Досиетата на героя

Пърси Джаксън и бронзовият дракон

Ако денят ти трябва да бъде съсипан, разчитай на дракон да го стори.

Знам какво говоря. Патил съм си от тези същества. Блъскали са ме, драскали са ме, пърлили са ме и са ме тровили. Бил съм се с едноглави, двуглави, осмоглави, деветоглави дракони, а също и с такива, на които ако загубиш бройката на главите, умираш.

Но в случая с бронзовия дракон? Тогава бях напълно сигурен, че ще свършим като драконови хруски!

А вечерта започна спокойно. Бе краят на юни. Две седмици по-рано се бях върнал от последното си пътешествие, а животът в лагера на нечистокръвните лека-полека се нормализираше. Сатирите се закачаха с дриадите. В горите виеха чудовища. Лагеруващите си правеха шеги един с друг, а директорът на лагера Дионис превръщаше всеки непослушен в храст. Нали ви казвам, обичайното за лагера през лятото.

След вечеря всички бяхме много развълнувани, тъй като се очертаваше играта „Плени знамето“ да бъде абсолютно свирепа.

Предишната нощ хижата на Хефест беше поднесла сензацията, отмъквайки знамето от хижата на Арес. Това те сториха — благодаря, благодаря — с моя помощ, което означаваше, че децата на Арес ще излязат жадни за кръв. Е, те винаги са такива, но тази нощ повече от обикновено.

За синия отбор се състезаваха хижите на Хефест, Аполон и Хермес, както и аз — единственото в лагера дете на Посейдон. Лошите новини бяха, че както никога хижите на Атина и Арес се бяха обединили срещу нас в червения отбор, заедно с децата на Афродита, Дионис и Деметра. Хижата на Атина държеше другото знаме, а техен капитан бе моята приятелка Анабет.

Тя не е някой, когото бихте искали за враг.

Точно преди играта, тя дойде при мен.

— Хей, водорасляк!

— Кога ще спреш да ме наричаш така?

Тя добре знае, че мразя този прякор, най-вече защото така и не мога да му измисля достоен отговор. Като дъщеря на Атина, тя не ми оставя много възможности. „Бухалова главо“ и „Мъдро момиче“ не звучат много обидно.

— Знаеш, че го обичаш! — тя ме блъсна с рамо, което, предполагам, трябваше да е приятелски жест, но понеже бе в пълно бойно снаряжение, всъщност бе болезнено. Сивите й очи блеснаха под шлема. Русата й опашка падаше над едното рамо. Да изглеждаш сладък в доспехи не е проста работа, но Анабет успява да го постигне.

— Знаеш ли какво — тя снижи глас, — довечера ще ви премажем, но ако заемеш някоя по-безопасна позиция… например на десния фланг… ще се погрижа да не те млатят много.

— Е, благодаря ти — казах, — но аз излизам за победа.

Тя се усмихна.

— Тогава ще се видим на бойното поле.

Тя притича обратно до съотборниците си, които се засмяха и вдигнаха поздравително ръце. Никога не я бях виждал толкова щастлива, като че шансът да ме набие е най-хубавото нещо, което се е случвало в живота й.

Бекендорф застана до мен с шлем в ръка.

— Тя те харесва, човече.

— Аха — промърморих, — за мишена.

— Тц. Винаги правят така. Ако едно момиче се опитва да те убие, значи е хлътнало здравата.

— В това има голям смисъл.

Бекендорф сви рамене.

— Знам ги аз тия работи. Трябва да я питаш за фойерверките.

Не можех да преценя дали говори сериозно. Бекендорф бе главният отговорник за хижата на Хефест. Той бе едър, винаги намръщен тип с мускули като на професионален ръгбист и ръце, загрубели от работата в пещите. Наскоро бе навършил осемнайсет и се готвеше наесен да следва в университета в Ню Йорк. Понеже беше по-голям, обикновено го слушах за такива неща, но самата идея да поканя Анабет да излезем на четвърти юли за фойерверките на плажа — всички щяха да отидат там с гаджетата си, — караше стомаха ми да се свива.

Тогава покрай нас мина Силена Берегард, главната отговорничка на хижата на Афродита. От три години бе публична тайна, че Бекендорф е влюбен до уши в нея. Тя имаше дълга черна коса и големи кафяви очи, а походката й привличаше погледите на момчетата. Тя каза:

— Късмет, Чарли!

Никой друг не наричаше Бекендорф на първо име. Тя го дари с ослепителна усмивка и след това отиде при Анабет в червения тим.

— Ъъъ — Бекендорф преглътна. Изглеждаше, че е забравил как точно се диша.

Потупах го по рамото.

— Мерси за съвета, пич. Хубаво е да видя, че се справяш толкова добре с момичетата. Хайде да вървим в гората.

Както може да се очаква, ние с Бекендорф се нагърбихме с най-опасната работа. Докато децата на Аполон подсигуряваха защитата със стрелите си, тези на Хермес щяха да атакуват в средата на гората, за да разсеят противника. В това време аз и Бекендорф щяхме да разузнаем в левия фланг, да намерим знамето на врага, да се справим със защитниците му и да го отнесем при нас. Проста работа.

