Двойна звезда

6

Дотогава не бях забелязал, че тя нито веднъж не ме нарече „господин Бонфорте“. Разбира се, че не би могла да го направи, защото аз вече не бях той; отново си бях Лори Смайд — онова актьорче, което бяха наели да го дублира.

Облегнах се назад, въздъхнах и си позволих да се отпусна.

— Е, най-накрая приключихме, пък и успяхме да си пробутаме номера — чувствах, че от плещите ми се е смъкнала голяма тежест; даже и не знаех колко е голяма, докато не я свалих. Дори „куцият“ ми крак престана да ме наболява. Пресегнах се, потупах ръката на Пени на кормилото и казах със собствения си глас:

— Радвам се, че всичко свърши, обаче ти, аверче, ще ми лисваш. Ти си трупар. Белята е, че и най-добрата постановка се изчерпва и компанията се разпада. Надявам се някой ден пак да се видим.

— И аз се надявам.

— Предполагам, че Дак вече е скроил някой номер, за ме скрие и да ме вкара тайно пак в „Том Пейн“.

— Не зная — гласът й прозвуча доста странно, така че й хвърлих един бърз поглед и видях, че плаче. Сърцето ми подскочи. Пени плаче? Защото се разделяме? Не можех да го повярвам, а ми се искаше. Човек може да се излъже, че с моите красиви черти и възпитаните ми маниери ще съм неустоим за жените, ала за съжаление фактите показват, че твърде много от тях устояват с лекота. Пени като че ли изобщо не го намираше за трудно.

— Пени, сладурче — казах бързо, — защо са тия сълзи? Ще потрошиш колата.

— Не мога да се спра.

— Ами… що не ме осветлиш? Какво не е наред? Казваш, че са го намерили; нищо друго не си ми казала — изведнъж изпитах ужасяващо, но логично подозрение. — Жив е, нали?

— Да… жив е… само че те са го…! — тя се разхълца и се наложи аз да сграбча кормилото.

Тя бързо се изправи.

— Съжалявам.

— Искаш ли аз да карам?

— Сега ще се оправя. Освен това ти не знаеш да шофираш — искам да кажа, че се смята, че ти не знаеш да шофираш.

— Ъ? Я не се втелявай. Знам да шофирам, а сега вече няма значение дали… — и млъкнах, защото внезапно осъзнах, че все още има значение. Ако са малтретирали Бонфорте така, че да си личи, той не би могъл да се появи пред обществото в този вид — поне не само петнадесет минути, след като е бил осиновен в гнездото на Ккках. Може би щеше да се наложи аз да дам тая пресконференция и да се оттегля пред очите на всички, докато онзи, дето ще го вмъкнат тайно в кораба, ще е Бонфорте. Е, голяма работа — още едно повикване за последен поклон пред завесата. — Пени, Дак и Родж искат ли да остана още малко в ролята? Да я изиграя ли пред репортьорите? Или да не го правя?

— Не зная. Нямаше време.

Вече приближавахме редицата складове край полето и гигантските мехурести куполи на Годард сити се виждаха.

— Пени, намали малко и дай да поговорим разумно. Трябва да си науча репликите.

Шофьорът беше проговорил — пропуснах да попитам дали са го подложили на процедурата с фибите или не. След туй го пуснали да се върне обратно, но без да му вземат маската; останалите отпрашили към Годард сити, като Дак седнал на кормилото. Почувствах се щастлив, загдето ме бяха оставили; на воаяжьорите не би трябвало да позволяват да карат нищо друго освен космически кораби.

Отишли на адреса, който шофьорът им дал — в Стария град под най-първия купол. Доколкото можах да разбера, мястото е от онзи тип джунгла, който представлява всяко пристанище още откакто финикийците са минали под платна край Африканския рог — свърталище на освободени каторжници, проститутки, търговци на наркотици, скитници и друга измет — район, където полицаите ходят само по двама.

Информацията, която изстискали от шофьора, била вярна, но с няколко минути остаряла. В стаята определено било имало затворник, защото вътре стояло легло, което явно било използвано поне седмица, а кафеникът бил още горещ — и на полицата в една хавлиена кърпа била увита старомодна подвижна зъбна протеза, която Клифтън идентифицирал като собственост на Бонфорте. Самият Бонфорте обаче отсъствал — както и хората, които го били отвлекли.

Тръгнали си оттам с намерението да се придържат към първоначалния план — да обявят, че отвличането е било веднага след осиновяването и да натиснат Бутройд, като го заплашат, че ще се обърнат към Гнездото на Ккках. Само че намерили Бонфорте, направо налетели върху него на улицата, тъкмо преди да излязат от Стария град — жалък стар залитащ бродяга, небръснат от една седмица, мръсен и замаян. Мъжете не го познали, обаче Пени го разпознала и ги накарала да спрат.

Когато стигна до този момент, тя пак се разрида, та едва не се блъснахме в един автовлак, който завиваше към някаква товарна рампа.

