Демонологът

23.

Бяло.

После светът се завръща парче по парче.

Седя в кола край реката. Пред мен има микробус с номера от Онтарио.

Кръв.

Видът на кръвта ускорява потока от подробности — волана с надпис Ford върху клаксона, телефона върху таблото, мокрия ловджийски нож, паднал върху празните чаши от кафе край нозете ми — заедно с болката. Докато нараства, тя придобива характер. Импровизира.

Палецът ти е отрязан. Превържи го.

Глас в главата ми. Услужлив, но настоятелен.

Спри кървенето, иначе пак ще припаднеш и повече няма да се съвземеш.

Гласът на Тес. Никога не е била експерт по първа помощ, никога не е умеела да се справя със злополуки. Но сега изглежда, че знае какво говори.

Поглеждам към задната седалка и виждам пътната си чанта широко отворена. Бельо, памучни тениски и развинтена тубичка паста за зъби, разливаща син гел върху чорапите. Грабвам една от тениските и я стягам здраво около чуканчето. Гледам как кръвта се процежда през нея. Като карта на нарастващи острови.

С другата ръка посягам към телефона и набирам 911. Той отговаря с тихо писукане — сигнал за липса на обхват. Няма връзка.

Нещо ме кара да отворя друг прозорец на екрана на телефона. Включвам функцията за диктофон, където има списък на записите. Избирам. Натискам бутона за възпроизвеждане.

Рев на прелитащ въздух. Бързо шофиране с отворен прозорец. После глас. Прорязва фоновия шум, сякаш има власт над него.

— Вярваш ли в Бог?

Гласът е млад, женски, но не принадлежи на момиче. Глас, съставен от липси — без интонация, без колебания. Нищо не може да се каже за него и това го прави нечовешки.

— Не знам дали има Бог или не. И да има, никога не съм го виждал.

Това съм аз. Познатият рязък тон, който е ръждата на скръбта. Заедно с нещо ново. Сухата хватка на страха.

— Но съм виждал дявола. И те уверявам, той несъмнено е истински.

Ключовете висят на таблото и аз ги завъртам, но двигателят не пали. Свещите. Преследвача не е блъфирал.

Отварям с коляно вратата и опитвам да стъпя долу. Има нещо, което не мога да изоставя. Нещо, което трябва да науча.

С първите три крачки се справям добре. После коленете ми омекват, падам и бузата ми изравя бразда в чакъла. Но отново съм на крака още преди да осъзная, че се изправям. Завивам зад ъгъла, за да намеря тялото до задната врата.

Моята приятелка.

Лицето й е тъй съсредоточено, сякаш иска да съобщи какво е усетила преди края. Нещо като блаженство.

Макар че може да е поредното ми погрешно тълкуване. Защото… няма ли някаква скрита подигравка в нейните широко отворени очи, загледани към слънцето? Не може ли усмивката й да е остатък от жесток смях? Веселие при мисълта какво ме очаква на брега?

Защото натам ме водят сега краката ми. Носят се през тревата към сивото течение. Водата мляска и бълбука около камъните, които надничат на повърхността като избелели черепи.

Мъртвецът е само на няколко метра надолу по течението. Краката му се полюшват наляво-надясно в преминаващата вода, сякаш за да се разхладят от жегата.

Коленича до тялото. Вадя ключовете от джоба му, след това слагам длан върху неподвижните гърди. Търся пулс, който знам, че няма да открия. Ала със същата сигурност знам, че той ще говори с мен.

Очите на мъртвеца се отварят.

Бавно плъзгане на мокрите клепачи, в което отказвам да повярвам, макар да го виждам с очите си. Устните му също. Разтварят се със звука на залепнали страници.

Навеждам се и приближавам ухо до тях. Чувам влажното шумолене на дъха, напомнящо звук на пясък в дълбок кладенец.

Той проговаря. Вече не със своя глас. С гласа на лъжец, който не ми оставя друг избор, освен да вярвам.

Мъртвецът произнася една-единствена дума и всичко се връща.

— Пандемониум…

Пътувам на юг с микробуса на Преследвача. Мисля само как да остана на пътя. Да не допусна бялото пак да ме погълне.

Знакът за най-близката болница ме посреща в Пери Саунд и аз влизам, залитайки, в спешното отделение с ръка като от филм на ужасите и нелепа история за злополука при домашен ремонт. Питат ме за подробности, а аз отговарям уклончиво, че съм изтървал ъглошлайфа. Лекарят отбелязва, че раната изглежда прекалено „сдъвкана“ за това, но аз просто моля за морфин и го разсмивам с отговора си, че няма представа колко сдъвкан ще бъда, когато жена ми научи.

Питат ме къде е палецът и аз едва успявам да се удържа, преди да отговоря: „Сигурно течението вече го е отнесло в езерото“. Заявявам, че не помня. Вече няма полза от него, нали? Като го няма, няма го. Просто палец. Така или иначе не се справяше много добре с есемесите.

