Дълбина в небето

Пролог

Преследването на Човека продължи повече от осем века и обхвана територия от сто светлинни години. През цялото време издирването се водеше в най-строга тайна и дори някои от участващите не знаеха точно каква е неговата крайна цел. В първите години имаше само далечни намеци и откъслечни сведения, шифровани в радиоизлъчванията. Минаха десетилетия и векове. Постепенно започнаха да се очертават едва доловими дири; разпитваха приятелите и спътниците на Човека, но наученото от тях насочваше в различни и често противоположни посоки: Човека вече бил сам и се отдалечавал все повече и повече; твърдеше се също, че е умрял още преди да започне преследването; или пък че бил събрал голяма военна флотилия и сега идвал срещу тях.

С времето между най-правдоподобните истории постепенно започнаха да се появяват допирни точки. Тяхната достоверност беше толкова очевидна, че някои от корабите промениха първоначалния курс и изгубиха още десетилетия в търсене на нови следи. Лутането и забавянето струваше цели състояния, но загубите засегнаха само най-заможните от търговските фамилии и затова останаха в тайна. Семействата бяха достатъчно богати и щетите не успяха да подкопаят финансовите им устои. Затова пък търсенето постепенно стесни своя обсег: Човека пътуваше сам, често сменяше своята самоличност, хващаше се за кратко на работа, предимно на малки търговски кораби, но след всяко пътешествие се завръщаше отново в самия край на Обитаваното от хора космическо пространство. Гонитбата постепенно се ограничи до сто, петдесет, двайсет светлинни години и вече обхващаше едва половин дузина звездни системи.

Най-сетне вниманието на всички преследвачи се насочи към един-единствен свят в самото сърце на Обитаваното от хора космическо пространство. Вече нищо не спираше Сами да събере флота и сложи край на издирването. Екипажите и дори повечето от собствениците на кораби нямаше да знаят истинската цел на мисията. Той обаче чувстваше, че това е последният им шанс да приключат веднъж завинаги междузвездната гонитба.

Сами слезе лично на Триланд. Обяснението бе, че един флотски командир трябва да контролира отблизо работата; освен това единствен той от целия екипаж беше виждал Човека. И тъй като неговият флот беше известен по тези места, лесно би могъл да преодолее всички бюрократични пречки по пътя си. Тези аргументи имаха основание… Но и без тях Сами пак щеше да слезе лично на Триланд. „Толкова дълго чаках този миг, че за нищо на света няма да пропусна края на епопеята и залавянето му, от което ни дели съвсем малко.“

— От къде на къде ще ви помагам да откриете някого си! Да не съм ви бавачка! — Докато казваше това дребният човек заотстъпва навътре в кабинета си. Вратата зад него беше леко открехната и Сами видя оттам да надзърта уплашено дете. Дребосъкът я хлопна под носа му като в същото време не откъсваше очи от полицаите на Департамента по горите, които придружаваха Сами. — Пак повтарям — работя само в мрежата. Ако не сте открили там каквото ви е необходимо, тогава аз също не съм в състояние да ви помогна.

— Извинете — Сами потупа по рамото най-близкия полицай. — Извинете.

И той се запромъква през редиците на своите охранители.

Собственикът забеляза, че към него заплашително приближава някакъв висок човек и трескаво посегна към клавиатурата. „Божичко!“. Ако унищожи всички събрани данни, които разпращаше на клиентите си по мрежата, тогава тия ще останат с пръст в уста. В този миг обаче ръката му замръзна във въздуха и той смаяно се втренчи в лицето на Сами.

— Адмирале!

— Хм, наричайте ме просто флотски командир, ако това не ви затруднява.

— Да, ама разбира се! Гледаме ви по новините всеки ден! Моля, седнете! Вие ли ръководите издирването?

Рязката промяна в неговото отношение напомняше цвете, чието венче се отваря под слънчевите лъчи. Явно Чуенг Хо са също толкова популярни сред обикновените граждани, както и сред службите към Департамента по горите. Само за няколко секунди техният домакин — частен детектив както сам се наричаше, стартира програмите за търсене и взе да рови из базата данни.

— Хм… Не разполагате с име, нито с прилично описание, знаете само вероятната дата на пристигане. Добре тогава, според Департамента по горите вашият човек трябва да е някой на име Бидуел Дюкан. — Погледът му се плъзна покрай мълчаливите полицаи. Той се усмихна. — Нямат равни на себе си, ако от непълна информация трябва да се изведат някакви напълно безсмислени заключения. В тоя случай обаче… — И той предприе ново търсене. — Бидуел Дюкан… Сега като стана дума се сещам, че съм го чувал и преди. Преди шейсет или сто години беше много известен.

Никому неизвестна персона, появила се сякаш от никъде, със съвсем скромни средства, но притежаваща изключителен дар да си прави самореклама. За близо трийсет години успя да спечели подкрепата на няколко от най-могъщите компании и дори си извоюва благосклонността на службите към Департамента по горите.

