Децата на Просперо

Седма глава

Някой се давеше, беше съвсем наблизо. Тя го чуваше как кашля, как се задушава, усещаше острата липса на въздух в собствените си дробове. Започнаха да натискат ритмично гръдния й кош, Уил викаше името й, сякаш решен да я изтръгне от топлия мрак и да я издърпа колкото се може по-близо до неуютната действителност. После й просветна и тя осъзна, че всъщност се дави самата тя; че не друг, а тя се бори за глътка въздух; че именно тя повръща трескаво морска вода върху тревата.

— Страшното мина — рече Гъс Динсдейл, който явно се бе заел да й оказва първа помощ, — ще се оправи. Но първо трябва да я затоплим хубавичко.

Какво ли прави Гъс тука, та нали тя би трябвало да е в Атлантида. В следващия момент се сети, че преди ужасно много време помоли Уил да отиде да доведе викария, само дето не си спомняше защо. Беше нещо, свързано с Алисън… не, не с Алисън, по-скоро с Алимонд — Алимонд застанала пред Дверите, лицето й озарено от светлината на друга епоха. Споменът постепенно започна да се прояснява и Ферн се опита да се поизправи.

Установи, че лежи на хълма. Беше привечер. Не можеше да определи къде точно се намира, но май беше някъде по-надолу от къщата, защото ромонът на реката се чуваше съвсем ясно. Тялото й се затресе конвулсивно. Мокра до кости и с подгизнала коса, тя се чувстваше направо отвратително. Гъс метна отгоре й сакото си, вдигна я на ръце и я понесе нагоре.

— Явно е имало страхотен порой — отбеляза викарият. — Като идвахме с Уил, видяхме по хълма да се излива пълноводен поток, който влечеше всичко по пътя си. От плевнята ви май не е останало почти нищо. По едно време беше същински Ниагарски водопад, а после изведнъж — край. Направо не е за вярване. Не съм чувал по тези места да е имало такива катаклизми. Извади голям късмет: беше се закачила за едно дърво. Според мен това ти е спасило живота. Ако течението те беше завлякло до реката… — не се доизказа. — Маги е в Дейл Хаус — продължи след миг. — Ей сегичка ще се стоплиш и ще ти стане по-добре.

Вече в кухнята, сгушена в хавлиени кърпи, стиснала гореща грейка, Ферн пийваше какао, щедро подправено с бренди, докато Маги Динсдейл белеше картофи, за да ги добави към задушеното месо, което госпожа Уиклоу бе оставила в печката.

— Е, ще ни разкажете ли какво става тук? — попита Гъс. — Уил връхлита у нас обезумял от паника и крещи, че Алисън била намислила нещо, а вие двамата сте загазили. И като пристигаме, заварваме да се лее потоп, все едно се е спукала главната тръба на тръбопровода — само дето оттук не минава главна тръба, доколкото ми е известно. Намираме те полужива, закачена за едно дърво. Това изисква обяснение.

— Като стана дума, къде е Алисън? — намеси се Маги. — Вътре я няма.

— В морето е — отвърна Ферн и потръпна, този път не от студ.

— В морето ли? — възкликнаха едновременно Уил, Маги и Гъс, всеки учуден посвоему.

— Както изглежда, пороят наистина е бил доста мощен — успя да продължи Гъс след дълга пауза. — Но все пак не ми се вярва да я е отнесъл толкова надалеч. Така или иначе, ако смяташ, че е изчезнала, трябва да уведомим полицията. Ще я открият за нула време. Но имай предвид, че няма да се размине без въпроси. Пък и с баща ви трябва да се свържем. Ей, какво има?

— Само не полицията! — Уил звучеше ужасен.

— Татко сам ще се обади — додаде Ферн. — Той е в движение, нямаме негов актуален номер. Моля те, нека да не го тревожим. И бездруго се тревожи прекалено.

— А полицията какво ви притеснява? — попита Гъс подозрително.

— А, нищо — измънка Ферн и срита брат си под масата. — Просто…

— Май ще е най-добре да ни разкажете всичко — от начало до край.

— Не мога — рече Ферн. — Не си… не си спомням.

— Какво иска Алисън? — въпросът на Маги беше към Уил. — Или и ти не си спомняш?

— Няма да повярвате, ако ви разкажем всичко както си беше — отвърна откровено Ферн. — А съм твърде уморена, за да ви лъжа. Не вадете душата на Уил — не е честно. Не може ли просто да приемем, че не си спомням?

Тишината се проточи достатъчно дълго, за да стане ясно, че думите й са били убедителни.

— Виж, на мене никак не ми е трудно да повярвам на каквото и да било — обади се Гъс след малко. — Такава ми е работата. Така че защо не опитаме?

— Е, добре — въздъхна Ферн. — Алимонд — това й е истинското име — дойде тук, за да намери един предмет. Нещо, което братовчедът Нед си е донесъл от чужбина.

— Някаква антика — кимна с разбиране Маги. — Винаги съм знаела, че не й е чиста работата.

— Не я прекъсвай — сопна й се викарият. — Продължавай, Ферн.

— Да, би могло да се нарече антика — произхожда от Атлантида. А по-антично от това, здраве му кажи. Ние първи го намерихме, ама тя го взе и ни заключи в мазето. Щом успяхме да се измъкнем, пратих Уил да ви викне. Проникнах в плевнята през един от горните прозорци — трябваше да се опитам да й попреча.

— Да й попречиш за какво? Какво се е канела да направи? — попита Гъс.

— Онзи предмет, дето го намерихме — продължи Ферн, като не смееше да погледне никого от присъстващите, — беше ключ. Според сведенията това би трябвало да е ключът за Дверите на смъртта. Алимонд беше поръчала да й направят изображение на Дверите и го бе поставила в плевнята — trompe l’oeil. Мисля, че се е опитвала да стигне до душата на мъртвороденото си дете. За целта си послужи с магия — тя беше вещица. Но в крайна сметка не попадна на Дверите, а на най-обикновена врата. Когато Алимонд я отвори, попадна на Атлантида, на Забраненото минало и на приливната вълна, надигнала се да погълне града. Помъчих се да я накарам да затвори вратата, но мислите й вече бяха другаде. Не успях да стигна до нея и да наруша кръга. Усетих приближаването на земетресението и хукнах да бягам с всички сили, но водата ме застигна и повече не помня. Сериозно ви казвам — нищо не помня. — Плъзна поглед и го спря върху Гъс. — Това е.

— Никога не съм я харесвала — обяви накрая Маги.

— Трябва да ни повярвате — рече Уил. — Моят учител твърди, че съществуват милиони паралелни светове, устроени по различен начин, че пътуването във времето е възможно, поне на теория — доказано е.

— Не казвам, че не ви вярваме — успокои го Гъс. — Видях потопа в крайна сметка. Не вярвам сестра ти да взима халюциногенни хапчета, нито пък е показвала признаци, че е хроничен лъжец. Но въпреки всичко сме длъжни да повикаме полицията. А междувременно май и на мен ще ми дойде добре чашка бренди.

Полицията дойде, полюбува се на плевнята, превърната в руина, и си замина с обещанието, че на дневна светлина ще потърсят Алисън Редмънд.

Маги поднесе задушеното.

— Сигурни ли сте, че ще се оправите? — попита ги няколко пъти.

— Да, всичко е наред — увери я Ферн.

— Ще се погрижа за нея — додаде с тон на възрастен Уил.

Семейство Динсдейл оставиха младежите да вечерят и хванати за ръце, поеха бавно надолу по хълма.

— Какво разбра от цялата й история? — попита Маги. — Измисля ли си, въобразява ли си разни неща или…?

— Във всеки случай не смятам, че лъже — отвърна Гъс. — В състояние на шок човек обикновено не лъже.

— Не е шизофрения, нали? Та тя е такава сладурана! Би било ужасно. Макар да казват, че от шизофрения страдат предимно млади хора. Може да е имала някакви параноични фантазии и сама да си е измислила наводнението.

— Изключено — възрази Гъс. — За броени секунди по хълма се изляха буквално тонове вода. Беше като… като приливна вълна. — Настъпи дълго мълчание, после той продължи: — Понякога си мисля, че човечеството е опасно арогантно. Научим се да събираме и изваждаме и започваме да се бием в гърдите, че Вселената ни е ясна като две и две. Измерваме разстоянията между звездите и обявяваме, че там няма нищо. Слагаме граници на безкрайността. Държим се като хора, хвърлени в заключена стая — след като сме изучили всичко в рамките на пространството, което обитаваме, гордо обявяваме, че стаята и нещата вътре в нея са единственото съществуващо. Отвъд вратата няма нищо. Не съществува нищо, което не сме видели и не сме опознали, което не сме изброили и не сме изказали. Това е то. А от време на време Бог повдига крайчеца на воала — дръпва завесата — и ни позволява да хвърлим по едно око, ей така, колкото да надзърнем и да видим, че има и нещо повече. Сякаш с това иска да ни покаже колко сме късогледи, какви тесни граници сме си поставили. Докато слушах разказа на Ферн, ме обзе точно такова усещане. Мина през главата за секундичка: истина е, отвъд неразбираемия език на скептицизма съществува цял един друг свят.

— Не може да си й повярвал! — не се предаваше Маги.

— Аз вярвам в Бог — призна Гъс. — Съвременната църква е скептично настроена към Неговите възможности, но някога вярвахме, че Бог е всемогъщ. Точно в този случай се срамувам, че допуснах колебание във вярата си. Щом Бог може всичко, значи всичко е възможно. Във всеки случай, поне за момента възнамерявам да остана отворен към външния свят.

— Не ни вярват — отбеляза Уил.

— Разбира се, че не ни вярват. Но пък и няма значение. — Бутна чинията си настрани и зарея замислено поглед в опит да осмисли събитията от този безкраен ден.

— Ще ми разкажеш ли? — попита той. — Имам предвид истинската история, с всички подробности.

— Мислех си… за Лугари. За Рагинбоун. За клетия безпомощен и неверен Пегуилен, смачкан на топка като парче пластилин и издухан като прашинка на вятъра. За Алимонд, измамена от собственото си заклинание, озовала се срещу Зохрейн от другата страна на Дверите, слисана до неописуемост.

Уил не каза нищо, взря се да разгадае мислите, изписани върху безмълвното й лице.

— Как разбра какво цели Алисън? — попита впоследствие. — Онова, дето го каза за душата на мъртвороденото й дете — откъде би могла да знаеш подобно нещо?

— Веднъж я сънувах — отвърна Ферн. — Не, всъщност не беше само веднъж. Но в този конкретен сън аз бях Алисън, знаех какво чувства, познавах копнежите й. После, онзи ден, докато се разхождахме по брега, го разбрах. Тя беше доста… неуравновесена. — Изражението й се промени, белязано от странна тъга. — Клетата Алимонд. Сигурно е ужасно да се чувстваш по този начин. Ограбена… празна… отчаяна. А на всичкото отгоре после, когато отвори Дверите, установи, че дори ключът я е предал… — След малко продължи с известно усилие: — Чудех се дали… Дарбата е допринесла за неуравновесеността й. Рагинбоун каза, че атлантидите започнали да се израждат, защото се размножавали само помежду си, но няма откъде да го знае със сигурност. Може би самата Дарба започва да ти влияе по определен начин.

— Нали и Рагинбоун притежава Дарба, а си е нормален. Така де, посвоему. Тоест беше нормален.

— Но той е загубил Дарбата — припомни му Ферн. — А докато я е притежавал, я е използвал по доста странен начин.

— Нали той твърдеше, че и ти я притежаваш — сети се Уил.

— Но не е сигурно.

— Пък и ти си най-нормалният човек, когото познавам. Даже бих казал досадно нормална. — Усмивката му имаше за цел да я успокои.

— Някога наистина бях такава. — Тя не се усмихна. — Това лято изживях толкова много нови неща. Сякаш моята… уравновесеност… вътрешният ми баланс изгуби устойчивостта си и започна да се лашка насам-натам като люлка. Вече не познавам самата себе си. Вътре в мен израства една нова личност, една Ферн, която ми е почти чужда. Не познавам себе си, но чувствам, разбирам… да, понякога разбирам неща, до които изобщо не ми се ще да се докосвам. Предполагам така се чувства гъсеницата, когато се превръща в пеперуда. Само дето не съм сигурна в какво точно се превръщам аз. Може би в някакво отровно насекомо. Като Алимонд. — Накрая приключи темата с необичайна искреност: — Страх ме е. Страх ме е от самата мен.

На задната врата се почука — лекичко, но в същото време отчетливо. Сякаш самата рамка потръпна. Външният звук отекна в последвалата тишина като единствен камък, захвърлен в езеро, над което не лъхва ни дъх. Уил и Ферн, и бездруго достатъчно напрегнати, застинаха по местата си.

— Кой е? — попита Ферн и в гласа й се усетиха напрегнати нотки.

— Може ли да влезем? — чу се познат глас, който накара и двама им да скочат на крака, Ферн се препъна в халата си, Уил се метна към бравата. Отвън в тъмното стоеше Рагинбоун от плът и кръв, с развяно палто, островърхата качулка бе отпусната назад върху клечестата му като на плашило коса, Лугари стоеше до краката му. Козината й изглеждаше проскубана, езикът й висеше между зъбите. Гръдният й кош се повдигаше и спускаше, отдолу изпъкваха ребрата й. Изглеждаше видимо отслабнала, сякаш бе бягала до премаляване, изпълнена с безнадеждност и отчаяние, докато накрая преследвачите й не се бяха изтощили и не я бяха оставили на мира, за да се върнат в дупката, от която бяха изскочили.

— Смъртта слага край на проклятието — обясни Наблюдателя и се усмихна така, че лицето му изведнъж се набразди от множество бръчици. — Какво, забравихте ли? Мисля, че спокойно можем да приемем, че Алимонд е мъртва. Щях да се обадя и по-рано, но ми се сторихте доста заети, а и приятелката ми току-що се върна. Е, няма ли да ни предложите по чай? А после можете да ни разкажете всичко.

Разговаряха до късно през нощта. Лугари, след като излочи две купички вода и дояде задушеното, от което те бяха хапнали едва-едва, се бе настанила на обичайното си място и слушаше, наострила уши, като едва държеше очите си отворени. Уил прояви съобразителност и наля голяма чаша бренди на Рагинбоун, Ферн небрежно сипа малко и на себе си.

— Държала си се много храбро — отбеляза Рагинбоун, щом чу разказа й за събитията в плевнята. — Всяка намеса в заклинание, било то и най-маловажното, е опасна. Може да има неочаквани последици. А при подобно мащабно нещо…

— Не можах да вляза — продължи Ферн. — Въздухът беше станал плътен като стена. Не бих го нарекла храброст — по-скоро се чувствах безполезна.

— Смелостта ти е в това, че изобщо ти е хрумнало да опиташ — окуражи я Рагинбоун. — Може би си оцеляла именно поради тази причина. Магията понякога може да ни се струва нехайна, като електричеството или вятъра. Но тя е свързана със сили, които идват от епохите преди отмерването на Времето; докосва се до непознатите и непознаваеми сили, които следят съдбата на всички светове. Фактът, че си преживяла всичко това, подсказва, че тук става въпрос за някакъв модел — малка, ала съществена нишка в по-голямата мрежа, от която всички ние сме част.

— И Хавиер спомена нещо за модел — сети се Ферн.

— В някои отношения ние не се различаваме чак толкова — продължи Рагинбоун. — Магнита доближава хората до Древните духове не само що се отнася до способности, но по отношение на погледа ни върху космоса. Ето защо Духовете едновременно го ненавиждат и желаят. Без него извънземните сили биха им принадлежали изцяло. Те сигурно са наблюдавали потъването на Атлантида, тържествувайки, ала в същото време със страхопочитание: силите, освободени при този процес, са по-мощни от която и да е сила, с която някога биха разполагали те. Нали видя бурята от касетата на Алимонд? Според легендата вълните били по-високи от планини, а въздушните духове били запратени отвъд небесата; самата Ненхийдра19, гигантската морска змия, се събудила от нескончаемия си сън и напуснала бушуващите води, за да отиде на лов.

— Наистина ли има същества като морски змии? — прекъсна го Уил хем войнствено, хем тъжно.

— Всъщност е само една — отвърна Рагинбоун и разсеяно отпи малка глътка от брендито си. — Най-великото сред всички живи същества. Тя се появила много-много отдавна, още в зората на Времето. Древен дух, който придобил физическа форма, за да победи първите чудовища и да пирува над всички плътски твари. Земята се оказала тясна за нея и тя се приютила с гигантската си спирала в океана. По онова време континентите още ги нямало. Змията заспала чудовищен сън, като се будела само за да се храни. Колкото по-дълга е една змия, толкова по-дълъг е сънят й. Един ден тя се събудила от продължителната си дрямка и установила, че чудовищата вече ги няма и светът се е променил. Оказала се предадена от собствените си размери — сред оцелелите същества малцина можели да заситят глада й. Само огромните китове, които обаче й пеели приспивни песни, за да я замаят…

— Затова ли пеят китовете? — не се сдържа Уил.

Ферн като че ли не вярваше много на чутото.

— И така, тя ловувала все по-малко и спяла все повече — заключи Рагинбоун и повдигна вежда, — докато накрая не потънала в морските дълбини, за да не се събуди никога повече. Казват, че дългият риф по средата на Тихия океан се е образувал от най-голямата гънка на тялото й. Това, разбира се, е само легенда. Макар че повечето легенди са родени от зрънце истина и се подхранват с въображението на хората. Ние се нуждаем от своите демони. Те са символи — може би преувеличени, но при всички случаи полезни. Те ни предлагат простичко противопоставяне между Доброто и Злото. Войната, гладът и болестите далеч не са толкова директни.

— Искаш да кажеш, че Морската змия не съществува? — попита объркан Уил.

— Кой знае? — вдигна рамене Рагинбоун. — Какво е действителността?

— Едно не разбирам — прекъсна го Ферн. — Какво е станало с ключа. Когато Алимонд го завъртя в ключалката, той просто изчезна. Къде се е дянал?

— Моето предположение е — отвърна Наблюдателя, — че след като е бил пъхнат в ключалката, просто се е слял с нея, а когато Дверите са били отворени, той се е пренесъл в Миналото. Не може да съществуват два аспекта на един и същи предмет в един периметър на пространството и времето. Следователно, когато ключът от Тук се е преместил Там, се е превърнал в ключ Там. Не е изчезнал, просто се е озовал от другата страна на Вратата. Това се нарича капан във времето. Ето защо, ако отпътуваш в Миналото, трябва много да внимаваш да не се срещнеш със самата себе си. Възможно е да се случи и при хората.

— Бих запомнила такава среща — отвърна Ферн.

— Дверите са били унищожени — продължи Рагинбоун. — Атлантида е била унищожена. Ключът сигурно е на морското дъно. Именно там е бил намерен.

— А какво се е случило с парчетата? — попита Ферн.

— С кои парчета?

— От вратата. Те Тук ли са или са Там?

— Има ли значение? — сви рамене Уил.

— Надявам се да няма — отвърна Рагинбоун, но челото му се сбърчи.

Разговорът секна. Брендито в бутилката постепенно намаляваше. Лугари остави очите й да се затворят, макар че ушите й останаха нащрек дори в дрямката.

— Искаш ли да останеш да преспиш тук? — предложи Ферн колебливо, без да е сигурна, че е редно да го кани. — Място колкото щеш.

— Благодаря — отвърна Рагинбоун, като че някак изненадан. — Изгубил съм навика да спя под покрив. Вече свикнах с пещерите, там е по-различно, някак по-естествено. Ако се притеснявате от нещо, Лугари ще остане.

— Ще се оправим — отвърна Ферн. — Сега и Пегуилен ще се върне, нали? След като Алимонд е мъртва. Знам, че не го харесваш, но той е част от това място. Тук е неговият дом.

— Вече не — отвърна Наблюдателя, а на лицето му се изписа смесица между тъга и жал, споходила го, без да я желае. — Смъртта може да сложи край на проклятие, но не и да възвърне живот. Аз бях превърнат в камък, но гоблинът просто бе унищожен. Тези тъй тънки нюанси на отмъстителността! Алимонд държеше да погледна съдбата си в очите, да съзнавам страданието си. Докато за Малморт й беше все едно. Изтръгна крехкия дух от уродливото му тяло и го захвърли на боклука като непотребна вещ. Така че… няма да се върне. Не скърби за него. В крайна сметка може би така е по-добре. Той твърде дълго бе разяждан от нищета и самота.

— Радвам се, че Алисън загина — рече Уил след минута-две. — Заслужаваше си го.

— Сигурно — подкрепи го сестра му.

Когато най-сетне тя си легна, повалена от внезапен пристъп на изтощение след този ден, чиято продължителност би могла да бъде измерена с векове, установи, че се взира с неясна надежда в ъгълчетата и сенките. Но там нямаше никого. Къщата сякаш бе загубила същината на физиономията си — сега се състоеше просто от стаи. В ъгълчетата и сенките вече не се криеха тайни. Гоблина го нямаше, вещицата я нямаше, а ключът към Смъртта и Времето беше изгубен завинаги.

На сутринта Ферн набра букет диви цветя и ги постави в буркан на перваза в кухнята.

— Не за да скърбим — рече си на глас, — а за да помним.

Откриха Алимонд привечер на същия ден — носеше се по реката там, където водите тъмнееха под дърветата. Косата й, заплетена в гнездо от клони и плевели, се стелеше по водната повърхност като плътна пелена от безцветни водорасли. Младият полицай, който помогна в изнасянето на трупа на брега, нямаше опит в тези неща. Не можа да издържи и седна на земята, заровил лице между коленете си. Дори по-възрастният му колега призна, че „всичко вътре му се обърнало“ — не толкова от подутото и насинено лице или от слузта, която излизаше между устните, колкото от онзи потресаващ празен поглед. Сякаш очите се взираха в пустота, по-ужасна и от най-покъртителните представи за Ада. В следствието бе потвърдено, че се е удавила.

Формалното разпознаване бе извършено от Роло. Вместо кожения елек художникът бе облякъл бледоморав копринен костюм, който явно считаше за подходящ, а от насмешливия му кокни нямаше и следа. Гъс Динсдейл описа тъй нареченото наводнение, а Ферн, придавайки си възможно най-детински и невинен вид, прибягна до версията с амнезията.

Съдебният следовател се държа мило. Робин бе разкъсван от чувство за вина. (Беше се прибрал светкавично от Щатите, въпреки обстоятелствените увещания на Ферн, и сега отдаваше всичко случило се на своеволното си отсъствие.) Ферн бе искрено благодарна, че Хавиер Холт пропусна да се появи. Беше почти сигурна, че в най-скоро време и това ще стане, и макар Алимонд да бе мъртва, а ключът — изгубен, тя продължаваше да се страхува от него с неясен свръхестествен страх, който не можеше да си обясни.

По-късно Маги Динсдейл завари съпруга си странно замислен.

— Говорих с младежа от патологията — рече той. — Не го е споменал в заключението си — явно е бил озадачен и съзнателно не е искал да усложнява нещата — но както изглежда, Алисън се е удавила в солена вода. — Замълча, после додаде: — „Тя е в морето“, така каза Ферн. В морето…

Без видима причина Маги потръпна.

Погребението беше в Лондон. Робин отиде, Ферн — не. Тя забеляза с облекчение, че след смъртта на госпожица Редмънд баща й се е освободил от влиянието й, при това в такава степен, че чак самият той сякаш бе озадачен от поведението си в последно време — объркване, което превъзбуденото му от вина съзнание лесно преглътна. Известно време Робин беше толкова свръхзагрижен за децата си, че се наложи Ферн да му измисля какви ли не допълнителни занимания, за да го държи далеч от Йоркшир.

— Заминаваме за Южна Франция за двайсетина дни — обяви той тържествено след погребението. — Пих кафе с Джейн Клиъри, поканиха ни на гости на вилата им. Тя остана дълбоко потресена, когато й разказах за случилото се. Идеята си я бива, а? — Плъзна към дъщеря си поглед, изпълнен с надежда. — Пък и бездруго никога не сте си падали много-много по Йоркшир.

Ферн обаче отговори уклончиво. Макар че приключенията им явно бяха свършили, не й се заминаваше оттук. Рагинбоун все още беше наблизо, а Лугари продължаваше да се навърта в кухнята.

— На един от местните е — обясни Уил на баща си. — Пада си малко особняк. От време на време се грижим за нея.

Робин, който усети, че от него се очаква да прояви любов към кучетата, макар да не изпитваше такава, прие новината без повече въпроси и дори започна от време на време да потупва Лугари по гърба, питайки се защо винаги му става неловко, когато усети върху себе си жълтия й поглед. Това бе поредната подробност, която го караше да изпитва вътрешно неудобство. Останалите фактори за това му се струваха още по-обезпокоителни, понеже изобщо не можеше да ги опише и разбере.

— Все пак ви се ходи във Франция, нали? — настоя той, а гласът му прозвуча едва ли не умолително.

— Ами да, разбира се — отвърна Уил с малко повечко ентусиазъм.

Ферн, замислена за нещо, изобщо не отговори. Робин беше чувал от други родители, че тийнейджърите обикновено са разсеяни и това е типично за възрастта: мисълта им се реела около гаджета и приятели, тормозели ги разни въпроси, тревожели се за изпити и подобни, обвивали се в мъглата на отчуждението, като това би могло да е в резултат от наркотици или пък да се дължи чисто и просто на хормонални промени. Само че Ферн никога не беше проявявала подобни обичайни за другите тийнейджъри признаци. Както отбелязваха злостни странични наблюдатели, тя се държеше твърде прилично, за да повярва човек, че всичко й е наред. Рано или късно, предричаха те, ще кривне от правия път.

— Наред ли е всичко, малката? — попита непохватно баща й.

— Да, татко, разбира се, че е наред.

— Обикновено посрещаш с възторг идеята да прекараме някоя и друга седмица във Франция.

— Просто не съм в настроение, това е.

Сигурно е развълнувана от случилото се с Алисън, рече си той. Сигурно. Вероятно обвинява себе си.

— Иначе е супер — продължи Ферн, като направи почти убедителен опит да се усмихне. — Не се тревожи, татко. След седмица-две ще ми мине.

— На погребението се видях с Хавиер Холт — продължи Робин след малко. — Разбрах, че те е водил на вечеря при предното си посещение тук. — Някъде дълбоко в съзнанието му изплуваха неясни подозрения.

— Аха. — Ферн се постара гласът й да прозвучи отегчено и нехайно, макар стомахът й да се бе свил на топка.

— Е, как мина?

— Отидохме в някакъв пъб. Всичко беше съвсем нормално. По тия места май нямат много свестни ресторанти. Отдалече си личи.

Робин като че се поотпусна.

— Ами знам ли. Все пак йоркширските специалитети са известни — ростбиф, пудинг, такива неща.

— Менюто беше френско — продължи Ферн.

— Хавиер обеща да намине да ни види някой ден. На път за Шотландия. Каза, че Алисън била донесла в къщата някои неща, собственост на галерията — някаква картина, доколкото разбрах. Все едно, щял да дойде да вземе каквото е оставила. Аз пък мислех, че онзи младеж Роло е прибрал всичките й вещи.

— Ами да — отвърна Ферн. — Лично му помогнах да ги опакова.

— И аз така казах на Хавиер. Но той пак ще намине, така или иначе.

Ферн и Уил влязоха в стаята на Алимонд в деня след нейната смърт. Бравата не им оказа никаква съпротива; вътре килимът беше избелял, всички предмети и тъкани бяха възвърнали предишната си форма и окаян вид. Лугари изтопурка подире им с настръхнала козина.

— Е, какво ще правите с всичко това? — попита Рагинбоун от коридора и посочи книгите, видеокасетите, картините, познатата кутия край леглото.

— Ами сигурно трябва да изгорим магическите й вещи — предположи Уил. Не звучеше особено сигурен в думите си. — Дали пък не можем да пренастроим телевизора, така че да хваща обикновените канали? — Поигра си с дистанционното, но постигна единствено пращене.

— Засега няма да изпълнява магическите си функции — направи кисела физиономия Ферн.

— Важните неща трябва да запазите — посъветва ги Рагинбоун. — Кутията, ръкавиците, някои книги. Повечето са безполезни глупости — Алисън си падаше по всякакви безсмислени джунджурии и ритуални накити. Ама все пак знае ли човек. Може би има нещо любопитно.

— Но дори и да има, не е наше — възрази Ферн. — Не може да не е написала завещание. Вещите принадлежат на наследниците й.

— Единственият законен наследник на една вещица е друга вещица — рече Наблюдателя.

— Какво искаш да кажеш? — попита с предизвикателство в гласа Ферн.

— Може да се появи някоя. Някой ден.