Докато ме зашиват, лекарят предлага да остана за през нощта, тъй като съм загубил доста кръв. Измислям си брат, който живее близо до града. В момента идва да ме вземе. Може ли да остана при него?

Двайсет минути по-късно излизам на паркинга при микробуса на Преследвача с надеждата никой от хората вътре да не види как скачам в кабината и потеглям.

Докато търся изхода към магистралата, очаквам да чуя зад себе си воя на полицейска сирена, но улиците са пусти. После бясно подкарвам назад към града и продължавам към границата. Стига да издържа дотам.

Защото скоро ще ме подгонят. Не защото някой ще открие през нощта телата на О’Брайън и Преследвача (нито дори на сутринта, а може да не ги намерят чак до ловния сезон през есента), а защото работодателите на Преследвача ще чакат обаждането му, че работата е свършена. Като не получат вест, ще пратят някого да провери. А като разберат истината, ще преминат към план Б и ще ме търсят с всички налични средства. Които ще включват полицията. И по-лошо.

От намереното в хижата ще знаят, че съм близо до онова, което демонът иска от мен. Навярно съм стигнал по-далеч от всеки друг преди мен. И макар че отначало искаха да ме следят, за да узнаят каква е моята мисия, сега ще имат само една цел — да ме унищожат.

Мога да се укрия. Да изчакам, докато нещата се уталожат. Но този план има някои очевидни недостатъци. Първо, ще ме намерят. Второ, поради липсата на документа сега работодателите на Преследвача отчаяно ще удвояват усилията си с всеки час, в който съм на свобода.

И трето, ако имам някакъв шанс да си върна Тес, това трябва да стане сега. Защото в 06:51:48 тази вечер тя ще си отиде.

Което означава да се добера час по-скоро до Ню Йорк.

Пандемониум.

Може би ще успея да се добера до летището в Торонто и да хвана първия полет за „Ла Гуардия“. Но летищата са по-строги гранични пунктове от мостовете. Камери, паспортни проверки, митници. Когато бягаш — независимо от кого, — летищата не са добра идея.

Което ме оставя на пътя. Макар че в момента карам колата на мъртвец. На човек, когото убих.

Заобикалям центъра на Торонто и небостъргачите му почват да се смаляват в огледалото, когато излизам на магистралата „Кралица Елизабет“. На два пъти минавам покрай спрели полицейски коли, дебнещи нарушители, но те не потеглят след мен. Този късмет едва ли ще трае дълго, ако се опитам да вляза в Щатите по моста Рейнбоу с микробус, нает под името Джордж Бароне или някакъв друг псевдоним. Не ми се вярва да ме пуснат просто така. Особено с окървавено яке и наскоро отрязан палец.

В Гримсби спирам до един денонощен магазин и си купувам тиленол, шест кутии „Ред Бул“, слънчеви очила, готов сандвич с яйчена салата, а от щанда за облекло, който всъщност е само една закачалка до рафта с дъвки — каскетче на „Ред Сокс“, тениска и яке с емблемата на „Гудиър“. Все полезни неща. Но все още трябва да се отърва от микробуса.

Отвъд Сейнт Катрин отбивам към един селски кръстопът и правя няколко случайни завоя. Излизам от пътя и зарязвам микробуса насред черешова градина до напоителен канал. Закривам го както мога с откършени клони. После се промъквам през овошките до една селска къща с очукана тойота отпред. Пристъпвам на пръсти към страничната врата и безмълвно се моля (на О’Брайън, както установявам по някое време).

Молитвата помага. Вратата скръцва, отваря се и аз попадам в стая с нахвърляни палта и ботуши, детски плетени ръкавици, хокейни стикове до стената.

Фермерите обичат да гледат кучета, нали? Ако и тук е така, за секунди ще ме надушат. Няма да имам друг избор, освен да опитам да бягам три километра до магистралата, а след това… какво? Автостоп през границата?

Още една молитва отлита към О’Брайън.

Не намирам ключове в джобовете. Което ме принуждава да се изкача по няколко стъпала в кухнята. Търся във фруктиерата, в паничката с дребни монети до телефона, опипвам в тъмното ръбовете на кухненския плот.

На горния етаж нечие едро тяло се преобръща в леглото. Друго, също тъй едро, се прилепва до първото. Или може би пролазва по-близо, за да прошепне: „Чу ли това?“.

Хладилникът.

Мисълта идва внезапна и сигурна. Но кой пази ценности в хладилника?

Никой. Понякога обаче лепват магнитни кукички на вратата и закачат там ключовете.

Отново навън. Колата запалва и аз бавно потеглям.

Когато се добирам до пътя в края на алеята, свалям страничното стъкло, но все още няма кучешки лай или гърмежи. Тъй като не искам да пробвам ново влизане с взлом, казвам си, че трябва да приема опита за успешен, поне за следващите няколко часа, когато господин и госпожа Черешови ще се събудят и ще открият, че вехтата им тойота се е изпарила в нощта.