Логичната възстановка на събитията показваше, че юнаците във втората кола — онази, която трябваше да ни блъсне — са докладвали в централата си, след което безликите водачи на нашите противници са решили, че отвличането вече не им върши работа. Въпреки аргументите, които бях чувал, бях изненадан, че просто не са го убили; едва по-късно разбрах, че онова, което бяха сторили, е било по-рафинирано, по-пригодно за целите им и далеч по-жестоко от убийството.

— Той сега къде е? — попитах.

— Дак го откара в общежитието на воаяжьорите в Купол 3.

— Натам ли отиваме?

— Не зная. Родж каза само да те взема и изчезнаха през служебния вход на общежитието. О, не, не мисля, че трябва да рискуваме да идем там. Не зная какво да правим.

— Пени, спри колата.

— А?

— Тази кола сигурно разполага с телефон. Няма да мръднем и на сантиметър, докато не открием или не измислим какво да правим. За едно обаче съм сигурен: ще трябва да остана в ролята, докато Дак или Родж решат, че трябва да изчезна. Някой ще трябва да говори с новинарите. Някой ще трябва открито да се качи на „Том Пейн“. Сигурна ли си, че господин Бонфорте не може да бъде поспретнат така, че той да може да я свърши?

— Какво? О, вероятно не би могъл. Ти не си го видял.

— Е, не съм. Ще ти повярвам на честна дума. Добре, Пени. Аз отново съм господин Бонфорте и ти си моята секретарка. По-добре да свикнем с тая мисъл.

— Да… господин Бонфорте.

— Моля те, би ли се опитала да се свържеш с капитан Броудбент по телефона?

Не успяхме да намерим в колата телефонен справочник и тя трябваше да потърси „Информация“, но накрая влезе в канала на клуба на воаяжьорите. Можех да чувам и отсрещната страна.

— Пилотският клуб. Тук госпожа Кели.

Пени прикри с ръка микрофона.

— Да си кажа ли името?

— Карай направо. Нямаме нищо за криене.

— Аз съм секретарката на господин Бонфорте — мрачно издума тя. — Там ли е неговият пилот? Капитан Броудбент.

— Знам, го миличка — после се чу вик: „Хей! Вие, пушачите, видяхте ли Дак да влиза?“ И след известна пауза гласът продължи:

— Отишъл е в стаята си. Сега ще му звънна.

Почти веднага Пени рече:

— Шкипере? Шефът иска да говори с теб — и ми подаде слушалката.

— Дак, тук е Шефът.

— О-о. Къде сте… господине?

— Все още в колата. Пени ме взе. Дак, мисля, че Бил е насрочил пресконференция. Къде е тя?

Той се поколеба.

— Радвам се, че се обадихте, господине. Бил я отмени. Имаше… лека промяна в положението.

— Пени ми каза. Това ме устройва; доста съм уморен. Дак, реших да не оставам довечера в калта: куцият ми крак ме тормози и се надявам наистина да си почина в безтегловност — аз мразех безтегловността, ала не и Бонфорте. — Някой от вас с Родж ще ме извини ли пред комисаря и така нататък?

— Ще се погрижим за всичко, господине.

— Хубаво. Кога ще успеете да ми уредите една совалка?

— „Пикси“ все още ви чака, господине. Ако искате, идете на трета врата. Аз ще звънна и ще уредя някоя вътрешна кола да ви вземе.

— Много добре. Край.

— Край, господине.

Подадох слушалката на Пени да я остави на рамата й.

— Къдрокоске, не знам дали тази телефонна честота се следи или не, нито пък дали не е възможно цялата кола да се подслушва. Ако е вярно едното от двете, те може да са научили две неща — къде е Дак и оттам къде е той, и, второ, какво се каня да направя сега. Това нещо говори ли ти?

Тя се позамисли, пък извади секретарския си бележник и написа: „Хайде да се отървем от колата.“

Кимнах, взех бележника от нея и написах: „На какво разстояние сме от Врата 3?“

Тя отговори: „Можем да стигнем пеша.“

Излязохме мълчешком и тръгнахме. Тя сви в някакъв паркинг за висши служители край един от складовете и паркира колата там; несъмнено след време щяха да я върнат където й беше мястото — макар такива подробности вече да нямаха значение.

Бяхме извървели петдесетина метра, когато спрях. Нещо не бе наред. Във всеки случай не беше времето. Беше почти меко и слънцето ярко светеше на чистото пурпурно марсианско небе. Минаващите коли и хора като че изобщо не ни забелязваха или ако забелязваха някого, това бе хубавата млада жена, а не мен. И въпреки това нещо ме гнетеше.

— Какво има, Шефе?

— Ъ? Да, точно това е!

— Моля, господине?

— Не се държа като „Шефа“. Не му е в характера да се крие така. Връщаме се, Пени.