В крайна сметка всичко, което Рагинбоун счете за по-ценно, бе скрито в гардероба на Ферн, в дъното на най-горния рафт. Самата Ферн, водена от неясно влечение, си присвои една от картините и я скри под леглото, като за по-сигурно я пъхна между камара стари одеяла. Очакваше скритата в стаята й магическа вещ да наруши съня й, но през следващите няколко нощи спа като новородено, а сутрин не помнеше сънищата си. Уил запази телевизора въпреки заключението на Роло, че е безнадеждно развален.

И ето че сега, точно както очакваше Ферн, щеше да се появи Хавиер. Нейният жив ужас.

— Как мислиш, какво иска да докопа? — попита Уил на другата сутрин.

Госпожа Уиклоу бършеше прах, а Робин се опитваше да върши работа по телефона. Братът и сестрата излязоха навън, за да разговарят на спокойствие.

— Каквото му падне — сви рамене Ферн. Беше решила, че е важно поне да се прави на безразлична.

Разходката им ги отведе до останките от плевнята. Уил, който през последните няколко дни беше отделил купчина останки с обяснението, че идват от Атлантида, се взря напрегнато в тревата. Далеч от пътя на водната стихия, в дъното на двора лежеше покритата с брезент „Морска вещица“. Щом я приближиха, Уил възкликна шумно и се хвърли да хване нещо, което явно се опитваше да му избяга. Ферн надникна в шепата му и забеляза раче, не по-голямо от нокът. Крехката му прозирна черупка бе оцветена в особен нюанс, смесица между сиво, зелено и златно. Тя го погали с пръст и усети щипване на мъхнати щипци.

— Мина повече от седмица — удиви се тя. — Как е оцеляло?

— Измъкна се от „Морска вещица“. Може би се е почувствало у дома си сред останките от потъналия кораб.

Водени от общ импулс, двамата се приближиха до „Вещицата“ и отметнаха брезента. И се ококориха в няма почуда.

Изваяната женска глава, която Уил толкова старателно бе почистил, беше обвита във водорасли, които висяха на дълги фитили, лъскави като лачена кожа, тук-там заплетени и стегнати във възли. Дървенията на кораба беше мокра, но не от дъжда, а подгизнала от морска вода. Миришеше на океан, лъщеше от кристалчета сол, които бяха започнали да изсъхват. По дъските се бяха налепили нови образувания; от заплетената мрежа на водораслите се подадоха боязливи пипалца, по кърмата забързаха миниатюрни охлювчета, ярки като цветя. Нещо, наподобяващо змиорка, се измъкна от пукнатина и потъна в тревата.

Ферн се окопити първа и успя да каже само:

— Това е невъзможно…

— Водата не стигна дотук — додаде Уил. — Пък и изобщо…

Корабът сякаш беше изваден от морското дъно преди няма и десетина минути.

— Тук става нещо странно — заключи Ферн, макар че нямаше нужда от приказки. — Трябва да кажем на Рагинбоун. Може би той ще има предположения. — Опитът я бе научил да се съмнява във вездесъщите познания на Наблюдателя.

Лугари се отзова веднага щом я повикаха, но посрещна молбата да отиде да доведе Рагинбоун с неподвижен поглед.

— Винаги когато имаме нужда от него, той изчезва — оплака се Уил. — Каква е ползата от магьосник, който е изгубил силата си и изобщо не се появява, когато човек се нуждае от помощта му?

— Ще се върне — успокои го Ферн, решила да гледа оптимистично на нещата. — Надявам се.

Върнаха брезента на мястото му като съзаклятници, които се опитват да прикрият уликите на местопрестъплението. Изпитваха необяснима вина от факта, че крият тайна, която дори не разбират, макар че очевидно ги касаеше съвсем пряко. Тайна, която би трябвало да опазят от дебнещия взор на зложелатели.

Целия ден им беше неспокойно — бяха им се случили доста неприятни и ужасни неща, но мисълта, че не всичко е приключило, изпълни и двамата с нервна превъзбуда и неясно очакване. По настояване на Уил целия следобед оглеждаха околността, тръгнаха по пътя на пороя надолу по хълма и продължиха покрай коритото на реката. Уил, чийто ентусиазъм граничеше с вманиаченост, претърсваше терена като детектив, попаднал на улики.

Ферн се шляеше покрай реката, докато накрая не се настани на любимото си място и не потъна в дълбок размисъл. Почти несъзнателно влезе в ритъма на заобикалящата я среда — безкрайният копнеж на дърветата, въздишките на вятъра, вековното туптене на земните недра. Клокоченето на потока й се струваше самотен глас от пищна мелодия — песента на морето, чието ехо тя бе доловила на брега на предела на съществуването. Докато слушаше, мисълта й отплава надалеч, надалеч, към легендарния бряг, където се срещат Въображението и Действителността, и тя подуши мириса на звездите, сякаш преварено сребро, вдиша въздух, какъвто не бе изпълвал дробовете й никога преди, чу съскането на пяната като огън по пясъка. Къде ли съществува този бряг, запита се. Или е бил сътворен от магия, за да изпълни един кратък сън и да осъществи моментна нужда, подчинен на собственото й въображение? Дали е място във въображението на Бога или само на Човека? Но със сигурност целият свят е просто едно място във въображението на Създателя — просто случайност или божествено вдъхновение, зависи в какво вярваш. Самият Човек е роден от искрица във Висшето съзнание; Бог пък изплува от искрица в съзнанието на Човека. Кой кого си е представил пръв? Мисълта й се рееше в безкрайни кръгове, сякаш диплите от падането на звезда в безбрежно море, докато накрая се докоснат до речния бряг, а тя седеше под дърветата в късния следобед, някъде наблизо пееше птичка. След малко до нея се настани и Уил, носеше огромна черупка, в чиито поочукани извивки отново звучеше музика, подобна на лек дъх.

— Търсих те — рече той. — Къде беше?

— Наоколо и около — отвърна тя уклончиво. — Всъщност никъде. Толкова е красиво.

— Жалко, че не се е запазило цяло.

— Нищо, ти го прибери. Все пак е от Атлантида.

Изправи се, готова да върви, но щом се обърнаха, кракът на Уил се оплете в нещо. Наведе се да го освободи и видя, че около глезена му се е увила странна твар. Приличаше на змия със защитна окраска, лъщеше от влага. Стегна се като примка около глезена му и го задърпа към реката.

— Ферн! — изкрещя той. — Какво е това? Ферн…!

Тя сграбчи един паднал клон и започна да удря съществото, което поотпусна хватката си и побърза да се плъзне в тревата. Ферн отскочи точно навреме, преди да попадне на свой ред в примката. Уил освободи крака си, задъхан от ужас. Ферн продължи да удря яростно пипалата. Съществото се оттегли във водата и Ферн се наведе да види накъде ще отплава. Река Яроу не беше дълбока; косите слънчеви лъчи достигаха до каменистото дъно, по което тук-там бяха разпилени вейки. Но слънцето вече захождаше и в сенките полягаше мрак.

Ферн проточи шия, забравила опасността, опита се да пробие мрака. Лицето й бе на сантиметри от водата, когато тя започна да се променя. Речното корито се превърна в дълбока като нощта бездна, към повърхността се завихриха огромни спирали от водорасли, мярна се неясен силует с множество пипала, който тутакси изчезна в сумрака и се сля със сенките. Ферн се дръпна, сграбчи Уил за ръката и го повлече нагоре по хълма почти тичешком.

— Какво видя? — попита я той, когато стръмнината ги принуди да забавят ход.

— Не знам, но каквото и да е, съм сигурна, че не би трябвало да е тук.

Тази нощ тя сънува. Рееше се в онова странно безтелесно състояние, което вече познаваше. Под себе си виждаше река Яроу, която се спускаше по долината и се отдалечаваше към морето. Над нейната пътека се надвесваха дървета, клоните им развяваха водорасли, чиито дълги филизи шумоляха и се вълнуваха. По повърхността на водата се плъзна огромна риба — в първия момент Ферн я взе за щука, но после разбра, че е риба меч. Щом се плъзна от реката към морето, краката й обърсаха гребените на вълните, врязаха се плавно във водата, през тялото й преминаха пръски пяна. Потъна в зеленикав сумрак, движенията й се забързаха, докато накрая като че ли станаха по-чевръсти от мисълта: гигантската маса на океана я погълна. Покрай нея прелитаха светкавично вълнообразни гори и потънали планини; от ниши и ями надзъртаха да я видят потайни очи; по океанското дъно се заклатушка безкрайна процесия от сини омари; видя се безпощадната клопка на акулска паст. Ала едва оставили отпечатъците си в съзнанието й, виденията и опасностите бяха безвъзвратно отмити, изгубени в бушуващия безкрай на морето.

Щом забави ход, Ферн видя, че се носи над коралов риф. Сякаш водата над нея бе напръскана със сребро. Накрая осъзна, че плува сред огромно стадо риби, които, блещукайки, се гмурнаха и потънаха в безкрайното синьо. Пред погледа й изплува градина — приказен оазис с полюшкващи се туфи от спагети и макарони, с плаващи цъфнали тръбички и риби с ярка окраска, същински пъстри цветчета. До нея се настани огромен костур, плътните му червени устни бяха увиснали в гримаса на вечно недоволство. Тя се запита дали той я вижда. Но костурът продължи по пътя си, а тя се плъзна напред към скалистия перваз, от който се виждаха странните дори за подводна градина коралови образувания: тънки и дълги клони, проснати от край до край; неочаквано равномерно подредени стъпалца; куха сфера, загладена от морето, проблясваща сред мътните води като синкава слонова кост. Бе й нужно известно време, докато осъзнае какво вижда, и може би защото сънуваше не изпита страх, а само любопитство. В една празна дупка цъфтеше анемония; от отпуснатата челюст вече се подаваха миниатюрни полипи. Ферн си каза, че мястото е прекрасно за полагане на тленни останки, че тук океанът ще ги разгради и върху трохите от отминалия живот ще разцъфти нещо ново. Протегна прозрачната си ръка, за да докосне черепа в необяснимо нужен жест на почит.

И тогава всичко започна да се променя. Кораловите полипи се стопиха и анемонията се дръпна обратно в дупката си, за да изчезне само след миг. Скелетът се прегрупира, липсващи парчета от кокали се материализираха от нищото, започнаха да набъбват вътрешни органи, сякаш родени от самия планктон, който до този момент се бе хранил с тях, накрая върху костите запълзя плът, която се наслояваше върху оглозгания скелет като надигащ се прилив. Щом тя дръпна ръка от челото му, той вече бе завършен. Той. Млад мъж, най-много две-три години по-голям от нея — „Твърде млад, за да умре“, рече си тя — гол; по тялото му висяха само опърпаните дрипи от неразпознаваеми дрехи. Очевидно не бе умрял от естествена смърт — не и на това място. Дрехите му бяха пълни с камъни, очите му — с мидени черупки, тъмната му коса бе омотана с водорасли. Лицето му изглеждаше бледо на фона на морското сияние, наред с това бе спокойно и странно познато. (Едва по-късно й хрумна, че всъщност е бил красив.) А на верижка около врата му висеше ключът. Чудно как, но не си спомняше касетата на Алимонд, запечатала разказа за миналото, и тласкания от бурите кораб, и сирената, и давещия се мъж. Сякаш съдбата бе вързала очите й с черна лента, заличавайки всичко, което би могло да й попречи.

Спомените я побутваха, опитваха се да й кажат, че е пропуснала нещо, но съзнанието й се съсредоточи единствено върху това неясно усещане, че го познава, напразно се опитваше да му постави някакъв етикет и да го класифицира. Беше убедена, че го вижда за пръв път в живота си, и въпреки това… го познаваше.

Постепенно объркването й прерасна в бавен гняв, задето той лежи тук насред океанските дълбини, умрял преди хиляди години, вместо да си е съвсем истински и жив… Сега. Чувството изпълни тялото й като вино прозирна чаша, придаде й цвят и плът, контур и образ. Сънят се отдръпна от все по-настойчивата действителност, пещерата се превърна в синя точка в дъното на дълъг тунел, докато накрая бе погълната и Ферн, борейки се със замаята, изплува над пластовете мрак и се събуди. Щом отвори очи, продължаваше да изпитва гняв, макар да й бяха нужни няколко минути, за да си спомни причината.

На сутринта Рагинбоун все така го нямаше. Преди закуска Уил отиде в градината и повика Лугари, но тя не дойде. Над къщата тегнеше тревожност, която обхвана дори госпожа Уиклоу, тръгнала на планиран голям пазар в Гисбъро.

— След онова наводнение стават странни работи — отбеляза тя. — Хората виждат неща, дето не би трябвало да се виждат. Вярно, момчетата се самонавиват, превъзбуждат се и си въобразяват какво ли не, от зверове до зли духове, ама пък господин Снел не е от тия, дето им се привиждат разни врели-некипели.

— Кой е господин Снел? — попита Ферн.

— Какво е видял? — додаде Уил.

— Живее точно над нас — обясни госпожа Уиклоу. — Всяка вечер си разхожда кучето по брега — ако времето е добро. Вчера се отби покрай нас на връщане, бяхме в градината — беше адски развълнуван, блед като мъртвец, а кучето му цялото трепереше и се скъсваше да лае. А то е голяма гадинка — веднъж ухапа едно дете. Питахме го какво е станало, а той рече, че видял нещо на брега. Не каза какво. Та така де, викаме си, то момчетата да си ги разправят, ама господин Снел…

Ферн и Уил зарязаха закуската, пътьом измърмориха някакво извинение на баща си и изхвърчаха към морето. През лятото плажът се пълнеше с народ, но сега лошото време бе разколебало повечето туристи. Докато вървяха нататък, над слънцето се спусна плътна пелена от облаци и задуха режещ вятър. Долу на брега приглушената светлина обливаше всичко в сивкаво; покрай водата се разхождаше скитник, но освен него на пясъка нямаше жива душа.

Ферн и Уил оставиха обувките си край стъпалата и се запътиха към мястото, където вълните се разбиваха на пяна и обливаха камъните в бяло. Нагазиха във водата, като трескаво търсеха с очи нещо необичайно или смущаващо. На едно място Уил подскочи, стреснат от дебело водорасло, което за миг му заприлича на пипало. Изпревариха самотен турист, поздравиха го и скоро останаха съвсем сами. Устието на Яроу остана далеч зад гърба им, пред тях морето и брегът се сливаха и притискаха плажа към ронливата скална маса и влажната кал.

По пясъка имаше следи. Ферн и Уил се надвесиха и ги заразглеждаха, по-скоро учудени и объркани, отколкото уплашени. Виждаха се отпечатъци, които образуваха две успоредни линии в посока към скалата. Разстоянието между най-раздалечените стъпки надхвърляше метър. Постепенно в главата им се оформи картина. Детайлите по нея не бяха ясни, но определено включваха множество крака с настървени остри нокти, които топуркат в синхрон, някаква кръстоска между омар и мокрица. Само че по-голямо. Много по-голямо.

Приливът заля плажната ивица с обилна вълна, която почти напълно заличи ясните допреди миг отпечатъци, превръщайки ги в миниатюрни ровчета.

— Нямаме много време — отбеляза Ферн. — Има опасност да се окажем откъснати от прилива.

Но Уил вече бе тръгнал по следите, които изчезваха под огромен камък. Падна на колене. Ферн се приближи и го видя да наднича в дупката под камъка. Несъмнено беше затлачен с тиня, но нещо бе драскало на входа и бе разчистило място за минаване — нисък, но достатъчно широк тунел, за да погълне следите; процеп, прорязващ непрогледната тъмнина.

— Може би ще успея да пропълзя… — подхвана Уил не особено ентусиазирано.

— Не! — отсече Ферн по-рязко от необходимото. Дори за още повече категоричност го сграбчи за фланелката.

Той не се дръпна да се освободи, но се свлече надолу, близо до отвора.

— Уил!

— Само да хвърля едно око…

В следващия миг отскочи рязко назад, като едва не събори сестра си.

— Вътре е — задъхано отрони, — не знам какво е, ама е вътре. Видях… очи. Стрелкат се. Всяко в различна посока… като… като две очи, които блестят в тъмното. Какво мислиш…?

— На стълбчета ли са?

— Сигурно е от Атлантида, а?

— Да изчезваме… Веднага!

Лапата се стрелна тъй светкавично, че ако Уил вече не бе започнал да се отдалечава, не би имал никакъв шанс. Въпреки краткото време двамата успяха да забележат всяка една подробност. Приличаше на щипка на гигантски рак — непробиваема и нащърбена. По древната черупка бяха полепнали дребни ракообразни и коралови полипи, покрити с водорасли, с неизсъхнали петна морска вода по тях. Но се движеше съвсем плавно, а щипките щракваха здраво като гилотина. Още милиметър-два и кракът на Уил щеше да бъде прерязан на две. Щом Ферн дръпна брат си, щипките се отдръпнаха и потънаха в тъмнината под скалата.

Уил изруга.

Този път Ферн не му направи забележка.

— Хайде — рече, без да пуска фланелката му.

— Ами ако някой друг попадне на това нещо?

— Няма. Приливът идва. Ще го отнесе.

— Сигурна ли си?

— Не.

Забавиха ход едва след като си взеха обувките, изкатериха стъпалата и стъпиха на пътя за селото. Уил се отби при викария, за да порови в богатата библиотека на Гъс и да се опита да намери допълнителна информация за древните ракообразни. Ферн се прибра, но завари къщата празна. На кухненската маса имаше оставена бележка, която я известяваше, че Робин и госпожа Уиклоу са отишли на пазар в Гисбъро.

Тя си препече филийка и си направи кафе, за да компенсира пропуснатата закуска, но потънала в дълбок и безплоден размисъл, остави кафето си да изстине, а филийката — да изсъхне. Без потайното присъствие на гоблина Дейл Хаус й се стори някак ограбена и тя се почувства потискащо самотна. Затова, когато чу по алеята да приближава кола, скочи, без да се замисли, и се втурна да отвори вратата.

Оказа се, че колата, спряла пред къщата, не е аудито на баща й. Беше дълъг, нисък, искрящо бял автомобил. Шофьорът се измъкна от предната седалка с грациозността на пантера и се приближи към Ферн. На устата му грееше познатата многозначителна усмивка. Косата му блестеше като стоманена каска.

Ферн пристъпи обратно във фоайето, понечи да затвори вратата, но беше бавна, твърде бавна. Знаеше, че той е амбулант, проявление на Азмордис, най-древния дух, всемогъщ и озверял от глад — но наред с това бе и приятел на баща й и непоклатимото й възпитание и навикът да бъде любезна я накараха да се поколебае.

— Ще ме пуснеш ли да вляза — подхвана той, — или смяташ да ми затръшнеш вратата под носа?

Тя, разбира се, не би могла да направи подобно нещо. Дори сега, при всичко, което вече й бе известно, бе длъжна да продължава да играе тази игра, да се държи прилично.

— Извинявай. Имахме ли уговорка?

— О, струва ми се, че да — отвърна той и прекрачи прага.

Ферн не бе сигурна дали гостът затвори вратата след себе си или тя сама се затвори зад него, но ключалката прещрака звучно.

— Казах на баща ти, че ще намина някой ден. Къде е той, между другото?

— Излезе — с неохота отвърна Ферн. — Няма да се бави. — Докато говореше, осъзна, че Хавиер по някакъв начин знае, че тя е сама в къщата, че го е знаел още преди да дойде, че е избирал момента, разчитал е на слабостта и реакциите й, оформени в резултат на благопристойното й възпитание.

Добрите обноски могат да те отведат в гроба, рече си тя…

— Би могла да ми предложиш кафе — подхвърли той.

Стори й се дори още по-висок от обичайното, а самата тя се почувства ужасно дребна.

— Бих могла, но вече изстина.

— Притопли го.

Последва я в кухнята. Тя постави кафеника на печката и зачака, като се замисли с отвращение за пасивната си роля и се опита да скрие и напрежението, и страха си. Сега той беше на ход. Тя намери ключа и го изгуби. Призова присъствието му в идола и идолът бе унищожен. Опита се да попречи на Алимонд да отвори вратата, но се провали. От тук насетне играта водеше той.

— Какво стана с Алисън? — попита гостът.

— Мисля, че знаеш. Поръча си изображение на Дверите и ги отключи, но действителността се размина с очакванията й. Това не бяха Дверите на смъртта, а друга врата, която водеше… другаде.

— Къде по-точно?

— В Атлантида. — Не виждаше смисъл да го крие от него. — Зохрейн отвори Вратата от другата страна, а Алимонд оттук. Двете се срещнаха.

— Ти присъства ли?

— Наблюдавах. Опитах да й попреча, но не можах да проникна вътре. Не успях да вляза в кръга — беше прекалено силен.

— А как се удави тя? Удави се, нали?

— О, да — потръпна Ферн, може би заради спомена, може би от близостта на Хавиер. — Вратата се отвори и разкри момента на настъпването на Края — потъването на Атлантида. Морето нахлу и помете всичко.

— Но ти оцеля…

— Сигурно съм извадила късмет.

— В магията няма късмет. Какво стана с ключа?

— Познай.

Тя се запъти да сипе кафето, но той я сграбчи за ръката и я обърна с лице към себе си. Погледът му сякаш премина директно през очите й, заровичка в мозъка й, търсейки слабото й място, където да окаже натиск, да остави белег. Тя инстинктивно си помисли: „Той не бива да узнае, че ключът е изчезнал. Ако му разкрия истината сега, той ще реши, че може да ми има доверие и няма да е толкова нащрек, ако се наложи да излъжа по-късно…“.

— Ключът беше и у двете — отвърна гласно. — Зохрейн в миналото, Алимонд в настоящето. Когато Вратата се отвори, двата ключа попаднаха в една времева зона, така че вероятно са се… слели. Когато водата придойде, ключът беше в Атлантида. Вече никой не може да се добере до него.

Той въздъхна и я пусна, лицето му се разкриви, разместено от потъналия в размисъл дух. В това отпускане на физиономията му имаше нещо едва ли не скверно, сякаш плътта за миг се отлепи от черепа.

Ферн усети как губи връзка с реалността и сграбчи кафеника, доволна да намери убежище в това най-просто и обикновено действие. Когато пак се обърна към Хавиер, изражението и чертите му бяха възвърнали предишния си вид. Тялото продължи да му служи по стария начин. Докато си пиеха кафето, той подхвърляше непоследователни забележки, главно по отношение на Алисън, прекъсвани от неловки паузи.

Щом приключи, той остави чашата си с интригуваща категоричност, сякаш с този скромен жест приключваше цял ритуал. Или пък започваше.

— Всъщност пазиш ли картината ми? — попита той, сякаш присетил се между другото, като че въпросът не бе от толкова голямо значение.

Но Ферн остана с точно обратното впечатление. Щом Хавиер пита, значи има защо. Цялото това разпитване за Алимонд е било просто прелюдия, ей така, за заблуда. Истинската причина, довела го тук, е именно последният въпрос.

— Сигурно се сещаш коя картина имам предвид. Дори мисля, че преди ти харесваше. „Изгубеният град“. Цветен офорт на Белкуш, доста необикновена картина. Бих казал… доста… ценна.

Иска да ме накара да се чувствам като крадла, заключи Ферн. Мисли, че така няма да ми позволи да се занимавам с вредни мисли. Но според информацията, с която разполага, картината е била у Алимонд — няма как да е сигурен, че е при мен…

— Да, спомням си я — отвърна. — Защо смяташ, че е тук?

— Алисън… я взе назаем. — Ферн долови колебанието му. — Не я открих в апартамента й. А тя не пътуваше никъде без картините си. Просто си беше такава.

— Нямам спомен да съм я виждала тук — сбърчи чело Ферн, сякаш дълбоко замислена.

— Сигурна ли си?

Тя не забеляза Хавиер да помръдва, но ето че китката й се озова в ръката му. В очите му заблестяха жълтеникави пламъчета. Хватката му беше като менгеме. Този път погледът му не просто я пронизваше, а я омагьосваше и замайваше, изстискваше жизнените й сокове и разколебаваше увереността й. Устата му се изкриви в гримаса, която съвсем бегло наподобяваше усмивка, но напълно лишена от топлота. По същия начин й се бе усмихнал и в ресторанта — тогава, когато стените изчезнаха, а ледените звезди затрептяха над студеното огнище…

В кухнята притъмня. Таванът сякаш се свлече ниско над главата й, прозорците се смалиха. На мястото на плочата, където бе сгряла кафето, зееше дупка, пълна със студени черни въглени. По пода се валяше слама…

А на сламеника в срещуположния ъгъл под одеялото се гушеха две дребни фигури. Потънали в сенките. Ферн не искаше да ги гледа, ала не можеше да откъсне поглед от тях: стори й се, че различава ръка… детска ръка… изкривена неестествено, от долната й страна като че бяха провиснали черни гнойни циреи. Фигурите не помръдваха. Миризмата на смърт изпълни дробовете й и сви стомаха й на болезнено кълбо.

Навън нещо се раздвижи, блещукане на факли в мрака. Ферн знаеше, че би трябвало да чува крясъци, но бе мъртвешки тихо, само съскането на пламъците гризеше кирпичените стени, от време на време пропукваше горящия сламен покрив, по пода се стрелкаха бързи крачета на мишки и плъхове, насам-натам, насам-натам, в отчаяно търсене на изход. Ферн си спомни Пегуилен, другарчетата му, станали жертва на чумата, заличената от лицето на земята колиба. От покрива капеха насекоми. Стелеше се гъст дим. Маранята от огъня създаваше илюзията, че ръчичката на детето помръдва.

— Къде ми е картината?

В един момент останаха само очите му — очите на Хавиер, очите на Азмордис — озарени от огнените отблясъци. В миниатюрните гънки на мозъка си, които все още бяха непокътнати, тя си помисли — още не. Още не казвай нищо. Това е миналото, отдавна е свършило, не е истинско…

Той дръпна рязко китките й към огъня.

— Къде ми е картината!

— Роло я взе! — изохка Ферн. — Прибра всички вещи на Алисън. Сигурно е взел и картината…

Очите й сълзяха от дима — надяваше се сълзите й да не са истински. Известно време не виждаше нищо. Успя да се изтръгне от хватката му и нещо изтрополи, а когато отново можеше да вижда, огъня го нямаше, колибата беше изчезнала, по вратата на фурната течеше кафе, а металният кафеник се търкаляше с тропот по плочите на пода.

— Мили боже — кротко възкликна Хавиер, — изпусна кафеника.

Качиха се на горния етаж, за да огледат стаята на Алисън. На слизане Ферн с привидно безразличие проследи как Хавиер отваря вратите и наднича в шкафовете. Но явно не се стараеше особено, понеже беше убеден, че тя не знае нищо. Ферн още не можеше да се освободи напълно от натрапчивото му присъствие. Част от нея все още му беше подвластна — или поне той така си мислеше. Ферн се надяваше Хавиер да се лъже.

Когато Уил се върна, бялата кола тъкмо се отдалечаваше.

Завари сестра си седнала на кухненската маса, подпряла брадичката си с ръце. Трепереше едва доловимо, но гласът й не издаваше никаква емоция.

— Не се тревожи, добре съм. Искаше си картината. Онази, която задържах.

— Даде ли му я?

— Не.

— Но нали е негова?

Ферн не му отговори.

— Какво си направила с хляба? Черен е като въглен!

— Така ли? — отрони тя, внезапно съкрушена. Хлябът бе стоял близо до печката, точно до мястото, към което Хавиер дръпна ръката й. Сега беше напълно овъглен. — Ами… стана случайно…

Уил се приближи и се вгледа тревожно в лицето й.

— Сигурна ли си, че си добре?

— Ей сега… само минутка.

Около половин час по-късно се появи Лугари. Отвори си сама, като бутна задната врата с муцуна. Не се излегна на обичайното си място край печката, а застана насред стаята с потрепваща опашка, втренчила настойчив поглед в двамата.

Уил тъкмо правеше опити да опише на сестра си някои от най-невероятните чудовища, които бе видял в книгите на Гъс, но като видя вълчицата, се отказа. Тя не отвърна на топлото му посрещане, продължаваше да чака. Потрепването на опашката й може би изразяваше нетърпение.

— Вика ни да я последваме — каза Уил.

— Крайно време беше.

Лугари ги поведе през ливадите към скалистия хребет, където се бяха срещнали с Рагинбоун. Забелязаха го едва когато се приближиха почти до него — естествените цветове на палтото му се сливаха почти неразличимо с околността.

— Не ти ли е топло? — запита, без да се замисли, Ферн.

Той се засмя и вдигна ръкава си, за да й покаже ръката си — само кожа и кости, възлеста и разкривена като клоните на стар дъб, с изпъкнали релефно вени и преплетени мускули, които, вместо да се отпуснат, с годините се бяха превърнали в камък.

