Духът на демона

Глава 18 Врагове на църквата

Единствената магия, която носеха, бе гранат, който засичаше употребата на други магически камъни, а също така и слънчевият камък, който разваляше магията. В действителност нито един от тях не бе особено умел със светите камъни, тъй като бяха прекарали малкото години в Сейнт Мер-Абел в усилени физически тренировки и подготовка за титлата брат Правда. Керванът бе поел на изток тази сутрин, а двамата монаси, сменили робите си с дрехи на обикновени селяни, отидоха на юг, към ферибота за Палмарис, и се качиха на първия от трите му курса през Масур Делавал призори. Бяха в града по обед и без да губят време, поеха на север, прескачайки стената, вместо да минат през портите. Когато слънцето вече се бе спуснало ниско на запад, Юсеф и Данделион забелязаха първите си жертви — група от четири чудовища, трима паури и гоблин, които си бяха направили лагер сред купчина канари на по-малко от десет мили от Палмарис. Бързо стана ясно, че гоблинът в групата е роб, тъй като той вършеше почти всичката работа, а когато се забавеше, получаваше шамар по врата, за да се разбърза.

Нещо повече, монасите забелязаха, че гоблинът е вързан за глезена с въже. Юсеф се обърна към Данделион и му кимна — щяха да използват това като предимство.

Докато слънцето се скриваше зад хоризонта, гоблинът излезе от лагера, следван от паур, който държеше другия край на въжето. В гората робът започна да събира дърва, докато пазачът му стоеше наблизо.

Юсеф и Данделион, безшумни като падащите сенки, заеха позиция.

Слабият монах се покатери на едно дърво, а по-едрият Данделион се промъкваше иззад дърветата към паура.

— По-бързо, глупако — скара се паурът на гоблина и разрита шумата. — Приятелите ми ще изплюскат целия заек, докато се натуткаш! За мен ще останат само кокали за глозгане!

Гоблинът, действително окаяно създание, го погледна за миг и загреба още малко подпалки.

— Моля ви, господарю — оплака се той, — ръцете ми са пълни и гърбът ме боли.

— Млъкни! — изръмжа паурът. — Мислиш, че това е всичко, което можеш да пренесеш? Е, не стига за огън през нощта. Да не искаш пак да идваме? Жив ще те одера, смрадльо такъв!

Юсеф се спусна на земята точно до изненадания паур и го халоса здраво по главата. Миг по-късно Данделион дотича и нападна джуджето в гръб, обви го в мечешка прегръдка и като се засили, заби лицето му в кората на най-близкото дърво.

Здравият паур обаче не се предаваше и заби лакът в гърлото на Данделион. Едрият монах почти не го усети, стисна го по-силно и като видя, че спътникът му приближава, вдигна високо ръката на паура, разкривайки гърдите му.

Кинжалът на Юсеф потъна прецизно между две от ребрата на упоритото джудже и стигна право до сърцето. Данделион, държейки здраво гърчещото се джудже, сполучи да освободи едната си ръка и притисна раната, за да не изтече твърде много кръв.

Не и тук.

Междувременно Юсеф се обърна към гоблина.

— Свободен си — прошепна той развълнувано и му махна да бяга.

Гоблинът едва се сдържа да не изпищи, втренчи се в човека, а после в дървата, които държеше. Треперещ от вълнение, той ги хвърли на земята, освободи глезена си от въжето и побягна в притъмняващата гора.

— Мъртъв ли е? — попита Юсеф, докато Данделион поставяше тялото на земята. Едрият монах кимна и започна да превързва раната. Беше важно да не тече кръв, когато се върнат в Палмарис и по-точно в Сейнт Прешъс. Юсеф взе оръжието на паура — грозно на вид, назъбено криво острие, дълго и дебело колкото ръката му, а Данделион пъхна джуджето в тежък чувал. После се озърна, за да се увери, че другите паури не са усетили нападението. След миг двамата поеха бързо на юг, тъй като товарът не представляваше проблем за силния Данделион.

— Не трябваше ли да вземем и гоблина? — попита Данделион, когато забавиха ход, приближавайки северната стена на града. — За Конър Билдебург?

Юсеф се замисли, опита се да не се изхили на факта, че глуповатият му приятел предлага това чак сега, повече от час след бягството на създанието.

— Трябва ни само един — увери го Юсеф. Върховният абат се бе изразил достатъчно ясно. Всяко действие срещу абат Добриниън трябваше да изглежда като инцидент или да носи улики за извършител, различен от Маркварт — усложненията за Църквата щяха да са сериозни, ако се докажеше, че Сейнт Мер-Абел има пръст в убийството. Но Конър Билдебург не бе такъв проблем. Ако неговият чичо, баронът на Палмарис, въобще заподозреше Църквата за смъртта му, той, в своето неведение за враждата между абатствата, вероятно щеше да обвини Сейнт Прешъс, а не Сейнт Мер-Абел. А дори и да насочеше вниманието си към манастира в Залива на Вси светии, нямаше да може да направи нищо по въпроса.

За тренираните убийци не представляваше никакво усилие да преминат градските стени, незабелязани от уморените пазачи. Войната се бе отдалечила от града и макар отделни банди като тази, на която монасите се бяха натъкнали, все още да скитаха наблизо, те не представляваха заплаха, предвид градския гарнизон, подсилен наскоро и от цял отряд кралски хора от Урсал.

Сега Данделион и Юсеф отново сложиха кафявите роби и поеха по улиците със смирено сведени глави. Бяха обезпокоени само веднъж един просяк не ги оставяше на мира и си позволи да ги заплаши, за да му дадат сребърна монета, но бе захвърлен от брат Данделион към една улична стена.

Бе късна вечер, Сейнт Прешъс бе тъмен и притихнал. Монасите обаче не се успокоиха от този факт, защото знаеха, че хората от техния орден са много по-бдителни от мързеливите градски стражи. И отново върховният абат ги бе подготвил добре. На южната стена на манастира, която всъщност бе част от самата главна сграда, нямаше прозорци или видими врати.

Ала в действителност имаше една умело скрита врата, през която готвачите на абатството изхвърляха остатъците от храната.

Брат Юсеф извади граната, за да открие невидимата врата, тъй като порталът, освен че бе прикрит с магия, бе запечатан така и срещу отваряне отвън.

Вратата трябваше да има и истинска ключалка — ала преди монасите от Сейнт Мер-Абел да напуснат Сейнт Прешъс, брат Юсеф бе отишъл до кухнята, привидно за да набави провизии, но всъщност, за да унищожи катинара на входа. Явно върховният абат се бе сетил, че може да се наложи да влязат тихо в Сейнт Прешъс, досети се той, истински впечатлен от проницателността на господаря си.

Със слънчевия камък Юсеф унищожи крехката магическа ключалка и внимателно отвори вратата. В кухнята имаше само една млада жена, която си пееше, докато миеше гърне с гореща вода. Юсеф се озова до нея почти мигновено. Спря заслушан в безгрижната й песен и наслаждавайки се на иронията, породена от тази весела мелодия.

Жената спря да пее, усетила чуждото присъствие.

Юсеф се наслади на страха й още миг, сетне я сграбчи за косата и потопи лицето й във водата. Тя се опита да се съпротивлява, но нямаше никакъв шанс срещу безмилостния убиец. Юсеф се усмихна, когато тя падна на пода. Предполагаше се, че трябва да е лишен от чувства убиец, механична играчка, подчинена на волята на върховният абат, но всъщност изпитваше удоволствие от убийствата, харесваше му страха на жертвите, абсолютната му власт. Като погледна към мъртвата млада жена, той съжали единствено, че не е имал време, за да се наслади на предварителната игра, на ужаса преди смъртта.

В сравнение с него самата смърт бе бледа и скучна.

Сейнт Прешъс бе тих тази нощ, сякаш самият манастир си почиваше след изпитанията, на които го бе подложил върховният абат. Братята Правда, Юсеф и Данделион, вървяха по коридорите на абатството, а могъщият Данделион носеше чувала с паура през рамо. Видяха само един монах по пътя си към личните покои на абат Добриниън, но той не ги забеляза.

Юсеф приклекна на коляно пред вратата с малък нож в ръка. Лесно се справи със слабата ключалка, но издраска и изстърга дървото около нея, за да изглежда, че вратата е била отворена със сила.

Влязоха, а после минаха през още една врата, този път отключена, и се озоваха до леглото на Добриниън.

Абатът се стресна, събуди се и понечи да извика, но изведнъж притихна, щом видя двамата монаси и кривото назъбено острие на милиметри от лицето си. То блестеше зловещо на меката лунна светлина, нахлуваща в стаята през единствения прозорец.

— Знаел си, че ще дойдем — подразни го Юсеф.

Добриниън поклати глава.

— Мога да поговоря с върховния абат — помоли се той, — просто имахме малко неразбирателство, това е всичко.

Юсеф постави пръст пред устните си и се усмихна жестоко, но Добриниън продължи:

— Чиличънкови са престъпници, това е ясно — избъбри, като се мразеше за тези думи, за страха си. В душата му сега бушуваше голяма битка — съвестта му се бе изправила срещу най-съкровения инстинкт за самосъхранение.

Братята Правда наблюдаваха неговото страдание, без да разбират откъде идва то, но Юсеф истински му се наслаждаваше.

Тогава Добриниън се успокои и погледна Юсеф право в очите, внезапно преодолял страха си.

— Вашият Маркварт е зъл човек — каза той — и никога не е бил истински върховен абат на Абеликанската църква. Затова сега говоря на вас, в името на клетвите на нашия Орден за скромност, благочестие и достойнство — да се обърнете срещу тази злина, да откриете отново светлината… — Гласът му премина в хриптене, когато Юсеф, твърде порочен, за да чуе тези молби към съвестта си, прекара назъбеното острие през гърлото на абата.

После двамата се обърнаха към паура и го оставиха на пода. Данделион разви превръзката и откри раната, докато Юсеф претърсваше покоите на абата. Накрая той намери един малък нож, използван за разпечатване на писма. Острието му не бе широко като това на неговия кинжал, но все пак влезе доста точно в смъртоносната рана на паура.

— Донеси го тук — каза Юсеф на Данделион, който затътри Добриниън към писалището. Юсеф направи още няколко малки рани по трупа на абата, за да изглежда, че се е съпротивлявал.

След това, тихи като смъртта, убийците си излязоха, подобни на сенки, от Сейнт Прешъс и потънаха в тъмната нощ.

Още на следващата сутрин новината за убийството на абата се разпространи, зад укрепените стени се разнесоха панически крясъци, а просълзени войници се упрекваха, че са оставили паур да се промъкне покрай тях. Слухове за предстояща гибел се понесоха из кръчмите и улиците, а всеки разказваше своя версия на убийството, която се украсяваше все повече и повече. Докато Конър Билдебург се събуди в прословутия вертеп „Бойна вежда“ и научи какво е станало, историята вече включваше армия от паури в предградията на Палмарис, готова да нападне и да изколи всички хора, докато скърбят.

Конър се облече набързо и излезе от бардака. Спря една карета и каза на кочияша да го откара до имението Чесуинд, домът на неговия чичо.

Вратите бяха затворени, а каляската веднага бе обкръжена от дузина войници с извадени оръжия. Конят рязко спря, а Конър и изплашеният кочияш усетиха погледите на много стрелци върху себе си.

Щом го познаха, стражите се успокоиха и му помогнаха да слезе, сетне казаха на кочияша да си тръгва.

— Чичо ми добре ли е? — разтревожено попита Конър, докато стражите го ескортираха през портата.

— Изнервен е, господарю Конър — отвърна един от тях. — Като си помислиш, че паур може така лесно да премине през защитите ни и да убие абат Добриниън! И всичко това точно след проблемите в абатството! Тъмни времена са настанали!

Конър не отговори, но слушаше внимателно думите на мъжа и неизречените, може би дори неосъзнати усложнения зад тях. После хукна към имението и по добре охраняваните коридори, към залата за аудиенции на своя чичо.

Войникът, който стоеше до бюрото на барон Рочефорт Билдебург, бе едрият човек, чийто нос бе разбит от самия върховен абат Далбърт Маркварт. Сега през лицето му имаше превръзка.

— Чичо ми знае ли, че съм тук? — попита го Конър.

— Скоро ще се присъедини към нас — изфъфли стражът, тъй като и устата му бе засегната от атаката на магнетита.

В същия миг чичото на Конър влетя в стаята през една странична врата, а лицето му светна, когато видя племенника си.

— Слава на Бога, че си добре — каза щастливо баронът. Конър бе любимият роднина на Рочефорт Билдебург и понеже той нямаше деца, повечето хора смятаха, че той ще наследи титлата му.

— А не трябваше ли? — попита Конър с типичното си спокойствие.

— Те убиха абат Добриниън — отговори Рочефорт и седна на писалището.

Конър не пропусна усилието, което костваше на чичо му дори това простичко движение. Рочефорт бе пълен човек и страдаше от изключителни болки в ставите. До предишното лято яздеше из полята всеки ден, в слънце и дъжд, ала тази година това се случваше много рядко.

Очите на Рочефорт също подсказваха колко е остарял. Преди сиви и блестящи, сега те бяха потъмнели и мътни. Конър искаше титлата барон на Палмарис, откакто бе пораснал достатъчно, за да разбира престижа и властта, идващи с нея, но сега, когато моментът сякаш наближаваше, бе открил, че може да почака — и то още много години. Беше по-щастлив от настоящото си положение, стига скъпият му чичо, който за него бе като баща, да е жив и здрав.

— Как може чудовищата да търсят мен? — отговори спокойно Конър. — Абатът е ясна цел за враговете ни, но аз?

— Абатът и баронът — напомни Рочефорт.

— Наистина съм щастлив, че си взел мерки — бързо добави Конър. Може би ти си цел, но не и аз. Доколкото им е известно, аз съм просто обикновен младеж, който обича да се весели по кръчмите.

Рочефорт кимна, изглеждаше успокоен от логиката на Конър.

Подобно на загрижен баща, той не се боеше за себе си и наполовина колкото за Конър.

Ала Конър не бе много уверен в собствените си думи. Промъкването на паура в Сейнт Прешъс точно сега, скоро след оттеглянето на отвратителния върховен абат, му изглеждаше прекалено подозрително, а като гледаше обезобразеното лице на охраняващия чичо му страж, се чувстваше все по-зле.

— Искам да останеш в имението Чесуинд — каза Рочефорт.

Конър поклати глава.

— Имам работа в града, чичо — отвърна той. — А и с паури се бия вече месеци наред. Не се страхувай за мен.

Той потупа Закрилник, който почиваше в ножницата си. Рочефорт се вгледа в самоуверения младеж. Ето това харесваше у Конър — увереността, елегантността. На младини и той бе същият, скачаше от кръчма в кръчма, от бордей на бордей, гребеше от живота с пълни шепи, излагаше се на опасности. Каква ирония, помисли си той, че сега, когато бе вече стар и пред него имаше все по-малко време, удоволствия и вълнения, той пазеше живота си повече. А Конър, който имаше какво да губи, не се боеше от нищо, чувстваше се безсмъртен и неуязвим.

Баронът се засмя и отхвърли възможността да принуди племенника си да остане в имението Чесуинд, разбираше, че ако го направи, ще му отнеме онова, което харесва най-много у него.

— Поне вземи един от войниците ми за охрана — предложи той като компромис.

Ала Конър отново поклати глава.

— Това само ще ме посочи като потенциална мишена — обясни той. — Познавам града, чичо. Знам откъде да намеря информация и къде да се крия.

— Хайде, бягай тогава — извика примирено баронът и се засмя. — Ала знай, че не носиш отговорност само за своя живот. — Изправи се с по-малко усилие, отколкото му бе коствало сядането, потупа няколко пъти Конър по рамото, а след това положи длан на врата му.

— Носиш сърцето ми в себе си, момче — каза той тъжно. — Ако те намерят, както откриха Добриниън, знай, че няма да го преживея.

Конър повярва на всяка негова дума. Прегърна го и уверено излезе от стаята.

— Скоро той ще бъде твоят барон — каза Рочефорт на войника.

Мъжът го погледна и кимна, очевидно одобряваше избора.

— Отвори го.

— Но, господарю Билдебург, не виждам причина да обезпокояваме мъртвите — отговори монахът. — Този ковчег бе благословен от брат Талумус, нашият най-висшестоящ…

— Отвори го — повтори Конър и прикова младежа с поглед.

Младият монах още се колебаеше.

— Чичо си ли трябва да викна?

Монахът прехапа устни, но отстъпи пред тази заплаха и се приведе ниско, за да отвори дървения капак на ковчега — в него лежеше жената, а плътта й бе вече посиняла.

За ужас на монаха Конър се протегна и я хвана за рамото, повдигна я и я обърна. Надвеси се над трупа и без да обръща внимание на миризмата, го огледа внимателно.

— Някакви рани? — попита той.

— Само белези от удавянето — отвърна монахът, — подпухнала е.

Освен това е станало в гореща вода. В началото лицето й бе зачервено, но сега кръвта и животът й са си отишли.

Конър внимателно постави тялото на мястото му, изправи се и даде знак на монаха да затвори ковчега. Постави ръка върху устата си и загриза нокътя на палеца си, докато се мъчеше да проумее какво става. Монасите от Сейнт Прешъс се отнасяха много мило с него. Бяха изплашени и объркани, а присъствието на така важен роднина на барон Билдебург им помогна да се успокоят.

В стаята на абат Добриниън Конър не намери почти никакви следи.

И двете тела все още бяха там, като абатът бе почистен и внимателно положен на своето легло, а паурът лежеше там, където го бяха намерили монасите. Кръвта по стените още не бе измита. Когато Конър бе възразил срещу промените в стаята, монасите дълго и убедително му описаха сблъсъка, така както го бяха разчели — абатът бил ранен пръв, и то няколко пъти, вероятно изненадан, докато спи. Раната на гърлото била смъртоносна, но въпреки това абатът успял да пресече стаята и да вземе малкия си нож.

Колко горди бяха монасите от Сейнт Прешъс, че абатът им е успял да отмъсти на своя убиец!

За Конър, който се бе борил със страховитите паури, изглеждаше невероятно, че един хвърлен нож може така точно да повали някого, а още по-странно бе това, че Добриниън бе успял да стигне бюрото с прерязаното си гърло. Станалото не бе съвсем невероятно и той задържа подозренията си за себе си, приемайки описанието с неразгадаемо кимване и кратка похвала за смелия Добриниън.

После разпита как паурът се е промъкнал вътре и научи за втората жертва, нещастното момиче, нападнато и удавено в кухнята. За монасите оставаше загадка как е влязъл паурът, тъй като вратата била магически запечатана и не можела да бъде отворена отвън, пък и била невидима на стената на абатството. Единственото обяснение бе, че глупавото момиче е било или в съюз, или, по-вероятно, измамено от паура, и го бе пуснала вътре.

Това също звучеше вероятно на Конър, макар да изискваше малко въображение, но сега, докато гледаше момичето, младият благородник отново бе овладян от страхове и подозрения. Все пак той отново не каза нищо на монасите. Разбираше, че без ръководството на единствения човек с власт в абатството те едва ли можеха да сторят нещо.

— Горкото момиче — каза, докато монасите го ескортираха от мазето на манастира — там, където Чиличънкови бяха държани като затворници, напомни си.

— Вашият чичо ще ни помогне да се предпазим от други нападения, нали? — попита един от монасите, който чакаше в параклиса.

Конър помоли за пергамент и малко мастило и бързо надраска една молба за такава помощ.

— Отнеси това до имението Чесуинд — рече той. — Разбира се, че родът Билдебург ще направи всичко по силите си, за да защити Сейнт Прешъс.

После се сбогува с монасите и пое по улиците на Палмарис, място на клюки и слухове, където наистина можеше да намери отговори на въпросите, които го тормозеха. Защо паурите бяха решили да ликвидират абат Добриниън, който и без това не бе участвал активно в сраженията?

Само шепа монаси бяха излезли от Сейнт Прешъс, за да се бият на север, и те не бяха изиграли някаква решаваща роля. Предвид това и факта, че Сейнт Прешъс бе служил повече като лечебница по време на войната, изглеждаше невероятно някое от действията на Добриниън да е подтикнало паурите към такава отчаяна стъпка. Единственото обяснение бяха монасите от Сейнт Мер-Абел, които според слуховете бяха дошли от север, нападайки чудовищата и вероятно избивайки много от тях, като неволно бяха превърнали абата в мишена за убийството.

Ала след своя опит с Маркварт Конър не вярваше и в това. Думите „прекалено удобно“ се въртяха в ума му винаги, когато обмисляше доказателствата, водещи до едно на пръв поглед логично заключение. Тази нощ той мина край „Пътят на задругата“, която бе отворена от Дейнси Оукъмб предния ден по негово настояване. Беше й обяснил, че Чиличънкови ще са в отчаяна нужда, когато се върнат в Палмарис — макар че сам не вярваше в тяхното завръщане, — ако кръчмата не продължи да работи. Мястото бе претъпкано и всички бяха нетърпеливи да чуят слуховете за случилото се с абат Добриниън и Кели Лий, нещастното момиче от кухнята. Конър мълча през повечето време и само слушаше, опитваше се да научи нещо полезно — нелека задача сред морето от думи.

И въпреки че искаше да остане незабелязан, често го заговаряха, тъй като хората смятаха, че един благородник ще знае повече за станалото.

На въпросите им Конър само се усмихваше и клатеше глава.

— Не знам нищо повече от това, което чувам тук — отговаряше той.

Нощта мина, без да научи нищо ново. Раздразнен, Конър се облегна на стената и затвори очи. Само думите на един приятел за „новаци“, дума, която описваше посетители, които досега не бяха идвали в „Пътя“, го извади от дрямката.

Отне му няколко мига да фокусира погледа си и да го премести от тълпата към вратата и двамата мъже — единият дребен, а другия огромен, които стъпваха с грацията и напрегнатостта на тренирани войни.

Очите на Конър се разшириха. Познаваше тези двамата и знаеше, че дрехите на обикновени селяни, които носеха, не им подхождат.

Къде бяха робите им?

Самата гледка на Юсеф докара болка в бъбрека на Конър и предвид последната му среща с двамата монаси, благородникът счете за разумно да се скрие в тълпата. Махна на Дейнси и когато тя дойде от другата страна на бара, той посочи новодошлите и каза:

— Виж какво искат тия двамата и им кажи, че не съм идвал в „Пътя“ от седмица.

Дейнси кимна и се отдалечи, а Конър изчезна към задния вход.

Все пак се опита да остане наблизо, за да разбере какво си приказват двамата с момичето, защото те я приближиха. Шумът в кръчмата обаче пречеше на подслушването.

Докато Дейнси — прекрасната Дейнси — нарочно не извиси гласа си, казвайки:

— О, но той не е идвал тук вече цяла седмица!

Подозренията на Конър се потвърдиха, монасите наистина търсеха него — а защо, можеше да се сети и сам. Както можеше да се сети и защо Кели Лий не бе разрязана, защо паурът не бе потопил шапката си в кръвта й, традиция, която никое уважаващо себе си джудже не би пренебрегнало. Той се осмели да се обърне към Дейнси, която го погледна с крайчеца на окото си и в същото време „неволно“ поразтвори блузата си с другата ръка, привличайки вниманието на всеки стоящ наблизо мъж, включително и на двамата монаси. Добро момиче, помисли си Конър, и се възползва от момента, за да набере малко преднина. Отне му повече от минута, за да излезе от претъпкания хан, ала след това бе свободен и вдишваше соления въздух на нощта в Палмарис, под чистото небе.

Погледна назад към кръчмата, за да види как тълпата се размества, като че някой я разбутва, за да се добере до вратата.

Конър не изчака да види кой е това. Ако монасите се бяха усетили, че Дейнси ги будалка, щяха да знаят накъде да тръгнат. Благородникът се втурна към един ъгъл, скри се зад него и надзърна към вратата на хана.

Юсеф и Данделион изскочиха навън.

Конър се спусна по улицата, а мислите бушуваха в главата му. Без да губи време, той се покатери на един покрив по водосточна тръба, легна по корем и видя, че монасите идват до ъгъла по следите му. После се обърна настрани и тихо запълзя.

Тук горе, под звездите и над светлините на града, Конър не можеше да не потъне в спомени. Това бе едно от любимите места на Джил, нейното скривалище от света. Тя често идваше тук, за да остане насаме с мислите си, да си спомни за миналите събития, които убягваха на крехкото й тогава съзнание.

Дращенето на метал прогони мислите за Джил — единият от монасите, по всяка вероятност Юсеф, вече бе започнал да се катери.

Конър побягна, скочи към покрива на съседната сграда, изкачи се до върха му и се спусна по другата страна, хвана се за ръба и скочи на улицата. Хукна с всичка сила, мислейки си за Джил, за цялата лудост, която бе нахлула в неговия малък свят.

Абат Добриниън бе мъртъв. Мъртъв! И това не бе дело на паур.

Не, тези двамата го бяха сторили, лакеите на върховния абат Далбърт Маркварт, предводителя на цялата Абеликанска църква. Маркварт бе убил Добриниън заради неговата съпротива и сега бе пратил убийците си и след него.

Тежестта на тези мисли най-после се стовари върху Конър и почти го повали. Той обмисли какво да направи — дали да потърси подкрепа в имението Чесуинд? Но се отказа, не искаше да забърква чичо си. Ако Маркварт се бе добрал до Добриниън, можеше ли някой, дори баронът на Палмарис, да бъде спокоен за живота си? Това бяха много силни противници, разбра Конър, дори всички легиони на Хонс-де-Беер да тръгнеха срещу него, пак нямаше да са по-опасни от монасите на Сейнт Мер-Абел. И наистина, в много отношения, сред които не на последно място бяха загадъчните и неразбираеми магически сили, върховният абат бе по-могъщ дори от краля.

Мащабите на всичко това, невероятната идея, че върховният абат би наредил — е наредил! — Добриниън да бъде убит, смазваше младия благородник, караше мислите му да се лутат трескаво, докато той самият потъваше в нощта.

И все пак той знаеше, че няма къде да се скрие. Тези двамата и другите, ако имаше такива в града, бяха професионални убийци. Щяха да го намерят и погубят.

Имаше нужда от отговори и мислеше, че знае къде да ги намери.

