Двойна звезда

7

Все още бях безчувствен като пън от съня; тръснах глава, за да я проясня.

— За какво така си се разбързал, Родж? Нали точно туй се опитвахте да постигнете?

— Ами… да, разбира се. Само че… — и млъкна.

— Само че какво? Не те разбирам. От години работите и подготвяте нещата, за да постигнете точно това. Сега успявате и изведнъж заприличвате на булка, която не е много сигурна дали иска да се омъжи. Защо? Негодниците са изхвърлени и е настъпило времето на Божиите чада. Не е ли тъй?

— Хм, ти май не си си занимавал много с политика.

— Знаеш, че не съм. Когато се кандидатирах за водач на патрул в моята скаутска дружинка, ме изиграха и това ме излекува.

— Виждаш ли, всичко опира до подходящия момент.

— И баща ми винаги така разправяше. Слушай, Родж, да разбирам ли, че ако имаше избор, щеше да предпочетеш Кирога все още да продължава да управлява? Ти рече, че са ви свирили фалстарт.

— Чакай да ти обясня. Това, което наистина искахме, беше да предложим вот на недоверие, да го спечелим и по този начин да предизвикаме общи избори — само че в удобен за нас момент, когато да сме пресметнали, че можем да спечелим изборите.

— О. А сега не смяташ, че можете да спечелите? Мислиш, че Кирога пак ще оглави правителството за още пет години — или най-малкото, че ще спечели Партията на човечността?

Клифтън се умисли.

— Не, мисля, че имаме доста добри шансове да спечелим изборите.

— Моля? Може би още не съм се събудил. Че не искаш ли да спечелите?

— Разбира се, че искам. Само че не виждаш ли какъв номер ни изигра тази оставка?

— Май не.

— Ами едно действащо правителство може да назначи общи избори по всяко време в конституционните рамки на петте години. Обикновено го правят, когато моментът изглежда най-подходящ за тях. Само че не подават оставка между обявяването на изборите и самите избори, освен ако не бъдат принудени. Дотук разбираш ли?

Колкото и малко внимание да обръщах на политиката, разбирах, че случилото се наистина изглежда странно.

— Така ми се струва.

— Само че този път правителството на Кирога насрочи общи избори, а след туй подаде оставка ан блок, оставяйки Империята без правителство. Поради това суверенът трябва да посочи някой друг, който да състави временно правителство, та то да служи до изборите. Съгласно буквата на закона той може да помоли който и да било член на Великото събрание, ала от гледна точка на стриктния конституционен прецедент няма никакъв избор. Когато едно правителство подаде оставка ан блок — не просто да преразмести портфейлите, а изцяло да се откаже — тогава суверенът трябва да повика водача на опозицията да състави временно правителство. За нашата система това е крайно необходимо; така оставката не се превръща просто в един жест. В миналото са били изпробвани много други методи; при някои правителствата са се сменяли като носни кърпи. Сегашната ни система обаче осигурява отговорно управление.

Така се бях напънал да видя какви са усложненията, че едва не пропуснах следващата му забележка.

— Така че, естествено, императорът привика господин Бонфорте в Нова Батавия.

— А? Нова Батавия? Добре! — помислих си, че никога не съм виждал столицата на Империята. Единственият път, когато се бях озовал на Луната, превратностите на професията ми ме бяха оставили както без време, така и без пари за едно отклонение. — Значи затова потеглихме? Е, аз определено нямам нищо против. Предполагам, че винаги ще намерите някакъв начин да ме изпратите вкъщи, ако „Томи“ не се върне скоро на Земята.

— Какво? Божичко, не се безпокой за това сега. Като му дойде времето, капитан Броудбент ще измисли десетки начина да те върне у дома.

— Съжалявам, Родж. Забравям, че имаш да мислиш за по-важни неща. Е, сега, след като работата е свършена, ми се иска да се прибера, но няколко дни, че дори и месец, прекарани на Луната, нямат особено значение. Нищо не ме притиска. Все пак, благодаря ти, че намери време да ми съобщиш новините — взрях се в лицето му. — Родж, изглеждаш адски разтревожен.

— Не схващаш ли? Императорът е повикал господин Бонфорте. Императорът, човече! А господин Бонфорте изобщо не е във форма да се показва пред публика. Те са рискували да изиграят гамбита и вероятно са ни поставили в пат.

— А? Чакай малко. По-кротко. Ясно ми е какво намекваш, но, виж какво, приятел, ние не сме в Нова Батавия. Ние сме на двеста милиона километра или може би на четиристотин, или колкото е там. Дотогава Док Чапек ще го изстиска и ще го подготви да си каже ролята. Няма ли да успее?

