Демон

ДРЕБНИ СЛУЧКИ

(ВЪВЕЖДАЩИ ЕФЕКТИ — това е по същност, не можах да се сетя за нещо подходящо, може би нека остане дребни случки Може би кратки пояснения, дребни ефекти??)

Първо в долината дохвърча разузнавачът.

Както повечето измишльотини на Гея, и това същество беше безполово. Нямаше нито уста, нито хранопровод. Но за сметка на това очите му бяха с невероятен обхват, а усетът за пространство — фантастичен.

Изпърпори над равнината и плавно зави. Зърна река, разпенена в подножието на гигантски скали. А над тях — обширно, обточено с дървета плато, чиято големина бе предостатъчна за приближаващия Екип. Обля го гореща вълна на задоволство — подобно на коте, открило купа с мляко. Точно това се търсеше.

Премина в бръснещ полет над върхарите и заразпръсква примамващ фермент. После разпиля спорите. И кацна на ръба на една скала — вече го налягаше умората. Роторът му се откъсна и падна. Разузнавачът закрачи с дългите си разперени нозе и зарови на всеки сто метра по зърно с дългия остър шип върху корема си.

Със сетни сили се дотътри до горичката, тръшна се и умря.

След двайсет рота3 из платото плъзна нисък храсталак. Разположените околовръст дървета с халогенни студийни прожектори бяха станали великански и продължаваха шеметно да растат.

Четирийсет и пет рота след смъртта на разузнавача пристигна челният отряд от дърводелци, каруцари и винари. Дърводелците бяха едри като мечки гризли животни без козина, досущ еднакви, освен формата и големината на зъбите. Някои, с резци на бобри, прегризваха стволовете за секунди. Други бичеха от дънерите дъски и летви със стърчащата си назъбена бивна. Тия с трапецовидните резци издялкваха сглобките, а дърводелците със зъби като свредели пробиваха отворите.

Като всяка бригада от четирийсет дърводелци на Гея, и те се именуваха съюз.

Ръцете им бяха като човешките, с изключение на ноктите, оформени различно — според функциите. И дланите не си схождаха:твърди и загрубели, набраздени или грапави, а някои — гладки като шкурка. С тях изравняваха и оглаждаха дървесината до изумителен блясък. Виж разстоянието между палеца и кутрето при всички беше еднакво: петдесет сантиметра.

За няколко рота подиумите, сцените, сградите на архива и параклисите придобиха своите очертания.

А винарите се тъпчеха със ситното бяло грозде от растенията, които макар да не приличаха на лози, даваха същите плодове. Накрая се вцепеняваха от преяждане и повече не се помръдваха. След трийсет рота им слагаха канелки и точеха ароматно шабли4.

Каруцарите бяха нещо различно. Докато съюзът от дърводелци си беше съвсем на мястото, те създаваха доста странно впечатление.

Тези исполински сухоземни китове, мязащи на хипопотами, ситнеха на шест крака, достатъчно масивни, за да ги издържат при ниската гравитация. Домъкналите се в долината три броя опасоха поникналите от спорите на разузнавача растения, като слагаха всеки вид в различен стомах, каквито имаха единайсет.

Накрая и те, като винарите, се дръпнаха настрана, за да се проснат и потънат в дрямка. Краката им завяхнаха, а туловищата заприличаха на издути мехури с безчет цицки в замайващо многообразие от форми и цветове. Но устите щяха да им послужат още — за да погълнат съюза от дърводелци, щом си свърши работата.

Операциите, провеждани от Гея, бяха винаги изключително добре организирани.

Напрежението нарасна, когато заприижда производственият екип.

Орди пъргави ситни болекси5 безмозъчно се защураха натам-насам — твърде бяха глупави, за да се сетят веднага, че се нуждаят от презареждане. Сетне плъпнаха към каруцарите и се заборичкаха като прасенца-сукалчета около цицките на изнурената свиня с възбудено квичене.

По петите ги следваха арифлексите, придружени от продуцентите, а после довтасаха високомерните панафлекси, всеки със своя изпълнителен продуцент. Продуцентите ги яхаха, скучаейки, докато техните светочувствителни симбиотици набиваха сребърен нитрат, пироксилин и други химикали. Всички продуценти си приличаха като две капки вода, само дето бяха различни по големина. Най-едри и единствените, които имаха право на глас, бяха изпълнителните продуценти. По причини, нямащи нищо общо с комуникацията, някой от тях от време на време изгрухтяваше.

Когато болитата, аритата и панитата се наситиха, те освободиха терена на най-печените дърводелци, за да сложат последните щрихи с наподобяващите швейцарски ножчета сръчни пръсти. Изведнъж се разнесе грачене — сред хаоса като надменни щъркели гордо закрачиха двайсетметрови кранове. Появиха се помощниците и асистентите и поведоха останалите към работните площадки. Бояджиите всмукваха багрила и оцветители от каруцарите и напръскваха дървесината с дългите си надупчени опашки. Влачени от слонски впрягове, затрополяха фургони, натъпкани с костюми, реквизит, килими, гримове и преносими съблекални. Слоновете бяха истински земни екземпляри, развъдени от доставяни на Гея животни. При гравитацията на Гея походката им беше котешки грациозна и те се движеха на подскоци.

Пандемониумът6 започваше да се оформя.

Накрая дойдоха хуманоиди, андроиди, хомункулуси и няколко истински човеци, като знак, че не след дълго ще се яви и Самата Режисьорка.

Някои от тия човекоподобни хибриди бяха бачкери, други — резерви или фигуранти. Имаше и такива, които мязаха на покойници и от тях се отдръпваха дори безмозъчните същества. Звездите бяха кът. С плам, изригващ от орбитите на безумните му очи, префуча Лутер7 и запрати Апостолите си право в отредения им параклис. Бригхам и момчетата му довтасаха на коне, но намериха храма си все още незавършен. Започнаха се нападки, контраобвинения и истерични припадъци. Там бе Мерибейкър, а също и Елрон. Носеше се слух, че Били Сънди8 е някъде наблизо, а навярно дори и Кали9. Заформяше се страхотна фиеста.

Когато болексите, арифлексите и панафлексите се наситиха, за всеки се лепна съответният продуцент и двойките се задвижиха в унисон. И фотоживотинките си приличаха като две капки вода, но бяха разнокалибрени. Панафлексите се познаваха по размерите на единственото стъклено око и ширината на хоризонталния анус: точно седемдесет милиметра.

Едничката им цел бе да хванат кадъра. В негово име правеха всичко: хвърчаха с хеликоптери, кандилкаха се под стрелите на кулокранове, спускаха се с варели по водопади. Немигащото им око все се озърташе и при готовност тутакси заснемаше. Нейде в недрата им разни странни компоненти се смесваха под налягане, за да се превърнат в непрекъсната целулоидна лента, която се покриваше с фотореактиви и вече като цветен негатив се задвижваше зад ококореното око. Експонираше се кадър по кадър от шарнирно-лостов механизъм и задвижваща система, чиито кости и мускули лесно би разпознал Едисон.

Продуцентите яздеха своите панафлекси заднешком и веднага изкльопваха лентата. Което, разбира се, налагаше тесен контакт, за да се избегне осветяването. Това не притесняваше продуцентите, които изпитваха вечен глад за филми. Едновременно с изяждането те ги проявяваха и фиксираха.

А след като продуцентите изхвърлеха кинолентата под формата на фекалии, тя представляваше готово за прожекция произведение — ето защо Гея ги наричаше продуценти.

Бяха изминали шейсет рота след първата поява на разузнавача. Натоварени с дивеч, се връщаха от набезите си в горите кореспондентите и наркоманите. Тези същества мязаха на горили: два от малкото хищни видове, създавани някога от Гея. Нещо не й се удаваха хищниците. Един наркоман би я закъсал в африканската джунгла. Но повечето представители на гея-фауната също не спадаха към бързоногите, може би защото нямаше достойни за уважение хищници. Основният източник на месо, смехурковците не бягаха, нито пък се налагаше да ги убиваш. Месото им се отлепваше на дълги ивици, процес, абсолютно безвреден за самото добиче. Хиляди пържоли от смехурковци цвърчаха в кантината, за да бъдат подредени върху дълги дървени маси с безукорно бели покривки и кристални кани с шабли. Подготвяше се първото голямо празненство. В очакване на Гея се възцари гробовна тишина, нарушавана само от възбуденото квичене на боричкащите се за по-хубаво местенце болекси.

Земята потрепера. През гората крачеше Тя. Благоговейна въздишка се изтръгна от Свещениците, щом главата й изникна над върхарите.

Гея бе висока петнайсет метра. Или според нейния израз: „пет метра по три плюс две сини очи“.

В действителност очите не бяха сини, нищо че не се виждаха зад гигантските слънчеви очила. Косата й бе платиненоруса. Огромната й светлосиня минирокля би стигнала да се ушият платна на испански галеон, а мокасините и бяха колкото шлепове. Гея бе одрала кожата на Мерилин Монро.

Поспря и огледа всички и всичко. Накрая кимна в знак на одобрение. Лъчите от дърветата-прожектори се извърнаха към нея и огромните й устни се извиха в лека усмивка, за да оголят равни бели зъби като фаянсови плочки. Наобиколилите я болекси и арифлекси забръмчаха от възторг.

Седна на измайсторения специално за нея стол, който жално изскърца. Движенията й изглеждаха забавени — за едно мигване отиваше почти секунда. Панафлексите се бяха изхитрили така да ги накъсват, че на екрана Гея да се движи с нормална скорост, а всички наоколо да се суетят като мишки.

Гримьорите се закатериха по стълби зад гърба й, въоръжени със снопове фиби за коса, кофи с лак за нокти, тенекии с грим. Без да им обръща внимание, тя впери поглед в огромния екран.

Пандемониумът — пътуващият филмов фестивал — започваше. Дърветата-осветители потъмняха и угаснаха, и долината потъна в мрак. Гея се окашля — като дизелов двигател, — но когато заговори, гласът й проехтя с женски тембър. Дълбок, но женски глас.

— Начало — обяви Гея.

КИНОПРЕГЛЕД

Общоизвестно е, че Петата световна война избухна заради дефектна платка в новоинсталирания на шест километра под Шейенските планини в Уайоминг компютър за ракетно управление.

Следата в крайна сметка изведе до апартамента на Джейкъб Смит, трийсет и осем годишен, живущ в Темпъл 3400, Солт Лейк Сити. Същият тествал платката и разрешил инсталирането й в мозъчната матрица на Марк ХХ „Архангел“, производство на Уестърн Биоелектрикс. Арахангела бе призван да замести вече остарелия Марк ХIХ при отбраната на Новореформираните модерни свещени територии, известни още като „Нормандските земи“.

Историята бе също толкова апокрифна, колкото и тази за кравата на госпожа О’Лийри. Но бе стигнала до ушите на припрян млад репортер, сътрудник на една от световните новинарски мрежи, за да стане водеща тема в нощната специална рубрика: „Световна война V: Ден трети“. На Петия ден Джейк Смит пак влезе в новините, понеже озверялата тълпа го измъкна от полицейското и го обеси на един стълб на Темпъл Скуеър, близо до статуята на друг известен Смит, с когото бяха само съименници.

До Шестнайсетия ден главната новина извади на показ орди от историци, които се отплеснаха в дебати относно името на сполетялото човечеството нещастие: дали да е Световна война III, IV, V, Четвърта ядрена война или Първа междупланетна война?

Още в началото някои лунни и марсиански поселища взеха страна и дори колониите от точките на Лагранж тихомълком проявиха признаци на съпричастност към външната политика, така че терминът „междупланетна“ пасваше. Но по времето, когато бе линчуван Джейк Смит, всички чужденци спазваха деклариран неутралитет.

Накрая решението бе взето в проектантско ателие на Шесто авеню, Ню Йорк, Източна Капиталистическа Конфедерация, от един дизайнер. Доводите в полза на пет римско бяха изключително силни. „V“ изглеждаше секси и можеше да се тълкува като „Победа“10, така че събитието бе наречено „Световна война V“.

На следващия ден Шесто авеню бе изтрито от лицето на Земята.

Световните мрежи се посъвзеха. До Двайсет и деветия ден всички бяха въвлечени в спора: „Това ли е ТО?“ Под „ТО“ се подразбираше Унищожението, Холокоста, Четиримата конници на Апокалипсиса, Последната война, Краят на човечеството. Въпросът беше деликатен. Никой не съдеше строго никоя от страните, защото всички помнеха яйцата по физиономиите на доста люде, ангажирали се с апокалиптични прогнози. А осведомителните агенции в хор обещаваха да информират.

Никой не се учудваше, че войната е избухнала в резултат на техническа повреда. Ударът на Норманските територии по Бирманската империя, накратко БИ, беше очевидна грешка. Никоя страна нямаше зъб на другата. Но минути след повредата в Уайоминг, Бирма вече имаше основателни причини за конфронтация.

Летящият над Тибет сателит Морони-VI префуча на осемдесет километра над Сингапур и се втурна в атака. Заобиколени от двайсетина фалшиви копия, безвредни, но целящи да баламосат антибалистичните ракети и лазерите, шестте му бойни глави заразпръскваха лъжливи цели. Компютърът на Бирма с мъка засече настъпващите орди. В момента, в който той реши, че Морони-VI си е набелязал поне дванайсет земни цели, на петдесет километра над провинция Нов Южен Уелс избухнаха десетмегатонни бойни глави. Гама-излъчването предизвика електромагнитен импулс, сиреч ЕМИ, който извади от строя всички телефони, телевизори, трансформатори и стригачки на овце от Умера до Сидни и тласна канализационните води на Мелбърн в обратна посока.

Владетелят на Бирма беше твърдоглав човек. Съветниците му смятаха, че ако Солт Лейк Сити наистина възнамерява да развърже война, след ЕМИ-то би трябвало да започне настъпление. Ала по време на атаката височайшата особа се намирала в Мелбърн. И никак не била очарована от преживяното.

За два часа Прово, Юта, се превърна в купчина радиоактивни камъни, а Бонвил Фън Сити просто се изпари.

Но това се оказа недостатъчно. Владетелят никога не бе отбирал от западни религии, така че за всеки случай насочи ракета и към Милано — към Ватикана.

Папският съвет бе свикан в „Свети Петър“. Не в старата катедрала, бутната, за да се построи жилищен блок, а в новата, в Сицилия, съградена от стъкло и пластмаса. След петдневно заседание Говорителят на Папския съвет възвести посланието на Негово Светейшество, а в същото време край Банкок се стовари едномегатонна ракета Гейбриъл.

Това, което папа Елейн не възвести, бе едно друго решение, плод на настроението на всички участници, което папският наместник Уатанабе обобщи така:

— Ако ще нападаме БИ-то, защо „без да искаме“ да не изпратим едно от тези дяволски изчадия и в БКР-то?

Така че малко след като Банкок бе изравнен със земята, втора Гейбриъл се изръси в Бурската комунистическа република11, в покрайнините на Почевструм12. Едва ли бе от особено значение, че тя бе предназначена за Йоханесбург.

Така СВ-V, както скоро започнаха да я наричат, се превърна в размяна на удари, докато всеки очакваше някоя от нациите да предприеме тоталния натиск. Трябваше да се почне със залп от бойни ракети по военните бази, жизнени центрове и природни ресурси, придружен от чума и смъртоносен химически удар. В зората на конфликта се наброяваха петдесет и осем нации, религии, партии или други групировки, способни на подобна атака.

Обаче бомбите все си падаха по една на седмица. В началото приличаше на игра, в която могат да участват всички. Но за три месеца съюзите се стабилизираха по доста класически начин. Световните новинарски агенции кръстиха едните Капиталистически свине, а другите — Комунарски плъхове. Колкото и да бе странно, норманците и бирманците се озоваха в един лагер, а Ватикана им стана общ противник. Имаше и други, наричани от новинарите паразити, които инцидентно връхлитаха, за да сритат някой от колосите в пищяла. Но като цяло СВ-V скоро заприлича на басовете, по които особено си падали руснаците през Първата атомна. Насвяткани с водка, те се шамаросвали, докато единият не падне.

Рекордът на двама приятели, които си удряли трийсет часа плесници, датира от 1931 г. и оттогава не е подобряван.

При скорост една петмегатонна бомба на седмица — сиреч около килотон на минута — ядрените запаси на Земята щяха да стигнат за осем века.

Конъл „Жилото“ Рей бе от капиталистическите свине. И той като себеподобните рядко се замисляше по въпроса, а стореше ли го, се оприличаваше по-скоро на канадска шунка.

