Нийл Стивънсън Диамантената ера

ЧАСТ ПЪРВА

Моралните реформи и промени към по-лошо се движат от по-висши сили. Преди всичко те произтичат от реакции, основани на навиците от един предходен период. Напред и назад се клатушка великото махало, но промените в местоположението му не се определят от няколкото известни личности, които се придържат към крайните му стойности.

Сър Чарлз Петрие, „Викторианците“

Един отреп посещава козметичен салон; модерни одежди със забележителни свойства

Камбаните на „Св. Марк“ отбелязваха промените високо в планината, когато Бъд се понесе над козметичния салон, за да поднови черепната си пушка. Той вече си имаше чифт хубавички нови ролери с максимална скорост между сто и сто и петдесет километра в зависимост от това колко си дебел и дали носиш аеро или не. Бъд обичаше да носи плътно прилепнала по тялото му естествена кожа, защото така изпъкваха мускулите му. При едно предишно посещение на козметичния салон около две години преди това, той си беше платил, за да му имплантират в мускулите цяла орда ситита — миниатюрни същества, които бяха твърде малки, за да се виждат или усещат. Те дразнеха по електрически път мускулните влакна по програма, която бе специално създадена да увеличава обема. В съчетание с помпичката за тестостерон, вградена в предмишницата му, се получаваше ефект като от това да тренираш денонощно във фитнес зала. Предимството на новия метод беше, че не се налагаше да вършиш нищо и да се потиш като роб. Единственият недостатък бяха леките дразнения на мускулните влакна, които го правеха малко напрегнат и нестабилен. Вече бе свикнал с това, но продължаваше да се клатушка върху кънките, особено когато развиеше скорост от сто километра в час по някоя задръстена от хора улица. Малцина бяха онези обаче, които му се зъбеха, дори като ги събаряше на земята, а от този ден нататък никой нямаше никога повече да му се зъби за каквото и да било.

Бъд беше напуснал последната си работа — на примамка — невероятно непокътнат и с около хиляда юки в джоба. Една трета от тях беше похарчил за нови дрехи — предимно от черна естествена кожа, втората трета — за новите остриета, а последните се канеше да хвърли в козметичния салон. Човек, разбира се, можеше да се сдобие с черепни пушки и на много по-ниска цена, но това щеше да означава да премине над Високото шосе до Шанхай, като междувременно получи мизерното обслужване от някой крайбрежен кораб, а заедно с това и някоя прилична инфекция на костите от цялата сделка, докато се тормози на подобен кораб. Освен това, човек можеше да влезе в Шанхай, само ако беше девствен. Да пресечеш Високото шосе, когато си вече снаряжен с черепна пушка — както беше в случая на Бъд, — трябваше да подкупиш цял рояк шанхайски ченгета. Не си струваше да се правят икономии в тази ситуация. Пред Бъд се простираше една обещаваща и безкрайна кариера, свързана с изкачването по йерархичната стълбица на множество изключително опасни занимания, свързани с дрога, в подножието на която опитът му като платена примамка си бе едно доста прилично начало. Оръжейна система също беше добра инвестиция.

Проклетите камбани продължаваха да бият в мъглата. Бъд даде тиха команда на музикалната си система — една последователна акустична подборка, равномерно разпределена на двете му тъпанчета като семената на ягодка. Звукът се усили, но не можа да заглуши дълбоките тонове на системата от камбани, които резонираха в дългите му кости. Зачуди се дали докато се намира в козметичния салон, батериите в дясната му слепоочна област ще бъдат проверени и сменени. Бяха му казали, че могат да изтраят почти десет години, но той ги имаше от около шест, като през това време слушаше музика непрестанно и то силно.

Преди него чакаха трима души. Бъд се настани на едно от креслата и взе един медиатрон от ниската масичка; беше точно като омърлян и набръчкан празен лист.

— Анали за самозащита — изрече той достатъчно високо, че всички други в помещението да го чуят. Логото на любимия му раздел се подреди върху страницата. Медиаглифите — предимно от готиния раздвижен тип — образуваха нещо като рамка. Бъд ги разгледа подробно, докато не откри онзи, който беше за сравнение между няколко различни артикула и го драсна с нокътя си. Появиха се нови медиаглифи, които заграждаха големи кинематографски плаки, показващи как екипът на „Аналите“ прави тестове на няколко модела черепни пушки както със живи, така и с неживи мишени. Бъд метна медиатрона обратно върху масичката; това беше същият брой, върху който бе прекарал замислен целия предишен ден — не го бяха актуализирали и така решението му си оставаше непроменено.

Един от клиентите преди него бе дошъл да му направят татуировка, което трая не повече от десет секунди. Другият просто искаше да презареди своята черепна пушка, което отне почти също толкова време. Имаше и едно момиче, което искаше да сменят няколко от нанозитите в интерактивната й мрежа най-вече около очите, където бяха започнали да се появяват бръчици. За това трябваше малко повече време, така че Бъд отново взе медиатрона и влезе в един интерактив — любимият му, който се наричаше „Млъкни или умри!“.

Козметикът искаше най-напред да види юките на Бъд, преди да инсталира оръжието — нещо, което при други обстоятелства щеше да прозвучи като обида, но тук — в Земята под аренда — си беше напълно обичайна бизнес практика. Когато се увери, че не става въпрос за блъф, той обезболи челото на Бъд с някакъв спрей, изряза и отметна назад парче кожа и постави над главата му някаква машинка, която беше закрепена върху рамото на един много прецизен робот като зъболекарски инструмент. Рамото на робота веднага се вкопчи автоматично в старото оръжие, а движенията му бяха обезпокоително бързи и категорични. Бъд беше малко под физическото напрежение на мускулните си стимулатори и леко потръпна. Рамото на робота обаче беше хиляди пъти по-бързо от него, така че измъкна старото оръжие без каквито и да било затруднения. Козметикът наблюдаваше цялата операция на екрана си и нямаше никаква друга работа, освен да докладва:

— Дупката в черепа ви е малко неравна, поради което машината ще я дооформи, като това малко ще я увеличи — нали става така? А сега поставя новото оръжие.

През черепа на Бъд премина неприятно вибриращо усещане, когато рамото на робота пъхна новия модел. Бъд си спомни за младежките си години, когато от време на време някой от другарите му го улучваше в главата с пушката си с капси. Веднага усети появата на леко главоболие.

— Заредих ви го със сто пълнителя „пуканки“ — каза козметикът, — така че можете да изпробвате новия УИРГ. Веднага щом свикнете с него, ще го заредя с истински пълнители. — Той прилепи кожата обратно върху челото на Бъд, така че да може да зарасне, без да остави белези. Бъд можеше и да плати на козметика допълнителна сума, ако искаше да му оставят белег нарочно. Така всички щяха да виждат, че носи бойно снаряжение, но беше чул, че на някои девойки това не им харесва. Отношенията му с представителките на нежния пол се ръководеха от една безразборна смесица от примитивни импулси, смътни предположения, объркани теории, подочути части от разговори, недобре запомнени елементи от глупави съвети и фрагменти от без съмнение преувеличени вицове, които граничеха със суеверие. В конкретния случай всичко това му подсказваше, че не трябва да си поръчва белег.

Освен това си имаше една доста прилична колекция от снайперки — не много изискани слънчеви очила, които обаче имаха вграден мерник в стъклото на водещото око. За точна стрелба направо вършеха чудеса, но освен това ясно им личеше какви са, така че всеки си даваше сметка, че не бива да се ебава с някой, който носи Снайперки.

— Сега можете да го изпробвате — каза козметикът и завъртя стола на Бъд — беше голям стар бръснарски стол с антикварна стойност, обвит в набръчкана изкуствена материя. Сега Бъд се намираше с лице срещу един манекен в ъгъла на стаята. Той нямаше нито лице, нито коса, а самото тяло беше покрито от горе до долу с петна от изгоряло, както и стената точно зад него.

— За стрелба — нареди Бъд и усети как оръжието тихичко зажужава в отговор. — Готови — продължи той и чу още един подобен звук. Извърна лице право към манекена. — Огън — нареди накрая. Изрече го почти беззвучно, без въобще да помръдва устните си, но оръжието чу нареждането; Бъд усети как някакъв лек откат блъсва главата му назад, при което от манекена долетя едно внезапно „ПУК“, придружено от светлинен проблясък на стената точно над главата му. Главоболието на Бъд се усили, но той не му обръщаше внимание.

— Този модел изстрелва снарядите по-бързо, така че ще трябва да свикнете да се прицелвате мъничко по-ниско — обясни специалистът.

Бъд направи втори опит, при който улучи манекена право в гърлото.

— Страхотен изстрел! Това направо щеше да го обезглави, ако използвахте „Пъклен огън“ — заяви козметикът. — Като ви гледам, оставам с впечатление, че си знаете работата, но има и много други възможности. Разполагаме и с три различни вида затвори, така че можете да се снабдите с най-различни снаряжения.

— Знам — отвърна Бъд. — Проверил съм всичко много подробно. — А след това се обърна към оръжието си: — Изстреляй десет, средна сила. — И отново нареди „огън“. Този път главата му се блъсна назад доста по-силно, при което полетяха наведнъж цели десет „пуканки“, като засипаха цялото тяло на манекена и стената зад него. Стаята започна да се изпълва с дим и се разнесе миризмата на изгоряла изкуствена материя.

— Можете да изстрелвате и сто наведнъж — поясни специалистът, — но при такъв откат може да ви отхвръкне главата.

— Мисля, че съм готов да ме заредите — реши Бъд. — Първият затвор да е с електрошокови заряди. Вторият с „парализатори“, а третият — с „пъклен огън“. И ми намерете една таблетка какъвто и да било аспирин.

Източникът „Виктория“; описание на околностите му

Вентилационните отверстия на източника „Виктория“ изригваха съдържанието си от върха на Кралската екологична оранжерия подобно на съзвездие от калии, всяка от които беше дълга по сто метра. Долу в ниското аналогът завършваше с обърнато с главата надолу дърво от подобна на коренова система водопроводна инсталация, плъзнала фрактално във всички посоки из диамантената основна маса на Ню Шузан. Свършваше в топлите води на южното Китайско море подобно на безброй капиляри, подредени като пояс около големия коралов риф на няколко десетки метра под повърхността. Някоя невероятно огромна тръба, която изригва морска вода, би постигала горе-долу същия ефект, както и калиите можеха да бъдат заместени с ревяща бездна, като птиците и отпадъците се разбиват в поставена някъде кървава решетка, преди да се наслоят и спрат работата на съоръжението.

Това обаче нямаше да бъде екологично. Геоинженерите от „Импириъл Тектоникс“ нямаше да могат да разпознаят някоя екосистема, дори да живееха в такава. Ала онова, което знаеха със сигурност, бе, че екосистемите са особено досадни, когато бъдат замърсени, поради което се опитваха да предпазят околната среда посредством същата непреклонна, трудолюбива, обагрена в зелено нагласа, с която подхождаха към създаването на надлези и водостоци. По този начин водата се просмукваше в източника „Виктория“ през микротръби по много сходен начин на този, по който би се просмуквала по някое крайбрежие, а въздухът се носеше из нея беззвучно надолу по изкусно наклонените експонентни рогове на напористите калии — всеки от тях точка от периметъра, която не бе кой знае колко далеч от идеалния център. Те бяха достатъчно силни, за да устоят на който и да било тайфун, но и достатъчно гъвкави, за да се поклащат от лекия вятър. Птиците, които се залутваха във вътрешността, усещаха някакъв наклон във въздуха, който ги теглеше надолу в тъмнината, и просто предпочитаха да излитат навън. Дори не успяваха да се изплашат дотолкова, че да изхвърлят отпадъците от метаболизма си.

Калиите сякаш бяха потопени в изсечена от кристал ваза с размерите на стадион — Диамантеният палат, който беше отворен за туристи. Туристи, тръгнали на дихателни упражнения пенсионери и дълги редици ученици в униформи се разхождаха из него през цялата година и надничаха през стъклените стени (които всъщност бяха от твърд диамант, защото беше по-евтин), за да разглеждат различните етапи на поточната линия за молекулно разграждане, каквото представляваше източникът „Виктория“. Мръсни въздух и вода се вливаха в него, за да бъдат събирани в огромни резервоари. До всеки от тях имаше по още един, който съдържаше малко по-чиста вода или въздух. Това се повтаряше по няколко десетки пъти. Резервоарите в края на поредицата бяха пълни с идеално чист азотен газ и идеално чиста вода.

Редицата от резервоари наричаха каскада — една доста абстрактна прищявка на инженерите в желанието им да угодят на туристите, които не виждаха нищо достойно за снимане на това място. Цялата дейност протичаше в стените, които разделяха резервоарите. Те не бяха точно стени, а по-скоро почти безкрайни решетки от субмикроскопични колелца, които се въртяха непрестанно и имаха по себе си множество зъбци. Всяко зъбче захващаше по една азотна или водна молекула от мръсната страна и се освобождаваше от нея, след като се завъртеше по посока на чистата. Нещата, които не бяха нито азот, нито вода, просто не бяха захващани и съответно не можеха да се придвижат към чистата страна. Имаше също така някои колелца, които захващаха полезни, макар и в минимални количества, елементи като въглерод, сяра или фосфор. Те се придвижваха по подобни, но по-малки каскади, докато също бъдат напълно пречистени. Безупречните молекули в крайна сметка завършваха в резервоари. Някои от тях се свързваха с други, при което се образуваха прости, но полезни молекулни джунджурийки. Най-накрая всички те се предаваха по своеобразни фунии до една съвкупност от молекулярни транспортни пояси, известни под името Захранване. От тях източникът „Виктория“, заедно с останалите няколко Източници на Атлантида Шанхай, представляваха първоизточниците.

Финансови затруднения в живота на Бъд; посещение при един банкер

Бъд се изненада на себе си, че изкара толкова дълго време, преди да му се наложи да използва черепната си пушка в пристъп на гняв. Самото съзнание за това, че оръжието му е там, му даваше увереността, че никой, който е с всичкия си, няма да се ебава с него, особено когато видеше снайперките и черната кожа. Успяваше да постига каквото иска, просто като погледнеше хората изпод вежди.

Беше време да се придвижи нагоре по стълбицата. Търсеше си работа като съгледвач. Не беше никак лесно. Алтернативната фармацевтична промишленост работеше по скоростна, безупречно съобразена с момента система на доставките, така че за ченгетата да не остават почти никакви следи, по които да тръгнат. Дрогата се отглеждаше в незаконни синтетични компилатори, съхраняваше се в незаети жилищни сгради с ниски наеми, след което се отнасяше от контрабандни разпространители до самите улични продавачи. Междувременно из районите душеха напосоки цели хайки съгледвачи и примамки, като никога не спираха на едно място достатъчно дълго, за да бъдат задържани за безделничене. Те наблюдаваха за евентуалното приближаване на ченгета (или надзорни полицейски отряди) през специални устройства в слънчевите си очила.

По времето, когато прати последния си шеф на майната му, Бъд беше сигурен, че ще получи назначение като нелегален разпространител. Работата не стана обаче, а оттогава бяха пристигнали още два големи въздушни кораба от Северна Америка, които бяха излели хиляди бели и чернокожи отрепи на пазара за работна ръка. Бъд вече бе останал съвсем на червено, а освен това му беше омръзнало да яде безплатната храна от обществените синтетични компилатори.

Банката „Пийкок“ представляваше един красив мъж с прошарена брадичка, който миришеше на цитрусови плодове и беше облечен в изключително елегантен костюм с двуредно закопчаване, който пък очертаваше съвсем сполучливо тясната му талия. Бъд се добра до него в един доста неугледен офис на горния етаж в една туристическа агенция в един от мрачните квартали между Аеродрума и осеяните с бардаци райони по брега.

Банкерът не беше особено словоохотлив, след като се здрависаха, а просто скръсти ръце замислено и се облегна на ръба на бюрото си. В такава позиция той заслуша набързо скалъпените увъртания на Бъд, като от време на време кимаше, сякаш Бъд беше казал нещо особено важно. Всичко това малко обезкуражи Бъд, защото той си даваше ясната сметка, че говори пълни глупости, но пък беше чул, че тия точкоглавци се гордеели с това, че винаги били в услуга на клиентите си.

На едно съвсем случайно място от монолога банкерът прекъсна Бъд, просто като вдигна очи и го погледна открито.

— Искате да си осигурите една поредица от заеми — отбеляза така, сякаш бе приятно изненадан, което не беше кой знае колко вероятно.

— И така може да се каже — склони Бъд, като междувременно се ядосваше, че и той не може да накара нещата да звучат толкова красиво.

Банкерът бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади лист хартия, сгънат на три.

— Може да ви бъде от полза, ако прелистите тази брошурка — каза на Бъд той, след което се обърна към самата брошурка и й изломоти нещо на някакъв непознат език.

Когато Бъд пое хартийката от ръката на банкера, върху празната страница се появи красиво цветно лого, а освен това зазвуча и някаква музика. Логото постепенно се превърна в паун. Под него пък започна да върви някаква видеолекция, водена от подобен на вид господин — нещо като смесица от индиец и арабин.

— Парсите ви приветстват с добре дошъл в банка „Пийкок“ — рече той.

— Какво значи „парси“? — обърна се Бъд към банкера, който просто притвори леко очи и потърка брадичката си в листа хартия, който беше приел отправения към него въпрос и вече бе започнал да оформя някакво обяснение. В крайна сметка Бъд съжали, че е задал въпроса си, защото отговорът се оказа една голяма шумотевица около тия парси, които очевидно искаха да са сигурни на всяка цена, че никой не ги бърка с точкоглавците, пакистанците или арабите — не че имаха някакви проблеми с тия много приятни етнически групи, хич да не си помислите такова нещо. Колкото и да се опитваше да не обръща внимание, Бъд погълна повече, отколкото му се искаше да научи за парсите, за странната им религия, за склонността им да живеят по номадски, че дори и за шибаната им кухня, която напълни устата му със слюнка, макар и да изглеждаше доста странна. Чак тогава брошурата се върна към въпроса, за който ставаше дума, което ще рече редове с кредити.

Бъд вече беше виждал всичко това и преди. И банка „Пийкок“ се возеше на същия влак като всички останали: ако те приемеха, веднага ти пъхваха кредитната карта — на място и без много приказки. Момчетата от тази банка я имплантираха в слабинната кост на таза, някои предпочитаха слепоочната кост в черепа — на практика навсякъде, където имаше някоя голяма кост близо до повърхността. Беше необходимо да се присажда в някой кокал, защото картата трябваше да се свързва по радиото, което ще рече, че й трябваше достатъчно дълга антена, която да улавя радиовълните. По този начин човек можеше да си обикаля по цял ден и да си пазарува разни неща, просто като си го пожелае; банката „Пийкок“, търговецът, от който си правиш покупката, и картата в слабините ти се грижеха за всички подробности.

Банките много се различаваха по отношението си към лихвените проценти, минималните месечни вноски, както и всичко останало. За Бъд нито едно от тия неща нямаше значение. Единственото, което имаше значение, бе какво щяха да направят с него, ако попаднеше в списъка на закъснелите с изплащането на дълговете. След като изчака да мине един доста приличен интервал от време, през който се правеше, че слуша много внимателно всичките глупости за лихвените проценти, той сякаш между другото, ей така напосоки, попита за политиката им на събиране на средствата. Банкерът погледна през прозореца, сякаш въобще не го беше чул.

Музикалният съпровод премина в нещо като джазкуул ритъм, при което се появи някаква сцена с мултикултурален екип от дами и господа, които хич не приличаха на закъсали с връщането на кредита. Бяха седнали около някаква маса и сглобяваха на ръка огромни парчета етнически бижута. През цялото време се и забавляваха — пиеха чай и поддържаха оживен разговор. Отпиваха обаче твърде много чай — както видя подозрителното око на Бъд, което беше толкова сляпо за един милион неща, но въпреки това доста наблюдателно, когато ставаше въпрос за тактическите ходове на медийната манипулация. Май обръщаха прекалено много внимание на чашите си.

Забеляза с одобрение, че са облечени в съвсем обикновени дрехи, а не в униформи, и че беше разрешено двата пола да общуват помежду си.

— Банка „Пийкок“ поддържа световна мрежа от чисти и безопасни работилници с много добри условия за работа, така че ако по време на нашите взаимоотношения ви сполетят непредвидени обстоятелства или пък ако по недоглеждане изхарчите заема си твърде бързо, можете да разчитате, че ще бъдете настанен в близост до дома си, докато разрешите проблемите си с банката. Работещите в цеховете на банка „Пийкок“ се радват на лични легла, а в някои случаи дори и на самостоятелни стаи. Естествено децата ви могат да бъдат с вас, докато трае посещението ви там. Условията за работа са едни от най-добрите в тази промишленост, а високият процент на принадената стойност в нашата операция за производство на бижута за широко потребление означава, че независимо от това колко са големи проблемите ви, на практика ще намерите щастлив изход от ситуацията за нула време.

— Каква… ъ-ъ-ъ… тактика използвате, за да сте сигурни, че хората така да се каже ще се отчетат навреме? — попита Бъд. Точно в този момент банкерът изгуби интерес към разговора, изпъна се, заобиколи бюрото си и седна зад него, при което впери поглед над водите, отвъд които бяха Пудонг и Шанхай.

— За тази малка подробност не пише нищо в брошурката — отвърна той, — тъй като повечето от бъдещите ни клиенти не обръщат такова упорито внимание на подробностите, особено около този аспект на договарянето.

Той вдиша през носа си също като някой, който на всяка цена държи да помирише нещо, и понагласи брадичката си.

— Начините ни за принуждаване са на практика три етапа от тактиката ни. Дали сме им много приятни имена, разбира се, но така или иначе те са както следва: първо, учтиво напомняне; второ, доста отвъд границата ви на поносимост на болка; трето, зрелищно фатална.

На Бъд му се прииска на място да покаже на тоя парс какво означава фатално, но както във всяка банка, и този човек си имаше доста добра охрана. Освен това подобна политика си беше съвсем стандартна, така че всъщност Бъд беше един вид доволен, че банкерът се бе изразил толкова ясно и директно.

— Ами, добре тогава, ще се свържа отново с вас — обеща той. — Нали нямате нищо против да задържа брошурата?

Парсът махна с ръка, за да го отпрати заедно с брошурата. Бъд отново заброди по улиците в търсене на пари при по-изгодни условия.

Посещение от кралска особа; семейство Хакуърт отиват на почивка с въздушен кораб; тържество по случай рождения ден на принцеса Шарлот; Хакуърт се среща с член от благородническото съсловие

Три геодезични семенца се носеха над покривите и градините на Атлантида/Шанхай през един петъчен следобед, също като микробите от някаква растителна кратуна с размерите на спътник. Две мачти за закрепване на дирижабли изникнаха и нараснаха от игрищата за крикет в парка на източника „Виктория“. Най-малкият от въздушните кораби беше изрисуван с кралските знаци; той поддържаше постоянна позиция високо в небето, докато двата големи кораба се спускаха към стоянките си за закотвяне. Корпусите им бяха напълно празни и прозрачни в по-голямата си част. Вместо да спират слънчевата светлина, те я изкривяваха и обагряха в жълто, като хвърляха огромни абстрактни слънчеви зайчета от още по-ярка или не толкова ярка светлина, които децата, облечени в най-добрите си кринолини и спретнати костюмчета с къси панталонки, се опитваха да хванат в обятията си. Свиреше духов оркестър. Зад перилата на въздушния кораб „Атлантида“ стоеше една мъничка фигурка в бяла рокличка, която махаше с ръце на децата отдолу. Те знаеха, че това вероятно е самата рожденичка, за която беше организирано тържеството — принцеса Шарлот, и също й махаха и надаваха радостни възгласи.

Фиона Хакуърт се бе разходила надлъж и нашир из Кралската екологична оранжерия, стриктно следвана от двете страни от родителите си, които се надяваха, че така ще предпазят полите й от калта и треволяците. Тази стратегия не се беше оказала кой знае колко успешна, но с едно бързо изчеткване Джон и Гуендолин успяха да пренесат по-голямата част от мърсотията по белите си ръкавици. Оттам пък тя отлетя право във въздуха. По онова време повечето от мъжките и дамските ръкавици се правеха от безкрайно микроскопични фабрични нишки, които знаеха как да се отървават от мърсотията; човек можеше да си напъха цялата ръка с ръкавица в калта и само няколко секунди след това тя отново щеше да си бъде съвсем беличка.

Йерархията на каютите в „Етер“ отговаряше напълно на статута на пасажерите, защото частите от кораба, предназначени за тях, можеха да се разглобяват и сглобяват по нов начин между два полета. За лорд Финкъл-Макгроу, трите му деца и половинките им и Елизабет (първото му и единствено засега внуче) от кораба се спусна специален ескалатор, който ги качи право в кралския апартамент в самата предница на кораба, от която се откриваше гледка напред на почти 180 градуса.

След семейство Финкъл-Макгроу, към по-задната част на кораба, се бяха настанили десетина други от Лордовете на справедливостта, някъде от нивото на граф или барон, повечето от които водеха в каютите на втора класа по-скоро внуците, отколкото децата си. След това бяха административните служители, чиито златни ланци на часовниците, изобилстващи с мънички порцеланови кутийки, мобифони, фенерчета, табакери за енфие и други фетиши висяха около тъмните им жилетки, с които те се опитваха да прикрият шкембетата си. Повечето от децата им бяха стигнали до възрастта, в която вече не изглеждаха сладки за никой друг, освен за собствените им родители; до ръста, при който енергията им бе повече заплаха, отколкото някакво чудо; и до нивото на интелигентност, при което типичната за децата невинност се бе превърнала във вбесяваща грубост. Пчеличката, която си жужи наоколо, за да си събира нектар, е красива, въпреки имплицитната заплаха, но същото поведение при един стършел, който е три пъти по-голям, те кара да започнеш да се оглеждаш за нещо подходящо, с което да го размажеш. Така че по широките ескалатори, които водеха до каютите в първа класа, можеше да се види как много бащи изведнъж сграбчват детето си за рамото и съскат с килнати на една страна шапки и стиснати зъби, като през това време се оглеждат за евентуални свидетели на произшествието.

Джон Пърсивал Хакуърт беше инженер. Повечето инженери бяха разпределени по миниатюрни стаички със сгъваеми легла, но Хакуърт носеше по-високото звание на „артифекс“ и беше изпълнявал ролята на групов ръководител в същия проект, поради което му се полагаше самостоятелна стая във втора класа с двойно легло, както и едно сгъваемо за Фиона. Пиколото донесе багажа им за през нощта, точно когато „Етер“ се отделяше от мачтата си за закрепване — двайсетметрова диамантеноподобна подпорна конструкция, която вече се бе размила в гладката като билярдна маса повърхност на игрището за крикет, докато корабът се обръщаше на юг. Понеже се простираше много близо до източника „Виктория“, паркът беше осеян с катахтонни тръби от Захранването, което означаваше, че в този район могат да бъдат отглеждани всякакви видове растителност за много кратко време.

Каютата на семейство Хакуърт беше в дясната част на кораба, поради което докато се отдалечаваха с нарастваща скорост от Ню Шузан, можеха да наблюдават залеза над Шанхай, който блестеше в червеникави оттенъци през вечната пелерина от дим над града. Гуендолин един час чете приказки на Фиона, за да заспи, докато Джон прочете от първа до последна страница вечерното издание на „Таймс“, след което разхвърля няколко документа по малкото бюро на каютата. Малко по-късно двамата се преоблякоха във вечерните си дрехи, като се движеха съвсем внимателно в здрача, за да не разбудят Фиона. В девет часа те излязоха в коридора, заключиха вратата и тръгнаха по посока на звуците от големия оркестър в главната бална зала на „Етер“, където танците тъкмо започваха. Подът на балната зала представляваше една огромна плоча от прозрачен диамант. Осветлението беше сведено до минимум. Докато летяха във вихъра на валса, менуета, линдито и груповото реге в тъмнината на нощта, те сякаш се носеха над блестящата, осветена от луната повърхност на Тихия океан.



Изгревът посрещна трите въздушни кораба над южно Китайско море. Не се виждаше никаква суша. По тези места океанът бе относително плитък, но това беше известно само на Хакуърт и неколцина други инженери. Семейство Хакуърт се наслаждаваха на доста приятна гледка от прозореца на каютата си, но Джон се събуди рано, отиде в балната зала и си разчисти едно местенце върху диамантения под, след което поръча на сервитьора еспресо и сутрешното издание на „Таймс“. Възнамеряваше да си прекара приятно времето, докато Гуен и Фиона оправят сутрешните си тоалети. Навсякъде около него се чуваха гласовете на деца, които разсъждаваха какво ли точно ще се случи.

Гуен и Фиона пристигнаха достатъчно късно, за да може на Джон да му стане скучно. Той бе извадил от джоба си механичния часовник и го беше погледнал поне десетина пъти, докато накрая просто го бе оставил в едната си ръка и бе започнал нервно да щрака капачето му. Гуен кръстоса дългите си крака и красиво простря поли около себе си, когато седна на прозрачния под, като с това привлече яростните погледи на няколко жени, които останаха прави. Джон обаче се успокои, когато видя, че тези жени са инженери от относително нисък ранг или пък жени на такива; на тези с по-висок ранг едва ли щеше да им се наложи да дойдат в балната зала.

Фиона се тръшна на дланите и коленете си и съвсем директно залепи лице върху диаманта, с вдигнати задни части. Хакуърт хвана ръбовете на панталона си, пооправи ги малко и се подпря на едно коляно.

Коралът с изкуствен интелект изникна от дълбините така напористо, че Хакуърт се стъписа, макар че той беше участвал в проектирането му и бе присъствал на всички пробни пускания. Когато го гледаше през тъмната повърхност на Тихия океан, на човек му се струваше, че наблюдава някаква експлозия през прозорец с натрошено стъкло. На Джон гледката му приличаше на това да излееш цяла цистерна гъста сметана в чаша с кафе, да видиш как се отблъсква от дъното на чашата в едно турбулентно фрактално разцъфване, което се втвърдява в момента, в който се стрелне към повърхността. Скоростта на този процес беше едно добре премерено жонгльорство; в действителност коралът бе започнал да се развива на дъното на океана преди три месеца, черпейки енергията си от един свръхкорен, който бяха засадили по цялото океанско дъно специално по този повод, като бяха извлекли необходимите атоми директно от морската вода и разтворените в нея газове. Процесът, който протичаше там долу, приличаше на невъобразим хаос и в известен смисъл си беше точно това; всяка литокула обаче знаеше къде точно трябва да отиде и какво точно трябва да направи. Представляваха четиристенни тухлички от калций и въглерод с размерите на макови семенца и всяка от тях беше снабдена със собствен източник на енергия, мозък и навигационна система. Отлепиха се от дъното на океана по сигнал, даден от принцеса Шарлот — със събуждането си тя бе открила под възглавницата си малко пакетче, беше го разопаковала и видяла, че вътре има златна свирка, окачена на верижка, бе излязла на балкона си и бе надула свирката.

Коралът се приближаваше от всички страни по посока на острова, като някои от литокулите изминаваха по няколко километра, за да достигнат до указаното си местоположение. Те изместиха толкова количество вода, колкото беше големината на самия остров, което ще рече няколко кубични километра. В резултат се образува невероятно силно завихряне и издуване на повърхността на океана, което накара част от дечурлигата да запищят, понеже си бяха помислили, че огромното количество вода може да се издигне толкова високо, че да грабне кораба от небето; няколко капчици наистина се полепиха по диамантения търбух на кораба, поради което пилотът увеличи малко височината на полета. Рязката маневра накара всички татковци в балната зала да избухнат в смях — те просто се наслаждаваха на илюзията за опасност и безсилието на Природата.

По някое време пяната и мъглата се отдръпнаха и пред погледа на пасажерите се откри гледката към един нов остров, осветен в червеникаво-оранжево от отблясъците на зората. Възторжените викове и ръкопляскания стихнаха до шепота на тихите професионални разговори. Втрещените деца викаха твърде силно с пискливите си гласчета, за да може да се чуе каквото и да било друго.

Оставаха обаче още около два часа. Хакуърт щракна с пръсти към един сервитьор, за да си поръча пресни плодове, сок, белгийски гофрети и още кафе. Защо пък да не се насладят и на прочутата с качествата си кухня на „Етер“, докато по острова се появяваха замъци, фавни, кентаври и приказни гори.

Принцеса Шарлот беше първото човешко същество, което щеше да стъпи на омагьосания остров. Тя заприпка надолу по мостчето на „Атлантида“ с няколко от приятелките си, които я следваха по петите, прилични на мънички горски цветчета в обшитите си с панделки бонета против слънце и с кошничките в ръце — там щяха да събират неща за спомен от преживяването, макар че само след няколко минути те вече бяха предадени в ръцете на гувернантките. Принцесата застана с лице към „Етер“ и „Шинуук“, които бяха застопорени на няколкостотин метра от нея, и им заговори със спокоен глас, който обаче се чуваше еднакво добре от всички; в дантелената якичка на престилчицата й беше скрит един нанофон, който бе свързан с честотно-аудио-сателитна система, израснала в горните слоеве на самия остров.

— Бих искала да изкажа благодарността си на лорд Финкъл-Макгроу, както и на всички служители на „Машинно-честотни системи“ за този великолепен подарък за рождения ми ден. А сега, деца от Атлантида/Шанхай, защо не започнем да се веселим на тържеството ми?

Децата от Атлантида/Шанхай изкрещяха в един глас „хайде“ и хукнаха надолу по най-разнообразните мостчета на „Етер“ и „Шинуук“, които нарочно бяха спуснати до едно, за да бъдат предотвратени евентуални задръствания по изходите, които можеха да доведат до наранявания или, не дай Боже, до грубост. През първите няколко секунди децата просто изтичаха от корабите като газ от отпушена бутилка. След това започнаха да се струпват край различните източници на учудване: двуметров кентавър, който иначе може би беше около два сантиметра, тръгнал на разходка със синчето и дъщеричката си, които припкат около него. Няколко малки динозавърчета. Пещера, която съвсем плавно преминава в склон и носи всички белези на евентуални магически преживявания. Път, който се извива нагоре по друг хълм, за да стигне до разрушена крепост.

По-голямата част от възрастните останаха на борда на корабите, за да изчакат няколко минути, докато се изпари ентусиазмът на децата им. Виждаше се обаче как лорд Финкъл-Макгроу се придвижва към „Атлантида“ и любопитно ръчка земята с бастуна си, просто за да се увери, че теренът е подходящ за разходката на кралските нозе.

По мостчето на „Атлантида“ заслизаха мъж и жена. С рокля на цветя, която изпробваше крехката граница между скромността и летния комфорт, снабдена с подходящ за тоалета и случая слънчобран, Нейно величество кралицата на Атлантида — Виктория II. В спретнат бежов ленен костюм, нейният съпруг — принцът-консорт, чието име — за най-голяма жалост — беше Джо. Джо, или Джоузеф, както го наричаха при официални случаи, вървеше отпред, като се движеше с някак помпозни, прекалено ситни за един мъж стъпки. След първата крачка той се обърна с лице към кралицата и й предложи ръката си, която тя прие с грациозен, но доста изкуствен жест, сякаш за да напомни на всички, че е завършила корабоплаване в Оксфорд и е смъквала напрежението си, докато е учела за бакалавърска степен в Станфорд, чрез плуване за постижение, каране на ролери и таекуондо. Лорд Финкъл-Макгроу направи дълбок поклон, когато кралските еспадрили докоснаха земята. Кралицата протегна ръка, която лордът целуна — един донякъде своеволен, но в рамките на позволеното жест, ако си стар и изискан, какъвто Алегзандър Чънг-Сик Финкъл-Макгроу несъмнено беше.

— Изказваме още веднъж нашата благодарност на лорд Финкъл-Макгроу, на „Импириъл Тектоникс“ и „Машинно-честотни системи“ за това великолепно постижение. А сега нека всички се насладим на тази прекрасна природа, преди да бъде погълната завинаги от вълните като първата Атлантида.

Родителите на Атлантида/Шанхай заслизаха надолу по всички мостчета на корабите, макар че голяма част от тях се бяха оттеглили в покоите си, за да сменят дрехите си, след като бяха видели какво носеха кралицата и принцът-консорт. Горещата новина, която модните журналисти на борда на „Етер“ вече бяха изпратили до страниците на „Таймс“ чрез телескопна връзка, бе, че слънчобранът се е върнал на мода.

Гуендолин Хакуърт не беше сложила в багажа си слънчобран, но това въобще не я притесняваше; тя винаги беше по свой си начин — естествено и несъзнателно — в крак с модата. Двамата с Джон слязоха на острова. Още преди очите на мъжа й да привикнат със слънчевата светлина, той вече стискаше и потъркваше щипка почва между пръстите си. Гуен го остави с манията му и се присъедини към група жени, повечето от които бяха съпруги на инженери, а също така и няколко баронеси от кръга на справедливостта.

Хакуърт намери една скрита в растителността пътечка, която лъкатушеше между дърветата нагоре по склона и стигаше до малка горичка около езерце с хладна, чиста вода — той я попита, за да бъде напълно сигурен. Остана така известно време, вперил поглед в омагьосания остров, зачуден какви ли ги върши Фиона точно в този момент. Без да иска изпадна в нещо като полуунес: може би чрез някаква магия се бе запознала с принцеса Шарлот, двете бяха станали приятелки и точно в този момент заедно се радваха на чудесата на острова. Унесът му се превърна в един дълго сънуван блян, който беше прекъснат, когато Джон си даде сметка, че някой му рецитира стихотворение.

Къде сме били двамата с теб, любими друже!

Ако в сезона на необременения избор,

вместо да бродим, както правехме, из долините,

богати на тучна растителност, една обетована земя

на въображението, на весели пасища, разпръснати наоколо,

ние бяхме преследвани, наблюдавани и впримчвани,

всеки в редовните си меланхолични разходки,

вързан като кобилата на бедняка за торбата си със зоб,

воден през пътеките на окаяно робство.

Хакуърт се извърна и видя, че някакъв стар човек бе изпаднал в унес пред същата гледка. С очевидната си азиатска жилка и някак носовият северноамерикански акцент той изглеждаше най-малко на седемдесет години. Прозрачната му кожа все още бе опъната по широките скули, но клепачите, очите и ямките по бузите бяха съсухрени и набръчкани. Под тропическата му каска не се показваше нито едно косъмче; мъжът беше с чисто гола глава. Хакуърт нареждаше мозайката на образа му бавно, докато накрая не си даде сметка кой точно стои пред него.

— Прилича ми на Уърдзуърт — отбеляза Хакуърт.

Мъжът беше вперил поглед в тучните поляни в ниското. Той вдигна глава и за първи път погледна Хакуърт право в очите.

— Стихотворението ли?

— Ако съдя по съдържанието, трябва да е „Прелюдия“.

— Много добре — отвърна мъжът.

— Джон Пърсивал Хакуърт на вашите услуги. — И Хакуърт пристъпи напред към непознатия, за да му подаде визитката си.

— За мен е удоволствие — каза възрастният мъж. Той въобще не си похаби думите да се представя.

Лорд Алегзандър Чънг-Сик Финкъл-Макгроу беше един от няколкото графове сред Лордовете на имуществото, които идваха от „Апторп“. „Апторп“ не беше формална организация, която можеш да намериш в телефонния указател; на финансов жаргон тя представляваше стратегическа общност от няколко големи компании, включително „Машинно-честотни системи“ и „Импириъл Тектоникс“. Когато никой от шефовете не беше наблизо, служителите я наричаха „Джон Зайбатсу“, също както предшествениците им през един отминал век бяха наричали „Източна Индия“. „Компанията Джон“.

МЧС произвеждаше потребителски стоки, а ИТ се занимаваше с недвижими имоти, където както винаги бяха най-големите пари. Ако се съдеше по хектарите, площта й не беше кой знае колко — само няколко наистина стратегически разположени острова, по-скоро области, отколкото континенти, но това беше най-скъпата земя на света извън няколкото наистина райски кътчета като Токио, Сан Франциско и Манхатън. Причината беше, че в „Импириъл Тектоникс“ работеха геотекти, а геотектите можеха да направят така, че всяко новопридобито парче земя да притежава красотите на Фриско, стратегическото разположение на Манхатън, прословутите фенг шуп1 на Хонконг и мрачната, но задължителна Lebensraum2 на Лос Анджелис. Вече не беше необходимо да се изпращат мърляви селяндури с шапки от кожата на миещи мечки да проучват дивите места, да убиват аборигените и да правят просеки из гъсталаците; сега всичко, от което имаше нужда, беше енергичен млад гебтект, синтетичен компилатор за начало и един голям източник.

Като повечето други неовикторианци, и Хакуърт можеше да рецитира дума по дума биографията на Финкъл-Макгроу. Бъдещият граф се бе родил в Корея, бяха го осиновили на шестмесечна възраст мъж и жена, които се бяха срещнали по време на гимназиалното си обучение в Айова Сити и по-късно си бяха направили ферма за органична материя близо до границата между Айова и южна Дакота.

В ранните му юношески години някакъв пътнически самолет се разбил по невероятен начин на летището на Сиукс Сити и Финкъл-Макгроу, заедно с другите членове от групичката бой-скаути, които били набързо мобилизирани от ръководителя си, не се отделил при спасителната операция от нито една линейка, пожарникар, лекар или медицинска сестра в радиус от няколко области. Невероятната ефикасност, с която местните власти реагирали при катастрофата, била широко оповестена и дори влязла като водеща тема в специално подготвен филм за телевизията. Финкъл-Макгроу така и не разбрал защо. Те просто били направили най-разумното и хуманно нещо при тези обстоятелства; защо им било толкова трудно на хората от другите части на страната да проумеят това?

Подобно тънко разбиране за американската култура можело да се дължи на факта, че неговите родители му били осигурили частни учители при домашни условия до четиринайсетгодишна възраст. Един типичен учебен ден на Финкъл-Макгроу включвал разходка до реката, за да изучава поповите лъжички или посещение на градската библиотека, за да си вземе книга за древна Гърция или Рим. Семейството не разполагало с кой знае колко излишни средства, поради което ваканциите се прекарвали в пътуване с кола до Скалистите планини за малко туризъм с раница на гръб или нагоре към северната част на Минесота за разходка с кану. Той вероятно бе научил от ваканционните си преживявания много повече, отколкото неговите връстници през всичките си години в училище. Социалните контакти с другите деца осъществявал предимно чрез групите на бой-скаутите или църквата — семейство Финкъл-Макгроу принадлежали към методистката църква, римо-католическата и едно малко еврейско общество, което се събирало за службите в стая под наем в Сиукс Сити.

Родителите му го записали в държавна гимназия, където той постоянно получавал средно 2,0 при възможен максимум от 4,0. Учебната програма била толкова безумно безсъдържателна, а другите деца — толкова тъпи, че Финкъл-Макгроу много бързо загубил всякакъв интерес към цялата работа. В известен смисъл добил репутация на добър джудист и бегач на дълги разстояния, но никога не се възползвал от нея, за да преследва някакви сексуални цели, което би било много лесно, предвид лековерния климат по онова време. Той имал известно количество от онази вбесяваща черта, която кара младите хора да се правят на некомформисти без особена причина и открил, че най-сигурният начин, по който можеш да шокираш когото и да е, поне по онова време, било да се поддържа схващането, че определено поведение е добро, а друго — лошо, и че най-разумното е да живееш според това си схващане.

След като завършил гимназия, той работил в продължение на една година в организиране на някои от клоновете на селскостопанския бизнес на родителите си, след което се записал в Държавния университет по науки и технологии („Наука и практика“) в Еймс, Айова. Започнал да учи основно селскостопанско инженерство, но след първата година се прехвърлил във факултета по физика. Макар и през следващите три години да се занимавал най-вече с физиката, той освен това изкарал курсове по всичко, което му идело присърце: научна информация, металургия, музиката на древните. Така и не получил никаква степен, не защото се представял зле на изпитите, а поради политическите обстоятелства; като повечето университети по онова време, и неговият държал студентите му да имат изключително разнообразна задължителна програма, включително изкуство и социални науки. Финкъл-Макгроу обаче предпочитал да си чете книжки, да си слуша музика и да ходи на театър в свободното си време.

Докато живеел и работел като помощник-изследовател в една лаборатория по физика на твърдите тела в Еймс, през едно лято градът за два дни бил буквално превърнат в остров при голямо наводнение. Също като много други хора от Средния запад, и Финкъл-Макгроу прекарал няколко седмици в издигането на насипи от чували с пясък и найлонови уплътнения. Той отново бил поразен от поведението на националните медии — репортери и от двете крайбрежия постоянно се появявали в ефир, за да съобщават с изненада, че няма знаци за никакво плячкосване. Урокът, получен по време на самолетната катастрофа в Сиукс Сити, просто се затвърдил. Бунтовете в Лос Анджелис предишната година пък били жив пример за точно обратното. У Финкъл-Макгроу започнало да се затвърждава мнението, което щяло да стане основа за политическите му схващания през следващите години, а именно, че макар и хората да не са генетично различни, то в културно отношение просто няма място за сравнение, и че някои култури просто са по-добри от други. Това не била някаква субективна оценка, а просто наблюдението, че някои култури процъфтявали и се развивали, докато други просто се проваляли. Всъщност подобно било схващането на повечето хора, но по онова време никой не се осмелявал да му даде словесен израз.

Финкъл-Макгроу напуснал университета без нито една диплома и се върнал във фермата, която била под негово ръководство в продължение на няколкото години, през които родителите му били прекалено ангажирани с рака на гърдата на майка му. След смъртта й той се преместил в Минеаполис и започнал да работи за някаква компания, основана от един от неговите бивши професори, която произвеждала сканиращи тръбни микроскопи — по това време тези съоръжения били доста нови като идея, защото можели да улавят и манипулират отделните атоми. В онези времена областта още не била разработена, клиентите били най-вече големи изследователски центрове, а практическото приложение изглеждало далеч в бъдещето. Но пък опитът бил много ползотворен за човек, който искал да изучава нанотехнологии, и Макгроу наистина се захванал с това, работейки до късно през нощта през всичкото си свободно време. Като се имат предвид усърдието, самоувереността, интелигентността („адаптивен, неуморен, но не кой знае колко гениален“) и основните познания по бизнес, които получил във фермата, било неизбежно той да стане един от няколкостотинте пионери на нанотехнологичната революция; собствената му компания, която основал пет години, след като се преместил в Минеаполис, да просъществува достатъчно дълго, за да бъде погълната от „Апторп“; и да направлява политическите и икономическите събития на „Апторп“ достатъчно добре, че да се добере до едно доста прилично и доходоносно място.

Той все още беше собственик на семейната ферма в северозападна Айова, заедно с няколкостотин хиляди акра прилежащи земи, които Финкъл-Макгроу постепенно превръщаше в прерия с високи треви, препълнена от бизонски стада и истински индианци, които си бяха дали ясната сметка, че е много по-добре да си яздиш коня и да ходиш на лов за дивеч, отколкото да гниеш по дупките на Минеаполис или Сиатъл. През по-голямата част от времето обаче той стоеше в Ню Шузан, който поради ред чисто практически причини беше превърнат в неговото графско имение.



— Връзки с обществеността? — попита Финкъл-Макгроу.

— Сър? — Съвременният етикет работеше по съвсем точни и ясни правила; при такива неформални обстоятелства не бяха необходими „Ваша светлост“ или други подобни ласкателства. — Във вашия отдел, сър.

Хакуърт му беше дал официалната си визитка, която бе съвсем на място в случая, но не казваше кой знае какво. „Инженер. Отдел «Поръчки».“

— Така значи. Помислих си, че човек, който може да разпознае Уърдзуърт, по всяка вероятност е една от ония артистични личности, които работят във „Връзки с обществеността“.

— Не и в моя случай, сър. Инженер съм. Съвсем наскоро бях повишен и започнах да работя за „Поръчки“. По стечение на обстоятелствата съм поработил и по този проект.

— Какво точно?

— Ами, най-вече неща, свързани с ПИ — отвърна Хакуърт. Надяваше се, че Финкъл-Макгроу е все още в крак с нещата и ще може да разбере съкращението от псевдо-интелект. А може би дори щеше да оцени, че Хакуърт е направил това предположение.

Лицето на Финкъл-Макгроу малко просветна.

— Знаете ли, когато бях млад, го наричаха ИИ. Изкуствен интелект.

Хакуърт си позволи една слаба, едва доловима и кратка усмивка.

— Е, предполагам, че трябва да се каже нещо от дързост.

— Как точно е бил използван псевдо-интелектът при този проект?

— Само за ония неща, които бяха част от работата на МЧС, сър. — „Импириъл Тектоникс“ бяха направили острова, сградите и растителността. „Машинно-честотни системи“ — работодателят на Хакуърт — бяха направили всичко, което мърдаше. — Стереотипното поведение свърши работа при птиците, динозаврите и т.н., но за кентаврите и фавните ни трябваше повече интерактивност, нещо, което щеше да създаде илюзия за съзнание.

— Ами много добре сте се справили, господин Хакуърт, много добре.

— Благодаря, сър.

— Но, я ми кажете, зная, че само най-добрите инженери успяват да получат пост в „Поръчки“. Дали можете да ми обясните как един толкова голям познавач и ценител на поетите-романтици се е добрал дотам?

Хакуърт се почувства като попарен от този въпрос и се опита да отговори, без да изглежда засегнат.

— Сигурен съм, че човек от вашия ранг не вижда никакво противоречие…

— Да, но този, който те е повишил и назначил в „Поръчки“ не е бил от моя ранг. Бил е някой на съвършено различен пост. А аз много се страхувам, че подобни хора са доста склонни да виждат противоречието, за което говориш.

— Да, разбирам. Честно да ви кажа, сър, учих английска литература в гимназията.

— Аха, значи не сте един от онези, които са минали само по тясната и права пътека на инженерството.

— Струва, ми се, че не, сър.

— А колегите ви от „Поръчки“?

— Ако добре разбирам въпроса ви, сър, мога да кажа, че в сравнение с другите отдели доста голяма част от инженерите в „Поръчки“ са имали — така да се каже, защото не мога да намеря по-подходящи думи — интересен живот.

— И какво е това, което прави животът на един по-интересен от живота на друг?

— Бих казал, че по принцип за нас непредсказуемите и новите неща са по-интересни.

— Та това си е пълна тавтология. — Но макар че лорд Финкъл-Макгроу не беше от хората, които дават израз на чувствата си за щяло и нещяло, по всичко му личеше, че е доволен от начина, по който протичаше настоящият разговор. Той отново започна да се наслаждава на гледката. Погледа децата няколко минути, като продължаваше да забива върха на бастуна си в почвата, сякаш все още не беше сигурен дали островът няма да се разпадне. След това изписа във въздуха с бастуна си дъга, която обхващаше половината остров. — На колко от тези деца според вас им е писано да водят интересен живот?

— Ами, поне на две, сър — принцеса Шарлот и вашата внучка.

— Имате бърз ум, Хакуърт, а подозирам, че сте способен и да сте неискрен, но съм сигурен в предаността и високия ви морал — подхвърли Финкъл-Макгроу не без известна дяволита нотка в гласа. — Кажете ми, вашите родители поданици ли бяха или вие положихте клетва?

— Веднага щом навърших двайсет и една, сър. Нейно величество — по онова време всъщност тя беше все още Нейно кралско височество — пътуваше из Северна Америка, непосредствено преди да се запише в Станфорд, и аз положих клетвата в триединната църква в Бостън.

— Защо? Вие сте умен човек, не сте сляп за културата както повечето инженери. Можехте да се присъедините към Първата разделена република или която и да било от стотиците синтетични филозони по западното крайбрежие. Щяхте да си осигурите големи перспективи и да си нямате работа с всичката тази — Финкъл-Макгроу посочи с бастуна си двата въздушни кораба — дисциплина на поведението, която налагаме на себе си. Вие защо си я наложихте, господин Хакуърт?

— Не че искам да ви занимавам с неща, които са много лични по природа — отвърна предпазливо Хакуърт, — но като дете познавах два вида дисциплина: изобщо никаква и прекалено строга. Първата води до разрушително поведение. Когато казвам разрушително не искам да намекна, че съм много педантичен, сър — просто имам пред вид някои неща, които са ми до болка познати и които направиха от детството ми един малък ад.

Финкъл-Макгроу вероятно си даде сметка, че е прекрачил позволените граници и започна да кима енергично.

— Това, разбира се, е един доста често използван аргумент.

— Така е, сър. Нямам никакво намерение да твърдя, че съм бил единственият млад човек, онеправдан от онова, в което се превърна родната му култура.

— Аз също не твърдя подобно нещо. Но мнозина, които се чувстват като вас, са се установили във филозони, където царува много по-строг режим. Те гледат на нас като на дегенерати.

— Не че в живота ми не е имало периоди на безумно строга, лишаваща те от всяко право на собствено мнение дисциплина, обикновено наложена заради каприза на онези, които ги е грижа най-вече за разврата. В съчетание със заниманията ми по история това ме доведе, също както и много други, до заключението, че през миналия век е имало много малко достойни за подражание неща и че вместо това трябва да се обърнем към деветнайсети век за някакви стабилни социални модели.

— Много добре, Хакуърт! Трябва обаче да знаете, че моделът, за който намеквате, не е просъществувал много дълго след първата Виктория.

— Ние сме надраснали голяма част от невежеството и сме преодолели много от вътрешните противоречия, които са били характерни за онази епоха.

— Така ли е наистина? Колко успокояващо. А дали сме ги разрешили по начин, който ни гарантира, че всички деца там долу ще водят интересен живот?

— Трябва да си призная, че мисля твърде бавно, за да схвана мисълта ви.

— Вие самият казахте, че инженерите от отдел „Поръчки“ — най-добрите — са водили интересен живот, а не са се придържали към правата, тесногръда линия. Което намеква за някаква зависимост, нали?

— Съвсем очевидно.

— Та нали това предполага, че за да възпитаме едно поколение деца, които могат да достигнат пълните си възможности, трябва да намерим начин, по който да направим живота им интересен. А моят въпрос към вас, господин Хакуърт, е следният: мислите ли, че нашите училища постигат това? Или пък са като повечето училища, от които се е оплаквал Уърдзуърт?

— Дъщеря ми е още много малка, за да ходи на училище, но се страхувам, че второто положение е това, което преобладава.

— Мога да ви уверя, че е точно така, господин Хакуърт. И трите ми деца са били обучавани в такива училища, така че ги познавам много добре. Абсолютно съм категоричен, че Елизабет трябва да бъде възпитана по съвършено различен начин.

Хакуърт усети как лицето му се облива от червенина.

— Сър, мога ли да напомня, че ние току-що се запознахме — съвсем не се чувствам достоен за доверието, което залагате на мен.

— Не ви казвам тия неща като приятел, господин Хакуърт, а като професионалист.

— Тогава трябва да ви припомня, че съм инженер, а не детски психолог.

— Въобще не съм забравил това, господин Хакуърт. Вие наистина сте инженер, при това много добър, в една компания, която все още смятам за своя — макар че като лорд на справедливостта вече не разполагам с формална връзка. А сега, когато доведохте своята част от този проект до успешен финал, възнамерявам да ви назнача като ръководител на един нов проект, за който имам причина да вярвам, че сте най-подходящият специалист.

Бъд започва да води престъпен живот; обида към едно племе и последствията от това

Бъд повали първата си жертва почти без да иска. Бе направил погрешен завой в една задънена уличка и по невнимание задръсти пътя на чернокож мъж, жена и две малки дечица, които се бяха навряли там преди него. Те изглеждаха доста уплашени, което бе типично за новопристигналите, и Бъд усети как погледът на мъжа се задържа доста дълго върху снайперките му, докато онзи се чудеше дали мерникът, който той не можеше да види, е насочен към него, дамата или някое от децата му.

Бъд не се махна от пътя им. Той носеше снаряжение, а те не, значи от тях се очакваше да се махнат от пътя му. Вместо това обаче те просто замръзнаха на мястото си.

— Проблем ли имате? — попита Бъд.

— Какво искате? — попита го на свой ред мъжът.

От доста дълго време никой не бе показвал такава голяма загриженост за желанията на Бъд, поради което на него това му хареса. Даде си сметка, че тези хора се чувстват така, сякаш са ги нападнали откъм гърба.

— Същото, каквото всеки друг — пари и разни глупости — отвърна Бъд и по съвсем обичаен начин мъжът извади няколко твърди упета от джоба си и му ги подаде, след което дори му благодари, когато Бъд отстъпи назад.

На Бъд му харесваше да постига такова уважение от страна на чернокожите — това му напомняше за благородническото му потекло в паркингите за ремаркета в северна Флорида, а нямаше нищо против да вземе и парите. След тази случка започна да търси специално чернокожи със същия несигурен и изплашен вид. Тия хора купуваха и продаваха като луди и поради тази причина винаги имаха със себе си твърди пари. Понатрупа доста за два месеца. Честичко се отбиваше в апартамента, където живееше неговата кучка Текила, даваше й по някое парцалче скъпо бельо, а понякога и шоколад на Харв.

И Бъд, и Текила бяха на мнение, че Харв е син на Бъд. Беше на пет годинки, което означаваше, че е заченат много по-рано от началото на периода, в който Бъд и Текила непрекъснато скъсваха и се събираха. Сега тая кучка пак беше бременна, което означаваше, че Бъд трябваше да носи още повече подаръци, когато се отбиваше в дома й. Задълженията на бащинството!

Един ден Бъд си набеляза едно особено добре облечено семейство само заради скъпите им дрехи. Мъжът беше с типичен за бизнесмените костюм, а жената носеше красива спретната рокля. Освен това имаха бебе, обвито цялото в някаква бяла дантелена пелена и си бяха наели носач, който да се оправи с багажа им от Аеродрума. Носачът беше бял и смътно напомни на Бъд за него самия, което направо го влуди да гледа как работи като товарно животно за чернокожите. И така, веднага щом въпросното семейство се измъкна от блъсканицата на Аеродрума и навлезе в една малко по-изолирана част, Бъд се приближи към тях с походка, която беше усвоил пред огледалото, като от време на време побутваше нагоре по носа снайперките си с показалец.

Мъжът с костюма беше по-различен от всички подобни нему. Той не се опита да се престори, че не е видял Бъд, не се опита да се измъкне, не се сниши и не приклекна, а просто си стоеше здраво на краката с леко разтворени ходила и каза с приятен глас:

— Да, сър, с какво мога да ви бъда полезен?

Не говореше като другите американски чернокожи, акцентът му бе по-скоро британски, но мъничко по-остър. Бъд вече се бе приближил достатъчно, за да види, че на врата си чернокожият е преметнал парче шарен плат, което падаше и върху реверите му и въобще приличаше на шал. Като цяло изглеждаше добре поддържан и хранен, като се изключи белега в горната част на едната скула.

Бъд продължи да се приближава, докато в един момент не се оказа прекалено близо до мъжа. Държеше главата си леко наклонена назад до последната минута, сякаш се бе заслушал в много силна музика (което си беше точно така), но изведнъж я наведе напред, за да се вторачи право в лицето на непознатия. Това беше още един начин да обърне внимание на това, че носи снаряжение и обикновено вършеше работа. Мъжът обаче не реагира с характерното потрепване, което Бъд очакваше и което бе започнало да му прави удоволствие. Може пък да беше от някоя изостанала страна, където все още не знаеха какво е черепна пушка.

— Сър — заговори мъжът, — тръгнал съм със семейството си към хотела. Пътуването беше дълго и сме доста уморени; дъщеря ми има възпаление на ухото. Ще ви бъда много задължен, ако ни обясните за какво става дума колкото може по-експедитивно.

— Приказваш като шибан вики — тръсна Бъд.

— Сър, аз не съм това, което ви наричате „вики“, защото в противен случай трябваше да съм отишъл там. Ще ви бъда много задължен, ако си направите труда да не използвате мръсни думи в присъствието на жена ми и дъщеря ми.

Мина известно време, преди Бъд да разшифрова напълно последното изречение, и доста повече, за да проумее, че тоя мъж го е грижа за някакви си мръсни думички в присъствието на семейството му, а дори още по-дълго, за да повярва, че непознатият се е отнесъл така безочливо към Бъд — един доста якичък мъж, който очевидно беше въоръжен с черепна пушка.

— Ще си казвам, мамка му, каквото си шибано нещо искам на кучката ти и шибаното ти изчадие — заяви на много висок глас Бъд. След това просто не можа да се въздържи и се захили. Вече водеше с няколко точки!

Мъжът изглеждаше по-скоро нетърпелив, отколкото изплашен, и в този момент въздъхна тежко.

— Това да не би да е въоръжен грабеж? Сигурен ли сте, че знаете в какво се забърквате?

Бъд отговори, като прошепна едва доловимо „бий!“ и изстреля един парализатор в десния бицепс на непознатия. Парализаторът потъна дълбоко в мускула, също като М-80, направи черна дупка в ръкава на мъжа и накара ръката му да остане протегната право напред. Мъжът стисна зъби, очите му изхвръкнаха и в продължение на няколко секунди той издаваше странни ръмжащи звуци, идещи дълбоко от гръдния му кош, породени от усилията да не извика от болката. Бъд се зазяпа в раната с огромно удоволствие. Беше като да стреляш по хора в някой интерактив.

Само дето кучката не пищеше и не молеше за милост. Тя просто се обърна с гръб, за да защити с тяло детето си, и погледна съвсем спокойно Бъд през рамо. Бъд забеляза, че тя също има малък белег на скулата си.

— Сега ще ти извадя окото — каза Бъд, — а след това се захващам с кучката ти.

Мъжът вдигна здравата си ръка с дланта нагоре, за да даде знак, че се предава. Извади от джоба си всички твърди „универсални парични единици“ и му ги подаде. След което Бъд се омете, защото мониторите — аеростати с размерите на лешник, които си имаха очи, уши и радио-антени — вероятно бяха хванали звука от експлозията и бяха тръгнали към този район. Той видя как един от тях профуча покрай него, когато свърна на един ъгъл. Беше снабден с дълга гъвкава антена, по която светлината проблясваше като тънка колкото косъмче пукнатина в атмосферата.

Три дни по-късно Бъд се навърташе около Аеродрума, за да си търси лесна плячка, когато пристигна един голям кораб от Сингапур. Сред потока от двете хиляди пристигнали се открояваше една плътна групичка от около двайсетина якички чернокожи с много тъмна кожа, облечени в делови костюми, с по едно шарено парцалче около врата и малки белези на скулите си.

Късно същата нощ Бъд чу за първи път в живота си думата „ашанти“.

— Пристигнаха още двайсет и пет ашанти от Лос Анджелис! — каза някакъв мъж в един от баровете.

— Ашантите проведоха голяма конференция в заседателната зала на Шератон! — възкликна някаква жена на улицата.

Докато чакаше на опашка пред един от безплатните синтетични компилатори, някакъв клошар разказа:

— Един от тия — ашантите — ми даде пет юки. Добри хора са.

Когато Бъд се натъкна на един познат, с който бяха работили като примамки, подхвърли:

— Абе, градът се е напълнил с тия ашанти, нали?

— Ъхъ — отвърна приятелят му, който се беше втрещил, когато видя Бъд на улицата, и който изведнъж стана много неспокоен, като започна да върти глава във всички посоки.

— Сигурно са се събрали за някакъв конгрес — предположи Бъд. — Миналата нощ се оправих с един от тях.

— Да, знам — отвърна приятелят му.

— К’во? Ти пък откъде знаеш?

— Не са се събрали за конгрес, Бъд. Всички тия ашанти, с изключение на първия, са в града, за да те търсят.

Гласните струни на Бъд се парализираха, зави му се свят и усети, че изобщо не може да се съсредоточи.

— Трябва да вървя — каза приятелят му, след което предпочете да не стои вече в близост до Бъд.

През следващите няколко часа на Бъд му се струваше, че всички на улицата го гледат. Той със сигурност ги гледаше, защото се опитваше да забележи познатите костюми, шалчетата на врата. Но му се мярна само някакъв мъж по шорти и тениска — чернокож, с много високи скули, на едната от които имаше малък белег, с почти азиатски очи, — който изглеждаше ужасно нащрек. Така че не можеше да разчита, че ашантите носят само типичното си облекло.

Много скоро след това на брега Бъд размени дрехите си с един просяк, като свали от себе си всичката черна естествена кожа и се появи отново на улицата по тениска и шорти. Тениската му беше малко тясна; стягаше го под мишниците и притискаше мускулите му, от което той усещаше вечното гъделичкане по-осезателно от всякога. Щеше му се да може да изключи стимулаторите за момент, да отпусне мускулите си поне за една нощ, но това щеше да означава още едно пътуване до козметичния салон, а беше сигурен, че ашантите са сложили свои хора по всички козметични салони.

Можеше да се покрие в някой от публичните домове, но пък не знаеше какви връзки имат ашантите — нито дори какво точно означаваше, по дяволите, ашанти — и се страхуваше да не направи някоя тъпа грешка при така стеклите се обстоятелства.

Докато бродеше по улиците на Земята под аренда, готов да насочи снайперките си към всеки чернокож, който се изпречеше на пътя му, той размишляваше колко е несправедлива съдбата към него. Как можеше да се досети, че непознатият е бил член на някаква организация?

Всъщност трябваше да се досети, защото непознатият носеше хубави дрехи и не приличаше на всички други. Самата отделеност на онези хора трябваше да му даде съвсем ясен знак. А и липсата на страх трябваше поне да го подсети за нещо нередно. Като например това, че ще се намери някой, който да е толкова глупав, че да се ебава с него.

Е, Бъд се бе оказал глупака в този случай, а Бъд си нямаше собствена филозона, така че той беше прецаканият. Но трябваше много бързо да си намери една, веднага.

Вече се бе опитвал да се присъедини към бурите3 няколко години преди това. За типа бели отрепки като Бъд, бурите бяха каквото бяха ашантите за повечето чернокожи. Набити и руси, облечени в костюми или възможно най-консервативните дрехи, обикновено с половин дузина деца по петите им и — мили Боже! — те наистина винаги се движеха вкупом. Бъд бе посетил на няколко пъти местния им, заобиколен с коли лагер, беше проучил някои от тренировъчните им интерактиви по домашния си медиатрон, бе прекарал няколко допълнителни часа във фитнес-залата, за да може да посрещне изискванията им за физическа дееспособност, че дори беше посетил и няколко ужасяващи сесии за изучаване на Библията. В крайна сметка обаче се оказа, че бурите и Бъд не са един за друг. Количеството часове, които човек трябваше да прекарва в църквата, беше направо зашеметяващо — беше все едно да живееш в църквата. Попрочел бе нещо и за историята им, но съществуваха толкова много описани схватки между бурите и зулу, че Бъд нито можеше да издържи да прочете всичко това, нито да ги подреди по някакъв начин в главата си. Така че възможността отпадаше; тази нощ нямаше да отива в никакъв лагер.

Виките, разбира се, нямаше да го приемат и след един милион години. Почти всички други племена бяха расистки настроени, също като ония парси и разни други. Евреите нямаше да го приемат, освен ако не отрежеше част от члена си и не се научеше да говори цял един нов език, което си беше доста голямо предизвикателство, особено като се имаше предвид, че той още не се справяше добре с английския. Съществуваше една група монашески филозони — племена на религиозна основа, които приемаха хора от всякакви раси, но повечето от тях не бяха кой знае колко влиятелни и си нямаха тревна площ в Земите под аренда. Мормоните си имаха тревна площ и бяха влиятелни, но не беше сигурен, че ще го приемат с такава готовност и толкова бързо, колкото му бе необходимо в момента. Имаше ги освен това и онези племена, които хората създават от нищото — синтетичните филозони, но повечето от тях се основаваха на някакво общо за всички членове умение, налудничава идея или ритуал, нито едно от които той нямаше да може да възприеме в рамките на половин час.

Най-накрая — около полунощ — той мина покрай някакъв човек със странно сиво сако и кепе с червена звезда, който се опитваше да раздава малки червени книжки на хората, и на Бъд му светна: Сендеро. Повечето сендеристи бяха или инки, или корейци, но иначе приемаха всякакви. Имаха си един много добър анклав тук, в Земите под аренда, с много добра охрана, а освен това всеки от тях, до последния човек, беше пълна отрепка. Точно те щяха да се справят без проблем с няколко си десетки ашанти. И освен това човек можеше да се присъедини към тях без никакви проблеми — просто трябваше да се занесе дотам. Приемаха всички, без да задават никакви въпроси.

Беше чул, че не е чак толкова добре да си комунист, но при така стеклите се обстоятелства си даде сметка, че може да си запуши носа и да цитира разни неща от малката червена книжка, което се изискваше от него. Веднага щом ашантите напуснеха града, той щеше да офейка.

Веднъж взел решението, изгаряше от нетърпение да се добере дотам. Трябваше да се сдържа да не си навлече някакви неприятности по пътя, защото това беше най-сигурният начин да привлече вниманието на който и да било ашанти на улицата. Нямаше да понесе мисълта, че е бил толкова близо до сигурността и си е профукал късмета.

Сви зад един ъгъл и пред него се появи стената на анклава Сендеро, висока колкото четири етажа и с дължината на два блока — стабилен и гигантски медиатрон с една съвсем малка портичка в средата. От едната страна се виждаше Мао, който размахваше нещо ръце към някакво невидимо множество, подкрепян от жена си с конските зъби и близкия си съратник с вежди като храсталаци Лин Биао. От другата пък страна се виждаше ръководителят Гонзало, който учеше на нещо някакви малки дечица, по средата на които беше издигнат плакат с десетметрови букви: БЪДИ ГОТОВ ДА СЛЕДВАШ ПРИНЦИПИТЕ НА МАО-ГОНЗАЛСКОТО УЧЕНИЕ!

Портата естествено се охраняваше от две дванайсетгодишни деца с червени връзки и ленти на ръкавите, които държаха древни пушки на патронния принцип с истински щикове, подпрени на ключиците им. Русоляво бяло момиченце и топчесто азиатско момченце. Заедно със сина си Харв, Бъд се беше опитвал в продължение на часове да накара тези деца да се засмеят: правеха им разни физиономии, гъделичкаха ги, разказваха им шеги. Нищо не свърши работа. Той обаче бе видял ритуала: щяха да препречат пътя му с кръстосаните си пушки и нямаше да го пуснат вътре, докато не положеше клетвата за вечна вярност към Мао-Гонзалската идея, след което…

Кон или нещо, което беше създадено на неговия принцип, се зададе в тръс по улицата. Копитата му не издаваха типичното звънтене на метални подкови. Бъд разбра, че е вихрогон — четирикрако роботоподобно нещо.

Яздеше го африканец в много колоритно облекло. Бъд разпозна шарката в дрехите му веднага и хич не си направи труда да търси белега, за да се увери, че е ашанти. Веднага щом улови погледа на Бъд, африканецът пришпори коня си в галоп. Щеше да пресече пътя му, преди да е успял да се добере до Сендеро. А освен това беше все още твърде далеч, за да го достигне черепната пушка, чиито безкрайно мънички куршумчета имаха отчайващо тесен обхват.

Той чу лек шум зад гърба си и извърна глава, при което нещо го шибна през челото и си остана там. Двама други ашанти го бяха приближили пеша.

— Сър — каза единият, — не бих ви препоръчал да използвате оръжието си, освен ако не желаете снарядът да се детонира върху собственото ви чело. Е? — Той се усмихна широко, при което се откриха огромните му и идеално бели зъби, и посочи своето чело. Бъд посегна и напипа нещо твърдо, което се бе залепило върху кожата на челото му — точно над черепната пушка.