— Ами… надяваме се.

— Само че не сте сигурни?

— Не можем да сме сигурни. Чапек казва, че за такива големи дози няма много клинични данни. Зависи от индивидуалната телесна химия и от конкретния наркотик, който е бил използван.

Изведнъж си спомних как веднъж един дубльор ми беше подпъхнал силно очистително точно преди представлението. (Само че аз някакси продължих, което доказва превъзходството на ума над материята — а сетне накарах да го уволнят.)

— Родж, те са му дали тази последна, ненужно голяма доза не просто от обикновен садизъм, а за да предизвикат тази ситуация!

— Аз така мисля. И Чапек също.

— Ха! В такъв случай това означава, че самият Кирога стои зад отвличането — и че Империята я управлява гангстер!

Родж поклати глава.

— Не е необходимо. Дори не е и вероятно. Само че би могло да означава, че същите сили, които контролират Акционистите, контролират и машинарията на Партията на човечеството. Само че на тях никога няма да можеш да им припишеш каквато и да е вина; те са недосегаеми, свръхуважавани. Въпреки това те биха могли да съобщят на Кирога, че е дошло време да се капичне долу и да се престори на мъртъв — и да го накарат да го стори. И то почти сигурно — добави той, — без дори да му намекнат каква е истинската причина моментът да е подходящ.

— Гледай ти! Да не искаш да ми кажеш, че най-високопоставеният човек в Империята просто ще слезе от сцената и ще си отиде? Понеже някой иззад кулисите му е наредил да го направи?

— Опасявам се, че мисля именно това.

Поклатих глава.

— Политиката е мръсна игра!

— Не — отвърна с хъс Клифтън. — Няма такова нещо като мръсна игра. Само че понякога попадаш на мръсни играчи.

— Не виждам някаква разлика.

— Разликата е от земята до небето. Кирога е третостепенен политик и подставено лице — според мен, подставено лице на злодеи. Само че у Джон Джоузиф Бонфорте няма нищо третостепенно и той никога, ама никога не е бил подставено лице на когото и да било. Като привърженик той вярва в каузата; като водач ръководи нещата според убежденията си!

— Признавам си грешката — рекох смирено. — Е, тогава какво ще правим? Дали да не накараме Дак да се влачи така, че „Томи“ да стигне Нова Батавия едва след като той е влязъл във форма, за да свърши работата?

— Не можем да се мотаем. Няма защо да караме с повече от едно же; никой не би очаквал от човек на възрастта на Бонфорте да си натоварва ненужно сърцето, обаче не можем да отлагаме. Когато Императорът те повика, просто отиваш.

— Тогава какво?

Родж се втренчи в мен, без да ми отговори. Започнах да се изнервям.

— Хей, Родж, само без никакви щури идеи! Туй няма нищо общо с мен. Аз съм приключил, като се изключат няколкото случайни появявания из кораба. Мръсна-немръсна, политиката не е моя игра — просто ми платете и ме откарайте вкъщи и аз ви гарантирам, че никога няма дори да се регистрирам да гласувам!

— Вероятно нищо няма да ти се наложи да правиш. Доктор Чапек почти сигурно ще успее да го вкара във форма. Само че това изобщо няма да е трудно, няма да е като тази церемония с осиновяването — просто една аудиенция при Императора и…

— Императорът! — почти изпищях аз. Както и повечето американци, аз не разбирах монархията и дълбоко в сърцето си не одобрявах институцията — и въпреки това изпитвах някакво прокрадващо се, непризнавано благоговение към кралете. В края на краищата, ние, американците влязохме през задната врата. Когато заменихме положението си на асоциирани членове за предимствата на пълноправния глас в делата на Империята, бе постигнато изрично съгласие, че нашите местни институции, собствената ни конституция и така нататък няма да бъдат изменяни — и тихомълком се уреди никой член на кралското семейство никога да не посещава Америка. Може би това е лошо. Може би ако бяхме привикнали с кралските особи, нямаше толкова да се впечатляваме от тях. Във всеки случай, за отбелязване е, че „демократичните“ американски жени повече от всички останали тръпнат от мерак да бъдат представени в двора.

— По-спокойно, де — отвърна Родж. — Вероятно на теб изобщо няма да ти се наложи да го направиш. Просто искаме да бъдем подготвени. Просто исках да ти кажа, че едно временно правителство не е никакъв проблем. То нито подготвя закони, нито променя политиката. Аз ще се погрижа за цялата работа. Всичко, което ти ще трябва да направиш — ако изобщо ти се наложи да правиш нещо — е да направиш една официална визита при крал Вилем и евентуално да се появиш на една-две контролирани пресконференции, в зависимост от това колко време ще му трябва да се оправи. Това, дето си го направил досега, е далеч по-трудно — а освен това ще ти бъде платено независимо дали ще имаме нужда от теб или не.