Тя не каза нищо, а ме последва до колата. Този път се качих на задната седалка, настаних се там с величествен вид и я оставих да ме откара до Врата 3.

Не беше вратата, пред която бяхме пристигнали. Мисля, че Дак я бе избрал, защото през нея минаваха по-малко пътници, отколкото товари. Пени не обръщаше никакво внимание на знаците и закара големия Ролс право до вратата. Полицаят на терминала се опита да я спре, а тя просто му рече студено:

— Колата на господин Бонфорте. Моля ви, бихте ли съобщили в канцеларията на комисаря да я потърсят тук?

Онзи се пообърка, хвърли един поглед в задното отделение, изглежда ме позна и ни остави. Отвърнах му с приятелско махване на ръката и той ми отвори вратата.

— Лейтенантът ужасно се заяжда да не пускаме никого зад оградата, господин Бонфорте — извини се той, — но аз предполагам, че всичко е наред.

— Можете веднага да махнете колата — рекох. — Моята секретарка и аз потегляме. Тук ли е колата от космодрума?

— Сега ще попитам на вратата, господине — и той тръгна. Точно толкова публика ми трябваше, за да превърна в непробиваема истина фактът, че „господин Бонфорте“ е пристигнал със служебна кола и е тръгнал за космическата си яхта. Пъхнах жезъла на живота под мишница като жезъла на Наполеон и закуцуках след полицая, а Пени се помъкна с мен. Ченгето поговори с пазача на вратата и с усмивка се забърза към нас.

— Космодрумната кола ви чака, господине.

— Много ви благодаря — вътрешно се поздравих с точния разчет на времето.

— Ъ-ъ… — ченгето като че ли се развълнува и бързо добави с приглушен глас:

— И аз съм експанзионист, господине. Добра работа свършихте днес — и погледна жезъла на живота с известно страхопочитание.

Знаех със сигурност как би се държал Бонфорте при подобно положение.

— Благодаря. Надявам се, че имате много деца. Трябва да си осигурим солидно мнозинство.

Той избухна в по-силен смях, отколкото шегата си заслужаваше.

— Тази си я биваше! Ще имате ли нещо против, ако я разкажа?

— Ни най-малко — бяхме вървели заедно и сега тъкмо минавах през вратата. Пазачът на вратата докосна ръката ми.

— Ъ-ъ-ъ… вашият паспорт, господин Бонфорте.

Вярвам, че изражението ми не се промени.

— Паспортите, Пени.

Тя ледено изгледа служителя.

— Капитан Броудбент се е погрижил за всички необходими документи.

Той ме погледна и отмести очи встрани.

— Предполагам, че всичко е наред, обаче се предполага, че аз трябва да ги проверя и да запиша серийните им номера.

— Да, разбира се. Е, мисля, че ще трябва да помоля капитан Броудбент да изтича дотук. Определили ли са часа на излитане на моята совалка? Може би ще е по-добре да уредите с командната кула да отложат полета.

Пени обаче се разфуча като котка.

— Господин Бонфорте, това е смешно! Никога досега не сме се сблъсквали с такава бюрокрация — поне не на Марс.

Ченгето бързо рече:

— Разбира се, че всичко е наред, Ханс. В края на краищата това е господин Бонфорте.

— Да, ама…

Прекъснах го със щастлива усмивка.

— Има по-прост изход. Ако вие — как се казвате, господине?

— Хаслвантер. Ханс Хаслвантер — с нежелание отговори той.

— Господин Хаслвантер, ако позвъните на господин комисаря Бутройд, аз ще поговоря с него и ще можем да спестим на моя пилот разходката дотук, а аз ще си спестя един час, че и повече.

— А-а-а, не бих искал да го правя, господине. Не мога ли да набера номера на дежурния капитан на космодрума? — с надежда попита пазачът.

— Просто ми наберете номера на господин Бутройд. Аз ще му се обадя — този път вложих в гласа си мъничко студенина — като някой зает и важен човек, който иска да бъде демократичен, обаче вече е изтърпял всички разпореждания и спънки, които е бил склонен да понесе от страна на разни низши служители.

Това свърши работа и той бързо каза:

— Сигурен съм, че всичко е наред, господин Бонфорте. Просто… просто нарежданията са такива, нали знаете.

— Да, знам. Благодаря — и се наканих да мина.

— Момент, господин Бонфорте! Погледнете насам.

Озърнах се. Педантичният служител ни бе задържал достатъчно, за да позволи на пресата да ни стигне. Един мъж бе облегнал коляно на земята и бе насочил към мен стереокамера. Вдигна очи към мен и рече:

— Хванете жезъла така, че да го виждаме.

Неколцина други с най-разнообразно оборудване се насъбраха около нас; един от тях се покатери на покрива на Ролса. Втори ми тикаше микрофона си, а трети държеше като пистолет един насочен микрофон.