Конникът премина отново в тръс и се насочи право към него. Изведнъж пространството около Бъд се изпълни с ашанти. Той се зачуди колко ли време са го следили. Всички имаха много красиви усмивки. Всички носеха някакви малки уреди в ръцете си, които насочиха към паважа с показалци, опънати по цевта, но мъжът на коня им каза нещо и изведнъж като че ли до един се прицелиха в него.

Снарядите се залепяха по кожата и дрехите му и избухваха във всички посоки, при което от тях политаха десетки метри самозалепящо се прозрачно вещество, което след като се закрепеше, се свиваше. Един снаряд го улучи в задната част на главата и плътна лента от веществото се уви около лицето му и го запечата отвсякъде. Беше прозрачно като сапунен мехур, така че Бъд виждаше почти нормално през него — лентата бе залепила нагоре единия му клепач, така че и да искаше, не можеше да не вижда — и сега целият свят около него носеше онези прекрасни окраски на дъгата, които са характерни за сапунените мехурчета. Целият процес на увиване отне не повече от половин секунда, след което, мумифициран в найлон, Бъд се катурна напред. Единият от ашантите беше така добър, че да го хване. Положиха го на земята и го обърнаха по гръб. Някой прекара върха на едно джобно ножче през найлона пред устата на Бъд, за да може да диша.

Няколко ашанти се захванаха с мръсната работа — да направят дръжки на опаковката — две горе при раменете и още две — при глезените, докато мъжът слезе от коня и приклекна до Бъд.

Този майстор по езда имаше не един, а няколко ясно изразени белега на скулите си.

— Сър — обърна се той към Бъд, — обвинявам ви в нарушаване на определени постановления на Общия икономически протокол. Ще ви ги изредя подробно при подходящи условия, а в момента ви налагам лично запрещение. Моля ви да се опитате да разберете, че всеки, който получава подобно запрещение, бива подлаган на смъртоносни мъки в случай, че се опита да се противопостави, което ха-ха-ха — хич не изглежда вероятно в момента, но така или иначе трябва да го кажа като част от процедурата. Понеже тази територия принадлежи на една национална държава, която е подписала Общия икономически протокол, срещу вас може да бъде заведено дело по каквито и да било обвинения от този род в рамките на юридическата система на въпросната държава, която в този случай е Китайската крайбрежна република. Тази държава сама решава дали да ви даде или не допълни телни права; ще разберем това само след няколко секунди, когато представим случая пред един от съответните органи на властта. А, струва ми се, че вече виждам такъв.

По улицата се бе задал един полицай от Шанхайската полиция с вкарани в педомотив крака. Движеше се с огромните бързи крачки на подскоци, които човек можеше да си позволи с подобно съоръжение, а след себе си водеше двама ашанти на електрически кънки. Ашантите се бяха усмихнали широко, но полицаят изглеждаше типично непроницаем.

Водачът на ашантите се поклони на полицая и по много изискан начин занарежда още един подробен цитат от луксозното издание на Общия икономически протокол. През цялото време служителят на реда правеше нещо средно между кимване и формален поклон. После се обърна към Бъд и каза много бързо:

— Членувате ли в някое племе на договорна основа, на филозона, регистрирана еврейска общност, квази-национална общност, организирана на базата на пълноправното членство, на суверенна държава или на някаква друга колективна форма с динамична система за сигурност, която има статут под егидата на ОИП?

— Ебаваш ли се с мен? — попита Бъд. Опаковката така бе притиснала устата му, че той звучеше като патица.

Четирима ашанти хванаха четирите дръжки и вдигнаха Бъд от земята. Тръгнаха след подскачащия полицай по посока на Високото шосе, което минаваше над езерото на Шанхай.

— К’во ще кажеш за това? — изквака Бъд през дупката в опаковката си. — Оня каза, че може да ми се полагат и други права. Имам ли въобще някакви други права?

Полицаят се обърна да го погледне през рамо, като извъртя главата си много внимателно, за да не загуби равновесие върху педомотива си.

— Не се прави на идиот — отвърна му на съвсем приличен английски. — Това тук е Китай.

Сутрешни размишления на Хакуърт; закуска и тръгване за работа

Потънал в мисли за предстоящото на другия ден престъпление, Джон Пърсивал Хакуърт почти не мигна и става на три пъти под претекст, че трябва да отиде до тоалетната. На всяко ставане той се вглеждаше във Фиона, която бе заспала изтегната в бялата си дантелена нощничка, с ръце над главата, сякаш правеше задно салто в ръцете на Морфей. Лицето й едва се виждаше в тъмнината на стаята. Изглеждаше така, сякаш наблюдаваш луната през диплите на бяла коприна.

В пет сутринта от нечовешките медиатрони на севернокорейците избухна остра заря по цялото музикално петолиние. Анклавът им, който беше известен под името Сендеро, не бе кой знае колко над морското равнище: на километър и половина по-ниско в сравнение със сградата на семейство Хакуърт и средно около двайсет градуса по-топло през деня. Когато обаче женският хор запищя с пронизващите си като куршуми гласове припева, в който се разказваше за всепроникващото благодеяние на Сияйния вожд, на човек му се струваше, че са направо в двора му.

Гуендолин дори не се размърда. Щеше да си спи така дълбоко поне още един час или докато Тифани Сю — камериерката й — не влезеше с гръм и трясък в стаята и не започнеше да приготвя дрехите й: фино ластично бельо за сутрешната й гимнастика, елегантен костюм, шапка, ръкавици и воалетка за по-късните часове на деня.

Хакуърт извади от гардероба един копринен халат и го метна на раменете си. Докато завързваше колана на кръста си, а студените пискюли го биеха по пръстите, той погледна през вратата към килера на Гуендолин, а оттам и към будоара й. Пред далечния прозорец на въпросната стая се намираше бюрото, на което тя пишеше личната си кореспонденция — всъщност нищо повече от една маса с плот от истински мрамор, по който бяха разхвърляни най-различни канцеларски материали — както нейни, така и на другите, — които можеха дори от такова разстояние да се видят горе-долу: членски карти, визитки, бележници, покани от най-различни хора, които все още не бяха минали през класифициране и подреждане. По-голямата част от пода на будоара бе покрита с килим от ароматична трева, износен на някои места до такава степен, че се виждаше основата му от юта, но затова пък ръчно изработен и изваян от истински китайски роби по времето на династията Мао. Единствената му истинска функция беше да предпазва пода от спортните уреди на Гуендолин, които проблясваха на слабата светлина и разпръсваха облаците от Шанхай: степ-пътечка, произведена в железарска работилница за фино изкуство, уред за гребане, хитроумно изработен под формата на извиващи се морски влечуги и нереиди без капчица тлъстина по тях, набор от дискове за щанга, който се подпираше от четири закръглени кариатиди — не някакви дебели гъркини, а съвременни жени по една от всяка основна раса, като всеки трицепс, бедрен мускул, гръден мускул, подбедрен мускул и коремен мускул хвърляше свои собствени отблясъци. Класическа архитектура без никакво съмнение. Кариатидите трябваше да играят ролята на модели и въпреки едва доловимите расови различия, всяко тяло отговаряше на настоящия идеал: четирийсет и пет сантиметрова талия, не повече от 17% тлъстина по тялото. Подобна фигура не би могла да бъде постигната с помощта на разните там видове бельо, нищо, че модните списания твърдяха обратното; с дългите стегнати корсети на съвременната мода, както и съвременните материи, които бяха по-фини и от сапунено мехурче, всичко си личеше съвсем ясно. Повечето жени, които не притежаваха свръхчовешка воля, не можеха да се справят без помощта на камериерка, която да ги насилва да правят по две, че и повече много строги тренировки на ден. Та, след като Фиона спря да суче и дойде моментът, в който Гуен трябваше да зареже дрехите си за бременни, те бяха наели Тифани Сю — просто още един от свързаните с детето разходи, които Хакуърт въобще не си беше представял, докато не започнаха да пристигат сметките. Полу на шега, полу на истина, Гуен го обвиняваше, че е хвърлил око на Тифани Сю. Подобно обвинение беше почти рутинна формалност в рамките на съвременния брак, защото камериерките бяха винаги млади, хубавички и с безупречно гладка кожа. Тифани Сю обаче си беше един типичен отреп — говореше високо, без класа, и ходеше много силно гримирана, поради което Хакуърт просто не можеше да я понася. Ако въобще беше хвърлил око на някого, то това бяха кариатидите, които поддържаха тежестите за щангата; те поне бяха направени с много вкус.

Госпожа Хъл не го бе чула и продължаваше да се блъска по разни неща из покоите си, защото не се беше разбудила като хората. Хакуърт постави една кифличка в тостера и излезе на малкото балконче на апартамента им с чаша чай в ръка, при което до него достигна частица от сутрешния бриз откъм устието на река Янгцзе.

Сградата на семейство Хакуърт беше една от няколкото, разположени по протежение на дългата градина, където вече бяха излезли няколко ранобудници, за да разходят шпаньолите си или да се навеждат и изправят. Далеч в ниското, в долната част на склоновете на Ню Шузан, Земята под аренда беше започнала да се разбужда: последователите на Сендеро излизаха накуп от бараките си и се подреждаха по улиците, за да рецитират и пеят, докато правят сутрешната си гимнастика за пластичност. Всички други отрепи се тъпчеха в малките лепкави анклави, които принадлежаха на синтетичните им филозони, увеличаваха докрай звука на собствените си медиатрони, за да заглушат сендероските, а освен това пускаха в ход фишеци или автоматични оръжия — той така и не се научи да ги различава. Имаше и няколко любители на моторите с вътрешно горене, които запалваха огромните си превозни средства и то колкото се може по-силно. Хора, които трябваше да изминат дълъг път до работното си място, се трупаха по станциите на метрото, защото се налагаше да пресекат Високото шосе и да стигнат до Великия Шанхай, който се виждаше само като буреносен облак от облян в неонова светлина и наситен с миризма на въглища смог, покрил целия хоризонт.

Подигравателно наричаха този квартал Спуканото тъпанче. На Хакуърт обаче шумът не му пречеше чак толкова. Щеше да бъде прищявка на по-доброто възпитание или на по-големите претенции, ако човек е много чувствителен към подобни неща, ако се оплаква от олелията през цялото време, ако си мечтае за къща извън града или дори малко именийце още по-надалеч.

Най-накрая камбаните на „Св. Марк“ отбелязаха шест часа. Госпожа Хъл се втурна в кухнята още при първия удар, засрамена от това, че Хакуърт я е изпреварил в кухнята и шокирана, че е нарушил сакралността й. Синтетичният компилатор в единия ъгъл на кухнята се включи автоматично и започна да създава педомотив, с който Хакуърт да се добере до работата си.

Още преди да заглъхне последният удар на камбаните, вече се чуваше силното тряс-тряс-тряс на една вакуумна помпа. Инженерите от „Кралски вакуумни уреди“ вече бяха започнали работа и разширяваха евтактична околна среда. Ако се съдеше по звука, помпите бяха големи, вероятно от „безстрашните“, и Хакуърт заключи, че по всяка вероятност се приготвят за издигането на някоя нова постройка, като например ново крило на Университета.

Той седна до кухненската маса. Госпожа Хъл вече мажеше мармалад по кифличката му. Докато тя поставяше върху масата чиниите и сребърните прибори, Хакуърт взе един голям празен лист.

— Както обикновено — каза той, след което листът вече не беше празен; изведнъж той се бе превърнал в първата страница на „Таймс“.

Хакуърт получаваше всички новини, които му се полагаха, предвид положението му в живота, плюс няколко допълнителни услуги по негов избор: най-актуалното от любимите му карикатуристи и публицисти от цял свят; извадки по най-различни конкретни горещи теми, които му изпращаше баща му, който непрекъснато се притесняваше, че дори след всичките тези години не е образовал сина си както трябва; както и истории, свързани с юитландците — под филозоната на Нова Атлантида, която се състоеше от хора с британско потекло, напуснали Южна Африка няколко десетилетия преди това. Майката на Хакуърт беше юитландка, поради която и причина той се бе абонирал за тази услуга.

Някой господин с по-висок ранг и далеч по-големи отговорности по всяка вероятност щеше да получава различна информация, написана по различен начин, а най-висшата класа в Ню Шузан дори получаваха „Таймс“ в хартиения му вариант, напечатан с голяма антична преса, която правеше сто-двеста копия най-много. Получаваха го в три часа всяка сутрин.

Това, че висшето общество получаваше новините си, написани с мастило върху хартия, казваше много за начина, по който Нова Атлантида бе започнала да се различава до такава степен от другите филозони.

Нанотехнологиите в момента бяха направили възможно почти всичко, при което културната роля в решаването на това какво трябва да се прави с нея беше станала много по-важна от това да се обмисля какво може да се направи с нея. Едно от прозренията на Викторианско Възраждане беше, че не е кой знае колко добре всички да четат абсолютно различни вестници сутрин; поради което колкото по-високо се намираше човек на обществената стълбица, толкова по-сходен беше неговият „Таймс“ с този на хората като него.

Хакуърт почти успя да се облече, без да събуди Гуендолин, но тя се размърда, когато той започна да увива ланеца на джобния си часовник около множеството копченца и джобчета на жилетката си. Освен часовника, по него висяха и най-различни други дреболии от рода на кутийка за енфие, която му даваше тонус от време на време, както и една златна писалка, която изсвирваше тихичко при всяко получаване на пощата.

— Дано е приятен работният ти ден, скъпи — измърмори тя. След това премигна един-два пъти, намръщи се, фокусира погледа си към басмения балдахин над леглото и допълни: — Днес свършваш, нали?

— Да — отвърна Хакуърт. — Ще се прибера късно. Доста късно.

— Разбирам.

— Не — сряза я той. Но веднага се сети, че трябва да си държи езика зад зъбите. Даде си сметка, че не бива да се проваля.

— Скъпи?

— Въпросът не е в това, че свършва проектът. След работа обаче смятам да се сдобия с една изненада за Фиона. Нещо много специално.

— Да си си вкъщи за вечеря ще бъде много по-специално от всичко, с което можеш да я изненадаш.

— Не, скъпа. Това е нещо друго. Повярвай ми.

Той я целуна и тръгна към стенда до входната врата. Госпожа Хъл го чакаше с шапката му в едната ръка и куфарчето — в другата. Вече бе махнала педомотива от синтетичния компилатор и го беше нагласила до вратата; уредът беше достатъчно интелигентен, за да знае, че е още в къщата, поради което дългите му крака бяха напълно свити и така той нямаше почти никакво механично предимство. Хакуърт стъпи на стъпенките и усети как каишите се протягат и се увиват около краката му.

Каза си, че още не е късно да се откаже. Ала нещо червено привлече погледа му, той се извърна към вътрешността на къщата и видя как Фиона пълзи по коридора в малката си нощничка, с развята във всички посоки огнена коса, в пълна готовност да изненада Гуендолин, а погледът й му казваше, че е чула целия разговор. Той й изпрати една въздушна целувка и потегли напълно решен.

Срещу Бъд е заведено дело; характерните черти на конфуцианската съдебна система; получава покана за дълга разходка по един къс кей

Бъд бе прекарал последните няколко дни на открито, в един затвор в ниската, миризлива делта на Чанг Жанг (както я наричаха повечето от хилядите му съзатворници) или Янгцзе — както я наричаше той. Стените на затвора представляваха редици от бамбукови стъбла, разположени на няколко метра едно от друго, а на върховете им весело се вееха ленти от оранжев найлон. В костите на Бъд беше имплантирано още едно устройство, което знаеше къде са границите. От време на време човек можеше да види някой труп от другата страна на редицата, като обикновено по тялото се виждаха зловещите белези от формички за сладки. Бъд дълго време си бе мислил, че това са самоубийци, докато не видя със собствените си очи едно линчуване: един затворник, за когото предполагаха, че е откраднал чужди обувки, беше грабнат в пълния смисъл на думата, предаден от ръце на ръце над главите им също като някой рок певец на концерт, докато той през цялото време размахваше ръце и се опитваше отчаяно да се захване за нещо. Когато стигна до редицата от бамбукови прътове, го ръгнаха за последен път, след което го хвърлиха и тялото му буквално експлодира, докато прелиташе над невидимата плоскост на ограденото пространство.

Постоянно присъстващата заплаха от линчуване обаче беше минимална неприятност в сравнение с комарите. Така че когато Бъд чу гласа в ушите си, който му казваше да се отчете на североизточния ъгъл на района, въобще не си губи времето — отчасти защото искаше да се махне от това място и отчасти защото ако откажеше да се подчини, щяха да го закарат там с дистанционното. Можеха просто да му кажат да отиде право в съдебната зала и да седне и той щеше да го направи без съпротива, но заради единия ритуал му изпратиха ченге за ескорт.

Съдебната зала бе с висок таван и се намираше в една от старите сгради по поречието на Бънд. Не беше кой знае колко богато мебелирана. В единия край се виждаше издигната платформа, върху която имаше стара сгъваема маса, покрита с червено парче плат. Върху парчето плат бе избродиран със златни нишки някакъв символ: еднорог, дракон или някаква подобна измишльотина. Бъд не беше много добър в разпознаването на митичните зверове.

Съдията влезе и по-едрият от двамата му охранители — набит китаец с кръгла глава, който миришеше на ментови цигари, фалшиви като измъчените му надежди — го представи като „съдията Фенг“. Полицаят, който бе придружил Бъд до съдебната зала, посочи към пода, при което добре инструктираният Бъд падна на колене и опря чело в пода.

Другият охранител на съдията всъщност беше една дребничка американка с азиатски произход, която носеше очила. Тъй като вече почти никой не носеше очила, за да коригира зрението си, по всяка вероятност това беше някакъв фантаскоп, който те кара да виждаш неща, които не съществуват, като например в интерактивите. Макар че когато хората не ги използваха за забавление, а с някаква друга цел, ги наричаха с по-приятното име феноменоскопи.

Човек можеше да се снабди с фантаскопска система, която се имплантираше директно върху ретината, също като музикалната в тъпанчетата на Бъд. Можеше да се сдобиеш дори с телепатична система, която се вкарваше в гръбначния ти стълб в различни ключови прешлени. За това обаче се говореше, че си има много недостатъци: дълготрайно увреждане на някои от нервите, а освен това се носеха слухове, че някои папараци от големите медийни компании били намерили начин да декодират вградените защити в подобни системи и да пускат реклами по периферното ти зрение (че дори и да се набутват в средата) през цялото време — и когато си със затворени очи. Бъд познаваше един такъв човек, който по някакъв начин се бе заразил и получаваше на хинди реклами на долнопробни мотели. Рекламите се появяваха в долната дясна част на зрителното му поле по двайсет и четири часа на ден, докато той не сложи край на живота си.

Съдия Фенг беше необикновено млад, може би още не бе навършил и трийсет. Седна зад масата с червената покривка и започна да говори на китайски. Двамата му телохранители стояха плътно зад него. Присъстваше и един сикх; той се изправи и каза няколко думи на съдията, също на китайски. Бъд не можеше да разбере защо там има и сикх, но пък бе свикнал сикхите да се появяват на места, където най-малко ги очакваш.

Съдия Фенг каза с нюйоркски акцент:

— Представителят от Протокола предложи да проведем съдебното заседание на английски. Някой да протестира?

В залата присъстваше и мъжът, когото Бъд бе нападнал — държеше едната си ръка доста сковано, но иначе си изглеждаше съвсем здрав. И съпругата му беше с него.

— Аз съм съдия Фенг — продължи съдията, вперил погледа си в Бъд. — Можеш да се обръщаш към мен с „Ваша светлост“. И така, Бъд, присъстващият господин Квамина те обвинява в определени действия, които са незаконни в Крайбрежната република. Обвинен си и в подлежащи на съдебно преследване нарушения по членовете на Общия икономически протокол, в който участваме и ние. Тези нарушения са тясно свързани с престъпленията, които описах току-що, но и малко се различават. Разбираш ли всичко дотук?

— Не съвсем, Ваша светлост — отвърна Бъд.

— Според нас си нападнал този човек и си го прострелял в ръката — обясни съдия Фенг, — заради което ти се сърдим. Ясен ли съм?

— Да, сър.

Съдия Фенг кимна към сикха, който пое щафетата.

— Кодексът на ОИП — започна сикхът — регламентира всички видове икономически взаимоотношения между хората и организациите. Кражбата е едно от тях. Нанасянето на тежка телесна повреда е друго такова взаимоотношение, доколкото оказва влияние върху способността на жертвата да се защитава икономически. Тъй като Протокола не одобрява независимия статут, ние работим в сътрудничество с общата юридическа система на членовете на ОИП, когато трябва да се дават под съд подобни нарушители.

— Познаваш ли конфуцианската система на правораздаване, Бъд? — попита съдия Фенг. На Бъд бе започнало да му се завива свят, защото през цялото време трябваше да си върти главата наляво и надясно; също като на тенис мач. — Предполагам, че не. Добре. Макар че Китайската крайбрежна република отдавна вече не е нито стриктно, нито дори и малко конфуцианска, ние все още организираме системата си на правораздаване по този начин — работим с нея от хиляди години и смятаме, че не е и наполовина толкова лоша. Общата идея е, че като съдия аз всъщност изпълнявам едновременно няколко роли: на детектив, на съдия, на съдебни заседатели и, ако наложат обстоятелствата, на изпълнител на присъдата.

Бъд се изкикоти на тази шега, но после забеляза, че съдията Фенг май не е в много шеговито настроение. Нюйоркското му поведение първоначално бе подвело Бъд, който си беше помислил, че съдия Фенг е един съвсем обикновен съдия.

— Като влизам в първата от споменатите роли — продължи съдията, — бих искал вие, господин Квамина, да ми кажете дали познавате заподозрения.

— Това е човекът — отвърна господин Квамина, като насочи показалеца си към челото на Бъд, — който ме заплаши, простреля и ми обра парите.

— А вие, госпожо Кум? — обърна се той към дамата. След това, като странична реплика към Бъд, каза: — В тяхната култура жената не приема името на съпруга си.

Госпожа Кум кимна към Бъд и заяви:

— Той е виновната страна.

— Госпожице Пао, имате ли нещо да добавите?

Дребната женица с очилата погледна Бъд и каза на английски с тексаски акцент:

— От челото на този човек аз лично отстраних гласово-активирано наноснарядно устройство, познато на жаргон като черепна пушка, заредено с три вида амуниции, включително и така наречените „парализатор“ и от типа, с който той е действал срещу господин Квамина. Нано-технологичното изследване на серийните номера на снарядите, както и сравнението им с частици, отстранени от раната на господин Квамина, показаха, че снарядът, използван срещу господин Квамина, е бил изстрелян от оръжието, вградено в челото на заподозрения.

— Мамка му — измърмори Бъд.

— Добре — каза съдията Фенг и разтри за секунда слепоочията си. След това се обърна към Бъд. — Признавам те за виновен.

— Стига бе! Нямам ли право на защита? — възпротиви се Бъд. — Възразявам!

— Я не се дръж като идиот — сопна му се съдията.

Сикхът също се намеси:

— Тъй като обвиняемият не разполага с някакви значителни финансови средства и стойността на труда му няма да бъде достатъчна, за да компенсира нанесените на жертвата щети, Протокола няма никакъв интерес към този случай.

— Разбрах — отвърна съдия Фенг. — Добре, Бъд, приятелю мой, има ли хора, които са зависими от теб по някакъв начин?

— Имам си приятелка — отвърна Бъд. — Тя пък си има син на име Харв, който трябва да е от мен, освен ако не сме преброили грешно. Освен това чух, че пак е бременна.

— Мислиш или знаеш, че е бременна?

— Беше, когато я проверих за последен път — преди около два месеца.

— Как се казва?

— Текила.

Чу се потиснато изръмжаване от един от възпитаниците на Протокола — младата жена, която закри уста с едната си ръка. Сикхът започна да си хапе устната.

— Текила ли? — възкликна съдията невярващ. Ставаше все по-очевидно, че съдия Фенг е решавал много такива случаи и по странен начин се наслаждаваше на развлекателната им стойност.

— В Земята под аренда има деветнайсет жени с това име — съобщи госпожица Пао, докато четеше нещо на феноменоскопа си, — една от които е родила момиченце на име Нелоди преди три дни. Има и още едно дете — момченце, което се казва Харвард.

— Стига бе — възкликна Бъд.

— Честито, Бъд, пак си станал баща — поздрави го съдия Фенг. — Като съдя по реакцията ти, май си доста изненадан. Очевидно е, че връзката ти с тази жена е доста крехка, поради което ми се струва, че няма никакви смекчаващи вината обстоятелства, които трябва да взема предвид при определяне на присъдата. При това състояние на нещата ще те помоля да напуснеш залата през ей оная врата в дъното — и съдията посочи една врата в ъгъла на съдебната зала, — след което ще слезеш по стълбите до долу. Тръгни си през изхода и прекоси улицата. Отсреща ще намериш един кей, на брега на реката. Като стигнеш до червената зона на кея, остани така и чакай следващи нареждания.

Отначало Бъд тръгна много неохотно, но съдия Фенг направи нетърпелив жест, така че на Бъд му се наложи в крайна сметка да излезе през вратата, да слезе по стълбите, да излезе на Бънд — улицата, която беше успоредна на брега на река Хуанг Пу и по цялото продължение на която имаше сгради в старо-европейски стил. Един тунел за пешеходци го отведе до самия бряг, по който пъплеха във всички посоки множество китайци, както и безкраки отрепки, които пълзяха насам-натам. Няколко китайци на средна възраст си бяха пуснали по музикалните системи древна мелодия и танцуваха с бални стъпки. Във всеки друг момент от живота на Бъд този тип музика и танци щяха да му се сторят обидно старомодни и странни, но точно сега от гледката на някак топчестите, улегнали на вид хора, които се въртяха нежно в прегръдките си, му стана тъжно.

Най-накрая намери указания кей. Когато тръгна по него, трябваше да си пробива пътя с лакти през тълпата от скитници, които носеха дълъг вързоп, увит в парцали, и се опитваха да минат преди него по кея. Оттук гледката беше приятна: старите сгради по Бънд зад него, главозамайващият неон на икономическата зона Пудонг, който гореше на отсрещния бряг и служеше като екран на големия трафик по реката — предимно дълги редици от ниски шлепове.

Кеят така и не ставаше червен, докато Бъд не стигна до самия му край, където започна да се спуска стръмно към реката. Беше покрит с някакво грапаво вещество, с помощта на което краката му не се плъзгаха по наклона. Той се извърна, за да погледне към съдебната сграда с купола, като търсеше прозорец, зад който да види лицето на съдия Фенг или на някой от телохранителите му. Тълпата китайци го следваше надолу по склона с дългия вързоп в ръце — той беше украсен с цели гирлянди от цветя и Бъд си даде сметка, че това по всяка вероятност е трупът на някой член от семейството. Беше чувал и преди за тези кейове; викаха им погребалните кейове.

В кръвта му експлодираха няколко десетки от микроскопичните заряди, известни под името „формички за сладки“.

Нел се научава да борави със синтетичния компилатор; младежко неблагоразумие; всичко върви към по-добре

Нел беше станала прекалено висока за детското си креватче, поради което Харв — по-голямото от нея братче — каза, че ще се опита да й намери ново. Заяви категорично, че е достатъчно голям, за да може да се справи с това. Нел го последва в кухнята, в която се намираха няколко много важни големи кутии с ясно очертани врати. Някои от тях бяха топли, други — студени, някои си имаха прозорчета, други издаваха разни шумове. Нел често бе виждала как Харв, Текила или някой от любовниците на Текила вадят от тях храна в една или друга степен на приготвеност.

Една от кутиите се наричаше синтетичен компилатор. Беше вграден в стената над бар плота. Нел си придърпа един стол и се покатери върху него, за да гледа как Харв борави с компилатора. Предната му част представляваше един медиатрон, което означаваше всичко с шаващи по него картинки, или излизащи от него звуци, или и двете заедно. Докато Харв го натискаше тук-там с пръст и му говореше някакви неща, по компилатора танцуваха мънички картинки. Напомняше й за интерактивите, с които си играеше на големия медиатрон във всекидневната, когато не го използваше някой по-голям човек.

— Какво е това? — попита Нел.

— Медиаглифи — отвърна хладно Харв. — Някой ден и ти ще се научиш да четеш.

Нел вече можеше да разчита някои от тях.

— Червено или синьо? — попита Харв великодушно.

— Червено.

Харв натисна машината особено силно, при което се появи нов медиаглиф — бял кръг с тънък зелен сектор в горната част. Секторът започна да става все по-широк и по-широк. От компилатора излезе слаб звук, който означаваше, че човек трябва да почака. Харв отиде до хладилника, за да вземе по една кутия със сок за себе си и Нел. После погледна компилатора с презрение.

— Толкова е бавен, просто не мога да повярвам — каза.

— Защо?

— Защото имаме евтино Захранване, само по няколко грама на секунда. Да се разплачеш направо.

— А защо имаме евтино Захранване?

— Защото и къщата ни е евтина.

— А тя защо е евтина?

— Ами, защото само това можем да си позволим с нашите приходи — отвърна Харв. — Мама трябва да се конкурира с всякакви китайци и тем подобни, които нямат никакво себеуважение и са готови да работят за нищо. И заради това и мама трябва да работи почти за нищо. — Той погледна синтетичния компилатор отново и поклати глава. — Много тъжно. В Цирка на бълхите си имат ей толкова голям компилатор — хвана двете си ръце и направи максимално голям кръг с тях. — А този сигурно е голям колкото кутрето ти.

Харв се отдалечи от компилатора, сякаш не можеше да понася присъствието му в стаята, засмука усилено от кутията си със сок и отиде във всекидневната, за да влезе в един интерактив. Нел просто продължи да гледа как зеленият сектор става все по-голям и по-голям, докато запълни половината кръг, след което картинката започна да изглежда като зелен кръг с бял сектор, който става все по-малък и по-малък. Най-накрая звукът рязко спря, точно в момента, в който белият сектор изчезна напълно.

— Готово! — извика тя.

Брат й натисна паузата на интерактива си, замъкна се в кухнята и докосна един медиаглиф, който представляваше движещият се образ на отваряща се врата. Контейнерът започна да съска като луд. Харв погледна изплашеното личице на сестра си и й разроши косата; тя не можа да се защити, защото беше запушила ушите си с ръце.

— Трябва да запълни вакуума — обясни той.

Звукът спря и вратата се отвори. В компилатора се виждаше новият червен дюшек на Нел, прилежно сгънат.

— Дай си ми го! Дай си ми го! — закрещя тя, вбесена, че Харв го пипа. Известно време Харв си поигра с нея на „вземи го, ако можеш“, след което й го даде. Нел побягна към стаята, в която спяха двамата с Харв, и трясна вратата с всичка сила. Динозавър, Патето, Питър и Пурпур я чакаха там. — Донесох ново легло за нас — съобщи им тя. Грабна старото си детско дюшече и го хвърли на топка в единия ъгъл на стаята, след което разгъна прилежно новия на пода. Беше отчайващо тънък, повече приличаше на одеяло, отколкото на дюшек. След като го разгъна на пода обаче, от него долетя съскащ звук — не много силен — също като звукът, който издаваше брат й, когато спеше през нощта. С вдишването дюшекът започна да става все по-дебел, докато накрая си приличаше вече на съвсем истински. Тя събра Динозавър, Патето, Питър и Пурпур в ръцете си, след което, за да се увери напълно, направи няколкостотин подскока върху дюшека.

— Харесва ли ти? — попита я Харв. Беше отворил вратата.

— Не! Махай се! — запищя Нел.

— Нел, тази стая е и моя — каза и Харв. — Трябва да разградим старото ти легло.

Малко по-късно Харв излезе с приятелчетата си и Нел остана известно време сама вкъщи. Тя беше решила, че и децата й имат нужда от нови дюшеци. Домъкна стола до бар плота, покатери се отгоре му, за да стигне точно пред синтетичния компилатор, и се опита да разчете медиаглифите. Имаше много, които тя въобще не можеше да разчете. Но си спомни, че Текила просто говореше на машината, когато не можеше да разчете нещо, и тя се опита да направи същото.

— Моля, покажете разрешението от възрастен — не спираше да повтаря компилаторът.

Едва сега Нел разбра защо Харв винаги натискаше разни неща по машината, вместо да й говори. И тя започна да натиска разни картинки, докато накрая не се появиха същите медиаглифи, които бе използвал Харв, за да избере дюшек за нея. На единия бяха изобразени мъж и жена, които спяха заедно в много голямо легло. Пак мъж и жена, но в малко по-малко легло. Сам мъж. Само дете. Бебе.

Нел натисна бебето. Появи се белият кръг с червен сектор, музиката засвири, компилаторът изсъска и вратата се отвори.

Тя разгъна дюшека на пода и официално го представи на Динозавър, който беше още твърде малък, за да може да скача върху него; поради което Нел реши да му покаже как се прави това. После се върна отново при компилатора и набави дюшеци за Патето, Питър и Пурпур. Сега вече по-голямата част от пода беше заета от дюшеци, но малката си помисли колко ли ще е хубаво, ако можеше цялата стая да е покрита с един-единствен огромен дюшек, поради което поръча на машината и два от най-големия размер. След това поръча и един нов за Текила, както и още един за приятеля й Рог.

Когато Харв се прибра, реакцията му беше нещо средно между ужас и страхопочитание.

— Мама ще накара Рог да ни пребие от бой — каза той. — Трябва веднага да разградим всичко това.

Бог дал, Бог взел. Нел обясни на децата си как стоят нещата, след което помогна на Харв да натъпче всички дюшеци, с изключение на нейния нов, в кофата за разграждане. Харв трябваше да напрегне цялата си сила, за да затвори вратата.

— А сега можем само да се надяваме, че всичко това ще се разгради, преди да се прибере мама — въздъхна той. — Ще трябва да мине доста време.

Малко по-късно двамата си легнаха и останаха будни известно време, очакващи с ужас звука от отварянето на входната врата. Тази нощ обаче нито майка им, нито приятелят й се прибраха вкъщи. Майка им се появи едва на сутринта, облече униформата си на камериерка и побегна да хване автобуса за анклава на виките. Беше добре, че просто остави всичкия боклук на пода, вместо да го хвърли в кофата. Когато Харв по-късно провери машината, тя вече се бе изпразнила напълно.

— Отървахме един куршум — каза той. — Трябва много да внимаваш когато използваш компилатора, Нел.

— Какво означава „синтетичен компилатор“?

— Това, което наричаме С.К. за по-кратко.

— Защо?

— Защото С.К. е съкратеното на синтетичен компилатор или поне така твърдят.

— Защо?

— Ами просто така е. Когато се пише с букви.

— Какво е това букви?

— Нещо като медиаглифите, само дето са черни, мънички, не се движат, стари и скучни, и много трудно се четат. Човек обаче може да ги използва, за да прави от дългите думи късички.

Хакуърт пристига на работа; посещение в предприятието по дизайн; призванието на господин Котън

Дъждът правеше петна по излъсканите като огледало обувки на Хакуърт, когато той мина през сводестата порта от ковано желязо. Малките капки отразяваха сребристо-сивата светлина на небето, докато се търкаляха по стъпенките на педомотива и капеха по сиво-кафявия калдъръм при всяка крачка. Хакуърт мина с хиляди извинения през една кръжаща тълпа от несигурни индуси. Твърдите им обувки бяха доста коварни по калдъръменото покритие, а брадичките им бяха вирнати високо във въздуха, за да не им отрежат главите белите им яки. Бяха станали преди много време в малките си многоетажни развъдници, които приличаха на шкафчета с монети, на острова, южно от Ню Шузан, наречен Индустан. Бяха стигнали до Шанхай още през малките часове на автокънки и велосипеди, може би бяха подкупили някой и друг полицай и бяха стигнали до Високото шосе, което свързваше Ню Шузан с града. В „Машинно-честотни системи“ знаеха, че индусите идват, защото те идваха всеки ден. Компанията можеше да разположи някой офис за наемане на работна ръка и по-близо до Високото шосе или дори в самия Шанхай. Тя обаче предпочиташе хората, които търсят работа, да изминават целия път до центъра й, за да попълнят молбите си. Трудностите при добирането дотук караха хората, които не бяха категорично решени, да не тръгват на път, а вечното присъствие на тълпите — също като скорци, които наблюдават гладно пикник — напомняше на всички, които вече имаха работа, че е пълно с хора, готови да заемат местата им по всяко време.

Предприятието по дизайн приличаше на университетско градче много повече, отколкото бяха възнамерявали архитектите му. Ако университетското градче представлява зелена четвъртита зона, която може да се опише с присъствието на много обемисти, натруфени готически сгради, то това беше университетско градче. Но ако подобно градче можеше да се опише и като някакъв вид фабрика, където по-голямата част от хората седят в редици и колони в огромни задушни зали и правят горе-долу едно и също нещо по цял ден, то тогава Предприятието по дизайн пак можеше да се нарече студентско градче.

Хакуърт мина през залата „Мъркъл“. Беше в готически стил и много обширна, като по-голямата част от предприятието. Сводестият й таван беше украсен с твърди фрески, които се състояха от боя върху мазилката. Тъй като цялата тази сграда, с изключение на фреските, се бе появила направо от Захранването, щеше да е много по-лесно да се вгради един медиатрон в тавана, който да се нагласи така, че да показва меки фрески, променящи се от време на време. Неовикторианците обаче не използваха почти никога медиатрони. Твърдото изкуство изискваше отдаденост от страна на художника. То можеше да се направи само веднъж и ако човек оплескаше нещо, трябваше да живее с последиците от гафа си.

Централният мотив на стенописа представляваше едно ято от кибернетични херувимчета, на рамото на всеки от които имаше по един сферичен атом. Атомите се бяха насочили към някакъв централен динамичен процес — конструкт от няколкостотин атома, които бяха радиално симетрични и може би направени така, че да изглеждат като някакъв лагер или направо двигател. Над цялата композиция, която беше доста голяма, но не и за мащабите на мястото, се носеше един инженер в бяла престилка с монокъл нанофеноменоскоп, завързан на главата му. Вече никой не ги използваше, защото не даваха възприятие в дълбочина, но на фреските изглеждаше добре, тъй като така се виждаше и другото око на инженера — стоманеносиньо, разширено, сканиращо безкрайността като металното око на Аресибо. С едната си ръка инженерът поглаждаше щръкналия си мустак. Другата беше вкарал в един наноманипулатор, като от щедрото изобилие на ярка триизмерна техника ставаше ясно, че понеслите атомите херувими танцуват под звуците на неговата мелодия, морските русалки на инженера.

Ъглите на стенописа бяха изпълнени с най-разнообразни трескави дейности: в горния ляв Файнмън, Дрекслер, Мъркъл, Чен, Сингх и Финкъл-Макгроу си почиваха върху една божествена молекула от свръхчист въглерод, като някои си четяха книжка, а други сочеха към динамичния процес по начин, който намекваше за конструктивна критика. В горния десен беше разположена кралица Виктория II, която успяваше да изглежда тържествено, въпреки натруфеността на високото й място — един трон от твърд диамант. Долната част на композицията беше претъпкана е малки фигурки, повечето от които деца с типичната многострадална майка, като децата бяха подредени в хронологическа последователност. В лявата част бяха разположени духовете на миналите поколения, които бяха дошли на света твърде рано, за да се насладят на ползите от нанотехнологиите и (макар и не директно показано, а по-скоро мистично загатнато) бяха починали от отдавна изчезнали болести като рак, скорбут, експлозия на бойлер, дерайлиране на влак, стрелба по коли, погроми, въздушни боеве, минни срутвания, етническо прочистване, избухване на атомни електроцентрали, тичане с ножица в джоба, пиене на сода каустик, отопляване на студена къща с брикетни въглища или пък промушване от бик. Беше изненадващо, че нито един от тях не изглеждаше подпухнал; всички до един наблюдаваха дейността на инженера и работната му бригада от херувими с техните миловидни, възвишени лица, които бяха осветени от струящата от центъра светлина, освободени (както предполагаше с бедното си въображение инженерът Хакуърт) от обвързващата енергия на атомите, след като те политаха в предназначените си енергийни ями.

Децата в центъра бяха с гръб към Хакуърт и приличаха повече на силуети. Гледаха право напред и бяха вдигнали ръце по посока на светлината. Дечицата в долния десен ъгъл пък служеха като баланс на ангелоподобното множество от левия ъгъл; това бяха духовете на неродените, които тепърва щяха да извличат ползите от работата на инженера, макар че те без съмнение нямаха никакво търпение да се родят колкото може по-скоро. Бяха изтипосани на фона на луминесцентна, развята завеса, която много приличаше на зората, но всъщност представляваше продължение от разветите поли на Виктория II, възкачила се на престола си точно над тях.

— Извинете ме, господин Котън — каза Хакуърт, сякаш говореше единствено на себе си. Навремето той бе работил тук в продължение на няколко години и знаеше добре етикета. Стотина дизайнери седяха в залата, подредени в съвсем правилни редици. Главите на всички бяха обгърнати от феноменоскопи. Единствените хора, които усещаха присъствието на Хакуърт в залата, бяха надзираващият инженер Дюриг, неговите лейтенанти Чу, Деградо и Бейерли, както и няколко водочерпци и куриери, които стояха изпънати като струни по местата си, равномерно разпръснати из цялата зала. Беше израз на лошо възпитание да стреснеш инженерите, поради което трябваше да ги приближиш шумно и да ги заговориш внимателно.

— Добро утро, господин Хакуърт — отвърна Котън.

— Добро утро, Деметрий. Не, се притеснявай.

— Само след минутка ще ви обърна внимание, сър.

Котън беше левичар. Лявата му ръка беше в черна ръкавица. През нея минаваше цяла мрежа от мънички твърди елементи, двигателчета, позиционни сензори и тактилни стимулатори. Сензорите следяха промените в положението на ръката му, колко е наклонена всяка става на всяко кокалче и така нататък. Останалата част от оборудването му позволяваше да има усещането, че докосва истински предмети.

Движението на ръкавицата беше ограничено до една неправилна полусферична област с радиус от около един аршин; докато лакътят му почиваше върху или в близост до удобната еластомерна останала част, ръката му бе свободна. Ръкавицата беше свързана с мрежа от безкрайно малки жички, които излизаха от предачни машини, разпръснати безразборно около работното място. Предачните машини действаха като задвижвани от мотор бобини, които отнемаха провисването на жичките и от време на време подръпваха ръкавицата в една или друга посока, за да симулират външни сили. Всъщност те не бяха двигатели, а направо малки фабрики, които произвеждаха жички при необходимост, а когато трябваше да се отнеме провисването или някоя жичка да бъде опъната, те я засмукваха обратно и я смилаха. Всяка жичка бе увита в хлабав набръчкан като акордеон ръкав с диаметър от около два милиметра, който имаше предпазна функция, за да не могат посетителите да си пъхат вътре ръцете и да си нарязват пръстите на невидимите жички.

Котън работеше върху някаква много детайлна композиция, която по всяка вероятност се състоеше от няколко стотици хиляди атома. Хакуърт можеше да види това, защото всяко работно място беше снабдено с по един медиатрон, който осигуряваше двуизмерна картина на онова, което виждаше потребителят. По този начин надзорниците лесно можеха да се разхождат нагоре-надолу по пътечките между работните места и с един поглед да разбират какво точно прави съответният служител в момента.

Композициите, върху които работеха хората в тази зала, изглеждаха на Хакуърт доста обемисти, макар че той самият се бе занимавал с това в продължение на няколко години. Работещите в залата „Мъркъл“ създаваха стоки за широко потребление, които общо взето не изискваха кой знае какви умения. Хората работеха в пълна симбиоза с големи софтуерни продукти, които извършваха автоматизираните операции в производствения процес. Така много бързо се създаваха продуктите, което беше от съществена важност, когато трябваше да се следва капризния и чувствителен потребителски пазар. Системите, които бяха проектирани по този начин обаче, станаха в крайна сметка много големи. Една автоматизирана система за дизайн винаги можеше да накара нещо да проработи, като му присъедини още няколко атома.

Всеки инженер в тази зала, който създаваше дизайна на нанотехнологичните тостери и сешоари, си мечтаеше да е на работното място на Хакуърт в отдел „Поръчки“, където дори само изискаността си струваше и където не се хвърляше нито един атом на вятъра, а всяка система бе конструирана за специфичната задача. Подобна работа изискваше интуиция и творческа нагласа — качества, които нито изобилстваха, нито пък бяха поощрявани тук — в залата „Мъркъл“. От време на време обаче, докато играеха голф, бяха в кариоке бар или пушеха пури, Дюриг или някой от другите надзорници споменаваха името на някой младок, който бил многообещаващ.

Тъй като лорд Алегзандър Чънг-Сик Финкъл-Макгроу плащаше за настоящия проект на Хакуърт — „Илюстриран буквар на младата дама“ — цената нямаше никакво значение. Графът нямаше да позволи никакви извинения по болест или минаване по краткия път, така че всичко бе толкова прецизно, колкото можеше да го направи отдел „Поръчки“, и всеки атом беше оправдан.

Макар и при това положение, нямаше нищо особено интересно в енергийното захранване, което се създаваше за „Буквара“ — то се състоеше от същите батерии като тези, които се използваха за пускането в действие на всичко — от играчки до въздушни кораби. Поради което Хакуърт бе предал тази част от работата в ръцете на Котън, просто за да види дали уменията му са добри.

Облечената в ръкавица ръка на Котън потрепна и се завря с точността на конска муха в центъра на черната мрежа. На екрана на медиатрона, прикачен към работното му място, Хакуърт видя, че Котън е хванал някаква подчаст със средни размери (по стандартите на залата „Мъркъл“), която по всяка вероятност принадлежеше към по-голяма нанотехнологична система.

Стандартната оцветена схема, която се използваше при тези феноменоскопи, даваше въглеродните атоми в зелено, сярата — в жълто, кислорода — в червено, а водорода — в синьо. Композицията на Котън — поне отдалеч — изглеждаше предимно тюркразеносиня, защото се състоеше най-вече от въглерод и водород, а и защото Хакуърт наблюдаваше отдалеч и хилядите единични атоми се сливаха. Беше някаква решетка от дълги, прави, но доста дебели пръчки, поставени една през друга под прав ъгъл. Хакуърт разпозна в композицията логическа система от пръчки — механичен компютър.

Котън се опитваше да я съедини с някаква по-голяма част. От това Хакуърт заключи, че процесът за автоматично сглобяване (което Котън трябва да беше пробвал най-напред) не е свършил работа и сега той се опитва да насочи съответната част на ръка. По този начин нещата нямаше да се оправят, но телепатичната обратна връзка, която стигаше до ръката му посредством жичките, щеше да му даде идея за това съответните издадени части на кой вдлъбнатини пасват или не пасват. В това се състоеше интуитивният подход към тази работа — практика, която беше свирепо отхвърляна от преподавателите в Кралския нанотехнологичен институт, но която бе много популярна сред непослушните и хитри колеги на Хакуърт.

— Аха — каза накрая Котън, — разбрах защо не става.

Ръката му се отпусна. На медиатрона се виждаше как подчастта се отдалечава от основната композиция под въздействието на собствения си момент на въртене, след това забави ход, спря и започна да се приближава отново към нея, теглена от слабите сили на ван дер Ваалс. Дясната ръка на Котън бе положена върху малка кутия; той натисна един клавиш, който спря симулацията, след което — това особено се хареса на Хакуърт — работи по клавишите известно време, за да вкара някаква документация. Междувременно сваляше от лявата си ръка ръкавицата, за да махне с нея устройството на главата си; ремъците и подплънките бяха оставили малки вдлъбнатинки по прическата му.

— Това да не е гримът с изкуствен интелект? — попита Хакуърт като кимна към екрана.

— Дори следващата крачка — отвърна Котън. — С дистанционно управление.

— Как се управлява? С УИРГ ли? — попита Хакуърт. Имаше предвид Универсален интерфейс за разпознаване на гласа.

— Да, сър, само че това е малко по-специална разновидност на УИРГ — отговори Котън. А после продължи по-тихо: — Носи се слух, че обмисляли някакъв грим с панорецептори за кожно-галванична реакция, пулса, дишането и т.н., за да може да реагира на емоционалното състояние на потребителя му. Този така да се каже повърхностен козметичен въпрос прикриваше едно подводно течение, което ги завлече в дълбоки и турбулентни философски води…

— Какви? Философия на грима ли?

— Помислете си само, господин Хакуърт, каква е функцията на грима: дали трябва да отговаря на емоционалното състояние на човека или точно, обратното — да не отговаря?

— Тия води мен вече са ме залели — призна си Хакуърт.

— Сигурно ви интересува какво е енергийното захранване на Рънсибъл — каза Котън, като използва кодовото име на илюстрирания буквар. Котън нямаше никаква представа какво е Рънсибъл, но знаеше, че му трябва относително дълготрайно енергийно захранване.

— Да.

— Модификациите, които поръчахте, са готови. Пуснах им тестовете, които препоръчахте, както и още няколко, за които се сетих — всички са отбелязани тук. — Котън стисна тежката дръжка от нещо като месинг на чекмеджето на бюрото си и остана така за част от секундата, докато заработи инсталираната програма за разпознаване на отпечатъци. Чекмеджето се отключи и Котън го отвори, при което се показа един безкраен асортимент под формата на бъркотията в канцеларско чекмедже, включително и няколко листа хартия — някои от тях бяха празни, други — напечатани, на трети Котън си беше драскал нещо, но на един от тях имаше една-единствена дума — Рънсибъл, — изписана с подредения чиновнически почерк на Котън. Котън измъкна точно този лист и му заговори: — Деметрий Джеймс Котън прехвърля всички привилегии на господин Хакуърт.

— Джон Пърсивал Хакуърт приема — каза Хакуърт, като взе листа от ръцете на Котън. — Благодаря ви, господин Котън.

— За мен е удоволствие, сър.

— Заглавна страница — обърна се Хакуърт към листа хартия, при което върху него се появиха картинки и думи. Картинките мърдаха — представляваха схема на цикъла на една машинно-честотна система.

— Ако не е много нахално от моя страна да ви попитам — обади се Котън, — но скоро ли смятате да компилирате Рънсибъл?

— Най-вероятно още днес — отвърна Хакуърт.

— Моля ви, не се притеснявайте, ако трябва да ме осведомите дори за някои малки проблеми — продължи Котън, но само за да спази етикета.

— Благодаря ти, Деметрий — рече Хакуърт. — Размер писмо — обърна се той към листа, който се сгъна на три равни части. Хакуърт го постави във вътрешния джоб на сакото си и излезе от зала „Мъркъл“.

Някои подробности за домашната обстановка у Нел и Харв; Харв се връща с едно чудо

Винаги, когато дрехите на Нел й ставаха прекалено малки, Харв ги хвърляше в кофата за разграждане, след което караше синтетичния компилатор да й направи нови. Понякога, ако Текила вземаше решение да заведе Нел на място, където щяха да се срещнат с други майки и щерки, тя използваше компилатора, за да й поръча специална рокличка с дантела и панделки, за да видят другите майки колко е специална Нел и колко много я обича Текила. Децата се събираха пред медиатрона и гледаха някой пасив, докато майките седяха някъде наблизо и си говореха или също наблюдаваха медиатрона. Нел много обичаше да ги слуша, особено когато Текила вземаше думата, макар и да не разбираше всичко.

Знаеше, и то защото Текила много често го повтаряше, че когато забременяла с Нел, тя била използвала нещо, което се наричало „машина на свободата“ — едно червейче, което живеело в утробата ти, хващало яйца и ги ядяло. Викторианците не вярвали в тях, но човек можел да ги купи от китайците и индустаните, които естествено, нямали никакви скрупули. Човек така и не разбирал кога са се изхабили дотам, че да не могат повече да си вършат работата, поради което Текила се сдобила с Нел. Една от жените каза веднъж, че човек можел да си намери специална „машина на свободата“, която влизала в утробата и изяждала целия зародиш. Нел не знаеше какво е зародиш, но всички жени очевидно знаеха и бяха на мнение, че само китайците и индустанците могат да стигнат до такава идея. Текила бе отвърнала, че знае всичко за тази машина, но не искала да използва такава, защото се страхувала, че може да е прекалено обемна.

Понякога Текила носеше от работата си парчета истински плат, защото — както каза тя — богатите викторианци, за които работела, това нямало да ги ощети кой знае колко. Тя никога не позволяваше на Нел да си играе с тях, поради което момиченцето така и не разбра разликата между истинския плат и този, който излизаше от синтетичния компилатор.

Веднъж Харв намери едно такова парче. Земята под аренда, където живееха те, си имаше свой собствен плаж. Харв обичаше да ходи там с приятелите си, за да търсят неща, които бяха стигнали по вода от Шанхай или пък виките в анклава Нова Атлантида бяха изхвърлили в тоалетните си. Онова, което в действителност търсеха, бяха парчета от разтеглив, хлъзгав нанобар. Понякога нанобарът беше под формата на презервативи, понякога пък пристигаше на по-големи парчета, които се използваха за опаковане на нещата с цел да бъдат предпазени от набезите на разни червеи. Така или иначе обаче, той можеше да се събира и продава на определени хора, които знаеха как да го почистват и да снажда парчетата така, че от полученото да се правят предпазни костюми или други артикули.

Харв беше напъхал безмълвно парчето плат в обувката си, след което бе закуцукал към къщи, без да казва нито дума на никого. Докато спеше в леглото си нея нощ, Нел засънува някакви неясни кошмари и по едно време се събуди, при което видя в стаята едно синьо чудовище: Харв се бе сврял под одеялото си с едно фенерче и правеше нещо. Тя се измъкна от леглото си много внимателно, за да не разбуди Динозавър, Патето, Питър и Пурпур, завря главата си под одеялото и откри там Харв, който бе захапал малката светлинка в уста и правеше нещо с две клечки за зъби.

— Харв — каза тя, — с някое червейче ли се занимаваш?

— Не, глупаче — той беше снижил гласа си, а освен това трябваше да заваля думите, заради фенерчето с форма на копче. — Червеите са много по-малки. Ела, виж!

Нел пропълзя малко по-напред, теглена колкото от топлината и усещането за сигурност, толкова и от любопитството си, при което видя някакво неравно и мърляво кафяво нещо, няколко сантиметра по ширината и дължината си, с наръфани краища, което лежеше върху глезените на Харв.

— Какво е това?

— Магическо е. Гледай сега — отвърна брат й. И като посегна към него с клечката за зъби, той накара нещо да се разхлаби.

— От него излиза някаква нишка! — възкликна Нел.

— Ш-ш-т! — Харв хвана края на нишката с нокът и дръпна. Иначе изглеждаше много късичка, но докато той дърпаше, тя ставаше все по-дълга, разръфаният край на плата се набръчка толкова бързо, че те не можаха да видят какво точно се случва, след което нишката се освободи напълно. Момчето я вдигна за подробен оглед, а после я пусна да падне върху цял куп подобни на нея.

— Колко такива си има? — попита Нел.

— Нел — обърна се към нея Харв, така че светлината да попадне върху нейното лице, при което звуците излизаха от устата му като нещо мистериозно, — нещо не си разбрала. Работата не е там, че в нещото има нишки — то е нишки. Нишки, които минават една върху друга и една под друга. Ако издърпаш всички нишки, няма да остане нищо.

— А червейчетата ли са го направили? — попита Нел.

— Начинът, по който е направено… е толкова… дигитален, всяка нишка минава под и над другите, а те от своя страна също минават под и над другите… — Той спря за момент, защото мозъкът му се бе пренатоварил от нечовешката дързост на нещото, от опитите да се обърне към някои поне от моделите за обяснение. — Сигурно са го направили червейчетата, Нел, никой друг не би могъл.

Охранителните мерки, възприети от Атлантида /Шанхай

Атлантида/Шанхай заемаше най-високите деветдесет процента от земната територия на Ню Шузан — едно вътрешно плато около километър и половина над морското ниво, където въздухът беше по-хладен и чист. Части от платото бяха отделени с красива ограда от ковано желязо, но истинската граница бе отбелязана с помощта на нещо, което се наричаше решетката-глутница — една гора от привидно независими един от друг аеростати.

Аеростат означаваше всичко, което виси във въздуха. В днешно време този трик се постигаше много лесно. Направените с нанотехнология материали бяха много по-здрави. Компютрите бяха безкрайно малки. Енергийните източници даваха много повече енергия. Беше почти трудно да не се правят неща, които са по-леки от въздуха. Най-простичките неща, като материалите за пакетиране — отпадъците с други думи — често летяха насам-натам така, сякаш нямаха никаква маса, а пилотите на самолети, които се носеха на десет километра над морското равнище, бяха свикнали с гледката на празни, изхвърлени пакети за провизии, които профучаваха покрай предните им стъкла (след което двигателите им ги засмукваха). Ако се гледаше от ниска орбита около Земята, горната част на атмосферата изглеждаше като покрита с пърхот. От Протокола настояваха всичко да се прави по-тежко, отколкото е необходимо, за да може да пада и да бъде разграждано чрез ултравиолетови лъчи. Някои хора обаче нарушаваха Протокола.

При условие, че беше толкова лесно да се правят неща, които се носят из въздуха, не костваше кой знае какво усилие да се прибави една въздушна турбина. Тя не представляваше нещо повече от малка перка — или серия от перки — прикачена към цилиндрично отверстие, направено в тялото на аеростата, което от едната страна засмукваше въздух, а от другата въздухът излизаше под налягане, за да образува тласъци. Съоръжение, построено от няколко такива тласкачи, насочени по различни оси, можеше да остане в едно и също положение или дори да се придвижва из космоса без проблем.

Всеки аеростат в решетката-глутница имаше огледална повърхност и беше под формата на аеродинамична сълза, която в най-широката си част бе достатъчно голяма, че да побере топче за пинг-понг. Тези малки тумбачета бяха програмирани да висят във въздуха под формата на хексагонална композиция на около десет сантиметра над земята (което беше достатъчно малко, за да спре всяко куче, но не и една котка, поради което и се наричаше „решетката-глутница“), а колкото по-високо отиваха, толкова по-голямо ставаше разстоянието между тях. По този начин около неприкосновеното въздушно пространство над анклава Нова Атлантида се образуваше нещо като полукръгъл купол. Когато задухаше вятър, всичките капки се заклащаха като ветропоказатели и решетката се деформираше малко от раздвижването им; всички до една обаче в крайна сметка се връщаха по местата си, носеха се нагоре с течението като пасаж малки рибки, въртяха се перките на въздушни турбини. Самите турбини издаваха лек съскащ звук — сякаш бръснарско ножче реже въздуха — който, като се умножеше по броя на всички капки, представляваше едно не особено приятно преживяване.

Батерията на всяка от капките се изхабяваше при достатъчно дълга схватка с вятъра. Тогава тя се понасяше нагоре, за да се слее с някоя от съседките си. Двете се чифтосваха във въздуха, при което по-слабата вземаше енергия от по-силната. Системата включваше и по-големи аеростати, наречени „медицински пчелички“, които си летяха наоколо и доставяха големи количества енергия в безразборно избрани от капкообразните аеростати в решетката, които пък от своя страна я предаваха на съседните. Ако някоя от капките сметнеше, че има механичен проблем, изпращаше послание, при което от инсталацията на Кралската охрана под източника „Виктория“ излиташе нова капка и заместваше повредената, за да може тя да отлети обратно вкъщи и да бъде разградена.

Както бяха открили всички осемгодишни момченца, човек не можеше да се покатери по решетката-глутница, защото капките нямаха достатъчно оттласкване, за да издържат теглото му; кракът ти просто залепяше още първата капка на земята. Тя се опитваше да се освободи, но ако заседнеше в калта или пък турбините откажеха да работят, се налагаше да идва друга капка, която да я замести. По същия начин човек можеше да си вземе която си иска капка от мястото й и да си я занесе вкъщи. Когато Хакуърт беше правил този номер като дете, той бе открил, че колкото по-надалеч отиваше малкия аеростат от мястото си, толкова по-топъл ставаше, като през цялото време те информираше учтиво с отсечена военна дикция, че е по-добре да го пуснеш, за да не станеш жертва на някои набързо изброявани последици. По времето на нашия разказ обаче човек можеше да си краде по една-две от тях, когато си пожелаеше, и веднага идваше нова, която да я замести; ала щом усетеха, че вече не са част от решетката, капките се сбръчкваха сами и незабавно се превръщаха в обикновени сувенири.

Подобно приятелско отношение обаче не означаваше, че промяната в решетката оставаше незабелязана или пък, че на подобни действия се гледаше с добро око. Човек можеше да си мине съвсем спокойно през решетката, като махне няколко капки от пътя си, освен ако от Кралската охрана не са предупредили капките да ти пуснат електричество или да те препратят към някое приятелче. Ако положението беше такова, те учтиво те предупреждаваха, преди да го направят. Но дори когато бяха в много по-пасивно състояние, аеростатите виждаха и чуваха всичко, така че нищо не минаваше през решетката-глутница, без незабавно да се превърне в медийна знаменитост със стотици униформени фенове в Кралското командване на обединените сили.

Освен ако това нещо не беше съвсем микроскопично. Микроскопичните нашественици бяха голямата заплаха по онова време. Ще дам само един пример с устройството „Червената смърт“, известно още под името „седемминутен специалитет“ — една миниатюрна аеродинамична капсула, която избухваше след сблъсък, при което в кръвния поток на жертвата се освобождаваха около хиляда частици с размерите на кръвните телца, известни на жаргон под името „формички за сладки“. Бяха необходими около седем минути, за да може всичката кръв в едно нормално човешко тяло да направи пълен цикъл, след който интервал „формичките за сладки“ се разпределяха напосоки из органите и крайниците на жертвата.

„Формичките за сладки“ бяха под формата на таблетки аспирин, с изключение на това, че горната и долната им част бе по-закръглена, за да устояват на обкръжаващото ги налягане; защото като повечето други нанотехнологични устройства, и „формичката за сладки“ беше изпълнена с вакуум. Във вътрешността й имаше две центрофуги, които се въртяха на една и съща ос, но в противоположни посоки, което предпазваше частицата от това да се превърне в жироскоп. Устройството можеше да бъде задействано по множество начини; най-примитивните бяха елементарни седемминутни бомби със закъснител.

Детонацията разчупваше връзките, които държаха центрофугите заедно, при което всяка от хилядата балистични частици внезапно политаше навън. Корпусната обвивка се разчупваше много лесно, а освен това всяка балистична частица произвеждаше ударна вълна, като пораженията в началото бяха изненадващо малки под формата на тесни линейни нарушения, а от време на време откъсваше по някоя тресчица от костите. Много скоро обаче те забавяха скоростта си до тази на звука, при което всяка ударна вълна се натрупваше върху предишната, за да се образува в крайна сметка звуков взрив. И тогава настъпваха изведнъж всички възможни поражения. В зависимост от началната скорост на центрофугата, това можеше да се случи на най-различни разстояния от точката на детонацията; почти всичко в рамките на радиуса оставаше незасегнато, но всичко отвъд него ставаше на желе; поради което се и наричаха „формички за сладки“. Тогава жертвата произвеждаше много силен шум, нещо като плющенето на камшик, когато няколко фрагмента излизаха от неговата или нейната плът и минаваха през звуковата бариера във въздуха. Озадачените свидетели се обръщаха тъкмо навреме, за да видят как жертвата проблясва в яркорозово. По цялото й тяло внезапно се появяваха кървавочервени полумесеци; те маркираха геометричното пресичане на детониралите частици с кожата и бяха истинска благодат за разните съдебни типове, които можеха по този начин да идентифицират вида на „формичката за сладки“ като сравнят белезите с някой джобен справочник, който им е подръка. В този момент жертвата вече приличаше на голям, подгизнал от кървава каша чувал, който разбира се никога не оцеляваше.

Подобни изобретения бяха породили загрижеността сред някои, че хората от филозона А могат съвсем тайничко да вкарат няколко милиона смъртоносни устройства в телата на членовете от филозона Б, като по този начин приложат възможно най-сладкото от техническа гледна точка изопачаване на изтърканата, древна мечта да можеш да превърнеш за секунди едно цяло общество в сос. Няколко посегателства от този род вече бяха направени, последвани от масови погребения със затворени ковчези, но случаите не бяха много. Никак не беше лесно да се контролират подобни устройства. Ако човек изпиеше или изядеше някое от тях, то така или иначе щеше да се окаже в тялото му, но можеше просто да попадне в храносмилателния тракт и да се рециклира в тялото на някой от близките му. Големият проблем обаче беше имунната система на носителя, която създаваше достатъчно голяма хистологична шумотевица, за да довърши евентуалните жертви.

Онова, което работеше в тялото, можеше да работи навсякъде, поради което филозоните вече си имаха свои собствени имунни системи. Парадигмата за непробиваемия щит не действаше на нанониво; човек трябваше да разсече сам средната свободна пътека. Всеки добре защитен анклав беше ограден с въздушна буферна зона, населена плътно с имуночастици — микроскопични аеростати, предназначени да откриват и унищожават нашествениците. В случая на Атлантида/Шанхай например, тази зона на нито едно място не беше по-тънка от двайсет километра. Най-вътрешният слой представляваше зелен пояс, разположен от двете страни на решетката-глутница, а най-външният се наричаше Земя под аренда.

В Земята под аренда винаги беше доста мъгливо, защото всичките имуночастици във въздуха служеха като ядра при кондензирането на водната пара. Ако човек се вгледаше внимателно в мъглата и фокусираше погледа си на няколко сантиметра пред лицето си, щеше да види как мъглата проблясва, сякаш изпълнена с множество микроскопични прожектори, тъй като имуночастиците обхождаха пространството с лидарни лъчи. Лидарът беше също като радара, само че използваше по-малките дължини на вълните, които по стечение на обстоятелствата бяха видими за човешкото око. Проблясването на мъничките светлинки беше доказателство за микроскопичните смелчаци, които се преследваха неумолимо един друг из мъглата, също като подводниците и унищожителите в черните води на северния Атлантически океан.

Нел вижда нещо странно; Харв обяснява всичко

Една сутрин Нел погледна през прозореца и видя, че светът е станал с цвета на графита на моливите й. Колите, велосипедите, квадропедите, дори хората с електрически кънки оставяха след себе си надвиснали черни вихрушки.

След като бе отсъствал цялата нощ, Харв най-сетне се прибра. Нел изпищя при вида му, защото той представляваше просто един катраненочерен дух с два чудовищни израстъка на лицето си. Брат й отлепи от себе си една филтрираща маска, под която просветна сивкаво-розовата му кожа. Показа й белите си зъби, веднага след което започна да кашля. Продължи да прави това дълго и методично, за да извади и от най-дълбоките алвеоли насъбрали се парцали плюнка, които изпращаше в тоалетната. От време на време спираше, просто за да диша, при което от гърлото му излизаше слаб свистящ звук.

Харв не даде никакви обяснения, а продължи да се занимава с неговите си работи. Той развинти двете изпъкнали неща от маската си и извади оттам някакви черни неща, които породиха малки черни и прашни бури, когато ги хвърли на пода. Замени ги с две бели неща, които извади от една обвивка от нанобар, макар че докато си свърши работата, белите неща вече се бяха покрили с черните отпечатъци от пръстите му, по които се виждаха идеално всички линии. Харв вдигна за момент обвивката от нанобар към светлината.

— Стар протокол — отбеляза дрезгаво и я хвърли към кошчето за отпадъци.

След това приближи маската до лицето на Нел, уви каишките около главата й и ги стегна. Дългата й коса се замота в закопчалките и започна да я скубе, но маската заглушаваше всичките й възражения. Вече трябваше да полага известни усилия, за да диша. Маската притискаше лицето й, когато вдишваше, и свистеше, когато издишваше.

— Не я сваляй — нареди Харв. — Тя предпазва от тонера.

— Какво значи тонер? — измърмори тя. Думите така и не успяха да излязат от маската, но Харв се досети какво е попитала по погледа й.

— Червейчета — отвърна той. — Или поне така ги наричат в Цирка на бълхите. — Вдигна едно от черните неща, които бе свалил от маската и го перна лекичко с върха на пръста си. Издигна се цял пепелив облак, подобно на капка мастило в чаша вода, който увисна с въртеливо движение във въздуха, без да се издига или пада. Някъде в средата му заблестяха искри светлина като магически прах. — Виждаш ли, наоколо е пълно с червейчета, през цялото време. Говорят си едно на друго с помощта на искрите — обясни й Харв. — Има ги във въздуха, в храната и водата, навсякъде. А освен това трябва да следват определени правила, които се наричат протоколи. Има един протокол отпреди много време, според който те са много полезни за белите ти дробове. Би трябвало да се разпадат на безопасни частици, ако погълнеш едно от тях. — На това място Харв направи пауза с театрален жест, за да изнесе на преден план още един абаносов паразит, което според Нел вероятно плуваше заедно с безопасните червейчета. — Има обаче някои хора, които понякога нарушават тези правила. Които не следват протоколите. И предполагам, че ако има твърде много червейчета във въздуха, които се разнасят из белите ти дробове, ама с милиони… ами тогава мисля, че тия безопасни частици може и да не се окажат толкова безопасни, като са толкова много. Но както и да е. Момчетата от Цирка на бълхите казват, че понякога червейчетата влизат във война помежду си. Като например, ако някой получи червейче в Шанхай, което не следва протокола, синтетичният му компилатор започва да произвежда много такива червейчета и ги разпраща навсякъде по водата до анклава Нова Атлантида да слухти при виките, или дори да им навреди нещо. Тогава някой вики — например някое от момчетата за спазване на протокола — прави червейче, което трябва да намери другото и да го убие, и така те влизат във война. Ето това става днес, Нел. Червейчета, които се бият с други червейчета. Този прах — наричаме го тонер — всъщност се състои от мъртвите тела на всички такива червейчета.

— А кога ще свърши войната? — попита Нел, но Харв не можа да я чуе, защото беше навлязъл в нова серия от хрипове.

Най-накрая той стана и завърза една лента от бял нанобар около лицето си. Областта около устата му веднага започна да става сивкава. Харв извади от пушката си за червейчета използваните патрони и я зареди с нови. Оръжието беше под формата на пушка, но вместо да изстрелва разни неща, просто засмукваше въздух. Зареждаше се с цилиндрични патрони, запълнени с нагъната като акордеон хартия. Когато някой я включеше, тя издаваше лек свистящ звук от засмукването на въздуха — и да се надяваме червейчета — през хартията. Червейчетата засядаха в нея.

— Трябва да тръгвам — каза момчето и натисна спусъка на оръжието си един-два пъти. — Никога не се знае на какво мога да попадна.

След което се отправи към изхода, оставяйки черни от тонер следи по пода, които обаче изчезнаха от въздушните течения при движението му, сякаш никога не бе минавал оттам.

Хакуърт компилира „Илюстрирания буквар на младата дама“; някои особености на използваната технология

Отдел „Поръчки“ представляваше къща във викториански стил на един хълм, която заемаше цялото пространство между две пресечки и изобилстваше на крила, кули, преддверия и обветрени веранди. Хакуърт не заемаше достатъчно висок пост, за да си има своя кула или балкон, но пък разполагаше с изглед към една градина, в която растяха гардении и чемшири. Ако седеше на бюрото си, не можеше да вижда градината, но усещаше миризмата й, особено когато вятърът духаше откъм морето.

Рънсибъл се намираше на бюрото му под формата на куп листа, повечето от които бяха подписани с ДЖОН ПЪРСИВАЛ ХАКУЪРТ. Той разгъна документа, който му бе дал Котън. По него продължаваше да върви малкото промишлено филмче. Котън съвсем определено се беше забавлявал. Никой никога не бе уволняван за това, че се придържа към последователен фотореализъм, но личната сигнатура на Хакуърт изглеждаше така, сякаш е била снета от молби за получаване на патент от деветнайсети век: черно върху бяло, отсенки на сивото, направени с почти микроскопично гравиране с пресечени щрихи, шрифт от отдавна излязла от употреба печатарска преса с леко оръфани краища. Направо подлудяваше клиентите — винаги им се приискваше да взривят диаграмите на медиатроните във всекидневните си стаи. И Котън бе разбрал това. Той беше направил и своята диаграма в същия стил и по този начин неговата нанотехнологична батерия направо пуфтеше върху страницата, също като парния локомотив на някой смелчага от епохата на Едуард.

