Дракони на зимната нощ

1.Корабите с бели платна.Надежда отвъд.Прашните равнини.

Танис седеше и слушаше намръщен събранието на Съвета на Висшите Търсачи. Въпреки че лъжовната им религия официално вече беше мъртва, групата политически водачи на оцелелите от Пакс Таркас все още се наричаше така.

— Не че не оценяваме жестът на джуджетата, които ни позволиха да живеем тук — извика Хедерик и размаха покритата си с белези ръка. — Убеден съм, че всички сме им благодарни. Така както сме благодарни на онези, чийто героизъм при откриването на Чука на Карас направи възможно идването ни тук. — Хедерик се поклони на Танис, който му отвърна с кимване. — Но ние не сме джуджета и не можем да живеем под земята! Емоционалното му изявление предизвика одобрение и симпатия от страна на аудиторията.

— Ние сме земеделци и не можем да отглеждаме храната си в планината. Настояваме онези, които ни прогониха от земите ни, да ни осигурят нови!

— Господарите на драконите ли има предвид? — прошепна саркастично Стърм на Танис. — Убеден съм, че с радост ще се подчинят.

— Тези глупаци трябва да са благодарни, че изобщо са живи! — измърмори Танис. — Погледни ги как се обръщат към Елистан — сякаш той го е направил!

Посветеният на Паладин и водач на бежанците стана и плътният му глас отекна в пещерата.

— Предложението ми да изпратим делегация на юг, във Великолепния Тарсис, е продиктувано единствено от нуждата ни от нови домове.

Танис, който вече беше чувал плана му, се върна мислено в деня, когато той и приятелите му се завърнаха от гробницата на Деркин със свещения Чук.

Тановете, които понастоящем се бяха обединили около Хорнфел, се подготвяха за битка със злото, което идваше от север. Джуджетата не се страхуваха много от него, защото смятаха планинското си кралство за непревземаемо. А и бяха спазили обещанието, дадено на Танис — в замяна на Чука бежанците от Пакс Таркас да се настанят в Саутгейт, най-южната част на царство Торбардин.

Елистан доведе бежанците в Торбардин и те се опитаха да изградят живота си наново, но не всичко вървеше както трябва. Вярно, намираха се в пълна безопасност, но повечето бяха земеделци, които се чувстваха нещастни в пещерите на джуджетата. През пролетта можеха да засадят нещо по склоновете на планината, но каменистата почва нямаше да даде почти никаква реколта. Хората искаха да живеят на слънце и чист въздух и не желаеха да зависят от джуджетата.

Самият Елистан припомни легендите за Великолепния Тарсис и неговите белокрили кораби. Но те бяха само легенди и Танис му го каза. Никой в тази част на Ансалон през последните триста години, или от времето на Катаклизма насам, не беше чувал нищо за този град. По онова време джуджетата бяха затворили за външни хора кралство Торбардин и тъй като единственият път през планината Каролис минаваше оттам, всякаква връзка между севера и юга бе прекратена.

Танис мрачно изслуша единодушното решение на Съвета, с което одобряваха предложението на Елистан. Група от няколко човека трябваше да провери какви кораби пристигат в пристанището на Тарсис, накъде плават, колко струва пътуването, а и самият кораб.

— И кой ще е водачът? — запита тихо Танис, въпреки че знаеше отговора.

Всички погледи се насочиха към него и преди да успее да каже нещо, Райстлин, който беше изслушал мълчаливо всички дебати, пристъпи и застана пред съвета, а златистите му очи проблясваха.

— Вие сте глупаци! — прошепна. Тихият му глас преливаше от презрение. — И живеете в глупавите си сънища. Колко пъти трябва да ви припомням знамението на звездите? Какво си казвате, когато погледнете нощем към небето и видите дупките, където бяха съзвездията?

Членовете на Съвета се размърдаха нервно на столовете си и някои се спогледаха с неприкрита досада. Райстлин забеляза тези погледи и продължи с още по-презрителен глас:

— Да, чух някои от вас да споменават, че това било някакво естествено явление — нещо като листопада наесен, например. Някои от присъстващите си казаха нещо и кимнаха. Райстлин ги огледа подигравателно и продължи:

— Повтарям. Вие сте глупаци! Съзвездието Кралицата на мрака го няма на небето, защото Кралицата е тук, в Крин. Съзвездието Воин, което, според Дисковете на Мишакал, изобразява древния бог Паладин, също е тук, за да се бори с нея.

Много от присъстващите бяха поклонници на новата религия, чийто пропагандатор бе Елистан. Райстлин долови нарастващия им гняв от думите му, които те сметнаха за богохулство. Боговете да се намесват в работите на хората! Шокиращо! Но обвиненията им изобщо не го обезпокоиха и той извиси глас:

— Запомнете много добре думите ми! Заедно с Кралицата на мрака дойдоха и нейните „кресливи поклонници“, както се говори в Химна. Тези „кресливи поклонници“ са драконите! — Райстлин изсъска последната дума по начин, от който „кожата настръхваше“, както казваше Флинт. — Всичко това ни е известно — процеди нетърпеливо Хедерик. Времето за вечерната му чаша разредено вино отдавна беше дошло и жаждата го подтикваше към красноречие. Но златистият пронизващ поглед на Райстлин го накара да съжали незабавно. — К-какво намекваш?

— Че никъде в Крин вече няма мир — прошепна магьосникът и вдигна тънката си ръка. — Намерете кораби. Отпътувайте с тях и обиколете Крин. Винаги когато погледнете нощното небе, ще виждате двете черни дупки. Където и да отидете, драконите ще са там!

Райстлин се разкашля. Тялото му се разтърси в спазми и изглеждаше, че ще припадне всеки момент, но Карамон се приближи и го подхвана със силните си ръце.

След като воинът изведе брат си от събранието, атмосферата забележимо се разведри. Членовете на съвета се поотърсиха, засмяха се малко нервно и заговориха един през друг колко смешно било да се смята, че войната е обхванала цял Крин, защото тук, в Ансалон, вече била към края си, господарят Верминаард вече бил победен, а драконянските армии — отблъснати.

Накрая мъжете се изправиха, разкършиха се и някои се запътиха към бирарията, а останалите към домовете си. Пропуснаха само да попитат Танис дали ще поведе групата към Тарсис. Просто го приеха като факт. Полуелфът погледна мрачно Стърм и излезе от пещерата. Беше негов ред да стои на пост през нощта. Макар джуджетата да се чувстваха в абсолютна безопасност в крепостта си, двамата бяха настояли да се наблюдаваха подстъпите към Саутгейт.

Познаваха Господарите на драконите твърде добре, за да спят спокойно, дори под земята.

Танис се подпря на външната стена на Саутгейт и се загледа замислено и сериозно в поляната пред него, покрита с пухкав сняг. Нощта беше тиха и спокойна. Отзад се издигаха масивите на планината Каролис. Фактически Саутгейт представляваше гигантска запушалка в склона на планината и беше част от отбранителната система, която беше отделила джуджетата от света за повече от триста години след Катаклизма и по време на разрушителните Войни. Двайсет метра широка и около десет висока, портата се задвижваше от огромен механизъм, който я преместваше навътре и навън в скалата. В централната си част беше дебела почти петнайсет метра и в Крин нямаше друго такова съоръжение, освен близнака й от север. След като се затвореше, тя се сливаше със склона на планината — толкова майсторска бе изработката на древните джуджета строители. Но след идването на хората край изхода бяха поставени факли, за да могат мъжете, жените и децата да излизат на въздух — човешка потребност, която джуджетата смятаха за непростима слабост.

Танис стоеше и се взираше в горите зад поляната и не намираше покой дори в тихата им красота. Неочаквано усети нечие присъствие. Стърм, Елистан и Лорана се приближаваха и очевидно разговаряха за него, защото, когато го видяха, млъкнаха и се възцари неловко мълчание.

— Колко си самотен — прошепна Лорана и го докосна. — Смяташ, че Райстлин е прав, нали, Тантал… Танис? — Тя се изчерви. Човешкото му име все още излизаше трудно от устните й, но вече знаеше достатъчно, за да е наясно, че елфското му причинява болка.

Танис сведе поглед към изящната й ръка и нежно я покри със своята. Само допреди няколко месеца този допир би предизвикал объркване и вина затова, че противопоставя любовта си към една човешка жена на онова, което според него бе само юношеско увлечение по тази елфска девойка. Но сега допирът на Лорана го изпълни с топлина и покой и, странно, накара кръвта му да закипи. Той прогони с неохота тези нови и обезпокоителни чувства и отвърна на въпроса й със съзнанието, че ще ги огорчи.

— Съветите на Райстлин винаги са или много разумни. — Лицето на Стърм помръкна, точно както очакваше. Елистан се смръщи. — Смятам, че и този път е прав. Спечелихме битката, но сме много далеч от спечелването на войната. Знаем, че тя бушува далеч на север, в Соламния. Сигурен съм, че целта на силите на мрака не е само покоряването на Абанасиния.

— Нямаш доказателства! — възпротиви се Елистан. — Защо позволяваш мислите ти да се замъгляват от тъмнината, която витае около младия магьосник? Възможно е да е прав, но няма причини да се отказваме от надеждата и винаги има смисъл да се опита! Тарсис е голямо пристанище — поне според онова, което знаем за него. Там ще разберем дали войната е обхванала целия свят. А дори да е така, все още можем да открием оазиси на спокойствието.

— Послушай го, Танис — настоя Лорана. — Той е мъдър. Когато моят народ напусна Куалинести, той не пое накъдето му видят очите а се отправи към мирно убежище. Баща ми имаше план, но не посмя да го разкрие пред никого…

Тя замълча и плахо го погледна. Танис измъкна грубо ръката си от нейната и премести гневния си поглед върху Елистан.

— Райстлин казва, че да се надяваш, означава да отричаш действителността! — Веднага забеляза болката, изписана върху набръчканото от грижите лице на Елистан и се усмихна уморено. — Извинявай, просто съм изтощен. Прости ми. Предложението ти е добро. Ще отидем до Тарсис, ако не с друго, то поне с надежда. Елистан кимна и се обърна.

— Идваш ли, Лорана? Знам, че си изморена, скъпа, но ни предстои още много работа, преди да предам на Съвета водачеството в мое отсъствие.

— Ей сега идвам. Само… да поговоря малко с Танис — изчерви се тя.

Елистан ги изгледа с разбиране и двамата със Стърм влязоха през тъмната порта. Танис започна да гаси факлите преди затварянето на вратата. Лорана стоеше до входа и го наблюдаваше, а изражението й ставаше все по-мрачно, защото той не й обръщаше никакво внимание.

— Какво ти става? — попита накрая. — Да не би да вярваш повече на щуротиите на магьосника, отколкото на Елистан, който е един от най-прекрасните и мъдри хора, които познавам!

— Не говори така за Райстлин! — извика Ганис и потопи поредната факла в бурето с вода. Светлината угасна със съскане. — Нещата не винаги са само бели и черни, както сте склонни да ги виждате вие, елфите. Магьосникът не един път ни е спасявал живота. Научил съм се да разчитам на неговата преценка — и да си призная, предпочитам да му се доверя, отколкото да разчитам на сляпата вяра!

— Вие, елфите! — извика Лорана. — Колко по човешки казано! Но не забравяй, че елфското у теб е много повече, отколкото ти стиска да признаеш, Танталас! Казваше, че с брадата не прикриваш кръвта си и аз ти вярвах. Но вече не съм сигурна. Достатъчно време живея сред хора, за да съм наясно за отношението им към нас! Да, аз се гордея с кръвта си, а ти вече не!

Срамуваш се от нея. Защо? Заради онази жена, в която си влюбен? Как й беше името, Китиара?

— Престани! — изкрещя Танис, хвърли на земята факлата, която държеше, и пристъпи към Лорана. — Щом ще обсъждаме лични взаимоотношения, какво ще кажеш за теб и Елистан? Той може да е посветен на Паладин, но е мъж — факт, който ти не можеш да отречеш! И какво слушам непрекъснато? — Той изимитира гласа й: — „Елистан е толкова мъдър“, „Попитай Елистан — той знае какво трябва да се направи“, „Слушай какво ти казва Елистан, Танис…“

— Как смееш да ме обвиняваш в собствените си прегрешения!? Аз харесвам Елистан и го уважавам. Той е най-мъдрият и най-мил човек, когото познавам. А така също е и самопожертвователен — посветил е целия си живот в служба на хората. Но аз обичам само един мъж и винаги ще обичам само него, макар напоследък да се питам дали не греша! Там, в онова ужасно място Сла-Мори, каза, че се държа като хлапачка и че е крайно време да порасна. Е, вече пораснах, Танис! През последните месеци разбрах що е страдание и смърт. Изпитах страх, какъвто то не знаех, че съществува! Научих се да се бия и да убивам враговете си. Всичко това толкова ме нарани, че вече не изпитвам болка. Боли ме само когато виждам колко си се променил.

— Никога не съм твърдял, че съм съвършен, Лорана. Двете луни бяха изгрели, непълни но достатъчно ярки, за да види сълзите в блестящите й очи Той протегна ръце, за да я прегърне, но тя отстъпи назад.

— Никога не си твърдял, че си съвършен — отвърна язвително, — но определено ти е приятно всички да мислят, че си такъв!

Тя му обърна гръб, взе една запалена факла и се скри в мрака зад портата. Танис остана известно време загледан след нея, почесвайки от време на време гъстата си червеникава брада, каквато не би могъл да има нито един елф в Крин.

Докато премисляше последните думи на Лорана, неочаквано но се сети за Китиара. В съзнанието му се появиха спомени за ситните й тъмни къдрици, язвителна усмивка, невъздържания й темперамент и нейната силна и чувствена снага — тяло на кален воин. За свое удивление обаче откри, че образът се размива и зад него прозира ясният и спокоен поглед на две полегати и ярки елфски очи.

Танис отлепи гръб от скалата. Механизмът, който затваряше огромната порта, се задвижи и вратата започна да се плъзга. В последния момент реши да не влиза вътре. „Затворен в гробница.“ Споменът за думите на Стърм го накара да се усмихне, но ледена тръпка сковаваше и неговата душа. Остана загледан във вратата, докато тя се затвори и се сля със склона на планината.

Танис въздъхна, уви се плътно в наметалото си и се отправи към гората. Предпочиташе снега пред пещерата. А и без това трябваше да свиква. Прашните Равнини, които трябваше да прекосят на път към Тарсис, щяха да са покрити със сняг дори сега, в началото на зимата.

Той вдигна замислен поглед към обсипаното със звезди небе. Беше прекрасно, само двете огромни дупки го загрозяваха. Липсващите съзвездия на Райстлин.

Празноти в небето. Празноти в самия него.

На Танис не му се тръгваше на път, особено след скарването му с Лорана. Приятелите му предложиха да го придружат, защото никой не се чувстваше уютно сред бежанците.

Докато се подготвяше за пътешествието, Танис имаше много време за размисъл и в крайна сметка реши, че не го интересува дали Лорана го отбягва.

Пътуването се оказа приятно, поне н началото. Времето подхождаше по-скоро за късна есен, отколкото за ранна зима и слънцето топлеше земята. Единствено Райстлин си бе облякъл най-дебелото наметало. Всички в групата бяха весели, а разговорите им — изпълнени със закачки и спомени за хубавите дни, прекарани в Солас. Никой не говореше за мрачните неща, с които се бяха сблъсквали неведнъж.

Вечер Елистан разказваше какво е научил за древните богове от дисковете на Мишакал, които носеше със себе си. Тези разкази изпълваха душите им с покой и подхранваха вярата им. Дори Танис — който цял живот търсеше нещо, в което да повярва, и сега, когато го бяха намерили, гледаше на него доста скептично — дълбоко в себе си усещаше, че ако повярва, то ще е в това. Разбираше какво го възпираше и винаги, когато поглеждаше към Лорана, знаеше какво е то. Никога нямаше да намери покой, докато не разреши вътрешните си противоречия и борбата между елфското и човешкото в себе си.

Единствено Райстлин не вземаше участие в разговорите, веселието и закачките. Беше посветил дните си на изучаване на магическата си книга и когато някой прекъснеше заниманието му, отвръщаше с ръмжене. След вечерята, от която хапваше съвсем малко, той се усамотяваше, вперил поглед в нощното небе, съзерцавайки двете черни дупки. Зениците му с форма на пясъчен часовник отразяваха тази гледка.

Изминаха няколко дни и духовете помръкнаха. Слънцето не се показваше зад облаците, а от север задуха леден вятър. Заваля сняг и натрупа толкова, че един ден не можаха да продължат пътя си и се наложи да се скрият в някаква пещера, докато вятърът отвее преспите. Нощем поставяха двойни постова, макар никой да не знаеше защо. Усещаха само, че злото става все по-осезаемо. Ривъруайнд гледаше тревожно пъртината, която оставяха след себе си. Както би казал Флинт, дори сляпо джудже можеше да я проследи. Усещането за зло ставаше все по-силно — очи, които ги наблюдават, и уши, които ги подслушват.

Но кой би могъл да бъде? Тук в Прашните Равнини от триста години не живееше никой и нищо!

2.Между Господаря и дракона.Мрачното пътешествие.

Драконът въздъхна, изви огромните си криле, надигна туловището си и излезе от топлите и отпускащи води на горещия извор. Леденият зимен въздух нахлу в деликатните му ноздри и го удари в гърлото. Той преглътна болезнено и след като твърдо се противопостави на изкушението да се върне в топлия басейн, започна да се изкачва по масивното възвишение.

Стъпваше раздразнено по хлъзгавата земя, а скалата се трошеше под ноктестите му стъпала и камъните падаха с грохот долу в долината.

За миг изгуби равновесие и бързо разпери огромните си криле, за да се задържи. Това го раздразни още повече. Утринното слънце освети планинските върхове и докосна сините му люспи, но не стопли кръвта му. Той отново потръпна.

Сините дракони не понасяха зимата. Нито мрачната и студена земя. С тази мисъл, която напоследък изобщо не го напускаше, Скай се огледа за господаря си. Откри го на едно възвишение — внушителен мъж с рогат драконов шлем и драконова броня със сини люспи, който се взираше напрегнато в равнините долу, присвил очи от ледения вятър.

— Хайде, Господарю, връщай се в палатката. — „А аз да се връщам в топлия извор“ — добави наум Скай. — Този вятър пронизва до кости. Изобщо какво правиш тук?

Стори му се, че Господарят обмисля и планира разположението на войските, атаката на ятото дракони и други подробности. Но случаят не беше такъв. Превземането на Тарсис беше предвидено отдавна и планирано от друг Господар, тъй като тази земя бе под разпореждането на червените дракони. Сините дракони и техните господари владееха севера. „Макар че аз съм тук, в тези безплодни южни земи — помисли си с раздразнение Скай. — А зад мен има цяло ято сини дракони.“ Той извърна леко глава и погледна към другарите си, които пляскаха с криле в ранното утро, доволни от топлината на горещия извор, която изсмукваше студа от костите им.

„Глупаци — помисли си язвително Скай. — Само чакат сигнал от Господаря, за да нападнат, да подпалят небето и да изгорят градовете със смъртоносния си огън. Ето какво ги интересува. За тях вярата в Господаря не подлежи на обаждане. И са прави — трябваше да признае Скай. — Господаря ги води от победа към победа и досега не са загубили никой от своите. Оставят въпросите на мен, защото аз съм яздитното средство на Господаря и съм му най-близък. Е, да, така е. Ние с него просто се разбираме.“ — Не виждам причина да сме в Тарсис. — Скай казваше винаги онова, което изпитваше. За разлика от повечето дракони в Крин, които безропотно се подчиняваха на господарите си, Скай не се страхуваше от своя, а го уважаваше. — Червените не ни искат тук, това е ясно. А и ние не сме необходими. Този мекушав град, който не знам защо толкова те привлича, ще се предаде лесно. Армията им се хвана на въдицата и потегли към границата.

— Пристигнахме, защото моите шпиони ми казаха, че те са тук — или ще се появят в най-скоро време. Гласът на Господаря бе тих, но пронизваше повече от ледения вятър.

— Те… те… — измърмори нервно драконът и запристъпва неспокойно по скалната издатина. — Оставихме войната на север, губим ценно време и цяло богатство в стомана. И за какво? Заради някаква шайка скитници.

— Знаеш, че за мен парите не означават нищо. Ако пожелая, мога да купя целия Тарсис. — Той потупа шията на дракона със заледената си ръкавица. — Войната на север върви добре. Господарят Ариакус нямаше нищо против моето отпътуване. Бакарис е много добър млад командир и познава войските ми почти толкова добре, колкото и аз самият. А тези, които сега преследваме, не са просто шайка скитници. Именно те убиха Верминаард.

— Пфу! Той сам изкопа гроба си. Беше обсебен и не виждаше истинската цел. — Драконът хвърли поглед към господаря си. — Това важи и за други, не само за него.

— Обсебен ли? Да, прав си, но някой трябваше да обърне внимание на това обсебване. Той беше посветен и знаеше колко опасно може да бъде за нас знанието за древните богове, след като се разпространи сред хората. Според докладите на моите шпиони, хората вече имат водач, човек на име Елистан, който е посветен на Паладин. Поклонниците на Мишакал върнаха на земята истинското изцеление. Не, Верминаард беше прав. Опасността наистина е голяма. Ние трябва да я разпознаем и да я предотвратим, а не да се правим, че не съществува. Драконът изсумтя презрително.

— Този жрец, Елистан, не водач на хората, а на осем презрени човешки същества, които са били роби на Верминаард в Пакс Таркас. Сега са се сврели в Саутгейт при планинските джуджета. — Драконът приседна на скалата и най-после почувства лека слънчева топлина по люспестата си кожа. — Освен това шпионите ни докладват, че в момента те пътуват към Тарсис. До довечера този Елистан ще бъде наш и нещата ще приключат. Край с посветения на Паладин!

— Елистан не ми трябва. Не търся него. — Господарят сви безучастно рамене.

— Така ли? — Скай вдигна учудено глава. — А кой тогава?

— Други трима ме вълнуват особено. Ще ти дам подробното им описание, защото залавянето им е част от утрешното унищожение на Тарсис. Ето тези, които търся… — Господарят се приближи до дракона.

Танис крачеше през заснежените поля и ботушите му разчупваха със скърцане замръзналата ледена кора. Слънцето грееше високо в гърба му, но не топлеше. Той се загърна плътно с наметалото си и погледна назад, за да се увери, че никой не е изостанал. Всички го следваха, като по-силните и издръжливи проправяха пътя на по-слабите. След Танис вървеше Стърм, стабилен и уверен, както винаги, макар и все още разстроен от раздялата с Чука на Карас — за него той притежаваше почти мистична стойност. Изглеждаше по-изтощен от обикновено, но не изоставаше от полуелфа, въпреки че пътуваше в пълно бойно снаряжение и тежестта на бронята го караше да затъва на всяка крачка.

Следваше го Карамон, натоварен освен със своя и с багажа на брат си, както и с множество оръжия. Самият му вид предизвикваше умора у Танис, но огромният воин крачеше с лекота и дори разширяваше пъртината за онези, които го следваха.

Четвърти в колоната беше Гилтанас — елфски принц и син на Говорителя на Слънцата, управника на елфите от Куалинес-ти. Двамата с Танис бяха израснали като братя и можеха да бъдат много близки, но Танис бе само наполовина елф, плод на брутално изнасилване от човек. Преди да напусне елфите, той бе обикнал сестрата на Гилтанас, Лорана, и затова сега си мислеше, че Гилтанас предпочита да го види мъртъв. Ривъруайнд и Златна Луна крачеха заедно след елфския принц. Плътните им кожени наметките предпазваха от студа, който не беше нещо ново за тях и определено не докосваше огнените им сърца. Бяха женени по-малко от месец и огромната любов и уважение, които изпитваха един към друг, олицетворяваше самопожертвователната обич, която бе придобила нови измерения чрез познанието за древните богове.

След тях вървяха Елистан и Лорана. За Танис беше странно, че винаги когато поглеждаше към Ривъруайнд и Златна Луна, след това погледът му се преместваше към Елистан и Лорана. Винаги бяха заедно, погълнати от някакъв сериозен разговор. Посветеният на Паладин, внушителен в бялата си роба, която се открояваше дори на фона на снега, макар и белобрад, с оредяваща коса, все още изглеждаше превъзходно и можеше да очарова едно младо момиче. Малцина бяха онези, както мъже, така и жени, които, като погледнеха леденосините му очи, не изпитваха преклонение пред него.

Лорана, която крачеше до него, беше избягала от дома си в Куалинести, за да последва Танис — нейната голяма любов. Макар че беше още много млада, обстоятелствата я принудиха да съзрее бързо и сега очите й виждаха болката и страданието, които я заобикаляха. Знаеше, че мнозина от групата, включително и Танис, я смятат за излишен товар и с всички сили се стараеше да се докаже. Когато Елистан тръгна да търси подслон на осемстотинте бегълци от Пакс Таркас, Лорана му се притече на помощ и облекчи неимоверно задачата му. Беше станала незаменима, факт, който Танис все още не можеше да преглътне. Той стисна зъби и премести погледа си към Тика.

Девойката, която по неволя се беше присъединила към тях, вървеше заедно с Райстлин само защото Карамон я беше помолил да наглежда брат му и да му помага, докато той проправя път на останалите. Но нито тя, нито Райстлин изглеждаха доволни от компанията на другия. Магьосникът пристъпваше бавно, свел глава срещу вятъра. Често спираше и кашляше почти до припадък. Тика му предлагаше помощта си, но той я отблъскваше с ръмжене. От Флинт, който вървеше след тях, се виждаше само върхът на шлема му, завършващ с „грифонска грива“. Танис му припомни, че грифоните нямат гриви и това трябва да е конска грива, но джуджето, което не можеше да понася коне и кихаше в тяхно присъствие, беше отказало да повярва и дума. Полуелфът се усмихна и поклати глава, като се сети как Флинт искаше да върви начело и чак когато Карамон за трети път го измъкна от поредната пряспа, се беше се съгласил да върви в „ариергарда“.

До джуджето припкаше Таселхоф Бърфут и му разказваше някаква история как навремето намерил един вълнист мамут — каквото и да беше това животно, — който двама пишман-магьосници държали в плен. Танис въздъхна, защото Тас му лазеше по нервите. Вече му бе направил строга забележка, когато удари Стърм по главата със снежна топка, но знаеше, че приключенията и новите изживявания бяха смисълът на живота на кендера. Той се наслаждаваше на всяка минута от това изтощително пътешествие.

Да, всички бяха тук. И все още го следваха.

Танис се обърна рязко и се загледа на юг. „Защо следват точно мен! — запита се тъжно. — Та аз не съм наясно накъде отива дори собственият ми живот. Не съм като Стърм, който иска да освободи земята от драконите, както е сторил неговият идол — Хума. Не съм като Елистан, чиято мисия е да върне на хората познанието за древните богове. Не съм дори като Райстлин, чиято цел е да се сдобие с огромна мощ.“ Стърм го побутна и посочи напред. На хоризонта се бе появила редица от ниски хълмове. Ако картата на кендера беше вярна, град Тарсис трябваше да се намира точно след тях с белокрилите кораби и снежнобелите кули. Тарсис Великолепният.

3.Тарсис Великолепният.

Бяха стигнали до подножието на голите пустинни хълмове и според картата от тях се виждаше град Тарсис.

— Опасно е да се изкачим горе през деня — каза Стърм и закри устата си с шала. — Всичко живо ще ни забележи.

— Прав си. Ще лагеруваме в подножието. Но аз все пак ще отида, за да погледна града.

— Това изобщо не ми харесва — измърмори мрачно Стърм. — Нещо не е наред. Искаш ли да дойда с теб? Танис погледна умореното му лице и поклати глава.

— По-добре организирай пренощуването.

Облечен в бяло наметало, той се приготви да изкачи заснежените, осеяни с оголени скали възвишения. Тъкмо щеше да тръгва, когато нечия ледена ръка го докосна. Обърна се и срещна погледа на магьосника.

— Аз ще дойда с теб — прошепна Райстлин. Танис го изгледа учудено, после отправи поглед към хълмовете. Изкачването нямаше да е леко, а магьосникът не обичаше тежките физически усилия. Райстлин проследи погледа му и разбра какво мисли.

— Брат ми ще ми помогне — той махна към Карамон, който също изглеждаше изненадан, но безпрекословно застана до брат си. — И аз искам да хвърля един поглед на Великолепния Тарсис. Танис още веднъж го изгледа внимателно, но лицето му беше по-твърдо и от това на статуя.

