Другият вятър

5.Събиране

Последната нощ от морското пътуване беше кротка, топла и беззвездна. „Делфин“ на дълги тласъци, с леко полюшване се придвижваше на юг по гладките вълни. Беше лесно да се спи и хората спяха. А спящите сънуваха.

Елша сънуваше някакво малко животно, което дойде в тъмното и го докосна. Не можа да види какво е, а когато протегна ръка към него, то изчезна, изгуби се. Усети отново как малката му кадифена муцунка докосна дланта му. Той се понадигна и сънят му се изплъзна, но разкъсващата болка от загубата остана в сърцето му.

На нара под него Сепел сънуваше, че е в къщата си във Ферао на Палн, четеше една древна книга на познанието от Тъмното време и беше доволен от работата си; но го прекъснаха. Някой искаше да го види.

— Ще ни отнеме само миг — каза си той и отиде да поговори с онзи, който го викаше. Оказа се жена; косата й беше тъмна, проблясваше в червено, лицето й бе красиво и изпълнено с тревога.

— Пратете го при мен — промълви тя. — Ще го пратите при мен, нали?

А той помисли: „Не зная за кого ми говори, но трябва да се престоря, че знам.“ И отвърна:

— Няма да е лесно, нали знаете.

При тези негови думи тя дръпна назад ръката си и я вдигна и той видя, че държи камък, тежък камък. Стъписа се, помисли си, че иска да го хвърли по него или да го удари, присви се назад и се събуди в тъмната каюта. Остана да лежи, заслушан в дишането на другите спящи и в шепота на морето зад борда.

А в нара си от другата страна на малката каюта Оникс лежеше по гръб и се взираше в тъмното; мислеше, че очите му са отворени, мислеше, че е буден, но си мислеше също така, че много малки, тънки конци са се овързали около ръцете и краката му, около дланите и главата му, и че всички тези конци се протягат в тъмното, над земя и море, над извивката на света: и конците го придърпваха, теглеха го, тъй че самият той, както и корабът, и всичките му пътници се придърпваха леко, съвсем лекичко, към мястото, където морето пресъхваше, където корабът щеше леко да продължи по слепи пясъци. Но нищо не можеше да изрече, нито да стори, защото конците стягаха челюстите и клепачите му.

Лебанен беше слязъл в каютата, за да поспи, искаше да е свеж на заранта, когато можеше да се появи остров Роук. Спеше дълбоко, а сънищата му се рееха, променливи: висок зелен хълм над морето… една жена, която се усмихна и като вдигна ръка, му показа, че може да накара слънцето да изгрее… тъжител в съдилището му в Хавнър, от когото научи, за свой ужас и срам, че половината хора от кралството му умират от глад, заключени в стаи под къщите… дете, което му проплака: „Ела при мен!“, но той не можа да намери детето… Докато спеше, дясната му ръка стискаше здраво камъчето-амулет в кесийката на шията му.

В палубната каюта над спящите мъже жените също сънуваха. Сесеракх се изкачваше по планината, красивата пустинна планина на родния й край. Ала крачеше по запретения път, пътя на драконите. Човешки стъпки не трябваше да стъпват по този път, не трябваше дори да го прекосяват. Прахта по него беше мека и топла под босите й ходила и макар да знаеше, че не трябва да стъпва по нея, тя продължаваше, докато не вдигна очи и не разбра, че върхарите не са толкова близо, колкото си мислеше, а са черни назъбени стръмнини, които никога няма да може да изкачи. И все пак трябваше да ги изкачи.

Ириан летеше с възторг с бурния вятър, ала бурята пращаше назъбени мълнии над крилете й, свличаше я все по-надолу и надолу към облаците и докато се снишаваше все по-близо и по-близо, тя изведнъж видя, че не са облаци, а черен, нащърбен планински рид. Крилете й се оказаха стегнати на хълбоците й с въжета от мълнии и тя започна да пада.

Техану пълзеше през някакъв тунел, дълбоко под земята. Нямаше достатъчно въздух за дишане, а тунелът ставаше все по-тесен. Да се обърне и да тръгне назад не можеше. Но корените на дърветата, спускащи се надолу в пръстта на тунела, й даваха понякога опора, за която да се хване и да се издърпа в тъмното.

Тенар се изкачваше по стъпалата на Трона на Безименните в свещеното място на Атуан. Беше много малка, а стъпалата бяха много високи, тъй че трябваше да ги изкатерва с голямо усилие. Но когато стигна четвъртото стъпало, не се спря да се обърне, както й беше казала да направи жрицата. Изкачи се на следващото стъпало, а после на другото, и на по-другото, в прахта, толкова дебела, че трябваше да опипва, за да стъпи на камък, по който човешки крак не беше стъпвал. Стъпваше припряно, защото зад празния трон Гед бе оставил нещо или изгубил нещо, нещо изключително важно за стотици хиляди хора и тя трябваше да го намери. Само че не знаеше какво е. „Камък е, камък“, казваше си. Ала зад трона, когато най-сетне изпълзя до него, имаше само прах, курешки от бухали и прах.

В нишата, в къщата на Стария маг на Гонт, Гед сънуваше, че е Върховен маг. Говореше с приятеля си Торион, докато вървяха по коридора на руните към заседателната зала на Повелителите на Школата. „Никаква сила нямах — сподели той искрено с Торион, — години наред“. Призовникът се усмихна и отвърна: „Знаеш ли, това е било само сън“. Но Гед се тревожеше от дългите черни криле, които се влачеха след него по коридора; сви рамене и се опита да вдигне крилете, ала те се влачеха по пода като празни торби. „А ти имаш ли криле?“ попита той Торион и Призовникът тъжно му отвърна: „О, да“, и му показа как крилете му са вързани здраво за гърба и краката с много тънки нишки. „Добре съм окован“, рече той.

Сред дърветата на Вечната обител на остров Роук Азвер, Пазителят на шарките, спеше, както често пъти лете, на една открита полянка близо до източния край на гората, където можеше да погледне нагоре и да види звездите през листака. Там сънят му биваше лек, прозрачен, умът му се носеше от мисъл към сън и обратно, воден от движенията на звездите и на листата, менящи местата си в своя неспирен танц. Но тази нощ нямаше звезди, а листата висяха унило. Погледна нагоре към тъмното небе и видя през облаците. Над тях, високо в черното небе, имаше звезди: малки, светли, неподвижни. Не се местеха. Разбра, че изгрев няма да има… Тогава се стресна и се пробуди, и зяпна в смътната мека светлина, която винаги струеше между островчетата от дървета. Сърцето му биеше бавно и тежко.

В Големия дом младежите спяха, въртяха се и викаха насън, сънуваха, че трябва да тръгнат на битка, да победят цяла армия на покрита с прах равнина, но воините, с които трябваше да се бият, бяха старци, старици, немощни, болни хора, разплакани деца.

Повелителите на Роук сънуваха, че един кораб плава към тях по морето, натоварен тежко, ниско затънал във водата. Един сънуваше, че товарът на кораба са черни камъни. Друг сънуваше, че корабът носи жарък огън. Трети сънуваше, че товарът му са сънища.

Седемте учители, които спяха в Големия дом, се събудиха един подир друг в каменните си килии, направиха си малък вълшебен пламък и станаха. Завариха Вратаря, вече станал, да ги чака при вратата.

— Кралят ще дойде — рече им той с усмивка. — Призори.

— Роукската могила — промълви Тосла, втренчен в далечината — в смътната, неподвижна вълна на югозапад, над тънещите в предутринен сумрак вълни. Лебанен, застанал до него, не каза нищо. Пелената от облаци се бе разпръснала и небето извисяваше чистия си, безцветен купол над огромния кръг на водите.

Корабовладелецът дойде при тях и прошепна в тишината:

— Хубава зора.

Изтокът бавно се озари до жълто. Лебанен погледна към кърмата. Две от жените се бяха събудили и стояха до перилата; високи жени, боси, смълчани. Взираха се на изток.

Върхът на кръглия зелен хълм пръв улови слънчевата светлина. Когато преплаваха между дългите носове на Туилски залив, слънцето вече грееше ярко. Всички бяха излезли на палубата и гледаха. Но все още си шепнеха тихо.

Щом влязоха в пристанището, вятърът замря. Стана толкова спокойно, че водата отразяваше градчето, издигащо се над залива, и стените на Големия дом, стърчащи над градчето. Корабът се плъзгаше напред бавно, все по-бавно.

Лебанен погледна към корабовладелеца и Оникс. Морякът кимна. Магьосникът вдигна ръце нагоре и напред в заклинание и прошепна една дума.