Като гражданин на Доминиона, нямаше опасност да го мобилизират, а рискът да го изпари някоя ракета бе твърде нищожен. Първо, никоя нация не възнамеряваше да набира армия, защото за да се води войната вече не трябваха толкова хора. Второ, в Доминиона падна само една бомба. В Едмънтън. А Конъл я забеляза главно поради факта, че „Едмънтън ойлърз“ вече не се явяваха на срещите си за Хокейната лига.

Конъл нямаше понятие за едновремешните, доста по-обширни, граници на Канада, но дори да бе чувал за това, не си бе направил труда го запомни. Канада оцеля благодарение на отказа от отделни свои части. Първо се отцепи Квебек, последван от Британска Колумбия. Тя стана част от Норманските земи, а Онтарио — независима държава. Източната капиталистическа федерация на юг погълна Маритаймс, а корпорацията-държава Дженеръл Протеин прилапа по-голямата част от южна Манитоба и Саскачуан. Сега Канада се свиваше между западните брегове на Хъдзъновия залив и подножието на Скалистите планини. Столица й беше Йелоунайф. А Конъл живееше в предградието Артилерийско езеро на петмилионния Форт Рилайънс.

Момчето израсна с две страсти: хокея и комиксите. Прекалено дебело и мудно, то бе типична последна резерва на махленските отбори. Най-много да му поверят вратата, и то не за да я пази, а по-скоро да я запушва.

На четиринайсетия му рожден ден някакво гаменче го удари със снежна топка в лицето и Конъл Рей откри една нова страст — бодибилдинга. За своя, а и не само за своя изненада, се оказа твърде способен. На шестнайсет можеше да претендира за титлата „Мистър Канада“. В стила на Чарлз Атлас, Конъл намери гаменчето и го навря в една дупка в леда на Артилерийското езеро.

На келтски Конъл означава „висок и силен“. Започваше да си мисли, че майка му е уцелила името, макар на ръст да бе малко по-нисък от метър и шейсет. Що се отнася до госпожа Рей, наследил бе още нещо от нея и когато научи какво е, то се превърна в четвъртата страст в живота му.

И така, на своя осемнайсети рожден ден, 294-ия ден от Войната, Конъл взе сутрешната шейна до космодрума на Кейп Чърчил и се отправи към Гея.

Като се изключи ходенето до Уинипег, напускаше за пръв път Канада. Сегашното пътуване щеше да е доста по-дълго: Гея отстоеше на милиард и половина километра от Артилерийското езеро. Билетът струваше и майка си, и баща си, но татенцето Рей се бръкна, защото вече не можеше да се опре на приумиците на сина си. Момчето от три години само ядеше, играеше хокей и вдигаше гири — нямаше да е зле да се разкара от къщи. А милиард и половина километра звучеше твърде обнадеждаващо.

Сатурн впечатли неимоверно Конъл. Пръстените изглеждаха достатъчно стабилни, за да се пързаляш по тях. Позяпа как зад илюминатора набъбва огромната черна маса на Гея и разлисти „Златните остриета“, най-старата си книжка с комикси. За онова хлапе, дето получило вълшебни кънки от злия магьосник. В края на историята малкият — който също се казваше Конъл — ставаше цар на кънките и успяваше с един ритник да обезглави магьосника. Конъл опипа звуковите пътеки при последната картинка и чу познатия гнусен звук от удара с кънката, после се вторачи в кървавия фонтан и в отвратително лъщящия върху страницата мозък.

Виж той едва ли ще успее да пречука Магьосницата със своите кънки, макар да ги беше взел със себе си. В мислите си Конъл я убиваше с голи ръце. Но все пак се беше запасил и с пистолет.

Негова цел бе Чироко Джоунс, бившият Капитан на Кораба за дълбокия космос „Рингмастър“, после Крилатия командир на Ангелите, тайната Задна-майка на Титанидите, някога Великата и Властната, но отдавна детронирана Магьосница на Гея, понастоящем наричана Демон. Конъл Рей си правеше сметка да я натика в някоя дупка в леда.

Изгуби цял месец, за да издири Чироко Джоунс. Отчасти защото Демона не копнееше да бъде издирена, нищо че в момента беше извън всякаква опасност. И освен това, защото като безброй свои предшественици, Конъл също бе подценил Гея. Знаеше, че Светът-Бог е голям, но не беше се погрижил да осмисли цифрите, за да осъзнае каква огромна територия му предстои да изброди.

Знаеше, че Джоунс обикновено се мъкне с Титаниди, а Титанидите редовно се подвизават в областта Хиперион, така че потегли натам. Благодарение на едномесечното търсене успя да се приспособи към четири пъти по-ниската гравитация и към шеметните пейзажи, предлагани от гигантската вътрешност на Гея. Както и да разбере, че никоя Титанида не ще сподели с човек нищо, засягащо „Капитана“, както сега наричаха Чироко Джоунс.

А самите Титаниди се оказаха доста по-едри, отколкото си мислеше. Подобните на кентаври същества играеха видна роля в комиксите, но художниците се бяха оляли. Конъл очакваше да се гледат очи в очи, а стигаше на Титанидите до пъпа. Рисуваните бяха или мъжкари, или женски, нищо че на картинките липсваха съответните атрибути. На живо приличаха на самки и бе невъзможно да се определи полът им. Между предните си крака имаха само мъжки или женски орган, досущ като човешките, а отзад — и двата в комплект. Задният пенис обикновено бе скрит и когато Конъл го зърна за първи път, изпита същото чувство на безсилие като при началните тренировки с щангите.

Сгащи я в свърталището „Котката“ — титанидска кръчма до дънера на най-грамаданското дърво, което бе виждал в живота си. Всъщност и в цялата Слънчева система нямаше равно на него по големина, а под короната и върху клоните му се бе обосновал титанидският мегаполис на Гея, наречен Титантаун.

Чироко Джоунс седеше на ъглова маса в компанията на пет Титаниди. Играеха някаква шантава игра със зар и фигури за шах. Пред всеки стоеше половинлитрова халба с тъмно пиво. Чашата на Демона бе непокътната.

Сред Титанидите Чироко се губеше — но в действителност бе висока метър и осемдесет. И цялата бе в черно — от капелата, като тази на Зоро в любимия комикс на Конъл, до ботушите. Лицето й се криеше в сянка, с изключение на носа, прекалено едър, за да бъде скрит. Захапала бе тънка пура, а в кобура й се мъдреше 38-калибров пистолет от синкава стомана. Чироко беше леко мургава, а дългата й коса бе прошарена със сребърни нишки.

Конъл пристъпи напред и се изправи лице в лице с нея. Не се страхуваше, отдавна очакваше този момент:

— Ти не си магьосница, Джоунс — подхвана той. — Ти си вещица.

За миг си помисли, че не са го чули заради врявата. Чироко не се помръдна. Обаче напрежението, струящо от блестящата му аура, буквално наелектризира въздуха. Шумът постепенно заглъхна. Всички Титаниди насочиха погледи към пришълеца.

Чироко Джоунс бавно вдигна глава. Стана му ясно, че го е наблюдавала — и то от самото начало. С най-пронизващите, но и най-тъжните очи, които бе виждал. Дълбоки, ясни и тъмни като антрацит. Изгледа го без да мига, като не пропусна да забележи кобура с колта на хълбока му и присвиващата се на сантиметри от него длан.

Извади пурата от устата си и оголи зъби в хищна усмивка.

— Ти кой си, по дяволите? — запита.

— Жилото — отвърна Конъл. — Дойдох да те убия.

— Искаш ли да го хванем, Капитане? — предложи една от Титанидите. Чироко махна с ръка.

— Не. Изглежда е въпрос на чест.

— Точно така. — потвърди Конъл. Знаеше, че повиши ли тон, гласът му ще стане още по-писклив, и позамълча, за да успокои дишането. Тя нямаше да позволи на тия добичета да свършат мръсната работа вместо нея. В края на краищата, май щеше да се окаже достоен противник.

— Пристигайки тук преди стотици години, ти …

— Осемдесет и осем — вметна Чироко.

— Какво?

— Пристигнах преди осемдесет и осем години. Не преди стотици.

Конъл не позволи да го разконцентрират.

— Спомняш ли си мъжа, който дойде тук заедно с теб? Един мъж на име Юджийн Спрингфилд?

— Чудесно си го спомням.

— Знаеш ли, че е оставил жена и две деца на Земята?

— Да. Знам.

Конъл пое дълбоко дъх и се изправи.

— Е, Джен е мой пра-прадядо.

— Глупости.

— Не са глупости. Аз съм негов правнук и дойдох, за да отмъстя за убийството му.

— Господине… Явно си падате по щуротиите, но тази ще е най-щурата в живота ви.

— Изминах милиарди километри, за да си разчистим сметките.

Той посегна към колана си. Чироко трепна, но Конъл не забеляза нищо, улисан в разкопчаването, за да захвърли с жест колана ведно с кобура на пода. Харесваше му да носи този пистолет. Носеше го, откакто бе пристигнал тук, откакто видя колко много люде се движат въоръжени. Намираше го за приятна промяна в сравнение с твърдите закони за личното оръжие в Доминиона.

— Ето. Знам, че си прехвърлила стотака и се биеш без грешка. Готов съм да започнем. Нека излезем и честно решим нещата. Ще се бием до смърт.

Чироко бавно поклати глава.

— Не можеш да доживееш до сто двайсет и три, синко, ако уреждаш всичко честно — тя погледна през рамото му и кимна.

Титанидата зад Конъл го цапардоса с празната халба по главата. Дебелото стъкло се строши и той се свлече на пода сред купчина оранжеви титанидски фъшкии.

Чироко се изправи и затъкна втория пистолет в ботуша си.

— А сега да видим що за мръсник е тоя.

На мястото имаше и Титанида-лечител — тя прегледа кървящата рана и съобщи, че потърпевшият вероятно ще оживее. Друга Титанида измъкна вързопа на Конъл и го отвори. Чироко наблюдаваше, пушейки.

— Какво има вътре? — попита тя.

— Нека видим… Пастърма, кутия с пълнители за пищова, кънки и… около трийсет комикса.

За Титанидите смехът на Чироко бе като музика, защото твърде рядко го чуваха. Останалите също се засмяха и заразглеждаха комиксите. Кръчмата се огласи от звънки възгласи и кикот.

— Дайте и на мене, приятели — обърна се Чироко към насядалите около масата.

Конъл се освести с най-жестоката мигрена в живота си. Усети, че се кандилка, и отвори очи за да види защо.

Откри, че виси с главата надолу от трикилометров склон.

Макар че скимтенето му причиняваше свирепо главоболие, не можеше да се спре. Писъкът беше висок, детски, почти беззвучен. После се издрайфа и насмалко не се задуши.

Целият беше омотан с въжета, сякаш от някой паяк. Можеше да движи единствено врата си, но доста го заболя, когато се заоглежда обезумял наоколо.

Беше привързан към гърба на Титанида, с глава към огромните бутове на чудовището, което като на магия се катереше по отвесната скала. Конъл изви глава и зърна как задните й копита драпат по издатини не по-големи от педя. С ужас и изненада видя как едно от „стъпалата“ се отчупи и рукна лавина от камъни, за да се изгуби в бездната.

— Копелето се мята някъде на опашката ми — каза Титанидата.

— А? — долетя друг глас и той принадлежеше на Чироко Джоунс.

Значи Демона беше някъде близо до чатала му.

Конъл реши, че започва да откача. Скимтя, моли се, но не получи отговор. Нечувано: това добиче не би могло и само да издрапа по такъв склон, а то напук на всякаква логика се изкачваше, и то с двама човеци на гърба си, че и припкаше със скорост, с каквато Конъл се движеше по равното.

Що за животно беше тази Титанида?

Замъкнаха Конъл в някаква пещера. Една нищо и никаква дупка в скалата с размери три на дванайсет и височина на тавана три метра. Към нея не водеше никаква пътека.

Стовариха го, все така омотан в своя пашкул от въжета. Чироко го избута да седне.

— След малко ще ти се наложи да отговориш на няколко въпроса — заяви тя.

— Всичко ще ти кажа.

— Дяволски си прав — каза тя и се изкикоти, а после го фрасна по физиономията със собствения му пистолет. След опита му да протестира последва нов удар.

Чак след четвъртото халосване Чироко бе сигурна, че го е зашеметила. Би могла да удря и с приклада, но това означаваше да насочи дулото към себе си, а тя едва ли би доживяла до сто двадесет и три години, ако вършеше подобни глупости.

— Не биваше да ме нарича вещица — каза тя.

— Остави — обади се Кларинет. — Щях да го убия още в „Котката“.

— Да-а — Чироко приклекна, а раменете й се отпуснаха. — Знаеш ли, понякога се чудя дали е толкова хубаво да доживееш до сто двайсет и четири.

Титанидата не отвърна. Тя разхлабваше въжетата на Конъл и го събличаше. От дълги години беше с Магьосницата и познаваше добре настроенията й.

Стената в дъното на пещерата бе покрита с лед. Ала денят бе топъл, ето защо по каменния под се стичаше бистра струйка. Чироко коленичи до образувалото се езерце. Понаплиска лицето си, отпи. Водата бе ледена.

Много нощи бе прекарала тук Чироко, откакто нещата по пръстена се бяха забатачили. Инвентарът бе оскъден: по няколко одеяла и бали слама, две дървени ведра — за питейна вода и заместител на нужник. Единственият лукс бе опънатият между две греди хамак. Както и старата дъска за пране. При по-дълги престои Чироко опъваше въжетата пред входа на пещерата, за да улови сухите възходящи потоци.

— Ей, пропуснали сме нещо — каза Кларинет.

— Какво?

Титанидата й хвърли омачкания комикс от задния джоб на Конъл. Чироко го улови и за миг се загледа в действията на Кларинет.

Вече бе привързал голия културист към забития в пода масивен кол и Конъл седеше, съвсем безпомощен, със застопорени на около метър разстояние глезени. Сега Кларинет прикрепваше с широк кожен ремък главата му към кола.

Лицето със засъхналата по него кръв представляваше грозна гледка. Носът и лицевите кости бяха счупени, но челюстта май бе наред. Картинката се допълваше от набъбналите устни и очите като цепки.

Чироко въздъхна и се взря в парцаливия комикс, на чиято корица прочете „Магьосницата от Гея“ и видя стария си кораб „Рингмастър“ в предсмъртна агония. Въпреки че доста вода бе изтекла оттогава, мразеше тази гледка.

Книгата беше от луксозните, дето всички персонажи си имат имена, неподлежащи на промяна по желание на купувача. Повечето от четивата на Конъл позволяваха да прекръстиш на себе си главния герой.

Действащите лица й бяха познати. Тук бяха и Чироко Джоунс, и Джен, и Бил, и Калвин, и сестрите Поло, както и Кларинет и Люлчина песен.

И, разбира се, още някой.

Чироко затвори книгата и преглътна. После се изтегна в хамака и я разлисти.

— Нима смяташ да прочетеш това нещо? — запита Кларинет.

— Не може да се чете. Няма думи. — Всъщност Чироко никога не бе виждала книга като „Магьосницата от Гея“, но разбираше принципа й. Цветовете блестяха, потрепваха или искряха и мокрееха при допир. В мастилото бяха скрити микроскопични мехурчета и буквите придобиваха очертания при докосване. Звукови ефекти бяха изместили едновремешните „дрън-дрън“, „бум“ и „тряс“.

Диалогът бе дори по-нескопосан и от перченето на Конъл в „Котката“, така че Чироко предпочете само да разглежда картинките. Историята беше семпла.

Видя кораба си, как се приближава към Сатурн. После откриха Гея, гигантското черно колело в орбита. А след гибелта на „Рингмастър“ целият екипаж се появи във вътрешността на колелото след период на странни сънища. Пътуваха с цепелин, после плаваха с лодка по Офион, срещнаха се с Титанидите. По мистериозен начин Чироко се бе научила за пее на техния език. Групата се замеси във войната с Ангелите.

Героите й се сториха доста по-объркани, отколкото навремето. Скандалите между Чироко и Габи Плъджет бяха бурни, и още по-бурни — между Чироко и Джен Спрингфийлд. Последната сцена бе изцяло изфабрикувана, а първата не бе на мястото си.

Всички бяха въоръжени до зъби. Имаха муниции за цял батальон наемници. Мъжете бяха по-напращели каяни и от Конъл Рей, а гърдите на жените бяха колкото бостански дини, които непрекъснато изхвърчаха от впитите кожени елеци, призвани да ги крепят. Все се натъкваха на чудовища, който определено се оказаха новост за Чироко, и където минеха, оставяха подире си трупове.

После взе да става по-интересно.