— Добре. Но с това червено наметало ще изглеждаш като кърваво петно на фона на снега. Покрий се с нещо бяло. — Саркастичната му усмивка бе почти пълно копие на тази на Райстлин. — Вземи една наметка от Елистан.

Танис застана на билото на хълма, от който трябваше да види легендарния град, и тихо изруга. Придърпа още по-ниско качулката си и започна да се спуска към града, изпълнен с горчиво разочарование.

Карамон побутна брат си.

— Какво става, Райст? Нищо не разбирам.

— Твоят мозък е в меча, братле — прошепна язвително магьосника и се разкашля. — Погледни това легендарно пристанище. Какво виждаш?

— Ами… — Карамон се запъна. — Никога не съм виждал толкова голям град. Има и кораби, точно какво говореха хората…

— Белокрилите кораби на Великолепният Тарсис — цитира тъжно Райстлин. — И все пак, нещо не ти ли направи впечатление, не забелязваш ли нещо странно?

— Май не са в много добро състояние. Платната са изпокъсани и… — Карамон премигна и си пое дълбоко въздух. — Няма вода!

— Точно така.

— Но картата на кендера…

— … е от времето преди Катаклизма — прекъсна го Танис, който се беше присъединил към тях. — По дяволите, трябваше да се сетя! Трябваше да предвидя тази възможност! Великолепният Тарсис, легендарното пристанище, е пресъхнало!

И несъмнено е така от триста години насам — прошепна Райстлин. — Огнената планина се е стоварила от небето и е създала нови морета — едно от които видяхме в Ксак Тсарот, — но е унищожила други. Само че какво ще правим сега с бежанците?

— Не знам — процеди Танис. Той погледна още веднъж града и се обърна. — Опасно е да стоим повече тук. Морето няма да се върне само защото на нас ни се иска. — Той се обърна и бавно заслиза по склона на хълма.

— А ние какво ще правим? — запита брат си Карамон. — Не можем да се върнем в Саутгейт. Знам, че някой или нещо ни следва на всяка крачка. — Той се огледа тревожно. — Усещам очи, които ни следят, дори и в този момент. Райстлин сложи ръка на рамото му и за един кратък момент приликата между двамата беше наистина удивителна.

— Абсолютно си прав да се доверяваш на предчувствията си, братко — отвърна тихо магьосникът. — Заобиколени сме от могъщо зло и неимоверна опасност. Усещам ги около себе си още откакто хората пристигнаха в Саутгейт. Опитах се да ги предупредя… — Кашлицата прекъсна думите му.

— Как разбра? Райстлин поклати глава и доста време не можа да проговори. След това пристъпът премина, той преглътна и изгледа брат си с раздразнение.

— Колко пъти да ти казвам? Аз просто знам. Възприемай го както искаш. Платих за това познание в Кулите на Висшата Магия. Дадох здравето си и за малко не се разделих със здравия си разум. Платих с… — Райстлин млъкна и изгледа продължително близнака си.

Карамон пребледня и замълча както винаги, когато станеше ще въпрос за Изпитанието. Понечи да каже нещо, задави се и се прокашля.

— Просто не разбирам.

Райстлин въздъхна и поклати глава, свали ръката си от рамото му и тръгна надолу, подпирайки се на жезъла си.

— Няма и да разбереш! Никога!

Преди триста години Великолепният Тарсис бе столица на земите на Абанасиния. Оттук отплаваха кораби към всички знайни земи в Крин, а после се връщаха с всевъзможни предмети — скъпоценни и необикновени, ужасни и деликатни. Но най-впечатляващ бе пазарът на града, защото корабите докарваха и екзотични другоземци. Повечето бяха облечени в шарена коприна и носеха купища бижута. Продаваха подправки и чай, портокали и перли, както и пъстри птици в кафези. Други, облечени в необработени кожи, предлагаха скъпи кожи от странни животни.

Естествено на пазара имаше и купувачи, не по-малко екзотични и непознати от продавачите. По тесните улички крачеха бели, червени и черни магьосници, които издирваха редки съставки за заклинанията си. Дори и по онова време всички ги отбягваха и те ходеха самотни и изолирани от тълпите и никой не смееше да ги мами в търговията. Имаше и посветени, които също търсеха съставки за церовете си. Защото в Крин имаше посветени и преди Катаклизма. Едни от тях се покланяха на боговете на доброто, други на неутралните, а трети — на боговете на злото. Но всичките бяха могъщи и молитвите им, независимо дали са отправени към доброто или към злото, се изпълняваха.

Сред тези екзотични и странни хора по пазарите на Тарсис се разхождаха соламнийски рицари, които поддържаха реда, спазвайки духа и буквата на Кодекса и Мярката. Те бяха следовници на Паладин и всеки знаеше, че се подчиняват сляпо и единствено на вярата си.

Каменните стени на Великолепния Тарсис се охраняваха от специална гвардия, за която се говореше, че никога не е била побеждавана от врагове. Градът се управляваше от Господарска фамилия и за късмет на всички тази фамилия служеше на всеобщото благополучие и справедливост в Тарсис се бе превърнал в център на просветата — тук се събираха, за да споделят знанието си, мъдреци от всички краища на света. Построиха се училища, огромна библиотека и храмове за боговете. От всички страни пристигаха жадни за знание младежи и девойки.

Ранните драконови войни не засегнаха Тарсис. С внушителните си каменни стени, обучена армия, независими белокрили кораби и несломимите соламнийски рицари градът не падна на колене дори пред Кралицата на Мрака. Хума успя да унищожи драконите преди тя да прегрупира силите си. Тарсис процъфтяваше, за да се превърне по време на Епохата на Могъществото в най-богатия и горд град в цял Крин.

Но както неизменно се случва, точно гордостта го накара да иска от боговете все повече и повече — богатство, слава, власт. Народът почиташе Върховния жрец на Ищар, който, сляп за страданията в равнините, има наглостта да поиска от боговете чест с която бяха удостоили самия Хума. Дори соламнийските рицари, които, макар да спазваха стриктно религиозните ритуали почти не влагаха душа в тях, се увлякоха по него.

Тогава дойде Катаклизмът — нощ на ужас и огън, изсипал се от небето. Земята се разтресе и разтвори, когато в справедливия си гняв боговете запокитиха скала от огън върху Крин и наказаха самозабравилия се Върховен жрец на Ищар и неговия народ.

Хората се обърнаха към рицарите на Соламния.

— Вие сте праведни, помогнете ни! — крещяха те. — Умилостивете боговете! Но рицарите не можеха да сторят нищо. Небето продължаваше да бълва огън, морето пресъхна, корабите останаха на сухо, а каменните стени на града рухнаха. Когато ужасната нощ свърши, Тарсис вече не беше пристанище. Белокрилите кораби лежаха килнати на пясъка като ранени птици. Оцелелите граждани се опитаха да възстановят доколкото могат града си и заживяха в очакване всеки момент да се притекат на помощ рицарски войски от Палантас, Солантус, Вингаард Кийп и Телгаард, които да ги защитят за пореден път.

Но рицарите не дойдоха. Те имаха собствени проблеми и не можеха да напуснат Соламния. Но дори и да бяха организирали войските си, нямаше как да стигнат до Тарсис, защото в Абанасиния се беше появило ново море и те нямаха кораби. Джуджетата от планинското кралство на Торбардин затвориха проходите и отказаха да пропуснат когото и да било, а елфите обвиниха хората за катастрофата и се оттеглиха в блатата на Куалинести. Тарсис изгуби всякаква връзка със севера.

И така, когато стана ясно, че рицарите са изоставили града, дойде Денят на Прогонването. На народа му трябваше някой, върху когото да се стовари вината за бедственото положение, и Господарят на града се оказа в изключително деликатно положение. Самият той не вярваше в продажността на рицарите, но ако застанеше на страната на рицарите, щеше да изгуби контрол над града. Затова той не се намеси, когато разярените тълпи се саморазправиха с малкото останали в града рицари.

След известно време редът по улиците бе възстановен. Господарят и семейството му събраха нова гвардия. Но нищо не беше същото. Хората повярваха, че боговете, които почитаха откакто се помнеха, са се отвърнали от тях и намериха нови богове, но те почти никога не отвръщаха на молитвите им. Всички сили на посветените отпреди Катаклизма бяха изчезнали безвъзвратно. Сред хората бродеха жреци с лъжовни обещания и лъжовна вяра. Шарлатани наводниха града и продаваха измислени панацеи.

Измина още време и градът се обезлюди. Нямаше вече моряци, които да се разхождат по улиците, а елфите, джуджетата и хората престанаха да идват. Онези, които останаха в града, харесаха този начин на живот и започнаха да изпитват недоверие и подозрителност към останалия свят.

Градската стена беше възстановена, но вътрешността на града — храмовете, училищата и голямата библиотека — беше в руини. Пазарът бе отворен наново, но сега там се продаваха само селскостопански продукти и фалшиви церове, забъркани от жреците, които проповядваха нови религии. Безвремието покри града като пелена. Славното минало остана само сън, в който мнозина дори не вярваха, макар останките от величието все още да се виждаха навсякъде.

Разбира се, в Тарсис също бяха чули за войната, но никой не вярваше на тези слухове. Господарят на града все пак беше изпратил гвардията да охранява южните подстъпи към града. Когато го питаха защо, отговаряше, че е рутинно бойно учение. В крайна сметка всички слухове идваха от север, а всички знаеха, че продажните соламнийски рицари отново искат да завладеят града. Дори бяха пуснали слухове за поява на дракони!

Такъв беше Великолепният Тарсис, градът, в който спътниците влязоха с първите лъчи на изгряващото слънце.

4.Арестувани!Героите се разделят.Злокобно предсказание.

Малцината дремещи стражи на градската стена се събудиха при вида на въоръжената и изтощена компания. Танис им обясни, че идвали отдалеч и търсели къде да седнат. Пуснаха ги, без да се усъмнят в тях, защото в града пристигаха какви ли не странници, и ги упътиха към хана „Червения дракон“.

Нещата можеха да приключат благополучно, но докато минаваха през портата, вятърът развя наметалото на Стърм и отдолу проблесна излъсканата му броня. Върху античния нагръдник стражът видя презряната емблема на соламнийски рицар. Той проследи групата по улиците на заспалия град и видя, че влизат в хана и изчака отвън да се настанят по стаите си. След това се промъкна вътре и размени няколко думи със съдържателя. Надникна в общото помещение и след като се увери, че спътниците са се разположили удобно и скоро нямат намерение да стават, побърза да докладва където трябва.

— Така става, когато се доверяваш на кендерски карти! — изръмжа Флинт, отмести чинията и се избърса с опакото на дланта си. — Озоваваш се в пристанище без вода!

— Не съм виновен — възпротиви се Тас. — Преди да потеглим Танис ме попита дали имам карта на Тарсис и аз му я дадох, но го предупредих, че е отпреди Катаклизма. На нея всичко, което е отбелязано, си е на мястото. А това, че океанът го няма вече, защо аз да съм виновен и…

— Стига, Тас — въздъхна Танис. — Никой не те обвинява. Просто хранехме твърде големи надежди.

Умилостивеният кендер нави картата и я прибра при останалите скъпоценни карти на Крин, след което подпря брадичката си и огледа омърлушената компания. Обсъждаха бъдещите си действия, но разговорът не вървеше. Тас се отегчи. Искаше да разгледа града въпреки късния час. Беше чувал, че има пазар, който изобилствал от прекрасни неща, които чакаха някой да им се наслади. Освен това бе забелязал и неколцина кендери, с които искаше да поговори за родината си. Тас се унесе в мислите си, но Флинт го ритна под масата. Кендерът въздъхна и отново се заслуша в разговора. Танис тъкмо казваше:

— Ще пренощуваме тук, ще разучим какво е положението и ще изпратим информацията в Саутгейт. Възможно е по на юг да има друго пристанище. Някои от нас може да отидат и да проверят. Ти какво мислиш, Елистан? Посветеният отмести чинията си.

— Очевидно нямаме друг избор. Но аз ще се върна в Саутгейт. Не мога да оставя хората си. Ти също трябва да дойдеш с мен, скъпа — той покри с длан ръката на Лорана. — Няма ад се оправя без помощта ти. Тя му се усмихна, но когато погледна Танис, усмивката й изчезна моментално.

— Ние с Ривъруайнд решихме да се върнем с Елистан — намеси се Златна Луна. Лъчите на изгряващото слънце осветяваха сребристорусата й коса. — Хората имат нужда от лечителската ми дарба. — О, младоженците тъгуват за уединението на брачната палатка — промърмори уж на себе си Карамон, но така, че да го чуят всички.

Златна Луна се изчерви до уши, а съпругът й се засмя.

Стърм изгледа осъдително Карамон и се обърна към Танис:

— Идвам с теб, приятелю.

— Ние също — отзова се веднага Карамон. Рицарят се намръщи и погледна към Райстлин, който седеше до огъня, плътно загърнат в червената си роба, и пиеше вонящата билкова отвара, която облекчаваше кашлицата му.

— Брат ти изглежда доста зле, за да пътува, Карамон…

— Как така изведнъж се загрижи за здравето ми, рицарю? — прошепна язвително магьосникът. — Май не здравето ми те безпокои, а силата ми, която става все по-голяма. Ти се страхуваш от мен…

— Достатъчно! — прекъсна ги Танис.

— Или магьосникът, или аз — изрече с леден глас рицарят.

Кендерът се възползва от момента, в който всички бяха погълнати от разправията, и безшумно се изниза през вратата на „Червения дракон“. Името на хана му се стори много забавно, но Танис изобщо не се беше засмял. Той вече не се смееше на нищо. Държеше се така, сякаш е понесъл света на плещите си. Таселхоф подозираше каква е причината. Той извади от една от многобройните си торби пръстена, представляващ венец от бръшлянови листенца — онзи, който Лорана бе хвърлила точно пред краката му, когато Танис й го върна.

Кендерът реши, че след като това свърши, всички трябва да си отдъхнат едни от други и да се впускат в самостоятелни приключения. Естествено той щеше да тръгне с Танис и Флинт — твърдо вярваше, че нито единият, нито другият ще се справят без него. Но първо искаше да хвърли един поглед на този интересен град.

Танис успя поне за момент да потуши свадата между Стърм и Райстлин. Магьосникът се съгласи да остане в Тарсис и да потърси останките на старата библиотека. Карамон и Тика предложиха да останат с него, докато Танис, Стърм, Флинт и Тас проучат какво става на юг, а на връщане да ги вземат. Останалите трябваше да отнесат нерадостните вести в Саутгейт.

След като се разбраха, Танис отиде да плати на съдържателя.

Докато броеше сребърните монети, усети нечий допир.

— Помоли да ми дадат стая по близо до тази на Елистан — каза Лорана.

— И защо? — попита той, едва сдържайки гнева си.

— Пак ли? — въздъхна Лорана.

— Не знам за какво говориш — отвърна ледено Танис и обърна гръб на хилещия се съдържател.

Девойката го хвана за ръката.

— За пръв път в живота си върша нещо значимо и полезно. А ти искаш да го изоставя заради глупавата ти ревност…

— Не ревнувам — избухна Танис и се изчерви. — Още в Куалинести ти казах, че нещата не са такива, каквито бяха в нашата младост. Аз… — Той млъкна и се зачуди дали беше точно така. Дори в този момент сърцето му се свиваше от красотата й. Да, нямаше я юношеската любов, но сега изпитваше друго, по-силно чувство. И него ли щеше да пренебрегне заради нерешителността и ината си? Осъзна, че се държи типично по-човешки — отказваше се от нещо, за да страда, когато го изгуби. Той поклати объркано глава.

— Щом не ревнуваш, защо не ме оставиш да си върша работата? Ти…

— Шшт! — Танис вдигна ръка пред лицето й. Лорана се вбеси и понечи да продължи, но той я изгледа гневно и думите замряха на устните й.

Полуелфът се заслуша. Да, прав беше. Сега чуваше съвсем ясно пронизителния звук от хупака на Тас, от който можеше да ти настръхне косата — това бе сигнал за тревога.

— Неприятности. Събери всички тук — прошепна той. Лорана видя напрегнатото изражение на лицето му и веднага отиде при останалите. Танис се обърна рязко към съдържателя, който тъкмо се измъкваше иззад бюрото. — Къде отиваш?

— Да проверя стаите ви, сър — отвъдна мъжът и побърза да се скрие в кухнята.

В същия момент Тас влетя в хана.

— Стражи! Идват насам!

— Не вярвам да е заради нас — възпротиви се Танис, но внезапно го порази една мисъл. — Тас…

— Нищо не съм направил, честно! — запротестира кендерът. — Дори не успях да стигна до пазара, а само до края на улицата. Там имаше цял взвод. Идва насам.

— Какво става? Какъв взвод? — попита Стърм, който тъкмо влизаше в общото помещение. — Това поредната кендерска измишльотина ли е?

— Не — сряза го Танис. — Запазете тишина! Всички замълчаха. Сега тропотът на множество подковани ботуши се чуваше съвсем ясно. Спътниците се спогледаха тревожно.

— Съдържателят се изпари. Някак прекалено лесно влязохме в града, значи ще последват неприятности. — Танис се почеса по брадата. Даде си сметка, че всички чакат неговото решение. — Лорана, ти и Елистан се качете горе. Стърм и Гилтанас ще останат с мен. Останалите да се качат в стаите си. Ривъруайнд, ти отговаряш за тях и заедно с Карамон и Райстлин ще ги защитавате. Райст, ако се наложи, използвай магия, Флинт…

— Аз съм с теб — заяви джуджето, без да го изслуша. Танис се усмихна и сложи ръка на рамото му.

— Дори не съм си помислил, че няма да тръгнеш с мен. Флинт се ухили, извади бойната брадва от калъфа на гърба си и я подаде на Карамон.

— По-добре да я вземеш ти, отколкото тия въшливи стражи.

— Идеята е добра — отбеляза Танис, откопча от кръста си Змееубиеца, вълшебния меч, даден му от Кит-Канан, краля на елфите, и го подаде на Карамон.

Гилтанас също предаде безмълвно меча и лъка си.

— Хайде, Стърм, ти си наред. — Карамон протегна ръка.

Рицарят се намръщи. Старинният двуостър меч и ножницата бяха единственото, останало от баща му, изчезнал безследно, след като беше изпратил съпруга си и невръстния си син в далечни земи, за да спаси живота им. Той разкопча бавно ножницата от колана си и я подаде на Карамон.

Воинът забеляза неохотата му и стана сериозен.

— Знаеш, че при мен са в пълна безопасност, Стърм.

— Знам. — Рицарят се усмихна мрачно и погледна към застаналия на стълбите Райстлин. — Освен това винаги мога да разчитам на великия червей Катирпелиус, който ще ги защити, нали така, магьоснико?

Райстлин се изненада, че си е спомнил онзи момент в опожарения Солас, когато измами таласъмите, че мечът на Стърм е омагьосан. Та това бе почти благодарност! Райстлин се усмихна за миг.

— Да. Можеш да разчиташ на Червея. Не се бой, рицарю. Мечът ти е в безопасност, както и животът на онези, които сте поверили… ако изобщо нещо е в безопасност… Сбогом, приятели — прошепна той и странните му очи проблеснаха. — На някои от нас не им е писано да се видят повече в този свят! — Магьосникът се поклони, прибра полите на червената си роба и се изкачи по стълбите.

„Няма ли поне един път да се оттегли нормално, а не с гръм и трясък“ — помисли раздразнено Танис, но чу тропота на подкованите ботуши пред вратата на хана и припряно ги подкани.

— Тръгвайте! Дори и да е прав, в момента нищо не можем да сторим.

Останалите го погледнаха тревожно и неохотно се подчиниха. Карамон остана с изваден меч, докато всички не се прибраха в стаите си.

— Не се притеснявайте за нас — изпрати ги смутено той. — Ние ще се оправим. Ако не се върнете до довечера…

— Не ни търсете! — заповяда Танис, отгатнал мисълта му. Злокобното предсказание на Райстлин го бе разтревожило повече, отколкото си даваше вид. Познаваше го много отдавна и съзнаваше, че могъществото му расте, както растат и черните сенки, които го заобикалят. — Ако не се върнем, заведи останалите в Саутгейт.

Карамон кимна неохотно и се отправи към стълбите.

Оръжията подрънкваха на всяка крачка.

— Може да е само рутинна проверка — отбеляза припряно Стърм, който наблюдаваше стражите през прозореца на хана. — Ще ни разпитат и ще си отидат.

— Имам чувството, че идват да ни арестуват. Забеляза ли как всички се покриха? Но ще трябва да се задоволят само с някои от нас.

Охраната влезе в хана начело с началника на полицията. Стражът от градската стена също беше там.

— Това са те! — извика той и ги посочи. — Ето го рицаря, нали ви казах. С него са брадатият елф, джуджето, кендерът и елфският големец.

— Добре, добре — побърза да го прекъсне началникът. — Къде са останалите? — попита той и даде знак на стражите да насочат арбалетите си към тях. Не разбирам защо е всичко това? — Танис се опитваше да бъде спокоен. — Ние само минаваме през Тарсис. Така ли посрещате чужденците във вашия град?

— Тук чужденците не са добре дошли — отвърна началникът Погледът му се насочи към Стърм и той направо изръмжа.

— Особено тези от Соламния! Ако сте невинни, както твърдите сигурно няма да имате нищо против да отговорите на някои въпроси на Господаря и неговия съвет. Къде е останалата част от групата?

— Приятелите ми са изморени и си почиват. Пътуването ни беше дълго и изтощително. Не е нужно да ги безпокоите. Ние четиримата ще дойдем с вас и ще отговорим на въпросите на съвета.

— Петима — обади се Тас, но никой не му обърна внимание.

— Доведете ги всичките — нареди началникът на хората си. Двама стражи се запътиха към стълбите, но те изведнъж избухнаха в пламъци. Помещението се изпълни с дим. Всички хукнаха към вратата. Танис сграбчи Таселхоф, който наблюдаваше зрелището с широко отворени очи, и го извлече навън.

Полицейският началник надуваше неистово свирката си, стражите търчаха по улицата и създаваха още по-голяма паника. Но пламъците изгаснаха така бързо, както и избухнаха. Той прекрачи пребледнял вратата на хана. Танис надникна над рамото му и поклати глава. Нямаше и следа от дим — всичко беше абсолютно непокътнато. От горната част на стълбището се дочуваше съвсем слабо гласът на Райстлин. Началникът погледна натам и напевът утихна. Танис преглътна и си пое въздух. Предполагаше, че е не по-малко блед от полицая. Силата на Райст определено растеше…

— Магьосникът сигурно е горе — измърмори началникът.

— Браво бе, свирчо, доста време ти трябваше, за да загрееш… — започна Таселхоф с тон, който обикновено донасяше неприятности. Танис го настъпи и кендерът млъкна, но не пропусна да го изгледа отровно.

За щастие началникът не го беше чул. Той се обърна към Стърм.

— Значи идвате с нас тихо и кротко, разбрахме ли се?

— Имате честната ми дума. Можете да си мислите за рицарите каквото искате, но трябва да знаете, че моята чест е моят живот. Добре — съгласи се началникът и се обърна към стражите. — Двама да останат до стълбището. Останалите, покрийте всички изходи. Проверявайте всеки, който влиза и излиза. Всички ли имате описанията на чужденците?

Стражите закимаха, а двамата, които трябваше да охраняват стълбището, погледнаха страхливо нагоре и застанаха възможно най-далеч. Танис се усмихна мрачно на себе си.

Петимата тръгнаха след началника. Таселхоф грееше от щастие. Когато излязоха на улицата, Танис забеляза раздвижване зад един прозорец на втория етаж. Там стоеше Лорана с изкривено от страх лице. Тя вдигна ръка и устните й оформиха думата „съжалявам“ на елфски. Танис си спомни предсказанието на Райстлин и болката отново прониза сърцето му. Светът му се стори сив и пуст при мисълта, че може никога повече да не я види. Изведнъж осъзна колко близка му бе станала през последните нерадостни месеци. Безрезервната й вяра, смелост и несломимата й надежда го изпълваха с енергия! Колко различни бяха с Китиара!

Стражът го побутна в гърба и го върна към настоящето.

— Обърни се и престани да си разменяш сигнали с твоите приятели! Танис се подчини, но отново се замисли за Китиара. Не, тя никога не би помогнала на хората така, както правеше Лорана. Щеше да се разгневи и да ги остани на собствената им съдба — да живеят или умрат, защото презираше по-слабите от себе си. За негово учудване споменът за Китиара не предизвикваше предишния болезнен спазъм. Това правеше Лорана, която само допреди няколко месеца беше една разглезена принцеса, а сега караше кръвта му да кипва, а ръцете му да търсят всякакви поводи да я докоснат.

Когато стигнаха края на улицата, той отново се обърна, надявайки се да й даде някакъв знак, да й покаже, че е разбрал какъв глупак е бил. Да й покаже… Но пердето беше спуснато.

5.Размирици.Тас изчезва.Алхана Старбриаз.

— Мръсен рицар!

Камъкът удари Стърм по рамото. Той се сгърчи, макар че едва ли го беше заболяло много. Танис видя бледото му лице и потреперващия мустак и разбра, че болката е по-дълбока от тази, която може да причини което и да е оръжие. Но Стърм продължи да крачи с гордо вдигната глава, без да обръща внимание на обидите и подвикванията. От време на време стражите разгонваха тълпата, но го правеха театрално, уличната сган го знаеше и продължи да ги замерва с камъни и най-различни предмети. Не след дълго спътниците кървяха, покрити с боклуци и мръсотия.

Танис бе убеден, че рицарят няма да отвърне на провокациите, но затова пък едва удържаше Флинт. Боеше се, че в един момент той няма да издържи и ще се втурне да чупи глави. Но докато се занимаваше с него, съвсем забрави за Таселхоф.

Освен прословутото си разтегливо понятие за неприкосновеност на чуждата собственост, кендерите притежаваха още едно качество — доведената до съвършенство язвителност, която всички кендери владееха и благодарение на която тази миниатюрна раса оцеляваше. Успяваха да ядосат противника си до такава степен, че той изгубваше здравия си разум и започваше да се бие хаотично и непредпазливо. Докато пътуваше с внушителните си на ръст приятели, на Тас рядко му се налагаше да я използва. Сега бе моментът да я приложи и той започна да обижда безогледно.

Танис се усети твърде късно. Искаше да му затвори устата, но кендерът крачеше в началото на колоната, а полуелфът — най-отзад и нямаше как да му попречи.

Според Тас обидите „гаден рицар“ и „елфски боклук“ бяха напълно лишени от въображение, затова реши да демонстрира на тълпата какво богатство и словесно многообразие крие общият език. Обидите му бяха шедьоври от остроумие и находчивост. За жалост бяха твърде злостни, независимо от очарователната невинност, с която бяха изричани. Изрази като: „Това носът ти ли е или някакъв тумор? Бълхите, дето лазят по теб, дресирани ли са? Майка ти да не е била земеров?“ — бяха само началото. Ситуацията заплашваше да излезе извън контрол.

Стражите започнаха да поглеждат все по-тревожно към тълпата и началникът заповяда конвоят да побърза. Онова, което си представяше като триумфално шествие пред жителите на града, започна да клони към неуправляеми улични безредици.

— Накарайте го да млъкне! — изкрещя гневно той на арестуваните. Танис се опита да мине напред, но стражите и уличната тълпа му попречиха. В суматохата събориха Гилтанас на земята и Стърм се наведе над него, за да го предпази, Флинт раздаваше юмруци и ритници във всички посоки. Танис почти стигна до Таселхоф, когато един домат го уцели в лицето.

— Ей, началник, знаеш ли какво можеш да направиш със свирката си? Можеш да… Кендерът така и не довърши, защото точно в този момент се протегна една огромна ръка и го сграбчи. Друга ръка запуши устата му, а две здрави лапи обезвредиха яростно ритащите му крака. Върху главата му бе метнат чувал и от този момент нататък Тас усещаше само миризмата на мръсен брезент и това, че го отнасят нанякъде.

Тълпата се разлюля и побърза да се разпръсне. Танис избърса домата от лицето си и се огледа, за да се увери, че всички са живи и здрави. Стърм помагаше на Гилтанас да се изправи, след което избърса кръвта от сцепеното му чело. Флинт ругаеше, без да си поеме дъх, като в същото време вадеше парчета зеле от брадата си.

— Къде е този проклет кендер! Ще го… — Джуджето изведнъж млъкна и се заозърта. — Къде, по дяволите, е този проклет кендер? Тас? Ела да ми помогнеш…

— Тихо! — Танис се досети, че кендерът е успял да се измъкне и не искаше да го издадат.