Корабът леко се плъзна напред, без да забавя, докато не се изравни с най-дългия кей. Корабовладелецът заговори и голямото платно се смъкна, а мъжете на борда захвърляха въжетата на мъжете на кея, развикаха се и настана глъч.

На кея бяха дошли да ги посрещнат хора, стичаха се граждани и младежи от Школата, а сред тях — един едър широкоплещест мъж със смугло лице, който държеше тежък кривак, висок колкото него.

— Добре дошъл на Роук, кралю на Западните земи — каза той и пристъпи към трапа. — И добре дошли на всички ваши спътници.

Младежите с него и градските хора завикаха и замахаха за поздрав, а Лебанен слезе от кораба и ги поздрави. Поздрави и Повелителя Призовник и си размениха няколко думи.

Онези, които гледаха отстрани, забелязаха, че въпреки сърдечния поздрав Повелителят Призовник току поглежда навъсено към кораба, към жените, застанали на перилото, и че отговорите му явно не задоволиха краля.

Когато Лебанен го остави и се върна на кораба, Ириан пристъпи към него и каза:

— Ваше величество. Можете да предадете на учителите, че не искам да влизам в техния дом… този път. Не бих влязла дори да ме поканят.

Лицето на Лебанен бе станало много мрачно.

— Повелителят на шарките ви моли да отидете при него, в Дъбравата — каза й той.

При тези думи Ириан се засмя, с грейнало лице.

— Знаех си, че ще ме повика. И Техану ще дойде с мен.

— И майка ми — прошепна Техану.

Той се обърна към Тенар. Тя кимна.

— Така да бъде. Останалите ще бъдем настанени в Големия дом, освен ако някой от нас не предпочита да отседне другаде.

— С ваше позволение, милорд — заяви Сепел, — аз също бих подирил гостоприемството на Повелителя на шарките.

— Сепел, това не е нужно — каза дрезгаво Оникс. — Ела в къщата ми.

Пелнийският чародей му отвърна с успокоителен жест.

— Не искам да засегна приятелите ви, друже. Но цял живот съм копнял да повървя сред Вечната обител. А и там ще ми е по-леко.

— Вратите на Големия дом може би ще се окажат отново затворени за мен — промълви колебливо Елша и посърналото лице на Оникс почервеня от срам.

Забулената глава на принцесата се беше извръщала от човек на човек — тя слушаше жадно и се мъчеше да разбере какво си казват. Сега тя проговори.

— Моля, милорд кралю, аз иска да бъде с моя приятелка Тенар? С приятелка Техану? И Ириан? И да говори с онзи карг?

Лебанен ги изгледа всички, после погледна през рамо към Повелителя Призовник, застанал непоклатим на кея, и се засмя. И заговори с ясен и весел глас:

— Хората ми дълго стояха сбутани в тесните каюти, Призовнико, и изглежда, са закопнели за трева под петите и листа над главите. Ако всички помолим Пазителя на шарките да ни приеме и той се съгласи, ще ни простите ли за неволното пренебрежение към гостоприемството на Големия дом, поне за малко?

Призовникът замълча, след което кимна вдървено.

До него на кея беше дошъл един нисък набит мъж — гледаше отдолу към Лебанен и се усмихваше. Вдигна тоягата си от сребристо дърво и извика:

— Ваше величество, веднъж ви разведох из Големия дом и ви казах куп лъжи.

— Комарджията! — възкликна Лебанен. Срещнаха се по средата на трапа, прегърнаха се и слязоха долу.

Оникс ги последва пръв; поздрави Призовника строго и официално, а после се обърна към мъжа, наречен „Комарджията“.

— Сега Ветроключ ли си? — попита и след като Комарджията се засмя и потвърди, той също го прегърна и му рече: — Добър учител трябва да си! — Отведе го малко настрани и заговори с него жадно; въсеше се.

Лебанен погледна към кораба да даде знак на останалите да слязат и докато слизаха един по един, ги представи на Повелителите на Роук Бранд Призовника и Комарджията — Ветроключ.

На повечето острови на Архипелага хората не стискаха ръце за поздрав като на Енлад, а само свеждаха глава или отваряха шепи пред сърцето си, като за дар. Когато Ириан и Призовникът се озоваха един срещу друг, нито се поклониха, нито направиха някакъв жест. Стояха сковани, с отпуснати ръце.

Принцесата направи дълбок реверанс, с изправен гръб.

Тенар направи обичайния жест и Призовникът й отвърна.

— Жената на Гонт, дъщерята на Върховния маг, Техану — обяви Лебанен. Техану сведе глава и направи обичайния жест. Но Повелителят Призовник я зяпна като втрещен и отстъпи крачка назад.

— Господарке Техану — бързо заговори Комарджията, пристъпил между нея и Призовника, — приветстваме ви с добре дошла на Роук… заради баща ви, заради майка ви и заради вас самата. Надявам се, че пътуването ви е било приятно?

Тя го погледна смутено и сведе глава, по-скоро за да скрие лицето си, отколкото в поклон; но успя да прошепне нещо за отговор.

Лебанен, чието лице се беше стегнало в бронзова маска на хладна сдържаност, каза:

— Да, пътуването беше приятно, Комарджийо, въпреки че краят му все още е под съмнение. Е, да се поразходим ли из града, Тенар… Техану… Принцесо… Орм Ириан? — Докато говореше, поглеждаше всяка, а последното име изрече много отчетливо.

Тръгна с Тенар, а другите тръгнаха след тях. Щом стъпи на кея, Сесеракх се реши и с рязък жест смъкна булата от лицето си.

Комарджията тръгна с Оникс, Елша — със Сепел. Тосла остана на кораба. Последен напусна кея Бранд Призовника, закрачил с тежки стъпки, сам.

Тенар неведнъж беше разпитвала Гед за Дъбравата — обичаше да слуша описанията му.

— Когато я видиш първия път, прилича на всяка друга горска дъбрава. Не е много голяма. Полята свършват точно пред нея на север и на изток, а на юг и на запад са повече хълмове… Не изглежда нищо особено. Но привлича окото ти. А понякога, горе от Роукската могила, можеш да видиш, че всъщност е гора, която продължава безкрайно. Опитваш се да прецениш къде свършва, но не можеш. Продължава на запад и на запад… И когато тръгнеш из нея, пак изглежда съвсем обикновена, въпреки че дърветата са предимно от един вид, който расте само там. Високи кафяви стволове, нещо като дъб.

— Как се казват?

Гед се засмиваше.

— Архада, на Древната реч. Дървета… Дърветата на Дъбравата, на хардийски… Не всичките им листа сменят цвета си наесен, а по малко всеки сезон, тъй че листакът там винаги е зелен, с по малко златисто тук-там. Дори в тъмен ден тези дървета като че ли запазват от светлината на слънцето. А нощем под тях никога не е тъмно. Сред листата има някакво сияние, като лунна или звездна светлина. Там се срещат и върби, и дъбове, и бук, и други видове; но щом навлезеш по-надълбоко, остават все повече само от дърветата на Дъбравата. А корените на тези дървета слизат по-надълбоко от самия остров. Някои са огромни, други — тънки, но не виждаш много паднали, нито много фиданки. Живеят дълго, много дълго. — Гласът му ставаше тих, унесен. — Можеш да вървиш и да вървиш в сянката им, сред светлината им, и никога да не стигнеш края им.

— Но Роук толкова голям остров ли е?

Той я поглеждаше кротко, усмихнато.

— Горите на планината Гонт са от същата оная гора. Всички гори.

И сега тя видя Дъбравата. Следвайки Лебанен, бяха минали по кривите улички на град Туил, сбирайки по пътя си тълпи от граждани и деца, излезли да видят и поздравят своя крал. Тези техни възторжени следовници малко по малко започнаха да отпадат, след като гостите оставиха града по някакъв черен път между синори и нивя, който се стесни в пътека покрай високия закръглен хълм — Роукската могила.

Гед й беше разказвал и за Могилата. Там, казваше той, магията е силна; всички неща там получавали истинското си естество.

— Там — казваше той — нашето чародейство и Древните сили на Земята се срещат, стават едно.

Вятърът духаше във високата полуизсъхнала трева на хълма. Едно магаренце побягна уплашено по обраслото с бурени поле, махайки опашка. Добитък крачеше бавно покрай дървена ограда, пресичаща бистро поточе. А напред се виждаха дървета, тъмни дървета, сенчести.