— Дюкан се представяше за светски човек, но в никакъв случай не беше борец за мир и правдини. Искаше да хвърли луди пари за някаква безумна идея, която щеше да отнеме страшно много време. Какво ли си беше наумил? А, да — искаше… — Частният детектив вдигна очи от своето разследване и за миг спря погледа си на Сами. — Искаше да финансира експедиция до Изчезващата звезда!

Сами само кимна с глава.

— Дявол да го вземе, ако беше успял, сега експедицията на Триланд да е вече на половината път! — Частният детектив замълча, размишлявайки върху пропуснатите възможности. После отново се съсредоточи в търсенето. — Трябва да знаете, че беше почти на крачка от успеха. Свят като нашия навярно щеше да банкрутира от една междузвездна експедиция, но за късмет точно тогава тук се появи кораб на Чуенг Хо. Както можеше да се очаква, те нямаха намерение да променят курса, но кой знае защо част от поддръжниците на Дюкан особено разчитаха на помощта им. Само че Дюкан изобщо не си мръдна пръста и дори отказа да говори с ония от Чуенг Хо. След този случай славата му доста повехна и вече никой не хващаше вяра на неговите приказки… После той съвсем се изгуби.

Всичко това го имаше записано и в архива на Департамента по горите.

— Точно така. А сега ни интересува къде се намира в момента това лице.

От шейсет години насам в слънчевата система на Триланд не беше навлизал междузвезден кораб. Той беше тук!

— Аха, значи предполагате, че има още някаква информация, която може да е от полза дори след случилото се през последните три години?

Сами овладя напиращата в него ярост. Нужно е още малко търпение; усилието нямаше да му струва нищо след вековете на очакване.

— Да — отвърна той, насилвайки се да бъде любезен. — Няма да е зле да проверим всички източници на информация. Съгласен ли сте?

— Съвсем правилно — попаднали сте на точното място. На мен са ми известни неща, които Департаментът по горите дори не си прави труда да разследва. Освен това наистина искам да ви помогна. — Докато говореше, той не спря да изучава внимателно появилата се върху екрана информация. Значи все пак не си пилееше времето напразно. — Тия радиосъобщения на съществата от космоса напълно ще променят нашия свят. Ще ми се моите деца… — Детективът се намръщи. — Хм, май току-що изгубихте дирите на тоя Бидуел, командире. Вижте тук — мъртъв е от десет години!

Сами не отговори, но любезното му изражение изчезна като изтрито с кърпа; дребосъкът трепна и се сви, когато срещна погледа му.

— С-с-съжалявам, господине… Може пък да е оставил нещо след себе си, завещание например.

„Това не може да е истина. Не и когато съм толкова близо до целта!“ Но дълбоко в себе си Сами винаги беше предвиждал и такъв изход. В тази част на вселената животът траеше твърде кратко в сравнение с непреодолимите междузвездни пространства.

— Предполагам, че се интересувате от всичко, останало от този човек — достигна до него приглушеният глас на детектива.

„Е, поне разполагаме с някакъв резултат“ — това най-вероятно щеше да е мазното заключение на някой чиновник слагач от разузнаването.

Детективът продължаваше да трополи по клавиатурата и да си мърмори под нос. От управата на Департамента по горите с неохота бяха признали, че е един от най-добрите в професията от градската класа. Предлаганата от него база данни се радваше на толкова голяма популярност сред потребителите, че не вървеше просто да му конфискуват апаратурата и да го отведат със себе си. А и той наистина правеше всичко възможно, за да им е от полза.

— Вероятно има завещание, командире, но то не е в мрежата на Грандвил.

— Тогава може би е в базата данни на някой друг град.

Това, че службите към Департамента по горите бяха разделили базата данни на градските информационни мрежи на отделни части не вещаеше нищо добро за бъдещето на Триланд.

— Не е точно така. Ето вижте, Дюкан е починал в един от приютите на св. Ксюпер — този в Лоусиндер. Най-вероятно монасите са наследили всичко, оставено от него. Обзалагам се, че охотно ще ви го предоставят в замяна на едно прилично дарение. — Погледът му спря върху полицаите и чертите на лицето му се изопнаха. Вероятно разпозна най-възрастният сред тях — комисарят от Градската охрана. Несъмнено той и подчинените му можеха да получат от монасите всичко, което пожелаят, без да се налага да правят каквито и да било дарения.

Сами стана и благодари на частния детектив, но дори на него самия се стори, че го направи твърде сухо и сковано. Докато той и ескортът му се отправяха към изхода, домакинът бързешком заобиколи работната маса с апаратурата върху нея и ги последва. С неочаквано смущение Сами си даде сметка, че не е платил на човека. Обзет от симпатия той се извърна. Винаги се беше възхищавал на хора, готови да настояват за своето заслужено възнаграждение в присъствието на враждебно настроени полицаи.

