Другият вятър

1.Закърпване на зелената кана

Платната, дълги и бели като лебедови криле, понесоха „Далнолет“ през лятната омара над залива от Дългоръките чукари към Гонтски пристан. Корабът се плъзгаше по замрялата вода отсам вълнолома с такова уверено изящество, че двама рибари от градчето, метнали въдиците край стария кей, го поздравиха и замахаха с ръце на екипажа и на единствения пътник, застанал при носа.

Беше мършав човек, с малък вързоп и старо черно наметало, някой заклинател навярно или дребен амбулант, невзрачен и безлик. Двамата рибари се загледаха в суматохата, настъпила по пристана и палубата на вързания вече кораб, готвещ се да разтовари трюма си, но пътника погледнаха с леко любопитство едва когато, щом той слезе по рампата, един от моряците направи зад гърба му жеста с палеца, показалеца и кутрето: „Нивга да се не върнеш дано“.

Стъпил на кея, странникът се поколеба, а после метна вързопа си на рамо и пое по улиците на Гонтски пристан. Улиците бяха оживени и скоро той се озова на Рибния пазар, бръмнал от виковете на продавачите по сергиите и пазарящите се купувачи, с каменната настилка, лъснала от рибешки люспи и сол. И да знаеше посоката, скоро я изгуби между колите, сергиите, тълпите и студените рибешки погледи.

Някаква висока старица се извърна от сергията, където хокаше свадливо уж прясната херинга, както и честността на продавачката. Щом срещна навъсения й поглед, странникът неразумно промълви:

— Ще бъдете ли така добра да ми покажете пътя за Ри Алби?

— Хе, що се не удавиш в свинска помия най-напред — сопна се старицата и се отдалечи, като го остави клюмнал и обезсърчен.

Но продавачката на риба, видяла в това възможност да спечели морално превъзходство, му подвикна:

— Ри Алби ли? Ри Алби ли търсиш бе, човек? Че тъй кажи де! Къщата на Стария маг, туй ще да търсиш сигурно в Ри Алби, а? Тъй ще да е. Ей там, като завиеш на ъгъла, хващаш значи нагоре по Улицата на змиорките, докат’ стигнеш до кулата и…

Щом се измъкна от пазара, широките улици го отведоха нагоре покрай масивната наблюдателна кула до една от градските порти. Пазеха я два огромни каменни дракона в естествен ръст, със зъби дълги колкото човешка ръка до лакътя и със слепи каменни очи, гледащи свирепо над града и залива долу. Дремещият край портата пазач му каза, че като завие наляво горе в края на пътя и ще е в Ри Алби.

— Минаваш през селото и си при къщата на Стария маг — добави пазачът.

И той се затътри нагоре по пътя, който беше доста стръмен, нагоре и нагоре по все по-стръмните склонове към върха на планината Гонт, надвиснала над своя остров като облак.

Пътят бе дълъг, а денят — горещ. Скоро той свали черното наметало и продължи гологлав и по риза, ала не бе помислил да си купи вода и храна в града, или навярно беше много свенлив, за да го стори. Не беше човек, свикнал с градове, нито много сговорчив с непознати.

След няколко изнурителни мили застигна някаква кола, която бе гледал дълго, далече нагоре по черния път, като тъмно петно сред бялото петно от прахоляка. Скърцаше и трополеше мудно, теглена от два дребни вола, стари, набръчкани и унили като костенурки. Пътникът поздрави коларя, посърнал и сбръчкан като воловете си. Коларят не отвърна нищо, само примигна.

— Дали ще се намери някой извор нагоре по пътя? — запита странникът.

Коларят поклати бавно глава. И след много време рече:

— Не.

А след още повече време рече:

— Няма.

Продължиха заедно. Обезсърчен, странникът не намери в себе си сили да закрачи по-бързо от воловете, около една миля в час сигурно, не повече.

По едно време се усети, че коларят мълчаливо му подава нещо: голяма глинена делва, увита в плетена тръстика. Взе я и като видя, че е доста тежка, се напи до насита и я върна благодарен, малко поолекнала.

— Качи се — подкани го след малко коларят.

— Благодаря. Ще повървя. Колко ли ще да има още до Ри Алби?

Колелетата изскърцаха. Воловете въздъхнаха тежко, първом единият, сетне — и другият. Прашната им кожа миришеше сладникаво под жаркия слънчев пек.

— Десет мили — рече коларят. Помисли дълго. — Или дванайсет. — Пак помълча и добави: — Не по-малко.

— Я по-добре да продължа пеш тогаз — каза странникът.

Освежен от водата, можеше да продължи по-бързо от воловете и те, с колата и коларя, вече бяха останали доста зад гърба му, когато чу коларят да проговаря отново.

— За къщата на Стария маг си тръгнал.

И да беше въпрос, като че ли не чакаше отговор. Пътникът продължи.

Когато пое нагоре по пътя, беше все в огромната сянка на планината, но щом зави наляво към селцето, за което реши, че трябва да е Ри Алби, слънцето грейна в небето на запад, а морето под него се беше проснало, бяло като стомана.

Имаше няколко малки пръснати къщички и малък прашен площад по средата, с чешма, от чийто единствен чучур бликаше вода. Той се запъти към нея, пи няколко пъти с шепа, сложи главата си под чучура, намокри косата си и остави водата да потече по раменете и ръцете му, а после приседна на ръба на каменното корито, под присвитите погледи на две мръсни момченца и едно мръсно момиченце.

— Не е салджията — каза едното от момчетата.

Пътникът заоправя с пръсти мократа си коса.

— Отива в къщата на Стария маг, глупчо — каза момичето.

— Бррр! — отвърна момчето, разкриви лицето си в ужасна гримаса с една ръка, а с другата задращи във въздуха.

— Кротко, Стони — каза другото момче.

— Да ви заведа — подхвърли момичето на пътника.

— Благодаря — отвърна той и уморено стана.

— Видя ли, няма тояга — рече едното момче, а другото му отвърна:

— Да съм казал, че има?

Двамата загледаха намръщено странника, тръгнал след момичето по една пътека през каменистите пасища, спускащи се стръмно вляво от селото.

Слънцето печеше жарко над морето. Очите му се заслепиха, а безкрайната гледка и духащият вятър го замаяха. Детето бе като малка подскачаща сянка пред него. Странникът спря.

— Хайде — рече момичето, но и то спря. Той се изкачи до нея. — Ето я.

Още малко напред той видя малка дървена къща близо до ръба на стръмната урва.

— Мене не ме е страх — каза момичето. — Взимала съм яйцата им да ги носи бащата на Стони на пазара. Веднъж тя ми даде праскови. Старата господарка. Стони вика, че съм ги била откраднала, ама не съм. Продължете. Тя не е тука. Няма ги.

Стоеше неподвижно и сочеше къщата.

— Никой ли няма?

— А, старецът е тук. Старият Ястреб де.

Пътникът продължи. Детето остана да го гледа, докато той не се скри зад къщата.

Две кози го зяпнаха от стръмното, оградено с камъни пасище. Кокошки и млади ярки кълвяха и бъбреха тихо из високата трева под няколко праскови и сливи. На късата стълба, опряна на едно от дърветата, стоеше мъж; главата му беше скрита в листака и странникът можеше да види само босите му кафяви крака.

— Здравейте — каза пътникът и след малко го повтори, но по-високо.

Листата се разтърсиха и човекът енергично слезе по стълбата. Носеше шепа сливи и щом стъпи на земята, отпъди две пчели, привлечени от сладкия сок. Пристъпи напред — нисък мъж с изправен гръб, с благородно, обрулено от времето лице и сива, вързана на тила коса. Изглеждаше на около седемдесет. Стари белези, четири бели резки, минаваха от скулата към челюстта му. Погледът му беше ведър, прям и съсредоточен.

— Зрели са — каза той, — макар че утре ще са още по-добри. — Протегна шепата си, пълна с малки жълти сливи.

— Господарят Ястреб, Врабчаря — промълви със стегнато гърло странникът. — Великият маг.

Старецът кимна скромно и каза:

— Елате на сянка.

Странникът послушно тръгна след него. Седна на дървената пейка под сянката на чворестото дърво най-близо до къщата. Прие сливите, вече изплакнати и поднесени в тръстикова кошничка; изяде една, после втора, и трета. Попитаха го и призна, че цял ден не е ял нищо. Поседя, докато стопанинът на къщата влезе вътре и скоро се появи с комат хляб, парче сирене и половин глава лук. Гостът изяде хляба, сиренето и лука и изпи чашата студена вода, донесена му от домакина. За да му прави компания, домакинът похапна от сливите.

— Изглеждате уморен. Откъде идвате?

— От Роук.

Лицето на стареца беше неразгадаемо. Той каза само:

— Нямаше да го предположа.

— От Таон съм, господарю. От Таон отидох в Роук. А там Пазителят на шарките ми каза, че трябва да дойда тук. При вас.

— Защо?

Изгледа го застрашително.

— Защото ти жив преброди страната на мрака… — Хрипливият глас на странника заглъхна.

Старецът поде думите:

— И върна се отново на далечния бряг на деня. Да. Само че това бе изречено в пророчество за идването на нашия крал, Лебанен.

— Вие бяхте с него, господарю.

— Бях. И там той спечели своето кралство. Но аз оставих своето тук. Тъй че не ме наричайте с никакви титли. Само Ястреб, или Врабчар, както предпочитате. А аз как да ви наричам?

Мъжът каза прозвището си тихо:

— Елша.

Храната, водата и седенето под сянката явно го бяха поотпуснали, но все още изглеждаше изнурен. Умора и тъга някаква се долавяха в него; лицето му беше съвсем посърнало.

Дотук старецът му беше говорил малко сприхаво, но сега гласът му стана кротък и благ.

— Я да поотложим малко приказката. Изминали сте по море близо хиляда мили, а после сте извървели пеш петнайсет, нагоре дотук. Пък аз трябва да полея боба, лещата и другото, че жена ми и дъщеря ми оставиха градината на моите грижи. Тъй че сега си отдъхнете. Можем да поговорим в хладината на вечерта. Или в хладината на утрото. Едва ли има нужда от толкова бързане, колкото мислех някога.

Когато след половин час се върна, гостът му се беше изтегнал по гръб и спеше във високата прохладна трева под сянката на прасковите.

Някогашният Велик маг на Землемория се спря с ведрото в едната ръка и мотиката в другата, погледна заспалия странник и промълви:

— Елша. Каква ли беда носиш със себе си, Елша?

Струваше му се, че ако поиска да узнае истинското име на човека, ще го разбере само като помисли, като вложи ума си в това, както щеше сигурно да го стори, докато беше маг.

Но не го знаеше и мисленето нямаше да му го даде, а и вече не беше маг.

Нищо не знаеше за този Елша и трябваше да почака той да му го каже. „Не предизвиквай сам белята“, напомни си той и продължи да полива бобените лехи.

Щом слънчевата светлина се затули от ниската каменна ограда, минаваща по билото на стръмнината край къщата, хладът на сянката пробуди заспалия. Той потрепера и се сепна, после се надигна малко вкочанен и замаян, със стръкчета трева в косата. Като видя домакина си да пълни ведрата с вода от кладенеца и да ги мъкне до лехите, отиде да му помогне.

