Диамантената ера

На черно като пещера място, осветено от множество малки огънчета, върху един пиедестал се е качила млада жена, може би не много по-голяма от момиченце, която е гола, като се изключи детайлната рисунка по тялото й или може би това е медиатронна татуировка. На главата си има корона от покрити с листа клонки, а гъстата й обемна коса стига чак до коленете. Притиска към гърдите си букет от рози, чиито бодли са се впили в плътта. Заобиколили са я много хора — може би са хиляди, които барабанят като луди, а понякога също така и рецитират, и пеят.

В пространството между момичето и зрителите влизат двайсетина мъже. Някои дотичват самички отнякъде, други изглеждат така, сякаш са ги докарали насила, трети пък се лутат, като че ли са се разхождали по улицата (чисто голи) и са сгрешили вратата. Някои са азиатци, други — европейци, а трети — африканци. Някои трябва да бъдат ръчкани от пощурели свещеници, които се спускат от тълпата и ги побутват насам или натам. Накрая те оформят кръг около момичето, след което барабаненето се увеличава до оглушително кресчендо, ускорява се, докато се превръща в градушка без ритъм, след което внезапно и категорично спира.

Някой започва да вие нещо с висок, целенасочен и унасящ глас. Хакуърт не може да разбере какво казва този човек. Чува се еднократно мощно барабанене. Още вой. Пак барабанен звук. Още един. Третият постига гръмовен ритъм. Това продължава известно време, като ритъмът малко по малко се ускорява. От един момент нататък виещият вече не спира по време на барабаненето, а започва да си нарежда успоредно с ударите като контрапункт. Мъжете в кръг около момичето започват да танцуват с прости движения, първо в едната посока, а после в другата, но все около момичето. Хакуърт забелязва, че всички до един са с ерекция, обгърната от ярко оцветени медиатронни презервативи — кондоми, които произвеждат своя собствена светлина, поради което щръкналите надървени членове изглеждат като множество луминисцентни жезли, които танцуват из въздуха.

Барабанните удари и танцът се ускоряват едва забележимо. Еректиралите членове подсказват на Хакуърт защо цялата работа продължава толкова дълго: пред очите му просто се извършва любовна игра. След около половин час възбудата — както фалосна, така и всяка друга — е направо непоносима. Биенето вече е малко по-бързо от основния пулс на сърцето, като през него минават и се преплитат множество други ритми и контраритми, а рецитирането на единичния певец се е превърнало в полуорганизиран хоров феномен. В един момент, след като привидно нищо не се е случило през последния половин час, всичко се случва наведнъж: барабаненето и пеенето избухват в ново, невъзможно ниво на интензивност. Танцьорите посягат надолу, хващат малките връхчета на радиоактивните си презервативи, опъват ги. Някой притичва с нож в ръка и отрязва връхчетата на презервативите като лудешка пародия на обрязване и по този начин се показва главичката на пениса на всеки един от танцьорите. Момичето помръдва за първи път, хвърля букета си от рози високо във въздуха, също като булка, която тръгва към сватбарската лимузина; розите политат във фонтан, въртят се презглава из въздуха и падат една по една сред танцьорите, които ги грабват още докато са високо, борят се за тях на пода и какво ли още не. Момичето припада или нещо такова и пада назад с разтворени ръце. Няколко от танцьорите го хващат, после го вдигат над главите си и известно време го носят на показ около кръга като разпнато тяло, което току-що е било свалено от разпятието си. В крайна сметка момичето се озовава на пода по гръб, един от танцьорите е вече между краката му и след няколко тласъка свършва. Други двама го грабват за раменете и го дръпват от момичето, още преди да е успял да му каже, че на сутринта още ще го обича, след което мястото му се заема от друг, на който също не му е необходимо кой знае колко време — цялата любовна игра е довела всичките танцьори до състояние на ръба. Само за няколко минути те успяват да се изредят до един. Хакуърт не може да види момичето, което е напълно скрито от погледа му, но доколкото успява да забележи, то не се съпротивлява, а и никой не го държи на пода. Някъде към края на оргията от средата на групата започва да се издига нещо като пара или дим. Последният участник прави много по-силна гримаса от средностатистическия мъж при оргазъм, отскача назад от жената, хванал члена си, и започва да подскача нагоре-надолу със силни викове, които като че са от болка. Това е сигналът всички останали танцьори да отстъпят назад от момичето, което в момента почти не може да се различи, защото представлява безжизнен замъглен вързоп, загърнат в пушек.

От няколко места избухват пламъци навсякъде по тялото й, по вените й запълзяват поточета лава, а самото й сърце изскача от гърдите й като кълбовидна мълния. Тялото й се превръща в пламнал кръст на пода, ярък връх на обърнат конус от завихрил се дим и пара. Хакуърт забелязва, че барабанените удари и песните са спрели напълно. Тълпата преживява дълъг момент на мълчание, докато тялото гори. Когато и последният пламък отмира, нещо като почетна стража излиза от тълпата: четирима мъже, чиито тела са боядисани в черно, а върху черната боя има бели скелети. Той забелязва, че момичето е лежало на някакъв четвъртит лист, докато е горяло. Всеки от стражите хваща по един край на листа. Останките се търкулват в центъра — превърната на прах пепел, проблясващи късчета нажежени до червено въгленчета. Мъжете със скелетите отнасят останките до един метален барабан с вместимост около двеста и петдесет литра и ги изсипват вътре. Когато тлеещите въглени докосват течността, която очевидно е в барабана, се получава облак от пара и силно съскане. Един от мъжете със скелетите взема дълга бъркалка и разбърква сместа, след което потапя една напукана и очукана чаена чаша с надписа на университета в Мичиган и пие дълго от нея.

Останалите трима мъже със скелети пият поред. До този момент зрителите вече са оформили дълга опашка. Пристъпват напред един по един. Водачът на мъжете със скелетите им поднася чашата и всеки отпива от нея. След това всички се оттеглят поединично или на малки, шумни групички. Представлението е свършило.

Нел остана да живее във Воденицата няколко дни. Направиха й малко креватче под стрехите на най-горния етаж, на едно уютно местенце, до което можеше да се добере само човек с нейните размери. Хранеше се с Рита, Брад или с някой от другите приятни хора, които вече познаваше. Денем скиташе из моравата, топеше си краката в реката или проучваше гората, като понякога стигаше чак до решетката-глутница. Винаги вземаше „Буквара“ със себе си. Напоследък в него ставаше въпрос за преживяванията на принцеса Нел и приятелите й в града на крал Сврака. Нещата ставаха все повече като в интерактив и все по-малко като в приказка и докато стигне до края на всяка глава, тя вече се чувстваше изтощена от всичките хитрости, които бе приложила, само за да изкарат още един ден с приятелите й, без да попаднат в лапите на пирати или самия крал Сврака.

След известно време двамата с Питър измислиха един много хитър план, за да се промъкнат в замъка, да създадат суматоха и да откраднат магическите книги, които бяха източника на силата му. Първият път планът пропадна, но на другия ден Нел отвори на същата страница и опита отново, само че този път с няколко промени. Пак се провали, ала след като принцеса Нел и приятелчетата й се бяха промъкнали още малко по-навътре в замъка. На шестия или седмия път планът свърши идеална работа — докато крал Сврака се бе впуснал в схватка за познаване на гатанки със зайчето Питър (спечелена от Питър), Пурпур отвори с помощта на магия вратата на тайната му библиотека, която беше пълна с книги дори още по-вълшебни и от „Илюстрирания буквар на младата дама“. Между страниците на една от книгите беше скрит обсипан със скъпоценни камъни ключ. Принцеса Нел взе ключа, а през това време Пурпур офейка с няколко от вълшебните книги на крал Сврака.

Избягаха през една река в съседната страна по начин, от който ти спира дъхът, където крал Сврака не можеше да ги преследва, и си направиха лагер, където си починаха няколко дни. През деня, когато приятелите й си бяха просто едни плюшени играчки, принцеса Нел прелистваше някоя от новите вълшебни книги, които бе отмъкнала Пурпур. Когато правеше това, образът на илюстрацията се увеличаваше, докато изпълнеше цялата страница и тогава самият „Буквар“ се превръщаше в тази магическа книга, докато Нел решеше да я остави.

Любимата й книга, беше един вълшебен атлас, с чиято помощ Нел можеше да проучва която си иска страна — както реална, така и въображаема. През нощта Пурпур прекарваше по-голямата част от времето си в четене на един много голям, прашен, изтъркан, омазнен и прогорен том, озаглавен „ПАНТЕКНИКОН“. Книгата си имаше закопчалка с катинар. Когато Пурпур не я използваше, тя я държеше заключена. Нел помоли на няколко пъти да я погледне, но Пурпур й казваше, че е твърде малка да чете нещата, които са в книгата.

През това време Патето както винаги си намираше някаква работа из лагера им: почистваше и приготвяше храна за всички, переше дрехите върху камъните в реката, кърпеше дрехите, които бяха пострадали по време на скиталчествата им. Питър не можеше да си намери място. Говореше бързо, но не бе научил трика на четенето, поради което книгите от библиотеката на крал Сврака не му вършеха работа, освен да си постила хралупата за спане. Получи навика да тършува из заобикалящите ги гори, особено тези на север. В началото отсъстваше по за няколко часа, но един път остана в гората цяла нощ и се върна чак на следващия ден по пладне. След това започна да обикаля с дни наред.

Един ден Питър изчезна в горите на север, прегърбен под тежестта на огромен вързоп, и повече не се върна.

Веднъж Нел беше на моравата и събираше цветя, когато някаква изискана дама — вики — се запъти към нея на кон. Когато дамата се приближи, Нел видя с изненада, че конят беше Яйчена черупка, а дамата — Рита, облечена от главата до петите с дрехи, каквито носеха дамите-вики: дълга рокля, шапка за езда, седло и всичко останало.

— Много си красива — възкликна Нел.

— Благодаря, Нел — отвърна Рита. — Искаш ли и ти да изглеждаш така, поне за мъничко? Приготвила съм ти изненада.

Една от жените, които живееха във Воденицата, беше модистка и бе ушила изцяло на ръка рокличка за Нел. Рита бе донесла рокличката със себе си и помогна на Нел да се преоблече направо там, по средата на полянката. След това среса косата й и дори пъхна няколко диви цветя в нея. Накрая й помогна да се качи на Яйчена черупка и заедно поеха обратно към Воденицата.

— Днес ще трябва да оставиш книгата си тук — каза Рита.

— Защо?

— Ще те водя в анклава Нова Атлантида и ще минаваме през решетката-глутница — отвърна Рита. — Управителят Муър ми каза, че на никаква цена не бива да ти позволявам да пренасяш книгата през решетката. Каза, че това само щяло да обърка нещата. Знам, че искаш да ме попиташ защо, но аз самата нямам отговор.

Нел се качи по стълбите, като се препъна на няколко пъти в дългите си поли и остави „Буквара“ в своето малко кътче. След това отново яхна заедно с Рита Яйчена черупка. Минаха по едно малко каменно мостче над водното колело и започнаха да навлизат в гората, докато Нел взе да чува слабото жужене на охранителните аеростати. Яйчена черупка намали ход и внимателно прекоси полето от блестящи носещи се сълзички. Нел дори протегна ръка и докосна една, след което си дръпна бързо ръката, макар че тя не й бе направила нищо, освен да се дръпне. Отражението на лицето й се плъзна назад по повърхността на аеростата, докато минаваха покрай него. Яздиха известно време през територията на Нова Атлантида, без да виждат нищо друго, освен дървета, диви цветя, поточета, често срещаната катеричка и елени.

— Защо виките имат толкова голям анклав? — попита Нел.

— Никога не ги наричай вики — нареди й Рита.

— Защо?

— Това е дума, използвана от хората, които не ги харесват и искат да се изразят по лош, враждебен начин за тях — отговори й Рита.

— Нещо като пейоративен термин? — попита Нел.

Рита се засмя по-скоро нервно, отколкото изненадано.

— Точно така.

— Защо атлантяните имат толкова голям анклав?

— Ами, всяка филозона си има начин на живот и Някои начини на живот са по-добри в правенето на пари от други, поради което някои имат повече територия от другите.

— Какво искаш да кажеш — различен начин ли?

— За да печелиш пари, трябва да работиш много — да живееш по определен начин. Всички атлантяни живеят по този начин, той е част от културата им. Нипонците също. Поради което нипонците и атлантяните имат толкова пари, колкото всички други филозони взети заедно.

— Ти защо не си атлантянка?

— Защото не искам да живея по този начин. Всички хора в Давтейл обичат да произвеждат красиви неща. За нас нещата, които правят атлантяните — да се обличат с типичните им дрехи, да прекарват години наред в училище — не са толкова важни. Подобни занимания не биха ни помогнали да правим красиви неща, разбираш ли? По-скоро предпочитам да си нося дънките и да си правя хартия.

— И синтетичният компилатор може да прави хартия — възрази Нел.

— Но не такава, каквато харесват атлантяните.

— Тогава ти правиш пари от твоята хартия, само защото атлантяните правят пари, като работят много — заключи Нел.

Лицето на Рита почервеня и тя остана безмълвна известно време. След това каза със суров тон:

— Нел, трябва да питаш книгата си за значението на думите „тактично мълчание“.

Стигнаха до алея за езда, маркирана с големи купчини конски изпражнения, и тръгнаха по нея нагоре по склона. Много скоро пътеката се озова между каменни стени, които според думите на Рита били направени от един от приятелите й в Давтейл. Гората отстъпи пред пасища, после пред лехи като нефритени ледници и големи къщи по възвишенията, заобиколени от геометрични плетове и големи пасажи с цветя. Пътеката се превърна в калдъръмен път, който от време на време се сдобиваше с по още една лента с приближаването им към града. Планината продължаваше да се издига над тях на още известно разстояние, а на зеления й връх Нел видя източника Виктория, полуприкрит зад тънко було от облаци. От Земите под аренда в ниското анклавът Нова Атлантида винаги бе изглеждал чист и красив, а и че си беше такъв, беше си, Нел обаче бе изненадана от това колко е студен въздухът в сравнение с този в Земите под аренда. Рита й обясни, че атлантяните идвали от северните страни и не им трябвало топло време, та заради това си направили града високо в планината на по-хладно.

Рита сви по един булевард с голям парк, пълен с цветя по средата му. От двете му страни имаше по една редица къщи от червен камък с кулички, водоливници с фантастични фигури и наклонени стъкла навсякъде. Мъже с цилиндри и жени в дълги рокли се разхождаха, бутаха детски колички или яздеха коне и вихрогони. Лъскави тъмнозелени роботи, които приличаха на катурнати настрани хладилници, жужаха по улиците със скоростта на прохождащо дете, приклякаха над купчинките с изпражнения и ги поглъщаха. На някои места се виждаше по някой куриер или пък особено цветен персонаж в огромна черна кола, която заемаше цяла лента от пътя.

Рита спря Яйчена черупка пред една къща и плати на едно момченце да държи поводите. Тя извади от самара топче нова хартия, увито в хартиена опаковка, която също беше нейно производство. Качи се по стълбите и позвъни на вратата. В предната част на къщата имаше кръгла кула, изпъстрена със сводести прозорци, над които се виждаше декорация от стъклописи. През стъклата на прозорците и дантелените пердета на всеки етаж Нел зърна кристални полилеи, красиви картини и библиотеки с хиляди и хиляди книги.

Една прислужница отвори вратата и пусна Рита вътре. Нел видя през прозореца как Рита постави визитката си върху сребърна чиния в ръцете на прислужницата — такива чинии ги наричаха подноси. Прислужницата го отнесе, после се появи отново след няколко минути и поведе Рита към задната част на къщата.

Рита остана там поне половин час. На Нел й се щеше да си бе взела „Буквара“ за компания. Тя си поговори с момченцето известно време; той се казваше Сам, живееше в Земите под аренда, обличаше костюм всяка сутрин и хващаше автобуса, за да се мота по улиците тук и да държи поводите на конете на разни хора и да им изпълнява дребни поръчки.

Нел се чудеше дали Текила работи в някоя от къщите и дали няма да я засекат случайно. Винаги усещаше пристягане в гърдите, когато се сетеше за майка си.

Рита излезе от къщата.

— Извинявай, тръгнах си колкото може по-бързо, но трябваше да поостана малко, заради доброто възпитание. Протокол, нали се сещаш.

— Обясни протокол — каза Нел. Тя винаги говореше на „Буквара“ по този начин.

— Там, където отиваме, трябва да имаш добри обноски. Недей да казваш „обясни това“ или „обясни онова“.

— Дали ще бъде много неучтиво от моя страна да отнема малка част от ценното ви време, за да ми обясните значението на термина „протокол“? — попита Нел.

Рита отново се засмя по онзи странен нервен начин и погледна Нел с изражение, което безуспешно се опитваше да прикрие някакво притеснение. Докато яздеха надолу по улицата, Рита й разказа едно-друго за протокола, но Нел почти не я слушаше, защото се опитваше да разбере защо съвсем изневиделица бе придобила умението да плаши големите хора като Рита.

Движеха се през най-застроената част на града, където и сградите, и градините, и статуите бяха до една величествени, а нито една улица не си приличаше с никоя друга: някои бяха под формата на полумесец, други бяха слепи улички, трети — под формата на окръжност или овал, че дори и квадрати, които заграждаха зелени петна, но дори и най-дългите улици се извиваха насам-натам. После навлязоха в една по-малко застроена зона с множество паркове и игрища и накрая спряха пред чудна сграда със силно украсени кули. Сградата беше заобиколена от ограда от ковано желязо и жив плет. Над вратата се открояваше надписът: АКАДЕМИЯ НА ТРИТЕ ГРАЦИИ „ГОСПОЖИЦА МАТИСЪН“.

Госпожица Матисън ги посрещна в уютна малка стаичка. Беше някъде между осем– и деветстотин годишна, доколкото успя да прецени Нел, и пиеше чай от луксозна чашка с размерите на напръстник, по която имаше изрисувани картинки. Нел се опита да седи с изправен гръб и да внимава по подобие на определени малки момиченца, за които бе чела в „Буквара“, но погледът й постоянно бягаше към съдържанието на библиотеката, рисунките по сервиза и картината на стената точно над главата на госпожица Матисън, на която се виждаха три разлудували се в една горичка дами в прозрачни одежди.

— Бройките ни вече са попълнени, срокът започна, а и необходимите предпоставки при теб не са налице. Препоръките ти обаче са доста убедителни — каза госпожица Матисън, след като беше гледала дълго малката си гостенка.

— Извинете ме, мадам, но не ви разбирам — призна Нел.

Госпожица Матисън се усмихна, при което лицето й избухна във фонтан от лъчезарни бръчици.

— Няма значение. Нека засега да кажем, че сме ти намерили място. В тази институция вече навлиза практиката да се приема малък брой ученици, които не са поданици на Нова Атлантида. Разпространяването на атлантянските ценности е основната цел на мисията ни — като школа и като общество. За разлика от някои филозони, които се разрастват посредством обръщане в друга вяра или безразборна експлоатация на естествения биологичен капацитет, който за добро или зло, е присъщ на всеки човек, ние се позоваваме на способностите на разума. Всички деца се раждат с умствени способности, които просто трябва да се развиват. Нашата академия наскоро прие в редовете си няколко млади дами с неатлантянско потекло и очакванията ни са, че всички ще стигнат до полагането на клетвата след известно време.

— Извинете, мадам, но коя е Аглая? — попита Нел, вперила поглед в картината над рамото на госпожица Матисън.

— Моля? — възкликна госпожица Матисън и започна процедурата на обръщането на главата си, за да погледне, което на нейната възраст си беше истинско предизвикателство към строителното инженерство със значителна сложност и продължителност.

— Тъй като името на вашето училище е „Трите грации“, си позволих да предположа, че картината зад вас е на същата тема — обясни Нел, — защото те приличат повече на грации, отколкото на фурии или орисници. Чудя се дали ще бъдете така любезна да ме осведомите коя от дамите изобразява Аглая или блясък.

— А другите две са? — попита госпожица Матисън с ъгълчето на устата си, защото до този момент почти беше успяла да се извърне назад.

— Ефросина или радост и Талия или разцвет — отвърна Нел.

— Дали ще се осмелиш ти да предположиш? — попита госпожица Матисън.

— Дамата вдясно носи цветя, поради което предполагам, че е Талия.

— Ето това наричам добре обмислено предположение.

— Дамата в средата изглежда толкова щастлива, че сигурно е Ефросина, а тази вляво е окъпана от слънчеви лъчи, значи трябва да е Аглая.

— Е, както виждаш, никоя от тях няма табелка с име, така че трябва да се задоволим с предположенията си — каза госпожица Матисън. — Твоите разсъждения ми изглеждат напълно логични. Освен това съм съгласна, че не са нито фуриите, нито орисниците.

— Училището е интернат, което означава, че повечето от учениците живеят в него. Ти обаче няма да живееш тук — обясни Рита, — защото не е правилно.

Вече яздеха Яйчена черупка през гората на път към къщи.

— Защо да не е правилно?

— Защото си избягала от къщи, което създава правни проблеми.

— Незаконно ли беше, че избягах?

— При някои племена децата се смятат за икономически аспект на родителите си. Поради което, ако една филозона приюти бегълци от друга, това може да окаже вероятен икономически ефект, който е покрит от ОИП.

Рита погледна назад към Нел и я похвали доста хладно:

— Имаш си добър спонсор в Нова Атлантида. Не знам кой е. Не знам и защо го прави. Изглежда обаче, че този човек не може да поеме риска да попадне под правните удари на ОИП. Заради това е уредено да останеш в Давтейл засега. Ние знаем, че някои от приятелите на майка ти са се отнасяли зле към теб, поради което в Давтейл надделява мнението да те приемем. Не можем обаче да те оставим в общността на Воденицата, защото ако влезем в конфликт с Протокола, той може да ни провали отношенията с новите ни клиенти от Нова Атлантида. И така се реши, че ще останеш при единствения човек в Давтейл, който няма никакви клиенти тук.

— И кой е той?

— Ти вече го познаваш — отговори й Рита.

Къщата на управителя Муър беше толкова слабо осветена и така пълна с разни стари неща, че на някои места дори Нел трябваше да минава странично. От един корниз, който вървеше покрай всички стени на стаята на половин метър под тавана, висяха дълги ленти от пожълтяла оризова хартия, обсипани с големи китайски йероглифи и напръскани с червени печати. Нел последва Рита в една още по-малка, тъмна и претъпкана стаичка, чиято основна украса беше големият портрет на някакъв свиреп мъж с мустаци тип Фу Манчу, брадичка и бакембарди, които изникваха пред ушите му и стигаха чак до под мишниците му. Мъжът носеше изкусно изработена броня и ризница, украсени с лъвски глави. Без да се усети, Нел отстъпи назад от тази страховита картина, препъна се в макета на голяма гайда, проснат на пода, и се блъсна в някаква огромна калайдисана медна кофа, която пък произведе невероятно шумни звуци. От една равна цепнатина на възглавничката на палеца й шурна кръв и Нел си даде сметка, че кофата се използва като склад за съхраняване на стари ръждясали саби от най-различен вид.

— Добре ли си? — попита Рита. От две стъклени врати зад нея идваше синкава светлина, която обливаше гърба й. Нел постави палеца в устата си и се опита да се вземе в ръце.

Стъклените врати водеха към градината на управителя — едно изобилие от най-различни видове мушкато, класица, глициния и изпражнения от уелските кученца. От отсрещната страна на едно малко езерце в бледо бежов цвят се издигаше малка градинска постройка. Също като тази и тя беше построена с тухли от червено-кафяв камък, а покривът се състоеше от плочи с незаравнени краища от зелено-сив аспид. Самият управител Муър можеше да бъде описан как зад един екран от някак дългокраки рододендрони работи неуморно с лопатката си под непрестанния тормоз на хапещите глезените му уелски кученца.

Риза не носеше, но пък виж, пола имаше: от червен кариран плат. Нел почти не можа да обърне внимание на това несъответствие, защото когато чуха как Рита натиска бравата на стъклената врата, кученцата се втурнаха с писклив лай, което извади самия управител от унеса му. Той се приближи към посетителките си, примижавайки през тъмното стъкло, но веднага след като се показа в цял ръст иззад рододендроните, Нел забеляза, че с плътта му нещо не е наред. Като цяло беше доста добре сложен, мускулест, малко възпълничък около кръста и очевидно в добро здраве. Кожата му обаче бе в два цвята, което му придаваше някак мраморен вид. Изглеждаше така, сякаш през тялото му бяха преминали червеи, които си бяха прояли вътрешни коридорчета, запълнени впоследствие с нещо, което не беше най-подходящото.

Преди да успее да го разгледа по-подробно, той грабна ризата си от облегалката на един градински стол и си я наметна. След това подложи кученцата на двуминутна тренировка по спазване на вътрешния ред, като използваше едно местенце с покрити с мъх плочи като парадна плаца, за да критикува строго поведението им с достатъчно висок тон, че да се чува и през стъклената врата. Кученцата се направиха, че слушат внимателно. В края на представлението управителят Муър излетя през стъклената врата.

— Само след минутка ще бъда на ваше разположение — каза той и изчезна в една задна стаичка за четвърт час.

Когато се върна, вече беше облечен в костюм от груб вълнен плат и пуловер с едра плетка над една доста прилично изглеждаща бяла риза. Последният артикул бе твърде фин, за да попречи на останалите да му дерат кожата, но управителят Муър беше стигнал до онази възраст, в която мъжете могат да се подлагат и на най-жестоките дразнения — уиски, пури, вълнени дрехи и гайди, без да усещат нищо или поне без да се издават, че го усещат.

— Съжалявам, че нахълтахме така — каза Рита, — но когато натиснахме звънеца, никой не ни отвори.

— Не му обръщам внимание — отвърна управителят, но не беше съвсем убедителен. — Имам си причина да не живея там горе — и той посочи нанякъде, което по всяка вероятност беше посоката на анклава Нова Атлантида. — В момента се опитвам да проследя кореновата система на една пуста лоза чак до основата. Страхувам се, че може да се окаже кудзу. — Управителят примижа, с очи, докато изговаряше тази дума и понеже Нел не знаеше какво значи, тя предположи, че ако кудзу е нещо, което, може да бъде нападнато със сабя, изгорено, стъпкано, пребито с тояга или взривено, то няма да издържи дълго в градината на управителя Муър — ако той се захванеше с това, де.

— Дали ще привлека вниманието ви с чай? Или — и той се обърна към Нел — малко горещ шоколад?

— Би било чудесно, но аз не мога да остана — рече Рита.

— Тогава ще те изпратя до вратата — каза управителят и се изправи. Рита малко се изненада от рязката му готовност, но само след секунда вече яздеше Яйчена черупка по посока на Воденицата.

— Хубав ден — измънка управителят от кухнята. — Много е мило от нейна страна, че направи всичко това за теб. Наистина е много почтена жена. Може би не е от тези, които се справят кой знае колко добре с децата. Особено странните деца.

— Аз вече тук ли ще живея, сър? — попита Нел.

— В градинската къщичка — отвърна той, когато се появи отново в стаята с димящ поднос в ръце, след което кимна към градината от другата страна на стъклените прозорци. — Ще бъде свободна известно време. За възрастен човек е доста претрупана, но е идеална за дете. Декорът на тази къща — каза той като се огледа — не е никак подходящ за дете.

— Кой е този страшен мъж? — попита Нел и посочи голямата картина.

— Гуан Ди. Император Гуан. Преди това е бил войник на име Гуан Ю. Всъщност никога не е бил император, но по-късно станал китайският бог на войната и му дали тази титла, само за да звучи по-почтително. Ужасно почтителни са тия китайци — това е и най-добрата, и най-лошата им черта.

— Как може един човек да стане бог? — поинтересува се Нел.

— Като живее в изключително прагматично общество — отвърна управителят Муър, след като помисли известно време и това беше цялото обяснение, което си позволи да даде. — Между другото, книгата ти в теб ли е?

— Да, сър.

— Не си я пренасяла през границата, нали?

— Не, сър, действах точно според инструкциите ви.

— Много добре. Способността да се следват заповеди е нещо много полезно, особено когато живееш с човек, който е свикнал да ги издава. — Като видя, че изражението на лицето на Нел е изключително сериозно, управителят изпуфтя и се поядоса: — Няма кой знае колко голямо значение, да знаеш. Нали си имаш приятели по високите етажи. Ние просто се опитваме да бъдем дискретни. — Той й донесе чашата с горещ шоколад. С едната ръка Нел трябваше да хване чинийката, а с другата — чашата, поради което си извади ръката от устата.

— Какво се е случило с ръката ти?

— Порязах се, сър.

— Я да видя. — Управителят взе ръчичката й и отлепи палеца от свития юмрук. — Каква хубава малка резчица. Изглежда прясна.

— Порязах се на сабите ви.

— А, да. Така е със сабите — отвърна управителят разсеяно, а след това сбърчи вежди и се обърна към Нел. — Сигурен съм, че нито си плакала, нито си се оплаквала.

— Всичките тези саби от крадци ли сте ги взел, сър? — попита го Нел.

— Не, това би било относително лесно — отвърна Муър. Гледа я известно време, докато очевидно премисляше нещо. — Нел, двамата с теб ще се разбираме чудесно. Чакай сега да си намеря аптечката за първа помощ.

Миранда откри Карл Холивуд седнал по средата на петия ред в „Парнас“ с голям лист хартия с изкуствен интелект. Върху листа той беше надраскал блок-схемите на следващата им продукция на живо. Очевидно го бе свързал с едно копие на ръкописа, защото докато минаваше странично по тясната пътечка между редовете, чуваше как някакви гласове четат реплики доста механично, а когато се приближи достатъчно, близо, видя малките Х-ове и О-та, които представляваха актьорите, придвижващи се по диаграмата на сцената, направена от Карл.

В диаграмата бяха включени и няколко малки стрелки по периферията, като всяка от тях сочеше навътре. Миранда си даде сметка, че стрелкичките по всяка вероятност обозначават малките прожектори, монтирани в предната част на балконите и че Карл Холивуд ги програмира.

Тя раздвижи глава, за да се поотпусне вратът й, и вдигна поглед към тавана. Ангелите, музите или каквото там представляваха, се бяха разположили горе, придружавани от няколко херувимчета. Миранда се сети за Нел. Мислеше за Нел почти през цялото време.

Сцената от текста дойде до края си и Карл спря на пауза.

— Искаше да ме питаш нещо ли? — обърна се той към нея доста разсеяно.

— Гледах те от бокса си как работиш.

— Палавница такава. Вместо да правиш пари за нас…

— Ти къде си се научил да вършиш това?

— Кое — режисирането на пиеси ли?

— Не. Техническите истории — програмирането на осветлението и така нататък.

Карл се извърна, за да я погледне.

— Може би е в пълна противоположност с представата ти за начина, по който хората учат разни неща — каза той, — но на всичко трябваше да се уча сам. Вече почти никой не прави театър на живо, поради което се наложи да си създадем наша технология. Сам изобретих целия софтуер, който използвах преди малко.

— А малките прожектори ти ли ги измисли?

— Не, с нанотехнологиите не съм толкова добър. Тях ги измисли един мой приятел в Лондон. През цялото време си разменяхме разни неща — моите медийни технологии за неговите материални технологии.

— Знаеш ли, искам да те поканя на вечеря някъде — каза Миранда, — а също така и да ми обясниш как се прави всичко това.

— Ето това се нарича заповед — рече Карл спокойно, — но поканата я приемам.

— Значи, какво искаш? Пълно въвеждане в цялата работа, като се започне от тюринговите машини или нещо друго? — попита я Карл с приятен тон и с цел да я подкачи.

Миранда реши да не се надува. Намираха се в едно винилово сепаре в ресторант в близост до Бънд, което по всяка вероятност трябваше да наподобява американско заведение в навечерието на нападението срещу Кенеди. Китайски хипстъри — класически за Крайбрежната република типове със скъпите им прически и вталени костюми — се бяха подредили по въртящите столове до бар-плота за хранене, смучеха от чашите си разводнена бира и пускаха мръснишки усмивки към всички жени, които влизаха в заведението.

— Да, струва ми се — отвърна Миранда.

Карл Холивуд се засмя и поклати глава.

— Шегувах се. Трябва да ми кажеш точно какво искаш да научиш. Защо изведнъж си се заинтересувала така от всичко това? Не ти ли стига, че вадиш добри пари от него?

Миранда остана почти неподвижна за известно време, хипнотизирана от цветните проблясващи светлинки на един джукбокс от много висока класа.

— Има връзка с принцеса Нел, нали? — попита Карл.

— Толкова ли си личи?

— Да. А сега ми кажи какво искаш.

— Искам да знам коя е тя — отговори Миранда. Това беше най-предпазливият начин, по който можеше да го каже. Не мислеше, че ще свърши работа да прекара Карл през цялата си гама от емоции.

— Искаш да стигнеш до един от клиентите ни — уточни Карл.

Звучеше ужасно, когато той говореше за това с подобни изрази.

Карл усилено пи от млечния си шейк известно време с поглед, вперен някъде над рамото на Миранда в движението по Бънд.

— Принцеса Нел е малко дете, нали?

— Да. По моя преценка някъде между пет– и седемгодишна.

Погледът му се извъртя и срещна нейния.

— Това можеш да го познаеш със сигурност?

— Да — отвърна тя с тон, който го предупреждаваше да не показва никакво съмнение.

— Значи, по всяка вероятност не плаща сметката. Този, който я плаща, е някой друг. Първо трябва да стигнеш до този, който плаща, а след това чрез него — до Нел. — Карл прекъсна зрителния контакт отново, поклати глава и се опита безуспешно да изсвири през стиснатите си устни. — Дори и първата стъпка е невъзможна.

Миранда се изненада.

— Звучи ми доста странно. Очаквах да чуя „трудно“ или „скъпо“. Но…

— Не. Невъзможно. Или пък… — и той се замисли, — може би „астрономически невероятно“ е по-добре да се каже. — После той като че ли се попритесни, защото видя как изражението на Миранда се променя. — Просто не можеш да проследиш връзката. Медиите не работят така.

— Как работят медиите тогава?

— Погледни през прозореца, но не към Бънд. Огледай Ян’ан Роуд.

Миранда извъртя глава, за да погледне през големия прозорец, който беше отчасти оцветен от шарени реклами на „Кока Кола“ и описание на някои специалитети на заведението. Като всички основни пътни артерии на Шанхай и Ян’ан Роуд бе претъпкан с хора на колелета и електрически кънки от витрините на едната страна до витрините на другата. На много места движението беше така натоварено, че човек се придвижваше по-бързо пеша. Няколко по-малки превозни средства стояха неподвижни като полирани късове скала в лигаво-кафяв поток.

Гледката бе толкова позната, че Миранда всъщност не виждаше нищо.

— Какво по-точно трябва да видя?

— Забеляза ли, че нито един човек не е с празни ръце? Всички носят по нещо.

Карл беше прав. В най-добрия случай човек носеше малка найлонова торбичка с нещо в нея. А повечето хора — като велосипедистите, например — носеха много по-обемисти багажи.

— А сега задръж този образ в главата си за момент и си помисли как може да се създаде глобална телекомуникационна мрежа.

Миранда се засмя.

— Не разполагам с база, за да мисля за нещо подобно.

— Напротив, разполагаш. Досега си мислела от гледната точка на телефонната система в старите пасиви. В онази система всяка транзакция е имала двама участника — тези, които са разговаряли. Те са били свързани с кабел, който е минавал през едно централно разпределително табло. Та какви са характеристиките на такава една система?

— Откъде да знам, ти кажи — отвърна Миранда.

— Номер едно, само двама човека или елемента могат да общуват. Номер две, използва се целенасочена връзка, която се създава, а след това прекъсва за целите на конкретния разговор. Номер три, по природа тя е централизирана — не може да функционира без наличието на разпределителното табло.

— Добре, мисля, че дотук те разбирам.

— Нашата медийна система сега — тази, от която двамата с теб си вадим хляба — е наследник на телефонната система само по отношение на това, че я използваме със същите цели, освен много други, разбира се. Ключовият момент, който трябва да се помни обаче е, че тя е тотално различна от старата телефонна система. Старата система — както и технологичната й сестра кабелната телевизия — са минало. Разбили са се и са изгорели преди много десетилетия и ние започнахме буквално от нищото.

— Защо? Нали е вършела работа?

— Първо на първо, искахме да осигурим комуникация между повече от два елемента. Какво имам предвид под „елемент“? Ами, помисли си за интерактивите. Помисли си за „Първа класа до Женева“. Ти си на влака — както и още двайсетина пътника. Ролите на някои от тези хора се поемат от интерактори и в този случай елементите са човешки същества. Други обаче — като сервитьорите и носачите — са просто компютърни роботи. Нещо повече: влакът е пълен с разни ценни неща — бижута, пари, оръжие, бутилки вино. Всяко едно от тях също си е отделен софтуерен продукт — отделен елемент. На професионален жаргон ги наричаме обекти. Самият влак е още един обект, а също така и местността, из която се движи. Местността е един много подходящ пример. В този случай става въпрос за дигитална карта на Франция. Откъде се е взела тази карта? Да не би създателите на „Първа класа до Женева“ да са изпратили свои собствени специалисти да направят нова карта на Франция? Разбира се, че не. Те са използвали вече съществуващи данни — дигитална карта на света, която е достъпна за всеки създател на интерактиви, който се нуждае от нея — е, разбира се, срещу определено заплащане. Тази дигитална карта е отделен обект. Съхранява се в паметта на някой компютър. Къде точно? Аз не знам. Нито пък самият интерактив. Това няма значение. Данните може да са в Калифорния, може да са в Париж, може да са на следващия ъгъл на тази улица — или пък може да са разпределени между всички тези места, че и много повече. Това няма значение. Защото нашата медийна система вече не работи като старата — заплетени кабели, които минават през централно разпределително табло. Нашата система работи така — и той посочи отново движението по улицата.

— Значи всеки човек на улицата е един обект?

— Може. По-добра аналогия обаче би била, че обектите са хора като нас, които седят в разните там сгради от двете страни на улицата. Да предположим, че искаме да изпратим съобщение на някого в Пудонг. Написваме съобщението на къс хартия, отиваме до вратата, подаваме го на първия човек, който мине покрай нас, и му казваме: „Отнеси това на господин Гу в Пудонг“. И той тръгва с кънките си по улицата и се натъква на някой с велосипед, който изглежда като да е тръгнал към Пудонг, и му казва: „Отнеси това на господин Гу“. След минутка велосипедистът попада в задръстване и предава бележката на някой пешеходец, който може да се справи с цялата работа малко по-добре, и така нататък, докато съобщението стигне в крайна сметка до господин Гу. Когато господин Гу иска да отговори, той изпраща своето послание по абсолютно същия начин.

— Значи няма начин, по който може да се проследи пътя на едно съобщение.

— Точно така. В действителност положението е дори още по-объркано. От долу до горе медийната мрежа е направена така, че да осигурява личен достъп и сигурност, за да могат хората да привеждат пари чрез нея. Това е една от причините, поради които са се срутили държавите — веднага щом медийната система е била готова и е влизала в действие, правителствата вече не са можели да наблюдават финансовите транзакции, поради което данъчните служби не са можели да си вършат работата. Та, ако старата система не може да проследи пътя на съобщението, то тогава няма начин и ти да проследиш местоположението на принцеса Нел.

— Добре, мисля, че получих отговор на въпроса си — каза Миранда.

— Отлично! — възкликна някак оживено Карл. Той съвсем очевидно беше доволен, че е помогнал на Миранда, поради което тя не му призна как думите му я бяха накарали да се почувства. Прие го като предизвикателство към актьорските й умения: дали можеше да заблуди Карл Холивуд, който знаеше за актьорското майсторство повече от когото и да било, че се чувства добре?

Очевидно успя. Той я придружи до апартамента й, който се намираше в един сто-етажен небостъргач от другата страна на реката в Пудонг, и Миранда задържа поведението си достатъчно дълго, че да могат да си кажат довиждане, след това да си съблече дрехите и дори да си приготви ваната. После влезе в горещата вода и потъна в ужасни, смазани, сополиви, самосъжалителни сълзи.

Най-накрая успя да се вземе в ръце. Трябваше да гледа на нещата от перспективата на времето. Можеше да продължава да интерактира с Нел, което всъщност и правеше — всеки Божи ден. И ако беше достатъчно наблюдателна, рано или късно щеше да намери начин да влезе зад кулисите. Освен това тя бе започнала да разбира, че Нел — която и да беше тя — е маркирана по някакъв начин и че след време ще стане много важен човек. Миранда беше почти сигурна, че след няколко години ще чете за нея във вестниците. Почувства се по-добре, излезе от ваната и се пъхна в леглото, за да се наспи добре и на следващия ден да може отново да се грижи както трябва за Нел.

Градинската къщичка имаше две стаи — една за спане и една за игра. Стаята за игра разполагаше с две врати, направени от множество малки прозорчета, които гледаха към градината на управителя Муър. На Нел й беше казано много да внимава с малките прозорчета, защото били направени от истинско стъкло. Самото стъкло беше с мехурчета и доста неравно, също като повърхността на водата в някое гърне, точно преди да започне да ври. Нел обичаше да гледа нещата през него, защото макар и да знаеше, че истинското стъкло не е здраво колкото обикновените прозорци, то караше да се чувства сигурна и защитена — беше като да се криеш зад нещо.

Самата градина непрекъснато се опитваше да погълне къщичката; множество бързо растящи растения като филизи бръшлян, глицинии и шипки се издигаха навсякъде, дълбоко ангажирани с важния проект да се катерят по стените, да използват медните водосточни тръби с цвят като корубата на костенурка, както и грубата повърхност на тухлите и мазилката като места за захващане. Наклоненият покрив на къщичката направо фосфоресцираше от натрупания мъх. От време на време Муър се спускаше към морето от растения с лозарска ножица в ръка и отстраняваше част от филизите, които украсяваха гледката през стъклената врата на Нел така приятно, но засега нямаше усещането, че се намира в затвор.

По време на втората година от престоя си в къщурката тя попита управителя дали може да си има едно малко кътче от градината само за себе си. След първоначалната фаза на дълбок шок и откази, в крайна сметка той придърпа няколко от плочите, за да се образува един мъничък парцел, после накара занаятчиите на Давтейл да измайсторят няколко медни саксии и ги прикрепи към стените на къщурката. В парцелчето Нел засади моркови с мисълта за своя приятел Питър, който беше изчезнал преди толкова дълго време, а в саксиите на прозореца засади мушкато. „Букварът“ я научи как да направи всичко това и освен това й напомняше всеки ден да вади от земята по един покарал морков, за да има представа как точно растат. Нел разбра, че ако държи „Буквара“ точно над моркова и се взира в определена страница, тя се превръщаше в магическа илюстрация, която ставаше все по-голяма и по-голяма, докато Нел започнеше да вижда миниатюрните фибрички, които излизаха от корена, едноклетъчните организъмчета, които висяха по фибрите, и митохондриите във вътрешността им. Този трик работеше с всичко останало и тя прекарваше дни наред в изследване очите на мухите, плесента по хляба и кръвните клетки, които получи като си боцна пръста. Можеше също така да се качва високо в планината, когато нощта беше хладна и ясна, и да използва „Буквара“, за да вижда пръстените на Сатурн и спътниците на Юпитер.

Управителят Муър продължаваше да работи дневна смяна в портиерската къщичка. Когато се прибираше вечер, двамата с Нел често вечеряха заедно в къщата. Отначало си поръчваха храната право от синтетичния компилатор или пък управителят приготвяше нещо лесничко — например, някакъв колбас с яйца. През това време принцеса Нел и другите герои в „Буквара“ също изядоха големи количества колбас с яйца, докато Патето не се възпротиви и не научи принцесата как да готви по-здравословна храна. Оттогава нататък Нел придоби навика да готви здравословна храна със салати и зеленчуци. Правеше това няколко пъти в седмицата, след като се прибереше от училище. Имаше малко ропот от страна на Муър, но после винаги опразваше чинията си и понякога дори я миеше.

Управителят прекарваше доста време в четене на книги. Нел имаше право да стои в къщата му, докато прави това, стига да пази тишина. Много често той я караше да излезе и тогава влизаше във връзка с някой стар приятел по големия медиатрон на стената в библиотеката си. Обикновено в такива случаи Нел просто се връщаше в къщурката си, но понякога — особено при пълнолуние — се разхождаше из градината. Тя изглеждаше по-голяма, отколкото беше всъщност поради простата причина, че бе разделена на множество малки части. Късно през нощта по пълнолуние любимото й местенце беше една полянка с висок зелен бамбук и красиви камъни. Тя сядаше и се облягаше на някой от камъните, четеше „Буквара“ и от време на време чуваше излитащите от къщата на управителя Муър звуци, докато той говореше по медиатрона: най-често дълбок гърлен смях и цели експлозии от добронамерена простоватост. Доста дълго време Нел мислеше, че звуците не могат да бъдат произвеждани от управителя, а по-скоро от човека, с когото той разговаря; защото в нейно присъствие винаги беше много учтив и резервиран, макар и малко ексцентричен. Една нощ обаче тя чу силни стонове, идещи откъм къщата му, и пропълзя от бамбуковата горичка, за да види какво става.

От нейната стратегическа позиция зад стъклената врата медиатронът не се виждаше, защото не бе обърнат към нея. Светлината му обливаше цялата стая, при което обичайно топлото и уютно пространство придобиваше ярки шарени окраски, а сенките се удължаваха видимо. Управителят Муър бе избутал всичките мебели и други пречки към стените и беше навил китайския килим, при което се виждаше подът на стаята; Нел винаги си бе мислила, че и той като в нейната стая е направен от дъб, но всъщност се оказа, че самият под представлява един голям медиатрон, който светеше далеч по-мижаво от този на стената и показваше множество доста интересни материали: текстови документи и подробни схеми с обичайния киноматериал към тях. Управителят бе застанал на четири крака, плачеше като дете, а сълзите се събираха в плитките лупи на очилата му половинки и после се разпръскваха по медиатрона, който ги осветяваше отдолу по доста странен начин.

На Нел ужасно й се искаше да отиде и да го успокои, но беше много изплашена. Стоеше и гледаше, замръзнала в нерешителността си, и през това време си даде сметка, че проблясъците светлина й напомнят за експлозии — или по-скоро за снимки на експлозии. Тя отстъпи назад и се върна в малката си къщурка.

След около половин час чу неземния звук от гайдата на управителя, долитащ някъде откъм бамбуковата горичка. Преди това той от време на време бе взимал гайдата и бе издавал по няколко пискливи тона, но сега Нел за първи път чу истинско изпълнение. Не че беше специалист по гайдите, но й се стори, че въобще не звучи зле. Свиреше в някакъв бавен такт — погребална песен — и мелодията бе толкова тъжна, че за малко да разкъса сърцето на Нел на парчета; гледката на управителя, паднал на четири крака, не беше и наполовина толкова тъжна, колкото мелодията, която свиреше сега.

След известно време той премина на нещо малко по-живо и весело, нещо като военен марш. Нел излезе от къщичката си и се озова в градината. Управителят представляваше само един силует, нарязан на стотици лентички от вертикалните сенки на бамбука, но като се раздвижи няколко пъти напред-назад, поради някакъв трик в зрението й тя успя да постигне истински образ. Той бе застанал по средата на едно езерце от лунна светлина. Беше си сменил дрехите: сега бе облечен в карираната си поличка, риза и барета, които като че ли бяха част от някаква униформа. Когато дробовете му се изпразваха, той си поемаше дълбоко дъх, гръдният му кош се повдигаше и на лунната светлина проблясваха множество сребристи иглички, значки и емблеми.

Беше оставил вратите си отворени. Нел влезе в къщата, без да се опитва да върви на пръсти, защото знаеше, че въобще не може да бъде чута на фона на звука от гайдата,

Както стената, така и подът представляваха два гигантски медиатрона, които бяха покрити с огромно разнообразие от медийни прозорчета, стотици отделни кадри — също като стената на някоя особено оживена улица, където плакатите и обявите така са се напластили едни върху други, че напълно са покрили стената. Някои от прозорчетата бяха големи едва колкото ръчичката й, а други имаха размерите на плакати. По-голямата част от тези на земята бяха прозорчета с документи, цели поредици числа, схеми и диаграми (много организационна статистика) или пък красиви карти, начертани с поразителна прецизност и яснота, с реки, планини и села, чиито имена бяха изписани на китайски. Докато Нел оглеждаше цялата тази панорама, тя на няколко пъти подскочи, защото имаше усещането, че по пода лази нещо мъничко; в стаята обаче нямаше насекоми, а илюзията се получаваше от малки флуктуации в картите и в колоните и редовете от числа. Тези неща бяха интерактивни, също като думите в „Буквара“; за разлика от него обаче те реагираха не на онова, което правеше Нел, а — както тя предположи — на неща, които се случваха много надалеч.

Когато накрая вдигна поглед от пода, за да види медиатроните по стените, се оказа, че повечето от прозорчетата по тях са доста по-големи и по по-голямата част от тях вървят киноматериали, които бяха спрени на пауза. Образите бяха много ярки и контрастни. Някои бяха природни пейзажи: отрязък от селски път, мост над някоя пресъхнала река, прашно селце, в което от някои къщи се издигат пламъци. На някои пък имаше хора: кадри с китайски мъже в мръсни униформи, а на заден план се виждат планини, облаци прах или мръснозелени превозни средства.

В един от киноматериалите някакъв мъж лежеше на земята, а цветът на униформата му се сливаше с този на пръстта под него. Изведнъж този образ се размърда; материалът не беше стопиран като останалите. Някой говореше зад кадър: китаец с индиговосини шалвари, украсен с алени ленти на главата и на кръста, макар че и двете бяха станали кафяви от мърсотията. Когато той излезе от кадър, Нел се вторачи в другия човек — този, който лежеше в праха — и едва тогава си даде сметка, че главата му я няма.

Управителят Муър трябва да беше чул писъците на Нел въпреки мощта на гайдата, защото беше в стаята си за отрицателно време, закрещял разни команди на медиатроните, които изгаснаха до един и отново се превърнаха в стени и под. Единственият образ, който още стоеше в стаята, беше картината с Гуан Ди — бога на войната, — който както винаги се взираше надолу към тях. Управителят Муър винаги се чувстваше много неловко, когато Нел показваше някакъв пристъп на емоции, но явно се справяше доста по-добре с истерията, отколкото да кажем с покана за игра на къщички или пристъп на силен кикот. Той вдигна Нел, отнесе я на една ръка разстояние и я постави в коженото кресло. Излезе от стаята за малко и се върна с голяма чаша вода, след което внимателно притисна ръцете й към нея.

— Дишай дълбоко и изпий водата — говореше почти безгласно; изглеждаше така, сякаш го е казвал дълго време.

Нел се изненада много, когато откри, че няма да плаче вечно, макар че няколко рецидива се появиха все пак и трябваше да бъдат овладявани по същия начин. През цялото време тя се опитваше да каже: „Не мога да спра да плача“, като изричаше сричките една по една.

Когато го каза за десети или единайсети път, управителят я прекъсна:

— Не можеш да спреш да плачеш, защото си напълно повредена психологически.

Каза го с някак отегчен професионален тон, който можеше да прозвучи и грубо; поради някаква причина обаче на Нел й подейства успокоително.

— Какво искаш да кажеш? — попита го накрая тя, когато вече можеше да говори, без гърлото й да й прави смешни номера.

— Искам да кажа, че също като мен и ти си ветеран, момичето ми, ти също имаш белези — и той изведнъж отвори ризата си със замах, при което из цялата стая полетяха копчета и пред очите й се появи многоцветното му тяло — като мен. Разликата е в това, че аз знам, че съм ветеран. А ти продължаваш да си мислиш, че си малко момиченце също като отвратителните викита, с които ходиш на училище.

От време на време, може би веднъж в годината, той отхвърляше поканата за вечеря, обличаше униформата си, качваше се на един кон и отпрашваше по посока на анклава Нова Атлантида. Конят го връщаше в ранните часове на деня толкова пиян, че едва се държеше на седлото. Понякога Нел му помагаше да си легне и след като той изпаднеше в безсъзнание, тя разглеждаше многобройните му игли, медали и лентички на светлината на някоя свещ. Особено лентите използваха една доста сложна система за кодиране на цветовете. Най-отзад на „Буквара“ обаче имаше няколко страници, които се наричаха „Енциклопедия“ и след като се консултира с тях, Нел успя да разбере, че управителят Муър е, или поне е бил, бригаден генерал на Втора бригада от Трета дивизия на Първи принудителен експедиционен корпус на Протокола. Една лентичка подсказваше, че е прекарал известно време като офицер на разменни начала в нипонска дивизия, но родната му дивизия очевидно беше Трета. Според „Енциклопедията“ Трета дивизия била известна под името „Кучетата от крайния квартал“ или по-простичко — „Мелезите“, защото почти винаги попълвала редиците си с войници от Бялата диаспора: юитландци, роялисти от Ълстър, бели от Хонгконг и разни типове без корен от всички англо-американски части на света.

Според една от иглите в униформата на управителя той имаше висше инженерно образование по нанотехнологии. Това се връзваше с принадлежността му към Втора бригада, която бе специализирана по нанотехнологично военно дело. В „Енциклопедията“ пишеше, че е била образувана преди около трийсет години, за да се справи с някакъв неприятен бой в Източна Европа, където се прилагали примитивни нанотехнологични оръжия.

Няколко години по-късно дивизията била изпратена в южен Китай в пълна паника. Там се бил заформял някакъв проблем, още откакто Жанг Хан Хуа се отправил на Далечното си пътуване и принудил търговците да му се кланят до земята. Жанг лично бил освободил няколко лагера, където наемни работници се трудели като побъркани, за да произвеждат украшенийца за експорт на Запад. Той разбивал екраните на компютрите с масивната дръжка с драконова глава на бастуна си, превръщайки надзирателите в кървави купчини плът. „Проучванията“ на Жанг на разни процъфтяващи предприятия предимно на юг изхвърлило милиони хора от работните им места. Те излезли по улиците, направили абсолютна гюрултия и към тях се присъединили симпатизиращи части от Народната освободителна армия. В крайна сметка бунтът бил потушен от северните части на същата армия, но лидерите били изчезнали в „твърдите области“ на Пърл Делта и така Жанг бил принуден да създаде една постоянно гарнизонна държава на юг. Северните войски поддържали реда жестоко, но ефикасно в продължение на няколко години, докато една нощ цяла тяхна дивизия — около 15 000 човека — не била сравнена със земята посредством заразяване с нанозити.

Водачите на бунта излезли от скривалищата си, обявили Крайбрежната република и наредили да дойдат наказателните отряди на Протокола, за да има кой да ги защитава. Полковник Артър Хорнсби Муър — ветеран от боевете в Източна Европа — получил команден пост. Бил роден в Хонгкоиг, напуснал го още като много малък, когато китайците го превзели, прекарал голяма част от младежките си години в обиколки из Азия заедно с родителите си и в крайна сметка се установил на Британските острови. Бил подбран за тази работа, защото владеел кантонски добре и горе-долу мандарински. Докато гледаше старите видеоклипове в „Енциклопедията“, Нел видя един по-млад управител Муър — същият мъж, но с повече коса и по-малко съмнения.

Китайската гражданска война се разразила с пълна сила три години по-късно, когато северняците, които нямали никакъв достъп до нанотехнологиите, започнали да произвеждат ядрени оръжия. Не много дълго след това ислямските държави най-сетне се споразумели и превзели по-голямата част от провинция Ксинджянг, като избили част от ханското китайско население, а останалото било избутано на изток, точно към фронтовата линия на гражданската война. Полковник Муър се разболял от особено тежка зараза с някакви примитивни нанозити, бил отстранен от бойните действия и поставен на удължен запасен режим. Дотогава примирието между Небесното кралство и Крайбрежната република било постигнато.

Оттогава насетне, доколкото Нел знаеше от учебните си занимания в Академията, Лау Ге заел поста на северен лидер след Жанг — станал глава на Небесното кралство. След изтичането на един доста дълъг период от време, той се бил освободил от всички останали от комунистическата идеология следи, като я обявил за западен империалистически заговор, а себе си обявил за камерхер на Краля без трон. Безтронният крал бил Конфуций и сега Лау Ге беше с най-висок ранг сред мандарините.

Енциклопедията не казваше още кой знае какво за полковник Артър Хорнсби Муър, освен че се появил отново няколко години по-късно в качеството си на съветник по време на някакви прояви на нанотехнологичен тероризъм в Германия, а по-късно се пенсионирал и станал консултант по охраната. В това свое назначение той подпомогнал прокарването на идеята за защита в дълбочина, около която били построени всички съвременни градове, включително и Атлантида/Шанхай.

