Демонологът

1.

Редици лица. По-млади и по-млади с всяка учебна година. Естествено, просто аз остарявам сред потоците от първокурсници — илюзия, също като да гледаш през задното стъкло на кола и да виждаш как пейзажът бяга от теб, докато всъщност ти бягаш от него.

Толкова отдавна водя тия лекции, че мога спокойно да се унасям в подобни мисли, докато говоря пред двеста студенти. Време е за обобщение. Един последен опит да отворя очите поне на неколцина от младото компютърно поколение за великолепието на поемата, на която съм посветил едва ли не целия си живот.

— И тъй, стигаме до края — казвам.

Замълчавам. Чакам ги да откъснат пръсти от клавиатурите на лаптопите си. Да вдъхнат дълбоко застоялия въздух на аудиторията и да почувстват като мен убийствената печал в заключителните редове на поемата.

При тези думи усещам дъщеря си до мен. Откакто се роди — а дори и преди това, още като самата идея за детето, което исках да имам някой ден, — винаги неизменно съм си представял как излизам от градината ръка за ръка с Тес.

— Самота — продължавам. — Всъщност до това се свежда цялото произведение. Не добро срещу зло, не кампания, за да „оправдае подхода на Бог към хората“. Това е най-убедителният пример — по-убедителен от който и да било в Библията, — че адът съществува. Не като огнена бездна, не като място над нас или под нас, а вътре в нас, място в ума ни. Да се опознаем и да устоим на вечното напомняне за нашата самота. Да бъдем изгнаници. Да бродим сами. Какъв е истинският плод на първородния грях? Самотата! С това остават нашите клети младоженци, но то е самота на себеосъзнаването. Накъде могат да тръгнат сега? „Навсякъде! — казва змията. — Целият свят е техен!“ И все пак те са осъдени да избират своя „самотен път“. Това е страховито, дори ужасяващо пътешествие. Но всички ние трябва да тръгнем по него, както тогава, така и днес.

Тук правя нова, по-дълга пауза. Толкова дълга, че има риск да решат, че съм свършил, и някой да стане, да затвори лаптопа или да се изкашля. Но това никога не се случва.

— Запитайте се — казвам аз, стискайки мислено ръката на Тес. — Къде ще отидете, след като Едем е зад гърба ви?

Почти веднага се вдига ръка. Едно хлапе в дъното, което не съм забелязвал досега.

— Да?

— Този въпрос ще го има ли на изпита?

Името ми е Дейвид Улман. Преподавам в катедрата по английска литература към Колумбийския университет в Манхатън като специалист по митология и юдео-християнски религиозни повествования, макар че истинската ми сила, текстът, чието критично изследване ми е донесло преподавателско място в елитен университет и членство в разни научни дружества по цял свят, е „Изгубеният рай“ на Милтън. Паднали ангели, изкушението на змията, Адам, Ева и първородният грях. Епична поема от седемнайсети век, преразказваща библейски събития, но с умело изменена перспектива на съчувствие към Сатаната, водача на бунтовните ангели, който не изтърпял властта на един свадлив и авторитарен Бог, и се захванал със собствена кариера — да внася беди в живота на хората.

Странен (набожните дори биха казали двуличен) начин да си изкарвам хляба: цял живот преподавам неща, в които не вярвам. Атеист, изучаващ Библията. Експерт по демоните, който смята, че злото е чисто човешко изобретение. Писал съм есета за чудесата — изцеляване на прокажени, превръщане на вода във вино, екзорсизъм, — но никога не съм виждал магически трик, който да не мога да разоблича. Оправданието ми за това привидно противоречие е, че някои неща имат културен смисъл, без реално да съществуват. Дяволът, ангелите, раят, адът. Те са част от живота ни, макар че никога няма да можем да ги видим, да ги докоснем, да докажем, че са реални. Неща, които се подмятат из мозъка.

Това са думи на Джон Милтън, изречени през устата на Сатаната, неговото най-гениално творение. И аз вярвам, че старецът — както и другият старец — има право.

Въздухът над студентското градче Морнингсайд е напоен с предизпитно напрежение и влага от лекия нюйоркски дъждец. Току-що съм приключил последната си лекция за пролетния семестър, което винаги ми носи горчиво-сладкото облекчение на разбирането, че съм се справил с поредната година (консултациите и оценките почти са приключили), но и че си отива още една година (а заедно с нея броячът на моя живот е прещракал още веднъж). Все пак, за разлика от мнозина мърморковци, с които непрестанно се сблъсквам във факултета и споря за безброй точки от дневния ред на факултетските заседания, аз все още обичам да преподавам, все още обичам студентите, срещащи за пръв път истинската литература. Да, повечето от тях идват тук само като встъпителна крачка към нещото, което ще донесе големите пари — медицина, право, богат съпруг, — но в по-голямата си част все още не са напълно изгубени. Ако не за мен, то поне за поезията.

Часът е малко след три. Време да тръгна през вътрешния двор към кабинета си във Философския факултет, да трупна виновно пред катедрата купчината закъснели курсови работи, после да се отправя към Централна гара, за да посрещна Илейн О’Брайън за ежегодното пийване в „Ойстър бар“ по случай края на семестъра.

Макар че Илейн преподава във Факултета по психология, аз я чувствам по-близка, отколкото когото и да било от преподавателите по английска литература. Тя е на моята възраст — четиридесет и три годишна, стройна, любителка на тениса и маратона, — но е вдовица, ненадеен инфаркт покоси съпруга й преди четири години, точно когато пристигнах в Колумбийския. Харесах я от пръв поглед. Според мен притежава сериозно чувство за хумор: рядко подхвърля шеги, но наблюдава абсурдите на света с остроумие, което някак успява да бъде едновременно обнадеждаващо и убийствено. Бих казал също, че е надарена с ненатраплива прелест, макар че съм женен — поне засега, — и признанието за подобно възхищение към колежка може да се сметне за „неуместно“ според университетския кодекс за поведение.

Но между мен и О’Брайън няма и помен от нещо неуместно. Нито някоя открадната целувка, преди тя да се качи на влака си по линията за Ню Хейвън, нито фриволни предположения какво би станало, ако поне веднъж си наемем хотелска стая, за да видим как ли ще потръгне. Въздържаме се не заради страха от санкции — поне така си мисля, — нито защото толкова държим на брачните задължения (след като и двамата знаем, че преди година жена ми пощуря по оня мазен теоретик от Факултета по физика Уил Йънгър). Мисля, че двамата с О’Брайън (тя става „Илейн“ едва след третото мартини) не сме задвижили нещата в тази посока, защото се боим, че така само ще омърсим каквото имаме. А какво имаме? Дълбока, макар и безполова близост, каквато лично аз не съм изпитвал с когото и да било още от детските си години, а може би дори и тогава.

И все пак допускам, че между нас има някаква своеобразна любовна връзка. Когато сме заедно, разговаряме за неща, които отдавна не обсъждам с Даян. За О’Брайън това е дилемата на нейното бъдеще — страхът от перспективата да остарее сама, макар да признава, че вече е свикнала със самотата и свободата да не се съобразява с никого. „Все по-неподходяща за брак“, както казва самата тя.

За мен това е мрачният облак на депресията. Или по-скоро онова, което неохотно се чувствам длъжен да наричам „депресия“, каквато изпитва едва ли не половината свят, макар че моят случай не изглежда точно такъв. През целия ми живот ме преследват псетата на необяснимо мрачно настроение въпреки успехите в кариерата, първоначално щастливия брак и най-голямото щастие: едничката ми, умна и сърдечна дъщеря, родена след бременност, за която всички лекари казваха, че няма да завърши успешно — единственото чудо, което съм готов да приема за истинско. След раждането на Тес черните псета се оттеглиха за известно време.

Но когато бебето поотрасна и се превърна в бъбриво първолаче, псетата се завърнаха още по-настървени. Дори обичта ми към Тес, дори нейният шепот, преди да заспи „Тате, недей да тъгуваш“, не можеше да ги пропъди.

Винаги съм усещал, че нещо с мен не е съвсем наред. Не че личи отвън — аз съм абсолютно „излъскан“, както гордо ме определи Даян, когато започнахме да излизаме заедно, а днес използва същата дума с доста по-осъдителен тон. Дори и отвътре съм сравнително свободен от самосъжаление или болни амбиции, нетипично състояние за един хоноруван преподавател. Не, моите сенки идват от далеч по-неопределен източник, отколкото пише в наръчниците по психология. Колкото до симптомите, не знам дали изобщо ги има в профилактичните въпросници, раздавани от здравните служби. Раздразнение или агресивност? Само когато гледам новините. Загуба на апетит? Ни най-малко. Още откакто завърших колежа, се мъча да сваля пет килограма и все не успявам. Затруднения със съсредоточаването? Та аз си изкарвам хляба с литература и студентски курсови работи.

Моята болест е по-скоро някакво неопределено присъствие, отколкото липса на радост. Чувство, че по цял ден ме следва невидим спътник, чакащ възможността за по-плътно сближаване, отколкото досега. В детството си напразно се мъчех да му припиша самоличност, да го възприема като „въображаем приятел“, какъвто бях чувал, че имат някои деца. Но моят последовател само ме следваше — не играеше с мен, не ме защитаваше или утешаваше. Единственият му интерес бе — и все още е — да осигурява своето мрачно, зловещо и безмълвно присъствие.

Може да е преподавателска семантика, но това ми прилича по-скоро на меланхолия, отколкото на нещо тъй клинично като химическата неуравновесеност на депресията. В своята „Анатомия на меланхолията“ (издадена преди четиристотин години, когато Милтън все още обмислял образа на Сатаната) Робърт Бъртън нарича това „раздразнение на духа“. Сякаш над самия ми живот е надвиснала мрачна сянка.

О’Брайън вече почти се е отказала от намеците, че трябва да ида на психоаналитик. Знае наизуст отговора ми: „Защо, след като имам теб?“

При тази мисъл си позволявам усмивка, но тя мигновено изчезва, когато виждам Уил Йънгър да слиза по каменните стъпала на библиотеката. Размахва ръка към мен, сякаш сме приятели. Сякаш напълно му е изхвръкнало от ума, че вече десет месеца чука жена ми.

— Дейвид! Имаш ли минутка?

Как изглежда този човек? Като нещо лукаво и изненадващо хищно. С остри нокти и зъби.

— Още една година — казва той, щом застава пред мен, леко задъхан.

Оглежда ме с присвити очи и оголва зъби. Навярно това изражение се е водело за „чаровно“ при първите срещи на кафе с жена ми след заниманията по йога. Тази дума чух в отговор, когато зададох неизменния пръв и безполезен въпрос на рогоносеца: „Защо той?“. Тя се позамисли, сякаш нямаше нужда от обяснение и се учудваше, че търся такова. Накрая отвърна: „Той е чаровен“, кацайки върху думата като пеперуда, избираща едно цвете измежду многото.

— Слушай, не искам да усложнявам нещата — започва Уил Йънгър. — Само съжалявам, че така се получи.

— И как точно?

— Моля?

— Как се получи?

Той подвива обидено долната си устна. Теория на струните. Това преподава, навярно за това говори и с Даян, след като се смъкне от нея. Че ако разголиш материята от всичко излишно, откриваш как тя е обвързана с невероятно тънки струни. Аз не разбирам от тия неща, но мога да повярвам, че Уил Йънгър е устроен точно така. Невидими нишки, които повдигат веждите и ъгълчетата на устните му като по команда на опитен кукловод.

— Просто опитвам да се държа като зрял човек — казва той.

— Имаш ли деца, Уил?

— Деца? Не.

— Нямаш, разбира се. И никога няма да имаш, защото ти самият си егоистично дете — казвам и вдъхвам дълбоко влажния въздух. — Просто опитваш да се държиш като зрял човек? Майната ти. Мислиш си, че това е сцена от индийските филми, на които водиш жена ми и за които в „Таймс“ пишат, че били страшно реалистични. Но в истинския живот? Ние сме слаби актьори. Мърлячи, които страдат наистина. Ти не го усещаш, не би и могъл, но болката, която ни причиняваш — на цялото ми семейство, — унищожава общия ни живот. Поне доколкото го имахме.

— Слушай, Дейвид, аз…

— Имам дъщеря — продължавам да мачкам аз. — Момиченце, което усеща, че нещо не е наред, и пропада към онова мрачно място, откъдето не знам как да я измъкна. Знаеш ли какво е да гледаш как детето ти се разпада? Не знаеш, разбира се. Ти си кух. Типичен социопат, който си изкарва хляба, говорейки за нищото в буквалния смисъл на думата. Невидими струни! Ти си специалист по нищото. Говорещо празно място.

— „Ирония на съдбата“ никога не е по-точният израз.

Не очаквах да изрека всичко това, но се радвам, че го сторих. По-късно ще съжалявам, че няма как да се върна назад във времето, за да добавя още по-изискани оскърбления. Но засега се чувствам чудесно.

— Странно, че ми говориш така — казва той.

— Странно ли?

— Ирония на съдбата. Може би това е по-точният израз.

— Между другото, идеята бе на Даян. Да си поговорим.

— Лъжеш. Тя знае какво мисля за теб.

— А ти знаеш ли какво мисли тя за теб?

Нишките на кукловода се размърдват. По устните на Уил Йънгър грейва ненадейна победоносна усмивка.

— Ти не си тук — продължава той. — Така казва тя. „Дейвид ли? Откъде да знам какво чувства Дейвид? Той не е тук.“

Нямам отговор на това. Защото е вярно. То бе смъртната присъда на нашия брак и аз нямах сили да поправя бедата. Не става дума за работохолизъм, нито за любовна връзка, заробващо хоби или онази отдалеченост, която се появява у мъжете на средна възраст. Една част от мен — онази част, от която се нуждае Даян — просто вече не съществува. Напоследък, можем да бъдем в една стая, в едно легло и тя да посяга към мен, но сякаш се опитва да докосне луната. Ако вярвах, че молитвата може да помогне, бих се молил да разбера къде е изчезнало липсващото. Какво съм изгубил? Какво ми е липсвало от самото начало? Какво име да дам на паразита, който неусетно се е хранил от мен?

