Демон

ЕДНО

Скоро след пристигането на Чироко в къщата, седмината странници — три Титаниди и четирима човеци — прекосиха последния хълм и зърнаха завоя на река Бриарей. Видяха канарата, голямото дърво и кацналото върху клоните му гнезденце на Крис.

Групата бе изминала двестата километра от Белинзона до Бриарей за същото време, за което Чироко бе обиколила почти половината колело на Гея.

Можеха да се движат и по-бързо. Единият от човеците отказа да язди Титанида. Така че цялата група се тътреше, наместо да зареже опърничавата. Някои от останалите бяха забелязали, че тя ни най-малко не оценява жеста.

След кратка пауза, през която Титанидите изпяха хвалебствени песни за прекрасния изглед и композираха няколко нови в чест на благополучното пристигане, групата се придвижи по едва очертаната пътека към реката.

Конъл отново беше влюбен.

Не че бе изневерил на Чироко. Все още я обичаше, нищо че тя го мразеше. Любовта си е любов, така че нищо не му костваше да се надява. А пък и тя не понасяше всички наред. Не му се вярваше, че омразата може да трае вечно. Все някой ден тя ще забележи колко е готин Конъл Рей.

Мислите на Конъл бяха доста по-различни към края на пътешествието до Бриарей. Наслаждаваше се на сладката полудрямка, излегнат върху широкия гръб на Титанидата Роки. Почти бе проспал пътуването. Докато се бъхтеше за Чироко, която даянеше и цял хекторот без да мигне и май не знаеше умора, Конъл се беше научил да цени всеки шанс да поспи. Възприел бе философията на пехотинец: много лежачка, пълен корем — и животът е песен.

Събуждаше се само при поредната перашка свада на жените. В началото се опасяваше, че ако се сбият, едната ще е мъртва. Но само в началото. После само се наслаждаваше на цялото представление. Какви псувни само знаеха тия женоря! Те обогатиха речника на Конъл и задълбочиха любовта му.

Обърна се на хълбок и пак заспа. Пътеката бе стръмна и скалиста, но ездата бе гладка, сякаш те търкаляха на носилка с колелца по линолеум. Смяташе се, че Титанидите са най-удобното транспортно средство за пътуване на всички времена.

На Титанидите не им се нравеше особено, че ги възприемат като транспортно средство, но не се и противопоставяха. Возеха само онези, които искаха да возят. Твърде малко човешки същества бяха яздили Титаниди.

Фазовия Превключвател (Двоен Диез Лидийско Трио) Рокендрол нямаше нищо против да вози Конъл. От деня, в който оперира Чироко преди почти петдесет хиляди рота, двамата извънредно се бяха сприятелили. Това понякога се случваше между Титанида и човешко същество. Роки знаеше за Крис и Валия, които се бяха обичали двайсет години, също за Чироко Джоунс и Кларинет, навремето двойка, а също и баба и внук — макар че роднинската им връзка не беше толкова проста, защото нито едно родословно дърво на Титанидите не е толкова просто. Чувал бе и за голямата обич между Габи Плъджет и Псалтерий (Диез Лидийско Трио) Фанфар.

Роки никога не бе сексирал с Конъл, а хич не се и надяваше, защото бе наясно, че той ще остане шокиран, ако разбере за тези му щения. Пък и не беше точно това, което се приема от хората за любов. Крис Мейджър го бе научил покрай Валия и бе останал наранен. Не беше и любовта, която Титанидите изпитват една към друга. А нещо съвсем различно. Нещо, което всяка Титанида би разбрала. Изведнъж и без разумни причини, всеки знаеше, че този или онзи човек беше човек на еди кой си, въпреки че те обикновено не се изразяваха така. Роки знаеше, че Конъл е неговият човек, за добро или зло.

Чудеше се дали Конъл мисли за него като за „неговата“ Титанида.

Зад Конъл и Роки пътуваха Робин и Валия.

Робин бе емоционално изцедена. Не очакваше да срещне Крис след толкова години.

Той остана на Гея, Робин се върна… но не се прибра вкъщи. Вече нямаше дом. Издигна се толкова високо, колкото бе възможно на Ковън, известно време бе Черна Мадона, глава на Съвета. Обра всички титли на общността, и то по-млада от своите предшественички.

Беше и си оставаше ужасно нещастна. Това бяха тежки двайсет години. Чудеше се какви ли са били за Крис.

— Валия, дали знаеш…

Титанидата извърна глава на сто и осемдесет градуса. На Робин й се прищя да не го беше правила. Ах, тази кошмарна гъвкавост на Титанидите…

— Да? Какво има?

Робин вече не помнеше въпроса. Тръсна глава и Валия пак заби поглед в пътя. Все същата е. На пет ли беше тогава? Значи сега е на двайсет и пет. Щом достигнат на три години зрелостта, Титанидите почти не се променят до петдесетака, до първите признаци на старостта.

Забравила бе толкова неща… Тукашната липса на време например. Пътуваха дълго, но колко, не се знаеше. Спираха на два пъти и Робин бе толкова капнала, че спа като убита, за пръв път от години насам. Достатъчно дълго, за да зараснат всички рани.

Времето се точеше както само времето на Гея може да се точи.

Как ли бе живял Крис?

Валия (Еолийско соло) Мадригал се тревожеше за Робин.

Сякаш вчера младата вещица се бе качила на кораба, за да се върне на Ковън…

Сега тя бе на трийсет и девет земни години, а изглеждаше с десет по стара. Имаше дъщеря — красива, непоносима лудетина, истински огън. Малката бе повече Робин, отколкото самата Робин. Както и този… ембрион.

Валия знаеше нещичко за човешките младенци, виждала бе хиляди. Но никога не загуби усещането, че нещо не е наред.

Отгърна леко одеалото и пак се взря. Дребосъчето едва би запълнило дланта й. Погледна я с бледосините си очи и се усмихна. Имаше само два зъба. Протегна малката си ръчица.

— Ма-ма! — рече то и загългука щастливо.

Това бяха границите на комуникативните му възможности. Учеше се да ходи и да говори. Етап, непознат на Титанидите, които прескачаха бебешкия период и повечето от онова, което хората смятат за детство. Часове след раждането си прохождаха, а малко след това и проговаряха.

Имаше още нещо, на което човеците трябваше да се учат, за разлика от Титанидите. Валия се извърна и подаде младенеца на майка му.

— Памперсът на това нещо пак се напълни.

— Хей, Валия. Моля те! Неговият памперс. — Робин го пое.

— Съжалявам. Точно сега полът му изглежда съвсем неуместен.

Робин горчиво се засмя.

— Бих искала да си права. Но на практика това е всичко, което е важно за него в този гаден свят.

На Валия не й се впускаше в подобни разговори. Обърна се и пак се замисли за Крис. Хубаво би било да го види. От последната им среща бяха минали почти десет хиляди рота.

Серпент (Два бемола Миксолидийско Трио) Мадригал бе виждал Крис нееднократно през тези десет хиляди рота. С него прекарваше повече от времето си.

Смяташе се за невероятен късметлия. Макар Крис да не участваше в триото, което му даде живот, той се държа като негов баща през първите четири години. Серпент си имаше и баща-Титанида, и две майки: негова задна-майка бе Валия, а предната му майка сега бе мъртва. Но никой от родителите му не приличаше на Крис. Серпент знаеше, че при хората бащинството е различно. Достатъчно бе да погледне веселото идиотче в ръцете на Робин, за да разбере защо е така. Но въпреки своята краткотрайност, детството на Титанидите бе факт и доста се различаваше от зрелостта. Щом пораснеха, Титанидите ставаха по-сериозни — според Серпент по-тържествени. Прекалено тържествени и сериозни. Губеха много от игривостта си.

И с хората ставаше същото, но те не се отчайваха. Нито един баща-Титанида не би го научил на бейзбол, защото Титанидите обичаха надбягванията, а останалите спортове им бяха чужди. Двамата с Крис с триста зора организираха различни лиги, като се започне с бейзболната и футболната и се свърши с хокейната. Оказа се, че Титанидите, отраснали с колективните спортове, не ги забравяха и в зряла възраст. Серпент бе най-добрият в „Гръмотевичните“ от Ключ „Ми“, шампионите по крикет в Хиперионската лига.

Имаше много причини да разговаря с Крис. Едната беше последната му идея за Световната купа. Допреди четири години тя се провеждаше на Земята, независимо от войната. Мачовете се играеха из цялото земно кълбо, за по-голяма безопасност. И все пак, три от тях свършиха преждевременно — стадионът, играчите и феновете бяха изпепелени. Накрая за домакин на Купата се кандидатира Източен Сибир.

Но през тази година, годината на Световната купа, бе изключено тя да се организира на Земята. Там вече нямаше стадиони. Оставаше вариантът Гея. И Серпент бе замислил нещо.

Тази мисъл така го развълнува, че той се забърза, ала само за да се сети за стотен път за техния подклисар. Забави крачка и хвърли кос поглед на тая, дето се татрузеше до тях, наместо спокойно да язди.

Той беше й предложил да язди, нали?

Изсумтя. Сама си е виновна, че краката й са отекли.

Това, че краката й бяха отекли, беше направо дреболия. Подобно на майка си, Нова нямаше особени задръжки. Сега бе готова да експлодира.

Само преди година тя познаваше живота в детайли, познаваше всяка гънчица на света. Разположеният в точката на Лагранж-2 Ковън бе стабилен, постоянен и реален. После Съветът реши се местят. Прекалено много колонии от О’Нийл бяха унищожени. И следващите ходове на манияците от Земята бяха непредвидими. Ето защо след съответната подготовка мощните двигатели заработиха. Вещиците от Ковън се понесоха към Алфа от Кентавър.

В началото на годината Робин бе Черна Мадона. Сега тя беше нищо. Измъкнала се на косъм от екзекуцията, майка й нямаше шансове за връщане назад. Шеметното й падение повлече надолу и Нова, която се превърна в същество без родина. Целият й дом бе опътувал към звездите.

Освен това, разбира се, съществуваше той.

Ама че начин за обобщение, помисли си тя. Това ужасно нещо влачеше подире си цяла серия нови местоимения. Той. Негов. На него. Тия думи нараняваха слуха й подобно на сатанински смях.

А сега пък и това кошмарно местенце.

Още с пристигането на двете с Робин им се наложи да бранят живота си. Изтрепаха стотина човека. Мащабите на кланицата я потресоха. Досега не й се беше случвало да убива. Знаеше как става, но откри, че теорията и практиката коренно се разминават. Дни наред беше като болна. Не минаваше и час пред очите й да не изникнат купищата окървавени трупове или глутниците от малолетни, разкъсващи дрехите на мъртъвците.

Освен това, Робин очакваше от дъщеря си да възприема всичките тия чудовищни пеещи урунгели като човеци. Да им бъде приятелка, о, Майко, спаси ни.

От Нова се очакваше също така да разговаря с това противно същество Конъл, с тая смрадлива, космата, безсрамна и проста грудка мускули, чийто най-добър час би бил преждевременният аборт. А сега пътуваха към друг мъжкар. Очевидно не им стигаха ония в Белинзона — майка й държеше да трамбоват през джунглата, за да намерят и тоя самец.

Всичко свързано с Гея беше ужасно. И температурата беше калпава. Всеки ден Нова се потеше непрестанно. Изкачването също я дразнеше. Гнусното усещане за прекалена лекота й погаждаше гадни номера и тя непрекъснато се препъваше.

Ама че идиотска тъмница беше тая Гея.

Във въздуха се носеше дъх на разложение, на пушек, на дивотии.

Този свят бе прекалено голям. Ковън щеше да се търкаля из това колело като баскетболна топка, хвърлена в гума на камион.

И никога не се променяше. Никой никога не затваряше прозорците и не позволяваше да настъпи нощта, нито пък ги отваряше за новия ден. Разбирането за време тук бе съвсем различно. Липсваха й така приятните получасове и удобните цикли от дни и седмици. Без тях се чувстваше носена без посока от течението.

Искаше й се да заспи и на събуждане да открие, че всичко това е било кошмарен сън. Щеше да отиде в Съвета и двете с Робин хубаво да се посмеят. Нали си спомняш онова място, където си била като малка, майко? Е, сънувах, че сме отишли там и че ти имаш бебе. Момче, представяш ли си?

Тая нямаше да я бъде.

Седна на пътя. Жълтата Титанида на име Серпент, дето беше одрала кожата на мамчето си, ама Нова трябваше да я брои за мъжка, се спря и й извика нещо. Нова се направи на ударена. Съществото почака за миг и продължи да върви. Това беше добре дошло за Нова. Сега виждаше кацналата на дървото къща. Ще отиде там, когато реши, че е готова. Или просто ще остане тук и ще пукне.

Последният член на групата беше най-щастлив.

През краткия си живот на три пъти се бе разминавал със смъртта, но хабер си нямаше. Първият потенциален убиец беше майка му. Робин дълго и твърдо бе мислила по въпроса, след като това нещо се бе пръкнало като по чудо от злочестата й утроба в този неспокоен свят.

Скоро едва не бе погубен от крадец на деца. Спомените му бяха мъгляви. Всичко свърши толкова бързо. Помнеше мъжа, който му се усмихна. Харесваше този мъж.

Имаше много нови човеци. Това му харесваше. И новото място също. Тук щрапукаше по-лесно. Рядко падаше. Някои от новите човеци бяха много големи и имаха много крака. И какви бяха шарени само — той се смееше от удоволствие винаги щом ги видеше. Научи нова дума: Тий-Ний.

Голяма жълта Тий-Ний го носеше сега. Беше доволен от пътуването. Само две неща помрачаваха инак идеалния следобед. Мокрееше му на дупето и се чудеше дали не е време да вечеря.

Тъкмо смяташе да се обади, когато Тий-Ний го подаде на мама. А мама го положи върху гърба на Тий-Ний и той прехласнато загледа дългата, пухкава розова коса, докато мама сменяше памперса. Тий-Ний завъртя глава и това беше много смешно. А й мама се смееше! Колко отдавна не се е смяла! Адам изпадна в екстаз.

Робин разтвори ризата си, повдигна го и той намери зърното.

Сега светът беше идеален.

Групата стигна долния край на висящия мост и започна да го пресича. Сега Адам спеше. Робин също бе готова да заспи. Нова беше повече от готова, но все още се тътреше далеч зад останалите.

Преминаха през сводестата порта, на която бе изписано името на гнезденцето на Крис: „Таксидо джанкшън“. Робин се зачуди какво ли означава това.Какво общо имат с преходите смокингите?.

Пандемониумът отново се беше емнал.

Докато се носеше през гората на Северен Хиперион, Гея обмисляше последващите събития. Тя не беше щастлива, а когато Гея не беше щастлива, всички наоколо го разбираха. Един слон не свари да се дръпне от пътя й. Тя го ритна, без да забави крачка. Слонът изхвърча и се приземи на стотина метра, разцепен надве.

Гея обмисляше програмата за следващата спирка. След обстоен размисъл избра „Седемте самураи“ на Куросава. После си спомни за другите двама, дето чакаха в „Таксидо джанкшън“. Е, имаше го и този филм от 1994 г., имаше девятка в заглавието си, нали? Библиотекарят й със сигурност щеше да го издири.

След това се сети и високо се засмя. Второто заглавие ще е „Осем и половина“ на Фелини.

ДВЕ

Крис ловко обърна пържените яйца от медния тиган върху керамичната чиния. Тиганът беше огромен, както и всичките му домакински съдове. Най-често му гостуваха Титаниди, които обичаха да ядат толкова, колкото и да готвят.

Не го биваше за готвач, но това май не притесняваше Чироко. Тя омиташе вече втора порция яйца и дума не обелваше. Крис придърпа табуретка до огромната маса и се настани срещу Чироко, която тъкмо разкъсваше стръвно четиринайстото яйце. Крис, който дояждаше второто, й хвърли поглед през масата.

Изглеждаше бледа. Окльощавяла. Ребрата й се брояха, а гърдите й почти не се забелязваха.

— Как мина пътуването? — попита Крис.

Тя кимна и се пресегна за чашата кафе, за да преглътне последната хапка. Наложи се да я държи с две ръце. Чашата беше за Титаниди.

— Без проблеми — отвърна Чироко и обърса уста с опакото на ръката. После се направи на ударена и взе салфетка.

— Съжалявам — с нервен кикот рече тя.

— Твоите обноски хич не ме засягат. Къщата е и твоя.

— Да-а, но това не е повод да се държа свински. Толкова беше вкусно. Имах предвид истинската храна.

Той знаеше какво има предвид. Прекалено дълго беше яла треволяци. Но се усмихна на епитета за храната. „Беконът“ беше месо от смехурковци със свински гени по дядова линия и при объркващата система на кръстосване на Гея това би вкарало Лутер Бърбанк26 в лудницата. „Яйцата“ бяха плодове на широко разпространен в Диона храст, но имаха вкус на истински.

Колкото и да бе странно, кафето си беше кафе, хибрид, приспособен към ниската гравитация на Гея. С разпадането на търговията със Земята отглеждането на кафе във високопланинските области стана също толкова изгодно, колкото и на кокаина, традиционният износен продукт за Гея. Но пазарът бе наводнен с кокаин, а кафе трудно се намираше.

— Конг е убит — започна Чироко след още една хапка.

— Наистина ли? От кого?

— Иска ли питане?

Крис се замисли и се сети само за един вероятен кандидат.

— Ще ми разкажеш ли?

— Ако запържиш още малко бекон. — Тя му се усмихна. Той въздъхна и стана.

Щом беконът зацвърча, тя му заразправя за видяното във Феба, като междувременно омете и втората порция. Стана, изплакна чинията си, застана до Крис и нареди няколко грамадни резена хляб на скарата.

— Според мен трябва да умре, когато нарежат мозъка му. Нали? — Чироко клекна и плъзна скарата в долното отделение на печката, за да се припекат филиите.

— И аз така мисля. — Лицето на Крис се изкриви.

Чироко се изправи и развърза опашката си, тръсна я и прокара пръсти през нея. Крис забеляза, че косата й е почти побеляла. И стига до кръста. Почуди се дали някога ще я подкъси. Допреди пет години рядко я пускаше под раменете, но след като лъсна черепа заради мозъчната операция, сякаш се влюби отново в дългата коса.

— Има ли още нещо, което трябва да знам? — попита я той.

— Отново говорих с Габи.

Крис не отрони дума и продължи да обръща парчетата бекон. Чироко се защура напред-назад из стаята.

— Какво ти каза?

Тя измъкна един титанидски гребен и започна да се реши. Помълча, после въздъхна.

— Видях я два пъти. Около три хекторота преди да ида до Планината на Конг. И после в Тетида. Първия път ми каза, че Робин се връщала на Гея. Защо — не спомена. Водела и децата си.

Крис си затрая. Не след дълго щеше да проговори, но започваше да се чуди за някои неща. Да речем, определението за „разумно“, смисълът на магията, границата между живота и смъртта. Изживяваше се като разумен. И цивилизован. Не вярваше в магьосничеството. Въпреки двайсетте години, прекарани тук, където си имаше „Бог“, с когото бе разговарял, въпреки че бе обичал един „Демон“, бивша „Магьосница“, не приемаше нито една от тези думи в буквалното им значение. Гея бе някакво незначително божество, не твърде дейно. Чироко бе забележителна, ала не притежаваше магически дарби, за добро или зло.

Пред лицето на нещата, които бе видял или чул, биваше ли да се притеснява за някакво си дребно възкръсване?

Но все пак то му беше създало доста ядове. Габи издъхна в ръцете му. Никога нямаше да забрави ужасните й рани. Първия път, когато Чироко му каза, че я е видяла, Крис избухна. После стана по-предпазлив, боеше се, че старата му приятелка започва да откача. Но лудостта бе прекалено просто обяснение. Дори рационалността да бе изфирясала, прагматизмът все още имаше някакво значение, а Крис смяташе себе си за прагматик. Но беседите на Чироко бяха изключително достоверни при предсказване на бъдещето.

— Кога ще пристигне? — поинтересува се той.

— На Гея ли? Вече е тук. Всъщност вече би трябвало да е близо до Таксидо Джанкшън.

— Тя идва насам?

— Конъл ги води. С тях са и няколко Титаниди. Какво има? Не ги ли искаш тук?

— Не е там въпросът. Ще е чудесно да я видя пак. Но никога не съм го очаквал. — Огледа кухнята. — Чудех се само дали ще ми стигнат провизиите. Може би трябва да отскоча до Хуа и да видя дали нямат нещо…

Чироко се засмя и го прегърна.

— Не се престаравай, Крис — каза тя и го целуна. — Титанидите са по-добри домакини от теб, пък и им харесва.

— Добре. Какво искаш да правиш? — Той я прегърна и с лекота я вдигна.

— Първо да махнем този бекон, преди да е изгорял. Реших, че не съм чак прегладняла.

— Нима?

— Е, не точно по този начин. Поне докато търчах през това вонящо колело и не виждах друго, освен железари. — Тя пъхна длан помежду им, плъзна я надолу към слабините му и го притисна. — Изведнъж домошарското ти лице започна странно да ме привлича.

— Това не е моето лице, стара жено.

— И то ще свърши работа — каза тя и отново го притисна.

След навъртането на сто и трийсетия лазарник отегчението се превърна в един от основните страхове на Чироко. Тя бе пощадена от опустошенията на старостта, от притъпяването на усещанията и оглупяването. Но може би някой ден щеше да й втръсне да изпълнява древния ритуал на съвокуплението. Това щеше да е денят, в който тя ще е готова да умре.

Но дотогава имаше време.

Намираха се в гнездото на гарван — таванско помещение над главната къща в Таксидо Джанкшън. С прозорци на всяка от шестте стени. Със стълби надолу към третия етаж и към камбанарията на Крис. Двайсет и пет въжета минаваха покрай едната стена, през дупки в пода и тавана.

— Йе-хуу — изкрещя Чироко и протегна ръка към въжетата. Избра едно и го дръпна. Най-голямата медна камбана нейде над главите им нададе радостен звън.

— Хубаво е, нали? — извика Крис и се стовари върху й.

— Бих казала триж по-хубаво — отвърна Чироко и дръпна още на два пъти въжето. После го обви с ръце и крака и го прегърна с все сила.

Животът на Гея имаше своите добри и лоши страни. Някои неща, като непроменящата се светлина, Чироко вече едва ли забелязваше. Редуването на деня и нощта беше само блед спомен. Едно от добрите неща, на които бе свикнала, беше ниската гравитация. Забелязваше я само когато правеше любов. Дори мъж като Крис бе лек като перце. Вместо да се превръща в смазваща тежест, тялото му беше топло и уютно. Можеха да си лежат така с часове, ако искаха. И тя обичаше това усещане. Щом мъжът веднъж проникнеше в нея, тя мразеше да се разделят.

Крис се надигна леко и я погледна.

— А каза ли нещо за… — Не довърши изречението, но както и да е. Чироко бе наясно какво има предвид.

— Нищо. Нито дума. Но знам, че наближава, и то скоро.

— Откъде знаеш?

— Не знам. — Тя сви рамене. — Наречи го шейсетгодишна интуиция.

— Доста вода изтече, откакто навърши шейсет.

— Моля? Сега съм на два пъти по толкова плюс десет.

— Значи си два пъти по-секси плюс десет отгоре.

— Дяволски си прав. Аз…

И двамата го чуха в един и същи миг. Недалеч се извисиха в хор гласове на Титаниди. Крис я целуна и отиде при прозореца с изглед към моста. Чироко се извъртя настрана и го погледна. Хареса й това, което видя, но се чудеше как ще го възприеме Робин.

От кръста надолу Крис беше най-косматото човешко същество на света. Сякаш носеше панталони от меча козина. Светлокафява, с цвета на косата му, дълга не по-малко от четвърт метър. Мека и тънка, най-хубавата козина, о която да си отъркаш босите крака.

Крис се превръщаше в Титанида. От петдесет хиляди рота насам. Сега по гърдите и ръцете нямаше нито косъм. Лицето му бе гладко като на момче — брадата му спря да расте преди години. Тук-там имаше и други неща, които сто на сто ще шокират Робин… Например опашката. Месестата й част беше само педя, но Крис я махаше и развяваше дългата й грива като игрив жребец. Самодоволно горд с нея, той не можеше да я командва повече от едно куче. Тя се мяташе насам-натам, докато той наблюдаваше как групата прекосява моста. Обърна се усмихнат.

— Те са! — извика той и дългите му уши щръкнаха над темето. Чироко се върна век и четвърт назад, към един филм, който дори тогава беше остарял: за палавите рисувани момчета, дето се превръщат в магарета. Малкото дървено човече, майка й, която я държеше за ръка в тъмното… но не успя да си спомни заглавието.

— Ще отида да ги посрещна — заяви Крис и заслиза по стълбата. Спря се, за да попита: — Ти ще дойдеш ли?

— След малко. — Когато остана сама, седна на големия, натъпкан със слама чувал, който им беше служил за легло. Отметна гъстите побелели коси от лицето си, протегна се и погледна през прозореца насреща.

Там зърна Габи, която седеше на един клон на нивото на камбанарията. На не повече от петнайсет метра разстояние.

— Добре ли беше? — попита.

— Да. — Чироко не усети притеснение или срам, когато осъзна, че Габи може би стои там отдавна.

— Трябва да внимаваш с него. Той е в голяма опасност.

— Какво мога да сторя?

— Има някои неща, които не знам. — Изглеждаше тъжна, после се поокопити. — Чуй две неща — рече Габи. — Първо, той е бащата и на двете деца. Може би и той ще го научи, защото Робин вече е съвсем сигурна.

— Крис?

— Да. Ще видиш. За Нова, как да е. Но и момчето е негово.

— Момче ли? Какво момче?

— Второ — продължи Габи. Засмя се. — Момичето ще те подлуди, но приеми нещата. Заслужава си усилията.

— Габи, аз… — Чироко въздъхна, а Габи направи кълбо и се гмурна в езерото. Видя я как се стрелна към дъното, изопната като струна, сетне видението изчезна в синевата.

Дълго се ослушва, но плясък не се чу.

ТРИ

Празненството бе спретнато от Титанидите. Ликуващите им песнопения заблудиха Робин, че те не загряват колко са обтегнати отношенията между човеците. Не беше права. Титанидите бяха по-наясно от Робин какво става, но знаеха, че не е по силите им нещо да променят. Така че бяха възприели старата изпитана тактика, печеливша повече от век. Оставиха човешките дела на човеците.

Робин бе забравила за кулинарните чудеса на Титанидите. Скоро след завръщането си в Ковън, преди раждането на Нова, трупна двайсет килограма. С безмилостни диети успя да ги свали и опази линията дванайсет години.

В един момент загуби интерес към храненето. Пет години нищо не й костваше да остане слаба. Дори се налагаше сама да се подсеща, че все пак трябва и да се яде. Нищо не й се услаждаше. Сега се чудеше дали няма пак да пази диета заради всички тия специалитети в огромните дълбоки блюда.

Събирането бе необичайно безрадостно, крехко. Крис, Чироко и Конъл често се усмихваха, но рядко говореха. Нова, разбира се, бе замъкнала чинията си в най-отдалечения ъгъл на стаята. Ядеше с настървение, като животно, и не сваляше очи от Чироко.

— Нова — извика Робин. — Ела, седни при нас.

— Предпочитам тук, майко.

— Нова.

Момичето се намръщи, но дойде с провлечена походка. Робин се питаше докога ще трае това. Добродетелта на послушанието бе силно заложена в детето на Ковън, където семействата доста се различаваха от традиционния земен модел. Нова дължеше на Робин пълно подчинение до двайсетия си рожден ден и уважение впоследствие. Година или две… на Гея това нямаше особено значение.

Имаше и малки проблясъци. Откакто бяха пристигнали в Таксидо Джанкшън, двете с Нова не се бяха сбивали. И Робин беше благодарна за това. Сбиванията й късаха сърцето. Боят беше средство да се разбере кой е прав, а Робин вече едва ли беше наясно.

Всъщност Нова не бе изрекла и десет думи откакто пристигнаха. Седеше безмълвна, загледана или в ръцете си, или в Чироко. Робин проследи погледа на дъщеря си, втренчен в Магьосницата — не, поправи се сама — в Капитана, сетне отново се взря в Нова.

Велика Майко, спаси ни.

— Наяде ли се, Робин?

Объркана, Робин се съвзе от смайването и се помъчи да се усмихне. Натопи лъжицата в купата с бебешка каша, забъркана от Титанидите, и я пъхна в устата на Адам.

— Аз ли? Аз — да, но виж той…

— Можем ли да си поговорим? На четири очи.

Робин жадуваше за същото, но внезапно се уплаши. Избърса устата на Адам и махна неопределено с ръка.

— Разбира се, веднага щом…

Но Чироко вече бе взела от нея бебето и го подаваше на Крис, който изглеждаше много доволен.

— Хайде. Крис ще го подандурка, нали, стари приятелю?

— Разбира се, Капитане.

Чироко хвана Робин за лакътя, внимателно, но настойчиво. Малката вещица се предаде. Тя последва Чироко през кухнята, сетне по една от почти полегатите пътеки с перила, която ги отведе към отделна постройка, наполовина скрита от клоните. Петоъгълна, от дърво. С толкова ниска врата, че Чироко трябваше да се наведе, за да влезе. И само два пръста над главата на Робин.

— Това е необикновено място.

— Крис е необикновен човек. — Чирико запали газеника и го постави на масата насред стаята.

— Разкажи ми за него. Валия ме предупреди, че се е променил, но никога не съм… — Робин се спря, заинтригувана от интериора.

И петте стени бяха от мед. С изчукани върху тях стотици рисунки, някои — познати на Робин, други — доста странни. И въпреки това, те я подсещаха за отдавна погребани неща.

— Какво е това? — прошепна тя.

Чироко посочи най-голямото пано. Робин се приближи и видя стилизирана жена, примитивна и ъгловата като йероглиф. Беше гола, бременна и триока. От глезена към срещуположното й рамо се увиваше змия, за да мине отзад през тила и да стигне до лицето. Робин гледаше змията без да мига.

— Това… аз ли съм? — Неволно посегна към челото си. Там бе татуирано третото й Око. Беше го извоювала преди двайсет години и без него не би успяла да се върне на Гея.

Имаше и татуировка на змия, която се увиваше от глезена до гърдите й.

— Какво е това?

В стаята имаше два дървени стола с облегалки. Чироко придърпа единия и седна.

— Питай Крис. Аз го приемам като мемориал. Крис те харесваше. Не е очаквал да те види пак. И го е направил.

— Но той… той е странен.

— Искаш да кажеш физически? Крис се превръща в онова, което Гея му обеща преди години.

— Отвратително е.

Чироко се засмя. Робин се изчерви, после разбра, че тя не се смее на нея, а на някаква своя мисъл.

— Не, не е — парира Чироко. — Само е шокиращо. Ти го видя изведнъж. Пък аз го наблюдавам ден след ден и изглежда напълно естествено и съвсем на място. А що се отнася до шокиращото въздействие… ти го шокира повече, отколкото той теб.

Робин се извърна. Знаеше на какво е заприличала.

— Нарича се старост — с горчивина констатира тя. Ужасният факт бе, че тя изглеждаше доста по-руинирана от Чироко.

— Не. Остаряла си, но шокиращо е друго. По свой собствен начин ти си се променила също толкова радикално, колкото и Крис. Някакъв ужасяващ страх е белязал душата ти.

— Не ти вярвам. Неуспех и позор, да. Но не и страх.

— Страх — неумолимо продължи Чироко. — Великата Майка те е отхвърлила. Твоят център вече не съществува. Ти вече не гориш — ти се носиш, нозете ти не достигнат утробата на земята. Няма място за теб, нямаш Пъп.

— Откъде знаеш тези неща? — простена Робин.

— Зная това, което виждам.

— Да, но думите… тайните думи… — Някои бяха от ритуала на Ковън, от церемонии и заклинания, и Робин бе сигурна, че никога не ги е споменавала пред Магьосницата. Други бяха от най-тъмните кътчета на собствената й душа.