— По дяволите, заплащането няма нищо общо с цялата работа! Въпросът е, че… е, както е казала една знаменитост от театралната история: „Включете ме извън списъка.“

Преди Родж да успее да отговори, в каютата ми, без да почука, влетя Бил Корпсман, изгледа ни и остро рече на Клифтън:

— Каза ли му?

— Да — потвърди Клифтън. — Той се отказа от работата.

— К’во? Глупости!

— Не са глупости — намесих се аз, — и между другото, Бил, тази врата, през която току-що влезе, има едно много хубаво местенце за чукане. Обичаят в занаята е да почукаш и да викнеш: „Облечен ли си?“ Иска ми се да го запомниш.

— О, я стига! Нямаме време. Какви са тия дрънканици, че си отказал?

— Не са дрънканици. Това не е работата, за която се уговорихме.

— Ала-бала! Може би си прекалено тъп, за да го разбереш, Смайд, но си затънал твърде дълбоко, за да приказваш за измъкване. Това няма да е здравословно.

Отидох при него и му хванах ръката.

— Заплашваш ли ме? Ако ме заплашваш, дай да излезем отвън и да си изясним нещата.

Той бръсна ръката ми настрани.

— В космически кораб? Ти май наистина си си прост. А не ти ли дойде в дебелата глава, че ти самият причини тази каша?

— Какво имаш предвид?

— Има предвид — отговори Клифтън, — че той е убеден, че падането на правителството на Кирога е пряка последица от речта, която произнесе днес. Възможно е дори да е прав. Само че това няма отношение към въпроса. Бил, би ли се опитал да се държиш сравнително учтиво? С караници доникъде няма да стигнем.

Бях тъй изненадан от твърдението, че аз съм накарал Кирога да си даде оставката, че съвсем забравих за желанието си да поразклатя зъбите на Корпсман. Сериозно ли говореха? Вярно, че беше забележително фина реч, но възможно ли бе да има такъв резултат?

Е, ако е било възможно, значи определено е спадало към бързото обслужване.

С известно удивление попитах:

— Бил, да разбирам ли, че ти се оплакваш, че речта, която произнесох, е била прекалено ефективна, за да ти угоди?

— А? По дяволите, не! Беше една скапана реч.

— Тъй ли? Не можеш да я разглеждаш хем така, хем онака. Казваш, че една скапана реч е била приета толкова добре, че е подплашила Партията на човечеството дотам да се откаже от управлението. Това ли имаш предвид?

Корпсман придоби раздразнен вид, понечи да отговори и зърна, че Клифтън се опитва да сподави усмивката си. Навъси се, пак понечи да отговори, ала накрая сви рамене и каза:

— Добре бе, мой човек, доказа си правотата; речта ти не би могла да има нищо общо с падането на правителството на Кирога. Въпреки това имаме да вършим работа. Така че какви са тия, че не си искал да понесеш своя дял от товара?

Изгледах го и съумях да сдържа гнева си — отново под влиянието на Бонфорте; като играеш ролята на някой спокоен персонаж, си склонен сам да станеш спокоен.

— Бил, пак не можеш да я разглеждаш хем така, хем онака. Ти съвършено недвусмислено показа, че ме смяташ просто за наемен работник. Поради това аз нямам никакви задължения извън работата си, която вече е приключена. Не можеш да ме наемеш за друга работа, освен ако тя ме устройва. Е, тази не ме устройва.

Бил отвори уста, но аз го срязох:

— Това е всичко. Сега излез. Тук не си желан.

Той се изуми.

— Кой, по дяволите, си мислиш, че си, та да заповядваш тук?

— Никой. Съвсем никой, както вече изтъкна. Само че това е собствената ми каюта, която ми е дадена от капитана. Така че сега излез или ще бъдеш изхвърлен. Държанието ти не ми харесва.

Клифтън тихо добави:

— Омитай се, Бил. Независимо от всичко друго, в момента това е собствената му каюта. Тъй че по-добре излез — Родж се поколеба, сетне добави:

— Мисля, че и двамата можем спокойно да си излезем; струва ми се, че доникъде няма да стигнем. С ваше извинение… Шефе.

— Моля.