— Още три-четири трябва да стигнат — каза някогашният Велик маг, докато поливаше редицата млади зелки. В сухия топъл привечерен въздух миризмата на мокра пръст беше приятна. Лъчите от запад се спускаха златни и начупени над земята.

Седнаха на дългата дървена пейка край вратника на къщата да погледат гаснещото слънце. Ястреба беше донесъл бутилка и две дебели ръбести чаши от зеленикаво стъкло.

— Виното е на сина на жена ми — рече той. — От Оукската ферма, в Средна долина. Добра реколта, отпреди няколко години. — Беше с кремъчночервен цвят и веднага стопли Елша. Слънцето залязваше сред спокойна ведрина. Вятърът бе стихнал. Птичите песни от плодните дръвчета довършваха картината.

Елша се беше смаял, когато научи от Повелителя на шарките, че Великият маг Ястреба, този легендарен човек, върнал краля от владенията на смъртта и след това полетял на гърба на дракон, все още е жив. Жив е, беше му казал Пазителят на шарките, и живее на родния си остров, Гонт.

— Казвам ти нещо, което знаят малцина — рече Пазителят на шарките, — защото мисля, че трябва да го знаеш. И мисля, че ще опазиш тайната му.

— Но тогава той все още е Великият маг! — отвърна с радост Елша: защото се бе превърнало в загадка и повод за сериозна грижа за всички владеещи изкуството на чародейството това, че мъдреците на остров Роук, школата и центъра на магьосничеството в Архипелага, през всички тези години от управлението на крал Лебанен все още не бяха избрали Велик маг, който да замести Ястреба.

— Не — отвърна Пазителят на шарките. — Той изобщо не е маг.

И му разказа накратко как Ястреба изгубил силата си и защо; а Елша бе имал време да помисли над всичко това. Но все пак тук, в присъствието на този човек, който беше говорил с дракони и бе върнал Пръстена на Ерет-Акбе, и беше пребродил царството на смъртта, и бе управлявал Архипелага преди краля, всички тези истории и песни витаеха в ума му. Макар да го виждаше стар, примирен и доволен от малката си градина, без никаква сила у него, освен силата на един дух, натрупана в дълъг живот на мисъл и действие, той все пак виждаше в него велик маг. И затова много се обезпокои от това, че Ястреба си има жена.

Жена, дъщеря, доведен син… Чародеите нямаха семейства. Някой прост заклинател като самия Елша можеше да се ожени или не, но мъжете на истинската сила оставаха целомъдрени. Елша можеше да си представи този човек яхнал дракон, това бе съвсем лесно, но да мисли за него като за съпруг и баща беше нещо друго. Не можеше да го постигне. Постара се. После попита:

— Вашата… жена… Тя значи е при сина си?

Ястреба се върна някъде от много далече. Беше зареял поглед към дълбините на запада.

— Не. В Хавнър е. При краля.

След малко, излязъл напълно от унеса, добави:

— Отиде там с дъщеря ни, малко след Дълготрайния танц. Лебанен ги повика за съвет. Навярно по същия въпрос, който те води тук. Ще видим… Но истината е, че тази вечер съм уморен и не съм много разположен да претеглям тежки неща. А и ти изглеждаш уморен. Тъй че по паница супа, може би, и още по чашка вино, и да поспим? А ще поговорим на заранта.

— С преголямо удоволствие, господарю — отвърна Елша. — Но колкото до съня… Точно от това се боя.

Старецът не го разбра веднага, но след малко попита:

— Страх те е да спиш?

— От сънищата.

— Аха. — Рязък поглед на тъмните очи изпод косите посивели вежди. — Мисля, че тук в тревата подремна добре.

— Най-сладкият сън, който съм имал, откак напуснах остров Роук. Благодарен съм ви за тази благодат. Може би тази нощ ще се повтори. Но ако не, боря се със съня си, викам и се будя, и съм истинско бреме за всички около мен. Ще спя навън, ако позволите.

Ястреба кимна и отрони:

— Нощта ще е приятна.

Нощта беше приятна — прохладна, морският вятър полъхваше кротко от юг, небето цяло беше побеляло от летните звезди, освен там, където се извисяваше широкият тъмен планински връх. Елша изпъна постелката и овчата кожа, дадени му от стопанина, на същото място в тревата, където бе поспал следобед.

Ястреба си легна в малката западна ниша на къщата. Беше спал там като момче, когато това бе домът на Оджиън, а той беше чирак на Оджиън в чародейството. Техану беше спала там през последните петнайсет години, защото бе неговата дъщеря. След като двете с Тенар заминаха, щом легнеше в своето легло или в това на Тенар, в тъмния заден ъгъл на единствената стая, той усещаше самотата си, затова беше започнал да спи в нишата. Харесваше тесния дървен нар, вграден в стената точно под прозореца. Там спеше добре. Но тази нощ не спа добре.

Преди полунощ го събуди вик, гласове някакви отвън, той скочи от нара и отиде до вратата. Оказа се, че е Елша — бореше се с кошмара си, а съненото кудкудякане от курника му пригласяше. Елша извика с приглушения глас на съня и после се пробуди, надигна се стреснат и се заозърта, уплашен и отчаян. Помоли домакина си да го извини и каза, че ще поседи малко буден под звездите. Ястреба си легна пак. Елша не го събуди повече, но пък го споходи лош сън.

Стоеше до една каменна стена близо до върха на дълъг склон, обрасъл със суха сива трева и спускащ се надолу от сумрака към пълната тъма. Знаеше, че е бил тук и преди, че е стоял тук преди, но не знаеше нито кога е било, нито кое е това място. Някой стоеше недалече, от другата страна на стената, долната. Лицето не можеше да види, виждаше само, че е висок, загърнат в наметало мъж. Знаеше, че го познава. Мъжът му проговори, като го нарече с истинското му име.

— Скоро ще си тук, Гед.

Премръзнал до кости, той се надигна стъписан и се вторачи в познатите стени на къщата, за да се загърне с реалността й като с дебело одеяло. Погледна през прозореца към звездите. И тогава студът го прониза в сърцето. Това не бяха звездите на лятото, тъй обичани и познати — Колата, Сокола, Танцьорите, Сърцето на лебеда. Други звезди бяха това — дребните, неподвижни звезди на сухата земя, които никога не изгряват, нито залязват. Знаел беше имената им някога. Някога, когато знаеше имената на нещата.

— Да не дава дано! — изрече на глас и направи жеста, прогонващ злочестината, който бе научил още десетгодишен. Погледът му се извърна към отворената врата на къщата, където му се беше сторило, че видя мрак, който добива очертания, издува се и се надига.

Но жестът му, макар да не притежаваше никаква сила, го събуди. Сенките зад вратата бяха просто сенки. Звездите отвъд прозореца си бяха звездите на Землемория, избледнели от първата, смътна светлина на зората.

Поседя, загърнал рамене с овчата кожа, загледан в тези гаснещи, спускащи се на запад звезди, загледан в усилващия се светлик, в цветовете му, в играта и промяната на идещия ден. Скръб имаше у него, а не знаеше защо, болка и копнеж като към нещо прескъпо и изгубено завинаги. Свикнал беше с това; толкова много скъпи неща и същества беше имал и толкова много беше изгубил; но тази тъга бе толкова голяма, че сякаш не беше негова. Изпитваше тъга в самата сърцевина на нещата, скръб въпреки възшествието на светлината. Полепила се беше по него от съня му и си остана с него, щом стана от постелята.

Запали малък огън в голямата камина и излезе да наобиколи дръвчетата и курника, за да събере закуска. Елша дойде по пътеката, минаваща на север покрай ръба на стръмнината; каза, че отишъл да се поразходи още призори. Изглеждаше унил и Ястреба отново бе поразен от тъгата на лицето му, като ехо на онова, което се бе утаило от собствения му сън.

Пиха по чаша топла ечемичена отвара, каквато пиеха заран хората на Гонт, и хапнаха по едно сварено яйце и праскови; ядоха край камината, понеже утринният въздух в сянката на планината бе твърде студен, за да седне човек отвън. Врабчаря се погрижи за стоката си: нахрани пилците, хвърли зърно на гълъбите, пусна козите на пасището. Щом се върна, седнаха отново на пейката до вратника. Слънцето още не се беше изкатерило над планината, но въздухът вече бе станал сух и топъл.

— Е, а сега ми разкажи какво те води насам, Елша. Но щом идваш от Роук, първо ми кажи добре ли вървят нещата в Големия дом.

— Не влязох там, ваше благородие.

— Аха. — Неутрален тон, но рязък поглед.

— Бях само във Вечната обител.

— Аха. — Неутрален тон, неутрален поглед. — Пазителят на шарките добре ли е?

— Каза ми: „Отнеси на милорд моята обич и почит и му предай: «Съжалявам, че не можем двамата да повървим из Дъбравата като някога».“

Ястреба се усмихна, малко тъжно. После продума:

— Тъй. Но смятам, че те е пратил при мен за нещо повече от тези думи.

— Ще се опитам да бъда кратък.

— Човече, цял ден имаме пред нас. И искам да чуя история, разказана от самото начало.

И Елша му разказа историята си от самото начало.

Беше син на вещица, роден в градчето Елини на Таон, острова на Майсторите на арфи.

Таон се намира в южния край на морето на Еа, недалече от мястото, където някога се простирала Солея, преди да я залее морето. Това бе древната сърцевина на Землемория. Всички тамошни острови бяха имали държави и градове престолни, крале и чародеи още когато Хавнър бил страна, раздирана от кръвните вражди между диви племена, а Гонт бил все още гориста пустош, в която властвали мечките. Хората, родени на Еа или Ебеа, на Енлад или Таон, дори да бяха щерка на прост изкопчия или син на вещица, се смятаха за потомци на Древните магове, извеждаха потеклото си от воини, загинали в мрачните времена за кралица Елфаран. Ето защо те често имаха изящни обноски, макар и придружени понякога от неподобаващо високомерие, и щедър, непресметлив обрат на мисъл и слово, реещи се високо над простия и прозаичен факт, нещо, към което всички, придържащи се към хладната и прагматична търговска пресметливост, се отнасяха с недоверие. „Хвърчила без връв“, наричаха богаташите на Хавнър такива хора. Ала не го казваха пред ушите на краля, Лебанен от Енлад.

Най-добрите арфи в Землемория се правеха на Таон и там имаше школи по музика, и мнозина прочути певци на „Великите подвизи“ бяха родени там или там бяха изучили изкуството си. Елини обаче било само едно пазарно градче, нямало музика там, каза Елша; а майка му била сиромашка жена, макар, както се изрази, не толкова бедна, че да гладуват. Имала белег по рождение, червено петно от дясната вежда, през ухото и чак до рамото. Много жени и мъже с подобна дамга или отлика от останалите хора ставаха по принуда вещици или заклинатели, „белязани“ били, казваха хората. Къпина научила заклинания и се справяла с по-простите неща във вещерството; същинска дарба за това не притежавала, но била оправна жена и това до голяма степен превъзмогвало липсата на дарование. Изкарвала препитанието им, научила сина си колкото могла и скътала достатъчно пари, за да плати чиракуването му при заклинателя, който му дал истинското име.