— Получих известни напътствия. И сега искам да знам целта на пристигането ти. Защо дойде? Какво се надяваш да сториш?

Робин избърса сълзите си, придърпа стола по-близо до Чироко. Седна и едва тогава посмя да я погледне.

И заразправя историята си.

И тя, както и много други, бе дошла на Гея с едничката цел да я изцерят.

Гея беше от ония богове, дето никога нищо не дават даром. Така че Робин бе длъжна да докаже героизма си за да бъде излекувана. Но хич не бе склонна да уйдисва на Гея. Пък и болката не беше за умиране. И преди се беше справяла: за да спре конвулсиите в началото на един от пристъпите, тя просто бе отхапала кутрето си.

Но Габи Плъджет успя да я прикотка и Робин пое на пътешествие по джантата на света-колело заедно с Габи, Чироко, Титанидите Псалтерий, Обой, Кларинет и Валия, както и с Крис Мейджър, който също диреше изцеление.

А пък Габи и Чироко имаха други мотиви. Търсеха си съюзник сред регионалните мозъци на Гея. Габи бе доста по-ревностна от Магьосницата, която безнадеждно се беше опиянчила и почти насила бе въвлечена в начинанието. Едни от регионалните мозъци бяха съюзници, други — врагове на Гея, а границата бе теглена по време на въстанието на Океан, избухнало в по време на земната каменна ера.

Планът на Габи целеше детронирането и замяната на Гея. Това й коства живота, а може би и нещо повече. На Чироко — поста на Магьосница. Оставаше да се разбере дали това бе коствало на Титанидите и оцеляването им като раса.

Единствено Робин, Крис и железарите май бяха спечелили от провала. Робин и Крис се излекуваха. Железарите кой знае защо получиха правото да напускат малкия си остров в Морето на Феба и сега заплашваха доминирането на Титанидите над голямото колело.

И накрая Робин си беше тръгнала към дома, с намерението да живее щастливо до края на дните си.

— Известно време всичко беше прекрасно — каза тя, усмихвайки се на спомена. — Крис беше прав. Има огромна лабра в това да ти израсне отново пръстът. Препоръчвам ти го като начин да шашниш приятелите си.

Знаеше, че Габи и Чироко се отнасяха с пренебрежение към лабрата като женски вариант на мачо. Не бяха прави, но както и да е. Фактът, че всъщност Гея бе регенерирала пръста й, продължаваше да я гнети и накрая провали както Робин, така и нейната победа.

Това беше нещо без значение, като третото Око, което би трябвало да предполага непогрешимост. На практика носителите на трето Око бяха кавгаджии, уж непогрешими, а лицемерни като всеки папа.

— Напуснала бях Ковън като полумит — продължи Робин. — Върнах се… Не знам каква е думата. На Ковън не бяха виждали друга като мен.

— Суперзвезда — вметна Чироко.

— Какво е това?

— Архаизъм. Някой, чиято репутация надхвърля всички разумни граници. Съвсем скоро започват и сами да й вярват.

Робин се замисли.

— Имаше нещо такова. Да. Изкачвах се нагоре в йерархията както аз си искам. Можех и по-бързо, но… не бях сигурна дали трябва.

— Чула си глас. — предположи Чироко.

— Да. Това беше моят собствен глас. Мисля, че можеха да ме провъзгласят и за самата Велика Майка. Но знаех, че не съм. Знаех, че дори не съм много добра.

— Не съди толкова строго. Ти беше дяволски добра, доколкото си спомням.

— Дяволски бърза. Дяволски силна. Дяволски подла и желязна кучка. Но къде бях аз? — Робин се потупа по гърдите. — В сърцето си знаех колко струвам. Реших да се оттегля от обществото. Има места, където можем да се изолираме като… нещо като монахини. Нали монахините правят точно това?

— И аз така съм чела.

— Възнамерявах първо да медитирам около година. После да имам дете и да му се посветя. Но неочаквано за себе си открих, че вече съм бременна.

Тя замлъкна за миг, връщайки се към миналото. Прехапа долната си устна и най-сетне се осмели да погледне Чироко.

— Това се случи година — та и повече — след завръщането ми от Гея. На Земята можех да мина между капките. Но на Ковън, където трябва изкуствено…

— Сещам се. Знам за какво говориш.

— Да-а, но нали разбираш, жените в родилните центрове знаят точно кои ще раждат. Когато започнах да дебелея… — Тя въздъхна и тръсна глава. — Ужасното бе, че друга на мое място би горяла на кладата. От половин век не бяхме изгаряли никой заради вярата му в християнството. Но сякаш възможностите бяха само две. Или да съм имала плътски връзки с християнски демон, или… беше свето тойнство — съюз на смъртна жена със Светата майка, идеален и невинен.

Робин наведе глава и закри лице.

— Наистина ли вярват в това?

— И да, и не. Има консервативна фракция, според която всички учения трябва да съответстват на буквалната истина. Но както и да е, кръгът на съдбата ми се затвори. Не казвам, че и аз нямах пръст в това. За миг наистина повярвах, че Великата Майка е била при мен. Но всеки път, когато се вглеждах в лицето на Нова, интуицията ми подсказваше, че има нещо друго.

Чироко уморено поклати глава. Колко много неща можеха да се избегнат, ако тя не беше заета, докато Робин се готвеше да отпътува.

„Престани, каза си Чироко. Ти беше заета за малко, а после пиянства почти цял килорот.“

— Да ти е хрумвало откъде се е взело бебето?

— Не. Много по-лесно ми беше да приема нещата както дойде. Не и докато по-късно не размислих трезво над всичко.

— Защо ли не ти казах, че Гея няма да те пусне без да ти погоди някоя каруцарска шега. Тя спретна същия номер и на мен, Габи и Август още с пристигането ни тук. До една забременяхме. И правихме аборт. — Почака и отново погледна Робин. — Мислила ли си… кой може да е бащата на детето?

Робин се засмя.

— Погледни я само. Не е ли ясно?

— Нова има твоите устни.

— Така е. И очите на Крис.

Крис търсеше в подземието прожекционен апарат.

Звучеше като грешка на езика да имаш „под-земие“ в къща, кацнала на едно дърво, но Крис беше се справил и с това.

Под отварящия се капак на пода в главната сграда се намираше стълба, която водеше към издълбано в огромния дънер помещение. Там накрая попадаха всички безполезни неща. А те не бяха малко.

Докато Крис прехвърляше вещите от една купчина на друга, Конъл, застанал на стълбата с лампа в ръка, ужасено се оглеждаше наоколо.

— Като премълчим факта, че си архитект по неволя — отбеляза той, — ти страдаш и от злокачествен плюшкинизъм.

— Мисля, че е временно — не възрази Крис. — Но същото би могло да се каже и за Института Смитсън27.

— Това пък какво е?

— Нищо особено. Изгоря преди доста години. Но беше музей. А на Гея няма музеи. — Крис размаза сместа от прахоляк и пот по лицето си. — Това е мръсна работа, но все някой трябва да я върши.

— Титанидите имат музей.

— Точка за теб. Но най-старият експонат в него не е много по-стар от Чироко. Пък и историята на Титанидите не е древна. Но на Гея няма нито един човешки музей. А на Земята дори да е останал някой, абсурд е да оцелее. Та защо да не го създадем тук?

Конъл хвърли още един — изпълнен със съмнение — поглед към купищата вехтории.

— Признай си, Крис. Просто сърце не ти дава да изхвърляш.

— Тъй вярно. — Затършува надълбоко в купа и измъкна един древен „Кодак Брауни“. — Но човек никога не знае кога какво ще му потрябва.

— Така е. Но откъде намираш всичко това?

Двамата се качиха в стаята. Крис затвори капака и поведе госта си през лабиринта от врати и коридори към своята така наречена работилница: няколко стаи, в които можеше да прави всичко — от продухване на стъкло до поправка на компютри.

Постави прожекционния апарат върху работната маса и започна да го разглобява.

— Събирах разни джунджурии оттук-оттам. Така започна всичко. Сега Титанидите ми носят подаръци. Те въртят голяма търговия и не знаеш какво може да им падне. От Земята вече не идва почти нищо, а навремето беше друго. Заселниците носеха повечето от покъщнината си. Но преди войната.

Свали страничния капак като издухваше купища прахоляк. Набута пръст в механизма и завъртя колелото. Издърпа дългата стъклена крушка от прожектора и я подаде на Конъл, който я зачисти.

— Ще я провериш ли? Съмнявам се, че все още работи. Може би ще трябва да измайсторя друга.

Конъл се извърна към електрическото табло. След като нагласи всичко, щракна ключа и лампичката грейна.

Крис примъкна прожектора до таблото.

— Ха, ама тя работи, а? Това ще ни спести известно време.

Завинти крушката пак на мястото й, после свърза няколко устройства и накрая докосна две жици за контакт с мотора на прожекционния апарат. Нещо забръмча и се усети дъх на озон, но само толкоз. Крис замърмори и опита нова конфигурация на трансформаторите. Пак нищо. Вдигна глава и видя Чироко и Робин да влизат в стаята. На крачки след тях вървеше Нова.

— Чироко, мога да потърся друг мотор за това чудо. Или… — той махна с ръка към нея, после към прожекционния апарат. — Мислиш ли, че ти можеш да го задвижиш?

Тя го изгледа странно, после сви рамене и се насочи към работната маса. Сложи ръце върху прожекционния апарат и се намръщи. Запукаха искри — Робин си пое дъх, а Чироко само примигна. Нещо изтрака и тутакси спря. Чироко се наведе по-близо, забравила за сините волтови дъги, които се извиваха между пръстите й. Само за секунда призрачно премрежи погледа, после се изправи и засмука палец.

— Това проклето нещо ме изгори — измърмори тя.

Крис вдигна вежди и включи апарата, който заработи така добре, както би заработила такава допотопна машинария.

Никой не отрони дума. Конъл примъкна столове, докато Крис зареждаше филма на Чироко. Нямаше втора ролка, но едва ли някой щеше да пожелае да гледа филма пак.

Чироко и Робин опънаха чаршаф на по-далечната стена.

— Няма ли да поканим Титанидите? — поинтересува се Робин.

— Филмите ги разстройват — обясни Чироко.

— Не сме сигурни какво точно става — добави Крис в отговорна въпроса в очите на Робин. — Като че ли мозъците им не са пригодени за кино. Започва да им се повдига, сякаш са хванали морска болест.

Прожекцията започна. За момент зад вратата като че някой заповръща. Конъл се извърна и видя Нова да бяга от образите на екрана. Мина му през ум да я последва, но би било глупаво. Отново впери поглед в екрана.

Гея отхапа главата на втория мъж, онзи, дето беше облечен в оранжева роба. Първият носеше традиционната яка на свещениците с черни одежди.

Това беше загрявка преди дербито с Конг, чиято гигантска фигура се мержелееше в далечината на някои от кадрите. Болексът се беше трудил най-вече да заснеме изяждането на светите отци. Всичките кадри бяха добре изпипани.

Но ето че дербито между Гея и Конг започна. Тя го вдигна над главата си и го стовари по гръб. Огромният звяр изглеждаше вцепенен, когато Гея тежко се довлече до него и го притисна, но успя да я отхвърли. Гея го награби отново и го тръшна долу. После се стовари отгоре му.

Този път май не само го притискаше към земята. Конъл недоумяваше какво точно става. Гледаше втренчено, смаян и засрамен. Накрая отмести очи. Наблюдаваше Крис, Чироко, Робин… всичко друго, но не и екрана.

— Мога да се закълна, че той е безполов — вметна в един момент Чироко.

— Беше добре скрит — добави Крис. — Наложи й се да приложи сила.

— Велика Майко, спаси ни — промълви Робин.

Конъл извърна глава. Не беше и помислял, че е възможно самка да изнасили самец. Може би нямаше да успее, ако Конг не беше зле наранен. Кръвта от раната се стичаше по гърдите му, а Гея, която го беше разчекнала, се къпеше в нея.

— Изключи го — примоли се Конъл. Чироко с каменно лице поклати глава. Изборът си оставаше негов — да гледа или да си върви. Конъл отмести поглед.

Гея се заклатушка като пияна. Добра се до каменната стена на пещерата и легна на една страна. За миг екранът потъмня, за да просветлее отново. Гея лежеше на хълбок, все още гола, оплескана със засъхваща кръв. Превъртя се на гръб. Изстена.

— Тя ражда — отбеляза Крис.

— Да-а — изсумтя Чироко. — Но какво?

Краят на филма падна на пода. Белият екран трепна и освети три бледи лица, след което Крис милостиво изключи апарата.

Камилата, която се роди жива, сега беше мъртва.

Тогава, след раждането, тя бе включена по заповед на Гея в антуража, съпровождащ я от планината на Конг към мястото, където в момента се намираше Пандемониумът. Гея още не беше решила за какво да я използва.

Нямаше намерение да създава камила. По онова време Гея не си падаше по плановете. Наслаждаваше се на хаоса, който й създаваше доста повече удоволствие от подредения свят.

Гея раждаше просто за да си влезе в ролята на бог. И оставаше не по-малко изненадана от обкръжението си при вида на нещата, които се пръкваха. Съзнанието й беше разделено на много части, до една автономни, като някои бяха по-откачени от останалите, но всичките бяха луди.

Онази част, която отговаряше за еквивалента й на матка, не уведомяваше останалите органи за намеренията си. Тя бе доволна от подредбата. След три милиона години изненадата си струваше труда. На всеки килорот се пръкваше нещо ново. През последната година бе произвела купища дракони, четириметров тигър, кръстоска между форд, модел Т, и октопод. Повечето рожби не живееха дълго, липсваха им неща като сърца или носове. Останалите бяха хибриди. Подсъзнанието на Гея не можеше да се затормозява с разни дребни подробности.

Но камилата беше доста сполучлива. Добре развит дромадер, лукав като Отдела за социални грижи, който сега беше мъртъв, защото Гея бе решила какво да прави с него. Щеше да го прокара през иглени уши.

Иглата беше огромна. Налице бе и голямата фуния, и апаратурата, която да смели дромадера.

Под жужнето на стотина камери Гея постави ешафода над фунията и изсипа в нея първия варел камилско пюре.

Три рота по-късно, уморена и стръвна, нареди антракт. Около половината камила бе минала през ухото на иглата, останалото бе само въпрос на упорита работа. А и в отснетия метраж можеше да се монтират кадри, заснети след като фунията бъде почистена.

Гея се настани на стола си в очакване на второто действие за деня, което се казваше „Лорънс Арабски“ и… вече не можеше да си спомни. Започна да се върти, защото изгаряше от нетърпение.

Кога ли ще почне Чироко?

Гея очакваше Главното събитие.

ЧЕТИРИ

— Робин, събуди се.

Разсъни се внезапно. Видя надвесилата се Чироко.

— Нищо лошо не е станало. Не се бой.

— Не се боя. — Тя потърка очи. — Колко е часът…

Чироко се усмихна — Робин явно се мъчеше да се сети къде е.

— Проспа около седем часа. Достатъчно ли е?

— Сигурно — прошепна Робин, защото и Чироко все още шепнеше. — Но… достатъчно за какво?

— Искам да дойдеш с мен — отвърна й Чироко.

Нова не отвори очи и не се помръдна, докато майка й се обличаше. Щом остана сама в стаята, седна, после изпълзя до вратата. Лекичко я открехна и видя Чироко и Робин да си шушукат в преддверието. Излязоха. Чу ги да слизат по стълбите.

Надничайки зад перилата на втория етаж, можеше да ги наблюдава какво правят в хола, но чу как се хлопна входната врата. Побърза да се шмугне пак в стаята, в която бяха настанени тя, майка й и Адам. Надникна в люлката му и с изненада установи, че е изчезнал. Знаеше, че Робин не е взела малкото чудовище, ето защо предположи, че това е дело на Чироко.

Наведе се през прозореца, за да види другия край на висящия мост. Но бързо се отдръпна. Двете жени вече го прекосяваха. Чироко държеше бебето.

Нова бързо се спретна и хукна надолу по стълбите. Но преди да отвори външната врата, се спря да помисли.

Нямаше да успее.

Тя не обичаше да се самозалъгва. На своя собствена територия би могла незабелязано да проследи Чироко. Но не и тук. Чироко бе адски печена и сякаш усещаше погледа й с кожата си, чувстваше пронизващите я очи. Да проследи такава жена беше извън границите на разумното.

Но, Велика Майко, как страдаше да е с нея!

В началото Робин не разбра, че вървят по пътека. Тук-там се срещаха надвиснали клони и повалени дървета. Но въпреки това пътека имаше. Робин се разтърси из оскъдните си зоологични познания и се замисли дали не следват маршрута на някой дивеч, но се усети, че не бива да намесва Земята. Кой би могъл да каже защо едно животно на Гея се държи не така, а иначе?

— Вярваш ли ми, Робин?

— Да ти вярвам? О, да, поне така предполагам. Защо?

— Не е достатъчно да предполагаш. Трябва да премислиш.

Робин го стори, като следваше жената, която за нея все още си оставаше Магьосницата. Чувстваше се тромава, слаба и одъртяла. А Чироко бе жилеста и гъвкава…

Дали й вярва? Имаше много „за“ и „против“. Навремето Магьосницата бе върла алкохоличка. Дали бе излекувана, ама истински? Дали ако нещата тръгнат на зле, тя отново не ще потърси утеха в бутилката?

Робин пак я погледна. Не, няма. Не знаеше защо, но наистина беше сигурна. С тази жена бе станала коренна промяна.

— Вярвам, че ще удържиш на думата си. И че обещаеш ли нещо, мога да разчитам на тебе.

— Стига да съм жива.

— Вярвам, че ще сториш онова, което сметнеш за правилно.

— Правилно, но за кого? За теб, за мен или за всички? Не винаги е едно и също.

Робин знаеше това, но пак се замисли.

— За всички. Мисля, че ще ми кажеш, ако това, което смяташ за най-добро, ще ме нарани.

— Да.

Продължиха мълчаливо още известно време, сетне Чироко се полуизвърна и махна на Робин да я последва. Точно тук пътеката бе достатъчно широка за двама. Тя хвана Робин за ръка и двете тръгнаха заедно.

— Вярваш ли ми, ако запазя тайна?

— Разбира се.

— Не се изразих правилно. Има неща, които се налага да пазя в тайна. Не мога да ти кажа защо. Отчасти заради старото златно правило на така наречените разузнавачи. „Онова, което не знаеш, няма как да го издадеш.“

— Говориш сериозно, нали?

— Не си играя игрички, дете. И тук, също като на Земята, се води война. В някои отношения също толкова гнусна.

— Да. Вярвам ти. Поне докато не науча малко повече.

— Това е достатъчно. — Чироко спря и я извърна с лице към себе си. — Просто се отпусни и погледни в очите ми, Робин. Искам те напълно отпусната. Отпусни всеки мускул и ще почнеш да заспиваш.

На Робин не и беше сефте да я хипнотизират, но никога с такава лекота. Чироко не говореше много, не използваше други инструменти. Просто гледаше Робин в очите и зениците й станаха големи като Морето на Феба. Тихо измърмори нещо, докосна бузите й с длани и Робин се отпусна.

— Позволи на очите си да се затворят — каза Чироко и Робин я послуша. — Ще заспиш, но не е нужно да заспиваш дълбоко. Ще усещаш нещата, ще ги помирисваш и чуваш, но няма да виждаш нищо. Разбираш ли?

— Да.

Робин усети, че се повдига. Беше хубаво. Усети вятъра да шумоли из дърветата. Носеше се дъх на презрели ягоди. Усети как подскача при тичането на Чироко по пътеката. След това беше обърната. Това продължи неизмеримо дълго, докато не загуби всякакво чувство за ориентация.

Хич не я беше грижа. Усети силните ръце на Чироко под гърба си и под краката си, усети как твърдите мускули на стомаха й се притискат до бедрата й, подуши далечния, леко сладникав дъх, който свързваше с Магьосницата. В съзнанието й изплуваха приятни фантазии. Твърде дълго бе живяла без любовница.

Чувстваше се добре. По-добре, отколкото тогава… през онези далечни дни, когато плаваха по Офион със седмина приятели към неизвестната съдба.

— Нова не спеше, когато те събудих — каза Чироко.

— Нима?

— Да. Последва ни по стълбите. Гледаше ни през прозореца. Мислех, че ще ни проследи, но не го направи.

— Тя не е глупачка.

— Виждам. Тя е… трудна.

Робин се засмя.

— Сигурно и ти щеше да си трудна, ако те бяха низвергнали от дъщеря на Девата до парий и беглец.

— Защо дойде и тя? Нова май те мрази.

— Мисля, че ме мрази донякъде. Провалих се тотално, паднах толкова ниско… че сякаш повлякох и нея. — Робин замълча, учудена, че говори за тези неща без болка, после си спомни, че е хипнотизирана. Така бе добре. Тези истини трябваше да бъдат изречени.

— От послушание ли дойде? Май не е в стила на Нова.

— Ти не познаваш Ковън. Беше задължение… и страх. Едва ли възлюбените ми сестри ще оцелеят. Мисля, че ще замръзнат. Но когато се постави въпросът, аз нямах право на глас. И според Нова няма да успеят с преместването. А и… тя май нямаше голям избор. Беше ни трудно. Деветдесет дни след като разкриха Адам, с нас беше свършено. Третото око спаси живота ми, но само толкова.

— Защо и тя трябваше да тръгне? Детето беше твое.

— Това нямаше значение. Тя е особена. Разбра за Адам когато той бе на шест месеца. Опита се да го убие. Аз я спрях. После заедно го укривахме, макар да знаехме, че скоро ще ни разкрият. Накрая така и стана. Използвах всяка капка от бившия си престиж, за да се кълна, че е момиче. Никой не провери, но всички знаеха.

— Какво имаш предвид с това „особена“?

— Единственото дете на Ковън, което има брат. Виновна само поради връзката с мен, голямата грешница. — Тя въздъхна. — Не са ли чудесни хората?

— Навсякъде са еднакви.

Чироко замлъкна за миг. Странна мисъл мина през ума на Робин. Къде ли беше Адам? Чироко го носеше на тръгване. Сега носеше нея, а за това й трябваха и двете ръце.

Не се тревожеше. Тя наистина вярваше на Чироко.

— Освен това е и подозрително висока. Когато бях на върха, това нямаше значение. По-късно плъзнаха слухове за деяния, които е по-добре да не бъдат описвани. И накрая — обичта.

— Обичта ли?

— Тя ме обича. Не го показва особено напоследък, но ме обича.

— Виждам.

— А също и теб. По твърде различен начин.

— И това виждам.

Най-накрая Чироко я остави на земята. Сетивата на Робин бяха приятно изострени. Усещаше меката влажна почва под босите си нозе. (Какво ли е станало с обувките й? Нямаше значение.) Във въздуха се носеха ароматни изпарения. Усети как по гърба й се стече струйка пот. Стоеше и чакаше в тъмата. Гласът на Чироко долетя пред нея.

— Сега сядай, Робин, и отвори очи.

Робин се подчини. Видя Чироко да коленичи пред нея. Очите й бяха дълбоки, чудни езера. Погледна наляво и видя Крис, също коленичил, прегърнал увития в розовото си одеялце Адам. Той и се усмихна, а Чироко докосна брадичката й с върха на пръстите си.

— Не гледай него, Робин. Гледай мен.

— Добре.

— Искам да отиде по-надълбоко. Можеш да не си затваряш очите, но не обръщай внимание на това, което виждаш. Звукът на моя глас е единственото важно нещо.

— Добре.

— Колко надълбоко си?

Робин размисли честно.

— Около метър.

— Влез още две педи навътре.

Робин я послуша. Очите й бяха отворени. Виждаше само виещи се облаци пара. Чироко вече я нямаше отпред, но Робин не можеше да каже, какво точно има там. Усети лек натиск върху темето. Беше дланта на Чироко.

— Защо остави Адам жив, Робин?

Чу собствения си глас от много далеч. Видя себе си и останалите нейде от високо: голям, наполовина окосмен мъж, силна жена и малка, безпомощна, злочеста…

Тази мисъл бързо беше прескочена.

— Сънувах сън.

— Какъв беше този сън?

— Адам. — „Усмихващ се. Розов. С малки пръстчета. Дъхът на собственото й мляко и на мокрите му пелени.“ — Габи. — „Черна и олющена. Напукана кожа. Разрушени очи. Сладникав дъх.“

— Сънувала си Габи?

— Седеше с мен. Помогна ми да родя. Вдигна го, окървавен и ужасен. После ме целуна и заплака.

— В съня?

— Да. — Робин се намръщи. — Не. Тя беше по-добре. Не беше обгоряла.

— В съня?

— Не. Да… Не си спомням кога се събудих. Сещам се… че заспах след този сън. Адам сучеше.

— Какво каза Габи?

— Каза, че трябва да намеря сили и да го запазя. Светът щял да бъде унищожен. Земята, Ковън… може би Гея. Адам бил важен. Трябвало да го доведа тук. Каза, че Крис му е баща. Рекох й, че две раждания на девица са ми дошли множко. Каза, че Гея го е направила, използвала е магия, за да… запази част от Крис вътре в мен. Малки времеви капсули. Така ги нарече. И си отиде.

— Изчезна ли?

Робин се учуди.

— Не, излезе през вратата.

Чироко позамлъкна, но Робин не обърна внимание. Очакваше нови въпроси. Вместо това натискът върху темето й изчезна и отново се появи. Този път това не беше дланта й, а целият й юмрук. Докосна я леко, но Робин усети, че може едва ли не да разгадае извивките и вдлъбнатините му по черепа си. Чу тънък гласец.

— Махни се от мен, вехта сливо.

Робин не бе чувала някой да говори така с Чироко. Гласът продължи в този дух още малко. Робин усети юмрука да я натиска, чу гласецът да пищи.

— Ще се оплача на Дружеството за защита на животните, гнусна торба такава. Ще ти го начукам в големите космати уши и ще ти натреса сифилис, ще направя неща, дето не си и сънувала, ще…

Отново притискане, последвано от по-остро скимтене.

— Заповядвам ти да говориш — нареди Чироко. Робин не каза нищо. Някак усещаше, че заповедта не се отнася за нея.

— Гея ще сипе керосин и ще разпръсне напалм, щом чуе…

— Говори!

— Зная правата си, искам проклет АДВОКААААААТ! Искам…

— Говори!

— Аааааааааа! Аааа! Добре, добре, добре, ще говоря!

— Има ли пръст Гея върху това дете? Отговаряй!

— Не мога, не мога, не мога да видя… видя… Мисля, че може би…

— Говори!

— Не, не, не! Тя е докосната от Гея преди много години. Гея знае, че тя е тук. Гея е планирала семейството й, но не ги е докосвала. Ръката на Гея не е върху това дете.

Внезапно изчезна и ръката на Чироко. Робин седна, мигаше и чувстваше, че неизвестно как ужасната тежест е махната от главата й.

— Сега можеш да се изправиш, Робин. Бавно и полека. Всичко е наред.

Робин стана. Чувстваше се ободрена, пое си дълбоко дъх, отново премигна и се обърна. Чироко прибираше някаква бутилка в раницата си. Държеше в ръка познато нещо: старият автоматичен Колт-45. Подаде го на Робин, която го завъртя в ръката си. Предпазителят беше свален. Върна го на Чироко.

— Това е моето оръжие.

— Взех го от теб, преди да те събудя.

— Какво беше това? — посочи Робин към раницата.

— Моят демон. — Очите й се вгледаха в тези на Робин. — Умееш ли да пазиш тайна?

Робин отвърна на погледа и кимна.

— Щом ти го искаш.

Чироко кимна и леко се отпусна.

— Ще ти кажа само, че бях длъжна да го сторя. Преди използвах друг метод — нито толкова сигурен, нито толкова лесен. — За миг в очите й се прокрадна жестока болка. Тя извърна глава. — Попитай някога Конъл. Щом си пийне.

— Смятала си ме за шпионин на Гея?

— Допусках го. А ти можеше ли да си сигурна в обратното?

Робин беше готова да отвърне „разбира се“, но се спря. Замисли се за малките времеви капсули, за непорочните зачатия. Гея я беше докоснала преди много години. Гея беше планирала семейството й.

— Тя е способна на всичко, нали?

— Тя би искала ти да вярваш, че е така. Е, да, почти. Просто нямаш представа колко лошо би си изпатила.

— Щеше ли да ме убиеш?

— Да.

Робин си помисли, че би трябвало да е сърдита, но не беше. Чувстваше се странно доволна. Би предпочела да умре, ако Гея беше оставила гадната си следа в тялото й.

— А Нова? — внезапно се сети тя.

— Сега вече ставаш параноичка — рече Чироко и кимна. — Но не можеш да ми стъпиш на малкия пръст. Изследвах Нова преди часове. Смятах, че е разумно… като се има предвид темпераментът й. Наредих й да забрави и тя ще забрави.

— Адам?

— Невинен като младенец — отвърна Крис и се усмихна. Тя отвърна на усмивката и внезапно си припомни колко горещо го беше обичала, преди много, много години. Дори имаше желание да му прости окосмяването, поне засега. После за първи път се огледа наоколо и се намръщи.

— Що за място е това? — запита тя.

— Фонтанът на младостта — отвърна й Чироко.

Преди време на Гея имаше дванайсет фонтана. Този в Океан бе унищожен по време на въстанието. Този в Тея бе скрит дълбоко под ледовете й, а шадраваните на Мнемозина и Тетида бяха погребани под пясъците. Седем от останалите осем внезапно секнаха в един и същи ден преди двайсет години, денят, в който загина първото въплъщение на Гея и от Небесата се изсипа дъжд от катедрали.

А Диона бе извън контрол, защото централният й мозък беше мъртъв. За добро или зло Гея нямаше власт над земите й. Можеше да изпрати войските си и да превърне Белинзона в жив ад, но по-дълбоките функции под повърхността бяха извън обсега й.

Въпреки недъга си, Диона се справяше учудващо добре. Според Чироко в това имаха пръст гномовете. По неизвестна причина растенията продължаваха да си растат, водата да си тече и въздухът да циркулира.

И фонтанът да си бълбука.

Крис беше съградил Таксидо Джанкшън на това място главно заради фонтана. Нуждаеше се от него, точно толкова, колкото и Чироко. Идеята да се намира близо до него и да го държи под око изглеждаше добра.

— Как да съм сигурна, че няма да пострадам? — попита Робин.

— Не си длъжна да го правиш — отвърна й Чироко.

— Зная, казвала си ми, че… но ти откъде знаеш? Може да е някакъв трик. Може би Гея вече е сложила ръка над тебе.

— Ако е така, вече да си потънала — посочи й Чироко. — Нали каза, че ми имаш доверие. Или ми вярваш, или не.

— Вярвам ти. Емоционално.

— Това е единственият начин, който има смисъл. Тук логиката няма място. Няма логически път за доказване, че Гея не ме контролира.

— Знам. Съжалявам. Просто съм нервна.

— Недей. Съблечи се, това е всичко.

Чироко се извърна, усещайки, че Робин се притеснява от голотата си, както и от останалото. Замисли се дали да не отпрати Крис докато не дойде време за неговото собствено подмладяване. После се обърна и като вида как Робин изхлузва панталоните си, разбра, че в случая не Крис беше причината за безпокойството й. Надяваше се лицето й да не изразява нищо, но усети топлина да се надига в гърлото й, задушаващия вкус на внезапната жалост.

Голата Робин бе твърде тъжна гледка. Може би и инак си беше тъжна, но за човек, виждал я в разцвета й, гледката бе сърцераздирателна.

Татуировките бяха избелели. За Чироко това не беше новост — вече бе видяла Окото и Пентаграма, както и част от змията върху ръката й. Многоцветни и ярки, когато Робин бе на деветнайсет, сега те сивееха, а в рисунъка с цвят на графит само тук-там се забелязваха остатъци от кармин или тъмнозелено. Четвъртата татуировка — змията около крака й — беше в същото плачевно състояние. Но петата бе жестоко обезобразена.

