Глава 4

Близо пет седмици нито Джим, нито Анджи споменаха за Брайън или Джеронд. Това бе твърде необичайно, защото обикновено обсъждаха подробно всички подобни събития. В този случай обаче Джим се чувстваше виновен спрямо Брайън, а подозираше, че и Анджи изпитва същото, така че темата негласно бе обявена за деликатна.

Положението за дълго остана така, като полузабравено главоболие, което се обажда от време на време, когато човек няма за какво друго да мисли. Все пак, с течение на времето, то се явяваше все по-рядко, докато един ден извън крепостните стени неочаквано се чу силният звук на сребърен фанфар. Това не бе грубият рев на овчарския или пронизителния писък на ловджийския рог, а беше звук, издаван от истински музикален инструмент. След малко един от стражите се спусна тичешком от караулната при портата и срещна Джим и Анджи точно на вратата на Голямата зала, докато излизаха, за да видят сами какво става.

— Милорд! Милейди! — извика задъханият страж, младеж с обичайните за областта сини очи и рошава рижа коса. — Ив Мортън ме изпраща да ви съобщя, че сър Джон Чандос идва насам с дузина войници на коне.

— Приветствайте го и веднага го пуснете да влезе! — нареди Джим. — Тичай обратно и кажи на тези при портата, че трябва най-любезно да го поканят вътре.

Вестоносецът се завъртя и веднага хукна обратно.

— За толкова време би трябвало вече да са разбрали, че сър Джон винаги е добре дошъл тук — промърмори Джим.

— Те просто си вършат работата — каза спокойно Анджи. — Откъде да знаят дали сър Джон не ни е станал враг след последното си посещение тук? Подобни неща се случват често в тази епоха.

— Права си — съгласи се неохотно Джим. — Бих дал всичко, за да имаме нещо като домофон, свързващ портата с Голямата зала.

Той сви зиморничаво рамене. Въпреки че денят бе слънчев, а крепостната стена спираше хладния ветрец, Джим и Анджи бяха излезли с дрехи, подходящи за отоплените помещения на замъка. Времето бе ясно, слънчево и сравнително тихо след отминалата буря, но все пак още бе февруари.

— Ив Мортън само си изпълнява задълженията — повтори Анджи.

— Така е — съгласи се окончателно Джим.

Ив Мортън бе назначен за началник на стражата, след като Теолуф зае поста оръженосец. Ив бе изключително подходящ за длъжността и в интерес на истината, Джим тайно осъзнаваше, че Мортън знае много повече от него за това, как трябва да се защитава един замък и как трябва да се организира стражата на портата.

Вратата вече се отваряше към моста над крепостния ров, когато се чу трополенето от копитата на първите два коня и сър Джон влезе в двора. Беше сравнително млад мъж, елегантен както винаги, яхнал голям черен жребец, който размахваше опашката си така гордо и бодро, като че ли сега започваше пътуването си. Конят изпръхтя и спря в двора.

— Сър Джон! — извика весело Джим. — Радвам се да те видя!

Сър Джон свали шлема си с изискан жест.

— Сър Джеймс, лейди Анджела! — каза той. — Нося ви специални новини и искам да ви ги съобщя пръв. Идвам направо от Лондон. Защо не влезем вътре.

— Разбира се — каза Джим и потърси с поглед оръженосеца си.

Но Теолуф вече бе тук заедно с един от стражите, готов да отведе войниците на сър Джон до конюшните, а после и да им предложи храна и напитки. Самият Теолуф пристъпи към черния жребец и хвана юздите му, докато сър Джон скочи от седлото.

— С ваше разрешение, сър Джон, ще отведа коня ви в третия бокс до вратата на конюшнята, където ще получи най-добрите грижи. Мога ли да попитам за името му?

— Казва се Тонер де Бодри.

— Насам, моля, Тонер де Бодри — каза Теолуф, обръщайки се към бойния кон с цялото полагаемо му се уважение.