Една събота Нел приготви вечерята много вкусно и старателно и когато привършиха с храненето, тя започна да разказва на управителя за Харв и Текила, както и това, което й беше казал Харв за несравнимия Бъд — техния скъп, напуснал ги баща. Изведнъж се оказа, че са минали три часа, а Нел продължаваше да разказва разни неща за приятелите на Мама, а управителят продължаваше да я слуша, като от време на време поглаждаше бялата си брада, но иначе запазваше изключително сериозно и замислено внимание. Накрая тя стигна до историята с Бърт, за това как се опитала да го убие с отвертката, как той ги гонил надолу по стълбите и как очевидно бе срещнал смъртта си в ръцете на мистериозния китайски господин с обла глава. На управителя това му се стори извънредно интересно и зададе много въпроси: най-напред за подробностите около тактиката при нападението с отвертката, а след това и за стила на танцуване на китайския господин, както и за облеклото му.

— От онази нощ съм му ядосана на буквара ми — каза Нел.

— Защо? — попита управителят с изненадано изражение, макар че едва ли беше по-изненадан от самата Нел. Тя беше казала невероятен брой неща тази вечер, без въобще преди това — доколкото си спомняше — да е мислила за тях; или поне не смяташе, че е мислила за тях.

— Не мога да не си мисля, че той ме подведе. Накара ме да повярвам, че е проста работа да убия Бърт и че това ще подобри живота ми; но когато се опитах да приложа тези идеи на практика… — и тя не можа да се сети какво да каже по-нататък.

— …се случи останалата част от живота ти — довърши Муър. — Момиченце, трябва да признаеш, че животът ти след смъртта на Бърт е по-добър в сравнение с живота ти преди това.

— Да.

— Значи „Букварът“ е бил прав по този въпрос. А колкото до това, че убиването на хора е много по-сложна работа на практика, отколкото на теория, виж, за това със сигурност ще се съглася с теб. Струва ми се обаче, че съвсем не е единственият случай, в който животът се оказва много по-сложен, отколкото си го видяла в книгата. Това е „урокът на отвертката“ и няма да е зле да го запомниш. Голямата поука е, че трябва да се научиш да черпиш и от други източници, освен вълшебната ти книга.

— Ами тогава за какво ми е тази книга?

— Подозирам, че е много полезна. Трябва ти само умението да превеждаш поуките й на езика на действителния свят. Например — каза управителят като си свали салфетката от врата и я стовари върху масата, — нека да вземем нещо съвсем конкретно, като да изкарваш душичката на хората. — Той стана и тръгна към градината. Нел хукна след него. — Виждал съм те как си правиш упражненията от бойните изкуства — каза той и превключи на мощен глас за открито, глас, с който командващите се обръщат към бойните отряди. — Бойни изкуства означава да вадиш душичката на хората. Хайде сега да видим дали ще изкараш късмет с мен.

Последваха дълги преговори, защото Нел се опитваше да разбере дали управителят се шегува или не. Когато това свърши, тя седна на плочите и започна да си сваля обувките. Муър я гледаше с повдигнати вежди.

— О, това е направо страховито — подигра се той. — Всички злодеи трябва много да внимават да не срещнат малката Нел — освен ако не се случи така, че тя е с окървавените си обувки.

Нел направи няколко упражнения за разтягане на мускулите, без да обръща внимание на продължаващите подигравателни коментари от страна на управителя. После му се поклони, а той й махна с ръка пренебрежително. Тя застана в позата, на която я беше научил Доджо. В отговор на това Муър разтвори краката си с около два сантиметра повече, отколкото бяха преди, и изпъчи корема си напред, което очевидно беше предпочитаната поза в някоя тайнствена шотландска бойна техника.

Дълго време не се случи нищо, освен много танцуване. Което ще рече, че Нел танцуваше, а управителят се поклащаше разсеяно наляво-надясно.

— Ама какво е това бе? — попита той. — Ти да не би да знаеш само защита?

— Предимно, сър — отвърна Нел. — Мисля, че намеренията на „Буквара“ не бяха да ме научи как да нападам хората.

— Ха, че каква работа ще ти свърши това? — изломоти Муър и изведнъж протегна ръка и сграбчи Нел за косата — но не толкова силно, че да боли. Задържа я така няколко секунди, след което я пусна. — И това е краят на първи урок — каза той.

— Според вас трябва ли да си отрежа косата?

Управителят изглеждаше ужасно разочарован.

— О, не — отвърна той, — никога, ама никога недей да си режеш косата. Ами ако те бях сграбчил за китката — и той направи това, — щеше ли да си отрежеш ръката?

— Не, сър.

— Букварът ти учил ли те е, че хората може да те хванат за косата?

— Не, сър.

— А учил ли те е, че приятелите на майка ти ще те пердашат, а тя няма да те защитава?

— Не, сър, само ми е разказвал разни неща за хора, които правят злини.

— Това, че хората правят злини, е добър урок. Онова, което видя в моята къща преди няколко седмици — и Нел вече знаеше, че той говори за обезглавения войник по медиатрона, — е един пример за прилагането на този урок, но е твърде очевиден, за да е от полза. Обаче това, че майка ти не те защитава от приятелите си, ето в това има нещо по-недоловимо, нали?

След малко Муър продължи, като с тона на гласа си целеше да покаже, че са стигнали до завършващата фаза на урока:

— Нел, разликата между невежите и образованите хора се състои в това, че вторите знаят повече факти. Това обаче няма нищо общо с другото — дали са интелигентни или глупави. Разликата между глупавите и интелигентните хора — и това не зависи от степента им на образованост — е, че интелигентните могат да се справят с по-недоловимите неща. Не се объркват, когато попаднат в двусмислени, че дори и противоречиви ситуации — напротив, те очакват тъкмо това и са склонни да стават подозрителни, когато нещата изглеждат прекалено праволинейни. В лицето на твоя буквар ти имаш нещо, което ще те направи много образована, но той не може да те направи интелигентна. Това се учи от живота. Твоят живот до този момент ти е дал всички преживявания, от които се нуждаеш, за да станеш интелигентна, но просто трябва да се замислиш за тях. Ако не го направиш, няма да си добре от психологическа гледна точка. Ако обаче се замислиш за тях, ще станеш не само образована, но и интелигентна и тогава, след няколко години може би, ще ме накараш да съжалявам, че не съм с няколко десетилетия по-млад.

Управителят се обърна и влезе обратно в къщата си, като остави Нел сама в градината да обмисля значението на последната му реплика. Нел предположи, че тя е от ония неща, които се разбират по-късно, след като си станал интелигентен.

Карл Холивуд се върна от едномесечна командировка в Лондон, където беше ходил на гости у стари приятели, бе видял малко живи представления и бе направил лични контакти с някои от най-големите имена в интеракторския бизнес с надеждата по-късно да подпише някой и друг договор с тях. Когато се върна, цялата компания организира голямо парти за посрещането му в малкото барче на театъра. Миранда си мислеше, че се е справила великолепно с всичко.

На следващия ден обаче той я засече извън сцената.

— Какво става, бе? — спря я Карл. — И не те питам ей така, между другото. Искам да знам какво точно става с теб. Защо си се преместила във вечерната смяна по време на моето отсъствие? И защо се държа така странно на партито?

— Ами, двете с Нел си прекарваме доста интересно през последните няколко месеца.

Карл я изгледа с изненада, отстъпи назад с половин крачка, а после въздъхна и обели очи.

— Е, разбира се, препирнята й с Бърт е била доста травмираща, но май се е справила добре с нея.

— Кой е Бърт?

— Представа си нямам. Някой, който я е насилвал физически. Очевидно е успяла за много кратко време да намери някакви нови условия за живеене, по всяка вероятност с помощта на брат си Харв, който обаче не е останал с нея — той си е във все същото лошо положение, докато Нел се е прехвърлила към нещо по-добро.

— Така ли? Това е добра новина — отбеляза Карл полу-саркастично.

Миранда му се усмихна.

— Виждаш ли? Ето такава обратна връзка ми е необходима. На никого не говоря за това, защото се страхувам, че ще ме вземат за луда. Благодаря ти. Продължавай така.

— И какво е новото положение на Нел? — попита Карл разкаяно.

— Мисля, че ходи някъде на училище. Като че ли научава нови неща, които не са дадени кой знае колко подробно в „Буквара“, а освен това придобива все по-сложни умения за социално взаимодействие, което предполага повече време, прекарано сред хора от по-висша класа.

— Великолепно.

— Вече не се занимава толкова усърдно с такива непосредствени неща като физическа самоотбрана, от което заключавам, че вероятно се намира в сигурни условия на живот. Новият й наставник обаче трябва да е доста емоционално дистанциран, защото тя често търси утеха под крилото на Патето.

Карл я погледна засмян.

— Патето?

— Един от четирите персонажа, които придружават и съветват принцеса Нел. Патето олицетворява домашните, майчинските добродетели. Питър и Динозавър всъщност вече ги няма — и двете мъжки фигури, които олицетворяваха уменията за оцеляване.

— А кой е четвъртият?

— Пурпур. Мисля, че тя ще стане много по-необходима на Нел около пубертета й.

— Пубертет ли? Нали каза, че Нел е някъде между пет– и седемгодишна?

— Е, и?

— И ти мислиш, че още ще се занимаваш с това… — гласът на Карл се снижи и съвсем замря, когато той обмисли цялата ситуация.

— …поне още шест-седем години ли? О, да, почти съм сигурна в това. Отглеждането на едно дете е доста сериозен ангажимент.

— О, Боже! — възкликна Карл Холивуд и се срина в един голям, мекичък, удобен стол, който държаха зад кулисите точно за подобни цели.

— Ето заради това се прехвърлих във вечерната смяна. Откакто Нел започна да ходи на училище, тя взе да използва „Буквара“ само вечер. Очевидно е в часови пояс само с един или два часа разлика от нашия.

— Добре — измърмори Карл, — така бройката намалява само до половината население на света.

— Какъв ти е проблемът? — попита го Миранда. — Нали ми плащат за това?

Карл я изгледа дълго, безразлично и преценяващо.

— Да, резултатите си струват.

Три момичета тичаха по равна като маса за билярд ливада пред голяма къща като палат, обикаляха и се търкаляха около един общ център на гравитация като лястовици преди отлитане. Понякога спираха, обръщаха се навътре, за да застанат с лице една към друга, и подхващаха оживен разговор. След това изведнъж хукваха, сякаш освободени от ограниченията на инерцията — като венчелистчета, подхванати от полъхна пролетен вятър. Над роклите си бяха облекли дълги и плътни вълнени палта, за да се предпазят от студения и влажен въздух на нюшузанското високо централно плато. Изглежда бяха тръгнали към пространството с неравна повърхност на около един километър от тях, отделено от градината на къщата посредством сива каменна стена, обсипана с петна в светлозелено и лавандулово по местата, където се бяха настанили лишеите и мъховете. Повърхността от другата страна на стената беше в мръснолешников цвят, като топ туид, който е паднал от задната част на някой фургон и се е развил, макар че настоящият цъфтеж на пирена беше разстлал бледовиолетова мъгла над него — почти прозрачна, но изненадващо жива по тези места, където полезрението на наблюдаващия следваше естествения наклон на терена, ако думичката „естествен“ изобщо можеше да се приложи към която и да било характеристика на този остров. Иначе, леки и безгрижни като птички, трите момичета мъкнеха по един малък товар, който изглеждаше несъвместим с настоящото описание, защото опитите на възрастните да ги убедят да не си вземат книгите, както винаги се бяха оказали безплодни.

Едната от наблюдаващите се бе вторачила единствено в малкото момиченце с дългата, огнена коса. Връзката й с това дете можеше да се предположи от кестенявите й коси и вежди. Беше облечена с ръчно ушита рокля от тъкан памучен плат, чиято острота издаваше скорошното й производство в някое шивашко ателие на Давтейл. Ако събирането беше включило повече ветерани от онова продължително състояние на неинтензивни бойни действия, известно под името Общество, това наблюдение щеше да бъде осъществено с голямо усърдие от онези предполагаеми часови, които стояха по кулите и се поддържаха в будно състояние заради простаците, които се катереха с всички сили по обширния лек наклон, разделящ робите-надничари от участниците в Кръга на справедливостта. Задължително би трябвало да се отбележи и увековечи в устната традиция, че макар и привлекателна, стегната и със силно развито чувство за собствено достойнство, Гуендолин Хакуърт не разполагаше с цялата увереност, която й бе необходима за посещението в дома на лорд Финкъл-Макгроу в нещо друго, освен нова рокля, специално ушита за случая.

Сивкавата светлина, която изпълваше залата за гости през високите й прозорци, беше нежна като мъгла. Докато госпожа Хакуърт стоеше в прегръдката на тази светлина и пиеше натурален чай от чаша от китайски костен порцелан, лицето й се поосвободи от маската й и разкри няколко доказателства за действителното й състояние на духа. Домакинът — лорд Финкъл-Макгроу — реши, че тя изглежда свита и притеснена, макар живото й поведение през първия час от разговора им да го бе накарало да мисли другояче.

Когато усети, че погледът му се е задържал върху лицето й по-дълго, отколкото позволяваше етикетът, той погледна трите момичета, които припкаха из градината. Едното имаше гарвановочерна коса, която издаваше наличието на корейска кръв във вените му; след като обаче беше установил обстоятелствата около това дете, за да има някаква отправна точка, той прехвърли вниманието си върху третото момиче, чиято коса беше някъде по средата на естествено и постепенно преминаване от русо към кестеняво. Това момиче беше най-високото, макар че и трите деца бяха на една възраст; и въпреки че участваше във всичките им безгрижни игри, тя почти никога не ги започваше по своя инициатива, а когато оставаше за малко насаме със себе си, изражението й ставаше толкова сериозно, че изглеждаше с години по-голяма от дружките си. Докато лордът на справедливостта наблюдаваше движенията на триото, той усети, че дори начинът, по който тя се движи, се различава от този на другите две деца; беше грациозна и с внимателно подбрани жестове, докато другите две момичета подскачаха непредсказуемо като гумени топчета по неравна каменна повърхност.

Докато ги гледаше съвсем внимателно, той осъзна, че разликата се състои в това, че Нел винаги знаеше къде точно отива. Докато при Елизабет и Фиона нещата не стояха така. Това не беше въпрос на природна интелигентност (тестовете и наблюденията на госпожица Матисън вече я бяха доказали), а на емоционална нагласа. Нещо в миналото на това момиче го бе научило — и то по доста принудителен начин — колко е важно да се осмислят нещата.

— Искам да ви помоля за една прогноза, госпожо Хакуърт. Кое от трите деца ще стигне първо до тресавището?

При звука на гласа му госпожа Хакуърт отново овладя изражението си.

— Това е като писмо до редактора на страницата за добри обноски към „Таймс“. Ако се опитам да ви полаская, като предположа, че вашата внучка ще стигне първа, дали няма без да искам да я обвиня в импулсивност?

Лордът на справедливостта се усмихна търпеливо.

— Да оставим етикета настрана — една социална измислица, която не е релевантна с този въпрос — и да мислим по научному.

— О, само ако моят Джон си беше тук.

Той е тук, помисли си лорд Финкъл-Макгроу, във всяка една от тези книги. Не го каза обаче.

— Добре, тогава, аз ще се изложа на риска от унижение като предскажа, че Елизабет ще стигне първа до стената; че Нел ще намери тайния път; а вашата дъщеря първа ще посмее да мине по него.

— Сигурна съм, че никога не бихте могъл да се унижите в мое присъствие, Ваша милост — каза госпожа Хакуърт. Репликата й обаче беше чисто формална и той дори не я чу.

Обърнаха се отново към прозорците. Когато момичетата вече бяха стигнали до един хвърлей от стената, започнаха да се придвижват към нея по-обмислено. Елизабет се отдели от другите, хукна напред и първа докосна хладните камъни, следвана само на няколко крачки от Фиона. Нел вървеше най-отзад, без въобще да е променила походката си.

— Елизабет е внучка на граф, свикнала е да прави каквото си иска и по природа не е смирена; тя дерзае напред и смята, че постигането на всяка цел е нейно право по рождение — обясни Финкъл-Макгроу. — Тя обаче никога не мисли за това какво точно прави.

Елизабет и Фиона бяха поставили ръцете си върху стената, сякаш играеха на криеница и сега мижаха и брояха. Нел обаче бе спряла и въртеше глава отляво-надясно и обратно, за да огледа стената в цялата й дължина, която следваше все по-неравната повърхност на земята. След известно време протегна ръка към една част от стената, която беше на известно разстояние от нея, и тръгна нататък.

— Нел застава над нещата и разсъждава — каза Финкъл-Макгроу. — За другите момичета стената е само част от декора, нали? Нещо красиво, което да се разгледа и проучи. За Нел обаче не е така. Нел знае какво представлява една стена. Това е познание, с което се е сдобила по-рано, познание, за което не й е необходимо да разсъждава. Нея много повече я интересуват портите, отколкото стените. Тайните, скрити изходи са й особено интересни.

Фиона и Елизабет се движеха несигурно, прокарваха малките си розови ръчички по влажния камък, без да могат да разберат накъде ги води Нел. Нел вървя по тревата, докато не стигна до един малък склон. Когато се спусна надолу към основата на стената, се скри почти цялата.

— Отвор за оттичане — обясни Финкъл-Макгроу. — Моля ви, не се притеснявайте. Тази сутрин случайно минах оттам. Водата стига само до глезените, а диаметърът на отвора е точно като за осемгодишни момиченца. Участъкът е дълъг няколко метра — по-скоро ще свърши работа, отколкото да представлява някаква опасност, струва ми се.

Фиона и Елизабет се придвижваха предпазливо, изненадани от разкритието на Нел. И трите момичета изчезнаха в дупката. Няколко секунди по-късно можеше да се види как през тресавището зад стената подскача огненочервено кълбо. Фиона се покатери на една малка купчинка камъни, които маркираха началото на заблатената зона, и замаха въодушевено на приятелките си.

— Тайният проход е открит от Нел, но тя е предпазлива и търпелива. Елизабет е засрамена от предишната си импулсивност — чувства се глуповато и дори може би е малко кисела. Фиона…

— Фиона без съмнение вижда магическа врата към някое омагьосано царство — рече госпожа Хакуърт — и дори сега е стъписана, че не сте напълнили всичко наоколо с еднорози и дракони. И за минутка не би се поколебала да полети надолу по тунела. Този не е светът, в който иска да живее моята Фиона, Ваша милост. Тя иска един друг свят, където на всяка крачка има вълшебства, а приказките оживяват и…

Гласът й затрепера и тя прочисти гърлото си сконфузено. Лорд Финкъл-Макгроу я погледна и видя изписана на лицето й болка, която обаче беше бързо скрита. Разбра останалата част от изречението, без да го е чул: …и мъжът ми е тук с нас.

По чакълестата пътека, която минаваше по края на градините, поеха мъж и жена на коне, минаха през портата от ковано желязо в каменната стена, която се отвори за тях. Мъжът беше синът на лорд Финкъл-Макгроу, а жената — неговата съпруга; двамата бяха излезли с конете си, за да държат под око дъщеря си и двете й малки приятелки. Когато видяха, че от зоркото им наблюдение вече няма нужда, лорд Финкъл-Макгроу и госпожа Хакуърт се извърнаха от прозореца и инстинктивно се приближиха към огъня, пламтящ в каменна камина с размерите на гараж. Госпожа Хакуърт седна в малък люлеещ се стол, а лордът на справедливостта си избра старо и невероятно разбито кожено кресло. Един слуга им наля още чай. Госпожа Хакуърт закрепи с две ръце чинийката и чашката на скута си и се опита да се овладее.

— Отдавна имам желание да задам някои въпроси за местонахождението и дейността на съпруга си, които още от самото начало на отсъствието му са пълна тайна за мен — започна тя, — но въпреки това бях подведена да вярвам на съвсем общите и премерени фрази, които той изрече, че природата на тази дейност е тайна и че ако Ваша милост знае нещо за това — а че вие знаете е едно доста удобно предположение от моя страна, — трябва да се отнесете към това знание с безпогрешна дискретност. Струва ми се не е необходимо да споменаваме, че аз няма да използвам и минималната си способност за убеждаване с намерение да ви накарам да нарушите доверието, което някоя по-висша сила ви е оказала.

— Нека приемем, че и двамата с вас ще направим всичко възможно, за да останем честни и почтени — рече Финкъл-Макгроу с убедителна и формална усмивка.

— Благодаря ви. Съпругът ми продължава да ми пише писма всяка седмица, но те са изключително общи, а не конкретни, и при това доста повърхностни. През последните месеци обаче писмата се изпълниха със странни образи и емоции. Някак са… странни. Започнах да се притеснявам за психическото му здраве, както и за успеха на всяко начинание, което залага на разумната му преценка. И въпреки че нямам нищо против да понеса отсъствието толкова, колкото е необходимо, за да изпълни задълженията си, несигурността вече започва да ми тежи прекалено много.

— Аз не съм съвсем неосведомен по този въпрос, а освен това не мисля, че нарушавам каквото и да било доверие, когато казвам, че вие далеч не сте единствената, която е изненадана от продължителността на отсъствието му — каза лорд Финкъл-Макгроу. — Ако не греша, хората, които замислиха мисията му, също не са очаквали, че ще продължи толкова дълго. Може би страданието ви ще намалее, макар и с минимална степен, ако знаете, че доколкото ни е известно, въобще не е в никаква опасност.

Госпожа Хакуърт се усмихна само от добро възпитание, при това не за дълго.

— Малката Фиона като че ли се справя добре с отсъствието на баща си.

— О, да, но за Фиона той никога не е изчезвал напълно — обясни госпожа Хакуърт. — В книгата е цялата работа, в онази интерактивна книга. Когато й я даде, точно преди да замине, Джон й каза, че била вълшебна и че щял да й говори чрез нея. Знам, разбира се, че това са пълни глупости, но Фиона наистина вярва, че винаги когато отвори книгата, баща й й чете приказка и дори си играе с нея в един измислен свят. Та заради това на нея той никога не й е липсвал особено силно. Сърце не ми дава да й кажа, че книгата не е нищо друго, освен една програма за компютъризираните медии.

— Склонен съм да вярвам, че в този случай пазенето на тайната е много мъдро поведение — съгласи се Финкъл-Макгроу.

— Досега й вършеше работа много добре. С течение на времето обаче тя все повече лети из облаците и все по-трудно се съсредоточава върху учебните си занимания. Живее в една фантазия и се чувства великолепно там. Но когато разбере, че фантазиите са само там, се страхувам, че няма да е толкова добре за нея.

— Тя едва ли е първата млада дама, която показва признаци за особено живо въображение — каза лордът на справедливостта. — Рано или късно обаче всички преодоляват този момент.

Не след дълго трите малки изследователки и двамата им възрастни придружители на коне се върнаха в голямата къща. Безлюдното частно тресавище на лорд Финкъл-Макгроу беше също толкова чуждо за вкуса на малките дами, колкото и малцовото уиски, готическата архитектура, пастелните цветове и симфониите на Брукнер. Щом стигнаха до заблатената местност и откриха, че тя не е пълна с розови еднорози, захарен памук, тийнейджърски музикални групи и фосфоресциращо зелени водопади, те загубиха всякакъв интерес и тръгнаха обратно към къщата — която сама по себе си нямаше нищо общо с „Дисниленд“, но в която една опитна и напориста потребителка като Елизабет можеше да открие някои утешителни заместители, като например един пълен кухненски екип, обучен (заедно с всички останали напълно безполезни умения) да приготвя отличен горещ шоколад.

След като се бяха доближили до темата за изчезването на Джон Пърсивал Хакуърт толкова, колкото се бяха осмелили, и я бяха подминали без особени поражения, освен няколко изчервявания и малко насълзени очи, лорд Финкъл-Макгроу и госпожа Хакуърт се оттеглиха по взаимно съгласие към по-спокойни теми. Момичетата щяха да се приберат, за да изпият по чаша горещ шоколад, а след това щеше да дойде моментът, в който гостите щяха да се оттеглят в предназначените за тяхното посещение покои, за да се поосвежат и преоблекат за основното събитие: вечерята.

— Ще се радвам да се погрижа за другото малко момиченце — Нел, — докато дойде време за вечеря — каза госпожа Хакуърт. — Забелязах, че господинът, който я доведе тази сутрин, още не се е върнал от лова.

Лордът на справедливостта се подсмихна, когато си представи как генерал Муър се опитва да помогне на едно малко момиченце да се облече за вечеря. Беше достатъчно разумен, че да си знае за какво става и за какво не, и поради това си прекарваше деня в ловуване из най-отдалечените райони на имението.

— Малката Нел е просто недостижима в уменията й да се грижи за себе си и може да не се нуждае или пък да не приеме щедрото ви предложение. Вероятно обаче ще й е приятно да прекара това време с Фиона.

— Извинете ме, Ваша милост, но съм изненадана, че допускате мисълта едно дете на нейната възраст да бъде оставено само да се грижи за себе си цял следобед.

— Тя не гледа на нещата по този начин, мога да ви уверя, поради същата причина, поради която вашата Фиона не си мисли, че баща й някога въобще е напускал дома ви.

Изражението, което се появи на лицето на госпожа Хакуърт при тези думи, предполагаше почти пълно отсъствие на каквото и да било разбиране. Преди обаче да успее да обясни на домакина грешката в начина му на мислене, бяха прекъснати от някакъв писък и шума от голяма караница, която приближаваше по коридора към тях. Вратата се отвори със замах и там се появи Колин Финкъл-Макгроу. Лицето му още беше зачервено от вятъра из тресавището, а освен това беше окичено с една фалшива усмивка, която изглеждаше като схващане на някой лицев мускул; макар че челото му периодично се сбърчваше при всеки нов писък на гняв от страна на Елизабет. В едната си ръка той държеше екземпляр от „Илюстрирания буквар на младата дама“. Зад него се виждаше госпожа Финкъл-Макгроу, която бе хванала Елизабет за китката по начин, който напомняше хватката на ковашки клещи, стиснали особено силно нагорещено желязо, с което щеше да се прави клеймо; а силното енергийно излъчване от лицето на малкото момиче съвсем довършваше картината на тази аналогия. Майката се беше навела така, че двете лица да са на едно ниво, и шепнеше нещо на Елизабет на нисък и недоволен тон.

— Извинявай, татко — каза младият Финкъл-Макгроу с глас, който беше зареден с не много убедително изкуствено добро настроение, — очевидно е време за следобед на почивка. — Той кимна и към дамата: — Госпожо Хакуърт. — След това погледът му се върна върху лицето на баща му и последва посоката, в която се бяха насочили очите на лорда на справедливостта, а именно — към книгата. — Татко, тя се държа грубо със слугите, поради което й конфискувахме книгата за останалата част от следобеда. Като че ли това е единственото наказание, което има някакъв ефект — понякога се налага да прибягваме до него.

— Ами тогава може би ефектът му не е толкова голям, колкото предполагате — отвърна лорд Финкъл-Макгроу с тъжно изражение и замислен тон.

Колин Финкъл-Макгроу предпочете да приеме това като шега, насочена най-вече към Елизабет, но пък нали родителите на малки деца трябва насила да имат съвършено различно чувство за ирония от неповредената част на човечеството.

— Не можем да й позволим да прекарва целия си живот между двете корици на вълшебната ти книга, татко. Тя е нещо като малка интерактивна империя, където Елизабет е кралица, която издава абсолютно смразяващи кръвта укази за подчинените й поданици. Важно е от време на време да я връщаме към действителността, за да може да получи някаква по-реална представа.

— Представа. Отлично, много ще се радвам да ви видя заедно с Елизабет и нейната представа на вечеря.

— Приятен следобед, татко. Госпожо Хакуърт — каза младият мъж и затвори вратата — един масивен шедьовър на изкуството на дърворезбата и в същото време доста добър абсорбер на децибели.

Изведнъж Гуендолин Хакуърт видя в лицето на лорд Финкъл-Макгроу нещо, което я накара да й се прииска да напусне стаята. Така и направи, след като мина набързо през задължителните формални фрази и извинения. Тя забра Фиона от мястото за сядане край камината, където детето се наслаждаваше на остатъците от горещия шоколад. Нел също беше там, потънала в своя екземпляр от „Буквара“, и Гуендолин много се изненада, когато видя, че въобще не е докоснала напитката си.

— Ама какво става тук? — възкликна тя с глас, който според нея беше достатъчно сладък. — Малко момиченце, което не обича горещ шоколад?

Нел така бе потънала в книгата си, че за момент Гуендолин си помисли, че думите й въобще не са били чути. След няколко секунди обаче стана ясно, че детето просто е отложило отговора си до довършването на една глава. След това бавно вдигна поглед от страницата. Нел беше едно доста привлекателно същество като всички момичета, преди силните приливи на хормони да започнат да променят пропорциите на отделните части на лицето спрямо останалите; имаше светлокафяви очи, които проблясваха в оранжево на светлината на огъня с едва доловим метален оттенък в погледа. За Гуендолин бе много трудно да прекърши погледа й; почувства се като уловена пеперуда, която се взира през лупата в спокойните и любопитни очи на естественика.

— В шоколада няма нищо лошо — рече Нел. — Въпросът е дали имам нужда от него.

В диалога се получи доста дълга пауза, докато Гуендолин се мъчеше да намери какво да каже. Нел като че не очакваше отговор; тя беше изказала мнението си и за нея нещата бяха приключили.

— Добре — каза накрая Гуендолин, — ако решиш, че има нещо, от което имаш нужда, можеш да разчиташ, че ще се радвам да ти помогна.

— Предложението ви е голяма чест за мен. Много съм ви задължена, госпожо Хакуърт — отвърна Нел. Тя изрече това по перфектен начин, също като принцесата в някоя книга.

— Чудесно. Приятен следобед — пожела й Гуендолин. Тя хвана Фиона за ръка и я поведе нагоре по стълбите. Фиона започна да се тутка по начин, който беше идеално изчислен така, че да дразни, и отговаряше на въпросите на майка си само с кимвания и поклащания на главата, защото както винаги мислите й бяха на съвършено различно място. Щом стигнаха до временно предназначеното за тях помещение в крилото за гости, Гуендолин накара Фиона да легне, за да поспи, след което седна на малкото писалище, за да се оправи с очакващата я от известно време кореспонденция. Изведнъж обаче госпожа Хакуърт усети, че нейните собствени мисли са някъде другаде, защото разсъждаваше върху трите странни момичета — трите най-умни деца в академията на госпожица Матисън, — всяко от които си имаше свое собствено странно приятелство с „Буквара“. Погледът й се отклони от листовете медиатронна хартия, пръснати по писалището, отправи се навън, мина над тресавището, където бе започнал да ръми нежен дъждец. Гуен отдели почти цял един час на притесненията си за момичетата и букварите.

След това си спомни една фраза, която беше излязла от устата на нейния домакин този следобед и която не бе оценила много добре в началото: тези момичета не бяха по-странни от които и да било други и да се обвиняват букварите им за тяхното поведение означаваше да не се схване основната идея.

С напълно възстановени сили, тя извади сребърната си писалка и започна да пише писмо на изчезналия си съпруг, който никога не й се беше струвал толкова далеч.

До полунощ оставаха няколко минути и Миранда се канеше да приключва с вечерната смяна и да се махне от сцената за тяло. Беше петък вечер. Очевидно Нел бе решила днес да не си поръчва интерактор за цялата нощ.

В дните, когато ходеше на училище, Нел задължително си лягаше между десет и половина и единайсет часа, но петъчните дни бяха тези, в които тя се потапяше в „Буквара“ така, както беше правила като малко дете, шест или седем години преди това, когато бе започнало всичко това. Точно в момента Нел беше спряла на един момент в историята, който трябва да е бил доста тормозещ за нея. Състоеше се в това да разбере социалните ритуали на едно странно култово общество от вълшебници, което я бе хвърлило в подземен лабиринт. В крайна сметка щеше да го разбере — винаги го правеше, — но не тази вечер.

Миранда остана на сцената още час и половина, за да играе някаква роля в интерактив за самураи, който беше доста популярен в Япония. Ролята й бе на платиненоруса дъщеря на мисионер, отвлечена от един наемен войник от Нагазаки. Единственото, което трябваше да прави през цялото време, бе да пищи, за да бъде спасена накрая от един добър самурай. Жалко, че не говореше нипонски и (освен това) не беше запозната с театралните традиции на тази нация, защото се знаеше, че те правят нещо много новаторско и интересно с карамаку — „празен екран“ или „празен акт“. Преди осем години тя щеше да направи едночасовото пътуване до Нипония и щеше да научи езика им. Преди четири години поне щеше да се отврати от себе си, че играе тази тъпа роля. Тази вечер обаче просто си казваше репликите, пищеше и се кикотеше където трябва, и накрая си взе парите, заедно с доста тлъст бакшиш, както и неизбежното любовно съобщение от клиента — някакъв тип от средния ръководен бранш, който искал да се опознаят по-добре. Разбира се, същият принцип, поради който Миранда не можеше да намери Нел, правеше невъзможно собственото й откриване от този идиот.

Тъкмо когато си събираше нещата, се появи спешно предложение за работа. Тя прегледа информационния екран; ролята нямаше да й донесе много пари, но пък траеше кратко време. И Миранда я прие. Чудеше се кой ли й изпраща спешни предложения за работа; преди шест години това се бе случвало редовно, но след като започна да работи във вечерната смяна, тя по принцип беше станала едно от многото лесно заменими западни момичета за всичко с непроизносимо име.

Приличаше на някакво странно бохемско произведение на изкуството, някакъв проект за интеракторски семинар от далечното й минало: сюрреалистичен пейзаж с абстрактни цветни геометрични форми, като от време на време от разни плоски повърхности изскачаха някакви лица, които си казваха репликите. Лицата бяха със странно релефно покритие, сякаш имаха специално боядисан грим или пък бяха издълбани върху обелки от портокали, кожа от алигатор или индонезийски плодове.

— Тя ни липсва — каза едно от лицата с глас, който беше смътно познат, но се разливаше в странен и призрачен отекващ стон.

— Къде е? — попита едно друго лице с доста позната форма.

— Защо ни напусна? — добави трето лице и дори през маската на грима и променения глас Миранда разпозна Карл Холивуд.

— Само ако можеше да е с нас на партито! — извика друго лице, в което Миранда позна една своя колежка от екипа на „Парнас“, която се казваше Кристин някоя си.

Дубльорският екран й подаде реплика: Съжалявам, момчета, но тази вечер ще работя до късно!

— Добре, добре — въздъхна Миранда, — излизам от текста. Къде сте?

— На купона на трупата, глупаче! — отвърна Карл. — Навън те чака такси — не е от най-големите, но…

Миранда излезе от интерактива, довърши почистването на сцената и я остави отворена, за да може някой от колегите й да дойде по-късно и да поработи по време на златната смяна. Хукна сред хаотичната поредица от пластмасови херувимчета, музи и троянци, после през фоайето, където няколко интерактори-чираци със замъглени погледи почистваха останките от тазвечершното представление на живо и излезе на улицата. Там, осветено от призрачния розово-лилав неон на голямото платнище, я чакаше едно такси с включени фарове.

Логично бе да се изненада, когато шофьорът се насочи към Бънд, а не към зоните със средно високи сгради в Пудонг, където западняците без племенна принадлежност и с нисък доход обикновено си купуваха апартаменти. Партитата на трупата обикновено ставаха във всекидневната на някой от трупата.

След това напомни на себе си, че в днешно време „Парнас“ е добър и печеливш театър, че разполага с цяла сграда някъде, която е пълна със създатели на нови интерактиви, че текущата продукция на „Макбет“ му струва един куп пари. Карл бе летял до Токио, Шенжен и Сан Франциско да търси инвеститори и не се беше върнал с празни ръце. Всички билети за следващия месец бяха продадени.

Тази вечер в залата имаше доста свободни места, защото повечето от хората, които идваха на премиерите, не бяха китайци, а не-китайците доста се притесняваха да излизат по улиците заради слуховете за „Юмруците на справедливата хармония“.

Миранда също се притесняваше, макар и да не си го признаваше. Таксито зави на едно място и фаровете му минаха през една групичка млади китайци, които се бяха събрали пред един вход. Когато единият от тях поднесе цигара към устните си, тя забеляза алена лента, вързана на китката му. Усети присвиване в гърдите, сърцето й подскочи и тя трябваше да преглътне няколко пъти. Младежите обаче не можеха да видят нищо през посребрените стъкла на таксито. Не се събраха около нея, за да насочат оръжията си и да се развикат: „Ша! Ша!“.

Хотел „Катей“ се извисяваше в средата на Бънд, на кръстовището с Нанжинг Роуд — пътят за родео на Далечния изток. Доколкото виждаше Миранда — може би чак до Нанжинг — той беше покрит от двете страни със западни и нипонски бутици и магазини, а въздушното пространство над улицата бе обсипано с големи колкото бадем аеростати, всеки от които си имаше своя собствена кинокамера, както и устройство за разпознаване на определени структури, като например подозрителни на вид групички от младежи, които биха могли да са членове на „Юмруците“.

Като всички други големи западни сгради по брега, и контурите на „Катей“ бяха направени от бяла светлина, което може би беше добра идея, защото иначе нямаше да прилича толкова на тях. Външният му дизайн на дневна светлина беше мрачен и потискащ.

Наложи се да си поиграе на „кой кого“ с портиера. Тя тръгна към входа с увереността, че той ще й отвори вратата, но той си стоеше с кръстосани зад гърба ръце и я гледаше свъсено. Накрая отстъпи и отвори вратата, макар че Миранда трябваше да намали крачка, за да не се натресе върху нея.

Джордж Бърнард Шоу бе отсядал тук; Ноел Кауърд бе написал цяла пиеса тук. Фоайето беше високо и тясно, мраморът изпипан в стила на изящните изкуства, с внушителни полилеи от метал, а през сводовете с витражи се просмукваше бялата светлина от сградите на Бънд. В бара свиреше някаква доста древна джаз група, като някой удряше по тялото на контрабаса и заглушаваше звука от барабаните. Миранда застана на пръсти на входа, за да разгледа къде евентуално се намира партито, но не видя нищо друго, освен туристи-кавказци на средна възраст, които танцуваха бавничко, както и обичайната редица от нахакани млади китайци на бара, които се надяваха, че тя ще влезе.

Накрая намери пътя за осмия етаж, където се намираха всички луксозни ресторанти. Голямата банкетна зала беше наета за вечерта от някаква непоносимо богата организация и бе пълна с мъже в невероятно изискани костюми, жени в още по-изискани рокли, както и някои странни викторианци тук-там в по-консервативни — но въпреки това луксозни и скъпи — дрехи. Музиката беше доста тиха — само един китаец в смокинг, който свиреше джаз на рояла, но на сцената в единия край на залата си приготвяше инструментите някакъв голям оркестър.

Миранда тъкмо се отдръпваше назад, докато се чудеше в коя ли задна стаичка може да бъде намерен опърпания актьорски състав, когато чу, че някой я вика по име откъм залата.

Към нея вървеше Карл Холивуд през средата на залата с походката на човек, който едва ли не е собственикът й. Блестеше в каубойските си ботуши ръчна изработка, направени от много фина кожа на екзотични птици и влечуги, в широкия си плащ — нещо средно между пелерина и типичното за Запада широко манто — който почти бършеше пода и го караше да изглежда поне два метра, вместо обичайните му метър и осемдесет и пет. Дългата му руса коса беше сресана назад, а брадичката му в стил крал Тут бе права и остра като мотика. Изглеждаше великолепно и си даваше сметка за това, а сините му очи направо пронизваха Миранда, която не можеше да помръдне от отворената врата на асансьора, откъдето още малко и щеше да е излязла.

Той я прегърна сърдечно и я завъртя. Тя се притисна към него, скрита за тълпата в банкетната зала от обгърналата я пелерина.

— На нищо не приличам — каза Миранда. — Защо не ми каза, че става въпрос за такова парти?

— А ти защо не знаеше? — попита я на свой ред Карл. В качеството си на директор той притежаваше и таланта да задава възможно най-трудните въпроси.

— Щях да си облека нещо друго. А сега приличам на…

— Приличаш на млада художничка бохемка — прекъсна я Карл, като отстъпи назад, за да огледа нейния типичен за работата й черен костюм, — която не дава пет пари за някакви си претенциозни дрехи и кара всички останали в залата да се чувстват тежки и натруфени, а тя самата се чувства великолепно, защото притежава нещо много специално.

— Ти, куче златоусто — рече му тя. — Знаеш, че това са глупости.

— Преди няколко години щеше да се понесеш из тази зала с оная твоя великолепна брадичка, вирната като рогата на боен бик, и всички щяха да отстъпят назад, за да те разгледат. Защо не и сега?

— Не знам — отвърна Миранда. — Струва ми се, че с тази Нел съм се сдобила с всички недостатъци на родителството, без в действителност да си имам дете.

Карл се поотпусна и стана някак по-внимателен. Миранда разбра, че е изрекла онова, което той е искал да чуе.

— Ела — подкани я той, — искам да те запозная с някого.

— Ако се опитваш да ме сватосаш за някой заможен кучи син…

— Не съм си и помислял подобно нещо.

— Няма да стана домакиня, която играе само в свободното си време.

— Това ми е от ясно по-ясно. А сега се успокой за малко.

Миранда полагаше максимални усилия да не обръща внимание на факта, че в момента минават през средата на залата. Карл Холивуд привличаше погледите на всички, което й вършеше идеална работа. Тя размени по една усмивка с двама интерактори, взели участие в интерактивната покана, довела я на партито; и двамата бяха увлечени в приятни на вид разговори с добре изглеждащи хора, които по всяка вероятност бяха инвеститори.

— С кого искаш да ме запознаеш?

— С един приятел, който се казва Бек. Познаваме се от дълго време.

— Но не сте приятели?

На лицето на Карл се появи сконфузена усмивка и той сви рамене.

— Понякога сме приятели. Понякога сме сътрудници. Бизнес партньори. Така става в живота, Миранда: след известно време вече си си изградил цяла мрежа от хора. Пускаш им по малко информация, която може да им свърши работа, и те правят същото. За мен той е един от тези хора.

— Не мога да си обясня защо искаш да ме запознаеш с него.

— Почти съм сигурен — каза той много тихо, но съвсем отчетливо, защото вероятно използваше някакъв актьорски трик, — че този господин може да ти помогне да намериш Нел. А също така и че ти можеш да му помогнеш за нещо, от което той има нужда.

И Карл отстъпи встрани с развята пелерина, за да й предложи стол. Намираха се в ъгъла на банкетната зала. На отсрещната страна на масата, с гръб към един голям прозорец с мраморен перваз, осветен от яркия Бънд и медиатронната какофония на Пудонг, която изливаше кървавочервена светлина по лъскавите подплънки на сакото му, седеше млад африканец със сплъстена коса, който носеше тъмни очила с мънички кръгли стъкла, фиксирани в невъобразимо сложна метална пространствена решетка. До него бе седнал нипонски бизнесмен, когото Миранда почти не забеляза. Нипонецът беше облечен в официално черно кимоно и пушеше нещо, което миришеше на старомодна, абсолютно канцерогенна пура.

— Миранда, това са господин Бек и господин Ода — и двамата са капери. Господа, да ви представя госпожица Миранда Редпат.

И двамата мъже направиха нещо като жалко подобие на поклон, но дори и не помръднаха ръце за здрависване, което си беше съвсем в реда на нещата — в днешно време много странни неща могат да се предават чрез кожния контакт. Миранда не си направи труда и да им кимне в отговор, а просто седна на стола, предложен й от Карл. Не обичаше хората, които се представяха за капери. Това беше просто една доста претенциозна думичка за отреп — човек, който си няма племе.

Или беше това, или си имаха племена — ако се съдеше по външния им вид, вероятно бяха някои странни синтетични филозони, за които не бе и чувала, — но поради някаква причина се правеха, че нямат.

Карл каза:

— Обяснил съм на господата, без да навлизам в каквито и да било подробности, че искаш да постигнеш невъзможното. Мога ли да ти предложа нещо за пиене, Миранда?

След като Карл Холивуд си тръгна, настъпи доста дълго мълчание, през което време господин Бек вероятно се беше вторачил в Миранда, макар че тя не можеше да знае заради тъмните му очила. Основната функция на господин Ода като че ли бе да играе ролята на изнервен наблюдател, който е заложил половината от чистата си себестойност на това дали Миранда ще заговори първа или господин Бек.

На господин Ода му хрумна една стратегическа хитрост. Той посочи към сцената за големия оркестър и кимна многозначително.

— Харесвате ли този оркестър?

Миранда погледна натам — половин дузина мъже и жени от какви ли не раси. Много беше трудно да се отговори на въпроса на господин Ода, защото още не бяха засвирили. Тя върна погледа си към него и той важно посочи себе си.

— О, вие сте техният покровител.

Господин Ода извади малък блестящ предмет от джоба си и го плъзна по масата към Миранда. Беше емайлирана игла с тънки металически нишки по нея под формата на водно конче. Миранда бе забелязала и други подобни неща, използвани като украшения от няколко от участниците в партито. Взе я внимателно. Господин Ода се потупа по ревера и кимна, за да я насърчи да си я сложи.

Засега обаче Миранда я остави да лежи върху масата.

— Нищо не виждам — каза накрая господин Бек, очевидно предназначено за ушите на господин Ода. — При първата проверка излиза чиста. — Миранда си даде сметка, че господин Бек я е проверявал през цялото време с помощта на някакъв дисплей на феноменоскопските си очила.

Тя все още се опитваше да измисли някакъв неприятен отговор, когато господин Ода се наведе насред собствения си облак от дима от пура.

— Доколкото знаем — каза той, — вие се опитвате да осъществите някаква връзка. Желанието ви е много силно.

Капери. Думичката предполагаше освен това, че тези господа — поне в главите си — имаха някакъв подход, някакъв начин за правене на пари, независимо от племенната им принадлежност.

— Казвали са ми, че подобни неща са невъзможни.

— По-правилно е да се говори с термините на вероятността — отвърна господин Бек. Демонстрираше най-вече оксфордски акцент, с лек ямайски примес и острота, която имаше нещо общо с Индия.

— Астрономически невъзможни тогава — поправи се Миранда.

— Ха така — каза господин Бек.

Незнайно как, но топката се бе оказала в игрището на Миранда.

— Вижте какво, момчета, ако сте открили някакъв начин да се справите с вероятностите, защо не се захванете с интерактивите на Вегас и не направите цяло състояние?

На господата Бек и Ода им стана по-забавно от тази изцепка, отколкото тя беше очаквала. Значи поне имаха някакво чувство за хумор. Това бе добър знак сред почти пълния комплект от отрицателни сигнали, които беше получила от тях досега.

Оркестърът засвири някаква танцова музика с доста добър ритъм. Светлината намаля и цялото парти започна да просветва от попадащите върху иглите под формата на морски кончета отблясъци.

— Няма да стане — обясни господин Бек, — защото Вегас е само игра на чисти числа, без какъвто и да било човешки смисъл. Умът не работи с обикновени числа.

— Но вероятността си е вероятност — каза Миранда.

— Какво ще стане, ако някоя нощ сънувате, че сестра ви е преживяла катастрофа, на другия ден се свързвате с нея и разбирате, че е скъсала с приятеля си?

— Може да е чисто съвпадение.

— Да. Но не много вероятно съвпадение. Вижте, може да е възможно да се победи вероятността, когато е въвлечен не само умът, но и сърцето.

Миранда предполагаше, че нито господин Бек, нито господин Ода разбираха имплицитната жестокост на това, което казваха. Беше много по-добре човек да не таи въобще никакви надежди.

— Вие да не се занимавате с някаква религиозна работа бе, момчета? — попита тя.

Господата Бек и Ода се спогледаха важно-важно. Господин Ода се захвана с чисто рутинната работа на изсмукване на остатъците по зъбите си и прочистване на гърлото си, което може би щеше да залее някой друг нипонец с поток от информация, но за Миранда не означаваше почти нищо друго, освен че ситуацията е доста заплетена. Господин Бек извади отнякъде антична сребърна кутийка за енфие — или може би копие на такава, — взе с пръсти щипка нанозитен прах и го пъхна в една от огромните си ноздри, след което почеса нервно долната част на носа си. Той плъзна очилата си малко надолу, при което се видяха големите му кафяви очи, и се вгледа разсеяно някъде над рамото на Миранда към най-гъстата част на партито, която гледаше оркестъра и реакцията на танцьорите. Господин Бек също носеше игла под формата на морско конче, която започна да проблясва и да изпраща великолепни цветни отблясъци, като отряд полицейски коли и пожарникарски камиони, събрали се около подпалена къща.

Оркестърът премина в някаква странна, лишена от мелодия, неопределена каша от звуци, което задвижи мързеливи потоци сред веселящата се тълпа.

— Момчета, вие откъде познавате Карл? — попита Миранда с надеждата да разтопи малко леда.

Господин Ода поклати глава някак виновно.

— Аз доскоро не бях имал удоволствието да се познавам с него.

— Навремето правехме тию-ту заедно в Лондон.

— Вие сте интерактор?

Господин Бек изръмжа иронично. Една пъстра копринена носна кърпа разцъфна в ръката му и той си изтри носа бързо и чисто, като добре обигран потребител на енфие.

— Аз съм техничарче — каза след това.

— Програмирате интерактиви?

— Това е само една от дейностите ми.

— Занимавате се и с осветлението и цялата техническа работа? Или само с дигиталните джаджи? Или пък с нанотехниката?

— Тия неприятни разделения никак не ме интересуват. Едно-единствено нещо ме интересува — отвърна господин Бек и вдигна показалеца си, който завършваше с много голям, но идеално обработен на маникюристка нокът — и това е използването на техниката за разкриване на значение.

— В днешно време това покрива страшно много неща.

— Да, но не би трябвало да е така. Което ще рече, че разграничението между всичките тия области е измислено.

— А какво лошо има в това просто да се програмират интерактиви?

— А, нищо, нищо — вдигна рамене господин Бек, — както няма и нищо лошо в традиционния театър на живо или пък, като сме подхванали темата, на това да си седиш край лагерния огън и да си разказваш разни истории, както много обичах да правя в младежките си години. Докато обаче могат да се намират нови начини, моята работа на техничарче се състои в това да ги намирам. Вашето изкуство, уважаема госпожо, е да интерактирате. Търсенето на нова техника е моето.

Шумът, който долиташе от оркестъра, бе започнал да пулсира неритмично. Докато тримата си говореха, пулсациите се поорганизираха в някакъв ритъм и станаха по-стабилни. Миранда се извърна, за да види хората на дансинга. Всички бяха застанали с отнесени изражения на лицата и се бяха концентрирали в нещо си. Иглите им във вид на морски кончета вече блестяха като побъркани и на всеки удар от ритъма на музиката премигваха заедно в абсолютно бяло. Миранда си даде сметка, че по някакъв начин иглите са свързани с нервната система на носещите ги и че си говореха една на друга, като по този начин създаваха заедно музиката. Един китарист подхвана някаква импровизирана мелодична линия насред постепенно организиращата се смесица от звуци. Когато всички танцуващи чуха мелодията, звукът започна да се организира около нея. В момента подаваха общата обратна връзка. Някаква млада жена започна да припява съвсем неопределено тананикане, което звучеше напълно импровизирано. Тя обаче продължи и постепенно се получи мелодия. Музиката все още беше странна и безформена, но постепенно се приближаваше към това, което човек може да чуе на професионален запис.

Миранда се извърна отново с лице към господин Бек.

— Мислите, че сте изобретили нов начин за разкриване на значенията чрез технологиите…

— Среда.

— Нова среда, която може да ми помогне да се добера до това, което търся. Защото когато става въпрос и за значение, законите на вероятността могат да бъдат нарушени.

— В твърдението ви има две грешни предпоставки. Първо: аз не съм изобретил средата. Други са направили това, може би с различна цел, а аз просто се натъкнах на нея или по-точно — получих откровение. А що се отнася до законите на вероятността, милейди, те не могат да бъдат нарушени, както не може да бъде нарушен който и да било математически принцип. Законите на физиката и математиката обаче са като координатна система, която съществува само в едно измерение. Може пък да има и друго измерение, перпендикулярно на първото и невидимо за законите на физиката, което освен това да съдържа същите неща с различни правила, записани в сърцата ни, на едно дълбоко място, където не можем да стигнем, за да ги прочетем, освен чрез сънищата и мечтите си.

Миранда погледна към господин Ода, като се надяваше да й смигне или нещо такова, но той се бе вторачил в дансинга с изключително сериозно изражение, сякаш сам беше потънал в дълбоки размисли, и кимаше едва забележимо. Миранда си пое дълбоко дъх и въздъхна.

Когато отново вдигна поглед към господин Бек, той я гледаше и виждаше любопитството й по отношение на господин Ода. Обърна едната си ръка с дланта нагоре и потърка възглавничката на палеца си във връхчетата на останалите пръсти.

Значи от Век идваха идеите, а от Ода — парите. Най-старите и проблемни отношения в технологичния свят.

— Трябва ни трети участник — каза господин Век, измъквайки я от мислите й.

— За да направите какво? — попита Миранда с едновременно нападателен и защитаващ се тон.

— Всички техномедийни начинания имат една и съща структура — обясни господин Ода, който се размърда за първи път от известно време насам. До този момент между оркестъра и тълпата се бе образувала доста добра хармония и доста голямо количество хора танцуваха живо — кой по-изискано, кой по-примитивно. — Трикрак триножник. — Ода протегна юмрука си и започна да отваря един по един пръстите си, докато изричаше това. Миранда забеляза, че пръстите му са кокалести и криви, сякаш доста често бяха счупвани. По всяка вероятност господин Ода беше ветеран в практикуването на някое бойно изкуство, което сега бе тотално отречено от повечето нипонци заради намека за принадлежност към нисш социален слой. — Крак номер едно: нова технологична идея. Господин Бек. Крак номер две: адекватна финансова подкрепа. Господин Ода. Крак номер три: човекът на изкуството.

Господата Век и Ода погледнаха многозначително към Миранда. Тя отметна глава назад и успя да се разсмее доста стабилно, като удари онази приятна точка в диафрагмата си. Усещането беше приятно. Разклати глава, като позволи на косата си да се развее свободно в двете посоки зад раменете й. След това се наведе напред през масата и закрещя, за да могат да я чуят сред звуците от оркестъра:

— Момчета, трябва доста да сте закъсали. Моята песен е вече изпята. В тази зала има поне половин дузина интерактори, които са с по-добри перспективи от мен. Карл не ви ли обясни това? От шест години съм се завряла в една сцена за телесни изпълнения и работя за детски продукции. Не съм звезда.

— Звезда означава майстор в изпълнението на традиционните интерактиви, които са точно технологията, която се опитваме да надскочим — отвърна господин Бек леко пренебрежително, че тя не е схванала за какво става въпрос.

Господин Ода посочи оркестъра.

— Нито един от тези хора не беше професионален музикант — някои не бяха дори и аматьори. Музикалните умения нямат нищо общо с това — те бяха хора на изкуството от нов тип, които са се родили твърде рано.

— Почти твърде рано — поправи го господин Бек.

— О, Боже — възкликна Миранда, защото бе започнала да схваща за какво става въпрос. За първи път повярва, че онова, за което говореха Бек и Ода — каквото и да беше то, — представляваше една реална възможност. Което означаваше, че тя бе деветдесет процента убедена, макар само Бек и Ода да си даваха сметка за това.

Мястото беше прекалено шумно за разговори. Един от танцуващите се блъсна в стола на Миранда и за малко да падне върху нея. Бек се изправи, заобиколи масата и протегна едната си ръка, за да я покани да танцуват. Миранда погледна дионисиевата веселба на дансинга и разбра, че единственият начин да бъде в безопасност, бе да се присъедини към нея. Тя взе иглата — морско конче от масата и последва Бек насред танцуващата тълпа. Когато си я закарфичи, иглата започна да просветва и Миранда усети как в песента се влива нова нотка.

През целия горещ следобед Нел се катерила с мъка по безкрайните криволичещи склонове. От време на време посягала и бръквала в чантата, която висяла на кръста й, вземала шепа от пепелта на Пурпур и я разпръсквала зад себе си като семена. Винаги, когато спирала да си почине, хвърляла поглед към изгорялата пустиня, която току-що била пресякла: светлокафява равнина, маркирана на някои места от червеникаво-кафяви късове вулканична скала, петна с ароматни сивкаво-зелени храсти, които висели като хлебна плесен по всички части на завет от вечния вятър. Била таила надеждата, че като изкатери предната част на тази планина, ще се издигне над праха, но той я преследвал и покривал устните и пръстите на краката й през цялото време. Когато вдишвала през носа си, това само жулело още повече пресъхналите й ноздри, поради което се била отказала да усеща миризмата на каквото и да било. В късния следобед обаче из планината се разнесъл хладен и влажен полъх, който освежил лицето й. Тя поела дълбоко от него, като се надявала да запази частица от хладния въздух, преди той да се е разнесъл надолу към пустинята. Миришел на вечнозелени растения.