— Това копеленце! Забърка ни в тази каша и се покри… — почервеня джуджето.

— Шшт!

Флинт млъкна, задавен от ярост.

Полицейският началник побърза да вкара арестантите в Съдебната палата. Едва след като се озоваха в безопасност зад стените на грозната тухлена сграда, осъзна, че един от тях липсва.

— Да го догоним ли, сър? — попита един от стражите. Началникът се замисли, но след това поклати ядосано глава.

— Зарежи. Никой не може да намери кендер, който не иска да го открият. Важното е, че прибрахме тези, които ни трябваха. Да изчакат тук, докато докладвам на Съвета. Той влезе през една дървена врата и остави спътниците във вмирисаното, тъмно преддверие. В ъгъла спеше някакъв пиян скитник и похъркваше. Стражите с мрачни лица махаха тиквени кори от униформите си и измъкваха от косите си разни обелки и други отпадъци. Гилтанас непрекъснато премигваше заради кръвта, която се стичаше в очите му, а Стърм безуспешно се опитваше да я спре.

Полицейският началник се показа на вратата и нареди на стражите да ги доведат.

Преди да влязат, Танис успя да се приближи до Стърм и го попита кой е главният. Ако имаме късмет, все още трябва да е един, който ме е виждал — отвърна шепнешком рицарят. — Господарите на Тарсис винаги са били честни и благородни хора. Освен това не виждам в какво могат да ни обвинят. Не сме направили нищо В най-лошия случай ще ни ескортират с въоръжен конвой и ще ни изгонят от града. Танис поклати недоверчиво глава и влезе в съдебната зала. Известно време не можа да нагоди зрението си към полутъмното помещение, което миришеше още по-лошо и от преддверието. Двама от съдиите дори държаха под носовете си портокали, набучени с клончета карамфил.

Шестимата членове на съвета седяха по трима на дървени скамейки от двете страни на Господаря, чийто висок стол беше поставен в средата на платформа. При влизането им той вдигна поглед и изви вежди, когато забеляза Стърм. Изражението му едва забележимо омекна и дори кимна леко в знак на приветствие. Танис се обнадежди. Спътниците пристъпиха и застанаха пред него — за тях столове нямаше.

— Какво е обвинението срещу тези мъже? — попита Господарят.

Полицейският началник изгледа злобно арестуваните.

— Подклаждат улични бунтове, милорд.

— Бунтове ли? — избухна Флинт. — Нямаме нищо общо с вашите бунтове! Това беше дело на онзи малоумен… От стената зад Господаря се приближи закачулена фигура и прошепна нещо в ухото му. Арестантите я забелязаха чак сега.

Флинт се закашля, млъкна, извика Танис изпод плътните си побелели вежди и поклати глава. Гиланталас избърса кръвта от челото си с треперещи ръце и изящните му елфски черти се разкривиха от ненавист. Единствено Стърм остана спокоен, когато погледна уродливото гущероподобно лице на драконянина.

Групичката в хана се събра в стаята на Елистан половин час след като стражите отведоха приятелите им. Карамон застана на пост пред вратата с изваден меч, а Ривъруайнд наблюдаваше през прозореца. Виковете на разгневената тълпа се чуваха дори тук. След известно време шумът стихна и настъпи тишина. Утрото премина без инциденти. Зимното слънце светеше, но не топлеше. Карамон прибра меча в ножницата и се прозя. Тика придърпа един стол и се настани до него. Ривъруайнд отиде при Златна Луна, която разпитваше Елистан какви са плановете му за бежанците.

Лорана остана до прозореца, макар че отвън нямаше нищо за гледане — тълпата се беше разотишла, а стражите, уморени от броденето нагоре-надолу, бяха потърсили малко топлина във входовете на сградите. Чуваше само приглушения разговор на Тика и Карамон, които се смееха на нещо свое. Лорана ги погледна. Воинът тихичко разказваше за някаква битка, а Тика го слушаше внимателно с обожаващ поглед. Младото момиче все още не се справяше особено добре с меча, но за сметка на това размахваше щита изкусно. Вече носеше доспехите си като втори дрехи и непрекъснато ги обновяваше с разни бойни трофеи. Докато разговаряше с нея, лицето на Карамон винаги се отпускаше и ставаше ведро. Те не се докосваха — възпираше ги странният поглед на магьосника, но стояха близо един до друг.

Лорана въздъхна и се обърна. Чувстваше се ужасно самотна. Освен това думите на Райстлин я бяха изплашили до смърт.

Магьосникът също въздъхна, но не от самота, а от раздразнение. Затвори книгата със заклинанията и застана под оскъдните слънчеви лъчи, които проникваха през прозореца. Трябваше да чете книгата всеки ден, защото магическите думи непрекъснато се размиваха и изгасваха като искри на вятъра. След всяко заклинание физическата и психическата му сила намаляваха, докато накрая той се изтощаваше до такава степен, че почивката ставаше жизненонеобходима.

Откакто спътниците бяха напуснали Солас, силата и могъществото на Райстлин растяха непрекъснато. Беше усвоил и някои заклинания от Физбан, отвеяният магьосник, загинал в Пакс Таркас. Колкото повече нарастваше могъществото му, толкова по-голяма ставаше неприязънта на останалите. Разбира се, никой нямаше и една основателна причина да не му вярва — всъщност много пъти беше спасявал живота им. Но около него витаеше нещо зловещо — тайно, безмълвно, недоизказано и неясно, като затворена мидена черупка. Райстлин поглади замислено корицата на тъмновиолетовата магическа книга, с която се бе сдобил в Ксак Тсарот, и погледна през прозореца. Златните му очи проблеснаха със студена светлина.

Лорана не обичаше да разговаря с него, но искаше да разбере какво означаваха думите му.

— Какво виждаш, когато гледаш надалеч? — попита го тя и седна до него. Обзе я странна слабост.

— Какво виждам ли? — повтори той. Гласът му беше изпълнен с искрена болка, а не с обичайната язвителност. — Виждам времето, което руши всичко. Човешката плът вехне и се разпада пред очите ми. Цветята се разпукват и умират в същия миг. Зелените листа падат на земята и дърветата остават завинаги голи. В моите очи винаги е зима и винаги е нощ.

— И… това са ти сторили в Кулите на Висшата Магия? — Лорана беше шокирана. — Защо? С каква цел?

Райстлин се усмихна с една от редките си и криви усмивки.

— За да ми напомня, че съм смъртен и да ме научи на състрадание. — Гласът му притихна. — На младини бях горд и арогантен. Най-младият, който щеше да премине през Изпитанието. Исках да им покажа на всички! — Крехката му ръка се сви в юмрук. — О, показах им и още как! Но те съсипаха тялото ми и изсмукаха съзнанието ми, докато накрая… — Той изведнъж млъкна и погледна Карамон.

— Какво? — попита Лорана, едновременно ужасена и очарована.

— Нищо. Забранено ми е да говоря за това. Ръцете му се разтрепериха. Челото му се ороси от пот, а дъхът му секна и той се разкашля. Лорана се изчерви, защото се почувства виновна и прехапа долната си устна.

— Аз… извинявай, че ти причиних болка. — Тя сведе глава и косата й скри лицето й — навик от детските години. Райстлин се наведе към нея почти несъзнателно и докосна с трепереща ръка великолепната й коса, която сякаш живееше собствен живот. Но тогава видя собствената си умираща плът, отдръпна се бързо и се сгуши на стола с горчива усмивка. Лорана нямаше представа, че когато я гледаше, Райстлин виждаше единствената красота в живота си. Млада, според елфските стандарти, тя оставаше недокосната от смъртта и старостта, дори в изкривеното зрение на магьосника.

Тя усети само, че той се бе навел за малко към нея.

Изпита необходимост да стане и да се отдалечи, но нещо я привличаше към него. Освен това още не беше отговорил на въпроса й.

— Аз… исках да кажа… можеш ли да виждаш бъдещето? Танис ми разказа за майка ти. — Тя е била — как се казваше — ясновидка? А и той винаги се съветва с теб… Райстлин я изгледа замислено.

— Съветва се с мен не защото виждам бъдещето, а защото мога да мисля, нещо, на което повечето в тази стая не са способни.

— Но… онова, което спомена, че някои от нас няма да се видят повече… — Лорана го погледна с тревога и копнеж. — Сигурно си видял нещо! Какво… кажи ми! Нещо за Танис ли? Райстлин се поколеба.

— Не знам. Нямам представа защо го казах. Просто… за миг почувствах… — Той замълча, очевидно се опитваше да си припомни нещо, но след това се отказа и сви рамене.

— Какво почувства? — не го остави на мира Лорана.

— Нищо. Както би казал рицарят, притежавам свръхразвито въображение. Значи Танис ти е разказал за майка ми? — неочаквано попита той. На Лорана не й хареса смяната на темата, но тъй като се надяваше да разбере нещо повече, кимна любезно.

— Каза, че имала ясновидска дарба. Виждала образи, които след това са ставали реалност.

— Вярно е — усмихна се горчиво Райстлин. — Но това не й донесе особена полза. Първият й съпруг бил красив воин от севера. Но само след няколко месеца страстта утихнала и двамата се почувствали нещастни. Майка ми имала крехко здраве и изпадала в състояния на транс, които продължавали с часове. Били бедни и живеели с онова, което мъжът й изкарвал с меча. Той бил благородник, но никога не й разказал за семейството си. Съмнявам се, че й е казал и истинското си име. — Райстлин смръщи вежди. — Но съм сигурен, че Китиара го знае и затова тръгна на север — да търси семейството му.

— Китиара… — Името прониза Лорана като болен зъб, но тъй като много искаше да разбере повече за жената, която Танис обича, продължи да разпитва. — Значи този благородник е неин баща?

Райстлин я изгледа замислено.

— Да. Тя е заварената ми сестра. По-голяма е от нас двамата с около осем години. Според мен прилича изцяло на баща си — красива, решителна, избухлива, войнствена, силна и безстрашна.

Той я е научил на единственото, което умеел — да се сражава.

След време започнал да предприема все по-дълги и по-дълги пътешествия, докато един ден просто не се върнал. Майка ми убедила Висшите Търсачи да го обявят за починал и се омъжила ла за нашия баща — простоват човечец, дървосекач. Ясновидската дарба й изневерила за пореден път.

— Защо? — попита внимателно Лорана, удивена от словоохотливостта на магьосника, без да подозира, че от нейното присъствие той получава повече, отколкото дава, дори само като наблюдава загрижения израз на прекрасното й лице.

— Най-вече защото е родила нас двамата. — Той получи нов пристъп на кашлица, млъкна и махна на брат си. — Карамон! Време е за питието ми. Или си ме забравил заради компаньонката си?

Карамон замлъкна насред смеха.

— Не, Райст. — Воинът побърза да вземе чайника от огнището.

Райстлин се обърна към Лорана, която притеснена наблюдаваше сцената, и продължи, сякаш нищо не се беше случило.

— Майка ни така и не успяла да се възстанови след раждането.

Акушерката ме помислила за мъртъв и сигурно наистина съм щял да умра, ако не е била Китиара. Самата тя казва, че е спечелила първата си битка срещу смъртта и наградата съм бил аз. Тя ни отгледа. Майка ни нямаше сили да се грижи за нас, а баща ни работеше денем и нощем, за да ни осигури някаква прехрана. Той загина по време на злополука, когато с Карамон бяхме още малки. Същия ден майка ми изпадна в транс… от който така и не излезе. Умря от глад.

— Ужасно! — потръпна Лорана.

Райстлин замълча и се загледа в сивото зимно небе. След това изкриви устни.

— Тогава научих един изключително ценен урок — трябва винаги да контролираш силата си. Никога не я оставяй тя да те контролира.

Лорана си помисли, че сега е моментът да го попита за онова, което толкова силно искаше да узнае. Тя така и не разбра, че е попаднала в един изкусно планиран капан. Защото Райстлин се забавляваше да разкрива тайните на човешките души, които някога можеха да му бъдат от полза. Все пак любовта и любопитството надделяха.

— И какво стана после с Кит… Китиара? — заекна тя в стремежа си да не се издаде и се изчерви от неудобство. Магьосникът наблюдаваше с интерес вътрешната й борба, но продължи спокойно да отговаряха въпросите й.

— Китиара напусна дома ни на петнайсет години и започна да си изкарва прехраната като воин. Беше много добра с меча — Карамон ми го е казвал — и затова лесно си намери работа като наемник. Е, от време на време се връщаше да види как я караме. След като пораснахме и се научихме да се бием, започна да ни взима със себе си. Тогава с Карамон се научихме да се сражаваме заедно — аз използвах магията, а брат ми меча. После тя се запозна с Танис… — погледът на Райстлин проблесна при неудобството на Лорана — и много често пътувахме заедно.

— С кого пътувахте? Къде ходехте?

— Със Стърм Брайтблейд, който мечтаеше да стане рицар, с кендера, Танис и Флинт, преди да се пенсионира като ковач. Но пътищата станаха толкова опасни, че той се отказа да ходи надалеч. Освен това вече бяхме научили каквото можахме един от друг, започнахме да си омръзваме и Танис предложи да се разделим.

— Значи още тогава той е бил ваш водач? — Тя се обърна към миналото, за да си го припомни — без брада и без бръчките на отговорността и умората. Но принадлежността му към двете раси го измъчваше и не му даваше покой още по онова време.

Едва сега, след като поживя в света на хората, започваше да вниква в душевния му хаос.

— Да, той притежава необходимите качества на лидер — бърза мисъл, интелигентност, интуиция. Но и повечето от нас също ги имат — кой повече, кой по-малко. Стърм е благородник, неговото родословие може да се проследи до много древни времена.

— Защо се подчинява на един полуелф? Ами Ривъруайнд? Той изобщо не вярва на нечовеците и има съвсем малко доверие на хората. Но двамата със Златна Луна ще следват Танис до Бездната и обратно. Защо?

— И аз се чудя — започна Лорана — и мисля…

Но Райстлин я прекъсна, сякаш не я чу, и сам си отговори на въпросите:

— Танис се вслушва в чувствата си — не ги потиска като рицаря и не ги крие, както прави варваринът. Той осъзнава, че лидерът понякога трябва да мисли със сърцето, а не с главата си. Запомни го!

Лорана долови в речта на магьосника нотка на превъзходство, която я подразни.

— Забелязвам, че не споменаваш себе си. Щом си толкова интелигентен и могъщ, колкото казваш, защо самият ти го следваш?

Странните очи на Райстлин потъмняха, но замълча, защото Карамон му донесе гореща вода за чая. Воинът изгледа Лорана и лицето му помръкна, както всеки път, когато виждаше брат си в подобно състояние.

Райстлин извади една кесия и пусна няколко зелени листа във водата. Стаята се изпълни с остра лютива миризма.

— Аз не го следвам. — Младият магьосник вдигна очи към Лорана. — Приеми го така — двамата с него вървим в една и съща посока.

— Соламнийските рицари не са добре дошли в нашия град — обърна се към Стърм Господарят на града, след което огледа с мрачен поглед малката групичка. — Същото важи за елфите, кендерите, джуджетата и тези, които пътуват с тях. Освен това ми докладваха, че с вас има и магьосник с червена роба. Всички сте добре въоръжени и оръжията се озовават в ръцете ви твърде бързо. Очевидно сте опитни воини.

— Без съмнение са наемници, милорд — обади се полицейският началник.

— Не сме наемници — възпротиви се Стърм и застана гордо пред скамейката. — Идваме от северните равнини на Абанасиния. В Пакс Таркас освободихме осемстотин човека — мъже, жени и деца — от робството на господаря Верминаард. Тъй като се бояхме от отмъщението на драконянските армии, скрихме хората на сигурно място в една планинска долина и тръгнахме на юг, надявайки се да намерим корабите на легендарния Тарсис. Ако знаехме, че пристанището е пресъхнало, изобщо нямаше да идваме тук.

Господарят се намръщи.

— Не е възможно да идвате от север. Никой не може да премине през планинското царство на джуджетата в Торбардин.

— Ако познавахте нравите на соламнийските рицари, щяхте да знаете, че ние по-скоро ще предпочетем да умрем, отколкото да излъжем — дори враговете си — с достойнство каза Стърм. — Влязохме в кралството на джуджетата и получихме позволение да преминем през него, защото им занесохме Чука на Карас.

Господарят се размърда на стола си и погледна към застаналия зад него драконянин.

— Поназнайвам нещо за рицарите — отвърна неохотно накрая. — Затова ще повярвам на историята ви, макар да ми звучи по-скоро като приказка за деца, отколкото…

В този момент вратите се разтвориха и в залата влязоха двама стражи, които влачеха някаква жена. Те разбутаха спътниците и я пуснаха на пода. Беше облечена в тежка наметка с качулка и поли, които стигаха до земята. Няколко минути тя остана да лежи на пода и едва тогава понечи да се изправи, но явно това й струваше неимоверни усилия. Никой не пожела да й помогне. Господарят се загледа в нея с мрачно изражение, а драконянинът се беше надвесил отгоре й и я наблюдаваше с интерес.

Лицето на Стърм излъчваше едновременно ужас и отвращение заради сцената, която се разиграваше пред очите му. Погледна полуелфа, видя, че поклати отрицателно глава, но видът на жената, която отчаяно се опитваше да се изправи, му дойде твърде много. Той пристъпи към нея, но някакъв страж му препречи пътя.

— Ако искаш да ме спреш — убий ме, но смятам да помогна на дамата.

Стражът се сепна, отстъпи назад и загледа безпомощно Господаря в очакване на заповеди, но той поклати леко глава. На Танис, който го наблюдаваше много внимателно, му се стори, че вижда на устните му усмивка, която Господарят побърза да прикрие с длан.

— Милейди, позволете да ви помогна — отзова се почтително Стърм — жест, който този свят отдавна беше забравил. Силните му ръце я изправиха с лекота.

— По-добре ме оставете на мира, рицарю — прошепна едва чуто жената иззад качулката си. Като чуха гласа й, Танис и Гилтанас се сепнаха и се спогледаха. — Не знаете в какво се замесвате — продължи жената. — Рискувате живота си…

— За мен е чест. — Рицарят се поклони, след което застана до нея и огледа стражите.

— Това е Алхана от Силванести! — прошепна Гилтанас на Танис. — Стърм знае ли какво върши?

— Естествено, че не — отвърна тихо Танис. — Дори аз едва различих акцента й. — Но как се е озовала тук? Силванести е страшно далече…

— Аз… — започна Танис, но някакъв страж го сръга в гърба и той замълча. В този момент Господарят заговори с леден глас:

— Лейди Алхана, бяхте предупредена да напуснете града. Последния път се смилих над вас, защото бяхте тук с дипломатическа мисия от името на вашия народ, а ние в Тарсис все още зачитаме протокола. Тогава ви казах да не очаквате помощ от нас и ви дадох едно денонощие, за да напуснете града. Сега отново ново ви намирам тук! — Той се обърна към стражите: — В какво е обвинена?

— Опитва се да вербува наемници, милорд, естествено без успех — отговори полицейският началник. — Не виждам причина някой в Тарсис да помогне на елф. — Той изгледа Стърм с неприязън. — Алхана… — промърмори Танис и се наведе към Гилтанас. — Защо ми е познато това име?

— Толкова отдавна ли си напуснал родината си, че не се сещаш коя е? — отвърна елфът на техния език. — Алхана Старбрийз, дъщеря на Говорителя на Звездите, принцеса и наследница на трона, защото няма братя.

— Алхана! — възкликна Танис и спомените го заляха. Народите им се бяха разделили преди неколкостотин години, когато след Братоубийствените войни Кит-Канан беше отвел повечето елфи в Куалинести. Но водачите им все още поддържаха връзка по някакъв тайнствен достъпен само на тях начин. Говореше се, че могат да четат послания по вятъра и разбират езика на сребърната луна. За Алхана казваха, че нямало по-красива от нея и че била недостъпна като сребърната луна, която греела в деня на раждането й. Драконянинът прошепна нещо в ухото на Господаря и лицето на мъжа помръкна. За миг изглеждаше така, сякаш няма да се съгласи, но след това въздъхна, прехапа устната си и кимна.

Драконянинът отново се оттегли в сенките.

— Арестувана сте, лейди Алхана — произнесе тежко Господарят и стражите я заобиколиха. Стърм пристъпи по-близо до нея, отметна глава и ги изгледа предупреждаващо. Дори и невъоръжен, той излъчваше толкова благородство и решителност, че те се поколебаха и погледнаха към Господаря в очакване на заповеди.

— Направи нещо — изръмжа Флинт. — Уважавам кавалерството, но за него си има място и време, а те не са тук и сега.

— Някакви идеи? — процеди Танис. Флинт не отговори. Никой не можеше да стори нищо и те го знаеха. Стърм по-скоро щеше да умре, отколкото да позволи на стражите да докоснат жената, при все че нямаше и най-малко понятие коя е тя. За него това нямаше значение.

Постъпката на приятеля му изпълни Танис едновременно с неприязън и възхищение и той запристъпва предпазливо към най-близкия страж, за да го извади от строя, ако се наложи, Флинт видя движението му, въздъхна и наведе глава като овен в посока на най-близкия до него страж. Гилтанас затвори очи и раздвижи устни. Елфът беше и магьосник, макар да не възприемаше насериозно уменията си.

В този миг Господарят заговори:

— Почакай, рицарю! — Повелителната интонация бе зауча-вана и възпитавана в продължение на поколения. Стърм я разпозна и се отпусна. — Няма да позволя да се пролее кръв в тази обител на правосъдието. Дамата е престъпила закона на града, в който се намира, закон, за чието изпълнение в недалечното минало самият вие, рицарю, щяхте стриктно да следите. Съгласен съм, че няма причини да се отнасяме непочтително към нея. Стражите ще я отведат до затвора с подобаващо уважение, все едно водят мен. А щом сте толкова загрижен за благополучието й, можете и вие да я придружите.

Танис побутна Гилтанас, който вече се бе отърсил от транса на заклинанието.

— Стърм беше прав, когато каза, че тези Господари са честни и почтени хора.

— Не виждам от какво си толкова доволен — изръмжа Флинт, който дочу думите му. — Първо кендерът ни навлича обвинение в подстрекателство на бунт и изчезва. Сега пък ще ни затворят заради рицаря. Напомни ми следващия път да остана с магьосника.

За него поне там, че е луд.

Докато стражите избутваха арестантите встрани от скамейката, Алхана започна да търси нещо в гънките на дългата си пола.

— Моля ви за една услуга, рицарю — обърна се тя към Стърм. — Изглежда съм изтървала нещо. Дреболия, но за мен има сантиментална стойност. Бихте ли погледнали…

Стърм коленичи и веднага видя предмета, който блестеше на пода, полузакрит от пищните гънки на полата й — богато инкрустирана с диаманти игла за дреха, оформена като звезда. Той затаи дъх. Дреболия! Бижуто беше безценно. Нищо чудно, че не искаше да го намерят тия нещастници стражите. Той го покри с длан и се огледа. Накрая, все още коленичил на пода, погледна жената. Когато тя отметна качулката си, дъхът му замря. За пръв път човешки очи виждаха лицето на Алхана Старбрийз.

Елфите я наричаха Мураласа — принцеса на нощта. Изящни перлени фиби придържаха черната и мека като нощния вятър коса. Кожата й сияеше с белотата на сребърната луна, очите й бяха тъмновиолетови като нощното небе, а цветът на устните й напомняше сенките на червената луна. Първата мисъл на рицаря бе да благодари на Паладин, че вече е коленичил. Втората — че смъртта е съвсем ниска цена за възможността да й служи, а третата — че все пак трябва да каже нещо. Но всички думи на познатите му езици се бяха изпарили от главата му.

— Благодаря ти, че все пак потърси, благородни рицарю — изрече тихо Алхана и се взря в очите му. — Остави. Както казах, беше просто дреболия. Много съм уморена и тъй като очевидно отиваме на едно и също място, ще ми направиш огромна услуга, ако ме подкрепиш.

— На ваше разположение съм — отговори заеквайки Стърм, изправи се и мушна незабелязано бижуто на пояса си. Протегна ръка и Алхана положи деликатната си длан в нея. Допирът й го накара да потръпне. Когато отново спусна качулката си, на рицаря му се стори, че облак е скрил звездите. По-скоро усети, отколкото видя, че полуелфът върви след тях, защото образът й все още изгаряше мислите му. Стърм го изгледа като абсолютно непознат.

Танис беше виждал Алхана, но и неговото сърце се сви при вида на красотата й. Но като видя изражението на рицаря, разбра, че тя му действа по-силно, отколкото намазано с отрова таласъмско копие. Силванести бяха горда и високомерна раса. Те се бояха да не размият генетичната си линия и да не изгубят начина си на живот и затова избягваха каквито и да е контакти с хора. Заради това се беше разразила и Братоубийствената война. Не, помисли си с тъга Танис, за Стърм дори сребърната луна е по-лесно достижима. Полуелфът въздъхна. Само това им липсваше.

6.Солманийските рицари.Очилата на Тас за истинско виждане.

Стражите изведоха арестантите от Съдебната палата. Отвън в сенките бяха застанали две фигури, толкова плътно увити в дрехи, че беше невъзможно да се определи към коя раса принадлежат. Главите им бяха покрити с качулки, а лицата — загърнати в покривала. Дори ръцете им бяха увити в нещо като превръзки. Говореха приглушено.

— Виж! — обади се единият. — Това са те! Съвпадат с описанието.

— Не всички — възрази вторият.

— Ето ги! Полуелфът, джуджето и рицарят! Казвам ти, те са! Освен това знаем къде са останалите. Разпитах един страж.

Вторият продължи да размишлява, наблюдавайки групата, която стражите отвеждаха.

— Прав си. Трябва веднага да докладваме на Господаря. — Той се обърна, но спря, когато забеляза, че спътникът му се колебае. — Какво чакаш?

— Мисля си дали да не ги проследим? Тези стражи са пълни некадърници, а арестантите със сигурност ще се опитат да избягат. Вторият се изсмя с неприятен глас.

— Естествено, че ще избягат. Но ние знаем къде ще отидат — при приятелите си в хана. — Той примижа на бледата слънчева светлина. — Е, след няколко часа това няма да има никакво значение.

Когато спътниците напуснаха Съдебната палата, заваля сняг. Този път полицейският началник не се осмели да ги преведе през главните улици на града, затова минаха по малките пресечки зад палатата.

Гилтанас и Флинт тъкмо се канеха да нападнат най-близките стражи, когато полуелфът забеляза някакви сенки. Три закачулени и увити в наметала фигури излязоха от мрака и препречиха пътя на стражите с извадени мечове. Началникът вдигна свирката към устните си, но така и не успя да я надуе. Единият нападател го просна в безсъзнание с дръжката на меча си, а другите двама подгониха стражите, които побързаха да изчезнат. Закачулените фигури се изправиха пред арестантите.

— Кои сте вие? — попита изненадан Танис. Непознатите му напомняха за драконяните. Стърм придърпа Алхана зад себе си. — Покажете лицата си! — настоя полуелфът.

Единият от нападателите се обърна към рицаря, вдигна ръце и каза:

— От Тсартон е Паран. Стърм се сепна.

— Ест Тсартай ен Парананайт — отвърна той, без да се замисля, и се обърна към Танис. — Соламнийски рицари.

— Какво? — удиви се Танис. — Защо…

— Нямаме време за обяснения, Стърм Брайтблейд — намеси се с отчетлив акцент един от рицарите. — Стражите ще се върнат всеки момент. Последвайте ни.

— Я по-полека! — изръмжа Флинт, закопа крака в земята и размаха счупената дръжка на една изоставена алебарда, която беше колкото ръста му. — Или ще ни обясните, или не отивам никъде! Откъде знаете името на рицаря и защо ни причаквахте…

— О, я го очистете! — пропя от сенките един пронизителен глас. — И оставете тялото му на лешоядите. Макар че и те едва ли ще си дадат труда да го ядат. Малко са съществата, които ще смелят джудже…

— Доволен ли си? — обърна се Танис към Флинт, който беше побеснял от ярост.

— Някой ден ще очистя този кендер! — изрева джуджето. От другия край на улицата се дочуха полицейски свирки и спътниците побързаха да последват рицарите по безкрайните и объркани пресечки. Таселхоф каза, че имал важна работа и изчезна, преди Танис да успее да го докопа. Полуелфът забеляза, че това изобщо не изненада рицарите, които също не се опитаха да го спрат. Те отказаха да отговарят на въпросите им и непрекъснато ги подканяха да бързат, докато не навлязоха в стария град. Чак тогава спряха. Тук нямаше живот. Улиците бяха пусти и напомняха за тези в Ксак Тсарот. Рицарите отведоха Стърм настрани и заговориха на соламнийски, докато останалите почиваха.

