. Езр усети как нагревателите в скафандъра му увеличиха температурата, компенсирайки студа, който проникваше от каменното стълбище.

Внезапно се разнесе глас.

— Ето това е нещо интересно. Оказва се, че кутията е примитивен сензор.

— Електрически ли е? А може ли да предава информация на далечно разстояние?

Вин трепна. Последните думи произнесе женски глас с акцента на Новородените.

— А, здравейте, директор Рейнолт. Не, това би било невъзможно за устройство от този тип. То се самозахранва, а „източникът му на енергия“ очевидно се състои от сноп метални пружини. Механичният часовник — идеята за това устройство позната ли ви е? — едновременно отчита времето и осигурява енергия. Допускам, че това е единственият опростен метод на действие, който би работил безотказно в условията на дълъг ледников период.

— И до какви заключения води всичко това?

Беше гласът на Дием. Добър въпрос. Въображението на Вин отново се развихри. Току-виж Паяците се оказали много по-умни, отколкото предполагаха. Нищо чудно тази кутия в момента да препредава изображението му по техните наблюдателни системи. Ами ако беше свързана с някое тяхно оръжие?

— Не забелязваме никакво оборудване за препредаване, Водачо. Сега имаме подробен образ от вътрешността на кутията. Механизмът на това устройство чертае линии с помощта на четири писеца. — Терминът сякаш беше взет от оцелели текстове на някоя отдавна изчезнала цивилизация. — Предполагам, че данните се актуализират всеки ден: отбелязва температурата, налягането… и още два показателя, които все още не можем да определим.

И това всеки ден в продължение на повече от двеста години! На хората от Зората на тяхната цивилизация сигурно биха трябвали доста време и усилия, за да създадат механизъм, който да работи толкова дълго и при толкова ниски температури.

— Чист късмет е, че се намирахме толкова близо, когато той се задейства.

Последва технически диспут колко прецизен може да е този механизъм и дали са точни данните, които отбелязва. През това време Дием нареди на Бени и останалите да претърсят местността наоколо като я осветят с прожекторите, но никъде не проблесна издайнически оптическа леща.

Вин продължаваше да стои върху стълбата, опрял гръб върху парапета. Студът започваше да прониква дори през защитния му костюм. Механизмът в кутията едва ли беше пригоден да действа нормално при евентуално затопляне, каквото можеше да причини неговият скафандър. Затова Вин тромаво се спусна няколко стъпала по-надолу. При гравитация от 1 G подобно акробатическо упражнение не се удаваше особено лесно. Новото положение обаче му позволи да надникне иззад ъгъла на сградата. От тази страна някои от капаците на прозорците бяха паднали. Вин се протегна внимателно, опитвайки се да разбере какво е предназначението на предметите, които виждаше в стаята. Всичко вътре беше покрито със слой замръзнал въздух. Покрай стените в дълги редици бяха разположени лавици и шкафове с рафтове и чекмеджета, които биха стигнали до кръста му. Рафтовете отново бяха свързани със стълбите на Паяците. Естествено, за Паяците тази височина не беше точно „до кръста“. Хм. Върху пода имаше някакви предмети, струпани на купчини. Всеки от тях представляваше група плоскости, закрепени една за друга в единия край. Някои бяха грижливо подредени, други лежаха пръснати като разтворени ветрила.

Внезапно го осени прозрение, което премина по тялото му като електрически удар. Той заговори на общата за всички честотата, без дори да се замисля за последствията.

— Простете за намесата. Водач Дием?

Разговорите на неговата група с наблюдателите от орбита внезапно замлъкнаха.

— Какво има, Вин? — обади се Дием.

— Включете образа от моя визьор. Мисля, че сме попаднали на библиотека.

Някой горе в орбита хлъцна от удоволствие. Беше готов да се обзаложи, че е Триксия.

Един по-задълбочен анализ на видяното сигурно рано или късно щеше да ги отведе до библиотеката, но Езр откри най-краткия път към нея.

Отзад имаше голяма врата; самоходът влезе без никакви усилия през нея. В неговото устройство имаше и манипулатор за високоскоростно сканиране. Отне им известно време, докато го адаптират към странната форма на тия „книги“. Сега обаче роботът се движеше със задоволителна скорост покрай рафтовете на библиотеката — един-два сантиметра в секунда. Двама от групата на Дием постоянно зареждаха с книги ненаситния му търбух. Отгоре се дочуваше любезен спор. Тяхното кацане беше част от съвместната операция и трябваше да се развие по предварително установен график, чийто срок изтичаше след 100 Ксек. За това време едва ли биха могли да приключат работата си в библиотеката, а до другите сгради и входа към пещерата така и нямаше да успеят да се доберат. Новородените обаче нямаха намерение да правят изключение за времетраенето на мисията. Вместо това предлагаха един от техните кораби направо да кацне в долината и да събере накуп всичко, намерено там.

— Дори в този случай бихме могли да прикрием следите от нашето присъствие — раздаде се мъжки глас от представителите на Новородените. — Като взривим склоновете на долината, така че да прилича на лавина от скали, която е затрупала селището долу например.

— Ей, ама тия приятели май наистина много-много не се церемонят — гласът на Бени стигна до него по техния персонален канал. Езр не отговори. Не че предложението на Новородените беше лишено от разум. Само дето му се стори твърде… чуждестранно. Чуенг Хо търгуваха. Някои техни представители със садистични наклонности сигурно биха изпитали удоволствие, ако докарат съперника си до просешка тояга, но по правило всеки се стремеше да спечели клиента, така че следващия път той доброволно да даде да го обръснат. Откровената измама и безцеремонното обирджийство се смятаха за… долна и груба постъпка. Пък и кой ли би рискувал като не знае дали няма пак да си вади хляба по същите места и със същите клиенти.

Там горе в орбита предложението на Новородените беше любезно отклонено. Вместо това стигнаха до решение за следваща съвместна мисия в долината, изобилстваща от щедри находки.

По нареждане на Дием Бени и Езр Вин се заеха с библиотеката. Тя вероятно съдържаше стотина хиляди тома — не повече от неколкостотин гигабайта, но и това беше твърде много за времето, което им оставаше. Явно накрая ще се наложи да подбират, надявайки се да попаднат на Свещения Граал — детски илюстриран буквар.

Минаха няколко Ксек. Дием редуваше подчинените си последователно да зареждат скенера, да мъкнат книги от по-горните етажи, които да бъдат заснети и после отново върнати на предишните места.

Когато дойде ред на Вин да си почине и да се нахрани, Изчезващата вече беше стигнала далеч под своя зенит. Сега висеше току до зъберите на другия край на долината, а сенките от сградите се простираха по цялата улица. Вин откри парче гола земя, метна отгоре едно изолиращо платнище и се изопна върху него. Е, това вече е друго нещо! Дием му отпусна хиляда и петстотин секунди почивка. Езр въртеше в ръце тубичките синтетична храна и всмукваше бавно от плодовете. Искаше му се да си поговори с Триксия, но тя беше много заета. Все още не бяха открили илюстрирано детско букварче, но затова пък попаднаха на друга скъпоценна находка — набор от текстове по физика и химия. Според Триксия това беше някакъв вид техническа библиотека. В момента тъкмо обсъждаха скоростта, с която върви сканирането. Триксия смяташе, че вече разполага с пълен графичен анализ на текстовете и вече може да премине към следващия стадий на проучване.

Още при първата им среща Езр се убеди, че Триксия е умно момиче. Въпреки това тя беше само един клиент, специалист по лингвистика — наука, в която академиците на Чуенг Хо нямаха равни на себе си. С какво ли тогава можеше да им бъде полезна тя? Сега… Е, той чуваше разговорите, които се водеха горе в орбита. През цялото време Триксия се съобразяваше с мнението на останалите специалисти. Това може би не е кой знае колко необичайно. Цялата цивилизация на Търговците участва в надпреварата за ограничените места в тази експедиция. Ако сред петстотин милиона подбереш най-изтъкнатите в дадена област… Тогава избраните наистина ще са ненадминати в своята специалност. Внезапно Вин почувства гордост от това, че познава Триксия; честно казано, именно той умишлено преувеличаваше положението си в обществото с надеждата да я впечатли. Вярно, Езр е един от главните наследници на фамилията Вин. 23, но самият той като личност… не беше кой знае колко надарен. Нещо по-лошо, повече от времето си прекарваше в мечти за непознати места и отминали времена.

Тези обезкуражаващи мисли го поведоха в обичайната посока: може пък точно сега да докаже, че не е чак толкова непрактичен. Вероятно този свят е много далече от родната цивилизация на Паяците. Сегашният им стадий на развитие сигурно отговаряше на Зората на Чуенг Хо. Току-виж получил внезапно прозрение, което ще се окаже истинско откритие за експедицията им и ще спечели Триксия Бонзол. Мислите му се зареяха около многообещаващата перспектива, без да се отклоняват в излишни подробности…

Вин погледна хронометъра. Аха, оставаха му още петстотин секунди! Той стана, взирайки се в дългите сенки, които се простираха чак до мястото, където улицата започваше да се изкачва по планинския склон. През целия ден работи толкова усърдно и съсредоточено, че не успя истински да огледа мястото, където бяха попаднали. Оказа се, че е съвсем близо до нещо като площад.

По всичко личеше, че по време на светлия период наоколо е покрито със зеленина. Върху близките хълмове още личаха изкривените останки от растения, които навремето сигурно са били дървета. По-ниско, в очертанията на града, природата беше внимателно култивирана: на равни интервали покрай главната улица се забелязваха органични останки от декоративни насаждения. Дузина такива купчини ограждаха и площада.

Четиристотин секунди. Имаше още време. Той бързо отиде до другия край на площада, после реши да го обиколи. В средата му се издигаше малко възвишение. Под снега личаха странни очертания.

Работата в библиотеката толкова повиши температурата в сградата, че замръзналата доскоро атмосфера сега се стелеше като мъгла около нея, разливаше се над улицата и образуваше капчици, които падаха на земята. Светлината от Изчезващата проникваше през млечнобялата пелена на снопове от лъчи. Ако не беше червеният цвят, Езр можеше да си представи, че е в имението на родителите си в някоя влажна лятна нощ, когато мъглата е покрила ливадата и верандата пред къщата. Склоновете на долината лесно можеха да минат за ограда около имението. За миг Вин беше завладян от тази представа и чуждото място изведнъж му се стори близко, познато и приветливо.

После вниманието му отново се върна към центъра на площада. Там почти не бяха останали преспи. Стопилият се сняг разкри странни форми, чиито очертания се сливаха с околния здрач. Почти без да мисли, Вин се упъти натам. Голата земя хрущеше под краката му като замръзнал мъх. Малко преди да стигне средата на площада, Езр спря и рязко си пое дъх. Тъмните очертания пред него се оказаха статуи. На Паяците! След няколко секунди той щеше да докладва за находката си, но сега стоеше стъписан пред фигурите, сам и мълчалив. Още преди да попаднат тук, те разполагаха с информация за вида на местните обитатели; имаше запазени груби рисунки, направени от предишни посетители на планетата. Но — Вин активира запис на картината пред себе си — тези статуи показваха в естествен ръст тукашните жители и бяха изработени от някакъв тъмен метал. Изобразяваха три същества. Бяха приели думата „паяк“ като работно наименование, но сега се виждаше колко неточно е то. По местата, където Езр прекара детството си, се срещаха няколко вида насекоми, които наричаха с общото наименование „паяк“. Някои от тях имаха по шест крака, други — осем, дори по десет или дванайсет. Едни бяха дебели и космати, други — тънки, черни и отровни. Съществата от скулптурната група пред него повече приличаха на онези, които са тънки, черни и с по десет крака. Но тези или носеха дрехи, или пък бяха по-здрави и набити от крехките си съименници. Краката на трите фигури бяха усукани един в друг и протегнати към нещо, скрито под телата им. Дали това бе смъртоносна схватка или любовна прегръдка? А може би представяше нещо съвсем друго? Тук дори въображението на Вин засече.

Как ли ще изглежда всичко наоколо, когато слънцето заблести с цялата си сила?

4.

Нямаше по-банално клише от това, че светът е най-прекрасен през годините на Чезнещото слънце. Вярно, времето тогава не бе така непостоянно и понякога се случваше летните жеги да не изпепелят всичко, а зимите да са по-меки и поносими. Тогава идва и най-романтичният период. Той прелъстително подмамва висшите същества да се отпуснат и да се отдадат на наслади. Именно през този период имаха последен шанс да се подготвят за свършека на света.

По волята на слепия случай Шерканер Ъндърхил улучи най-прекрасните дни от годините на Чезнещото слънце за своето първо пътуване до Териториалното командване. Скоро обаче разбра, че късметът му е твърде съмнителен. Виещият се по чупките на бреговата линия път не беше пригоден за автомобили, а Шерканер не се оказа толкова опитен водач, за какъвто се мислеше. Той често навлизаше с висока скорост в острите завои, а предпазният му колан се оказа неправилно поставен. Само рязкото завъртане на волана и спирачките го предпазиха да полети в яркосините води на Великото море (в най-добрия случай щеше да се стовари сред дърветата край брега, но нямаше да се отърве от смъртта).

Въпреки премеждията обаче Шерканер се наслаждаваше от все сърце на пътешествието. За няколко часа успя да овладее управлението на машината. Сега ако караше само на две колела, това бе, защото така е пожелал. Наистина се получи забележително пътуване. Местните наричаха този път Венецът на Съглашението и дори кралското семейство не дръзна да се възпротиви на това. Лятото беше в разгара си. Трийсетгодишна гора се издигаше от двете страни на пътя. Това бе и максималната възраст, до която можеха да стигнат дърветата. Стройните им стъбла се издигаха право нагоре, увенчани със зелени корони. Уханието на цветя и дъх на смола нахлуваше на прохладни вълни през отвора на колата му.

По пътя не срещна много други цивилни автомобили. Размина се с доста прашни каруци, теглени от осперчи, няколко камиона и потискащо количество военни конвои. Реакцията на цивилните при срещата с него беше забавна смес от раздразнение, учудване и завист. Около Принстън забеляза млади жени, които очевидно бяха бременни. По гърбовете на техните партньори имаше привързани по дузина бебета. Дори когато помахаха за поздрав на Шерк пролича колко му завиждат заради автомобила. „Понякога аз също малко им завиждам.“ Той се наслаждаваше известно време на тази мисъл, без да се опитва да търси разумно обяснение за онова, което я е породило. Инстинктът беше много любопитно нещо, особено пък ако го наблюдаваш отвътре.

Преодоляваше миля след миля. Докато тялото и разумът на Шерканер бяха ангажирани с шофирането, подсъзнанието му си имаше свои теми: за висшето училище; как да привлече вниманието на Териториалното командване със своя план; многобройните начини, по които автомобилът му можеше да бъде усъвършенстван.

В ранния следобед на първия ден от пътуването се озова в малко градче сред гората. „Нощна доба“ гласеше табелата, изписана с античен шрифт. Шерканер не беше сигурен дали това е името на местността или просто описание.

Той спря колата пред местната ковачница. Върху лицето на ковача се появи същата странна усмивка като на онези, с които се размина по пътя.

— Хубав автомобил имате, господине.

Наистина беше много хубав и скъп автомобил — чисто нов релмейч. При това многократно надхвърляше възможностите на един среден колежанин. Шерканер го спечели в казиното до колежа само преди два дни. Игра на случайността. А Шерканер беше добре познат из всички места в околността на Принстън, където се играеше хазарт. Собствениците на казината го предупредиха, че ще му счупят ръцете, ако го хванат да играе в града. Оттогава беше готов да напусне Принстън във всеки момент. Ето че сега му се удаваше случай да изпробва новия си автомобил.

Ковачът се въртеше около колата, преструвайки се, че се възхищава на сребърната броня и трицилиндровия двигател.

— Май сте стигнали доста далеч от дома, а? Ами к’во шъ правите, ако това чудо откаже да върви?

— Сигурно ще налея керосин.

— А-а-а, имаме тук от него. Трябва ни за някои от земеделските машини. Само че аз питах друго — ами ако някоя от частите се повреди. Те всички се развалят, знаете. Нежни и деликатни машинарии са, не като впрегатния добитък.

Шерканер се ухили. Вече беше успял да зърне няколкото автомобилни купета в горичката зад ковачницата. Попаднал е на точното място.

— Това вече ще е проблем, но аз съм мислил и по него. Предполагам, че кожената тапицерия и някои от металните части сигурно ще ви заинтересуват — и той изброи набързо няколкото предложения, които му хрумнаха този следобед. Ковачът го слушаше охотно — винаги е изгодно да сключиш сделка с някой луд. Той обаче настоя Шерканер да му плати в аванс. За щастие парите на Банка Принстън се приеха без възражения.

След това Ъндърхил прекоси градчето, оглеждайки се за странноприемница. На първи поглед селището изглеждаше мирно и спокойно, където можеш да се подслониш за неопределено време. В центъра му се издигаше църква на традиционалистите, строена още в Мрачната епоха, с проста и изчистена архитектура, върху която ясно личаха следите на времето. Вестниците, които продаваха на пощата, бяха отпреди три дни. Заглавията, едри и яркочервени, крещяха за война и нашествие, но дори преминаването на военния конвой, тръгнал към Териториалното командване, не предизвика особен интерес сред местните жители.

Оказа се, че „Нощна доба“ е малка странноприемница. Началникът на пощата го упъти как да намери къщите, които предлагаха на пътниците подслон и закуска. През останалата част от следобеда Шерканер се разтъпка безцелно из околностите на градчето, изучавайки внимателно всичко срещнато по пътя. Гората беше красива, но не оставяше много свободна земя за земеделие. Местните се прехранваха главно от търговия, но въпреки това усърдно обработваха градините по склоновете на планината. Оставаха още три плодородни сезона, преди да настъпят убийствените студове. Тукашните хармани бяха пълни, а по хълмовете непрекъснато се точеше керван от каруци. Енорията се простираше на петнайсетина мили наоколо — не беше голяма, но пък обслужваше и жителите от близките села и махали. Ако тези хора не се запасяха добре, чакаше ги глад през първите трудни години след Мрака. Добре че все още съществуваше благотворителност, предназначена да помага на здрави и прави хора, които по някаква причина не са успели да се запасят с храна за периода след студа.

Залезът го завари на ръба на един нос, откъдето съзерцаваше океана. Водата го обграждаше от три страни, а на юг се простираше малка долчинка, обрасла с дървета. На хребета отвъд долчинката имаше къща, подобна на тази, която му описа началникът на пощата. Шерк обаче не бързаше да стигне до нея. Гледката пред него беше най-красивата за този ден. Той се наслаждаваше на пъстрата като шевица светлина, наблюдавайки как последните слънчеви лъчи бавно гаснат на хоризонта.

Малко по-късно направи завой с автомобила и се спусна по стръмния прашен път към долчинката. Балдахинът на гората се затвори над главата му… и той предприе най-трудната част от пътуването, макар че пълзеше със скоростта на пешеходец. Колата подскачаше по дебелите колкото ръка корени. Единствено благодарение на гравитацията и късмета си той се отърва невредим и избегна преобръщане. Най-накрая стигна корито на поток, който минаваше по дължината на дерето. Шерканер сериозно се замисли дали да не зареже лъскавата си нова кола още тук, после огледа какво го чака напред. Очевидно пътят не беше запуснат — по него личаха пресни следи от колела на каруца.

Слабият вечерен бриз донесе отнякъде дъх на гнилоч. Дали не е бунище? Много странно би било да се натъкне на сметище в тая дивотия. Сигурно някъде наблизо имаше огромна купчина отпадъци. През стволовете на дърветата мерна порутена къща. Стените изглеждаха така, сякаш не са поддържани още от нейното построяване. Покривът беше изтърбушен, а дупките по него — запушени с клони жив плет. Почвата между пътя и къщата беше като смляна. Близо до потока край постройката с накуцване се скиташе двойка оспречи. Това вероятно обясняваше и миризмата на бунище, която усети преди малко.

Шерканер спря. Пътят се губеше в потока на двайсетина крачки пред него. За миг остана неподвижен, смаян от гледката. Създанията отпреде му бяха най-странните живи същества, които израслият в града Шерканер Ъндърхил някога беше срещал. Той понечи да излезе от колата. Колко ли изненади го очакваха! Какви ли неща щеше да научи! После му мина през ума, че ако тези обитатели на леса са наистина диви, може и да не се зарадват много на неговото пристигане.

Освен това… Шерканер се отпусна обратно на седалката и внимателно попипа волана, стартера и спирачките. Сега вече не само осперчите го наблюдаваха, а и той се огледа във всички посоки. Очите му бавно привикваха към заобикалящия го сумрак. Горските обитатели се запромъкваха в сенките от едната страна на пътя. Нито хора, нито животни. „Дали не са още деца?“ Най-много да са на по пет-десет години. По-малкото още гледаше с очите на бебе, но въпреки това в погледа на двете имаше нещо животинско, хищно. И те все повече доближаваха колата.

Шерканер отново запали мотора и пое напред. Малко преди да стигне потока забеляза трета фигура — много по-едра, която се притаяваше сред дърветата край водата. Онези може и да бяха деца, но тук вече му предстоеше опасна игра на гоненица. Шерканер рязко завъртя кормилото надясно и колата заподскача върху корените. Май изгуби пътя. Точно пред себе си обаче забеляза гъсто преплетени тънки върхари — истински брод през потока.

Колата рязко заби нос във водата, пръскайки едри капки около себе си. Едрата фигура сред дърветата неочаквано се втурна напред. Една огромна ръка издраска боята на вратата. В този момент Ъндърхил стигна отсрещния бряг и пое нагоре по склона. Пътят продължаваше напред и той някак успя да се задържи в коловоза. При излизането от гъстака го чакаше ново вълнение. Пътят внезапно стана стръмен и неговият релмейч забуксува, а две от колелата се завъртяха на празни обороти във въздуха. Шерканер се наклони рязко на седалката и колата отново стъпи стабилно на земята. После продължи бавно нагоре по склона към хребета.

Пътешествието му завърши под звездите на нощното небе. Най-сетне беше стигнал къщата, която видя от другия край на долчинката.

Ъндърхил изключи двигателя и остана неподвижен на седалката. Опита да успокои дишането си, но още усещаше как кръвта пулсира в слепоочията. Наоколо цареше мъртва тишина. Хвърли поглед назад — никой не го преследваше. Сега като се замисли, откри, че има нещо странно в тази случка. Последното, което видя, бе как възрастният осперч се измъква от потока. Другите двама гледаха някъде встрани, сякаш това изобщо не ги засягаше.

Най-сетне излезе от колата и се изправи в светлото петно, което прозорецът хвърляше пред къщата. Вратата се отвори и една стара жена се появи на верандата.

— Кой е там?

Гласът й звучеше твърдо и решително.

— Лейди Инклиъри? — гласът на Шерк се извиси до писък. — Началникът на пощата ми посочи вашия адрес. Каза, че давате стаи под наем.

Тя заобиколи колата и застана пред него да го разгледа.

— Така е, но идвате твърде късно за вечеря. Ще трябва да се задоволите със студени сладкиши.

— А, това е напълно достатъчно, наистина, съвсем достатъчно.

— Добре тогава, влизай вътре! — тя се засмя и махна с малката си ръка към долината. — Изминал си дълъг път дотук, синко.

Въпреки предупреждението, лейди Инклиъри нахрани добре Шерканер. После двамата седнаха на предната веранда и започнаха да си бъбрят. Стопанката поддържаше дома си чист, но къщата беше вече стара и овехтяла. Продъненият под стоеше недокоснат, а и боята се лющеше тук-там. По всичко личеше, че мястото си е изпяло песента. Мъждивата светлина на прашните лампи обаче осветяваше шкаф с книги, разположен между прозорците. В него имаше най-малко хиляда тома, предимно детски. Старата дама (а тя бе наистина стара, родена две поколения преди Шерк) беше бивша енорийска учителка. Съпругът й се споминал през последния Период на мрака, но тя имала големи деца, самите те вече родители, които живеели наоколо по хълмовете.

Лейди Инклиъри не приличаше на градските учители.

— О, аз доста попътувах по света. Бях по-млада от теб, когато плувах из Западното море.

Моряк! Шерканер слушаше с нескрита почуда и благоговение историите й за урагани и айсберги. Малцина притежаваха дързостта да се хванат на работа като моряци дори през годините на Чезнещото слънце. Лейди Инклиъри беше имала късмет да живее достатъчно дълго, за да отгледа деца. Може би затова бе останала вкъщи — за да преподава и помогне на съпруга си да отгледат своята челяд. Всяка година се бе подготвяла по учебниците за следващия клас и така бе успяла да изучи децата от енорията чак до зрялата им възраст.

През последния Период на светлина беше преподавала на новото поколение. Когато и то отрасна, нейната възраст вече беше доста напреднала. Някои дочакваха да видят трето поколение след своето, но малцина продължаваха да живеят и след това. Лейди Инклиъри бе вече твърде немощна и крехка, за да се подготви сама за следващия Период на мрак. Затова пък можеше да разчита на помощта на църквата и на нейните собствени деца; а имаше шанс да види още един Период на светлина. Дотогава запълваше времето си с клюкарстване и четене. Интересуваше се дори от войната, но само като жаден за новини наблюдател.

— Тия проклети тийфъри заслужават здрав ритник по задника, мене ако ме питаш. Имам две пра-племеннички на фронта и много се гордея с тях.

Шерканер слушаше внимателно и се взираше през големите, защитени с кепенци прозорци на къщата. Звездите в планината бяха още по-ярки и осветяваха в хиляди различни цветове широките листа на гората и хълмовете в далечината. Малките горски феи проблясваха по поляната и околните дървета и той можеше да чуе цвъртящата им песен.

Внезапно някъде взе да бие барабан. Високите вибриращи звуци отекваха в ушите, костите и гърдите му. Дори след като заглъхнеше единият барабан, ехото от неговите удари продължаваше да кънти чак докато се обади вторият, с който после се сливаха в синхрон.

Лейди Инклиъри млъкна и се заслуша в барабаненето с горчиво изражение.

— Боя се, че това може да продължи с часове.

— Съседите ли са? — Шерканер посочи на север към малката долчинка. Глождеше го мисълта, че освен забележката за „дългия път, който е изминал дотук“, тя не спомена нищо повече за странните създания в дерето.

… А може би и сега нямаше да изкопчи нищо повече от нея. Лейди Инклиъри заби поглед в продънения под на верандата и за първи път от неговото идване замълча за по-дълго време. Най-накрая наруши тишината.

— Сигурно знаеш приказката за мързеливите горски феи.

— Разбира се.

— Аз съм автор на по-голямата част от катехизиса за деца на пет и шестгодишна възраст. Та там пише, че феите са като далечни роднини на отровните паяци, нищо че по вид напомнят малки хора. Изучавали сме как им поникват крила. Разказвах какво се случва на онези, които не са подготвени за Мрака и безгрижно си играят, докато не стане прекалено късно. От това наистина излизаше страшна приказка — тя гневно духна върху отрудените си ръце. — Ние сме бедните и нещастни обитатели на това прокълнато място. Ето защо отплувах в открито море. После обаче се върнах с надеждата да помогна. Имаше години, когато цялата ми учителска заплата отиваше в помощ на земеделието. Но държа да знаеш, млади момко, че все пак ние сме добри хора… Е, понякога се срещат и такива, които по свой избор са станали вредители и паразити. Но те са малко на брой и са пръснати по хълмовете.

Шерканер й разказа за клопката, която му бяха устроили в дерето.

Лейди Инклиъри кимна с глава.

— Досетих се, че може да е станало нещо такова. Долетя тук, сякаш задникът ти гори. Имал си късмет, че си с кола, но и без това опасността не е кой знае колко голяма. Ако им паднеш в ръцете може да те наритат до смърт, но иначе са твърде мързеливи, за да те преследват.

Брей! Наистина пропаднали създания! Шерканер се опита да прикрие огромното си любопитство.

— Значи шумът, който чуваме, е…

Инклиъри махна презрително с ръка.

— Сигурно е някакъв вид тяхна музика. Предполагам, че преди това здравата са се надрусали. Но това се случва сравнително рядко, макар че ме държи будна по цяла нощ. Не то е страшното обаче. Знаеш ли кое ги прави истински паразити? Те никога не се подготвят за Мрака… И хич не ги е грижа дори за собствените им деца. Тая двойка в долината дойде от хълмовете и не може да отгледа нищо, годно за прехрана. Понякога се занимават с ковашки услуги, обикалят околните ферми и се хващат на работа единствено ако не могат да отмъкнат нещо. Такъв живот е лек и приятен през слънчевите години. През цялото време се съвокупляват безразборно и непрекъснато раждат нови и нови малки…

Ти си още млад, господин Ъндърхил, и май досега си отглеждан като цвете в саксия. Не зная дали си даваш сметка колко ужасно е една жена да забременее точно преди Мрака. От това може да произлезе голяма бъркотия и всяка достойна дама гледа да я избегне. Но ония паразити долу в дерето постоянно се уйдурдисват, а мъжките все мъкнат на гърбовете си по едно-две малки. Слава богу, те не живеят дълго — най-много да станат на по две-три години. Малцината оцелели обаче водят жалко съществуване, а повечето са същински кретени.

Шерканер си спомни хищническите погледи на съществата от долината. Малките изобщо не се вписваха в представите му за деца.

— Но все някои от тях живеят по-дълго и достигат зряла възраст, нали?

— Това се случва на малцина, но пък те са най-опасни, защото вече осъзнават какво им е отнето. Тогава там долу става наистина напечено. Навремето отглеждах малки таранти — нали знаеш, хем за компания, хем да припечеля някоя пара. Повечето от тях ги изкрадоха, а понякога намирах оглозгания скелет на някое право на стълбите пред верандата.

Тя замълча, погълната от болезнения спомен.

— Тия кретени се захласват по лъскавите неща. По едно време няколко от тях се събраха в шайка, която често се промъкваше в къщата ми. Постоянно ми крадяха бонбоните и сладкишите. Един ден обаче отмъкнаха всички картини, дори илюстрациите от книгите! Оттогава взех да заключвам шкафове, килери и чекмеджета. На проклетниците обаче се удаде за трети път да разбият вратата и отмъкнаха със себе си всички останали книги! По онова време все още преподавах и те ми бяха много необходими. Енорийската жена полицай накрая изрита оттук тия негодници, но така и не успя да открие книгите. Наложи се да купя нови учебници за последните два класа.

Тя посочи към най-горните лавици, където бяха струпани десетки овехтели томове. Тези от долните лавици също приличаха на буквари за началните класове, но изглеждаха нови и сякаш непипнати с ръка. Много странно.

Барабаненето постепенно изгуби своя ритъм и бавно заглъхна.

— Така е, господин Ъндърхил. Някои от тия безпътни същества достигат зряла възраст, дори в известен смисъл могат да се нарекат последното поколение. След няколко години тук вече няма да може да се живее. Също като мързеливите феи, и тези създания ще започнат да усещат студа. Малцина от тях ще могат да попаднат в укритията на енорията, повечето ще останат по хълмовете. Тук наоколо е пълно с пещери, които не са много по-различни от обикновените животински леговища. Та именно в тях нашите бедни земеделци прекарват времето на Мрака. Точно по такива места подивелите от студ и страх паразити стават наистина смъртоносна заплаха.

Старата дама улови погледа му и го удостои с щърбавата си усмивка.

— Съмнявам се, че отново ще видя слънчевата светлина. Но така и трябва да бъде. След мен децата ми ще наследят тази земя. Гледката тук е прекрасна, могат дори да вдигнат малка странноприемница. Но преживея ли и този Период на мрака, ще си построя колиба и ще окача на нея табела, че съм най-старата обитателка на енорията… И от нея ще гледам надолу към дерето. Надявам се дотогава да са го прочистили от всякакви вредители. Ако обаче те пак се заселят в него, това ще е сигурен знак, че са затрили някой беден земеделец и неговото семейство и са завладели пещерата им.

След това лейди Инклиъри подхвана друга тема. Разпитваше за живота в Принстън и детството на Шерк. Каза му, че след като тя е разкрила пред него най-съкровените тайни на енорията, то и той й дължи известна откровеност. И най-вече отговор какво го е накарало да тръгне с автомобила към Териториалното командване.

— Ами, имах намерение да се запиша доброволец.

В действителност обаче Шерканер кроеше планове за Командването според своя си план. Замисъл като неговия наистина можеше да доведе до тиха лудост професорското тяло в университета.

— Хм, хм. Чудя се защо си бил целия този път, когато можеше да се запишеш и в Принстън. Зърнах колко багаж си натоварил в колата — ще стигне за цяло семейство земеделци.

И тя отново се втренчи с необикновено любопитство в изкривените си от работа и старост ръце.