Нел обърна страницата и я видя, точно както я бе описала книгата. Илюстрацията беше разположена на две страници — цветна рисунка, помисли си тя. Всяка една част от нея изглеждаше също толкова реална, колкото би била в киноматериал. Геометрията на цялата работа обаче беше странна, заимствала някои надреалистични трикове от класическото китайско пейзажно живописване; планините бяха твърде стръмни и продължаваха до безкрай в далечината; когато пък се взреше, Нел виждаше високи замъци по невъзможно стръмните им склонове, по чиито пилони се развяваха шарени флагове с динамични хералдични знаци: грифоните приклякаха, лъвовете ревяха, а освен това се виждаха всички най-малки подробности, макар че замъците бяха толкова надалеч. Винаги, когато погледнеше нещо, то ставаше по-голямо и се превръщаше в различна картина, а когато вниманието й намалееше — когато тя премигнеше и поклатеше глава, — гледката се връщаше към предишната обща картина.

Нел прекара дълго време в правене само на това, защото имаше най-малко десетина замъка и тя имаше усещането, че ако продължава да гледа и брои, може да се занимава с това цял живот. Не всичко обаче беше замъци: имаше планини, градове, реки, езера, птици и зверове, кервани и какви ли не други пътници.

Известно време тя гледа една група пътници, които бяха спрели каруците си в ливада встрани от пътя, бяха си направили стан и потъркваха ръце край огъня, докато един от тях свиреше народна мелодийка на малка, окичена със звънчета гайда, която се чуваше едва-едва от толкова километри разстояние. Тогава Нел си даде сметка, че книгата не беше казвала нищо от дълго време.

— И какво станало тогава? — попита тя.

„Илюстрираният буквар на младата дама“ не отговори нищо.

— Нел потърсила някакъв безопасен път надолу — зае се да импровизира тя.

Гледната й точка започна да се движи. Пред погледа й се изпречи снежно петно.

— Не, чакай! — извика тя. — Нел напъхала малко чист сняг в шишетата си за вода.

На картинката Нел видя как малките й розови ръце вземат сняг и го напъхват малко по малко в гърлото на шишето й. Когато то се напълни, тя отново постави корковата тапа (не беше необходимо Нел да дава специални указания за това) и започна да обикаля скалата, за да търси място, което не е стръмно. Това също не беше необходимо да се обяснява в подробности; в интерактива тя претърси местността доста рационално и след няколко минути намери издълбани в камъка стъпала, които се спускаха безспирно надолу, докато на едно много по-ниско място пробиваха слоя облаци. Принцеса Нел тръгна да слиза по стъпалата едно по едно.

След известно време Нел си направи един експеримент:

— Принцеса Нел слизала по стъпалата дълги часове наред.

Тя стартира една серия от застъпващи се кадри, както беше виждала да се прави в старите пасиви: гледната й точка се прехвърли върху стъпалата й и остана така в продължение на две крачки, след което се появи гледка от значително по-долу в планината, което пък беше последвано от кадър за това как принцеса Нел маха тапата от шишето си и отпива разтворен сняг; друг кадър от още по-долу; Нел седи и си почива; реещ се орел; приближаващия слой от облаци; големи дървета; слизане през мъглата; и накрая Нел стъпва изтощена по последните десет стъпала, които я отвеждат в тъмна и призрачна гора, чийто под е покрит с килим от ръждиви на цвят борови иглички. Вече беше паднал здрач и вълците бяха започнали да вият. Нел направи обичайните приготовления за през нощта, запали си огън и се уви добре за сън.

Понеже беше стигнала до подходящо за спиране място, Нел тръгна да затваря книгата. Щеше да продължи с това по-късно.

Току-що бе навлязла в земите на най-стария и могъщ от кралете-вълшебници. Множеството замъци по планините принадлежаха на всичките му графове и херцози и тя подозираше, че ще трябва да посети всички, преди да се сдобие с това, за което беше дошла. За ранна съботна сутрин приключението не бе никак кратко. Тъкмо обаче когато затваряше книгата, на страницата, която беше чела, се появиха нови думи и илюстрация, нещо, което я накара да отвори отново книгата. Показана бе врана, кацнала на един клон над принцеса Нел. Птицата държеше огърлица в човката си. Огърлицата представляваше единайсет ключа, покрити със скъпоценни камъни и навързани на позлатена верижка. Принцеса Нел я бе носила на врата си; очевидно следващият момент в приказката беше, че птицата е откраднала огърлицата, докато принцесата е спяла. Под рисунката бе изписано стихче, което враната изрецитира от клона си:

Нел затвори книгата. Това беше прекалено напрягащо, за да мисли за него сега. Бе събирала ключовете през по-голямата част от живота си. Първия беше взела от крал Сврака, малко след като двамата с Харв бяха пристигнали в Давтейл. Останалите десет бе събирала един по един през годините, които последваха. Беше правила това, като бе пътувала до земите на кралете и кралиците-вълшебници, които притежаваха ключовете, и бе използвала триковете, научени от нощните й приятели. Всеки ключ беше идвал в ръцете й по различен начин.

Един от най-трудните за вземане ключове принадлежеше на стара кралица-вълшебница, която разгадаваше всички номера, появили се в главата на Нел, и отбиваше всичките й атаки. Накрая, обзета от отчаяние, принцеса Нел се остави на милостта на кралицата и й разказа историята за Харв, който е заключен в Черната крепост. Кралицата й направи голяма паница с пилешка супа и й подаде с усмивка ключа.

Не много по-късно Патето се запозна с един красив и млад див паток и отлетя с него, за да си направят семейство. Тогава Пурпур и принцеса Нел запътуваха само двете и това продължи няколко години. През много тъмни нощи, докато седяха около лагерния огън на пълнолуние, Пурпур учеше Нел на тайните неща от вълшебните си книги, а също така и на древното знание, което пазеше в главата си.

Напоследък бяха пътували в продължение на хиляди километри върху гърбовете на камили през една голяма пустиня, пълна с джинове, демони, султани и халифи, докато накрая стигнаха до големия палат с луковиден купол на местния крал — който лично беше джин с голяма мощ и владееше пустинята. Принцеса Нел бе измислила много сложен план за проникването им в съкровищницата на джина. За да го осъществят, двете с Пурпур трябваше да живеят в града около палата в продължение на две години и да направят много пътешествия из пустинята, за да си намерят вълшебни фенерчета, пръстени, тайни пещери и тям подобни.

Накрая принцеса Нел и Пурпур бяха проникнали във въпросната съкровищница и бяха намерили единайсетия ключ. Ала самият джин ги бе изненадал и ги бе нападнал, преобразен като огнедишащ змей. Пурпур беше превърнала себе си в гигантски орел с метални криле и нокти, които не можеха да бъдат изгорени — за голяма изненада на принцеса Нел, която никога не бе подозирала, че дружката й притежава подобни сили.

Схватката между Пурпур и джина продължи с пълна сила един ден и една нощ, като и двамата участника се превръщаха в безброй фантастични същества, правеха си множество магии един на друг, докато накрая силната крепост се превърна в развалини, пустинята беше изпепелена и опустошена в разстояние на много километри, а Пурпур и кралят-джин лежаха мъртви на пода на онова, което преди това бе представлявало съкровищница.

Нел беше взела ключа от земята, поставила го бе на верижката при останалите, кремирала бе тялото на Пурпур и бе разпръсквала пепелта й из цялата пустиня, докато вървя дни наред към планините и зелената земя, където обаче единайсетте ключа й бяха откраднати.

По интериора и екстериора на Академията на госпожица Матисън можеха да се видят навсякъде изрисувани, издълбани и под формата на скулптури имената на трите грации, както и схващанията на най-различни хора на изкуството за трите въпросни дами. Нел не можеше да погледне накъдето и да било, без да види как някоя от тях се разхожда из поляна с диви цветя, поднася лаврови венци на достойните, осветява с факла небето или посипва лъчезарен блясък върху жадните за знания ученици.

За Нел любимата част от учебната програма беше Талия, на която й се полагаше един час сутрин и един час следобед. Когато госпожица Матисън подръпваше веднъж старото въже, което висеше на камбанката, и произвеждаше един-единствен печален звън из целия двор, Нел и другите момичета в нейния клас ставаха, правеха реверанс на учителката си, тръгваха една по една по коридора към двора, след което се разпръсваха в хаотичен бяг, за да стигнат до залата за физическа култура, където събличаха тежките си, дерящи и сложни униформи и навличаха по-леки, по-свободни, дерящи и сложни униформи, които им даваха повече свобода на действията.

Учебният курс по Разцвет се водеше от госпожица Раманужан или някоя от асистентките й. Обикновено сутрин правеха нещо силово — например, хокей на трева — а следобед нещо грациозно — като бални танци — или конкретно — например, смехотворните упражнения за това как една истинска дама трябва да върви, стои или седи.

Блясък беше в отдела на госпожица Матисън, макар че тя почти винаги оставяше обучението в ръцете на асистентките си, докато сама редовно обикаляше различните класни стаи на инвалидния си стол от дърво и ракита. Докато траеше часът по Блясък, момичетата се разпределяха на групички по шест-седем, за да отговарят на въпроси или да решават задачи, поставени им от учителките: например, преброяваха колко вида цветя и животни могат да се открият на един квадратен метър от гората зад училището. Изиграваха по една сцена от някоя пиеса на древногръцки. Използваха интерактивен симулатор, за да моделират домашното стопанство на едно племе от лакота преди и след въвеждането на конете. Проектираха прости машини с един уред за нанообработка и се опитваха да ги компилират в синтетичния компилатор и да ги пуснат в действие. Тъчеха брокат и произвеждаха порцелан, както бяха правели китайските дами навремето. А освен това трябваше да се научи цял един океан от история: първо библейска, древногръцка и римска, а след това и историята на много други народи по света, които служеха най-вече като фон за Историята на англоговорящите народи.

Беше много любопитно, че последният предмет не бе част от програмата по Блясък; беше оставен изцяло в ръцете на госпожица Ужасян, която бе господарката на Радостта.

Освен двете едночасови занимания всяка сутрин и всеки следобед, госпожица Ужасян разполагаше с вниманието на целия ученически състав веднъж сутрин, веднъж на обяд и веднъж вечер. През това време основната й функция беше да въвежда ред сред учениците; публично да възпитава тия овце, които така се бяха разхайтили от последното им общо събиране; да ги дарява с всички случайни прозрения, които я бяха осенили напоследък; и накрая, с преподобен глас да дава думата на отец Кокс — местния викарий, който повеждаше ученичките в обща молитва. Освен това госпожица Ужасян разполагаше с всички ученички по два часа всяка неделна сутрин и имаше правото да ги държи и по осем часа в събота, ако случайно решеше, че имат нужда от допълнителни напътствия.

Първият път, когато Нел седна в една от класните стаи на госпожица Ужасян, тя откри, че чинът й е поставен съвсем целенасочено точно зад този на друго момиче така, че да не може да вижда нищо друго, освен панделката на момичето. Нел стана, опита се да го премести и разбра, че той е застопорен за пода. Всъщност всички чинове бяха поставени в идеална подредба така, че да гледат в една и съща посока — което ще рече към госпожица Ужасян или една от двете й асистентки — госпожица Посудова и госпожица Блюдова.

Госпожица Посудова им преподаваше История на англоговорящите народи, която започваше с римляните и продължаваше с норманския завоевателен поход, Великото преселение, Войната на розите, Ренесанса и Гражданската война; в стихията си обаче влизаше, едва когато стигнеше до управлението на крал Джордж, на което място тя изпадаше в ярост, докато обясняваше недостатъците на този монарх-сифилистик, който вдъхновил правилно мислещите американци да се отделят отвратени. Изучаваха най-гадните части от Дикенс, за който госпожица Посудова много внимателно обясни, че се наричало Викторианска литература, защото била написана по време на управлението на кралица Виктория I, но всъщност била за предвикторианската епоха и че обичаите на оригиналните викторианци — тези, които били построили старата Британска империя — били всъщност реакция срещу онова особено неприятно поведение, с което се славели родителите и прародителите им, и толкова убедително обрисувано от Дикенс — техният най-популярен романист.

Всъщност момичетата трябваше да седят на чиновете си и да играят в няколко интерактива, които показваха какво е било да се живее по онова време: по принцип не много хубаво, дори ако се избереше опцията, която изключваше всички възможни болести. В този момент се намесваше и госпожица Блюдова, която трябваше да каже, че ако си мислите, че това е страшничко, то вижте само как са живеели бедните хора в края на двайсети век. И наистина, след като на ученичките им беше разказано как е живеело едно дете в самия Вашингтон, окръг Колумбия през деветдесетте години на двайсети век, повечето от тях трябваше да се съгласят, че биха предпочели приют за бедни в пред-Викторианска Англия пред същото в края на двайсети век.

Всичко казано дотук подготвяше почвата за едно паралелно изследване в три части на Британската империя, Америка преди Виетнам и най-нова и съвременна история на Нова Атлантида. По принцип госпожица Блюдова се занимаваше с по-съвременните неща, както и всичко, което имаше някаква връзка с Америка.

Госпожица Ужасян се оправяше с голямата отплата в края на всеки час и на всяка учебна част. Тя нахълтваше, за да обясни до какво заключение е трябвало да стигнат и да се увери, че всички са стигнали до него. Имаше освен това навика да се спуска като хищник в класната стая и да ожулва кокалчетата на всяко момиче, което си позволяваше да шепти, да прави физиономии на учителките, да подава бележки, да си драска нещо, да се заплесва, да се върти, да се чеше, да си бърка в носа, да въздиша или да се е отпуснало на чина.

Очевидно тя седеше в подобния си на килер кабинет в съседство с класната стая и ги наблюдаваше на монитори. Един ден в часа по Радост Нел с неохота попиваше една лекция върху Програмата за вземане и даване под наем. Когато чу зад себе си как скърцащата врата на кабинета на госпожица Ужасян се отваря със замах, и тя като всички останали момичета потисна паническия порив да се огледа назад. Нел чу приближаването на токчетата на госпожица Ужасян по нейната пътека, чу и свистенето на линийката и изведнъж кокалчетата на ръцете й изтръпнаха от болка.

— Оправянето на прическата е лично, а не обществено занимание, Нел — каза госпожица Ужасян. — Другите момичета знаят това; надявам се, че вече и ти го знаеш.

Лицето на Нел пламна и тя обгърна болната си ръка със здравата, за да направи нещо като превръзка. Не можеше да разбере какво става, докато едно от другите момичета не улови погледа й и не направи движение като с отвертка с показалеца си по посока на едното си слепоочие: очевидно Нел бе навивала кичурче коса около пръста си, което правеше много често, докато четеше „Буквара“ или пък мислеше усилено за нещо.

Линийката беше толкова мека форма за въвеждане на дисциплина в сравнение с един истински пердах, че в началото тя не гледаше на нея сериозно и първите няколко пъти й беше дори смешно. С течение на времето обаче преживяването като че ли започна да става все по-болезнено. Или Нел ставаше прекалено разглезена, или — което беше по-вероятно — пълните измерения на наказанието бяха започнали да й стават ясни. В началото тя беше такъв аутсайдер, че нищо не бе имало значение. Ала когато започна да изпъква в другите часове и да натрупва уважението на другите ученички и учителките, усети, че разполага с гордост, която може да загуби. Една част от нея искаше да се разбунтува, да отхвърли всичко от себе си, за да не може то да бъде използвано срещу нея. Другите часове обаче й харесваха толкова много, че не можеше да понесе мисълта да се раздели с тях.

Един ден госпожица Ужасян реши да отдели цялото си внимание на Нел. В това нямаше нищо необичайно — беше си съвсем стандартна мярка да си набелязва отделни ученички за интензивно прилагане на правилата върху тях. До края на часа оставаха още двайсет минути и госпожица Ужасян вече бе поразила дясната ръка на Нел за това, че си върти масурчета коса около пръста, а лявата, че си е гризала ноктите, когато Нел осъзна с ужас, че се чеше по носа, а госпожица Ужасян стои на пътечката и я фиксира с ястребов поглед. Нел веднага пъхна ръцете си под чина и ги положи върху скута си.

Госпожица Ужасян се отправи съвсем тенденциозно към нея — трак-трак-трак.

— Дясната ръка, Нел — каза тя, — веднага тук горе.

И посочи с линийката си едно място, чиято височина беше съвсем удобна за атаката — доста над чина, за да може всички в стаята да видят какво става.

Нел се поколеба за секунда, след което извади ръката си изпод чина.

— Малко по-високо, Нел — нареди госпожица Ужасян.

Нел повдигна още малко ръката си.

— Още два сантиметра и ще стане идеално, струва ми се — каза госпожицата, наслаждавайки се на ръката, сякаш е направена от мрамор и е наскоро изровена от древногръцки храм.

Нел не можа да се накара да вдигане още ръката си.

— Още два сантиметра, Нел — настоя госпожица Ужасян, — за да могат другите момичета да наблюдават и да се учат заедно с теб.

Нел повдигна ръката си съвсем мъничко.

— Това беше доста по-малко от два сантиметра — възнегодува госпожица Ужасян.

Другите момичета в класната стая започнаха да хихикат — всички бяха извърнали лица към Нел, при което тя виждаше вълнението им и изведнъж и госпожица Ужасян, и линийката й станаха маловажни в сравнение с останалите момичета. Нел повдигна ръката си с два сантиметра, видя замахването с крайчеца на окото си, чу изсвистяването. В последния момент, като под действието на някакъв импулс, тя извъртя дланта си, хвана линийката, стисна я и я извъртя по начина, на който я беше научил Доджо, при което пръстите на госпожица Ужасян така се извиха, че тя се принуди да я пусне. Нел вече държеше линийката в ръцете си, госпожица Ужасян беше обезоръжена.

Опонентката й бе доста едра жена, по-висока от средното, доста натежала върху токчетата си, от типа учители, самата плът на които се превръща в обект на смъртно страхопочитание дори сред най-палавите ученици и чиито хигиенни особености — предразположеността към пърхот, редовно поизтритото червило и малките локвички събрана слюнка в ъгълчетата на устата — са надвиснали в представата на учениците по-застрашително от Великите пирамиди или експедицията на Люис и Кларк. Като всички жени, и госпожица Ужасян се ползваше от предимството да няма външни гениталии, поради което на Нел щеше да й бъде по-трудно да я обезсили, но въпреки това Нел можеше да измисли поне една дузина начини да я превърне в кървава купчина на пода, при което нямаше да загуби повече от четвърт минута за цялата работа. Докато прекарваше времето си с управителя Муър, тя беше забелязала интереса на благодетеля си към войната и оръжията и бе подновила собствения си интерес към бойните изкуства. Върна се на страниците с разказа на Динозавър и беше доволна, но не и изненадана, че Доджо продължаваше да дава уроци от мястото, докъдето бяха стигнали двамата с маймунката Бел.

Докато мислеше за своя приятел Динозавъра и сенсея си Доджо, Нел изведнъж усети срам, който беше много по-дълбок от всичко, което можеха да предизвикат госпожица Ужасян или кикотещите се момичета. Госпожица Ужасян беше една глупава трътла, а съученичките й — сополиви куклички, но Доджо й беше приятел и учител, винаги я бе уважавал и й бе давал пълното си внимание, а също така я беше научил на смиреност и самодисциплина. Сега бе изопачила учението му, за да вземе линийката на госпожица Ужасян. Нищо не можеше да я засрами повече.

Тя подаде обратно линийката, вдигна ръка високо във въздуха, след което чу, но не усети ударите, които бяха около десетина.

— Очаквам те в кабинета си след вечерната молитва, Нел — каза госпожица Ужасян, като свърши.

— Да, госпожице Ужасян — отвърна Нел.

— Какво толкова сте зяпнали, момичета? — намеси се госпожица Блюдова, която отговаряше за класа този ден. — Обърнете се и внимавайте! — И с това всичко свърши. През останалата част на часа Нел остана неподвижна на чина си като изваяна от гипсов блок.

Разговорът й с госпожица Ужасян в края на деня беше кратък и експедитивен, без каквото и да било насилие или истерични изцепки. Нел беше информирана, че представянето й на етапа „Радост“ от учебната програма е толкова слабо, че е изправена пред реалната опасност от пропадане на изпита, а също така и изхвърляне от училище, поради което единствената надежда, която й оставаше, можеше да бъде постигната само ако взема допълнителните осем часа всяка събота.

На Нел страшно й се искаше да откаже. Събота беше единственият ден от седмицата, в който въобще не трябваше да ходи на училище. Тя винаги прекарваше целия ден в четене на „Буквара“, обикаляне из полетата и горите около Давтейл или посещаваше Харв в Земите под аренда.

Тя усещаше, че заради собствените си грешки беше съсипала живота си в Академията на госпожица Матисън. Допреди известно време часовете на госпожица Ужасян не бяха представлявали нищо повече от обичайно неприятно преживяване — нещо, което й беше писано и трябваше да изтърпява, за да може да се наслаждава на приятните занимания в учебната програма. Връщаше се в мислите си два месеца по-назад, когато редовно се прибираше вкъщи със запален ум от малките нещица, които бе научила в часовете по Блясък, и когато заниманията по Радост бяха само едно неясно петно по ръба на ежедневието й. През последните седмици обаче, поради някаква незнайна причина госпожица Ужасян бе заемала все повече и повече място върху хоризонта на ежедневието й в училище. И по някакъв начин госпожица Ужасян беше прочела мислите й и бе избрала най-подходящия момент, за да започне кампанията си на унижение. Беше изчислила днешните събития просто идеално. Извадила бе на повърхността най-дълбоко скритите чувства на Нел, също като някой майстор-касапин, който вади на показ вътрешностите на животното само с един-два точно премерени удара на ножа. И сега всичко беше съсипано. Академията на госпожица Матисън бе изчезнала и на нейно място беше дошла Къщата на ужасите на госпожица Ужасян, а за Нел нямаше начин да избяга от тази къща, без да се предаде — нещо, което приятелите й от Буквара й бяха казвали никога да не прави.

Името на Нел се появи на дъската в предната част на класната стая, която беше озаглавена с големи метални букви УЧЕНИЧКИ ЗА ДОПЪЛНИТЕЛНО ОБУЧЕНИЕ. В рамките на няколко дни към нейното име се присъединиха още две: Фиона Хакуърт и Елизабет Финкъл-Макгроу. Обезоръжаването на страховитата госпожица Ужасян от страна на Нел вече се бе превърнало в устно разнасяна легенда, а двете й приятелки така се бяха вдъхновили от акта й на неподчинение, че бяха направили всичко възможно, за да се забъркат и те в някаква неприятност. Сега трите най-добри ученички в Академията на госпожица Матисън бяха обречени на програмата за допълнително обучение.

Всяка събота Нел, Фиона и Елизабет пристигаха в училище в осем часа, влизаха в стаята и сядаха на първата редица на близки един до друг чинове. Това беше част от дяволския план на госпожица Ужасян. Някой по-неопитен мъчител би разположил трите момичета колкото е възможно по-далеч едно от друго, за да не могат да си говорят помежду си, но госпожица Ужасян искаше да седят точно една до друга, за да са по-изкушени да си пишат и пускат бележки.

В стаята нямаше учител по никое време. Предполагаха, че ги наблюдават на монитори, но никога не знаеха със сигурност. Когато влизаха в стаята, всяка от тях намираше по един куп книги на чина си — стари книги, подвързани в изтъркана кожа. Задачата им беше да преписват книгите на ръка и да оставят готовите страници на бюрото на госпожица Ужасян прилежно подредени, преди да напуснат училище. Обикновено книгите представляваха протоколи от заседанията на Камарата на лордовете от деветнайсети век.

На седмата събота Елизабет Финкъл-Макгроу изведнъж остави писалката си, затвори книгата с трясък и я запрати към стената.

Нел и Фиона не можаха да се сдържат и прихнаха. Елизабет обаче не изглеждаше като да е в много безгрижно настроение. Старата книга едва се бе приземила на пода, когато Елизабет хукна към нея и започна да я рита. С всеки ритник от устата й изскачаше по един силен вик. Книгата приемаше акта на насилие съвсем пасивно, което докара Елизабет до още по-голяма ярост; тя падна на колене, отвори корицата със замах и започна да съдира цели глави.

Изведнъж Нел и Фиона се спогледаха със сериозни изражения на лицата. Ритането беше започнало доста забавно, но и двете се чувстваха доста притеснени от късането на страниците.

— Елизабет! Престани! — каза Нел, но Елизабет не показваше никакви признаци да я е чула. Нел изтича при нея и я прегърна Отзад. Фиона се втурна след секунда и вдигна книгата.

— По дяволите да върви всичко! — ръмжеше Елизабет. — Пет пари не давам за никоя от тия проклети книги, и за „Буквара“ също!

Вратата се отвори с трясък. Госпожица Ужасян влезе с тежки крачки, отмести Нел с един замах, постави двете си ръце върху раменете на Елизабет и я избута към вратата.

Няколко дни по-късно Елизабет замина на дълга ваканция с родителите си, през която се прехвърляха от един анклав в друг с частния кораб на семейството, после минаха през Тихия океан и Северна Америка и накрая стигнаха до самия Лондон, където се установиха за няколко месеца. През първите няколко дни Нел получи едно писмо от нея, а Фиона — две. След това не получиха никакъв отговор на писмата си и накрая спряха да се опитват да я достигнат. Името на Елизабет беше махнато от списъка на ученичките за допълнителната програма.

Нел и Фиона продължиха да дерзаят. Нел беше стигнала до това състояние, в което можеше по цял ден да преписва старите книги, без всъщност да запомни нито една дума. През първите седмици на допълнителното обучение тя бе изплашена; всъщност беше се изненадала от нивото на собствения си страх и беше стигнала до извода, че Авторитетът — дори когато се прилага без насилие, може да бъде също толкова разстройващо нещо, колкото всичко, на което бе станала свидетел през предишните години от живота си. След инцидента с Елизабет тя беше отегчена в продължение на много месеци, след това бясна за известно време, докато не си даде сметка в един разговор с Патето и Пурпур, че собственият й гняв я яде отвътре. Поради това положи съзнателни усилия и се върна към състоянието на отегчение.

Причината, поради която беше побесняла, се състоеше в това, че преписването на книгите си бе непростимо губене на време. Безкрайни бяха нещата, които можеше да научи от четенето на „Буквара“ през всичките тези осем часа. Поради същата причина и нормалната програма на Академията на госпожица Матисън също щеше да си върви като хората. Измъчваше я ирационалността на това място.

Един ден тя се върна от умивалнята и видя с изненада, че Фиона не е преписала и една страница, макар че бяха прекарали там няколко часа.

След този случай Нел започна редовно да наглежда колко страници е изписала Фиона. Забеляза, че Фиона не спираше да пише, но не обръщаше никакво внимание на старите книги. При завършването на всяка страница тя я сгъваше и я поставяше в чантичката си. От време на време спираше, взираше се през прозореца с отнесен поглед няколко минути, след което подновяваше писането си; или пък поставяше и двете си ръце на лицето си и започваше да се поклаща напред-назад в стола си, преди да се отдаде на дълго писане, което можеше да покрие няколко страници за също толкова минути.

Госпожица Ужасян се понесе из стаята един късен следобед, взе купа с изписани страници от чина на Нел, прехвърли ги набързо и позволи на брадичката си да изпише дъга от няколко градуса. Това почти незабележимо подобие на кимване беше нейният начин да каже, че Нел е освободена за деня. Нел бе разбрала, че един от начините, по които госпожица Ужасян показваше властта си над момичетата, беше да дава израз на желанията си чрез възможно най-трудно забележимите знаци, поради което подсъдимите й бяха принудени да я гледат напрегнато през цялото време.

Нел си тръгна; след като направи няколко крачки по коридора обаче, тя се обърна, промъкна се до вратата и надникна през прозорчето й в класната стая.

Госпожица Ужасян беше извадила сгънатите листове от чантата на Фиона и сега ги четеше, докато ходеше напред-назад из стаята с ритъма на бавно полюшващо се махало — едно опустошително и застрашително движение. Фиона седеше на стола си с наведена глава и свити напред рамене, като да се предпази от нещо.

След като чете страниците цяла вечност, госпожица Ужасян ги остави на бюрото си и направи кратко изказване, като поклащаше главата си с безнадеждно разочарование. После се обърна и излезе от стаята.

Когато Нея стигна до Фиона, раменете на последната продължаваха да потръпват безмълвно. Нел обгърна Фиона с ръце, която накрая започна да си поема дъх на пресекулки. През следващите няколко минути стигна постепенно до онзи етап на плаченето, в който тялото като че ли се подува и започва да се дави в собствените си флуиди.

Нел потисна желанието си да прояви нетърпение. Като всички останали момичета, и тя знаеше, че бащата на Фиона бе изчезнал няколко години преди това и не се беше върнал. Носеха се слухове, че е на официална и много важна мисия; с течение на времето обаче тази представа постепенно отстъпи пред подозрението, че се е случило нещо неописуемо. Най-лесното за Нел щеше да бъде да изтъкне, че тя самата е минала през много по-лоши неща. Като виждаше обаче колко е нещастна Фиона, тя трябваше да преосмисли възможността в момента Фиона да е в много по-лоша ситуация.

Когато майката на Фиона дойде да я вземе с една малка кола и видя зачервеното, подпухнало лице на дъщеря си, върху нейното собствено се появи изражение на дива ярост и издърпа Фиона настрана, без да погледне повече към Нел. Фиона се появи на следващия ден в църквата така, сякаш нищо не се бе случило и не каза нищо на Нел по този въпрос през следващата седмица. Всъщност Фиона и без това не казваше почти нищо на когото и да било, защото по-голямата част от времето си вече прекарваше в мечтаене.

Когато Нел и Фиона се появиха в седем часа на другата събота, бяха много изненадани да открият, че в предната част на стаята ги очаква госпожица Матисън, отпуснала се в инвалидния си стол от дърво и ракита, загърната в термообразуващо наметало. Куповете с книги, хартията и писалките ги нямаше, а имената на момичетата бяха махнати от дъската в предната част на стаята.

— Днес е чудесен пролетен ден — каза госпожица Матисън. — Хайде да посъберем малко попадийно семе.

Пресякоха спортните игрища към ливадата, където растяха дивите цветя, като двете момичета вървяха, а столът на госпожица Матисън я возеше на компютъризираните си колела с много спици.

— Изваяната Спам — измърмори госпожица Матисън като че само на себе си.

— Извинете ме, госпожице Матисън? — попита Нел.

— Просто гледах колелата на стола и си спомних една реклама от моята ранна младост — обясни госпожица Матисън. — Навремето бях като фурия. Летях на скейтборда си из улиците. Сега пак съм на колела, но малко по-различни. Страхувам се, че се сдобих с малко повечко рани и драскотини в началото на кариерата си.

— Чудесно нещо е човек да е умен и вие не трябва никога да забравяте това, нито пък да се опитвате да бъдете други. Онова обаче, което научавате с порастването си, е, че по света има още няколко милиарда хора, които също се опитват да бъдат умни. Каквото и да правите в живота ви, то със сигурност ще се изгуби — ще бъде погълнато от океана, — ако не го правите с хора, които мислят като вас, които ще запомнят вашите постижения и ще ги развият по-нататък. Точно заради това светът е разделен на племена. Има множество по-малки филозони и три Велики. Кои са Великите?

— Нова Атлантида — отвърна Нел.

— Нипония — допълни Фиона.

— И Хан — довършиха двете заедно.

— Правилно — каза госпожица Матисън. — Обикновено включваме Хан в този списък заради огромните му размери и възраст — макар че напоследък той страда от вътрешно разстройство. Някои включват и Индустан, макар че други го възприемат като неспокойна и разнообразна смесица от микроплемена, събрани заедно на едно място по формула, която ние не можем да разгадаем. Значи, навремето вярвахме, че онова, което човешкият ум може да постигне, се определя от генетични фактори. Това са глупости, разбира се, но звучеше убедително в продължение на много години, защото разликите между отделните племена бяха толкова очевидни. Сега разбираме, че всичко е на културна основа. Това е в крайна сметка смисълът на термина култура — група хора, които Споделят общи придобити характеристики. Информационните технологии освободиха културите от необходимостта да притежават определени части земя, за да се развиват; сега можем да живеем където си поискаме. Общият икономически протокол е този, който определя как да става това. Някои култури процъфтяват; други — не. Някои ценят високо рационалната гледна точка и научните методи; други — не. Някои поощряват свободата на израза, а други я потискат. Единственото общо нещо между тях е, че ако не се развиват, ще бъдат погълнати от други. Всичко, което са построили, ще бъде сринато; всичко, което са постигнали, ще бъде забравено; всичко, което са научили и изписали, ще бъде разнесено от вятъра. В миналото беше лесно да се помни това поради постоянната необходимост от защита на границите. В днешно време обаче се забравя прекалено лесно. Нова Атлантида, като много други племена, се развива до голяма степен благодарение на образованието си. Това е причината за съществуването на тази Академия. Тук вие развивате телата си посредством физически упражнения и танци, а ума си — като работите над определени задачи. И изведнъж се оказвате в часа на госпожица Ужасян. Каква е целта на този час? Кой ще каже? Хайде де, говорете. Няма да си навлечете неприятности, каквото и да ми кажете сега.

След известно колебание Нел призна:

— Не съм сигурна, че въобще има някаква цел.

Фиона просто я гледаше и се усмихваше тъжно.

Госпожица Матисън също се усмихна.

— Не си много далеч от истината. Етапът от учебната програма, с който се занимава госпожица Ужасян, е опасно близко до момента, в който няма да съдържа абсолютно нищо. Тогава защо се занимаваме с него?

— Представа си нямам — отвърна Нел.

— Когато бях дете, ходех на курс по карате — каза госпожица Матисън за голяма изненада на момичетата. — Отпаднах след няколко седмици. Не можех да го понасям. Мислех, че сенсеят ще ме научи как да се защитавам, когато съм на улицата със скейтборда си. Първото нещо, което той ме накара да направя обаче, бе да мета пода. След това ми каза, че щом искам да се защитавам, да съм си купела пушка. Отидох на другата седмица и той пак ме накара да мета пода. Спуквах се от метене. Кажете ми сега какъв беше смисълът на всички това?

— Да се научите на смирение и самодисциплина — отвърна Нел. Тя самата се беше научила на това от Доджо преди много време.

— Точно така. Това са морални качества. Моралните качества са тези, върху които се гради едно общество в крайна сметка. Целият просперитет и технологични постижения не вършат никаква работа без тази основа — научихме го в края на двайсети век, когато стана старомодно да се учат такива неща.

— Но как можете да кажете, че това е морално? — възкликна Фиона. — Госпожица Ужасян не е морална. Толкова е жестока.

— Госпожица Ужасян не е от хората, които бих поканила в къщата си на вечеря. Не бих я наела и като гувернантка за децата си. Нейните методи на мен не са ми присъщи. Хора като нея обаче са незаменими. Най-трудното нещо на света е да накараш образованите западняци да се придържат един към друг — продължи госпожица Матисън. — Това им е работата на хора като госпожица Ужасян. Трябва да им простим недостатъците. Тя е като въплъщение на божество — вие, деца, какво знаете за въплъщенията на божества? Тя е физическият израз на един принцип. Този принцип е, че извън уютните и добре защитени граници на нашата филозона съществува един жесток свят, който ще дойде и ще ни нарани, ако не внимаваме. Не е лесна нейната работа. На всички трябва да ни е жал за госпожица Ужасян.

Набраха големи букети от попадийно семе със светло и тъмно виолетови цветове и се върнаха в училището, където ги поставиха във вази във всяка стая, а най-големия букет оставиха в кабинета на госпожица Ужасян. След това пиха чай с госпожица Матисън, а после всеки се прибра у дома.

Нел не можа да се съгласи с това, което беше казала госпожица Матисън; откри обаче, че след този разговор нещата станаха много по-прости. Сега вече неовикторианците й бяха съвсем ясни. Обществото се бе превърнало по някакъв магически начин в подредена система, също като елементарните компютри, които конструираха в училище. Сега, когато Нел вече знаеше всички правила, тя можеше да я накара да прави каквото пожелае.

„Радост“ придоби предишното си положение на съвсем леко неприятно преживяване, което оставаше само по периферията на чудесните учебни дни. Госпожица Ужасян я застигаше с линийката си от време на време, но въобще не толкова често, дори когато се чешеше или отпускаше на чина.

На Фиона Хакуърт й беше по-трудно и само след няколко месеца отново бе в списъка за допълнително обучение. Няколко месеца по-късно тя съвсем престана да идва на училище. Обявено беше, че двете с майка й се преместили да живеят в Атлантида/Сиатъл, а адресът й бе поставен на стената в залата за тези, които искаха да й пишат писма.

Нел обаче подочу разни работи за Фиона от другите момичета, които бяха подслушали разговорите на родителите си. След като бяха изминали година-две от отпътуването й, се разнесе слухът, че майка й получила развод — нещо, което в тяхното племе ставаше само в случаите на изневяра или насилие. Нел написа на Фиона дълго писмо, в което й казваше, че ужасно съжалява, ако баща й е бил груб с нея, и че й предлага подкрепата си, ако нещата стоят така. Няколко дни по-късно тя получи кратко съобщение, в което Фиона защитаваше баща си срещу всички обвинения. Нел написа ново писмо, за да се извини, но повече не получи никаква вест от Фиона Хакуърт.

Около две години по-късно новинарските линии се изпълниха със смайващи съобщения за младата наследница Елизабет Финкъл-Макгроу, която била изчезнала от фамилното имение в покрайнините на Лондон и уж била забелязана в Лондон, Лос Анджелис, Хонконг, Маями и множество други места в компанията на хора, за които се подозирало, че са висши служители в „Криптнет“.

Хакуърт се събужда от един сън; завръщане от света на Барабанчиците; хронологични несъответствия

Хакуърт се събуди от един сън на неподражаемо удоволствие и осъзна, че не е било сън; членът му беше вкаран в някого и той пушеше към еякулацията си като локомотив. Представа си нямаше какво става; но не можеше ли да му бъде простено за това, че е направил грешка? Мръдна насам, побутна натам и най-сетне се прехвърли отвъд прага, докато гладките мускули на въпросния тракт осъществяваха гръбначно-мозъчния си алгоритъм.

Пое си само няколко пъти дълбоко дъх, докато още беше силно замаян и веднага се освободи от хватката. Извика леко от електрическата искра при оттеглянето си и се подпря на една ръка, за да види кого беше насилил току-що. Светлината от огъня беше достатъчна, за да разбере това, което вече знаеше: тази жена можеше да е която и да е, но не и Гуен. Хакуърт бе нарушил най-важното обещание, което някога беше давал, като на всичкото отгоре не знаеше с кого.

Знаеше обаче, че не му е за първи път. Никак даже. През последните няколко години беше правил секс с много хора — даже го бяха чукали отзад.

Имаше например една жена, която…

Както и да е, ами онзи мъж, който…

Странно, но не можеше да се сети за никакъв конкретен пример. Знаеше обаче, че е виновен. Беше също като, когато се будиш от някакъв сън и имаш ясно съзнание за него в главата си, като нещо, за което си мислил допреди няколко секунди, но не можеш да си го спомниш, защото съзнанието се е отлепило от когнитивните ти способности. Също като тригодишно хлапе, което има особен талант да се губи в тълпата, веднага щом ти види гърба, спомените на Хакуърт бяха избягали на същото място, където бягат думите, които са на върха на езика ти и сънищата от предишната нощ.

Знаеше, че е забъркал голяма каша по отношение на Гуен, но и че Фиона все още го обича — Фиона, която вече беше по-висока от майка си и която продължаваше да се притеснява, че е прекалено плоска, все още лишена от вторичните образувания, които придават пространственост на живота.

По-висока от майка си? Че как така?

Я по-добре да се маха от това място, преди да се е изчукал с още някой, когото не познава.

Вече не се намираше в централната зала, а по-скоро в някой от аневризмите на тунела заедно с още двайсетина човека, до един чисто голи като него. Знаеше кой тунел води към изхода (защо ли?) и започна да пълзи по него доста схванато, защото той самият беше схванат и натежал от разтегнати сухожилия и болезнени мускули. Не ще да е бил от най-атлетичния секс — по-скоро нещо в тантристката версия.

Понякога се любеха дни наред.

А той откъде знаеше това?

Халюцинациите бяха изчезнали, което му вършеше идеална работа. Дълго пълзя из тунелите. Ако се опиташе да мисли за това накъде се движи, се загубваше и в крайна сметка стигаше дотам, откъдето беше тръгнал. Само когато умът му започнеше да лети нанякъде, той успяваше да се придвижва на автопилот и така стигна до една дълга зала, изпълнена със сребриста светлина, по която можеше да се види, че помещението е наклонено. Гледката започваше да му се струва позната, беше виждал това, когато още беше млад мъж. Тръгна нагоре, докато стигна до края, където усети под краката си нещо необичайно твърдо. Над главата му се отвори люк и върху него се стовариха няколко тона студена морска вода.

Довлече се до някаква суша и отново се озова в Стенли Парк със сив под зад себе си и зелена стена отпред. Папратите се полюшнаха и от тях изскочи Похитител, който изглеждаше рошав и зелен. Беше също така и необичайно изискан за един кон-робот, защото на главата му се кипреше бомбето на Хакуърт.

Хакуърт протегна ръка, за да се опипа и се стъписа, когато откри, че лицето му е покрито с косми. По него имаше брада поне на няколко месеца. Което обаче беше по-странното — гърдите му бяха много по-космати от преди. Част от космите бяха побелели — единствените бели косми, които излизаха от собствените му фоликули.

Похитител беше рошав и зелен, защото бе започнал да се покрива с лишеи и мъхове. Бомбето изглеждаше ужасно, а плесента по него — също. Хакуърт посегна инстинктивно и си го сложи на главата. Ръката му беше по-дебела и по-космата в сравнение с преди — една не чак толкова неприятна промяна, и дори и шапката му беше малко тясна.

Щеше да се поинтересува от Мишата армия по-късно. Днес беше събота, което означаваше, че тази сутрин щеше да ходи на посещение при брат си в Земите под аренда. Отвори гардероба в ъгъла на спалнята си и извади оттам роклята, с която пътуваше. Като усети намеренията й, придружителката й излетя от нишата си и изскимтя по посока на вратата.

Макар и все още съвсем млада, прекрачила само с няколко години прага на женствеността, Нел вече имаше основание да е благодарна за присъствието на робокомпаньонката, която я следваше навсякъде извън дома. Зрелостта й бе донесла редица особености, които привличаха вниманието на другия пол, а и на жените с такива наклонности. Коментаторите рядко пропускаха да споменат за очите й, за които се говореше, че излъчвали далечна екзотичност. Във формата и големината им нямаше нищо особено необичайно и цветът им — меко преливане на зелено и светлокафяво, изпъстрено със златни точици — не изпъкваше сред преобладаващия англосаксонски расов тип. Но очите на Нел излъчваха дива жизненост, която привличаше вниманието. Неовикторианското общество раждаше много млади жени, които въпреки високата си образованост и начетеност, на възрастта на Нел изглеждаха съвсем сиви. А нейните очи говореха за съвсем друго нещо. Когато няколко месеца по-рано Академията на госпожица Матисън я представи в обществото заедно с още няколко момичета на нейната възраст, тя не беше най-добра в танците и определено не най-добре облечена или най-общителна. Въпреки това тогава около нея се насъбра цяла тълпа от млади мъже. Те не проявиха неблагопристойността да се мотаят наоколо, но се държаха на разстояние под установения максимум, така че където и да идеше в балната зала, навсякъде попадаше сред необикновено много младежи.

Особено бе разпалила интереса на племенника на лорда на справедливостта в Атлантида/Торонто, който й написа няколко пламенни писма. Тя му отговори с думите, че не желае да продължава връзката и една сутрин, навярно с помощта на таен монитор, той я бе пресрещнал заедно с компаньонката й, докато Нел яздеше към Академията на госпожица Матисън. Тя му напомни за отговора си, като се направи, че не го познава, но младежът прояви настойчивост и когато Нел стигна до портала на Академията, компаньонката вече бе събрала достатъчно улики, за да докаже обвинение в очевиден сексуален тормоз в случай, че Нел пожелае да го повдигне.

Тя, разбира се, не го направи, защото това щеше да предизвика масово презрение, което би могло да навреди на кариерата му. Затова пък копира продължаващ пет секунди кадър от компаньонката, на който при приближаването на младежа Нел казваше: „Извинете, но се опасявам, че ме поставяте в неудобно положение“, а той продължаваше да упорства, сякаш не я беше чул. После записа тази информация в робовизитка и я прати в жилището на семейството му. Съвсем скоро получи официално извинение и проблемите й престанаха.

Тъй като вече бе представена в обществото, приготовленията й за посещението в Земите под аренда бяха също толкова сложни, колкото и на която и да е друга дама от Нова Атлантида. Извън града тя и вихрогонът й бяха заобиколени отвсякъде от летящи охранителни капсули, изпълняващи ролята на предна линия за лична защита. Вихрогонът на съвременната дама имаше У-образно тяло, което премахваше необходимостта да язди, седнала настрани, така че Нел можеше да носи сравнително нормална рокля: корсаж, който подчертаваше модерно тънкия й кръст, толкова грижливо оформен на упражнителните машини в Академията, че сякаш бе изработен на струг. Полите, ръкавите, яката и шапката й гарантираха, че никой от младите грубияни в Земите под аренда няма да има възможност да проникне с поглед в телесното й пространство, а за да не ги изкушава прекалено много с особеното си лице, тя носеше и воал.

Воалът представляваше поле от микроскопични чадъроподобни аеростати, програмирани да летят плътно един до друг само на няколко сантиметра пред лицето й. Всички чадъри бяха насочени навън от нея. Обикновено бяха затворени, което ги правеше почти невидими — приличаха на сянка пред лицето й, макар че гледани отстрани образуваха фина искряща стена във въздуха. По заповед на Нел те можеха да се отварят до определена степен. Външните им повърхности бяха огледални, вътрешните матовочерни, така че тя бе в състояние да гледа навън като през опушено стъкло. Но другите виждаха само искрящия воал. Чадърите можеха да се програмират да застават по различен начин, винаги запазвайки една и съща обща форма — така че да изглеждат като маска или като фина коприна, в зависимост от модата.

Воалът й осигуряваше защита от нежелани погледи. Много делови жени в Нова Атлантида също използваха воали, като начин за изправяне пред света според техните собствени правила — така се подсигуряваха, че ще ги приемат според достойнствата, а не според външния им вид. Воалът изпълняваше и защитна функция — отблъскваше вредните слънчеви лъчи и спираше многобройните вредни нанообекти.

Тази сутрин последната функция особено вълнуваше управителя Муър.

— Напоследък е адски гадно — каза той. — Боевете бяха много тежки. — Нел вече бе разбрала това от някои особености в поведението на управителя: в последно време оставаше до късно вечер, редеше някакъв сложен план на медиатронния си под и тя подозираше, че е нещо, свързано с бойните линии или дори с война.

Докато яздеше вихрогона си из Давтейл, Нел стигна до височина, от която в ясен ден се разкриваше прекрасна гледка към Земите под аренда, Пудонг и Шанхай. Но влагата се бе сгъстила в облаци, образуващи плътен слой на около триста метра под нейното равнище, така че тази висока част от Ню Шузан приличаше на остров — единствена суша в целия свят, освен покрития със сняг конус на анклава Нипон на няколко километра към крайбрежието.

Излезе през главната порта и пое надолу по склона. Движеше се близо до облачния слой, но никога не стигаше съвсем до него — колкото по-ниско се спускаше, толкова по-слаба ставаше светлината и няколко минути по-късно Нел вече не можеше да види пръснатите из Давтейл селища, нито кулите на „Св. Марк“ и източника Виктория над него. Скоро мъглата стана толкова гъста, че видимостта се ограничаваше до няколко метра и миришеше на химическите изпарения от океана. Тя подмина някогашното място на анклава Сендеро. Сендеросите бяха жестоко изкоренени, когато Протоколната служба разбра, че действат в съучастие с бунтовниците от Ню Тайпинг, фанатичен култ, противопоставящ се и на „Юмруците“, и на Крайбрежната република. Това имение отдавна бе преминало в ръцете на донгите, племенно етническо малцинство от югозападен Китай, което гражданската война бе изтласкала от родните му земи. Те бяха разрушили високата стена и бяха издигнали една от характерните си, многоетажни пагоди.

Иначе ЗПА не изглеждаха чак толкова променени. Операторите на големите колкото стена медиатрони, които толкова бяха ужасили Нел в първата й нощ в Земите под аренда, бяха усилили максимално яркостта в опит да компенсират мъглата.

Като проява на милосърдие, съставителите на Ню Шузан бяха предоставили известно пространство на Ватикана в крайбрежната част, недалеч от Аеродрума. През първите години там имаше само двуетажна мисия за отрепи, последвали логичния завършек на живота си и оказали се бездомни, пристрастени към наркотици, преследвани от кредитори, от закона или от оскърбяващи ги членове на собствените им семейства.

В по-ново време Ватиканът беше програмирал основата на сградата така, че да издържи много повече етажи. Той бе имал сериозни етични проблеми по отношение на нанотехниката, но в крайна сметка беше решил, че в нея няма нищо лошо, стига да не се занимава с ДНК или да осъществява директен интерфейс с човешкия мозък. Възможността за използване на нанотехника за издигането на сгради беше чудесна, тъй като Ватиканът/Шанхай ежегодно трябваше да прибавя по два етажа към Безплатния туберкулозен санаториум. Сега той се извисяваше над всички останали постройки край брега.

Както и с която и да е друга такава сграда, планът бе еднообразен и всички етажи бяха абсолютно еднакви. Стените бяха от бежов материал, използван за изграждането на много от постройките в ЗПА, което беше жалко, защото почти като магнит привличаше безбройни орди въздушни нанообекти. Подобно на всички други такива сгради, през годините Безплатният туберкулозен санаториум бе почернял, при това не равномерно, а на вертикални ивици. Често се шегуваха, че отвън много приличал на вътрешността на дробовете на обитателите си. „Юмруците на справедливата хармония“ обаче бяха направили всичко възможно, за да го разкрасят, като през нощта целия го бяха облепили с червени плакати.

Харв лежеше на трипластова койка на двайсетия етаж, като си поделяше малката стая с пречистен въздух с още дванайсет болни от хронична астма. Лицето му беше скрито от фантаскоп и от устата му стърчеше дебела тръба, свързана с атомизаторен щекер на стената. По нея в дробовете му се вливаха газообразни лекарства, изпращани директно от синтетичния компилатор, и не позволяваха на бронхите му да се затворят.

Нел спря за миг, преди да го откъсне от интерактива му. Някои седмици той изглеждаше по-добре, но не и този път. Тялото му бе подпухнало, лицето му беше кръгло и тежко, пръстите му се бяха превърнали в топчести цилиндри — лекуваха го със силни стероиди. Но тя така или иначе щеше да разбере, че е изкарал тежка седмица, защото Харв обикновено не използваше интерактиви. Обичаше от онези устройства, които можеш да държиш в скута си върху лист хартия с изкуствен интелект. Нел се опитваше ежедневно да му праща писма, написани с обикновени медиаглифи и известно време той се мъчеше да й отговаря. Последната година се бе отказал, макар че тя предано продължи да му пише.

— Нел! — каза Харв, когато свали очилата си. — Извинявай, преследвах някакви богати викита.

— Нима?

— Да. Или по-скоро ги преследваше Грубияна Скъд. В интерактива. Виждаш ли, кучката на Грубияна забременява и трябва да си купи „машина на свободата“, за да се избави от бебето, затова започва работа като момиче за всичко при някакви сополиви викита и им обира част от хубавите стари вещи, като смята, че така по-бързо ще си осигури парите. Кучката избягва, те започват да я преследват на викитата си и тогава се появява Грубияна Скъд с големия си камион, преобръща всички маси и се впуска да преследва тях. Ако го направиш както трябва, можеш да накараш викитата да паднат в огромна яма с тор! Страхотно е! Трябва да се пробваш — каза Харв. После, изтощен от това усилие, хвана кислородната си тръба и известно време диша с нея.

— Звучи ми забавно — отвърна Нел.

Временно ням заради кислородната тръба, Харв внимателно наблюдаваше лицето й и не остана убеден.

— Извинявай — изпъхтя той между две вдишвания, — забравих, че моят интерактив не те интересува. В онзи твой „Буквар“ нямат ли Грубияна Скъд?

Нел насилено се усмихна на шегата, която Харв пускаше всяка седмица. Тя му подаде кошничката с бисквити и пресни плодове, която бе донесла от Давтейл, и поседя при него час. Разговаряше за нещата, за които обичаше да приказва той, докато видя, че вниманието му блуждае обратно към фантаскопа. Нел се сбогува и го целуна.

Тя включи воала си на най-високо равнище непрозрачност и се насочи към вратата. Харв импулсивно хвана кислородната си тръба и силно всмука няколко пъти, после я повика по име точно, когато се готвеше да излезе.

— Да? — попита Нел и се обърна към него.

— Нел, искам да ти кажа, че изглеждаш прекрасно — заговори той, — също като най-красивите викториански дами в цяла Атлантида. Не мога да повярвам, че си онази същата моя Нел, на която носех разни неща в стария апартамент — спомняш ли си онези дни? Зная, че пътищата на двама ни се разделиха още от онази сутрин в Давтейл, зная и че това е свързано главно с онзи „Буквар“. Просто искам да ти кажа, сестро, че макар понякога да говоря лоши неща за викитата, аз се гордея с теб и се надявам, че когато четеш онзи „Буквар“ — пълен с неща, които никога няма да успея да разбера и даже не бих могъл да прочета — ще си спомняш, че преди години братчето ти Харв го видя да се валя в канавката и си науми да го занесе на сестричката си. Ще си го спомняш ли, Нел? — С тези думи той пъхна кислородната тръба обратно в устата си и ребрата му започнаха да се надигат.

— Разбира се, че ще си спомням, Харв — отвърна Нел. Очите й се напълниха със сълзи и тя слепешком се върна обратно, за да прегърне подпухналото му тяло. Воалът закръжи като вода, лисната в лицето на Харв. Малките чадърчета се отдръпнаха, когато тя вдигна лицето му към своето и го целуна по бузата.

Воалът отново се оформи, щом Харв потъна обратно в дунапреновия дюшек — същият като дюшеците, които много години по-рано я бе научил да прави в синтетичния компилатор. Нел се обърна и изтича от стаята, разтърсвана от ридания.

— Имали ли сте възможност да разговаряте със семейството си? — попита полковник Нейпиър, който седеше до медиатронната маса в кабинета си в Атлантида/Шанхай. Хакуърт се намираше в кръчма в Атлантида/Ванкувър.

Вече сериозно навлязъл в средната си възраст, Нейпиър изглеждаше добре — видът му беше малко по-внушителен. Внимаваше за поведението си. Хакуърт за миг бе останал впечатлен, когато образът на полковника се материализира на медиатрона, после си спомни собственото си отражение в огледалото. След като се изми и оформи брадата си, която реши да поддържа, той осъзна, че и неговото държание се е променило. Макар че отчаяно се чудеше каква е причината.

— Мислех си, че първо ще науча какво се е случило, по дяволите. Освен това… — Хакуърт замълча. Беше му трудно да възстанови способността си за водене на разговор.

— Да? — с насилена проява на търпение каза Нейпиър.

— Сутринта приказвах с Фиона.

— След като сте напуснали тунелите ли?

— Не. Преди това. Преди да… преди да се събудя или там каквото беше.

Полковникът остана малко изненадан и мускулите на челюстта му потрепнаха няколко пъти. Той протегна ръка към чая си и разсеяно погледна през прозореца към гледката, разкриваща се от офиса му в Ню Шузан. От другата страна на Тихия океан, Хакуърт се задоволи да се загледа в тъмните глъбини на черната си бира.

— В момента Фиона и Гуендолин са в Атлантида/Сиатъл — на половин час път с метрото от сегашното ви местонахождение — каза Нейпиър.

— Разбира се! Сега те живеят — ние живеем — в Сиатъл. Знаех го. — Хакуърт си спомняше, че Фиона обикаляше из кратера на някакъв покрит със сняг вулкан.

— Ако сте останал с впечатлението, че напоследък сте бил във връзка с нея — за което, опасявам се, не може да става и дума, — това трябва да е станало чрез „Буквара“. Не успяхме да разчетем шифъра на сигналите, предавани от Пещерата на барабанчиците, но анализът на излъчванията предполага, че през последните десет години сте прекарали много време в интерактиране.

— Десет години!?

— Да. Но вие със сигурност трябва да сте го подозирали.

— Чувствам това време като десет години. Усещам, че с мен са се случили толкова неща, колкото за десет години. Но инженерното полукълбо нещо не може да го проумее.

— Не сме в състояние да разберем защо д-р Х. би решил да изтърпите присъдата си сред барабанчиците — продължи Нейпиър. — Струва ни се, че най-ценно за него би трябвало да е вашето инженерно полукълбо, както сам се изразихте — известно ви е, че Небесните продължават да изпитват ужасен недостиг на инженери.

— Работех по нещо — каза Хакуърт. В главата му проблясваха образи на нанотехнологична система, възхитително компактна и изящна. Изглеждаше му изключително добра работа, нещо, каквото би могъл да създаде само, когато задълго се съсредоточеше. Например, ако беше затворник.