Слънцето грейва и изведнъж градът се обгръща в пара, стъпалата на библиотеката блестят. Уил Йънгър сбръчква нос. Той е котарак. Разбирам го чак сега, твърде късно. Черен котарак, който пресича пътя ми.

— Денят ще е горещ — казва той и се отдалечава.

Минавам покрай бронзовото юзпие на Мислителя на Роден („Сякаш страда от зъбобол“, каза веднъж Тес за него) и влизам във Философския факултет. Кабинетът ми е на третия етаж и докато се изкачвам нагоре, аз вкопчвам пръсти в перилата. Внезапната жега ме е изтощила.

Когато достигам етажа и завивам зад ъгъла, внезапно ми се завива свят тъй силно, че залитам и се подпирам на тухлената стена. От време на време ми се случват подобни пристъпи, които за момент ме оставят без дъх — майка ми ги наричаше „шемет“. Но сега е съвсем различно. Отчетливо усещане за пропадане. Не от височина, а надолу в някакво безгранично пространство. Бездна, която поглъща мен, сградата, целия свят на една-единствена безмилостна глътка.

После чувството отминава. Радвам се, че никой не ме е видял как се притискам към стената.

Никой, освен жената на стола пред вратата на кабинета ми.

Твърде възрастна, за да е студентка. Твърде добре облечена, за да е преподавателка. Отначало й давам около трийсет и пет години, но отблизо изглежда по-възрастна, с ясно очертани кости — преждевременното стареене на човек с храносмилателни проблеми. Всъщност изглежда направо изпосталяла от глад. Добре ушитото костюмче и боядисаната черна коса не могат да прикрият това.

— Професор Улман?

Акцентът е европейски, но наследен. Може да е американка от френско, немско или чешко потекло. Такъв акцент по-скоро прикрива произхода.

— Днес нямам приемен час.

— Разбира се. Погледнах картичката на вратата.

— Заради някой студент ли идвате?

Свикнал съм на подобни сцени: родители, които са направили трета ипотека, за да настанят любимото чадо в скъп колеж, и сега идват да молят за оценки. Но още преди да довърша въпроса, разбирам, че не е така. Дошла е заради мен.

— Не, не — казва тя и отмята кичур коса от устните си. — Дошла съм, за да предам покана.

— Пощенската ми кутия е долу. Можехте да я пуснете там или да я оставите на портиера.

— Устна покана.

Тя се изправя. Оказва се по-висока, отколкото предполагах. И макар да е все тъй ужасяващо мършава, фигурата й не излъчва слабост. Стои с гордо разперени плещи, а острата й брадичка сочи към тавана.

— Имам среща в града — казвам аз, макар че вече посягам да отворя вратата. А тя вече пристъпва да ме последва.

— Само минутка, професоре — успокоява ме тя. — Обещавам да не ви бавя.

Кабинетът ми не е голям, а претъпканите библиотечни рафтове и купищата документи го смаляват още повече. Винаги съм смятал, че това го превръща в уютно гнездо на учен. Днес обаче, дори след като се отпускам на стола зад бюрото, а Мършавата жена сяда на старинната пейка, където студентите идват да молят за отлагане на изпити или по-високи оценки, теснотията ме задушава. Въздухът е разреден, като че сме се пренесли нейде високо в планините.

Жената приглажда полата си. Пръстите й са твърде дълги. Единственото й украшение е златна халка на палеца. Стои толкова хлабаво, че се върти при всяко помръдване на ръката.

— Редно е да се запознаем — подемам аз, изненадан от подчертаната враждебност в гласа си. Осъзнавам, че тя не идва от усещане за сила, а напротив, като опит за самозащита. Както дребните животинки се надуват, за да сплашат опасен хищник.

— За съжаление истинското ми име е информация, която не мога да споделя — казва тя. — Разбира се, мога да ви излъжа, но лъжите ме притесняват. Дори дребните, безобидни лъжи на всекидневието.

— Това ви дава предимство.

— Предимство? Но това не е състезание, професоре. Ние сме на една и съща страна.

— И каква е тя?

Жената се разсмива. Звукът напомня неудържима, болнава кашлица. Двете длани литват нагоре да прикрият устата й.

— Акцентът ви. Не мога да го определя точно — казвам аз, когато кашлицата стихва и пръстенът на палеца престава да се върти.

— Живяла съм на много места.

— Пътешественичка.

— Скитничка. Може би това е по-точната дума.

— Скитането означава липса на цел.

— Тъй ли? Не може да бъде. То ме доведе тук.

Тя се плъзва към ръба на пейката — само няколко сантиметра напред. Но имам чувството, че се е прехвърлила върху бюрото, неприлично близо до мен. Сега усещам нейния мирис. Лек селски дъх на слама и добитък. За секунда ми се струва, че не мога да си поема дъх без погнуса. После тя почва да говори. Гласът й не прикрива напълно акцента, но някак го усмирява.

— Представлявам клиент, който държи преди всичко на дискретността. А в конкретния случай, както несъмнено ще разберете, това изискване ме принуждава да се огранича само с най-необходимата информация.

— Задължителната основа.

— Да — потвърждава тя и привежда глава настрани, сякаш за пръв път чува тези думи. — Само каквото трябва да знаете.

— И какво е то?

— Моят клиент се нуждае от вашия опит, за да разбере един изключително важен случай. Затова съм тук. За да ви поканя да помогнете като консултант с професионална оценка, наблюдения и изобщо, с каквото сметнете за необходимо при изясняването на… — Тук тя млъква, сякаш подбира най-подходящата дума от някакъв мислен списък, и накрая довършва: — Явлението.

— Явлението?

— Ако ме извините за неяснотата.

— Звучи много тайнствено.

— Налага се. Както казах.

Тя продължава да ме гледа. Сякаш аз съм дошъл при нея с въпроси. И сякаш очаква аз да продължа разговора. Е, добре.

— Споменахте за „случай“. Какво точно представлява той?

— Точно? Не съм в състояние да отговоря.

— Защото е тайна? Или защото и вие не го разбирате?

— Добър въпрос. Но ако отговоря, ще разкрия неща, които не бива да разгласявам.

— Не ми давате много.

— С риск да наруша наложените ми ограничения, бих казала, че нямам много за даване. Вие сте експертът, професоре, не аз. Дойдох при вас да търся отговори и преценки. Аз самата не разполагам с такива.

— Вие лично виждали ли сте това явление?

Тя преглъща с усилие. Кожата на шията й е тъй обтегната, че забелязвам как гръклянът мърда отдолу като мишка под чаршаф.

— Да, виждала съм го.

— И какво е мнението ви?

— Мнението ми?

— Как бихте го описали? Не професионално, не като експерт, а от своя гледна точка. Какво смятате, че е?

— О, не мога да кажа — отвръща тя и поклаща глава с наведени очи, сякаш съм я притеснил с неуместна закачка.

— Защо не?

Тя вдига очи към мен.

— Защото няма дума, с която да го назова.

Би трябвало да я помоля да си върви. Любопитството, което изпитах, когато я видях пред кабинета, вече е изчезнало. Разговорът вече може да води само към разкриването на още по-странни неща. Усещам, че не става дума за смахнато предложение на някаква изкуфяла старица, което впоследствие да разказвам със смях на колегите. Защото тя не е луда. Защото обичайният защитен воал, който усещаме при кратките срещи с безвредните смахнати, вече е вдигнат и аз се чувствам разголен.

— Защо ви трябвам? — питам неволно аз. — Тук има много преподаватели по английска литература.

— Но малцина са демонолози.

— Не бих се нарекъл така.

— Нима? — Тя се усмихва. Демонстрация на веселие, целяща да прикрие очевидната й сериозност. — Вие сте прочут експерт по религиозни текстове, митове и тъй нататък, нали? Особено по библейските текстове, споменаващи появите на Врага. Апокрифни документи за демонична дейност в древния свят. Сбъркала ли съм в търсенето?

— Всичко това е вярно. Но извън тези текстове не знам нищо за демоните, били те реални или измислени.

— Разбира се! Не сме и очаквали да имате личен опит.

— Та кой би имал?

— Да, наистина, кой? Не, професоре, търсим само академичните ви способности.

— Мисля, че не разбирате. Аз не вярвам.

Тя само се намръщва лекичко пред тази явна липса на разбиране.

— Не съм духовно лице. Нито пък теолог. Вярвам в демони толкова, колкото и в Дядо Коледа. — Продължавам аз. — Не ходя на църква. Не смятам събитията от Библията и другите свещени документи за реални, особено когато става дума за свръхестественото. Търсите демонолог. Съветвам ви да се свържете с Ватикана. Може би там има хора, които още вземат такива неща на сериозно.

— Да. — Тя пак се усмихва. — Уверявам ви, че ги има.

— За църквата ли работите?

— Работя за агенция, разполагаща със солиден бюджет и големи отговорности.

— Приемам го за потвърждение.

Тя се привежда напред. Чувам как лактите й тропват върху коленете.

— Знам, че имате среща. Все още разполагате с време да се доберете до гарата. Затова може ли да ви предам предложението на моя клиент?

— Чакайте. Не съм ви казал, че отивам на гарата.

— Да. Не сте ми казали.

Тя не помръдва. И тази неподвижност подчертава казаното.

— Може ли? — повтаря тя, след като е отминала цяла минута.

Облягам се назад и с жест я подканвам да продължи. Вече не се преструваме, че имам избор. През последните мигове нейното присъствие в кабинета се е разраснало дотолкова, че ми прегражда пътя към вратата.

— Ще ви изпратим във Венеция с първия удобен за вас полет. Желателно утре. Ще бъдете настанен в един от най-хубавите хотели в стария град — в моя любим хотел, бих добавила. Там ще чакате да ви отведат на адрес. Няма да искаме какъвто и да било писмен отчет. Дори може да ви помолим да не разкривате наблюденията си пред когото и да било, освен присъстващите на място. Това е всичко. Разбира се, поемаме всички разноски. Билет в бизнес класа. Плюс консултантски хонорар, който се надяваме да ви задоволи.

С тези думи тя става. Прави единствената крачка, която я дели от бюрото, взема химикалка от чашата и надрасква число върху бележника до телефона. Сумата надхвърля една трета от годишната ми заплата.

— Ще ми платите толкова, за да отлетя до Венеция и да посетя нечия къща? После обръщам гръб и се прибирам? Нищо повече?

— В общи линии, да.

— Невероятна история.

— Съмнявате ли се в искреността ми?

— Не исках да ви обидя.

— Не се обиждам. Понякога забравям, че хората искат доказателства.

Тя бръква във вътрешния джоб на жакета си. Слага върху бюрото ми бял плик. Без адрес.

— Какво е това?

— Самолетен билет. Предплатена хотелска резервация. Чек за една четвърт от хонорара ви, останалото ще получите след завръщането. И адресът, където трябва да отидете.

Задържам ръка над плика, сякаш докосването би означавало капитулация.

— Разбира се, можете да вземете и близките си — добавя тя. — Имате ли съпруга? Дъщеря?

— Да, дъщеря. За съпругата не съм съвсем сигурен.

Тя поглежда към тавана и затваря очи. После произнася:

— И вие ли изучавате Милтън? — питам аз, когато тя отново отваря очи.

— Не чак като вас, професоре. Аз съм само почитателка.

— Малцина почитатели го знаят наизуст.

— Имам добра памет. Макар че така и не изпитах описаното от поета. „Извор на целия човешки род…“ Аз съм бездетна.

Това последно признание ме изненадва. След цялата досегашна тайнственост тя споделя почти печално този интимен факт.

— Милтън е прав за радостта от потомството — казвам аз. — Но повярвайте ми, много греши, като сравнява брака с райска градина.

Тя кимва, но сякаш не на моите думи. Потвърдил съм нещо друго. Или може би вече е казала необходимото и сега чака отговор. Добре, отговарям.

— Не. За каквото и да става дума, звучи интригуващо, но е извън кръга на моите интереси. Няма начин да приема.

— Разбирате ме погрешно. Не съм дошла да изслушам отговора ви, професоре. Дойдох само да доставя поканата.

— Чудесно. Но се боя, че клиентът ви ще бъде разочарован.

— Това рядко се случва.

Жената се обръща. Излиза от кабинета. Очаквам някакво любезно сбогуване или поне помахване на костеливата й ръка, но тя решително се отдалечава по коридора към стълбището.

Когато най-сетне се надигам от стола и надниквам навън, жената е изчезнала.

2.

Слагам в чантата няколко писмени работи и тръгвам в жегата към метрото. Въздухът там е задушен и херметизиран, с лек сладникав дъх на боклук. Плюс миризмите на пътниците, носещи своите малки трагедии на робство или осуетени желания.

По пътя към центъра опитвам да си припомня физическите черти на Мършавата жена, които ми се налагаха тъй властно само преди броени минути. Но дали заради днешните неприятности, или защото част от краткосрочната ми памет е блокирала, тя се връща само като идея, а не като личност. А идеята е по-неестествена, по-страшна, отколкото ми изглеждаше на живо. Мисълта за нея сега е като разликата между това да сънуваш кошмар и да го разказваш някому в спокойното ярко утро.

На гарата се изкачвам с ескалатора и тръгвам по тунелите към централната зала. Час пик. Прилича по-скоро на паника, отколкото на целенасочено пътуване. И никой не изглежда по-объркан от туристите, които са дошли да видят вълнуващата нюйоркска суматоха, но сега стоят поразени, стискайки здраво жените и децата си.