Хакуърт постави документа на Котън най-отгоре върху купа с Рънсибъл и го фрасна няколко пъти, сякаш поради някакъв предразсъдък се надяваше да го накара да изглежда прегледен. Отнесе го в ъгъла на кабинета си, до прозореца, където наскоро портиерът бе довлякъл нова мебел: шкаф от черешово дърво с месингови колелца. Стигаше му до кръста. Най-отгоре имаше излъскан месингов механизъм — автоматично четящо устройство на документи с подвижен поднос. Една малка вратичка в задната част издаваше входа за Захранването. Беше един сантиметър — типичен размер за домашни уреди, но странно претенциозен за прографти на тежкото машиностроене, особено като се има предвид, че в този шкаф се намираше един от най-мощните компютри на земята — пет кубически сантиметра от лостовата логика на отдел „Поръчки“. Консумираше около сто хиляди вата мощност, които пристигаха по свръхпроводимата част на Захранването. Мощността трябваше да се разпредели, защото иначе компютърът щеше направо да се превърне в пепел, както и по-голямата част от сградата. Освобождаването от тази енергия се бе оказало много по-трудна задача за инженерите, отколкото изработването на самата лостова логика. В последния протокол на Захранването беше вписано подходящо решение на този проблем: всяко устройство можеше да тегли от Захранването лед — по една микроскопична бучица наведнъж, и да отделя топла вода.

Хакуърт постави купа документи в подаващия поднос върху шкафа и каза на машината да компилира Рънсибъл. Чу се шумолене като от прелистване на картонени листа, защото четящото устройство грабваше всяка страница за крайчето и моментално извличаше съдържанието й. Гъвкавият маркуч на Захранването, който минаваше между стената и задната част на шкафа, се опъваше и извиваше неистово, докато компютърът засмукваше огромно количество свръхзвуков лед и изстрелваше обратно топла вода. В подноса за готовата прографция се появи един нов лист.

В горната част на документа пишеше:

„РЪНСИБЪЛ. ВЕРСИЯ 1,0 —

КОМПИЛИРАНА СПЕЦИФИКАЦИЯ.“

Единственото друго нещо върху документа беше снимка на окончателния прографт, красиво изтипосан в псевдо-гравирания стил на сигнатурата на Хакуърт. Изглеждаше досущ като книга.

Докато слизаше по огромното извито стълбище в най-голямото и централно от преддверията на отдел „Поръчки“, Хакуърт обмисляше приближаващото си престъпление. Вече бе напълно невъзможно да се върне назад. Разтърси го мисълта, че той несъзнателно е взел решението преди много месеци, но не си бе дал сметка за това.

Въпреки че „Поръчки“ беше по-скоро проектантски, отколкото производствен отдел, той си имаше свои собствени синтетични компилатори, включително два доста големички — в рамките на около сто кубични метра. Хакуърт си бе заслужил един много по-скромен настолен модел — в рамките на една десета от кубичния метър. Използването на компилаторите трябваше да се отбелязва в дневника за работата на машината, поради което той най-напред въведе своите данни и тези на проекта. Едва след това машината прие крайчето на документа. Хакуърт нареди на синтетичния компилатор да започне работа незабавно, след което погледна през една прозрачна стена от монолитен диамант към евтактичната околна среда.

Вселената представляваше безразборна бъркотия, в която единствените интересни неща бяха организираните аномалии. Веднъж Хакуърт бе извел семейството си на разходка с лодка по езерото в парка. Краищата на жълтите весла образуваха силни водовъртежи и Фиона, която бе научила законите на физиката с много експерименти в разливането на напитките и къпането във ваната, потърси обяснение за дупките във водата. Наведе се над ръба на лодката, докато Гуендолин я държеше за подгъва на роклята, и започна да опипва водовъртежите с ръка в опитите си да ги разбере. Останалата част от езерото — просто вода без някаква особена форма на ред — не представляваше никакъв интерес.

Ние пренебрегваме чернотата на космоса и насочваме вниманието си към звездите, особено ако имат някаква привидна подреденост, например да образуват съзвездия. „Обичаен като въздуха“ нямаше кой знае какъв смисъл, но Хакуърт знаеше, че всяка глътка въздух, която Фиона поемаше, докато спеше в легълцето си нощем като едно сребристо сияние на лунната светлина, се използваше от телцето й, за да произвежда кожата, косата, костите. Въздухът се превръщаше във Фиона и заслужаваше — а не изискваше — да бъде обичан. Подреждането на материята беше единственото усилие на Живота, независимо дали ставаше въпрос за безразборна поредица от самовъзпроизвеждащи се молекули в праисторическия океан, английска парна фабрика, превръщаща нишките в платове, или спящата в леглото си Фиона, която превръщаше въздуха във Фиона.

Един лист хартия имаше дебелина сто хиляди нанометра; в това пространство можеха да се поберат една трета от милиона атоми. Хартията с изкуствен интелект се състоеше от мрежа безкрайно малки компютърчета, притиснати между медиатрони. Медиатронът беше нещо, което променяше цвета си от едно място на друго; два от тях заемаха около две трети от дебелината на листа хартия, като оставяха вътрешно пространство, в което се побираха структури с ширината на сто хиляди атома.

Светлината и въздухът можеха съвсем лесно да проникнат толкова навътре, поради което отделните произведения се съхраняваха във вътрешността на вакуоли — черупки от абсолютно чист въглерод, покрити с отразяващ алуминиев слой, за да не избухват вкупом, винаги когато върху страницата попадаше слънчева светлина. По този начин вътрешността на молекулите чист въглерод представляваше нещо като евтактична среда. Тъкмо в нея се подвизаваше лостовата логика, с помощта на която хартията започваше да притежава изкуствен интелект. Всеки от тези сферични компютри беше свързан с четирите си съседни — изток, запад, север, юг — посредством сноп от гъвкави лостове, които минаваха през еластична, изолирана тръба от чист въглерод. По този начин листът като цяло представляваше паралелов компютър, състоящ се от около един милиард отделни процесори. Отделните процесори не бяха задължително особено бързи или интелигентни и освен това така се влияеха от природните стихии, че обикновено работеше съвсем малка част от тях, но дори при тези ограничения хартията с изкуствен интелект освен всичко друго беше и много мощен компютър на графичен режим.

И въпреки това — размишляваше Хакуърт — нямаше нищо за Рънсибъл, чиито страници бяха по-плътни и по-гъсто изписани с изчислителна техника, като всеки лист се сгъваше четири пъти, за да оформи сигнатура от шестнайсет страници. Трийсет и две сигнатури бяха свързани помежду си чрез гръбнака, който освен че не позволяваше на книгата да се разпадне, функционираше и като огромна разпределителна система и база данни.

Беше направена така, че да е силна, но въпреки това тепърва трябваше да се роди в евтактична утроба — вакуумно отделение от монолитен диамант, в което бе разположен синтетичен компилатор. Диамантът беше обработен с нещо, което позволяваше само на червената светлина да преминава през него; типичната инженерна практика избягваше всякакви молекулни връзки, които бяха достатъчно слаби, че да могат да бъдат разрушени от тези мързеливи червени фотони, недобрали се до видимата част на спектъра. По този начин израстването на прототипа ти можеше да се види през прозореца — една добра окончателна предпазна мярка. Ако в кода ти имаше нещо нередно или пък проектът ти станеше твърде обемен и по този начин създадеше опасност от разбиване на стените на помещението, човек винаги можеше да спре изпълнението му посредством забележително изостаналата технология на прекъсването на Захранването.

Хакуърт не се притесняваше, но въпреки това наблюдаваше първите етапи от разгръщането на проекта, просто защото това винаги беше много интересно. В началото се виждаше само празното помещение — диамантено полукълбо, проблясващо с едва доловими червеникави отблясъци. В центъра на плочата върху пода се забелязваше оголеното напречно сечение на едно осемсантиметрово Захранване — водеща вакуумна тръба, заобиколена от цяла група по-малки тръби, всяка от които представляваше сноп от микроскопични конвейерни пояси, по които се придвижваха наномеханични тухлички — отделни атоми или цели групи от атоми, свързани помежду си в удобни модули.

Синтетичният компилатор беше машина, която се намираше в края на Захранването и по командите на определена програма измъкваше от конвейерите молекулите една по една, след което ги сглобяваше в по-сложни структури.

Хакуърт беше програмистът. Рънсибъл бе програмата. Състоеше се от определен брой подпрограми, всяка от които се бе намирала на отделен лист хартия допреди минута, когато невероятно мощният компютър в офиса на Хакуърт ги беше обединил в една-единствена завършена програма, написана на език, който синтетичният компилатор можеше да чете.

В крайната точка на Захранването се образува прозрачна мъглица — нещо като плесен върху презряла ягода. Мъглицата се сгъсти и взе да заема по-преднамерена форма — просто някои части заставаха по-горе от други. Започна да се разпространява по пода все по-надалеч от тръбата на Захранването, докато запълни нещо определено — сектор от окръжност с радиус от около десетина сантиметра. Хакуърт продължи да гледа, докато не се увери, че вече вижда как от този сектор тръгва да се оформя крайчецът на книгата.

В единия ъгъл на тази лаборатория имаше съвременна версия на копирна машина, която можеше да приема всякакъв вид записана информация и да я превъплъти в каквото си иска. Можеше дори да унищожава някаква информация, а след това да удостовери, че я е унищожила — нещо, което беше доста полезно в относително параноичната атмосфера на отдел „Поръчки“. Хакуърт й даде документа, който съдържаше кода на компилирания Рънсибъл, и го разруши. По всяка вероятност.

Когато всичко това беше свършено, Хакуърт спря вакуума и вдигна диамантения купол. Готовата книга стоеше изправена върху системата, която я бе избутала нагоре и която веднага се превърна в куп отпадъци при съприкосновението си с въздуха. Хакуърт взе книгата с дясната си ръка, а избутващата преса с лявата, след което изхвърли пресата в кошчето за отпадъци.

Заключи книгата в едно чекмедже на бюрото си, взе си цилиндъра, ръкавиците и бастунчето, качи се на бързоходката си и потегли към Високото шосе. На път за Шанхай.

Общо жизнено положение на Нел и Харв; Земята под аренда; Текила

Китай беше точно от другата страна на водата и човек можеше да го види, ако слезеше на самия бряг. Градът с небостъргачите се наричаше Пудонг, а отвъд него се намираше Шанхай. Понякога Харв ходеше там с приятелите си. Казваше, че е по-голям, отколкото може въобще да си представи човек, стар и мръсен, пълен със странни хора и гледки.

Те живееха в ЗПА, което според Харв беше съкращението на Земя под аренда, изписано с букви. Нел вече знаеше медиаглифите за думичката. Харв я бе научил освен това и на знака на Омая, което беше името на територията, където живееха те; знакът представляваше една принцеса, която разпръсква с пръчица златни прашинки върху няколко сиви къщи, които ставаха жълтеникави и ярки, когато прашинките ги покриеха. Нел си мислеше, че прашинките са червейчета, но Харв все я убеждаваше, че червейчетата са твърде мънички, за да могат да се видят, че пръчицата е магически жезъл, а прашинките са от вълшебен прашец. Така или иначе Харв я накара да запомни въпросния медиаглиф, за да може да се оправи до вкъщи, ако някога се загубеше.

— По-добре е обаче просто да ми се обадиш — каза й Харв веднъж, — и аз ще дойда да те намеря.

— Защо?

— Защото навън има лоши хора и не трябва да се разхождаш из ЗПА самичка, ама никога.

— Какви лоши хора?

Харв се почувства неловко, изпусна един милион въздишки, започна да се върти неспокойно.

— Сещаш ли се за онзи интерактив, в който бях преди два дни? Дето имаше пирати, които връзваха децата и щяха да ги карат да се хвърлят в морето?

— Да.

— В ЗПА също има пирати.

— Къде?

— Хич не си прави труда да ги търсиш. Няма да ги видиш така или иначе. Те въобще не приличат на пиратите с големите шапки, със сабите и тем подобни. Просто са си като обикновени хора. Иначе обаче са си пирати и любимото им нещо е да хващат деца и да ги връзват.

— И да ги карат да скачат в морето?

— Нещо подобно.

— Извикай полицията!

— Мисля, че полицията няма да помогне. Може би те самите са пирати.

Полицаите бяха китайци. Идваха по Високото шосе от Шанхай. Веднъж Нел ги видя отблизо, когато дойдоха в къщата им, за да арестуват приятеля на мама — Рог. Рог не си беше у дома, а само Нел и Харв, и Харв ги пусна да влязат и да седнат на дивана във всекидневната, след което им донесе чай. Харв им каза нещо на шанхайски, при което те се засмяха и му разрошиха косата. Той каза на Нел да си стои в нейната стая и да не излиза, но Нел естествено дойде и започна да гледа. Имаше трима полицаи — двама в униформа и един в костюм, седяха, пушеха цигари и гледаха медиатрона, докато се върна Рог. След това нещо се скараха с него и го изведоха навън, като не спираха да крещят през цялото време. След това Рог вече никога не се върна, а Текила започна да излиза с Марк.

За разлика от Рог, Марк имаше работа. Миеше прозорците на къщите на виките в анклава Нова Атлантида. Връщаше се у дома късно следобед, пребит от работа като куче и мръсен, и дълго, дълго се къпеше в банята им. Понякога караше Нел да ходи с него в банята, за да му търка гърба, защото не можел да стигне до едно местенце точно по средата на гърба си. Понякога поглеждаше косата на Нел и й казваше, че и тя трябва да се изкъпе, след което Нел си сваляше дрешките, влизаше под душа при него и той й помагаше да се изкъпе.

Един ден тя попита Харв дали Марк го къпе понякога. Харв се разстрои много и й зададе един куп въпроси. По-късно той каза на Текила, но тя се скара с него и го изпрати в стаята му, а едната страна на лицето му беше зачервена и подпухнала. След това Текила поговори с Марк. Спорът се разрази във всекидневната. Сгушени в леглото на Харв, децата слушаха ударите и крясъците през стената.

През онази нощ двамата се направиха на заспали, но Нел чу как Харв става и се измъква от къщата. През останалата част от нощта той не се появи. На сутринта Марк стана и отиде на работа. След него стана и Текила, сложи си много обилен грим на лицето и също отиде на работа.

Нел стоя самичка през целия ден и непрестанно се чудеше дали Марк ще я накара и тази вечер да се изкъпят заедно. От начина, по който беше реагирал Харв, тя беше разбрала, че душовете с Марк са нещо много лошо. В известен смисъл й бе добре да го знае, тъй като това обясняваше защо тя самата не се чувстваше комфортно. Но не знаеше как да попречи на Марк да я накара да се къпе тази вечер. Разказа всичко на Динозавър, Патето, Питър и Пурпур.

Тези четири същества бяха единствените животни, оцелели при едно жестоко клане, извършено предишната година от Мак — един от приятелите на мама, който в пристъп на ярост беше събрал всичките кукли и плюшени животинки от стаята на Нел и ги бе хвърлил в кофата.

Когато Харв я отвори след няколко часа, откри, че всички играчки са изчезнали, с изключение на тези четири. Беше й обяснил, че кофата за разграждане работи само с неща, които по принцип идват от СК, и че всичко, което е с „ръчна изработка“ (терминът беше много труден за обяснение), се отхвърля. Динозавър, Патето, Питър и Пурпур бяха все стари и оръфани неща, които бяха направени „на ръка“.

Когато Нел им разказа историята си, Динозавър й заяви смело, че трябва да се пребори с Марк. На Патето му хрумнаха разни неща, но бяха все глупави работи, защото Патето си беше едно малко дете. Според Питър тя трябваше да избяга. Пурпур пък настояваше да използва вълшебство и да поръси Марк с магически прашец; част от прашеца щял да бъде като червейчетата, които (според Харв) виките използвали, за да се предпазват от лоши хора.

В кухнята имаше малко храна, която Текила бе донесла предишната вечер, включително и няколко китайски пръчици с вградени в горната им част медиатрони, за да може, докато се храниш, по пръчиците да пробягват медиаглифи. Нел знаеше, че вътре трябва да има някакви червейчета, които карат медиаглифите да мърдат и заради това взе една от китайските пръчици, за да я използва като вълшебна.

Имаше си и един сребрист балон, който Харв й бе направил в СК. Беше му излязъл всичкият въздух. Помисли си, че от него ще стане отличен щит — като онзи, който веднъж бе видяла на ръката на храбрия рицар в един от интерактивите на Харв. Тя седна в ъгълчето на стаята, върху леглото си. Динозавър и Пурпур бяха пред нея, а Патето и Питър — зад гърба й. Зачака, стиснала магическата си пръчица и щита си.

Марк обаче не се прибра. Текила се върна след работа и започна да се чуди къде се е дянал, но май нямаше нищо против да го няма. Най-накрая много късно през нощта, когато Нел вече си беше легнала, се върна и Харв и скри нещо под дюшека си. Нел погледна там на другия ден: бяха две тежки пръчки, всяка дълга около трийсет сантиметра, а по средата ги свързваше къса верига. Цялото нещо беше покрито с червеникаво-кафяво вещество, което бе станало лепкаво и хванало коричка.

Когато Нел видя Харв, той й каза, че Марк няма да се върне никога повече, че бил един от пиратите, за които я беше предупредил, и че ако който и да било някога се опита да й направи нещо подобно, тя трябва да бяга, да крещи и веднага да каже на Харв и приятелите си за него. Нел беше стъписана; едва сега бе разбрала колко коварни могат да бъдат пиратите.

Хакуърт пресича Високото шосе, за да влезе в Шанхай; размишления

Високото шосе, което свързваше Ню Шузан с Икономическата зона Пудонг, беше жизненоважно за съществуването на Атлантида/Шанхай, защото всъщност бе огромно Захранване върху гигантски странични подпори в двата си края. От гледна точка на потока на пари и средства, физическата територия на самия Ню Шузан — бял дроб на един корал с изкуствен интелект, който дишаше в океана — не беше нито повече, нито по-малко от първоизточник на потребителската икономика на Китай, нейната единствена функция да бълва мегатоновете от нанопродукция в постоянно разрастващата се мрежа на Захранването на Средното кралство, която всеки месец стигаше до милиони нови селяни.

През по-голямата част от дължината си Високото шосе следваше нивото на прилива, но по средата се издигаше на едно място, за да могат да минават отдолу корабите; не че някой още се нуждаеше от кораби, но неколцина непокорни моряци и няколко инициативни екскурзоводи продължаваха да порят из делтата на Янгцзе с плоскодънните си китайски лодки, които изглеждаха мило под провисналия свод на голямото Захранване, защото дърпаха струните на идеята за срещата между старото и новото, за да привличат последователи на схващанията на „Нешънъл Джиографик“. Когато Хакуърт стигна до най-високата точка, вече се виждаха множество подобни Високи шосета вдясно и вляво, които свързваха крайните квартали на Шанхай с други изкуствени острови — един пояс от административни сгради, който опасваше крайбрежната ивица, над него къщи — колкото по-високи, толкова по-добре, следваше ги пояс от игрища за голф, като цялата горна трета беше запазена за градини, бамбукови насаждания, както и други форми на микрокомандвана природа. Отсреща се простираше Индустан. Геоструктурата на техния остров дължеше много по-малко на периода на Могул, отколкото на съветския, без да са направени каквито и да било усилия да се прикрие индустриалното му сърце с фрактални изобретения. Беше се разположил в далечината на около десет километра от Ню Шузан, като с това правеше саботаж на много луксозни гледки и беше предмет на множество подигравателни мръсни вицове. Хакуърт никога не взимаше участие в подобни разговори, защото беше по-добре информиран от останалите и знаеше, че индустанците имат много по-добри шансове да се преборят и с Викторианците, и с нипонците в конкуренцията за Китай. Бяха не по-малко хитри, бяха повече на брой и разбираха от селски работи.

От най-високата точка на арката Хакуърт виждаше равната територия на външната част на Пудонг, а също така и градската зона с небостъргачите. Както винаги беше поразен от самата тромавост на старите градове, жертваните с течение на векове площи в опитите да се реши проблемът за преместването на разни неща от едно място на друго. Магистрали, мостове, железопътни линии, заедно с техните опушени, проблясващи на места станции, електрически кабели, тръбопроводи, пристанищни съоръжения, които варираха от сампани и плоско-дънни китайски лодки през товаро-разтоварни групи до контейнери и летища. Хакуърт много бе харесал Сан Франциско и в никакъв случай не остана безучастен към очарованието му, но Атлантида/Шанхай беше провокирал в него чувството, че всички стари градове по света са обречени, освен ако не бъдат превърнати в увеселителни паркове, и че бъдещето принадлежи на новите градове, построени върху здравата основа на един-единствен атом, а проводите на Захранването им са толкова част от тях, колкото са капилярите от плътта. Старите квартали на Шанхай, в които нямаше Захранване или пък проводите на Захранването висяха по някакви бамбукови подпори, изглеждаха непоносимо инертни, също като някой наркоман на опиум, който се клатушка по хаотична централна улица, издухва струйки сладникав дим през зъбите си и зяпа някакъв древен сън, който всички фучащи пешеходци са натикали в най-недостъпните части на мозъка си. Точно в този момент Хакуърт се бе насочил към един от тези квартали с възможно най-бързата си походка.

Ако някой се опиташе да фалшифицира нещо директно от Захранването, това щеше да бъде забелязано рано или късно, защото всички синтетични компилатори даваха обратна информация на Източника. Трябваше да си имаш свой съвсем собствен, частен Източник, който не е свързан в мрежата на Захранването, а това се постигаше много трудно. Един добре мотивиран фалшификатор обаче можеше с голяма изобретателност и търпение да си направи Източник, способен да предлага асортимент от съвсем елементарни градивни блокчета в обхвата между десет и сто далтона. В Шанхай имаше много такива хора, като някои бяха по-търпеливи и изобретателни от други.

Хакуърт в бърлогата на д-р Х.

Острието на скалпела беше точно един атом широко; отлепи кожата от дланта на Хакуърт също като носещо се през дим крило на самолет. Той отряза едно парченце колкото главичката на пирон и го предложи на д-р Х., който пък го грабна с китайски пръчици от слонова кост, потопи го в една изящна паничка от емайл с фигурки от тънки металически нишки, пълна с химически сикатив и го постави върху едно стъкълце от монолитен диамант.

Истинското име на д-р Х. беше поредица от шъшкащи звуци, нечленоразделни метални шумове, извънземни квази-германски гласни и наполовина глътнати „р“-та, което западняците задължително осакатяваха. Вероятно поради политически причини той предпочиташе да не приема някое западно име, както правеха много азиатци, а вместо това предлагаше с леко покровителствен тон на всички да се задоволят с това да го наричат д-р Х. — тази буква беше първата в пинийското изписване на името му.

Д-р Х. постави диамантеното стъкълце в един цилиндър от неръждаема стомана. От едната му страна имаше уплътнен с тефлон фланец, наръбен с дупки от болтове. Д-р Х. го подаде на единия от асистентите си, който го отнесе с две ръце, сякаш беше златно яйце върху копринена възглавничка, и го прикачи с помощта на друг фланец към една мрежа от масивни проводи от неръждаема стомана, която заемаше по-голямата част от две маси. Асистентът на асистента пък се захвана да поставя всички лъскави болтчета и да ги завинтва. След това асистентът щракна едно копче и някаква остаряла вакуумна помпа заработи, поради което всякакви разговори станаха невъзможни в рамките на минута-две. През това време Хакуърт огледа лабораторията на д-р Х. като се опитваше да определи века, а в някои случаи и династията, на всяко от нещата в нея. На една висока лавица се намираше цяла поредица от зидарски бурканчета, запълнени с нещо, което приличаше на плуващи в урина вътрешности. Хакуърт предположи, че това са жлъчните мехури на отдавна изчезнали видове, които без съмнение ставаха все по-ценни е минаването на времето, много по-скъпи, отколкото който и да било взаимоспомагателен фонд. Един заключен шкаф за оръжия и примитивна портативна система за предпечатна подготовка на „Макинтош“, която бе позеленяла от времето, издаваха предишните забежки на собственика към официално неприемливи модели на поведение. В едната стена беше избит прозорец, през който се виждаше вентилационна шахта с размерите на гроб, от дъното на която бе изникнал обгорял клен. Като се изключи всичко това, стаята иначе беше претъпкана с толкова много малки, разнообразни, кафеникави, набръчкани и органични на вид предмети, че погледът на Хакуърт загуби способността си да различава поредното от следващото. Имаше тук-там и по някой увиснал калиграфски екземпляр — по всяка вероятност късчета с поезия. Хакуърт си бе направил труда да научи няколко китайски знака и да поопознае някои основни елементи на интелектуалната им система, но по принцип той обичаше да излага превъзходството си пред погледа си, за да може да го държи под око — например в хубав стъклен витраж, а не вплетено в тъканта на живота като златни нишки в брокат.

Всеки в стаята разбра по звука, когато механичната помпа приключи своя дял от работата. Налягането на парата на собственото й масло беше достигнато. Асистентът натисна една клапа, която я изолира от останалата част от системата, след което превключи на напълно безшумните нанопомпи. Те представляваха турбини, също като тези в реактивните двигатели, но изключително малки и много на брой. Като хвърли един критичен поглед към вакуумните проводи на д-р Х., Хакуърт видя, че и те си имат чистач — цилиндър с размерите горе-долу колкото на детска главичка, който във вътрешността си представляваше абсурдна, силно набръчкана повърхност, подплатена с наноустройства, които бяха добри в залавянето на свободни молекули. Между нанопомпите и чистача вакуумът бързо спадаше до нивото, което можеш да видиш някъде по средата между Млечния път и Андромеда. След това самият д-р Х. се измъкна едва-едва от креслото си и започна да се щура из стаята, включвайки една по една съставките цяла армия от контрабандна техника.

Това оборудване произхождаше от най-различни технологични епохи и беше вкарано незаконно в тази — Външното кралство — от най-различни източници, но всички устройства служеха на една и съща цел: проникваха в микросвета посредством дифракция на рентгенови лъчи, електронна микроскопия и директно наноскалиращо сондиране, след което синтезираха цялата получена информация в един-единствен триизмерен образ.

Ако Хакуърт правеше това на собственото си работно място, досега щеше да е свършил, но системата на д-р Х. беше нещо като полската демокрация — изискваше пълен консенсус между всички отделни участници и изваждаше на преден план само по една подсистема наведнъж. Д-р Х. и асистентите му се събираха около някоя подсистема, която според тях се намираше най-далеч от провода, и започваха да си крещят един на друг на нещо като смесица от шанхайски, мандарински и технически английски за известно време. Препоръчваните терапии включваха, но не бяха ограничени до: изключване на уредите, за да бъдат включени отново веднага; повдигането им с няколко сантиметра и незабавното им спускане обратно; изключване на второстепенни уреди както в тази, така и в другите зали; отварянето на капаци и бърникане в електрически табла; изваждането на малки обитатели от рода на всякакви насекоми, заедно с гнездата им с яйца посредством непроводими китайски клечки; бърникане из разни кабели; горене на ароматни клечици; поставяне на сгънати парченца хартия под краката на масите; пиене на чай и цупене; призоваване на невидими сили; изпращането на куриери до съседните стаи, сгради или в околностите с изящно изписани бележки и чакане да се завърнат с резервни части в прашни, пожълтели картонени кутии; както и цял куп по сходен начин досадни техники в областта на софтуера. Голяма част от това представление изглежда беше за да се върши работа, но останалата бе за личната консумация на Хакуърт, защото по всяка вероятност полагаше основите за процеса на ново договаряне на сделката.

В крайна сметка пред очите им се появи отделената от Джон Пърсивал Хакуърт част на еднометров лист медиатронна хартия, намиращ се в ръцете на един от асистентите, който го разстла с много церемониален жест върху ниска, черна, лакирана маса. Започнаха да търсят нещо, което да не е наред според изискванията на нанотехнологията, поради което увеличението не беше много голямо — въпреки това повърхността на кожата на Хакуърт изглеждаше като отрупана със смачкани вестници маса. Дори да споделяше прекалената придирчивост на Хакуърт, д-р Х. не го показваше. Той просто си седеше със скръстени на скута върху бродираната копринена роба ръце, но Хакуърт се наведе леко напред и видя как пожълтелите, двусантиметрови нокти стоят над черния швейцарски кръст на една стара платка за играта „Нинтендо“. Пръстите се задвижиха и образът на медиатрона се увеличи и мина на по-преден план. В горната част на полезрението им се появи нещо гладко и неорганично: нещо като устройство с дистанционно управление. Под инструкциите на д-р Х. то започна да се отграничава от купчинката отрязана кожа.

Намериха разбира се много червейчета, както естествени, така и изкуствени. Естествените приличаха на малки рачета, които бяха обитавали външните слоеве на други създания в продължение на стотици милиони години. Всичките изкуствени се бяха развили през последните няколко десетилетия. Повечето от тях се състояха от сферична или елипсовидна коруба с най-различни добавки към нея. Корубата беше вакуола със съвсем мъничка част от евтактична среда, която да загърне машинно-честотните карантии на червейчето. Диамантената структура на корубата се предпазваше от светлината посредством тънък слой алуминий, заради който червейчетата приличаха на микроскопични въздушни корабчета — извън тях имаше само въздух, а във вътрешността им — вакуум.

Към самите коруби бяха прикачени най-различни приспособления: манипулатори, сензори, навигационни системи и антени. Антенките въобще не приличаха на мустачките на насекомите — повечето от тях представляваха плоски елементи, обсипани с нещо, наподобяващо късо подстриган мъх — честотни излъчвателни системи, които обхождаха въздуха с лъчи от видима светлина. Върху повечето червейчета освен това си личеше ясно името на производителя, както и номерът на частта: това беше изискване на Протокола. Няколко от тях обаче нямаха никакви надписи по себе си. Те бяха незаконни и бяха изобретени или от хора като д-р Х., или от нелегални филозони, които намираха вратички в Протокола, или от тайните лаборатории, за които повечето хора смятаха, че ги държат зайбатсите.

В рамките на едно половинчасово тършуване из кожата на Хакуърт в претърсване на зона, която беше може би един милиметър на ширина и дължина, те откриха няколко десетки изкуствени червейчета, — което в днешно време не беше никак необичайно. Почти всичките бяха потрошени. Червейчетата обикновено не просъществуваха дълго, защото бяха малки и с много сложно устройство, поради което не оставаше почти никакво място за излишни системи. Веднага щом космически лъч застигнеше някое от тях, то умираше. Имаха освен това съвсем малко място за енергийни запаси, поради което голяма част от тях изпадаха в липса на сок след определено време. Производителите им компенсираха този факт, като ги създаваха с милиони.

Почти всички червейчета бяха свързани по някакъв начин с викторианската имунна система, а повечето от тях пък бяха имунни частици, чието предназначение бе да се носят из мръсните крайбрежни води на Ню Шузан като използваха лидар, за да се залепят за всички други червейчета, които можеха да не се подчинят на Протокола. Когато намереха такова, те просто го унищожаваха, като се залепяха за него и повече не го пускаха. Викторианската система използваше дарвинови техники за създаване на убийци, които се адаптираха към жертвите си — елегантно и ефикасно в известен смисъл, — но водеше до създаването убийци, твърде странни, за да са измислени от човешки ум, също както хората бяха създали един свят, който никога не можеше да бъде сътворен от някоя къртица. Д-р Х. положи специални усилия да съсредоточи картината върху един особено чудат убиец, който бе стиснал в смъртоносна хватка червейче без етикет. Това не означаваше задължително, че плътта на Хакуърт е била нападната, а по-скоро мъртвите червейчета бяха станали част от праха по някоя маса някъде и се бяха полепили по кожата му, когато той е сложил ръка на масата.

За да покаже вида червейчета, които търсеше в този момент, Хакуърт бе донесъл един репей, измъкнат от косата на Фиона, след като бяха ходили на разходка в парка. Беше го показал на д-р Х., който веднага бе схванал за какво става въпрос, и в крайна сметка го намери. Изглеждаше напълно различно от всички останали червейчета, защото като при всеки репей, единствената му работа беше да се залепя за всичко, което се докоснеше до него. Произведен бе няколко часа преди това от синтетичния компилатор в отдел „Поръчки“. Хакуърт беше инструктирал машината да постави няколко милиона от тях върху външната повърхност на „Илюстрирания буквар“. Голяма част от репеите се бяха полепили по плътта на Хакуърт, когато той бе докоснал книгата за първи път.

Повечето бяха останали по книгата в офиса, но Хакуърт беше предвидил всичко това. Сега той обясни съвсем подробно как стоят нещата, за да започнат д-р Х. и асистентите му да проявяват каквато и да било инициатива:

— Репеят си има вътрешен брояч — каза той, — който ще го накара да се разпадне дванайсет часа след като е бил създаден. Разполагаме с шест часа за извличане на информацията. Тя естествено е закодирана.

Д-р Х. се усмихна за първи път през този ден.



Д-р Х. беше идеалният човек за тази работа, дори само заради лошата си слава. Той беше анти-инженер. Събираше изкуствени червейчета също както някой чалнат викторианец събираше ципокрили. После ги разглобяваше атомче по атомче, за да разбере как работят, и когато откриеше някое хитро нововъведение, го вкарваше в базата си данни.

Хакуърт беше „автор“ на измислици, д-р Х. — „усъвършенстващ се“. Разликата бе поне толкова стара, колкото дигиталния компютър. „Авторите“ на измислици създаваха нови технологии, след което се впускаха в някой нов проект, като бяха изследвали само най-повърхностните възможности на току-що измисленото. Усъвършенстващите се получаваха много по-малко уважение, защото на пръв поглед си мируваха в технологично отношение, занимаваха се с някакви системи, които вече не бяха никак нови, експлоатираха ги до дупка и ги караха да правят неща, за които „авторите“ никога не се бяха и сещали.

Д-р Х. подбра чифт подвижни рамена на манипулатор от необичайно големия си арсенал. Някои от нещата бяха копирани от модели на Нова Атлантида, Нипон или Индустан и изглеждаха познати на Хакуърт; други обаче бяха странни естественоизпитателски устройства, които сякаш бяха свалени от имунни частици от Нова Атлантида — по-скоро развили се, отколкото конструирани структури. Докторът използва две от тези лостчета, за да хване репея. Той представляваше покрита с алуминий мегамолекула чист въглерод в нещо като украшение под формата на слънце с назъбени шипчета, някои от които бяха декорирани с фрагменти от опърлена като шишкебап кожа.

Под наставленията на Хакуърт азиатецът завъртя репея, докато пред очите им не се появи една малка област без шипчета. В повърхността на топката имаше малка, кръгла вдлъбнатина, маркирана с равномерно разпределени дупки и пъпки. Приличаше на багажен люк в страничната част на въздушен кораб. Около обиколката на това петно бяха изписани символите на производителя: IOANNI HACVIRTUS FECIT.

На д-р Х. не му бяха необходими никакви обяснения. Беше си просто един стандартен люк. Той вероятно си имаше половин дузина лостчета, които щяха да му паснат. Подбра един и постави връхчето му на предназначеното място, след което издаде някаква команда на шанхайски.

После свали разните устройства от главата си и започна да гледа как асистентът му налива още една чаша чай.

— Колко време? — попита.

— Около един терабит — отвърна Хакуърт. Това беше мярка за съхраняващ капацитет, а не за време, но той знаеше, че д-р Х. е човек, който може и сам да се сети за това.

Топката съдържаше машинно-честотна лентова система с осем успоредно навити ленти, като всяка от тях си имаше собствено устройство за четене и писане. Самите ленти представляваха полимерни вериги с различни второстепенни групи за логическите и нулевите. Беше си един стандартен компонент и д-р Х. вече знаеше, че когато му се наредеше да се разтовари, той щеше да започне да бълва около един милиард бита в секунда. Хакуърт току-що бе казал на доктора, че цялата съхранена информация на лентите е един трилион бита, така че трябваше да почакат около хиляда секунди. Д-р Х. се възползва от това време, за да излезе от стаята, подкрепян от асистентите си, и да се погрижи за някои от другите паралелни начинания на предприятието му, което чисто неформално беше известно под името „Цирк на бълхите“.

Хакуърт напуска лабораторията на д-р Х.; следващи размишления; стихотворение от Финкъл-Макгроу; среща с главорези

Асистентът на д-р Х. отвори вратата на лабораторията и кимна снизходително. Хакуърт метна цилиндъра на главата си и излезе от Цирка на бълхите, като премигна от пълния с изпарения въздух на Китай: задимен като от разпадането на сто милиона купички с варено суши, смесени със сладникавата миризма на почва, свинска мазнина и острия серист мирис на скубани пилета и сварен чесън. Започна да опипва калдъръма с върха на бастунчето си, докато очите му не попривикнаха. Джобът му бе олекнал с няколко хиляди упета. Доста значителна инвестиция, но най-добрата, която един баща можеше да направи.

Кварталът на д-р Х. беше в сърцето на Шанхай от времето на династията Минг — един развъдник на малки тухлени постройки, покрити със сивкава гипсова мазилка, с керемидени покриви и много често оградени с гипсови зидове. От прозорците на вторите етажи стърчаха метални прътове, на които се сушаха дрехите, поради което на фона на тесните улички постройките сякаш се фехтуваха помежду си. Този квартал се намираше в близост до основата на древната градска стена, построена за да не влизат алчните нипонски наемни войници. Сега беше вече разрушена и превърната в околовръстно шосе. Беше част от Външното кралство, което означаваше, че влизането на чуждестранни чешити е разрешено, но само ако са придружавани от китайци. По-нататък, много навътре в стария квартал, по всяка вероятност имаше останки от същинското Средно кралство — Небесното кралство или Н.К., както обичаха да го наричат, — където не беше разрешен достъпът на никакви чужденци.

Един асистент отведе Хакуърт чак до границата, където той прекрачи в територията на Китайската крайбрежна република — една напълно различна страна, която освен всичко друго, побираше и буквално целия Шанхай. Сякаш за да наблегнат точно на това, по ъглите на улиците се мотаеха младежи в западни дрехи, слушаха силна музика, подсвиркваха на жените или, казано накратко, пренебрегваха синовните си задължения.

Той можеше да си вземе и авторикша, която бе единственото превозно средство — освен колелото и скейтборда, — достатъчно тясно, че да се споразумее със старите улички. Човек обаче никога не знаеше на какъв вид наблюдение може да се натъкне в шанхайското такси. Един господин от Нова Атлантида, който напуска Цирка на бълхите късно през нощта, най-вероятно щеше да възбуди въображението на жандармите, които до такава степен бяха потиснали криминалните изяви, че сега не можеха да си намерят място и постоянно търсеха начини да си прекарат времето по-интересно. Мъдреците, пророците и физиците-теоретици можеха само да правят хипотези за евентуалната зависимост — ако такава въобще имаше — между невероятното разнообразие от дейности на полицейското управление на Шанхай и действителното прилагане на закона.

Колкото и плачевно да беше положението, Хакуърт въздъхна с облекчение, когато различи разклонените задни улички на френските заселници. Няколко фигури се движеха дебнешком из едно кръстовище няколко пресечки по-долу. От облеклата им от нанобар, направени от отделни парчета, се изливаше кървавата светлина от медиатрона — нещо, което можеха да носят само улични престъпници. Хакуърт се опита да се успокои, като разсъждаваше, че това може да е някоя банда от Земите под аренда, която тъкмо е пристигнала по Високото шосе. По всяка вероятност нямаше да си позволят наглостта да нападнат един почтен господин на улицата, не и в Шанхай. За всеки случай обаче Хакуърт заобиколи въпросното кръстовище. Понеже никога през живота си не бе правил нищо незаконно, той изведнъж си даде сметка с голяма изненада, че една безпощадна полиция беше доста важен източник на по-изобретателни престъпници, като него самия например.

През последния следобед Хакуърт беше обливан от чувство за срам стотици пъти, но винаги го отпъждаше с разни разумни обяснения: Че какво му е толкова лошото на това, което правеше? Та той нямаше да продаде някоя от новите технологии, за които лорд Финкъл-Макгроу беше платил на отдел „Поръчки“ да му измислят. Нямаше пряко да извлича печалба от цялата работа. Просто се опитваше да осигури за наследниците си по-добро място под слънцето, което си бе задължение на всеки един баща.

Старият Шанхай беше много близо до Хуанг Пу; навремето мандарините бяха седели в летните си градини и се бяха наслаждавали на гледката. След няколко минути Хакуърт вече бе минал по един мост, за да влезе в Пудонг и се провираше през тесните проходи между осветените небостъргачи по посока на крайбрежието, което беше на няколко километра на изток.

Хакуърт бе направо катапултиран от чиновническия отдел в редиците на елита от „Поръчки“ заради изобретяването на медиатронните китайски пръчици. По онова време работеше в Сан Франциско. Компанията се бе замислила здраво за китайски неща в опитите си да вземе преднина пред нипонците, които вече бяха измислили начин да произвеждат доста поносим ориз (и то пет различни вида!) директно от Захранването, като по този начин минаваха метър покрай всичкия неолющен и прояден от плъхове ориз, което даваше възможност на два милиарда селяни да закачат на пирона конусовидните си шапки и да се захванат със сериозно прекарване на свободното си време — и хич не си мислете, че нипонците вече не бяха намислили поне няколко варианта за това с какво точно да го запълнят. Докато зубрел за нипонската ограничаваща преднина в нанотехнологичното производство на ориз, някакъв гений в главната квартира решил, че единственият начин да ги изпреварят с цяло рамо бил да се започне масово производство на цели менюта — от тестени панделки от оризово брашно та чак до интеинтерактивни сладки с късметчета. Хакуърт получи тривиалната на пръв поглед задача да програмира синтетичния компилатор, който да пресова китайските пръчици.

Трябва да се знае, че производството на подобно нещо от пластмаса беше идиотски лесно — полимерите и нанотехнологията си пасваха толкова, колкото пастата за зъби и тубичките. Хакуърт обаче, който си беше изял порцията китайска храна за цял живот по време на студентските си години, никога не бе харесвал особено пластмасовите пръчици, които бяха прекалено хлъзгави и коварни в тромавите ръце на един гуейло. Бамбукът беше далеч по-подходящ — и далеч по-лесен за програмиране, ако човек имаше поне една капка въображение. Щом като стигна до този поврат в мисленето си, той вече бе съвсем близо до момента, в който предложи идеята да се продава рекламно място върху проклетите неща, защото горната част на пръчиците и китайското колонно писмо си пасваха идеално. Не след дълго Хакуърт представи идеята пред началниците си: крайно удобни за използване бамбукоподобни пръчици с шарени рекламни съобщения, които непрестанно се движат нагоре-надолу по местата за хващане и то в реално време, също като заглавията на новините в „Таймс“. Заради това Хакуърт бе направо изритан нагоре до „Поръчки“ и през целия Тих океан до Атлантида/Шанхай.

Вече виждаше тези пръчици навсякъде. За лордовете на имуществото идеята се оказа източник на милиарди; за Хакуърт — увеличаване на заплатата с едноседмична надница. Ето това беше разликата между класите, точно това.

В сравнение с повечето други хора той въобще не беше толкова зле, но все пак това го тормозеше. Заради Фиона искаше повече. Искаше Фиона да порасне с някакво собствено имущество. И то не просто няколко пенита, инвестирани в стоки за широко потребление, а сериозна позиция в някоя голяма компания.

Единственият начин беше да си основеш своя собствена компания, която да заработи успешно. Хакуърт бе мислил за това от време на време, но не го бе направил. Не беше сигурен защо; та нали имаше един милион страхотни идеи. След това забеляза, че отдел „Поръчки“ е пълен с хора, които преливаха от идеи, но така и никога не основаваха свои собствени компании. Беше се срещнал с няколко от големите лордове, беше прекарал значително време с лорд Финкъл-Макгроу при разработването на Рънсибъл и се бе уверил, че всъщност те изобщо не бяха по-умни от него самия. Разликата беше в излъчването на личността, а не в природната интелигентност.

За Хакуърт вече бе твърде късно да променя характера си, но не и за Фиона.

Преди Финкъл-Макгроу да дойде при него с идеята за Рънсибъл, Хакуърт бе прекарал десетки часове в обмислянето на подобна идея, главно докато носеше Фиона на раменете си при разходките им в парка. Знаеше, че по всяка вероятност дъщеря му го усеща много далечен, макар че я обичаше толкова много — но само защото докато беше с нея, той не спираше да мисли за бъдещето й. Как можеше да възпита в нея емоционалната нагласа на благородниците — куража да поема рискове в живота си, да си основе компания, а защо не и няколко, след като са се провалили първите й опити? Беше чел биографиите на няколко от забогателите си връстници и бе открил няколко общи характеристики помежду им.

Точно когато щеше да се откаже и да припише всичко на случайните възможности, лорд Финкъл-Макгроу го покани в клуба си и съвсем изневиделица започна да му говори по същия проблем.

Финкъл-Макгроу не можеше да накара родителите на внучката си Елизабет да не я записват в същите училища, към които той самият бе загубил всякакво уважение; той нямаше никакво право да се намесва. Задълженията му на дядо бяха да опрощава и да прави подаръци. Но защо да не й подари нещо, което да запълни липсата във всички тези училища?

Звучи доста находчиво, беше казал Хакуърт, изненадан от открито изразената палавост на Финкъл-Макгроу. Но кое е това нещо, което може да запълни липсите?

Не знам точно, бе отвърнал Финкъл-Макгроу, но като за начало много ми се ще да се прибера вкъщи и да помисля върху смисъла на думичката покварен.

На Хакуърт не му беше необходимо да мисли кой знае колко дълго, може би защото той самият се занимаваше с тези разсъждения от толкова отдавна. Семенцето на новата идея беше пуснало филизи в ума му преди няколко месеца, но още не бе вързало по същата причина, поради която идеите му за основаване на компания никога не се и осъществиха: Някъде нещо му липсваше и както си даваше сега сметка, липсващото звено беше покварата. Лорд Алегзандър Чънг-Сик Финкъл-Макгроу, самото въплъщение на викторианското целомъдрие, бе един покварен елемент. Той беше нещастен, защото децата му не бяха такива и се ужасяваше от мисълта, че Елизабет ще бъде възпитана в същата блудкава традиция, в която бяха израснали родителите й. Затова сега се опитваше да поквари собствената си внучка.

Няколко дни по-късно златният писец на ланеца на часовника на Хакуърт позвъни. Хакуърт извади празен лист хартия и даде съобщение за получаване на пощата си. На страницата се появи следното:

Гарванът

Коледна приказка, разказана от един ученик на малките му братчета и сестричета
от Самюъл Тейлър Коулридж (1798)

Под едно голямо дъбово дърво

компания имаше от много свини,

които грухтяха и мляскаха жълъди:

защото бяха зрели и пълнеха тумбака.

А после се махнаха, тъй като вятър зафуча:

едно жълъдче оставиха, но нищо повече,

колкото и да ти се ще.

А после гарван един долетя, който хич не

обичаше такива прищевки:

казваха, че бил от кастата на

магьосницата Меланхолия!

По-черен и от въглен беше,

под дъжда все ниско летеше,

а перата му сухи оставаха.

Той жълъдчето взе и го зарови

до реката, дълбока и широка.

И къде отиде после?

Надлъж и нашир,

над хълмове и долини, навсякъде ходи.

Много есени, много пролети

летя той с искащи криле:

много лета, много зими —

и половината от приключенията му не знам.

Накрая се завърна с мила дружка,

а жълъдчето дъб висок бе станало.

На най-висок от клоните гнездо си спретнаха

и малки си излюпиха, и щастливо заживяха.

Но скоро навести ги дървар в кожа облечен,

ала веждите му — като навеси те бяха.

Секира в ръка държеше и си мълчеше,

а с много хм! и силен удар

накрая гарван свлече бедния

от собствения му дъб.

И малките умряха,

защото да си тръгнат не можаха.

А майка им — от мъка.

От ствола клоните дърварят отдели;

понесоха се по течението на реката.

Дебели талпи сътвориха те, и кората отстраниха,

и с това дърво и други кораб построиха.

По вода заплува той; но тъкмо до земя се приближи

и буря такава се появи,

че кораб никой оцелял не би.

В скала се той разби, и на вълните жертва стана;

гарванът безспир летеше и

милно грачеше над сечището.

И на загиващите души стона последен той чу —

Виж! Виж! Над мачтата влудената вода лети!

Щастлив гарванът беше и веднага закръжи,

и смъртта засече, докато към дома летеше,

и за угощението той неведнъж й благодари:

че всичко отнели му бяха, но

ОТМЪЩЕНИЕТО СЛАДКО БЕШЕ!


Господин Хакуърт, надявам се, че цитираното стихотворение много добре илюстрира идеите, за които едва намекнах по време на срещата ни последния вторник, и че може да допринесе за вашите пароемиоложки изследвания.

Коулридж го е написал като реакция срещу тона на тогавашната литература за деца, която е била доста дидактична, до голяма степен като нещата, които наливат в главите на децата ни в „най-добрите“ училища. Както виждате, неговата представа за детско стихотворение е освежаващо нихилистична. Може би нещо такова ще ни помогне да им внушим желаните качества.

Очаквам с нетърпение следващите ни разговори на тази тема.

Финкъл-Макгроу

Това беше едва началото на едно развитие, което бе продължило две години и стигна до кулминацията си днес. Коледа беше само след един месец. Четиригодишната Елизабет Финкъл-Макгроу щеше да получи от дядо си „Илюстрирания буквар на младата дама“.

Фиона Хакуърт също щеше да получи копие от „Илюстрирания буквар“, защото това беше престъпление, извършено от Джон Пърсивал Хакуърт: той бе програмирал синтетичния компилатор да постави репеите върху външната страна на книгата на Елизабет. Той бе платил на д-р Х. да извлече един терабит информация от един от репеите. Тези данни всъщност бяха закодирано копие на програмата на синтетичния компилатор, която бе произвела „Илюстрирания буквар на младата дама“. Той беше платил на д-р Х. за използването на един от синтетичните му компилатори, който бе свързан с личните Източници на д-р Х., които не бяха свързани с никакво Захранване. Той беше направил второ, тайно копие на „Буквара“.

Репеите вече се бяха самоунищожили и с това не оставаха никакви следи от престъплението му. По всяка вероятност д-р Х. бе съхранил в компютрите си копие от програмата, но достъпът до нея беше закодиран, а д-р Х. имаше достатъчно ум в главата си, за да знае, че е най-добре да я изтрие, за да си освободи място в паметта, защото кодовете, които хора като Хакуърт използваха, можеха да бъдат разшифровани единствено с Божията намеса.

Не след дълго улиците станаха по-широки, а шумът от гуми по паважа се смеси с бученето на вълните, които се блъскаха о склоновете по крайбрежието на Пудонг. От другата страна на залива белите светлини на анклава Нова Атлантида се издигаха над оцветената на петна мозайка на Земите под аренда. Изглеждаше много далеч и Хакуърт съвсем спонтанно нае велосипед от един старец, който си бе направил стоянка в заслона под стърчащите подпори на Високото шосе. Хакуърт излезе на Високото шосе и освежен от хладния влажен въздух по лицето и ръцете си, реши да покара известно време на педали. Когато стигна до наклона, остави вътрешните батерии на колелото да го возят нагоре. Щом достигна най-горната точка, ги изключи и полетя по спускащата се страна на склона, изпълнен с наслада от скоростта.

Цилиндърът му отлетя от главата. Беше цилиндър с добро качество, защото си имаше лента с изкуствен интелект, която трябваше да превръща подобни инциденти в нещо поправимо, но като инженер Хакуърт бе свикнал никога да не приема насериозно обещанията на производителите. Движеше се прекалено бързо, за да вземе обратния завой безопасно, поради което включи спирачките.

Когато най-сетне направи завоя, шапката не се виждаше никъде. Видя обаче, че към него се приближава един друг велосипедист. Беше някакъв младеж, облечен в тясна екипировка от нанобар. С изключение на главата му, която сега бе елегантно наконтена с цилиндъра на Хакуърт.

Хакуърт беше готов да не обърне внимание на подобна подигравка; вероятно това бе единственият начин, по който момчето можеше да свали шапката надолу по склона, тъй като от гледна точка на безопасността трябваше да държи кормилото с двете си ръце.

Младежът обаче май не беше задействал спирачките си и както все повече ускоряваше по посока на Хакуърт, дори седна, като махна и двете си ръце от кормилото и хвана периферията на цилиндъра. Хакуърт си помисли, че се приготвя да му го хвърли назад, докато прелита покрай него, но вместо това той просто я смъкна още по-надолу към ушите си и се ухили нагло, докато минаваше покрай него.

— Ей! Спри! Това е моята шапка! — изкрещя Хакуърт, но момчето не спря. Хакуърт стоеше до колелото си и гледаше с невярващи очи как младежът изчезва в далечината. След това включи помощното задвижване на велосипеда си и хукна да го гони.

Най-естествената му реакция би била да повика полицията. Но тъй като се намираха на Високото шосе, отново щеше да дойде шанхайската полиция. Така или иначе обаче, те нямаше да реагират достатъчно бързо, за да успеят да хванат момчето, което вече почти бе стигнало до края на Високото шосе, където можеше просто да свие към някоя от Земите под аренда.

Хакуърт почти успя да го хване. Без помощното захранване нямаше да има никакъв проблем, защото Хакуърт правеше упражнения в клуба си всеки ден, а момчето имаше възпълничкия, отпуснат външен вид, типичен за отрепите. То обаче разполагаше с доста голяма преднина от самото начало. Докато стигнат до рампата, която водеше надолу към Земите под аренда, Хакуърт вече бе стопил разстоянието до десет-двайсет метра, което беше достатъчно близо, за да се изкуши да го последва надолу по рампата. На една табела над главата си видя надписа: ОМАЯ.

И двамата набраха още по-голяма скорост на рампата и момчето пак посегна с две ръце към периферията на цилиндъра. Този път обаче предната гума на велосипеда му се изкриви встрани и то излетя от седалката си. Велосипедът му се понесе нанякъде и се блъсна в нещо. Момчето се удари в земята, направи кълбо напред, след което се изпързаля два-три метра. Цилиндърът, чиято горна част се бе посплескала, се търколи по периферията си, подскочи на няколко пъти, заклати се и спря. Хакуърт наби спирачки, но подмина момчето на известно разстояние. Също както и предишния път, му отне доста по-дълго време да се обърне, отколкото му се искаше.

И едва тогава си даде сметка, че момчето не е било само, а е част от някаква банда — вероятно същата групичка, която бе видял в Шанхай; че го бяха проследили по Високото шосе и се бяха възползвали от отлитането на шапката му, за да го примамят да влезе в Земите под аренда; и че останалата част от бандата — четири-пет момчета на велосипеди — летеше надолу по рампата към него; и в морето от светлината на всички медиатронни билбордове на Земите под аренда проблясваха хромираните вериги на нунджагата им.

Миранда; как стана интерактор; началото на кариерата й

Още от петгодишна възраст Миранда искаше да участва в интерактиви. През ранните си юношески години, след като мама я бе отвела от баща й и парите му, тя беше работила като момиче за всичко: режеше лук и лъскаше сребърните подноси, формите за кекс, зидарските мистрии и лозарските ножици на хората. Когато се научи прилично да си прави прически и да си слага грим, за да минава за осемнайсетгодишна, започна да работи като гувернантка в продължение на пет години, което се заплащаше малко по-добре. С външен вид като нейния вероятно можеше да си намери работа и като камериерка, главна прислужница или икономка, но тя предпочиташе професията на гувернантката. Колкото и лоши неща да й бяха причинявали родителите й през цялото време, то поне я бяха изпратили в някои добри училища, в които се бе научила да чете гръцки, да спряга латинските глаголи, да говори няколко романски езика, да чертае, да рисува, да прави елементарни изчисления и да свири на пиано. Докато работеше като гувернантка можеше да прилага всичко, което бе научила. И освен това предпочиташе дори и най-злите деца пред възрастните.

Когато родителите замъкваха най-накрая изтощените си задници до вкъщи, за да отделят малко ценно време на децата си, Миранда хукваше към подземните квартали и се вмъкваше в най-евтиния и долнопробен интерактив, който можеше да намери. Нямаше да направи грешката да си харчи всичките пари, за да бъде в някой лъскав интерактив. Искаше да й плащат, а не да плаща, а човек можеше да упражнява интеракторското си майсторство в един елементарен екшън също толкова добре, колкото и в един класически Шекспир.

Веднага щом събра необходимите упета, тя направи дългоочакваното пътешествие до един козметичен салон, влезе вътре с вдигната толкова високо над черно поло брадичка, колкото корпуса на клипер, с поведение на истински интерактор, и помоли за Джоуди. Това накара няколко глави в чакалнята да се извърнат. Оттам насетне всичко мина под знака на разбира се, мадам и моля ви, настанете се съвсем удобно и бихте ли желали чай, мадам. За първи път, откакто бе напуснала дома заедно с майка си, някой й предлагаше чай, вместо да й нарежда тя да направи. Но знаеше също така, че ще е и последен за няколко години напред, дори да извадеше голям късмет.

Тат-машината работи върху нея в продължение на цели шестнайсет часа; инжектираха й валиум в рамото, за да не вие от болка. Повечето тати ги усещаше като леко потупване по рамото. „Сигурна ли сте за черепа?“, „Да, сигурна съм“, „Напълно?“, „Напълно“, „Добре…“ и ПРАС, ей ти го черепът, стичат се кръв и лимфна течност, които се изстрелват през епидермиса ти с такова налягане, че почти падаш от стола. Кожната мрежа обаче беше нещо съвършено различно, а пък Джоуди беше най-висша мода, имаше сто пъти повече нанозити в сравнение с мрежата с ниско съпротивление, използвана от повечето порно звездички — бяха сигурно десет хиляди и то само по лицето. Най-тежкото беше, когато машината слезе надолу в гърлото й, за да присади поредица от нанофони от гласните струни та чак до венците на зъбите й. Тя си затвори очите при тази манипулация.

Радваше се, че го е направила в деня преди Коледа, защото след това нямаше да може да се грижи за децата. Лицето й се поду както я бяха предупредили, особено около очите и устата, където гъстотата на нанозитите беше най-голяма. Дадоха й разни кремове и успокоителни, които тя въобще не се поколеба да използва. На следващия ден господарката й промени изражението си, когато Миранда се качи горе, за да приготви закуската за децата. Но не каза нищо, защото вероятно бе предположила, че някое пийнало гадже на Миранда я е зашлевило на коледното парти. Което въобще не беше в стила на Миранда, но пък бе много удобно предположение за една жена от Нова Атлантида.

Когато лицето й възприе абсолютно същия вид, както преди да посети козметичния салон, Миранда събра всичките си вещи в една платнена торба и хвана метрото за града.

Кварталът с театрите си имаше добра страна и лоша страна. Добрата страна се състоеше точно в онова, което беше и мястото, където се намираше векове наред. Лошата страна беше в по-скоро вертикалното, отколкото хоризонтално развитие под формата на два небостъргача, които сега бяха станали терен за не особено почтени занимания. Също като много подобни постройки, и те бяха неприятни за окото, но от гледната точка на някоя компания за интерактиви бяха направо идеални. Бяха проектирани така, че да побират голям брой хора, които работят рамо до рамо в обширни зали, разделени на полулични боксове.

— Я да хвърлим едно око на мрежата ти, бонбонче — й каза някакъв мъж, който се представи като господин Фред („това не е истинското ми име“) Епидермис, след като извади пурата от устата си и посвети на Миранда един дълъг, методичен оптичен преглед на цялото тяло.

— Моята мрежа не е „Бонбонче“ — каза тя. Запазените марки „Бонбонче“ и „Герой“ бяха мрежите, които се правеха на милиони жени и мъже съответно. Собствениците въобще не искаха да бъдат интерактори, а просто да изглеждат добре, когато им се случеше да бъдат в някой интерактив. Някои бяха достатъчно глупави, за да повярват на рекламата, че тези мрежи могат да се превърнат във врата към славата; голяма част такива момичета по всяка вероятност в крайна сметка стигаха до разговора с Фред Епидермис.

— Охо, ставам много любопитен — подхвърли той с жест, който накара Миранда едва-едва да разтегне устната си. — Хайде да те поставим на сцената и да видим с какво разполагаш.

Боксчетата, в които се бяха нагъчкали интеракторите му, бяха просто сцени за глава. Имаше обаче и няколко сцени за тяло, вероятно за създаване на напълно интерактивно порно. Фред й посочи една от тях. Тя влезе, затръшна вратата, обърна се към медиатрона, който покриваше цялата стена, и за първи път видя новата си Джоуди.

Фред Епидермис беше пуснал на сцената модел „Съзвездия“. Миранда се бе изправила пред една чисто черна стена, изпъстрена с двайсет-трийсет хиляди отделни точици бяла светлина. Когато се възприемаха като цялост, те оформяха нещо като триизмерно съзвездие на Миранда, което следваше движенията на нейното тяло. Всяка точица светлина маркираше един от нанозитите, които бяха вкарани в кожата й чрез тат-машината по време на онези шестнайсет часа. Не се виждаха обаче нишките, които ги свързваха в цялостна мрежа — една нова телесна система, която се припокриваше и преплиташе с нервната, лимфната и съдовата.

— Боже мили! Това да не е някоя втора Хепбърн! — възкликна Фред Епидермис, който я наблюдаваше на един друг екран извън сцената.

— Това е Джоуди — отвърна тя, но се обърка с думите, защото звездното пространство се задвижи по следите на разместванията по челюстта и устните й. Навън Фред Епидермис направо щеше да побърка контролното табло в опитите си да разгледа цялото й лице, което беше плътно като ядро на галактика. В сравнение с него ръцете и краката й бяха просто призрачни мъглявини, а тилът й почти не се виждаше, като всичко на всичко около скалпа й имаше стотина нанозити, които приличаха на зенита на геодезически купол. Очите представляваха празни дупки, освен (представяше си тя) когато не ги държеше затворени. Само за да провери дали това наистина е така, Миранда премигна срещу медиатрона. Нанозитите на клепачите й бяха гъсти като тревни стръкове на игрище за голф, но бяха в синхрон с изключение на случаите, в които клепачът излизаше извън окото. Фред Епидермис усети движението на клепача и пусна такова увеличение на мигащото й око, че тя за малко да си седне на задните части. Чу го как мърмори доволно:

— Ще свикнеш, скъпа. Само задръж за малко да проверя нанозитите на устните ти.

Той се съсредоточи върху устните й, въртя ги насам, после натам, докато тя през това време ги бръчкаше и свиваше. Беше много доволна, че бе в безсъзнание, докато й правеха устните; в тях имаше хиляди нанозити.

— Струва ми се, че си имаме истинска артистка — каза Фред Епидермис. — Я да те пробвам в една от най-трудните ни роли.

Изведнъж на медиатрона се появи синеока жена с руса коса. Тя имитираше напълно поведението на Миранда, имаше буйна коса, носеше бял пуловер с едно голямо F в средата, както и зашеметяващо къса пола. Държеше в ръце някакви големи и цветни пухкави неща. Миранда разпозна в нея — от старите пасиви, които бе гледала по медиатрона — американска тийнейджърка от предишния век.

— Това е Душичка. За нас с теб е малко старомодна, но пък тия, дето пътуват в метрото, я харесват много — обясни Фред Епидермис. — Е, твойта мрежа е малко над нейното ниво, но мамка му, винаги даваме на клиентите онова, което искат — да ги размърдаме ония наддавания, нали се сещаш.

Миранда обаче не го слушаше; за първи път й се случваше да гледа как някой повтаря напълно нейните движения, защото сцената проектираше мрежата й върху въображаемото тяло. Миранда присви устни, както след като си сложеше червило, и Душичка направи същото. Тя премигна и Душичка също премигна. Пипна си носа и по лицето на Душичка се появиха разни тампони.

— Дай сега да те пробваме и в една сцена — каза Фред Епидермис.

Душичка изчезна и на нейно място се появи един електронен формуляр с празни графи за името, разни номера, дати и други данни. Фред мина набързо през него, още преди Миранда да успее да го изчете; за суха тренировка нямаха нужда от договор.

След това тя отново видя Душичка, но този път от два различни ъгъла на камерата. Медиатронът се бе разделил на няколко панела. Единият даваше кадър с лицето на Душичка, което продължаваше да следва движенията на лицето на Миранда. Другият показваше как Душичка и някакъв възрастен господин стоят в някаква стая, пълна с разни големи машини. На друг панел се виждаше възрастният мъж в близък план, чиято роля — както осъзна Душичка — се играеше от Фред Епидермис. Възрастният господин каза:

— Не забравяй, че обикновено правим този епизод в сцените за глава, така че не е необходимо да контролираш ръцете и краката на Душичка, а само лицето й…

— А как мога да ходя насам-натам? — попита Миранда. Устните на Душичка се движеха заедно с нейните, при което от медиатрона долетя гласът й — писклив и задъхан едновременно. Сцената беше програмирана да приема сигналите от нанофоните в гърлото й и да ги пуска в различен формат.

— Няма да ходиш. Компютърът решава къде ще ходиш и кога. А ето я и нашата малка мръсна тайна: това всъщност не е онзи интерактив, а само сюжетно дърво… но е достатъчно добро за клиентелата ни, защото всичките листа на дървото — нали се сещаш, краищата на клоните — са абсолютно еднакви, а именно това, което, иска клиентът… следваш ли мисълта ми? Е, нищо, сега ще разбереш… — каза възрастният господин на екрана, когато прочете объркването на Миранда чрез лицето на Душичка. Онова, което при Миранда приличаше на сдържан скептицизъм, при Душичка се появяваше като празноглава невинност.

— Жокера! Следвай проклетите жокери! Това да не ти е курс по квалификация! — изкрещя възрастният господин.

Миранда огледа другите панели на екрана. На единия й се стори, че вижда карта на стаята, на която личеше къде се намират и тя, и възрастният господин, като някакви премигващи стрелки от време на време указваха посоката на движение. Другият панел беше суфлиращ и на него я очакваше съответната й реплика, просветваща в червено.

— О, здравейте, господин Уили! — прочете тя. — Знам, че училището свърши, така че трябва да сте доста изморен, след като цял ден сте учили тъпите момчета на счетоводство. Чудя се обаче, дали мога да ви помоля за една много голяма услуга?

— Разбира се, кажи, не се притеснявай — отвърна Фред Епидермис чрез лицето и тялото на господин Уили, без дори да си направи труда да изрази някаква емоция.

— Ами, имам си тук един уред, който е много важен за мен, но май се е счупил. Чудех се дали знаете как да го поправите… — каза Миранда. Душичка каза същото на медиатрона. Ръката й обаче се движеше. Вдигаше нещо към лицето. Нещо продълговато, гладко, бяло и пластмасово. Вибратор.

— Нали знаеш — отвърна господин Уили — научния факт, че всички електрически уреди работят на един и същи принцип, така че на теория би трябвало да мога да ти помогна. Ще ти призная обаче, че никога не съм виждал точно такъв уред. Можеш ли да ми обясниш какво представлява и какво прави?

— За мен ще е истинско удоволствие да… — започна Миранда, но тогава екранът замръзна и Фред Епидермис я прекъсна, като изкрещя през вратата:

— Достатъчно. Трябваше само да проверя дали можеш да четеш. — Отвори вратата на сцената и заяви: — Наемам те. Бокс 238. Комисионата ми е осемдесет процента. Спалнята е на горния етаж — избери си една койка и си я почисти. Не можеш да си позволиш да живееш никъде другаде.

Харв носи подарък на Нел; тя си прави експерименти с „Буквара“

Когато Харв се прибра у дома, изнасяше цялото си тегло само върху единия крак. Щом върху петната на лицето му попадна светлина под един определен ъгъл, Нел видя ручейчета от нещо червено, смесено с мърсотията и тонера. Харв дишаше учестено и преглъщаше, често й трудно, сякаш се канеше всеки момент да започне да повръща. Ръцете му обаче не бяха празни. Беше ги притиснал плътно пред корема си. Носеше разни неща под якето си.

— Успях, Нел — каза той, когато видя физиономията на сестра си и разбра, че тя е твърде изплашена, за да заговори първа. — Не че се сдобих с много, но все е нещо. Имам някои работи за Цирка на бълхите.

Нел не знаеше много добре какво точно означава „Цирк на бълхите“, но бе разбрала, че е добре да имаш разни неща, които да носиш там, и че Харв обикновено се връщаше от този цирк с паролата за влизане в някой нов интерактив.

Харв натисна с рамо ключа за осветлението и приклекна в средата на стаята, преди да освободи ръцете си, за да не може някое мъничко нещо да се изплъзне и изгуби по ъглите на стаята. Нел седеше пред него и гледаше.

Той извади някакво бижу, което се поклащаше елегантно в края на златен ланец. Беше кръгло, от едната страна бе от съвсем гладко злато, а от другата — бяло. Бялата страна беше предпазена с помощта на сплескана стъклена полусфера. По периферията й бяха изписани цифри, а две тънки метални неща, които приличаха на ками — едната по-къса от другата — си събираха дръжките в средата на бялата страна. Нещото издаваше шум като от мишка, която се опитва да си изгризе пътя през някоя стена посред нощ.

Преди Нел да успее да го разпита, Харв вече вадеше разни други неща. Имаше няколко патрона от капана му за червейчета. На другия ден Харв щеше да отнесе патроните в Цирка на бълхите, за да разбере дали е хванал нещо и дали щеше да изкара някакви пари от него.

Имаше и други работи, като например копчета. Харв обаче запази най-голямото нещо за най-накрая, при което го извади съвсем церемониално.

— За това трябваше да се бия, Нел — обясни той. — Здравата се борих, защото другите щяха да го разглобят, за да му вземат частите. Давам ти го на теб.

Приличаше на плоска, украсена кутия. Нел веднага разбра, че е нещо много хубаво. Не бе виждала кой знае колко хубави неща през живота си, но те си имаха свое излъчване, бяха тъмни и пикантни като шоколад, със златисти проблясъци тук-там.

— С двете ръце — нареди Харв, — защото е доста тежко.

Нел протегна двете си ръце и го взе. Харв беше прав — нещото бе далеч по-тежко, отколкото изглеждаше. Наложи й се да го постави на скута си, за да не го изпусне. Не беше никаква кутия. Бе нещо монолитно. На горната му повърхност имаше изписани златни букви. Левият ръб бе закръглен и гладък, направен от нещо, което при допир беше топло и меко, но иначе здраво. Другите ръбове бяха леко вдлъбнати и с кремав цвят.

Харв не можеше да чака.

— Отвори го де — каза той.

— Ама как?

Харв се наведе към нея, хвана горния десен ъгъл с пръст и го вдигна. Капакът на нещото се завъртя около някакво приспособление в лявата част, като поведе след себе си цяло множество кремави листа.

Под корицата имаше лист хартия с някаква снимка и още букви.

На първата страница на книгата бе нарисувано малко момиченце, което седи на една пейка. Над пейката имаше нещо като стълба, само дето беше хоризонтална, подпряна на стълбове от двете страни. По стълбовете нагоре пълзяха плътни филизи и сграбчваха стълбата, при което от тях излизаха огромни цветове. Момиченцето беше с гръб към Нел; гледаше към някакъв тревист склон, обсипан с малки цветчета, който слизаше до едно синьо езерце. От другата страна на езерцето се издигаха високи планини, също като тези, които май имаха в централната част на Ню Шузан, където бяха летните къщи на най-заможните вики. Момиченцето бе отворило някаква книжка в скута си.