Бях ядосан като примадона, чието име е било набрано с дребен шрифт, но си спомних кой се предполага, че съм. Усмихнах се и тръгнах бавно. Бонфорте добре съзнаваше факта, че на екран движението изглежда по-бързо; можех да си позволя да го направя както трябва.

— Господин Бонфорте, защо отменихте пресконференцията?

— Господин Бонфорте, твърди се, че възнамерявате да поискате Великото събрание да даде пълно имперско гражданство на марсианците; бихте ли го коментирали?

— Господин Бонфорте, кога смятате да поискате вот на недоверие на сегашния парламент?

Вдигнах ръката си с жезъла и се ухилих.

— Моля ви, един по един! Какъв беше първият въпрос?

Те, разбира се, всички отговориха едновременно; докато уредят помежду си кой след кого ще бъде, аз се изхитрих да профукам няколко минути, без да се наложи да отговарям каквото и да било. В този момент се зададе Бил Корпсман.

— Имайте малко милост, момчета. Шефът е изкарал тежък ден. Аз ще ви дам всичко, което ви трябва.

Протегнах длан да го спра.

— Мога да отделя една-две минути, Бил. Господа, всеки миг трябва да замина, но ще се опитам да отговоря на основните ви въпроси. Доколкото зная, сегашният парламент не планира никакво преразглеждане на връзките на Марс с Империята. Тъй като аз не съм в правителството, собствените ми възгледи едва ли имат някакво отношение към въпроса. Предлагам ви да попитате господин Кирога. По въпроса колко скоро опозицията ще предизвика вот на недоверие всичко, което мога да кажа, е, че няма да го направим, докато не се уверим, че можем да го спечелим — а за това вие знаете точно толкова, колкото и аз.

Някой рече:

— Това май не ни говори много.

— То и не е предназначено да ви говори много — изстрелях аз, като смекчих отговора си с усмивка. — Питайте ме за неща, на които имам законно право да отговарям, и аз ще ви отговоря. Питате ли ме нещо от рода на „Престанахте ли да биете жена си?“, аз ще ви давам съответстващи отговори — поколебах се, защото се сетих, че Бонфорте се ползва с репутация на прям и честен човек, особено с журналистите. — Само не си мислете, че шикалкавя. Всички знаете, защо съм тук днес. Ще ви кажа нещо за това и можете да ме цитирате колкото си щете.

Поразрових в ума си и измъкнах оттам едно подходящо парче от речите на Бонфорте, които бях изучавал.

— Истинското значение на това, което се случи днес, не е да се отдаде почит на един човек. Ето — и размахах марсианския жезъл, — доказателството, че две велики раси могат да си подадат ръка през пропастта на взаимното си непознаване с разбиране. Нашата собствена раса се е устремила към звездите. Ние ще открием — вече откриваме — че нашата численост ни оставя в незначително малцинство. Ако искаме да преуспеем в нашия стремеж към звездите, трябва да действаме честно, скромно, с открито сърце. Чувал съм да се говори, че ако им дадем възможност, нашите марсиански съседи щели да прегазят Земята. Това са глупости. Земята не е пригодена за марсианците. Нека защищаваме това, което ни принадлежи, но да не бъдем подлъгвани от страх и ненавист към глупави деяния. Звездите никога няма да бъдат достигнати от дребни умове; ние трябва да бъдем големи като самия космос.

Репортьорът вдигна вежда.

— Господин Бонфорте, струва ми се, че съм ви чувал да произнасяте тази реч миналия февруари.

— И ще я чуете следващия февруари. А също през януари, март и всички други месеци. Истината не може да бъде повтаряна прекалено често — хвърлих един поглед към пазача и добавих:

— Съжалявам, но сега трябва да вървя, че иначе ще изтърва броенето — обърнах се и влязох през вратата, а Пени ме последва.

Качихме се в една малка бронирана с олово кола и вратата се затвори с въздишка. Колата беше автоматизирана, така че не ми се наложи да играя за пред шофьора; облегнах се назад и се отпуснах.

— Уфф!

— Мисля, че се справи прекрасно — сериозно каза Пени.

— Затрудних се, когато той забеляза откъде плагиатствам.

— Да, но се измъкна. Беше си истинско вдъхновение. Ти… ти звучеше също като него.

— Имаше ли някой, когото би трябвало да наричам по име?

— Всъщност — не. Може би един или двама, обаче те не биха го очаквали, когато си така притиснат.

— Спипаха ме натясно. Тоя мотко пазачът с неговите паспорти. Пени, струва ми се, че ти би трябвало да държиш паспортите, а не Дак.

— Дак не ги държи. Всеки носи своя със себе си — тя бръкна в чантичката си и извади едно книжле. — Моят беше у мен, но аз не посмях да си призная.

— А?

— Неговият е бил у него, когато са го хванали. Не се осмелихме да поискаме нов — не и сега.

Изведнъж се почувствах много уморен.