О’Брайън стои на традиционното ни място за срещи — до гишето за информация под големия златен часовник. Изглежда бледа. Може би справедливо раздразнена от закъснението ми.

Докато гледа настрани, аз заставам до нея. Потупвам я по рамото и тя подскача.

— Не знаех, че си ти — извинява се тя. — А трябваше, нали? Това е нашето място.

Идеята за „наше място“ ми допада — може би повече, отколкото трябва, — но се преструвам, че е случайно съчетание на думи.

— Извинявай, че закъснях.

— Извинен си.

— Напомни ми пак — казвам аз. — Защо тук е нашето място? Дали заради Хичкок? „Север-северозапад“?

— И ти да си моят Кари Грант? Голямо самочувствие имаш. Добре де, недей да се цупиш, ставаш за ролята. Но истината е, че обичам да се срещаме тук, защото е страшно нецивилизовано. Блъсканицата. Маските на алчност и отчаяние. Суматохата. Организираният хаос.

— Пандемониум — промълвявам неволно, но толкова тихо, че О’Брайън не успява да ме чуе сред глъчката.

— Какво каза?

— Така Сатаната нарекъл чертога, който изградил за себе си и своите последователи, след като бил низвергнат от небесата.

— Не само ти си чел Милтън, Дейвид.

— Разбира се. Ти винаги си ме изпреварвала.

О’Брайън пристъпва напред и ме поглежда втренчено.

— Какво става? Виждаш ми се объркан.

Иска ми се да й кажа за Мършавата жена и странното предложение в кабинета. Но имам чувството, че така ще разкрия тайна, която са ми поверили — дори е нещо повече от „чувство“: гърдите ми се стягат, гърлото ми се свива сякаш под натиска на невидими пръсти. Промърморвам нещо за жегата и че ми трябва едно питие.

— Затова сме тук, нали? — отвръща О’Брайън, после ме хваща под ръка и ме повежда през тълпата. Пръстите й върху лакътя ми разливат прохлада по пламналата ми кожа.

„Ойстър бар“ е под земята. Пещера без прозорци под гарата, която по незнайни причини се е специализирала в поднасянето на сурови морски дарове и студена водка. С О’Брайън неведнъж сме сядали тук да обсъждаме състоянието на кариерите си (моята вече достигнала върха на „водещ световен експерт“, а тази на О’Брайън все още пъпли нагоре със статии за психологическите целебни сили на вярата). Най-често обаче си бъбрим за общи неща като стари, макар и необичайни приятели.

Какво ни прави необичайни? Първо, тя е жена. Неомъжена. Къса черна коса, сини очи, пламтящи върху мургаво ирландско лице. За разлика от мен, тя е родена в богато семейство, макар и забогатяло по не най-почтения начин. Младост по тенискортовете в Кънектикът, после привидно безпроблемно следване в елитни колежи, частна практика в Бостън, а сега „Колумбия“, където едва миналата година се оттегли от ръководството на Психологическия факултет, за да отдели повече време за изследванията си. Чаровна биография, не ще и дума. Но не и за приятелка по чашка на един семеен мъж.

Даян никога не се е оплаквала пряко от нашето приятелство. Всъщност дори го насърчаваше. Не че това й пречи да ревнува от нашите срещи в „Ойстър бар“, гледането на хокей в средата на седмицата (сега и двамата сме фенове на „Рейнджърс“, макар че по-рано тя харесваше „Бруинс“, а аз „Лийфс“). Даян няма друг избор, освен да приеме О’Брайън, защото отричането на нашето приятелство би означавало да признае, че Илейн ми дава нещо повече от нея. Всъщност и тримата знаем, че наистина е така, и това понякога прави домашните ми вечери след среща с О’Брайън особено хладни.

Мисълта да прекъсна нашата дружба като жертвоприношение пред Даян ми е хрумвала неведнъж, както би хрумнала на всеки съпруг в нестабилен брак, все още желаещ нещата да потръгнат въпреки всичко. А аз наистина искам да потръгнат. Признавам, че много пъти съм се провалял — това е неясното сенчесто езеро в дъното на самата ми личност, — но нито веднъж не съм допускал провал, ако не е било неизбежно. Моите недостатъци не ми попречиха да сторя всичко възможно, за да бъда добър съпруг. Но там е работата — нуждая се от Илейн О’Брайън в живота си. Не като обект за хроничен флирт, не като непрестанна догадка какво би могло да стане, а като съветник, като мой по-разумен вътрешен глас.

Може да прозвучи странно — наистина е странно, — но тя зае мястото на брата, когото загубих, когато бях малък. Тогава нямаше как да предотвратя смъртта му, но сега не мога да се разделя с О’Брайън.

Не е толкова ясно какво получава тя от връзката ни. Понякога я питам защо си губи времето с един меланхоличен специалист по Милтън като мен. Тя винаги отговаря едно и също: „Създадена съм за теб“.

Намираме свободни табуретки пред дългия бар и си поръчваме за начало две мартинита и дузина стриди от Ню Брънсуик. Барът е претъпкан и шумен като стоковата борса, но ние мигновено се обгръщаме в пашкула на споделените си мисли. Най-напред разказвам за срещата си с Уил Йънгър, като добавям няколко новоизмислени остри реплики (и пропускам признанието, че се тревожа за Тес). О’Брайън се усмихва, макар че усеща добавките (а навярно и пропуските). Друго не съм и очаквал.

— Наистина ли му каза всичко това?

— Почти — признавам аз. — Със сигурност ми се иска да го бях казал.

— Тогава да смятаме, че си го казал. Да пишем в протокола, че гнусният змей Уилям Йънгър Физикознайни в момента си ближе раните, нанесени от страховития Дейв Улман Старокнижний.

— Да, харесва ми — кимвам аз и отпивам от чашата. — Звучи като име на някакъв супергерой. Чудесно е да имаш приятел, който приема твоята представа за реалността.

— Няма друга реалност, освен нашата представа за нея.

— Кой го е казал?

— Аз, доколкото знам — отвръща тя и също отпива от чашата си.

Мартинито, приятната утеха да седя до нея, увереността, че засега нищо опасно не може да ни сполети — всичко това поражда усещането, че мога да рискувам и да разкажа на О’Брайън за срещата си с Мършавата жена. Тъкмо избърсвам устните си със салфетка, когато тя ме изпреварва.

— Имам новина — казва и изсмуква една стрида. Встъпление тъкмо като за първокласна клюка, нещо изненадващо и непременно сексуално. Но след като преглъща, тя обявява: — Имам рак.

Ако имах нещо в гърлото, бих се задавил.

— Шегуваш ли се? Кажи ми, че е някаква тъпа шега.

— Онколозите шегуват ли се?

— Илейн. Боже мой. Не. Не!

— Не са много сигурни откъде е започнал, но сега е в костите. Което би обяснило защо напоследък съм толкова зле на тенис.

— Ужасно съжалявам.

— Как го казваха дзенбудистите? Каквото — това.

— Сериозно ли е? Искам да кажа… разбира се, че е сериозно… но дали е напреднало?

— Така казват. Напреднал. Все едно, че говорим за факултативен курс или нещо подобно. Приемаме само раци с необходимата квалификация.

Бодростта й е просто страхотна — усещам, че донякъде помага и моята компания плюс глътка кураж от мартинито, — но ъгълчето на устните й трепери и сега разбирам, че едва удържа сълзите. И преди да се усетя, заплаквам аз. Прегръщам я, събаряйки на пода две празни черупки от стриди.

— По-кротко, професоре — прошепва О’Брайън в ухото ми, макар и тя да се е вкопчила в мен. — Хората ще си направят погрешни изводи.

А какви ли трябва да са правилните изводи? Подобна прегръдка не може да се припише на страст или радост. Тя е знак на безнадеждно отрицание. Дете, вкопчено на гарата в заминаващия любим родител; борба докрай с неизбежното вместо благовъзпитаната капитулация на възрастния.

— Ще търсим помощ — казвам аз. — Ще намерим най-добрите лекари.

— Минало му е времето, Дейвид.

— Няма просто да го приемеш, нали?

— Ще се опитам. И бих те помолила да ми помогнеш.

Тя ме отблъсква. Не от притеснение, а за да ме погледне в очите.

— Знам, че се страхуваш — казва тя.

— Естествено, че се страхувам. Това е убийствено…

— Не говоря за рака. Говоря за теб.

Тя си поема дъх. Има да каже нещо, изискващо енергия, каквато навярно й липсва. Хващам я за ръцете и се привеждам по-близо.

— Така и не успях да разбера от какво се страхуваш, но в теб има нещо, което тъй здраво те е притиснало в ъгъла, че не смееш да го погледнеш — продължава тя. — Не си длъжен да ми казваш какво е. Обзалагам се, че и сам не знаеш. Но ето как стоят нещата: когато се сблъскаш с него, вече няма да ме има. Иска ми се да не е така, но няма какво да сторя. Ще ти трябва някой. Сам няма да се справиш. Знам кой може да бъде до теб.

— Тес.

— Точно така.

— Искаш да се грижа за Тес?

— Искам да помниш, че тя е изплашена като теб. Че и тя си мисли, че е сама.

— Не те разбирам…

— Твоята меланхолия. Или депресия. Заедно с девет десети от страданията, които съм проучвала, откривала и опитвала да лекувам. Наричай ги както си щеш, но те са просто други названия на самотата. Тя отваря вратата на мрака. С нея трябва да се бориш.

Самотата. Сякаш О’Брайън си е водила записки на днешната ми лекция.

— Аз не съм сам.

— Но мислиш, че си сам. Мислиш го през целия си живот… и знам ли? Може наистина да е така. Това почти те е смазало. Ако нямаше книгите, работата и всички други душевни щитове, щеше да те смаже. Все още иска да го стори. Но не можеш да му позволиш, защото сега имаш Тес. Колкото и далече да се зарее тя, не бива да се предаваш. Тя е твое дете, Дейвид. Тя — това си ти. Трябва да й доказваш обичта си през всяка проклета минута на всеки проклет ден. Отстъпиш ли от това и на косъм, проваляш се в изпита за Човек. Отстъпиш ли и на косъм, значи наистина си сам.

Въпреки че в бара е топло, О’Брайън потръпва.

— Откъде ти дойде на ума всичко това? — питам аз. — Никога не си говорила така за Тес. Че тя е… като мен. Тоест, че страда от същото.

— Не само ръстът и цветът на очите се предават по наследство.

— Чакай малко. Кой говори сега? Психологът доктор О’Брайън или моята загрижена и грубовата приятелка О’Брайън?

Въпросът, целящ да разведри разговора, само я затруднява още повече. И докато се мъчи да открие отговор, болестта се изписва по лицето й. Кожата се обтяга и избледнява. Преобразяването е невидимо за всекиго, освен мен, но тя изведнъж заприличва на Мършавата жена. Би трябвало да доловя тази прилика още когато видях старицата пред кабинета си, но я установявам едва сега, в нашия таен миг на скръб.

— Просто знам — отговаря накрая тя.

Продължаваме така още известно време. Поръчваме си нови напитки, споделяме порция омар както обикновено. През цялото време О’Брайън умело насочва разговора встрани от нейната диагноза и странното си прозрение за моето страдание. Вече е казала каквото искаше. А и двамата безмълвно разбираме, че дори тя не е съвсем сигурна в пълния смисъл на собствените си думи.

Когато свършваме, аз я изпращам до централната зала. Сега там е по-тихо, вместо пътници преобладават любопитни туристи с фотоапарати. Готов съм да чакам с О’Брайън пред изхода към нейната платформа, докато дойде влакът за Гринуич, но тя спира под златния часовник.

— Ще се справя — казва ми с измъчена усмивка.

— Знам. Но няма смисъл да чакаш сама.

— Не съм сама. — Тя стиска ръката ми с благодарност. — А теб има кой да те чака.

— Едва ли. Напоследък Тес след вечеря се заключва в стаята си и сяда на компютъра. Все едно е сложила на вратата надпис: НЕ МЕ БЕЗПОКОЙТЕ.

— Понякога хората затварят вратата, защото се чудят как да те накарат да почукаш.

О’Брайън пуска ръката ми и се вмъква в група немски туристи. Бих се опитал да я последвам, но тя не иска. Затова се обръщам, тръгвам в обратната посока — към метрото, и с всяка крачка надолу въздухът става все по-топъл.

3.

Излизам от спирката на Осемдесет и шеста улица в Горен Уестсайд. Там живее малкото ми семейство сред други малки семейства. Вечер улицата често гъмжи от родители, които държат в едната ръка чаша капучино, а с другата бутат модерна детска количка. Идеална илюстрация на хората като нас — образовани професионалисти, мразещи предградията и уверени, че животът тук, на сравнително безопасно място, но и на две крачки от Сентрал Парк, Природонаучния музей и образцовите обществени училища, ще даде на децата ни всичко необходимо, за да станат един ден като нас.

Тук ми харесва, прилича на постоянен туристически лагер. Израснах в Торонто, град с по-скромни мащаби и по-скромен темперамент, сравнително лишен от митология. Да живея в Ню Йорк беше за мен един непрестанен напредък в изкуството на преструвката. Да се преструвам, че това наистина е мой дом, а не нещо сглобено от романи и филми. Да се преструвам, че някога ще изплатим ипотеката за нашия просторен апартамент с три спални в „престижна сграда“ на Осемдесет и четвърта улица. Често ме мъчи фактът, че всъщност не можем да си го позволим, но както обича да изтъква Даян, „никой не си позволява това или онова, Дейвид. Сега не е 1954 година“.