Шерканер само се ухили в отговор.

— Приятелите ме предупредиха да се запася с всякакви резервни части, ако държа да премина цял и невредим с колата през Венеца на Съглашението.

— Обзалагам се, че е точно така.

Тя се надигна с усилие от мястото си, помагайки си с ръце.

— Е, на старата дама й е вече време да спи, въпреки че навън е прекрасна лятна нощ и има чудесна компания. Закуската ще е готова по изгрев-слънце.

Тя го заведе до стаята, настоявайки да се качи по стръмната стълба заедно с него, за да му покаже как се отварят прозорците и как да разгъне походното легло. Стаята се оказа малка и проветрива, а тапетите — излинели с годините. Навремето тук сигурно е била детската.

— … А тоалетната е навън зад къщата. Тук не предлагаме градски удобства, господин Ъндърхил.

— И това ми стига, госпожо.

— Лека нощ тогава.

Тя вече трополеше по стълбата надолу, когато той се сети за още един въпрос. Винаги става така. Затова подаде глава от вратата и извика след нея:

— Видях, че все пак имате много книги, лейди Инклиъри. Енорията ли ви купи останалите?

Тя спря внимателно на едно от стъпалата и тихо се засмя.

— Да, години по-късно. Но това е друга история. Новият енорийски свещеник го стори, при това със собствени пари, макар че никога няма да го признае. Един ден заварих на прага си пощенска пратка направо от издателите в Принстън — чисто новички учебници и всякакви помагала — тя махна с ръка. — Глупаво момче. Въпреки това всички книги ще слязат долу заедно с мен. Ще имам грижата да ги предам на онзи, който ще обучава следващото поколение енорийски деца.

И тя продължи да се спуска по стълбата.

Шерканер се настани върху походното легло и се въртя неспокойно чак докато не откри сравнително удобно положение между твърдите му пречки. Макар да беше много уморен, сънят все не идваше. Тесните прозорци на стаичката гледаха към долчинката. Светлината от звездите преминаваше през струята дим, издигаща се от ниското, и добиваше цвета на опушено дърво. Димът имаше кафеникавочервен цвят, но в него не блещукаха искри на жив огън. „Сигурно и онези нещастници най-сетне са заспали.“

От гората наоколо се носеше цвъртенето на горските феи. Дребните създания се чифтосваха и трупаха припаси. На Шерканер внезапно му се прииска да има малко повече време, в което да се посвети на ентомологията. Цвъртенето ту се усилваше, ту заглъхваше. И той като малък беше слушал приказката за мързеливите горски феи. Още си спомняше глупавите стихчета, които се опитваха да пригодят към музиката на феите. „Толкова далеч, толкова близко трябва да улучиш, че куп полезни неща да научиш.“ Сега той сякаш отново долови тази безхитростна песничка в скърцащите звуци, долитащи отвън.

Нейните думи и несекващото цвъртене най-сетне го унесоха и сън.

5

Шерканер се добра до Териториалното командване два дни по-късно. Пътуването щеше да му отнеме и повече време, но благодарение на своя усъвършенстван предпазен колан той вече се спускаше с висока скорост по лъкатушещите пътища на хълмистите склонове. Би могъл да стигне още по-бързо, но на три пъти трябваше да спира заради повреди в механиката, а веднъж отказа дори цилиндърът. Това, че обясни пред лейди Инклиъри големия си товар с необходимостта от резервни части, беше по-скоро извъртане, отколкото откровена лъжа. В действителност взе със себе си само най-необходимите, които не би могъл и сам да си направи в някоя от крайпътните ковашки работилници.

Беше ранен следобед, когато след поредния завой пред него най-сетне се откри долината, където се разполагаше Териториалното командване. Тя беше изсечена в недрата на планината и се простираше на няколко мили по дължина. Склоновете й на места бяха толкова високи, че по това време на деня в ниското вече цареше здрач. Срещуположният край се губеше в далечината. Кралските водопади се спускаха от върховете с наистина царствено достолепие. Това беше и най-високата точка, до която бяха стигали туристи. Кралското семейство владееше тази земя и пещерите под планината още отпреди четиридесет Периода на мрак, когато все още беше обикновена графска фамилия.

Шерканер се нахрани добре в една малка крайпътна странноприемница, напълни с гориво резервоара и пое към кралските владения. Писмото от неговия братовчед му осигури безпрепятствено преминаване през вътрешните постове. По пътя имаше поставени бариери, а иззад тях махаха отегчени войници в развлечени зелени униформи. Покрай пътя се виждаха казармени постройки, плацове и складове за муниции, скрити зад масивни огради. Териториалното командване никога не е било обикновена военна организация. В началото по-скоро е служило за забавление на кралските особи, които са си играели на войници. После, поколение след поколение, държавните дела тръгнали по установени правила и в тях надделявал разумът, който постепенно изместил романтизма. Териториалното командване, отговаряйки на името си, стана главна щабквартира на висшето командване на Съглашението. Докато най-накрая се превърна в това, което е днес — място, където се създават най-новите военни стратегии на Съглашението.

Именно това вълнуваше въображението на Шерканер Ъндърхил. Той дори не намали скоростта при следващия патрул — полицаите бяха категорични, когато му наредиха да се движи неотклонно към крайната цел. Затова пък нямаше сила, която да му забрани да се оглежда на всички страни. Той постоянно се въртеше върху седалката, докато се озърташе наоколо. Единственият отличителен белег между отделните сгради бяха дискретно изписаните поредни номера. Имаше неща обаче, които несъмнено се набиваха на очи. Безжичен телеграф — дълги бараки около чудатите радиопилони. Хм, ако всичко се подчиняваше на строго определен ред, тогава сградите отзад трябва да са академията за криптонауки. Оттатък пътя се простираше писта, покрита с асфалт, без нито една неравност, по-широка и гладка от което и да е шосе. Затова не се учуди, когато два нискокрили моноплана кацнаха в далечния й край. Шерканер би дал мило и драго, за да разбере какво се крие под насмоления им брезент. По-нататък огромен багер настървено забиваше зурлата си в поляната пред една от сградите. Странната му форма навеждаше на мисълта, че с него трудно може да се придвижиш от едно място до друго.

Шерканер приближаваше края на долината. Отпред се извисяваха Кралските водопади. В ситните капчици, които изпълваха въздуха около тях, се отразяваха всички цветове на дъгата. Той мина покрай някаква сграда, която най-вероятно беше библиотеката, и направи последен кръг по площада, декориран в цветовете на кралската фамилия, където обикновено ставаха тържествените паради на Съглашението. Каменните сгради наоколо засилваха мистиката около Териториалното командване. Всеки път те посрещаха Новото слънце съвсем запазени, само с по някоя тъмна ивица върху фасадата или случайно откъртен транспарант. Вътре обаче всичко оставаше непокътнато.

Сграда 5007, гласеше надписът. Служба за физически изследвания, пишеше на табелата, към която го упъти постовият. Шерканер прие за добро предзнаменование, че още от самото начало се озова в центъра на всички важни посоки. Паркира между други две коли, спрели край пътя. Най-добре е да не се набива на очи.

Докато се качваше по стълбището забеляза, че слънцето е кацнало в края на пътя, по който пристигна. Вече се беше спуснало под зъберите на най-високите скали. В центъра на площада се издигаше статуя в чест на постигане на Съглашението, която сега хвърляше дълги сенки по поляната наоколо. Нещо му подсказваше, че другите военни бази едва ли са толкова красиви.

Сержантът пое писмото от Шерканер с видимо отвращение.

— Та кой е този капитан Ъндърхил…

— О, с него нямаме никаква роднинска връзка, сержант. Той…

— … и от къде на къде трябва да се съобразяваме с неговите желания?

— Ако бъдете така добър да дочетете писмото до края, ще разберете, че той е адютант на полковник А. Г. Кастелуърт, кралски интендант.

Сержантът замърмори нещо под нос, което звучеше от рода на: „Тия задници от службите по сигурността.“ Но въпреки това туловището му доби стойката на раболепно примирение.

— Много добре, господин Ъндърхил. Та как точно виждате своя принос във военното дело?

Нещо наистина не беше наред със Стойката на тоя приятел. После Шерканер забеляза, че краката от лявата страна на сержанта са в гипс. Май стоеше пред истински ветеран от войната. В такъв случай щеше да се окаже костелив орех, когото трудно можеш да подведеш. Шерканер си даваше сметка, че няма да му е лесно да омае дори благоразположена аудитория: твърде млад, прекалено слаб, за да се нарече красив, и вид на зубрач всезнайко. Тайно в себе си се надяваше да попадне в инженерните войски.

— В продължение на три поколения вие военните, сержант, се опитвате да постигнете някакво предимство пред противника като работите дори след настъпването на Периода на мрак. Отначало това е траело само неколкостотин дни, но пък е осигурявало достатъчно време, през което да се разположат мини на най-неочаквани места или да се подсилят укрепленията. После този период станал година, сетне две — достатъчно за локализирането на голямо количество войска на позиции, подходящи за незабавна атака при Новото слънце.

Сержантът — Хрункнер Юнърбай, както гласеше табелката върху неговата униформа — продължаваше мълчаливо да го пронизва с поглед.

— Всеизвестно е, че и двете страни на Източния фронт усилено прокопават тунели, които ще позволят бойните действия да продължат още десет години след настъпването на следващия Период на мрак.

Юнърбай внезапно беше осенен от щастлива идея. Той се намръщи още по-страшно.

— Щом така смятате, тогава трябваше да се обърнете към Службата за екскавационни работи, а тук сме Служба за физически изследвания, господин Ъндърхил.

— О, това ми е добре известно. Без прецизни физически изследвания обаче нямаме никакъв шанс да проучим природата на ледниковите периоди и да останем активни, дори докато траят те. Освен това… моите планове изобщо не касаят Службата за екскавационни работи.

Той изрече последното като скоропоговорка.

— Тогава кого касаят?

— Аз… Аз предлагам да подберем подходящи цели в Тийфщадт, да се събудим по някое време през най-дълбокия Мрак, да се придвижим по повърхността до набелязаните мишени и да ги унищожим. — Е, поне успя да побере в едно изречение всички най-невероятни неща, които беше намислил. Той протегна ръце с умоляващ жест, изпреварвайки възраженията на събеседника си. — Обмислил съм всички възможни спънки за изпълнението на този план, сержант. За всяка мога да предложа решение или поне първоначална идея за нейното решаване.

Гласът на Юнърбай беше почти мек, когато го прекъсна.

— През най-дълбокия Мрак казваш, а? И твърдиш, че си един от изследователите в Кралския колеж на Принстън.

Това последното беше добавено в писмото от братовчеда на Шерканер.

— Да, по математически науки и…

— Млък. Имаш ли представа колко милиона изразходва Короната за военни изследвания в места като Кралския колеж? Минавало ли ти е през ума колко отблизо наблюдаваме работата на изследователите? Божичко, как ги мразя тия западняшки лекета! Най-важното, за което трябва да мислиш сега, е подготовката за Периода на мрак, а ти я подминаваш с лека ръка! Ако ти е достатъчно здрава черупката, ще бъдеш записан войник. В момента нашите измират на Източния фронт, момче. С хиляди ще погинат, защото не са подготвени за Мрака. Повечето от тях ще свършат още из тунелите, но няма да са малко и тия, които при Новото слънце няма да имат какво да ядат. А ти ми се пъчиш насреща и дрънкаш разни врели-некипели.

Юнърбай направи пауза, опитвайки се да овладее раздразнението си.

— Но преди да ти изритам задника и да те пратя обратно към Принстън, ще ти разкажа една забавна история. Както виждаш, аз съм малко нестабилен — и той размърда лявата редица крака. — Резултат от един спор. Докато отново вляза във форма, ще помагам да се пресяват всички измишльотини, с които хора като теб затрупват службата ни. За щастие повечето от тези боклуци пристигат по пощата. Веднъж на десет дни обикновено някой ни предупреждава за съществуването на нискотемпературна алотропна форма на калая, която…

„Охо, май съм попаднал на инженер!“

— … не трябвало да се използва при запояване. Поне да си проверяваха данните, а те само ни губят времето. Имаше един, дето прочел за радия и веднага ни препоръча да направим лопатите на багерите и изкопните машини от него. Тогава организирахме вътрешен конкурс кой от всички тия ще спечели званието идиот на идиотите. Е, господин Ъндърхил, мисля, че вие направо ми поднесохте в ръцете лавровия венец. С вашата идея да се събудите точно в най-дълбокия Мрак и да излезете на повърхността при толкова ниска температура, че е невъзможно да се достигне в никоя цивилна лаборатория, и вакуум, който дори ние не можем да постигнем… — Юнърбай замълча и се обърна назад. Дали търсеше информация в някой класификатор? После Шерканер осъзна, че сержантът гледа нещо, което е извън неговото зрително поле.

— Лейтенант Смит! Добър ден, мадам!

Сержантът едва не премина в течно състояние от любезност.

— Добър ден, Хрункнер.

Притежателката на гласа най-сетне се появи. Оказа се, че е… много красива. Имаше стройни, здрави, извити крака, а походката й се отличаваше с безподобна грация. Униформата й беше черна и Шерканер не можа да разпознае към кой род войски принадлежи. Единственият отличителен белег върху нея бяха тъмночервените знаци за чина и табелка с името. Виктъри Смит. При това изглеждаше неприлично млада. Дали не е била родена извън фазата? Тогава демонстративно подчертаваното уважение на Юнърбай не е нищо повече от присмех.

Лейтенант Смит съсредоточи вниманието си върху Шерканер. Отдалеч изглеждаше така, сякаш отношението й към него е добронамерено, но някак дистанцирано, странно.

— И така, господин Ъндърхил, значи вие сте изследовател в математическия факултет на Кралския колеж в Принстън.

— Всъщност по-скоро абсолвент — мълчаливият й поглед го подканяше по-внимателно да обмисли отговора си. — Хм, в действителност математиката е един от специалните предмети, които изучавам. Имам доста курсови работи също така в Медицинското училище и по специалността механично инженерство.

Той очакваше някакъв грубиянски коментар от страна на Юнърбай, но сержантът внезапно се бе умълчал.

— В такъв случай добре разбирате спецификата на най-дълбокия Мрак, неговите пределно ниски температури и вакуума.

— Да, мадам. Доста съм размишлявал по тези въпроси. — „Почти половин година, но по-добре да не споменавам това.“ — Имам много идеи и някои предварителни дизайнерски скици. Част от решенията са на биологична основа и не мога да ви ги демонстрирам в момента. За сметка на това донесох макети на някои от механизмите в проекта. Те са отвън в автомобила ми.

— А, да — онзи, който е паркиран между колата на генерал Грийнвал и генерал Даунинг. Може би все пак трябва да хвърлим едно око… И да преместим автомобила ви на по-безопасно място.

Истинската слава дойде години след това, но именно в този момент Шерканер Ъндърхил почувства първия й гъдел. От всички служители в Териториалното командване, сред жителите на целия свят дори той не би могъл да намери по-благосклонен слушател от лейтенант Виктъри Смит.

6.

През последните години на Чезнещото слънце има много бури, някои от които са унищожителни. Въпреки това не биха могли да се сравняват с жежката пара и ураганите по време на Новото слънце. Фъртуните и виелиците преди настъпването на Мрака напомняха по-скоро болник на смъртно легло, чиято кръв постепенно изстива във вените. Лъчите на слънцето бяха живителни за техния свят и колкото по-слаби ставаха те, толкова повече изстиваше неговото тяло. Мракът изсмукваше и последните сили на планетата, а съпротивата й постепенно отслабваше.

Дойде време, когато точно по пладне редом със слънцето на небето грееха стотици звезди. После звездите станаха хиляди, а слънцето се изгуби сред тях… И Мракът влезе във владенията си. По-големите растения отдавна бяха загинали, а пудрата на техните спори лежеше под преспите. По-дребните животни имаха същата съдба. Понякога над някой оголен скелет се явяваше сияние. Душите на мъртвите, пишеха древните мъдреци; бактерии, които се хранят с мърша, установиха учените от по-късни епохи. Въпреки това на повърхността все още имаше живи хора. Някои биваха избивани, докато се опитваха да спрат по-силните племена (или по-могъщите нации), тръгнали да завладеят техните убежища. Други, чиито свещени места, наследени от предците, бяха разрушени, ставаха жертва на наводнения и земетресения. В по-стари времена е имало само един начин да се разбере какво всъщност е Мракът: всеки, останал на повърхността, можеше да постигне безсмъртие като описва до последния си час какво се случва около него. Освен това трябваше да съхрани труда си на сигурно място, за да не го унищожат пожарите на Новото слънце. Случваше се някои летописци, било поради случайно стечение на обстоятелствата, било поради внимателно планиране и огромно желание да се надникне в самото сърце на Мрака да живеят по една, дори две години след изчезването на слънцето. Един философ беше живял толкова дълго, че тези, които откриха последните му думи, издълбани в камъка, ги взеха за виденията на луд човек или за някаква метафора: „… и сухият въздух стана на скреж.“

За едно нещо Короната и Тийфщадт постигнаха пълно единомислие. Този Период на мрак щеше да се различава от всички досега. Той трябваше да е първият, атакуван от науката и поставен в услуга на войната. Докато милионите им поданици се оттегляха към своите убежища в недрата на планетата, армиите на двете страни продължаваха да воюват. Битката често се водеше в открити окопи, затопляни от парни котли. Но главните военни действия се извършваха под повърхността в дълги тунели, които навлизаха дълбоко под линията на противника. На местата, където тунелите на противниците се пресичаха, ставаха свирепи битки, в които главна роля имаха машините и отровния газ. Ако не се случеше сблъсък, тунелите продължаваха през варовиковите скали на Източния фронт, метър по метър, ден след ден, дълго след като битката на повърхността беше утихнала.

Пет години след настъпването на Мрака само техническият елит на Короната — около десет хиляди души, продължаваше подземната кампания на изток. Дори дълбоко под повърхността температурата беше много под точката на замръзване. Из завладените тунели все още циркулираше пресен въздух, но отворите, през които влизаше в тях, скоро щяха да се покрият с лед.

— Вече десети ден не се наблюдава никаква активност от страна на тийфщадтерите. Службата за екскавационни1 работи ликува.

Генерал Грийнвал поднесе към устата си ароматен бонбон и го сдъвка шумно. Шефът на разузнаването на Съглашението не се славеше като умел дипломат, а през последните дни стана още по-своенравен. Беше вече стар, а макар по света в момента положението на Териториалното командване да беше най-благоприятното, то също навлизаше в критична фаза. В бункерите близо до покоите на кралската фамилия бяха останали в съзнание само петдесетина души. С всеки изминал час въздухът ставаше все по-гъст. Грийнвал се раздели с внушителната си библиотека още преди година. Сега кабинетът му представляваше само едно тясно пространство с размери шест на три на един метър, притиснато до спалнята. Стените в малката стая бяха покрити с карти, а масата постоянно стоеше отрупана с радиограми и доклади за положението на бойната линия. Безжичните комуникации окончателно отказаха преди седемдесет дни. През последната година радиоспециалистите на Короната непрекъснато експериментираха с все по-мощни предаватели и даваха надежда, че ще запазят безжичните връзки до последния момент. Въпреки тези обещания обаче, сега единствената им връзка оставаше телеграфът.

Грийнвал спря поглед на своя посетител — със сигурност щеше да е последният в Командването за следващите двеста години.

— Е, полковник Смит, вие току-що идвате от изток. Защо тогава не чувам никакви възторжени възклицания и приповдигнати описания от вас? Та ние надделяхме над противника.

— Генерале?

И тя отстъпи назад. Въпреки това вниманието на Виктъри Смит продължаваше да е погълнато от перископа на генерала. Ето защо Грийнвал се беше залостил в тази дупка — чрез своето приспособление следеше ненаситно последните картини от умиращия свят. Кралските водопади замръзнаха още преди две години. Тя можеше да види цялата долина — черна земя, покрита със скреж и лед, който образуваше чудати форми по скалите. Въглеродният двуокис от атмосферата. „А Шерканер ще види свят, още по-студен и мрачен от този.“

— Съжалявам, сър… Възхищавам се с цялата си душа на стореното от Службата по екскавационни работи. — „Или по-скоро на войниците, които вършат най-черната работа.“ Тя с очите си беше видяла кой има най-голяма заслуга за този успех. — Но вече дни наред те не са попадали на вражеска позиция. След окончателното настъпване на Мрака едва ли и половината от тях ще са в добра форма, за да продължат да воюват. Боя се, че службата погрешно е определила срока, в който трябва да прекрати работа.

— Да-а-а — сърдито подхвана генералът. — Явно са решили да поставят рекорд по издръжливост, но тъкмо да успеят и тийфърите взеха, че изчезнаха. — Той въздъхна и изрече нещо, което при други обстоятелства би му коствало службата; но когато светът е мъртъв от пет години, наоколо няма много любопитни уши, които да чуят думите му. — Знаеш ли, тийфърите не са чак толкова низша категория. При по-внимателно проучване и сред нашите съюзници могат да се открият твърде неприятни типове, които само дебнат кога Короната и Тийфщадт ще се хванат гуша за гуша и взаимно ще се унищожат. Именно сега е моментът да планираме действията на онези, които ще дойдат след нас. На всяка цена трябва да спечелим войната. Но ако разчитаме единствено на тунелите и Службата по екскавационни работи, тогава ще продължаваме да се бием години след идването на Новото слънце.

Той шумно схруска поредния бонбон и бутна Смит с предната част на тялото си.

— Твоят проект е единственият шанс да излезем на чисто.

Отговорът на Смит прозвуча твърде рязко и отсечено.

— Шансовете ни щяха да са още по-големи, ако ми бяхте позволили да остана с групата.

Грийнвал сякаш не схвана протеста й.

— Виктъри, ти работиш седем години по този проект. Наистина ли вярваш, че ще има полза от него?

Вероятно сгъстяващият се въздух беше причина всеки от тях да губи разсъдък. В противен случай нямаше обяснение за нерешителността на генерал Грийнвал, който иначе се славеше с категоричността на решенията си. Познаваше го от девет години. Според своите най-близки довереници Грийнвал беше личност с широки възгледи, но само докато не настъпи моментът за взимане на окончателно решение. След това не допускаше никакво съмнение или колебание, пренебрегвайки дори мнението на генерали с по-висок чин и кралските политически съветници. Тя не вярваше, че именно от него ще чуе въпрос, който звучи толкова тъжно и обезверено. Сега пред себе си виждаше само един уморен старец, който всеки момент ще отстъпи пред Мрака и това може би ще стане за последен път в неговия живот. Почувства се така, сякаш е потърсила опора, а тя в последния момент е поддала.

— С-с-ър, целите са определени много внимателно. Ако бъдат унищожени, капитулирането на Тийфщадт не подлежи на съмнение. Групата на Ъндърхил е разположена в едно езеро на не повече от две мили от мишените. — Това само по себе си вече беше изключително постижение. Езерото се намираше съвсем близо до главната складова база за Тийфщадт, стотици мили навътре в територията на Тийфър. — Юнърбай, Ъндърхил и останалите ще трябва да преминат само един сравнително къс участък, сър. Изпробвахме костюмите им за много по-дълъг от предвиждания период при условия, които…

Грийнвал слабо се усмихна.

— Да, всичко това ми е известно. Самият аз неведнъж съм притискал тези от Генералния щаб. Но сега наистина трябва да го направим. Помисли само какво означава това. През последните няколко поколения ние постепенно навлизахме все по-навътре и по-навътре във владенията на Мрака. Сега обаче групата на Юнърбай ще попадне в самото му сърце — най-дълбокият Мрак. Какво ли ще е тогава? Ние се заблуждаваме, че можем да си представим истинската картина: замръзналият въздух, вакуумът… Но това са само предположения и догадки. Аз не съм религиозен, полковник Смит, и въпреки това… Чудя се какво ли ще открият.

Религиозен или не, но зад думите на генерала прозираха всички древни суеверия за снежни тролове, земни ангели и какво ли още не. И най-непредубеденият разум се плашеше при представата за Мрака, когато светът на практика не съществува. Виктъри с усилие потисна в себе си чувствата, предизвикани от думите на Грийнвал.

— Напълно е възможно да се натъкнат на всякакви изненади, сър. Аз също бих квалифицирала този план като обречен на провал, ако не съществуваше един-единствен фактор — Шерканер Ъндърхил.

— Да, нашият малък чешит.

— Да, сър, наистина необикновен чешит. Познавам го от седем години — от онзи следобед, когато се изтърси при нас с колата си, натъпкана с правени-недоправени модели и глава, пълна с невероятни планове и смахнати идеи. Голям късмет е, че този следобед графикът ми не беше много натоварен и имах време да го изслушам. Средностатистическите учени раждат приблизително по двайсет идеи за цял живот. Ъндърхил произвежда по двайсет на час. При него това е нещо като болестно състояние. Виждала съм такива като него и в школата за разузнавачи. Разликата е, че идеите на Ъндърхил са изпълними поне в един процент и той доста добре отсява полезното от плявата. Сигурно някой друг на негово място също би предложил с тинята от блатата да подхранваме екзотермите. Вероятно и на друг може да хрумне идеята за въздушните костюми, но той ни поднесе всичко това накуп. Още повече — неговите идеи проработиха. Това обаче е само едната страна на въпроса. Без Ъндърхил едва ли бихме успели да осъществим всички проекти само през последните седем години. Той има невероятна способност да привлича за своите проекти големи умове и да ги пали със своя ентусиазъм. — Тя си припомни първата реакция и презрението на Хрункнер Юнърбай през онзи следобед. И как след това само за няколко дни коренно промени отношението си, а въображението му на роден инженер беше изцяло погълнато от идеите на Шерканер. — Шерканер няма достатъчно търпение да изпипва детайлите, но това не е толкова съществено. По-важно е, че умее да подбере екип, който да го направи вместо него. Той наистина е просто… забележителна личност.

Всичко казано отдавна вече не бе новост и за двамата; през последните години Грийнвал неведнъж използваше същите аргументи в споровете със своите началници. И все пак именно така Виктъри можеше да вдъхне увереност в душата на разколебания старец. Грийнвал се усмихна, а погледът му стана някак странен.

— В такъв случай защо не се омъжи за него, полковник?

Тя не очакваше, че ще стигнат и до този въпрос, но, дявол да го вземе, сега бяха сами, пък и идваше свършекът на света.

— Имах такова намерение, сър, но водехме война, пък вие и сам знаете, че аз не съм… сред най-ревностните почитатели на традициите. Ще сключим брак след Периода на мрак.

На Виктъри Смит беше достатъчен само един следобед, за да си даде сметка, че Ъндърхил е най-странната личност, която някога е срещала. Трябваха й още няколко дни, за да разбере, че той е истински гений, който може да бъде използван за двигател на събитията и да промени хода на световната война. За петдесет дни успя да убеди и Страт Грийнвал в това. В резултат Ъндърхил получи своя собствена лаборатория, около която постепенно се нароиха помощни лаборатории за допълнителните изследвания по неговия проект. Между две свои мисии Виктъри обмисляше как да сложи ръка на феномена Ъндърхил — именно така мислеше за него, а мнението й се споделяше и от разузнаването. Това постепенно се превърна в нейна първостепенна задача. Бракът беше най-очевидното решение. Един брак в годините на Чезнещото слънце напълно би подхождал на възходящата й кариера. Всичко в нейния план можеше да е безупречно, ако не беше самият Шерканер Ъндърхил. Шерк се оказа личност със свои собствени проекти за бъдещето. Ето защо той стана най-добрият й приятел, с когото предпочиташе да крои планове, отколкото да го превърне в част от своите. Шерк вече знаеше какво ще прави след Мрака, но тя не би се решила да повтори пред никого неговите идеи. Малцината й приятели — даже Хрункнер Юнърбай — я харесваха, въпреки че беше родена извън фазата. На Шерканер Ъндърхил обаче особено допадаше идеята децата да се раждат извън установеното време. За първи път в живота си Виктъри срещаше отношение, което е нещо повече от обикновена търпимост. Въпреки това обаче не биваше да забравят, че живеят във военно време. Ако оцелееха, чакаше ги един нов свят, изпълнен със съвместни планове. След Мрака.

Страт Грийнвал беше достатъчно умен, за да се досети сам за повечето от тези детайли.

— Вие вече сте знаел, нали? Затова не ми позволихте да остана с групата. Според вас това ще е равно на самоубийство, а моето мнение не може да се приеме за трезво и непредубедено… Е, съгласна съм, че има огромен риск, но вие все още не познавате добре Шерканер Ъндърхил; саможертвата не е сред неговите приоритети. Според критериите ни той е по-скоро страхливец и не споделя ценностите, които са основополагащи за нас. Склонен е да рискува живота си, само когато любопитството надделее над разума. Затова пък става изключително предпазлив, когато иде реч за неговата собствена безопасност. Според мен групата ще завърши успешно мисията си и ще оцелее. Ако ми бяхте позволили да остана с тях, рисковете щяха да са по-малко. Сър!

Въздействието на последните думи беше подсилено от драматичното примигване на единствената останала в помещението лампа.

— Аха — отбеляза Грийнвал, — от дванайсет часа сме без гориво. Знаехте ли това, полковник? А сега и оловно-киселинните батерии се изчерпват. След няколко минути ще довтаса капитан Диредр с последните думи от церемониала на техническите служби: „Извинете, сър, но последните водни басейни ще замръзнат всеки момент. Инженерната рота моли да се присъедините към нея за последното изключване.“

Генералът доста добре имитираше пискливия глас на своя помощник. Грийнвал стана и се протегна през масата. С огромно усилие успя за пореден път да прикрие съмненията си и сега отново приличаше на коравия воин, когото всички познаваха.

— Дотогава искам да приключа с още няколко инструкции относно твоето бъдеще. Права си, наредих да се върнеш тук, защото не искам да рискувам живота ти в тази мисия. Двамата с твоя сержант Юнърбай водихме дълги разговори. Имахме на разположение девет години, за да те подложим на огромен риск и натоварване и да наблюдаваме как реагира мозъкът ти, когато животът на хиляди зависи от едно твое правилно решение. Дойде време да те изтегля от фронта, за да преминеш към по-специални операции. Ти си един от най-младите полковници в новата ни история, а след приключването на този Период на мрак ще бъдеш сред най-младите генерали.

— Само при условие, че мисията на Ъндърхил завърши с успех.

— Не ме прекъсвай! Независимо от крайния резултат в операцията на Ъндърхил, кралските съветници добре знаят колко си способна. Независимо дали аз ще преживея Мрака или не, ти ще заемеш моя пост само няколко години след идването на Новото слънце. Това означава, че вече не ти е позволено да поемаш индивидуален риск. Ако твоят господин Ъндърхил оживее, омъжи се за него и народете деца — това не ме засяга. Но никога повече не излагай живота си на риск. — И той размаха заканително ръка — шеговита заплаха вместо прощаване. — Сториш ли го, кълна се, че ще се върна от гроба и ще пречупя твърдата ти черупка.

Откъм тясното преддверие се разнесе шум на приближаващи стъпки. Някой задраска по тежката завеса, която служеше за врата на кабинета. Беше капитан Диредр.

— Простете, генерале, но инженерната рота е крайно настоятелна, сър. Там отвън ни остава електрическа енергия само за още трийсет минути. Те ви умоляват, сър…

Грийнвал изплю последния бонбон в стоманения плювалник.

— Много добре, капитане. Идваме незабавно.

Той заобиколи полковника и дръпна завесата. Докато Смит се колебаеше дали да тръгне пред него, той я избута през отвора.

— В този случай старшинството е последната ни грижа, скъпа моя. Никога не съм одобрявал опитите да шикалкавим с Мрака, но щом се налага да го правим, то аз ще съм този, който ще угаси лампите!

7.

По силата на правилника Фам Тринли нямаше право да стои на флагманския капитански мостик, камо ли пък по време на толкова сериозна операция. Въпреки че старият човек се беше разположил в креслото на един от командирите, той на практика не вършеше нищо. Тринли беше военен програмист трети ранг, макар никой да не го беше виждал да прави нещо смислено дори за толкова ниска длъжност. Той сякаш идваше и си отиваше заради едното удоволствие и прекарваше повечето време в залата за почивка на персонала. На всички обаче беше известна необяснимата слабост на флотски командир Парк да „почита възрастните“. Очевидно Фам Тринли щеше да остане на заплата, чак докато не причини някоя непоправима вреда.

В момента Тринли седеше полузагърбил своя пост с киселото изражение на човек, който има проблеми с храносмилането и се вслушваше в тихите разговори, заповедите и отговорите на екипажа. Погледът му се плъзгаше небрежно покрай техническия персонал и въоръжената охрана, разположена на обичайните места.