Обикновено на моста има опашка, преди да се приближиш до митническия служител в кабинката, да подадеш паспорта си, да изтърпиш изпитателния му поглед, който те кара да се чувстваш така, сякаш не криеш една-две бутилки в багажника, а си натъпкал седалките с хероин. Разчитам на чакането, за да си измисля история, да подготвя отговори на най-вероятните въпроси.

„Тази кола не е ваша, сър.“

„Работя в черешова градина. Пратиха ме да свърша една работа, преди да започнем брането.“

„Работа в Съединените щати?“

„Да.“

„Каква?“

„Стълби. За бране на череши.“

„Нямате ли си стълби в Канада?“

„Имаме, разбира се! Просто не са толкова добри като американските.“

Този път дори не си правя труда да се моля.

Когато пристигам, изобщо няма опашка. Свалям страничното стъкло и поглеждам нагоре към мъж на петдесет и няколко години с пергаментовата кожа на пушач. Освен подозрителен, той изглежда и дълбоко нещастен.

— Гражданство?

— Американско. И канадско. Двойно.

— Така ли? — Той примигва. — Какво се е случило с палеца ви?

Привежда се над ръба на гишето и оглежда с интерес превързаната ми ръка.

— Отрязах го, по дяволите — казвам аз.

— И как успяхте?

— При бране на череши.

Човекът кимва и мигновено потъва отново в скука. Сякаш води точно същия разговор по десетина пъти на нощ.

— И умната — казва печално той и затваря прозорчето, за да не влиза студен въздух.

Отказвам се от магистралата и потеглям по второкласните щатски пътища към Готам. Зарязвам тойотата зад една пицария в Батавия. Автокъщата за употребявани автомобили малко по-нагоре по улицата тъкмо отваря, когато влизам там с моята маскировка — слънчеви очила, каскетче, яке на „Гудиър“ с вдигната яка — и използвам кредитната си карта, за да купя червения додж чарджър, изложен отпред на тревата. Десет минути по-късно мятам на задната седалка пътната карта на щата и ускорявам по 1–90, смятайки, че е по-малко рисковано да ме спрат по най-прекия път към Манхатън, отколкото да се загубя нейде из лабиринта от второкласни пътища в северната част на щата Ню Йорк.

Лошата новина ме догонва в един сервизен център край Шенектади, когато спирам и проверявам по телефона какво има за мен в „Гугъл“.

Първият резултат кара стомаха ми да се свие на топка: „Професор от Колумбийския университет заподозрян за зловещи убийства“. Каня се да отворя историята, но осъзнавам, че вече я познавам по-добре от всеки друг.

Излизам от доджа и се отдалечавам.

За автомобил на старо вече не може да става и дума — кредитната ми карта ще е под наблюдение. Остава ми само едно. Да вляза в най-близкия жилищен квартал и да отворя входната врата на първата къща, без дори да надникна през прозореца дали вътре има хора. Ключовете са на масата в трапезарията. Шум на тоалетно казанче в сутерена ми подсказва, че разполагам със секунда, може би две.

Повече не ми трябва.

След по-малко от час и половина вече съм достатъчно близо до Ню Йорк, за да зарежа и тази кола, и да хвана влака по линията Хъдсън. Укривам се сред другите обедни пътници с шлифери и делови костюми, които бързат да седнат и да се скрият зад вестник или смартфон, докато пътуват към канцелариите и кабинетите си.

Държа яката си вдигната и каскетчето ниско нахлупено. Гледам през прозореца, така че само редките пешеходци, край които прелита влакът, могат да видят лицето ми.

С всеки километър съм по-близо до теб, Тес.

И разтреперан от студ, който се е вкопчил в мен като вирус, идвам все по-близо до похитителя ти.

24.

Централна гара Ню Йорк в пет следобед, час пик. Провирам се по горещите тунели през плътната човешка маса, половината от която търси такси, но когато излизаме навън, заслепени от слънцето, такситата са се изпарили. До изхода две ченгета стоят на сянка под металния навес и се взират в минаващите с ритуална бдителност. Дали този следобед в приоритетите им влиза да се оглеждат за някой си Дейвид Улман, видян за последно с нелепи дрехи от денонощния магазин и без палец на дясната ръка? Ако е тъй, тези момчета хич не си гледат работата. Забелязват ме, че ги зяпам, и отвръщат с класическия поглед на нюйоркските ченгета в стил „не спирай, мой човек, движи се“, после продължават да си шушукат мръсни вицове, а очите им дебнат за терористи и къси полички.

И все пак не ми се вярва, че имам много време, преди да бъда разкрит. Скъпоценен дар е всяка минута, в която крача по нагорещения тротоар към банката на Четиридесет и осма улица, без някой да изкрещи „Видях този човек по новините!“ или от черни автомобили да наизскачат мъже в бронирани жилетки с надпис ФБР. И вместо да се промъквам в сянката до стените на сградите, аз непрестанно скачам от бордюра и размахвам ръка към всяко такси, без да се плаша от минаващите полицейски коли. В крайна сметка обаче решавам, че рискът при хващане на такси е по-голям, отколкото просто да продължа пеш към банката, като се прикривам, доколкото мога сред облечените по същия начин туристи. Жегата буквално ме пържи в найлоновото яке, но аз не го свалям — боя се, че може да ме познаят, ако престана да крия челюстта си с вдигнатата яка.