За баща си Елша не разказа нищо. Не знаеше нищо. Къпина никога не му беше разправяла за него. Въпреки че рядко спазваха целомъдрие, вещиците също така рядко оставаха заедно с един мъж за повече от една-две нощи и беше голяма рядкост вещица да се омъжи. Много по-често вещиците се сбираха по две и така живееха, а това се наричаше „вещерски брак“ или „женско венчило“. Ето защо детето на вещица имаше една или две майки, но не и баща. Това си се подразбираше и Ястреба нищо не попита по този въпрос; ала попита за обучението на Елша.

Заклинателят Олуша беше научил Елша на няколкото думи от Истинската реч, които знаеше, както и на няколко заклинания за намиране и за илюзия, в които, според самия Елша, той не бе проявил никакъв талант. Но Олуша бе вложил достатъчно интерес да разбере къде е истинската дарба на момчето. Елша беше кърпач. Можеше да съединява. Можеше да връща целостта. Счупено сечиво, прекършено острие на нож или брадва, строшена глинена купа: можеше да събира късчетата и да ги съединява отново, без никакво свързващо вещество, без никаква слабост. Така майсторът му го пратил да издирва различни заклинания за кърпене, които той намирал предимно между вещиците на острова, трудел се с тях, както и сам, за да се научи да кърпи.

— Та това си е вид знахарство — промълви Врабчаря. — Никак не е малка дарба, нито е лесен занаят.

— Носеше ми радост — отвърна Елша със сянка на усмивка. — Усъвършенствах заклинания, откривах понякога как да използвам Истинските слова в работата си… Да възстановиш разсъхнато буре, чиито дъги са се разпаднали от обръчите… истинско удоволствие е да го видиш как се събира отново, издува се в подходящата кривина и се изправя на дъното си, готово да поеме виното… Имаше един арфист от Меони, велик арфист, о, свиреше като буря над хълмовете, като морски тайфун. Жесток беше със струните на арфата, теглеше ги и ги дърпаше в страстта на изкуството си, и те се късаха във висината и полета на музиката му. Та той ме нае да бъда край него, когато свиреше, и щом скъсаше някоя струна, аз му я закърпвах с бързината на изсвирената нота, а той продължаваше да свири.

Врабчаря кимна с топлотата на човек, вещ в занаята, и попита:

— Стъкло поправял ли си?

— Да, но е мудна работа, неприятна — въздъхна Елша. — Толкова дребни късчета, докато ги събереш и наместиш…

— Но някоя голяма дупка в копитото на добиче е още по-лошо — рече Ястреба и двамата продължиха да обсъждат кърпенето и знахарството още малко, преди Елша да се върне към разказа си.

И тъй, той беше станал кърпач, заклинател със скромна практика и прочул се с дарбата си само сред местните хора. Когато бил трийсетгодишен, отишъл в главния град на острова, Меони, с арфиста, който трябвало да свири там на сватба. В къщата, където се настанили, го потърсила една жена. Млада жена, не се учила за вещица; но му казала, че имала дарба, същата като неговата, и поискала той да й стане учител. Макар нито дума да не знаела от Древната реч, можела да оправи строшено гърне и да съедини скъсано въже само с няколко движения на ръцете и с песен без думи, която мълвяла тихо, а също така лекувала счупени крайници на хора и животни, нещо, което Елша дори не се осмелявал да опита.

Тъй че вместо той да я учи, двамата събрали уменията си и се учили един друг на много повече неща, отколкото всеки от тях знаел дотогава. Тя дошла с него в Елини и заживяла с майката на Елша, Къпина, която я научила на най-различни прояви и начини да впечатли клиентите си, макар не толкова на същинско знание. Лилия било името й; и Лилия и Елша се трудили заедно там и по всички околни градчета, и печелили слава и име.

— А аз взех, че я обикнах — каза Елша. Гласът му се бе променил, откакто заговори за нея, загубил беше своята колебливост, станал бе по-настойчив и звучен. — Косата й беше тъмна, но червено злато сякаш проблясваше в нея.

Нямало как да скрие любовта си от нея, а тя го разбрала и му отвърнала. Казала, че й е все едно дали вече е вещица, или не е; казала, че двамата били родени, за да са заедно, в работата си и в живота си; обичала го и била готова да се омъжи за него.

И тъй, те се оженили, и живели много щастливо, цяла година и още половин отгоре.

— Всичко беше добре, докато не дойде ред да се роди детето — каза Елша. — Но то се забави, а после закъсня много. Бабите се помъчиха да предизвикат раждането му с билки и заклинания, но детето сякаш не искаше да й позволи да го роди. Не искаше да се отдели от нея. Не искаше да се роди. И не се роди. Отнесе я със себе си.

След малко отрони:

— Голяма радост преживяхме.

— Разбирам.

— И също толкова голяма беше скръбта ми.

Старецът кимна.

— Можах да го понеса — каза Елша. — Знаете как е. Не виждах много смисъл да живея повече, но можах да го понеса.

— Да.

— Но през зимата, два месеца след смъртта й… Споходи ме сън. Тя беше в съня.

— Разкажи го.

— Стоях на склона на хълм. По билото на хълма и надолу имаше стена, ниска, като синора между две пасища. Тя стоеше срещу мен, отвъд стената, от долната страна. Там беше по-тъмно.

Ястреба кимна. Лицето му се бе вкочанило.

— Викаше ме. Чух как гласът й произнася името ми и отидох при нея. Знаех, че е мъртва, знаех го в съня си, но го направих с радост. Не можех да я видя ясно и отидох, за да я видя, да съм с нея. А тя се протегна през стената. Не беше по-висока от гърдите ми. Бях помислил, че може би е довела със себе си детето, но не беше. Протегна ръцете си към мен, и аз протегнах своите, и се хванахме за ръце.

— Докоснахте ли се?

— Исках да отида при нея, но не можех да премина стената. Краката ми отказваха да се движат. Опитах се да я придърпам към себе си и тя искаше да дойде, или поне така ми се стори, но между нас беше стената. Не можехме да я преодолеем. И така, тя се наведе към мен и ме целуна по устата, и изрече името ми. И ми каза: „Избави ме!“

Той въздъхна и продължи:

— Помислих, че ако я нарека с истинското й име, може би ще мога да я избавя, да я придърпам през стената, и казах: „Ела с мен, Меври!“ Но тя отвърна: „Това не е името ми, Хара, това вече не е името ми.“ И пусна ръцете ми, макар че се опитвах да я задържа. И извика: „Избави ме, Хара!“ Но вече слизаше надолу в мрака. А беше пълен мрак, надолу по онзи склон отвъд стената. Виках името й, и прозвището й, зовях я с всички скъпи имена, с които я бях наричал, но тя си отиваше. И тогава се събудих.

Ястреба се взря, дълго и проницателно, в госта си.

— Ти ми каза истинското си име, Хара.

Елша го погледна леко стъписан, после вдиша дълбоко два пъти, но вдигна очи, тъжни, но и пълни с решимост.

— Та на кого другиго бих могъл да го доверя?

Ястреба му благодари мрачно.

— Ще се постарая да заслужа доверието ти. Кажи ми, знаеш ли какво е онова място… онази стена?

— Тогава не го знаех. Вече знам, че вие сте я преминали.

— Да. Бил съм на онзи хълм. И преминах стената, със силата и изкуството, които притежавах тогава. И съм слизал в градовете на мъртвите, и съм говорил с хора, които съм познавал като живи, а те понякога са ми отвръщали. Но Хара, ти си първият човек, за когото съм чувал от всички велики магьосници в древните оказания на Роук или на Палн, или на Енладите, който някога е докосвал, който е целувал някога своята любима през стената.

Елша седеше, свел глава и стиснал ръце на коленете си.

— Ще ми кажеш ли: какво беше докосването й? Топли ли бяха дланите й? Беше ли тя като студен въздух и сянка, или като жива жена? Прости ми за тези въпроси.

— Бих искал да им отговоря, господарю. На Роук Призовникът ме попита същото. Но не мога да отговоря вярно. Копнежът ми бе толкова голям, толкова го исках — възможно е да съм искал да е като приживе. Но не знам. Насън не всички неща са ясни.

— Насън, да. Но никога не бях чувал човек да иде до онази стена насън. Това е място, до което един чародей може да се опита да стигне, ако потрябва, ако е научил пътя и притежава нужната сила. Ала без знанието и без силата само един умиращ може да…

И веднага млъкна, спомнил си съня от предната нощ.

— Взех го за сън — каза Елша. — Безпокоеше ме, ала ми беше скъп. Беше като брана, разровила пръстта на сърцето ми, но се бях вкопчил в тази болка, не я изпусках. Исках я. Надявах се да го сънувам отново.

— Сънува ли го?

— Да. Сънувах го отново.

Очите му се зареяха невиждащи към сините дълбини на въздуха и океана на запад. Ниско и смътно, отвъд спокойната морска шир се простираха огрените от слънцето хълмове на Камебер. Зад тях ярките слънчеви лъчи се кършеха в северното рамо на планината.

— Беше девет дни след първия сън. Бях на същото място, но високо на хълма. Видях долу стената, пресичаща склона. И затичах надолу по хълма, виках я, сигурен бях, че ще я видя. Там имаше някой. Но щом приближих, видях, че не беше Лилия. Беше мъж и се беше изгърбил над стената, сякаш я поправяше. Казах му: „Тя къде е? Къде е Лилия?“ Той не ми отвърна, нито ме погледна. Видях какво прави. Мъчеше се не да оправи стената, а да я събори, дърпаше с пръсти един голям камък. Камъкът не помръдваше и той каза: „Помогни ми, Хара!“ Тогава видях, че е учителят ми, Олуша, онзи, който ме назова. Напъваше се и теглеше камъка с пръсти, и повтаряше името ми, и казваше: „Помогни ми, избави ме“. А после се изправи и се протегна към мен през стената, също като нея, и хвана ръката ми. Но неговата ръка пареше — от огън или от мраз, не знам, но допирът му така ме опари, че се дръпнах назад, и болката и страхът от нея ме събуди от съня.

Докато говореше, протегна ръка и показа тъмното петно на нея, като от стар оток. После промълви:

— Тогава се научих да не се оставям да ме докосват.

Гед погледна устата на Елша. На устните му също се виждаха тъмни петна.

— Хара, бил си в смъртна опасност — промълви той, също така тихо.

— Има още.

Елша се насили да надмогне мълчанието и продължи разказа си.

На следващата нощ, когато отново заспал, той се озовал на същия сумрачен хълм и видял стената, спускаща се от билото по склона. Заслизал към нея с надеждата да завари там жена си.

— Не ме интересуваше дали тя ще може да я премине, дали аз ще мога, стига само да мога да я видя и да поговоря с нея.

Но и да била там, не можал да я види между всички останали: защото щом приближил до стената, видял цяла тълпа загърнати в сянка хора от другата страна, някои ясни, а други — смътни, някои като че ли познавал, а други — не познавал, и всички запротягали ръце към него, щом приближил, и започнали да го зоват по име: „Хара! Вземи ни със себе си! Хара, избави ни!“

— Ужасно е човек да чуе истинското си име от устата на непознати — отрони Елша. — Ужасно е да го изрекат мъртъвци.