— Не усещам нито студ, нито жега. Почти не ми е останала плът. За да започна да се потя или да треперя от студ, температурите трябва наистина доста да скочат в едната или в другата посока. При всички положения, с годините се научих да не обръщам внимание на подобни неща. Устоявам на сезоните като дърво или камък, постепенно се приближавам до по-издръжливите характеристики на природата, превръщайки се в това, на което приличам. За човек на моите години не е уместно да бъда подвластен на плътта.

Седнаха, облегнали гръб в нагрятия от слънцето камък. Докато Уил разказваше последните събития, лицето на Наблюдателя се изопна и застина в съсредоточена гримаса.

— Атлантида е, нали? — прекъсна го Уил. — Някак си е изтекла в настоящето, ако може така да се каже. Заради стореното от Алисън.

— Морето е — отвърна Рагинбоун. — Океанът е материя, която се отличава със свой дух, със свой разум. Някога е бил неопитомен, свободен, с неразчертани и неизследвани дълбини, свърталище на сирени и чудовища, неизменно враждебен към сухоземните смъртни, които се опитвали да го обуздаят. Но времената се променили. Хората се научили да избягват бурите и да черпят от богатствата на океана, пък и водната шир свикнала с тях, макар и да продължавала да се отнася с известно недоверие към присъствието им. И то с основание. И сме започнали да жънем там, където не сме посели, без благодарност и разбиране. Прониквали сме в най-дълбоките тайни на морето, замърсявали сме водите му, унищожавали сме живота в него. А сега… морето се обръща към морето. Границите на времето са нарушени: то прониква до Забраненото минало и призовава чудовищата да извоюват неговото отмъщение — додаде той, едва ли не на себе си. — Тук сте близо до брега. Реките и потоците, дъждовете и росата — всички те са част от Великата вода, която съставлява по-голямата част от света. Това е Разум, който сме откъснали от себе си на свой риск.

— Сигурен ли си? — попита Ферн. — Не е ли възможно тези проявления да са… да речем, случайни?

— Възможно е — призна Рагинбоун. — Но морето е живо. Планетата чувства. Това са неща, на които не обръщаме внимание, а би трябвало. При все това, каквото и да се случва, трябва да му се попречи. Пролуката във Времето ще се разширява все повече, докато през нея преминават сили от миналото, а никой не би могъл да предположи какви биха били последствията. Времето е там с определена цел — за да поддържа ред сред нещата. Промениш ли хронологията, променяш историята. Миналото изяжда настоящето, процепът може да се разшири, да разпука и другите измерения, цялата Вселена може да се сгромоляса вътре в себе си. Или пък ударът може да остане съсредоточен на едно място. Гигантски октопод може да похити човек, който си разхожда кучето край реката, левиатан може да потопи рибарска лодка край Уитби, сирена може да излезе в залива. Нито едно от трите не е за пренебрегване. Трябва да направим нещо.

— Какво? — попита Уил. — Засега всичките ни опити се оказаха напразни. Решаваме един проблем, но веднага се озоваваме пред друг. Сутринта вкъщи е идвал Хавиер, заплашвал е Ферн. Тя не казва какво точно е станало, но виждам, че я е стреснал.

— Човек трябва да се страхува от Древния дух — мрачно отбеляза Наблюдателя.

— Търсеше онази картина — продължи Уил. — Онази, дето Ферн я хареса. Тя му казала, че Роло я е взел — оня приятел на Алисън с кожените дрехи. Това означава ли нещо?

— Не е изключено. Фернанда…

Но Ферн, потънала в собствените си мисли, не ги слушаше.

— Ако не се лъжа, ти спомена, че Даровитите са способни да пътуват в миналото — намеси се тя. — Без Вратата, без всичките тези усложнения. Сънищата, които имах…

— Различно е — отвърна Рагинбоун. — Можеш да изследваш чуждо съзнание, можеш да пътуваш духом, стига тялото ти да остане в настоящето, за да те прикрепя към отреденото ти място във Времето. Обхватът на душата е ограничен единствено от въображението. Човек е в опасност само тогава, когато вземе със себе си и своето тяло. Има начини и без да оставяш Вратата отворена, но са опасни. Мнозина са опитали, малцина са се върнали. Както ти казах, срещнеш ли себе си, си загубена. Ако влезеш физически в миналото, то ще те погълне, ще изгубиш пътя към настоящето: това е защитният механизъм на историята. Правил съм го веднъж — само веднъж. Прецених, че имам достатъчно основателна причина. Връщането беше неописуемо изтощително. — По лицето му изплуваха бръчки, каквито не бе виждала досега. Болката му бе очевидна.

— Е, добре… — подхвана след малко Ферн. — Знаем, че Вратата е отворена. Вратата към Забраненото минало. То е заличено, но отворът си съществува, при това не е просто обикновена пролука във Времето, а един вид срив, който, ако не се запечата, може да се уголеми. Можем ли да направим нова Врата, по примера на Алимонд, посредством trompe l’oeil или с магия, и после да я затворим?

— Без ключа е невъзможно. — Гласът на Рагинбоун беше слаб, сякаш нещо го издърпваше съвсем бавно от някакво далечно кътче на съзнанието му. — Силата на Магнита я отключи. Само тя може да я заключи. Поради това е толкова трудно да се затвори. И ключът е в Атлантида. Завинаги.

— А не би ли могъл… някой… да отиде там духом? — попита Ферн. — Да, речем, в съня си — и да го намери?

— Духът може да бъде само свидетел, но не и участник. Мисля, че го обясних съвсем ясно. За да го направиш, трябва да отидеш лично. Така или иначе, Атлантида е Забранена дори за този, който я сънува. Човек трябва да осъществи пътешествието лично, като самия себе си, да премине през Вратата не към наскоро изминалите дни, а да се върне към момента, когато Вратата е била отворена, да открадне ключа въпреки пороя и бурята, да издигне Вратата наново и да я затвори. Опасностите са неизброими. Пък и изобщо, най-вероятно е невъзможно.

— Как е възможно да минеш през Вратата и да се озовеш в момент, предхождащ времето на отварянето й? — заразсъждава на глас Уил.

— Нали ти казах — невъзможно е. Но процепът така или иначе се увеличава. Ако имаш пред себе си ясна цел, ако си със смело сърце, има сили, които откликват на подобни неща. Така казват хората. И магията съществува, за да нарушава правилата.

— Можем ли да го направим? — попита Уил. — Можем ли да се върнем в Атлантида? — В гласа му прозвуча напрегнатост, очите му блеснаха.

— Ти не можеш — отвърна натъртено Ферн. — Още си много малък, пък и не притежаваш Дарбата. — Беше пребледняла като човек, застанал на ръба на зейнала бездна, който се страхува да не полети в нея. — Дори да имаше ключ, дори… по някакъв начин… да оцелееш след приливната вълна, пак ти е нужна сила, за да намериш Вратата. А Вратата е единственият ти шанс за връщане.

— Това е поредната трудност — въздъхна Рагинбоун. — Опасявам се, че Вратата трябва да бъде заключена от другата страна. Ключът трябва да остане в миналото. Нали не сте забравили, че е намерен на морското дъно. Ако се опитате да промените историята, със сигурност ще изчезнете. Вселената има своя естествен ход, който несериозно и повърхностно е наречен Поток на събитията. Тръгни по течението и тя ще тръгне с теб. Опитай се да го пренасочиш, да промениш съществуващото и ще бъдеш съкрушен. Магията прекрачва правилата на Науката, но не и основните Закони на съществуването. Ако се върнеш в Атлантида и по някакво стечение на обстоятелствата успееш да се сдобиеш с ключа и да заключиш Вратата, ще се наложи да останеш от другата й страна. И е възможно никога да не се върнеш тук.

— Човек трябва да пази Надеждата — подметна Ферн. — Това ли имаш предвид?

— Не. Надеждата има нужда от конкретни и реални опори. По-скоро трябва да се опираш на Вярата. Единствено Вярата би могла да устои на зъбите на реалността.

Ферн и Уил се прибраха привечер и завариха баща си, притеснен, в кухнята в компанията на госпожа Уиклоу, която се опитваше да го успокои.

— Нали ви казах — рече тя, щом двамата се появиха на прага. — Нищо им няма. Децата не си дават сметка, че някой може да се тревожи за тях — те просто си правят каквото са си наумили, а после се сърдят, като ги питаш къде са били. Е, те поне си имат куче да се грижи за тях. То хич не ми беше симпатично в началото, ама признавам, че никога не се губи, познава отлично всяка ливадка и като е с тях, никой нищо не може да им стори.

Ферн забеляза, че Лугари още не се бе издигнала в очите на госпожа Уиклоу достатъчно, че да бъде удостоена с пол.

Веднага след вечеря Ферн се качи в стаята си, като остави Уил и баща им да си блъскат главите над загадките на маджонг. Картината под леглото й сякаш я привличаше като магнит — изпитваше непреодолимо желание да я извади и да я разглежда, да потъне в градския пейзаж, да обикаля облените в слънце улици и сумрачните алеи, в търсене на незнайна цел — не ключа, не Вратата, а нещо, което не би разпознала, докато не го открие. Или докато то не открие нея. Устоя на порива, зарови се в постелята, закопняла за сън, и в същото време страхувайки се от него.

Събуди се няколко часа по-късно и осъзна, че в крайна сметка явно е заспала. Правоъгълникът на прозореца зад пердето тъкмо бе започнал да просветлява, чуруликаха птички. Мисълта й бе кристалночиста. Не си спомняше да е сънувала, но явно докато бе спала, колебанията и съмненията й се бяха разсеяли и сега я изпълваше тъй нужната й решителност. Не че бе престанала да се страхува, но поне успяваше да контролира страха си. Стана и се облече, като мимоходом й хрумна, че дрехите й не са подходящи и че не говори езика, в същото време някак си беше сигурна, че тези подробности няма да са от значение. После извади картината изпод леглото.

Осма глава

Уил пръв установи, че сестра му я няма. Събуди се рано сутринта с усещането, че нещо не е наред; сякаш секунди след като отвори очи, целият свят се бе завъртял с част от градуса, оставяйки всичко леко разместено. Инстинктивно разбираше, че е пропуснал нещо съществено, че ако се бе събудил само миг по-рано, би го забелязал, каквото и да е то. Но сега бе пропуснал шанса си завинаги. Стомахът му се сви в зловещо предчувствие.

Никой нормален млад човек не би се надигнал от леглото още в ранни зори, но след като полежа малко насила, Уил се измъкна от постелята, наметна някакъв халат и механично се запъти към стаята на сестра си. Почука и след като не получи отговор, натисна бравата и влезе. Гледката на празното легло го стресна. В крайна сметка, рече си, Ферн може също да се е събудила и да е решила да отиде да се поразходи. Няма причина да се притеснява толкова, да изпада в паника. После забеляза картината.

Сестра му я беше вдигнала на тоалетката си пред огледалото. Уил, който досега не я бе разглеждал подробно, усети как погледът му потъва в платното, докато започна да различава дори невидими за човешкото око детайли. За момент си представи, че този миниатюрен пейзаж е жив: огледа въртящите се колела, движещите се крака, разветите поли и рокли, всички те толкова малки, че достигаха до съзнанието му като някакъв измамен код, увеличен посредством усилие на въображението му до мимолетна реалност. Разтърка очи и край — престана да го вижда. Но и този кратък миг му бе достатъчен, за да го изправи на нокти.

Хукна надолу по стълбите, изхвърча в градината бос, с долнището на пижамата си, върху което бе навлякъл халата на голо, извика Лугари. Бе готов да изтича да потърси Рагинбоун някъде из ливадите, но вълчицата прескочи ниския зид и се озова в краката му.

— Няма я — рече й той и клекна, за да застане право срещу жълтите вълчи очи. Животното го близна по лицето в непривичен прилив на нежност, сякаш се опитваше да го успокои. — Мисля, че е отишла в миналото. Видях онази картина… дето е на Алисън, но сега е у Ферн. Досега не се бях замислял какво е нарисувано, всичко е толкова миниатюрно, но като я видях, изведнъж осъзнах, че е град, може би Атлантида… и се движеше. Доведи Рагинбоун. Тя няма да се справи сама. Трябва да й помогнем.

Лугари го близна пак, погледът й внушаваше спокойствие и загриженост. После се обърна, пак прескочи зида и изчезна сред ливадите.

Уил влезе в къщата, облече се и отиде в кухнята да закуси препечени филийки. Рагинбоун дойде след няма и час, но на Уил, който от време на време хвърляше в кошчето овъглени филийки, чакането му се стори безкрайно. Качиха се съвсем тихичко на горния етаж, за да не събудят Робин.

— А, тази картина значи — отрони Наблюдателя и се надвеси ниско над платното. — Трябваше да я разгледам по-обстойно. Какъв съм глупак. Но пък знае ли човек, може да е за добро. Вратата е отворена — макар да няма отчетливо изобразен коридор, ако е достатъчно наблюдателна, би могла да открие обратния път. Ако човек е убеден в действията си, все ще намери начин. — Изправи се, разтърка гърба си, който понякога му се струваше вкоравен като ствол на дърво. — Ами виж, в момента нищо не можем да направим. Отишла е там, където не бихме могли да я последваме. Боя се, че сме обречени да чакаме.

— Да чакаме ли? — избухна гневно Уил. — Да седим и да чакаме? Защо… защо не тръгнем след нея… защо не й помогнем…

— Не можем. Не притежаваме Дарбата. Аз загубих своята, а ти все още не си я намерил, ако изобщо я притежаваш. Трябва да останем тук.

— Но Вратата е отворена! Усещам картината, усещам как ме дърпа към себе си. Усещам я!

— Възможно е. Ала ключът зове само Даровитите. Дори да бъдем пуснати да преминем, не бихме могли да осъществим намеренията си, още повече пък да се върнем обратно. Наред с другото може да се окаже, че сме допълнителен товар за сестра ти. Тя избра да действа сама, защото знае, че сама би се справила най-добре. Показа го в плевнята, нищо че в крайна сметка не пожъна успех. Тя притежава нужната смелост, решителност и късмет. Какво повече бихме могли да й предложим?

— Но нали е невъзможно! Как би могла да намери ключа, когато я залива приливна вълна? Как би могла да заключи Вратата, ако тя вече не съществува? Пък и нали самият ти каза, че няма да успее да се върне. Невъзможно е!

— Магията е възможна.

Слязоха в кухнята и Наблюдателя приготви на Уил сладък чай и безупречни препечени филийки.

— Кога ще разберем? — попита Уил. — Имам предвид, кога ще знаем дали ще се върне? Всъщност кога ще се върне?

— Това, струва ми се, е най-важният въпрос. Когато човек пътува физически във времето, няма какво да го държи свързан с настоящето, така че не може точно да се определи кога ще се върне. Макар да поддържаш тясна връзка с времевата зона, от която идваш, колкото повече оставаш в миналото, толкова повече отслабва тя и конкретните минути и часове губят значение. Може да се появиш обратно миг след напускането, а в същото време да си отсъствал цял месец. Но може да се появиш и след седмица, дори след година. Може направо да прескочиш настоящето и да се озовеш в бъдещето. Непредвидимо е.

— Направо ме окрили — отвърна Уил. — Започвам да разбирам защо Ферн невинаги беше склонна да ти вярва.

— Никога не бива да имаш пълно доверие на когото и да било — усмихна се Рагинбоун и лицето му се набръчка покрай устата. — Непредсказуемостта е важен елемент на интелекта.

— Стига си се правил на много умен. Виж, все трябва да мога да направя нещо. Не мога просто да стоя и да чакам…

— Можеш да се молиш.

Когато Робин слезе на закуска, Рагинбоун си беше заминал.

— Ферн излезе рано — нехайно подметна Уил. — Каза, че може да отсъства целия ден. Взе си сандвичи. — Реши, че споменаването на сандвичите ще придаде повече достоверност. И бездруго беше овъглил достатъчно филийки, така че не можеше да се каже колко точно хляб е употребен. Баща му изобщо не би забелязал несъответствието, но госпожа Уиклоу несъмнено би обърнала внимание.

Робин преглътна информацията заедно с безразборната си закуска.

— Сестра ти… хм, така де, искам да кажа, добре ли е? — Уил изглеждаше искрено безучастен. — Нали разбираш, дали не е влюбена или нещо такова? Ходи една такава отнесена, разхожда се сама… Това е съвсем непривично за нея.

— От къде на къде пък ще е влюбена! — сопна му се в отговор Уил, един вид, е, да, Ферн си има своите странности, ама чак пък да се влюби — абсурд. — И изобщо не е отнесена. Просто… много мисли. Сигурно е от възрастта. Както и да е, хората на село са различни. В Лондон като излезеш, отиваш някъде — на кино, по магазини, на среща с приятели. Тук няма много къде да се ходи, пък и не се намират много приятели, така че излизаме по разходки. Би трябвало да си доволен. Много е здравословно.

— Явно ви е наистина скучно — отрони Робин, връхлетян от обичайното си чувство за вина. — Можем да поканим ваши приятели…

— Да бе, какъв смисъл има — прекъсна го бързо Уил. — Нали и бездруго скоро заминаваме за Франция.

— Не ми се видяхте особено ентусиазирани.

— Ами знам ли… — сви рамене Уил в двусмислен жест, сякаш типично по тийнейджърски сменя настроенията си непредвидимо. — Като се замисля, идеята не е лоша. Като се върне Ферн…

— Като се върне ли? Че колко ще продължи тая нейна разходка?

Няколко хилядолетия, според мен, каза си Уил наум.

— Исках да кажа, че ще поговоря с нея, като се върне. Не се дръж като дете, татко…

Успокоен, Робин потъна в мълчание, нарушавано само от отпиването на чая, после се зарови в някакви оферти, заразглежда цветни керамични чинии и накрая — неизбежно — се оттегли при телефона.

Да можеше да си замине за Лондон, помисли си Уил. Беше парадоксално, но присъствието на баща му, който толкова им липсваше, докато беше в Щатите, сега му се струваше истинско проклятие. Де да можеше Робин да не се притеснява толкова, продължи мислено Уил, и без него си имам достатъчно грижи, а сега трябва да се тревожа и за това, че той се тревожи. Само дано Ферн е добре, Боже мой…

Дали това минава за молитва.

Точно преди обяд, след като за пореден път го повика и не получи никакъв отговор, Робин се качи да потърси Уил, за да го покани на масата. Завари сина си в стаята на Ферн, взрян в картината на тоалетката й. При влизането на баща си Уил се стресна и застана пред платното, но беше прекалено слаб, за да го закрие напълно.

— Не съм ли я виждал в галерията? — възкликна Робин. — Май е онази картина, която търсеше Хавиер. „Изгубеният град“. Спомена ми за нея на погребението. Ферн явно я е намерила в крайна сметка. Ще му звънна следобед. Спомена, че тази седмица ще е в Йорк, щял да обикаля художници ли, клиенти ли. Някъде май записах номера му. Да отметна поне тая задача.

— Не! — извика Уил. — Искам да кажа, изобщо не е спешно, нали така? За къде си се разбързал толкова?

— Хавиер си иска картината. Тя не е наша, както ти е известно. Какво ти става?

— Харесва ми — отчаяно заобяснява Уил. — Много… много ми се ще да я задържим. И на Ферн й харесва.

— Ами тогава… ще му направя оферта.

Свали картината долу и я подпря на един стол в дневната.

— Доста е странна — отбеляза Робин. — Цветен офорт. Смесена техника. Има някак призрачен вид, не мислиш ли? Какво е това в средата?

— Би трябвало да е град. Само че е нарисуван ужасно миниатюрен. Направо не мога да си представя как е направено. Не се взирай толкова отблизо, татко — ще ти се кръстоса погледът.

— Странно — продължи Робин. — Почти съм готов да се закълна, че помръдна. Сигурно е някакъв визуален трик. Хитро измислено. — Обърна се и погледът му механично огледа стаята, бръчките на челото му се вгънаха още по-навътре. — Къде се е дянала фигурката? Онази, дето Ферн никак не я харесваше. Сигурно я е бутнала в килера, а?

— Ами не… — заекна Уил и трескаво се зае да търси подходящо обяснение. — Боя се, че… се счупи.

— Счупи ли се? Че тя беше от камък! — Уил, неспособен да измисли друго, по-убедително обяснение, реши да запази мълчание. — Беше антикварна рядкост — продължи Робин. — Вероятно струваше доста пари. Как, да му се не види, се счупи? Знам, че на Ферн изобщо не й беше любима, но…

— Алисън я счупи — отвърна монотонно Уил. — Не знам как е станало, но вината е нейна. По килима сигурно още има парченца.

— Сигурен ли си, че е Алисън? Няма да се ядосам, ако… е, може би малко. След като казваш истината…

Синът му го изгледа с леден поглед.

— Сигурен съм.

— Съжалявам — подметна неловко Робин. — Просто наистина не разбирам… Изпусна ли я, имаш ли представа? Все пак имай предвид, че дори да я е изпуснала, на пода има килим… Та, значи, казваш, тука е станало?

— Така мисля — рече Уил без никакво желание да спори повече. — Поне Алисън така каза.

— Сигурно камъкът е бил пропукан — продължи да размишлява на глас Робин. — Имало е някоя от онези невидими пукнатини, които направо разцепват предмета, ако без да искаш го удариш на точното място. Или по-скоро там, където не трябва. И въпреки това явно ударът е бил доста силен.

— Ще обядваме ли? — попита Уил и подхвана баща си под лакътя. — Хайде да вървим, че ще изстине и госпожа Уиклоу ще се обиди.

— Обядът е салата.

— Ами, значи ще се стопли.

По-късно, докато Робин се обаждаше на Хавиер Холт, Уил се измъкна през задната врата и хукна да търси Наблюдателя.

— Не ми харесва тая работа — рече Рагинбоун, след като чу новината. — Трябваше да скриеш картината.

— Да ми беше казал по-рано.

— Смятах те за достатъчно разумен, без да е нужно да ти напомням такива неща. Е, може все още да не е твърде късно. Значи казваш, амбулантът е в Йорк. Колко време мина, откак му се обади баща ти?

— Не знам точно. Поне два часа. Може би повече. Ти каза, че ще си наблизо, ама това е доста широко понятие. Търсих те къде ли не, идвам тук най-накрая. — Седяха на брега на Яроу, близо до мястото, където онази твар бе изпълзяла от водата. — Какво правиш точно тук?

— Чаках.

— Ферн ли?

— Просто чаках. Чаках знак — добър или лош. Ела. — Изправи се на крака. — Да вървим в къщата. Трябва да скрием картината. Ако се наложи, ще я унищожим.

— От какво точно се страхуваш? — попита Уил.

Но Рагинбоун вече се катереше по хълма, за да излезе на пътя.

Беше доста свъсен следобед, духаше упорит вятър, който успяваше да разсее жегата. По долината и околните хълмове пробягваха чевръсти сенки, които променяха осветеността на пейзажа толкова рязко, че човек имаше чувството, че светът се върти под неподвижно застиналото небе. За миг Уил си представи как потъва в хаотичния поток на Времето, докато сестра му се губи някъде далече назад, откъсната в незнайно кътче на миналото, където никога повече няма да проникне светлина и живот. Тъй като бе твърде млад, той имаше нужда от подкрепа и съчувствие. Още не се бе научил да се опълчва на необратимото без страх. Вкопчи се в ръкава на Рагинбоун, но още докато се накани да каже нещо, бяха стигнали шосето и внезапен мощен порив на вятъра отнесе думите му в незнайна посока.

В далечината забелязаха бледата лъскавина на кола, която тъкмо свиваше по алеята.

— Той е — рече Уил, забравил другите си грижи.

— Кой? — попита Рагинбоун.

Когато дойдоха пред къщата, завариха вратата затворена и изгубиха ценни секунди, докато изтичат до задния вход. Изпълнявайки заповедите на Наблюдателя, Лугари ги следваше неотлъчно. Госпожа Уиклоу посрещна с почуда и неодобрение нахълтването на непознат в кухнята си, още повече на човек с обрулено лице и дрехи като на плашило.

— Уилям! — възкликна тя, което в нейния случай бе категорична проява на строгост. — Нямам представа кой е този човек, но баща ти…

— Приятел е. Къде е Хавиер Холт?

— А, той ли. — Новият обект на неодобрението й, за който й припомни Уил, временно измести вниманието й. — В дневната е, май взема някаква картина. Господин Робин го остави да си върши работата и се прибра в кабинета си…

Но Уил, непознатият и Лугари вече летяха по коридора. Госпожа Уиклоу ги последва. Чуха я да вика Робин по име, докато Рагинбоун отваряше вратата на дневната, мърморейки си нещо на атлантидски. Дневната беше празна. Картината беше облегната на стола точно така, както я бе оставил Робин, но предпазното стъкло бе счупено, от средата плъзваше гъста мрежа от тънки ивички, които се разпростираха чак до периферията. Миниатюрното изображение на града съвсем не се виждаше.

— Къде е? — попита Уил. — Сега Ферн изобщо няма да може да се върне.

— Тя и бездруго нямаше да може да се върне оттук — отвърна Рагинбоун с необичайно за ситуацията спокойствие и потупа картината по гърба, за да се увери, че е непокътната. — Нито пък той.

— Какво имаш предвид? Къде е той?

— Тръгнал е след нея. Или след ключа. При всички положения — към миналото.

Влизането на госпожа Уиклоу, следвана по петите от Робин, прекъсна всякакви допълнителни обяснения. Последваха безразборни въпроси, объркване (Робин), подозрителност (госпожа Уиклоу), неловък опит за запознаване.

— Това е господин… — подхвана Уил, но спря насред изречението, дал си сметка, че „Рагинбоун“ не е достатъчно сериозно име за достопочтен обитател на реалния свят.

— Уочман20 — помогна му възрастният мъж, като си послужи с името, с което го бе нарекла Ферн.

— Стопанинът на Лугари — додаде Уил.

— Щом той е Наблюдател — рече госпожа Уиклоу полугласно, — значи кучето му е Пазач. Ама кого наблюдават и кого пазят — ей това питам аз. Вижте, господин Робин, тука стават много неща, за които не сте уведомен, и според мен е крайно време да ги узнаете. — Беше явно, че в числото на неуведомените включва и себе си.

— Точно така. Да започнем от там — къде, да му се не види, е Хавиер?

— Замина — отвърна Уил дръзко.

— Колата му е отпред — възпротиви се баща му.

— Заминал е без колата си — включи се Рагинбоун. — Изчезнал е като дим. Знаем, че не е използвал задния вход — госпожа Уиклоу щеше да го види. Не е минал и отпред — двамата с Уил бихме го засекли, нали в крайна сметка го видяхме да влиза именно оттам. Пък и би се качил в колата си. С две думи — изобщо не е излизал оттук. Просто изчезна.

— Абсурд! — възкликна Робин. Госпожа Уиклоу явно беше скептично настроена. — Хората не изчезват просто ей така. Може да се е заключил в мазето…

Погледнаха в мазето. За всеки случай провериха и на горния етаж. Мина известно време, докато се уверят, че цялата къща е празна.

— Няма го — заключи накрая госпожа Уиклоу. — Това поне е ясно, за разлика от всичко останало. — Изгледа Рагинбоун сърдито, но скришом. — Ще пийна един чай.

— Аз имам нужда от нещо по-силно — обади се Робин.

— Как ще обясним всичко това? — изсъска Уил в ухото на Рагинбоун.

— Никак — отвърна Наблюдателя. — Хората сами ще си намерят обяснения. Винаги става така.

— Мисля, че трябва да уведомя полицията — тъкмо казваше Робин, докато си наливаше от скоча, който наскоро си бе купил от безмитната зона. — Доста неловка ситуация, държа да отбележа. Мъж изчезва като с вълшебна пръчица, при това в моя дом. Полицията със сигурност ще реши, че има нещо подозрително. Нали така, все пак не може просто да се… изпари.

— Такива неща се случват — отвърна Рагинбоун и прие доста колебливо предложената чаша скоч, която му подаваше Робин. Капъл старши се питаше дали странният приятел на сина му е бивш предприемач или университетски преподавател, изпаднал в немилост вследствие на редовна злоупотреба с алкохол. — Светът е пълен с неразрешени загадки. И все пак ми се струва, че не е добре да се прибързва с уведомяването на полицията. В крайна сметка Хавиер Холт е възрастен човек — вие не сте отговорен за неговото здраве и безопасност. А каквото е изчезнало, трябва да се появи — все някъде. Сигурно ще се върне.

— Колата му е тук. — Робин явно не беше съгласен с това предположение. — Не може просто ей така да я зареже пред къщата ми.

— И защо не? — попита Рагинбоун.