Сър Джон се присъедини към Джим и Анджи и тримата заедно тръгнаха към Голямата зала. Джим вече бе почти замръзнал и предпочиташе да влязат по-бързо вътре, но добрите маниери изискваха да вървят към залата съвсем бавно.

— Моля да остана само за през нощта, защото имам спешна работа на запад — обясни сър Джон. — Пътят ми минаваше покрай замъка Малвърн, където се надявах да срещна сър Брайън, без да се отклонявам чак до замъка Смит. Исках да му предам поздрави лично от Негово величество по случай победата му на коледния турнир у графа на Съмърсет. Негово величество е бил очарован от описанието на турнира, направено от Ричард де Бизби, епископ на Бат и Уелс. За съжаление, сър Брайън бе заминал за Божи Гроб, лейди Джеронд де Чени беше така добра да ме подслони за през нощта. Впрочем трябва да отбележа, че аз самият бях силно впечатлен от начина, по който тролът на графа, разбира се с вашата помощ, се отнесе към тези петима добри наши рицари. Струва ми се, че той наистина е един необичаен трол и по размери, и по характер.

— И аз мисля така — съгласи се Джим. — Но на турнира не те видях сред публиката, поне не близо до графа…

Джим млъкна и му се прииска да си прехапе езика, въпреки че думите вече бяха изречени. Заради общественото си положение, а и поради военния си чин, сър Джон би трябвало да седи много близо до графа, но на турнира бе седял другаде.

— О, бях седнал на една от по-долните пейки до един стар мой познат от военните походи — поясни безгрижно сър Джон. — Не пропуснах и минута от зрелището…

Той се обърна към Анджи.

— Най-силно ме впечатли забавлението, което организирахте за нас през третата нощ на Коледа, милейди.

— Благодаря ви — усмихна се Анджи. — Аз самата се наслаждавах на организирането му не по-малко от зрителите.

Разговаряйки, тримата влязоха в топлата зала. Джим забеляза, че сър Джон никак не бърза да премине към въпроса, заради който бе дошъл. Сигурно носеше лоши новини, най-вероятно за новопоявилата се пречка в процедурата по осиновяването на Робърт Фалън и сър Джон възнамеряваше да им ги съобщи внимателно, може би по време на обяда.

Обаче Джим грешеше. След като седнаха на главната маса и малко побъбриха на вино и понички с плодов пълнеж, оръженосецът на сър Джон дойде в залата и застана до масата, чинно изчаквайки да бъде забелязан. Най-сетне сър Джон му обърна внимание.

— Намери ли го? Чудесно! При това е в добро състояние. Подай ми го!

Оръженосецът му подаде сгънат квадратен пергамент със зашити краища.

— Свободен си — каза сър Джон на оръженосеца си и се обърна към Анджи и Джим с пакета в ръка. — Предполагам, че трябва да изчакам някой по-тържествен момент от срещата ни, за да ви връча това, но знам, че сте нетърпеливи да научите какво има вътре и затова…

Сър Джон предаде пакета на седящия до него Джим, който с мъка превъзмогна непреодолимото си желание да даде писмото на Анджи, за която съдържанието на пергамента имаше много по-голямо значение, ако вътре пишеше това, което очакваха. Но етикетът на епохата изискваше сър Джон да даде писмото на Джим, защото той беше отговорният, определен от закона получател.

Джим свали ножа от колана си и разряза шнура, който държеше пергамента затворен, пакетът се разтвори и образува лист с тежък печат, поставен върху ивица по-малък пергамент, промушен между два разреза на края на писмото, така че печатът висеше надолу като медальон на човешка шия.

Джим погледна текста върху листа. Беше на съвсем разбираем средновековен латински, изписан от чиновническа ръка с шрифт, характерен за епохата и адресанта и украсен с различни сложни заврънкулки, включително и с често срещаните „копиеносци“ — вертикалните черти на някои букви бяха продължени нагоре и леко удебелени, така че думите сякаш носеха копия.