„Не че е голяма загуба за световното изкуство, помисли си Чироко, но все пак си е свинщина.“ Робин знаеше, че децата й ще наследят болестта, заради която бе дошла на Гея. И в изблик на младежко перчене бе направила върху корема си зловеща рисунка: чудовище, което драпа със зъби и нокти да се измъкне на бял свят от утробата й.

— Нова беше огромна — обясни тъжно Робин и потърка белега, който правеше рисунката още по-гнусна. — Наложи се да я вадят с Цезарово сечение. — Тя сви рамене и сякаш неволно преплете ръце върху корема си. Имаше пепеляв тен, безжизнена коса и сума ти бръчки по лицето. Нищо добро не можеше да се каже дори за зъбите. Личеше си, че се е изоставила от доста време. Но ставаше дума за нещо по-различно от старостта.

— Няма значение — отбеляза Чироко. — Ще сложим край на това.

Нагази във водата и протегна ръка.

Беше по-топла отколкото Робин си бе представяла. Чувстваше топлината по странен начин, осъзнаваше я, но не усещаше да изгаря.

Навлизаха на малки стъпки. Първо до глезените, до коленете, после, преди да навлязат до бедрата, си отдъхнаха. Крис вървеше от едната й страна, Чироко — от другата. Държаха я за ръцете.

Водата — ако това беше вода — имаше сладникав дъх и цвета и гъстотата на мед. Не, помисли си тя. Може би повече прилича на нектар.

Навлезе до кръста и пое дълбоко дъх. Течността озонираше вътре в нея. Сякаш фино масло изпълваше вътрешностите и влагалището й. Май би трябвало да й е неприятно, а тя просто се чувстваше добре. Или по-скоро чудесно. Както никога досега. Потръпна, усети, че коленете й отмаляват. Чироко я подкрепи. После се потопи до гърдите.

Тя се отпусна в ръцете на Чироко, както й бе казала Магьосницата. Затвори очи, усети нечия ръка да защипва ноздрите й и тя се гмурна под водата.

Беше като съновидение. Можеше да стои там безкрайно дълго. Необходимостта да си поеме въздух нарастваше, но когато стана много силна, усети устните на Чироко да се притискат до нейните и тя пое дъха на Магьосницата. И бавно го изпусна.

Това продължи дълго. Робин не знаеше колко, но усещаше, че е дълго. После се прекрати и Робин усети у нея отново да нараства нуждата от въздух. Чироко й беше казала какво да направи, но все още беше малко се боеше. Дали наистина имаше толкова вяра на Магьосницата?

Е, защо пък не? Усети ръката да отпуска ноздрите й. Горещият нектар потече в нея. Тя отвори уста. Въздухът забълбука на мехурчета и водата нахлу навътре.

Усети няколко спазъма при пълненето на дробовете, когато се помъчи да изкашля последните глътки въздух. Бореше се, но я държаха здраво. После отново се успокои.

Чироко я държа във водата половин рот, след това я изнесе на брега и я положи до Адам, който продължаваше да спи. Крис й подаде кърпа и тя започна да бърше Робин, от чиято уста капеше златиста течност. Чироко я потупа по гърба и тя отново задиша, след като изкара и последните капки от гърлото си. Кожата й беше кафява и топла.

— Ти върви. Аз ще се погрижа за нея — каза Крис и взе кърпата.

Чироко кимна и влезе в езерото. За миг се плъзна под повърхността. След половин рот излезе и дългата й коса, мокра и полепнала по раменете, бе катраненочерна.

Крис остана най-дълго. Когато се появи, отново беше почти два сантиметра по-висок и с леко променено лице.

Чироко пак леко хипнотизира Робин и Крис я взе, заедно с Адам, в ръцете си. Хвърли поглед през рамо и понесе Робин обратно към Таксидо Джанкшън, готов да направи своето предложение.

ПЕТ

Лутер кръстосваше доковете на Белинзона, безлюдни като прашните улици на западния град във „Висока луна“ с Гари Купър. Може би правеше тази връзка, защото наскоро бе гледал същия филм в Пандемониума.

Той не приличаше на Гари Купър. А на чудовището на Франкенщайн след тридневен запой и автомобилна авария. Почти цялата лява половина на лицето му беше отнесена, като разкриваше част от челюстта и изпочупените зъби, част от слепоочната кост и зейналата очна кухина. През пукнатините в черепа прозираше зеленикавата мозъчна тъкан, която сякаш беше изтекла навън и безразборно бе натикана обратно. Оцелялото око представляваше черна яма сред почервеняло море, искрящо от праведен гняв. На врата си имаше обръч от шевове — не белези, а истински, дебели нишки, пронизващи кожата. Ако се разпореха, главата му щеше да се килне настрана.

Плътното черно расо скриваше всичко, с изключение на ръцете със струпеи и екземи, от които сълзеше кръв и гной. Единият му крак бе по-къс. Това не беше малформация, а просто технически проблем: късият крак бе присаден от монахиня. Но това не му пречеше.

Нямаше нужда да се крие, пък не се и опитваше. Той и бандата му през повечето време си имаха тегоби. Лутер не беше приятен полъх за носа, но ароматът на Апостолите му можеше от петдесет метра да вцепени свиня. Дори човеците, с тяхното атрофирано обоняние, обикновено усещаха появата на Лутер дълго преди да увисне пред взора им. Понякога дебненето по посока на вятъра помагаше, но по-късно жителите на Белинзона като че развиха шесто чувство що се отнася до Свещениците.

Дванайсетте му апостоли неизменно го следваха. В сравнение с тях Лутер бе хубавец.

Те бяха зомбита, а Лутер някога бе пастор Артур Лундквист, от Обединената американска лутеранска църква в Урбана, Илинойс. Урбана отдавна бе разрушена, унищожен бе и пастор Лундквист, поне в по-голямата си част. Парчета и някои негови чаркове навремето бяха принадлежали на други хора — Гея създаваше своите Свещеници от онова, което имаше под ръка. Но сегиз-тогиз блуждаеща мисъл за дома преминаваше през тъмния му мозък, мисъл за жена му и двете му деца. Тя го терзаеше и го караше да работи още по-ревностно за делото на Бога. Иначе мозъкът му постоянно се проветряваше заради прободната рана, на която дължеше и характерната усмивка, и начина на говорене. Те също го тормозеха.

Лутер се отправи към края на зоната на смъртта, която водеше към квартала на Свободните жени. Очите му оглеждаха укрепленията. Не се виждаше никой, но знаше, че са там и го наблюдават. Стоеше предизвикателно, надменно с ръце на хълбоците.

— Уагове на Бога! — извика той. Поради липсата на лява буза имаше проблеми с изговарянето на някои съгласни.

— Аж шъм Луте! Тук шъм ш божествена мишия!

Една стрела профуча в ниска траектория и се заби в гърдите му. Отпред останаха да стърчат само перата, а острието го прониза. Лутер дори не си направи труда да я пречупи, нито пък отмести ръце от кръста си. Една от Свободните жени изтича от прикритието си към моста с горящ факел в ръка. Хвърли го върху мазнината, която бяха разлели още при първите слухове за идването на шайката на Лутер в Белинзона. Пламъците облизаха моста. Жената побърза пак да се скрие.

— Едно дете е дофедено тук… преди фного… няколко рота. Бог има нужда от тофа дете. Бог ще дари ш ушмифка тази, която ни каже нещо за тофа дете. Елате, елате и получете милостта му!

Никой не притича, за да получи божията милост. Лутер го беше очаквал, но все още се вбесяваше. Започна да вие. Да крещи скверни слова към горящия мост. Скоро от окото му засълзи кръв, а от приплеснатата страна на лицето му потекоха лиги и храчки. Расото потъмня от влага на хълбоците. Лутер имаше силата, силата, която нарастваше. Падна на колене, протегна ръце към небесата и запя:

„Румена и свежа е нашата богиня!

Със меч и щит е тя непобедима —

прекъсва нишката на ужасните беди

и жъне ли жъне славни победи!“

Стих след стих гъгнивият Свещеник изстрелваше химна, като със съскащ бас заместваше забравените думи. Не думите имаха някакво значение, а Силата и той я усещаше за кой ли път след възкресяването. Изпружи се при спомена за дните, когато изричаше молитви от амвона. Тогава бе същински гръмовержец, ала нищо не можеше да се сравни със сегашния му облик. Бог щеше да се гордее с него. Зад него дори проядените от червеи зомбита се раздвижиха. Те скимтеха, сякаш се опитваха да пеят, а провисналите от ужасяващите им усти езици се поклащаха в такт с телодвиженията.

И тогава се появи тя, самотната Свободна жена, която се изправи и захвърли оръжието си. Ухилена, с горящи и празни като в сън очи.

Свободните жени пищяха. Започнали бяха да пищят с началото на зловонния химн на Лутер и сега удвоиха усилията си. Не скимтяха от страх — въпреки че всички бяха ужасени до дъното на душите си, — а просто такава им беше тактиката за отблъскване на Силата. За да се спасят болшинството бяха запушили с памук или восък ушите си, подобно на спътниците на Одисей. Лутер се надсмиваше над усилията им. Знаеше, че бъркат, защото със запушени уши са по-уязвими: не чуват зова на колектива, звука на солидарността, който бе единствената истинска отбрана срещу Лутер и хората му.

Жената тръгна напред. Една стрела я последва, но изпратена от треперяща ръка, пропусна целта си. Същото стана и с втората стрела. Третата я улучи в гърба. Присви се, но продължи да върви.

Свободните жени не стреляха от презрение или защото я смятаха за предател. Прекалено добре познаваха Силата на Лутер да забаламосва жените. Стреляха, защото смъртта бе милостивата алтернатива.

„Старият злобен враг, заклел се да ни озлочести

се е въоръжил с угроза и лукавство, и пъргавина за битката.

На Земята няма равен нему!“

Тя потъна в пламъците.

Настигнаха я още две стрели. Жената рухна на колене, косата й изгоря като хартия. Продължи пълзешком, цялата почерняла. С мъка се изправи и оглушала, заслепена, закрачи през горящата целина под нозете й. Политна назад и се претърколи през моста във водата.

Лутер спря да пее. Наблюдаваше с усмивка как половин дузина Свободни жени се измъкнаха от скривалищата си и хукнаха напред, криейки лицата си от изгарящия дъх на пламъците и от неговото собствено ужасно присъствие. Някои кръстосаха пръсти и това го изуми най-много. Нима наистина вярваха, че така ще се предпазят от него?

Издърпаха своята сестра с въже върху кея. Все още бе жива. Но дори да беше мъртва, те щяха с още по-голяма решимост да излязат, за да приберат трупа. Така тя получаваше право и след смъртта си да остане мъртва.

— Бог ще те дофърши! — изкрещя Лутер, после се извърна към шайката си. — Андрю, Джон, Тадеуш! Фил… Юда! — пет зомбита пристъпиха напред, включително и Филип, който поради беглото споменаване не бе наясно дали и той е бил повикан. Лутер припряно му махна да се върне. Винаги се обръщаше към тия четиримката щом имаше да се върши работа по една твърде прозаична причина. Можеше да произнася без грешка само техните имена, за разлика от тези на останалите две трети от неговите последователи.

— Фърфете след неферниците — нареди им той. — Пометете грешниците! Огънят на отмъщението ще ифпепели ония, дето не познават Бога, дето не се потчиняфат на шловата му! Пърфи Тесалонци! Едно! Осем до дефет! Фърфете, последофатели мои!

Лутер ги наблюдаваше как навлизат сред пламъците. Те безмълвно пренебрегваха забиващите се в тях стрели, както и факта, че горяха. Тъй като вече бяха мъртви, това едва ли имаше значение за тях.

Бившият пастор Лундквист се извърна настрана. Вече не усещаше болка, нито ни най-малко съмнение, ала понякога го налягаше такава мъка, че започваше да се щура в мрака като сакат и глух слепец. Първо, измъчваше го гледката на Юда, който вървеше към своята гибел. Това май бе дванайсетият „Юда“, когото губеше. Кой знае защо нещо го подтикваше винаги да избира за Юда най-едрите, най-яките и неразпарчадосаните екземпляри.

И още нещо. Колкото и да се напрягаше, си нямаше и на идея кои бяха тия тесалонци.

Навикът го отведе извън града, на пътя към старото гробище. Не очакваше да намери нещо.

Но извади късмет.

Имаше шест погребални пирамиди, готови за възпламеняване, имаше и прясно разровена пръст. Гробарите явно се бяха уплашили от Лутер и се бяха разбягали преди да изгорят труповете. А можеше ли да се смята, че някой е бил погребан наистина?

Почти всички в Белинзона бяха съгласни относно две неща — смъртта и лудостта. Лудите ги оставяха на свобода докато не започнеха да буйстват. А мъртвите ги погребваха незабавно. Пред лицето на смъртта примирието надделяваше и само тогава в Белинзона се проявяваше духът на единство. Всички се обединяваха, за да закарат мъртвите до гробищата, където ги изпращаха с церемонии, заимствани от индусите от поречието на Ганг.

Това не винаги е било така. В град, в който почти никой няма роднини, мъртъвците са били оставяни на произвола на съдбата. Гниели са със седмици, преди някой да се отврати дотолкова, че да ги изрита във водата.

Но тогава те се надигали, катерели се по лодките и се криели по тъмните кьошета. Така стражите и Свободните жени били принудени да ги погребват.

Мъртъвците обаче почнали да се измъкват и от гробовете. И така, единственото сигурно решение беше кремацията…

— Тряфало е да запалят огньофете! — Лутер доволно се изкиска и нареди на останалите Апостоли: — Донесете телата.

Вартоломей и Симон се заровиха в калта и довлякоха един разчленен труп. Някои хора си въобразяваха, че могат да метнат системата, но на Лутер тия не му минаваха. Дори това бе по силите на могъщия бог.

Материалът бе сравнително пресен, като се изключи един, явно бе престоял екземпляр. Имаше и един в бял саван: богаташ, като се имат предвид цените на платовете в Белинзона. Останалите бяха голи. Лутер отви лицето на богаташа и веднага позна в него Юда Искариотски.

Тихичко подсвирна. Това бе нищо в сравнение със свещеното изсвирване, предназначено за Свободните жени — възкресяването бе рутинно занимание като правенето на палачинки, да речем. След съответната настройка Лутер щеше да коленичи пред всеки и да го целуне по ледените устни. Стори го когато Симон съчлени и последния труп.

След няколко минути започнаха да отварят очи. Апостолите им помогнаха да се изправят, докато Лутер ги оглеждаше с око на познавач. Негърката ще е Тома, реши той. А китаецът е идеален за Йоан. Полът им приживе не беше от значение. И без това само след седмици щеше да е почти невъзможно да се определи.

Новите седем зомбита се олюляваха. Трябваха им десет-двайсет рота, за да достигнат пълната си мощ. А на съчленения — и повече. Лутер щеше да ги пренесе в горите и да остави при тях двамата Апостоли, дето бяха в повече, за да ги поведат към Пандемониума. В свитата му винаги влизаха точно дванайсет Апостола.

На брега на реката Лутер коленичи и занарежда молитви.

Добро или зло — за него това вече нямаше особено значение. Когато изпитваше онзи яростен или религиозен екстаз, който доста приличаше и на злобата, и на гнева, Лутер предпочиташе да се моли.

Не го правеше често. Богинята бе твърде заета жена и не обичаше да бъде обезпокоявана за тривиалности. Достатъчно обиден бе самият факт на липсата на отговор. Но днес тя го чу и му отвърна. Лутер бе осведомен къде се намира детето. Изправи се на крака, събра своя отред и даде заповед да поемат.

Само се молеше тая проклета копелдачка Кали да не се е замъкнала в Таксидо Джанкшън преди него.

ШЕСТ

Чироко се почувства уморена след плаването във фонтана. Едно време излизаше оттам заредена с енергия. По два-три дни караше без храна. Крис твърдеше, че чудодейното къпане все още му действа така. Но той бе само на четирийсет и девет. Сигурно и при Робин ефектът бе същият. А Чироко от половин век насам трябваше да лежи с часове след подмладяването.

Но не и край фонтана. Имаше врагове, които можеха да дойдат в Диона. И да я издебнат там, защото знаеха, че Чироко трябва да се плацика на всеки три килорота.

И така, тя се усамоти на едно езеро в далечните околности на Таксидо Джанкшън. Черният пясък бе фин като прах и нагорещен от подземната топлина на Гея.

Опъна се, положи глава на раницата и задряма.

Нова ги видя, когато достигнаха моста. За миг не разбра кой върви до високия космат мъж, но после нямаше съмнение. Това бе Робин. Носеше само къси панталони, а татуировките бяха направили тялото й уникално. Змиите приличаха на истински. Робин блестеше с живите багри, познати на Нова само от снимките й на младини. Цветовете сега бяха дори по-ярки. Късчетата злато блестяха, а и червеното, и лилавото, и зеленото грееха като скъпоценни камъни. Приличаше на кафяво яйчице за нощта на Вси светии.

Кафяво ли?

Нова пак я погледна. Съвсем сигурно бе, че Робин е успяла да хване тен. Хитър трик при тая млечна слънчева светлина. И още по-хитро бе да почернееш за два часа, без да изгориш.

Продължи да наблюдава моста, но Чироко не се появи. Нова въздъхна и слезе по стълбите да ги посрещне.

Отблизо промяната я шокира. Робин бе хвърлила от плещите си най-малко пет години. Нова бе започнала да разбира, че Чироко e наистина могъща вещица, но това почти не бе за вярване. Стана й някак чоглаво, не се гордееше с това колко свежа и щастлива изглежда Робин. Майка й просто нямаше право да е толкова щастлива, когато Нова се чувства нещастна.

Сервираха храната, а Чироко я нямаше никаква.

Робин и Крис се спасиха някъде заедно. Нова ги видя да тръгват и побърза да се прибере в стаята си. Скоро пак излезе и отиде в кухнята. Намери там Серпент, който май бъркаше тесто за сладки в голяма купа. Той само я погледна и продължи да бърка.

Нова се маеше пред огромната полица на стената, отрупана с подправки. Стототиците стъклени бурканчета бяха пълни с листа и прахове, кристали и какво ли не още. Повечето бяха гея-специалитети. Имаше и земни видове, но всички названия бяха изписани на езика на Титанидите, който Нова не знаеше.

Започна да отваря капачките и да души, за да открие онова, което й трябва. Трудна работа.

— Може би мога да ти помогна?

Тя подскочи от изненада — при това доста високо при тази ниска гравитация. Така упорито се трудеше да игнорира присъствието на Титанидите, че беше забравила за Серпент.

— Съмнявам се — отвърна Нова. Незнайно защо се притесняваше, когато тия чуждоземни животни заговореха. Правеха се на хора, ама не им се получаваше.

— Можеш да опиташ — предложи й Серпент.

— Чудех се дали… дали имате пипер?

— Червен или черен?

— Какво?

— Използваме два вида: червеният…

— Да, да, зная. Черен.

— Млян или на зърна?

— Млян, млян! — Нова съжали най-вече, че е позволила да бъде въвлечена в разговор. Но Серпент й подаде буркана и тя си отсипа малко пипер в една салфетка. После й помогна да намери канела. Личеше, че недоумява какво ли смята да готви, но каквото и да беше, той нямаше да го одобри.

— Нещо друго?

— М-м… имаш ли тамян?

Серпент сви превзето устни.

— Това го потърси в лекарския кабинет. — Беше ясно, че мнението му за нейните готварски рецепти бе паднало още по-ниско. — На етикета пише бензоин. — Той май се канеше да попита нещо, но се сети за предупреждението на Чироко да внимава много с човеците и си замълча

А Нова побърза да се разкара докато е време. Заизкачва се чевръсто по стълбите към амбулаторията и нахлу вътре като фурия, за да потърси останалите съставки.

После тичешком се върна в стаята си и се затвори, заперди прозорците, запали свещта и се съблече чисто гола. Седна на пода с кръстосани крака, изсипа новите си придобивки в металната съдинка, която използваше като тигел, добави малко вода и разбърка сместа с пръсти. Боцна палеца си с игла и капна няколко капки кръв в ароматната смес, завряла над пламъка на свещта. После отскубна три косъма от срамните си части, изгори ги и пусна пепелта в тигела.

Малко водка, открадната от шкафа в дневната, скоро накара сместа да зацвърчи със синкав пламък. Вари я, докато не получи няколко щипки сивкав прах. Подуши го и се намръщи. Е, и толкова ще й свърши работа. Мразеше тамяна, пък и в рецептата не се споменаваше за водка, а за спиртен извлек от гъби. Но както и да е, трябваше да се действа.

Настървено започна да скубе още косми. Чак се възпали. После ги омота и направи от тях златиста четка.

Нова навлече панталоните и ризата и надникна през вратата. Увери се, че никой не я наблюдава, тичешком прекоси салона и се шмугна в стаята на Чироко.

С четката тури точици от сивкавия прах по краката на леглото и под възглавницата. Под леглото нарисува пентаграма, в центъра на която постави косъм. Сетне се оттегли към вратата, като поставяше незабележими точки на всеки метър.

По същия начин трасира и пътя през салона към собствената си стая.

Затвори и се облегна за миг на вратата. Сърцето й биеше лудо, страните й горяха. Разкъса дрехите си и скочи в леглото. С четчицата нарисува знак между гърдите си, после я пъхна между краката си, мърморейки някакво заклинание. След това постави съдинката на пода така, че да не я види Робин. Придърпа завивките до носа си и пое дълбоко, с трепет, дъх.

Мирувай, сърце. Възлюблената ще дойде.

Внезапно скочи от леглото и изхвърча към голямата тоалетка с криво огледало. Зарови се в козметичните мазила, като пет пари не даваше, че някои от тях може да са незаменими. С безкрайна грижовност изрисува лицето си, напръска се с най-добрия парфюм и пак се гмурна в леглото.

Ами ако парфюмът убие дъха на сивкавата отвара? Ами ако на Чироко не й прави впечатление червилото? Лично тя не се черви. Тя изобщо не ползваше козметика и беше най-красивата жена, която Нова бе виждала.

Ридаеща се втурна през салона към банята. Изтри всичко от лицето си, после й се наложи да се отбие в тоалетната. Пак в банята и пак в кревата.

Това трябва да е любовта — какво друго би могло да наранява повече?

Ридаеше, стенеше. Накъса чаршафите на ивици, а Чироко все не идваше. Накрая заспа, изтощена от плач.

СЕДЕМ

В съновидението си Чироко отвори очи.

Лежеше възнак върху ситен черен пясък. С глава върху раницата. Пясъкът бе сух, сухо бе и тялото й. Простря ръце и зарови пръсти, протегна крака и усети как пясъкът потъва под петите й, помръдна рамене и бедра в бавно, чувствено кръгово движение, което очерта извивките на тялото й с дълбочина няколко сантиметра. Издиша и се отпусна.

Усещаше всеки мускул и всяка костица от тялото си. И с всяка фибра очакваше отново странното усещане.

То дойде след безмерното време на съня. Малка ръка потърка левия й крак, от пръстите към коляното и обратно. Усещаше я съвсем ясно. Четири пръста, палец, длан. Не натискаше силно, не масажираше, но и не галеше като перце. Наблюдаваше без тревога, като в сън. Виждаше как се изглажда кожата й там, където мине ръката.

Зърната на гърдите й се втвърдиха. Затвори очи — под клепачите не цареше пълен мрак, — притисна тила си към раницата, повдигна рамене над пясъка и изви гръб. Ръката се плъзна нагоре към слабините, а другата докосна гърдите й. Чироко въздъхна и се отпусна върху гостоприемния пясък.

Пак отвори очи. В съня.

Притъмня. В земя, където светлината не се мени, тя видя над притихналото езеро да се спуска сянка. Чироко простена. Нозете й бяха натежали, налети с кръв — разтвори ги, предлагайки се на потъмнялото небе. Бедрата й като че израстваха от самата земя — изтегли ги в най-примитивното движение и отново се отпусна.

Две малки стъпки се появиха на пясъка между нозете й, една по една. После се появи отпечатък на колена.

Чироко отново притвори очи и й веднага започна да вижда по-добре. Замъглените изображения на езерото, на другия бряг, на небето пулсираха от вътрешната страна на клепача й. Тя се надигна на лакти и остави главата си да падне назад. През тънката преграда видя дърветата да се сливат в една точка в небето. Небето беше кървавочервено. Не можеше да си поеме дъх докато ръцете я милваха. Вдигна глава, все още затворила очи.

Когато погледна право напред, не видя нищо, освен пулсациите на своята собствена кръв, светкавичните и аморфни ефемери на своята собствена ретина. Но когато погледна настрани — като внимаваше да държи очите си затворени, — зърна нечия коленичила между нозете й фигура. Нещо като холограма, нещо наслоено, с дълбочини, които периферното й зрение не би могло да достигне. Нещо от оцветен дим, съшит от лунни лъчи. Чироко знаеше кой е това и не се боеше.

В съня тя отвори очи в почти пълна тъмнина.

Сянката бе коленичила там. Усети ръцете да се изкачват по слабините й и да се разпростират по корема й, видя лицето на призрачната си любима да се свежда, усети допира на дългата коса, докосването на горещия дъх, усети нежната целувка, по-настоятелната целувка, навлизането на езика, ръцете, плъзгащи се около бедрата, повдигащи я от пясъка.

За миг бе прикована. Отметна глава назад, но не пророни нито звук. Когато накрая успя да простене, да отпусне дъха си, се получи ридание, проточило се в едва нашепнато слово.

— …Габи…

Беше тъмно. Чироко се протегна и прокара ръце през гъстата коса, по врата, по раменете на Габи. Усети дъха й близо до ухото си, вдъхна особената смесица от благоухания. Габи плачеше.

В съня си Чироко отново затвори очи.

Видя сълзи в очите на Габи и усмивка на устните й. Целунаха се. Черната смолиста коса на Габи покри лицата им.

Отвори очи. Ставаше по-светло. Все още бяха прегърнати. Над земята се спускаше бледият здрач. Чироко видя любимото лице. Целуна го. Габи тихо се засмя. После коленичи. Протегна ръка и се изправи, дърпайки Чироко след себе си. Земята я държеше като мухоловка. Когато най-накрая стана, Габи я завъртя и й посочи надолу. Чироко видя собственото си тяло, проснато неподвижно върху пясъка.

— Мъртва ли съм? — запита. Но като че ли това нямаше значение.

— Не, любима. Аз не съм ангелът на смъртта. Ела с мен. — Габи уви ръка през кръста й и двете тръгнаха по плажа.

В съня разговаряха. Не с изречения. Една дума беше достатъчна. Стари болки, стари шеги бяха извадени на бял свят и отправени към жълтото небе на Япет с плач и смях, за да бъдат отново грижливо прибрани. Спомени за неща, които се бяха случили преди век, но не и през последните двайсет години. За старите приятелки тези две десетилетия не съществуваха.

Накрая дойде време за раздяла. Чироко видя, че стъпалата на Габи вече не докосват пясъка. Помъчи се да я задържи, ала дребната фигурка продължи да се издига в небето и както става в сънищата, всички движения на Чироко бяха прекалено бавни, и тя не успя да я спре. Тъжни мигове. Поплака си, когато Габи, пак обляна в светлина, изчезна.

„Време е да се събуждам“, помисли си Чироко.

След като нищо друго не се случи, погледна към плажа. Две пътеки от стъпки водеха до мястото, където стоеше тя, уморена и обезсърчена.

Затвори очи и се плесна по бузата. После погледна пак, но нищо не се бе променило. И тръгна обратно по брега.

Босите й нозе оставяха нови отпечатъци отстрани на другите два чифта, движещи се в обратна посока. Започваш да полудяваш, Чироко, каза си тя.

Тялото й бе недалеч от водата, там, където пясъкът бе сух и толкова ситен, че ставаше за пясъчни часовници. Главата бе положена на раницата, ръцете — скръстени върху корема, а краката — изпънати и кръстосани в глезените. Коленичи до него. Гърдите му се надигаха бавно и равномерно.

Погледна настрани и надолу, към… самата себе си. Към тялото, в което живееше. Беше й до болка познато. Докосна се, вдигна ръката и се опита да погледне през нея, но не успя. Натисна бедрото и видя кожата да се зачервява.

След малко се пресегна и докосна опакото на ръката. Не, това не беше нейното тяло. Ами ако то седнеше и поиска да си говорят?

Определено вече бе време да се събужда, реши тя.

Или да заспи.

Обърна се назад, към половинвековния си жизнен опит както на тялото, така и на съзнанието, и откри неизразимо с думи усещане да я гъделичка по тила. Нямаше полза да се опитва да го осмисля. Понякога на Гея това бе единственият начин да се справя човек с положението. Тук ставаха различни неща. И не всичко можеше да бъде обяснено.

Позволи инстинктът да вземе връх. Без да се замисля, затвори очи и политна напред, обръщайки се докато падаше. Усети лекото докосване на кожата на другото тяло, моментното, ала не и неприятно усещане за изпълване — нещо като при бременността — и се претърколи на пясъка. Отвори очи и седна, този път тя самата.

Следите по пясъка си стояха там. Две редици в едната посока, една — на обратно.

На ръце и колене изпълзя на по-твърд, по-влажен пясък, по-близо до водата. Избра една от малките стъпки — с висока извивка на свода, с пет ясно очертани пръста, — прокара леко пръсти по вдлъбнатините в пясъка. Премести се при друг отпечатък и се наведе, докато носът й почти докосна пясъка. Усети доста ясно дъха на Габи. Отпечатъците от по-големите ходила изобщо нямаха мирис, както винаги. Дори за обонянието на Чироко, прекалено изостреноо за човек.

Би могла още дълго да седи така и да размишлява, но усети някаква друга миризма, доста далечна, която обаче не можеше да се сбърка. Грабна раницата си и хукна колкото й държат краката към Таксидо Джанкшън.

ОСЕМ

Робин мърмори почти цял рот.

Крис го беше очаквал и не му пукаше. Малката вещица се бе издигнала високо на вълните на подмладяването. Част от него бе на химична основа, резултат от мистичните съединения, които продължаваха да изпълват кръвта й, нахлувайки във всяка клетка, и там извършваха своите промени. Част от него беше психологическа и напълно разбираема. Робин изглеждаше пет години по-млада, но се чувстваше по-добре от всякога през последните десет. В резултат се получаваше нещо като атака на амфетамини, нещо като маниакално-депресивна психоза. Височините бяха като Хималаите, и почти непоносими, низините бяха стръмни, ала състрадателно кратки. Крис чудесно си спомняше тези моменти.

Що се отнася до него, този процес вече не му действаше така ободряващо. След посещенията на фонтана се чувстваше добре като преди, но това не траеше дълго и след няколко рота го заместваше болката. Тя започваше по продължение на гръбнака му и от слепоочията. Както и да е — това бе просто една нарастваща болка.

Робин изпя голяма част от житейската си история, неспособна да седне, крачеща из петоъгълната стая, която той бе съградил и облицовал с картини-спомени за нея. А Крис просто седеше на масата, кимаше на подходящи места и отронваше неангажиращи забележки, когато това бе учтиво, съзерцавайки единствената свещ пред себе си.

Накрая тя миряса. Придърпа високия стол срещу него и се облакъти на дървения плот, втренчила очи, по-ярки от пламъка, в свещта. Постепенно дишането й се успокои и тя отмести поглед от свещта към Крис.

Сякаш го забелязваше за първи път. Опита се на няколко пъти да заговори, най-накрая успя.

— Съжалявам — промълви тя.

— Недей. Общуването с един толкова жизнен човек действа освежително. А тъй като обикновено имаш склонност към премълчаване, това ми спести куп въпроси.

— Велика Майко, Сигурно съм дрънкала глупости, нали? Като че ли не можех да се спра, трябваше да ти кажа…

— Зная, зная.

— Крис, това е чудо! — Погледна ръката си и блестящата върху нея татиуровка. За стотен път я потърка, невярваща, а на лицето и се изписа лек страх, че може да се изтрие.

Крис се пресегна към дебелата свещ, меланхолично застърга восъка в основата й и загледа стичащите се горещи капки.

— Чудесно е — съгласи се той. — Това е едно от малкото места, до които Гея няма достъп. Когато ходиш там, разбираш, че преди много време това тук трябва да е било дяволски хубаво място.