Освен това не бе единственият заплашен, не бе истинската цел на Маркварт. Той се отправи към имението Чесуинд и премина вратите му, ала вместо към къщата, влезе в конюшните. Там бързо оседла любимия си ловен кон на име Сивия камък, красив и мускулест светлокафяв жребец с дълга руса грива. Яхна го и препусна към северната порта на Палмарис.

Глава 19 Промяна в посоката

Пътуването бе лесно — или поне трябваше да бъде такова, тъй като пътят по протежението на западния бряг на Масур Делавал, на юг от Палмарис, бе най-хубавият в целия свят. В началото Йойона си намери място в керван, с който пътува два дни без почивка, дори и през нощта. Въпреки това не се чувстваше добре. Костите го боляха много, а на двеста мили от Палмарис се разболя, имаше пристъпи на гадене и слаба температура, от която постоянно се потеше.

Лоша храна, предположи той, искрено надявайки се това пътуване и тази болест да не се окажат края му. Все още имаше да свърши много неща, а и мисълта да умре сам на пътя между Урсал и Палмарис, два града, които никога не бе обичал особено, въобще не му се нравеше.

Така, с типичния си стоицизъм, старият отец пътуваше от град до град, вървеше бавно и тежко се подпираше на тоягата си, упреквайки се, че си е позволил да напълнее толкова. Смирение, достойнство, бедност, каза си той саркастично. Чувстваше се съвсем недостоен, стигайки в бедността си твърде далеч. А що се отнася до смирението — Йойона вече не знаеше какво точно значи тази дума. Да следва сляпо върховния абат Маркварт? Или да следва сърцето си, доверявайки му се, както го бе учил Авелин?

Второто, реши той, но в действителност това не означаваше нищо, тъй като Йойона не знаеше какво трябва да направи, за да промени нещо наистина. Най-много да го отлъчат от Църквата или дори да го изгорят като еретик. Църквата имаше дълга история, в която често анатемосаните като еретици бяха изгаряни на клада. Йойона потръпна при тази мисъл, сякаш тя бе мрачно предчувствие. Наистина върховният абат напоследък бе в лошо настроение, което се влошаваше още при споменаването на името на Авелин Десбрис! Така, по дългия път към Урсал отецът си бе спечелил нов враг, отчаянието. Ала той продължи да се тътри напред, крачка по крачка.

Когато се събуди на шестия ден от пътуването си, видя, че небето е натежало от черни облаци и към средата на сутринта заваля. В началото Йойона бе щастлив от облаците, тъй като предходния ден се бе оказал немилостиво горещ. Ала щом първите ледени капки намокриха трескавото му тяло, той наистина се почувства нещастен и дори се замисли дали да не се върне в града, в който бе прекарал нощта. Все пак не смени посоката, а просто продължи през локвите, съсредоточавайки се в себе си, в Авелин и Маркварт, в пътя, който бе избрала Църквата, в мислите за онова, което можеше да стори той, за да я отклони от него. Минутите преминаха в час, после в два, а старият отец бе така потънал в мислите си, че изобщо не чу бързо приближаващия зад гърба му фургон.

— Махни се от пътя! — извика кочияшът и дръпна юздите. Конете кривнаха настрани, като се разминаха на косъм с Йойона и го изпръскаха с кал, а той изненадан и ужасен се хвърли на земята. Фургонът затъна в калта, която обаче предотврати обръщането му, а обезумелият кочияш се мъчеше да овладее положението. Накрая колелата забавиха ход и спряха. Кочияшът скочи на земята, огледа набързо затъналите колела и хукна към другата страна на пътя, където седеше Йойона.

— Прощавайте — заекна отецът, докато мъжът, красив човек на около двадесет години, прецапваше пътя до него, — не ви чух в дъжда.

— Няма нужда да се извинявате — каза дружелюбно човекът и помогна на Йойона да се изправи, като изтърси малко от калта по робата му. — Опасявах се от такъв инцидент още откак напуснах Палмарис.

— Палмарис? — повтори Йойона. — И аз идвам от този тъй прекрасен град.

Монахът забеляза, че изражението на мъжа стана кисело, като чу думата „прекрасен“ и реши да замълчи и да слуша.

— Е, аз карах доста бързичко — отговори той, безпомощно поглеждайки фургона.

— Няма да е лесно да го извадим от калта — съгласи се Йойона.

Човекът кимна.

— Ще намеря местни да помогнат — каза той, — на около три мили зад нас има град.

— Хората там са учтиви — с надежда каза Йойона, — мога да ви придружа, те с радост ще помогнат на един свещеник, а и бяха много мили с мен снощи, когато отседнах там. А после, като извадим фургона, може би ще ме вземете със себе си. Аз пътувам към Урсал и пред мен има още много път, а вече съм старичък за него.

— И аз пътувам към Урсал — каза човекът. — Тъкмо ще ми помогнете да предам съобщението, тъй като то засяга вашата Църква.

Йойона наостри слух при тази забележка и повдигна вежда.

— О! — рече той.

— Скръбна вест — продължи човекът, — наистина скръбна вест е — загинал е абат Добриниън.

Очите на Йойона се разшириха и той залитна, но бързо се хвана за ръкава на мъжа, за да не падне.

— Добриниън? Как?

— Паур — отвърна човекът, — мръсен гаден плъх. Промъкнал се в манастира и го убил.

Йойона не можеше да повярва на ушите си. Мислите препуснаха в главата му, но той се чувстваше твърде зле и беше много объркан. Седна пак на калния път и скри лицето си в шепи. Заплака, но не знаеше за кого — за абат Добриниън, за себе си или за своя обичан Орден.

Кочияшът успокоително сложи ръка на рамото му и след малко заедно поеха към града, като човекът обеща, че ще нощуват там, дори ако хората успеят да извадят фургона от калта.

— И ще пропътуваш с мен остатъка от пътя до Урсал — каза той усмихнат, опитвайки се да окуражи монаха. — Имам топли завивки, ще те стоплят, отче, и хубава храна, много хубава храна, за из път.

Едно от семействата в малкия град настани Йойона и кочияша в топли легла за през нощта. Монахът си легна рано, но не можа да заспи веднага, тъй като в къщата дойдоха много хора. Всички идваха да чуят със собствените си уши от кочияша вестта за тъжната участ на абат Добриниън. Йойона лежеше тихо и слушаше дълго разговорите, докато накрая, потен и треперещ, потъна в сън.

Юсеф и Данделион не се върнаха с нас.

Отец Йойона внезапно се събуди. Къщата бе притихнала и тъмна заради облачното небе.

Йойона се огледа, присвивайки очи.

— Кой е там? — попита той.

Юсеф и Данделион не се върнаха с нас! — чу той отново, този път по-отчетливо.

Не, не бе чул, осъзна Йойона, тъй като наоколо не се чуваше нищо освен тежкото барабанене на дъжда по покрива. Чуваше думите в ума си и в миг разбра кой ги е поставил там.

— Брат Браумин? — попита той.

Опасявам се, че върховният абат ги е изпратил по дирите ти, предадоха му мислите. Бягай, приятелю, бягай, учителю. Върни се в Палмарис, ако не си далеч оттам, в двора на абат Добриниън и не позволявай на братята Юсеф и Данделион да влязат в Сейнт Прешъс.

Връзката бе слаба, но Браумин не ползваше често хематита, а и вероятно сега го правеше при сложни обстоятелства.

Ти къде си? — попита телепатично Йойона. В Сейнт Мер-Абел?

Моля ви, отче Йойона! Трябва да ме чуете. Юсеф и Данделион не се върнаха с нас!

Връзката отслабваше — Браумин се изморяваше, разбра Йойона. Тогава, внезапно, тя прекъсна напълно и Йойона се изплаши, че Маркварт или Франсис са го намерили.

Ако това наистина бе Браумин. Можеше да е просто халюцинация от треската му.

— Те не знаят — прошепна отецът, осъзнал, че съобщението на Браумин не споменава нищо за абат Добриниън. Йойона се измъкна от леглото, простенвайки от усилието, и тихо премина през къщата. Стресна първо стопанката, като почти се стовари върху й, защото тя спеше на земята в общата стая. Беше му дала собственото си легло. Той не искаше да я безпокои, но имаше неща, които не можеха да чакат.

— Кочияшът? — попита той. — В къщата ли е, или е подслонен при друго семейство.

— Не, не — каза жената, опитвайки се да бъде любезна. — Той спи в стаята на малките ми синове.

— Извикай го — каза й отец Йойона, — веднага.

— Да, отче, както кажете — отвърна жената, отви се и прекоси стаята.

Върна се след няколко мига със сънения кочияш.

— Трябва да спиш — каза мъжът, — не е добре да ставаш толкова рано.

— Само един въпрос — прекъсна го Йойона и трескаво замаха с ръце, за да привлече вниманието му. — Къде беше керванът от Сейнт Мер-Абел, когато абат Добриниън бе убит?

Мъжът неразбиращо наклони глава.

— Знаеш, монасите от моето абатство посетиха Сейнт Прешъс — продължи Йойона.

— Беше повече от посещение, бая бели направиха — каза сърдито мъжът.

— Наистина — призна Йойона, — но къде бяха те, когато паурът уби абат Добриниън.

— Бяха си тръгнали.

— От града?

— Да, заминали на север, казват някои, макар че чух, че пресекли реката, а не се качили на ферибот — отвърна кочияшът. — Това бе ден и половина, преди абатът да бъде убит от паура.

Отец Йойона отстъпи назад и се почеса по брадичката. Кочияшът продължи да говори, но монахът вече бе чул достатъчно, затова го прекъсна, вдигайки ръка.

— Лягайте си, и аз ще направя същото.

Останал сам в тъмната си стая, отец Йойона не можа да заспи. Убеден, че връзката му с Браумин не е била сън или нещо въображаемо, той се замисли. За разлика от Браумин, не се безпокоеше, че Юсеф и Данделион са тръгнали по петите му. Маркварт бе твърде близо до целта си или поне така си мислеше лудият абат, за да си позволи да бави убийците. Не, те по-скоро биха отишли на север, а не на юг от Палмарис, за да търсят светите камъни из бойното поле.

Но очевидно бяха направили кратка спирка по пътя си, достатъчна, за да решат един от проблемите на Маркварт.

Отец Йойона отиде до един от прозорците, отвори го и повърна върху тревата навън. Призляваше му от самата мисъл, че върховният абат е наредил екзекуцията на свой събрат!

Беше ужасяващо! Ала всеки детайл си пасваше така, че Йойона можеше да направи само едно заключение. Но не изкривяваше ли всички детайли според собствените си съмнения.

Юсеф и Данделион не се бяха върнали!

А брат Браумин нямаше идея каква съдба е застигнала абат Добриниън.

Отец Йойона искрено се надяваше, че греши, че страховете му са се превърнали в кошмари от треската. Надяваше се, че предводителят на неговия Орден не би сторил подобно нещо. Във всички случаи пред него вече имаше само един път и той бе на север, а не на юг.

Към Сейнт Мер-Абел.

Най-после двестатимата мъже започнаха да се придвижват на запад, а после и на юг от двата града, които все още бяха във владение на паурите. Елбраян ръководеше похода им, като изпрати напред разузнавачи и задържа четиридесетимата най-добри войни в една група. От целия керван бегълци само половината можеха да се бият, и то само ако нямаха друг избор. Останалите бяха или прекалено стари, или прекалено млади, или прекалено болни. Здравето на групата като цяло бе добро, най-вече благодарение на безкрайните усилия на Пони и нейния безценен лековит камък на душата.

Не срещнаха никаква съпротива в двата града и привечер на петия ден бяха почти на половината път до Палмарис.

— Ферма с хамбар — каза дотичалият Роджър Локлес. — Само на миля напред. Кладенецът е здрав, а чух и пилета.

Неколцина от хората близо до тях изстенаха, зашумяха и облизаха устни само при мисълта за пресни яйца.

— И няма никого? — скептично попита пазителят.

— Поне отвън — отговори Роджър, изглеждаше малко засрамен, че не е успял да разбере повече. — Но не отидох много напред — бързо обясни той. — Опасявах се, че ако се забавя прекалено, ще влезете в полезрението им и ако има чудовища, те ще ви видят.

Елбраян кимна и се усмихна.

— Добре си направил — каза той. — Задръж групата тук, докато с Пони проучим как стоят нещата.

Роджър кимна и помогна на Пони да се качи на гърба на Симфония зад пазителя.

— Обезопаси периметъра, особено на север — каза Елбраян на младежа. — И намери Джуравиел. Кажи му къде да ни открие.

Роджър прие заповедите с кимване. Потупа Симфония по задницата и конят се понесе напред. Младежът се обърна и хукна да предаде инструкции на хората да заемат защитни позиции.

Пазителят лесно намери сградата и Пони започна работа с камъка на душата, за да проучи първо хамбара, а после и самата ферма.

— В къщата има паури — каза тя, когато се върна в собственото си тяло. — Трима, макар че един спи в задната стая. Гоблини държат хамбара, но не са нащрек.

Елбраян затвори очи и потъна в дълбоко, подобно на медитация спокойствие, превръщайки се почти видимо в своето обучено от елфите второ аз. Той посочи малка горичка отляво на хамбара, сетне слезе от Симфония и помогна на Пони да стори същото. Остави коня и двамата предпазливо се придвижиха до сенките на дърветата, след което пазителят продължи сам, прикривайки се зад дънерите, а после покрай едно корито с вода.

Скоро вече бе във фермата, опрял гръб до един прозорец с Ястребокрилия в ръка. Надникна вътре, кимна на Пони и приготви една стрела.

Обърна се рязко и стреля, пронизвайки в главата едно нищо неподозиращо джудже, наведено над готварска печка. Създанието полетя напред и заби лице право в цвъртящата мас в тигана.

— Какво правиш! — изкрещя спътникът му и се втурна към готварската печка, но спря рязко при вида на трептящата стрела. Обърна се и видя Нощна птица с Буря в ръка. Могъщият меч се спусна надолу и паурът посегна към оръжието си. Ръката му обаче се отдели от тялото и джуджето с вой се втурна напред, за да забие глава в пазителя.

Едно мушване на Буря го прониза право в сърцето и пазителят заби острието чак до дръжката. След няколко мощни гърча, паурът падна мъртъв на пода.

— Ох, събудихте ме! — долетя рев от спалнята.

Нощната птица се усмихна, изчака една минута, промъквайки се бавно до вратата. Поспря за малко, за да е сигурен, че джуджето отново е заспало, и бавно отвори вратата.

С гръб към него на легло лежеше паур.

Малко по-късно пазителят излезе от къщата и бързо махна на Пони. После извади Ястребокрилия и започна внимателно да обикаля хамбара. През отворената врата се виждаше плевника, а едно въже висеше до земята.

Пазителят се огледа и видя, че Пони заема нова позиция, откъдето можеше да наблюдава едновременно вратата на къщата и хамбара. Елбраян знаеше, че е благословен да има толкова вещ спътник, тъй като, ако изпаднеше в беда, Пони щеше да е до него.

Сега и двамата разбраха плана. Пони можеше да нападне направо хамбара, разбира се, използвайки серпентина и експлозивния рубин, но димът от такъв огън нямаше да е полезен. Вместо това тя остана на позиция с магнетита и графита, като подкрепление за Нощната птица.

Пазителят оцени дисциплината, която стоеше в основата на решението й. Всяка сутрин тя танцуваше с меча и умението й с острието наистина ставаше впечатляващо. Тя искаше да се бие до Елбраян, да танцува истински. Ала беше и дисциплинирана и търпелива.

Пазителят я бе уверил, че ще има възможност да използва новите си умения — и двамата знаеха, че вече е почти готова.

Но почти.

Нощната птица провери въжето в плевника, сетне започна бавно и внимателно да се изкачва по него. Спря точно под вратата, ослуша се и надзърна в таванското помещение. Сетне махна с пръст нагоре, за да го види Пони.

Изтегли се още и се изравни с вратата, поставяйки внимателно крака си в една малка пукнатина, макар че още се държеше за въжето. Знаеше, че трябва да е бърз и едва ли ще има време да извади оръжието си.

Пое си дълбоко дъх да се успокои. Опря крак в долната част на вратата и рязко я изрита, връхлитайки върху изненадания гоблин, който вероятно беше пазач.

Гоблинът изпищя, но викът му почти веднага бе заглушен, защото пазителят му запуши устата и изви ръката, с която създанието държеше оръжието си. После натисна с длан лицето му и изви ръката му така, че свали гоблина на колене.

Отдолу се чу вик, който му подсказа, че няма много време.

С внезапен тласък Нощната птица изправи гоблина на крака, вдигна го и го хвърли през отворената врата, откъдето той падна от десет фута височина. Приземи се тежко и изохка, а сетне се опита да се изправи и да извика. В последния момент видя Пони. Тя стоеше спокойно пред него, протегнала ръка.

Магнетитът изхвърча със скорост, многократно по-голяма от ускорението на всяка прашка, премина през металния амулет на врата на създанието, който то бе задигнало от една жена, напразно умолявала го да запази живота й.

Вътре в хамбара Ястребокрилия запя смъртоносната си песен и започна да поваля гоблините от стълбата, по която се опитваха да се изкатерят до тавана. Миг по-късно пазителят с изненада установи, че не е сам и към него се е присъединил втори стрелец.

— Роджър ми спомена за плановете ти — обади се Джуравиел. — Добро начало! — добави той и прониза със стрела един подал глава над стълбата гоблин.

Като разбраха, че не могат да се покатерят на тавана, останалите гоблини хукнаха през главната порта, отвориха я широко и излязоха навън.

А там мнозина от тях бяха повалени от мълния.

Елфът се показа от вратата на тавана и застреля оцелелите, които се опитваха да се спасят.

Пазителят не помогна на приятеля си, а вместо това се спусна по стълбата. Направи кълбо до земята, избягвайки копието, хвърлено от един гоблин, и докато се изправяше, стреля с Ястребокрилия и улучи създанието право в лицето. А после простреля и втори гоблин, който търчеше към него откъм вратата.

След миг всичко притихна, поне вътре, но Нощната птица осъзна, че не е сам. Остави лъка на земята, изтегли меча си и започна да се придвижва бавно и тихо. Отвън писъците бяха утихнали. Той приближи купа сено и се заслуша.

Дишане.

Рязко я заобиколи, задържайки удара, за да е сигурен, че отзад има гоблин, а не някой нещастен пленник, а после отдели грозната глава на съществото от раменете му с един-единствен удар. Малко по-късно излезе на дневна светлина и видя, че Пони и Джуравиел водят Симфония покрай хамбара. Явно бяха приключили.

Елфът остана с Елбраян, за да обезопаси новия периметър, а Пони препусна в галоп към групата бежанци.

— Не мога да се върна сега — отвърна кочияшът, когато Йойона му каза за плановете си на следващата сутрин. — Макар че с радост бих ви помогнал. Но работата ми…

— Е важна. Разбирам — отвърна Йойона.

— Най-добрият вариант е да пътувате с кораб — продължи кочияшът. — Повечето от тях плават на север в открито море през летния сезон. Самият аз също бих пътувал по море, но малко кораби плават на юг по това време.

Отец Йойона почеса наболата си брада. Нямаше пари, но може би щеше да открие начин.

— Кое е най-близкото пристанище? — попита той кочияша.

— На югоизток — отвърна мъжът, — казва се Бристол. Град, построен като база за акостиращите кораби. Не е много далеч от пътя ми.

— Задължен съм ти — отвърна монахът.

И така, те потеглиха отново, след една обилна закуска, осигурена им безплатно от добрите местни хора. Чак след като фургонът потегли, отец Йойона разбра колко по-добре се чувства физически. Въпреки че пътят бе осеян с бабуни и той се тормозеше от друсането, закуската определено му беше помогнала. Въпреки новините от предишната нощ, усложненията и мрачните мисли, чувстваше нови сили в изнуреното си тяло. Просто не можеше да си позволи да е слаб.

Бристол бе най-малкият град, който Йойона бе виждал, и изглеждаше странно нехармоничен. Районът около пристанищата бе просторен, а самите те като че можеха да приемат десетина големи кораба наведнъж. Но иначе имаше малко сгради и само две дюкянчета. Но когато фургонът спря в центъра на струпаните къщички, Йойона разбра за какво става въпрос.

Корабите, плаващи по реката, рядко имаха нужда от доставки по това време, понеже пътуването от Палмарис до Урсал не бе особено дълго. Моряците обаче имаха нужда от малко почивка и затова спираха тук по друга причина.

От седемте къщи, скупчени една до друга, две бяха кръчми, а други две — бордеи.

Отец Йойона каза една кратка молитва, но не бе твърде обезпокоен.

Той бе толерантен човек, дори склонен да прости слабостите на плътта.

Важна, в крайна сметка, беше душата.

Той се сбогува с щедрия кочияш, като съжали, че не може да даде на добрия човек нещо повече от топли думи, и се захвана за работа.

Три кораба бяха спрели на пристана, а четвърти идваше от юг. Монахът отиде до брега на реката и сандалите му зашляпаха по дългия кей.

— Здравейте, добри хора — каза той, като приближи един кораб и видя двама мъже, наведени над оградата на хакборда да работят с чуковете по нещо, което той не можеше да види. Забеляза, че корабът е разположен с кърмата назад, странност, която го караше да изглежда сякаш скоро ще потегли. Отецът се надяваше наистина да е така.

— Здравейте, добри хора — повтори Йойона и размаха ръце, за да привлече вниманието на мъжете.

Чукането спря и един стар морски вълк със сбръчкана кафява кожа и почти без зъби погледна монаха.

— Здравейте, отче — каза той.

— На север ли пътувате? — попита отец Йойона. — За Палмарис, може би?

— Палмарис и Залива — отвърна мъжът, — но няма да тръгнем много скоро. Котвата не работи, веригите й са строшени.

Йойона разбра защо корабът е обърнат наопаки. Огледа се към града, чудеше се какво да измисли. Всяко нормално пристанище би имало нужното оборудване — дори скромните докове на Сейнт Мер-Абел бяха снабдени с резервни вериги и котви. Но Бристол не бе град за ремонти, а за „отпускане“ на екипажа.

— Ще дойде резервна от Урсал — продължи старият моряк, — може би до два дни ще е тук. Ще отплаваш ли тогава?

— Да, но работата ми не търпи отлагане.

— Ами ще те вземем, за пет кралски жълтици — каза старецът. — Цената е добра, отче.

— Тя е добра, но аз се опасявам, че нямам злато — отговори Йойона, — нито време.

— Дори два дена? — из лая морския вълк.

— И два са много — отговори Йойона.

— Моля за извинението ви, отче — чу се друг глас, от съседния, по-широк кораб. — Ние тръгваме на север още днес.

Отец Йойона махна на двамината от повредения кораб и тръгна да види по-добре човека, който го бе заговорил. Беше висок, строен и смугъл — но не заради слънцето, а заради произхода си. Беше от Бехрен и то, предвид цвета на кожата му, вероятно от южната му част, далеч на юг от Колана и Токата.

— Опасявам се, че нямам злато, с което да ви платя — отвърна Йойона.

Тъмнокожият се усмихна и белите му зъби блеснаха.

— Но, отче — каза той, — да ви говоря за злато?

— Ще работя тогава — предложи Йойона.

— Всичко, от което има нужда корабът ми, е една молитва, отче — отвърна човекът от Бехрен. — Даже повече от една, страхувам се, предвид това, че сме спрели тук. Елате на борда, умолявам ви. Нямаше да тръгнем преди залез, но само един човек не е на кораба и той може да бъде извикан лесно. Ако вие бързате, значи и ние бързаме!

— Много мило, добри ми господин…

— Алу’мет — отвърна човекът. — Капитан Алу’мет от хубавия кораб „Сауди Ясинта“.

Йойона наклони глава при това чудно име.

— Значи „Бисерът на пустинята“ — обясни Алу’мет. — Малка шега с моя баща, който искаше да се издигам по дюните, а не по вълните.

— Както моят баща искаше да предлагам на хората бира, а не молитви — отвърна със смях Йойона. Той бе повече от изненадан да открие, че тъмнокожият бехренец управлява урсалски търговски кораб и освен това толкова много уважава Абеликанския орден. Църквата на Йойона не бе добре приета в южното кралство, даже нейни мисионери често загиваха, задето налагаха своята визия за божественото на нетолерантните жреци от пустинята, наричащи се на езика на Бехрен ято ли.

Капитан Алу’мет помогна на Йойона да изкачи последното стъпало от подвижния мост и изпрати двама души от екипажа си да намерят липсващия моряк.

— Имаш ли багаж? — попита той Йойона.

— Само това, което си е с мен — отвърна монахът.

— И колко на север ще пътуваш?

— До Палмарис — отговори Йойона. — Или през реката, вероятно, мога да мина с ферибота. Трябва да съм възможно най-скоро в Сейнт Мер-Абел.

— Можем да минем покрай Залива на Вси светии — каза капитан Алу’мет. — Макар че ще изгубиш поне седмица, ако плаваш по море.

— Значи към Палмарис — каза монахът.

— Накъдето отиваме и ние — отговори капитан Алу’мет и все така усмихнат посочи входа на каютата под дека. — Имам две каюти — обясни той, — все ще мога да споделя едната с теб, за ден или два.

— Ти абеликанец ли си?

Алу’мет се усмихна още по-широко.

— От три години — обясни той. — Намерих твоя бог в Сейнт Гуендолин и това бе един от най-добрите улови в живота на Алу’мет.

— Ала и още едно разочарование за баща ти — отвърна Йойона.

Алу’мет постави пръст на устните си.

— Няма нужда той да знае това, отче — рече хитро бехренецът. — Насред океана, когато се развихрят бурите и вълните се издигат на два човешки боя, сам избирам своя бог. Освен това — добави той с намигване — те не са така различни, Богът на твоята земя и Богът на моята. Една проста смяна на дрехите ще направи свещеника ятол.

— Значи кръщението ти е повече за удобство — подразни го Йойона.

Алу’мет сви рамене.

— Сам избирам своя бог.

Йойона кимна и отвърна на усмивката му, сетне бавно се запъти към каютата на капитана.

— Момчето ми ще те настани — подвикна след него Алу’мет.

Юнгата си играеше на челик, когато отец Йойона отвори вратата.

Детето, което изглеждаше на не повече от десет години, трескаво събра пуловете с много виновен вид — явно се опасяваше, че бе хванато да мързелува.

— Настани приятеля ни, Матю — извика капитан Алу’мет. — И виж от какво има нужда.