На следващата страница имаше малка рисунка в горния ляв ъгъл, която се състоеше от още повече филизи и цветчета, обгърнали една гигантска буква под формата на яйце. Останалата част от страницата обаче не съдържаше нищо друго, освен малки черни буквички без каквато и да било декорация. Нел я отгърна и откри още две страници с букви, макар че две от тях бяха големи и наоколо им бяха нарисувани разни работи. Отвори още една страница и намери нова снимка. На нея момиченцето бе оставило книжката си настрана и говореше на някаква голяма черна птица, която очевидно си бе заплела крака във филизите над главата му. Нел отгърна нататък.

Страниците, които вече бе видяла, се намираха под левия й палец. Опитваха се да се измъкнат изпод него, сякаш бяха живи. Трябваше да натиска все по-силно, за да ги задържи там. Най-накрая така се надигнаха, че се изплъзнаха от палеца й и пляс-пляс-пляс се върнаха до началото на историята.

— Имало едно време — чу се женски глас — едно малко момиченце на име Елизабет, което обичало да седи в беседката в градината на дядо си и да чете книжки с приказки. — Гласът беше нежен, сякаш говореше точно на нея и имаше богат викториански акцент.

Нел затвори книгата със замах и я бутна встрани. Тя се хлъзна по пода и спря точно до дивана.

На следващия ден приятелят на мама Тад се прибра в много лошо настроение. Тръшна картона с шест бутилки бира на кухненската маса, извади си една и тръгна към всекидневната. Нел се опита да не му се вре из краката. Тя си взе Дивозавър, Патето, Зайчето Питър и Пурпур, магическата пръчица, една хартиена кесия, която всъщност бе колата за децата й и едно парче шперплат, което беше сабята против пирати. После хукна към стаята, в която спяха двамата с Харв, но Тад вече бе влязъл там с бирата в ръка и бе започнал да рови из нещата на дивана, за да намери дистанционното за медиатрона. Захвърляше много от играчките на Нел и Харв на земята, а по едно време стъпи с босия си крак върху книгата.

— Ох, мамка му! — изкрещя Тад. Погледна надолу към книгата с невярващ поглед. — Какво е това, за Бога? — Той се извъртя с намерение да я ритне, след това се замисли, защото се сети, че е бос. Вдигна я от пода и я претегли на ръка, докато гледаше Нел втренчено, сякаш за да определи обхвата и азимута й. — Тъпа малка пикла, колко пъти трябва да ти казвам да си държиш подредени проклетите лайна? — След това се извърна леко, уви ръка около тялото си и метна книгата право към главата й, както се хвърля фризби.

Нел стоеше и гледаше как книгата се приближава бързо към нея, защото въобще не й хрумна, че трябва да се дръпне, но в последния момент кориците се отвориха. Страниците ги последваха. Свиха се като пера при допира в лицето й и тя не почувства никаква болка.

Книгата падна на пода до краката й, отворена на една илюстрирана страница.

Картинката беше с един голям черен мъж и малко момиченце в разхвърляна стая, а мъжът захвърли гневно една книга към главата на момиченцето.

— Имало едно време едно малко момиченце на име Пикла — започна книгата.

— Аз се казвам Нел — поправи я Нел.

През мрежата от букви на въпросната страница премина леко вълнение.

— Пет пари не давам какво ти е името, докато не почистиш всички тия лайна — заяви Тад. — Ще го направиш по-късно, обаче, защото поне за малко искам да остана сам.

Ръцете на Нел бяха пълни, поради което тя подритна книгата по коридора, за да я закара до детската стая. Стовари всичките си неща на матрака, а после се втурна обратно и затръшна вратата. Остави магическата си пръчка и сабята наблизо, за да са й под ръка за всеки случай, после сложи Динозавър, Патето, Питър и Пурпур да си легнат, подредени в права редица, и дръпна одеялото до под брадичките им.

— Сега заспивай и ти заспивай, и ти заспивай, и ти заспивай, и пазете тишина, защото сте много палави и дразните Тад и ще се видим за закуска.

— Нел слагаше децата си да спят и реши да им прочете няколко приказки — чу се гласът от книгата.

Нел погледна книгата, която отново се беше отворила — този път на илюстрация, на която едно момиченце почти досущ като Нел, с изключение на това, че носеше красива рокля на цветя и имаше панделки на косата си, седеше до едно малко легълце, в което четири дечица бяха завити до под брадичките с една завивчица на цветя: едно динозавърче, едно пате, едно зайче и едно бебче с пурпурна косица. Момиченцето, което приличаше на Нел, бе разтворило една книжка на скута си.

— Известно време тя ги беше слагала да спят, без да им чете приказки — продължи книгата, — но децата вече не бяха толкова малки и Нел реши, че за да ги възпита както подобава, трябва да им чете приказки преди сън.

Нел взе книгата и я постави на скута си.

Първи преживявания на Нел с „Буквара“

Книгата говореше с красив контраалтов глас, а акцентът му беше като на най-изисканите вики. Гласът бе съвсем като истински — макар че Нел не познаваше лично нито един човек, който да говори така. Интонацията се издигаше и падаше като бавно течение по някой топъл бряг и когато затвореше очи, Нел се потапяше в цял океан от усещания.

Имало едно време една малка принцеса на име Нел, която била затворена във висока тъмна крепост на един остров по средата на голямо море, заедно с едно малко момче на име Харв, което й било приятел и я защитавало. Имала си и четири много специални приятелчета, които се казвали Динозавър, Патето, Зайчето Питър и Пурпур.

Принцеса Нел и Харв не можели да напуснат Черната крепост, но от време на време им идвал на гости един гарван…

— Какво значи „гарван“? — попита Нел.

Появи се цветна илюстрация, на която се виждаше островът, но гледан отгоре. Островът се завъртя надолу, за да излезе от картинката, при което се откри гледка към хоризонта над океана. Някъде по средата му се виждаше една черна точица. Картинката се фокусира върху черната точица, която се оказа птица. Отдолу се появиха големи букви.

— Г А Р В А Н — каза книгата. — Гарван. А сега го кажи заедно с мен.

— Гарван.

— Много добре! Нел, ти си едно много умно момиченце и се оправяш много добре с думите. Можеш ли да кажеш кои са отделните буквички на „гарван“?

Нел се поколеба. Все още не се бе отърсила от руменината заради похвалата. След няколко секунди започна да премигва първата от буквите. Нел я боцна.

Буквата взе да расте, докато не избута всички други букви и картинки от страницата. Горната чертичка се изви и заприлича на главичка, а отвесната се раздели на две крачета, които започнаха да се движат много бързо.

— С „г“ започва думичката „галя“ — заговори книгата. Картинката продължи да се променя, докато на нея не се появи Нел. После под краката й изникна нещо рошаво и червено. — Нел Гали Голямата роГозка — поясни книгата и докато говореше, по страницата се появяваха нови думички.

— И защо я гали?

— Защото се е появил един глАден АлигАтор — отвърна книгата и картинката се дръпна малко назад, за да направи място за един алигатор, който се придвижваше по много смешен начин и не представляваше никаква заплаха за стъписаната Нел. Алигаторът нещо се отказа и се сви на кълбо, което се превърна в малка буквичка. — С „а“ започва думичката „алигатор“. ОгРомният алигатор напРазно тРъгна към Рогозката на Нел.

Малката приказка продължи, за да се включи и едно Весело чоВече, което Намираше доволНо Някакви лешНици. След това се върна картинката с гарвана, под която стояха буквите.

— Гарван. Можеш ли да кажеш кои са отделните буквички на „гарван“, Нел? — На екрана се появи една ръка, която посочи първата буква.

— „Г“ — каза Нел.

— Браво! Ти си много умно момиченце, Нел, и се справяш чудесно с буквичките — похвали я книгата. — А коя е тази? — И ръката посочи втората буква. Нел я беше забравила. Книгата обаче й разказа приказката за един Ананас на име Албърт.

Един млад хулиган изправен пред съдия Фенг; магистратът се консултира със съветниците си; раздадено правосъдие

— Въртящата се верига на едно нунджаго притежава уникален радарен сигнал — прилича на шума от перка на хеликоптер, но е далеч по-силен — каза госпожица Пао, поглеждайки към съдия Фенг над половинките стъкла на феноменоскопските си очила. Очите й се разфокусираха и тя премигна; бе потънала в някакъв увеличен триизмерен образ и приспособяването към сивата действителност беше доста объркващо. — Група такива сигнали беше разпозната от един от въздушните съгледвачи на шанхайското полицейско управление десет секунди след 23,51 ч.

Докато госпожица Пао се опитваше да се оправи с доклада си, се появяваха разни образи на големия лист медиатронна хартия, който съдия Фенг бе разстлал върху брокатената покривка и който придържаше с резбовани нефритени преспапиета. В момента образът беше на карта на една от Земите под аренда на име Омая, като едно определено място в близост до Високото шосе бе специално подчертано. В ъгъла се намираше друг кадър, който съдържаше стандартна снимка на въздушен съгледвач за борба с престъпността, който на съдия Фенг винаги му напомняше топка за американски футбол, доукрасена от фетишисти: лъскава, черна и силно декорирана.

Госпожица Пао продължи:

— Въздушният съгледвач пуска осем по-малки аеростата, екипирани с кинокамери.

Ексцентричната футболна топка беше заменена със снимка на летателен апарат под формата на сълза, горе-долу с размерите на бадем, който влачеше гъвкава антена, с отвор отпред на носа, предпазен от една някак несъвместима с останалата част красива дъга. Съдия Фенг всъщност не гледаше; поне три четвърти от случаите, които идваха при него, започваха с почти един и същи доклад — този. Госпожица Пао заслужаваше уважение за сериозността и прилежността, с които разказваше всяка история наново. За съдия Фенг беше въпрос на професионално предизвикателство да слуша по един и същи начин всяка от историите.

— Спускайки се над местопрестъплението — продължи госпожица Пао, — те са заснели определени дейности.

Голямата карта върху свитъка на съдия Фенг бе заменена с филмов кадър. Фигурите бяха много надалеч, някакви сравнително тъмни елементи от изображението, които си пробиваха път на неравен сив фон като ято скорци, които се струпват на едно място преди зимна вихрушка. Ставаха все по-големи и по-ясно различими с приближаването на аеростата към мястото на действията.

На улицата беше проснат един мъж с хванати зад главата ръце. Нунджагата вече бяха оставени настрана, за да могат ръцете да претърсват безбройните джобове и джобчета, които могат да се намерят по костюма на един истински джентълмен. В този момент камерата мина на забавен каданс. Проблясна часовник, който се залюля хипнотизиращо на края на златния си ланец. Някаква сребърна писалка просветна като излитаща ракета и потъна в гънките на нечие противочервейно одеяние. А после на преден план излезе още нещо, което беше по-трудно за разгадаване: обемисто, тъмно в по-голямата си част, бяло по краищата. Книга, може би.

— Евристичният анализ на кадрите предполага вероятно углавно престъпление в действие — докладва госпожица Пао.

Съдия Фенг ценеше услугите на госпожица Пао по много причини, но безизразните й съобщения му бяха от особена полза.

— И значи въздушният съгледвач пуска още една група аеростати, които са специализирани в преследването.

Появи се изображение на аеростат-преследвач: по-малък и по-тесен от снимачните, той напомняше за стършел с напълно закърнели крила. Кожусите, съдържащи малките въздушни турбини, които даваха на подобни съоръжения мощността да се издигат във въздуха, бяха доста внушителни; преследвачът бе предназначен за развиване на много високи скорости.

— Заподозрените нападатели са предприели контрамерки — продължи госпожица Пао, отново с безизразна физиономия. На филмовия кадър се виждаше как престъпниците се оттеглят. Киностатът ги проследи с един много ясен и дълъг кадър. Съдия Фенг, изгледал хиляди часове заснети материали с престъпници, които се омитат от местопрестъплението си, наблюдаваше с обиграно око. По-неопитните хулигани просто биха побягнали в паника, но тази група действаше методично — по двама на велосипед, като единият въртеше педалите и управляваше кормилото, докато другият се занимаваше с контрамерките. Двамина хвърляха във въздуха цели фонтани от някакво вещество, което държаха в багажните отделения на велосипедите си. Използваха нещо като пожарогасители и размахваха дулата им във всички посоки. — По примера на нещо, което вече е познато на органите за прилагане на закона — продължи госпожица Пао, — те разпръскват абразивна пяна, за да задръстят въздушните входни отвори на аеростатите, при което апаратите излизат от строя.

Големият медиатрон освен това беше започнал да излъчва огромни проблясъци светлина, което накара съдия Фенг да си затвори очите и да си стисне носа. След няколко подобни кадъра киноматериалът замря.

— Друг заподозрян използва мигащо дискотечно осветление, за да улови локацията на киностатите, след което ги прави неоперативни с изстрели на лазерни лъчи — очевидно използва уред, който е направен специално за тази цел и който започва да става все по-популярен сред престъпния свят в Земите под аренда.

Големият медиатрон се върна на първоначалната сцена на престъплението, за да я даде под нов ъгъл. В долната част на свитъка му имаше схема, която показваше протеклото време от началото на инцидента и опитният съдия забеляза, че то е минало назад с четвърт минута; докладът бе прекъснал и вече течеше втората част от заговора. На този материал се виждаше изображението на един самотен член на бандата, който се опитваше да се качи на велосипеда си, дори когато другарите му вече бяха отпрашили сред опашките от лепкава пяна. Колелото обаче се бе заплело някак и не искаше да работи. Младежът го заряза и хукна пеша.

В горния ъгъл малката диаграма на аеростата-преследвач даде силно увеличение на изображението, за да покаже някои от вътрешните устройства на съоръжението. Той започна да прилича все по-малко на стършел и все повече на парциална картина от вътрешността на въздушен кораб. На носа му имаше монтирано устройство, което бълваше малки стрелички, явно черпени от някакъв вътрешен пълнител. Първоначално те бяха почти невидимо миниатюрни, но понеже картината продължи да се увеличава, корпусът на аеростата-преследвач също нарастваше, докато не започна да напомня на извивката на планетен хоризонт, а стреличките станаха далеч по-ясно очертани. При напречно сечение се виждаше, че са шестоъгълни, също като моливи. Когато излитаха от носа на преследвача, те бяха като остри мустачета около носа, като си имаха и съвсем прости опашни площи отзад.

— Заподозреният е преживял балистичен промеждутъчен интервал по-рано същата вечер — каза госпожица Пао, — който за съжаление не е заснет. Освободил се е от излишната скорост с помощта на аблативна техника.

Госпожица Пао се престараваше. Съдия Фенг повдигна едната си вежда към нея, като натисна леко бутона за пауза. Чанг — другият му асистент — завъртя огромната си, почти сферична глава по посока на подсъдимия, който изглеждаше много малък на фона на внушителния съд. С един характерен жест Чанг вдигна ръка и потри с длан късата набола коса, която покриваше главата му, сякаш не можеше да повярва, че има толкова грозна прическа. Отвори сънените си, подобни на цепнатини очи съвсем мъничко и каза на подсъдимия:

— Тя твърди, че си направил превишаване на скоростта.

Подсъдимият — бледо астматично момче — изпитваше твърде голямо страхопочитание, за да усети страх от всичко това. Сега ъгълчетата на устата му се кривнаха. Съдия Фенг забеляза със задоволство, че момчето контролира порива да се засмее.

— Следователно — продължи госпожица Пао — е имало пролуки в обвивката му от нанобар. Неизвестен брой преследващи червейчета са минали през тези отвори и са се впили в дрехите и плътта му. Той е захвърлил всичките си дрехи и се е търкал яростно в една обществена баня, преди да се върне в жилището си, но в плътта му са останали триста и петдесет преследващи червейчета, които по-късно са били извлечени по време на прегледа, направен от нас. Както обикновено, червейчетата са били снабдени с инертни навигационни системи, които са записали всички следващи маневри на заподозрения.

Големият кинокадър беше заменен с карта на Земите под аренда, където се виждаше траекторията на заподозрения, отбелязана с червена линия. Това момче доста бе пообикаляло, включително беше ходило до Шанхай по някакъв повод, но винаги се прибираше в един и същи апартамент.

— След като беше открита някаква закономерност, червейчетата от преследвача автоматично пуснаха спори — каза госпожица Пао.

Изображението на стреличките с мустачки се промени, средната секция — която съдържаше записано на лента движението на стреличките — се отдели и полетя в бездната.

— Няколко от спорите са успели да стигнат до един въздушен съгледвач, където е било снето съдържанието им, а номерата им са били сверени с полицейските архиви. Открито е, че заподозреният е прекарвал по-голямата част от времето си в един точно определен апартамент. Въпросният апартамент е поставен под наблюдение. Един от обитателите му съвсем ясно пасва на заподозряното лице, заснето с киностата. Заподозреният е арестуван, а по тялото му са открити още червейчета от преследвача, което подкрепя подозренията ни.

— Олеле — изръмжа разсеяно Чанг, сякаш току-що се беше сетил за нещо важно.

— Какво знаем за жертвата? — попита съдия Фенг.

— Киностатът е успял да го проследи само до портала на Нова Атлантида — отвърна госпожица Пао. — Лицето му бе окървавено и подпухнало, което затрудни идентификацията. Той естествено също беше проследен — аеростатът-преследвач не може да прави разлика между жертва и нападател, но спори не са получени; можем да приемем, че всичките му преследващи червейчета са били уловени и унищожени от имунната система на Атлантида/Шанхай.

На това място госпожица Пао спря да говори и присви очи по посока на Чанг, който стоеше безмълвно с ръце зад гърба, вторачен в пода, сякаш дебелият му врат най-накрая се бе предал пред тежестта на главата. Госпожица Пао си прочисти гърлото веднъж, два пъти, три пъти и изведнъж Чанг се пробуди.

— Извинете, Ваша светлост — каза той с поклон по посока на съдия. Започна да тършува в голяма найлонова торба, при което извади от нея един цилиндър в много лошо състояние. — Това беше намерено на местопрестъплението — обясни той, като най-накрая започна да говори на матерния си шанхайски.

Съдия Фенг сведе поглед към бюрото пред себе си, след което отново вдигна очи към Чанг. Чанг пристъпи напред и внимателно постави шапката на бюрото, като леко я побутна, сякаш положението й не беше най-точното. Съдия Фенг я оглежда известно време, след което извади ръце от огромните ръкави на съдийската си роба, взе я и я завъртя. На лентата й бяха изписани със златни букви думите ДЖОН ПЪРСИВАЛ ХАКУЪРТ.

Съдията хвърли един многозначителен поглед към госпожица Пао, която поклати глава. Все още не бяха успели да се свържат с жертвата. Нито пък жертвата се бе свързала с тях, което само по себе си беше доста интересно; Джон Пърсивал Хакуърт вероятно криеше нещо. Неовикторианците бяха страшно умни; защо тогава толкова много от тях бяха нападани в Земите под аренда след някоя нощ на обиколки из бордеите?

— Имате списък на откраднатите вещи, нали? — попита съдия Фенг.

Чанг отново пристъпи към бюрото и постави отгоре един мъжки джобен часовник на ланец. След това отстъпи назад с хванати зад гърба ръце, отново наведе врат и се втренчи в краката си, които не можеха да се сдържат да не мърдат напред-назад на малки, но нарастващи разстояния. Госпожица Пао се бе вторачила в него.

— Нямаше ли още някакво веществено доказателство? Някаква книга може би? — попита съдия Фенг.

Чанг почисти нервно гърлото си, за да потисне желанието да изграчи и да се изплюе — нещо, което съдията бе забранил в съдебната зала. Той се извърна настрани, за да даде възможност на съдия Фенг да види един от присъстващите в залата: малко момиченце, може би на около четири годинки, което беше вдигнало крака на мястото си, така че лицето не се виждаше от колената пред него. Съдия Фенг чу звук като от прелистването на страница и си даде сметка, че момиченцето чете някаква книга, която беше подпряна на бедрата му. То въртеше глава насам-натам, докато говореше на книгата с тънкия си гласец.

— Искам най-почтено да се извиня на съдията — каза на шанхайски Чанг. — Тук и сега подавам оставката си.

Съдия Фенг прие това с необходимата сериозност.

— Защо?

— Не успях да измъкна вещественото доказателство от ръцете на младежа — отвърна Чанг.

— Че аз съм те виждал да убиваш големи хора с голи ръце — напомни му съдия Фенг. Бяха го възпитали да говори на кантонски, но успяваше да направи така, че Чанг да го разбере, като говореше на развален мандарински.

— Възрастта не ме е пощадила — отговори Чанг. Той беше на трийсет и шест.

— Пладне мина — каза съдията. — Хайде да отидем и да похапнем в „Кентъки Фрайд Чикън“.

— На вашите услуги, съдия Фенг — отзова се Чанг.

— На вашите услуги, съдия Фенг — кимна и госпожица Пао.

Съдията отново заговори на английски.

— Вашето обвинение е много сериозно — обърна се той към момчето. — Ще отидем да се посъветваме с древните специалисти. Вие ще останете тук, докато се върнем.

— Да, сър — отвърна обвиняемият, ужасен до немай къде. Това въобще не беше страхът от неизвестното у провинилия се за първи път малолетен престъпник; той беше плувнал в пот и се тресеше. Преди това го бяха били с пръчка.

Къщата на Многоуважавания и Недостижим полковник беше името, което използваха, когато говореха на китайски. „Многоуважаван“ заради острата му брадичка, бяла като цвета на кучешкия дрян — символ на непоклатима почтеност в очите на един конфуцианец. „Недостижим“, защото бе отишъл в гроба си, без да издаде Тайната на единайсетте билки и подправки. Това беше първата верига за бързо хранене, основана на Бънд, много десетилетия преди това. Съдия Фенг разполагаше с нещо, което можеше да се нарече частна маса в ъгъла. Веднъж беше докарал Чанг до състояние на каталепсия, като описа едно авеню в Бруклин, по цялото продължение на което, цели километри наред, имало заведения за пържено пиле, като всички до едно били нещо като „Кентъки Фрайд Чикън“. Госпожица Пао, която беше отраснала в Остин, не се впечатляваше така лесно от подобни митове.

Слухът за пристигането им беше изпреварил самото им пристигане; цялото им меню вече бе положено върху масата. Малките пластмасови чашки със сос, зелева салата, картофи и така нататък бяха внимателно подредени. Както винаги кошницата с цялото меню беше поставена точно пред мястото на Чанг, защото той щеше да поеме отговорността за консумацията на по-голямата част от нея. В продължение на няколко минути се храниха мълчешком, като общуваха посредством очите и други такива изискани неща, след което прекараха няколко минути в размяна на учтиви и формални реплики.

— Нещо се отпечата силно в паметта ми — каза съдия Фенг, когато дойде моментът за служебни разговори. — Името Текила — майката на заподозрения и на малкото момиченце.

— Това име се е появявало в нашия съд два пъти преди това — обясни госпожица Пао и му помогна да си спомни за двата предишни случая: в първия, който беше преди почти пет години, любовникът на тази жена бе екзекутиран; вторият, който беше само преди няколко месеца, бе много подобен на настоящия.

— А, да — кимна съдията, — спомням си втория случай. Това момче и приятелите му бяха пребили един човек. Нищо обаче не му бяха откраднали. Момчето не пожела да оправдае действията си. Осъдих го на три удара с пръчка и го освободих.

— Имаме причина да вярваме, че жертвата в онова дело е малтретирала сестричето на момчето — намеси се Чанг, — тъй като в досието му са отбелязани предишни такива действия.

Съдия Фенг измъкна едно бутче от кутията, постави го внимателно в салфетката си, скръсти ръце и въздъхна.

— Момчето има ли някакви синовни връзки или нещо подобно?

— Никакви — отвърна госпожица Пао.

— Ще пожелае ли някой да ме посъветва? — съдията задаваше редовно този въпрос; смяташе за свое задължение да обучава подчинените си.

Заговори госпожица Пао, но с добре премерена доза предпазливост:

— Учителят казва: „Мъдрият човек насочва вниманието си към радикалните неща. Когато те бъдат установени, практическите въпроси се решават от самосебе си. Синовна загриженост и братско подчинение — не са ли те коренът на всички добронамерени действия?“

— Ти как прилагаш в този случай мъдростта на Учителя?

— Момчето си няма баща — неговата единствена синовна връзка е с Държавата. Вие, съдия Фенг, сте единственият представител на Държавата, който той може би някога ще срещне. Ваше е задължението да накажете момчето сурово — например шест удара с пръчка. По този начин ще се изгради синовната му загриженост.

— Учителят обаче казва също: „Ако хората се контролират чрез закони и чрез наказание бъдат принуждавани да стават еднакви, те ще се опитат да избягват наказанието, но няма да имат никакъв срам. Поради което, ако се ръководят от добродетелта, а еднаквостта им се постига заради благоприличието, те ще запазят чувството си за срам и което е по-важно: ще станат добри“.

— Значи сте за снизходителност в този случай? — попита госпожица Пао някак скептично.

Чанг отговори:

— Манг Ву попитал какво означава синовна загриженост. Учителят отговорил: „Родителите се притесняват да не се разболеят децата им“. Учителят обаче не е споменавал нищо за бой с пръчка.

Госпожица Пао рече:

— Учителят е казал и следното: „От прогнило дърво дърворезба не става“. И още: „Само мъдрите от висшата класа и глупавите от нисшата са тези, които не могат да бъдат променени“.

— Значи въпросът пред нас е: дали момчето е прогнило дърво? Баща му със сигурност е бил. За момчето обаче още не съм сигурен.

— С цялото си уважение бих искал да насоча вниманието ви към момиченцето — обади се Чанг, — което би трябвало да е истинският предмет на нашия разговор. Момчето може да бъде пожертвано; момиченцето може да бъде спасено.

— И кой ще я спаси? — попита госпожица Пао. — Ние разполагаме с властта да наказваме; нямаме обаче властта да възпитаваме деца.

— Ето това е съществената дилема на моето положение — каза съдия Фенг. — В династията Мао е липсвала истинска правова система. Когато се е установила Крайбрежната република, правовата й система е била построена по единствения модел, който Средното кралство някога е познавало, и това е конфуцианската. Такава система обаче не може да бъде много от полза в едно по-голямо общество, което не следва конфуцианските предписания. „От Сина на Небесата до масата хора всички трябва да вярват, че изграждането на личността е коренът на всичко останало.“ Обаче аз как да култивирам личността на варварина, за когото по не знам каква причина съм получил отговорността?

Чанг беше подготвен за това откровение и веднага се отзова:

— Учителят е заявил във Великото си учение, че увеличаването на знанията е коренът на всички други добродетели.

— Не мога да изпратя момчето в училище, Чанг.

— Но помислете за момиченцето — обясни Чанг, — за момиченцето и книгата му.

Съдия Фенг мисли върху това известно време, макар че виждаше как госпожица Пао се опитва да каже нещо.

— Мъдрият човек е строг, но и справедлив, а не само строг — заяви съдията. — Тъй като жертвата не се е свързала с полицията, за да си потърси откраднатото имущество, ще разреша на момиченцето да задържи книгата за собствено назидание или както е казал Учителят: „В учението не трябва да има разделение между класите“. Ще осъдя момчето на шест удара е пръчка. Но ще отменя пет от тези шест удара, защото той показва наченките на братската отговорност, като е дал книгата на сестричето си. Това е справедливо строго.

— Направих феноменоскопичен преглед на книгата — каза госпожица Пао. — Това не е обикновена книга.

— Аз вече изказах догадката, че е някакъв вид интерактив — обясни съдия Фенг.

— Но тя е с далеч по-сложно устройство, отколкото предполага тази дефиниция. Струва ми се, че може да съдържа нови технологии на „Кралска тектоника“ — допусна госпожица Пао.

— Мислиш, че тази книга съдържа крадени технологии?

— Жертвата работи в отдел „Поръчки“ на „Машинно-честотни системи“. Той е изобретател.

— Интересно — възкликна съдията.

— Струва ли си да направим подробно разследване?

Съдия Фенг обмисля това няколко минути, докато бършеше внимателно пръстите си в една влажна салфетка.

— Да, струва си — отвърна той.

Хакуърт представя „Буквара“ на лорд Финкъл-Макгроу

— Вие подвързията и подобни неща ли имахте предвид? — попита Хакуърт.

— О, да — отвърна лорд Финкъл-Макгроу. — Ако го открия в някой антикварен магазин, целият покрит с прах, въобще няма да го погледна втори път.

— Защото, ако нещо, дори съвсем минимално, не ви харесва — каза Хакуърт, — бих могъл да го компилирам още веднъж. — Той беше започнал да се надява отчаяно, че на лорда нещо няма да му хареса; това можеше да му даде възможност да измъкне още едно копие за Фиона. Засега обаче лордът на имуществото беше съвсем доволен — нещо, което бе много нетипично за него.

Продължи да разлиства книгата в очакване да се случи нещо.

— Много малко вероятно е сега да направи нещо интересно — обясни Хакуърт. — Тя няма да се активира, докато не се свърже.

— Да се свърже?

— Както ви казах, тя чува и вижда всичко, което е някъде около нея — отвърна Хакуърт. — В момента си търси някое малко момиченце. Веднага щом някое малко момиченце я вземе в ръце и я отвори за първи път, тя ще съхрани лицето и гласа на това дете в паметта си…

— Свързва се с него. Сега разбирам.

— И оттогава нататък ще възприема всички събития и хора по отношение на това дете, като го използва за източник на данни, на базата на които да си направи психологически профил. Поддържането на този профил е един от основните процеси на книгата. Винаги, когато детето използва книгата, тя ще извършва нещо като динамично картографиране от базата данни върху конкретния профил на детето.

— Имаш предвид базата данни на фолклора.

Хакуърт се забави с отговора си.

— Много се извинявам, но не съвсем. Фолклорът се състои от определени универсални идеи, които са се отпечатали върху различните местни култури. Много култури например си имат фигурата на „мошеника“, така че той може да се възприеме като нещо универсално; на различните места обаче той се появява под различна форма, всяка от които е най-подходяща за средата на съответната култура. Индианците от американския югозапад са го наричали „Койот“, тези от тихоокеанското крайбрежие — „Гарван“. Европейците са го нарекли „Рейнар Лисицата“. Афро-американците — „Заекът Бр’ер“. В литературата на двайсети век се появява най-напред като „Зайчето Бъни“, а по-късно и като „Спец“.

Финкъл-Макгроу се ухили.

— Когато бях млад, тази дума имаше двойнствено значение. Можеше да означава мошеник, способен да влезе навсякъде, но също така и много добър специалист по шифрите.

— Това двойно значение е често срещано в пост-неолитните култури — съгласи се Хакуърт. — С нарастване ролята на технологиите, мошеникът е претърпял промяна в образа си и е станал бог на занаятите — на технологиите, ако това ви харесва повече, макар и да си е запазил основните мошенически качества. И така, имаме шумерския „Енки“, гръцките „Прометей“ и „Хермес“, норвежкия „Локи“ и т.н. Така или иначе — продължи Хакуърт, — „мошеникът/технологът“ е само една от универсалните идеи. Базата данни е пълна и с много други такива. Тя е нещо като каталог на колективното несъзнавано. В миналото писателите на детски книжки е трябвало да вплитат тези универсалии в конкретни символи, които са били познати на читателската им аудитория — например, Биатрикс Потър е вплела идеята за мошеника в зайчето Питър. Това е един доста ефикасен начин, особено ако обществото е хомогенно и статично, така че всички деца имат много сходни преживявания. Онова, което направихме с моя екип, е да отделим този процес и да създадем системи за отпечатване на универсалните образи върху уникаения психологически профил на детето — нищо, че с течение на времото този профил се променя. Поради това е важно вие да не позволите тази книга да попадне в ръцете на нито едно дете, докато Елизабет не е успяла да я отвори.

— Разбрах — каза лорд Алегзандър Чънг-Сик Финкъл-Макгроу. — Още сега собственоръчно ще я опаковам. Компилирах малко официална хартия за опаковане тази сутрин. — Той отвори едно чекмедже в бюрото си и извади ролка плътна, лъскава медиатронна хартия, върху която се виждаха анимационни коледни сцени: дядо Коледа се спуска по комина, балистичния северен елен, тримата зороастрийски суверена слизат от едногърбите си камили пред обора. Докато Хакуърт и Финкъл-Макгроу наблюдаваха малките сценки, се чуваше слаб успокояващ звук; една от опасностите на това да живееш в свят, пълен с медиатрони, беше, че разговорите винаги се прекъсваха по този начин. Това обясняваше и защо жителите на Атлантида се опитваха да сведат медиатронните уреди до минимум. Влизаш в дома на един отреп и виждаш, че по всеки предмет има движещи се картинки, всички седят със зяпнали уста, а погледите им скачат от мъничките фигурки, които търчат по медиатронната тоалетна хартия, върху големооките джуджета, които си играят на дърпане на въже върху огледалото в банята, върху…

— А, да — сепна се Финкъл-Макгроу. — Върху нея може ли да се пише? Ще ми се да оставя посвещение на Елизабет.

— Хартията е подклас както на такава за вкарване на информация, така и на класа за извличане на информация. Така че притежава всички необходими качества, за да можете да пишете върху нея. В повечето от случаите тези качества не се използват — освен, разбира се, да се правят бележки там, където писалката е попаднала върху нея.

— Значи можеш да пишеш върху нея — опита се да преведе думите му Финкъл-Макгроу някак рязко, — но тя въобще не обмисля това, което си написал върху нея.

— Ами, отговорът ми на този въпрос ще бъде малко двусмислен — отвърна Хакуърт. — „Илюстрираният буквар“ е една изключително обхватна и мощна система, способна на по-интензивна самореконфигурация в сравнение с повечето други системи. Не забравяйте, че основната част на нейната работа е да реагира на средата. Ако собственикът й вземе една писалка и започне да пише върху някой празен лист, тази информация ще попадне в кошчето заедно с всичко останало, така да се каже.

— И мога ли да я надпиша за Елизабет или не? — запита Финкъл-Макгроу.

— Разбира се, сър.

Финкъл-Макгроу измъкна тежка златна писалка от една поставка на бюрото си й известно време писа нещо върху предната част на книгата.

— Щом и това е готово, сър, сега остава само да делегирате търговските права за договорите с интеракторите.

— А, да, благодаря, че ми напомни — каза Финкъл-Макгроу, но с половин уста. — Все още ми се струва, че предвид всичките пари, които отидоха за този проект…

— Че можехме да разрешим и проблема за произвеждането на гласа, да, така е — допълни вместо него Хакуърт. — Както знаете, ние направихме няколко сондажа в това отношение, но нито един от резултатите не притежаваше качествата, които вие изисквате. След всичките ни технологии, алгоритмите за псевдо-интелекта, матриците за много изключения, мониторите за предзнаменование и съдържание, както и всичко останало, ние все още сме много далеч от произвеждането на човешки глас, който звучи толкова добре, колкото може да ни даде всеки добър жив интерактор.

— Не че съм много изненадан наистина — въздъхна Финкъл-Макгроу. — Просто ми се щеше да е напълно самостоятелна система.

— Тя е почти такава, сър. Във всеки един момент има десетки милиони професионални интерактори в многобройните сцени из целия свят, във всеки часови пояс, на всяка географска ширина, които са готови да се захванат на минутата с подобна работа. Имаме намерение да делегираме правата на относително висока цена, което ще гарантира само участието на най-добрите в бранша. Ще останете доволен от резултатите.

Втори опит на Нел с книгата; приказката за принцеса Нел накратко

Имало едно време една малка принцеса на име Нел, която била затворена във висока тъмна крепост на един остров по средата на голямо море, заедно с едно малко момче на име Харв, което й било приятел и я защитавало. Имала си и четири много специални приятелчета, които се казвали Динозавър, Патето, Зайчето Питър и Пурпур.

Принцеса Нел и Харв не можели да напуснат Черната крепост, но от време на време им идвал на гости един гарван, който им разказвал чудновати истории за земята отвъд морето — Отвъдната земя. Един ден гарванът помогнал на принцеса Нел да избяга от крепостта, но, уви, бедният Харв бил твърде голям и трябвало да остане заключен зад голямата желязна врата с дванайсет катинара.

Принцеса Нел обичала Харв като истински брат и отказала да го остави. И така, тя взела приятелчетата си Динозавър, Патето, Зайчето Питър и Пурпур, преплували заедно океана в една червена лодка, с която имали много приключения, докато накрая не стигнали до Отвъдната земя. Тя била разделена на дванайсет кралства, всяко от които се управлявало от крал или кралица магьосници. Всеки крал или кралица си имали красиви замъци, а във всеки замък имало по една съкровищница със злато и други скъпоценности, но също така и по един скъпоценен ключ, който бил за един от дванайсетте катинара на вратата на Черната крепост.

Докато обикаляли из всяко от дванайсетте кралства, принцеса Нел и приятелите й минали през много приключения, но събрали дванайсетте ключа. С някои се сдобили чрез убеждаване, с други — чрез хитрост, а за трети трябвало да се сражават. До края на пътуването някои от приятелите на Нел загинали, а други поели по собствения си път. Нел обаче не била сама, защото но време на приключенията си тя била станала известна героиня.

На един голям кораб, съпровождана от много воини, слуги и възрастни, тя преплувала обратно морето и се върнала при Черната крепост. Докато приближавала към голямата желязна врата, Харв я видял от най-високата част на крепостта и й казал грубо да си върви, защото принцеса Нел толкова се била променила по време на Похода, че Харв вече не можел да я познае.

— Дошла съм да те освободя — рекла му принцесата.

Харв пак й казал да си върви, защото той се чувствал напълно свободен сред стените на Черната крепост.

Принцеса Нел пъхнала дванайсетте ключа в дванайсетте катинара и започнала да ги отваря един по един. Когато ръждивата врата на крепостта най-сетне се отворила със скърцане, тя видяла, че Харв е застанал с лък в ръка, а на опънатата тетива имало стрела, насочена право към сърцето й. Той отпуснал тетивата, стрелата се забила в гърдите й и тя щяла да умре, ако не носела един медальон с капаче, който Харв й бил подарил преди много години, още преди Нел да напусне крепостта. Стрелата се забила в медальона и го счупила. В същия момент Харв бил покосен от стрелата на един от воините на принцесата. Нел се втурнала към убития си брат и плакала на тялото му три дни и три нощи. Когато накрая сълзите й пресъхнали, тя видяла, че Черната Крепост се е превърнала в нещо много красиво; защото реката от сълзи, потекла от очите й, била напоила земята и за една нощ били израснали красиви градини и гори. Черната крепост вече не била черна, а сияен фар, изпълнен с най-различни красиви неща. Принцеса Нел заживяла в този палат и управлявала острова до края на живота си, но всяка сутрин тя излизала на разходка в градината, където бил загинал Харв. Минала през много приключения и станала велика кралица, а след известно време срещнала един принц, народили им се много деца и заживели щастливо.

— Какво означава „приключение“? — попита Нел.

Думата беше изписана върху страницата. След това и двете страници се изпълниха с движещи се картинки, които изобразяваха най-различни славни неща: момиченца в брони се преборват с дракони с мечове, момиченца, които яздят на бели еднорози през гората, момиченца, които висят по разни клони, плуват в синия океан, управляват космически ракети. Нел остана дълго пред картинките и след известно време всички момиченца започнаха да й изглеждат като нея, но на по-голяма възраст.

Съдия Фенг посещава района си; госпожица Пао организира демонстрация; случаят с откраднатата книга започва да се задълбава неочаквано

Докато напредваше по Високото шосе върху вихрогона си, придружен от двамата си асистенти — Чанг и госпожица Пао, съдия Фенг видя как Земите под аренда са потънали в зловонна мъгла. Смарагдовите високи части на Атлантида/Шанхай се носеха над мърсотията. Множество аеростати с огледална повърхност заобикаляха тази висока територия, за да я предпазват от по-големите и видни натрапници; оттук, на много километри разстояние, отделните пазачи, разбира се, не се виждаха, но като цяло присъствието им можеше да се забележи — едва доловим проблясък във въздуха, обширен мехур, абсолютно прозрачен, който обгръщаше неприкосновената територия на англо-американците и който се опъваше в едната посока или другата, но никога не се спукваше.

Гледката се наруши при приближаването им към Земите под аренда и навлизането им във вечните им мъгли. Докато се придвижваха по улиците на Земите под аренда, съдия Фенг на няколко пъти направи един особен жест: свиваше пръстите на дясната си ръка под формата на цилиндър, сякаш хващаше някакво невидимо бамбуково стъбло. С другата си ръка правеше нещо като купичка, която се превръщаше в черна пещера под дясната му ръка, при което той надничаше вътре. Когато се взираше в така образуваното джобче с въздух, той виждаше как тъмнината вътре е изпълнена с искряща светлина — бе като да гледаш във вътрешността на пещера, пълна със светулки, само дето тези тук бяха многоцветни, а всички цветове бяха ясни и чисти като цветовете на скъпоценни камъни.

Хората, които живееха в Земите под аренда и които правеха този жест много често, бяха развили усет към онова, което ставаше в микросвета. Усещаха, когато нещо не беше както обикновено. Ако жестът се направеше по време на тонерна война, резултатът бе направо невероятен.

Днес нивата бяха много далеч от тези по време на тонерна война, но все пак си бяха доста високи. Съдия Фенг предположи, че това има нещо общо с целта на тази поръчка, която госпожица Пао беше отказала да обясни.

В крайна сметка се озоваха в един ресторант. Госпожица Пао настоя да вземат маса на терасата, въпреки че се канеше да вали. И седнаха така, че виждаха улицата три етажа по-долу. Дори от такова малко разстояние беше много трудно да се различават лицата през наситената мъгла.

Госпожица Пао извади от чантата си четвъртит пакет, увит в нанобар. Тя го разви и извади оттам два предмета, които изглеждаха горе-долу по един и същ начин както по форма, така и по размер: една книга и едно парче дърво. Тя ги постави едно до друго на масата. След това сякаш забрави за тях, защото се зачете в менюто. Продължи да не им обръща внимание още няколко минути, докато заедно с Чанг и съдията си сърбаха чая, разменяха си учтиви реплики и започнаха да се хранят.

— Когато е удобно на Ваша светлост — каза госпожица Пао, — бих ви поканила да разгледате двата предмета, които съм поставила на масата.

Съдия Фенг се смая, когато забеляза, че докато парчето дърво не се беше променило през това време, книгата се бе покрила с дебел слой сив прах, сякаш по нея бяха расли лишеи в продължение на десетилетия.

— Ле-леее — изтърси Чанг и засмука една дълга поредица от китайски спагети в дълбокото си гърло, опулил очи по посока на любопитния експонат.

Съдия Фенг стана, заобиколи масата и се наведе, за да погледне по-отблизо. Сивият прах не беше разпределен равномерно; слоят бе много по-плътен към ръбовете на корицата. Отвори книгата и се изненада, когато забеляза, че прахът се е просмукал навътре по страниците.

— Този прах си има свое мнение за нещата — отбеляза съдията.

Госпожица Пао погледна многозначително към парчето дърво. Съдията го взе и го огледа от всички страни; беше напълно чисто.

— А освен това си и подбира! — допълни съдията.

— Това е конфуциански тонер — каза Чанг, който най-сетне беше погълнал спагетите си. — Има особено предпочитание към книгите.

Съдията се усмихна покровителствено и погледна госпожица Пао в очакване на някакво обяснение.

— Да разбирам ли, че сте изследвали този нов вид червейчета?

— Нещата са много по-интересни — отвърна госпожица Пао. — През последната седмица в Земите под аренда са се появили не един, а два нови вида червейчета — и двата са програмирани да търсят всичко, което наподобява книга. — И тя бръкна в чантата си отново и подаде на господаря си един навит лист медиатронна хартия.

Една сервитьорка дотърча веднага, за да помогне за разчистването на чиниите и чаените чаши. Съдия Фенг разстла листа и го застопори с най-различни малки порцеланови предмети. Листът беше разделен на два панела, като всеки от тях съдържаше увеличен образ на някакво микроскопско устройство. Съдията виждаше, че и двете са направени за движение по въздуха, но това беше може би единственото, по което си приличаха. Едното изглеждаше като част от природата; имаше няколко много странни и подробно изработени крачета и носеше със себе си четири огромни, навити на съвсем ситна спирала, подобни на лопатки приспособления, разположени на деветдесет градуса едно от друго.

— Като уши на прилеп! — възкликна Чанг и проследи с върха на една китайска пръчица сложните завъртулки. Съдията мълчеше, но за пореден път се увери, че подобни внезапни прозрения са коронният номер на Чанг.

— По всяка вероятност използва ехолокация, също като прилепите — призна и госпожица Пао. — Другият, както виждате, е със съвсем различен дизайн.

Другото червейче приличаше на въздушен кораб, но както си го е представял Жул Верн. Беше с обтекаема, капкообразна форма, имаше две функционални пипала, прилепени плътно към корпуса, а също така и дълбока цилиндрична вдлъбнатина в носа, която според съдия Фенг беше окото му.

— Това вижда в ултравиолетовия обхват на светлината — обясни госпожица Пао. — Въпреки големите им различия, и двете вършат едно и също: търсят книги. Когато попаднат на някоя, се приземяват върху корицата, пропълзяват до ръба, след което се пъхат из страниците, и проверяват вътрешната структура на хартията.

— Какво толкова търсят?

— Няма как да се разбере, докато не се разглоби вътрешната им компютърна система и не се декомпилира програмата им — което е много трудно — отвърна госпожица Пао с едно типично за нея сдържано изказване. — Когато разберат, че са попаднали на някоя нормална книга със стария тип хартия, се дезактивират и се превръщат в прах.

— Значи в момента в Земите под аренда има много мръсни книги — отсече Чанг.

— Първо на първо, книгите не са чак толкова много — обясни съдия Фенг. Госпожица Пао и Чанг се засмяха, но съдията не изглеждаше като да си прави някаква шега. Това си беше просто наблюдение. — Вие какви заключения си правите, госпожице Пао? — попита съдията.

— Две различни страни претърсват Земите под аренда за една и съща книга — отвърна госпожица Пао.

Не беше необходимо да пояснява, че обект на това претърсване е вероятно книгата, която беше открадната от господина на име Хакуърт.

— Имате ли някакви предположения за идентичността на тези две страни?

Госпожица Пао отвърна:

— Разбира се, нито едно от двете устройства не носи знака на производителя си. По това с ушите като на прилеп е изписано навсякъде д-р Х.; повечето от характеристиките му сякаш са резултат от еволюция, а не произведени, а „Циркът“ на доктора не е нищо повече от едно усилие да се събират еволюирали червейчета, които притежават полезни характеристики. На пръв поглед другото устройство може да е било произведено от който и да било от машиностроителните заводи, принадлежащи към основните филозони — като Нипон, Нова Атлантида, Индустан, Първата разделена република могат да бъдат първите заподозрени. При едно по-внимателно вглеждане обаче, се открива ниво на елегантност…

Елегантност?

— Извинете ме, Ваша светлост, този термин не може да се обясни много лесно — има едно неизречимо качество при някои технологии, което производителите обикновено описват като прилично, приятно от техническа гледна точка или добро попадение — това са все знаци, че е било направено с много желание от някой, който е бил не просто мотивиран, ами и вдъхновен. Това е и разликата между инженера и спеца.

— Или между инженера и артифекса? — попита съдия Фенг.

По лицето на госпожица Пао премина нещо като усмивка.

— Страхувам се, че съм вкарал онова малко момиченце в много по-голяма каша, отколкото въобще съм предполагал — поклати глава съдията. Той нави обратно листа и го върна на госпожица Пао. Чанг пък постави чашата чай обратно пред съдията и му наля още чай. Без да си дава сметка, съдията събра палеца и върха на пръстите си и тупна леко по масата няколко пъти.

Това беше един много древен жест в условията на Китай. Според легендата един от най-ранните императори обичал да се облича като съвсем обикновен човек и да обикаля из Средното кралство, за да види как се справяли с живота селяните. Много често, докато той и свитата му седели на някоя маса в някоя странноприемница, той наливал чай на всички. Те не можели да се поклонят до земята на своя господар, защото така щели да издадат самоличността му, затова започнали да правят този жест, при който с ръката си имитирали нещо като коленичене. Сега китайците използваха жеста, за да си благодарят един на друг по време на вечеря. От време на време съдията се улавяше, че го прави, и си мислеше колко е странно да си китаец в един свят, където император няма.

Той седеше със скръстени в ръкавите ръце и си мислеше за това и за други работи, докато наблюдаваше как парата се вдига от чая му и се превръща в мъгла при кондензацията си около телата на микро-аеростатите.

— Много скоро ние ще се намесим в живота на господин Хакуърт и д-р Х. и ще научим нещо повече, като видим как реагират. Аз ще обмисля как е най-добре да направим това. Междувременно нека да помислим за момиченцето. Чанг, иди до апартамента й и разбери дали е имало някакви неприятности — дали се навъртат ня какви подозрителни типове.

— Сър, с цялото ми уважение към вас, искам да ви кажа, че всички, които живеят в сградата на момиченцето, са подозрителни.

— Знаеш какво имам предвид — погледна го съдията с известно снизхождение. — Сградата би трябвало да си има система за филтриране на нанозити от въздуха. Ако тя работи както трябва и ако момиченцето не изнася книгата си извън сградата, то тогава тя ще остане незабелязана за тях. — Съдия Фенг направи една черта в праха върху корицата на книгата и стри тонера между пръстите си. — Говори със собственика на сградата и му кажи, че въздушно-филтриращата му система ще бъде прегледана, но това е действителна проверка, а не просто изнудване за подкуп.

— Да, сър — отвърна Чанг. Той бутна назад стола си, стана, поклони се и излезе от ресторанта, като се спря само за да си вземе една клечка за зъби от кутийката до изхода. Щеше да е напълно в реда на нещата, ако си бе довършил обяда, но Чанг още преди това беше изразил загриженост за състоянието на момиченцето и очевидно не искаше да губи и минута време.

— Госпожице Пао, поставете подслушващи и записващи устройства в апартамента на момиченцето. В началото ще сменяме и прослушваме касетите всеки ден. Ако книгата не бъде намерена скоро, ще започнем да ги сменяме веднъж в седмицата.

— Да, сър — отвърна госпожица Пао. Тя нахлузи феноменоскопските си очила. От очите й започнаха да се отразяват цветни петна, когато тя потъна в някакъв интерфейс. Съдията отново си наля чай, обви чашата с две ръце и отиде да се разходи по края на терасата. Имаше да мисли за много по-важни от това момиченце и книгата му неща; подозираше обаче, че отсега нататък няма да мисли за почти нищо друго.

Описание на Стария Шанхай; състояние на театър „Парнас“; заниманията на Миранда

Преди европейците да се вкопчат здраво в Шанхай, той беше едно заградено със зид село край реката Хуанг Пу на няколко километра от мястото, където тя се сливаше с делтата на Янгцзе. Голяма част от архитектурата беше в изискания стил на династията Минг: частни градини за богатите семейства, търговски улици тук-там, които просто скриват бедняшките квартали, изискана и главозамайваща чайна, издигнала се в центъра на някой остров по средата на някое езеро. В по-ново време стената беше срутена и върху основите й бе построен нещо като околовръстен път. Старата френска концесия се бе увила около северната страна и в онзи квартал, на един ъгъл, който гледаше право към стария град от другата страна на шосето, в края на 1800-а година беше изграден театър „Парнас“. Миранда бе работила там около пет години, но преживяванията бяха толкова наситени, че често й се струваше, че са били само някакви си пет дни.

Европейците бяха построили „Парнас“ по времето, когато още били достатъчно сериозни и не се чувствали виновни за това, че са европейци. Фасадата беше съвсем класическа: галерия с колони под формата на три-четвърти от окръжност на ъгъла на улицата, колоните бяха коринтски и до една направени от бял варовик. Галерията беше заобиколена от бяла тента — от около 1990 г. — по чиито краища имаше тръби за лилаво и розово неоново осветление. Щеше да бъде много лесно да я свалят и заменят с нещо медиатронно, но им бе забавно да изтеглят бамбукови стълби от магазина отдолу и да подменят на място големите изкуствени букви, за да рекламират това, което щеше да става същата вечер. Понякога спускаха големия медиатронен екран и прожектираха филми, при което западняците пристигаха от всички краища на Великия Шанхай, пременени в смокингите и вечерните си рокли, сядаха в тъмното и гледаха „Казабланка“ или „Танцуващият с вълци“. И поне два пъти месечно трупата на „Парнас“ наистина излизаше на сцената и го правеше: за една нощ бяха по-скоро актьори, отколкото интерактори, използваха прожектори, театрален грим и костюми. Най-трудно беше да се накара публиката да повярва; в случай че не бяха театрални запалянковци, те задължително искаха да изтичат на сцената и да участват, което разваляше цялата работа. Театърът на живо беше знак за старомоден и особен вкус, нещо като слушането на грегориански песнопения, и освен това не носеше никакви приходи. Сметките си театърът плащаше с помощта на интерактивите.

Сградата беше висока и тясна, за да се възползва максимално от ценната поземлена собственост на Шанхай, поради което сценичният отвор имаше почти четвъртит ъгъл на гледане, също като при някой много стар телевизор. Над него се виждаше бюстът на някаква отдавна забравена френска актриса, издигнат върху позлатени подпори под формата на крила, украсен с херувимчета с фанфари и лаврови венчета. Таванът представляваше кръгла фреска, на която бяха изрисувани музи, разположени в разветите си роби. В средата му висеше един огромен полилей; жълтеникавите му крушки бяха заменени с някакви нови приспособления, които не изгаряха, и сега той хвърляше равномерна светлина върху редовете от мънички, проскърцващи седалки, гъсто подредени на партера. Имаше още три балкона, както и три етажа с частни ложи, като на всяко ниво имаше по две от лявата страна и две от дясната. Фасадите на всички ложи и балкони бяха изрисувани със сцени от класическата митология, като преобладаващият цвят както при тях, така и навсякъде другаде из театъра, беше типично френското синьо на яйцето на червеношийка. Театърът беше буквално претъпкан с гипсови изделия, поради което физиономиите на херувимчета, натруфени римски богове, безизразни троянци и тем подобни през цялото време изникваха от колони, софити и корнизи и те хващаха в крачка. Голяма част от тези произведения бяха надупчени от куршумите на надъханата червена охрана по времето на Културната революция. Като се изключат дупките от куршуми, „Парнас“ иначе беше в доста прилично състояние, макар че по някое време през двайсети век вертикално до ложите и хоризонтално пред балконите бяха монтирани дебели черни тръби за прикачване на прожекторите. Прожекторите вече представляваха дискове с големината на монета — фазово-честотни устройства, които си имаха свои собствени батерии, можеха да се залепят навсякъде и да се управляват с радиостанция. Тръбите обаче си бяха останали там и заради тях винаги се налагаха един милион обяснения, на туристите.

Всяка от дванайсетте ложи си имаше отделна врата, както и подвижна завеса отпред, за да могат хората вътре да имат някакво уединение между отделните части на пиесите. Менажерите на театъра бяха направили така, че завесите да бъдат проядени от молци, за да ги сменят с подвижни звукоизолирани екрани, бяха махнали седалките и ги бяха свалили в мазето. И сега всяка ложа се бе превърнала в индивидуална стая под формата на яйце с размерите на сцена за тяло. Тези дванайсет сцени докарваха седемдесет и пет процента от приходите в кеш на театър „Парнас“.

Миранда винаги пристигаше в сцената си половин час по-рано, за да направи една бърза проба на мрежата си. Нанозитите не бяха вечни — статичното електричество и космическите лъчи можеха да ги извадят от строя и ако човек позволеше на инструмента си да се развали от единия мързел, по-добре да не се наричаше интерактор.

Миранда бе украсила мъртвите стени на сцената си с плакати и фотографии на изпълнители на роли — предимно актриси от пасивите на двайсети век. В единия ъгъл имаше стол за ролите, които изискваха да седи. Имаше освен това и малка масичка, където тя постави тройното си кафе със сметана, двулитрова бутилка с минерална вода, както и кутийка с бонбончета за гърло. След това се разсъблече, докато остана по черно трико и чорапогащи, като закачи дрехите си за навън на едно дръвче до вратата. Някой друг интерактор можеше да се съблече гол, да си остане по обикновените дрехи или да облече нещо, което пасва на ролята, която щеше да играе, ако имаше късмета да знае предварително коя ще е тя. Сега засега обаче Миранда никога не беше предизвестявана. Имаше заявена поръчка за Кейт в интерактивната версия на „Укротяване на опърничавата“ (което беше една касапска боза, но пък доста популярна сред определена прослойка от потребителите-мъже); Скарлет О’Хара от интерактива „Отнесени от вихъра“; една двойна агентка на име Илзе от трилър за шпионаж, чието действие се развива на влак, пътуващ през нацистка Германия; и Рия — девойка нео-викторианка, изпаднала в най-различни затруднения, в „Пътя на коприната“ — приключенска романтична комедия в интерактивна версия, чието действие се развива в гадната част на съвременен Шанхай. Тя сама беше създала тази роля. След като се бяха появили добри отзиви („един забележително Риялистичен портрет от новоизгрялата звезда Миранда Редпат!“), тя я бе играла в продължение на два месеца, макар че цената й беше станала толкова солена, че повечето потребители си избираха някоя от дубльорките или се принуждаваха да гледат пасивно за една десета от сумата. Разпространителят обаче беше оплескал нещата с връзките с обществеността, когато се бяха опитали да го пуснат и на пазара извън Шанхай, поради което „Пътя на коприната“ сега бе изпаднал в забрава, а междувременно хвърчаха глави.

Четири водещи роли беше горе-долу пълният капацитет на онова, което Миранда можеше да побере едновременно в главата си. С помощта на дубльора можеше да се изиграе всяка роля, дори преди да е била видяна изобщо, ако не искаш да станеш за смях. Ала Миранда вече си имаше изградена репутация и не можеше да си гледа работата през пръсти. За да запълва празните моменти, когато нещата се развиваха прекалено бавно, тя се възползваше и от други предложения, под друго име, за по-леки ангажименти: предимно глас зад кадър, плюс всякакви неща, свързани с детските предавания. Тя самата нямаше деца, но и досега продължаваше да си кореспондира с онези, за които бе работила като гувернантка. Обичаше да прави интерактиви за деца, а освен това си беше и добро упражнение за гласа, когато трябваше да се рецитират тия глупави детски стихчета.

— Зареди Кейт от „Опърничавата“ — каза тя и съзвездието под формата на Миранда се смени от тъмнокоса жена със зелени, котешки очи, облечена в концепцията на някой моделиер за това как би трябвало да изглежда богатата жена през италианския Ренесанс. Миранда имаше големи очи като на заек, докато Кейт беше с котешки, а котешките очи се използваха по различен начин в сравнение със заешките, особено когато трябваше да се изрече някоя особено духовита забележка. Карл Холивуд — основателят на компанията и неин драматург, който бе гледал пасивно всичките й „Опърничави“, й беше казал, че трябва да поработи повечко върху това. Не бяха много посетителите, които обичаха да гледат Шекспир или дори знаеха кой е той, но тези, които все пак го правеха, бяха доста високо на стълбицата за заплатите и си струваше човек да се погрижи за тях. Обикновено подобен аргумент на Миранда не й действаше, но тя непрекъснато откриваше, че някои от тези (богати сексистки настроени снобски простаци) господа са невероятно добри интерактори. А всеки добър професионалист можеше да ви каже, че е много рядко удоволствието да интерактира с клиент, който знае какво да прави.



Смяната съчетаваше в себе си върховото време за гледане на телевизия в Лондон, Източното и Западното крайбрежия. По средноевропейското време то започваше около девет часа вечерта, когато лондончани привършваха вечерята си и си търсеха някакво забавление, и свършваше около седем часа сутринта, когато калифорнийците си лягаха. Независимо от това в кой часови пояс бяха, интеракторите се опитваха да работят точно по това време. В Шанхайския часови пояс Смяната течеше от около пет часа сутринта докъм началото на късния следобед и Миранда нямаше нищо против да остане и след края на работното време, ако някой Калифорнийски баровец иска да се позабавлява с интерактив късно през нощта. Някои от колегите й в нейната компания започваха работа едва късно през деня, но Миранда все още мечтаеше да живее в Лондон и копнееше за вниманието на изисканите клиенти от този град. Поради което винаги идваше рано на работа.

Когато свърши със загрявката и продължи нататък, откри, че вече я чака един анонс. Отговорникът за екипите, който представляваше едно полуавтономно софтуерно устройство, бе събрал състав от деветима клиенти, които бяха достатъчно за второстепенните роли в „Първа класа до Женева“ — някаква интрига, която се завърта сред богаташи във влак, пътуващ из окупирана от нацистите Франция, което сред интерактивите беше същото като „Капан за мишки“ за стария вид театър. Беше пиеса с доста роли: девет второстепенни роли, които трябваше да се играят от тези, които си плащат, и три по-основни роли, които се играеха от тези, на които се плащаше, като Миранда. Един от героите, за които другите не знаеха, беше шпионин на Съюзниците. Друг пък бе таен полковник от СС, трети беше тайно евреин, а четвърти — агент на чекистите. Понякога имаше по някой германец, който се опитваше да дезертира към страната, на Съюзниците. Човек обаче никога не знаеше кой кой е при започване на интерактива; компютърът си въртеше ролите както си иска.

Приходите бяха добри поради високото съотношение между парите на клиентите и това, което й плащаха. Миранда прие условно анонса. Една от другите главни роли още не беше запълнена и докато чакаше, тя предложи и получи и една допълнителна работа. Компютърът я превърна в очарователна млада дама, чието лице и прическа изглеждаха типични за лондонската мода в момента; беше облечена в униформата на стюардеса от Британските авиолинии.

— Добър вечер, господин Оръмленд — каза тя набързо, след като прочете дубльора. Компютърът направи гласа й дори още по-закачлив, а също така леко коригира акцента й.

— Добър вечер, ъ-ъ, Маргарет — отвърна скулестият британец и се облещи от един панел на медиатрона й. Носеше очила с половинки стъкла и трябваше да примижи, за да прочете името й на значката. Вратовръзката му беше разхлабена, в едната си космата ръка държеше чаша с джин и тоник и показа одобрение от това, което видя в лицето на Маргарет. Което си бе направо гарантирано, защото Маргарет беше измайсторена от един маркетингов компютър в Лондон, който знаеше за вкуса на този господин по отношение на женската плът много повече, отколкото самият господин предполагаше.

— Шест месеца без почивка?! Каква скука — каза Миранда/Маргарет. — Сигурно се занимавате с нещо изключително важно — продължи тя с лек намек, но без да бъде гадна, поддържайки леката шега, която вървеше между двамата.

— Да, струва ми се, че дори правенето на много пари по някое време става досадно — отвърна мъжът с почти същия тон.

Миранда хвърли един поглед към списъка с имената на участниците в „Първа класа до Женева“. Щеше да й се стъжни, ако този господин Оръмленд се окажеше прекалено разговорлив и я принудеше да се захване с някоя от по-водещите роли. Макар че изглеждаше доста разумен и начетен тип.

— Знаете ли, сега е много подходящо време за пътуване до Западна Африка на Атлантида, а въздушният кораб „Златен бряг“ трябва да замине по разписание след две седмици — да ви резервирам ли една самостоятелна кабина? А може и компаньонка, ако желаете?

Господин Оръмленд изглеждаше доста несигурен.

— Можете да кажете, че съм старомоден — рече той, — но като чуя Африка, винаги се сещам за СПИН и паразити.

— О, не е така в Западна Африка, не и в новите колонии. Искате ли една бърза обиколка?

Господин Оръмленд хвърли към Миранда/Маргарет дълъг, обхождащ, замечтан поглед, въздъхна, погледна си часовника и като че ли се сети, че тя е само едно въображаемо същество.

— Не, но благодаря все пак — отвърна й и я изключи. При това съвсем навреме; съставът за „Женева“ току-що се беше попълнил. Миранда разполагаше само с няколко секунди да се пренастрои и да влезе в образа на Илзе, когато се озова седнала в едно първокласно купе на пътнически влак от средата на двайсети век, вторачена в огледалото в една руса, синеока, скулеста, снежна кралица. В скута й имаше разгънато писмо, написано на идиш.

Значи тази нощ тя беше тайната еврейка. Накъса писмото на малки парченца и ги пусна през прозореца, след което направи същото и с две звезди на Давид, които извади от несесера си за бижута. Това беше напълно интерактивно представление и нищо не можеше да попречи на другите герои да проникнат в купето й и да преровят всичките й вещи. След това довърши поставянето на грима и дооправянето на тоалета и се отправи към вагон-ресторанта за вечеря. Повечето от другите герои вече бяха там. Деветимата аматьори бяха схванати и непохватни както обикновено, а другите двама професионалисти обикаляха сред тях и се опитваха да ги поотпуснат, да разчупят тая тяхна стеснителност и да ги вкарат в ролите им.

В крайна скетка „Женева“ продължи цели три дълги часа. Представлението се провали почти напълно от един от участниците, който съвсем очевидно се бе записал само за да оправи Илзе в леглото. Оказа се, че той е тайният полковник от СС; обаче така се беше натопорчил да изчука Илзе, че през цялата вечер нито за миг не успя да влезе в ролята си. Накрая Миранда го примами в кухнята на вагон-ресторанта, заби един огромен кухненски нож в гърдите му и то остави в хладилника. Беше играла тази роля няколкостотин пъти и знаеше разположението на всеки потенциално смъртоносен предмет във влака.

Смяташе се, че след интерактив е добре да се отиде в Зелената стая — една виртуална кръчма, където човек можеше да си побъбри вече извън ролите с другите участници. Този път Миранда пропусна събитието, защото знаеше, че онзи мизерник ще я чака там.

Следваше дрямка за около час-два. Най-гледаното време в Лондон беше свършило, а нюйоркчани още не бяха приключили с вечерята. Миранда отиде до банята, после изяде един сандвич, след което се захвана с няколко неща за деца.

Децата по Западното крайбрежие тъкмо се връщаха от училище и скачаха направо във високо платените образователни интерактиви, които родителите им осигуряваха за тях. Те представляваха едно голямо разнообразие от изключително кратички, но много забавни роли; за нула време лицето на Миранда беше модифицирано в патица, зайче, говорещо дърво, загадъчната като живота Кармен Сандиего, както и отвратително преситения динозавър Дууги. В най-добрия случай всяко от тях имаше не повече от няколко реплики:

— Точно така! С „б“ започва думичката „балон“! Аз обичам да си играя с балончета, Матю, а ти?

— Хайде, Виктория, кажи го, можеш!

— Мравките-воини имат по-големи и по-силни челюсти от дружките им работнички и играят ключова роля при защитата на мравуняка от хищници.

— Моля те, не ме хвърляй в тези бодливи храсти, лисане Бр’ер!

— Здравей, Робърта! Цял ден ми липсваше. Как мина екскурзията ти до Дисниленд?

— Въздушните кораби през двайсети век били пълни с лесно запалим водород, изключително скъп хелий или горещ въздух, който не ставал за нищо, докато в нашите съвременни версии няма въобще нищо. С помощта на силно устойчивите наноструктури може да се извлече буквално всичкия въздух от корпуса на кораба, за да се напълни той с вакуум. Някога качвал ли си се на въздушен кораб, Томас?

Нел продължава да трупа опит с „Буквара“; произходът на принцеса Нел

Имало едно време една малка принцеса на име Нел, която била затворена във висока тъмна крепост на един остров…

— Защо?

— Нел и Харв били затворени в Черната крепост от злата си мащеха.

— А баща им защо не ги освободил от Черната крепост?

— Баща им, който ги защитавал от злините на ужасната им мащеха, веднъж тръгнал на път в открито море и никога повече не се върнал.

— И защо не се върнал?

— Баща им бил рибар. Излизал в морето всеки ден. Морето е едно голямо и опасно място, пълно с чудовища, бури и други опасности. Никой не знае каква съдба го очаква там. Може би било глупаво от негова страна да се подлага на подобни опасности, но Нел не била толкова глупава, че да се тормози за неща, които не можела да промени.

— А защо е имала лоша мащеха?

— Майката на Нел починала, когато една нощ едно чудовище излязло от морето и влязло в къщурката им, за да отвлече Нел и Харв, които още били съвсем мънички дечица. Тя се била с чудовището и го покосила, но самата получила много големи рани и на другия ден починала с осиновените си дечица в скута.

— А чудовището защо дошло от морето?

— Години наред майката и бащата на Нел много искали да си имат деца, но не можели, докато един ден бащата не хванал една русалка в мрежата си. Русалката казала, че ако той я пусне на свобода, тя ще му изпълни едно желание. И той си пожелал да има две деца: момче и момиче. На другия ден, докато ловял риба в открито море, към него се приближила русалка с кошница в ръка. В кошницата били двете малки бебета, точно както той си бил пожелал, увити в позлатено одеяло. Русалката го предупредила, че двамата с жена му не бива да допускат бебетата да плачат през нощта.

— А защо били в позлатена завивка?

— Защото всъщност те били един малък принц и една малка принцеса, които били оцелели след едно корабокрушение. Корабът бил потънал, но кошницата с двете бебета се носела по водата като корк, докато русалките не дошли и не я намерили. Погрижили се за двете бебета и накрая им намерили родители. Рибарят отнесъл децата в колибата и ги показал на жена си, която извикала от радост. Живели щастливо известно време и когато някое от децата започвало да плаче през нощта, един от двамата родители ставал да го успокоява. Една нощ обаче бащата не се прибрал у дома, защото някаква буря в морето била избутала малката му червена лодка много навътре. Едно от бебетата започнало да плаче и майката станала да го успокои. Когато обаче и другото започнало да плаче, тя не могла да направи нищо и не след дълго се появило чудовището. Когато рибарят се прибрал на другия ден, той открил тялото на жена си до тялото на чудовището, но двете бебета били непокътнати. Мъката му била голяма и той се захванал с трудната задача да възпитава и двете деца сам. Един ден пред вратата му се появила някаква странница. Казала, че била прогонена от жестоките крале и кралици от Отвъдната земя, че нямало къде да спи и че щяла да върши всякаква работа, само и само той да я приюти. В началото тя спяла на пода, готвела и чистела за рибаря по цял ден, но когато Нел и Харв поотраснали, тя започнала да им дава все повече и повече мръсната работа. До момента, в който изчезнал баща им, те се претрепвали от работа от изгрев до късно през нощта, докато мащехата им вече не си повдигала и малкия пръст.

— Защо рибарят и децата му не са живели в крепостта, за да се предпазят от чудовището?

— Крепостта била мрачно и страшно място на върха на една планина. Рибарят знаел от баща си, че била построена преди много векове от някакви тролове, за които се говорело, че още живеят там. А и освен това не разполагал с дванайсетте ключа.

— А те в лошата майка ли били?

— Тя ги пазела заровени на едно тайно място, докато не изчезнал рибарят. Когато той излязъл в открито море и не се върнал повече, тя накарала Нел и Харв да ги изровят, заедно с множество скъпоценни камъни и злато, които била донесла от Отвъдната земя. Тя се накичила със златото и скъпоценните камъни, след което отворила желязната порта на Черната крепост и примамила Нел и Харв да влязат вътре. Веднага щом те влезли, тя затръшнала вратата и заключила дванайсетте катинара. „Когато слънцето залезе, троловете ще ви хапнат за закуска!“, изсъскала им тя.

— Какво значи „трол“?

— Страховито чудовище, което живее по разни дупки в земята и излиза оттам като падне мрак.