— Ето — започна Сами, — толкова мога да…

Но мъжът насреща размаха ръце.

— Не, не, изобщо не е необходимо. В замяна обаче искам да ви помоля за една услуга. Имам голямо семейство и най-умните деца, които някога сте срещали. Тази съвместна експедиция едва ли ще напусне Триланд в следващите пет-десет години, нали така? Възможно ли е да уредите децата ми или поне едно от тях…

Сами вирна брадичка. Услугите, касаещи успеха на мисията, винаги им бяха излизали доста солено.

— Съжалявам, господине — отвърна той, колкото се може по-любезно. — Вашите деца ще трябва да се състезават наравно с всички останали. Пратете ги да учат в колеж, ориентирайте ги към специалностите, които са необходими за експедицията — това ще им осигури най-добрите възможности.

— Точно така, командире, за това ви моля и аз! Бихте ли се погрижили да… — Той преглътна мъчително и напрегнато погледна Сами, забравяйки за останалите от неговия антураж. — Ще ми съдействате ли те да се явят на изпитите за колежа наравно с всички останали?

— Разбира се. — Едва ли щеше да му коства много, ако посмаже механизма за прием в колежа. Чак след това осъзна за какво всъщност го молеше човекът. — Ще направя всичко възможно, вярвайте ми.

— Благодаря ви, благодаря! — И детективът бутна бизнес картата си в ръцете на Сами. — Тук е името и статуса ми. Ще поддържам тази информация винаги актуална. Моля, не ме забравяйте!

— Разбира се… ъ-ъ-ъ… господин Бонзол, ще го запомня.

Това си беше сделка съвсем в стила на Чуенг Хо.

Градът постепенно се смаляваше под летателния апарат на Департамента по горите. Грандвил имаше едва половин милион обитатели, но всички те бяха натъпкани в пренаселени и занемарени квартали, въздухът, над които трептеше от лятната жега. Гористите земи на Първите заселници се простираха на хиляди километри наоколо — девствени и диви като в самото начало.

Издигаха се все по-нагоре в индиговосиньото небе, после направиха дъга на юг. Сами се опитваше да не обръща внимание на шефа на Градската охрана на Триланд, който седеше до него. Точно сега нямаше нито желание, нито необходимост да се държи дипломатично. Вместо това активира връзката със заместник-командира на флотилията. Запис от доклада на Кира Лизолет започна да тече върху екрана на визьора му. Сам Дотрейн беше съгласен с промяната в курса — цялата флота се отправяше към Изчезващата звезда.

— Сами! — гласът на Кира прекъсна автоматичния рапорт. — Как вървят нещата при теб?

Кира Лизолет беше единственият член на екипажа освен него, който знаеше истинската цел на тяхната мисия — преследването на Човека.

— Аз…

„Окончателно го изпуснахме, Кира.“ Но Сами не можеше да произнесе тези думи.

— Ти гледай при теб всичко да е наред, Кира. Текат последните две хиляди секунди от посещението ми тук. Сега съм на път за Лоусиндер… Последният възел, който трябва да разплетем.

Последва пауза. Лизолет бързо схващаше дори и от половин дума. След миг той я чу да ругае под нос.

— Добре, само гледай наистина да го разплетеш, Сами. И преди е имало случаи, когато всичко ни се е виждало безвъзвратно изгубено.

— Никога не е било като сега, Кира.

— Пак ти казвам — увери се, че наистина е така. — В гласа на жената звънна стомана. Нейните хора държаха голям дял от флотилията. Самата тя притежаваше един от корабите и на практика беше единственият собственик, който активно участваше в мисията. През повечето време това не създаваше проблеми. Кира Пен Лизолет се славеше като трезвомислещ човек и обикновено проявяваше здрав разум по всички въпроси. Сегашният случай беше сред сравнително редките изключения.

— Ще се уверя, Кира. Знаеш, че не гледам на работата си през пръсти. — Сами внезапно усети присъствието на шефа от Градската охрана на Триланд и си спомни какво беше открил само преди няколко минути. — Как вървят нещата там горе?

Сега тонът й беше внимателен и деликатен, сякаш се извиняваше.

— Чудесно. Вече имам отчетите от корабостроителниците. Работата на индустриалните луни и астероидните мини изглежда върви като по вода. Все още уточняваме детайлите. Продължавам да твърдя, че ще сме екипирани и ще успеем да подберем необходимите специалисти за екипажа в период до триста Мсекунди. Нали ти е известно, че онези от Триланд копнеят да прекратят мисията ни. — Той усети усмивка в гласа й. Линията беше кодирана, но тя си даваше сметка, че връзката откъм неговата страна изобщо не е сигурна. Триланд беше техен клиент и съвсем скоро щеше да стане партньор в мисията, но въпреки това трябваше да си знае мястото.