Йойона и Матю се гледаха известно време, преценяваха се. Дрехите на Матю бяха протрити, както на повечето моряци, но бяха добре ушити.

А и момчето бе по-чистичко от повечето работещи по корабите деца.

Изсветлялата му от слънцето коса бе добре сресана, а кожата му имаше хубав златист тен. Видът му се помрачаваше само от едно грозно петно, чернеещо на ръката на момчето.

Йойона разпозна белега и си представи болката, която момчето бе изпитало. Петното бе направено от трите „лековити“ цяра, които се прилагаха на корабите — ром, катран и урина. Ромът се използваше, за да убие червеите, които винаги намираха пътя си в хранителните провизии, срещу прилошаване след лоша храна или за забрава при дългите, безкрайни часове. Урината се ползваше за пране на дрехи и миене на коса, и колкото и да бе отвратителна, бледнееше в сравнение с течния катран. Той се ползваше при рани по кожата. Момчето очевидно се бе порязало лошо и моряците бяха покрили раната с катран.

— Може ли? — тихо попита Йойона и посегна към ръката му.

Матю се поколеба, но не се осмели да откаже.

„Добра работа“, помисли си монахът. Катранът се бе слял с кожата безупречно.

— Боли ли? — попита Йойона.

Матю поклати глава.

— Не говори — долетя гласът на капитан Алу’мет, който бе застанал зад разсеяния монах.

— Ти ли го направи? — попита Йойона и посочи ръката на детето.

— Не, Коуди Белауей — отвърна Алу’мет, — той е нашият лечител, когато сме далеч от брега.

Отец Йойона кимна и спря да коментира въпроса, макар че видът на почернялата ръка на Матю нямаше да изчезне така бързо от мислите му. Колко хематити стояха заключени в Сейнт Мер-Абел? Петстотин?

Хиляда?

Количеството им бе значително, знаеше Йойона, тъй като, когато бе по-млад, бе правил инвентаризация на тези камъни, най-често добиваните в Пиманиникуит. Повечето от светите камъни имаха по-малка сила от този, който бяха взели с кервана по пътя си към Барбакан, ала Йойона все пак се чудеше колко добро можеха да сторят, ако един или двама души от всеки кораб бъдеха научени да ползват лечителската им сила. Раната на Матю несъмнено бе тежка, ала Йойона с лекота щеше да я излекува с магия, а не с катран. Много страдания можеха да бъдат спестени почти без усилие. Това накара отеца да се замисли за още нещо. Защо да не дадат хематит на всяка общност, или поне на всяка област в кралството, и да не обучат лечители? Той, разбира се, никога не бе обсъждал това с Авелин, но някак си разбра, че ако изборът бе негов, Авелин Десбрис щеше без колебание да раздаде хематити на населението и би използвал огромната магическа мощ на Сейнт Мер-Абел за доброто на всички, или поне би раздал малките камъни, твърде слаби, за да се използват за нещо така демонично като обсебването или друга злина.

Да, знаеше Йойона, Авелин щеше да постъпи така, ако бе имал този шанс, ала разбира се, върховният абат Маркварт никога не би го позволил!

Йойона погали русата глава на Матю и със знак го помоли да му покаже стаята. Алу’мет ги остави и викна на хората си да се подготвят за отплаване.

„Сауди Ясинта“ скоро се отдалечи от Бристол с издути от вятъра платна, които го придвижваха срещу мощното течение. Щяха да стигнат бързо, твърдеше Алу’мет, тъй като южните ветрове били силни, но без да предвещават бури, а след като Масур Делавал се разширеше, насрещното течение нямаше да е така силно.

Монахът прекара по-голямата част от деня в каютата си, спейки и събирайки силата, която щеше да му е нужна. Стана за кратко и с приятелско кимване убеди Матю да поиграе зарове с него, убеждавайки го, че капитанът няма да се сърди, ако си почине малко от задълженията.

Йойона съжаляваше, че момчето не може да говори или поне да се засмее по време на играта. Искаше да го разпита откъде е и как на такава крехка възраст се е озовал на кораб.

Вероятно родителите му са бедни и са го продали, помисли си монахът и направи гримаса при мисълта. Повечето кораби се снабдяваха с невръстните си юнги по този начин, макар че Йойона се надяваше покупката да не е направена лично от Алу’мет. Капитанът претендираше да е религиозен човек, а Божиите хора не правеха така.

През нощта заваля ситен дъжд, но не последва нищо, което да забави напредъка на „Сауди Ясинта“. Екипажът бе опитен, познаваше всеки завой на голямата река и корабът продължи да пори вълните, а носът му се белееше на бледата лунна светлина. В същата тази нощ, след като дъждът спря, отец Йойона прие напълно истините, които се оформиха в сърцето му. Останал сам в тъмнината с плясъка на вълните, естествените шумове от брега и плющенето на платната от вятъра, той почувства как пътят му се прояснява. Имаше усещането, че Авелин е до него и му напомня трите клетви — не просто думите, а значението зад тях, — които се предполагаше, че водят Абеликанската църква.

Той остана на палубата през цялата нощ и си легна призори, след като помоли сънения Матю да отиде и да му приготви хубаво ядене.

Стана отново на обед и хапна с капитан Алу’мет, който му каза, че ще стигнат целта си рано на следващата сутрин.

— Недей да будуваш още една нощ — каза му капитанът с усмивка. — Утре сутрин отново ще стъпиш на твърда земя, а няма да изминеш много път, ако ти се спи.

И все пак по-късно вечерта капитан Алу’мет отново намери Йойона да стои на носа и да се взира в тъмнината, търсейки сърцето си.

— Ти си мислител — каза капитанът, приближавайки монаха. — Това ми харесва.

— Как може да кажеш такова нещо само защото стоя тук сам? — отвърна Йойона. — Ами ако просто си стоя и не мисля за нищо.

— Не и на носа — отвърна капитан Алу’мет и застана точно зад привелия се над перилата монах. — И аз познавам вдъхновението, което дава това място.

— Откъде взе Матю? — попита внезапно Йойона, преди да се усети.

Алу’мет го погледна, изненадан от въпроса. Сетне се втренчи в разпенените от носа вълни и се усмихна:

— Не ти се иска да вярваш, че аз, човек от твоята Църква, съм го купил от родителите му — отвърна проницателният мъж. — Ала сторих точно това — добави той, изправи рамене и погледна монаха в очите.

Отец Йойона не отвърна на погледа му.

— Бяха сиромаси, живееха край Сейнт Гуендолин. Оцелявайки от трохите, които твоите абеликански братя им подхвърляха — продължи капитанът, а гласът му стана по-дълбок и тъжен.

Сега вече Йойона се извърна и го погледна предизвикателно.

— И все пак това е Църквата, към която си избрал да се присъединиш.

— Това не значи, че съм съгласен с всички, които сега прилагат догмите й — спокойно отвърна Алу’мет. — Що се отнася до Матю, аз го купих и то на добра цена, защото започнах да го чувствам като мое дете.

Той винаги бе по доковете, знаеш ли — или поне винаги когато успяваше да се измъкне от свирепия си баща. Онзи го биеше без причина, нищо, че малкият тогава нямаше и седем години. Така че го купих, взех го на борда и го научих на почтен занаят.

— Тежък е този живот — отбеляза Йойона, ала в гласа му не се усещаха нито враждебност, нито укор.

— Вярно е — отвърна едрият бехренец. — Живот, който някои обичат, а други ненавиждат. Матю сам ще реши какъв е, когато порасне достатъчно. Ако се влюби в морето като мен, няма да има друг избор, освен да остане на кораба — надявам се на моя кораб. Опасявам се, че „Сауди Ясинта“ ще ме надживее и ще е хубаво, ако Матю продължи моето дело.

Алу’мет се обърна да погледне монаха и притихна в очакване Йойона да го погледне в очите.

— А ако мирисът на морето и люлката на вълните не му допаднат, ще е свободен да си тръгне — отвърна честно мъжът. — Ще направя всичко възможно той да има добро начало в живота, където и да реши да го прекара. Давам ти думата си за това, отче Йойона от Сейнт Мер-Абел.

Йойона му повярва и усмивката, с която му отвърна, бе искрена.

Сред суровите моряци в тези времена, капитан Алу’мет бе рядко срещано изключение.

И двамата се загледаха отново във водата и известно време останаха смълчани, като само вълните и вятърът нарушаваха тишината.

— Познавах абат Добриниън — каза най-после капитан Алу’мет. — Той беше добър човек.

Йойона го погледна заинтригуван.

— Твоят спътник, кочияшът на фургона, разнесе слуха за трагедията в Бристол, докато ти търсеше начин да продължиш пътя си — обясни капитанът.

— Добриниън наистина беше добър човек — отговори Йойона. Смъртта му е огромна загуба за Църквата.

— Загубата е огромна за целия свят — съгласи се Алу’мет.

— Откъде го познаваше?

— Познавах много от църковните водачи и предвид занаята ми, съм прекарал доста време в различни абатства, сред които и Сейнт Прешъс.

— Бил ли си в Сейнт Мер-Абел? — попита Йойона, макар че не му се вярваше. Щеше да запомни човек като Алу’мет, ако бе идвал в манастира.

— Веднъж минавахме наблизо — отвърна капитанът, — ала времето ставаше все по-лошо и не стигнахме самото пристанище. Сейнт Гуендолин все пак не е толкова далеч.

Йойона се усмихна.

— Виждал съм обаче вашия върховен абат — продължи капитанът, само веднъж. Беше 819 или 820 година, вече ми се сливат. Върховният абат Маркварт търсеше кораб за открито море. Аз не съм речен плавател, да ти призная, но миналата година корабът ми се повреди след сблъсък с паурски плавателен съд, тъй като противните джуджета бяха навсякъде — и закъсняхме по пътя си към пристанището тази година.

— Отвърнал си на призива на върховния абат — припомни му мисълта Йойона.

— Да, ала корабът ми не бе избран — отвърна спокойно Алу’мет. — Да ти кажа честно, мисля, че има нещо общо с цвета на кожата ми. Не вярвам, че твоят върховен абат би се доверил на бехренски мореплавател, особено на такъв, който по онова време не бе член на неговата Църква.

Йойона кимна в знак на съгласие, нямаше начин Маркварт да приеме човек от южната религия за пътуването към Пиманиникуит. Дори намери това за иронично, смехотворно, предвид внимателно планираното убийство на екипажа в края на пътуването.

— Капитан Аджонас и неговият „Бягащият с вятъра“ бяха по-добрият избор — призна Алу’мет. — Той бе плавал из океана, преди аз да се науча да работя с веслата.

— Познавал си Аджонас? — попита Йойона. — И знаеш за края на „Бягащият с вятъра“?

— Всеки моряк по Скършеното крайбрежие го знае — отвърна капитан Алу’мет. — Случило се точно на излизане от Залива на Вси светии, казват. Мръсна работа, но съм удивен, че опитен човек като Аджонас е загубил кораба си на толкова плитко място.

Йойона само кимна, нямаше сили да разкрие ужасната истина, да каже на този човек, че Аджонас и хората му са били избити в защитените води на Залива на Вси светии от светите хора на религията, на която Алу’мет доброволно се бе посветил.

Спомняйки си това, отец Йойона не можеше да повярва, че бе подкрепил този план, тази ужасяваща традиция. Винаги ли е било така, както Църквата твърдеше?

— Бяха добър екипаж с хубав кораб — почтително довърши Алу’мет.

Йойона кимна, макар че почти не познаваше никой от моряците и бе видял само капитан Аджонас и неговата дясна ръка, Бънкъс Смейли, когото изобщо не хареса.

— Върви и се наспи, отче — каза капитан Алу’мет. — Предстои ти тежко пътуване.

Йойона също реши, че е добре да прекъсне разговора. Без да иска, Алу’мет му бе дал много теми за размисъл, спомени, които трябваше да бъдат видени в нова светлина. Това не значи, че съм съгласен с всички, които прилагат догмите й, бе казал капитанът, думи, които за обезкуражения отец звучаха почти пророчески.

Йойона спа добре, най-здравият сън, откакто бе дошъл в Палмарис, откакто светът бе полудял. Викът, че се виждат светлините на пристанището, го събуди с изгрева, той събра малкото си вещи и хукна към палубата, като мислеше, че ще види дългите кейове на Палмарис.

Ала единственото, което видя, бе мъглата, плътна сива покривка.

Целият екипаж бе на палубата, а повечето бяха на перилата и държаха фенери, за да разпръснат сивия покров. Оглеждат се за скали и за други кораби, помисли си Йойона и потрепери. Видът на капитан Алу’мет обаче го успокои. Високият мъж стоеше уверено, сякаш не ставаше нищо необичайно. Йойона си проправи път към него.

— Чух вик за пристанищни светлини — каза монахът, — макар че се съмнявам да сте ги забелязали в тази мъгла.

— Видяхме ги — увери го Алу’мет усмихнат. — Близо сме и приближаваме все повече.

Йойона проследи погледа на капитана през мъглата. Нещо — не знаеше какво — му се струваше нередно, като че вътрешният му компас се бе повредил. Остана притихнал дълго, опитвайки се да определи какво става, когато забеляза петното слънчева светлина на хоризонта.

— Пътуваме на изток — каза той внезапно и се обърна към Алу’мет, но Палмарис е на западния бряг.

— Мислех, че искаш да си спестиш часовете на претъпкания ферибот — обясни Алу’мет. — Още повече, че той няма да тръгне в тази мъгла.

— Капитане, не трябваше…

— Няма проблеми, приятелю — отвърна Алу’мет. — И без това нямаше да ни пуснат в пристанището на Палмарис, преди мъглата да се разпръсне, затова вместо да пуснем котва, ние се отправихме към Амвой, по-малко пристанище с по-малко правила.

— Земя на хоризонта! — долетя вик.

— Дългият док на Амвой! — потвърди друг моряк.

Йойона погледна към Алу’мет, който само му намигна и се усмихна.

Скоро „Сауди Ясинта“ с лекота се плъзна зад един от дългите докове на Амвой, а опитните моряци бързо го закотвиха.

— Желая ти всичко хубаво, отче Йойона от Сейнт Мер-Абел — каза Алу’мет искрено, докато превеждаше монаха по трапа. — Нека загубата на абат Добриниън да даде сила на всички ни. — Той стисна здраво ръката на Йойона и монахът се обърна да си тръгва. На края на мостчето той се спря, разкъсван от борбата между благоразумието и съвестта му.

— Капитан Алу’мет — каза той внезапно и се обърна. Забеляза неколцина моряци наоколо. Гледаха го с очакване, но той не позволи това да го разколебае.

— В следващите месеци ще чуете истории за мъж на име Авелин Десбрис. Брат Авелин, някога от Сейнт Мер-Абел.

— Това име ми е непознато — отговори капитан Алу’мет.

— Но ще го чуеш — увери го отец Йойона, — ще чуеш ужасни истории за този човек, които ще го представят за крадец, убиец и еретик. Ще чуеш името му като синоним на адски пламъци.

Капитан Алу’мет не отговори и Йойона се спря за миг, преглъщайки.

— Казвам ви го съвсем честно — продължи монахът, като добре разбираше, че пресича много тънка граница. Отново преглътна и продължи: — Тези истории са неверни. Уверявам ви, че брат Авелин бе човек, следващ Божията воля през целия си живот.

Неколцина от екипажа просто свиха рамене, решиха, че думите не ги касаят, но капитан Алу’мет усети сериозността в гласа на монаха и разбра, че това е решителен момент за него. Явно тези истории, които още не знаеше, наистина засягаха и него, и всеки, свързан с Абеликанската църква. Кимна, без да се усмихне.

— Никога Абеликанската църква не е отглеждала по-достоен човек от Авелин Десбрис — каза твърдо Йойона, след което се обърна и напусна „Сауди Ясинта“. Разбираше какъв риск е поел и осъзнаваше, че някой ден корабът може отново да посети Сейнт Мер-Абел и капитан Алу’мет или, по-вероятно, някой от дочулите разговора моряци можеше да се заговори с хората от абатството или дори с върховния абат Маркварт.

И все пак Йойона не се отрече от думите си. Беше го казал ясно, както трябваше да бъде.

Но те го преследваха по пътя из Амвой и го изпълваха със съмнения.

Намери си транспорт за изток — един фургон, чийто кочияш също бе вярващ човек, дружелюбен и щедър като капитан Алу’мет. Но когато се разделиха на няколко мили от портите на Сейнт Мер-Абел, отец Йойона не повтори историята за Авелин.

Чак когато видя абатството, съмненията му изчезнаха. Сейнт Мер-Абел бе внушително място от всяка гледна точка, стените му се издигаха древни и непристъпни, неотделими от планинския бряг.

Докато го гледаше оттук, Йойона си спомняше дългата история на Църквата, традициите, които произлизаха отпреди Маркварт и дори отпреди последните десетина върховни абати. Отново почувства, че духът на Авелин е до него и в него, усети непреодолимо желание да се разрови в миналото на Ордена, да види как са стояли нещата преди векове. Защото отец Йойона не вярваше, че вярата на Църквата, такава каквато беше сега, би могла да стане господстваща религия. Днес хората идваха в нея заради традицията, бяха „вярващи“, понеже и родителите им бяха такива, както и техните родители преди това. Малцина бяха като Алу’мет, осъзна той, наскоро обърнали се във вярата, убедени по сърце, а не по наследство.

Няма как да е било така в началото, разбра Йойона. Сейнт Мер-Абел, така огромен и могъщ, нямаше как да е бил построен от хора, споделящи вярванията на днешната Църква.

Окрилен от прозрението си, отец Йойона приближи портите на абатството, мястото, което бе наричал свой дом през почти две трети от живота си, място, което сега му се струваше само фасада. Не разбираше истината за абатството, но с духа на Авелин, който да го напътства, щеше да я намери.

Глава 20 Да следваш примамката

Конър Билдебург не се чувстваше особено нервен, когато остави познатите и доскоро безопасни предели зад себе си. В последните месеци често се бе скитал из севера и бе сигурен, че може да избегне големите групи чудовища, които все още предизвикваха неприятности. Великаните, които бяха най-опасни поради умението си да мятат огромни скали надалеч, вече се срещаха рядко, а гоблините и паурите никога не яздеха коне и нямаше как да стигнат Сивия камък.

Дори когато си направи бивак в първата нощ извън града, на тридесет мили северно от него, благородникът не бе разтревожен. Знаеше как да се прикрие, а понеже бе лято, не му трябваше и огън. Настани се под обраслите с листа клони на един смърч, а наблизо конят му тихо пасеше.

Следващото денонощие също измина спокойно. Конър избягваше единствения истински път, но знаеше къде отива и си бе намерил по-пряк.

На третия ден, вече на повече от сто мили на север от Палмарис, той стигна до останките на ферма и хамбар, а следите в района му показаха какво се е случило — група от поне дузина гоблини бе дошла съвсем наскоро, може би в последните дни. Опасявайки се от приближаващия дъжд — небето бе натежало от облаци, Конър се качи на коня си веднага, следвайки ясната диря. Настигна мародерстващата банда следобеда, когато бе започнало да ръми. Бе доволен, че групата е съставена само от гоблини. Но бяха два пъти повече от очакваното и добре подготвени за бой. Дори се движеха в някакво подобие наред. Благородникът прецени, че вървят на север-северозапад и счете за разумно да ги проследи. Ако подозренията му се окажеха верни, тези глупави гоблини щяха да го отведат точно до групата войни и до човека, използващ магическите камъни.

Установи се на половин миля от шумния гоблински лагер. През нощта се осмели да се промъкне по-наблизо — и отново бе впечатлен колко внимателни бяха обикновено немарливите създания. Все пак успя да се приближи достатъчно, за да долови няколко разговора — най-вече оплаквания и потвърждения на това, че повечето от великаните си бяха отишли, а паурите са твърде притеснени за себе си, за да се грижат за гоблините.

Конър се заслуша по-внимателно, когато двама гоблини започнаха да спорят за крайната им цел. Единият искаше да идат на север, към Земепад и Каер Тинела.

— Ах! — скастри го другият. — Знаеш, че Кос-косио е мъртъв, както и Майер Дек! Там са само Нощната птица и убийците му! Градовете са загубени за нас, глупако, всеки ден върху тях се сипят огнени кълба!

На лицето на Конър разцъфна усмивка. Той се върна в своя лагер и поспа няколко часа, но стана много преди зората. Отново последва гоблинската банда, като мислеше да ги заобиколи от запад, в случай че все пак решаха да изследват областта около Каер Тинела и Земепад.

Този ден валеше по-силно, но Конър почти не забеляза това.

Починаха си под покрива на сградите, като се подкрепиха с вода от кладенеца и скоро откриха пресни яйца и мляко. Намериха и фургон в хамбара, както и вол, който да го тегли, и няколко точила, с които да наточат оръжията си и една вила, която според Томас щеше да изглежда добре, забита в търбуха на някой великан. Роджър претърси всяко кътче на фермата и намери тънко, но здраво въже и кранче със скрипец, достатъчно малко, за да ги носи, без да му създават трудност. Нямаше идея за какво може да му потрябват, освен ако фургонът не затънеше в калта, но все пак ги взе.

И така, когато напуснаха фермата същата нощ, бежанците бяха отпочинали и готови за последния етап от пътя към сигурността.

Както обикновено, Роджър и Джуравиел поеха напред, като елфът минаваше ефирно по ниските клони на дърветата, а неуморимият Роджър тичаше наоколо, винаги нащрек за някоя опасност.

— Днес се справи много добре — каза неочаквано Джуравиел, изненадвайки Роджър. Младежът погледна елфа любопитно. Не бяха говорили, откак Джуравиел го бе натупал, освен когато трябваше да набележат пътеки за разузнаване.

— Когато забеляза фермата и хамбара, ти прие задачата, която Нощната птица ти даде, без да спориш — обясни елфът.

— Какво друго можех да сторя?

— Да спориш — отговори елфът. — Онзи Роджър Локлес, когото видях за пръв път, може би щеше да прецени оставането в кервана като обида за способностите си, щеше да мърмори и да се оплаква и вероятно пак да отиде до фермата. Всъщност онзи Роджър вероятно нямаше дори да донесе вестите на Нощната птица и другите, не и преди пръв да види паурите и гоблините.

Роджър се замисли за миг и прецени, че елфът е прав. Когато за пръв път видя фермата, инстинктите му подсказаха да я приближи и огледа по-добре, дори да направи някоя дяволия. Ала размисли, реши, че е опасно, не толкова за него, колкото за останалите, които не бяха толкова далеч назад. Дори и да не го хванеха — което му се струваше вероятно, каквито и да бяха чудовищата вътре, — може би щеше да се наложи да се прикрие и керванът нямаше да е предупреден навреме, а щеше да навлезе в битка, и то при неблагоприятни обстоятелства.

— Ти разбираш това — продължи елфът.

— Знам какво направих — простичко отвърна Роджър.

— И го направи добре — каза Джуравиел, сетне се усмихна хитро. — Учиш се бързо.

Очите на Роджър се присвиха и той ядовито погледна елфа, не искаше да си спомня за „урока“.

Ала усмивката на Джуравиел го обезоръжи и той преглътна гордостта си. Знаеше, че нямат сметки за уреждане. Наистина бе научил урока си. Провалът в тази ситуация щеше да коства повече от собствения му живот и така, той трябваше да приеме съветите на по-опитните от него.

Той се успокои и дори успя да се усмихне и кимна.

Джуравиел внезапно наостри уши, а погледът му пробяга встрани.

— Някой приближава — каза той и изчезна нагоре по дървото така бързо, че Роджър премигна невярващо.

Той също побърза да се скрие. Скоро забеляза приближаващия се и се отпусна, като видя, че е жена от групата им, също отишла да разузнава напред. Той така я стресна, като изскочи иззад дървото, че тя замалко да забие кинжала си в гърдите му.

— Изнервена си май — каза меко Роджър.

— Идват врагове — отвърна жената, — движат се на запад. Намират се южно от нас.

— Колко са?

— Поне две дузини, а може и повече.

— И какви са? — долетя въпрос от дървото.

Жената погледна нагоре, макар да знаеше, че няма да види ловкия приятел на Нощната птица. Малцина от разузнавачите бяха виждали Джуравиел, макар че всички бяха чували мелодичния му глас.

— Гоблини — отвърна тя, — само гоблини.

— Върни се назад тогава — каза й елфът. — И отнеси вестта на останалите разузнавачи.

Жената кимна и се отдалечи.

— Можем да ги оставим да минат покрай нас — каза Роджър, когато Джуравиел се появи пред него, кацвайки на един нисък клон.

Елфът не го погледна, взирайки се надалеч.

— Иди и кажи на Нощната птица да им подготви изненада — каза той на Роджър.

— Ала той каза да не влизаме в битка — възрази Роджър.

— Това са само гоблини — отговори Джуравиел, — а ако са част от по-голяма група, могат да ни обградят, затова трябва да бъдат победени бързо. Кажи на Нощната птица, че настоявам да атакуваме.

Роджър погледна елфа и за момент Джуравиел реши, че той няма да се подчини на заповедта. Ала младежът преглътна възраженията си, кимна и се затича.

— И, Роджър — спря го елфът, преди да е направил и пет крачки.

Роджър се обърна и го погледна.

— Кажи на Нощната птица, че планът е твой — каза му Джуравиел — и че имаш пълната ми подкрепа. Кажи му, че считаш, че трябва да ударим гоблините бързо и здраво. Планът е твой.

— Но това е лъжа — възрази Роджър.

— Така ли? — попита елфът. — Когато чу за гоблините, не пожела ли най-напред да ги нападнем? Не те ли спря само верността към заръките на пазителя?

Младежът сви устни.

— Нищо лошо няма в това понякога да не си съгласен — обясни Джуравиел. — Ти доказа неколкократно, че твоето мнение по тези въпроси е ценно. Нощната птица го знае, Пони го знае, зная го и аз.

Роджър се обърна и се затича, а този път крачката му бе много полека.

— Бебето ми! — изпищя жената. — Моля ви, не го наранявайте! Умолявам ви!

— Кво? — попита един гоблин главатаря си, чешейки главата си при неочаквания глас.

Групата бе дошла от Мочурливите земи и не знаеше добре езика на тези земи. От опита си с паурите обаче знаеха достатъчно думи, за да разберат значението на чутото.

Главатарят на гоблините забеляза, че подчинените му нетърпеливо се разшаваха. Бяха жадни за кръв, макар че не желаеха истинска битка, а сега като че в ръцете им бе паднала лесна плячка. Облаците над тях се бяха разпръснали и нощта бе осветена от пълната луна.