— За какво точно става дума? — с внезапно напрегнат глас попита полковникът.

— Не мога да си спомня — накрая отвърна Хакуърт и безпомощно поклати глава. Подробните образи на атоми и връзки в спомена му бяха заменени от тлъсто кафяво зърно, увиснало във въздуха като в картина на Магрит6. Сочна раздвоена заобленост, напомняща на задник, в единия край, сливаща се като зърно на женска гърда в другия.

— Какво се е случило, по дяволите?

— Преди да напуснете Шанхай, д-р Х. ви е включил в синтетичен компилатор, нали?

— Да.

— Каза ли ви какво вкарва в системата ви?

— Предполагам, че са били хемокулите на някакво описание.

— Преди да напуснете Шанхай ви взехме кръв.

— Нима?

— Имаме си начини — отвърна полковник Нейпиър. — Освен това подложихме на пълно изследване една от приятелките ви в пещерата и открихме в мозъка й няколко милиона нанообекта.

— Няколко милиона?

— Съвсем малки — успокоително каза Нейпиър. — Вкарани са чрез кръвта, разбира се — хемокулите циркулират в цялата кръвоносна система и преминават през капилярите в мозъка, където пресичат преградата кръв/мозък и мълниеносно се насочват към някой съседен аксон. Могат да наблюдават активността в аксона или да го възбудят. Всички тези обекти разговарят помежду си с видима светлина.

— Значи, когато съм сам, моите обекти просто разговарят помежду си — рече Хакуърт, — но когато се приближа до други хора с такива неща в мозъците си…

— Няма значение в чий мозък е обектът. Всички те безразборно разговарят помежду си и образуват мрежа. Събери неколцина барабанчици в тъмна стая и ето ти гещалт.

— Но интерфейсът между тези нанообекти и самия мозък…

— Да, признавам, че свързани със случайно избрани неврони, няколко милиона от тези неща осъществяват съвсем слаб интерфейс с нещо толкова сложно, колкото човешкия мозък — отвърна Нейпиър. — Ние не твърдим, че сте споделяли общ мозък с тези хора.

— И какво точно съм споделял с тях? — попита Хакуърт.

— Храна. Въздух. Приятелство. Телесни течности. Навярно чувства или общи емоционални състояния. Навярно и друго.

— Само това ли съм правил през тези десет години?

— Правил сте много неща — каза Нейпиър, — но сте ги правил в някакво несъзнателно, подобно на сън състояние. Бил сте като сомнамбул. Когато научихме за това — след биопсията на вашата приятелка троглодит, — ние разбрахме, че в известен смисъл вече не действате по собствена воля и създадохме ловец-убиец, който да открие и унищожи нанообектите в мозъка ви. Вкарахме го в системата на онази жена в сънно състояние, после я върнахме във вашата колония. Когато сте правили секс с нея… — е, сам можете да се досетите за останалото.

— Вие ми давате тази информация, полковник Нейпиър, и аз съм ви благодарен, но тя само ме обърква още повече. Какво според вас е искало от мен Небесното кралство?

— Д-р Х. искал ли е нещо от вас?

— Да потърся Алхимика.

Полковник Нейпиър като че ли се стресна.

— Поискал е това от вас преди десет години?

— Да. С точно толкова думи.

— Това е изключително странно — измърмори полковникът след продължително мълчание, по-време на което си играеше с мустаците си. — Ние знаем за тази тъмна фигура само от около пет години и в действителност не ни е известно абсолютно нищо за него — освен че е майстор магьосник, който е в съзаклятие с д-р Х.

— Имате ли някаква друга информация…

— Повече нищо не мога да ви разкрия — рязко го прекъсна Нейпиър, очевидно вече и без това разказал прекалено много. — Но ни съобщете, ако го откриете. Хм, Хакуърт, едва ли има тактичен начин да отворя тази тема. Известно ли ви е, че жена ви се е развела с вас?

— А, да — тихо отвърна Хакуърт. — Предполагам, че съм го знаел. — Но до този момент не го беше съзнавал.

— Тя прояви забележително разбиране за продължителното ви отсъствие — каза Нейпиър, — но в един момент стана очевидно, че подобно на всички барабанчици, вие сте имали изключително безразборни полови връзки.

— Откъде е разбрала?

— Ние я предупредихме.

— Моля?

— По-рано споменах, че открихме някои неща в кръвта ви. Тези хемокули са специално предназначени да се предават чрез обмен на телесни течности.

— Откъде знаете?

Нейпиър за първи път прояви нетърпение.

— За Бога, човече, ние знаем какво правим. Тези частици са имали две функции: да се разпространяват чрез обмен на телесни течности и да взаимодействат с всекиго от вас. Когато разбрахме, етиката ни налагаше да го съобщим на жена ви.

— Разбира се. Това е справедливо. Всъщност, благодаря ви — каза Хакуърт. — И не ми е трудно да разбера чувствата на Гуен, когато е научила, че съм споделял телесни течности с хиляди барабанчици.

— Не трябва да се упреквате — рече Нейпиър. — Пратихме хора да проучат нещата там долу.

— Наистина ли?

— Да. Барабанчиците нямат нищо против. Нашите хора съобщават, че барабанчиците се държат като насън. Доколкото си спомням, точният израз беше „слабо очертани граници на самоличност“. Във всеки случай, вашето поведение там долу не е било непременно морално прегрешение — вие не сте бил господар на ума си.

— Казахте, че тези частици взаимодействат помежду си, така ли?

— Всяка от тях съдържа някаква лостова логика и памет — поясни полковникът. — Когато се срещат in vivo или in vitro, частиците се свързват и като че ли за няколко секунди обменят информация. В повечето случаи се разделят и отдалечават. Понякога остават свързани доста време и протича изчислителна дейност — можем да го кажем, защото лостовата логика излъчва топлина. После се отделят. Понякога двете частици тръгват по отделни пътища, друг път едната от тях умира. Но другата винаги продължава.

Смисълът на последното изречение не убягна на Хакуърт.

— Барабанчиците само помежду си ли правят секс или…

— Това веднага се запитахме и ние — каза Нейпиър. — Отговорът е „не“. Те правят секс с много, много други хора. Всъщност имат публични домове във Ванкувър. Обслужват особено тълпите от Аеродрума и метрото. Преди няколко години влязоха в конфликт с установените публични домове, защото не искаха за услугите си почти никакви пари. Вдигнаха цените си само, за да запазят мира. Но не искат пари — какво биха могли да правят с тях?

Новата територия, в която беше навлязла принцеса Нел, бе най-голямата и сложна от всички Вълшебни кралства в „Буквара“. Като прелисти страниците назад, за да се върне на първата панорамна илюстрация, тя преброи седем големи замъка, кацнали на планинските върхове, и разбра, че ще трябва да ги посети всичките и да направи по нещо сложно във всеки един от тях, за да си върне единайсетте откраднати ключа и да се сдобие с онзи, който й беше останал.

Направи си чай и сандвичи и ги отнесе в кошница на ливадата, където обичаше да чете сред дивите цветя. Без самия управител Муър неговият дом бе меланхолично място, а откакто не го беше виждала вече имаше няколко седмици. През последните две години все по-често го викаха по служба и той изчезваше (както предполагаше тя) във вътрешността на Китай за по няколко дни, а после и седмици, за да се върне потиснат и изтощен и да намери уединение в уискито, което поглъщаше в изненадващо умерени количества, но в безумна концентрация, и в среднощните концерти с гайда, които събуждаха всички в Давтейл и дори неколцина с лек сън в анклава Нова Атлантида.

По време на пътуването си от лагера на Мишата армия до първия замък Нел трябваше да използва всичките си умения за живот на открито, придобити през годините на скитане из Отвъдната земя: сражава се с пума, успя да избяга от мечка, прекосяваше потоци, палеше огньове, вдигаше си заслони. Когато Нел доведе принцеса Нел при древните, покрити с мъх порти на първия замък, слънцето блестеше хоризонтално оттатък моравата и въздухът стана малко хладен. Нел се загърна в термогенен шал и включи термостата на температура откъм студената страна на приятното — беше открила, че прекалената топлина притъпява остротата на ума й. В кошницата имаше термос с горещ чай с мляко, а сандвичите щяха да почакат известно време.

Нел смътно знаеше, че името на замъка Тюринг е загатване — бе разбрала нещичко за него в Академията на госпожица Матисън. Беше свързан с компютри. Можеше да се обърне към страниците на Енциклопедията и веднага да провери, но се бе научила да оставя „Буквара“ да разказва историята по своя си начин. Очевидно воините не бяха мъже в брони, а просто навиващи се кукли и навярно същото се отнасяше за самия херцог на Тюринг.

След кратък и не много интересен разговор, по време на който принцеса Нел неуспешно се опитваше да установи дали херцогът е човек, той безстрастно заяви, че завинаги я хвърля в подземната тъмница.

Такива неща вече не изненадваха и не смущаваха Нел, защото по време на връзката й с „Буквара“ се бяха случвали стотици пъти. Освен това още от първия ден, в който Харв й беше дал книгата, тя знаеше какъв ще е краят на историята. Просто разказът имаше много обрати и колкото по-внимателно го четеше, толкова повече разклонения откриваше.

— Принцеса Нел използва едно от вълшебните заклинания, на които я беше научила Пурпур, за да направи светлина — каза Нел.

Нел имаше идея какво да прави с веригата. Като започна от края, тя разгледа щифтовете и започна да отбелязва положенията им („Букварът“ винаги й позволяваше да драска по страниците, когато се налагаше). Правеше хоризонтални резки за щифтовете, успоредни на веригата, и вертикални за онези, които бяха перпендикулярни. Накрая се получи следният резултат:

Ако преброеше вертикалните резки и ги заместеше с числа, получаваше

и ако числата означаваха букви от азбуката, а хоризонталните резки разделяха буквите, и двойните хоризонтални резки разделяха думи, се получаваше следното:

Интересно послание, тъй като онзи гигант в бронята вече се беше представил и тя смяташе, че не е вероятно да й праща съобщения по този начин. Трябваше да е някой друг, който наричаше себе си херцог Тюринг — навярно истинско живо човешко същество.

Няколко години по-рано Нел би приела това. Но през последните години „Букварът“ бе станал много по-сложен отпреди, пълен със скрити капани, и тя вече не можеше да прави удобни и лесни предположения. Също толкова вероятно беше веригата да е спусната право от самата тронна зала и поради някаква необяснима причина механичният херцог да се опитва да я измами. Затова, макар че с радост щеше да отвърне на такова съобщение, Нел възнамеряваше да възприеме предпазлив подход, докато установи дали изпращачът му е човек или механично създание.

Следващата част от съобщението гласеше:

Нел започна да върти щифтовете и промени съобщението на онзи, който наричаше себе си херцог, с АЗ СЪМ ПРИНЦЕСА НЕЛ ЗАЩО МЕ ЗАТВОРИ. После дръпна веригата и след малко тя започна да се изтегля от килията й. Няколко минути по-късно получи следното съобщение:

последвано от указания как да използва по-сбита система от щифтове, за да представя числа и как да превръща числата в букви и препинателни знаци. После херцогът предаде:

Нел отговори:

Херцогът каза:

Нощта отдавна се бе спуснала над моравата. Нел затвори „Буквара“, взе кошницата си и се прибра вкъщи.

Тя остана до късно с „Буквара“, също както правеше като малка, когато в резултат на следващата сутрин закъсня за черква. Казаха специална молитва за госпожица Матисън, която си бе останала вкъщи и се говореше, че не се чувствала добре. След службата Нел я посети за няколко минути, после се върна право у дома си и отново потъна в „Буквара“.

Зае се едновременно с два проблема. Първо, трябваше да разбере как работи ключалката на вратата. Второ, трябваше да открие дали онзи, който й пращаше съобщенията, е човек или машина. Ако успееше да се увери, че е човек, можеше да го помоли да й помогне с ключалката, но дотогава щеше да пази намеренията си в тайна.

Ключалката имаше само няколко части, които Нел можеше да види: манивелата, езичето и два месингови цилиндъра в горната част, върху който бяха врязани цифри от 0 до 9, така че като се въртяха в различни посоки, можеха да показват числа от 00 до 99. Когато манивелата се въртеше, тези цилиндри се намираха в почти постоянно движение.

Числото отгоре се променяше с всяка брънка, която влезеше в механизма, и очевидно определяше какво ще направи ключалката. Нел бе научила например, че ако числото е 09 и ако следващата брънка от веригата е във вертикално положение (което херцогът определяше като едно), цилиндрите ще се завъртят и ще променят числото на 23. Но ако следващата цифра бе 0 (както херцогът определяше брънките с хоризонтални щифтове), цилиндрите се променяха на 03. Но това не беше всичко: в този случай поради някаква причина механизмът обръщаше посоката, в която се движеше веригата и превърташе щифта от 0 на 1. Тоест, освен да разчита веригата, ключалката можеше и да пише по нея.

От разговора с херцога Нел научи, че числата на цилиндрите са свързани с определени положения. Отначало не знаеше връзката между положенията и затова безцелно минаваше от едно на друго, като си водеше бележки. Скоро получи таблица с 32 различни положения, която показваше как ключалката реагира на цифрите от 0 до 9, когато е във всяко от тях. Трябваше й известно време да попълни всички празни графи в таблицата, защото някои от положенията можеха да се получат само като се накараше механизмът да пише по веригата определени поредици от единици и нули.

От тези единици и нули щеше да полудее, ако не бяха честите обаждания на херцога, който очевидно нямаше какво друго да прави, освен да й праща съобщения. Всичко това продължи две седмици и Нел бавно, но сигурно напредваше.

— Трябва да се научиш да работиш с ключалката на вратата си — каза херцогът. — Това ще ти позволи да избягаш и да дойдеш да ме освободиш. Аз ще ти давам указания.

Единствената тема, на която той искаше да разговаря, беше техниката и това не можеше да помогне на Нел да разбере дали е човек или машина.

— Защо не отключите собствената си врата — отвърна тя, — и не дойдете вие да ме освободите? Аз съм само клето, безпомощно момиче, сам-самичко на света и съм толкова уплашена и самотна, а вие очевидно сте смел — историята ви наистина е романтична и аз нямам търпение да видя как ще свърши сега, когато съдбите ни се свързаха.

— Машините поставиха на вратата ми специална ключалка, а не Тюрингов механизъм — поясни херцогът.

— Опишете ми как изглеждате — написа Нел.

— Страхувам се, че в мен няма нищо особено — отвърна херцогът. — Ами ти?

— Малко по-висока съм от средния ръст, с блестящи зелени очи, гарваново черна коса, падаща на лъскави вълни до кръста ми, освен ако не я вдигна нагоре, за да подчертая високите си скули и пълни устни. С тесен кръст, дръзка гръд и дълги крака. Алабастровата ми кожа силно се изчервява, когато се развълнувам от нещо, а това се случва често.

— Описанието ти ми напомня за покойната ми жена, Бог да даде покой на душата й.

— Разкажете ми за жена си.

— Темата ме изпълва с такава неизразима скръб, че не мога да пиша за това. А сега, хайде да поработим по Тюринговия механизъм.

Тъй като опитът й да въздейства на чувствата му завърши с неуспех, Нел започна с нещо друго: правеше се на глупава. Рано или късно херцогът щеше да се раздразни. Но той винаги се държеше с нея ужасно търпеливо, дори след двайсетото повторение на „Можете ли пак да ми го обясните с други думи? Все още не мога да го разбера“. Естествено, доколкото знаеше Нел, той се намираше някъде високо, почукваше по стената с окървавени пръсти и просто се преструваше на търпелив. Човек, заключен в кула години наред, би трябвало да се е научил на безкрайно търпение.

Тя се опита да му пише поезия. Той й отвръщаше с блестящи рецензии, но отклони предложението й да й прати свои стихове, като каза, че начинът им на общуване не е достатъчно подходящ за това.

На двайсетия й ден в тъмницата принцеса Нел най-после успя да отключи вратата. Вместо незабавно да избяга, тя отново се заключи и седна да обмисли следващия си ход.

Ако херцогът беше човек, трябваше да му съобщи, за да обмислят бягството си. Ако бе машина, това щеше да доведе до неприятности. Трябваше да определи самоличността му преди да направи следващия си ход.

Нел му прати ново стихотворение:

Отговорът дойде прекалено бързо и беше същият, както винаги:

— Наистина завиждам на умението ти да използваш думите. А сега, ако не възразяваш, да насочим вниманието си към вътрешността на Тюринговия механизъм.

Тя го бе изразила толкова явно, колкото смееше, а херцогът пак не беше схванал посланието. Трябваше да е машина.

Защо се опитваше да я измами?

Очевидно механичният херцог желаеше тя да научи какво представляват Тюринговите машини. Тоест, ако машината изобщо можеше да желае нещо.

В програмирането на херцога нещо трябваше да не е наред. Той го знаеше и се нуждаеше от човек, който да го поправи.

Когато Нел разбра всичко това, останалата част от историята за замъка Тюринг бързо се разви от само себе си. Тя се изплъзна от килията и тайно проучи замъка. Воините рядко я забелязваха и когато я виждаха, не бяха в състояние да импровизират — трябваше да се връщат при херцога, за да променя програмите им. Накрая принцеса Нел стигна до стая под вятърната мелница, в която имаше нещо като превключвателен механизъм, и успя да изключи Оста. Няколко часа по-късно пружините в гърбовете на войниците се развиха и всички те спряха на място. Целият замък замръзна, сякаш го бе омагьосала.

Сега вече можеше да обикаля спокойно. Тя отвори трона на херцога и откри под него Тюрингов механизъм. От двете му страни имаше тесни дупки, спускащи се право надолу през пода и в земята, докъдето стигаше лъчът на фенерчето й. Веригата, съдържаща програмата на херцога, висеше от двете страни в тези дупки. Нел се опита да хвърли вътре камъни и не успя да чуе как достигат дъното — веригата трябваше да е безкрайно дълга.

Високо в една от кулите на замъка принцеса Нел откри скелет, седнал на стол, прегърбен над отрупана с книги маса, Мишки, насекоми и птици бяха изяли плътта, но по масата все още имаше останки от сива коса и мустаци. Около шийните прешлени беше увита златна верига, носеща печат с буквата „Т“.

Тя прекара известно време в ровене из книгите на херцога. Повечето бяха тетрадки, в които е трябвало да скицира бъдещите си изобретения. Имаше планове за цели армии от Тюрингови машини, замислени така, че да се движат успоредно, както и за вериги, които можеха да се включват на повече от две положения, а също за механизми, способни да четат и пишат по двуизмерни, вместо по едноизмерни пластове вериги, и за триизмерна Тюрингова решетка, оформена като куб със страна километър и половина, през която да се движи Тюрингова машина.

Независимо колко се усложняваха изобретенията му, херцогът винаги намираше начин да симулира поведението им, като вкарва достатъчно дълга верига в някоя от традиционните Тюрингови машини. С други думи, макар че работеха по-бързо от първоначалния модел, успоредните и многоизмерните механизми всъщност не вършеха нищо различно.

Един следобед Нел седеше на любимата си морава и четеше за тези неща в „Буквара“, когато от гората се появи вихрогон без ездач и се спусна право към нея. Само по себе си, това не бе толкова необичайно — вихрогоните бяха достатъчно интелигентни, за да ги пращат да търсят определени хора. Но рядко ги пращаха да търсят Нел.

Вихрогонът галопираше към нея с пълна скорост, после рязко заби копита само на няколко крачки от Нел — номер, който лесно можеше да изпълни без ездач на гърба. Носеше писмо, написано от ръката на госпожица Ужасян: „Нел, моля те, ела незабавно. Госпожица Матисън помоли да присъстваш и няма време“.

Нел не се поколеба. Тя събра вещите си, напъха ги в малкото багажно отделение на коня и го яхна.

— Давай! — каза Нел. После се намести добре, стисна дръжките и прибави: — Неограничена скорост. — Секунди по-късно вихрогонът изминаваше разстоянията между дърветата с бързината на леопард.

От начина, по който минаваха тръбите, Нел предположи, че госпожица Матисън е включена в Захранването по два-три различни начина, макар че всичко дискретно беше скрито под многобройни одеяла, натрупани върху тялото й като въздушни пластове торта. Виждаха се само лицето и ръцете й и това за първи път от запознанството им напомни на Нел колко стара е всъщност госпожица Матисън. Силната й личност правеше сляпа и нея, и всички останали момичета за очевидните доказателства за възрастта й.

— Моля ви, оставете ни сами, госпожице Ужасян — каза госпожица Матисън и госпожица Ужасян предпазливо отстъпи назад, като по пътя си хвърляше неохотни и укорителни погледи.

Нел седна на ръба на леглото и внимателно вдигна едната ръка на госпожица Матисън от юргана, сякаш бе хербаризирано листо от някакво рядко дърво.

— Нел — заговори госпожица Матисън, — не губи последните ми няколко останали мига с любезности.

— О, госпожице Матисън… — започна Нел, но очите на старата дама се разшириха и тя отправи на Нел характерен поглед, упражняван през много десетилетия в класната стая, който все още не беше загубил способността си да въдворява тишина.

— Помолих да дойдеш тук, защото си любимата ми ученичка. Не! Не казвай нищо — спря я госпожица Матисън, когато Нел наведе лицето си към нея. Очите й бяха пълни със сълзи. — Учителите не би трябвало да имат любимци, но аз наближавам момента, в който трябва да изповядам всичките си грехове, така че слушай.

Зная, че имаш тайна, Нел, макар че не мога да си представя каква, зная също, че тайната ти те е направила различна от която и да е друга моя ученичка. Чудя се, какво мислиш да правиш с живота си, когато напуснеш тази Академия и навлезеш в света, както съвсем скоро трябва да стане?

— Ще положа Клетвата, разбира се, веднага щом стана на необходимата възраст. Предполагам, че също ще трябва да изучавам изкуството на програмирането и как се правят интерактиви. Някой ден, разбира се, след като стана една от поданичките на Нейно величество, бих искала да си намеря добър съпруг и може би да отгледам деца…

— О, я стига — прекъсна я госпожица Матисън. — Ти си млада жена — разбира се, че мислиш дали да имаш деца — всяка млада жена мисли за това. Не ми остава много време, Нел, и трябва да свършим с онова, по което приличаш на всички други момичета, и да се съсредоточим върху разликите.

В този момент старата дама с изненадваща сила стисна ръката на Нел и леко повдигна глава от възглавницата. Многобройните бръчки по челото й станаха по-дълбоки и тъмните й очи напрегнато заблестяха.

— Съдбата ти е белязана по някакъв начин, Нел. Зная го още от деня, в който лорд Финкъл-Макгроу дойде при мен и ме помоли да те приема — дрипаво отрепско момиченце — в Академията си.

Можеш да се опитваш да се държиш като всички — ние се опитахме да те направим като всички — можеш да се преструваш, че си като всички, ако настояваш, можеш даже да положиш Клетвата, — но всичко това е лъжа. Ти си различна.

Тези думи разтърсиха Нел като внезапен студен вятър, носещ чист планински въздух, и отнесоха приспивния облак на сантименталността. Сега тя стоеше разкрита и изключително уязвима. Но това не й бе неприятно.

— Предлагате ми да напусна гръдта на племето, което ме осинови, така ли?

— Предлагам ти да си една от малцината, които са над племената. Освен това вече определено не се нуждаеш от каквато и да е гръд — отвърна госпожица Матисън. — След време ще разбереш, че това племе е също толкова добро, колкото всяко останало — всъщност, по-добро от повечето. — Госпожица Матисън дълбоко въздъхна и като че ли се разтвори в завивките си. — Не ми остава много. Затова ме целуни и върви по пътя си, момиче.

Нел се наведе и притисна устни към бузата на госпожица Матисън, която изглеждаше съсухрена, но се оказа изненадващо мека. После, тъй като не искаше да си тръгне толкова изведнъж, тя обърна глава и за няколко секунди я отпусна на гърдите на госпожица Матисън. Старицата немощно я погали по косата.

— Сбогом, госпожице Матисън — каза Нел. — Никога няма да ви забравя.

— Нито пък аз — промълви госпожица Матисън, — макар да признавам, че това не означава много нещо.

Пред дома на управителя Муър здраво стоеше много голям вихрогон, подобен на кръстоска между першерон и малък слон. Това беше най-мръсното нещо, което Нел бе виждала през живота си — дори само покриващата го мърсотия трябва да тежеше стотици килограми и миришеше на екскременти и застояла вода. В ставата между две съседни плочки на бронята се беше заклещила вейка от черница с листа и няколко плода, а от глезените му се нижеха дълги клонки равнец.

Управителят седеше насред бамбуковата си горичка, обгърнат в броня на хоплит, също толкова покрит с мърсотия, която го правеше двойно по-голям и голата му глава изглеждаше абсурдно малка на фона на огромното му тяло. Беше свалил шлема си и го бе захвърлил в езерото, където плаваше като изкормен корпус на дреднаут. Управителят изглеждаше много изтощен и зяпаше с празен поглед без да премигва към някаква лиана, която бавно, но неумолимо изтласкваше глицинията. Веднага щом видя изражението на лицето му, Нел му направи чай и му го донесе. Муър протегна към малката алабастрова чаша бронираните си ръкавици, които биха могли да смачкат камък, все едно че е изсъхнал хляб. Вътрешността на дебелите цеви на оръжията, вградени в бронята му, бяха покрити със сажди. Той пое чашата от ръцете на Нел с точността на робот-хирург, но не я вдигна към устните си. Навярно се страхуваше, че от изтощение може да блъсне порцелана в зъбите си или дори да се самообезглави. Очевидно се успокояваше просто като държи чашата и гледа към парата, издигаща се от повърхността на чая. Ноздрите му се разшириха веднъж, после още един път.

— Дарджийлинг7 — каза той. — Подходящо име. Винаги съм си мислил за Индия като за по-цивилизовано място от Китай. Сега трябва да изхвърля всички видове китайски чай. Време е да премина на индийски. — Той се подсмихна.

Бели следи от засъхнала сол се спускаха от ъгълчетата на очите към косата му. Дълго време беше яздил с шлем на главата. На Нел й се искаше да е можела да види управителя да се носи из Китай на бойния си вихрогон.

— За последен път се оттеглих — поясни той и кимна по посока на Китай. — Свърших малко консултантска работа за един господин там. Сложна личност. Вече е мъртъв. Имаше много лица, но сега ще остане в историята като поредния проклет китайски воин, който не е постигнал успех. Забележително е, мила — каза той и за първи път погледна към Нел, — колко много пари можеш да спечелиш като отблъскваш прилива. Накрая трябва да се измъкнеш, докато още можеш. Не е много достойно, но пък предполагам, че консултантите нямат достойнство.

Нел не можеше да си представи, че управителят Муър иска подробно да разговаря за последните събития, затова промени темата.

— Мисля, че най-после разбрах какво се опитвахте да ми кажете преди няколко години за това какво е да си интелигентен — рече тя.

Управителят мигновено просия.

— Радвам се да го чуя.

— Викитата имат сложен морален кодекс. Развил се е от моралната низост на предишни поколения, също както първите викторианци са били предхождани от джорджианци и периода на Регентството. Представителите на старата гвардия вярват в този кодекс, тъй като са стигнали до него със собствен опит. Те възпитават й децата си да вярват в този кодекс… — но децата им вярват в него поради съвсем различни причини.

— Вярват в него — отвърна управителят, — защото са научени да вярват в него.

— Да. Някои от тях изобщо не му се противопоставят — превръщат се в ограничени хора, които могат да ти кажат в какво вярват, но не и защо. Други виждат лицемерието на обществото и се разбунтуват — като Елизабет Финкъл-Макгроу.

— По кой път възнамеряваш да поемеш ти, Нел? — заинтригуван попита управителят. — По пътя на съглашенството или на бунта?

— По нито един. И двата са ограничени — те са само за хората, които не могат да се справят с противоречията и двусмислиците.

— О! Отлично! — възкликна управителят. Сякаш за да подчертае думите си, той удари по земята със свободната си ръка и вдигна дъжд от искри.

— Подозирам, че тъй като е интелигентен, лорд Финкъл-Макгроу вижда цялото лицемерие на обществото, но въпреки това държи на принципите му, защото като цяло така е най-добре. Подозирам също, че се е тревожил как най-добре да внуши тази позиция на младите хора, които не могат да разберат като него историческите й основания — този факт обяснява защо се интересува от мен. „Букварът“ може да е бил негова идея — първи опит систематично да започне да действа в тази насока.

— Графът внимателно разиграва картите си — отвърна управителят Муър, — и затова не мога да кажа дали предположенията ти са верни. Но признавам, че са логични.

— Благодаря ви.

— Какво възнамеряваш да правиш сега, когато сглоби всички късчета от мозайката? Още няколко години образование и лустро ще ти позволят да положиш Клетвата.

— Аз, разбира се, съзнавам, че имам благоприятни перспективи в Атлантската филозона — каза Нел, — но мисля, че за мен няма да е подходящо да тръгна по правия, тесен път! Сега заминавам за Китай, за да търся щастието си.

— Е — рече управителят Муър, — пази се от „Юмруците“. — Погледът му заблужда към очуканата му, мръсна броня и се насочи към плаващия шлем. — Те вече идват.

Най-добрите изследователи като Бъртън бяха полагали всички усилия, за да се слеят с околните. В този дух Нел спря при един обществен синтетичен компилатор, свали дългата си рокля и си избра нови дрехи — тъмносин, прилепнал по тялото гащеризон с пулсиращ, оранжев надпис, гласящ „СЛУЧВАТ СЕ ГАДОСТИ“. Тя размени старите си дрехи за чифт енергийни кънки и после се насочи право към Високото шосе. То се издигаше над земята в продължение на няколко километра и после в краката й се появи Икономическата зона Пудонг, а след това и Шанхай. Нел внезапно започна да набира скорост и трябваше да изключи енергията на кънките. Сега минаваше над оризищата. Вече беше сама в Китай.

Атлантида/Сиатъл беше проектиран като малък и практичен град — тесните, лъкатушещи протоци на пролива Пюджит, вече пълни с естествени острови, не оставяха много място за изкуствени. Затова го бяха направили дълъг, успореден на теченията и доста оскъден на паркове, морави, полета, ферми и провинциални имения. Голямата част от района на Сиатъл все още бе достатъчно богата и цивилизована и новите атланти не възразяваха да живеят там, а малките викториански мини-имения, особено на изток от езерото, бяха пръснати из усойните гористи царства на софтуерните ханове. Гуен и Фиона бяха наели къща в един от тези райони.

Тези малки анклави на Нова Атлантида изпъкваха от околната гора по същия начин, по който викарият в утринно палто и твърда яка би се отличавал в пещерата на барабанчиците. Преобладаващата архитектура сред онези, които не бяха възприели неовикторианските принципи, беше подземна, сякаш тези хора някак се срамуваха от собствената си човечност и не можеха да отсекат дори няколко от огромните ели, монотонно покриващи склоновете към замръзналия хребет на Каскадите. Полузаровените в земята сгради не бяха истински къщи, а отделни модули, пръснати тук-там и свързани с галерии или тунели. Залепени правилно един за друг или издигнати на възвишения, тези модули можеха да образуват стабилна къща, но за Хакуърт, който яздеше из областта на път към семейството си, всичко това беше потискащо и смущаващо. Десетте години сред барабанчиците не бяха променили неовикторианския му естетизъм. Не можеше да каже къде свършва едната къща и къде започва другата — всички те бяха свързани помежду си като неврони в мозък.

Въображението му като че ли отново овладяваше зрителната му кора — вече не можеше да вижда елите, а само аксони и дендрити, увиснали в черно триизмерно пространство, пакети от лостова логика, маневрираща сред тях като космически сонди, срещащи се и сливащи се сред нервните влакна.

Беше прекалено агресивно за бленуване и прекалено абстрактно за халюциниране. Мислите му се проясниха едва когато лицето му бе облъхнато от студена влага. Той отвори очи и разбра, че Похитител е спрял след излизането си от дърветата на покрит с мъх хребет. Под него се виждаше скалиста котловина с няколко настлани с камъни улици, зелен парк, покрит с червени гераниуми, черква с остър бял връх, варосани четириетажни джорджиански сгради, заобиколени с черни огради от ковано желязо. Защитната мрежа бе рядка и слаба — софтуерните ханове бяха поне също толкова добри в тези неща, колкото специалистите на Нейно величество и затова анклавите на Нова Атлантида в този район можеха да разчитат на съседите си да поемат на раменете си голяма част от този товар.

Похитител внимателно се спусна по стръмния склон, докато Хакуърт гледаше към малкия анклав и си мислеше колко познат му се струва. След напускането на барабанчиците не бяха минавали и десет минути без да изпита усещане за това, че вече е преживял тези неща и сега това чувство бе особено силно. Навярно се дължеше на факта, че до известна степен всички селища на Нова Атлантида си приличаха. Но той подозираше, че някак си е виждал това място по време на контактите си с Фиона през годините.

Прозвучаха един-два удара на камбана и от училището с куполовиден покрив започнаха да излизат момичета в карирани униформени поли. Хакуърт знаеше, че това е училището на Фиона и че тя не е съвсем щастлива там. След като ученичките се отдалечиха, той вкара Похитител в училищния двор и започна да обикаля около сградата, като надничаше през прозорците. Бързо откри дъщеря си, седнала на една от масите в библиотеката приведена над книга, очевидно някаква форма на наказание.

Ужасно му се искаше да влезе вътре и да я прегърне, защото знаеше, че е прекарала много мъчителни часове и че е самотна. Но се намираше в Нова Атлантида и трябваше да съблюдава определени норми на поведение. Всяко нещо с времето си.

Къщата на Гуендолин се намираше само на няколко пресечки. Хакуърт натисна звънеца, решен да спазва всички формалности, тъй като сега идваше като непознат.

— Мога ли да попитам с какво е свързано посещението ви? — попита прислужницата, когато Хакуърт постави визитката си върху подноса. Той не харесваше тази жена, която се наричаше Амилия, защото не я харесваше Фиона, а Фиона не я харесваше, защото Гуен й бе дала известна власт в къщата и Амилия обичаше да я упражнява.

Все пак се опита да не се обърква и се зачуди как е възможно да знае всички тези неща.

— Бизнес — любезно каза Хакуърт. — Семеен бизнес.

Амилия беше стигнала до средата на стълбите, когато погледът й най-после се спря на визитката му. Тя едва не изпусна подноса и трябваше да се хване за перилата с една ръка, за да не загуби равновесие. Прислужницата замръзна на място за няколко секунди, като се опитваше да устои на изкушението да се обърне и накрая му се поддаде. Лицето й изразяваше омраза, примесена с очарованост.

— Моля, изпълнете задълженията си — настоя Хакуърт, — и престанете с вулгарния драматизъм.

Унилата Амилия светкавично се изкачи по стълбите с картичката му. Последва продължителен приглушен смут. Няколко минути по-късно прислужницата се върна долу и го въведе в гостната. Хакуърт забеляза, че по време на отсъствието му Гуендолин е успяла да довърши дългосрочната стратегия за закупуване на мебели, над чието разработване бе прекарала толкова много време през първите години на брака им. Съпругите и вдовиците на тайните агенти от Протоколната служба могат да разчитат, че за тях ще полагат сериозни грижи и Гуен не бе оставила заплатата му да събира праха.

Бившата му жена предпазливо се спусна по стълбите и постоя около минута пред матовите врати на гостната, като надничаше към него през тънките завеси. Накрая влезе, без да среща погледа му, и седна на отдалечен стол.

— Здравейте, господин Хакуърт — каза тя.

— Госпожо Хакуърт. Или пак сте госпожица Лойд?

— Да.

— О, това ще ме затрудни. — Когато чу името госпожица Лойд, Хакуърт си помисли за времето, когато я беше ухажвал.

Поседяха заедно около минута в мълчание, вслушвайки се в тракането на големия часовник.

— Добре — заговори той, — няма да ви обременявам с обяснения за смекчаващи вината обстоятелства, както не искам и прошката ви. Честно казано, не съм сигурен, че я заслужавам.

— Благодаря ви.

— Бих искал да знаете, госпожице Лойд, че съчувствам на постъпките, които сте направили, за да получите развод и в това отношение не изпитвам никакви съжаления.

— Добре.

— Трябва също да знаете, че каквото и да е било, колкото и да е било непростимо, поведението ми не е било мотивирано от опит да отхвърля вас или брака ни. Всъщност, то изобщо не се е отразило на вас, а по-скоро на мен.

— Благодаря ви, че изяснихте този въпрос.

— Съзнавам, че колкото и да са искрени, всичките ми надежди да подновим предишната си връзка са безплодни и затова днес няма да ви безпокоя.

— Не мога да изразя колко съм облекчена, че разбирате положението.

— Бих искал обаче да съм от полза за вас с Фиона и да ви помогна да преодолеете затрудненията си.

— Много сте любезен. Ще ви дам визитката на адвоката си.

— И, разбира се, с нетърпение очаквам отново да установя някакви връзки с дъщеря си.

Този разговор, който до момента вървеше гладко като машина, сега се отклони от трасето си. Гуендолин почервеня и се вцепени.

— Ти… ти, копеле мръсно.

Предната врата се отвори. С учебници в ръце, Фиона влезе във фоайето. Амилия незабавно я пресрещна и я завъртя с гръб към вратите на фоайето, като препречваше погледа й и тихо и ядосано й говореше.

Хакуърт чу гласа на дъщеря си. Имаше прелестен глас, дрезгав алт, и той би го познал навсякъде.

— Недей да ме лъжеш, познах вихрогона му! — извика тя, най-после изблъска Амилия от пътя си и се втурна в гостната, стройна, несръчна и красива, самото въплъщение на радостта. Фиона направи две крачки по ориенталския килим и се хвърли в обятията на баща си, където остана няколко минути, избухвайки ту в сълзи, ту в смях.

Гуен трябваше да бъде изведена от стаята от Амилия, която моментално се върна и застана наблизо, сключила ръце зад гърба си като войник на пост, без да пропуска нито едно движение на Хакуърт. Той не можеше да си представи какво подозира, че е в състояние да направи — може би кръвосмешение в салона? Но нямаше смисъл да разваля момента, като си мисли за такива неща, затова просто изхвърли прислужницата от ума си.

Баща и дъщеря имаха възможност да разговарят четвърт час, всъщност само да изреждат теми за бъдещи разговори. После Гуен възстанови самообладанието си достатъчно, за да се върне в гостната и двете с Амилия застанаха рамо до рамо, потрепервайки в синхронен резонанс, докато накрая Гуен не се обади:

— Фиона, когато ти нахлу тук, ние с твоя… баща… тъкмо провеждахме много сериозно обсъждане. Моля те, остави ни насаме за няколко минути.

Макар и неохотно, Фиона се подчини. Гуен зае предишното си място и Амилия излезе навън. Хакуърт забеляза, че жена му е донесла някакви документи, подлепени с червена лепенка.

— Това са документите, уреждащи условията на развода ни, включително онези, които се отнасят до Фиона — обясни тя. — Страхувам се, че вие вече ги нарушавате. Разбира се, това може да ви се прости, тъй като нямахте адрес, за да ви пратим тази информация. Излишно е да казвам, че е задължително да се запознаете с тези документи, преди отново да почукате на вратата ми.

— Естествено — отвърна Хакуърт. — Благодаря ви, че сте ми ги запазили.

— Ако обичате да напуснете този дом…

— Разбира се. Приятен ден — кимна Хакуърт, взе документите от треперещата ръка на Гуен и енергично си тръгна. Малко се изненада, когато чу Амилия да го вика от вратата.

— Господин Хакуърт. Госпожица Лойд иска да знае дали вече сте установили местожителството си, за да ви прати личните вещи.

— Все още не — каза Хакуърт. — В движение съм.

Амилия просия.

— В движение накъде?

— А, всъщност не зная — рече Хакуърт. С периферното си зрение зърна движение и видя Фиона на един от прозорците на втория етаж. Сваляше резетата. — В момента съм в нещо като търсене.

— Търсене на какво, господин Хакуърт?

— Не мога точно да ви кажа. Нали знаете, строго секретно и така нататък. Свързано е с един алхимик. Кой знае, възможно е преди всичко да свърши да се появят също вълшебници и таласъми. С удоволствие ще ви разкажа, щом се върна. Дотогава, бъдете любезна, помолете госпожица Лойд още малко да запази личните ми вещи. Навярно няма да ми трябват повече от десет години.

С тези думи Хакуърт пришпори Похитител и пое с извънредно решителна крачка.

Фиона караше велосипед с робоколела. Тя догони баща си точно преди да е стигнал до охранителната мрежа. Майка й и Амилия се бяха материализирали на една пресечка зад тях в автомобил и внезапното чувство за опасност накара Фиона да скочи от седлото на велосипеда си върху задницата на Похитител, като каубой от филм, който сменя конете си в движение. Полите й не бяха пригодени за каубойски маневри и се вдигнаха нагоре. Накрая момичето увисна върху гърба на вихрогона като чувал боб, стиснало с една ръка рудиментарния израстък, където би трябвало да е опашката му, ако беше кон, а с другата прегърнало баща си през кръста.

— Обичам те, майко! — извика Фиона, докато излизаха през мрежата извън юрисдикцията на семейното право на Нова Атлантида. — Не мога да кажа същото за теб, Амилия! Но скоро ще се върна, не се тревожете за мен! Довиждане! — И после папратите и мъглата зад тях се затвориха, и двамата останаха сами в дълбоката гора.

Карл положи Клетвата в Уестминстърското абатство в изненадващо приятен ден през април и после отиде да се поразходи край реката, без да се отправя прекалено направо за приема, уреден в негова чест в „Хопкинс тиътър“ край Лестър Скуеър. Макар и без педомотив, той вървеше със същата скорост, с която мнозина наоколо тичаха за здраве. Още от първото си идване в Лондон като недохранен театрален студент предпочиташе да ходи пеш. Особено разходката край кея, където другите пешеходци бяха сравнително малко, му даваше възможност да пуши големи стари автентични пури или понякога лула с тютюн от шипки. Фактът, че е викторианец, не означаваше, че трябва да се отказва от особеностите си, всъщност тъкмо обратното. Докато минаваше покрай стария, покрит с дупки от шрапнели Обелиск на Клеопатра, обвит в напомнящия на комета ореол на собствения си гъст дим, той си мислеше, че това може да започне да му харесва.

Край перилата стоеше господин с цилиндър, който безизразно гледаше към водата. Когато се приближи, Карл видя, че това е лорд Алегзандър Чънг-Сик Финкъл-Макгроу, който по време на кинофонен разговор един-два дни по-рано беше казал, че в близко бъдеще би искал лично да се срещне с него.

Спомнил си за новата си племенна връзка, Карл Холивуд свали шапка и се поклони. Финкъл-Макгроу разсеяно отвърна на поздрава.

— Моля ви, приемете най-искрените ми поздравления, господин Холивуд. Добре дошъл във филозоната.

— Благодаря ви.

— Съжалявам, че нямах възможност да присъствам на някое от представленията ви в „Хопкинс“ — приятелите ми ви обсипаха с комплименти.

— Приятелите ви са извънредно любезни — отвърна Карл Холивуд. Той все още не бе съвсем уверен в познанията си по етикета. Да приеме комплимента едно към едно щеше да е самохвално, но да намекне, че приятелите на Негова светлост са некомпетентни театрални критици едва ли беше подходящо. Той се спря на не толкова опасното обвинение, че тези приятели страдат от излишна доброта.

Финкъл-Макгроу се отдръпна от парапета и тръгна край реката, като поддържаше доста енергична крачка за човек на неговата възраст.

— Бих казал, че вие сте много ценно попълнение за нашата филозона, която, колкото и да е блестяща в областта на търговията и науката, се нуждае от повече хора на изкуството.

Тъй като не искаше да се присъединява към критиката на племето, което току-що бе положил тържествена Клетва да поддържа, Карл прехапа устни и се замисли какво би могъл да отговори.

Финкъл-Макгроу продължи:

— Смятате ли, че не сме в състояние да насърчаваме собствените си деца към изкуствата или да привличаме достатъчно хора като вас, а може би и двете неща?

— При цялото ми уважение, Ваша милост, не съм непременно съгласен с думите ви. Нова Атлантида има много големи хора на изкуството.

— О, я стига. Защо всички те идват отвън, като вас? Всъщност, господин Холивуд, щяхте ли изобщо да положите Клетвата, ако не беше славата ви на театрален продуцент?

— Струва ми се, че предпочитам да тълкувам въпроса ви като част от диалог на Сократ за мое назидание — предпазливо отвърна Карл Холивуд, — а не като проява на неискреност от моя страна. В действителност, точно преди да ви срещна, аз се наслаждавах на пурата си, разглеждах Лондон и си мислех колко добре ми подхожда всичко това.

— Подхожда ви, защото вече сте на известна възраст. Постигнали сте успех и сте прочут. Дрипавият бохемски живот е спрял да ви привлича. Но щяхте ли да бъдете в сегашното си положение, ако не бяхте водили този живот като по-млад?

— Щом споменавате за това — отвърна Карл, — съгласен съм, че в бъдеще бихме могли да се опитаме да осигурим за млади бохеми…

— Няма да се получи — прекъсна го Финкъл-Макгроу. — От години си мисля за това. Имах същата идея: да организирам тематичен парк за млади бохеми, пръснат във всички по-големи градове, в който младите атлантяни да могат да се събират и да вилнеят, когато са в настроение. Идеята обаче не е осъществима. Господин Холивуд, през последните десетина години посветих толкова много усилия за системното насърчаване на бунтарството.

— Наистина ли? Не се ли безпокоите, че вашите млади бунтари ще мигрират в други филозони?

Ако можеше да се целуне отзад, Карл Холивуд щеше да го направи, веднага щом довърши изречението. Бе забравил за неотдавнашното и широко обсъждано в пресата отстъпничество на Елизабет Финкъл-Макгроу в „Криптнет“. Но графът прие думите му спокойно.

— Някои от тях ще го направят, както показва случаят с моята внучка. Но какво всъщност означава прехвърлянето на такива млади личности в друга филозона? Това означава, че са надраснали младежкото лекомислие и вече не желаят да принадлежат на дадено племе, само защото това е пътят на най-слабо съпротивление — че са си изградили принципи и са загрижени за личната си самостоятелност. Накратко, това означава, че са се превърнали в достойни членове на Нова Атлантида веднага щом са стигнали до мъдрото разбиране, че това в крайна сметка е най-доброто от всички възможни племена.

— Вашата стратегия беше прекалено сложна, за да следвам мисълта ви. Благодаря ви за обяснението. Вие насърчавате бунтарството, защото смятате, че ще даде резултат, противоположен на онзи, който човек наивно може да очаква.

— Да. И в това се състои целият смисъл да си лорд на справедливостта, нали разбирате — да се грижиш за интересите на обществото като цяло, а не да рекламираш собствената си група. Във всеки случай, това ни навежда на въпроса за рекламата, който повдигнах в интерактивната секция на „Таймс“ и по време на последвалия ни кинофонен разговор.

— Да — отвърна Карл Холивуд, — вие търсите интерактори, участвали в проекта „Илюстриран буквар на младата дама“.

— „Букварът“ беше моя идея. Аз го поръчах. И платих интерактивните хонорари. Разбира се, поради начина, по който е организирана медийната система, няма как да определя самоличността на интеракторите, на които пращах хонорари — и оттук необходимостта от публична реклама.

— Ваша милост, веднага трябва да ви кажа — и щях да ви го кажа по кинофона, ако не бяхте настояли да отложим важния разговор за лична среща, — че самият аз не съм интерактирал в „Буквара“. Направи го моя приятелка. Когато видях рекламата, аз поех ангажимента да отговоря от нейно име.

— Научих, че интеракторите често били преследвани от прекалено агресивни техни почитатели — кимна Финкъл-Макгроу, — и затова разбирам защо сте избран за посредник в този случай. Искам да ви уверя, че мотивите ми са напълно почтени.

Лицето на Карл придоби обидено изражение.

— Ваша милост! Никога не бих допуснал обратното. Присвоявам си тази роля, не за да защитя въпросната млада дама от каквато и да е злонамереност от ваша страна, а просто защото обстоятелствата, в които е попаднала, я замесват с донякъде неприятен бизнес.

— Тогава моля ви, кажете ми каквото знаете за младата жена.

Карл накратко разказа на лорда на справедливостта за връзката на Миранда с „Буквара“.

Финкъл-Макгроу особено се интересуваше колко време прекарва Миранда в „Буквара“ всяка седмица.

— Ако изчисленията ви са дори само приблизително точни, тази млада жена трябва сама да е извършила поне девет десети от интерактирането, свързано с този екземпляр на „Буквара“.

— Този екземпляр ли? Искате да кажете, че има и други?

Финкъл-Макгроу мълчаливо повървя няколко секунди, после отвърна с по-тих глас:

— Общо са три екземпляра. Първият взе моята внучка — надявам се, ще оцените, че ви казвам това поверително. Вторият попадна у Фиона, дъщерята на майстора, който създаде „Буквара“. Третият отиде в Нел, малко отрепско момиченце.

Накратко, трите момичета реагираха съвсем различно. Елизабет е бунтовна и енергична и преди няколко години загуби интерес към „Буквара“. Фиона е умна, но потисната, класически маниакално-депресивен артистичен тип. От друга страна, Нел е най-обещаващата млада дама.

Направих анализ на читателските навици на момичетата, което беше много сложно заради присъщата секретност на медийната система. Заключенията обаче изхождат от сметките, които платихме за наемането на интерактори. Стана ясно, че в случая с Елизабет, интерактирането се извършва от стотици различни изпълнители. В случая с Фиона сметките бяха удивително ниски, защото голяма част от интерактирането се извършваше от човек, който не искаше пари за услугите си — навярно баща й. Но това е друга история. В случая с Нел, на практика цялото интерактиране се извършваше от един и същи човек.

— Звучи ми така — каза Карл, — сякаш приятелката ми е установила връзка с екземпляра на Нел…

— А оттук и с Нел — довърши лорд Финкъл-Макгроу.

— Мога ли да попитам защо желаете да се свържете с интерактора?

— Защото тя е основна част от онова, което става тук — отвърна лорд Финкъл-Макгроу, — а аз не го очаквах. Според първоначалния план, интеракторът не трябваше да е важен елемент.

— Тя го е направила — обясни Карл Холивуд, — като е жертвала кариерата и голяма част от живота си. Трябва да разберете, Ваша милост, че приятелката ми не е била само наставничка на Нел. Тя е станала нейна майка.

Тези думи като че ли поразиха лорд Финкъл-Макгроу. Той се олюля и известно време бавно крачеше покрай брега, потънал в размисъл.

— Преди няколко минути вие ме накарахте да смятам, че установяването на връзка с въпросния интерактор няма да е тривиален процес — с тих глас най-после каза той. — Тя вече не играе ли във вашата трупа?

— Преди няколко години си взе отпуска, за да се съсредоточи върху Нел и „Буквара“.

— Разбирам — кимна лордът на справедливостта, като леко подчерта думата и я превърна във възклицание. Беше развълнуван. — Господин Холивуд, надявам се, че няма да се обидите от неделикатността на въпроса ми дали тази отпуска е била платена.

— Ако се беше наложило, щях да платя. Но има друг спонсор.

— Друг спонсор — повтори Финкъл-Макгроу. Очевидно бе очарован и малко притеснен от използването на финансовия жаргон в този контекст.

— Сделката беше сравнително проста, каквито предполагам, са в основата си всички сделки — поясни Карл Холивуд. — Миранда искаше да открие Нел. Общоприетото мислене диктува, че това не е възможно. Има обаче някои, които твърдят, че може да се направи чрез несъзнателни, нерационални процеси. Съществува едно племе, наречено „барабанчиците“, което обикновено живее под водата…

— Известно ми е — прекъсна го лорд Финкъл-Макгроу.

— Преди няколко години Миранда отиде при барабанчиците — продължи Карл. — Влязла в партньорство. Другите й двама партньори били господин, когото познавам, също от театралния бизнес, и финансов спонсор.

— Какво се е надявал да получи от това спонсорът?

— По-добра връзка с колективното подсъзнание — отвърна Карл Холивуд. — Смятал е, че за развлекателната индустрия това ще е същото като философският камък за алхимията.

— А резултатите?

— Всички очакваме Миранда да се свърже с нас.

— Никаква вест ли нямате от нея?

— Само в сънищата си — каза Карл Холивуд.

Докато се пързаляше на запад, Нел можеше да зърне Шанхай само през вертикалните отвори между високите сгради на Икономическата зона Пудонг. Пудонг се издигаше от равнината на източния бряг на Хуанг Пу. Почти всички небостъргачи бяха от медиатронни строителни материали. Някои носеха модернизираните японски йероглифи, изпълнени в сложни цветови съчетания, но повечето надписи бяха с по-гъсто разположените, решителни йероглифи, използвани от китайците — огненочервени или черни на фон със същия цвят.

Англо-американците имаха своя Манхатън, японците си имаха Токио. Хонконг беше приятно място за работа, но като цяло имаше западняшки вид. Когато се бяха върнали в родината си, за да издигнат своя паметник на предприемачеството, отвъдокеанските китайци го бяха направили тук, при това по-голям, по-блестящ и несъмнено по-червен от който и да е друг град. Нанотехнологичната възможност за строеж на здрави постройки, които в същото време са по-леки от въздуха, се бе появила тъкмо навреме, когато всички последни оризища бяха изместени от огромни бетонни основи и над първото поколение от седемдесет-осемдесететажни сгради беше разцъфнал свод от леки постройки. Тази нова архитектура бе естествено голяма, елипсовидна и обикновено се състоеше от огромна, заобиколена с неон топка, набучена на шип, така че Пудонг беше по-голям и по-гъсто застроен на триста метра над земята, отколкото на равнището на улиците.

Гледката от върха на голямата арка на Високото шосе бе странно сплескана и бледа, сякаш цялата сцена бе втъкана в невероятно сложен брокат, оставен няколко десетилетия да събира прах и после закачен само на три метра пред Нел. Малко по-рано слънцето бе залязло и небето все още носеше оранжеви отблясъци, които помръкваха в лилав сумрак, разделен на неравномерни участъци от пет стълба дим, издигащ се право нагоре от хоризонта към тъмния небесен свод много километри на запад, някъде сред копринените и чаени райони между Шанхай и Съджоу.

Докато се спускаше по западния склон на арката и пресичаше крайбрежието на Китай, буреносният неонов облак над главата й постепенно я погълна и се разви в три измерения — а тя все още беше на няколко километра от него. Крайбрежните райони се състояха от безкрайни четири-пететажни бетонни блокове, които изглеждаха по-древни от Великата стена, макар че действителната им възраст не би могла да надхвърля няколко десетилетия. Краищата им откъм улицата бяха украсени с големи табла, някои от които медиатронни, но немалко просто нарисувани. През първия километър повечето от тях бяха предназначени за бизнесмени, току-що пристигащи от Ню Шузан и особено от анклава Нова Атлантида. От тези табла Нел заключи, че посетителите от Нова Атлантида играят важна роля за разцвета на казината и публичните домове, и от стария вид, и от по-новите сценарийно-фантастични емпории, в които човек можеше да е звезда в пиеса, написана от самия него. Нел намали скоростта, за да разгледа някои от рекламите и запомни адресите на онези, които изглеждаха особено нови или добре изпълнени.

Все още нямаше ясен план. Знаеше само, че трябва решително да продължава напред. Тогава младите мъже, които разговаряха по клетъчните си телефони на тротоарите, щяха да продължават да я заглеждат, но нямаше да й досаждат. В момента, в който спреше или проявеше дори най-незначителна неувереност, те щяха да й се нахвърлят.

В гъстия влажен въздух край Хуанг Пу се рееха милиони тонове въздушни шамандури и Нел чувстваше, че всеки килограм от тежестта им притиска ребрата и раменете й, докато обикаляше нагоре-надолу по крайбрежната магистрала и се мъчеше да поддържа скоростта и измамния си целеустремен вид. Това беше Крайбрежната република, в която като че ли нямаше други установени принципи, освен че парите говорят и че е добре да забогатееш. Всяко племе на света сякаш имаше тук свой небостъргач. Някои като Нова Атлантида не водеха активна политика и просто използваха големината и великолепието на сградите си като стимул за самите себе си. Други като бурите, персите и евреите се стремяха към дискретен подход, а в Пудонг всичко дискретно бе повече или по-малко невидимо. Трети — мормоните, Първата разделена република и самата Китайска крайбрежна република — използваха за реклама всеки квадратен сантиметър от медиатронните си стени.

Единствената филозона, която като че ли не оценяваше космополитната атмосфера на града, беше самото Небесно кралство. Нел стигна до неговата територия, половин пресечка, заобиколена със стена, покрита с гипсова мазилка, тук-там с кръгли порти и със стара триетажна сграда вътре, изпълнена в стил Мин — със стрехи, които се извиваха нагоре в ъглите, и изваяни дракони по върха на покрива. Мястото бе толкова малко в сравнение с останалата част на Пудонг, че човек едва ли не можеше да се спъне в него. Портите бяха пазени от мъже в брони, вероятно подпомагани от други, не толкова явни защитни системи.