— Отлично. Сега добави още нещо към списъка, ако вече не си го изпратила: „За целите на мисията и необходимостта от възможно най-добре обучен екипаж изискваме университетските програми на Департамента по горите да бъдат еднакво достъпни за всички, преминали нашите тестове, а не само за наследниците на Първите заселници.“

— Естествено… — Последва кратка пауза, достатъчна да се осмисли съобщението. — Мили боже, как сме могли да пропуснем подобно нещо?!

„Ето че сме го пропуснали, защото някой глупак е бил твърде зает и не е дооценил тази възможност.“

Хиляда секунди по-късно Лоусиндер започна да се провижда под тях. Намираше се почти на трийсет градуса южна ширина. Наоколо се простираше ледена пустош и гледката напомняше някоя картина на екваториален Триланд от предколониалните времена — петстотин години по-рано, когато Първите заселници започнали да строят оранжерии, отоплявани с газ, и изящни постройки, съобразени с екологията и околния пейзаж.

Лоусиндер стоеше в центъра на огромно черно петно, резултат от вековна употреба на „нуклеонично чисто“ ракетно гориво. Тук се намираше най-големият наземен космодрум в Триланд, но въпреки това градът беше също толкова мрачен, овехтял и потискащ като всички останали селища на планетата.

Летателният апарат превключи на ръчно управление и започна да се спуска над града. Слънцето висеше ниско на хоризонта и над земята вече цареше здрач. С всеки изминал километър улиците ставаха все по-тесни. Красивите сгради постепенно отстъпваха пред неугледни кубове, които явно някога са били товарни контейнери. Сами мрачно се загледа надолу. Първите заселници се бяха трудили неуморно векове наред, за да създадат един прекрасен свят; сега обаче той заплашваше да експлодира под краката им. Този проблем се срещаше навсякъде из населените от хора светове. Съществуваха поне пет безболезнени метода процесът на заселване да бъде успешно завършен, но явно Първите заселници и техните служби не бяха пожелали да приложат нито един от тях. Имаше голяма вероятност при завръщането на флотата по тези места вече да не съществува цивилизация, която да ги посрещне. В най-скоро време трябваше да си поговори съвсем откровено с представителите на местната управляваща класа.

Когато летателният апарат почти докосна покривите на евтините и груби жилищни постройки, мислите на Сами отново се насочиха към настоящия момент. Той и наемниците от Департамента по горите поеха през полузамръзналата лапавица. Купчина дрехи — дали бяха поредното дарение? — стояха струпани в кашони върху стълбите на сградата, която наближаваха. Групата ги заобиколи и след миг всички се озоваха вътре.

Управителят на приюта се представи като брат Сонг. Самият той изглеждаше така, сякаш не му остава още много живот.

— Бидуел Дюкан? — Монахът неспокойно отклони поглед от лицето на Сами. Брат Сонг едва ли го разпозна, затова пък знаеше отлично представителите на Департамента по горите. — Бидуел Дюкан умря преди десет години.

Очевидно лъжеше. „Той лъже!“

Сами си пое дълбоко въздух и огледа мрачното и неприветливо помещение. Внезапно се почувства жесток и опасен, какъвто обикновено го представяше мълвата. „Прости ми, господи, но ще направя всичко възможно да изтръгна истината от този монах.“ Той отново се обърна към брат Сонг и се насили да му се усмихне приятелски. Явно не се получи много убедително, защото старият човек отстъпи стреснат назад.

— Приютът е място, където хората идват, за да умрат. Така ли е, братко Сонг?

— Това е място, където всеки може да живее, докато не настъпи неговият естествен край. Ние използваме парите на починалите, за да помогнем на останалите живи.

В ненормален свят като Триланд примитивната логика на брат Сонг звучеше съвсем разумно и основателно. Той помагаше както може на безнадеждно болните и на най-бедните.

Сами вдигна ръка.

— Ще даря пари за стогодишната издръжка на всеки един от приютите, за които отговаряш… Ако ме отведеш при Бидуел Дюкан.

— Аз… — Брат Сонг отстъпи още една крачка назад и тежко се стовари на стола. Той някак беше успял да долови, че Сами също ще има огромна полза, ако приемеше неговото дарение. Дали пък… Но миг след това старият човек вдигна рязко глава към Сами, а в очите му пролича отчаяно упорство. — Не, Бидуел Дюкан умря преди десет години.

Сами прекоси стаята, сграбчи дръжките на стола, върху който седеше монахът, и надвеси лице над неговото.

— Познаваш добре хората, които съм довел. Нали не се съмняваш, че само да им дам знак и ще попилеят твоя приют парче по парче? Известно ти е, че ако не открием тук онова, което търсим, същата съдба ще последва и останалите приюти, за които отговаряш. Където и да се намират по света!