Съвместното кацане на корабите на Чуенг Хо и Новородените приличаше по-скоро на взаимно дебнене. Недоверието към „партньорите“ постепенно обзе всички хора на капитан Парк — от обикновените членове на екипажа до висшестоящите в управлението. Ето защо нямаше комбинирани екипажи от двете флоти, а комуникационната система беше дублирана. Капитан Парк раздели флотата си на три групи, всяка една от които отговаряше за определена част от операцията на повърхността на планетата. Корабите на Новородените, техните спускателни апарати и всеки член на екипажите бяха следени дали не подготвят някой коварен ход.

Картината на капитанския мостик напълно потвърждаваше това. Ориентирайки се по „източното“ съзвездие, Тринли можеше да види три от тежкоподемните сонди на Новородените да се отделят от замръзналото дъно на океана, събрали в резервоарите си четвърт милион тона лед. Приключваха шестото товарене по време на тази операция. Повърхността беше ярко осветена от пламъка на ракетите. Тринли можеше ясно да различи изкопаната на стотици метри дълбочина дупка. Образувалата се пара обаче скриваше работата, която кипеше на морското дъно. Ако се съди по звука, явно почвата на шелфа съдържаше доста метали. Сондите ги изравяха също така безразборно, както дълбаеха и леда.

„За сега не се забелязва нищо подозрително, макар че нещата могат да се променят, когато дойде ред всеки да получи своя пай.“

Той продължи да наблюдава картината от екраните. Двете страни се бяха споразумели да поддържат постоянен контакт между корабите; част от специалистите на Новородените имаха непрекъсната конферентна връзка с офицери от Чуенг Хо. Партньорите им се опитваха да изтръгнат и най-малките подробности, свързани с откритието на Дием в сухата долина. Много любопитно се оказа предложението на Новородените просто да заграбят артефакти от тукашната цивилизация. Твърде нетипична мисъл за представителите на Чуенг Хо. „Това е по-скоро нещо, което аз самият бих направил.“

Парк беше разпръснал повечето от микросателитите на флотата в орбиталното пространство на планетата малко преди пристигането на Новородените. В пространството наоколо се носеха десетки хиляди уреди с големината на човешки юмрук. Маневрирайки неуловимо, те успяваха да минават много по-често край корабите на Новородените, отколкото ако се разчиташе на случайността. Сигналите им постъпваха в уредите, притежаващи изкуствен интелект, с които беше оборудван капитанския мостик. Данните сочеха, че между съдовете на Новородените текат постоянни разговори, които не бяха на общата за всички честота. Разбира се, това можеше да са съвсем невинни уточнения относно автоматичната настройка. По-вероятно бе обаче да е координиране на тайна военна операция, подготвяна коварно от противника. (А Фам Тринли винаги беше смятал Новородените за врагове.)

Естествено, екипът на Парк веднага анализира данните. Воините на Чуенг Хо бяха умни, енергични и схватливи, макар и по своя си превзет начин. Тринли наблюдаваше как трима от тях спорят относно характера на излъчване в емисиите между корабите на Новородените. Според един от по-младите беше някаква комбинация между вълново и лъчисто излъчване, сложно оплетени помежду си. Ако е наистина така, то не се различаваше особено от най-добрите електронни технологии на Чуенг Хо… А това звучеше невероятно. Главният само се смръщи като чу теорията на своя подчинен, сякаш неговата версия му причиняваше главобол. „Боже, дори и тези, които са участвали в истинска битка, не биха могли да схванат същността на спора им.“ За миг Тринли доби по-кисело изражение дори от главния офицер.

Внезапно един глас изрече право в ухото му:

— За какво си се размислил, Фам?

Тринли изпъшка тежко и смотолеви отговора пред комуникатора като се стараеше почти да не движи устни:

— Тая работа направо смърди, Сами. Но ти прекрасно знаеш това.

— Щях да съм по-спокоен, ако си на някой от контролните центрове.

Капитанският мостик на „Фам Нувен“ имаше по-скоро представителни функции, докато истинската работа кипеше в контролните центрове, пръснати из целия кораб. Там работеха двойно повече членове на екипажа, отколкото имаше на мостика. Според ръководството по този начин корабът ставаше по-труден за превземане. Но само на теория.

— Мога да върша и по-полезна работа от тази тук. — Старият човек се издигна във въздуха над капитанското кресло, бавно се понесе зад техническия персонал, подмина екрана, върху който следяха работата на сондите, после другия, предаващ гледка от сухата долина и групата на Дием, която тъкмо се приготвяше да тръгне обратно, лицата на Новородените с решително изражение… Накрая стигна контролните монитори, на които се изписваха компютърните данни. Никой не забеляза присъствието му с изключение на онези, които разбута, за да слезе от мостика. Сами Парк го изгледа изпитателно. Тринли отвърна на флотския командир с леко кимване на глава.

„Безгръбначни негодници, почти всички са такива.“ Единствено Сами и Кира Пен Лизолет разбираха необходимостта да атакуват първи. И въпреки това не им се удаде да убедят нито един от членовете на Търговския съвет. Дори след като се срещна лице в лице с Новородените съветът не успя да прозре опасността от коварство и измама. Вместо това оставиха Вин да решава вместо тях. Вин!

Тринли продължи да се носи надолу по коридора и намали едва когато трябваше да спре пред люка, набелязан от по-рано. Той насочи дистанционното към него. „Можех да накарам Лизолет да се разбунтува.“ Заместник флотският капитан разполагаше със собствен екипаж — „Невидимата ръка“ на Чуенг Хо. Разпалването на бунт не беше просто дръзка хипотеза. Започнеше ли Лизолет, Сами и останалите със сигурност щяха да се присъединят към нея.

Той се вмъкна в помещението и се качи на една от совалките. „Не, измивам си ръцете от всички тях.“ Болката, която усещаше ниско в тила си, взе да се разраства. Обикновено напрежението не му се отразяваше по този начин. Той разтърси глава. Добре де, не поиска от Лизолет да се разбунтува, защото тя бе от малцината с чувство за чест. Ето защо сега му се налагаше да се оправя сам. Сами все пак трябва да е взел някакво оръжие. Тринли се ухили, представяйки си близкото бъдеще. „Дори ония да атакуват първи, бас ловя, че ние до последно ще се бием.“

Совалката напусна пределите на флагманския кораб на Чуенг Хо. През това време Тринли преценяваше евентуалните рискове и обмисляше следващия ход. Как ли би реагирала отсрещната страна? Ако се забавеха още малко, той щеше да се добере някак до тайния склад за оръжие на Сами… И сам ще вдигне бунт, дори никой да не го подкрепи.

Налице бяха много доказателства за коварство и измама, но дори Фам Тринли пропусна най-очебийното. Трябва най-напред да се досетиш за вида атака, който се готви, за да разбереш кога наближава тя.

Езр Вин дори не подозираше за военната подготовка, която кипеше над главата му. Ксек, прекарани на повърхността, бяха изпълнени с тежка и поглъщаща работа, от която не остана много време да го загризе съмнение. През целия си досегашен живот той бе прекарал едва няколко десетки Мсек на повърхността на някоя планета. Въпреки предварителната подготовка и медикаментите на Чуенг Хо, той все пак чувстваше натоварването. Първите Ксек минаха относително леко, но сега всеки негов мускул напомняше за себе си. За щастие не беше единственият, поддал се на физическото напрежение. По всичко личеше, че цялата група е на предела на издръжливостта си. Последните им сили отидоха в безкрайни и педантични проверки да не са оставили боклук или други признаци за своето присъствие, които биха оцелели след появата на Изчезващата. Водачът Дием си изкълчи глезена по обратния път към спускателния апарат. Ако не разполагаха с лебедка, връщането ставаше невъзможно. Когато най-сетне се озоваха на борда, дори свалянето и прибирането на скафандрите представляваше непоносимо усилие.

— Мили боже — стовари се Бени на съседната седалка до Вин. Навсякъде из помещението се разнесоха стонове, когато апаратът се вдигна във въздуха. Но независимо от болката и умората Вин изпитваше огромна наслада от свършената работа. Само от това единствено кацане флотата научи много повече, отколкото от дългогодишните проучвания досега. Ето защо изпитваха по-скоро сладка болка.

Хората от групата на Дием почти не говореха помежду си и свистенето на пламъка в дюзата беше единственият шум. Те обаче го усещаха дори в костите си. Вин все още следеше с половин ухо разговорите в орбита, но гласът на Триксия не се чуваше в тях. Вече никой не се обръщаше към хората на Дием. Грешка: Киви се опитваше да се свърже с него, но Езр беше твърде изморен, за да издържи тона на хлапето.

От другата страна на планетата сондажите изоставаха от графика. Бяха успели да разчупят милиони тонове от замръзналия океан, но парата, която се образува при взривовете, затрудняваше останалата част от работата. Един от Новородените — Брюхел — се оплакваше, че са загубили връзка с една от сондите.

— Този проблем се дължи на вашето местоположение, сър — чу се гласът на един от техническите специалисти на Чуенг Хо. — Ние виждаме всичките. Три от тях са още на повърхността; едната почти не се вижда от парата, но иначе не личи да има проблеми. Други три набират височина, стабилно се издигат, на безопасно разстояние една от друга… Един момент… — Минаха секунди. По друг канал алармираха за медицински проблем; явно някой беше получил припадък от нулевата гравитация. После диспечерът на полетите отново се появи в ефир: — Много странно, изгубихме картина от сондажите по източното крайбрежие.

— Надявам се, че имате резервен канал за връзка.

Гласът на Брюхел звучеше остро и сприхаво.

Специалистът от Чуенг Хо не отговори.

Трети глас:

— Току-що получихме сигнал за авария. Мислех, че вашите хора са приключили с взривовете на повърхността.

— Точно така, приключиха! — гласът на Брюхел беше изпълнен с негодувание.

— Получихме още три аварийни сигнала. Предлагам… Тъй вярно, сър!

Аварийни сигнали? Вин направи усилие да се изправи, но ускорението беше толкова голямо, че го прикова към креслото. „Кажи още нещо, дявол те взел!“ Но човекът, който преди малко извика „Тъй вярно, сър!“ — очевидно някой от военните на Чуенг Хо, ако се съди по произношението — вече не беше в ефир; най-вероятно превключи на някоя от кодираните честоти.

Гласът на представителя на Новородените стана пресеклив от гняв.

— Искам да говоря с някой от ръководителите ви. Незабавно. Не е трудно да разберем, че ни държите под прицел с вашите лазери, когато лъчите ни заслепяват. Веднага ги отклонете или ще съжалявате!

Визьорът на Езр притъмня и пред очите му се откроиха стените на спускателния апарат. Тук-там по тях личаха следи от тапети, но явно нещо с видеото не беше наред, защото картината примигваше и се местеше хаотично.

— Проклятие!

Беше гласът на Джими Дием. Водачът на групата се намираше в предната част на кабината, затиснат от ускорението в командирското кресло. Някой повръщаше зад гърба на Вин. Приличаше на кошмар, в който изведнъж всичко се обръща с главата надолу.

В този момент двигателите на апарата спряха. За три секунди непоносимата тежест на ускорението най-сетне освободи гърдите на Вин и той бавно се отпусна във въздуха. Натисна бутона, който освобождаваше предпазните колани и се понесе към Дием. От мястото си под тавана лесно можеше да наблюдава контролното табло, без да пречи на работата на Дием.

— Наистина ли стреляме срещу тях?

„Боже, как ме боли главата!“ Когато се опита да се съсредоточи върху данните от контролните монитори, пред очите му падна пелена.

Дием извърна глава, за да погледне Езр. По неговото изражение личеше колко силна е болката; приятелят му вече не можеше дори да шавне.

— Нямам представа какво правим. Прекъсната е двупосочната видеовръзка. Вържи се пак за креслото… — И той отново се наведе над контролното табло. — Всички комуникации във флотата преминаха на най-високата степен на секретност, а ние сме едва на предпоследно ниво на кодиране.

Това означаваше, че ще получават съвсем ограничена информация извън директните заповеди от офицерите на Парк.

Вин се отблъсна от тавана и се понесе обратно към другия край на кабината. Спускателният апарат правеше завъртане около своята ос — нещо като предпазна мярка, макар автопилотът да не бе дал никакъв сигнал. По-вероятно беше ръководството на флотата да ги готви за нова мисия. Вин се привърза към креслото в мига, в който двигателите на апарата заработиха и върху им се стовари налягане от десет атмосфери.

— Препращат ни по-ниско в орбита… Но не виждам някой да ни посреща — каза Дием. Той удряше несръчно по клавиатурата, изписвайки паролата. — Добре, ще направя собствено разследване… Само се надявам Парк да не е прекалено ядосан…

Отзад пак се дочу шум от повръщане. Дием понечи да се обърне и се намръщи.

— Ти си по-подвижен, Вин, помогни с каквото можеш.

Езр се смъкна от мястото си и стъпи на пътечката между креслата, позволявайки на ускорението от излитането да го движи напред. За Чуенг Хо беше нещо обичайно да живеят при резки амплитуди в налягането. С помощта на медикаменти и правилно дишане те избягваха това да се отрази фатално на организма им. Въпреки това сега храната на Цуфе До и Фам Патил отказваше да остане в стомасите им, а Бени Уен се беше свил на кълбо, сякаш някой го е опаковал като денк. Той стискаше главата си и агонизираше.

— Налягането, налягането…

Вин се закрепи близо до Патил и До и внимателно изсмука с вакуум апарата лепкавата каша около седалките им. Цуфе вдигна очи към него, а погледът й издаваше огромното неудобство, което изпитва.

— Повече никога няма да ям синтетична храна.

— Вината не е в теб — отвърна Вин и се насили да не обръща внимание на болката в главата, която ставаше все по-остра.

„Глупак, глупак, глупак. Как можа толкова време да не разбереш какво се случва в действителност!“ Не Чуенг Хо атакуваха Новородените, а точно обратното!

Внезапно върху мониторите пак се появи гледка от заобикалящия ги космос.

— Сега сме на локална честота — прозвуча гласът на Дием в слушалките му. Думите на водача бяха резки и накъсани. — Пет атмосферни бомби откъм позициите на Новородените… Цел — флагманският кораб на Парк.

Вин се надвеси през редицата седалки и надникна. Джетовете ракетоносачи се отправиха някъде извън тяхното зрително поле. Приличаха на падащи звезди, чиято скорост постепенно се увеличава. Петте тела все повече наближаваха флагманския кораб на Чуенг Хо „Фам Нувен“. Придвижването им обаче явно не бе толкова безпрепятствено, колкото изглеждаше на първи поглед, защото техните корпуси постоянно се тресяха.

— Сигурно ги обстрелваме с лазерите, защото непрекъснато маневрират и сменят посоката.

Една от движещите се светлини угасна.

— Свалихме единия!

Миг след това избухнаха четири ослепителни точки. Сиянието им освети цялото небе, хиляди пъти по-силно от бледото слънце.

После картината върху екрана отново се изгуби. Осветлението в кабината угасна, припламна отново и накрая настана непрогледен мрак. Задейства се аварийната система. Върху командното табло замига огърлица от червени точки, постепенно се очертаха контурите на предметите и оборудването в кабината, вентилационният отвор, аварийната капсула. Резервната система работеше безотказно, но пък беше изключително опростена. Нямаше дори картина откъм задната страна на спускателния апарат.

— Какво става с кораба на Парк, водачо? — попита Вин.

Четири взрива толкова близо край корпуса му едва ли са се разминали безнаказано. Четири ярки избухвания, образуващи правилен тетраедър, обхванал своята жертва от всички страни. Той вече не виждаше какво става навън, но тази гледка се вряза завинаги в паметта му.

— Джими! — изкрещя Вин към предната част на кабината. — Какво става с „Фам Нувен“?

Червените аварийни светлинки сякаш се люлееха наоколо; примигването им го ослепяваше.

Гласът на Дием се разнесе висок и дрезгав.

— Аз… Според мен е унищожен.

Изпепелен, изпарен, изчезнал — нито една дума не можеше да опише ужаса на случилото се.

— Засега нямам никакво потвърждение, но четири ракети… Боже, бяха точно над него!

Дочуха се и още няколко гласа, но те бяха много по-слаби от този на Джими Дием. Вин отново се запромъква обратно към него. Налягането внезапно намаля. Без светлини и автоматично управление спускателният апарат се превръщаше в същински ковчег.

За първи път в живота си Езр Вин почувства паниката на родения на твърда земя, който внезапно е изгубил ориентир и почва под краката си. Нулевата гравитация можеше да означава, че вече са пристигнали в определената точка; но тя можеше да е признак, че в момента извършват свободно падане по дъгообразна траектория, която някъде напред се пресича с повърхността на планетата…

Вин потисна ужаса си и продължи да се промъква напред. Все пак им оставаше аварийната капсула. Можеха да получат указания в последния момент. Или пък да използват автопилота, за да се доберат до някой от оцелелите кораби на Чуенг Хо. Болката в главата му стана непоносима. Червените аварийни светлини грееха все по-мъждиво. Усети как мисълта му се замъглява и го обзема паника. Повече нищо не можеше да стори.

Преди съвсем да изгуби съзнание, съдбата му даде още един шанс, един спомен: Триксия Бонзол не беше на борда на „Фам Нувен“.

8.

Повече от двеста години часовниковият механизъм под повърхността на замръзналото езеро неотклонно отчиташе времето, изхабявайки пружина след пружина. Сега цъкаше под дебелия слой лед благодарение на последната останала пружина… И натъпкваше замръзнал въздух в спусъка. Можеше да остане така чак до идването на Новото слънце, ако не бяха някои непредвидени обстоятелства. На седмия ден от двеста и деветата година откъм замръзналото море се усетиха няколко силни земни труса, в резултат на които засечката на спусъка се охлаби. Буталото изтика органичната пяна в резервоара със замръзнал въздух. Няколко минути не последва никаква реакция. След това органичната материя засвети и температурата около изпарителите на кислород, азот и въглероден двуокис рязко се покачи. Изкачването към повърхността започна.

Да се събудиш насред Мрака не е като да отвориш очи след нормален сън. Хиляди поети се бяха опитвали да възпеят този миг. През последните епохи десет хиляди академици търсеха научното му обяснение. За втори път Шерканер Ъндърхил го изпита върху себе си (но първият всъщност не се брои, тъй като спомените му се смесваха с картини от детството и усещането как се клати върху гърба на баща си из подземията на Маунтроял.)

Събуждането след Период на мрак става постепенно, на части. Зрението, чувството за допир, слухът. Паметта, способността за разпознаване, логическото мислене. Дали обаче се възстановяваха едно подир друго. Или се възвръщаха всички едновременно, но без връзка помежду си? И кога сред всички тези части започваше да действа „съзнанието“? Тези въпроси щяха да глождят ума на Шерканер през целия му живот и да се превърнат в основна двигателна сила на неговото дирене… Но в първите мигове, когато съзнанието беше още полузаспало, други, много по-важни въпроси ги изместиха. Усилието да събере отделните парчета памет и мисъл, да си припомни кой е всъщност, какво прави тук и какво трябва да стори, колкото се може по-скоро, за да оцелее. На първо време го направляваха единствено инстинктите, създадени през милионите години съществуване на неговия вид.

Времето минаваше и мисълта му най-сетне потече гладко. Шерканер Ъндърхил надзърна в мрака през напукания прозорец на плавателния съд. Навън се извършваше някакво движение — дали не беше по-скоро заблуда заради гъстата пара? Не, приличаше на пелена от кристали, кръжащи в мъждивата светлина, която ги обгръщаше отвред.

Някой го буташе по дясното рамо и непрекъснато повтаряше името му. Шерканер се насили да слепи отделните парчета от спомени.

— Тъй вярно, сержант, аз се заблудих… Искам да кажа аз се събудих.

— Чудесно — долетя гласът на Юнърбай, кънтящ, сякаш излизаше от тенекия. — Наранен ли си? Нали помниш как да провериш това?

Шерканер послушно зашава с крака. Всичките го боляха; това можеше да се смята за добро начало. После внимателно провери средните ръце, последователно раздвижи предните крайници и ръцете, с които се хранеше.

— Не съм сигурен дали усещам дясната средна ръка и част от предницата. Може би са се залепили една за друга.

— Аха. Сигурно още са замръзнали.

— Как са Джил и Амбър?

— Вече говорих с тях по другата верига. Ти си последният, който още не се е съвзел окончателно. Освен това по тялото ти има участъци, които не са се размразили.

— Дай ми края на веригата.

Юнърбай му подаде устройството за препредаване на звука и Шерканер успя да поговори с останалите членове от тяхната група. Тялото можеше да понесе последователно различните степени на размразяване, но когато процесът още не е завършил съществува реална опасност от загниване на тъканите. Явно пътят на горивото в екзотермичните им костюми някъде беше прекъснат, докато лодката си е проправяла път през ледената лапавица към повърхността. Шерканер отново възстанови системата и пропусна през нея въздух и органична каша. Зеленикавото сияние в тясната кабина стана по-ярко. На тази светлина Шерканер се опита да провери дали няма пробойни в тръбите за въздух. Екзотермичните костюми бяха жизненоважен източник на топлина, но ако се наложеше да ги използват и като източник на кислород, тогава всички бяха обречени на гибел.

Мина половин час и топлината ги обгърна отвсякъде, освобождавайки вкочанените им от студа крайници. Оказа се, че са пострадали само крайчетата на средните ръце на Джил Хевън. Това наистина можеше да се смята за рекорд дори за онези, които бяха в пещерите. По физиономията на Шерканер се разля широка усмивка. Успяха — събудиха се сами, без външна помощ, при това в самото сърце на Мрака.

Известно време четиримата не предприеха нищо от заплануваното. Само наблюдаваха виелицата замръзнал въздух отвън и се упражняваха да управляват екзотермите под напътствията на Шерканер. Юнърбай и Амбердон Нишимор провериха по списък цялото оборудване. Онези части, които бяха повредени или изглеждаха съмнително, предаваха на Шерканер. Нишнимор, Хевън и Юнърбай бяха все начетени и интелигентни специалисти — химик и двама инженери. Освен това имаха опит във воденето на битки. Шерканер беше поразен от промяната, която настъпи в тях щом напуснаха лабораториите и излязоха на бойното поле. Юнърбай се оказа необикновена комбинация от кален воин и изобретателен инженер, който при това почита строго традициите и притежава пуритански морал. Шерканер познаваше сержанта от седем години. През това време от първоначалното презрение на Юнърбай към него не остана и помен. Двамата вече бяха добри приятели. В мига, когато групата им пое към Източния фронт обаче, сержантът внезапно се отдръпна и взе да спазва служебна дистанция. Той започна да се обръща към Ъндърхил със „сър“ и все по-често единствено дълбокото уважение към Шерканер ставаше причина да потиска очевидното си раздразнение.

Шерканер попита Виктъри за тази необичайна промяна. Беше по време на последната им среща, когато останаха насаме. Намираха се в студените бункери, изкопани дълбоко в земята под последното все още действащо летище на Източния фронт. Тя се разсмя на въпроса му.

— О, скъпото ми деликатно момче! А ти какво очакваше? Хрунк ще ръководи групата през цялата операция от мига, в който напуснете съюзническите територии. Ти си цивилен съветник без никакъв боен опит, който някак трябва да се впише в строгата военна йерархия. Той ще настоява да му се подчиняваш безпрекословно, но в същото време ще разчита на твоята находчивост и бързите ти реакции. — Тя тихичко се засмя. От основното помещение в бункера ги делеше само една завеса. — Ако беше някой обикновен новобранец, досега да ти е подгрял черупката поне десетина пъти. Бедничкият е отчаян от мисълта, че точно в разгара на операцията на теб ще ти хрумне да се увлечеш по нещо съвсем различно и неуместно — като астрономия например.

— Хм. — Честно казано, той наистина се беше замислял какви ли ще са цветовете на звездите, когато атмосферата не замъглява тяхното сияние. — Разбирам какво искаш да кажеш. Според мен нашият приятел наистина има проблем. — Не се случваше често Шерканер Ъндърхил да се почувства объркан, но това беше точно един от тези случаи. — Обещавам да бъда послушен.

— Разчитам наистина да е така. Не забравяй, че Хрунк е изправен пред… Ако щеш го приеми като разрешаване на поведенчески проблем. Според теб как двама чалнати учени и двамина военни, свикнали на ред и дисциплина, биха могли да си сътрудничат и да оцелеят при изключително трудни условия, като на всичкото отгоре никога не са живели заедно.

Тя каза това на шега, но според него въпросът наистина си струваше вниманието.

Несъмнено техният, плавателен съд беше най-странният в цялата история: наполовина подводница, наполовина камера за замразяване и резервоар за органични вещества. Сега петметровата му черупка лежеше в плиткия басейн, излъчващ зеленикаво сияние с виненочервени отблясъци в него. Околният вакуум сякаш караше водата да ври — газовете, които се отделяха от нея, се охлаждаха бързо, отново се превръщаха в кристали и падаха обратно. Юнърбай отвори люка и групата взе да се изнизва в нишка оттам. После прехвърлиха оборудването и резервоарите с екзотерми като си ги подаваха от ръка на ръка. Накрая върху брега се образуваха купчини от най-необходимото, което непременно трябваше да вземат със себе си.

Опънаха помежду си аудиокабела — Ъндърхил към Юнърбай, а от него към Хевън и Нишнимор. Шерканер се надяваше до последния момент, че ще разполагат с портативни радиостанции, но тези устройства все още бяха много големи и неудобни, пък и не се знаеше как ще реагират на свръхниските температури. Затова сега можеха да говорят само с един член на групата. Но при условие, че трябваше да имат постоянна и сигурна връзка помежду си, и аудиокабелът вършеше добра работа.

Шерканер водеше колоната към брега на езерото, следваше го Юнърбай, а Нишнимор и Хевън теглеха шейната отзад. Щом се отдалечиха от подводницата, мракът отново ги обгърна. Тук-там под краката им, докъдето бяха стигнали екзотермите, все още се виждаха червеникави отблясъци. Подводницата изразходва тонове гориво, докато си пробиваше път към повърхността. През останалата част от операцията трябваше да разчитат единствено на енергията от екзотермите, които носеха със себе си, стига те да намерят храна под преспите.

Именно екзотермите правеха възможна тази разходка по повърхността по време на най-дълбокия Мрак. Преди откриването на микроскопа „великите мислители“ твърдяха, че най-съществената разлика между висшите животни и останалите живи същества е способността им да оцелеят като индивиди по време на Великия Мрак. Растенията и низшите животни измираха; оцеляваха единствено техните енцистирани зародиши. Но сега вече беше известно, че много едноклетъчни животни също успяват да преживеят периодите на мрак и замръзването, при това без да се крият дълбоко под повърхността. Докато Шерканер следваше в Кралското училище, биолозите там откриха дори нещо още по-необикновено: в гърлата на вулканите се срещаха някои форми на прости бактерии, които оставаха активни чак до настъпването на дълбокия Мрак. Шерканер беше очарован от микроскопичните създания. Според професорите тези същества прекратяваха жизнените си функции или пък пръскаха спори, когато вулканът изстине. Ъндърхил обаче се чудеше дали не съществуват разновидности, които биха могли да оцелеят като произвеждат собствена топлина. В края на краищата дори по време на Мрака имаше достатъчно количество кислород, макар и в твърдо състояние, а на много места под снега лежеше солиден пласт органични останки. Ако имаше някакъв вид катализатор на окисляването при свръхниски температури, тогава малките буболечки биха могли да „изгарят“ растителността и така да поддържат жизнените си функции между две изригвания на вулкана. В такъв случай тези бактерии щяха да са най-добре адаптирани за живот след приключването на Периода на мрак.

Навремето единствено дълбоката некомпетентност на Шерканер по този въпрос му попречи да се отдаде за по-дълго на неговото изследване. В двата типа живи организми се извършваха коренно различни химични процеси. Процесът на външно окисляване беше твърде слаб, а в среда с по-висока температура изобщо не се осъществяваше. В много случаи опитите довеждаха до нарушаване жизнените функции на бактериите: двата типа метаболизъм се оказаха силно отровни един за друг. В Периода на мрак те едва ли щяха да действат пълноценно, ако са в близост до вулкан, който изригва периодично.

Навремето сигурно никой нямаше да забележи опитите на Шерканер, ако той не беше превърнал лабораторията в замръзнало блато. За което (временно) го изключиха от училище. Но в края на краищата резултатът от всичко това бе налице: екзотермите.

След седемгодишно селектиране в Службата за физически изследвания получиха бактерия с ускорен от кислорода метаболизъм. Затова когато Шерканер разля екзотермичната каша върху замръзналия въздух, на мястото незабавно се образува гъста пара, после се появи и слабо сияние; накрая то се превърна в локва, която постепенно се втвърди. След няколко секунди при по-внимателно вглеждане в мястото на току-що осъществената реакция можеше да се забележи (ако екзотермите в локвата са имали късмет) слабо сияние изпод снега, подхранвано от останки с органичен произход.

Сега сиянието от лявата им страна стана особено ярко. Снегът се раздвижи, слегна се и над него се заиздига нещо като мъгла. Шерканер дръпна силно кабела на Юнърбай и поведе групата към гъстото гориво. Колкото и да бе блестяща идеята за екзотермите, тяхното използване все още не се отличаваше много от обикновеното палене на огън. Сняг имаше навсякъде, а необходимото им гориво стоеше скрито дълбоко под него. За да стане възможно неговото откриване и използване, трябваше да бъдат впрегнати в работа трилиони прости бактерии. Известно време дори Службата за физически изследвания се блазнеше от идеята за отглеждане на такива бактерии. Също като колониите водорасли по Южното крайбрежие, и тези невидими същества в известен смисъл живееха задружно. Те се развиваха и размножаваха също толкова бързо, колкото и подводната растителност в топлите морета. Мнозина обаче се питаха дали този експеримент няма да превърне света в огнено кълбо. Оказа се обаче, че ускореният метаболизъм е истинско самоубийство за бактериите. Ъндърхил и неговата група имаха на разположение най-много петнайсет часа, преди техните екзотерми да се самоунищожат.

Скоро групата излезе от езерото и стъпи на брега, където по време на Чезнещото слънце се намираше игрището за крикет на командира на вражеската база. Следователно тук имаше изобилие от гориво. В единия край на поляната бактериите едва не се задавиха от лакомия — бяха попаднали на останки от дърво. Купчината излъчваше все повече топлина, докато накрая изпод снега не засия ярка смарагдова светлина. Тя освети за миг цялото игрище и сградите отвъд него. После постепенно отслабна и на мястото й остана да тлее само червеникаво сияние.

По приблизителни изчисления бяха се отдалечили на около стотина метра от подводницата. Оставаше им да изминат още четири километра, стига през времето на Мрака по пътя им да не са се появили някакви непредвидени препятствия. Оттук нататък на групата предстоеше предимно досадна рутинна работа: изминаваха по десетина метра и спираха, за да пръснат екзотермите. Докато Нишнимор и Хевън почиваха, Юнърбай и Ъндърхил наблюдаваха дали бактериите не са открили някое богато находище на гориво. Появеше ли се такова място, щяха да разплискат цялата органична каша наоколо. Понякога не намираха почти никакви залежи (когато минаваха през шосе с бетонно покритие например). Тогава не им оставаше нищо друго, освен да разринат замръзналия въздух. Това също бе жизненоважно — все пак трябваше да дишат нещо. Но без гориво за екзотермите студът бързо проникваше в костюмите им: предаваше се по веригата, с която бяха свързани или пропълзяваше от стъпалата нагоре по цялото им тяло. Напредването зависеше от това дали Шерканер бързо ще открие нов източник на гориво.

Всъщност той не се затрудни особено от тази задача — беше се ориентирал, докато траеше светлината от ствола на дървото и сега трябваше само да си припомни местата, където имаше растителни останки. Чувстваше се добре и почти не усещаше вкочаняващия студ. Болката по върховете на краката и ръцете му обаче остана и той чувстваше как ставите му смъдят. Към това се прибави налягането, студът, жуленето на костюма. Болката също бе интересна тема за изследване, върху която си заслужаваше да помисли — толкова полезна, така омразна. Дори такива като Хрункнер Юнърбай не успяваха изцяло да я игнорират; той чуваше по кабела пресекливото затруднено дишане на сержанта.

Спиране, зареждане на резервоарите, вдишване, и пак на път. После отново и отново. Състоянието на измръзналите крайници на Джил Хевън се влошаваше. Спряха и се опитаха да направят костюма му по-удобен. Юнърбай си размени мястото с него, за да помага на Нишнимор при разливането на екзотермите.

— Няма нищо, това са само средните ръце — каза Джил. Но затрудненото му дишане беше много по-тежко от пъхтенето на Юнърбай.