Видя как тримата с Габи и Джен се заизкачваха по един от огромните кабели към главината на Гея. Стъкмиха бивака и дивотиите започнаха. Мязаше на любовен триъгълник, като Чироко поддържаше връзка и с двамата си спътници. Докато подклаждаха с Габи лагерния огън, си разменяха простотии от сорта: „О, Боже, Габи, обичам ръцете ти върху топлото си влажно котенце“.

На следващата сутрин — макар Чироко да си спомняше, че в действителност пътуването бе траяло доста по-дълго, — на аудиенцията при Великата Богиня Гея, Джен получи оферта да заеме поста Магьосник. И когато той склони глава в знак на съгласие, Чироко се нахвърли върху него и преряза гръкляна му. Кръвта рукна надолу по страницата, а убийцата презрително изрита главата на Джен от пътя си. Богинята, която според Чироко бе изографисана като доста по-лукава, отколкото бе в действителност, назначи за Магьосница Чироко, а Габи — за нейна злонамерена помощница.

Имаше и много други простотии. Чироко въздъхна и затвори книгата.

— Знаеш ли, че той може би казва истината? — рече тя.

— И аз мисля същото.

— Може би е просто глупак.

— Е, ти си наясно как се наказва глупостта.

— Да-а. — Чироко захвърли книжлето, взе дървеното ведро и плисна в лицето на Конъл десетина литра ледена вода.

Конъл лека-полека идваше на себе си. Раздрусваха го и го ръчкаха, но всичко му изглеждаше твърде далечно. Дори не беше наясно той самият кой е.

Накрая осъзна, че е гол, вързан и няма никаква надежда да избяга. Седеше, разчекнат, и не можеше да се помръдне. А и не виждаше нищо, докато Джоунс не позачисти засъхналата кръв от едното му око. Заболя го. Главата му бе стегната като в менгеме от някаква лента и болеше. Всъщност, болеше го всичко.

Джоунс седеше пред него върху обърнатата кофа. Очите й бяха дълбоки и тъмни, както винаги, когато го изучаваше безстрастно. Накрая Конъл не издържа.

— Ще ме изтезаваш ли? — попита, а думите му се слепиха.

— Да.

— Кога?

— Когато ме изментиш.

Мислите му се рееха наоколо, но нещо в погледа й го накара да размисли.

— Как ще разбереш, че те ментя? — попита той.

— Там е проблемът — призна тя.

После измъкна нож и го завъртя пред лицето му. Докосна стъпалото му и бавно придърпа острието към себе си. Нямаше болка, но се появи кървава ивица. Чироко отново махна ножа и зачака.

— Остър е — осмели се да каже Конъл. — Много остър.

Тя кимна и остави играчката си.

Извади пурата от устата си, поизтръска я и разпали огънчето. После доближи тлеещия връх на милиметри от ходилото му.

По кожата се появиха мехури и този път го заболя.

— Да, да, разбирам.

— Още нищо не разбираш — каза тя, без да отмества пурата.

Той се помъчи да отдръпне заклещения си крак, но Титанидата зад него се пресегна и го стисна здраво. Конъл прехапа устни и отмести очи — отново бе прогледнал. Заскимтя. Скимтя дълго, но това не облекчи болката.

Дори пет — или десет? — минути, след като тя отмести пурата, продължи да боли. Рида дълго и безпомощно.

Накрая събра доблест пак да погледне мястото. Видя кръгче обгоряла и почерняла кожа, колкото голям медал. Вдигна очи — тя продължаваше да го изучава с поглед, безчувствена като камък. Мразеше я. Никога, никого и нищо на света не бе мразил така, както мразеше нея.

— Това продължи само двайсет секунди — каза Чироко.

Той осъзна, че тя говори истината, и заплака. Опита се да кимне, опита се да й обясни, че разбира какво означава това, че двайсет секунди съвсем не са много, но гласът му изневери. Тя чакаше.

— Трябва да разбереш още нещо — продължи Чироко. — Кракът едва ли е най-чувствителното ти място. — Дъхът му секна, когато тя размаха под носа му пурата, от която го лъхна топлина. После бавно прокара нокът от брадата му към слабините. По цялото трасе усещаше лека топлина, а щом ръката й спря, Конъл чу и усети как се пърлят космите.

Когато Чироко отмести ръка, без да го изгори там, долу, с Конъл се случи нещо странно. Той престана да я мрази. Това бе всичко, което усещаше. Беше гол и навсякъде го болеше, и тя щеше да го наранява още и още. Омразата би била за него идеална опора.

Чироко отново лапна пурата и я захапа.

— А сега — започна тя, — що за сделка си сключил с Гея?

И той отново се разкрещя.

Това продължи безкрайно. Тъжното бе, че истината нямаше да го спаси. Смятаха го за едно, а той в действителност бе нещо съвсем друго.

Още на два пъти го гори на същото място. Не там, където нервите бяха мъртви, а по живите, отекли крайчета на черното петно, където нервите стенеха. След втория път Конъл концентрира цялото си същество в усилията да й угоди.

— Щом не си се срещал с Гея — каза Джоунс, — тогава с кого? С Лутер13?

— Да. С него.

— Не, не е бил той. Кой беше? Кой те прати да ме убиеш?

— Лутер беше. Кълна се, беше Лутер.

— Лутер Свещеник ли е?

— …какво?

— Опиши ми го. Как изглежда?

Нямаше понятие за това, но се беше научил да разбира какво говорят очите й. Те съвсем не бяха безизразни. В тях се четяха милиони неща, а той бе най-добрият им ученик. Забелязал промените, които вещаеха агония и дъх на пърлена плът, Конъл започна да говори. Насред описанието осъзна, че скицира злия магьосник от „Златните остриета“, но продължи, докато тя не го удари.

— Ти никога не си срещал Лутер — каза тя. — Кой е бил тогава? Кали14?, Благословеният Фостър15? Били Сънди16? Свети Торквемада17?

— Да — изкрещя Конъл. И неубедително добави: — Всичките…

Джоунс поклати глава и Конъл чу, сякаш отдалеч, хленчене. Тя щеше да го направи, видя го очите в й.

— Синко — рече тя, май със съжаление. — Лъжеш, а аз те предупредих да не го правиш. — Извади пурата от устата си, отново я разпали и я приближи към чатала му.

Очите му се изцъклиха, за да видят всичко. А когато усети болката, тя бе точно толкова жестока, колкото си я беше представял.

С мъка го освестиха, защото би предпочел да остане мъртъв. В смъртта нямаше, нямаше болка…

Но се свести за цялата болка на света. Смаян, забеляза, че нищо не усеща… там долу. Не можеше да се принуди дори да помисли за името на изгореното място.

Тя отново се вгледа в него.

— Пак те питам, Конъл — каза. — Кой си, какво си направил и защо искаше да ме убиеш?

И така, той й разказа всичко от игла до конец, като направи пълен завой обратно към истината. Болеше ужасно и той знаеше, че Джоунз ще го измъчва. Но не му се живееше повече. Очакваха го още по-ужасни страдания, но накрая щеше да намери покой.

Чироко пак хвана ножа. При вида му Конъл изскимтя, опита да се смали, но това, както и преди, не му помогна.

Тя преряза въжето, обездвижило левия му крак. А Титанидата разхлаби възлите на пристягащия главата ремък. Брадичката на Конъл се заби в гърдите, но той продължи да жуми. Обаче в края на краищата се наложи да отвори очи.

Гледката беше направо чудо. Окосмяването бе поопърлено, но сбръчканият от страх пенис беше непокътнат. Парченцето лед до него бавно се превръщаше в локвичка на пода.

— Ти не си ме наранила.

— Какво? — смая се Джоунс. — Та аз те изгорих три пъти!

— Не си ме наранила, казвам. — Той посочи с брада надолу.

— О! Добре. — Странно, тя изглеждаше притеснена. Конъл предвкуси насладата от мисълта, че може би ще живее. За негова изненада усещането се оказа приятно.

— Не ми даде сърце да го сторя — призна Джоунс. А Конъл си помисли, че тя адски добре е инсценирала всичко. — Мога просто да убивам — продължи тя. — Но мразя да причинявам болка. Знаех, че в това състояние не си способен да различиш студено от горещо.

За първи път си правеше труда да обясни действията си. Конъл се боеше да пита, но все пак трябваше нещо да предприеме.

— Тогава защо ме изтезаваше? — каза и веднага разбра, че е сбъркал. В очите й за първи път блесна гняв и Конъл примря от страх, защото от всичко видяно досега в тези очи гневът бе най-ужасяващото.

— Защото си глупак. — Тя спря и сякаш се затвориха вратите над бумтяща пещ — очите й отново станаха черни и студени, но под повърхността тлееше ярка жарава.

— Настъпваш гнездо на стършел и се чудиш, че те жили. Замъкваш се при най-старото, най-лукаво и параноично човешко същество в Слънчевата система, заявяваш му, че ще го убиеш, а после очакваш то да играе по правилата на твоите комикси. Още си жив само защото съм издала заповед да не се убиват съществата, мязащи на човеци, преди аз да ги разпитам.

— Да не си мислила, че не съм човек?

— Нямах причина да ти вярвам. Можеше да си някакъв нов вид Жрец или поредната каруцарска шега на Гея. Ние тук нищо не приемаме на доверие, по външния му вид, синко, ние…

Тя замълча, изправи се и го загърби. Когато отново се обърна, изглеждаше като че се извинява. — Добре. Няма полза от лекции. Не е моя работа как си живял — просто щом видя глупостта, винаги искам да я поправя. Ще се заемеш ли с него, Кларинет?

— Няма проблеми — прозвуча зад гърба на Конъл. Усети, че въжетата се разхлабват, после дойде болката, но тя беше чудесна. Джоунс пак клекна и се взря в земята.

— Имаш избор — започна тя. — Разполагаме с малко отрова — безболезнена и бързодействаща. Мога да ти пръсна черепа с куршум. Или ще скочиш — ако предпочиташ така да я посрещнеш — изрече тя така, сякаш го питаше дали предпочита черешов пай, кекс или сладолед.

— Какво да посрещна? — попита той. Чироко отново вдигна очи, в които се четеше леко разочарование: пак се беше проявил като глупак.

— Смъртта.

— Но… Аз не искам да умирам.

— Повечето хора не искат.

— Свършили сме отровата, Капитане — обади се Титанидата. Вдигна Конъл като парцалена кукла и пое към входа на пещерата. Той съвсем не беше в най-добрата си форма. Чувстваше, че издиша. Бореше се и колкото по-близо бе входът, толкова повече нарастваха силите му, но това не значеше нищо. Титанидата лесно се справяше с него.

— Почакай — крещеше Конъл. — Почакай! Няма нужда да ме убиваш!

Титанидата го сложи да стъпи на ръба на пропастта и го задържа, докато Джоунс опря дулото на собствения му пистолет до тила му и освободи предпазителя.

— Искаш ли куршум или не?

— Просто ме пуснете да си вървя! — хленчеше Конъл. — Никога повече няма да ви досаждам.

Титанидата взе че го пусна наистина, но това така го стресна, че след лудешкия танц на ръба на пропастта, по време на който едва не падна, Конъл се свлече на колене, после по корем и прегърна студения камък, а краката му увиснаха над бездната.

Стояха на три метра от него. Бавно и предпазливо коленичи, после седна на пети.

— Моля ви, не ме убивайте.

— Няма да ти се размине, Конъл. Предлагам ти да се изправиш и сам да си тръгнеш. Ако искаш, се помоли или нещо такова. Ще ти дам време.

— Не. Не желая да се моля. Нито да се изправям. Това всъщност е без значение, нали?

— Винаги така съм си го представяла — Чироко вдигна пистолета.

— Чакай! Чакай, моля те, само ми кажи защо.

— Това ли е последният ти въпрос?

— Така си мисля. Аз… аз съм глупак. Ти си толкова по-умна от мен, можеш да ме смачкаш като… но защо ти е да ме убиваш? Кълна се, никога повече няма да ме видиш.

Джоунс сведе пистолета.

— Има две причини — отвърна тя. — Докато си ми на мушката, ти си безобиден глупак. Но току-виж ти проработи късметът. А най-много от всичко на света се боя от глупаците-късметлии… Или пък решиш да ми отмъстиш за стореното. Знай обаче, че рано или късно ще те открия.

— Няма да го направя — отвърна той. — Кълна се. Кълна се.

— Конъл, има може би пет човека, на чиято дума вярвам. Защо точно ти трябва да си шестият?

— Защото знам, че така ми се пада. Освен това съм само на осемнайсет и ужасно сбърках, и не искам никога, никога повече да срещам гнева ти. Ще правя всичко. Всичко. Ще съм ти роб до гроб. Ще изпълнявам всичките ти желания. — Замълча, осъзнавайки до дъното на душата си, че говори чистата истина. Сети се колко малко добро бе видял от истината само преди няколко часа. Трябваше да има начин да й докаже, че не лъже. Ами да! Тържествената клетва.

— Кълна се, че казвам истината — ако не, да пукна! — изкрещя Конъл и зачака.

Куршум не последва. Той отвори очи и видя Чироко Джоунс и Титанидата да се споглеждат. Накрая Титанидата сви рамене и кимна.

МУЗИКАЛНА ИНТЕРЛЮДИЯ

Скоро след като Конъл кацна на Гея, корабът, наречен „Ксенофоб“, напусна орбитата си около Сатурн и отпраши към Земята.

Това събитие нямаше нищо общо с Конъл. Подобно на своите предшественици, „Ксенофоб“ бе изкарал в орбита на Сатурн почти век. Първият кораб се подчиняваше на своя собственик, Организацията на обединените нации. След изчезването на тази институция стана притежание на Съвета на Европа, а впоследствие и на други пацифистки организации.

В пактовете и протоколите, подписвани от Гея и различните нации и съюзи на Земята, не фигурираше нито един от корабите. Когато Гея бе приета в ООН, тя сметна за дипломатично да се преструва, че не ги забелязва. Задачата им беше обществена тайна. Ядреното оръжие на борда на всеки бе достатъчно, за да изпари Гея. С договор или без, масата на Гея — едно-единствено разумно същество — надвишаваше съвкупната маса на всичко живо на Земята и не беше зле следващите поколения да имат физическата възможност да я унищожат, въпреки невижданите й способности.

— Истината е — сподели веднъж Гея с Чироко, — че аз не мога да върша глупости, но защо да им го казвам?

— Пък и кой ли би ти повярвал? — откликна Чироко. Убедена бе, че Гея тайно се гордее с излишъка от внимание, с това безпрецедентно единодушие на исторически разделените люде от планетата Земя.

Но откакто войната навлезе в своята втора година се оказа, че товарът на „Ксенофоб“ може да се употреби по-удачно вкъщи, вместо да се пропилява в космоса.

Гея отбеляза отпътуването.

Не би могло да се каже, че същество, което прилича на 1300-километрово каруцарско колело, може да се усмихва — в човешкия смисъл на думата. Но някъде в пулсиращата червена линия светлина, центъра на гея-съзнанието, пробягна усмивка.

След половин декарот пътуващият филмов Пандемониум започна прожекциите на специална програма от две кинотворби: „Триумфът на волята“ на Лени Рифенщал18 и „Д-р Стрейнджлъв или как се научих да не се тревожа и да обичам бомбата“ на Стенли Кубрик.

На Гея времето се измерваше в ротове.

Едно завъртане около оста й представляваше един рот, сиреч шейсет и една минути, три секунди и няколко десети. Често наричаха рота „гея-час“. А килоротът, или „гея-месецът“, траеше четирийсет и два дни.

Благотворителните полети започнаха два килорота след като „Ксенофоб“ напусна поста си (за да бъде засечен близо до орбитата на Луната от Комунарските плъхове). Тогава Гея разкри за първи път някои от неизвестните си способности.

Знаеше се, че Гея е застаряло същество от генетично създадения вид на име Титан. Петте й по-млади сестри се подвизаваха в орбита около Уран, а невръстната й дъщеря скоро трябваше да се пръкне на повърхността на Япет, спътник на Сатурн. В оскъдните си интервюта сестрите й бяха разкрили същността на репродуктивния метод, на Титан, както и на титанските яйца и разпространението им.

Знаеше се също, че Гея използва сътворени от нея същества, които не притежават свободна воля, а по-скоро са нейни допълнения, също като пръста или ръката за човека. Наричаха ги „оръдията на Гея“. Дълги години едно от тях бе представяно на посетителите като самата богиня. Когато Чироко го уби, Гея набързо създаде друго оръдие.

Това, че оръдията и семената можеха да се комбинират, не беше изненада за Чироко. След деветдесет години живот с полудяващ бог малко неща можеха да я изненадат.