Отношенията ни не вървят, може би вече са непоправими. Но докато старият асансьор ме носи с трополене към нашия етаж, аз подготвям разказа за този странен ден, решавам кое да изтъкна, кое да скрия. Искам да разкажа на Даян за О’Брайън, за разговора си с Уил Йънгър, за Мършавата жена, защото няма с кого друг да споделя тези конкретни теми — всяка от тях твърде интимна посвоему, за да бъде изложена пред колега или сътрапезник. Но има и искрица надежда да стигна до нея. Да разкрия нещо, което би я накарало да се замисли, би събудило интереса или съчувствието й. Отсрочка на неизбежното, само на това мога да залагам напоследък.

Отварям вратата и заварвам Даян да ме чака права, с почти празна чаша за вино в ръка. Какво говори лицето й? Че каквото и да й кажа, няма да има значение.

— Трябва да поговорим — казва тя.

— Трите най-страховити думи в историята на браковете.

— Говоря сериозно.

— Аз също.

Тя ме повежда към хола, където друга винена чаша (само че пълна) ме чака на масичката за кафе. Упойка за удара, който се кани да нанесе. Но аз не искам упойка. Това й беше проблемът открай време, нали? Че рядко присъствам в настоящето. Е, не знам дали е от странните и ужасни събития през деня, или просто току-що съм стигнал до ново решение, но в момента се чувствам присъстващ, и още как!

— Напускам — заявява Даян. Говори с добре отработена предизвикателност, сякаш й предстои да докаже чрез бягство своята смелост.

— Къде ще отидеш?

— До края на лятото — във вилата на нашите. Или поне докато си намеря апартамент в града.

— Два апартамента в Манхатън! Как ще ги плащаме? Да не си спечелила от лотарията?

— Предлагам да не говориш в множествено число, Дейвид. Говоря само за един апартамент. Моя.

— Значи не бива да се надявам, че е само пробна раздяла?

— Да, мисля, че не бива да се надяваш.

Тя отпива последната глътка от чашата си. Оказва се по-лесно, отколкото е очаквала. Вече е почти свободна и от мисълта за това ожаднява.

— Опитвам се, Даян.

— Знам, че се опитваш.

— Значи разбираш?

— Това не ти пречи да си човек, когото срещам и поздравявам всеки ден, но така и не съм опознала. Мислех си, че те познавам, но в крайна сметка се оказа, че греша.

— Какво мога да кажа?

— Не е важно какво казваш. А какво правиш. Или не правиш.

Нямам какво да възразя. Дори и да имах, никога не сме си падали по караниците. А може би трябваше. Още няколко грозни обвинения, още няколко разпалени възражения и признания биха могли да помогнат. Но нямам представа как се вършат тия неща.

— С него ли ще живееш? — питам.

— Обсъждаме го.

— Значи, когато днес се видях с него, той просто е искал да ми натрие носа.

— Уил не е такъв.

Иска ми се да й кажа: „Грешиш, Даян. Точно такъв е“.

— Ами Тес? — питам.

— Какво?

— Помисли ли за нея?

— Мисля да я оставя при теб — казва тя. — Справяш се по-добре с нея.

— Това не е състезание. Ние сме семейство.

— Вече не. Всичко свърши.

— Тя е и твоя дъщеря.

— Не мога да стигна до нея, Дейвид.

При тия думи Даян изненадващо избухва в кратки, но шумни ридания.

— Нещо не й е наред — хлипа тя. — Не е като за лекар, не това имам предвид. Не е нещо, което би проличало при преглед. Просто нещо нередно, което не се вижда.

— Какво е според теб?

— Не знам. Може би това, че е на единайсет. Почти тийнейджърка. Смяната на настроенията. Но не е така. Тя е като теб — казва Даян, повтаряйки, без да знае, думите на О’Брайън. — Вие двамата сте се свили в някакъв ваш недосегаем, потаен клуб.

Самотна е, виждам го също тъй ясно, както петното от червило по ръба на чашата в ръката й. Съпругът и дъщеря й споделят нещо тревожно и мрачно, а тя остава отвън. Аз съм до нея — както винаги, — но тя е сама.

— Тес в стаята си ли е? — питам.

Даян кимва.

— Върви — казва тя.

Но аз вече съм тръгнал и без нейното разрешение.

Дори „Анатомия на меланхолията“ на Робърт Бъртън със своите 1400 страници не посочва дали страданието е наследствено или не. Вероятно ние с Тес сме добро доказателство. От около година тя проявява признаци на печална разсеяност, отбягва приятелите си, преминава от разнопосочни интереси към странни мании, по-специално воденето на дневник, в който никога не съм опитвал да надникна, отчасти от уважение към нейното право на тайни, но и защото се боя от онова, което мога да открия. Това плъзгане надолу навярно най-много тревожи Даян. Но истината е, че аз разпознах себе си в Тес много по-отдавна. С нея споделяме една обща отдалеченост от житейската суматоха, която непрестанно се мъчим да преодолеем, но само с частичен успех.

Почуквам на вратата й. Чувам думата „Влез“ и прекрачвам вътре, виждам я как затваря дневника и сяда напрегнато на ръба на леглото. Дългата й руса коса все още е на плитка, както я сплетох тази сутрин. Грижата за косата е територията, която си завоювах още от най-ранното детство на Тес, тъй като имам повече търпение от Даян да разресвам заплетени кичури или да изрязвам бучки засъхнала дъвка. Странна задача за един татко, може би. Но истината е, че сме провеждали някои от най-хубавите си разговори в банята преди осем сутринта, докато във въздуха се носят облаци пара, а ние подбираме дали да направим конска опашка, една плитка или две.

Моята Тес. Поглежда ме от долу нагоре и моментално разбира какво е станало в хола.

Отдръпва се. Прави ми място да седна до нея.

— Ще се върне ли? — пита Тес като част от безмълвната обмяна на мисли помежду ни.

— Не знам. Не ми се вярва. Не.

— Но аз оставам тук, нали? С теб?

— Не сме го обсъждали подробно. Но да, това и занапред ще е нашият дом. На двама ни. Защото никъде не отивам без теб.

Тес кимва, сякаш само това й трябва да знае — че оставам при нея. Всъщност и на мен не ми трябва друго.

— Трябва да направим нещо — казвам след малко аз.

— От сорта на семейна терапия ли?

„Късно е за това — мисля си аз. — Твърде късно и за трима ни. Но все още оставаме ти и аз. Винаги ще си останем ти и аз.“

— Имам предвид нещо забавно.

— Забавно? — тя повтаря думата като нещо, изплувало от древен език, като забравен старонорвежки термин, който се нуждае от обяснение.

— Мислиш ли, че можеш да си приготвиш багажа до сутринта? Дрехи за три дни. Грабваме самолета и изчезваме. Първа класа. Четиризвезден хотел. Като рокзвезди.

— Дадено — казва тя. — Наистина ли?

— Абсолютно сериозно.

— Къде отиваме?

— Как ти звучи Венеция?

Тес се усмихва. Тъй отдавна не съм виждал дъщеря си спонтанно да прояви радост — и то за нещо, което аз съм направил, — че се опитвам да прикрия с кашлица внезапно надигналото се ридание.

— Небесната най-чиста светлина — произнасям.

— Пак ли старият Милтън?

— Да. Но се отнася най-вече до теб.

Пощипвам носа й с палец и показалец. Не съм го правил от години, след като дребният жест почна да предизвиква раздразнени протести. Очаквам да се възмути и сега, но вместо това тя реагира също както в детството, когато това бе една от хилядите ни игри.

— Бибип!

Тя се смее. И аз се смея с нея. За момент сме си върнали някогашната щуротия. Дори не съм си представял, че от всички неща, които ще ми липсват, когато детето престане да бъде дете, на първо място ще стои възможността аз самият да се държа по детски.

Ставам и тръгвам към вратата.

— Къде отиваш? — пита тя.

— Да кажа на майка ти.

— Кажи й след минута. Просто остани с мен още малко, бива ли?

И аз оставам още малко. Без да говоря, без да се мъча да изръся някоя утешителна баналност, без да се преструвам. Просто оставам.

Тази нощ сънувам Мършавата жена.

Тя седи сама в празна аудитория — същата, в която преподавам на първокурсниците, но променена, разширена до незнайни размери, тъй като стените отдясно и отляво чезнат в мрака. Стоя зад катедрата и я гледам с присвити очи. Единствената светлина идва от мътните лампички по стъпалата на централната пътека и двата пламтящо червени надписа ИЗХОД в дъното, далечни като градове в пустиня.

Тя стои по средата на един от средните редове. Вижда се само лицето й. Болнаво и изпосталяло. Лице от черно-бял кинопреглед. Кожата е готова да се разкъса по ръба на носа й, по скулите и крехката челюст. Очите й са изпъкнали, сякаш се напрягат да изхвръкнат от орбитите.

Не проговаряме. Но мълчанието е пълно с усещането, че току-що е казано на глас нещо, което никога не бива да се изрича. Сквернословие. Проклятие.

Мигвам.

И тя се озовава пред мен.

Устата й се отваря. Разкритото гърло е сухо и крехко като свалена змийска кожа. Зловонен дъх излита оттам, близва устните ми и ги запечатва.

Тя издиша. И преди да се събудя, от гърдите й се отронва една безкрайна въздишка. Въздишка, прерастваща в дума, която набира сила и мощ, докато най-сетне бликва навън като някакво странно стихотворение.

4.

На девет километра над Атлантика аз съм единственият пътник с включена лампичка в салона на първа класа. Тес дреме неспокойно до мен със затворено списание в скута. За пръв път откакто видях Мършавата жена пред кабинета, мислите ми се насочват към онова, което може да ме очаква във Венеция.

Вчерашният ден ме отрупа с такова разнообразие от удари под пояса, че бе трудно да реша кои да отбия най-напред — неизлечимата болест на най-добрата ми приятелка, окончателния провал на брака ми или въпроса защо една пратеничка, вероятно на някаква църковна организация, ми предлага куп пари, за да посетя… всъщност какво? Единственият ми професионален опит, който изтъкна, бяха познанията ми върху творчеството на Милтън. Не, дори и това не. Нарече ме демонолог.

Дори и тук, в хотелския уют на летящия боинг, аз изпитвам тревога при тия мисли, колкото и да са абсурдни. Затова се връщам към четивото. Купчинка книги, спадащи към любимия ми жанр. Пътеводители.

Аз съм от онези книжни плъхове, които са чели за много повече места, отколкото са посетили. И най-често наистина предпочитам да чета за тях, вместо да ги посещавам. Не че не харесвам далечните краища, но там винаги се чувствам не на място, чужденец сред местните жители. Изпитвам го в една или друга степен, където и да се намирам.

И все пак нямам търпение да отида във Венеция. Никога не съм бил там, а нейната фантастична история и легендарната й красота са нещо, което на драго сърце бих споделил с Тес. Надявам се прелестта на града да я изтръгне от сегашното душевно състояние. Може би спонтанността на това приключение и великолепието на крайната цел ще са достатъчни, за да възвърнат блясъка в очите й.

И тъй, продължавам да чета напоените с кръв истории на паметниците в града, за войните за земя, търговия или религия. Попътно си отбелязвам ресторантите и местата, които имат най-голям шанс да се харесат на Тес. Ще се постарая да й бъда добре информиран личен екскурзовод.

Пътуването само по себе си е вълнуващо. Тази сутрин Тес каза на майка си за плановете ни (Даян зададе няколко въпроса, а в очите й явно се виждаха сметките колко допълнително време с Уил Йънгър ще спечели), после трескаво си събрахме багажа, хукнахме до банката за евро (чекът на Мършавата жена бе прехвърлен по моята сметка без проблеми) и потеглихме с лимузина към летище „Кенеди“, кикотейки се на задната седалка като приятели, кръшнали от училище.

Тъй като нямах време да се обадя по телефона, пратих на О’Брайън есемес от летището. Колебаех се какво точно да й разкажа. Да опиша Мършавата жена чрез телефонната клавиатура в чакалнята за първа класа се оказа невъзможно, както и подробностите около уговорената „консултация“ по „случай“, за който не ми бе разкрито нищо, освен прекомерното възнаграждение. В крайна сметка написах само:

Нейният отговор дойде почти мигновено.

Ставам да се поразтъпча. Самолетът меко бучи и свисти, уютен като механична утроба. Това и заспалите пътници от двете страни създават странното впечатление, че съм трансатлантически призрак, летящ стремглаво в пространството — единственият буден дух в тази нощ.

Но има и друг. Един възрастен мъж стои между вратите на тоалетните в края на пътеката и гледа обувките си с изражение на любезна досада. Когато се приближавам, той вдига очи към мен и се усмихва, сякаш е разпознал неочакван спътник.

— Не съм сам — казва приветливо човекът. Говори с чаровен италиански акцент. Има меки и приятни черти като актьор от рекламите.

— Бях се зачел.

— Така ли? Аз също обичам книгите — казва той — Великите книги. Мъдростта на човечеството.

— В моя случай само пътеводители.

Той се разсмива.

— И те са важни! Не бива да се загубите във Венеция. Трябва да си намерите пътя.

— Всички книги твърдят, че най-големият чар на Венеция е да се загубиш в нея.

— Да поскитате — да. Но да се загубите? Има разлика.

Докато размишлявам над това, старецът слага ръка на рамото ми. Хватката му е силна.

— Какво ви води във Венеция? — пита той.

— Работа.

— Работа! А, вие сте крадец.

— Защо смятате така?

— Всичко във Венеция е откраднато. Камъкът, мощите, иконите, златните кръстове във всяка църква. Всичко идва отнякъде другаде.

— Защо?

— Защото там няма нищо. Нито гори, нито кариери, нито ферми. Този град е оскърбление към Бога, изградено единствено върху човешката гордост. Та той се крепи на вода! Може ли подобно магическо деяние да се понрави на Небесния отец?

Въпреки благочестивия смисъл на думите му, тонът някак излъчва точно обратното, нещо като завоалирана шега. Той ни най-малко не се тревожи от престъпната „човешка гордост“ или гнева на Небесния отец. Напротив, тези неща го възбуждат.