Джим прочете написаното сравнително лесно:

„Edwardus Dei gracia Rex Anglie et Francie et dominus Hibernie omnibus ad quos presentes litere pervenerint saluten…“.

Докато гледаше думите, латинският текст се разми, изгуби очертанията си и се превърна в английски. Това беше същата магия, която Джим прилагаше, за да превежда не само различните езици, като френски, но и безбройните различни диалекти, както и речта на вълците и останалите животни, на един обикновен съвременен английски, разбираем и за Анджи.

На английски текстът гласеше:

„Ние, Едуард, по Божията милост крал на Англия и Франция и владетел на Ирландия, приветстваме всички, до които се отнася настоящето писмо.

Що се касае до Робърт Фалън, син на Ралф Фалън, барон на Чен, понастоящем починал, и попечителството над гореспоменатия Робърт Фалън, докато той достигне възрастта…“

Погледът на Джим се плъзна бързо надолу по страницата. Текстът съдържаше точно онова, на което той и Анджи толкова се бяха надявали. Попечителството бе присъдено на Джим. В края на писмото стоеше кралският печат, който Джим бе забелязал още при отварянето. Без да каже дума, той подаде пергамента на Анджи. Очите й се напълниха със сълзи.

— Да го отпразнуваме! — радостно извика Джим. — Не знам как бих могъл да ти се отблагодаря, сър Джон. Не очаквах отговорът на молбата ни да дойде толкова скоро. Всъщност мислех, че може да отнеме години, преди да се реши подобен казус.

— Понякога наистина минава много време — отвърна сър Джон. — Но в този случай приближените на краля решиха, че би било най-добре, ако Негово величество се погрижи своевременно за сигурността и бъдещето на младия Робърт Фалън посредством специален указ, който не минава през обичайната процедура. Би трябвало да благодарите специално на добрия епископ на Бат и Уелс, Ричард де Бизби. Той лично посети двореца, и доводите му ти да бъдеш определен за настойник оказаха силно влияние върху Негово величество, Бог да го благослови!

— Амин! — с благодарност изрекоха Джим и Анджи.

Сър Джон бе произнесъл последните думи със съвършено безизразно лице и Джим едва прикри усмивката си с изкашляне. Представи си как мощният глас и твърдото становище на епископа са оказали ефект върху краля, който желаеше единствено да го освободят от управленските отговорности.

— Въпреки, че възнамеряваш да отпътуваш още утре, нали нямаш нищо против едно малко тържество — попита Джим.

— Ни най-малко, особено в този случай — усмихна се сър Джон.

И така те празнуваха в средновековен стил с най-доброто вино и отбрани ястия. И колкото и тайно да бе съобщена новината, тя се разпространи светкавично из целия замък и стигна до всички слуги, в резултат на което всички засияха от радост. Сякаш попечителството не бе присъдено само на Джим, а на всички обитатели на Малънконтри.

Всеобщата радост продължи до следващата сутрин, когато Анджи и Джим помахаха на сър Джон Чандос и свитата му, които напуснаха замъка и се отправиха на път. После вълнението постепенно отшумя, щом влязоха отново вътре и се качиха по стълбите към спалнята. И двамата дълго мълчаха, докато Анджи, гледайки през прозореца, заговори тихо:

— Сега си свободен да заминеш.

— Къде да замина? — попита Джим, въпреки че му бе пределно ясно за какво става дума и се чувстваше неловко.

— Знаеш какво имам предвид. — Анджи се обърна към него и го погледна в очите. — Вече си свободен да отидеш в Палмира, където е Брайън. Той сигурно вече е пристигнал там. Сега вече и ти можеш да го последваш.

— Не е така — отвърна Джим.

Анджи отново извърна поглед, сякаш изобщо не бе чула думите му.

— Знаеш ли — продължи тя със същия тих глас, — от известно време все си мисля за това, как бих се чувствала, ако бях на мястото на Джеронд, а ти се опитваш да намериш баща ми. Сигурно много бих се страхувала, ако Брайън не е с теб.