Танис се облегна на една стена и се огледа. Изоставените сгради бяха внушителни и много по-красиви от тези в новия град. Великолепният Тарсис отпреди Катаклизма явно заслужаваше името си, въпреки че сега беше потънал в разруха. В запустелите дворове растяха само, плевели, изсъхнали от зимния вятър. Той отиде и седна на скамейката при Гилтанас и Алхана. Елфът го представи.

— Алхана Старбрийз, това е Танис. Той е син на жената на чичо ми и години наред живя в Куалинести.

Тя вдигна качулката си и изгледа Танис с ледено презрение.

Син на жената на чичо ми беше завоалиран начин да се каже за някой, че е незаконороден. Танис се изчерви и старата болка се върна със същата сила както преди петдесет години. Зачуди се дали някога ще успее да я превъзмогне. Той почеса брадата си и каза рязко:

— Майка ми е била изнасилена от воин — човек от мрачните години след Катаклизма. След смъртта й Говорителят бе така добър да ме прибере и да ме отгледа като свой син.

Тъмните очи на Алхана потъмняха още повече и се превърнаха в две нощни езера. Веждите й се извиха.

— Нужно ли е да се извиняваш за произхода си? — попита ледено тя.

— Н-не… — заекна Танис и се изчерви още повече. — Аз…

— Тогава не го прави — прекъсна го тя отново и се обърна към Гилтанас. — Попита ме защо съм дошла в Тарсис. За да търся помощ. Трябва да се върна в Силванести и да намеря баща си.

— Да се върнеш в Силванести? — повтори замислено елфът. — Не знаех… не знаехме, че сте напуснали древната си родина. Нищо чудно, че изгубихме контакт.

— Да… — Лицето на Алхана помръкна. — Злото, което принуди вас, нашите братовчеди, да напуснете Куалинести, сполетя и нас.

Дълго се борихме с него, но накрая бяхме принудени или да бягаме, или да загинем безславно. Баща ми изпрати народа ни в южен Ергот. Аз ги водех. Той остана в Силванести. Не бях съгласна с решението му, но той каза, че ще успее да се справи със злото, което рушеше земята ни. Отведох ги на безопасно място, оставих ги там и се върнах да потърся баща си, защото от много дни нямаше никакви вести от него.

— Никой ли не те придружи в това опасно пътуване? — попита Танис.

Алхана се обърна, изненадана, че се е намесил в разговора им. За миг изглеждаше, сякаш няма да му отговори, но след като го погледна, промени решението си.

— Много воини предложиха да дойдат с мен — отвърна гордо. — Но когато казах, че съм отвела народа си на безопасно място, това не беше истина. В този свят вече не съществува такова място. Воините останаха да пазят хората ми, а аз дойдох сама в Тарсис, надявайки се да намеря други, които да ме придружат до Силванести. Представих се на Господаря и Съвета, както изисква протоколът…

— Глупава постъпка — прекъсна я безцеремонно Танис. — Знаела си какво е отношението им спрямо елфите, дори преди да дойдат драконяните! Имала си страхотен късмет, че само са те изгонили от града. Алхана пребледня още повече, ако това изобщо беше възможно. Очите й проблеснаха.

— Постъпих както повелява протоколът! — Възпитанието не й позволяваше да изрази нещо повече от ледено презрение. — В противен случай поведението ми би подхождало на някаква варварка. След като Господарят отказа да ми помогне, му заявих, че възнамерявам сама да се заема с тази работа. Всичко друго щеше да представлява безчестие.

Флинт, който трудно следеше разговора, побутна Танис.

— Тя и рицарят направо са създадени един за друг, освен ако преди това превеликата им честност не ги затрие. Полуелфът не успя да му отговори, защото Стърм се присъедини към тях.

— Танис, рицарите са открили древната библиотека! Това е била целта на идването им в Тарсис. Открили са в Палантас архиви, в които се споменавало, че тук се съхраняват книги за Драконите. Съветът на рицарите ги е пратил да проверят дали библиотеката е оцеляла.

Стърм махна на рицарите и те се приближиха.

— Запознай се с Брайън Донър, Рицар на меча, а това са Аран Толбоу, Рицар на короната, и Дерек Краунтард, Рицар на розата. — Мъжете се поклониха. — А ето и нашия водач — Танис Полуелфа — продължи Стърм.

Танис видя учудения поглед на Алхана, която погледна рицаря, за да се увери, че е чула правилно.

Стърм представи Гилтанас и Флинт, след което се обърна към Алхана, но замълча сконфузено, защото осъзна, че не знае нищо за нея.

— Алхана Старбрийз — довърши вместо него Гилтанас. — Дъщеря на Говорителя на звездите. Принцеса на елфите силванести.

Рицарите пак се поклониха, но този път по-ниско.

— Приемете искрената ми благодарност за това, че ме спасихте — каза високомерно Алхана и огледа групата, като задържа погледа си върху Стърм. След това се обърна към Дерек, тъй като членството му в Ордена на розата означаваше, че е водачът. — Намерихте ли книгите, заради които ви изпрати Съветът?

Танис изгледа любопитно рицарите, които бяха свалили качулките си. Знаеше достатъчно за соламнийските рицари, за да предположи, че Съветът — главният управляващ орган на Соламния — ще изпрати най-добрите. Особено внимателно огледа Дерек, който бе най-възрастен и с най-висок чин. Малцина стигаха до Ордена на Розата. Изпитанията бяха трудни и опасни и в него се приемаха само рицари с най-благородно родословие.

— Намерихме само една книга, милейди — отвърна Дерек, — написана на древен и непознат език. В нея имаше илюстрации на дракони и затова смятахме да я препишем и да отнесем копието на Съвета в Санкрист, където се надявахме нашите учени да я преведат. Но в същото време намерихме един, който може да я прочете. Кендерът…

— Таселхоф ли! — избухна Флинт.

— Таселхоф? — повтори невярващо Танис и челюстта му увисна. — Та той едва чете на общия! Единственият сред нас, който би могъл да я преведе, е Райстлин.

Дерек сви рамене.

— Кендерът имал някакви очила, които, според него, били за „истинско виждане“. Той ги сложи и каза, че всичко се четяло. Каза…

— Представям си какво е казал! — процеди през зъби Танис. — Приказки за машини, магически пръстени и растения, които живеят без въздух. Къде е той? Искам да поговоря насаме с Таселхоф Бърфут.

— Магически очила за истинско виждане! — измърмори Флинт. — Аз пък съм земеров! Дерек поведе групата през някакъв проход в запустялата сграда. Навсякъде се търкаляха каменни отломки. Миришеше на ръжда и мухъл. Той запали факла и освети тесни стълби, които водеха към някакво подземие.

— Библиотеката се е намирала под земята и навярно това е единствената причина да оцелее по време на Катаклизма — обясни рицарят.

Слязоха по стълбите и се озоваха в просторно помещение. Танис затаи дъх и дори Алхана не можа да сдържи удивлението си. От пода до тавана се издигаха дървени рафтове, отрупани с книги, които се простираха докъдето им стигаше погледът. Всякакви книги. Подвързани с кожа, дърво и листа от някакви екзотични растения. Имаше и книги без корици, които представляваха просто свитък от листове, привързани с черни ленти. Някои рафтове не бяха устояли на продължителното въздействие на времето и книгите се търкаляха по пода.

— Та тук има хиляди томове! — удиви се Танис. — Как открихте тази книга?

— Не беше лесно. — поклати глава Дерек. — Търсихме дни наред, а когато накрая я намерихме, направо се отчаяхме.

Страниците й се разпадаха дори при най-лек допир. Налагаше се да я преписваме месеци наред. Но кендерът…

— Точно така, кендерът — прекъсна го мрачно Танис. — Къде е той?

— Тук съм! — обади се един писклив глас.

Танис присви очи и видя някаква маса, върху която гореше свещ. Тас седеше на висок дървен стол, наведен над една дебела книга. Когато се приближиха, видяха, че на носа му са кацнали чифт очила с малки стъкла.

— Добре, Тас — започна Танис, — откъде ги взе?

— Кое? — попита невинно кендерът. — Аа, това ли? Бяха в торбата ми… е, ако толкова държиш да научиш, намерих ги в кралството на джуджетата…

Флинт изръмжа и се хвана за главата.

— Просто си стояха на една маса! — оправда се Таселхоф, като видя изражението на Танис. — Честно! Помислих, че някой ги е забравил и ги прибрах на сигурно място. Мисля, че постъпих правилно. Можеше да мине някой крадец и да ги вземе, а те са толкова ценни! Смятах да ги върна, но след това бяхме толкова заети да се бием с черните джуджета и с драконяните, после да намерим Чука, че… ами… как да го кажа… просто забравих. Сетих се чак когато вече бяхме на път за Тарсис и предположих, че няма да се съгласиш да се върна обратно, само за да им ги дам и затова…

— За какво служат тези очила? — прекъсна го Танис, защото знаеше, че ако го остави, ще продължи да говори с часове.

— Мога да разчитам всичко с тях — побърза да обясни Тас, доволен, че полуелфът не му се разкрещя. — Един ден ги бях оставил върху една карта. Изведнъж поглеждам надолу и какво мислиш виждам? Надписите се четяха през очилата…! — Май не обяснявам както трябва — добави припряно, след като видя намръщената физиономия на Танис. — Надписите бяха на някакъв непознат език. Пробвах ги на картите си и успях да ги разчета! Всичките! Даже най най-старите! — Защо досега не си ни казвал за тези очила? — попита Стърм.

— Ами… просто не е ставало дума — смънка Тас. — Виж сега, ако ме беше попитал направо: „Таселхоф, имаш ли магически очила за истинско виждане?“, щях веднага да ти отговоря, че имам. Но ти изобщо не си ме питал, нали, Стърм, затова не ме гледай така. Освен това успях да прочета тази стара книга. Сега ще ви кажа какво…

— Откъде знаеш, че са магически, а не са някаква механична измишльотина на джуджетата? — Танис усещаше, че кендерът премълчава нещо.

Тас разбра, че го хванаха натясно. А така се надяваше полуелфът да не му зададе точно този въпрос.

— Ъъ, ами… виж сега, веднъж споменах на Райстлин нещо такова. Същата вечер вие бяхте много заети, всичките. И тогава той ми каза, че са магически. Разбра го, като изрече едно от онези заклинания и те… ами започнаха да светят в червено. Това означавало, че са магически. Райстлин ме попита какво правят, аз му показах и той спомена, че били за „истинско виждане“.

Древните джуджета ги били направили, за да четат книги на други езици и…

— И? — настоя Танис.

— И… ами… книги със заклинания — гласът на Тас се снижи до шепот.

— И какво още каза Райстлин?

— Че ако пипна някоя от неговите книги, дори ако се опитам да надникна в тях отстрани, ще ме превърне в щурец и ще ме погълне, без да ме дъвче. — Таселхоф потрепери и го погледна с широко отворени очи.

Танис поклати глава. Само Райстлин можеше да отправи към един кендер заплаха, която да не изостри още повече любопитството му.

— Нещо друго?

— Не, Танис — отвърна невинно кендерът. Всъщност Райстлин му бе споменал още нещо за очилата — че те виждали твърде истински, което, според Тас, нямаше никакъв смисъл и затова едва ли си струваше да го споменава. Освен това полуелфът вече наистина беше побеснял.

— Е, и какво откри? — попита през зъби.

— О, Танис, толкова е интересно! — възкликна кендерът. Доволен, че му се е разминало. Обърна една страница, но тя се разчупи и разпадна между пръстите му. Той поклати глава със съжаление. — Все така става. А, ето, виж тук! — всички се наведоха, за да проследят пръста му… — Рисунки на дракони! Сини, червени, черни, зелени. Не знаех, че имало толкова много видове. А това виждаш ли го? — Той обърна друга страница. — Опа! Е, вече не го виждаш, но това представляваше огромна стъклена топка. Ако се сдобиеш с такава топка, можеш да контролираш драконите и те ще правят каквото им наредиш!

— Стъклено кълбо! — изсумтя Флинт и кихна. — Не му вярвай, Танис. Тези очила май само увеличават фантасмагориите му.

— Точно за тях не лъжа! — възмути се Тас. — Наричат се драконови кълба и ако не ми вярваш на мен, попитай Райстлин!

Той трябва да ги знае, защото, според книгата, били направени преди много време от могъщи магьосници.

— Вярвам ти! — отвърна мрачно Танис, тъй като видя, че кендерът наистина се разстрои. — Но се боя, че това няма да ни помогне особено. Сигурно са били унищожени по времето на Катаклизма, освен това не знаем къде да ги търсим и…

— Не е вярно, знаем! — възкликна Тас. — Ето тук има точен списък на местата, където са ги съхранявали. Виж… — Той изведнъж млъкна и наклони глава. — Шшт. — Всички се умълчаха и след известно време чуха онова, което чувствителните уши на кендера бяха доловили.

Танис почувства, че ръцете му се вледениха, а устата му пресъхна. Сега вече съвсем ясно чуваше звука на стотици рогове — звук, който всички познаваха. Звънките медни рогове, които възвестяваха настъплението на драконовите армии… и на драконите.

Роговете на смъртта.

7.… не ни е писано да се видим повече в този свят.

Тъкмо приятелите стигнаха до пазара и първите дракони нападнаха Тарсис. Бяха се разделили с рицарите, въпреки че соламнийците се опитаха да ги убедят да избягат с тях на хълмовете. Когато спътниците им отказаха, Дерек настоя поне Таселхоф да дойде с тях, тъй като знаеше местоположението на драконовите кълба.

Танис нямаше как да им обясни, че кендерът ще се възползва от първата възможност за бягство и затова бе принуден отново да им откаже.

— Стърм, вземи кендера и ела с нас! — заповяда Дерек.

— Не мога, сър — отговори рицарят и положи ръка върху тази на Танис. — Той е моят водач, а задълженията към приятелите ми са на първо място.

— Щом си решил, аз не мога да те спра. — Гласът на Дерек беше леден от гняв. — Но това е черна точка за теб, Стърм Брайтблейд помни, че още не си рицар. Още не си! Моли се да не съм там, когато въпросът за посвещаването ти в рицарство бъде поставен пред Съвета.

Стърм пребледня като мъртвец и погледна крадешком към Танис, който се опита да прикрие изненадата си от тази новина. Но противният звук на роговете се приближаваше с всяка изминала секунда. Рицарите се запътиха към лагера си на хълмовете, а спътниците се върнаха в града.

Там всички бяха наизлезли по улиците и обсъждаха странните и нечувани досега звуци. Само един от жителите на Тарсис разбра какво означаваха.

Господарят на града се изправи рязко и погледна закачулените драконяни в сенките на заседателната зала.

— Обещахте, че ще пощадите града! — извика управникът. — Все още преговаряме…

— На Господаря на дракона му писна от преговори — отвърна единият и се прозя. — Освен това градът ще бъде пощаден… след като му се даде подходящ урок, разбира се.

Господарят захлупи лице в шепите си. Останалите членове на съвета се спогледаха недоумяващо и загледаха с ужас сълзите, които се стичаха между пръстите на главния им управник.

В небето вече се виждаха приближаващите се червени дракони. Летяха в групи от три до пет и крилете им хвърляха червени отблясъци. Жителите на Тарсис разбираха само едно — към главите им летеше смъртта.

Драконите се спуснаха ниско над града като кървави топки и изригнаха смъртоносно.

Огненият им дъх поглъщаше сградите една след друга.

Улиците се изпълниха с дим и здрачът се превърна в непрогледна нощ. Пепелта се посипа като черен дъжд. Хората изпаднаха в паника и хукнаха да се спасяват. Някои крещяха, че единственото безопасно място са хълмовете, други се запътиха към старото пристанище, трети се опитваха да стигнат до градските порти. А над тях летяха драконите и сееха смърт. Виковете на ужас преминаха в агония.

Тълпата погълна Танис и спътниците му и ги повлече по улиците. Димът ги задуши, от очите им потекоха сълзи, които им пречеха да виждат, но нищо не можеше да скрие апокалиптичната картина, която едва не унищожи здравия им разум.

Температурата беше толкова висока, че сградите избухваха като фойерверки. Танис зърна Гилтанас сред тълпата, прилепила се до стената на някаква къща, вкопчи се в него и изгледа безпомощно как човешкото гъмжило отнася приятелите му.

— Ще се срещнем в хана! — изкрещя полуелфът, но не разбра дали го чуха. Надяваше се все пак, че всички ще се опитат да стигнат дотам.

Стърм обгърна Алхана в силните си ръце и я понесе през изпълнените със смърт улици. Опита се да види нещо през облаците дим, но не успя. Това бе най-отчаяната битка в живота му — трябваше да се задържи на крака и да опази Алхана от човешките талази, които ги връхлитаха.

Но обезумялата тълпа успя да я измъкне от ръцете му. Той се вряза в гъмжилото с цялата мощ на ръцете, краката и доспехите си и накрая успя да докопа китките й. Тя трепереше, пребледняла като мъртвец. Вкопчи се в него с всичка сила и накрая успя да се приближи. В този момент над главите им надвисна сянка. Един дракон се спусна и заля с огнения си дъх ужасените хора. Стърм успя да се хвърли в някакъв вход, извлече Алхана и я прикри с тялото си. Огънят погълна всичко, а писъците на умиращите пронизваха съзнанието му.

— Не гледай! — прошепна рицарят и я притисна до себе си. По лицето му се стичаха сълзи. Драконът отмина и отвън се възцари ужасяваща, неестествена тишина. Нищо не помръдваше.

— Да тръгваме, докато още можем — предложи Стърм с треперещ глас.

Двамата се измъкнаха от входа и закрачиха, водени по-скоро от инстинкта, отколкото от сетивата си. Омаломощени и замаяни от непоносимата смрад на изгоряла плът, накрая се принудиха да потърсят убежище в друг вход. Постояха притиснати един до друг, благодарни за кратката почивка, но измъчвани от страшната мисъл, че след секунди отново трябва да излязат навън. Алхана отпусна глава на гърдите на Стърм. Усети хладината на старинната броня, увереността, която лъхаше от нея, и успокояващия ритъм на горещото му сърце. Ръцете, които я прегръщаха, бяха силни и мускулести. Той погали тъмната й коса.

Алхана беше дъщеря на строго и благочестиво семейство, което много отдавна бе определило мъжа, за когото трябваше пя се омъжи — елфски благородник. И съвсем естествено, през голините изминали от сключването на споразумението, те никога не се бяха докосвали. Той беше останал с нейните поданици а тя се върна в града, за да намери баща си, но се изгуби в света на хората, които презираше, но едновременно с това я очароваха. Бяха толкова силни, а емоциите им — първични и искрени. И тъкмо когато бе решила, че винаги ще ги мрази и презира, един от тях се открои над всички.

Тя погледна скръбното му лице и съзря гордост, благородство, дисциплина, идеали. Недостижими идеали. И много печал.

Този мъж — този човек — я привличаше. С него се чувстваше спокойна. Обля я сладостна топлина и Алхана изведнъж разбра, че този огън е по-опасен от огъня на хиляда дракона.

— По-добре да тръгваме — прошепна тихо Стърм, но за негово учудване тя го отблъсна и се отдръпна.

— Трябва да се разделим — отвърна му тя с глас, студен като зимна нощ. — Сама ще се върна в моя лагер. Благодаря, че ме придружи.

— Какво? Сама? Това е лудост! — Той хвана ръката й. — Не мога да ти позволя… — и осъзна грешката си. Алхана дори не помръдна, просто го изгледа убийствено, докато не я пусна.

— И двамата имаме приятели, с които сме обвързани.

Пътищата ни трябва да се разделят! — Тя погледна набразденото му от сълзи лице и гласът й потрепери, но намери в себе си сили да продължи, защото си спомени, че народът и разчита на нея. — Благодаря за помощта, но наистина трябва да тръгвам, докато улиците все още са пусти.

Стърм я погледна с болка и учудване. След това лицето му се вкамени.

— За мен бе щастие да ви служа, лейди Алхана. Но вие все още сте в опасност. Разрешете да ви придружа до вашия лагер и повече няма да ви създавам притеснения.

— Невъзможно! — отсече Алхана и стисна зъби. — Той е съвсем наблизо, а и приятелите ми знаят как да се измъкнем от града. Прости ми, но никога не съм имала доверие на хората. Кафявите очи на Стърм проблеснаха. Алхана усети, че той трепери и едва не се пречупи за втори път, но преглътна и продължи:

— Знам къде сте отседнали — в хана „Червения дракон“. Може би ние ще успеем да ви помогнем с нещо…

— Няма нужда. — Гласът на Стърм вече бе по-студен от нейния. — И недейте да ми благодарите. Направих онова, което повелява моят кодекс. Сбогом.

Той понечи да се обърне, изведнъж си спомни нещо, извади диамантената игла от пояса си и я сложи в ръката на Алхана.

— Ето! — Стърм погледна в очите й, където видя болка, която тя се опитваше да прикрие. Гласът му омекна, макар да не разбираше причината. — Щастлив съм, че ми се доверихте, дори за малко.

Алхана впери поглед в украшението и се разтрепери. Вдигна очи, но вместо очакваното презрение, съзря съчувствие. Този човек я изненадваше за пореден път. Взе ръката му, сложи иглата в дланта и сключи пръстите му.

— Задръж я — прошепна тя. — Спомняй си за Алхана Старбрийз, когато я поглеждаш, и знай, че някъде тя също мисли за теб.

Очите на рицаря плувнаха в сълзи. Той наведе безмълвно глава, целуна иглата, прибра я внимателно в пояса си и протегна ръце, но Алхана се отдръпна и извърна бледото си лице.

— Моля те, тръгвай.

Рицарят за миг остана неподвижен и нерешителен, но не можеше — честта не му позволяваше — да не изпълни заповедта й. Той се обърна и бързо изчезна из кошмарните улици.

Алхана постоя загледана подире му. Защитната й черупка отново успя да се втвърди.

— Прости ми, Стърм — прошепна на себе си, но се сепна. — Не, не ми прощавай! Бъди ми благодарен. Тя затвори очи, формира мисловен образ и изпрати послание, което стигна до покрайнините на града, където нейните приятели я очакваха, за да я отведат от света на хората. След като получи телепатичния им отговор, тя въздъхна и огледа задимените улици в трескаво очакване.

— Аз нали ви казах — обади се Райстлин в мига, когато първите рогове пронизаха следобедната тишина.

Ривъруайнд го изгледа раздразнено и се зачуди какво да прави.

Танис хубаво му беше казал да ги защитава от градските стражи, но как да ги защити от драконянските армии и от драконите!

Тъмният му поглед огледа групата. Тика моментално скочи с ръка на меча. Девойката бе много смела, но й липсваше опит По ръцете й още личаха белези от раните, които сама си беше нанесла.

— Какво става? — попита Елистан.

— Господарят на драконите напада града — отвърна рязко Ривъруайнд и продължи да размишлява трескаво. Чу звън на оръжие и се обърна. Карамон се бе изправил, спокоен и уверен. Слава Богу! Ривъруайнд не понасяше брат му, но трябваше да признае, че съчетанието от меч и магия бе много ефикасно. Лорана също остана спокойна, но Ривъруайнд така и не можа да се научи да вярва на елфите.

Танис му каза, че ако не се върнат, трябва да изведе останалите от града. Но не бе предвидил това! Ако излезеха от града, щяха да попаднат на драконянските армии в Равнините. Сега вече му стана ясно кой ги следеше през цялото време. Той започна да ругае на родния си език. В един момент почувства прегръдката на Златна Луна. Тя се усмихваше, а и очите й бяха изпълнени с вяра. Вяра в боговете и в него. Той се отпусна и паниката изчезна.

Първата ударна вълна разтърси хана.

— Трябва да слезем на приземния етаж! Карамон, вземи всички оръжия със себе си! Ако са още… — щеше да каже „живи“, но видя изражението на Лорана и се поправи: — Ако успеят да се измъкнат, ще дойдат тук. Ще ги чакаме.

— Отлично! — процеди язвително магьосникът. — И без това няма къде да отидем.

— Елистан, отведи останалите долу. Карамон, Райстлин, останете за малко — помоли Ривъруайнд и след като другите слязоха, каза: — Според мен, най-доброто решение е да останем тук и да се барикадираме. Улиците са сигурна смърт.

— Колко време мислиш, че ще издържим? — попита Карамон.

— Няколко часа — поклати глава варваринът.

Братята го погледнаха и си спомниха сгърчените тела по улиците на Квешу и онова, което им бяха разказали за унищожението на Солас.

— Няма да позволим да ни заловят живи — прошепна Райстлин. Ривъруайнд си пое дълбоко въздух.

— Ще се държим, докато можем, а когато разберем, че всичко е свършено… — Той замълча, защото не искаше да мисли за най-лошото.

Райстлин видя ръката върху ножа му.

— Няма да се стигне до това. Аз имам разни билки. Слагаш малко от тях в чаша вино и чакаш — резултатът е бърз и безболезнен.

— Сигурен ли си?

— Повярвай ми. Това ми е работата. — Ривъруайнд потрепери. — Билките — допълни небрежно.

— Ако съм жив, ще й дам чашата със собствените си ръце. Ако не съм…

— Можеш да разчиташ на мен — довърши магьосникът.

— Ами Лорана? — попита Карамон. — Нали ги знаете елфите. Тя няма…

— Аз ще се оправя — успокои го Райстлин.

Варваринът го погледна и внезапно го обзе страх. Магьосникът стоеше пред него хладнокръвен, със скрити в ръкавите на робата ръце и ниско спусната качулка. Ривъруайнд погледна камата си и разбра, че няма да може да го направи. Не и по този начин.

— Съгласен съм — изрече с усилие, излезе от стаята и остави братята сами.

— Аз ще умра в бой — заяви Карамон, като се опитваше да говори естествено и небрежно. Но гласът му изневери. — Райст, обещай ми, че ако… ме няма… ще изпиеш тази гадост…

— Няма да се наложи. Не съм достатъчно силен, за да издържа на такава битка. Аз ще умра от собствената си магия.

Танис и Гилтанас си пробиваха път през паникьосаната тълпа.

От време на време се криеха във входовете, за да се предпазят от огъня на драконите. Неочаквано Гилтанас изкълчи глезена си и се вкопчи в полуелфа, обезумял от болка.

Когато видя хана „Червения дракон“, Танис благодари на небесата, но молитвата му премина в проклятие, защото забеляза влечугоподобните фигури, обсадили постройката. Той издърпа обратно във входа заслепения от болката елф.

— Гилтанас! Ханът! Обсаден е!

Гилтанас го изгледа неразбиращо, но след малко думите достигнаха до съзнанието му и поклати глава.

— Лорана — изтръгна се от устните му и се втурна навън, но Танис го задържа. — Трябва да стигнем до тях — прошепна той преди да се свлече в ръцете му.

— Стой тук. — Полуелфът му помогна да седне на земята. — Аз ще се опитам да вляза вътре. Ще пробвам през задния вход.

Танис тръгна към хана, криейки се зад развалините и по входовете. Вече се намираше до съседната къща, когато дочу див крясък и се обърна. Видя, че Флинт му маха трескаво и побърза да отиде при него.

— Какво става? Защо не си при останалите… О, не. Джуджето беше коленичило над Таселхоф, затиснат под една греда. Сълзи се стичаха по почернялото му от саждите лице.

— Скапан малоумен кендер! Излезе и къщата се стовари отгоре му.

Бе разкървавил ръцете си в безплодни опити да помести гредата, която щеше да е по силите на трима като Карамон. Танис напипа пулса на Тас — беше съвсем слаб.

— Остани с него! Аз влизам вътре да доведа Карамон. Флинт се обърна към хана. И двамата чуваха пронизителните крясъци на драконяните и дрънченето на оръжията им. Изведнъж избухна странна светлина — магията на Райстлин. Джуджето поклати глава. Разбираше, че Танис едва ли ще успее да се върне заедно с Карамон, но все пак се насили да се усмихне.

— Добре, ще остана с него. Сбогом!

Танис преглътна, опита се да каже нещо, но се отказа и затича към хана. Райстлин кашля толкова дълго, че едва се задържа прав, но накрая избърса кръвта от устните си, бръкна в един от вътрешните джобове на робата си и извади малка кожена кесия. Беше му останало само едно заклинание и сила, колкото да го изрече.