Понечил да се обърне и да се изкатери обратно към билото, далече от стената; ала краката му били просмукани от ужасната немощ на съня и отказвали да го понесат. Паднал на колене, за да не бъде притеглен надолу към стената, и завикал за помощ, въпреки че нямало кой да му помогне; и така се събудил, в ужас.

Оттогава всяка нощ, в която заспивал дълбоко, се озовавал все на онзи хълм, в сухата сива трева над стената, а мъртвите се тълпели, загърнати в сянка под нея, плачели и го умолявали, и го зовели по име.

— Събуждах се — каза той — и се намирах в стаята си. Не съм там, на онзи склон. Но знам, че те са там. А имам нужда от сън. Често пъти се опитвам да се разсъня и да си отспя денем, когато мога, но накрая все трябва да заспя. И тогава отново съм там и те са там. И не мога да се кача на хълма. Тръгна ли, все е надолу, към стената. Понякога мога да им обърна гръб, но в такива случаи ми се струва, че чувам сред гласовете им гласа на Лилия, как плаче и ме вика. И се обръщам да я видя. А те протягат ръце към мен.

Сведе поглед към ръцете си, стиснати в скута.

— Какво да правя?

Ястреба не отвърна нищо.

След дълго мълчание Елша заговори отново:

— Арфистът, за когото ви казах, ми беше добър приятел. След време той забеляза, че нещо не е наред, и като му казах, че не мога да спя заради страха си от сънищата с мъртвите, той ме напъти и ми помогна да взема кораб до Еа, да поговоря с един тамошен стар магьосник, човек, обучавал се в Школата на Роук. Щом чу какви са сънищата ми, той веднага ми каза, че трябва да отида на Роук.

— Как се казва?

— Берил. Служи на принца на Еа, който е Владетел на острова Таон.

Старецът кимна.

— Каза, че самият той не може да ми помогне, но думите му бяха като злато за корабовладелеца. Така аз отново тръгнах по море. Пътят беше дълъг, покрай бреговете на Хавнър и после надолу по Вътрешното море. Мислех, че може би като съм по вода, далече от Таон, все по-далече, ще оставя съня зад себе си. Чародеят нарече мястото в съня ми „сухата земя“ и мислех, че може би се отдалечавам от него, като тръгна по морето. Но всяка нощ се озовавах отново там, на онзи склон. И с времето започна да се случва повече от един път на нощ. По два, по три пъти, или щом затворех очи, се оказвах на хълма, а стената — под мен, и гласовете ме викат. Затова съм като човек, полудял от болка от рана, който може да намери покой едва като заспи, но сънят е изтезанието ми, с болката и скръбта по окаяните мъртви, струпани зад стената, и със страха ми от тях.

Скоро моряците започнали да го отбягват, каза той, нощем, защото викал и ги будел с окаяните си събуждания, а денем — защото мислели, че над него тегне някакво проклятие или пък някой гебет се е вселил в него.

— И никакво облекчение на Роук?

— В Дъбравата. — Лицето на Елша се проясни, щом изрече „Дъбравата“.

За миг лицето на Ястреба също просветна.

— Повелителят на шарките ме отведе там, под онези дървета, и можах да спя. Можех да спя дори нощем. И денем, макар слънцето да грееше над мен — беше като вчера, следобеда, тук — щом топлината на слънцето е над мен и червенината му прозира през клепачите ми, не се боя от съня. Но в Дъбравата нямаше никакъв страх и можех отново да заобичам нощта.

— Кажи ми как беше, като отиде на Роук.

Макар и затруднен от умората, болката и страха, Елша притежаваше красноречието на хората от своя остров; а това, което премълча от боязън, че ще се разпростре твърде дълго или че ще разкаже на Великия маг неща, които той вече знае, слушателят му можеше да си представи съвсем добре — помнеше го от деня, в който сам той за първи път бе стъпил на Острова на мъдрите, като петнайсетгодишно момче.

Когато Елша слязъл от кораба на пристана на градчето Туил, един от моряците начертал на борда руната на Затворената врата, за да не може да се върне. Елша го забелязал, но решил, че морякът си има сериозна причина. Самият той се чувствал белязан от лоша поличба; чувствал, че носи в себе си мрак. Това го направило по-боязлив, отколкото бездруго щял да бъде в един странен град. А Туил се оказал много странен град.

— Улиците те водят все накъдето не искаш — подхвърли Ястреба.

— Тъй е, господарю!… Простете, но езикът ми се покорява на сърцето, не на вас…

— Няма нищо. Свикнал бях. Мога да стана отново Козия господар, ако това ще те улесни. Продължавай.

Подведен от хората, до които се допитвал, или неразбрал посоките, Елша обикалял из малкия хълмист лабиринт на градчето Туил и Школата все оставала пред очите му, а все не можел да стигне до нея. Най-сетне, отчаян, застанал пред една проста дървена врата, в гола стена сред безлюден площад. Погледал я известно време и познал, че тъкмо това е стената, до която се опитвал да се добере. Почукал и вратата му отворил мъж с благо лице и кротки очи.

Елша бил готов да каже, че го е изпратил магьосникът Берил от Еа с послание до Повелителя на шарките, но не му оставили възможност да заговори. Вратарят го огледал за миг и казал спокойно:

— Не можеш да ги вкараш в този дом, приятелю.

Елша не попитал кои са тези, дето не можел да ги вкара със себе си. Знаел го. През всичките изминали нощи почти не бил спал, вкопчвал се отчаяно в съня и се будел в ужас, задрямвал понякога денем, виждал сухата трева, спускаща се надолу през огряната от слънцето корабна палуба, каменната стена пряко морските вълни. А щом се събуждал, сънят оставал в него, с него и около него — забулен, и той винаги чувал — смътно и през всичките шумове на вятъра и морето — гласовете, викащи името му. Вече не знаел буден ли е, или заспал. Бил полудял от болка, страх и умора.

— Задръжте ги отвън — примолил се той, — и ме пуснете, милост имайте, пуснете ме вътре!

— Изчакай тук — рекъл му мъжът, също тъй кротко като преди. — Има пейка. — Посочил му я. И затворил вратата.

Елша отишъл и седнал на каменната скамейка. Това го помнеше, както и че някакви момчета, около петнайсетгодишни, минали покрай него и го изгледали с любопитство, преди да минат през същата врата, но от онова, което станало после, помнеше само откъслеци.

Вратарят се върнал с един младеж, с тоягата и наметалото на магьосник на Роук. Сетне Елша се озовал в някаква стая, за която разбрал, че е в къща за гости. Там дошъл Повелителят Призовник и се опитал да поговори с него. Но Елша вече не можел да говори. Между съня и будността, между огряната от слънцето стая и здрача на сивия хълм, между гласа на говорещия му Призовник и онези гласове, които го викали през стената, не можел да мисли, нито да се движи в живия свят. Но в сумрачния свят, където го зовели гласовете, сторило му се, че ще е лесно да направи онези няколко стъпки до стената и да се остави протягащите се ръце да го хванат и задържат. Помислил си, ако е един от тях, да им се остави тогава и да се свърши.

И както помнеше, тогава светлата стая съвсем изчезнала и той се намирал на сивия хълм. Но с него стоял Призовникът на Роук: едър, плещест, мургав мъж с грамаден жезъл от тисово дърво, който блещукал в сумрака.

Гласовете били заглъхнали. Хората, стълпилите се зад стената човешки фигури, ги нямало. Успял да чуе само някакво далечно шумолене и някакви хлипове, докато се спускали надолу в мрака, отдалечавали се.

Призовникът пристъпил до стената и опрял ръце на нея.

Тук-там камъните се били разхлабили. Няколко били паднали и лежали в сухата трева. Елша почувствал, че трябва да ги вдигне и да ги върне на мястото им, да закърпи стената, но не го направил.

Призовникът се обърнал към него и попитал:

— Кой те доведе тук?

— Жена ми, Меври.

— Призови я тук.

Елша онемял. Най-сетне успял да отвори уста, но изрекъл не истинското име на жена си, а прозвището й, името, с което я наричал приживе. Казал го високо.

— Лилия…

Звукът бил не като бяло цвете, а като камъче, изтъркаляло се в прахта.

Последвала тишина. Малки, неподвижни звезди светели в черното небе. Елша никога дотогава не бил поглеждал към небето на това място. Не можал да познае звездите.

— Меври! — казал Призовникът и плътният му, дълбок глас изредил няколко слова от Древната реч. Елша усетил как дъхът му излязъл и едва можел да стои на крака. Но никакъв шум не последвал по дългия полегат склон, водещ към непрогледната, безформена тъма.

После имало някакво движение, нещо по-леко, изкачвало се бавно по хълма, бавно се приближавало. Елша поклатил глава, с боязън и копнеж, и промълвил:

— О, скъпа моя, любов моя.

Ала фигурата, която се приближила, била твърде дребна, за да е Лилия. Видял, че е някакво дете, около дванадесетгодишно, но дали било момиче, или момче — не можал да разбере. То не обърнало внимание нито на него, нито на Призовника, и дори не погледнало над стената, а седнало точно под нея. Когато Елша пристъпил до стената и надникнал, видял, че детето тегли и дърпа камъните, и се мъчи да разхлаби ту един, ту друг.

Призовникът зашепнал на Древната реч. Детето погледнало безразлично нагоре и продължило да дърпа камъните с малките си пръстчета, в които сякаш нямало капка сила.

Толкова ужасно било, че Елша извърнал глава; опитал се само да се обърне, а след това не можеше да си спомни нищо, докато не се събудил в слънчевата стая, в леглото, немощен, със замаяна глава и премръзнал.

Някакви хора се грижели за него: сдържаната усмихната жена, която поддържала къщата за гости, и един тъмнокож набит стар мъж, когото Вратарят довел. Елша го взел за някой знахар-заклинател. Чак след като го видял с тоягата му от маслиново дърво, разбрал, че това е Билкарят, Повелителят на знахарството в Школата на Роук.

Присъствието му донесло утеха и той успял да дари Елша със сън. Сварил чай и накарал Елша да го изпие, запалил някаква билка, която горяла бавно с миризма като на черната земя под боровете, седнал край постелята му и подхванал протяжна, тиха песен.

— Но аз не бива да заспивам — възразил Елша и усетил как сънят го залива като тъмен прилив. Лечителят положил топлата си длан върху ръката на Елша. Тогава го обзел покой и Елша се унесъл в сън, без да се бои. Докато ръката на лечителя била върху неговата или на рамото му, го пазела от тъмния склон и от каменната стена.

Събудил се, за да хапне малко, и скоро Билкарят отново дошъл с хладкия блудкав чай и миришещия на земя пушек, и монотонния, немелодичен напев, и допира на ръката; и Елша можал да си отдъхне.

Лечителят бил зает по цял ден в Школата, така че можел да го навестява само по няколко часа нощем. Елша си починал достатъчно за три нощи, за да може да хапне, да се поразходи из градчето през деня и да мисли и говори свързано. На четвъртата заран в стаята му дошли тримата Повелители — Билкарят, Вратарят и Призовникът.