— Не ми харесва тая работа — поклати глава госпожа Уиклоу, след като гостът си тръгна. — Това, дето му викат тайнствени загадки, са си най-обикновени небивалици. Но хората не изчезват просто ей така. Особено противни мазни типове като нашия господин Холт. Той е от ония, дето все се появяват там, където най-малко им е мястото.

— Но така или иначе сега го няма — прекъсна я Робин. — Просто… го няма.

— Ако Хавиер е отишъл в миналото — подхвана Уил, щом двамата с Рагинбоун останаха насаме, — това означава ли, че и Древният дух е там?

— Не съвсем. Нещата са малко по-сложни. Не забравяй, че Древният дух вече съществува в миналото. Може би няма желание да се върне във време, в което има риск да бъде изправен лице в лице със самия себе си. Използването на амбулант го предпазва от този риск или поне той трябва да вярва в това. Във всеки случай Древните духове изглежда са отбягвали Атлантида — страхували са се от силата на Магнита. Така или иначе, доколкото ми е известно, той не би могъл да контролира амбулант в миналото от позицията си в настоящето — марионетката е твърде далеч от кукловода. Любопитна ситуация. В крайна сметка може да се окаже, че амбулантът не е просто обикновен приемател — той има своя воля, свой дух; вярно, душата му е отнета, но мозъкът му поддържа определено ниво на самостоятелност. За постигането на всичко това предполагам, че се е наложило да вкара част от своята сила в него.

— Искаш да кажеш, че е станал много силен?

— Възможно е. — На устните на Рагинбоун се появи подобие на усмивка. — Но ако амбулантът се изгуби, той определено ще изгуби и голяма част от силата си.

— И как това може да помогне на Ферн?

— Никак. Ние не бихме могли да й помогнем по никакъв начин. — Дори да имаше едва доловимо натъртване на местоимението „ние“, Уил не го долови. — Но ако амбулантът бъде унищожен или няма възможност да се върне, това би могло да ни е от помощ тук. Азмордис би изгубил голяма част от същинската си сила. А това може само да ни радва.

— Това изобщо не ме интересува. Аз се притеснявам само за Ферн.

— Продължавай да се притесняваш. Нима някой може да каже на какво е способна любовта? Безсмъртните са склонни да я презират, наричайки я „плътска слабост“, ала ние, човеците, я поставяме на висок пиедестал. Любовта на семейството, любовта на приятелите, любовта на влюбените. Харесва ни да вярваме, че тя устоява, след като всичко останало изтлее. Най-безценната суета. Може би…

— Стига вече философстване — прекъсна го Уил. — Не съм в настроение.

Рагинбоун се усмихна и млъкна.

Уил прекара най-дългия следобед в живота си — по-дълъг дори от онзи път, когато чакаше Ферн да се върне, след като ги подгони мотористът. Рагинбоун си тръгна — „Вятърът ще ми прочисти главата от философските мисли“ — а Уил се върна при реката, но сенките вече ги нямаше. Слънцето проблясваше сред облаците и вървеше в крак с въртящата се земя, сякаш отказваше да позволи на деня да поеме към своя заник.

Както винаги, когато човек има време за убиване, Уил си помисли за няколко неща, които би могъл да свърши, и реши, по една или друга причина, че нито едно от тях не си струва. Часовникът му се бе счупил няколко седмици по-рано и когато се прибра, той по-скоро почувства, отколкото знаеше със сигурност, че става късно. Следобедът бе все така облян в златисто, вятърът бе стихнал и бе станало адски жежко. Колата на Хавиер си стоеше на алеята. За момент Уил си я представи как остава завинаги там — блестяща, застинала в очакване, без никой да влезе в нея, без никой да я потърси. Хавиер сигурно е взел ключовете у себе си, помисли си горчиво Уил. Какво ли ще прави с ключове от кола в миналото? И после, татко сигурно вече е ужасно разтревожен за Ферн. Какво ще му кажа? Ами тя за малко отскочи до друго измерение. Не знам кога ще се върне… Да му се не види! Рагинбоун можеше да помогне малко повече…

Прекрачи прага на кухнята. Госпожа Уиклоу явно бе убедена да си върви у дома. (Уил беше сигурен, че не е минало без обстоятелствени увещания: икономката отдавна беше решила, при това не без основание, че семейство Капъл се нуждаят от далеч повече внимание и грижи от братовчеда Нед.)

Часовникът, който пъплеше едва-едва, уведоми Уил, че е седем и пет.

Баща му беше в хола.

И в края на краищата не се оказа толкова трудно.

— Къде е Ферн? — попита Робин. В гласа му не се долавяше страх, нито несигурност, само ужасяващата пустота, която поглъща далечната половина на тревожността.

— Няма я, татко. Също като Хавиер. Просто я няма. Няма я.

Девета глава

Изкачваше стълбата вече доста време. Не си спомняше да е била на долната площадка, нито знаеше как изобщо се е озовала на стъпалата, но така или иначе се катереше все по-нагоре и по-нагоре. Не беше уморена. Стълбата се виеше непредсказуемо, завиваше ту наляво, ту надясно, после внезапно се навиваше на спирала. Но каквото и да ставаше, тя продължаваше да се катери и не изгубваше целта от погледа си — мъничкото светло правоъгълниче на изхода, рамка на прозорец или на врата, уж не много далеч, но неизменно на същото разстояние, макар да беше убедена, че вече би трябвало да се е доближила до него. Покрай нея от двете й страни се движеха стени, тук-там прекъсвани от мъгляви отвори, от величествени полуразрушени колони, от коридори, които не водеха наникъде, от сводове горе към небитието.

Имаше паяжини, които изглеждаха като издялани от камък, през прозорчета се провиждаха късчета небе в цвят, който тя не можеше точно да определи. Светлината беше мека, сенките — бледи. Въздухът не беше застоял, но не беше и свеж. Не се чувстваше задъхана, но след известно време установи, че сякаш не диша. Опита се да си спомни как се е озовала на стълбата и защо за нея е толкова важно да стигне до горе, но мозъкът й бе някак замъглен. Беше забравила целта си. Паметта й се бе смалила до размери, по-миниатюрни и по-далечни дори от онова, което виждаше някъде пред себе си — жива микросцена, в която моделите и детайлите бяха неразличими.

Продължи напред. Нямаше друг избор. Времето беше спряло. Всичкото време бе изтекло. Изкачи стълбата и застана пред изхода — не беше далечен процеп, а ниска вратичка под каменен зид. Прекрачи през прага и бе обляна от слънчева светлина.

В миналото.

Стоеше на хълм над града. Оттук виждаше разклоняващи се на всички страни широки улици, които тръгваха като звездни лъчи от полите на планината, пресичани от други улици, и тесни, и широки, и се сливаха в безкрайна мозайка от покриви, стени и паваж, която се разстилаше чак до хоризонта, докато пейзажът се превърне в мъглявина. Отвъд нея в далечината като че ли се мержелееха кехлибарени поля, сред които горяха тъмните огньове на дървета. Тънки ивици зеленина маркираха пътя на невидими реки, но тя не можеше да различи подробностите. Централните градски артерии вероятно са били прокарани по предварителен план, но времето отдавна бе претопило първоначалния замисъл в лабиринта на блуждаещи улички, покълнали от главния корен като филизи, разклонени от лоза. Някои от сградите бяха на прилично разстояние една от друга, с веранди и колонади отпред, увенчани с кули, кубета и куполи, разделени от площади и широки булеварди, от градини и шадравани. Други се гушеха една в друга под закривените си стрехи и пропускаха помежду си само тесни сенчести алейки и задънени улички.

Планината гледаше почти изцяло на запад, градът бе облян в слънчева светлина, затъмнен в кехлибареножълто и карамеленокафяво, един златен град, излязъл от човешкото въображение в епохата, когато Еверест е бил пясъчна дюна, а Стоунхендж — просто камък насред брега. Град, който вече е бил древен, когато всичко останало е било в младенческа възраст.

Неговите размери и причудливост я замаяха и опияниха — никога в краткия си живот не бе и сънувала подобно място. Това е Атлантида, каза си. Аз съм в Атлантида. И докато стоеше вцепенена и втренчена, в главата й изплува гледката на друг град — със сиви стени, които се извисяваха като скали, с правоъгълни кули, целите в кристал и желязо, с пътища, които се врязваха като ждрела между умопомрачително високи сгради; във въздуха се стелеше задушлив мирис на изгорели газове, чуваше се неспирен грохот на лъскави коли, задвижвани от незнайна сила. Потисна ужаса и се опита да овладее описването от собствената си ексцентрична фантазия. Сякаш нещо в мисълта й се бе изплъзнало и картината се бе шмугнала в процепа, за да се отпечата в мислите й. Слабостта й я плашеше. Шокът от пристигането й тук, въздействието на този необятен и невъобразим град явно временно бе изместило всичко останало в съзнанието й.

Опита се да проясни мислите си, но се почувства замаяна и дезориентирана, сякаш внезапно всичко около нея бе погълнато от гъста мъгла, забулила нещо в подсъзнанието й, което не би трябвало да е там. В главата й се залутаха откъслечни спомени като снимка, която ту се избистря, ту се размива. Стегна се, огледа се да види точно къде се намира.

Всъщност планината представляваше отдавна угаснал вулкан, който се извисяваше в най-южния край на острова. Откъм морето проядената от лавата страна на скалата бе допълнително издълбана от яростния прибой, вследствие на което бе прокопан дълбок тунел в сърцевината на масива, който стигаше точно до някогашния кратер на вулкана. Сега това място представляваше естествено издълбано пристанище, заслонено от всички страни и потопено в спокойни зелени води.

Атлантидите бяха издигнали кейове и дървени мостчета, за да осигурят надежден пристан за всякакъв вид плавателни съдове — рибарски лодки, увеселителни корабчета, яхти, триреми, кораби за пренасяне на роби, търговски кораби. В скалните стени около пристанището имаше издялани пазарчета, механи и пещери, мрачни складове, скрити зад рибарски мрежи и пълни с топове въжета, котви, рибарски тризъбци и харпуни. Тунел в северна посока свързваше пристанището с централната градска порта, която се затваряше и заключваше в случай на нападение — колкото и малко вероятно да беше то — за да се брани не толкова градът, колкото самото пристанище.

Но тя не беше дошла от тази посока. Явно някак си бе успяла да се добере до една от няколкото тайни стълби — тесни, тъмни и стръмни — които се виеха през планината и излизаха до външните склонове през невзрачни вратички, чието предназначение бе отдавна забравено както от съседи, така и от случайни минувачи.

Тук планината бе терасирана и богаташките къщи с колонади отпред бяха надвиснали над чезнещия долу в ниското град, към който се виеха павирани улички. Долу вляво Ферн видя огромно кубе, първата й мисъл беше, че е храм. Беше обковано със злато и поглъщаше жадно последните огнени пламъци на отминаващия ден, за да ги избълва с пълна мощ обратно към небето и да заслепи слънцето.

Атлантидите явно нямаха укрепления, за разлика от дървените крепости на Джена и каменните зидове на Скайър. Но нали все пак възприемаха себе си като първата крепост на цивилизацията в един все още примитивен свят. Уверени в своето превъзходство и в силата на своята Дарба, те не се страхуваха нито от нашественици, нито от пирати. Няколко мига тя стоя смаяна, любувайки се на прелестта на техния град. Какво би могла да се надява да постигне тук — сама, без ничия помощ, чужденка, дошла от далечни земи, натоварена с обречената мисия да изпълни неизпълнима задача?

Ясно съзнаваше, че е смъртно уморена. Може би затова се чувстваше толкова особено, обзета от пораженски настроения още преди да е пристъпила към работа, заблудена от триковете, които й поднасяше мисълта. Беше пристигнала по-рано същия следобед с кораб от Скайър. Помнеше как стоя, зяпнала в захлас нагоре, докато се плъзгаха под издълбания от океана мост, как огледа подредените в кръг скали около себе си, привързаните по кейовете плавателни съдове, после стъпи на твърда земя, но тя като че се люлееше под краката й след дългото пътуване по море.

Едва ли бяха минали повече от няколко часа оттогава, но въпреки това образите й се струваха странно далечни, като детски впечатления, извикани на живот трийсет години по-късно. Времето бе наситило цветовете им, но подробностите бяха избледнели. Като илюстрации от книжка — плод на богато въображение. Не помнеше как е открила тази стълба, нито как се изкачи по нея в тъмното. Знаеше само, че стъпалата й се сториха безкрайни. Но беше явно, че по време на това изкачване с нея се е случило нещо — в главата й се бяха настанили други спомени, други мисли, пропълзяваха в тайни кътчета, където тя не би могла да ги открие, надзъртаха в подсъзнанието й в очакване на миг разсейване, за да се пръкнат. Усещаше ги там като чуждо присъствие, което криеше неясна заплаха и можеше да се надигне всеки миг. Град — тревожните видения се завърнаха, но сега пред погледа й изплува тротоар, наблъскан със забързани фигури. Валеше дъжд, минувачите стискаха малки преносими навеси, закрепени на върха на дълги дръжки и оцветени в червено, синьо, черно, на ивици и на петна; те подскачаха и се блъскаха като цветя, набучени на колове, които танцуваха над течащия поток от хора. Зад една сграда, сякаш издигната от прозрачни тръби, осветени отвътре със зловеща бяла светлина, изпълзяха облаци.

Тя изтласка видението в дълбините на съзнанието си, натика го обратно в мъглявината, откъдето бе изплувало. Може би това е да си луд, рече си ужасена. Непрекъснато имаш чувството, че нещо се крие в главата ти. Изпитваше остра нужда от сън. Де да можеше да поспи, със сигурност щеше да се почувства по-добре.

Заслиза по безкрайните стъпала, които се спускаха по склона и свързваха отделните отсечки на криволичещ път. Щом стъпи долу, теренът рязко се изравни. Вулканът бе опасан от широк път, по който се движеха предимно коне; роби, които явно нямаха друга работа, почистваха изпражненията. Около вратовете им висяха тежки железни пранги, голите им гърбове бяха набраздени от отдавна зараснали белези от камшични удари.

Тя пресече оттатък и скоро се озова на друга улица, която, общо взето, беше в посоката на храма. Беше толкова изтощена, че едва отлепяше погледа си от паважа, а когато спря, се олюля. Хората зяпаха втренчено варварските й одежди, бледата й кожа, късо подстриганата й коса, след въшките, дето ги пипна в Скайър. (Извади късмет, че бяха само въшки — в Скайър човек можело да хване всякакви болести.) Влезе в магазин за вино да пита за странноприемница. Разваленият й атлантидски издаваше северния й произход. Мъжът в магазина й каза да завие при следващата пресечка, а можело и по-нататък; беше сигурна, че ще се изгуби, но само миг по-късно стоеше пред арка, окичена с лавров венец — символ, който в цялата империя означаваше само едно: „Добре дошъл, страннико“.

Тя прекрачи прага и бе посрещната от жена, чиято любезност противоречеше на грубоватата й външност и която я съпроводи до една стая на последния етаж, като настоя да й помогне да си легне.

— Не съм гладна, благодаря — промърмори тя. — По-късно… — Завъртя се и мигом потъна в забрава.

Събуди се в малките часове, без никаква представа къде се намира и — още по-стряскащо — коя е. Мина й през ум, че през рамката на прозореца, поприкрита зад полюшващи се пердета, би трябвало да се прокрадва сивкава светлина, ала в същото време съзнаваше, че това са глупости. Колибата на майка й нямаше нито прозорци, нито пердета, само огънят гаснеше бавно в огнището и червеното пулсираше и попиваше в тлеещата жарава. А дали не се намираше в морето, под брезентовия навес до кърмата, разпънат за пътниците с билети, загледана към закованите на небосклона неподвижни звезди, полюшвана в хамака на необятния океан. Само че подът под нея беше стабилен, не помръдваше, а през сводестите двойни прозорци със спуснати кепенци едва-едва се процеждаше нощта.

Аз съм в Атлантида, сети се най-накрая, успяла да събере парчетата от самоличността си сред бъркотията от противоречащи си изображения. Атлантида. Осъзнаването на този факт я изпълни с необяснимо чувство на паника. Понадигна се и остана така известно време, заслушана в звуците на нощния град: тътрузене на самотни колела, тропот на конски копита по паважа, викове, стъпки, тишина. Нещо липсваше — неизменния фон от приглушени гласове, сякаш жужащ пчелен кошер; плътната звукова стена, която в дълбините на съзнанието й се асоциираше с думата „град“. Не можеше да определи какво липсва. След малко пак полегна, бавно се отпусна и заспа.

Когато се събуди, бе минало доста време. Надигна се, все още замаяна от съня, и отиде да отвори кепенците. Слънцето се бе вдигнало високо и прежуряше. Възползва се от оставената стомна с вода, напълни глинения съд и си изми лицето и ръцете. После се облече и изпита съжаление, че не разполага с по-подходящи дрехи. Бричът, с който бе обута, беше подходящ за планински климат — свободни бедра, плътно пристегнати прасци и слабини, коженият плат — омекнал и еластичен, отънял от дългото носене. В Скайър си смени обувките със сандали и дрипата на гърба си със свободна риза от естествена, небоядисана материя, която изглеждаше сивкаво-жълтеникава. Въпреки това пак беше облечена прекалено топло. Кесията й беше втъкната в пояса под ризата; надяваше се, че парите ще й стигнат.

— Когато изпълниш Задачата си, няма да ти трябват пари — бе й казал Пустинника, но неговият поглед се рееше из звездите; той рядко попадаше в клопката на практическите дела.

Мъжът, изпратен да й бъде пазач и водач, носеше кесия, пълна с монети, но и той, и багажът му бяха отнесени през борда при свирепа буря по време на морското им пътешествие. А сега тя не помнеше дори името му.

— Ти си избрана — уведоми я Пустинника пред цялото село. Лицето му бе уморено, но погледът му искреше по-ярко от облян в слънце дъжд. — Записано е на небето и прошепнато с вятъра. Наблюдавам и слушам вече много-много време и ето че получих недвусмислено послание. Трябва ти само смелост и чисто сърце. Ако е нужна помощ, ще бъде намерена. Ти си посочена от Съдбата, а тя не допуска изборът й да се окаже погрешен.

Въпреки всичко странноприемниците струват пари, плащат се билети, такси, а дори Съдбата има нужда да й се помогне. Старейшините в селото отделиха от личните си богатства, които бяха продадени в Джен, за да й осигурят средства. Един-двама го направиха с подчертано нежелание — те нямаха добро мнение за Съдбата и още по-малко за безумното старче, което живееше само в планината и се вслушваше в гласове, неуловими за никого другиго. Но най-старият каза: „За селото е чест“, и толкова.

Тя намери масата, където й бе сервирана закуска, в двора под обсипано с цвят дърво. Странноприемницата не беше нито голяма, нито луксозна, но в двора й пръскаше шадраван, а по-нататък имаше басейн, където се бяха потопили неколцина от гостите. Тя с удоволствие би се присъединила към тях, но в северната й родина климатът и свенливостта забраняваха нехайното разголване. Докато вдишваше букета от аромати и се наслаждаваше на слънчевите лъчи, й хрумна, че откакто е пристигнала, нито веднъж не й бе замирисало на бунище. В Джен всичко бе просмукано от неизменната воня на страшно много хора, които живеят плътно един до друг; при дъжд по улиците на Скайър се изливаха реки от мръсотия. Капитанът на кораба обаче й каза, че Атлантида разполага с отточна система, която поддържа улиците чисти, а въздуха — приятен за дишане. Как не бе забелязала тази естествена свежест предната нощ! Явно наистина е била смъртно уморена, едва се е държала на краката си. Все още не можеше да си обясни защо.

Слънчевият часовник й показа, че минава пладне. Беше твърде късно за закуска. Взе си малко пресен хляб, извара и маслини и седна да се храни, без да бърза, наслаждавайки се на спокойния двор и особеното място. Шадраванът се издигаше в нежна водна кула, задвижвана незнайно от каква сила над корито от дялан камък, който никога не преливаше; над калдъръмения двор като тънка дантела падаше сянката на кичесто дърво; в един момент някъде отдалеч, откъм града, се разнесе звук на тъпан или гонг — дълбок тътен, който сякаш извираше от самите земни недра, за да предвещае проблем, появил се дълбоко под повърхността.

— Какво беше това? — попита тя ханджийката, която се появи малко след звука.

— Храмовият тъпан.

— Какво оповестява?

— Предупреждава — вдигна рамене жената. — Предстои церемония. Храмовите площи са свещени. По време на церемонии обикновените граждани не могат да влизат вътре… не че има много желаещи. Все пак, както се казва, мълвата е семе, разнасяно с вятъра — не е нужно да си видял лично. Последните жертвоприношения минаха всякакви граници.

— Но нали атлантидите почитат Незнайния бог — рече момичето. — Учили са ме, че Той е забранил жертвоприношенията.

— Атлантида не се управлява от никой Бог — отвърна тихо жената. — Винаги сме се гордели с това, а сега то е нашето проклятие.

— Тогава кой ви управлява? — попита момичето и още докато задаваше въпроса, почувства, че знае отговора.

Жената я изгледа изпод вежди.

— Откъде идваш, та не си чувала за Кралицата на кралиците?

Тя се изчерви, почувства се глупаво. Разбира се, че е чувала за Зохрейн, потомствената кралица. Че кой не е чувал за нея? Понечи да отвърне „Аз дори съм я виждала“, но преглътна думите си, съзнавайки, че това е невъзможно. Сигурно си спомня някаква картина… или пък статуя на жена със златно лице и коса като втвърдена лава; ръката й въздигната във властен жест. Споменът я притесняваше, понеже не можеше да го свърже с нищо конкретно.

— Внимавай — продължи жената. — Станали сме доста подозрителни към чужденци. Някога — в гласа й затрептяха презрителни нотки, сякаш изпитваше ненавист не само към съгражданите си, но и към самата себе си — посрещахме всички с отворени обятия, бяхме сигурни в своята защитеност и превъзходство. Сега се страхуваме от извънбрачните плодове, родени от утробите ни; от непризнатите внуци и правнуци; от мелезите, които могат да се върнат и да ни откраднат империята и Дарбата. Задължителна параноя, поне така се твърди. Но за теб няма опасност. Ти си прекалено бледичка, за да те вземе някой за кръстоска.

Момичето се усмихна учтиво и премина към по-важния въпрос.

— Защо са й на кралицата жертвоприношения?

Жената се поколеба, но все пак отговори на въпроса.

— Говори се, че иска да контролира самата Смърт. Вероятно жертвоприношенията са й нужни, за да я примами по-наблизо и да установи своята власт над нея.

Тя ще се опита да отвори Дверите на смъртта, така й каза Пустинника. Иска да премине отвъд и да се завърне жива, в нарушение на Върховния закон. Трябва да й се попречи. Ако Дверите бъдат отворени насила и Стената на битието се пропука, животът ще изтече през пукнатината. Така тя ще унищожи Магнита и ще изкорени земята. Трябва да й се попречи. Задачата й. Отчаяна и невъзможна. Ти си избрана. Във вените ти тече кръвта на Атлантида…

След като се нахрани, напусна странноприемницата и се отправи към храма.

Улиците из целия град бяха покрити предимно с павета от жълтеникав камък, какъвто явно се срещаше най-много в региона. Само няколко по-крайни улички и алеи бяха оставени без настилка, жълтееха от пръст. Всичко тук е златисто, помисли си тя — пътищата, къщите, колонадите, прахолякът по земята. Дори хората. Атлантидите бяха високи, нито слаби, нито дебели, с цвят на кожата от охра до маслиненозелено, косите им бяха в най-разнообразни тъмни тонове, от махагоново до виненочерно, постигано обикновено чрез къносване. Мъжете често ходеха разгърдени, препасани с колани и пояси, окичени с вериги, свободните им панталони, подобни на шалвари — пристегнати в глезените или под коляното, с къси кожени сетрета без ръкави, но обсипани с множество ремъци или с толкова плътна бродерия, че копринените парчета ставаха твърди като кора на дърво.

Жените като че ли предпочитаха дългите панталони пред роклите и носеха була, които бяха толкова прозирни, че почти не се забелязваха; ефирните материи бяха с нежни щампи на цветя, бледи като жасмин, на ивички като перуника, на петънца като орхидея. Сигурно често се къпят, рече си — при разминаване я лъхваше ухание на парфюм, не на пот. Усещаше погледите, впити в гърба й. Тук чужденците се набиваха на очи като недъгави. Дори робите, докарани тук от завладените континентални земи, повечето живели в плен поколения наред, бяха започнали да приличат на своите господари. Нямаше ги свинете и козите, които бе забелязала да ровичкат из бунищата в Джена; нямаше ги безбройните плъхове на Скайър; за сметка на това беше пълно с котки, повечето жълтеникави, в тон с града, някои на ивици или на петна като дивите си сродници в джунглата, с огромни уши и удължени муцуни.

През прозорците влитаха мънички пъстри птички, за да кълват трошици от масите, дългокраки кучета с нашийници, обсипани със скъпоценни камъни, топуркаха след господаря или господарката си и с отвращение хвърляха по някой поглед наоколо. По главните улици боклукът се почистваше и изхвърляше най-редовно.

На тръгване от странноприемницата храмът й се стори съвсем близо — виждаше позлатения му купол да се извисява над околните сгради. Но постепенно си даде сметка, че всичко е заради размерите: от планината й се бе сторил доста голям, но от нивото на улицата изглеждаше направо гигантски, архитектурно изобилие, което сякаш бе построено от великани, не от хора. Умопомрачителното полукълбо на кубето поглъщаше слънчевите лъчи и потапяше погледа в чисто злато. Къщите в непосредствена близост до храма изглеждаха скупчени, мънички, сякаш притиснати една в друга, смутени от величието на могъщия си съсед.

Тя свърна от широката улица и се озова в лабиринт от улички, където явно се помещаваше някакъв пазар. Тук магазинчетата се бореха едно с друго за място под слънцето; над широко отворени фасади бяха надвиснали тенти и чергила, а по-скришните местенца се спотайваха свенливо зад забулени с платнища входове и шумолящи висулки. Подрънкваха монети, хората се пазаряха шумно, разменяйки си бързи реплики, обиграните търговци говореха провлачено, приглушени гласове сключваха потайни сделки.

Обзе я чувството, че няма нещо за ядене или за обличане, което да не се продава тук; предлагаше се всичко — от най-полезното до абсолютно безполезното. За малко забрави накъде се бе запътила и тръгна безцелно насам-натам, изпаднала в някакъв транс, окъпала сетивата си в калейдоскоп от нови впечатления. Обсипа я букет от аромати: натрапчиви и остри миризми на подправки и билки, ухание на масла, забъркани с цветя и мускус, острото жило на оцет и марината, вонята на мухлясало сирене. Хората отстъпваха да й сторят път, преминаваща котка се отърка в глезена й.

В следващия миг тя се закова на място. Атлантида изчезна и градът от кошмара й се върна. Сивите му кули превзеха пазара и главната улица, образът се втурна в главата й трескаво, оглушително, с пищене и грохот… Затвори очи, усети мекото докосване на котката до прасеца си, чу мяучещия й глас. Когато отново прогледна, пак се намираше на претъпкания пазар, сред плетеницата от паянтови навеси и чергила, а една жена зад близката сергия я питаше дали е добре.

— Да, да, всичко е наред, благодаря.

Дадоха й да пийне лимонов сок, който я освежи в жегата. Не й взеха пари. Пази се, заръча й жената, тук има всякакви капани за чужденци. Момичето се усмихна и продължи.

И ето че най-накрая се озова на широката улица около храма и огромното кубе се извиси току над главата й, така че вече не можеше да види горната му част. Сградата беше издигната над нивото на улицата, надвиснала над града, опасана с открита колонада от мраморни стълбове, които се врязваха в небето като дървета без корони. Към тях водеха множество стъпала, насечени тук-там от мрачни шахти с потънали в сенките капаци, които водеха към пъкъла на килии и подземия, зандани и катакомби.

Тук-там по стъпалата бяха насядали хора, други се разхождаха около колоните, но всички входове бяха завардени и стражите кръстосваха копия пред всеки поклонник без право на достъп в храма. Тя не приближи никоя от вратите, предпочете да се отправи към покрайнините, за да подири начин за по-незабелязано проникване вътре. На едно място стигна до подобие на мостче, минаващо над подредени една до друга арки, което свързваше храма с горния етаж на съседна постройка, вероятно конюшня.