— Нашето положение е съвсем различно — каза Джим. — Заедно с Робърт Фалън вече ставаме семейство. Освен това съм дълбоко засегнат от факта, че не ми се доверяваш, ако Брайън не е с мен, за да ме пази.

Въпреки опита за шега Анджи не се усмихна. Погледна го сериозно и каза:

— Никак не е смешно. Разбира се, че бих била по-спокойна, ако Брайън е с теб.

— Така или иначе, вече му казах, че няма да отида с него. Сигурно отдавна е заминал и нищо повече не може да се направи.

— Дали наистина е така?

— Е, остава възможността да го настигна. — Джим започваше да се чувства неудобно. — Ти сериозно ли говориш, че искаш да замина?

— Разбира се, че не искам никъде да ходиш. Но може би греша. Може би трябваше да придружиш Брайън.

— Това никой не може да каже със сигурност.

— Не е така. Мисля, че трябва да отидем да поговорим с Джеронд.

Джим я погледи учудено.

— Нали вече решихме, че аз ще отида до Малвърн и ще науча новините?

— Да — гласът на Анджи се повиши с леко раздразнение, — но искам и двамата да говорим с Джеронд.

— Идеята е добра. Честно казано, Анджи, малко ми е съвестно, че не се съгласих, когато Брайън ме помоли да го придружа. Наистина трябва да разберем какво мисли Джеронд по въпроса. Може би… така или иначе, ще се срещнем с нея.

Джим се изправи.

— Сега ли? — попита Анджи.

— Още е рано.

— В това време дотам са три часа езда, а ако разговаряме по-дълго с нея, ще стане късно да се връщаме обратно. Това означава да нощуваме там, което пък значи, че ще трябва да си вземем постелките с нас. Обичам Джеронд, но не бих спала в някое от нейните легла без моите лични чаршафи, освен ако някой не ме принуди с оръжие. Не можеш ли просто да ни пренесеш до там с магия?

— Каролинус ме предупреди да не използвам магията прекалено много, въпреки че имам неограничена авансова сметка. Все се каня да ти разкажа за това, но в същия ден говорихме и с Брайън и съвсем забравих за Каролинус. Той ме предупреди винаги да внимавам и да използвам колкото може по-малко магия, така че да имам достатъчен запас при спешен случай.

— А не може ли да се превърнеш в дракон и да ме пренесеш по въздуха?

— Не — поклати глава Джим. — Драконът не притежава толкова голяма подемна сила. Възрастният човек тежи повече, отколкото един дракон може да носи. Спомняш ли си как в двадесети век ни разказваха стари народни приказки за орли, които отнасяли бебета? Истината е малко по друга. Бебето тежи над десет паунда2 и това е много повече, отколкото орелът може да носи. По същата причина аз не бих могъл с драконовото тяло да нося възрастен човек. Ще успея да те вдигна и да те транспортирам на късо разстояние, но ще остана без сили и накрая и на двама ни ще се наложи да ходим пеша.

Той се замисли за миг.

— Ти май не искаш да отида сам до Малвърн?

Отговорът се четеше върху лицето на Анджи.

— Прав си, не искам — отвърна тя. — Не мислиш ли, че все пак трябва да използваш магия поне този път?

— Точно в това е въпросът. До сега все си казвах „Само този път…“. Я почакай малко!

— Какво?

— Съвсем просто е. Ще превърна и теб в дракон и така почти няма да изхабя магическа енергия.

— Аз да стана дракон? Можеш ли да го направиш? — Изражението на изненада по лицето на Анджи бе съчетано с нотка на задоволство в гласа й. — Защо не? Никога не съм била дракон. Как не сме се сетили по-рано за това?

— Сигурно защото не ни се е налагало до сега — каза Джим. — По-добре си облечи дебели горни дрехи, в случай, че се наложи пак да се превърнем в хора, докато сме на открито.

Облечени подходящо, те се изкачиха на върха на кулата и Джим кимна на войника, който стоеше на пост.

— Слез долу да се стоплиш, Томас.