А защо левия фланг ли?

— Защото Анабет искаше да отидем на десния — казах на Бекендорф, — което означава, че не иска да ходим при левия.

Бекендорф кимна.

— Нека се облечем.

Той разработваше тайно оръжие за нас двамата — хамелеонов бронзов костюм, омагьосан така, че да се слива с околната среда. Ако застанехме пред скали, нашите шлемове, нагръдници и щитове щяха да посивеят. Ако застанехме пред храсти, металът щеше да стане зелен като листата. Не бе истинска невидимост, но си бе добро прикритие, поне от разстояние.

— Това нещо се кове много бавно — предупреди ме Бекендорф, — гледай да не го повредиш!

— Няма, капитане.

Той изръмжа. Бе видимо, че обича да го наричат „капитане“. Останалите от хижата на Хефест ни пожелаха късмет и ние тръгнахме към гората. Броните ни веднага станаха кафяво-зелени в тон с цветовете на дърветата.

Пресякохме рекичката, която играеше ролята на граница между двата отбора. Чувахме звука от битка в далечината — как мечове се удрят в щитове. Зърнах проблясък от някакво магическо оръжие, но не видяхме никого.

— Нямат пазачи по границата — прошепна Бекендорф, — това е странно.

— Самоуверени са — предположих, но в действителност бях притеснен. Анабет бе отличен стратег. Не бе в нейния стил да подцени защитата, дори когато отборът й има числено превъзходство.

Навлязохме в територията на врага. Знаехме, че трябва да бързаме, тъй като нашият тим играеше защитно и това не можеше да продължи до безкрай. Рано или късно хлапетата на Аполон щяха да бъдат премазани. Чедата на Арес нямаше да бъдат спрени от нещо толкова незначително като стрели.

Започнахме да пълзим около основата на един огромен дъб. Почти подскочих, когато от ствола му се появи лицето на момиче.

— Къш — изсъска тя и изчезна отново в дървесната кора.

— Дриади — изсумтя Бекендорф, — толкова са чувствителни.

— Аз не съм! — долетя приглушен глас от дървото.

Продължихме да се движим. Трудно бе да се определи къде точно се намираме. Някои основни белези бяха налице — рекичката, някои възвишения и множество древни дървета, но като цяло гората имаше навика да се преподрежда. Предполагам, че на горските духове им ставаше скучно. И така пътеките сменяха посоката си, а дърветата — местонахождението си.

Тогава внезапно се озовахме в края на сечище. И когато видях планината от пръст, разбрах, че сме загазили.

— Хефесте! — прошепна Бекендорф. — Могилата на мравките!

Исках да се обърна и да побягна. Досега не бях виждал Могилата на мравките, но бях чувал истории от други герои в лагера. Тя почти достигаше върховете на дърветата, висока колкото четириетажна сграда. Бе проядена от тунели, а в тях имаше хиляди…

— Мирмеки — процедих.

Това на старогръцки значи мравка, но не си мислете, че става дума за обикновени мравки. Тези биха докарали инфаркт на всеки специалист за борба с насекомите.

Мирмеките бяха големи колкото немски овчарки. Бронираните им коруби бяха кървавочервени, а очите — черни като катран. Зловещите им челюсти щракаха безспир. Някои бяха нарамили цели клони, а други — парчета сурово месо, за чийто произход не исках да се замислям. Но повечето носеха метални части — стари доспехи, мечове, чинии за храна, които някак си бяха попаднали тук. Една мравка носеше лъскавия черен гюрук на спортна кола.

— Обичат лъскавите неща — прошепна Бекендорф, — и най-вече златото. Чувал съм, че в мравуняка им има повече злато отколкото във Форт Нокс.

В гласа му се долови алчност.

— Не си го и помисляй — предупредих го.

— Няма бе — обеща ми той, — нека се махнем оттук преди…

Очите му се разшириха.

На петнайсетина метра от нас две мравки мъкнеха към мравуняка огромно парче метал. Бе с размера на хладилник, блестящо като злато или бронз, със странни издатини от двете страни и дебели проводници, стърчащи от края. Сетне мравките го завъртяха и видях лице.

Подскочих.

— Но това е…

— Шшт — Бекендорф ме придърпа обратно към храстите.

— Но това е… — повторих.

— Драконова глава — каза той удивен, — виждам я.

Само муцуната бе дълга колкото цялото ми тяло. Устата бе зинала, разкривайки огромни метални зъби, подобни тези на акула. Люспите бяха от злато и бронз, а очите представляваха рубини, големи колкото юмрука ми. Главата изглеждаше така, сякаш е откъсната от тялото, по краищата се виждаха следи от челюсти. Проводниците бяха изгорели и изкривени.

Главата явно бе и тежка. Мравките с мъка я преместваха с по едва няколко сантиметра при всяко движение.