Седнах и няколко минути размишлявах. Съжалявах, че съм оставил Корпсман да ме провокира дори към подобна лека разправия; липсваше й достойнство. Само че я преразгледах на ум и се уверих, че личните ми противоречия с Корпсман не са повлияли на решенията ми; умът ми ги бе взел, преди да се появи той.

Някой почука рязко на вратата. Викнах:

— Кой е?

— Капитан Броудбент.

— Влез, Дак.

Той влезе, седна и няколко минути като че се интересуваше единствено от оръфаните кожички около ноктите си. Накрая вдигна очи и рече:

— Ще си промениш ли решението, ако натикам тоя досадник в карцера?

— Имаш ли карцер на кораба?

— Не, само че няма да е трудно да направя един за временно ползване.

Изгледах го остро и се опитах да преценя какво става вътре в тази кокалеста глава.

— Ако поискам, наистина ли ще пъхнеш Бил в карцера?

Погледна ме, повдигна вежда и се ухили накриво.

— Не. Човек не става капитан, като действа на подобни основания. Аз не бих изпълнил такава заповед, даже да идваше и от него — и наведе глава към каютата, където беше Бонфорте. — Един мъж някои решения трябва да ги взима сам.

— Вярно е.

— Ммм… чух, че и ти си взел едно такова.

— Вярно е.

— Така-а. Аз, синко, доста те зауважавах. Когато те видях за пръв път, те сметнах просто за нещо средно между рамка за сушене на пране и гримасничеща маймуна, без нищо отвътре. Сбъркал съм.

— Благодаря.

— Така че няма да споря с теб. Само ми кажи: заслужава ли да си губим времето, като обсъждаме факторите? Достатъчно ли си го обмислил?

— Решил съм го, Дак. Това не е моя работа.

— Е, може би си прав. Съжалявам. Май просто ще трябва да се надяваме, че той ще се оправи навреме — Дак се изправи. — Между другото, Пени би искала да те види, освен ако не се каниш пак да си легнеш още тази минута.

Изсмях се безрадостно.

— Просто „между другото“, така ли? Това ли е вярната последователност. Не е ли ред на доктор Чапек да се опита да ми извие ръката?

— Той си пропусна реда; зает е с господин Б. Обаче ти изпрати едно послание.

— Да?

— Каза, че можеш да вървиш по дяволите. Малко го поукраси, но смисълът беше този.

— Така ли? Добре, кажи му, че ще му запазя едно място до огъня.

— Пени може ли да дойде?

— О, разбира се! Само че можеш да й кажеш, че си губи времето; отговорът е „Не“.

И така аз промених решението си. Дявол го взел, откъде накъде един аргумент ще изглежда много по-логичен, когато се подчертае с лек полъх от „Сластта на джунглата“? Не че Пени е използвала нечестни методи, тя дори не проля и сълза — а и аз не съм я докоснал и с пръст — обаче установих, че започвам да отстъпвам известни позиции, докато в един момент не останаха позиции за отстъпване. Както и да го въртим, Пени е от ония, дето се хвърлят да спасяват света, и искреността й е прилепчива.

Зубренето по време на пътуването ми към Марс беше нищо в сравнение с якото учене, в което си прекарах времето при пътуването до Нова Батавия. Вече разполагах с основния характер; сега бе необходимо да се попълни фонът, да се подготвя да бъда Бонфорте при почти всякакви обстоятелства. Тъй като целта ми беше аудиенция при монарха, щом веднъж пристигнехме в Нова Батавия, можеше да ми се наложи да се видя със стотици и дори хиляди хора. Родж планираше да ми осигури такава дълбочинна защита, каквато е рутинна за всяка обществена фигура, която иска да свърши някаква работа; въпреки това щеше да ми се наложи да се срещам с разни хора — общественикът си е общественик и туй няма как да се избегне.

Разходката по опъната тел, дето се канех да предприема, можеше да стане възможно единствено благодарение на Бонфортевия фарлифайл37 — може би най-добрият от всички, съставени досега. Фарли38 е бил политически мениджър от двадесети век, струва ми се на Айзенхауер, и методът, който той е измислил за контролиране на личните връзки на политиците, е също тъй революционен, както е било за военното дело изобретяването на генералщабното командване от немците. И въпреки туй докато Пени не ми показа файла на Бонфорте, не бях и чувал за това изобретение.

Фарлифайлът не е нищо друго освен досие на хора. Само че и изкуството на политиката не се свежда до нищо друго освен до хората. В това досие бяха включени всички или почти всички от хилядите и хиляди хора, които Бонфорте бе срещнал по време на дългия си политически живот; всяко отделно досие се състоеше от онова, което той знаеше за съответния човек от личния си контакт с него. Абсолютно всичко, независимо колко тривиално бе то — всъщност най-тривиалните неща винаги бяха първи в списъка: имена и прозвища на съпруги, деца и домашни любимци, хобита, предпочитания към храна и пиене, предразсъдъци, странности. След това се изброяваха датите, местата и коментарите върху всяка среща, при която Бонфорте бе говорил със съответния човек.