Елша се поклонил на Призовника със страх и почти с недоверие в душата си. Билкарят също бил велик магьосник, ала неговото изкуство не било много по-различно от занаята на Елша, тъй че между тях съществувало известно разбирателство; към това се добавяла и благодатта от ръката му. Призовникът обаче се занимавал не с телесни неща, а с духа, с ума и волята човешка, с призраци и със значения. Тайнствено било неговото изкуство, опасно, изпълнено с риск и заплаха. А и той бил там с Елша, безтелесно, на границата при стената. С него се върнали мракът и страхът.

Изпървом никой от тримата магьосници не казвал нищо. Ако имало нещо общо между тях, то било неимоверната им способност да пазят мълчание.

Ето защо проговорил Елша, опитал се да обясни какво му е на сърцето, защото нищо друго нямало да мине.

— Ако съм сторил нещо грешно, което ме е отвело до онова място, или е довело там жена ми или другите души, ако мога да го поправя или да залича каквото съм сторил, ще го направя. Но не знам какво е.

— Нито какво си — рекъл Призовникът.

Елша онемял.

— Малцина от нас знаят кои са или какво са — рекъл Вратарят. — Само бегъл поглед.

— Разкажи ни как за пръв път се озова при каменната стена — подканил го Призовникът.

И Елша им разказал.

Магьосниците го изслушали мълчаливо и след като свършил, дълго не проговорили нищо. После Призовникът запитал:

— Помислял ли си какво означава да преминеш онази стена?

— Знаех, че няма да мога да се върна.

— Само магьосници могат приживе да минат през стената, и то при превелика нужда. Билкарят може да отиде с някой страдалец чак до стената, но ако болният я премине, той го оставя.

Призовникът беше толкова висок, едър и мургав, че напомняше на Елша за мечка.

— Моето изкуство на Призоваването ни дава власт да повикаме мъртъвци през стената, за много малко, за миг, ако е много необходимо. Самият аз се съмнявам, че може да съществува каквато и да било нужда, която да оправдае нарушаването на закона и равновесието на света. Никога не съм правил това заклинание. Нито съм прехвърлял стената. Великият маг го стори, и кралят с него, за да изцерят раната в света, нанесена от чародея Коб.

— А когато Великият маг не се върна, Торион, тогавашният Призовник, слезе в сухата земя, за да го подири — каза Билкарят. — И се върна, но променен.

— Не е нужно да говорим за това — каза едрият мъж.

— А може би трябва — възрази Билкарят. — Може би Елша трябва да го знае. Торион се предовери на своята сила, според мен. Твърде дълго се задържа там. Въобрази си, че може сам да се призове обратно в живота, ала когато се върна, беше само умението му, силата му, амбицията му — волята за живот, която не дава живот. Все пак ние му повярвахме, защото го бяхме обичали. А той ни погълна. Докато не го унищожи Ириан.

Далече от Роук, на остров Гонт, слушателят на Елша го прекъсна и попита:

— Кой?

— Ириан, така каза.

— Чувал ли си това име преди?

— Не, господарю.

— Аз също. — След пауза Ястреба продължи, сякаш с неохота. — Но виж, Торион го видях там. В сухата земя, където бе рискувал да слезе, за да ме потърси. Натъжих се, като го видях там. Казах му, че би могъл да се върне през стената. — Лицето му помръкна. — Не беше редно да го кажа. Всичко, което се каже между живи и мъртви, е лошо. Но аз също го обичах.

Поседяха мълчаливо. После Ястреба стана, разкърши рамене и разтри бедрата си. Двамата повървяха из двора, да се по-разтъпчат. Елша пи вода от кладенеца. Ястреба донесе лизгар и нова дръжка за него, залови се да оглади с нож дъбовия сап и да подостри единия му край, за да влезе в дупката.

— Продължавай, Елша — подкани го той и Елша отново подхвана разказа си.

Двамата майстори помълчали, след като Билкарят разказал за Торион. Елша се осмелил да ги попита за нещо, което му се въртяло в ума: как покойниците отиват до онази стена и как магьосниците стигат там.

Призовникът му отвърнал кратко:

— Това е пътуване на духа.

Старият лечител бил по-разсъдлив.

— Стената я преминаваме не в плътта си, тъй като тялото на покойника остава тук. И ако някой магьосник отиде там във видението си, то спящото му тяло си остава тук, живо. Ето защо ние наричаме този пътник… наричаме това, което извършва пътуването от тялото, „душата“, „духът“.

— Но жена ми хвана ръката ми — каза Елша. Не можеше да им повтори, че го е целунала. — Усетих допира й.

— Така ти се е сторило — каза Призовникът.

— Ако са се докоснали телесно, ако е създадена връзка — заговори Билкарят на Призовника, — дали не е възможно тъкмо заради това другите мъртви да могат да идват при него, да го викат и дори да го докосват?

— Точно затова трябва да им се съпротивлява — каза Призовникът и погледна Елша. Очите му бяха малки, огнени.

Елша почувства думите му като обвинение, несправедливо при това.

— Мъча се да им се съпротивлявам, господарю. Опитвал съм се. Но те са толкова много — и тя е с тях — и страдат, молят ме да ги избавя.

— Не може да страдат — каза Призовникът. — Смъртта слага край на всички страдания.

— А може би сянката на болката е болка — рече Билкарят. — В онази земя има планини, наричат се Болка.

До този момент Вратарят почти не беше проговарял. Сега заговори, с кротък и спокоен глас.

— Елша е кърпач, а не разрушител. Не мисля, че той може да разруши тази връзка.

— Щом той я е направил, той може да я разруши — заяви Призовникът.

— А той ли я е направил?

— Не владея такова изкуство, милорд — каза Елша, толкова уплашен от думите им, че гласът му прозвуча сърдито.

— Тогава аз трябва да ида при тях — каза Призовникът.

— Не, приятелю — поклати глава Вратарят, а Билкарят добави:

— Ти — най-малко от всички ни.

— Но това е мое изкуство.

— И наше.

— Тогава кой?

Вратарят рече:

— Изглежда, водачът ни е Елша. Дойде при нас за помощ, но може би той може да ни помогне. Да отидем всички с него, във видението му… до стената, ако не отвъд нея.

Тъй че същата нощ, когато в късна доба и със страх Елша се оставил сънят да го завладее и се озовал на сивия хълм, другите били с него: Билкарят, с топлината от близостта му в околния мраз; Вратарят, неуловим и сребрист като звездна светлина; и грамадният Призовник, мечката, с мрачната й сила.

Този път стояха не там, където хълмът се спускаше в тъмното, а на близкия склон, с лица нагоре към върха. Стената на това място минаваше по билото на хълма и беше ниска, малко по-висока от коляно. Небето над нея с малкото дребни звезди бе съвършено черно.

Нищо не се движеше.

„Ще е трудно да се върви нагоре към стената“ — помисли Елша. Досега тя винаги се беше намирала под него.

Но ако можеше да стигне до нея, навярно Лилия щеше да е там, както я беше видял първия път. Навярно щеше да може да я хване за ръката, а магьосниците да му помогнат да си я върне. Или той да прекрачи стената там, където беше толкова ниска, и да иде при нея.

И той закрачи нагоре по склона. Лесно беше, без никакво усилие, ето, че почти стигна.

— Хара!

Дълбокият глас на Призовника го притегли назад като клуп на врата, като дръпната каишка. Той се олюля, залитна още една крачка напред, почти до стената, падна на колене и протегна ръце към камъните. Викаше: „Спасете ме!“, но на кого? На магьосниците или на сенките отвъд стената?

После нечии ръце го подхванаха за раменете, живи ръце, силни и топли, и той се намираше в стаята си, с ръцете на лечителя наистина на раменете му, и призрачно бяла светлина наоколо. И в стаята с него бяха четирима мъже, а не трима.

Старият Билкар приседна на леглото до него и се постара да го утеши, защото се мяташе, трепереше и хлипаше. „Не мога“, хлипаше Елша, но още не знаеше на магьосниците ли говори, или на мъртвите.

Когато страхът и болката понамаляха, той се почувства непоносимо уморен и погледна почти безчувствено човека, който бе влязъл в стаята. Очите му имаха цвета на лед, косата и кожата му бяха бели. „Далече от Севера, от Енвас или Бересвек“ — помисли си Елша.

Та този новодошъл попита магьосниците:

— Какво правите, приятели мои?

— Рискове поемаме, Азвер — отвърна му Билкарят.

— Беда при границата, Пазителю на шарките — рече Призовникът.

Елша веднага усети почитта, която изпитваха към този човек, облекчението им, че е тук, докато му разказваха накратко каква е бедата.

— Ако дойде с мен, ще го пуснете ли? — попита ги Пазителят на шарките, след като свършиха, и се обърна към Елша. — В Горската обител няма защо да се боиш от сънищата си. А така и ние няма да се боим от сънищата ти.

Всички се съгласиха. Пазителят на шарките кимна и изчезна. Нямаше го.

Изобщо не беше стъпвал при тях. Беше само изпратен образ. За първи път Елша бе видял изявата на великата мощ на тези майстори и тя сигурно щеше да го изплаши, ако вече не бе изпитал достатъчно удивление и страх.

Той тръгна след Вратаря навън в нощта, по улиците, покрай стената на Школата, през нивята в подножието на един висок закръглен хълм и покрай някакъв поток, тихо напяващ водната си песен между смрачените брегове. Пред тях се издигаше висок лес, с дървета, увенчани със сива звездна светлина.

Повелителят на шарките излезе на пътеката да ги посрещне. Изглеждаше също като в стаята. Двамата с Вратаря си поговориха малко, а сетне Елша навлезе с Пазителя на шарките в Дъбравата.

— Дърветата там са тъмни — каза Елша на Ястреба, — но под тях не е тъмно. Има светлина… светлик някакъв.

Слушателят му кимна, леко усмихнат.

— Още щом пристъпих там, разбрах, че ще мога да спя. Почувствах се, сякаш съм спал през цялото време, в кошмарен сън, а сега, тук, вече съм истински буден: така че можех да заспя истински. Имаше едно място, където той ме отведе, сред корените на едно огромно дърво, меко от окапалите листа, и той ми каза, че мога да легна там. Направих го и веднага заспах. Не мога да ви опиша колко сладък бе този сън.

Обедното слънце печеше силно. Влязоха вътре и домакинът извади хляб, сирене и парче сушено месо. Докато похапваха, Елша се огледа. Къщата имаше само една продълговата стая, с малката ниша на западната стена, но беше голяма и просторна, съградена здраво, с широки дъски и дебели греди, с лъскав под и дълбоко каменно огнище.

— Благородна къща — каза Елша.

— Стара е. Наричат я къщата на Стария маг. Не заради мен, нито заради майстора ми Айхал, който живееше тук, а заради неговия учител Хелет, с когото двамата укротили големия земетръс. Добра къща е.

Елша отново поспа малко под дърветата — слънчевите лъчи прозираха между шумолящите листа. Домакинът му също отдъхна, но не задълго; когато Елша се събуди, под дървото вече имаше пълна кошница с малки зрели сливи, а Ястреба се беше качил на пасището да оправи оградата. Елша се качи да му помогне, но работата беше свършена. Козите обаче отдавна ги нямаше.