Последваха Лебанен по няколкото каменни стъпала и по малкото мостче до огряна от слънцето ливада в самия край на гората. До потока се издигаше малка, грохнала от старост къща. Ириан се отдели от групата, изтича по тревата до къщата и погали дървената рамка на вратата, както някой би погалил за поздрав любимия си кон или куче, след като го е нямало дълго.

— Милата къща! — Върна се тичешком при тях, усмихната. — Аз живях тук — каза им. — Когато бях Драгънфлай.

Огледа дървените стрехи и хукна отново. Спря се и извика:

— Азвер!

От сянката на дърветата беше излязъл някакъв мъж. Косата му блестеше като посребрена под лъчите на слънцето. Стоеше неподвижно, а Ириан тичаше към него. Вдигна ръце към нея и тя ги взе в своите.

— Няма да те изгоря, този път няма да те изгоря! — заговори му тя, смеейки се и плачейки, ала без сълзи. — Потушила съм си огньовете!

Приближиха се един към друг, лице срещу лице, и той й каза:

— Дъще на Калесин, добре си дошла у дома.

— Сестра ми е с мен, Азвер — каза тя.

Той извърна лицето си — светло, кораво, каргско лице, забеляза Тенар — и погледна Техану право в очите. Пристъпи към нея. Падна пред нея на колене.

— Хама Гондун! — каза й, и повтори: — Дъще на Калесин.

За миг Техану остана неподвижна. После бавно му протегна ръка — дясната си ръка, изгорялата, птичия нокът. Той я взе, сведе глава и я целуна.

— За мен е чест, че бях вашият пророк, Жено на Гонт — промълви той с трогателна нежност.

После стана, обърна се най-сетне към Лебанен, направи поклона си и рече:

— Кралю мой, добре сте дошъл.

— Радвам се да те видя отново, Пазителю на шарките! Но водя цяла тълпа в самотната ти обител.

— Самотната ми обител бездруго вече е претъпкана — отвърна Пазителят на шарките. — Няколко живи души може би ще закрепят равновесието.

Очите му, светло сиво-синкаво-зелени, ги огледаха един по един. Изведнъж той се усмихна, със смайващо топла за това кораво лице усмивка.

— Но тук има жени от моя народ — каза на каргски и пристъпи към Тенар и Сесеракх, застанали малко встрани, една до друга.

— Аз съм Тенар от Атуан… от Гонт — представи се тя. — С мен е Върховната принцеса на Каргските земи.

Той ги зачете с поклон. Сесеракх му отвърна със скования си реверанс, но думите й се заизливаха, развълнувани, на каргски:

— О, господарю жрец, колко се радвам, че сте тук! Ако не беше приятелката ми Тенар, щях да полудея, мислех си, че не е останал никой на света, с когото да мога да поговоря човешки, освен онези идиотски жени, с които ме изпратиха от Авабат — но вече се уча да говоря като тях — и се уча на храброст, Тенар ми е и приятелка, и учителка… Но снощи наруших табу. Наруших табу! О, господарю жрец, моля ви, кажете ми какво трябва да сторя, за да поправя греха! Вървях по Драконовия път!

— Но вие бяхте на борда на кораба, принцесо — каза Тенар („Сънувах“, отвърна й нетърпеливо Сесеракх), — а и Повелителят на шарките не е жрец, а… чародей…

— Принцесо — заговори Пазителят, — мисля, че всички вървим по Драконовия път. И изглежда, скоро всички табута ще се разтърсят или нарушат. Не само насън. Ще поговорим за това под дърветата, по-късно. Не бойте се. Но позволете ми да поздравя приятелите ви.

Сесеракх кимна царствено и той се обърна, за да поздрави Елша и Оникс.

Принцесата го гледаше.

— Той е воин — промълви със задоволство тя на Тенар на каргски. — Не е жрец. Жреците нямат приятели.

Всички продължиха бавно напред и скоро навлязоха под сянката на дърветата.

Тенар вдигна очи към арките и плетениците от клони, дебелите пластове и тунели от листа. Видя дъбове и един голям бук, но повечето бяха дървета на Дъбравата. Овалните им листа леко се полюшваха във въздуха, като листата на трепетлика или на топола; някои бяха пожълтели и шумата по земята под краката им бе пъстрозлатиста и кафява, но листакът на утринната светлина носеше зеленината на лятото, изпълнен със сенки и наситен със светлина.

Пазителят на шарките ги поведе по пътечка между дърветата. Докато вървяха, Тенар отново си помисли за Гед, спомни си гласа му, когато й разказваше за това място. Почувства се по-близо до него от когато и да било, откакто двете с Тенар го оставиха на прага на къщата им в ранното лято и заслизаха към пристанището на Гонт, за да вземат кораба за Хавнър. Знаеше, че преди много време Гед беше живял тук с Пазителя на шарките и беше вървял тук с Азвер. Знаеше, че за него Вечната обител е най-централното и свято място, сърцето на покоя. Имаше чувството, че всеки момент може да го види, в края на някоя от дългите, огрени от слънцето поляни. И от това чувство й стана по-леко.

Защото сънят от предната нощ я беше разтревожил, а когато Сесеракх избухна за своя сън и нарушеното табу, Тенар се беше стъписала много. Тя също бе нарушила едно табу в съня си, беше го престъпила. Изкачила бе последните три стъпала на Празната гробница, забранените стъпала. Мястото на гробниците на Атуан беше останало далече назад във времето и пространството, а земетръсът навярно не беше оставил нито трон, нито стъпала в онова място, където името й бе отнето: ала Древните сили на Земята бяха и там, и тук. Те нито се променяха, нито се местеха. Те бяха и земетръсът, и земята. Техният съд не беше съдът на хората. Докато стъпваше по кръглия хълм, Роукската могила, тя съзнаваше, че стъпва там, където всички сили се срещат.

А преди време тя им се беше опълчила, освободила се беше от Гробниците, ограби съкровището, избяга тук, на Запад. Но те бяха тук. Под краката й. В корените на тези дървета. В корените на този хълм.

И тъй, тук в центъра, където силите на земята се събираха, се бяха събрали и човешките сили: един крал, една принцеса, майсторите на чародейството. И драконите.

И една жрица-крадла, станала селянка, и един селски заклинател с разбито сърце…

Тя потърси с очи Елша. Той вървеше до Техану и двамата си говореха тихо. С него Техану говореше с по-голяма охота, отколкото с който и да било друг, дори с Ириан, и изглеждаше отпусната, докато е с него. Тенар се зарадва, като ги видя, и продължи да крачи под големите дървета, оставяйки съзнанието си да потъне в полутранс от зелена светлина и полюшващи се листа. Съжали, когато след много краткото вървене Пазителят на шарките изведнъж спря. Имаше чувството, че би могла да върви из Дъбравата цяла вечност.

Скупчиха се на обрасла с трева полянка, открита към небето по средата, където дървесните клони не можеха да се съберат. От едната й страна течеше приток на Туилбърн, обрасъл с върби и елша. Недалече от потока се виждаше ниска схлупена къщичка, съградена от камък и чимове, с по-висок навес на едната стена, направен от плетена тръстика.

— Моят зимен палат, моят летен палат — каза Азвер.

Оникс и Лебанен зяпнаха изненадани малката постройка, а Ириан рече:

— Изобщо не знаех, че имаш къща!

— Нямах — отвърна Пазителя на шарките. — Но костите стареят.

С малко оправяне и няколко вещи, донесени от кораба, къщата скоро бе обзаведена с постели за жените, а за мъжете остана навесът. Хлапета се разтичаха под стрехите на Дъбравата с много провизии от кухнята на Големия дом. Късно следобед Повелителите на Роук дойдоха по покана на Пазителя на шарките, за да се срещнат с краля и свитата му.

— Тук ли се събират да избират новия Върховен маг? — обърна се Тенар към Оникс, защото Гед й бе споменавал за някаква тайна полянка.

Оникс поклати глава.

— Едва ли. Кралят щеше да го знае, нали е бил с тях на последното събиране. Но може би само Пазителят на шарките може да ти го каже. Нали знаеш, в тази гора нещата се менят. „Не винаги е там, където е.“ И пътищата из нея не са все еднакви.

— Би трябвало да е страшно — каза тя, — но като че ли не мога да се уплаша.

Оникс се усмихна.

— Тук е така.