На влизане в банката забелязвам всяка видеокамера по тавана, всеки охранител със слушалка в ухото. А после, на гишето за клиенти, стомахът ми отново се свива, когато трябва да кажа името си и да поискам да взема съдържанието на сейфа. Помощник-управителката излиза да ми стисне ръката (малка досадна демонстрация на връзки с обществеността) и шеговито ми пожелава „Постойте си долу на хладно“. Но докато върви по коридора към кабинета си, дали случайно се озърта към мен и касиера, който ме води в трезора? Когато спира да размени няколко думи с човека на външното бюро, дали погледът му към мен е съвпадение или не?

Така или иначе, вече няма път за отстъпление. Наближава шест вечерта. По-малко от един час до… до какво? Мъча се да не мисля за това, а просто да премина към следващата стъпка. В момента тя е да взема документа.

Касиерът донася голямата кутия, затваря вратата на кабинката и ме оставя да извадя куфарчето. Проверявам дали лаптопът и дигиталната камера все още са вътре. Две обикновени устройства, които могат да се купят за две хилядарки поне от пет-шест магазина за електроника в кръг от стотина метра около банката. Досега не са записвали нищо по-сериозно от студентски курсови работи и кадри от пролетния балетен рецитал на Тес. Сега съдържат една цяла нова история на света.

Щраквам куфарчето и излизам, кимвайки мимоходом на касиера. Не откъсвам поглед от въртящите се врати, зад които трепти маранята на улицата. Ако не гледам друго, освен вратите, няма да ме спрат.

И не ме спират. Все още не.

Едно такси заковава точно пред банката и аз хлътвам на задната седалка още преди клиентът да е довършил плащането. После се отпускам надолу, така че само каскетчето ми да бъде видимо за околния трафик. Свеждам очи към обувките си, за да избегна погледа на шофьора в огледалото.

— Централна гара — казвам, когато се вливаме в плътния автомобилен поток. Изведнъж осъзнавам, че последния път, когато дадох това указание на таксиметров шофьор, попаднах до сградата „Дакота“.

Но не и този път. Не отиваме никъде. Заседнали сме в задръстване. Цялото движение към центъра по Пето авеню се е превърнало в дълъг и тесен паркинг, претъпкан с черни лимузини, жълти таксита и камиони за доставки.

— Опитайте друг път — казвам аз на шофьора.

— Какъв друг път?

Пъхвам петдесетачка през процепа в плексигласовата преграда, за да покрия сметка от девет долара. Излизам и се провирам между броните до тротоара. Озъртам се в двете посоки, не забелязвам полиция и хуквам.

Задъхано спринтирам на изток по Четиридесет и шеста улица до Парк Авеню. Хората на тротоара откъсват погледи от телефоните си точно навреме, за да отскочат от пътя ми. Някои са леко развеселени („Хо-хо!“) или умерено впечатлени, доколкото е възможно за врелите и кипели нюйоркчани („Ега ти пък тоя!“), други се стряскат и гневно размахват юмруци („Върни се бе, задник!“). Но никой не се опитва да спре един осемдесет и пет килограмов брадясал безумец.

Завивам зад ъгъла, без да намаля скоростта, и една болногледачка изпищява, когато едва не повалям нея и стареца в инвалидна количка, когото вози. Докато се разминаваме, очите му грейват, сякаш цял ден е чакал да види такъв като мен — с лудешки поглед и размахани ръце.

Не спирам да тичам, докато не минавам през вратите на гарата. И едва вътре осъзнавам, че съм забравил портфейла си в таксито. С кредитните карти, личните документи и всичките ми пари в брой до последния долар. Вече е твърде късно да тичам назад, за да видя дали таксито още е там. Не че има значение. Каква полза от всичко това? Скоро ще отида на съвсем друго място. Там, където парите са безполезни. Където дори името ми няма смисъл.

Спускам се по каменния наклон и влизам в главната зала заедно с всички останали, бързащи да намерят изхода към своя влак или да се щракнат на фона на гигантското национално знаме, провиснало от тавана. Никой не подозира, че някъде между тях има древен дух, който обсебва телата на мъртвите. И че един жив човек е пропътувал над дванайсет хиляди километра, за да се срещне с него.

Спирам близо до средата на залата, обръщам се и най-напред оглеждам горното ниво с барове и ресторанти, за да видя дали Велиал стои на парапета и ме чака. Но какво търся? Каква форма е избрал да приеме? Озъртам се за повторения. Уил Йънгър. Тоби. Една от близначките Рейс. Ани Парцаливката. Но не виждам нито един познат, бил той жив или не.