Въпреки това операцията вървеше по-добре дори от най-смелите очаквания на Шерк. Макар и уморени, те продължаваха да напредват през мрака, а движенията им вече станаха напълно механични. Оставаше само болката… И удивлението. Шерканер непрекъснато се оглеждаше през тесните цепки на шлема си. Иззад вихрушката от кристали замръзнал въздух и мъглата, образувана от екзотермите, прозираха заоблените очертания на хълмове. Всъщност наоколо не цареше непрогледен мрак, както можеше да се предполага. Понякога, извърнеше ли глава надясно, с крайчеца на окото забелязваше червеникав диск, разположен ниско над западния хоризонт. Не беше трудно да се досети, че вижда слънцето във фазата на най-дълбок мрак.

Въпреки тесните цепки на шлема, Шерканер можеше да види и звездите. „Ето че сме тук най-сетне.“ Първите проникнали в сърцето на Мрака. Това беше свят, чието съществуване някои древни философи категорично отричаха. Защото как така е възможно да съществува нещо, което не можеш да видиш. Но сега този свят беше пред очите им. Той съществуваше — векове, сковани в мраз и мълчание… И много звезди, навсякъде. Даже през дебелите стъкла на шлема, използвайки само горните си очи, той виждаше цветна светлина дори там, където иначе нямаше звезди. Само ако поспреше за миг и разгледаше това великолепие с всички очи, какво ли още щеше да види! Според повечето научни теории северното сияние би трябвало да изчезне заедно със слънцето, което го поражда. Други твърдяха, че причина за него са изригванията на вулканите, които се намират около полюса. Напълно е възможно сега по небосвода да се забелязват и други светлини освен звездите…

Потрепването на кабела го върна обратно на земята.

— Продължавай да вървиш, трябва непрекъснато да се движим.

Джил вече едва шептеше. Нямаше съмнение, че препредава заповед на Юнърбай. Ъндърхил беше готов да се извини, когато осъзна, че всъщност Амбердон Нишнимор е причината за забавянето.

— Какво става? — попита Шерканер.

— … Амбър видя… светлина на изток… Продължавай да се движиш.

Изток. Значи отдясно. Стъклото на шлема му от тази страна беше замъглено. Стори му се, че различава очертанията на хребет. Операцията им трябваше да се проведе на четири километра от брега. Там горе на билото щяха да имат чудесна гледка към хоризонта. Независимо, че светлината идваше от противоположния край. Точно така! Наистина виждаше светлина — бледо сияние, което бавно се разпростира във всички посоки. Дали не е северното? Шерканер с усилие овладя обзелото го любопитство и продължи да пристъпва напред. Бог му е свидетел, че би дал всичко, само и само да се изкачи на билото и да погледне замръзналото море!

Шерканер се държа като дисциплиниран войник чак до следващата спирка за разливане на органичен разтвор. Тъкмо пълнеше резервоарите на Хевън със смес от светеща екзотермична маса, гориво и замръзнал въздух, когато това се случи. Пет малки светлинки прекосиха западния небосклон, оставяйки след себе си следа като комети. Едната от тях бързо угасна, но другите четири се събраха в едно и… Блесна светлина, толкова ярка, че очите на Ъндърхил, с които гледаше нагоре, засмъдяха от болка. С другите обаче той все още можеше ясно да вижда. Ярката светлина обхващаше все по-голяма част от небето и беше хиляди пъти по-силна от мъждукащия слънчев диск. Многочленестите им сенки заподскачаха наоколо. Излъчването ставаше все по-ярко и по-ярко, докато накрая Шерканер усети как през костюма му започна да прониква топлина. Замръзналият въздух около тях се понесе нагоре, образувайки искряща бяла пелена. Топлината се усили още, сега вече пареше, после спадна. Гърбът му обаче остана топъл, сякаш се е разхождал дълго в хубав слънчев ден.

Парата се завихри около тях и това бе първият осезателен полъх, който усетиха откакто напуснаха подводницата. Внезапно стана много студено — влагата изсмука топлината от костюмите им; от цялата екипировка единствено ботушите бяха напълно пригодени за тези условия. Светлината все повече губеше силата си, въздухът и водата отново се превърнаха в кристали и паднаха на повърхността. Ъндърхил пак рискува да погледне нагоре. Ослепителните точки сега приличаха на светещи дискове, които постепенно гаснеха пред очите му. На тяхно място се появи трепкащо сияние, подобно на северното. Четири, близко разположени една до друга точки — ъглите на правилен тетраедър? Такава красота!

Само след няколко секунди щяха съвсем да избледнеят и да се изгубят от небосклона. Затова пък се появиха нови светлини — ярки проблясъци отвъд източния хребет. На запад към точката на зенита се устреми друг рояк ярки точки. Зад тях небето се покри от трепкаща светлинна пелена.

Четирите члена на групата стояха неподвижни. За миг подчинението на военната дисциплина, насадено в съзнанието на Юнърбай, отстъпи място на благоговението. Той отстъпи назад от образувалата се органична локва и постави ръка върху гърба на Шерканер. Гласът му най-сетне успя да проникне по кабела въпреки лошата връзка:

— Какво е това, Шерканер?

— Съвсем не знам. — Той усещаше треперенето на ръката на Юнърбай. — Някой ден обаче непременно ще разберем… Да продължаваме напред, сержант.

Групата напълни резервоарите, после продължи пътя си, но движенията на четиримата приличаха на марионетки, дърпани от конци. Илюминациите над главата им продължаваха. Макар светлината вече да не бе така силна като от четирите изгорели слънца, цветовете по небето надминаваха по красота и най-прекрасното земно сияние. Две падащи звезди се движеха все по-бързо по небето. Сияйната им следа постепенно се разнесе и угасна. После отново се появиха върху източния небосклон, нажежени до бяло, подобно малки копия на първите четири слънца. Дълго след като избухнаха от мястото, където ги забелязаха за последно, струеше светлина във всички посоки.

Най-смайващото зрелище беше отминало, но по небосклона все още пробягваха светлинки, досущ малки духове. Можеха да бъдат взети за сиянието на зората, но се виждаше ясно, че са подхранвани от мощен източник на енергия. Дали пък това не са белите нощи в Периода на мрак? Каквото и да бе обаче, само заради него си заслужаваше да предприемат тази изпълнена с рискове операция.

Най-накрая стигнаха военната база на тийфърите. Необикновената зора продължаваше да осветява небосклона, дори когато се спускаха по рампата, водеща към входа.

Никога не бяха разисквали подробно набелязаните цели. Те останаха същите, които Ъндърхил предложи на Виктъри Смит онзи следобед в Териториалното командване. Стига да успееха да се събудят и да оцелеят в сърцето на Мрака, четиримата войници, снабдени с известно количество експлозиви можеха да нанесат огромни щети на резервоарите с гориво и живата сила, разположена сравнително близко до повърхността. Не беше изключено да се доберат и до Генералния щаб на Тийфщадт. Дори да успееха да направят всичко това обаче, то не би оправдало огромните инвестиции, вложени в изследването на Ъндърхил.

В плана им все още съществуваха съмнителни непълноти. Всеки път модерната военна машина на двете страни правеше усилие да спечели предимство и въпреки настъпването на Мрака продължаваше да действа и да дебне заспалия противник; с настъпването на Новото слънце обаче армията, която първа се връщаше на бойното поле, ставаше и окончателен победител в битката.

До окончателното настъпване на Мрака и двете страни бяха натрупали внушително количество запаси. Доколкото учените можеха да съдят по оскъдните данни, всеки път Новото слънце идваше изпепеляващо и ослепително ярко. Това траеше няколко дни, а може би само броени часове, но и те бяха достатъчно, за да се опустоши всичко; повърхността се нажежаваше хиляди пъти повече, отколкото през Междинния период или годините на Чезнещото слънце. Именно тази непоносима жега, а не студът на Мрака унищожаваше всичко живо с изключение на най-устойчивите представители на всяко поколение.

Рампата водеше към складовете на тийфърите. Противникът имаше резерви и по фронтовата линия, но този заден ешелон беше предназначен да снабдява войската по време на маневри. Без него елитните части на тийфърите щяха да са принудени да бездействат, а авангардът, в случай че Короната атакува, нямаше да има шанс за отстъпление. Според Териториалното командване унищожаването на тези складове щеше да ускори сключването на примирие или да осигури бърза победа на войските на Короната. Четирима бойци и целенасочените разрушения, които се канеха да извършат, щяха да са напълно достатъчни за това.

… Стига обаче да не замръзнеха, докато прекосяваха вътрешния двор на базата. По стъпалата имаше малко замръзнал въздух, а тук-там се забелязваха останки от храсти, украсявали пространството около пилоните със знамена. И с това се изчерпваше всичко. Сега им се налагаше да изливат почти цялото количество органична каша, за да постигнат някакъв минимален ефект. Мракът вече ги притискаше отвсякъде, а единствената светлинка идваше от действието на екзотермите. Според докладите на разузнаването дворът не беше по-дълъг от двеста метра…

Някъде напред засия елипса от светлина. Изходът. Групата с олюляване продължи по полето, което някога е било открито пространство, но сега беше защитено срещу Новото слънце със сребристо покривало. Пред тях се ширна равнина, цялата покрита с колчета за палатки. Тук-там снегът от замръзнал въздух ги беше разместил, но повечето стояха непокътнати. В оскъдната светлина успяха да зърнат и очертанията на парни локомотиви, релси, влекачи за превозване на оръдия и бронирани автомобили. Дори в сумрака металните им корпуси проблясваха под скрежа. Когато отново дойдеше Новото слънце, всичко тук щеше да е готово за действие. Докато ледът се топи и изпарява, а водният поток се оттича през дренажната система, прокопана под полето, от най-близките убежища ще заприиждат първите бойци на тийфърите, готови да спасяват въоръжението и транспортните машини. Образувалата се вода трябваше да бъде събрана в специални резервоари, откъдето минаваше в пръскачките, използвани за охлаждане на нажежената от Новото слънце земя. Щяха да последват часове трескава проверка на изправността на техниката, още толкова време щеше да отиде за поправяне на повредите, резултат от двувековния Мрак и няколкото часа непоносима жега. След това войската щеше да поеме в онази посока, където според командването имаше най-голям шанс да удържи победа. Тази стратегия беше резултат от извършваните поколения наред изследвания относно природата на Мрака и Новото слънце. По данни на разузнаването противникът имаше голяма преднина в тази област.

Хрункнер ги събра около себе си, така че всички да могат да го чуват.

— Готов съм да се обзаложа, че часове след първите слънчеви лъчи тук ще гъмжи от войска, но сега всичко е на наше разположение. Ето защо пълним догоре резервоарите и се пръскаме за изпълнението на задачата както е по план. Джил, ще се справиш ли с твоята част?

Джил Хевън беше слязъл по стълбите, залитайки като пияница със счупен крак. Шерканер предположи, че проблемът с костюма се беше отразил и на краката му. Въпреки това Хевън се изпъна при въпроса на Юнърбай, а гласът му прозвуча почти нормално:

— Не съм бил целия този път, сержант, та сега да седя и само да гледам. Ще се справя със задачата си.

И така, беше настъпил най-важният и отговорен етап, заради който предприеха цялата рискована операция. Най-напред се освободиха от аудиокабелите, които досега ги свързваха един с друг. После си разпределиха експлозивите и черния прах. Неведнъж бяха отработвали на тренировките всеки детайл от операцията. Имаха резервни варианти за всяка непредвидена ситуация — ако изостанат с времето между два етапа, ако не попаднат в каналите на дренажната система, ако си счупят някой крак, ако картите се окажеха неточни. Каквото и да се случеше, пак щяха да приключат преди да са замръзнали.

Разпръснаха се в четири посоки. Експлозивите, разположени под защитното сребристо покривало, не бяха по-големи от ръчни гранати. Щом се оттеглиха, зад гърба им се разнесоха няколко слаби взрива, които обаче успяха да разрушат стратегически сектори от покритието. Продължиха да работят с пръскачките — напълно обикновени на вид, затова пък надеждни според плановете на конструкторите от Службата за физически изследвания. Накрая складовете се оказаха изцяло покрити с черен прах, очаквайки целувката на Новото слънце.

Само след час вече бяха на километър от складовете. Юнърбай наложи бързо темпо след напускането на базата, загрижен за заключителната част от операцията — тяхното оцеляване.

Бяха почти на крачка от успеха. Почти. Но Джил Хевън сякаш изпадна в делириум и действаше хаотично по време на престоя им в базата. Накрая се опита да поеме сам в неизвестна посока.

— Трябва да намерим подходящо място и да се окопаем.

Повтаряше непрекъснато тези думи, докато Нишнимор и Юнърбай го овързваха с предпазните колани.

— Точно натам сме тръгнали, Джил, дръж се.

Юнърбай се отдели от групата на Хевън и Амбър и известно време двамата с Ъндърхил можеха да говорят насаме.

— Май успя да си възвърне духа — каза Шерканер.

Сега Хевън пристъпяше сякаш върху дървени протези вместо крака.

— Не вярвам вече да усеща болка — отговорът на Хрунк стигна до него слаб, но достатъчно ясен. — Не това ме тревожи обаче. Мисля, че постепенно потъва в Унеса.

Екстазът на Мрака. Някаква луда паника обземаше подсъзнателно всеки, когато усетеше, че е останал в студа на повърхността и няма шанс да се спаси. В такива случаи животинският инстинкт подсказваше на жертвата да търси място, което би могло да замести убежището.

— Проклятие!

Той едва различи приглушеното възклицание, а връзката съвсем прекъсна, когато Юнърбай се опита да ги подкара вкупом напред. От спасението ги деляха само няколко часа. Но сега… Докато наблюдаваха борбата на Джил Хевън, у всички тях взеха да се надигат първични животински пориви. Инстинктът е невероятно нещо, но ако сега му позволяха да вземе връх, щеше да ги отведе на сигурна смърт.

Два часа по-късно едва се бяха добрали до хълмовете отвъд базата.

Джил на два пъти се освободи и като обезумял се хвърляше встрани от пътя, преследван от фикс идеята да открие сигурно убежище. Всеки път Амбър го домъкваше обратно, опитвайки се да го върне към здравия разум. Джил вече не си даваше сметка къде се намира, а от неговото буйство предпазния костюм съвсем се разпадна на части. Повечето от крайниците му вече бяха вдървени и измръзнали.

Краят настъпи, когато стигнаха до първото стръмно изкачване. Налагаше се да изоставят резервоарите с органична каша. Останалата част от пътя щяха да изминат единствено с въздуха, осигурен от екзотермите в личните им банки. За трети път Джил разкъса предпазните колани и със странно подскачащо клатушкане се хвърли към ръба на зейналата отстрани на пътеката пропаст. Нишнимор се втурна след него. Амбър беше едра жена и досега не срещна особени затруднения при залавянето на Джил Хевън. Този път обаче беше различно. Джил изпадна в последната фаза на Унеса. Когато тя се опита да го избута обратно от края на пропастта, той се хвърли срещу нея, ръгайки я с краищата на ръцете си. Амбър залитна назад и охлаби хватката си. Ръцете на Хевън махаха във всички посоки, той загуби равновесие и се отърколи в тъмната паст на урвата.

Тримата стояха онемели и неподвижни известно време; после Амбър започна да се спуска по склона, а краката й трескаво търсеха опора в скалите под снега. Юнърбай и Ъндърхил я сграбчиха и я издърпаха обратно.

— Оставете ме, моля ви! Дори и измръзнал, той все пак има някакъв шанс. Трябва на всяка цена да го върнем обратно.

Ъндърхил се надвеси над пропастта и дълго се взира в нея. Джил беше паднал върху голите зъбери и тялото му лежеше долу напълно неподвижно. Дори да не беше мъртъв, обезводняването и измръзването щяха да го убият още преди да са го върнали на пътеката.

Явно Хрункнер разбираше това.

— Той вече свърши, Амбър — меко каза сержантът. После отново си възвърна началническия тон. — А ние все още не сме изпълнили своята мисия.

След миг Амбър помаха в знак на съгласие, но Ъндърхил не я чу да проронва нито дума. Тя се изкачи обратно на пътеката и им помогна да затегнат отново предпазните колани, които ги крепяха един за друг, и да възстановят аудиоканала.

Тримата продължиха изкачването като сега се движеха доста по-бързо от преди.

Когато стигнаха крайната цел им бяха останали само още няколко кварти живи екзотерми. Преди Мрака по тези хълмове имаше гъст лес — ловен резерват, притежание на тийфърите благородници. Зад тях в скалите зееше цепнатина — вход към естествено образувано убежище, където щяха да са в относителна безопасност до настъпването на Периода на светлина. Във всеки от ловните резервати имаше такива дупки, използвани за скривалища от дивите животни. В гъсто населените райони те или биваха завладявани от хората, които допълнително ги разширяваха и ги снабдяваха с различни удобства, или се рушаха неизползвани. Шерканер недоумяваше как тяхното разузнаване беше разбрало за съществуването на това убежище. Единственото обяснение бе, че имаха агент сред висшите кръгове на тийфърите.

Дупката обаче не се оказа мечтаното убежище, а дива и неприветлива като пещера на първобитните.

Нишнимор беше единственият ловец в групата. Двамата с Юнърбай направиха просека в паяжината и се спуснаха надолу. Шерканер висеше над тях и им осигуряваше топлина и светлина.

— Виждам пет басейна… И двойка възрастни таранти. Дай още малко светлина.

Шерканер се спусна още по-надолу и насочи снопа лъчи в предполагаемата посока. Светлината в най-долните му ръце огря цялата вътрешност, чак до дъното на пещерата. Сега той също виждаше два от басейните. Замръзналият въздух ги покриваше едва-едва. Ледът в тях беше типичен за местата, предназначени за летаргичен сън — чист, без никакви балончета газ в него. Под ледената кора различи замръзнало тяло, чийто очи лъскаха на светлината. Боже мили, беше огромно! Значи трябва да е мъжко; по него се виждаха гъстите редици на малките му.

— Останалите басейни са препълнени с храна. Съвсем прясно убита, както можеше и да се очаква.

През първата година от Новото слънце тази двойка таранти щеше да остане в убежището си, изсмуквайки соковете на своите жертви и подготвяйки малките да ловуват, за да излязат навън, когато пожарищата и огнените бури утихнат. Тарантите бяха месоядни и не толкова интелигентни като трактите, но затова пък много повече от тях приличаха на хора. Беше въпрос на живот и смърт да убият тарантите и да вземат храната им, но това приличаше повече на пладнешки обир, отколкото на лов.

Приключването на операцията им отне близо час и изразходва почти цялата енергия, останала от екзотермите. Накрая се изкачиха за последен път на повърхността и се опитаха да прикрият, доколкото е възможно, дупката в паяжината. Тъпа болка пронизваше няколко от ставите на Ъндърхил и той вече не усещаше краищата на левите си ръце. През последните няколко часа костюмите им се износиха, почти се разпаднаха на части, а някои от ръкавиците на Амбър съвсем се бяха стопили в резултат от непрекъснатия допир със замръзналия въздух и екзотермите. Така или иначе двамата не можеха да сторят нищо повече и крайниците им бавно замръзваха. По всичко личеше, че тя ще изгуби някои от ръцете си. Но каквото и да бе състоянието им, тримата щяха да издържат още минута-две.

След малко Амбър наруши мълчанието:

— Това може да се смята за победа, нали?

Гласът на Юнърбай беше необичайно твърд, когато й отговори.

— Точно така. И ти прекрасно знаеш, че Джил също би се съгласил с нас.

Тримата се притиснаха плътно в тъжна прегръдка, почти съвършено копие на статуята „Сключване на Съглашението“; имаше го дори Отсъстващият съюзник.

Амбърдън Нишнимор се промъкна обратно през отвора на пещерата. От нишките на паяжината, до които се беше докоснала, заискри зеленикаво сияние. Долу щеше да изсипе останалите екзотерми в басейните. Ледът им скоро щеше да скове бактериите, но това нямаше да ги убие. Тримата се надяваха да си осигурят надеждно ледено покритие за през останалата част от Мрака. След този последен риск не им оставаше нищо друго, освен да разчитат на щастливата си съдба.

— Хвърли един последен поглед на входа, Шерканер! Теб по те бива в ръчната работа.

Увереността в гласа на Юнърбай съвсем изчезна през последните няколко часа. Амбър Нишнимор беше войник; Юнърбай се отнасяше по устав с нея и вече издаде всички необходими заповеди. Сега обаче сержантът мислеше само за едно — как да направи така, че по-малко замръзнал въздух да се налепи по корема му.

Ъндърхил се огледа за последен път. Намираха се на около километър над вражеската база. Яркото сияние върху небосвода гаснеше бавно; падащите звезди, небесните взривове — всичко свърши. В този приглушен сумрак складовете се открояваха като плътно черно петно върху сивия фон на полето. Това обаче не беше сянка, а черната пудра, която разпръснаха.

— Колко малко му трябва — каза Юнърбай, — само неколкостотин кила черен прах. Наистина ли вярваш, че ще свърши работа?

— Разбира се. Първите часове от Новото слънце са същински ад на земята. Черната пудра ще усили двойно унищожителната сила на лъчите. Нали си представяш какво ще се получи тогава?

Всъщност сержант Юнърбай лично беше контролирал тези опити. Усилените стократно лъчи на слънцето през Междинния период бяха насочени към покрит с черната пудра метал. Само след няколко минути резултатът беше на лице — топеше се всичко — буталата на цилиндрите, гилзите, колелата и релсите. Врагът щеше да бъде принуден да се върне обратно под земята, изгубил най-съществената част от своите муниции и машини.

— Това е първият и последен път, когато тази магия ще проработи, Шерканер. Няколко бариери или добре разположени мини и щяхме вече да сме мъртви.

— Така е. Но всичко ще се промени оттук нататък. Това е последният Период на мрак, който Паяците проспиват в мир и покой. Следващия път вече няма да има само няколко души с предпазни костюми. Цялото население ще е будно. Предстои ни да завладеем Мрака, Хрункнер.

В отговор Юнърбай само се разсмя. После даде знак на Ъндърхил да се връщат обратно в пещерата. Макар да бе смъртно уморен, сержантът все пак държеше лично да се погрижи за окончателното прикриване на следите им.

Шерканер хвърли прощален поглед към сивото поле под себе си и към невъзможната зора, която огряваше небосклона. „Толкова далеч, толкова близко трябва да улучиш, че куп полезни неща да научиш.“

9.

Като дете Езр Вин беше винаги закрилян и в безопасност. Само веднъж животът му висеше на косъм, но това стана поради една нелепа случайност, съчетана с престъпно нехайство.

Дори по стандартите на Чуенг Хо фамилията Вин. 23 се смяташе за многобройна с широко разклонено родословно дърво. Някои далечни роднини не се бяха виждали лице в лице от хиляди години. През повечето време Вин. 23. 4 и Вин. 23. 4. 1 живееха почти в двата края на Обитаваното от хора космическо пространство. Те се развиваха независимо едни от други, трупаха състояния и постоянно увеличаваха богатствата си. Може би идеята да се обединят отново след толкова време не беше от най-добрите, но по една щастлива случайност почти всички членове от трите клона се събраха едновременно в „Стария Киеле“. Те поизчакаха година-две, а после взеха да строят домове, които всяка здравомислеща цивилизация би нарекла палати. Споделеният бит позволи да преценят у кого колко е останало от общите им корени. Вин. 23. 4. 1 държаха вземането на всички решения да става с консенсус. Убеждението им не противоречеше на традиционните отношения във фамилията, но въпреки това леля Филипа се възмути. „Няма да допусна който и да било да се разпорежда с моята собственост!“, спомняше си нейните думи малкият Езр.

Вин. 23. 4 бяха сред най-близките роднини на родителите на Езр, макар техният диалект несе в по-голямата си част да звучеше напълно неразбираемо, фамилия 23. 4 не си правеше труда да се придържа към общоприетите стандарти. Стандартите, а още повече вписването в черния списък обаче бяха много важни неща. Веднъж по време на пикник един от възрастните имаше грижата да следи данните от скафандрите на децата, но автоматиката нещо засякла и отчела двойно време, а на онзи дори не му минало през ума, че „атмосферни секунди“ за неговия братовчед означава нещо съвсем различно от смисъла, който той влага в този термин. Езр обяздваше една малка скала, кръжаща около астероида, където се провеждаше пикникът. Беше очарован, че си има свой собствен свят, който се движи като жив под ръцете и краката му. Когато въздухът му се изчерпа обаче, неговите другарчета вече си бяха намерили други игри и забави далеч от самотния ездач. Отговорникът не обърна внимание на сигналите за помощ от скафандъра на Езр, а детето в станалия ненужен предпазен костюм едва не се прости с живота.

Езр си спомняше единствено, че дойде в съзнание под надзора на съвсем нов отговорник. Много Ксек след това всички се грижеха за него като за истински принц.

Досега Езр Вин се беше пробуждал след летаргичен сън винаги в прекрасно настроение. Вярно, не минаваше без обичайната дезориентация; винаги се появяваше и характерното за това състояние физическо неразположение, но спомените от детството му подсказваха, че те много скоро ще преминат и всичко отново ще е наред.

Този път събуждането не беше по-различно от предишните, освен че стана някак много по-нежно и внимателно.

Той лежеше отпуснат в безтегловността, сгушен в топлото легло. Ориентацията му бързо се възстанови — високо над него се виждаше таван. На стената зад леглото имаше картина… толкова педантично изработена; най-вероятно беше фотография. „Триксия мрази тези картини.“ Мисълта за миг проблесна в съзнанието му, повлече със себе си спомени и преживявания. Триксия. Триланд. Експедицията към Изчезващата звезда. При това той не за първи път се събуждаше тук. Беше преживял ужасни неща… Засадата на Новородените. Как ли успяха да я подготвят? Но защо не си спомняше нищо, което се е случило непосредствено преди да потъне в сън? Носеха се из космическия мрак в един повреден спускателен апарат, флагманският кораб на Парк е унищожен. Триксия…

— Мисля, че това най-после го върна в съзнание, Пастирю.

Гласът беше женски.

Той неволно извърна глава по посока на звука. Анне Рейнолт седеше на ръба на леглото му, до нея видя Томас Нау.

— О, стажант Вин, радвам се да ви приветствам отново сред живите.

Усмивката на Нау показваше загриженост, но дори тя не промени надутото му държание. На Езр му трябваха няколко секунди, докато успее да произнесе нещо сравнително разбираемо:

— Као… учи… Какво се случи? Къде съм?

— Вие сте на борда на моята главна резиденция. Изминаха осем дни, откакто вашата флота се опита да унищожи корабите ми.

— Ъ?!

„Ние да сме ви нападнали?!“

Нау подигравателно наклони глава, забелязвайки недоумяващото изражение на Вин.

— Държах да присъствам, когато дойдете в съзнание. Директор Рейнолт ще ви запознае с подробностите, но аз исках лично да ви уверя в своята подкрепа. Назначавам ви за предводител на онова, което е останало от флотата на Чуенг Хо.

Той стана и потупа внимателно Вин по рамото. Езр проследи с поглед водача на Новородените, докато той излезе от стаята. „Предводител на флота ли?“

Рейнолт му донесе кадри от развоя на битката, чиято бруталност той трудно можеше да асимилира. Не е възможно всичко това да е лъжа… Хиляда и четиристотин души от Чуенг Хо станаха жертва на атаката — почти половината от личния състав. Четири от седемте междузвездни кораба на Чуенг Хо бяха унищожени, двигателите на останалите — извън строя. Почти всички по-малки средства за придвижване или имаха сериозни повреди, или изобщо не можеха да се използват. Подчинените на Нау се бореха с всички сили да потушат горящите в орбитата на планетата пожари. Като че ли нямаха нищо против да продължат „съвместната експедиция“. Всички суровини, които извлякоха от недрата на Арахна, сега щяха да послужат за снабдяване на поселищата, построени от Новородените в точка L1 на системата слънце/планета.

Рейнолт му даде да разгледа и списъците с личния състав. Всички на „Фам Нувен“ бяха мъртви. Капитан Парк и неколцина от членовете на Търговския съвет също станаха жертва на нападението. Повечето от екипажите на оцелелите кораби бяха невредими, но всички висши ръководители се намираха в състояние на летаргичния сън.

От нетърпимия главобол, който мъчеше Вин през последните минути, прекарани на спускателния апарат, нямаше и следа. Според Рейнолт Новородените го бяха спасили от някаква „злополучна зараза“. Само една зараза обаче можеше да се задейства едновременно на толкова места и по едно и също време — повсеместен психически срив. Лъжите на Новородените можеха да се приемат единствено като опит да се покажат цивилизовани. Планирали са тази атака още от самото начало и са я изчислили до последната секунда.

Анне Рейнолт поне не се усмихваше, докато изговаряше всички лъжи. Но тя изобщо рядко се усмихваше. Директор по въпросите за човешкия ресурс Рейнолт. Странно, дори Триксия не бе доловила какво се крие зад това. Отначало Езр мислеше, че Рейнолт се бори с чувството за срам, защото много рядко се решаваше да го погледне в очите. Едва по-късно осъзна, че за нея е също толкова вълнуващо да гледа физиономията му, колкото и да изучава стената насреща. За директора по въпросите за човешкия ресурс той не беше личност; на нея не й пукаше дори за загиналите.

Езр внимателно прочете всички доклади. Не изпита нито злорадство, нито болка, когато видя сред жертвите и името на Сам Дотрейн. „Името на Триксия обаче го няма в нито един от списъците.“ Най-сетне стигна до раздела с оцелелите и тяхното местоположение в момента. Близо триста души, които битката завари в лагера на Чуенг Хо, сега бяха на път към L1. Езр прегледа имената, опитвайки се да си припомни човекът, който стои зад всяко едно от тях — все млади хора, сред които нямаше учени или представители на Триланд. Нямаше я и Триксия Бонзол. Той отвори нова страница — друг списък. Триксия! Тя фигурираше в него и дори беше записана в раздела „Лингвистичен отдел“.

Езр вдигна очи от електронната книга и се постара гласът му да не го издаде.

— Какво е, хм, значението на този знак, който стои след някои от имената?

„При името на Триксия.“

— Фокусирани.

— Това пък какво ще рече?

Тонът му неволно стана остър и припрян.

— Все още са на лечение. Не всички се възстановяват така бързо като вас.

Погледът й беше твърд и невъзмутим.

Нау се появи отново на следващия ден.

— Време е да ви представя на вашите подчинени — започна той.

Двамата се понесоха по дълъг прав коридор към хангара с превозни средства. По всичко личеше, че това не е мястото, където се проведе банкетът. Усещаше се слаба гравитация, въпреки че се намираха на малък астероид. Совалката в хангара беше значително по-голяма от тези на Чуенг Хо и някак примитивно луксозна, в бароков стил. Вътре имаше ниски масички и бар, който можеше да се ползва от пътниците. Обграждаха ги широки прозорци с естествена гледка. Нау му даде време да огледа спокойно.

Совалката започна да се издига между косите подпори на поселището. То още не беше завършено, но изглежда щеше да стане просторно като лагера на Чуенг Хо. Не след дълго се озоваха над конструкцията. Гледката под краката им приличаше на митично морско чудовище. Оказа се, че са диамантените скали, събрани в едно. Повърхността беше необичайно гладка, без нито един кратер, но иначе по нищо не се различаваше от тази на астероида. Само на местата, където слънчевите лъчи попадаха върху оронен горен слой, сияеше пъстроцветна дъга. В просеката, образувана между двата диамантени върха, Езр забеляза складирани купчини сняг и огромни скални и ледени късове, очевидно добити от океанското дъно на планетата.

Совалката продължаваше да се издига нагоре. Иззад планинското било се показаха кораби. Бяха дълги повече от шестстотин метра, но дебелият слой прах върху тях ги правеше да изглеждат по-малки. Висяха в пространството, вързани здраво един за друг като неволници на пазар за роби. Езр започна бързо да ги брои наум като си даваше сметка, че едва ли вижда всичките.

— Докарали сте всичко на L1. Значи сте си присвоили находките и на двете експедиции, така ли?

— Боя се, че сте прав — кимна Нау. — Най-добре е да сме откровени, когато говорим по тази тема. Битката изтощи докрай и двете страни. За разлика от вас ние имаме достатъчно ресурси да се върнем у дома, затова пък ще се приберем с празни ръце. Обединим ли се обаче… От L1 спокойно се наблюдава света на Паяците. Ако наистина са навлезли в Ерата на комуникациите, тогава ще използваме техните ресурси, за да възстановим нашите загуби и поправим щетите от битката. С други думи — можем да получим почти всичко, за което дойдохме тук.

Хм. Това напомняше за дългите периоди на преговори и обработка, докато клиентът узрее за сделката. Чуенг Хо бяха използвали тази стратегия в няколко случая. Понякога тя дори даваше резултат.