Резултатът от кръстоската наподобяваше космически кораб. Гея разпръсна тези управляеми, изключително мощни семена веднага щом разбра, че „Ксенофоб“ е унищожен и не се предвижда друг да го замести. Те поеха към орбитата на Земята, като почти цялата първа партида бе ликвидирана преди влизането в атмосферата. Втората година от войната беше смутно време: всеки стреляше пръв и дори не си правеше труда да задава въпроси.

Но постепенно семената се усъвършенстваха. Приземяваха се на места, превърнали се в ядрена касапница, и сигнализираха, че спасението е близо. Семената зовяха, изпълняваха музика, за да повдигнат духа на сломените същества, които бяха избегнали гибелта, обещаваха медицинска помощ, чист въздух, храна, вода и неограничени перспективи в гостоприемния скут на Гея.

Глобалните мрежи кръстиха семената „полети на милосърдието“. В началото авантюрата бе твърде рискована, тъй като повечето бяха унищожавани при опита им да напуснат Земята. Но малцина човеци се колебаеха. Някои се бяха нагледали на такива ужаси, пред които адът бе същински курорт. Скоро враждуващите страни оставиха на мира Гея-семената. Имаха далеч по-важни въпроси за решаване, например чий милион хора да бъде изтребен през идната седмица.

Семената побираха по сто души. На излитане се развихряха страховити схватки. Нямаше милост за децата, а възрастните преминаваха всички цивилизовани граници, само и само да се качат на борда.

Никоя мрежа не съобщи този факт, но пътуването до Сатурн бе чудотворно. Нямаше рана, която да остане неизцелена. Ужасите от войната избледняваха. Имаше изобилие от храна и вода за всеки. По време на „полетите на милосърдието“ надеждата отново възкръсваше.

Вътрешността на Гея бе разделена на дванайсет области: шест непрестанно осветени и шест тънещи в безкрайна нощ. Между тях се намираха тесните ивици на изгрева или залеза — според посоката на пътуването или състоянието на духа — известни като зони на здрача.

В зоната между Япет и Диона, заобиколено от планини, се простираше езерото с неправилна форма, наречено Мороз, сиреч „Съдба“ или „Орисия“.

Начупена и стръмна, бреговата му линия бе осеяна на юг с безчет полуострови и тесни, дълбоки заливи, които имаха имена, за разлика от повечето ограничаващи ги тесни ивици суша. Залив на Измамата, Разюздаността, Залив на Скръбта, Двусмислиците или Забравата, Залив на Глада, Недъга, на Войната и Несправедливостта. Дълъг и потискащ списък. Но въпреки това логичен: съставен бе от първите картографи, които са имали под ръка справочници по гръцка митология. Не бе подминато нито едно от децата на Нокс, сиреч Нощта, чийто първороден син бе Мороз, следван от Измамата, Разюздаността, Скръбта и всички останали, тънещи в мрака роднини.

Най-източната част от брега бе известна като Ментовия Залив. Причината да се сдобие с това име бе проста: Магьосницата го преименова, защото на никой не му се живееше в Залива на Убийствата.

Там бе селището Белинзона — плъзнало във всички посоки шумно и мръсно място. Едната му половина се бе сгушила до почти отвесната стена на източния полуостров, а другата се простираше във водата върху понтони. А островите бяха изкуствени, изградени върху колове или скали, които стърчаха от водната чернилка.

Приличаше на Хонконг. Един многоезичен град от лодки, вързани за колове или на гроздове, понякога по двайсет-трийсет наведнъж. Лодките бяха дървени, от всички разновидности и форми, каквито човешкото въображение бе успяло да роди през вековете.

Белинзона бе само на три години, когато пристигна Роки, но вече бе обител на греха и разложението — огромен престъпен свят на насилие върху лика на Ментовия залив.

Това беше град на човеците, и хората там бяха толкова различни, колкото и лодките, от всякакви раси и националности. Там нямаше полиция, нямаше пожарна, нямаше училища, нито съд, нито данъци. Фрашкано бе с оръжие, но липсваха муниции. Дори така броят на убийствата беше астрономичен.

Малко от туземните раси на Гея навестяваха града. Прекалено бе влажен за пясъчните духове и прашен — за цепелините. Железарите от Феба поддържаха на един от островите анклав — там купуваха човешки деца, за да ги ползват за инкубатори или хумана на своите новоизлюпени. От дъжд на вятър се отбиваше и някоя изгладняла Подводница и отхапваше цели части от града, но отворената му канализационна система обикновено отпъждаше гнусливите гиганти. Титанидите идваха да търгуват, но намираха града за потискащ.

Повечето от жителите му бяха съгласни с тях. А някои откриваха романтика в мястото — първично, диво и жизнено, „свирепо като куче със смъртоносна захапка, хитро като туземец…“ Но за разлика от старото Чикаго, Белинзона не се славеше със своите касапи, техничари или търговци на жито. Храната идваше от езерото, от манната, или от дълбоките кладенци, които улавяха млякото на Гея. Градът произвеждаше предимно тъмнокафяви петна във водата и кълбета черен пушек във въздуха, защото все някой от кварталите гореше. В глухите улички се намираха удушвачески клупове, отрова и роби. Човешкото месо се продаваше открито по месарските тезгяси.

Сякаш тук бе събрана цялата нищета на измъчената Земя: дестилирана, концентрирана и оставена да изгние.

Точно както бе планирано от Гея.

На 97 761 615 рот от двайсет и седмия гигарот, Фазовия Превключвател (Двоен Диез Лидийско Трио) Рокендрол слезе от дългата си лодка в покрайнините на Белинзона.

Чироко Джоунс каза веднъж за Титанидите, че „те са пример как една система, създадена да опрости нещата, може да се изкилиферчи“. Имаше предвид, че истинското име на една Титанида е песен, която означава много за самата Титанида и нищо за човеците. Понеже без помощта на Гея беше абсурд човешко същество да усвои тези песни, Титанидите започнаха да вземат английски имена, защото повечето хора на Гея говореха именно този език.

От системата несъмнено имаше имаше полза — за Титанидите. Имената на акорда, към който принадлежат, им служеха за фамилни. Акордът е нещо като човешки клан или сдружение, голямо семейство или раса, чийто смисъл е понятен на малцина човеци, нищо че повечето разпознават характерната им окраска — също като шотландските полички или вратовръзките на различните колежи. Второто, бащиното, име сочеше благодарение на кой от двайсет и деветте начина се е пръкнала Титанидата, която имаше от един до четирима родители. Собственото име бе свързано с третия важен фактор за всяка Титанида — музиката. Всичките се кръстеха на някой музикален инструмент.

Но с Фазовия Превключвател системата се наруши. Магьосницата реши, че името му е прекалено скандално. Прекръсти го на Роки и това му пасна. Истински успех за Чироко след повече от век тормоз заради този прякор. След като го хариза на Титанида, тя откри, че никой повече не я нарича Роки.

И така, бившият Фазов превключвател, сега Роки, привърза лодката си, огледа се наоколо, а после и небесната шир. Можеше да е и късна нощ. Така бе на Мороз от три милиона земни години и Роки не очакваше нещо да се е променило. Някъде на триста километра височина откъм спицата на Диона прииждаха облаци, докато от запад слънчевото злато се стичаше като разтопено масло през арковидния покрив над Хиперион.

Подуши въздуха и веднага съжали, но пак подуши, внимателно, за да усети дали отнякъде не лъха на разложение от Свещеник или още по-лошо, зловонието на Зомби.

Градът дремеше. В белезникавия здрач за Белинзона нямаше натоварени часове или мъртви периоди. Хората действаха по желание или ако нещата не търпят отлагане. Но въпреки това имаше и изблици на активност. Настъпваха моменти, когато жестокостта витаеше във въздуха, готова да се роди, но и времена, когато мързеливият звяр се пресищаше, свиваше се на кълбо и потъваше в неспокоен сън.

Роки отиде при към грохналия човешки самец, който пържеше на огъня в ръждясала тенекия рибешки глави.

— Ей, старче — повика го той на английски. Подхвърли му пакетче кокаин и то бе уловено във въздуха, подушено и скатано в джоба.

— Пази лодката ми — нареди Роки — и щом се върна, ще получиш още.

После се извърна и четирите твърди като диамант копита зачаткаха надолу по пристана.

Титанидата бе предпазлива, но не се притесняваше особено. Хората вече си знаеха урока, макар че доста вода изтече докато го научат. Мунициите им свършиха и Титанидите вече не си поплюваха.

Не че някога се бяха държали нежно с човеците, просто бяха реалисти. Нямаше смисъл да се спори с въоръжени люде, а такива повече от половин век бяха болшинството заселници от Земята. Но сега те бяха изгърмели патроните и Роки прекосяваше пристаните на Белинзона без особени опасения.

Тежеше повече от петима човеци и беше по-силен от десет. И тичаше поне два пъти по-бързо. Ако го нападнеха, щеше да къса глави и крака, без жал. При голямо числено преимущество на противника, щеше да избяга. И в краен случай да стреля с 38-калибровия, по-скъпоценен от злато револвер, затъкнат в торбата на корема му. Но възнамеряваше да върне оръжието на Капитан Джоунс неизползвано.

Препускащата през сумрачния град Титанида представляваше внушителна гледка. Висока три метра, тя имаше фигура на кентавър, но линиите на силуета й бяха по-плавни от тези на класическия гръцки модел, пък и не всички детайли бяха аналогични. Конската и човешката част не бяха строго разграничени. Като се изключат буйните черни къдри на главата и опашката, както и окосмяването под чатала, бледата лимоненозелена кожа на Роки беше съвсем гладка. Нe носеше дрехи, но беше окичен с дрънкулки и наклепан с боя. Онзи, който никога не е виждал Титанида, би го взел за жена. Но това бе илюзия, която се дължеше на факта, че Титанидите са голобради същества с големи конични гърди, дълги мигли и широки, чувствени устни. Инак полът им се определяше от органа между предните крака. Роки беше мъжкар, при това расов.

Той минаваше покрай тесни подпори, безкрайни върволици от лодки и малкобройни групички от хора, които му правеха път. Ноздрите му се разшириха. Долови безброй миризми — на пържено, на изпражнения, на далечните Железни господари, на прясна риба и човешка пот, — но не и миризмата на Свещеник. Постепенно стигна до по-обитаемите алеи, до широките, пулсиращи артерии на Белинзона. Прекоси няколко моста с високи, почти полукръгли арки — съоръжения, които лесно се строяха при гравитация четвърт „жи“. Спря се на една пресечка от Квартала на свободните жени. Огледа се. Знаеше за седемте човешки Свободни жени, застанали на пост на забранената линия. Пет пари не даваше за тях, както и те за него. При желание можеше да влезе в Квартала — те дебнеха само за човешки мъжкари.

Наоколо бе почти пусто. Само една жена, около двайсетгодишна според Роки, макар между пубертета и менопаузата всичките да му изглеждаха еднакви, седеше като статуя, подпряла с ръка брадичката си. Обута бе с черни бални пантофки.

Тя го погледна и Роки веднага разбра, че е от чалнатите. Но не от буйните. Лудостта не го притесняваше — това бе, в края на краищата, чисто човешко понятие. Всъщност Роки най-много харесваше човеците, дето хем бяха откачени, хем не бяха буйни. Чироко Джоунс, която сега бе там, беше луда…

Усмихна й се и жената тръсна глава.

Застана на палци. Ръцете й грациозно се вдигнаха и тя се преобрази. Започна да танцува.

Роки знаеше историята й. Като нея имаше хиляди: човешки отрепки, без дом, без приятели, без нищо. Дори просяците от Калкута притежаваха мястото на тротоара, където спяха, поне така се говореше. Калкута бе само един спомен. Повечето жители на Белинзона нямаха и толкова. Доста от тях вече бяха изгубили съня си.

На колко ли е била в началото на войната? На петнайсет? Или на шестнайсет? Оцеляла е и са я прибрали боклукчиите на Гея, за да я доведат тук, загубила не само имущество, родина и близки, но и разума си.

И въпреки това, тя беше богата. Отдавна, на Земята, някой я беше научил да танцува. И тя все още имаше танца и балетните пантофки. А също и безумието. То струваше нещо на Гея. То бе закрила. Онези, които измъчваха лудите, често биваха сполетявани от нещастия.

Роки знаеше, че човеците не чуват музиката на думите. Малкото хора наоколо, дори да бяха забелязали танца й, не чуваха мелодията, която тя създаваше за него. Роки сякаш слушаше филхармонията на Титантаун, докато балерината подскачаше и правеше пируети. Гея беше идеално място за балет. Танцьорката се рееше като перце във въздуха, а когато стъпваше на палци, това сякаш беше естествената човешка походка — доколкото при хората можеше да става дума за естествена походка. Танцът на двукраките бе източник на шеметно вълнение за Роки. Дори това, че можеха да вървят, беше чудо, но да танцуват…

Сред гробна тишина тя изпълни „Силфидата“ на мръсния кей, на ръба на отходната яма на човеците.

Завърши с реверанс и дари Роки с усмивка. Той даде и на нея пакетче кокаин, според него нищожна отплата дори само за усмивката. Тя отново стори реверанс. Той импулсивно измъкна едничкото бяло цвете от многото вплетени в косите му. Поднесе й го. Този път усмивката й бе по-чаровна от всякога.

— Grazie, padrone, mille grazie19 — извика тя, просълзена, и побягна.

— Имаш ли цвете и за мен, куче?

Роки се извърна и видя нисък, як човешки мъжкар, или „самеца-канадец“, както обичаше да се нарича той самият. Познаваше Конъл от три години и го намираше за прекрасно луд.

— Не мислех, че си падаш по човешките…

— А си казал „задник“, Конъл, а съм ти избил някой зъб.

— Нещо да съм казал? Какво има всъщност?

— Едва ли ще разбереш, защото си глух за красотата. Бих сравнил твоята поява с лайно, което пада в автентична порцеланова ваза от времето на династията Минг20.

— Нима? — Конъл се огледа, дръпна за последно от пурата си и захвърли угарката в тъмните води. И сега бе облечен с неизменния си балтон, който според Роки му придаваше интересен дъх. — Видя ли нещо? — след доста дълга пауза се поинтересува Конъл, като не сваляше очи от седемте сестри пазителки на Квартала. Те също се бяха вторачили в него, със свалено, но готово за стрелба оръжие.

— Не. Градчето май е спокойно.

— И аз мисля така. Надявах се ти да надушиш нещо, но изглежда отдавна никой не се е вясвял.

— Ако дойдат, ще го усетя — потвърди Роки.

— Тогава бихме могли да продължим. — Конъл се намръщи и погледна към Титанидата. — Освен ако не искаш да я разубедиш.

— Не мога, а и не бих се опитвал — каза Роки. — Има нещо адски гнило. Трябва да се действа.

— Да, но…

— Не е толкова опасно, Конъл. Няма да я нараня.

— Толкова по-добре за теб.

През онзи първи ден Чироко и Конъл се пазариха. И след години Конъл всичко си спомняше. Той държеше да й бъде роб до края на живота си. Според Чироко срокът бе прекалено дълъг: жестоко и ненужно наказание. Тя предложи двайсет хиляди рота. Конъл кандиса на двеста хиляди. Нейното контрапредложение бе трийсет.

Споразумяха се на петдесет. Но Чироко не знаеше, че Конъл възнамеряваше тогава, а и сега, за изпълни първоначалното си предложение. Щеше да й служи до смъртта си.

Обичаше я с цялата си душа.

То е ясно, че и той бе имал колебания, тежки моменти. Когато стоеше самичък в мрака, неохраняван, започваше да изпитва известно негодувание, да се наслаждава на мисълта, че тя се е отнесла незаслужено зле с него. Тази наслада изпълни много от нощите му и буден във вечния следобед на Гея, той усещаше как започва да се бунтува и познаваше абсолютния ужас. Защото понякога си мислеше, че я мрази — някъде там, в недостижимите дълбини на душата си — и това е ужасно, понеже не бе срещал по-прекрасен човек от нея. Тя му бе подарила самия живот. Сега знаеше нещо, което тогава още не подозираше — че той самият не би постъпил така. Той би убил тъпия, бъркащ се навсякъде абдал, идиота с комиксите. И днес пак би го убил, стига да срещне подобен глупак. Един куршум право в черепа, и толкоз.