Човекът поглежда през рамото ми към дремещите пътници.

— Благословената невинност на съня — отбелязва. — Уви, той вече не ме посещава със своята утешителна забрава.

После очите му откриват Тес.

— Дъщеря ви ли е? — пита той.

Изведнъж ме обзема твърда увереност, че съм оценил погрешно този човек. Той не е застаряващ чаровник, търсещ разговор със събрат по безсъние. Преструва се. Крие истинските си цели. Както и причината да стои сега тук, до мен.

Обмислям различни отговори — „Не е твоя работа, по дяволите“, или „Не смей да я гледаш“, — но вместо това просто се обръщам и тръгвам право към мястото си. Докато вървя, чувам го как влиза в тоалетната и затваря вратата. Все още е там, когато се отпускам на седалката.

Преструвам се, че чета, но държа под око вратата на кабинката. И макар да оставам буден около час, не го забелязвам да излиза.

Накрая ставам и почуквам на вратата, но тя е отключена. Когато отварям, вътре няма никого.

Венеция мирише.

На какво? Трудно е да се каже изпървом, тъй като това е по-скоро миризма на идеи, отколкото полъх от някакъв конкретен източник. Не е на готвено, на добитък или промишленост, а воня на империя, на припокриващи се истории, неизтриваемото петно на корупцията. В Новия свят, когато един град има миризма, можеш да кажеш каква е. Сладникавият мирис на фабрика за хартия в индустриалната зона. Печени кестени и лъх на канализация в Манхатън. Но във Венеция нашите северноамерикански ноздри се изпълват с непознатата смрад на великите абстракции. Красота. Изкуство. Смърт.

— Гледай!

Тес сочи корабчето, което идва да ни откара по Канале Гранде до хотела. Само това повтаря, откакто се приземихме — „Гледай!“. И е права: има толкова много за гледане, толкова много подробности по всяка фасада, че непрестанно я застрашава опасността да пропусне нещо ново и изумително. Аз съм повече от щастлив да гледам накъдето сочи с пръст; дъщеря ми е до мен и споделя възторга от пробуждането в един различен свят.

Качваме се на корабчето и то с пухтене поема напред през гъмжилото от други корабчета и гондоли. Почти веднага преставаме да виждаме каквито и да било признаци на съвременната епоха.

— Това е като Дисни Уърлд — отбелязва Тес. — Само че истински.

Соча й някои от истинските неща, опознати благодарение на интензивното четене в самолета. Ето го сивия дворец Фондако дей Турки с впечатляващите прозорци, изцъклени като мъртви очи. Ето Ла Пескерия с нейната неоготическа зала, използвана за рибен пазар още от 14-и век („Както мирише, май някои риби от онова време още не са продадени“, отбелязва Тес). Ето Палацо дей Камерленги, в чиято подземна тъмница някога хвърляли укривателите на данъци.

Сякаш само след броени минути Канале Гранде се стеснява и минава под моста Риалто, тъй отрупан с туристи от край до край, че се боя да не рухне над нас като лавина от цифрови фотоапарати, слънчеви очила и дялан камък. После каналът завива и отново се разширява. Минаваме под не чак толкова отрупания Понте дел Академия и каналът се влива в залива Сан Марко, отвъд който блести синята шир на лагуната.

Корабчето забавя и се насочва към кея на нашия хотел „Бауер ил Палацо“. Прислужници в ливреи с бронзови копчета закрепват нашето корабче, пренасят багажа ни вътре и един от тях протяга към Тес ръка с бяла ръкавица. Само час след кацането сме се пренесли от безличната анонимност на международното летище до почти невъобразимата индивидуалност на един от най-добрите хотели във Венеция, и дори в цяла Европа.

Тес стои на кея и мислено фотографира гондолите, лагуната, часовниковата кула на „Сан Марко“ и собствената ми смаяна физиономия.

— Радваш ли се, че дойдохме? — питам аз.

— Не ставай глупав — отговаря тя и обвива ръка около моята.

Мършавата жена не се шегуваше.

— Това място е хубаво — потвърждава Тес, загледана в полирания под от кафяв мрамор във фоайето на „Бауер“ и великолепните драперии пред прозорците. — Кой плаща?

— Не съм съвсем сигурен — признавам аз.

След регистрацията се качваме в нашата стая да се освежим. По-точно в стаите — две спални, две бани и елегантен хол с триметрови стъклени врати към терасата с изглед към Канале Гранде.

Вземаме си душ, преобличаме се и тръгваме към салона на покрива за обяд. От нашата маса се вижда откъм едната страна лагуната, откъм другата — целият площад „Сан Марко“. Както твърди пътеводителят, това е най-добрата наблюдателна точка в цяла Венеция. И най-високата.

— Знаеш ли как наричат този ресторант? — питам аз. — Il Settimo Cielo. Познай какво значи.

— Не говоря италиански, татко.

— Седмото небе.

— Защото е на седмия етаж?

— Браво, получаваш тиквен медал.

— Какво е тиквен медал?

— Няма значение.

Обядът пристига. Пъстърва на скара за мен, spaghetti alla lemone за Тес. Ядем лакомо, сякаш самото гледане наоколо през последните няколко часа ни е докарало свиреп апетит.

— Какво е това? — пита Тес и сочи отвъд канала към белия купол и изящните колони на Chiesa Della Salute.

— Катедрала — отговарям аз. — Всъщност чумна църква, една от многото, построени през 17-и век.

— Чумна църква?

— Изградили я, за да се защитят, когато ужасната болест — Черната смърт — стигнала до Венеция. Погубила почти половината население. По онова време нямали медицинските знания, за да се борят с нея, затова можели само да построят църква и да се надяват, че Бог ще ги спаси.

— И спасил ли ги е?

— Чумата в крайна сметка отминала. Независимо дали някой е построил църква или не.

Тес навива спагети около вилицата си.

— Мисля, че Бог го е сторил. Макар ти да не вярваш — казва решително тя. Лапва спагетите и издува бузи. Дъвче и се усмихва едновременно.

Същата вечер, уморени, но развълнувани, излизаме на кратка разходка по лабиринта от улички около хотела, преди да си легнем. Аз имам доста добро усещане за посоките (особено след консултация с картата в пътеводителя) и съвсем ясно си представям маршрута: трите леко назъбени страни на един квадрат и после обратно. Но скоро след като тръгваме, завоите стават неочаквани, улицата се разделя на две по-малки улички покрай каналите и сме принудени да вземем решение — наляво? надясно? — каквото не съм очаквал. Все пак държа на идеята да обиколим площада и да се върнем към Канале Гранде, дори ако това ни отнеме малко повече време.

След около половин час сме напълно загубени.

Но няма страшно. Тес е тук. Държи ме за ръка, без да усеща как пресмятам наум и се мъча да отгатна къде е север и къде юг. Старецът от самолета грешеше. Да се загубиш във Венеция е точно толкова чаровно, колкото пише в пътеводителите. Важното е кой крачи до теб. С Тес мога да остана загубен завинаги. После с тръпка на вълнение осъзнавам, че докато тя е до мен, никога няма да бъда загубен наистина.

Тъкмо се каня да зарежа мъжката си гордост и да попитам някого за посоката, когато внезапно излизаме пред вратата на бар „Хари“. Хемингуей е имал собствена маса тук през зимата на 1950 година. Пътеводителят ми разкрива този факт, заедно с по-полезното сведение къде се намираме според картата. Не сме много далеч от целта. Вероятно изобщо не сме се отдалечавали. Хотел „Бауер“ е точно зад ъгъла.

— Прибрахме се — казвам аз на Тес.

— Бяхме се позагубили, нали?

— Може би мъничко.

— Познах по лицето ти. Така правиш понякога — тя сбръчква чело, — когато си се замислил.

— И ти го правиш.

— Разбира се. Аз съм като теб и ти си като мен.

Простата истина в нейното наблюдение ме кара да спра за миг, но Тес продължава напред. Тя е моят водач, води ме към вратите на хотела.

За следващия ден планирам да направим малка обиколка на някои забележителности, следобед да посетя адреса, който ми даде Мършавата жена, после да приключа с официалната работа и двамата с Тес спокойно да се насладим на вечерта и третия ден. Но докато пътуваме с частна гондола и Тес се възхищава на плавното й движение по вълничките из канала, аз започвам да подозирам, че плановете ми са грешни. Трябваше първо да отметна работата (каквато и да е тя), защото въпросите какво точно ми бе поръчано да наблюдавам тук, прераснаха в лека тревога още на масата за закуска. През последните двайсет и четири часа вълнуващата странност на задачата донякъде отклоняваше вниманието ми от нежеланата реалност. Можех да си представя целия епизод като нещо, което да преразкажа в аудиторията или да опиша едва ли не като популярен анекдот на коктейла след някоя конференция. Сега обаче, в златистата мараня на венецианското утро, тревожните тръпки в стомаха ми почват да жилят като рояк настървени оси.

Как го бе нарекла Мършавата жена? Случай. Явление. Не анализ на новооткрит текст или тълкуване на стихове (единствената работа на терен, за която бих могъл да допринеса с опита си). Тя дойде при мен заради моите познания за Врага, едно от многото библейски имена на дявола. Апокрифна документация за демонична дейност в древния свят.

Разбира се, не мога да обсъдя това с Тес. Затова се преструвам на весел екскурзовод, доколкото мога. През цялото време си повтарям, че този ден е само малко необичаен, че не трябва да се страхувам от необичайното само защото ме е откъснало от познатата територия — библиотеката, кабинета и залата за семинари. Всъщност може би повече подобни дни биха ме направили малко „по-присъстващ“, както желае Даян. Вълнението вдъхва живот.

Факт е обаче, че докато утринното слънце се издига, за да прогони сенките от стария град, вълнението ми малко по-малко прераства в страх.

Започваме от Палата на Дожите. Хотелът е на две крачки от „Сан Марко“ и след като излизаме на широкия площад, виждаме отдалече огромното здание. Вярно казва един от пътеводителите: дългата аркада от колони в долната част на сградата създава илюзията, че горните етажи се реят из въздуха. Ала не бях очаквал потресаващите размери, тоновете камъни, макар и безкрайно изящно сглобени, нашепващи отдавна забравени повести за тежък труд, травми и смърт.

Сред мъртъвците, казвам аз на Тес, са били и осъдените на смърт, довеждани тук, за да получат последен шанс за спасение.

— За какво са били осъдени? — пита тя.

— Задето са вършили лоши неща. И трябвало да бъдат наказани.

— Но първо ги довеждали тук?

— Така твърди легендата.

— Каква е легендата?

Разказвам й за колоната. Според пътеводителя тя се намира на откритото място срещу залива Сан Марко и остров Сан Джорджо. Отброяваш три колони навътре и ето я — мраморната й основа е протрита от всички онези затворници, а през следващите векове и от любопитни туристи, опитващи да извършат невъзможното. Предизвикателството е да събереш ръце зад гърба си (тъй като ръцете на затворниците са били вързани), и обърнат с лице навън, да обиколиш стъпка по стъпка цялата колона. За осъдените това жестоко изпитание предлагало шанса да се освободят, но легендата твърди, че никой не е успял.

Тес смята, че трябва аз да опитам пръв. Пъхвам пръсти под колана си и се качвам върху ръба на основата. Приплъзвам крак, правя една стъпка и съм долу.

— Не мога да го направя — казвам аз.

— Мой ред е!

Тес прилепва гръб към мрамора, изпъва ръце назад и ми се усмихва широко. После започва. Бавно измества ходила и пъпли около колоната. Не спира. Аз стоя с насочен обектив на телефона, готов да запечатам падането й, но вместо това тя изчезва зад колоната. Миг по-късно се появява отново, все още върху основата. Само че вече усмивката е изчезнала. Останал е само безизразен поглед, който навярно издава пълно съсредоточаване. Прибирам телефона в джоба си.

Когато изминава целия път до отправната точка, тя спира и се заглежда над водата, сякаш слуша как плясъкът на вълните й нашепва нещо.

— Тес! — Викът ми цели колкото да я изтръгне от унеса, толкова и да изрази възторг от нейното постижение. — Ти успя!

Тя слиза. Спомня си кой съм аз, къде се намира и усмивката й се връща.

— Какво печеля? — пита тя.

— Място в историята. Твърди се, че досега никой не е успявал.

— А свободата? Спечелих ли я?

— И нея. Хайде — подканям и я хващам за ръката. — Да се махаме от това слънце.

Вървим през вече препълнения площад към базиликата. Слънцето, все още ниско, но жарко, превръща кратката разходка в истинско изпитание. Или може би ранното ставане след дългия полет ме е изтощило повече, отколкото предполагах. Във всеки случай, когато навлизаме в прохладата на катедралата, аз се чувствам наклонен, сякаш стоя на палубата на яхта.

Донякъде, за да си възвърна равновесието, спирам и посочвам мозайката, украсяваща купола над нас. Изображенията разказват историята на Сътворението: появата на светлината по Божия воля, Адам в райската градина, змията и изкушението на Ева, грехопадението. Картините притежават удивителна простота, особено в съчетание с внушителната византийска архитектура на сградата. Сякаш строителите са искали да разсеят зрителя от истинските догми на вярата, а не да ги изобразяват. И все пак тук, в тази огромна кухина над главите ни, виждаме познатото библейско повествование, изложено едва ли не с илюстрации като за детска книжка, и впечатлението от това спира дъха ми.

Отначало го приемам за естетическа реакция — човешко страхопочитание пред върховно художествено постижение. Но не красивото ме затрогва, а възвишеното. Тревожното присъствие на змията и неговото значение не само за иконописната „Ева“, но за двете реални човешки същества, изобразени на мозайката — мъж и жена, докоснати не от символ, а от физически въплътено зло. Дългото тяло, покрито със зелени люспи. Раздвоеният език.