— Виметата им пресъхнаха — замърмори недоволно Ястреба на връщане към къщата. — Друга работа си нямат, все гледат къде да съборят оградата и да се измъкнат. Само ме ядосват… Първото заклинание, което научих в живота си, беше да задържам козите да не скитосват. Леля ми ме научи. Вече ми е толкова от полза, колкото ако им запея любовна песен. Я да видя аз да не са влезли в зеленчуковата градина на вдовицата. Едва ли знаеш някое заклинание да ги накара да дойдат, нали?

Двете кафяви козички наистина бяха нападнали една леха със зеле в окрайнините на селцето. Елша повтори заклинанието, което му каза Ястреба:

Козите го изгледаха учудено и малко презрително, и леко се отдръпнаха. С повечко викане и с тояги успяха да ги изкарат от лехата със зелки на пътеката, а там Ястреба извади от джоба си шепа сливи и къде с придумване, къде с прилъгване, бавно поведе палавниците обратно към пасището.

— Стари са — рече той и залости вратата. — С една коза човек никога не знае докъде я е докарал.

А Елша си помисли, че и той не знае докъде я е докарал с домакина си, но си го премълча.

Когато пак седнаха под сянката, Ястреба заговори:

— Пазителят на шарките не е северняк. Той е карг. Като жена ми. Бил е воин на Карего-Ат. Единственият мъж, който знам да е идвал някога от онези земи на Роук. Каргите нямат магьосници. Отнасят се с недоверие и неприязън към всякакво чародейство. Но са съхранили повече знание за Древните сили на земята, отколкото притежаваме ние. Този човек, Азвер, като млад чул някаква приказка за Вечната обител и му хрумнало, че центърът на земните сили трябва да се намира там. Затова изоставил своите богове и родния си език и се добрал до Роук. Застана на прага ни и рече: „Научете ме да живея в онази гора!“ И ние го учехме, докато не почна той да ни учи… Така той стана Повелителят на шарките. Суров човек е, но можеш да му се довериш.

— Изобщо не ме плашеше — каза Елша. — С него ми беше леко. Водеше ме със себе си много навътре в гората.

Двамата помълчаха, замислени за поляните и пътечките в оная гора, за слънчевите лъчи и звездната светлина в листата й.

— Тя е сърцето на света — отрони Елша.

Ястреба погледна на изток, към склоновете на планината Гонт, потъмнели от дървета.

— Ще ида да походя там. В гората, да дойде есен.

А след малко каза:

— Я ми кажи, какъв съвет ти даде Пазителят на шарките и защо те прати тук при мен?

— Каза, господарю, че вие сте знаели повече за… за сухата земя от всеки друг жив човек и затова може би ще разберете какво означава, че душите идват така при мен и молят да ги избавя.

— Каза ли как според него се е стигнало до това?

— Да. Каза, че може би двамата с жена ми не сме знаели как да се разделим, знаели сме само как да се съединим. Че деянието не е мое, но може би е на двама ни, защото сме се привлекли един друг, както се привличат капките живак. Но Повелителят Призовник не се съгласи. Според него само някаква могъща магическа сила е могла да наруши световния ред. Тъй като старият ми учител Олуша също ме докосна през стената, Призовникът каза, че може би у него е имало някаква магическа сила, която е била скрита приживе, но сега се е проявила.

Ястреба помисли малко.

— Когато живеех на Роук — заговори той, — сигурно щях да го схвана по същия начин като Призовника. Там не познавах друга по-могъща сила от това, което наричаме магия. Дори Древните сили на земята, смятах… Ако Призовникът, когото си срещнал, е същият човек, за когото си мисля, той дойде на Роук още като момче. Старият ми приятел Веч от Ифиш го изпрати да се учи при нас. И си остана там. В това е разликата между него и Азвер, Пазителя на шарките. Азвер е живял, докато порасте като син на воин, самият той е бил воин, сред мъже и жени, в житейската гмеж. Неща, от които стените на Школата пазят, той ги познава в плът и кръв. Той знае, че мъжете и жените обичат, любят се, женят се… След като поживях тези петнайсет години извън стените, склонен съм да мисля, че Азвер може би е хванал по-вярната диря. Връзката между теб и жена ти е по-силна от разделението между живот и смърт.

Елша се поколеба.

— Помислял съм, че може да е така. Но ми се струва… безсрамно да го мисля. Обичахме се много повече, отколкото биха могли да изразят тези думи, но нима любовта ни е била по-голяма от тази на всички преди нас? Нима е била по-голяма от тази на Моред и Елфаран?

— Може би не по-малка.

— Възможно ли е?

Ястреба го погледна мълчаливо, сякаш го поздравяваше за нещо, и му отвърна толкова грижовно, че Елша се почувства поласкан.

— Ами — заговори той бавно, — понякога съществува страст, която избуява, но скоро бива покосена от зла орис или от смърт. И тъй като свършва в цялата си прелест, точно нея възпяват арфистите и за нея разказват поетите: любовта, бремето на годините. Такава е била любовта на Младия крал и Елфаран. Такава е била вашата любов, Хара. Не е била по-голяма от тази на Моред, но нима неговата е била по-голяма от твоята?

Елша не отвърна нищо, умислен.

— В едно абсолютно нещо няма „по-малко“ и „по-голямо“ — каза Ястреба. — Всичко или нищо, казва истински обичащият, и това е самата истина. Любовта ми няма да умре, твърди той. Иска вечност. И с право. Как може да умре тя, след като е самият живот? Какво знаем за вечността освен беглия поглед, който получаваме, щом влезем в тази връзка?

Говореше тихо, но с жар и енергия; после отпусна гръб на облегалката и каза с нещо като усмивка:

— Всеки глупак или селяче пее за това, всяко момиче, което мечтае за любов, го знае. Но не е от нещата, които са познати на Повелителите на Роук. Пазителят на шарките може би го е знаел отпреди. Аз го научих късно. Много късно. Но не съвсем късно. — Погледна Елша, все още с предизвикателен пламък в очите. — Ти си го имал.

— Да. — Елша вдиша дълбоко. И добави: — Навярно са заедно, в тъмната земя. Моред и Елфаран.

— Не — отвърна му Ястреба с мрачна увереност.

— Но ако връзката е истинска, какво може да я прекъсне?

— Там няма любими.

— Какво са те тогава, какво правят там, в онази земя? Вие сте били там, преминали сте стената. Ходили сте и сте говорили с тях. Кажете ми!

— Ще ти кажа. — Но Ястреба дълго време не каза нищо. — Не обичам да мисля за това. — Потърка челото си и се намръщи. — Ти видя… Видял си онези звезди. Малки, жалки звезди, съвсем неподвижни. Няма луна. Няма изгрев… Има пътища, ако слезеш от хълма. Пътища и градове. На хълма има трева, мъртва трева, но по-надолу има само прах и камъни. Нищо не расте. Тъмни градове. Множеството на мъртъвците стои по улиците, или вървят по пътищата безкрай. Не говорят. Не се докосват. Никога не се докосват. — Гласът му беше глух и пресъхнал. — Там Моред би подминал Елфаран, без изобщо да извърне глава, а тя не би го погледнала… Там няма ново събиране, Хара. Няма връзка. Там майката не държи детето си.

— Но жена ми дойде при мен — промълви Елша, — тя ме извика по име, целуна ме по устата!

— Да. И тъй като вашата любов не е била по-голяма от всяка друга смъртна любов, и тъй като вие с нея не сте могъщи магьосници, чиято сила би могла да промени законите на живота и смъртта, следователно… следователно в това има нещо друго. Нещо става, нещо се променя. Макар да се случва чрез теб и на теб, ти си неговият инструмент, а не причината му.

Ястреба стана и закрачи до началото на пътеката покрай ръба на стръмнината, после — обратно до Елша. Беше настръхнал, почти трепереше от енергия като натегната пружина, като ястреб, готов да се спусне върху плячката си.

— Жена ти не ти ли каза, когато я нарече с истинското й име: „Това вече не е името ми?…“

— Да — прошепна Елша.

— Но как така? Ние, които имаме истински имена, ги запазваме, когато умрем; това, което се забравя, са прозвищата ни… Ето ти загадка, която си струва да се разбере… но доколкото го разбираме, едно истинско име е дума на Истинската реч. Точно затова само човек, притежаващ дарбата, може да разбере името на едно дете и да му го даде. А името обвързва съществото — живо или мъртво. Цялото изкуство на Призовника е в това… Но ето че когато повелителят е призовал жена ти да дойде с истинското й име, тя не е дошла при него. Ти си я назовал с прозвището й, Лилия, и тя е дошла при теб. Дойде ли при теб като при този, който я е познавал истински?

Той се взря пламенно в очите на Елша, и в същото време — сякаш виждаше повече от него. След малко продължи:

— Когато умря учителят ми Айхал, жена ми беше с него; и умирайки, той й казал: „Променено е, всичко е променено“. Гледал е през онази стена. Но от коя страна — не знам.

— А оттогава наистина имаше промени — крал на трона на Моред, и без Върховен маг на Роук. — Той вече не гледаше Елша. — Но и много, много повече. Сам видях как едно дете призова дракона Калесин, Най-древния: а Калесин дойде при нея и я нарече своя дъщеря, както я наричам аз. Какво означава това? Какво означава, че над островите на запад са виждали дракони? Кралят ни повика, изпрати кораб до пристанището на Гонт, помоли дъщеря ми Техану да отиде, за да се посъветва с нея за драконите. Някои се боят, че древният договор е нарушен и че драконите ще дойдат да палят поля и градове като по-рано, преди Ерет-Акбе да се срази с Орм Ембар. А сега, на границата между живот и смърт, една душа отхвърля връзката с името си… Не го разбирам. Знам само, че нещата се променят. Всичко се променя.

Нямаше страх в гласа му. Само пламенна възбуда.

Елша не можеше да я сподели. Твърде много беше изгубил и твърде изнурен беше от борбата си срещу сили, които не можеше да овладее или дори да проумее. Но тази храброст укрепи сърцето му.

— Дано да се промени за добро, господарю.

— Дано — отвърна старецът. — Но промяна трябва да има.

Щом позахладня, Ястреба каза, че трябвало да слезе до селото. Носеше кошница, пълна със сливи, и една по-малка в нея, пълна с яйца.

Елша тръгна с него и по пътя се разговориха. Когато разбра, че Ястреба разменя плодове, яйца и други продукти от малкото си стопанство за ечемик и пшеничено брашно, че дървата за огрев се събират търпеливо из гората, че това, че козите му не дават мляко, означава, че трябва да пести сиренето от предната година, за да му стигне, Елша се смая: как бе възможно Върховният маг на Землемория да преживява от скромния труд на двете си голи ръце? Нима собствените му хора не го почитаха?

Като слязоха в селото, видя как жените затварят вратите си, щом видеха стареца да идва. Продавачът, който взе яйцата и сливите, надраска теглото на дървения си рабош, без дума да продума, намусен и свел очи. Ястреба му проговори учтиво:

— Е, добър ти ден, Иди. — Но отговор не получи.

— Господарю — попита Елша на връщане към дома. — Те знаят ли кой сте?