Когато имаше възможност, се включваше и снимка. Възможно бе да има и „бележки под черта“, т.е. информация, която е била по-скоро плод да проучване, отколкото пряко научена от Бонфорте. Това зависеше от политическото значение на личността. В отделни случаи бележките под черта представляваха истинска биография от няколко хиляди думи.

И Пени, и самият Бонфорте бяха носили минирекордери, захранвани от телесната им топлина. Ако Бонфорте се окажел сам, диктувал на собствения си апарат, когато имало възможност — в помещенията за отдих, по време на пътуване и т.н.; ако Пени била с него, тя го записвала на своя рекордер, който бил маскиран като ръчен часовник. Вероятно Пени не би могла сама да транскрибира и микрофилмира записаното; две от момичетата на Джими Уошингтън не правели почти нищо друго.

Когато Пени ми показа фарлифайла, когато ми показа колко е обемист — а той си беше обемист, дори и при десет хиляди или повече думи на ролка — и след туй ми заяви, че това представлява личната информация за познатите на господин Бонфорте, аз изпистенах (което представлява едновременно съчетание на писък и стенание, породени от много силни емоции):

— Господи, детенце! Опитах се да ти кажа, че тази работа не може да бъде свършена. Как би могъл някой да запомни всичко туй?

— Защо, разбира се, че не можете.

— Ама ти току-що рече, че това е онова, което той помни за своите приятели и познати.

— Не е съвсем така. Казах, че това е, което той иска да помни. Но тъй като не може и не е възможно, използва този начин. Не се безпокой; няма защо да помните каквото и да било. Просто искам да знаете, че това ви е под ръка. Моя работа е да се постарая господин Бонфорте да има поне една-две минути за изучаване на съответния фарлифайл, преди някой да влезе да се срещне с него. Ако бъде необходимо, мога да върша същата работа и за вас.

Разгледах едно типично досие, което тя прожектира на настолния четец. Струва ми се, че беше на някой си господин Сондърс от Претория, Южна Африка. Той имал булдог на име Снафълс Балибой, няколко разнокалибрени безинтересни отрочета и обичал уискито си с навита лимонова кора и няколко капки сода в него.

— Пени, да не искаш да ми кажеш, че господин Б. се преструва, че помни такива дреболии? На мен ми се вижда доста лицемерно.

Вместо да се ядоса от инсинуацията срещу нейния идол, Пени спокойно кимна.

— Едно време и аз така си мислех. Само че вие не го гледате под правилен ъгъл, Шефе. Някога записвали ли сте си телефона на някой приятел?

— А? Разбира се.

— Това нечестно ли е? Извинявате ли се на приятеля си, че толкова малко ви е грижа за него, че просто не можете да запомните номера му?

— А? Добре, предавам се. Убеди ме.

— Това са нещата, които той би искал да помни, ако паметта му беше съвършена. Тъй като тя не е, не е по-лицемерно да го прави по този начин, отколкото да използва тефтерче за деликатни въпроси, за да не забрави рождения ден на някой приятел — всъщност това си е точно едно гигантско тефтерче за деликатни въпроси, което обхваща всичко. Само че в него има още нещо. Срещали ли сте някога някоя действително важна личност?

Опитах се да се сетя. Пени нямаше предвид величията от театралната професия; тя едва ли знаеше, че те съществуват.

— Веднъж се срещнах с президента Уорфийлд. Бях хлапе на десет или единадесет години.

— Помните ли подробности?

— Ами да. Той рече: "Как така си си счупил ръката, синко?, а аз казах: „Като карах велосипед, господине“, а той каза: „И аз веднъж я направих тази работа, само че си счупих ключицата.“

— Мислите ли, че ако все още е жив, той ще си спомни за това?

— Как не.

— Би могъл — може би той ви има фарлифайлиран. Въпросният фарлифайл ще включва момчета на тази възраст, които са порасли и са станали мъже. Работата е там, че хората на най-високо равнище като президента Уорфийлд се виждат с много повече хора, отколкото могат да запомнят. Всеки от тази безлична тълпа помни своята среща със знаменития мъж и при това в детайли. Обаче най-важният човек в живота на всеки един е той самият — и един политик никога не трябва да го забравя. Така че за политикът е проява на учтивост, дружелюбност и топлосърдечие да намери начин да помни за другите хора онези малки нещица, които те вероятно помнят за него. В политиката това е крайно необходимо.