Нел започна да плаче. Тя затвори книгата със замах, втурна се към леглото си, събра всичките си плюшени играчки в обятията си, започна да си дъвче одеялото и поплака известно време, обмисляйки въпроса за троловете.

Книгата като че изпърха. Нел видя с крайчеца на окото си как тя се отваря, погледна предпазливо, защото се страхуваше, че може да се отвори на страница с трол. Вместо това обаче видя две картинки. На едната беше принцеса Нел — седеше на някаква полянка с четири кукли в скута си. Точно срещу нея имаше още една картинка, на която Нел беше заобиколена от четири същества: голям динозавър, заек, патица и жена с пурпурна рокля и пурпурна коса.

Книгата каза:

— Искаш ли да чуеш как принцеса Нел си намери приятели в Черната крепост, където най-малко го очакваше, и как те избиха всички тролове и направиха от Крепостта едно много уютно място за живеене?

— Да! — отвърна Нел и пропълзя по пода, докато се надвеси над книгата.

Съдия Фенг посещава Небесното кралство; сервира се чай в древна обстановка; „случайна“ среща с д-р Х.

Съдия Фенг не страдаше от неспособността на Западняците да произнасят името на известния като д-р Х. човек, освен ако не се брои за говорен дефект комбинацията от кантонски и нюйоркски акцент. В дискусиите с подчинените си той така или иначе беше свикнал да го нарича д-р Х.

Въобще не му се бе налагало да произнася пълното име, поне не допреди известно време. Съдия Фенг беше областен съдия на Земите под аренда, които пък от своя страна бяха част от Китайската крайбрежна република. Д-р Х. почти никога не напускаше границите на Стария Шанхай, който беше част от една отделна област; или по-точно казано, той се придържаше към един малък, но със сложна и преплетена структура район, чиито пипала сякаш се бяха разклонили около всяко кварталче и сграда на древния град. На картата този район приличаше на кореновата система на хилядагодишно нискостъблено дърво; границата му по всяка вероятност беше около сто километра, макар че цялата му площ едва ли бе повече от няколко квадратни километра. Този район не беше част от Крайбрежната република; подвизаваше се под името Средно кралство — жив спомен от Имперски Китай, категорично най-старата и велика нация на света.

Разклоненията стигаха дори по-далеч; на съдия Фенг това му беше известно от много време. Немалко от членовете на банди, които вилнееха из Земите под аренда с нашарени задници от пръчката на съдия Фенг, поддържаха връзки на основната суша, които можеха да бъдат проследени задължително до д-р Х. Почти никога размишленията по този повод не водеха до нищо съществено; ако не беше д-р Х., щеше да е някой друг. Д-р Х. бе много изобретателен, когато трябваше да се възползва от принципа на гарантираната сигурност или правото на убежището, което в съвременната му употреба означаваше, че властите от Крайбрежната република, като съдия Фенг например, не можеха да влизат в Небесното кралство и да арестуват някой, като д-р Х. например. Така че, когато си направеха труда да проследят по-влиятелните връзки на някой престъпник, те просто чертаеха една стрелка нагоре по страницата, докато се получеше един-единствен знак, който се състоеше от квадратче с вертикална чертичка по средата. Символът означаваше Средно от Средно кралство, макар че за съдия Фенг той отдавна означаваше просто „неприятности“.

В Къщата на Многоуважавания и Недостижим полковник, както и по другите места, където съдията се отбиваше по-редовно, името на д-р Х. беше започнало да се произнася доста често през последните седмици. Д-р Х. се бе опитал да подкупи всички по йерархичната стълбица на съдията, освен самия съдия. Подстъпите, разбира се, бяха правени от хора, чиито връзки с д-р Х. бяха толкова слаби, че чак на скъсване, и бяха правени по толкова трудно доловим начин, че повечето от нацелените дори не си бяха давали сметка какво става, докато дни или дори седмици по-късно не бяха сядали в леглото с внезапно прозрение и възкликвали:

— Та той се опитваше да ме подкупи! Трябва да съобщя на съдия Фенг!

Ако не беше гарантираната сигурност, това можеше да доведе до няколко щастливи и стимулиращи десетилетия, докато съдията си премерва умствените сили с тези на доктора — най-сетне един достоен противник, както и приветствана почивка от зловонните, крадливи, прости хъшлаци. При това положение машинациите на д-р Х. му бяха интересни от чисто абстрактна гледна точка. Което обаче не ги правеше по-малко интересни и дни наред, докато госпожица Пао минаваше през до болка познатия доклад за въздушни съгледвачи, евристични подслушвателни системи и аеростати-преследвачи, съдията откриваше, че вниманието му скита някъде из града по посока на древния район, към свърталището на д-р Х.

Знаеше се, че докторът редовно си пие сутрешния чай в една чайна там, та точно тази сутрин се случи така, че съдия Фенг посети въпросното място. Бяха го построили преди много векове в средата на едно езеро. Цели пасажи от огненоцветни риби плуваха точно под повърхността на белезникавата вода, проблясваха като тлеещи въглени. Съдията, заедно с двамата си асистенти — госпожица Пао и Чанг — минаха по мостчето.

Според едно китайско поверие демоните обичат да пътуват само по права линия. Поради което мостчето направи не по-малко от девет завоя, докато стигне до средата на езерото. С други думи мостчето беше нещо като филтър за демоните, а самата чайна чиста откъм демони, което беше само от частична полза, при условие, че в нея все пак ходеха хора като д-р Х. На съдия Фенг обаче, който бе отраснал в град с дълги и прави авенюта, пълни с хора, които ти казват всичко направо, беше полезно да му се напомня, че от гледната точка на някои хора, включително и на д-р Х., цялата тази правота звучеше като нещо демонско; много по-естествен и човешки бе постоянно криволичещият път, по който никога не знаеш какво те очаква зад следващия ъгъл, а цялостният замисъл може да бъде разбран само след дълга и упорита медитация.

Самата чайна беше построена от необработено дърво, което бе получило хубав сивкав оттенък с течение на времето. Изглеждаше разнебитена, но очевидно не беше. Бе висока и тясна, на два етажа и с наперен крилоподобен покрив. Влизаше се през тясна ниска врата, проектирана от и за хронично недохранени. Интериорът създаваше усещането за селска колиба в езеро. Съдия Фенг бе идвал тук и преди, в цивилно облекло, но днес беше метнал една роба върху катраненочерно-сивия си костюм на много тесни райета — от прилично незабележим брокат, доста мрачен в сравнение с това, което хората в Китай бяха свикнали да носят. На главата си имаше черна шапка с избродиран на нея еднорог, който в повечето среди вероятно би бил свързан с небесната дъга и елфите, но тук би се възприел като това, което си и беше — древен символ на остротата. На д-р Х. можеше да се разчита, че ще разбере посланието му.

Персоналът на чайната бе имал достатъчно време да разбере, че съдията идва, докато той преодоляваше безбройните извивки на високия път. Един много нафукан салонен, управител и две сервитьорки се бяха строили пред вратата и правеха дълбоки поклони, докато той приближаваше.

Съдия Фенг бе отраснал с чиериос, бургери и огромни буритос, претъпкани с боб и месо. Беше съвсем малко по-нисък от два метра. Брадата му бе необикновено гъста, не я беше подстригвал от две години, а косата му стигаше до под плешките. Всичко това, в комбинация с шапката и робата, а и с властта, дадена му от държавата, му създаваше определено присъствие, за което той си даваше сметка много добре. Опитваше се да не изглежда прекалено самодоволен, защото това щеше да е в противоречие с конфуцианските му убеждения. От друга страна обаче, цялата доктрина на конфуцианството се отнасяше за йерархията, а тези, които бяха на по-високи обществени постове, имаха право да се радват на определено достойнство. Съдията можеше да го пуска в действие, когато му се наложеше. Сега го използва, за да бъде настанен на най-добрата маса на първия етаж, точно в ъгъла, откъдето гледката през малките и стари прозорчета към близкия парк Мингера беше най-приятна. Той все още бе в Крайбрежната република, в средата на двайсет и първи век. Но можеше да бъде и в Средното кралство от далечното минало, и поради целите и задачите си той го правеше.

Чанг и госпожица Пао се отделиха от господаря си и пожелаха маса на втория етаж, до който се стигаше по тясна и клаустрофобна стълба, като оставиха съдията на мира и в същото време направиха всичко възможно д-р Х. да усети присъствието им. Така се случи, че той точно тогава беше горе, както през всички останали дни по това време, когато си пиеше чая и си говореше с многоуважаваните си приятелчета.

Когато д-р Х. заслиза надолу половин час по-късно, той въпреки това беше доволен и изненадан да види сравнително известния и силно уважаван съдия Фенг, който седеше съвсем самичък и се взираше в езерото, докато ятата риби проблясваха лениво във водата му. Когато д-р Х. се приближи, за да отдаде почитанията си, съдия Фенг го покани да седне и след няколкоминутни любезни преговори дали това беше или не беше едно непростимо нахлуване в личното пространство на магистрата, д-р Х. с голяма благодарност, известно нежелание и силно уважение накрая седна.

Последва дълга дискусия на тема кой от двамата е по-поласкан от присъствието на другия; втора и не по-малко изтощителна за относителните качества на различните видове чай, предлагани от собствениците на чайната, дали листата било най-добре да се берат в началото или в края на април, дали водата за запарване трябвало да бъде напълно завряла, както винаги правели неуките гуейло, или ограничена до осемдесет градуса по Целзий.

Накрая д-р Х. започна да прави комплименти на съдията за шапката му, особено за избродираното по нея. Това означаваше, че е забелязал еднорога и е разбрал посланието му, което се състоеше в това, че съдията е научил за всичките му усилия за подкупване на служителите.

Не много дълго след това госпожица Пао слезе и съобщи на съдията със съжаление, че присъствието му е абсолютно наложително на някакво местопрестъпление в Земите под аренда. За да бъде спестено на съдията неудобството да трябва да прекратява разговора по средата, само няколко секунди по-късно при д-р Х. дойде един човек от персонала, който му прошепна нещо в ухото. Докторът се извини, че трябва да напусне, при което двамата господа влязоха в една много дълга дискусия за това кой от двамата е по-непростимо груб, а след това и кой от двамата ще мине пръв по мостчето. В крайна сметка съдията мина първи, защото задълженията му бяха по-спешни, та така завърши първата среща между съдията и д-р Х. Съдия Фенг беше доста доволен; всичко бе минало съвсем по плана.

Хакуърт получава неочаквано посещение от инспектор Чанг

На госпожа Хъл й се наложи да изтърси брашното от престилката си, за да може да отвори вратата. Хакуърт работеше в кабинета си и помисли, че е просто някаква доставка, докато тя не се появи на вратата му с леко хриптене и поднос в ръка, върху който имаше едно-единствено нещо по средата: визитката на лейтенант Чанг. На традиционен китайски в стил от-общото-към-частното неговата организация се наричаше „Китайска крайбрежна република Шанхай Ню Шузан Земите под аренда Областна магистратура“.

— Какво иска?

— Да си ви върне шапката.

— Пусни го да влезе — каза изненадан Хакуърт.

Госпожа Хъл се врътна важно. Хакуърт погледна в едно огледало и видя, че посяга към гърлото си, за да провери възела на вратовръзката си. Халатът му висеше прекалено хлабаво, поради което той го загърна по-здраво и пристегна широкия платнен колан. След това излезе в салона…

Госпожа Хъл въведе лейтенант Чанг в салона. Беше доста едър и тромав мъж с къса и щръкнала прическа. През една найлонова торбичка, която бе стиснал в ръката си, се виждаше едва различимо цилиндърът на Хакуърт и то в много лошо състояние.

— Лейтенант Чанг — обяви госпожа Хъл и Чанг се поклони на Хакуърт, като се усмихваше като че ли малко повечко, отколкото се изискваше в подобни случаи. Хакуърт също се поклони в отговор.

— Лейтенант Чанг.

— Обещавам да не ви нарушавам спокойствието дълго — каза Чанг на ясен, но не достатъчно изискан английски. — По време на едно разследване — подробностите не са важни в случая — се сдобихме с това от един заподозрян. Пише, че е ваша собственост. Колкото и да не може да се носи повече — моля ви, приемете го.

— Много добре, лейтенанте — кимна Хакуърт, пое торбичката и я вдигна към светлината. — Въобще не се надявах да си го получа обратно, макар и в такова отвратително състояние.

— Да де, страхувам, се, че тия момчета нямат много понятие от качествените шапки — отвърна лейтенант Чанг.

Хакуърт замълча, защото не знаеше какво трябва да каже човек на това място. Чанг просто си стоеше пред него и сякаш се чувстваше далеч по-комфортно в салона на Хакуърт, отколкото самият Хакуърт. Първите реплики се бяха оказали съвсем простички, но сега завесата Изток/Запад падна между двамата като ръждясал сатър.

Това част от някаква официална процедура ли беше? Или пък може би опит за получаване на подкуп? Или просто господин Чанг си беше добър човек?

Когато се съмняваш, по-добре прекрати посещението рано, отколкото късно.

— Е — рече Хакуърт, — нямам представа и не ме интересува за какво сте го арестували, но ви поздравявам за това.

Лейтенант Чанг и е усети намека и съответно не разбра, че трябва да си върви. Напротив, сега само придоби объркан вид, докато преди това всичко бе изглеждало толкова простичко.

— Не мога да не проявя любопитство — обясни Чанг, — защото не мога да разбера кое ви накара да си мислите, че някой е бил арестуван.

Хакуърт усети как през сърцето му премина цяло копие.

— Вие сте лейтенант от полицията и държите нещо, което прилича на торбичка за веществени доказателства — отвърна той. — Заключението е ясно.

Лейтенант Чанг погледна торбичката, ама силно объркан.

— Веществено доказателство ли? Че това е торбичка за пазаруване — за да не се намокри шапката ви от дъжда. И освен това тук не съм по служба.

Още едно копие, под прав ъгъл с първото.

— Макар че — продължи Чанг, — ако е било извършено някакво престъпно деяние, за което не съм бил осведомен, може би трябва да преименувам визитата си.

Копие номер три; разтуптяното сърце на Хакуърт вече се намираше в центъра на една кървава координатна система, сътворена от лейтенант Чанг, удобно разпънато и изложено на показ за внимателна проверка. Английският на Чанг ставаше все по-добър и Хакуърт си помисли, че той е един от онези шанхайци, които са прекарали по-голямата част от живота си във Ванкувър, Ню Йорк или Лондон.

— Бях решил, че тази шапка просто е паднала или е била отвята от вятъра. Сега вие ми казвате, че в цялата работа имат пръст някакви престъпници! — Чанг изглеждаше така, сякаш нито веднъж досега не си беше и помислял, че в Земите под аренда има въобще някакви престъпници. И тогава шокът бе заменен с учудване, при това съвсем неприкрито, когато той навлезе в следващата фаза на капана.

— Нямаше кой знае какво значение — каза Хакуърт, като се опитваше да изкара от релси неуморния влак на мислите на Чанг, защото усещаше, че той и семейството му са също на тия релси. Чанг не му обърна внимание, сякаш толкова беше обсебен от делата на мозъка си, че не желаеше да бъде разсейван.

— Господин Хакуърт, с ваша помощ в главата ми се роди една идея. От известно време се опитвам да разгадая мистерията около един доста труден случай — нападение, което е било извършено преди няколко дни. Жертвата е бил неидентифициран господин от Атлантида.

— Че нямате ли си червейчета за преследване в подобни случаи?

— О-о — възкликна лейтенант Чанг с доста унил тон, — на тях не може много да се разчита. Нападателите са предприели редица предпазни мерки, за да не могат червейчетата да се прикрепят. Няколко от тях, разбира се, все пак са смогнали да се полепят по жертвата. Но преди да успеем да го проследим, той е стигнал до анклава Нова Атлантида, където имунната система на крайните ви квартали е унищожила червейчетата. Поради което самоличността му и досега си е една мистерия. — Чанг бръкна във вътрешния си джоб и извади оттам сгънат лист. — Господин Хакуърт, моля ви, кажете ми дали познавате някое от лицата в този клип.

— Аз всъщност съм доста зает в момента… — опита се да каже Хакуърт, но Чанг разтвори листа пред него и му заповяда нещо на шанхайски. Първоначално листът беше пълен със статични китайски знаци. После в средата му се отвори голям екран, по който се завъртя кинематографски материал.

Да гледа себе си как го нападат беше едно от най-изненадващите неща, които се бяха случвали на Хакуърт. Той просто не можеше да спре да гледа. Картината мина на забавен каданс и точно тогава се появи книгата. Очите на Хакуърт се насълзиха и той се опита да не премигва, за да не потекат. Не че това имаше някакво значение, защото лейтенант Чанг стоеше съвсем до него и без съмнение виждаше всичко.

Чанг поклати зачудено глава.

— Значи сте били вие, господин Хакуърт. Не бях направил такава връзка. Толкова хубави неща и такъв коварен побой. Та вие сте станал жертва на едно много сериозно престъпление!

Хакуърт не можеше да говори, но така или иначе нямаше какво да каже.

— Много ме учудва — продължи Чанг — това, че вие въобще не сте си направил труда да доложите за такова сериозно престъпление в магистратурата! Ние гледаме тази касета от известно време и се чудим ли чудим защо жертвата — един достопочтен господин — не се появява, за да помогне на следствието ни. Толкова усилия на вятъра — дърдореше Чанг. Но изведнъж лицето му просветна. — Предполагам обаче, че не е изтекла толкова много вода. Един или двама от същата банда вече са арестувани по обвинение в друго престъпление, но сега мога да ги обвиня и в нападението ви. Ще са ни нужни, разбира се, и вашите показания.

— Разбира се.

— Какво точно са ви отнели?

— Вие вече видяхте.

— Да. Часовник на ланец с най-различни неща по него, писалка и…

— Това е всичко.

Чанг изглеждаше съвсем мъничко объркан, но преди всичко дълбоко удовлетворен, сякаш току-що се бе сдобил с безкрайно щедър дух.

— А книгата дори не си струва да се спомене.

— Всъщност не.

— Приличаше на някаква антика. Доста е ценна или може би греша?

— Фалшификат. Подобни неща са много популярни сред нас. Просто един начин да си направиш внушителна на вид библиотека, без да се разориш.

— А-ха, това обяснява всичко — съгласи се господин Чанг, но с всяка изтекла минута задоволството му ставаше все по-голямо. Ако Хакуърт продължеше да го убеждава по въпроса за книгата, без съмнение щеше да се тръшне на дивана и да заспи като бебе. — Все пак трябва поне да спомена за нея в доклада си, който ще бъде получен и от властите на Нова Атлантида, тъй като в този случай жертвата принадлежи към тази филозона.

— Недейте — каза Хакуърт, като най-сетне се обърна, за да погледне Чанг в очите за първи път. — Не я споменавайте.

— Изобщо не мога да разбера какъв е мотивът ви да казвате това — поклати глава Чанг, — но така или иначе нямам голям избор в това отношение. Ние сме под строгото наблюдение на началниците си.

— Може би просто трябва да обясните на началниците си моите съображения по този въпрос.

Лейтенант Чанг прие това предложение с израз на голямо подозрение.

— Господин Хакуърт, вие сте един много умен човек — както вече подразбрах от вашата взискателна и много отговорна професия, но ме е срам да ви кажа, че вашият отлично премислен и непочтен план може и да не проработи. Моят началник е много суров по отношение на задачите ни, без въобще да се съобразява с чувствата на хората. Ако трябва да съм съвсем откровен — и ви го казвам с пълна убеденост — не е напълно без етични недостатъци.

— А-ха — изръмжа Хакуърт, — значи, ако следя добре мисълта ви…

— О, не, господин Хакуърт, аз следвам вас.

— …призивът към състрадание няма да свърши работа и ще трябва да го склоним, като използваме друга стратегия, може би свързана с тези етични слабости.

— За този подход въобще не се бях сетил.

— Може би трябва да помислите или дори да направите някои проучвания за нивото и вида на подбудите, които могат да бъдат намерени — предложи Хакуърт и изведнъж тръгна към изхода. Лейтенант Чанг го последва.

Хакуърт каза на входната врата да се отвори и отстъпи встрани, за да може Чанг да си вземе шапката и чадъра от закачалката.

— А след това се върнете обратно при мен и ми го кажете колкото може по-простичко и директно. Лека нощ, лейтенант Чанг.

Докато караше колелото си към портата на път за Земите под аренда, Чанг бе направо екзалтиран от успеха на тазвечершното си проучване. Разбира се, нито той, нито самият съдия имаха някакъв интерес към измъкването на подкупи от тоя Хакуърт; готовността на Хакуърт да плати обаче си беше доказателство, че книгата наистина представляваше открадната интелектуална собственост.

Ала после поуспокои страстите си, като си спомни какво е казал философът Цзанг на Янг Фу по повод назначаването на втория като главен съдия по тежките престъпления: „Управниците са се провалили в задълженията си и поради това хората са дезорганизирани от известно време. Когато откриеш истината за което и да било обвинение, натъжавай се и ги съжалявай, а недей да се радваш на собствените си способности.“

Не че способностите на Чанг бяха подложени на проверка тази вечер; нямаше нищо по-лесно от това да накараш хората от Нова Атлантида да повярват, че китайската полиция е корумпирана.

Миранда се заинтригува от анонимен клиент

Миранда си направи финансова рекапитулация в края на месеца и откри, че основният й източник на приходи вече не е нито „Пътя на коприната“, нито „Укротяването на опърничавата“, а онази книжка с приказки за принцеса Нел. В известен смисъл това беше доста изненадващо, защото прографциите за деца обикновено не правеха приходи, но пък иначе не беше чак толкова изненадващо, защото напоследък прекарваше доста време в този интерактив.

Бе започнало като нещо малко: една история в рамките само на няколко минути, за черна крепост, лоша мащеха и врата с дванайсет катинара. Щеше да се забрави много лесно, ако не бяха две неща: носеше много повече приходи в сравнение с всички други прографции за деца, защото задължително търсеха висококвалифицирани актриси, а освен това беше доста мрачна и странна в сравнение със съвременната литература за деца. Малцина бяха вече онези, които познаваха приказките на братя Грим.

Тя си взе няколко упета за труда и забрави за това. На следващия ден обаче на медиатрона й се появи номерът на същия договор. Миранда прие работата и скоро вече четеше същата история, само дето сега беше по-дълга и с развитие на сюжета. Освен това непрестанно се връщаше и проследяваше мънички моменти от самата себе си, които пък се превръщаха е самостоятелни приказки.

Заради начина, по който беше включен този интерактив, тя не получаваше директна обратна връзка с партньора си от другата страна. Реши, че е някое малко момиченце. Не чуваше обаче гласа на това момиченце. На Миранда се представяха екрани, по които течеше текстът, й тя го четеше. Усещаше обаче, че този процес на проби и съсредоточаване върху нещо определено се направляваше от момиченцето. Беше виждала това по време на работата си като гувернантка. Знаеше, че от другия край на връзката има момиченце, което непрестанно пита защо. И тя придаде нотка на ентусиазъм в гласа си в началото на всяка реплика, сякаш за да покаже, че е доволна от всеки въпрос.

Когато излъчването свърши, на екрана се появи обичайното съобщение, което й казваше колко е направила, номера на договора и т.н. Преди да се подпише отдолу, тя провери малката кутийка, на която пишеше: ОТБЕЛЕЖЕТЕ ТУК, АКО ИСКАТЕ ПРОДЪЛЖАВАНЕ НА ВРЪЗКАТА ПО ТОЗИ ДОГОВОР.

Наричаха я „кутийката за връзки“ и се появяваше само при по-първокласните интерактиви, където продължителността беше важна. Преработването на гласа работеше толкова добре, че който и да било интерактор, независимо дали е мъж или жена, бас или сопран, звучеше по един и същи начин на крайния потребител. Опитните клиенти обаче със сигурност се научаваха да разпознават отделните интерактори по едва доловими различия в стила и веднъж като започнеха връзка с някой изпълнител, те обичаха да си я запазват. Ако Миранда провереше кутийката и се подпишеше, щеше да получава първа всякакви други ангажименти от рода на принцеса Нел.

След една седмица тя вече учеше момиченцето да чете. Бяха поработили известно време с буквичките, след това се бяха поразходили из още няколко приказки за принцеса Нел, бяха спрели по средата за едно кратко практическо упражнение по елементарни математически операции, върнаха се на приказката, а накрая се оплетоха в една безкрайна мрежа от „това защо е така?“ и „онова защо е така?“. Миранда бе прекарала доста дълго време с детски интерактиви и като дете, и като гувернантка, и превъзходството на това нещо беше съвсем осезаемо — също като да хванеш антична сребърна вилица, след като в продължение на двайсет години си ползвал пластмасови прибори, или пък да се пъхнеш в шита по поръчка вечерна рокля, когато си свикнал да носиш само дънки.

Все такива асоциации идваха в главата на Миранда в редките моменти, когато се докосваше до нещо Качествено, и ако не правеше съзнателни усилия да спре процеса, щеше да си спомня абсолютно всичко, което се бе случило през първите години от живота й — мерцедеса, който я водеше до частното училище, кристалния полилей, който звънтеше като вълшебни камбанки, когато се покатерваше на голямата махагонова маса, за да го гъделичка, изрисуваната й стая с балдахин над леглото и копринен юрган с гъши пух. По още неизвестни й причини мама ги беше отвела надалеч от всичко това, за да заживеят в нещо, което по онова време си бе чиста бедност. Миранда само си спомняше, че винаги когато се беше намирала физически близо до тате, мама ги бе наблюдавала с доста повече бдителност, отколкото подобаваше в такива случаи.

След като вече участваше във връзката около два месеца, Миранда изтощено се разписа за края на една сесия с принцеса Нел, но остана стъписана, когато видя, че е работила без да спира в продължение на осем часа. Гърлото й се бе раздразнило, а до тоалетна не беше ходила от няколко часа. Бе изкарала много пари. По това време в Ню Йорк беше около шест сутринта, поради което вероятността момиченцето да живее там бе доста малка. Сигурно беше в часови пояс, който не бе много различен от този на Миранда, и по цял ден си седеше и си играеше с тази интерактивна книжка с приказки, вместо да ходи на училище като всяко добро богато момиченце. Не че това беше особено доказателство, но все пак потвърждаваше за сетен път мнението на Миранда, че богатите родители могат също толкова успешно да окипазят ума на децата си, колкото и всички други родители.

Преживяванията с „Буквара“ продължават; принцеса Нел и Харв в Черната крепост

Харв беше едно умно момченце, което знаеше доста за троловете. Веднага щом разбра, че заедно със сестричето му са били заключени в Черната крепост от лошата им мащеха, той каза на Нел, че трябва да излязат и да съберат всички дърва за горене, които могат да намерят. Докато тършуваше из Голямата зала на крепостта, той намери едни рицарски доспехи, а в едната ръка имаше и бойна секира.

— Ще насека малко дърва с нея — каза той, — а ти трябва да излезеш и да събереш подпалки.

— Какво значи „подпалки“? — попита Нел.

Появи се картинка с крепостта. В центъра на картинката имаше висока сграда с много кули, които се скриваха в облаците. Около нея пък се виждаше широко открито пространство, където растяха цветя и дървета; а около всичко това бе високата стена, поради която те не можеха да избягат.

Илюстрацията даде увеличен образ на една тревна площ, който показваше всичко до последния детайл. Харв и Нел се опитваха да стъкмят огън. До тях се виждаше куп с влажни цепеници, които Харв беше насякъл. Той държеше един камък, с който удряше по дръжката на един нож. Летяха искри, но мокрите дърва просто ги поглъщаха.

— Ти запали огъня, Нел — рече той и я остави сама.

След това картинката спря да шава и Нел си даде сметка, че вече всичко става само в интерактивни условия.

Тя взе камъка и ножа и започна да ги удря един в друг (в действителност само мърдаше дразните си ръце в пространството, но на илюстрацията ръцете на принцеса Нел правеха същото). Летяха искри, но огън не се получаваше.

Продължи да опитва още няколко минути, като ставаше все по-нервна и по-нервна, докато очите й не се напълниха със сълзи. Изведнъж обаче една от искрите полетя встрани и се приземи в сухата трева. Издигна се мъничка струйка дим, но бързо изчезна.

Нел продължи да експериментира известно време и разбра, че сухата и жълта трева върши по-добра работа от зелената. Въпреки това обаче огънят не издържаше повече от няколко секунди.

Появи се лек ветрец, който издуха няколко сухи листа към нея. Тя разбра, че огънят може да се предава от сухата трева на листата. Тъй като дръжката на всяко листо си беше на практика една малка съчка, Нел реши да проучи близката горичка и да потърси малко съчки. Горичката беше покрита с много гъста растителност, но тя откри каквото търсеше под един стар, изсъхнал храст.

— Браво! — похвали я Харв, когато се върна и я видя как приближава с цял наръч малки сухи дръвца. — Намерила си подпалки. Ти си едно много умно и работливо момиченце.

Много скоро те вече бяха запалили един голям огън. Харв насече достатъчно дърва, за да са сигурни, че ще имат чак до сутринта, след което двамата с Нел заспаха, защото знаеха, че троловете няма да посмеят да доближат огъня. Въпреки това обаче Нел не можа да спи много добре, понеже чуваше в мрака ръмженето на троловете и виждаше червените искри в погледите им. Стори й се, че чува и други звуци — нещо като приглушени гласове, които викаха за помощ.

Когато слънцето се вдигна над хоризонта, Нел обиколи цялата Черна крепост с надеждата да намери източника на гласовете, но не откри нищо. Харв прекара целия ден в сечене на дърва. Предишния ден бе посякъл една трета от дърветата, а днес — още една трета.

Нея нощ Нел отново слуша гласовете, но този път като че ли крещяха: „Погледни в дърветата! Погледни в дърветата!“. На другата сутрин тя се отправи към последната трета останали дървета и ги оглеждаше, дори когато Харв вече сечеше последните. И отново не откри нищо.

Тази нощ и двамата не можаха да заспят, защото знаеха, че изгарят последните им дърва и че на следващата нощ няма да могат да се пазят от троловете по никакъв начин. Нел отново чу гласовете, но този път те сякаш викаха: „Виж под земята! Виж под земята!“

По-късно, когато слънцето се появи, тя отново продължи да оглежда и намери една пещера, чийто вход бе затворен от троловете. Когато отвори входа на пещерата, намери вътре четири кукли: един динозавър, едно пате, едно зайче и жена с дълга пурпурна коса. Не видя обаче нищо, което беше живо и можеше да е издавало гласовете.

На следващата нощ Нел и Харв влязоха в самата Черна крепост и се затвориха в една стая на най-високото в една от кулите, затиснаха вратата с тежки предмети и мебели, като се надяваха това да задържи троловете на разстояние. Стаята имаше един мъничък прозорец, до който застана Нел, за да гледа как залязва слънцето и да се чуди дали ще види изгрева отново. Точно когато се скри и последният червен отблясък под хоризонта, тя усети лек полъх зад гърба си и се обърна, при което стана свидетел на чудновата гледка: плюшените й животинки се бяха превърнали в истински същества.

Имаше един огромен и страховит динозавър, една патица, едно малко хитро зайче и една жена с пурпурна рокля и пурпурна коса. Те обясниха на принцеса Нел, че злата мащеха била вещица в Отвъдната земя и че те четиримата се били заклели преди много, много време да спрат коварните й намерения. Тя ги била омагьосала, поради което денем те били кукли, но се връщали в нормалното си състояние през нощта. След това ги затворила в тази крепост, където троловете ги затворили в една пещера. И те благодариха на Нел, че ги е освободила.

Тогава Нел им разказа собствената си история. Когато спомена за това как двамата с Харв били спасени от океана, увити в одеяло от позлата, жената на име Пурпур рече:

— Това означава, че ти си истинска принцеса и заради това ние полагаме клетва пред теб за вечна вярност.

И всички коленичиха пред нея и положиха клетва да защитават принцеса Нел до последна капка кръв.

Динозавър, който беше най-свиреп от всичките, започна кампания за унищожаването на всички тролове, при което след няколко дни те до един бяха изчезнали. Оттогава нататък Нел вече спеше спокойно, защото знаеше, че страховитите тролове, заради които преди това сънуваше кошмари, бяха заменени с четирима верни другари.

Залата за инквизиции на съдия Фенг; един хъшлак разпитван; мрачни събития във вътрешността на Китай; категорично повикване от страна на д-р Х.

Съдия Фенг не измъчваше хора често. Това бе така по няколко причини. При новата система на конфуцианско правосъдие вече не беше необходимо всеки престъпник да подписва признание, преди да бъде изпълнена присъдата; всичко, което беше необходимо, бе съдията да го признае за виновен по силата на доказателствата. Това само по себе си освобождаваше съдията от задължението да измъчва хората, които идваха на скамейката му, макар че той много често се чувстваше изкушен да измъква насила признания от нахални западни отрепи, които отказваха да поемат отговорност за собствените си действия. Нещо повече: със съвременното оборудване за наблюдение ставаше възможно да се събира информация, без да се разчита на (понякога доста потайни) свидетели, както бяха правили магистратите в миналото.

Човекът с червената сплъстена коса обаче беше един наистина нехаещ свидетел и за нещастие информацията, съхранена в главата му, бе твърде уникална. Нито един въздушен киностат или пък микроскопично червейче за наблюдение не бяха записали данните, от които се нуждаеше съдия Фенг. Поради което магистратът беше решил да се позове на изпробваните през вековете методи на многоуважаваните си предшественици.

Чанг завърза затворника (който успя само да се идентифицира като някой си господин Файърфокс) на една здрава стойка под формата на буквата Х, която обикновено се използваше за ударите с пръчка. Това си беше един напълно хуманен жест: щеше да предпази господин Файърфокс от побеснялото търчане из стаята, при което можеше да се нарани. Чанг бе завързал и долната част на тялото му и постави кофи под органите му за отделяне. Докато правеше това, без да иска изложи на показ единственото истинско нараняване, което затворникът щеше да понесе по време на цялата процедура: мъничка и добре почистена коричка в основата на гръбнака, където съдебният лекар бе забил гръбначната пункция предишния следобед и беше вкарал цял комплект нанозити — нанотехнологични паразити — под зоркото наблюдение на госпожица Пао. През следващите дванайсет часа нанозитите се бяха движили нагоре-надолу по гръбначния стълб на затворника, носейки се лениво из гръбначно мозъчната течност, при което се бяха настанили по всички аферентни нерви, срещнали по пътя си. Тези са нервите, които тялото използва, за да предава информация от рода на (за да дадем поне един пример) тормозене на мозъка с разните болки на тялото, и които са изградени от доста специфична тъкан и имат доста специфичен външен вид, поради което умните нанозити ги забелязваха от раз. Може би е излишно да се споменава, че тези нанозити си имаха и една друга основна характеристика, а именно способността да предават лъжлива информация по тези нерви.

Мъничката коричка точно над ханша винаги привличаше вниманието на съдия Фенг, когато работеше по някое от тези дела, което за щастие не ставаше по-често от няколко пъти в годината. Понеже беше червенокос по рождение, Файърфокс имаше мъртвешки бяла кожа.

— Ама че гот! — възкликна внезапно затворникът, като завъртя главата си сред фонтан от кичури сплъстена коса и положи максимални усилия да погледне надолу и назад през покритото си с лунички рамо. — Имах усещането за нещо като погалване от някаква ама наистина мека кожа или нещо подобно по вътрешната страна на лявото си бедро. Толкова е готино! Я го направи пак! У-уф, задръж за малко! Ето го същото нещо, но сякаш е на петата на десния ми крак!

— Прикрепянето на нанозитите към нервите е непредвидим процес — никога не знаем кой нанозит къде ще се захване. Усещанията, през които минавате сега, са единственият начин, по който можем да разберем схемата на разположението им. Разбира се, в действителност нищо не се случва нито в бедрото ви, нито в петата ви; всичко става в гръбначния стълб и ще продължавате да го усещате, дори ако ви ампутират и двата крака.

— Ама много е странно наистина — възкликна Файърфокс, а бледозелените му очи се бяха разширили от учудване. — Значи бихте могли да измъчвате дори… да кажем… една кошница. — Окото и бузата му се изкривиха на една страна. — Мамка му! Сега пък имам чувството, че някой ме гъделичка по лицето. Ей, я спрете това! — Лицето му се захили неистово. — О, не! Всичко ще си кажа! Само не ме гъделичкайте! Моля ви!

Чанг първо се стъписа, а след това и разгневи от липсата на благоприличие от страна на затворника, поради което тръгна към една поставка за пръчки на стената. Съдия Фенг спря асистента със силната си ръка върху рамото му; Чанг преглътна гнева си и си пое дълбоко дъх, след което се поклони за извинение.

— Знаеш ли, Файърфокс — обърна се към него съдията, — наистина оценявам нотката на лекомислие и дори детско учудване, които привнасяш в този процес. Много чести са случаите, когато хората, които завързваме на поставката за измъчване, са досадно напрегнати и въобще не се получава купон.

— Абе, човече, нали сега минавам през нови преживявания. От това получавам много точки за преживявания, чат ли си?

— Точки за преживявания?

— Майтап. От интерактивите „меч и магия“. Нали се сещаш, колкото повече точки за преживявания получи героят ти, толкова по-силен става.

Съдия Фенг изпъна едната си длан и махна бързо с нея покрай главата си, при което се получи звук като от ниско прелитащ боен самолет.

— Нещо не схванах връзката — обясни той за радост на Чанг и госпожица Пао, които не знаеха какво означава жестът.

— Сега пък имам чувството, че нещо ме гъделичка по дясното тъпанче — рече затворникът, като завъртя главата си наляво-надясно.

— Чудесно! Това означава, че някой нанозит се е прикрепил за нерва, който минава от тъпанчето до мозъка ти. За нас винаги е добър знак, когато това се случи — обясни съдията, — защото импулсите за болка, които се пускат по този нерв, правят особено силно впечатление на подсъдимия. А сега ще помоля госпожица Пао да забави този процес за няколко минути, защото искам да прикова пълното ти внимание.

— Гот — каза затворникът.

— Я да видим с какво разполагаме досега. Ти си на трийсет и седем години. Преди почти двайсет години си станал съосновател на един „Криптнет“ възел в Оукланд, Калифорния. Бил е един от най-ранните възли — номер 178. В момента, разбира се, има десетки хиляди такива.

Наченка на усмивка от затворника.

— За малко да ме накарате да се разприказвам — рече той. — Хич не се надявайте да ви кажа колко са възлите. Не че някой въобще знае де.

— Чудесно — каза съдията. Той кимна на Чанг, който си отбеляза нещо на един лист хартия. — Ще запазим този въпрос за следващата фаза на разпита, която ще започне само след няколко минути. Като всички други членове на „Криптнет“ — продължи съдията, — ти също си започнал от първото ниво и оттам си продължил да се развиваш с течение на годините, докато стигнеш до сегашното си ниво, което е… кое?

Файърфокс се ухили и поклати глава така, сякаш искаше да покаже, че знае накъде бие съдията.

— Съжалявам, съдия Фенг, но това вече го правихме. Не мога да отрека, че започнах от първото ниво — искам да кажа, че това се разбира от самосебе си, — но всичко друго са само догадки.

— Ще бъдат само догадки, ако не ни кажеш — отвърна съдията, опитвайки се да овладее някакъв моментен прилив на раздразнение. — Подозирам, че си член поне на двайсет и пето ниво.

Файърфокс придоби сериозно изражение и поклати глава, при което проблясващите, цветни парченца стъкло в сплъстената му коса задрънчаха.

— Това е такава измишльотина. Би трябвало да знаете, че най-високото ниво е десетото. Всичко, което е над него, е нещо като мит. Само теоретиците на конспирацията вярват, че има нива над десет. „Криптнет“ е един обикновен и безвреден колектив за обработка на тупули бе, човече.

— Това, разбира се, е така според партийната линия, на която вярват само пълните идиоти — възрази му съдия Фенг. — Така или иначе — за да се върнем на предишното ти твърдение — установихме, че през следващите осем години Възел 178 е развил доста проспериращ бизнес — както ти каза, обработвал е тупули. През това време ти си си пробивал път нагоре по йерархичната стълбица чак до десето ниво. След това твърдиш, че си преустановил връзките си с „Криптнет“ и си захванал свой бизнес — като медиаграф. Оттогава специализираш във военните зони. Твоите фото–, кино– и саунд-колажи от бойните полета на Китай са получавали награди и са били гледани от стотици хиляди медийни потребители, макар че работите ти са толкова графични и шокиращи, че във водещите професионални среди въобще не са те приели.

— Това е само твоето мнение, човече.

Чанг пристъпи напред, видимо свил множеството набити мускули, изобилстващи под голямата му, кокалеста, силно подстригана глава.

— Ще се обръщаш към магистрата с „Ваша светлост“! — просъска той.

— Спокойно бе, човек — рече му Файърфокс. — Абе, тук кой кого изтезава?

Съдията и Чанг си размениха погледи. Извън полезрението на затворника Чанг облиза единия си палец и изписа някакъв знак във въздуха: пишете едно на нула за Файърфокс.

— Много от нас, които не сме част от „Криптнет“, не могат и не могат да разберат как оцелява тази организация при условие, че има такова голямо текучество. Години наред новаците от първото ниво на „Криптнет“ си проправят пътя нагоре по йерархичната стълбица до десето и вероятно най-високо ниво, след това се махат и си търсят друга работа или просто се загубват някъде из филозоната, откъдето са се пръкнали.

Файърфокс се опита да вдигне рамене равнодушно, но беше твърде ефикасно вързан, за да направи подобна маневра.

Съдия Фенг продължи:

— Този феномен е станал предмет на много въпроси и доведе до заключението, че „Криптнет“ съдържа още много нива след десетото и че всички хора, които твърдят, че са бивши членове на „Криптнет“, всъщност са тайно свързани със старата мрежа; тайно поддържат връзки с другите възли; тайно се изкачват все по-нагоре към по-високите нива на „Криптнет“, дори докато проникват в структурите на властта на други филозони и организации. „Криптнет“ е едно мощно тайно общество, което е пуснало пипалата си във всяка филозона и организация навсякъде по света.

— Звучи като абсолютна параноя.

— Ние обикновено не се занимаваме с подобни неща, които могат да са си чисти параноични измислици, както твърдиш ти. Има хора, които настояват, че Китайската крайбрежна република, на която аз служа, е осеяна с членове на „Криптнет“. Аз лично съм много скептичен по този въпрос. Дори ако беше вярно, щеше да има някакво значение за мен, само ако извършваха престъпления в рамките на моята юрисдикция.

То и без това нямаше да има кой знае какво значение, добави само на себе си съдията, при условие, че Крайбрежната република е напълно разядена от корупция и интригантство в най-добрия случай. Най-мрачната и силна конспирация щеше да бъде сдъвкана и изплюта от хитроумните армейски пълководци и стратези на Крайбрежната република.

Съдия Фенг усети, че погледите на всички са вперени в него в очакване да продължи.

— Бяхте се отнесли в открито пространство, Ваша светлост — каза Файърфокс.

Съдията често се носеше в открито пространство напоследък, докато разсъждаваше точно върху този проблем. Корумпираното и некомпетентно правителство не беше никаква новост в Китай, а и самият Учител бе посветил много от частите на „Цитатника“ си за това да напътства последователите си как да се държат, докато работят в служба на корумпирани господари. „Чу По-ю е един наистина възвишен човек! Когато в държавата му господства добро правителство, той си стои в кабинета. Когато господства лошо правителство, той е в състояние да направи от принципите си свитък, който затваря в сърцето си.“ Една от големите добродетели на конфуцианството беше неговата гъвкавост. Западната политическа мисъл в по-голямата си част беше доста крехка; веднага щом държавата ставаше корумпирана, всичко ставаше напълно нелогично. Конфуцианството винаги запазваше баланса, също като коркова тапа, която се носи еднакво добре по повърхността на пролетен извор и канал за обратните води.

Въпреки това обаче съдията напоследък беше преследван от съмнения за това дали животът му има въобще някакъв смисъл в условията на Крайбрежната република — сред един народ напълно лишен от добродетели.

Ако Крайбрежната република вярваше в съществуването на добродетелта, поне щеше да се стигне до някакво лицемерие.

На това място той винаги се отклоняваше. Въпросът не беше дали Крайбрежната република се управляваше добре. Въпросът беше дали търгуваше с бебета.

— Преди три месеца — каза съдията — си пристигнал в Шанхай с въздушен кораб и след един кратък престой си навлязъл във вътрешността с хеликоптер по течението на Янгцзе. Заявил си, че мисията ти се състои в събирането на материал за някакъв медиаграфски репортаж за някаква нова престъпна групировка — на това място съдията се позова на записките си, — наречена „Юмруци на справедливата хармония“.

— Това не е някаква моментна троица — обясни Файърфокс с екзалтирана усмивка. — Това са семената на бунт срещу династията, човече.

— Прегледах репортажите, които си изпратил на външния свят по този въпрос — каза съдията, — и сам ще си направя необходимото заключение. Намеренията на „Юмруците“ не ги обсъждаме сега.

Файърфокс обаче не изглеждаше убеден в това; той вдигна глава и отвори уста, за да обясни на съдия Фенг колко греши, после обмисли по-добре, поклати глава със съжаление и не каза нито дума.

— Преди два дни — продължи съдията — си се върнал в Шанхай с една лодка, претъпкана с хора, най-вече селяни, които са бягали от глада и борбите във вътрешността. — Беше започнал да чете от един доклад на Шанхайската речна полиция, който описваше проверката на въпросната лодка. — Забелязвам, че няколко от пасажерите са били жени, които са водели със себе си бебета под три месеца. Лодката е била претърсена за контрабандна стока и пусната в пристанището. — Не беше необходимо съдията да уточнява, че на практика това нищо не означаваше; подобни инспектори бяха забележително немарливи, особено в присъствието на неща, които отвличаха вниманието им от рода на пликове с пари, чисто нови картони с цигари или подозрително всеотдайни млади пътнички. Колкото по-корумпирано е едно общество обаче, толкова по-склонни са органите на властта му да полагат голямо усърдие по отношение на подобни документи, сякаш са някакво свещено писание. Съдия Фенг не беше изключение от това правило, когато то служеше за по-възвишени цели. — Всички пасажери, включително и бебетата, са минали по каналния ред, взети са проби от ретините им, отпечатъци от пръстите им и т.н. Със съжаление трябва да кажа, че високоуважаемите ми колеги от Службата на началника на пристанището не са проверили тези данни с обичайното си усърдие, защото ако го бяха направили, щяха да забележат голямо разминаване между биологичните характеристики на младите жени и дъщеричките им, което щеше да докаже, че те въобще нямат никаква връзка помежду си. По всяка вероятност обаче някакви по-належащи задължения са им попречили да забележат това.

Съдия Фенг остави неизреченото обвинение да виси във въздуха: че самите Шанхайски власти са попаднали под влиянието на „Криптнет“. Файърфокс полагаше видими усилия да изглежда естествен.

— Един ден по-късно, по време на едно рутинно разследване на действията на организираната престъпност в Земите под аренда, поставихме подслушвателно устройство в един апартамент, за който се твърдеше, че е необитаем, но имаше подозрения, че се използва за незаконна дейност. Много се изненадахме, когато чухме шум от множество малки деца. Въоръжени полицаи веднага нападнаха мястото и откриха двайсет и четири момиченца от етническата група хан, за които се грижеха осем млади селянки, наскоро пристигнали от провинцията. При разпита жените казаха, че са били вербувани за тази работа от един господин от ханската група, чиято идентичност не беше установена и който все още е в неизвестност. Бебетата бяха прегледани. Пет от тях са били в твоята лодка, господин Файърфокс — биологичните данни съвпадат напълно.

— Дори и да има някаква операция за контрабанда с бебета, свързана с тази лодка — каза Файърфокс, — аз нямам нищо общо с нея.

— Разпитахме собственика на лодката, който е и неин капитан — продължи съдия Фенг, — и той призна, че това пътуване е било организирано и заплатено от теб от началото до края му.

— Трябваше някак да се върна в Шанхай и заради това наех лодката. Онези жени искаха да стигнат до Шанхай, така че постъпих като пич и им позволих да се качат с мен.

— Господин Файърфокс, преди да започнем да те изтезаваме, нека ти обясня какво точно мисля — каза съдията, като се приближи до затворника, за да могат да се гледат очи в очи. — Прегледахме бебетата много внимателно. Оказва се, че за тях са се грижили чудесно — никакви следи от недохранване или насилие. Защо тогава ще показвам такъв голям интерес към подобен случай? Отговорът наистина няма нищо общо със задълженията ми на областен съдия. Не е свързано дори с конфуцианската философия сама по себе си. Защото това е една расистка история, господин Файърфокс. Това, че един европеец пренася контрабандно хански бебета в Земите под аренда — а оттам предполагам и в земите отвъд тях, — отприщва дълбоки, че дори мога да кажа примитивни емоции у мен и много други китайски поданици. По време на Въстанието на боксьорите се разнесе мълвата, че домовете за сираци, държани от мисионери-европейци, всъщност били истински кланици, в които бели доктори вадели очните ябълки на хански бебета, за да правят лекарства за европейския пазар. Фактът, че много ханци повярваха в тази мълва, обяснява крайната жестокост, на която бяха подложени европейците по време на въстанието. Това обаче за съжаление е и отражение на една предварителна нагласа за расов страх и омраза, които дремят в гърдите на всички човешки същества от всички раси. С твоята операция за контрабанда с бебета си пристъпил точно в тази опасна територия. Възможно е на тези малки момиченца да им е предначертано да живеят в уютни и любящи семейства в не-хански филозони. Това е възможно най-добрият изход за теб — ще бъдеш наказан, но ще останеш жив. Като съдя от всичко, което знам обаче, те са щели да бъдат използвани за органи за трансплантация — или с други думи, уж неоснователните слухове, които накараха селяните да нападнат домовете за сираци по време на Въстанието на боксьорите, могат да се окажат напълно верни в този случай. Така не става ли по-ясно каква е целта на малкото ни събиране тази вечер?

В началото на това слово Файърфокс беше запазил обичайното си изражение — една вбесяващо празна полуусмивка, за която съдия Фенг беше решил, че всъщност не е въпрос на лицемерие, а повече поза на безразлично забавление. В момента, в който съдията бе споменал очните ябълки, затворникът беше прекратил визуалния контакт, бе загубил усмивката си и ставаше все по-замислен, докато накрая на практика кимаше в знак на съгласие.

Продължи да кима още около минута, вторачен в една точка на пода. След това лицето му просветна и той вдигна поглед към съдията.

— Преди да ви дам отговора си — каза той, — ме поизмъчвайте.

Съдия Фенг направи максимално усилие да запази спокойното си изражение. А Файърфокс изви главата си, докато госпожица Пао влезе в полезрението му.

— Давай — подкани я затворникът, — накарай ме да подскоча.

Съдия Фенг сви рамене и кимна на госпожица Пао, която взе една четка и изписа бързо няколко знака върху медиатронната хартия, разпъната на бюрото пред нея. Когато приближаваше края на надписа, тя забави и погледна съдията, а след това и Файърфокс, докато изписваше последния знак.

В този момент Файърфокс трябваше да подскочи с вик от дълбините на вътрешностите си, сгърчен около коланите, да се изпразни откъм двете страни на тялото си, след което да изпадне в несвяст (ако беше със слаба конституция) или да замоли за милост (ако беше със силна). Той обаче затвори очи, сякаш се беше замислил дълбоко за нещо си, напрегна всеки мускул по тялото си за няколко секунди, след което постепенно се отпусна, като дишаше дълбоко и с усилие. Отвори очи и погледна съдия Фенг.

— Какво ще кажеш, а? — попита затворникът. — Искаш ли още една демонстрация?

— Мисля, че схванах основната ти мисъл — отвърна съдията. — Просто един от триковете на хората от високите нива на „Криптнет“, предполагам. Нанозити, присадени в мозъка ти, които опосредстват пренасянето на зарядите между него и периферната нервна система. Щеше да е логично, ако имаш постоянно инсталирани телепатични системи с най-нови технологии. А също така и система, която може да мами нервите ти, че са някъде другаде, или да ги кара да си мислят, че въобще не усещат никаква болка.

— Което може да се присади, може и да се отстрани — отбеляза госпожица Пао.

— Няма да се наложи — рече съдията и кимна към Чанг. Чанг пристъпи към затворника, вадейки в същото време една къса сабя. — Ще започнем с пръстите на ръцете и ще продължим нататък.

— Май забравихте нещо — намеси се затворникът. — Аз вече се съгласих да отговоря на въпросите ви.

— Стоя си тук — каза съдията — и не чувам никакви отговори. Има ли причина за това отлагане?

— Бебетата не ги пренасят контрабандно никъде — отговори Файърфокс. — Остават си тук. Целта на операцията е да бъде спасен животът им.

— И какво по-точно заплашва живота им?

— Собствените им родители — отвърна Файърфокс. — Нещата вървят много зле във вътрешността, Ваша светлост. Равнището на подпочвените води пада. Практиката на детеубийството е по-често прилагана от когато и да било.

— Следващата цел на живота ти — обясни съдията — ще бъде да докажеш всичко това за мое собствено удоволствие.

Вратата се отвори. В стаята влезе един от полицаите на съдия Фенг и се поклони дълбоко, за да се извини, че пречи, след което пристъпи напред и подаде един свитък на магистрата. Съдията огледа добре печата; по него личеше знакът на д-р Х.

Той го отнесе в кабинета си и го разтвори върху бюрото си. Беше нещо истинско — написано на оризова хартия с истинско мастило, а не медиатронните глупости.

Още преди да започне да го чете, на съдията му хрумна, че може да го отнесе на някой агент на художествени произведения на Нанжинг Роуд и да го продаде за едногодишна заплата. Ако се предположеше, че самият д-р Х. е изписал свитъка, то той беше най-изкусният жив калиграф, който съдия Фенг бе виждал през живота си. Почеркът му издаваше дългогодишно конфуцианско обучение — много повече години на обучение, отколкото съдията можеше въобще да си представи, но върху тази основа докторът бе развил и свой индивидуален стил — много изразителен, без да бъде натруфен. Беше почеркът на възрастен човек, който разбира превъзходството на гравитацията над всичко останало и който — след като първо е установил границите на собственото си достойнство — предава повечето от посланията си посредством нюанси. Иначе самата структура на написаното беше напълно вярна, един идеален баланс между големите и малките знаци, които висяха върху страницата, сякаш подканяха за анализ цели легиони бъдещи аспиранти.

Съдия Фенг знаеше, че д-р Х. държи под контрола си цели легиони престъпници — от съвсем неопитни малолетни нарушители до богове на международните престъпления; че половината от представителите на властта в Крайбрежната република в Шанхай са в джоба му; че в ограничените рамки на Небесното кралство той е фигура с доста значително присъствие, може би мандарин от трети или четвърти ранг; че бизнес връзките му стигат до почти всички континенти и филозони по широкия свят и че е натрупал несметно богатство. Всичко това обаче бледнееше в сравнение с демонстрацията на сила, която се съдържаше в този свитък. Мога да хвана четчицата по всяко време, пишеше д-р Х., и да нахвърля произведение на изкуството, което спокойно да виси на стената до най-добрата калиграфска работа от времето на династията Минг.

Като изпращаше този свитък на съдията, д-р Х. изказваше претенциите си към цялото наследство, към което съдията изпитваше най-голямо благоговение. Беше като да получиш писмо от самия Учител. Докторът даваше израз на високото си положение по доста ефикасен начин. И макар че д-р Х. принадлежеше към различна филозона — Небесното кралство — и тук, в Крайбрежната република не беше нищо повече от престъпник, съдия Фенг не можеше да пренебрегне това послание от него, написано точно по този начин, без да обиди онова, което уважаваше най-много — принципите, върху които бе построил наново собствения си живот, след като кариерата му на хулиган в долната част на Манхатън бе стигнала до задънена улица. Беше нещо като завети, които бяха достигнали през вековете от собствените му предци.

Минаха още няколко минути, в които той се възхищаваше на калиграфското произведение. След това нави свитъка много внимателно, заключи го в едно чекмедже и се върна в залата за разпити.

— Получих покана да вечерям на лодката на д-р Х. — каза той. — Отведете затворника в килията му. За днес свършихме.

Домашна обстановка; посещението на Нел в залата за игри; другите деца се държат неприлично; „Буквара“ разкрива нови способности; Динозавър разказва приказка

Всяка сутрин Мама обличаше камериерската си униформа и отиваше на работа, а Тад се будеше малко по-късно и колонизираше дивана пред големия медиатрон във всекидневната. Харв пълзеше из ъглите на апартамента, за да търси нещо за закуска, а част от намереното носеше на Нел. След това обикновено напускаше апартамента и не се връщаше, докато Тад не заминеше, най-често през късния следобед, за да се забавлява с домашните си занимания. Мама се връщаше с малка найлонова торбичка със салата, която беше взела от работата си, и една помпичка; след като изяждаше салатата, тя поставяше помпичката на ръката си за малко и после прекарваше останалата част от вечерта пред старите пасиви по медиатрона. Харв ту влизаше, ту излизаше с някои от приятелите си. Обикновено, когато Нел решеше да си ляга, той не беше там, но си бе вкъщи, когато тя се събуждаше. Тад се прибираше по всяко време на нощта и много се ядосваше, ако Мама беше заспала.

Една събота Мама и Тад си бяха вкъщи по едно и също време, седяха на единия диван прегърнати, а Тад си играеше на някаква тъпа игра, която караше Мама да пищи и да се гърчи. Нел дълго време молеше Мама да й прочете една приказка от вълшебната книжка, но Тад постоянно я буташе настрана и я заплашваше, че ще я напердаши, докато накрая Мама не каза:

— Махни се от проклетата стая, Нел! — и я избута навън да ходи да си поиграе в стаята за игри няколко часа.

Нел се загуби из коридорите и започна да плаче; но нейната книжка й разказа една приказка как принцеса Нел се загубила из безкрайните коридори на Черната крепост и как открила изход, като използвала ума си, което накара Нел да се почувства по-добре — сякаш никога не можеше да се загуби, докато книжката й беше с нея. Накрая Нел намери залата за игри. Беше на първия етаж на сградата. Както обикновено, беше пълна с деца, но нямаше нито един родител. В едната част на залата имаше специално място, където бебетата можеха да сядат в проходилки или да пълзят по пода. Там седяха няколко мамчета, но й казаха, че е твърде голяма да си играе при тях. Нел се върна в другата зала, която беше пълна с много по-големи от нея деца.

Тя ги познаваше; знаеха как да се бутат, удрят и дерат. Нел отиде в единия ъгъл на стаята и седна с вълшебната книжка върху скута си, докато чакаше едно момченце да се махне от люлката. Когато това стана, тя остави книжката си в ъгъла и се опита да маха с крака, както правеха големите деца, но така и все не успяваше да задвижи люлката. Тогава дойде едно голямо дете и й каза, че не може да използва люлката, защото е твърде малка. Понеже Нел не се махна веднага, детето я избута. Нел се търкулна в пясъка, одраска си ръцете и колената и побягна разплакана в ъгъла.

Две други деца обаче бяха намерили вълшебната й книга и бяха започнали да я подритват помежду си, докато не заприлича на хокейна шайба. Нел се втурна и се опита да вдигне книгата от земята, но тя се плъзгаше твърде бързо, за да може да я настигне. Двете деца продължиха да я ритат помежду си, а накрая и да си я подхвърлят. Нел тичаше напред-назад, докато се опитваше да я настигне. След няколко минути вече четири деца участваха в играта, а шест други стояха отстрани, гледаха и се смееха на Нел. Нел обаче не виждаше нищо, защото очите й бяха пълни със сълзи, носът й също течеше, а когато се опиташе да диша, гръдният й кош само потрепваше.

И тогава едното от децата изпищя и изпусна книгата. Едно друго бързо се втурна да хване книгата, но също изпищя. После трето. Изведнъж всички деца замлъкнаха и затрепераха от страх. Нел изтри сълзите от очите си и отново хукна към книгата си, но този път децата не й я измъкнаха от ръцете; тя я вдигна от земята и я притисна към гърдите си. Всички деца, които бяха участвали в играта, бяха застанали в една и съща поза: ръцете кръстосани на гърдите с пъхнати под мишниците длани, търчаха напред-назад като пръчки за пого и викаха майките си.

Нел седна в ъгъла, отвори книгата и започна да чете. Тя не знаеше всички думи, но по-голямата част вече й бяха познати, а когато се уморяваше, книгата й помагаше да произнася думите или направо й четеше цялата приказка, че дори понякога й я показваше с подвижни картинки, също като на кино. След като всички тролове бяха отблъснати, дворът на крепостта не беше от най-приятните гледки. Първо на първо, той така или иначе не бе поддържан преди това и целият беше обраснал. Харв нямаше друг избор, освен да посече всички дървета, а по време на великата битка на Динозавър срещу троловете много от останалите растения бяха откъснати.

Динозавър се изправи и я огледа на лунната светлина.

— Това място ми напомня за Изчезването, когато трябваше да обикаляме дни наред, за да намерим нещо за ядене — рече той.

ПРИКАЗКАТА НА ДИНОЗАВЪР

Бяхме четирима и пътувахме през местност, която много приличаше на тази, само дето вместо пънове имаше изгорели дървета. За известно време въпросната част от света беше станала тъмна и студена, след като бе ударила кометата, поради което много от дърветата и растенията загинаха; след като загинаха, те изсъхнаха и после беше въпрос на време кога ще падне гръм, който да причини голям горски пожар. Ние четиримата пътувахме из тази изгоряла местност, за да си търсим храна и можеш да си представиш колко бяхме гладни. Няма значение защо го правехме; тогава, по онова време, ако нещата се влошаха, човек просто тръгваше и вървеше, докато нещата се оправят.

Заедно с мен беше Утахраптор, който беше по-дребен от мен, но много бърз и с големи силни нокти на краката си; с един ритник можеше да разпори друг динозавър като презрял плод. С нас беше и Анкилозавър, който беше бавно тревопасно, но опасно животно; бе покрит отвсякъде с кокалена черупка като на костенурка, а на края на опашката му имаше голяма гърбица от кост, която можеше да размаже мозъка на всеки месояден динозавър, който дойдеше прекалено близко. И най-накрая с нас беше и Птеранодон, който можеше да лети. Всички се придвижвахме заедно в малка групичка. Ако трябва да съм съвсем откровен, групата ни преди това се бе състояла от няколкостотин динозавъра, повечето от които тревопасни със здрави клюнове като на птицечовки, но двамата с Утахраптор се видяхме принудени да изядем повечето от тях — само по няколко на ден разбира се, за да не забележат отначало, тъй като не бяха особено интелигентни.

Накрая броят им се бе свел до един-единствен — весел и жизнерадостен приятел на име Еверет, когото се опитахме да запазим жив колкото е възможно по-дълго. През тези последни няколко дни Еверет не спря да се оглежда за останалите. Като на всички тревопасни и неговите очи бяха разположени от двете страни на главата му, поради което можеше да вижда почти във всички посоки. Еверет очевидно смяташе, че ако успее да завърти главата си в правилната посока, изведнъж в полезрението му ще се появи голяма и жизнена група от птицечовки. Мисля си, че накрая Еверет може и да е събрал късчетата от мозайката; видях го как веднъж премигна изненадано, сякаш лампичката в главата му беше светнала. През останалата част от деня той бе много тих, сякаш всичките му половин дузина неврони размишляваха над последиците. След това продължихме през изгорената местност, където за Еверет нямаше нищо за ядене, при което той ставаше все по-безжизнен и все се оплакваше, докато един ден Утахраптор не си изпусна нервите и просто метна единия си крак настрани. И пред нас на земята вече бяха вътрешностите на Еверет като торба с провизии. След което не оставаше нищо друго, освен да го изядем.

Аз, както обикновено, получих по-голямата част, макар че Утахраптор се промъкваше между краката ми и улавяше случайно отхвръкнали парченца. Птеранодон пък от време на време се стрелваше надолу и отмъкваше по някой къс черва. Анкилозавър стоеше настрана и гледаше. Дълго време го бяхме вземали за идиот, защото просто клечеше и ни гледаше как си поделяме птицечовките, дъвчеше глуповато смешната си опашка и никога не казваше почти нищо. Като се замисля, той може би просто си беше от мълчаливите типове. Сигурно се бе сетил, че ще ни е особено приятно да си го хапнем, ако можехме да намерим някаква пукнатина в бронята му.

Само ако можехме! Дълго време след като Еверет вече се беше превърнал в един далечен спомен, тримата с Утахраптор и Птеранодон тъпчехме из мъртвата земя с очи, вперени в Анкилозавър, а лигите ни течаха, като си представяхме невероятно крехките филета, които вероятно се криеха във вътрешността на бронираната черупка. Той вероятно също е бил гладен и без съмнение филенцата му изтъняваха с всеки изминал ден и ставаха все по-малко крехки. От време на време той попадаше на някоя заслонена хралупа, където сред черно-белите остатъци надничаха непознати зелени растения, при което ние го поощрявахме да спира, да не бърза и спокойно да яде колкото му се иска. „Не, наистина! Нямаме нищо против да те почакаме!“. Той винаги се вторачваше смирено в нас с малките си очички отстрани на главата, докато пасеше. „Вкусна ли беше вечерята ти, Анки?“, питахме го ние, а той отговаряше нещо от сорта на: „С вкус на иридий, както винаги“, след което минаваха още няколко дни, преди да разменим по някоя дума.

Един ден стигнахме до брега на морето. Солената вода се плискаше по един напълно обезлюден плаж, осеян с костите на измрели морски животинки, от малки трилобити та чак до плезиозаври. Зад нас се простираше пустинята, която току-що бяхме прекосили. На юг имаше една планинска верига, която пак нямаше да може да се прекоси, дори ако половината от върховете й не бяха изригващи вулкани. На север от нас виждахме как сняг брули по хълмовете и всички до един знаехме какво означава това: ако тръгнехме в тази посока, много скоро щяхме да умрем от студа.

И така, четиримата бяхме заклещени там и макар че по онова време не разполагахме с медиатрони и киностати, всички знаехме много добре в какво положение сме: ние бяхме четирите последни динозавъра на земята. Много скоро щяхме да сме три, после два, после един, после нито един и единственият въпрос, който не бяхме разрешили, беше в какъв ред да стане това. Може би ви се струва, че това е ужасно и потискащо, но всъщност не беше чак толкова зле; понеже бяхме динозаври, ние не прекарвахме толкова много време в обмисляне на немислимото, ако разбираш какво искам да кажа, и в известен смисъл беше забавно да видим как ще се развият нещата. Мисля, че нещото, за което бяхме постигнали единодушно съгласие, бе, че първият, който ще си отиде, е Анкилозавър, но Двамата с Ута щяхме да се погубим един друг за един миг.

И така загърбихме проблема, седнали на брега — Утахраптор, Анкилозавър и аз в малък триъгълник, докато Птеранодон кръжеше над главите ни.

След като бяхме поседяли така няколко часа, аз забелязах с крайчеца на окото си, че бреговете на север и на юг сякаш се движат, сякаш са живи.

Изведнъж целият въздух около нас се изпълни с гръмовни и свистящи звуци, при което не можах да се сдържа да не погледна нагоре, макар че с едно око продължавах да следя Утахраптор. Светът беше толкова тихо и мъртво място дни наред, че се изненадвахме на всеки шум или някакво движение, а сега изглеждаше така, сякаш въздухът и земята отново са се съживили, също като в миналото, преди да дойде кометата.

Шумът във въздуха бе причинен от огромно ято съвсем мънички птеранодони, макар че вместо гладката кожа на влечуги техните крила бяха покрити с прекалено големи плочки, а вместо обичайните усти имаха беззъби, кокалести клюнове. Тези нещастни същества — тези летящи трошици — гъмжаха навсякъде около Птеранодон, влизаха му в очите, кълвяха го по крилете и това беше единственият начин, по който той се задържаше във въздуха.

Както споменах, аз постоянно държах под око Утахраптор и за моя най-голяма изненада той изведнъж се извърна и хукна нагоре по северния склон с нетърпение, което можеше да се обясни единствено с наличието на храна. Последвах го естествено, но почти веднага се спрях. Нещо не беше наред. Земята по северния склон беше покрита с един мърдащ килим, който направо гъмжеше около краката на Утахраптор. Като фокусирах погледа си, който откровено да си кажа хич не беше силен, видях, че този килим всъщност се състои от хиляди мънички динозавърчета, чиито люспи бяха пораснали много дълги, тънки и с голям брой — казано накратко, бяха покрити с козина. Бях виждал тия четирикраки ордьовърчета да щъкат под цепеници и скали през последните един милион години и винаги ги бях вземал за особено зле замислена форма на мутация. Изведнъж обаче пред очите ми имаше хиляди и то в момент, в който бяхме останали последните четири динозавъра в целия свят. И освен това като че ли работеха като едно семейство. Бяха толкова мънички, че Утахраптор не знаеше как да ги напъха в устата си, а когато спреше да се движи и само за секунда, те полазваха по целите му крака и опашка и се впиваха в плътта му. Нашествие от полски мишки. Бях така стъписан, че замръзнах на място.

Това обаче беше грешка от моя страна, защото много скоро усетих нещо по краката и опашката си, като че ме бодват с хиляди иглички. Като се извърнах, видях, че южният склон е покрит с милиони мравки, които очевидно бяха решили да ме изядат. Междувременно Анкилозавър бе започнал да мучи и да размята костеливата си опашка във всички посоки, но без резултат, защото мравките бяха нападнали и неговото тяло.

Да, обаче не след дълго полските мишки, мравките и птиците започнаха да се засичат и да си се бият помежду си и в този момент се сключи примирие. Птичият цар, царят на мишките и царицата на мравките се събраха на върха на един камък да водят преговори. Междувременно ни оставиха нас — динозаврите — на мира, защото виждаха, че така или иначе сме хванати в капана.

Струваше ми се, че положението е много несправедливо и се приближих до камъка, където тия отвратителни микро-монарси си дърдореха нещо с невероятна скорост и заговорих:

— Ехо! Няма ли да поканите и царя на влечугите?

Те ме изгледаха така, сякаш бях полудял напълно.

— Влечугите са нещо много остаряло — рече царят на мишките.

— Влечугите са просто бавноразвиващи се птици — каза птичият цар, — което ще рече, че аз съм вашият цар, благодаря много.

— Та вие сте нула на брой — допълни и царицата на мравките. В математиката на мравките има само две числа: нула, което означава всичко под един милион, и няколко. — Вие не можете да се кооперирате, така че дори и да беше цар, самата дума е изпразнена от смисъл.

— Освен това — намеси се царят на мишките, — целта на тази конференция на най-високо равнище е да бъде взето решение кой динозавър на кое от царствата се пада за ядене, поради което мисля, че дори да има такова нещо като цар на динозаврите, той не може да вземе конструктивно участие в дебатите. — Бозайниците винаги говореха по този начин, за да изтъкнат прекалено развитите си мозъци — които иначе си бяха като нашите, само дето бяха натоварени с голямо количество безполезна допълнителна информация — вярно, че си беше безполезна, но и доста вкусна.

— Да, обаче тук имаме три царства и четири динозавъра — обърнах им внимание аз. Това, разбира се, не беше вярно по законите на мравешката математика, поради което царицата на мравките веднага се разфуча. В крайна сметка се наложи да се поразходя по мравките и да поразмажа няколко милиона с опашката си, което е единственият начин, по който можеш да накараш една мравка да те вземе на сериозно.

— Вярно е, че три динозавъра са достатъчни, за да получат всичките ви подчинени по една доста стабилна порция — казах след това. — Мога ли да ви предложа птиците да изкълват Птеранодон до кокал, мишките да разкъсат Утахраптор на парчета, а мравките да попируват над трупа на Анкилозавър?

