Двор от скреж и звездна светлина

Глава 15

Още не ми беше хрумнала дори смътна идея за подарък на Рисанд.

За щастие, Илейн дойде да ми прави компания на закуска. Касиан още хъркаше на дивана във всекидневната отвъд фоайето, а Азриел вече го нямаше — той беше заспал на дивана срещу този на Касиан. Явно и двамата ги беше домързяло — пък и виното си беше казало думата — да се качат в малката стая за гости, която щяха да споделят по време на слънцестоенето. Мор се беше настанила в някогашната ми стая, без да я притесняват купищата вещи, които складирах там, а Амрен се върна в апартамента си, когато всички се отправихме към леглата в малките часове на нощта. И другарят ми, и Мор още спяха и не виждах причина да ги будя. Заслужаваха почивка. Всички заслужавахме.

Но явно и Илейн я мъчеше безсъние. Аз самата не можех да мигна заради острия си разговор с Неста, спомена за който дори виното не успя да притъпи. Затова, когато сестра ми предложи да се разходим из града, с радост приех оправданието за още един тур по магазините.

Фриволност, струваше ми се чиста фриволност да пазарувам сега, макар и за най-близките си хора. Толкова много от обитателите на града живееха в нищета и всеки ненужен лекомислен момент, който прекарвах пред витрината на някой магазин, тежеше на съвестта ми.

— Знам, че не ти е лесно — отбеляза Илейн, докато разглеждахме дюкянчето на една тъкачка, възхищавайки се на изящните гоблени, килими и одеяла, върху които бе извезала различни сцени от Двора на Нощта: Веларис под сиянието на Звездопада, скалистите, диви брегове на северните острови, възпоменателните плочи пред храмовете на Сесере, герба на нашия Двор — три звезди над планински връх.

Извърнах очи от големия гоблен с герба.

— Кое не ми е лесно?

Шепнехме в тихото топло магазинче, за да не притесняваме другите клиенти на Тъкачката.

Кафявите очи на Илейн обходиха герба на Нощта.

— Да купуваш разни неща, без да имаш отчайваща нужда от тях.

Станът в дъното на сводестото помещение с дървена ламперия тракаше тихо под вещите ръце на тъмнокосата занаятчийка, която прекъсваше работата си само колкото да отговаря на въпросите на клиентите.

Това място беше толкова различно от колибата на ужасите, дом на Горската тъкачка Стрига.

— Имаме си всичко необходимо — признах на Илейн. — Купуването на подаръци ми се струва излишно.

— Но е традиция тук — отвърна Илейн с поруменяло от студа лице. — Традиция, за която се бориха във войната. Може би така трябва да гледаш на нещата, вместо да се чувстваш гузна. Да си спомняш, че този ден е важен за тях. И за богатите, и за бедните. Като уважаваме традициите им, макар и чрез подаръци, почитаме загиналите в името на тази земя, на мира в нея.

За миг продължих да се взирам в сестра си, замислена върху мъдрите й думи. Не долавях нито следа от пророческата й дарба. Стоеше пред мен с бистър поглед и открито лице.

— Права си — съгласих се накрая и отново обърнах очи към гоблена с герба.

Беше изтъкан от толкова черна нишка, че сякаш поглъщаше светлината и почти напрягаше очите. Самият герб беше извезан със сребристо, не, не сребристо. С причудлива седефена нишка, в която проблясваха разноцветни искри. Сякаш изпредена от звездна светлина.

— Май се замисляш да го купиш, а? — попита Илейн.

Тя още не беше купила нищо през едночасовата ни разходка, макар че често спираше да разглежда стоките. Търсеше подарък за Неста. Търсеше подарък за сестра ни, независимо дали тя щеше да ни удостои с присъствието си утре.

Но на Илейн като че ли й харесваше просто да се любува на оживения град, да поглъща с очи блещукащите гирлянди от елфически светлинки, окачени между сградите и над площадите, да опитва хапките храна, предлагани от напористи търговци, да слуша песните на странстващите музиканти край спящите фонтани.