Тя се загледа към идващите на поляната повелители, водени от едрия, приличащ на мечок Призовник и Комарджията, младия повелител на времето. Оникс й каза кои са останалите: Преобразителят, Песнопоецът, Билкарят, Ръката: всичките побелели, Преобразителят — немощен от дълбока старост — използваше магьосническата си тояга, за да се подпира. Вратарят, с гладко лице и бадемови очи, не изглеждаше нито млад, нито стар. Нарицателят, който дойде последен, изглеждаше около четиридесетгодишен. Лицето му беше спокойно и сдържано. Той се представи на краля, като се нарече Куремкармерук.

При което Ириан избухна възмутена:

— Но не сте!

Той я изгледа и отвърна сдържано:

— Това е името на Нарицателя.

— Значи моят Куремкармерук е умрял?

Той кимна.

— О! — проплака тя. — Каква непоносима новина! Той ми беше приятел, а приятелите ми тук бяха малко! — Извърна се и повече не пожела да погледне Нарицателя, ядосана и наскърбена, без сълзи в очите. Повелителя Билкар бе поздравила сърдечно, както и Вратаря, но с останалите не пожела да говори.

Тенар забеляза, че те гледат Ириан изпод вежди и притеснено.

След нея погледнаха Техану; и пак извърнаха очи; и се озърнаха отново към двете, накриво. А Тенар взе да се чуди какво ли виждат, щом погледнат Техану и Ириан. Защото това бяха хора, които виждаха с магьоснически очи.

Затова тя си каза, че ще прости на Призовника за неволния и нескрит ужас, когато за първи път видя Техану. Сигурно не беше ужас. Може би беше благоговение.

След като всички се представиха и насядаха в кръг, с възглавнички и пънчета за тези, които не можеха да минат без тях, с тревата за килим и небе и листа за таван, Призовникът изрече с глас, в който все още се долавяше каргският акцент:

— Ако той благоволи, скъпи повелители, нека да чуем краля.

Лебанен се изправи. Докато говореше, Тенар го гледаше с нескрита гордост. Толкова красив беше, толкова мъдър в младостта си! Отначало не можа да проследи всичките му думи, а само смисъла и страстта, вложени в тях.

Кралят описа на повелителите, накратко и ясно, целия проблем, който го бе довел на Роук: драконите, както и сънищата.

Завърши така:

— Стори ни се, че нощ след нощ всички тези неща се събираха, с все по-голяма сигурност, към някакво събитие, към някакъв край. И ни се стори, че тук, на тази земя, с вашето познание и помощ, които да ни помогнат, бихме могли да предвидим и да посрещнем това събитие, без да позволим да бъдем смазани от неразбирането му. Най-мъдрият от нашите магове беше предрекъл: очаква ни велика промяна. И трябва да се съюзим, за да разберем каква е промяната, каква е посоката й и как бихме могли да се надяваме да я обърнем от вражда и гибел към хармония и мир, под чийто знак аз управлявам.

Бранд Призовникът стана да му отговори. След като изрече няколко учтиви фрази, особено добронамерени към Върховната принцеса, той заяви:

— Всички учители и магьосници на Роук сме съгласни, че хорските сънища, а и не само сънищата, ни предупреждават за ужасни промени. И ние потвърждаваме, че е налице смут в най-дълбоките граници между смъртта и живота… престъпвания на тези граници, а и заплаха за нещо по-лошо. Но се съмняваме, че тези смутове могат да бъдат разбрани или удържани от някой друг, освен от майсторите на магическото изкуство. И много дълбоко се съмняваме, че на драконите, чийто живот и смърт са съвсем различни от човешките, е възможно да се доверим и да приемем, че дивата им ярост и ревност ще послужат за доброто на човешкия род.

— Призовнико — отвърна Лебанен преди Ириан да успее да проговори, — Орм Ембар умря заради мен на Селидор. Калесин ме доведе на трона… Тук, в този кръг са представени три народа: каргският, хардийският и Народът на запада.

— Всички те някога са били един народ — каза Нарицателят с равния си глас.

— Но вече не са — отвърна Призовникът; изричаше всяка дума отчетливо и отсечено. — Не ме разбирайте погрешно само защото изричам горчивата истина, милорд! Високо зачитам примирието, което сте сключили с драконите. Когато опасността, пред която сме изправени, отмине, Роук ще подпомогне Хавнър да постигне с тях траен мир. Но драконите нямат нищо общо с нас в кризата, която ни предстои. Нито хората на изтока, които предадоха безсмъртните си души, когато забравиха Езика на Сътворението.

— Ес ейемра — промълви тих, съскащ глас: Техану беше станала.

Призовникът се вторачи в нея.

— Нашият език — повтори тя на хардийски и го погледна храбро в очите.

Ириан се засмя и също го каза:

— Ес ейемра.

— Вие не сте безсмъртни — каза Тенар на Призовника. Не се беше канила да говори. Не беше станала. Думите просто излетяха от устата й като искра от камък, ударен с желязо. — Ние сме! Ние умираме, за да се слеем с неумиращия свят. Вие се отрекохте от безсмъртието.

Всички се смълчаха. Призовникът беше направил с ръцете си много леко движение, едва доловим жест.

Лицето му беше умислено, спокойно. Той оглеждаше фигурата, която бе направил от няколко клонки и листа на тревата, където седеше, точно пред краката му. После вдигна очи и ги изгледа един по един.

— Мисля, че скоро всички трябва да отидем там.

Отново тишина. Накрая Лебанен проговори:

— Къде да отидем?

— В тъмното — отвърна Призовникът.

Докато Елша седеше и слушаше, гласовете им бавно заглъхнаха и топлите късни лъчи на слънцето на късното лято се стопиха в сумрак. Нищо не остана освен дърветата: високите им слепи очертания между слепите земя и небе. Най-старите живи деца на земята. „О, Сегой — каза си той, — сътворен и сътворяващ, нека дойда при теб.“

Тъмнината продължаваше до безкрай, отвъд дървесата, отвъд всичко.

А отвъд пустотата той видя хълма, високия хълм, който бе вдясно от тях, докато се изкачваха насам от града. Видя прахта по пътя, камъните по пътеката, водеща покрай този хълм.

Сега свърна от пътеката, остави ги и закрачи нагоре по склона.

Тревата беше висока. Унили цветчета на искрениче се скланяха между тревните стръкове. Излезе на тясна пътека и пое по нея, нагоре по стръмния склон. „Сега съм си аз — каза си. — Сегой, светът е красив. Нека мина през него, към теб.“

„Мога отново да правя онова, за което бях предназначен — помисли си той, докато вървеше. — Мога да кърпя онова, което е счупено. Мога да събирам.“

Стигна билото на хълма. Застана под слънцето и вятъра, сред кимащите треви, и видя вдясно от себе си полята, покривите на градчето и голямата къща, лъчезарния залив и морето отвъд него. Обърнеше ли се, щеше да види зад себе си на запад дървесата на безкрайната гора, чезнещи все по-далече и далече, в синята далечина. Пред него хълмистият склон беше сумрачен и сив, спускаше се надолу към стена от камъни и мрак отвъд стената, и тълпящите се, зовящи го сенки. „Ще дойда — каза им той. — Ще дойда!“

По раменете и дланите му потече топлина. Вятър раздвижи листата над главата му. Заговориха гласове. Говореха, не викаха, не зовяха името му. Очите на Пазителя на шарките го наблюдаваха отвъд тревния кръг. Призовникът също го наблюдаваше. Той сведе очи, объркан. Опита се да заслуша. Събра ума си и се вслуша.

Говореше кралят, прилагаше цялото си умение и сила, за да насочи към една обща цел всички тези опърничави мъже и жени.

— Позволете ми да се опитам да ви разкажа, Повелители на Роук, какво научих от Върховната принцеса, докато плавахме насам. Принцесо, може ли да го кажа вместо вас?

Махнала булата си, тя се взря в него от другата страна на кръга и кимна мрачно.

— Тя ми разказа следното: преди много време човешкият и драконовият род били от един и същи вид, говорели на един и същи език. Но се стремели към различни неща и поради това се разбрали да се разделят — за да продължат по различни пътища. Това споразумение било наречено Ведурнан.

Оникс вдигна глава, а блестящите черни очи на Сепел се разшириха.

— Верв надан — прошепна той.

— Човешките същества тръгнали на изток, а драконите — на запад. Хората се отказали от познанието на Езика на Сътворението, а в замяна получили всички умения и занаяти, и притежаването на всичко, което може да се сътвори с ръце. Драконите се отказали от всички тези неща. Но те съхранили Древната реч.

— И крилете си — каза Ириан.

— И крилете си — повтори Лебанен. Беше уловил погледа на Азвер. — Пазителю, вие сигурно можете да продължите разказа по-добре от мен?