— Ако успеят да я докарат до могилата — каза Бекендорф, — другите ще им помогнат. Трябва да ги спрем!

— Така ли? — попитах аз. — Защо?

— Това е знак от Хефест. Хайде!

Не знаех за какво говори, но никога не бях виждал Бекендорф изпълнен с такава решителност. Той се затича по края на сечището, а доспехите му се сляха с околната среда. Готвех се да го последвам, когато нещо остро и студено се опря във врата ми.

— Изненада — каза гласът на Анабет точно до мен — явно тя пак носеше своята шапка-невидимка.

Опитах се да помръдна, но тя притисна острието под брадичката ми. Силена се появи измежду дърветата с изваден меч. Бронята й, типично за стила на Афродита, бе розово-червена, пасваща на дрехите и грима й. Приличаше на военен модел на Барби.

— Добра работа — похвали тя Анабет.

Една невидима ръка взе меча ми. Анабет свали шапката си и изникна до мен, самодоволно усмихната.

— Толкова е лесно да следиш момчета. Вдигат повече шум от влюбен минотавър.

Поаленях. Опитах се да си спомня дали не съм казал нещо унизително за себе си. Нямах представа откога Анабет и Силена ни бяха подслушвали.

— Ти си наш затворник — обяви Анабет, — нека хванем и Бекендорф и…

— Бекендорф! — за миг бях забравил за него, но той все още тичаше към драконовата глава. Вече бе пробягал около дванайсет метра. Не бе забелязал момичетата или факта, че не тичам подире му.

— Хайде! — казах на Анабет.

Тя ме дръпна назад.

— Къде си мислиш, че отиваш, затворнико?

— Виж!

Тя погледна към сечището и за пръв път осъзна къде се намираме.

— О, Зевсе…

Бекендорф изскочи на открито и удари една от мравките. Мечът му отскочи от черупката й. Мравката се обърна към него, щракайки с челюстите си. Преди дори да мога да извикам, чудовищното насекомо ухапа Бекендорф по крака и той рухна на земята. Втора мравка изплю слуз в лицето му и той изкрещя. Изтърва меча си и започна трескаво да търка очи.

Втурнах се напред, но Анабет отново ме спря.

— Недей!

— Чарли! — изпищя Силена.

— Спри — изсъска Анабет, — късно е вече.

— Какво говориш? — отвърнах. — Трябва да…

Тогава забелязах как около Бекендорф се струпват още мравки — десет, после двайсет. Те го хванаха за доспехите и го понесоха към могилата с такава скорост, че той просто изчезна в един от тунелите.

— Не! — Силена блъсна Анабет. — Ти ги остави да отнесат Чарли!

— Нямаме време да спорим — каза Анабет, — да тръгваме!

Помислих, че тя ще ни поведе в битка да спасим Бекендорф, но вместо това тя се спусна към драконовата глава, която мравките бяха забравили, поне за момента. Хвана я за проводниците и започна да я влачи към гората.

— Какво правиш? — попитах аз — Бекендорф…

— Помогни ми — простена Анабет, — бързо, преди да се върнат!

— Богове! — възкликна Силена. — Теб те е грижа повече за това парче метал, отколкото за Чарли?

Анабет се изправи, хвана я за раменете и я раздруса.

— Слушай ме, Силена. Това са мирмеки. Като червените мравки, но много, много по-лоши. Те са отровни. Пръскат киселина. Общуват си с всички останали мравки и нападат заедно всяко нещо, което ги застраши. Ако се втурнем да помагаме на Бекендорф сега, ще ни отмъкнат навътре като него. Ще ни трябва помощ, за да си го върнем. Голяма помощ. А сега грабвай проклетите тръби и дърпай!

Не знаех какво е замислила Анабет, но съм изкарал достатъчно приключения с нея, за да знам, че тя не прави нищо без причина. Тримата успяхме да домъкнем драконовата глава в гората. Анабет не ни остави да спрем, докато не се отдалечихме на петдесетина ярда от сечището. Сетне се проснахме на земята, изпотени и задъхани.

Силена се разплака.

— Сигурно вече е мъртъв.

— Не — възрази Анабет, — не е. Няма да го убият веднага. Имаме около половин час.

— Откъде знаеш? — попитах.

— Чела съм за мирмеките. Те парализират жертвата си така, че тя да омекне, преди…

Силена се разплака още по-силно.

— Трябва да го спасим!

— Силена — каза Анабет. — Ще го спасим, обаче трябва да се овладееш. Има начин.

— Викни останалите — рекох — или пък Хирон. Хирон ще знае какво трябва да се направи.

Анабет поклати глава.

— Те са разпръснати из цялата гора. Докато ги съберем, ще бъде твърде късно. Освен това, дори обединени, героите от лагера не са достатъчни, за да завладеят Могилата на мравките.

— Тогава какво ще правим?

Анабет посочи главата на дракона.

— Добре — кимнах, — ще изплашим мравките с метално чучело?

— Това е автоматон — каза тя.