В началото беше тежко. Все още се чудеше, как е издържал първите няколко килорота. Чироко почти винаги бе заета и той стоеше изоставен в пещерата, от която нямаше изход. Разполагаше с достатъчно време за размисъл. И за първи път в живота си се вгледа в себе си. Не в отражението си — в пещерата нямаше огледало, и това отначало го вбесяваше, защото го лишаваше от възможността да се възхищава на изобилието от мускули и да види колко обезобразен е сега. В края на краищата започна да използва огледалото на миналия си опит и видяното никак не го задоволи.

Какво имаше? Като сумира всичко, резултатът възлезе на едно силно тяло (сега потрошено) и… една честна дума. И толкоз.

Мозък? Не си струва да се говори. Чар? Ах, не думай, Конъл. Красноречие, целомъдрие, човещина, почтеност, въздържание, честност, благодарност, състрадание? Е…

„Ти си силен — казваше си той. И сам си отговаряше — но не и сега, Конъл, признай си, че тя ще те надвие, стига да поиска.“ Изводите относно външността и здравето бяха също толкова неутешителни.

Какво му оставаше? Като че ли само честта.

Засмя се. „Въпрос на чест“ — бе казала Чироко миг преди Титанидата да го цапардоса в гръб. Така че какво, по дяволите, беше чест?

Макар и да не бе чувал никога за маркиз Куинсбъри21, Конъл бе усвоил правилата на джентълменското поведение. Не бива да се убива в гръб. Изтезанията са в разрез с Женевската конвенция. Винаги се дава предупредителен изстрел във въздуха. Намеренията се съобщават на противника. Дава му се възможност да се брани.

Всичко това бе чудесно, но за игра. А игрите си имаха регламент.

— Понякога се налага да измисляш свои собствени правила — каза му след доста време Чироко. Но той вече го беше разбрал сам.

Дали това означаваше липса на всякакви правила? Не. Просто трябваше той да реши по кои закони да живее, с кои ще оцелее, защото Чироко говореше за оцеляване, а в тази област тя бе ненадмината в цялата история на човечеството.

— Първо разбери доколко ти е важно да оцелееш — каза тя. — После ще разбереш какво да правиш, за да оцелееш.

С враговете нямаше правила. Там не се намесваше честта. Най-добрият начин да ги убиваш бе отдалеч, без предупреждение, в гръб. При необходимост можеше да ги изтезаваш, дори да ги изкормваш. Ако се наложи — да излъжеш. Голяма работа! Нали става дума за враг.

Честта е уместна само сред приятели.

Последното Конъл трудно го схващаше. Той нямаше приятели. Чироко май не бе подходяща за начало — по-скоро бе дяволски добър кандидат за най-зъл враг. Никой никога не бе му причинил и хилядна от това, което тя му стори.

Но той продължаваше да предъвква списъка си. Неговата дума. Беше дал дума. Гол, беззащитен, миг преди смъртта, той бе дал дума — всичко, което можеше да даде, — но я беше дал честно. Или поне така си мислеше. Проблемът бе, че продължаваше да крои планове как да я убие.

Човек едва ли си струваше да живее така. Прекарваше дълги часове на ръба на пропастта, готов да скочи, като се упрекваше за угодниченето си.

Още при първото завръщане на Чироко, след повече от хекторот отсъствие, той сподели с нея терзанията си.

— И според мен дадената дума е хвърлен камък — каза Чироко. — Държа на своята, затова не я давам лесно.

— Но ти би излъгала враг, нали?

— Само ако ми се налага.

Той се замисли над думите й.

— Вече споменах — каза тя, — но не е зле да повторя. Принудителната клетва не е обвързваща. Поне за мен. Щом не е дадена свободно, тя не е никаква клетва.

— Тогава не очакваш да спазвам моята, така ли?

— Честно казано, не. Не виждам причина да го правиш.

— Но защо я прие?

— По две причини. Вярвам, че при нужда ще успея да предвидя ходовете ти и да те убия. А Кларинет вярва, че ще удържиш на думата си.

— Ще го направи — потвърди Кларинет.

Конъл не знаеше защо Титанидата бе толкова сигурна. Скоро пак го изоставиха и му дадоха още време за размисъл, но той откри, че отново поема по старите утъпкани пътеки. Принудителната клетва… и неговата Дума.

Накрая не му остана друго, освен да се затрие или да удържи на думата си. За да изгради от късчето спасено достойнство личност, достойна за уважението на Магьосницата.

Мъжът и Титанидата влязоха в Квартала на Свободните жени.

Преди това пропускът на Конъл бе подложен на щателен оглед и от седемте пазачки, които ги пуснаха с явна неохота. От основаването на квартала преди две години никой мъж, припарил повече от петдесет метра в територията, не бе останал жив, за да разправя. Но Свободните жени представляваха човешка група, която безрезервно признава властта на Магьосницата. За тях Чироко Джоунс беше богиня, свръхестествено същество, героиня от легендите. Влиянието й върху Свободните жени би могло да се оприличи на влиянието, което би оказвал и истинският, живият Холмс върху своите фанатизирани почитатели: тя можеше да получи всичко, което пожелае. Щом искаше този мъж да влезе в зоната, така да е!

Зад поста имаше стометрова пътека, известна като Зоната на смъртта. Както и вдигащи се мостове, метални бункери с тесни бойници, котли с врящо масло, призвани да забавят нападателите докато амазонките не сформират своя отряд.

Една дългокоса, побеляла жена очакваше посетителите. Носеше своите четирийсет и пет години с достойнство, непостижимо за много нейни посестрими. По обичая на Свободните жени тя бе гола до кръста. На мястото на дясната гърда имаше гладък син белег, до седмото ребро.

— Някакви проблеми? — запита тя.

— Здравей, Трини — вметна Конъл.

— Никакви — увери я Титанидата. — А тя къде е?

— Насам — Трини пристъпи от кея върху палубата на ферибот. Последваха я на друга лодка, не толкова внушителна. Разнебитен дървен мостик ги отведе до трета.

За Роки това бе невероятно пътешествие — винаги се бе питал как изглеждат убежищата на хората. Най-често мръсни, реши той. И с твърде малко възможности за уединение. Малки лодки, лодки с платнени навеси и други, открити. До една претъпкани с женски човешки същества от всички възрасти. Видя такива, които спяха в койки, отдалечени от импровизираната пътека, доколкото пространството позволяваше. Повечето жени готвеха около огньовете и дандуркаха бебетата.

Накрая стигнаха до по-внушителен плавателен съд със солидна палуба, акостирал близо до периферията на квартала и откритите води на Ментовия залив. Трини задържа платнището на входа на огромната палатка, за да пусне Конъл и Роки.

На място, вероятно предостатъчно за пет Титатиди, бяха натъпкани шест. Плюс Роки — седем. Единственото човешко същество, освен Конъл, беше увитата с одеала Чироко Джоунс, която бе полегнала на нещо като нисък бръснарски стол в дъното на палатката. Главата й висеше на две педи от масата. Валия (Еолийско соло) Мадригал, която я люлееше между присвитите си жълтеникави предни крака, вдигна острия бръснач от оголения скалп на Магьосницата.

Тя се привдигна и Валия й пошушна да мирува. Роки забеляза, че главата й се клатушка, очите не са на фокус, а думите й се сливат, но това трябваше да се очаква.

— Добре — рече Чироко. — Вече можем да започнем. Режи, щом си готов, докторе.

С изключение на две от Титанидите Конъл познаваше всички. Тук бяха Роки и Валия, разбира се, Кларинет, както и синът на Валия, Серпент. Въпреки че Валия бе на двайсет, а Серпент само на петнайсет, те си приличаха като близнаци. Конъл дълго не можеше да ги различава. Той кимна на Виола (Хиполидийски дует), на Токата, която слабо познаваше, и бе представен на Челеста22 и Кларино от акорда Псалм, които също му кимнаха.

Роки влезе и коленичи до Капитана. Серпент му подаде черна чанта, от която той извади стетоскоп. Докато поставяше слушалките, Чироко сграбчи другия край и го постави върху голата си глава, като я почука с юмрук.

— Донг… донг… донг… — напевно и глухо произнесе тя и се засмя.

— Много смешно, Капитане — каза Роки. И подаде лъскавите инструменти на Серпент, който бе отговорен за стерилизацията. Конъл се приближи и седна до Роки. Магьосницата се пресегна и стисна силно ръката му.

— Толкова се радвам, че успя да дойдеш, Конъл — каза тя и като че я досмеша, защото пак се развесели. Конъл осъзна, че е дрогирана. Една от сестрите Псалм издърпа одеялата от краката на Чироко и започна да забива в тях игли, въртейки ги между палеца и показалеца си.

— О-ох — пъшкаше Чироко неубедително. — О-ох. Оу.

— Боли ли?

— Не. Не усещам нищо — и отново се захили.

Конъл плувна в пот. Загледа Роки, как се навежда, издърпва одеялото от гърдите на Чироко и поставя ухо на сърцето й. Преслуша я тук-там, после се зае с главата. Повтори същото и със стетоскоп, без да се доверява особено на инструмента.

— Не е ли ужасно топло тук? — запита Конъл.

— Свали си палтото — предложи Роки, без да го поглежда.

Конъл се подчини и разбра, че всъщност в палатката е студено. Или поне потта му стана лепкава.

— Кажи ми, докторе — попита Чироко, — а когато свършиш ще мога ли да свиря на пиано?

— Разбира се — потвърди Роки.

— Това е фантастично, защото аз…

— …никога преди не съм свирила — завърши Роки. — Тази е твърде стара, Капитане.

Конъл не устоя — той никога не бе чувал тази шега. Засмя се.

— Какво по дяволите правиш? — изръмжа Чироко, опитвайки се да се надигне. — Аз умирам, а ти го намираш за смешно, нали? Аз ще… — Конъл не успя да чуе какво ще направи, защото Роки започна да я успокоява. Яростта отмина толкова бързо, колкото се бе и появила и Чироко пак се засмя. — Хей, докторе, дали ще мога да свиря на пиано?

Роки мажеше челото на Чироко с лилава течност. Три от Титанидите подзеха тих напев. Конъл знаеше, че това е успокоителна песен, но тя не му повлия. А Чироко видимо се отпусна. Изглежда разбирането на думите помагаше.

— Можеш да чакаш навън, Конъл — каза Роки без да вдига глава.

— Какво говориш? Оставам тук. Все някой трябва да те наглежда как правиш всичко.

— Наистина не е зле да излезеш — погледна го Роки.

— Глупости. Мога да издържа.

— Чудесно.

Роки взе скалпела и ловко изряза върху темето на Чироко едно „С“, обърнато обратно, точно над веждите й. С пурпурнооцветените си пръсти изтегли парчето кожа надясно, разкривайки отдолу кървавия череп.

— Изнеси го — нареди Роки. — След малко ще се свести.

Роки чу как Челеста изтрополи навън с отпуснатото тяло на Конъл, както по-рано и шума от неговото сгромолясване, но не свали очи от работата си. Знаеше, че Конъл ще припадне. Даваше признаци за това от десет минути и всяка Титанида-лечител би усетила симптомите, недоловими за човешкото ухо.

Ако имаше област на абсолютно превъзходство на Титанидите, това бе слухът.

Ухо на Титанида чу за първи път странните звуци, идващи от главата на Чироко. Не бяха звуци, които можеха да се запишат на магнетофон — май въобще не бяха и звуци, в човешкия смисъл на думата. Но всички Титаниди-лечители ги чуваха: шепота на злото, мърморенето на предателството. Имаше нещо, чието място не бе там. Никой нямаше и най-малката представа какво би могло да бъде.

Роки бе изучавал анатомията на земляните. Смятаха да потърсят човешки доктор, който да извърши операцията, но Чироко отхвърли идеята, защото предпочиташе да се намира в ръцете на приятел.

И така, той се подготвяше да отвори черепа на съществото, което за тоя свят бе онова, което бе Исус Христос за човешката секта, известна като християни.

Надяваше се, че никой не усеща колко е уплашен самият той.

— Как изглежда засега? — попита тя. Гласът й звучеше доста по-уравновесено. Роки прие това за добър знак.

— Още не знам. Виждам голяма черна цифра осем върху бял кръг…

Чироко се захили:

— Смятах, че ще има надпис: „Вий, що пристъпите тоз праг, надежда всяка тука оставете“. — Затвори очи за миг и дълбоко пое въздух. — Мислех си, че мога за момент да почувствам това — промълви тя с треперещ глас.

— Изключено — възрази Роки.

— Щом казваш. Мога ли да пийна нещо?

Валия поднесе сламка към устните й и тя отпи глътка вода.

— Точно както си мислех — след внимателно вслушване съобщи Роки. — Проблемът лежи по-дълбоко.

— Не много по-дълбоко, надявам се.

Роки сви рамене и се пресегна за бормашината.

— Ако е прекалено навътре, ще се окаже извън моите възможности. — Свърза бормашината и я изпробва как работи. Лицето на Чироко се изкриви в гримаса.

— Разкажи ми за рокендрола — помоли тя.

Роки започна да действа с бормашината върху черепа на Чироко.

— Той е смесица от няколко музикални елемента и се е появил в човешката култура в началото на 50-те. — започна Роки. — Ритъм и блус, джаз, госпъл, известно влияние на кънтри музиката… всичко това се смесило под различни имена и в различни стилове някъде около 1954 година. Повечето членове на нашия акорд смятат, че стилът е намерил първата си изява в Чък Бери, с песента, наречена „Мабелене“.

Чироко подхвана началото на песента.

Роки премести върха на бормашината на друго място и погледна подозрително към Чироко.

— Ти си направила някои проучвания — упрекна я той.

— Просто съм любопитна за името на вашия акорд.

— Оказало се, че това е поредният бляскав, но кратък миг в музикалната история — призна Роки. — Известно време имал привлекателна сила, но скоро потенциалът му намалял. Което не било рядкост в онези времена, разбира се. Новите музикални форми рядко просъществували повече от две години, от дъжд на вятър някоя да откара до десетилетие.

— Рок-енд-ролът е откарал половин век, нали?

— Зависи за какво говориш. — Той започна да пробива третата дупка. — Видът музика, известен като „рок“, просъществувал дълго, но изостанал от духа на времето.

— Не си служи с такива сложни думи. Аз съм само едно просто човешко същество.

— Съжалявам. Съзидателната енергия била изразходвана в масовото производство, смазана от технологичните възможности, които хората нямали достатъчно разум да използват и разберат. Превърнал се в нещо кухо, с бляскава обвивка, разчитащо повече на формата, а не на същността, и скоро бил напълно забравен. Качествата на изпълнителите се мерели според силата на децибелите и мегаглупостите. Тъй като липсвала замяна, продължил да съществува, мъртъв, но непогребан, някъде до средата на 90-те, после престанали да го приемат за сериозна музика.

— Тежки думи от индивид, чиято фамилия е Рокендрол.

Роки беше пробил петата дупка. Започна нова.

— Въобще не е така. Аз просто не искам да обожествявам един труп, подобно на някои учени. Бароковата музика все още е жива, доколкото има хора, които я изпълняват и й се наслаждават. В този смисъл рокендролът също живее. Но възможностите на бароковата музика са били изчерпани преди стотици години. Същото е и с рока.

— Кога е умрял той?

— Мненията са различни. Според някои — през 1970 година, когато Маккартни осъдил Битълсите. Според други тъжната дата е 1976. Някои предпочитат шейсет и четвърта, поради различни причини.

— Ти какво предпочиташ?

— Между 1964 и 1970 г. По-скоро към 64-та.

Вече беше готов със серията от осем дупки. И сега режеше костта между тях с трион. Работеше в тишина и за момент и Чироко нямаше какво да каже. Чуваше се само стърженето на триона и тихият плисък на водата о борда на лодката.

— Чела съм статии със суперлативи за Елтън Джон — каза Чироко.

Роки само изсумтя.

— А какво ще кажеш за възраждането на рока през осемдесетте?

— Глупости. Сега да не вземеш да кажеш нещо и за диското?

— Не, няма да го споменавам.

— Добре. Нали не искаш пръстите ми да треперят?

Магьосницата изстена.

Роки почти изтърва триона. Никога не бе чувал в човешкия глас такава агония. Стенанието се превърна в писък и на Роки му отмиля животът. Какво прави? Бива ли така да изтезава своя Капитан?

Ако не беше Валия, Чироко щеше да одере кожата от лицето си. Всеки мускул на Магьосницата бе изпънат като струна. Тя се бореше, но стенанието замря от недостиг на въздух. Настъпилата ужасяваща тишина бе по-болезнена за слуха на Роки. Чироко започна да си хапе езика — Серпент се приближи и успя да пъхне пръчка между зъбите й, но само от едната страна и Роки чу как се счупи челюстта й.

После всичко свърши. Очите на Чироко се отвориха и се завъртяха насам-натам, сякаш търсеха нещо, готово да скочи върху нея. Пръчката бе прехапана почти надве.