— Моля ви — продължи невидимата жена, — та те са само деца.

Гоблините не издържаха. Преди главатарят да каже нещо, те се втурнаха към гората, като всеки искаше да се отчете с първото убийство.

От сенките долетя още един вик, ала той не изглеждаше да идва от по-близо. Гоблините продължиха със сляпата си атака, търчаха из храстите, препъваха се в корените, но бързо се изправяха и продължаваха напред. Накрая всички стигнаха до малко сечище, заградено от едната страна от канари, отляво от борови дървета, а отдясно от гъста горичка от дъбове и явори. Иззад боровете долетя гласът на жената, ала вече не звучеше така изплашен, пееше песен:

Тичат здраво гоблини, за глупостта им песни ще се пеят, че пак заради нея, няма те да остареят!

— Кво? — отново попита гоблинът своя предводител.

Друг глас, мелодичен и ясен, елфически, продължи импровизираната песен.

Още песни долетяха, обърквайки чудовищата, а скоро римите бяха последвани от шумен смях. Накрая отекващ и силен глас се присъедини към песента, с тон спокоен и сериозен, и гората притихна, щом се чуха думите:

Когато завърши, мъжът изведе могъщия си черен жребец от сенките и се разкри пред зашеметените гоблини.

— Нощната птица — прошепна един гоблин и всички от бандата разбраха, че са наистина обречени.

Недалеч от една могила Конър Билдебург наблюдаваше разкрилия се пред него спектакъл с жив интерес. Тъй като гласът на жената го бе преследвал много дълго, глас, в който се бе вслушвал дълги прекрасни месеци.

— Бих ви дал шанс да се предадете — каза пазителят, — ала се опасявам, че няма къде да ви държа, а и нямам вяра на смрадливия ви вид.

Главатарят на гоблините смело пристъпи напред и стисна оръжието си.

— Ти ли си предводителят на тази парцалива банда? — запита го пазителят.

Отговор не последва.

— Какво безочие! — възмути се пазителят и посочи покритата с шлем глава на гоблина. — Умри!

Остро изречената заповед накара всеки гоблин да подскочи, а сетне да се ококори невярващо, когато главата на предводителя им се изкриви с пукане на една страна. Същият този предводител, който със сила си бе спечелил позицията на главатар, просто умря.

— А сега кой е предводителят ви? — заплашително попита пазителят.

Гоблините изпаднаха в паника и се разбягаха във всички посоки, ала хората на Нощната птица не бяха стояли със скръстени ръце и стрелците вече бяха готови. Докато се обръщаха към дърветата, гоблините бяха пресрещнати от ято жужащи стрели, а когато тръгнаха в другата посока, ги удари гръм, долетял откъм боровете, който ослепи всички и лиши неколцина от мизерния им живот.

Тогава нападна Нощната птица; последван от войните си, той се спусна към неорганизираната и паникьосана банда.

Нападна и Конър Билдебург, завъртял яростно Защитник. Благородникът бе видял и чул достатъчно и сега препусна в галоп към битката с името на Джили на уста.

Нощната птица сякаш бе навсякъде, окуражаваше войниците си винаги, когато изглеждаше, че гоблините са спечелили някакво предимство.

Иззад един дъб Бели’мар Джуравиел със сигурна ръка обсипваше изчадията със стрели, като улучи дори такива, които бяха вкопчени в близък бой.

До елфа Пони задържа магията си, пазеше силите си, защото сигурно скоро щеше да се наложи да използва лековития камък.

Когато стигна сечището, Конър бе искрено впечатлен. Това не бе някаква банда селяци! Мълниите, стрелите, прецизно изпълненото нападение — ако войниците на краля бяха тъй добре подготвени, войната отдавна щеше да е приключила!

Надяваше се да намери Джили, но тя не бе там, а той не можеше просто да тръгне да я търси. Мечът му бе необходим сега, така че той пришпори Сив камък и посече един гоблин, като профуча покрай него, а сетне прегази втори, повалил един човек на земята.

Конят обаче се препъна и Конър падна от седлото и тежко се стовари на земята. Но не се нарани и бързо се изправи, готов да се защити с меча си.

Това обаче не бе щастливият ден на благородника, тъй като няколко гоблина бяха избрали точно това място за път към бягството и сега само той стоеше между тях и гората. Конър вдигна меча си и смело зае защитна поза, съсредоточавайки се върху магнетитите и активирайки тяхната привличаща магия.

Гоблински меч проблесна и Защитник лесно пресече пътя му, като остриетата се срещнаха със звън. Когато гоблинът се опита да изтегли оръжието си назад, разбра, че то някак е залепнало за меча на благородника.

С елегантно завъртане и отпускане на магията на магнетита, оръжието на гоблина отхвърча настрани.

Ала Конър още не бе свободен, тъй като прииждаха още гоблини и много от тях не носеха метални оръжия, а тояги.

Малка стрела профуча иззад Конър и улучи един гоблин в окото.

Преди благородникът да погледне откъде е дошла тя, стрелецът вече бе зад него, а великолепният му меч блестеше с магическа светлина.

Гоблините се обърнаха в бяг с писъци:

— Гибел! Нощната птица!

След минути всичко бе свършило и ранените — а те не бяха много, само двама по-сериозно пострадали — бързо бяха отпратени към боровата горичка.

Конър отиде до коня си, внимателно оглеждайки краката на животното и въздъхвайки с облекчение, когато видя, че красивият Сив камък не бе сериозно ранен.

— Кой си ти? — попита конникът и го приближи. Тонът му не бе заплашителен, дори не беше подозрителен.

Конър любопитно огледа войниците около него.

— Прости ни, ала не очаквахме да намерим съюзник така далеч от населените области — спокойно добави пазителят.

— Аз съм приятел от Палмарис, както изглежда — отвърна Конър, излязъл на лов за гоблини.

— Самичък?

— Това си има своите предимства — отговори Конър.

— Тогава добре дошъл — каза Елбраян, слезе от Симфония и стисна здраво ръката на Конър. — Имаме храна и вода, ала няма да се спираме задълго. Пътят ни води към Палмарис и смятаме да използваме часовете на нощта за наше предимство.

— Както се вижда — добави весело Конър, поглеждайки към многото мъртви гоблини.

— Ти си добре дошъл при нас — каза Елбраян. — Всъщност за нас ще е чест и голяма услуга.

— Не се представих тъй славно в битката — отбеляза Конър, — не и до човека, наричан Нощната птица — добави той и се усмихна.

Елбраян се усмихна в отговор и тръгна, а Конър пое до него. Той отиде до първата жертва, гоблинът, който бе ръководил групата, наведе се и махна настрани изкривения шлем на създанието.

— Колко далеч е градът? — попита друг мъж, млад и слабоват.

— На три дни път — отговори Конър. — Четири, ако с вас пътуват слаби и болни.

— Значи четири — отвърна Роджър.

Конър отклони погледа си от него към пазителя и видя как той вади скъпоценния камък от главата на гоблина.

— Значи ти си магьосникът? — попита благородникът.

— Не съм аз — отвърна Елбраян. — Мога да използвам магическите камъни, ала не както истинския им носител.

— Една жена? — попита Конър, останал без дъх.

Елбраян се обърна и го погледна право в очите. Конър разбра, че е подразнил пазителя и се е превърнал във възможна заплаха за него.

Колкото и нетърпелив да беше, благородникът бе достатъчно мъдър, за да остави този проблем засега. Тези хора и поне магьосницата им бяха еретици в очите на Църквата и може би го знаеха, което щеше да ги направи подозрителни към всеки, задаващ твърде много въпроси.

— Чух песента на жената — продължи Конър, прикривайки истинските си намерения. — Аз съм благородник и съм виждал магия и преди, но не и толкова величествена.

Елбраян не отговори, но погледът му някак се смекчи. Той се огледа наоколо, за да види как бегълците бързо прекратяват страданията на още живите гоблини, след което вземаха каквото им бе необходимо от мъртвите създания.

— Ела — каза той на новодошлия. — Трябва да подготвя хората за предстоящия път.

Той поведе Конър и Роджър към гората, към местност, където растителността не бе тъй гъста. Няколко огъня весело горяха и на светлината им хората се занимаваха с работата си. До един от огньовете Конър я видя.

Джили, грижеше се за ранен. Неговата Джили, тъй красива — дори по-красива, отколкото бе в Палмарис, преди войната, преди болката.

Русата й коса сега стигаше до раменете, тъй гъста, че можеше да потъне в нея, и дори на слабата светлина от огъня очите й блестяха яркосини и дълбоки.

Красивото лице на Конър загуби цвета си и той се спусна като хипнотизирай към нея.

Елбраян на мига го хвана за ръката.

— Ранен ли си? — попита той.

— Познавам я — отговори останалият без дъх Конър.

— Пони?

— Джили.

Пазителят не отхлаби хватката си, дори я засили, обърна го и го погледна. Елбраян знаеше, че Пони се бе омъжила за благородник в Палмарис, и то с катастрофални последици.

— Вашето име, сър? — настоя пазителят.

Мъжът се изпъна.

— Конър Билдебург от имението Чесуинд — отговори храбро той.

Елбраян не знаеше как да реагира. Искаше му се да го удари, да го просне на земята, защото… той бе наранил Пони? Не, не това беше причината, трябваше да признае поне на себе си. Искаше да удари Конър от ревност, заради това, че някога, за известно време, този мъж бе имал сърцето на Пони. Тя може би не бе обичала Конър, както сега обичаше него, дори не бе консумирала брака си, ала го бе обичала, беше се омъжила за Конър Билдебург!

За миг пазителят затвори очи, мъчеше се да се успокои. Трябваше да помисли как ли би се почувствала Пони сега, ако той пребиеше този мъж.

— По-добре изчакайте, докато привърши с ранените.

— Трябва да я видя, да говоря с нея — заекна Конър.

— Но не и за сметка на хората, които се бореха с гоблините редом с нея — твърдо отвърна пазителят. — Може да я разсеете, господарю Билдебург, тъй като работата с камъните изисква пълна концентрация.

Конър отново погледна Пони, дори направи крачка към нея, ала пазителят веднага го дръпна назад, със сила, която го изплаши. Той се обърна, погледна Елбраян и разбра, че сега няма да доближи Джили, че този човек ще му попречи, дори със сила.

— Тя ще е готова до час — каза му Елбраян, — тогава ще я видите.

Конър се втренчи в лицето му и разбра, че между този мъж и жената, която някога бе негова съпруга, има нещо повече от приятелство. Той огледа Елбраян в нова светлина, преценявайки го като противник, ако се стигнеше дотам.

Това, което видя, не му хареса.

И така той последва Елбраян като човек, който просто отлага следващия си ход. Често поглеждаше към Джили, както правеше и Нощната птица, като и двамата знаеха, че мислят за едно и също. Накрая Конър отиде до далечния край на лагера, възможно най-далеч от Джили. И изведнъж мисълта, че отново я вижда, че тя е тъй близо до него, нахлу с пълна сила в ума му. Той премина през спомените за онази нощ, в която почти я бе насилил, и след това бе платил бракът да бъде анулиран, бе я обвинил, че му е отказала интимност, обвинение, откъснало я от семейството му и изпратило я в кралската армия. Какво ли мислеше сега тя за него, зачуди се той и с притеснение реши, че едва ли ще отвърне на усмивката му.

Елбраян пръв го видя да приближава. Погледна към Пони и каза:

— Тук съм, за да ти помогна, от каквото и да имаш нужда. Ако искаш, ще те оставя сама.

Пони го погледна любопитно, не разбираше за какво й говори.

Сетне чу тропот на копита. Тя знаеше, че странник им е помогнал в битката, благородник от Палмарис, ала Палмарис бе голям град, тя не мислеше, че това е…

Конър.

Пони почти падна от Симфония, когато видя мъжа, краката й се подкосиха, а стомахът я сви. Черните криле на преживяната болка изплющяха около нея, заплашвайки да я погребат. Това бе част от живота й, която не искаше да си припомня, спомен, който трябваше да остане заровен. Бе преживяла, дори надмогнала болката, ала не искаше да я събужда отново, не и сега, когато бъдещето бе толкова несигурно.

Ала не можеше да прогони спомените. Беше я съборил като животно, беше разкъсал дрехите й… И тогава този мъж, който се кълнеше, че я обича, я бе изгонил, бе наредил да я отнесат от спалнята му. Ала и това не му бе достатъчно, защото този мил, изискан красавец, изправен така величествено на коня си със своите красиви дрехи и инкрустирай със скъпоценни камъни меч, бе наредил на слугините си да отидат да се любят с него, и я бе поразил право в сърцето.

А ето, че сега отново бе тук, спрял коня си до техния, с усмивка, пропълзяла по красивото му лице.

— Джили — избъбри той, видимо развълнуван.

Глава 21 В недрата на Сейнт Мер-Абел

— Ще позволиш любимият ти съпруг да бъде измъчван само заради твоята осиновена дъщеря престъпница? — попита върховният абат бедната жена. Петибуа Чиличънк изглеждаше ужасно. Тъмносини торбички висяха под очите й, а кожата й сякаш бе провиснала — не беше спала повече от няколко часа от много дни, откакто Грейди бе загинал на пътя. Петибуа бе пълничка от много години, ала винаги бе носила килограмите си леко, с достойнство. Ала вече не. Дори в моментите, в които изтощението я потапяше в сън, тя бързо се събуждаше от ужасяващи кошмари или от своите мъчители, които бяха по-зловещи и от най-страшния сън.

— Първо ще му отрежем носа — продължи абат Маркварт — дотук добави той, посочвайки с пръста си чупката до ноздрата — получава се доста грозно. Бедничкият Гревис цял живот ще остане отхвърлен от обществото.

— Защо някой като вас, който трябва да е Божи човек, прави такива ужасни неща! — изплака Петибуа. Тя знаеше, че старецът не лъже, че ще изпълни заплахата си. Тя го бе чула само преди минути, в съседната стая на южните изби на Сейнт Мер-Абел, някога ползвани за провизии, ала сега превърнати в килии за двамата Чиличънкови и Брадуордън.

Маркварт бе отишъл първо при Гревис и Петибуа бе чула ужасните писъци много ясно от пръстената стена. Сега жената плачеше и постоянно правеше с ръце знака на вечнозеленото дърво, символа на Абеликанската църква. Ала Маркварт нито бе разколебан, нито притеснен от това. Той внезапно приближи и навря озъбената си физиономия в лицето на Петибуа.

— Защо, питаш ти! — изрева той. — Заради твоята дъщеря, глупачке! Защото твоята скъпа Джили се е съюзила със злия еретик Авелин и ще предизвика края на света!

— Джили е добро момиче! — извика Петибуа. — Тя никога не би…

— Но е! — прекъсна я Маркварт, ръмжейки при всяка дума. — Тя е откраднала светите камъни и аз ще направя всичко необходимо — жалко за Гревис, между другото, — за да осигуря тяхното връщане. Тогава Петибуа ще може да погледне своя обезобразен съпруг и да се сети, че със своята тъпота го е обрекла така, както обрече собствения си син!

— Ти си го убил! — изплака Петибуа и сълзите се стекоха по лицето й. — Убил си момчето ми!

Изражението на Маркварт стана абсолютно каменно и това сякаш вледени жената, гърчеща се под неговия поглед.

— Уверявам те — каза върховният абат тихо, — че скоро и ти, и съпругът ти ще завиждате на Грейди.

Жената заплака и политна назад — щеше да падне, ако брат Франсис не стоеше зад нея.

— Какво искате от бедната Петибуа, отче? — плачеше тя. — Всичко ще ви кажа. Ще ви го кажа!

Зла усмивка разсече лицето на върховния абат, макар че той нямаше търпение да отреже носа на глупавия Гревис.

Сейнт Мер-Абел бе претъпкан със стражи, млади монаси, въоръжени с арбалети, и по-възрастни, които носеха могъщи скъпоценни камъни, графит или рубин. Патрулираха на всяка секция от стената. Отец Йойона, който обаче бе познат на всички и харесван от повечето, нямаше проблеми да се прибере в абатството. Мълвата за завръщането му го бе изпреварила и той бе посрещнат в главната зала почти веднага след като бе пристигнал от брат Франсис, който никак не изглеждаше доволен. Много други монаси бяха в залата, любопитни да узнаят защо Йойона се е върнал.

— Върховният абат иска да говори с теб — каза късо младият монах, оглеждайки се наоколо, докато говореше. Искаше явно да покаже кой от двамата е наистина близък на Маркварт.

— Изглежда забравяш уважението към по-висшестоящите — отговори отец Йойона.

Франсис изсумтя и понечи да отговори, но Йойона го прекъсна.

— Предупреждавам те, братко Франсис — каза той мрачно. — Болен съм и съм бил твърде много път. Знам, че се считаш за осиновен от върховния абат, ала ако продължаваш да се държиш така с по-висшестоящите, ще те изправя пред Събора на абатите. Абат Маркварт вероятно ще те защити, ала унижението ти ще бъде страшно, както и неговото отмъщение.

Залата притихна и отец Йойона премина покрай стреснатия брат Франсис и излезе. Нямаше нужда от ескорт до стаята на Маркварт.

Брат Франсис се спря за известно време, огледа другите монаси в залата и срещна съжалителните им погледи. Облещи се страховито в отговор, ала нямаше какво да стори. Излезе бързо от главната зала, чувствайки как погледите на монасите го изгарят.

Отец Йойона влезе в стаята на върховния абат без да почука, вратата беше отключена. Изправи се пред писалището на стареца.

Маркварт отмести документите, които изучаваше, облегна се на стола си и погледна отеца.

— Изпратих те на важна мисия — рече абатът. — Не мога да повярвам, че си я изпълнил толкова скоро. Стигна ли в Урсал?

— Въобще не стигнах дотам — призна отец Йойона, — разболях се по пътя.

— Не ми изглеждаш много болен — отбеляза Маркварт нелюбезно.

— По пътя срещнах човек от Палмарис, носещ вести за трагедия, случила се в Палмарис — обясни отец Йойона, като внимателно се взираше в Маркварт, мъчеше се да разбере дали върховният абат очаква новините за смъртта на Добриниън.

Ала старецът бе прекалено хитър, за да се хване.

— Трагедия? — отвърна невинно той. — Ние се разделихме в дружески отношения с барона, а племенникът му се върна при него без проблеми.

Тъжна усмивка се появи на лицето на отец Йойона.

— Говорех за убийството на абат Добриниън — каза той.

Очите на Маркварт се разшириха и той се изправи.

— Добриниън? — повтори той.

— Значи новините не са стигнали до Сейнт Мер-Абел — каза Йойона. — Добре, че се върнах.

Брат Франсис влезе в стаята.

— Да, отче — продължи Йойона, пренебрегвайки младежа. — Паури, или по-точно един от тях, е влязъл в Сейнт Прешъс и е убил абат Добриниън.

Брат Франсис ахна зад него и на Йойона му се стори, че наистина е изненадан.

— Веднага щом научих, тръгнах към Сейнт Мер-Абел — продължи той. — Щом като враговете ни са набелязали абат Добриниън като цел, няма причина да не се опитат да убият и върховния абат на Абеликанския орден…

— Достатъчно — прекъсна го Маркварт, подпирайки главата си с двете си ръце. Знаеше какво става, хитрият Йойона се бе възползвал от новината, за да се върне в Сейнт Мер-Абел.

— Добре, че се върна при нас — каза миг по-късно Маркварт. — Наистина е ужасно, че абат Добриниън е срещнал такъв нещастен край. Ала работата ти тук е завършена, приготви се отново да тръгнеш на път.

— Не мога, не съм достатъчно здрав да пътувам до Урсал — отговори Йойона. Маркварт го изгледа с подозрение. — Пък и мисля, че няма смисъл, след като човекът, подкрепящ канонизирането на брат Алабарне, вече не е между нас. Без помощта на Добриниън процесът вероятно ще бъде забавен с години.

— Щом ти нареждам да тръгнеш за Сейнт Хонс, отиваш към Сейнт Хонс — отвърна Маркварт, а гласът му внезапно стана рязък.

И все пак отец Йойона не отстъпи.

— Разбира се, върховни абате — отговори той, — според кодекса на Абеликанския орден, когато намерите оправдание да изпратите един болен отец на път през половината кралство, ще ида доброволно. Но затова сега няма причина, няма оправдание. Бъдете доволен, че можах да се върна и да ви предупредя за опасността от паурите. — Извърна се рязко и погледна усмихнат Франсис.

— Дръпнете се, братко — рече Йойона заплашително.

Франсис погледна зад него, към върховния абат Маркварт.

— Този момък се приближава опасно към процес пред Събора на абатите — каза спокойно Йойона.

Зад него върховният абат Маркварт направи знак на брат Франсис да се махне от пътя на отеца, а щом Йойона излезе, накара по-дразнения млад монах да затвори вратата.

— Трябваше отново да го изпратите на път — веднага рече брат Франсис.

— За да ти направя удоволствие? — саркастично отвърна Маркварт. Аз не съм всевластен диктатор в Абеликанската църква, а само назначен неин ръководител, принуден да работи с предписаните ограничения. Не мога просто така да изпратя един болен старец на път.

— Преди го сторихте — осмели се да добави Франсис.

— И си имах причина — обясни Маркварт, стана и обиколи писалището. — Процесът по канонизиране бе съвсем реален, ала отец Йойона е прав, че основната сила зад него бе Добриниън.

— А дали е вярно, че абат Добриниън е мъртъв?

Маркварт погледна кисело младежа.

— Така изглежда — отвърна той. — Йойона е прав да се върне в Сейнт Мер-Абел, както и да не иска да тръгне отново на път.

— Не ми изглежда болен — отбеляза брат Франсис.

Маркварт почти не го слушаше. Нещата не се бяха наредили така, както се надяваше. Той би предпочел Йойона да е стигнал в Сейнт Хонс, преди новините за смъртта на абата да го достигнат. Тогава той щеше да инструктира абат Джеховит да използва Йойона като свой отец — временно назначение, което Маркварт смяташе да направи постоянно, до смъртта му. Ала все пак и този развой на събитията не бе толкова лош.

Йойона бе трън в петата му, който го дразнеше все повече и повече — ала поне тук щеше да може да го наглежда.

Освен това Маркварт сега не можеше да се ядоса много. Юсеф и Данделион бяха изпълнили част от своята мисия в Палмарис, и то по-трудната. По думите на Йойона за смъртта на абата бе обвинен паур.

Един много опасен враг бе отстранен, а другият нямаше доказателства, че Маркварт е замесен. Сега върховният абат имаше нужда само да си върне камъните и позицията му щеше да бъде затвърдена. Щеше да се справи с Йойона, ако трябва.

— Ще се свържа с братята Правда — предложи брат Франсис, — трябва да следим напредъка им.

— Не! — внезапно и остро отговори Маркварт. — Ако крадецът на камъните е предпазлив, може да засече контакта — излъга той, забелязвайки учудения поглед на Франсис. В действително Маркварт възнамеряваше да използва камъка на душата лично, за да се свърже с Юсеф и Данделион, не искаше никой друг, включително брат Франсис, да говори с тях и да разбере какво правят всъщност в Палмарис.

— Дръж под око отец Йойона — каза той на Франсис, — внимавай и с твоя връстник, брат Браумин Херде. Искам да разбереш с кого разговарят, пълен списък.

Брат Франсис се поколеба, преди да кимне. Толкова неща ставаха около него, осъзна той, неща, за които знаеше съвсем малко. Ала отново, в своя типичен праволинеен стил, той видя възможност да впечатли върховния абат, да увеличи влиянието си, и бе решен да не се провали.

Новините не се сториха така лоши на върховния абат, както се опасяваше брат Юсеф. Конър Билдебург бе избягал и не можеше да бъде намерен. Може би се бе скрил в потайностите на града, или пък бе избягал на север.

Иди и намери скъпоценните камъни, телепатично бе казал Маркварт на младия монах и с това му изпрати и ясна картина на жената, известна като Джил, Джили, Пони, Скитащата котка. Петибуа бе много услужлива тази сутрин. Забрави племенника на барона.

Веднага щом отговорът на Юсеф достигна ума на Маркварт, той прекъсна връзката. Но имаше нещо друго.

Друго присъствие, уплаши се Маркварт. Сети се за лъжата му към брат Франсис, че протежето на Авелин усеща магията на камъка на душата, и реши, че това може и да не е толкова невероятно.

Бързо се успокои обаче, щом разбра, че това присъствие е само част от подсъзнанието му. Монасите традиционно използваха камъка на душата, за да потънат в най-дълбока медитация, навътре в себе си, макар че рядко го правеха в тези времена. Маркварт се бе спънал по този път.

Затова той продължи в тази посока, мислейки, че просто разкрива най-съкровените си чувства и че може би в това състояние ще достигне така необходимите мигове на абсолютна чистота.

Видя в мислите си как отец Йойона и по-младият монах, Браумин Херде, заговорничат срещу него. Разбира се, това не го изненада, та нали тъкмо той бе изпратил брат Франсис да ги следи?

Ала тогава в ума му изникна нова сцена — отец Йойона, който държи шепа камъни, се насочва към врата, врата, която Маркварт разпозна като своята собствена. И в ръката си отецът държеше… графит.

Йойона отвори вратата с ритник и изпрати огромна мълния към върховния абат, който стоеше кротко на стола си. Маркварт усети внезапната болка от изгарянето, сърцето му спря, животът му изтече…

Няколко болезнени мига трябваха на Маркварт, за да отдели въображаемото от действителното, за да види, че това е само предчувствие, и не се случва наистина. Преди този момент на просветление той не си бе представял колко опасни могат да бъдат Йойона и злите му последователи!

Да, трябваше да ги следи изкъсо и ако се наложи, да действа срещу тях решително, дори брутално.

Ала те ще стават все по-силни, предупреди го вътрешният му глас.

Когато войната свършеше с победа, битката в планината Аида щеше да бъде обсъждана първо шепнешком, а после и открито. Йойона щеше да нагласи разказа така, че Авелин да бъде приет като герой. Маркварт не можеше да понесе такава вероятност и разбра, че трябва да действа бързо срещу спомена за този крадец и убиец, да го представи в най-мрачна светлина — да го изтъкне като съюзник на демона дактил — и слуховете да разнесат истината за щастливо стекли се обстоятелства, довели до битка между враговете на Аида, а не за подвиг на герой.