Това не ме изпълни с оптимизъм. Автоматоните бяха вълшебни бронзови роботи, изковани от Хефест. Повечето от тях бяха ненормални машини за убиване. Другите бяха по-лоши.

— И какво? — попитах. — Това е само една глава. При това счупена.

— Пърси, това не е какъв да е автоматон — отговори ми Анабет, — това е Бронзовия дракон. Не си ли чувал разказите за него?

Погледнах я тъпо. Анабет бе израснала в лагера и вероятно знаеше купища истории, за които не бях и чувал.

Очите на Силена се разшириха.

— Да не искаш да кажеш, че това е старият пазител? Но това е само легенда!

— Чакайте — възкликнах, — кой е старият пазител?

Анабет си пое дълбоко въздух.

— Пърси, в дните преди Дървото на Талия, преди лагерът да има магически защити, които да удържат чудовищата, отговорниците опитвали различни неща, с които да се защитават. Най-прочутото им изобретение бил Бронзовия дракон. Децата на Хефест го изковали с благословията на своя баща. Той бил толкова могъщ, че повече от десетилетие нито едно чудовище не пристъпило в границите на лагера. Но после… преди около петнайсет години, той изчезнал в гората.

— И ти мислиш, че това е главата му?

— Ами трябва да е тя. Мирмеките вероятно са я изкопали, докато са търсели злато. Не са могли да го преместят целия и затова са откъснали главата. Тялото едва ли е далеч.

— Но както каза, те са откъснали главата. Вече полза от този дракон няма.

— Не е така — присви очи Анабет. Можех да кажа, че мозъкът й бясно работи. — Можем да го сглобим отново. Ако успеем да го включим…

— Той ще ни помогне да спасим Чарли! — възкликна Силена.

— Я чакайте малко — рекох, — в този план има страшно много „ако“. Ако го намерим, ако го активираме навреме, ако той реши да ни помогне. Нали каза, че е изчезнал преди петнайсет години?

Анабет кимна.

— Казват, че двигателят му се изхабил и той се скрил в гората, за да се самоизключи. Или пък програмата му се е повредила. Никой не знае със сигурност.

— Значи искаш да сглобим повреден дракон с повредена програма?

— Трябва да опитаме! — настоя Анабет. — Това е единствената надежда на Бекендорф! Освен това, подозирам, че главата е знак от Хефест. Драконът би искал да помогне на едно от децата на своя бог. Бекендорф би искал да опитаме.

Идеята не ми хареса. Но пък от друга страна, нямах по-добро предложение. Нямахме много време, а освен това Силена щеше да изпадне в шок, ако скоро не направехме нещо. Каквото и да е то. А и Бекендорф бе казал нещо за знак от Хефест. Може би сега бе моментът да открием дали е прав.

— Ами хубаво — съгласих се, — хайде да търсим обезглавения дракон!

Търсенето отне цяла вечност или поне на мен ми се стори така, вероятно защото през цялото време си представях как Бекендорф стои парализиран и изплашен в могилата, а мравките около него нетърпеливо щракат с челюсти в очакване той да омекне.

Не бе трудно да намерим дирята на мравките. Те бяха влачили драконовата глава през гората, оставяйки в калта дълбоки следи. Ние на свой ред влачихме главата в обратна посока.

Едва ли бяхме изминали повече от четвърт миля — започвах сериозно да се притеснявам за времето, което имаме, — когато Анабет прошепна:

— В името на безсмъртните…

Бяхме стигнали до ръба на кратер — нещо бе оставило дупка като от метеорит върху горската повърхност. Стените й бяха хлъзгави и затрупани с изпопадали дървесни стволове. Следите от мравките стигаха до дъното, а там се виждаше нещо огромно и метално. От края му стърчаха проводници.

— Вратът на дракона — казах, — дали мравките са направили този кратер?

Анабет поклати глава.

— Надали. Прилича повече като да е паднал метеорит.

— Хефест — рече Силена — богът стои зад това. Хефест иска да намерим дракона. Той иска да спасим Чарли… — думите й заглъхнаха в хлипове.

— Хайде тогава — опитах се да я окуража — да включим това лошо момче.

Да докараме главата на дракона до дъното бе лесно. Пуснахме я по склона и тя се удари във врата с шумно, металическо ДРЪН! Виж, свързването на двете части се оказа по-сложно.

Нямахме никакви инструменти, нито пък опит.

Анабет нагласяше жиците и ругаеше на старогръцки.

— Трябва ни Бекендорф. Той щеше да се справи с това за секунди.

— Твоята майка не е ли богинята на изобретателите? — попитах.

Анабет ме изгледа накриво.

— Да, но не в този смисъл на думата. Добра съм в идеите, не в техническата част.

— Е, ако трябваше да избера един човек в света, който да закачи обратно главата ми, бих избрал теб — казах аз. Просто го казах. Исках да прозвучи окуражително, но веднага разбрах, че е прозвучало тъпо.

— Ооо — подсмръкна Силена и избърса сълзите си, — Пърси, но това беше толкова мило!

Анабет поруменя.