— Селяните на Гонт и Хур-ат-Хур помнят онова, което забравят мъдреците на Роук и жреците на Карего — каза Азвер. — Да, като дете са ми разправяли тази приказка, струва ми се, или нещо подобно. Но в нея драконите бяха забравени. В нея се разправяше как Тъмният народ на Архипелага нарушил клетвата си. Всички ние сме били обещали да се откажем от магьосничеството и от езика на магьосничеството и да говорим само на нашия си, прост език. Да не назоваваме имена и да не правим заклинания. Трябвало да се осланяме на Сегой, на силите на нашата майка, Земята, майката на Боговете-воини. Но Тъмният народ нарушил това споразумение. Те впрегнали в изкуството си Езика на Сътворението, започнали да го пишат с руни. Съхранили го, учели го, използвали го. Правели с него заклинания, с помощта на ръцете си, изговаряйки истинни слова с лъжливите си езици. Заради това каргският народ не може никога да им се довери. Така се твърди в тази приказка.

— Хората се боят от смъртта, докато драконите — не — заговори Ириан. — Хората искат да притежават живота, да го държат в ръцете си, все едно че е скъпоценност в кутийка за бижута. Онези древни магове жадували за вечен живот. Научили се да използват истинските имена, за да не позволят на хората да умират. Но онези, които не могат да умрат, не могат никога да се преродят.

— Името и драконът са едно и също — каза Куремкармерук, Нарицателят. — Ние хората сме изгубили имената си и верв надан, но сме се научили да си ги връщаме. Името, това си самият ти. Защо смъртта трябва да променя това?

Погледна Призовника; но Бранд седеше тежко отпуснат и мрачен, слушаше и не проговаряше.

— Кажете нещо повече за това, Нарицателю, ако обичате — подкани го кралят.

— Казвам това, което съм научил, донякъде предположил, не от селски приказки, а от най-старите записки в Самотната кула. Хиляда години преди първите крале на Енлад в Еа и Солея е имало хора, първите и най-великите магове, Създателите на руни. Тъкмо те са се научили да пишат на Езика на Сътворението. Те са създали руните, които драконите изобщо не познават. Те са ни научили да даваме на всяка душа истинското й име: което е нейната истина, нейната същност. И със своята сила те са дарили на онези, които носят истинското си име, живот отвъд телесната смърт.

— Живот безсмъртен — взе думата тихият глас на Сепел. Говореше леко усмихнат. — В просторна земя с реки и планини, и красиви градове, където няма нито страдание, нито болка, и където същността остава непроменена, непроменяща се, вечна… Това е мечтата на древното Познание на Палн.

— Къде — каза Призовникът, — къде е тази земя?

— На другия вятър — каза Ириан. — На запад, отвъд запада. — Огледа ги един по един, навъсено, гневно. — Нима смятате, че драконите летят само на ветровете на този свят? Нима си мислите, че нашата свобода, заради която сме се отказали от всякакви притежания, не е по-голяма от тази на безмозъчните чайки? Че нашето владение са няколко скали в затънтения край на вашите богати острови? Вие притежавате земята, притежавате морето. Но ние сме пламъкът на слънчевата светлина, ние летим на вятъра! Вие поискахте да притежавате земя. Вие поискахте да правите и да имате неща. И го имате. Това беше разделението, верв надан. Но не се задоволихте със своя дял. Поискахте не само грижите си, но и нашата свобода. Поискахте вятъра! И със заклинанията и чародействата на онези клетвопрестъпници откраднахте половината ни владение, оградихте го със стена от живота и светлината, за да можете да живеете там вечно. Крадци! Изменници!

— Сестро — каза Техану. — Не това са хората, които са откраднали от нас. Те са тези, които плащат цената.

След дрезгавия й, шепнещ глас настъпи тишина.

— Каква беше цената? — попита Нарицателят.

Техану погледна Ириан. Ириан се поколеба, а после промълви:

— „Алчността погасява слънцето.“ Това са думи на Калесин.

Думата взе Азвер, Пазителят на шарките. Докато говореше, гледаше групичките дървета оттатък поляната, сякаш следеше движенията на листата.

— Древните са разбрали, че владението на драконите не е само телесно. Че те могат да летят… извън времето, може би… И завиждайки им за свободата, са тръгнали по Драконовия път на запад отвъд запада. Там си заделили част от владението им. Владение извън времето, където същността може да бъде вечна. Но не телесно, като драконите. Хората са могли да пребивават там само в духа си… Затова те вдигнали стена, за да не може да я премине никое живо тяло, нито на човек, нито на дракон. Защото са се побояли от гнева на драконите. И със своите изкуства на назоваване изплели огромна мрежа от заклинания над всички западни земи, тъй че щом хората на островите умрат, да отиват на запад отвъд запада и да живеят там вечно. Но след като стената била вдигната и заклинанията положени, вятърът оттатък стената спрял да духа. Морето се отдръпнало. Изворите престанали да бликат. Планините на изгрева се превърнали в планини на нощта. Онези, които умирали, отивали в тъмна земя, в суха земя.

— Аз вървях из тази земя — каза Лебанен, тихо и с мъка. — От смъртта не се боя, но от нея се боя.

Отново се възцари тишина.

— Коб и Торион — заговори с грубия си, изпълнен с неохота глас Призовникът — се опитаха да съборят тази стена. Да върнат мъртвите към живота.

— Не към живота, повелителю — възрази Сепел. — Все пак, също като Създателите на руни, те се стремяха към безтелесната, безсмъртна същност.

— Но заклинанията им внесоха там смут — разсъди мрачно Призовникът. — Затова драконите започнаха да си спомнят за древното ни прегрешение… И душите на мъртвите са дошли сега и протягат ръце през стената, копнеят да се върнат в живота.

Елша стана. И каза:

— Не за живота копнеят те. А за смъртта. Да се слеят отново със земята. Да се съберат с нея.

Всички го загледаха, но той едва го забеляза; съзнанието му беше наполовина с тях, наполовина — в сухата земя. Тревата под нозете му беше зелена и огряна от слънце, беше мъртва и потънала в сумрак. Листата на дърветата потръпваха над него, а ниската каменна стена се изпъваше малко по-нататък, по склона на тъмния хълм. От всички тях виждаше само Техану; не можеше да я види ясно, но я знаеше, застанала между него и стената. Заговори на нея:

— Те са я построили, но не могат да я разрушат — каза той. — Ще ми помогнеш ли, Техану?

— Да, Хара — отвърна тя.

Между тях се втурна сянка, голяма, тъмна и могъща сила, скри я, сграбчи го, задържа го; опита се да й устои, зяпна, за да може да вдиша, не можа да си поеме дъх, видя в мрака червен огън, и нищо повече не видя.

Срещнаха се на звездната светлина в края на поляната, кралят на западните земи и Повелителят на Роук, двете власти на Землемория.

— Ще живее ли? — попита Призовникът, а Лебанен отговори:

— Лечителят твърди, че вече не е в опасност.

— Сгреших — каза Призовникът. — Съжалявам.

— Защо го призова да се върне? — попита кралят. Без укор. Искаше само да чуе отговора.

След дълго мълчание Призовникът отвърна мрачно:

— Защото имах силата да го направя.

Крачеха мълчаливо по откритата пътека между огромните дървеса. Беше много тъмно от двете страни, но звездната светлина грееше сива по пътя им.

— Сгреших. Но не е редно да иска да умре — каза Призовникът. В гласа му се долавяше мекото „р“ на Източния разлив. Говореше тихо, почти умолително. — За много старите, много болните — може би. Но животът ни е даден. Грешно е да не пазиш и цениш този велик дар!

— Смъртта също ни е дадена — отвърна кралят.

Елша лежеше на постеля в тревата. Трябваше да лежи под звездите, казал бе Призовникът, а старият Билкар се бе съгласил с него. Спеше, а Техану седеше кротко до него.

Тенар седеше на прага на ниската каменна къща и я гледаше. Над поляната грееха големите звезди на късното лято: най-високата беше Техану — Сърцето на Лебеда, върхът на небесната ос.

Сесеракх излезе тихо от къщата и приседна до нея на прага. Беше оставила златното кръгче, придържащо булото й, и буйната й кафяво-руса коса се сипеше на вълни по раменете й.