Тя огледа внимателно мястото и околността. Под една от арките седеше просяк, кръстосал крака под себе си, с паничка за подаяния отпред. Косата му, сплъстена на фитили и загубила цвета си от градския прахоляк, скриваше лицето му почти изцяло. Прахта беше проникнала и в кожата му и я бе обезцветила на петна. Вместо дрехи по тялото му бяха останали оскъдни дрипи. До него имаше пукната стомна за вода, но той не я докосваше, като че ли бе потънал в полусън, предизвикан от упойващи вещества, или пък просто се бе вцепенил от отчаяние. Щом го доближи, забеляза, че всъщност е доста млад. Може и да си въобразяваше, но й се стори, че при звука от стъпките й очите му се стрелнаха нагоре за частица от секундата и това я предупреди да застане нащрек.

Вниманието й привлече приближаването на кола: край съседната постройка спря файтон, от конюшнята излезе коняр и се зае да разседлава коня, за да го отведе през широката порта. След него тръгна и пътникът; коларят остана да чака завръщането му. Отиват в храма, рече си тя, и хвърли поглед към покритата алея.

Край конюшнята имаше двойка стражи, но те не бяха въоръжени с копия и щитове, а само с къси мечове. Единият свали шлема си, за да се почеше. Докато тя оглеждаше обстановката, просякът, явно разбуден от пристигането на файтона, се размърда и закуцука към стражите, протегнал паничката си напред. Недокоснатата стомна висеше от дясната му китка. Единият войник му извика нещо надменно, другият подигравателно удари шлема си. И тогава просякът пусна паничката си на земята и с изненадваща бързина разклати стомната така, че от нея изхвърча нещо мъничко, което уцели по-близкия войник право в голите гърди и се изтърколи в обутите му в сандали крака. Онзи изкрещя. Другарят му се забави частица от секундата, зяпнал с шлема си в ръка. Чевръст ритник го уцели право в слабините и онзи се преви одве, но се удържа да не се строполи край нещото, паднало на земята. В следващия миг просякът се спусна към вратата и връхлетя в конюшнята. Двамата стражи, единият стенещ, другият крещящ, се спуснаха подире му. Минувачите, включително коларят, явно останаха доволни да станат свидетели на нещо ново и наобиколиха предмета на земята.

Момичето се приближи внимателно. Беше скорпион, по-дълъг от разтворената й длан, с бронзова коруба, с извита опашка. Скорпионът се заклатушка в едната посока, момичето безшумно се измъкна в другата, за да потъне незабелязано в сумрачните конюшни.

Успя да се шмугне в една от клетките за конете, размина се с коняря, притисна се до топлия хълбок на животното вътре, което я изгледа абсолютно безразлично. Щом конярят се отдалечи, тя си запроправя път през тъмното, вонящо на коне и засипано със слама помещение, докато се озова пред дървена стълба. Изкачи се по нея и попадна на отделението за сено вдясно; вляво тръгваше коридорче, което водеше към алеята. Прецени, че беглецът и преследвачите му са минали по същия път само минута-две преди нея. С малко късмет, всички постове по трасето щяха да са заети с преследването на просяка.

Алеята бе облъхната от хлад, слънчевите лъчи се процеждаха между решетъчната конструкция на каменните стени и образуваха на пода ситна мрежа. Вратата към храма бе отворена и неохранявана. Цареше пълна тишина.

Тя пристъпи напред, огледа се наляво-надясно — не се забелязваше жива душа. Нямаше представа накъде са отишли просякът и преследвачите му, но всъщност беше без значение. Просякът неволно й помогна и повече не й бе нужен. Съсредоточи се изцяло върху Задачата, всичко друго остана на заден план. При все това нямаше точна представа какво се иска от нея.

Стоеше насред широка кръгла галерия, опасваща храма околовръст под високото величествено кубе. Вътре, както и отвън, огромният купол бе обкован със злато. Всъщност всичко вътре като че беше от злато — вещите бяха или със златно покритие, или излети от злато, или от ковано злато, по мраморните колони пълзяха златисти нишки, цялата галерия бе потопена в кехлибарени сенки. Долу светлината нахлуваше през множество високи издължени прозорци, обвити в ефирни паяжини, по които проблясваха мимолетни искрици. Пламъци като привидения потрепваха над газените лампи и разнасяха миризма на пушек. Усещаше се ухание на лимон и сандалово дърво, други ароматни жилки, които тя не разпозна — благоухание, тежко и плътно като старо злато, но в същото време ефирно и разлято. Предположи, че някъде по периферията на купола вероятно има капандури, понеже въздухът, макар и неподвижен, не беше застоял.

Почувства, че тук, в храма, се намира в самата утроба на града, че това е пресятата същност на Атлантида, нейното златно сърце, което е не толкова символ, колкото неподправено проявление на благосъстояние и слава, на неопровержимо превъзходство. Не беше място, където идваш да се преклониш пред божество, а светиня, където да обожествиш поклонника.

Незнайният Бог отдавна е преместен и изглежда още по-далеч поради самия факт, че е Незнаен: тук атлантидските богове издигат себе си на Негово място, придобиват неземни сили, винаги жадни за повече, отколкото Дарбата може да им даде. Тя почувства, че те са обречени, макар страхът й да нямаше нито основания, нито форма, и въпреки това храмът й се стори страховит и красив отвъд всичко, сътворено от човешка ръка. Дори безумните сънища, в които й се явяваше Зохрейн, изведнъж като че докоснаха нещо дълбоко в нея — копнежа да надхвърли възможностите си, да се опълчи на съдбата, да наруши закони, които не бива да бъдат нарушавани. Защото такава е същността на човешката природа: от момента, в който Луцифер се опълчи, ние сме го признали за един от нас.

Тя изтласка съпричастието си, което явно криеше опасности, и тръгна към балюстрадата, за да погледне в търбуха на огромното помещение. Необятният под се бе проснал далеч под краката й, като покриваше разстояние от близо двеста метра от стена до стена, огледалната му повърхност отразяваше златния таван като в езеро. Върху него, гравиран с тънки като паяжина и при все това съвсем отчетливи линии, беше изобразен кръг, който затваряше в себе си звезда или слънце с множество лъчи, а в самия център бяха изобразени няколко йероглифа или руни, чието значение тя не разбираше. В средата на залата бе разположен олтарът. Представляваше най-обикновено парче камък без никаква украса, може би поизгладен от морето, но с неправилна форма. Несъмнено имаше своето значение, макар и неясно за нея. Горната му част бе леко вдлъбната и отгоре бе поставено черно кълбо с размерите на змийско яйце. Щом погледът й попадна върху него, усети притегателната му сила с такъв замах, че сърцето й прескочи и дъхът й секна.

И в следващия миг осъзна, че златният храм, та дори и самият град не са нищо повече от декор, издигнати, за да приютят тази смъртоносна вещ — великолепният венец около зрънцето безкрайна сила. Пред погледа й енергията, която струеше оттам, сякаш се засили съвсем в синхрон с кипежа вътре в самата нея: въздухът запулсира, залата затрептя като мираж, потръпна на ръба на съществуването и само Магнита остана истински.

Тя се втурна през залата, стигна до една стълба и само след няколко широки крачки се озова долу, на нивото на земята. Силата, която я тласкаше напред, бе толкова могъща, че имаше чувството, че е прекосила просторния под буквално с две-три крачки. Олтарът внезапно се озова пред нея и тя положи ръце върху Магнита.

Не беше от камък — разбра го мигновено. Вярно, донякъде наподобяваше камък, просто защото беше по-твърд от всичко твърдо и по-тежък от всичко тежко на планетата. Ала тежината му бе някак вътрешна, не го дърпаше надолу, а някак го притегляше навътре към самия него. Не бе нито жив, нито мъртъв; имаше Живот, но не и Мисъл; беше сила без воля. Представляваше кълбо, съставено от толкова плътна материя, че вътре спокойно можеше да са скрити цели светове. Тя го докосна и потръпна, през тялото й премина вълна, като че съставена от прашинките на падаща звезда — опърли я с хиляди искрици, които пламнаха, ала не я изгориха. Ръцете й станаха прозирни, докато огънят, запален във вените й, засия през тънката й кожа.

Преодоляла ужаса си, замаяна и удивена, тя видя как скелетът й фосфоресцира, а множеството сухожилия, които обвиват и свързват костите й, се гънат като нишки жива коприна. После огънят угасна и ръцете й възвърнаха обичайния си вид. Магнита я пусна, но я остави олюляваща се — все едно й беше прилошало или бе пияна. Някъде долу отекна затръшната врата и чувството за надвиснала опасност се възроди в сърцето й. Подтичвайки, се добра до сводестата колонада, опасваща галерията, строполи се в основата на една колона и се сгуши в сенките.

Жената влетя в залата броени минути след това. Закрачи по гладкия мрамор, от който отекна шумоленето на чевръстите й и едновременно с това тежки стъпки. Беше красива като леопард, златисто-черна и смъртоносна; главата й, килната леко встрани връз изящната крехка шия, излъчваше неестествена грациозност и лекота въпреки непогрешимото царствено високомерие: когато мъжът зад нея заговори, извъртането на брадичката й бе плавно като плъзгане на змия. Този път косата й не бе стегната в конус на тила, а падаше тежко в буен мастиленочерен поток от къдрици, в които тук-там имаше втъкнати миниатюрни скъпоценни камъчета. Дългият воал, с който бе покрила тялото си, бе жълт и ефирен като цветен прашец, надиплен около хълбоците и раменете, пърхащ като нежна пеперуда зад гърба й. При всяко нейно движение накитите по тялото й издаваха едва доловим звън.

Момичето я позна веднага: Зохрейн Гулабей21, последната потомка на Тринайсетата династия, първожрицата на Незнайния бог, кралицата на Атлантида, императрицата на света — или поне на онази част от света, която вече бе попаднала под обширната мрежа на могъщия остров. Хроникьорите, които се занимаваха с историята на нейния живот, твърдяха, че е почти на сто и петдесет години, а фигурата й бе запазила външния блясък на тяло в разцвета на силите си. Злите езици подмятаха, че едва осемгодишна отровила по-големия си брат, за да си осигури трона, а от баща си, краля магьосник Фарок, Гулабей се отървала, преди да навърши двайсет. Майка й, легендарната красавица Тамисандра22, се стопила от скръб и угаснала наскоро след това.

Никой никога не бил виждал Зохрейн да отрони сълза. Не се омъжила, понеже се заклела да не приема в сърцето си ни мъж, ни дете — никой, който би могъл да се доближи до нея достатъчно, за да има възможност да я убие. Предпочела компанията на роби, които сменяла често-често, екзекутирайки всеки, към когото усещала и най-бегли признаци на привързаност. Съветниците й я ненавиждали съвсем малко повече, отколкото тя тях.

Докато я гледаше, макар и от разстояние, момичето усети позната грозота, която се излъчваше от царствената й фигура, въпреки физическото й съвършенство — хищна пустота, готова да погълне самия живот, за да засити безнадеждната си нужда. Беше гледка, която знаеше, че е виждала и преди; и този спомен я безпокоеше — отчасти защото не можеше да си обясни откъде идва, но също и заради неясния страх, който го съпътстваше.

Придружителят на Зохрейн бе висок колкото нея и изглеждаше доста по-възрастен. Беше с бръсната глава, бицепсите му бяха пристегнати с масивни гривни, които приличаха повече на бойни атрибути, отколкото на накити. Атлетичното му тяло бе изтъкано от мускули. Явно някога е бил изключително красив, докато нещастен случай или болест не бе обезобразила и набраздила кожата на половината му лице, а последвалото лечение я бе втвърдило и бе разрушило симетричността на чертите му. От цялото му същество се излъчваше заплаха, стелейки се около него като зловонно изпарение.

— Всички са тук — каза той. — Оставих ги в чакалнята. Оплакват се, но шепнешком — страх ги е, че дори стените могат да чуят хленченето им и информацията да стигне до твоите уши. Създали са си собствена йерархия.

— Разбира се — отвърна тя. — Когато се възкачих на трона, дадох на дванайсетте фамилии право на избор — да се предадат доброволно или да бъдат насилствено подчинени. Винаги има възможност за избор. Те избраха показността, самочувствието, леността и безделието, малодушието и алчността. Избраха да запазят достойнството си и да ми се подчинят доброволно, вместо да се опълчат срещу мен. Великите аристократични фамилии бяха лишени от величието си още преди векове, репутацията на мъртвите не е достатъчна за живите. Казват си, че служейки на мен, служат най-добре на себе си. Така робството не им тежи.

— Но ти имаш нужда от тях — напомни й той.

— Имам нужда от наследството им, от силата, която дреме в тях и която те вече не използват, понеже са станали твърде нервни или пък са твърде уморени. Те са потомци на онези, които първи докоснаха Магнита и бяха завинаги променени от него. Неговата сила все още кипи в кръвта им, в жилите им. Аз ще я изтегля, ще я обединя. И това ще бъде достатъчно.

— Сигурна ли си? — Внезапното безразличие в тона му разкри спотаена надежда, която надзърташе иззад привидната лоялност. Смръщеният клепач се спусна още по надолу и окото под него заискри студено и злобно.

— Нищо не е сигурно — усмихна се Зохрейн. Когато вървеше до нея, характерната за него смъртоносна заплаха, която струеше от съществото му, губеше остротата си и изглеждаше не по-опасна от нож за разрязване на хартия, украсен със скъпоценни камъни. — Страх ли те е, Иксаво? — Вече приближаваха олтара. — Страх ли те е от Магнита?

— Ще го унищожиш ли? — Акустиката на мястото превърна изтърваната фраза в зловещ шепот.

— Ще го претворя.

— Той ще устои на унищожението.

— Всички вещи устояват на унищожението според собствените си качества. Скали, камъни, диаманти. Съществата инстинктивно се стремят към единство. То е без значение. — Тя метна думите през рамо като огризки, подхвърлени на просяк, и се извърна с лице към Магнита.

— Ще те чуе.

— Той не чува, не вижда, не чувства. Не е нищо друго, освен буца груба сила. Буца. Аз чувам и виждам, и чувствам. Аз притежавам силата да раздробя тази буца като най-обикновен камък и да му придам каквато си поискам форма. Не ме е страх от някаква си буца, от един камък. А тебе?

Постави длан върху Магнита и на момичето му се стори, че вижда как по ръката й пробягва вълна, която се нажежава и се стрелва, готова да се забие в мозъка й. Рече си: Зохрейн е живяла твърде дълго в неговата аура, проникнала е прекалено надълбоко в същността му. Силата се е просмукала в съзнанието й. Тя разсъждава, доколкото може да разсъждава един луд. Тя е наметнала останките от разсъдъка си като воал.

Най-лошото е, даде си сметка тя, че Зохрейн не познава страха, а страхът е спирачката на разума.

— Докосни го — рече кралицата на Иксаво. — Цели петнайсет години ти беше негов Пазител. Нима никога не си го докосвал? Наистина ли си толкова слаб и не си бил любопитен — глупав като стадните животни, които наричаме граждани? Имах по-високо мнение за тебе, Иксаво. Едно време си мислех, че заслужаваш моята ненавист.

Настъпи дълга пауза, в която се усещаха напрежение, колебание, размисъл.

— Веднъж го докоснах — призна си неохотно той. Момичето, което наблюдаваше от сенките, усети съпротивата му, ужаса, който му навя този спомен. — Изгори ме. Горещината пропълзява в ръката ми и разтапя лицето ми. Беше като огъня на боговете. Другия път може да изгоря.

— Боговете. — Презрението и възмущението й закипяха. — Изобщо не ме интересуват боговете. Незнайният бог винаги е бил доволен нещата да си останат така, а що се отнася до жалките духове, които се наричат божества, поне тук, в Атлантида, проявихме достатъчно разум да ги презрем и да научим хората да не им се кланят. Дарбата излиза отвъд прословутите им умения. Ще взема Дарбата им и ще я попия така, че да не може да бъде дадена отново. Така наречените богове ще се стопят до легенда в моята сянка. Ще кръстосвам свят след свят, отвъд Смъртта и обратно, извън обсега на всеки безсмъртен. Божествената природа ще бъде моята основа.

— Какво искаш? — провлече той. — Ти управляваш половината свят. Нима има територия, която не си завладяла? Необитаема пустиня, гола планинска верига, шепа примитивни племена, които живеят в пещери и кирпичени колиби? Защо си отваряш толкова работа, че искаш да покориш и тези?

— Ти не разбираш. — Тя пак протегна ръката си към Магнита, не го докосна, но сякаш й се искаше да обходи скритото му магнитно поле. — Имах по-високо мнение за умствените ти способности. Управлението е подробност — аз искам да бъда. Да бъда последна и завинаги, единствена и върховна. Да не познавам граници. Цялата Атлантидска империя е като детски кът за игра в сравнение с неизбродимите селения, които се простират отвъд Дверите. Няма да допусна да остана затворена в една-единствена планета, в един космос, зад обичайните ограничения на живота и смъртта. Ще триумфирам над всички тях. Управлението е черната работа, но триумфът е завинаги сладостен.

— А после? — попита Иксаво. — След като завоюваш победа, тогава какво?

Дори от разстояние момичето успя да види, че под загадъчната маска на лицето му той разбира всичко. Кралицата бе бясна и той го знаеше, при все това не би направил нищо, за да я разстрои. Вероятно се страхуваше от нея прекалено много. Може би имаше намерение да я използва, с надеждата да си издейства някакви дивиденти от прибързаността и бурната й реакция.

Тя не отвърна на въпроса; беше очевидно, че мисълта й бе съсредоточена другаде и тази тема бе останала на заден план.

— Наближава моментът — рече накрая. — Сигурен ли си, че и другите ще са готови?

— Да, ще бъдат готови.

— А жертвата?

— Също.

— Трябва да е млад и силен. Нимфелинът23 тази сутрин бе красив, но накуцваше. Не искам да полагам отритнатите чеда на града пред прага на Дверите на смъртта, сякаш в подигравка на собствените си вярвания. Искам най-доброто сред младежта на Атлантида. Вземи дъщерите и синовете на дванайсетте фамилии: силата е вътре в тях, искам да я изцедя заедно с кръвта им.

Той не реагира. Явно бе прекарал в нейното обкръжение доста дълго време. А и не бе изключено да споделя вкусовете й.

— Не би било… мъдро, Ваше Височество. Както вече споменах, нужна ви е тяхната подкрепа.

— Само за тази церемония. След това да вървят на боклука.

— Тогава започнете церемонията, а после…

Ала колебанията му не достигнаха до нея. Лудостта бе стеснила и съсредоточила възприятията й върху обсега на собствените й амбиции. Тя погледна Иксаво и пред нея се разкриха всичките му резерви, ходове, измъквания, лъжи, сякаш бе напълно голо, прозрачно същество, чиито най-тайни страсти биха били твърде предвидими, за да насочват нейните интереси. Тя вярваше, че той ще я последва като чакал, подмамен от надеждата да намери мърша, по-малкият хищник тръгнал след по-могъщия, оставяйки несъгласията си за себе си. Тя го ненавиждаше заради тази му прозрачност, за баналните му заговори, заради лекотата, с която й се удаваше да го контролира: при все това презрението бе дотолкова част от естествената палитра на чувствата й, че вече почти не го забелязваше. Той бе полезен инструмент: останалото бе излишно.

Тя го бе избрала, понеже беше син на атлантидски военачалник, убит зад граница, отгледан от жреците на Хекс-Ате в забранения град Култуум и поради това, въпреки подозрителното му религиозно възпитание, далечен на всякакви отцепнически фракции вътре в самата Атлантида. Бе се убедила с очите си, че той притежава известна сила, и знаеше, че я използва рядко, и затова я бе приела за по-слаба разновидност на Дарбата, твърде незначителна, за да й се обърне внимание. Считайки самата себе си едва ли не за всемогъща, тя го бе причислила към по-нисшите създания и не считаше за нужно да вижда в него заплаха.

Момичето, неподвижно в неподходящото си скривалище, за един кратък миг проникна в съзнанието на Зохрейн, без да иска прозря нещо и се отдръпна от осъзнатата пълна липса на човещина. Церемонията явно щеше да започне всеки момент и момичето знаеше, че е време да си тръгва или поне да се премести от полезрението на участниците. Но Пазителя излезе, а Зохрейн остана край олтара, втренчена в Магнита, сякаш изпаднала в транс, зяпнала алчно насреща му. Ръцете й се плъзнаха сладострастно по повърхността му, но без да го докосват, просто описаха контурите му; притиснатите й една в друга устни се изкривиха в потайна усмивка. Изглеждаше така, сякаш едва ли не прави любов с Магнита: макар да не го докосваше, движенията й бяха дълбоко чувствени, дори похотливи, докато изражението й се разля в замаян до забрава поглед, граничещ с екстаза.

Наблюдаващото момиче си помисли с любопитство: тя ще го унищожи, понеже смята, че това е начинът да се сдобие с абсолютна власт. Като сляпо влюбен мъж, който души любовницата си, понеже тя го предизвиква и тормози и той смята, че по този начин ще я притежава изцяло. Но след това любимата е прекрачила отвъд притежанието и всичко, което му остава, е споменът. Може би това е, което трябва да предотвратя. Ала тя нямаше представа какво да прави, как да го направи и усещаше инстинктивно, че е твърде скоро, че не е дошъл моментът. Засега трябваше да остане и да наблюдава, без да я виждат. И въпреки това, а може би и поради влиянието на всичко това върху нея, тази странна връзка с върховния източник на сила, тя почувства, че би било по-добре да бъде унищожен. Беше твърде силно, твърде хипнотично, твърде ужасяващо безцелно, за да бъде оставено сред алчните, отчаяни смъртни: самата същност бе покварена. Прекършена, силата й щеше да се разсее, а може би и да изчезне напълно. Нека Зохрейн я разтърси — ако може.

Няколко минути по-късно кралицата се отдръпна от олтара, замаята й преля в оловен ступор, който бе същността на красотата й. Придърпа ефирния воал около себе си, опакова се в кожа от жълтеникава паяжина, разкривайки детайлите на досега забуленото си тяло, и се отправи сковано към страничната врата, през която бе влязла.

Момичето се изправи и хукна да бяга през залата, за да стигне до стълбите и да се качи обратно в галерията. Оказа се по-далеч, отколкото бе предполагала; досегът с Магнита явно я бе дезориентирал. Жрец, който влизаше през главния вход, забеляза мимолетното движение и извика стражата. Веднага се отзова цял отряд гвардейци. Тя видя, че пътят й е пресечен и за броени секунди се озова в хватката на здрави ръце, опаковани в кожа и бронз. Престана да се съпротивлява, разбра, че няма смисъл. Остана неподвижна, втренчила каменен поглед в похитителите си.

— Какво да правим с него? — попита капитанът.

— С нея — поправи го жрецът. — Огледайте я добре. Иксаво ще иска да я прегледа по-обстойно, но не точно сега. Няма време. Хвърлете я в килията при останалите. Време е да започвам с тъпаните.

Отведоха я, стискайки я здраво, но не болезнено, явно убедени, че е изключено да избяга. Смъкнаха я по сумрачна стълба и я поведоха по спираловидни коридори из подземията на храма.

Тъпанът започна да думка още докато слизаха по стълбата — същия звук, който чу от странноприемницата, но далеч по-силен — плътен и ритмичен тътен, от който стените завибрираха. Дори войниците се сепнаха. Беше шум, който прониква дълбоко в главата и отеква в черепа; който разхлабва връзките на всички стави.

Щом зъбите му престанаха да тракат, момичето осъзна, че го блъсват през прага на ниска врата в помещение, където цари пълен мрак. Вратата зад нея щракна, езичето се плъзна в познатия жлеб с глухия звук на камък, отъркан о камък. Резето проскърца; ключът се превъртя с дрънчене.

После настъпи тишина — гъстата, яростна, потискаща тишина на топъл спарен въздух в затворено тясно пространство, разкъсван от дрезгавото й дишане. Отпусна се бавно край предмет, който на допир приличаше на твърд камък, опрян до стената. Не виждаше нищо, освен отблясъците остатъчна светлина от собствените си очи, които блуждаеха в празното. Щом дишането й се поуспокои, дочу същото тихо съскане да се повтаря някъде наблизо — сякаш ехо, попаднало в глухата стаичка. Косъмчетата по тила й настръхнаха. И тогава тя си спомни. Онзи жрец го бе споменал.

— Ехо? — прошепна тя. В тъмното бе някак естествено да шепне. — Тук ли си?

— Разбира се — отвърна прозаично тъмнината. — Че къде да съм? — Гласът бе успокояващо нормален, хладен, но не жесток, леко саркастичен — като нож с пера вместо острие.

Тя постепенно се поуспокои.

— Кой си ти?

— Аз съм си аз. — Отговорът му дойде с насмешка и увереност. — Първо чужденците. Ти коя си?

— И ти си чужденец.

— Не колкото теб.

— Откъде знаеш? — попита тя с леко възмущение.

— Нали те видях… макар и за кратко… като те блъснаха вътре. Пък и по-рано. Отвън. Ти не си тукашна. Кожата ти е бяла, очите ти са светли, а косата ти е с цвят на умиращи листа. По походката и гласа ти личи, че си момиче, макар че тялото ти сякаш още не е съвсем сигурно. Акцентът ти ми е непознат. Е, коя си?

Просякът, рече си тя, раздразнена на самата себе си, че не се сети по-рано. Странно, но нелюбезните му думи не я смутиха. Беше се съсредоточила върху собствената си самоличност: още докато посягаше към нея, тя като че се разпадна на парчета, блянът се сблъска с действителността, късове от личността й се оттеглиха, оставяйки след себе си дупки, пълни с разместени спомени.

— Казвам се Фернани24 — отвърна тя, но не беше сигурна. Нещо не й звучеше съвсем както трябва. — Някои ме наричат Ферн. — Това й се стори по-добре. Ферн й бе познато: пасваше й като стара ръкавица.

— Откъде си, Фернани? И накъде отиваш?

— Идвам от едно село на половината път до планината Вез във Вирок. На север от Джена…

— Знам къде се намира Вирок — виждал съм го на карта. Значи си доста далеч от дома.

— Исках да обиколя света — отвърна тя, като старателно гледаше да не го предизвиква по никакъв начин.

— Тук няма да видиш много от него.

— Май те бива да изтъкваш очевидното, а? — Реши, че е време да му го върне. — Твой ред е — кой си ти?

— Рафарл25 Дев. Някои ме наричат Раф. Аз съм по-друг тип чужденец. — Тя усети как насмешливият тон се обърна към самия него.

— Какъв по-точно?

— Мелез. Копеле. Изменник по кръв, особняк по собствено желание. Изгнаник по рождение. Не познаваш ли местните закони?

— Естествено, че не. — Собственичката на странноприемницата спомена нещо подобно, сега си спомни.

— Мислех, че всеки в империята е длъжен да се интересува от града, който стои начело на всички градове.

— Както сам каза, Вирок е доста далеч от тук. Аз съм просто едно невежо селянче.

Долови призрака на смеха в мрака, привидението на топлота и приятелство.

— Явно. Ти си невежо селянче, аз съм нагъл гражданин. Извинявай. Въпреки съмнителното си положение продължавам да разсъждавам като жител на Атлантида. Ние сме убедени, че нашият град се намира в центъра на всички светове. Предполагам това е причината дванайсетте фамилии да се разтревожат толкова, когато се установи, че Дарбата вирее и сред хората от не толкова елитни региони. Осъзнаха, че разпространяват талантите със семето си, затова преди около четиристотин години женитбата с чужденци бе забранена. Естествено, това не доведе до особени резултати. Лошите навици на управляващите касти са всеизвестни. Но когато Зохрейн взе властта, издаде указ всички бебета със смесена кръв да бъдат убивани още при раждането, често заедно с блудните им майки. Малцина са избегналите тази участ. Моята майка е от династията Деворнин26: семейството й не позволило да бъде посечена по толкова отвратителен начин, макар че баща ми бил преследван като куче. Омъжили я за някакъв тъпак с чистокръвен атлантидски произход и майка ми го принудила да ме признае за свой син — това било нейното условие да приеме сделката. Каза ми истината, когато бях достатъчно голям, за да я разбера. Няколко години по-късно избягах и оттогава живея труден живот. От време на време се отбивам до вкъщи да хапна топла храна и да полегна на меко легло. И заради нея. Дава ми пари, които би трябвало да отказвам, но не го правя. Син пройдоха — само дето никой не би допуснал да се променя, дори да искам.

— Наистина ли си просяк?

— Значи си ме видяла.

— Ти се постара да те забележа.

Призракът отново избухна в смях — нещо средно между пъшкане и въздишка.

— Налагаше се. Трябваше да вляза тук. Просяк съм тогава, когато ми изнася. Прося по прищявка, крада при нужда, пиратствам винаги когато имам възможност да отмъкна кораб. Паразит, който се угоява в град на паразити, побрал в себе си половината население на земята.

— Градът е прекрасен — рече тя.

— Ара-йе. Прекрасен и покварен. Обичам го и го мразя. Това е двойното проклятие, което съм наследил.