Сякаш и сестра ми просто си бе търсила оправдание да излезе от къщата.

— Не знам за кого да го купя — признах си, посягайки с пръст към черното сукно. Щом нокътят ми докосна кадифеномеката му повърхност, сякаш изчезна. Сякаш материята наистина поглъщаше цветовете, светлината. — Но…

Погледнах Тъкачката в дъното на дюкяна и недовършената черга на стана й. Без да довърша мисълта си, тръгнах към нея.

Тъкачката беше Върховна елфка с масивно тяло и светла кожа. Дългата й черна плитка висеше през едното й рамо. Беше облечена в дебел червен пуловер, практични кафяви панталони и ботуши с вълнена подплата. Семпло, удобно облекло. Каквото и аз предпочитах да нося, докато рисувах. Всъщност по всяко време.

Каквото носех и сега под дебелото си синьо палто.

Ловките пръсти на Тъкачката застинаха и тя вдигна глава.

— Мога ли да ви помогна?

Въпреки красивата й усмивка сивите й очи излъчваха… тишина. Няма как да го опиша другояче. Тишина и лека хладност. С усмивката сякаш опитваше да прикрие някаква тежест в душата си.

— Искам да ви попитам нещо за гоблена с герба — отвърнах. — Черното сукно… от какво е?

— Питат ме поне веднъж на час — призна Тъкачката.

Усмивката остана на лицето й, но нито искра на хумор не озари очите й.

Смутих се леко.

— Извинете, че ви досаждам.

Илейн се появи с пухкаво розово одеяло в едната ръка и лилаво — в другата.

Тъкачката махна с ръка.

— Материята наистина е необикновена. Очаква се да питате за нея. — Тя плъзна ръка по дървената рамка на стана. — Наричам я Празнота. Поглъща светлината. Създава абсолютна липса на цвят.

— Вие ли я тъчете? — попита Илейн, поглеждайки през рамо към гоблена.

Тъкачката кимна сериозно.

— Един нов експеримент. Уча се как да създавам тъмнина, да я изтъкавам. Искам да стигна по-далеч, по-надълбоко от всяка тъкачка, живяла някога.

Тъй като бях попадала в бездна от празнота, намирах сукното й за обезпокоително сходно.

— Защо?

Сивите й очи се върнаха към мен.

— Съпругът ми не се върна от войната.

Откровените й думи прокънтяха в съзнанието ми.

С мъка задържах очи върху нейните, докато говореше.

— Започнах да тъка Празнота в деня, след като научих за смъртта му.

Рис не беше принудил никого от поданиците си да постъпи в армията му. Умишлено им даде право на избор. Прочела объркването по лицето ми, Тъкачката добави тихо:

— Той реши, че така е редно. Че е длъжен да участва в борбата. Тръгна с още неколцина съмишленици и постъпили в легиона на Двора на Лятото, който срещнали по пътя си на юг. Загинал в битката за Адриата.

— Моите съболезнования — пророних.

Илейн повтори тихо думите ми.

Тъкачката просто се взираше в гоблена.

— Мислех, че ни остават още хиляда години заедно. — Пръстите й задвижиха леко стана. — Така и не създадохме деца през тристата ни години съвместен живот. — Ръцете й танцуваха красиво, уверено, независимо от тежките й думи. — Не ми остана нищо истинско от него. Той си отиде, а аз съм още тук. Това чувство роди Празнота.

Тя продължи да работи, а аз не знаех как да й отговоря.

Можеше да съм на нейното място.

Можеше Рис да е мъртъв.

Онова изумително сукно, сътворено от скръб, до каквато се бях докоснала за кратко и повече никога не исках да позная, бе изтъкано от загуба, след чийто удар не вярвах аз самата да се възстановя.

— Все се надявам, че с всеки следващ път, когато разказвам на някого за Празнота, ще ми поолеква малко — продължи Тъкачката.