Тримата монарси тъкмо започнаха да размишляват над предложението ми, когато Утахраптор дотърча задъхан:

— Извинете ме, Ваши кралски височества, но кой е назначил това приятелче за цар? Аз имам също толкова право да съм на негово място. — Птеранодон и Анкилозавър почти веднага направиха същите изявления с претенции за трона.

Царят на мишките, птичият цар и царицата на мравките ни заповядаха да си затваряме устата, след което обсъждаха нещо помежду си в продължение на няколко минути. Най-накрая царят на мишките пристъпи напред.

— Стигнахме до решение — започна той. — Три динозавъра ще бъдат изядени, а четвъртият — царят на влечугите — ще бъде пожален; единственото, което остава сега, е единият от вас да докаже, че превъзхожда останалите трима и е достоен да носи короната.

— Много добре — казах аз и се обърнах към Утахраптор, който започна да отстъпва назад, да съска и да пори въздуха с гигантските си нокти. Можех да се справя с Утахраптор с фронтално нападение, а тогава Птеранодон щеше да полети надолу, за да задигне част от мършата и така щях да скоча и върху него; а след като се подсилех с месото от телата на другите двама, може би щях да имам достатъчно мощ да се справя и с Анкилозавър.

— Не, не, не! — развика се царят на мишките. — Точно това имах предвид, когато казах, че вие — влечугите — сте нещо напълно остаряло. Вече не става въпрос за това кой е най-голям и най-зъл.

— Става въпрос за коопериране, организиране, формиране на групи — обясни царицата на мравките.

— Става въпрос за разум — допълни царят на мишките.

— Става въпрос за красота, слава и внезапни приливи на вдъхновение! — каза птичият цар.

Това предизвика още един много оживен диспут между двамата царе и царицата. И тримата излязоха от кожата си и вероятно щеше да се стигне до много големи неприятности, ако не бе дошъл приливът, който довлече няколко трупа на китове, както и мъртви елазмозаври на брега. Както можеш да си представиш, ние се нахвърлихме на тези дарове, без да му мислим много-много. Докато изяждах дажбата си, аз успях да погълна неизброимо количество птици, полски мишки и мравки, които пируваха на същите парчета мърша, с които задоволявах глада си и аз.

След като всички си бяхме напълнили тумбаците и малко поуспокоили, царете и царицата подновиха дискусията си. Най-накрая царят на мишките, който очевидно беше определен за говорител, пристъпи напред.

— Ние не можем да стигнем до споразумение за това кой от вас трябва да бъде определен за цар на влечугите. Заради това всяка от нашите три нации — птиците, бозайниците и мравките — ще постави всеки от вас на изпитание, след което ще се съберем отново, за да гласуваме. Ако от това не се получи нищо, ще ви изядем и четиримата и ще сложим край на царството на влечугите.

Теглихме жребий и аз трябваше да направя първи кръг сред мравките. Последвах царицата им в редовете на армията й, пробивайки си бавно път, докато тя не каза:

— Ходи си нормално, белодробни! Времето е храна! Хич не се притеснявай за мравките под краката ти — не можеш да убиеш повече от нула, колкото и да се напъваш! — Оттам нататък просто си ходих нормално, макар че ноктите ми се напълниха с размазани мравки.

Вървяхме на юг в продължение на ден-два и се спряхме на брега на един поток.

— На юг е територията на царя на хлебарките. Първата ти задача е да донесеш главата му.

Като погледнах над реката видях, че цялата повърхност отвъд нея гъмжи от неизвестен брой хлебарки, повече, отколкото бих могъл да стъпча; но дори и да успеех да ги размажа, под земята сигурно имаше още много, а именно там без съмнение живееше царят им.

Прекосих реката и пътувах из царството на хлебарките в продължение на три дни, докато не пресякох още една река и навлязох в царството на пчелите. Това беше най-зеленото място, което бях виждал, с много полски цветя и пчели, които щъкаха навсякъде и отнасяха нектар в гнездата си, големи колкото къщи.

Така ми хрумна нещо. Повалих няколко кухи дървета, пълни с мед, завлякох ги до царството на хлебарките, разцепих ги и направих лепкави следи от мед, които водеха към океана. Хлебарките тръгнаха по следите чак до брега на водата, където вълните се разбиваха над главите им и ги поглъщаха. В продължение на три дни наблюдавах брега, докато върволицата от хлебарки не изтъня и на третия ден царят им се измъкна от тронната си зала, за да разбере къде са се дянали всички. Примамих го да се качи върху едно листо и го понесох обратно на север през реката в царството на мравките за най-голяма изненада на царицата им.

След това минах под опеката на птичия цар. Заедно с цялата си чуруликаща и подсвиркваща армия той ме поведе нагоре в планината, а когато навлязохме и в снежната ивица, бях сигурен, че ще умра от студ. Като продължихме да се катерим обаче, започна да става по-топло, което не можех да схвана, докато не разбрах, че приближаваме един действащ вулкан. Накрая спряхме на брега на един поток от нажежена до червено лава, който беше широк над един километър. В средата на потока се издигаше висока черна скала като остров по средата на река.

Птичият цар отскубна едно златисто перо от опашката си и го даде на един от войниците си, който го взе в човката си, полетя над лавата и постави перото на самия връх на черната скала. Докато се върне, войникът беше полуопечен от топлината, която се вдигаше от лавата — и хич не си мисли, че устата ми не се напълни със слюнки!

— Твоята задача — обърна се към мен царят на птиците — е да ми донесеш обратно перото.

Това си беше явна несправедливост и аз запростестирах, че птиците очевидно се опитват да подкрепят Птеранодон. Подобен аргумент може би щеше да свърши работа при мравките, че дори и при полските мишки; птичият цар обаче не искаше въобще да ме слуша. За тях добродетелта се състоеше в това да си като птица, а справедливостта не беше част от нея.

Е, стоях на ръба на потока от лава, докато кожата ми не започна да пуши, но въобще не можех да се сетя как да се добера до перото. Накрая реших да се откажа. Тръгнах да се отдалечавам, а твърдата скала под краката ми ги порязваше постоянно, когато изведнъж се сетих: скалата, върху която бях стоял през цялото време, не беше нищо друго, освен изстинала и втвърдена лава.

Намирахме се високо в планината, където ледниците и снежните преспи се издигаха над главата ми като стените на палат. Покатерих се по един особено стръмен склон и започнах да бия с опашка по снега, докато не задействах една лавина. Милиони тонове лед и сняг полетяха надолу към потока от лава, при което се образува невероятен фонтан от пара. В продължение на три дни и нощи не можех да видя по далеч от носа си заради всичката пара, но на третия ден тя най-сетне се вдигна и видях един мост от втвърдена лава, който стигаше право до скалата в средата на потока. Хукнах (доколкото може да хукне един динозавър) по моста, грабнах златното перо, върнах се обратно на бегом и постоях известно време в снега, за да си изстудя краката. След това се върнах при птичия цар, който, разбира се, не можа да повярва на очите си.

След това за мен се погрижиха бозайниците, повечето от които бяха полски мишки. Поведоха ме към отвора на една пещера в подножието на планината.

— Задачата ти — каза царят на мишките — е да изчакаш Доджо тук и да го победиш в една-единствена схватка. — След което всички мишки изчезнаха и ме оставиха да чакам сам.

Три дни и три нощи чаках пред онази пещера, което беше достатъчно време, че да огледам всичко наоколо съвсем подробно. В началото се отнесох с пренебрежение към това предизвикателство, защото то изглеждаше най-леко от трите; докато нямах никаква представа кой собствено е тоя Доджо, знаех, че по целия свят не бях срещнал равен на себе си, когато ставаше дума за една-единствена схватка. Докато първия ден си седях на опашката обаче и чаках да се появи Доджо, забелязах как по земята се появяват мънички блестящи нещица. Когато ги разгледах внимателно, си дадох сметка, че всъщност това са плочки. Ако трябва да съм съвсем точен, бяха плочки на динозавър и не след дълго разпознах в тях плочките на Птеранодон, Анкилозавър и Утахраптор и очевидно бяха изпопадали от телата им вследствие на много силни удари.

На втория ден се промъквах из местността наоколо и открих огромни прорези по кората на дърветата, които без съмнение бяха направени от Утахраптор, докато е замахвал бясно по Доджо; други дървета бяха измъкнати заедно с корените си от израстъка в края на опашката на Анкилозавър; имаше и дълги следи по земята, очевидно направени от ноктите на Птеранодон, който се бе спускал нееднократно към някакъв много коварен враг. В този момент започнах да се притеснявам. Беше съвсем ясно, че и тримата ми опоненти бяха влезли в схватка с Доджо и бяха загубили. Ако аз също бъдех победен (което беше немислимо), щях да съм наравно с останалите; според законите на състезанието обаче, при равен резултат и четирите динозавъра щяха да бъдат изядени и царството на динозаврите вече нямаше да съществува. Прекарах цялата нощ в опасения за това кой или какво е въпросният Доджо.

На третия ден не се случи нищо, та започнах да се чудя дали да не вляза в пещерата и да потърся Доджо. Дотогава единственото живо същество, което бях видял там, беше един малък черен плъх, който от време на време излизаше изпод камъните и хукваше към входа на пещерата, за да търси парченца храна. Когато го видях отново, му рекох (като говорех нежно, за да не го изплаша):

— Кажи ми, плъхо! Има ли нещо вътре в пещерата?

Черният плъх седна на задните си крачета и загриза една боровинка, която държеше в лапките си.

— Нищо особено — отвърна ми той, — освен малката ми къщурка. Една камина, няколко малки гърнета и тигани, няколко изсушени плодчета, а останалото е пълно със скелети.

— Скелети? — възкликнах аз. — На други плъхове ли?

— Има няколко скелета на плъхове, но повечето са на динозаври от различни видове, най-вече месоядни.

— Които са измрели заради кометата — предположих аз.

— О, извинете ме, сър, но най-почтително искам да ви уведомя, че смъртта на тези динозаври няма нищо общо с идването на кометата.

— Ами тогава как са измрели? — попитах аз.

— Със съжаление искам да кажа, че ги убих при самозащита.

— А-ха — възкликнах аз, като не можех да повярвам, — тогава ти трябва да си…

— Мишката Доджо — допълни вместо мен той, — на вашите услуги.

— Много се извинявам, че ви притеснявам, сър — казах аз с най-добрите си маниери, след като бях видял, че тоя Доджо беше изключително учтив тип, — но славата ви като воин се носи надлъж и нашир. Дойдох тук, за да потърся съвета ви как аз самият да стана по-добър воин; защото не мога да си затворя очите пред това, че във времето след кометата острите като ножове зъби и шесттонните мускули са в известен смисъл непригодни.

Това, което последва, е една страшно дълга история, защото много бяха нещата, на които Доджо можеше да ме научи, а той преподаваше съвсем бавно. Някой ден, Нел, ще те науча на всичко, на което ме научи той; само трябва да ме помолиш. Но на третия ден от чиракуването си, когато още не бях научил нищо, освен да бъда скромен, да имам добри маниери и да мета пещерата, попитах Доджо дали иска да поиграем на тик-так. Сред динозаврите това беше една доста популярна игра. Обикновено ходехме да я играем в калта. (Много палеонтолози се чудят, когато откриват следи от тази игра навсякъде из праисторическите разкопки, но си мислят, че я играят местните работници, които те наемат да им копаят и ровят.)

Така или иначе, обясних правилата й на Доджо и той реши да опита. Отидохме при най-близкото кално място, където пред очите на много полски мишки изиграх една игра на тик-так с Доджо и го победих, макар че признавам си, много ме беше страх през цялото време. Бях си изпълнил задачата; бях победил Доджо в една-единствена схватка.

На другата сутрин се извиних, тръгнах от пещерата и слязох на брега, където вече се бяха събрали другите три динозавъра с много по-опърпан вид, отколкото можеш да си представиш. Царят на полските мишки, птичият цар и царицата на мравките се сбраха около нас с целите си армии и ме коронясаха за цар на влечугите — Тиранозавър Рекс, както бяхме свикнали да казваме. След това изядоха другите три динозавъра, според уговорката ни. Освен мен, единствените останали влечуги бяха няколко змии, гущери и костенурки, които и досега са ми най-верни подчинени.

Можех да заживея доста луксозно в качеството си на цар, но Доджо вече ме беше научил на скромност, та затова веднага се върнах в пещерата му и прекарах следващите няколко милиона години в изучаване на неговия начин на живот. Само ме попитай, Нел, и аз ще ти предам цялото му знание.

Съдия Фенг отива на обиколка за вечеря с един мандарин; посещават тайнствен кораб; изненадващо откритие; щраква капан

Лодката на д-р Х. не беше традиционната баржа за бавни разходки, която става само за каналите и плитките езера на подгизналото устие на Янгцзе. Беше си истинска океанска яхта, построена по западен образец. Ако се съдеше по деликатесите, които започнаха да си проправят път към фордека много скоро след като съдия Фенг се бе качил на борда, камбузът на плавателния съд по всяка вероятност беше оборудван с всички екстри на професионалната китайска кухня: съдове с размерите на чадър, газови котлони с мощността на ревящи турбореактивни двигатели и шкафове за продължително съхраняване за безбройните видове гъбички, птичи гнезда, перки от акула, кокоши крака, торни плъхове и всякакви измишльотини от всякакви други видове, както редки, така и напълно популярни. Отделните ястия бяха в малки порции, но многобройни и с внимателно подбран момент на поднасяне, като се сервираха в изобилие от видове порцелан, което можеше да запълни няколко от залите в музея „Виктория и Албърт“ и което екипът от сервитьори разнасяше с точността на хирургически инструменти.

Съдията ядеше по този начин, само когато някой особено важен човек се опитваше да го впечатли, и въпреки че никога съзнателно не беше позволявал на съдийските си наклонности да бъдат разклатени, китайските ястия наистина му харесаха.

Започнаха с чай и някои подгряващи мезета на фордека на яхтата, която плуваше по течението на Хуанг Пу. Отляво се виждаха европейските здания на Бънд, осветени тайнствено от отблясъците цветна светлина, която се излъчваше от постройките на Пудонг, величествено извисяващ се на десния бряг. По едно време д-р Х. се извини, че трябва да слезе в долната част на кораба за няколко минути. Съдия Фенг се разходи до самия нос на яхтата, застопори се в острия ъгъл между двете срещащи се перила, остави брадата си да се развява на вятъра и започна да се наслаждава на гледката. Най-високите сгради в Пудонг се поддържаха от огромни аеростати — изпълнени с вакуум елипсоиди на стотици етажи височина над нивото на улицата, много по-широки от сградите, които крепяха, и обикновено покрити с различни видове светлини. Някои от тях стигаха и над самата река. Съдията подпря внимателно лактите си на перилата, за да пази равновесие, след което наклони глава назад, за да може да се вторачи отдолу и право нагоре към една подобна сграда, пулсираща с прекалено изобилни цветни светлинки. Илюзията за трето измерение беше толкова силна, че веднага му се зави свят и той бързо сведе поглед. Нещо се удари в корпуса на яхтата и той погледна надолу към водата, където видя човешки труп, увит в бял чаршаф, който се носеше на петдесет-шейсет сантиметра под повърхността на водата, леко проблясващ на светлината от извисяващата се сграда.

След известно време яхтата стигна до устието на Янгцзе, само на няколко километра от Източно китайско море, няколко километра широко и доста по-студено и бурно. Съдията Фенг и д-р Х. се оттеглиха в една каюта за вечеря под повърхността на палубата, която беше с панорамни прозорци. Те обаче преди всичко отразяваха светлината от свещите и фенерите около масата. Скоро след като бяха заели местата си, яхтата силно ускори ход, като първо се стрелна напред, а след това подскочи високо над водата, преди да възстанови спокойното си равно движение. Съдия Фенг си даде сметка, че всъщност яхтата представляваше кораб с подводни криле, който просто се беше носил на корпуса си, докато се бяха наслаждавали на градската гледка, но който сега се бе издигнал над водата.

До този момент разговорът се бе състоял предимно от учтиви формални фрази. В крайна сметка това ги бе довело до дискусия за конфуцианската философия и традиционната култура, което очевидно беше интересна тема и за двамата. Съдията бе похвалил доктора за върховните му калиграфски способности и те поговориха известно време за този вид изкуство. След това, за да върне задължително комплимента, д-р Х. каза на съдията колко превъзходно изпълнявал той задълженията си на магистрат, особено като се има предвид допълнителната тегоба от това, че трябва през цялото време да се занимава с някакви варвари.

— Начинът, по който се справихте със случая за книгата и момиченцето, ви създаде още по-голямо реноме — каза с тържествен тон д-р Х.

За съдия Фенг беше интересно, че момчето, което всъщност бе откраднало книгата, не беше споменато. Той предполагаше, че д-р Х. намеква не толкова за случая като такъв, колкото за последвалите усилия от страна на съдията да защити момичето.

— Много ви благодаря, но цялата заслуга принадлежи на Учителя — каза съдия Фенг. — Обвинението в този случай изцяло се основаваше на неговите принципи, както щяхте да установите, ако бяхте имали възможност да се присъедините към нашата дискусия в Къщата на Многоуважавания и Недостижим полковник.

— Да, наистина е цяло нещастие, че не можах да се присъединя — отвърна докторът, — защото това без съмнение щеше да ми помогне да подобря разбирането си за принципите на Учителя.

— Нямах предвид подобен намек — по-скоро, че докторът можеше да доведе мен и екипа ми до по-адекватно решение на случая, отколкото успяхме да постигнем ние.

— Може би щеше да е от голяма полза и за двамата, ако бях присъствал в Къщата на полковника него ден — заключи д-р Х., като възвърна равновесието по много деликатен начин.

В продължение на няколко минути се възцари тишина, защото един сервитьор внесе следващата част от менюто — вино от сини сливи. След това д-р Х. продължи:

— Един аспект на делото, за който със сигурност щях да се радвам да помогна на знанието ви, е ситуацията с книгата.

Значи още го занимаваше тази книга. Макар че бяха минали седмици, откакто д-р Х. бе пуснал из въздушното пространство още много от ония червейчета-преследвачи на книги, съдия Фенг знаеше, че докторът продължава да предлага голямо възнаграждение на всеки, който можеше да му даде някакви сведения за местонахождението на въпросната книга. Съдията се чудеше дали тази маниакалност по отношение на книгата е някакъв симптом за общото влошаване на умствените способности на доктора.

— Вашият съвет по този въпрос щеше да има неоценима стойност за мен — заяви съдия Фенг, — защото този аспект на делото е особено объркващ за един конфуциански ориентиран съдия. Ако откраднатата собственост беше нещо друго, а не книга, тя щеше да бъде конфискувана. Но една книга е нещо различно — тя не е само материална собственост, ами и път към духовни прозрения и по този начин към едно по-добре подредено общество, както е казвал многократно Учителят.

— Разбирам — рече д-р Х., леко изненадан. Изглеждаше дълбоко замислен, докато поглаждаше брадата си и се взираше в пламъка на една свещ, който изведнъж бе започнал да трепти и да пука съвсем хаотично. Като че ли съдията бе подхванал нещо ново, което заслужаваше по-внимателно обмисляне. — По-добре е книгата да остане в ръцете на човек, който ще има полза от нея, отколкото да изгние бездействено в някой полицейски склад.

— Това беше без съмнение не кой знае колко гениално заключение, до което стигнах малко прибързано — съгласи се съдията.

Д-р Х. продължи да мисли над този въпрос още минута-две.

— Вашите професионални умения несъмнено се доказват още повече от това, че сте могли да обсъждате така трезво случая на един малък човек.

— Вие без съмнение ще оцените в качеството си на много по-голям учен от мен, че интересите на обществото винаги стоят на първо място. Извън това съдбата на едно малко момиченце не означава нищо. Но при равни други условия, много по-добре за обществото е момичето да е образовано, отколкото да остане невежо.

Д-р Х. повдигна вежди и кимна многозначително на това твърдение. До края на вечерята темата не беше подхваната повече. Съдията си помисли, че корабът се поклаща и кръжи в бавен кръг, който постепенно ще ги отведе обратно до устието на Хуанг Пу.

Когато обаче двигателите замряха и корабът се остави само на корпуса си върху повърхността на водата, при което започна да се поклаща с такта на вълните, той не можеше да види никакви светлини през прозореца. Въобще не бяха близо до Пудонг, нито до каквато и да било друга населена зона, доколкото можеше да прецени.

Д-р Х. махна с ръка към нищото отвъд прозореца и каза:

— Позволих си своеволието да организирам едно посещение за вас. Има общо с един случай, който наскоро попадна под вашата супервизия, а също така с една тема, която очевидно ви интересува и която вече обсъждахме тази вечер.

Когато съдия Фенг последва домакина си на палубата, той най-сетне успя да различи елементите от заобикалящата ги среда. Намираха се в открит океан, на хоризонта не се виждаше никаква суша, макар че градските отблясъци на Великия Шанхай се очертаваха съвсем ясно на запад. Нощта беше ясна, с почти пълна луна, която осветяваше корпуса на един огромен кораб наблизо. Дори без помощта на лунната светлина, този плавателен съд щеше да се вижда поради простия факт, че спираше гледката към всички звезди в един цял квадрант от небето.

Съдия Фенг не разбираше почти нищо от кораби. В младостта си бе пътувал на един въздушен носач, който бе останал за няколко дни в Манхатън. Подозираше, че този кораб тук бе дори по-голям. Почти целият беше тъмен, с изключение на няколко съвсем тънички лъчи червена светлина тук-там, които подсказваха формата и големината му, както и няколко хоризонтални жълти ивици, който светеха през прозорците на надстройката с много етажи над главите им.

Д-р Х. и съдия Фенг бяха отведени до борда на този плавателен съд от малък екипаж, който дойде да ги вземе с един катер. Когато спираше до яхтата на доктора, съдията откри с изненада, че екипажът му се състои единствено от млади жени. От акцента им можеше да се съди, че принадлежат към етническа подгрупа някъде от Югоизтока, която обитаваше почти изцяло водата; но дори и да не бяха заговорили, съдията щеше да стигне до това заключение по сръчността, с която управляваха лодката.

След няколко минути д-р Х. и съдия Фенг вече бяха качени на борда на гигантския плавателен съд през един люк в корпуса в близост до ватерлинията. Съдията забеляза, че това не е от старите стоманени плавателни съдове; беше направен от нанотехнологични вещества, безкрайно по-леки и здрави. Нямаше синтетичен компилатор на света, който да е толкова голям, че да компилира кораб, което означаваше, че корабостроителниците в Хонгконг бяха компилирали частите една по една, бяха ги сглобили в едно и ги бяха пуснали по каналите в морето, също както го бяха правили много години преди това предшествениците им от пред-диамантената ера.

Съдията очакваше, че корабът ще е за превоз на особено големи товари, ако се съдеше по огромните помещения, от които най-вече се състоеше, но първото нещо, което видя, бе един дълъг коридор успоредно на кила, който очевидно минаваше по цялата дължина на кораба. По този коридор се движеха млади жени в бели, розови и — нерядко — сини рокли и много чувствени обувки, като влизаха и излизаха през безбройните му врати.

Формално посрещане нямаше, нито капитан или каквито и да било други висши военни. Веднага щом им помогнаха да се качат на борда, момичетата от катера се поклониха и се оттеглиха. Д-р Х. тръгна по коридора и съдията го последва. Жените в бели дрехи се покланяха при приближаването им, след това продължаваха по пътя си, защото не можеха да си губят времето във фалшиви формалности. Съдията фенг имаше общото усещане, че са селянки, макар че нито една от тях не беше с тъмния тен, който обикновено се асоциираше с ниския социален статус в Китай. Момичетата от катера бяха облечени със сини дрехи, поради което той стигна до заключението, че този цвят се свързва с морските или техническите задължения. По принцип тези в розови рокли бяха по-млади и стройни от другите в бели рокли. Кройките също бяха различни; розовите рокли се затваряха по средата на гърба, докато белите имаха по два ципа отпред.

Д-р Х. избра една врата, очевидно съвсем напосоки, отвори я със замах и я задържа така за съдията. Съдията се наведе леко и пристъпи, за да се озове в стая с размерите на баскетболно игрище, макар и с по-нисък таван. Вътре беше доста топло, влажно и със силно приглушено осветление. Първото нещо, което видя, бяха още много жени в бели дрехи, които му се кланяха. След това си даде сметка, че стаята иначе е пълна с люлки, стотици люлки, във всяка от които има по едно идеално момиченце. Млади жени в розово вървяха бързо във всички посоки с памперси в ръце. На някои места до люлките седяха жени с разтворени ципове отпред на белите рокли и кърмеха бебетата.

На съдията му се зави свят. Той не беше готов да приеме, че това, което вижда, е реално. Психически се бе подготвил за тазвечершната си среща с д-р Х., като си бе напомнял многократно, че докторът е готов на какви ли не трикове, поради което не биваше да приема за чиста монета нищо, което му се изправеше пред очите. Но както бяха осъзнали повечето мъже, които за първи път ставаха бащи, имаше нещо във вида на едно действително бебе, което просто те кара да се съсредоточиш. В един свят на абстрактни неща няма нищо по-конкретно от едно бебе.

Съдията се завъртя на пета и хукна навън, като избута грубо д-р Х. Пое в някаква случайно избрана посока и ходи, крачи, бяга по коридора, докато подмина пет врати, десет, петдесет, след което спря без особена причина и се втурна през първата изпречила му се врата.

Все едно че беше влязъл в същата стая.

Започна да му прилошава и трябваше да вземе много сериозни мерки, за да не се разплаче. Избяга от стаята и хукна из кораба, като се изкачи няколко палуби по-нагоре. Влезе в друга стая, избрана напосоки, и видя, че подът е покрит с люлки, равномерно подредени в редички и колонки, всяка от които съдържаше по едно спящо едногодишно бебе, облечено в пухкава розова пижамка с качулчица и ушички, стиснало в ръце бяла пелена и гушнало плюшена играчка. Тук-там, върху рогозка на пода, седеше по някоя млада жена в розова рокля, която четеше или бродираше.

Една от тези жени се намираше близо до съдията. Тя остави бродерията си на пода, подгъна колената си, за да седне върху тях и му се поклони. Съдия Фенг отвърна с един формален поклон, след което пристъпи към най-близката люлка. В нея лежеше момиченце с невероятно гъсти мигли, спеше дълбоко, дишаше нормално, а ушичките на качулката му стърчаха през пръчките на кошарката. Когато съдията застана до детето и се вторачи в него, му се стори, че може да чуе дишането на всички останали деца на кораба едновременно, което образуваше една нежна въздишка, и сърцето му се поуспокои. Всички тези дечица, които си спяха така спокойно; вероятно всичко е наред. Всичко щеше да се нареди чудесно.

Той се обърна и видя, че младата жена му се усмихва. Не беше нито прелъстителна усмивка, нито по момичешки тъповата, а спокойна и уверена. Съдия Фенг си помисли, че в която и част на кораба да се намира д-р Х. в този момент, то и той сигурно се усмихва по същия начин.

Когато д-р Х. пусна филма, съдия Фенг го позна веднага: беше работа на медиаграфа Файърфокс, който доколкото му бе известно, все още гниеше в една затворническа килия в центъра на Шанхай. Действието се развиваше сред някакви нахвърляни камънаци в обширно, мрачно и покрито с прах пространство някъде във вътрешността на Китай. Камерата се движеше по заобикалящата пустош и не беше необходимо на съдията да му се казва, че навремето това е било място с плодородна почва, докато подпочвената вода под него не е била източена.

Приближиха се двама човека, които вдигаха пушилка, докато вървяха. Носеха малък вързоп. С приближаването им съдията видя, че са ужасяващо опърпани, облечени просто в мръсни дрипи. Стигнаха до средата на каменистата зона и оставиха вързопа на земята, след което се обърнаха и се отдалечиха. Съдията се извърна от медиатрона и махна пренебрежително с ръка; и без да гледа по-нататък, знаеше, че във вързопа има бебе, по всяка вероятност момиченце.

— Тази сцена може да се е случила в който и да е момент от историята на Китай — каза д-р Х. Бяха се разположили в една доста гола каюткомпания в надстройката на кораба. — Винаги са го правели. Големите бунтове през деветнайсети век са били извършвани от цели тълпи яростни младежи, които не са можели да си намерят съпруги. В най-мрачните дни от политиката на династията Мао за контрол над раждаемостта двеста хиляди такива мъници са били зарязвани по този начин — и той махна с ръка към замръзналия на екрана образ — всяка година. Напоследък, с настъпването на гражданската война и източването на подпочвените води на Небесното кралство, това отново се разпространи. Разликата е, че сега бебетата се събират. Правим го от три години.

— Колко? — попита съдия Фенг.

— Четвърт милион до този момент — отвърна д-р Х. — Петдесет хиляди са само на този кораб.

Съдията трябваше да остави чашата си чай за известно време, докато асимилира чутото. Петдесет хиляди живота само на този кораб.

— Няма да стане — каза накрая той. — Можете да ги отглеждате по този начин, докато проходят, може би. Но какво ще стане, когато пораснат и трябва да започнат да се учат и да имат пространство, из което да тичат и да играят?

— Предизвикателството наистина е голямо — съгласи се със сериозен тон д-р Х., — но се надявам да вземете присърце думите на Учителя: „Нека всеки човек да оценява добродетелта според онова, което му се падне в живота. Той може да не приеме, че дори учителят му я притежава“. Пожелавам ви добър шанс, магистрате.

Това твърдение имаше почти същия ефект, както ако д-р Х. бе ударил съдията с дъска по главата; изненадващо, да, но пълното му въздействие някак се забави.

— Мисля, че не ви разбирам, докторе.

Д-р Х. кръстоса юмруците си и ги вдигна във въздуха.

— Предавам се. Можете да ме подведете под съдебна отговорност. Да ме измъчвате няма нужда; вече съм подготвил и подписал пълните си признания.

До този момент съдията не си беше дал сметка, че д-р Х. има толкова добре развито чувство за хумор. Той реши да продължи играта.

— Колкото и да ми се ще да ви дам под съд, докторе, страхувам се, че не мога да приема предаването ви, тъй като сме извън моята юрисдикция.

Докторът кимна към един сервитьор, който отвори вратата на каютата, за да влезе малко свеж въздух, но също така и да открие гледка към мизерното крайбрежие на Земите под аренда, които изведнъж се оказаха на не повече от километър-два от тях.

— Както виждате, Ваша светлост, наредих корабите да се придвижат до вашата юрисдикция — обясни д-р Х. И той махна подканващо към вратата.

Съдия Фенг излезе на един открит мостик и погледна през перилата, при което видя, че четири огромни кораба следват дирите на този, на който се намираше той.

През отворената врата долетя гъгнещият глас на д-р Х.

— Сега можете да арестувате мен и екипажите на всичките тези кораби за контрабанда с деца. Можете да задържите и корабите, заедно с четвърт милион малки мишлета на борда им. Сигурен съм, че можете да намерите квалифицирани детегледачки някъде из териториите под вашата юрисдикция.

Съдия Фенг стисна перилата с двете си ръце и наведе глава. Беше съвсем близо до клиничен шок. Щеше да е напълно самоубийствено да реагира на блъфа на доктора. Самата идея да се поеме лична отговорност за толкова много животи беше достатъчно ужасяваща. Но да си помисли за това, което щеше да се случи в крайна сметка с всичките тези момиченца в ръцете на корумпираните официални власти в Крайбрежната република…

Д-р Х. продължи:

— Изобщо не се съмнявам, че ще намерите как да се погрижите за тях. Както демонстрирахте в случая с момиченцето и книгата, вие сте твърде мъдър магистрат, че да не разберете колко е важно доброто възпитание за малките деца. Няма никакво съмнение, че ще покажете същата загриженост и за всяко едно от тези четвърт милион бебета, каквато показахте и към едно малко варварско дете.

Съдията се изправи, завъртя се и се върна в каюткомпанията.

— Затвори вратата и напусни стаята — нареди на сервитьора той.

Когато двамата с доктора останаха насаме, съдията се обърна към него, падна на колене, наклони се напред и удари чело о пода три пъти.

— Но моля ви, Ваша светлост! — възкликна докторът. — Аз трябва да ви оказвам чест по този начин.

— От известно време възнамерявам да направя промяна в професионалното си развитие — каза съдията, като се вдигна в изправена стойка, но на колене. Той спря, преди да продължи и отново обмисли думите си. Д-р Х. обаче не му бе оставил никакъв избор. Нямаше да бъде в стила на доктора да заложи капан, от който може да се измъкнеш.

Както бе казал Учителят: „Техникът, който иска да си свърши добре работата, първо трябва да си наостри инструментите. Когато живееш в която и да било държава, си намери работа при най-достойните сред великите й служители и стани приятел с най-добродетелните измежду учените й“.

— Всъщност аз съм много доволен от кариерата си, но не и от племенната си принадлежност. Отвратих се от Крайбрежната република и стигнах до заключението, че истинският ми дом е в Небесното кралство. Често съм се чудел дали Небесното кралство има нужда от магистрати, дори и от толкова ниско квалифицирани, колкото съм аз.

— Това е въпрос, който трябва да отнеса към шефовете си — отвърна д-р Х. — При условие, обаче, че в момента Небесното кралство не разполага с каквито и да било магистрати, а следователно и с никаква съдебна система, ми се струва възможно да се намери някаква роля за човек с вашите върховни умения.

— Сега разбирам защо искахте книгата на малкото момиченце толкова много — отбеляза съдия Фенг. — Тия, мъничките, трябва до едно да са добре образовани.

— На мен не ми е необходима толкова книгата, колкото създателят й — артифекс Хакуърт — обясни д-р Х. — Докато книгата се намираше някъде из Земите под аренда, съществуваше надежда, че Хакуърт може да я намери — няма нищо, което той да желае повече на този свят. Ако бях успял да намеря книгата, щях да разбия надеждите му и той щеше да се обърне към мен или за да си получи обратно книгата, или за да ме накара да направя още едно копие.

— Искате той да ви служи по някакъв начин?

— Той струва колкото хиляда по-малки инженери. И поради най-различни проблеми, през последните десетилетия Небесното кралство не разполага дори с толкова много слаби инженери; всичките бяха примамени от обещанията за какви ли не благодати в Крайбрежната република.

— Утре ще се свържа с Хакуърт — каза съдия Фенг. — Ще го осведомя, че известният на всички варвари д-р Х. е намерил изгубеното копие на книгата.

— Добре — съгласи се д-р Х., — ще очаквам някакви вести от него.

Дилемата на Хакуърт; неочаквано завръщане в бърлогата на д-р Х.; невиждани досега подразделения на помещенията на д-р Х.; един престъпник попада под ударите на закона

Хакуърт имаше време да обмисли логиката на цялата работа още веднъж, докато чакаше в преддверието на бърлогата на д-р Х. Чакаше старецът да се освободи от нещо, което звучеше като конференция на дванайсет киноканала. При първото си посещение тук той беше твърде нервен, за да обърне внимание на каквото и да било, но сега се бе разположил удобно в разнебитения кожен фотьойл в ъгъла, беше си поръчал чай от прислугата и прелистваше книгите на д-р Х. Такова облекчение да не носиш нищо, което се страхуваш, че може да загубиш.

От силно обезпокоителното посещение на Чанг насам Хакуърт беше на предела на душевните си сили. Бе направил голям слон от цялата работа. Рано или късно престъплението му щеше да излезе наяве и семейството му щеше да изпадне в немилост, независимо от това дали ще даде пари на Чанг или не. Дори да успееше по някакъв начин да си върне „Буквара“, животът му беше съсипан.

Когато получи известие, че д-р Х. е спечелил състезанието по откриването на загубеното копие на „Буквара“, нещата вече не бяха лоши, а един фарс. Бе си взел един ден почивка и бе отишъл на дълга разходка из Кралския екологичен резерват. Докато се върна вкъщи, изгорял от слънцето и приятно изморен, настроението му се беше подобрило неколкократно. Това, че д-р Х. бе намерил „Буквара“, наистина оправяше положението му.

В замяна за книгата докторът по всяка вероятност щеше да иска нещо от Хакуърт. В този случай много малко вероятно беше да става въпрос за обикновен подкуп, както бе намекнал Чанг; всичките пари, които Хакуърт имаше или някога въобще щеше да направи, не представляваха никакъв интерес за д-р Х. Много по-вероятно беше докторът да поиска някаква услуга — можеше да помоли Хакуърт да проектира нещо, да даде няколко професионални съвета, както си му е редът. Хакуърт толкова искаше да стане точно така, че бе доказал напълно пред себе си хипотезата с един милион доказателства — както действителни, така и въображаеми — през втората част от екскурзията си в планината. Беше добре известно, че Небесното кралство изостава отчайващо от нанотехнологичната надпревара във въоръжаването; че самият д-р Х. отделя голяма част от ценното си време да се рови в дебрите на имунната система на Нова Атлантида също доказваше хипотезата му. Уменията на Хакуърт можеха да им бъдат от безкрайна полза.

Ако това беше вярно, то за Хакуърт имаше изход. Той щеше да свърши нещо за доктора. В замяна щеше да получи „Буквара“ обратно, което бе най-основното нещо в живота му в този момент. Като част от сделката д-р Х. със сигурност щеше да намери начин да елиминира Чанг от списъка с проблемите на Хакуърт; престъплението на Хакуърт никога нямаше да стане известно на неговата филозона.



Както викторианците, така и конфуцианците бяха намерили нови приложения на фоайето, преддверието или както там му беше името, а също и за остарелия етикет, свързан с визитните картички. Поради тази причина всички племена, които разполагаха с последните постижения на нанотехнологиите, знаеха, че посетителите трябва да бъдат внимателно проверявани, преди да бъдат приети в нечии вътрешни покои, и че подобна проверка, извършвана от хиляди усърдни червейчета-разузнавачи, отнемаше доста време. Етикетът на чакалнята така се бе усъвършенствал, че изисканите хора навсякъде по света знаеха, че дори когато се отбиеха у някого, независимо дали е близък приятел или не, ще прекарат известно време в пиене на чай и разглеждане на списания в някое преддверие, претъпкано с добре прикрито оборудване за разузнаване.

Една цяла стена от фоайето на д-р Х. представляваше медиатрон. Кинокадри или съвсем прости графики можеха да бъдат излагани по дигитален път на подобни стени, също като плакатите и постерите в по-старо време. Ако не бъдеха отстранени, с течение на времето те започваха да се припокриват и да оформят нещо като колаж от подвижни образи.

В средата на медийната стена на д-р Х., частично закрит от по-новите клипове, се виждаше клипът, който беше толкова популярен в северен Китай, колкото е било през предишния век лицето на Мао — злият брат-близнак на Буда. Хакуърт никога не си бе направил труда да седне и да го изгледа целия, но му беше хвърлял по едно око толкова често по такситата в Пудонг или по стените на сградите в Земите под аренда, че го знаеше наизуст. Западняците го наричаха Жанг в Шанг.

Действието се развиваше пред един луксозен хотел на един от архипелазите на Шангри-ла, проточил се по свръхскоростната магистрала Коулуун-Гуангжу. Автомобилната алея под формата на конска подкова беше направена от напасващи се плочки, месинговите дръжки на вратите проблясваха, а в саксии с размерите на лодка във фоайето растяха цели плантации от тропически растения. Мъже в делови костюми разговаряха по мобилните си телефони и непрестанно поглеждаха часовниците си, по автомобилната алея търчаха лакеи с бели ръкавици, вадеха огромни куфари от багажниците на червени таксита и ги забърсваха с чисти влажни парцали.

Автомобилната алея беше свързана с осемлентова пътна артерия — не шосето, а обикновен път между сградите — с метална ограда с шипове, която минаваше по цялото му протежение, за да не могат пешеходци да пресичат там, където не трябва. Пътната настилка, която беше нова, но вече се рушеше, бе посипана с червен прах, довян от последния тайфун от опустошените хълмове на Гуангдонг.

Движението изведнъж оредяваше и камерата тръгваше нагоре: виждаше се как няколко ленти са блокирани от цяло нашествие от велосипедисти. От време на време някое червено такси или някой мерцедес се промъкваха плътно покрай металната преграда и се отскубваха от задръстването, докато шофьорите им така здраво натискаха клаксоните, че сякаш всеки момент щяха да спукат въздушните възглавници. Хакуърт не чуваше пищенето на клаксоните, но когато камерата увеличи изображението на мястото на действието, вече се виждаше как един шофьор си маха ръката от клаксона и размахва пръст към тълпата велосипедисти.

Когато видя кой кара велосипеда си най-отпред, той се извърна пребледнял от страх, а ръката му тупна върху скута му като мъртва лястовица.

Водачът беше един набит мъж с побеляла коса, на около шейсетгодишна възраст, но безмилостно въртящ педалите на съвсем обикновено черно колело, облечен в дрехите на черноработник. Той се придвижваше с измамно голяма скорост, след което навлезе в автомобилната алея пред хотела. На улицата се получи емболия от стотиците велосипеди, които се опитваха да влязат през тесния вход. И точно тук настъпваше още едиц класически момент: главният лакей напусна поста си и хукна към велосипедиста, като му махаше с ръце да се маха и бълваше ругатни на кантонски, но когато стигна на около два метра от него, разбра, че пред него е Жанг Хан Хуа.

Жанг нямаше професионално звание, понеже по принцип бе пенсионер — една иронична метафора, че китайските премиери от края на двайсети и началото на двайсет и първи век по всяка вероятност са имитирали американските мафиотски босове. Може би признаваха, че притежаването на професионално звание е под достойнството на най-могъщия човек на земята. Хората, които бяха ставали близки с Жанг, твърдяха, че никога не го възприемали във връзка със светската му власт — армията, ядрените оръжия, тайната полиция. Единственото, за което се сещали, било, че по времето на Великата културна революция, когато бил на осемнайсетгодишна възраст, Жанг Хан Хуа повел партийната си бойна група от червени барети в ръкопашна схватка с някаква друга група, за която смятали, че се горещи прекалено много, и че при завършването на схватката Жанг направил пир със суровата плът на покойните си противници. Никой не можеше да застане лице в лице с Жанг, без да си представи как кръвта се стича по брадичката му.

Лакеят пада на колене и започва буквално да целува земята. Жанг изглежда отвратен, вмъква обутото си в сандал стъпало под яката му и така го вдига отново на крака, след което му казва няколко думи на селския акцент на родния си фуджиянски. Докато се връща към хотела, лакеят почти не спира да се кланя; на лицето на Жанг е изписано неудоволствие — единственото, което иска, е да бъде обслужен бързо. През следващите минута-две служители на хотела с нарастващи по ранг постове се точат от вратата и се подмазват на Жанг, който просто не им обръща внимание и вече изглежда откровено отегчен. Никой не знае дали Жанг е конфуцианец и маоист по това време на живота му, но в този момент това няма никакво значение: защото според конфуцианското схващане за обществото, също както и според комунистическото, селяните са най-висшата класа, а търговците — най-нисшата. Този хотел не е за селяни.

Най-накрая се появява един мъж в черен официален костюм, заобиколен отвсякъде с бодигардове. Изглежда още по-ядосан и от Жанг, защото си мисли, че е станал жертва на някаква непростимо тъпа шега. Това е търговецът на търговците: четиринайсетият най-богат мъж в света, трети в Китай. Притежава почти всичките недвижими имущества на разстояние половин час път с кола около този хотел. Той не променя крачка, когато стъпва на алеята и вижда, че пред него стои Жанг; отправя се директно към него и го пита какво иска, защо такъв стар човек като него си е направил труда да измине целия път от Бейжинг и да му се меси в работите с тъпата си колоездачна обиколка.

Жанг просто пристъпва напред и прошепва няколко думи в ухото на богаташа.

Богаташът отстъпва назад, сякаш Жанг го е ръгнал в гърдите. Устата му е отворена, при което се виждат идеалните му бели зъби, а погледът му е разконцентриран. След няколко мига той прави още няколко крачки назад, което му осигурява достатъчно пространство за следващата маневра: навежда се, поставя едното си коляно на паважа, после и другото, привежда се в кръста, докато застане на четири крака, след което се просва в цял ръст на красиво напаснатите плочки. Залепя лице на земята. Той се кланя на Жанг Хан Хуа.



Един по един минаващите през долби система гласове в съседната зала замлъкнаха, докато не останаха само тези на д-р Х. и някакъв друг господин. Разправяха си нещо несвързано, като правеха дълги паузи между престрелката от засукани ораторски пасажи, за да си почистват лулите, да си наливат чай или каквото там правеха тия двама господа, докато се опитваха да покажат колко не им пука един от друг. Дискусията позаглъхна, вместо да стигне до ожесточена връхна точка, както тайничко и дяволито се бе надявал Хакуърт, след което един младеж дръпна завелата и каза:

— Д-р Х. ще ви приеме сега.

Д-р Х. беше във великолепно, щедро настроение, може би добре изчислено, за да създаде впечатлението как винаги е знаел, че Хакуърт ще се върне при него рано или късно. Той стана на крака, стисна топло ръката на Хакуърт и го покани да отидат на вечеря „на едно място наблизо — както самонадеяно се изрази той, — което е съвсем дискретно“.

Беше дискретно, защото едно от уютните му частни сепарета бе пряко свързано със задните помещения в сградата на д-р Х., така че човек можеше да стигне до него по една от криволичещите, пълни с въздух тръби от нанобар, която щеше да се проточи половин километър, ако я извадеха от Шанхай, отнесяха я до Канзас и я дръпнеха от двата края. Като примижаваше през прозрачните стени на тръбата, докато придружаваше д-р Х. до вечерята му, Хакуърт видя замъглено как няколко десетки човека извършват множество дейности в няколко различни сгради, през които д-р Х. очевидно си бе извоювал правото да преминава. Най-накрая тръбата ги изплю в един приятно обзаведен салон с килим на пода. Беше също така снабден и с механично задвижвана хлъзгаща се врата. Вратата се отвори точно когато сядаха и Хакуърт за малко да загуби равновесие, когато от тръбата задуха нанофилтриран вятър; на вратата беше застанала една сервитьорка, не повече от метър и трийсет висока, която бе усмихната до уши и която затвори очи и се приведе напред при появата на очакваната въздушна вълна. Каза на идеален английски от долината Сан Фернандо:

— Искате ли да ви изредя специалитетите ни?

Д-р Х. положи доста усилия да убеди Хакуърт, че му съчувства за положението му; толкова големи, че Хакуърт започна да се чуди дали д-р Х. вече е знаел за това.

— Стига сме го разисквали вече — каза накрая д-р Х., като прекъсна Хакуърт по средата на някакво обяснение, след което Хакуърт не успя повече да привлече вниманието му върху тази тема. Подейства му успокояващо, но и притесняващо, защото не можеше да се отърве от усещането, че току-що по някакъв начин е направил сделка, чиито условия не са били установени предварително, че дори не са били и обмислени. Цялото поведение на д-р Х. обаче сякаш изпращаше посланието, че ако ще подписваш не особено изгодна сделка с някоя древна и загадъчна персона от шанхайския свят на организираната престъпност, едва ли ще намериш нещо по-подходящо от доброжелателния д-р Х., който беше толкова щедър, че вероятно щеше веднага да забрави за нея или просто ще прибере услугата, която ти е направил, в някое пожълтяло чекмедже някъде из покоите си. До края на дългата вечеря Хакуърт вече се чувстваше толкова успокоен, че почти бе забравил както за лейтенант Чанг, така и за „Буквара“.

Всъщност, докато вратата не се отвори отново и не се появи самият лейтенант Чанг.

В началото Хакуърт почти не можа да го познае, защото беше облечен в много по-традиционни дрехи от обикновено: широки индигови шалвари, сандали и плитко кепе от черна кожа, което закриваше около седемдесет и пет процента от възлоподобния му череп. Освен това беше започнал да си пуска мустак. Най-страшното обаче беше, че на пояса му имаше ножница, а пък в ножницата имаше сабя.

Той пристъпи в салона и се поклони превъзнесено на д-р Х., след което се обърна с лице към Хакуърт.

— Лейтенант Чанг? — каза с отмалял глас Хакуърт.

— Полицай Чанг — отвърна натрапникът — от областния съд на Шанхай. — След което каза китайските думи за Средно кралство.

— Мислех, че сте от Крайбрежната република.

— Последвах господаря си в една нова земя — обясни полицаят Чанг. — Със съжаление искам да ви кажа, че съм тук, за да ви арестувам, Джон Пърсивал Хакуърт.

— По какво обвинение? — попита Хакуърт, като се насили да се усмихне, сякаш това си беше някаква рутинна шегичка между добри приятели.

— Че на… ден от месец…, 21… година сте внесъл крадена интелектуална собственост в Небесното кралство — и по-специално в бърлогата на д-р Х. — и сте използвал тази собственост, за да компилирате незаконно копие на едно определено устройство, известно под името „Илюстриран буквар на младата дама“.

Нямаше смисъл да се твърди, че това не е вярно.

— Но аз съм дошъл тук тази вечер, точно за да си възвърна правата на собственост върху същото това устройство — рече Хакуърт, — което е в ръцете на многоуважавания ми домакин тук. Вие, разбира се, нямате намерение да арестувате многоуважавания д-р Х. за това, че е внесъл крадена собственост.

Полицаят Чанг погледна д-р Х. с очакване. Докторът си пооправи одеждите и придоби лъчезарна, покровителствена усмивка.

— Съжалявам, но трябва да ви кажа, че някой недобронамерен човек очевидно ви е дал погрешна информация — каза той. — Всъщност аз нямам представа къде се намира „Буквара“.

Измеренията на капана му бяха толкова обширни, че умът на Хакуърт продължаваше да се гърчи из него, блъскаше се безпомощно ту в едната стена, ту в другата, дори когато двайсет минути по-късно беше издърпан пред областния съдия. Бяха импровизирали съдебна зала в една голяма, древна градина във вътрешността на Стария Шанхай. Представляваше открит квадрат, павиран с плоски сиви камъни. От едната му страна се издигаше сграда, отворена към квадрата от едната си страна, с наклонен керемиден покрив, чиито краища се бяха вирнали високо във въздуха и чиито стрехи бяха украсени с глинен фриз, на който бяха изографисани два дракона, застанали един срещу друг, а между тях имаше голяма перла. Хакуърт осъзна, макар и доста смътно, че всъщност това е сцената на летен театър, което подсилваше усещането му, че той е единственият зрител на пиеса с много преплетен сюжет, написана и представена само за него. Пред една ниска, покрита с брокатена покривка маса в средата на сцената беше седнал съдията, облечен във великолепна тога и с внушителна шапка с периферия, украсена с избродиран еднорог. Зад него и малко встрани стоеше дребна жена с нещо, което според Хакуърт бяха феноменоскопски очила. След като показа на Хакуърт мястото върху сивите плочки, където трябваше да коленичи, полицаят Чанг се качи на сцената и зае мястото от другата страна на съдията. В рамките на квадрата се намираха и няколко други длъжностни лица, като по-голямата част бяха д-р Х. и придружаващите го членове от неговата свита, подредени в две успоредни редици, които образуваха нещо като тунел между Хакуърт и съдията.

Първоначалният прилив на ужас на Хакуърт беше заглъхнал. Вече бе изпаднал в черногледо очарование от невероятния кошмар на ситуацията си, както и от великолепното представление, организирано от д-р Х., за да отпразнува това. Коленичи мълчешком и остана така в стъписано, свръхрелаксирано състояние, също като зашеметена жаба на масата за дисекции.

Минаха през необходимите формалности. Съдията се казваше Фенг и очевидно беше от Ню Йорк. Обвинението бе повторено, макар и с малко по-сложни думи. Жената пристъпи напред и представи доказателствата: кинозапис, който пуснаха на един голям медиатрон, заел цялата задна стена на сцената. Беше за това как заподозреният Джон Пърсивал Хакуърт отрязва едно парченце от кожата на палеца си и го дава на (невинния) д-р Х., който (без да знае, че го въвличат в извършването на кражба) измъква един терабит прясна информация от червейче под формата на репей и т.н. и т.н.

— Единственото, което ни остава, е да докажем, че тази информация наистина е била открадната — макар че това е доста очевидно по поведението на заподозрения — каза съдията Фенг. В подкрепа на същото твърдение полицаят Чанг пристъпи напред и разказа за посещението си в дома на Хакуърт.

— Господин Хакуърт — обърна се към него съдия Фенг, — искате ли да опровергаете твърдението, че тази собственост е била открадната? Ако е така, ще ви задържим тук, докато не бъде направено копие на информацията за полицията на Нейно величество; те ще могат да разберат от работодателя ви дали сте направил нещо нечестно. Искате ли да го направим?

— Не, Ваша светлост — отвърна Хакуърт.

— Значи не отричате, че собствеността е била открадната и че сте подмамили един поданик на Небесното кралство да ви стане съучастник в престъпното ви деяние?

— Виновен съм по обвинението, Ваша светлост — каза Хакуърт — и оставям съдбата си в ръцете на милостивия съд.

— Чудесно — кимна съдията. — Обвиняемият признава вината си. Присъдата е шестнайсет удара с пръчка и десет години затвор.

— Милостиви Боже! — възкликна тихо Хакуърт. Колкото и да беше неадекватна, подобна реплика бе единственото, което му дойде в главата.

— Що се отнася до ударите с пръчка, тъй като обвиняемият е бил мотивиран от родителската си преданост към дъщеря си, ще ги отменя всичките, с изключение на един, но при едно условие.

— Ваша светлост, ще се опитам да се подчиня на каквито и да било условия, които можете да ми наложите.

— Че дадете на д-р Х. ключа за дешифриране на въпросните данни, за да могат да се доставят копия от книгата на децата, които изпълват домовете ни за сираци.

— Ще го направя с удоволствие — рече Хакуърт, — но има някои усложнения.

— Чакам — заяви съдията, но в гласа му се долавяше силна нотка на недоволство. Хакуърт имаше усещането, че цялата тази работа за боя с пръчка и „Буквара“ е прелюдия към нещо по-голямо и че съдията просто иска да мине през нея колкото се може по-бързо.

— За да мога да изложа сериозността на тези усложнения — каза Хакуърт, — ще трябва да разбера колко копия приблизително има намерение Ваша светлост да направи.

— В рамките на стотици хиляди.

Стотици хиляди!

— Моля да ме извините, но разбира ли Ваша светлост, че книгата е създадена за момиченца, които започват да се занимават с нея на около четиригодишна възраст?

— Да.

Хакуърт бе шокиран. Не беше трудно да се повярва, че има стотици хиляди деца от двата пола и всички възрасти. Стотици хиляди момиченца на четиригодишна възраст обаче беше нещо неразбираемо за човешкия мозък. Само едно си бе истинско постижение. Но това беше Китай в крайна сметка.

— Магистратът чака — напомни полицаят Чанг.

— Трябва да обясня съвсем подробно на Ваша светлост, че в по-голямата си част „Буквара“ е интерактивен — което ще рече, че е необходимо участието и на възрастни интерактори. Докато едно или две допълнителни копия могат да минат безпроблемно, то един голям допълнителен брой ще задръстят вградената система, с която се заплащат подобни услуги.

— Тогава част от задълженията ви ще бъде да извършите такива промени в „Буквара“, които да го направят подходящ за нашите изисквания — можем да минем и без онези части от книгата, които залагат изцяло на външни интерактори, и да осигурим наши собствени в някои от случаите — отвърна съдия Фенг.

— Това може да се постигне. Мога да вградя функция за автоматично производство на гласове — не толкова добри, но ще вършат работа. — Точно в този момент, почти без да мисли и без да оценява последиците от това, което правеше, Джон Пърсивал Хакуърт изигра един трик, който премина незабелязано през радара на съдията, д-р Х. и всички останали хора в театъра, които бяха по-добри в засичането на трикове от всички останали хора по света. — Докато се занимавам с това, ако ще доставя удоволствие на съда, мога също така — каза Хакуърт със съвсем невинно изражение — да направя някои промени в съдържанието, за да стане то по-подходящо за уникалните културни изисквания на ханската читателска аудитория. Това обаче ще отнеме известно време.

— Чудесно — одобри съдията, — отменям всички удари с пръчката, без един, в очакване на изпълнението на тези промени. Що се отнася до десетте години затвор, с неудобство трябва да споделя с вас, че понеже е много малка, тази област не разполага със затвор, поради което ще се наложи заподозреният да бъде освободен още тази вечер, след като бъде изпълнен ударът с пръчка. Бъдете сигурен обаче, господин Хакуърт, че присъдата ви ще бъде изпълнена по един или друг начин.

Божественото откровение, че ще бъде освободен да се върне при семейството си още същата вечер, фрасна Хакуърт като дълбоко засмукване на дим от опиум. Ударът мина бързо и ефикасно; нямаше време да се притесни, което малко му помогна. Болката незабавно го хвърли в шок. Чанг издърпа отпуснатото му тяло от конструкцията за изтезания и го отнесе до една твърда скамейка, където той полежа в полусъзнание няколко минути. Донесоха му чай — добър „Киймън“ със силен лавандулов привкус.

Без повече разправии Хакуърт беше незабавно ескортиран до пределите на Средното кралство, след което попадна на улиците на Крайбрежната република, която по време на цялата процедура си беше на една ръка разстояние, но която можеше да е и на хиляди километри и хиляди години. Веднага се отправи с широко разтворени крака и ситни стъпки към един обществен синтетичен компилатор, за да си компилира някои средства за първа медицинска помощ — болкоуспокоителни и някои хемокули, които се надяваше да затворят раните му.

За втората част на изречението и за начина, по който може да я изпълни, не го споходиха никакви идеи, докато не стигна до средата на Високото шосе, понесен на бързите си автокънки, докато вятърът проникваше през тъканта на панталоните му и дразнеше раздирането, грижливо направено напречно на задните му части, също като следа от камион. Този път беше заобиколен от рояк аеростати с големината на стършели, които се придвижваха в елипсовидна формация около него, съскаха нежно и невидимо в нощта и само чакаха да се появи най-малък повод да нападнат.

Тази охранителна система, която му бе изглеждала като нещо огромно, докато я бе компилирал, сега приличаше на жалък жест. Можеше да спре атаката на някоя младежка банда. Без да усети обаче, той беше пресякъл равнината на дребните престъпници и бе попаднал в една нова област, управлявана от сили, които му бяха почти неизвестни. Хората като Джон Пърсивал Хакуърт ги познаваха единствено доколкото те пресичаха пътищата на някакви маловажни хорица и сили, които по една случайност бяха близо до него. Той не можеше нищо друго, освен да продължи да пада през орбитата, която му бе предопределена. Тази идея го успокояваше повече от всичко, което беше научил през целия си живот и когато се прибра у дома, той целуна заспалата Фиона, погрижи се отново за раните си с терапевтичните технологии от синтетичния компилатор, облече си пижамата, за да ги скрие и се пъхна под завивките.

Още приказки от „Буквара“; историята на Динозавър и Доджо; Нел понаучава нещичко от изкуството на самоотбраната; майката на Нел се сдобива с ценен ухажьор и го загубва; Нел извоюва победа срещу един млад грубиян

Тя обичаше много всичките си четири приятелчета, но любимец й бе станал Динозавър. Отначало го намираше малко страшничък, но след това си даде сметка, че макар и да можеше да бъде ужасяващ воин, той беше на нейна страна и я обичаше. Нел обичаше да го моли да й разказва разни истории за старите времена преди Изчезването, както и за времето, което бе прекарал в уроци с мишката Доджо.

Там имаше и други ученици…

Каза книгата с гласа на Динозавър, когато Нел седна съвсем самичка в ъгъла на залата за игри.

…В ония времена хора нямаше, но пък имаше маймуни и един ден до входа на пещерата дойде една малка женска маймунка, която изглеждаше много самотна.

Доджо я покани да влезе вътре, което много ме изненада, защото си мислех, че той обича само воините. Когато малката маймунка ме видя, тя замръзна от ужас, но Доджо ме хвърли през рамо и ме блъсна по стените на пещерата няколко пъти, за да покаже, че съм под пълния му контрол. Направи й една купичка със супа и я попита защо се лута из гората съвсем самичка. Маймунката, която се казваше Бел, обясни, че майка й и приятелят на майка й я били изритали от семейното дърво и й казали да отиде да повиси на други клони за няколко часа. По-големите маймуни обаче били заели всички клони и не позволили на Бел да повиси с тях, поради което тя се защурала из гората, за да си търси компания и така се загубила, докато накрая не се озовала пред входа на пещерата на Доджо.

— Можеш да останеш при нас колкото искаш — каза Доджо. — Ние тук само си играем на разни игрички и ако искаш, можеш да се присъединиш към нашите игрички.

— Трябва да се връщам вкъщи скоро — оплака се Бел. — Иначе приятелят на майка ми ще ме напердаши.

— Тогава ще ти покажа пътя от семейното ти дърво дотук и обратно — предложи Доджо, — за да можеш да идваш да си играеш с нас, когато майка ти те изгони от къщи.

Двамата с Доджо помогнахме на Бел да се ориентира обратно през гората. Когато се връщахме към пещерата, аз казах:

— Учителю, не разбирам.

— И какво толкова те притеснява? — попита Доджо.

— Ти си велик воин, а аз самият се уча да стана също велик воин. Има ли място в твоята пещера за едно момиченце, което просто иска да си играе?

— Само аз мога да съдя кой може или не може да стане велик воин — отвърна Доджо.

— Но ние сме толкова заети с упражненията и тренировките — рекох му аз. — Имаме ли време да си играем с детето, както й обеща ти?

— Че какво е играта, ако не тренировка, но маскирана в цветни дрешки? — попита Доджо. — Освен това, при условие, че дори без моите напътствия ти тежиш десет тона и имаш огромна паст, която е пълна с остри като бръсначи зъби, и всичките същества с изключение на мен побягнат от ужас само като чуят стъпките ти, мисля, че не трябва да отказваш на едно самотно малко момиченце малко време за игри.

Като чух това аз се почувствах много засрамен, поради което когато се прибрахме, пометох пещерата седем пъти, без да са ми наредили. Няколко дни по-късно, когато Бел отново се появи на входа на пещерата ни самотна и забравена, и двамата направихме всичко възможно да я накараме да се почувства добре. Доджо започна да си играе на някакви специални игрички с нея, които толкова й харесаха, че тя продължи да се връща при нас и колкото и да не ти се вярва, след две години на подобни занимания Бел вече можеше да ме хвърля през рамо, също както правеше Доджо.

Нел се засмя при мисълта, че една малка маймунка може да преметне през рамото си един толкова голям динозавър. Тя се върна една страница назад и прочете последната част по-внимателно:

Два дни по-късно, когато Бел отново дойде в пещерата ни самотна и забравена, и двамата направихме всичко възможно да я накараме да се почувства добре. Доджо приготви специално меню в кухнята си от ориз, риба и зеленчуци и се погрижи тя да изяде всичко в чинията си. След това започна да си играе на една специална игричка с нея, която се наричаше „задни салта“.

На отворената страница се появи илюстрация. Нел видя познатото открито пространство пред входа на пещерата на Доджо. Доджо беше седнал на един висок камък и даваше наставления на Динозавър и Бел. Динозавър се опита да направи задно салто, но късите му предни крака не можеха да поемат тежестта на масивната му глава и той падна право върху лицето си. След това се опита и Бел и се получи превъзходно задно салто.

Нел също се опита. В началото беше доста объркващо, защото светът се завъртя около нея, докато се премяташе. Тя погледна илюстрацията в книгата и видя, че Бел прави точно същото, което се бе опитала да направи и тя, и допуска абсолютно същите грешки. Доджо пропълзя надолу по камъка си и обясни на Бел как да си държи главата и тялото изправени. Нел последва съвета му и направи втори опит, като този път се получи много по-добре. Преди да й свърши времето, тя вече правеше идеални задни салта по цялата площадка. Когато се върна в апартамента, Мама отначало не искаше да я пусне вътре и тя започна да прави задни салта из целия външен коридор. Накрая Мама я пусна да влезе, но когато видя, че косата и обувките на Нел са пълни с пясък, тя я натупа и я изпрати в леглото, без да й даде никаква храна.

На следващата сутрин обаче Нел отиде при синтетичния компилатор и си поръча от специалната храна, която Доджо беше направил за Бел. Контейнерът каза, че риба не може да направи, но можел да направи наносурими, което било нещо като риба. С ориза щял да се справи. Зеленчуците бяха проблемни. Вместо тях машината й даде някаква зеленикава каша, която можеше да се гребе с лъжица. Нел каза на синтетичния компилатор, че това й е храната на Бел и че отсега нататък ще се храни само с нея, след което машината винаги знаеше какво да й приготвя.

Нел вече не наричаше книгата си вълшебна, а с името, написано черно на бяло върху заглавната страница, което едва напоследък се бе научила да разчита напълно:

ИЛЮСТРИРАН БУКВАР НА МЛАДАТА ДАМА
пропедевтичен наръчник,
в който се разказва историята
на принцеса Нел
и всичките й приятели, роднини, познати и т.н.

Букварът не й говореше вече толкова често, колкото бе правил преди. Тя откри, че много често чете думите по-бързо, отколкото книгата можеше да ги изговори, поради което обикновено й казваше да не говори. Често обаче я слагаше под възглавницата си и я караше да й чете приказки преди да заспи, и понякога се събуждаше посред нощ и я чуваше как й шепти някакви неща, които току-що беше сънувала.

Тад отдавна бе изчезнал от дома им, макар и не преди да дари Мама с един счупен нос. Замести го Шемп, който от своя страна беше заместен от Тод, който пък отстъпи на Тони. Един ден шанхайската полиция дойде да арестува Тони, който порна с черепна пушка единия от тях насред всекидневната и от дупката в корема на полицая започнаха да излизат черва, който плъзнаха надолу по краката му. Другият полицай уцели Тони с един „седемминутен специалитет“, след което завлече колегата си в коридора, докато Тони изрева като диво, ранено животно, хукна към кухнята, където грабна един нож и започна да рови из гръдния си кош на мястото, където смяташе, че е попаднал „специалитетът“. Докато изтекат седемте минути и полицаят влезе обратно при Тони, той беше издълбал огромна дупка в гръдния си мускул чак до ребрата. Заплаши ченгетата с окървавения си нож, при което главният полицай натисна няколко копчета на черната си кутийка и Тони изпищя и завика, когато една „формичка за сладки“ се детонира в бедрото му. Изпусна ножа. Ченгетата се втурнаха към него и го увързаха целия, след което застанаха около мумифицираното му от блестящата найлонова материя тяло, поритаха го и го настъпваха няколко минути, после направиха една дупка в найлона, за да може да диша. Оформиха четири клупа на опаковката му, след което го отнесоха всички, заедно. Наложи се Нел сама да почисти кръвта в кухнята и всекидневната. Тя все още не беше много добра в почистването на разни неща, поради което в крайна сметка само размаза всичко. Когато Мама се прибра у дома, тя изпищя, после малко поплака, а накрая натупа Нел, че е направила такава мърсотия. Това много натъжи Нел и тя си отиде в стаята, взе си буквара и си измисли своя собствена приказка, в която се разказваше как лошата мащеха накарала принцеса Нел да почисти къщата и я набила, защото не се била справила добре. Докато стигне до края на приказката, тя беше забравила всички истински неща, които й се бяха случили, и помнеше само историята, която си бе измислила.

След това Мама псуваше мъжете известно време, но след два месеца се запозна с Брад, който всъщност беше много приятен. Имаше си истинска работа като ковач в анклава Нова Атлантида. Един ден взе Нел със себе си на работата и й показа железните обувки, които заковаваха на копитата на конете. Това беше първият път, в който Нел виждаше истински кон, поради което не обърна особено внимание на Брад, чуковете и пироните му. Работодателите на Брад имаха огромна къща с обширни зелени ливади и четири деца, до едно по-големи от Нел, които излизаха в красивите си дрехи и започваха да яздят конете.

Мама обаче се раздели с Брад; каза, че не обичала занаятчиите, защото много приличали на истинските викторианци по това, че през цялото време обяснявали защо някои неща са по-добри от други и в крайна сметка се стигало до идеята, че някои хора са по-добри от други. Захвана се с един мъж на име Бърт, който в крайна сметка заживя с тях. Бърт обясни на Нел и Харв, че в къщата трябва да цари дисциплина, че той има намерение да я постигне и започна да ги бие постоянно — понякога по дупетата, а понякога и по лицето. Биеше много и Мама.

Нел прекарваше повечето си време на площадката за игри, където й беше много по-лесно да прави всичките упражнения, на които Доджо учеше Бел. Освен това понякога участваше и в игрите на другите деца. Един ден играеше с една от приятелките си на онази игра, при която по едно въже се плъзга топка между двамата играчи, и постоянно печелеше. По едно време се приближи едно момче, което беше по-голямо както от Нел, така и от приятелката й, и настоя да го приемат в играта. Приятелката на Нел отстъпи мястото си и Нел заигра с момчето, което се казваше Кевин. Кевин беше едро и набито момче, което много се гордееше с ръста и силата си, а философията му за тази игра беше да печели чрез сплашване. Той хващаше топката, замахваше мелодраматично, като си оголваше зъбите и докарваше силно червен цвят на лицето си, след това халосваше топката с удар като от парен чук и всичко това бе придружено със звукови ефекти, при което цялата топка се покриваше със слюнките му. Представлението беше толкова зрелищно, че много деца просто стояха и гледаха със страхопочитание, изплашени да не попаднат на пътя на топката. След това Кевин просто започваше да удря топката все по-бързо и по-бързо при всяко нейно завръщане, като междувременно сипеше един милион обиди към съперника си. Нел знаеше, че майката на Кевин е живяла с много от мъжете, с които бе живяла и нейната майка; той се появяваше честичко с посинено око, което със сигурност не беше посинено на площадката за игри.

Нел винаги се бе страхувала от Кевин. Днес обаче, когато той се опитваше да стане звезда, просто изглеждаше смешен; също както правеше Динозавър понякога, докато партнираше за спаринг на Бел. Топката полетя към нея, влажна от всичките плюнки и съвсем не толкова бърза, колкото изглеждаше на пръв поглед. Кевин крещеше какви ли не глупости по неин адрес, наричаше я пикла и куп други неща, но поради някаква причина Нел въобще не го чуваше, а и не й пукаше — просто се прицели в топката и я фрасна наистина силно, като концентрира тежестта на цялото си тяло върху кокалчетата точно по права линия, както я беше учил Доджо. Удари топката толкова силно, че дори не можа да я усети; тя полетя в широка дъга, която я отведе чак над главата на Кевин и зад него. След това единственото, което трябваше да направи, бе да я плесне още няколко пъти, докато се носи във въздуха и така спечели играта.

— Две от три — каза Кевин и продължиха да играят, но все със същия резултат. Всички деца вече се смееха на Кевин, при което той си изпусна нервите, стана червен като рак и се спусна към Нел.

Нел обаче бе виждала как Кевин използва тази тактика с другите деца и знаеше, че му върши работа, просто защото те се изплашваха до смърт и не можеха да помръднат. Доджо беше обяснил на Бел, че най-добрият начин да победи Динозавър бе да му се махне от пътя и да го остави да бъде изигран от собствената си сила; Нел така и направи с Кевин: отстъпи встрани в последния момент, вдигна стъпалото си, за да стане като кука и го спъна. Кевин се пльосна като прасе, но събра сили да стане и да я нападне отново. Нел го примами и отново го катурна.

— Добре де — рече той, — ти печелиш.