Опита се да изсипе съдържанието на кесията в каната с вино, която Карамон бе донесъл преди началото на битката, но ръцете му трепереха неконтролируемо. Поредният спазъм го преви одве. Изведнъж някой го хвана за ръката и той с мъка извърна глава. Лорана.

— Какво е това? — попита тя.

— Съставки за заклинание — задави се магьосникът. — Сипи ги във виното.

Лорана кимна и направи каквото й каза. Прахът се разтвори моментално.

— Не пий от него — предупреди я той, след като спазъмът премина.

— Какво е това? — попита тя отново.

— Лекарство за сън — прошепна магьосникът и очите му проблеснаха.

— Нали не смяташ, че ще спим тази нощ? — усмихна се криво Лорана.

— Не е такова лекарство. Действието му наподобява смърт. Сърцето почти спира, дишането — също, кожата изстива и побелява, а крайниците изтръпват.

Лорана разтвори широко очи.

— Защо…

— Като последно средство. Ако врагът те сметне за мъртъв и имаш късмет, може да те остави на бойното поле. Ако не…

— Ако не, какво?

— Ами, не са много тези, които са станали от погребалните си клади — отвърна безстрастно Райстлин. — Но не вярвам да се стигне дотам.

Той задиша по-леко и се наведе стреснато, когато над главата му профуча стрела. Видя треперещите ръце на Лорана и разбра, че не е толкова хладнокръвна, колкото се опитва да изглежда.

— Да не би да възнамеряваш да ни дадеш да пием това нещо?

— Така ще избегнем изтезанията на драконяните.

— Откъде знаеш?

— Имай ми доверие — усмихна се едва забележимо магьосникът.

Лорана го изгледа и потръпна. Отри кървавите си ръце в кожените доспехи, за да ги избърше, не успя, но дори и не забеляза.

Край главата й изсвири стрела, а тя дори не се стресна. Само я погледна с отсъстващ поглед. Карамон нахълта в стаята и заедно с него проникна дим от пожара в общото помещение. Една стрела стърчеше от рамото му и неговата кръв се стичаше в странна смесица със зелената Драконянска кръв.

— Нахлуват през главната врата! — извика задъхан. — Ривъруайнд нареди да се съберем тук!

— Чуй! — предупреди го Райстлин. — Май са проникнали и от другаде.

Вратата на стаята се отвори с трясък и Карамон и Лорана скочиха с мечове в ръце. В рамката се очерта висока черна фигура.

— Танис! — изкрещя Лорана и се хвърли към него.

— Лорана! — прегърна я той и едва не се разплака от облекчение.

Карамон прегърна и двамата.

— Как са останалите? — попита след малко Танис.

— Дотук добре — отвърна воинът и надникна зад рамото му.

— Къде са…

— Стърм изчезна — продума изтощено Танис. — Флинт и Тас са отвън, на улицата. Кендерът е затиснат от една греда. Гилтанас е наблизо. Ранен е — обърна се към Лорана, — не е сериозно, но не може да ходи.

— Добре дошъл, полуелфе — обади се шепнешком Райстлин. — Идваш тъкмо навреме, за да умреш с нас. Танис забеляза каната с вино, черната кесия и го погледна ужасен.

— Не! — отсече твърдо. — Няма да умрем! Не и по този начин — повикайте останалите!

Карамон изкрещя с всичка сила. Ривъруайнд нахлу откъм общото помещение, където досега беше обстрелвал враговете със собствените им стрели, защото неговите отдавна бяха свършили.

Останалите го последваха и при вида на Танис на лицата им грейнаха усмивки, изпълнени с надежда. Вярата им го разгневи. „Някой ден ще ги предам, а може вече да съм го сторил.“ Той поклати яростно глава.

— Слушайте! — опита се да надвика грохота на битката. — Има възможност да излезем през задната врата! Онези отвън са малко. Основната част от армията е още в града.

— Някой ги е пратил специално за нас — измърмори Райстлин.

— Явно — кимна Танис. — Не разполагаме с много време. Ако успеем да се доберем до хълмовете…

Той внезапно замълча и вдигна ръка. Всички чуха плющенето на огромните криле и пронизителния писък на дракон.

— Скрийте се! — изкрещя Ривъруайнд, но беше късно. Въздухът се взриви и триетажният каменен хан се срина като картонена къщичка.

— Бързо навън! — извика Танис. — Това място… — В този момент гредата над главата му изскърца и започна да пада. Сграбчи Лорана и буквално я изхвърли през вратата, където стоеше Елистан. Той я пое и изчезна заедно с нея. Последното, което чу, преди гредата да го удари, беше тихото заклинание на магьосника. Започна да пропада в мрака и накрая светът се стовари отгоре му.

Стърм излезе иззад ъгъла и видя как ханът рухва сред дим и пламъци. Отгоре кръжеше дракон. Сърцето на рицаря заби диво от мъка и страх. Огледа се, видя група драконяни и се скри в най-близкия вход. Те обаче го подминаха, без дори да погледнат към укритието му, улисани в разговор на неразбираемия си гърлен език. Очевидно смятаха, че са изпълнили задачата си и сега отиваха да се веселят. Но други трима, облечени в сини, а не в червени униформи, изглеждаха много притеснени от рухването на хана и гневно размахваха юмруци по посока на червения дракон.

Стърм усети как го обзема отчаянието. Долепи се до вратата и загледа драконяните с празен поглед, чудейки се какво да предприеме. Защо още стояха тук? Да не би приятелите му бяха успели да избягат? Изведнъж сърцето му заби учестено. Погледът му долови нещо бяло.

— Елистан!

Посветеният се промъкваше го развалините и носеше някого със себе си. Драконяните също го забелязаха и се втурнаха към него с извадени мечове, като крещяха на общия език да се предаде. Рицарят извика соламнийското бойно предизвикателство и излетя от входа. Гущероподобните изненадано се обърнаха.

Стърм почти не забеляза другата фигура, която приближаваше към него, затова пък чу дивия крясък на Флинт, а от един Друг, съседен вход долови магическо заклинание.

Гилтанас, който не можеше да се изправи, произнасяше магически слова, насочил ръка към драконяните. Едно от съществата се свлече на земята с ръка на гърдите, Флинт повали втория драконянин с камък, а Стърм фрасна третия с юмрук. Рицарят помогна на залитащия Елистан, който носеше на ръце някакво женско тяло.

— Лорана! — изкрещя Гилтанас от убежището си.

Замаяна и полузадушена от дима, тя отвори очи.

— Гилтанас? — прошепна и погледна рицаря. — Стърм? — промълви объркано и посочи немощно зад себе си. — Мечът ти, там е…

Стърм видя почти затрупаното от камъните острие на неговия меч, до него лежеше елфският меч на Танис. Той се раз-рови и вдигна оръжията. Ослуша се, но цареше гробовна тишина.

— Да се махаме оттук. — Рицарят погледна Елистан, който се взираше в развалините. Лицето му бе мъртвешки бледо. — Къде са останалите?

— Там са. А полуелфът…

— Танис?

— Да. Влезе през задната врата точно когато драконът нападна хана. Всички бяха в средата на стаята. Аз стоях на вратата. Тогава той, като видя, че гредата пада, успя да хвърли Лорана към мен. Точно когато я хванах, сградата рухна отгоре им. Не вярвам да са…

— Не! — изкрещя Флинт и се хвърли към разрушената сграда. — Не, не вярвам!

— Къде е Тас? — сграбчи го Стърм и го дръпна назад. Джуджето помръкна.

— Една греда го затисна. — Той се заудря по главата и шлемът му падна на земята. — Трябва да се върна при него Карамон… — Джуджето се разплака. — Този голям и глупав вол! Как можа да ми стори това! Ами Танис! Трябват ми сега, имам нужда от тях!

Стърм постави ръка на рамото му.

— Върни се при Тас. В момента той се нуждае от теб. По улиците е пълно с драконяни. Всички ще сме…

В този момент Лорана изпищя и писъкът й прониза сърцето му като стрела. Той се обърна и я хвана, преди тя да се насочи към развалините.

— Лорана! Недей! Невъзможно е да са останали живи!

— Нищо не разбираш! — изкрещя гневно тя и се освободи от хватката му. След това падна на колене, опита се да вдигне един от почернелите камъни, но не успя и изплака от безсилие. — Танис!

Стърм я гледаше безпомощно и се чудеше какво да направи.

Отговорът дойде сам. Рогове! Все по-близо и по-близо. Стотици, хиляди рогове. Той погледна Елистан, който му кимна с разбиране, и двамата се приближиха към Лорана. — Скъпа — промълви нежно Елистан, — вече с нищо не можеш да им помогнеш. Но живите имат нужда от теб. Брат ти е ценен, кендерът — също. Драконянските армии навлизат в града.

Имаме две възможности — или да тръгнем и да продължим борбата с тези ужасни същества, или да се предадем. Танис пожертва живота си за теб. Не обезсмисляй саможертвата му.

Лорана вдигна очи. Сълзите размиваха чернилката по лицето й.

Чу роговете, виковете на Гилтанас, чу Флинт да крещи, че Таселхоф умира, думите на Елистан. Изведнъж заваля. Студената вода се стичаше по лицето й и полека възвърна здравия й разум.

— Помогни ми, Стърм — помоли тя, като едва изговаряше думите. Той я обгърна с ръка и й помогна да се изправи.

— Лорана! — повика я брат й.

Елистан беше прав — живите се нуждаеха от нея. Трябваше да отиде при тях. Длъжна бе да продължи. Така би постъпил Танис.

— Сбогом, Танталас! — прошепна тя.

Дъждът се усили и се превърна в порой. Сякаш самите богове оплакваха Великолепния Тарсис.

Водата капеше върху главата му. Студена и дразнеща. Райстлин опита да се претърколи, за да се махне от капките, но не можеше да помръдне — беше затиснат от нещо тежко. Обзе го паника и започна отчаяна борба да се измъкне. Страхът разбуди съзнанието му, наложи си да се успокои започна да изучава ситуацията, както го бяха учили.

Не виждаше нищо. Тъмнината беше непрогледна, трябваше да се довери на сетивата си. Първо трябваше да махне тази тежест. Размърда се предпазливо. Не почувства болка. Явно нямаше нищо счупено. Протегна ръка и напипа някакво тяло. Съдейки по доспехите, а и по миризмата, това трябваше да е Карамон. Райстлин въздъхна. Трябваше да се сети! Той се напрегна, избута брат си и се измъкна изпод тялото му. Пое си Дълбоко въздух и избърса водата от лицето си. Наведе се над брат си, напипа в тъмното врата му и потърси пулса му. Беше силен и равномерен. Райстлин се отпусна на пода и въздъхна с облекчение. Поне не беше сам.

Но къде се намираше? Той започна да си припомня последните кошмарни моменти. Спомни си, че преди гредата да падне, Танис успя да спаси Лорана. Спомни си, че с последни сили направи заклинание, което обгради телата със сила, която ги правеше неуязвими за физически предмети. Спомни си, че Карамон се хвърли отгоре му, за да го предпази, а след това сградата рухна. Спомни си усещането за пропадане.

Пропадане…

Изведнъж разбра. Намираха се в избата на хана. Райстлин заопипва каменния под и накрая намери онова, което търсеше — магическия си жезъл. Кристалът беше цял — само драконов огън можеше да го повреди.

— Ширак — прошепна той и кристалът блесна. Седна на пода и се огледа. Беше прав. Намираха се в избата на хана. Магьосникът наведе жезъла встрани. Танис, Ривъруайнд, Златна Луна и Тика лежаха до Карамон. Изглеждаха невредими. Навсякъде се търкаляха парчета от бутилки, бъчви и камъни. Сред отломките се виждаше и част от падналата греда. Райстлин се усмихна.

Страхотно заклинание. Дългът им към него продължаваше да нараства.

Освен ако не умрем от студ, напомни си с горчивина. Ръцете му трепереха толкова силно, че едвам държеше жезъла. Разкашля се. Това щеше да го убие. Трябваше да се измъкнат оттук.

— Танис — пресегна се и то разтърси.

Полуелфът лежеше в самия край на магическия защитен обръч. Измърмори нещо и се стърчи, но Райстлин го разтърси отново. Той изкрещя и прикри главата си с ръка.

— Танис, намираш се в безопасност — прошепна магьосникът и се раз кашля. — Ставай!

— Какво? — Полуелфът се изправи стреснато и се огледа. — Къде… — И тогава си спомни. — Лорана?

— Няма я. Ти я спаси, като…

— Да… — Танис се отпусна на пода. — Последно чух да казваш някакви магически думи.

— Точно затова сме невредими. — Райстлин се загърна в подгизналата си роба, потрепери и седна близо до Танис, който гледаше с празен поглед.

— И в коя Бездна…

— В избата на хана. Подът е поддал и сме пропаднали.

Танис вдигна глава.

— В името на всички богове! — прошепна невярващо.

— Да — Райстлин проследи погледа му. — В момента сме погребани живи.

Един по един се надигнаха и останалите. Златна Луна се погрижи за раните им, които не бяха сериозни, благодарение на заклинанието на Райстлин. Когато свърши, започнаха да обсъждат ситуацията, в която се намираха. Но положението беше безнадеждно. Не знаеха колко време са били в безсъзнание, нито какво ставаше отгоре им. По-лошо, нямаха никаква представа как да се измъкнат.

Карамон се опита да размести внимателно няколко камъка над главите им, но отломките проскърцаха зловещо. Райстлин му припомни остро, че няма сила за повече заклинания и Танис уморено нареди на воина да спре. Седнаха отново във водата, която продължаваше да се надига.

Ривъруайнд отбеляза, че е въпрос на време да разберат от какво точно ще умрат: от задушаване, измръзване, от отломките на хана, които щяха да рухнат отгоре им, или от удавяне.

— Можем да викаме за помощ — предложи Тика, като се стараеше гласът й да не трепери.

— Тогава можеш да прибавиш към списъка и драконяните — сопна се Райстлин. — Те с най-голямо удоволствие ще дойдат да ни измъкнат.

Тика се изчерви. Карамон хвърли неодобрителен поглед на брат си и я придърпа към себе си. Райстин ги изгледа презрително.

— Интересно, отгоре не се чува никакъв звук — обади се Танис. — Струва ми се, че драконите и армиите… — погледът му срещна този на Карамон и те си кимнаха, защото им хрумна една и съща мрачна мисъл.

— Какво? — попита Златна Луна.

— Драконянските армии са окупирали града, а навярно и земите на много километри наоколо — каза Карамон. — Дори да успеем да излезем оттук, няма къде да се скрием.

И сякаш за да потвърдят думите му, отгоре се дочуха гърлени звуци, които всички познаваха прекалено добре.

— Пак ви казвам, губим си времето — извика на общия език някакъв писклив глас, който явно принадлежеше на таласъм. — Никой не може да е оживял в този ужас.

— Кажи го на Господаря на дракона, скапан кучеядецо! — изръмжа един драконянин. — Сигурен съм, че негово господарско превъзходителство ще се заинтересува от мнението ти. Или по-скоро неговият дракон. Имаш заповеди. Хайде, почвайте да разравяте!

Дочу се скърцане и стържене от отместени камъни. През цепнатините се посипаха пръст и прах. Гредата помръдна леко, но се задържа.

Спътниците се спогледаха и затаиха дъх, защото се сетиха за странните драконяни, които бяха нападнали хана. „Някой преследва точно нас“ — беше казал тогава Райстлин. — Какво търсим в тези боклуци? — изписка един таласъм на техния език. — Злато? Съкровища? Танис и Карамон, които разбираха малко езика им, се напрегнаха, за да чуят по-добре.

— Не — отвърна първият, който си бе позволил да оспори заповедите. — Търсим шпиони или не знам там какви си, които Господарят на дракона иска да разпита лично.

— Тук? — удиви се таласъмът.

— И аз така им казах и видя какво ми отговориха. Гущерите разправят, че тъкмо ги били обградили в хана, когато драконът го нападнал. Никой не е успял да избяга и затова Господарят решил, че са още тук. Но, ако питаш мен, тия драконяни нещо бъркат, само дето сега ние трябва да се мъчим с тези камънаци.

Шумът от разчистването се чуваше все по-ясно, както и пискливите гласове на таласъмите и откъслечните гърлени заповеди на драконяните. Сигурно са поне петдесет, помисли ужасено Танис.

Ривъруайнд извади тихо меча си от водата и започна да го бърше. Винаги жизнерадостният Карамон помръкна, стана и потърси своя меч. Мечът на Танис го нямаше, затова варваринът му даде камата си. Тика понечи да извади своя меч, но полуелфът поклати отрицателно глава. Щяха да се бият в затворено пространство, а на нея й беше нужно много повече място. Танис погледна въпросително Райстлин.

— Ще се опитам, Танис — прошепна магьосникът, — но съм много уморен. Много. Не мога нито да мисля, нито да се съсредоточа. — Той се сгуши в мократа си роба, полагайки огромни усилия да не се разкашля и да ги издаде.

„Дори да успее да го изговори, заклинанието ще го довърши — помисли Танис. — Но така може да се окаже по-голям късметлия от нас — няма да го заловят жив.“

Шумът отгоре ставаше все по-силен и по-силен.

Таласъмите се славеха като неуморни работници. Те бързаха да свършат това, което им беше заповядано, за да се върнат в Тарсис и да продължат плячкосването. Спътниците стояха в мълчаливо очакване, отгоре продължаваше да се сипят камъни, пръст и дъждовна вода. До няколко минути щяха да ги открият.

Изведнъж се разнесоха други звуци. Таласъмите се разпищяха ужасени, въпреки че драконяните им заповядваха да продължават да работят. Чуха как захвърлят лопатите и лостовете, а след това и нервните им крясъци. Отгоре очевидно назряваше таласъмски бунт, но причината бе един ясен и пронизителен звук. Отговори му друг, по-далечен. Наподобяваше писък на орел, който се носи над равнините по изгрев слънце, и се чуваше точно над главите им.

Изведнъж се разнесе драконянски вик и нещо, което приличаше на разкъсване на тяло. Последваха още писъци и дрънчене на оръжия.

— Какво е това? — попита Карамон с широко отворени очи. — Определено не е дракон. Повече ми прилича… ами прилича на някаква гигантска хищна птица!

— Каквото и да е, май разкъсва драконяните на парчета! — с треперещ глас се обади Златна луна.

След малко писъците престанаха и настъпи злокобна тишина. Какво ли ново зло бе заместило сегашното? Някой започна да размества камъните, парчетата мазилка и дървените греди. Нещото отгоре беше твърдо решено да стигне до тях!

— Това нещо изби всички драконяни! — прошепна с ужас Карамон. — А сега е наш ред!

Тика пребледня и се вкопчи в ръката му. Дъхът на Златна Луна секна и дори Ривъруайнд се взираше напрегнато нагоре, изгубил обичайната си сдържана поза.

— Карамон, млъкни! — прошепна Райстлин и потрепери. Танис го подкрепи.

— Плашим се, без да знаем какво… — започна той, но не довърши.

Отгоре се чу оглушителен трясък и в избата се изсипа огромно количество камъни, мазилка и дървения. Всички побързаха да се долепят до стените. През дупката се промуши огромен крак с извити нокти, които проблеснаха на светлината на магическия жезъл. Кракът се измъкна от развалините и остави след себе си широка дупка, през която нахлу дневната светлина.

Спътниците направиха опит да се прикрият зад падналите греди и изпочупените бъчви. Не се чуваше нищо. Известно време никой не посмя да помръдне. Но отвън бе все така тихо.

— Нямаме друг шанс — прошепна Танис. — Карамон, виж какво става горе.

Воинът вече се бе измъкнал от скривалището си и прескачаше отломките по пода. Ривъруайнд го следваше с изваден меч.

— Нищо — отговори озадачено Карамон, след като надникна.

Танис застана до него и също погледна нагоре. Без меча се чувстваше гол. В този момент над главата му се появи някаква тъмна фигура, очертана от светлината на нестихващите пожари. Зад нея се издигаше огромно чудовище. Главата му наподобяваше орел, очите му отразяваха пламъците, а огромните му нокти блестяха.

Спътниците се отдръпнаха, но беше късно. Съществото вече ги беше забелязало и се наведе към тях. Карамон придърпа Тика към себе си, без да изпуска меча си. Фигурата внимателно коленичи на ръба на дупката и свали качулката си. — Ето, че отново се срещнахме, Танис — прозвуча един глас, студен и далечен като звездите.

8.Бягство от Тарсис.Историята на драконовите кълба.

В небето над опожарения Тарсис летяха дракони, а драконянските армии плячкосваха домовете. Драконите бяха изпълнили задачата си и сега можеха да си починат, като полетят малко в горещия въздух, който се издигаше от димящите постройки. И да се позабавляват с лов на човеци, които неблагоразумно бяха дръзнали да напуснат убежищата си. Червените дракони се носеха в небето в стройни групи и танцуваха смъртоносния си танц.

В Крин вече нямаше сила, която да ги спре. Те го знаеха и предвкусваха пълната победа. Затова бяха силно раздразнени, когато разни странни заповеди прекъсваха волния им танц. Един от водачите им беше получил съобщение, че край развалините на някакъв хан се води битка. Млад мъжки дракон отлетя натам с групичката си, мърморейки нещо за некадърността на земната войска. И какво друго да се очаква, след като Господарят е един разплут таласъм, който дори няма смелостта да наблюдава превземането на сравнително безобиден град като Тарсис?

Водачът въздъхна и си припомни славните времена, когато ги предвождаше самият Верминаард, възседнал своя Пайръс. Това беше Господар! Драконът поклати недоволно глава. А, ето я и битката. Сега вече я виждаше съвсем ясно. Той се насочи към мястото.

— Заповядвам ти да спреш!

Червеният забави полета си и вдигна учудено глава. Гласът бе силен и ясен и принадлежеше на Господар на дракон. Но това със сигурност не беше Тоде! Този Господар носеше лъскава маска и доспехи с драконови люспи, но бе човек, а не таласъм, поне според гласа. И откъде се беше взел, защото, за най-голяма изненада на червения, той яздеше син дракон и го придружаваха още седем групички сини дракони.

— Какви са вашите заповеди, Господарю? — попита рязко червеният. — И какво право имате да ме спирате, след като нямате работа в тази част на Крин?

— Съдбата на човечеството е моя работа в цял Крин — отговори Господарят. — А силата на меча ми дава пълното право да те командвам, червени нахалнико! Колкото до заповедите ми, нареждам ти да заловиш живи онези жалки същества долу, а не да ги убиваш. Те трябва да бъдат разпитани. Доведи ги при мен и ще бъдеш възнаграден.

— Вижте! — извика една червена женска. — Грифони!

Господарят възкликна, неприятно изненадан. Драконите погледнаха надолу и видяха сред дима силуетите на три грифона. Тези същества бяха големи колкото половин червен дракон, но за жестокостта им се носеха легенди. Само при вида им драконянските армии се разбягваха, за да не бъдат разкъсани от острите им зъби и нокти.

Червеният изръмжа и се приготви да се спусне заедно с групата си, но Господарят му попречи.

— Казах да не ги убиваш! — повтори твърдо фигурата с маската. — Но те ще избягат!

— Остави ги! Няма да стигнат далеч. Върни се при твоите. И ако онзи идиот Тоде има нещо против, кажи му, че знам как е изпуснал синия кристален жезъл. Тази тайна не е умряла с Верминаард и ако се осмели да ме предизвика, ще стане достояние на всички!

Господарят отдаде чест и полетя след бързите грифони, които бяха излезли от града заедно с ездачите си. Червеният остана загледан след сините, които преследваха бегълците.

— Дали да не се включим и ние? — попита женският дракон.

— Не — отвърна замислено червеният, вперил поглед в отдалечаващия се силует на Господаря. — Не бих се осмелил да престъпя заповедите на този!

— Няма за какво да ми благодарите. — Алхана прекъсна по средата несвързаната реч на уморения Танис.

Спътниците летяха върху гърбовете на грифоните под проливния дъжд, здраво вкопчили се в пернатите им шии. От време на време поглеждаха надолу към града, който бързо се смаляваше.

— Особено след като чуеш онова, което ще ти кажа — заяви тя с леден тон. — Спасих ви, защото са ми нужни воини, които да открият баща ми. Сега летим за Силванести.

— Да, но ние трябва да намерим приятелите си! Залогът е твърде голям! Искам да открием драконовите кълба и да унищожим тези отвратителни същества. Чак тогава можем да дойдем в Силванести…

— Отиваме там сега! — натърти Алхана. — Нямате никакъв избор. Грифоните се подчиняват единствено на мен. Ако им заповядам, ще те разкъсат на парчета, както направиха с онези драконяни.

— Някой ден елфите ще осъзнаят, че са част от едно голямо семейство, а не някакви глезеници на съдбата, на които всичко им е дадено наготово — отвърна Танис, разтреперан от гняв.

— Даровете, които имаме от боговете, са заслужени. Вие, човеците и получовеците — сарказмът й го прониза като кама, — имахте тези дарове и ги захвърлихте в алчността си. Ние нямаме нужда от вас, за да оцелеем, а дали вие ще се справите — не вълнува.

— Но сега нямаш нищо против помощта ни! — За която ще бъдете възнаградени!

— Силванести няма толкова стомана и скъпоценности…

— Нали търсите драконовите кълба? — прекъсна го Алхана. — Със сигурност зная, че едното от тях е там. Танис премигна и онемя за миг. Но споменаването на драконовото кълбо, го подсети за приятелите му.

— Къде е Стърм? Когато го видях за последен път, беше с теб.

— Не знам. Разделихме се. Той тръгна към хана да ви търси, аз повиках грифоните.

— Щом са ти трябвали воини, защо не взе и него?

— Не е твоя работа! — Алхана му обърна гръб. Полуелфът замълча, прекалено уморен, за да разсъждава. В този момент някой го повика. Гласът едва се чуваше през плющенето на грифонските криле. Карамон. Воинът крещеше и сочеше нещо отзад. „Сега пък какво?“ — помисли изтощено Танис. Бяха оставили зад себе си облаците от дим и прах, надвиснали над опожарения град, и вече летяха в студеното и ясно нощно небе. Звездите сияеха като ледени диаманти и подчертаваха черните дупки, зейнали на мястото на двете съзвездия. Сребърната и червената луна бяха изгрели, но и без тяхна помощ различи съществата.

— Дракони! — извика той на Алхана. — Преследват ни!

Впоследствие Танис така и не успя да си припомни с подробности кошмарния полет от Тарсис до Силванести.

Малко са съществата, които могат да летят по-бързо от грифоните. Но тези дракони — първите сини дракони, които виждаха — ги следваха неотклонно, без да почиват през деня, и принуждаваха спътниците да отдъхват само нощем, за да могат уморените грифони да възстановят силите си. Храната беше съвсем малко, и то само куит-па — специалните сушени плодове, които поддържаха тялото, но почти не утоляваха глада. Но дори Карамон бе твърде уморен и обезверен, за да яде.

Единственият ясен спомен на Танис от пътуването беше от втората нощ. Седяха около огъня в някаква мрачна, влажна пещера и той разказваше на приятелите си какво бе научил кендерът в библиотеката на Тарсис. Когато спомена за кълбата, очите на Райстлин се разшириха, слабоватото му лице изразяваше копнеж. — Драконови кълба ли? — повтори тихо.

— Предположих, че може да си чувал нещо за тях — каза Танис. — Знаеш ли къде са?

Райстлин лежеше близо до огъня, загърнат с наметката на брат си, но въпреки това продължаваше да трепери от студ. Златистият му поглед се премести върху Алхана, която седеше встрани от тях, сякаш беше под достойнството й да участва в разговорите им. Но сега явно ги слушаше.

— Каза, че в Силванести имало драконово кълбо — прошепна Райстлин. — Естествено знам, че не ми е работа да питам.

— Не знам почти нищо за него — отговори Алхана и обърна бледото си лице към огъня. — То беше нещо като музеен експонат, реликва от миналото. Нищо повече. Никой не подозираше, че хората още веднъж ще събудят злото и ще доведат драконите в Крин.

— Откъде знаеш, че хората са виновни? — намеси се гневно Ривъруайнд.

Алхана му хвърли унищожителен поглед, но не отговори, тъй като сметна, че е под достойнството й да разговаря с варварин.

Танис въздъхна. Знаеше колко време отне на Ривъруайнд да му се довери и още колко, за да приеме Гилтанас и Лорана. Сега, когато бе преодолял дълбоко вкоренените си предразсъдъци, Алхана му нанасяше нови рани със своите, които определено не им отстъпваха по сила.