Ако посетителите на магазина й наистина я питаха толкова често… Аз не бих могла да го понеса.

— Защо просто не го свалите от стената? — попита Илейн със състрадателно изражение.

— Защото искам да го гледам.

Совалката летеше по стана, сякаш оживяла.

Въпреки сдържаността и спокойствието на Тъкачката усещах агонията й. С дарбата си на даемати можех да облекча тъгата й, болката й. Не го бях правила досега, но…

Не можех. И нямаше да го направя. Щеше да е лошо, дори да го сторех с добро намерение.

А и тя беше сътворила нещо от болката си, от безкрайната си скръб. Нещо необикновено. Не можех да й го отнема. Дори да ме помолеше.

— А как нарекохте сребърната нишка? — попита Илейн.

Ръцете на Тъкачката отново спряха и пъстроцветните прежди затрепериха върху стана. Тя впери поглед в очите на сестра ми. Този път дори не опита да се усмихне.

— Нарекох я Надежда.

В гърлото ми заседна огромна буца, а очите толкова запариха, че се обърнах и тръгнах към магическия гоблен.

Тъкачката обясни на сестра ми:

— Направих я, след като усвоих напълно Празнота.

Очите ми отново се впиха в черното сукно — беше все едно да се взираш в бездната на ада. После загледах нишката като живо сребро, която го пронизваше, ярка въпреки тъмнината, поглъщаща всички други светлини и цвят.

Можеше да съм на нейно място. Можеше Рис да е мъртъв. Почти се беше сбъднало.

Но той оцеля, а съпругът на Тъкачката не бе имал този късмет. Ние оцеляхме, а тяхната история бе свършила. Не й беше останало нищо от него. Не и онова, което й се искаше.

Аз бях щастливка — щастливка, задето имах да се оплаквам само от колебание какво да купя на другаря си. Моментът, в който той умря, беше най-тежкият в живота ми, и навярно щеше да си остане такъв, но все пак оцеляхме. И през последните месеци ме изтезаваха мисли за всички трагедии, които ни се бяха разминали на косъм.

Утрешният празник, шансът да почетем живота си заедно…

Дълбоката чернота пред мен и смайващият бунт на блестящата нишка Надежда през нея зашепнаха истината, преди да я осъзная. Преди да осъзная какво искам да подаря на Рис.

Съпругът на Тъкачката не се беше завърнал у дома. Моят още беше до мен.

— Фейра?

Не бях чула стъпките на Илейн. От минути не чувах околния свят.

Галерията опустяваше. Но не ме интересуваше. Отново се приближих до Тъкачката, която пак бе спряла работата си. Чувайки името ми.

Сведе глава с леко изцъклени очи.

— Милейди!

Не обърнах внимание на думата.

— Как? — Посочих стана, недовършеното творение в рамката му, тези по стените. — Как продължаваш да твориш след такава загуба?

Дори пресекливият ми глас да й направи впечатление, Тъкачката не го показа. Просто вдигна тъжен, измъчен поглед към мен и каза:

— Нямам друг избор.

Простичките й думи ме връхлетяха като удар.

Тя продължи:

— Трябва да творя, иначе всичко е било напразно. Трябва да творя, иначе ще се поддам на отчаянието и няма да изляза от леглото си. Трябва да творя, защото не знам как иначе да излея това. — Тя сложи ръка на гърдите си и очите ми пламнаха още повече. — Трудно е — рече Тъкачката, без да извръща поглед от лицето ми, — и боли, но спра ли, оставя ли стана и совалката… — Най-накрая откъсна очи от мен и ги впери в гоблена. — Тогава в Празнотата няма да блести Надежда.

Устните ми затрепериха и Тъкачката се протегна да стисне ръката ми. Мазолестите й пръсти стоплиха моите.

Не знаех какво да й кажа, как да предам с думи бурните емоции в гърдите си. Затова пророних само:

— Бих искала да купя гоблена.