С внезапна вълна от гадене ме връхлита мисълта, че аз съм сбъркал.

„Следите“ никога не са били следи, „пътят“ е бил само мое собствено лутане. Демонът, ако изобщо е реален, просто се забавлява да гледа как тичам в кръг по континента. Един загубен човек във всеки смисъл на думата.

Което би означавало, че и Тес е загубена.

Скоро полицията ще дойде. И ще ме намерят тук. Да ридая сред тълпата на партера, проклинайки изрисуваните по тавана звезди и онзи жесток архитект, който ги е завинтил в небето, подмамвайки людете на Земята да търсят модели и съчетания, каквито изобщо никога не е имало.

„Тогаз, надеждо, сбогом! Сбогом, страх.“

Той стои под златния часовник на същото място, където стоеше О’Брайън, когато дойдох тук да се срещнем. Гледа ме с изражение на задоволство, на което изглеждаше неспособен приживе.

Баща ми. Последната шега на Велиал.

Приближавам се и усещам злонамерения триумф, излъчван от него, оскверняването на въздуха, който навлиза в дробовете ми — без вкус, но някак отблъскващ. И все пак чертите на лицето му си остават същите. Маска на бащинско задоволство да види сина си след дълга раздяла. Завръщането на блудния син.

— Нямаш представа колко дълго чаках някого като теб — казва баща ми със собствения си глас, но интонацията, макар и безжизнено приглушена, принадлежи на демона. — Други почти успяха, но им липсваше силата да издържат. Но ти, Дейвид, си изключително целенасочен. Истински ученик.

— Не съм твой ученик — отговарям едва чуто.

— Не отговори ли, когато бе призован? Не си ли свидетел на чудеса? — Той свежда очи право към куфарчето в ръката ми. — Не притежаваш ли ново Евангелие?

Аз не помръдвам. Боря се да не загубя съзнание. Точици сянка се роят около главата на баща ми. Черна корона.

— Дай ми го — казва той.

Машинално отстъпвам назад от протегнатата му ръка.

— Мислех, че искаш да го оглася публично — казвам. — Да говоря от твое име.

— Наистина ще говориш от мое име! Документът обаче ще те изпревари. И после, когато му дойде времето, ще разкажеш историята си. Ще придадеш човечност на документа, ще разкриеш на хората начин да го приемат.

— Полицията ме гони. И не само тя.

— Покори ми се, Дейвид, и аз ще те пазя.

— Да се покоря? Как?

— Пусни ме да вляза.

Баща ми пристъпва половин крачка по-близо, но някак си преодолява повече от разстоянието на моето отстъпление, така че сега той е всичко, което мога да видя, всичко, което мога да чуя.

— Как ще бъде представена нашата история, е също толкова важно, колкото и самата история — изтъква той. — Разказвачът трябва да има свой собствен вълнуващ разказ, а няма нищо по-вълнуващо от саможертвата. Милтън също е бил арестуван. Сократ, Лутер, Уайлд. И разбира се, никой не разбира по-добре от самия Христос, че ако изпратиш едно послание окован, то става по-лесно за чуване.

— Искаш да стана мъченик.

— Това е начинът да спечелим нашата война, Дейвид. Не от позицията на господство, а чрез съпротива! Ще спечелим сърцата на жените и мъжете, като им покажем как Бог е потиснал диренето на знания от самото начало. Забраненият плод.

— „Щом е тъй, аз в тях ще подстрекавам / по-остро жаждата да знаят и да се отвърнат / от завистливите повели.“

— Да! Ти ще подхраниш желанието на хората да узнаят истината за моя народ, за нашето незаслужено падение, за жестокостта на Бога и за еманципацията, която предлага Сатаната. Равенство. Не е ли това най-благородната кауза? Демокрация! Това нося аз. Не чума, не произволно страдание. Истината!

Баща ми се усмихва с топлота, тъй чужда за лицевите му мускули, че бузите му потрепват.

— „Решителност да не склоним пред вражи меч глава.“

— Така е! — казва той, широко усмихнат. — Оброкът на Нашия Господ Сатана.

— Но забравяш предишните редове. „Не всичко е загубено — остава твърда воля, усърдие за мъст, безсмъртна жилава омраза.“

— Както ти казах — изрича гласът на баща ми, но вече без празния хумор отпреди малко, — Джон трябваше да прикрива истинските си симпатии.

— Това не е прикриване. Мъст. Омраза. Те са единствената ти мотивация. „Доброто е загубено завинаги за мен. Зло, ти си моето добро.“

— Игра на думи.

— Това е единственото, което правиш! Преобръщаш думите наопаки. Не можеш да им позволиш да изразят какво чувстваш, защото не чувстваш нищо. Добро за зло, зло за добро. Тази разлика е извън твоето разбиране.

— Дейвид…

— Велиал. Недостоен. Най-голямата ти лъжа е, че си същество, съчувстващо на човечеството. Затова онзи, който ще донесе документа, е също толкова важен, колкото самия документ.