После, сред гробовната тишина на църквата, чувам шепот до ухото си. Очите на змията се съсредоточават не върху момичето, протегнало ръка към ябълката, а върху мен.

— Татко?

Тес е притиснала длани към кръста ми.

— Какво ти е?

— На мен ли? — възкликва тя. — Какво става с теб? Подпирам те.

— Извинявай. Замаях се за секунда.

Тя присвива очи. Знае, че не й казвам всички подробности, и се опитва да прецени дали трябва да ги чуе сега или не.

— Да се върнем в хотела — предлага тя. — Можем да си починем преди срещата ти.

„Тя е твое дете — изрича в главата ми въображаемата О’Брайън, докато Тес ме води навън към суматохата на площада. — Тя знае повече, отколкото изобщо можеш да скриеш.“

5.

Следобед се чувствам много по-силен.

Детегледачката, която ми уреди портиерът, идва в нашата стая да се погрижи за Тес през няколкото часа, докато отсъствам. Набита, с властен майчински вид, „официално регистрирана“, както ме увериха от хотела. От пръв поглед й се доверявам. Тес също. Още преди да изляза, двете подхващат урок по италиански.

— Ще се върна скоро — подвиквам към Тес, която се втурва да ме целуне за сбогом.

— Arrivederci, татко!

Тя затваря вратата зад мен. И вече съм сам. Едва след като се озовавам долу, сред деловитото оживление на фоайето, събирам кураж да извадя листа с адреса, който ми даде Мършавата жена.

Санта Кроче 3627.

Типично венециански адрес. Нито име на улица, нито номер на апартамент, нито пощенски код. Дори и най-едромащабната карта в интернет ме насочва към площ от няколкостотин квадратни метра, където може да се намира целта. За да открия на коя врата да почукам, ще трябва да търся на място.

Хващам корабчето от кея на хотела и потеглям обратно по Канале Гранде до спирката Риалто. И днес мостът е все тъй отрупан както вчера, и докато си пробивам път по него, за да стигна до квартал Санта Кроче от другата страна, тревогите, какво ме очаква на номер 3627, се разсейват и аз ставам просто един турист от множеството, което обикаля сергиите и пита „Колко?“ на всички световни езици.

После тръгвам по сравнително лесния маршрут, подчертан в разпечатката, която вадя от джоба си. Тук също има хора, взиращи се в картите си като мен, но постепенно броят им намалява. Не след дълго остават само местните жители, вървящи към домовете си с покупки от бакалията. Хлапета ритат футболни топки срещу древните стени.

Трябва да съм наблизо. Но как да разбера? Само до някои от вратите има номера. И в тия номера няма и помен от ред. След 3688 идва 3720. Затова поемам назад, очаквайки номерата да намаляват, но откривам, че след 3720 идва 3732. През повечето време просто се опитвам да запомня ориентири, към които да се придържам: саксии с провиснали цветя на онзи прозорец на втория етаж; група старци със сурови лица, седнали да пият еспресо пред някакво кафене. И все пак, когато тръгвам назад уж по същия път, от кафенето няма и помен, а вместо саксиите с цветя на прозореца е простряна да съхне жилетка.

Едва когато тръгвам назад към Риалто (или поне така се надявам), ненадейно откривам целта.

Върху дървена врата, по-малка от тези наоколо, е изписано с олющена златна боя: 3–6–2–7. Трябва да е оригинална, запазена още от времето, когато са я направили за по-дребните венецианци от 17-и век. Размерът на вратата и ситно изписаните цифри създават впечатление за адрес, който отдавна полага усилия да стане напълно незабележим.

До бутона на звънеца примигва сигнална лампичка дори и сега, посред бял ден. Натискам го два пъти. Няма начин да разбера дали вътре се чува звук или не.

След малко вратата се отваря. От сенките зад нея изниква мъж на средна възраст, облечен в сив фланелен костюм, твърде топъл за днешните температури. Очите му примигват зад омазаните стъкла на очила с телени рамки, единственият признак на немарливост в иначе твърде официалната му външност.

— Професор Улман — казва той. Не пита, а констатира.

— Щом знаете името ми, трябва да съм на течното място — отговарям аз с усмивка, подканваща да се включи в насмешливата преценка на нашата странна среща, но нищо в изражението му не издава готовност да реагира на каквото и да било, освен на моето присъствие на вратата.

— Закъсняхте — казва той с акцент, но на напълно коректен английски. Отваря широко вратата и ми прави нетърпелив знак да вляза.

— Доколкото знам, нямаше определен час за идването ми.

— Късно е — повтаря той с нотка на умора в гласа, което подсказва, че има предвид нещо съвсем различно от точен час.

Прекрачвам в нещо като чакалня. Дървени столове покрай стените. Холна масичка с италиански новинарски списания отпреди няколко години, ако се съди по снимките на терористични актове и хитови филми, отпечатани на кориците. Ако наистина е чакалня, никой друг не чака в нея. И нищо — нито табели, нито рецепция или плакати по стените — не издава каква услуга може да се предлага тук.

— Аз съм лекар — казва човекът с костюма.

— Това вашият кабинет ли е?

— Не, не. — Той поклаща глава. — Повикаха ме. От друго място.

— Откъде?

Той махва с ръка. Отказ или може би невъзможност да отговори.

— Само ние ли сме тук? — питам.

— За момента.

— Има ли и други хора? По друго време?

— Да.

— Значи трябва да ги изчакаме?

— Не е необходимо.

Той тръгва към една от трите затворени врати. Завърта дръжката.

— Чакайте — спирам го аз.

Той се прави, че не чува, и отваря вратата. Зад нея се разкрива тясно стълбище, водещо към горния етаж.

— Чакайте!

Лекарят се обръща. На лицето му е изписана неприкрита тревога. Ясно е, че има задача за изпълнение — да ме отведе нагоре по това стълбище, — и усещам личния му стремеж да я изпълни по най-бързия начин.

— Да?

— Какво става горе?

— Не разбирам.

— Каните се да ми покажете нещо, нали? Какво е то?

Почти разчитам в очите му различните отговори, които би могъл да даде. Процесът изглежда болезнен за него.

— То е за вас — казва накрая той.

Преди да успея да го попитам нещо друго, той тръгва нагоре по стълбището. Излъсканите му кожени обувки блъскат по дървените стъпала с излишна сила — може би, за да му попречат да чуе по-нататъшните ми коментари или да уведомят някого за моето идване.

Следвам го.

На стълбището е топло и сумрачно, издигащата се топлина става все по-гъста с всяка крачка нагоре, мазилката по стените лъщи от влага. Сякаш влизаме в някакво огромно гърло. С появата на това впечатление чувам и звук — приглушеното дишане на друго живо същество, освен мен и лекаря. Или по-точно два звука, които се наслагват ритмично един върху друг. Единият дъх е висок и слаб, като в сетна борба на смъртен одър. Другият е басов трепет, който не толкова се чува, колкото се усеща.

Когато стигам на втория етаж, там е тъмно като в рог. Дори поглед назад към пътя, по който дойдох, разкрива само блед отблясък от светлината в чакалнята.

— Докторе?

Гласът ми сякаш съживява лекаря, който включва мощно фенерче и ме заслепява.

— Le mie scuse1 — казва той и навежда лъча към пода.

— Не работи ли осветлението?

— Няма ток. Изключен е в цялата сграда.

— Защо?

— Не съм питал. Мисля, че… — Той търси най-точния израз. — … че е откачена от мрежата.

За пръв път се вглеждам внимателно в лицето на човека. Фенерчето го осветява отдолу, така че паническото му изражение става почти карикатурно.

— Защо правите това? — питам. Този въпрос също предизвиква тръпка на притеснение.

— Не мога да кажа.

— Принуждава ли ви някой?

— Няма действие без избор — изрича той с леко променен акцент, сякаш цитира нечий чужд отговор на същия въпрос.

— В безопасност ли сме тук?

Жалната напрегнатост на въпроса ми изненадва самия мен, но не и лекаря, който за миг притваря очи, като че го е споходил спомен, изпълнен с непоправима скръб.

После рязко посяга към нещо на масата зад себе си, а фенерчето се прехвърля в другата му ръка и разкрива, че сме на площадка с достъп до поне три затворени врати. Няма никаква украса. Само лек блясък на влага по белите стени.

Лекарят отново насочва фенерчето към мен и задържа лъча върху гърдите ми. Сега виждам, че ми поднася чисто нова дигитална видеокамера.

— За вас — казва той.

— Не я искам.

— За вас е.

Той пуска камерата в ръката ми.

— Какво да правя с нея?

— Не ми казаха какво да правите. Само да ви я дам.

— Уговорката не беше такава.

— Няма уговорка — казва той и трепва, сякаш се мъчи да не избухне в груб смях. — Сам ще решите какво да правите с нея, професоре.

Лекарят се раздвижва. Отначало предполагам, че ще ме придружи до една от стаите, чиято врата ще отвори, или може би ще ме поведе към по-горния етаж. Но той минава покрай мен — лъхва ме кисела миризма на пот — и виждам, че се кани да слезе надолу по стълбището.

— Къде отивате?

Човекът спира. Насочва лъча към най-далечната врата.

— Per favore2 — казва той.

— Ще ме чакате ли? На долния етаж? Ще бъдете ли наблизо, ако ми потрябвате?

— Per favore — повтаря той. Лицето му е прежълтяло като на човек, полагащ отчаяни усилия да не повърне, преди да стигне до най-близката тоалетна.

„Една минута.“

Само това си мисля, докато правя крачка към вратата.

„Една минута, за да видя каквото има за гледане, после докладвам на онзи човек или на някого друг долу, а след това си тръгвам. Вземам безплатната екскурзия и парите, и бягам. Изпълнил съм обещанието си.“

А истината? Отварям вратата и прекрачвам вътре не заради парите на Мършавата жената или за да изпълня своята част от сделката с нея. Всичко е много по-просто.

Искам да видя.

Един мъж седи на стол.

Изглежда заспал. Главата му е клюмнала напред и брадичката докосва гърдите. Макар че не мога да видя лицето му, имам възможност добре да огледам оредяващите и прошарени рижави къдрици, розовото плешиво петно на темето — типичен знак на мъжката средна възраст. Облечен е с официален панталон, риза на тънко райе и кожени мокасини. Брачна халка. Слаба фигура с леко заоблен корем на човек, който цени добрата храна, но все пак е достатъчно суетен, за да се бори с нейните последици чрез упорити физически упражнения. От пръв поглед всичко в него издава човек с добър вкус, макар и без страст към авантюрите, професионалист, баща. Човек като мен.

Но само след още една крачка напред се разкриват други подробности, незабележими преди секунда.

Той е подгизнал от пот. Ризата лепне по гърба му, под мишниците се разливат тъмни полукръгове.

Дишането му. Дрезгаво хъркане, тъй дълбоко, сякаш засмуква въздуха не към дробовете, а много по-надалече.

После виждам стола: всеки крак е завинтен за дюшемето с дебели болтове. Груби кожени ремъци, каквито се използват за конска сбруя, обгръщат гърдите му и го удържат на място.

„Отвличане. Хванали са този човек и го държат за откуп.“

Тогава защо ме доведоха тук? От мен не се искаше нищо друго, освен да присъствам.

„И теб ще затворят тук. Или още по-лошо. Дадоха ти камерата, за да заснемеш нещо ужасно. Изтезания. Убийство. Нещо, което ще сторят на този човек.“

Но защо да водят свидетел — ако наистина съм свидетел — чак от Ню Йорк?

„Ще отвлекат и теб.“

С каква цел? Не за пари. Не съм толкова богат, че да си струва. И ако искат да ме затворят, защо чакаха толкова дълго?

„Като във филма на Хичкок «Север-северозапад». Сбъркали са човека.“

Но Мършавата жена знаеше точно кой съм. Знаеше и касиерката на летището, и служителят в „Бауер“, и всички, които провериха паспорта ми. Искаха Дейвид Улман да дойде. И ето ме тук.

Осъзнавам, че водя този вътрешен спор с въображаемата О’Брайън. Гърдите ми се свиват болезнено от желанието тя да е с мен сега. Тя би намерила отговорите, с които не разполага въображаемата О’Брайън.

Включвам камерата.

Не се опитвам да бягам, не се опитвам да потърся полицията. По някаква причина съм сигурен, че не ме заплашва непосредствена физическа опасност, че не съм доведен тук, за да бъда завързан на стол.

Тук съм заради човека пред мен. Той е „случаят“. Явлението.

Натискам бутона за запис, поглеждам през визьора на камерата и я насочвам към мъжа на стола. В ъгъла на рамката трептят цифрите на брояча. Автофокусът за момент замъглява фигурата му, после я очертава съвсем ясно на екрана. Той продължава да спи.

Пробвам бутона за увеличение. Стеснявам кадъра, за да изключа пода и стените.

01:24.

После още по-близо, така че само горната част на тялото и главата изпълват кадъра.

01:32.

Изведнъж главата му рязко се вдига, отмятайки мокрите кичури от челото. Очите се разтварят широко, напрегнати и изцъклени от изтощение. Изобщо не са били затворени, докато главата му клюмаше. Изобщо не е бил заспал.

Той гледа право в обектива на камерата. А аз я държа насочена срещу него. Записвам как изражението му преминава от неясни опасения към разпознаване. Не на стаята, а на мен. Усмивката плъзва по лицето му, сякаш е срещнал стар приятел.

Но усмивката става твърде широка, устата му се разтваря чак до ъглите, разкъсва засъхналите корички от предишния път, когато е изпълнил същия трик. Той оголва всичките си зъби.

Ръмжи.

Бори се с ремъците, които го държат на място. Мята тяло на една страна, после на друга, изпробвайки закрепването на стола за пода. Винтовете държат здраво, но от усилията му цялата стая започва да пука, лампата се люлее над главата ми. За да не падне върху мен, правя крачка напред. Крачка към него.