Да, той трябваше напълно да посрами Авелин и да постави еретика на полагащото му се място както в умовете на хората, така и в хрониките на Църквата.

Той се усмихна, доволен, че е достигнал такова високо ниво на концентрация, и прибра камъка в тайното чекмедже на писалището.

Сега се чувстваше много по-добре и не се интересуваше, че Конър се е измъкнал — и без това бе безвреден. Истинската заплаха от Палмарис, Добриниън, вече бе отстранена, а освен това сега Маркварт разбра и истинската природа на Йойона и неговите последователи. Веднага щом братята Правда му върнеха светите камъни, собствената му позиция щеше да бъде подсигурена. А тогава лесно щеше да се справи с всяка опасност, предизвикана от Йойона. Да, разбра той, скоро щеше да започне своя удар срещу отеца, щеше да говори с Джеховит, който му бе приятел от дълги години и вярваше в запазването на Ордена такъв, какъвто е. С помощта на абата на Сейнт Хонс щеше да си спечели подкрепата и на самия крал.

От другата страна на прекъснатата връзка духът на демона Бестесбулзибар се чувстваше удовлетворен. Предполагаемият духовен лидер на хората сега бе в ръцете му и приемаше предписанията му като свои собствени мисли и убеждения.

Демонът си оставаше недоволен заради загубата в Аида, за загубата на физическото си тяло и още не знаеше как да си го възстанови или замести — ала тази игра на марионетки с върховния абат на Абеликанската църква, институцията, която някога бе най-големият му враг, бе доста приятна и почти му помагаше да забрави за загубата си.

Почти.

— Защо си тук долу? — попита брат Браумин, оглеждайки се нервно към подскачащите сенки, хвърляни от факлата му. Около тях имаше библиотечни рафтове, пълни с древни прашни текстове, и заради тях стаята бе някак тясна и неудобна.

— Защото тук ще намеря отговори на въпросите си — спокойно отговори отец Йойона. Изглежда изобщо не се притесняваше, че над тях има тонове скална маса. Намираха се под библиотеката на абатството, в най-старата му част, днес погребана дълбоко под новите нива, почти на нивото на водите на залива на Вси светии. Всъщност в най-старите времена на абатството бе имало директен изход от тази секция към скалистия плаж, тунел, който стигаше до коридора с подвижна решетка, който отец Де Унеро бе защитавал при нападението на паурите.

Ала този древен път днес бе затворен, а абатството се бе изкачило към планината.

— Със смъртта на абат Добриниън и отлагането на канонизирането на брат Алабарне, върховният абат няма извинение да ме изгони от Сейнт Мер-Абел — обясни Йойона. — Ала той постоянно ще ми измисля работа и не се съмнявам, че брат Франсис или някой подобен на него ще следи всяка моя стъпка.

— Брат Франсис не би дошъл охотно тук долу — възрази брат Браумин.

— О, ще дойде — отговори отец Йойона. — Всъщност наскоро е слизал тук. В тези древни стаи брат Франсис намери картите и текстовете, с които начертахме маршрута си към Аида. Някои от тези карти, приятелю, са били начертани лично от брат Алабарне от Сейнт Прешъс.

Брат Браумин наклони глава на една страна, не разбираше какво следва от това.

— Ще поема ролята на главен патрон за канонизирането на брат Алабарне за светец — обясни отец Йойона. — Тогава няма да бъда постоянно обезпокояван от върховния абат, тъй като той ще ме засипе с работа, за да не мога да му напакостя. Когато обявя публично, че ставам патрон на Алабарне, това ще ме освободи дори от обичайните ми задължения.

— За да можеш да прекарваш времето си тук долу? — попита брат Браумин, изпълнен със съмнение, тъй като не виждаше предимства в това да се погребеш в подземията. Напротив, искаше да избяга обратно към дневната светлина или поне в по-светлите и гостоприемни части на абатството. Това място му приличаше много на крипта — а и наблизо имаше такава, в едно от съседните помещения!

А по-лошото бе, че далечният ъгъл на същата тази библиотека имаше рафт с много стари книги, древни томове за демонична магия, които Църквата бе забранила. Всяко друго копие на тези книги — съхранени тук, за да може Църквата да разбира по-добре деянията на враговете си — бе изгаряно. На Браумин му се искаше и тези да не бяха пощадявани, тъй като самото присъствие на древните томове го караше да потръпва.

Те излъчваха аура на студ и зло.

— Тук трябва да бъда — обясни отец Йойона.

Брат Браумин вдигна ръце, а на лицето му се бе изписало пълно недоумение.

— Ала какво ще намериш тук долу? — попита той и без да иска погледна рафта с отвратителните книги.

— Честно казано, не знам — отвърна Йойона. Забеляза накъде гледа брат Браумин, ала не обърна внимание, тъй като нямаше намерение да разучава демоничните томове. Приближи най-близкия рафт и внимателно извади един огромен том, чиято корица едва се крепеше.

— Ала тук, в историята на Църквата, ще намеря отговорите на своите въпроси.

— Отговорите?

— Такива, каквито ги е видял Авелин — опита се да обясни Йойона. — Поведението на тези, които минават за свети хора днес няма как да е същото като на основателите на нашия Орден. Кой би следвал Маркварт сега, ако не бяха традициите, чийто корен е на повече от хиляда години? Кой би се придържал към доктрините на ръководителите на Абеликанската църква, ако можеше да прозре тяхната слепота и да разбере, че хората просто са си хора, грешни хора, които само Бог може да опрости?

— Силни думи, отче — каза тихо брат Браумин.

— Може би е време някой да изрече тези силни думи — отговори Йойона. — Думи, силни като делата на Авелин.

— Делата на Авелин му спечелиха дамгата на крадец и убиец — напомни му младият монах.

— Ала ние с теб знаем, че това не е така — бързо отговори Йойона и избърза прахта от корицата на стария том. — Както биха вярвали и те — основателите на нашия орден, мъжете и жените, първи видели Божията светлина. Те биха повярвали.

Йойона притихна, а брат Браумин се замисли над думите му. Той обаче знаеше къде се намира и си представи най-лошия възможен сценарий, затова попита:

— Ами ако твоите изследвания покажат, че те не са били такива, каквито мислиш, че Църквата винаги е била такава?

Думите като че удариха стария отец, и брат Браумин се сви, щом видя как раменете му увисват.

— Тогава животът ми е бил напразен — призна Йойона. — Тогава съм следвал не това, което е свято, а това, което е човешко.

— Еретиците говорят така — предупреди го брат Браумин.

Отец Йойона се извърна и се взря право в очите му. Браумин никога не бе виждал веселия отец да гледа така твърдо.

— Да се надяваме, че еретиците грешат — каза мрачно Йойона и отново се вгледа в книгата, а Браумин замълча, оставяйки думите на учителя си да отекнат в съзнанието му. Прецени, че достатъчно е разпитвал по този въпрос — отец Йойона бе поел по път, от който нямаше връщане назад, път към просвещението, който или щеше да го увери в правотата му, или да го изпълни с отчаяние.

— Брат Делман има много въпроси, откакто напуснахме Сейнт Прешъс — каза брат Браумин в опит да направи разговора по-приятен. Това накара отец Йойона да се усмихне.

— Действията на върховния абат срещу затворниците ни му изглеждат не на място — продължи брат Браумин.

— Затворниците? — прекъсна го Йойона. — Той ги е докарал тук?

— Чиличънкови и кентавърът — отговори брат Браумин. — Не знаем къде ги държи.

Отец Йойона се замисли. Това не бе очаквано, но заради шока от смъртта на абат Добриниън почти бе забравил нещастните затворници.

— Сейнт Прешъс не възрази ли срещу отвличането на граждани на Палмарис?

— Слуховете сочат, че абат Добриниън въобще не е бил доволен — отговори брат Браумин. — Имаше сблъсък с хората на барон Билдебург заради племенника му, който явно е бил женен за жената, придружавала брат Авелин. Мнозина казват, че абат Добриниън е бил в съюз с барона срещу върховния абат.

Йойона безсилно се засмя. Всичко се връзваше, разбира се. Сега той бе дори по-сигурен, че убиецът на абат Добриниън не е паур. Понечи да го каже на брат Браумин, ала мъдро сдържа езика си. Разбираше, че такова ужасно разкритие може да пречупи монаха или да го накара да предприеме нещо безразсъдно.

— Значи брат Делман се вълнува от събитията? — попита той. — Не затваря очите и ушите си за истината?

— Задава много въпроси — потвърди Браумин. — Някои от тях са почти критични към върховния абат. И разбира се, всички сме загрижени за двамата братя, които не се завърнаха в Сейнт Мер-Абел. Не е тайна, че те бяха любимци на върховния абат, а поведението им винаги е било тема на обсъждане между по-младите братя.

— Ще постъпиш умно, ако следиш внимателно верните кучета на абат Маркварт — каза мрачно отец Йойона. — Не се доверявай на брат Юсеф или на брат Данделион. Сега иди и си върши работата и не ме посещавай, освен ако не носиш важни новини. Ще се свържа с теб, когато имам възможност, бих искал да следя прогреса на брат Делман.

Моля те, накарай брат Висченти да се сприятели с него. Висченти е достатъчно отдалечен от мен, така че разговорите му с Делман няма да бъдат забелязани от абата. И моля те, братко Браумин, разбери какво е станало със затворниците, къде са и как се отнасят с тях.

Брат Браумин се поклони и понечи да си тръгне, но спря, защото отец Йойона отново го повика:

— И имай едно наум, приятелю, че брат Франсис и други, подобни нему, но не така явни последователи на върховния абат, винаги ще ви следят.

След малко Йойона остана сам с древните текстове на Абеликанския орден, книги и пергаменти, много от които не бяха четени от векове. И усети духовете на Църквата от съседните крипти. Бе останал сам с историята, сам с надеждата, че е прекарал живота си като Божи човек.

Молеше се да не остане разочарован.

Глава 22 Джили

— Джили — повтори Конър, меко и нежно.

Изражението на жената изразяваше нещо средно между неверие и ужас, като лицето на дете, срещнало невъзможни и ужасни препятствия.

Елбраян бе виждал това изражение на лицето й само веднъж, на северния склон над Дъндалис, когато първата им целувка бе прекъсната от писъците от умиращия град. Той постави ръката си на бедрото й, за да я подкрепи и задържи, защото тя се свличаше от широкия гръб на Симфония.

Мигът премина; Пони отблъсна силните емоции и откри вътрешната сила, която й бе помагала да преодолява изпитанията през годините на трудния й живот.

— Джилсепони — поправи го тя. — Името ми е Джилсепони Олт — и погледна Елбраян, черпейки сили от любовта си към него.

— Всъщност, Джилсепони Уиндон — поправи се тя.

— И някога, Джили Билдебург — каза тихо Конър.

— Никога! — изкрещя тя по-остро, отколкото й се искаше. — Ти заличи това име, обявявайки пред Бога и закона, че никога не е било. Сега за благородния Конър е удобно да си го върне, а?

Пазителят отново я погали, опитваше се да я успокои. Думите ужилиха Конър жестоко, ала той ги прие като заслужени.

Замълчаха. Пони се посъвзе от връхлитащите я емоции и откри отново онзи вътрешен кураж, който я бе превел през толкова много трудности.

— Бях млад и глупав — отговори той. — Нашата брачна нощ… действията ти ме нараниха, Джили… Джилсепони — поправи се той, виждайки гримасата й. — Аз…

Пони вдигна ръка, за да го прекъсне, и погледна към Елбраян. Колко ли болезнено бе това за него. Наистина нямаше нужда и той да страда заради онова, което тя бе преживяла в брачната си нощ с друг мъж!

Ала пазителят остана спокоен, светлите му очи разкриваха само съчувствие към жената, която обичаше толкова много. Не искаше да остави зелените си очи да разкрият гнева, ревността, която изпитваше към Конър, тъй като знаеше, че това ще е нечестно към Пони.

— Двамата имате да обсъждате много — каза той, — а аз трябва да се погрижа за кервана. — Погали я отново по бедрото, този път нежно и почти игриво, показвайки, че е сигурен в любовта им, след което с дяволито намигване се отдалечи.

Пони го гледаше как се отдалечава и любовта й нарасна още повече. Сетне се огледа и видя, че наблизо има хора, които могат да чуят разговора, затова подкара Симфония в тръс, а Конър я последва.

— Не исках да те нараня — опита се да каже Конър, когато останаха сами.

— Отказвам да си спомням тази нощ — каза твърдо Пони. Тя, разбира се, знаеше, че Конър се бе опитал да я нарани, ала само защото отказът й бе наранил гордостта му.

— Нима така лесно можеш да я забравиш? — попита той.

— Ако алтернативата е да си спомняме неща, които не се нуждаят от обяснение и могат само да ни причинят болка, да — отвърна тя. — Миналото не е важно, важно е това, което предстои.

— Тогава със забравата дай и прошка — помоли я Конър.

Тя го погледна право в сивите му очи и си спомни времената отпреди онази фатална брачна нощ, когато двамата бяха приятели, довереници.

— Помниш ли, когато се запознахме — попита Конър, разгадавайки изражението й. — Когато дойдох в онази алея да те защитя и намерих бандитите да бягат?

Пони се усмихна на хубавите спомени. Имаше много такива, ала все завършваха болезнено.

— Това не беше любов, Конър — каза тя искрено.

Мъжът я погледна, сякаш го бе ударила през лицето.

— Познах любовта, когато се върнах и срещнах Елбраян — продължи Пони.

— Ала ние бяхме близки — опита се да възрази Конър.

— Бяхме приятели — отговори Пони. — И аз ще си спомням това приятелство, което бе хубаво, преди да се опитаме да направим нещо повече от него. Обещавам ти.

— Значи все още можем да бъдем приятели — рече Конър.

— Не — долетя отговорът от сърцето на Пони, преди тя да може да го обмисли. — Ти беше приятел с друг човек, с малко загубено момиче, което не знаеше откъде идва и накъде отива. Аз вече съм друга. Не съм Джили, нито дори Джилсепони, а Пони, спътница, любима и съпруга на пазителя Елбраян Уиндон. Моето сърце е негово.

— И в него няма място за твоя приятел Конър? — попита нежно мъжът.

Пони се усмихна отново, вече се чувстваше по-уверена.

— Ти дори не ме познаваш — каза тя тъжно.

— Познавам те — възрази благородникът. — Дори да си била, както казваш, малко изгубено момиче, огънят винаги е бил в теб. Дори когато бе най-ранима, най-загубена, зад красивите ти очи се криеше сила, която повечето хора никога няма да притежават.

Пони наистина оцени комплимента. Отношенията й с Конър бяха приключили прекалено горчиво, за да могат да бъдат оценени хубавите им мигове заедно. Сега, с тези простички думи, тя почувства как наистина всичко свършва спокойно.

— Защо дойде тук? — попита тя.

— Излизам на север от града месеци наред — отговори Конър, а в гласа му отново се долови характерното перчене. — На лов за гоблини и паури, а няколко пъти и за великани!

— Защо дойде тук сега? — настоя проницателната Пони. Беше го прочела в лицето му — Конър въобще не бе изненадан да я види.

— Знаел си, нали?

— Подозирах — призна си Конър, — чух приказките за използвана магия срещу чудовищата, а ти бе свързвана със светите камъни.

Това накара Пони да се спре.

— Викни… съпруга си — каза Конър, — ако наистина си готова да оставиш миналото и да се съсредоточиш върху бъдещето. Наистина има причина да дойда тук, Джил… Пони. И не само защото исках да те видя, макар че само заради това бих преминал целия Хонс-де-Беер.

Пони не отговори, зачуди се защо Конър не бе направил това в годините, когато тя бе заточена в армията. Но нямаше нужда от кавги, от отварянето на стари рани.

Скоро след това те се събраха — Конър, Пони, Елбраян и Джуравиел, скрит в клоните на едно дърво.

— Спомняш си абат Добриниън Калислас — започна Конър, като крачеше нервно напред-назад сякаш от цял час, чудейки се откъде да започне.

Пони кимна.

— Абатът на Сейнт Прешъс — каза тя.

— Вече не — отговори Конър, — преди няколко нощи той бе убит в собствената си спалня.

Благородникът спря, очаквайки реакциите им и в началото бе изненадан, че никой не изглежда особено загрижен от станалото. Разбира се, после се сети, че те не познават абат Добриниън и доброто му сърце, а собственият им опит с Църквата не е особено приятен.

— Казаха, че убиецът е паур — продължи Конър.

— Мрачни времена са настанали, ако паур може да проникне тъй лесно в сградата, която би трябвало да е най-сигурната в целия град — отбеляза Елбраян.

— Мисля, че той бе убит от Църквата, на която служеше — каза откровено Конър, наблюдавайки пазителя внимателно. Сега Елбраян наистина се приведе напред, внезапно заинтригуван.

— Монаси от Сейнт Мер-Абел дойдоха в Палмарис — обясни Конър. — Голям контингент, с който бе и самият върховен абат. Мнозина се бяха върнали от север, от Барбакан, или поне така казваха.

Вече бе привлякъл вниманието им.

— Роджър Локлес видя такъв керван да преминава по пътя на юг край Каер Тинела и Земепад — напомни Пони.

— Търсят теб — каза рязко Конър, посочвайки Пони. — Заради някакви камъни, които твърдят, че си откраднала от Сейнт Мер-Абел.

Очите на Пони се разшириха. Тя прошепна нещо под нос и се обърна към любимия си за подкрепа.

— Опасявахме се от това — призна Елбраян. — Затова и искахме хората да отидат в Палмарис. Ние с Пони не можем да останем с тях. Ще ги изложим на твърде голям риск. Ще ги отведем на сигурно място и след това ще поемем по нашия път.

— Рискът е дори по-голям, отколкото смятате — отговори Конър. Върховният абат и повечето от спътниците му поеха към тяхното абатство, ала той остави поне двама в Палмарис, хора, обучени да убиват, нямайте съмнение. Убеден съм, че те погубиха абат Добриниън. Преследваха и мен, тъй като знаят за връзката ми с Пони, ала успях да им избягам. Сега ще тръгнат подир вас.

— Братята Правда — пророни пазителят, потръпвайки при мисълта, че отново ще се изправи срещу някой като Куинтал, дори двама.

— Но защо ще убиват абат Добриниън? — попита Пони. — И защо ще тръгнат срещу теб с такава ярост?

— Защото ние се опълчихме на методите на върховния абат — отговори Конър. — Понеже… — той млъкна и погледна с искрено съчувствие към Пони. Тя нямаше да хареса новините, ала трябваше да знае.

— Понеже не одобрявахме отношението им към Чиличънкови, отношение, което преди чичо ми да се намеси, щеше да се стовари и върху мен.

— Отношение? — отговори Пони и скочи на крака. — Какво отношение? Какво значи това?

— Той ги отведе, Пони — отвърна тъжно Конър. — Оковани към Сейнт Мер-Абел, заедно с един кентавър на име Брадуордън.

Сега бе ред на Елбраян да скочи на крака, твърде смаян, за да може дори да продума.

— Брадуордън е мъртъв — долетя гласът на Джуравиел иззад дърветата.

Конър се завъртя, ала не видя нищо.

— Той бе убит в Аида — продължи елфът, — при победата над демона дактил.

— Не е мъртъв! — настоя Конър. — Или ако е бил, монасите са намерили начин да го съживят. Видях го със собствените си очи, нещастно и измъчено създание.

— И аз го видях — намеси се Роджър Локлес и излезе иззад дърветата, за да се присъедини към групата. Застана до Елбраян и постави ръка на силното му рамо.

— Зад кервана. Нали ти казах.

Елбраян кимна, спомняше си думите на Роджър, както и собствените си емоции, когато научи за кервана на монасите. Обърна се към Пони, чиито сини очи горяха яростно.

— Трябва да отидем при тях — каза тя, а пазителят кимна. Пътят им внезапно бе станал съвсем ясен.

— Монасите? — попита Роджър неразбиращо.

— Когато му дойде времето — прекъсна ги Конър. — Идвам с вас.

— Това не е твоя работа — каза рязко пазителят и веднага му се дощя да върне думите си назад. Те идваха от желанието му да разкара този човек от Пони колкото се може по-бързо.

— Абат Добриниън бе мой приятел — настоя благородникът, — както и Чиличънкови. Знаеш това — обърна се той към Пони и тя кимна.

— Ала първо трябва да се разправим с тези убийци. Те не бива да бъдат подценявани. Докопаха Добриниън и направиха всичко така, че да изглежда като сторено от паур, за да отклонят вниманието. Те са подли и смъртоносни.

— А скоро ще бъдат и мъртви — каза пазителят така сурово, че никой не се усъмни в думите му.

— Пак ще се срещнем — каза Елбраян на Белстър О’Комли рано на следващата сутрин и стисна здраво ръката му. Белстър едва сдържаше сълзите си, тъй като подозираше, че това е последната им среща. Елбраян не можеше да не се съгласи с това.

— Когато войната свърши и ти отново отвориш кръчмата си в Гористите земи, знай, че Нощната птица ще бъде там, ще пие от водата ти и ще плаши клиентите.

Белстър се усмихна топло, ала не очакваше, че скоро ще се върне в Дъндалис, дори чудовищата да бъдат прогонени. Вече не бе млад човек, а болката от спомените бе голяма. Беше побягнал от Палмарис само заради стари дългове, ала това сега му изглеждаше сякаш се е случило преди векове и той бе почти сигурен, че ще може да започне отначало в самия град, без миналото му да го навести. Ала нямаше причина да казва всичко това на пазителя. Не и сега, затова само се усмихна окуражаващо.

— Води ги добре, Томас — рече пазителят на човека, стоящ до Белстър. — Пътят ще бъде чист, ала ако все пак срещнеш неприятности, преди да стигнеш Палмарис, вярвам, че ще се справиш с тях.

Томас Гингеварт кимна мрачно и заби новото си оръжие, вилата, в земята.

— Задължени сме ти, Нощна птицо — каза той, — както и на Пони и на твоя малък, невидим приятел.

— Не забравяйте и Роджър — бързо отвърна пазителят. — Хората от Каер Тинела и Земепад вероятно са задължени най-вече нему.

— Роджър няма да ни позволи да го забравим! — каза весело Белстър и гласът му внезапно напомни на Елбраян за Авелин.

Всички се разсмяха, хубав край на разговора. Стиснаха си ръцете и се разделиха като приятели, а Томас се затича към началото на кервана и нареди на хората да потеглят.

Пони, Конър и Джуравиел се присъединиха към Елбраян малко след това, наблюдавайки как керванът се отдалечава. Ала по едно време Томас спря кервана и от него се отдели една самотна фигура, която се затича към пазителя и неговите приятели.

— Роджър Локлес — каза Пони, не беше изненадана. Керванът отново потегли на юг.

— Трябваше да бъдеш водач на Томас — каза Елбраян, когато Роджър ги приближи.

— Той има други, които ще свършат тази работа — отговори младежът.

Погледът на пазителя остана остър и безкомпромисен.

— Защо той остава — възрази Роджър, поглеждайки към Конър. — А вие? Палмарис е само на три дни път. Елбраян и Пони биха били много полезни в гарнизона на града в тия мрачни времена.

— Има неща, които не разбираш — каза спокойно Елбраян.

— Свързани с него? — попита Роджър и посочи Конър, който едва се сдържа да не го зашлеви.

Елбраян кимна мрачно.

— Трябва да отидеш с тях, Роджър — каза той приятелски. — Ние не можем, защото трябва да уредим нещо, преди да можем да се покажем в града. Но довери ми се, тук за теб е много по-опасно, отколкото би било в Палмарис. Сега побързай, за да настигнеш Томас и Белстър.

Роджър поклати глава.

— Не — отвърна той, — ако оставате тук, за да се биете, оставам и аз.

— Няма какво да доказваш повече — намеси се Пони. — Името и репутацията ти са вече прославени.

— Името ми? — ахна Роджър. — В Палмарис аз отново ще си бъда Роджър Билингсбъри. Само Роджър Билингсбъри. Сираче и бездомник.

— Чичо ми, баронът, вероятно ще оцени уменията ти — предложи Конър.

— Тогава когато се върнеш при чичо си и му разкажеш за мен, ще се присъединя към теб — отвърна младежът и му смигна. Ала лекомисленото му изражение бързо изчезна и той погледна Елбраян.

— Не ме карайте да се връщам — помоли той, — не мога отново да стана Роджър Билингсбъри. Не още. Тук, борейки се с чудовищата, открих нещо в себе си, за което не подозирах. Харесвам тази част от мен и се опасявам, че ще я изгубя в сигурното ежедневие на града.

— Не е толкова сигурно — промълви Конър тихо.

— Няма да изгубиш новата си същност — каза сериозно пазителят. — Никога няма да станеш човекът, който беше преди нападението над дома ти. Знам това по-добре, отколкото предполагаш, и честно ти казвам, че в Палмарис ти ще си останеш Роджър Локлес, героят от севера.

Той погледна Пони и отново се сети за отговорността и за тежестта на клетвата за въздържание, която двамата бяха положили.

— Това не е толкова велико, колкото си мислиш, Роджър — добави пазителят.

Младият мъж се изпъчи и кимна, ала умолителното му изражение не изчезна. Елбраян погледна Пони, тя кимна, и той започна да обяснява:

— Двама души търсят Пони, мен и Конър. Опитали са се да го убият в Палмарис и той затова ни потърси — Той ви познава? — попита Роджър. — И е знаел, че сте тук?

— Познава мен — поправи го Пони.

— Той дойде да намери магьосника от севера, макар че не знаеше кой е той — ние сме престъпници, Роджър. Ти ни чу да говорим за това с Джуравиел скоро след като керванът подмина северните градове. Църквата иска магическите си камъни обратно, ала заради паметта на нашия приятел Авелин, ние не можем да им ги върнем. Затова са изпратили убийци подире ни и те не са далеч, опасявам се.

Въпреки мрачните думи, пазителят успя да се усмихне окуражително на Роджър.

— Ала нашата задача ще е по-лесна, ако Роджър Локлес реши да се присъедини към каузата ни.

Усмивката на Роджър стигна почти до големите му уши.

— Знай обаче, че тогава и ти ставаш престъпник в очите на Църквата — отбеляза Пони.

— Макар че чичо ми ще оправи това, когато се измъкнем от тази каша — бързо добави Конър.

— Ще бягате ли от тях, или ще се биете? — попита Конър.

