Глава 29

Джим огледа лицата на спътниците си. По това на Брайън се четеше радост, а по тези на Анджи и хобгоблините — доверие. Лицето на Джеронд споделяше свирепата радост на Брайън. Част от трепета преди схватката се бе предал и на сър Джефри, а също и на сър Ренел. Байджу пък се бе усмихнал зловещо.

— Ако Ариман надвие, всички ще загинем — каза Джим. — Но ако се обединим, можем да го изтласкаме там, откъдето е дошъл и да ликвидираме властта му. Сега се налага да дадете от себе си нещо, което не сте давали никога преди. Хванете се всички за ръце и не се пускайте до края. Не бива да се пускате, за да съхраните онова във вас, заради което бихте дали живота си. Онова, което е по-важно от самия живот.

Той замълча, за да види дали го разбират, после продължи:

— Ако ние, хванати за ръце и вкопчени в това, за което бихме умрели, образуваме човешка верига, Ариман никога няма да може да я разкъса. Всички заедно ще го изтикаме оттук.

— Няма да успеете, прекалено сте малко — каза Шептящия, но Джим не му обърна внимание и попита:

— Кой е съгласен да се хванем за ръце?

Анджи се усмихна и с едната си ръка улови Джим, а с другата — Брайън. Джеронд също се хвана за Брайън. Хоб пък се протегна и гордо пъхна малката си ръчичка в свободната ръка на Джеронд. Хоб от Малвърн също се протегна и се улови за Хоб.

— Искам да съм смел като теб — каза Хоб от Малвърн.

— Ще бъдеш — отвърна Хоб.

Сър Джефри също протегна ръка към Джеронд, но тя го отблъсна и без да му обръща внимание, погледна към сър Ренел.

— Сър Ренел? — попита тя с ясен, но твърд глас. — Има ли нещо, за което сте готов да умрете?

— Да — кимна сър Ренел, — честта ми, която изгубих и после отново намерих.

Той пристъпи напред и хвана свободната ръка на Хоб от Малвърн, а после протегна своята към сър Джефри, който я пое. Двамата се засмяха и си стиснаха ръцете, като двама приятели, които отдавна не са се срещали. Човешката верига бе завършена — от Джим до сър Джефри.

— Добре — каза Джим. — Сега, нека направим полукръг…

Изведнъж замълча изненадан. Ибн-Тарик пристъпи напред и хвана единствената свободна ръка — тази на сър Джефри.

— Ще бъда свободен — каза той на Джим.

— Можем да използваме силата ти — кимна Джим.

Хасан Ад-Димри също се хвана за Ибн-Тарик.

— Ще стана такъв, какъвто бях някога — каза той.

— Дръжте се всички — каза Джим. — Ако някой се пусне, веригата губи мощта си. Сега ще направим полукръг и ще изтикаме злодея оттук.

— Няма да успеете — прошепна Ариман, но Джим отново не му обърна внимание и извика:

— Ариман! С жезъла, който държа и според законите, които те свързват с твоето царство, те призовавам да се покажеш пред нас!

Чу се съскане. Продължително, нечленоразделно, злобно съскане, което отекна в главите им почти до ръба на лудостта. Пред тях, но без да се разбира дали на хоризонта или по-близо, се появи нещо като черно слънце.

Подобно на истинското слънце, и в това не бе възможно да се гледа направо. То блестеше и при всеки опит на погледа да го задържи на фокус трептеше и се движеше. Като че ли черният диск бързо се стопяваше, а после отново се появяваше в съседство. От диска повяваше мощен, но неуловим леден вятър, който сковаваше по-скоро волята, отколкото тялото.

Вятърът не можеше да избута назад Джим и останалите, нито пък да ги събори, но приличаше на гигантска ръка, която натискаше всеки поотделно. Без да ги докосва наистина, тя се опитваше да ги изблъска назад посредством страховитата заплаха от досег с пламтящото черно слънце.

— Дръжте се и продължавайте напред! — извика Джим. Той пръв пристъпи напред и останалите го последваха. Почувстваха натиска на великанската ръка — не само върху лицата и телата си, но и вътре в себе си, чак до костния мозък.

Въпреки това продължиха да пристъпват напред и всяка тяхна крачка бе равна на дълъг преход върху времево-пространствения пейзаж отдолу. След първите няколко стъпки черното слънце нарасна и се приближи, а натискът на ръката се увеличи, като че ли се опитваше да изсмуче живота им. Отново пристъпиха напред.

— Продължавайте! Не спирайте! — извика Джим.

Свързаните ръце, които обединяваха волята и разума им, натежаха от напрежение. Ставаше все по-трудно, всеки вече ясно съзнаваше, без да се налага да го изрича, че нямаше друг път, освен този напред. Ако спряха или отстъпеха, тъмнината щеше да ги последва и унищожи.

Джим, който бе заедно с жезъла си в края на веригата и имаше малка преднина, хвърли поглед на останалите. Всички се държаха.