Тъй като нямах инструкции от Дак или Родж, си останах в ролята по време на пътуването на совалката и влизането в „Том Пейн“. Не беше трудно; просто отидох направо в каютата на собственика и прекарах дълги, отвратителни часове в безтегловност, като си гризях ноктите и се чудех какво става долу на повърхността. Най-подир с помощта на таблетки против космическа болест успях да се унеса в често прекъсван сън — което си беше грешка, тъй като сънувах поредица кошмари: бях без гащи, поради което разни репортьори ме сочеха, ченгета ме потупваха по рамото, а марсианци насочваха жезлите си към мен. Всички знаеха, че съм измамник, и просто спореха помежду си кому се пада привилегията да ме разкъса на парчета и да ме пусне в дезинтегратора.

Събуди ме воят на алармата за ускорението. Вибриращият баритон на Дак бумтеше: „Първо и последно червено предупреждение! Една трета же! Една минута!“ Бързо-бързо се намъкнах в койката си и се вкопчих в нея. Почувствах се далеч по-добре, когато стартирахме; една трета от земното притегляне не е много — струва ми се, че е горе-долу колкото на повърхността на Марс, но е достатъчно да успокои стомаха и да направи от пода истински под.

Пет минути по-късно Дак почука и влезе, без да изчака, докато аз отивах да отворя вратата.

— Здраво, Шефе.

— Здрасти, Дак. Наистина се радвам да те видя пак тук.

— Не толкова, колкото аз — уморено рече той и погледна косо койката ми. — Имаш ли нещо против да се просна там?

— Моля.

Тръшна се в койката и пусна една въздишка.

— Мамка му, излезе ми душата! Мога да спя цяла седмица… и май ще го направя.

— Давай и двамата да се наспим. А-а… качи ли го на борда?

— Да. Леле, каква тренировка!

— Сигурно. Все пак вероятно е по-лесно да свършиш нещо такова в някое малко, неофициално космодрумче като туй, отколкото да правиш номерата, които ги беше измислил в Джеферсън.

— К’во? Не, тук е далеч по-трудно.

— А?

— То е ясно. Тук всеки познава всекиго, а и хората ще приказват — Дак криво се усмихна. — Донесохме го на борда като кашон със замразени канални скариди. Трябваше да платим и експортна такса.

— Дак, как е той?

— Ами… — Дак се намръщи. — Доктор Чапек казва, че ще оздравее напълно… че просто е въпрос на време — и тук той избухна. — Само да можех да ги докопам тези плъхове! Сърцето ти може да се скъса и да ти се прииска да ревнеш, ако видиш какво са го направили, и въпреки това трябва да ги оставим да минат метър — заради него.

Сам Дак беше доста близо до това да ревне. Аз внимателно казах:

— Доколкото разбрах от Пени, трябва доста да са го малтретирали. Много лошо ли е ранен?

— А? Нещо не си я разбрал. Като се изключи, че беше кирлив и мръсен и имаше нужда от бръснене, изобщо не беше физически наранен.

Изгледах го глуповато.

— Мислех си, че са го пребили. Нещо като да са го обработили с бейзболна бухалка.

— Предпочитам да беше тъй! Кой го е еня за няколко счупени кокала? Не, не, работата е там какво са направили с мозъка му.

— Ох… — почувствах, че ми прилошава. — Промили са го?

— Да… И да, и не. Не е възможно да са се опитвали да го накарат да говори, защото той нямаше никакви тайни, които да имат каквото и да било политическо значение. Винаги е действал открито и всеки го знае. Трябва да са го правели просто, за да го контролират, да го пазят да не избяга — и той продължи:

— Док казва, че сигурно са използвали минималната дневна доза — колкото да го държат послушен — малко до преди да го пуснат. Тогава са му шибнали толкова, че да превърне един слон в ломотещ идиот. Челните дялове на мозъка му трябва да са просмукани като сюнгер за баня.

Стана ми толкова зле, че се зарадвах, загдето не съм ял. Веднъж се бях просвещавал на тази тема; тя ми е толкоз омразна, че направо ме хипнотизира. Според мен да бърникаш в личността на някой човек е нещо неморално и разлагащо в абсолютен космически смисъл. В сравнение с това убийството е чисто престъпление — направо дребна простъпка. „Промиване на мозъка“ е термин, дошъл до нас от комунистическото движение в края на Мрачната епоха; отначало са го прилагали, за да прекършват човешката воля и да променят личността чрез физически унижения и рафинирани изтезания. Само че това е можело да отнеме цели месеци; по-късно открили „по-добър“ начин, чрез който един човек можел за секунди да бъде превърнат в бръщолевещ роб — просто като се инжектира някое от кокаиновите производни в челните дялове на мозъка.

Тази мръсна техника първоначално била развита със законови цели — за да успокояват умствено неуравновесени пациенти и да ги правят податливи на психотерапия. От тази гледна точка тя представлявала хуманен напредък, защото била използвана вместо лоботомията — „лоботомия“ е термин, който е почти толкова остарял, колкото и „девствен пояс“, но иначе означава да разбъркаш мозъка на някой човек с нож така, че да унищожиш личността му, без да го убиеш. Да, наистина са го правели — също както някога са биели хората, за да „изгонят от тях бесовете“.