Гобленът беше подарък единствено за мен и щяха да ми го доставят в градската къща следобед.

С Илейн обикаляхме по магазините още един час, преди да я оставя да пазарува сама в Палатата на шивачите и бижутерите.

Аз се ответрях в изоставеното ателие в Дъгата.

Имах нужда да порисувам. Да излея на платното онова, което бях видяла и почувствала в магазина на Тъкачката.

Останах три часа.

Някои картини се рисуваха бързо, с елементарни щрихи. Други първо скицирах на лист с молив, премисляйки какво платно ще е нужно, какви бои.

Този път рисувах, обгърната в скръбта на Тъкачката, рисувах заради нейната загуба. Нарисувах всичко, което се надигаше в мен, позволих на миналото да се прехвърли върху платното. И всеки замах с четката ми носеше блажено облекчение.

В унеса си чух вратата да се отваря чак в последния момент.

Успях само да скоча от столчето, преди Ресина да влезе в ателието с парцал и кофа в зелените си ръце. Определено не ми остана време да скрия картините и материалите.

Ресина просто спря на място и се усмихна.

— Подозирах, че ще ви намеря тук. Миналата нощ видях светлините и се досетих, че сте вие.

Сърцето ми заблъска бурно, лицето ми се нагорещи като ковашка пещ, но все пак успях да й отвърна със смутена усмивка.

— Извинявай.

Нисшата елфка прекоси стаята, грациозна въпреки парцала и кофата в ръцете й.

— Няма защо. Просто идвах да почистя.

Тя остави товара си до една от празните бели стени.

— Защо?

Оставих четката върху палитрата на столчето до моето.

Ресина сложи ръце на стройните си хълбоци и плъзна поглед из стаята.

Дали от любезност, или от липса на интерес, не задържа очи върху картините ми.

— Семейството на Полина не е решило дали ще продаде галерията й, но знам, че тя не би искала да я гледа занемарена.

Прехапах долната си устна, кимвайки неловко заради неразборията, която аз самата бях създала.

— Извинявай, че… че не дойдох в ателието ти снощи.

Ресина сви рамене.

— Пак няма защо.

Рядко се случваше някой извън Вътрешния кръг да ми говори така свободно. Дори Тъкачката възприе по-официален тон, след като поисках да купя гоблена й.

— Просто се радвам, че някой използва това място. Че вие го използвате — добави Ресина. — Мисля, че Полина би ви харесала.

Не й отвърнах и помежду ни се спусна мълчание, в което се заех да събирам материалите си.

— Няма да ти преча повече.

Облегнах една още съхнеща картина на стената. Портрет, който обмислях да нарисувам от доста време. Изпратих го в онази празнина между световете заедно с всички останали в ателието.

Наведох се да взема чантата с материалите си.

— Оставете ги тук.

Спрях, стиснала кожената дръжка.

— Ателието не е мое.

Ресина се облегна на стената при парцала и кофата.

— Защо не говорите със семейството на Полина? Сигурно ще искат да ви го продадат.

Изправих се, вдигайки чантата с материали.

— Може — отвърнах уклончиво.

Въпреки това изпратих и чантата, и всичко останало в онази празнина, без да ме е грижа дали не ги хвърлям едно върху друго, после тръгнах към вратата.

— Живеят във ферма в Дънмер, край морето. Да знаете, ако решите да ги потърсите.

Едва ли.

— Благодаря.

Долових усмивката в гласа й, когато каза:

— Весело слънцестоене!

— И на теб — подхвърлих през рамо и излязох на улицата.

Блъсвайки се в твърдите топли гърди на другаря си.

Отскочих от Рис с ругатня и го изгледах смръщено, когато се разсмя, стиснал раменете ми, за да не падна на замръзналия калдъръм.

— Накъде така?

Отвърнах му с гримаса, но все пак го хванах под ръка и тръгнахме забързано надолу по улицата.

— Какво правиш тук?