Тръгна към Нел с протегната напред ръка, сякаш искаше да се здрависат. Нел обаче беше виждала и това и знаеше, че също е трик. Тя също протегна дясната си ръка, сякаш е готова да се здрависат. Докато обаче Кевин се придвижваше към подадената стръв, а мускулите на ръцете му съвсем явно бяха стегнати до един, Нел обърна дланта си надолу, издърпа ръката си надолу, след което я прибра някъде към средата на тялото си. Докато правеше това, наблюдаваше Кевин и видя, че погледът му следи като хипнотизиран ръката й. Тя продължи да движи ръката си в елипсовидна траектория, като обръщаше дланта си нагоре, протягаше я напред и посягаше така, сякаш ще бръкне с пръсти в ококорените очи на Кевин.

Той покри лицето си с ръце. Нел го ритна между краката с всички сили, като преди това внимателно се прицели в мишената си. Когато момчето се присви, тя го сграбчи за косата и фрасна главата му в коляното си, след което го бутна да си седне на задника и го остави така, твърде стъписан за момента, за да може да се развика.

Хакуърт обядва в изискана компания; беседа за лицемерието; положението на Хакуърт води до нови усложнения

Хакуърт пристигна в кръчмата първи. Взе си халба черна бира от бара, налята в бурета под налягане в близката община Давтейл, и се поразходи из мястото, докато чакаше. Беше се въртял неспокойно зад бюрото си през цялата сутрин и сега му бе приятно да си поразтъпче краката. Кръчмата беше оформена по подобие на древните лондонски ханове около Втората световна война, като в единия й ъгъл имаше нарочно направено разрушение от бомба и на всеки прозорец бяха залепени Х-ове, което само накара Хакуърт отново да се сети за д-р Х. По стените бяха налепени подписани с автограф снимки на американски и британски въздушни бойци, заедно с други спомени, свидетелстващи за връхната точка на англо-американското сътрудничество:

ИЗПРАТЕТЕ

една пушка

ЗА ЗАЩИТАТА НА

ЕДИН АНГЛИЙСКИ ДОМ

Изправени пред заплахата от инвазия,

английските граждани спешно се нуждаят

от оръжия, за да защитават домовете си.

ВИЕ МОЖЕТЕ ДА ПОМОГНЕТЕ

Американски комитет за защита

на английските домове

Из цялото помещение на прътове и специални куки в тавана висяха на гроздове бомбета — също като големи чепки черно грозде. Като че ли тук идваха много инженери и артифекси. Седяха по на халба бира на бара и ровеха в солените си кейкове по малките масички, докато разговаряха и се смееха. Нямаше нищо предразполагащо нито в самото място, нито у хората, които го стопанисваха, но Хакуърт знаеше, че остатъкът от нанотехнологичното знание, събрано в главите на тези занаятчии от средната класа, беше това, което поддържаше в крайна сметка Нова Атлантида в заможно и сигурно състояние. Трябваше да се запита защо не му беше достатъчно просто да стане един от тях. Джон Пърсивал Хакуърт превръщаше мислите си в материя и го правеше по-добре от всеки друг на това място. Той обаче бе усетил нуждата да стигне по-далеч — той бе пожелал да прекрачи отвъд материята и да се добере до душата на човека.

Независимо дали го искаше или не, но сега щеше да стигне до стотици хиляди души.

Мъжете по масите го гледаха с любопитство, след това кимваха учтиво и отклоняваха погледите си, когато срещнеха неговия. Хакуърт бе забелязал един ролс-ройс, широк колкото цялата лента, който беше паркиран точно пред входа на заведението. Очевидно тук присъстваше някоя голяма клечка, но из някое от задните помещения. Както Хакуърт, така и всички останали знаеха това и до един бяха нащрек, тръпнещи от очакване да видят за какво става въпрос.

Майор Нейпиър пристигна на гърба на един редовен кавалерийски вихрогон и влезе точно по обяд, свали си офицерската фуражка и съвсем свойски поздрави бармана. Хакуърт го познаваше, защото той беше герой, а Нейпиър познаваше Хакуърт по причини, които съвсем нарочно ще останат неизяснени.

Хакуърт премести халбата в лявата си ръка и горещо стисна дланта на майор Нейпиър пред самия барплот. Двамата тръгнаха към задната част на заведението, докато си разменяха някакви сърдечни, моментни, безсмислени реплики. Нейпиър пристъпи стегнато пред него и отвори една тясна врата в задната стена. Три стъпала водеха надолу към малка и уютна стаичка с разделени на множество части прозорци на трите стени и маса с меден плот по средата. На масата седеше един мъж, съвсем сам. Докато слизаше надолу по стъпалата, Хакуърт си даде сметка, че това е лорд Алегзандър Чънг-Сик Финкъл-Макгроу, който се изправи, отвърна на поклона му и го поздрави с дълго и сърдечно ръкостискане. Той толкова се стараеше да накара Хакуърт да се почувства като у дома си, че в известен смисъл усилията му постигаха обратния резултат.

Пак си поговориха празни приказки, макар че този път вече не толкова свойски. Дойде един сервитьор; Хакуърт си поръча сандвич с пържола, специалитета на деня, а Нейпиър просто кимна на келнера, за да потвърди същото и за себе си, което се стори на Хакуърт като много приятелски жест. Финкъл-Макгроу отказа да яде каквото и да било.

На Хакуърт всъщност не му се ядеше. Беше ясно, че командването на Кралските обединени сили вече е разбрало поне за част от онова, което се бе случило. Финкъл-Макгроу знаеше също. Бяха решили да се видят с него насаме, вместо да го вземат на мушката и да го прогонят от филозоната. Това би трябвало да го изпълни с безкрайно облекчение, но не стана така. Нещата изглеждаха толкова простички след съдебното дело в Небесното кралство. Сега той подозираше, че ще се усложнят страшно много.

— Господин Хакуърт — заговори Финкъл-Макгроу, след като бяха приключили с любезностите, но сега гласът му звучеше по друг начин, сякаш за да стане ясно, че срещата ще тръгне по някакъв определен план, — моля ви, направете ми честта да чуя мнението ви за лицемерието.

— Моля? Лицемерието ли казахте, Ваша милост?

— Да, точно така.

— Струва ми се, че то е порок.

— Голям или малък? Помислете добре — от отговора ви зависят много неща.

— Струва ми се, че зависи от конкретните обстоятелства.

— Това винаги е доста предпазлив отговор, господин Хакуърт — каза леко нападателно лордът на справедливостта. Майор Нейпиър се засмя някак изкуствено, защото не знаеше как да разбира подобен диалог.

— Последните събития в живота ми ме накараха да се замисля сериозно за ползата от това нещата да се вършат предпазливо — отвърна Хакуърт. Другите двама се засмяха с разбиране.

— Знаете ли, когато бях млад, лицемерието се смяташе за един от най-големите пороци — обясни Финкъл-Макгроу. — Все заради моралния релативизъм. Значи, в подобен климат от вас не се очаква да критикувате другите — в крайна сметка, ако абсолютно добро и зло не съществуват, тогава какви основания имаме да критикуваме?

Финкъл-Макгроу спря да говори за момент с пълното съзнание, че е привлякъл напълно вниманието на останалите и започна да вади от джобовете си една лула от кратунка и всичките свързани с нея продукти и приспособления. Продължи да се занимава единствено с това и напълни лулата с някакъв тютюн с цвета на естествена кожа, който беше толкова ароматен, че устата на Хакуърт се напълни със слюнка. Прищя му се да напъха малко от тютюна в устата си.

— Това обаче доведе до доста забележителна обща фрустрация, защото по природа хората са доста строги и нищо не им е толкова приятно, колкото да критикуват недостатъците на другите. Поради което те се захванаха с лицемерието и го издигнаха от един малък грях до цар на всички пороци. Защото дори и да няма добро и зло, можеш да намериш основания да критикуваш някого, като съпоставиш онова, което е твърдял, с онова, което всъщност е направил. В този случай ти не даваш никаква оценка за правотата на схващанията му или морала на поведението му — просто изтъкваш, че е казал едно, а върши друго. Буквално цялата политическа дейност от времето на младостта ми беше отдадена на това да се излавят случаите на лицемерие. Няма да повярвате какво се говореше за първите викторианци. Да наречеш някого викторианец по онова време беше същото, като да го наречеш фашист или нацист.

Както Хакуърт, така и майор Нейпиър бяха абсолютно стъписани.

— Ваша милост! — възкликна Нейпиър. — Аз естествено си давах сметка, че моралните им убеждения са били коренно различни от нашите, но не мога да повярвам, че всъщност са анатемосвали първите викторианци.

— Разбира се, че го правеха — отвърна Финкъл-Макгроу.

— Защото Викторианците са били лицемери — обясни Хакуърт, за да покаже, че е разбрал.

Финкъл-Макгроу направо засия към Хакуърт, както би засиял учителят към любимия си ученик.

— Както виждате, майор Нейпиър, преценката ми за умствения капацитет на господин Хакуърт е била напълно основателна.

— Аз никога не съм се съмнявал в това, Ваша милост — отвърна майор Нейпиър, — но все пак си струваше да видя някакво доказателство. — Той вдигна чашата си към Хакуърт.

— Тъй като били лицемери — продължи Финкъл-Макгроу, след като запали лулата си и изпрати във въздуха няколко огромни фонтана дим, — Викторианците били направо презирани през втората половина на двайсети век. Повечето от хората, които поддържали подобни схващания, били прословути, разбира се, с престъпните си деяния, но въпреки това не виждали никакъв парадокс в схващанията си, защото самите те не били лицемери — нямали никакви морални позиции и съответно не живеели според такива.

— Поради което били по-издигнати в морално отношение от Викторианците… — вмъкна майор Нейпиър, който все още се чувстваше малко като победен.

— …въпреки че — всъщност защото — нямали въобще никакви морални ценности.

Настъпи тишина, в която всички около медната маса клатеха глави зачудено.

— Нашето схващане за лицемерието е малко по-различно — продължи Финкъл-Макгроу. — Според Weltanschauung4 на втората половина на двайсети век лицемер е човек, който изразява високи морални ценности като част от планирана кампания за измама — той никога не поддържа подобни схващания искрено и когато не е пред очите на хората, си ги нарушава постоянно. Повечето лицемери, разбира се, не са такива. Най-често става въпрос за „духът е силен, но плътта — слаба“.

— Това, че постоянно нарушаваме моралния код, който поддържаме — заговори майор Нейпиър, за да си го обясни, — не означава, че сме неискрени, когато поддържаме на думи същия този морален код.

— Разбира се — съгласи се Финкъл-Макгроу. — Всъщност това си е съвсем очевидно. Никой никога не е казвал, че е много лесно да се следва една стриктна посока на поведение. Всъщност точно от трудностите, които срещаме — от погрешните стъпки, които правим по пътя — нещата стават интересни. Вътрешната — която е и вечна — борба между първичните ни инстинкти и строгите изисквания на собствената ни морална система е характерна само и единствено за човека. От начина, по който се държим в тази борба, зависи как можем с времето да бъдем съдени от една по-висша власт.

Тримата мъже останаха безмълвни за няколко минути, докато преглъщаха бирата си или дима и разсъждаваха върху чутото.

— Не мога да не стигна до заключението — каза накрая Хакуърт, — че току-що чутата лекция по сравнителна етика — която беше много добре представена и съм благодарен за това — по всяка вероятност се отнася по някакъв начин към ситуацията, в която се намирам.

Другите двама повдигнаха вежди в не много ясно изразен знак на учудване. Лордът на справедливостта се обърна към майор Нейпиър, който веднага взе думата с освежен вид.

— Ние не знаем всички подробности на твоята ситуация — както ти е известно, поданиците на Атлантида имат право на учтиво третиране от всички разклонения на Обединените сили на Нейно величество, освен ако не нарушат племенните норми. Това отчасти означава, че ние не се занимаваме постоянно с това да поставяме хората под силни мерки на наблюдение, само защото сме любопитни за техните, ъ-ъ… странични занимания. В една епоха, когато абсолютно всичко може да бъде наблюдавано, единственото, което ни е останало, е учтивостта. Съвсем естествено обаче следим всички преминавания през границата в двете посоки. Та, преди известно време любопитството ни беше запалено от пристигането на някой си лейтенант Чанг от кабинета на областния съдия. Носеше със себе си найлонова чантичка с един доста похабен цилиндър в нея. Лейтенант Чанг се отправи директно към твоя апартамент, остана там половин час, след което си тръгна, но без шапката.

Сандвичите с пържоли пристигнаха в началото на този монолог. Хакуърт започна да рови из гарнитурата, сякаш можеше да направи по-маловажен разговора, като обръща еднакво внимание на него и на съставките на сандвича си. Остана известно време при зелето, след което започна да разглежда бутилките с най-различни и непознати сосове, поставени в центъра на масата, също като дегустатор, който разглежда бутилките в изба с вино.

— Бях нападнат в Земите под аренда — обясни разсеяно Хакуърт, — а лейтенант Чанг е намерил шапката ми малко по-късно у един млад разбойник. — Беше фиксирал погледа си без особена причина върху една висока бутилка с хартиен етикет, изписан с древен неравен шрифт. „Оригинална подправка Макхортър“ беше написано с големи букви, а всичко останало с толкова малки, че не можеше да се чете. Гърлото на бутилката също беше украсено с черно-бели репродукции на древни медали, раздадени от европейски монарси в епохата преди Просвещението, на изложби в най-различни места от рода на Рига. След кратко, но силно разклащане и подрусване, се посипаха петна охрав сос от съвсем мъничкия отвор на върха на бутилката, който се пазеше от половинсантиметрова коричка. По-голямата част попадна върху чинията му, но някои от пръските се приземиха и върху сандвича.

— Да — кимна майор Нейпиър, като бръкна във вътрешния си джоб и извади сгънат лист хартия с изкуствен интелект с размери 33 на 44 см. Той й каза да се увеличи върху масата и я бодна с писеца на сребърна писалка с размерите на артилерийска гилза. — В отчетите на пропускателния пункт пише, че вие не ходите често в Земите под аренда, господин Хакуърт, което е напълно разбираемо и говори за добрата ви преценка. През последните месеци е имало две такива пътувания. При първото сте потеглил в ранния следобед и сте се върнал късно през нощта, кървящ от някакви наранявания, които са били пресни според… — майор Нейпиър не можа да потисне една малка усмивка — …съненото описание, вкарано от пограничния служител, който е бил дежурен онази нощ. При второто пътуване отново сте потеглил следобеда и сте се върнал късно, но този път с една-единствена раничка на задните си части — невидима, разбира се, но така или иначе хваната от уредите за наблюдение.

Хакуърт отхапа от сандвича си, правилно предположил, че месото ще бъде жилаво и ще му даде достатъчно време да обмисли положението, докато кътниците му се борят с него. Оказа се, че наистина разполага с много време; но както му се случваше обикновено в подобни случаи, не можа да се съсредоточи върху конкретната тема. Единственото, за което можеше да мисли, бе вкусът на соса. Ако описанието на съставките върху етикета можеше да се чете, то сигурно щеше да изглежда горе-долу така:

Вода, меласа от долнокачествен портвайн, вносен мексикански пипер, сол, чесън, джинджифил, доматено пюре, волска мас, дим от истинска цикория, енфие, нарязани на ситно фасове, ферментирала утайка от тъмна бира „Гинес“, смлени уранови остатъци, сърцевини от автомобилни заглушители, мононатриев глутамит, нитрати, нитрити, нитроти и нитрути, стрити косми от свинска зурла, динамит, активен въглен, главички на кибритени клечки, използвани пръчици за почистване на лули, никотин, въглен, уиски от първа преварка, пушени телешки лимфни възли, есенни листа, червена дезинфектираща амониева киселина, битуминозни каменни въглища, радиоактивни частици, принтерно мастило, белина за пране, препарат за почистване на канализации, син хризолитов азбест, водорасли, сярна киселина, цианова киселина и естествени ароматизатори.

Не можеше да не се засмее при мисълта за пълната си злополучност както сега, така и през въпросната нощ.

— Трябва да призная, че неотдавнашните ми посещения на Земите под аренда ме накараха да не желая подобно нещо отново. — Думите му предизвикаха същите леко насмешливи, всезнаещи усмивки по лицата на събеседниците му. Хакуърт продължи: — Не виждах никаква причина да докладвам на властите на Атлантида за нападението…

— Причина е нямало — прекъсна го майор Нейпиър. — Шанхайската полиция обаче е можело да се заинтересува.

— А-ха, ясно. На тях обаче също не съобщих, просто заради репутацията им.

Подобно стандартно измиване на ръцете би предизвикало палав смях у всекиго. Хакуърт беше изненадан, че нито Финкъл-Макгроу, нито Нейпиър захапаха стръвта.

— Но въпреки това — каза Найпиър, — лейтенант Чанг опроверга тази репутация, когато ви донесе шапката, нали, вече негодна за нищо. Донесе ви я лично извън работното си време, вместо да ви я изпрати по пощата или просто да я изхвърли.

— Да — съгласи се Хакуърт, — така направи.

— Стори ни се доста странно. Макар и да не сме си и помислили да разпитваме за подробностите на разговора ви с лейтенант Чанг или пък да ви се бъркаме по някакъв начин в работата, на някои подозрителни умове тук — такива, които по всяка вероятност са имали вземане-даване с ориенталската среда достатъчно дълго — им хрумна, че намеренията на лейтенант Чанг може и да не са били съвсем почтени и че може да се окаже полезно да го понаблюдаваме. В същото време, от гледна точка на вашата безопасност, решихме да ви държим под покровителственото си наблюдение по време на следващите ви пътешествия отвъд решетката-глутница. — Нейпиър подраска още малко по листа си. Хакуърт наблюдаваше как бледосините му очи скачат нагоре-надолу, докато разните съобщения се материализираха на повърхността му.

— След това сте отишъл още веднъж до Земите под аренда — всъщност по Високото шосе, през Пудонг, та чак до Стария град на Шанхай — обясни Нейпиър. — Там системата ни за наблюдение или е излязла от строя, или е била заглушена от някакви контрамерки. Върнал сте се няколко часа по-късно с липсващо парче кожа от задника ви. — Изведнъж Нейпиър хвърли листа върху бюрото си, погледна Хакуърт за първи път продължително, като премигна няколко пъти, за да фокусира погледа си, и се отпусна назад към проектираната от някой садист облегалка на стола. — Това въобще не е първият път, когато някой поданик на Нейно величество тръгва на нощна разходка в онези диви територии и се завръща с белези от побой. Обикновено обаче побоят съвсем не е толкова сериозен и също така обикновено жертвата сама си плаща да й бъде направено точно това. Моето лично мнение, господин Хакуърт, е, че вас въобще не ви интересува точно този порок.

— Вашата преценка е вярна, сър — каза Хакуърт малко разгорещено.

Самопризнанието го поставяше в положение, в което трябваше да даде някакво по-добро обяснение за белега напречно на задните му части. Всъщност не бе необходимо да обяснява каквото и да било — това беше неформален обяд, а не полицейски разпит, — но вече пострадалата му правдоподобност щеше да загуби още повече, ако оставеше това без коментар. Сякаш за да подсилят усещането за това, двамата други мъже останаха безмълвни доста дълго.

— Имате ли някакви по-нови сведения за мъжа на име Чанг? — попита Хакуърт.

— Много е странно, че задавате този въпрос. По-точно е да се каже бившият лейтенант. Неговата колежка на име Пао, както и шефът им — магистрат на име Фенг — са си подали вкупом оставките преди около месец. Излезли са отново на повърхността в Средното кралство.

— Вероятно ви е учудило съвпадението, че един съдия, който има навика да наказва хората с бой с пръчка, става служител на Средното кралство, а скоро след това един инженер от Нова Атлантида се завръща от посещение във въпросния анклав и по тялото му има белези от бой с пръчка.

— Като ви слушам сега, наистина ми изглежда странно — призна майор Нейпиър.

Лордът на справедливостта се намеси:

— Човек може да стигне до заключението, че въпросният инженер дължи нещо на някоя важна клечка в този анклав и че правораздавателната система е била използвана като данъчна служба.

Нейпиър вече беше готов със своя дял от веригата.

— Един такъв инженер, ако въобще съществува разбира се, може би ще се изненада, когато разбере, че Джон Зайбатсу е много любопитен по отношение на въпросния шанхайски господин — един почти равен на бога мандарин от Небесното кралство, ако е същият, за когото си мислим ние, — а също така и че се опитваме от известно време почти без никакъв успех да получим информация за неговата дейност. Така, ако шанхайският господин реши да поиска нашият инженер да участва в дейности, които ние обикновено смятаме за неетични и дори предателски, да можем да заемем една нетипично опрощаваща позиция. При условие, разбира се, че инженерът ни държи в течение.

— Разбирам. Означава ли това, че става въпрос за нещо като двоен агент? — попита Хакуърт.

Нейпиър подскочи така, сякаш самия него току-що го бяха ударили с пръчка.

— Това е една покъртително несполучлива фраза. Ще ви простя обаче, защото я използвате в този контекст.

— А тогава Джон Зайбатсу ще се ангажира ли официално с това положение на нещата?

— Така не се прави — отвърна майор Нейпиър.

— Точно от това се страхувах — сподели Хакуърт.

— Обикновено подобни ангажименти са чисто формални, защото в повечето случаи участникът няма почти никакъв избор.

— Да — каза Хакуърт, — разбирам какво имате предвид.

— Ангажиментът е морален, въпрос на чест е — обясни Финкъл-Макгроу. — Фактът, че подобен инженер изпада в беда, е доказателство за повечко лицемерие от негова страна. Ние сме склонни да си затворим очите пред подобна тривиална и преходна слабост. Ако впоследствие обаче той извърши и предателство, нещата разбира се стават различни; ако обаче си изиграе добре ролята и достави информация на Обединените сили на Нейно величество, то тогава той ще е превърнал много своевременно една малка грешка във велик героичен подвиг. Може би си давате сметка, че е съвсем нормално героите да бъдат посвещавани в рицарски звания, освен разни други доста осезаеми награди.

За няколко секунди Хакуърт не можа да проговори от изненада. Беше очаквал, че ще го изпратят на заточение, което може би си беше заслужил. Простото опрощаване щеше да е повече от това, на което можеше да се надява. Финкъл-Макгроу обаче му даваше възможност за нещо много по-велико: шанс да стане част от ниските рангове на благородниците. Един благороднически дял в племенното предприятие. Имаше един-единствен отговор, който можеше да даде, и той го измърмори, преди да е изпаднал в несвяст.

— Благодаря за благосклонността ви. Приемам назначението си. Можете да смятате, че отсега нататък ще съм в служба на Нейно величество.

— Келнер! Донесете, моля, бутилка шампанско — извика майор Нейпиър. — Струва ми се, че имаме повод за празнуване.

Из „Буквара“: пристигането на един зловещ барон; дисциплинарната практика на Бърт; заговорът срещу барона; практическо приложение на идеи, взети от „Буквара“; бягство

Извън Черната крепост злата мащеха на Нел продължила да живее както си иска и да забавлява посетителите. През няколко седмици над хоризонта минавал кораб и пускал котва в малкото заливче, където бащата на Нел навремето бил завързвал рибарската си лодка. По някой важен господин пристигал на брега с личните си гребци и оставал в къщата с майката на Нел за няколко дни, седмици или месеци. В края на престоя тя винаги започвала да крещи на госта си, което Харв и Нел чували дори през плътните стени на крепостта, и когато на посетителя му идвало до гуша от всичко това, той се връщал обратно на кораба и отплавал, а лошата царица оставала разплакана на брега с разбито сърце. Принцеса Нел, която в началото мразела мащехата си, започнала да я съжалява в известен смисъл и да си дава сметка, че царицата е затворена в затвор, който сама е сътворила и който бил още по-мрачен и студен от Черната крепост.

Един ден в залива се появила тримачтова платноходка с червени платна и на брега слязъл един червенокос мъж с червена брада. Също като другите посетители, и той се нанесъл да живее при царицата и останал там известно време. За разлика от останалите той се интересувал от Черната крепост и на всеки няколко дни стигал с коня си до портата й, пипал дръжките и се разхождал наоколо с вперен поглед във високите й стени и кули.

През третата седмица от престоя му Нел и Харв чули с изненада, че дванайсетте катинара на портата се отключват един по един. Червенокосият влязъл. Когато видял Нел и Харв, той се изненадал не по-малко от тях самите.

— Кои сте вие? — попитал с ниския си, дрезгав глас.

Принцеса Нел отворила уста да отговори, но Харв я спрял.

— Вие сте посетителят — рекъл той. — Представете се.

Като чул това, лицето на мъжа станало почти толкова червено, колкото била и косата му, при което той се отправил към Харв и го фраснал през лицето със свития си юмрук.

— Аз съм барон Джак — казал той, — и можеш да смяташ, че това беше визитната ми картичка. — След това напук се прицелил да ритне принцеса Нел; кракът му обаче, покрит с тежката метална броня, бил твърде бавен, и като си спомнила уроците на Динозавър, принцеса Нел го избягнала лесно. — Вие трябва да сте двата плъха, за които ми разказа царицата — сетил се мъжът. — Досега трябваше да сте умрели — да са ви изяли троловете. Е, нищо, това ще стане тази вечер и утре крепостта ще бъде моя! — Той хванал Харв и започнал да връзва ръцете му с едно здраво въже. Принцеса Нел забравила уроците си и се опитала да го спре, при което той сграбчил и нея за косата и също я вързал. След няколко секунди вече и двамата лежали безпомощни на земята. — Ще видим как ще се справите с троловете тази нощ! — казал барон Джак и след като дарил и двамата с по един плесник и един ритник ей така, за нищо, излязъл през портата и заключил отново дванайсетте катинара.

Принцеса Нел и Харв чакали дълго, докато залезе слънцето, за да се съживят нощните й приятелчета и отвържат нея и Харв. Принцеса Нел им обяснила, че злата царица си има нов любовник, който възнамерява да вземе крепостта за себе си.

— Трябва да се борим с него — заявила Пурпур.

Както принцеса Нел, така и всичките й приятели много се изненадали, като чули това, защото обикновено Пурпур била търпелива, мъдра и съветвала да не се стига до бой.

— Черното има много нюанси — обяснила тя — и немалко са случаите, когато скритият начин е най-добър; някои неща обаче са си само лоши и трябва да бъдат преследвани до смърт.

— Ако не беше човек, щях да го размажа с единия си крак — казал Динозавър, — но не през деня. А дори и през нощта царицата е вещица и приятелите й притежават зли сили. Ще ни трябва план.

Нея нощ беше един истински ад. Кевин — момчето, което Нел бе победила на топка — беше научил всичко, което е типично за един грубиянин, не от някой друг, а от самия Бърт, който бе живял с майка му, известно време и може би дори му беше баща. Кевин отиде при него и му каза, че Нел и Харв са го били. Тази нощ Харв и Нел изядоха най-големия бой през живота си. Продължи толкова дълго, че накрая Мама се намеси и се опита да накара Бърт да се успокои. Бърт обаче фрасна Мама през лицето и тя падна на пода. Накрая Харв и Нел се озоваха заедно в стаята си. Бърт си пиеше няколкото бири във всекидневната и гледаше един интерактив с Грубияна Скъд. Мама беше избягала от апартамента и те нямаха никаква представа къде се намира в момента.

Едното око на Харв беше толкова подуто, че се бе затворило, а едната си ръка въобще не можеше да използва. Нел беше ужасно жадна и когато отиде до тоалетната, видя, че пишка червено. Освен това по ръцете си имаше изгаряния от цигарите на Бърт, а болката се усилваше все повече.

Усещаха през стената какво прави Бърт, а също така чуваха и интерактива. Харв щеше да разбере кога е заспал Бърт, защото всеки интерактив за един потребител превключваше на пауза известно време след като потребителят спреше да участва. Когато бяха сигурни, че Бърт е заспал, те се промъкнаха в кухнята, за да се снабдят с малко медикаменти от синтетичния компилатор.

Харв си взе превръзка за китката и торбичка с лед за окото, а освен това помоли машината да им даде нещо за раните от нож и цигари, за да не се инфектират. Машината им показа цял списък с медиаглифи за различните видове лекарства. Някои бяха първокласни и трябваше да се купуват, но други бяха безплатни. Едно от тях представляваше крем в тубичка като паста за зъби. Те я отнесоха в стаята си и се редуваха да размазват крема един на друг.

Нел лежа безмълвна в леглото, докато не усети, че Харв е заспал. След това извади „Илюстрирания буквар на младата дама“.

Когато барон Джак се върнал в Черната крепост на другия ден, много се ядосал, защото видял въжетата накуп на земята, без обаче каквито и да било кости, строшени и глозгани от троловете. Той връхлетял в крепостта с извадена сабя, ръмжейки, че собственоръчно ще убие Харв и принцеса Нел; когато влязъл в столовата обаче, се спрял стъписан, защото видял, че за него е приготвено грандиозно угощение върху масата: цели самуни препечен хляб, делви с прясно масло, печен дивеч, печено прасенце, грозде, ябълки, сирене, бульон и вино. Харв и принцеса Нел били застанали до масата, облечени като слуги.

— Добре дошъл в крепостта ви, барон Джак — казала принцеса Нел. — Както виждате, ние — вашите нови слуги — сме ви приготвили лека закуска, която се надяваме да харесате. — Всъщност Патето било приготвило всичката храна, но тъй като действието се развивало през деня, то се било превърнало отново в малка играчка, заедно с всички останали нощни приятелчета.

Гневът на барон Джак се стопил, докато алчният му поглед обхождал масата.

— Ще опитам някои неща — решил той, — но дори и една храна да не е идеална или ако не ми сервирате както трябва, веднага ще набуча главите ви на портата на крепостта! — И той щракнал с пръсти пред лицето на Харв.

Харв се ядосал и щял да изръмжи нещо в отговор, но принцеса Нел си спомнила думите на Пурпур, която била казала, че скритият начин е най-добър. Тя рекла със сладкото си гласче:

— За лошо обслужване ще заслужаваме точно това.

Барон Джак започнал да се храни и толкова отлично било приготвило всичко Патето, че веднъж като започнал, баронът не могъл да се спре. Той постоянно изпращал Харв и Нел в кухнята да му носят още храна и макар че през цялото време им намирал кусури и ставал от масата да ги бие, очевидно бил решил, че са му по-ценни живи, отколкото мъртви.

— Понякога, освен това, горял кожата им с цигарите си — прошепна Нел.

Буквите на страницата на „Буквара“ се промениха.

— А освен това принцеса Нел започнала да пишка червено — продължи Нел, — защото баронът бил един много лош човек. И истинското му име не било барон Джак. Истинското му име било Бърт.

Докато Нел говореше, приказката в книгата се променяше.

— И Харв не можел да си използва ръката заради китката, поради което трябвало да носи всичко с една ръка, и това също било така, защото Бърт бил лош човек и бил ударил Харв много лошо — допълни тя.

След дълго мълчание „Букварът“ отново проговори, но изведнъж красивият глас на викторианката, която бе разказвала приказката, беше станал плътен и дрезгав и се запъваше по средата на думата.

Барон Бърт ял целия ден, чак докато залезе слънцето.

— Подпрете вратите — казало едно пискливо гласче, — иначе троловете ще ни погнат!

Думите дошли от дребничък мъж в костюм и цилиндър, който току-що бил нахълтал през вратата и наблюдавал нервно залеза.

— Кой е тоя пискливко, дето ми нарушава вечерята? — изръмжал барон Бърт.

— Това е нашият съсед — отвърнала принцеса Нел. — Вечер идва да ни посещава. Моля ви, нека да седне до камината.

Барон Бърт го изгледал подозрително, но в този момент Харв сервирал един вкусен ягодово-сметанов пай пред него и той напълно забравил за дребничкия мъж, докато след няколко минути пискливият глас не прозвучал отново:

Имало веднъж барон на име Бърт,

който бил силен и непобедим.

От него и мечките треперели даже,

но след напитка или две

и името си той не можел да каже.

— Кой смее да се подиграва на барона!? — изръмжал барон Бърт и свел поглед, за да види как новият посетител се е подпрял весело на бастунчето си и вдига чаша, като че ли да пие за негово здраве.

Не се гневете, Ваша светлост,

и не се бавете, в леглото отидете,

защото беше дълъг ден

и вий сте вече много изморен,

та може мокър скоро да ви е чаталът.

— Донесете ми буре с бира! — извикал барон Бърт. — И още една за тоя келеш, та да видим тогава кой носи повече на пиене.

Харв дотъркалял две бурета със силна бира в стаята. Барон Бърт вдигнал едното към устата си и го изпразнил на една глътка. Малкото човече на пода направило същото.

После били донесени два мяха с вино и отново и баронът, и малкото човече ги опразнили без проблем.

Най-накрая били донесени и две бутилки силна ракия, а баронът и малкото човече започнали да се редуват на глътки, докато не опразнили и двете бутилки. Баронът бил стъписан от издръжливостта на човечето на алкохол; то обаче си стояло изправено и трезво, докато барон Бърт вече бил доста пиян.

Накрая човечето извадило една малка бутилка от джоба си и рекло:

За младия момък бирата добра е,

докато големите вино предпочитат.

Ракията е тая,

дето пасва най на краля,

но сравнена с лунна светлина,

тя е детска залъгалка.

Малкото човече отпушило бутилката и отпило, след което я подало на барон Бърт. Баронът изпил една глътка и незабавно заспал в стола си.

— Мисията завършена — рекло човечето, като направило дълбок поклон с цилиндър в ръка, при което се видели две дълги космати уши — защото това било не някой друг, а самият Питър.

Принцеса Нел хукнала към кухнята да каже на Динозавър, който седял до камината с дълъг прът в ръка, с който ровел въглените и постоянно го обръщал, за да го направи колкото може по-остър.

— Той заспа! — прошепнала тя.



Седнала в сцената си в „Парнас“, Миранда усети силен прилив на облекчение, когато на дублиращия екран се появи следващата й реплика. Тя си пое дълбоко дъх, преди да я изрече, затвори очи, настрои се психически и се опита да се постави в Черната крепост. Вгледа се дълбоко в очите на принцеса Нел и изрече репликата с целия си талант и умения, които изрови в себе си.

— Добре — рече Динозавър. — Значи е дошло времето двамата с Харв да избягате от Черната крепост! Трябва да бъдете колкото можете по-безшумни. Аз ще изляза по-късно и ще се присъединя към вас.

Моля те, махни се оттам. Моля те, избягай. Махни се от къщата на ужасите, в която живееш, Нел, и отиди в някой дом за сираци, полицейски участък или нещо такова и аз ще те открия. Където и да си, ще те намеря.

Миранда вече го беше измислила: можеше да се снабди с още един матрак, Нел щеше да спи на пода в спалнята й, а Харв — във всекидневната й. Само ако можеше да разбере кои, за Бога, бяха тия две деца.

Принцеса Нел не беше отговорила. Тя мислеше, което бе последното нещо, което трябваше да прави точно сега. Махай се. Махай се.

— А ти защо пъхаш тази пръчка в огъня?

— Длъжен съм да се погрижа баронът никога повече да не ви тормози — отвърна Миранда, като четеше от дубльора.

— Ама какво точно ще направиш с тая пръчка?

Моля те, недей. Сега не е времето да питаш защо.

— Трябва да се махнете бързо! — прочете репликата Миранда, колкото можеше по-убедително. Принцеса Нел обаче си общуваше от две години с „Буквара“ и бе свикнала да задава хиляди въпроси.

— Защо се опитваш да направиш пръчката остра?

— Защото точно по този начин двамата с Одисей се справихме с циклопите — отвърна Динозавър. По дяволите. Всичко се обърква.

— Какво значи циклопи? — попита Нел.

На следващата страница се появи нова илюстрация, точно срещу картинката, на която Динозавър седи до огъня. На нея имаше едноок гигант, който води стадо овце.

Динозавър разказа история за това как Одисеи убил циклопите с един подострен кол, също както той щял да направи с барон Бърт. Нел настоя да разбере какво се е случило след това. Всяка история водеше към следваща. Миранда се опитваше да ги разказва колкото може по-бързо, да вкарва нотка на отегчение и нетърпение в гласа си, което не беше никак лесно, защото всъщност бе на ръба на истерията. Трябваше да измъкне Нел от онзи апартамент, преди Бърт да се събуди от пиянския си сън.

Небето на изток започна да просветлява…

По дяволите. Махай се оттам, Нел!



Динозавър тъкмо разказваше на принцеса Нел за една вещица, която превръщала хората в прасета, когато изведнъж — хоп, и той се превърна в плюшена играчка. Слънцето беше изгряло.

Нел малко се изненада от това развитие на нещата и затвори „Буквара“ за известно време, заслушана в тъмното в хриптенето на Харв и хъркането на Бърт в съседната стая. Бе очаквала с нетърпение момента, когато Динозавър щеше да убие барон Бърт, също както бе направил Одисей с циклопите. Сега обаче това нямаше да се случи. Барон Бърт щеше да се събуди, да разбере, че са го измамили и да ги напердаши още по-здраво. Щяха да си останат в Черната крепост завинаги.

На Нел й беше писнало да стои в Черната крепост. Знаеше, че е дошло времето да се махне оттам.

Тя отвори „Буквара“.

— Принцеса Нел знаела какво трябва да направи — каза Нел. После затвори книгата и я остави на възглавницата си.

Дори да не се бе научила да чете добре, пак щеше да намери онова, което й трябваше, с помощта на медиаглифите на синтетичния компилатор. Беше едно нещо, което бе видяла да използват хората в старите пасиви, нещо, което беше видяла, когато предишният приятел на Мама Брад я беше водил да види конюшнята в Давтейл. Наричаше се отвертка и човек можеше да накара компилатора да ги произвежда най-различни: дълги, къси, тънки, дебели.

Тя накара машината да направи една много дълга и тънка отвертка. Когато беше готова, машината както винаги издаде съскащ звук и на Нел й се стори, че чува как Бърт се върти на дивана.

Надникна във всекидневната. Той си лежеше там със затворени очи, но ръцете му мърдаха. Завъртя веднъж главата си наляво и надясно, при което Нел видя просветването на полуотворените му очи.

Щеше да се събуди всеки момент и да я нарани още повече.

Тя хвана отвертката пред себе си като копие и хукна право към него.

Точно в последния момент се разколеба. Инструментът се отклони и се плъзна по челото му, като остави следа от червени резки. Нел беше толкова ужасена, че го изпусна и отскочи назад. Бърт замята главата си като обезумял.

Той отвори очи и погледна право към Нел. След това вдигна ръка към челото си и когато я свали, тя беше цялата в кръв. Бърт седна на дивана, все още не на себе си напълно. Отвертката се търколи и падна на пода. Той я вдигна и видя, че върхът й е окървавен, след това впери поглед в Нел, която се бе свила в ъгъла на стаята.

Нел знаеше, че е сгрешила. Динозавър й беше казал да избяга, но вместо това тя го бе измъчила с въпросите си.

— Харв! — каза тя. Гласът й обаче беше съвсем дрезгав и стържещ, също като на мишка. — Трябва да отлитаме!

— Да, да, ще полетиш и още как — изръмжа Бърт, като свали краката си на пода. — Право през прозореца ще полетиш.

Появи се Харв. В болната си ръка носеше нунджагото си, а в здравата — „Буквара“. Книгата висеше разтворена на една илюстрация, на която принцеса Нел и Харв бягат от Черната крепост, а барон Бърт ги преследва.

— Нел, книгата ти ми проговори — възкликна той. — Каза, че трябва да бягаме. — Точно тогава видя как Бърт става от дивана с окървавената отвертка в ръка.

Харв не си прави труда да използва оръжието си. Той хукна през стаята и пусна книгата, за да може да освободи здравата си ръка и да отвори вратата. Нел, която бе замръзнала в ъгъла от известно време, се спусна към вратата като стрела, която най-сетне са изстреляли от лъка, но по пътя успя да грабне „Буквара“. Хукнаха по коридора, а Бърт беше зад тях само на няколко крачки.

Фоайето с асансьорите се намираше на известно разстояние. Като по импулс, Нел спря и клекна на пътя на Бърт. Харв се обърна към нея ужасен.

— Нел! — извика той.

Тупащите нозе на Бърт се фраснаха странично в Нел. Той политна напред и се приземи с гръм и трясък върху пода на коридора, при което продължи да се плъзга на известно разстояние. Това го докара точно до краката на Харв, който се бе извърнал, за да го посрещне и въртеше нунджаго. Успя на няколко пъти да го удари по главата, но беше много изплашен и не можа да се справи особено добре. Бърт посегна с едната си ръка и хвана веригата, която свързваше двете части на оръжието. Нел вече бе станала на крака и нападна Бърт откъм гърба; тя се спусна напред и заби зъби в меката част на палеца му. После се случи нещо бързо и объркано, Нел се търколи по пода, Харв я издърпа отново на крака, тя посегна назад да си вземе „Буквара“, който пак беше изпуснала. Хукнаха надолу по аварийните стълби и започнаха да се промъкват през тунела от урина, графити и отпадъци, прескачайки странните заспали там тела. Бърт влезе в стълбището по петите им, две площадки след тях. Той се опита да мине напряко, като прескочи парапета, както беше виждал да правят в интерактивите, но пияното му тяло не можа да изимитира медийните герои и той се търколи надолу до следващата площадка, като междувременно бълваше ругатни и викове, позеленял от болка и гняв. Нел и Харв продължиха да бягат.

Падането на Бърт им осигури достатъчно преднина, за да стигнат до приземния етаж. Притичаха през фоайето и директно излязоха на улицата. Беше рано сутринта, поради което там нямаше почти никой, а това беше малко необичайно; обикновено се въртяха примамки и съгледвачи за доставчици на наркотици. Тази нощ обаче имаше един-единствен човек в целия район наоколо: едър китаец с къса брада и късо подстригана коса, облечен в традиционни индиговосини шалвари и с черна кожена шапчица на главата. Той стоеше насред улицата с пъхнати в ръкавите ръце. Огледа внимателно Нел и Харв, когато те притичаха покрай него. Нел не му обърна внимание. Тя просто тичаше колкото й държаха краката.

— Нел! — изкрещя Харв. — Нел! Погледни!

Тя се страхуваше да погледне. Продължи да тича.

— Нел, спри и погледни! — извика пак Харв. Звучеше екзалтирано.

Накрая Нел сви зад ъгъла на една сграда, спря, обърна се и надникна предпазливо назад.

Виждаше празната улица, на която се намираше сградата, подслонявала я през целия й досегашен живот. На края на улицата имаше голям медиатронен дисплей за реклами, по който в момента течеше реклама на „Кока-Кола“ в древното и традиционно червено, използвано от тази компания.

На нейния фон се виждаха силуетите на двама мъже: Бърт и едрия китаец с голяма и кръгла глава.

Двамата си танцуваха.

Не, китаецът танцуваше. Бърт се клатушкаше около него като истински пияница.

Не, китаецът не танцуваше, а правеше някои от упражненията, на които Доджо бе научил Нел. Той се движеше бавно и красиво с изключение на някои моменти, в които всички мускули на тялото му се съюзяваха за едноексплозивно движение. Обикновено експлозиите бяха насочени към Бърт.

Бърт падна на земята, след това започна да се изправя.

Китаецът се загърна така, че заприлича на черно семенце, вдигна се във въздуха, завъртя се и се разтвори като разцъфнало цвете. Единият му крак фрасна Бърт по брадичката и като че ли започна да се ускорява нагоре, докато минаваше през цялата глава. Тялото на Бърт се тръшна на паважа, сякаш няколко галона вода бяха излети от кофа. Китаецът остана съвсем неподвижен, успокои дишането си и оправи шапчицата си и пояса на робата си. След това обърна гръб на Нел и Харв и се отдалечи по средата на улицата.

Нел отвори „Буквара“ си. През един прозорец на Черната крепост се виждаше как Динозавър — или по-точно неговият силует — е застанал до трупа на барон Бърт, а в лапите му пушеше кол.

Нел каза:

— Малкото момченце и малкото момиченце хукнали да тичат към Отвъдната земя.

Хакуърт напуска Шанхай; размишленията му за възможните мотиви на д-р Х.

Пасажерите на бъдещия полет спираха с приплъзване по покрития с плюнки под на шанхайския аеродрум, докато гласът на говорителя нижеше по микрофона имената на велики и древни китайски градове. Оставяха чантите си на земята, караха децата си да млъкнат, бърчеха чела, правеха с ръце фунии на ушите си и свиваха устни от пълна изненада. Нещата станаха още по-трудни заради огромната фамилия от няколко дузини току-що пристигнали бури — жени с бонета и момчета в дебели и груби фермерски панталони, — които се бяха проточили през единия от изходите и бяха започнали да пеят химн на благодарността с плътните си дрезгави гласове.

Когато говорителят съобщи полета на Хакуърт (до Сан Диего през Сеул, Владивосток, Магадан, Анкораж, Жуно, Принс Руперт, Ванкувър, Сиатъл, Портланд, Сан Франциско, Санта Барбара и Лос Анджелис), той очевидно реши, че е под достойнството му, отвъд способностите му или и двете заедно да говори на корейски, руски, английски, френски, костарикански и испански в едно и също изречение, поради което просто мърмори нещо в микрофона известно време, сякаш не само че не е говорител-професионалист, ами на всичкото отгоре е един срамежлив, безучастен вокалист, скрит в задните редици на някой огромен хор.

Хакуърт знаеше, че ще минат много часове, преди да се озове на някой въздушен кораб, и че дори след като е направил тази огромна крачка, можеше да чака с часове, докато корабът наистина излети. Въпреки това трябваше да каже довиждане на семейството си по някое време, а този момент беше точно толкова подходящ, колкото и всеки останал. Гушнал Фиона (която вече бе толкова голяма и здрава) в сгъвката на едната си ръка и хванал Гуен с другата, той настойчиво си пробиваше път сред плътно прилепналата тълпа от пасажери, просяци, джебчии и улични търговци, които продаваха всичко от топове истинска коприна до крадена интелектуална собственост. Най-сетне стигнаха до един ъгъл, където се бе образувало вяло въртопче, отделено от потока хора, и където Фиона можеше да бъде свалена на земята без особена опасност.

Той се обърна първо към Гуен. Тя все още изглеждаше стъписана и отнесена, което продължаваше в по-голяма или по-малка степен откакто й беше казал, че е получил ново назначение, „чиято природа нямам свободата да ти разкрия, освен че касае бъдещето не само на моя отдел, нито на Джон Зайбатсу, ами на цялата филозона, в която си имала щастието да се родиш и на която съм се заклел във вечна вярност“, и че отива в командировка „с неизяснена продължителност“ в Северна Америка. Особено напоследък беше станало съвсем ясно, че Гуен не разбира нищо. Отначало Хакуърт се ядоса, защото го сметна за симптом на дотогава останал скрит интелектуален дефицит. По-късно бе започнал да си дава сметка, че това е свързано по-скоро с емоционалното й състояние. Хакуърт тръгваше на едно не съвсем незначително приключение, ставаше господар на собствената си съдба, щеше да бъде много романтично. Гуен не беше възпитана в подходящия авантюристичен дух, а и цялата идея за подобни неща й се струваше нереална. Тя подсмръкна един-дваж, избърса си сълзите, целуна го и го прегърна набързо и отстъпи назад, след като бе изиграла своята роля в церемонията без каквото и да било излишно театралничене. Останал малко недоволен от цялата работа, Хакуърт приклекна, за да се изравни с нивото на Фиона.

Дъщеря му като че ли интуитивно схващаше по-добре ситуацията; напоследък ставаше по няколко пъти през нощта, защото сънувала кошмари, а на път за аеродрума беше останала напълно тиха. Вторачи се в баща си с големи зачервени очи. Очите на Хакуърт се насълзиха и носът му потече. Той се изсекна шумно и задържа кърпата пред лицето си известно време, за да се вземе в ръце.

След това бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади един плосък пакет, опакован в медиатронна хартия с пролетни диви цветя, които се поклащат на лекия вятър. Фиона незабавно грейна и Хакуърт не можа да сдържи усмивката си — не му беше за първи път — към очарователната податливост на малките хора спрямо съвсем откровените подкупи.

— Ще ми простиш, че ти развалям изненадата — каза той, — като ти кажа, че това е книга, скъпа моя. Вълшебна книга. Направих я за теб, защото те обичам и не можах да се сетя за по-добър начин да изразя тази любов. И винаги, когато я отваряш, независимо колко далеч съм от теб, ще ме намираш вътре.

— Много, много ти благодаря, татенце — изчурулика тя и взе книгата с две ръце, при което той не можа да се въздържи и я вдигна високо, прегърна я силно и я целуна.

— Довиждане, най-скъпа моя, ще ме виждаш в сънищата си — прошепна той в мъничкото й, безупречно ушенце, след което я остави на земята, завъртя се и се отдалечи, преди да е видяла тя сълзите, които се стичаха по лицето му.

Хакуърт вече беше свободен човек, който се луташе из аеродрума в емоционален ступор и успя да намери полета си, като се остави единствено на същия стаден инстинкт, който отвеждаше всички местни до полетите им. Винаги, когато видеше повече от един гуейло да се спускат устремено в някоя посока, той просто тръгваше след тях, после пък други тръгваха подир него, и така се получи една тълпа чужденци сред стотиците пъти повече местни, докато накрая, два часа след обявеното за полета време, всички се струпаха на един изход и започнаха да се катерят в кораба „Ханжин Такома“, който можеше и да не е техният кораб, но пък пасажерите вече имаха значително количествено превъзходство и можеха да го отвлекат до Америка, което си беше единственият начин да се справиш в Китай.

Бе получил известие от Небесното кралство. Сега беше на път към земята, която все още — макар, и смътно — знаеха като Америка. Очите му бяха зачервени от сълзите по Фиона и Гуен, а кръвта му беше пълна с нанозити, чиято функция бе известна само на д-р Х.; Хакуърт беше легнал, затворил очи, навил ръкава си нагоре и затананикал „Давай, Атлантида“, докато лекарите на д-р Х. (поне се надяваше, че са лекари) забиха една дебела игла във вената му. Иглата бе забита в една тръба, която беше свързана по специален начин със синтетичния компилатор; Хакуърт бе пряко свързан със Захранването, но не редовното захранване на Атлантида, а това на д-р Х., което беше свързано с черния пазар. Само се надяваше да са дали на машината правилни инструкции, защото щеше да е срамота в ръката му да се материализират някоя пералня, медиатронна китайска пръчица или килограм китайско брашно. Оттогава бе получил няколко пристъпа на треперене, което трябваше да означава, че имунната му система реагира на нещо, което д-р Х. му беше вкарал. Тялото му или щеше да свикне с него (което бе за предпочитане), или щеше да унищожи вредящите нанозити.

Въздушният кораб беше от типа, който прилича на бърз средновековен кораб с платна и гребла, но при тези условия това бе най-големият клас пътнически летателни апарати. Беше разделен на четири класи. Хакуърт се намираше в трета — втората отдолу-нагоре. Под него беше класата за мигриращи отрепи и небесните момичета — проститутките на въздуха. Дори сега те ръсеха подкупи наляво и надясно, за да се доберат до залата в трета класа, вперили погледите си в Хакуърт и облечените в бели ризи сараримени, които често пътуваха в тази посока. Въпросните господа бяха израснали в някой или друг претъпкан Дракон, където се бяха научили да си създават един вид изкуствено лично пространство, като категорично се пренебрегват един друг. Хакуърт бе стигнал до онова състояние, в което съвсем откровено не му пукаше от нищо. Той гледаше тези мъже съвсем открито — бойци от първата линия на разните им там микродържавици, докато всеки един от тях сгъваше сакото си в морскосиньо и се промъкваше пълзешком на лакти в някоя подобна на ковчег микрокаюта, също като редник, който пропълзява под ограда от бодлива тел, следван или не от съгледвач.

Хакуърт се чудеше съвсем безпредметно дали той е единственият на този кораб с две хиляди пасажери, който вярва, че проституцията (или въобще нещо) е неморално. Не се занимаваше с въпроса, за да си докаже колко е добродетелен, а по-скоро от мрачно любопитство; някои от небесните момичета бяха доста привлекателни. Докато обаче се промъкваше в микрокаютата си, получи нов пристъп на тръпки, което му напомни, че дори духът му да е много силен, тялото просто си оставаше прекалено слабо.

Другото възможно обяснение за тръпките бе, че нанозитите на д-р Х. търсеха и унищожаваха вкараните от Обединените сили на Нейно величество. Възможно беше в тялото му да се е разразила истинска война и имунната му система да е започнала да върши допълнителна работа, за да може да овладее клането. Хакуърт заспа съвсем изневиделица, още преди корабът да се е отделил от мачтата за закрепване, и започна да сънува механизъмчетата за убиване, които бе видял в увеличен размер на медиатрона на д-р Х. по време на първото си посещение. Те и на картинка си бяха достатъчно ужасяващи. А това, че в кръвта му имаше няколко милиона от тях въобще не действаше успокоително на нервната му система. Но в края на краищата не беше толкова лошо, колкото да знаеш, че кръвта ти е пълна със спирохети, с които хората си живееха десетилетия наред. Удивително бе с колко много неща може да свикне човек.

Когато се върна отново в леглото, чу леко позвъняване също като от вълшебни звънчета. Звукът идваше от малката писалка, която висеше на ланеца на часовника му, и означаваше, че е получил някакво съобщение. Може би Фиона се опитваше да му благодари. Така или иначе не можеше да заспи, та извади един лист медиатронна хартия и изрече командите, които щяха да прехвърлят пощата от писалката върху страницата.

Разочарова се, когато видя, че е напечатано, а не написано на ръка; значи някаква официална кореспонденция, а не — за съжаление — съобщение от Фиона. Като започна да чете, разбра, че дори не е официално. Не беше и от човешко същество. Бе съобщение, изпратено му автоматично от една машина, която беше пуснал в действие две години преди това. Основният текст беше съпроводен от множество страници технически драскулки, карти, графики и диаграми. Съобщението гласеше:

ИЛЮСТРИРАНИЯТ БУКВАР НА МЛАДАТА ДАМА

е намерен.

Придружаваше го движеща се триизмерна карта на Ню Шузан, напречно на която бе прокарана червена линия, която започваше от предната част на един доста мизерен на вид многоетажен жилищен блок в Земята под аренда Омая и продължаваше съвсем хаотично оттам нататък из целия остров.

Хакуърт се смя с пълно гърло, докато съседите му не започнаха да тропат по общите стени, за да го помолят да млъкне.

Нел и Харв самички на свобода из Земите под аренда; среща с една негостоприемна охранителна решетка; откровение за „Буквара“

Земите под аренда бяха твърде ценни, за да се остави по тях много място за природата, но геотектите от „Кралска тектоника“ бяха чували, че дърветата са полезни за прочистването и освежаването на въздуха и заради това бяха вградили зелени пояси по протежението на границите между отделните сектори. През първия час от свободния им живот на улицата Нел забеляза един от тези зелени пояси, макар че по това време той изглеждаше черен. Тя се отскубна от Харв и хукна към него по една улица, която се бе превърнала в луминисцентен тунел от медиатронни рекламни таблоиди. Харв се втурна подире й, като едва успяваше да развие нейната скорост, защото го бяха били много по-лошо, отколкото нея. Бяха почти единствените живи същества на улицата или поне единствените, които се движеха в някаква определена посока, и докато бягаха, съобщенията на билбордовете ги преследваха като изгладнели вълци и се опитваха да ги убедят, че ако използват определени интерактиви или вземат определени наркотици, гарантирано ще могат да правят секс с определени нереално перфектни млади хора. Някои от билбордовете стигаха до още по-натуралистични крайности, като направо предлагаха секс. Медиатроните по тази улица бяха необикновено големи, защото трябваше да се виждат ясно от пустошта, склоновете, терасите и кортовете на анклава Нова Атлантида, цели километри нагоре в планината.

Прекаленото излагане на подобно нещо предизвикваше медиатронно изгаряне у целевата публика. Вместо да ги спират от време на време и да дават малко почивка на хората, собствениците им бяха започнали нещо като надпревара във въоръжаването в опитите си да намерят оня магически образ, който ще накара хората да пренебрегнат всички останали реклами и да се фиксират само върху тяхната. Най-лесната крачка — увеличаване размера на медиатроните — беше стигнала горе-долу до абсолютната си граница. Доста дълго време преди това съдържателната страна бе намерила окончателното си решение: циците, гумите и експлозиите бяха като че ли единствените неща, които привличаха вниманието на изключително придирчивата аудитория, макар че от време на време пускаха и нещо напълно несъвместимо, като например природна картина или мъж с черно поло, който чете поезия. Веднага щом всички медиатрона станаха високи по трийсет метра и се напълниха с цици, единствената конкурентна стратегия, която още не беше докарана до краен предел, бяха разните технически трикове: болезнено ярки светлини, внезапно появяващи се образи и симулирани триизмерни фантоми, които скачаха наужким към определени минувачи, които не им обръщаха достатъчно внимание.

Точно през един такъв няколко километров тунел от стимули мина Нел при внезапното си хукване. От позицията на Харв, който изоставаше все повече и повече, тя приличаше на мравчица, която тича по екрана на телевизор, чиито яркост и контраст са увеличени до дупка. Нел рязко сменяше посоката си от време на време, когато усетеше заплаха от някой виртуален пищящ демон, който се спуска към нея от фалшивия паралакс на подвижен z-образен буфер, просветващ като комета на фалшивата небесна твърд на черен видеоекран. Знаеше, че всичко е измислица и в повечето случаи дори не можеше да разбере какви стоки рекламират, но животът я бе научил да отскача при заплаха. Тя не можеше да не отскача.

Не бяха измислили начин да накарат рекламите да се спускат към теб фронтално, поради което тя поддържаше горе-долу постоянна посока по средата на улицата, докато не прескочи една енергоабсорбираща бариера в края на улицата и изчезна в гората. Харв я последва няколко секунди по-късно, макар че ръката му не му позволи да прескочи и в резултат той се търкулна презглава, също като някой автокънкьор, който не е видял изобщо бариерата и направо се забива в нея.

— Нел! — крещеше той, докато се приземяваше в една купчина шарени опаковъчни отпадъци. — Не можеш да останеш тук! Не можеш да останеш сред дърветата, Нел!

Нел вече бе навлязла дълбоко в гората или поне толкова надълбоко, колкото можеш да навлезеш в един тесен зелен пояс, направен с цел да раздели една Земя под аренда от друга. Тя падна на няколко пъти и веднъж си фрасна главата в едно дърво, преди да разбере с типичната детска адаптивност, че се намира на повърхност, която далеч не е като гладък и равен под, улица или тротоар. Глезените й трябваше да действат малко по-избирателно на това място. Беше едно от онези места, за които бе чела в „Илюстрирания буквар“: магическа зона, където на фракталното измерение на терена му беше позволено да действа както си иска, на буците — да се състоят от по-малки копия на себе си, та чак до микроскопското ниво, върху което се хвърляше някаква мърсотия и се засяваха ония страховити ели, които растат със скоростта на бамбука. Много скоро Нел срещна една такава ела, която беше съборена от неотдавнашен тайфун и сега цялата й коренова система бе щръкнала нагоре, при което се бе отворила удобна яма, просто подканяща да се скочи в нея. Нел така и направи.

За няколко минути й се струваше страшно забавно, че Харв не може да я намери. В техния апартамент имаше само две скришни места — двата килера, — поради което обичайните им подвизи в играта на криеница не им носеха почти никакво забавление и ги караха да се чудят какво пък толкова забавно има в тая тъпа игра. Сега обаче, в тъмнината на гората, Нел започваше да усеща тръпката.

— Предаваш ли се? — попита накрая тя и чак тогава Харв разбра къде се е скрила. Той застана на ръба на кореновата яма и й заповяда да излезе. Тя отказа. Накрая Харв слезе долу, макар че за едно по-опитно око от това на Нел слизането му щеше да си бъде чисто падане. Нел скочи в скута му, още преди той да е успял да стане.

— Трябва да се махаме — рече й той.

— Искам да останем тук. Много е хубаво — отвърна му Нел.

— Ти не си единствената, която мисли така — каза Харв. — Заради това са поставили решетки.

— Решетки ли?

— Аеростати. За охрана.

Нел беше много доволна да чуе това и въобще не можеше да разбере защо брат й говори с такъв ужас в гласа за охраната.

Към тях май се бе насочил някакъв турбореактивен двигател със сопранов глас, който ту заглъхваше, ту се усилваше, докато летателният апарат се промъкваше между дърветата. Страховитото вдъхновение на сопраното се снижи с два тона, когато спря точно над главите им. Не виждаха нищо повече от странното проблясване на цветна светлина, отразявана върху каквото там беше въпросното нещо от далечните медиатрони. Някакъв глас, който бе произведен направо идеално и който беше само малко по-силен, отколкото трябваше, долетя оттам: „Посетителите са добре дошли за разходки из парка по всяко време. Надяваме се, че престоят ви е харесал. Моля съобщете, ако имате нужда от инструкции и този апарат ще ви окаже помощ“.

— Колко е хубаво — възкликна Нел.

— Няма да е така още дълго — обясни Харв. — Давай да се махаме оттук, преди да му е дошло до гуша от нас.

— Ама на мен ми харесва тук.

От аеростата излетя синкава светлина. И двамата изпищяха, когато ирисите им се сгърчиха. Машината обаче също им изкрещя: „Разрешете ми да осветя пътя ви до най-близкия изход!“

— Ние избягахме от къщи — обясни Нел. Харв обаче вече драпаше нагоре по стената на дупката и я влачеше подире си със здравата си ръка.

Турбините на нещото изреваха, когато то направи лъжлива атака. По този начин ги избута бързо-бързо към най-близката улица. Когато най-сетне прескочиха една бариера и сложиха крака на твърдата земя, изгаси светлината си и се отдалечи, без каквито и да било думи за сбогом.

— Всичко е наред, Нел, те винаги правят така.

— Защо?

— Ами, за да не се напълни гората със случайни минувачи.

— Това пък какво е?

— Ами това сме ние в момента, например — обясни й Харв.

— Хайде да се подслоним при приятелите ти! — предложи Нел.

Харв никога не бе запознавал Нел с някой от приятелите си, така че тя ги познаваше както децата от предишните епохи познаваха Гилгамеш, Роланд или Супермен. Нел бе останала с впечатлението, че улиците на Земите под аренда просто гъмжат от приятели на Харв, които са малко или много всемогъщи.

Лицето на Харв се смръщи за известно време, след което той каза:

— Трябва да си поговорим за вълшебната ти книга.

— „Илюстрирания буквар на младата дама“ ли?

— Да, няма значение как се казва.

— И защо трябва да говорим за него?

— Оф! — въздъхна Харв с вял глас, както правеше винаги, когато Нел говореше като абсолютно дете.

— Защо трябва да говорим за него? — повтори въпроса си тя търпеливо.

— Има нещо, което никога не съм ти казвал за тази книга, но сега трябва да го направя — обясни Харв. — Хайде, давай да вървим, че някой идиот ще дойде да ни тормози.

И те тръгнаха към главната улица на Лейзи Бей Таун, което беше Земята под аренда, където ги бе извел патрулът. Главната улица лъкатушеше успоредно на бреговата ивица, като отделяше брега от цяла дълга поредица питейни заведения, на чиито входове имаше ярки, неприлични медиатрони.

— Не искам натам — каза Нел, защото си спомни последния шпалир от електромагнитни сводници.

Харв обаче я стисна здраво за китката и тръгна надолу по хълма, повлякъл я подир себе си.

— По-безопасно е, отколкото да се движим по задните улички. Чакай сега да ти разкажа за книгата. Заедно с моите приятели я отмъкнахме с разни други неща от един вики, когото нападнахме веднъж. Док ни каза да го нападнем.

— Док?

— Онзи китаец, който държи Цирка на бълхите. Каза ни, че трябва да го нападнем, но да се погрижим да е така изпипано, че мониторите да го хванат.

— Какво означава това?

— Няма значение. Каза ни също така, че трябва да задигнем нещо от оня вики — някакъв пакет горе-долу толкова голям. — И Харв оформи с палците и показалците си прави ъгли, с помощта на които определи размерите на правоъгълник с големината на книга. — Даде ни да разберем, че става въпрос за нещо много ценно. Да, ама ние не намерихме никакъв подобен пакет. Намерихме обаче някаква тъпа стара книга. Искам да кажа, че изглеждаше стара и хубава, но на никой не му хрумна, че това е нещото, за което ни бе изпратил Док, защото той си има много книги. И аз я взех за теб. Да, обаче няколко седмици по-късно Док пита къде е пакетът и ние му разказахме това, което ти току-що чу. Когато разбра за твоята книга, той щракна с пръсти и каза, че книгата и пакетът са едно и също нещо. Дотогава обаче ти вече си играеше денонощно с нея, Нел, и на мен сърце не ми даваше да ти я отнема, затова излъгах. Казах му, че съм я хвърлил на улицата, когато съм видял, че е пълен боклук, и че ако вече не е там, значи някой е минал и я е взел. Док побесня, но се хвана на въдицата. Заради това никога не водех приятелите си вкъщи. Ако някой разбере, че книгата е все още у теб, Док ще ме убие.

— И какво ще правим сега?

На лицето на Харв се появи изражение, което означаваше, че в момента не му се говори за това.

— Като за начало, дай да се снабдим с някои безплатни неща.

Тръгнаха по един таен и обходен път към бреговата ивица, опитвайки се да стоят колкото може по-далеч от групичките пияници, които се клатушкаха през съзвездията от изпълнени със страст бордеи също като хладни и мрачни скални късове, които си пробиват път през небе с млади звезди. Стигнаха до един обществен синтетичен компилатор и си взеха разни неща от безплатното меню: бутилки с вода и нутра-бульон, пакети със суши, направено от наносурими и ориз, вафли, както и пакетчета с големината на дланта на Харв, украсени с невероятно големи обещаващи надписи („ОТРАЗЯВА 99% ИНФРАЧЕРВЕНИ ЛЪЧИ!“), които се разгъваха в огромни набръчкани, покрити с метал одеяла. Нел бе забелязала множество неправилни фигури, разпръснати на плажа като гигантски ларви с хромово покритие. Сигурно бяха случайни минувачи като тях, загърнати в същите одеяла. Веднага щом събраха продуктите, децата побягнаха към брега, да си изберат и те едно местенце. Нел искаше да е по-близо до водата, но Харв направи няколко много добре обмислени забележки за това колко е непрепоръчително да се спи там при прилив. Повлякоха се по морската дига и вървяха така един-два километра, преди да успеят да намерят едно относително спокойно местенце на плажа, след което се загърнаха в одеялата си. Харв настоя, че през цялото време поне един от двамата трябва да стои буден, за да действа като часовой. Нел бе научила за всичко това от виртуалните си приключения с „Буквара“ и се съгласи тя да дежури първа. Харв заспа почти веднага и Нел отвори книгата си. В моменти като този хартията издаваше мека светлина, а буквите изпъкваха ясни и черни като клоните на дърво при пълнолуние.

Реакцията на Миранда на събитията от вечерта; успокоение от неочакван източник; из „Буквара“: смъртта на един герой, бягство към Отвъдната земя и владенията на крал Сврака

Театър „Парнас“ имаше доста приятен бар, макар и да не беше нищо кой знае колко бляскаво — просто една заличка в страничната част на първия етаж, като самият барплот бе поставен на едната стена. Старата мебелировка и снимките бяха плячкосани от червените барети, след което бяха заменени с пост-маоистки неща, ала те не бяха толкова хубави. Управителят държеше пиячката под ключ, докато интеракторите работеха, защото не споделяше романтичната представа за алкохолизиралите се творчески гении. Миранда се домъкна от килийката си, поръча си обикновена сода и се отпусна на един пластмасов стол. Събра разтрепераните си ръце като книга, след което закри лицето си с тях. След няколко дълбоки вдишвания тя позволи на сълзите да потекат спокойно, макар че те бяха съвсем безмълвни, нещо като моментно изпускане на парата, а не катарзиса, на който се бе надявала. Още не си беше заслужила катарзиса, знаеше това много добре, защото онова, което се бе случило, беше още първият акт от пиесата. Просто първоначалният инцидент или както там го наричаха по книгите.

— Тежка сесия ли? — чу някакъв глас тя. Миранда го познаваше, но бегло: принадлежеше на Карл Холивуд — драматургът, който беше реалният й шеф. Тази вечер обаче той не звучеше като гадно копеле, което си беше истинска находка.

Карл караше четирийсетте, беше висок около метър и деветдесет, с доста здрава физика и обичаше да носи безкрайни черни сака, които почти метяха пода. Имаше дълга чуплива руса коса, която бе силно сресана назад, както и брада като на крал Тут. Или се беше обрекъл на безбрачие, или смяташе, че особеностите на сексуалните му ориентация и нужди са безкрайно сложни, за да може да ги сподели с колегите си. На всички им се подкосяваха краката от страх при появяването му и на него това му харесваше; нямаше да може да си върши работата, ако беше приятел с всички интерактори.

Тя чу звука от каубойските му ботуши, докато той приближаваше по голата, омазнена китайска рогозка. Конфискува й содата.

— Не искам да пиеш тая газирана гадост, когато плачеш. Ще ти излезе през носа. Трябва ти нещо като доматен сок — да замести загубените електролити. Знаеш ли какво — говореше той, докато подрънкваше огромната си връзка с ключове, — ще наруша правилата и ще ти направя едно божествено „Блъди Мери“. Обикновено сипвам вътре малко „Табаско“, защото така се прави в родното ми място. Но тъй като лигавицата ти е вече раздразнена, ще ти го направя от скучния тип.

Докато свърши с речта си, Миранда поне си бе махнала ръцете от лицето. Тя се извърна на другата страна.

— Малко е странно да се интерактира в онази миниатюрна кутийка, нали — каза Карл, — малко е изолирано. Преди не беше така в театъра.

— Изолирано? Малко? — погледна го Миранда. — Тази вечер мога да понеса и повече изолация.

— Казваш ми да те оставя на мира или…

— Не! — прекъсна го Миранда и дори на себе си прозвуча доста отчаяно. Опита се да овладее гласа си, преди да продължи: — Не, не това имах предвид. Просто човек никога не знае каква роля ще трябва да играе. А някои роли могат да те засегнат доста надълбоко. Ако някой ми дадеше сега ръкопис на това, което направих преди малко, и ме попиташе дали мисля, че си заслужава, щях да откажа.

— Някакво порно ли беше? — попита Карл Холивуд. Гласът му звучеше малко приглушено. Сякаш изведнъж нещо се ядоса. Беше спрял по средата на помещението и стискаше напитката й, като че ли смяташе да я строши в дланта си.

— Не. Не беше нищо такова — отвърна Миранда. — Поне не бе порно в смисъла, който ти имаш предвид, макар че човек никога не знае от какво могат да се възбудят хората.

— Клиентът очакваше ли да се възбуди?

— Не. В никакъв случай — отвърна тя.

Мина доста дълго време, преди Миранда да каже:

— Беше едно дете. Едно малко момиченце.

Карл я изгледа изпитателно, след което се сети за добрите си обноски и отклони погледа си, като се направи, че се наслаждава на дърворезбата на барплота.

— Следващият въпрос е — каза Миранда, след като се бе подкрепила с няколко глътки от чашата си, — защо трябва така да се разстроя от един детски интерактив.

Карл поклати глава.

— Нямаше да ти задам този въпрос.

— Но се чудеше.

— За какво се чудя си е моя работа — рече Карл. — А сега да се съсредоточим върху твоите проблеми. — Той се намръщи, седна срещу нея и прокара разсеяно ръка през косата си. — Това големи приходи ли докарва? — Той имаше достъп до нейните отчетни листове; знаеше как си прекарва времето.

— Да.

— Аз съм наблюдавал някои от тези сесии.

— Знам.

— Изглежда ми малко по-различно от обичайните детски истории. Има си го образователният елемент, но е някак по-мрачно. Доста непроменени неща от братя Грим. Въздействащо.