— Няма да прекарам остатъка от живота си, надничайки през рамо за убийци — отговори пазителят така студено, че Конър усети да го полазват тръпки. — Нека те се страхуват от мен.

Духът й премина през покритата със сенки гора. Видя как Бели’мар Джуравиел стъпва по ниските клони на дърветата и мина точно покрай него. Елфът наостри уши, защото макар духът на Пони да бе тих и невидим, изострените му възприятия доловиха нещо.

Духът й се спусна надолу, носейки се сякаш по вятъра. Тя намери Конър да обикаля с коня си лагера. Видя дори собственото си тяло да седи със скръстени крака пред един огромен бряст с хралупа в основата.

В тази хралупа бе Елбраян, призоваващ Оракула, и Пони не посмя да влезе и да наруши концентрацията му.

Вместо това мислите й се насочиха към Конър, опитваше се да разбере какво се бе случило между тях. Намери неговата склонност да я защитава за успокоителна, а наистина бе трогната, че е дошъл тук да я предупреди. Той през цялото време бе знаел или поне подозирал, че тя притежава светите камъни, и понеже те бяха основната цел на Църквата, можеше да отиде на юг, към по-населените области, за да избяга от убийците. Или да я предаде открито и да остане в безопасност в Палмарис, тъй като тогава Църквата нямаше да го счита за свой враг.

Ала той не бе постъпил така, бе дошъл на север и я бе предупредил. И бе защитил приятелите си, Чиличънкови.

Пони никога не бе мразила Конър, дори на сутринта след тяхната трагична брачна нощ. Той бе сгрешил, ала действията му бяха причинени от обидата, която му бе нанесла. Преценявайки отново онази нощ, тя си даде сметка, че Конър не се бе опитал да я насили, твърде много държеше на нея, за да постъпи така. Така че Пони му бе простила, и то отдавна, още в първите дни на нейната служба в армията.

Ала как се чувстваше сега, докато гледаше този мъж, някога неин съпруг? Не изпитваше, никога не бе изпитвала любов към него, понеже знаеше как се чувства с Елбраян, знаеше, че тази връзка е много различна, много по-специална. Ала я беше грижа за Конър. Той беше неин приятел и то тъкмо когато бе имала нужда от такъв; заради неговата нежност в месеците на ухажване, тя бе започнала да възстановява паметта и емоционалното си здраве. Ако нещата се бяха развили по-добре онази нощ, щеше да остане негова съпруга, да му роди деца, да…

Пони се спря, когато осъзна, че вече не съжалява за събитията от онази нощ. За пръв път разбра предимствата на това на пръв поглед ужасно преживяване. Онази нощ тя бе започнала пътя към онова, което бе сега, бе отишла в армията, където бе тренирана отлично, и естествените й бойни таланти бяха развити. Този опит я бе поставил на страната на Авелин, от който бе научила много истини, благодарение на когото се бе извисила духовно, и в крайна сметка се бе върнала при истинския си любим, Елбраян. Чак сега, когато сравняваше чувствата си към пазителя с чувствата към Конър навремето, тя разбра колко специална е любовта им.

Месеци наред те се бяха борили с нахлуващите чудовища, бяха изгубили скъпи приятели, а сега нейното приемно семейство и още един неин приятел бяха в опасност, ала Пони все пак не би заменила съдбата си за друга. Уроците на живота бяха горчиви, ала винаги необходими.

Така че душата на Пони се стопли от гледката на Конър Билдебург, застанал като неин защитник — и от Елбраян. И в този миг тя остави миналото си на мира.

Ала все пак знаеше, че не може да се бави повече, затова се спусна отново към гората. Намери Роджър, а над него Джуравиел и продължи да търси из сенките някаква следа.

Страхувам се от силата на Църквата, чичо Мейдър, призна Елбраян.

Беше се облегнал на камък в тяхната пещера и се взираше в дълбините на едва видимото огледало. Колко от тези убийци ще поемат по петите ми?

Пазителят въздъхна. Църквата нямаше да се откаже, това бе ясно, и някой ден в някое отдалечено място той и Пони щяха да загубят. Или щяха да загубят още в Сейнт Мер-Абел, където щяха да идат, притиснати от дълга си към Брадуордън и Чиличънкови, които бяха като семейство за Пони.

Ала аз ще се боря, каза той на призрака на своя чичо. Трябва да се борим, заради паметта на Авелин, заради истината, която се е изгубила по изкривените пътища на неговия Орден. И скоро ще пренесем тази битка в леговището на звяра.

Ала първо… о, чичо Мейдър, един-единствен брат Правда едва не уби мен, Пони и Авелин. Как ще се справим с двама такива убийци?

Елбраян потърка очи и се втренчи в огледалото. Явиха му се образи от първата му битка с Църквата, когато старият съученик на Авелин, Куинтал, носещ титлата брат Правда, го бе нападнал в пещера. Първо убиецът бе запечатал пещерата със слънчев камък, същият, който сега бе на дръжката на Елбраяновия меч. После бе използвал гранат, за да засече къде е Авелин, тъй като този камък улавяше магията.

Гранат…

Елбраян се усмихна, а отговорът сам дойде при него. Той изскочи от хралупата, втурна се към Пони и я разтърси, опитвайки се да я извади от транса.

Духът й, долавяйки, че физическото тяло е смущавано, веднага се върна и само след няколко мига очите й примигнаха.

Елбраян стоеше над нея, а зад него Конър слезе от коня и се приближи да види какво става.

— Повече не използвай камъка — каза пазителят.

— Когато духът ми е свободен, мога да разузнавам по-надалеч — възрази жената.

— Ала ако враговете ни използват гранат, ще усетят вибрациите, предизвикани от твоята магия — отвърна Елбраян.

Пони кимна, вече бяха говорили за този проблем.

— Ние имаме гранат — каза Елбраян, — онзи, който взехме от Куинтал. Колко по-ефективно ще е търсенето ти с този камък?

— Стига те да използват магия — отговори Пони.

— А как биха ни намерили без нейна помощ? — веднага отвърна пазителят.

Пони млъкна и го погледна, а Елбраян забеляза как по лицето й се изписва любопитство.

— Нещо много сигурен си станал — отбеляза тя.

Елбраян се ухили широко.

— Куинтал бе смъртоносен противник — напомни му Пони, — едва не победи мен, теб и Авелин.

— Само защото бе избрал бойното поле по свой вкус — отговори пазителят. — Изненада ни, сам избра терена на битката и се подготви за нея.

Тези двама убийци сигурно са опасни, ала ако ги изненадаме на избрано от нас място, не се съмнявам, че ще приключим битката бързо.

Пони не бе толкова сигурна.

— Единственият недостатък на Куинтал бе арогантността му — отвърна пазителят. — Твърде рано се разкри във „Виещата Шийла“, понеже чувстваше, че е непобедим и че е по-добре обучен за тази битка.

— В което има доза истина — рече Пони.

— Неговите тренировки и тези, през които са минали сегашните ни противници, не могат да се сравняват с обучението, което съм получил от Туел’алфарите, нито пък с това, което ти научи от мен и Авелин, от това, което и двамата научихме в месеците на дълги битки. А и имаме трима силни съюзници. Не, определено напрежението ми преди тази битка е доста по-малко. Ако успееш да засечеш противниците ни с граната, ще ги отведем до избрано от нас място и ще започнем битка, в която те ще бъдат изненаданите.

Това се стори разумно на Пони, а и тя наистина вярваше, че може да засече убийците по този начин. Монасите използваха магия, за да уловят такава, и сигурно сега ги търсеха така.

— А щом ги засечем, ще знаем, че и те са ни усетили — продължи пазителят. — Ще знаем целта им, а те нашата — не.

— Ние ще изберем времето и мястото на битката — каза Пони и веднага започна работа. Скоро улови употребата на магия, тъй като монасите вероятно също използваха гранат. Обаче ги засече за малко, защото установи, че двамата са я усетили и са променили посоката си.

— Вдигнали са щит със слънчевия камък вероятно — обясни жената на Бели’мар Джуравиел, който се бе присъединил към тях.

— Не е ли и това магия? — попита елфът. — Не може ли и тя да се засече?

Пони сбърчи чело при тази проста, но все пак погрешна логика.

— Не е същото — опита се да обясни тя, — слънчевият камък е антимагия. Мога да направя такъв щит от дръжката на Буря и тогава гранатът на нашите врагове няма да им свърши никаква работа.

Джуравиел поклати нежната си глава, без да повярва и на дума от чутото.

— Целият свят е магически, казваме ние, елфите — обясни той. — Всяко растение, всяко животно има в себе си магия.

Пони сви рамене, не виждаше смисъл да спори.

— Ако слънчевият камък блокира всяка магия, той би бил дупка в света — продължи Джуравиел. — Празнота, кръпка в магическото покривало, легнало над света.

— Аз не мога… — започна Пони.

— Защото не си научена да виждаш света през очите на Туел’алфар — прекъсна я елфът. — Присъедини се с мен в пътуване на духа, както си правила с Авелин, и заедно ще открием тази кръпка, а с нея и нашите врагове.

Пони се замисли за това само за минута. Нейното сливане с Авелин чрез хематита бе много лично, интимно и я оставяше изключително ранима, ала когато погледна елфическия си приятел, не усети никаква заплаха. Не вярваше в правотата на Джуравиел — макар той да говореше само за по-различен поглед към нещата, — ала извади камъка на душата и двамата минаха през граната. Пони бе удивена да види колко жив изглежда светът, с магия във всяко животно и всяко растение. Много скоро откри кръпката, описана от Джуравиел, забеляза монасите тъй лесно, все едно ползваха гранат, а не слънчев камък.

Води ме, каза й Джуравиел и тя усети, че физически е станала от мястото си, следвайки пътеката към своите врагове.

Когато се върна в лагера, само след три часа, докладът й за монасите надхвърли всички очаквания на Елбраян. Елфът ги бе наблюдавал скрит в клоните на едно дърво. Важна бе информацията за оръжията им, тъй като нито едно от тях не бе за стрелба, имаха само една или две ками и малко магически камъни. Джуравиел беше дочул част от разговора им — че Пони трябва да бъде хваната жива, за да я отведат при върховния абат.

Пазителят се усмихна. С лъковете, крито имаха, и камъните на Пони щяха да отблъснат всяка атака отдалеч, а приказките им как щели да я отведат жива подсказваха, че си нямат и идея с кого са се захванали.

— Доведи ги при нас — каза той на Пони. — И нека подготвим бойното поле.

Малкото плато изглеждаше очевиден избор за лагер, защото бе на скална тераса на един хълм, към която имаше само един път, хлъзгав и открит.

Това бе открита местност, на която пращеше малък огън, обкръжен от три страни със скали, а от четвъртата с малка горичка.

Брат Юсеф се ухили злобно, гранатът му подсказа, че горе се прави магия. Той прибра камъка в една торбичка на въжето, служещо му за колан над кафявото расо. Двамата с Данделион отново бяха облекли монашеските роби, щом напуснаха града. Извади слънчевия камък и хвана Данделион за ръка, за да удвоят силите си и да направят антимагичния щит още по-силен.

— Ще се опитат да използват магията срещу нас — обясни Юсеф. Това е най-силният им коз, не се съмнявай. И ако сме достатъчно силни да надделеем, обикновените им оръжия ще са безсилни срещу нашите умения.

Данделион, добре обучен и силен физически, се ухили при мисълта за истинска битка.

— Ще убием първо спътниците на жената — обясни Юсеф. — Тогава ще нападнем и нея. Ако трябва да я убием, така да бъде. Иначе я вземаме с камъните и тръгваме по пътя си.

— Към Палмарис, нали? — попита Данделион, искаше още един шанс да довърши Конър Билдебург.

Юсеф поклати глава, знаеше колко важна е мисията им.

— През града и право към Сейнт Мер-Абел — отговори той. Сложи и другата си ръка върху тази на Данделион. — Съсредоточи се.

Няколко мига по-късно, с издигнат силен антимагичен щит, двамата започнаха да се катерят по каменистия хълм бързо и тихо.

Щом стигнаха почти до върха, се усмихнаха дори по-широко, тъй като зад жената стоеше Конър Билдебург. С един удар щяха да ударят два заека.

Спогледаха се, координирайки движенията си, сетне скочиха на върха, приземявайки се елегантно и заемайки защитна стойка.

— Добре дошли — поздрави ги Конър весело. — Нали ме помните?

Юсеф погледна Данделион, сетне внезапно се хвърли напред, като прекоси почти една трета от разстоянието до седналия спокойно на земята мъж. Но в следващия миг монахът внезапно се присви, тъй като в прасеца му се заби малка стрела, която проникна чак до сухожилието.

— Не мисля, че приятелите ми ще ви позволят да приближите — весело каза Конър.

— Не разбирате колко безнадеждна е вашата ситуация — добави Роджър Локлес, излизайки иззад една скала и заставайки до Пони и Конър. — Случайно да познавате някой, когото наричат Нощната птица?

Като по сигнал пазителят, великолепен на гърба на Симфония и с Ястребокрилия в ръка, излезе от горичката.

— Какво да правим? — прошепна брат Данделион.

Юсеф погледна гневно Конър.

— Ти посрами чичо си и целия си род — изръмжа той. — Сега си престъпник, както и тези парцаливи глупаци, които наричаш свои приятели.

— Смели думи за някой в твоето положение — отвърна спокойно Конър.

— Така ли мислиш? — попита Юсеф, внезапно също успокоен. С ръката, с която придържаше ранения си крак, той даде тих знак на Данделион.

Внезапно и яростно Данделион се втурна покрай спътника си към Конър, който се изправи и изтегли меча си. Едрият монах нападна така бързо, че никой не можа да реагира. Той отблъсна меча на Конър и го принуди да се приведе с коварен удар в гърлото му. Сетне го прекрачи и се насочи към Роджър, който пак се скри зад скалите.

Юсеф отскочи на здравия си крак зад Данделион, за да хване Пони в смъртна хватка и си отвори път за бягство. Ала подцени съперницата си, защото не подозираше колко силна е със светите камъни. Антимагичният щит бе мощен, но не чак толкова, така че дори и с общата си концентрация двамата не можеха да я победят.

Юсеф усети как кракът му се хлъзва, ала вместо да падне, се издигна във въздуха. Ускорението продължи да го тласка към Пони, ала когато я достигна в непознатото състояние на безтегловност, той се превъртя във въздуха. Тогава усети внезапна болка в гърба — Пони се претърколи и го изрита и с двата крака към ръба на възвишението, където той увисна безпомощно.

Ужасѐн от нападението, Роджър не бе в състояние да помогне, когато Данделион се извърна и отново удари Конър, който се опитваше да се изправи, а сетне се стовари върху него и го притисна към земята.

Огромният монах вдигна ръка с изпънати пръсти, за да нанесе смъртоносен удар върху разкрития врат на Конър.

Конър изпъшка и се опита да изкрещи и да се освободи. Притвори очи, ала ударът не дойде. Отвори ги и видя, че Данделион още стои над него, опитвайки се да нанесе удара, а на лицето му е изписано смайване от това, че някой може да спре могъщата му ръка.

Нощната птица го държеше за китката.

Данделион се извърна с изумителна ловкост за толкова огромен човек, изправи се и опита да изблъска пазителя с рамо. Ала Елбраян се извъртя под ръката му така рязко, че изкълчи лакътя му.

Виейки от болка, Данделион отново се завъртя и замахна с юмрук, но пазителят отстъпи встрани и отвърна с мощна серия от удари в лицето и гърдите му. Огромният монах продължи да напада, ръмжейки от болка, и поемаше ударите, за да докопа Елбраян и да го стисне в мощната си прегръдка.

Пазителят го сграбчи за брадичката, а с другата ръка го хвана за косата, за да завърти рязко главата му, но внезапно спря, защото чу странно хрущене в гърдите на монаха. Първо реши, че Данделион някак е извадил кинжала си, ала после видя стоящия зад него Конър и разбра.

Мечът на Конър излезе право през гърдите на монаха, който се отпусна в ръцете на пазителя.

— Копеле — промълви мрачно Конър и се завъртя така, че дръжката на меча да остане в ръцете му, докато Данделион пада на земята.

Нощната птица остави тялото на монаха, отиде до Симфония и взе Ястребокрилия. Приготви стрела и се обърна към Юсеф. Прицели се, ала заплахата бе отминала и той не можеше просто да убие този човек.

— Недей — каза Пони и пазителят отпусна тетивата.

— Аз ще го убия — каза мрачно Конър и изтегли меча си от трупа.

— Така както си виси там беззащитен? — попита скептично Пони.

Конър изрита ядно пръстта.

— Пусни го да падне тогава — каза той, ала просто от яд. Не можеше да убие беззащитен човек.

— Отиваме при нашите приятели — каза пазителят на Юсеф, — които твоят абат несправедливо държи като затворници.

Юсеф изсумтя на абсурдността на това твърдение.

— И ти ще ни водиш — довърши пазителят.

— Към Сейнт Мер-Абел? — изуми се монахът. — Идиот. Нямаш представа какво могъщество се крие в тази крепост.

— Като това, което те изненада тук? — спокойно отвърна пазителят.

Това вбеси Юсеф. Той присви очи и се втренчи в Елбраян.

— Колко време смятате да ме държите така? — попита той спокойно. — Убийте ме сега, иначе ще отмъстя…

Прекъсна го малка фигура, която профуча край него и го завъртя във въздуха. Той размаха ръце, за да я изблъска, но осъзна, че е изпуснал слънчевия камък. Когато най-после отново се изправи, видя крилатия елф с лекота да се приземява зад другите.

— Както и предположи, Нощна птицо, слънчев камък — каза Джуравиел и показа малкото камъче. — Подозирам, че гранатът е или в торбата на кръста му, или у мъртвеца.

Елбраян внимателно наблюдаваше Юсеф и видя, че думите на елфа го изнервиха.

— Може да има и камък на душата — намеси се Пони, — за да поддържа връзка с господарите си.

— Е, няма да му позволим да го използва — каза Конър, като се подсмихваше. — Ала не съм съгласен с вашето решение, няма да ни води към Сейнт Мер-Абел, а към Сейнт Прешъс, където ще отговаря за убийството на абат Добриниън. Лично ще го отведа там заедно с Роджър Локлес, та да може Църквата да научи истината за своя върховен абат!

Елбраян се втренчи в Конър и за миг дори съжали, че го бе спасил.

Ако се бе поколебал само за момент, този мъж, който така жестоко бе наранил Пони, вече нямаше да е между живите.

Пазителят обаче не искаше да допуска подобна слабост, затова веднага прогони тези черни мисли от ума си. Знаеше, че и сам щеше да посрещне смъртоносния удар на монаха, ако това бе единственият начин да спаси Конър или друг от спътниците си.

След това той погледна Юсеф и се замисли върху думите на благородника. Помнеше фанатизма на първия брат Правда и разбра, че Юсеф няма да ги отведе до абатството, независимо от заплахите. Ала ако стореха така, както искаше Конър, може би нямаше да са сами в похода си за освобождението на техните приятели.

Нямаше ли тогава Църквата да признае своето съучастничество и по този начин да се отрече от върховния абат?

Изглеждаше разумно.

— Доведете го — каза пазителят.

Бели’мар Джуравиел полетя от издатината, като буташе мятащия се Юсеф. Използвайки лъка си като тояга, елфът смушка мъжа към скалната тераса. В началото Юсеф не се съпротивляваше, ала когато приближи ръба и падането не изглеждаше така далечно, той внезапно се обърна и хвана лъка на Джуравиел, който обаче мъдро го пусна. Монахът нямаше как да спре устрема си и продължи да се върти нататък.

За да види как Елбраян го посреща с вдигнат юмрук.

Ударът изпрати брат Юсеф обратно във въздуха и той изгуби съзнание.

Развеселен от гледката, Джуравиел прибра лъка си и докара вече безчувствения монах на издатината.

Глава 23 Другият брат Франсис

От всички задачи, които изпълняваха монасите от Сейнт Мер-Абел, брат Делман смяташе тази за най-трудна. Той и още двама монаси бяха завързани към спиците на огромно водно колело и превиваха гръб, за да го завъртят, пъшкайки и стенейки, дълбаейки в земята с пети, ала често падайки под огромната тежест.

Много, много надолу, подкрепян от тежки вериги, които тежаха повече от хиляда паунда, лежеше огромен каменен блок. Хубав и здрав, този камък бе взет от подземната каменоломна под южната част на двора на Сейнт Мер-Абел. Огромната кариера стигаше до най-дълбоките тунели на манастира — всъщност отец Йойона, скрит в подземните библиотеки, понякога чуваше дялкането по камъните — ала най-сигурният начин да се извадят камъни, необходими за абатството, бе използването на този кран.

Болката и усилието бяха полезни за младите монаси, смятаха техните отци и върховният абат.

Друг ден брат Делман щеше да се съгласи с това. Изтощението на тялото бе добро за духа. Ала не и днес, не и толкова скоро след завръщането му от дълго и трудно пътуване. Не искаше нищо повече от това да стигне до своята малка килия и да се свие в кревата си.

— Давай, братко Делман — скастри го отец Де Унеро с острия си глас. — Не искаш братята Калан и Сеумо да вършат всичко, нали?

— Не, отче Де Унеро — изпъшка брат Делман и се приведе така, че да притисне спицата по-силно, и напъна с всичка сила, а мускулите на гърба и краката му запулсираха от болка. Той притвори очи и изстена дълбоко. Ала тежестта внезапно се увеличи и колелото се завъртя на обратно.

Делман се ококори.

— Дръж го, братко! — изкрещя Калан, който бе проснат на земята, Сеумо вече залиташе на една страна.

— Заклинете го! — изкрещя отец Де Унеро.

Нещастният Делман напъна с всичка сила, ала краката му започнаха неумолимо да се хлъзгат. Защо Капан не се връщаше на колелото, зачуди се той? Защо Сеумо не ставаше? Защо всички се движеха така бавно?

Мина му през ум да пусне колелото и да се махне от пътя на спиците му, но знаеше, че е невъзможно. Без някой да го удържа, то щеше да се завърти прекалено бързо и да го размаже.

— Заклинете го! — отново чу той крясъка на Де Унеро, ала всичко ставаше толкова бавно.

А колелото вземаше надмощие и мускулите на Делман преминаха предела си…

Внезапно той падна назад, а всичките му стави се сгънаха на обратно. Чу внезапно изхрущяване, като камшик, и в единия му крак избухна силна болка. Той се извъртя, но едната му ръка беше приклещена и въртящото се колело го повлече бързо и го метна така силно настрани, че той се блъсна в коритото за поене на добитъка, а рамото му изпука.

Той остана неподвижен, почти в съзнание, цял в кръв и пот.

— Отведете го в личните ми покои — чу той гласа на Де Унеро. В следващия миг отецът бе над него, изглеждаше искрено загрижен.

— Не се безпокой, млади ми братко Делман — каза Де Унеро и макар да се опитваше да го успокои, гласът му все още звучеше злокобно. — Бог е с мен и с Неговата сила ще изцерим твоето изстрадало тяло.

Болката внезапно се засили, когато Калан и Сеумо вдигнаха младия Делман. През цялото му тяло преминаха вълни от агония, подпалвани от всеки мускул. След това се спусна мрак.

Дните се сляха в един, тъй като той не забелязваше как преминават.

За отец Йойона времето сега нямаше значение. Той напускаше подземната библиотека само когато физическите нужди на тялото му го принуждаваха и се връщаше колкото се може по-скоро. Не бе намерил нищо полезно сред томовете, свитъците и пергаментите, ала знаеше, че е близо. Чувстваше го, със сърце и душа.

Погледна рафта със забранените книги и се зачуди дали те бяха забранени не заради зла умисъл при написването си, а защото съдържаха истини, които щяха да уличат настоящите ръководители на Абеликанския орден. След дълго чудене, като дори веднъж стана и пристъпи към рафта, отец Йойона се засмя на собствената си параноя. Той познаваше тези книги, тъй като бе помагал при инвентаризацията им — едно от задълженията му, преди да придобие статуса на непорочен. В тях нямаше никаква скрита истина. Те бяха книги на злото, за земната магия на дактила и за изкривяването на силите на добрите камъни за зли цели, за призоваване на демони или вдигане на трупове, за създаване на чума или зла реколта — практики, неприемливи дори по време на война. На частна сбирка на отците Йойона бе научил, че една от книгите описва ужасното унищожение на реколтата през 67 година, когато Бехрен и Хонс-де-Беер били вкопчени в дълга война за контрола на проходите на планинската верига на Колана и Токата. Гладът бе обърнал хода на войната, ала цената, измерена в човешки животи и останалите лоши чувства, не си беше струвала.

Не, книгите в тъмния ъгъл не криеха никаква истина, освен ако не се вземаха предвид уроците, които можеха да се научат от допуснатите грешки.

Ала Йойона трябваше да си напомня това често в дните, които изминаваха без някакъв забележим успех. Пък и нещо друго започна да тормози ума му, като накрая се превърна в много силен дразнител — съдбата на затворниците на Маркварт. Те плащаха скъпо, може би вече прескъпо, заради неговата работа тук. Съвестта на Йойона крещеше да отиде и да види нещастните хора и кентавъра, който, ако наистина се бе борил рамо до рамо с Авелин срещу демона дактил, бе истински герой.

Но Йойона не можеше да го направи, не още, трябваше да подтисне тревогите си за затворниците. Може би трудът му тук щеше да ги спаси, каза си той или пък щеше да предотврати нови зверства от страна на Църквата.

Полека-лека той започна да напредва. Книгите в библиотеката не бяха хаотично наредени, както бе смятал в началото. Бяха разделени на секции, а те, на свой ред, бяха подредени хронологично, описвайки времето от най-ранните дни на Църквата допреди по-малко от два века, когато новата библиотека бе построена и това място се бе превърнало в архив, а не в място за работа.

За щастие повечето данни за времето, по което бе живял брат Алабарне, или поне тези извън Сейнт Мер-Абел, се пазеха тук.

Скоро след като откри общата подредба, отец Йойона започна своите търсения из най-ранните томове, които датираха отпреди първата година, годината на Богоявлението и Обновлението, разделяща историята на Стар и Нов Завет. Йойона реши, че отговорите на неговите въпроси може да се крият във времената преди Обновлението, при самото създаване на организираната Църква, във времената на свети Абел.