— Защо държиш да влезеш в храма? Като гледам, не ти е помогнал кой знае колко.

— Мога да си тръгна, когато пожелая. — Прозвуча й опасно спокоен. — Ако отсъствам прекалено дълго, мой човек навън ще уведоми майка ми. Династията Деворнин са трети по ранг сред управляващите фамилии и моята незаконност все така е неофициална, независимо от това колко лошо поведение съм решил да имам. Жреците няма да съберат смелост да засегнат майка ми. Но не би трябвало да имам нужда от помощта й. Щом церемонията приключи, ще намеря начин да накарам тъмничаря да отключи вратата.

— Как?

— Викам го. Казвам му, че в стената има дупка или че предишният обитател е оставил шепа монети на пода, или измислям нещо друго. Възбуждам любопитството му. Разпалвам алчността му. Средното ниво на интелигентност на храмовата охрана не е високо. Щом той се разсее, се нахвърлям отгоре му. Може да ми помогнеш да отклоня вниманието им.

— Мерси — промърмори тя. Ако е нужна помощ, бе й казал Пустинника, ще бъде намерена. Това е моята помощ, рече си тя, внезапно добила повече увереност. Затова съм тук.

Настъпи тишина, този път не беше враждебна. Тъпанът отдавна бе замлъкнал, отгоре не се чуваше нито звук.

— Как ще разбереш, че церемонията е свършила? — попита тя.

— Ще гадая. Обикновено не продължава повече от час.

— Още не си ми казал какво те води насам.

— Преди три дни улична стража прибра мой приятел по обвинение в дребно хулиганство. Вероятно недостоверно. Ууиноор е честен човек, той не води двойствен живот. Снощи научих, че са го затворили тук. Сигурно е в някоя от съседните килии. — Тя го чу как се намести, явно чакането го изнервяше. — Ако не го измъкна, може да го използват за жертвоприношението.

— Това се отнася и за теб.

— Забрави. Нали ти казах, че съм от Деворнин.

— Преди да ме заловят — продължи Ферн, — дочух разговор между Зохрейн и един от жреците. Тя го нарече Пазителя.

— Иксаво. Как успя? Явно си се промъкнала след мен…

— Аз съм естествено незабележима.

— От къде на къде… ти, едно невежо селянче… се промъкваш в храма и подслушваш кралицата на цивилизования свят? Това подобава на шпионин, но ти не приличаш много на такъв. Във всеки случай малцината останали врагове на Зохрейн са атлантиди.

— Не съм шпионин. Просто исках да разгледам храма, това е. Останалото е случайност. — Пое си дълбоко дъх, за да се успокои. — Ти си в опасност. Дори не го осъзнаваш. Зохрейн изрично каза на Пазителя да се съсредоточи върху дванайсетте фамилии. Явно иска да увеличи значимостта на жертвоприношението. Каза, че последният, принесен в жертва, бил куц нимфелин. Смята, че Дверите на смъртта ще се отворят по-широко за тези, които са родени здрави и с благороден произход.

Последвалата тишина бе тягостна, сякаш мракът се беше сгъстил.

— Куц ли каза? — попита съкилийникът й. Гласът му бе изстинал.

Паузата се проточи няколко ужасни мига.

— Съжалявам — пророни Ферн.

Откакто бе пристигнала в Атлантида, тя сякаш разви друго ниво на сетивност по отношение чувствата на околните. Сякаш бариерите, които отделят самостойността на отделния индивид, бяха паднали и тя успяваше да комуникира направо с оголения пред нея дух. Усети го и със Зохрейн през онези няколко секунди, когато успя да надникне в озверялата от глад празнота на душата й — празнота, която й напомни за някого другиго, само дето не можеше да се сети за кого точно. А сега й се случваше в тъмното — с човек, когото дори не виждаше.

Почувства острото жило на скръбта, което се заби в плътта му изневиделица; тежестта на обща вътрешна болка. Скръбта му сякаш й бе смътно позната, а болката като че ли бе свързана най-вече с провал — с един от множество провали. Сякаш виждаше как животът му се разгръща в безкрайна схема от непостигнати дела, разочаровани приятели, врагове, които не би могла и не би опитала да пребори. Под булото на безгрижно лекомислие, ирония и самоирония тя сякаш го наблюдаваше как изследва самия себе си през кривите огледала, които показваха душата му грозна до уродливост. Тя дотолкова потъна в болката му, че почувства как острието раздира собственото й сърце.

— Явно е станало тази сутрин — рече той след доста време. — Обикновено не действат толкова бързо. Приключиха с мен още преди да съм започнал. — Мълчание. — Не съм голям герой, а? Идвам със закъснение да спася човек, който вече е мъртъв.

Пак мълчание. Този път тишината сякаш възнамеряваше да се проточи до безкрай. Ферн се втурна да говори, търсеше трескаво точните думи, с които да навърже идеите си, едва наполовина сигурна какво точно иска да каже и твърде притеснена да не се изрази погрешно.

— Никой не е герой през цялото време. Героят всъщност е най-обикновен човек, който извършва нещо изключително. Той не е рядка порода, въпреки всичко, което се опитват да налагат законите на Атлантида. Всички ние сме обикновени хора — ти, аз, Зохрейн и… и жреците, и пазачите, и робите. И ако опитаме и се провалим, но продължаваме да опитваме, отново и отново… ако извадим късмет и запазим надеждата си, ако се държим храбро… понякога успяваме да постигнем нещо. Героите не се раждат и не се изграждат — те сами създават себе си. Няма значение. Няма значение, ако се провалиш. Важното е да опиташ отново. — Думите й се изчерпаха и тя установи, че се е задъхала от бурния им поток, дори леко се изненада от порива си, явно изскочил от потайно кътче на съзнанието й.

Настъпи тишина, в която тя не можеше да прогледне.

— Мислех те за дете — рече той после. — За избягало от къщи хлапе, тръгнало да дири късмета си. Но ти говориш… като че ли си на хиляда години.

Аз съм неродена, отвърна мисълта й. Много векове неродена. Потръпна пред кошмара в главата си, вкопчи се в спомени, които сякаш се отдръпнаха в мрака, докато ужасът растеше и протягаше ръце към нея…

— Фернани?

— Наричай ме Ферн.

— На колко години си всъщност?

— На шестнайсет. — Имаше поне едно нещо, в което беше сигурна, един установен факт, в който да се вкопчи, без да бъде разколебавана от съмнения. На шестнайсет.

— Ууиноор беше на деветнайсет — пророни Рафарл след известно време. — Винаги е изглеждал доста по-млад.

— Добре ли го познаваше?

— Не бих казал. Бяхме близки със сестра му… той има близначка. Искам да кажа — имаше. Именно тя ме помоли да му помогна. Ти можеш да спасиш брат ми, така ми каза. Само ти. Ти си от рода Деворнин.

Известно време Ферн не каза нищо. Обзе я чувство, каквото рядко бе изпитвала преди — остро като игла, горчиво като злъч. Закипя вътре в нея като някаква емоционална зараза, обезцвети цялата палитра на духа й. Бяхме близки със сестра му… Беше я страх да проговори, за да не би гласът й да я издаде. Глупачка, укори се ядно. Глупачка. Та ти едва го познаваш…

Опита се да си го представи — просякът под арката, ала замъглените й спомени явно нямаха почти нищо общо с мъжа в мрака.

— Ууинарда27 се надяваше да убедя майка ми да използва влиянието си — заговори Рафарл, — но тя отказа. Нямало да има никаква полза. Ядосах се и… Опитах това. Идиотски импулс, нямаше време за съставяне на подробен план. Бях сигурен, че тя никога не би ми изменила, независимо от отношението й към моя приятел. — Ферн по-скоро почувства, отколкото чу последвалата въздишка, която облъхна бузата й като зефир. — Аз не се държах нито геройски, нито храбро. Просто бях разгневен.

— Е, сега вече ще се наложи да бъдеш смел. — Ферн се окопити. — Нали ти казах — Зохрейн заповяда на Пазителя да й доведе децата на дванайсетте фамилии. На него не му се ще — предполагам, че той е по-скоро разсъдлив, отколкото импулсивен тип — но се подчини. Ти си идеален за целта. Наполовина чиста кръв означава наполовина сериозни мерки. Половин подчинение, половин неподчинение — зависи на чия страна си. Нужна ни е хитрост, за да се измъкнем оттук. И се моли да е по-успешна от последния ти опит.

— На нас ли? — Призрачният смях се чу отново, разбълбука гласа му.

Тя си помисли: „Опасността го възбужда. Каквото и да говори“.

Останаха така, смълчани. Тя усети как той се съсредоточава, претегля възможностите, комбинира, дава простор на мисълта си. Тъмнината около тях се сгъсти, сякаш привлечена от мислите му. Тя усети как напрежението притиска и нея.

— Церемонията ще свърши всеки момент — отрони след малко Рафарл. За нейна изненада, звучеше като че е останал без дъх. И след малко: — Какво става? Чувствам се сякаш…

— … сякаш се задушаваме — рече Ферн, като не успя да събере сили за повече от шепот.

Тук, под земята, бе по-хладно, слънцето не проникваше пряко, но температурата явно се бе покачила, без те да усетят, че става нещо, и сега изведнъж жегата се оказа смазваща. Ферн усети как потта избива между късите косъмчета на главата й, как потича на струйки покрай слепоочията и тръгва по врата. Докосна лицето си — беше мокро.

— Нещо… нещо става тук — пророни Рафарл. — Може би… е пожар. — Тя го чу да се надига и да приближава до вратата, започна да думка с юмрук по нея. — Пазач! Пазач! — Никакъв отговор. — Тарк-моррх… гниарре! И двете думи бяха непознати за Ферн, но тя беше почти сигурна, че се досеща за значението им. — Или не иска да отговори… или си е тръгнал…

— Не е огън — внезапно се сети Ферн. — Зохрейн е. Опитва се да… — Замлъкна, за да се съсредоточи и събере сили, за да вдиша. Дишането вече не беше нещо, за което тялото й можеше да се грижи само. Въздухът пулсираше в ушите й като кръв. Смътно усети, че Рафарл се е приплъзнал на пода до нея. Кракът му докосваше бедрото й, рамената им опираха едно в друго.

— Какво се опитва? — попита той.

— Да счупи… Магнита.

— Какво?

— Тя използва дванайсетте фамилии… съсредоточава силата им… връща го към източника му… — Ферн млъкна, давайки си сметка, че се опитва да обясни нещо, което самата тя не разбира достатъчно добре. Докато говореше, чу нов звук, който идваше отгоре, някакъв приглушен тътен, сякаш далечно жужене на рояк пчели в просторна пещера. След минута-две осъзна, че сигурно е опънатата кожа на барабана в храма, която вибрира от натрупаната енергия. Трептенето му звучеше като странен акомпанимент на ставащото над главите им. Звукът не бе толкова силен, колкото натрапчив: отекваше от под, таван и стени и въздухът вибрираше.

Покри ушите си с ръце, но това не облекчи нещата: звукът вече бе проникнал вътре в нея. Беше се отказала от опити да говори, възмущението на Рафарл бе потушено, сграбчено в заглъхваща въздишка. Горещината се сгъстяваше около тях като юмрук, изстисквайки и последната капчица пот от телата им. Тя усети как ръцете му се плъзват около тялото й и се притисна в него в отговор, сключи ръце зад гърба му, търсейки не убежище, а взаимна закрила, сякаш сливането на силите им можеше някак да ги предпази от неумолимото разрастване на заклинанието. Обляната й в пот гръд се притискаше в непознатото му тяло; гръдният му кош ритмично се повдигаше с поемането на всеки дъх и тя усещаше какво му струва това.

Ти притежаваш Дарбата. Пустинника ли го каза? Използвай я. И вместо да се опълчи на силата, тя посегна към нея, към Магнита, неоттренираната й способност набра сила, щом възвърна контакта си с матрицата. Тя се протегна мислено, положи усилия да ги опакова в нещо като пашкул, изтъкан от силата, която се опитваше да ги покори. Не беше сигурна, но дишането й като че стана по-леко. Хватката на ръцете й стана по-силна от стомана.

Изведнъж прещрака. Чу се звук, който разпука въздуха и се вряза като мълния дълбоко в земната плът. В черепа й отекна нещо, което би могло да бъде звук или светлина, или и двете. За една много малка част от секундата мозъкът й сякаш се разпадна, късчета памет, мисъл, личност се разхвърчаха във всички посоки. Нямаше представа какво се случва с тялото й. Настана кратка борба, после я погълна черен мрак. Когато дойде на себе си, се намери превита одве, в устата си усещаше вкус на повръщано.

— Прилоша ти — рече Рафарл. — Върху мен.

— Извинявай.

Той продължаваше да я прегръща през рамо, помогна й да седне изправена. Тя опипа с ръка пода пред себе си и изруга на език, който нямаше представа, че знае.

Близо до тях се бе отворила цепнатина в мрака — розовееше се извит надясно процеп. Източникът на светлина бе слаб, но след толкова време в пълния мрак на тъмницата им се стори ослепително ярък.

— Това е вратата — предположи Рафарл. — Това… земетресение… или каквото там беше… явно я е отворило. Мисля, че резето се е счупило. — Изправи се и я повлече със себе си. — Хайде, ставай. Това е шансът ни да се измъкнем.

Вратата беше тежка, пантите — повредени. Наложи се да напънат здраво, докато успеят да освободят парчето метал и каменната ключалка да падне.

— Пазачите ще чуят — промърмори Рафарл.

Но не дойде никой. На поставка, окачена на стената, мъждукаше гаснеща свещ. Друга се бе превърнала в червеникаво тлеещо купче. Ферн се помъчи да си припомни от коя посока бе дошла, но напразно.

— Насам — рече Рафарл.

— Имаш ли представа накъде отиваш? — попита тя след малко.

— Не. И ако искаш да вървиш с мен, по-добре не питай.

Зад ъгъла попаднаха на тъмничаря и един от стражите. От устните на двамата мъже бе избълвала кръв и пяна, под кожата им се виждаха тъмни петна, като че от ударено или от вътрешни кръвоизливи. Ферн нямаше нищо против слабата светлина, която не й даваше възможност да ги огледа добре.

— Явно нещо ги е убило — но какво ли? — заразсъждава на глас Рафарл. Взе главния ключ от колана на тъмничаря и се зае да чука и вика пред всяка тъмнична врата, покрай която минаха, но никъде не получи отговор. Всеки следващ отчаян вик звучеше все по-мрачно и безнадеждно. Щом стигнаха до последната врата, той се зае да ровичка във връзката ключове, докато откри правилния, за да отключи. Бутна рязко вратата, направи крачка-две напред и се дръпна като попарен.

Ферн мярна сянка, която пресече светлинния сноп като ръка.

— Мъртви са — рече той. — Всички до един.

За миг тя сподели кошмара му да излязат изпод земята и да заварят Атлантида превърната в град на трупове, през който да се движат безцелно, без да знаят какво да сторят с остатъка от живота си.

— Чудно ми е как ние с теб оцеляхме — продължи той. — Може би стените на нашата килия са се оказали малко по-дебели от останалите. Странна работа. Никога не съм предполагал, че мога да бъда благодарен за съдбата си да съм хвърлен в тъмница. — Онзи призрачен смях, който в тъмното звучеше страховито, тук й се стори съвсем обикновен — едва ли заради светлината на факлата.

Не е заради стените, каза си Ферн. Аз съм причината.

Но не каза нищо.

Следващата врата бе по-различна. Това не бе тъмнична врата, а по-висока и по-широка, обкована с метал и украсена с атлантидската звезда слънце, изработена от някаква медна сплав, която на светлината на факлата изглеждаше кървавочервена. Имаше две резета. Отключиха я с най-големия ключ. Килията отвъд не се виждаше в тъмнината, но Ферн усети височина, дълбочина, простор. Лъхна я миризма, която тя знаеше, че усеща за първи път, ала въпреки това някъде дълбоко в съзнанието й, в древните, незабравени кътчета на родовата й памет й се стори позната. По кожата й пропълзяха иглички.

Рафарл взе факла от поставката на стената в коридора и прекрачи прага. Ферн го последва.

Таванът беше сводест; между арките прескачаха сенки, които потъваха зад колоните. Край стените имаше предмети, които бе виждала само веднъж преди — неща с шипове, решетки и вериги в антична крепост — не можеше да се сети къде — много отдавна и много далеч. Само дето онези от спомените й бяха потъмнели от времето, ръждясали от бездействие. А тези тук бяха наточени, излъскани до блясък. Употребявани. В единия край имаше прекатурен мангал, вероятно пометен от вълната на заклинанието. По пода се бе разпиляла пепел. Вляво факлата се отрази в множество повърхности: цял куп ножове, подредени върху пейка; ножове от всякакъв вид и големина, прави и извити, широки и тънки, с куки на върховете, спираловидни, с по две и по три остриета. Всички педантично почистени, блеснали в мрака.

Обичани.

В средата на стаята имаше каменна маса, правоъгълна плоча, вдигната горе-долу на височината на човешки ръст. На съответно разстояние бяха прикрепени ремъци. В четирите края беше поставена по една лампа под такъв ъгъл, че когато бъдат запалени и четирите, да не хвърлят сянка върху плочата. Тази пустота и празнина изпълни цялото й същество, погледа й, мислите й. Тя си каза: „Всичко е толкова безукорно чисто“. И после: „Откъде идва тази миризма, след като е толкова чисто?“. Но тя знаеше отговора на този въпрос. Чистотата беше неестествена, пречистване, което по никакъв начин не може да проникне през кожата. Но миризмата — тя беше стара и силна. Беше проникнала надълбоко, в сърцевината на камъка, в корените на сенките, в жилите на стените, беше се просмукала в тъканта на стаята. Имаше и други неща — звуци, гледки — спотаени под тишината и зад светлината на факлата. Писъци и шепоти. Паметта на кръвта.

Тя стоеше заслушана, уплашена от ехото, което не можеше да чуе. Щом сведе поглед, забеляза ръката си, стиснала ръката на Рафарл. Той не казваше нищо, само движеше факлата, а сенките се гърчеха, отскачаха от ниша в ниша. Тя се замисли за позлатения храм горе, за зародиша на силата в сърцето му, който сега бе разтърсен от сластта и алчността на Зохрейн.

И това е Атлантида, каза си тя. Това е утробата на града. Обратната страна на монетата. Без нея не биха съществували храмът, палатите, целият град.

Залата беше непокътната — с изключение на прекатурения мангал. Сякаш вътре имаше нещо, устояло на унищожението, някаква ужасяваща отрицателна сила.

— Казват — подхвана Рафарл, — че тази стая се намира точно под олтара. Явно това е центърът на силата. — След малко додаде: — Така или иначе, е празна.

— Дали? — попита Ферн.

На излизане той спря да заключи. Да не влизат хора. Каквото е вътре, да си остане там.

Изминаха няколко минути, преди да подхванат разговор.

— Приятелят ти не е загинал тук — рече накрая Ферн. — Принасянето в жертва става бързо. (Поне така се надяваше.)

— Загубил съм много приятели.

Стълбата нагоре се оказа неохранявана — пазачът на долната площадка лежеше проснат в неестествена поза, неподвижен като статуя.

— Може би и Зохрейн е мъртва — подхвана колебливо Рафарл.

— Не е мъртва — отвърна с изненадваща категоричност Ферн. — Да огледаме.

— Но ако не е мъртва…

Но Ферн успя да се промъкне покрай него и вече внимателно отваряше вратата. Щом пролуката стана достатъчно широка, се шмугна през нея. Рафарл я последва с неохота, леко изненадан.

Първото, което Ферн забеляза, бе пукнатината на купола. Тръгваше от далечната стена и стигаше почти до връхната точка — назъбена ивица, която тук-там се разклоняваше на тънки като косъмчета странични пукнатинки, а в един момент зейваше и откриваше гледка към небето навън.

По безупречния под бе нападала мазилка, валяха се парченца златни листа; дори в мрака се виждаше гъстата димна завеса, която още не се бе разсеяла. През процепа се бе промъкнал слънчев лъч, който падаше косо през залата и се стоварваше право върху пустия олтар. Крехката руна, която рисуваше върху мрамора, заслепяваше мандалата и всичко позлатено наоколо. Ферн така и не разбра защо й отне толкова време, докато забележи труповете. Бяха проснати в накъсан кръг около нишата зад олтара: повечето се бяха отдръпнали към колонадата или бяха запратени срещу колоните, два-три лежаха по-близо до центъра. Някой наблизо стенеше. Те притежават Дарбата, напомни си Ферн. Не всички са загинали.

— Това е вуйчо ми — отбеляза Рафарл, без да изглежда видимо натъжен, и посочи един от силуетите, който нито помръдваше, нито издаваше звук.

Тя хвърли бърз поглед на спътника си, огледа чертите му в профил, изпъкналия нос, хлътналите бузи. На скулата му личеше пресен белег, вероятно останал от скорошното му арестуване. Очите му не се виждаха. Това бе същият онзи просяк, дето я изгледа толкова многозначително — мъжът, с когото се запозна в тъмното. По дрехите му личаха следите от повърнато, оставени от нея. Тя потръпна при допира на нещо едновременно непознато и неочаквано близко.

Звук от сърцето на залата я изтръгна от мислите й. Едно от телата край олтара правеше опит да се надигне, сграбчвайки камъка. Ярката ивица слънчева светлина замъгляваше всичко отвъд, дори повече от предметите в далечината и фигурата едва се виждаха. Тъмнината я обгръщаше като разпуснати коси и жълтеникави паяжини се вкопчваха в крайниците й. Движенията й бяха тромави от слабост или болка, чуваше се накъсано дрезгаво дишане, което отекваше в просторното помещение.

Човекът не бе забелязал новодошлите: цялото му внимание бе съсредоточено върху нещо, което стискаше в ръката си. Сковано и олюлявайки се, фигурата се затътри към светлината. Главата бе клюмнала напред, пръстите бавно се разгърнаха. Слънчевият лъч падна точно върху отворената длан и освети предмет със странна форма. От това разстояние Ферн не можеше да се надява да различи какъв е предметът, но въпреки това знаеше. Сякаш винаги е знаела.

Ключът.

Десета глава

— Трябва да се махаме оттук — рече Рафарл. — Веднага.

Ферн кимна и му позволи да я дръпне обратно в сенките между колоните. Докато отстъпваше, тя забеляза нещо вградено в най-близката колона — клиновидна отломка черен камък с големината на човешки палец. Мраморът около парченцето се цепеше, тъничките ивици се разпростираха видимо във всички посоки. Магнитът, рече си тя. Сигурно навсякъде са се разхвърчали парчета от него. Но ключът… нали ключът е ядрото…

— Трябва да го вземем — пророни тя и се дръпна от него.

— Да вземем кое?

— Ключа. Не знам как точно го е постигнала, но когато е счупила Магнита, едно парче от него е приело формата на ключ. Вероятно е парче от ядрото. Ще го използва, за да отключи Дверите на смъртта.

Разговаряха съвсем тихо, защото някои от проснатите на пода тела бяха започнали да се надигат. Другите продължаваха да лежат неподвижно. Ферн забеляза, че от гърдите на един стърчи парче от Магнита, сякаш стрела без пера. Беше проникнало в него с такава сила, че сигурно бе разтрошило гръдната му кост. Парчето бе потънало в раната почти изцяло, около него лениво бълбукаше кръв.

— Смъртта не подминава никого, дори Даровитите — отрони мрачно Рафарл. — Защо да бързаме, преди да ни е дошло времето?

— Ти не разбираш. Когато умрем, напускаме този свят. Не знаем къде отиваме — на друго място, в друга вселена… просто някъде. Не ни е дадено да знаем. Но ако Зохрейн успее да отвори вратата, докато е все още жива, тя вярва, че ще победи Смъртта и ще може да прескача между световете, когато си пожелае. Това не е позволено. То е нещо като… — Опита се да си припомни думите на Пустинника. — … пролука в Стената на битието. Самият живот ще бъде всмукан в нея. Това би било краят.

— Откъде знаеш всичко това? — попита Рафарл. — Местните хора се страхуват от кралицата, но едва ли биха й помогнали, ако знаеха, че по този начин ще се самоубият. Що се отнася до самата Зохрейн, тя най-вероятно е луда, със сигурност е зла, но в никакъв случай не е глупава.

— Тя е ограничена — каза Ферн. — Това е част от нейната мания. Вече съм се сблъсквала с това.

— Имаш богат опит за шестнайсетгодишно момиче.

— Слушай, ще ми помогнеш ли или… просто ще си бъбрим?

Но всякакви шансове за разрастване на набъбващия спор бяха внезапно прекъснати. Пристигна отряд стражи, за щастие през друг вход. Зохрейн, стиснала ключа в дланта си, събра последни сили и се зае да раздава заповеди с обичайния си нетърпящ възражение тон. Оцелелите представители на управляващи фамилии започнаха да се надигат, като едни търсеха опора в хората наоколо, други прескачаха безжизнените трупове на своите близки.

Ферн забеляза Иксаво, който седеше с клюмнала глава, опрял гръб в една колона. Стана й странно, че го вижда жив, знаейки за ненавистта му към Магнита. Щом той вдигна глава, светлината обля обезобразеното му лице, което изглеждаше още по-страшно след освобождаването на тези мощни свръхестествени сили. Увредената плът сякаш едновременно се бе разпростряла и свила, изкривявайки грозно устните му, придавайки на очите му злобен и циничен блясък. В излъчването му имаше нещо, което й се струваше особено притеснително, нещо, което Зохрейн бе пропуснала, нещо необяснимо сбъркано. Притесняваше я все повече с всеки следващ път, когато го забелязваше, сякаш мисълта й крещеше предупредително, но слухът й не долавяше нищо. Ала каквото и да бе то, тя не успя да го задържи в съзнанието си, а Рафарл я стискаше за ръката и я дърпаше настрани. Този път не му се противопостави.

Той надзърна през една врата наблизо и веднага отскочи назад, метна се на пода, като повлече и Ферн със себе си.

— Прави се на умряла — изсъска в ухото й. — Два трупа повече няма да им направят впечатление. — В мига, в който тя застина неподвижна на пода, в залата влетя втори отряд стражи.

Но Ферн и Рафарл имаха късмет. Новодошлите се отправиха направо покрай колоните към центъра на нишата с олтара. Зохрейн вече си тръгваше, като пътьом даваше разпореждания на вървящия плътно зад нея Иксаво. Той явно се бе възстановил доста бързо. Заслушана в гласа му, докато той на свой ред раздаваше нареждания и крещеше заповеди, Ферн отклони вниманието си от надвисналата над главите им непосредствена опасност. В гласа му долови празнина, която знаеше — неясно откъде — че не би трябвало да я има. Беше глас, който някога вероятно е бил мил и приятен, стига да я нямаше тази грачеща нотка, от която звучеше едновременно мек и груб — едно тъничко пропукване, което променяше тона изцяло. Запита се дали увреждането на кожата му е повредило и гласните струни, унищожавайки тяхната красота и звучност.

— Като ти дам знак, бягаме — прошепна й Рафарл.

Хукнаха в най-неподходящия момент. Иксаво се извърна, погледът му срещна очите на Ферн, ококорени в другия край на залата. Лицето му застина, устните му се разтвориха, за да изрекат дума, която тя не бе нужно да чува. Заля я вълна от тишина, която за момент ги вкамени. Думата, която той едва прошепна, отекна в главата й. Ти.

Побягнаха.

Ферн чу зад гърба си бързи стъпки, придружени от вика на Иксаво: „Момичето! Искам момичето!“. Заповедта му предизвика пълно объркване. Късата коса и кожените бричове на Ферн объркаха хукналите най-напред войници, които забавиха крачка и се заоглеждаха отчаяно за момиче, което трябва да заловят.

Рафарл, който веднага усети забавянето, се погрижи да задълбочи колебанията им.

— Тръгна натам! — рече услужливо той и посочи надясно покрай колонадата.

Стражите хукнаха към изхода. Рафарл сграбчи Ферн за ръката и я задърпа надолу по стълбите. Спечелиха няколко безценни секунди, но не достатъчно. Преследвачите им щяха да разберат грешката си съвсем скоро и да се върнат след тях.

Рафарл пресече улицата и двамата потънаха в района на пазара, шмугваха се бързо и рязко в тесни криволичещи улички, осветени от мъждукащи светлинки. Двама-трима от преследвачите не се заблудиха и бяха по петите им, но Рафарл ловко усукваше глезен около краката на масите, покрай които минаваха и намираше силен съюзник в сергиите, като изсипваше разнообразното им съдържание на пътя зад себе си. Но на мястото на всеки повален преследвач се явяваше нов. Гражданите не показваха желание да се включат в преследването — продавачите се нахвърляха върху стражите и ги обвиняваха за разпиляната си стока, надигаха се възмутени скандалджийски гласове, сърдити хора ругаеха тичащите.