Робин вдигна глава и се вгледа в него. Той сведе очи.

— Добре. Ти ме повика, за да обсъдим нещо. Спомена за някакво предложение. Какво е то?

Той пак се втренчи навъсено в свещта. Знаеше, че Робин цени прямотата и ще бъде невнимателна, ако усети, че се колебае, но не можеше да събере сили да го изрече.

— Какви са плановете ти, Робин?

— Моля?

— Къде ще останеш? Какво ще правиш?

Тя го зяпна стреснато, после огледа шантавата стая.

— Боя се, че не знам. Този мъж, Конъл, каза, че можем да поостанем при теб, така че…

— Няма проблеми, Робин. Домът ми принадлежи на всичките ми приятели. Ще се радвам, ако стане и твой. Завинаги.

Тя му хвърли благодарен, но и леко подозрителен поглед.

— Благодаря ти, Крис. Няма да е зле да поживеем тук и да видим какви са възможностите.

Той въздъхна и очите им се срещнаха.

— Ще те попитам направо. Помисли, преди да ми отговориш. И бъди честна.

— Добре. Слушам.

— Искам Адам.

Лицето й замръзна. Дълго време върху него не трепна нито един мускул.

— Какво изпитваш в този момент? — попита Крис.

— Гняв — отвърна тя.

— А преди малко?

— Радост — каза Робин и стана.

Отиде при медното си изображение на стената и го помилва. После отново погледна Крис.

— Според теб лоша майка ли съм?

— Не съм те виждал отдавна. Не знам. Но виждам, че за Нова си добра.

— Мислиш ли, че съм добра и за Адам?

— Според мен се опитваш.

Тя се върна отново при масата и седна на стола. Скръсти ръце и се вгледа в Крис.

— Ти си добър, но не си идеален. Казах ти, че едва не го убих, когато се роди. Може би ще ти е трудно да разбереш. Ако го бях убила… Нямаше да се чувствам като убиец. Това щеше да е правилната постъпка. Позволих му да живее и претърпях пълен крах… Моля те да ми повярваш, че нищо и никой не повлия върху моето решение.

— Вярвам ти. Мнението на околните никога не е било особено важно за теб.

Тя се усмихна и за миг отново изглеждаше на деветнайсет.

— Благодаря ти. За момент тяхното мнение беше много важно. Но когато той се появи на бял свят, аз се вгледах в себе си. И все още продължавам.

— Обичаш ли го?

— Не. Много съм привързана. Бих умряла, за да го защитя. Чувствата ми към него… Крис, думата „двойственост“ просто не може да ги изрази. Май наистина го обичам. — Тя отново въздъхна. — Вече се разбираме с Адам и се надявам, че ще бъда добра майка.

— Не се и съмнявам.

Робин отново се намръщи и прокара ръка през косата си.

— Тогава защо ти е Адам? — попита тя.

— Във всеки случай не за да го спася, защото не съм допускал, че той има нужда от това. — Лицето му за момент помръкна. — Ще призная, че се притеснявам от Нова.

— Тя самата едва не го уби.

— Това не ме учудва. Твърде прилича на теб от едно време.

— Аз бях по-лукава. За разлика от нея, аз щях да успея да го убия. А тя не успя защото всъщност не искаше да го убива. Направи го така, че да я хвана. Така тя изразяваше болката си и искаше да види дали наистина ще я спра.

— Мислиш ли, че сега тя не е заплаха за него?

— Напълно. Тя даде дума. А ти си спомняш какво беше за мен клетвата, нали? Е, аз бях определено по-безцветна в сравнение с нея. — Тя се пресегна към свещта в средата на масата и я отмести настрана. — Може би все пак ще ми кажеш защо го искаш.

— Защото съм му баща. — Пое си дълбоко въздух. — Правя го поради невежество. Не знам как изглежда едно семейство на Ковън. Как ли стоят нещата щом няма мъже? Жените ли се? Имат ли децата по двама родители?

Робин се позамисли и на лицето й се изписа гримаса.

— Говорих навремето с Габи за тия неща и тя ми разказа за хетеросексуалните обичаи. Накрая реших, че между двете системи няма особена разлика. Процентното ви съотношение на двойките, ергените и кръшкачите е горе-долу същото като при нас.

— Ами разведените родители, които отглеждат сами децата си? — каза Крис. — Ръстът на разводите там, където аз израснах, беше невероятен. Но аз говоря за моето отглеждане, моите чувства на… Както и да е, според мен бащата е отговорен пред своите деца.

— А какво ще кажеш за Нова? Тя също е твоя.

— Боях се, че ще ме попиташ за това. Тя вече не е дете. Но все още е част от мен и ще намерим общ език.

Робин се засмя.

— Май прискърца със зъби — каза тя. — Затова се чудя дали сам си вярваш.

— Няма да е лесно, признавам.

— Не се притеснявай. Нова има качества, но лесното харесване не е едно от тях. Но както и да е… Да си минем на въпроса: защо искаш Адам? Само защото си му баща?

Крис разпери ръце на масата и ги погледна — големи, загрубели от работа и безплодни.

— Не зная дали ще мога. — Усети, че едвам сдържа сълзите си. — Притеснен съм… Аз… глождят ме съмнения. — Той посочи ушите си, полускрити от косата. Бяха дълги и остри. — Променям се. Исках го и преди, и сега… поне така мисля. Малко е късно за връщане назад. Аз и Валия… о, господи, не мога да говоря за това. Все още не.

Закри лице и заплака. Май нямаше начин да й обясни.

Не знаеше колко дълго е плакал. Когато я погледна отново, тя леко му се усмихна, по-скоро окуражително. Крис избърса сълзите си.

— Чувствам се измамен. Имам Серпент и го обичам силно. Обичам Титанидите. И аз самият един ден ще се превърна в Титанида.

— Кога?

— Това е част от моите съмнения. Процесът е мистериозен. Трае дълго и започва да става болезнен. Смятам, че сега мога да спра и завинаги да остана нещо средно между човек и Титанида. Виж, Робин, Титанидите не са хора. Хем приличат, хем са различни, но не са човеци. Деветдесет и девет процента от мен искат промяната. Но оставащият един процент се бои до смърт да престане да бъде човек.

— Значи ти си този, който се откъсва.

— Мисля, че това обобщава нещата.

— Адам е твоята връзка с човешкото.

— Да. И аз съм негов баща, независимо колко заобиколно е станало това.

Тя се изправи и пак отиде до стената. Крис взе свещта и я последва. Робин нежно докосна изчуканата мед.

— Харесва ми.

— Благодаря ти.

— Отначало си мислех, че няма да ми хареса. — Тя погали очертанията на медната Робин, местейки пръсти по издутия корем. Обърна се към Крис.

— Защо си ме изобразил бременна?

— Не зная. Беше несъзнателно решение.

— Ти си оставил… — Тя сложи длан на собствената си утроба, там, където преди бе ужасяващата татуировка, чудовището, предизвикателните и отчайващи драсканици на едно гордо дете. Фонтанът ги бе измил от плътта й. Сякаш никога не са съществували.

— Вземи го тогава — каза тя.

За момент Крис не повярва на ушите си.

— Благодаря ти.

— Май не си очаквал, че ще ме убедиш.

— Не. Защо промени решението си?

Тя направи лека гримаса.

— Забравил си много неща за мен. Реших само секунда след като ме попита. После бях длъжна да чуя твоите обяснения, за да разбера дали само не търся лесен начин за измъкване.

Крис бе толкова въодушевен, че я вдигна и я целуна, а тя се засмя и се престори, че го отблъсква.

Още се смееха, когато до слуха им достигна писък. Той прониза съзнанието на Крис, за да задейства у него някакви рефлекторни механизми. И Крис хукна към вратата още преди да е разбрал кой пищи.

ДЕВЕТ

На два километра от Таксидо Джанкшън, в една от откритите, равнинни части на околността, Роки и Валия теглеха рало като впряг товарни добичета. Сравнението не притесняваше Титанидите-фермери. Те просто вървяха пред плуга, а не зад него.

В делата и помислите си Титанидите бяха неизменно честни и открити. Не оставаха длъжни. Не биха си и помислили да приемат подслон и храна, без да се отплатят. Пък и умееха да съчетаят тази отплата и собствения интерес. Роки и Валия обичаха да посещават Таксидо Джанкшън, да отсядат при Крис във фантастичното му гнездо, а обичаха и да си похапват. В джунглата на Гея някои растения не вирееха — трябваше им светлина, равен терен и липса на конкуренция. Крис не можеше сам да изоре, а след като те свършеха тая работа, би могъл да отглежда повече култури и да предлага по-добра храна на гостите си. Всичко се връзваше идеално.

Разорали бяха към два акра. Роки харесваше миризмата на прясна угар. Обичаше да усеща как копитата му потъват в рохката почва, да чува поскърцването на впряга. Беше хубаво да отърква бедро във Валия. Жълтото винаги е било любимият му цвят, а Мадригалите винаги са били жълти.

Познаваше я отскоро. Всъщност, беше чувал за нея още като малък, тъй като тя бе участвала в покъртителното пътешествие с Капитана, възпято в песните и легендите. Със сина й Серпент се бе запознал преди десетки хиляди рота. А лично със самата Валия — само преди седем килорота.

И през последния от тях бе я заобичал. За своя изненада. Титанидите, като всички останали интелигентни същества, си имаха своите странности, а пък Роки имаше едно на ум за Еолийското соло. Нещо не ги изтрайваше. Знаеше, че е нелогично, тъй като Солото всъщност бе рожба на егоизма, който желае да създаде свое генетично идентично копие без помощта на друга Титанида. Отрочето е невинно, като всяко отроче… но все пак е копие на родителя, значи нищо чудно Валия да е наследила егоизма на майка си.

Валия беше Еолийско соло.

Стигнаха до края на реда. И двамата приятно поизпотени и поизморени. Валия се пресегна към катарамите на своя хамут, същото стори и Роки. След като се освободиха от ралото, Валия се поразтъпка, после се обърна, вдигнала високо опашка, и се доближи до Роки.

— Възбудена съм — пропя тя. — Искаш ли да се чукаме?

— Звучи ми приятно — изпя в отговор той и изприпка зад нея.

Това, което си казаха с песен, в действителност бе много повече, но песента на Титанидите понякога е почти непреводима на английски.

И ето че след като сексираха, достигайки заедно до връхната точка, ухажването продължи. Роки подскочи, изправи се на задни крака и застана лице с лице на сантиметри от нея. Тя му се усмихна и сложи ръка на рамото му, леко извърна глава, за да го целуне, след това разбра, че той е готов отново, този път за предни лудории. Изглеждаше учудена, но не се отдръпна.

— Господине, аз слабо ви познавам — изпя тя в учтиво форма.

— Знаем се отскоро — съгласи се той. — Ала любов, тъй силна като моята, понякога се случва да израсне отведнъж. Също като при-тези-дето-вървят-на-два-крака. Ако моята лейди позволи, аз бих й предложил съюз.

— Хайде, изпей го.

— Трио. Аз да съм задна-майка. Ще ми е за първи път, не зная дали съм ти споменавал.

— Ти си млад.

— Вярно е.

— Миксолидийско?

— Лидийско. Серпент като заден баща.

Тя сведе замислено очи.

— Диез? — изпя тя.

— Да.

Неговото предложение бе Диез Лидийско Трио, един от най-разпространените от двайсет и деветте начина. Двамата с Валия щяха предно да създадат полуоплодено яйце. След като Чироко Джоунс го активира, то ще бъде имплантирано в Роки и ще се дооплоди от Серпент.

Той виждаше как Валия премисля нещата. Генетиката бе инстинктивна за Титанидите, така както бе неразгадаема за хората. Убеден бе, че тя не ще открие пукнатини в предложението му, нищо че съвместното участие на Валия и Серпент в начинанието можеше да прозвучи като кръвосмешение на човеците. Но при Титанидите то бе генетичен проблем само в частни, редки случаи, а от гледна точка на морала проблем не съществуваше.

— Това е добра връзка — накрая пропя тя. — Ще е потребно известно размишление.

— Желанието на мойта лейди е закон.

— Не в наше име, сър — започна тя, после рязко смени стила. — По дяволите, Роки, и аз започвам да те обичам, ти си страхотен приятел, но времената са кофти.

— Знам, Валия. Светът върви към лошо.

— Чудя се дали е редно да правим деца в свят като този.

— А по времето на твоята собствена задна-майка не се ли водеше война с Ангелите?

Тя кимна и избърса една сълза. Усмихна се леко пресилено.

— Прав си. И на Серпент ще му хареса. Говорил ли си с него?

— С никой, освен с теб.

— Тогава, моля те, скътай това предложение в сърцето си докато светът се завърти още хиляда пъти. Тогава ще получиш моя отговор.

Те се целунаха и в същия миг чуха тропот на копита. Серпент се появи от джунглата в шеметен галоп и се насочи към тях през изораното поле, като вдигаше страхотна пушилка.

— Смятах, че вие двамата орете! — изпя той. — И глождеше ме чувство за вина, че вкъщи си стоя и манджи готвя, а вие тук се бъхтите като добитък, докато моето едничко бреме е онова чудовищно детище. А бързал съм насам единствено за да открия, че вие…

Той замълча, заора и с четирите си копита, замръзна на място в продължение на две дълги секунди. Сетне се изправи на задните си крака, извъртя се и се втурна обратно натам, откъдето бе дошъл.

— Зомбита! — изкрещя той на английски, но Роки и Валия вече също ги бяха надушили и го следваха по петите.

— Спасяваш дете и какво получаваш взамяна? — запита се Конъл. Впери поглед в Адам, който се бе олигавил. — Ставаш бавачка, това е.

Той се прозя и се намести по-дълбоко във фотьойла. Бяха в ъгловата стая на първия етаж в Таксидо Джанкшън, в стаята с много прозорци и прекрасен изглед към водопада. Нова беше някъде горе, правеше нещо, което за момент се размириса особено. Каквото и да бе то, караше я да хвърчи. Преди това бе обикаляла къщата като шпионин. Но повече от час се спотайваше.

— И то достатъчно добра, за да дандурка малкото й братче — каза той на Адам. Детето го погледна сериозно и му подхвърли едно титанидско яйце.

В действителност на Конъл не му пукаше. Твърде бе доволен блажено да се изтяга.

Сладурче. Не е ревльо. Хубаво и ячко дете. След някоя и друга година може да се хване с бодибилдинг. Има подходяща конструкция. Един вид Конъл беше горд, че Робин му има достатъчно доверие, за да му остави бебето.

Адам седеше насред стаята с няколко играчки, които щастливо разхвърляше, за да пълзи и да ги търси. Любима му беше торбата с титанидски яйца — кръгли, големи колкото топки за голф, шарени. При цялото си желание не успяваше да ги напъха в устата си, но това не му пречеше да опитва, а те не се и чупеха. Единственият им недостатък бе, че гледаха да се изтърколят под мебелите, затова Конъл бе издигнал около Адам ограда от възглавници с ширина четири метра. Така че бебчо доволен и щастлив щрапукаше насам-натам, голичък, почти без да пада.

Конъл видя как Адам се закова на място и се изпишка. Засмя се, а Адам несръчно се обърна и също започна да се смее.

— Ма! — изпищя Адам. — Тий-Ний! Ма!

— Пи-пий — каза му Конъл, като се изправи. — Трябва да научиш това, хлапе. Кажи „имам пиш“.

Адам се засмя още по-силно и заклати глава.

Конъл домъкна една кърпа от банята и попи локвата. Беше досадно, но какво можеше да се очаква? И беше по-добро от пелените.

Намести се пак във фотьойла, а мислите му отново литнаха другаде, не за първи път, към Нова. Най-вероятно тя спи там горе. Що за дяволски проблем бе тя? Дяволска работа. Какво можеше да направи? Откъде да започне?

Нищо добро не му идваше наум. Отначало смяташе, че тя мрази всичко живо поравно. После стигна до извода, че той заема специално място в сърцето й: малко по-ниско от влечугите, педерастите и спирохетите. Определено трудна стартова позиция, но решителността винаги бе спадала към силните страни на Конъл.

За нещастие обаче не можеше да се каже същото за въображението му. Както и за проницателността. И двете куцаха. Според думите на Чироко той притежаваше достойна за възхищение прямота, която обаче е започнала да му става лош навик.

Така че когато пак се отплесна да мисли за Нова, той зацикли във все същия затворен кръг. Осъзнаваше, че е смешно, че трябва чудо да стане, за да го отпише тя от графата гнусен киликандзер, но фантазията му не отлепяше от все същите вариации на все същата тема. Винаги си представяше как първо става от фотьойла и тръгва нагоре по стълбите. После чука на нейната врата.

— Влез — ще каже тя. Той ще влезе, усмихнат победоносно.

— Просто се отбих да проверя дали имаш нужда от нещо, Нова — ще й обясни той.

След това — не бе съвсем сигурен относно детайлите — той ще приседне на леглото й и ще се наведе да я целуне, а устните й ще…

Нова изпищя.

Ужасен, смразяващ писък, изтръгнат от гърлото. Толкова дълбоко се бе унесъл във фантазиите си, че за миг понечи да се извини, и чак след това кръвта му изстина, защото внезапно осъзна, че писъкът е реален.

Краката му едва се докосваха до стъпалата, скочи на първото, на деветото, на последното, за да се озове насред пътя до стаята й.

ДЕСЕТ

Нова се събуди някак притеснена, неизвестно защо. Лежеше в очакване пак да чуе звука, чудеше се защо ли си е въобразила, че пред вратата й в очакване да влезе стои Чироко.

Ето го отново. Дращене. Но тук не дращеха, а удряха с юмрук по вратите. Пък и това не беше врата, а прозорец.

Стана с прозявка, пристъпи до прозореца и показа глава навън. Погледна надолу.

Гледката се запечати в паметта й завинаги.

Нещо се катереше по външната стена на къщата. Видя ръцете му — змии и кокали, спаружено теме от накъсан пергамент и дълги кичури сплъстена коса. Но истински ужас изпита при вида на китките: пръсти с оголени кокалчета, парчета изгнила плът и змийски усти. Всеки пръст завършваше с малко сляпо гадинче със зейнала уста и остри като игли зъби, а когато ръката се хващаше за вертикалната стена, змийчетата заръффаха дървото с ясно различим звук. Нещото драпаше бързо нагоре, захват след захват. Нова затършува за оръжето си, но когато съществото погледна нагоре, се усети, че е гола. Имаше лице на череп. От дупките на очите се гърчеха червеи.

Нова не беше от шубеливите. Дори това ужасяващо лице не можеше да я докара до истерия. Но щом се обърна, за да потърси оръжието си, тя се озова очи в очи с още един, увиснал до прозореца, киликандзер, чието лице бе на половин метър от нейното. Над веждите му имаше само нащърбена кост и кипяща маса червеи. Когато се пресегна към нея, Нова изпищя.

Сграбчи я за китката. Тя се задърпа, като продължаваше да пищи, а змийчетата хапеха плътта й. Сетне успя да се отскубне.

Не си спомняше как е прекосила стаята. Времето пълзеше или светкавично се изнизваше, като оставяше празнини в съзнанието й. Откри, че държи пистолета. Ръката й трепереше, докато несигурно търсеше предпазителя. Второто нещо беше вътре в стаята и се насочваше право към нея. Нова дръпна спусъка, но не се чу изстрел, защото дланта й бе хлъзгава от кръв и оръжието се изплъзна, а съществото все така настъпваше. Тя се претърколи през леглото, падайки в празнината между него и прозореца, сигурна, че оръжието трябва да е там някъде, и изведнъж чу вратата да се продънва. Последва серия от най-разнообразни звуци — глух удар, трополене из къщата. Откри пистолета, закрепи го в здравата си длан и изпружи ръце над леглото, като се целеше пред себе си.

Конъл влезе, разминавайки се на косъм със собствената си смърт. Нервният импулс вече бе на път към показалеца й, когато Нова осъзна, че Конъл се е счепкал с един от урунгелите, и успя навреме да реагира, като изпрати реактивния куршум в стената на сантиметри под тавана.

Нямаше начин да ликвидира противника на Конъл, но вторият филикостер се очертаваше в рамката на прозореца, готов да влезе, затова тя го удостои с два експлозива — един в черепа и втори в гърдите, после изчака секунда, за да разбере какво мисли по въпроста чудовището.

Главата експлодира, разпръсна се и изчезна. Гърдите понечиха да се разхвърчат настрани, но сребърните змии, които свързваха тялото, успяха някакси да ги задържат.

И филикостерът продължи да напредва.

„Прекалено дълго го правиш и ще взема да се изплаша“, каза си Нова.

Урунгелът на пода беше отхвърлил Конъл. Нова му честити с три куршума, но със пак с плачевен резултат. От силата на експлозиите нещото отхвърча към стената и се лиши от лява ръка. Но то стана и пак се отправи към Конъл.

Същото стори и ръката. Отблъскваше се бързичко с пръстите си.

Нова преглътна киселия вкус на повръщано и изстреля последните си три куршума в страшилището, останало в очертанията на прозореца. То се олюля назад, удари се в перваза и се катурна надолу. Нова чу отдалечаващите се удари по стената, после плясъка на водата.

Тогава другото зомби се извърна към нея.

Конъл стоеше като вкаменен. Помъчи се да се изправи, но уви. Чудовището се спусна върху й на раздробения си крак, а от него се изсипваха отломки от кости, парчета желеподобна плът, разбягващи се хлебарки и ситни зъбати гризачи.

Нова го замери с пистолета. Жалко, че това не беше майчиният й Колт, а някакъв си нов, олекотен модел. Той отвори дупка в бузата на зомбито и оттам рукнаха червеи.

Нова хвана леглото и го вдигна. Зомбито го отблъсна настрана.

Сега Нова вече се свличаше и нямаше начин да се спре.

Замери го с лампата, вазата, таблата на леглото, а изродът все настъпваше. Конъл бавно се придвижваше отзад, но онова вече се надвесваше над нея, а тя бе притисната в ъгъла. Ръката й шареше за оръжие. Без значение какво. Успя да намери нещо и го хвърли.

И зомбито се строполи точно в мига, в който на вратата цъфна Крис.

Видя как Крис го ритна, докато падаше, видя го да се нахвърля… после се спря. Намръщи се и Нова се зачуди какво ли има, след това осъзна, че Крис недоумява защо нещото не се съпротивлява. Удари му още един шут. Зомбито се прекатури на една страна. Сребристите змии, които го съчленяваха и раздвижваха, бяха неми и безжизнени.

Крис коленичи пред нея. Виждаше го като в мъгла. Той огледа ръката й и май остана доволен, че раните не са смъртоносни, после сложи големите си длани върху раменете й и я погледна.

— Ще се оправиш ли?

Тя успя да кимне и той се измъкна. Чу го да казва нещо на Конъл, нещо за Адам, после го чу да си излиза.

В стаята сякаш нямаше нищо друго, освен мъртвеца. Не можеше да откъсне очи от него. Разделяше ги само метър разстояние. Несъзнателно краката й заотстъпваха настрана. Гърбът й се плъзна покрай стената, а краката не спираха, докато Нова не се лашна в нещо меко. Лошо. Тя въобще не бе имала предвид нещо меко, твърдите стени и твърдият под бяха нещо далеч по-добро. Изпищя. Това бе плах, изплашен, немощен писък и тя съжали, че го е надала, но фактът си беше факт. Вече знаеше, че се е натъкнала на Конъл. Грубата тъкан на палтото му ожули раменете й и тя се почувства по-добре. Стопли се. Нещото, което я бе сграбчило, беше ужасно студено, а сега и на нея й беше ужасно студено.

Седна, треперейки, а Конъл загърна раменете й с палтото си. От другите стаи долитаха викове и тропот. И Нова знаеше, че трябва да се притече на помощ на останалите. Но седеше тихо докато Конъл свали ризата си и я уви около разкървавената й ръка. Докато той се грижеше за нея, Нова чу чаткането на копита на Титаниди и звуци, които би трябвало да са бойни викове.

После се опита да стане и усети, че увисва на ръката на Конъл, който се спря, изчака я да стане и я изведе от стаята. Тя не откъсваше поглед от нещото на пода.

За смъртта на зомбито нямаше никакво разумно обяснение.

Мъртво? Е, по дяволите, помисли си Крис. Разбира се, че е мъртво, те по начало са си мъртви, но това никога не ги беше спирало в миналото.

Искаше да рита тая гнус, докато се размаже по стените, но нямаше време. Нямаше време също така да мисли какво го е убило. Нямаше време дори да види как е Нова, но го стори.

Конъл изглеждаше замаян. От раната на темето му се стичаше кръв, а от едната страна на главата му имаше подутина с размерите на яйце.

— Къде е Адам? Конъл. Чуваш ли ме?

— …стълбите — измърмори той. — Долу по стълбите. Бързай, Крис… зомбита.

Извън залата имаше още едно мъртво — или неподвижно — зомби. Появило се откъм стаята на Чироко. Крис хукна надолу по стълбите, зави, мина през музикалната зала — и налетя на друго зомби.

Това се съпротивляваше. Не беше толкова изтощено като другарчето си в стаята на Нова — сигурно е мъртво най-много седмица-две. Крис го вдигна и го метна, с надеждата да спечели малко време. Единственият начин да се справиш с тия урунгели беше студеното оръжие. Както и да поддържаш неуморния ритъм, като дърварина с брадвата, и да имаш здравия стомах на Конъл Варварина. Ръкопашните схватки с тях бяха един добър начин да бъдеш убит. Тия страшилища не тънеха във вода и дори да бъдеха разчленени, продължаваха да се бият. Ала разкъсването на доста от смъртоносните змии, които им придаваха отвратителното подобие на живот, може би щеше да успее да ги довърши.

Силата им бе невероятна. А ако ги пуснеш близо до себе си, смъртоносните змии могат да разкъсат плътта ти.

Когато зомбито се удари в стената, Крис вече търсеше брадва или нещо остро. Но безуспешно. Грабна един стол с намерението да го използва са самоотбрана и да си проправи път към кухнята, когато забеляза нещо. То не ставаше.

Зомбито — беше смешно да го нарича „тя“, въпреки че имаше подути и гноясали цици — се беше срутило върху пода, потрошавайки красив стар сребърен тромбон.

За пореден път Крис не се спря, за да недоумява или да изпитва късмета си. И през ум не бе му минало да се бие със зомбито — то просто се бе изпречило на пътя му. Профуча през музикалната зала, мина през кухнята, където сграбчи най-големия сатър, и стигна точно навреме, за да види Робин, застинала на перваза на прозореца, с присвити крака и протегнати напред ръце.

Извика й, но тя вече бе скочила.

Робин почти размаза Крис върху вратата на Медната стая — после едва не се сблъска с него, от което вероятно щеше да я заболи, защото той бе набрал достатъчно скорост за премине и през стена. Забави крачка, за да му стори път и докато тичаше, наблюдаваше незабравимата гледка на тичащия Крис Мейджър. Той почти летеше.

Велика Майко, ама че огромно дърво бе това!

Сякаш след цяла вечност тя най-сетне се сблъска със задната врата и препусна през стаите, като викаше Крис, Нова, Конъл… всички. Не преставаше да тича. Изведнъж с крайчеца на окото си забеляза някакъв ужас да се промъква през празната стая, но не се спря. Нищо не можеше да я спре, докато не намери Нова и източника на това пищене. Познаваше добре дъщеря си и знаеше, че не мишка ще я накара да крещи така.

Но нещо все пак я спря. Надникна в стаята с разхвърляни по пода възглавници и играчки. Чу плача на Адам и видя същество, прилично на мъж — нещо съвсем не му беше наред, но от пръв поглед не можа да определи какво — да скача през прозореца с Адам в ръце.

Спирането при четвърт жи е нещо, за се изисква опит. Такъв все още липсваше на Робин, ето защо тя се спря след куп сложни маневри. А когато изтича при прозореца и погледна навън, видя съществото да отплува, като гребе с една ръка. С другата държеше Адам над водата.

Робин изхлузи ботушите си, стъпи на перваза и скочи.

По-късно щеше да отрича факта, че е забравила за неумението си да плува. И преди и се беше случвало да потъне и като по чудо да стигне до брега. Сега отново разчиташе на инстинкта. Но всуе.

Удари повърхността на водата със скован плясък и после се опита да стигне отново светлината.

Главата й изскочи на повърхността, Робин пое дълбоко дъх и се опита да заплува. Но колкото повече се стараеше, толкова по-зле ставаше. Удаваше й се само да си вири носа, но не и да задържи главата над водата, като същевремено бясно махаше с ръце като вятърна мелница. Течението я носеше по посока на целта й, но това не помагаше особено, понеже и похитителят плуваше по течението и от малкото, което успя да види, разбра, че той е далеч напред. Сега преминаваха из бързеите, с разпръснати тук и там скални късове, но не по-малко дълбоки и студени от това, и не след дълго Робин осъзна, че ще се удави. Все по-рядко и все по за кратко подаваше глава, но все пак достатъчно често, за да поглъща и доста вода ведно с глътките въздух.

После усети нечия ръка да обгръща врата й и се озова на гръб. За миг се опита да се отскубне, но ръката затегна хватката, докато едва не я задуши. Робин изкашля вода и се отпусна. Крис я задърпа силно към брега.

Извади я на една доста масивна скала насред потока, където Робин щеше да е в безопасност.

— Дръж се и чакай — нареди й той.

— Хвани го, Крис — дрезгаво извика Робин.

Него вече го нямаше.

Тя се надигна и надникна зад ръба на скалата. Похитителят бе на стотина метра пред Крис, а разстоянието помежду им намаляваше. Но водата напред бе доста буйна.

Налегна я някаква летаргия. Изтощена след близостта на смъртта, тя можеше единствено да се крепи на скалата и да наблюдава събитията. Ставащото сякаш не я засягаше. В състояние бе да се пита дали похитителят ще успее да премине през бързеите и да опази Адам, но не можеше да свърже смъртта или оцеляването на детето със себе си. Писъкът продължаваше да се надига в гърлото й, но не успяваше да се изтръгне навън.

Чу подобния на падаща лавина звук от преминаването на Титанидите през моста. Обърна се и видя Серпент да сочи към Крис, видя Роки да прескача перилата и да издига около себе си петметров воден стълб. Главата му се показа и той бързо заплува напред, а в това време Серпент и Валия префучаха през портата на Таксидо Джанкшън, без да си правят труда да я отварят.

До нея достигна звук от чупещи се храсти и Робин успя да се обърне навреме, за да види как Чироко тича по брега. Премина покрай скалата на Робин, задмина Крис и като достигна до едно удобно място, скочи. Тялото й летеше почти хоризонтално и едва на дванайсетия метър достигна повърхността на водата.

Тя не потъна. Извила гръб и прибрала ръце покрай тялото, Чироко, вирнала брадичка, на два пъти избръска водата като хвърлен плосък камък, после измина още метър и половина, плъзгайки се по повърхността, преди да се гмурне. От целта я деляха десетина метра и тя стръвно заплува напред.

Робин откри, че стои на колене, свила юмруци и стиснала зъби, и мислено насърчава Чироко. С подсъзнанието си улавяше звуците от гмуркането на Валия и Серпент някъде зад гърба си, но очите й не изпускаха жената, за която винаги бе мислила като за Магьосницата. Чироко май бе готова да разкъса проклетото копеле и това бе най-съкровеното желание и на Робин.

Чу някакви звуци зад гърба си. Широка сянка се спусна с шеметна скорост над нея, после Робин видя пълния размах на шестметровите криле, почти докосващи водата.

Ангелът леко ги прибра, като че се поколеба в стремителния си полет. После грабна Адам с лекотата на орел, нападащ пъстърва. И се зарея във въздуха. Когато набра достатъчно височина, размаха огромните си криле и скоро изчезна на изток.

ЕДИНАЙСЕТ

По пътя към Таксидо Джанкшън получи Видение. Знаеше, че не го чака добро. Май Гея го предупреждаваше. Стигна до високия хълм, който гледаше към езерото и дървото с къщата, точно навреме, за да види края.