— Райстлин — предложи тихо Танис, — защо не ни кажеш какво знаеш за тези драконови кълба?

— Донеси ми водата, Карамон — заповяда магьосникът. Воинът донесе канчето с гореща вода и седна до него. Брат му се надигна и изсипа билките в него. Въздухът се изпълни със странната лютива миризма. Райстлин се намръщи, отпи от горчивата отвара и отново заговори:

— По времето на Епохата на сънища, когато Крин е уважавал и почитал членовете на моя орден, е имало пет Кули на Висшата магия. — Гласът му заглъхна, сякаш споменът го измъчваше.

Карамон се взираше мрачно в каменния под на пещерата. Танис, който внимателно наблюдаваше близнаците, отново се зачуди какво ли страшно нещо се е случило, та така е променило живота им. Но знаеше, че е безполезно да пита. И на двамата им беше забранено да говорят за това.

Райстлин се поколеба, преди да продължи, но след това си пое дълбоко въздух и заговори:

— Когато започнали Вторите Драконови Войни, висшите членове на моя орден се събрали в най-великата кула — Кулата на Палантас — и сътворили драконовите кълба.

Погледът му се отнесе, той замълча, а когато отново заговори, гласът му беше по-силен, плътен и ясен. Дори не кашляше.

Карамон го изгледа учудено.

— Когато изгряла сребърната луна, Солинари, влезли Белите роби. След като Лунитари обляла небето с кървавата си светлина, дошли Червените роби. Накрая сред звездите се появил дискът на Нутари, а с него се появили и Черните роби. Това бил необикновен исторически момент, когато враждите между тях били забравени. Светът го изживя още веднъж, когато магьосниците се обединиха по време на Изгубените битки, но тогава никой не можел да предвиди това събитие. Знаело се само, че злото трябва да бъде унищожено, защото накрая осъзнали, че то възнамерява да унищожи цялата магия по света, за да може да властва само неговата собствена! И така в една нощ, когато на небето греели и трите луни, били създадени драконовите кълба.

— Три луни ли? — попита тихо Танис, но Райстлин не го чу и продължи да говори с чуждия глас.

— В онази нощ била използвана велика и могъща магия — толкова могъща, че някои не издържали на физическото и умствено напрежение. Но на сутринта пет драконови кълба стояли на пиедесталите си — ярки и мрачни, изтъкани от светлина и мрак. Четири от тях били отнесени в другите кули и с тяхна помощ светът се отървал от Кралицата на мрака.

Трескавият блясък изчезна от очите на Райстлин, раменете му увиснаха, гласът му замря и той се разкашля жестоко. Останалите го гледаха, без да смеят да си поемат дъх.

— Какви са тези три луни, за които говореше? — осмели се накрая да попита Танис.

— Какви три луни? — изгледа го невярващо Райстлин. — За пръв път чувам за три луни. За какво говорехме?

— За драконовите кълба. Ти ни разказа как са били създадени. Откъде…

Нищо такова не съм казал — прекъсна го раздразнено Райстлин. — Какви ги говориш?

Танис огледа останалите. Ривъруайнд поклати глава, а Карамон прехапа устни и извърна поглед.

— Разкажи ни какво още знаеш за драконовите кълба — настоя Златна Луна.

Райстлин избърса кръвта от устата си.

— Не знам почти нищо — произнесе с досада и сви рамене.

— Те са създадени от велики магьосници. Само най-могъщите от моя орден могат да боравят с тях. Казват, че всеки, който се опита да ги използва, без да е достатъчно вещ в магията, ще бъде сполетян от голямо зло. Знанието за драконовите кълба е изчезнало още по време на Изгубените битки. Говори се, че две от тях били унищожени от самите магьосници, когато започнали да разрушават Кулите на Висшата магия. Предпочели да ги строшат, вместо да ги оставят в ръцете на враговете си.

Знанието за другите три е изчезнало заедно с техните магьосници! — Гласът му заглъхна, той се сви на рогозката и заспа.

— Изгубени битки, три луни, този странен глас. Какво означава всичко това? — измърмори Танис.

— Не вярвам на нито една дума! — заяви Ривъруайнд и започна да разстила кожите им за спане.

Танис щеше да последва примера му, но видя, че Алхана се промъква в сенките и застава над Райстлин. Тя погледна спящия магьосник и прошепна, изпълнена със страх:

— Вещ в магията! Това е баща ми! Танис я погледна и изведнъж разбра.

— Мислиш ли, че се е опитал да използва кълбото?

— Боя се, че да. Каза, че сам щял да се пребори със злото и да го прогони от земите ни. Сигурно е имал предвид… — Тя замълча и се наведе над Райстлин. — Събуди го! Трябва да ми разкаже какво е станало!

Карамон я дръпна внимателно, но твърдо. Тя го изгледа с изкривено от гняв и страх лице. В един момент помислиха, че Ще го удари и Танис хвана ръката й.

— Лейди Алхана, той ни каза всичко, което знае. Колкото До онзи, другия глас, очевидно не помни нищо.

— Случвало се е и преди — изрече полугласно Карамон. — Понякога сякаш става друг човек. Но това винаги го изтощава и никога не си спомня нищо. Алхана издърпа ръката си и тръгна към изхода на пещерата.

Така дръпна одеялото, с което Ривъруайнд беше закрил отвора, че едва не го скъса, преди да излезе навън.

— Аз ще поема първия пост — каза Танис на Карамон. — Ти поспи.

— Ще поседя малко с Райст — отвърна му воинът и постла рогозката си до тази на брат си. Танис излезе навън и потърси Алхана.

Грифоните спяха непробудно, заровили глави в крилете си и вкопчили нокти в скалата. В първия момент Танис не можа да я открие, но след малко я видя да ридае горчиво, заровила лице в шепите си, подпряна на един огромен камък. Той побърза да се върне в пещерата, защото гордата Алхана никога нямаше да му прости, ако разбере, че я е видял да плаче — слаба и уязвима.

— Аз ще стоя на пост! — извика той високо и отново излезе. Видя, че тя се обърна, за да изтрие сълзите си, и тръгна бавно към нея, давайки й време да се съвземе.

— В пещерата е задушно — заговори Алхана с неестествено нисък глас. — Исках да подишам малко чист въздух.

— Аз пък трябва да охранявам пещерата — каза Танис, помълча и добави: — Боиш се, че баща ти се е опитал да използва драконовото кълбо, нали? Но той не може да не знае историята му. Доколкото си спомням, беше магьосник.

— Той знаеше какво представлява кълбото — отвърна Алхана с треперещ глас, но бързо го овладя. — Вашият магьосник беше прав за Изгубените битки и разрушаването на Кулите, но сбърка, когато каза, че другите три кълба са изчезнали. Баща ми донесе едно от тях, за да го пази в Силванести.

— Какви са тези Изгубени битки? — попита Танис и се облегна на скалата до Алхана.

— В Куалинести вече не пазите ли преданията? — изгледа го язвително тя. — Що за варвари сте станали, откакто се смесихте с хората!

— Да речем, че вината е само моя — не съм отдавал необходимото внимание на Разказвача на предания.

Алхана го погледна, защото й се стори, че долавя сарказъм в думите му, но видя, че говори сериозно. Освен това не искаше да остава сама, затова реши да му отговори.

— По време на Епохата на могъществото Ищар ставала все по-силна. Нейните посветени и върховните жреци, които се страхували от магьосниците и тяхната сила, решили, че на света вече не е нужна магия, защото не могат да я контролират. По онова време хората почитали магьосниците но не им вярвали особено, дори на онези с белите роби. Затова било въпрос на време свещениците да настроят народа срещу тях Когато нещата се влошили, жреците хвърлили цялата вина върху магьосниците.

Кулите на Висшата магия, в които магьосници държали последния и окончателен изпит, били местата където се съхранявало могъществото им и те станали естествена мишена на гнева на простолюдието. Тълпите ги нападнали и както на за приятелят ти, тогава за втори път в цялата си история робите се обединили, за да се защитят.

— Но как е възможно да претърпят поражение? — попита невярващо Танис.

— Не забелязваш ли какво се случва с твоя приятел? Каквато и сила да притежава, той се нуждае от почивка. Дори най-могъщите магьосници прекарват часове наред над книгите със заклинания, за да ги запаметят, а след това трябва да поспят. Освен това тогава, както и сега, те са били съвсем малко. Малцина са онези, които се подлагат на изпитите в Кулите на Висшата магия, след като знаят, че провалът означава смърт.

— Провалът означава смърт? — повтори тихо Танис.

— Да. Твоят приятел е много смел, щом е предприел Изпита толкова млад. Много смел… или много амбициозен. Той не ти ли е разправял?

— Никога не говори за това. Но нищо, продължавай.

— Когато станало ясно, че битката е изгубена, самите магьосници разрушили две от Кулите. Останали само три — на Ищар, на Палантас и на Уейрет. Взривовете опустошили земята на километри наоколо и Висшите жреци се уплашили. Те разрешили на магьосниците в Кулите на Ищар и Палантас да се оттеглят, само и само да не разрушават кулите, защото заедно с тях щели да загинат и двата града. И така, магьосниците отишли в единствената Кула, която никога не била заплашвана — тази на Уейрет в планините Каролис. Там излекували раните си и запазили частица не унищожена магия. Книгите, които не успели да вземат със себе си — те били много, но повечето от тях имали защитни заклинания — предали на голямата библиотека в Палантас, където, според преданията на моя народ, се съхраняват и до днес.

Сребърната луна беше изгряла и лъчите й осветяваха приказната красота на своята дъщеря. Красота, от която секваше дъхът, но вледеняваше сърцето.

— Какво знаеш за третата луна? — попита Танис, загледан в нощното небе. — Черната луна…

— Съвсем малко. Магьосниците черпят сила от луните: Белите роби от Солинари, Червените — от Лунитари. Според преданията има и луна, която дава сила на Черните роби, но само те знаят името й и как да я открият на небето.

Райстлин знае името й, помисли си Танис, или поне онзи глас го знае…

— Как стана така, че драконовото кълбо се озова в баща ти? — По това време той е бил магьосник-чирак. Отишъл в Кулата на Висшата магия в Ищар, за да се подложи на Изпитанията и ги издържал. Там видял драконовото кълбо. — Тя замълча и се загледа в звездите. — Казвам ти нещо, което баща ми е споделил само с мен, но ти имаш право да го научиш, за да разбереш какво да очакваш. По време на Изпитанията драконовото кълбо… — Алхана се поколеба, сякаш за да намери най-точните думи — влязло в съзнанието и му проговорило: „Вземи ме с теб. Ако ме оставиш в Ищар, аз ще загина и светът ще бъде унищожен.“ Ти навярно би казал, че баща ми го е откраднал, но той смятал, че го спасява. Магьосниците напуснали Кулата на Ищар, а след това и Кулата на Палантас, като заключили изящните златни порти със сребърен ключ. — Алхана потрепери. — Историята й е страшна. Регентът на Палантас, който бил послушник на Висшите жреци, пристигнал в Кулата, за да запечата портите й — поне така казал.

Но всички видели алчния блясък в очите му, защото се говорело, че в нея се съхраняват чудеса — и добри, и лоши. Той тъкмо протегнал хищна ръка към ключа, когато на един от горните етажи се появил черен магьосник. „Портите ще останат затворени, а залите — празни до деня, в който тук се завърне господарят на миналото и настоящето със своята сила“ — изкрещял той и скочил върху портите. Миг преди шиповете да го пронижат, той проклел Кулата. Кръвта му се стекла по земята, сребърно-златните порти потреперили, разтърсили се и почернели — изящната червено-бяла кула се превърнала в сив камък, а черните й минарета се разпаднали на прах. Регентът и хората му панически побягнали. И до днес никой не е дръзвал да влезе в Кулата на Палантас, дори да се доближи до портите й. Веднага след проклятието баща ми донесе драконовото кълбо в Силванести.

— Но той е знаел нещо за кълбото, щом го е взел — настоя Танис. — Поне как да го използва…

— Дори и така да е не ми е казвал… Това е, което знам. Сега искам да си почина. Лека нощ.

— Лека нощ, лейди Алхана. Спи спокойно. И не се тревожи. Баща ти е мъдър човек и е преживял много. Сигурен съм, че всичко е наред.

Алхана понечи да го отмине, но долови съчувствие в гласа му и спря.

— Той премина Изпитанието, но не е могъщ магьосник, какъвто е твоят приятел — прошепна тя толкова тихо, че Танис едва я чу. — И ако е сметнал, че драконовото кълбо е единствената ни надежда, то… — Гласът й изневери. Танис почувства, че в този момент няма бариера между тях, обхвана раменете й и я придърпа към себе си.

— Джуджетата имат една пословица: „Тревогата назаем в мъка с лихвите се плаща.“ Не се тревожи. Ние сме с теб.

Алхана не отговори, отпуснала се за миг в успокояващата му прегръдка, но после се отскубна и изтича към входа на пещерата.

Там спря и го погледна.

— Не се тревожи за приятелите си. Те напуснаха града и са в безопасност. Кендерът бе на косъм от смъртта, но оцеля и сега всички пътуват към Ледената стена, за да търсят драконово кълбо.

— Откъде знаеш? — изгуби ума и дума Танис.

— Казах ти каквото трябваше.

— Алхана! Чакай! Откъде знаеш? Бледите й страни се обагриха в розово и тя промълви:

— Аз… дадох на рицаря Звездата. Естествено той не знае какво може да прави тя, нито как да я използва… Не знам защо му я дадох, може би…

— Какво? — попита невярващо Танис.

— Беше толкова внимателен, смел. Рискува живота си, за да ми помогне, и то без дори да знае коя съм. Помогна ми, защото имах проблем. И се разплака, когато драконите убиха онези хора. Дотогава не бях виждала мъж да плаче. Дори когато драконите ни прогониха от домовете ни, ние не плакахме. Навярно сме забравили.

В този момент тя реши, че много се е разприказвала, дръпна рязко одеялото и влезе в пещерата. Танис въздъхна тежко Звезда! Толкова рядък и безценен подарък! Когато двама влюбени елфи бяха принудени ла се разделят, тя свързваше съзнанията им. С нейна помощ можеха да споделят емоциите си и черпеха взаимно сила в трудни моменти. Но досега не беше чувал човек да е получавал Звезда. Как ли щеше да му подейства? Ами Алхана? Тя никога нямаше да, се влюби в човек, нито да отвърне на обичта му. Явно това е било спонтанен порив, почувствала се е самотна или пък е била изплашена. Не, всичко щеше да свърши трагично, освен ако не настъпеше коренна промяна в елфите или в самата Алхана. Сърцето му се отпусна при новината, че Лорана и останалите са в безопасност, но се изпълни със страх и жал за Стърм.

9.Силванести.Сънят.

Когато се събудиха на зазоряване, не видяха драконите, макар на Тика да й се струваше, че все още вижда черни точки на хоризонта. Същия следобед наближиха Тон-Талас, Реката на Бога, която отделяше Силванести от останалия свят. Танис цял живот беше слушал за чудесата и неповторимата красота на древната им родина, но въпреки това елфите от Куалинести не съжаляваха за нея. Чудесата на Силванести се бяха превърнали в символ на различията между расите им.

Елфите в Куалинести живееха в хармония с природата и доразвиваха и подчертаваха нейната красота. Строяха домовете си сред трепетликите и по магически път позлатяваха и посребряваха стволовете им. Жилищата им бяха от искрящ розов кварц и подканваха самата природа да ги обитава.

Елфите от Силванести обичаха уникалността и разнообразието.

Когато те не съществуваха в природата, преоформяха я така, че да отговаря на техния идеал. Разполагаха с нужното търпение и време, защото какво е то за елфите, чийто живот се измерваше с векове? Те преоформяха цели горски масиви, кастреха, копаеха и събираха дърветата и цветята в градини с фантастична красота. Те не „строяха“ жилища, а изсичаха и ваеха естествените мраморни скали. Архитектурата им бе толкова необичайна, че в годините, преди расите да се отчуждят, джуджетата, които се славеха като най-изкусните майстори, идваха от всички краища на Крин, за да видят тези великолепни произведения, а след това плачеха пред красотата им. Говореше се също, че ако човешко същество попадне в градините на Силванести, то завинаги ще остане сред тях, пленено от неземното им съвършенство.

Разбира се, всичко това Танис знаеше от легендите, защото никой от неговия народ не бе ходил в древната си родина от времето на Братоубийствените войни, а човешки крак не бе стъпвал там неколкостотин години преди това.

— А какво ще кажеш за онези истории? — обърна се Танис към Алхана, докато прелитаха над трепетликите. — За хората, запленени от красотата на Силванести, които не можели да си тръгнат оттам? Приятелите ми ще бъдат ли в безопасност в тези земи?

— Знаех, че те са слаби, но че чак толкова. Вярно е, че в Силванести не идват хо, хора ние просто не ги допускаме. Още по-малко бихме желали да задържаме някого при нас. Ако смятах, че съществува подобна опасност, нямаше да ви доведа в родината си.

— Дори и Стърм? — не се сдържа Танис, засегнат от язвителния й тон.

— Никога повече не ми говори за него! — процеди тя с побелели устни. — Никога!

— Но миналата нощ… — заекна Танис.

— Миналата нощ не съществува. Бях слаба, уморена и уплашена.

Така се чувствах и когато… когато срещнах Стър… рицаря.

Съжалявам, че ти говорих за него и че ти казах за Звездата.

— И за това, че му я даде?

— Съжалявам, че кракът ми изобщо стъпи в Тарсис. По-добре никога да не бях тръгвала! Никога! — тя се обърна рязко и остави Танис насаме с мрачните му мисли. Спътниците тъкмо стигнаха до реката, отвъд която се виждаше Звездната кула, сияеща като перлена огърлица под лъчите на залязващото слънце, когато грифоните забавиха полета си и започнаха да се спускат. Танис погледна напред, но не забеляза нищо.

— Заповядвам ви да продължавате! Трябва да стигна до кулата! — нареди Алхана.

Но птиците продължиха да кръжат все по-ниско и по-ниско, без да й обръщат внимание.

— Какво има? — попита Танис и се огледа. — Защо се спускат?

Кулата вече се вижда. Какво означава това? Не забелязвам нищо тревожно.

— Отказват да продължат — отвърна Алхана с угрижено лице. — Не ми казват защо, но настояват да продължим сами към Кулата.

Танис беше озадачен. Знаеше, че грифоните са злобни и диви същества, но ако някой спечелеше доверието им, бяха готови да му служат вярно до смърт. Елфите в Силванести ги използваха от незапомнени времена, защото бяха бързи, с остри зъби и нокти. Танис бе чувал, че няма живо същество в Крин, от което да се боят. А точно тези грифони бяха влетели в гъмжащия от дракони Тарсис без капка страх.

Но сега очевидно имаше нещо, което сериозно ги смущава, защото отказаха да се подчинят, въпреки гневните команди на Алхана.

— Ами, това е — отсече раздразнено тя и се направи, че не забелязва погледите на спътниците си. — Ще трябва малко да повървим пеша. И без това не е далеч.

Всички стояха на брега на реката и мълчаливо се взираха в онова, което се намираше зад блестящите й води. Бяха напрегнати и се опитваха да доловят опасността. Но виждаха единствено клоните на трепетликите, озарени от залеза, и вълните, които се плискаха в брега.

— Лейди Алхана, не каза ли, че народът ти е избягал, за да се спаси от окупацията? — попита накрая Танис.

— Ако тази земя е окупирана, аз съм земеров! — изръмжа Карамон.

— Беше — отвърна Алхана и погледът й обходи обляната от светлина гора. — Небето бе пълно с дракони, като в Тарсис. Драконяните навлязоха в любимите ни гори, палеха и унищожаваха…

Карамон се наведе към Ривъруайнд и измърмори:

— Сигурно са били на лов за диви гъски!

— Ако е само това, направо сме късметлии — намръщи се варваринът и впери поглед в Алхана. — Тази защо ни доведе тук? Нищо чудно да е капан.

Карамон се замисли и погледна притеснено брат си, който не беше проговорил, откакто грифоните ги бяха оставили на брега на реката. Воинът пристъпи до Тика и сякаш случайно хвана ръката й. Тя погледна страхливо към Райстлин, но продължи да стиска ръката на Карамон. Магьосникът обаче не преставаше да се взира в дивата гора и не им обърна никакво внимание.

— Танис! — обади се внезапно Алхана и сякаш забравила гордостта си, сложи ръка на рамото му. — Може да е проработило!

Може баща ми да ги е победил и ще можем да се приберем у дома! О, Танис… — Тя се разтрепери от вълнение. — Само да прекосим реката и ще разберем! Хайде! Лодката е ей там, малко по-надолу…

— Алхана, почакай! — извика Танис, но тя вече тичаше към обраслия с яркозелена трева бряг, а дългата й пола се вееше около глезените й. — По дяволите, Карамон. Ривъруайнд, след нея! Златна Луна, опитай се някак да й налееш малко здрав разум!

Двамата мъже се спогледаха притеснено, но се втурнаха след Алхана, а Златна Луна и Тика тръгнаха след тях.

— Кой знае какво има в тези гори! — измърмори Танис. — Райстлин…

Магьосникът не даде вид, че го е чул и полуелфът отиде до него.

— Райстлин? — извика силно, забелязвайки отнесения му поглед.

Той го изгледа като разбуден от дълбок сън човек, отърси се и сведе очи.

— Какво става, Райст? Какво долавяш?

— Нищо, Танис.

— Нищо?

— Това е като непрогледна мъгла или сляпа стена. Не виждам и не усещам нищо. Танис го погледна и внимателно и веднага разбра, че лъже. Но защо? Райстлин също го изгледа и на устните му заигра лека усмивка, която говореше, че много добре знае какво си мисли, но това изобщо не го интересува.

— Райст — заговори пръв Танис, — ако предположим, че Лорак, кралят на елфите, е използвал драконовото кълбо, какви са били последствията?

Магьосникът вдигна глава и се втренчи в гората.

— Мислиш ли, че го е направил?

— Да. Алхана спомена, че по време на Изпитанието в Кулата на Ищар то е проговорило и го е накарало да го спаси от приближаващото бедствие.

— И той се е подчинил? — Гласът на Райстлин бе нежен като ромона на древната река.

— Да. Донесъл го е в Силванести.

— Значи това е драконовото кълбо на Ищар — прошепна Райстлин, присви очи и въздъхна с копнеж. — Не знам нищо за тези кълба, освен онова, което вече споменах. Но ще ти кажа едно, Танис, никой от нас няма да си тръгне от Силванести такъв, какъвто е бил досега… ако изобщо си тръгне.

— Какво означава това? Какво ни очаква тук?

— Има ли значение? — попита разсеяно Райстлин и мушна ръце в ръкавите на робата си. — Така или иначе се налага да влезем в Силванести. Знаеш го по-добре и от мен. Или може би ще пропуснеш възможността да откриеш едно от драконовите кълба?

— Добре, но ако виждаш някаква опасност, защо не ни кажеш каква е? Можем поне да се подготвим…

— Подгответе се тогава — прошепна Райстлин, обърна му гръб и тръгна бавно по брега, за да отиде при брат си. Спътниците прекосиха реката, когато последните слънчеви лъчи се процеждаха между листата на трепетликите на отсрещния бряг. Мракът постепенно погълна легендарната гора и сенките на нощта се разляха под стволовете на дърветата.

Пътуването беше много бавно. Лодката — украсена с дърворезби и свързана с двата бряга посредством сложна система от въжета и макари — първоначално изглеждаше в добро състояние. Но когато поеха към отсрещния бряг, откриха, че въжетата са изгнили, а самата лодка започна да се разпада под краката им. Реката също им се стори променена. Водата стана червеникавокафява, а във въздуха се разнесе мирис на кръв.

Когато слязоха на отсрещния бряг и започнаха да разтоварват багажа си, въжетата поддадоха и се скъсаха, а реката отнесе лодката. В същия миг и последният слънчев лъч се скри и здрачът ги погълна. Небето беше ясно и безоблачно, но не се виждаха никакви звезди. Нямаше ги и двете луни. Единствената светлина идваше откъм реката, която блещукаше с призрачно сияние.

— Райстлин, жезълът! — прошепна Танис, но гласът му отекна в притихналата гора. Дори Карамон потрепери.

— Ширак! — заповяда той и кристалът заблестя. Но светлината му беше студена и бледа. Стори им се, че осветява единствено необикновените очи на магьосника. — Трябва да влезем в гората. — Магьосникът се обърна и закрачи неуверено към тъмните дебри.

Останалите стояха като парализирани. Постепенно ги обзе страх. Съвсем безпричинен страх, който бе още по-ужасяващ заради нелогичността си. Той се просмукваше от земята и проникваше в крайниците, парализираше вътрешностите, изцеждаше силата и разяждаше мозъка.

Страх от какво? Наоколо нямаше нищо, абсолютно нищо! Но всички се страхуваха от това нищо, каквото никога през живота си.

— Райстлин е прав. Трябва… да влезем… в гората… да потърсим убежище… — произнесе с усилие Танис. — Да т-тръгваме.

Той повлече крака, без да се интересува дали някой го следва. Знаеше само, че трябва да върви напред, да се махне оттук!

Единственият му ориентир бе жезълът на Райстлин. Той положи отчаяни усилия да не го изпуска от поглед, но когато стигна до гората, разбра, че няма повече сили.

— Райстлин! — извика Танис, свлече се на колене и зарови пръсти в земята.

Но магьосникът не му се притече на помощ. Последното, което видя, бе светлината на жезъла, който бавно се насочи към земята и още по-бавно се изплъзна от безжизнената му ръка. Дърветата. Прекрасните дървета на Силванести, оформяли в продължение на векове в чудни дъбрави. Навсякъде около Танис имаше дървета. Но сега те се бяха обърнали срещу господарите си. През трепкащите им листа се процеждаше зловеща зелена светлина.

Танис се огледа ужасено. През живота си беше виждал какви ли не странни и страшни неща, но не и това. Помисли, че ще полудее. Огледа се на всички страни, но никъде не видя изход. Около него имаше само дървета — злокобно различни.

Имаше чувството, че съзнанието на всяко дърво се гърчи безмълвно в ствола му, а разкривените клони бяха крайниците на душата му, пленени в страшна агония. Тревясалите корени се извиваха в напразни опити да побягнат. Жизнените сокове изтичаха от огромните рани по стеблата. Шепотът на листата бе вик на болка и смъртен страх. Дърветата на Силванести плачеха с кървави сълзи.

Танис беше изгубил всякаква представа откога е там. Помнеше, че пое към Звездната кула, която се издигаше над трепетликовите клони. Вървя, вървя и нищо не се изпречи на пътя му. Изведнъж чу писък, сякаш изтезаваха животинче. Обърна се и видя Таселхоф, който сочеше дърветата. Танис погледна ужасен натам, смътно осъзнавайки, че кендерът въобще не трябваше да е тук. На всичко отгоре до него стояха Стърм, с пепеляво от страх лице, Лорана, която ридаеше отчаяно, и Флинт, с широко отворени очи. Танис прегърна Лорана и усети и ръцете си топлото й тяло, макар да знаеше, че нея я няма, и това го изпълни с ужас. И тогава, като стоеше в дъбравата, която се беше превърнала в килия на смъртник, страхът му се усили още повече. Иззад сгърчените дървета заизскачаха някакви уродливи животни и се нахвърлиха отгоре им.

След тези мутанти крачеха легиони от воини — елфи с лица като черепи. Те нападнаха спътниците и бляскавите им мечове нанасяха истински рани. Но когато някой успееше да ги прониже, изчезваха и се стопяваха в нищото. Карамон, който се бореше с един вълк, от чието тяло се гърчеха змии, вдигна глава и видя, че към него се е устремил един елф с блестящо копие в ръка. Той изкрещя за помощ към брат си.

— Аст киранан каир Сот-аран/Су кали Джаларан — прошепна Райстлин и от пръстите му се откъсна огнена топка, която попадна право в елфа, но без никакъв резултат. Копието — насочвано от невидима сила — се заби в Карамон, прониза бронята му и го прикова към ствола на едно дърво.

Елфът извади оръжието си от рамото му, воинът се свлече на земята и кръвта му се смеси с тази, която се стичаше от дървото. С ярост, която удиви дори самия него, Райстлин извади сребърната си кама и я запрати по елфа. Острието прониза неумрялата му душа и той се стопи във въздуха заедно с коня си.

Златна Луна коленичи до Карамон, но трудно успя да изрече молитвата си, защото вярата я беше изоставила сред този ад.

