Двор от скреж и звездна светлина

Глава 28

Той ме чакаше час и половина по-късно.

Когато и последните деца излязоха, някои със смях, други — с все така мрачни празни погледи, Рис им задържа вратата. Всичките му се поклониха смаяно, а той им отвърна с широка искрена усмивка.

Обичах тази усмивка. Възхищавах се на вродената грациозност, с която влезе в галерията — този път без криле — и огледа още съхнещите картини, пръските боя по лицето, пуловера и ботушите ми.

— Тежък работен ден?

Отметнах кичур коса от лицето си. И не се съмнявах, че съм го изцапала със синя боя.

— Само да видиш Ресина!

Преди няколко секунди партньорката ми беше влязла в задната стая да измие лицето си, окъпано в червена боя. На едно от децата му беше хрумнало да направи балон с всичките ни бои, за да провери какъв цвят ще се получи, а после го пусна да лети из стаята. И той се блъсна в лицето на Ресина.

Рис се засмя, като му показах случката по връзката ни.

— Отлично приложение на напълващите им сили.

Усмихнах се, оглеждайки една от картините до него.

— И аз така й казах. На Ресина обаче не й се стори толкова смешно.

И все пак я досмеша. Но усмивките идваха малко трудно покрай деца с толкова видими и невидими белези.

С Рис разгледахме рисунката на една малка нисша елфка, чиито родители бяха загинали при нападението над града.

— Не им възложихме конкретна тема — обясних, докато очите на Рис обхождаха платното. — Просто им казахме да нарисуват някой свой спомен. Това е нейният.

Трудно беше за гледане. Двете фигури. Червената боя. Тъмните фигури в небето, страховитите им зъби и извити нокти.

— Няма ли да си вземат произведенията?

— Първо ще изсъхнат, но нея я попитах дали иска да държа картината й на едно специално място. Тя пожела да я изхвърля.

В очите на Рис затанцува тревога.

Продължих тихо:

— Искам да я задържа. Да я окача в бъдещия си кабинет. За да не забравяме.

Да не забравяме случилото се, целта ни. Причината гобленът на Аранея с герба на Нощта да виси на една от стените.

Той ме целуна по бузата вместо отговор и премина към следващата картина.

— Би ли разтълкувала тази? — засмя се.

— Художникът беше безкрайно разочарован от подаръците си за слънцестоенето. Най-вече защото не включвали кученце. Затова „споменът“ му е такъв, който се надява да има в близкото бъдеще. Че живее сам с новото си куче у дома, а родителите си е изгонил в кучешката колиба.

— Майката да им е на помощ.

— Той направи балона.

Рис се засмя отново.

— Майката да е на помощ и на вас.

Сръчках го с лакът и също се разсмях.

— Ще ме изпратиш ли до дома за обяд?

Той изпълни театрален поклон.

— За мен ще е чест, милейди.

Врътнах очи и извиках на Ресина, че ще се върна след час. Тя ми отвърна да не бързам. Следващият клас щеше да започне чак в два. Бяхме решили да водим заедно първите часове, за да ни опознаят родителите и опекуните. И децата. За да го изпълним с всички групи, щяха да са ни нужни две седмици.

Рис ми помогна да си облека палтото и си открадна една целувка, преди да излезем в слънчевия хладовит ден. Дъгата жужеше като кошер край нас, творци и купувачи ни кимаха и махаха за поздрав през целия ни път към градската къща.

Хванах Рис под ръка, сгушвайки се в топлото му тяло.

— Чувството е странно — пророних.

Той килна глава.

— Кое чувство?

Усмихнах се. Заради него, заради Дъгата и целия град.

— Вълнението, когато отворя очи всяка сутрин. Че ще видя теб, ще отида на работа. Че ще бъда тук.

Преди почти година му бях казала точно обратното. И исках обратното. По лицето му се изписа умислено изражение, сякаш и той си го припомняше. И разбираше.

Продължих:

— Знам, че ни чака много работа. Много трудности. И някои ще ни връхлетят съвсем скоро. — Част от звездите в очите му се струпаха в съзвездия. — Знам, че трябва да се погрижим за илирианците и за човешките кралици, за самите човеци и така нататък. Но въпреки това…

Не можах да довърша мисълта си. Не намерих точните думи. Или по-скоро не можех да ги изрека, без да рухна насред оживената улица.

Затова се притиснах към него, към неизменната му сила, и казах по връзката ни:

Правиш ме толкова щастлива. Животът ми е щастлив и винаги ще съм благодарна, че си част от него.

Вдигнах поглед и открих, че никак не го е срам да рони сълзи насред оживената улица. Избърсах няколко с пръст, преди да замръзнат от студения вятър, а Рис прошепна в ухото ми:

— И аз винаги ще съм благодарен, че си част от живота ми, скъпа Фейра. Каквото и да ни очаква — лека радостна усмивка изплува на лицето му, — ще го посрещнем заедно. И ще му се насладим заедно.

Отново се долепих до него, а той стисна рамото ми с татуировката, която и двамата носехме, обещанието помежду ни. Да не се разделяме до края.

И дори след това.

Обичам те — промълвих по връзката ни.

Как да не ме обичаш?

Преди да успея да го сръчкам, Рис ме целуна отново, леко задъхан.

За звездите, които ни слушат, Фейра.

Погалих бузата му, избърсвайки и последните сълзи от топлата му мека кожа, и свърнахме по улицата към дома. Към бъдещето ни и всичко, което ни чакаше в него.

За мечтите, които се сбъдват, Рис.