Видението все не бе го напуснало. То не се осланяше единствено на зрението — клоните, стените и разстоянието не бяха пречка за него. Видя пълчищата на Кали в къщата и детето, оставено да играе само в стаята. Видя как езичникът полутитанида тича като обезумял по стълбите, видя Чироко Джоунс да се появява на бегом, разбра кога двете човешки същества и трите Титаниди бяха скочили във водата.

За момент се отдаде на надежди — когато Демона се гмурна под водата. Колкото и да мразеше Джоунс, знаеше, че никой от бандата на Кали не може да се мери с нея — нямаше такъв и сред неговите хора. Нищо не би зарадвало Лутер повече от гледката на Демона, разкъсващ на парчета слузестите изчадия на Кали. Тогава детето може да стане негово…

Наблюдаваше с неверие как Ангелът се спусна надолу.

— Ангели! — изпищя той. — Ангели? Боже, боже, защо ме ижоштави?

Последователите му нервно потреперваха зад гърба му, нетърпеливи да се емнат. Тъй като бяха абсолютно безмозъчни, те някак се настройваха на неговата вълна. Попиваха нарастващото му безсилие, омразата към Демона и Кали… бързата, разяждаща боязън заради току-що изреченото, равносилно на смъртен грях.

Лутер носеше на колана си специален Кръст от бронз, чиито ръбове до един бяха остри като бръснач. Измъкна го и започна да се млати с него по краката, като триумфираше при всеки удар, умъртвяващ собствената му плът.

Над главата му се разнесоха зловещи звуци.

Той вдигна глава и зърна Кали, която слизаше от убежището си на дървото. Пред невероятната й пазва се люлееше бинокъл. Нейният бодироб, осемгодишно голо момче, търчеше уплашено подире й, пъргаво като маймунка. Носеше златен нашийник и бе прикован със златна верига от четири халки към господарката си.

Кали бе цялата позлатена и разлагаща се. Веригата на роба бе нискокаратна, но пръстените и халките, с които бяха отрупани пръстите на ръцете и краката й, бяха изработени от чисто, меко, нежно злато. Огромният й кафеникав бюст се поддържаше от месингов сутиен, който навяваше мисли за готическа катедрала. Краката и четирите й ръце бяха стегнати в безчет богато украсени ленти и обръчи така, че плътта й преливаше. Талията бе закопчана в златен пояс с дължина две педи, ето защо телесата й се раздуваха и прерастваха в купища тлъстини по бедрата и ханша. Изразът „фигура като пясъчен часовник“ сякаш бе създаден специално за нея.

Ноктите на ръцете й, дълги към двайсет сантиметра, бяха направени от бронз.

А лицето й… въпросът с лицето беше по-сложен, тъй като Кали имаше три глави. Но двете, отдясно и отляво, бяха закрепени с гвоздеи и ако някоя от тях изгниеше, биваше сменена с резерва от богатите запаси на Гея. Когато Кали слезе от дървото и се отправи към Лутер с гротескната походка на полюляваща бедра блудница, една от страничните мъртвешки глави бе доста престояла, а другата — съвсем пресна.

Тази в центъра бе принадлежала в предишния си живот на една монахиня, Мая Чандрафрабха. От нея бе останала само главата. А приживе Мая бе имала плоско, ужасно, стерилно тяло. Докато тази, която сега се наричаше Кали, цъфтеше в злокачествената си плодовитост. Утробата й бе плодородна като на медуза и на всеки килорот тя раждаше поредното вресливо уродче за славата на Гея.

Украсата на колана й се състоеше от човешки скалпове.

Лицето на Кали бе мъртво и безизразно. Въртеше натам-насам очи, но без да мига. Не се усмихваше, не се мръщеше, нито пък затваряше уста, тъй че челюстта й бе увиснала, а езикът вечно изплезен. Смехът на Кали бе гъргорещият звук, който Лутер бе чул.

Кали бе олицетворение на варващината.

Хилеше се на Лутер, и пръстите на две от ръцете й рисуваха неясни символи във въздуха.

— Тя казва къде, по дяволите, беше изчезнал, Лутер? — измърмори монотонно момчето.

Момчето бе орисано с велика съдба. Когато семейството му се беше измъкнало от убежището си в планините на Мексико, една от спасителните мисии на Гея го беше прибрала. Майка му бе глухоняма, благодарение на което то имаше способности, полезни сега за Кали. Навремето весел, здрав, буден малчуган, сега приличаше на карикатура на Световния глад. Очите му никога не изпускаха от поглед ръцете на Кали. Откакто бе дошъл на Гея, бе остарял с горе-долу осемдесет години.

— Гея ме упълномощи да взема детето — изгърмя Лутер.

Кали загъгни още по-силно и пръстите й запърхаха.

— Тя казва Гея не те е упълномощила, освен ако не пристигнеш пръв — изстреля момчето. — Тя казва, че си адски закъснял. Тя казва ти си породист… — Кали го плесна през устата — Тя казва ти си прод… — Пореден удар през лицето. — Протист… — И отново шамар. — Про… тестент… но… ти си протестант претакован… неук… дяволски долнопробен християнин. Тя казва, че си прекалено гаден, за да живееш. Тя казва защо не цунеш папата отзад.

— Уличница от Фафилон! Блудница от Гомор!

— Тя казва да вървиш по дяволите. Каза, че ще ви разкатае, теб и цялата ти срамна шайка. Тя казва, че ще те накара да дадеш обет за без… — Кали отново го перна. — Бези… беза… безбри… безбрачие.

Момчето въздъхна с облекчение, щом уцели правилната дума и Кали престана да го удря.

— Безбрачие, безбрачие, безбрачие — мърмореше то. Без съмнение, следващия път щеше да я произнесе правилно.

— Фофщина — изгърмя Лутер, сиреч се опита да каже „попщина“. Артур Лундквист, чийто бледен дух надъхваше действията на нещото, в което се бе превърнал, не познаваше думата „попщина“ от неограничената индулгенция, тъй като беше от трижди реформираните лутеранци и духовен съюзник на повечето католически секти. Но на Гея й доставяше удоволствие всичките й свещеници да бъдат фундаменталисти, а тя имаше силна памет, ето защо Лутер се вбеси още повече.

— Фофщина! — повтори той и Апостолите фъфлеха и се умилкваха съчувствено на слабостта му. — С кво прафо се опитфаш да отмъкнеш детето?

— Тя казва, че по заповед на Гея. Тя казва, че е свършила дяволски по-хубава работа от теб и твоите лайнари.

— Но Ангелите. Аз… — Лутер се спря, яростен, но неспособен да предприеме нещо без да изпадне в богохулство.

Защо Гея й бе дала Ангелите? Лутер нямаше Ангели. Никога не бе ги имал, никога дори не му бяха казвали, че би могъл да ги има.

— Няма да стане — опита се той отново. — Ангелът ти не може да стигне Фандефониума.

Момчето отново се втренчи в ръцете.

— Тя казва, че ще стане. Тя казва тя има много Ангели. Има достатъчно да разчита, че малкият дявол ще стигне до Пандемониума. Тя казва че би искала да получи сочна хапка от нейния голям и сочен…

Този път Лутер изкрещя и фрасна момчето. То преглътна удара, както бе преглъщало всичко през последните две години, без да откъсва очи от ръцете на Кали, без да спира гадните си клетви. Научено бе, че нищо, което идва от някъде другаде, не би могло да се мери с нещата, които идват от нея.

Но този път бъркаше. Лутер замахна с кръста си и уби момчето на място. После се обърна към Кали и Апостолите му го последваха. Започнаха да я разкъсват. Тя не се противопоставяше. Просна се възнак и загъргори, а смехът й още повече вбесяваше Лутер…

Докато не забеляза, че всичките му Апостоли са мъртви.

ДВАНАЙСЕТ

Събраха се в стаята, от която бе отвлечен Адам.

Конъл ги гледаше как влизат, един по един. Главата му още се цепеше, но това бе дребна работа пред страха, който го завладяваше.

Трите Титаниди бяха мокри, но кой го беше грижа. Чироко също бе мокра, но и нея не я беше грижа. Крис се бършеше с кърпа. Изглеждаше изтощен и далечен. Конъл не знаеше за ада, през който бе минал Крис, но това му личеше донякъде.

Робин също бе мокра и трепереше. Крис й подаде кърпата, когато свърши.

Нова…

Все още бе наметната със сетрето на Конъл. Придържаше го с една ръка и трепереше почти като майка си. И въпреки че се беше наметнала, не правеше опити да прикрие голотата си. Сетрето стигаше само до кръста й, така че не би свършило кой знае каква работа, но тя бе протегнала наранената си ръка към Роки и не се свенеше, че едната й гърда се вижда.

Нова май нямаше свян от голотата. Конъл бе свикнал с това качество при Чироко и го забелязваше в по-старите обитатели на Белинзона. Но за новопристигналите бе необичайно.

Спомни си как тя се притисна към него горе, в спалнята. Това бе миг, който нямаше да забрави цял живот. А сега сякаш не можеше да отлепи поглед от нея.

— Много ще боли — предупреди Роки.

— Лекарите не казват такива неща — отвърна Нова. — Те обещават, че въобще няма да боли.

— Аз не съм лекар. Аз съм лечител и ти казвам, че много ще те боли.

Роки поля с антисептичен разтвор раните на Нова и започна да ги почиства. Лицето й замръзна, после се изкриви, но тя и сълза не отрони.

Конъл си помисли, че е глупачка. Бяха го лекували от рани на зомбита. Роки трябваше да проникне дълбоко, за да е сигурен, че всяка частица разложение е изчистена. Само дъхът на зомбито е достатъчен, за да те повали за седмица на легло. А разкъсвания като тези на Нова…

Той отмести поглед. Никога не бе имал здрав стомах.

Застинала в ъгъла, Чироко бе изчаквала да се съберат. И тъй като всички бяха налице, тя реши да не губи повече време.

— Кой беше при Адам, когато го отвлякоха? — запита тя.

Сърцето на Конъл се смръзна.

Видя, че Крис се оглежда, намръщен и недоумяващ.

— Аз и Робин бяхме навън, в стаята на Вещицата — каза той. — Когато дойдох тук…

— Задавам един съвсем лесен въпрос — прекъсна го Чироко. — Просто питам кой е бил. Все от някъде трябва да започнем.

— Никой — каза Конъл и преглътна шумно.

Чироко извърна лице към него.

— Откъде знаеш?

— Защото когато чух писъка, аз изтичах нагоре…

Чироко продължи да го гледа. Не й се губеше време, така не му отдели повече от две секунди, а на тези секунди не им трябваха повече от двайсет години, за да отминат.

— Наредих ти да го браниш на всяка цена — безизразно каза тя. За миг вратите на двете бушуващи пещи се отвориха. После отмести поглед и Конъл отново можеше да си поеме дъх.

Крис заговори.

— Това не е страх, Чироко. Нова се е разпищяла. А Конъл е трябвало да направи нещо, нали? Няма начин той…

Тогава Чироко погледна Крис и той изгуби ума и дума.

— Не ми губи времето, Крис. Ще обсъждаме въпросите на честта някой друг ден.

Това е, помисли си Конъл. Никой не е казвал, че си длъжен да бъдеш честен. Заставаш пред най-старото, най-лукавото и параноично човешко същество в слънчевата система… и се опитваш да се държиш като мъж.

— Чироко, а какво ще кажеш за Нова? — попита Робин. — Крис не би могъл…

— Млъкни, Робин.

— Капитане — обади се Роки.

— Млъкни, Роки.

Няколко души се опитаха да говорят едновременно, включително и Нова.

— Млъкнете.

Чироко не повиши глас, но нещо в него отказа останалите да роптаят. Тя не изчака да настане тишина и започна.

— Зная колко са бързи Ангелите — каза тя. — Не разбрах този от кой клан е. Има двайсет и пет клана и всички те се ненавиждат, така че можем да разчитаме на помощ от останалите. Диапазонът им е ограничен. Нека приемем, че похитителят лети към Пандемониума, така че…

— Защо просто не го пуснем да пасе? — измърмори Нова.

Чироко удари Нова през лицето така, че я хвърли на пода. Нова седна, устата й кървеше. Чироко се обърна към нея.

— Предупредих те за първи и последен път, детенце. Адски бързо ще трябва да пораснеш и или ще станеш човек, или ще те убия, но дано не се налага, защото с майка ти сме приятелки. Сега умуваме как да спасим живота на едно дете, което случайно е твой брат, и ще говориш само ако те питат.

Чироко отново не бе повишила глас. Едва ли имаше нужда от това. Нова лежеше, замръзнала, смъртно унизена. Сетрето на Конъл бе паднало от раменете й. Само преди минути Конъл би бил силно заинтригуван, но сега й хвърли само бегъл поглед, докато Роки й помагаше да стане. От него се нуждаеше Чироко, а Нова се бе превърнала в просто още една паднала жена, при това глупава.

— Зад всичко това стои Гея. Габи ме предупреди, че детето е важно. Не зная защо й е на Гея. Може би само за да ме предизвика на двубой — вече няколко години се опитва. Но тя още не го е получила, защото е чак в Хиперион. Интересува ме още нещо. Когато нахълта в стаята на Нова, зомбито беше ли мъртво, Крис?

— Точно така.

— А това в приемната…

— Нямаше го, когато влязох, но на излизане го видях мъртво на пода.

— Някой от вас да го е убивал? — Чироко ги изгледа всичките и всички единодушно отрекоха.

— А това в музикалната стая? Разкажете ми за него.

— Смятах да се бия с него, а то просто се катурна.

— А това с Адам изчезна. — Тя се обърна към Нова. — Какво направи на онова, първото зомби?

— Стрелях — прошепна Нова. — Стрелях… три пъти.

— Това не би го убило. А после?

— Замерих го с оръжието.

Чироко чакаше.

— Хвърлих таблата на леглото. После още неща. — Нова апатично сви рамене. Май беше в шок. — Вазата, лампата, тиге… — тя пребледня като смъртник.

— Какво? — Чироко я гледаше втренчено.

— Н-н-нещо, което на-на-направих.

— Няма да те бия, Нова, но ти ще ми кажеш какво е то.

Шепотът й почти не се чуваше.

— Ами… любовен прах…

— Тя взе някои съставки от кухнята — обади се Серпент.

Чироко се извърна и остана безмълвна. Никой не шавна. Накрая отново се обърна към тях.

— Крис — каза тя и го посочи. — Три радиоапарата. Три. Донеси ги тук, после ела при мен в пещерата.

Крис побърза да излезе, без да отрони дума.

— Валия. Вземи радио и тичай в Белинзона. Свикай всички Титаниди, които все още уважават Магьосницата. Намери ми живи зомбита, и то повечко. Но без риск за живота. И поддържай радиовръзка с мен.

— Слушам, Капитане.

— Роки, ти оставаш тук. До следващите инструкции, след като разберем как ще носят Адам до Пандемониума.

— Слушам, Капитане.

— Серпент. Веднага щом ти донесат радиото, поемаш на запад, но пази силите си. Не можеш да надбягаш Ангел, но ние ще гледаме да те насочваме. Вземи оръжие.

— Слушам, Капитане.

— Конъл, ти идваш с мен. Робин, Нова, елате с мен или останете тук, както желаете.

Вече се беше насочила към изхода, когато ритна едно от търкалящите се яйца на Титаниди, играчките на Адам. Замръзна на място, после бавно отиде при яйцето, наведе се и се вкамени. То беше прозрачно.

Хвърли го и за миг остана с оборена глава.

— Събери всичките тия яйца, Роки — нареди тя. — Увери се, че нищо не си пропуснал. Направи всичко в стаята на пух и прах, ако трябва. Ще поискам сметка по радиото на Крис, щом тръгнем. И когато си убеден, че си събрал всичките, ги унищожи.

Доста й костваше, но Чироко успя да отклони мислите си от яйцата и пак да ги насочи към проблема.

И Робин, и Нова щяха да тръгнат с нея. Не се опита да ги разубеждава, нито пък попита за причините. Последваха я в джунглата и сега вървяха нагоре по хълма към пещерата.

Интересно колко бързо човек се връща към привичките си. Навикът й да командва. Плод на упорит труд, чийто фундамент бе поставен във времена, когато твърде малко жени можеха да й послужат за пример. Разговори със стотици ветерани, капитани от флотата, като някои бяха командвали кораби още през Първата ядрена. После дойдоха астронавтите, новите традиции и методи… и въпреки всичко те доста приличаха на старите. Мъжете са си мъже. И никой не умираше от желание да се подчинява безусловно на една жена, макар че бяха малко по-склонни да изпълняват заповедите й отколкото през 1944 година.

Имаше хиляди неща за научаване, десетки хиляди начини да постигнеш власт над мъжете и женит. НАСА бе спонсорирала курсове за обучение на лидери и Чироко ги изкара всичките. Изкълва автобиографиите на вождовете.

Тайничко си знаеше, че няма талант да командва. Всичко беше измама, но щом успяваш да я поддържаш двайсет и четири часа на денонощие, значи няма по-умен от теб.

Загуби първия си екипаж. После така и не успя да обедини оцелелите във функционален екип. Всеки пое по свой собствен път — с изключение на Габи и Бил — и тя живя години с дълбокото чувство на провал.

В НАСА настана смут, когато само двамина от седемчленния екипаж на „Рингмастър“ склониха да се завърнат на Земята, и се вбесиха при вестта, че сред петимата дезертьори е и капитанът. Но НАСА беше гражданска организация и Чироко реши, че след като задълженията й отпадат и е дала пълен отчет за станалото, тя е в правото си да се оттегли на място, което сама е избрала.

На ония от НАСА адски им се искаше да я съдят, дори в нейно отсъствие. Но им остана едничката утеха да създадат десетина комисии и съвети.

След почти век размишления по въпросите за вождизма, Чироко стигна до някои изводи. А именно, че от лидер до лидер има разлика. Делеше ги на добри и лоши. С известни резерви приемаше съществуването на железните, които се смятаха за непогрешими и в отличие от Чироко не знаеха що е съмнение. Те бяха егоманиаци, мономанияци, мегаломаниаци — Атила, Александър, Шарлеман28, Мусолини, Патон, Суслов, — мъже с мании, манипулирани мъже, нерядко психопати или параноици. Допускаше, че са си разбирали от работата, но според Чироко цялата тая кохорта от предводители бе допринесла светът да се превърне в едно отвратително място.

От десетилетия лично тя бе освободена от този вид отговорност. Най-доволна бе когато никой не зависеше от нея и тя не зависеше от никого. От двайсет години единствената й отговорност бе да се опази жива, на всяка цена. Сега нещата май щяха да се променят.

Но все пак бе доволна от собствената си гъвкавост предвид назрялата промяна.

Крис настигна групата на входа на пещерата.

Достатъчно вместителна, за да е идеален склад за част от арсенала на Чироко, пещерата сякаш бе отворена и незащитена. В действителност пазачите бяха така прикрити, че натрапникът можеше да подмине някой без да го забележи. Чироко беше довела от Рея съществата, охранявали навремето древния идол, и беше препрограмирала семплите им мозъци за собствена употреба. Те не реагираха на Титаниди. Но всеки човек, който не бе придружаван от Крис или Чироко, щеше да е мъртъв още преди да прекрачи прага.

Вътре бяха самолетите. Общо шест, но три разглобени на части, за да се поддържат останалите в движение. Когато Чироко ги закупи и ги докара преди двайсет години, те бяха свръхмодерни. Допреди избухването на войната нещата не се промениха кой знае колко, а след това и хич. Тия прекрасни, невероятни машини приличаха на едновремешните тромави динозаври от младините на Чироко, колкото самолетът на братята Райт на свръхзвуковия лайнер, нищо че разликите не бяха толкова очебийни за окото на лаика.

Тя започна обхода си.

— Преди колко време ги изведе, Крис? — запита тя.

— Преди около половин килорот, Капитане. Според графика. С Две и Четири няма проблеми, но Осем се нуждае от известни поправки.

— Нищо. Той няма да ни трябва. Робин, Нова! Може ли някоя от вас да лети?

— Да управлява самолет? — попита Робин. — Съжалявам, Капитане.

— Няма нужда да прекалявате с чиновете.

— Аз съм… там вкъщи… л-л-летяла… — измънка Нова.

— Говори, дете. Обещавам, че няма повече да те наранявам.

— Реяла съм се — отвърна с полушепот Нова. — На тези глайдери, излизаме по оста и…

— Чувала съм за това — каза Чироко. Замисли се, все още имайки предвид Драконфлай-2, най-малкият и вече подготвен на катапулта самолет. — По-добре от нищо. Конъл, ти ще летиш на този, а Нова идва с теб. Ако ти остане време, покажи й основните неща. Хайде, качвай се и почвай проверката. Крис, стъкми пет спасителни комплекта. Сложи и допълнителни приспособления, пистолети, пушки, дрехи. И всичко, каквото решиш, стига да не натежи.

— Бронирани жилетки? — попита Крис.

Чироко се замисли, понечи да каже нещо, после се заслуша в куркането на червата си.

— Да. На Нова ще й стане една от моите. Вземи най-малкия номер за Робин и…

— Разбирам — каза Крис и притвори очи. — Какво ще кажеш за оръдията? Да ги натоварим ли?

Чироко погледна към номер две, върху чиито прозрачни криле имаше оръдия с голям калибър.

— Да. Ще взема това. Робин, помогни му.

Тя натовари два кашона муниции. Чуваше Конъл, който правеше проверка на радиовръзката с Титанидите. Махна покривалата, докато Крис и Робин слагаха оръдията зад седалките.

— Отдръпнете се! — изкрещя Конъл. Пусна по един тестов залп от всяко оръдие. В пещерата стана доста шумно.

Чироко издърпа шлауха за зареждане на горивото през пода на пещерата и се зае да пълни големия сгъваем резервоар.

— Влизай — нареди тя на Нова.

— Къде да стъпя?

— Навсякъде. Това нещо е много по-здраво, отколкото изглежда. — Разбираше опасенията на Нова. Когато Чироко видя за първи път Драконфлаите, реши, че е станала някаква ужасна грешка. Изглеждаха като направени от целофан и закачалки. Нова се покатери и Чироко хлопна вратата зад нея. Наблюдаваше как Конъл й показва как да се справи с ремъците.

— Разбрано! — отново извика Конъл, но гласът му едва се чуваше от затворената пилотска кабина.

Включи двигателя — съоръжение от керамика, карбонови нишки и пластмаса, наглед фасулско като бунзеновата горелка. Това отчасти бе вярно, но само наглед. Техническите му характеристики бяха фантастични.

Самолетът изпусна клъбце дим, двигателят бързо смени боята: от червено през оранжево до нагорещено жълто. Конъл освободи катапулта и самолетът бе изстрелян във въздуха. След двеста метра зави и се стрелна във висинето.

— Помогнете ми с това — помоли Чироко. Тримата с Робин и Крис с лекота повдигнаха Драконфлай Четири и го понесоха към катапулта. Докато Крис зареждаше горивото, а Робин товареше припасите, Чироко седна на пилотското място за проверката. Четири не бе въоръжен. Чироко се замисли за това за миг, но само толкова. Не й беше ясно за какво може да послужи въоръжението на Драконфлай-2, но спазваше принципа, че ако го имаш, би било глупаво да не го държиш в готовност.

— Конъл, чуваш ли ме?

— Ясно и високо, Капитане.

— Къде си?

— Насочвам се на изток от Джанкшън, Капитане.

— Наричай ме Чироко и кражи в същия район на пет хиляди до нови нареждания.

— Прието, Чироко.

— Валия, Роки, Серпент, чувате ли ме?

Всички отговориха утвърдително и Чироко нареди на Нова да им продиктува рецептата на своя любовен прах на Роки. Когато всичко бе готово, Крис зае двете задни седалки, а Робин седна до Чироко и включиха двигателите.

Преди да се катапултират, тя се обърна към Робин.

— Облегни глава на седалката — каза й тя. — Това нещо има страхотен откат.

И се изстреляха.

ТРИНАЙСЕТ

Чироко отдавна бе научила Конъл да лети. Той се справяше отлично, и то с удоволствие.

Не че Водните кончета бяха предназначени за обучение. Те самостоятелно излитаха, летяха и се приземяваха. Нямаха нужда от писти и поддръжка от земята, освен да спират за презареждане. Всеки, който бе летял на Палавото жребче, щеше само за минути да „обязди“ Водното конче, въпреки че можеше да се стресне от липсата на апаратура. Единственият му инструмент бе компютърният екран. С едно натискане на клавиша пилотът получаваше всевъзможна информация. А мозъкът на самолета, който всяка секунда анализираше хилядократно данните, уведомяваше за критичните ситуации и даваше препоръки за действие. Да не говорим за комплекта радари и усъвършенстваната радиовръзка. Освен това Чироко бе заменила компасите с инерционни насочвачи.

Но педалите и рулят бяха същите, каквито се използваха на Земята от век и половина. Преди катапултирането Конъл успя бегло да обясни на Нова принципа им на действие. Оказа се добра ученичка и се справи отлично, когато той й предаде управлението.

Щом Четири се издигна, за да се присъедини към тях, Конъл се изравни с флагманския самолет и полетя отдясно, леко отзад.

— Ето какъв е планът — каза Чироко. — Обхватът на радара е около трийсет километра. Ангелът се движи със скорост седемдесет километра и ще издаяни около два часа. Стартирал е преди по-малко от час. Приемаме, че се движи към Пандемониума, сиреч към Хиперион. Така че ние се издигаме на двайсет километра височина и летим в същата посока. Ако поддържаме същата скорост още половин час, може би ще го понастигнем. Тогава сваляме скоростта и го засичаме с радара. Ако не успеем, се емваме напред, за да го изпреварим солидно, и започваме претърсване по диагонал, докато не го открием или не измислим нещо по-умно. Коментари?

Конъл премисли нещата по своя тромав, но методичен начин. Чироко му отпусна достатъчно време. Вече бе обсъдила нещата с Крис и сега беше ред на Конъл, който бе отличен познавач на Гея.

— Какво ще стане, ако той се издигне по-нависоко? — накрая запита Конъл. — Ще правим ли и вертикално, и хоризонтално издирване?

— Допускам, че ще лети сравнително ниско.

Конъл обмисли и това, но се усъмни в правотата на подобно допускане. Макар да мразеха закривения покрив на колелото, при необходимост Ангелите използваха този маршрут. Чироко явно разчиташе, че ще прибягнат към щафетна маневра, тъй като един-единствен Ангел не би успял да занесе Адам от Диона до Хиперион. Ето защо смяташе, че другите действащи лица се укриват по външния пръстен на Гея.

Но Гея бе необикновено място. Можеше да се издигаш цели сто и петдесет километра, преди да излезеш на покрива. А ако летиш под спица, ще стигнеш и по-високо. Ако ангелът се изкачи шейсет километра нагоре, те ще си хвърчат под него и хич няма да го забележат.

— Хиперион е точно отсреща — забеляза Конъл. — Ангелът може да се издигне по спицата, да мине през главината и да слезе от другата страна.

— Напълно си прав, Конъл. — съгласи се Чироко. — Но засега ще смятам, че той обикаля колелото. Ако до два-три рота не го открием, тогава ще му мислим.

— Ти си шефът — отвърна Конъл.

— Да-а, но това не пречи да ми даваш идеи. И освен това, ще направя всичко възможно, за да ги излъжа, само след минути.

Намръщеното лице на Нова подсказа на Конъл, че тя няма представа за какво става дума. Конъл чудесно се досещаше, но си затваряше устата.

— Съвет за времето — изчурулика компютърът. — Навлизате в област с усилена турбулен… — Конъл побърза да го затапи.

— Това за какво беше? — запита Нова. Конъл я изгледа. Тя май се чувстваше по-добре. „Трябва да е по-добре, щом ме заговаря“, реши той. Не му се щеше да лети с часове в тая теснотия с някой, който го ненавижда.

— Той има в мозъка си модел на Гея — обясни Конъл и извика на монитора разрез на света-колело. — Този, а и всички останали самолети са програмирани да алармират за евентуална опасност от бури. В повечето случаи това са глупости.

— А може и да е полезно.

— Не толкова. Виж. — Той увеличи изображението. Две сини точки, означени с цифрите две и четири, примигваха близо до долната му част. — Това сме ние — каза той и посочи двойката. — Движим се към Япет и се приближаваме към зоната на здрача, така че от земята се издига по-топъл въздух, който се издига и се смесва с по-бавноподвижните потоци. И започва да се усуква като разбиваща се вълна. Ето защо в преходната зона се срещат много низходящи потоци.

Погледна я, за да види дали е разбрала.

— Разбира се — каза тя. — Кориолисов ефект. Длъжни сме да го имаме предвид, когато се реем на Ковън.

— Тук не е чак толкова зле. А и Гея е доста по-голяма от Ковън. Не мисля за това при полет, но компютърът го отчита. — Конъл пак посочи монитора. — На Гея времето е доста регулирано. То се влошава чрез циркулация на въздуха по спиците, извършвана от Гея. Всичко става като по график. Компютърът ме предупреди, че се движа на границата между деня и нощта, тоест излизам от областта под спицата и мога да очаквам някои сътресения. Но — той посочи към зейналото над тях гигантско отвърстие на спицата на Диона — аз и сам го виждам.

Нова не каза нищо, но се огледа, изучавайки спицата, закривения покрив, извиващ се над Япет, за да ги сравни с модела от екрана. Той знаеше, че се изисква време за да свикнеш със закривената геометрия на Гея. Едно е да гледаш картата, а съвсем друго — да стоиш на шеметния край на пръстена и да гледаш света с очите на мравка.

— Разбрах защо смяташ така за Ангела — каза накрая тя. — Какво ще го спре да хвръкне толкова високо, че да не го намерим никога? Този път е и по-кратък.

— Всички въздушни разстояния на Гея са по-къси от наземните — обясни Конъл. — Ако искаш да отидеш от Диона на Рея, най-късото разстояние е нагоре по спицата, през главината и пак надолу през спицата на Рея.

— Защо Чироко смята, че не бива да го правим?

— По две причини. Различните кланове живеят в различни спици. Те не се обичат и ревниво пазят териториите си. Независимо от кой клан е похитителят, ще прекоси неприятелска територия, ако реши да мине през спиците. Могат да го убият, а и трудно ще си набави храна. За него би било по-добре да се забави, движейки се около пръстена. И за другите ще е по-лесно да се крият из пръстена, където няма други Ангели с права над съответната територия.

— Защо смятате, че отива към Хиперион?

Конъл сви рамене.

— За това питай Капитана. Тя има знания, които не винаги споделя с мен. И все пак, това отвличане на Адам бе дяволска изненада и за нея, сигурен съм.

Намираха се в западния край на Япет, когато Чироко даде заповед да се върнат. Самолетът на Конъл бе далеч на север, невидим за окото, но върху екрана на компютъра мястото му на картата се трасираше с постоянното бип-бип.

При вида на триизмерното изображение, Робин реши, че е трудно да не се обезкуражиш.

В този режим пръстенът на Гея представляваше леко извита тръба. Евентуалните местоположения на Ангела образуваха полусфера, в центъра на която се намираше Таксидо Джанкшън. Обхватът на търсене представляваше удължена тръба с ширина сто и височина петдесет километра. Съвсем недостатъчно в сравнение с областта, където би могъл да се намира Ангелът: бездна от небе над тях и също толкова зад гърба им.

— Не е така трагично, колкото изглежда — отбеляза Чироко. — Ще повися малко тук и то ще си покаже, надявам се. Но не го ли открием след около час, форсирам и започвам да кръстосвам. Ще покрием почти цялото въздушно пространство.

— Какво ще стане, ако е поел обратно към Метида?

— Едва ли. Но не постигнем ли нищо до четири-пет часа, ще изпратя Конъл в обратна посока.

— А спицата? — попита Крис.

— Това би било такъв кошмар, че го изключвам от съзнанието си.

Робин наблюдаваше огромните гористи масиви ниско долу.

— Ами ако той просто спре там, в храсталака?

— В такъв случай няма много неща, които можем да сторим, Робин.