Баща ми пристъпва още по-близо. Сега мощта и размерите на снагата му стават също тъй очебийни, както когато бях малък. И все пак не мога да спра да говоря. Убеждения, до които стигам, докато минават през устните ми.

— През цялото време си мислех, че съм бил избран заради моя опит. Но това е само фасада. Ти ме избра, защото моята история е история на човек, който обича детето си. А твоята е история на нищото. Без дете. Без любов. Без приятел. Във всяко едно значимо отношение ти не съществуваш.

— Внимавай.

— Защо? Ти не можеш да ми върнеш Тес. Това беше лъжа от самото начало. Аз открих твоето име, донесох документа тук преди новолуние. Но това изобщо няма значение.

— Дейвид…

— Ти имаш силата да унищожаваш, но не и да твориш, да обединяваш. Където и да е тя сега, не можеш да я върнеш.

— Как можеш да бъдеш сигурен?

— Защото дойдох тук по друга причина, а не за да ти помогна.

— Наистина ли? — пита той, изведнъж отново самоуверен, защото знае, че с този обрат е спечелил. — Тогава ми кажи.

Не мога да отговоря. Той ме оставя да се озъртам из гъмжащата зала. Да чуя, сякаш за първи път, не нейната какофония, а хор от човешки гласове. На кого измежду тях ще липсвам, ако змията успее? Какво ще означава краят без Тес? Без нея аз също съм недостоен.

И все пак, макар аз да съм сам, минаващите около мен не са. Млада майка бута количка с едната ръка, а с другата стиска за китката малко дете, което рецитира азбуката. Застаряваща двойка се целува за сбогом, изкривените пръсти на мъжа галят бръчките по бузата на жена му. Две жени с бурки минават покрай двама ортодоксални евреи и човешкият поток ги обединява за миг, като че има някаква тайна среща на нюйоркските богомолци в черно. Наблизо потраква с токчета мъж в червена коктейлна рокля, чиято перука в стил „Мерилин“ малко се е изкривила.

Непознати, устремени по своите пътища, пресичат пода на залата. Но да ги виждам само така, би означавало да приема гледната точка на демона. Да залича имената им — техните собствени причини за саможертва.

— Това не е твое — казвам, стискайки дръжката на куфарчето с две ръце.

— Дъщеря ти…

— Няма да…

— Дъщеря ти СТРАДА!

Оглушителен, раздиращ писък. Ехото му се разбива в каменните стени на голямата зала. Но сякаш никой около нас не го чува. Както никой не чува следващия му крясък.

— Тя ГОРИ, Дейвид!

Пристъпвам по-близо до лицето на мъртвия си баща. Взирам се през очите му към онова в него.

— Ако Тес е в ада, кажи й, че скоро ще дойда.

Той се кани да отговори с някаква непредсказуема сила. Усещам намотките на готовността за насилие. Раменете се вдигат, пръстите се разперват като зверски нокти. Но още нещо, освен моята предизвикателност го удържа. Той извръща глава, сякаш е чул предупреждаващ вик.

Правя крачка назад, а баща ми гледа как се отдалечавам. Омразата му е чиста като неудържима потребност, като гладен звяр, поглъщащ своите малки.

Обръщам се и писъкът на Велиал ме следва, докато си отивам. Стържещ, метален. Нечут от когото и да било, освен от мен.

Ако продължа да го гледам, ще бъда погубен. Не защото той ще ме преследва, а защото аз ще отида при него. Усещам това като тежест, по-голяма от тази на куфарчето, което се плъзга надолу покрай краката ми и съдържанието му изведнъж натежава като гранитна плоча.

Затова тръгвам. Обръщам гръб на баща си и усещам как ме обгръща задушаваща мъка — отчасти негова, отчасти на нещото в него.

Вече съм на половината път към ескалаторите, когато забелязвам полицаите. Две двойки униформени се появяват от тунела, който слиза надолу към „Ойстър бар“. Само след секунда по стълбите в другия край на залата слизат трима мъже в костюми, които тихичко си говорят и дават инструкции за разгръщане. Мъже, които идват за мен.

Засега не личи някой от тях да ме е забелязал. Което означава, че трябва да се измъквам.

Но аз стоя неподвижно на място. Замръзнал от страдалческия вик на Велиал. Повърхността му е звукът на хаоса. Но под него чувам в главата си мъдрия му глас.

„Ела, Дейвид.“

Звучи по-бащински, отколкото някога е говорил баща ми. По-измамно нежен, по-измамно любящ.

„Ела при мен.“

Вече няма избор, няма отказ. Обръщам се да тръгна назад към баща си, все още застанал под златния часовник, когато зървам една жена, напомняща някого, когото познавам. Когото познавах.

Само в гръб. Само един мимолетен поглед. Но в следващата секунда това ми стига, за да разбера, че е О’Брайън. Не жената с крехката, прегърбена стойка на О’Брайън от последните дни, а високото и атлетично момиче от Кънектикът, което никога не престана да бъде високо и атлетично момиче от Кънектикът по своя умен, ироничен и блестящ начин.