Рафарл се шмугваше през входове и попадаше сред дворчета, където се вършеха потайни сделки и където никой не се обръщаше след бегълците, катереше се по стълби, изскачаше през прозорци, мяташе се на покриви.

Ферн мярна пред тях поредната врата — сводеста ниша, издълбана в каменна стена, най-обикновена на вид. Рафарл, който продължаваше да е начело, скочи от покрива върху балкон, от балкона на съседна тераса, сграбчи дръжката и напъна с рамо. Дървените прозорци и вратите не бяха боядисвани отдавна, боята се бе олющила от жегата и се бе обезцветила почти до бяло. През трегера пробяга гущерче. Тръпката, която пролази по тила на Ферн, проникна под повърхността на паметта й и заслиза към центъра на съзнанието й. Тя кресна предупредително, сграбчи го за ръката и го дръпна в мига, в който вратата поддаде. И двамата се проснаха по гръб на терасата. Вратата се залюля над празно пространство.

Сградата зад нея или се бе срутила, или бе частично унищожена: нямаше под, зееше пропаст, на дъното на която се провиждаха клоаки. Двамата се изправиха бавно, от градския прах бузата на Рафарл бе станала кафяво-зеленикава.

— Как разбра? — попита той. — Няма как да си видяла нещо.

Тя поклати глава. Бе мярнала само гущерчето и олющената боя. Но гущерчето вече го нямаше, а вратата бе от масивно дърво, грубо издялано. Не можеше да го обясни.

Нямаше време за приказки. Рафарл хукна през поредния прозорец, заредиха се други входове и изходи, слизаха и се изкачваха по улици и улички. Ферн го следваше доверчиво. Преследвачите им бяха изостанали, погълнати от тресавището на възмутеното гражданство, изгубени в лабиринта от безистени и алеи.

След известно време Ферн осъзна, че се намират в съвсем различна част на града. Улиците бяха станали по-широки, тълпите се поразредиха. Безкрайният поток от каруци, карети и файтони, който се изливаше през главните градски артерии, тук почти бе пресъхнал. Зад сводести порти се гушеха скрити градини, от които се разнасяха сладостни ухания на цветя и ромон на падаща вода. Спряха насред площадче, където от отворената паст на зяпнал делфин се изливаше вода в кръгъл басейн.

Ферн въздъхна с облекчение и приседна на парапета, а Рафарл скочи направо вътре и потопи глава под струята, наслаждавайки се на блажения хлад и на възможността да отмие мръсотията от лицето и косата си. Опърпаните дрехи бяха прилепнали за тялото му като кожа: виждаха се изпъкналите мускули, хлътналият релеф на плът, която бе лъскава и млада, недокосната от изпитанията на живота.

Прищя й се да последва примера му, но се притесняваше, пък и знаеше, че кожените й бричове ще полепнат по тялото й от водата. Накрая той се изправи, разтърси къдрици и по краката и ръцете на Ферн пръснаха капчици. Той се обърна и тя за пръв път имаше възможност да го огледа на светло. Беше мургав като бронз, златист като града. Косата му полегна върху гърба в опърпана грива, подстригана напосоки, непипната на места. Имаше изпъкнали скули, над които грееха кристално кафяви, бистри като вода очи.

— Е? — попита той, очевидно разгадал любопитството в погледа й.

Тя отвърна очи под предлог, че иска да измие лицето и врата си.

— Ела при мен — рече той.

— Не мога. Дрехите ми…

Той огледа кожените й одежди и сбърчи чело, явно разбрал какво има предвид. Сви дланите си в шепа, поднесе ги под водната струя, после ги вдигна към устата й, за да пие. Тя залочи като коте, но не постигна особен резултат, само си накваси езика, избухна в смях, после изведнъж стана сериозна. Щом той се засмя в отговор, тя забеляза, че му липсва долен зъб и това му придаваше по-скоро вид на хулиган, отколкото на двайсетина и нещо годишен мъж.

— Раф — рече тя. За пръв път се обръщаше към него така.

— Ферн — отвърна той по аналогичен начин. Оглеждаше я с вниманието, с която го бе изучавала тя, за да види в нея странник с варварски вид, приличащ на момче и не съвсем, с непрактични и неудобни одежди. Изглеждаше бледа и крехка като цвете, хладна като северен бриз, но въпреки това той усещаше у нея решителност, която можеше да се сравнява с неговата, ако не и по-силна, една сърцевина, по-твърда от диамант. А зад зеленикавите й очи зърна искрящ кладенец на разум, познания, далеч надхвърлящи обичайните за нейните шестнайсет години, едновременно несвойствени и неразбираеми.

— Почти сигурно е, че щях да загина през онази врата, ако не беше ме дръпнала — рече той. — А тъмницата в храма… там оцеляхме. Оцеляхме, въпреки че мнозина други умряха. Все някаква частица родова памет е оцеляла в главата ми, за да ми е ясно, че това не е нито късмет, нито случайност. Ти притежаваш Дарбата. Атлантидската нишка в теб вероятно идва от много далеч, но въпреки това е там. Сигурен съм. — Той млъкна, но тя не взе думата. — Защо не ми каза?

— Чух, че това може да ми донесе неприятности тук. Народът ти ревниво пази наследството си. Мога ли да ти се доверя?

— Можеш ли?

— Да.

— Тогава защо…?

Тя сведе поглед към дланите си, заровичка нещо из ръба на блузата си.

— Не знам. Пустинника край селото ми каза, че притежавам Дарбата… ти сам го каза… но аз не съм убедена. Понякога я усещам толкова силно… а друг път е абсолютно пусто. Може би просто ме е страх. Страх ме е да я притежавам, да я използвам… страх ме е да не навредя на някого. Нямам предвид, че ме е страх от местните власти. Вероятно би трябвало да ме е страх, но не е така. Явно нямам време за това. Откакто пристигнах, се чувствам ужасно объркана. Сякаш главата ми е потопена в блато, пълна е с мисли… с образи… които не разпознавам. Когато съм в опасност, когато усетя силата, когато се приближа твърде много до Зохрейн… тогава мисълта ми се прояснява. Трябва да има нещо, което бих могла да направя…

— Ти си шпионин — подхвърли с насмешка Рафарл.

— Не съм. Бях изпратена…

— От кого?

— От Пустинника… струва ми се. Не знам. Не знам. Но ти ще ми помогнеш — в това съм убедена. Нали затова се срещнахме.

— Напротив, грешиш — отвърна направо Рафарл. — Нямам намерение да се забърквам в някаква тайнствена мисия, при положение че дори пратеникът не знае нищо за нея. Цялата тая работа ми звучи твърде религиозно. Не вярвам в религията — в никоя религия. Това е най-глупавото извинение за проблем, което някога е измисляло човечеството. Както и да е, вече не смятам да помагам на когото и да било — явно не ме бива много-много в тия неща. Достатъчно ми е трудно да помогна на самия себе си.

Очакваше възражения от нейна страна, ала челото й се сбърчи в несвойствена мрачна гримаса — явно още не бе успяла да преодолее собственото си объркване.

— Какво смяташ да правиш? — попита я той.

— Не съм решила.

Той въздъхна, но тя като че ли не го чу.

— Най-добре ела с мен.

Излязоха от площада и се насочиха към планината, като пресякоха околовръстния път и се заизкачваха по една от множеството павирани пътеки, които се виеха между отделните тераси и заобикаляха почти отвесни стълби, врязани в хълма. Слънцето бе паднало съвсем ниско и един самотен облак с форма на протегната ръка впиваше дълъг пръст в западна посока. Връз града полягаха дълги сенки. Меката вечер обвиваше поляните от двете страни на пътеката; над обработените градини и сред кичестите корони на дърветата се носеше птича песен.

Въпреки всичките премеждия и ужаси, през които Ферн бе преминала този ден, чудото на Атлантида си оставаше в сърцето й — във вечна опозиция на всяко събитие, на всяко чувство, и тя продължаваше да разглежда света около себе си с широко отворени очи, сякаш в стремеж да запечата всяка нова подробност в променящите се гънки на съзнанието си. Някъде в дъното на мислите й блуждаеше неясната увереност, че един ден ще си тръгне и Атлантида ще бъде безвъзвратно загубена, ала въпреки че я глождеха по-тягостни мисли, винаги когато успееше да се откъсне от тях, бързаше да се съсредоточи върху гледките и звуците на най-красивия град в историята на света, за да направи така, че да запечата образа му в ума си за дълго, след като той престане да съществува.

Изведнъж се видя в един неопределен момент в бъдещето, как стои в странна стая край четириъгълен прозорец и съзерцава пейзаж, който няма нищо общо с Вирок — странно, колко трудно й ставаше да си спомни родния си град. Знаеше, че мислите й са насочени към Атлантида, че се мъчи да улови гледки и сцени, които отминаваха бързо покрай нея дори в този миг.

Следобедът беше дълъг, но не достатъчно, часовете се бяха проточили, за да оплетат мрежа от вълнения и страхове и бяха побягнали напред, преди да е успяла да улови дори един-едничък миг и да му се наслади на спокойствие. Небето сякаш бе твърде необятно, за да успее слънцето да го прекоси само за ден, но в тропиците мракът пада бързо и кървавочервеният слънчев диск вече започваше да потъва в мъглявината над хоризонта, докато пурпурната ръка на облака сякаш добиваше повече плътност и се разстилаше над него, като разперваше широко пръсти и го натискаше към забвение.

Докато се взираше в последните лъчи светлина напред, Ферн забеляза мраморни стени, които бяха обагрени не само от залеза, иззад тях надничаха ниски обли кубета сред високите корони на кичести дървета с яркочервени листа.

— Какво е това? — попита тя Рафарл.

— Розовият палат. Фарук го построи за Тамисандра, понеже старият дворец в долната част на града не й се нравеше. Но той умря месец след като сградата бе завършена и тя нямаше право да живее повече там. Прекара остатъка от живота си в къща край морето, доста далеч от тук. Сега Розовият палат е официалната резиденция на Зохрейн.

— Красив е — отбеляза Ферн.

— Много е висок. Тя обича да гледа на поданиците си отвисоко.

Той свърна надясно от пътеката и я поведе през една портичка към затулена горичка, където беше толкова сумрачно, че почти нищо не се виждаше. Изкачиха няколко стъпала и се озоваха на веранда; имаше няколко прозореца, облени в светлина, и сводест вход с поклащаща се пищна завеса вместо врата. Щом минаха през нея, кристалните мъниста, с която бе украсена, заблестяха. На диванчето отсреща седеше сама жена, която скочи насреща им с вик.

— Раф! О, Раф!

Прегърна го. Той отвърна хладно, очевидно смутен от милото посрещане.

— Миѐ…!

— Толкова съжалявам, скъпи мой… зная, че ненавиждаш бъркотиите… ала се случи нещо ужасно… Вуйчо ти Рахил28…

— Знам.

— Знаеш ли?

— Бяхме в храма. Миѐ, искам да те запозная с една приятелка.

— Това ли е малката нимфелинка, за която ми спомена!

— Не — отвърна Рафарл.

Твърде безцеремонно, каза си Ферн, но острието на нежеланата емоция нямаше време да се задържи. Жената бе тръгнала към нея с протегната ръка и едновременно топла и неуловимо тъжна усмивка. Беше малко по-височка от Ферн, почти болезнено слаба, с огромни очи и остри черти, невъзможно крехка в китките и глезените. Тъмната й коса падаше свободно върху раменете: тук-там светлееха по-бледи кичури, сякаш изтъкани от лунна светлина. Скритата й от слънцето кожа бе светла като слонова кост и тъй фина, че вените се синееха под нея и се сгъстяваха като белези от ударено. Вместо обичайните панталони носеше дълга рокля, която покриваше по-голяма част от тялото й, отколкото бе прието; материята бе от матова коприна с цвят на привечер. Беше забулена с воал от горе до долу, който бе толкова ефирен, че за цвета му само можеше да се гадае. Прилепваше около нея толкова плътно, че сякаш бе движен от собствена воля. Виждаше се като лека мъглявина около косата й, като мараня, потрепваща над плата на роклята й. Голите й ръце и шия не бяха украсени с никакъв накит, по лицето й не се виждаха следи от грим, който всички жени в Атлантида използваха. Усмивката озаряваше лицето й като бликнало поточе в засушлива градина.

— Да ти представя Фернани — рече Рафарл. — Ферн, това е майка ми. Сидам Езрамѐ29 Деворнин.

Ферн знаеше, че в Атлантида жените от знатен произход запазват бащиното си име, ако се омъжат за представител на по-нисш род, като при това имат правото да дадат фамилията си и на своите деца. Съкращението Дев, което използваше Рафарл, си го беше измислил сам, вероятно заради положението си на човек извън закона.

Езрамѐ сложи край на официалностите и посрещна Ферн, като стисна дланта й в ръцете си.

— Та ти си още дете. Май си някъде от север. Какво правиш тук, в града? Боя се… че може да се отнесе негостоприемно с теб.

— Нямам такова впечатление — отвърна Ферн.

Рафарл ги прекъсна.

— Дълго е за разказване и би било по-добре да започнем с нещо за хапване. Умираме от глад. Баня също няма да ни е излишна.

— Разбира се, скъпи мой — възкликна майка му и продължи към Ферн: — Прости ми за припряността. Днес съм малко разстроена… Рахил е… тоест беше единственият ми брат. От години не бяхме близки — Рафарл измрънка нещо неразбираемо, — но сме израсли заедно, той бе част от моето семейство. Помежду ни винаги е имало искрица на привързаност. Беше голям удар.

— По-добре да вървя — прекъсна я Ферн, почувствала се изключително неловко. — Вероятно бихте искали да останете насаме със сина си.

— Не, съвсем не — бързо се усмихна в отговор Езрамѐ. — Нямах предвид, че не си добре дошла — напротив. Рафарл със сигурност не би ми съчувствал толкова, повярвай ми. Двамата с вуйчо му никога не са се разбирали добре.

— Не сме се разбирали нито добре, нито зле — кисело подметна Рафарл.

— Ела с мен — Езрамѐ подкани Ферн. — Предполагам, че би искала да се преоблечеш. Този панталон сигурно е ужасно неудобен в жегата.

Ферн се опита да откаже, но беше благодарна, че домакинята се оказа настоятелна. Сидам я поведе към една съблекалня, уви я в хавлиена кърпа и я остави сама в банята.

— Раф ще почака да приключиш. Зная, че обичаите на северняците се различават от нашите.

Ферн се потопи в топлата вода чак до врата, за да се наслади на едно непознато във Вирок удоволствие. Но Вирок й се струваше невъзможно далеч, цялото й детство изглеждаше нереално и въображаемо като приказка, спомените сякаш бяха отпечатъци, изложени в най-тайните кътчета на съзнанието й. От известно време като че изобщо не се бе сещала за родния дом — сякаш го бе изтрила от ума си. Опита се да си спомни собствената си майка и в главата й изплува картина — сдържана мълчалива фигура с коса, сплетена на дебела плитка. Но този образ бе странно изкуствен, като скован в дърворезба. Не можеше да си спомни дори цвета на косата й. Езрамѐ Деворнин, жената, с която се бе запознала току-що, една непозната благородничка, й се струваше не само по-близка, но несравнимо по-истинска. Напомняше й за отдавна изгубената нежност, за нещо, което нямаше място в живота на планинското й село.

Пръкналият се наскоро страх се възроди, загриза периферията на съзнанието й, но тя не му обърна внимание. Нищо не можеше да направи по въпроса, нищо не й се правеше; трябваше просто да следва съдбата си и да вярва в звездите, които я бяха изпратили.

Излезе от банята и пак се уви с хавлиената кърпа. В съблекалнята я чакаха приготвени дрехи — свободни панталони, зелени и ефирни, пристегнати около глезените; сребърни сандали; елече, извезано с перлички. И неизменният воал, украсен с бледи листенца, като призрак на изчезнала гора. Не знаеше какво точно да прави с него, затова просто го метна на раменете си, а тъканта, наелектризирана от търкането на коприна в коприна, прилепна по тялото й.

— Прекрасна си — посрещна я Езрамѐ. — Голям късмет е, че си такава дребничка. Дрехите ми ти пасват почти идеално. Панталоните са ти малко дългички, но няма значение.

— Толкова сте добра — подхвана Ферн, внезапно осъзнала, че носи дрехите на любезната домакиня, но Езрамѐ с рязък жест сложи край на разговора по този въпрос.

— Воалът не се носи точно така… дай да ти покажа, ето. Говори се, че някога жените го носели от свенливост. И до днес е прието да се мята на главата на обществено място, поне при тържествени случаи. Ала жените в Атлантида не обичат да крият красотата си и с течение на времето воалът започнал да става все по-прозирен, а днес се е превърнал едва ли не в модно допълнение. Е, има изключително редки и ценни екземпляри.

— Като вашия ли?

— Този е наследствен — призна Езрамѐ с леко мрачна усмивка. — Дело е на моята баба, Фаидѐ Деворнин, жената с най-силната Дарба в рода ни. Според легендата този воал предпазва всеки, който го носи. Не може да бъде нито изгубен, нито откраднат, а само предоставен на другиго. Виждала съм с очите си как украсата му се променя, но може да е защото е толкова голям и богато украсен, че още продължавам да откривам нови мотиви по него.

— Вие притежавате ли Дарбата? — попита Ферн, но почти веднага съжали за въпроса си. По изражението на Езраме й стана ясно, че е навлязла в твърде лична територия.

— Донякъде — отвърна след дълга пауза.

— Но… — поколеба се Ферн, забелязала, че лицето на събеседничката й носи белезите на умора и скръб, причинени от неизменното остаряване.

— Предпочитам да не я използвам. Не ми е притрябвала нито власт, нито дълъг живот.

— Разбирам — прошепна Ферн и наистина беше така.

Тримата седнаха да се хранят в салона, който гледаше към градината. Прозорците бяха с мрежи против насекоми. Вътре имаше много свещи, които обливаха помещението в трепкащо злато.

Така ще го запомня, рече си Ферн, изтласкала на заден план мисълта за каменната килия под храма, вечно тънещ в злато, и денем, и нощем. Ще го помня дълго след като вече го няма…

Внезапно през тялото й премина ледена тръпка въпреки горещата нощ. Рафарл също се бе изкъпал и преоблякъл, огледа я, но не каза нищо. Един роб им поднесе ориз със стафиди и подправки, зеленчуци, наситнени и нарязани на странни форми, риба и морски дарове.

— Пастрокът ти няма да се върне — обърна се Езрамѐ към сина си. — Напоследък предпочита да прекарва нощите си другаде. Недей, скъпи, не казвай нищо. За мен също е по-добре, знаеш го. Пък и така имаме възможност да поговорим.

Вестта за смъртта на брат й бе донесена от слугата, съпроводил го до храма; официална информация не бе получена и не й бе позволено да се погрижи за трупа му. Рафарл й разказа останалото — историята за собственото му задържане, срещата му с Ферн, разговорът между Иксаво и Зохрейн, който тя бе дочула, счупването на Магнита и унищожението, на което те бяха станали свидетели. Докато Рафарл говореше, майка му потопи лице в дланите си.

— Не знам дали да се радвам или да скърбя — рече тя. — Магнита е причина за толкова злини и въпреки това той не е, искам да кажа, не беше нещо лошо само по себе си, или поне аз така смятам. Злото се прави от хората, не от предметите. Силата на Магнита е създала нашия град и нашата империя, но аз се опасявам, че ние сме проядени отвътре. И без източника на тази сила кой знае какво ще се случи с нас? — Вдигна чашата си, но не отпи. В очите й блуждаеха сенки. — Чувствам… със сърцето си усещам, че наближава краят.

Рафарл протегна ръка да я докосне. В гласа му трептеше едва доловима закачлива нотка.

— Тъй като миналото беше мрачно, очакваш, че бъдещето ще е още по-мрачно. Корените на Атлантида, Миѐ, са дълбоки. Съмнявам се, че дори разбиването на Магнита ще им повлияе. Както и да е, Ферн е по-смела в предчувствията си дори от теб. Според нея амбициите на Зохрейн биха могли да унищожат не само града, но и целия свят. Тя смята, че би могла да предотврати това и че аз ще й помогна, но то е като да гониш дъгата…

Странно, но Ферн не се засегна от насмешливия му тон. Инстинктивно разбираше, че иронията и самоиронията са неговите оръжия, с които се справя с чувството си за вина и безпомощност, с объркаността си. Майка му, не по-малко интуитивна, се вслушваше по-скоро в думите, отколкото в тона му. Тя наблюдаваше Ферн съсредоточено и строго, прекъсвайки всякакви опити за шеги.

— Как се озова тук? — попита тя.

— Не съм съвсем сигурна — призна Ферн, отвръщайки на откровеността с истината. — Помня, че пътувах по море, с търговски кораб от Скайър, но споменът е толкова мъгляв, че е като в приказка. Истинските ми преживявания започнаха едва вчера… — направо не й се вярваше, че е било само преди ден, — след като слязох на брега — на моменти имам усещането, че… съм пристигнала току-що. Ей така, от нищото. Това ме плаши най-много от всичко. Просто от нищото.

— Имаш червей в главата си — подметна неангажиращо Рафарл. — Гризе ти мозъка. — Беше жаргонен израз на човек, започнал да откача.

— Знам — отвърна Ферн, разбрала какво има предвид той, ако не точния смисъл на фразата. — И аз си го помислих.

— Глупости! — намеси се Езрамѐ. — Паднала си от звездите. От самото начало го подозирам. Нима не си бледа като звезда, бяла като лунен сърп? Излишно е да спориш — вече съм убедена. Виж, аз също съм поживяла малко на север, преди много години — баща ми беше консул там. Там расте едно цвете, винаги много съм го харесвала, местните му викаха „невелинде“. — Самата тя го произнесе като „невелинда“ — кокиче. — Приличаш ми на това цвете. Беше съвсем мъничко и много нежно, ала се появяваше много преди пролетта, опълчено на зимните снегове. Казах си, че това е най-силното и най-храбро сред всички цветя. Тука не вирее — много му е топло. При нас ги има само ония изобилни и буйни цветя, дето си падат по лесния живот.

— Майка ми има богато въображение — усмихна се накриво Рафарл.

— Много сте мила. — Усмивката на Ферн беше съвсем искрена.

По-късно същата вечер в къщата се завърна слуга, изпратен навън да събира информация — същият, който бе съпровождал Рахил Деворнин по време на фаталното му пребиваване в храма. Иксаво разпространил описание на момиче, докладва той, като погледът му старателно избягваше Ферн. Гвардейците от храма били плъзнали из улиците, за да заловят нея и спътника й, подкупвали всеки, готов да вземе подкуп, заплашвали всеки, който откаже.

— Не бива да идват тук! — възмути се Езрамѐ.

— Но може и да го направят, Сидам — отвърна мъжът. — Нима някой ще посмее да им се опълчи? Единствено кралицата има право да се противопоставя на Пазителя, а в този случай нима има смисъл да го прави? Тя даде ясно да се разбере, че не зачита древните родове… дори своя собствен.

— Трябва да си вървиш — обърна се Езрамѐ към Ферн. — Съжалявам. Надявах се да можеш да преспиш у дома тази нощ, но е твърде опасно. Синът ми ще се погрижи за теб. — Рафарл повдигна вежда. — Задръж дрехите, те не са включени в официалното описание. Покрий косата си с воала. Ще помоля Алиф30 да ти даде храна и мях с вода, Раф ще го носи. Ако мога да направя още нещо за теб…

— Да, има още нещо — подхвана колебливо Ферн. — Странноприемницата, където отседнах миналата нощ… имах намерение да се върна, затова не си платих стаята. — Затършува в кесията си, втъкната в пояса. — Имам малко пари…

— Задръж си парите, ще се погрижа. Кажи ми в коя странноприемница си преспала и Алиф ще отиде да се разплати утре сутринта.

— След като светът и бездруго ще свършва, какво значение има? — намеси се Рафарл.

— Човек не бива да напуска тази земя с неплатени дългове — отвърна Ферн.

Напуснаха имението късно през нощта. Оставаше съвсем малко до пълнолуние, месечината им се усмихваше жълта и обла и заслепяваше съседните звезди. Надвисналите преплетени сенки затрудняваха придвижването. По планинския склон полягаха само няколко откъслечни светлинки, но долу в града улиците бяха озарени от горящи факли, от всеки праг се изливаше светлина, на фона на притъмнели сгради разтворените прозорци искряха като златни павета върху мозайка от мрак.

— Чувала съм да наричат Атлантида Съкровищния град — прошепна едва чуто Ферн. — Сега разбирам защо.

— Грешка в превода — поправи я Рафарл. — Не е Съкровищният град, а Градът на съкровищата. Името не е метафорично, а съвсем буквално. Ние прочистихме реките на острова, преровихме рудниците, плячкосахме хазните на слаби крале. Пълни сме със скъпоценни камъни. Аристокрацията вече не ги носи — смятат ги за нещо просташко и плебейско. Тук диамантите са нещо обичайно.

— Затова ли майка ти не носи накити? — подозрително попита Ферн.

— Не. — Той млъкна, явно съсредоточен върху намирането на подходящата пътека в тъмното. — Просто не ги харесва, това е. Носи само халката, подарена й от баща ми.

Като избягваше по-оживените пътеки, той я поведе надолу по склона през чужди градини, слизаха от тераса на тераса по тесни стълбища, на едно място се свлякоха по ронлив зид, другаде намериха удобна за спускане скала. Ферн потисна страховете си и следваше Рафарл с увереност, каквато не изпитваше, просто се спускаше надолу по стръмнини, които изобщо не виждаше. На няколко места се наложи да скачат — единия път в храсталак, от който Ферн излезе цялата изподрана и насинена; другаде скочиха от височина близо пет метра върху ниско окосена ливада. Няколко секунди след приземяването Ферн стоя като замаяна.

— Добре ли си? — попита я Рафарл и тя установи, че нищо й няма. След като той може да мине отнякъде, значи и тя ще успее, без да се замисля и оплаква.

Прекосиха възможно най-бързо пътя под поредицата от стъпала и се гмурнаха в лабиринт от улички. Сградите се сгъстяваха все повече, луната почти не се виждаше. Тук-там през пролука между сбутаните покриви Ферн мярваше кубето на храма някъде далеч вляво, сякаш ръбчето на планета, която изгрява в синьо-черната вселена. По принцип не притежаваше добро чувство за ориентация, но предположи, че се намират някъде източно от странноприемницата, където бе прекарала предната нощ. Беше квартал, пълен с улични кръчмички и малки закусвални, с тайни механи, с безименни входчета, откъдето се чуваше глухият тътен на тъпани и където посетителите биваха щателно оглеждани от пазачите. По ъглите висяха жени с яркочервени или сини устни, повечето от тях разголили гръд под задължителния воал.

Рафарл свърна в толкова тъмен безистен, че пазачът на входа почти не се виждаше, само едрите му рамене се повдигаха в мрака.

— Търсят те, Дев — чу се гробовен глас.

— Знам.

— Теб и момичето. — Очите помръднаха, върху невидимото лице трепна искрица.

Рафарл пропусна покрай ушите си незададения въпрос.

— Знаят ли кой съм?

— Не. Разполагат само с описанието ти. Но ние знаем. Онзи номер със скорпиона… и преди си прибягвал до него. Това те издаде.

— Ипфор31 вътре ли е?

— Може би.

Раменете се поместиха. Рафарл пристъпи напред и попадна в почти пълен мрак. Ферн, прилепена плътно до него, го сграбчи за ризата.

— Стълби — предупреди я той.

Тя опипом заслиза по неравномерните стъпала, които се виеха умопомрачително дълбоко в земята. Щом слязоха, Рафарл блъсна още една врата и двамата с Ферн се озоваха в просторно помещение. Беше доста широко, но с нисък таван, сякаш тежестта на надвисналия отгоре град го притискаше бавно към пода. Самият таван беше сводест, от него тук-там се спускаха тумбести колони; стените бяха оживени с гротескни фигури. Повечето чудовища държаха в зейналата си паст цветни лампи или свещи в прозрачни съдове. Светлината, обливаща стаята, бе мъждива и пъстра, образуваха се разноцветни петна в зелено, алено и пурпурно, като някои ъгълчета — а помещението изобилстваше от ъгли — оставаха да тънат в мрак. В една далечна ниша свиреха неколцина музиканти — ненатрапчива лека музика, изпълнявана предимно на струни и потропващи пръсти.

Рафарл обиколи стаята, надникна във всяко ъгълче, взря се в сенките и накрая застана край една ниша, където двама мъже, седнали съвсем близо един до друг, хвърляха зарове.