След миг колебание той стрелва глава срещу мен. Изпъва врата и раменете си доколкото му позволяват ремъците. И дори повече. Тялото му е станало еластично, разтяга се с десетина сантиметра по-напред, отколкото бих предположил, че позволява естествената дължина на гръбнака му.

Отдръпвам се на безопасно разстояние. Записвам минута подир минута от пристъпа. Той лае. Плюе бяла пяна. От утробата му изригват гласове, ръмжене и съскане.

Той е луд. Буйно луд в момент на пристъп.

Или поне се опитвам да повярвам, че е така. Но не успявам.

Всичко, което върши, е твърде целенасочено, за да бъде душевна болест. Действията му изглеждат случайни, безсмислени страдания от някакво напреднало неврологично увреждане, но не е така. Всъщност това е разкриване на самоличност, макар и безкрайно чужда. Тя има свои схеми, свои върхове, драматични паузи, идващи от някакво вътрешно съзнание. Предназначено да бъде записано с камерата. Предназначено за мен.

А още по-обезпокоителни от най-буйните му изблици — женски кикот, страдалческо хленчене, извъртане на очите назад, тъй че се разкрива кървясалото бяло, напомнящо малка карта на болката — са моментите, когато той изведнъж сяда неподвижно и ме поглежда. Без думи, без гримаси. Неговата личност е „нормална“, или поне онова, което смятам за остатък от предишното му нормално аз — един мъж приблизително на моята възраст, който не знае къде се намира и се опитва да съобрази кой съм аз, как би могъл да промени положението си и да намери пътя към дома. Един интелигентен мъж.

И всеки път изражението му се променя. Той си спомня кой е, от какво точно страда, и цял водопад от усещания — образи? чувства? спомени? — се завръща трескаво в него.

Тогава започва да крещи.

С чисто свой глас. Нотата се надига в гърлото му, после се пречупва в нещо като ридание. Ужасът е тъй мигновен и кристалночист, че го лишава от човешки облик по начин, който дори и най-нелепите му буйства не могат да постигнат.

Той ме поглежда и протяга ръка.

Напомня ми как двегодишната Тес се учеше да плува през лятната ни почивка в Лонг Айлънд. Правеше крачка напред от плиткото, усещаше как пясъчното дъно се изплъзва под нея и в същото време вълната я заливаше. Всеки път изплюваше глътка морска вода и ръката й се стрелваше нагоре към мен, за да я спася. Можеше да повтори това предсмъртно преживяване по десетина пъти за един следобед. И макар че всеки път се озоваваше в ръцете ми само след четвърт секунда, отчаянието й си оставаше същото.

Разликата между Тес и този човек е, че докато дъщеря ми знаеше какво я плаши — водата, дълбокото, — той няма никаква представа. Това не е болест. Това е присъствие. Воля, хилядократно по-силна от неговата. Няма начин да се бори. Остава само разбирането, че е прокълнат, идващо пак и пак.

Накрая той спира. Отпуска се в сън, който не е сън.

04:43.

Едва сега ръцете ми започват да се треперят. В предходните мигове държах камерата тъй здраво, сякаш стоеше на статив. Сега, когато изведнъж осъзнавам какво съм видял, кадърът почва да се люшка главозамайващо, като че едновременно с отпускането на мъжа самата камера е оживяла.

05:24.

Глас.

Звукът успокоява ръцете ми. Кадърът отново обхваща стабилно човека на стола. И все пак той не помръдва. Гласът идва от него — трябва да идва от него, — но нищо в тялото му не потвърждава това.

— Професор Улман.

Трябва ми малко време, за да разбера, че гласът се обръща пряко към мен. И че езикът не е английски, а латински.

Гласът е мъжки, но само по тембър, не по характер. Всъщност, макар че по всичко напомня човешко слово, той е странно безполов. Безжизнен посредник, също както дори и най-съвършеният компютърно генериран глас не може да замени истинското човешко присъствие.

Чакам гласът да продължи. Но чувам само ужасното дишане, вече по-силно.

06:12.

— Кой си ти?

Моят глас. Метален и стържещ като от старинна грамофонна плоча.

Главата му се надига отново. Този път изражението не е нито на ръмжащия луд, нито на неговото ужасено, „нормално“ аз, а на нещо ново. Спотаено. По лицето му се изписва многозначителната усмивка на свещеник или пътуващ търговец. И все пак с прикрита ярост. Омраза, излъчвана от кожата, но не и от очите.

— Ние нямаме имена.

Трябва да оспоря това, което казва. Защото точно сега ще се реши всичко. Някак си го разбирам. Изключително важно е да не му позволя да долови, че според мен това може да бъде нещо друго, освен симптом на психично заболяване. „Това не е истина.“ Утехата, предлагана на дете, което е чело приказка за вещици или великани. „Няма такова нещо.“ Не бива да позволим на невъзможното да вкопчи нокти във възможното. Борим се със страха, като го отричаме.

— Ние — започвам аз, полагайки усилия да не позволя на гласа си да трепери. — Да не би да искаш да кажеш, че името ти е легион, защото сте много?

— Наистина сме много. Въпреки че ти ще срещнеш само един.

— Не се ли срещаме сега?

— Не и със същината на онзи, когото ще опознаеш.

— Дяволът?

— Не господарят. Онзи, който седи до него.

— Очаквам го с нетърпение.

Той не отговаря. Мълчанието подчертава наивността на лъжата ми.

— Значи можеш да ми предскажеш бъдещето? — продължавам аз. — Това е често срещана заблуда, както и вярата, че някой е обладан от духове.

Съществото си поема дъх. Тъй дълбоко, че за момент напълно изпразва стаята от кислород. Това ме оставя във вакуум. Безтегловност и задушаване.

— Опитите ти за съмнение са неубедителни, професоре — казва то.

— Моето съмнение е реално — отвръщам аз, макар че тонът ми говори друго. „Ти печелиш — казва той. — Ти вече спечели.“

— Трябва да се подготвиш за обучение в онова, което те плаши.

— Защо да не започнем още сега?

Съществото се усмихва.

— Скоро ще бъдеш сред нас — казва то.

В този момент част от мен се понася нагоре, извън тялото. Поглеждам надолу към себе си и виждам как устата ми изрича въпроса, който вече веднъж е задала.

— Кой си ти?

— Хората са ни дали имена, макар че нямаме такива.

— Не. Няма да ми кажеш кой си, защото който знае името на врага, придобива власт над него.

— Ние с теб не сме врагове.

— А какви сме?

— Съзаклятници.

— Съзаклятници ли? Каква е нашата кауза?

Той се смее. Нисък, доволен тътен, който сякаш извира от основите на къщата, от земята под нея.

— Ню Йорк 1 259 537. Токио 996 314. Торонто 1 389 257. Франкфурт 540 553. Лондон 590 643.

Когато млъква, очите му пак се извъртат назад, разкриват кървясалото бяло. Поема си невероятно дълбок дъх. Задържа го. Изпуска го с думи, носещи острата смрад на овъглена плът.

— На двайсет и седмия ден от месец април… светът ще бъде белязан с нашите числа.

Главата клюмва. Тялото на човека отново застива. Само тихото дишане го държи отсам границата на смъртта.

08:22.

Три минути. Толкова съм разговарял с него. С тях. Три минути, които вече усещам като цяла глава от живота си, период като юношеството или бащинството, когато условията на самоосъзнаването се преосмислят из основи. Времето от 5:24 до 8:22 ще бъде Периодът, когато говорих с човека във Венеция. И това ще бъде период, белязан от съжаление. Загуба, чиято същина все още не мога да отгатна.

Време е да си вървя.

Ако са ме довели тук, за да видя симптомите на този душевноболен човек, значи съм видял достатъчно. Всъщност желанието никога да не бях влизал в тази стая е толкова силно, че неусетно отстъпвам назад към вратата, увеличавайки сантиметър по сантиметър разстоянието между себе си и спящия мъж. Опитвам се да повярвам, че мога да пренавия последния четвърт час и да го изтрия от паметта си също тъй лесно, както бих изтрил от камерата записа на отстъплението си.

Но няма да има забрава. Камерата ще съхрани думите на мъжа със същата яснота, както и паметта ми.

И тогава той прави нещо, което ще бъде още по-невъзможно да се изтрие.

Събужда се и повдига глава. Този път бавно.

Това е лицето на мъжа, макар и променено по начин, който може би само аз мога да забележа. Поредица от плавни, недоловими промени на чертите му, които, събрани заедно, го преобразяват от онзи, който някога е бил, в другия, когото познавам. Очите са малко по-сближени, носът е по-дълъг, устните са изтънели. Лицето на баща ми.

Опитвам се да изкрещя. Но не издавам нито звук. Чува се само гласът, с който говори човекът, гласът на баща ми, извиращ отвътре. Неговите парещи обвинения, неговото огорчение. Гласът на един човек, умрял преди повече от трийсет години.

— Трябваше да си ти — казва той.

6.

Препъвайки се, напускам стаята и слизам по стълбището. Намирам опора, залитам през празната чакалня — от лекаря няма и помен — и се добирам до тясната уличка. Побягвам от номер 3627, без да поглеждам назад, макар че част от мен иска да го направи — една част, която знае, че ако се озърна, човекът ще стои на прозореца на втория етаж, освободен от ремъците, и ще ме гледа ухилен отгоре.

Едва след като пламналите ми дробове ме принуждават да се подпра на сянка до една стена, аз осъзнавам, че все още държа камерата. И че тя все още е включена на запис.

11:53.

Палецът ми натиска бутона „стоп“. Екранът почернява.

Изведнъж се превивам надве и повръщам върху тухлите. Усещам болка в костите, яростна и непредвидена. Прилича на всеки друг грип, който съм преболедувал, но освен неговата внезапност има и нещо друго, далеч по-конкретно. Доколкото мога да го опиша, то не е физиологично, всъщност изобщо не е заболяване, а мисъл. Заразата на една болестотворна идея.

Избърсвам устни в рамото на сакото си и продължавам напред.

Тес.

Трябва да се върна при нея. Да се уверя, че е добре, после да хванем следващия полет за Ню Йорк — за където и да било — независимо дали имам малария или нещо по-лошо. Трябва да се махнем от тук.

Най-напред обаче трябва да се добера до Канале Гранде. Всяка спирка на корабчето ще ми свърши работа. Едва ли ще е много трудно. Не че имам представа къде съм. Но ако вървя напред и не спирам, рано или късно ще стигна до водата.

Не се получава.

Изгубвам се още по-зле, отколкото при снощната разходка с Тес около хотела. И вместо очарование, сега изпитвам смазваща паника, тъй мощна, че стискам зъби, за да не се разплача. Потребността да се върна при Тес се смесва с тревогата да не знам къде съм и с треска, която усуква уличката пред мен в лъкатушен тунел. Мъчи ме и усещането, че съм преследван. От нещо тромаво и близко, само на няколко крачки зад мен.

Отново побягвам. Завивам зад ъгъла. И още преди да видя какво има там, аз го подушвам. Същата миризма на обор, която лепнеше по Мършавата жена.

Но не тя стои на уличката пред мен, а стадо прасета.

Десетина или повече. Всички обърнати към мен, с разширени ноздри. Невероятно, но факт. Виждам ги с твърде много подробности, за да са страничен ефект от онова, което ме кара да се чувствам отровен. И твърде ясно разбират кой съм.

Животните идват към мен. Квичат като попарени. Копитата им трополят по калдъръма.

Отскачам обратно зад ъгъла, откъдето току-що дойдох. Очаквам зъбите им да срещнат кожата ми. Да я разкъсат и да захапят.

Но те не идват. Надниквам зад ъгъла. Уличката е пуста.

„Не губи време да разсъждаваш. Може никога да не разбереш това.“

Отново гласът на моята вътрешна О’Брайън. „Просто върви и не спирай.“

И аз тръгвам, без да спирам.

А в края на следващата улица, по която завивам — и съм сигурен, че вече съм минавал по нея поне веднъж, ако не и три пъти, — виждам Канале Гранде. Появил се е от нищото, сякаш съм отгърнал нова страница.

„Не спирай.“

Нещо става.

„Но тя е в безопасност.“

Вече няма такова нещо.

„Откъде знаеш?“

Защото то знае коя е тя.

7.

Седя в задния край на корабчето и жадно гълтам въздух. Опитвам се да мисля само за Тес, за връщане при Тес, за бягство с Тес. Да освободя детегледачката, да се обадя на авиокомпанията, да поръчам водно такси. Да оставя този потъващ град зад гърба си.

Но си пробиват път и други мисли. Моят професорски мозък осигурява бележки под линия, тълкувания. Текущият текст е последният час от живота ми. И тълкуването — безсмислено, неудържимо — е, че моето преживяване съвпада с написаното за предишни срещи между човек и демон.

Опитвам се да повикам в мислите си лицето на Тес. Вместо него се появява това на мъжа върху стола. Кожата му се отдръпва, за да разкрие истинското лице на нещото в него.

Оттук мислите ми се люшват към още нещо.

Гадаринският демон. На два пъти споменат в евангелията от Лука и Марк. Според повествованието Исус срещнал гол, бездомен мъж, живеещ в гробищата — човек, „който имаше бесове от дълго време“. Виждайки Христос, демонът помолил да не бъде измъчван. Исус попитал за името му и той отговорил „легион“, защото не един демон, а мнозина били обладали човека. И Спасителят ги прокудил, като ги прехвърлил в пасящото наблизо стадо прасета.

Човекът, завързан за стола в къщата на Санта Кроче 3627 — окован както обладаният от Гадарина бил многократно и безуспешно оковаван, — също твърдеше, че е безименен, макар и съставен от множество същества. А после онова стадо свине, което се втурна към мен в лабиринта от улички. Или беше халюцинация, или е съвпадение, надхвърлящо случайността.