Тя не ме поглежда. Просто върви към билетното гише с гръб към мен. Прорязва потока от пътници с решителна и твърда походка.

Аз тръгвам след нея, което превръща писъка на Велиал в гръмовен вой.

Жената, която прилича на О’Брайън, купува билет, после отново хлътва в тълпата и се отправя към изходите. Това ме принуждава да променя посоката, за да я следвам, да пресека полезрението на униформените полицаи, които подскачат, за да видят нещо над хорските глави, трептящи пред тях като вълнички по езеро. Не правя усилия да се прикрия — смятам, че едно бягство с приведена глава крие по-голям риск да привлека вниманието им, отколкото забързаната походка на човек, закъсняващ за среща. Мъча се да не изпусна от поглед тъмнокосата жена.

Както я наближавам, риданието на Велиал изведнъж се надига с няколко октави, преди да се разцепи на две, отхвърляйки част от шума в регистър, по-нисък от гръмотевицата — отвращаващ подбасов звук. Тъй мощен, сякаш всеки момент ще събори звездите от тавана върху всички нас. Инстинктивно вдигам очи нагоре.

А когато отново поглеждам тълпата, О’Брайън е изчезнала.

Или поне не е там, където бе преди малко. Но почти веднага я забелязвам пак, може би десетина метра по-наляво. Как може да е преодоляла това разстояние за секунда или най-много две? Нямам време да преценявам кое е възможно. Вече я следвам отново, разбутвам хората с извинително мънкане, докато тя някак си минава през същите тези хора, без да ги докосва.

Когато я догонвам, изведнъж го усещам, но вече е твърде късно, за да отдръпна ръка от рамото на жената.

Животинският мирис на обор. На влажна мухлясала слама.

Тя се обръща. Тоест главата й се завърта равномерно върху шията, макар че всичко останало изглежда замръзнало като частично оживяла восъчна статуя. Сякаш е нормално да има лице на тила и просто разтваря косата, за да ми покаже изпъкналите си очи, щръкналите кости на скулите и брадичката, зъбите с почернели корени.

— Да тръгваме ли, професоре? — казва Мършавата жена.

Започвам да се отдръпвам от нея, преди да осъзная, че ме държи за китката. Хватката е студена като гривна на белезници. Всеки опит да се изтръгна ражда взрив от болка в лакътя и рамото, от който костите там се разделят, а ставните връзки се изпъват като гумени нишки.

— „И двамата ръка в ръка, със стъпки колебливи — рецитира със спокоен глас Мършавата жена, докато ме влачи назад към златния часовник, където стои Велиал — поеха бавно през Едем самотния си път“.

Движа се, без да стъпвам, сякаш танцувам с крака, пристегнати върху тези на партньорката ми. Над нейното рамо виждам през разширяващата се пролука в тълпата, че баща ми ме чака. Страдалческите му писъци сега се превръщат в нещо друго. Смях на хиляди деца, гледащи болката на избраната жертва.

Опитвам се да си припомня молитва. Свято име. Стих от Светото писание. Но никоя дума не изглежда способна да бъде изречена и приета с вяра в същото време. Нищо, освен нейното име.

Тес.

Отначало е само мисъл. После го казвам. С шепот, който дори самият аз едва чувам. И все пак това кара Мършавата жена да трепне, забавя плаващия й полет напред. Позволява ми да сграбча пленената си ръка със свободната и да я дръпна назад, като в същото време ритам краката й.

Нещо изпуква в основата на шията ми. Това е ключицата, изрича нечий глас, преди да осъзная, че е моят. Следва болка, превиваща и гореща.

Но аз съм свободен.

Пак усещам каменните плочи под нозете си и отстъпвам назад, а Мършавата жена изглежда озадачена за миг, преди да си върне безжизнената полуусмивка. Тя поглежда към часовника над главата на Велиал. Минутната стрелка сочи петдесет.

Две минути до луната. Докато тя стане негова.

„Ела — предлага отново баща ми. — Време е, Дейвид.“

Обръщам им гръб и зървам другата О’Брайън да изчезва през арката към Четвърти перон. Крачката ми прераства в бяг. И писъкът на Велиал се завръща. Още по-мощен отпреди.

Ако се добера до изхода, ще бъда извън полезрението му. Нищо друго няма значение, освен да се приближа до нея. Защото с всяка нова крачка между мен и баща ми — и с всяка крачка по-близо до изхода — воят на демона отслабва. Губи властта си, сякаш отстъпва пред някой друг.

Тишина.

Мигновена и пълна. Излизам от общата зала и се озовавам на перона заедно с другите, които довършват разговорите си или хвърлят кутии от безалкохолно в кошчетата за смет, преди да се качат и да си потърсят удобна седалка. И отново мога да чуя живия свят. Тропотът на обувките им по каменния под, обещанията им скоро да се завърнат.