— Какво беше това? — запита тя, все още сливайки думите. Роки нежно опипа челюстта й, намери фрактурата и реши, че по-късно ще я фиксира.

— Надявах се ти да ми кажеш. — Той се наведе, за да може Серпент да попие потта от лицето му.

— Това беше… сякаш бе събрана цялата болка на света. — Изглеждаше обезпокоена. — Но едва си го спомням. Като че никога не е било.

— Мисля, че трябва да се благодариш за това. Да продължавам ли?

— Какво искаш да кажеш? Вече не можем да спрем.

Роки се вгледа в ръката си, която бе престанала да трепери. Съжали, че е вещ в човешката анатомия. Ако не бе така любознателен, може би друг щеше да върши това тук.

— Прилича на предупреждение — това бе всичко, което каза. Не бе споделил с никого, че има доста добра представа какво ще намери под черепа на Чироко.

— Отваряй го — каза Чироко и отново затвори очи.

Роки изпълни заповедта. Пред погледа му се откри външната обвивка на мозъка, досущ като в описанието на Грей. Различи очертанията на главния мозък под мембраната. Между двете полукълба зърна подутина, чието място не бе там. С формата на обърнат кръст, като някакъв прокълнат дяволски знак …

Знакът на Демона, каза си Роки.

Наблюдаваше как подутината се движи.

Разряза около нея, повдигна мембраните от сиво вещество и се взря в кошмарната картина. Черна, лъщяща.

То беше бледо и прозрачно, с изключение на главата. Приличаше на малка змия, но имаше две ръце с извити нокти. Туловището бе разположено в надлъжната междина, а опашката се криеше между полукълбата.

Роки видя всичко това в първите секунди и продължи да се взира в лицето на нещото. Големите подвижни човекоподобни очи бяха разположени върху лице на гущер, а устата му мърдаше — имаше устни и Роки успя да различи езика.

— Върни ме обратно! — крещеше нещото. Започна да се навира между полукълбата.

— Пинсети — нареди Роки. Сграбчи демона за врата и го измъкна навън. Но опашката му се оказа по-дълга и все още се криеше в междината.

— Светлината! Светлината! — писукаше съществото. Роки, който го бе заклещил за врата, стисна по-силно и то започна да се дави.

— Задушаваш ме! — изквича дребосъкът.

Роки с най-голямо удоволствие би му извил врата, но се боеше от последиците за Чироко. Поиска друг инструмент и раздалечи внимателно двете половинки.

— Мамо — със странен глас извика Чироко и се разплака.

Какво, какво да прави? Той не знаеше, но бе сигурен в едно: никакво затваряне докато не отстрани съществото.

— Ножици — нареди Роки. Когато ги получи, успя да докопа демонската опашка. Поколеба се.

— Не, не, не — изпищя съществото, щом видя какво става.

Роки я кръцна.

Съществото крещеше отчаяно, но Чироко не се помръдна. Роки затаи дъх, издиша и отново погледна. Видя долу отрязания край на опашката, който се сгърчи и сам излезе от мястото, чието естество не бе известно на Роки. Почти го достигна с пинсетите, но изведнъж се сети за пленника си, който бе доста посинял. Подаде го на Серпент и той затвори пищящата гадост в буркан. А Роки отстрани остатъка от опашката.

— Капитане, чуваш ли ме?

— Габи — простена Чироко. После отвори очи. — Да, чувам те. Видях как го хвана.

— Наистина ли?

— Да. Не съм сигурна как. Вече го няма. Зная.

— Гея няма е щастлива този ден — пропя Валия. — Уловихме шпионина й. — Тя вдигна буркана. Съществото в него се сгърчи, засмукало края на отрязаната опашка.

— Съжалявам за станалото — каза Конъл и седна до Роки. Гадеше му се при вида на Чироко, но вече се владееше. — Изглежда нормално, нали Роки? Нищо ли не намери?

Валия вдигна буркана. Конъл го погледна.

— Някой да му помогне — нареди Роки. — Време е да приключваме.

Единайсет рота след като Роки заши главата на Чироко, в Пандемониума започна друга двойна прожекция: „Рок около часовника“ с Бил Хейли и „Кометс“ и „Мозъкът на Доновън“.

Както обикновено никой не разбра защо Гея е избрала точно тези заглавия от филмотеката си, но мнозина от наблюдаващите я забелязаха, че тя съвсем не изглежда щастлива. Едва поглеждаше екрана. Въртеше се неспокойно и размисляше. Толкова бе възбудена, че настъпи два панафлекса и един човек, като смаза и тримата.

Свещениците бързо изплюскаха труповете.

ДЕСЕТИ ЕПИЗОД

Кой би помислил, че войната ще трае цели седем години — но така стана.

Като всяка война, и тази имаше своите големи битки и затишия. Пет месеца не падна бомба и някои наивници решиха, че всичко е приключило. После бе атакуван Далас и меллето започна отново. Четири пъти ята крилати ракети сноваха над земното кълбо — масираните удари бяха предприети за да се потуши конфликтът, веднъж и завинаги. Ама ядец. Отпаднаха някои от воюващите страни, дето я бяха докарали дотам, че нямаха нито една жива боеспособна единица. Но близо двайсет и пет нации така здраво се бяха окопали, че можеха да се бият още два века.

Горе-долу седемдесет процента от въоръжението показа дефекти. В стотици градове се изсипваха неизбухнали бомби, за да разпръснат плутоний и да известят хората, че скоро ги очаква нова бомбардировка. Валяха вестникарски статии за алчността на производителите на муниции, които печелеха от държавните поръчки и си въобразяваха, че никой няма да се усети колко са долнокачествени бомбите. Линчувани бяха президенти на компании — линчът се превърна в световна мания, нещо, което разсейва хората — да не мислят за войната. Одираха живи генералите, разпъваха на кръст дипломатите, а премиер-министрите ги хвърляха във врящи казани с олио, но всуе. Истинските властимащи се спотайваха в бункерите си дълбоко под земята.

Не че не се полагаха усилия за възстановяване на мира. Край на всяка конференция обикновено поставяше унищожаването на града, в който тя се провеждаше. Така бяха затрити Женева и Хелзинки, Джакарта, Сапоро и столицата на Аляска — Джуно. Накрая започнаха да избиват делегатите още преди да са влезли в града.

След седем години войната изчезна от вечерните емисии. Всички информационни агенции бяха затрити. Цялото време на сателитите бе запълнено с кодирани военни съобщения, пък и хората нямаха вече телевизори. Изразходвана бе около една стотна от земните ядрени запаси, а към една двайсета бе унищожена още преди да влезе в работа. Имаше още твърде много оръжие.

Но хората бяха на свършване.

От три години жънеха резултатите от войната. Малцината оцелели на повърхността крадяха консерви, ловуваха и взаимно се изяждаха. Но и ловът бе оскъден — било то на животни или хора.

Още след първата битка започнаха да се провъзгласяват по трима-четирима месии на час. И до един се кълняха, че знаят как да спрат кръвопролитието, но никой не успя. Повечето вече бяха забравени и мъртви, скоро същата участ щеше да сполети и самата Земя.

Седма година извънземните колонии бяха на тръни. Побързали да обявят неутралитет в началото, лунните и марсианските градове и орбиталните поселища се въздържаха, докато цивилизацията на Земята колабираше. Мненията по въпроса дали трите лунни нации ще оцелеят без подкрепата на Земята не съвпадаха. Когато избухна войната, на Луната живееха почти милион души. Марсианците си правеха сметка, че ще издържат максимум двайсет години. Броят на О’Нийл колониите надхвърляше този на планетните поселища. Те бяха стотици с население между пет до сто хиляди. Повечето бяха разположени в точките на гравитационна стабилност L4 и L5. Имаше и значителни групи в L1 и L2, независимо от флуктуациите, които причиняваха отместване от точките на равновесие — с малки насочващи двигатели за корекция дори и най-големите колонии можеха да се стабилизират с минимум разходи на енергия.

Тези двигатели се оказаха добре дошли и за друга цел с проточването на войната. Тихомълком, без много шум, някои от О’Нийл колониите започнаха да се префасонират в космически кораби. По-новите имаха съвсем подходящи за целта двигатели. Други се нуждаеха от повече време и избираха най-бавната от орбитите, но миграцията започна, за да обхване всички, които смятаха, че са в състояние да просъществуват без Земята.

Имаше много места, където можеха да отидат, но никое не бе достатъчно добро. Едни се опитаха да застанат в орбита на Меркурий, където щяха да разполагат с неограничени количества свободна енергия. Тя се оказа прекалено интензивна. Някои пробваха орбита около Венера. Доста повече се отправиха към съседния Марс и така нататък, и така нататък. Проблемът бе как да се отдалечат достатъчно от Земята, за да са извън опасност, и същевременно да са достатъчно близо до Слънцето, за да оцелеят.

Твърде малко бяха смелчаците, предприели Големия скок. Те превърнаха обиталищата си в космически кораби и се отправиха надалеч.

Конъл научи за тия събития от бегълците, надошли през седмата година от войната. Избистрящата се в съзнанието му картина на Земята беше зловеща: едно почерняло, разкъсано на парчета кълбо, обгърнато в пламъци, от което се разбягват на вълни ситни парченца.

— Плъховете напускат кораба — каза той на Чироко.

— А ти какво очаквашe? — отвърна тя. — Храбро да се издавят? Плъхът е едно от най-умните животни, и най-жилавото.

— Няма защо да се заяждаш.

— Ще го правя, докато вярваш на психопати. Всеки, който може, но не се чупи от Земята, е тотално луд. Тия шестаци са последните, избягали от лудницата. А може би и от гроба.

Конъл обичаше да се навърта при Портала, пред дверите на Белинзона.

Порталът бе мястото, където се вливаха всички прокълнати отпадъци, напиращи към бреговете на Гея. Но първо хващачът прибираше връщащите се гея-яйца или малобройните човешки кораби, търсещи убежище.Следваше обработка на бежанците дълбоко в недрата й, на нещо като остров Елис. Имиграционната процедура, навремето адски мудна, сега бе самата простота: светците наляво, простосмъртните — надясно. Месии, свещеници, проповедници, пастори, шамани, гурута, дервиши, монаси, равини, молли, аятолласи, викарии, некромани, прелати и папи — всички те бяха отвеждани веднага на аудиенция при Гея. Останалите ги натоварваха в капсули и не след дълго сфинктерната клапа ги изстрелваше навън, по двайсет накуп, в малка пещера, наречена от Чироко „анусът на света“.

Тъй като всички бежанци излизаха на едно и също място, около Портала се навърташе престъпна паплач, която се облагодетелстваше от слабостта или невежеството на пришълците. Досущ като сводници пред автогара в големия град, тия типове причакваха по-заможните имигранти, за да ги оберат до шушка. Понякога плячката им беше оскъдно. Понякога ги сполетяваше нещо доста по-страшно.

Конъл обичаше да си играе на една странна игра. И то често, нищо че според Чироко това бе глупост. Нямаше да престане, дори тя да имаше право, но бе сигурен в противното, пък и Кларинет го подкрепи.

— Това е дивотия, която си струва — заяви Кларинет. — Така биха постъпвали и Титанидите.

На Титанидите не им пукаше, че каузата е губеща, нито се притесняваха, че не могат да изкоренят цялото зло на света. Възползваха се от всеки шанс да сторят добро, щом това не им костваше живота. Така постъпваше и Конъл.

Но не действаше безразсъдно. Някои от чакалите край портала се движеха на тайфи и гледаха с лошо око на всеки, който им се меси. Конъл стоеше настрана, далеч от пътя им, за да проследи при първа възможност порталния плъх до дупката му. Щом го издебнеше и отнемеше плячката му, Конъл го пращаше на оня свят. Убиец, крадец, търговец на роби или крадец на деца — на Конъл му беше все тая. В Белинзона нямаше дрънголници, нямаше средно положение между живота и смъртта.

Но по-често не можеше нищо да направи. Хората биваха смазвани от бой и обирани до голо пред очите му. Тогава Конъл отнасяше жертвата до някой от неуките лечители, които в Белинзона играеха ролята на болници.

Днес денят май бе добър. Като се огледа, Конъл забеляза четирима стражи с боздугани. Далеч на хълмовете видя и три от Свободните жени с колчани и лъкове. При повече късмет можеше да не му се наложи да действа. Дори само заради тяхното внушително присъствие паплачта можеше да се разкара.

Напоследък кражбите на Портала съвсем се изкокошкариха. Все повече хора пристигаха само с по една риза на гърба си: крачещи трупове с празен поглед от гробището, наречено Земя. Гея бе изцерила телата им, но не можеше или пък не желаеше да направи нищо за душите им.

Днешната група бе доста по-различна. Половината бяха не само издокарани, но мъкнеха куфари и сакове, претъпкани с потенциална плячка. Конъл чу воя на чакалите. Една от Свободните жени опъна лъка и стрелата прониза гърлото на някакъв мъж — в Белинзона на това му викаха учтиво предупреждение. Пазачите размахаха боздугани, но скоро бяха принудени да отстъпят в защита. Конъл се дръпна назад. Гибелта в някой бунт не влизаше в плановете му.

Тъкмо се канеше да си тръгне, когато видя една фрапантна двойка. Ниска жена около трийсетте с нашарено лице държеше малък вързоп, а до нея вървеше зашеметяващо красива девойка, висока около метър и осемдесет. И двете бяха облечени с блестящи копринени скафандри. Високата носеше повечето багаж, а ниската мъкнеше копринен денк.

Конъл изпъшка. Сякаш претъпкан със съкровища испански галеон акостираше в пиратско свърталище. Тия двете нямаха представа какво ги чака.

Всичко стана светкавично. Една дребна фигурка се измъкна от тълпата, удари ниската жена по лицето и грабна вързопа. Конъл осъзна, че това е бебе. Жената се втурна след грабителя, но тутакси бе наобиколена от цялата банда, която се канеше да обере жертвите, докато истинската плячка бе отнесена от дребния мъж.

На тях нямаше как да им помогне — атакуваха ги най-малко шест души. Но можеше да проследи мъжа с бебето, защото най-плачевната участ, която можеше да сполети младенеца на Гея, бе да попадне в ръцете на железарите. Конъл бе вече по петите на мъжа, когато чу писъците. Неволно се огледа.

Приличаше на торнадо. Жените държаха в двете си ръце кинжали, а имаха затъкнати ножове и в ботушите си. Те се въртяха лудешки и крещяха с все сила, като мушкаха и съсичаха на поразия. Единият от чакалите бе наръган седем пъти, преди да рухне в предсмъртен гърч. Докато друг се мъчеше да съедини прерязания си гръклян, второ острие разпори корема му. Четирима паднаха, после още петима, но други настъпваха с извадени ножове.

Положението наистина беше отчайващо. Не бе виждал по-яростна отбрана, но недоумяваше как двете ще се справят с цялата глутница. Дебнеше ги сигурна смърт. На Конъл не му оставаше друго, освен да спаси детето от ситния чакал.

Забави се, хипнотизиран от гледката на касапницата. Когато Конъл изскочи от тълпата, похитителят вече приближаваше главния мост на Белинзона.

Изостана на стотина метра от беглеца, който бе дребен и пъргав. Но успя да го надхитри. Играта на котка и мишка бе любимата игра на Конъл и когато мъжът се обърна, не забеляза някой да го преследва.

И втория, и третия път мъжът пак не видя никого. Нямаше какво да види и четвъртия път, но тогава причината беше друга. Конъл вече го бе изпреварил.

Чудесно знаеше накъде се е запътил — за търговския пункт на железарите. Нямаше начин да бърка — повечето хора в Белинзона не гледаха с добро око на отглеждането на деца. Така че Конъл го причака на тесния пристан.

Мъжът се приближи, забързан, все още нащрек за преследвачи. И стори онова, което се очакваше — вдигна бебето високо пред себе си и тръгна с нож в десницата към Конъл, който сграбчи китката му и я строши. Мъжът изкрещя и изпусна камата. С другата ръка Конъл го наръга в гърба. Конъл прихвана вързопа с бебето, после изтръгна ножа си и остави мъжа да се свлече на дървения пристан.

Увери се, че мъничето е добре, и коленичи до похитителя.

Мъж. Е, в Белинзона бе достатъчно да си на тринайсет-четиринайсет, за да станеш мъж. Това сякаш не важеше за Конъл, който все още се чувстваше момче. Японец. Това не беше рядкост. Човешкото население на Гея в общи линии бе пропорционално на земното, което означаваше, че жълтите и черните бяха болшинство.