— Ще бъде трудно за изпълнение.

— За вас сигурно ще е трудно — разнесе се глас иззад гърба му. — Но Новородените се справят с всичко. Най-добре е да запомниш това още сега.

Езр разпозна в този глас представителя на Новородените, който продължаваше да твърди, че Чуенг Хо са ги нападнали от засада дори след като унищожиха флагманския им кораб. Насреща му се усмихваше едър блондин. Казаното от него беше пределно ясно и недвусмислено.

— Ние винаги се бием така, че да спечелим. Скоро и Паяците ще го разберат.

Не беше чак толкова отдавна вечерта, когато Езр Вин седеше като равноправен съюзник до този човек, а той на свой ред беше погълнат от лекцията на Фам Тринли. Още там се разбра, че блондинът е грубиян и кавгаджия, но тогава нямаше голямо значение. Погледът на Вин пробяга по тапицираните с килими стени и се върна към Анне Рейнолт. Тя внимателно следеше разговора. Ако се съдеше само по външния вид, двамата с Брюхел бяха като брат и сестра. В русата коса на здравеняка се забелязваха червеникави отблясъци. Но с това се изчерпваше цялата прилика помежду им. Макар и с неприятен характер, той беше прозрачен като стъкло, а чувствата му — крайни и лесни за разгадаване. Единствената проява на емоция у Анне Рейнолт бе зле прикриваното нетърпение. Тя наблюдаваше събеседниците с изражение, сякаш е зърнала досадни вредители в градинската леха.

— Но ти не унивай, амбулантно търговче такова. Вашата собственост е извън всяка опасност. — И той посочи през прозореца. Долу се забелязваше зеленикаво петънце, което далечно напомняше кръг — лагерът на Чуенг Хо. — Паркирали сме го в орбита на осем дни разстояние от планетата.

Томас Нау леко повдигна ръка, сякаш искаше да посочи нещо на тавана, и Брюхел незабавно млъкна.

— Разполагаме със съвсем малко време, господин Вин. Известно ми е, че Анне Рейнолт ви е запознала с основните факти. Искам обаче лично да се уверя, че си давате сметка за новите си задължения и отговорности. — Той направи нещо с ръкавела си и гледката от лагера на Чуенг Хо се увеличи неколкократно. Вин мъчително преглътна; странно, това беше най-обикновен лагер, дълъг почти сто метра. Очите му трескаво изучаваха неравния купол от ватирана материя. Беше живял под него не повече от две Мсек, неведнъж проклинайки теснотията там. А сега чувстваше това място като втори дом — вътре бяха повечето от оцелелите му приятели. Толкова лесно можеха да унищожат и него! Засега обаче всичките му части изглеждаха непокътнати. Никъде не личеше куполът да е бил кърпен. Капитан Парк реши лагерът да е далеч от корабите, а Нау пощади убежището им.

— … ето защо вашето положение е от изключително значение. Като мой представител и предводител на флота вие поемете отговорност, равна на тази на капитан Парк. Винаги можете да разчитате на подкрепата ми. Ще взема мерки и моите хора да схванат това. — Поглед към Ритцер Брюхел. — Ще ви помоля обаче да запомните едно-единствено нещо: нашият успех, нашето оцеляване сега зависи от това дали ще ни сътрудничите почтено.

10.

Станеше ли дума за ръководна длъжност, Езр си даваше сметка, че е малко муден за такава работа. Но думите на Нау бяха съвсем ясни и категорични. Вин дори мина такъв курс на обучение в училище. Щом стигнаха лагера, Нау дръпна кратка и прочувствена реч, с която представи Вин като „новия предводител на флота на Чуенг Хо“. Той специално подчерта, че Езр Вин е най-изтъкнатият представител на фамилиите, собственици на кораби в експедицията. Двата кораба на Вин бяха останали незасегнати по време на битката. Ако сред оцелелите имаше някой, притежаващ правото да ръководи хората на Чуенг Хо, то това несъмнено бе Езр Вин. В случай, че останалите подкрепят справедливия избор на Нау, това ще е за благото на всички тях. После Езр на свой ред беше изтикан напред. Той измърмори, че е щастлив да се върне отново сред приятелите си и колко много разчита на тяхната помощ.

През следващите няколко дни Вин осъзна непреодолимата пропаст, която Нау беше прокарал между дълг и лоялност. Езр уж беше сред свои, а всъщност не се чувстваше желан и приет. Всеки ден срещаше познати лица — Бени Уен и Джими Дием бяха живи и здрави. Езр и Бени се познаваха още от шестгодишни, а сега приятелят му се държеше като непознат. Като отзивчив непознат.

Един ден, повече по силата на случайността, отколкото по предварителен план, Езр се натъкна на Бени близо до хангара за совалки в лагера. Езр беше сам. Напоследък неговите асистенти от Новородените все по-често го оставяха без надзор. Дали вече му се доверяваха напълно? Или мислеха, че просто няма накъде да мърда? Сигурно не допускаха, че е способен да им причини неприятности. Това не говореше добре за него. Но пък така се чувстваше свободен.

Бени тъкмо приближаваше заедно с малка група от хората на Чуенг Хо към най-външната стена на лагера. Тъй като в тази част бяха складовете и хангарите, стените не бяха уплътнени отвън. През купола често се виждаха сигналните светлини на прелитащите совалки. Групата на Бени се пръсна в подножието на стената, за да провери местата, където се съединяваха отделните части на купола и автоматиката, осигуряваща достъп до лагера. Наблюдаващият от Новородените стоеше по-настрани, но се виждаше добре от всички.

Езр идваше по страничния тунел, видя Бени Уен и като прескочи леко преградите в коридора, мина от неговата страна.

Уен вдигна очи от онова, което вършеше в момента, и кимна любезно.

— Предводител флота Вин.

Официалният тон вече се беше наложил между двамата и всеки път действаше на Вин като юмрук в лицето.

— Здрасти, Бени. Как я караш?

Уен хвърли бърз поглед към наблюдаващия. Стоеше наперено с вид на господар, но неговите сиви дрехи повече потискаха хората от Чуенг Хо, известни със своето богато въображение и силно развития си индивидуализъм. В момента говореше нещо с висок глас на трима от групата на Бени, но заради голямото разстояние думите му се чуваха приглушено. Бени погледна отново към Езр и сви рамене.

— Всичко е наред. Известно ли ти е какво правим тук?

— Подменяте комуникационната система.

Една от първите задачи на Новородените бе да конфискуват всички шлемове. Дотогава поне тези устройства, които им осигуряваха връзка с останалите членове от екипажа и достъп до всички системи на флотата, поддържаха крехката илюзия за свобода.

Уен се засмя горчиво, продължавайки да държи под око наблюдаващия.

— Позна от първия път, Езр, стари приятелю. Нали разбираш — новите ни… работодатели имат много проблеми. Затова им трябват нашите кораби и цялото ни оборудване. За жалост не могат да ги използват без комуникационната система. Как мислиш обаче — дали Новородените ще й се доверят?

Една добре действаща система като тяхната винаги може да бъде контролирана и променяна. Новородените обаче не владееха нейните тънкости. А тя от своя страна беше свързана с мрежата на корабите във флотата. И всичко това работеше в съвършен синхрон.

Софтуерът на системата беше развиван с хилядолетия и доусъвършенстван от Чуенг Хо през последните сто години. Ако Новородените разрушаха онази част от системата, която беше в корабите, тогава те нямаше да са им по-полезни от куп старо желязо. Но как можеха завоевателите да се доверят на нещо, което не разбират и не могат да владеят изцяло? В повечето такива случаи оборудването на завладените биваше унищожавано. Но както отбеляза Томас Нау, Новородените не можеха да си позволят да загубят повече ресурси.

— Те монтират свои устройства към всяка част от нашата система, при това не само тук, но и в корабите. И така, стъпка по стъпка, си я присвояват.

— Няма начин да подменят всички части с техни.

„Поне се надявам да е така.“ Един от отличителните белези на най-свирепите диктатури бе правителство да контролира комуникациите и системите за връзка.

— Ще бъдеш много изненадан, ако разбереш докъде са стигнали в подмяната. Гледах ги как работят. Техните компютърни специалисти са… странни. Откриха елементи в системата, за които никога не съм подозирал, че съществуват. — Бени сви рамене. — Но ти си прав, те не пипат комуникациите на по-ниско ниво. Изобщо се подчиняват на някакви неразбираеми правила. Затова пък сега интерфейсът навсякъде е чисто нов. — Бени си позволи да се усмихне криво. После свали някакво продълговато черно приспособление от колана си. Приличаше на клавиатура. — Не след дълго ще използваме само това.

— За бога, та то изглежда толкова допотопно!

— Опростено, не допотопно. Мисля, че засега ни подхвърлят само най-старата си техника. — Бени отново погледна към наблюдаващия на Новородените. — По-същественото е, че съдържанието на тази кутийка им е познато и те свободно оперират с него. Само си поиграй малко с нея и навсякъде по локалната мрежа ще се разпространи сигнал за тревога. Така на практика могат да контролират всичко, което правим. — Бени отново сведе поглед към кутията, после претегли тежестта й. И той като Езр бе обикновен стажант и също като него не притежаваше кой знае какви технически познания. Затова пък имаше находчив и изобретателен ум. — Много странно. Всички технологии на Новородените, които съм видял досега, изглеждат доста елементарни. Въпреки това тия приятели съвсем сериозно са решили да ни контролират. Очевидно владеят нещо, което все още е тайна за нас.

Той сякаш говореше по-скоро на себе си.

Иззад купола една светла точка ставаше все по-ярка, докато накрая бавно ги подмина. Поредната совалка пристигаше в хангара. Накрая се чу само тъпо триене о повърхността на дока. По купола се образуваха леки вълни. После се разнесе звукът от затварянето на люковете в дока, който по-скоро приличаше на вой. Езр се поколеба. Шумът можеше да попречи на наблюдаващия да чуе разговора им. „Вероятно е така, но за разлика от човешките уши всяко подслушвателно устройство лесно ще декодира думите ни дори сред рева на ракета.“ Ето защо, когато заговори отново, той почти крещеше, сякаш се опитваше да надвика шума от кацането, а не шепнеше като конспиратор.

— Бени, напоследък се случиха много неща. Държа само да знаеш, че аз не съм се променил. Че не съм…

„Не съм предател, дявол да го вземе!“

За миг изражението на Бени остана непроменено… После той неочаквано се усмихна.

— Знам това, Езр, знам.

После го поведе към останалите от групата.

— Ела да ти покажа с какво още се занимаваме.

Езр го последва. Приятелят му от време на време сочеше ту в една, ту в друга посока, обяснявайки какви промени са направили Новородените. В съзнанието на Вин все по-ясно се открояваха правилата на играта. „Ние сме необходими на противника, той разчита да му служим още дълги години. Сигурно много неща бихме могли да научим едни от други. Те няма да ни убият, защото очакват да получат от нас информация как да си свършат по-добре работата.“

Воят откъм дока постепенно утихна. Някъде зад купола навън хора и машини започваха разтоварването.

Уен се приближи плътно до външната стена.

— Чувам, че местят много от хората си тук.

— Да, скоро ще станат четиристотин, може да дойдат и още.

Лагерът се състоеше от няколко съединени помежду си огромни балони. Построиха го малко преди идването на флотата. Въпреки това площта му беше изчислена така, че да побере хората, прекарали петдесет светлинни години в летаргичен сън — колкото трае пътуването от Триланд. Това означаваше подслон за три хиляди души. А сега бяха останали едва триста Чуенг Хо.

— Мислех, че си имат свой лагер, при това по-добър от нашия — повдигна вежди Бени.

— Аз… — Наблюдаващият от Новородените вече можеше без усилие да подслуша разговора им. „Но това не е заговор. Боже мили, трябва да продължим да си говорим като нормални хора!“ — Смятам, че те са претърпели много по-сериозни загуби, отколкото признават. — „Според мен бяхме само на крачка от победата, въпреки че те първи ни нападнаха и разполагаха с повече оръжия.“

Бени кимна и Езр си помисли, че той отдавна знае всичко това. Дали му беше известно обаче, че:

— Въпреки новото попълнение в лагера ще остане още много място. Томас Нау има намерение да събуди още от нашите, най-вероятно някои офицери. — Новородените сигурно си даваха сметка, че така поемат огромен риск, но Нау явно наистина държеше да си сътрудничат… За нещастие Пастирът не бе така благосклонен към обектите на „фокусиране“. Като Триксия.

— Аха — гласът на Бени не изразяваше никаква емоция, но погледът му изведнъж стана изпитателен. После отклони очи настрани. — Това ще промени положението за мнозина от нас… Като малката дама, с която работих в този коридор например. — Той протегна глава през отвора и извика високо: — Ей, Киви, приключи ли вече?

Хлапето? Езр я беше срещал един-два пъти след нападението — достатъчно, за да се успокои, че не е ранена или взета за заложник. Но напоследък прекарваше повечето време извън лагера, в компанията на Новородените. Вероятно им се е видяла твърде млада, за да представлява заплаха за тях. Минаха няколко секунди; от коридора се измъкна дребничка фигура в смахната шарена дреха.

— Да, бе, да. Всичко вече е готово. Затегнах двойно връзките на купола… — Тя едва сега забеляза Езр. — Здрасти, Езр! — За първи път не се хвърли на врата му. Просто кимна и направи гримаса, наподобяваща усмивка. Може би вече съзряваше. Жалко, че това става при толкова тежки обстоятелства. — Всичко около входовете е подсигурено, няма никакви проблеми. Чудя се обаче защо тия момчета просто не използват код.

Тя пак се усмихна. Той забеляза, че около очите й се открояват тъмни кръгове, а лицето й изведнъж бе придобило изражението на възрастен. Киви се поклащаше във въздуха, придържайки се към въжетата на купола само с един крак, обут в ботуш. Затова пък ръцете й бяха кръстосани върху гърдите, с разперени настрани лакти. Малкото безцеремонно чудовище отпреди нападението беше изчезнало завинаги. Бащата на Киви все още беше сред „фокусираните“ — също като Триксия. Може би никога вече нямаше да се върне при тях. А Кира Пен Лизолет беше сред старшите офицери.

Момичето продължаваше да обяснява какво точно е направило в коридора. Тя имаше добра квалификация. Докато останалите деца играеха на кукли заедно с връстниците си, Киви отрасна в почти празен междузвезден кораб, носейки се из космоса. Това я превърна в добре подготвен професионалист, специализиран в няколко важни области.

Тя преливаше от идеи как да спестят време, докато монтират оборудването, за което настояваха Новородените. Бени само кимаше с глава, слушайки внимателно думите й.

После Киви внезапно промени темата.

— Чух, че скоро в лагера ни ще има нови хора.

— Да…

— Но какви? Какви?

— От Новородените. После и някои наши, поне така се надявам.

Усмивката й грейна за миг, но веднага след това тя с видимо усилие потисна вълнението си.

— Ходих в Хамърфест. Пастир Нау искаше да проверя хладилните камери преди да ги пренесат на „Далечно съкровище“. Аз… Видях мама, Езр. Успях да зърна лицето й през прозрачния капак — тя дишаше, макар и съвсем слабо.

— Не се притеснявай, дете… — рече Бени. — Ние… Всичко ще бъде наред и с майка ти, и с баща ти.

— Знам. И Пастир Нау каза същото.

В очите й отново светна надежда. Ето какво било значи — Нау залъгваше горката Киви с мъгляви обещания и така я правеше зависима от неговата воля за цял живот. Някои от обещанията можеше и да не са просто голи приказки. Защо наистина да не излекуват баща й от проклетата зараза, която самите те му бяха докарали. Но воинът Кира Пен Лизолет щеше да е много опасна за устоите на тяхното господство. Тя можеше лесно да организира контраатака. Затова сигурно щеше още дълго да спи… „Незабавна контраатака.“ Погледът му рязко се върна към Бени, но очите на неговия приятел гледаха равнодушно, сякаш отново беше изпаднал в предишната апатия. Внезапно Езр почувства, че тук наистина се готви нещо. Вероятно само след няколко Мсек хората на Чуенг Хо ще предприемат ответен удар.

„Аз мога да помогна; знам, че ще съм от полза за приятелите си.“ През Езр Вин минаваха всички официални връзки, освен това той участваше в координирането на работата на Новородените. Ако се намесеше отвътре в полза на своите… За беда го охраняваха по-строго от всички останали. Дори Томас Нау не го уважаваше истински. За миг Езр почувства гняв. Бени прекрасно знаеше, че приятелят му не е предател, но въпреки това не би могъл да помогне на конспирацията без неволно да изложи на риск заговорниците.

Лагерът на Чуенг Хо оцеля след голямата битка без никаква повреда. Комуникациите в него не бяха нарушени и за миг даже по време на схватката. Преди да подменят частите на локалната мрежа, на Новородените предстоеше дълго ровене из базата данни.

Онази част от оборудването, което оцеля след атаката, продължаваше да извършва рутинните операции без особени затруднения. Всеки ден населението на лагера се увеличаваше с по няколко души. Повечето бяха Новородени, но имаше и неколцина военни на Чуенг Хо с по-нисък чин, наскоро извадени от летаргията. И двете страни обаче изглеждаха така, сякаш са преживели някакво голямо бедствие. Никой не се опитваше да прикрие щетите на Новородените, нито количеството оборудване и техника, които са загубили. „Възможно е Триксия да е вече мъртва.“ Всички фокусирани пациенти бяха настанени в новия лагер на Новородените — Хамърфест. Затова все още никой не знаеше подробности за тях.

С течение на времето условията в лагера на Чуенг Хо ставаха все по-лоши. Макар обитателите да бяха едва една трета от пълния му капацитет, системите постоянно отказваха. Една от причините беше частичната подмяна на оборудването. Друга се коренеше във факта, че хората не вършеха съвестно работата си. Това обаче бе по-скоро страничен ефект. Главно промените в оборудването и неумението на Новородените да боравят с животоподдържащите системи отклоняваше вниманието им и правеше конспирацията възможна. За късмет на заговорниците Киви прекарваше по-голяма част от времето извън лагера. Езр знаеше, че тя лесно може да предугади намеренията на противника. А неговият принос към конспирацията бе само да мълчи и да не привлича вниманието върху това, което се готвеше. Той прескачаше от една дребна авария към друга, чудейки се какво ли са замислили другарите му.

Лагерът започна да вони. Ето защо Езр и неговият асистент от Новородените отидоха в Светая светих, за да проверят водните басейни и филтрите за бактерии — мястото, където стажант Вин прекарваше толкова Ксек… Доскоро. Какво ли не би дал да остане завинаги стажант и да работи тук долу, стига да върне капитан Парк и всички загинали.

Зловонието в оранжерията за бактерии бе по-страшно дори от онова, което се случваше да усети при някой провален опит в училище. Стените зад преливниците с бактерии бяха покрити с мека черна слуз. Тя трептеше като желе под въздушната струя на вентилатора. Кирет и Марли получиха пристъпи на гадене, а единият направо избълва в респиратора. Накрая Марли първи се съвзе.

— Пфу! За нищо на света няма да се занимавам с тая гадост! Ще те чакаме отвън, докато оправиш повредата.

И те зашляпаха, разплисквайки тинята наоколо. Накрая вратата се затвори плътно зад гърбовете им. Езр остана сам, потънал в смърдящата слуз. Той постоя известно време неподвижен, осъзнавайки, че ако някога иска да остане съвсем сам, това можеше да стане само тук.

Тъкмо беше започнал да проверява системите, когато някаква фигура, облечена във водонепромокаем костюм и с респиратор на устата, се надигна изпод тинята. Тя вдигна ръка, давайки знак да мълчи, и прекара детектор по костюма на Езр.

— Добре, чист си — дочу се приглушен глас. — Или просто ти имат доверие.

Беше Джими Дием. Езр едва се удържа да не го прегърне, въпреки гнусната слуз, с която беше покрит. Независимо от предпазните мерки, заговорниците все пак намериха начин да се свържат с него! Но в гласа на Дием не личеше облекчение и радост, че отново вижда приятеля си. Очите му оставаха скрити по маската, затова пък стойката беше напрегната.

— Защо постъпи като гадина, Вин?

— Не е вярно! Аз просто изчаквам удобен момент.

— Така мислят и… някои от нас. Нау обаче ти даде твърде много правомощия и сега за всичко трябва да се съобразяваме с теб. Нима наистина си въобразяваш, че разполагаш със съдбите на онези от нас, които оцеляха?

Именно в това го уверяваше Нау при всяка тяхна среща.

— Не! Те може и да си мислят, че са ме купили, но… За бога, сър, нима не съм бил винаги лоялен член на екипажа?!

Дочу се сподавен смях и Дием се поотпусна.

— Да, така е. Вечният мечтател, неспособен да задържи дълго вниманието си върху работата. — За това най-много му се караха навремето, но сега в гласа на Дием имаше нотка на гордост. — Затова пък не си глупав и никога не опита да се възползваш от влиянието, което има твоята фамилия… Така да бъде, стажант, добре дошъл отново на борда!

Това бе най-щастливото повишение, присъждано някога на Езр Вин. Той потисна хилядите въпроси в себе си; отговорите на повечето от тях дори не биваше да знае. Но въпреки това имаше един — Триксия…

Дием обаче вече му даваше нареждания.

— Ще запомниш няколко шифрови системи, но въпреки това се налага да се срещнем лично още веднъж. Дори тази смрад да намалее, тя непременно трябва да остане проблем. Така ще имаш добро извинение да слизаш тук долу. Остава един съществен въпрос — как да се измъкнем навън.

Вин се досети за „Далечно съкровище“ и бойците на Чуенг Хо, които все още спяха в хладилните камери на лагера. Дали пък нямаше скрито оръжие на борда на техните оцелели кораби?

— Хм. Има такава възможност. Предстои поправка на няколко участъка отвън, а в това ние сме единствените експерти.

— Известно ми е. Сега най-важното е да се подберат правилните хора за екипите, които ще извършват поправките, и те да бъдат изпратени на точно определени места. Ще ти дадем имената.

— Добре.

— Още нещо — трябва ни информация за фокусираните болни. Интересува ни къде точно ги държат и дали могат бързо да бъдат преместени.

— Аз също се опитвам да се добера до информация за тях. — „При това с много по-голямо упорство, отколкото можеш да си представиш, водачо.“ — Рейнолт твърди, че са живи и че се опитват да спрат развитието на болестта им. — Вирусът на „гнилия мозък“. Рейнолт не беше споменавала този ужасяващ термин, но един от редовите Новородени си развърза езика пред него. — Освен това поисках разрешение да видя…

— Ясно. Триксия Бонзол, нали? — Покритата със слуз ръка съчувствено потупа Вин по рамото. — Хм, значи имаш добър мотив да настояваш за сведения. За другото им се подчинявай и си кротувай, но за това бъди особено упорит. Дай им да разберат, че ако ти помогнат, после ще могат винаги и във всичко да разчитат на теб… Хубаво. А сега се махай оттук!

И Дием се изгуби във вонящия мрак на оранжерията за бактерии. Вин внимателно заличи следите от пръстите му по ръкава си. Когато се отправи към изхода, той вече не усещаше мириса на гнилоч около себе си. Отново работеше със своите приятели. При това имаха всички шансове да успеят.

Не стига, че Томас Нау назначи предводител за жалките останки от експедицията на Чуенг Хо — смешна по същината си длъжност — но скоро нареди да се създаде и Управителен съвет на флота, за да може Езр Вин да се съветва с него по най-важните въпроси и да определя предстоящите задачи. Принуждаването на невинни хора да извършват явно предателство се оказа една от главните стратегии на Нау. Редовните срещи на съвета на всяка Мсек се превърнаха в истинско мъчение за Вин. Единственото му успокоение беше, че Джими Дием е един от членовете на новата управа.

Езр мълчаливо наблюдаваше десетимата, събрали се в неговата заседателна зала. Нау нареди да я обзаведат с мебели от полирано дърво и прозорци от най-доброто качество. Хората в лагера вече знаеха за особените привилегии, с които се ползват предводителят на флота и неговият съвет. Всички освен Киви си даваха сметка, че ги използват. Повечето съзнаваха, че така може да продължи години, дори завинаги, ако Томас Нау не освободи останалите оцелели от Чуенг Хо, които сега държеше в състояние на летаргия. Някои — като Джими например — предполагаха, че тайно ще будят от време на време висшите офицери за разпит или за краткотрайни услуги. Все щяха да се намерят негодници, които да сътрудничат на Новородените.

Но поне засега сред тях нямаше предатели. Въпреки това екипът им не вдъхваше особени надежди: петима стажанти, трима младши офицери, една четиринайсетгодишна девойка и един напълно изкуфял лаик. Е, може Фам Тринли и да не беше съвсем изкуфял, поне физически; дори се радваше на доста добра форма за възрастта си. Най-вероятно винаги си е бил идиот. Самият факт, че не счетоха за необходимо да го включат към фокусираните пациенти, говореше красноречиво сам за себе си. Той остана единственият военен на Чуенг Хо, който не спеше в хладилните камери.

„Което още повече подчертава ролята ми на чучело.“ Предводителят на флота Вин призова присъстващите да заемат местата си. Можеше да се очаква, че след като се чувстват използвани, те ще съкратят срещите си до минимум. Напротив — съвещанията им често се точеха Ксек наред, прескачайки от една на друга идея, коя от коя по-безумна. „Сигурно ти е много забавно да подслушваш разговорите ни, Нау!“

Единодушно приеха, че премахването на вонята, която идва откъм оранжериите с бактерии, е особено важно. Това поне беше напълно изпълнимо. До следващата среща противната миризма, заплашваща да ги прогони от лагера, почти изчезна. Останаха само няколко неовладени участъци с бактерии (много добре!), но те вече не представляваха опасност за хората в лагера. Вин избягваше да гледа Дием, докато слушаше неговия доклад за хода на операцията. До този момент двамата се бяха срещали три пъти при басейните с бактерии. Разговорите им траеха кратко и обикновено говореше само единият от тях. Вин си даваше сметка, че ще му откажат информация именно по въпросите, които най-много го вълнуваха: колко хора от Чуенг Хо са привлечени в заговора, кои са те, имаше ли вече конкретен план как да надделеят срещу Новородените и да спасят заложниците.

Следващата задача обаче беше спорна. Новородените настояваха навсякъде във флотата да се използват техните уреди за отчитане на времето.

— Аз също не разбирам това тяхно желание — отвърна Вин на мълчаливото недоумение на съвета. — Секундите на Новородените се равняват на нашите, което е достатъчно за нормалното провеждане на локалните операции. Останалото е само въпрос на дребни календарни промени, които не са проблем за нас, защото винаги сме се съобразявали с календара на нашите Клиенти.

Вярно, понякога се получаваха известни трудности при обикновен разговор — балакреанският ден се равняваше на техни 100 Ксек, а годината им беше приблизително 30 Мсек, но останалите единици за време лесно се усвояваха.

— Разбира се, не е проблем да се съобразим с техния календар, но според мен това нареждане по-скоро прикрива нещо друго. — Арло Дин, бивш стажант програмист, сега отговаряше за софтуерните програми в лагера. — Нашите нови, хм, работодатели използват цялата техника на Чуенг Хо, а при промяната на стандартите могат да възникнат странични ефекти.

Арло изрече всичко това с нескрита ненавист.

— Добре, добре. Ще взема необходимите… — Езр направи пауза, обзет от неочаквана решителност да се справи с тая административна каша. — Арло, защо ти не отидеш направо при Рейнолт? Обясни й проблемите, които би предизвикала промяната.

И Езр се втренчи в дневния ред пред себе си, избягвайки сърдития поглед на Арло.

— Следваща точка: посрещането на нови обитатели в лагера. Пастирът предупреди да се подготви място за още най-малко триста души от Новородените, а веднага след това и петдесет Чуенг Хо. Предполагаме, че засега животоподдържащите системи ще се справят. Как стои въпросът с останалите системи обаче. Гонле?

Когато чиновете им все още значеха нещо, Гонле Фонг беше младши комендант по настаняването на „Невидима ръка“. Сега обаче отказваше да възприеме промяната. Видът й с нищо не подсказваше нейната точна възраст. Ако не беше атаката, сигурно до края на живота си щеше да остане комендант по настаняването. Беше от хората, чиято кариера спира точно на най-подходящото място — възможностите й напълно отговаряха на онова, което се изискваше от нея. Сега обаче…

Фонг кимна в отговор на неговия въпрос.

— Подготвила съм някои сведения, които искам да ви покажа.

Тя затрополи по клавиатурата на Новородените, която се намираше пред нея, допусна грешка и побърза да я поправи. На екрана в другия край на стаята тутакси се появиха няколко съобщения, информиращи за допуснатата неточност.

— Как се работи с това чудо — промърмори Фонг, ругаейки под нос. После отново написа нещо, пак сгреши и този път не успя да овладее гнева си. — Дявол да ги вземе тия проклетии, не мога да се оправя с тях! — Тя грабна клавиатурата и я удари силно върху полираната маса. По повърхността на дървото се появиха пукнатини, но клавиатурата остана невредима. Фонг опита отново, този път с още по-голям замах; върху екрана се появиха съобщения във всички цветове на дъгата, които изразяваха протеста на системата срещу това насилие, после изчезнаха едно след друго, Фонг се надигна от мястото си и размаха странното приспособление пред лицето на Езр: — Тия проклетници Новородените ни отнеха всички интелигентни системи, които работеха съвсем нормално. Сега не мога да давам нарежданията си гласно на това несъвършено оборудване, нито пък имам контролен шлем за управление. Единственото, с което разполагаме, е някаква допотопна компютърна система и дяволските клавиатури.

Фонг отново метна клавиатурата върху масата. Тя отскочи и се превъртя във въздуха.

Останалите се присъединиха в хор към възмущението на Фонг, макар и не с толкова цветисти изрази.

— С тия клавиатури не може да се направи нищо. Трябва ни нашето оборудване за връзка и контрол… Сега сме като с вързани ръце, дори когато подсистемите работят нормално.

Езр вдигна безпомощно ръце, очаквайки недоволството да утихне от само себе си.

— На всички ви е известна причината, поради която използваме клавиатурите. Новородените чисто и просто не се доверяват на нашата система и искат непрекъснато да контролират всяка точка от лагера.

— Точно така! Именно затова са разположили наблюдателите си във всеки участък. Аз също не бих се доверил на противниковата система, дори когато тя уж работи за мен. Това обаче е наистина нетърпимо. Нямам нищо против да използвам тяхното оборудване, но нека ни раздадат контролни шлемове с визьори и…

— Искам да те предупредя, че има хора, които са готови да си върнат обратно предишното оборудване — започна Гонле Фонг.

— Престанете! — Ето от това се страхуваше най-много. Езр направи всичко възможно с поглед да каже на Фонг онова, което не можеше да изрече гласно. — Давате ли си сметка какво казахте току-що, госпожице Фонг? Съгласен съм, това е огромно неудобство, но Пастир Нау ще приеме всяко неподчинение за предателство. Това е нещо, което Новородените смятат за директна заплаха.

„Така че си запази старото оборудване, ала не вдигай много шум.“ Но Вин не изрече гласно това.

Фонг се върна обратно на мястото си, погледна го и мрачно кимна.

— Помолих Нау и Рейнолт за допълнително оборудване и скоро може би ще го получим. Не забравяйте обаче, че се намираме на светлинни години от най-близката технически развита цивилизация. Ето защо всяко нещо трябва да бъде изработено с материалите, с които Новородените разполагат на L1. — Езр не вярваше това да даде особен резултат. — Изключително важно е да обясните на хората ни, че използването на нашето оборудване е строго забранено. Става въпрос за личната им безопасност.

Той огледа изпитателно всеки един от присъстващите. Почти всички отвърнаха на погледа му и Вин усети, че изпитват огромно облекчение. Когато се върнат обратно сред хората си, членовете на съвета с чиста съвест ще могат да прехвърлят цялата вина на безгръбначния Езр Вин, който служи единствено като рупор на заповедите на Новородените. Това щеше да закрепи разклатените им позиции и да оправдае необходимостта от прилагането на непопулярни мерки.

Езр мълча дълго след това, чувствайки се напълно изтощен. „Господи, дано поне правя онова, което очаква от мен водач Дием.“ Но очите на Джими бяха също толкова безизразни и непроницаеми, както и погледите на останалите. Извън оранжерията за бактерии той безупречно играеше ролята си.

Езр опря ръце върху масата и се наклони към Фонг.

— Вие трябваше да ми докладвате за новодошлите. Какви проблеми има с пристигането им?