Нел беше почти сигурна, че скрито я следят поне трима млади мъже, които бяха тръгнали след нея още при влизането й от крайбрежието — и искаха да разберат дали наистина е тръгнала нанякъде, или само се преструва. Вече бе стигнала от единия бряг до другия и се правеше на туристка, която просто иска да види Дигата отвъд реката. Сега се връщаше обратно към центъра на Пудонг, където по-добре можеше да се преструва, че има някаква работа.

Когато минаваше покрай величествения вход на един от небостъргачите — сграда на Крайбрежната република, а не варварска територия — тя позна медиаглифната й емблема от една от рекламите в началото на града.

Нел поне би могла да попълни молба, без да се ангажира. Това щеше да й позволи да убие около час в относителна безопасност. Както отдавна я бе научил Доджо в друг контекст, важното беше да не спира — без движение не можеше да направи каквото и да е.

Уви, кабинетът на мадам Пинг бе затворен. В дъното светеха светлини, но вратите бяха заключени. Нел не знаеше дали да се смее или тревожи — кой бе чувал за публичен дом, който затваря след мръкване? Но пък това бяха само административните офиси.

Тя се помота във фоайето няколко минути, после се качи на един от асансьорите. Точно когато вратите се затваряха, някой скочи във фоайето и натисна бутона, за да ги отвори. Млад китаец с дребно, слабо тяло, голяма глава, добре облечен, с документи в ръце.

— Извинете ме — каза той. — Желаете ли нещо?

— Тук съм, за да се кандидатирам за работа — отвърна Нел.

Погледът на мъжа се плъзна по тялото й с безпристрастен професионализъм, почти напълно лишен от похот, като започна и свърши с лицето й.

— Като изпълнителка — отбеляза той. Интонацията му се колебаеше някъде между въпрос и твърдение.

— Като сценаристка — поправи го тя.

Мъжът неочаквано се усмихна.

— Имам умения, които подробно ще обясня — добави Нел.

— Ние си имаме сценаристи. Свързваме се с тях по мрежата.

— Изненадана съм. Как е възможно сценарист от Минесота да осигурява на клиентите ви персонализираните услуги, които желаят?

— Вие почти сигурно бихте могли да получите работа като изпълнителка — увери я младият мъж. — Още от тази вечер. С добра заплата.

— Само като гледах таблата по пътя насам, успях да разбера, че клиентите ви не плащат за тела. Плащат за идеи. Това е вашата добавена стойност, нали?

— Моля? — отново се усмихна младежът.

— Вашата добавена стойност. Причината, поради която можете да взимате повече от някой бардак, извинете за израза, е, че вие предлагате фантастичен сценарий, съобразен с изискванията на клиента. В това отношение мога да ви бъда от полза — заяви Нел. — Познавам тези хора и мога да ви донеса много пари.

— Познавате тези хора ли?

— Викитата. Виждам ги като на длан — отвърна тя.

— Моля, елате вътре — покани я младият мъж и посочи към диамантоидната врата с червен надпис „МАДАМ ПИНГ“. — Бихте ли желали чай?

— Има само две индустрии. Така е било винаги — каза мадам Пинг, внимателно хванала прелестната порцеланова чаша за чай в съсухрените си пръсти с петсантиметрови нокти, разперени като на хищна птица, свила криле след дълъг и тежък ден на реене из въздушните течения. — Материалната индустрия и развлекателната индустрия. Първа е материалната индустрия. Тя поддържа живота ни. Но сега, когато имаме Захранването, производството на неща е лесно. Това вече не е много интересен бизнес.

След като хората имат нещата, които им трябват, за да живеят, всичко останало е развлечение. Всичко. Това е бизнесът на мадам Пинг.

Мадам Пинг имаше кабинет на сто и единайсетия етаж с чудесен директен изглед към Хуанг Пу и Шанхай. Когато нямаше мъгла, тя можеше да вижда дори фасадата на театъра си, който се намираше на странична улица на няколко пресечки от Дигата. Медиатронният навес над входа му блестеше сред сиво-кафявите клони на стар явор. На прозореца беше монтиран телескоп, насочен към входа на театъра. Когато забеляза любопитството на Нел, тя я покани да погледне през него.

Нел никога не бе гледала през истински телескоп. Той се местеше, фокусът се разстройваше, увеличението не беше голямо и се въртеше трудно. Но въпреки всичко това, качеството на образа бе много по-високо от това на снимките и тя бързо забрави къде е, като го въртеше назад-напред из града. Видя малкия анклав на Небесното кралство в центъра на стария град, където двама мандарини стояха на зигзаговиден мост над езерце и съзерцаваха ято златни шарани. Сребърните им бради се спускаха над пъстрата коприна на реверите им и сапфирените копчета на шапките им проблясваха, когато кимаха с глава. Нел се загледа във високата сграда по-навътре в сушата, очевидно чуждестранно представителство, в което някакви евроси провеждаха коктейл и на балкона стояха гости с чаши вино в ръце. Накрая насочи телескопа към хоризонта над огромните, опасни, управлявани от мафиотски триади предградия, в които насилствено бяха изхвърлени милиони шанхайски бедняци, за да се освободи място за небостъргачите. Зад тях се виждаха истински селскостопански земи, геометрична мрежа от канали и потоци, която искреше като златна решетка, отразявайки залеза, а отвъд тях, както винаги, няколко отделни стълба дим в далечината, където „Юмруците на справедливата хармония“ изгаряха кабелите на Захранването на чуждестранните дяволи.

— Ти си любопитно момиче — каза мадам Пинг. — Това е естествено. Но никога не трябва да позволяваш на когото и да е — особено на клиент — да забелязва любопитството ти. Никога не искай информация. Седи тихо и ги оставяй сами да ти я дават. Онова, което премълчават, ще ти подсказва повече, отколкото ще скрива. Разбираш ли?

— Да, мадам — отвърна Нел и направи реверанс на събеседничката си. Вместо да се мъчи да спазва китайския етикет и да обърка всичко, тя следваше викторианския, който постигаше същия резултат. За този разговор Хенри (младият мъж, който й бе предложил чай) й беше дал няколко твърди юки, които тя използва, за да си осигури подходяща дълга рокля, шапка, ръкавици и чантичка. Бе влязла вътре нервна и няколко минути по-късно разбра, че вече са взели решение да я назначат и че разговорът всъщност повече цели да я ориентира.

— Защо викторианският пазар е важен за нас? — попита мадам Пинг и впи в Нел проницателния си поглед.

— Защото Нова Атлантида е една от трите най-значителни филозони.

— Не е така. Богатството на Нова Атлантида е огромно, да. Но населението й е само няколко процента. Преуспяващият мъж от Нова Атлантида е зает и има съвсем малко време за фантазии. Разполага с много пари, нали разбираш, но и малка възможност да ги харчи. Не, този пазар е важен, защото всички останали — мъжете от всички други филозони, включително мнозина от Нипон — искат да приличат на викториански господа. Вземи например ашантите, евреите, Крайбрежната република. Носят ли народните си носии? Понякога. Обикновено обаче носят костюм във викториански стил. Носят чадъри от старата Бонд Стрийт. Имат книги с разкази за Шерлок Холмс. Играят във викториански интерактиви, а когато трябва да задоволят естествените си желания, идват при мен и аз им осигурявам фантазии, каквито първоначално искаха някои господа, дошли да душат оттатък Високото шосе. — Донякъде нетипично за нея, мадам Пинг наподоби с два от ноктите си крака и ги раздвижи по масата като потаен вики, опитващ се да се промъкне в Шанхай, без да го забележат на мониторите. Нел разбра намека й, покри устата си с ръка и се изкикоти.

— По този начин мадам Пинг прави магически фокус — тя превръща един-единствен задоволен клиент от Нова Атлантида в хиляда клиенти от всички племена.

— Трябва да призная, че съм изненадана — каза Нел. — Колкото и да съм неопитна в тези неща, предполагах, че всяко племе проявява различни предпочитания.

— Ние малко променяме сценария — поясни мадам Пинг, — за да отговорим на културните различия. Но историята никога не се променя. Има много хора и племена, но историята е една и съща.

Половиндневната бавна езда на изток ги отведе нагоре по склоновете на Каскадите, където вечно прииждащите от Тихия океан облаци изсипваха товара си от огромни количества влага. Дърветата бяха гигантски и се издигаха високо над главите им. Дънерите бяха покрити с мъх. Пейзажът представляваше шахматна дъска от древна гора, редуваща се с участъци, залесени през миналия век. Хакуърт се опитваше да насочва Похитител към тях, защото нямаше толкова храсталаци и се яздеше по-лесно. Минаха през останките на изоставен дървен град. Половината от къщите бяха малки дъсчени постройки, а останалите — покрити с мъх и ръждясали каравани. През мръсните им прозорци се виждаха избелели, еднотипни надписи: „ТОВА ДОМАКИНСТВО ЗАВИСИ ОТ ДЪРВЕНИЯ МАТЕРИАЛ“. От пукнатините на улиците растяха триметрови дръвчета. Боровинки и къпини стърчаха от водосточните тръби на къщите и гигантските стари автомобили, паркирани косо и със спаднали, напукани гуми се бяха превърнали в подпори за различни увивни растения. Минаха също през стар миньорски лагер, изоставен много отдавна. Като цяло следите от съвременно обитаване бяха малко. Къщите тук бяха в един и същи непретенциозен стил, любим на софтуерните ханове край Сиатъл. Групи от тях заобикаляха централно площадче с детска площадка, кафенета и магазини. Двамата с Фиона спряха на две такива места, за да разменят упета за кафе, сандвичи и сладки с канела.

Необозначените, пресичащи се пътеки бяха объркващи за всички останали, освен за местните. Хакуърт никога не бе идвал по тези места. Координатите ги бе взел от втората сладка с късметче в багажното отделение на Похитител, която далеч не беше толкова неразбираема, колкото първата. Нямаше как да каже дали наистина отива някъде. Убедеността му започна да се разколебава едва с наближаването на вечерта, когато вечните облаци станаха от сребристи тъмносиви и той забеляза, че вихрогонът ги отвежда все по-нависоко към по-рядко заселени земи.

После видя скалите и разбра, че е тръгнал по правилната пътека. Пред тях изникна стена от кафяв гранит, тъмна и влажна от кондензиращата се влага. Чуха я преди да я видят — тя не издаваше звук, но присъствието й променяше акустиката на гората. Мъглата се сгъстяваше и те почти не различаваха силуетите на ниските, възлести планински дървета, стигащи чак до върха на скалата.

Сред тези дървета стоеше фигура на човешко същество.

— Тихо — беззвучно прошепна на дъщеря си Хакуърт, после дръпна юздите на Похитител и вихрогонът спря.

Човекът беше късо подстриган и носеше обемисто яке до кръста и еластични панталони. По заоблените хълбоци можеха да определят, че е жена. На тези хълбоци висяха неоново-зелени ремъци: катерачески принадлежности. Но освен това не се забелязваше нищо особено — нямаше раница или каска, а на върха на скалата едва се различаваше силуетът на кон, който ровеше с нос земята. От време на време жената си поглеждаше часовника.

Надолу от върха, на който стоеше тя, се спускаше тънко неоново въже. Последните няколко метра свободно висяха в мъглата пред малко пространство, заслонено под скалата.

Хакуърт се обърна, за да привлече вниманието на Фиона, после посочи към нещо: друг човек, който се движеше в основата на канарата, скрит от погледа на жената горе. Той внимателно и тихо се приближаваше, стигна до въжето, предпазлива хвана края му и го завърза за нещо, очевидно халка, закрепена за скалата. После се върна по същия път, по който бе дошъл.

Жената остана неподвижна още няколко минути, като все по-често поглеждаше часовника си.

Накрая отстъпи няколко крачки от ръба, извади ръцете си от джобовете на якето, като че ли няколко пъти дълбоко си пое дъх, после се затича напред и се хвърли от скалата. В същия момент извика, навярно за да се освободи от страха си.

Въжето минаваше през макара, закрепена до върха на канарата. Жената пропадна няколко метра, еластичното въже се опъна, възелът на мъжа издържа и тя постепенно спря точно над купчината отпадъци в основата на скалата. Жената се залюля, хвана се с една ръка и няколко минути вися неподвижно, като се наслаждаваше на чувството за облекчение.

От дърветата се появи трети човек, който до този момент бе останал скрит. Беше мъж на средна възраст и носеше яке, по което се забелязваха отделни, смътно официални белези — лента на ръкава и някакъв знак на джоба на гърдите. Той застана под увисналата жена и освободи въжето, за да я спусне на земята. Тя се освободи от катераческите ремъци и делово започна да разговаря с мъжа, който наля и на двама им чаши с топла течност от термос.

— Чувала ли си за тези хора? Реформистката разделена република — тихо каза на Фиона Хакуърт.

— Познавам само Първата.

— Първата разделена република не се крепи много здраво — в известен смисъл, никога не е целяла друго. Създадена е от хора, които са били почти анархисти. Както навярно сте учили в училище, Републиката се е разцепила на ужасно много фракции.

— Имам приятели в ПРР — рече Фиона.

— Твои съседи ли?

— Да.

— Софтуерните ханове — кимна Хакуърт. — ПРР работи за тях, защото имат нещо общо — стари софтуерни пари. Те са почти като Викторианците — когато станат по-възрастни, мнозина от тях се отказват от племето си и полагат Клетвата. Но ПРР не предлага на широката средна класа основна религия или етническа принадлежност.

— И затова се разпокъсва.

— Точно така. Тези хора — Хакуърт посочи към мъжа и жената в основата на скалата, — са от РРР, Реформистката разделена република. Много подобна на ПРР. Има само една основна разлика.

— Ритуалът, на който току-що присъствахме ли?

— Ритуал е подходящо определение — отвърна Хакуърт. — По-рано днес при онзи мъж и жената са дошли куриери, които са им посочили мястото и времето — нищо друго. В този случай работата на жената е била да скочи от скалата в уречения час. Работата на мъжа е била да завърже края на въжето преди тя да скочи. Съвсем просто…

— Но ако той не го беше направил, тя щеше да е мъртва — довърши Фиона.

— Точно така. Имената се теглят от шапка. Участниците се предупреждават само няколко часа по-рано. Тук ритуалът се изпълнява със скала и въже, защото случайно в околността има скала. В други центрове на РРР процедурата може да има различна форма. Например, човекът А може да влезе в стая, да извади пистолет от кутия, да го зареди с истински пълнител и после да напусне стаята за десет минути. През това време човекът Б трябва да влезе в стаята и да остави муниции с фалшив пълнител със същата тежест. После А се връща в стаята, вдига пистолета до главата си и натиска спусъка.

— Но А няма откъде да знае дали Б си е свършил работата?

— Точно така.

— Каква е ролята на третия човек?

— Проктор. Представител на РРР, който следи двамата участници да не се опитват да разговарят.

— Колко често трябва да изпълняват този ритуал?

— Винаги, когато изтеглят името им, навярно веднъж на всеки две години — отвърна Хакуърт. — Така развиват взаимозависимостта си. Тези хора знаят, че могат да се доверяват един на друг. В племе като ПРР, чиито възгледи за вселената не съдържат абсолюти, този ритуал поражда изкуствен абсолют.

Жената довърши питието си, ръкува се с проктора и започна да се изкачва по полимерна стълба, закрепена за скалата, която я отведе обратно при коня й. Хакуърт пришпори Похитител и пое по пътека, успоредна на основата на скалата. Половин километър по-нататък в нея се вля друга пътека, идваща отгоре. Няколко минути по-късно жената се появи на коня си, старомоден биологичен модел.

Беше силна, с открито лице и румени бузи, все още ободрена от скока си в неизвестността. Тя ги приветстваше от разстояние, без каквито и да е резерви, присъщи на неовикторианците.

— Здравейте — отговори Хакуърт и свали бомбето си. Жената почти не погледна към Фиона. Тя дръпна юздите на коня си и леко спря, впила очи в лицето на Хакуърт. Погледът й беше разсеян.

— Познавам ви — заяви тя. — Но не зная името ви.

— Хакуърт, Джон Пърсивал, на вашите услуги. Това е дъщеря ми Фиона.

— Сигурна съм, че никога не съм чувала това име — отвърна жената.

— Сигурен съм, че и аз не съм чувал вашето — весело каза Хакуърт.

— Маги — рече тя. — Това ме влудява. Къде сме се срещали?

— Може да ви се стори доста странно — внимателно отвърна Хакуърт, — но ако двамата с вас можем да си спомним всичките си сънища — което, разбира се, не е възможно — и ако сравним бележките си, навярно ще открием, че сме живели заедно в продължение на няколко години.

— Много хора имат сходни сънища — каза Маги.

— Извинете ме, но нямах предвид това — възрази той. — Говоря за положение, при което всеки от нас ще запази личната си гледна точка. Аз ще видя вас. Вие ще видите мен. После можем да споделим преживяванията си — всеки от своята перспектива.

— Като в интерактив ли?

— Да — кимна Хакуърт, — но не се налага да плащате. Поне не с пари.

Местният климат предразполагаше към горещи напитки. Маги дори не си съблече якето преди да влезе в кухнята и да сложи чайник на печката. Къщата беше дървена колиба, по-проветрива, отколкото изглеждаше отвън. Маги очевидно я споделяше с още неколцина други, които в момента отсъстваха. Фиона отиде до банята и се върна очарована, след като бе видяла доказателства за съвместния живот, спане и къпане на мъже и жени.

Докато седяха и пиеха чай, Хакуърт убеди Маги да пъхне пръст в голямо колкото напръстник устройство. Когато извади този предмет от джоба си, Фиона се удиви от силното усещане, че вече го е виждала и това беше важно. Знаеше, че го е измислил баща й — носеше всички особености на неговия стил.

После седнаха да поговорят няколко минути. Фиона имаше много въпроси за РРР, на които Маги, верен последовател на идеята, с удоволствие отговори. Хакуърт бе поставил на масата бял лист хартия, който постепенно започна да се покрива с думи и рисунки. Напръстникът, поясни той, пуснал разузнавателни нанообекти в кръвообращението на Маги, който събрали информация и излетели през порите й, когато записните им устройства се запълнили, после качили данните в хартията.

— Струва ми се, че двамата с теб се познаваме, Маги — няколко минути по-късно заяви Хакуърт. — В кръвообращението ни има много еднакви тупули. Те могат да се разпространяват само чрез определени видове контакт.

— Искаш да кажеш, като обмен на телесни течности ли? — безизразно попита тя.

Фиона за миг се замисли за някогашните кръвопреливания и навярно нямаше да разбере действителното значение на този израз, ако баща й не се бе изчервил и не бе хвърлил поглед към нея.

— Смятам, че се разбрахме, да — каза той.

Маги се замисли и като че ли се раздразни или поне дотолкова, доколкото й позволяваше великодушният й, добродушен характер. Тя насочи следващото си изречение към Хакуърт, но докато се мъчеше да го построи, гледаше към Фиона.

— Въпреки че вие, атлантяните може би си мислите какво ли не за нас, аз не спя… искам да кажа, че не правя с… нямам толкова много партньори.

— Съжалявам, ако съм оставил погрешното впечатление, че имам предубеждения към вашите морални норми — отвърна Хакуърт. — Уверявам те, не смятам, че имам право да съдя другите в това отношение. Обаче, ако проявиш отзивчивостта да ми кажеш кой или с кого през последната година…

— Само един — отвърна Маги. — Годината се точеше бавно. — Тя остави чашата си на масата (Фиона се сепна от отсъствието на чинийки) и се отпусна назад на стола си, като гледаше към Хакуърт. — Странно е, че ти казвам такива неща — на теб, един непознат.

— Моля те, нека ти препоръчам да се довериш на инстинкта си и да не се отнасяш с мен като с непознат.

— Имах една авантюра. Преди месеци. Това е всичко.

— Къде?

— В Лондон. — На лицето й се мярна сянка на усмивка. — След като живея тук, логично е да отида на някое топло и слънчево място. Но отидох в Лондон. Предполагам, че всеки от нас е малко нещо викторианец.

Маги се позамисли, после продължи:

— Отидох в Лондон с две мои приятелки. Едната от тях също беше гражданка на РРР, а другата, Триш, преди три години напусна РРР и стана съоснователка на местен възел на „Криптнет“. Имат малко представителство в Сиатъл, близо до пазара.

— Извинявай, че те прекъсвам — каза Фиона, — но би ли била така любезна да ми обясниш характера на „Криптнет“? Една от приятелките ми от старото училище като че ли се е включила в него.

— Синтетична филозона. Крайно неясна — поясни Хакуърт.

— Всеки възел е независим и самоуправляващ се — допълни Маги. — Ако искаш, още утре можеш да основеш един. Възлите се определят с договори. Подписваш договор, в който се съгласяваш да осигуряваш определени услуги, когато ти бъдат поискани.

— Какви услуги?

— Обикновено в тяхната система се вливат данни. Ти ги обработваш и ги предаваш на други възли. Това изглеждаше естествено за Триш, защото тя беше шифровчик, също като мен, съквартирантите ми и повечето други из тези земи.

— Значи във възлите има компютри?

— Самите хора имат компютри, обикновено имплантирани в тях — отвърна Маги, като несъзнателно разтриваше костта зад ухото си.

— В такъв случай възелът и човекът са едно и също, така ли?

— В много случаи — съгласи се Маги, — но понякога той се състои от няколко души с имплантирани системи.

— Мога ли да попитам какво равнище е постигнал възелът на твоята приятелка Триш? — обади се Хакуърт.

Маги неуверено го погледна.

— Осмо-девето, може би. Във всеки случай, ние отидохме в Лондон. Докато бяхме там, решихме да посетим някои представления. Исках да видя големите постановки. Бяха прекрасни — гледахме един чудесен „Доктор Фауст“ в „Оливър“.

— На Марлоу ли?

— Да. Но Триш имаше дарба да открива всички онези малки, мръсни, рядко посещавани театри, които аз никога не бих успяла да намеря — доколкото можех да видя, нямаха надписи и никаква реклама. Гледахме някакви радикални пиеси — много радикални.

— Не мога да си представя, че използваш това прилагателно в политически смисъл — каза Хакуърт.

— Не, имам предвид представянето им. В един от случаите влязохме в бомбардирана стара сграда в Уайтчапъл, пълна с шляещи се хора. Започнаха да се случват всички тези странни неща и аз чак след известно време разбрах, че някои от хората са актьори, а други публика и че в известен смисъл всички ние сме и актьори, и публика. Беше хитро — предполагам, че можеш да видиш такова нещо по всяко време в мрежата, в интерактив, но беше много по-добре да е с истински, топли тела наоколо ти. Чувствах се щастлива. Както и да е, този човек отиваше до бара за чаша бира и ме покани. Беше страшно интелигентен и секси. Африканец, който знаеше много за театъра. Там имаше задни стаи. В някои от тях имаше легла.

— След като свършихте — попита Хакуърт, — изпита ли необичайни усещания?

Маги отметна глава и се засмя, като си мислеше, че Хакуърт се опитва да я иронизира. Но той бе сериозен.

— След като свършихме ли? — попита тя.

— Да. Да, речем, няколко минути след това.

Маги внезапно се смути.

— Всъщност, да — каза тя. — Стана ми горещо. Адски горещо. Трябваше да си тръгнем, защото си помислих, че съм хванала грип или нещо подобно. Върнахме се в хотела и аз се съблякох, и излязох на балкона. Температурата ми беше четирийсет градуса. Но на другата сутрин се чувствах чудесно. И оттогава е все така.

— Благодаря ти, Маги. — Хакуърт се изправи и прибра в джоба си листа хартия. Фиона го последва. — Преди посещението ти в Лондон, водеше ли активен обществен живот?

Маги леко поруменя.

— Няколко години наред — сравнително активен, да.

— С какви хора? От „Криптнет“ ли? Които прекарват много време край водата?

Маги поклати глава.

— Край водата ли? Не разбирам.

— Запитай се защо си била толкова пасивна, Маги, след връзката си с господин…

— Бек. Господин Бек.

— С господин Бек. Възможно ли е преживяването да ти се е сторило малко обезпокоително? Обмен на телесни течности, последван от рязко повишаване на температурата?

Лицето на Маги беше неразгадаемо като на картоиграч.

— Препоръчвам ти да проучиш въпроса за спонтанното възпламеняване — подхвърли Хакуърт. После без повече церемонии взе бомбето и чадъра си от антрето и изведе Фиона обратно в гората.

— Маги не ти каза всичко за „Криптнет“ — рече той. — На първо място, смята се, че той има многобройни неприятни връзки и Протоколната служба постоянно го наблюдава. Освен това… — Хакуърт мрачно се засмя, — …абсолютно невярно е, че най-високото равнище е десетото.

— Каква е целта на тази организация? — попита Фиона.

— Тя представлява прост, сравнително преуспяващ колектив, занимаващ се с обработка на данни. Но действителните му цели са известни само на привилегированите, включени в тръстовите граници на трийсет и трето равнище — отвърна Хакуърт и провлачи глас, като се мъчеше да си спомни защо знае всички тези неща. — Носят се слухове, че всеки от членовете на този избран кръг може да убие който и да е друг, просто като си помисли за това.

Фиона се наведе напред, прегърна баща си и отпусна глава между лопатките му. Мислеше си, че въпросът за „Криптнет“ е приключен, но четвърт час по късно, докато Похитител бързо ги носеше сред дърветата надолу към Сиатъл, баща й отново заговори, подемайки изречението оттам, където го беше прекъснал, сякаш просто бе спрял, за да си поеме дъх. Говореше бавно и разсеяно, почти като в транс. Спомените изплуваха от дълбоките кътчета на ума му, без намеса на съзнанието му.

— Действителният стремеж на „Криптнет“ е Семето — технология, която в техния дяволски план някой ден ще измести Захранването, основа на нашето и на много други общества. Протоколът ни донесе напредък и мир — за „Криптнет“ обаче, той е омразна потисническа система. Те смятат, че информацията има почти мистична сила на свободен поток и самовъзпроизводство, както водата сама определя равнището си или както искрите летят нагоре — и тъй като не притежават какъвто и да е морален кодекс, те неизбежно бъркат какво е Добро. Според тях някой ден вместо Захранването да води до синтетични компилатори, ние ще имаме Семена, от които, след като ги засеем в земята, ще поникват къщи, хамбургери, въздушни кораби и книги — че Семето неизбежно ще се развие от Захранването и че на тази основа ще се изгради по-развито общество.

Той замълча за миг, дълбоко си пое дъх и като че ли се събуди. Когато отново заговори, гласът му бе по-ясен и силен.

— Разбира се, това не може да се допусне — Захранването не е система за контрол и потискане, както твърди „Криптнет“. Това е единственият начин, по който в съвременното общество може да се поддържа ред — ако всеки притежаваше Семе, той би могъл да произвежда оръжия, чиято разрушителна мощ да съперничи на елизабетинските ядрени оръжия. Ето защо Протоколната служба има толкова неясна представа за дейността на „Криптнет“.

Дърветата се отдръпнаха, за да разкрият дълго синьо езеро под тях. Похитител излезе на пътя и Хакуърт го пришпори в галоп. Няколко часа по-късно баща и дъщеря се настаняваха в леглата на второкласна каюта на борда на въздушния кораб „Фолклендски острови“, пътуващ за Лондон.

Легнала на койката си в общежитието на мадам Пинг, докато четеше в полунощ тези думи на сияещата страница, Нел се зачуди. Принцесите не бяха генетично по-различни от обикновените граждани.

От другата страна на сравнително тънката стена можеше да чуе течащата в пет умивалника вода, докато младите жени се миеха. Нел беше единствената сценаристка в общежитието на мадам Пинг. Всички останали бяха изпълнителки и току-що се връщаха от продължителна, тежка смяна, втриваха мехлеми в раменете си, схванати от ударите с бухалки по задниците на клиентите, или смъркаха огромни количества нанообекти, програмирани да стигнат до пламналите им дупета и да възстановят през нощта увредените капиляри. И, разбира се, още много традиционни дейности, като къпане, сваляне на грим, мазане с крем и така нататък. Момичетата енергично изпълняваха всичко това с онази несъзнателна сръчност, която очевидно притежаваха всички китайци, като в същото време обсъждаха събитията на сухия шанхайски диалект. Нел живееше вече от месец сред тях и едва започваше да разбира отделни думи. Така или иначе, всички те говореха и английски.

Оставаше до късно, зачетена в „Буквара“ в мрака. Общежитието беше подходящо място за това — момичетата на мадам Пинг бяха професионалистки и бързо заспиваха след няколко минути шепот, кикотене и размяна на скандални клюки.

Нел усещаше, че наближава края на „Буквара“.

Това щеше да е очевидно, дори, да не се приближаваше към Койот, дванайсетият и последен приказен крал. През последните няколко седмици, откакто Нел бе навлязла в земите на крал Койот, характерът на „Буквара“ се бе променил. По-рано нейните нощни приятели или други герои бяха действали самостоятелно, дори Нел да ги подминаваше без да им обръща внимание. Четенето на „Буквара“ винаги означаваше да интерактира с другите герои в книгата, като в същото време обмисля преминаването си през различни интересни ситуации.

В последно време този елемент почти отсъстваше. Замъкът Тюринг беше добър пример за земите на крал Койот: човешките същества бяха малко, но за сметка на това имаше безброй очарователни места и ситуации.

Тя пътуваше сама из кралството, посещаваше замък след замък и във всеки от тях се сблъскваше с различна загадка. Вторият замък (след Тюринг) беше издигнат върху планинския склон и имаше сложна напоителна система. Водата от клокочещия извор минаваше през система от шлюзове. Те бяха хиляди, свързани помежду си в малки групи, така че отварянето или затварянето на един от тях по някакъв начин се отразяваше на другите от групата. Този замък сам си осигуряваше храна и страдаше от ужасен глад, защото подреждането на шлюзовете някак се беше объркало. В замъка бе дошъл мрачен, тайнствен рицар и очевидно се беше измъкнал от спалнята си посред нощ, за да промени връзките между шлюзовете по такъв начин, че водата вече не течеше към нивите. После бе изчезнал, оставяйки писмо, в което се казваше, че ще поправи системата срещу огромен откуп в злато и скъпоценности.

Принцеса Нел прекара известно време в проучване на проблема и накрая забеляза, че шлюзовата система всъщност е много усложнен вариант на една от машините на херцог Тюринг. Когато разбра, че реакциите на шлюзовете са предвидими, тя бързо успя да ги програмира и да открие буболечките, които тъмният рицар беше вкарал в системата. Скоро водата отново напояваше нивите и на глада бе сложен край.

Хората от замъка й бяха благодарни, нещо, което Нел очакваше. Но после поставиха на главата й корона и я направиха своя владетелка, което не бе очаквала.

Когато се замислеше обаче, това беше логично. Те щяха да умрат, ако системата им не функционираше нормално. Принцеса Нел бе единственият човек, който знаеше как работи и държеше съдбата им в ръцете си. Нямаха друг избор, освен да се поставят под нейна власт.

Така и продължаваше, докато принцеса Нел обикаляше от замък на замък — неволно навсякъде се оказваше начело на бунт срещу крал Койот. Всеки следващ замък зависеше от някакъв вид програмирана система, малко по-сложна от тази на предишния. След Замъка на водните шлюзове тя стигна до замък с великолепен орган, задвижван с въздушно налягане и контролиран от объркваща гора от лостове, който можеше да свири музикални произведения, записани на хартиена ролка с пробити в нея дупки. Тайнствен тъмен рицар беше програмирал органа да изпълнява тъжна, потискаща мелодия, хвърляйки замъка в толкова дълбока депресия, че никой не работеше и дори не ставаше от леглото. След като си поигра малко, принцеса Нел установи, че функционирането на органа може да се сравни с изключително сложна система водни шлюзове, което на свой ред означаваше, че спокойно може да се сведе до безкрайно дълга и сложна Тюрингова програма.

Когато поправи органа и местните жители се съживиха, тя продължи нататък и стигна до замък, който функционираше според правила, написани на особен език в огромна книга. Някои страници от нея бяха откъснати от тайнствения тъмен рицар и принцеса Нел трябваше да ги възстанови, като научи езика, който бе изключително изразителен и изобилстваше на скоби. Тя постепенно стигна до предишното си заключение, а именно, че в основата си този език е по-сложен вариант на механичния орган и следователно на Тюрингова машина.

Следващият замък беше разделен на голям брой малки стаи със система за предаване на съобщения по пневматична тръба. Във всяко помещение имаше група хора, които отговаряха на съобщенията, като спазваха определени правила, изложени в книги. Това обикновено водеше до пращането на нови съобщения до други стаи. След като се запозна с няколко от книгите и установи, че замъкът също е Тюрингов механизъм, принцеса Нел откри проблем в системата, предизвикан от досадния тъмен рицар. Тя побучи поредната си херцожеска корона и се отправи към шестия замък.

Той бе съвършено различен, много по-голям, по-богат и за разлика от другите в кралството на Койот, функционираше. Докато се приближаваше към замъка, тя се научи да язди коня си отстрани на пътя, защото в двете посоки постоянно профучаваха в пълен галоп куриери.

Вътре имаше огромен открит пазар с хиляди сергии, пълен с колички и хора, които разнасяха стока във всички посоки. Но тук не можеха да се видят зеленчуци, риба, подправки и фураж — цялата стока бе информация, записана в книги. Книгите се пренасяха с ръчни колички и върху огромни, дълги и неподдържани наглед конвейерни ленти, направени от коноп и зебло. Носачите се блъскаха един в друг, сравняваха бележките си за това какво и къде носят и си разменяха книги. На големи, шумни търгове се продаваха купища книги — и цената не беше в злато, а в други книги. По края на пазара имаше сергии, където човек можеше да размени книги за злато, а още по-нататък пък имаше улички, на които златото можеше да се размени за храна.

Насред целия този хаос принцеса Нел видя яхнал черен кон тъмен рицар, който прелистваше книга. Без да се суети, тя пришпори коня си нататък и извади меча си. Уби го в честен двубой точно насред пазара и книгопродавците просто отстъпиха от пътя им без повече да им обръщат внимание. Когато рицарят падна мъртъв и принцеса Нел прибра меча си в ножницата, навалицата около нея отново се сгъсти като вълните на бурна река над паднал камък.

Нел взе книгата, която четеше тъмният рицар, и откри, че е напълно неразбираема. Беше написана с някакъв шифър.

Прекара известно време в разузнаване наоколо, за да открие центъра на замъка, но такъв нямаше. Всички сергии бяха абсолютно еднакви. Нямаше кула, тронна зала и ясна система на управление.

Когато по-внимателно разгледа сергиите, забеляза, че на всяка от тях има човек, който не прави нищо друго, освен да седи на маса и да дешифрира книги, пишейки на дълги листове и подавайки ги на други хора, преглеждащи съдържанието им, консултиращи се с книги-указатели и диктуващи отговори на мъжа с пачето перо, който ги шифроваше и записваше в книги, в последствие изкарвани на пазара за продан. Мъжете с пачи пера, забеляза Нел, винаги носеха на шията си верижки със скъпоценни ключове, които очевидно бяха знак за гилдията на шифровчиците.

Този замък се оказа ужасно сложен за разгадаване и тя прекара в него няколко седмици. Проблемът отчасти се състоеше в това, че принцеса Нел за първи път посещаваше замък, който функционираше както трябва тъмният рицар не беше успял да развали нищо, очевидно защото тук всичко се правеше с шифри и нямаше централна власт. Нел откри, че е много по-трудно да вникне в гладко функциониращата система, отколкото в разстроената.

Накрая се наложи принцеса Нел да стане чирак на майстор-шифровчик и да научи всичко възможно за шифрите и ключовете за тях. След това получи свой собствен ключ, като знак за ранга й, и си намери работа на една от сергиите. Както се оказа, ключът не бе само украса — в кухината му имаше завита на руло пергаментова лента с дълго число, което можеше да се използва за дешифриране на съобщение, ако изпращачът му изобщо искаше да бъде дешифрирано.

От време на време тя отиваше на края на пазара и разменяше книга за злато, с което си купуваше храна.

По време на една от тези разходки видя друг член на гилдията на шифровчиците, който също си почиваше, и забеляза, че ключът на шията му изглежда познат: един от единайсетте ключа, които Нел и нейните нощни приятели бяха взели от приказните крале и кралици! Тя скри вълнението си и проследи шифровчика до сергията му, като си отбеляза къде работи. През следващите няколко дни обиколи сергия след сергия и откри останалите единайсет ключа.

Успя тайно да хвърли поглед на книгите-указатели, които използваха работодателите й, за да отговарят на шифрованите съобщения. Бяха написани на същия особен език, който познаваше от предишните два замъка. С други думи, когато принцеса Нел дешифрира съобщенията, нейната сергия започна да функционира като Тюрингов механизъм.

Оттук не бе трудно да стигне до заключението, че също като другите, целият замък е Тюрингова машина. Но „Буквара“ беше научил Нел да не се доверява на необосновани предположения. Фактът, че нейната сергия функционира според Тюринговите принципи, не означаваше, че те се отнасят и за всички други. И дори всяка сергия в замъка наистина да бе Тюрингова машина, тя пак не би могла да стигне до каквото и да е твърдо заключение. Беше видяла конници да внасят и изнасят книги от замъка, което предполагаше, че и на други места в това кралство трябва да работят шифровчици. Нел не можеше да докаже, че всички те са Тюрингови машини.

Не й трябваше много време, за да започне да преуспява. Няколко месеца по-късно (които отговаряха на няколко изречения от „Буквара“) работодателите й съобщиха, че получават повече работа, отколкото могат да свършат. Затова решиха да си разделят функциите. Издигнаха в края на пазара нова сергия и дадоха на Нел няколко от своите книги-указатели.

Освен това издействаха за нея нов ключ, след като пратиха шифровано съобщение в замъка на самия крал Койот, намиращ се на три дни път с кон на север. Седем дни по-късно Нел получи ключа си в алена кутия с печата на краля.

От време на време на сергията й се отбиваха хора и й предлагаха да го купят. Тя винаги им отказваше, но й се стори интересно, че ключовете могат да се купуват и продават по този начин.

Единственото, от което се нуждаеше Нел, бяха пари и тя бързо ги спечели с хитри сделки на пазара. Скоро и единайсетте ключа бяха в ръцете й. Нел закри сергията си и обърна авоарите си в скъпоценности, които заши в дрехите си. После яхна коня си, напусна шестия замък и пое на север към седмия: замъка на крал Койот и крайна цел на търсенето на живота й.

Подобно на много неща, направени с помощта на нанотехнология, кабелите на Захранването бяха изградени от няколко вида малки и прости атоми в горния десен ъгъл на Менделеевата таблица: въглерод, азот, кислород, силикон, фосфор, сяра и хлор. За тяхно огромно удоволствие, „Юмруците на справедливата хармония“ бяха открили, че изградените от тези атоми предмети са лесно възпламеними. Низините край делтата на Янгцзе на изток от Шанхай бяха копринен район, изобилстващ на черничеви дървета, отличен материал за подпалване на кабелите на Захранването.

Нипонското Захранване съдържаше много фосфор и гореше с яростни бели пламъци, осветяващи нощното небе на няколко места, към които се разкриваше отличен изглед от високите сгради на Пудонг. Основните кабели водеха към Нанжинг, Съджоу и Хангджоу: тези далечни пожари неизбежно породиха сред множеството бежанци в Шанхай слуха, че горят самите градове.

Захранването на Нова Атлантида имаше по-високо съдържание на сяра, която при горене отделяше вулканичен пушек, проникващ навсякъде на десетки километри наоколо и караше пожарите да изглеждат много по-близо, отколкото всъщност бяха. Когато Нел влезе в града по един от мостовете, свързващи Пудонг с много по-ниската и по-стара Дига, Шанхай ужасно смърдеше на сяра. До появата на нанотехнологията Хуанг Лу беше прекалено широка, за да издигнат над нея мостове, затова четирите структури бяха построени от новите материали и изглеждаха невероятно крехки в сравнение с издигнатите през предишния век бетонни чудовища на север и юг.

Докато няколко дни по-рано работеше по сценарий в кабинетите на мадам Пинг, Нел бе видяла през прозореца шлеп, теглен надолу по течението от стар дизелов влекач, покрит със сиво-кафяв брезент. Няколкостотин метра нагоре по реката от същия този мост, по който минаваше сега, брезентите бяха започнали да се вълнуват и изпод тях изскочиха десетина млади мъже в бели туники с алени ленти на кръста, китките и главата. Те се струпаха на носа на шлепа, прерязаха с ножове въжетата и брезентите неохотно се свлякоха, за да разкрият неравномерно нанесена нова червена боя. Подобно на наниз от огромни фишеци, в предната част на съда бяха подредени няколко десетки бутилки с газ под налягане, също боядисани за случая в празнично червено. При тези обстоятелства тя нито за миг не се усъмни, че мъжете са Юмруци и че в бутилките има водород или друг горлив газ. Но преди да успеят да стигнат до моста, бутилките избухнаха, възпламенени от нещо прекалено малко и бързо, за да успее да го зърне Нел. Шлепът безшумно се превърна в гранат от жълт пламък, който обхвана половината ширина на реката, и макар че диамантеният прозорец филтрираше лъчите, Нел долепи длан до стъклото и усети абсорбираната от него топлина, не много по-голяма от тази на човешка кожа. Цялата операция беше трогателно злощастна за епоха, в която батерия с големина на човешка длан можеше да съдържа също толкова енергия, колкото всички тези газови бутилки. От нея се носеше повея на двайсети век и караше Нел да изпитва странна носталгия за дните, когато опасността е била функция на масата и обема. Недостатъците на тази епоха бяха невероятно забавни за зрителя с големите им, тъпи автомобили, големи, тъпи оръжия и големи, тъпи хора.

Погребалните кейове от двете страни на моста бяха пълни с бежански семейства, хвърлящи трупове в Хуанг Пу. Завитите в бели чаршафи измършавели тела приличаха на цигари. Властите на Крайбрежната република бяха въвели проверки на мостовете, за да не допускат задръстването на сравнително просторните улици, площади, вътрешни дворове и фоайета на Пудонг с бежанци от селскостопанските области. Когато Нел премина по моста, двестатина бежанци вече бяха видели в нея вероятен източник на милостиня и я очакваха с предварително репетирани демонстрации: жени показваха измършавелите си бебета или по-големи деца, научени да висят в ръцете им, като че ли са в безсъзнание. Мъже с открити рани и безкраки старци дръзко се влачеха на ръце из тълпата и се блъскаха в коленете на хората. Таксиметровите шофьори обаче бяха по-силни и агресивни от селяните и имаха ужасна репутация, която караше тълпата да се разстъпва пред тях — качество, по-ценно от самото превозно средство, което винаги можеше да попадне в задръстване, но шапката на шофьора генерираше вълшебно силово поле, позволяващо на човека да върви по-бързо от всички останали.

Таксиметровите шофьори също се нахвърлиха на Нел. Тя избра най-едрия и се спазари с него, като използваше пръстите на ръцете си и няколкото думи, които знаеше на шанхайски. Когато остана доволен от цифрата, той рязко се завъртя и застана с лице към тълпата. Внезапността на движението му накара хората да отстъпят и еднометровата бамбукова пръчка в ръката му също не беше излишна. Шофьорът закрачи напред и Нел забърза след него, без да обръща внимание на непрекъснатото дърпане на дългите й поли, като се мъчеше да не се чуди кой от просяците е „Юмрук“ със скрит нож. Ако дрехите й не бяха ушити от неподдаваща се на късане и разрязване нанотъкан, само една пресечка по-нататък щеше да остане съвсем гола.

Театърът на мадам Пинг все още въртеше добър бизнес. Клиентелата му с готовност изтърпяваше някои неудобства, за да стигне до него. Намираше се на съвсем малко разстояние от моста и мадам използваше неколцина свирепи таксиметрови шофьори за личен ескорт. Театърът бе изненадващо голям, като се имаше предвид недостигът на недвижими имоти в Шанхай — заемаше по-голямата част от пететажен бетонен жилищен блок от династията Мао, започнал само с два апартамента и с годините разширявал се стая по стая.

Фоайето беше като на нелош хотел, освен че нямаше нито ресторант, нито бар — клиентите не искаха да виждат или да бъдат виждани от когото й да е друг. На рецепцията имаше много служителки, чиято работа бе да отвеждат посетителите колкото е възможно по-скоро и те се справяха изключително майсторски — случайният минувач можеше да остане с впечатлението, че в заведението на мадам Пинг тече някаква операция по отвличане.

Една от тези служителки, дребна жена със странно официален и безполов вид, като се имаше предвид, че носеше черна кожена минипола, енергично отведе Нел на горния етаж в големите апартаменти, в които сега за клиентите на мадам Пинг се разиграваха сложни сценарии.

Като сценаристка Нел разбира се, никога не влизаше в една и съща стая с клиент. Жената с миниполата я придружи до съседна наблюдателна стая, една от стените на която почти изцяло бе заета от екран.

Дори вече да не го знаеше, по униформата на клиента Нел щеше да разбере, че е полковник от Обединените сили на Нейно величество. Различните значки и медали по сакото му показваха, че е прекарал голяма част от кариерата си в части на Протоколната служба, че е раняван няколко пъти и в един случай е проявил изключителен героизъм. Всъщност, беше ясно, че е доста важна клечка. Нел прегледа записа от предишния половин час и без да се изненадва видя, че е пристигнал цивилен, носейки униформата си в кожен сак. Обличането й трябваше да е част от сценария.

В момента мъжът седеше в типична викторианска гостна, отпиваше чай от порцеланова чаша в стил „Принц Албърт“, украсена с мотиви, изобразяващи малко бодливи рози. Изглеждаше неспокоен — караха го да чака от половин час, което също бе част от сценария. Мадам Пинг постоянно й повтаряше, че никой никога не се е оплаквал от продължителното очакване на оргазъм, че мъжете могат да го правят винаги, когато поискат и че клиентите плащат тъкмо заради това очакване. Биологичните признаци очевидно потвърждаваха правилото на мадам: полковникът обилно се потеше, пулсът му беше ускорен и членът му бе полуеректирал.

Нел чу звука на отваряща се врата. Тя се наведе под друг ъгъл и видя, че в стаята влиза прислужница. Униформата й не беше прекалено секси, както повечето други в гардероба на мадам Пинг — клиентът бе образован. Жената беше китайка, но играеше ролята със средноатлантянски акцент, в момента на мода сред неовикторианците.

— Госпожа Брейтуейт е готова да ви приеме.

Клиентът влезе в съседния салон, в който го чакаха две жени: едра англо в края на средната си възраст и много привлекателна евразиатка на трийсетина години. Последва официално представяне: възрастната жена беше госпожа Брейтуейт, а младата — нейна дъщеря. Госпожата не бе съвсем с ума си и очевидно госпожицата командваше парада.

Този момент от сценария никога не се променяше и Нел стотици пъти се бе опитвала да го разнообрази. Клиентът произнесе кратка реч, с която съобщи на госпожа Брейтуейт, че синът й Ричард е бил убит по време на акция, проявявайки изключителен героизъм, и че той го е препоръчал за посмъртно награждаване с кръста на кралица Виктория.

Нел вече бе направила очевидното и прегледа архивите на „Таймс“, за да види дали това е възстановка на действително събитие от живота на клиента. Доколкото можеше да определи, сценарият по-скоро се състоеше от голям брой сходни събития, навярно примесени с много фантазия.

В този момент старшата дама получи пристъп на безумие и трябваше да бъде изведена от стаята от прислужници. Клиентът остана сам с госпожица Брейтуейт, която стоически понасяше всичко.

— Вашето самообладание е достойно за възхищение, госпожице Брейтуейт — каза полковникът, — но моля ви, бъдете уверена, че никой няма да ви обвинява, ако дадете отдушник на чувствата си в такъв момент. — Когато произнасяше тези думи, в гласа му ясно се долавяше развълнуван трепет.

— Много добре — отвърна госпожица Брейтуейт. Тя извади от чантичката си малка черна кутия и натисна бутона й. Полковникът изсумтя и изви гръб толкова силно, че падна от стола на килима и остана да лежи там парализиран.

— Нанообекти — вие сте заразили тялото ми с някакъв невидим нанообект — изхриптя той.

— В чая.

— Но това не е възможно — повечето нанообекти са изключително уязвими на топлинни увреждания — кипналата вода би ги унищожила.

— Подценявате способностите на „Криптнет“, полковник Нейпиър. Нашата технология е далеч по-съвършена, отколкото ви е известно — както ще откриете през следващите няколко дни!

— Какъвто и да е планът ви — бъдете уверена, че ще се провали!

— О, нямам конкретен план — отвърна госпожица Брейтуейт. — Това не е операция на „Криптнет“. Въпросът е личен. Вие сте отговорен за смъртта на брат ми Ричард… и аз ще ви накарам да се разкайвате за това.

— Уверявам ви, че искрено скърбя…

Тя отново натисна бутона.

— Не ми е нужна вашата скръб — заяви госпожица Брейтуейт. — Искам да признаете истината: че сте отговорен за смъртта му!

После натисна друг бутон, който накара тялото на полковник Нейпиър безжизнено да се отпусне. Двете с прислужницата го качиха в малък асансьор, слязоха на по-долен етаж, после се спуснаха по стълбището и го завързаха за диба.

И тогава се появи проблемът. Когато най-после го завързаха, полковникът дълбоко спеше.

— Пак го направи — каза жената, която играеше ролята на госпожица Брейтуейт, обръщайки се към Нел и всеки друг възможен наблюдател. — Вече шеста седмица поред.

Когато мадам Пинг й беше разказала, Нел се зачуди какъв е проблемът. Нека си спи, щом продължаваше да идва и да плаща сметката си. Но мадам познаваше клиентите си и се страхуваше, че полковник Нейпиър губи интерес и може да отиде в друго заведение, ако по някакъв начин не разнообразят сценария.

— Боевете са били изключително тежки — въздъхна актрисата. — Навярно е изтощен.

— Струва ми се, че не е заради това — отвърна Нел. Сега тя бе отворила частен аудиоканал, пряко свързан с тъпанчето на жената. — Мисля, че се дължи на личностна промяна.

— Те никога не се променят, скъпа — възрази актрисата. — Щом веднъж харесат нещо, завинаги се лепват за него.

— Да, но различните ситуации могат да разбудят тези чувства в различни моменти от живота — възрази Нел. — В миналото това е било чувството на вина за смъртта на войниците му. Сега е намерил покой. Приел е вината си и затова приема наказанието. Вече не се съпротивлява, защото се е смирил.

— И какво ще правим?

— Трябва да предизвикаме истинска съпротива. Да го принудим да направи нещо, което наистина не иска да направи — гласно започна да размишлява Нел. Какво би могло да се вмести в тази цена? — Събуди го — рече тя. — Кажи му, че си го излъгала, че това не е операция на „Криптнет“. Кажи му, че ти трябва истинска информация. Че ти трябват военни тайни.

Госпожица Брейтуейт прати прислужницата за кофа студена вода и я лисна върху тялото на полковник Нейпиър. После изпълни ролята, както беше предложила Нел, при това я изпълни добре. Мадам Пинг взимаше на работа хора със способност за импровизация и тъй като на повечето от тях всъщност не им се налагаше да правят секс с клиентките, мадам лесно откриваше добри изпълнителки.

Полковник Нейпиър изглеждаше изненадан от промяната в сценария, но това очевидно не му бе неприятно.

— Ако си мислите, че ще ви издам информация, която може да причини смъртта на още от войниците ми, вие допускате огромна грешка — заяви той. Но гласът му звучеше малко отегчено и разочаровано и биоданните, идващи от нанообектите в тялото му, не показваха пълния прилив на сексуална възбуда, за която се предполагаше, че плаща. Все още не бяха посрещнали нуждите на клиента си.

— Той продължава да не разбира — каза по частния канал на госпожица Брейтуейт Нел. — Това вече не е фантастичен сценарий, а самата действителност. Театърът на мадам Пинг наистина е операция на „Криптнет“. През последните няколко години ние го примамвахме. Сега вече ще ни даде информацията, защото е наш роб.

Госпожица Брейтуейт изпълни сцената и продължи нататък с още по-жив диалог. По биоданните Нел можеше да види, че полковник Нейпиър вече е също толкова уплашен и възбуден, колкото и при първото си посещение в театъра няколко години по-рано (пазеха всички резултати): Отново го караха да се чувства млад и изпълнен с живот.

— Свързани ли сте с д-р Х.? — попита полковник Нейпиър.

— Ние ще задаваме въпросите — подсказа Нел.

— Аз ще ти задавам въпросите. Лотус, дай му двайсет за това! — отвърна госпожица Брейтуейт и прислужницата започна да отброява двайсет удара с пръчка по гърба на Нейпиър.

Останалата част от сеанса се разви почти от само себе си, което бе добре дошло за Нел, защото споменаването на д-р Х. я стресна и й навя спомен за забележката на Харв отпреди много години.

Госпожица Брейтуейт си знаеше работата и мигновено бе разбрала стратегията на Нел: сценарият не възбуждаше клиента, освен ако не го накараше истински да се съпротивлява, а единственият начин да постигнат това бе да принудят полковника да издаде действителна секретна информация. Малко по малко той го направи, насърчаван от бамбука на Лотус и от гласа на госпожица Брейтуейт. Повечето се отнасяше за дислокация на части и други подробности, които навярно смяташе за ужасно интересни. За разлика от Нел.

— Накарай го да каже повече за д-р Х. — предложи тя. — Защо е решил, че между него и „Криптнет“ съществува връзка?

След още няколко минути бичуване и словесен тормоз полковник Нейпиър бе готов да пропее.

— Вече от много години водим мащабна операция — д-р Х. действа в заговор с високопоставена личност от „Криптнет“, Алхимика. Работят по нещо, което не трябва да бъдат оставени да получат.

— Не смей да криеш нищо от мен — каза госпожица Брейтуейт.

Но преди да успее да изтръгне още информация за Алхимика, сградата се разтърси от ужасна сила, която пропука стария бетон. В последвалата тишина Нел можеше да чуе женски писъци из целия блок и пращящ, съскащ звук от посипващия се прах и пясък от цепнатина в тавана. После ушите й доловиха друг шум: мъжки викове „Ша! Ша!“.

— Предполагам, че някой току-що е пробил стената на вашата сграда с експлозив — съвършено спокойно каза полковник Нейпиър. — Ако бъдете така добри да прекратите сценария и да ме освободите, ще се опитам да съм ви от полза в онова, което ще последва.

„В онова, което ще последва.“ Викът просто означаваше „Убивай! Убивай!“, бойният вик на „Юмруците на справедливата хармония“.

Навярно искаха полковник Нейпиър. Но по-вероятно бяха решили да атакуват сградата като символ на варварски упадък.

Госпожица Брейтуейт и Лотус вече бяха освободили полковника и той нахлузваше панталоните си.

— Фактът, че все още сме живи, означава, че не използват нанотехнологични методи — професионално от беляза той. — Следователно спокойно може да се приеме, че тази атака идва от някой съседен долен етаж. Нападателите навярно вярват в „доктрината на юмрука“, според която те са неуязвими за каквото и да е оръжие. В такива ситуации никога не е излишно да ги накараш да осъзнаят действителността.

Вратата на стаята рязко се отвори и по пода се посипаха трески. Все едно, че гледаше стар филм, Нел видя как полковник Нейпиър извади смешно лъскава кавалерийска сабя от ножницата й и я забива в гърдите на атакуващия го „Юмрук“. Той се блъсна в един от другарите си и предизвика смут. Нейпиър се възползва от това, методично зае прекалено правилна наглед стойка, изправи рамене и спокойно замахна, сякаш използваше сабята, за да рови в тъмен килер. Острието й проблясна под брадичката на втория „Юмрук“ и пътьом случайно му преряза гърлото. В стаята вече бе нахлул трети „Юмрук“, който носеше дълъг прът с нож на края, завързан със сива полимерна лента, каквито селяните използваха за въжета. Но докато се опитваше да завърти оръжието си, тъпият му край се закачи за дибата, на която доскоро беше завързан полковникът. Нейпиър предпазливо се приближи, като внимаваше да не загуби опора, сякаш не искаше да цапа обувките си с кръв, парира закъснялата атака на противника си и промуши „Юмрука“ в гърдите с три бързи, последователни удара.

Някой изрита вратата на стаята на Нел.

— Ох — въздъхна полковник Нейпиър, когато очевидно нападателите му бяха свършили, — наистина е много странно, че случайно съм с пълна униформа, тъй като обикновено не носим хладно оръжие.

Няколко ритника не бяха успели да отворят вратата на Нел, която за разлика от онези на стаите за разиграване на сценариите, беше направена от съвременен материал и не можеше да се разбие по този начин. Но тя чуваше гласове от коридора и подозираше, че противно на думите на полковника, „Юмруците“ навярно разполагат със съвсем примитивни нанотехнологични устройства например, малки експлозиви, достатъчни за взривяването на врати.