Агонията беше мъчителна. Похитителят бръщолевеше нещо на непознат език. Конъл замахна с ножа и вдигна вежди с надежда, че въпросът му ще бъде разбран. Жертвата кимна. Конъл плъзна острието между ребрата и прониза сърцето.

После го избърса ножа и го прибра.

— Голям герой — измърмори той. Гнусен свят, в който не можеш да пречукаш изрод-детеубиец и да ти олекне. Както винаги, Чироко има право. Няма кой знае колко неща, които да сториш, без да ти загорчи.

А какво да прави с бебето?

Изборът не беше голям. Имаше религиозни ордени и други организации, където приютяваха сираци. Най-мощната сред тях беше на Свободните жени и най-вероятно на нея щеше да довери грижите за бебето.

То бе увито като пашкул. Когато най-сетне го разпови, погледна на нужното място и разочаровано поклати глава. Така, Свободните жени няма да приютят мъжкарче. Кои бяха другите?

Осени го странна мисъл. Невероятно, наистина, но какво ще стане, ако…?

И Конъл пое обратно към Портала.

Все още бяха там и все още бяха живи. Но едва ли ще издържат дълго, ако не се случи нещо.

Около стотина от най-коравите и лукави типове в Белинзона стояха в полукръг на петдесет метра от скалната стена, където бяха притиснати двете жени. Пространството помежду им бе осеяно с трупове. След втората дузина Конъл престана да брои. Те бяха много, много повече. Стоеше зад тълпата и се питаше какво става.

Разбра по телата. Повечето от търкалящите се близо до двете жени бяха издъхнали от прободни рани. Раните на останалите вече рядко се срещаха на Гея — кръгли дупки колкото дребна монета. Предположението му се потвърди, когато един метна копие и бе прострелян в стомаха. Конъл бързо се наведе. Тълпата отстъпи назад, но после кръгът отново се затвори. Прекалено голямо бе изкушението.

Всички се бяха отдръпнали, не знаеха с колко патрони разполагат обсадените. С общи усилия тълпата би надвила, но не търси сплотеност сред чакали.

Замисли се и осъзна дилемата. Очевидно двете привършваха мунициите, иначе просто биха изпозастреляли всичко живо. Никой от сбирщината не желаеше да му теглят куршума само за да позволи на някой друг да грабне плячката. Така че след минути или часове двете щяха да свършат куршумите — и тогава тежко им.

Конъл пак погледна по-високата. Седемнайсет, помисли си той. Може би осемнайсет. Дълга руса коса, искрящи сини очи. Беше красива, както вече бе забелязал. Но в нея имаше още нещо, нещо, което ги обединяваше с по-възрастната — може би майка й? Това бе погледът, който казваше, че ще умре в бой, че никога няма да се даде жива. Уважаваше това. Знаеше какво е да те хванат жив и се надяваше никога да не му се случва пак.

Хвърлиха друго копие и високата стреля. Куршумът прониза не само нападателя с копието, но и мъжа отзад. Бива си го оръжието, помисли си Конъл.

Конъл се зачуди къде ли са Свободните жени, после ги видя. И те бяха притиснати към стената — едната бе мъртва, а другата зле ранена. Третата бе коленичила до сестрите си, със стрела на тетивата, но твърде уплашена. Двете групи ги деляха двайсетина метра, но пришълките явно нямаха намерение да се присъединят към жената-стрелец. Кои, по дяволите, бяха те? Очевидно не вярваха никому. Той не бе виждал друг така подозрителен, освен… е, освен Чироко Джоунс. Изведнъж му хрумна, че лесно ще ги отърве.

До този момент не бе осъзнал, че ще успее ги спаси. Изгуби няколко минути в опити да се разубеждава. Погледнато логично, това бе най-голямата глупост, която бе правил от деня, в който нахълта в бара и каза на най-опасната жива жена, че смята да я пречука.

Погледна личицето на мъничето.

— Защо, по дяволите, се хилиш, господинчо? — попита Конъл. После се обърна и забърза по моста.

— Стотина ли каза? — Титанидата, наречена Серпент, повдигна невярващо вежди.

— По дяволите, Серпент, знаеш, че умея да броя. Имаше около стотина, може би сто и двайсет.

— Опиши ми отново по-дребната?

— Рисунки по лицето. Наистина страховита маска. Другата…

— Това са татуировки — каза Серпент.

— Искаш да кажеш, че не могат да се трият? Откъде знаеш?

— Тя има нарисувано трето око върху челото, нали?

— Да… май да. Косата й беше чорлава. Твърде бяха заети с това да убиват по шестима наведнъж… откъде знаеш?

— Познавам я.

— Тогава ще дойдеш, нали?

— Да, май ще дойда. — Той огледа просторния склад, който служеше на Титанидите за търговски център, подкани с поглед още две Титаниди. — Всъщност, ще отидем трима.

Изтрополиха по дървения мост като конниците на Апокалипсиса. Конъл, който се беше вкопчил в гърба на Серпент, съжали, че няма ловджийски рог. О, Боже, каква дяволска кавалерия бе полетяла да спаси двете несретници. На задните редици от навалицата им бе достатъчна секунда, за да се отдръпнат и да се разбягате като хиени. Хукнаха кой накъдето свари. Повечето наскачаха в зловонните води на залива.

Но мнозина не успяха. Титанидите нагазиха сред тях и с голи ръце започнаха да чупят вратове.

Конъл се притесняваше, че жените може да стрелят в новодошлите, но очевидно природната им подозрителност не засягаше Титанидите. Те се озъртаха, като търсеха възможност да се измъкнат и да избягат. Тогава Серпент вдигна Конъл и го хвърли над главите на паплачта.

Той се приземи на нозе, но едва успя да да запази равновесие и пристъпи напред с бебето в изпружените си напред ръце, за да не им скимне да стрелят. С няколко залягания и скока се озова зад импровизираната барикада от багаж, където клечаха те.

Погледна русата амазонка. Сега й даде деветнайсет. Струйка кръв засъхваше на лявата й буза. Усети пристъп на гняв и му се прищя да пречука копелето, което я бе ранило. Но в момента имаше по-неотложна грижа — пистолетът, насочен към челото му. Вдигна бебето и извика най-триумфалната усмивка на лицето си.

— Здравей. Аз съм Конъл и мисля, че това е твое.

Още един от любимите афоризми на Конъл: „Никога не очаквай благодарност“. Горната й устна се изви презрително, тя кимна към по-възрастната.

— Не е мое. А нейно.

ПЪТЕПИС

Почти по същото време, когато Конъл отърваваше жените, един Ангел се яви при Чироко Джоунс във Феба.

Застанала на билото на северните възвишения, тя наблюдаваше как Ангелът се задава от юг. Зад него тъмнееше планината — четири пика с различна височина. Приличаха на счупена бутилка, забучена сред боклукчарник. Някои пък оприличаваха планината на порутена камбанария. Чироко смяташе аналогията за уместна: около нея кръжаха дори прилепи. Или поне на такива приличаха. За да се виждат от двайсетина километра разстояние, прилепите трябваше да са колкото реактивни самолети.

Чироко познаваше отлично тия места. Преди години се бе подвизавала там, но мразеше да се сеща.

Ангелът направи кръг, сниши се, сетне увисна във въздуха, размахал лъскави криле. Не желаеше да се докосва до Феба. Чироко бе наясно колко е затормозяваща маневрата, затова реши да не ги усуква.

— Конг? — извика тя.

— Мъртъв. Двеста-триста рота.

— Гея?

— Тръгна си.

Та се позамисли и му махна да отлита, кимвайки в знак на благодарност.

Изпрати го с поглед и поседна на камъка. Свали ботушите си — прекрасни, кафеникави, високи до коленете творения на Титанидите, меки и водонепропускаеми — нави ги на вързопче и ги прибра в раницата. После я нарами и пое надолу.

Само скачачите от скалите на Акапулко можеха да я изпреварят. Боса се спускаше по почти отвесната скала по-бързо, отколкото повечето човеци слизат по стълба.

От дъжд на вятър, след поредния комплимент, се бе замисляла над способностите си. Да, тя вече не е като останалите. Но осъзнаваше, че съвсем не е свръхчовек. Затова трябваше да си извлича поуки от всяка грешка, а на това Чироко беше царица. Повечето от фаловете й се губеха десетилетия назад. Длъжна бе да познава и границите, макар й обширни, на своите възможности. И сега, отстрани погледнато, изглеждаше, че прекалено бърза и рискува. А тя дори не бе ускорила крачка.

На вид Чироко бе между трийсет и пет и четирийсет години, зависи къде я гледаш. Ръцете, вратът и лицето бяха на трийсет, жилавите ръце и дългите крака трупваха пет години отгоре, а най-стари бяха очите. Трудна за преценка бе Чироко Джоунс. Изглеждаше твърде силна, но външността мами. Тя беше много по-силна.

Щом стигна хълмчетата в полите на високите скали, тя пак обу ботушите и затича.

Измина двайсет километра за малко повече от рот. Позабави се, но й се наложи да преплува три реки. За нула време изкатери планината на Конг. И пое към леговището му по широката магистрала.

Последната част от пътя Чироко измина бавно. Не че не вярваше на Ангела. Ако той казва, че Конг е мъртъв, значи е така. Но ужасната смрад навяваше неприятни спомени.

Зад извивката на скалата Чироко се озова в сумрак. На два пъти се наложи да заобикаля застаналите насред пътя двайсетметрови ромбове. Това бяха „прилепите“ — нещо като кръстоска между влечуго и градински плужек с тегло десет-дванайсет тона. С птеродактилските си прилепени към туловището криле те мязаха на прибрани циркови шатри. Можеха да прекарат в летаргия и десет хиляди рота. За да политнат се дотътряха като плужеци до някой от върховете, скачаха и се рееха с дни. Май бяха безвредни. Така и не разбра с какво се хранят или защо летят. Подозираше, че са създадени просто за пиниз. На Гея подобно предположение съвсем не бе неразумно.

Чироко стигна края на прохода и предпазливо надзърна зад скалата.

Подът на леговището отстоеше на стотина метра от нея. Едно прилично копие на обстановката, в която бе дебнал 30-сантиметровият гумен исполин от стария филм. Имаше и плитко езеро, и скални образувания, дето приличаха на сталактити и сталагмити. Както много други места на Гея, това бе бутафория.

Но руинирана. Доста от скалните образувания бяха пометени. Езерото бе затлачено с тиня, калната брегова линия бе осеяна с дълбоки три метра отпечатъци от стъпки. Водата имаше розов отенък. А в центъра на бледите, коси лъчи светлина, които се провираха под сводестия таван, се беше проснала звездата на шоуто: могъщият Конг, осмото чудо на света.

Чироко помнеше времена, когато Конг бе изглеждал и по-добре.

Лежеше възнак, заобиколен от рояци Железари, които бързаха да го демонтират.

Тълпяха се наоколо с обичайната си припряност, бързина и ефективност. Железопътна линия минаваше през южния вход на планината. Чироко знаеше, че тя се свързва с зъбчата железница, спускаща се по склона на планината, вероятно свързваща ново разклонение на пътя от Черната гора. Един влак стоеше в очакване на временната крайна гара — хромиран парен локомотив, начело на двайсет саморазтоварващи се вагона за прекарване на желязна руда от Черната гора, а сега пълни с парчета от Конг. Железарите бяха майстори на железниците.

Биваше си ги. От Конг бяха останали само главата, трупът и едната ръка. Шумни парни триони режеха огромните кости.

Страховита, но изненадваща картинка. Чироко очакваше, че Конг ще овони небесата след изминалите триста рота — почти две седмици. Не че тук не смърдеше — разнасяше се същата смрад като в добрите стари времена, когато леговището бе заринато с фъшкии. Но телесата на Конг съвсем не изглеждаха гниещи.

Това обезпокои Чироко. Добре, никой не беше казал, че Конг задължително трябва да се разлага, но все пак това си беше естествен процес.

И все пак, той изглеждаше така, сякаш се бе строполил току-що. Екипът Железари чевръсто режеше и разфасоваше туловището му.

Още хекторот и Конг щеше да изчезне.

Чироко не изпитваше чувство на загуба. Съмняваше се дали нещо някога ще я накара да съжалява за огромното идиотско чудовище. Ако някой рече да го оплаква, тя би поканила скърбящата личност да прекара година в тъмницата на Конг, да го погледа как разкъсва със зъби живи Титаниди. Огромната му глава бе извърната към Чироко. Смешно: той не приличаше на горила. Имаше муцуна на шимпанзе, с устни като от пластелин и увиснали уши. Козината му бе кафява като на орангутан и сплъстена от мръсотия.

Само две неща я интересуваха, освен добрата новина за неговата смърт. Кой го бе убил? И защо Железарите бяха вързали със здрави кабели единствената му останала ръка?

Миит, миит, миийййт!

Чироко бавно се извърна по посока на звука и забеляза малкия болекс, увиснал десетина метра над нея в една скална ниша. Той се опули насреща й замълча.

— А-ха! — рече си Чироко. — Ела, миличко — тихичко запя тя, като се катереше към него. — Ела тук, момчето ми, хайде, не се бой. — Подсвиркваше и цъкаше с език за да го подмами, но болексът пищеше и се дърпаше в нишата. Опита се да го хване, но той се мушна още по-навътре. Чироко спря, объркана за миг.

Замисли се дали да не помоли железарите за помощ. Те на бърза ръка щяха да измъкнат дребосъка. Но после я осени по-добра идея. Тя слезе долу и започна да пее и танцува.

Чироко бе добра певица, но Айседора Дънкан би трябвало да е спокойна. Вдигна такъв шум, че някои от железарите откъснаха поглед от работата си, за да продължат след миг заниманията си, констатирали още един несъмнен пример за неразгадаемото човешко поведение в своите студени, станиолени мозъци.

Скоро болексът подаде муцунка навън. Чироко затанцува вихрено. Стъкленото му око заблестя. Видя го как приготвя вариообектива си и се смъква надолу, втренчен в нея. Нито един болекс не е успял да устои на действието.

Чироко направи плонж и го сграбчи. Болексът се разпищя, но уви. Чироко знаеше, че лентата му е свършила, ако е пристигнал тук с Пандемониума. И беше сигурна, че асоцираният продуцент на гърба му отдавна е хвърлил топа. Взе каквото й трябваше и го пусна да пасе. Той вървеше заднешком и възторжено снимаше, докато не прекрачи ръба, за да се разбие в канарите. Чироко разцепи с нож кутията. Четиристотин и осемдесетте метра супер-8 филм бяха навити на макара, крехка като мидена черупка.

Издърпа няколко метра, вдигна ги към светлината и се вгледа с присвити очи. Покрай многото незначителни ясно различи две фигури, които се млатеха. Едната бяла, другата — кафява. Бялата бе на гола жена. Едва ли имаше съмнение коя е.

Не се изненада. Гея почти нямаше задръжки. Чироко си представи сцената: шашнат от появата на скверния панаир, господарят на цялата околност вероятно е бил предпазлив с петнайсетметровата самка. Конг бе програмиран да убива Титаниди и човешки мъжкари и да задържа жените. Но Гея май не е излъчвала съответния мирис. Никой от останалите щураци от Пандемониума не е ставал за храна или поне за пленник. А без това мързеливият и глупав Конг се превръща в домашно коте. Вероятно Гея едва е успяла да го предизвика.

Чироко почти съжали Конг.

— Гея ни остави на разположение трупа.

Извърна лице към железаря, който я бе последвал на скалната площадка.

— Добре — отвърна тя. — Можете да си го вземете.

— Каза, че и ти си добре дошла донякъде, ако случайно наминеш.

Чироко изучаваше Железаря. По количеството блестящ небоядисан метал по тялото му позна Тайкун, заемащ висок пост в йерархията на ордата. Видя в хромираната му черупка собственото си отражение. Хромът бе рядкост на Гея. Железарите се трудеха упорито, за да изчоплят онова, което се намира в дълбоките шахти на Черната гора на Феба. Отначало процъфтяваше търговията с автомобилни брони със Земята, но тя замря заради войната.

Чироко бе дълбоко раздвоена по отношение на железарите. Нямаше как да харесва същества, които използват човешки бебета за инкубатор на своите малки. От друга страна, не ги мразеше така, както ги мразеха повечето хора. Може би бяха „чудовища“, но само ако се приемеше, че яденето на телешки или агнешки пържоли превръща и хората в чудовища. Те не бяха и такава заплаха за бебетата, като самите им родители и съседи. Кражбата на младенци беше домашен бизнес в Белинзона. Железарите никога нищо не крадяха — плащаха за това, което получаваха, плащаха добре и не вземаха всички. В сравнение с всеки пълководец, от Цезар до онези, които в момента прекрояваха Земята, железарите бяха светци.