— Не — отвърна някогашният Велик маг и го изгледа накриво. — И да.

— Но… — Елша не знаеше как да изрази възмущението си.

— Знаят, че нямам сила в чародейството, но че около мен има нещо нечисто. Знаят, че живея с чужденка, каргийка. Знаят, че момичето, което наричаме своя дъщеря, е нещо като вещица, но по-лошо, защото лицето и ръката й са обгорени от огън и защото тя самата е изгорила Владетеля на Ри Алби, или го е бутнала от някаква скала, или го е убила със злия си поглед — версиите са различни. Но почитат къщата, в която живеем, защото е къщата на Айхал и на Хелет, а мъртвите магьосници са добри магьосници… Ти си градски човек, Елша, от остров от кралството на Моред. Едно село на Гонт е друго нещо.

— Но защо стоите тук, господарю? Кралят със сигурност би ви оказал подобаваща почит…

— Не ми трябва почит — рязко отвърна старецът и Елша съвсем се умълча.

Продължиха нагоре. Щом наближиха къщата, съградена на ръба на канарите, той проговори отново.

— Това е орловото ми гнездо.

Пиха по чаша от червеното вино за вечеря, после — още по една, седнали да погледат залеза. Не говореха много. Страхът от идващата нощ и от съня обземаше Елша.

— Не съм лечител — каза домакинът му, — но навярно мога да направя онова, което е направил Билкарят, за да можеш да поспиш.

Елша го погледна въпросително.

— Мислих по въпроса и ми се струва, че това, което те е опазило от онзи склон, не е било никакво заклинание, а просто допирът на жива ръка. Ако искаш, можем да опитаме.

Елша възрази, но Ястреба му каза:

— Аз все едно оставам буден повечето нощи.

И тъй, в онази нощ гостът си легна на едното легло в дъното на стаята, а домакинът седна до него, загледан в огъня, и задряма.

Поглеждаше и Елша, и видя как той най-сетне се унесе в сън; а скоро след това видя как се стряска насън и трепери. Протегна ръка и я сложи на рамото на Елша, който лежеше полуизвърнат на другата страна. Спящият се поразмърда, въздъхна, отпусна се и заспа отново.

Ястреба остана доволен, че може поне това да направи. „Почти като магьосник“ — помисли си язвително.

Не му се спеше; напрежението още не го напускаше. Замисли се за всичко, което му беше казал Елша, и за разговора им следобеда. Видя го как стои на пътеката до лехата със зеле и казва заклинанието на козите, и надменното козешко безразличие към безсилните думи. Спомни си как той самият често изричаше името на ястреба-врабчар, на блатния ястреб, на сивия орел, призоваваше ги да се спуснат при него от високото небе с шума на крилете, за да впият нокти в изпънатата му ръка и да го изгледат яростно, око срещу златно око… Нямаше го вече това. Можеше да се перчи, да нарича тази къща „орловото ми гнездо“, но криле нямаше.

Виж, Техану имаше. Виж, тя можеше да лети на драконови криле.

Огънят беше изтлял. Той придърпа плътно около себе си овчата кожа и отпусна глава на стената, задържайки ръката си върху кроткото, топло рамо на Елша. Харесваше му този човек и му беше жал за него.

Дано само да не забравеше да го помоли да закърпи зелената кана, утре.

Тревата до стената беше ниска, суха. Мъртва. Не полъхваше вятър да я разшуми.

Събуди се сепнат, почти се бе надигнал от стола и след миг на почуда отново сложи ръката си на рамото на Елша, стисна леко и прошепна:

— Хара! Отдръпни се, Хара.

Елша потръпна и се отпусна. Въздъхна отново, извърна се по очи и остана да лежи неподвижно.

Ястреба остана да седи с ръка на рамото на спящия. Как бе стигнал самият той дотам, до онзи каменен зид? Вече не притежаваше силата да отиде там. Нямаше как да намери пътя. Като в предишната нощ, сънят или видението на Елша, пътуването на душата на Елша го бе привлякло до границата на тъмната земя.

Вече се бе събудил напълно. Седеше зяпнал в сивкавия квадрат на прозореца, пълен със звезди.

Тревата под стената… Тя не растеше по-далече от подножието на хълма, където се сливаше със сумрачната, суха земя. Беше казал на Елша, че там долу има само прах, само скала. Видял беше онази черна прах и черни камъни. Мъртви речни корита, в които не течеше вода. Никакво живо същество. Нито една птица, нито една плашлива полска мишка, никакви блещукания или бръмчене на дребни насекоми, тези слънчеви създания. Само мъртвите, с техните празни очи и безмълвни лица.

Но нима птиците не умираха?

Мишка, мушица, коза — бяло-кафеникавата, с тънки копита, жълтооката нагла коза Сипи, любимката на Техану, която беше умряла предишната зима от старост — къде беше Сипи?

Не и в сухата земя, в тъмната земя. Беше мъртва, но я нямаше там. Беше там, където бе мястото й. В пръстта. В пръстта и в светлината, във вятъра, в отскока на водата от камъка, в жълтото око на слънцето.

Тогава защо, защо тогава…

Гледаше как Елша оправя каната. Тумбеста и тъмнозелена, тя беше любимият съд на Тенар; беше я донесла чак от Оукската ферма, преди години. По-предния ден му се беше изплъзнала от ръцете, докато я сваляше от лавицата. Беше събрал двете останали големи парчета и малките парченца с намерение да я залепи един ден, поне за хубост, въпреки че нямаше да върши повече работа. Всеки път, щом погледнеше парчетата, прибрани в една кошница, се вбесяваше от непохватността си.

Сега наблюдаваше очарован ръцете на Елша. Тънки, силни, ловки и не бързащи, те оформяха извивките на каната, потупваха, наместваха глинените парчета, притисваха и погалваха, палците сбираха и приплъзваха малките късчета по местата им, съединяваха ги, успокояваха ги. Докато се трудеше, той мърмореше тихо някакъв двусловен напев. Думите бяха от Древната реч — Гед го знаеше, но не разбираше значението им. Лицето на Елша беше ведро, нямаше ги доскорошния уплах и тъга: лице, така изцяло потопено във времето и задачата, че от него се излъчваше спокойствието на вечността.

Дланите му се отделиха от каната, разтвориха се от нея като разцъфващо цвете. И тя стоеше на дъбовата маса, цяла-целеничка.

Той я погледна с кротко задоволство.

Когато Гед му благодари, Елша отвърна:

— Не беше никак трудно. Ръбовете бяха много чисти. Добро изделие, и глината е добра. Калпавата работа се кърпи трудно.

— Хрумна ми как би могъл да спиш по-леко — каза Гед.

Елша се беше събудил още призори и беше станал, за да може домакинът му да си легне и да спи до пладне; но това явно не можеше да продължи дълго.

— Ела с мен — каза му старецът и двамата поеха по някаква пътека, която пресичаше козето пасище и после се виеше между хълмове, малки запустели ниви и врязани в голата земя части от гората. За Елша Гонт изглеждаше диво място, дрипаво и неподредено, а рошавият масив на планината все се мръщеше, извисил се над всичко.

— Хрумна ми — заговори Ястреба, докато вървяха, — че щом аз се справих толкова добре, колкото Повелителя Билкар, да те пазя от стената само като си сложа ръката върху теб, значи и други може да ти помогнат. Стига да нямаш възражения срещу животни.

— Животни ли?

— Виждаш ли — започна Ястреба, но не продължи, прекъснат от появата на някакво странно същество, тръгнало надолу по пътеката към тях. Цялото беше омотано в поли и шалове, от рошавата му коса във всички посоки стърчаха перца и носеше високи кожени ботуши.

— О Госинястъв, О Госинястъв! — завика то отдалече.

— Е, Пиренче, здрасти. Хайде, по-кротко — каза Ястреба.

Жената спря, поклати тяло, перцата по главата й се развяха и на лицето й разцъфтя широка усмивка.

— Знаеше тя, че идеш! — завика отново. — Направи оназ ястъвовата човка, ей тъй, с пвъстите, виж, ей тъй, и ми вика въъви, айде, с ъъката! Знаше, че идеш!

— Е, идвам.

— Да ни видиш?

— Да ви видя. Пиренче, това е господин Елша.

— Госинелша — повтори тя шепнешком и изведнъж притихна, за да включи Елша в съзнанието си. Присви се, помръкна и загледа стъпалата си.

Нямаше кожени ботуши. Краката й от коленете надолу бяха покрити с гладка кафява полузасъхнала кал. Полите й бяха повдигнати и затъкнати на коланчето на кръста.

— Пак си ловила жаби, нали, Пиренче?

Тя кимна разсеяно.

— Ида кажа на Лелчето! — Започна с шепот, свърши с рев, обърна се и хукна натам, откъдето беше дошла.

— Добра душа е — рече Ястреба. — Помагаше на жена ми. Сега живее с нашата вещица и й помага. Вярвам, няма да възразиш, че ще влезем в къща на вещица?

— Никога на света, господарю.

— Мнозина се дърпат. Благородници и простолюдие, магьосници и заклинатели.

— Жена ми Лилия беше вещица.

Ястреба сведе глава и повървя малко мълчаливо.

— Как е научила за дарбата си, Елша?

— Беше й вродена. Като дете накарала един откъснат клон да зарасте отново на дървото и другите деца започнали да й носят играчките си да ги поправя. Но когато баща й я виждал да го прави, я биел през ръцете. Семейството им било заможно. Уважавани личности — каза с безизразен глас Елша. — Не искали да позволят да общува с вещици. Можело да й попречи да се омъжи за почтен човек. Затова тя криела заниманията си от тях. А и вещиците от града не искали да имат нищо общо с нея, дори когато ги търсела да се учи от тях, защото се боели от баща й, нали разбирате. После някакъв богаташ започнал да я ухажва, защото беше красива, както ви казах, господарю. По-красива, отколкото мога да ви опиша. И баща й казал, че трябва да се омъжи. Същата нощ избягала. Живеела сама, скитала се няколко години. От време на време някоя вещица я прибирала, но се препитавала сама, с умението си.

— Таон не е голям остров.

— Баща й не искал да я търси. Казвал, че една вещица калайджийка не може да е негова дъщеря.

Ястреба отново сведе глава.

— После чула за теб и дошла при теб.

— Но тя ме научи повече, отколкото можех да я науча аз — отвърна искрено Елша. — Имаше голяма дарба.

— Вярвам ти.

Стигнаха до една малка къща или голяма колиба, скътана в долчинка, обрасла с лески и зановец, с коза на покрива, няколко чернопери кокошки с бели петънца, които се разбягаха с кудкудякане, и ленива овчарска кучка, която се надигна, помисли дали да излае, но взе, че премисли и замаха с опашка.

Ястреба отиде до ниската врата и се изгърби да надникне вътре.

— А, здравей, Лелче! — рече той. — Гост съм ти довел. Елша, човек на заклинанията, от остров Таон е. Занаятът му е кърпенето и е майстор, казвам ти. Преди малко го гледах как оправи зелената кана на Тенар, нали я знаеш — изтървах я като тромав стар тъпак оня ден и стана на парчета.