„Престани!“ — вика гласът на О’Брайън в главата ми. Но не мога да престана.

Друг древен текст, този път апокрифен. Compendium Maleficarum, създаден от брат Франческо Мария Гуацо през 1608 година, е приет от Ватикана и други богословски организации като основен наръчник в областта на демоничното обсебване и екзорсизма. Гуацо предлага петдесет начина да се разбере дали обсебването е реално, сред които са усещане за мравки под кожата, точно предсказване на бъдещи събития и гласове в главата, които говорят невъобразими, но все пак верни неща.

При мен тези три знака са налице, тъй като симптомите на обземащия ме грип включват толкова подлудяващ сърбеж по цялото тяло, че се чудя дали да не скоча от корабчето, за да се разхладя във водите на Канале Гранде. А какво да мисля за списъка от градове и числа, които избъбри онова същество вътре в човека? Дали е някакъв код? Адреси? Телефонни номера? Каквото и да представляват, те са свързани с дата, до която остават само няколко дни — 27 април. Когато „светът ще бъде белязан с нашите числа“.

И след това гласът на баща ми. Който каза, че трябваше да съм аз.

„Казах ти да не мислиш“, повтаря О’Брайън.

Докато корабчето наближава хотела, край мен се плъзгат всички забележителности, за които съм чел в пътеводителя, но сега не мога да си спомня дори имената им, камо ли научените подробности за тяхната история. Те са само стари, красиви сгради. Лишени от почитанието, което изпитвах към тях вчера, днес фасадите излъчват само лъжа — изящни декори, създадени, за да прикрият похотта и алчността на някогашните си собственици. Как е възможно да виждам това? Сякаш заедно с грипа, който не е грип, получавам и нещо като рентгеново зрение, способно да прозира в сградите — в хората, които са ги създали — и да вижда неизменните им мотиви. Гледна точка, носеща ужасяващо отчаяние. Клаустрофобията да бъдеш човек.

Това е чувство, предшестващо завръщането на паметта. Нещо, което усърдно съм пренебрегвал през времето на учението и семейния живот чрез хилядите дребни трикове, които умът постепенно се научава да изпълнява всеки ден. Но сега споменът се завръща тъй ярко, че съм безсилен да го замъгля.

Брат ми се дави.

Ръцете му се мятат из водите на реката зад нашата вила, главата му е потънала и не се показва. После ръцете също спират. Той се носи надолу по реката. По-бавно от течението, сякаш краката му се влачат по дъното, оказват съпротива дори след смъртта.

Бях на шест години.

— Господин Улман?

Някой стои над мен. Мъж с черен костюм протяга ръка надолу.

— Да?

— Добре дошли отново в „Бауер“. Приятен ли беше следобедът?

Хуквам нагоре към нашия апартамент. Това отнема само минута-две, но ми се струва мъчително дълго. Времето се разтегля от новите ужасяващи видения за онова, което ще заваря в стаята, след като отворя вратата.

Тес наранена.

Тес ръмжаща и беснееща като онзи мъж, а детегледачката е безсилна да я удържи.

Тес изчезнала.

Аз я предадох. Бях подмамен, изпратен до къщата в Санта Кроче. Целта не е била да заснема явлението, а да ме откъснат от дъщеря ми в чужд град, за да може да бъде отвлечена.

И все пак, когато ритам вратата на апартамента, тя е там. Стъклените врати на хола са широко отворени, отвъд тях блести Канале Гранде. Тес седи на дивана и пише в дневника си, детегледачката гледа сапунка по телевизора с намален звук.

— Татко!

Тес се втурва към мен. Награждава ме с прегръдка, почти способна да пропъди болестта.

— Много си горещ — казва тя, докосвайки ръцете и бузите ми.

— Ще ми мине.

— Очите ти.

— Какво им е?

— Целите са някак… сериозно кървясали.

— Само лек грип. Не се тревожи, скъпа.

Детегледачката стои зад Тес, опитва се да запази усмивката си. Но тя също намира външния ми вид за обезпокоителен. Един поглед към огледалото в антрето ми стига, за да разбера защо.

— Благодаря ви. Grazie.

Подавам й шепа евро, горе-долу два пъти повече от договореното, но тя поема банкнотите с известно нежелание, сякаш болежката ми може да се прехвърли чрез хартията към нея.

Когато жената излиза, казвам на Тес, че трябва да тръгваме.

— Защото си болен?

— Не, скъпа. Защото… Не ми харесва тук.

— А на мен ми харесва.

— Не е заради града. Искам да кажа… — започвам аз и чак сега се опитвам да измисля някаква правдоподобна лъжа. Накрая избирам истината. — Искам да кажа… не съм сигурен, че сме в безопасност.

Нямам намерение да я плаша. И тя не се плаши. Лицето й изразява нещо друго, което не мога да разгадая напълно. Нещо като решителност. Гримаса, демонстрираща готовност да приеме борбата.

Каквото и да е то, вината е моя. Какво си въобразявах, по дяволите, като изрекох тези думи?

Отговорът е, че не ги изрекох аз. А нещото, което ме проследи дотук. В стаята не сме само двамата с Тес.

— Събирай си нещата — казвам. — Трябва да завъртя няколко телефона.

Може би се дължи на необходимото съсредоточаване, за да набирам номерата на авиокомпаниите, да намеря полет за тази вечер (изваждам късмет с „Алиталия“ до Лондон, после с „Бритиш Еъруейз“ до Ню Йорк). Или може би е просто защото се отдалечих от човека на номер 3627. Така или иначе, почти мигновено ми става по-добре. Вятърът откъм отворените врати охлажда потта по врата ми, стомахът ми се успокоява. И още по-хубаво — мрачните мисли, които ме преследваха на връщане с корабчето, сега се оттеглят и ме оставят по-бодър, отколкото съм се чувствал през последните няколко седмици. Дали денят беше смахнат? Разбира се. Съзаклятие, замислено в подземния свят? Не особено вероятно, по дяволите.

И тъй, какво да правя с видеокамерата? Когато приключвам с телефона, аз я забелязвам на масичката за кафе. Окото на обектива ме гледа. Вътре в машината е човекът от стаята. Неговото ръмжене и беснеене. Но също така градовете и номерата. Безжизненият глас. Баща ми.

Колебая се дали да не оставя камерата тук, но вместо това бързо я пъхвам в куфара под чорапите си, сякаш укриването може да обезсили нейното съдържание. В момента съм твърде объркан, за да кажа откъде знам това, но сведенията в нея може да бъдат важни. Не че някога ще погледна отново записа. Ала академичният учен в мен — любителят на архиви, просветеният противник на унищожаването на исторически сведения — не харесва идеята записът да изчезне. Също като всеки друг текст, той може да има нещо важно за казване, незабележимо при пръв прочит.

Дръпвам ципа на куфара. Сресвам с пръсти влажната си коса.

Сбогом, мой величаво скъп хотелски апартамент. Сбогом, великолепна Киеза дела Салуте, очертана като пощенска картичка в рамката на прозореца. Сбогом, Венеция. Няма да се върна. А когато пак дойде чумата, постарай се да изградиш нова църква. Независимо дали лекуват болните или не, църквите ти със сигурност са красиви.

— Тес? Време е да тръгваме, скъпа.

Помъквам куфара към хола, очаквайки да намеря Тес там. Заварвам само чантата й. Дръжката е изтеглена, но самата чанта лежи настрани, сякаш захвърлена.

— Тес?

Проверявам в нейната стая. И в двете бани. Отварям вратата на апартамента, излизам навън и заставам в празния коридор.

— Тес!

Прозорецът на всекидневната. Вратите са широко отворени, топлият вятър полюшва завесите.

Изтичвам към балкона и се надвесвам през парапета. Долу царува обичайното оживление на пристигащите и заминаващите. Но няма суматоха. Няма Тес.

Да се обадя на рецепцията. Това трябва да направя. Да заръчам на хотелския персонал да я търси навсякъде. И на полицията. Ако е излязла от хотела, за нула време ще се загуби в лабиринта на града.

Недей да се юркаш. Мисли! Трябва да подредя следващите си стъпки в нужния ред. Каквото предприема сега, ще реши всичко…

„Тя е на покрива.“

Пак се намесва гласът на О’Брайън. Само че този път не е моята въображаема О’Брайън, а по някакъв странен начин самата тя. Моята приятелка е тук с мен.

„Седмото небе“. „Върви, Дейвид. Иди там веднага.“

Още докато изтичвам през вратата и хуквам нагоре по стълбището към седмия етаж, аз се питам дали мога да вярвам точно на този глас сред всички останали от днешния ден. Това може да е лъжа. Може би всичко, което чух в стаята на номер 3627, е било лъжа.

Но се оказва истина.

Втурвам се в открития ресторант на покрива на хотела и тя е там. Дъщеря ми стои на ръба на покрива. Среща погледа ми през тълпата от паникьосани клиенти и сервитьори.

— Тес!

Има нещо властно в крясъка ми — аз знам нейното име, — което разпръсква тълпата, усмирява виковете да дойде полиция, някой да направи нещо. Това ми позволява да се приближа с успокояваща крачка, или поне така се надявам. Стъпвам уверено, доколкото мога.

През цялото време Тес не откъсва очи от мен. Но когато я доближавам, виждам, че съм сгрешил. Очите са нейните, сини като моите. И все пак не Тес гледа през тях. Не моята дъщеря стои на ръба с отпуснати ръце и разперени пръсти, за да усети как вятърът минава през тях. Вдървената й стойка издава липса на опит, изпробване на равновесието и силата. Позата е като на пленник в живия затвор от кости и кожа. Тялото е нейно, но нея я няма.

Когато съм толкова близо, че почти мога да я докосна, тя се отдръпва. Протяга крак назад, така че остава да балансира на единия крак, а другият увисва във въздуха.

Това цели да спре приближаването ми. И успява.

„Здравей, Дейвид.“

Този път гласът е съвсем различен. Мъжки, ритмичен, с изящно произношение, създаващо усещане за изтънченост. Глас, напомнящ онези, които чувам на университетски конференции или от богатите родители на студенти, даряващи пари, за да изпишат имената им върху сгради в колежа.

— Ти си онзи, когото ми казаха, че ще срещна — казвам аз.

„Ще бъдем много близки. Не приятели, може би. Не, със сигурност няма да сме приятели. Но безспорно ще бъдем близки.“

Съществото отпуска крака на Тес, така че тя отново застава на два крака. Но за да покаже, че това не е отстъпка пред мен, двата крака се отдръпват още малко назад. Петите й докосват ръба.

— Остави я на мира.

То отговаря с глас, който звучи като този на Тес, но не е така. Същата фраза, същата интонация, както преди по-малко от час, когато казах, че искам да напусна Венеция. Блестяща имитация, но лишена от живот.

„Тук ми харесва.“

— Моля те. Ще направя всичко, което поискаш.

„Не става дума да искам нещо от теб — казва то, говорейки пак със собствения си глас. — Това е за теб, Дейвид. Пътуване, сътворено от теб самия. Скиталчество.“

Пак тази дума. Скиталчество.

Употреби я и старецът в самолета. И Мършавата жена каза нещо подобно за себе си, нали? Че не е пътешественичка, а скитничка. Дори тогава си помислих, че този термин има особено значение за Милтън. Сатаната и неговите подчинени се скитат по земята и в ада самостоятелно, но без посока. Повечето изследователи го тълкуват като алегория за бездомния характер на демоничното съществуване, за безцелното движение из чистилището. Без основи и без любов.

И тогава, сякаш разчел мислите ми, гласът цитира „Изгубеният рай“:

— Тогава кажи ми — изричам с пресекващ глас. — Какво търсиш? Обещавам, че ще ти помогна да го намериш.

„Вече намерих каквото търсех. Намерих теб.“

Краката на Тес плъзват още сантиметър назад. Отпуснала е цялото си тегло върху пръстите на ръба, като състезател по скокове във вода.

„Има много неща за откриване, Дейвид. Но малко време.“

— Колко?

„Когато видиш цифрите, ще ти остане само до луната.“

— Защо? Какво ще стане тогава?

„Детето ще бъде мое.“

Хвърлям се напред. Сграбчвам ръката на Тес.

Макар че дърпам с все сила и тя е единайсетгодишно момиче, тежащо два пъти по-малко от мен, едва успявам да я удържа. Силата не е нейна, а на гласа. И това, което той ми показва чрез допира с ръката на Тес, също е негово творение. Колаж от болка, сблъсък и изгаряне.

Брат ми вдишва речна вода.

Тес крещи сама в тъмна гора.

Лицето на баща ми. Твърде близо, за да видя всичките му черти едновременно, и всяка негова част излъчва свой собствен знак на омраза.

Отрязан палец, от който шурти кръв.

Устните на Тес се разтварят. Казват нещо, което чувам, но не мога да осмисля веднага. Защото тя си отива, а аз се опитвам да я задържа. Не ми остава нищо друго, освен усилието да стискам. Пръстите й се изпъват. Плъзгат се през моите.

— ТЕС!

И вече я няма.

Освободените й ръце се разперват като крила. Тя не се отблъсква от ръба, а просто пада назад през съпротивата на развихрения въздух. Лицето й е изкривено от ужас — вече пак нейното лице, нейните очи, — но тялото е отпуснато и спокойно, а плитката сочи право нагоре като примка.

Втурвам се към ръба и я гледам как се премята веднъж, преди да рухне в канала.

И заедно с удара идват думите, които тя ми прошепна преди падането. Прошепна ги не за да пази тайна, а защото бе вложила цялата си сила, за да изтласка настрани онова друго същество в нея. Кратък миг, в който тя овладя езика си достатъчно дълго, за да изрече една молба.

Едно момиче, моето момиче. Помоли ме да го върна у дома.

Намери ме, каза ми.