Робин понечи да попита Чироко откъде е толкова сигурна, но откри, че не й стигат силите. Искаше Магьосницата да е сигурна. А това че до себе си има човек, който изглежда знае какво прави, малко й помагаше.

— Подай ми пакета, Крис. Време е за гадната част.

Личеше си, че спретнатият пакет е дело на Титаниди. Чироко го остави на прозрачния под и измъкна стъклено бурканче с метална капачка. Робин видя, че на дъното се е навило нещо бяло и хлъзгаво. То вдигна глава и премигна.

— Какво от безкрайните перверзии на християнския свят е това? — запита Робин.

Чироко я погледна виновно.

— За него не ти казах там, при фонтана. Нещата са сериозни, що се отнася до пазенето на тайни. Това е част от съзнанието на Гея. Роки измъкна това нещо от главата ми преди около пет години. Накратко, това е моят личен Демон.

Робин погледна нещото. То се разсука.

Приличаше на двуного змийче. Балансираше на двата си крака, а опашката му осигуряваше третата опорна точка. Краката повече приличаха на ръце, завършващи с остри нокти. Вратът му беше дълъг един пръст, а опашката — около три, с набит край. Имаше кръгли очички като на гущер и невероятно изразителна уста.

Робин се наведе и се взря. Нещото май викаше. Тя почти различаваше думите. Нима то знаеше английски?

— Има ли си име?

Чироко се окашля.

— Всъщност — каза тя и гласът й потрепера — ако се вгледаш, ще видиш, че е мъжко.

Робин пак го погледна. Велика майко, наистина е мъжко.

— Твърди, че няма име — продължи Чироко. — Когато искам да не му викам „лигава пасмино“, аз го наричам Снич. — Чироко нервно потри горната си устна, окашля се, изобщо показа всички признаци на вълнение, които според Робин не й бяха присъщи. „Всеки ден научаваш по нещо ново“, помисли си Робин. — Виж — продължи Чироко — хм, ако се съди по положението, в което го откри Роки, хм… би могло да се каже че това беше, е, че ми е таковало мозъка цели деветдесет години.

Тъй като бе предвидено то да изживее дните си в главата на Чироко, едва ли имаше друга причина Гея да го направи мъжко. Значи полът му беше поредната каруцарска шега на Гея, призвана да унижи Чироко.

След като отвинти капачката, Чироко постави бурканчето над екрана на компютъра. Снич подскочи и увисна на ръба на буркана, огледа се наоколо и се прозя. С единия нокът започна да дращи по стъклото като куче, после слезе долу и застана в агресивна поза.

— Бих пийнал нещо — каза Снич и Робин си спомни гласа. — На тебе говоря, тъпа сливо — рече той.

Чироко се пресегна и го перна. Демонът тупна върху защитния екран и със скимтене се изръси върху контролното табло. Чироко пак се пресегна и смачка с палец главата му. До слуха на Робин достигна хрущене. Велика Майко, помисли си тя. Тя го уби.

— Съжалявам — каза Чироко. — Само това е начинът да се добера до него.

— Ти ми се извиняваш? — изпищя Робин. — Одери го жив и го хвърли на червеите. Просто недоумявам защо си го пазила пет години и точно сега си решила да го убиваш.

— Нищо му няма. Дори мисля, че е безсмъртен. — Чироко дръпна пръста си и Снич се претърколи на краката си. Главата му беше смачкана и от едното око сълзеше кръв. Робин видя как тя възвърна предишната си форма като някаква свръхестествена пластмаса.

— Кого трябва да застрелям, за да получа пиене на това смрадливо място? — И той подскочи, и отново увисна на ръба на буркана.

Чироко пак се поразрови из багажа си и измъкна метална манерка в кожен калъф. Отви капачката и извади от несесера си капкомер, с който засмука малко от прозрачната течност. Снич нетърпеливо пристъпяше от крак на крак, с отметната глава и отворена уста. Чироко му отпусна една тлъста капка. Той примлясна и пак зейна.

— Засега толкова — каза Чироко. — При добро държание ще получиш още.

— Какво е това? — попита Робин. Снич завъртя очи към нея.

— Житна ракия. Снич обича алкохола чист. — Чироко въздъхна. — Той е алкохолик, Робин. Неговата храна е пиенето — плюс малко кръв веднъж дневно.

Снич извъртя глава към Робин.

— Коя е тая бамбина?

Чироко пак го зашлеви и той заскимтя, но тутакси млъкна.

— Може би… — започна Робин, после размисли.

— Продължавай — подкани я Чироко.

— М-м… може би той е бил причина за твоя… проблем.

— Няма нужда да шикалкавиш, Робин. Може би той ме е карал да пия, така ли? — Въздъхна и поклати глава. — Дълго време си внушавах, че е така. Но е ясно, че съм искала друг да ми е крив. Ако има някаква връзка, то по-скоро аз съм причина за неговия проблем. След толкова време, прекарано върху алкохолизирал се мозък, той сам е опиянчил. — Чироко леко се наклони и се втренчи в демона.

— Сега, Снич — започна тя, — ще си поиграем на една игричка.

— Мразя игрите.

— Тази ще ти хареса. Гея е сторила нещо ужасно.

Той се закиска.

— Знаех си, че ще излезе нещо хубаво.

— Но дори не ти е хрумнало да ме предупредиш, нали? Е, може би другия път ще се сетиш. Случило се е това, гадинче такова, че някой е отвлякъл дете. Зад това стои Гея, то е ясно, но ти ще ми кажеш къде е детето.

— Що не ме цунеш отзад?

Робин се стресна, когато Крис се пресегна помежду им и сграбчи нахалния дребосък. От огромния му юмрук стърчеше само главата, очите диво се въртяха.

— Искам го, Капитане — каза Крис. Гласът му бе нисък. — От час насам си мисля за него и май стигнах до някои неща, за които ти още не си се сетила.

— Чакай малко, чакай! — крещеше Снич. — Знаеш, че по-добре работя, ако не ме тормозите, знаеш това, знаеш го!

— Задръж, Крис — каза Чироко.

Малките очета шареха от единия към другия. Съществото преглътна и заговори с подмазвачески тон.

— Какво ме е грижа за кашите на Гея? — каза то. — За малко пиячка май ще успея да ви помогна.

— Предлагам ти четири капки.

— Сега бъди честна. И разумна. Не можеш да отречеш, че работя най-добре на пълен стомах.

Чироко като че се замисли.

— Добре. Но ти не ме изслуша за играта. Пусни го долу, Крис. — След като молбата й бе изпълнена, Чироко драсна клечка кибрит. Приближи я към демона на около педя разстояние.

— Още сега получаваш две капки. После ми казваш къде е детето. И ако го намерим на посоченото място, ти давам още три капки. Ако си ни заблудил, връзвам те за една клечка и я запалвам. Тя изгаря за около двайсет секунди. Тогава ще опиташ отново. Стане ли пак фал, ще получиш още една клечка. Имам… — Чироко се разрови в багажа си. — О, към петдесет кибрита. Така че можем дълго, дълго да си играйкаме. Или доста бързо да приключим.

— Бързо, бързо, бързобързобързобързо! — разкрещя се Снич и се разскача като луд.

— Добре. Отваряй устата.

Двете капки май го поуспокоиха. И странно, като че му придадоха цвят. В началото съвсем бледожълт, сега тенът на Снич стана червеникаво-кафяв.

Демонът скочи от ръба на буркана и закрачи напред-назад по контролното табло. Робин изумено го наблюдаваше.

Демонът снова така няколко минути. Накрая започна да залита — питието явно го удари в краката. Но постепенно все повече и повече задържаше погледа си в една точка от небето. Залитна към предпазния екран и притисна към него противната си физиономийка, сякаш за да вижда по-добре. Накрая се оригна и посочи с левия си крак.

— Той е ей там, горе.

И след тези думи се строполи възнак.

ЧЕТИРИНАЙСЕТ

— Конъл, смени курса и увеличи скоростта — заповяда по уредбата Чироко и продиктува новите параметри.

— Разбрано, Капитане.

Той изпълни незабавно маневрата и проследи дали самолетът ще изпълни всички нареждания.

„Като по часовник“, помисли си той със задоволство.

— Защо си мислиш, е решила така? — попита Нова.

— Не знам — излъга Конъл. Прекалено бе сложно за обяснение, а и по инструкция трябваше да си мълчи за Снич, освен ако не получи специални указания от Чироко.

— Не мога да я разбера — призна Нова.

— Не си първата.

— Конъл, сложихте ли бронираните жилетки? — обади се пак Чироко.

— Не. Налага ли се?

— Така мисля. Ние обличаме нашите. Без определена причина, с изключение на стандартната.

— Каква е ползата да имаш нещо, а да не го използваш, нали, Капитане?

— Точно така.

— Ще последваме примера ви. — Конъл се обърна към Нова. — Ще ги стигнеш ли? Тия, сините.

Нова най-накрая успя да разгъне едната. Това бе по-скоро нещо като цял, доста корав бански от пластмаса с карбонови нишки. Ефективна защита донякъде и срещу по-тежки оръжия и парчета от бомби.

— Ами ако те улучат в главата? — запита Нова.

— Стане ли мелле, ще сложим шлемове, и ще прикачим крачолите и ръкавите. Трябва ли ти помощ?

— Мисля, че ще се справя. — Нова се надигна от седалката, смъкна панталона до глезените. Самолетът се наклони надясно и тя с тревога погледна навън. — Какво става? Нещо случило ли се е?

— Нищо — отвърна Конъл и нервно се окашля. — Смятах, че ще сложиш това върху своите панталони.

— Има ли значение? — Тя изхлузи ризата. Този път самолетът подскочи съвсем леко.

— Не, няма значение — отвърна той и издърпа от малката ниша над главата си щората, разделяща кабината надве.

Чу дългоизстраданата й въздишка. После тя дръпна щората. Конъл я погледна и видя, че държи дрехите си пред себе си. Очите й блестяха.

— Можем ли малко да си поговорим? Така добре ли е? Сега отговарям на нормите за приличие, нали?

Той преглътна с усилие.

— Това… това не е достатъчно, Нова.

Тя прокара ръце през косата си, после нервно я придърпа.

— Добре. Майка ми разправи за тия неща, но аз просто не ги разбирам, така че може би ти ще ми ги обясниш. Не е защото не ти харесва да ме гледаш, нали?

— Не, съвсем не.

— Ето това хич не ми е ясно. Караш ме да се чувствам грозна.

— Съжалявам. — Исусе, откъде да започне, как да обясни? Съмняваше се, че може да го обясни дори на себе си, а какво остава на нея. — По дяволите, притеснено ми е, защото те желая, а не мога да те имам. Като те гледам така, се възбуждам. Добре ли обяснявам?

— Добре, добре. Велика Майко, не зная защо се притесняваш, че се възбуждаш, но аз ще се съобразя с теб. Ще закривам онова, което Робин ми е заръчала да крия. Но си мислех, че вече го правя. Така че нека господин мъжарят ме осведоми какво трябва да закрия.

— Не ми пука, ако метнеш всичките си гадни дрехи през прозореца — заяви Конъл, макар и през зъби. — Това си е твоя работа.

— О, не, не жилая да те притеснявам. Не съм искала да губиш своя несигурен контрол върху себе си. Майко, запази ме. — Тя пак издърпа щората, но след секунди лекичко я вдигна.

— Още нещо. Не успях да се изпишкам преди тръгване. Трябва ли да чакам, докато се приземим?

Конъл отвори нещо като чекмедже и й подаде чаша със страна форма, от която издърпа вакуумен маркуч.

— Закачаш маркуча, после… дръж го до…

— Разбирам! Мисля, че и това се правеше в усамотение.

— Да, ако обичаш.

Отговорът й приличаше повече на ръмжене, отколкото на членоразделна реч и тя зверски издърпа щората. Конъл едва се сдържаше, като се опитваше да пренебрегне долитащите откъм другата страна звуци.

Само преди седем години той просто би откачил. Не беше за приказка какви можеше да ги свърши — такова си му беше характерчето! Но оттогава научи много неща. Нравът му не се промени, но беше винаги под железен контрол.

След като премина през трудно научените програми за саморегулация, се почувства глупаво, както обикновено, че се е оставил да го ядосат. Видя, че от нейна гледна точка той е същински льольо.

„По дяволите, помисли си той. И аз сглупих.“ Не трябваше да й вика. Тя беше права. Нейната голота не беше офанзива срещу него.

Искаше му е да изрази и на глас така ясно тия свои мисли. Но знаеше от горчив опит, че думите почти никога не изразяват правилно нещата.

Когато тя отново махна щората, вече бе с панталони върху защитния костюм. А ризата си бе прибрала в багажа. Седна сякаш е глътнала бастун и впери поглед напред.

Досмеша го, но се взе в ръце. И доста му олекна. Сега тя се държеше като глупачка. Тя не знаеше как да овладее гнева и той изпита чувство на превъзходство, което определено му се нравеше. Ех, младо-зелено…

Така че Конъл тържествено се заперди с щората и бързо навлече предпазния костюм, а върху него — дрехите.

— Наблюдавай радара, докато се оправя — заръча й той, след като преградата помежду им отново се вдигна. Тя кимна и той се извърна, за да монтира предпазната мрежа отзад. Когато отново пое управлението, небето беше все така празно. Продължиха полета в гробна тишина.

През следващия час Чироко на два пъти бе алармирана от радара. Първия път всички се въодушевиха, а тя ги предупреди да не се радват особено. И скоро се разбра, че това е самотен цепелин. Чироко промени курса. Цепелините мразеха всичко, свързано с огъня, и от години бяха доста резервирани към нея заради самолетите. Което не бе честно, тъй като Чироко ги купи, за да бъдат унищожени бръмчащите бомби, твърде опасни за гигантите. Но човек не можеше да излезе на глава с цепелини.

Втория път беше самотен Ангел. За миг духовете се разбуниха, докато не се разбра, че крилете му са друг цвят. Чироко летя до него с изключен мотор няколко минути. Беше от клана Флайт Супра от Диона. Той изглежда искрено се възмути, че Ангел работи за Пандемониума, и се закле, че неговият клан, род и фамилия са лоялни към Магьосницата.

И така, Чироко възпламени първата кибритена клечка зад гърба на Снич. След още една капка житна той си възвърна дар-словото и каза, че сега Ангелът е зад тях и малко вастрани. Чироко изпрати по радиото нови директиви за Конъл.

— Мога ли да те питам нещо? — рече Нова.

— Карай без заобикалки.

Доста време бе събирала кураж. И сега й беше трудно да продължи.

Все някак трябваше да разбере тоя откачен свят, тъй като се очертаваше да съжителства тук до смъртта си с Титаниди и мъже. Бузата й сякаш все още пламтеше от шамара на Чироко. Обичаше я, а Чироко я беше зашлевила, и тези две неща по някакъв начин трябваше да се помирят. Трябваше да не дава повече поводи на Чироко да я удря. Ето защо Нова бе длъжна да проучи някои неща.

— Какво искаше да ми каже Чироко Джоунс с това да се приобщя към човешката раса? — След като зададе въпроса, Нова се поотпусна. Ами да, отговорът му едва ли щеше да е от особено значение. Сглупи, че пита първо него, а не изчака да говори с майка си насаме.

Но той я изненада.

— И аз се питах същото — рече той. — Според мен Чироко просто нямаше време за обяснения, затова направи така, че да те заинтригува и ти сама да помислиш.

— Значи и ти не знаеш какво имаше тя предвид?

— Не, не ме разбра. Зная какво имаше предвид Чироко. — Той се намръщи и кисело й се усмихна. — Просто едва ли ще успея да ти го обясня.

— Защо не опиташ?

Той я изгледа продължително. Този поглед я притесни.

— Но защо пък аз? — поинтересува се той накрая.

Тя се извърна с въздишка.

— Не зная.

Конъл сви рамене.

— И аз се чудя. От какъв зор ще се пъна да ти обяснявам нещо, щом за всяка приятелска усмивка ме възнаграждаваш с убийствен поглед? Не смяташ ли, че и аз имам чувства?

Точно по този въпрос Нова избягваше и да мисли. И точно затова той й дойде като шамар по лицето.

— Ти също не мислеше за моите чувства преди малко.

— Признавам, че сбърках, уви — отвърна Конъл. — Искаш ли да знаеш какво ще направя аз? Ще се извиня и от сега нататък ще внимавам. Но какво да правя с напиращото у мен желание?

Тя се помъчи да издържи на погледа му, но накрая отмести очи.

— Чувствам се неудобно — призна тя. — Не знам защо.

— А аз знам. Да ти кажа ли?

— Да.

— Кажи моля.

Що за нагъл тип! Но тя си пое дълбоко дъх, скръсти ръце и се взря в него.

— Моля.

— Исусе, трябва много да те е заболяло.

— Съвсем не. Това е само дума.

— Боли, и не е само дума. Боли поради същата причина, поради която не ти хареса и моето извинение. На два пъти се наложи да ме таксуваш като човек.

Докато тя размишляваше над думите му, той също мълчеше.

— Искаш да кажеш, че това е имала предвид Чироко? Че аз трябва да правя любов с мъже?

— И да, и не. — Той поклати глава. — Слушай, не ме бива да обяснявам. Дяволски ми се иска Чироко да е тук. Защо не изчакаш и не поговориш с нея?

— Не — отвърна Нова, заинтригувана. — Ще ми се да го чуя от теб.

— Да се чудиш защо — измърмори той. После си пое дълбоко дъх. — Виж. Ти навсякъде си теглила демаркационната линия. При тебе има ние, има и те. Към ние спадат шепа хора. Добре, разбирам, и аз не харесвам всички човешки същества. Зная също, че Чироко не е имала предвид само хората. Титанидите не са човешки същества, но те са част от обществото, към което тя би искала да се присъединиш. Следиш ли мисълта ми?

— Не зная. Но продължавай.

— Хей! Порасни най-после, по дяволите! — прогърмя Конъл. — Това е смисълът на казаното от Чироко. Престани да съдиш за останалите само по външния им вид. — Той млъкна и тъжно поклати глава. — Нова, мога да ти говоря с часове за това как трябва да обичаш тия и ония, бели и черни, нормандците и африканците, както и мишките и гърмящите змии. Като малък и аз мразех едни или други. А днес пазя омразата си за робовладелците и похитителите на деца… и останалата паплач. Аз също подлагам на изпитание всеки нов човек, защото живеем в опасен и жесток свят, така че си права да не се доверяваш изцяло на новите познати. Но ако те не са злодеи, защо не се осланяш на старото златно правило: отнасяй се с другите така, както искаш и те да се отнасят с теб. Приятелите на моите приятели са и мои приятели, поне до доказване на противното. Пет пари не давам за раса, пол, възраст или брой на крайниците. И аз съм добър приятел. Лоялен съм и не се бъркам в чуждите работи.

— И аз съм лоялна! — възропта Нова.

— Разбира се. Само към тия от твоята страна на чертата. Сиреч само към двуногите женски същества. Валия не може да ти бъде приятел, защото прилича на животно, а аз — защото имам пенис. — Той махна към предпазния екран и празното небе. — Малкото ти братче също не може да ти е приятел, защото не го смяташ за човек. Като те гледам — само от добрата ти страна, — знам, че би било страхотно да те имам за приятел, Нова. Но не мога да пресека чертата.

Конъл въздъхна и се облегна назад. Тя смаяно го наблюдаваше, недоразбрала доста от казаното, като например това за нормандците и африканците. Нямаше и най-малката представа какво имаше предвид с това. А и защо намесваше тук цвета на кожата? Какво общо има с цялата работа?

— И какво трябва да правя, за да се преборя с това? Секс с теб ли?

Той вдигна ръце в изблик на отчаяние.

— Нараняваш ме. Наистина. Нима смяташ, че изрекох цялата тая тирада само за да ти бръкна под полата?

— Аз… съжалявам. Въпреки това не знам къде сгреших.

Той изглеждаше уморен.

— Май не разбираш, нали? Добре. Ще приемеш ли честно и без сръдни нещата? Бих искал да „правя секс“ с теб. Засегнах се, защото тук, на Гея, съм станал дяволски целомъдрен, и ме заболя, че си решила, че всичко е само заради чертата. Но ти говореше сериозно, нали?

— Да. Ще го направя, ако това се иска.

— По-мили думи не съм чувал през целия си живот.

— Отново ли сбърках? Съжалявам.

Той се захили.

— Ама ти напредваш. Оценявам го. Личи, че се стараеш. Слушай, Нова, обсъди всичко това с майка си. Тя знае, как да се справи. Но ако питаш мен, постъпи така, както направих аз, когато Чироко започна да ме вкарва в правия път. Когато пристигнах тук, бях тесногръд фанатик. И сега не съм идеален, но се пооправих. Просто като ми кажеха черно, аз го променях на бяло. Да ти обясня: когато чуеш думата „мъж“, замени я с „жена“. А „Титанида“ със „сестра“. Когато си помислиш „Адам“, мисли за него така, както би мислила за твоята малка сестричка. Промени чувствата си.

Тя се замисли над думите му и се изуми от надигналата се в нея ярост. Чувствата бързо отминаха — нали в края на краищата бяха само трик, — но беше интересно да се помисли какъв би бил светът, ако тези неща бяха верни.

— Да се опитам ли да отгатна какво изпитваш? — попита Конъл. Тя кимна. — Ти ме намираш… за отблъскващ физически, нали?

И тогава се случи още едно изумително нещо. Нова усети, че се изчервява.

— Не искам да те обиждам…

— Бих предпочел честния отговор.

Тя, притеснена, кимна.

— Прекалено си космат. Брадата ти е толкова грапава, боя си, че целувката ти ще причинява болка. Ръцете и краката ти са някак… неестествени. Тия неща… привличат ли земните жени?

Той отново се захили.

— Поне така се смята.

— И ти ме намираш за… привлекателна?

— Това е слабо казано. Ти си зашеметяваща. Ти си една от най-красивите жени, които съм срещал.

Нова зачудено заклати глава.

— Смешен свят.

— Какво му е лошото? Нима вие на Ковън имате по-различни представи за красота?

— Не знам. Там ме смятаха за дангалачка. Никой не ме намираше за красива. — Нова пак го изгледа. — Наистина ли мъжете намират твърде високите жени за отблъскващи?

— Не и мъжете от Артилерийското езеро — подсмихна се Конъл. — Кълна се в Бога, аз те слагам на второ място след Чироко Джоунс.

— Ти ми се подиграваш — намръщи се Нова. Може би щеше да допълни още нещо, но от уредбата прозвуча гласът на Чироко, която започна да диктува новите координати.

ПЕТНАЙСЕТ

Всички бяха шокирани от откритието, че съществото, отвлякло Адам, не е Ангел. Или поне е точно толкова Ангел, колкото и зомбитата са хора.

Чироко тихо проклинаше, докато го изучаваше с бинокъла. Крис не сваляше очи от нещото. Но когато Чироко му подаде бинокъла, той едва се престраши да погледне.

Най-лошите му опасения не се оправдаха. Адам не беше изпохапан от мъртвешките змии. Люлееше се в мерзките ръце с глава надолу, тъмната му косица се развяваше от вятъра, но си личеше, че спи.

Крис отпусна бинокъла и си наложи да успокои треперенето на ръцете. Пак погледна и се увери в това, което сърцето вече знаеше: детето бе живо. Крис видя устата на Адам да се отваря и затваря, като за прозявка, видя как малките гърдички се надигат.

Най-после огледа и Ангела-зомби.

Приличаше на развалина. Сякаш нямаше кожа. Само кости, пера и мъртвешки змии за спойка.

Робин явно губеше търпение и Крис й подаде бинокъла.

Чироко въздъхна дълбоко.

— Ясно. Не го открихме първия път, защото е по-бърз от живите Ангели. Стигнахме почти до Кронос.

На Крис му се доплака. Прииска му се да сипе тъпи въпроси, да снове напред-назад, да вие срещу луната. Преглътна всичко. Хайде, успокой се. Не губи присъствие на духа, подпри глава с юмрук, ако се чувстваш слаб, и… мисли. Мисли!

— Някакви идеи? — попита Чироко. Крис се вслуша в гробовната тишина в самолета и в ефира. — Добре — продължи Чироко. — Приоритет номер едно: не правим нищо, което да застраши малкия. Да се снижим малко, за да не нарушаваме въздушните потоци, Конъл. Какво ще кажеш за двеста метра?

— Според мен е добре, Чироко — отвърна гласът на Конъл.

— Идеи? — отново попита тя.

— К-к-кво ще стане, ако тоя го изпусне? — измънка Крис.

— Това не е идея, а ситуация. — Чироко се намръщи и се позамисли. — Хубаво. Аз ще сляза около километър по-ниско и ще карам малко зад него. Конъл, ти остани там, където си. Ако оня изпусне бебето, докладвай веднага. За да скоча и да го хвана.

Парашути! Крис се замисли. Нещо хич го нямаше, щом не се сети пръв. Изпълзя назад да ги търси. Но и дума не може да става да скача Чироко, това е лудост, трябваше…

— Съжалявам, Чироко — произнесе Конъл.

— Какво имаш предвид? — светкавично реагира Чироко, която изглеждаше учудена.

— Няма да стане — отвърна Конъл. — Първо, капитаните не напускат корабите. Май си забравила тоя закон. Но дори да можеше, самолета трябва да го пилотираш ти.

— И Крис пилотира!

— Пак съжалявам, Чироко. Той ми беше споделил, че прекалено е наедрял.

„Благодаря ти“, помисли си Крис.

— Прав е, Чироко — побърза да потвърди Крис. Вече прикрепяше парашута към спасителния си костюм.

— Това е лудост — отвърна Чироко. — Просто дърпаш назад седалката и…

Крис я погледна право в очите.

— Забравил съм как се лети — настоя той. И успя спокойно да отвърне на втренчения й поглед. Накрая тя въздъхна и кимна.

— Добре. Сега…

— Ще скоча аз — обади се Робин.

— По дяволите! Кой е…

— Вече съм се реяла — каза Робин, като леко повиши глас. — А Крис — не. Имам повече шансове да хвана Адам.

— За него отговарям аз — каза Крис и многозначително я погледна.

— Но аз имам повече опит — отвърна му Робин.

Чироко ги гледаше разярено.

— Още желаещи да се жертват?

— Аз — долетя гласът на Нова. — Поне двайсет пъти повече от Робин съм скачала с парашут. Бях шампионка на Ковън.

— Е, сразихте ме — измърмори Чироко, после повиши тон. — Добре. Стига. Ние всички много дрънкаме, а още нищо не сме свършили. Конъл, ти стой точно там, където си.

— Слушам, Капитане.

— Робин, Крис, ако Конъл алармира, скачате и двамата.

Те пристегнаха парашутите.

— Добре. Други идеи? — попита Чироко.

— Мислех си за щафетата, Чироко — намеси се Конъл.

— Какво за щафетата?

— Нали ще видим второто същество малко по-рано. Дали да не го застреляме?

Настъпи мълчание — всички явно премисляха евентуалните усложнения. На Крис идеята започна да му допада.

— Не — каза Чироко. — Поне засега. Първо, според мен няма да им стигне една смяна, а ще са четири или пет. Ето защо не е зле да наблюдаваме как ще процедират при първата, за да измислим нещо. Ако тоя преполови сам пътя и едва тогава се появи вторият Ангел, тогава ще преосмислим ситуацията.

— Нещо не разбрах — намеси се Робин. — Ако застреляме новия, този ще капне и ще се приземи. И лесно ще му вземем Адам.

Чироко кимна.

— Изглежда логично, нали? Но се обзалагам, че Гея го е предвидила, а си пада и по шегичките. И ние ще разберем какъв е вицът при първата смяна.

Крис се съгласи с нея, макар че чакането го измъчваше.

— Не искам да го обсъждаме — обади се Конъл. — Но не може ли да се опитаме да го вземем? Няма ли начин да се доближа и… е, не съм обмислял подробностите.

— Не смятам, Конъл — отсече Чироко. — Не бива да го излагаме на никакъв риск.

— Е, добре. Аз да си кажа. Защо смятате, че рискът е по-малък, когато Адам е в лапите на тоя скелет, отколкото ако падне, и Крис и Робин го уловят? И защо според вас бебето ще е в безопасност, ако тия копелета успеят да го занесат на Гея?

Крис шумно преглътна. И на него не му даваха мира същите мисли, но ги беше потиснал. Сега пак зачовъркаха мозъка му и той изстена.

Чироко изглеждаше смазана от умора.

— При Гея ще е в пълна безопасност — каза тя с гробовен глас. — Поне физически. Сто на сто го иска жив. — Тя се намръщи. — Съвсем сигурна съм. Продължавайте, докато проверя.

Тя стовари юмрук върху заспалия Снич. Той изквича и скочи на крака.

— Стига кибрит, стига кибрит! — Млъкна и се вцепени. — О, главичката ми! — Свлече се на таблото и закри главата си с крачета. Чироко ги махна, едно по едно.

— Отпусни се, Снич — каза тя. — Ще отговориш на няколко въпроса и си спасен. И ще получиш още три капки.

Едно оченце изскочи на тънко стъбълце.

— И няма да нараняваш Сничи-бейби? — изскимтя той.

— Няма.

— Малко пиячка?

Чироко измъкна манерката и пусна една капка в устата на демона.

— Сега ще ми отговориш ли?

— Давай, щом си готова, сладурче.

— Намерихме детето.

— Т’ва е хубаво. Не ви свърши много работа, нали?

— Не. Отнасят го към Гея, нали?

Снич кимна.

— Гея обича малкото дяволче. Гея ще бъде истинско благо за него. Звезден затворник. Няма нищо по-добро за бедния малък Адам. Миризливите Свещеници всуе се щурат от седмици, когато дойде новината, че детето е на път.

— Не разбирам как… — започна Робин, но Чироко с жест я накара да млъкне. Наведе се напред и Крис едва долови шепота.

— Когато е извън обсега на пазач като този, ще научим повече.

Като че Снич отново заспа. Чироко размаха под носа му капкомера и главата му се надигна, като се люлееше напред-назад след капкомера.

— Още, Снич.

Дребното демоняче се разплака.

— Още, още, още, постоянно искаш още… какво искат те от мен? Защо няма спокойствие? Все те преследват и не ти дават мира… а аз ви казвам, че съм невинен! Обвинен съм несправедливо! Не съм искал това, аз…

— Къде трябва да изпратя Оскар, Снич?

— Моят агент урежда всичко — отвърна, внезапно съвзелият се Снич.

— Миризливите напразно са търсили… — подсети го Чироко.

— …от седмици! Който успее да го намери, ще е новият Магьосник, така казва Гея. Магьосникът, Магът, прекрасният, прекрасният Магьосник!

— А детето?

— То ще бъде Цар! Цар на Колелото! Тя ще се грижи за малкото копеленце наистина добре, гарантирам! Само най-доброто.

— Тя не го иска мъртъв?

— По никакъв начин, Джоунз! Да не падне и косъм от главата му, така казва, или по-хубаво да не си жив, ама не, тя ще те запази жив поне година и ще те реже на парчета! Тя му е издигнала палат, целият от злато и брилянти, от чиста платина, със сновящи лакеи и бавачки да му решат косите, да му перат лайната и да му мажат с елей краката.

— И защо й е да се престарава толкова? — попита Робин.

Снич хлъцна и извърна към нея едно насълзено око. Изгледа я от горе до долу и нацупи устенца.

— Хубави цици, сладки джуки. Как ми се ще да зърна татуировката!

Чироко го удари през лицето. Той примигна, тръсна глава и запя.

— Хей, малко гадинче, ти лудо ли си? Вириш дупе във въздуха, а главата ти е върху нейните…

Този път Робин го перна, и то яко.

— Това е то! — изгърмя Снич, яростно крачейки около контролното табло. — Това ще ви излезе през носа. Нищо повече, нито дума, това е всичко, което ще кажа. Устата ми е заключена!

Чироко го вдигна и набута една кибритена клечка в гърлото му, като остави да стърчи главичката. Очите на Снич се изцъклиха, когато драсна още една в таблото.