С поклон на благодарност стражът изчезна надолу по стълбите.

— Кога ще ме превърнеш в дракон? — попита Анджи.

— Веднага. Ела с мен.

Джим излезе на платформата, върху която се намираше големият казан (понастоящем празен). Този котел биваше пълнен с мазнина, която нагорещяваха, запалваха и изливаха върху евентуални нападатели, щурмуващи вратите на кулата. Джим стъпи на платформата и подаде ръка на Анджи. Сега и двамата стояха на едно ниво с парапета и гледаха през разредения въздух към дърветата и откритото пространство, заобикалящо замъка.

— Мини няколко крачки встрани от мен, за да имаш повече място — каза Джим. — Така е добре. Ето, започвам.

Джим си представи наум себе си и Анджи като дракони. Дрехите им изчезнаха, но щяха да се появят отново веднага щом възвърнеха човешкия си облик. Отдавна бяха отминали онези ранни дни, когато се учеше как да използва магията и сам да се превръща в дракон, при което винаги унищожаваше дрехите, които носеше или пък се налагаше първо да се съблече гол.

— Добре изглеждаш като дракон — каза Джим на Анджи.

— Само ми правиш комплимент — усмихна се Анджи.

— Съвсем не. Ти наистина си един красив женски дракон. Ако бях истински мъжки дракон…

— Да приемем, че е така. Какво да правя сега?

— Само да скочиш във въздуха от края на платформата, да разпериш криле и да полетиш. Аз ще бъда плътно до теб. Повтаряй движенията ми — пляскането с криле, разперването им и планирането.

Анджи боязливо надникна от края на платформата към празния въздух. После каза:

— Джим размислих. Днес не искам да съм дракон.

— Стига глупости, Анджи.

— Страх ме е.

— Спомняш ли си какво ми каза, когато бяхме в драконовата пещера, малко след като дойдохме в тази епоха? Ти предложи да отлетя до Каролинус и да го помоля да ни помогне да се телепортираме обратно. Тогава и аз не горях от желание да скоча от входа на пещерата в празното пространство. Но ти настоя, че мога поне да опитам и каза, че вероятно ще се получи от само себе си, инстинктивно, след като се озова във въздуха. Помниш ли?

— Така ли съм казала? Е, сбъркала съм.

— Напротив, беше напълно права. Щом веднъж се окажеш във въздуха, всичко ще стане инстинктивно. Сегашното ти тяло си има собствени инстинкти и рефлекси.

— И така да е, не ме интересува — упорстваше Анджи.

— Освен това аз ще бъда до теб и ще те хвана с магия във въздуха, ако нещо се обърка — опита се да я успокои Джим.

— Не ме интересува. Страх ме е. Промених си решението. Превърни ме обратно… Джим, престани!

Последните й думи преминаха в писък. Използвайки по-голямото си тегло и размери, Джим просто бутна Анджи от ръба на каменната площадка. Тя отчаяно се опита да се задържи с нокти, но те само одраскаха камъка и се плъзнаха по него, а самата Анджи полетя в бездната.

— Това правят птиците майки с рожбите си, когато пораснат достатъчно, за да летят — каза Джим. — Птиците-бащи също — добави той, докато Анджи се олюля за миг на ръба и изчезна от погледа му.

Само след миг се чу гръмотевичен плясък на криле и Анджи профуча покрай него, набирайки трескаво височина, подобно на излитащ изтребител. Същото бе направил и Джим, когато за първи път бе скочил от ръба на споменатата драконова пещера. Тогава първата и единствена мисъл в главата му беше да не падне. Тази човешка мисъл, предадена на драконовото тяло, незабавно го бе накарала да използва всяка частица от големите си възможности за издигане, които драконовите криле притежаваха.

Джим също скочи от площадката и полетя след Анджи. Интензивното махане с криле бе по силите на един дракон, но го изтощаваше много бързо. След малко Анджи престана да блъска така бясно във въздуха и постепенно забави темпото. Най-сетне крилете й получиха възможност инстинктивно да се разперят в позиция за планиране върху въздушното течение. Джим се приближи.