Фонг се намръщи, опитвайки се да си припомни какво точно бяха обсъждали преди да избухне. Накрая изненадващо рече:

— А, няма никакъв проблем с тяхното настаняване. Бихме могли да приемем още по-голямо количество новодошли. За бога! Ако контролирахме системата, дори три хиляди души няма да са много в този балон. Що се отнася до самите хора… — Тя вяло сви рамене. — Същински безчувствени пънове, каквито съм срещала неведнъж при други деспотични режими. Наричат себе си „Пастири“, но в действителност са истински пауни. Нещо в нас обаче ги тревожи. — Коварна усмивка разкриви чертите й. — Тук има хора, които знаят как да се оправят с такива Клиенти. Някои от нас се сприятелиха с Новородените. Забранено им е да говорят открито за много неща — като вируса на „гнилия мозък“ например. Казвам ви обаче, че ако не изяснят съвсем скоро каква е тая работа, ние ще се постараем сами да открием отговора.

Езр не й се усмихна в отговор. „Слушате ли, Пастир Нау? Независимо какви са вашите планове, ние скоро ще научим истината.“ А Джими Дием ще използва разкритията им, за да действа по-нататък. На път за срещата Езр мислеше само за темата, включена като последна точка в техния дневен ред. Сега обаче всичко си дойде на мястото. Май не се справяше чак толкова зле.

Последната точка от дневния ред засягаше предстоящата поява на слънцето. Джими можеше да разчита за повече сведения единствено на изкуфелия глупак срещу себе си — един напълно некомпетентен глупак — Фам Тринли. Старчокът успя да превърне в истински спектакъл придвижването си до екрана на стената.

— Да, да — рече той, — разполагам с известен илюстративен материал. Секунда само! — Върху екрана се появиха десетина графики. Тринли се прикрепи по-здраво към подиума, върху който стоеше, и започна своята лекция. Безспорно притежаваше дарбата да приковава вниманието на слушателите си. Независимо от това обаче речта му се състоеше от вече известни факти и банални фрази.

Вин го остави да дърдори стотина секунди, после го прекъсна:

— Напомням ви, че темата на доклада е „Подготовка за Изгрева“, господин Тринли. Какво очакват от нас Новородените?

Старецът измери Езр с презрителен поглед.

— Наричайте ме боец Тринли, ако обичате, предводителю на флота. — И той го изгледа мълчаливо от глава до пети. — Много добре, да караме направо тогава. Ето тук има близо пет милиарда тона диаманти. — Върху екрана зад него затрептя червена точка, указвайки въртящите се бавно около своята ос скали — единствените свободно движещи се тела, които капитан Парк откри в тази слънчева система. Ледът и златото, изкопани на Арахна, представляваха малко по-малки купчини, струпани в дупките и по края на астероида. — В момента нашата флота е закотвена за тези скали. Та, както се опитах да обясня преди няколко секунди, Новородените искат от нас да разположим електрическите си джетове точно в центъра на астероида.

— Преди Изгрева ли? — попита Дием.

— Точно така.

— Искат да осигурим стабилността на астероида по време на Изгрева значи.

— Съвършено правилно.

Хората около масата си размениха напрегнати погледи. Осигуряване на позициите преди някое решително действие беше обичайна практика още от древността. Ако всичко се изчисли правилно, задържането на астероида в орбита щеше да изхаби незначително количество гориво. Намираха се на по-малко от милион и половина километра от Арахна, почти по средата между нея и слънцето. През настъпващите светли години ярката слънчева светлина щеше да прикрие присъствието им в орбитата на планетата. Но Новородените залагаха на едро — те вече бяха построили немалко съоръжения, включително и техния Хамърфест върху купчината скали. А сега искаха да намерят място и за джетовете, още преди да се е появило слънцето. Веднага след поредното си възраждане Изчезващата звезда щеше да излъчи от петдесет до сто сола, докато светлината й не се върне до нормалното равнище. Тия пънове бяха преценили, че двигателната сила на джетовете може да предотврати отделянето на диамантените скали от орбитата на планетата през това време. Това беше игра с огъня, но Новородените вече се разпореждаха с всичко. „Освен това тази операция щеше да позволи на Джими да излезе навън.“

— Честно казано, не мисля, че ще срещнем особени проблеми при изпълнението на тази операция. — Киви Лизолет се изправи от мястото си и се понесе към картите на Тринли, пренебрегвайки онова, което той имаше да казва. — Неведнъж съм се упражнявала, докато пътувахме насам. Майка ми искаше да стана инженер и смяташе, че стационирането в определена позиция е сред най-важните операции в една мисия.

Думите на Киви звучаха много по-зряло и отговорно от изказванията на хората преди нея. Тя за първи път беше облякла зелената униформа на Лизолет. Момичето застина за миг неподвижно пред екрана, изучавайки подробностите. Поведението й на малка дама радваше всички присъстващи.

— Боже мили, май никак не ни жалят. Тия скали са много нестабилни. Дори най-прецизните изчисления не биха могли да ни дадат точна представа за налягането вътре. А ако леките елементи започнат да се изпаряват под слънчевата светлина, тогава ще възникнат нови проблеми — тя подсвирна с уста, а усмивката й беше по детски очарователна. — Напълно е възможно да се наложи да преместим джетовете по време на Изгрева. Аз…

Фам Тринли изгледа кръвнишки момичето. Без съмнение тя току-що обезсмисли поне хиляда секунди от неговото изказване.

— Да, ще падне здрава работа. Разполагаме само със сто електрически джета, с които да задържим цялата тая купчина. Следователно през цялото време на открито при скалите трябва да има наши екипи.

— Напротив, това не е вярно. За джетовете имам предвид. Разполагахме с много по-малко от тях при Зева Бризго. Тая работа едва ли ще е по-сложна от онова, което правих там.

Ентусиазмът на Киви беше пресечен като с нож, но сега срещу нея не беше Езр Вин.

Съветът не прие веднага идеята и всички заговориха в един глас. Младшите офицери, включително и Дием, настояваха скалната маса да бъде разпръсната на по-малки части по време на Изгрева, а запасите от летливи вещества да се прехвърлят откъм сенчестата страна на големия диамант. Дявол да го вземе този Нау, операцията щеше да бъде много рискована. Тринли на свой ред се наежи и взе да крещи, че всичко това вече го е обяснил на Новородените.

Езр удари нетърпеливо по масата, после още веднъж, по-силно.

— Тишина, моля. Тази работа така или иначе трябва да се свърши. Най-добрият начин да помогнем на хората си е добре да обмислим как точно да постъпим и после да поемем отговорността за своето решение. Предполагам, че ще получим и помощ от Новородените. Само трябва да намерим правилния подход да я поискаме.

Сега всички се обърнаха към него. „Колко ли от тях участват в заговора?“, зачуди се той. Дали и Киви не беше вътре? След няколко секунди разгорещени спорове отново се озоваха там, откъдето бяха започнали: не им оставаше нищо друго, освен да раболепничат и да се молят. Джими Дием се облегна назад и въздъхна.

— Добре, ще направим каквото ни е наредено. Така поне сме сигурни, че имат нужда от нас. Нека обаче притиснем Нау и го накараме да освободи някои от нашите специалисти.

Около масата се разнесе одобрително мърморене. Вин за миг спря поглед върху Джими, после бързо отклони очи. Дали така ще успеят да освободят някои от заложниците? Не биваше да хранят големи надежди. Но сега Езр знаеше със сигурност кога точно ще започнат да действат заговорниците.

11.

Май щеше да е най-добре, ако нарекат Изчезващата „стария приятел“. Нейната унищожителна сила беше известна още на древните астрономи от Старата земя. За по-малко от осемстотин секунди звездата, фигурираща в каталога като „самотно кафяво джудже (с особености)“ преминаваше от магнитуд 26 на магнитуд 4. За период от трийсет и пет години обектът ставаше невидим, а през това време за него се правеха догадки и се появяваха различни теории. Още от древността наблюдаваха внимателно звездата, но мистерията около нея оставаше неразгадана. Веднага след първоначалното избухване излъчването имаше огромна мощ, но после светлината ставаше съвсем равномерна. Изчезва, появява се, изчезва, появява се… Това ставаше на всеки 250 години, а появата й можеше да се предвиди до секунда.

По време на хилядолетната си история човешката цивилизация се настани трайно далеч извън Слънчевата система на Земята. Изучаването на Изчезващата ставаше все по-прецизно и задълбочено и се правеше от все по-близко разстояние.

Най-накрая хората стигнаха до системата на Изчезващата и вече брояха секундите до нейната поредна поява.

По този случай Томас Нау дръпна една прочувствена реч, която завърши с думите:

— Това ще бъде наистина невероятен спектакъл.

Бяха се събрали в главната зала на лагера, за да наблюдават появата на звездата. Помещението беше претъпкано и поддаваше дори под натиска на леката гравитация на астероида. Отвън специалисти на Новородените наблюдаваха внимателно довършителните работи. На борда на корабите имаше разположени малки екипажи. Но Езр знаеше, че повечето Чуенг Хо и онези от Новородените, които в момента не са на смяна, се намираха в главното помещение. Хората от двете страни се държаха любезно, почти приветливо едни с други. От нападението бяха изминали четиридесет дни. Носеха се слухове, че охраната на Новородените ще бъде намалена до минимум след Изгрева.

Езр висеше близо до тавана. Сега като го лишиха от неговия шлем не му оставаше нищо друго освен да наблюдава само екраните по стените. От мястото си имаше прекрасна гледка към три от тях. Поне когато пред него не преминаваха други от присъстващите. Единият от екраните показваше пълния диск на Изчезващата. Другият предаваше картина от един от микросателитите, който летеше ниско в орбитата на звездата. Даже от петстотин километра повърхността й не изглеждаше заплашително. Гледката можеше да бъде сбъркана с тази от кораб, прелитащ над светъл облак. Ако не беше унищожителната й гравитация, досега хората да са кацнали на нея. През екрана бавно преминаваха „облаци“, а под тях проблясваше червеникаво сияние. Беше тъмночервената повърхност на кафявото джудже. Нищо не предвещаваше катаклизма, който щеше да настъпи след… шестстотин секунди.

Нау и неговият главен техник се присъединиха към Езр. Брюхел не се мяркаше наоколо. Това беше сигурен признак, че Нау е решил да разведри атмосферата — в такива случаи Ритцер Брюхел се изгубваше от погледите на присъстващите. Пастирът зае удобно място близо до Езр. Усмихваше се любезно като някой Клиент, предлагащ сделка.

— Е, предводителю на флота, все още ли се притеснявате за изпълнението на вашата операция?

Вин кимна с глава.

— Известни са ви препоръките, които направи моят управителен съвет. Преди Изгрева трябваше да пренесем всички летливи елементи откъм сенчестата страна на астероида. По същата причина трябваше да се скрием зад диска на Арахна.

Корабите и на двете флоти заедно с по-голяма част от екипажите сега бяха акостирали на астероида. Сянката на гигантския диамант би трябвало да ги предпази от лъчите на Изгрева, но какво ли би станало, ако нещата не се развиеха така, както ги предвиждаха…

Главният техник на Нау разтърси глава.

— Почти цялото гориво ще отиде, ако решим да летим около планетата. — Техникът, Джау Ксин, изглеждаше почти на възрастта на Езр, но не притежаваше огромната компетентност на Вин, която му помагаше да ръководи Чуенг Хо. — Впечатлен съм от познанията на вашите инженери — и Ксин кимна към екраните. — Свършиха работата по укрепването на астероида много по-добре, от който и да е наш специалист. Невероятно е, че са толкова умели без… — Гласът му внезапно секна. Помежду им все още имаше тайни, но това можеше да се промени много по-скоро, отколкото очакваха Новородените.

Нау спокойно продължи оттам, където беше спрял Ксин:

— Хората ви наистина са много добри, Езр. Говоря съвсем искрено. Според мен те се противяха толкова енергично срещу нашия план само по една причина — искат всичко да е изпипано съвършено. — Той погледна към екрана с Изчезващата. — Помисли само — сега ние с вас пишем историята.

Около и под тях хората се бяха разделили в групи от Новородени и Чуенг Хо, но разговорите се водеха между всички. Екранът върху най-отдалечената стена показваше повърхността на астероида. Джими Дием и хората му опъваха предпазно сребристо покривало върху ледените блокове. Нау се намръщи.

— Това е за предпазването на леда и замръзналия въздух, сър — обясни Вин. — Върховете ще бъдат изложени на лъчите на Изчезващата. Покривалото ще предотврати изпаряването.

— Аха — кимна Нау.

Навън се забелязваха десетина фигури. Някои бяха привързани с вериги, други се движеха свободно. Гравитацията на повърхността беше пренебрежимо малка. Разстилаха сребристото платно с лекота, сякаш цял живот са се занимавали само с това — имаха хилядолетния опит на Чуенг Хо.

Езр се взираше във фигурите, опитвайки се да отгатне кой кой е. Те обаче носеха термокостюми и Вин успя да види само някакви тела, които сякаш танцуваха над тъмната повърхност. Езр не беше запознат с подробностите от плана на заговорниците, но Джими му даде съвсем конкретни заповеди, които му подсказваха накъде вървят нещата. Едва ли някога ще имат по-подходящ случай. В момента имаха достъп до електрическите джетове на борда на „Зев Бризго“ и можеха почти свободно да се движат извън лагера, където нямаше наблюдатели на Новородените. Очакваше се секунди след Изгрева да настъпи известно объркване. А тъй като Чуенг Хо отговаряха за стабилизирането на астероида и контролираха операцията, то биха могли да използват хаоса в полза на своята конспирация. „А на мен ми остава единствено да правя компания на Томас Нау и да се постарая да изиграя ролята си, колкото се може по-добре.“

И Езр се усмихна широко на Пастира.

Киви Лизолет изхвърча от въздушната камера, обзета от ярост.

— Проклятие! Майната му! По дяволите! Проклятие! — ругаеше на висок глас тя, докато смъкваше термокостюма. Някъде дълбоко в подсъзнанието й изплува мисълта, че трябва да прекарва повече време с Гонле Фонг. Със сигурност от нея можеше да научи още по-пиперливи изрази за отчаяни ситуации като тази. Тя захвърли термокостюма в шкафчето си и се гмурна надолу по главния коридор, без да си прави труда да сваля работния гащеризон и шлема.

За бога, как можаха да й сторят това! Натириха я обратно вътре да си бърка в носа, докато Джими Дием върши работата, която бяха поверили на нея!

Фам Тринли плуваше в пространството на около трийсет метра над изолационното покривало, с което опаковаха айсберга. Тринли се водеше ръководител на операцията по стабилизирането на диамантения астероид, макар всички негови заповеди да бяха само общи приказки, изречени с помпозен тон. Истинската работа вършеше Джими Дием. Неочаквано най-добрите предложения като това къде точно да закрепят и включат електрическите кабели и как да задействат програмите за фиксиране позицията на астероида дойдоха от Киви Лизолет. Ако спазеха всички нейни препоръки, Изгревът можеше да мине съвсем гладко без никакви поражения и последици.

А това изобщо не влизаше в техните планове.

Фам Тринли също участваше във „великата конспирация“. Един от заговорниците, на когото малко разчитаха и който изобщо не беше допускан до най-рисковите операции. Този статут отговаряше напълно и на неговите планове. Той само сновеше напред-назад под оскъдната светлина на Изчезващата и в повечето случаи пречеше на останалите от екипа.

В дълбоката сянка между диамантените скали имаше скрито още нещо — здраво прикрепени кораби, временни убежища и рафинерии за добитите от планетата полезни изкопаеми, които също трябваше да бъдат предпазени от първите унищожителни лъчи на Изгряващата. Конструкцията на един от лагерите — Хамърфест, беше прикрепена към астероида на принципа на коренната система при дърветата и щеше да има твърде голямо отклонение, ако не поставеха допълнителни укрепления. Лагерът на Търговците пък приличаше на голям балон, завързан за повърхността. В него се бяха събрали всички будни Чуенг Хо и голяма част от Новородените.

По-далече от лагерите, прикрити отчасти от Диамант Едно, се намираха междузвездните кораби. Представляваха тъжна гледка. Беше някак неестествено символите на свободния човешки дух да са приковани един за друг като каторжници с вериги на краката. Видът им будеше и друг спомен — за китове самоубийци, гниещи на океанския бряг. Нямаше никакво време обаче да построят хангар и за тях. При това в сегашното си състояние те повече напомняха сметище за старо желязо. Новородените платиха скъпо и прескъпо за своето коварно нападение. След унищожаването на флагманския кораб близо денонощие Фам се носеше без посока в очуканата совалка, но накрая успя да се включи в контролната система на флотата. По всичко личеше, че Пастир Нау изобщо не подозира кой ръководеше битката в действителност. Само ако изпитваше и най-малко подозрение, Фам щеше да бъде или убит, или да потъне в дълбок летаргичен сън на борда на „Далечно съкровище“ заедно с другите оцелели бойци.

Макар нападнати коварно от засада, Чуенг Хо бяха на крачка от победата. „Щяхме да им видим сметката, ако проклетият «гнил мозък» на Новородените не ни беше изтръшкал до един.“ Само ако бяха обърнали внимание на тревожните сигнали, които изпращаха телата им! Но дори тази скъпо платена победа едва не се превърна в масово самоубийство. Бяха оцелели най-много два от корабите с двигатели за свръхсветлинна скорост. Още един-два можеха да бъдат ремонтирани като се съберат части от безнадеждно пострадалите. Ако се съди по дестилацията на летливите вещества обаче, сигурно трябваше да мине още много време, преди да се сдобият с водорода, необходим за гориво дори само на един кораб.

До Изгрева оставаха по-малко от петстотин секунди, Фам внимателно се оттласна от повърхността и се заиздига към скалите, докато защитното покривало не скри от очите му струпаните един до друг кораби. Горе Дием, Ду и Патил — вече бяха отпратили Киви да се прибира — трябваше за последно да проверят здравината на въжетата, с които е опаковано покривалото. По официалния канал, на който се свързваха хората от екипа, се разнесе спокойният глас на Дием. Фам обаче знаеше, че това е само запис. Под прикритието на изолационното покривало Дием и останалите се промъкнаха от другата страна на скалите. И тримата вече имаха оръжие. Удивително колко много операции изпълняваше електрическият джет, особено пък моделите на Чуенг Хо.

И така, Фам Тринли се оказа изоставен и изолиран от групата. Нямаше съмнение, че Джими с радост се е отървал от него. Доверяваха му се, само когато трябваше да се свърши нещо дребно и незначително — като да подхранва илюзията, че целият екип е още тук например, Фам Тринли сновеше непрекъснато напред-назад, така че да го виждат и откъм Хамърфест, и от лагера на Търговците, и усилено разговаряше с механичния глас на Джими Дием от записа.

Триста секунди до Изгрева. Тринли също се пъхна под изолиращото покривало. Отдолу се отриваше гледка към струпаните късове лед и внимателно складирания замръзнал въздух. Тъмният прах, образуван при разстилането на покривалото, сега отново се слегна по повърхността на диамантената планина.

Диамант. В детството на Фам Тринли единствено диамантите бяха признавани за богатство. Един грам обработен диамант беше достатъчен, за да се плати за убийството на принц. За средностатистическия представител на Чуенг Хо обаче диамантите бяха само една от разновидностите на въглерода, която се произвеждаше в индустриални количества. Но дори хората от Чуенг Хо малко се стреснаха при вида на скъпоценните канари. Астероиди като тези съществуваха досега само на теория. И макар те да не представляваха монолитна кристална структура, в тях все пак имаше доста внушителни диамантени късове. Дали бяха ядрата на газови гиганти или части от планета, взривила се преди много време по неизвестни причини? Този въпрос поставяше поредната неразрешима загадка от системата на Изчезващата звезда.

Преди да започнат работа Тринли внимателно проучи терена, макар и да не беше воден от същите подбуди като Киви Лизолет или Джими Дием. Между Диамант Едно и Диамант Две имаше падина, запълнена с лед и замръзнал въздух. Тя беше важна за Киви и Джими, но само от гледна точка на стабилизирането на астероида. С малко копане обаче Фам Тринли превърна тази падина в проход между тяхната работна площадка и Хамърфест. Тунелът не се виждаше нито от корабите, нито от лагерите. Той обаче не го показа на Дием; планът на конспираторите предвиждаше да превземат Хамърфест чак след като завладеят „Далечно съкровище“.

Тринли се запромъква през V-образната падина, приближавайки все повече към седалището на Новородените. Дием и хората му сигурно с изненада биха научили, че Фам Тринли не е роден в космоса. Понякога, докато се катереше по стръмен наклон като този, той усещаше световъртеж, от който страдаха единствено родените на твърда земя. Ако се постараеше малко повече, можеше да си представи, че не се изкачва в тясна дупка, а в скален комин на някоя планина. Комин, който постепенно се стеснява около него, докато накрая не го стисне в мъртва прегръдка.

Тринли спря за миг, придържайки се с една ръка, а тялото му увисна немощно без опората на въжета, котки и канджи, необходими за такова изкачване. Боже. Колко време мина, откакто за последен път се събудиха неговите инстинкти на човек, роден върху твърда земя. Той продължи упорито напред. Напред, а не нагоре.

По груби изчисления вече трябваше да е излязъл от Хамърфест и да се намира близо до комуникационния център. Покажеше ли се на повърхността обаче, имаше огромен риск някоя от охранителните камери да регистрира движението му. Разчиташе единствено на това нито една камера да не следи района по време на предстоящите промени. Все пак остана приведен ниско до повърхността. Стига да се наложи, щеше да припълзи още по-близо, но първо искаше да разузнае какво е положението. Той подпря гръб о диамантената стена, а краката му намериха опора в леда. После завъртя във всички посоки портативната си антена. След нападението Новородените се бяха превърнали в усмихнати тирани. Само в един случай заплахата от наказание беше недвусмислена — неразрешено притежаване на апаратура от оборудването на Чуенг Хо. Фам знаеше, че Дием и главните конспиратори са си запазили контролните шлемове и използваха един от тайните кодове за локалната мрежа. Почти целият заговор беше организиран под носовете на Новородените. Съществуваха начини за комуникация, при които изобщо не е нужно оборудване; а тия новаци познаваха единствено старата система от точки и тирета, която приличаше по-скоро на игра на сляпа баба.

Макар ролята му в заговора да бе твърде незначителна, Фам Тринли знаеше тези тайни, защото разполагаше с неограничено количество от забранената електроника. А портативната му антена би се приела като знак за непочтени намерения дори в мирно време.

Кабелът, който размота, пропускаше всеки лъч светлина, попаднал върху него. Накрая завършваше с миниатюрен сензор, чувствителен към електромагнитния спектър. Главната цел беше комуникационната система в лагера на Новородените, чрез която се осъществяваше връзката с лагера на Чуенг Хо.

Тринли местеше антената като рибар, който замята с въдицата си. Тънкият кабел беше достатъчно здрав, за да действа успешно в среда с ниска гравитация. Ето тук. Сензорът увисна точно на линията между Хамърфест и лагера на Чуенг Хо. Тринли леко издаде дистанционното за насочване на антената извън улея, в който се криеше, и я ориентира към неизползваното летище в лагера на Чуенг Хо. Оттук можеше да се прикачи директно към локалната мрежа на флотата, а оттам — към системата за охрана на Новородените. Точно от това най-много се страхуваха Нау и хората му; ето защо притежаването на оборудване от Чуенг Хо се наказваше със смърт. Джими Дием постъпи съвсем разумно като не пое такъв риск. Фам Тринли обаче имаше някои предимства. Той умееше да използва старите, отдавна забравени възможности на техниката на Чуенг Хо… Но дори при това условие не би рискувал, ако Джими и останалите заговорници не вярваха така сляпо в успеха на своя план.

Май беше най-добре да говори с Джими Дием още сега. Около Новородените имаше твърде много неразгадани мистерии, за които хората от Чуенг Хо понякога дори не подозираха. Като например защо част от техните приспособления и оборудването им действаха така добре. По време на кръстосания обстрел тяхната тактика се оказа несъмнено по-добра, но Фам Тринли остана поразен от системата им за откриване и унищожаване на цели на противника. Не беше виждал подобно нещо в никоя битка досега.

Тринли имаше неприятното предчувствие, че не е далеч мигът, когато конспираторите ще бъдат притиснати в ъгъла. Въпреки това заговорниците смятаха, че това е най-добрият и в същото време последен шанс да отблъснат Новородените. Сигурно е така. Но цялата тая работа изглеждаше твърде нагласена, за да е истинска.

„В такъв случай се възползвай максимално от ситуацията.“

Фам се съсредоточи върху това, което показваше визьорът му. Той прихващаше телеметрите на Новородените и видеокартините, които те предаваха за лагера. Част от информационния поток лесно можеше да се дешифрира. Ония несретници Новородените прекалено се доверяваха на линиите си. Май дойде време за истинския шпионаж.

— Петдесет секунди до Изгрева.

Гласът отчиташе с равен монотонен тон последните двеста секунди до Изгрева. Цялото множество, събрано в залата, стихна и мълчаливо наблюдаваше екраните.

— Четиридесет секунди до Изгрева.

Езр се огледа скришом. Ксин трескаво местеше очи от един към друг екран. По всичко личеше, че е неспокоен. Томас Нау внимателно изучаваше гледката от повърхността на Изчезващата. Но съсредоточеният му поглед показваше по-скоро любопитство, отколкото страх или подозрение.

Киви Лизолет беше погълната от гледката върху екрана, показващ изолиращото покривало и екипа на Джими Дием. Изражението й продължаваше да е мрачно и намусено, още откакто влезе в залата. Само Езр можеше да предполага какво се е случило. И чувстваше облекчение от това. Джими използваше това невинно четиринайсетгодишно момиче за параван на конспирацията. Но той открай време поставяше целта над всичко. Ето защо Езр направи каквото е по силите му, за да опази момичето и да предотврати участието му в операцията. „Готов съм да се обзаложа, че Киви няма да му прости, дори когато узнае истината.“

— Първата вълна пристига след десет секунди.

Картината, предавана от микросателита, обаче оставаше непроменена. През облаците продължаваше да прозира само слаба червеникава светлина. Дали „старият чешит“ си правеше космически шегички с тях, или това наистина беше знаменателният миг?

— Изгревът!

Точно в центъра на диска на Изчезващата избухна ослепителна точка, която се разрасна за по-малко от две секунди и покри цялото лице на звездата. Картината, предавана от сателита, изчезна. Светлината ставаше все по-ярка, по-ярка и още по-ярка. Из помещението се разля меко сияние. То образува сенки върху отсрещната стена, а цветовете на видеотапетите бавно избледняха.

— Пет секунди след Изгрева — продължи механичният глас. — Данните сочат седем киловата на квадратен метър.

Езикът имаше различен, триландерски акцент. Нима записът не беше направен от Новородените? Въпросът обаче само се мерна в съзнанието на Езр и беше изтрит от последвалите събития.

— Десет секунди след Изгрева.

В единия ъгъл на помещението имаше екран с гледка от света на Паяците. До този момент той тънеше в мрак, но сега светлината го обгърна и дискът на планетата засия в целия си блясък под лъчите на звездата, чиято мощ вече надхвърляше пет пъти тази на слънцето. И продължаваше да расте.

— Двайсет киловата на квадратен метър.

Данни за мощността на изригванията в миналото, сравнени със сегашната сила на Изчезващата можеха да се видят върху скала на един от екраните. Последният Изгрев изглеждаше не по-малко величествен от предишните.

— Неутронният поток още е под измеримия минимум.

Нау и Вин си размениха пълни с облекчение погледи. Това вече беше реална опасност, която не можеше да бъде предвидена и изчислена през огромните междузвездни пространства. Не един и двама от древните астронавти бяха станали нейни жертви. Сега можеха да са спокойни, че поне няма да се изпържат под радиоактивното излъчване.

— Трийсет секунди след Изгрева.

— Петдесет киловата на квадратен метър.

Навън планинският масив, покрит с изолиращо покривало, започна да сияе.

Фам Тринли слушаше публичния аудиоканал. Но дори и без информацията от него Изгревът беше съвсем очевиден. Въпреки уникалната гледка обаче, умът и вниманието на Тринли бяха заети повече с онова, което течеше по персоналните честоти на Хамърфест. Имаше моменти, когато техниците оставаха поразени от получените данни, а охраната беше на път да напусне постовете си. Ако всичко вървеше по план, Дием и хората му вече трябва да са под „Далечно съкровище“.

Погледът на Тринли непрекъснато прескачаше от една на друга картина, които се появяваха върху визьора на шлема му. Системата на флота досега се справяше добре с телеметрията. Ха. Новородените просто нямаше как да избегнат заложените там капани. Те все по-често прибягваха до нея и мощните компютри във флотата на Чуенг Хо. Което пък улесняваше шпионирането на Тринли.

Силата на сигнала отслабна. Дали не стана някакво преплитане на честотите? Тринли изключи няколко от картините върху визьора си и се огледа наоколо. Дискът на Изчезващата беше затулен от планинското било, но сиянието й огряваше всичко. Там, където ледът и замръзналият въздух останаха на открито, сега се вдигаше гъста пара. Сребристото покривало известно време вършеше работа, но после започна да се бръчка и хлътна надолу. Небето стана синкаво, а хиляди тонове вода и въздух се издигаха над повърхността във вид на плътна мъгла. Нейната пелена обгърна Хамърфест.

Тринли завъртя антената. Пропадането на връзката едва ли беше причинено единствено от мъглата. После нещо прищрака. Ето тук. Той отново улови трафика на Хамърфест. Само след миг успя да дешифрира кодовете им и пак беше в играта. Сега обаче следеше с едно око и бурята, която се надигаше около него. Появата на слънцето се оказа още по-грандиозен спектакъл, отколкото очакваха.

Тринли пусна пипалата си и в мрежата на Хамърфест. Има определени обстоятелства, при които компютърните програми започват да се държат странно, а техните създатели отказват да поемат отговорността за това. Системата си имаше своите тъмни страни, които сегашната екстремна ситуация можеше да активира.

Много странно. Сякаш десетки потребители използваха системата в момента. Освен това той не можа да влезе в някои участъци от мрежата на Новородените. Как е възможно това, щом като те бяха обикновени хора, току-що върнали се към висшите технологии благодарение на мрежата на Чуенг Хо. Много странна работа. Той пак се съсредоточи върху аудиотрафика. Несе на Новородените се разбираше лесно, но те говореха със силен акцент и много жаргонни изрази. „Дием… отпред при скалите… според плана.“

„Според плана ли?“

Тринли побърза да провери базата данни, за да разбере точно какво оръжие използва в момента екипът на Джими и кой вход ще предпочетат, за да проникнат на „Далечно съкровище“. Пред него се заредиха колони с имена… на заговорници. Фам Тринли беше включен като второстепенен участник. Още списъци. Тайният код на Дием. Първата версия само отчасти беше вярна; следващите файлове обаче съвсем точно повтаряха шифъра, използван от Джими и хората му. По някакъв начин бяха успели да прозрат измамата им и през цялото време да ги наблюдават отблизо. Нямаше предателство; просто някакво нечовешко взиране в детайлите и тяхното пресяване.

Тринли набързо събра оборудването си и запълзя напред. Надигна глава над ръба и се ориентира по надвисналото покритие на Хамърфест. Оттук ъгълът трябва да е точно този, който му трябва. Ще насочи лъча право към „Далечно съкровище“.

— Джими, Джими! Чуваш ли ме?

Кодът беше на Чуенг Хо, но ако в момента ги подслушваха, Новородените лесно можеха да открият откъде идва сигналът.

Единственото, за което мечтаеше Джими Дием, бе да стане толкова добър водач, че да му поверят самостоятелен полет. После двамата с Цуфе ще се оженят, а женитбата им щеше чудесно да съвпадне с времето, когато експедицията до Изчезващата звезда започне да дава плодове. Разбира се, тези планове бяха отпреди атаката на Новородените. А сега? Сега той оглавяваше заговор и беше заложил всичко на карта. Е, поне най-после действаха…

За по-малко от четиридесет секунди изминаха четиристотин метра — целият път по слънчевата страна на астероида. Мястото беше чудесно за алпинизъм, дори да ги нямаше слънцето и сребристото покривало. За малко не изгубиха Фам Патил. При такова шеметно спускане трябваше да знаят точно къде да забият следващия клин и какво натоварване би издържала скобата, когато се отблъснеш от скалата и се спуснеш надолу. За щастие изчислиха предварително всичко до най-малката подробност, още докато разполагаха електрическите джетове. Не можеше да съществува никакво разумно извинение, ако някъде е допуснат пропуск. Патил висеше при близо половин G гравитация, когато клинът му изскочи от скалата. Щяха да го изгубят завинаги, ако Цуфе и Джими не бяха здраво завързани. Само още няколко секунди забавяне и лъчите на появилото се слънце щяха да ги изпепелят.