Накарах Пени да ми покаже фарлифайла за крал Вилем. Беше доста къс, което отначало ме поразтревожи, докато не стигнах до заключението, че това означава, че Бонфорте не познава добре императора и го е срещал само при няколко официални случая — първият мандат на Бонфорте като премиер министър е бил преди смъртта на стария император Фредерик. Под черта нямаше биография, а само една бележка: „Виж Оранжката39 династия.“ Не я видях — просто нямаше време да преора няколко милиона думи за империята и предимперската история, а и все пак докато бях в училище, бележките ми по история се движеха между добър и отличен. Всичко, което исках да знам за императора, беше какво знае за него Бонфорте, което другите не знаят.

Хрумна ми, че фарлифайлът трябва да включва всички на кораба, тъй като те са (а) хора, (б) които Бонфорте е срещал. Поисках досиетата от Пени. Тя малко се изненада.

Скоро обаче изненаданият бях аз. На „Том Пейн“ имаше шестима членове на Великото събрание. За Родж Клифтън и господин Бонфорте се подразбираше, обаче първият ред в досието на Дак гласеше: „Броудбент, Дърайъс К., почитаемият40, член на ВС от Лигата на свободните пътешественици, горна камара.“ Освен това се споменаваше, че той има докторска степен по физика, девет години по-рано е бил шампион като резервен състезател по пистолет на Имперските игри и е публикувал три сборника поезия под псевдонима „Ейси Уилрайт“. Реших никога повече да не съдя за един човек само по външността му.

Имаше и една забележка с небрежния почерк на Бонфорте: „Почти неотразим за жените — и обратно!“

Пени и доктор Чапек също бяха членове на великия парламент. Дори Джими Уошингтън беше също член — както разбрах по-късно, на един „безопасен“ район — той представляваше лапландците, което несъмнено включва северните елени и Дядо Мраз. Освен това беше ръкоположен в свещенически сан от Църквата на първата библейска истина на Светия Дух, за която никога не бях чувал, но която очевидно имаше заслуги за потайния му дяконски лик.

Особено забавно ми беше да прочета за Пени — почитаемата госпожица Пинелъпи Телиаферо Расъл. Тя имаше магистърска степен по държавна администрация от Джорджтаун и бакалавърска степен от Уелзли, което някакси не ме изненада. Представляваше непринадлежащите към определен избирателен район университетски жени — както научих, друга „безопасна“ общност, тъй като пет от всеки шест от тях са членове на Експанзионистичната партия.

Отдолу следваха размерът на ръкавиците й, другите й мерки, предпочитанията й към цветовете (бих могъл да я понауча нещичко за обличането), предпочитанията й към миризмите („Сластта на джунглата“, разбира се) и множество други подробности, повечето от тях съвсем безобидни. Само че имаше „коментар“:

„Невротично честна — аритметично ненадеждна — гордее се с чувството си за хумор, каквото изобщо не притежава — спазва диетата си, но е лакома по отношение на захаросаните череши — има комплекс да е майчицата на всичко живо — неспособна е да устои на изкушението да чете писан текст в каквато и да е форма.“

Отдолу имаше още една от добавките на ръка на Бонфорте: „Ах, Къдроглавке! Виждам, че пак надзърташ.“

Като й върнах досиетата, попитах Пени дали е чела собствения си фарлифайл. Тя рязко ми отвърна да си гледам работата! После се изчерви и ми се извини.

По-голямата част от времето ми отиваше за учене, но отделих време и да огледам и внимателно да коригирам физическото си сходство, като проверих с колориметър оттенъка на Семиперма, изключително грижливо поработих върху бръчките, добавих две бенки и фиксирах с електрическа четка резултата от действията си. Това щеше да ми коства обелване на кожата, преди да успея да си върна обратно собственото си лице, но цената бе нищожна, като се има предвид, че гримът не можеше да бъде повреден, не можеше да се изтрие дори с ацетон и бе устойчив дори срещу такива рисковани неща като салфетките. Дори добавих белега на „куция“ си крак, като използвах една снимка, която Чапек бе запазил в здравния картон на Бонфорте. Ако Бонфорте бе имал жена или държанка, тя трудно би могла да различи самозванеца от оригинала просто по външния вид. Беше беля работа, но така мозъкът ми се освободи да се безпокои само за наистина трудната част от имперсонацията.