— О, приятелко моя — промълви тя, — какво ще стане с нас? Мъртвите идат насам. Усещаш ли ги? Като надигащ се прилив. През онази стена. Мисля, че никой не може да ги спре. Всички умрели, от гробовете на всички острови на запада, от всички векове…

Тенар усещаше пулса на този зов, в главата си и в кръвта си. Вече знаеха, вече всички знаеха онова, което беше знаел Елша. Но се държеше за онова, в което можеше да вярва, нищо, че тази вяра се беше превърнала вече само в надежда.

— Те са само мъртви, Сесеракх. Построили сме лъжлива стена. Трябва да се разруши. Но има и една истинска.

Техану стана, тихо пристъпи към тях, седна на стъпалото пред прага и прошепна:

— Той е добре. Спи.

— Беше ли с него? — попита Тенар.

Техану кимна.

— Бяхме при стената.

— Какво направи Призовникът?

— Призова го… върна го насила.

— В живота.

— В живота.

— Не знам от кое да се боя повече — каза Тенар, — от смъртта или от живота. Да можех да надвия този страх.

Лицето на Сесеракх, вълната на топлата й коса за миг се сведе към рамото на Тенар в лека милувка.

— Ти си храбра, храбра — промълви момичето. — Но, о! Аз колко се боя от морето! И от смъртта се боя!

Техану седеше притихнала. На смътната, мека светлина, струяща между стаените дървета, Тенар видя нежната длан на дъщеря си, сгъната над другата ръка — изгорената и сгърчена.

— Мисля — проговори с тих, странен глас Техану, — че когато умра, мога да издишам всичкия дъх, който ме е карал да живея. Мога да върна на света всичко, което не съм успяла да направя. Всичко, което съм могла да бъда, а не съм успяла да бъда. Всички възможности, които не съм избрала. Всички неща, които съм изгубила, разхитила и похабила. Мога да ги върна на света. На живота, който все още не съм изживяла. Това ще е моят ответен дар на света, който ми е дал да изживея живота, който съм живяла, обичта, която съм изпитала, дъха, който съм дишала.

Вдигна очи към звездите и въздъхна.

— Няма да е задълго.

После се обърна към Тенар.

Сесеракх погали с нежност косата на Тенар, стана и тихо влезе в къщата.

— Мисля, че ще е скоро, мамо…

— Знам.

— Не искам да те оставя.

— Трябва да ме оставиш.

— Знам.

Седяха в блещукащата тъма на Дъбравата, смълчани.

— Виж — промълви Техану. Падаща звезда прекоси небето — бърза, бавно гаснеща диря от светлина.

Петима магьосници седяха под звездната светлина.

— Виж — каза един и ръката му проследи дирята на падащата звезда.

— Душата на умиращ дракон — каза Азвер, Пазителят на шарките. — Така казват в Карего-Ат.

— Нима драконите умират? — попита умислено Оникс. — Не като нас, предполагам.

— Те и не живеят като нас. Движат се между световете. Така казва Орм Ириан. От световния вятър към другия вятър.

— Както искахме и ние — каза Сепел. — И се провалихме.

Комарджията го погледна с любопитство.

— Вие на Палн винаги ли сте знаели това сказание, това древно знание, което научихме днес… за раздялата на драконите и хората и за създаването на сухата земя?

— Не така, както го чухме днес. Мен ме учеха, че верв надан е първият велик триумф на магическото изкуство. И че висшата цел на чародейството е триумфът над времето и живота завинаги… Оттук произлизат злините, сторени от Пелнийската мъдрост.

— Но поне съхранихте знанието за Майката, което ние презряхме — каза Оникс. — Както и твоят народ, Азвер.

— Е, проявили сте благоразумието да съградите Големия си дом тук — каза с усмивка Пазителят на шарки.

— Но го съградихме лошо — каза Оникс. — Всичко, което градим, го градим лошо.

— Затова трябва да го съборим — каза Сепел.

— Не — възрази Комарджията. — Ние не сме дракони. Все пак живеем в домове. Трябва да си имаме поне някакви стени.

— За да може вятърът да духа през прозорците — каза Азвер.

— А кой ще влиза през вратите? — кротко попита Вратарят.

Замълчаха. Над полянката усилно засвири щурец, заглъхна, зацвърча отново.

— Дракони? — предложи Азвер.

Вратарят поклати глава.

— Мисля, че може би разделението, което е започнало, а сетне предадено, най-сетне ще се довърши. Драконите ще си заминат свободни, а нас ще оставят тук, с избора, който сме направили.

— Знанието за добро и зло — каза Оникс.

— Радостта да твориш, да оформяш — каза Сепел. — Майсторството ни.

— И нашата алчност, нашата слабост, нашият страх — каза Азвер.

На щуреца отвърна друг, по-близо до потока. Песента им се кръстоса, сля се и запулсира в ритъм.

— Това, от което се боя — каза Комарджията, — толкова, че чак се боя да го кажа… е следното: че когато драконите си заминат, с тях ще си отиде и нашето майсторство. Изкуството ни. Магията ни.

Мълчанието на останалите показа, че и те се боят от същото. Но накрая Вратарят проговори, кротко, но с убеденост.

— Не, не мисля. Да, те са Сътворението. Но ние сме се научили на Сътворение. Направили сме го свое. Не може да ни бъде отнето. За да го загубим, трябва да го забравим, да го отхвърлим.

— Както постъпи моят народ — каза Азвер.

— Но твоят народ не забрави какво е земята, какво е вечният живот — каза Сепел. — Докато ние забравихме.

— Бих могъл да протегна ръка над стената — каза много тихо Комарджията, а Сепел рече:

— Близо са, много са близо.

— Как ще разберем какво трябва да сторим? — отрони Оникс.

Азвер наруши тишината, настъпила след въпроса.

— Веднъж, когато Великият маг беше тук с мен в Дъбравата, ми каза, че целият му живот е минал в това да се учи как да избира да прави това, за което няма никакъв избор, освен да го направи.

— Жалко, че го няма сега — каза Оникс.

— Той с правенето приключи — промълви усмихнат Вратарят.

— Но ние не сме. Седим си тук и си приказваме на ръба на бездната… всички го знаем. — Оникс огледа лицата им, окъпани от звездната светлина. — Какво искат мъртвите от нас?

— Какво искат драконите от нас? — каза Комарджията. — Тези жени, дето са дракони, дракони, които са жени… те защо са тук? Можем ли да им вярваме?

— Имаме ли избор? — каза Вратарят.

— Не мисля — рече Пазителят на шарките. Гласът му режеше като острие на меч. — Можем само да следваме.

— Да следваме драконите ли? — попита Комарджията.

Азвер поклати глава.

— Елша.

— Но какъв водач е той, Шаркопазителю? — каза Комарджията. — Селски кърпач!

— Елша притежава мъдрост, но тя е в ръцете му, не в главата — рече Оникс. — Той следва сърцето си. Със сигурност не се стреми да ни води.

— Все пак беше избран между всички нас.

— Кой го избра? — тихо попита Сепел.

— Мъртвите — отвърна му Пазителят на шарките. Замълчаха. Песента на щурците бе заглъхнала. Към тях по тревата, огряна от сивкавата светлина на звездите, пристъпиха две високи фигури.

— Може ли двамата с Бранд да поседим с вас? — каза Лебанен. — Тази нощ няма да се спи.

Гед седеше на прага и се взираше в звездите над морето. Преди час или малко повече беше влязъл да поспи, ала щом затвори очи, видя склона на хълма и чу гласовете, надигащи се като вълна. Стана веднага и излезе навън, където можеше да гледа как се движат звездите.

Беше уморен. От време на време очите му се притваряха и тогава се озоваваше до стената от камъни, със сърце, изстинало от ужас, че може да остане там завинаги, без да познае пътя назад. Накрая, обзет от нетърпение и замаян от страха, стана, взе един фенер от къщата и го запали, и тръгна по пътеката към къщата на Мос. Мос можеше да е уплашена, а може и да не беше — напоследък тя живееше твърде близо до стената. Но Пиренче щеше да е в паника, а Мос нямаше да може да я утеши. И след като имаше нещо да се прави, а той не можеше да го направи, поне можеше да предложи утеха на горкото малоумниче. Можеше да му каже, че това са само сънища.

Трудно беше да се върви в тъмното, фенерът мяташе огромни сенки от дребните неща по пътеката. Вървеше по-бавно, отколкото му се искаше. Спъваше се понякога.

Колкото и късно да беше, видя в къщата на вдовицата светлина. Долу в селото виеше дете. „Мамо, мамо, защо хората плачат? Защо плачат хората, мамо?“ И там нямаше сън. Тази нощ нямаше да има много сън никъде по Землемория, помисли Гед. И като си го помисли, се усмихна леко, защото винаги беше обичал това затишие, това страховито затишие, мига преди нещата да се променят.