„Но въпреки всичко планът им проработи!“ Вече се намираха на срещуположната страна на кораба, където тия копелета не очакваха посетители. Когато очите на всички ослепеят за миг от бликналата светлина, те ще заемат позиции.

Сега клечаха под туловището на „Далечно съкровище“. Корабът се извисяваше шестстотин метра над тях. Бяха толкова близо, че различаваха ясно всички части в предната му част и очертанията на резервоарите. Внимателно бяха проучили въпроса и знаеха, че това е най-запазеният от всички кораби на Чуенг Хо. Вътре имаше необходимото оборудване, но което е по-важно — хора, които трябваше да освободят.

Всичко наоколо тънеше в мрак, но скоро пелената от газове щеше да се разсее. Слънчевите лъчи постепенно превземаха тъмнината. Джими и останалите, бяха свалили сребристите си наметала и термокостюмите. Скоро обаче ги полазиха мразовити тръпки. Те притичваха от прикритие до прикритие, влачейки след себе си инструментите и импровизираните оръжия като се стараеха да не ги изложат неволно на слънчевата светлина. „Май няма как да стане по-светло от това.“ Но уредът за отчитане на времето сочеше, че са минали по-малко от сто секунди от началото на Изгрева. Максималната мощ на слънцето щеше да бъде достигната след още сто секунди.

Тримата се понесоха нагоре към главния отвор на „Далечно съкровище“, който се виждаше високо над тях. Това изкачване имаше едно голямо предимство — не съществуваше опасност корабът да се преобърне под тежестта им при липсата на гравитация. На борда трябваше да има екип на Новородените, готов да реагира веднага, ако Изгревът повредеше някоя от системите. Въпросът е дали той е подготвен за нахлуването на въоръжена група точно в разгара на шоуто. Много пъти бяха претегляли рисковете, но така и не откриха начин да ги избегнат. Успееха ли да завладеят кораба обаче, щяха да разполагат с най-доброто оборудване, истински оръжия и оцелелите бойци на Чуенг Хо. И ще имат всички шансове да сложат край на този кошмар.

Внезапно забелязаха, че диамантените планини също светят! Джими спря за миг, за да огледа по-внимателно. Макар да се намираха много високо, все още между тях и лъчите на Изчезващата оставаха триста метра плътна диамантена стена. Но и това се оказа недостатъчна защита. Разсеяна на хиляди снопове, ту мощна, ту приглушена, дифузна и пречупена, част от слънчевата светлина проникваше през кристалната структура. Тя образуваше разноцветни дъги, а от повърхността на скалата надничаха милиони умалени копия на слънчевия диск. С всеки изминал миг сиянието ставаше все по-силно.

„Толкова за смяната на мрака със светлина.“ Джими се овладя с усилие и продължи нагоре. От мястото, където се намираха в момента, главният люк изглеждаше като главичка на гвоздей върху корпуса на кораба. Колкото повече се изкачваха към него обаче, толкова по-голям ставаше той. Дием помаха на Ду и Патил, които се изкачваха от другата страна. Новородените бяха сменили шифъра при входа, разбира се. Затова пък всички механизми оставаха същите — както стана и в лагера. Цуфе успя да разбере новия код, шпионирайки с бинокуляра по време на работата на открито. Чудно колко ли охрана имаше на кораба? „Можем да ги надвием. Знам, че можем.“ Той посегна да набере кода върху контролния панел на люка и…

Някакъв глас избръмча в ушите му.

— Джими, Джими! Чуваш ли ме?

Думите едва се долавяха. Телетекстът показваше, че сигналът е декодирано лазерно излъчване, идващо откъм покрива в лагера на Новородените.

Джими замръзна: в най-лошия вариант врагът се гавреше с него; в най-добрия — Фам Тринли се беше досетил, че целта им е „Далечно съкровище“ и сега щеше да ги провали като последен глупак. „Забрави този идиот, а ако мисията успее, му избий и последните зъби.“ Джими погледна към небето над Хамърфест. Антената имаше виолетов оттенък и бавно се въртеше в светлината на Изгряващата. В космоса много трудно може да бъде засечен лазерен лъч. Но тук не се намираха в открития космос. Ако Новородените знаеха накъде точно да гледат, със сигурност щяха да видят линията на Тринли.

Отговорът на Джими беше компресиран до милионни от секундата и изпратен по посока на лазерния лъч.

— Веднага изключи това, смахнат дъртак такъв!

— Дадено. Но по-напред ще ти кажа, че те знаят за плана. Успели са да разшифроват кода.

Наистина беше Тринли, макар и да звучеше доста странно. Освен това никой не му беше казвал за кода.

— Всичко е нагласено, Джими. Но те все още нямат пълна информация. Върнете се! Каквото и да ви чака на „Далечно съкровище“, няма да е във ваша полза, а само ще влоши нещата.

Боже мили! Известно време Джими стоя като вкаменен. Ужасът от смъртта и поражението го измъчваше насън всяка нощ след нападението. За да стигнат дотук, те трябваше непрекъснато да поемат рискове. Той не изключваше възможността да ги разкрият. Но не си го беше представял точно така. Откритието на стария глупак може да излезе важно; но вече беше напълно безполезно. Да спрат и да се върнат обратно сега щеше да е най-лошият изход от ситуацията. „Прекалено късно е.“

Джими се насили да отвори уста и проговори.

— Казах да прекъснеш връзката.

Той се обърна отново към люка и набра новата парола, въведена от Новородените. Измина секунда, после двете части на люка се разделиха. Ду и Патил потънаха в полумрака на въздушната камера. Дием са забави само секунда, поставяйки малко приспособление отстрани на люка. Сетне ги последва.

12.

Фам Тринли прекъсна връзката. После се оттласна нагоре и бързо се заизкачва обратно към пукнатината в скалата. „Ето, значи се провалихме.“ Томас Нау беше изключително умен, освен това притежаваше особена проницателност. Тринли беше свидетел на провеждането на стотици операции; някои по-кратки по време от тази, други продължаваха векове. Но никога досега не беше срещал толкова прецизно, почти фанатично вторачване в детайлите, каквото Новородените бяха показали при разгадаването на тайния код. Нау имаше на разположение или някакъв магически софтуер, или армия от маниаци. Някъде в подсъзнанието на родения на твърда земя Тринли се загнезди мисълта какво ли би било, ако един ден успее да ги надхитри.

В този момент обаче оцеляването беше негова първа грижа. Ако Дием се беше отказал от „Далечно съкровище“, капанът на Нау можеше и да не се задейства. Или поне имаха някакъв шанс да избегнат смъртоносната му хватка.

Отляво диамантът искреше с цялата си красота. Отвсякъде го заливаха отблясъците на най-големия скъпоценен камък в историята на човечеството. Отпред гледката бе не по-малко величествена — слънчевите лъчи образуваха ореол около ледените върхове. Сребристото предпазно покривало сега се беше издигнало високо и се държеше за повърхността само в три точки.

Внезапно Фам усети как твърдата повърхност се изплъзва изпод краката му и се озова увиснал над пропастта, хванат само с една ръка. От нея по цялото му тяло преминаха вибрациите на планината, която се тресеше. От дъното на падината, по която дойде, се вдигаше пара, а диамантената планина танцуваше около него. Фам зърна как от цепнатината извира светлина. Беше разгледал внимателно картите, по които се ориентираше екипът. Диамант Едно и Диамант Две, разположени в една равнина. Инженерите на Новородените използваха долината наоколо като естествено хранилище за леда и замръзналия въздух от Арахна. Много практично, но не толкова предвидливо. Част от слънчевите лъчи проникнаха през цепнатината между Едно и Две и стигнаха до леда и снега от другата страна. Сега образувалата се пара разделяше двата диаманта. Той видя какво стана с предпазното покривало — стотици метри от сребристата материя бяха разкъсани на дребни парченца. А светлината, струяща отгоре, приличаше на адска дъга.

— Сто четиридесет и пет киловата на квадратен метър.

— Това е кулминационната точка — обади се някой.

Сега Изчезващата светеше стотици пъти по-силно от стандартно слънце. Поне така показваха наблюденията от предишните избухвания, макар последното да се оказа по-мощно от тях. Изчезващата щеше да остане в това състояние през следващите десет хиляди секунди, а после трябваше да намали силата си до нивото на две стандартни слънца. И да се задържи така следващите няколко години.

Не се чуваха никакви победоносни викове. През последните неколкостотин секунди аудиторията пазеше гробно мълчание. Отначало Киви беше прекалено заслепена от собствения си гняв, че са я натирили обратно в лагера. Наредиха й да напусне, точно когато десетина въжета, придържащи сребристото покривало, се скъсаха. Това създаваше огромен риск ледът да бъде изложен на директна слънчева светлина.

— Казах на Джими, че това няма да издържи.

По гласа й обаче личеше, че вече не е толкова ядосана.

Появата на слънчевата светлина наистина представляваше величествена гледка, но щетите, които нанесе, надхвърляха и най-мрачните прогнози. Газови гейзери изригваха от всички страни. Нямаше начин жалките им електрически джетове да издържат на техния напор. Щяха да минат Мсек преди повърхността на астероида отново да се успокои.

Четиристотин секунди след настъпването на изгрева сребристото предпазно покривало се откъсна от повърхността. То се издигна плавно нагоре, трептейки на фона на виолетовото небе. Долу нямаше и следа от екипа, който би трябвало да се крие под него. Из залата се надигна тревожен ропот. Нау направи нещо с ръкавела си и гласът му зазвуча достатъчно силно, че да се чува из цялата зала.

— Не се притеснявайте! Екипът е имал на разположение неколкостотин секунди, през които да забележи, че покривалото се е разкъсало. Това време е напълно достатъчно, за да се скрият в сенките под скалите.

Киви кимна утвърдително с глава, но после се обърна и тихо прошепна на Езр:

— Освен ако не са паднали от там. Все още не проумявам защо им трябваше да се качват толкова нависоко.

Рискът да са паднали или пък да са се изпарили беше еднакъв. Дори термокостюмите нямаше да ги спасят.

Езр почувства една малка длан да докосва неговата. „Дали хлапето изобщо си дава сметка, че тя е причина за всичко това?“ Секунда по-късно обаче той стисна нежно ръката й. Киви гледаше втренчено мястото, където работеше нейната група.

— Трябваше да съм заедно с тях.

Тя повтаряше това още откакто влетя разярена в залата, но сега тонът й беше много по-различен.

Картината върху екраните изведнъж затрептя, сякаш нещо порази всички камери едновременно. Светлината на Изчезващата, която проникваше през вече напълно открития Диамант Две, се превърна в ослепителен сноп лъчи. Сега обаче беше придружена и от звук — непрекъснат тътен, чиято сила ту се усилваше, ту отслабваше.

— Пастирю! — Гласът прозвуча силен и настойчив, не като механичните съобщения в техническите доклади на Новородените. Беше Ритцер Брюхел. — Диамант Две се цепи, издига се…

Те също ясно виждаха как масата от милиарди тонове се накланя настрани, освободена от оковите, които досега я държаха към повърхността. Тътенът, който изпълваше залата, очевидно идваше изпод лагера — там, където се късаха връзките на диаманта с астероида.

— Ние не се намираме на пътя му, сър.

Езр вече се убеди, че грамадата бавно се придвижва, но си даде сметка, че няма опасност да връхлети върху лагера и корабите. Камерите бавно изместваха ъгъла си на наблюдение, а присъстващите в залата трескаво търсеха към какво да се привържат.

Хамърфест беше построен върху Диамант Едно. Поне засега той изглеждаше стабилен и цял. Но корабите отдолу… Много от тях бяха привързани към диамантите, а всеки от тях съдържаше милиони тонове гориво. Сега корабите бяха почти на ръба на Диамант Едно. Движенията им напомняха танц на морски чудовища и ако продължаха още малко, това щеше да е фатално за флотата.

— Пастирю! — Отново беше Брюхел. — Получих аудиовръзка от водача Дием!

— Добре, свържете ме с него!

Във въздушната камера беше тъмно. Слънчевата светлина не проникваше дотук. Не се усещаше и наличието на атмосфера. Дием и групата му преминаха през люка и се спуснаха по тунела, който водеше надолу. Светлинките върху шлемовете им проблясваха в мрака. Тунелът водеше покрай празни помещения с разрушени стени, където пробойните стигаха до петдесет метра в диаметър. Значи на това му казваха незасегнат от битката кораб. Внезапно Дием усети, че го побиват студени тръпки. Враговете са дошли на кораба след битката и са го обрали целия, оставяйки от него само празна черупка.

— Джими, „Съкровището“ се движи — обади се зад гърба му Цуфе.

— Да, вече успях да се блъсна в една стена. Имам чувството, че се движи дори повърхността, към която е закрепен.

Дием притисна шлема си към стената. Точно така. Ако тук имаше атмосфера, сега щяха да чуват дрънчене и грохот от рушащи се части. Изглежда Изгревът причиняваше повече неприятности, отколкото бяха очаквали. Само ден по-рано това щеше много да го разтревожи, но сега…

— Това няма никакво значение, Цуфе. Да продължаваме нататък.

И той поведе групата още по-бързо надолу по стълбата. Излиза, че Фам Тринли е прав и планът им още отначало е бил обречен на провал. Въпреки това той имаше намерение да разбере как точно е станало това. Щеше да измъкне истината на всяка цена.

Вътрешните люкове бяха разбити и сега вакуумът обхващаше целия кораб. Плавно преминаха покрай помещенията, които трябва да са били ремонтните бази и работилниците. После прекосиха огромни тъмни дупки, където доскоро се намираха стартерите на двигателите за свръхсветлинна скорост.

Високо над тях, в самото бронираното сърце на „Съкровището“, се намираше лазаретът с хладилните камери за летаргичен сън. Сега… Джими и групата му преминаха през предпазните щитове. Всеки път щом опираха ръце до стените, усещаха как скърца и стене корпусът на кораба, чувстваха как бавно се придвижва. Поне засега никой от най-близките кораби, за които бяха привързани, не се беше преобърнал. Джими не беше сигурен дали изобщо ще разберат какво става, ако това се случеше.

Стигнаха входа към лазарета. Новородените твърдяха, че държат пленените бойци на Чуенг Хо именно в него. Нима и тук ги чакаше зееща празна дупка? Това също ли беше една от многото лъжи?

Джими се промъкна през входа. Лампите върху главите им засвяткаха във всички посоки.

Цуфе Ду изкрещя.

Не беше празно. Имаше много тела. Лъчът от неговата лампа обходи трескаво помещението… Хладилните камери липсваха, но лазаретът беше пълен с трупове. Дием свали лампата от главата си и я закрепи в една дупка на стената. По стените с кривене започнаха да танцуват сенките им, но сега поне виждаше всичко.

Т-т-те всички са мъртви, нали?

Гласът на Фам Патил беше някак унесен, а въпросът му само свидетелстваше какъв ужас изпитва в този момент.

Дием пристъпи сред мъртъвците. Телата лежаха притиснати плътно едно в друго. Хиляди, събрани в тясното помещение. Той разпозна някои от бойците. Майката на Киви. Но смъртта на малцина беше настъпила вследствие на декомпресация. „Кога ли са загинали другите тогава?“ Някои от лицата бяха спокойни, с отпуснати черти, но другите… Той замръзна, забелязал блясъка на две мъртви очи, втренчени в него. Лицето беше съсухрено, а по челото личаха синини от измръзване. Джими го позна. Човекът беше оцелял след нападението и живя известно време след това.

Цуфе се щураше из стаята, а сянката й подскачаше върху ужасната гледка по пода.

— Този е от триландерите, нали?

— Да. Мисля, че е от геолозите.

Беше един от учените, за когото досега се предполагаше, че го държат в Хамърфест. Дием посегна към лампата на стената. Колко ли мъртъвци бяха събрани тук? Купчините тела се простираха дори отвъд светлото петно, което хвърляше лампата — там, където преди се издигаха стени. „Мигар са избили всички?“ Усети пристъп на гадене.

Патил висеше неподвижно над пода откакто зададе въпроса си. Цуфе обаче цялата се тресеше, а говорът й ставаше ту апатично монотонен, ту трескаво приповдигнат.

— А ние си мислехме, че те държат много от нашите като заложници. Излиза, че са разполагали единствено с трупове. — Тя високо и пискливо се изкиска. — Но това е вече без значение, нали? Ние им вярвахме и това беше напълно достатъчно за тях.

— Може и да не е точно така.

Гаденето най-сетне престана. Капанът хлопна. Нямаше съмнение, че тримата с Цуфе и Патил скоро ще са мъртви. Но дори да им оставаха секунди живот, пак трябваше да разобличат подлеците. Той измъкна аудиокутията от гащеризона си и потърси подходящо място на стената, където да я закрепи. „Ето, пак ще използвам забранено оборудване. Наказанието за това е смърт. Да, точно така, ще си получа заслуженото.“ Но преди това чрез вибрациите на корпуса гласът му щеше да стигне до предавателя, който прикрепи на стената до външния люк. Монтираните в най-близката част от лагера антени със сигурност ще прихванат съобщението му и ще го препредадат нататък, така че повечето от Чуенг Хо да могат да го чуят.

И Джими започна да говори.

— Чуйте ме, Чуенг Хо! Намирам се на борда на „Далечно, съкровище“. Той целият е изтърбушен. Всички, за които мислехме, че са на борда, отдавна са избити…

Езр заедно с всички присъстващи в залата остана безмълвен и неподвижен за няколко секунди, докато Ритцер Брюхел установи връзката. Джими започна да говори:

— Чуйте ме, Чуенг Хо! Намирам се…

— Това е водачът! — прекъсна го Томас Нау. — Добре ли сте? Не ви виждаме отвън.

Джими се разсмя.

— Защото съм на борда на „Далечно съкровище“.

Нау изглеждаше озадачен.

— Не разбирам — защо тогава екипажът на „Съкровището“ не е докладвал…

— Естествено, че не са докладвали. — Езр усети усмивка в гласа на Джими. — Нали разбирате, „Далечно съкровище“ е собственост на Чуенг Хо и ние си го взехме обратно.

Върху лицата, които Езр можеше да зърне, се появи смесица от удивление и радост. Значи това е бил планът! Вече разполагат с невредим кораб, който най-вероятно има на борда си и оригинално оръжие. Там беше и главният лазарет на Новородените, където държаха замразени оцелелите след нападението бойци и висшия офицерски състав. „Сега вече имаме шанс!“

Очевидно Томас Нау също си даваше сметка за това. Изненадата му премина в гняв. Той направи ужасена гримаса.

— Брюхел! — извика високо.

— Мисля, че той казва истината, Пастирю. Говори по официалния канал на „Съкровището“, а аз не мога да се свържа с никой друг на борда.

Скалата върху главния екран показваше 145 kW/m2. Слънчевата светлина, проникваща в цепнатината между двата диаманта, започна да топи леда и замръзналия въздух. Огромни късове лед и злато, тежащи хиляди и стотици хиляди тонове, започнаха да се плъзгат по урвата между Диамант Едно и Диамант Две. Засега движението им бе едва забележимо — по няколко сантиметра в секунда. Някои от парчетата обаче не се държаха на никаква опора и падаха свободно. Колкото и бавно да напредваха, те рано или късно щяха да прегазят всичко, попаднало на пътя им.

Нау стоя няколко секунди с прикован в екрана поглед. Когато отново заговори, гласът му звучеше по-скоро напрегнато, отколкото като на човек, издаващ заповед.

— Виж какво, Дием, така не може да продължава. Изгревът причини много повече щети, отколкото някой можеше да си представи…

От другата страна се разнесе дрезгав смях.

— Някой? Не е точно така. Специално се постарахме корабите и останалото оборудване да не е много здраво прикрепено. Щом видехме нещо да се клати, ние го правехме двойно по-нестабилно.

Киви се притисна до Езр, а очите й се разшириха от изненада. Езр усети, че му прилошава. Съоръженията, които осигуряваха стабилността на астероида, не бяха съвършени, но защо е било нужно положението да се влошава допълнително?

Наоколо хората започнаха трескаво да си обличат скафандрите. Други се тъпчеха панически около вратите. Един внушителен къс злато прелетя само на стотина метра от залата. Той се издигна бавно над повърхността, а горната му част сияеше под слънчевите лъчи. Само по една случайност не помете горната част на лагера.

— Но, но… — За известно време иначе речовитият Пастир изглеждаше лишен от дар слово. — Та нали така и вашите хора ще загинат! При това ние отдавна взехме оръжията от „Съкровището“. Корабът сега служи само за лазарет, за бога!

Не последва никакъв отговор, а само неясен звук от някаква караница. Езр забеляза, че главният техник на Новородените — Ксин — до този момент изобщо не беше продумал. Той само наблюдаваше своя шеф с широко ококорени и неразбиращи очи.

После отново прозвуча гласът на Джими:

— Проклет да си! Значи ти си прибрал оръжейните системи! Това обаче няма да ни спре, нещастни човече! Приготвили сме ви четири килограма S7. Не сте подозирали, че имаме достъп до експлозивите, нали? Нашите електрически джетове съдържат доста неща, за които вие и представа нямате!

— Не, не!

Сега Нау само безпомощно клатеше глава.

— Та както казахте, Пастирю, това е вашият лазарет. Освен нашите бойци и висши офицери в хладилните камери, на борда се намират и ваши хора. Дори да не притежаваме оръжие мисля, че все пак има за какво да си поговорим.

Нау се озърна и потърси с умоляващ поглед Езр и Киви.

— Предлагам да сключим примирие, поне докато закрепим отново диамантените скали.

— Не! — изкрещя Джими. — Ти ще ни предадеш в мига щом охлабим хватката около гърлото ти.

— За бога, човече, на борда на „Съкровището“ има и ваши хора!

— Ако бяха будни, те щяха да се съгласят с мен, Пастирю. Време е да действаме. В лазарета има двайсет и трима от вашите хора и още петима в екипа по поддръжката. И ние като вас знаем как да вземаме заложници. Искам двамата с Брюхел незабавно да се явите тук. Можете да използвате вашите совалки, погрижили сме се да не са опасни. Имате на разположение хиляда секунди.

Езр Вин винаги беше смятал Нау за хитър и пресметлив тип. Сега той започваше да се съвзема от първоначалния шок — вдигна решително брадичка и се обърна натам, откъдето идваше гласът на Джими.

— А ако откажем да го направим?

— Значи губим и ние, и вие. Но като начало твоите хора тук ще бъдат убити. После ще използваме S7, за да освободим „Съкровището“ от въжетата, които го държат за повърхността. И накрая ще връхлетим право срещу проклетия ви Хамърфест.

До този момент Киви слушаше пребледняла, с ужасени очи. Сега внезапно се разкрещя, устремена в посоката, откъдето идваше гласът на Джими.

— Не! Не! Джими! Моля те!

Погледите на присъстващите се устремиха към нея. Всичко утихна, дори шумът от трескавото поставяне на шлемове и ръкавици. Остана да звучи само скърцането и пукането на подпорите на лагера. Майката на Киви се намираше на борда на „Далечно съкровище“; баща й беше в Хамърфест заедно с останалите жертви на „гнилия мозък“. Независимо дали бяха в камерите за летаргичен сън или в сектора за фокусирани, повечето оцелели от експедицията на Чуенг Хо бяха разпределени на тези две места. Триксия! „Не, това е вече прекалено, Джими! Намали малко темпото!“ Но думите заседнаха в гърлото на Езр. Досега той се доверяваше на Джими във всичко. Щом като неговите заплахи успяха да убедят Езр Вин, тогава сигурно щяха да подействат и на Томас Нау.

Когато Джими заговори отново, той изобщо не показа да е чул вика на Киви.

— Остават ви деветстотин седемдесет и пет секунди, Пастирю! Съветвам ви двамата с Брюхел по-скоро да си домъкнете задниците тук.

Това щеше да е трудно за изпълнение, дори ако Нау вече беше излетял като стрела от лагера. Той се обърна към Ксин и двамата заспориха на висок глас.

— Вярно, мога да ви закарам там. Опасно е, но тая грамада се придвижва с по-малко от метър за секунда. Можем да я избегнем.

Нау кимна с глава.

— Да вървим тогава. Искам…

В този момент той си нахлупи шлема и гласът му се изгуби.

Тълпата от Чуенг Хо и Новородените се раздели, за да ги пропусне към изхода.

Откъм предавателя се разнесе силен шум, който внезапно секна. Някой в залата изкрещя, сочейки към главния екран. Откъм „Далечно съкровище“ избухна взрив, а после нещо се понесе бързо над повърхността. Беше част от корпуса.

Нау се закова край вратата на залата и обърна глава към екрана.

— Системата отчита авария на „Далечно съкровище“ — обади се Брюхел. — Няколко последователни експлозии в сектор петнайсети.

В този сектор бяха хранилището на хладилните камери и лазаретът. Езр не можеше нито да помръдне, нито пък да погледне нататък. Корпусът на кораба се пропука на още две места. От дупките бликна ярка светлина. В сравнение с тази на Изгрева обаче тя беше като пламък от свещ. За непредубедения наблюдател „Съкровището“ не изглеждаше засегнато. Пробойните върху корпуса му бяха с диаметър няколко метра. S7 обаче беше най-мощният химически експлозив на Чуенг Хо, а по всичко личеше, че и четирите килограма, за които говореше Дием, са се взривили. Сектор петнайсети се намираше зад четири преградни стени, на двайсет метра навътре от корпуса на кораба. Щом стигна до повърхността, явно преди това взривът е разрушил и двигателите за свръхсветлинна скорост на „Далечно съкровище“. Загубиха още един кораб.

Киви висеше неподвижно в средата на залата, далеч от ръцете, които можеха да я успокоят и приласкаят.

13.

Следващите няколко Ксек бяха най-напрегнатите в целия досегашен живот на Езр. Ужасът от постъпката на Джими беше изтикан някъде назад в съзнанието му. Сега нямаше време да размишлява върху това. Най-напред трябваше да се спаси каквото още е останало при тази природна и човешка катастрофа.

На следващия ден Томас Нау направи обръщение към оцелелите в лагера на Чуенг Хо и Хамърфест. От екрана ги гледаше един видимо преуморен човек, изгубил обичайната си уравновесеност.

— Дами и господа, приемете моите поздравления. Ние преживяхме втория по мощ Изгрев в историята на Изчезващата звезда. При това се справихме с предизвикателството независимо от ужасното коварство и предателството, които ни сполетяха. — Той пристъпи още по-близо, сякаш искаше да погледне в очите всеки от насъбралите се в залата изтощени представители на Новородените и Чуенг Хо. — Първата ни задача през следващите Мсек е да опишем точно всички щети и да направим план за тяхното възстановяване… Искам да съм откровен с вас. Битката между двете флоти нанесе огромни щети на Чуенг Хо; с прискърбие искам да заявя, че нашите загуби не са по-малко. Досега просто се опитвахме да прикрием истинския им размер. Освен това имахме на разположение достатъчно резервни части, медицинско оборудване и суровините, с които се сдобихме на Арахна. Разчитахме на помощ от стотиците експерти на Чуенг Хо, когато мерките за сигурност отпаднат. Накратко казано, работехме и живеехме при огромен риск. След събитията от вчерашния ден обаче всички надежди за сигурност и безопасност напълно се стопиха. В момента не разполагаме с нито един здрав кораб, пригоден да развива свръхсветлинна скорост. При това нямаме никаква гаранция, че от останките на другите съдове ще можем да сглобим друг такъв кораб.

Само два от корабите пострадаха от Изгрева, но явно всички надежди са били свързвани с „Далечно съкровище“. След стореното от Джими обаче двигателите му и неговите животоподдържащи системи бяха напълно неизползваеми.

— Много от вас рискуваха живота си през последните Ксек, опитвайки се да спасят придобитите на планетата суровини. Очевидно е, че до голяма степен сегашното ни окаяно положение не е по ничия вина. Нито един от нас не успя да предвиди силата на този Изгрев или пък какъв ефект ще има топенето на струпания между диамантите лед. Както ви е известно, успяхме да укрепим отново някои от най-големите блокове. Засега само три от тях продължават да се носят в пространството около астероида.

Бени Уен и Джау Ксин работеха заедно, опитвайки се да ги закрепят отново към повърхността. Намираха се едва на трийсет километра от летящите грамади, а най-големите от тях тежаха по стотина хиляди тона единият. Цялото оборудване на екипа им се състоеше от няколко совалки и една повредена сонда.

— Енергийният поток от Изчезващата вече се нормализира и стигна 2,5 киловата на квадратен метър. Сега машините спокойно могат да работят под открито небе. Стига да не излиза от сянката, дори екип от хора би могъл да остане за известно време на повърхността. За съжаление замръзналият въздух, който се изпари, е безвъзвратно изгубен. Страхувам се, че и ледът, от който трябваше да се снабдяваме с вода, също драстично намаля. — Нау разпери ръце и въздъхна. — Положението твърде много напомня историите, които вие, Чуенг Хо, сте ни разказвали. Бихме се, воювахме и сега сме на път да изчезнем окончателно от лицето на космоса. С останките, с които разполагаме, не можем да се върнем обратно — нито вие, нито ние. Въпрос на догадки е още колко време ще оцелеем с онова, което успяхме да спасим. Пет години? Сто години? Старото правило е все още в сила: без цивилизация, която да ни поддържа, нито една малка група хора и кораби не би могла да възстанови високоразвитите технологии. — Върху лицето му се появи изнурена усмивка. — Въпреки това все още има надежда. Сполетелите ни нещастия спомогнаха да се съсредоточим върху онова, на което първоначално беше посветена нашата мисия. Вече не става дума за чисто научно любопитство или пък за търговска сделка на Чуенг Хо. Сега нашето оцеляване зависи от обитателите на Арахна. Те са на прага на ерата на комуникациите. Според данните, с които разполагаме, ще достигнат необходимото ниво през настъпващия светъл период. Успеем ли да издържим следващите няколко десетилетия, Паяците ще разполагат с технологиите, които са ни необходими. В такъв случай ще можем да кажем, че двете мисии са завършили успешно, макар и със значителни загуби на жива сила, които никой от нас дори не си е представял.

Въпросът е бихме ли могли да оцелеем още три-четири десетилетия. Най-вероятно — да. Все още имаме възможност да пречистваме и консервираме. Истински важният проблем обаче е дали сме способни да си сътрудничим. Практиката досега не дава особени надежди. Независимо дали при нападение или в защита, ръцете ни са изцапани в кръв. Всички знаете за Джими Дием. Поне още трима са били въвлечени в неговия заговор. Възможно е да са и повече, но така или иначе погромът намалява шансовете ни за оцеляване. Ето защо се обръщам към всички от Чуенг Хо, които са участвали в заговора — запомнете добре какво сториха или се опитаха да ни причинят Джими Дием, Цуфе Ду и Фам Пател. Те имаха намерение да унищожат всичките ни кораби и да сринат Хамърфест. Вместо това станаха жертва на собствените си експлозиви, унищожавайки заедно със себе си всички Чуенг Хо от камерите за летаргичен сън и лазарета, който се ползваше наравно от Новородените и от Чуенг Хо.

Ето защо пребиваването ни тук се превръща в Изгнание. Изгнание, което сами си причинихме. Аз ще направя всичко възможно да ръководя справедливо, но без ваша помощ усилията ми са обречени на провал. Затова нека забравим омразата и различията помежду си. Ние, Новородените, знаем достатъчно за вас, Чуенг Хо; следяхме живота ви чрез вашата мрежа за обществено ползване стотици години наред. Информацията, получена от вас, се оказа решаваща за развитието на нашите технологии. — Той отново направи усилие да се усмихне. — Знам, че целта ви е била да спечелите повече Клиенти, но въпреки това сме ви благодарни. Сигурно Новородените не оправдаха напълно надеждите ви. Въпреки това вярвам, че ние дадохме на човечеството нещо ново, много хубаво и могъщо — фокусът. Отначало това може да ви се стори странно, но ви моля да имате търпение. Изучете нашия начин на живот, както ние изучихме вашия. С обединени усилия ще успеем да оцелеем, а защо не и да просперираме.

Лицето на Нау изчезна от екрана и беше заменено от гледката на скалистите склонове. Хората от Чуенг Хо в залата взеха да се споглеждат. Търговците се славеха със самочувствието си, особено когато се сравняваха със своите Клиенти. Според тях дори великите цивилизации сред Клиентите им, като Намджем и Канбера например, бяха само красиви екзотични цветя, обречени да повехнат и умрат, задето водеха уседнал живот. Сега за първи път Езр забеляза срам върху лицата на Чуенг Хо. „А аз работех с Джими, аз му помагах.“ Но дори онези, които не участваха в заговора, бяха приветствали първите думи на Дием от борда на „Далечно съкровище“.