Не откри никакви отговори в малкото останали документи, от които не всички ставаха за четене — бяха хвалебствени творби, главно песни, славещи Бога. Много от тях бяха написани на пергаменти, които се ронеха така, че Йойона не смееше да ги докосне, а други бяха издълбани на каменни плочки. Писанията на свети Абел не бяха сред тях, разбира се — бяха изложени в главната библиотека горе. Йойона ги знаеше наизуст и не си спомняше в тях нещо, което да му помогне в търсенето. Ученията бяха най-вече общи мъдрости за поведението на хората и бяха отворени за различни тълкувания. Все пак отецът си обеща да отиде и да ги разгледа, когато има време, да види дали може да ги прочете в нова светлина и да открие нещо повече за истинските предписания на своята Църква.

Това, което най-много искаше, бе да намери Доктрината на Абата от същата тази година на Великото Богоявление, ала знаеше, че това е невъзможно. Един от големите грехове на Абеликанския орден бе, че първата Доктрина на Абата бе изгубена още преди много векове.

Затова отецът продължи работата си с това, което имаше в наличност, и зачете писанията, създадени непосредствено след Новия Завет.

Не откри нищо. Нищо.

По-малодушен човек би отстъпил пред тази непосилна задача, ала мисълта за отказ така и не премина през ума на Йойона. Той продължи своя преглед по хронология, откривайки някои окуражителни изрази на върховни абати, които Маркварт никога не би изрекъл.

И тогава намери едно наистина интересно томче, малка книжка с червена корица, написана от млад монах на име брат Франсис Гулиар през 130 година, година след първото пътуване към Пиманиникуит след Богоявление.

Ръцете на Йойона потрепериха, докато внимателно разлистваше страниците. Брат Франсис — колко иронично звучеше това име — бе един от подготвилите се за пътуването, след което се бе върнал и написал своята история!

Това само по себе си силно впечатли Йойона — днес на завръщащите се от Пиманиникуит монаси дори бе забранявано да обсъждат пътуването. Брат Пелимар се бе изпуснал и не бе живял дълго след това. Ала по времето на Франсис Гулиар избраните за пътуването дори бяха окуражавани, съдейки по текста, да разказват подробно своите истории!

Макар в тъмната стая да бе хладно, Йойона почувства как челото му се оросява с капки пот и той я попи, за да не капне върху крехкия пергамент. Отгърна страницата с треперещи пръсти и зачете:

Пък ако откриеш мъничките камъни в цвят сив и червен, приготви се да разнесеш Божията милост на лечителството из целия широк свят.

Отец Йойона отстъпи назад и си пое дълбоко въздух, за да се успокои. Ето защо абатството имаше толкова огромна колекция от мънички хематити, малките червени и сиви камъчета. Следващият абзац, в който брат Франсис Гулиар пишеше за спътниците си, потресе отеца дори още повече:

Тридесет и трима достойни братя плаваха по морето абеликанско, мъже млади и силни, добре тренирани, на които разчитахме да отведат двамата избрани до Пиманиникуит и да ги върнат обратно.

И след това всичките тридесет и един (двамина Бог прибра по време на пътуването) се присъединиха в крайната подредба и грижа за камъните свети.

— Братя — тихо промълви Йойона — по морето. Използвали са монаси.

Остана без дъх, по лицето му рукнаха сълзи, щом си спомни си съдбата на „Бягащия с вятъра“ и нещастните му моряци. Отне му много време да се успокои и да продължи да чете. Стилът на брат Франсис Гулиар бе труден, а много от думите прекалено архаични, за да може Йойона да ги разбере, а и човекът разказваше повече по смисъл, отколкото по хронология. След няколко страници Франсис описваше тръгването от Сейнт Мер-Абел в началото на пътуването.

И тогава пред Йойона се появи едиктът на върховния абат Бенуто Конкаррон в неговата прощална реч с хората от кораба и екипажа, реч, в която настояваше Абеликанският орден да разпространи божието богатство, светите камъни, сред хората, заедно с Божието слово.

Благочестие, достойнство, бедност.

Сълзите му продължиха да текат. Това бе Църквата, в която искаше да повярва, Църквата, която можеше да приеме човек със сърце, чисто като това на Авелин Десбрис. Ала какво бе станало? Какво я бе отклонило от курса? Защо сивите и червени камъни още бяха в Сейнт Мер-Абел? Къде бе отишла благотворителността?

— И къде е сега? — каза той на висок глас, мислейки за нещастните затворници.

Къде бе отишла Църквата на Франсис Гулиар и Бенуто Конкаррон?

— Проклет да си, Маркварт — прошепна отец Йойона. Прибра книгата под широкото си расо и напусна подземията, за да се отправи към спокойствието на собствената си стая. След това реши да потърси брат Браумин, ала прецени, че това може да почака, тъй като имаше друго, което го безпокоеше от дни.

Слезе в още по-ниските нива на Сейнт Мер-Абел, от другата страна на огромния манастир, към килиите, които върховният абат Маркварт бе превърнал в тъмници. Не се изненада да види, че един монах стои на стража и препречва пътя му.

— Няма да споря с теб, млади ми братко — каза Йойона, като се мъчеше да звучи заплашително. — Колко години са минали, откакто си пропътувал през Ръкавицата на Доброволното Страдание?

Наистина бе успял да стресне младежа.

— Година, отче — каза тихо той, — и четири месеца.

— Една година! — гръмна гласът на Йойона. — И се осмеляваш да заставаш на пътя ми! Стигнал съм ранга на отец, преди да се родиш, а ти дръзваш да ми казваш, че не мога да продължа!

— Върховният абат…

Йойона бе чул достатъчно. Избута младежа, като го изгледа строго, и мина покрай него, предизвиквайки го да го спре.

Младият монах измънка някакви възражения, ала само безсилно тропна с крак, когато Йойона продължи надолу по стълбите. В подножието им стояха още двама монаси, ала Йойона дори не ги заговори, само ги избута и те не посмяха да го спрат. Единият обаче го последва, като на всяка крачка сипеше възражения, а другият хукна нанякъде. За да докладва на Маркварт вероятно.

Йойона разбираше, че поема по опасен път, като дразни така дръзко върховния абат. Ала книгата, която бе намерил, само засили намерението му да се изправи срещу неправдите на Маркварт и той се закле вече да не позволява да бъде отклонен от пътя си, каквото и да последва. Бе решен да посети нещастните затворници, да се увери, че са живи и че с тях не се държат прекалено зле. Рискуваше много и разумът му подсказваше, че може да направи повече добро, ако сега си замълчи. Ала това нямаше да помогне на бедните Чиличънкови или на героичния кентавър.

Защото именно този аргумент хора като Маркварт често използваха, за да оправдаят своите безбожни действия или страха си.

Така че Йойона вече не се интересуваше колко ще вбеси Маркварт.

Продължи по пътя си, като мина през още една врата и покрай още един шокиран млад монах. След това се спусна по друго стълбище и спря, защото на пътя му стоеше брат Франсис.

— Не бива да си тук.

— Кой го казва? — сопна се отец Йойона.

— Върховният абат Маркварт — отговори Франсис без колебание. — Само той, аз и отец Де Унеро можем да слизаме тук долу.

— Все достойни хора — каза саркастично отец Йойона. — И защо така, брат Франсис? За да може да измъчвате невинните хорица на спокойствие?

Изрече думите високо и изпита задоволство от това, че младият страж зад него неспокойно се размърда.

— Невинни? — повтори скептично Франсис.

— Толкова ли ви е срам от действията ви, че ги вършите тук долу, далеч от всички? — продължи отец Йойона и пристъпи напред. — Знам какво е станало с Грейди Чиличънк.

— Нещастен случай по пътя — възрази Франсис.

— Крий греховете си, братко Франсис! — отговори Йойона — Те си остават за твоя сметка.

Франсис изсумтя презрително.

— Не можеш да разбереш в каква война сме въвлечени — възрази той. — Жал ти е за престъпници, докато невинни хора плащат с кръвта си за техните престъпления срещу Църквата и човечеството!

Отговорът на отец Йойона дойде под формата на тежък удар с лявата ръка. Но Франсис не се остави да бъде изненадан и успя да се извърне така, че ръката на Йойона само докосна лицето му, а възрастният отец залитна от пропуска. Франсис скочи зад него, сграбчи го здраво и наруши равновесието му.

Отец Йойона изстена и се извърна, ала само за момент, тъй като му причерня и след миг изпадна в безсъзнание.

— Братко Франсис! — извика смаяно младият монах и се втурна да ги разтърве. Франсис без съпротива пусна Йойона и той се стовари тежко на пода.

Той чу стъпките пред вратата си. Напред-назад, напред-назад, потъна в ритъма им и го остави да го отведе обратно до света на живите.

Светлината ослепи за миг очите му, тъй като в предишните дни бе стоял в тъмнина, ала щом очите му свикнаха, веднага разбра къде се намира — седеше на стол в личните покои на върховния абат Маркварт.

Маркварт и Франсис стояха пред него и не изглеждаха особено доволни.

— Нападнал си монах — започна рязко върховният абат Маркварт.

— Безочлив послушник, който имаше нужда от малко възпитание — отвърна отец Йойона, прогонвайки умората от очите си. — Брат, който имаше нужда от добър урок.

Маркварт погледна към самодоволния Франсис.

— Може би — съгласи се той просто за да стресне наперения млад мъж. — И все пак той само е изпълнявал моите заповеди.

Отец Йойона с мъка запази спокойствие, тъй като отчаяно искаше да каже право в очите на злия Маркварт какво мисли за него и за падналата му Църква. Ала само прехапа устни и остави стареца да продължи:

— Прекратил си задълженията си да подкрепиш канонизирането на брат Алабарне — разгневи се върховният абат. — Една достойна кауза, или поне така си мислех предвид съдбата на горкия абат Добриниън, тъй като монасите от Сейнт Прешъс имат нужда от мъничко кураж в тези мрачни времена. И какво правиш ти? Използваш времето, което съм ти дал, за да се шляеш из абатството и да се бъркаш в неща, които не те засягат.

— Как може да не ме е грижа за това, че невинни хора са държани като затворници в тъмниците? — отвърна отец Йойона спокойно и твърдо. — Как може да не ме засяга, че хора, които не са направили нищо лошо, и кентавър, който всъщност е герой, са бити и измъчвани в място, за което се предполага, че е свято?

— Измъчвани? — изсумтя върховният абат. — Ти пък какво знаеш за това?

— Ами исках да науча — отговори Йойона, — ала ти ми пречиш, както на мен, така и на останалите.

Маркварт отново изсумтя.

— Няма да оставя изплашените Чиличънкови и опасният Брадуордън да тревожат останалите. Те са моя отговорност.

— Твои затворници — поправи го Йойона.

Върховният абат Маркварт се спря и си пое дълбоко дъх.

— Не били извършили нищо лошо, казваш ти, ала ние имаме всички причини да вярваме, че кентавърът е бил съюзник на демона дактил и само случайното разрушение на Аида му е попречило да се включи в поход срещу всички богобоязливи хора на тоя свят!

— Случайно разрушение — повтори Йойона невярващо и със сарказъм.

— Това е изводът от моето разследване — внезапно изрева Маркварт и скочи към Йойона, като че искаше да го удари. — Ти реши да се занимаваш с нещо друго!

Само ако знаеше истината, отговори наум Йойона, щастлив, че е скрил древната книга в стаята си, преди да отиде при затворниците.

— А дори и с него не се занимаваш — продължи Маркварт. — И докато работеше върху някакви архаични текстове, които не могат с нищо да помогнат за сегашното тежко положение, един от нашите млади братя едва не загина!

Това накара Йойона да наостри уши.

— В двора — продължи Маркварт, — докато е работил върху нещо, което обикновено е грижа на отец Йойона, ала е било прехвърлено върху отец Де Унеро заедно с много други неща. Затова не е могъл да реагира, когато от тримата братя двама са се хлъзнали от колелото, а третият, горкият Делман, едва не е бил разполовен от внезапната тежест.

— Делман! — извика Йойона и почти скочи от стола, а Маркварт направи крачка назад. В ума му се прокрадна паника, внезапно се разтревожи за брат Браумин, когото не бе виждал вече дни наред. Колко ли инциденти се бяха случили?

Ала осъзна, че вълнението му само показва Делман като негов съучастник, затова се опита да възстанови самоконтрола си и седна пак на стола.

— Същият Делман, който ни придружи до Аида? — попита той.

— Има само един брат Делман — остро отвърна Маркварт, веднага усетил преструвката.

— Колко жалко — каза Йойона. — Жив е, нали?

— Едва-едва и може би не за дълго — отговори върховният абат и отново закрачи напред-назад.

— Ще го видя.

— Няма! — излая абатът. — Той е под грижите на отец Де Унеро. Забранявам ти да говориш с него. Няма нужда от извиненията ти, отец Йойона. Нека вината за твоето отсъствие тежи на твоите плещи. Може би така ще научиш кои са истинските ти задължения.

Мисълта, че някак е отговорен за станалото бе скандална, ала Йойона разбра заплахата зад нея. Маркварт не само използваше това като извинение да го държи настрана от брат Делман, но и бе оставил младежа в ръцете на Де Унеро, човек умел в изкривяването на умовете на хората, както свидетелстваха братята, пуснати по дирите на Авелин.

— Ти си ми свидетел, братко Франсис — каза Маркварт. — Предупреждавам те, отче Йойона, че ако приближиш брат Делман, последствията ще бъдат ужасни — и за теб, и за него.

Йойона бе изненадан, че Маркварт го заплаши така открито. Нали всичко се нареждаше както го иска, защо му трябваше да стига до такива крайности?

Не възрази, само кимна и излезе. Нямаше намерение скоро да застава на пътя на Маркварт. За брат Делман щеше да е по-добре, ако прекъснеше за известно време отношенията си с него. Освен това едва бе започнал работата си.

Хапна набързо, отиде до стаята си и въздъхна дълбоко, когато видя томчето на мястото му. Сетне се върна в древната библиотека, за да намери повече информация за този все по-заплетен пъзел.

Вратите бяха запечатани с тежки катинари. Един млад монах, когото Йойона изобщо не познаваше, бе застанал на пост.

— Какво означава това? — попита отецът.

— Никой не може да влиза в древните библиотеки — отвърна механично монахът. — По заповед на…

Йойона не го изчака да довърши, обърна се и хукна нагоре по стълбата. Не бе изненадан да открие, че абат Маркварт го чака в личните си покои, този път сам.

— Не каза, че прекратяваш работата ми — започна отец Йойона, искаше да започне внимателно тази битка, тъй като вярваше, че тя ще се окаже решаваща.

— Сега не е времето да се тревожиш за светостта на брат Алабарне — спокойно отвърна върховният абат. — Не мога да си позволя един от отците ми да си губи времето в тъмниците.

— Интересно — отговори Йойона, — при положение, че много от най-верните ти братя си губят времето в други тъмници.

Видя как в очите на Маркварт блясва ярост, ала абатът бързо се овладя.

— Процесът по канонизирането ще изчака края на войната — каза той.

— Която по всички данни може би вече е завършила — бързо отвърна Йойона.

— И докато опасността за Ордена отмине — добави Маркварт, — разумно е да предположим, че след като паур може да се добере до абат Добриниън, нито един от нас не е в безопасност. Враговете ни сега са отчаяни, тъй като войната се развива зле за тях. Вероятно ще се опитат да убият още някой от влиятелните водачи на човечеството.

Йойона едва сдържа езика си, преди да обвини Маркварт на място, че е изфабрикувал убийството на Добриниън. Не го беше грижа вече за него самия, би обвинил Маркварт публично, открито, започвайки битка, която вероятно щеше да му коства живота. Ала не можеше, напомни си той неколкократно в следващите няколко мига. Трябваше да мисли и за другите — Делман, Браумин Херде, Марлборо Висченти и нещастните затворници. Заради тях и не заради себе си още не можеше да започне битката с Маркварт.

— Процесът ще изчака докато откраднатите камъни бъдат върнати — продължи Маркварт.

— Значи ще си губя времето на горните нива — осмели се да отговори Йойона.

— Не, имам друга работа за теб — отвърна Маркварт — по-важна. След като вече си добре, достатъчно здрав, че да нападнеш друг монах, ще трябва да се приготвиш за път.

— Ала ти каза, че светостта ще почака — отвърна Йойона.

— Така е — отговори Маркварт — ала твоята цел вече не е Сейнт Хонс. Отиваш в Палмарис, в Сейнт Прешъс, за да присъстваш на назначението на новия абат.

Отец Йойона не можа напълно да скрие изненадата си. Нямаше монах в абатството, готов за тази работа и заради това, доколкото знаеше той, нищо за наследяването не бе обсъждано, това бе работа на Събора на Абатите по-късно тази година.

— Отец де Унеро — отвърна абат Маркварт на незададения му въпрос.

— Де Унеро? — повтори невярващо Йойона. — Най-младият отец в Сейнт Мер-Абел, издигнат в ранг предварително заради смъртта на отец Сихертън?

— Убийството на отец Сихертън, извършено от Авелин Десбрис — бързо му напомни Маркварт.

— Той ще поеме водачеството над Сейнт Прешъс? — продължи Йойона, прекалено отвратен дори за да усети болката от последните си думи. — Ала тази позиция е много важна, предвид факта, че Палмарис остава близо до сраженията.

— И именно затова избрах Де Унеро — отвърна спокойно Маркварт.

— Избрал си го? — изуми Йойона. Такъв ход бе безпрецедентен, назначението на абат не бе дребна работа, дори ако ставаше зад стените на въпросния манастир. Това се решаваше от Събора на абатите!

— Няма време да свикаме Събор предварително — обясни Маркварт, — нито можем да чакаме до планираната среща през калември. Дотогава назначавам този, когото считам за най-подходящ предвид обстоятелствата. Отец Де Унеро ще замени Добриниън.

— Временно? — попита Йойона.

— За постоянно — остро отговори Маркварт. — А ти, отче Йойона, ще го придружиш.

— Ала аз тъкмо се върнах след много седмици на път — възрази Йойона, но разбра, че е победен и че е сбъркал в опита си да се добере до затворниците, да притисне Маркварт. И сега щеше да си плати.

Маркварт имаше право да забави процеса по канонизирането, а дали изборът на Де Унеро щеше да остане в сила, щеше да се реши на Събора, не по-рано. Йойона нямаше как да възрази, нито да се измъкне.

— Ще останеш в Сейнт Прешъс да помогнеш на отец… на абат Де Унеро — продължи Маркварт. — Ако той е доволен, може да се върнеш в Сейнт Мер-Абел.

— Ала аз имам по-висок ранг от него.

— Вече не — отговори Маркварт.

— Аз… Съборът няма да разреши това! — възрази Йойона.

— Това ще видим в средата на месец калември — отвърна Маркварт, — ако другите абати и техните гласуващи заместници считат за нужно да отменят решението ми, може би ти ще си новият абат на Сейнт Прешъс.

Ала по това време Маркварт вече щеше да е докопал камъните и всички монаси, които подкрепяха Йойона или просто му бяха приятели, щяха да изчезнат от Сейнт Мер-Абел, жертви на „инциденти“ като сполетелия брат Делман, или пък щяха да минат на страната на Маркварт след поредица от лъжи и заплахи. Или пък щяха да бъдат изпратени на мисии в далечни и опасни земи. До този миг отец Йойона не бе осъзнавал какъв ужасен противник може да бъде старият върховен абат.

— Може би ще се срещнем отново — каза Маркварт, махвайки му с ръка. — Ала заради спокойствието и на двама ни, се надявам това да не се случи.

„И така, всичко свърши“, помисли си Йойона.

Глава 24 Решение

Пред очите им се разкриха скупчени една до друга къщи, повечето от които ферми. Това бе на север от Палмарис и бе добре, че много хора бяха излезли от укрепения град и се бяха върнали в домовете си.

— Животът в областта се успокоява — отбеляза Конър. Той яздеше до Пони, която заедно с Бели’мар Джуравиел бе на гърба на Симфония, а Елбраян и Роджър бяха напред и водеха брат Юсеф, чиито ръце бяха вързани здраво зад гърба му.

— Скоро отново ще има мир — обеща Конър и това се стори вероятно на останалите, тъй като по пътя си не бяха видели нито едно чудовище.

— Каер Тинела и Земепад вероятно са били последните укрепления на изчадията в областта — разсъди пазителят. — Малцината, които са останали, не би трябвало да са проблем за гарнизона на Палмарис.

В този миг пазителят спря, хвана юздите на Симфония и го накара да спре. Погледна към Пони и Джуравиел и те веднага разбраха.

— Не можем да влезем в града — каза Елбраян на Конър, — нито дори да приближим толкова, че хората във фермите да ни видят. — Погледна брат Юсеф и допълни: — Дори фактът, че ни познават, може да ги изложи на риск.

Брат Юсеф отвърна остро:

— Вярваш ли, че Църквата ще се откаже от преследването си? — и се разхили злобно, сякаш не той бе пленникът в групата.

— Може би Църквата ви ще си има по-важни проблеми, когато истината за вашите действия в Сейнт Прешъс се разчуе — намеси се Конър, като застана с коня си между монаха и пазителя.

— И какви доказателства имаш за нелепите си обвинения? — бързо отвърна брат Юсеф.

— Ще видим — отговори Конър и се обърна към Елбраян. — С Роджър ще го отведем при чичо ми, ще използваме светските канали на властта, преди да видим каква част от Църквата ще застане на страната на това псе и господарите му.

— Започваш малка война — каза Пони, тъй като бе добре известно, че Църквата е силна почти колкото държавата, а онези, които бяха виждали магическите сили на Сейнт Мер-Абел, смятаха Църквата дори за по-силна.

— Ако такава война настъпи, то нейните инициатори ще са убийците на абат Добриниън, не аз или чичо ми — отговори твърдо Конър. — Единственото, което правя, е да дам отговор на този грозен акт и да защитя живота си.

— Ще чакаме вести — намеси се Елбраян, не искаше този разговор да се проточва.

— С Роджър ще се върнем възможно най-скоро — съгласи се Конър. — Знам, че сте нетърпеливи да продължите по пътя си.

Конър внимаваше да не се изпусне, тъй като не искаше опасният монах да узнае, че Елбраян смята да се отправи точно към Сейнт Мер-Абел. Предвид чудесата, които бе виждал от магията на светите камъни, Конър смяташе за глупаво пазителят открито да заяви пред Юсеф, че отива да спаси пленените си приятели. Колкото по-малко информация имаше опасният пленник, толкова по-добре беше за всички тях.

Конър даде знак на Елбраян и извърна коня си настрана, а пазителят го настигна и поведе встрани от другите.

— Ако не се видим отново, тогава сбогом, Нощна птицо — каза благородникът искрено.

Елбраян последва погледа му, гледаше към Пони.

— Бих излъгал, ако кажа, че не ти завиждам — продължи Конър. — Аз също я обичах, кой не би, след като е видял красотата й?

Елбраян нямаше адекватен отговор, затова не каза нищо.

— Ала е ясно къде е сърцето на Джи… на Пони — добави Конър след дълга и неприятна пауза. — Сърцето й е при теб — каза той и погледна пазителя в очите.

— Ти няма да се върнеш — внезапно каза Елбраян, — ще предадеш монаха и ще си останеш в Палмарис.

Мъжът сви рамене.

— Болно ми е да я виждам — призна той. — Хем чудесно, хем болно.

Не знам кое е по-силното.

— На добър час, тогава — отвърна Елбраян.

— И на теб — рече Конър и отново погледна към Пони. — Мога ли да се сбогувам с нея? — попита той.

Елбраян се усмихна снизходително — не считаше това за свое решение. Ако Пони искаше да говори насаме с Конър, щеше да го направи, каквото и да мислеше той за това. Ала улесни Конър, защото му съчувстваше. Отиде при Пони и й предаде молбата. След като изчака Джуравиел да слезе от Симфония, тя пришпори коня към Конър.

— Може да не се върна — обясни й младият благородник.

Пони кимна, все още чудейки се защо изобщо бе дошъл.

— Трябваше да те видя отново — продължи той, сякаш разбрал неизречения въпрос. — Исках да се уверя, че си добре. Да… — спря и въздъхна.

— Какво искаш от мен? — попита Пони директно. — Какво има още да си кажем?

— Да ми простиш — бързо каза Конър, сетне се опита да обясни: — Бях наранен… гордостта ми. Не исках да те изгоня, но да те гледам и да знам, че не ме обичаш…

Усмивката на Пони го накара да замълчи.

— Никога не съм те обвинявала, нито има какво да ти прощавам — отговори тя тихо. — Това, което стана между нас, бе трагично и за двама ни. Имахме много специално приятелство и аз винаги ще го ценя.

— Но това, което стана в първата брачна нощ… — възрази Конър.

— Именно заради това, което не стана, не мога да ти се сърдя — каза Пони. — Ти можеше да ме насилиш и тогава наистина нямаше да ти простя — щях да те поразя с магията си още щом те видях на полето! — и докато го изричаше разбра, че това не е истина. Каквото и да изпитваше към Конър, никога не би могла да използва светите камъни на Бога по такъв злокобен начин.

— Съжалявам — искрено каза Конър.

— Аз също — отвърна Пони, наведе се и го целуна по бузата.

— Сбогом, Конър Билдебург — рече тя, — вече видя врага. Бори се добре.

И извърна коня си, отправяйки се обратно към Елбраян.

Скоро Пони, Елбраян и Джуравиел се отправиха обратно на север, обнадеждени, но и планирайки пътуване, което можеше да се окаже така мрачно, като това към Аида, където се бяха изправили пред демона дактил. Надяваха се, че мисията на Конър ще даде резултати и кралят и добрите и честни последователи на Абеликанската църква, ако имаше такива, бързо ще се обърнат срещу злия върховен абат, който несправедливо бе оковал Брадуордън и Чиличънкови. Надяваха се също, че ще намерят приятелите си живи, здрави и свободни още преди да наближат Сейнт Мер-Абел.

Но здравият разум им подсказваше друго. Такива политически действия отнемаха месеци, понякога години. Брадуордън и Чиличънкови не можеха да чакат, не заслужаваха да чакат. И така, тримата планираха пътуването да започне веднага щом Роджър и евентуално Конър се върнеха при тях.

Със същата решимост към Палмарис яздеха Роджър и Конър. Конър вярваше изключително в своя чичо Рочефорт. Още от детинство бе гледал на този човек като на някой, който може да поправи всичко, да оформя живота в града. Всеки път, когато Конър се бе забърквал в неприятности, чичо му Рочефорт тихо и ефективно бе уреждал нещата.