Брайън както винаги бе изцяло погълнат от схватката. Стискаше ръцете на Анджи и Джеронд здраво, но внимателно и с доверие. Анджи изглеждаше спокойна, а лицето на Джеронд бе напрегнато и дори свирепо. Двата хобгоблина бяха съсредоточени и сериозни, а по каменните изражения на малките им смугли лица не можеше да се разчете никакво чувство.

Сър Ренел и сър Джефри изглежда също споделяха Брайъновата радост от битката, но примесена с нетърпението от финалния сблъсък. Сякаш току-що се бяха освободили от оковите, които носеха от толкова отдавна, че бяха забравили защо са оковани. Лицето на застаналия между тях Ибн-Тарик бе напрегнато и безизразно, но не показваше признаци на слабост.

Единствено застаналия в края Хасан като че ли вече се срутваше. Личеше си по лицето и тялото му. Беше се смалил, сякаш се разпадаше, беше пребледнял, а чертите му бяха на човек, у когото съмнението се надига като вълна, която се блъскаше в стената на смелостта му и заплашваше да я залее и удави.

Досега Хасан единствен от всички показваше признак на слабост. Джим се възхити на хобгоблините. Беше очаквал, че първи те ще се огънат, точно тези мъничета, които бяха свикнали да бягат и да се крият от всичко. Сега обаче битката бе психологическа, а не физическа.

Джим знаеше, че Анджи, Брайън и Джеронд никога няма да се предадат. Предполагаше, че сър Джефри и сър Ренел ще сторят същото. Вероятно и Ибн-Тарик бе не по-малко смел. Не беше лесно човек да стане могъщ заклинател. Разбира се, подтикваше го мисълта за грешката, която бе допуснал, призовавайки Ариман. Ако се бе занимавал с магия, а не със заклинания, щеше да знае простичкия факт, че демонът ще бъде свободен и независим, след като се е подчинил на първоначалната заповед на призовалия го. Сега осъзнаването на този факт хвърляше сянка на съмнение върху всичко, което бе изучавал през живота си, но и му вдъхваше нови сили.

Хасан изглеждаше така, сякаш всеки миг ще се предаде, но сигурно също бе притежавал някаква своя вътрешна сила по времето, когато е бил суфит, преди да бъде съблазнен от предложените от Ибн-Тарик власт и богатство.

Заедно можеха да надвият дори могъщо същество като Ариман. Всеки даваше от себе си личната си вяра и знанието, че „тук“ и „сега“ принадлежат на тях, а не на Ариман. Решаващият фактор бе времето. Колкото по-дълго продължаваше битката, толкова по-вероятно бе най-слабите да се пречупят, а веригата да се разкъса. Всичко бе въпрос на време.

— По-бързо!

Джим изрече думата, без да се замисля, но другите го чуха и се постараха. Километричните стъпки над пейзажа не се ускоряваха, но ставаха все по-дълги. Колкото повече приближаваха Ариман, толкова по-страховито се извисяваше той. Вече закриваше четвърт от небето отпред и сякаш не само им противостоеше, но и се извисяваше над тях и ги обгръщаше.

Джим и спътниците му бяха обзети от подобие на колективна ярост, от някакъв берсеркски бяс. Съзнанието и всяка логична мисъл бяха оставени на заден план. Стиснали ръце, те се интересуваха само от стоящия насреща Ариман, а умът на всеки един се бе обединил в отбора на единната бойна мисъл и на намерението да се справят на всяка цена. Индивидуалността беше изчезнала, претопена в единството на стремежа.

Намираха се съвсем близо до демона. Независимо дали от самото начало не са били особено далеч или пък наистина бяха крачили с гигантски дълги стъпки. Фактът беше неоспорим — оставаше им още съвсем малко. Точно сега, на финала, Хасан Ад-Димри се сгърчи и почти падна, но Ибн-Тарик го държеше здраво за ръката и за миг сякаш останалите го влачеха.

— Такава е Божията заповед — каза Ибн-Тарик, поглеждайки Хасан в очите. Той отново се изправи и отвърна със светнало лице:

— Да! Бог иска така! — и закрачи уверено.

— Той отстъпва, милорд! — извика изведнъж Хоб с висок тънък триумфиращ глас.

Джим се огледа. Наистина — небето бе станало тъмносиньо с настъпването на нощта. Виждаха се звезди. Една по една тези светли точки се скриваха за малко от Ариман, като че ли демонът отстъпваше. Хоб първи го бе забелязал.

— Да! — извика Джим. — Чуйте ме! Тези в средата да забавят крачка, а ние от краищата ще минем напред, за да задълбочим полукръга. Така ще го обградим напълно, когато опре гръб в границите на своето царство. Не бива да му позволяваме да има друг изход, освен да се върне с царството си.