— Млъкни, Силена. И ми подай кинжала си.

За миг се уплаших, че Анабет възнамерява да ме наръга, но вместо това тя го използва като отвертка и отвори едно табло на драконовата шия.

— Започва се — въздъхна тя. И започна да напасва бронзовите жички.

Това отне доста време. Прекалено много.

Предположих, че играта „Плени знамето“ вече е свършила. Чудех се колко ли време ще отнеме на другите да разберат, че ни няма, и да започнат да ни търсят. Ако сметките на Анабет бяха верни (а те винаги бяха), то на Бекендорф му оставаха пет-десет минути, преди мравките да го нападнат.

Най-накрая Анабет се изправи и въздъхна. Ръцете й бяха мръсни и издраскани. Ноктите й бяха изпочупени. На челото й имаше мазно петно, следствие от решението на дракона да я изпръска с машинно масло.

— Добре — каза тя, — мисля, че е готово.

— Мислиш? — попита истерично Силена.

— Дано да е — намесих се, — нямаме време. Как обаче се включва това чудо? Има ли съединител или нещо подобно?

Анабет посочи рубинените очи.

— Въртят се по часовниковата стрелка. Предполагам, че трябва да ги завъртим.

— Ами да, и на мен да ми завъртят очите, ще се събудя — съгласих се, — а какво ще правим, ако ни се ядоса?

— Ще умрем — отговори Анабет.

— Супер! — отвърнах. — Нямам търпение.

Заедно завъртяхме рубинените очи на дракона. Те незабавно светнаха. Анабет и аз отскочихме толкова бързо, че паднахме един върху друг. Устата на дракона се разтвори като в прозявка. Главата се обърна и ни изгледа. От ушите започна да излиза пара, когато съществото се опита да стане.

Когато установи, че не може да мръдне, драконът изглеждаше объркан. Той обърна глава и разгледа пръстта. Най-накрая разбра, че е погребан. Вратът се опъна веднъж, втори път… и кратерът изригна.

Драконът се изправи със странни движения, изтърсвайки се подобно на куче. Бе толкова впечатляващ, че никой от нас не можеше да проговори. Имам предвид, да, трябваше му едно минаване през автомивката и оттук, и оттам висяха жици, но тялото му бе повече от забележително. Високотехнологичен танк с крака. Златни и сребърни люспи го покриваха, някои от тях инкрустирани със скъпоценни камъни. Краката му бяха дебели като дървесни стволове, а от пръстите му изкачаха стоманени нокти. Нямаше криле — както и повечето гръцки дракони, но опашката му бе поне толкова дълга, колкото тялото. Тоест поне колкото училищен автобус. Вратът заскърца, когато съществото надигна глава към небето и избълва победна струя пламък.

— Е… — казах тихо аз, — работи.

За нещастие драконът чу думите ми. Рубинените очи се фокусираха към мен и муцуната му се приближи на пет сантиметра от лицето ми. Инстинктивно посегнах към меча си.

— Драконе, спри! — извика Силена. Бях изумен, че може да говори толкова властно. Автоматонът се обърна към нея.

Силена преглътна нервно.

— Пробудихме те, за да защитиш лагера. Спомняш ли си? Това е задачата ти!

Драконът поклати глава, като да е замислен. Прецених, че шансът Силена да бъде изпържена от огнена струя е около петдесет процента. Тъкмо реших да скоча на врата на създанието, за да го разсея, когато Силена каза:

— Чарлс Бекендорф, синът на Хефест, е в беда. Мирмеките го отмъкнаха. Той се нуждае от помощта ти.

Като чу името на Хефест, драконът изпъна шия. Металното му тяло потръпна, а около нас отново се посипа пръст. Драконът се огледа наоколо, сякаш търсеше врага.

— Трябва да му покажем пътя — заяви Анабет, — хайде, драконе! Да освободим сина на Хефест! Следвай ни!

С тези думи тя извади меча си и тримата излязохме от ямата.

— За Хефест! — извика Анабет, което беше хитро от нейна страна.

Хукнахме през гората. Като погледнах назад, видях, че бронзовият дракон ни следва плътно. Червените му очи блестяха, а от ноздрите му излизаше пара.

Това ме стимулира да тичам още по-бързо към Могилата на мравките.

Когато стигнахме сечището, драконът сякаш долови миризмата на Бекендорф. Той се втурна напред и ние трябваше да отскочим от пътя му, за да не бъдем сплескани. Мина покрай нас със скърцащите си стави, събаряйки дървета и оставяйки огромни кратери по земята с всяка своя стъпка.

Спусна се право към могилата. В първия миг мирмеките не разбраха какво точно им се случва. Драконът просто мина през тях, като стъпка няколко. След това обаче общият им мозък заработи.

„Голям лош дракон“ — вероятно съобщи той, защото мравките едновременно нападнаха автоматона от всички страни, а още стотици наизлизаха от могилата. Драконът обаче избълва огромна струя огън и цяла колона от тях се обърна в паническо отстъпление. Кой да знае, че мравките са запалими?