Основната трудност по време на пътуването обаче беше да се пропия изцяло от духа на онова, което Бонфорте мислеше и в което вярваше, накъсо казано, с политиката на Експанзионистката партия. В известен смисъл Експанзионистката партия бе самият той, не само като най-забележителния й водач, но и като неин политически философ и най-голям държавник. Когато партията е била основана, експанзионизмът едва ли е представлявал нещо повече от движение за „Манифест за съдбовността“ — хаотично обединение на групи, които са имали една-единствена обща черта помежду си: убеждението, че най-важният пункт от новооформящото се бъдеще на човешката раса са пограничните райони в небето. Бонфорте дал на партията логична обосновка и етична основа — идеята, че редом с имперското знаме трябва да се разнасят свободата и равноправието; той продължил да повтаря твърдението, че човешката раса никога вече не трябва да прави грешките, които бялата подраса е правила в Африка и Азия.

Аз обаче бях объркан от факта — по онова време бях ужасно неизкушен в тези въпроси — че в ранната си история Експанзионистката партия удивително прилича на настоящата Партия на човечеството. Не разбирах, че при израстването си политическите партии често се променят също като хората. Смътно знаех, че Партията на човечността се е зародила като отломък от експанзионисткото движение, но никога не бях размишлявал над това. Всъщност това е било неизбежно; тъй като политическите партии, които не поглеждали към небето, западнали под императивите на историята и кандидатите им престанали да бъдат избирани, единствената партия, която се насочила в правилната посока просто била обречена да се разцепи надве.

Само че аз избързвам; политическото ми образование не се развиваше така логично. Отначало аз просто се потопих в публичните изказвания на Бонфорте. Наистина, бях го правил и при пътуването към Марс, но тогава изучавах как говори той; сега изучавах какво говори.

Бонфорте беше оратор в духа на великата традиция в ораторството, но при спор можеше да стане язвителен, например както в речта, която бе произнесъл в Нови Париж по време на препирните около договора с марсианските гнезда, Съглашението от Тихо. Точно този договор навремето го бе изхвърлил от правителството; беше успял да го прокара, ала напрежението, което това бе създало в коалицията, му бе коствало загубата на следващия вот на доверие. Впоследствие обаче Кирога не се бе осмелил да денонсира договора. Прослушах тази реч с особен интерес, тъй като аз самият не бях харесал договора; идеята марсианците да получат на Земята същите привилегии, на които хората се радваха на Марс, ми се бе виждала отблъскваща — докато не посетих гнездото на Ккках.

— Моят опонент — бе казал Бонфорте с остра нотка в гласа, — би искал да ви накара да повярвате, че мотото на така наречената Партия на човечеството „Управление на човеци, от човеци и за човеци“ не е нищо друго освен осъвременяване на безсмъртните думи на Линкълн. Само че докато гласът е гласът на Ейбрахам, ръката е ръката на Ку Клукс Клан. Истинското значение на това така невинно изглеждащо мото е „Управляване на всички раси навсякъде единствено от хората в изгода на неколцина привилегировани.“ Само че, протестира моят опонент, Бог ни е определил да разнасяме просветлението между звездите, да разпространяваме собствения си вариант на цивилизация сред диваците. Това е социологическата школа на чичо Римъс41 — доброто черно човек пее спиричуъли, а Стария масса42 го обича всичкото! Прекрасна картинка, само дето е рамкирана прекалено тясно и затова не се вижда камшикът, подиумът, където се продават хора, и кантората на собственика!

Открих, че ставам ако не експанзионист, то поне бонфортит. Не съм сигурен, че бях убеден от логиката в думите му — всъщност не съм сигурен дали те бяха логични. Само че се намирах във възприемчиво умонастроение. Исках да разбера онова, което той говореше, така издъно, че ако стане нужда, да мога да го перефразирам и да го кажа вместо него.

На туй отгоре насреща си имах един човек, който знаеше какво иска и (нещо много по-рядко!) защо го иска. Не можех да не се впечатля, а това ме накара да преразгледам собствените си убеждения. Според какво живеех?

Естествено според професията си! Бях отгледан вътре в нея, харесвах я, имах дълбоко, макар и алогично убеждение, че изкуството си струва усилията — а за капак това бе и единственият известен ми начин да си печеля хляба. А друго какво?

Никога не съм се впечатлявал от формалните школи в етиката. Бях ги изпробвал — обществените библиотеки са готов източник за отмора за един актьор, който страда от безпаричие — само че ги бях намерил така бедни на витамини, както целувката на мащеха. Ако дадеш на един философ време и много хартия, той може да ти докаже каквото и да било.