По всичко личеше, че брат Сонг изобщо не се съмнява в думите му. Той знаеше достатъчно за Департамента по горите. Въпреки това Сами за миг се изплаши, че старецът ще устои. „А после ще трябва да изпълня заканата си.“ Внезапно монахът сякаш рухна вътрешно и тихо се разхълца.

Сами пусна стола му и се изправи. Минаха няколко секунди. Старецът престана да хлипа и с мъка се изправи на крака. Той дори не погледна към Сами, нито направи някакъв знак; просто се заклатушка и излезе от стаята.

Сами и неговите придружители го последваха в индийска нишка по дългия коридор. Наоколо цареше същински ужас. Причината не беше нито в зацапаните и изпочупени лампи, нито в покрития с мухлясали петна таван или мръсния под. Навсякъде по продължението на коридора върху кушетки и инвалидни колички имаше хора. Седяха и гледаха втренчено нанякъде… в нищото. Отначало Сами помисли, че носят шлемове и са погълнати от онова, което се вижда върху техните визьори, потънали в свой въображаем свят. Все пак някои от тях говореха, други правеха постоянно сложни движения. Едва по-късно забеляза, че картините по стените са нарисувани върху олющената мазилка, а не са проекция от някакъв апарат и са единственото, което можеше да се види. А очите на клетниците в коридора са пусти и гледат безумно.

Сами вървеше плътно след брат Сонг. Монахът си приказваше нещо под нос, но в думите му имаше смисъл. Говореше за Човека.

— Бидуел Дюкан изобщо не беше приятен човек. Още отначало се разбра, че не е от тия, дето ти допадат от първи поглед… Каза, че бил богат, но нищо не донесе със себе си. Първите трийсет години, когато бях още млад, той работеше най-много от всички. Не се гнусеше от мръсна или трудна работа. Но сякаш нещо го дърпаше за езика и не подбираше на кого се подиграва. Случваше се да седи край леглото на някой умиращ цяла нощ, а после злобееше по негов адрес и го правеше за смях пред останалите.

Брат Сонг говореше в минало време, но след няколко секунди Сами осъзна, че той не се опитва да го убеждава в каквото и да било. Дори не можеше да се каже, че говори сам на себе си. Повече приличаше на бдение край леглото на умиращ.

— А после, колкото повече време минаваше, толкова по-малко можеше да ни е от помощ. Както се случва с всеки от нас. Постоянно приказваше за своите врагове и как ще го убият, ако попаднат в дирите му. И само се смееше, когато го убеждавахме, че ще го скрием. Най-накрая остана само огромната му свадливост, за това поне спор няма.

Най-после брат Сонг спря пред една голяма врата. Надписът над нея беше жизнерадостен и многообещаващ: „Към слънчевата стая“.

— Дюкан е един от тия, дето гледат залеза.

Но монахът не отвори вратата. Стоеше с наведена глава, препречил пътя към помещението.

Сами се опита да го заобиколи, после спря и рече:

— За онова дарение, което споменах по-рано — парите ще бъдат приведени по вашата сметка.

Старецът дори не го погледна. Изплю се върху куртката му и бавно се отдалечи обратно по коридора, разбутвайки полицаите по пътя си.

Сами се обърна и отвори механичната брава на вратата.

— Сър…

Беше комисарят от Градската охрана. Полицаят чиновник пристъпи напред и заговори меко и учтиво.

— Хм, вижте, ние от самото начало бяхме против да ви охраняваме. Тук трябваше да има ваши хора.

Сега пък какво ставаше?!

— Съгласен съм с вас, комисарю. Защо обаче не ми позволихте да взема мои хора със себе си?

— Това не зависеше от мен. Предполагам са преценили, че местните полицаи ще са по-дискретни. — Комисарят отклони поглед от лицето му. — Вижте, командире, на нас ни е известно, че Чуенг Хо причиняват неприятности и размирици навсякъде, където отидат.

Сами кимна с глава, макар това мнение да се ширеше по-скоро сред цивилизациите, които бяха техни клиенти, отколкото сред отделни граждани.

Полицаят най-сетне го погледна в очите.

— Е, досега се стараехме да улесним мисията ви и се погрижихме нищо, свързано с разследването, да не стигне до ушите на вашата… мишена. Но сега отказваме да се занимаваме с този човек. Нека го кажа другояче — няма да ви пречим. Въпреки това отказвам аз или моите хора да вършим черната работа.

— Аха.

Сами се опита да определи къде е мястото на този човек в моралната скала.

— Добре, комисарю, достатъчно е само да стоите настрана. Аз и сам мога да свърша работата.

Полицаят кимна отсечено с глава. После отстъпи настрана и не последва Сами, когато той отвори вратата към „слънчевата стая“.