— Помогни ми, Мишакал — помоли се тя. — Помогни ми да спася приятеля си!

Страшната рана се затвори и смъртта отпусна прегръдката, в която бе сграбчила воина. Райстлин коленичи до брат си и понечи да заговори, но изведнъж се втренчи зад него с разширени от ужас очи.

— Ти! — прошепна магьосникът.

— С кого говориш? — попита немощно Карамон, защото долови паника и ужас в гласа му, но Райстлин не му отговори. Воинът напрегна очи, но не видя нищо.

— Нуждая се от помощта ти! — заяви твърдо магьосникът на невидимия. — Отново! Карамон видя, че брат му протяга ръка, сякаш иска да прескочи някаква пропаст, и го обзе панически страх.

— Райст, недей! — изкрещи и се вкопчи в него.

— Уговорката остава същата… Какво? Искаш още? — Райстлин замълча за миг и въздъхна. — Назови цената!

В продължение на няколко секунди той слушаше какво говори другият. Карамон, който го наблюдаваше загрижено, забеляза как лицето му пребледня.

Райстлин затвори очи и преглътна, сякаш отпиваше горчивата си отвара, и наведе глава.

— Приемам, но само при условие, че бъдещето може да се промени. Какво трябва да направим? Карамон изкрещя, защото видя, че червената роба на Райстлин, която в този свят бе символ на неутралността, стана кървавочервена, съвсем тъмна и накрая — черна.

— А как да оцелеем в кулата? — попита Райстлин невидимия си инструктор и отново заслуша внимателно. Накрая кимна. — И ще получа онова, което ми е нужно? Добре. Тогава сбогом, ако това изобщо е възможно в твоето тъмно пътуване.

Райстлин се изправи и черната роба прошумоля. Без да обръща внимание на увещанията на Карамон и ужасения поглед на Златна Луна, той тръгна да търси Танис. Откри го притиснат до едно дърво да се сражава с няколко елфа. Райстлин бръкна в една от торбите си и извади парче заешка кожа и малка янтарна пръчка. Потри ги в лявата си длан, протегна дясната и каза:

— Аст киранан каир Гадурм Сот-арн/Су кали Джаларан!

От пръстите му излетяха светкавици, които пронизаха елфите и те изчезнаха. Танис се строполи изтощен на земята. Магьосникът застана в центъра на една малка полянка сред сгърчените дървета, а в краищата й напираха неумрелите елфи, но сякаш се блъскаха в невидима стена.

— Съберете се около мен! — заповяда на спътниците си. — По-бързо! Не мога да ги удържам безкрайно!

Танис се поколеба, но се приближи. Лицето му беше съвсем бяло под червеникавата брада, раната на главата му кървеше.

Много бавно, един по един, останалите го последваха. Само Стърм остана извън кръга.

— Винаги съм знаел, че нещата ще свършат по този начин — заяви твърдо той. — По-скоро ще умра, отколкото да приема твоята закрила, Райстлин. Рицарят с обърна и потъна в непрогледната гора. Танис видя, че предводителят на елфската войска направи знак на една от групите да го последва. Понечи да тръгне след него, но Райстлин го спря.

— Остави го или всички сме изгубени. Чуйте, искам да ви кажа нещо, а времето ни е много ценно. Трябва да стигнем до Звездната кула. Но по пътя ще срещнем големи препятствия. Всяко същество, населявало някога болните кошмари на смъртните, ще се надигне, за да ни попречи. Но знайте — всичко това е само сън, кошмарният сън на Лорак, бащата на Алхана.

Видения от бъдещето ще ни помагат… или ще ни попречат.

Помнете, че макар телата ни да са будни, съзнанията ни спят. Смъртта съществува единствено в съзнанието, освен ако не повярвате в обратното.

— Защо тогава не се събудим? — попита гневно Танис.

— Защото вярата на Лорак в реалността на съня е твърде силна, а твоята — твърде слаба. Ще се завърнеш в реалността само когато повярваш с цялото си сърце и в теб не остане капка съмнение, че това е сън.

— Щом е така — продължи да упорства Танис — и щом си убеден, че това е само сън, защо самият ти не се събудиш?

Райстлин се усмихна.

— Може би не искам да го правя.

— Нищо не разбирам! — изкрещя отчаяно Танис.

— Трябва да разбереш, защото иначе ще умреш. А тогава вече няма да има значение какво си разбрал.

10.Сънища наяве.Видения от бъдещето.

Райстлин не обърна внимание на ужасените погледи на спътниците и пристъпи към брат си, притиснал кървящата си ръка.

— Аз ще се погрижа за него — обърна се той към Златна Луна и го хвана през кръста.

— Не — задъха се Карамон, — още си болен…

— Вече съм достатъчно силен — прошепна нежно Райстлин и от тази нежност по тялото на воина премина тръпка. — Подпри се на мен, братле. Изнемощял от болка и страх, Карамон за пръв път в живота си се подпря на Райстлин и двамата закрачиха през зловещата гора.

— Какво става, Райст? — попита Карамон. — Защо си с Черната роба? И гласът ти…

— Пази си силите, братле — посъветва го магьосникът.

Двамата потънаха в гората. Неумрелите елфи ги гледаха с омраза измежду дърветата и в очните им кухини проблясваше ненавистта на неживите към живите. Но никой не посмя да нападне черния магьосник. Раната на Карамон започна силно да кърви и той се чувстваше все по-слаб и по-слаб. Обзе го неясно усещане, че силата, която губеше, се преливаше в черната му сянка. Танис тръгна из гората да търси Стърм. Намери го да се бие с група призрачни елфи.

— Това е сън! — изкрещя на рицаря, който нападаше и разсичаше съществата. Всеки път, когато пробождаше някое от тях, то изчезваше за миг и се появяваше отново.

Полуелфът извади меча си и се втурна да му помогне.

— Да бе! — изрева от болка рицарят, защото една стрела прониза рамото му. Ризницата го предпази донякъде, но раната кървеше обилно. — Това на сън ли ти прилича? — той извади окървавената стрела.

Танис застана пред него да го пази, докато Стърм спре кръвоизлива.

— Райстлин каза…

— Райстлин! Ха! Погледна робата му!

— Но ти си тук! В Силванести! — възпротиви се обърканият Танис. Имаше странното усещане, че спори със самия себе си. — А Алхана каза, че си при Северната стена!

— Сигурно са ме изпратили, за да ти помогна — сви рамене рицарят.

„Добре. Това е само сън — каза си Танис. — Ей сега ще се събудя.“

Но нищо не се промени. Стърм сигурно беше прав, а Райстлин ги бе излъгал. Точно както ги излъга преди да влязат в гората.

Но защо? Какво целеше?. Изведнъж разбра — драконовото кълбо!

— Трябва да стигнем до кулата преди Райстлин! — изкрещя на Стърм. — Знам какво иска!

От този миг нататък Танис имаше чувството, че трябва да се сражават за всеки сантиметър от пътя. От време на време успяваха да отблъснат войските от неживи, но веднага ги връхлитаха нови и нови пълчища. Изгубиха всякаква представа за време. В един миг слънчевите лъчи пробиваха призрачната мъгла, в следващия сенките на нощта се спускаха като драконови криле.

И тогава, тъкмо преди да се спусне непрогледният мрак, видяха ослепително бялата мраморна Кула. Тя се издигаше към небесата като мъртвешки пръст от гроб. Те се затичаха към нея. Въпреки че бяха смъртно уморени, нямаха никакво намерение да останат в зловещата гора след падането на нощта.

Елфите забелязаха, че плячката им се изплъзва, нададоха див писък и се втурнаха след тях.

Стърм тичаше пръв и избиваше неумрелите, които се опитваха да им препречат пътя. Танис вече беше съвсем близо до кулата, когато усети, че около крака му се увива някакъв корен, спъна се и падна. Опита да се освободи, но коренът го държеше здраво. В този момент към него се приближи един елф с гротескно изкривено лице и вдигна копието си да го прониже. Изведнъж очите му се разшириха, безчувствените пръсти изпуснаха оръжието и един меч прониза полупрозрачното му тяло.

Елфът изпищя и изчезна.

Танис погледна нагоре да види спасителя си — някакъв странен воин, който му беше много познат Но когато свали шлема си и чифт нежни кафяви очи го погледнаха полуелфът направо онемя!

— Китиара! — промълви невярващо. — Ти! Тук! Как? Защо?

— Дочух, че се нуждаеш от помощ — усмихна се чаровно Кит. — Явно е истина. — Тя протегна ръка и Танис я сграбчи, все още невярващ. — Кой е този там? Стърм? Чудесно! Както в добрите стари времена! Е, отиваме ли в Кулата? — попита Китиара и се разсмя на изумената му физиономия.

Ривъруайнд се сражаваше сам с легиони неумрели. Вече усещаше, че няма да издържи дълго. Тогава чу познати гласове.

Вдигна очи и видя мъжете от племето си! Нададе радостен вик, но той замря на устните му, когато забеляза насочените към него лъкове.

— Недейте! Не ме ли познахте? Аз…

Вместо отговор, мъжете го обстреляха със стрели, които се забиваха в тялото му.

— Ти донесе синия кристал! И заради теб селото ни бе унищожено!

— Не съм искал това да се случи — прошепна варваринът и се свлече на земята. — Не знаех. Простете ми.

Тика се сражаваше с елфите и си пробиваше път към Кулата, но с ужас забеляза, че те се превърнаха в драконяни! Гущерските им очи светеха в червено, а продълговатите им езици облизваха мечовете. Обзе я паника и започна да отстъпва, но се блъсна в Стърм. Рицарят изръмжа ядосано и й изкрещя да се маха от пътя му. Тя се отдръпна и налетя на Флинт, който също я отблъсна.

Заслепена от сълзите и ужасена от драконяните, които изскачаха от мъртвите си тела, Тика изпадна в паника и започна да нанася удари по всичко, което й се струваше, че мърда. Осъзна се едва тогава, когато вдигна поглед и видя черната роба на застаналия пред нея Райстлин. Магьосникът не каза нищо, само посочи към земята, където лежеше джуджето, убито от собствения й меч.

„Аз ги доведох тук, мислеше си Флинт. Вината е моя, защото съм най-възрастният. Трябва да ги изведа оттук.“ Той изкрещя бойното предизвикателство и се втурна към елфите с брадвата в ръка, но те му се изсмяха в отговор. Това направо го вбеси джуджето тръгна към тях, но с ужас откри, че не може да ходи. Коленете го боляха ужасно, изкривените му пръсти трепери, и не успяваха да задържат брадвата, не му достигаше въздух. И тогава разбра защо елфите не го нападаха — просто го чакаха да умре от старост. Зрението му се замъгли, пред него като че ли изникна познат силует — приличаше му на Тика, но не беше сигурен…

Златна Луна тичаше през изкривените и измъчени дървета. Изгубила пътя към Кулата, тя отчаяно търсеше приятелите си. Дочу звън на оръжия и гласът на Ривъруайнд, който я зовеше. В същия миг викът му секна и премина в агония. Тя се втурна отчаяно към него и скоро краката и ръцете й се разраниха. Накрая го намери. Ривъруайнд лежеше на земята, пронизан от безчет стрели — познати стрели! Тя коленичи до него.

— Изцели го, Мишакал — помоли се тя, както беше правила много пъти досега. Нищо! Лицето му продължаваше да е мъртвешки бяло, а очите му се взираха с празен поглед в зеленикавото небе.

— Защо не отговаряш? Излекувай го! — изкрещя Златна Луна. И тогава разбра и викът й прониза тишината. — Накажи мен! дз съм тази, която се усъмни и задаваше въпроси! Аз видях агонията на децата в Тарсис и унищожението на града! Как можа да го допуснеш? Искам да вярвам, но се съмнявам, когато виждам този ужас! Не наказвай него! — Тя се разплака и сведе глава над безжизненото тяло на съпруга си, затова не забеляза елфите, които затваряха обръча около нея.

Таселхоф бе толкова очарован от зрелищата наоколо, че дори не усети как се отдели от приятелите си. Неумрелите не го безпокояха, защото се хранеха със страх, а той такъв не изпитваше. Накрая, след като се лута доста време, стигна до Звездната кула и там безгрижието му свърши.

Притисната до вратата, Тика яростно се биеше с някакви създания, излезли от най-страшните й кошмари. Кендерът прецени, че ако отвори вратата, ще я спаси. Той се промъкна през мелето и започна да изучава ключалката, докато девойката задържаше на разстояние елфите.

— Побързай, Тас! — извика тя, останала без дъх. Ключалката беше елементарна — секретът й бе толкова прост, че Таселхоф се зачуди защо елфите изобщо са си дали труда да го слагат.

— Секунда и съм готов — извика бодро той, но в този момент нещо го удари по главата.

— Ей! Не може ли малко по-внимателно… — изкрещя ядосано кендерът, обърна се и застина. Тика лежеше в краката му, а червените й къдрици бавно се обагряха в кръв.

— Не, недей, моля те! — прошепна Тас и трескаво започна да мисли. Можеше да е само ранена, значи ако успее да я вкара в кулата, все някой щеше да й помогне. Погледът му се замъгли от сълзи и ръцете му се разтрепериха. „Трябва да побързам. Защо не се отваря това проклето нещо!? Толкова е просто!“ Той се вкопчи с всички сили в ключалката. Тя изщрака, но едновременно с това Тас почувства леко убождане по пръста. Погледна по-внимателно ключалката, видя блестящия златен шип и разбра — елементарна ключалка, елементарен капан, а той се хвана. Усети първите признаци на отровата и сведе поглед към Тика. Закъсня. Беше мъртва.

Райстлин и Карамон стигнаха до Кулата без проблеми. Воинът наблюдаваше с нарастващо изумление как брат му отблъсква страховитите същества, кога с магия, кога с волята си. А към него бе внимателен, нежен и великодушен. Към края на деня Карамон започна да почива все по-често. И колкото повече отслабваше, толкова по-силен ставаше Райстлин. Когато сянката на нощта се спусна и смени призрачната зелена светлина, близнаците стигнаха до Кулата. Погледът на Карамон изглеждаше като на луд заради треската и болките.

— Трябва да си почина, Райст.

— Добре, братле — отзова се нежно Райстлин, помогна му да се облегне на перленобялата стена на Кулата и го изгледа със студените си златни очи.

— Сбогом, Карамон!

Брат му го изгледа невярващо. В сенките се мяркаха неумрелите елфи, които ги следваха на почтително разстояние, но сега, след като им стана ясно, че страховитият магьосник си тръгва, започнаха да настъпват.

— Райст — изрече с усилие Карамон, — не можеш да ме оставиш тук! Как ще се бия с тях прекалено съм слаб! Нужен си ми!

— Знам, но аз вече не се нуждая от теб. Сдобих се със силата ти. Най-накрая съм онова, което жестоката природа ми отне — пълноценна личност.

Карамон го погледна недоумяващо, но Райстлин невъзмутимо се отдалечи.

— Райст!

Агонизиращият вик го спря, обърна се и погледна брат си. Златните очи бяха единственото, което се виждаше изпод черната качулка.

— Как е да си слаб и уплашен, братле? — попита тихо и отиде до вратата, пред която лежаха мъртвите тела на Тика и Тас. Магьосникът ги прескочи и изчезна в тъмнината.

Стърм, Танис и Китиара стигнаха до кулата и видяха воина, който лежеше на тревата до стената. Елфите го бяха заобиколили и размахваха с крясъци студените си мечове.

— Карамон! — Сърцето на полуелфа се сгърчи от болка.

— А къде е брат му? — Стърм погледна гневно Китиара. — Оставил го е да умре, нали?

Двамата набързо разгониха елфите, докато Танис коленичи до смъртно ранения воин.

Карамон отвори очи и едва го разпозна през кървавата пелена, която замъгляваше погледа му. След това проговори с огромно усилие:

— Пази Райст, Танис… защото аз… си отивам. Наглеждай го…

— Да го наглеждам ли!? — повтори невярващо полуелфът. — Та той те остави да умреш!

Карамон притвори очи.

— Не, Танис, грешиш. Аз го изпратих… надалеч. — Главата му клюмна безжизнено.

Стърм и Кит застанаха пред тялото на мъртвия воин.

— Нали ви казах! — обади се грубо Стърм.

— Бедният Карамон — прошепна Китиара и се наведе над него. — Винаги съм чувствала, че всичко ще свърши точно така. — Тя помълча и продължи тихо: — Значи малкият Райстлин вече е могъщ.

— Да, след като не се поколеба да пожертва дори брат си!

Китиара сви рамене и погледна Карамон, който лежеше в локва кръв.

— Бедното хлапе!

Стърм покри тялото на воина с наметката си и тримата се отправиха към входа на Кулата.

— Танис… — посочи Стърм.

— О, не! Само не Тас и Тика. Телцето на кендера се намираше в преддверието, сгърчено от действието на отровата. До него лежеше Тика. Червените й къдрици се бяха сплъстили от кръвта. Танис коленичи до тях. От конвулсиите една от торбите на Тас се беше отворила и съдържанието й се бе разпиляло на земята. Той забеляза някакъв златен предмет, пресегна се, взе го и сълзи замъглиха погледа му. Беше елфският му пръстен от бръшлянови листенца.

— Вече не можеш да му помогнеш. — Стърм сложи ръка на рамото му. — Хайде да тръгваме и да приключим с цялата тази история. И се заклевам — ще оживея само за да убия Райст!

„Смъртта е само в съзнанието, това е сън. Ей сега ще се събудя“ — повтаряше си Танис. Но когато отвори очи, тялото на кендера продължаваше да лежи на пода.

Той стисна пръстена и последва Стърм и Кит във влажното, мухлясало мраморно преддверие, което някога навярно е било красиво, но сега дори картините по стените изобразяваха ужасяващи сцени на смъртта. Тримата продължиха навътре и забелязаха зеленикаво сияние, идващо от помещението в края на коридора.

Чувстваха злото, което излъчваше тази светлина, усещаха горещината му по лицата си, но все пак трябваше да се срещнат с него.

— Центърът на злото — промълви Танис. Сърцето му се изпълни с ярост, мъка и изгарящо желание за мъст. Понечи да изтича натам, но зеленият въздух го притисна. Всяка стъпка му костваше огромно усилие.

Китиара залитна. Лицето й се обля в пот и тъмните й къдрици залепнаха по челото и врата й. За пръв път Танис я виждаше уплашена. Той я подхвана и заедно продължиха напред, въпреки че сам трудно се придвижваше. Стърм дишаше тежко и едва пристъпваше под тежестта на бронята си.

Първоначално им се струваше, че изобщо не напредват, но по-късно осъзнаха, че макар и бавно, все пак приближават осветеното в зелено помещение. Светлината изгаряше очите им, а движенията им причиняваха невероятни мъки. Бяха изтощени, мускулите ги боляха, дробовете им горяха.

Вече си мислеше, че повече не може да направи нито крачка, когато Танис чу, че някой го вика. Извърна с усилие глава и видя Лорана с меч в ръка. Тежестта явно не й действаше, защото изтича към него с радостен вик.

— Танталас! Колко се радвам, че си жив! Чаках… — Тя се сепна и прикова поглед в жената, която се бе вкопчила в ръката му.

— Коя е… — понечи да попита и изведнъж разбра. Това сигурно е Китиара — жената, която Танис обичаше. Лицето й побеля, след това почервеня.

— Лорана… — Полуелфът съвсем се обърка и отчая. Мразеше се, че й причинява болка.

— Танис! Стърм! — извика Китиара и посочи нещо.

Спътниците се стреснаха от ужасения й глас и се обърнаха.

— Дракус Тсаро, дегниях! — промълви на соламнийски Стърм.

Огромен зелен дракон изпълваше края на коридора. Казваше се Циан Отровена кръв и беше един от най-големите дракони в Крин. Само Великата Червена бе по-голяма от него. Той провря глава през вратата и закри ослепителната зелена светлина. Надуши стомана, човешка плът и елфска кръв и впери огнените си очи в групичката. Неспособни да помръднат, четирима стояха и гледаха с ужас как драконът преминава през мраморната стена като през хартия. Оръжията изпаднаха от безжизнените им ръце и те разбраха, че ще умрат. Но докато драконът се приближаваше към тях, от някаква невидима врата излезе тъмна фигура и застана с лице към тях.

— Райстлин! — извика Стърм. — Заклевам се във всички богове, че ще платиш за живота на брат си!

Рицарят се отърси от вцепенението, взе меча си и забравил за дракона, скочи към магьосника. Райстлин го изгледа студено.

— Добре, убий ме, но така обричаш себе си и останалите на смърт, защото единствено моята магия може да победи Циан!

— Стърм, недей! — Сърцето на Танис преливаше от ненавист, но магьосникът беше прав. Усещаше могъществото, което излъчваше черната му роба. — Няма да оцелеем без неговата помощ!

— Не! Вече казах — не искам такава закрила. Сбогом, Танис.

И преди някой да успее да го спре, се насочи към Циан. Огромният дракон разклати глава, предвкусвайки първото предизвикателство, откакто беше завладял Силванести.

— Направи нещо! — извика Танис на Райстлин.

— Не мога. Рицарят е застанал на пътя ми. Каквото и заклинание да изрека, то ще убие и него.

— Стърм, махни се! — изкрещя умоляващо Танис. Рицарят се поколеба, но не заради приятеля си, а защото чу ясния звук на тромпет — студен като въздуха в ледените планини на неговата родина. Чист и кристален, той се издигна над мрака, смъртта и отчаянието и прониза сърцето му.

Стърм отвърна с радостен боен вик. Вдигна меча си — този на неговия баща, — върху чието древно острие бяха гравирани символите на Ордена на Розата. Лъчите на сребърната луна които проникваха през един счупен прозорец, се отразиха в него и ослепително бялата светлина разпръсна зловещия зеленикав въздух.

Изведнъж гласът му се пречупи, защото тонът на призива се бе променил. Вече не беше сладък и чист, а фалшив, рязък и пронизителен.

„Не! — помисли си ужасен рицарят, докато вървеше към дракона. — Това са роговете на врага! Подмамиха ме в капан!“ Иззад Циан наизлизаха драконяни, които се присмиваха на лековерието му.

Стърм стисна меча с потна ръка. Драконът се извисяваше пред него огромен, непобедим, заобиколен от войските си. Стомахът му се сви, кожата му настръхна и се покри с капчици пот. Роговете прозвучаха за трети път — страшни и зли. За него всичко свърши — чакаше го безславна смърт. Той се огледа трескаво за Танис, но не можа да го открие. В отчаянието си повтори девиза на рицарите: „Моята чест е моят живот“, но думите отекнаха в ушите му кухи и безсмислени. Той не беше рицар! Живееше с една лъжа. Ръката му потрепери и се отпусна, мечът падна на пода и Стърм зарида като дете, скрил глава от кошмара пред себе си.

Циан отне живота му с един замах, прониза тялото му с блестящия си нокът и го вдигна. След това го хвърли на пода и драконяните се нахвърлиха върху него, за да го разкъсат на парчета. Но една сребриста фигура застана до Стърм, взе меча и го вдигна.

— Докоснете го и сте мъртви!

— Лорана! — изкрещя Танис и се втурна към нея. Точно когато я приближи, чу Китиара, която го викаше. Извърна се и я видя да се бие с четирима драконяни. Полуелфът за миг се поколеба какво да направи и това се оказа фатално — Лорана падна върху Стърм, пронизана от мечовете на драконяните.

— Лорана! Не! — Той не можеше да повярва на очите си. Понечи да отиде при нея, но Китиара отново го извика. Обърна се и видя как тя изчезва под вражеските тела.

Полуелфът изстена и почувства как потъва във водовъртежа на лудостта. Закопня за смъртта, която щеше да сложи край на тази болка. Стисна меча на Кит-Канан и се втурна към драна с едничката мисъл — да убие или да бъде убит. Но Райстлин застана между него и дракона като черен обелиск. Танис падна и разбра, че смъртта е съвсем близо. Стисна малкия златен пръстен и затвори очи в очакване. Вместо това чу странни и могъщи магически думи. Магьосникът и драконът се бяха изправили един срещу друг, но на него вече му беше безразлично. Той остана глух за звуците, глух за живота и смъртта.

Единственото реално нещо бе златният пръстен в дланта му. Стисна го силно и усети как златните листенца се забиват в кожата му. Колкото по-силно го стискаше, толкова по-дълбоко те се забиваха в плътта му. Болка… истинска болка… Аз сънувам!

Танис отвори очи. Лежеше на студения мраморен под, а ръката му бе стисната здраво, толкова здраво, че болката го беше пробудила. Болка! Пръстенът! Сънят! Танис се надигна ужасен и се огледа. Но в залата нямаше никой освен Райстлин, който се бе свлякъл до стената и кашляше.

Полуелфът се надигна бавно и отиде при магьосника. Когато го приближи, видя на устните му кръв — червена като светлината на Лунитари, червена като робата, която покриваше крехкото му треперещо тяло.

Сънят…

Танис разтвори пръстите си. В ръката му нямаше нищо.

11.Краят на съня.Началото на кошмара.

Танис огледа помещението — беше празно като шепата му. Телата на приятелите му ги нямаше, дракона — също. През разрушената стена нахлуваше вятър и развяваше робата на Райстлин. Той отиде при магьосника и го разтърси.

— Къде са? Мъртви ли са? Драконът…

— Той отказа да се бие с мен и си отиде, след като разбра, че не може да ме победи. — Райстлин се изскубна от ръцете му и отново се подпря на мраморната стена. — Да, не можа да ме победи, защото бях силен, но сега може да ме надвие дори дете — изрече с горчивина. — А останалите… не знам… — Той сви рамене и го погледна със странните си очи. — Ти оживя, защото изпитваше истинска, силна любов. Аз оцелях благодарение на амбицията си. Двамата се вкопчихме в реалността, но за другите не знам.

— Значи и Карамон е жив, благодарение на любовта си. Преди да умре, ме помоли да пощадя живота ти… Кажи ми, бъдещето, което видяхме, необратимо ли е?

— Дори и в този момент то се променя, в противен случай щяхме да бъдем само пионки върху дъската на боговете, а не техни наследници, както ни обещават. Но нещата съвсем не свършват дотук. Трябва непременно да намерим Лорак и драконовото кълбо. Райстлин се отблъсна от стената и пое с усилие през мраморната зала, подпирайки се на магическия си жезъл, чийто кристал осветяваше помещението сега, когато зелената светлина вече я нямаше.

Зелена светлина. Танис стоеше объркан и се опитваше да разграничи съня от действителността, защото той изглеждаше по-реален от всичко, което го заобикаляше в момента. Погледна разбитата стена. Наистина ли видя дракон? Ами ослепителната светлина в края на коридора? Сега беше нощ, а когато всичко това започна, слънцето тъкмо изгряваше. Колко време бе изминало?

— Райст! — извика някакъв глас. Магьосникът спря и бавно се обърна.

— Карамон?

Воинът стоеше пред вратата, осветяван от двете луни.

— Уморен съм, Карамон — въздъхна Райстлин и се разкашля. — Но за да приключим този кошмар, трябва да свършим още много неща, преди да са изгрели трите луни. Помогни ми, братле.

Карамон изтича към него, подхвана го и двамата влязоха в залата за аудиенции на Звездната кула, следвани от Танис.

Полуелфът я огледа с интерес, защото цял живот беше слушал за нейната красота и знаеше, че Слънчевата кула в Куалинести е построена по нейно подобие. Над него се извисяваха спирали, излъчващи мека светлина, а прозорците, вече изпочупени, бяха инкрустирани със скъпоценни камъни, които събираха и концентрираха светлината на двете луни и оформяха причудлив танц от сребърни и червени лъчи.

Танис потръпна и погледна нагоре. В Куалинести имаше мозайки, които изобразяваха слънцето, съзвездията и двете луни, а тук — само един кръгъл отвор, през който се виждаше черното небе, на което не грееше нито една звезда.

Преди да осмисли какво означаваше това, чу тихия глас на Райстлин и се обърна.

В средата на залата седеше Лорак, кралят на елфите. Съсухреното му и сгърчено тяло се губеше в огромния каменен трон, украсен с прекрасни гравюри на птици и животни, но сега главите им приличаха на черепи.

Той бе застинал с отметната назад глава и уста, раззината в безмълвен писък, а ръката му се бе вкопчила в кръгъл кристален глобус.

— Жив ли е? — попита с ужас Танис.

— Да, за огромно негово съжаление.

— Какво му е?

— Изживява поредния кошмар. А това е драконовото кълбо.