Брат Юсеф долови това, както от самоувереността на мъжа, лъхаща както от заплахите му за това какво може чичо му, така и от самонадеяната му стойка на седлото.

— Трябва да разберете какви ще са последиците от вашия съюз с тези двамата, господарю Билдебург — подразни го монахът.

— Ако не млъкнеш, ще ти запуша устата — заплаши го Конър.

— Но колко ли ще е унизен чичо ви! — продължи Юсеф — Ще е забавно, когато кралят научи, че племенникът на барон Билдебург пътува с негодници.

— Наистина съм в компанията на такъв — каза Конър, — но чак сега.

Брат Юсеф не хареса това.

— Обвиненията ти са нелепи — каза той. — Чичо ти ще разбере това и ще се извини на Църквата — която може би ще склони да не го отлъчи.

Конър изсумтя презрително, без да е впечатлен и без да вярва на думите на опасния монах. Ала в мислите му се прокрадна страх, за него и за чичо му. Той имаше доверие на този велик човек, ала си напомни неколкократно да не подценява мощта на Църквата.

— Може би дори вие двамата ще получите опрощение — хитро каза Юсеф.

— Опрощение за това, че сме се защитили? — саркастично подметна Роджър.

— Никой от вас не бе замесен — отговори Юсеф, — само момичето и онзи другият. И може би елфът — не знаехме, че подобно създание съществува, и затова неговата съдба тепърва ще се решава.

Конър отново изсумтя. Този човек се бе опитал да го хване и убие пред „Пътя“, а сега настояваше, че нямало да го замесва. Какво нахалство!

— А, да, момичето — продължи брат Юсеф с променен тон и погледна с ъгълчето на окото си Конър, за да прецени реакцията му. — Колко сладко ще бъде, когато накрая я хванем — каза той мазно, — може би ще намеря време да се позабавлявам с нея, преди да я предоставя на господарите си.

Монахът видя идващия удар — всъщност, нарочно го бе предизвикал, — но не се отдръпна. Ударът по главата не бе силен, но Юсеф убедително се хвърли на земята и се отпусна на лявото си рамо. Чу изпукването от разместената става и изпищя, както от последвалите вълни болка, така и за да прикрие движението, което направи за да събере ръцете си зад гърба и да извие въжето, с което бяха пристегнати.

— Почти стигнахме града! — скара се Роджър. — Защо го удари?

— Не искаше ли и ти да го направиш? — отвърна Конър, а Роджър не отговори. Отиде до падналия монах, а Конър слезе от коня си и го последва.

Сигурността на въжето, пристягащо ръцете на Юсеф, зависеше от това, че той не можеше да изпъне ръцете си по-назад, ала сега, с изкълченото рамо, нещата се бяха променили. За броени мигове той освободи лявата си ръка, но остана легнал, придържайки ръцете си стиснати и пренебрегвайки пулсиращата болка в лявото рамо.

Роджър стигна зад него пръв и се наведе да го обхване с ръце. Юсеф не избърза — от двамата не този бе опасният. Конър се приближи и помогна на Роджър да изправи монаха на крака.

И тогава брат Юсеф сви мълниеносно крака под себе си и се изправи. Въжетата, които го държаха, полетяха настрани, а дясната му ръка полетя напред, като пръстите й бяха извити под формата на буквата С.

Тази смъртоносна кука се заби в гърлото на Конър и разкъса плътта така, че Юсеф напипа адамовата му ябълка. Втренчи се в очите на благородника, без да мига, и бавно разпра гърлото му.

Конър Билдебург падна назад, притискайки смъртоносната си рана, отворил уста за глътка въздух, която така и не идваше. Напразно се опитваше да спре кръвта, която пръсна като червеникава мъгла, издигаща се от собствените му дробове.

Юсеф се извърна, удари смаяния Роджър и го повали на земята.

Младежът мъдро прецени, че не може да помогне на Конър и е безпомощен срещу свирепия монах. Затова скочи бързо и когато Юсеф се извърна към умиращия Конър, за миг се озова при Сивия камък.

— Следващият, когото ще убия, е чичо ти — просъска Юсеф на благородника.

Конър го чу, ала от много, много далеч. Имаше чувството, че пропада, потъва все по-дълбоко в тъмнината, в себе си. Стана му студено и се почувства самотен, а всички звуци изчезнаха. Погледът му също помръкна и се превърна в малки точици светлина.

Светли и топли.

Но намери нещо, което го успокои, което му вдъхна надежда — бе се помирил с Джил.

Вече всичко си бе отишло, бяха останали само светлината и топлината. Духът на Конър влезе в тях.

Роджър хвана стремето, а изплашеният кон се разскача и го повлече.

Зад него монахът приближаваше.

Стенейки от болка, Роджър стисна седлото по-здраво, протегна се и шибна силно Сивия камък, за да го пришпори. После успя да се извърне назад и видя, че Юсеф приближава.

Впрягайки цялата си сила и ловкост, Роджър се изтегли нагоре.

Успя някак да отлепи нозе от земята и конят рязко се отдалечи от преследващия ги монах.

Роджър дори не се опита да седне като хората на седлото, просто се просна върху него и приведе глава, като кривеше лице при всяко болезнено друсване.

Бързият кон остави монаха далеч зад себе си.

Ядосаният брат Юсеф разрита нервно пръстта и се озърна в двете посоки на пътя, чудейки се какво да стори. Можеше да се върне в Палмарис — след като Конър бе мъртъв, вероятно нямаше да има обвинения срещу него за убития абат. Със сигурност думите на северняците крадци нямаше да са достатъчни, за да бъде повдигнато обвинение към Абеликанската църква.

Да, не се боеше от барона на Палмарис, нито от монасите от Сейнт Прешъс, но мисълта да докладва на върховния абат Маркварт за провала си караха косъмчетата на тила му да се изправят. Данделион бе мъртъв, ала същата участ бе сполетяла и досадния Билдебург.

Юсеф хвърли поглед по посоката, в която бе избягал Роджър, на север. Трябваше да го настигне, преди онзи да се срещне с останалите, и да изненада жената този път неподготвена. Знаеше, че ще я срещне отново, както и другите двама. Бяха го победили първият път само защото го очакваха, ала сега…

Чак тогава щеше да се свърже с абата.

Затича и краката му неуморно започнаха да изминават миля след миля.

Роджър яздеше с лекота, но без да забавя темпото. Подозираше, че монахът не се е отказал, тъй като знаеше, че той ще се върне при Елбраян и Пони, и щеше да се помъчи да му попречи. При все това не бе особено притеснен, тъй като монахът нямаше кон и трудно щеше да го настигне.

Ала когато изкачи една могила и погледна назад към пътя, видя, че в далечината монахът още тича.

— Това е невъзможно — промърмори Роджър, тъй като бяха изминали поне пет мили. И все пак монахът тичаше така бързо, сякаш току-що бе започнал преследването!

Роджър се покатери обратно на коня и продължи по-бързо. Знаеше, че конят е уморен — по козината му блестеше пот, — ала не можеше да забави ход. Озърташе се постоянно назад и се молеше монахът да не се окаже по-издръжлив от жребеца му. Продължи напред, като повече се притесняваше за скоростта, отколкото за предпазливостта, защото знаеше, че колкото и невероятна да е силата на един монах, той не може да надбяга кон.

Скоро той отново яздеше спокойно, сигурен, че е оставил преследвача далеч зад себе си и чудейки се как да открие приятелите си. Бяха се разбрали да се срещнат в изоставена ферма на не повече от десет мили път.

Конят се препъна и очите на Роджър се разшириха, когато видя проблясването на метал отстрани на пътя. Сивият камък накуцваше, подковата му бе паднала. Роджър веднага слезе и изтича да вземе подковата, след което се върна при коня, за да види от кое копито е паднала.

Отговорът бе очевиден още преди приближаването му, тъй като конят куцаше сериозно, щом стъпеше на предния си ляв крак. Роджър нежно обви с ръка крака и го вдигна към коляното.

Копитото не бе добре. Роджър не разбираше много от коне, но осъзна, че този не може да продължи още много, ако подковата не бъде сменена. А нямаше никакъв начин сам да направи това.

— Гаден паурски късмет — прокле младежът и нервно погледна назад по пътя.

Трябваше да впрегне цялата си воля, за да укроти страховете си, да се накара да мисли спокойно, да прецени проблема правилно. Първо реши да побегне, ала се отказа, усещайки, че монахът ще го намери и ще го хване много преди да е стигнал до Елбраян и другите. Сетне се зачуди дали толкова далеч на север няма някоя къща, в която да сменят подковата, ала разбра, че няма време за това.

— Тази битка е моя — каза на глас Роджър и отново огледа пътя.

Отиде до седлото, за да потърси нещо — каквото и да било! — което да му помогне сега.

Повечето вещи бяха просто за из път — въже и кука, малка лопатка, тигани и тенджери, резервни дрехи и други подобни. Ала един предмет привлече вниманието му. При последното си спиране в онази ферма, където щяха да го чакат Елбраян и другите, Роджър бе взел малка система от скрипци и въжета, която фермерите използваха, за да местят балите сено или дори за да теглят инатливите бикове. Роджър взе предмета в ръка и го огледа. Опитваше се да измисли начин да го вкара в употреба.

Няколко идеи минаха през главата му и той се съсредоточи върху последната, тъй като тя щеше да ангажира специалните му умения. Той знаеше, че не може да надвие монаха в битка, но пък вероятно щеше да го надхитри.

По времето, по което брат Юсеф стигна това място, Роджър и конят вече ги нямаше, но подковата стоеше, точно по средата на пътя. Монахът спря и я огледа, сетне се изправи и се огледа наоколо. Не можеше да повярва, че младежът е толкова глупав да остави тази улика зад себе си.

Юсеф претърси пътя напред и не видя други пресни следи на дузина или повече стъпки. От едната страна на пътя лесно намери следи от окуцелия кон, а от другата страна — малко кръв и по-леки следи, оставени от слаб мъж. Сега монахът се досети какво бе станало. Подковата на коня бе паднала и той бе хвърлил младия си ездач. Широко ухилен, монахът тръгна надолу по склона, към малка горичка, където подозираше, че ще намери втората си жертва.

Покатерил се високо на едно от тези дървета, Роджър Локлес наблюдаваше приближаването на самоуверения монах, като държеше в ръка въжето и куката. Юсеф забави ход, когато приближи дърветата, и продължи по-внимателно, като се прикриваше зад стволовете.

Роджър го изгуби от поглед, когато той потъна в горичката. Беше изумен, щом Юсеф се появи на друго място, доста навътре сред дърветата, тъй като бе изминал няколко ярда без храсталаците въобще да изшумолят. Роджър погледна съоръженията си и пръста, който нарочно бе наранил, за да остави кървавата диря, и се зачуди дали хитростта му ще се окаже достатъчна.

Ала вече бе твърде късно да променя плановете си, тъй като Юсеф бе в подножието на дървото, забелязал последната капчица кръв.

Монахът бавно извърна глава нагоре и се взря в сенчестата корона.

Накрая погледът му се спря на фигурата, свила се сред клоните и здраво прегърнала ствола.

— Слез долу и ще пощадя живота ти — каза монахът.

Роджър се съмняваше в това и все пак за малко да започне преговори.

— Ако ме караш да се качвам догоре и да те влача, знай, че смъртта ти ще е изключително неприятна — продължи Юсеф.

— Не съм направил нищо срещу твоята Църква! — отговори Роджър, играейки ролята на изплашено дете, която в момента никак не бе трудна.

— Затова и ще пощадя живота ти — повтори Юсеф. — Сега слез долу.

— Махай се! — изплака Роджър.

— Слез долу! — изрева Юсеф. — Давам ти последен шанс.

Роджър не отговори, а само силно изхлипа, така че монахът да го чуе.

Когато Юсеф започна да се катери по клоните, Роджър дръпна силно въжето за стотен път, за да изпита здравината му. Единият край бе завързан за дървото, а другият в края на скрипеца. Второ въже, завързано за куката, бе на другия край на скрипеца.

Възлите бяха сигурни, а дължината на въжетата бе точно каквато трябваше, напомни си Роджър, ала все пак, докато мислеше върху сложността на плана си и неговата зависимост от точността и немалко късмет, едва не припадна.

Юсеф вече бе изкачил повече от половината път, на поне двадесет фута от земята.

— Само още един клон — промърмори Роджър.

Монахът продължи да се катери, поставяйки крака върху здравите клони на долната част от ствола. Трябва да спре сега, знаеше Роджър, да се подготви за останалата част от изкачването, тъй като там клоните бяха по-нарядко.

Щом Юсеф стигна до това място, Роджър Локлес стисна въжето и скочи. Мина покрай няколко клона и се одра лошо. На няколко фута от дървото удари друг клон, както бе планирал, и ритна с крака, завъртайки се в кръг около дървото. Удари се в него, отскочи няколко пъти, но задържа кръга си, като се спусна надолу, покрай шокирания Юсеф, на малко повече от ръка разстояние.

Сега Роджър дишаше по-спокойно, тъй като брат Юсеф бе твърде изненадан, за да скочи към него.

— Бъди проклет! — извика монахът. Първоначално реши, че Роджър използва въжето, за да слезе преди него на земята, но внезапно, когато клупът се затегна около него, притискайки го към ствола, докато Роджър се въртеше надолу, разбра какво става.

На последния кръг Роджър вече държеше въжето само с една ръка, хвана другото въже и изстреля куката към няколко скупчени бели брези. След това обви ствола с крака, беше стигнал до края на първото въже. После го закопа в земята, като го опъна силно, за да пристегне по-здраво Юсеф.

Знаеше, че няма много време, тъй като клоните пречеха, а въжето не бе достатъчно здраво, за да удържи задълго силния и ловък монах.

Не още.

Роджър дръпна въжето от брезите с една ръка, като с другата завъртя скрипеца. Изпъшка, усещайки, че куката се плъзга през гъсталаците.

Накрая обаче, тя се закотви някъде.

Горе Юсеф се смееше и се мъчеше да се освободи. Вече бе прекарал въжето над лактите си и скоро щеше да се плъзне под него.

Роджър дръпна за последно и тогава, като видя, че работата е почти готова, се спусна към скрипеца, завъртайки го здраво и бързо с двете ръце.

Юсеф тъкмо бе започнал да прокарва въжето през главата си, когато въжето отново го притисна към дървото.

— Какво? — отвори уста той, знаеше, че слабоватият младеж не би могъл да го дръпне така здраво. Виждаше добре какво става отдолу и че наблизо няма кон, затова упорито продължи да се бори с въжето.

Чу изпукването на клона отдолу, който се чупеше под тежестта му и увисна само за миг, преди въжето отново да го дръпне силно и да го притисне към ствола. Лявата ръка на Юсеф бе свободна и под въжето, ала то минаваше диагонално през рамото му, точно под другата ръка и го притискаше здраво. Монахът упорито продължи да се бори, но въжето се затягаше още повече.

Роджър не гледаше нагоре, само опъваше със скрипеца с всичката си сила. Въжето вече дори не вибрираше, а се бе опънало здраво и право и Роджър най-сетне спря, опасявайки се, че може да изкорени някоя от брезите.

Той излезе от прикритието на дърветата и погледна нагоре към безпомощния овързан монах. Сега вече се усмихна облекчено.

— Ще се върна — обеща той, — с приятели. Сега вече трябва да отговаряш за две убийства! — и побягна.

Юсеф не обърна внимание на думите му, продължи да се бори срещу невъзможно стегнатото въже. Гърчеше се и шаваше, като се опитваше да мине под него.

Осъзна, че това е глупаво почти веднага — и все пак твърде късно, — когато въжето се надигна нагоре с един инч и се стегна около врата му.

Бели’мар Джуравиел първи стигна горичката, придвижвайки се пред Елбраян, Пони и Роджър. Слънцето сега бе ниско в небето и вече потъваше зад хоризонта. Групата бързо бе стигнала мястото, веднага след като Роджър дотича при тях. Искаха да хванат и обезвредят опасния монах преди падането на мрака. Елбраян и другите изчакаха извън дърветата, а пазителят внимателно наблюдаваше Пони. Тя бе притихнала по време на целия път към това място, вестта за смъртта на Конър я беше засегнала силно.

Странно, но скръбта й не предизвика никаква ревност у Елбраян, само съчувствие. Той разбра, наистина разбра взаимоотношенията между нея и благородника и знаеше, че със смъртта на Конър тя губи част от себе си, време, в което се бе лекувала. Затова той се закле, че ще задържи чувствата си за себе си и ще се съсредоточи върху нуждите на Пони.

Тя седеше, изправила гръб, на Симфония — стоическа и силна фигура в падащия мрак. Щеше да преживее това, както бе преживяла първата касапница над Дъндалис, както бе преживяла тази ужасна война и всички загуби в нея, най-вече смъртта на Авелин. Пазителят още веднъж се улови, че се възхищава на силата и смелостта на тази жена.

И я обичаше още повече заради тях.

— Мъртъв е — долетя глас от високата трева. Джуравиел се връщаше.

Елфът погледна Роджър, нещо, което Елбраян не пропусна, и обясни:

— Почти се бе освободил, когато го стигнах, овързан за дървото точно както ми го описа. Трябваше да го убия — отне ми няколко стрели.

— Сигурен ли си, че е мъртъв? — попита нервно Роджър, не искаше повече да се среща с монаха.

— Мъртъв е — увери го Джуравиел — и мисля, че конят ти, конят на Конър, е ей там — рече елфът, сочейки пътя.

— Падна му подковата — напомни Роджър.

— Лесно ще се смени — отговори Джуравиел. — Хайде, хвани го.

Роджър кимна и се отправи нататък, а Пони, по знак на Елбраян, препусна със Симфония след него.

— Колчанът ти е пълен — отбеляза пазителят, когато остана насаме с елфа.

— Взех си стрелите — отговори Джуравиел.

— Елфите не прибират стрелите, които са улучили — отвърна пазителят, — освен ако ситуацията не е отчаяна, а нашата, след смъртта и на двамата монаси, не е такава.

— Какво искаш да кажеш? — сухо попита елфът.

— Онзи е бил мъртъв, преди да стигнеш горичката — каза Елбраян.

Джуравиел кимна.

— Явно се е опитвал да се измъкне и се е удушил — обясни той. — Младият Роджър добре се е справил с възлите и е бил много хитър, за да го хване така. Може би прекалено хитър.

— Бил съм се и преди с брат Правда — рече Елбраян. — Видя колко фанатични са те. Съмняваш ли се, че е трябвало да свърши така?

— Щеше ми се да не умира от ръцете на младия Роджър — отвърна Джуравиел. — Не вярвам да е готов за това.

Елбраян погледна към пътя; Пони и Роджър се връщаха, водеха Симфония и накуцващия кон на Конър.

— Трябва да знае истината — реши пазителят и погледна към Джуравиел, очаквайки да се разрази спор.

— Няма да го приеме добре — каза елфът, ала не възрази повече. Пътят пред всички тях щеше да е мрачен и може би бе по-добре да приключат с това тук и сега. Когато двамата пристигнаха с конете, Джуравиел пое Сивия камък и след като разгледа нараненото му копито, отведе животното настрана, махвайки на Пони да го последва със Симфония.

— Не Джуравиел уби монаха — каза Елбраян на Роджър веднага щом другите се оттеглиха.

Очите на Роджър се разшириха в паника и той се огледа, като че очакваше братът Правда да изскочи отнякъде. Той го беше наплашил повече от всеки друг враг, повече дори от Кос-косио.

— Ти го уби — обясни Елбраян.

— Искаш да кажеш, че аз го победих — поправи го Роджър. — И така победата на Джуравиел е само формална.

— Искам да кажа, че ти си го убил — настоя твърдо пазителят. — Искам да кажа, че ти си затегнал въжето и то някак се е плъзнало към врата му, удушавайки го.

Роджър се ококори.

— Но Джуравиел каза…

— Джуравиел се страхуваше как ще го приемеш — отговори Елбраян. — Не бе сигурен дали можеш да приемеш такава черна истина и се страхуваше да ти го каже.

Устата на Роджър се отвори, ала от нея не излязоха думи. Тежестта на истината го удари с всичка сила и той се разтрепери.

— Трябваше да ти кажа — продължи Елбраян, вече по-меко. — Заслужаваш да знаеш истината и трябва да преодолееш това, ако искаш да се справяш с отговорностите, стоварени върху младите ти плещи.

Роджър не го чуваше, трепереше много по-силно и изглеждаше, че ще падне.

— Ще говорим по-късно — каза му Елбраян, пристъпвайки към него и поставяйки успокоително ръка на рамото му. Сетне пазителят продължи нататък, за да се присъедини към Джуравиел и Пони, оставяйки Роджър насаме с мислите му.

Роджър Билингсбъри — той внезапно си поиска истинското име, а не глупавото и претенциозно Роджър Локлес, — никога не бе изпитвал нещо подобно. Той бе скърбял много, прекалено много по време на младия си живот, ала не така. Онази болка му бе позволила да се издигне на пиедестал, да продължи да вижда себе си като център на света, като някой, по-добър от другите. При цялата болка и изпитания, които младият Роджър бе преживявал, той бе успявал да задържи своето детско виждане на света, чийто център бе той.

Но сега този пиедестал бе изритан изпод краката му. Беше убил човек.

Той бе убил човек!

Без да го осъзнава, Роджър седна на тревата. Неговият разум отчаяно се бореше със съвестта му. Да, той бе убил човек, но какъв избор му остави монахът? Все пак Юсеф бе един убиец, нищо повече. Пред очите му бе убил Конър, и то много жестоко. Бе убил абат Добриниън!

Ала тези неща не можеха да заглушат чувството за вина. Каквито и да бяха оправданията, въпреки че Роджър не бе убил нарочно брата Правда, онзи човек вече бе мъртъв и кръвта му бе оцапала неговите ръце.

Той наведе глава и се помъчи да си поеме въздух. Искаше толкова силно нещата, които животът му бе отнел още в най-ранна възраст — топлината на семейството и спокойните, успокоителни думи на по-възрастни хора, на които може да се довери. С тази мисъл той обърна глава, за да види тримата си приятели, пазителя, който просто му бе казал какво е направил и го бе оставил сам. За миг Роджър намрази Елбраян заради това. Ала само за миг — скоро разбра, че пазителят му е казал истината, защото го уважава, защото му вярва и го е оставил сам, защото един възрастен човек — а той бе такъв сега — трябва сам да се пребори с това, поне отчасти.

Пони скоро дойде при него, без да споменава смъртта на монаха.

Каза му само, че трябва да вземат трупа и да отидат на юг, за да приберат и тялото на Конър. Роджър тихо потегли с тях, като нарочно избягваше да погледне брата Правда, висящ от гърба на Сивия камък. Конят сега вървеше по-добре, тъй като Джуравиел бе излекувал копитото, ала темпото им все още бе бавно. Нощта падна, ала те продължиха да ходят, решени да спасят тялото на Конър, преди то да бъде разкъсано от някое животно.

Най-накрая, с известна трудност, тъй като нощта бе доста тъмна, те намериха убития. Пони първа го достигна и нежно затвори очите му.

Сетне се отдръпна, надалеч.

— Върви при нея — каза Джуравиел на Елбраян.

— Знаеш какво да правиш с него — отговори пазителят и елфът кимна.

Сетне Елбраян добави към Роджър:

— Бъди силен. Твоята роля вероятно сега е най-важната.

И се отдалечи, оставяйки Роджър втренчен в Джуравиел, търсейки обяснение.

— Трябва да вземеш Конър, монаха и коня и да отидеш до Палмарис — каза елфът.

Роджър, без да иска, погледна мъртвия монах.

— Иди направо при барона и не в абатството — обясни елфът. — Кажи му какво се е случило. Кажи му, че според Конър тези монаси, а не паурите, са убили абат Добриниън, че те са прогонили Конър от Палмарис, тъй като и той, без да иска, е станал враг на злите предводители на Църквата.

— А после? — попита младежът, чудейки се дали това не е последния път, когато вижда тези тримата.

Джуравиел се огледа.

— Можем да вземем друг кон — даже два, — ако смяташ да продължиш с нас.

— А той иска ли? — попита Роджър, кимвайки към отдалечилия се Елбраян.

— Щеше ли да ти каже истината, ако не искаше? — попита Джуравиел.

— А ти? — бързо добави Роджър. — Защо ме излъга? Мислиш ме за глупаво дете, неспособно да поеме отговорност?

— Мисля, че порасна прекалено много последните седмици — искрено отвърна елфът. — Не ти казах, защото не бях сигурен какво би искал за теб Нощната птица — и не се съмнявай, че той е предводителят на групата. Ако смятахме да те оставим в Палмарис, на безопасно място с Томас и Белстър, ако смятахме, че ролята ти в тази битка е приключила, тогава за какво ти беше да знаеш, че си убил този човек?

— Не е ли истината обективна? — попита Роджър. — Или играеш ролята на Господ, елфе?

— Ако истината не е полезна, тя може да почака — отговори Джуравиел, — но понеже ти сам определяш пътя си, трябваше да я научиш сега. Пътят ни ще е мрачен, млади ми приятелю. Не се съмнявам, че ще срещнем други братя Правда.

— И всяко следващо убийство е по-лесно? — попита саркастично Роджър.

— Моли се да не е така — сопна се Джуравиел и погледна Роджър, без да мига.

Това накара младежа да се осъзнае.

— Нощната птица сметна, че емоционално си достатъчно силен, за да приемеш истината — добави елфът. — Приеми го като комплимент.

Джуравиел понечи да си тръгне.

— Не знам дали не сбърка — призна внезапно Роджър.

Елфът се извърна и видя младежа привел глава, а раменете му се тресяха от хлипове. Застана зад него и постави внимателно ръка на гърба му.

— Другият монах бе едва вторият човек, когото Нощната птица е убивал — каза той. — Този път не плака, тъй като проля всичките си сълзи за предишния, първия брат Правда.

Идеята, че могъщият пазител също е бил така разтърсен, стресна Роджър. Той избърса очите си и погледна напред, после към Джуравиел и кимна мрачно.

След това отново бе на път, твърде изнервен, за да стои и да чака края на нощта. Трябваше да се движи бавно, тъй като раненият Сив камък носеше и двата трупа, но бе решен да говори с барон Билдебург преди обяд.