Въпреки това другите продължаваха да прииждат.

— Влизаме вътре — нареди Анабет, — докато са заети с дракона!

Силена се спусна напред и за пръв път в живота си следвах дете на Афродита в битка. Минахме покрай мравките, но те не ни обърнаха внимание. По някаква причина считаха дракона за по-голяма заплаха.

Кой знае защо.

Влязохме в най-близкия тунел и едва не повърнах от миризмата. Нищо, ама наистина нищо не вони по-зле от гигантски мравуняк. Веднага разбрах, че оставят храната си да изгние, преди да я изядат. Някои наистина трябваше да им достави хладилници.

Пътуването ни вътре бе кошмарно спускане през тъмни тунели и мрачни хранилища, покрити с черупки от умрели насекоми и локви слуз. Покрай нас мравки се стичаха за борба с дракона, но ние винаги просто им правехме път и те не ни обръщаха внимание. Слабият блясък на бронзовото острие на меча ми осветяваше пътя ни, докато навлизахме все по-дълбоко в мравуняка.

— Вижте! — каза Анабет.

Погледнах към една странична зала и сърцето ми прескочи удар. От тавана се спускаха огромни слузести торби, предполагам, пълни с ларви, но не това привлече вниманието ми. Подът на пещерата бе покрит със златни монети, скъпоценни камъни и други съкровища — мечове, шлемове, музикални инструменти, бижута. Те грееха, подсказвайки, че са магически.

— И това е само една от залите — каза Анабет, — има вероятно стотици подобни, затрупани със съкровища.

— Това няма значение — прекъсна я Силена, — трябва да намерим Чарли.

Още нещо удивително — дете на Афродита, което не се интересува от бижута.

Продължихме напред. След още шест метра стигнахме поредната пещера, вонята в която бе толкова непоносима, че носът ми се запуши напълно. Подобно на дюни един върху друг бяха струпани различни мравешки деликатеси — кости, парчета изгнило месо, дори гозби от лагера. Предполагам, мравките крадяха това, което героите оставяха недоизядено. В основата на една от купчините Бекендорф се мъчеше да се изправи.

— Чарли! — извика Силена и се спусна да му помага.

— Слава на боговете! — възкликна той. — Краката ми са… парализирани!

— Ще ти мине — успокои го Анабет, — но трябва да те измъкнем оттук. Пърси, хвани го от другата страна.

Силена и аз надигнахме Бекендорф и след това четиримата тръгнахме по обратния път през тунелите. В далечината чувах звуци от битка — удари по метал, свистене на пламък, щракане на мравешки челюсти.

— Но какво става? — попита Бекендорф. Тялото му се напрегна. — Да не сте включили дракона?

— Опасявам се, че да — отговорих, — изглеждаше единственият начин да те измъкнем.

— Не може просто така да включите един автоматон! Трябва да оправите настройките на двигателя, да му направите диагностика… кой знае какво ще направи сега! Трябва да се измъкнем!

В крайна сметка се оказа, че не се налага да се измъкваме, тъй като драконът сам дойде при нас. Тъкмо се чудехме кой тунел води до изхода, когато цялата могила се взриви, покривайки ни с пръст от глава до пети. Внезапно се оказахме под открито небе. Драконът бе точно над нас, мачкаше могилата на мравките и се мъчеше да се отърси от плъзналите по цялото му тяло мирмеки.

— Хайде! — извиках. Отърсихме се от пръстта и се спуснахме по остатъците от мравуняка, влачейки Бекендорф със себе си.

Нашият драконов приятел обаче бе в беда. Мирмеките прегризваха спойките на неговата броня и пръскаха киселина по нея. Драконът ги мачкаше, хапеше и обливаше с огън, но бе очевидно, че няма да издържи още дълго. От бронзовата му повърхност се издигаше пара.

По-лошо, някои от мравките ни забелязаха. Предполагам, не бяха доволни от това, че им отмъкваме вечерята. Отрязах главата на една, а Анабет прониза друга точно между антенките. Когато бронзовото острие проби черупката, цялата мравка се разпадна.

— Мисля… че мога да ходя и сам — каза Бекендорф и се просна по очи веднага щом го оставихме да провери това.

— Чарли! — Силена му помогна да се изправи и го остави да се подпре на нея, теглейки го, докато ние с Анабет разчиствахме просека през мравките. Някакси стигнахме края на сечището, без да бъдем ухапани или изгорени от киселината, макар едната ми маратонка да пушеше от нея.

Драконът, който още се сражаваше в сечището, залитна. От едната му страна се издигаше облак от киселинни изпарения.

— Не можем да го оставим да умре! — извика Силена.

— Прекалено е опасно да се върнем — тъжно каза Бекендорф, — инсталацията му…

— Чарли — помоли го Силена, — той спаси живота ти! Опитай нещо. Заради мен.

Бекендорф се поколеба. Лицето му все още бе червено от мравешката киселина и той изглеждаше така, сякаш всеки миг може да припадне. Накрая обаче стъпи здраво на крака и каза:

— Пригответе се да бягаме — след което се втренчи в сечището и извика: — Драконе! Извънредна защита бета — активирай!