Въздухът тегнеше студен и застоял, но със сигурност беше за предпочитане пред вонящата влага в коридора. Сами пое надолу по тъмната и неосветена стълба. Все още имаше покрив над главата си, но се усещаше, че вече не е в сградата. Очевидно това някога е било изход, който води право към улицата. Сега с помощта на синтетични плоскости мястото пред него беше превърнато в нещо като покрит вътрешен двор.

„Какво ли ще е, ако и той е като онези клетници в коридора?“ Обитателите на приюта му приличаха на хора, които оцеляват дори отвъд пределите на животоподдържащите медицински похвати. Или пък на жертви от някакъв безумен експеримент. Тяхното съзнание умираше постепенно и на части. За подобен край на продължилото векове преследване не се беше замислял сериозно, но сега…

Сами стъпи на последното стъпало. Някъде откъм горния ъгъл се процеждаше дневна светлина. Той прокара опакото на ръката по устните си и постоя неподвижно за миг.

„Направи го.“ Сами тръгна напред през просторното помещение. Приличаше по-скоро на паркинг, покрит с полупрозрачни плоскости. Нямаше никакво отопление, а през стените прозираше поддържащата конструкция. Няколко добре увити тела бяха разположени върху столовете наоколо. Седяха неподвижни, без да гледат в някаква определена посока; някои зяпаха безсмислено сивия камък на външната стена.

Сами регистрира всичко това само с периферното си зрение. В най-отдалечения край на помещението през една дупка на прозрачния покрив подобно на колона падаше косо плътен лъч светлина. Един човек седеше точно в центъра на слънчевото петно.

Сами бавно прекоси помещението, впил очи в самотната фигура, обляна в червеното и златното на залеза. Лицето притежаваше характерните черти на големите фамилии от Чуенг Хо, но не беше същото, което Сами помнеше от едно време. Това обаче нямаше толкова голямо значение. Човека отдавна бе променил чертите си. Освен това Сами носеше тестер за ДНК в джоба на куртката си и копие от истинския ДНК код на Човека.

Той също беше плътно увит в одеяла и внимателно наблюдаваше нещо. Залезът. „Това е той!“ Убеждението узря в Сам, без да има някакво рационално основание в негова подкрепа. Усети как го залива вълна от емоции. „Може и да не е същият като преди, но със сигурност е той.“

Сами придърпа един свободен стол и седна срещу осветената от слънцето фигура. Минаха сто секунди. После двеста. И последните лъчи на залязващото слънце взеха да се топят в настъпващия мрак. Очите на Човека гледаха празно, но той усети хладната сянка върху лицето си. Главата му помръдна, завъртя се и той сякаш забеляза своя посетител. Сами се извърна така, че оскъдните лъчи да осветяват чертите му. В очите на другия проблесна нещо, може би изненада или удивление. Някъде от дълбините на паметта му се надигнаха спомени. Внезапно ръката на Човека се измъкна изпод одеялата и се стрелна напред към лицето на Сами като крак на граблива птица.

— Ти?!

— Да, сър. Аз съм.

Преследването, продължило осем века, най-сетне стигна своя край.

Човека се размърда непохватно в инвалидната си количка, загръщайки се още по-плътно с одеялата. Помълча няколко секунди, после заговори, а думите излизаха сдъвкани и колебливи.

— Знам, че твоят… вид все още ме преследва. Аз налях толкова пари в касите на проклетия култ към св. Ксюпер, но винаги съм знаел… че и това няма да е достатъчно. — Той отново се размърда на стола. В очите му се появи пламъче, което Сами не беше забелязвал никога преди. — Чакай да позная — всяка от фамилиите е дала своята дан в това начинание. Най-вероятно на всеки кораб на Чуенг Хо има по един член от екипажа, който дебне специално за мен.

Той нямаше и най-малка представа за мащабите на преследването, което най-сетне даде резултат.

— Не искаме да ви причиним зло, сър.

Мъжът се засмя немощно и не оспори думите му, но по всичко личеше, че не му вярва.

— Ама и аз имам един късмет — от всички агенти точно теб да пратят на Триланд. Имаш достатъчно ум в главата, за да ме откриеш. Ти заслужаваш по-добра съдба, Сами. Трябваше да те направят командир на флотилия и дори нещо повече, а не някакъв заблуден наемен убиец.

Старецът отново неспокойно се разшава и посегна зад гърба си, сякаш искаше да се почеше отзад. Какво беше това? Хемороиди? Или пък рак? „Божичко, бас държа, че седи върху пистолета си. През всичките тези години е бил готов за срещата и сега само чака удобен случай, за да го измъкне.“

Сами се наведе съсредоточено напред. Човека пред него се опитваше да го баламосва. Чудесно. Сигурно това беше единственият начин изобщо да разговаря с него.

— Най-накрая щастието ни се усмихна, сър. Предположих, че сте дошли тук заради Изчезващата звезда.