Самият Джим удължи крачките си, последван от Хасан и Ибн-Тарик в другия край на веригата. Хасан вече не се нуждаеше от подкрепа. Духчетата, Джеронд и Брайън изостанаха. Оформяйки дълбока чаша, те пристъпиха към Ариман. Накрая го бяха доближили дотолкова, че черният му блясък ги ослепяваше от на не повече от две-три крачки. От това разстояние вече се виждаше, че Ариман всъщност няма постоянна форма. Отдалече приличаше на кълбо, но отблизо се виждаше, че се състои от множество форми, които постоянно се преливаха една в друга.

Със сигурност демонът беше жив, все още могъщ и много зъл. Усещаха напора на гнева му. Джеронд потрепери, но само за секунда, а след като се съвзе без чужда помощ, се втурна напред и малко поизкриви полукръга.

Гневът на Ариман се долавяше ясно и от ушите им. Звучеше като висок пронизителен вой. Общото усещане беше като горещ полъх от отворената врата на фурна, пълна с гняв. Ариман забави отстъплението си.

— Близо е до ръба — обяви Джим. По непонятен, но сигурен начин, жезълът му бе подсказал, че те наближават границата. — Дръжте се здраво и вървете напред. Аз ще се пусна от Анджи и ще мина в центъра на полукръга. Ще се опитам да го изблъскам с жезъла.

Той се пусна, но преди това Анджи стисна ръката му и бързо му се усмихна. Той също й се усмихна в отговор и закрачи с голямо усилие — сякаш въздухът бе станал невероятно гъст. Застана в центъра на полуокръжността и вдигна жезъла пред себе си.

— Назад, Ариман! — извика Джим. — Със силата на този жезъл и според всички закони на всички царства ти нареждам да отстъпиш и да преминеш там, където ти е мястото!

Воят нарасна, докато се превърна в неистов писък, породен от ужасна болка. После изведнъж спря.

Настана тишина. Джим и останалите се спогледаха.

— Можете да се пуснете — каза уморено Джим. — Изтласкахме го обратно. Ще остане там, докато някой не го призове отново. Дано никога не се случва!

Всички бяха прекалено изтощени, за да говорят. Пуснаха ръцете си и зараздвижваха схванатите си, обезкървени пръсти. Спогледаха се с учудване, че са си същите хора, които винаги са били — обикновени смъртни, но и победители.

— Свободен съм! — извика сър Джефри с изненадан тон. — Отишло си е! Проклятието го няма! Чувствам, че вече не тежи върху мен!

— Всичко, което демонът е сторил по заповед на Ибн-Тарик или по своя воля, ще бъде изтрито от Историята. Погледнете надолу — посочи им Джим и всички обърнаха поглед към краката си.

Отдалечени от времето и пространството, мамелюките почти надделяха над монголите, но почти всичко друго около тях се бе променило. Селото, което пясъчната буря бе разрушила и засипала, стоеше непокътнато. Нямаше буря, нямаше пясък. Улиците бяха чисти и селяните спокойно вървяха по тях.

— Погледнете на север — посочи Джим.

В тази посока не се виждаха никакви монголи, които да настъпват на юг към планините на Белия дворец.

— Нападението на Златната Орда е било предизвикано от Ариман, след като се е освободил от заповедите на Ибн-Тарик. Бил е свободен да осъществи желанието си и да гледа как хората се убиват и разрушават всичко около себе си — обясни Джим и погледна заклинателя. Ибн-Тарик не каза нищо, само се усмихна.

— Мамелюките също няма да дойдат тук. Вижте! — Подобно на проклятието, всички неща, сътворени от Ариман, бяха изчезнали, сякаш никога не са съществували. — Демонът се провали. Ако беше успял да доведе до край някое от желанията си, смъртта и промяната в историята щяха да настъпят за постоянно. Ние обаче го спряхме навреме и всичките му злодейства изчезнаха.

Джим погледна Ибн-Тарик и му каза:

— Мисля, че от тук нататък аз и моите приятели и ти и Хасан тръгваме по различни пътища.

— Така е — кимна заклинателят и след секунда двамата с Хасан Ад-Димри бяха изчезнали.

Джим се обърна към другите. Всички бяха уморени, но лицата им сияеха.

— А сега — каза Джим, — мисля, че мога да си позволя да изразходвам малко магическа енергия, за да пренеса всички ни в Англия, без повече отлагане. Каква да бъде посоката? Малънконтри, замъкът Смит…

— Моля, милорд — изписука Хоб от Малвърн, — нека да бъде Малвърн! — и духчето погледна не Джим, а сър Джефри.

— Да — твърдо кимна Джеронд. — Най-добре да отидем в Малвърн. Ще остана там, докато не се омъжа по всички правила.

Тя погледна баща си и добави:

— Ще живея в едната част на замъка. Ти можеш да се настаниш в старите си покои.

— Джеронд… — заговори сър Джефри, но гласът му се задави, а вдигнатата към дъщеря му ръка се отпусна вяло.

Джим бързо си представи, че всички са в голямата зала на Малвърн, на подиума с главната маса и мигом те се пренесоха там.

Загрузка...