Комунистите развили новия начин на промиване на мозъците чрез лекарства до ефикасна техника, а когато вече нямало комунисти, бандите на Братята я изфинили още повече, докато стигнали дотам да могат да определят толкова слаба доза на някой човек, че той просто да стане податлив на водачество — или пък да го натоварят така, че да се превърне в лишена от мисли маса протоплазма — и всичко туй в благото име на братството. В края на краищата, не можеш да постигнеш „братство“, ако някой е толкова упорит, че да иска да има собствени тайни, нали? А какъв по-добър начин да се увериш, че той не крие нещо от теб, от това да мушнеш една спринцовка покрай очната му ябълка и да му цръкнеш една доза разговорливо сокче в мозъка? „Не можеш да направиш омлет, без да счупиш яйцата.“ Софистика на злодеите ли — ха!

Разбира се, това сега отдавна-отдавна е извън закона, като се изключи терапията с изричното съгласие на съда. Престъпниците обаче го използват, а и ченгетата понякога не са бели лилии, защото това принуждава един затворник да проговори и не оставя абсолютно никакви следи. Дори е възможно на жертвата да бъде наредено да забрави какво й е било сторено.

Повечето от горното ми беше известно още когато Дак ми разправи какво са направили с Бонфорте, а останалото го изплагиатствах от корабната „Енциклопедия Батавия“. Вижте статиите за „Психична цялост“ и за „Изтезания“.

Поклатих глава и се опитах да прогоня кошмарите от ума си.

— Но нали ще се оправи?

— Док казва, че опиатът не променя мозъчната структура, а само я парализира. Казва, че най-накрая кръвният ток ще обере и отнесе целия наркотик; той ще стигне до бъбреците и ще се изхвърли от тялото. Само че това ще отнеме доста време — Дак ме погледна. — Шефе?

— А? Не е ли време вече да зарежем това „Шефе“? Той се е върнал.

— Точно за това исках да поговорим. Ще те затрудни ли много да продължиш с превъплъщението още съвсем мъничко?

— Но защо? Тук освен нас друг няма.

— Не е съвсем тъй. Лоренцо, ние успяхме да задържим това в пълна тайна. Значи аз, ти — той отвори два пръста от свитата си в юмрук ръка. — сетне Док, Родж и Бил. И, разбира се, Пени. На Земята има един мъж на име Ленгстън, когото никога не си виждал. Мисля, че Джими Уошингтън подозира нещо, но той и на майка си не би казал кое време на деня е. Не знаем колко души са взели участие в отвличането, но можеш да си сигурен, че не са много. Във всеки случай, те няма да посмеят да се разприказват — и майтапът е там, че дори и да поискат, вече не могат да докажат, че той изобщо някога е отсъствал. Само че мисълта ми е: тук, на „Томи“ никой от екипажа, нито пък от безделниците не знае нищо. Какво ще кажеш, синко, да продължиш с имперсонацията и всеки ден да се оставяш хората от екипажа, гаджето на Джими Уошингтън и тем подобни да те виждат — докато той се оправи? А?

— Ммм… Не виждам защо пък не. Колко време ще трае това?

— Само докато се върнем. Ще караме бавничко, на ниска тяга, така че на теб ще ти хареса.

— Добре. Дак, не смятай това към заплащането ми. Тази част ще я свърша просто защото не мразя промиването на мозъци.

Дак подскочи и ме тупна по рамото.

— Ти си мой тип, Лоренцо. Не се безпокой за заплащането си; ще се погрижим за това — държанието му изведнъж се промени. — Чудесно, Шефе. Ще се видим сутринта, господине.

Само че едно нещо води до друго. Маневрата, която започнахме, когато Дак се върна обратно, беше просто изменение на орбитата — към доста по-отдалечена, където да няма особени шансове новинарите да изпратят някоя совалка, за да проследят историята. Събудих се в безтегловност, взех едно хапче и се изхитрих да си изям закуската. Малко след туй се появи Пени.

— Добро утро, господин Бонфорте.

— Добро утро, Пени — наклоних глава към гостната. — Нещо ново?

— Не, господине. Кажи-речи същото. Поздрави от капитана. Дали ще ви представлява голямо безпокойство да идете в неговата каюта?

— Ни най-малко — Пени ме последва. Дак беше в каютата, запънал токове в стола си, за да стои на едно място; Родж и Бил бяха привързани към кушетката.

Дак се огледа и каза:

— Благодаря, че дойдохте, Шефе. Ще имаме нужда от малко помощ.

— Добро утро. Какво има?

Клифтън отвърна на поздрава ми с обичайното изпълнено с достойнство уважение и ме нарече Шефе; Корпсман кимна. Дак продължи:

— За да приключите елегантно с всичко това, ще трябва още веднъж да се покажете пред публика.