Нел съблече дългата си рокля, защото само щеше да й се пречка и застана на четири крака, за да надзърне през пролуката под вратата. Виждаше два чифта крака. Можеше да чуе мъжете, които тихо и делово разговаряха.

Тя рязко отвори вратата с една ръка и протегна напред другата, за да забие писалка в гърлото на „Юмрука“, който стоеше най-близо. Другият се опита да насочи към нея стара автоматична пушка, която висеше на рамото му. Това даде на Нел предостатъчно време да го изрита в коляното, което едва ли щеше завинаги да го осакати, но със сигурност го накара да загуби равновесие. „Юмрукът“ продължаваше да се опитва да се прицели, докато Нел от своя страна не спираше да го рита. Накрая успя да изтръгне пушката от ръката му, обърна я и стовари приклада й върху главата му.

„Юмрукът“ със забитата в гърлото писалка седеше на пода и спокойно я наблюдаваше. Когато се прицели в него, той протегна ръка и погледна надолу. Раната му кървеше, но не чак толкова много — Нел му бе развалила седмицата, но нищо повече. Тя си помисли, че като цяло навярно ще му се отрази здравословно да се избави от суеверието, че е неуязвим за оръжията.

Управителят Муър я беше научил на някои неща за пушките. Нел се върна в стаята си, заключи вратата и отдели една-две минути да се запознае с външното й устройство, да провери пълнителя (наполовина празен) и да изстреля един куршум (във вратата, където остана), само за да е сигурна, че не е повредена.

Опитваше се да потисне внезапния спомен за инцидента с отвертката. Това я уплаши, докато не осъзна, че този път много по-добре владее положението. Разговорите й с управителя не бяха останали без резултат.

После пое по коридорите и стълбищата към фоайето, като по пътя постепенно събираше свита от ужасени млади жени. Минаха покрай неколцина клиенти, повечето мъже, при това европейци, които „Юмруците“ бяха изхвърлили от стаите им и жестоко ги бяха пребили. На три пъти се наложи да стреля и всеки път се изненадваше колко сложно е това. Свикнала с „Буквара“, в реалния свят Нел трябваше да прави компромиси.

Заедно с придружителите си тя откри полковник Нейпиър във фоайето, вече почти напълно облечен и участващ в забележителен дуел с хладно оръжие с двама „Юмруци“, навярно оставени там, за да пазят пътя за отстъпление. Нел си помисли дали да се опита да стреля срещу тях, но се отказа, защото не се доверяваше на точността си, а също и защото сцената я хипнотизираше.

Щеше да остане смаяна от полковника, ако неотдавна не го беше видяла завързан за диба. И все пак тъкмо в това противоречие имаше нещо, което го правеше очарователен, а оттук и всички други викториански мъже. Те водеха начин на живот, в който чувствата почти напълно бяха потиснати — форма на аскетизъм, също толкова краен, колкото и на някой средновековен стълпник. И все пак, също като всички останали, те изпитваха чувства и им даваха отдушник само при внимателно избрани обстоятелства.

Нейпиър хладнокръвно набучи на сабята си „Юмрук“, който се беше препънал и паднал, после насочи вниманието си към нов противник, ужасен човек, опитно владеещ истинска сабя. Дуелът между източните и западните бойни изкуства се местеше из фоайето. Двамата съперници се гледаха право в очите и се мъчеха да предвидят мислите и емоционалното състояние на другия. Самите им атаки бяха прекалено бързи, за да бъдат проследени. Стилът на „Юмрука“ бе изящен и включваше много бавни движения, които приличаха на протягане на огромна пантера в зоопарк. Стилът на Нейпиър беше ужасно отегчителен: той се движеше като рак, спокойно следеше противника си и очевидно много размишляваше.

Докато наблюдаваше Нейпиър в действие, виждайки медалите и нашивките, които блестяха по сакото му, Нел осъзна, че тъкмо потискането на чувствата прави Викторианците най-богатите и влиятелни хора на света. Способността им да крият емоциите си съвсем не бе патологична, а по-скоро някакво тайнствено изкуство, което им даваше почти вълшебна власт над Природата и по-интуитивните племена. Такава беше и силата на нипонците.

Преди битката да приключи, през един от разбитите прозорци изсъска роборакета (голяма колкото конска муха, влачеща след себе си антена с дебелината на косъм) и се заби в тила на „Юмрука“. Не го удари много силно, но трябва да бе вкарала в мозъка му отрова. Той незабавно седна на пода, затвори очи и умря в това положение.

— Не беше рицарска постъпка — презрително отсече полковник Нейпиър. — Предполагам, че трябва да благодаря за това на някой бюрократ от Ню Шузан.

След предпазлива обиколка из сградата откриха още няколко „Юмрука“, които бяха умрели по същия начин. Навън се събираше все същата стара тълпа от бежанци, просяци, пешеходци и велосипедисти, приблизително също толкова спокойна, колкото и Янгцзе.

Следващата седмица полковник Нейпиър не се върна в театъра на мадам Пинг, но тя не обвини Нел за загубата на навика му. Напротив, мадам я похвали за това, че правилно е отгатнала желанията му, и толкова добре е импровизирала.

— Прекрасно представление — каза тя.

Нел всъщност не мислеше за работата си като за представление и поради някаква причина думите на мадам Пинг я провокираха по такъв начин, че остана будна до късно през нощта, като гледаше в мрака над леглото си.

Още от съвсем малка бе съчинявала истории и ги бе разказвала на „Буквара“, който често ги включваше в собствените си истории. За Нел бе станало съвсем естествено да върши същото за мадам Пинг. Но сега шефката й наричаше това „представление“ и Нел трябваше да признае, че в известен смисъл е права. Историите й бяха възприемани не от „Буквара“, а от други човешки същества и ставаха част от ума на тези хора.

Това й се струваше съвсем просто, но мисълта я безпокоеше поради причина, която не й бе ясна.

Полковник Нейпиър не я познаваше и навярно никога нямаше да се запознаят. Връзката помежду им се осъществяваше чрез актрисата, играеща ролята на госпожица Брейтуейт, и различни технологични системи.

Въпреки това тя дълбоко беше разбудила чувствата му. Бе проникнала по-навътре в душата му, отколкото каквато и да е любовница. Ако полковник Нейпиър беше решил да се върне и не поверяха сценария на Нел, дали щеше да му липсва? Тя подозираше, че е така. От нейна гледна точка щеше да отсъства някаква неопределима същност и той щеше да си тръгне незадоволен.

Щом това можеше да се случи с полковника в отношенията му с мадам Пинг, дали не можеше да се случи и с Нел в отношенията й с „Буквара“? Винаги беше смятала, че в книгата има някаква същност, нещо, което я разбираше и дори я обичаше, нещо, което й прощаваше грешките и оценяваше успехите й.

Като съвсем малка тя изобщо не го бе поставяла под съмнение — това беше част от вълшебството на книгата. В последно време го възприемаше като функциониране на успореден компютър с огромна големина и мощ, грижливо програмиран да разбира човешкия ум и да му дава каквото му е нужно.

Сега не беше толкова сигурна. Последните пътешествия на принцеса Нел из земите на крал Койот и различните замъци с все по-сложните им компютри, които в крайна сметка бяха обикновени Тюрингови машини, я бяха въвлекли в объркващ логичен кръг. В замъка Тюринг бе научила, че Тюринговият механизъм всъщност не е в състояние да разбира човешките същества. Но самият „Буквар“ представляваше Тюрингов механизъм или поне така подозираше Нел. В такъв случай как можеше да я разбира?

Възможно ли беше „Букварът“ да е просто канал, технологична система, свързваща Нел с някакво човешко същество, което наистина я обичаше? В крайна сметка, тя знаеше, че по принцип всички интерактиви действаха така. Отначало идеята я разтревожи и затова тя предпазливо започна да обикаля около нея и да я гледа от различни посоки, като пещерна жена, за първи път открила огъня. Но постепенно откри, че тя я успокоява и й доставя удоволствие. Когато мислите й заблуждаха и заспа, Нел вече бе станала зависима от нея и дори не би си помислила да се върне на студеното, тъмно място, в което от толкова много години пътуваше.

От запад към Шанхай прииждаха проливни дъждове като предвестници на „Юмруците на справедливата хармония“ и на настъпващото Небесно кралство. Още със слизането си от въздушния кораб от Лондон Карл Холивуд усети, че е попаднал на място, различно от онова, което беше напуснал. Старият град винаги бе див, но по сложен, градски начин, а сега сякаш се намираше на границата. Той почувства промяната още преди да излезе от Аеродрума — тя струеше от улиците като озон преди гръмотевична буря. През прозорците се виждаше проливният дъжд, който прочистваше въздуха от каквато и да е нанотехника и я изсипваше в каналите, от които щеше да се излее в Хуанг Пу и накрая в Янгцзе. Дали заради дивата атмосфера или заради перспективата да се намокри, Холивуд спря носачите си преди да стигнат до главния изход, за да си смени шапката. Кутиите с шапки бяха на една от количките. Той прибра бомбето си в най-малката и най-горна кутия, която беше празна, после измъкна изотдолу най-голямата и извади шапка с огромна периферия, която приличаше на носен на главата чадър. Холивуд хвърли поглед към улицата — кафявите водни потоци носеха боклук, уличен прах, разпространяваща холера мърсотия и тонове нанотехника към каналите, — събу кожените си обувки и ги смени с чифт ръчно ушити каубойски ботуши, направени от лъскава змийска и птича кожа, чиито пори бяха запушени с нанообекти — те щяха да запазят краката му сухи дори да решеше да мине през канавката.

След тези приготовления Карл Холивуд излезе на шанхайските улици. Когато се появи от вратите на Аеродрума, дъждобранът му се изду от студения вятър и дори просяците отстъпиха от пътя му. Преди да продължи той спря да запали пура без никой да му досажда. Дори бежанците, които гладуваха или поне твърдяха, че гладуват, изпитаха повече удоволствие само от вида му, отколкото ако бяха получили монетите в джоба му. Той измина четирите пресечки до хотела си, следван от носачите и от тълпа малчугани, очаровани от гледката на истински каубой.

Дядото на Карл беше самотен орел, измъкнал се от тълпите и мърсотията на Силикон Вали през деветдесетте години на двайсети век и установил се в изоставено ранчо край студена река на източния склон на планината Уинд Ривър. Оттам бе водил спокоен живот на свободен шифровчик и консултант. Съпругата му го беше напуснала заради ярките светлини и обществен живот на Калифорния и се бе стреснала, когато той успял да убеди съдията, че има повече възможности да гледа сина им. Дядо му беше отгледал бащата на Карл Холивуд предимно на открито, водейки го на лов, за риба и да секат дърва, когато не седеше в къщата над изчисленията си. С годините към тях постепенно се бяха присъединили хора с подобна съдба и възгледи за живота, така че по време на Междуцарствието бяха образували общност от няколкостотин души, рядко заселени на територия от няколко хиляди квадратни километра пустош. В електронен смисъл обаче, те живееха толкова близо, колкото и обитателите на което и да е малко село в Стария Запад. Технологичната им сила, изумителното им богатство и многобройните им големи оръжия ги бяха направили опасна група и случайните, използващи пикапи бандити, които нападаха изолирани ферми, се оказваха обкръжени с катастрофална скорост. Дядото обичаше да разказва за тези престъпници, как се опитвали да се оправдават с твърдението, че били икономически онеправдани или страдащи от наркомания и как самотните орли — мнозина от които сами се били спасили от бедността или наркоманията — ги разстрелвали и ги оставяли по границите на териториите си като знаци „ПРЕМИНАВАНЕТО ЗАБРАНЕНО“, които можели да четат дори неграмотните.

Появата на Общия икономически протокол успокоила положението и в очите на старовремците започнала да разрушава общността им. Вече нямало такива неща като ставане в три сутринта и обхождане на отбранителния периметър при отрицателни температури със заредена пушка, които да изграждат чувство за отговорност и взаимосвързаност. Най-ясните и приятни спомени на Карл Холивуд бяха от времето, когато излизаше на такива обиколки заедно с баща си. Но докато стояха на утъпкания сняг и си правеха кафе, те слушаха радио и чуваха репортажи за джихада, вилнеещ оттатък Ксинджиан, за отблъскването на китайците още по на изток и за първите случаи на нанотехнологичен тероризъм в Източна Европа. Бащата на Карл не трябваше да му обяснява, че общността им бързо придобива характера на исторически тематичен парк и че скоро ще се наложи да се откажат от конните патрули, за да ги заменят с по-съвременни охранителни системи.

Дори след тези нововъведения и след присъединяването на Първата разделена република към общността Карл, баща му и дядо му продължиха да живеят по стария начин, да ходят на лов за лосове, да отопляват къщите си с дърва и да седят пред компютърните си екрани в тъмни стаи до късно през нощта, за да превеждат кодове на програмен език от високо ниво. Домакинството им беше чисто мъжко (майката на Карл бе починала при инцидент със сал, когато той беше деветгодишен) и той избяга от дома си, веднага щом откри начин. Отиде в Сан Франциско, после в Ню Йорк и Лондон и започна да се занимава с театрални постановки. Но колкото по-възрастен ставаше, толкова повече разбираше колко неща го свързват с мястото, на което бе израснал. И никога не го беше усещал така силно, както сега, докато крачеше в бурята по оживената шанхайска улица, пушеше дебела пура и гледаше ручейчетата, стичащи се по периферията на шапката му. Най-силните и чисти усещания в живота му бяха попили в беззащитния му младежки мозък по време на първия му патрул призори, когато бе знаел, че бандитите са някъде наоколо. Той постоянно се връщаше към тези спомени и се опитваше да изпита същата чистота и сила на усещанията или да опита да накара да я изпитат интеракторите му. Сега за първи път от трийсет години чувстваше същото нещо, този път на улиците на Шанхай, разбунен и пулсиращ на ръба на антидинастичен бунт, като артерии на възрастен мъж преди да изпита първия си оргазъм от години наред.

Той влезе съвсем за кратко в хотела си, където натъпка джобовете на дъждобрана си с листове хартия, писалка, сребърна кутия, заредена с пури като патрони в пълнител, и няколко контейнера нанонаркотик, който можеше да използва, за да настройва функционирането на мозъка и тялото си. Освен това взе тежък бастун — истинска вълшебна пръчица, заредена с охранителни аеростати, — който щеше да го върне обратно в хотела му в случай на безредици. После отново излезе на улицата и измина километър и половина сред тълпата, докато стигна до чайна, в която често се отбиваше вечер по време на работата си в „Парнас“. Старата госпожа Куан топло го посрещна, многократно се поклони и го отведе на любимата му маса в ъгъла, от която можеше да гледа към пресечката на Нанжин Роуд и тясна странична улица, пълна с малки сергии. Единственото, което се виждаше сега, бяха гърбовете и задниците на хора на улицата, притиснати до стъклото от тълпата. Поръча си голяма кана от любимия си зелен чай, най-скъпият вид, който се береше през април, докато листата са нежни и млади. После извади листовете си на масата. Тази чайна бе напълно интегрирана в световната медийна мрежа и страниците автоматично се включиха в нея. Под тихите команди на Карл Холивуд те започнаха да се покриват с колони анимиран текст и прозорци с образи и кинокадри. Той отпи първата си глътка от чая — винаги най-приятната, извади от джоба си голямата си писалка, свали капачето и я допря до хартията. Започна да дава команди с думи и рисунки. Когато свърши, думите се разиграха пред него и като прокара линиите между правоъгълниците и кръговете, бяха осъществени връзки и информацията потече.

Отдолу на страницата Карл Холивуд написа думата „МИРАНДА“ и я огради в кръг. Все още не беше свързана с нищо друго в диаграмата. Надяваше се, че това скоро ще се промени. Той работи до късно вечерта и госпожа Куан постоянно пълнеше каната му, носеше му малки сладки, а когато се спусна нощта и в чайната се смрачи, украси краищата на масата със свещи, защото си спомняше, че обича да работи на меката им светлина. Китайците навън, отделени от него с едносантиметров диамант, го наблюдаваха е носове, сплескани в бели елипси в прозореца. Лицата им блестяха на светлината на свещите като зрели праскови, увиснали сред тучен тъмен листак.

Гладки арктически облаци бавно се носеха като снежни преспи в далечината — хиляда и петстотин километра, изглеждащи далеч по-малко, осветени, но не и затоплени от ниско розово-жълто слънце, което никога не залязваше. Фиона лежеше по корем на горното легло, гледаше през прозореца, наблюдаваше как дъхът й се кондензира по стъклото и после се изпарява в сухия въздух.

— Татко? — съвсем тихо каза тя, за да види дали е буден.

Той спеше, но бързо се събуди, сякаш сънуваше някой от онези сънища, които само се плъзгат под повърхността на съзнанието като въздушен кораб сред облаци.

— Да?

— Кой е Алхимика? Защо го търсиш?

— Предпочитам да не ти обяснявам защо го търся. Да речем, че имам да изпълнявам определени задължения. — Баща й изглеждаше по-погълнат от втората част на въпроса, отколкото бе очаквала, и в гласа му се долавяше съжаление.

— Кой е той? — внимателно настоя тя.

— О, виж, скъпа, ако знаех отговора, щях да го открия.

— Татко!

— Какъв човек е ли искаш да кажеш? За съжаление не зная почти нищо. Опитах се да извлека някои заключения от това какви хора го търсят, включително самия аз.

— Извинявай, татко, но какво отношение има характерът ти към този на Алхимика?

— Не една добре осведомени личности са стигнали до извода, че аз съм тъкмо онзи, който може да го открие, макар да не зная нищо за престъпници, шпионаж и така нататък. Аз съм просто инженер, специалист по нанотехнология.

— Това не е вярно, татко! Ти си нещо много повече. Знаеш толкова много истории — непрекъснато ми разказваше, когато те нямаше, спомняш ли си?

— Предполагам — странно неуверен, призна той.

— И аз четях всяка нощ. И въпреки че историите бяха за вълшебства, пирати, джинове и тям подобни, винаги усещах, че ти си зад тях. Като кукловод, който дърпа конците и дава на куклите гласове и самоличност. Затова смятам, че си нещо повече от инженер. Просто ти трябва вълшебна книга, за да се разкриеш.

— Хм… това е въпрос, по който не съм мислил — с внезапно развълнуван глас отвърна баща й. Тя устоя на изкушението да надникне над ръба на леглото и да погледне лицето му, което би го засрамило. Вместо това Фиона се сгуши под завивките си и затвори очи.

— Каквото и да мислиш за мен, Фиона — а трябва да отбележа, че съм приятно изненадан от доброто ти мнение, — за онези, които ме пратиха с тази задача, аз съм инженер. Без да съм арогантен, бих могъл да прибавя, че бързо съм напреднал в тази област и съм постигнал доста отговорно положение. Тъй като това е единствената особеност, която ме отличава от други хора, тя би трябвало да е единствената причина, за да ме изберат да открия Алхимика. От това заключавам, че самият Алхимик се занимава с нанотехнологични проучвания и че се смята, че разработва продукт, който интересува не една от Силите.

— За Семето ли говориш, татко?

Той замълча за миг. Когато отново заговори, гласът му бе висок и напрегнат.

— За Семето. Откъде знаеш за Семето?

— Ти ми разказа за него, татко. Обясни ми, че е опасно нещо и че Протоколната служба не трябва да допуска създаването му. Освен това…

— Какво освен това?

Малко оставаше да му напомни, че през последните няколко години сънищата й и всички истории от „Буквара“ са били изпълнени със семена: семена, от които израстваха замъци, драконови зъби, от които израстваха войници, семена, които се превръщаха в гигантски стъбла, водещи към алтернативни вселени в облаците, семена, давани на гостоприемни, бездетни двойки от странстваща старица, от които израстваха растения с големи шушулки с весели, подритващи бебета.

Но усещаше, че ако направо спомене за това, той ще затръшне стоманената врата пред лицето й — врата, която в момента мъчително бавно се открехваше.

— Защо смяташ, че Семената са толкова интересни? — попита тя.

— Интересни са по същия начин, по който е интересна мензурата с нитроглицерин — отвърна той. — Те са унищожителна технология. Повече не трябва да говориш за Семената, Фиона — агентите на „Криптнет“ могат да са навсякъде и да подслушват разговора ни.

Фиона въздъхна. Стига баща й да говореше свободно, тя усещаше в него мъжа, който й бе разказвал историите. Но когато стигнеше до определени въпроси, той спускаше булото си и ставаше просто поредния викториански господин. Това я дразнеше. Но чувстваше, че във всеки друг мъж, освен баща й, същата особеност можеше да е провокативна. Тази слабост бе толкова очевидна, че нито тя, нито която и да е друга жена беше в състояние да устои на изкушението да я проучи — през следващите няколко дни тази дяволита и мъчителна мисъл щеше да погълне много от мислите на Фиона, когато се срещнеха в Лондон с други представители на племето им.

След проста вечеря с бира и пай с месо в кръчма в покрайнините на Сити, те се отправиха на юг отвъд Тауър Бридж, минаха между разкошните сгради покрай десния бряг на реката и влязоха в Саутуърк. Както и в другите атлантски квартали в Лондон, кабелите на Захранването минаваха по каналите и под влажните сводове на мостовете и проникваха в сградите през малки дупки в основите. Малките стари къщи и апартаменти на този някога обеднял квартал бяха ремонтирани за млади атлантяни от цялата Англосфера, бедни на средства, но богати на надежди, които бяха дошли в големия град, за да преуспеят в кариерата си. Помещенията на долните етажи обикновено бяха кръчми, кафенета и мюзикхолове. Докато баща и дъщеря вървяха на изток, в общи линии успоредно на реката, блясъкът, толкова очевиден около моста, на места започваше да изтънява и старостта на квартала изпъкваше отдолу, също както се очертават кокалчетата на пръстите под опънатата кожа на свит юмрук. Между сградите край реката се разкриваха широки свободни пространства и позволяваха на Хакуърт и Фиона да гледат към другия бряг, потънал в привечерна мъгла, вече обагрена в карциногенните шарки на големите медиатрони.

Фиона Хакуърт забеляза сияние във въздуха, превърнало се в съзвездие, когато премигна и погледът й се фокусира. Смарагдово зелена точица докосна повърхността на окото й и постепенно се превърна в облак от светлина. Момичето премигна два пъти и точицата изчезна. Рано или късно тя и още много други щяха да попаднат в ъгълчетата на очите й и да й придадат странен вид. Фиона извади от ръкава си кърпичка и избърса очите си. Наличието на толкова много лазерни нанообекти я накара да осъзнае, че от няколко минути вървят из мъглата без да го е забелязала: влагата от реката се кондензираше около микроскопичните стражи на границата. Пъстра светлина смътно проблясваше зад мъглата пред тях и очертаваше каменна колона, забита по средата на пътя: криле на грифон, рог на еднорог, живи и черни на фона на зловещия космос. До камъка стоеше полицай и символично пазеше бариерата. Той им кимна и навъсено, но любезно измърмори нещо през ремъка на шапката си. Баща и дъщеря излязоха от Нова Атлантида и закрачиха в безвкусен анклав, пълен с недодялани отрепи, които се тълпяха и пееха пред входовете на кръчмите. Фиона зърна старо британско знаме, после осъзна, че краищата на кръста на св. Андрю са подсилени със звезди като бойния флаг на Конфедерацията. Тя сръга вихрогона си и почти се изравни с баща си.

После градът стана по-тъмен и по-тих, макар и не по-малко оживен. В продължение на няколко пресечки виждаха само тъмнокоси мъже с мустаци, и жени, които изглеждаха като колони от тъмна материя. Тогава Фиона усети мирис на анасон и чесън и те за кратко навлязоха във виетнамска територия. Момичето с удоволствие би се отбило в някое от кафенетата за купичка фо, но баща й продължаваше да язди напред, следвайки отлива по течението на Темза. Няколко минути по-късно отново се озоваха на брега, край който се издигаха древни бардаци — вид сгради, вече толкова остарели, че не се поддаваха на определение, — превърнати в офиси.

От гранитния кей излизаше мост, който водеше към вълнолома. За него беше завързана грохнала черна лодка, но върху нея не падаше каквато и да е светлина и на фона на сивкавата вода се виждаше само черната й сянка. След като вихрогоните спряха и Хакуърт скочи на земята, можеха да чуят ниски гласове, идващи отдолу.

Джон Хакуърт извади няколко билета от джоба на гърдите си и ги помоли да се осветят, но те бяха отпечатани върху стара хартия без собствен енергиен източник и затова накрая той използва микрофенерчето, закачено на верижката на часовника му. Очевидно останал доволен, че са пристигнали където трябва, Хакуърт подаде ръка на Фиона и я придружи до вълнолома. Към тях заподскача слаба, премигваща светлинка и се превърна в афрокарибец с очила без рамки и древен свещник със стъклено шише в ръце. Фиона наблюдаваше лицето му, докато огромните му, пожълтели като стари билярдни топки от слонова кост очи проверяваха билетите им. Кожата му беше тъмна, топла и лъщеше на светлината на свещта. От него лъхаше слаб аромат на цитруси, примесен с нещо по-мрачно и не толкова приятно. Когато свърши, той вдигна поглед не към тях, а някъде към далечината, — обърна им гръб и се отдалечи. Джон Хакуърт остана там известно време, като чакаше упътвания, после се изправи, изпъна рамене и поведе Фиона към лодката.

Мостът бе дълъг осем-девет метра. Трап нямаше. Хората, които вече бяха на борда, трябваше да им протегнат ръце и да ги изтеглят вътре, нарушение на етикета, което стана толкова бързо, че нямаха време да се почувстват неудобно.

Лодката представляваше голяма, плоска, открита тръба, просто обикновен сал с няколко средства за управление на носа и нещо като модерна, а следователно невероятно малка двигателна система, вградена в кърмата. Когато очите им се приспособиха към слабата светлина в мъглата, те видяха може би още дванайсетина пътници, насядали, за да не ги безпокоят вълните, вдигани от преминаващи покрай тях съдове. Видял благоразумността на това решение, Джон поведе Фиона към единственото останало място и те седнаха между две други групи: трима млади нипонски мъже, които си предлагаха цигари, и мъж и жена в бохемско, но скъпо облекло, които отпиваха светла бира от кутии и разговаряха помежду си с канадски акцент.

Мъжът от вълнолома освободи въжетата и скочи на борда. Друг моряк стоеше на руля и постепенно ускоряваше към течението, като превключи дросела на едно и завъртя лодката, за да посрещне приближаващата се вълна. Когато навлязоха в главния канал и набраха скорост, бързо стана студено и всички пътници зашепнаха, искайки повече топлина от термогенното си облекло. Афрокарибецът ги обиколи с тежък сандък, пълен с кутии бира и малки бутилки червено вино. Разговорите замлъкнаха за няколко минути, докато тласкани от един и същ първичен инстинкт, пътниците обърнаха лица към студения вятър и се отпуснаха под лекия плясък на вълните в корпуса.

Пътуването отне почти час. Няколко минути по-късно разговорите се възобновиха. Повечето пътници останаха разделени на малките си групи. Сандъкът с освежителни напитки направи още няколко обиколки. По някои едва забележими признаци Джон Хакуърт започна да осъзнава, че един от нипонските младежи е по-пиян, отколкото изглежда и че преди да се качи на борда навярно е прекарал няколко часа в крайречна кръчма. Той си взимаше пиене от сандъка всеки път, щом минеше покрай него и половин час по-късно неуверено се изправи на крака, надвеси се над борда и повърна. Джон се обърна да се усмихне на дъщеря си. Лодката се блъсна в невидима вълна и странично пропадна надолу. Хакуърт се хвана за перилата, после стисна ръката на Фиона.

Тя изкрещя. Гледаше над рамото на баща си към нипонските младежи. Джон се обърна и видя, че вече бяха останали само двама — пияният бе изчезнал. Приятелите му се бяха провесили над водата и протягаха ръце. Пръстите им блестяха като бели лъчи над черната вода. Джон усети, че Фиона издърпва ръката си от неговата и се обърна към нея, само за да види, че скача през перилата.

Всичко беше свършило още преди да успее истински да се уплаши. Екипажът реши въпроса с опитна бързина, което подсказа на Хакуърт, че нипорският младеж всъщност е актьор и че целият инцидент е част от постановката. Афрокарибецът изруга и им извика да се държат. Гласът му изкънтя като чело на Страдивариус — сценичен глас. Той обърна наопаки сандъка, изпразни цялото му съдържание, после го затвори и го хвърли през кърмата като спасителен пояс. Междувременно кърмчията обръщаше лодката. Няколко пътници, включително Хакуърт, бяха включили микрофенерчетата си и насочиха лъчите им към Фиона, чиито поли се бяха надули при скока и сега я заобикаляха като сал от цветя. С едната си ръка тя стискаше нипонеца за яката, а с другата — дръжката на сандъка. Нямаше сила да измъкне пияния от водата и затова речните вълни заливаха и двама им.

Афрокарибецът първо изтегли на борда Фиона и я предаде на баща й. Фабрикулите, изграждащи дрехите й — безброй нанообекти, плътно долепени един до друг в двуизмерен ред — започнаха да изпомпват водата от пролуките помежду си. Фиона беше обвита в змиевиден воал от влага, който пламтеше със светлината на фенерчетата. Гъстата й червена коса висеше свободно без шапката, която бе отнесена от вълните, и сега се спускаше върху раменете й като огнена пелерина.

Тя предизвикателно гледаше към Хакуърт, чиито адреналинови жлези най-после бяха подскочили от ендокринологичен ужас. Когато видя дъщеря си в това състояние, по гърба му сякаш се плъзна петдесеткилограмов леден блок. Щом усещането достигна до костния му мозък, той залитна и едва не седна на палубата. Фиона някак си се бе хвърлила през неизвестна и необозначена преграда и бе станала свръхестествена, наяда, изплувала от вълните, обвита в огън и пара. В някакво рационално ъгълче на ума си, което сега не играеше съществена роля, Хакуърт се зачуди дали „Dramatis personae“ (защото така се наричаше трупата, разиграваща това представление) някак си не са вкарали нанообекти в системата му и какво точно правят с ума му.

От полите на Фиона се стичаше вода. Скоро бе съвсем суха, освен лицето и косата й. Тя избърса лицето си с ръкав, без да обръща внимание на предложената от баща й носна кърпичка. Двамата не размениха нито дума и не се прегърнаха, сякаш сега тя съзнаваше въздействието си върху него и всички други — дарба, която, предполагаше Хакуърт, трябваше да е изключително развита при шестнайсетгодишните момичета. Нипонецът тъкмо доизкашляше водата от дробовете си и се мъчеше да си поеме дъх. Веднага щом трахеята му се прочисти, той дрезгаво и продължително заговори. Един от спътниците му превеждаше.

— Казва, че ние не сме сами — че водата е пълна с духове — че те му говорели. Последвал ги под вълните. Но усетил, че душата му се готви да напусне тялото му, изпитал страх и изплувал на повърхността, след което бил спасен от момичето. Казва, че духовете говорели на всички ни и че трябвало да се вслушаме в тях!

Това беше смущаващо и всички пътници угасиха фенерчетата си и се обърнаха с гръб към поразения нипонец. Но когато очите му се приспособиха, Хакуърт отново хвърли поглед към него и видя, че голите части от плътта му са започнали да излъчват пъстра светлина.

Той се обърна към Фиона и забеляза ивица бяла светлина около главата й като тиара, достатъчно ярка, за да блести през косата й. По средата на челото й сияеше скъпоценен камък. Хакуърт се дивеше на тази гледка от разстояние, тъй като знаеше, че сега тя иска да остане сама.

Ниско над водата висяха светлини, очертаващи формата на плъзгащите се покрай тях големи кораби. Бяха стигнали до устието на реката, но не по обичайните водни пътища, на които стояха закотвени плавателни съдове в очакване на прилива, промяна на вятъра или пазара. Едно съзвездие от светлини не помръдваше, но ставаше все по-голямо, колкото повече се приближаваха към него. Като експериментираше със сенките и проучваше системата от светлини, които техният съд хвърляше върху водната повърхност, Хакуърт заключи, че прожекторите съзнателно са насочени към лицата им, за да не могат да преценят характера на източника им.

Мъглата бавно се сгъсти и се превърна в ръждива стена, толкова огромна и безформена, че можеше да е на три или триста метра. Кърмчията изчака да стигнат до нея, после изключи двигателите. Лодката мигновено загуби скорост и се долепи до корпуса на големия кораб. Отгоре се спуснаха хлъзгави, мокри вериги и изплуваха пред погледа на Хакуърт като сияние, излъчвано от някакъв силно индустриализиран полубог, дрънчащи предвестници от желязо, които членовете на екипажа, екстатично отметнали глави назад, оголили гърла за това фетишистко откровение, посрещнаха с гърдите си. Те закачиха веригите за метални халки, забити в палубата. Окована, лодката се издигна от водата и започна да се изкачва нагоре по ръждивата стена, която се извисяваше в безкрайната мъгла. Внезапно се появи парапет, зад него открита палуба, тук-там източници на светлина, няколко червени въгленчета на пури, които се движеха из пространството. Когато слязоха, видяха, че наоколо са пръснати и други подобни лодки.

Думата „опасност“ не характеризираше точно репутацията на „Dramatis personae“ в атлантските части на Лондон, но това определение така или иначе винаги се използваше, прошепвано с високо вдигнати вежди и многозначителен поглед през рамо. Хакуърт бързо разбра, че човек може да получи лоша репутация, само защото му е известно съществуването на трупата — и в същото време беше ясно, че почти всички са чували за нея. За да не си навлича още презрение, той бе потърсил билетите сред други племена.

След всичко това ни най-малко не се изненада да види, че повечето от присъстващите са викторианци, при това не само млади ергени, а привидно почтени двойки, които крачеха по палубата с цилиндри и воали.

Фиона скочи от лодката още преди да я спуснат и изчезна. Тя се беше преоблякла, като замени пъстрия флорален мотив с бяло. Докато потъваше в мрака, интегралната й тиара сияеше като нимб. Хакуърт бавно обиколи палубата, наблюдаваше членовете на племето си и се опитваше да реши следния проблем: как можеше една двойка да се приближи достатъчно до друга, за да я разпознае, без самата тя да бъде разпозната. От време на време двойките едновременно се разпознаваха и трябваше да си кажат нещо: жените злобно се кикотеха, а мъжете гърлено се смееха и се наричаха един друг мошеници. Думите отекваха от палубата и потъваха в мъглата като стрели, забити в купчина памук.

От долните отсеци се носеше някаква усилена музика. Атонални акорди преминаваха през палубата като сеизмични трусове. Корабът беше товарен, в момента празен и подскачащ на вълните, изненадващо лек за нещо толкова голямо.

Хакуърт бе самотен и откъснат от цялото човечество, чувство, с което беше свикнал, нещо като приятел от детинство, живеещ в съседство. Бе открил Гуен по някакво чудо и за няколко години загуби връзка с този стар приятел, но сега двамата със самотата отново бяха заедно, разхождаха се и се чувстваха добре. Импровизиран бар по средата на палубата беше привлякъл десетина от събралите се, но Хакуърт знаеше, че не може да се присъедини към тях. По рождение не притежаваше способността да се вписва в обществото, както някои се раждат без ръце.

— Издигнал си се над всичко това, така ли? — попита някакъв глас. — Или навярно просто се дистанцираш?

Говореше мъж с клоунски дрехи. Хакуърт смътно разпозна в него рекламен фетиш на стара американска верига заведения за бързо хранене. Но костюмът беше подозрително дрипав, сякаш бе единственото облекло на бежанец. Целият беше в кръпки от памук, китайска коприна, черна кожа, пепелносиво райе и камуфлажен плат. Клоуна носеше интегрален грим — лицето му сияеше като на пластмасова играчка от предишния век с електрическа крушка в главата. Фактът, че говори, объркваше Хакуърт, все едно да гледа някое от онези анимирани компютърни изображения на преглъщащ човек.

— Участник ли си? Или зрител? — попита Клоуна и изпитателно погледна към Хакуърт.

Още откакто разбра (доста време по-рано), че тази работа с „Dramatis personae“ ще е някакъв театър, в който взимат участие и зрителите, той се страхуваше от този момент: неговата първа реплика.

— Моля да ме извините — напрегнато и не съвсем уверено отвърна Хакуърт, — това не е моята обичайна среда.

— Определено е така, мамицата му — каза Клоуна. — Сложи си това — продължи той и извади нещо от джоба си. После се пресегна към Хакуърт, който стоеше на два-три метра от него… но, удивително, дланта му се отдели от китката и полетя във въздуха. Покритата му със сажди бяла ръкавица се понесе като мръсна ледена топка, премятаща се в елипса между вътрешните планети. Пръстите му пъхнаха нещо в джоба на Хакуърт и после ръката се върна обратно, но тъй като той я следеше, тя описа плавна осмица във въздуха, преди да се залепи за китката си. Хакуърт разбра, че клоунът е механичен. — Сложи си ги и бъди самият себе си, господин отчужден самотен степен вълк замаян разсеян технократ рационалист шибан лайнар. — Клоуна се завъртя на пети. В дългите му обувки бе вградено някакво въртящо се устройство, така че наистина изпълни няколко пълни завъртания, преди да спре с гръб към Хакуърт и с шеметна скорост да се отдалечи. — Революционно, нали? — изръмжа той.

Предметът в джоба на Хакуърт се оказа чифт слънчеви очила: дъговидни, с пъстро, искрящо покритие, от онези, които бяха носили десетилетия по-рано непокорните ченгета с огромни патлаци в преждевременно прекратяваните телевизионни сериали. Хакуърт ги отвори и предпазливо си ги сложи. Когато приближи стъклата към очите си, можеше да види, че излъчват светлина — това бяха феноменоскопи. Макар и в този контекст, може би щеше да е по-подходяща думата „фантаскоп“. Образът постепенно изпълни погледа му, но нямаше да се фокусира, докато Хакуърт не си сложеше очилата докрай, затова той неохотно потъна в халюцинацията. Едва тогава рамките зад ушите му оживяха, разпънаха се, обхванаха задната част на черепа му и се сляха в едно като гумена лента.

— Откачете се — каза Хакуърт и продължи с поредица стандартни команди. Очилата не освобождаваха главата му. Накрая отнякъде високо зад него се спусна коничен лъч светлина и освети сцена. Включиха се прожектори и иззад завесата се появи мъж с цилиндър.

— Добре дошли на вашето представление — започна той. Можете да свалите очилата по всяко време, като осигурите постоянни овации поне от деветдесет процента от публиката. — После светлините и завесата изчезнаха и Хакуърт остана сам с онова, което беше видял преди, а именно кибернетично подсилено нощно виждане, представящо палубата на кораба.

Опита още няколко команди. Повечето феноменоскопи имаха прозрачен режим или поне частично прозрачен, който позволяваше на човек да вижда къде е. Но тези бяха упорито плътни и му показваха само медиатронен изглед от сцената. Разхождащите се и разговарящи посетители бяха представени от абсурдно свръхопростени телени рамки, видеотехнология, която не се използваше вече от осемдесетина години, очевидно предназначена да ядосва Хакуърт. Всяка фигура носеше на гърдите си голям плакат:

Хакуърт погледна надолу и се опита да прочете плаката на собствените си гърди, но не можеше да го фокусира.

Когато обикаляше палубата, гледката се променяше. Имаше и стандартен интерфейс, който му позволяваше да „лети“ около кораба. Самият Хакуърт стоеше на едно място, разбира се, но гледката в очилата се отделяше от действителните му координати. Винаги, когато използваше този режим, в полезрението му се появяваше следното обяснение, изписано с гигантски, блестящи червени букви:

Понякога я придружаваше анимация на някакъв вълшебник, седнал на върха на планина, който гледаше надолу към село с мръсни дребосъчета. Заради тази досада Хакуърт не използваше много често опцията. Но но време на първоначалното си разузнаване откри няколко интересни неща.

Нипонският младеж, който се беше побъркал и бе скочил зад борда, сега се срещна с група от неколцина души, които по някакво удивително съвпадение също бяха паднали от лодките си по пътя за насам и след спасяването им бяха започнали да излъчват пъстра светлина. На всички им се бяха явили видения, които настояваха да разказват на всеки срещнат. Тези хора се обединиха в зле организиран хор: всички едновременно викаха и разказваха за виденията, си, който очевидно бяха свързани помежду си — сякаш току-що се събуждаха от един и същи сън и еднакво лошо го описваха. Въпреки разликите си, те оставаха заедно, привличани от същата загадъчна магнитна сила, която караше лудите фанатици на уличните ъгли да издигат импровизираните си трибуни един до друг. Малко след като Хакуърт увеличи феноменоскопското им изображение, те започнаха да халюцинират за някакво гигантско око, което ги гледало от небесата, с черен клепач, покрит със звезди.

Хакуърт се отдръпна настрани и фокусира очилата върху друга голяма група: двайсетина по-възрастни хора, облечени в еднакъв елегантен стил с наметнати на раменете спортни пуловери и здрави обувки, плътно прилепнали по краката им, макар и с не много стегнато завързани връзки. Те се изсипваха от малък въздушен кораб, току-що кацнал на хеликоптерната площадка до кърмата. Корабът имаше много прозорци и бе покрит с медиатронни реклами за въздушни обиколки на Лондон. Когато слизаха на палубата, туристите се заковаваха на място и препречваха пътя на останалите. Екскурзоводката им, млада актриса с евтин дяволски костюм, допълнен с блестящи червени рога и тризъбец, трябваше да ги отведе по-надалеч в мрака.

— Това ли е Уайтчапъл? — с американски акцент попита един от тях, като посочи към мъглата. Тези хора очевидно принадлежаха към хартландското племе, преуспяваща, тясно свързана с Нова Атлантида филозона, която бе привлякла много отговорни, разумни, образовани, бели представители на средната класа от Средния Запад. Хакуърт се вслуша в тихите им разговори и откри, че идват от „Холидей ин“ в Кенсингтън, след като ги измамили, че ще ги заведат на тематична обиколка по следите на Джак Изкормвача в Уайтчапъл. Докато слушаше, дяволската екскурзоводка им обясни, че пияният пилот на въздушния им кораб случайно ги е довел в плаващ театър и че са добре дошли на шоуто, което скоро щяло да започне — безплатно (за тях) представление на „Котки“, най-дълго издържалият мюзикъл на всички времена, който повечето от тях вече бяха гледали през първата си вечер в Лондон.

Все още надзъртащ през подигравателните червени букви, Хакуърт направи бърза обиколка под палубата. Долу имаше дванайсет огромни отсека. Четири от тях бяха свързани в просторна театрална зала, други четири служеха за сцена и кулоари. Там откри дъщеря си. Тя седеше на трон от светлина и репетираше някакви реплики. Очевидно вече играеше основна роля.

— Не искам да ме гледаш така — каза тя и изчезна от полезрението на баща си с взрив от светлина.

Прозвуча корабната сирена. Звукът продължи да отеква тук-там от други кораби в този район. Хакуърт се върна към нормалния си изглед от палубата тъкмо навреме, за да види пламтящ образ, който се носеше към него: отново Клоуна, който очевидно притежаваше особената способност да се движи из полезрението на Хакуърт като призрак.

— Цяла нощ ли ще висиш тук горе и ще пресмяташ разстоянието до другите кораби според ехото? Или ще ми позволиш да те отведа до мястото ти?

Хакуърт реши, че ще е най-добре да не се ядосва.

— Моля — отвърна той.

— Добре тогава, ей го там — каза Клоуна и посочи с мърлявата си ръкавица към обикновен дървен стол точно пред тях. Хакуърт не вярваше, че наистина е там, защото до този момент не го беше забелязал. Но очилата не му позволяваха да се увери.

Той пристъпи напред като човек, който се насочва към тоалетната на тъмно, непознато място — с присвити колене, протегнати напред ръце, предпазливо местейки крака, за да не се блъсне в нещо. Клоуна се бе отдръпнал настрани и презрително го наблюдаваше.

— На това ли му викаш да се вживееш в ролята си? Да не си мислиш, че цяла нощ можеш да се измъкваш с научен рационализъм? Какво ще се случи, когато наистина започнеш да вярваш в онова, което виждаш?

Хакуърт намери мястото си точно там, където очилата му показваха, че се намира, но това не беше обикновен дървен стол — бе тапициран с дунапрен и имаше странични облегалки. Приличаше на стол в театър, но когато го опипа от двете страни, не откри други столове. Затова се отпусна и потъна в него.

— Ще ти трябва хей това — каза Клоуна и пъхна в дланта му тръбовиден предмет. Хакуърт тъкмо го разпознаваше като фенерче, когато точно под него се случи нещо шумно и внезапно. Краката му, които бяха стъпили върху дъските на палубата, сега висяха във въздуха. Всъщност, това се отнасяше за цялото му тяло. Под него се бе отворил капак и той пропадаше. — Приятно гледане — пожела му Клоуна, повдигна шапка и проследи с поглед пропадането му през бързо смаляващата се квадратна дупка. — И докато се носиш към центъра на земята с девет цяло и осем десети метра в секунда, я отгатни тази гатанка: можем да имитираме звуци, можем да имитираме образи, можем да имитираме дори вятъра, който шиба лицето ти, но как да имитираме усещането за пропадане?

От дунапрена на стола бяха израснали псевдоподи и обгърнаха кръста и бедрата на Хакуърт. Това бе добре, тъй като бавно се беше завъртял назад и скоро започна да пада с лице надолу, прелитайки през огромни аморфни облаци от светлина: стари полилеи, които „Dramatis personae“ бяха задигнали от изоставени сгради. Клоуна бе прав: Хакуърт определено пропадаше, усещане, което не можеше да се имитира с очила. Ако трябваше да вярва на очите и ушите си, той летеше към вратата на големия театър, който беше видял по-рано. Но той не бе пълен с редове кресла като обикновена театрална зала. Кресла имаше, но бяха безразборно пръснати наоколо. И някои от тях се движеха.

Подът продължаваше да се носи към него. Хакуърт наистина се уплаши и закрещя. После отново усети гравитацията, когато някаква сила започна да намалява скоростта му. Столът се завъртя и той гледаше нагоре към съзвездие от полилеи. Ускорението достигна няколко g. После се върна в нормалните граници. Столът се въртеше и феноменоскопът стана ярко, ослепително бял. От слушалките пулсираше бял шум, но когато започна да отслабва, Хакуърт осъзна, че това са аплодисменти.

Не можеше да види нищо, докато не си поигра с интерфейса, за да се върне към по-схематично виждане на театъра. После откри, че залата е приблизително наполовина пълна със зрители, които обикаляха наоколо, седнали на столовете си, и че няколко десетки от тях насочват фенерчетата си към него — това обясняваше ослепителната светлина. Намираше се на главната сцена и беше основната атракция. Зачуди се дали трябва да каже нещо. На очилата му се изписа реплика: „Много благодаря, дами и господа, че ми позволихте да намина. Тази вечер имаме за вас страхотно представление…“

Хакуърт се зачуди дали някак не е длъжен да прочете репликата. Но скоро фенерчетата се отдръпнаха от него и той видя, че от съзвездието полилеи започват да се сипят нови зрители. Като наблюдаваше падането им, Хакуърт осъзна, че и преди е виждал нещо такова в развлекателните паркове: това бе обикновено скачане с еластично въже. Просто очилата не показваха въжето, само за да усилят възбудата от преживяването.

На страничната облегалка на стола Хакуърт забеляза пулт за управление, който му позволяваше да обикаля из залата. Тя имаше конична форма с остър наклон към центъра. Тук би било трудно да върви пеш, но столът имаше мощни нанотехнологични двигатели и компенсираше наклона.

Театърът беше кръгъл, също като „Глобус“. Коничният под бе заобиколен от кръгла стена, тук-там осеяна с различни по големина отвори. Някои приличаха на вентилационни шахти, други бяха частни ложи или технически помещения, а най-голямата беше арката на сцената, заемаща една четвърт от пространството и в момента скрита зад завеса.

Хакуърт забеляза, че най-ниската и най-вътрешна част от пода е свободна. Спусна се надолу по склона и с удивление осъзна, че внезапно е потънал до кръста в болезнено ледена вода. Той превключи на задна скорост, но столът не се подчини.

— Право във водата! — триумфално извика Клоуна. Гласът му звучеше така, сякаш стоеше до него, макар Хакуърт да не го виждаше. Той откри начин да се освободи от псевдоподите и с усилие се закатери по наклонения под. Краката му бяха вкочанени от студ. Миришеше на морска вода. Очевидно централната третина на пода наистина бе под водната линия и морето свободно нахлуваше тук — поредният факт, който очилата му не си бяха направили труда да разкрият.

Върху него отново паднаха десетки лъчи. Публиката се смееше и дори се разнасяха саркастични аплодисменти. „Хайде, приятели, водата е страхотна!“ — предложиха очилата, но Хакуърт пак не прочете репликата. Очевидно това бяха просто предложения, подхвърляни от сценаристите на „Dramatis personae“, които изчезваха от полезрението му, веднага щом загубеха актуалността си.

Събитията от последните няколко минути — феноменоскопите, които не можеха да се свалят, неочакваният скок, потъването в студената морска вода — бяха оставили Хакуърт в шоково състояние. Изпитваше настойчива нужда да се свре някъде и да се справи с дезориентацията. Започна да се катери към отсрещния край на залата, като заобикаляше случайно срещнатите по пътя столове. Някои от публиката, които проявяваха особен интерес към историята му, го следяха с фенерчетата си. Над него имаше отвор, от който сияеше топла светлина. Хакуърт се промъкна през него и се озова в приятен малък бар със заоблен прозорец, от който се откриваше прекрасен изглед към театъра. Тук можеше да намери убежище и да гледа нормално през очилата, които изглежда му представяха действителността такава, каквато е. Поръча пинта черна бира на бармана и седна на бара до прозореца. Някъде към третата или четвъртата глътка осъзна, че вече се е поддал на заповедта на Клоуна. Скокът във водата го беше научил, че няма друг избор, освен да повярва в онова, което очилата показваха на очите и ушите му — макар да знаеше, че е измама — и да си понася последствията. Бирата донякъде позатопли краката му и го поотпусна. Бе дошъл тук на представление и сега го получаваше. Нямаше основание да се съпротивлява. „Dramatis personae“ може и да имаха лоша репутация, но никой не ги беше обвинявал в убийство на някой от публиката.

Полилеите помръкнаха и присъстващите с техните фенерчета заприличаха на искри, вдигнати от вятъра. Някои се насочиха към горния край на залата, други предпочетоха да останат край водата. Когато светлините окончателно угаснаха, те започнаха да си играят с фенерчетата, като ги насочваха насам-натам по стените и завесата, превръщайки мрака в апокалиптично небе, разкъсвано от стотици комети. Под водата грейна тъмночервена ивица светлина, която се превърна в дълга и тясна сцена, издигаща се към повърхността като възкръсваща Атлантида. Публиката я забеляза и насочи лъчите на фенерчетата си към водата, осветявайки няколко тъмни петна: главите на десетина изпълнители, бавно изплуващи на повърхността. Те едновременно започнаха да говорят и Хакуърт разбра, че са хорът от лунатици, които беше видял по-рано.

— Настани ме, Ник — каза женски глас иззад него.

— Прекара ги, нали? — попита барманът.

— Тъпанари.

Хакуърт се обърна и видя, че това е младата жена с дяволски костюм, която играеше ролята на екскурзоводка на групата от Хартланд. Тя бе съвсем дребничка, носеше дълга черна пола с цепка чак до хълбока и имаше прекрасна коса, много гъста, черна и лъскава. Жената постави на бара чашата си с бира, внимателно завъртя дяволската си опашка с движение, което Хакуърт намери за неустоимо привлекателно, и седна. После изпусна експлозивна въздишка и за няколко секунди облегна глава върху ръцете си. Червените й премигващи рога се отразяваха в заобления прозорец като сигнални светлини на презокеански кораб. Хакуърт стисна чашата си в ръка и усети аромата на парфюма й. Долу в залата хорът беше абсолютно неовладяем и се мъчеше да изпълни изключително амбициозен танцов номер. Младежите проявяваха свръхестествената способност да действат в синхрон — нещо свързано с нанообектите в мозъците им, — но телата им бяха сковани, слаби и некоординирани. Каквото и да опитваха обаче, те го правеха със съвършена убеденост, която допринасяше за успеха на изпълнението им.

— Вързаха ли се? — заговори я Хакуърт.

— Моля? — попита жената и живо вдигна поглед като птица, сякаш не бе забелязала, че той е там.

— Онези от Хартланд наистина ли вярват в историята за пияния пилот?

— А. На кой му пука?

Хакуърт се засмя. Стана му приятно, че член на „Dramatis personae“ се отнася към него с такова доверие.

— Това няма значение, нали? — по-тихо и малко замислено каза жената. Тя изстиска резенче лимон в бирата си и отпи. — Вярата не е бинарно състояние, поне не тук. Има ли изобщо някой, който сто процента да вярва в нещо? Ти вярваш ли във всичко, което виждаш през тези очила?

— Не — отвърна Хакуърт, — единственото, в което вярвам в момента, е, че краката ми са мокри, че тази бира е добра и че парфюмът ти ми харесва.

Тя малко изненадано го погледна, но изобщо не беше толкова лесна.

— Защо тогава си тук? Какво представление си дошъл да гледаш?

— Какво искаш да кажеш? Предполагам, че дойдох да гледам точно това.

— Но то не е само едно. Представленията са най-различни. Взаимосвързани. — Тя остави бирата си на плота и изпълни първи етап от маневрата „Ето я черквата“. — Представлението зависи от това кое предаване гледаш.

— Като че ли нямам никаква власт над онова, което виждам.

— А, значи си изпълнител.

— До този момент се чувствах като изключително некадърен долнопробен изпълнител.

— Некадърен долнопробен изпълнител ли? Не е ли малко прекалено?

Не бе чак толкова смешно, но Хакуърт любезно се подсмихна.

— Звучи така, като че ли са те избрали за изпълнител.

— Не мога да кажа.

— Виж сега, обикновено не разкривам нашите професионални тайни — с по-тих глас продължи жената, — но когато някой е избран за изпълнител, това е защото е дошъл тук с някаква друга цел, а не за да гледа пасивно представлението.

— Това ли… така ли се прави? — заекна той.

— О, да! — потвърди жената. Тя се изправи от стола си и седна отдясно на Хакуърт. — Театърът не е само няколко души, които се правят на шутове но сцената, наблюдавани от стадо волове. Искам да кажа, понякога наистина е така. Но може да е и нещо много повече — всъщност може да е всякакъв вид взаимодействие между хора и хора или хора и информация. — Сега тя говореше разгорещено. Хакуърт изпитваше безгранично удоволствие просто да я гледа. Когато беше влязла в бара, той си помисли, че е безлична, но като свали маската си и заговори без каквато и да е стеснителност, тя като че ли ставаше все по-красива. — Ние сме свързани с всичко тук — включени сме в цялата вселена от информация. Всъщност, това е виртуален театър. Вместо да са установени, сцената, декорите, ролите и сценариите са най-различни — могат да се конфигурират наново с проста размяна на детайли.

— О. Значи представлението — или взаимосвързаната система от представления — може да е различно всяка вечер, така ли?

— Не, ти продължаваш да не схващаш — отвърна тя, вече силно възбудена. Жената протегна ръка, хвана го под лакътя и се наведе към него. Очевидно отчаяно искаше да го накара да проумее. — Не че ние поставяме определено представление, а после го конфигурираме по нов начин и на следващата вечер поставяме друго. Представлението непрекъснато само се конфигурира динамично в зависимост от онова, което се случва в момента — дори не само от онова, което се случва тук, а от онова, което се случва в света като цяло. Това е робопиеса — интелигентен организъм.

— Значи, ако например, в този момент във вътрешността на Китай се води сражение между „Юмруците на справедливата хармония“ и Крайбрежната република, промените в битката могат по някакъв начин…

— Да променят цвета на някой прожектор или реплика от диалога — не непременно по някакъв обикновен и предопределен начин…

— Струва ми се, че разбирам — прекъсна я Хакуърт. — Вътрешните променливи на пиесата зависят от цялата външна информационна вселена…

Жената рязко кимна, останала доволна от него. Огромните й черни очи блестяха.

Той продължи:

— Както, например, умственото състояние на човек в който и да е даден момент може да зависи от относителните концентрации на безброй химически съставки, циркулиращи в кръвообращението му.

— Да — потвърди жената, — както, ако си в кръчма и те заговори привлекателен млад господин, думите, излизащи от устата ти, зависят от количеството алкохол, което си вкарал в системата си и разбира се, от концентрацията на естествени хормони — пак повтарям, не по обикновен, предварително установен начин — всички тези неща играят важна роля.

— Струва ми се, че започвам да схващам какво се опитваш да ми обясниш — кимна Хакуърт.

— Замести тазвечершното представление и информацията, течаща по мрежата, с молекулите в кръвообращението и ще разбереш — каза жената.

Хакуърт остана малко разочарован, че тя изоставя метафората с кръчмата, която незабавно му се бе сторила по-интересна.