— А ти защо бягаш от изоставена галерия, сякаш си откраднала нещо?

— Не бягах.

Ощипах го по ръката и той пак се засмя дрезгаво.

— Добре, вървиш подозрително бързо тогава.

Отговорих му чак когато стигнахме до булеварда, спускащ се към реката. Тънки корички лед се носеха мудно по тюркоазените води. Усещах течението отдолу — макар и не толкова силно, колкото в топлите месеци. Сякаш Сидра бе заспала зимен сън.

— Там рисувам — обясних, като спряхме до парапета на крайречната алея. Влажен студен вятър разроши косата ми. Рис пъхна един измъкнал се кичур зад ухото ми. — Днес ме прекъсна една художничка, Ресина. Галерията е принадлежала на нисша елфка, загинала в атаката тази пролет. Ресина дойде да почисти заради нея. Заради Полина, в случай че семейството й реши да продаде помещението.

— Можем да ти купим собствено ателие, ако искаш да рисуваш някъде сама — предложи Рис, с позлатена от слабото слънце коса.

Крилете му пак ги нямаше.

— Не. Въпросът не е да съм сама, а да намеря подходящо място. Да го почувствам подходящо. — Поклатих глава. — Не знам. Рисуването помага. Поне на мен.

Въздъхнах и се вгледах в лицето, по-скъпо за мен от всичко друго на света, докато думите на Тъкачката отекваха в съзнанието ми.

Тя беше загубила любимия си. Аз — не. Въпреки това тя продължаваше да тъче, да твори. Обхванах едната буза на Рис с длан и той се притисна към нея.

— Според теб глупаво ли е, че започвам да се чудя дали рисуването не би помогнало и на други? — прошепнах. — Не аз да им рисувам. Да ги уча да рисуват. Да им давам тази възможност. На хора, изпаднали в моето положение.

Погледът му се стопли.

— Изобщо не е глупаво.

Погалих с палец скулата му, любувайки се на допира.

— На мен ми действа успокоително, може да подейства така и на други.

Той ме гледаше мълчаливо, докато милвах лицето му с приятелство, неизискващо нищо в замяна. Бяхме другари от по-малко от година. Ако беше загинал в последната битка, за колко ли неща щях да съжалявам? Знаех, знаех кои щяха да ме поразят най-тежко, най-дълбоко. Знаех кои можех да променя.

Свалих ръка от лицето му.

— Смяташ ли, че някой би посещавал уроците ми?

Рис се замисли, вперил очи в моите, а накрая ме целуна по слепоочието, стопляйки премръзналата ми кожа с устни.

— Е, ще видим.

Час по-късно намерих Амрен в апартамента й. Рис имаше среща с Касиан и илирианските командири във военния лагер на Девлон и ме изпрати до вратата на сградата, преди да се ответрее.

Влизайки в апартамента на Амрен, сбърчих нос.

— Тук мирише… интересно.

Разположила се пред дългата работна маса в средата на помещението, тя ми се усмихна рязко и посочи леглото.

Намачканите чаршафи и разхвърляните възглавници ми подсказаха що за мирис долавям.

— Можеше да отвориш някой прозорец — отбелязах, махвайки към огромните прозорци в другия край на апартамента.

— Навън е студено — отвърна тя и продължи да…

— Редиш пъзел?

Амрен нагласи едно малко парченце в частта, по която работеше.

— С друго ли трябва да се занимавам в почивните си дни по случай слънцестоенето?

Не посмях да отговоря, затова просто свалих палтото и шала си. Амрен поддържаше непоносима горещина в жилището си — или заради самата себе си, или заради гостенина й от Двора на Лятото, от когото нямаше и следа в момента.

— Къде е Вариан?

— Излезе да ми купува още подаръци.

— Още?

Тя вирна едното ъгълче на устата си в лека усмивка и намести ново парче от пъзела.

— Реши, че онези, които ми е купил от Двора на Лятото, не са достатъчни.