Влезе в колибата, Елша влезе след него. На един стол с възглавничка зад прага седеше старица — да може да гледа светлината навън. От рошавата й бяла коса стърчаха пера. Една пъстра кокошка се бе настанила в скута й. Тя се усмихна на Ястреба с омайваща благост и кимна учтиво на госта. Кокошката се стресна, изкудкудяка и избяга.

— Това е Мос — каза Ястреба. — Вещица с много умения, най-голямото от които е добротата.

Така, помисли си Елша, Върховният маг на Роук можеше да представи някой велик чародей на някоя велика владетелка. Поклони се. Старата жена сведе глава и се позасмя.

Махна широко с лявата си ръка и погледна питащо Ястреба.

— Тенар и Техану ли? Още са в Хавнър, с краля, доколкото знам. Сигурно добре си прекарват там, при ония хубави гледки, с големия град и палатите.

— Направих ни корони! — извика Пиренче и изскочи от пълната с ароматни миризми вътрешност на къщата. — Като крале и кралици. Видя ли? — Заопипва кокошите пера, щръкнали във всички посоки от буйната й коса. Леля Мос, сетила се и тя за странната си прическа, почна да скубе с лявата си ръка перата и направи гримаса.

— Короните са тежки — каза Ястреба, наведе се и леко заизмъква перата от рядката сива коса.

— Коя е кралицата, Госинястъв? — извика Пиренче. — Коя е кралицата? Банен е кралят, ма кралицата коя е?

— Крал Лебанен си няма кралица, Пиренче.

— Че що не? Трябва да има. Що няма?

— Може би си я търси?

— Ще се ожени за Техану! — изврещя радостно жената. — Даа!

Елша вида как лицето на Ястреба се промени, стегна се и стана на камък.

Но той каза само:

— Съмнявам се.

Вдигна перата, които беше измъкнал от косата на Мос, и ги погали леко.

— Дошъл съм за една услуга. Както винаги, лельо Мос.

Тя протегна здравата си ръка и хвана неговата с толкова нежност, че Елша се трогна до дъното на душата си.

— Искам да ми заемеш едно от паленцата си.

Мос се понатъжи. Пиренче, застанала до нея, гледаше глуповато, а после изведнъж викна:

— Палетата! Лельо Мос, палетата! Ама тях ги няма!

Старата кимна унило и тъжно погали грубата кафява ръка на Ястреба.

— Някой ги е поискал?

— Най-голямото излезе и сигурно е избягало в гората и някое животно го е убило, щото не се върна, а после старият Овньо дойде и рече, че му трябват овчарски кучета и щял да вземе и двете да ги обучи, и Лелчето му ги даде, щот’ гонеха пилетата, дето ги измъти Снежинка, и щот’ цялата къща отаковаха отвътре и отвън, тъй де.

— Е, Овньо доста работа ще си отвори, докато ги обучи — каза с усмивка Ястреба. — Радвам се, че ги е взел, но жалко, че ги няма, защото исках да заема едно за една-две нощи. Спяха на леглото ти, нали, Мос?

Тя кимна, все така натъжена. После лицето й леко просветна, тя кривна глава на една страна и измяука. Ястреба примига, но Пиренчето я разбра.

— О! Котетата! — извика тя. — Сивка си има две, а Черньо й уби едно, докато го спрем, но трябва да има още две-три тъдява, спят с Лелчето и с Биди повечето нощи, откак кученцата ги няма. Коте! Коте! Коте! Къде сте, пис-пис? — И след много суетня, дращене и късащо тъпанчетата мяукане в мрачината на къщата тя се появи с едно сиво котенце. — Ето едно! — извика тя и го хвърли на Ястреба. Той го хвана непохватно и то веднага го ухапа.

— Хайде, хайде кротко — заговори му той. — Успокой се. — Животинчето измяука и отново се опита да го ухапе. Мос му махна с ръка и той го положи в скута й. Тя бавно го погали с тежката си длан. То веднага се отпусна по коремче, изпъна се, вдигна очи към нея и измърка.

— Можеш ли да ми го заемеш за малко?

Старата вещица вдигна ръка от котето в царствен жест, който говореше ясно: твое е.

— Нашият майстор Елша има неспокойни сънища, нали разбираш, и си помислих, че ако си има животинче до себе си нощем, може пък да му помогне да спи спокойно.

Мос кимна мрачно, погледна Елша в очите, пъхна ръката си под котето и го вдигна към него. Елша го пое много предпазливо, но то нито изсъска, нито го захапа. Изкатери се по ръката му и се впи във врата му под косата, вързана хлабаво на тила.

На връщане към къщата на Стария маг — котето се беше пъхнало под ризата на Елша — Ястреба обясни:

— Веднъж, когато още бях новак в изкуството си, ме помолиха да излекувам едно дете с червена треска. Знаех, че момчето умира, ала не можех да се насиля да го оставя. Опитах се да замина с него. Да го върна. През каменната стена… И така, тук, в плът, паднах до леглото и легнах все едно, че самият аз съм умрял. Имаше една вещица, която се досетила каква е работата, върнала ме в къщата ми и ме сложила на леглото. А в къщата си имах едно животно, с което се бях сдружил като момче на Роук, диво същество, което дойде при мен по своя воля и остана с мен. Един отак. Знаеш ли ги? Мисля, че на север ги няма.

Елша се поколеба.

— Знам за тях само от „Подвига“, където се разказва как… как магьосникът дошъл в Двора на Теренон в Оскил. И отакът се опитал да го предупреди за един гебет, дето вървял с него. И той се освободил от гебета, но животинчето било хванато и убито.

Ястреба продължи двайсетина крачки, без да проговори.

— Да… Така. Е, моят отак също спаси живота ми, когато се озовах поради собствената си глупост от другата страна на стената, тялото ми тук, а душата ми — отвъд. Отакът дойде при мен и ме изми, както се мият те и както умиват малките си, като котките, със сух език, търпеливо, докосваше ме и ме връщаше към живота с докосването си, връщаше ме в тялото ми. А дарът, който ми даде животинчето, не беше само живот, но и познание, толкова голямо, колкото не бях научил на Роук… Но виждаш ли, знанието го забравям.

— Казвам познание, но беше по-скоро тайнство — продължи той. — Каква е разликата между нас и животните? Речта? Всички животни имат някакъв начин да си говорят, да си кажат „ела“ и „пази се“, и много още; но не могат да разказват истории и не могат да казват лъжи. Докато ние можем… Но драконите говорят: говорят на Истинската реч, на езика на Сътворението, в който не съществуват лъжи, в който да разкажеш една история означава да я накараш да бъде! И въпреки това ние наричаме драконите животни… Тъй че може би разликата не е в езика. Може би е в това: животните не правят нито добро, нито зло. Правят това, което трябва да правят. Ние можем да наричаме това, което правят, вредно или полезно, но доброто и злото принадлежат на нас, които предпочитаме да избираме какво да правим. Да, драконите са опасни. Да, те могат да пакостят. Но те не са зли. Те, ако искаш, са под нашия морал, като всяко животно. Или над него. Извън него. Нищо общо нямат с него.

— Ние сме тези, които трябва все да избираме и да избираме. — Той въздъхна. — Животните трябва само да бъдат и да правят. Ние сме в ярема, а те са свободни. Тъй че да бъдеш животно означава да познаеш малко свобода… Снощи си мислех как вещиците често си имат компания, нещо познато. Леля ми си имаше едно старо куче, което никога не лаеше. Наричаше го Гоубфор. А Върховният маг Немерл, когато за пръв път дойдох на остров Роук, си имаше гарван, който навсякъде ходеше с него. И се сетих за една млада жена, която познавах някога, носеше си за гривна малък дракон-гущер, хареки. И така, най-сетне се сетих за моя отак. Тогава си рекох, щом това, което му трябва на Елша, за да го пази от стената, е топлината на едно докосване, защо да не е животно? След като те виждат живота, а не смъртта. Може би едно куче или коте ще е също толкова добро, колкото един Повелител на Роук…

И така се оказа. Котето, явно щастливо, че се е махнало от къщата, пълна с кучета, котараци и петли, и непредсказуемата Пиренче, много се стараеше да покаже, че е благонадеждна и старателна котка, обикаляше зорко из къщата за мишки, возеше се на рамото на Елша под косата му, когато му се позволи, а щом той си легнеше, мигом се сгушваше да заспи и почваше да мърка под брадичката му. Елша спа цялата нощ, без да помни за никакъв сън, а когато се събуди, котенцето беше седнало на гърдите му и миеше ушите си кротко и добродетелно.

Ала когато Ястреба се опита да разбере пола му, то засъска и се заинати.

— Е добре — каза той и бързо дръпна ръката си да не пострада. — Твоя работа. Или е мъжко, или е женско, Елша, в това съм сигурен.

— Все едно, няма да му дам име — каза Елша. — Котетата си отиват като пламъци на свещи. Като му дадеш име, после ще скърбиш за него.

Същия ден Елша предложи да идат да оправят оградата на пасището и двамата тръгнаха да я обиколят, Ястреба от вътрешната страна, а Елша от външната. Щом някой от двамата намереше колове, започнали да прогниват, или разхлабени летви, Елша прокарваше длани по дървото, опипваше с пръсти, подръпваше и заглаждаше, и укрепваше, с онзи несвързан монотонен напев, почти безмълвен в гърлото и гърдите му, с отпуснато и съсредоточено лице.

По едно време Ястреба го загледа и промълви:

— А аз си въобразявах, че е от само себе си!

Потънал в работата си, Елша не го попита какво има предвид.

— Ето — каза той. — Това ще държи. — И продължиха, следвани неотстъпно от двете любопитни кози, които побутваха и подръпваха оправените части, сякаш искаха да ги проверят.

— Мислех си — проговори Ястреба, — че може би трябва да заминеш за Хавнър.

Елша го погледна с тревога.

— Аз пък мислех, че може би, щом вече мога да се пазя от… онова място… ще мога да се върна у дома на Таон. — Беше загубил вяра още докато го казваше.

— Би могъл, но не смятам, че ще е разумно.

Елша отвърна с неохота.

— Голяма работа е, да помолиш за едно коте да те опази от пълчищата на мъртвите.

— Така е.

— Но… какво да правя в Хавнър? — И с внезапен изблик на надежда попита: — Ще дойдете ли с мен?

Ястреба поклати глава.

— Аз оставам тук.

— Но Повелителят на шарките…

— Те прати при мен. И те прати при онези, които трябва да чуят историята ти и да разберат какво означава… Казвам ти, Елша, мисля, че в сърцето си Пазителят на шарките вярва, че съм онова, което бях. Вярва, че аз просто се крия тук, в лесовете на Гонт, и че ще се появя, когато нуждата е най-голяма. — Старецът погледна потните си опърпани дрехи и калните си обуща и се засмя. — В целия си блясък.

— Бее — каза козата зад него.

— Но все едно, Елша, прав е бил да те прати тук, след като тя трябваше да е тук, ако не беше заминала за Хавнър.

— Господарката Тенар?

— Хама Гондун. Така я нарече самият Пазител на шарките — каза Ястреба и погледна през оградата към Елша, с непроницаеми очи. — Една жена на Гонт. Жената на Гонт. Техану.