Няма я. Жената, която помислих за О’Брайън — но не беше, не можеше да е тя, — е изчезнала. Въображаема двойничка. Неволно призован спомен за вида й в онези времена, когато се чакахме тук за срещи, които не бяха срещи.

Колкото и полезна да беше илюзията, вече не може да ми помогне. Няма връщане назад. Ако имам шанс да избягам, той не е на гарата, а във влака. Но аз нямам билет — няма как да си купя билет, — което означава, че ще ме свалят на първата спирка или ще повикат охраната. И все пак ще съм се измъкнал оттук. Поне за няколко минути ще съм далеч от полицията. От онова, което усещам, че все още ме чака под часовника.

Ръка на рамото ми. Твърда и уверена.

— Страхотни дрешки, професоре.

Завъртам се и я откривам да стои на сантиметри от мен. Изглежда здрава и отпочинала. Нещо повече. Развеселена.

— Илейн. Боже Господи.

— Какво? И той ли е тук?

Искам да я прегърна, но изведнъж студена вълна ме залива и едва не ме отмъква към дъното.

— Моля те. Кажи ми, че не си…

— Не се притеснявай — отвръща тя и пощипва кожата на лицето си. — Тук няма никой друг, освен мен.

— Но ти не можеш да бъдеш тук.

— Разполагам с категорично опровержение. — Тя се привежда тъй близо, че усещам мириса на парфюм по шията й. — Съвършено очевидно съм тук.

— Да не би да си…?

— Не дават крила, ореол или нещо подобно. Но доколкото мога да преценя, бих казала „да“.

Стотици въпроси напират в главата ми, а О’Брайън прочита всичките и ги отхвърля с поклащане на главата.

— Слез на гара Маниту — съветва ме тя, като ми подава билета, който е купила. — На паркинга ще има бял линкълн с ключове точно под предната лява гума.

— Документът. Трябва ми време, за да го скрия на сигурно място. Или да го унищожа.

— Изборът си е твой.

— Все пак ще ме догонят.

— „Север-северозапад“.

— Не разбирам…

— Ти си Кари Грант, помниш ли? Добрият човек, попаднал в лоша история. Сбъркана самоличност. Преследвача е известен на полицията, много неща е направил. А ти? Ти си професор, който дори не е глобяван за превишена скорост. Защитил си се по единствения възможен начин.

— Ще свърши ли работа?

— Основателно съмнение. Доста често върши работа на виновните. Трябва да предположим, че за невинен шансовете са още по-добри.

О’Брайън обгръща лицето ми с длани.

— Ти се справи много добре — казва тя. — Не само след Венеция. През целия си живот. Мисля, че го знаех и преди, но сега мога да го видя. Бориш се още от детството.

— За какво?

— Трудните неща, за които повечето от нас се преструват, че са лесни. Да бъдеш добър. Никога не се предаде. Беше подложен на изпитание и издържа, Дейвид.

Няма време за прегръдка, виждам това в трепването на усмивката й. Но въпреки всичко тя ме прегръща. Мощна освободена сила преминава през мен и облекчава товара на куфарчето в ръцете ми.

— Трябва да се качиш на този влак — казва тя и внезапно ме пуска. — Този влак. Незабавно.

— Аз…

— Да бе, да. Знам.

Подчинявам се. Влизам през най-близката врата и я чувам как се затваря зад мен. Влакът вече потегля.

Задният вагон е пълен и аз тръгвам напред по коридора, като се привеждам да хвърля по някой поглед към перона, но О’Брайън вече не е там. До изхода един полицай гледа как влакът се вмъква в тунела и души след него, сякаш се опитва да улови издайнически следи в застоялия въздух на перона.

Вече нямам какво друго да правя, освен да си намеря място. Минавам в следващия вагон и откривам, че е само една четвърт пълен. Спирам, за да погледна през редовете, над стърчащите глави, и да се опитам да преценя къде е най-малко вероятно някой приказлив пътник да се лепне за мен на следващите гари.

Въздухът засяда в гърлото ми.

Някъде по средата на вагона едно момиче седи само до прозореца, загледано в мрака край прелитащите стени на тунела. Плитката с цвят на ризлинг едва се вижда в пролуката между седалките.

Трябва ми сякаш безкрайно много време, за да се приближа и да седна до нея. Още по-дълго никой от нас не помръдва. Познатият портокалов аромат на нейната кожа се смесва с чезнещия дъх на мокро сено, на животни, държани в нечист обор.

Ако се съди по мълчанието, би трябвало да е заспала. Но очите на отразената в прозореца Тес са отворени. Гледат и двама ни. Восъчнобели фантоми в стъклото. Дъхът на гласа й обгръща отраженията в мъгла.

— Татко?

— Да.

— Ако се обърна да погледна, още ли ще си тук?

— Ако ти си тук, и аз съм тук.

Влакът вихрено лети през земята, под един остров с милиони жители. Скоро ще излезем от другата страна на реката.

Тя се обръща и виждам, че е тя.

Тя е, и аз вярвам.