Потайното ровене из одеялата временно бе прекратено. Чертите на стареца се изкривиха в насмешлива гримаса.

— Тя е само на петдесет светлинни години от тук, Сами. Най-близката астрофизическа енигма в космическото пространство, обитавано от човешки същества. А вие, безмозъчните скитници от Чуенг Хо, нито веднъж да не кацнете на нея! Само едната печалба ви е в главите. — Той опрощаващо помаха с дясната си ръка, докато лявата продължи скришом да тършува из одеялата. — Но всички представители на човешкия род са един дол дренки. Осем хиляди години наблюдения с телескопи и два нескопосани полета, това ви е цялото постижение… Предполагах, че ако съм по-близо, ще мога да сформирам мисия. Сигурно щях да открия нещо там, на самия край. После, когато се върна обратно…

Странният блясък отново засвети в очите му. Толкова дълго бе живял с тази невъзможна мечта, че накрая тя напълно го беше обсебила. Сами си даде сметка, че това не е просто остатък от предишната личност на Човека. Този тук беше луд.

Но дълговете на един луд са си съвсем реални дългове.

Сами се надвеси още по-близо към него.

— Може и да сте успели. Разбрах, че един междузвезден кораб е минал оттук, когато „Бидуел Дюкан“ е бил на върха на славата си.

— Беше Чуенг Хо. Майната им на тия Чуенг Хо! Измивам си ръцете от вас.

Той беше престанал да рови из одеялата. Явно най-сетне откри пистолета си. Сами протегна ръка и леко докосна одеялото там, където беше скрита лявата ръка на стареца. Това не беше заплаха, че ще си послужи със сила, а по-скоро предупреждение, че е наясно с положението и молба примирието да продължи още малко.

— Фам, има много сериозни причини, дори по стандартите на Чуенг Хо, да отидем на Изчезващата звезда тъкмо сега.

— Ъ?!

Сами трудно можеше да определи дали реакцията е резултат от неговото докосване, от думите му или пък от звука на името, което не беше произнасяно толкова дълго време. Каквато и да бе причината обаче, тя накара стария човек да се укроти и да слуша.

— Преди три години, когато все още пътувахме насам, жителите на Триланд уловиха емисия, идваща откъм Изчезващата звезда. Беше съобщение по морза, предадено посредством радиовълни, каквито би могла да открие западнала цивилизация с напълно заличено технологическо минало. Насочихме антените си натам и направихме собствен анализ. По всичко личеше, че се предава ръчно, но с една-единствена разлика — човешка ръка никога не би могла да постигне точно такъв ритъм.

Устата на възрастния човек се отвори, после отново се затвори, но от нея не излезе нито звук.

— Невъзможно — рече най-накрая немощно той.

Сами неволно се усмихна.

— Много е необичайно точно от вашата уста да чуя тази дума, сър.

Последва продължително мълчание. После:

— Това е джакпотът. Аз го изпуснах преди шейсет години. А вие ще грабнете всичко, само защото тръгнахте да ме преследвате и така стигнахте дотук.

Ръката му все още беше скрита под завивките, но сега той седеше отпуснат като пробит мях върху инвалидната количка, рухнал при мисълта за своето поражение.

— Сър, мнозина от нас дълго време бяха заети единствено с това да ви открият. Доста добре бяхте заличили дирите си, а по известни и на вас причини предпочитахме търсенето да не се огласява и то се провеждаше в най-строга тайна. Повярвайте, нито за миг не сме имали намерение да ви причиним зло. Причината да ви търсим е…

„За да поправим грешката си? Или пък да молим за прошка?“ Сами не можеше да произнесе тези думи, а и те не бяха много близо до истината. В края на краищата Човека беше сгрешил. Затова ще е по-добре да говорят за настоящето.

— За нас ще бъде чест да дойдете с нашата експедиция на Изчезващата звезда.

— За нищо на света. Аз не съм Чуенг Хо.

Сами във всеки момент знаеше къде се намират неговите кораби. А точно сега… Е, поне си струваше да опита.

— Не съм дошъл на Триланд само с един кораб, сър. Предвождам флотилия.

Челюстта на другия увисна.

— Флота ли казваш?

Любопитството е древен рефлекс, който явно още не бе угаснал в него.

— Намира се в най-близкия док и точно в този момент може да бъде видяна от Лоусиндер. Ще ми окажете ли честта?

Старецът само сви рамене, но сега и двете му ръце лежаха открити, отпуснати в скута.

— Позволете да ви покажа корабите.

На няколко метра от тях в една от синтетичните плоскости беше изрязана врата. Сами се изправи и започна бавно да бута количката натам. Старият човек не се опита да протестира.