Нямах желание да разнищвам коментара й.

Вместо това седнах от другата страна на дългата маса от тъмно дърво, оглеждайки наполовина наредения пъзел с пасторална есенна картина.

— Ново хоби?

— След като дешифрирах онази противна книга, започнах да изпитвам носталгия по нея и реших, че трябва да си намеря друг вид ребус за решаване. — Още едно парче зае мястото си. — Това е петият ми пъзел за тази седмица.

— Минали са само три дни от нея.

— Прекалено лесни са ми.

— Този от колко части е?

— Пет хиляди.

— Фукла.

Амрен изцъка с език, после изправи гръб и го разтри с болезнена гримаса.

— Полезни са за ума, но вредят на Стойката.

— Добре, че можеш да се упражняваш с Вариан.

Амрен се засмя, по-скоро изграчи като сврака.

— Добре е наистина. — Сребърните й очи, все така неземни, все така пропити с необяснима сила, ме огледаха. — Едва ли идваш да ми правиш компания.

Облегна се в стария паянтов стол. Всички столове около масата бяха различни. Даже изглеждаха от различни десетилетия. Векове.

— Позна.

Втората в командването на Великия господар махна с ръка, демонстрирайки дългите си червени нокти, и отново се приведе над пъзела си.

— Слушам.

Поех си въздух за кураж.

— Идвам заради Неста.

— Така и предположих.

— Говорили ли сте?

— Посещава ме на няколко дни.

— Сериозно?

Амрен не успя да вмести едно парче в пъзела и очите й обходиха другите части, сортирани по цветове около нея.

— Толкова ли е невероятно?

— Не е стъпвала в градската къща. Нито в Дома на Ветровете.

— Никой не обича да ходи в Дома на Ветровете.

Посегнах към едно парче от пъзела и Амрен изцъка предупредително с език. Върнах ръка в скута си.

— Надявах се да ми обясниш какво я мъчи.

Амрен не отговори доста време, оглеждайки парчетата по масата. Тъкмо се канех да повторя молбата си, когато каза:

— Харесвам сестра ти.

Значи беше една от малцината.

Амрен вдигна очи към мен, сякаш го бях изрекла на глас.

— Харесвам я точно защото малцина други я харесват. Защото не е лесно да общуваш с нея, нито да я разбереш.

— Но?

— Няма „но“ — довърши Амрен и върна очи към пъзела. — Харесвам я, затова не искам да клюкарствам относно състоянието й.

— Това не е клюкарстване. Загрижена съм за нея. Всички други също. Тръгнала е по път, който…

— Няма да предам доверието й.

— Споделила е с теб?

Прекалено много емоции се заблъскаха в мен. Облекчение, че Неста изобщо е споделила с някого, объркване, че е избрала точно Амрен, и дори малко ревност, задето собствената ми сестра не се е обърнала към мен или поне към Илейн.

— Не — отговори Амрен. — Но знам, че не би й харесало да обсъждам пътя й с когото и да било. Най-вече с теб.

— Но…

— Дай й време. Дай й лично пространство. И възможност сама да се вдигне на крака.

— Минаха месеци.

— Тя е безсмъртна. Месеците са нищо.

Стиснах челюсти.

— Отказва да дойде за слънцестоенето. Илейн ще е съсипана, ако…

— Илейн или ти?

Сребърните й очи ме приковаха на място.

— И двете — процедих през зъби.

Амрен отново прерови парчетата по масата.

— Илейн си има достатъчно свои несгоди.

— Например?

Тя ми отвърна с онзи познат поглед. Аз го игнорирах.

— Ако Неста благоволи да те навести — подхванах и древният стол простена, като го отместих назад, за да стана, грабвайки палтото и шала си от пейката до вратата, — кажи й, че за нас ще е от голямо значение, ако дойде за слънцестоенето.

Амрен не си направи труда да вдигне поглед от пъзела.

— Нищо не обещавам, момиче.

На повече не можех и да се надявам.