Явно се е опитал да го овладее, но не е бил достатъчно силен и то е овладяло него. Кълбото е повикало тук Циан Отровена кръв, за да охранява Силванести, но драконът е бил на противоположното мнение — решил е да унищожи елфите, като нашепва кошмари на Лорак. За него те са били толкова истински, че са се превърнали в действителност. Когато навлязохме в Силванести, попаднахме едновременно в неговия кошмар, в нашите собствени и под властта на дракона. Сам видя резултата, нали?

— Ти си знаел! — Танис сграбчи магьосника и го обърна към себе си. — Знаел си какво ни очаква още там, на брега на реката…

— Остави го! — Карамон застана между двамата и махна ръката му от рамото на брат си.

— Може би — отвърна Райстлин и присви очи. — Не съм длъжен да ти разкривам това, което зная, нито откъде и как съм го научил!

Танис тъкмо щеше да му отговори, когато чу някакъв стон, който идваше откъм пиедестала на трона. Той изгледа гневно Райстлин и извади меча си.

Алхана бе коленичила пред баща си и тихо хлипаше, положила глава в скута му. Танис се приближи до нея и леко я докосна.

Тя вдигна поглед, премигна и сграбчи ръката му, сякаш беше единственото реално нещо.

— Танис?

— Как попадна тук? Какво става?

— Чух магьосника, който каза, че това е само сън, но… не исках да повярвам. Когато се събудих, видях, че кошмарът е истински! — Тя скри лице в шепите си. — Докато стигна дотук през кошмара, ми бяха нужни… много часове. Влязох в кулата, драконът ме залови, доведе ме при баща ми и го накара да ме убие. Само че той не би ми причинил зло дори и в най-страшния си сън. Затова Циан го измъчваше с видения — показваше му какво ще стори с мен.

— А ти видя ли ги? — прошепна Танис и погали дългата й черна коса.

— Да, но непрекъснато си повтарях, че това е само сън и успях да се преборя с тях. За баща ми обаче то беше действителност… — разплака се тя.

Полуелфът махна на Карамон.

— Отведи я някъде да легне, а ние ще се погрижим за баща й.

— Прави каквото ти казва — отвърна Райстлин на безмълвния въпрос на брат си.

— Хайде, Алхана. — Тя се опита да стане, но не можа и Танис я вдигна. — Има ли тук някое място, където да си починеш, защото скоро ще се нуждаеш от всичките си сили. Алхана понечи да се възпротиви, но осъзна колко е слаба.

— Да, в стаята на баща ми. Знам пътя. — Карамон я прегърна и двамата бавно напуснаха залата.

Танис отиде при Райстлин, който бе застанал пред краля на елфите и нещо си говореше.

— Какво става? Мъртъв ли е?

— Кой? — Райстлин се сепна. — О, Лорак ли? Не, не мисля. Изведнъж Танис осъзна, че погледът на магьосника е съсредоточен върху драконовото кълбо.

— Още ли е под влиянието му? — попита нервно той, вперил поглед в предмета, заради който бяха преминали през тези кошмари.

Кълбото представляваше голяма кристална сфера с диаметър поне половин метър. Беше поставено върху стойка от злато, гравирана със странни образи, отражение на странния живот в Силванести. Въпреки че явно то бе източникът на ослепителната зелена светлина, сега тя проблясваше само в центъра му.

Райстлин вдигна ръце над него и започна да прошепва заклинания, като внимаваше да не го докосва. Бледа червена аура обгърна кълбото и Танис се отдръпна.

— Не се плаши — прошепна Райстлин, наблюдавайки как аурата се стопява във въздуха. — Това е моето заклинание. Както виждаш, кълбото още е омагьосано. Магията му не е изчезнала заедно с дракона, както предполагах, и продължава да излъчва сила.

— А Лорак под негово влияние ли е?

— Не, пусна го.

— Значи си го победил? — промълви Танис.

— Не успях! — ядоса се Райстлин. — Победих само дракона. Като разбра, че Циан Отровена кръв губи битката, кълбото го отпрати. Пусна и Лорак, защото и от него вече нямаше полза. Но все още е много силно.

— Райстлин, кажи ми…

— Нямам какво повече да ти казвам! Трябва да си пазя силите.

Кой му беше помогнал? Премълчава ли нещо за това кълбо?

Танис искаше да му зададе още много въпроси, но забеляза блясъка в очите му и се отказа.

— Вече можем да освободим Лорак. — Магьосникът отиде до краля на елфите, отмести внимателно ръката му от кълбото и постави дългите си пръсти на врата му. — Жив е, но не знам докога. Пулсът му е много слаб. Ела насам. Танис се приближи неохотно.

— Кажи ми само едно — това кълбо може ли да ни бъде от полза?

Райстлин се поколеба, но накрая отговори:

— Да, ако ни стиска.

Неочаквано Лорак потръпна и изпищя — висок, пронизителен писък, който проникваше до мозъка. Ръцете му се сгърчиха и се отпуснаха в скута му. Танис се опита да го успокои, но Лорак продължи да пищи, докато му свърши дъхът.

— Татко! — проплака Алхана, застанала на входа на залата. Тя избута Карамон и се втурна към баща си. — Успокой се, драконът си отиде. Спи, татко!

Любящият й глас постепенно проникна в измъченото му от кошмарите съзнание. Писъците спряха, само от време на време се разтърсваше от ридания. След малко отвори бавно очи, сякаш се боеше от това, което ще види.

— Алхана, детето ми! Ти си жива! — Той вдигна треперещата си ръка и я погали по лицето. — Не, не вярвам! Видях как той те уби! Гледах го стотици пъти и всеки беше по-страшен от предишния. Искаше аз да го сторя, но не знам защо не можах, след като убих толкова други. — Погледът му попадна върху Танис, очите му се разшириха и заблестяха от ненавист. — Ти! — изръмжа Лорак и стисна облегалките на трона. — Аз те убих, за да защитя Силванести! Убих и онези с теб! — В този момент погледът му попадна на Райстлин и ненавистта му се смени със страх. Той се разтрепери и се отдръпна от магьосника. — Тебе… тебе не можах да убия! — Уплахата премина в объркване. — Не, не, ти не си той! Защо робата ти не е черна? Кой си ти? — Лорак отново се вгледа в Танис. — Ами ти? Какво съм сторил? — изстена кралят на елфите.

— Татко, недей! — умоляваше го Алхана и галеше сбръчканото му лице. — Трябва да си починеш. Кошмарът свърши и Силванести е в безопасност.

Карамон вдигна Лорак със силните си ръце и го отнесе в покоите му. Алхана крачеше до него, без да изпуска ръката на баща си.

Безопасност, помисли си Танис и погледна през прозорците.

Неумрелите елфи вече не бродеха из горите, но уродливите същества, които Лорак беше създал в съня си, все още живееха.

Ако в тази мрачна гора се заселят тези зли същества, кошмарът на Лорак наистина щеше да стане реалност. Тогава полуелфът се сети за останалите от групата. Дали са останали живи или са загинали, приемайки кошмара за реалност?

Сърцето му се сви и той разбра, че отново ще се наложи Да влезе в тази страшна гора, за да ги потърси. Но в този момент Тика влезе в залата на Кулата.

— Аз го убих! Убих Флинт! — разплака се тя. Скръбта и Ужасът й бяха безмерни. — Без да искам, кълна се! Карамон влезе в залата и Тика се обърна и към него.

— Убих Флинт, Карамон! Не се приближавай до мен!

— Шшт! — успокои я воинът и я прегърна нежно. — Това е било само сън. Джуджето изобщо не е било тук. — Той погали червеникавите й къдрици, целуна я и я притисна към себе си. След малко хлипането й заглъхна. — Танис… — Златна Луна протегна ръце и го прегърна.

Полуелфът видя скръбното й изражение и хвърли въпросителен поглед към Ривъруайнд. Но варваринът само поклати глава.

Танис си помисли, че всеки от тях навярно е изживявал някакъв собствен кошмар и внезапно се сети за Китиара! Та тя беше съвсем истинска! Също като умиращата Лорана! Той затвори очи и сведе глава върху рамото на Златна Луна. А Ривъруайнд прегърна и двамата. Тяхната любов му вдъхна надежда. Ужасът от съня започна да избледнява.

Тогава му хрумна една страшна мисъл. Кошмарът на Лорак се бе превърнал в реалност. Щеше ли това да се случи и с техните кошмари?

Магьосникът се закашля, хвана се за гърдите и се свлече до трона на Лорак. Карамон го погледна с тревога, но Райстлин се направи, че не го вижда, уви се в робата си и затвори очи от изтощение.

Воинът въздъхна, притисна Тика още по-близо до себе си и телата им се очертаха в бледата светлина на двете луни.

„Всички се нуждаем от сън. Но дали някога ще можем да заспим?“ — помисли си тъжно Танис.

12.Споделени видения.Смъртта на Лорак.

Приятелите налягаха по каменния под на Звездната кула, като гледаха да са близо един до друг. Накрая заспаха. В този момент, но далеч от тях, в студени и враждебни земи, се събудиха други.

Първа скочи Лорана. Току-що бе сънувала нещо ужасно и в първия момент не осъзна къде се намира. От устните и се отрони една-единствена дума — „Силванести!“. Флинт се събуди, облян в студена пот, и се успокои едва когато установи, че пръстите му все още го слушат, а болката в краката не е по-силна от обичайната.

Стърм също сънува кошмар. Разтрепери се и дълго не можа да си поеме дъх, като се увиваше все по-плътно в завивките. Тогава чу някакъв шум до палатката си, скочи, грабна меча и дръпна рязко завесата.

— Ох! — извика Лорана, стресната от вида му.

— Извинявай. Не исках… Какво става? — Той се разтревожи, като видя, че тя едва крепи свещта в треперещата си ръка, и я придърпа на топло в палатката.

— Знам… знам, че е глупаво, но сънувах нещо ужасно и не мога да заспя. Беше толкова истинско… И теб те имаше… Нямаше да дойда, но те чух да викаш…

— Била ли си някога в Силванести? — прекъсна я внезапно Стърм.

Лорана се втренчи в него.

— Защо питаш? Освен ако… и ти като мен не си сънувал Силванести!

Стърм се уви плътно в наметката си и кимна.

— Аз… — започна той, но отвън отново се чу шум. Този път рицарят само вдигна завесата и подвикна уморено: — Влизай, Флинт.

Джуджето се вмъкна вътре, но очевидно се притесни, че заварва Лорана и започна да пристъпва от крак на крак.

— Знаем. Сънувал си. Силванести ли беше? — усмихна му се Лорана.

Флинт се изкашля и прокара длан по лицето си.

— Явно не съм единственият… — Той ги изгледа изпод рошавите си вежди. — Предполагам, че… ще ми кажете какво сте сънували?

— Не! — бързо отвърна Стърм, пребледнял като мъртвец. — Не искам да говоря за това. Никога!

— Аз също — добави тихо Лорана.

— Е, добре — заяви мрачно Флинт, — защото и на мен не ми е до приказки. Беше толкова истинско, че очаквах да намеря и двама ви…

Джуджето внезапно млъкна. Завесата рязко се отвори и Таселхоф влетя развълнуван в палатката.

— За някакъв сън ли говорехте? Аз никога не сънувам, или поне не си спомням. Кендерите почти не сънуват. Е, предполагам, че понякога го правят. Даже животните сънуват, но… — Той видя погледа на Флинт и побърза да се върне на темата. — Добре, де! Сънувах нещо фантастично! Дърветата плачеха с кървави сълзи. Ужасни елфи — нито мъртви, нито живи — избираха всички нас един по един! Райстлин беше в черна роба! Това бе най-невероятното! Стърм, и ти беше там! И Лорана, и Флинт. И всички умряха! Е, почти всички. Райстлин не умря. Имаше и един зелен дракон…

Таселхоф млъкна. Какво им ставаше на тия негови приятели? Бяха бледи като мъртъвци и го гледаха странно.

— З-зелен дракон — заекна той. — Райстлин носеше черна роба, това казах ли го? В-всъщност доста му отиваше. С червената изглежда като болен от жълтеница, нали разбирате? Абе, май не разбирате. Ами, п-предполагам, че трябва да се връщам в леглото. Освен ако не искате да ви разказвам още? — Той ги огледа с надежда, но никой не му отговори.

— Ами, лека н-нощ, тогава — избърбори Тас и излезе зад-нишком от палатката, клатейки озадачено глава. Какво наистина им ставаше на всички? Та това беше само сън…

Дълго време никой не проговори. Накрая Флинт въздъхна.

— Нямам нищо против да имам кошмари, но съм абсолютно против да ги споделям с някакъв си кендер. Имате ли понятие как така всички сме сънували едно и също? И какво означава това?

— Силванести е много странно място, но никога не съм била там — прошепна Лорана и взе свещта, за да си ходи, но на входа се обърна и попита: — Мислите ли… мислите ли, че е било истина? Имам предвид дали са умрели така, както видяхме? — „И беше ли Танис с онази жена“, довърши въпроса си наум.

— Ние сме тук и сме живи. И… — Стърм замълча за миг — …може да ви се струва невероятно, но по някакъв начин знам, че и те са живи.

Лорана го погледна, но видя, че лицето му излъчва спокойствие след първоначалния шок и ужас и също се отпусна малко.

Тя се приближи до рицаря и стисна здраво силната му ръка. След това се обърна и излезе. Джуджето също се изправи.

— Е, дотук със спането. Ще поема поста пред палатките.

— Идвам с теб. — Стърм стана и препаса ножницата си.

— Едва ли някога ще разберем защо или как така сме сънували едно и също.

— Сигурно няма да разберем.

Флинт излезе от палатката. Рицарят го последва, но погледът му се спря върху нещо блестящо. Наведе се и видя, че това е украшението, което му подари Алхана. Той го вдигна и видя, че свети със своя собствена светлина, нещо, което досега не беше забелязвал.

— Сигурно няма да разберем — повтори замислено Стърм, докато го премяташе между пръстите си. За пръв път от много кошмарни месеци насам в Силванести настъпи утро. Но само един видя зората, докато останалите спяха дълбоко. Лорак стоеше на прозореца в стаята си и наблюдаваше как слънчевите лъчи нежно галят листата на трепетликите.

Алхана, която цяла нощ не бе напускала стаята на баща си, накрая заспа изтощена на стола. Лорак погледна бледото й лице.

Дългите черни кичури приличаха на пукнатини върху мраморната белота на кожата й. Ръцете й бяха издрани и по пръстите имаше засъхнала кръв. Беше красива, но арогантността опорочаваше тази красота. Алхана бе въплъщение на всичко, което представляваше расата й. Той се обърна и погледна навън, но гледката не му донесе душевен покой. Над гората продължаваше да се стеле зловеща зеленикава мъгла, сякаш самата земя гниеше.

— Всичко това е мое дело — продума на себе си и се вгледа в разкривените, измъчени дървета и жалките, уродливи същества, които бродеха сред тях и търсеха смъртта, която да облекчи страданията им. Лорак живееше тук вече четиристотин години и бе един от малцината живи в Крин, които си спомняха Катаклизма. Но елфите силванести се бяха отървали много по-леко от останалите раси и оттогава бяха прекъснали всякакви контакти с тях. Те знаеха защо древните богове изоставиха Крин, но това не обясняваше защо изчезнаха и посветените сред елфите.

Разбира се, народът на Силванести беше научил — от ветровете, от птиците и по други тайнствени начини — за страданията на братовчедите си в Куалинести след Катаклизма. И макар да им бе мъчно, когато слушаха за насилията и убийствата, те винаги намираха причината за страданията на Куалинести във факта, че живеят сред хора. Силванести се оттеглиха в гората си и отхвърлиха останалия свят, без да ги е грижа, че светът също ще ги отхвърли.

Затова Лорак не можа да проумее онова голямо зло, дошло от север. Когато се срещна с Господарите на драконите, беше обяснил, че Силванести няма да им създава неприятности. Те го изслушаха и отначало всичко изглеждаше добре. Но настъпи денят, когато разбра, че са го измамили — денят, в който от небесата налетяха дракони.

Въпреки това елфите не се оказаха съвсем неподготвени. Лорак бе живял твърде дълго на тази земя, за да го допусне. Множество кораби стояха в очакване, за да отведат народа му на безопасно място под ръководството на дъщеря му. Когато отплаваха, той се спусна в подземията на Звездната кула, където криеше драконовото кълбо. Само дъщеря му и изчезналите посветени знаеха за съществуването му. Всички останали вярваха, че е било унищожено по времето на Катаклизма.

Лорак седна пред кълбото и дни наред се взира в него. Припомни си предупрежденията на Висшите магьосници и опита да извика в съзнанието си всичко, което знаеше за него. Накрая реши да го използва и да спаси земята си, макар да осъзнаваше, че няма никаква представа за същността и действието му.

Помнеше всичко съвсем ясно — вихрената зелена светлина, която се усилваше всеки път, щом погледнеше към него, а също и че още в първите секунди, след като сложи ръка отгоре му, разбра каква фатална грешка е сторил. Не притежаваше нито силата, нито властта, с която да управлява магията. Но беше късно. Кълбото го плени и най-ужасното в този кошмар бе непрестанното напомняне, че това е сън, но сън, от който не може да се събуди. А сега той се беше превърнал в кошмар наяве. Лорак сведе глава и усети горчилката от сълзите си. Неочаквано някой нежно го докосна по рамото.

— Татко, не мога да гледам как плачеш. Ела, легни си. Тази земя отново ще бъде прекрасна. Ти ще помогнеш да я възродим…

Но Алхана не можеше да сдържи потръпването си всеки път щом погледнеше през прозореца. Лорак усети и се усмихна тъжно.

— А дали народа ни ще се върне сред тази грозна картина. — Той се загледа в зеленото, което не бе зеленината на живота, а смърт и разложение.

— Естествено — отвърна прибързано Алхана.

— Откога елфите започнаха да се лъжат едни други? — потупа ръката й Лорак.

— Започвам да мисля, че винаги сме правили само това — промълви Алхана, защото си спомни какво бе казала Златна Луна. — Древните богове не са изоставили Крин, татко. С нас пътуваше една посветена на Мишакал и тя ми разказа за тях. Аз… не исках да й вярвам. Ревнувах, защото боговете бяха върнали надеждата пак на хората: Но сега виждам, че са постъпили мъдро. Отишли са при тях, защото ние, елфите, нямаше да ги приемем. Скръбта и животът в това изолирано място ще ни научат, както го научихме ти и аз, че повече не можем да живеем отделно в този свят. Елфите трябва да възстановят не само тази земя, а и всички останали, опустошени от злото.

Лорак, заслушан в думите й, гледаше бледото й като сребърната луна лице. Протегна ръка и я докосна.

— Ще ги доведеш ли обратно? Нашия народ?

— Да, татко. — Тя пое студената му ръка и я стисна здраво. — Ще работим много, за да възстановим всичко. Ще поискаме прошка от боговете. Ще отидем при народите на Крин и… — Алхана се задави от сълзите си, защото усети, че баща й вече не я слуша. Очите му помътняха и той се свлече на стола.

— Предавам тялото си на тази земя — прошепна Лорак. — Зарови го в пръстта, дъще. Щом животът ми й навлече това проклятие, може би смъртта ми ще й донесе благослов.

Ръката му се изплъзна от нейната, а безжизнените му очи останаха вперени в гората на Силванести. Но ужасът изчезна от лицето му и се замени с покой.

Алхана не почувства скръб.

Същата нощ спътниците се приготвиха да напуснат Силванести.

По-голямата част от пътя на север щяха да изминат под прикритието на нощта, защото драконянските армии вече бяха окупирали земите, през които трябваше да минат. Не разполагаха с никакви карти. Освен това, след случая с Тарсис, вече нямаха доверие на древните картографи. Единствените атласи, които намериха в Силванести, датираха отпреди неколкостотин години. Решиха да тръгнат на север, надявайки се да стигнат до някое пристанище, от което с кораб да отплават към Санкрист.

Не носеха почти никакъв багаж и затова се придвижваха бързо.

Магьосникът взе драконовото кълбо — право, което никой не му оспори. Отначало Танис се притесни как ще носят масивния кристал, но вечерта преди да тръгнат Алхана даде на Райстлин някаква чанта.

— Баща ми донесе кълбото в нея. Каза, че му я дали в Кулата на Висшата магия. Предполагам, че ще ви е от полза.

Магьосникът я сграбчи жадно с тънката си ръка.

— Джистра тагопар Аст моирпаран Кини! — Райстлин загледа доволно как чантата засия с мека розова светлина. — Знаех си, че е омагьосана! — След това рязко заповяда на Карамон: — Донеси кълбото!

Очите на воина се разшириха от ужас.

— За нищо на света! — твърдо отказа той и придружи думите със сочна ругатня.

— Донеси ми кълбото! — повтори гневно Райстлин и изгледа брат си, който продължи да клати глава.

— Не ставай глупак! — процеди ядосан магьосникът. — То не може да навреди на онези, които не се опитват да го използват. Ти не можеш да контролираш дори хлебарка, да не говорим за драконово кълбо!

— Ами ако ме плени? — възпротиви се Карамон.

— Пфу! То търси някой с… — Райстлин млъкна насред думата.

— Да? — обади се Танис. — Продължи си мисълта. Какво търси?

— Интелигентни хора. Затова смятам, че тук присъстващите са в абсолютна безопасност. Карамон, донеси ми кълбото, иначе, ще го влачиш. А може би ти, Танис? Или ти, посветена на Мишакал?

Карамон погледна Танис с явно неудобство и полуелфът осъзна, че той очаква неговото одобрение. Интересна постъпка от негова страна — досега винаги се подчиняваше безпрекословно на брат си. Освен това видя, че не само той бе забелязал Нямата молба на Карамон. Очите на Райстлин заблестяха от ярост.

Сега повече от всякога ненавиждаше магьосника и неговата странна, нарастваща сила. Опита да убеди себе си, че това е само сън, кошмарен сън. Но не успя. Какво смяташе да прави Райстлин с драконовото кълбо? Всъщност това няма никакво значение, помисли с горчивина.

— Райстлин единствен притежава знанието, умението и — нека си признаем — куража да се оправя с това нещо — изрече рязко Танис. — Предлагам той да го вземе, освен ако някой друг не желае да поеме тази отговорност.

Никой не се обади, само Ривъруайнд поклати глава. Танис знаеше, че ако имаше избор, варваринът щеше да остави драконовото кълбо — и самия Райстлин — тук, в Силванести.

— Иди, Карамон. Само ти можеш да го вдигнеш и да го донесеш.

Воинът се запъти неохотно към златната поставка на кълбото.

Докосна го с треперещи ръце, но не се случи нищо, то изобщо не се промени. Карамон въздъхна облекчено, вдигна го и го занесе на брат си, задъхвайки се под тежестта му. Райстлин отвори чантата.

— Пусни го вътре.

— Какво? — Челюстта на Карамон увисна и той започна да мести поглед ту към огромно кълбо, ту към малката чанта. — Не мога, Райст! Няма да влезе! Ще се счупи!

Златните очи на магьосника проблеснаха в лъчите на залязващото слънце и огромният мъж замълча.

— Карамон, чакай! — Танис скочи към него, но този път воинът изпълни заповедта на брат си и без да откъсва очи от неговите, положи кълбото в чантата. То изчезна!

— Какво стана? Къде?… — Танис погледна Райстлин подозрително.

— В чантата — отвърна спокойно магьосникът и я отвори. — Увери се сам.

Полуелфът надникна в чантата и видя кълбото. Наистина беше то, в това нямаше никакво съмнение. Виждаше зеленикавото сияние във вътрешността му, което, по всяка вероятност, живееше свой собствен живот. Сигурно се е свило, помисли си удивено. Но размерът му изглеждаше същият и Танис се почувства така, сякаш самият той е станал по-голям.

Полуелфът сви рамене и отстъпи назад. Райстлин стегна връвта и затвори чантата. След това ги огледа подозрително, пъхна я в един от многобройните си тайни джобове и се обърна. Танис го спря.

— Отношенията ни вече никога няма да са същите, нали?

Райстлин го погледна и Танис съзря проблясък на съжаление в златистите му очи, копнеж за доверие и приятелство, както през младостта им.

— Не — прошепна Райстлин. — Но това е цената, която трябваше да платя.

— Каква цена? На кого я плати? За какво?

— Не мога да ти дам отговор, защото самият аз не го знам. — Крехките рамене на магьосника се сгърчиха от пристъп на кашлица. Карамон го прегърна през раменете и го отведе да си почине поне малко преди отпътуването.

— Моля те, позволи ни да ти помогнем за погребението на баща ти — настоя Танис. — Един ден в повече няма никакво значение.

— Да, наистина — присъедини се и Златна Луна. — Аз мога да ти помогна, защото, доколкото разбрах от Танис, погребалните обреди на народите ни си приличат. А когато бях жрица на племето си, участвах в балсамирането на тялото…

— Не, приятели! — отвърна твърдо Алхана и лицето й побеля. — Баща ми пожела… пожела да го направя сама.

Това не беше съвсем вярно, но тя си помисли колко шокирани щяха бъдат, като разберат, че възнамерява да зарови тялото му в земята — обичай, практикуван само от таласъмите и още някои диви същества. Мисълта отвращаваше дори нея. Погледът й попадна против волята й върху дървото, под което щеше да го погребе. Побърза да отвърне очи и заекна:

— Гробницата му… приготвена е много отдавна и освен това имам известен опит в тези неща. Не се притеснявайте за мен.

Танис усети, че крие нещо, но не посмя да възрази.

— Разбираме те. — Водена от импулса си, Златна Луна прегърна принцесата на елфите и я притисна до гърдите си като изгубено и уплашено дете. В първия момент Алхана се вкамени, но след това се отпусна в съчувствената й прегръдка. — Живей в мир — прошепна Златна Луна, обърна се и тръгна.

— Какво ще правиш, след като погребеш баща си? — попита Танис. Бяха останали сами с Алхана пред вратата на Кулата.

— Сега, когато злото го няма, грифоните ще се върнат и ще ме отведат в Ергот при моя народ. След това ще се върнем тук, за да възстановим земята си.

Танис несъзнателно се огледа. Природата беше страшна, дори на дневна светлина.

— Знам — отвърна Алхана на неизречената му мисъл. — Това ще бъде нашето изкупление.

Полуелфът вдигна скептично вежди, защото знаеше каква борба й предстои, но видя решителността й. Шансовете май бяха равни. Той се усмихна и смени темата.

— Ще намериш ли време да дойдеш в Санкрист? Твоето присъствие ще е голяма чест за рицарите. Особено за един от тях.

Бледото й лице се изчерви.

— Може би… Още не знам. Научих много нови неща, но ще ми е нужно време, за да станат част от мен. — Тя поклати глава и въздъхна. — Дори не съм сигурна дали някога ще успея да се примиря с тях.

— Като например да обичаш човек?

Алхана вдигна глава и ясният й поглед срещна неговия.

— А той ще бъде ли щастлив далеч от родината си, защото аз никога няма да напусна Силванести? И какво щастие очаква мен, след като знам, че той ще остарее и ще умре, а аз ще съм все така млада?

— И аз съм си задавал същите въпроси — отвърна Танис и се замисли за Китиара. — Но ако отхвърляме любовта, която някой ни дарява, ако се страхуваме да обичаме заради болката от загубата, то тогава животът ни се обезсмисля, а загубата става още по-голяма.

— Когато се срещнахме за пръв път, се зачудих защо тези хора те следват. Сега разбирам. Ще запомня словата ти. Сбогом, Танис, желая ти сполука до края на дните ти.

— Сбогом, Алхана. — Той пое протегнатата ръка. Искаше да й каже още неща, но не намери точните думи, затова се обърна и побърза да настигне приятелите си.

Но продължи да се чуди защо собственият му живот представлява такъв хаос, след като всички казваха, че бил много мъдър.

Танис настигна спътниците си в началото на гората. На никого не му се искаше да навлиза отново в нея. Знаеха, че злото си е отишло, но споменът от предишните кошмари сред зловещите дървета бе твърде жив в мислите им. Но нямаха избор, защото долавяха онова, което ги беше довело тук, макар да не знаеха защо.

— Хайде, братле — каза накрая Райстлин и пое навътре през гората, осветявайки пътя с магическия си жезъл. Карамон въздъхна и тръгна след него. Останалите неохотно ги последваха един по един. Само Танис се обърна и погледна назад.

Алхана стоеше в преддверието на Звездната кула, която сияеше със събираната от векове лунна светлина. Танис забеляза как нещо проблесна в ръката й — беше Звездата. След миг изчезна.