Елша се пробуди. Лежеше на земята и усещаше дълбините й под себе си. Над него грееха ярките звезди, звездите на лятото, движеха се от лист на лист с диханието на вятъра, движеха се от изток на запад с бавното въртене на света. Погледа ги още малко и ги остави.

Техану го чакаше на хълма.

— Какво трябва да направим, Хара? — попита го тя.

— Трябва да закърпим света — каза той. И се усмихна, защото най-сетне на сърцето му бе олекнало. — Трябва да съборим стената.

— Те могат ли да ни помогнат? — попита тя, защото мъртвите се сбираха и чакаха в тъмното, безчетни като трева или пясък, или звезди, вече притихнали — огромен, сумрачен бряг от души.

— Не — отвърна той. — Но други — може би. — Тръгна надолу по хълма към стената. Тук тя беше висока малко над кръста му. Хвана един от камъните на най-горния ред и се опита да го помръдне. Беше закрепен здраво, или пък беше по-тежък, отколкото се полагаше за камък; не можеше да го повдигне, не можеше да го раздвижи дори.

Техану пристъпи до него.

— Помогни ми — каза й той. Тя сложи ръце на камъка, човешката ръка и изгорелия нокът на птица, стисна го колкото можа и дръпна. Камъкът леко помръдна, после — малко повече.

— Бутни го! — каза тя и двамата го избутаха с усилие; той изтрополя и тупна тежко от другата страна на зида.

Следващият камък беше по-малък; заедно успяха да го повдигнат и да го откъртят. Пуснаха го да падне в прахта отсам стената.

Тогава земята под петите им глухо изтътна. Малките камъчета в стената се разклатиха и се зарониха. И с дълга въздишка тълпите мъртъвци запристъпваха към стената.

Пазителят на шарките изведнъж стана и се заслуша. Из поляната се разлетяха на вихрушки листа, дърветата на Дъбравата се запревиваха и затрепериха като при силен вятър, но вятър нямаше.

— Вече се променя — каза той, остави ги и закрачи в мрака под дърветата.

Призовникът, Вратарят и Сепел станаха и тръгнаха след него, бързо и мълчаливо. Комарджията и Оникс ги последваха, малко по-бавно.

Лебанен стана; направи няколко крачки след другите, поколеба се, после забърза през поляната към ниската къща от камък и чимове.

— Ириан — каза, превил гръб на тъмния праг. — Ириан, ще ме вземеш ли със себе си?

Тя излезе от къщата; усмихваше се, озарена сякаш от огнена светлина.

— Е, хайде. Ела, бързо — каза тя и хвана ръката му. Дланта й пареше като нажежен въглен, щом го понесе нагоре, към другия вятър.

След малко Сесеракх излезе от къщата на звездната светлина, а след нея дойде и Тенар. Двете се огледаха. Цареше пълен покой; дърветата отново се бяха смирили.

— Всички са заминали — прошепна Сесеракх. — По Драконовия път.

Пристъпи напред и се взря в тъмното.

— Какво ще правим, Тенар?

— Ще пазим къщата — отвърна Тенар.

— О! — прошепна Сесеракх и се смъкна на колене. Беше видяла Лебанен, легнал по очи в тревата близо до прага. — Не е мъртъв… мисля… О, мой скъпи кралю, не си отивай, не умирай!

— Той е с тях. Остани с него. Стопли го. Пази къщата, Сесеракх — каза Тенар.

Отиде при лежащия Елша, с обърнати към звездите, невиждащи очи. Приседна до него, сложи длан на ръката му. И зачака.

Елша едва успя да размърда поредния камък, но до него беше Призовникът, изгърбен, подпря рамо, натисна и каза:

— Давай! — Двамата го избутаха, докато се претърколи и тупна със същия тежък тътен от другата страна на стената.

Другите вече бяха с него и Техану, изтръгваха камъните, хвърляха ги долу край стената. За миг Елша видя как дланите му хвърлиха сенки от някакво червено сияние. Орм Ириан, така, както я беше видял първия път, огромен дракон, беше изпуснала огнения си дъх, докато се мъчеше да откърти една канара от най-долния ред камъни, забита дълбоко в земята. Ноктите й хвърляха искри, бодливият й гръб се бе извил на дъга, и скалата се откърти и се затъркаля с грохот, отваряйки голям пролом в зида.

От сенките отвъд стената се надигна тих, необятен шепот, като морски прибой в скалист бряг. Тъмната им грамада се понесе към стената. Но Елша вдигна очи и видя, че вече не е тъмно. Светлина се движеше в онова небе, където звездите бяха неподвижни, бързо припламващи искри, далече в тъмата на запад.

— Калесин!

Беше гласът на Техану. Той я погледна. Взираше се нагоре, на запад.

Тя вдигна ръце. Огън пробяга по дланите й, по ръцете и в косата й, по лицето и тялото, лумна в огромни криле над главата й и я надигна във въздуха — същество от пламък, огнено и красиво.

Тя извика силно — ясен, безсловесен вик. Полетя нависоко, устремно, бързо, нагоре и нагоре в небето, където светлината се усилваше и бял вятър бе заличил безсмислените звезди.

Сред тълпите от мъртъвци тук-там, също като нея, политаха нагоре огнени дракони, яхнали вятъра.

Повечето пристъпваха насам, по земята. Вече не се тълпяха, не плачеха, а вървяха бавно и уверено към проломите по стената: огромни тълпи мъже и жени, които щом стигнеха до рухналата стена, не се поколебаваха, а пристъпваха през нея и изчезваха: шепа прах, дъх, който грейваше за миг сред все по-усилващата се светлина.

Елша ги гледаше. Забравил, още държеше в ръце камъка, който бе откъртил, за да разхлаби по-голямата канара. Гледаше избавлението на мъртвите. Най сетне я видя сред тях. Тогава захвърли камъка и пристъпи напред.

— Лилия.

Тя го видя и се усмихна, и му протегна ръка. Той взе ръката й и двамата пристъпиха под лъчите на слънцето.

Лебанен стоеше до порутената стена и гледаше зората, изсветляваща на изток. Вече имаше изток, там, където не бе имало нито посока, нито път. Имаше изток и запад, светлина и движение. Самата земна твърд се движеше, тресеше се, потръпваше като огромен звяр, тъй че каменният зид се разтърси и се срина. Пламъци изригнаха от далечните черни зъбери на планината, наречена Болка, огънят, дето гори в сърцето на света. Огънят, дето храни драконите.

Той погледна в небето над зъберите и ги видя, тъй както ги беше видял веднъж с Гед над западното море — драконите, полетели на вятъра на утрото.

Три от тях възвиха и се понесоха към него, както стоеше сред другите недалече от билото, над рухналата стена. Два от тях позна — Орм Ириан и Калесин. Третият беше със светли люспи, златен, с криле от злато. Той летеше най-нависоко и не се спусна с тях. Орм Ириан се заигра с него във въздуха и двата дракона полетяха заедно, гонейки се все по-високо и високо, докато изведнъж най-високите лъчи на изгряващото слънце не поразиха Техану и тя не пламна като името си — голяма, ярка звезда.

Калесин направи още един кръг, спусна се и кацна величествено сред руините на стената.

— Агни Лебанен — поздрави драконът краля.

— Най-древни — отвърна кралят на дракона.

— Айссадан верв наданнан — рече необятният, съскащ глас, като море от цимбали.

Бранд Призовникът стоеше до Лебанен — непоклатим и уверен. Повтори словата на дракона на Речта на Сътворението, а после ги каза на хардийски:

— Което беше разделено, е разделено.

Близо до тях стоеше Пазителят на шарките, с коса, грейнала на ярката светлина.

— Което беше съградено, е разрушено — каза той. — Което бе разрушено, е събрано.

После вдигна с копнеж очи към небето, към златния дракон и към червено-бронзовия; но те бяха отлетели толкова далече, че почти не се виждаха, описваха огромни кръгове над дългата, пропадаща земя, в която пусти, тънещи в сенки градове рухваха под светлината на деня.

— Най-древни — промълви той и дългата глава бавно се извърна към него.

— Ще се връща ли тя понякога? Назад, през леса? — попита Азвер на речта на драконите.

Дългото, невъобразимо, жълто око на Калесин го изгледа. Огромната уста, като уста на гущер, сякаш се затвори в усмивка. Драконът не проговори.