— Да.

— Много ми е странно, че едно дете може да прекарва толкова време…

— И на мен. — Миранда отпи отново, след което отхапа от стръка целина и подъвка известно време замислено. — В крайна сметка се получава така, че аз възпитавам децата на някого си.

Карл я погледна право в очите за първи път от доста време.

— И току-що беше изсрано някакво много голямо лайно.

— Някакво много голямо лайно, да.

Карл кимна.

— Толкова е голямо — продължи Миранда, — че в момента не знам дали момиченцето е живо, или не.

Карл вдигна поглед към красивия старинен часовник на стената, чийто циферблат беше пожълтял от полепналите по него катран и никотин през последния век и половина.

— Ако е жива — каза той, — то по всяка вероятност има нужда от теб.

— Точно така — съгласи се Миранда. Стана и тръгна към изхода. Изведнъж обаче, още преди Карл да успее да реагира, тя се завъртя на токчето си, наведе се и го целуна по бузата.

— О, я стига — скастри я той.

— До скоро, Карл. Благодаря ти. — И Миранда побягна по тясното стълбище, което водеше към нейната работна кутийка.



Барон Бърт лежал мъртъв на пода в Черната крепост. Принцеса Нел била ужасена от всичката кръв, която се леела от раната му, но се приближила смело към него и откопчала връзката с ключовете за дванайсетте катинара от колана му. След това събрала нощните си приятелчета, загърнала ги в една по-големичка салфетка и набързо приготвила храна за пикник, докато Харв събирал одеяла, въжета и разни инструменти за пътешествието им.

Тъкмо вървели през двора на Черната крепост по посока на голямата порта с дванайсетте катинара, когато изведнъж пред тях застанала злата царица — висока като великан, — обгърната от светкавици и гръмотевици! От очите й се леели сълзи, които се превръщали в кървави капки, докато се търкаляли надолу по лицето й.

— Вие ми го отнехте! — извикала тя. И Нел разбрала, че това е нещо ужасно за злата й мащеха, защото се чувствала слаба и безпомощна без мъж до себе си. — Заради това ще ви прокълна да останете завинаги затворени в Черната крепост! — И посегнала с ръка като пипало и грабнала връзката ключове от ръката на Нел. След това се превърнала в голям лешояд и отлетяла над океана към Отвъдната земя.

— С нас е свършено! — извикал Харв. — Сега никога няма да можем да се измъкнем от това място! — Но принцеса Нел не губела надежда.

Скоро след като царицата била изчезнала към хоризонта, при тях долетяла една друга птица. Бил гарванът — техният приятел от Отвъдната земя, който ги посещавал редовно и ги забавлявал с разкази за далечни земи и прочути герои.

— Сега е единственият ви шанс да избягате — рекъл той. — Злата царица е замесена в голяма магьосническа битка с кралете и кралиците на приказното царство в Отвъдната земя. Хвърлете едно въже през онази дупка и спокойно изпълзете навън.

Принцеса Нел и Харв се качили по стълбата до едно от укрепленията от двете страни на главната порта на Черната крепост. Те имали тесни прозорчета, от които в старите времена войниците пускали стрелите си по нападателите. Харв завързал единия край на въжето за някаква кука в стената, а самото въже хвърлил през тясното прозорче. Принцеса Нел метнала навън приятелчетата си, защото знаела, че ще се приземят непокътнати. След това се провряла през прозорчето и се спуснала по въжето.

— Тръгвай след мен, Харв! — извикала тя. — Тук долу всичко е наред и просто не можеш да си представиш колко е светло!

— Не мога — отвърнал й той. — Много съм голям да мина през отвора. — И той започнал да й хвърля самуните хляб, бучките сирене, меховете с вино и кутиите с туршия, които си били приготвили за обяд.

— Тогава се връщам обратно по въжето и оставам с теб — казала му благородно принцеса Нел.

— Не! — отсякъл Харв и навил въжето, като оставил принцесата навън.

— Ама аз ще се загубя без теб! — извикала тя.

— Недей да говориш като мащехата си — обяснил й Харв. — Ти си едно силно, умно и смело момиченце и можеш да се справиш без мен.

— Харв има право — казал гарванът, който кръжал над главата й. — Съдбата ти е да стигнеш до Отвъдната земя. Побързай, да не би мащехата ти да се върне и да те хване отново.

— Тогава ще отида в Отвъдната земя с нощните си приятелчета — съгласила се принцеса Нел, — ще намеря дванайсетте ключа и един ден ще се върна тук, за да те измъкна от Черната крепост.

— Не че ми спира дъхът — казал Харв, — но ти благодаря все пак.

На брега имало една малка лодка, която бащата на Нел бил използвал навремето, за да обикаля острова. Нел се покатерила вътре с нощните си приятелчета и започнала да гребе.

Гребала много часове наред, докато ръцете и гърбът й я заболели непоносимо. Слънцето се скрило на запад, небето потъмняло и вече било много трудно да се различи гарванът на фона на пълния мрак. За голямо нейно облекчение обаче нейните приятелчета се съживили, както ставало винаги в полунощ. На лодката имало предостатъчно място за принцеса Нел, Пурпур, Питър и Патето, но Динозавър бил толкова голям, че за малко да я обърне; трябвало да седне на кърмата и да гребе, докато останалите седели в задната част и се опитвали да го уравновесяват.

Със силното гребане на Динозавър се придвижвали много по-бързо; рано призори обаче ги връхлетяла буря и много скоро вълните се издигали високо над главите им, дори и над главата на Динозавър, а дъждът бил толкова пороен, че Пурпур и принцеса Нел трябвало да изхвърлят водата от лодката, като използвали шлема на Динозавър за кофа. Динозавър изхвърлил цялото си бойно снаряжение, за да намали товара, но скоро станало съвсем ясно, че това не е достатъчно.

— Тогава ще изпълня воинския си дълг — рекъл той. — Ползата от мен свърши, принцесо. Отсега нататък ще трябва да се вслушваш в съветите на другите си нощни приятелчета и да използваш наученото от мен, само когато нищо друго не върши работа. — И той се гмурнал във водата и изчезнал сред вълните.

Лодката подскочила нагоре като коркова тапа. След около час бурята започнала да утихва и когато слънцето се появило, океанът вече бил гладък като огледална повърхност. На западния хоризонт се откроявала една зелена земя, която била по-голяма, отколкото принцеса Нел някога си била представяла: Отвъдната земя.

Принцесата плакала горко за загубата на Динозавър и искала да чака на брега, в случай че той се е хванал за някоя плаваща останка от потънал кораб или разбил се самолет и се е спасил.

— Не трябва да оставаме тук — казала Пурпур, — защото могат да ни видят някои от часовите на крал Сврака.

— Крал Сврака ли? — възкликнала принцеса Нел.

— Един от дванайсетте крале и кралици добри магьосници. Този бряг е част от неговата територия — обяснила Пурпур. — Има си едно ято скорци, които наблюдават границите на кралството му.

— Твърде късно! — извикал Питър, който имал много остро зрение. — Разкрити сме!

В този момент слънцето изгряло напълно и нощните приятелчета отново се превърнали в плюшени играчки.

По сутрешното небе към тях летяла самотна птица. Когато се приближила, принцеса Нел видяла, че в крайна сметка това не е един от скорците на крал Сврака; бил техният приятел Гарванът. Кацнал на един клон над главата й и извикал.

— Една добра и една лоша новина! С коя да започна?

— С добрата — отвърнала принцесата.

— Злата царица загуби битката. Мощта й беше разбита от останалите дванайсет владетели.

— А лошата каква е?

— Всеки от тях взе по един от дванайсетте ключа като плячка и го заключи в кралското си ковчеже. Никога няма да успееш да събереш и дванайсетте.

— Но аз съм се заклела да ги намеря — казала принцеса Нел, — а снощи Динозавър ми показа, че един воин трябва да изпълни дълга си, дори това да доведе до унищожението му. Покажи ми как да стигна до замъка на крал Сврака; от него ще вземем първия ключ.

Тя се шмугнала в гората и не след дълго открила един черен път, който според думите на Гарвана щял да я отведе до замъка на крал Сврака. След като се наобядвала и си починала, тя поела по този път, като с едно око постоянно гледала високо в небето.

Последва един малък весел пасаж, в който Нел откри по земята следите на друг пътник, към който се присъедини още един, а после и още един. Това продължи до падането на нощта, когато Пурпур огледа всички следи и осведоми принцеса Нел, че цял ден се е движила в кръг.

— Ама нали следвах пътеката внимателно — възкликнала Нел.

— Този път е един от триковете на крал Сврака — отвърнала Пурпур. — Кръгъл е. За да можем да намерим замъка му, трябва да си сложим умните шапчици и да помислим със собствените си глави, защото всичко в тази страна е някакъв трик.

— Но как ще намерим замъка му, ако всички пътища са направени с цел да ни заблудят? — попитало зайчето Питър.

— Нел, носиш ли си иглата за шиене? — попитала Пурпур.

— Да — казала Нел, след което бръкнала в джобчето си и извадила чантичката с разни нужни принадлежности.

— Питър, носиш ли си вълшебния камък? — продължила Пурпур.

— Да — отвърнал Питър и извадил камъка от джоба си. Не приличал на вълшебен, защото представлявал една сива буца, но имал вълшебната способност да привлича малки парченца метал.

— Пате, а ти можеш ли да запазиш корковата тапа от една от бутилките с лимонада?

— Тази е почти празна — отвърнало Патето.

— Много добре. Трябва ни и купа вода — рекла Пурпур, след което събрала трите неща от приятелите си.

Нел продължи да чете „Буквара“, при което научи как Пурпур направила компас, като намагнетизирала иглата, прокарала я през корковата тапа, която пък пуснала да плува в купата с вода. Прочете за тридневното им пътуване през земите на крал Сврака, както и за всички трикове, които срещнали по пътя си — животни, които им крадяли храната, подвижни пясъци, внезапни дъждовни бури, ароматни, но отровни горски ягоди, уловки, капани и ями, които били заложени, за да се хващат неканени гости. Нел знаеше, че ако иска, може да се върне назад и да задава въпроси за всичко това по-късно и да прекара много часове над тази част от пътешествието им. Важното обаче като че ли бяха разговорите с Питър, с които всеки ден привършваха приключенията.

Зайчето Питър бил техен водач през всичките опасности. Имал остър поглед от многото моркови, а огромните му уши усещали задаващите се неприятности от много километри. Душещият му нос веднага откривал опасностите, а умът му бил толкова остър, че мигновено разбирал триковете на крал Сврака. Не след дълго те стигнали до покрайнините на града на крал Сврака, около който дори нямало стена, защото кралят бил напълно уверен, че никой натрапник не ще може да премине през всичките уловки и капани в гората.

Принцеса Нел в града на крал Сврака; проблеми с една хиена; историята на Питър; Нел си има работа с някакъв непознат

Градът на крал Сврака бил по-страшен за принцеса Нел от която и да било дива пустош, поради което тя по-скоро била готова да повери живота си в лапите на дивите зверове, отколкото в ръцете на повечето хора там. Опитали се да поспят на една приятна полянка с дървета насред града, която напомняла на принцеса Нел за полянките на Омагьосания остров. Но още преди да успеят да се настанят, се появила една ръмжаща хиена с червени очи и окървавени зъби, която веднага ги прогонила.

— Може би ще успеем да се промъкнем обратно на полянката, когато стане тъмно и хиената няма да може да ни види — предложила Нел.

— Хиената може да ни вижда по всяко време, дори и на тъмно, защото вижда инфрачервената светлина, която идва от телата ни — обяснила Пурпур.

Накрая Нел, Питър, Патето и Пурпур намерили място да се подслонят в едно поле, където живеели и други хора. Патето направило малък бивак и запалило огън и всички яли супа, преди да си легнат. Но колкото и да се опитвала, принцеса Нел не могла да заспи. Видяла, че и зайчето Питър не може да заспи; през цялото време то просто седяло с гръб към огъня и гледало в тъмното.

— Защо гледаш само в тъмното, а не като нас — към огъня? — попитала го Нел.

— Защото опасностите идват от тъмното — отвърнал Питър, — а от огъня идват само илюзии. Когато бях малко зайче, което забягна от дома си, това бе първият урок, който научих.

След това Питър разказа историята на собствения си живот, също както по-рано бе направил Динозавър на страниците на „Буквара“. Разказваше как заедно с братята си избягал от къщи и как били преследвани от разни котки, лешояди, невестулки, кучета и хора, които гледали на тях не като на безобидни малки авантюристи, а като на обяд. Питър бил единственият, който оцелял, защото бил най-умният.

— Реших, че един ден ще отмъстя за братчетата си — завършил Питър.

— И отмъсти ли?

— Е, това също е една много дълга история.

— Разкажи ми я! — настояла принцеса Нел.

Но преди Питър да успее да подхване следващата част от разказа си, чули, че към тях се приближава някакъв странник.

— Трябва да събудим Патето и Пурпур — казал Питър.

— О, остави ги да поспят — не се съгласила Нел. — Нека малко да си починат, а и освен това този странник не изглежда кой знае колко лош.

— А как точно изглежда един лош странник? — попитал Питър.

— Ти вече знаеш — като невестулка или лешояд — отговорила му принцеса Нел.

— Привет, млада госпожице — казал странникът, който бил облечен в скъпи дрехи и имал по себе си много украшения. — Не можах да не забележа, че сте нови в града на крал Сврака и нямате кой знае какъв късмет. Не мога да си седя в удобната и топла къща и да си ям обилната вкусна храна, без да се чувствам виновен като знам, че вие стоите тук навън и страдате. Няма ли да дойдете с мен и да ми позволите да се погрижа за вас?

— Няма да оставя приятелите си — отвърнала му принцеса Нел.

— Разбира се, че не — въобще нямах предвид това — рекъл странникът. — Колко жалко, че са заспали. Я да видим, хрумна ми нещо! Вие идвате с мен, вашето приятелче зайчето остава тук, за да пази спящите ви другари, докато аз ви показвам дома си. За да се убедите, че не съм някакъв зловещ странник, който се опитва да ви измами, както става в тъпите приказки за деца, които ги четат само бебетата. Вие не сте малко бебе, нали?

— Не, струва ми се, че не — отвърнала принцесата.

— Тогава елате с мен, изслушайте ме, проверете ме и ще видите, че ще се окажа един много добър човек, след което ще се върнем да вземем останалите от групичката ви. Хайде, няма смисъл да си губим времето!

На принцеса Нел й било много трудно да откаже на странника.

— Не тръгвай с него, Нел! — предупредил я Питър.

Накрая обаче Нел тръгнала с непознатия. Дълбоко в сърцето си знаела, че не трябва, но нямала много ум в малката си главичка, а и нали била малко момиченце, та не знаела как да откаже на един възрастен чичко.

В този момент историята стана много интерактивна. Нел остана в нея известно време, като опитваше най-различни неща. Понякога мъжът й даваше да пие нещо и тя заспиваше. Ако пък откажеше да пие, той я хващаше и връзваше. Каквото и да станеше, мъжът винаги се оказваше пират или пък продаваше принцеса Нел на други пирати, които не я пускаха никъде. Нел опита всички трикове, за които се сети, но сякаш интерактивът беше направен така, че веднъж щом бе решила да тръгне с непознатия, нищо не можеше да попречи на пиратите да я направят своя робиня.

След десетия или дванайсетия опит тя хвърли книгата в пясъка и се отпусна върху нея разплакана. Плачеше безмълвно, за да не се събуди Харв. Плака дълго, защото не виждаше причина да спира, понеже усещаше, че сега е хваната в капан, също както беше принцеса Нел в книгата.

— Ей — чу тя много нежен мъжки глас. В началото помисли, че гласът идва от „Буквара“ и не му обърна внимание, защото беше ядосана на книгата.

— Какво има, малко момиченце? — попита я гласът. Нел се опита да вдигне поглед към източника му, но единственото, което видя, беше размазаната светлина от медиатроните, която проникваше през сълзите й. Тя изтри очи, но по ръцете й беше полепнал пясък. За момент се сепна, защото си даде сметка, че при тях определено има някой — възрастен мъж, а тя беше сляпа и безпомощна.

Накрая успя да го погледне. Бе приклекнал на около два метра от нея, което беше безопасно разстояние, и я гледаше с набръчкано от загриженост чело.

— Не виждам защо трябва да плачеш — каза той. — Не може да е чак толкова лошо.

— Кой сте вие? — попита го Нел.

— Просто един приятел, който иска да ти помогне. Ела — каза мъжът и махна с глава към брега. — Трябва да поговоря с теб, а не искам да будя приятелчето ти.

— За какво да ми говорите?

— За това как да ти помогна. Хайде де, искаш ли да ти помогна или не?

— Разбира се — отвърна Нел.

— Добре. Хайде тогава — каза непознатият и стана. Той направи крачка към Нел, наведе се и подаде едната си ръка.

Нел протегна лявата си ръка към него и в последната секунда запрати шепа пясък в лицето му с дясната.

— Мамка му! — изпсува непознатият. — Малка кучко, ще ми паднеш!

Нунджагото както винаги беше под главата на Харв. Нел го издърпа оттам и се извърна към непознатия, като силно завъртя цялото си тяло и сви китката си в последната секунда, както я беше учил Доджо. Краят на нунджагото удари непознатия по лявото коляно като стоманена кобра и Нел чу как нещо изпука. Непознатият изкрещя невероятно високо и се търкулна в пясъка. Нел завъртя нунджагото, докато звукът не заприлича на равно жужене и се прицели в слепоочната кост на непознатия. Преди да успее да нанесе удар обаче, Харв хвана китката й. Свободният край на оръжието излезе от контрола й и я фрасна по веждата, при което тя се цепна, а цялото тяло на Нел се превърна в едно ужасно и непоносимо главоболие. Щеше й се да повърне.

— Добър удар, Нел — каза Харв, — но сега трябва да се омитаме оттук.

Тя си грабна „Буквара“. Двете деца побягнаха по брега, като прескачаха сребристите ларви, които проблясваха шумно на медиатронното отражение.

— Ченгетата вероятно вече са по петите ни — обади се Харв. — Трябва да отидем някъде.

— Вземай едно от ония одеяла — извика му Нел. — Хрумна ми нещо.

Бяха оставили своето одеяло във временния си бивак. До морската дига имаше кош за боклук, от който се подаваше едно захвърлено, което Харв грабна, докато тичаха и го нагъна надве-натри.

Нел отведе Харв до тясната ивица с дървета. Намериха пътя до малката пещера, където бяха спрели по-рано същия ден. Този път Нел зави и двамата с одеялото, след което хубаво го загърнаха под себе си, за да се получи нещо като мехур. Почакаха тихо минута, после пет, после десет. От време на време чуваха тънкото виене на някоя решетка, която минаваше покрай тях, но никога не се спираше и преди да разберат, вече бяха заспали.

Мистериозен сувенир от д-р Х.; Хакуърт пристига във Ванкувър; кварталът на новоатлантяните в този град; сдобива се с нов начин на превозване

Д-р Х. бе изпратил един вестоносец на Шанхайския аеродрум с инструкции да намери Хакуърт. Вестоносецът се бе промъкнал до него, докато той общуваше с един писоар, беше го поздравил веселяшката и сам се бе изпикал. След това двамата господа си размениха визитните картички, като ги поемаха с двете ръце и се покланяха.

Картичката на Хакуърт беше почти толкова помпозна, колко бе и той самият. Беше бяла с напечатани отгоре доста едрички големи букви. Като всички картички, и неговата бе направена от хартия с изкуствен интелект и все още имаше много памет за съхраняване на дигитална информация. Точно тази съдържаше програма за синтетичен компилатор, свалена от онази, която бе произвела „Илюстрирания буквар на младата дама“. Тази версия съдържаше алгоритми за автоматично произвеждан глас, вместо да се разчита на професионални интерактори, както и всички необходими жокери, които щяха да трябват на специалистите по разшифроване на д-р Х., за да преведат текста на китайски.

Картичката на доктора беше някак по-живописна. По повърхността й бяха изрисувани няколко знака на ханзи, а освен това се виждаше и запазеният знак на д-р Х. Сега, когато хартията беше различна, запазените знаци бяха динамични. Печатът зареждаше хартията с програма, която я караше постоянно да върти малки картинки. Запазеният знак на д-р Х. изобразяваше едно сипаничаво старче с конусовидна шапка на гърба, приклекнало на камък в реката с бамбукова пръчка в ръка, с която вадеше от водата риба — не, чакайте, не беше риба, а дракон, който се гърчеше на кукичката, и точно когато човек разбереше това, старчето се обръщаше с лице към зрителя и се усмихваше някак нагло. След това кичозният скеч спираше на пауза и хитроумно се превръщаше в символите, които участваха в името на д-р Х. След което всичко се връщаше в самото начало. На гърба на картичката имаше няколко медиаглифа, които удостоверяваха, че това е наистина атестат: което ще рече, пълна програма за синтетичен компилатор, свързана с необходимите упета, които трябваха, за да върви. Медиаглифите показваха, че работи само с компилатор от осем кубични метра нагоре, което си беше направо огромно и означаваше, че няма да може да я използва, докато не пристигне в Америка.

Слезе от „Ханжин Такома“ във Ванкувър, който освен че притежаваше най-красивото място за приземяване на въздушни кораби в света, съдържаше и доста обширен анклав на Нова Атлантида. Д-р Х. не му беше дал някакво определено местоназначение — само атестата и номера на полета, така че нямаше смисъл да остава на борда до края на направлението. Оттук можеше съвсем спокойно да се изстреля с някой влак надолу по крайбрежието, ако се наложеше.

Самият град представляваше един проточил се базар от анклави. Поради което беше щедро снабден с площи, притежавани и поддържани от Протокола, където гражданите и поданиците на различни филозони можеха да се събират на неутрална територия и да търгуват, преговарят, развратничат или каквото си пожелаеха. Някои от тези места представляваха просто открити площади в класическия стил, други пък приличаха повече на търговски центрове или административни сгради. Голяма част от по-скъпите и с по-красиви гледки участъци в Стария Ванкувър бяха станали собственост на хонгконгското „Взаимоспомагателно общество“ или нипонците, а конфуцианците притежаваха най-високата административна сграда в централната зона. На изток от града, в плодородната делта на река Фрейзър славяните и германците разполагаха с добре откроени петица Lebensraum, заградени с решетки от някак по-гадни аеростати. Индустанците имаха множество малки анклави из цялата градска зона.

Анклавът на Нова Атлантида се издигаше над водата на един километър на запад от университета, с който беше свързан посредством едно от високите шосета. „Кралска тектоника“ се бе погрижила да изглежда като един от другите острови, сякаш си е там от един милион години. Когато наетият от Хакуърт велосипед го качи върху шосето, а хладният солен въздух обветри наболата му брада, той започна да се отпуска и да усеща, че отново е на родна територия. На едно изумрудено зелено игрище над бреговата ивица се бяха събрали групичка малки момченца по къси панталонки и играеха на топка.

От другата страна на улицата беше девическото училище, което си имаше собствено игрище със същата големина, само дето бе заградено с гъст триметров плет, за да могат момиченцата да си тичат на воля с много къси или прилепнали по тялото дрешки, без да предизвикват проблеми с етикета. Хакуърт не беше спал добре в микрокаютата си, поради което нямаше нищо против да се регистрира в хотела за гости и да подремне, но беше едва единайсет сутринта, а не можеше да си позволи да загуби цял ден. И така, подкара колелото си към центъра на града, спря в първата кръчма, която се изпречи на пътя му, и си поръча обяд. Барманът му каза как да стигне до Кралската пощенска служба, която се намираше само на няколко преки оттам.

Пощата беше доста голяма и бе приютила едно огромно разнообразие от синтетични компилатори, включително и един модел от десет кубически метра, пряко свързан със зареждащата платформа. Хакуърт пъхна картичката на д-р Х. в четеца му и задържа дъха си. Нищо фатално обаче не се случи: дисплеят на контролното табло изписа, че поръчката ще отнеме около два часа.

Хакуърт уби по-голямата част от времето си в разходка из анклава. Центърът на града беше някак мъничък и бързо отстъпи на потънали в зеленина квартали с великолепни къщи във викториански и римски стил, а също така и този от времето на крал Джордж с появяващите се тук-там сгради от периода на Тюдорите, щръкнали на някое възвишение или приютени в някоя живописна низина. Отвъд къщите имаше пояс от селски ферми, смесени с игрища за голф и паркове. Той седна на една пейка в пълна с цветя обществена градина и разгъна листа медиатронна хартия, който следеше движението на оригиналното копие на „Илюстрирания буквар на младата дама“.

То като че ли бе прекарало известно време в един зелен пояс, а след това бе потеглило нагоре по един хълм по посока на анклава Нова Атлантида.

Хакуърт извади писалката си и написа кратко писмо, което адресира до лорд Финкъл-Макгроу.

Ваша милост,

Откакто приех доверието, което изразихте към мен, се опитвам да бъда напълно честен и да служа като отворен проводник за цялата информация, свързана с възложената задача. В този дух трябва да ви уведомя, че преди две години в отчаяните си опити да намеря загубилото се копие, започнах да претърсвам Земите под аренда… (и т.н., и т.н.)

Моля разгледайте приложената карта, както и другите данни, свързани с последните маневри на книгата, чието местонахождение не ми беше известно чак до вчера. Няма как да разбера в чии ръце е, но като се има предвид програмирането й, трябва да е малко отреп момиченце, вероятно между пет и седем годишна възраст. Книгата сигурно е била на закрито през последните две години, защото иначе системите ми щяха да я засекат. Ако предположенията ми са верни и ако изобретението ми не е попаднало в злонамерени ръце, то тогава може спокойно да се предположи, че книгата е станала важна част от живота на въпросното момиченце…

Продължи с това, че книгата не трябва да се взима от момиченцето, ако той се е оказал прав; като се позамисли още малко обаче, задраска тази част от писмото и тя изчезна от страницата. Не беше негова работа да казва на Финкъл-Макгроу какво да прави. Хакуърт подписа писмото и го изпрати.

Половин час по-късно писалката му позвъня отново и той си провери пощата.

Хакуърт,

Съобщението прието. По-добре късно, отколкото никога. Нямам търпение да се видя с момиченцето.

Ваш,

Финкъл-Макгроу

Когато се върна в пощата и надникна през прозорчето на големия синтетичен компилатор, Хакуърт видя как на неясната червена светлина придобива форма някаква голяма машина. Тялото вече бе завършено и сега се издигаше бавно на четирите крака, които се компилираха под него. Д-р Х. беше снабдил Хакуърт с вихрогон.

Хакуърт забеляза с голяма доза одобрение, че конструкторите на този модел бяха наблегнали на простотата и мощността за сметка на удобството и стила. Съвсем по китайски. Не бяха положени никакви усилия да заприлича на истинско животно. Голяма част от механизмите по краката бяха изложени на показ, така че се виждаше как работят ставите и свръзките, нещо като да гледаш колелата на старите парни локомотиви. Тялото изглеждаше хърбаво, като скелет. Беше направено от звездообразни свръзки, където се срещаха по пет или шест оси с размерите на цигара. Осите и свръзките образуваха неправилно разпределена мрежа, оплетена под формата на геодезична пространствена рамка. Осите можеха да променят дължината си. Хакуърт бе виждал същата конструкция по други места и знаеше, че мрежата може да променя размерите и формата си до невероятна степен, за да постигне комбинацията от устойчивост и гъвкавост, необходима на контролната система в момента. Във вътрешността на пространствената рамка Хакуърт виждаше сфери и елипсоиди с алуминиево покритие, които без никакво съмнение бяха пълни с вакуум и съдържаха машинно-честотните вътрешности на превозното средство: основно лостова логика и някой енергиен източник.

Краката се компилираха бързичко, но стъпалата бяха малко по-сложни и отнеха повече време. Когато работата беше свършена, Хакуърт запълни вакуума и отвори вратата.

— Сгъни се — нареди той.

Краката на вихрогона се сгънаха и той падна на пода на синтетичния компилатор. Пространствената му рамка се събра колкото беше възможно и вратът му стана по-къс. Хакуърт се наведе, прокара пръсти през пространствената рамка и повдигна вихрогона с една ръка. Пренесе го през фоайето на пощенската служба, покрай смаяните клиенти, и излезе на улицата.

— Стани — каза той.

Вихрогонът се изправи, но до приведено положение. Хакуърт метна единия си крак през седлото, което бе подплатено с някаква еластомерна материя, и веднага усети как полита нагоре. Краката му се отлепиха от земята и се размахаха във въздуха, докато не намери стремената. Една облегалка го притисна плътно откъм бъбреците и едва тогава машината изтрополя по улицата и се отправи обратно към шосето.

Не трябваше да направи това. Хакуърт се канеше да му каже да спре. Тогава се сети защо е получил картичката в последния момент: инженерите на д-р Х. бяха програмирали мозъка на превозното средство така, че да го направляват накъде да води Хакуърт.

— Име? — попита Хакуърт.

— Без име — отвърна вихрогонът.

— Преименувай на Похитител — заповяда Хакуърт.

— Име „Похитител“ — отвърна Похитител; и понеже усети, че е стигнал до края на търговския район, започна да препуска. След няколко минути вече се носеха по високото шосе в див галоп. Хакуърт се обърна назад към Атлантида, за да провери дали ги преследват някакви аеростати; ако обаче Нейпиър го следеше, то го правеше доста умело.

Сутрешна разходка из Земите под аренда; Давтейл; един приятен дворцов управител

Високо в планината пред себе си те виждаха катедралата „Св. Марк“ и чуваха камбаните й да отчитат промените предимно с безсмислена последователност от тонове, но понякога се изтъркулваше и някоя красива мелодия като неочакван скъпоценен камък от пермутациите на „И Чинг“. Диамантеният дворец на източника Виктория проблясваше в прасковено розово и кехлибарено, когато лъчите на все още скрития зад планината изгрев попаднеха върху него. Нел и Харв се бяха наспали изненадващо добре под сребърното одеяло, но в никакъв случай не бяха спали до късно. Военната заря от анклава Сендеро ги беше събудила и докато стигнат отново до улицата, едрите корейци и инки евангелисти от Сендеро вече се изливаха от портата си в общите пътни артерии на Земите под аренда, помъкнали на гръб сгъваемите си медиатрони и тежките сандъци с малки червени книжки.

— Можем да влезем там, Нел — каза Харв и Нел си помисли, че се шегува. — В Сендеро винаги има много храна и топло легло.

— Няма да ми разрешат да си задържа книгата — поклати глава Нел.

Харв я погледна с лека изненада.

— Ти пък откъде знаеш? Само не ми казвай, че си го научила от „Буквара“.

— В Сендеро си имат само една книга и в нея пише да изгарят всички останали.

Докато се катереха към зеления пояс, пътят започна да става все по-стръмен и Харв взе да хрипти. От време на време той спираше, подпираше ръце на коленете си и кашляше силно и раздиращо, което звучеше като рев на тюлен. Въздухът по-нагоре обаче беше по-чист и те го усещаха по начина, по който проникваше в гърлата им, а освен това бе и по-хладен, което ги караше да се чувстват по-добре.

Високото централно плато на Ню Шузан беше оградено с ивица гора. Анклавът Давтейл се намираше точно зад този зелен пояс и беше също толкова залесен, макар че имаше по-добър състав — повече по-дребни дървета и множество цветя.

Давтейл бе заобиколен с черна ограда от метални пръти. Харв я погледна и каза, че трябва да е някаква шега, ако това е единствената им охранителна мярка. След това обаче забеляза, че по цялото протежение на оградата има зелена морава с ширина един хвърлей, която беше толкова добре подравнена, че ставаше идеално за шампионат по крикет. Той повдигна важно вежди към Нел, което означаваше, че всяка неоторизирана персона, която се опиташе да пресече моравата, щеше да бъде набучена на хидравлични шипове от неръждаема стомана, простреляна с формички за сладки или погната от кучета-роботи.

Портата на Давтейл бе широко отворена, от което Харв много се напрегна. Той застана пред Нел, за да не се опита тя да хукне през портата. На граничната линия паважът се промени от обичайния твърд-но-гъвкав, гладък-но-с-голяма-тракция наноматериал към неравна мозайка от гранитни камъни.

Единственото видимо човешко същество наоколо беше някакъв дворцов управител, чието шкембе бе създало осезателно раздалечаване на двете редици от пиринчени копчета. Беше се навел и използваше градинарска лопатка, за да изтръгне едно димящо лайно от изумрудено зелената морава. Предвид на обстоятелствата, то вероятно бе оставено от едно от двете уелски песчета, които дори сега блъскаха карикатурните си телца недалеч, като се опитваха да се съборят едно друго, което е в пълна противоположност със законите на механиката, дори когато става въпрос за тази порода уелски кученца, която е слабичка и стройна, макар точно тези да не бяха такива. Битката, която по всяка вероятност беше само една схватка от конфликт с епохално значение, бе избутала всички по-маловажни съображения — като например това да се пази портата — от сферата на вниманието на участниците й, поради което управителят пръв забеляза Нел и Харв.

— Да се махате веднага! — провикна се той достатъчно весело и размаха лайняната си лопатка. — Днес няма работа за такива като вас! А безплатните синтетични компилатори са долу до бреговата ивица.

Ефектът от тази новина върху Харв беше точно обратен на онова, което бе целял дворцовият управител, защото тя предполагаше, че понякога има работа за такива като него. Той пристъпи напред много внимателно. Нел се възползва от случая да се измъкне иззад него.

— Извинете ме, сър — провикна се тя, — но ние не сме дошли за работа или за да получим нещо безплатно, а за да намерим един човек, който принадлежи към тази филозона.

Управителят си оправи куртката и изпъна рамене при появата на това малко момиченце, което изглеждаше като отреп, но говореше като вики. Подозрителността отстъпи пред благосклонността и той тръгна надолу към тях, като извика няколко ругатни по посока на кучетата си, които очевидно страдаха от слухово увреждане в напреднал стадий.

— Добре тогава — каза той. — Кого точно търсите?

— Един мъж на име Брад. Ковач. Работи в конюшнята на анклава Нова Атлантида, където се грижи за конете.

— Познавам го много добре — каза управителят. — Ще се радвам да му позвъня и да съобщя за вас. Вие сте… негова приятелка, така ли?

— Много се надяваме да ни помни с добро — отвърна Нел. Харв се обърна и й направи знак с очи да не говори по този начин, но дворцовият управител очевидно нямаше нищо против.

— Хладна е тази сутрин — каза той. — Защо не дойдете с мен в портиерската къщичка, където е хубаво и уютно, и аз ще ви направя чай.

От двете страни на главната порта оградата свършваше с по една малка каменна куличка с тесни прозорци с диамантени стъкла, дълбоко вкопани в стените им. Управителят влезе в едната от своята страна на оградата, след което отвори една масивна дървена врата на огромни панти от ковано желязо, през която влязоха Нел и Харв откъм тяхната страна. Малката осмоъгълна стаичка беше претъпкана с красиви мебели от тъмно дърво, лавица със стари книги и малка печка от ковано желязо, върху която бе поставен червен емайлиран чайник, очукан като астероид от древни сблъсъци, който изпускаше тънка струйка дим. Управителят ги упъти към два дървени стола. Докато се опитваха да ги отдалечат от масата, двете деца откриха, че въпросните столове са десет пъти по-тежки от всички други, които бяха виждали през живота си, защото бяха направени от истинско дърво и то от много големи парчета. Не бяха от най-удобните, но на Нел въпреки това й харесваше да си седи в нейния, защото нещо в размерите и тежестта му я караше да се чувства в безопасност. Прозорците на къщичката откъм страната на Давтейл бяха по-големи и тя виждаше навън двете кученца, които надничаха през оловната ограда, стъписани, че поради някаква огромна грешка в протокола бяха останали навън, размахали опашки някак разколебано, сякаш в един свят, където подобни грешки наистина ставаха, не можеше да се разчита на нищо.

Управителят намери един дървен поднос и го понесе из стаята, като внимателно трупаше върху него цяла колекция от чаши, чинийки, лъжички, щипки и всякакви други атрибути, свързани с чая. Когато всички необходими инструменти бяха подредени съвсем изрядно, той направи напитката, като се придържаше строго към древната церемония и я остави пред тях.

На една поставка до прозореца се намираше черен предмет с чуждоземна форма, който Нел разпозна като телефон, само защото бе виждала подобни в старите пасиви, които майка й толкова обичаше да гледа — там те като че ли придобиваха някаква мистериозна сила, която въобще не беше в съответствие с това, което правеха. Дворцовият управител взе лист хартия с изписани на ръка много имена и цифрови данни. Обърна се с гръб към най-близкия прозорец, след което се наведе силно назад, за да се приближи максимално до светлината. Наклони хартията, след което нагласи брадичката си под доста извита дъга, за да застане в положение, при което лупите на очилата му за четене бяха единственото, което разделяше зениците му от страницата. След като бе подредил всички тези елементи в оптималната геометрична конфигурация, той въздъхна леко, за да отбележи, че това положение на нещата го устройва, и се вторачи в Нел и Харв за известно време, сякаш искаше да им каже, че могат да научат някои ценни трикове, докато го следват зорко. Нел наистина го гледаше очаровано, но най-вече защото много рядко бе виждала хора с очила.

Управителят върна вниманието си към листа хартия и го чете със сбърчени вежди няколко минути, преди изведнъж да извика поредица от няколко цифри, които на посетителите му звучаха съвсем случайни, но на него му изглеждаха както много важни, така и съвсем очевидни.

Черният телефон съдържаше метален диск с дупки, колкото да влезе пръст в тях, разположени по периферията му. Мъжът закачи слушалката на телефона над еполета си, след което започна да си пъха пръста в разните дупки, като ги използваше да завърта диска срещу съпротивителната сила на една пружина. Последва кратък, но много веселяшки разговор. После управителят затвори телефона и скръсти ръце на шкембето си, сякаш бе изпълнил задачата си толкова добре, че споменатите крайници се бяха превърнали в излишна декорация.

— Ще ви оставя за минутка — каза той. — Пийте си спокойно чая и гледайте да не се опарите. Искате ли масленки?

На Нел това лакомство й беше познато.

— Не, благодаря ви, сър — отвърна тя, но практичният както винаги Харв призна, че няма да откаже малко. Изведнъж ръцете на управителя си намериха нова причина да съществуват и се захванаха да проучват тъмните ъгълчета на старите дървени долапи из цялата стаичка.

— Между другото — каза той разсеяно, докато провеждаше проучването си, — ако наистина сте имали предвид да минете през портата, тоест, ако сте искали да посетите Давтейл, за което сте добре дошли, то тогава трябва да знаете някои неща за нашите правила.

Мъжът се изправи и се обърна към тях, за да им покаже една тенекиена кутия, на чийто етикет пишеше МАСЛЕНКИ.

— Ако трябва да съм конкретен, бойните пръчки и сгъваемият нож на младия господин ще трябва да излязат от панталона му и да останат тук, под любвеобилните грижи на мен и моите колеги, а освен това ще трябва хубавичко и дълго да разгледам това чудовищно парче лостова логика, батерии, сензорни системи и всичко останало, което младата дама носи във вързопчето си, скрито, ако не се лъжа, под формата на книга. Ъ-хъ? — И той се обърна към тях с вдигнати високо вежди, като разклати металната кутия.

Управителят Муър, както им се представи сам, провери оръжията на Харв с повече внимание, отколкото изглеждаше необходимо, сякаш бяха някакви реликви, наскоро извадени от пирамида. Направи си труда да похвали Харв за вероятната им ефикасност и да разсъждава на глас за голямата глупост, която може да прояви всеки, позволил си да се закача с млад господин като Харв. Оръжията отидоха в единия шкаф, който мъжът заключи само като му каза нещо.

— А сега книгата, млада госпожице — обърна се той към Нел с изключително приятен глас.

Тя не искаше да позволи „Буквара“ да излезе от ръцете й, но си спомни как децата на детската площадка бяха останали шокирани или нещо такова за това, че я тормозиха. И така, Нел му подаде книгата. Управителят Муър я взе с две ръце и от устните му се отрони малък стон на възхищение.

— Трябва да ви предупредя, че понякога прави разни гадни неща на хората, които според нея се опитват да я отнемат от мен — обясни Нел, след което прехапа устни с надеждата, че не се е получило така, сякаш управителят Муър е крадец.

— Сигурен съм в това, млада госпожице.

След като обърна книгата в ръцете си няколко пъти и похвали Нел за подвързията, златния надпис и усещането от хартията, управителят я постави внимателно върху масата, като преди това мина с ръка по дървото, за да се увери, че там няма разлят чай или пък захар. Отдалечи се от масата и някак случайно се натъкна на една копирна машина от дъбово дърво и месинг, която си стоеше в един от тъпите ъгли на осмоъгълната стая. Взе няколко листа от поставката за готовите копия и ги заразглежда, като от време на време се усмихваше тъжно. В един момент вдигна поглед към Нел и заклати глава безмълвно, докато накрая каза:

— Имате ли някаква представа… — но изведнъж се усмихна отново, поклати глава и се върна към листовете си. — Добре — рече накрая той, — добре.

Пъхна листовете обратно в копирната машина и й нареди да ги унищожи. Тикна юмруците си в джобовете на панталона, разходи се два пъти из стаята, след което седна, като не гледаше нито Нел и Харв, нито книгата, а някъде в далечината.

— Добре — въздъхна накрая. — Няма да конфискувам книгата ви по време на престоя ви в Давтейл, ако се съгласите на няколко условия. Първо на първо, при никакви обстоятелства няма да използвате синтетичен компилатор. Второ, книгата е само и единствено за ваше ползване. Трето, няма да копирате или възпроизвеждате каквато и да било информация от книгата. Четвърто, няма да показвате книгата на никой тук, нито пък по някакъв начин ще издавате, че тя съществува. Нарушението на което и да било от тези правила веднага ще доведе до изхвърлянето ви от Давтейл, както и до конфискацията и вероятно унищожаването на книгата. Ясно ли се изразих?

— Абсолютно ясно, сър — отвърна Нел. Отвън те чуха как един кон приближаваше с типичното тъгъдък-тъгъдък-тъгъдък.

Един нов приятел; Нел вижда истински кон; езда из Давтейл; разделят Нел и Харв

Човекът на коня не беше Брад, а някаква жена, която Нел и Харв не познаваха. Тя имаше права червеникаворуса коса, бледа кожа с множество лунички, вежди с морковен цвят и мигли, които почти не се виждаха, освен в случаите, когато слънцето попадаше право върху лицето й.

— Аз съм приятелка на Брад — представи се тя. — Той е на работа. Познава ли ви?

Нел отвори уста, но Харв я спря с ръка на рамото й, след което предложи на жената една малко по-съкратена версия от тази, която по всяка вероятност щеше да даде Нел. Той спомена, че Брад е бил „приятел“ на тяхната майка известно време, че се е отнасял много мило с тях и дори ги завел в анклава Нова Атлантида да видят конете. Още в началото на разказа празното изражение на жената се смени с едно някак по-предпазливо и тя спря да слуша.

— Мисля, че веднъж Брад ми разказва за вас — каза тя, когато Харв стигна до задънена улица. — Сигурна съм, че ви помни. А сега какво очаквате да се случи?

Това беше много труден въпрос. Нел и Харв бяха свикнали да се концентрират много силно върху нещата, които те не искаха да се случат. Възможностите ги объркваха и им изглеждаха като дилеми. Харв престана да стиска рамото на Нел и вместо това я хвана за ръката. Никой от двамата не отговори нищо.

— Може би — обади се накрая управителят Муър, защото жената се бе обърнала към него за някаква помощ — за двама ви ще бъде полезно да поседите известно време на някое сигурно и тихо местенце, за да си съберете мислите.

— Това би било чудесно, благодаря ви — кимна Нел.

— В Давтейл има много обществени паркове и градини…

— Остави това — прекъсна го жената, когато разбра намека. — Ще ги отведа обратно във Воденицата, докато Брад се прибере. А след това — продължи тя с важен тон — ще измислим нещо.

Жената излезе от къщичката бързо, без да се обръща към Нел и Харв. Беше висока и носеше широк светлобежов панталон, който бе много изтъркан на колената, но не и на задника и беше обсипан със стари неидентифицирани петна. Нагоре бе облечена с много широк ирландски рибарски пуловер, чиито ръкави бяха навити и прихванати с безопасни игли, при което се образуваше по един дебел вълнен пояс около двете й, покрити с лунички ръце. Същият мотив се повтаряше от по една купчинка евтини сребърни дрънкулки на всяка от китките й. Жената говореше нещо по посока на коня си — апалузка кобила, която вече бе свела врат и вреше муцуната си в разочароващо ниско подстриганата трева от вътрешната страна на оградата, защото търсеше поне едно местенце, което още да не е маркирано от двете уелски песчета. Когато жената спря, за да погали врата на кобилата, двете деца се приближиха и разбраха, че жената й разказва съвсем накратко какво се е случило в къщичката на пазача, после й обясни какво ще правят сега, като всичко това ставаше някак разсеяно, само в случай, че кобилата си направи труда да я чуе. За момент Нел си помисли, че кобилата е може би вихрогон, облечен в изкуствена конска кожа, но тогава животното изстреля мощна струя урина с дебелината на металните пръти, която проблясваше на сутрешното слънце като светлинна сабя и беше обгърната от облак пара. Нел усети миризмата и разбра, че конят е истински. Жената не яхна кобилата, която очевидно яздеше без седло, а я хвана за поводите толкова нежно, сякаш бяха нишки от паяжина, и поведе животното. Нел и Харв я последваха на няколко крачки отзад. Жената повървя по моравата известно време, очевидно премисляйки нещата наум, преди накрая да заметне косата си зад едното ухо и да се обърне към тях.

— Управителят въобще каза ли ви нещо за правилата тук?

— Какви правила? — попита троснато Харв, преди Нел да е започнала да дава подробен отчет, който можеше да им направи лоша услуга. За стотен път Нел се очарова от многостранните трикове на брат си, от които би се гордял и самият Питър.

— Ние правим разни неща — заяви жената, сякаш това беше напълно идеално и достатъчно обяснение за филозоната Давтейл. — Брад прави подкови. Но той е изключение, защото извършва предимно услуги, свързани с конете. Нали така, Яйчена черупка? — добави жената, за да обърне внимание и на кобилата си. — Заради това трябваше да живее в Земите под аренда известно време — още не беше постигнато съгласие за това дали конярите, икономите и други хора, които вършат разни услуги, отговарят на изискванията в Давтейл. Обаче гласувахме и решихме да ги пуснем. Това ви отегчава, нали? Аз се казвам Рита и правя хартия.

— Искате да кажете със синтетичен компилатор?

За Нел това си беше съвсем резонен въпрос, но Рита се изненада и накрая се разхили.

— Ще ви покажа по-късно. Опитвах се да ви кажа, че за разлика от мястото, където сте живели досега, всичко тук — в Давтейл — се прави на ръка. Имаме си и няколко синтетични компилатора. Но ако искаме стол, например, някой от занаятчиите ни го сглобява от парчета дърво — също като в старите времена.

— А защо просто не го компилирате? — попита Харв. — Синтетичните компилатори могат да правят дърво.

— Те правят изкуствено дърво — отговори му Рита, — но някои хора не обичат изкуствени неща.

— Защо не обичате изкуствени неща? — попита Нел.

Рита й се усмихна.

— Не сме само ние. Те също — и тя посочи към планината по посока на пояса от високи дървета, които отделяха Давтейл от територията на Нова Атлантида.

Лицето на Харв просветна.

— Виките купуват от вас разни неща! — възкликна той.

Рита малко се изненада, сякаш никога преди това не беше чувала да наричат някого вики.

— Няма значение. Та какво се опитвах да ви кажа? А, да, работата е там, че всичко тук е уникално, така че трябва да внимавате с нещата.

Нел имаше съвсем бегла представа за това какво означава уникално и се наложи Рита да й го пообясни, докато се придвижваха из Давтейл. След известно време Нел и Харв най-сетне разбраха, че всъщност Рита се опитва да им каже по възможно най-странно заобиколния път, който човек може да си представи, че не иска да тичат наоколо и да чупят разни неща. Този подход към модифициране на детското поведение беше в такова разминаване с всичко, което знаеха дотогава, че въпреки усилията на Рита разговорът да е приятен, той изпълни децата с объркване, а нея самата с раздразнение. От време на време луничките й изчезваха, защото лицето й ставаше червено.

Там, където из Давтейл имаше улици, те бяха покрити с малки каменни късове, подредени плътно един до друг. Превозните средства бяха коне, вихрогони и велосипеди с дебели гуми с големи подутини по тях. С изключение на едно място, където множество сгради се бяха скупчили около една централна зелена площ, къщите бяха на голямо разстояние една от друга и бяха или много големи, или много малки. До една обаче като че имаха красиви градини, поради което Нел много често хукваше от пътя, за да помирише някое цвете. В началото Рита я следеше нервно с поглед и й казваше да не къса никакви цветя, защото принадлежали на други хора.

В края на един път имаше дървена порта с направо смешно примитивен механизъм за заключване, който се състоеше от една плъзгаща се дъска, излъскана от ползване. След портата пътят се превръщаше в доста неравна мозайка от настилни плочи, между които растеше трева. Пътят се виеше сред тучни пасища, където пасяха коне и обикновени дойни крави, и в крайна сметка свършваше пред голяма каменна сграда на три етажа, щръкнала на брега на една река, която течеше надолу по склона от анклава Нова Атлантида. От едната страна на сградата излизаше гигантско колело, което се въртеше бавно под напора на водата. Пред огромен дръвник се бе изправил някакъв мъж, който използваше сатър с особено широко острие, за да превръща една цепеница червено дърво в тънки съчки. Те се събираха в плетена кошница, която един мъж застанал на покрива издърпваше с въже и подменяше старите посивели шиндели с новите червени.

Харв бе направо парализиран от това, което виждаше, и спря на едно място. Нел беше наблюдавала в „Буквара“ си голяма част от този процес в действие. Тя последва Рита до една ниска и дълга сграда, където живееха конете.

Повечето хора не живееха в самата воденица, а в няколко дълги пристройки, всяка от които по на два етажа, като първите бяха работилници, а вторите — за живеене. Нел беше малко изненадана, че Рита всъщност не живее с Брад. Апартаментът и работилницата й поотделно бяха два пъти по-големи от стария апартамент на Нел и бяха пълни с красиви неща от масивно дърво, желязо, памук, лен и порцелан. Нел вече бе започнала да си дава сметка, че тези неща са направени до едно от човешка ръка, може би дори тук — в самия Давтейл.

В работилницата на Рита имаше огромни чайници, в които тя запарваше някакво гъсто вещество с много нишки в него. После го разстилаше на тънък слой върху някакви плоскости, за да се изпари водата, заравняваше го със задвижвана на ръка преса, за да се получи хартия — плътна и с неравни краища, а също така едва доловимо оцветена от многобройните нишки, които минаваха през нея. Когато направеше един куп, Рита го отнасяше в съседната работилница, където миришеше остро на мазнина. Там един брадат мъж с изцапана престилка прекарваше хартията през друга машина, задвижвана на ръка. При излизането си от тази машина, хартията носеше отгоре си букви, които изписваха името и адреса на някаква дама в Нова Атлантида.

Тъй като Нел се бе държала прилично досега, не си беше пъхала пръстите в разните машини и не тормозеше никого с въпросите си, Рита й позволи да посети и другите работилници, но при условие, че моли за разрешение във всяка една от тях. Нел прекара по-голямата част от деня в запознанства с разните собственици на работилници: един духач на стъкло, един бижутер, дърводелец на шкафове, тъкач, че дори и майстор на играчки, който й подари дървена кукла с басмена рокличка.

Харв прекара известно време при мъжете, които оправяха покрива, после взе да се шляе из полето, като си подритваше малки камъчета, но целта му бе да разбере какви са границите и общото състояние на общността, която живееше около мелницата. Нел се отчиташе при него от време на време. Отначало той изглеждаше напрегнат и скептично настроен, но постепенно се отпусна и започна да се забавлява, докато накрая — през късния следобед — се поизмори, изтегна се на един голям камък над потока, започна да хвърля камъчета във водата, да си гризе ноктите и да мисли.

Брад се прибра рано. Пристигна на един дорест жребец по планинския склон от анклава Нова Атлантида, като си мина спокойно през зеления пояс и проби решетката-глутница без каквито и да било последствия, защото властите вече го познаваха. Харв се приближи с неангажиращо изражение, докато кашляше, за да махне насъбралата се слюнка от пътя си, защото смяташе да предложи едно обяснение и една молба. Погледът на Брад обаче просто мина над Харв, приземи се върху Нел, порадва й се за момент, след което се отклони срамежливо. Решението беше, че могат да останат за през нощта, но всичко останало зависеше от правните подробности, които бяха извън неговата власт.

— Направили ли сте нещо, което може да се стори интересно на шанхайската полиция? — Брад попита Харв съвсем директно. Харв отрече с едно обикновено „не“, без обичайните подробности, обстоятелства и усложнения.

Нел искаше да разкаже всичко на Брад. В „Буквара“ бе забелязала обаче, че винаги когато някой зададеше директен въпрос на зайчето Питър, то даваше лъжлив отговор.

— Като гледате зелените поляни и големите ни къщи, сигурно си мислите, че сме в Нова Атлантида — обясни Брад, — но сме под шанхайска юрисдикция, също като останалите Земи под аренда. Вярно е, че шанхайската полиция обикновено не идва насам, защото сме мирно настроени и защото сме направили разни уговорки с тях. Но ако се разбере, че сме приютили избягали членове на банда…

— Достатъчно, разбрах — спря го леко троснато Харв. Беше ясно, че вече е минал в главата си през всичко това, докато бе седял на брега на реката, и само чакаше възрастните да настигнат мислите му. Преди още Нел да разбере какво става, той се приближи към нея, прегърна я и я целуна по устните. След това се извърна и хукна през едно зелено поле към океана. Нел се втурна след него, но не можа да го настигне и в крайна сметка падна върху островче от сини камбанки и започна да гледа как Харв изчезва зад завеса от сълзи. Когато той съвсем се скри от погледа й, тя се сви на подсмърчащо кълбо и след известно време Рита дойде, взе я в силните си ръце и я понесе обратно през полето към воденицата, където се въртеше тежкото колело.

Сираците от Хан са изложени на преимуществата на модерните образователни технологии; съдия Фенг разсъждава върху фундаменталните предписания на конфуцианството

Корабите за сираци имаха вградени синтетични компилатори, но разбира се не можеха да се включват към Източници. Вместо това те извличаха материя от кубични контейнери, които до голяма степен приличаха на контейнери с атоми, подредени много внимателно. Тези контейнери можеха да се товарят на борда с кранове и да се свързват със синтетични компилатори по същия начин, по който се свързваха със Захранването, ако бяха на брега. Корабите редовно се отбиваха в Шанхай, разтоварваха празни контейнери и натоварваха нови на борда — гладните им обитатели се изхранваха почти изцяло от синтетичен ориз, произвеждан от синтетичните компилатори.

Корабите вече бяха седем. Първите пет носеха имената на Петте добродетели според Учителя, след което бяха започнали да ги наричат като основните конфуциански философи. Съдията Фенг се приюти на този, който носеше името (с възможно най-добър превод на английски) „Духовна щедрост“, лично понесъл програмата за синтетичния компилатор в ръкава на дрехата си. Това беше същият кораб, който той бе посетил през знаменитата нощ на разходката му с яхтата на д-р Х., и оттогава се чувстваше някак по-близък до тези петдесет хиляди малки мишлета, отколкото до останалите четвърт милион по другите плавателни съдове.

Програмата беше направена за високо производителен компилатор, като на всеки цикъл се появяваха десетки „Буквари“. Когато бе готова първата серия, съдията извади едно от новите томчета, провери корицата, която приличаше на направена от мраморен нефрит, прелисти страниците, наслаждавайки се на илюстрациите, и огледа критично калиграфията.

След това го отнесе по един коридор в някаква стая за игра, из която търчаха няколкостотин малки мишлета, за да изразходват енергията си. Той улови погледа на едно момиченце и му махна с ръка да се приближи. То пристъпи неохотно, побутвано от една енергична учителка, която се колебаеше между това да се усмихва на детето и да прави поклони на съдията.

Той приклекна, за да може да погледне момиченцето право в очите и му подаде книгата. Детето се зарадва много повече на книгата, отколкото на съдията, но вече бе научило съответните добри обноски и се поклони и му благодари. След това отвори книгата. Очите му се разшириха. Книгата започна да му говори. На съдията този глас му звучеше малко скучничък, а ритъмът на говора — не най-верният. На момиченцето обаче не му пукаше от това. Беше се хванало на въдицата.

Съдията се изправи и изведнъж се оказа заобиколен от стотина малки момиченца, застанали до едно с лице към нефритената книга, повдигнали се на пръсти със зяпнали уста.

Той най-сетне бе успял да направи нещо недвусмислено добро от позицията на ранга си. В Крайбрежната република това нямаше да може да се осъществи; в Средното кралство, което следваше заветите и духа на Учителя, беше просто част от задълженията му.

Съдия Фенг се обърна и напусна помещението; нито едно от момиченцата не забеляза това, което беше много добре, защото щяха да видят потрепването на устните му и сълзите в очите му. Докато се придвижваше през коридорите към горната палуба, където го очакваше въздушният кораб, той за хиляден път си припомни Великото учение, сърцевината на философията на Учителя: Древните, които искали да демонстрират безупречна добродетелност из царствата си, първо подреждали добре собствената си държава. Понеже искали да подредят държавите си, те преди това внасяли ред в семействата си. Понеже искали да имат контрол над семействата си, те преди това култивирали хората си. Понеже искали да култивират хората си, те преди това прочиствали сърцата си. Понеже искали да прочистят сърцата си, те преди това се опитвали да бъдат честни в мислите си. Понеже искали да бъдат честни в мислите си, те преди това разширявали до край познанията си. Разширяването на познанието се съдържало в проучването на нещата… От Небесния син чак до масата хора всички трябвало да приемат, че култивирането на човека стои в основата на всичко останало.

Хакуърт получава двусмислено съобщение; езда през Ванкувър; татуирана жена и тотемни стълбове; той навлиза в тайния свят на Барабанчиците

Похитител имаше първокласна жабка на врата си. Докато яздеше по високото шосе, Хакуърт реши да я отвори, защото искаше да види дали е достатъчно голяма, за да побере бомбето му, без да сгъва, пречупва, разнищва или по някакъв начин разваля изящната му хиперболична периферия. Отговорът беше, че жабката е прекалено малка за това. Д-р Х. обаче бе проявил голяма съобразителност и бе поставил вътре някои дребни неща за ядене: няколко сладки с късметчета или по-точно три. Изглеждаха вкусни. Хакуърт взе едната и я отвори. Върху лентичката хартия се виждаше някаква приятно раздвижена геометрична система от знаци, дълги редици от някакви неща, които се застъпваха и блъскаха едно в друго. Изглеждаше му смътно познато: това трябваше да са стръкчета бял равнец, които таоистите използваха за предсказване. Вместо обаче да образуват хексаграма на „И Чинг“, те започнаха да се подреждат едно след друго така, че да оформят букви на псевдо-китайски, който се използваше в логото на китайските ресторанти с една звезда. Когато и последната си отиде на мястото, предсказанието гласеше:

ТЪРСИ АЛХИМИКА.

— Много ви благодаря, д-р Х. — ядоса се Хакуърт. Той продължи да гледа надписа още известно време, като се надяваше, че ще се превърне в нещо, което носи малко повече информация, но той не помръдна, просто един отпадък сега и завинаги.

Похитител смени на тръс и мина някак целенасочено през университета, след това зави на север и прекоси един мост към полуострова, където се намираше по-голямата част от самия Ванкувър. Вихрогонът се справяше много добре със задачата да не гази никого и Хакуърт скоро се научи да не се притеснява и да се доверява на инстинктите му. Така погледът му бе свободен да се рее по забележителностите на Ванкувър, което нямаше да е препоръчително, ако бе дошъл на велосипед. При предишните си посещения беше забелязал откровеното и влудяващо разнообразие на това място, където всеки човек като че ли представляваше самостоятелна етническа група със собствен костюм, диалект, религия и произход. Изглеждаше така, сякаш рано или късно всяка част на света се превръщаше в Индия и по този начин преставаше да функционира по какъвто и да било смислен начин за категоричните картезиански рационалисти като Джон Пърсивал Хакуърт, семейството му и приятелите му.

Малко след като подминаха аеродрума, стигнаха до Стенли Парк — един непокътнат полуостров с диаметър от няколко километра, който — слава Богу — беше откупен от Протокола и беше запазен в автентичното си състояние: с все същите ели и покритите с мъх червени кедри, които си растяха от време оно. Хакуърт бе идвал тук няколко пъти и имаше смътна представа за разположението на нещата: по някой ресторант тук-там, алеи по брега, една зоологическа градина и един аквариум, обществени игрища.

Похитител го отведе на дълга разходка по един чакълест плаж, след това някак рязко заподскача по стръмен склон, като за целта превключи на походка, която нито един истински кон не използва. Краката му се скъсиха, при което започна да се катери със сигурни стъпки по четирийсет и пет градусовия наклон също като някой планински лъв. Един зашеметяващо бърз слалом между поредица от елхови дървета ги изведе на открито тревно пространство. Едва тогава Похитител забави ход, сякаш беше истински кон, който трябваше да разпусне мускулите си постепенно, и Хакуърт скоро се озова в полукръг от стари тотемни стълбове.

До един от стълбовете стоеше млада жена със скръстени зад гърба ръце, което щеше да й придава доста смел и безстрашен вид, ако не беше чисто гола и по тялото й не пробягваха медиатронни татуировки. Дори косата й, която падаше свободно чак до кръста, бе посипана с някакви нанозити, от които цветът на всеки косъм се променяше от едно място на друго в съответствие с модел, който засега не беше известен на Хакуърт. Жената се бе вторачила в инкрустацията на един тотемен стълб и очевидно не правеше това за първи път, защото татуировките й бяха направени в много подобен стил.

Гледаше тотемен стълб, чиято рисунка беше почти изцяло заета с образа на подобно на кашалот животно с главата надолу и опашката нагоре, като тръбната перка се издигаше перпендикулярно на стълба и очевидно бе изработена от отделно парче дърво. Около носната дупка на кашалота беше издълбано човешко лице. По този начин устата на лицето и носната дупка на кашалота съвпадаха. Това очевидно отричане на всякакви граници можеше да се види навсякъде по тотемните стълбове, както и по татуировките на жената: втренчените очи на някоя мечка представляваха едновременно и лицата на някакви други същества. Носните отвори на жената, също като този на кашалота, представляваха устата на човешко лице, като понякога това лице се превръщаше в устата на по-голямо лице, чиито очи всъщност бяха зърната на гърдите й, а брадичката му — интимното й окосмяване. Щом обаче Хакуърт разбираше каква е идеята на някоя рисунка, тя веднага се променяше в нещо друго, защото за разлика от тотемните стълбове, татуировките бяха динамични и си играеха с образите във времето, също както стълбовете си играеха с образите в пространството.

— Здравей, Джон — каза жената. — Много е лошо, че те обичах, а ти трябваше да тръгнеш.

Хакуърт се опита да види лицето й, което не трябваше да е проблем, защото все пак беше в предната част на главата й; погледът му обаче се отклоняваше по всички други мънички личица, които се появяваха, изчезваха и сливаха едно с друго, за част от секундата използвайки очите й, устата й, дори ноздрите й. Бе започнал да вижда някаква закономерност и в косата й, което вече беше прекалено за възприятията му. Бе почти сигурен, че току-що е зърнал Фиона пред себе си.

Тя му обърна гръб, при което косата й се развя като широки поли, и точно в този момент той получи някакво прозрение и разбра смисъла на образа. Беше сигурен, че там някъде видя как Гуен и Фиона се разхождат по един бряг.

Слезе от вихрогона си и я последва пеша. Похитител тръгна след него мълчешком. Вървяха през парка около два километра, като през цялото време Хакуърт спазваше прилична дистанция, защото ако се приближеше твърде много, от образите в косата й му се завиваше свят. Тя го отведе до един безлюден участък от плажа, по който лежаха разпръснати огромни елхови трупи. Докато Хакуърт прескачаше трупите в опита си да следва жената, той често попадаше на места за хващане на ръцете, които като че бяха направени от някого преди много, много време.

Трупите бяха палимпсести5. Два се издигаха от края на водата, но не напълно вертикално, а като забити стрели в подвижния пясък. Хакуърт минаваше между тях, а вълните се разбиваха около краката му чак до коленете. Видя поизтрити указания под формата на лица и диви зверове, които живеят по горите, на гарвани, орли и вълци, вплетени в органично единство. Краката му бяха започнали да замръзват от студената вода и той пъшкаше на всеки няколко вдишвания, но жената продължаваше да върви; водата вече бе стигнала над кръста й, а косата й плуваше около нея, поради което неясните образи отново можеха да се разгадават. След това тя изчезна под една заляла я двуметрова вълна.

Същата вълна бутна Хакуърт по гръб и го носи на известно разстояние с развети безпомощно ръце и крака. Когато върна равновесието си, той остана седнал известно време, като остави по-малките вълни да обгръщат гърдите и кръста му. Чакаше жената да се появи, за да си поеме дъх. Това обаче не стана.

Там долу имаше нещо. Хакуърт се изправи и тръгна направо към водата. Точно когато вълните вече бяха обгърнали лицето му, усети под краката си нещо твърдо и гладко, което се раздвижи под неговата тежест. Водата хукна към някаква пропаст под морската повърхност и го засмука надолу. Над главата му се затвори люк и той изведнъж пак можеше да диша. Светлината беше сребриста. Хакуърт седеше във вода до височината на гърдите му, но тя се оттегли много бързо, като че изсмукана от някаква изпомпваща система, след което той се озова в единия край на някакъв сребрист тунел. Жената вървеше по него, на един хвърлей от Хакуърт.

Хакуърт бе влизал в няколко подобни тунела, но те обикновено бяха в много по-промишлени зони. Входът беше изкопан в брега, но останалата част бе един носещ се тунел, пълна с въздух тръба, която беше захваната за дъното. Това бе доста евтин начин за създаване на жизнено пространство; нипонците използваха тези неща за спални помещения за работниците-чужденци. Стените бяха направени от мембрани, които теглеха кислород от околната морска вода и изхвърляха въглероден двуокис, поради което от гледна точка на рибите тунелите пускаха пара като топли спагети върху студена метална чиния, докато изхвърляха безброй микромехурчета от замърсен въглероден двуокис. Тези съоръжения се точеха в реката като коренчетата, които поникват по неправилно съхранявани картофи, разклоняваха се на някои места и пускаха нови филизи, за да могат да се разрастват по команда. Първоначално те бяха празни и свити, а когато усетеха, че им е дошло времето, се изпълваха с пречистен кислород и ставаха твърди.

Когато студената вода в ушите на Хакуърт се оттече, той чу някакво дълбоко барабанене, което в началото бе помислил за разбиването на вълните над главата му; този звук обаче беше с постоянен ритъм, който го мамеше напред.

Хакуърт тръгна по тунела, следвайки жената, но постепенно светлината започна да намалява, а тунелът — да става все по-тесен. Той подозираше, че стените на тунела имат медиатронни способности, защото през цялото време виждаше разни неща с крайчеца на окото си, които изчезваха, когато завъртеше цялата си глава в тяхна посока. Бе решил, че сигурно скоро ще стигнат до някакво помещение, някаква подутина в тунела, където приятелите на жената си седят и думкат на огромни барабани, но преди да се появи каквото и да било от този сорт, стигна до едно място, където тунелът беше абсолютно тъмен и трябваше да застане на колене, за да опипва пътя си. Когато докосна здравата, но еластична повърхност на тунела с двете си колена и двете си ръце, той усети барабаненето в костите си и си даде сметка, че звукът е вграден в материята на тунела; самото барабанене можеше да бъде където и да е, а също така можеше да е на запис. Или може би нещата стояха много по-просто, може би тръбите провеждаха добре звука и някъде из системата от тунели някакви хора просто удряха по стените.

Главата му се удари в тунела. Хакуърт легна по корем и започна да лази. Ята от малки искрящи светлинки през цялото време минаваха покрай лицето му и той разбра, че това са ръцете му; в плътта му имаше вградени нанозити, които излъчваха светлина. По всяка вероятност бяха попаднали там с намесата на лекаря на д-р Х.; но не се бяха задействали, докато не бе влязъл в този тунел.

Ако жената вече не беше минала оттук, той щеше да се откаже, като си помисли, че пътят свършва — просто тунелът се е затворил, защото не е успял да се разшири. Барабаненето вече го бе заобиколило отвсякъде. Не виждаше нищо, макар че от време на време му се струваше, че мярва проблясването на малка жълтеникава светлинка. Тунелът се поклащаше леко в дълбоките подводни течения — реки от ужасно студена вода, които пълзят по дъното на проливите. Винаги, когато Хакуърт си позволеше да отклони мислите си по посока на това, че се намира много под повърхността на океана, той трябваше да спира и да полага максимални усилия да не изпадне в паника. „Мисли си за хубавия, изпълнен с въздух тунел, а не за това, което го заобикаля.“

Пред него съвсем определено се виждаше светлина. Изведнъж се озова в едно разширение на тръбата, достатъчно само да седне и да се облегне назад за малка почивка. Светеше някаква лампа, резервоар, изпълнен с нещо като топящ се въглеводород, от който не оставаше нито пепел, нито дим. По медиатронните стени имаше движещи се образи, които се виждаха едва-едва на мъждивата светлина: животни, които танцуваха в гората.

Хакуърт се придвижва по тръбите известно време, което беше доста дълго, но колко точно — не можеше да прецени. От време на време стигаше до поредното разширение с лампа и рисунки по стените. Докато пълзеше през дългите и напълно черни тунели, започна да получава зрителни и слухови халюцинации, които отначало бяха доста смътни, просто като случайни звуци в нервната му система, но ставаха все по-ясно отчетливи и реални. Халюцинациите предизвикваха у него съноподобно състояние, в което нещата, които наистина бе виждал наскоро — като Гуен, Фиона, д-р Х., въздушния кораб, момченцата, които играеха на топка — се сливаха с образи, които бяха толкова чужди, че той едва разбираше за какво става въпрос. Беше му неприятно, че умът му вземаше нещо толкова мило за него като Фиона и го превръщаше в бъркотия от чуждоземни гледки и идеи.

Виждаше нанозитите по кожата си. Доколкото знаеше обаче, беше съвсем възможно в момента да има още милиони такива, но в мозъка си, които си играят с аксоните и дендритите му и си изпращат информация един на друг като проблясъци светлина. Един втори мозък работеше успоредно с неговия собствен.

Нямаше причина информацията да не може да се предава от един такъв нанозит на друг, после през тялото и навън към нанозитите по кожата му, а оттам през тъмнината към други. И какво щеше да стане, когато Хакуърт се приближеше към други хора с подобни животинки?

Когато накрая стигна до голямото помещение, вече не можеше да каже със сигурност дали е реално или е още една халюцинация, създадена от машина. Помещението беше под формата на заравнена фунийка за сладолед — куполообразен таван над един леко наклонен конусовиден под. Таванът представляваше широк медиатрон, а подът служеше като амфитеатър. Хакуърт буквално бе изплют в помещението, точно когато барабаненето беше стигнало до кресчендо. Подът бе хлъзгав и той се плъзна надолу съвсем безпомощен, докато не стигна до дупката в средата. Търкулна се по гръб и видя върху купола над главата си огнена гледка. С периферното си зрение пък улавяше пода на театъра, по който удряха с ръце хиляди живи съзвездия.

Загрузка...