— Мисля, че на практика ще гори до опашката ти — спокойно каза тя. — Само се чудя дали ще успеем да го видим? Смяташ ли, че ще светиш като фенер? Какво каза? Говори по-силно, не те чувам. — Тя изчака. — Съжалявам, Снич, не разбрах нито дума. Какво? О, добре. — Тя намокри пръсти и угаси горящата клечка. Извади я от устата му и той, хриптейки, се строполи.

— Твоят проблем е — изхърхори той, — че не разбираш от майтап. О, Боже, ти си подла, Чироко Джоунс.

— Приемам го като комплимент от професионалист. А сега, тя ще те пита нещо, а ти ще я наричаш „госпожо Робин“, както подобава, и ще пазиш гнусотиите за себе си.

— Добре, добре. — Той вдигна уморено око към Робин. — Бихте ли повторили въпроса, госпожо Робин?

— Просто питах защо Гея го прави? Защо си навлича всичките тия неприятности, за да открадне Адам?

— Няма нищо сложно, госпожо Робин. Вижте, тя печели при всички случаи. Ако вземе детето и Чироко не се появи — чудесно. Но тя знае, че ако успее да вземе детето, Чироко несъмнено ще се появи. — Той извърна глава и се вгледа в Чироко. — А Чироко също знае защо трябва да се появи.

Тя го взе и го натика обратно в буркатчето. Крис чуваше протестите му — най-вече за обещания алкохол, — докато тя завиваше здраво капачката. За миг всички мълчаха. Достатъчно бе да погледнеш Чироко, за да разбереш, че разговорите са безсмислени. Накрая тя малко омекна и погледна Робин, после Крис.

— Сигурно се чудите какво имаше предвид Снич. Не знам дали трябва да обяснявам, но ще го сторя. Ще следвам Адам, каквото ще да става. Ако попадне у Гея, няма да намеря покой, докато не си го върнем.

— Не те разбирам напълно — призна Робин, — но никога не съм смятала, че ще постъпиш другояче.

— Аз знам — каза Крис, — но никога не съм смятал, че това ще промени нещата.

— Благодаря. И на двама ви. Робин, не само заради приятелството ще направя всичко, за да отърва Адам от Гея или ако това стане, да го измъкна. — Тя набра нещо на клавиатурата. — Роки, колко яйца намери в онази стая?

— Петнайсет, Капитане — долетя от ефира гласът му. Чироко се обърна към Крис.

— Броят съвпада ли?

— Не. Там имаше калъф с шестнайсет яйца. Пълен.

— Конъл, какво ще ми кажеш за торбата с титанидски яйца, която си дал на Адам?

— Стандартен калъф — два реда по осем джоба. Беше пълен. Чироко отново набра нещо на клавиатурата.

— Роки, изглежда…

— Намерих калъфа, Капитане — каза Роки. — Той е за шестнайсет броя. Претърсих добре, както ми заповяда.

— Роки, моля те, ако си…

— Капитане, позволи ми да те прекъсна преди да ме нараниш неволно. Пред мен са петнайсет яйца. Трябва да ги счупя надве. Започнах да ги унищожавам, преди да съм намерил всичките. Така че когато се върнеш, ще преброиш парчетата, тъй като оценявам конфуза, който май възниква. Може би тепърва ще открия липсата или пък яйцето е било у Адам при отвличането. Ама не се ли намери, ще е доста уличаващо, ако се окаже, че съм забременял, не мислиш ли?

— Съжалявам, Роки — откликна Чироко. — Просто съм виждала колко може да се отчае една Титанида, ако…

— Не се обиждам, Капитане.

— Исусе — гласът на Конъл бе изпълнен със страхопочитание. — Не го разбирам това, Чироко.

— За какво говориш? — попита Робин.

— Става дума за Адам — каза Чироко. — Изведнъж се оказва, че той е важен не само лично за всеки от нас.

— Той умее да опложда яйцата на Титанидите — обясни Крис на Робин. — Олигавеното от него яйце бе станало прозрачно — значи се е активирало.

— Да. Адам може да прави това, което аз единствена умеех в продължение почти на век. Така че непременно трябва да си го върнем. Не бива да остане в лапите на Гея, защото тогава Титанидите ще се превърнат в нейни роби. А ако успеем да го освободим… — Тя погледна нагоре в нищото… — Тогава ще мога да умра.

— Хайде, успокой се — опита се да я вразуми Конъл. — Тя не искаше да каже точно това.

— А какво, какво? — настояваше Нова.

— Тя не е споменавала, че ще се самоубие, нали? — каза Конъл. Истината бе, че и той се стресна от думите на Чироко, но скоро осъзна какво означават.

— Но тогава какво е имала предвид?. Обясни ми.

— Първо трябва да знаеш някои неща — започна Конъл. — Навремето, когато Чироко и останалите от „Рингмастър“ попаднали тук, Гея й предложила да стане на Магьосница. Чироко приела. Част от задълженията й — за това Гея си премълчала — засягали расата на Титанидите. Гея заличила вродената им омраза към Ангелите и спряла дългогодишната война между двете раси. Освен това така ги променила, че… ти знаеш ли как се възпроизвеждат Титанидите?

— Съвсем бегло.

— Добре. След като сексират отпред, женската снася полуоплодено яйце. Като ония в стаята на Адам. След имплантиране в задното влагалище яйцето се опложда от задния пенис.

Нова стисна устни, но успя да кимне.

— Етапът, който пропуснах, е Чироко. Без да се активила от слюнката й, яйцето никога няма да бъде оплодено напълно. Приумица на Гея. Преди време Титанидите организирали пищни фиести, за да реши Чироко кой да има бебе. Контрол на раждаемостта. Смазана от тази отговорност да бъде Бог за Титанидите, Чироко се пропила. Но не може да избегне задълженията си дори сега, когато копоите на Гея са все по дирите й.

Конъл забеляза в очите на Нова съчувствие и това го развълнува.

— Сигурно страшно й тежи.

— Изключително. Има неща, които не можеш и да си представиш. Гея държи Чироко в пълен шах дали някога ще я освободи от тази примка. Имам предвид, че смъртта на Чироко е гибел и за титанидската раса. Така че нейното собствено оцеляване е над всичко. Ето защо й се е налагало да прави някои… компромиси. Като например с мен, трябвало е да… — Конъл замълча за миг и преглътна горчилката. Има неща, които Нова няма нужда да знае. — През последните седем години на два пъти е изоставяла свои приятели Титаниди в беда, като е знаела, че няма да оцелеят, и всичко това защото не е имала право да рискува своя живот. В единия от случаите… знам, че се чувства като предателка. Някой ден може би ще предаде и мен, за да оцелее. Знам и го приемам. Нейното е жива мъка. Да оцеляваш на всяка, дори и срамна цена. Тук няма място за гордост. Чироко се надсмива над гордостта, но съм сигурен, че това е поза — тя държи на честта, но по свой собствен начин, който не винаги се покрива с мнението на останалите.

Нова го гледаше с напълно различни очи. Конъл се почувства неудобно. Изстрадал бе всяка дума. И му беше необходимо дълго, мъчително време за да ги изрече.

— Та аз се опитвам да ти обясня — продължи нерешително той, — че Чироко жадува да се освободи от тази отговорност. Тя копнее отново да отговаря единствено и само за себе си. И тя пак ще оцелява, пак ще е трудно да я убият, но дори да успеят, смъртта й ще бъде просто… нейната собствена смърт. Така, както става с всички ни.

— Да — отвърна Нова, все още с този странен поглед. — Разбирам.

ШЕСТНАЙСЕТ

Робин наблюдаваше през бинокъла първото предаване на детето. И готова за скок, не сваляше ръка от дръжката на вратата.

Вторият ангел се появи на мониторите преди половин час, от мрачните дебри на Кронос. Преди минути успяха да го видят и с очите си, след което го погълна още по-гъстата тъма над тях. Дори при максимално увеличение Робин едва различаваше двете фигури, а междувременно слушаше обясненията на Конъл.

— Вторият Ангел е на около петдесет метра зад тях. Сега се издига… приближава се. Първият се обръща. Предава бебето… добре, вторият го пое. Държи го по същия начин, като първия. Адам е буден. Той… той плаче.

Робин преглътна с мъка. Чу думите на Крис, но не се обърна.

— Първият сега се спуска. Той… Исусе!

— Какво? — подскочи Чироко. — Говори, Конъл!

— Той, хм… той просто се разпадна. О, направо експлодира. Сега летим през облаци от перушина. Костите и мъртвешките змии се разпадат… Вече нищо не виждам. След малко ще разберете за какво става дума.

Всички стояха в очакване. Робин наблюдаваше нарастването на дифузния облак, в който се бе превърнал Ангелът. Скоро бинокълът стана излишен. По самолета сякаш заудря градушка. Разкъсана мъртвешка змия увисна за миг на лявото крило, после изхвърча.

— Значи е номер — отбеляза Чироко. — Ангелите изобщо нямат намерение да се приземяват. Ако застреляме следващия, обесникът, който носи Адам, ще лети, докато пукне.

— Но той не е и бил жив… — започна Крис.

— Не бъди глупак, Крис. Зомбито е точно толкова живо, колкото аз и ти. Това е групов организъм с кошерна организация, който населява труп и живее в него. Мъртвешките змии глождят мъртвата плът и всичко, което докопат. В тях няма нищо свръхестествено.

— Да не смяташ, че този… просто е решил да умре? Искам да кажа, че всички мъртвешки змии изведнъж са се гътнали. Нима е възможно?

Чироко се замисли.

— Не разбираш от зомбита. Първо, липсва им инстинкт за оцеляване, както при рояците. Не усещат болка. Едва ли са интелигентни, но се подчиняват на заповеди. Който и да ги командва, им е посочил крайната цел — да вземат детето без да го наранят. Освен това ги е пообучил на някои хватки и те се справят.

— Прилича на предварително пресметната ситуация — отбеляза Робин.

Чироко кимна.

— Май си права. Който и да им дърпа конците — Лутер, Бригам, Мерибейкър, Муун, — пресметнали са колко ще издаяни един мъртвешки ангел.

Крис се окашля, за да привлече вниманието на Чироко.

— Мисля, че сега е моментът да приключим с тая история.

— Съгласен съм — добави Конъл.

— Чироко — продължи Крис, — според теб какви са шансовете ни? Ако оная мърша изпусне Адам, ние с Робин ще го хванем ли?

Чироко тръсна глава.

— Какво да ти кажа? Чудя се. Твърде много са факторите. Но шансовете ви са големи. Ако не се паникьосате… би трябвало да го хванете. А и Робин твърди, че е тренирана. По моя преценка има само пет на сто вероятност да не успеете.

— Моите шансове са по-големи — обади се Нова. — Аз ще скоча.

— Ти не можеш да си едновременно на две места — отвърна Чироко. — Продължавам да държа на мнението си. — Тя се обърна към Крис. — Ще повторя пак. Шансовете ви са отлични. Ако залагахме на покер, щях да съм „за“. Но съществуват и тези пет процента малшанс.

— Зная, зная — Крис скри лице в големите си длани и дълго остана безмълвен. Когато отново ги погледна, очите му бяха зачервени. — Какво би направила ти, Капитане?

Чироко се облегна назад в креслото.

— Крис… Не мога да взема такова решение. Питам се дали искам да го върнем, за да го спасим или защото той ще е моят спасител. Чувствам се като детектив, към когото се обръщат за помощ. Мога да изброя различните варианти на родителите на отвлеченото дете, но решението си остава тяхно. — Тя погледна Крис, после Робин, и отново Крис. — Така че вие решавате какво да правим.

— Какво искаш да направим, Крис? — попита Робин.

— Аз? Да го вземем веднага, защото вече не издържам. Но вие знаете мотивите ми.

— Каквото и да ни коства — аз съм съгласен — намеси се Конъл. — Не искам Гея да го прилапа.

— Аз съм против — обади се Нова. — Съжалявам, майко. Дори аз да скачам, рискът е прекален. Деветдесет и девет на сто съм сигурна, че ще успея. Но нали остава цял един процент.

— Разкажи ми за Гея — помоли Крис.

— Гея? — Чироко се намръщи. — Може и да не повярваш, но тук се чувствам на по-сигурна почва. Казаното от Снич е чиста истина. Тя няма да го нарани. Щом веднъж го получи, животът му е в безопасност. Ще се отнасят добре с него.

— Ами психическият тормоз? — каза Крис.

— Колкото и да ми е тъжно, Крис, но ни остава само едно: да изберем вида на травмата. Или падане, или петнайсетметрова любяща баба.

— Това ще го нарани — каза Крис. — Тя е похитителка.

— Разбира се. Но не я подценявай. Тя ще го възпита така, че той да я обича. Следователно там ще го гледат като писано яйце.

Всички замлълчаха. Накрая Крис въздъхна.

— Май никога не съм вземал по-трудно решение. Трябва да се помъчим да го вземем сега.

— Съгласна съм — тихо каза Робин. Тя се пресегна назад и хвана ръката на Крис.

— Добре — съгласи се Чироко. — Ние сме горе-долу в центъра на Кронос. След около рот ще имаме достатъчно светлина, за да се разберем и ошушкаме тая мърша. Няма да е зле, ако ви хрумнат и други идеи.

И двата самолета се плъзгаха безшумно из сребърната тъмнина на Кронос. Стотици неща можеха да се объркат и всички го знаеха.

В един момент на безкрайния рот от Таксидо Джанкшън се обади Роки и това за малко разнообрази Чироко.

— Капитане — каза бодро Роки. — Открих липсващото яйце. Беше се търкулнало извън стаята. Вече е ликвидирано.

— Браво, Роки.

— Има и още нещо, но преди май не беше подходящ моментът да ти го кажа.

— Сега може.

— Добре. По пътя си към Белинзона Валия е открила на един хълм приблизително на километър и половина оттук дванайсет мъртви зомбита. И никакви следи от екшън.

— Хълмът по посока на вятъра ли е?

— Да. Допускам, че ги е загробил любовният прах на Нова.

— Звучи резонно.

— Според Валия през хълма са минали двама Свещеници. Смята, че там са били и Лутер и Кали. Но не е сигурна, защото вонята била доста поизветряла. И още нещо. Пак там е намерено мъртво човешко дете, момче, възраст между пет и петнайсет години. Не мога да определя по-точно възрастта.

— И то не се е превърнало в зомби?

— Не. Вероятно няма и да се превърне.

— Може и да си прав, но все пак го кремирайте. Нещо друго?

— Скоро говорих с Валия. Помоли да й се обадиш.

— Разбрано, ще го сторя. — Чироко превключи каналите. — Серпент, чуваш ли ме?

— Чувам те, Капитане.

— Къде си, приятелче?

— Почти насред Япет, Чироко. — Всички доловиха изтощението в гласа на Серпент.

— Ти си невероятен, но се боя, че те пратихме за зелен хайвер. Почти прекосихме Кронос и сме сигурни, че детето е на път за Хиперион. Едва ли има смисъл да продължаваш.

— Предпочитам да продължа, освен ако нямаш нещо друго предвид. Ще спра само да си хапна и отдъхна.

— Не се насилвай толкова. Излишно е.

— Ще продължа, а после ще видим.

— Добре — Чироко натисна друг клавиш. — Валия?

— Аз съм в покрайнините на Белинзона, Чироко.

— Какво има?

— Нали ми нареди да хвана живи зомбита — започна тя. — С мен са още пет Титаниди. Те твърдят, че Лутер е минал скоро, но не знаят за други зомбита в околността. Можем да потърсим заблудени, но засега не ги надушваме. Жителите на тоя чуден град са станали достатъчно предпазливи и умело погребват мъртъвците си. Исках да те питам друго, Капитане. Тия зомбита трябва ли да са от вече мъртви човеци?

Чироко за момент се замисли.

— Валия, ти си безмилостна и практична.

— Капитане, за мене човеците тук се делят на екзекутирани заради престъпленията си и такива, които поради недоглеждане все още са на свобода. Смяташ ли, че трябва да им прочета правата и да им уредя справедлив съд?

— Следвай правия път както го разбираш — пропя Чироко.

Валия прибра радиото в торбата си. Изпя нещо на петимата си спътници и затрополиха надолу по широкия кей край Големия Канал. Когато стигнаха до канала, известен като Блатото на отчаянието, спряха и се огледаха. Тук беше средището на процъфтяващата търговия с роби в Белинзона.

Скоро по булевард „Едуард Телър“ тромаво се зададе каруца.

В нея имаше двайсет роби с пранги: шестнайсет женски и четири мъжки същества, повечето деца. Охраняваха ги десет мускулести мъжаги, допотопно въоръжени, а начело на процесията се клатушкаше робовладелецът, възседнал стол, носен от яки близнаци. Това превозно средство — очебийна привилегия при ниската гравитация на Гея — нямаше нищо общо с комфорта, а си беше чисто и просто перчене за престиж. А и контингентът от гардове бе твърде оскъден. Но робовладелецът разчиташе на невидимото присъствие на мафията-покровителка.

Титанидите се разпръснаха по кея. Гардовете се наежиха, настръхна и робовладелецът.

— Тия за продан ли са? — попита го Валия.

Той явно бе изненадан от въпроса. Знаеше се, че Титанидите не пазаруват роби. Истината беше да страниш от тях и никога да не ги закачаш — или поне да ги третираш като опасни животни. Така че мъжът стана и небрежно се поклони. Английският му куцаше, но вършеше работа.

— За продан са, разбира се. Ще пазарите ли?

— Така се случи, че ще пазарим — отвърна Валия и изви врата му. Много, много отдавна този мъж бе имал майка. И тя бе имала свидна рожба. За миг го съжали и се попита какво ли изпитва той.

Това бе единствената капка жал, която можа да изстиска от себе си.

Докато се огледа, и десетимата гардове бяха мъртви. Събитията се развиха така мълниеносно, че тълпата на булеварда почти нищо не усети. От каруцата с ескорта бяха останали само робите и Титанидите, които подреждаха телата в редица. Някои от минувачите побързаха да се отдалечат. Зяпачите постояха малко и се разотидоха. Нямаше викове, нямаше плачове.

Разсъблякоха труповете, събраха накуп оръжията и дрехите и освободиха робите, които не можеха да повярват, че са свободни. Цимбал предложи да охранява жените, които искаха да стигнат до Квартала на Свободните жени.

— След няколко рота повечето ще са поробени пак — изпя Кларинет.

— Знам — отбеляза Валия. — Обаче аз не съм дошла тук, за да прочиствам света. А само тази му част, и то за момента. — Тя се разрови в торбата си и измъкна радиото.

— Роки, чуваш ли ме? — попита тя на английски. Тромавите човешки устройства често изопачаваха песента.

— Тук съм, Валия.

— Четири Титаниди са на път към теб, за да изградят кошари. Ще донесем единайсет парчета. Капитанът даде ли ти някакви нареждания?

— Да. Известно време да ги държим на разстояние, докато не разберем дали прахът на Нова е ефикасен.

— Скоро ще сме при теб.

На връщане всичко мина гладко.

Валия се отби в гробищата, за да напълни с пръст голямата кожена торба. За всеки случай. Повечето от неизгорените трупове се превръщаха в зомбита и все пак друго си беше да се подсигуриш със земя от Белинзона — тя бъкаше от спори на мъртвешки змии.

Когато пристигнаха в Таксидо Джанкшън, наредиха труповете на земята като сардели и ги поръсиха с пръстта. И едно по едно новоизлюпените зомбита бяха окошарени.

Валия стоеше пред клетките и със задоволство наблюдаваше как урунгелите се щурат натам-насам и се удрят в стените.

Очакваше с нетърпение да види какво ги мори.

СЕДЕМНАЙСЕТ

— Това не ми харесва — потрети Конъл.

— Не умея да пилотирам самолет — каза Нова и закопча коланите на парашута си към осигурителното въже.

— Има нещо гнило — изръмжа той. — Не разбираш ли, че е опасно за Адам!

— Разбира се — сряза го Нова, която чудесно се владееше. — Но аз играя по твоите правила. Скачам, за да спася малкото си сестриче.

Конъл я изгледа продължително, после кимна.

— Внимавай. За бога, избягвай ударите! — предупреди той.

— Добре де, ще се пазя, но не за бога. — Нова отвори вратата, застопори я и стъпи на крилото. Скришом от Конъл се откачи от въжето и го прикрепи към парче плат върху ризата си. Ако мъртвешкият ангел изпусне брат… сестра й, Нова възнамеряваше да скочи след него. След нея.

Велика Майко, чуй дъщеря си и й дай късмет.

Тя погледна надолу и със задоволство отбеляза, че е просто внимава, а не се бои. Не се притесняваше, че ще падне, а че няма да улучи подходящия момент.

Държеше се здраво, докато Конъл маневрираше. Кръжеше толкова близо да Ангела, че Нова почти го докосваше. Тя стисна ножа си.

Ангелът-зомби обърна изпитото си лице към нея, загреба с едното крило и пикира право към земята.

Нова чу виковете на Конъл по радиото. Тя долепи устни до стъклото и също се разкрещя.

— След него, по дяволите! Хайде! По-близо, за да разпоря това пеещо псалми копеле!

Конъл го направи, но не толкова бързо, колкото й се искаше. Но въпреки това и се наложи да се държи и с двете ръце. „Инерцията, помисли си тя. Чувстваш се лек, но масата си е същата.“

Пикира с носа надолу, като постоянно намаляваше газта. И въпреки това скоростта растеше. Пак се доближиха в гръб до Ангела-зомби…

… който се обърна, презрително махайки с перата на опашката. Конъл се приближи, стрелна се нагоре и направи ляв завой…

… и Нова увисна, като единствена опора й бяха пръстите, а краката й се плъзнаха по прозрачната повърхност на крилото.

Конъл направи успешно салто-мортале, което за миг прати Нова в безтегловност, и тя успя да се изкатери, после пак натежа и видя, че се разминават с Ангела на милиметри.

Този път при лудешките маневри Нова се държеше само с една ръка. Конъл се изравни с похитителя на Адам и отново намали газта.

— Няма полза — отбеляза Конъл. — Почти го ударих.

— Знам — отвърна Нова и тръгна да се връщаше в кабината.

Конъл държеше края на осигурителното въже и изглеждаше ядосан. Понечи да каже нещо, но не успя. От уредбата прозвуча гласът на Чироко.

— Той все още се спуска, Конъл. Защо не се присъединиш към нас? — попита тя.

Когато се обърна, Конъл видя как флагманският самолет следва зомбито, което сега хвърчеше надолу с по-ниска скорост. И ги последва.

Ангелът се забрави — спря спускането си едва на километър от земята.

— Е, все пак опитахме — отбеляза Чироко. — Инак щяхме вечно да се упрекваме.

— Значи всичко е свършено? — попита Робин.

— Може и да е — отвърна Чироко. — Скъпи мои, шансовете ни да хванем Адам намаляха десеторно.

— Влошиха се — забеляза Нова.

— Да. А още по-лошото е, че ако мършата изпусне Адам, ние ще сме виновни. Нали ние го накарахме да се сниши…

— Трябваше да опитаме — вметна Крис.

Чироко замислено кимна.

— Приятели, току-що бяхме известени, че Гея няма да нарани Адам. Но е склонна да ни позволи ние да го убием от много ум. Така че хайде нагоре и дано това копеле ни последва.

Сториха го и не след дълго Ангелът-зомби се изкачи на два километра. От яркожълтите пясъци на Мнемозина се появи друг и взе Адам, за да продължи неуморно напред. А неговият събрат се превърна в облак, също като своя предшественик.

— Чироко, свършвам горивото — обади се Конъл.

Тя наблюдаваше как фигурите от компютъра му изпълваха нейния монитор. Облегна се назад и премисли три пъти, за да е сигурна, че не бърка.

— Ще ти дам малко — каза тя. — А аз ще поема към базата в северната стена. Ще оставя там Четвърти и ще се върна с нещо по-голямо и по-хитро.

— Разбрах те.

Конъл успя да зареди бързо.

— Следвай го, както се разбрахме — каза Чироко на Конъл. — Няма да се бавя.

— Не се притеснявай за нас, Капитане — бе отговорът.

Чироко зави на север, като наведе криле.

Последва нещо не по-малко странно от превръщането на комар в бухал.

Серия от компромиси, това представляват самолетите. Конструкторите решават кой показател е най-важен и работят за неговото усъвършенстване, в ущърб на останалите. Крилата на бавните машини, дето летят на голяма височина, задължително са с голяма повърхност. На свръхбързите не им трябват големи крила, а да издържат на нагряване. И в двата случая е проблем здравината на конструкцията. Най-скоростните обикновено имат къс обхват, защото изразходват огромно количество гориво.

Самолетите от типа „Водно конче“ бяха най-сполучливият опит на инженерите да създадат универсални машини. Те бяха конструирани за земните условия, но повечето различия, характерни за средата на Гея, работеха в тяхна полза.

Компактна и лека апаратура, почти стопроцентова използваемост на горивото.

Здрава, лека конструкция, изключителна устойчивост на топлина, променлива геометрия при полета.

На Земята самолетът можеше да намали скоростта до десет километра в час. На пръстена на Гея, където налягането на въздуха е две атмосфери, „Водно конче“ се задържаше във въздуха и при скоростта на пешеходец. И така, това бяха свръхлеки, стабилни машини с висока товароподемност, които бяха лесни за поддържане, икономични, с голяма височина и продължителност на полета…

… и свръхзвукови.

Чироко вече няколко пъти бе преминавала свръхзвуковата бариера на Гея, но в това нямаше особен смисъл. На пръстена скоростта на звука бе между хиляда и триста и хиляда и четиристотин километра в час, в зависимост от температурата на въздуха. При такава скорост най-дългото възможно пътуване беше около час и четвърт.

Когато даде газ и насочи самолета към южната част на Мнемозина, Чироко се намираше на около двеста километра от целта. Двигателите изръмжаха, крилата се прибраха и корпусът се стесни. За около три минути набра скорост хиляда километра в час.

Целта на Чироко бе пещера, разположена на около два километра нагоре по стръмната северна скала във високите планини.

Когато обяви война на бръмчащите бомби, Чироко закупи оръжие, с което спокойно можеше да въоръжи средноголяма бананова република. Цената бе висока, а разходите за транспорт я бяха утроили, но Чироко бълха я беше ухапала. На Земята бе натрупала купища пари, главно благодарение на високата продължителност на живота си, но за нея те представляваха само хартийки — дори по-безполезни от тия, които използваше за да запали огън. И бе доволна, че най-сетне им беше намерила приложение.

За нула време унищожи всичките бръмчащи бомби. За целта щяха да й стигнат и самолетите „Водно конче“, но тя бе закупила какво ли не още. Повечето оръжие бе все още тук, в очакване да бъде използвано.

Остави се на мозъка на самолета да я води до последните стотина метра, после сама пое управлението и побърза към пещерата, като насочи реактивната тяга така, че да изправи самолета вертикално. Бързо слязоха и тя натовари Крис и Робин с целия личен багаж. Сетне избра друга машина.

Пещерата беше обширна. Събираше трийсет летателни апарата.

Чироко се спря на „Богомолка Петдесет“ — от същото поколение като „Водно конче“, но създаден не само за транспортиране. Наричаше се така, защото можеше да побере петдесет души и малко оръжие. Или пък двайсет и пет човека и доста повече оръжие. Или пък десет души и толкова оръжие, че да помете ескадрон от по-стари самолети и да срине малък град.

Като броеше Крис за двама, Чироко прецени колко оръжие може да вземе с четирима души на борда.Следващия половин час тримата прикрепяха ракети към крилете, товариха оръдия и подреждаха бомби. Лазерите сами се грижеха за себе си.

Нещото, което висеше от вертикалната повърхност на централния кабел на Мнемозина, беше бръмчаща бомба също толкова, колкото алигаторът бе игуана.

Имаше формата на Боинг-707. С четири ракетни двигателя, прикрепени към изтеглените назад крила.

Тази сбъднала се преди трийсет хиляди рота мечта на Гея и всичките му братя и сестри носеха едно и също име: „Въздушният убиец“. То бе изписано на английски върху корпуса му, който щастливо бълбукаше, пълен с керосин. Бели букви върху фон с цвят на засъхнала кръв.

В цялата Гея имаше само десет подобни екземпляра и всичките висяха от кабелите като малки ракообразни, прилепили се към дъното на кораб.

Досега бе водил скучен живот, но беше търпелив. Още не бе изпробвал крилата си. Но денят наближаваше. И той го чакаше.

„Въздушният убиец“ не беше майтапчия, но би било погрешно да се смята и за глупак. Имаше един мозък и бе доста лукав преследвач. Висеше тук от трийсет хиляди рота и смучеше керосин от кабела. Можеше де откара така още дълго, но едва ли. Усещаше възбудата на Гея. Скоро щяха да пристигнат заповедите.

Самият той бе гостоприемник на множество същества, на така наречените ветреници и червени очи, които бяха твърде глупави, но с една необходима тъпота. Червените очи бяха по-едри, а ветрениците — по-бързи, или поне така бе на теория. Всяко щеше само веднъж да се пробва, тъй като те бяха създадени за еднократна употреба. Представляваха органични същества със скелет от твърдо гориво. Мозъците им обикаляха около сърцевина от експлозив. Виждаха в ултравиолетовия край на спектъра, обичаха ярките цветове, също както нощните пеперуди — пламъците.

„Въздушният убиец“ не беше бръмчаща бомба, въпреки някои сходства. Виж, деветте аероморфа, които висяха от кабела доста близо до него, мязаха повече на посестримата си — както си приличат кучетата от различни породи.

„Въздушният убиец“ бе признатият фюрер на ескадрона. Инфрачервените му очи проследиха как двата самолета се размотават някъде долу. Видя ги как известно време летяха заедно, как по-големият пое на север. Бръмчащите бомби не ги свърташе, но той им заповяда да имат търпение. Когато големият стигна до склада с керосин, той се вслуша в гея-инстинктите и пусна пет от накачените по него същества, които едно по едно се спуснаха към яркожълтите пясъци.

ОСЕМНАЙСЕТ

— Ще трябва някой ден да го огледаш отблизо — каза Конъл на Нова, която се беше втренчила в южния централен кабел на Мнемозина. — Едва ли си виждала нещо подобно.

— Оттук изглежда малък — отбеляза Нова. — Като нишка.

— С дебелина само пет километра. В стотиците й жици обитават растения и животни, които никога не слизат на земята.

— От майка ми знам, че някога Чироко Джоунс е покорила един от кабелите. — Нова изви врат, загледана в точката, където кабелът се свързваше с арковидния покрив на Мнемозина. — Чудя се как.

— Били са заедно с Габи. Но са се изкачили по кабел с друг наклон. Като този отпред. Оттук не се вижда добре вътрешността на спицата. От Чироко знам, че на такива кабели се крепи Гея.

— Защо е такова мъртвило?

— Заради пясъчния червей, който може да чисти зъбите си с Еверест.

— Смяташ ли… — Тя замълча и се прозя шумно. — Според теб ще го видим ли?

— Ей, защо не поспиш?

— Добре съм.

— Не, трябва да поспиш. Ще те събудя, ако се налага, а след два рота би могла да ме смениш.

— Колко е един рот?

— Почти час.

— Добре. Благодаря ти. — Тя се обърна леко в седалката.

— Как е ръката ти? Искаш ли пак да я видя?

— Добре е. Само е ударена. — Тя го дари с уморена, приятелска усмивка.

Затвори очи и след миг вече спеше. Конъл й завидя. На него му трябваше поне минута.

Загледа я. Така, в съня, тя изглеждаше дори по-млада от своите осемнайсет.

Лицето й все още беше момичешко. Имаше чертите на майка си — леко вирнат нос, същия овал. Когато очите й бяха затворени, приликата й с Крис бе почти неуловима.

Побърза да отмести поглед, когато очите му се спряха на линията на гърдите, закръглените бедра и дългите крака. Лице на дете и тяло на жена — това беше Нова.

— Препоръчително е — обади се компютърът. — Забелязан е вражески летателен апарат…

Конъл натисна бутона за елиминиране и погледна Нова. Очите й трепнаха, след което тя лекичко изхърка и се настани по-удобно.