Драконът се обърна по посока на звука. Той спря да се бори с мравките и очите му започнаха да блестят. Въздухът замириса на озон като пред гръмотевична буря.

СССССССССССССС!

Сини светкавици изскочиха от лъскавата броня и се спуснаха по тялото му, поразявайки мравките. Някои от тях просто експлодираха. Други почерняха и се сгърчиха. За броени секунди драконът се изчисти от всички нападатели. Оцелелите се оттеглиха панически, криейки се в останките от мравуняка си, пришпорвани от светкавиците, които ги удряха по задните части.

Драконът триумфално изрева, след което горящите му очи се насочиха към нас.

— А сега — каза Бекендорф, — бягаме.

Този път не извикахме: „За Хефест!“, ами „Помоооооооощ!“.

Драконът се втурна след нас, целейки ни с огнени струи и светкавици и изглеждаше като да се забавлява страхотно.

— Как се изключва това чудо? — извика Анабет.

Бекендорф, чиито крака вече си бяха наред (нищо не възстановява организма така, както огнедишащо чудовище, което иска да те докопа), поклати глава и задъхан изпъшка:

— Изобщо не трябваше да го включвате! Ненадежден е! След няколко години автоматоните стават непредвидими!

— Мерси за информацията — изкрещях в отговор, — но въпросът е как се изключва!

Бекендорф се огледа паникьосан.

— Там!

Пред нас се виждаха очертанията на скала, висока почти колкото дърветата. Горите бяха пълни със странни каменни образувания, но такова досега не бях виждал. Приличаше на гигантска рампа за скейтборд, наклонена на една страна и с отвесен склон.

— Вие отивайте до основата на скалата — каза Бекендорф, — трябва да разсеете дракона. Ангажирайте му вниманието с нещо!

— А ти къде ще отидеш? — попита Силена.

— Ще видиш. Давай сега!

Бекендорф се шмугна зад едно дърво, докато аз се обърнах и извиках на дракона:

— Ей, гущере! Устата ти смърди на бензин!

Драконът избълва струи черен пушек от ноздрите си. След това се спусна към мен. Земята се разтърси под краката му.

— Хайде! — хвана ме за ръката Анабет. Хукнахме към задната част на скалата. Драконът ни последва.

— Трябва да го задържим тук — каза Анабет. Тримата извадихме мечовете си.

Драконът ни настигна и спря. Той протегна врат и ни огледа, като че не можеше да повярва, че сме толкова глупави и оставаме да се бием. Сега, след като ни бе хванал, имаше толкова много различни начини, по които може да ни убие, че вероятно не можеше да реши кой точно да използва.

Ние се разпръснахме още при първата струя огън, която изпепели земята, на която бяхме стояли допреди миг.

После видях Бекендорф над нас — на върха на скалата — и разбрах какво се опитва да направи. Имаше нужда обаче от точен изстрел. Трябваше да прикова вниманието на дракона към себе си.

— Ааа! — извиках аз и нападнах. Ударих крака на дракона и отрязах един от ноктите му.

Главата му остро изскърца, когато той погледна надолу към мен. Изглеждаше по-скоро озадачен, отколкото ядосан, а в очите му се четеше въпросът: „Защо ми отряза нокътя?“.

След това отвори уста, като разкри стотици, остри като бръснач, зъби.

— Пърси! — извика предупредително Анабет.

Останах неподвижен.

— Само още малко…

— ПЪРСИ!

Точно преди драконът да ме схруска, Бекендорф скочи от скалите и се приземи точно на врата му.

Драконът се изправи на задните си крака и започна да бълва огън, опитвайки се да се отърве от Бекендорф, но той остана върху него, подобно на каубой, докато чудовището скачаше напред-назад. Гледах втрещен как приятелят ми отваря някакво табло в основата на драконовата глава и изважда някаква жичка.

Драконът мигновено замръзна. Очите му изгаснаха. Превърна се в статуя на дракон, оголил зъби срещу небето.

Бекендорф се спусна от врата на дракона и рухна до опашката му, изтощен и задъхан.

— Чарли — извика Силена, след което изтича до него и го целуна по бузата, — ти успя!

Анабет дойде до мен и ме стисна за рамото.

— Хей, водорасляк, добре ли си?

— Да… май — мислех си колко близо бях до това да се превърна в полубожествена нискокалорична закуска за дракони.

— Беше страхотен — усмивката на Анабет бе много по-приятна от тази на дракона.

— Ти също — отвърнах уморено. — Сега… какво ще правим с автоматона?

Бекендорф изтри потта от челото си. Силена още се вайкаше около драскотините и синините му и той изглеждаше замаян от цялото това внимание.

— Ами… ъъ… не знам — каза накрая, — може би мога да го поправя и да го докарам в лагера за пазител, ама това може да отнеме месеци.