Същото презрение изпитвах и към моралните наставления, които поднасяха на повечето деца. По-голямата част от тях са празни брътвежи, а онова, което всъщност изглежда означават, е посветено на неприкосновеното твърдение, че „добро“ е това дете, което не нарушава дрямката на майка си, а „добър“ е този човек, който се сдобива с мускулеста банкова сметка, без да бъде хванат. Не, благодаря!

Само че дори едно куче се придържа към някакви правила на поведение. Какви бяха моите? Как се държах — или, най-малкото, как исках да си мисля, че се държа?

„Представлението трябва да продължи.“ Винаги съм вярвал в това и съм живял според него. Само че защо трябва да продължава — като се има предвид, че някои представления са направо отвратителни? Ами защото ти си се съгласил да вършиш тази работа и защото в залата има публика; хората са си платили и всеки от тях има право на най-доброто, което можеш да дадеш. Ти им го дължиш. Дължиш го и на сценичните работници, на директора, на продуцента и на останалите членове от състава, дължиш го и на тези, които са те научили на занаята, и на другите, които някога са били преди теб — в театрите под открито небе и с каменни седалки, и дори на разказвачите, които са клечали на пазарищата. Noblesse oblige43.

Реших, че този възглед може да се обобщи за всяко едно занимание. Танто за танто. Дръж се честно и почтено. Хипократовата клетва. Не предавай групата. Честна работа за честно заплащане. Подобни неща няма защо да се доказват: те представляват съществена част от живота и са в сила за цялата вечност, в сила са и за най-отдалечените кътчета на Галактиката.

Изведнъж съзрях онова, към което се стремеше Бонфорте. Ако въобще имаше етични основи, които да излизат извън обсега на времето и пространството, то те бяха верни както за марсианците, така и за хората. Бяха верни на всяка планета край всяка звезда — и ако човешката раса не се държеше подобаващо, тя дори не би започнала да завоюва звездите, защото някоя по-добра раса щеше да я плесне заради двуличието й.

Цената на експанзията бе добродетелта. „Не давай на ахмаците равни шансове“ беше философия, прекалено ограничена, за да запълни широките простори на космоса.

Бонфорте обаче не проповядваше сладникавото съчетание от красота, доброта и интелект. „Аз не съм пацифист. Пацифизмът е променлива доктрина, при която човек приема изгодите на дадена обществена група, без да желае да си плати за това — и претендира да получи ореол за своята нечестност. Господин говорителю, животът принадлежи на онези, които не се боят да го загубят. Този закон трябва да мине!“ И с тези думи той бе станал и пресякъл прохода между двете части на залата, за да подкрепи гласуването на военния бюджет, който на едно партийно съвещание неговата собствена партия бе решила да отхвърли.

Или още: „Вземайте страна! Винаги вземайте страна! Понякога ще грешите — ала човек, който отказва да взема страна, винаги ще греши! Небесата да ни пазят от страхопъзлювците, които се боят да направят избор. Нека станем и се преброим“. (Последната извадка е от едно закрито партийно съвещание, но Пени я бе записала на своя минирекордер и Бонфорте я бе запазил — Бонфорте имаше усет за историчност; той бе от онези хора, които пазят записите. Ако не беше такъв, аз нямаше да имам с какво толкова да работя.)

Реших, че Бонфорте е човек от моя тип. Или поне от този тип, към който ми е приятно да си мисля, че принадлежа и аз. Той беше persona, която бях горд да нося.

Доколкото си спомням, след като обещах на Пени, че аз ще поема аудиенцията при императора, ако Бонфорте не може да се оправи, по време на това пътуване изобщо не спах. Имах намерение да поспя — няма никакъв смисъл да излизаш на сцената, когато торбичките под очите ти са виснали като уши на хрътка — но се увлякох от това, което изучавах, а в бюрото на Бонфорте имаше предостатъчно ментови дражета. Изумително е колко много можеш да свършиш, когато работиш по двадесет и четири часа на ден, никой не те прекъсва и получаваш всичката помощ, която поискаш.

Малко преди да стигнем до Нова Батавия обаче, влезе доктор Чапек и рече:

— Навий си левия ръкав.

— Защо? — попитах.

— Защото не искаме, когато застанеш пред императора, да паднеш на носа си от умора. Това ще те накара да поспиш, докато се приземим. После ще ти дам антидот.

— А? Да разбирам ли, че мислиш, че той няма да бъде в състояние?

Чапек не отговори, а ми би инжекцията. Опитах се да привърша прослушването на речта, която следях, но трябва да съм заспал за секунди. Следващото, което си спомням, беше как Дак почтително повтаря: „Събудете се, господине. Моля ви, събудете се. Приземихме се на Липърши Фийлд.“