И въпреки това бяха отвратителни, най-чуждите от изкуствените раси на Гея. Най-добрата им черта бе абсолютната надеждност.

— Защо пък да ми се полага и на мен нещо? — попита Чироко.

— Гея никога не се пита „защо“ — отвърна Тайкун.

— Трябва сегиз-тогиз да пробвате — каза тя и тутакси съжали — не възнамеряваше да подклажда бунт сред железарите. Този все още я изучаваше безстрастно — да се питаш как, като нямаше очи. Напомняше й Бухала от „Мечо Пух“. Висок, цилиндричен, с малки връхчета на мястото на ушите. Металното му тяло се разширяваше до долу като пола и странните му нозе едва се виждаха. Съществото имаше страшно много ръце — Чироко не знаеше колко точно — и всички се прибираха, като остриета на джобно ножче.

— За моя дял ще се върна обратно до Офион.

— Добре. — Съществото се обърна и се заклатушка като пингвин.

— Какво ще правите с него?

Железарят спря и отново се обърна.

— Ще видим. — Сиреч й каза, че това не е нейна работа. За цял един век делово партньорство не бе научила кой знае колко за железарите. За миг изпита усещането, че всички си има работа с роботи, а истинските железари си стоят на родния си остров в морето на Феба. Знаеше, че когато Железар загуби ръката си, той си поставя нова и я завинтва.

— Защо сте го вързали?

Последва пауза. Тайкун бавно се извърна към Конг, после пак към Чироко. Нима се забавляваше? Не разбираше защо, но имаше точно такова усещане.

— Той е все още жив.

Чироко погледна Конг и косата й настръхна. Очите му бяха отворени. Той я гледаше, а огромното му чело бе сбръчкано. Единствената му ръка, отсечена до лакътя, се вдигна и изопна въжетата. Конг завъртя очи и май се помъчи да извърне глава, но бе твърде немощен. Отпусна ръка и пак зяпна Чироко.

Устните му се извиха в колеблива, глуповата усмивка, почти изпълнена с копнеж.

По-късно, във влака, зареяла поглед към отдалечаващата се планина, Чироко пак се подвоуми кога ли ще умре Конг? Видя как извадиха сърцето му — то не биеше. Но каква беше тая мистерия с погледа? Рефлекси? Едва ли. В очите му се четеше разум.

Гея го беше създала, за да живее. Не бе предвидила остаряването, възпроизводството… или смъртта. Може би когато най-после глутницата разфасова мозъка му, той ще намери покой.

А може би не.

Откри, че наистина го съжалява.

Чироко достигна главната линия изток-запад, малко на север от Морето на Феба. Прекачи се на товарен влак, като смяташе, че ще стигне само до реката Арго, но откри, че след последното й идване във Феба трудолюбивите Железари са я продължили с още петдесет километра. И продължаваха да работят на крайната станция. Скоро щяха да стигнат Тетида. Чудеше се как ли ще се справят с пясъците.

Разбира се, пясъците ще бъдат проблем и за нея, но тя знаеше как да се справи.

Напусна Железарите и загърби всичките им дела. Затича към североизточния край на Феба. Пред нея по кривата на Гея се издигаше Тетида, жълта, опустошена и неопрощаваща.

Тичаше непрекъснато, като спираше само за да похапне. На Гея познаваше десет хиляди ядивни растения,също толкова отровни, повече от хиляда животни и дори няколко места, където самата почва ставаше за храна.

Феба не беше приятелска територия — ако въобще съществуваше вече такова понятие. Чироко се подвоуми дали да не си отдъхне преди Тетида. Будуваше вече деветдесет рота, като повечето време бе тичала.

Откри дълбок вир в зоната на здрача между Феба и Тетида. Местността бе планинска и скалиста, С изобилие от извори и сини езера. Поразтърси се наоколо и откри залежи от синя глина.

Седна, свали ботушите, натъпка в тях ризата и панталона. Натъпка ги в торбата, заедно с няколко тежки камъка. Коленичи и изцеди от широките листа лепкав сок, за да го омеси с глината.

Чироко се овъргаля, омаза се цялата в еластичната маса и се превърна се в син демон с бели очи.

Потопи в езерото връвта, която бе извадила от раницата, върза единия й край към крайбрежен храст и се потопи в езерото — сега връвта й служеше като дихателна тръба, а раницата не й позволяваше да изплува.

След минута самохипноза спеше непробудно.

Можеше да си позволи максимум три часа сън. Отвори очи в студената тъма.

Нещо се шмугна край нея — тя го сграбчи и се оттласна към повърхността. Преди да се покаже, спря и се огледа. Нищо. Доволна, Чироко изплува и погледна плячката си. Високопланинска скална змиорка, далеч на юг от нормалното й обиталище. Мина й през ума да запали огън, но се отказа и запокити змиорката обратно във вира. Нямаше за кога да я готви, а сурови бяха жилави и нагарчаха.

Синята кал, този чудесен изолатор, се отлепваше като гума, без да се лющи или къса.

Чироко бе научила много неща през дългия си живот. Едното бе, че винаги трябва да се чувстваш комфортно. А това означаваше сухи ботуши, дори да преспиш под водата. Със задоволство ги извади. Чудесна раница, чудесни ботуши. В нейната класация на ценностите сухите ботуши стояха пред храната и непосредствено преди водата.

Бързо се спретна и отново хукна.

Стараеше се да избягва Тетида. А сега нямаше как. Просна се в пограничния храсталак и огледа с малкия бинокъл околността за пясъчни духове. Тук едва ли ги има — кондензираната влага под повърхността, макар и слаба, представляваше за тях смъртна опасност. Но Чироко не би оцеляла досега, ако се осланяше само на предположенията си.

Навикът да пътува инкогнито бе граден двайсет години. Изкуството на камуфлажа бе усвоявано още толкова време. Когато боговете наистина гледат от небето — за да открият точно теб, решени да те убият — тогава си задлъжен да бъдеш пъргав и неуловим. Такава бе станала Чироко.

Прецени, че температурата на пясъка е трийсет и девет градуса.

Нищо, ще се оправи.

Пак се съблече, скъта дрехите в раницата и разрови корените на един храст, който сякаш бе изсъхнал. Но само наглед.

Когато достигна набъбналите коренища, струя вода окъпа голите й нозе. Коленичи, напълни шепи и отпи. Беше солена, но благодатна.

С ножа отдели разряза една грудка и започна да се маже с хлъзгавата жълта мъзга. Тенът й в туристическите реклами се определяше като „бронзов“. Но той контрастираше с пясъците на Тетида. Чироко се спря когато благодарение на мазилото, ухаещо на хвойна и церящо акне, не стана цялата жълто-кафява.

От дузината шалове избра два в подходящия оттенък и овърза с единия смолистата си коса, а с другия драпира раницата. Когато свърши, бе почти невидима.

Босонога се спусна по последната скала на Феба и надолу по дюните. Отново затича.

След двеста километра, вече преполовила пътя през Тетида, зърна някого.

Сметна за благоразумно да се зарови в пясъците — затаи се като морска котка на дъното на океана и зачака.

Абсолютно бе сигурна, че това е тя. Както винаги я побиха тръпки. Май започваше да превърта. Габи бе умряла на стотина километра южно оттук, преди двайсет години.

Вече не й пукаше. Чироко се изправи се, цялата в пясък. Потта, която чудесно я охлаждаше при бягането, сега се стичаше по тялото й.

Фигурата на спускащата се по дюната на около половин километър Габи трептеше в безмилостната мараня. Гола, както винаги й се явявваше. И защо не? Защо един призрак трябва да е облечен? Плътта й бе млечнобяла. Отначало това стресна Чироко — Габи сякаш бе обезкървена. После се сети, че това бе тенът й по рождение. Тук, на колелото, двете с нея бяха единствените хора със загар в един свят на блед слънчев светлик.

— Ти си в безопасност! — извика Габи, която все още се приближаваше.

— Благодаря! Докога?

— Докато прекосиш Тетида.

Изчака я да изчезне зад дюната, после да се покаже от другата страна. Габи се поспря за миг на гребена и заслиза надолу, оставяйки дълбоки дири в пясъка. Невероятно бе хубава. Чироко се разрида. Коленичи, после клекна и оклюма глава.

Габи спря на петдесет крачки от нея. Гърлото на Чироко пресъхна — загубила дар-слово, тя не можеше да си поеме дъх.

— Добре ли са всички? — успя да промълви накрая.

— Да — отвърна Габи. — Конъл ги намери. Спаси живота им.

— Знаех си, че от това момче накрая ще има полза. Къде ги води?

— Където отиваш и ти. Ще ги изпревариш.

— Добре. — Чироко се мъчеше да си припомни. Имаше забранени теми. — М-м… то… те…

— Да, те са все още част от ключа. Но не напълно.

— Ключ към какво?

— Не мога да ти кажа сега. Все още ли ми вярваш?

— Да. — Не се поколеба. Имаше и лоши мигове, но… — Да, вярвам ти.

— Добре. Исках да…

— Обичам те, Габи.

Образът започна да се размива. Чироко се разплака, сетне захапа юмрука си. През тялото на Габи прозираше дюната.

— И аз те обичам, Роки. Или сега си Капитана?

— Както желаеш.

— Не мога да остана. Гея е в Хиперион. Движи се на запад.

— Но тя няма да отиде в Океан.

— Не.

Габи бе несъществуваща дребна жена. Само един силует, една химера, халюцинация… и вече си бе отишла.

Чироко не се помръдна почти цял рот, опитвайки да подреди мислите си, втренчена в стъпките на Габи върху дюната. Накрая, както неведнъж досега, не посмя да ги докосне. Боеше се да не открие, че те не съществуват.

Ледената покривка на северна Тея започваше в зоната на здрача и се извиваше на юг и на изток. Чироко тичаше по ръба й, в благословения хлад.

И дума не можеше да става да пресече Тея от север. Не че планините бяха непроходими — та Чироко ги прекосяваше по веднъж на два килорота, — просто сега нямаше време. Затова избра бързия маршрут през заледения Офион, чиито води преполовяваха областта на вечната нощ.

Спря, когато затъна до колене в снега, все още гола. Само за секунди отвори раницата, обърна дрехите и ботушите така, че да се вижда бялото им опако, и забули раницата и косата си с бели шалове.

Хукна пак, но усети умора. Щом толкова скоро й се доспа, значи се е надценила. След тази констатация потърси сигурно убежище.

Потребностите й бяха спартански. Издълба дупка в една пряспа, сви се вътре и се барикадира със сняг. Докато се унасяше, си припомни, че е на максимум петдесет километра от мястото, където Робин от Ковън се бе зарила в снега — капнала, уплашена, пренебрегнала опасността, — за да се събуди с пневмония. Робин едва не загина в Тея.

Чироко просто заспа. Три часа по-късно се събуди, отърси се от снега и затича отново.

Измина шестстотин километра и почти половината път през Метида, преди отново да й се доспи.

Имаше и такива, дето не биха го повярвали, ала Чироко Джоунс — същата, за която се мълвеше, че можела да възстанови откъснатия си крак, да се превърне в серпент, леопард или акула, да надвие дузина Титаниди и да мине незабелязана през осветена стая, — та същата тази Чироко Джоунс имаше граница на възможностите си. Приказките естествено бяха преувеличени. Вярно, притежаваше магическа сила и умееше така да омае човеците, че те да повярват, че е изчезнала. Освен това, когато преди седемдесет години загуби лявото си стъпало, тя го възстанови, но едва ли би успяла, ако ставаше дума за цял крак. И не можеше да стои вечно будна като Титанидите.

При тази мисъл нуждата от сън стана непреодолима. Но съвсем беззащитна просто да легне там, докато не пропълзи някой, готов да я убие…

Намираше се в южна Метида, област под голямото море Посейдон, отвъд блатото на име Стеропа23, най-голямата забележителност на Метида. Тук беше савана: равнинна, тревиста, тук-там с ошмулени от вятъра дървета. В Африка по клоните им биха се изтягали големи котки — или поне така си го представяше Чироко, нищо че не познаваше Африка. Ала на Гея дърветата бяха алени и без листа. Мязаха на схеми на кръвоносна система с дебели стволове, разклоняващи се на все по-тънки и по-тънки капиляри.

Чироко смяташе да спи като котка на едно от тях.

Отново се съблече, уви раницата си с червен шал. Изряза в дънера дълбоки жлебове, по които потече ален сок. Натърка с него кожата си и постепенно се превърна в огненочервена жена. Покатери се на як клон на трийсетина метра над земята и се настани така, че да не падне. Заспа начаса.

В Диона най-сетне забави темпото.

Тук се чувстваше в безопасност — ако не от хората, то поне от Гея.

Пое на юг от длъгнестото езеро Ирис, през планинската област и горите, заобиколили езерото Ерис, докато не стигна до Бриарей24 — една от най-дългите реки на Гея.

На завоя на реката, над сто километра южно от Мороз, Ментовия залив и Белинзона, стигна до къща, която би накарала всяко шведско семейство да се спука от завист.

Кацнала бе на дърво като подслонилото Титантаун, само че умалено сто пъти. Въпреки това то доминираше над тази част от леса, също както катедрала се извисява над малък европейски град. Къщата бе артистично раздвижена постройка на три ката, като при градежа основно бяха използвани червена скала и облицовка от камък. Прозорците с плъзгащи се стъкла бяха нагиздени с пъстроцветни завески. Някои части от къщата, до една несходни, бяха разпръснати на различни нива по клоните. Имаше сламени кошери с катраносани покриви, натруфени белведери, някакви архитектурни глезотии, наподобяващи кръглите куполи на Кремъл. Всичко това бе свързано с широки пътеки с перила върху самите клони или с въжени висящи мостове. Дървото растеше на гола скала, заобиколено от три страни от буен поток, а от четвъртата — с дълбок вир. Малко по-нагоре бучеше десетметров водопад.

Чироко вървеше по главния мост, който леко се поклащаше под тежестта й. Беше го виждала да се люшка в полуда с дванайсет Титаниди на него.

Върху широката покрита веранда с изглед към вира се спря, за да остави ботушите, както винаги, пред входната врата. Не беше заключено. Влезе, вече сигурна — незнайно защо, — че в къщата няма никой.

В салона бе студено и мрачно. През прозореца нахлуваше грохотът на водопада, който й подейства успокоително. Чироко се отпусна. Издърпа ризата, на места полепнала по тялото. После свали панталоните и ги остави на пода — те застанаха прави като кюнци.

Каза си, че първо трябва да се изкъпе, но се строполи върху ниското легло и моментално заспа.

Седна и потърка очи. Прозя се лъвски. Долови ухание на бекон.

Дрехите бяха оставени на един стол в краката й, изпрани и грижливо сгънати. До тях се мъдреше чаша димящо кафе и чудовищна жълта орхидея, която душеше кафето. Тя вдигна поглед…

Съществото бе катерица-отшелник, двуного млекопитаещо с дълга пищна опашка, което заемаше празните черупки на гея-охлювите и ги превръщаше в подвижни къщи. Орхидеята бе част от черупката.

Съществото се шмугна в черупката си и тръшна вратата, когато Чироко се пресегна към кафето.

Тя стана и с чаша в ръка прекоси музикалната стая, където по стените на специални табла бяха окачени стотици инструменти, после стаята, пълна с клетки, където се отглеждаха различни песнопойни птици. Влезе в кухнята. Мъжът пред печката, който обръщаше цвърчащия бекон, бе малко по-висок от два метра. Нямаше дрехи, но навярно това бе единственото човешко същество на Гея, което наистина не се нуждаеше от тях. Той никога не можеше да изглежда гол.

Чироко остави празната си чаша на масата, застана зад мъжа и го прегърна. Вече не стигаше врата му, така че го целуна по широкия гръб.

— Здравей, Крис.

— Добро утро, Капитане. Закуската е почти готова. Събуди ли се вече?

— Току-що.

— Първо ще се изкъпеш или ще хапнеш?

— Първо яденето, после банята.

Той кимна и отиде до прозореца.

— Ела тук. Искам да ти покажа нещо.

Тя се приближи, като се мъчеше да бъде бдителна. Наведе се през прозореца.

— Какво? Виждам само вода.

— Правилно. — Крис я вдигна и я хвърли през прозореца. Тя изпищя и цопна шумно във водата. Когато главата й се показа сред пяната и пръските, той извика:

— Ще те чакам след пет минути.

Върна се при печката, продължавайки да се смее, и счупи десет зеленикави яйца в мазнината от бекона.