— Струва си да опиташ — казах. Замислих се какво ли би било ако този дракон е на наша страна в битката с Кронос и титаните. Изчадията биха се замислили, преди да нападнат такова чудо. От друга страна, ако драконът отново полудееше и нападнеше героите — тогава щяхме да загазим яко.

— Видяхте ли всичките съкровища в Могилата на мравките? — попита Бекендорф. — Вълшебните оръжия? Доспехите? Тия неща могат наистина да ни помогнат.

— Не забравяй гривните — обади се замечтано Силена — и герданите.

Потреперих, когато си спомних вонята на онези тунели.

— Мисля, че това е приключение за по-нататък. За да вземем онова съкровище, ще ни трябва цяла армия от герои.

— Сигурно — отговори Бекендорф, — ама съкровището все пак си го бива.

Силена разглеждаше бронзовия дракон.

— Чарли, това бе най-смелото нещо, което съм виждала през живота си. Как само яхна този дракон!

Бекендорф преглътна.

— Ами… да. Значи… сигурно ще се съгласиш да гледаме фойерверките заедно?

Лицето на Силена грейна.

— Разбира се, глупчо! Опасявах се, че никога няма да попиташ.

Внезапно Бекендорф изглеждаше като нов човек.

— Ами, да си ходим тогава! Обзалагам се, че преследването на знамето вече е свършило.

Трябваше да се прибера бос, понеже киселината бе съсипала напълно маратонката ми. Когато я събух, видях, че слузта се е просмукала и в чорапа и е зачервила жестоко кожата на ходилото ми. Подпрях се на Анабет и тя ми помогна да куцукам по пътя през гората.

Бекендорф и Силена бяха пред нас, хванати за ръка, и ние им оставихме пространство.

Докато ги гледах, подпрян на Анабет, се почувствах неудобно. Проклех Бекендорф за смелостта — и нямах предвид това как се бе нахвърлил върху дракона. След три години той бе събрал кураж да попита Силена за среща. Не беше честно.

— Знаеш ли — каза Анабет, докато се препъвахме през един плитък поток, — онова не бе най-смелото нещо, което съм виждала.

Премигнах. Да не би да ми четеше мислите?

— Ъъ… какво имаш предвид?

Анабет стисна ръката ми, когато се олюляхме на един наклон.

— Ти застана пред дракона, за да може Бекендорф да скочи върху него. Това вече е смелост.

— Или глупост.

— Пърси, ти си смел — каза тя, — толкова ли е трудно просто да приемеш един комплимент?

Погледите ни се срещнаха. Лицата ни бяха на сантиметри едно от друго и сърцето ми се държеше странно, като че искаше да изхвръкне от гърдите ми.

— Ами… — казах аз, — предполагам, че Силена и Бекендорф ще гледат фойерверките заедно.

— И аз така мисля — съгласи се Анабет.

— Ами — повторих, — тогава дали…

Нямам представа какво мислех да кажа, но точно в този момент от храстите изскочиха три от децата на Атина с изтеглени мечове. Когато ни видяха, те се ухилиха до уши.

— Анабет — каза един от тях, — добра работа. Хайде да арестуваме тези двамата.

Зяпнах го.

— Какво? Играта не е ли свършила?

Децата на Атина се разсмяха.

— Още не. Но скоро ще свърши. След като хванахме вас.

— Пич, стига — възрази Бекендорф, — нямаш идея през какво минахме. Бихме се с дракон и всичките мравки от проклетата им могила.

— Да бе, да — отговори друго дете на Атина, без да се развълнува особено. — Анабет, разсеяла си ги отлично. Прекрасен план. Искаш ли да ги поемем оттук?

Анабет се отдръпна от мен. Бях сигурен, че ще ни пусне, но вместо това тя изтегли кинжала си и го насочи към мен.

— Не мисля — каза тя, — със Силена ще се справим и сами. Хайде, затворници. Движение.

Зяпнах я смаян.

— Ти си планирала това? Цялото нещо? Само за да не участваме в играта?

— И как смяташ съм го направила, Пърси? Смяташ ли, че мога предварително да уредя появата на дракона и мравките?

Не бе много вероятно, но с Анабет никога не можеш да бъдеш сигурен. Двете със Силена се спогледаха и бе видимо, че едвам сдържат смеха си.

— Ах, ти малка… — отворих уста аз, но не можах да измисля достойна обида.

През целия път до затвора протестирах. Бекендорф се присъедини към мен. След всичко случило се бе съвсем некоректно да се отнасят с нас като със затворници.

Анабет обаче само се усмихваше и накрая ни заключи. Докато се връщаше към съотборниците си, тя се обърна и ми намигна.

— Хей, нали ще се видим на фойерверките?

Шмугна се в гората, без дори да изчака отговора ми.

Погледнах към Бекендорф:

— Тя да не би… да ме покани на среща?

Той отвратено сви рамене.

— Не знам и не ме интересува. С момичетата изобщо не можеш да бъдеш сигурен в нищо. Предпочитам да се бия с дракони!

И така момичетата спечелиха играта.