Изпъна могъщото си туловище и го повлече по стената, тъй че останалите все още на местата си камъни се закъртиха и заизсипваха под железния му корем. После Калесин приклекна, с грохот на изпънатите си криле се надигна над хълма и полетя ниско над земята, към планините, чиито върхове вече светеха от пушеци, пара, огън и слънчеви лъчи.

— Хайде, приятели — промълви Сепел. — Още ни е рано за свободата.

Слънчевата светлина бе огряла короните на най-високите дървета, но поляната още таеше хладната сивота на разсъмването. Тенар седеше, с ръка на ръката на Елша, свела лице към земята. Гледаше как се сбира хладната роса по едно тревно стръкче, как увисва на малки, нежни капчици по стръкчето, всяка от тях — отразила целия свят.

Някой изрече името й. Тя не вдигна глава, а само промълви:

— Отиде си.

Пазителят на шарките коленичи до нея. Докосна леко с ръка челото на Елша.

Постоя така, смълчан. После каза на Тенар, на нейния език:

— Господарке, видях Техану. Тя лети златна. На другия вятър.

Тенар го погледна. Лицето му беше бяло и изнурено, но в очите имаше възхита.

Преглътна, а после промълви, дрезгаво и едва чуто:

— Цяла?

Той кимна.

Тя погали ръката на Елша — ръката на кърпача, нежна, опитна. От очите й бликнаха сълзи.

— Оставете ме малко с него — каза и заплака. Скри лицето си в шепи и заплака силно, горчиво, беззвучно.

Азвер отиде при малката група до прага на къщата. Оникс и Комарджията бяха с Призовника, който стоеше, навъсен и угрижен, до принцесата. Тя се беше свила на земята до Лебанен, с ръце над него, за да го опази, и не позволяваше на никой от магьосниците да го докосне. Очите й пламтяха. В ръката си стискаше късата стоманена кама на Лебанен.

— Върнах се с него — каза Бранд на Азвер. — Опитах се да остана с него. Не бях сигурен за пътя. Тя не ме пуска при него.

— Ганаи — каза Азвер. Титлата й, „принцесо“ — на каргски.

Очите й блеснаха към него.

— О, слава на Атва-Вулуа, и вечна слава на Майката! — извика тя. — Господарю Азвер! Накарайте тези прокълнати магьосници да се махнат. Убийте ги! Те убиха моя крал. — Подаде му камата с дръжката напред, стиснала тънкото стоманено острие.

— Не, принцесо. Той замина с дракона Ириан. Но този чародей го върна при нас. Нека го погледна. — И той коленичи, извърна леко лицето на Лебанен, за да го види по-добре, и сложи ръка на гърдите му. — Изстинал е. Пътят назад беше труден. Прегърнете го, принцесо. Стоплете го.

— Опитвах се — отвърна тя и прехапа устни. Хвърли камата и се наведе над изпадналия в несвяст. — О, горкият ми крал! — промълви на хардийски. — Милият ми, горкият ми крал!

Азвер стана и каза на Призовника:

— Мисля, че ще се оправи, Бранд. Сега тя може да помогне много повече от нас.

Призовникът го прегърна през рамото.

— Хайде, успокой се.

— Вратарят — каза Азвер, още по-пребледнял, и огледа поляната.

— Върна се с пелниеца — каза Бранд. — Да поседнем, Азвер.

Азвер се подчини и седна на дебелия пън, на който бе седял Преобразителят в кръга им предния следобед. Сякаш преди хиляда години. Вечерта старците се бяха върнали в Школата… А после бе започнала дългата нощ, нощта, която докара каменната стена толкова близо, че щеше да се спи там, а да си там бе толкова страшно, че никой не беше спал. Никой навярно в цял Роук, по всички острови… Само Елша, който тръгна да ги води… Азвер усети, че е задрямал, и потръпна.

Комарджията се опита да го убеди да се прибере в зимната къща, но Азвер настоя, че трябва да остане до принцесата, да й превежда. И с Тенар, помисли той, без да го казва — да я пази. Да я остави да поскърби. Но със скръбта Елша беше приключил. Беше предал скръбта си на нея. На всички тях. Радостта си…

Билкарят дойде от Школата и се засуети около Азвер, наметна го със зимно наметало. Той седеше в морна, трескава полудрямка, безразличен към другите, леко подразнен от присъствието на толкова хора на милата му, тиха поляна, загледан в слънчевите лъчи, процеждащи се между листата. Бдението му бе възнаградено, когато принцесата дойде при него, коленичи, погледна го в лицето с дълбоко почтение и каза:

— Господарю Азвер, кралят желае да говори с вас.

Помогна му да стане, сякаш беше някой старец. Той не възрази.

— Благодаря ти, гайнха.

— Не съм кралица — със смях му отвърна тя.

— Ще бъдеш — каза Пазителят на шарките.

Беше големият прилив на пълнолунието и „Делфин“ трябваше да изчака, докато водата се оттече през тесния ръкав на Дългоръките чукари. Тенар успя да слезе на пристанището на Гонт чак късно предобед, а след това я чакаше дълго вървене нагоре по хълма. Беше почти залез-слънце, когато мина през Ри Алби и хвана стръмната пътека към дома.

Гед поливаше зелето, вече добре пораснало.

Изправи се, погледна по пътеката към нея с ястребовия си поглед и се намръщи.

— Аха.

— О, милият ми — каза тя. И забърза последните няколко крачки към него; той бе тръгнал надолу да я срещне.

Беше уморена. Радваше се, че седи с него, с чаша хубаво червено вино в ръка, загледана как вечерта на ранната есен лумва в злато над морето.

— Как мога да ти разкажа всичко?

— Почни отзад напред.

— Добре. Така да бъде. Поискаха да остана, но им казах, че искам да се върна у дома. Но се събра съветът, Кралският съвет, нали знаеш, за годежа. Ще има голямо сватбено празненство и прочие, но не смятам, че трябва да ходя. Защото същинската им венчавка беше това. С Пръстена на Елфаран. Нашият пръстен.

Той я погледна и се усмихна, с широката, мила усмивка, за която тя смяташе, може би погрешно, може би с основание, че никой друг освен нея не я е виждал на лицето му.

— Да? — подкани я той.

— Лебанен пристъпи и застана до мен, нали, вляво от мен, после дойде Сесеракх и застана от дясната ми страна. Пред трона на Моред. А аз вдигнах Пръстена. Като тогава, когато го донесохме в Хавнър, помниш ли? Лебанен го взе, целуна го и ми го върна. И аз го сложих на ръката й, тя едва мина през него — не е дребна жена Сесеракх — о, трябва да я видиш някой ден, Гед! Каква красавица е, като лъвица! Намери си той лика-прилика… После всички викнаха. Имаше празненства и прочие. И вече можех да си тръгна.

— Продължавай.

— Назад ли?

— Назад.

— Добре. Преди това беше Роук.

— На Роук никога не е просто.

— Не е.

Отпиха мълчаливо от червеното вино.

— Кажи ми за Пазителя на шарките.

Тя се усмихна.

— Сесеракх го нарича Воинът. Казва, че само един воин може да се влюби в дракон.

— Кой го последва в сухата земя… онази нощ?

— Той последва Елша.

— Аха — каза Гед, изненадан и в същото време — удовлетворен.

— Също и другите повелители. И Лебанен, и Ириан…

— И Техану.

Мълчание.

— Излезе от къщата. Когато излязох, вече я нямаше. — Дълго мълчание. — Азвер я е видял. В изгрева. На другия вятър.

Мълчание.

— Всички си отидоха. Не останаха дракони в Хавнър или по западните острови. Оникс каза: както онова сенчесто място и всички сенки в него се събраха със света на светлината, тъй и те си върнаха истинското си владение.

— Разрушихме света, за да го съберем — каза Гед. След много дълго мълчание Тенар каза тихо:

— Пазителят на шарките вярва, че Ириан ще дойде в Дъбравата, ако я повика.

Гед не отвърна нищо. Чак след известно време каза:

— Погледни нататък, Тенар.

Тя проследи погледа му, към далечната тъма, над западното море.

— Ако дойде, ще дойде оттам — каза той. — А ако не дойде, значи е там.

Тя кимна.

— Знам. — Очите й бяха пълни със сълзи. — Лебанен ми изпя една песен, на кораба, на връщане за Хавнър. — Не можеше да пее, само прошепна думите: — „Бъди свободна, моя радост…“

Той извърна очи: над горите, към планината, към смрачаващите се висини.

— Кажи ми — промълви тя. — Кажи ми какво прави, докато ме нямаше?

— Пазех къщата.

— В гората ходи ли?

— Още не.