— А? Аз си мислех…

— Само секунда. Накарахме телевизионните компании да очакват днес голяма реч от вас, в която да коментирате вчерашното събитие. Мислех, че Родж възнамерява да я отмени, обаче Бил е разработил речта. Въпросът е дали вие ще я произнесете.

Белята като си вземеш котка е, че те винаги си имат котенца.

— Къде? В Годард сити?

— О, не. Във вашата каюта. Ще я излъчим до Фобос; те ще я подготвят за излъчване на Марс и ще я изпратят по високочестотния към Нова Батавия, където земните мрежи ще я уловят и откъдето ще бъде ретранслирана за Венера, Ганимед et cetera36. За четири часа тя ще бъде излъчена по цялата система, а вие няма да има нужда дори да мръднете от каютата си.

В огромните телевизионни мрежи има нещо изключително съблазнително. Никога не са ме излъчвали по някоя от тях освен веднъж, а и тогава изпълнението ми беше орязано дотам, че лицето ми да се покаже само за двадесет и три секунди. Но да разполагам с мрежа само за себе си…

Дак реши, че не съм много склонен, и добави:

— Няма да е много напрегнато, защото тук на „Томи“ сме оборудвани да я запишем. После ще можем първо да я видим и ако решим, че е нужно, да изрежем туй-онуй.

— Ами… добре. Имаш ли чернова, Бил?

— Да.

— Дай да я прегледам.

— Какво искаш да кажеш? Ще имаш много време.

— Не е ли това, дето го държиш?

— Е, да, тя е.

— Тогава ми я дай да я прочета.

Корпсман се ядоса.

— Ще я получиш един час преди записа. Тези неща изглеждат по-добре, когато звучат спонтанно.

— Спонтанното звучене е плод на грижлива подготовка, Бил. Това ми е занаятът. Знам го.

— Вчера на космодрума се оправи чудесно и без репетиции. Това е просто като в онзи стар тъпизъм: искам да го направиш по същия начин.

Колкото повече шикалкавеше Корпсман, толкова повече избиваше личността на Бонфорте; струва ми се, Клифтън видя, че след малко ще се разбушувам и ще почна да хвърлям мълнии, защото каза:

— О, Бил, за Бога! Дай му речта.

Корпсман изсумтя и хвърли листовете към мен. Те заплаваха в безтегловността, но въздухът ги разпиля нашироко. Пени ги събра, подреди ги и ми ги даде. Благодарих й, без да кажа нищо повече, и започнах да чета.

Прехвърлих ги за частица от времето, което щеше да ми отнеме да ги прочета. Накрая привърших и вдигнах очи.

— Е? — рече Родж.

— Около пет минути от това се отнася за осиновяването. Останалото са разсъждения за политиката на Експанзионистката партия. Почти същото, което съм слушал в речите, дето ме накарахте да ги изучавам.

— Да — съгласи се Клифтън. — Осиновяването е гвоздеят, на който сме закачили всичко останало. Нали знаеш, че очакваме не след дълго да предизвикаме вот на недоверие.

— Разбирам. Не можете да изпуснете този шанс да раздумкате тъпана. Всичко е както трябва, обаче…

— Обаче какво? Какво те безпокои?

— Ами… характеризацията. На няколко места трябва да сменят думи и изрази. Не звучат така, както той би го казал.

Корпсман експлодира с една дума, дето не й е мястото в присъствието на дама; аз студено го изгледах.

— Виж какво, Смайд — продължи той, — кой знае как би се изразил Бонфорте? Ти ли? Или човекът, който последните четири години му е писал речите?

Опитах се да си сдържа нервите; той имаше известни основания.

— Въпреки това — отвърнах, — случаят е от тези, когато един ред може на листа да изглежда добре, но не може да бъде произнесен добре. Господин Бонфорте е голям оратор, това вече го знам. Той е от ранга на Уебстър, Чърчил и Демостен — пищно великолепие, изразено с прости думи. Сега погледни тази дума „безкомпромисен“, дето два пъти си я използвал. Бих могъл да го произнеса, защото многосричковите думи са ми слабост; аз обичам да демонстрирам литературната си ерудиция. Само че господин Бонфорте би казал „упорит“, „инат“ или „твърдоглав“. И причината да го каже така е, естествено, защото тези думи предават емоциите много по-ефективно.

— Ти се погрижи да ги произнесеш ефективно! За думите аз ще имам грижа.

— Не ме разбираш, Бил. Хич не ме интересува дали речта е политически ефективна, или не; работата ми е да предам вярно характера на персонажа. Не мога да го направя, ако слагам в устата на героя думи, които той никога не би употребил; ще звучи така насилено и фалшиво, както ако някоя коза задекламира на гръцки. Ако обаче прочета речта с думи, които той би използвал, тя автоматично ще стане ефективна. Той е голям оратор.