Как стана така, че всичко се обърна срещу тях?!

Кирет и Марли дойдоха за него.

— Имаме някои въпроси относно разследването.

Двамата от охраната на Новородените го поведоха нагоре, но не към хангара със совалките, а към доскорошния кабинет на предводителя на флота, където сега се разполагаше Нау. Пастирът седеше заедно с Ритцер Брюхел и Анне Рейнолт.

— Седнете… предводителю на флота — рече тихо Нау, посочвайки на Езр едно от местата около масата.

Вин бавно приближи и седна. Беше му трудно да гледа Нау в очите. Другите двама… Анне Рейнолт изглеждаше нетърпелива и раздразнителна както обикновено. Поне от нейния поглед нямаше нужда да се крие — тя не гледаше никого в очите. Ритцер Брюхел изглеждаше също толкова уморен, колкото и Пастира, но по лицето му играеше странна усмивка. Той изучаваше втренчено Езр; Вин внезапно осъзна, че онзи насреща му едва сдържа злорадството си. Жертвите, дадени и от двете страни, не означаваха нищо за този садист.

— Предводителю на флота — тихият глас на Нау отново върна Вин към действителността. — Става дума за заговора на Дием…

— Зная, Пастирю. — Думите му прозвучаха като нещо средно между признание и предизвикателство. — Аз…

Нау вдигна ръка.

— Известно ми е, но ти си бил сред по-второстепенните участници. Успяхме да установим самоличността на още няколко от тях. Онзи стар човек, Фам Тринли. Той ги е прикривал и едва не умря заради това.

Брюхел се изсмя.

— Да, бе, той едва не ритна камбаната. Бас ловя, че още хленчи.

Нау се извърна рязко и го измери с поглед. Не пророни нито дума, само го гледаше втренчено. След секунда Ритцер кимна и се сви пред него.

Пастирът отново насочи поглед към Вин.

— Никой не може да си позволи да тържествува в момент като този. Сега имаме нужда от всеки, дори от Фам Тринли.

Нау се взря съсредоточено в Езр и той отвърна на погледа му.

— Тъй вярно, сър, разбирам много добре.

— По-късно ще те разпитаме за заговора, предводителю на флота. Налага се да идентифицираме всички, които се нуждаят от специално наблюдение. Но сега има много по-важни проблеми от това да се ровим във вече отминали неща.

— Нима след всичко това ще ме оставите на поста предводител на флота?

Така ненавиждаше тази работа; сега я мразеше дори още повече, но по съвсем различни причини.

Но Пастира кимна.

— Ти беше най-подходящият за нея преди, а и сега нищо не се е променило. Освен това държим на приемствеността. След като очевидно приемаш моята ръководна роля, то нашата комуна има шанс да оцелее.

— Тъй вярно, сър.

Понякога човек получаваше шанс да изкупи вината си. А това би било много повече от онова, което Джими, Цуфе и Фам Патил някога можеха да постигнат.

— Добре тогава. Доколкото разбирам, нашето състояние се е стабилизирало. Вече няма никакви извънредни ситуации. Ами Ксин и Уен? Наистина ли ще успеят да вържат отново тези ледени блокове, които в момента влачат насам? Смятам, че на тях с предимство трябва да им се осигури гориво.

— Разполагаме с дестилационна система, сър. Ще започнем да я използваме в рамките на няколко Ксек. — Така ще могат да зареждат и совалките. — Надявам се да закрепим и последния леден блок за повърхността за около четиридесет Ксек.

Нау погледна към Анне Рейнолт.

— Стабилността на астероида е възстановена, Пастирю. Останалите проблеми са под контрол.

— В такъв случай ни остава да обсъдим по-важните теми — тези, които касаят хората ни. Господин Вин, до края на деня ще направим няколко изявления. Надявам се да ни разберете правилно. На двама ви с Киви Лизолет ще бъдат изказани специални благодарности за оказаното съдействие при разкриването на останалите заговорници.

— Но…

— Да, съгласен съм, че това е манипулация. Но Киви не е била замесена в конспирацията, при това много ни помогна. — Нау направи пауза. — Горкото момиче просто е покрусено от случилото се. Сега в нея се е натрупал огромен гняв. За нейно добро и за благото на нашата общност аз ви моля да вземете участие в този план. Необходимо ми е да докажа, че има много разумни представители на Чуенг Хо, които са готови да ми сътрудничат. — Той отново замълча. — А сега по най-съществения въпрос. Предполагам чухте онази част от моята реч, в която ставаше дума за способите, чрез които биват обучавани Новородените.

— За… Фокуса ли?

За онова, което бяха сторили на Триксия.

Зад гърба на Нау отново се мерна садистичната усмивчица на Ритцер Брюхел.

— Това е най-главното — отвърна Нау. — Сигурно би било редно да говорим по-открито за него, но периодът на пресяване още не е приключил. Езр, искам двамата с Анне да отидете в Хамърфест и тя подробно да ти обясни всичко. Ти ще си първият. Трябва да го проумееш, да привикнеш с него. После обясни на своите хора в какво се състои програмата „фокус“ и го направи така, че да го приемат, защото от това зависи оцеляването на нашата мисия.

И така, тайната, която Вин копнееше да разгадае, секретът, който запълваше мислите му Мсек наред, сега щеше да бъде разбулен. Езр последва Рейнолт по главния коридор до хангара със совалките. Всяка крачка му се струваше непреодолимо разстояние. Фокусът. Заразата, която не можеха да излекуват, гнилият мозък. Носеха се слухове, явяваха му се кошмари, а сега най-сетне щеше да разбере всичко за него.

Рейнолт му посочи една от совалките.

— Седни там, Вин!

Колкото и да е странно, той предпочиташе компанията на Анне Рейнолт. Тя поне не се опитваше да прикрива презрението си към него. Освен това не тържествуваше така цинично като оня садист Ритцер Брюхел.

Люковете на совалката се затвориха плътно зад тях и тя се издигна. Лагерът на Чуенг Хо все още беше здраво прикрепен за повърхността. Пурпурът на небето постепенно преливаше в черно, а между звездите личаха опашките на десетина комети, които пресичаха небосвода — топящите се под слънчевата светлина ледени блокове, откъснали се на километри от астероида. Там някъде се намираха Уен и Ксин.

Хамърфест беше разположен на по-малко от петстотин метра от лагера на Чуенг Хо — точно колкото един скок при почти нулева гравитация, стига Рейнолт да го пожелаеше. Вместо това обаче те се носеха над повърхността, обкръжени от удобства и комфорт. Ако някой попаднеше тук сега, без да е видял как изглежда астероидът само преди ден, не би заподозрял каква трагедия се е разиграла. Чудовищните скали вече не се движеха. Освободилите се от въжетата ледени блокове и разпиляният замръзнал въздух отново бяха струпани в сянката на върховете, но вече със значително намален обем. Сега обаче дори там не цареше пълен мрак, а проникваше слаба, сякаш лунна светлина — сиянието на Арахна. Совалката прелетя над екипите, които прикрепяха електрическите джетове по старите им места. Когато за последен път се свърза с тях, Киви Лизолет вече ръководеше операцията.

Срещу него Рейнолт затягаше предпазния си колан.

— Онези, които са успешно фокусирани, се намират в Хамърфест. Можеш да разговаряш с когото пожелаеш.

Хамърфест приличаше на елегантен частен дом. Това беше най-луксозната част от новите владения на Новородените. Езр почувства известно облекчение — все пак Триксия и останалите живееха в относителен комфорт. Дано поне се държат достойно, както го бяха правили всички заложници в историята на Чуенг Хо и най-вече Стоте от Фар Пюрия. Само дето нито един търговец със здрав разум не би построил лагер, чийто основи се държат върху купчина чакъл. Совалката се приземи на върха на необикновено красива кула, която сякаш се издигаше над дворец от приказките, построен върху кристалната планина. Само след миг той щеше да разкрие тайните на този замък… До съзнанието му най-сетне стигнаха думите на Рейнолт „успешно фокусирани“?!

Рейнолт сви рамене.

— Фокусът има пряка връзка с вируса на „гнилия мозък“. Загубихме близо трийсет процента само при първоначалните опити, а е възможно този процент да се увеличи още през следващите години. Пренесохме най-болните на „Далечно съкровище“

— Но какво…

— Мълчи и ме остави да довърша. — Вниманието й беше привлечено от нещо, което се намираше зад гърба на Вин. Тя направи пауза. — Предполагам си спомняш, че ти е прилошало по време на нападението. Сигурно мислиш, че е някоя болест от нашия свят, с която сме ви заразили. Това обаче е инкубационният период на вируса, който е важна част от нашия план. Едва ли допускаш, че неговото използване като бактериологично оръжие е нещо второстепенно.

Вирусът на „гнилия мозък“ унищожи милиони хора в родната слънчева система на Новородените и погуби тяхната цивилизация… Това постави началото на Ерата на походите за нови територии. Оказа се обаче, че в природата на вируса има едно неподозирано свойство: той беше истинска съкровищница за невротоксични вещества.

— През вековете след Епохата на Заразата силите на Спешна помощ успяха да овладеят природата на вируса и да го подчинят на целите на цивилизацията. Сегашната му форма вече се нуждаеше от специална среда, за да проникне през имунната система на организма и да се разпространи из мозъка като почти не го засегне, инфектирайки близо деветдесет процента от тъканта на клетките. Това ни дава възможност да контролираме дейността на нервните клетки.

Совалката забави движението си и направи прецизна маневра, за да подходи към главния люк на Хамърфест. На половин градус над входа грееше Арахна. Приличаше на пълна луна, но лицето й беше забулено от облаци, които скриваха бурното прераждане на планетата.

Езр обаче не обърна внимание на гледката. Въображението му се опитваше да проникне зад сухия научен жаргон на Анне Рейнолт: опитоменият вирус на Новородените се просмуква в мозъка, размножава се до десетки милиарди в секунда, тровейки методично все още живите нервни клетки. Той си припомни убийствената болка в главата, която изпита, когато спускателният им апарат напускаше повърхността на Арахна. Тогава болестта поразяваше наред, а той и останалите Чуенг Хо се бореха с всички сили срещу нейното нашествие. Може би сега всички те са вече заразени, само дето вирусът се намира в латентен стадий. Но Триксия Бонзол и останалите, белязани със знак „фокус“ след имената, бяха подложени на специален режим. Вместо да ги лекуват обаче, хората на Рейнолт подхранваха заразата в мозъците на поразените — също като червей, загнездил се в някой плод. Ако в совалката имаше дори минимална гравитация, Езр щеше да повърне. „Но защо е всичко това?!“

Рейнолт не обърна внимание на състоянието му. Тя отвори люка на совалката и го пропусна първи към Хамърфест. Когато отново заговори, в иначе равния й тон се усещаше нещо много близо до ентусиазъм.

— Фокусирането облагородява. Това е ключът към успеха на Новородените и е много по-сложен процес, отколкото можеш да си представиш. Той не се състои просто в създаването на психоактивен вирус. По-важното е, че сме способни да контролираме неговия растеж в мозъчните клетки и да определим разпространението му до милиметър. Когато нарасне до необходимия размер, неговото действие може да бъде направлявано със същата прецизност.

Реакцията на Вин беше толкова вяла, че направи впечатление дори на Рейнолт.

— Не разбираш ли? Ние сме способни да усъвършенстваме способностите за фокусиране на съзнанието; можем да превърнем хората в машини за анализ.

И тя продължи да обяснява, впускайки се в отвратителни подробности. В световете, завладени от Новородените, през последните години процесът на фокусиране беше прераснал в отделна наука, изключително разпространена във висшите училища, където работеха върху култивирането на гении. Поради екстремните обстоятелствата, при които трябваше да действат Новородените в момента, за Триксия и останалите провеждането на експеримента придоби много по-груб и несъвършен характер. От доста време насам Рейнолт и нейните технически асистенти селектираха формите на вируса, опитвайки се да извлекат химическия състав на мисълта. В работата си бяха направлявани от медицинските компютри на Новородените, които им осигуряваха всички необходими данни за функционирането на мозъка.

— Сега подготвителният процес вече завърши и оцелелите са готови да продължат своите изследвания с ефективност, за каквато не са могли дори да мечтаят по-рано.

Рейнолт го преведе през стаи с тапицирани плюшени мебели и декорирани с килими стени. Коридорите, по които вървяха, постепенно се стесняваха, докато накрая не преминаха в тунели, широки не повече от метър. Той разпозна строежа на капилярната архитектура, позната му от историята — същината на урбанистичната тирания. Най-сетне се озоваха пред обикновена врата. Както и предишните, през които бяха преминали вече, тази също имаше сложен надпис: F042 лингвистични проучвания.

Рейнолт се задържа пред нея.

— И едно последно нещо. Пастир Нау предполага, че ще бъдеш разстроен от гледката вътре. Вече съм била свидетел колко неуравновесени стават чужденците, когато за първи път се срещнат с фокуса. — Тя наклони глава, сякаш призоваваше Езр Вин да погледне рационално на проблема. — И така, Пастир Нау ме помоли да подчертая още веднъж, че процесът на фокусирането е обратим. Поне до голяма степен.

Тя сви рамене, показвайки, че е приключила с встъпителните обяснения.

— Отворете вратата!

Гласът на Езр заглъхваше при всяка дума.

Помещението беше тясно, мъждиво осветено от десетина екрани. Светлината им образуваше нещо като ореол около главата на човека вътре. Къса коса, крехко телосложение, работен комбинезон.

— Триксия! — рече тихо той. После прекоси стаята и докосна рамото й. Тя обаче не извърна глава към него. Вин се насили да потисне обзелия го ужас и мина от другата страна, за да зърне лицето й. — Триксия?

За миг му се стори, че очите й гледат право в него. Но после тя се освободи от ръката му и се опита сякаш да надникне през него, към екрана зад гърба му.

— Пречиш ми да виждам!

Тонът й беше нервен, в гласа й се усети паника.

Езр се отмести, после се извърна към екрана, за да види какво е толкова важно за нея.

Стените бяха покрити с много и различни диаграми. Една цяла секция съдържаше различни речникови варианти. Той различи думи от несе, които бяха сравнени с някакви неразбираеми за него структури. Приличаше на типичен езиков анализ, макар и с много повече опции, отколкото някой нормален човек можеше да открие. Погледът на Триксия се местеше от точка на точка, а пръстите й посочваха различни варианти на написаното върху екраните. От време на време тя промърморваше някаква команда. Лицето й излъчваше нечовешка концентрация. Той си спомни, че е виждал този израз у нея и друг път, когато беше погълната от някакъв лингвистичен проблем. Но не това го ужаси най-много. По-страшното бе, че когато вече не закриваше гледката, той бе напълно елиминиран от нейното съзнание. Тя изглеждаше много… по-фокусирана от който и да било друг път.

Едва сега Езр Вин започна да проумява лека-полека.

Той продължи да я наблюдава още няколко секунди, разглеждайки формулите върху екраните, комбинациите, които тя правеше, промяната на структурите в диаграмите. Най-сетне попита с почти равнодушен тон:

— Е, как върви, Триксия?

— Чудесно. — Отговорът дойде светкавично, а тонът бе същият като на предишната Триксия, когато беше разсеяна или напрегната. — Книгите от библиотеката на Паяците са забележителни. В момента се опитвам се да се справя с шрифта им. Никой не е виждал подобно нещо преди. Зрението на Паяците не е като нашето и наслагването на образа не е същото. Ако това не бяха книги по физика, никога не бих могла да проумея значението на тези накъсани графеми.

Гласът й звучеше някак дистанцирано, с едва доловимо вълнение в него. Докато говореше, тя не се обърна да го погледне. Сега, когато очите му привикнаха със слабата светлина, той различи дребни, но ужасяващи подробности. Работните й дрехи бяха съвсем нови, но ниско долу в предната част имаше някакви лепкави петна. Косата й, макар и късо подстригана, изглеждаше мръсна и несресана. Остатък от нещо — храна или лига — се точеше от ъгълчето на устата й към брадичката.

„Нима не може и да се измие вече сама?“ Вин извърна поглед към вратата. Стаята не побираше трима души, затова Рейнолт беше провряла само глава и рамене през прага, придържайки се с лакти към рамката на вратата. Гледаше втренчено Езр и Триксия с неприкрит интерес.

— Д-р Бонзол се справя чудесно, много по-добре от нашите лингвисти, а те са подложени на фокусиране още от завършване на висшето си образование. Благодарение на нея ще можем да четем книгите на Паяците още преди те да се върнат към живот.

Езр отново докосна рамото на Триксия и тя пак нервно се освободи от ръката му. Това не беше жест на гняв или страх, а сякаш се отърсваше от някоя досадна муха.

— Помниш ли ме, Триксия?

Не последва никакъв отговор. Той беше сигурен, че тя си спомня за него, само дето не смяташе за достатъчно важно да обсъжда това. Приличаше на омагьосана принцеса и само някоя зла вещица можеше да я събуди отново. А магията сигурно никога нямаше да я застигне, ако навремето се бе вслушал по-внимателно в нейното предупреждение и беше подкрепил Сам Дотрейн.

— Много съжалявам, Триксия.

— За днес стига, предводителю на флота — прекъсна го Рейнолт, приканвайки го с жест да напусне стаята.

Вин отстъпи назад, а Триксия дори не направи опит да откъсне поглед от работата си. В началото на запознанството им нейната способност да се съсредоточава особено го привличаше. Тя бе една от малцината триландери в експедицията на Чуенг Хо, откъсната от своето семейство и приятелите си. Мечтата й бе да срещне друга разумна форма на живот и да научи неща, до които никое друго човешко същество не се беше докосвало дотогава. Ето, сега получи точно онова, за което бе жертвала толкова много… И нищо повече.

Насред стаята той отново спря и се обърна към фигурата, която стоеше с гръб към него.

— Щастлива ли си? — попита той тихо, без да се надява на отговор.

Тя не се обърна към него, но пръстите й спряха да барабанят върху екрана. Глупавият въпрос предизвика у нея реакция, каквато не успяха да постигнат нито неговото присъствие, нито докосването му. Той проникна в любимата глава през преградите на Фокуса и съзнанието й незабавно откликна:

— Да, много.

След това барабаненето на пръстите й върху екрана отново се поднови.

Вин не си спомняше нищо от пътуването обратно към лагера, нито пък от онова, което последва непосредствено след него. В паметта му се бяха съхранили само някакви откъслечни картини. Срещна Бени Уен в доковете. А той изгаряше от нетърпение да поговори с някого.

— Прибрахме се много по-рано, отколкото се надявах. Представа нямаш колко са изкусни пилотите на Ксин. — Гласът му потрепна. — Една от тях е Ай Сун. Нали си спомняш — от „Невидима ръка“. Беше от навигаторите. Една от нашите, Езр. Но сега сякаш нещо в нея е прекършено, като че ли е мъртва отвътре — също като другите пилоти на Новородените или програмистите им. Ксин твърди, че тя е фокусирана. Казва, че ти можеш да ми обясниш какво е това, Езр. Нали знаеш, баща ми е в Хамърфест. Какво…

Езр си спомняше единствено този откъслечен разговор. Възможно е да се е разкрещял на Бени или пък просто го е отместил от пътя си и е продължил да върви. „Обясни на своите хора в какво се състои програмата «фокус» и го направи така, че те да го приемат, защото от това зависи оцеляването на нашата мисия.“

А когато си възвърна способността да мисли трезво…

Оказа се, че е в парка на лагера — сам и без никаква представа как се е озовал тук. От всички страни се протягаха покрити с листа клони, които нежно го докосваха. Имаше една стара приказка: без оранжерията за бактерии жилището не може да поддържа живота на своите обитатели; без парк обаче обитателите губят душите си. Дори на борда на корабите за далечно пътуване винаги имаше по един капитански бонзай. В големите колонии между звездите, населявани от хиляда години като тези в Канбера и Намджем, паркът обикновено беше най-просторното място — квадратен километър естествена природна среда. Но дизайнът дори на най-оскъдното парково пространство се отличаваше с всички постижения на гения на Чуенг Хо, развиван през годините. Този тук създаваше илюзията за гъст и безкраен лес, за живи създания, които дебнат иззад всеки дървесен ствол. Поддържането на екологичното равновесие в парка бе най-сложният проект в изграждането на лагера.

Здрачът в парка все повече се сгъстяваше, а долу сред корените на дърветата отдавна беше най-тъмно. Отдясно през стеблата проблясваше синева, подобна на небе. Вин запълзя нататък, придвижвайки се последователно ту на лакти, ту на колене. Разстоянието не беше голямо — паркът не надвишаваше дванайсет метра дължина. Вин се зарови в мъха под едно от дърветата и се заслуша в шумовете на заспиващата гора. Някакъв прилеп се стрелна срещу небето, а недалеч от него в едно гнездо пеперуди цвъртяха напевно нещо помежду си. Най-вероятно прилепът беше изкуствен. В парк като този не можеха да виреят нормално по-големи същества, но пеперудите сигурно бяха истински.

В този благословен миг безвремие главата му сякаш се освободи от всички мисли…

… Малко по-късно се завърнаха обратно заедно с ужасяващата болка. Джими беше мъртъв. Цуфе и Фам Патил — също. Умирайки, те причиниха смъртта на още стотици други, включително и на хора, които биха могли да посочат изход от сегашната ситуация. „Поне аз още съм жив.“

Само преди половин ден мисълта за онова, което са сторили на Триксия, би го довела до необуздана ярост. Сега гневът му беше удавен в срам. Езр също имаше дял за смъртта на онези, които се намираха на борда на „Далечно съкровище“. Ако планът на Джими беше успял докрай, сега всички в Хамърфест също щяха да са мъртви. Да постъпваш като глупак и да подкрепяш агресивни хора, загубили разсъдък — дали това злодеяние не се равняваше по сила на коварното нападение от засада на Новородените? „Не, не, не!“ В резултат на всичко това Джими изби повечето оцелели след атаката. „Сега аз трябва да изкупя цялата вина и да обясня на хората си що е фокус, при това да го направя така, че да го разберат и приемат в името на оцеляването на мисията.“

Езр отчаяно изхълца. На него се падаше да убеди останалите в смисъла на нещо, което би искал да предотврати, дори това да му костваше живота. През годините в училище, докато четеше всички онези мъдри книги, през целия си деветнайсетгодишен живот не би могъл да си представи, че може да съществува толкова непосилна задача.

Отнякъде се процеди слаба светлина. Клоните са раздвижиха и зашумяха. Някой беше влязъл в парка и сега се препъваше по главната пътека. Лъч светлина се плъзна по лицето на Вин, после продължи нататък.

— Както и предполагах — лежиш си на меко под дърветата. — Беше Фам Тринли. Старият човек се залови за един от по-ниските клони и внимателно се настани върху мъха до Вин. — Стегни се, младежо! Дием умря достойно. Опитах се да го предпазя, доколкото мога, но той беше луда глава. Помниш ли само как звучеше гласът му? Не предполагах, че може да оглупее чак дотам. А сега толкова много хора са мъртви по негова вина. Е, понякога се случват и такива гадости.

Вин се извърна по посока на гласа — лицето на другия приличаше на сивкаво петно в здрача. За миг Вин изпита непреодолимо желание да фрасне тази физиономия — толкова добре би се почувствал! Вместо това се отмести още по-навътре в сянката и се опита да успокои дишането си.

— Така е, случват се.

„А може и на теб да ти се случи нещо такова.“ Нау сигурно беше покрил целия парк с подслушвателни устройства.

— Държиш се значи. Това ми се нрави.

В заобикалящия ги мрак Вин не успя да разбере дали онзи се усмихва или нелепата похвала беше изречена искрено. Тринли се примъкна още по-близо до него, а гласът му премина в шепот.

— Не го вземай толкова навътре. Понякога трябва да се бориш съвсем сам за собственото си оцеляване. Освен това мисля, че лесно мога да подведа тоя приятел Нау. Обърна ли внимание на речта, която ни дръпна? След всичко, което Джими ни причини, Нау се държа прекалено любезно и сговорчиво. Бас държа, че копира нещо от историята на Чуенг Хо.

Излиза, че дори в ада човек може да срещне някой клоун, Фам Тринли — застаряващият боец, чиято представа за конспирация се свежда до приглушено шептене насред парка на лагера. Тринли бе толкова далеч от действителното състояние на нещата! Нещо по-лошо — схващаше всичко точно наопаки.

Двамата поседяха още малко в почти непрогледния мрак. Фам Тринли милостиво мълчеше. Глупостта му беше като огромна скала, запратена в отчаянието на Вин. Тя размести всички пластове, но абсурдността на положението му помогна да отклони вниманието си към нещо извън своята мъка. Речта на Нау била… прекалено любезна. В това имаше някакъв смисъл. Нау всъщност беше по-засегнат, въпреки че и двете страни понесоха огромни загуби. Сътрудничеството между тях оставаше единственият им шанс. Той отново си припомни думите на Нау. Хм. Някои от фразите наистина звучаха като копирани от речта на Фам Нувен при Зева Бризго най-светлият миг в историята на Чуенг Хо, когато благодарение на Търговците беше съхранена цяла една цивилизация и милиарди живи същества. Ако нещо толкова мащабно и величествено би могло да се съсредоточи в един кратък миг, то Зевът Бризго бе началото на днешното Чуенг Хо. Връзка със сегашната ситуация обаче нямаше никаква… Освен ако не се смята това, че хора от различни светове се обединиха и успяха да предотвратят катастрофата, до която би довело извършеното предателство.

Речта на Фам Нувен беше разпространявана из Обитаваното от хора космическо пространство много пъти оттогава. Не беше изненадващо, че Томас Нау също я познава. Нормално е да открадне по някой израз оттук-оттам, ако цели постигането на единство с останките на Чуенг Хо… Освен ако под „единство“ няма предвид само да приемат фокусирането и онова, което бяха причинили на Триксия Бонзол. Вин си даде сметка, че съзнанието му вече търси общото между двата случая, приемайки го като предизвикателство. И въпреки това плагиатството правеше положението съвсем различно. Именно то беше накарало Вин несъзнателно да приеме… програмата „Фокус“.

Срамът и вината бележеха като клеймо последните два дни. Едва сега Езр се опита да вникне по-дълбоко в случилото се. С Джими Дием никога не са били приятели. Дием беше няколко години по-голям от него и още откакто се запознаха все го ръководеше. Езр се опита да си припомни всичко за Джими, да го погледне и прецени отстрани. Езр Вин нямаше особено високо мнение за себе си, но затова пък израсна в близост до най-изтъкнатите представители на фамилията Вин. 23. Неговите лели, чичовци и братовчеди бяха проспериращи търговци в техния край на Обитаваното от хора пространство. Езр постоянно общуваше с тях още от най-ранно детство… Джими Дием просто не се вписваше в тази класа. Той беше работохолик, но му липсваше въображение. Поставяше си скромни цели, което донякъде му помагаше, защото въпреки огромните усилия едва ли би се издигнал до капитан на кораб. „Хм, никога досега не съм разглеждал въпроса от този ъгъл.“ След това горчиво заключение Джими му се видя старателен и преследващ упорито целта си човек; някой, с когото Езр би могъл да се сприятели.

Внезапно Езр си даде сметка колко трудно е било за Джими да играе на криеница с Томас Нау. Залогът е бил непосилно висок за него. Той не притежаваше талант да издържи дълго в тази игра на нерви и накрая направи погрешен ход. А искаше само да се ожени за Цуфе Ду и да стане ръководител на полет. „Тук нещо не се връзва.“ Вин изведнъж забеляза, че наоколо се е спуснал непрогледен мрак и дочу шума на пеперудите, които гнездяха в дърветата. Студената влага на мъха проникна през ризата и панталона му. Вин се напрегна да си спомни точно какво чу в залата. Гласът беше на Джими, в това не можеше да има съмнение. Произношението също бе характерното за говора на фамилията Дием. И все пак тонът, подборът на думите — от тях лъхаше такава самоувереност, толкова арогантност, почти… злорадство. А Джими Дием никога не е умеел да се преструва на самоуверен, защото това чувство му бе напълно чуждо и непознато.

От всичко това следваше едно-единствено заключение. Подправянето на гласа и акцента на Джими би било трудно, но не и невъзможно. Те някак бяха успели да ги заблудят. А как другояче можеше да се нарече това, ако не лъжа! „Джими не е убил никого!“ Старшите офицери на Чуенг Хо са били избити още преди Джими, Цуфе и Фам Патил да попаднат на борда на „Далечно съкровище“. Томас Нау е виновник за убийствата, само и само да може след това да демонстрира лицемерното си благородство и фалшивия висок морал. „Обясни на своите хора в какво се състои програмата «Фокус» и го направи така, че да го приемат, защото от това зависи оцеляването на нашата мисия.“

Вин вдигна очи към последните светлинки на небето. Тук-там между клоните проблясваха звезди — измамният рай, който се намираше на светлинни години разстояние. Езр дочу Фам Тринли да подсмърча. После потупа несръчно Езр по рамото и дългунестата му фигура се издигна над земята.

— Е, ти вече не хленчиш. Както си и мислех, трябвало ти е приятелско рамо, на което да се опреш. Пак ти повтарям, бори се сам за своето оцеляване. Нау е хапльо — лесно ще се справим с него.

Езр се разтресе от гняв, яростта го стисна за гърлото. Той потисна гневното си ръмжене и то излезе като стон, а безсилната ярост, от която се люлееше целият, можеше да мине за немощно треперене.

— Д-д-да. Ще трябва да продължим да действаме по единично, всеки сам.

— Добро момче.

Тринли отново го потупа по рамото, после се обърна и тръгна през дърветата към изхода на парка. Езр помнеше какво каза Ритцер Брюхел за Тринли след настъпването на Изгрева. Дори ако старият човек не се поддадеше на манипулациите на Томас Нау, това едва ли щеше да промени нещо. Защото Тринли не беше нищо повече от един страхливец, който се опитва сам себе си да прелъже. „Ще трябва оттук нататък сам да се оправяш, за да оцелееш.“

Един Джими Дием струваше много повече от цяла рота Фам Тринли.

Томас Нау ги преметна всичките толкова умело! Освен това успя да завладее ума на Триксия и още стотици други Чуенг Хо. Изби всички, които биха могли да променят с нещо сегашното им незавидно положение. И при това използва тези убийства, за да превърне оцелелите в свои послушни оръдия.

Езр отново се втренчи във фалшивите звезди. Клоните на дърветата сякаш държаха в ноктите си небето над него. „Явно е възможно да притиснеш някого до стената, да го доведеш до такова пълно отчаяние, че той вече да не може да бъде използван като нечие оръдие.“ Взрян в клоните над главата си, Вин почувства как съзнанието му се разтроѝ. Една част го наблюдаваше някъде отстрани, чудейки се как е възможно Езр Вин да изпадне толкова ниско. Друга го дърпаше към дълбините на отчаянието; Сам Дотрейн никога вече нямаше да се върне, нито пък Сами Парк, а обещанията, че е възможно Триксия да се възстанови от фокусирането най-вероятно бяха лъжа. Последната част от съзнанието му обаче запази способността си да размишлява трезво, спокойно и аналитично и сега там се въртеше една убийствена мисъл: и за Чуенг Хо, и за Новородените Изгнанието щеше да трае десетилетия наред. Повечето време, когато не са дежурни, сигурно ще прекарат потънали в летаргичен сън… И въпреки това пак щяха да им останат още много години. А Томас Нау се нуждаеше от помощта на всички оцелели. В момента Чуенг Хо бяха слаби, покорни и — както трябваше да продължава да мисли Томас Нау — заблудени. Онази част от него, която запази способността си да мисли трезво и хладнокръвно и дори беше способна на убийство, надникна в бъдещето с горчиво любопитство. Онова, което зърна там, не бе животът, за който някога мечтаеше Езр Вин. В него нямаше приятели, на които би могъл изцяло да се довери. Постоянно щеше да е заобиколен от врагове и глупаци. Той проследи как светлинката от фенера на Тринли постепенно се изгуби сред дърветата. Но дори глупаци като Фам Тринли можеха да бъдат от полза. Докато не открият някой по-компетентен Чуенг Хо, Тринли щеше да изпълнява ролята на свещената крава. Томас Нау го въвлече в игра, която можеше да трае цял живот, а единствената награда щеше да е отмъщението. (Съществува обаче още един шанс, подсказа пасивният наблюдател в него — Рейнолт да не е излъгала за възможността Триксия отново да стане предишната нормална жена след приключването на програмата „Фокус“.)

Хладнокръвната част в него за последен път се опита да си представи дългите години търпелив труд, които предстояха… Тук наоколо със сигурност имаше камери за наблюдение. Най-добре е да не изглежда прекалено спокоен след всичко онова, което преживя. Вин се сви на топка и се отдаде на отчаянието.