Навън цареше студ. Температурата вероятно беше паднала под точката на замръзване. Над покривите все още проблясваха цветовете на залеза, но единственият спомен за топлината на деня оставаше ледената лапавица, която жвакаше под обувките му. Сами продължаваше да бута количката през паркинга към мястото, където се откриваше гледка на запад. Старецът се озърташе с мътен поглед около себе си. „Чудно от колко ли време не е излизал на открито.“

— Някога идвало ли ти е наум, Сами, че може да има и други хора на това парти?

— Моля?

Сега двамата бяха сами на паркинга.

— Съществуват светове, населени с хора, които са много по-близо до Изчезващата звезда от нас.

Аха, за това парти ставало дума значи.

— Да, сър. Ние не сме преставали да ги подслушваме. — Три прекрасни планети в тризвездна система, които се бяха простили с варварството едва през последните няколко века. — Наричат себе си Новородените. Никога не сме ги посещавали, но данните сочат, че управлението им е някакъв вид тирания, имат развити технологии, но са много затворено общество и изглеждат твърде потайни.

Старецът изръмжа.

— Хич не ме е грижа колко са потайни. Това обаче е новина, която може да вдигне и мъртвите от гроба. Вземи пистолети, ракети и много, много друго оръжие, Сами.

— Тъй вярно, сър.

Сами нагласи количката на стареца в края на паркинга. От тази позиция и с невъоръжено око можеше да се види как корабите бавно преминават по небето, но сега те все още бяха скрити от най-близката сграда.

— Остават само четиристотин секунди, сър, и ще можете да ги видите как преминават ей над онзи покрив. — И той посочи с ръка натам.

Старецът не отвърна нищо, но главата му се вирна нагоре. По небето се забелязваше обичайният въздушен трафик и совалките на космодрума в Лоусиндер. Вечерта все още не беше настъпила и наоколо цареше здрач, но въпреки това дори невъоръжено око можеше да различи няколко сателита. На запад примигваше червена светлинка. Интервалите и разположението й подсказваха, че това е сигнал от визьора на Сами, а не реален обект. Той винаги показваше къде се намира Изчезващата звезда. Адмиралът постоя известно време, вперил поглед в тази посока. Дори нощем, далеч от светлините на Лоусиндер, Изчезващата звезда пак нямаше да се вижда много ясно. Но с обикновен телескоп тя изглеждаше като съвсем прилична звезда… Засега. Само след няколко години щяха да я различават единствено най-силните телескопи. „Когато флотата ми пристигне най-сетне там, тя от два века ще е потънала в мрак. И ще бъде готова за следващото прераждане.“

Сами коленичи край количката, пренебрегвайки ледената каша, която покриваше земята.

— Нека ви разкажа за моите кораби, сър.

И той се впусна в обяснения за тонажи, дизайн, технически показатели и описания на собствениците — е, поне повечето от собствениците. Сред тях имаше имена, които можеха да почакат по-подходящ случай, когато старецът нямаше да държи пистолет в ръката. През цялото време Сами следеше напрегнато изражението на стария човек. По всичко личеше, че той разбира какво му се говори. И не спираше да проклетисва под нос при всяко споменаване на някоя от фамилиите като сипеше все нови и нови сквернословия. С изключение на една.

— Лизолет ли каза? Това звучи като име на стрентманианите.

— Да, сър. Моят заместник-командир е от стрентманианите.

— Аха! — И старецът кимна с глава. — Те… бяха добри хора.

Сами се усмихна скришом. Подготовката за тази мисия сигурно щеше да трае десет години. Достатъчно време, през което ще успее да вдигне Човека на крака. Можеше дори да успее да посмекчи неговата лудост. И той потупа облегалката на инвалидния стол близо до рамото на стареца. „Този път няма да те изоставим.“

— Ето че се появява и първият от моите кораби, сър.

И Сами отново посочи с ръка към мястото. Секунда по-късно над покрива изгря ярка звезда. Тя блестеше на нощното небе като вечерница. Изминаха шест секунди и се появи още един кораб. Последваха нови шест секунди и дойде третият. После още един, и още един. След поредната пауза изгря и последният, по-ярък от останалите. Неговата космическа флотилия беше в един от орбиталните докове на четири хиляди километра от повърхността. От това разстояние корабите приличаха на светли точки върху небосвода, скъпоценни камъни, отделени на половин градус един от друг по продължението на невидима права линия върху небето. Гледката не беше по-впечатляваща от тази на орбиталните докове или пък местните товарни кораби, освен ако не знаеш от колко далеч идват тези светли точки и колко време е продължило тяхното пътешествие. Сами дочу възхитената въздишка на стареца. Той знаеше.

Двамата мълчаливо проследиха как седемте светли точки се изнизват по небосвода. Сами първи наруши тишината.

— Виждате ли онзи в самия край на редицата? — Беше най-яркият скъпоценен камък в огърлицата. — Няма равен сред космическите кораби, строени някога. Това е моят флагмански кораб, сър… „Фам Нувен“.