— Слушай, Смайд, ти не си нает да пишеш речи. Нает си да…

— Бил, я успокой топката! — намеси се Дак. — И, освен това, малко по-кротко с тоя „Смайд“. Е, Родж? Какво ще кажеш?

Клифтън рече:

— Доколкото разбирам, Шефе, единственото ви възражение е срещу някои от фразите?

— Ами да. Бих предпочел да клъцна тази лична нападка срещу господин Кирога, както и инсинуацията за финансовите му поддръжници. На мен не ми звучи като истински Бонфорте.

Той придоби смутен вид.

— Това парче аз го турих. Но може би сте прав. Той винаги е склонен да оправдае някого поради липса на доказателства — и Клифтън замълча за момент. — Променете каквото сметнете за нужно, пък ще го запишем и ще видим записа. Винаги можем да го изрежем, та дори и напълно да се откажем „поради технически трудности“ — и се усмихна мрачно. — Така ще го направим, Бил.

— По дяволите, това е смешна…

— Така ще е, Бил.

Съвършено неочаквано Корпсман излезе от стаята. Клифтън въздъхна.

— Бил винаги е мразел идеята, че някой друг освен господин Бонфорте може да му дава указания. Но иначе е способен човек. Мм, Шефе, колко време ще ви трябва да се подготвите за запис? Уредили сме го за шестнадесет нула нула.

— Не знам. Ще се подготвя навреме.

Пени ме последва в работния ми кабинет. Щом затвори вратата, й казах:

— Пени, детенце, горе-долу един час няма да имам нужда от теб. Би могла обаче да помолиш Дак за още от тези таблетки. Може да ми потрябват.

— Да, господине — и тя отплава с гръб към вратата. — Шефе?

— Да, Пени?

— Просто исках да кажа, да не вярвате на това, което Бил каза за неговите речи.

— Не съм му повярвал. Слушал съм речите му, а прочетох и това.

— О, Бил наистина много пъти е предлагал чернови. Също и Родж. Даже и аз съм го правила. Той — той използва идеи отвсякъде, стига да мисли, че са добри. Само че когато произнася реч, тя е негова — от начало до край.

— Вярвам ти. Иска ми се да беше написал тази предварително.

— Вие просто направете каквото можете!

Направих го. Започнах с това да подменям синонимите, като слагах цветистите германски думи на мястото на „полихроматичните“ латински, дето могат да ти строшат езика. После се разпалих, лицето ми пламна и накъсах речта на парчета. За един актьор е голямо забавление да си поиграе с текста; това не му се случва много често.

За публика използвах единствено Пени и Дак ме увери, че няма да ме подслушват някъде на кораба — макар да подозирам, че тоя гардероб ме изменти и ме е подслушвал сам. За три минути накарах Пени да се облее в сълзи, а докато свърша (двадесет и осем и половина минути — точно колкото се полага за подобни изявления) тя беше гроги. Не си позволих никакви волности с правоверната експанзионистична доктрина такава, каквато е обявена от нейния официален пророк, многоуважавания Джон Джоузиф Бонфорте; просто реконструирах посланието и начина на поднасянето му — най-вече от фрази от други речи.

И странно нещо — докато говорех, вярвах във всяка дума, която казвах.

Леле, братче, каква реч произнесох!

След това всички прослушахме заедно записа, съпроводен от пълното ми стереоизображение. Беше и Джими Уошингтън, което принуди Бил Корпсман да мълчи. Когато записът свърши, попитах:

— Е, Родж? Трябва ли да изрежем нещо?

Той извади пурата от устата си и рече:

— Не. Ако искате съвета ми, Шефе, бих казал да го пуснем така, както е.

Корпсман пак излезе от помещението, но пък господин Уошингтън се надигна със сълзи в очите — в безтегловност сълзите са голяма досада, защото няма къде да се дянат.

— Господин Бонфорте, това беше прекрасно.

— Благодаря, Джими.

Пени пък не можа и дума да издума.

После си легнах; след едно първокласно изпълнение съм капнал от умора. Спах повече от осем часа и се събудих от сирената. Бях се привързал към койката си — мразя да плавам из въздуха, когато спя в безтегловност — така че нямаше защо да мърдам от мястото си. Само че тъй като не знаех дали потегляме, между първото и второто предупреждение се обадих в командната зала.

— Капитан Броудбент?

Чу се гласът на Дак:

— Да, Шефе? Потегляме по разписание — съгласно вашите заповеди.

— А? О, да, естествено.

— Струва ми се, че господин Клифтън е тръгнал към вашата каюта.

— Много добре, капитане — отпуснах се по гръб и зачаках.

Веднага щом започнахме да ускоряваме с едно же, пристигна Родж Клифтън; на лицето му беше изписано безпокойство, което не можех да разтълкувам — триумф, тревога и объркване в равни дози.

— Какво има, Родж?

— Шефе! Свирили са ни фалстарт! Правителството на Кирога е подало оставка!