— Къде съм? — попита ядосано Анджи.

— Ами… на около две хиляди фута3 над земята — отвърна той.

— Две хиляди фута… — Тя погледна надолу и замълча за миг. После възкликна: — Истина е!

— Тази височина е предостатъчна за прекия ни полет до Малвърн. Следвай ме. Свикнал съм да откривам топлите въздушни течения, като това, на което се носиш сега, и да ги използвам. Оттук ще планираме до дома на Джеронд. Представи си, че се спускаш с шейна по нанадолнище.

— Добре — съгласи се Анджи, но с тон, който подсказваше, че всъщност съвсем не е сигурна в това, което прави.

Все пак те продължиха да се носят по въздушното течение, издигайки се по спирала към по-топлия въздух и планирайки в избраната посока. После откриха друг въздушен поток и се понесоха върху него, докато можеха отново да полетят напред. Мина известно време, преди Анджи да проговори. Джим също си мълчеше, за да й даде възможност да свикне с новия начин на придвижване. Накрая Анджи заговори:

— Това не е пътят за Малвърн.

— Ще заобиколим заради вятъра, но няма да се отклоним много. Крилата ни са като платна на кораб и трябва да ги обръщаме според посоката на вятъра. Ще стигнем до замъка по обиколен път.

Отново последва дълъг период на мълчание, докато сменяха въздушните потоци и се издигаха над тъмните туфи от дървета отдолу, които бяха поели топлина от слънцето, затопляха въздуха над тях и образуваха въздушни течения. После Анджи каза:

— Никога няма да ти го простя, Джим. — Гласът й напразно се опитваше да звучи сериозно и сърдито. — Никога. Как можа да ме бутнеш от кулата? Можех да се пребия!

— Знаех, че няма да пострадаш. Аз също не се пребих, когато летях за първи път. Не можеш да паднеш, дори и да искаш. Тялото ти реагира, без да го осъзнаваш, точно като тялото на младата птица, когато майка й я бутне от гнездото.

— Все пак няма да ти го простя… Знаеш ли Джим, въпреки всичко, това е чудесен начин за пътуване. Харесва ми! Защо не си ме превръщал в дракон преди?

— Защото знаех, че няма да искаш да скочиш от върха на кулата.

Разбира се, това не бе съвсем вярно. Всъщност преди на Джим просто не му бе хрумвало да превърне Анджи в дракон. Но сега побърза да се възползва от благоприятната промяна в настроението й.

— Харесва ти, нали?

— Страхотно е! И изобщо не ми е студено. А наоколо е страшен мраз, с този силен вятър наоколо.

— Драконите не усещат студа, а само топлината. Сама ще го установиш. Освен това през повечето време се движим по посока на вятъра, така че на практика той не духа срещу нас.

— Помисли си само на колко много места можем заедно да ходим по този начин.

Джим не се бе замислял и за това. Той още обмисляше възможностите и последиците от едно такова пътешествие, когато замъкът Малвърн се появи под тях заедно със заобикалящата го равнина. Джим поведе Анджи на дълго спираловидно спускане към върха на кулата.

На върха на кулата на Малвърн, както и на тази в Малънконтри, имаше само един часовой, въоръжен с меч и късо копие. Войникът стоеше вцепенен, докато те се приближаваха към него все по-близо.

Когато Джим и Анджи се снишиха с удвоен тътен на крилете на около петнадесет фута над кулата, войникът нададе нещо, което бе по-скоро писък, отколкото обичайния мъжки вик за тревога, който Джим бе свикнал да чува от собствените си хора. После стражът светкавично изчезна надолу през отвора на върха на кулата, от който започваха каменни стъпала към долния етаж. Чуха как стъпките на войника се отдалечиха, някаква врата се затръшна шумно, после се отвори отново и гласът на Джеронд достигна до тях от етажа под краката им:

— Какво, по дяволите, става?

Загрузка...