Компютърът пак изплещи някаква глупост. Дълга памет имаше проклетникът. Помнеше резултатите от въздушната война на Чироко с бръмчащите бомби, ето защо предупреждаваше Конъл за наличието на база, празна от осемдесет години насам. Чудовищата обичали да киснат в централните кабели. Висели там с години и чакали своя шанс. За да запалят двигателите е трябвало да получат начално ускорение. Тия примитивни ракетни двигатели са нямали нищо общо със суперрафинираната горелка, която тихичко бръмчеше отзад.

Добре е, че всички вече са изтрепани.

И въпреки това, нямаше ли да бъде забавно, ако…

Конъл се вгледа в централния кабел и видя към пясъка да пада дребна прашинка. Премигна, потърка очи и тя изчезна. Продължи да наблюдава и поклати глава. Лесно се забравяше колко огромен е кабелът. Какво очакваше да види? Гроздове бръмчащи бомби?

От друга страна, каква беше, по дяволите, тая прашинка?

Претърси с радара, но всуе. Погледна нагоре, към Ангела, който носеше Адам. Там нямаше нищо нередно.

Някакъв импулс го накара да форсира двигателите и бързо да се изкачи на шест километра височина.

И радарът запиука.

— Внимание — обади се компютърът. — Четири — корекция, пет — неидентифицирани летателни апарата. Корекция, три, неиден… — корекция, четири…

Конъл изключи гласа, който представляваше само някакво разстройство на апаратурата. Графичният дисплей щеше да му каже много повече неща.

Но не му каза. В долната част на екрана видя ясно две мигащи светлини, които се носеха към него. После станаха три… четири. Компютърът изписа „ВКЛЮЧЕН АНТИРАДАР“.

Сигурно са Водни кончета или пък Чироко, която се връща с Богомолката. Предположи, че тя може да управлява и три самолета на автопилот, но защо не го бе уведомила? А бръмчащите бомби не можеха да разстроят радара.

— Дръж се, Конъл — промърмори той. Простата истина бе, че нямаше понятие от бръмчащи бомби. А вярата, че нещата на Гея са застинали и не се променят, е сигурен начин да намериш смъртта си.

— Събуди се — разтърси той рамото на Нова, която бързо дойде на себе си.

— Чироко, на екрана виждам неидентифицирани обекти. Поне четири, вероятно пет. Не отговарят на запитванията. Приближават се със скорост около… петстотин километра и използват антирадар. Изкачих се на шест километра, в случай че… че предприемат враждебни действия. Аз… — Той замълча и избърса потта от челото си. — По дяволите, Чироко, какво ли е това?

И двамата с Нова се ослушаха, но не чуха нищо. Нова загледа небето над тях, но за щастие бързо се отказа и се зае да търси екипировката за екстрени ситуации.

— Чироко, чуваш ли ме? — Отново тишина. Вероятно е извън самолета. А може би го чува и вече е тръгнала към радиото. — Чироко, ще ги отклоня от Адам и после ще стрелям. Оставям отворен канала за връзка. — Нова му подаваде шлем и гети. Той надяна само шлема. — Остави, нямаме време. Закопчай колана и чакай.

Веднага щом тя изпълни указанията, Конъл стрелна самолета нагоре като ракета.

— Избягахме им — забеляза той. — Бяха се насочили към земята, значи сега трябва да са отзад и не мисля, че…

— Виж! — извика Нова и посочи напред и вляво.

Летеше право към тях, пикираше като ястреб и все повече се уголемяваше.

Конъл направи отчаяна маневра. Бръмчащата бомба префуча с рев покрай тях. Конъл зърна зейналата уста на акула и размахани крила. Блъсна ги горещата струя от опашния й ауспух, после Конъл зави и наклони машината, за да виждат по-добре.

— Защо не стреля? — попита Нова.

— Аз… забравих за оръдията — призна си той. — Виждаш ли нещо?

— Да. Първата се обръща, другите четири…

— Видях ги. — Четирите се издигаха нагоре в сгъстен строй. Това върна Конъл назад, в един мразовит зимен ден. Тогава беше на десет, а асовете на „Сноубърдс“ летяха крило до крило и се обръщаха като един в зимното небе. Летяха нагоре, също като тези, и в най-високата точка…

… бръмчащите бомби се разпръснаха, сподиряни от димни струи, които разделиха небето на четири.

Сега Конъл ги бе уловил всичките. Образите бяха ясни — компютърът, първо измамен, вече бе влязъл в крачка. Дяволски късмет бе, че има радар. Тия гадини са адски повратливи.

Почувства се безпомощен. Двамата наблюдаваха почти хаотичното движение на точките върху екрана. Конъл надушваше, че му се готви удар, и би трябвало да се подготви за ответна маневра. Но не бе водил досега въздушни битки.

Избърса изпотени длани в панталоните си и се замисли.

Какво знаеше за бръмчащите бомби?

— Те са големи и тромави, не са оборудвани за въздушни сблъсъци — каза веднъж Чироко. — Падат си по челните удари. Трябваше да внимавам, защото май не им пука дали са живи или мъртви. Една се опита да ме ликвидира по този начин и извадих дяволски късмет, че не успя.

Хубаво, съществото, което ги нападна, беше наистина голямо — вероятно три пъти по-дълго от малкото Водно конче. Но тромаво и бавно? Отново се вгледа в извиващите се следи в небето. Смяташе, че е по-бърз от тях, и разбира се по-маневрен, но въобще не изглеждаха толкова тромави.

— Едно идва отзад — предупреди Нова.

— Виждам. — Обмисли няколко варианта, търсейки правилното решение. Целият му опит се изчерпваше с въздушните боеве от филмите. Там враговете се лепват за опашката ти и стрелят. Но тъй като бръмчащите бомби нямат оръдия, това не би им вършило работа.

Почувства се по-добре. Позабави се, позволи на преследвача да се приближи и направи няколко щури завоя и пикирания, като не изпускаше от очи останалите. Врагът повтори всяко негово движение, но по-бавно и неточно. Увереността му нарастваше. Добре, значи трябваше да…

Рязко придърпа ръчката и се изви нагоре, усещайки пресата от пет „жи“ да притиска тялото му към седалката. Направи лупинга, а бръмчащата бомба го последва, но в по-широк кръг и леко се забави, когато Конъл направи десен завой с осем „жи“, пикира, внезапно се разклати… и тогава то се озова почти под него…

Нещото беше пред очите му и Конъл крещеше заедно с канонадата от своите оръдия. Продължи да крещи, следвайки лудешкия вражески танц. А после бе залят от оранжев пламък и се втурна нагоре. Профуча през черния дим и видя как бръмчащата бомба пада с едно откъснато крило спираловидно към земята на десет километра по-долу.

— Също като във филмите — изръмжа той. Нова подскачаше на седалката и издаваше странни звуци, каквито никога не бе чувал, но знаеше, че това са викове на триумф, още преди да е видял нетърпеливия пламък в очите й. Ама че темперамент! Конъл затова я обичаше.

— Конъл! Конъл, чуваш ли ме?

— Тук съм, Чироко.

— Излитаме след около две минути. Как е при вас?

— Току-що ударих една бръмчаща бомба, Капитане. — Той не успя да скрие гордостта си. — Има още четири. — Погледна към Нова и очите им се срещнаха. За част от секундата по лицето й се плъзна лукава усмивка, която казваше страхотен си. Бяха близки както никога досега. А после тя пак се загледа в небето.

— Няма как да се насладим на гледката — каза Чироко.

— Мисля, че ще се справим, Капитане.

— Три идват в гръб — обади се Нова.

— Виждам ги. — Забеляза ги и на екрана на радара. Чудеше се какво ли кроят и къде е останала четвъртата бомба.

— Ще проверя какво знае Снич по въпроса — обади се Чироко. Конъл не си направи труда да отговори. Пак направи широк лупинг и би могъл да уцели последната бръмчаща бомба на преследваческата формация, но не го направи, тъй като трябваше да пести мунициите.

Ето защо ги поведе във весело преследване през небесата, като те първо се строиха в редица, а после, когато Конъл набра височина, се прегрупираха. Все още се притесняваше за четвъртата бръмчаща бомба. Нямаше я на екрана. Хрумна му нещо.

— Една от бомбите може би лети към теб, Капитане — каза той. — Май ти готви клопка.

— Ще го имам предвид, благодаря.

А противниците му пак се озоваха зад него. Той планираше стратегията си и реши, че този път може да отстрани една или две. Преследваха го по петите, наредени в индианска нишка. Издигна се нагоре, отначало бавно, но видя последната бързо да повтаря движението му. Това не му хареса. Тогава самолетът му се килна наляво и Конъл здраво се вкопчи в ръчката. През прозореца видя пробой в крилото, точно до оръдието. Появиха се още две дупки и нещо със свистене проби жилавия покрив над главата му. Погледна нагоре и видя късче небе.

— Те стрелят по нас — изкрещя Нова.

Следващите двайсетина секунди Конъл действаше машинално. Земята го заобикаляше отвсякъде — веднъж отстрани, после отгоре, след това се завъртя около него. Това трябваше да свърши работа. За миг видя едното същество, стреля и не уцели. Огледа се — и трите бяха изостанали, но пак го настигаха.

Може би просто трябва да избяга. Едва ли ще развият максималната му скорост. Благоразумието е най-добрата страна на храбростта и всичко това…

Но го притесняваше пробитото крило. Водните кончета са неимоверно жилави, но всичко си има граници.

Сви рамене и натисна газта до дупка.

— Пред теб е!

Нова трябва да има невероятни очи. Конъл би забелязал, но прекалено късно — в действителност не я видя, докато не изпълни цялото му полезрение, една уста като зинала пропаст, бълваща към тях малки огнени топки. Но успя да реагира и се стрелнаха на около метър под търбуха на четвъртата бръмчаща бомба. Чу се експлозия и Конъл рискува да погледне назад. Тактиката не ги подведе. Тяхната нападателка се беше сблъскала челно с третата, която ги следваше по петите. Плачевните им останки, които падаха към Мнемозина, с нищо не напомняха самолети.

— Конъл — чу се загриженият глас на Чироко, — според Снич може и да са въоръжени. Не зная доколко е вярно.

— Благодаря! — извика той и пикира сред свистенето на куршуми. Летеше надолу, като правеше най-невероятни завои. После нещо проби корпуса и рекушира някъде вътре. Кабината се изпълни с парлив дим, а Нова закрещя и затропа с крака.

— То е живо, живо е! — пищеше тя, но Конъл нямаше време да й обърне внимание. Играта на гоненица продължаваше. Но при първа възможност погледна към Нова. Тя се бе овладяла и бясно тъпчеше нещо черно, шавливо, димящо и устато. Нещото хапеше Нова по краката. Видя, как тя го затисна с една гета и продължи да го тъпче.

Чу се гръмна като от бомбичка и кракът на Нова изхвърча така високо, че я перна по брадичката. Свирукането, което се чуваше откакто бяха ударени, премина в писък и гамашът хлътна в дупката на пода, голяма колкото бейзболна топка.

Нямаше време да се притеснява за това. Беше почти аут. Спря падането и прелетя над пустинята със седемстотин километра в час, на петдесет метра над дюните. Лявото крило скимтеше в агония.

И все още нямаше време да мисли, защото те пак се бяха лепнали за него и продължаваха да стрелят.

— Добре, по дяволите — рече си Конъл. — Сега пък аз съм луд. — Наистина беше бесен и вече не му пукаше. И така, той отново пое нагоре и избягвайки удара с цялото си умение, продължи да се издига, докато реши, че има достатъчно пространство. После сне газта и натисна ръчката напред до дупка.

За миг останаха в безтегловност, после силите на притеглянето ги залепиха към предпазните колани. Носеха се към земята, която не бе много далече. Пет „жи“, шест, седем. При десет „жи“ лицата им почервеняха като околните пясъци, които с агонизираща мудност се въртяха около тях. Навън крилото стенеше, а вътре Конъл се чудеше дали е успял да пикира достатъчно близо. Дано бръмчащите бомби го следват и види късчето небе да се плъзва под носа му.

Видя небето да изниква под нозете му, после да нараства. Подсъзнателно чу два взрива зад гърба си и се усмихна, но мисълта му се движеше все още бавно. Ако е преценил правилно, бръмчащите бомби току-що са се сгромолясали.

След това полетя хоризонтално, с главата надолу. Пясъците бяха толкова близо, че ако вдигнеше ръка, можеше да ги докосне.

Весело подкара Водното конче нагоре, за да си осигури възможността пак да се обърне. Погледна към Нова, цялата позеленяла. Може би и той щеше да се чувства така, ако имаше време, но сега го тревожеше крилото. Бавно издигна самолета на височина един километър, като на три пъти намали, защото лявото крило започваше да плющи. Самолетчето подскачаше като кола по селски път. Отново погледна наляво, видя, че крилото едва се крепи, и спря двигателя. Носеха се мълчаливо във въздуха.

— Вън! — изкрещя той и я видя да се хвърля към вратата. Забравила бе да откопчае колана си. Конъл изби с един удар закопчалката, видя как Нова изскача и чак след това и той се катапултира.

Започна да брои до десет — на седем осъзна, че никога не е скачал с парашут, и зъбите му затракаха — и дръпна кордата. Парашутът се изду, дръпна го силно и Конъл успя да поеме дълбоко въздух. Огледа се, видя двойката огнени стълбове там, където се бяха сгромолясали преследвачите им, и яркия оранжев купол на парашута на Нова.

Беше уцелил пет от пет.

Гея почервеня от яд, щом чу новината.

— Той е застрашил живота на моето бебе! — кресна тя и закрачи натам-насам по утъпканата земя на Пандемониума. Всичко живо гледаше да се дръпне от пътя й. Някои успяха.

— Кому мисли, че служи, той? — вилнееше Гея. — Никакви рискове, никакви рискове с това дете! Нима не го казах ясно?

Чуха се поощрителни викове. Болексите се бутаха напред, за да хванат по-близък кадър, катереха се един върху друг като бръмбари в буркан.

Тя вдигна ръка и настана тишина, чуваше се само жуженето на камерите. Сви юмрук с размерите на вагон и от небето изтрещя светкавица, която я огради с пурпурен ореол. Лицето й се сгърчи от злоба, издърпа ръка назад като копиехвъргач и запокити нещо, което би могло да бъде стрела от омраза, по посока на Мнемозина.

Високо в централния кабел експлодираха резервоарите с гориво на Въздушния убиец. Обзети от пламъци, ветрениците и червените очи се мятаха в смъртни гърчове, докато горивото им не се възпламенеше и не експлодираше.

Четири бръмчащи бомби също лумнаха. Гледката бе шумна и ярка като традиционната японска пиротехника „Букет от хризантеми“. Когато всичко приключи, на Гея бяха останали само девет бойни групи от Въздушни убийци.

Робин, Крис и Чироко видяха шоуто. В крайна сметка от кабела не се появи нищо, което да ги преследва. Чироко даде газ и се насочи към черните пушеци на хоризонта. Продължаваше да вика Конъл по радиото, но уви.

Когато се доближиха до двете димни колони, намали скоростта и започна да кръжи. Всички изтръпнаха при мисълта, че някоя от колоните бележи лобното място на Нова и Конъл.

В небето нещо припламна и избухна, а след три минути Чироко се приземи. Всички моментално изхвърчаха навън и се затичаха към двете фигури в далечината.

Конъл бе успял да си изкълчи глезена. На Чироко това й се видя повече от странно в меките пясъци — но си спомни, че така и не успяха да тренират с Конъл скокове с парашут.

Беше прегърнал Нова през рамо, а тя го придържаше през кръста. На лицето на Конъл цъфтеше глуповата усмивка, та Чироко се почуди дали го боли навехнатия глезен.

— Имаме ли време, Чироко? — попита той.

— Зависи. Какво има? — Тя си помисли за Адам, за това, че трябва да побързат, за да не бъдат нападнати. При мисълта за бомбите очите й неспокойно зашариха по небето. Представляваха дяволски добра мишена.

— В кабината може да има нещо, което си заслужава да погледнем — каза Конъл.

— Аз ще го взема — рече Нова и го пусна, за да хукне към останките на Водното конче. Конъл изгуби равновесие и се свлече на пясъка.

— Стреляха по нас — обясни Конъл. — Снич беше прав.

Разказа им най-подробно за въздушния си бой. А Чироко му разправи за фоерверките.

— Нямам представа какво стана. Там беше старата база на бръмчащите бомби. Не се дължеше само на реактивно гориво. Трябва да е имало много експлозив, може би твърдо ракетно гориво.

Нова се върна, задъхана. Носеше останките на нещото, което се бе опитало да я ухапе.

Гъвкавата куха тръба с размери около десет сантиметра леко приличаше на угарка от пура. Единият й край бе обгорен, а другият — разкъсан и скосен. Нова посочи към разкъсания край.

— Тук имаше глава — обясни тя. — Сигурно е била твърда, защото тупкаше по пода. Скачаше като…

— Като риба на сухо — допълни Конъл.

— И нямаше очи. Но имаше уста и все ме хапеше. Стъпках го и главата му избухна.

Чироко внимателно пое нещото от Нова и подуши обгорелия край.

— Прилича на ракетен куршум — каза тя най-накрая. — Изглежда избухва при удар. И има адски корава глава, щом е пробило Водното конче. Освен това май може донякъде да бъде насочвано след като се възпламени. — Намръщи се и погледна Нова. — Казваш, че е избухнало под краката ти?

— Бях го затиснала с една от гетите.

— Не е имало достатъчно заряд, за да ти откъсне крака. — Чироко с въздишка хвърли „угарката“. — Но е пробило дупка в пода. Приятели, бръмчащата бомба може да носи безброй такива гадорийки. А те хич не ми се нравят.

Единственото, което й дойде наум, бе да натовари всички в Богомолката. Слушаше описанието на Конъл за повредата в радара и за формата на бръмчащите бомби. Повечето от промените навяваха мисълта, че са били направени с цел да объркат радара — те бяха от типа „стелт“, сиреч скришни, тайни.

Излетяха и поеха отново на изток. Скоро откриха Ангела и го последваха на разстояние два километра. Чироко наблюдаваше с едно око радара, а с другото — небето.

ДЕВЕТНАЙСЕТ

Докато траеше дългият полет над Океан, Гея седеше като вцепенена в чудовищния си стол и съзерцаваше ледния запад. Всички обитатели на Пандемониума стъпваха на пръсти. Никога не я бяха виждали такава. Тонове забавление — това бе Гея, независимо от склонността си да стъпква някои неща. Камари смях — това пак бе Гея, с нейните пищни церемонии в чест на свещениците, с умението й да накара цялата тая сган да се пръска от самодоволство, да си въобразява, че тя е пъпът на света. Гея клетвено ги уверяваше, че са тук, в Пандемониума — точно те и никой друг, защото само те притежават ясен поглед върху нещата, само те разбират истинската вяра, — за да я приобщят към Абсолютната истина или, с други думи, да й разяснят брилянтните си проникновения за теологията. А когато те наистина се вържеха на лафовете й, тя се разяряваше като комарджия при вида на асата, изплъзващи се от ръкава на тъп селяндур, започваше да сипе богохулства и да отхапва главите на тъпаците.

След това ги изплюваше — за възкресение — и след десетина рота се появяваше някакво мяукащо същество, на което тя заявяваше, че е Распутин или Лутер, и тържествено му изпяваше Евангелието на неговата вяра и го пускаше по света.

Свещениците живееха по-дълго от зомбитата, чието време на полуразпад бе около килорот. Но въпреки това, дори те достигаха оная точка, когато си твърде уморен, за да вършиш друго, освен да лежиш и да трепериш, което си беше смешно, но само за кратко, така че на Гея й се налагаше да сменя безброй пъти Лутер и Распутин.

На всички им харесваше.

Но в края на пътуването на Царя Гея представляваше един ужасно уплашен петнайсетметров специален ефект.

Разбира се, това се дължеше на Океан, който бе Враг. Почти съратник на самата Чироко Джоунс. Нямаше начин Гея да се чувства добре, докато Царят лети над хиперборейските предели на Океан.

Честно казано, близостта до Океан не се отразяваше добре на повечето Пандемониуми. За да се чувства Великата комфортно, трябваше Океан да е далеч от обсега й, а не да се издига застрашително като гигантска стена от айсберги. Мнозина от най-преданите подмазвачи се разхождаха наоколо с превити гърбове. Ако от тръпки по кожата можеше да се печели, те биха натрупали цяло състояние.

Но после Царят излезе от зоната на здрача и се понесе над Ключ Сол — най-югозападния район от осемте района на Хиперион, и само триста километра го деляха от Ключ Ре Минор, където се бе настанил Пандемониумът. И може би Гея направи нещо със слънчевите панели, които непрекъснато насочваха слънчевите лъчи към плодородния Хиперион, или просто се усети нейното огромно облекчение — когато една исполинска божествена твърд въздиша от облекчение, усещаш го чак до мозъка на костите си, братко… Но този ден, все така безкраен и неизменен, изведнъж сякаш грейна.

Внезапно заваляха заповеди и всички започнаха да се надпреварват кой да е най-бързият дупелизец.

— Вино! — изтръби Гея. — Нека рукне в изобилие! — И от дванайсет шашнати винари в хилядите протегнати чаши бликна ароматно шабли.

— Храна! — избоботи Гея. — Изсипвайте с огромните рогове на изобилието! — И така, маслото се топеше с тонове, а зърното се изсипваше с кофи във въртящите се стомаси на трийсет барабана за пуканки, бивши бетонобъркачки. Нагорещените жълти топчета се взривяваха, заливаха земята и потъваха в търбусите на легиони продуценти, които тутакси забравяха вкуса на прясната филмова лента, омагьосани от лудостта да нагъват пуканки. Десет хиляди наденички зацвърчаха върху стотици скари, а от цицките на каруцарите потекоха реки от течен шоколад.

— Филми! — изръмжа Гея. — Нека това да бъде кинофестивал на Царя, най-изумителното целулоидно празненство на всички времена! Пуснете филмите на три екрана едновременно, отменете забраната за пускане по списък и вдигнете цените на билетите!

После започна за изрежда заглавията: Царят на царете, Исус Христос — Суперзвезда, Назарет, Витлеем, и така нататък, все в същия дух. Отначало свещениците мюсюлмани, евреи и мормони възроптаха, но бързо забравиха за недоволството си сред всеобщото ликуване.

Пък и кой би могъл да се оплаква? Царят пристигаше. Имаше вино, храна, филми и Гея беше щастлива. Какво повече би могъл да иска Пандемониумът?

Но тогава се появи и още нещо.

Около десет минути преди очакваната поява на Царя, точно в разгара на празненството, Гея се надигна, направи четири несигурни крачки, посочи към небето и се захили.

— Тя идва! — този писък на Гея стана причина затворите на десет болекса и арита да щракнат и предизвика тръпки на ужас по гръбнаците на всички в радиус от десет километра, които имаха гръбначен стълб, заради който си струваше да пълзят.

— Тя идва, идва, идва! — С подскоците си Гея породи нещо като земетресение със сила седем-осем бала по скалата на Рихтер. Барът се срути и кранът с камерата се олюля. — Това е Чироко Джоунс. След двайсет години най-после успях да я предизвикам на двубой!

Всички зяпнаха нагоре и скоро тумбестото прозрачно самолетче се показа с бръмчене и закръжи на километър височина.

— Слез! — гърмеше Гея. — Хайде, безмозъчно чудо! Слез и изяж червата си, воняща предателко, убийце… Ела при мен.

Самолетът просто кръжеше.

Гея си пое дълбоко дъх и продължи.

— Той ще се научи да ме обича, Чироко.

Пак нищо. Всички започнаха да недоумяват дали Гея не бърка. С години им бе разправяла за Чироко Джоунс, но тя едва ли е толкова безинтересна.

Гея затича из Пандемониума и започна да замерва самолета с каквото й падне: канари, слонове, машина за пуканки, Бригхам и петима Крадци от свитата. Разбира се, не улучи.

Самолетът размаха крила, гмурна се и пикира. Установи се на височина сто метра и забуча. Не беше за вярване, че ще напада, но на стадото от люде, поглъщащо от години насам поне четири екшъна седмично, тази сцена им се стори странно позната. Навяваше смътни спомени за въздушните боеве в „Мостовете над Токо-Ри“ или по-скоро за самолетната каскада над големия шлеп по Аризона в „Тора! Тора!“ Или на стотици въздушни атаки, само дето най-често всичко е снето от въздуха и разцъфтява пред очите в ярки багри, а не от земята, където за мигове нещата стават неспасяеми.

Редицата от храмове бе срината почти мигновено от умните самонасочващи се ракети, които влизаха през порталите, за да експлодират пред олтарите. От самолета се стреляше и с някакви дяволски куршуми, които преследваха целта.

После Чироко направи завой и се стрелна толкова ниско, че ако хвърчеше над поле, щеше не само да вдигне пушилка, но и да го изоре. И отново, по-бърза от вятъра, бълваше огън и изстрелваше нови ракети, но се връщаше далеч назад, за да има време да види връхлитащата „буря и натиск“. После се засили почти вертикално нагоре и пусна три тлъсти бомби, които продължиха да летят нагоре, докато станаха почти невидими, после спряха и започнаха да падат. Нямаше как тя да ги е насочила. Беше свръхестествено, просто невероятно, но се стовариха точно върху сцени едно, две и три. Раз-два-три — и всичко бе само история.

Човеците и хуманоидите бяха ужасени, а фотоманите — екзалтирани. Какви кадри само! Започна боричкане за стъпалата на хеликоптерите, от които във въздуха забръмчаха по пет-шест панафлекса, копнеещи за истинския кадър. Изснимани бяха много фантастични ленти с ракетите от гледна точка на самите мишени — безброй уникални кадри. Жалко само, че нищо от материала не оживя.

Пандемониумът се задушаваше от дима и не се знаеше какво се кани да предприеме Чироко. Чуваха звука от двигателите й, който пак се усили. Отново бе над тях. От корема на самолета се изсипа течен огън. Изви се във въздуха… и падна на стотина метра от касапницата в полукръг, в чийто център бе Пандемониумът. По-късно оцелелите твърдяха, че това едва ли е било грешка. Джоунс бе дяволски прецизна. Просто демонстрира сила и им даде повод за размисъл. Повечето щяха още дълго да помнят за напалма.

През цялото това време Гея дори не се помръдна. Навъсила огромни вежди, наблюдаваше разрухата. При четвъртата атака избухна в смях, по-ужасен от виенето на бомбите и съсъка на огъня.

Джоунс прелетя за пети път. За миг смехът секна — когато избухнаха Архивите. Лумнаха двайсет хиляди касети с филми. Десет хиляди редки копия, повечето уникати. С една бомба Чироко Джоунс заличи два века от историята на киното.

— Спокойно! — извика Гея. — Имам копия на повечето филми. Оцелелите, сврели се под отломките, смътно разбраха, че май утешава тях. Въобразяваше си, че и те изпитват същата покруса, а всеки би изтъргувал до метър всичките филмови ленти на света само за да се измъкне от този кошмар. И Гея отново избухна в смях.

Самолетът връхлетя за пореден път. Някои предусещаха, че това е за последно, а някои дори любопитно надигнаха глави.

Джоунс се приближаваше на постоянна височина. Изстрелваше ракетите по две, все в Гея — но те винаги я подминаваха на косъм. Приличаше на цирков номер — ракетите прелитаха покрай ръцете, глезените, коленете на Гея. Самолетът не спираше да напада, а богинята не спираше да се смее.

Откосът прониза гръдта й. Тя се изсмя още по-силно. Джоунс сякаш гърмеше по нея с десет топа, а Гея стоеше като скала, окървавена, цялата надупчена.

И на всички им беше ясно, че ни най-малко не е наранена.

Самолетът се стрелна във висинето, докато не се превърна в песъчинка, и отново започна да кръжи.

— Аз пак няма да го нараня, Чироко! — извика Гея. После се погледна, намръщи се и се обърна към главния електротехник, който надничаше зад гърба на пронизания от куршуми гигантски стол.

— По-добре да започваме второ действие — каза му тя. — И събери екипа гримьори. Ще имат много работа.

Той не се помръдна, а Гея сърдито дръпна стола, зад който изпадна половин електротехник.

И тя закрачи сред пламъците, бълвайки заповеди.

— Хубаво — отсъди накрая Чироко. — За момента идеята може да е добра.

Нямаше го дивия възторг на Нова и Конъл след победата над бръмчащите бомби. Чироко с половин уста ги беше попитала дали да действа и те се бяха съгласили също с половин уста. И тя атакува с хладно упорство, заради което сега всички, дори Чироко, се чувстваха леко потресени. Чироко усети омраза едва когато стреля по звяра, наричащ себе си Гея. Копнееше да унищожи чудовището. И се питаше дали останалите се досещат защо се е решила на тази зрелищна, но неефективна демонстрация на сила.

Гея не можеше да бъде убита по този начин. Дори да седнеше върху атомна бомба, пак щеше да възникне от пепелта. Не беше безсмъртна. А луда. И с всеки изминал ден все повече полудяваше. Нямаше да издържи още дълго… само още около стотина хилядолетия.

Но на Чироко това й беше работата — да я убие.

Гледаха към пламтящите руини на Пандемониума. Само една сграда бе останала незасегната. Несъмнено, съграденият от злато и платина „палат“, за който бе споменал Снич. Тук ще настанят Адам, вероятно в креватче от чисто злато, украсено с диаманти колкото гъши яйца.

— Защо просто не я измъкна оттам? — попита тихо Конъл.

— Грешиш — каза Чироко. — Ако бях унищожила палата или Гея, ангелът-зомби просто щеше все така да си лети, прекалено ниско, за да хванем Адам. А накрая щеше да се разпадне на части и тогава Адам щеше да умре.

— Не разбирам — призна Конъл. — Тя каза: „Слез долу и се бий!“ Е, ти се би. Тя какво очакваше? Да кацнеш и двете да направите турнир по канадска борба?

— Конъл, стари приятелю… не знам. Може би е искала точно това. Стори ми се, че…

— Какво?

— Че иска да отида при нея с меч в ръка.

— Едва ли — каза Конъл. — Звучи налудничаво. Не знам как да го изразя. От това, което си ми разказвала за нея, бих помислил, че… Просто не смятам, че тя не би ти оставила никакъв шанс.

Чироко въздъхна.

— И аз мисля така. А и Габи казва… — тя замълча, когато забеляза странния поглед на Робин. — Все едно, Гея няма да ми каже какво иска. Аз сама трябва да разбера за какво става дума.

Отново настана тишина и всички се загледаха в разрушенията. Долу бяха намерили гибелта си хора, животни. Човеците се бяха отдали в служба на злото, така че в сърцето на Чироко нямаше жал. Но тя не изпитваше нито гордост, нито задоволство.

— Май ще повърна — обади се Нова.

— Съжалявам, дете. Предстои ни целият път обратно.

— Не съжалявай! — извика Нова, едва сдържайки сълзите си. — Аз исках да ги убиеш, всичките! Харесваше ми, когато ги убиваше. Просто… просто имам слаб стомах, това е. — Тя подсмърчаше и гледаше виновно Чироко. — И не ме наричай дете — прошепна и отиде да се свие на задната седалка.

Настъпи кратка, конфузна тишина, нарушена от Крис.

— Ако питате мен — каза той, — иска ми се да не го беше правила. — После стана и последва Нова.

— Е, аз пък съм доволна — обади се Робин. — Само дето малко стреля по Гея. Велика Майко, какво чудовище!

Чироко едва я чуваше. Нещо я човъркаше, нещо не беше наред. Крис обикновено не критикуваше действията й.

После, като се замисли, той всъщност не я критикуваше…

— Крис — започна тя и извърна креслото си. — Какво искаше…

— Може би ще прозвучи грубо. — Той махна с ръка и сви рамене. — Някой трябва да се грижи за него — каза Крис и отвори вратата.

— Не! — изкрещя Чироко и се спусна към него. Но твърде късно. Вратата се бе затръшнала. Не й остана друго, освен да наблюдава ужасено как парашутът се отвори и Крис се понесе към Пандемониума.

Крис и Адам се докоснаха до земята почти едновременно.