— Отсъствието на предопределеност — продължи жената, — кара някои да подценяват целия процес. Но всъщност това е невероятно мощно средство. Някои хора го разбират.

— Мисля, че и аз разбирам — отвърна той и наистина отчаяно му се искаше да повярва, че разбира.

— И затова някои хора идват тук, защото търсят нещо — да речем, че се опитват да открият загубен любовник, да осъзнаят защо в живота им се е случило нещо ужасно, защо на света има жестокост или защо не са доволни от кариерата си. Обществото никога не е било в състояние да отговори на тези въпроси — такива въпроси не можеш просто да потърсиш в справочната база данни.

— Но динамичният театър позволява на човек да влезе в интерфейс с вселената от данни по по-интуитивен начин — отбеляза Хакуърт.

— Точно така — потвърди тя. — Радвам се, че го схващаш.

— Когато работех с информация, често ми се случваше да се стремя към такова нещо, макар да не го съзнавах напълно — каза той. — Но това надхвърля въображението ми.

— Откъде чу за нас?

— Спомена ми един приятел, който в далечното минало е бил свързан с вас.

— О? Мога ли да попитам кой? Навярно имаме общ приятел — каза жената, сякаш това беше чудесно.

Хакуърт усети, че се изчервява и изпусна дълбока въздишка.

— Добре — призна той. — Излъгах. Всъщност не ми беше приятел. Просто човек, при когото ме заведоха.

— А, ето че стигаме до въпроса — рече жената. — Знаех си, че с теб става нещо загадъчно.

Хакуърт се засрами и не знаеше какво да отвърне. Той сведе очи надолу към бирата си. Жената го гледаше и той усещаше погледа й като топлина на прожектор.

— Значи си дошъл тук да търсиш нещо. Нали? Нещо, което не можеш да откриеш в базата данни.

— Търся един човек, наречен Алхимика.

Внезапно блесна светлина. Онази страна на лицето на жената, която бе обърната към прозореца, ярко се освети като космическа сонда, огряна от слънцето. Хакуърт някак усети, че това не е ново представление. Той погледна към публиката и видя, че почти всички са насочили фенерчетата си към бара и наблюдават и слушат разговора му с жената. Очилата го бяха измамили, променяйки силата на видимата светлина. Актрисата също се бе преобразила — лицето й отново изглеждаше така, както при влизането й в бара и сега Хакуърт разбираше, че по време на разговора образът й в очилата му постепенно се е променял, захранван с информация от онази част на мозъка му, която реагираше при вида на красива жена.

Завесата се разтвори, за да разкрие огромен електрически надпис: „ДЖОН ХАКУЪРТ в ТЪРСЕНЕ НА АЛХИМИКА, в ролята на ДЖОН ХАКУЪРТ: САМИЯТ ТОЙ“.

Хорът запя:

Изведнъж нещо полетя към шията на Хакуърт. Докато гледаше през прозореца, жената бе хвърлила примка и сега като непокорно куче го извличаше през вратата на бара. Веднага щом излезе навън, пелерината й се изду като времеизкривителна експлозия и тя излетя на четири метра във въздуха с помощта на реактивни двигатели, някак си вградени в дрехите й — като отпусна въжето, за да не обеси Хакуърт. Издигайки се над публиката като огнен конус от ракетни дюзи, жената подкара залитащия Хакуърт по наклонения под към водата. Няколко тесни мостчета водеха към сцената и той мина по едно от тях, като усещаше по раменете си стотици лъчи, наглед достатъчно горещи, за да му подпалят дрехите. Жената го преведе право през средата на Хора, под електрическия надпис, през кулоарите и през врата, която се затвори зад него. После изчезна.

От три страни го заобикаляха меко сияещи сини стени. Той протегна ръка, докосна едната и усети слаб електрически удар. После пристъпи напред и се препъна в нещо, което изтрака на пода: сух кокал, голям и тежък, по-дълъг от човешка бедрена кост.

Хакуърт мина през единствената пролука и откри още стени. Намираше се в лабиринт.

Трябваше му около час, за да осъзнае, че бягството с нормални средства е безнадеждно. Дори не се опита да разбере плана на лабиринта. Вместо това, проумял, че не може да е по-голям от кораба, той тръгна прилагайки най-простата тактика, като завиваше надясно на всеки ъгъл: всички умни момчета знаеха, че това винаги трябва да води до изход. Но изход нямаше и Хакуърт не разбираше защо, докато с периферното си зрение не забеляза, че част от стената се движи и затваря стара пролука, за да отвори нова. Това бе динамичен лабиринт.

Той откри ръждив винт на пода, вдигна го и го хвърли към стената. Винтът не отскочи, а премина от другата страна и издрънча на пода зад нея. Следователно стените не съществуваха по друг начин, освен като плод на въображението му в очилата. Лабиринтът беше изграден от информация. За да избяга, трябваше да проникне в нея.

Хакуърт седна на пода. Появи се барманът Ник, като спокойно минаваше през стените и носеше поднос с нова чаша бира, която му поднесе заедно с купичка солени фъстъци. С напредването на вечерта покрай него минаваха и други хора, които танцуваха, пееха, дуелираха се, спореха или се любеха. Никой от тях нямаше нищо общо с Търсенето на Хакуърт, а също и помежду си. Очевидно Търсенето му (както му бе казала жената дявол) беше просто една от няколкото истории, разигравани тази вечер, съществуващи успоредно в едно и също пространство.

Но каква бе връзката на всичко това с живота на Джон Хакуърт? И каква беше ролята на Фиона?

Докато мислеше за дъщеря си, стената пред него се плъзна настрани и разкри дълъг няколко метра коридор. През следващите няколко часа той неведнъж забеляза същото нещо: когато му идваше някаква идея, стената се преместваше.

По този начин започна да се придвижва през лабиринта — от място на място и от идея на идея. Подът определено беше наклонен надолу, което очевидно в някой момент щеше да го изведе под водната линия. И наистина, Хакуърт започна да усеща силен барабанен шум, който можеше да е от мощни двигатели. Само че доколкото знаеше, този кораб не се движеше. Усети мирис на морска вода и видя слаби светлини, отразяващи се във вълни. Знаеше, че в пълните водни резервоари на кораба има мрежа от подводни тунели и че в тези тунели са барабанчиците. Доколкото му бе известно, цялото представление беше само плод на въображението и се разиграваше в ума на барабанчиците. Това навярно не бе основното събитие, а само епифеномен на дълбоките процеси, извършващи се в техния колективен ум.

Част от стената се плъзна настрани и откри пътя към водата. Заслушан в барабаните, Хакуърт приклекна за няколко минути край нея, после се изправи и започна да развързва вратовръзката си.

Беше му ужасно горещо и се обливаше в пот, в очите му блестеше ярка светлина и нито едно от тези неща не говореше, че е под вода. Той се събуди и видя синьо небе, докосна лицето си и откри, че очилата ги няма. До него седеше Фиона в бялата си рокля и го наблюдаваше с мрачна усмивка. Подът пулсираше и очевидно това продължаваше от известно време, защото го болеше гърбът. Хакуърт осъзна, че са на лодката и пътуват обратно към лондонските кейове, че е гол и че Фиона го е покрила с лист пластмаса, за да защити кожата му от слънцето. Наоколо бяха пръснати още неколцина от зрителите, облегнати един на друг, напълно неподвижни, като бежанци или като хора, които току-що са правили най-страхотния секс в живота си.

— Ти беше страхотен хит — каза Фиона. И Хакуърт изведнъж си спомни, че се е разхождал гол на сцената под бурните аплодисменти на публиката.

— Търсенето свърши — импулсивно заяви той. — Отиваме в Шанхай.

— Ти отиваш в Шанхай — възрази Фиона. — Аз ще се сбогувам с теб на кея. После се връщам. — Тя надвеси глава над кърмата.

— Обратно на кораба ли?

— Аз бях по-голям хит от теб — каза дъщеря му. — Открих призванието си, татко. Приех поканата да постъпя в „Dramatis personae“.

Карл Холивуд за първи път от много часове насам се отпусна назад на твърдата лакирана облегалка на стола си в ъгъла и с две ръце разтърка лицето си, като се одраска със собствените си мустаци. Седеше в чайната почти цяло денонощие, беше изпил дванайсет кани чай и на два пъти вика масажистки да разтриват гърба му. Следобедната светлина нахлуваше през прозорците зад гърба му и запремигва, когато тълпата навън започна да се разотива. Бяха гледали забележително безплатно медийно представление — часове наред надничаха над раменете му и наблюдаваха в кинопрозорците по листовете на Карл Холивуд драматургичните подвизи на Джон Пърсивал Хакуърт под няколко различни ъгъла на камерата. Никой от тях не можеше да чете английски и затова не бяха в състояние да проследят историята за приключенията на принцеса Нел в земите на крал Койот, чийто сюжет се развиваше от само себе си, като облак дим, носен от невидими въздушни течения.

Сега листовете бяха бели и празни. Карл лениво протегна ръка и започна да ги подрежда един върху друг, просто за да се занимава с нещо, докато умът му работеше — макар че в този момент той по-скоро сляпо се луташе из тъмен лабиринт, също като Джон Пърсивал Хакуърт.

Карл Холивуд отдавна подозираше, че освен всичко друго, мрежата на барабанчиците е гигантска система за дешифриране. Криптографските системи, които образуваха медийната мрежа, бяха сигурни и това ги правеше безопасен начин за прехвърляне на пари. Те се основаваха на огромни цели числа, използвани като вълшебни ключове. На теория ключовете можеха да се разкрият с помощта на достатъчно мощен компютър. Но независимо от мощта на компютъра, шифрирането винаги се оказваше много по-лесно от дешифрирането, така че докато системата продължаваше да използва все по-големи числа и компютрите ставаха все по-бързи, шифровчиците можеха завинаги да се движат далеч пред дешифровчиците.

Но човешкият ум не работеше като дигитален компютър и бе в състояние да върши някои странни неща. Карл Холивуд си спомняше един от самотните орли, възрастен мъж, който можеше да събира наум огромни колони от числа със същата скорост, с каквато се появяваха. Само по себе си, това беше процес, който можеше да изпълнява и компютърът. Но този човек владееше и трикове, които не можеха лесно да се програмират в компютър.

Щом в мрежата на барабанчиците бяха събрани много умове, навярно по някакъв начин те бяха в състояние да виждат през урагана от зашифровани данни, който постоянно бушуваше в медийното пространство, и да откриват смисъл в привидно случайните отделни късчета информация. Мъжете, които бяха дошли да разговарят с Миранда и я бяха убедили да влезе в света на барабанчиците, бяха загатнали, че това е възможно, че чрез тях Миранда би могла да открие Нел.

На пръв поглед това би било катастрофално, тъй като щеше да унищожи системата, използвана за финансови сделки. В свят, в който търговията се основаваше на размяната на злато, това щеше да е равносилно някой да открие как да превръща оловото в благородния метал. Алхимик.

Но Карл Холивуд се чудеше дали това наистина има някакво значение. Барабанчиците можеха да вършат такива неща само като се свързваха в гещалт. Както показваше случаят с Хакуърт, веднага щом напуснеше гещалта, барабанчикът напълно загубваше контакт с него. Връзките между барабанчиците и нормалното човешко общество бяха несъзнателни, осъществяваха се чрез тяхното влияние върху Мрежата и се проявяваха в системи, явяващи се подсъзнателно в интерактивите, с които си играеха всички. Барабанчиците можеха да разкрият шифъра, но не бяха в състояние да се възползват от него по очевиден начин или навярно просто не го желаеха. Можеха да правят злато, но повече не се интересуваха от добиването му.

По някакъв начин Джон Хакуърт бе в състояние по-добре от всеки друг да извършва прехода между обществото на барабанчиците и викторианското племе. Всеки път, щом пресечеше границата, той като че ли донасяше нещо със себе си, полепнало по дрехите му като миризма. Тези влачени зад него бледи отгласи от забранени данни водеха до оплетени и непредвидими последствия от двете страни на границата, за които самият Хакуърт може би нямаше представа. Холивуд не знаеше нищо за него само допреди няколко часа, когато предупреден от свой приятел от „Dramatis personae“, се включи в историята, разигравана на черната палуба на театралния кораб. Сега очевидно знаеше много неща: че Хакуърт е създател на „Илюстрирания буквар на младата дама“ и че има дълбока връзка с барабанчиците, която далеч не е толкова проста, колкото обикновеното робство. През годините, прекарани под вълните, той не само беше ял лотоси и бе чукал камъни.

Хакуърт беше донесъл нещо със себе си и този път, когато изплува гол от лабиринта на барабанчиците в баластните резервоари на кораба. Бе се появил с числови ключове, които се използваха за идентифициране на определени величини: „Буквара“, Нел, Миранда и още някой, който носеше името „д-р Х.“. Преди, да се върне напълно в съзнателното си състояние той даде тези ключове на Клоуна, който изтегли задъханото му и треперещо тяло от водата. Клоуна бе механично устройство, но „Dramatis personae“ проявиха любезността да позволят на Карл Холивуд да го контролира — и да импровизира голяма част от личния сценарий и сюжет на Хакуърт — по време на представлението.

Сега Карл разполагаше с ключовете и от гледна точка на Мрежата не можеше да се различи от Миранда, Нел, д-р Х. или дори от самия Хакуърт. Те бяха написани по повърхността на една от страниците, дълги колони от цифри, групирани по четири. Карл Холивуд каза на тази страница да се сгъне и я пъхна в джоба на гърдите си. Можеше да използва ключовете, за да разнищи цялата тази работа, но това щеше да остане за друга вечер. Наркотикът и кофеинът бяха направили каквото могат. Време бе да се върне в хотела си, да вземе вана, да поспи и да се приготви за последното действие.

За миг Нел престана да чете от „Буквара“. Очите й бяха пълни със сълзи.

— Какво дали има? — разнесе се от книгата гласът на Джон.

— Има ли друг? Друг, който е бил с мен по време на търсенето ми?

— Да, има — след кратка пауза тихо отвърна Джон. — Поне аз винаги съм усещал, че тя винаги е тук.

— Тук ли е сега?

— Само ако й направиш място — въздъхна Джон. — Прочети книгите и те ще ти покажат как.

Говореха, че китайците се отнасяли с огромно уважение към лудите и че в дните на Бунта на боксьорите някои западни мисионери — навярно с лабилна психика, останали седмици наред затворени зад чакълените стени, щурайки се под снайперисткия огън на обкръжилите ги боксьорски и имперски войски и слушайки виковете на своите, изгаряни и измъчвани по пекинските улици — се побъркали и навлезли без оръжие сред редиците на враговете си. Те получили храна и не им сторили нищо лошо.

След като се настани в апартамент на последния етаж на „Шангри-Ла“ в Пудонг (или „Шонг-а-ли-ла“, както напевно произнасяха името таксиметровите шофьори), Джон Пърсивал Хакуърт си облече чиста риза, най-хубавата си жилетка със златен ланец, дълъг фрак за езда, ботуши, нови кожени ръкавици и бомбе, черни шпори от кожа и месинг, излъскани във фоайето на „Шонг-а-ли-ла“ от кули, който беше толкова сервилен, че поведението му чак бе обидно и Хакуърт заподозря, че е „Юмрук“ — спретнат, но очевидно ветеран от много пътувания в сурови земи.

Когато мина на западния бряг на Хуанг Пу, обичайната тълпа от гладуващи селяни и професионални инвалиди го обля като вълна нисък бряг, защото макар че беше опасно, язденето тук не бе безумство и те не виждаха в него луд. Той не откъсваше сивите си очи от горящите кабели на Захранването, които бележеха границата на Крайбрежната република и остави ръцете им да го дърпат за фрака, но не ги забелязваше. На три пъти съвсем млади селяни, които можеха да се различат колкото по силния им загар, толкова и по непознаването им на съвременната охранителна техника, допуснаха грешката да протегнат ръце към ланеца на часовника му и получиха предупредителен електрически удар. Един от тях не го пусна, докато от дланта му не замириса на изгоряло месо и после бавно и спокойно отдръпна ръка, като гледаше нагоре към Хакуърт, за да покаже, че няма нищо против малко болка. После ясно и високо каза нещо, което накара тълпата да се изкикоти.

Язденето по Нанжин Роуд го отведе в сърцето на търговския квартал на Шанхай. Безкрайни върволици от почернели от слънцето просяци клечаха и стискаха ярките найлонови торби, които им служеха за куфари, внимателно предавайки си фасове от цигари. На витрините над главите им крачеха анимирани манекени и представяха последната мода в Крайбрежната република. Хакуърт забеляза, че дрехите са много по-консервативни, отколкото десет години по-рано, по време на последното му пътуване по Нанжин Роуд. Женските манекени вече не носеха поли с цепки. Много от тях изобщо не носеха поли, а копринени панталони или дълги роби, които разкриваха още по-малко. По средата на една от витрините се виждаше полегнала върху платформа патриархална фигура с кръгла шапка със синьо копче отгоре: мандарин. Покланяше му се млад учен. Четири групи манекени около платформата представяха още четири родови връзки.

Значи сега беше шик да си конфуцианец или поне такава бе политиката. Това беше една от няколкото витрини, на която изобщо не бяха залепени плакати на „Юмруците“.

Хакуърт минаваше покрай мраморни вили, построени през предишните векове от иракски евреи, покрай хотела, в който веднъж бе отсядал Никсън, покрай високите анклави, използвани от западни бизнесмени като плацдарм за посткомунистическо развитие, довели до притока на бедняци в Крайбрежната република. Мина покрай нощни клубове, големи колкото стадиони, покрай игрища за хай-лай, край които смаяни бежанци зяпаха тълпите на залагащите. Страничните улички бяха пълни с бутици. Имаше специална улица с магазини за фини изделия, изработени от кожа на алигатор. Нанотехнологичният квартал се състоеше от малки фирми, които предлагаха инженерство. На малки улички амбулантни търговци продаваха антики върху ръчни колички, едни специализирани за кутии от полускъпоценни камъни, други за маоистки кичове. Всеки път, когато навалицата започнеше да намалява и си помислеше, че трябва да е наближил края на града, той стигаше до поредния търговски квартал и всичко започваше отначало.

Но с напредването на времето Хакуърт наистина се добра до границите на града и продължи да язди на запад. Тогава вече стана очевидно, че е луд — хората по улицата го гледаха със страхопочитание и се отдръпва ха от пътя му. Велосипедите и пешеходците оредяха, заменени от по-тежки и по-бързи военни превозни средства. Хакуърт не обичаше да язди в края на пътя и затова подкара Похитител, за да намери по-заобиколен път до Съджоу. Това бяха равните земи на делтата на Янгцзе, само сантиметри над водното равнище, където използваните за транспорт, напояване и дренаж канали бяха повече от пътищата. Те се разклоняваха из черните, зловонни земи като кръвоносни съдове в тъканите на мозъка. Равнината често се нарушаваше от малки надгробни могили, предназначени да издигат достатъчно високо над обичайните наводнения ковчезите на нечии деди. Още по на запад се издигаха стръмни склонове, покрити с тъмна растителност. Контролните постове на Крайбрежната република по кръстопътищата бяха сиви, с плътна защитна мрежа. Като гледаше през облаците макро и микроскопични аеростати, Хакуърт едва можеше да различи хоплитите по средата. Преминаването не представляваше проблем. Когато продължи към територията на „Юмруците“, Хакуърт очакваше да види още постове, но първият се оказа и последен — Крайбрежната република не разполагаше с достатъчно средства, за да се отбранява в дълбочина и можеше да поддържа само едноизмерна линия постове.

На поредния малък кръстопът километър и половина по-нататък Хакуърт откри две сковани набързо разпятия, направени от новоотсечени черничеви дървета, по които все още се виждаха зелени листа. Със сиви найлонови въжета за тях бяха привързани двама млади бели мъже, обгорени на много места и изкормени. От прическите и сериозните им черни вратовръзки, иронично оставени на шиите им, Хакуърт предположи, че са мормони. От корема на единия от тях по земята се провлачваше дълго черво, до което стоеше мършава свиня и упорито го ръфаше.

Не видя много повече смърт, но горещият влажен въздух разнасяше зловонието й навсякъде. Стори му се, че забелязва мрежа от нанотехнологични бариери, но после осъзна, че това е природно явление: всеки канал излъчваше линеен черен ореол от тлъсти, сънливи мухи. От това разбра, че ако подръпне тази или онази юзда и насочи Похитител към брега на канала, ще открие, че е покрит с издути трупове.

Десет минути след преминаването на контролния пост на Крайбрежната република, той мина през центъра на лагер на „Юмруците“. Тъй като не поглеждаше нито надясно, нито наляво, Хакуърт не можеше да прецени големината му — бяха завладели село с ниски тухлени сгради с гипсова мазилка. Дълга, права ивица сажди по земята бележеше разположението на изгорен кабел на Захранването и когато го пресече, той си представи, че е меридиан, начертан от картограф върху жив глобус. Повечето „Юмруци“ бяха голи до кръста, носеха тъмносини панталони, алени пояси на кръста и понякога алени ленти на шията, главата или ръцете. Онези, които не спяха или пушеха, се упражняваха в бойни изкуства. Хакуърт бавно мина сред тях и те се престориха, че не го забелязват. Само от една от къщите изтича някакъв мъж, като размахваше нож и викаше „Ша! Ша!“, но трима негови другари го отведоха настрани.

През всичките шейсет и пет километра до Съджоу пейзажът не се промени, освен че потоците се превърнаха в реки и малките гьолове в езера. Лагерите на „Юмруците“ постепенно ставаха все по-големи и по-близо един до друг. В редките случаи, в които гъстият въздух се раздвижваше, той можеше да усети влажния металически мирис на застояла вода и разбра, че е близо до голямото езеро Тай Уу или Тайфу, както го произнасяха на шанхайски. На няколко километра разстояние от оризищата се издигаше купол във всички нюанси на сивото и хвърляше сянка пред група високи сгради. Хакуърт знаеше, че това трябва да е Съджоу, сега твърдина на Небесното кралство, скрит във воала на въздушния си щит като куртизанка зад прозрачно було от съджоуска коприна.

Когато наближи брега на огромното езеро, той излезе на централен път, водещ на юг към Ханджоу, и превключи Похитител на бавен ход. Съджоу беше пуснал застроените си пипала край магистралите и скоро Хакуърт видя райони с големи магазини и заведения, сега разрушени, опустели или заселени от бежанци. Повечето от тези места бяха предназначени за шофьори на камиони: много мотели, казина, чайни и закусвални. Но по магистралата не фучаха камиони и той яздеше по средата на улицата, като се обливаше в пот в тъмните си дрехи и често отпиваше от хладилната бутилка в багажното отделение на Похитител.

Като гигантска бариера напреки на пътя лежеше съборена реклама на „Макдоналдс“. Основата на стълба, който я бе поддържал във въздуха, беше изгорена. Отпред стояха и пушеха цигари двама млади мъже. Хакуърт разбра, че чакат него, Когато се приближи, те стъпкаха фасовете си, пристъпиха напред и се поклониха. Той повдигна бомбето си. Единият от младежите хвана юздите на Похитител — чисто церемониален жест в случая с робокон, — а другият покани Хакуърт да скочи на земята. Носеха тежки, но гъвкави гащеризони, през тъканта на които минаваха кабели и тръби: вътрешен пласт на бойни брони. Можеха да се превърнат в готови за бой хоплити, като си сложеха по-твърдите и по-тежки външни части, които навярно бяха някъде наблизо. Алените ленти на главите им ги определяха като Юмруци. Хакуърт беше един от малцината представители на Външните племена, стоящ в присъствието на „Юмрук“, който не тичаше към него с оръжие и вик „Убивай! Убивай!“, и му се струваше интересно да ги види в по-снизходително настроение. Държаха се достойно, официално и стегнато като военни, без дяволитостта и кикотенето, модерни сред момчетата на същата възраст в Крайбрежната република.

Следван на почтително разстояние от единият войник, Хакуърт мина през паркинга към „Макдоналдс“. Друг отвори вратата пред него и той въздъхна с наслада от студения въздух, който обля лицето му и започна да изсушава влагата в дрехите му. Заведението бе плячкосано. Усещаше се студена, почти клинична мазна миризма, носеща се от кухнята, по пода на която бяха изсипани съдове с мазнина, сгъстила се като сняг. Голяма част от нея беше изгребана — Хакуърт можеше да види успоредните следи от женски пръсти. Стените бяха украсени с мотиви от „Пътя на коприната“, полупрозрачни медиатронни плоскости, изобразяващи чудни гледки между тази местност и древния край на пътя в Кадиз.

Д-р Х. седеше в ъгловото сепаре и лицето му сияеше на студената, филтрирана от ултравиолетови лъчи слънчева светлина. Носеше мандаринска шапка с дракони, избродирани със златна нишка, и великолепна брокатена роба. Тя бе широка около шията и имаше къси ръкави, така че отдолу се виждаха хоплитски дрехи. Д-р Х. беше на война. Идваше от безопасния периметър на Съджоу и трябваше да е готов за атака. Той отпиваше зелен чай от огромна чаша с емблемата на „Макдоналдс“, изработена в местния стил. В горещата вода плуваха големи зелени листа. Хакуърт си свали шапката и се поклони по викториански маниер, което подхождаше на тези обстоятелства. Д-р Х. отвърна на поклона и когато наведе глава напред, Хакуърт можеше да види копчето на върха на шапката му. То бе червено, цветът на най-високите рангове, но беше направено от корал, което му даваше втори ранг. Рубиненото копче щеше да означава, че има най-висок статус. Преведено със западни понятия, д-р Х. грубо казано бе министър на някое от по-маловажните министерства или генерал майор. Хакуърт предполагаше, че това е най-високият ранг мандарин, до който допускаха варвари.

Хакуърт седна срещу д-р Х. От кухнята излезе млада жена с копринени пантофки и му поднесе също толкова голяма чаша зелен чай. Той я проследи с поглед как ситни обратно и с леко удивление видя, че ходилата й са не по-дълги от десет сантиметра. Вече трябваше да има по-добри начини да го правят, може би чрез регулиране на растежа на костите през пубертета. Навярно дори не болеше.

Осъзнал това, Хакуърт също за първи път разбра, че десет години по-рано е постъпил правилно.

Д-р Х. го наблюдаваше и може би четеше мислите му. Това като че ли го накара да се замисли. Известно време не каза нищо, просто зяпаше през прозореца и отпиваше от чая си. След продължителното яздене Хакуърт нямаше нищо против.

— Научихте ли нещо от вашата десетгодишна присъда? — най-после го заговори д-р Х.

— Така ми се струва. Но ми е трудно да го извадя на повърхността — отвърна Хакуърт.

Този начин на изразяване беше малко прекалено фразеологичен за д-р Х. Хакуърт измъкна десетгодишната визитка с динамичния печат на д-р Х. Когато старият рибар изтегли дракона от водата, д-р Х. внезапно разбра и се усмихна. Лицето му изразяваше много чувства — ако се приемеше, че е искрен, — но възрастта и войната го бяха направили невнимателен.

— Открихте ли Алхимика? — попита той.

— Да — каза Хакуърт. — Аз съм Алхимика.

— Кога го разбрахте?

— Съвсем наскоро — отвърна Хакуърт. — После мигновено разбрах всичко — добави той и изобрази издърпване на риба. — Небесното кралство било далеч зад Нипон и Атлантида в нанотехнологията. „Юмруците“ можели непрекъснато да изгарят кабелите на варварското Захранване, но това само би хвърлило селяните в бедност и би накарало хората да копнеят за чуждестранни стоки. Взели сте решение да изпреварите варварските племена, разработвайки Семенната технология. Отначало сте ръководели проекта в сътрудничество с второкласните филозони като Израел, Армения и Велика Сърбия, но се оказало, че на тях не може да се разчита. Вашите внимателно култивирани мрежи постоянно били унищожавани от Протоколната служба.

Ала тези провали ви дали възможност за първи път да се свържете с „Криптнет“, която несъмнено смятате просто за друга триада — презряна шайка от заговорници. „Криптнет“ обаче била свързана с нещо много по-дълбоко и интересно — с обществото на барабанчиците. Със своята странна и плитка западна гледна точка „Криптнет“ не разбирала цялата сила на колективния ум на барабанчиците. Но вие веднага сте я схванали.

За да започнете осъществяването на Семенния проект, ви трябвал само рационалният, аналитичен ум на нанотехнологичен инженер. Аз съвършено съм отговарял на условията. Вие сте ме подхвърлили в обществото на барабанчиците като семе в плодородна почва и моите познания са се разпространили сред тях, напоявайки колективния им ум — както техните мисли са се разпространили в собственото ми съзнание. Те са се превърнали в част от собствения ми мозък. Години наред денонощно съм работил по проблема.

После, преди да успея да довърша работата, съм бил изтеглен от началниците ми в Протоколната служба. Бил съм съвсем близо до успеха. Но все още не съм го постигнал.

— Вашите началници са разкрили плана ни, така ли?

— Или не знаят абсолютно нищо за него, или им е известно всичко и се преструват, че нямат представа — отвърна Хакуърт.

— Но вие със сигурност вече сте им разказали всичко — почти шепнешком каза д-р Х.

— Ако трябваше да отговоря на този въпрос, вие нямаше да имате причина да не ме убиете — рече Хакуърт.

Д-р Х. кимна, не толкова в знак на съгласие, колкото за да изрази съчувствието си към възхитително циничната логика на Хакуърт — като че ли след поредица от привидно непоследователни ходове, Хакуърт внезапно е овладял голямо пространство с пулове на дъска за го.

— Има хора, които биха се обявили за такова решение заради случилото се с момичетата — каза д-р Х.

Хакуърт толкова се стресна от думите му, че за миг се зашемети и потъна в себе си.

— „Букварите“ оказаха ли се полезни? — накрая попита той, като се мъчеше да не изглежда замаян.

Д-р Х. широко се усмихна. После чувствата му отново потънаха под повърхността като подскачащ на вълните кит.

— Трябва да са били полезни за някого — отвърна той. — Според мен допуснахме грешка като спасихме момичетата.

— Как е възможно тази проява на човечност да е грешка?

Д-р Х. се замисли.

— По-точно ще е да се каже, че макар да беше морално да ги спасим, беше грешка да смятаме, че могат да бъдат правилно възпитани. Ние не разполагахме със средства да ги възпитаваме поотделно и затова го направихме с книги. Но единственият подходящ начин да отгледаш дете е то да има семейство. Учителят можеше да ни го каже, ако се бяхме вслушали в думите му.

— Някой ден някои от тези момичета ще последват пътя на Учителя — отвърна Хакуърт, — и тогава ще се прояви мъдростта на вашите решения.

Тази мисъл изглежда бе нещо абсолютно ново за д-р Х. Той се загледа през прозореца. Хакуърт усети, че въпросът за момичетата и „Букварите“ е приключен.

— Ще говоря открито и честно — след като известно време замислено отпиваше от чая си каза д-р Х., — и вие няма да повярвате в това, защото на хората от Външните племена им е втълпено да смятат, че ние никога не говорим направо. Но може би след време ще се убедите в истинността на думите ми.

Семето е почти довършено. Когато си тръгнахте, разработването му много се забави — повече, отколкото очаквахме. Мислехме си, че след онези десет години барабанчиците са поели вашите познания и са в състояние да продължат работата без вас. Но в ума ви имаше нещо, което сте постигнали чрез години на научни изследвания и от което барабанчиците, дори да са го имали, са се отказали, и не могат да си го върнат, освен ако не излязат от мрака и отново не заживеят на светло.

Войната срещу Крайбрежната република достига критичен момент. И ние ви молим за помощ.

— Трябва да отбележа, че сега за мен е почти немислимо да ви помогна — каза Хакуърт, — освен ако не е в интерес на племето ми, а това не ми се струва много вероятно.

— Нуждаем се от вашата помощ за довършването на Семето — упорито настоя д-р Х.

Само десетилетните упражнения за сдържане на емоциите позволиха на Хакуърт да не се изсмее високо.

— Сър. Вие сте светски човек и учен. Със сигурност ви е известна позицията на правителството на Нейно величество и всъщност на самия Общ икономически протокол по въпроса за Семенните технологии.

Д-р Х. повдигна ръка с длан надолу на няколко сантиметра от масата и махна към въздуха. Хакуърт разпозна в това движение жеста, който богатите китайци използваха, за да отпращат просяците или дори да покажат на събеседниците си, че говорят глупости.

— Те грешат — каза той. — Не разбират. Разглеждат Семето от западна перспектива. Вашите общества — и това на Крайбрежната република — са зле организирани. Те не уважават реда, не почитат властта. Редът трябва да се налага отгоре, за да не се стигне до анархия. Вие се страхувате да дадете Семето на народа си, защото той може да го използва за създаване на оръжия, вируси, наркотици и да унищожи реда. Вие налагате ред като контролирате Захранването. Но ние в Небесното кралство сме дисциплинирани, почитаме властта, в собствените ни умове цари ред и следователно същото се отнася за семейството, селото и държавата. В нашите ръце Семето ще е безопасно.

— Защо ви е толкова нужно? — попита Хакуърт.

— Трябва да имаме технология, за да живеем — отвърна д-р Х., — но трябва да я имаме с наше собствено ти.

За миг Хакуърт не можа да го разбере. Но докторът започна да изписва по масата йероглифи. Ръката му се движеше сръчно и изящно. Брокатеният му ръкав шумолеше по пластмасовата повърхност.

— Йонг е външната проява на нещо. Ти е криещата се вътре същност. Технологията е йонг, свързана с конкретно ти, което е… — тук докторът млъкна и с видимо усилие се сдържа да не използва обидни думи като „варварско“ или „гуейло“, — …което е западно и съвършено чуждо за нас. Векове наред, още от времето на Опиумните войни, ние сме се мъчили да приемаме технологичния йонг, без да внасяме западняшкото ти. Но това не е възможно. Също както нашите предци не са били в състояние да отворят пристанищата ни за Запада, без да приемат отровата на опиума, ние не можем да отворим живота си за западната технология, без да приемем западните идеи, които за нашето общество са като чума. Резултатът е векове на хаос. Ние ви молим да сложите край на хаоса, като ни дадете Семето.

— Не разбирам как ще ви помогне Семето.

— Семето е технология, вкоренена в китайското ти. Ние от пет хиляди години живеем от Семето — отвърна д-р Х. Той махна с ръка към прозореца. — Преди да станат паркинги, това са били оризища. Оризът е бил основа на нашето общество. Селяните са засявали семената и са имали най-висок статус в конфуцианската йерархия. Както каза Учителя: „Нека производителите са много, а потребителите малко“. Когато от Атлантида и Нипон дойде Захранването, ние вече не трябваше да сеем, защото сега оризът идваше от синтетични компилатори. Това беше краят на нашето общество. Докато обществото ни се основаваше на сеенето, думите на Учителя „Добродетелта е коренът, богатството е резултатът“ имаха пълна сила. Но при западното ти, богатството не идва от добродетелта, а от хитростта. Затова родовите връзки се разкъсаха. Хаос — със съжаление каза д-р Х., после вдигна поглед от чая си и кимна към прозореца. — Паркинги и хаос.

В продължение на цяла минута Хакуърт не отвърна нищо. В главата му отново бяха нахлули образи, този път не мимолетна халюцинация, а пълнокръвна картина на Китай, освободен от ярема на чуждото Захранване. Беше го виждал и преди, навярно дори бе помогнал за създаването му. Нещо, което никой гуейло не би могъл да види: Небесното кралство в настъпващата Ера на Семето. Селяни обработваха нивите и оризищата си и дори по време на суша или наводнения земята раждаше богата реколта: храна, разбира се, но и много непознати растения, плодове, от които можеха да се правят лекарства, бамбук, хиляди пъти по-як от естествените видове, дървета, които даваха синтетичен каучук и топчета чисто, безопасно гориво. Подредени в стройна процесия, загорели от слънцето земеделци носеха продукцията си на огромни пазари в чисти градове без холера и безредици, в които всички младежи бяха уважавани и послушни ученици, а всички старци бяха почитани и обсипвани с грижи. Това бе интерактивна симулация, голяма, колкото самия Китай, и Хакуърт можеше да се загуби в нея, и навярно го направи за неопределено време. Но накрая затвори очи, премигна и отпи малко чай, за да овладее рационалния си ум.

— Вашите аргументи имат своите достойнства — каза той. — Благодаря ви, че ми помогнахте да видя въпроса в друга светлина. Ще обмисля всичко това, когато се върна в Шанхай.

Д-р Х. го придружи до паркинга на „Макдоналдс“. Отначало топлината беше приятна като отпускаща вана, макар Хакуърт да знаеше, че скоро ще се чувства така, сякаш потъва в нея. Похитител се приближи и подгъна крака, за да му позволи по-лесно да го яхне.

— Вие доброволно ни помагахте в продължение на десет години — каза д-р Х. — Предопределен сте да създадете Семето.

— Глупости — възрази Хакуърт, — аз не знаех нищо за характера на проекта ви.

Д-р Х. се усмихна.

— Отлично го знаехте. — Той вдигна ръка и разклати показалец към него, като снизходителен учител, който се преструва, че гълчи умен, но немирен ученик. — Направихте тези неща, не за да служите на своята кралица, а за да съхраните собствената си природа, Джон Хакуърт, а аз разбирам природата ви. Вашата цел е умението и щом откриете интелигентен начин да направите нещо, вие трябва да го направите, както водата, открила цепнатина в дигата, трябва да мине през нея и да покрие земята от другата страна.

— Сбогом, д-р Х. — кимна Хакуърт. — Вие разбирате, че макар лично да изпитвам към вас най-дълбоко уважение, не мога искрено да ви пожелая успех в настоящото ви начинание. — Той повдигна шапката си и ниско се поклони настрани, като накара Похитител да промени позата си. Д-р Х. отвърна на поклона и Хакуърт отново видя кораловото копче на шапката му. После пришпори вихрогона към Шанхай.

Този път пое по по-северно шосе, по една от многобройните радиални магистрали, сливащи се в метрополиса. След като язди известно време, постепенно разбра, че чува звук, който несъзнателно бе долавял до този момент: тежко, далечно барабанене, навярно два пъти по-бързо от сърдечния му ритъм. Първата му мисъл, разбира се, бе за барабанчиците и се изкуши да провери един от недалечните канали, за да види дали колонията им не е пуснала пипалата си далеч в континента. Но после погледна на север към равнината и забеляза дълга процесия по друга магистрала, тъмна колона от пешеходци, насочили се към Шанхай.

Хакуърт видя, че пътят му се слива с техния, затова пришпори Похитител в галоп с надеждата да стигне до кръстопътя преди да го задръсти колоната от бежанци. Вихрогонът лесно ги изпревари, но напразно — когато стигна до кръстопътя, Хакуърт откри, че е затворен от авангарда на колоната, който бе поставил бариера и не го пусна да премине.

Това бяха няколко десетки души, предимно момичета, някои от които единайсет-дванайсет годишни. Очевидно бяха овладели мястото от по-малка група „Юмруци“, които сега лежаха завързани с найлоново въже под сянката на няколко черничеви дървета. Бариерата пазеха около три четвърти от момичетата, въоръжени със заострени бамбукови колове, макар че тук-там се виждаха пушки и саби. Останалите почиваха, приклекнали в кръг край кръстопътя, отпиваха от току-що кипната вода и внимателно четяха книги. Хакуърт позна книгите. Всички бяха еднакви, с избелели пъстри корици, въпреки че носеха белезите на притежателките си — стикери, надписи и други украси.

После видя, че няколко момичета, разделени на групи по четири, са го следвали по пътя на велосипеди, и че сега се присъединяват към своите.

Нямаше друг избор, освен да изчака колоната. Барабанният звън ставаше все по-силен, докато пътната настилка не започна да вибрира с всеки удар и вградените в краката на Похитител амортисьори се хванаха на работа, потръпвайки едва доловимо. Покрай него премина друг авангард: Хакуърт лесно пресметна, че се състои от двеста петдесет и шест души. Те представляваха батальон с четири роти, всяка от които с по четири взвода, разделени от своя страна на четири отделения от по четири момичета. Батальонът бързо напредваше, навярно изпреварил основната група, за да заеме следващия кръстопът.

Накрая премина и основната колона, организирана в батальони. Всички удряха крак в пълен синхрон с другите. Всеки батальон носеше по няколко паланкина, които се предаваха от отделение на отделение през няколко минути. Те не бяха луксозни, а импровизирани от бамбук и найлоново въже, тапицирани с материали, взети от стара пластмасова мебелировка на кафенета. В тези паланкини се возеха момичета, които не изглеждаха по-различни от другите, освен че може би бяха една-две години по-големи от тях. Не приличаха на офицери — не издаваха заповеди и нямаха особени отличителни знаци. Хакуърт не разбираше защо се возят в паланкини, докато не зърна едно от тях, вдигнало глезен върху коляното си и събуло пантофа си. Ходилото му беше с няколко сантиметра по-късо.

Но всички други момичета в паланкините дълбоко бяха потънали в „Букварите“ си. Хакуърт свали от ланеца на часовника си малко оптично устройство, нанотехнологичен телескоп/микроскоп, който често му вършеше работа, и с него се взря над рамото на едно от момичетата. То гледаше диаграма на малък нанотехнологичен уред и четеше ръководството, което Хакуърт бе написал няколко години по-рано.

Колоната мина покрай него много по-бързо, отколкото се бе опасявал. Момичетата напредваха по магистралата като бутало. Всеки батальон имаше знаме, съвсем скромно и импровизирано от боядисан чаршаф. Всяко знаме носеше номера на батальона и кръст, който Хакуърт отлично познаваше, тъй като играеше важна роля в „Буквара“. Той преброи общо двеста петдесет и шест батальона. Покрай него минаха шейсет и пет хиляди момичета, решително устремени към Шанхай.

Нел отвори очи и се приповдигна на лакът. „Букварът“ се затвори и се плъзна от корема й на матрака. Беше заспала, докато четеше.

На койките навсякъде около нея лежаха момичета, дишаха леко и ухаеха на сапун. Прииска й се да се отпусне по гръб и също да заспи. Но поради някаква причина се подпираше на лакът. Някакъв инстинкт й подсказваше, че трябва да остане будна.

Тя седна, вдигна колене към гърдите си и измъкна полата на нощницата изпод завивката, после се завъртя и безшумно спусна крака на пода. Босите й стъпала тихо я понесоха сред редовете от койки. Нел стигна до малкия диван в ъгъла на стаята, където момичетата седяха, пиеха чай, разресваха косите си и гледаха стари пасиви. Сега там нямаше никой, светлините бяха угасени и ъгловите прозорци разкриваха огромна панорама: отдалечени на няколко километра от брега, на североизток грееха светлините на Ню Шузан и на нипонските и индийските концесии, както и на най-външните части на Пудонг. Центърът на Пудонг беше навсякъде около сградата и неговите летящи медиатронни небостъргачи напомняха на библейски огнени стълбове. На северозапад бяха Хуанг Пу, Шанхай, предградията му и опустошените копринени и чаени райони. Сега там не пламтяха пожари. Кабелите на Захранването бяха изгорели чак до края на града. „Юмруците“ бяха спрели до предградията и се бяха притаили, търсейки начин да проникнат през разпокъсаните останки от охранителната мрежа.

Погледът на Нел се плъзна към водата. Центърът на Пудонг предлагаше най-зрелищния градски нощен пейзаж на света, но тя никога не му обръщаше внимание и гледаше към Хуанг Пу, към Янгцзе на север или към кривата линия на Тихия океан отвъд Ню Шузан.

Беше сънувала, осъзна Нел. Събудила се бе не заради някакво външно раздвижване, а заради случилото се в съня й. Трябваше да си го спомни, но разбира се, не можеше.

Само няколко откъслечни неща: женско лице, красива млада жена, навярно с корона, но мъглява, сякаш гледана през бурни води. И нещо, което блестеше в ръцете й.

Не, увиснало от ръцете й. Накит на златна верижка.

Можеше ли да е ключ? Нел не беше в състояние да си спомни образа, но инстинктът й подсказваше, че е така.

И още една подробност: лъскава лента от нещо, което премина пред лицето й един път, два пъти, три пъти. Нещо жълто с втъкан, повтарящ се мотив: герб, изобразяващ книга, семе и кръстосани ключове.

Златна тъкан. Много отдавна русалките я бяха дали на втория й баща, увита в златна тъкан и заради това винаги бе знаела, че е принцеса.

Забулена от бурните води, жената от съня трябваше да е майка й. Сънят бе спомен от изгубените първи мигове на живота й. И преди да я даде на русалките, майка й беше дала на принцеса Нел златен ключ на верижка.

Нел седна на перваза на прозореца, облегна се на стъклото, отвори „Буквара“ и прелисти страниците назад до самото начало. Както винаги, започваше със същата стара история за това как вторият й баща я взел от русалките. Тя я препрочете, като извличаше нови подробности, задаваше въпроси и искаше детайлни илюстрации.

Видя го на една от тези рисунки: ковчежето на втория й баща — скромна дървена ракла с ръждясал железен обков и с тежък древен катинар, поставена под леглото. В тази ракла той пазеше златната тъкан… а навярно и ключа.

Нел прелисти страниците напред, стигна до отдавна забравената история за това как след изчезването на втория й баща злобната й мащеха беше отнесла ковчежето на висока скала над морето и го бе хвърлила във вълните, унищожавайки доказателствата за царската кръв на принцеса Нел. Тя не знаеше, че доведеницата й я гледа измежду клоните на гъсталака, където често се криеше по време на пристъпите на ярост на мащехата си.

Нел отгърна „Илюстрирания буквар на младата дама“ на последната страница.

— Принцеса Нел прибра полите си с две ръце и ги вдигна високо над главата си, оставяйки студения въздух да облъхне тялото й и да отнесе нощницата й — каза Нел. — После дълбоко си пое дъх, затвори очи, сви крака и се хвърли напред във въздуха.

Четеше за това как сияещите вълни я обливали, когато стаята внезапно се изпълни със светлина. Тя погледна към вратата, като си мислеше, че някой е влязъл и е включил осветлението, но беше сама и по стената премигваха отблясъци. Нел обърна глава в обратната посока.

Централната част на Високото шосе се бе превърнала в топка от бяла светлина, отметнала покривалото си от студена тъмна материя в нощта. Сферата постепенно се уголемяваше, докато накрая като че ли изпълни повечето пространство между Цю Шузан и крайбрежната линия на Пудонг. От бял цветът й стана червеникаво-оранжев и експлозията отвори във водата огромен кратер, който се превърна в кръгла вълна от пара и пръски, носеща се по повърхността на океана като дъговиден лъч, хвърлян от джобно фенерче.

Парчета от гигантския кабел на Захранването, който преди бе съставлявал по-голямата част от масата на Високото шосе, бяха изхвърлени в небето от експлозията и сега се премятаха във въздуха. Бавното им въртене говореше за големината им. Те хвърляха жълта сярна светлина над града, докато яростно се разгаряха от вятъра, предизвикан от собственото им движение. Блясъкът очертаваше силуетите на два огромни стълба водна пара, издигащи се от океана на север и юг от Високото шосе. Нел разбра, че „Юмруците“ трябва едновременно да са взривили нипонското и индийското Захранвания. Следователно „Юмруците на справедливата хармония“ вече разполагаха с нанотехнологични експлозиви — бяха изминали дълъг път от опита им да вдигнат във въздуха моста над Хуанг Пу с няколко бутилки водород.

Ударната вълна се блъсна в прозореца и стресна няколко от момичетата. Нел ги чу да си мърморят от спалнята. Зачуди се дали не трябва да ги предупреди, че сега Пудонг е откъснат от света, че „Юмруците“ са започнали последната си атака. Но макар да не можеше да разбере какво си говорят, тя ясно долавяше интонацията им: това не ги изненадваше, не ги натъжаваше.

Всички те бяха китайки и можеха да станат поданички на Небесното кралство просто като се обличат в консервативните дрехи на това племе и проявяват дължимата почит към мандарините. И несъмнено щяха да постъпят тъкмо така, веднага щом „Юмруците“ дойдеха в Пудонг. Някои може би щяха да бъдат подложени на унижения, арест или изнасилване, но след година всички щяха да се влеят в Небесното кралство, сякаш Крайбрежната република никога не бе съществувала.

Но ако новините от вътрешността изобщо означаваха нещо, „Юмруците“ бавно щяха да убиват Нел с многобройни малки рани и изгаряния, след като им омръзнеше да я изнасилват. Напоследък тя често виждаше китайските момичета да вървят на малки групи и крадешком да й хвърлят погледи. В гърдите й започваше да зрее подозрение, че някои от тях може би предварително знаят за нападението и се готвят да я предадат на „Юмруците“, за да докажат верността си.

Тя открехна вратата и видя две от тези момичета да се прокрадват към койката, на която обикновено спеше Нел, с червено полимерно въже в ръце.

Веднага щом се вмъкнаха в нейното отделение, Нел изтича по коридора и стигна до асансьора. Докато го чакаше да пристигне, тя беше по-уплашена отвсякога. Кой знае защо видът на жестокото червено въже в малките ръце на момичетата я ужасяваше повече от ножовете в ръцете на „Юмруците“.

От спалнята се надигна силен смут.

Камбанката на асансьора иззвъня.

Тя чу вратата на спалнята да се отваря и някой се затича по коридора.

Вратата на асансьора се отвори.

Във фоайето се появи едно от момичетата, видя я и пронизително извика на другите нещо.

Нел влезе в асансьора, натисна бутона за първия етаж и после онзи за затваряне на вратата. Момичето се замисли за миг, после се хвърли напред. По коридора тичешком се появиха още няколко момичета; Нел изрита непосредствената си противничка в лицето и тя отлетя назад, разпръсквайки във въздуха кръв. Вратата на асансьора започна да се затваря. Точно когато двете й части се срещаха по средата, през стесняващата се пролука тя видя едно от другите момичета да се хвърля към бутона на стената. Вратите се затвориха. Последва кратка пауза и отново започнаха да се отварят.

Нел вече бе заела правилната поза за самоотбрана. Ако се наложеше да се бие до смърт с тях, нямаше да се колебае. Но никое от момичетата не се втурна в асансьора. Вместо това водачката им пристъпи напред и насочи нещо към Нел. Разнесе се тих пращящ звук, Нел усети убождане в корема си и след секунди почувства, че ръцете й стават невероятно тежки. Дупето й също започна да натежава. Главата й клюмна. Коленете й се подгънаха. Не можеше да държи очите си отворени. Докато клепачите й се спускаха, тя видя, че момичетата усмихнато се приближават към нея и протягат червените въжета. Нел не можеше да помръдне нито една част от тялото си, но остана в пълно съзнание, докато я завързваха. Връзваха я бавно, методично и умело — правеха го всеки ден от живота си.

Мъченията през следващите няколко часа бяха чисто експериментални. Не продължиха много и не й нанесоха трайни увреждания. Тези момичета си изкарваха прехраната с връзване и измъчване на хора по такъв начин, че да не оставят белези. Това бе всичко, което всъщност знаеха. Когато на водачката им й хрумна идеята да забият цигара в бузата на Нел, това беше нещо съвършено ново за тях и толкова стресна останалите момичета, че в продължение на няколко минути не можеха да кажат нищо. Нел усещаше, че повечето от тях не са способни на такива неща и че само искат да я предадат на „Юмруците“, за да получат поданство в Небесното кралство.

Самите Юмруци започнаха да се появяват дванайсетина часа по-късно. Някои от тях носеха консервативни делови костюми, други униформи на охраната на сградата, трети изглеждаха така, сякаш са дошли да заведат някое момиче на дискотека.

Когато пристигнаха, всички те имаха работа. Бе очевидно, че когато бунтът наистина започнеше, този апартамент щеше да играе ролята на местен щаб. „Юмруците“ носеха припаси с товарния асансьор и изглежда прекарваха много време в телефонни разговори. Постоянно прииждаха още и в апартамента на мадам Пинг винаги имаше десет-двайсет души. Някои от тях бяха много уморени и мръсни и незабавно се хвърлиха на койките.

В известен смисъл на Нел й се искаше да правят каквото ще правят и бързо да свършват. Но в продължение на много време не се случи нищо. Когато пристигнаха първите Юмруци, момичетата ги заведоха да видят Нел, напъхана под едно от леглата и просната сред локва от собствената й урина. Водачът на бунтовниците освети за миг лицето й с фенерче, после се извърна, без да проявява какъвто и да е интерес. Очевидно щом се увери, че момичетата са дали своето за революцията, Нел загуби всякакво значение.

Тя предполагаше, че след време тези мъже неизбежно ще си позволят с нея онези волности, обявявани за право на победителя от войниците, освободили се от женското влияние на цивилизованото общество. За да направи тази перспектива не дотам привлекателна, Нел предприе отчаяната мярка да се омърси със зловонните продукти на естествените си вътрешни процеси. Но повечето „Юмруци“ бяха прекалено заети и когато пристигаха нови попълнения от мръсни пехотинци, момичетата на мадам Пинг с готовност им предлагаха услугите си. Нел реши, че войниците, настанени в публичен дом, естествено ще имат определени очаквания и че обитателките му ще проявят неблагоразумие, ако ги разочароват.

Беше тръгнала по света да търси щастието си и ето какво бе открила. По-ясно отвсякога разбираше мъдростта на забележките на госпожица Матисън за враждебността на света и за това колко важно е да си член на влиятелно племе. Интелектът на Нел, огромните й познания и умения, натрупани по време на интензивното й обучение, не означаваха абсолютно нищо, когато се бе сблъскала с шепа организирани селяни. В настоящото си положение тя не можеше да спи, а се унасяше и се разсънваше, като от време на време я спохождаха халюцинации. Неведнъж сънува, че управителят е дошъл в хоплитската си броня, за да я освободи. Болката, която изпитваше, щом се върнеше в съзнание и осъзнаеше, че умът я е лъгал, бе по-ужасна от всякакви мъки, които можеха да й причинят другите.

Накрая се умори от зловонието под леглото и се измъкна навън. От пленяването й бяха изтекли поне трийсет и шест часа. Водачката на момичетата, онази, която бе угасила цигарата си в лицето й, сряза червеното въже и мръсната й нощница. Крайниците на Нел се отпуснаха на пода. Момичето донесе бич, който понякога използваха в разиграването на сценарии с клиентите, и започна да шиба Нел, докато възстанови кръвообращението й. Този спектакъл привлече голяма тълпа от „Юмруци“, които се събраха в спалнята, за да погледат.

Момичето поведе Нел на четири крака до килера и я накара да извади кофа и четка. После й заповяда да почисти мърсотията под леглото, като често я наглеждаше и я биеше, очевидно разигравайки пародия на богата западнячка, която командва нещастно куче. След третото или четвъртото изтъркване на пода стана ясно, че всичко това се прави повече за забавление на войниците, отколкото поради хигиенни причини.

После я върнаха в килера, отново я завързаха, този път с леки полицейски белезници, и я оставиха на пода в мрака, гола и мръсна. Няколко минути по-късно хвърлиха при нея вещите й — дрехите, които момичетата не бяха харесали, и книга, която не можеха да четат.

Когато се увери, че момичето с бича го няма, Нел каза на „Буквара“ да направи светлина.

В дъното на килера видя голям синтетичен компилатор. Момичетата често го използваха, за да произвеждат по-големи предмети, когато се налагаше. Тази сграда очевидно бе свързана с пудонгското Захранване на Крайбрежната република, защото взривяването на Високото шосе не бе прекъснало кабелите. „Юмруците“ навярно не биха си направили труда да установят щаба си тук, ако сградата беше откъсната.

Веднъж на всеки два часа в килера влизаше „Юмрук“, и заповядваше на синтетичния компилатор да направи нещо, обикновено храна. В два от тези случаи Нел бе насилена по начина, чиято неизбежност отдавна подозираше. Тя затваряше очи със съзнанието, че каквото и да правеха със съсъда на душата й тези отрепки, самата й душа си оставаше чиста, също толкова недосегаема за тях, колкото и пълната луна за безумните напеви на някой аборигенски шаман. Опитваше се да мисли за машината, която проектираше в главата си с помощта на „Буквара“, за това как зацепваха предавките и как се въртяха лагерите, как се програмираше лостовата логика и къде се съхраняваше енергията.

През втората й нощ в килера, след като повечето „Юмруци“ си бяха легнали и използването на синтетичния компилатор очевидно бе приключило, тя нареди на „Буквара“ да качи проекта й в паметта на компилатора, после допълзя до него и натисна с език бутона „СТАРТ“.

Десет минути по-късно машината с остър звук изпусна вакуума си. Нел отвори вратата с език. На дъното на СК лежаха нож и меч. Тя бавно и предпазливо се завъртя, като дишаше дълбоко, за да не стене от болката в онези части от тялото й, които бяха най-нежни и уязвими, но бяха най-жестоко насилени от похитителите й. Нел протегна заключените си с белезници ръце назад и стисна дръжката на ножа.

По коридора се приближаваха стъпки. Може би някой бе чул съскането на синтетичния компилатор и си беше помислил, че е време за вечеря. Но Нел не можеше да бърза — трябваше да внимава.

Вратата се отвори. Бе един от висшите „Юмруци“, чийто чин навярно приблизително отговаряше на сержант. Той освети лицето й с фенерче, после се подсмихна и включи лампата на тавана.

Тялото й скриваше СК, но беше очевидно, че се опитва да вземе нещо. Навярно „Юмрукът“ предполагаше, че е просто храна.

Той пристъпи напред и небрежно я изрита в ребрата, после я сграбчи за ръката над лакътя и я отдръпна от компилатора. Това й причини такава болка в китките, че от очите й бликнаха сълзи. Но Нел продължаваше да стиска ножа.

„Юмрукът“ погледна в СК. Той се стресна и няколко секунди щеше да остане в това състояние. Нел изви ножа така, че да докосва само връзката между белезниците, после натисна копчето за включване. Получи се: острието се задейства като нанотехнологичен трион и за миг сряза веригата. Нел светкавично протегна ръка напред и заби ножа в основата на гръбначния стълб на „Юмрука“.

Той падна на земята без да промълви нито дума — не изпитваше болка от раната и изобщо не чувстваше нищо под кръста си. Преди да успее да разбере какво става, тя заби острието в основата на черепа му.

Сержантът носеше обикновени селски дрехи: тъмносини панталони и потник. Тя ги облече. После вдигна косата си нагоре и я завърза отзад с помощта на ленти, отрязани от четката. Посвети цяла скъпоценна минута, за да протегне ръцете и краката си.

Накрая излезе в коридора, закачила ножа на колана си и стиснала меча в ръце. При завиването си зад един от ъглите Нел разсече излизащ от банята мъж на две — мечът сам набра инерция и изора дълга бразда в стената. Тази схватка остави изумително количество кръв, която Нел колкото можеше по-бързо отмина. Друг мъж стоеше на пост във фоайето с асансьорите и когато се появи, за да види какво става, тя бързо го промуши няколко пъти, този път взимайки урок от дуела на Нейпиър.

Сега асансьорите се управляваха централно и навярно ги наблюдаваха. Вместо да натисне бутона на стената, тя изсече дупка във вратите, пъхна меча си в ножницата и се провря вътре, за да се качи на стълбата, която се спускаше надолу в шахтата.

Насили се да се спуска бавно и внимателно, като плътно се притискаше към стъпалата всеки път, щом асансьорната кабина минеше покрай нея. Когато бе слязла петдесет-шейсет етажа, сградата се събуди — всички кабини бяха в постоянно движение и когато прелитаха покрай нея, можеше да чуе вътре възбудени мъжки гласове.

Няколко етажа под нея в шахтата блесна светлина. Вратите се отвориха. Двама „Юмруци“ предпазливо пъхнаха вътре глави и започнаха да гледат нагоре и надолу, като си светеха с фенерчета. Няколко етажа под тях други техни другари отвориха нова врата, но бързо трябваше да се отдръпнат, когато издигащата се кабина едва не ги обезглави.

Беше си мислила, че театърът на мадам Пинг подслонява отделна група „Юмруци“, но сега стана ясно, че са се настанили в по-голямата част, ако не и в цялата сграда. По същия начин целият Пудонг вече можеше да е част от Небесното кралство. Нел беше далеч по-откъсната от света, отколкото се бе опасявала.

Кожата на ръцете й заблестя с жълто-розов цвят, когато отдолу я освети лъч на фенерче. Тя не допусна грешката да погледне към ослепителната светлина, а не се и налагаше — възбуденият глас на „Юмрука“ под нея показваше, че са я открили. Миг по-късно светлината угасна заради издигащия се асансьор, застанал между Нел и „Юмруците“.

Тя си спомни за Харв и неговите приятелчета асансьорни сърфисти в старата им сграда и реши, че моментът е подходящ и тя да се научи. Когато кабината се приближи към нея, Нел скочи от стълбата, опитвайки се да се отблъсне достатъчно силно, за да изравни скоростта си с тази на асансьора. Приземи се на покрива доста тежко, защото кабината се движеше по-бързо, отколкото можеше да скочи тя. Нел падна назад и се оттласна с ръце, както я бе научил Доджо, за да поеме удара с юмруци и подлакътници, а не с гръб.

От вътрешността на кабината отново се разнесоха възбудени гласове. Капакът на покрива внезапно полетя във въздуха, избит от рамката си с добре насочен ритник. От отвора се показа глава и Нел заби в нея ножа си. Мъжът политна обратно долу. Нямаше смисъл да се бави. Вътре бе настъпил хаос, от който трябваше да се възползва. Тя се претърколи по корем и с два крака ритна надолу в отвора, скочи в кабината, тежко се приземи върху трупа и застана на едно коляно. Докато падаше, бе ударила брадичката си и прехапа език, което леко я зашемети. Точно пред нея стоеше сух мъж с черна кожена шапчица на главата, който протягаше ръка към оръжието си, и докато насочваше ножа си към средата на гърдите му, Нел се блъсна в някой зад нея. Тя скочи на крака и ужасено се завъртя, като се приготви да нанесе нов удар с ножа. До контролното табло на асансьора стоеше човек в син гащеризон, много по-ужасен от самата нея, който криеше лицето си в шепи и крещеше.

Нел отстъпи назад и отпусна ножа. Мъжът носеше униформата на службата за поддръжка на сградата и очевидно го бяха принудили да застане на пулта. Другият, когото току-що беше убила, онзи с черната кожена шапчица, бе някакъв нисш командир на бунтовниците и не можеше да се очаква, че ще се унижава да натиска бутоните.

— Продължавай! Нагоре! Нагоре! — каза тя, като сочеше към тавана. Последното, което искаше, беше асансьорът да спре на етажа на мадам Пинг.

Мъжът бързо се поклони няколко пъти и направи нещо с бутоните, после се обърна и угоднически й се усмихна.

Като гражданин на Крайбрежната република, работещ в сферата на услугите, той знаеше няколко думи на английски и Нел знаеше няколко на китайски.

— Там долу — „Юмруците“? — попита тя.

— Много „Юмрук“.

— Първи етаж — „Юмруци“?

— Да, много „Юмрук“ първи етаж.

— Улица — „Юмруци“?

— „Юмрук“, армия сражава на улица.

— Около тази сграда?

— „Юмрук“ около тази сграда навсякъде.

Нел погледна към контролното табло на асансьора: четири колони плътно разположени един до друг бутони с различен цвят в зависимост от функцията на всеки етаж — зелено за търговските, жълто за жилищните, червено за служебните и синьо за сервизните. Повечето сини етажи бяха под земята, но един от тях беше петият отгоре надолу.

— Офис на сградата? — посочи към него тя.

— Да.

— „Юмруци“ там?

— Не, „Юмрук“ всички долу. Но „Юмрук“ на покрива!

— Давай към офиса.

Когато асансьорът стигна до петия етаж отгоре надолу, Нел накара мъжа да остане на мястото си, после отново излезе на покрива и разби двигателите му, така че да не може да се движи. Скочи обратно в кабината, като се опитваше да не гледа към труповете и да не обръща внимание на миризмата на кръв и други телесни течности, които изтичаха през отворените врати и капеха надолу в шахтата. Не след дълго „Юмруците“ щяха да открият всичко това.

Нел имаше обаче малко време. Трябваше само да реши как да го използва. В сервизния килер имаше синтетичен компилатор, също като онзи, с който бе направила оръжията си, и тя знаеше, че може да го използва, за да направи експлозиви и да вдигне във въздуха фоайето. Но „Юмруците“ също имаха експлозиви и спокойно можеха да взривят горните етажи на сградата.

А пък и навярно следяха трафика в мрежата на Захранването в сградата от някаква подземна контролна стая. Използването на СК просто щеше да им покаже местоположението й. Те щяха да изключат Захранването, а после бавно и предпазливо да дойдат за нея.

Нел бързо обиколи офисите, като преценяваше ресурсите си. През панорамните прозорци на най-хубавия кабинет видя по улиците на Пудонг съвсем променена картина. Много от небостъргачите бяха поддържани от външните Захранвания и сега бяха тъмни, макар че от разбитите прозорци на някои места излизаха пламъци и осветяваха улиците хиляди метри надолу. Тези сгради бяха евакуирани и затова по улиците имаше много повече хора, отколкото можеха да поемат. Площадът около нейната сграда бе блокиран и сравнително пуст.

Нел откри стая без прозорци, с медиатронни стени, по които се виждаше смущаващ колаж от образи: цветя, детайли от европейски катедрали и шинтоистки храмове, китайски пейзажи, увеличени изображения на насекоми и цветен прашец, многоръки индийски богини, планети и луни от слънчевата система, абстрактни мотиви от ислямския свят, графики на математически уравнения, скулптурни глави на мъже и жени. Иначе стаята беше празна, освен макета на сградата, поставен по средата и висок приблизително колкото Нел. Повърхността на макета бе медиатронна, също като на истинската сграда, и показваше (както и се предполагаше) онова, което можеше да се види и отвън: предимно реклами, макар че някои „Юмруци“ очевидно бяха идвали тук и ги бяха надраскали с надписи.

Върху покрива на макета беше поставено перо — просто черна пръчка, заострена в единия край — и палитра с цветно колело и други средства за управление. Нел ги взе, докосна с върха на перото зеления участък на цветното колело на палитрата и прокара перото по повърхността на модела. Остана сияеща зелена черта, която обезобрази реклама на някаква въздушна линия.

Каквито и други ходове да предприемеше през останалото й време, имаше нещо, което можеше да направи бързо и лесно. Не бе съвсем сигурна защо го прави, но интуицията й подсказваше, че може да е от полза или навярно се дължеше на артистичния стремеж да остави нещо, което да живее по-дълго от самата нея, дори само с няколко минути. Нел започна, като изтри всички големи рекламни табла на горните етажи на небостъргача. После нахвърли проста рисунка с основни цветове: син щит и в него герб, изобразяващ червено-бяла книга, златни кръстосани ключове и кафяво семе. Тя включи образа от всички страни на небостъргача между стотния и двестния етаж.

После се опита да измисли как да се измъкне. Навярно на покрива имаше въздушни кораби. Там със сигурност пазеха „Юмруци“, но може би с прикритост и изненада щеше да успее да ги преодолее. Нел се заизкачва по аварийното стълбище. Два етажа по-нагоре чу „Юмруците“, оставени на пост на покрива, които разговаряха и играеха на ма-джонг. Далеч надолу се чуваше шумът от изкачването на други „Юмруци“, които я търсеха.

Нел обмисляше следващия си ход, когато стражите рязко преустановиха играта си, прекъснати от заповеди, разнесли се по радиостанциите им. Няколко „Юмрука“ с възбудени викове се хвърлиха надолу по стълбището. Попаднала в капан, тя се приготви да им устрои засада, но те се затичаха на горния етаж и се насочиха към фоайето с асансьорите. След една-две минути вече ги нямаше. Нел изчака малко и внимателно се ослуша. Вече не чуваше приближаването на хора отдолу.

Тя изкачи последните етажи и излезе на покрива на сградата, ободрена колкото от свежия въздух, толкова и от откритието, че тук няма никой. Нел се приближи до ръба на покрива и надникна надолу към улицата. В черните прозорци на мъртвия небостъргач от отсрещната страна на пътя се виждаше огледалният образ на герба на принцеса Нел.

След една-две минути тя забеляза, че по улицата бавно се движи нещо като ударна вълна. От това разстояние трудно можеше да различи подробности: беше отлично организирана група от пешеходци, облечени в еднакви тъмни дрехи, които напредваха през тълпата от бежанци и изтласкваха изпадналите в паника варвари към блокадата на „Юмруците“ или във фоайетата на опустошените сгради.

В продължение на няколко минути Нел като хипнотизирана наблюдаваше гледката. После случайно хвърли поглед към друга улица и видя там същото.

Тя бързо обиколи покрива. Няколко колони неумолимо се приближаваха към основите на сградата, в която се намираше Нел.

След известно време една от тези колони премина през последните бежански тълпи и стигна до края на просторния площад, заобикалящ небостъргача. Тя рязко спря и остана там няколко минути, за да изчака да я настигнат останалите.

Отначало Нел предполагаше, че колоните са подкрепления на „Юмруците“, които се събират около сградата, очевидно предвидена за щаб-квартира на последната им атака срещу Крайбрежната република. Но скоро стана ясно, че новодошлите са пристигнали с други цели. След още няколко минути на непоносимо напрежение и почти пълна тишина, по безмълвен сигнал колоните неочаквано изригнаха на площада. Когато се заизливаха от тесните улици, те се разгърнаха в сложен строй с точността на професионална показна част и нападнаха внезапно изпадналите в паника и дезориентирани „Юмруци“, надавайки невероятно мощен боен вик. Когато този звук измина двестате етажа до ушите на Нел, тя усети, че космите й настръхват, защото това не беше дълбокият рев на възрастни мъже, а яростният писък на хиляди малки момичета, остър и пронизителен като писък на гайди.

Това бе племето на Нел, дошло за своята водачка. Тя се завъртя на пети и се спусна към стълбището.

Когато стигна до първия етаж и малко неразумно изскочи във фоайето на сградата, момичетата бяха пробили стените на няколко места и се справяха с останалите защитници. Движеха се на групи от по четири. Едно момиче (най-едрото) се хвърляше към противника, насочило към сърцето му заострен бамбуков прът. Докато привличаше вниманието му, други две (най-дребните) се приближаваха отстрани, хващаха го за краката и го повдигаха във въздуха. Четвъртото момиче (най-бързото) вече го бе заобиколило и го нападаше изотзад, забивайки нож или друго оръжие в гърба му. Нел проследи пет-шест такива атаки и тази техника никога не претърпя неуспех, нито пък някое от момичетата получи сериозно нараняване.

Изведнъж тя усети, че я обзема дива паника, когато си помисли, че ще направят същото и с нея, но след като я вдигнаха във въздуха, никой не я нападна, макар че от всички страни прииждаха много момичета. Те се справиха с последните оцелели „Юмруци“ и изнесоха Нел на площада, където около сто хиляди момичета — Нел не можеше да преброи всички полкове и бригади — едновременно паднаха на колене, сякаш повалени от божествен вятър, и й поднесоха своите бамбукови колове, ножове, оловни тръби и нунджага. Командирите на дивизиите й стояха най-отпред, както и нейните министри на отбраната, външните работи, науката и развитието. Всички те й се покланяха, не с китайски или викториански поклон, а с някаква смесица между двата.

Нел би трябвало да е загубила дар слово или да е вцепенена от удивление, но не беше — за първи път през живота си разбираше защо е родена и се чувстваше добре в новото си положение. В един миг животът й бе безсмислен неуспех, а в следващия беше придобил величествен смисъл. Тя започна да говори и думите леко се заизливаха от устата й, сякаш ги четеше от страниците на „Буквара“. Нел прие верността на Мишата армия, похвали ги за великите им подвизи и махна, с ръка към площада над главите на малките си сестри към хилядите бежанци от Нова Атлантида, Нипон, Израел и всички други Външни племена.

— Нашето първо задължение е да ги защитим — каза Нел. — Покажете ми състоянието на града и на всички в него.

Искаха да я понесат на ръце, но тя скочи на каменната настилка и започна да се отдалечава от небостъргача, насочвайки се към своята войска, която се раздели и й направи път. Улиците на Пудонг бяха пълни с гладни и ужасени бежанци, а сред тях, в прости селски дрехи, покрити със собствената й и чужда кръв, с разкъсани белезници на китките, следвана от своите генерали и министри, крачеше варварската принцеса със своите книга и меч.

Карл Холивуд се събуди от звън в ушите и парене в бузата, което се оказа два и половина сантиметрово парче стъкло, забито в плътта му. Когато седна, леглото му се раздрънка и разтрака, пръскайки огромно количество разбито стъкло, и от прозорците го лъхна ужасно зловоние. Старите хотели си имаха чар, но и недостатъци — като например това, че прозорците бяха направени от древни, чупливи материали.

За щастие, някакъв стар уайомингски инстинкт го бе накарал предишната вечер да остави ботушите си до леглото. Той обърна наопаки единия и внимателно провери дали вътре няма стъкла, преди да го нахлузи. Едва когато бе напълно облечен и събра багажа си, Карл Холивуд погледна през прозореца.

Хотелът му се намираше близо до Хуанг Пу. Оттатък реката видя, че огромни части от Пудонг са станали черни на тъмносиния фон на небето преди разсъмване. Няколко сгради, свързани с местното Захранване, все още светеха. От неговата страна на реката положението не беше толкова просто — за разлика от Пудонг, Шанхай бе преживял много войни и това го бе направило издръжлив: в града изобилстваха тайни енергийни източници, стари дизелови генератори, частни Източници и Захранвания, водни резервоари и цистерни. Хората продължаваха да гледат пилета за храна под сянката на „Хонконг & Шанхай Банкинг Корпорейшън“. Шанхай щеше да преживее атаката на „Юмруците“ много по-лесно, отколкото Пудонг.

Но като бял човек, Карл Холивуд можеше изобщо да не я преживее. Бе по-добре да е оттатък реката, в Пудонг, с останалите от Външните племена.

Оттук до реката имаше около три пресечки — но тъй като това беше Шанхай, тези три пресечки щяха да са пълни с усложнения, равняващи се на три километра в който и да е друг град. Основният проблем щяха да са „Юмруците“. Вече можеше да чуе виковете „Ша! Ша!“, които се разнасяха по улиците, и като светеше с джобно фенерче през решетките на балкона си, можеше да види много „Юмруци“, окуражени от унищожаването на чуждите Захранвания, които тичаха наоколо с дръзко изложени алени пояси и ленти на главите.

Ако не бе висок почти два метра и със сини очи, навярно щеше да се опита да се преоблече като китаец и да се промъкне до реката, макар че навярно пак нямаше да успее. Той прерови килера си и измъкна големия си дъждобран, който му стигаше почти до глезените. Щеше да го предпазва от куршуми и повечето нанотехнологични ракети.

На лавицата в килера лежеше продълговат куфар, който не беше отворил. Чул съобщенията за безредиците, той бе взел предпазната мярка да донесе със себе си тези реликви: 44-калиброва пушки с железни мерници и револвер „Колт“. Това бяха излишно пищни оръжия, но Карл Холивуд отдавна се бе избавил от всички други, които нямаха историческа или художествена стойност.

От вътрешността на сградата съвсем близо до стаята му прозвучаха два изстрела. Секунди по-късно някой ритна вратата му. Карл се уви в дъждобрана, в случай че някой решеше да стреля през вратата, и надникна през шпионката. За своя изненада видя белокос англо с увиснали мустаци, стиснал полуавтоматичен пистолет в ръка. Предишния ден Карл се бе запознал с него в хотелския бар. Господинът беше пристигнал тук, за да се опита да свърши някаква работа преди падането на Шанхай.

Той отвори вратата. Двамата бързо се поздравиха.

— Човек би си помислил, че сме дошли на конгрес по древни оръжия — каза през мустаците си господинът. — Ужасно се извинявам, че ви безпокоя, но си помислих, че може би бихте искали да научите, че в хотела има „Юмруци“. — Той посочи с пушката към коридора. Карл подаде глава навън и видя, че на пода пред съседната отворена врата се е проснал мъртъв пиколо, все още стиснал дълъг нож.

— Случайно вече бях буден — отвърна Карл Холивуд, — и си мислех да се поразходя до реката. Бихте ли желали да дойдете с мен?

— С удоволствие. Полковник от запаса Спенс, Кралски обединени сили.

— Карл Холивуд.

Докато се спускаха по пожарното стълбище, Спенс уби още двама служители на хотела, които по някакви съмнителни признаци разпозна като „Юмруци“. Карл и в двата случая беше скептичен, докато Спенс не раздра ризите им, за да му покаже алените пояси отдолу.

— Не че наистина са „Юмруци“, нали разбирате — весело поясни той. — Просто с идването на „Юмруците“ тези боклуци стават адски модерни.

След като размениха още няколко сухи шеги за това дали не трябва да уредят сметките си, преди да си тръгнат и колко би трябвало да дадеш на пиколо, който идва при теб с нож, двамата се съгласиха, че може би е най-безопасно да излязат през кухнята. На пода лежаха убити още няколко „Юмрука“. Стигнали до изхода, Карл и Спенс откриха други двама гости на хотела, и двамата израелци, зяпнали ги с хипнотизирания поглед, който загатва за наличието на притиснато до черепа оръжие. Секунди по-късно към тях се присъединиха двама зулуски бизнес консултанти, които носеха дълги, телескопски бастуни с наноостриета накрая и ги използваха за да разчистват пътя си. На Карл му трябваше минута, за да оцени плана им: всички се готвеха да се прокраднат по някоя тъмна уличка и щяха да им трябват очила за нощно виждане.

Вратата започна да се тресе в рамката си и да издава мощен кънтящ тътен. Карл пристъпи напред и погледна през шпионката: две местни момчета се опитваха да я разбият с брадва. Той се отдръпна назад, свали пушката от рамото си, зареди патрон и стреля през вратата. Кънтежът рязко спря и брадвата иззвънтя като камбана, когато падна на паважа.

Един от зулусите отвори с ритник вратата и изскочи навън, завъртайки острието на бастуна си така, че изписа голяма, смъртоносна дъга като хеликоптерна перка. Последвал го няколко секунди по-късно, Карл видя неколцина младежи да се пръскат по улицата, заобикаляйки няколко десетки бежанци и скитници, които услужливо сочеха към тях и с цялото си поведение показваха, че единствената причина да са на тази улица точно по това време е да помогнат на чуждестранните гости.

Без предварително да се уговарят, те се подредиха в импровизиран строй на улицата, където имаха малко пространство за маневриране. Зулусите тръгнаха отпред, като въртяха бастуните над главите си и надаваха някакъв традиционен боен вик, който отблъскваше китайците от пътя им. После вървеше един от евреите, който използваше пистолета си, за да очиства всеки „Юмрук“, който ги нападнеше. След това беше Карл Холивуд, който с ръста и пушката си като че ли изпълняваше задачата да разузнава напред. Полковник Спенс и вторият израелец вървяха най-отзад, като през повечето време се движеха заднешком.

Това им даде възможност без много инциденти да напреднат по уличката, но когато излязоха на пътя, се превърнаха в прашинки сред пясъчна буря. Полковник Спенс изпразни във въздуха почти цял пълнител. Експлозиите едва се чуваха в хаоса, но мълниите, които изскачаха от дулото на оръжието, привличаха известно внимание и хората непосредствено около тях наистина се отстраняваха от пътя им. Карл видя, че един от зулусите прави с дългото си оръжие нещо много грозно и извърна очи. После си помисли, че работата на зулуса е да им пробива път, а неговата — да внимава за по-далечни опасности. Той бавно се въртеше настрани и се опитваше да не обръща внимание на онова, което се случваше само на една ръка разстояние от него.

Бяха навлезли в абсолютно хаотично улично сражение между силите на Крайбрежната република и „Юмруците на справедливата хармония“. Положението изобщо не се изясняваше от факта, че мнозина от крайбрежниците бяха дезертирали, завързвайки червени ленти на ръкавите на униформите си, че мнозина от „Юмруците“ не носеха каквито и да е обозначителни знаци и че много други, които не бяха свързани нито с едните, нито с другите, се възползваха от ситуацията, за да грабят магазини и бяха отблъсквани от частна охрана. Мнозина от самите тях бяха нападани от организирани банди.

Намираха се на Нанжин Роуд, широка магистрала, водеща право към Дигата и Хуанг Пу, застроена с четири-пет етажни постройки, така че към тях гледаха много прозорци, на всеки от които можеше да стои снайперист.

Снайперисти наистина не липсваха, разбра Карл, но повечето от тях се стреляха помежду си от двете страни на улицата. Онези, които обстрелваха улицата, не се целеха конкретно в никого. Карл видя човек с пушка с лазерен мерник, който изпразваше пълнител след пълнител, и си помисли, че това е ясна и непосредствена опасност затова в момент, в който напредването им временно бе затруднено, докато зулусите изчакваха някакво особено отчаяно меле между крайбрежниците и „Юмруците“ да се реши от само себе си, той зае стабилно положение, свали пушката от рамото си, прицели се и стреля. На слабата светлина от стрелбата и фенерчетата можеше да види, че каменната рамка на прозореца избухва в прах точно над главата на снайпериста. Мъжът се приведе, после започна да осветява улицата с лазера си, търсейки източника на куршума.

Някой бутна Карл изотзад. Беше Спенс, който бе ударен от нещо и единият му крак беше обездвижен. Един от „Юмруците“ връхлиташе полковника. Карл заби приклада на пушката си в брадичката на мъжа и го блъсна заднешком обратно в мелето с обелени очи. После зареди нов патрон, вдигна оръжието на рамото си и се опита да открие прозореца със снайпериста.

Човекът все още бе там и търпеливо прокарваше рубинения лъч на лазера по кипящата повърхност на тълпата. Карл дълбоко си пое дъх, бавно го изпусна, помоли се никой да не го бутне и натисна спусъка. Прикладът силно блъсна рамото му и в същия момент видя, че пушката на снайпериста пада от прозореца. Цялата авантюра навярно бе лоша идея. Ако някой от другите снайперисти бе видял това, навярно щеше да поиска да се избави от него, от което и племе да беше. Карл зареди нов патрон и стисна пушката в една ръка, насочена надолу към улицата, където нямаше да е толкова подозрителна. С другата си ръка подхвана Спенс под мишницата. Краищата на мустаците на полковника постоянно мърдаха, докато продължаваше с безкрайното си бърборене. Карл не можеше да чуе нито дума, но окуражително кимаше. Дори най-прозаичните неовикторианци не можеха да приемат сериозно този номер с неподвижната горна устна. Сега Холивуд разбираше, че всичко се постига с кимане и намигане. Полковник Спенс не можеше да каже, че се страхува. Това по-скоро бе някакъв код, някакъв спасяващ достойнството им начин да признаят, че и двамата са уплашени до смърт.

Неколцина „Юмруци“ едновременно се нахвърлиха отгоре им. Зулусът беше нападнат от двама, първият израелец от един, но после се появи още един и ножът му отскочи от бронираната жилетка на евреина. Карл вдигна пушката си, като закрепи приклада между ръката и тялото си и стреля от хълбок. Откатът едва не изби оръжието от пръстите му — „Юмрукът“ буквално изпълни задно салто.

Не можеше да повярва, че още не са стигнали до брега. Вече вървяха часове наред. Нещо силно го удари в гърба и го накара да залитне напред. Той погледна през рамо и видя мъж, който се мъчеше да го намушка с щик. Друг мъж се опита да изтръгне пушката от ръката му. Прекалено изненадан, за да реагира веднага, Карл най-после пусна Спенс, протегна пръсти и ги заби в очите на противника си. В ухото му се разнесе страхотен взрив и той погледна, за да види, че Спенс се е завъртял и е застрелял мъжа с щика. Израелецът, който пазеше гърба им, просто бе изчезнал. Карл вдигна оръжието си към хората, които го връхлитаха изотзад. Това и пистолетът на Спенс разчисти задоволително пространство. Но нещо по-мощно и ужасяващо тласкаше хората към тях и когато се опита да види какво е, Холивуд разбра, че сега между него и зулусите са се вмъкнали десетки китайци. Израженията на лицата им бяха измъчени и панически — не ги атакуваха, а самите те бяха атакувани.

Внезапно всички китайци изчезнаха. Карл и полковник Спенс се оказаха сред десетина бури — не само мъже, но и жени, деца и старци, цяла върволица. Всички инстинктивно се втурнаха напред и погълнаха авангарда на групата на Карл. Намираха се на една пресечка от брега.

Водачът на бурите, як мъж на петдесетина години, някак разпозна Карл Холивуд като водач на групата и двамата бързо се информираха с какви сили разполагат за последния напор до реката. Единственото нещо, което Холивуд си спомняше от разговора, беше, че мъжът му каза: „Добре, че имате зулусите“. Бурите носеха някакви автоматични оръжия, които стреляха с малки нанотехнологични високоексплозивни заряди и който можеха да превърнат тълпата в кайма. Бурите обаче стреляха на дисциплинирани залпове, дори когато атакуващите ги „Юмруци“ достигаха на разстояние от една сабя от тях. От време на време някой надигаше глава, обсипваше редиците от прозорци с автоматичен огън и от мрака надолу политаха снайперисти, които се изсипваха на улицата като парцалени кукли. Бурите трябва да носеха някакви средства за нощно виждане. Спенс рязко натежа на ръката му и Карл разбра, че полковникът е изпаднал в безсъзнание. Той провеси пушката си през рамо, наведе се и го вдигна на гръб.

Стигнаха до брега и установиха отбранителна линия. Следващият въпрос бе имаше ли някакви лодки? Но тази част от Китай беше наполовина под вода и очевидно лодките бяха също толкова много, колкото и велосипедите. Повечето изглежда бяха доплавали до Шанхай по време на постепенното нападение на „Юмруците“. Когато се доближиха до водата, видяха хиляди хора с лодки, готови за сделки. Но както правилно отбеляза бурският водач, щеше да е самоубийство да се разделят на няколко малки безмоторни лодки. „Юмруците“ плащаха високи награди за главите на варварите. Много по-безопасно щеше да е да изчакат някой от по-големите съдове, да се договорят с капитана и всички заедно да се качат на борда.

Няколко съда, вариращи от моторни яхти до риболовни траулери, вече завиваха, за да стигнат първи при тях, като си пробиваха път през малките лодки край брега.

В дробовете им бе започнал да отеква ритмичен звук. Отначало напомняше на барабани, но когато се приближи, той се превърна в хиляди човешки гласове, едновременно викащи „Ша! Ша! Ша! Ша!“. Нанжин Роуд започна да изсипва на Дигата огромно множество хора като отработени газове, изхвърлени от бутала. Те се пръснаха в двете посоки край брега.

Към реката маршируваше войска от хоплити — професионални воини в бойна броня — и изцяло изпълни пътя. Това не бяха „Юмруци“, а редовна армия, авангард на Небесното кралство, и Карл Холивуд се ужаси, осъзнал, че сега единственото, което я отделя от бреговете на Хуанг Пу, е самият той, неговият „Колт“ и шепа леко въоръжени граждани.

Красива наглед яхта се приближи на няколко метра от брега. Оцелелият израелец, който говореше китайски, вече беше започнал да преговаря с капитана.

Една от бурските жени, жилава баба с бял кок и гордо забодено отгоре черно боне, бързо обсъди положението с водача им. Той кимна, после хвана лицето й в шепи и я целуна.

Тя се обърна с гръб към реката и закрачи към приближаващата се колона небесници. Неколцината китайци, достатъчно луди, за да останат на брега, проявиха уважение към възрастта и вероятното й безумие, като се разстъпиха пред нея.

Преговорите на яхтата очевидно бяха срещнали някаква непредвидена спънка. Карл Холивуд можеше да види отделни хоплити, които се издигаха на височина от два-три етажа във въздуха и се хвърляха с главата напред през прозорците на хотел „Катей“.

Бурската баба упорито продължаваше напред, докато не застана по средата на Дигата. Водачът на колоната на небесниците се приближи, насочи към нея някакво огнестрелно оръжие, вградено в ръкава на бронята му, и й махна да се отстрани. Тя внимателно падна на колене насред пътя, сплете ръце в молитва и наведе глава.

После жената се превърна в перла от бяла светлина в устата на дракона. За миг тази перла достигна големината на въздушен кораб. Карл Холивуд имаше благоразумието да затвори очи и да извърне глава, но нямаше време да се хвърли на земята. Това направи ударната вълна, която го просна в цял ръст върху гранитните павета и отнесе от тялото му половината дрехи.

Мина известно време, докато се върне в пълно съзнание. Струваше му се, че е изтекъл половин час, макар че наоколо продължаваха да се сипят останки и навярно бяха изтекли само няколко секунди. Корпусът на бялата яхта беше пробит отстрани и повечето от екипажа плуваха в реката. Но минута по-късно се приближи рибарски траулер и след съвсем кратки преговори качи варварите на борда. Карл почти бе забравил за Спенс и едва не го остави там. Откри, че повече няма сили да повдигне тялото на полковника от земята, затова го издърпа на траулера с помощта на двама млади бури — еднакви близнаци, осъзна той, може би тринайсетина годишни. Когато заплаваха по Хуанг Пу, Карл Холивуд се сви върху просната на палубата рибарска мрежа, отпуснат и слаб, сякаш всичките му кости бяха счупени, зазяпан в трийсетметровата дупка по средата на Дигата. Погледът му се плъзна към стаите на хотел „Катей“, чиито външни стени бяха почти изцяло отнесени от бомбата в тялото на бурската жена.

Петнайсет минути по-късно бяха свободни на улиците на Пудонг. Карл Холивуд откри местен атлантски лагер, съобщи за пристигането си и отдели няколко минути, за да съчини писмо до вдовицата на полковник Спенс. Полковникът бе починал от загуба на кръв от раната в крака по време на пътуването през реката.

После разстла листовете си на земята и се върна към заниманието, което през последните няколко дни го беше поглъщало в хотелската му стая, а именно търсенето на Миранда. Бе започнал по молба на лорд Финкъл-Макгроу и постепенно се беше увлякъл. Осъзнаваше колко много му липсва Миранда и отчаяно копнееше да успее, защото разбираше, че в това търсене може би се крие единствената надежда за спасението на десетки хиляди хора от Външните племена, попаднали в капан из мъртвите улици на Икономическата зона Пудонг.

Хуанг Пу спря напредването на Небесната армия към морето, но пресякла реката по-навътре в континента, тя продължи на север в полуостров Пудонг, тласкайки пред себе си тълпи от гладуващи селяни, също като онези, които бяха техни предвестници в Шанхай.

Обитателите на Пудонг — смесица от варвари, китайци от Крайбрежната република, страхуващи се да попаднат в ръцете на своите небесни братовчеди, и малките сестри на Нел, които сами по себе си образуваха нова филозона — попаднаха между небесниците откъм юг, Хуанг Пу откъм запад, Янгцзе откъм север и океана откъм изток. Бяха прекъснати всички връзки с изкуствените острови край брега.

В своите класически и готически храмове на върха на Ню Шузан геотектите от „Кралска тектоника“ полагаха различни усилия да построят временен мост между острова си и Пудонг. Нямаше проблем да хвърлят подвижен мост, но небесниците вече разполагаха с технологията, за да го взривят по-бързо, отколкото можеше да се построи. На втория ден от обсадата те насочиха острова към Пудонг с тесен псевдопод от робокорал, захванат за океанското дъно. Но скоростта, с която можеха да се отглеждат такива неща, имаше прости и ясни граници и докато бежанците продължаваха да прииждат по тесните улици в Пудонг, носейки ужасни вести за напредването на небесниците, за всеки стана очевидно, че мостът няма да бъде довършен навреме.

Лагерите на различните племена се местеха на север и изток, изтласквани от центъра от натиска на бежанците и страха от небесниците, докато стигнаха на няколко километра от брега. Южният фланг покрай морето беше зает от атлантяните, които се готвеха да отблъскват нападения по вода. Веригата от лагери се простираше на север оттам и се извиваше покрай океана, а после продължаваше на изток по бреговете на Янгцзе до другия фланг, отбраняван от нипонците. Племето/армия на принцеса Нел пазеше от директна фронтална атака целия център на линията. Дванайсетгодишните момичета постепенно заменяха заострените си колове с по-модерно оръжие, съставено от преносими Източници, собственост на нипонци и новоатлантяни.

Карл Холивуд получи военна длъжност, веднага щом се представи на новоатлантянските власти, въпреки усилията му да убеди началниците си, че може да е от по-голяма полза, ако се занимава със собствените си проучвания. Но после от най-висшите равнища на правителството на Нейно величество се получи писмо. Първата му част хвалеше Карл Холивуд за „геройските“ му действия, свързани с измъкването на покойния полковник Спенс от Шанхай и загатваше, че ако успее да избяга от Пудонг, го очаква посвещаване в рикралство. Втората част го назначаваше за своего рода извънреден представител при Нейно кралско височество принцеса Нел.

Когато прочете писмото, Карл за миг остана смаян, че неговата кралица дава равносилен статус на Нел, но след като се замисли, той разбра, че това е едновременно справедливо и прагматично. Докато се скиташе по улиците на Пудонг, Карл бе видял достатъчно голяма част от Мишата армия (както кой знае защо наричаха самите себе си те), за да знае, че всъщност тя представлява нова етническа група и че Нел е нейна неоспорима водачка. Преценката на Виктория за новата владетелка беше напълно обоснована. В същото време фактът, че в момента Мишата армия помага за защитата на много новатлантянци от Небесното кралство, правеше това признаване изключително прагматичен ход.

На Карл Холивуд, който бе член на племето си само от няколко месеца, се падна задачата да предаде на принцеса Нел поздравленията и пожеланията на Нейно величество. Беше чувал от Миранда много за това момиче, но никога не го бе срещал и не можеше да го разбере. Нямаше нужда от голяма проницателност, за да открие във всичко това ръката на лорд Алегзандър Чънг-Сик Финкъл-Макгроу.

Освободен от ежедневните си задължения, на третия ден от обсадата той пое покрай брега на север от лагера на Нова Атлантида. На всеки няколко метра пресичаше племенна граница и представяше виза, която според предвижданията на Общия икономически протокол трябваше да му позволи свободно преминаване. Някои от племенните зони бяха широки само метър-два, но собствениците им ревниво пазеха достъпа си до морето, като по цяла нощ седяха и зяпаха прибоя в очакване на някаква неопределена форма на избавление. Карл Холивуд мина през лагери на ашанти, кюрди, арменци, навахо, тибетци, сендероси, мормони, йезуити, лапландци, паштуни, тутси, Първата разделена република и многобройните й разклонения, хартландци, ирландци и една-две местни клетки на „Криптнет“, които сега бяха изпълзели на открито. Холивуд се сблъска със синтетични филозони, за които никога не беше чувал, но това не го изненада.

Накрая стигна до обширна част от брега, пазена от дванайсетгодишни китайски момичета. Той показа акредитивите си от Нейно величество кралица Виктория II, които бяха толкова внушителни, че наоколо се стълпиха много момичета. Карл Холивуд с удивление ги чу да говорят на перфектен английски, при това в изключително изискан викториански стил. Изглежда го предпочитаха, когато обсъждаха абстрактни въпроси, но когато се отнасяше за нещо конкретно, минаваха на китайски.

Придружиха го в лагера на Мишата армия, който беше като приют за дрипави, болни и ранени от други филозони. Онези, които не лежаха по гръб, оставили се на грижите на мишите сестри, седяха на пясъка, прегърнали колене, и гледаха към океана по посока на Ню Шузан. Тук наклонът бе съвсем слаб и човек можеше да навлезе на цял хвърлей камък във водата.

Един човек наистина го беше направил: млада жена с дълга коса, която падаше върху раменете й и се стелеше по повърхността около кръста й. Тя неподвижно стоеше с гръб към брега и държеше книга в ръце.

— Какво прави там? — попита Карл Холивуд придружителката си от Мишата армия, която имаше пет малки звезди на реверите си. В Пудонг той бе научил отличителните им знаци: пет звезди означаваха, че момичето командва 4⁵ души, с други думи 1024. Следователно, командир на полк.

— Вика майка си.

— Майка си ли?

— Майка й е под вълните — отвърна момичето. — Тя е кралица.

— Кралица на какво?

— Тя е кралицата на барабанчиците, които живеят под водата.

И тогава Карл Холивуд разбра, че принцеса Нел също търси Миранда. Той хвърли дългия си дъждобран на пясъка и нагази в Тихия океан, придружен от момичето. Остана на благоразумно разстояние, отчасти за да прояви уважение и отчасти защото Нел носеше на пояса си меч. Лицето й беше наведено над страниците на книгата като лупа и той почти очакваше хартията да започне да се гърчи и дими под погледа й.

След известно време тя вдигна очи. Момичето тихо се обърна към нея. Карл Холивуд не знаеше какъв е протоколът, когато човек е нагазил в Източнокитайско море, затова пристъпи напред, поклони се колкото по-ниско можеше при тези обстоятелства и подаде на принцеса Нел свитъка от кралица Виктория II.

Тя безмълвно го прие и го прегледа, после се върна отначало. След това го подаде на момичето, което внимателно го нави. Известно време погледът на принцеса Нел се рееше над вълните, после погледна Карл в очите и тихо каза:

— Приемам акредитивите ви и ви моля да предадете топлите ми благодарности и почитания на Нейно величество, както и извиненията ми, че обстоятелствата ми пречат да напиша по-официален отговор на любезното й писмо, което по всяко друго време естествено би било първата ми задача.

— Ще го направя при първа възможност, Ваше височество — отвърна Карл Холивуд. При тези думи принцеса Нел го погледна малко неуверено и премести крака, за да запази равновесие, макар че можеше да се дължи и на подводно течение. Карл разбра, че никога не са се обръщали към нея така и че до признаването й за такава от Виктория, тя не е разбирала напълно положението си.

— Жената, която търсите, се казва Миранда — каза той.

От ума на Нел като че ли изчезнаха всички мисли за корони, кралици и армии и тя отново беше просто млада дама, която търсеше… какво? Майка си ли? Своята учителка? Своята приятелка? Карл Холивуд тихо и нежно заговори, само колкото да може да го чуе сред морския прибой. Говореше й за Миранда, за книгата и за старите истории за подвизите на принцеса Нел, които бе проследил, гледайки предаванията на Миранда много години по-рано в „Парнас“.

През следващите два дни много от бежанците на брега заминаха с въздушни или морски кораби, но няколко от тях бяха унищожени преди да успеят да излязат от обсега на оръжията на Небесното кралство. Три четвърти от момичетата от Мишата армия се евакуираха, като се съблякоха голи и групово навлязоха в океана, хванали се ръка за ръка и превърнали се в гъвкав сал, който бавно, постепенно и уморително напредваше към Ню Шузан. По брега бързо се разпространяваха слухове. Племенните граници като че ли ускоряваха, вместо да спират процеса. Тези слухове се предаваха от общество на общество в различни варианти в зависимост от местните страхове и предразсъдъци. Най-разпространеният беше, че небесниците възнамерявали да позволят на всички да се изтеглят и че атаките се осъществявали от излезли от контрол робомини или пък в най-лошия случай от неколцина фанатични командири, които не се подчинявали на заповедите и скоро щели да бъдат спрени. Имаше и друг, по-странен слух, който караше някои хора да останат на брега и да не се доверяват на евакуационните кораби: млада жена с книга и меч отваряла вълшебни тунели в бездната, които щели да отведат всички им на безопасно място. Такива идеи естествено бяха посрещани със скептицизъм сред по-рационалните общества, но на сутринта на шестия ден от обсадата отливът остави на пясъка странно предзнаменование — полупрозрачни яйца, големи колкото надуваема топка. Когато крехките им черупки се разчупиха, вътре откриха скулптирани раници, покрити с геометрични мотиви от изящни кулички. От горната им част излизаше твърд маркуч, който се свързваше с дихателна маска. При тези обстоятелства не бе трудно да се досетят какво е предназначението на тези предмети. Хората нарамваха раниците, слагаха си маските и се хвърляха във водата. Устройствата играеха ролята на хриле и осигуряваха постоянен приток на кислород.

Раниците нямаха каквото и да е племенно обозначение. Морето просто ги изхвърляше с хиляди на брега с всеки прилив. Атлантяните, нипонците и други решиха, че са пратени от собствените им филозони. Но мнозина доловиха връзката между това явление и слуховете за принцеса Нел и тунелите под вълните. Тези хора се придвижиха към центъра на пудонгското крайбрежие, където се съсредоточиха всички малки, слаби и разпокъсани племена. Това свиване на отбранителната линия стана неизбежно, когато евакуацията намали броя на защитниците. Границите между племената станаха непостоянни и накрая изчезнаха. На петия ден от обсадата всички варвари се събраха в най-външната част на полуостров Пудонг — няколко десетки души, скупчени на площ не повече от няколко градски пресечки. Зад тях останаха китайските бежанци, предимно хора, отъждествявани с Крабрежната република, които знаеха, че няма да намерят място в Небесното кралство. Те не смееха да нахлуят в лагера на бежанците, които все още разполагаха с мощни оръжия, но напредваха сантиметър по сантиметър, никога не отстъпваха и незабележимо стесняваха периметъра така, че много варвари се оказаха нагазили до колене в океана.

Разпространи се слух, че жената, наречена принцеса Нел, имала магьосник и съветник на име Карл, който един ден изникнал сякаш от нищото и знаел почти всичко, известно на принцеса Нел, а нямало много неща, които тя да не знае. Според слуха този човек разполагал с многобройни вълшебни ключове, даващи на него и принцесата способността да разговарят с барабанчиците, които живеели под вълните.

Призори на седмия ден принцеса Нел навлезе гола в морето, изчезна под повърхността, която изгревът обагри в розово, и не се завърна. Карл я последва минута по-късно, макар че за разлика от принцесата носеше на гърба си раница. След тях в океана се хвърлиха всички варвари, като зарязаха мръсните си дрехи пръснати по брега и оставиха последното парче китайска земя на Небесното кралство. Накрая влязоха и последните момичета от Мишата армия, които се хвърлиха голи в прибоя, хванати ръка за ръка, и бавно потънаха в морето, като бутаха набързо сковани салове с болни и ранени. Когато кракът на последното момиче не можеше да достигне океанското дъно, на края на полуострова вече стоеше мъж с ален пояс на кръста, който се смееше при мисълта, че Средното кралство най-после е цяла държава.

Последният чуждестранен дявол, напуснал Средното кралство, беше рус викториански господин със сиви очи, който известно време остана неподвижен, загледан назад към Пудонг, преди да се обърне и да продължи спускането си. Когато вълните започнаха да го заливат, той повдигна бомбето си и шапката му няколко минути продължи да подскача на повърхността, докато китайците гърмяха на брега с фишеци и над морето като вишневи цветове се носеха малки парченца червена хартия.

По време на едно от навлизанията си под вълните Нел се срещна с човек — барабанчик, — който изплува от глъбините съвсем гол, освен раницата на гърба му. Това би трябвало да я удиви, но Нел знаеше, че мъжът е там, още преди да го види и когато се приближи, усети, че в ума й стават неща, които идват отвън. В мозъка й имаше нещо, което я свързваше с барабанчиците.

Нел беше разработила някои общи планове и ги бе дала на инженерите си, а те ги бяха дали на Карл, който ги отнесе при функциониращ преносим СК в атлантския лагер и състави малка система за проучване и манипулиране с нанотехнологични устройства.

Светли точици блестяха по кожата на Нел в мрака като самолетни светлини в нощно небе. Изстъргаха една от тях със скалпел и я проучиха. Откриха подобни устройства да циркулират в кръвообращението й. Тези неща, разбраха те, трябва да бяха вкарани във вените й, когато я бяха изнасилвали. Бе ясно, че блестящите точици са устройства, сигнализиращи на други оттатък залива, който отделя всеки от нас от съседите ни.

Карл отвори едно от нещата от кръвта на Нел и откри вътре система от лостова логика, както и записващо устройство, съдържащо няколко гигабайта данни. Те бяха разделени на отделни групи, всяка от които шифрована с различен код. Той опита всички ключове, които беше получил от Джон Пърсивал Хакуърт, и откри, че един от тях — ключът на Хакуърт — отключва някои от групите. Когато проучи шифрираното съдържание, Карл намери фрагменти от план за някакво нанотехнологично устройство.

Взеха кръв от няколко доброволеца и откриха, че един от тнх има същите малки обекти. Когато доближиха два от тях, те се долепиха един до друг с помощта на лазер, обменяйки данни и изпълнявайки някакво изчисление, което предизвика отделяне на топлина.

Устройствата живееха в кръвта на човешката раса като вируси и се предаваха от човек на човек по полов път и чрез какъвто и да е друг вид обмен на телесни течности. Това бяха интелигентни пакети от данни, също като онези, които циркулираха в медийната мрежа. Като се свързваха помежду си в кръвта, те образуваха огромна комуникационна система, успоредна на, и навярно свързана със сухата Мрежа от оптични кабели и медни жици. Подобно на сухата, мократа Мрежа можеше да се използва като компютър — за задействане на програми. И сега ставаше ясно, че Джон Пърсивал Хакуърт я е използвал тъкмо по този начин с някаква огромна програма, която сам е разработил.

— Хакуърт е Алхимика — каза Нел, — и използва мократа Мрежа, за да създаде Семето.

Тунелите започнаха на половин километър от брега. Някои трябва да бяха там от много години, защото бяха груби като стволове на дървета, покрити с ракообразни и водорасли. Но беше ясно, че през последните няколко дни органично са се разклонили като корени, търсещи влага. От кората на старите излизаха чисти нови тръби, издигаха се към линията на прилива и безспирно се раздвояваха, за да открият многобройни отвори пред бежанците. Те завършваха с устни, които всмукваха хората като слонски хоботи, поглъщайки ги почти без да поемат морска вода. Вътрешните им страни бяха покрити с медиатронни изображения, които ги подканяха към глъбините и винаги изглеждаше така, като че ли съвсем малко по-нататък ги очаква топло, сухо и добре осветено пространство. Но светлината се местеше заедно с хората, така че те напредваха по тунелите сякаш с перисталтични движения. Бежанците стигнаха до стария, покрит с налепи главен тунел и продължиха напред, вече слели се в плътна маса, докато не излязоха в огромна открита кухина, много под повърхността на океана. Тук ги очакваха храна и прясна вода и те стръвно се нахвърлиха отгоре им.

Двама души не ядоха и не пиха нищо друго, освен провизиите, които бяха донесли със себе си — Нел и Карл.

След като откриха нанообектите в плътта на Нел, които я свързваха с барабанчиците, тя беше останала през нощта, за да проектира контрананообект, който да открие и унищожи устройствата. Двамата с Карл вкараха тези нанообекти в кръвта си, така че сега не бяха под влияние на барабанчиците. Въпреки това не насилиха късмета си, като ядат тази храна и това беше добре, защото щом се нахраниха, на бежанците им се приспа. Те легнаха на пода и заспаха. От голата им плът се заиздига пара и скоро по кожата им заиграха светлинки като звезди, изгряващи след залез слънце. Два часа по-късно звездите се сляха в постоянна повърхност от премигваща ярка светлина, сякаш пълна луна огряваше телата на пируващи, заспали на горска поляна. Бежанците, вече барабанчици, спяха и сънуваха един и същи сън. Абстрактните светлини, мъждукащи по медиатронната повърхност на пещерата, започнаха да се сливат и да се организират в тъмни спомени от дълбините на подсъзнанието им. Нел видя моменти от собствения си живот, преживявания, отдавна превърнали се в думи от „Буквара“, но сега отново показвани в суров и ужасяващ вид. Тя затвори очи, но стените издаваха и звуци, от които не можеше да избяга.

Карл Холивуд следеше сигналите, предавани през стените на тунелите, и избягваше емоционалното съдържание на тези образи, като ги свеждаше до бинарни числа и се опитваше да разгадае вътрешните им кодове и протоколи.

— Трябва да вървим — накрая каза Нел и той се изправи, за да я последва през наслуки избран изход. Тунелът постоянно се разклоняваше и Нел интуитивно избираше накъде да завие. Понякога проходите се разширяваха в огромни пещери, пълни със сияещи барабанчици, които спяха, чукаха се или просто мислеха, облегнати на стените. Пещерите винаги имаха много изходи, които се раздвояваха и се сливаха в други пещери. Мрежата беше толкова огромна и сложна, че сякаш изпълваше целия океан като неврални телца в техните дендрити, които се преплитаха и разклоняваха, за да заемат целия обем на черепа им.

Още откакто бяха напуснали пещерата със заспалите бежанци те чуваха ниско, едва доловимо барабанене. Отначало Нел предполагаше, че идва от блъскането на подводните течения в стените на тунела, но когато звукът се усили, разбра, че това са разговорите на барабанчиците, събрани в някаква главна пещера и пращащи съобщения по мрежата си. Осъзнала това, тя изпита почти паническо желание да открият главната пещера и известно време двамата тичаха из ужасно объркващия триизмерен лабиринт в опит да определят епицентъра на барабаненето.

Карл Холивуд не можеше да тича толкова бързо, колкото пъргавата Нел и накрая я загуби при едно от разклоненията в тунелите. Той се опита да прецени посоката и след известно време — нямаше как да определи колко — тунелът му се сля с друг, по който към океанското дъно се спускаше поток от барабанчици. Карл позна в някои от тях бивши бежанци от бреговете на Пудонг.

Барабаненето не се усили постепенно, а избухна в оглушителен, умопомрачителен рев, когато стигна до огромна пещера — коничен амфитеатър, който трябва да беше широк около километър. Таванът представляваше вихър от медиатронни изображения по гигантски купол. Осветени от непостоянната светлина на медийната буря и от собственото си вътрешно сияние, барабанчиците обикаляха по склоновете на конуса в някаква конвекционна система. Попаднал в техния въртоп, Карл бе увлечен надолу към центъра и откри, че там се разиграва оргия с фантастични измерения. От върха на конуса се издигаше облак изпарена пот. Телата, притиснати до голата му кожа, бяха толкова горещи, че почти го пареха, сякаш всички имаха силна треска. С някакво логично абстрактно ъгълче на ума си, което продължаваше да следва собствената си разумна посока, той разбра причината: с телесните си течности те обменяха пакети от данни, пакетите се сливаха помежду си в кръвта им и лостовата логика отделяше топлина, която повишаваше температурата им.

Оргията продължи часове наред, но конвекционната система постепенно се забави и се установи в стабилен ред, като блуждаеща тълпа в театър, която заема установените си места с наближаването на началото на пиесата. В основата на амфитеатъра се откри широко пространство и най-вътрешният кръг от зрители се състоеше от мъже, които сякаш в известен смисъл бяха победители в невероятен турнир по прелюбодейство, наближаващ последния си рунд. Около този вътрешен кръг обикаляше самотен барабанчик и раздаваше нещо на хората — нещо, което се оказа медиатронни кондоми, сияещи в ярки цветове, щом ги нахлузеха на еректиралите си пениси.

В кръга влезе самотна жена. Подът под краката й започна да се издига и тя се извиси във въздуха като на олтар. Барабаненето достигна невероятно кресчендо и после утихна. След това отново започна, но съвсем бавно и мъжете от вътрешния кръг затанцуваха около жената.

Карл Холивуд видя, че това е Миранда.

Сега вече разбираше всичко: че бежанците са доведени в кралството на барабанчиците за събиране на нови данни, които течаха в кръвоносните им системи, че по време на невероятната оргия тези данни са били вкарани в мократа Мрежа и че сега цялата информация ще се излее в Миранда, която щеше да стане приемник на кулминацията на някаква компютърна дейност и която със сигурност щеше да изгори жива в този процес. Това беше дело на Хакуърт, това бе кулминацията на усилията му да създаде Семето и да подрие основите на Нова Атлантида, Нипон и всички общества, развили се около концепцията за централизирано йерархично Захранване.

Към центъра си пробиваше път самотна фигура, която изпъкваше, защото кожата й не излъчваше каквато и да е светлина. Тя се вмъкна във вътрешния кръг, като събори един от танцьорите, който й се изпречи на пътя. После се качи на централния олтар, върху който Миранда лежеше по гръб с протегнати настрани ръце, сякаш разпната, и с кожа, превърнала се в галактика от пъстри светлини.

Нел повдигна главата на Миранда, наведе се и я целуна — не просто леко докосване, а яростна целувка с отворена уста. В същото време тя силно прехапа и собствените си, и устните на Миранда, така че кръвта им се смеси. Светлината, сияеща от тялото на Миранда отслабна и бавно изтля, докато нанообектите в нея бяха откривани и унищожавани от ловците-убийци, навлезли в кръвта й от тази на Нел. Миранда се събуди и се изправи, немощно прегърнала шията на дъщеря си.

Барабаненето беше стихнало. Всички барабанчици неподвижно седяха, очевидно задоволявайки се да чакат — с години, ако се наложи — мястото на Миранда да заеме друга жена. Светлината от плътта им едва сияеше и медиатронът на купола почти бе угаснал. Най-после открил роля за себе си, Карл Холивуд пристъпи в центъра, подхвана Миранда под коленете и раменете и я вдигна във въздуха. Нел се завъртя и ги изведе от пещерата, протегнала меча пред себе си, но никой от барабанчиците не се опита да ги спре.

Минаха през много тунели, като винаги завиваха по водещите нагоре разклонения и накрая видяха слънчевата светлина да блести над вълните, очертавайки бели линии по прозрачния таван. Нел замахна с меча като стрелка на часовник и разсече стената на тунела пред тях. През отвора нахлу топла вода и момичето заплува нагоре към светлината. Миранда не можеше да плува добре и Карл се разкъсваше между паническото желание да изскочи на повърхността и дълга си към тази жена. После видя, че отгоре се спускат сенки, десетки голи момичета с възбудени, дяволити бадемовидни очи, изпускащи от устите си гирлянди от сребърни мехурчета. Карл и Миранда бяха подхванати от безброй нежни ръце, които ги изведоха на повърхността.

Над тях се издигаше Ню Шузан и от планината се носеше звън на катедрални камбани.