— Ипо.

Единият от мъжете събра заровете и с рязко движение на главата освободи другаря си.

— Сядай, Раф, очаквах те.

Рафарл се настани на пейката срещу него, Ферн приседна в крайчеца. Ипфор я стрелна с бърз поглед, който изглеждаше повърхностен, но не беше. Оскъдната светлина, която достигаше до тях, беше зеленикава и отблъскваща, отмиваше топлината от кожата на Рафарл и подчертаваше суровото грапаво лице на Ипфор, осеяно с белези от стари рани. Беше по-мургав от Рафарл, някак жълтеникав, лицето му беше хлътнало отвсякъде, сякаш на младини върху му се бе стоварил огромен юмрук и всичките му черти се бяха дръпнали навътре. Имаше провиснали в краищата очи, от които изражението му изглеждаше едновременно иронично и тъжно. Беше облечен в дрипи, но носеше златни обеци и на ръцете му блестяха пръстени със скъпоценни камъни. Печалбата от последните няколко игри бе втъкната под лакътя му.

Ферн веднага си помисли, че заровете сигурно са с тежести.

— Чувам, че бая си загазил — подхвана словоохотливо той. — Появиха се стражи…

— Тук ли?

— Наминаха ей така, от учтивост. Като се прави претърсване из улиците, е някак обидно да се пропусне едно или друго място. Командирът се държа съвсем сдържано и вежливо. Прекатури няколко сенки, шамароса един от постоянното присъствие, после се извини на управата. Има си някои кофти навици, за които не е добре шефът му да разбира. — Ипфор се ухили гадно. — Ама като се замислиш, полковникът е същият, само дето ходи на по-скъпо.

— Ще се върнат ли?

— Не. Знаят, че се познаваме с теб — знаят, че знаем, че те знаят. И няма да си тормозят късмета. И ти не би трябвало да го правиш. — Погледът му се плъзна към Ферн, но за кратко. — Казах, че нимфелината ще те вкара в морх-ду, ако успее.

— Друго момиче е — отвърна кратко Рафарл.

— При тебе няма празно, а?

— Остави това, Ипо, трябва да се махнем оттук, известно време да сме по-ниски от тревата…

— И аз така смятам. — Ипфор замислено задъвка нещо, което би могло да е тютюн. — „Норна“ е вързана на мястото си, а чичо ми няма да изтрезнее поне седмица. Какво ще кажеш да повилнеем малко в открито море? Нали уж винаги това си искал? Десетина от нашите със сигурност са готови да тръгнат с теб.

— Не. — Ферн по-скоро чу, отколкото видя как Рафарл изкриви лице. — Не мога да замина завинаги.

— Заради майка ти ли?

— Гледай си твоята работа.

— Мен ако питаш, си се забъркал с прекалено много жени.

— Не е вярно.

— Е, тогава какво си намислил?

— Да отида някъде. Засега единственото, което ми е нужно, е да се махна от града. Бързо и съвсем безшумно. Предлагат се кървави пари, а мнозина нямат нищо против да си оцапат ръцете. Дори тук. И ти го знаеш. — Ипфор изпухтя нещо, което би трябвало да означава съгласие. — Трябва да стане тайно. Тази нощ.

— Ще ти струва скъпо.

Рафарл извади кожена кесийка и сложи на масата купчинка, която заискри.

Ферн понечи да каже нещо, но се отказа и млъкна.

— Накитите на майка ти. Виж ти, виж. Сам ли ги сви или тя ти ги даде? — Рафарл не отговори. — И защо си сигурен, че можеш да ми се довериш?

— Не съм — тросна му се Рафарл, взе огърлицата и я прибра обратно в кесията. — Плаща се за свършена работа. Изгубиш ли мен, губиш обещаното.

Ипфор изплю тютюна и се изсмя.

Напуснаха града през канализацията, в тъмнина, напоена от воня на изпражнения и натъпкана с плъхове. Ферн бе обиколила достатъчно градове, за да е свикнала с подобни миризми, но при все това с погнуса потопи крак в отвратителната вода. Нямаше никакъв начин да спаси дрехите си. Веднага усети как ефирният й панталон става лепкав и неприятен около глезените.

И това ми било най-прекрасният сред всички градове, рече си. Утробата на Атлантида. Изведнъж й просветна: позлатен властелин, който управлява империя на презрените и манталитетът на народ, който вярва инстинктивно в собственото си превъзходство. Грозотата тук бе скрита под земята, набутана в тунели и катакомби. Далече от очите, далече от носа. Каналите, затворите, килиите за изтезания. Безупречните улици и лъскавите кубета, пръкнали се над този зловонен лабиринт като рози върху тор. Нека местните се въргалят като животни в мръсотията си, Даровитите са сътворени от по-изискана кал; те са се издигнали над собствените си изпражнения.

Но изпражненията са си тук, продължи да разсъждава Ферн. Атлантидите по нищо не се различават от всички останали. Всички ние сме изпражнения — това е великият общ знаменател. Ако се правиш, че не го забелязваш, изпражненията ще се трупат, ще се трупат, докато завземат целия свят. В състоянието на Атлантида тя смътно долови началото на пагубна тенденция, но как щеше да се развие и докъде би могла да доведе, Ферн не можеше да си спомни, макар да й се струваше, че би трябвало да знае.

— Изоставаш — обърна се назад Рафарл. — Гледай да вървиш плътно зад мен.

Факлата на Ипфор мъждукаше и димеше доста по-напред. Ферн се затича, за да ги настигне, и едва не се строполи на земята, когато нещо рязко изскочи изпод обувката й и изчезна в слузестата вода. В тъмните канали се спотайваха и други същества, които не се гърчеха, носеха се плавно и мързеливо или се закачаха за някой невидим пън, твари с проскубани остатъци от козина или с олющени люспи, неизменно разтерзани и уродливи. По някои от тях все още личаха червени кървави белези. Каналът постепенно се разшири и вонящият поток стана по-дълбок и по-бърз: обектите започнаха да преминават покрай тях, а не да остават зад гърба им. На едно място Ферн мярна назъбен гребен с дължина един-два метра, който проряза водната повърхност и насреща й се облещиха чифт искрящи очи.

— Придържай се до стената! — предупреди я Рафарл, а Ипфор ускори крачка.

Ферн нямаше никаква представа колко време са вървели. Накрая спряха на дъното на вертикална шахта, която се губеше нагоре в черния мрак. В скалата бяха издълбани стъпаловидни жлебове с ръждясали метални ръкохватки от двете страни. Ипфор остави факлата в една поставка на стената.

— Ще трябва да се оправяте на тъмно. Нужни са ми и двете ръце.

Свали си обувките и тръгна да се катери. По знак на Рафарл Ферн го последва, увесила сандалите си около врата. Не попита нито колко е висока шахтата, нито колко време ще отнеме изкачването. Сграбчи първата ръкохватка и веднага почувства слабостта на пръстите си, ръцете й явно бяха прекалено крехки, за да задържат тежестта на тялото й за повече от няколко минути. Притисна се до скалата, вкопа пръстите на краката си в жлеба и се съсредоточи върху постигането на равномерен ритъм на катерене. Усети Рафарл плътно зад себе си, дори веднъж, когато тя залитна, той веднага я подпря с ръка върху кръста. Факлата под тях се смали до малко оранжево кръгче, което скоро стана колкото монета. Пред тях — вече на доста голямо разстояние — Ипфор пълзеше по скалата чевръсто като гущер.

Ферн не го виждаше, но чуваше бързите му движения и от време на време пъшканията, съпътстващи усилието на изкачването. На няколко пъти кракът му откъртваше парченца от скалата, които се посипваха по главата и раменете на Ферн. На фона на отдалечаващите се звуци от стъпките му нагоре и чезнещата долу светлина на факлата Ферн имаше чувството, че виси в тъмна бездна, че се катери безспир, че не напредва нито крачка, че не отива наникъде.

Спомни си за един съвсем скорошен инцидент — безкрайна стълба, сводести входове, сякаш излезли от приказките, безплътни като пара стени и колони… Но макар споменът да й се струваше ужасно близък и жив и тя да бе сигурна, че е важен, не можеше да го задържи и да го хване. Беше отчаяно благодарна за присъствието на Рафарл, който я насърчаваше без думи, даваше й кураж със самото си присъствие. Тя не каза нито дума. Може би се опасяваше, че гласът ще й измени.

В един миг шумовете над главите им стихнаха. Настъпи дълга пауза, после нещо проскърца бавно и мъчително, сякаш резе помръдна в ръждясала скоба, изграчи стара панта. Появи се смътен светъл кръг, който се открои на фона на черния мрак, но пред него бързо изплува Ипфор — кривокрак и пъргав, повече приличащ на насекомо, отколкото на влечуго. Ферн забърза. Едва когато се озова навън и отвори уста да вдиша с пълни гърди пълноценния въздух, сякаш номад, попаднал в дългоочакван оазис, тя осъзна, че краката й треперят от напрежението, а пръстите й са отмалели от стискането на дръжките и не може да ги разгъне.

— Къде сме? — попита Рафарл.

— Виждаш ли онзи път ей там? Води на изток към залива Луна. Пресича крайбрежния път на около километър и половина оттук. Накъде ще вървите?

— Като стигна, ще разбера. Заповядай. — Той хвърли кесията на Ипфор. — И благодаря.

Ипфор я отвори и механично провери съдържанието й.

— Диаманти! Диамантите са за отчаяните. Иксаво би ми платил в твърда валута. По петстотин феникса на човек — най-малко. Или поне така ми казаха.

— Да ги беше взел — отвърна нехайно Рафарл.

— Ара-йе. — Заядливата усмивка обиколи лицето му и отмина. — Късно е вече.

Потъна обратно в шахтата, като затвори капака над себе си.

Ферн поседна на един крайпътен камък, който ги информираше, че се намират на три левги от града.

— Чака ни дълъг път — рече й Рафарл. — Обувай се.

Нощта старееше. Бяха прекарали в шахтата доста време. Небето на изток вече започваше да просветлява. Ферн забеляза далечните силуети на планински хребети да изплуват на север — може би част от вулканична верига, чийто изолиран преден пост бе укрепеното пристанище на Атлантида. Пред тях се простираше необятно поле, едва различимо в полумрака, под пластовете надвиснали сенки, между раздалечените едно от друго дървета и единственият искрящ поток в далечината, който отразяваше лунната светлина далеч след като месечината се бе скрила. Павираният път пресичаше местността с цялата категоричност и решителност на хората, които го бяха построили, простиращ се под права линия като стрела.

— Трябва да стигнем до разклона преди изгрев-слънце — рече Рафарл. — Веднага след това трябва да се скрием.

Поеха по пустия път, заслушани да доловят тропот на конски копита и глъчката на преследвачи, но чуха само напевната мелодия на цикадите и подвикванията на нощни птици, които бързаха да се приберат в гнездата си преди идването на утрото.

Стигнаха до брега малко след пладне. След мястото, където се кръстосваха няколко пътя, бяха повървели известно време, докато в един момент Рафарл не свърна надясно по тясна пътечка, която криволичеше колебливо между бледи треви и се приближаваше предпазливо към изоставено стопанство.

Но Рафарл бе намерил друга пътека, макар и не онази, която търсеше, придържаше се плътно до наличните дървета, докато накрая се спусна в дере, където немощна рекичка с мъка си проправяше път през корито, застлано с напукана засъхнала кал. Бяха поели по този път, следвайки извивките на речния бряг, докато каналът се превърна в цепнатина и ленивата вода напрегна сили, за да скочи от ръба на ниска скала и превърнала се в малък водопад, да поеме към морето.

Ферн и Рафарл заслизаха полупълзешком покрай водопада, пиха от езерцето, събрало се долу в ниското, което се оказа чисто, макар и не много студено, после заобиколиха плажа и прекосиха каменистия нос към съседното заливче, а оттам — към следващото.

Вървяха още около два километра, докато Рафарл определи посоката, в която да продължат. Целта им се оказа малка пещера, входът към която бе почти изцяло скрит от огромен паднал камък, явно отсечен от прилива, понеже целият вход бе плувнал във водорасли; но по-навътре подът тръгваше под наклон и мястото беше закътано и сухо. Ферн се отпусна върху пясъка, изтощена от дългия ден и още по-дългата нощ, замаяна от вървенето. Беше твърде изтощена, за да събере сили и да хапне от предложената й от Рафарл храна, твърде изтощена дори да се изкъпе или да отмие мръсотията от дрехите си. Само се сви на кълбо на пясъка с глава върху един застлан с водорасли камък и веднага заспа.

Първото нещо, което чу, щом се събуди, беше морето. Последва познатото усещане, че не си е на мястото, но този път си каза, че отвън пред пещерата минава сребрист бряг, а по пясъка пръскат искрици огнени вълни. Не почувства страх, само леко жужене в кръвта си, последвано от миг на обречена борба, по време на който напразно протягаше ръце към един отдавна забравен образ, твърде скъп, за да го забрави, твърде вълшебен, за да си го спомня. Постепенно се осъзна напълно и установи, че пред входа на пещерата блести дневна светлина; в главата й се върнаха всички подробности около бягството им от града и мимолетното впечатление се настани обратно в царството на въображението.

Стана и излезе сред кайсиевата мекота на ранна привечер. Бе настъпил отливът, а слънцето разтягаше сянката й далеч напред по пясъка — невъзможно висока и тъничка; отвъд нея ленивите вълни се носеха неуморно към брега и се разбиваха в златото на последните слънчеви лъчи. На носа вдясно забеляза белите колони на къща, скътана зад рехава горичка, но следи от човешко присъствие не се забелязваха и дори от това разстояние й се стори, че липсва част от покрива. Рафарл не се виждаше, но дрехите му се сушаха на един камък, а раничката, която му даде майка му, лежеше на пода на пещерата.

Ферн реши да последва примера му и да изпере дрехите си в близкото езерце, а после да ги просне до неговите. Напредващата сянка от ръба скоро щеше да ги закрие, но въпреки това беше доста горещо, нищо, че въздухът бе по-свеж, отколкото в града.

Изтича по плажа и се гмурна в златните вълни, завъртя се във водата, която бе почти толкова топла, колкото и ваната й предната вечер. Поплува малко навътре, загледана в гаснещата бакърена червенина наоколо; върху необятната океанска шир бързо пълзеше бледоморава мрачина.

— Фернани! — извика някой и ето че край брега се появи Рафарл, нагазил до глезените във водата, само с една оскъдна препаска около слабините, ръцете, краката и раменете му лъщяха в медните отблясъци на залеза.

Той се втурна към нея в морето и тя изпита внезапна паника или нещо подобно на паника, понеже осъзна, че и тя е гола, затова се завъртя и се гмурна като тюлен, но беше твърде късно, твърде, твърде късно, той я хвана и двамата потънаха заедно към дъното, спуснаха се в сините морски дълбини, сплели ръце и крака, сред водопад от виещи се нагоре мехурчета. После той явно се бе оттласнал от морското дъно, понеже движението смени посоката си и след миг главите им разпориха морската повърхност, а Ферн зяпна с отворена уста, за да си поеме дъха, който не бе имала време да преглътне преди малко, едновременно ядосана, но и развеселена, а ръцете на Рафарл я обгърнаха, гърдите й бяха долепени до неговите.

Двамата заплуваха бавно към брега и полегнаха един до друг в плитчината, вълните се разбиваха около тях в пяна и с тих плисък. Той отвори устата й с езика си, а тялото й сякаш се пробуди при допира му, също както при докосването на Магнита, само че този път паренето беше по-различно, усещаше се повече жега, отколкото пламък, беше по-близо до тъмното сърце на земята, до магията на този свят, на никой друг. Мисълта й отплува нанякъде и тя се отдаде на чувствата си, а съпротивата й устоя един кратък мимолетен миг, после усети рязко пробождане, сякаш острие на нож бе проникнало дълбоко в нея, болка връз болка, тласък връз тласък, веднага след това всичко потъна в сладост, а по устните й полепна соленият вкус на морските сълзи.

Задачата й бе забравена; откъслечните спомени, които все й се изплъзваха, унищожаването на Магнита, лудостта на Зохрейн, ключът — изчезнал и забравен. Съществуваше само Сега. Слънцето отдавна бе заходило и над тях се спускаше тежък като пелерина мрак. А морето, неуморното море продължаваше да се надига и отпуска, надига и отпуска върху островния бряг.

По-късно през нощта се върнаха в пещерата и поспаха, защитени от настъпващия прилив. Станаха преди зазоряване и заплуваха към изгряващото слънце, а утрото се изля щедро върху водата, за да ги посрещне. Два-три перести облака бяха обяздили хоризонта като птици с разперени криле, коремчетата им бяха огненочервени от настъпващия ден.

— Някога хората биха повярвали, че това наистина са птици — подхвана Рафарл, — албатросите, вестители на Незнайния бог, които му носят вести от всички краища на света. Днес вярваме само в себе си. Всичко друго са празни приказки и глупости.

Ферн се почуди дали острата нотка в гласа му е израз на гняв или на съжаление и дали той самият е наясно с чувствата си.

— Ти пред кое лице на природата би се прекланял? — попита тя. — Ако трябваше да си създадеш свой бог. Слънцето? Луната?

— Морето.

— Ами Любовта? — изпита го тя.

— Пред Любовта човек не се прекланя — отвърна рязко той. — Тя е, за да те изпълва с радост. С други думи, тя е за хората, не за боговете.

По-късно, щом се върнаха на брега, я попита:

— Къде си се учила да плуваш толкова добре? Планините на Вирок са доста далеч от морето.

Вирок? За няколко секунди главата й сякаш се изпразни от всякакви мисли. Вирок…

— Сигурно имате езера — предположи той, смутен от внезапната промяна в изражението й.

Езерото изплува в съзнанието й като че по негова воля — синьо-зеленикава водна ивица, скътана между заснежени върхове, студена като ледник.

— Да, имаше едно езеро. Беше леденостудено дори през лятото. Сигурно… Явно съм се научила да плувам там. Както и да е, винаги съм си мислела, че всеки може да плува. Струва ми се съвсем естествено, като да тичаш. Не е нужно да се учиш да тичаш.

Втурна се по плажа, за да му покаже, а той хукна след нея. Разговорът прекъсна за известно време. После тя си помисли: „Вече нямам никакви спомени“. Образите, които бе носила със себе си навсякъде, сякаш бяха заличени; непостоянното й притеснение бе престанало. Тя съществуваше само в настоящето, уловена в сълзата на Времето, лишена от минало и от бъдеще. Странно, но това не я смущаваше. Бе полегнала на гърдите на Рафарл, краката им бяха преплетени, туптенето на сърцето му отекваше силно в главата й. Каза си: „Аз съм му любовница“. Не си дадоха клетви и обещания; случи се нещо, което би могло да свърши със следващия залез или да се оттегли с отлива. При все това тя знаеше с увереността, присъща само на младите, че това е завинаги. Независимо дали разполагаше с година или със седмица, или пък само с няколко часа, тя щеше да проточи този миг до безкрайността.

— Можем да останем тук, докато преследвачите ни загубят интерес — промърмори Рафарл, сякаш чул мислите й. — Може да отнеме две седмици. Или по-малко. В храма сигурно си имат и други грижи, не им е до нас.

— Какво ще ядем?

— Плодове. Риба. Или един друг. — Той нежно я гризна по ръката. — Питах се… Иксаво като че ли те познаваше. Виждала ли си го преди?

— Не. — Съмнението я направи рязка.

— Той преследва теб, не мен. Аз съм просто допълнение. Защо?

— Не знам.

Той разсеяно я погали по главата.

— Не знаеш прекалено много неща. — След малко добави: — Казват, че Даровитите прозират отвъд познанието. Може би те е видял именно така — в петно лунна светлина, в дима на жертвен огън, с вътрешното си око.

— Възможно е — отвърна Ферн. Но не й се вярваше.

Към обяд се качиха до изоставената къща на носа.

— Това е къщата, където Тамисандра е прекарала последните си дни — обясни Рафарл. — Вече никой не идва тук.

Беше тихо, огряно от слънце място, спокойно, с привкус на тъга. Градината зад ъгъла се бе превърнала в джунгла, няколко любопитни клона бяха покарали през порутения покрив, други бяха нахълтали директно в двора и бяха опрели здраво снага в зидовете.

Двамата откъснаха няколко сребристозлатни праскови и ги изядоха на терасата, която гледаше към морето. Градината бе тръгнала да завоюва и тази част на къщата, около колоните пълзяха настойчиви пипала, миниатюрни пълзящи твари с чворести дълги пръсти бавно настъпваха към балюстрадата и стените, като успяваха да пуснат корените си и в най-незабележимите пукнатини и пролуки.

Откъсната от континента още в края на ледената епоха, Атлантида неизбежно бе развила своя собствена екосистема, с флора и фауна, които се различаваха от всички други на континента. Силовото поле на Магнита бе предразположило и подтикнало към растеж всичко живо и сега островът процъфтяваше, превзет от хиляди видове уникални създания. Рафарл й каза имената на цветята, които успя да разпознае — миниатюрното бледо цветче с кървавочервената сърцевина, наречено звездина болка, китките жълти любовничета, които висяха от всяка греда, ветросвила, петнистата вълшебна стъпка, смъртоносното отровниче. Птички, миниатюрни като насекоми, и насекоми, големи колкото птици, идваха да пият от изобилните количества цветен прашец. В небето прелитаха коралово-розови лебеди с черни клюнове и почти два пъти по-едри от събратята си на континента — сътворена в Атлантида жар-птица. Някъде високо в синевата съзряха орел с размах на крилата, пред който лебедите изглеждаха като джуджета.

Щом се нахраниха, извадиха вода от кладенеца и се снабдиха със съдове за готвене от изоставената кухня, после се върнаха на брега. Рафарл взе ловния си нож и отиде за вечеря, не след дълго се върна с богат улов черупчести твари. Сготвиха мидите и раците на огъня, но той научи Ферн да яде стридите сурови, макар тя да не остана особено впечатлена от вкусовите им качества.

— Не намерих друго — рече той. — Мярнах само една манта, която развяваше плащ в дълбините, и една дебнеща акула. А някога тук беше рай за рибарите. Обикновено ловувам с харпун. Не знаех как ще се справя с ножа. Но в случая нямаше значение. Нещо не е наред. Морските обитатели са изчезнали. Не разбирам. — Говореше намръщен, очевидно притеснен.

Често сменяше настроенията си, обичайната му вятърничавост и цинизъм биваха рязко заменяни от пристъпи на сериозност, под светлината се долавяше мрак, слабостта му бе набраздена със сила и безразсъдство, с нехайство, което пък се сменяше на моменти с прилив на истинско геройство и храброст. Човек на крайностите. Но сред цялата тази смесица от противоречиви качества, на позитивна и негативна енергия Ферн усещаше една стабилност, макар и още недоразвита, почти незабележима, сякаш потайните проблясъци на златна жилка в калаена мина. Обичам го, рече си, той няма да ме предаде. Това бе логиката на младостта — оптимистична, погрешна. Но въпреки всичко тя беше убедена. Бе готова да заложи главата си за това.

— Може би има някаква връзка със счупването на Магнита — предположи на глас.

— Това трябва ли да ме успокои?

— Не.

През нощта не спаха много. Радваха се на новооткритата си любов като хора, изправени пред свършека на света. Ферн не мислеше за Задачата си не защото я бе изоставила, а защото усещаше, че когато му дойде времето, Задачата сама ще й се изпречи, а дотогава тя е в почивка, дадена й от боговете — каквито и да бяха те. Лежаха в пещерата, а навън се надигаше приливът, после настъпваше отлив и тя си помисли, че в този живот, а навярно и във всички останали, ще си спомня завинаги, че любовта шепти като море, че туптенето на сърцето й са вълните, блъскащи се в брега, и че ще чува ехото им в сърцевината на всяка черупка.

Единайсета глава

На сутринта дойде тя. Появи се на прага на пещерата, понеже мястото й беше познато, и застана там в сумрака, слаба колкото Ферн, но доста по-висока, с коса чак до коленете. Имаше мургава кожа, но не от загар, а зеленикавожълта; полегатите й очи не бяха нито зелени, нито сини, а морско синьо-зелени; косата й падаше мъртвешки права и мъртвешки черна, без нито една по-светла нишка. Беше обладана от ярост, лишена от всякакъв разум и основания, жив огън, който пука и пръска искри и пърли всеки, изпречил се на пътя му.

Ферн веднага я позна и онази тъй силна болка се върна десеторно усилена, за да я сграбчи в покварата на тишината.

— Знаех, че ще те намеря тук — рече нимфелината. — Знаех, че ще те открия да се спотайваш в пещерата като някакъв страхливец, какъвто всъщност си. Бягаш. Криеш се. В това най те бива, а? Да бягаш и да се криеш. Аз ти показах това място — нямаш право да се спотайваш тук. Зарови се в пясъка като червей! Пропълзи сред коралите като плужек! Върви да се спотайваш другаде, някъде, където няма да те намеря, някъде, където няма да те виждам и да те мразя. Избяга и го остави да умре. Остави го да умре! — Сълзите пробиха повърхността на яростта й и замъглиха живите й очи.

Ферн се отдръпна встрани и покри голотата си с воала — повече от приличие, отколкото от свян. Но Ууинарда изобщо не я забеляза.

— Той умря още преди да дойда тук — защити се Рафарл. — Не можех да сторя нищо. — Дори в зората на историята тази фраза прозвуча изтъркано.

Ферн усети как тялото му се напряга от възмущение към самия него.

Ууинарда не го чуваше, не я интересуваше.

— Ти ми обеща, че ще го спасиш! — Вече не криеше сълзите си, ридаеше, отдала се на мъката и отчаянието си, на болката, задавена в собственото си нещастие. — Даде ми дума — думата на един Деворнин! Думата на един малодушен страхливец, на едно копеле, на един мелез! Аз ти предложих любовта си…

— Ти никога не си ме обичала.

— Щях да обичам мъжа, спасил брат ми! Но всичките ти клетви, всичките ти гръмки обещания се оказаха празни приказки. Когато ножът опря до кокала, ти не помисли нито за него, нито за мен — хукна да спасяваш собствената си кожа. Просто избяга и повлече със себе си първата жена, попаднала пред погледа ти. Та тя дори още не е жена, някакво си момиченце от чужди земи… чужденка… нищожество. Аз бях готова да ти дам себе си…

— Не съм имал намерение да сключвам сделка с теб. — Тонът на Рафарл бе станал по-остър. — Не беше нужно да продаваш себе си, за да спасиш брат си.

— Да се продавам ли? Ах ти, ти… отрепка такава! Нищожество… фургане! Аурундуук! — Тя се хвърли към него и в ръката й изневиделица се появи нож, острието му заблестя тънко и лъскаво.

Но зад нападението нямаше сериозно намерение. Рафарл изтръгна острието от ръката й, преди Ферн да е успяла да стигне до двамата, и Ууинарда се хвърли в обятията му и зарида на рамото му. Рафарл я зауспокоява с механични движения, изглеждаше едновременно неохотен и неадекватен. При тази гледка ревността на Ферн избухна с пълна сила, изгоря за кратък миг и изтлея.

Щом пристъпът премина, Ууинарда бе сложена да седне и да пийне вода, после изтри лицето си с крайчеца на воала си. Все още не се чувстваше успокоена, но първоначалният порив бе изтлял от яростта й и сега тя бе просто мрачна, враждебна и засегната. Тя бе от хората, които трудно понасят жестокостта, скрита в акта на неочакваното лишаване от нещо. И в резултат на това отчаяно търсеше човек, когото да обвини за случилото се — човек конкретен и близък, а не далечната безплътна фигура на управниците.

Ферн я огледа с голяма доза любопитство. Беше наясно, че под влиянието на Магнита мутациите са нещо обикновено. Нимфелините бяха резултат от подобно изкривяване на природата. Дълбоко в себе си знаеше, че тези същества имат способността да трупат кислород и да контролират пулса си по начин, който им позволява да остават под вода доста по-дълго от нормалното за един човек, но въпреки това те по принцип си бяха човешки същества, за разлика от сирените, за които рибарите говореха, че имали хриле, скрити зад ушите, освен обикновените бели дробове за дишане. Би трябвало да се досетя, че не друг, а тя е открила тази пещера, каза си Ферн. Това е скривалище, каквото само една нимфелина би могла да открие. Тя е довела Рафарл тук, а той доведе мен. Зачуди се дали това е от значение и стигна до заключението — доста изненадващо — че не е.

Рафарл бе седнал до Ууинарда и слушаше остатъка от мъмренето, посветено на недостатъците и слабостите му, този път тирадата бе изречена полугласно, явно предназначена само за неговите уши.

— Ако наистина смяташ, че брат ти загина по моя вина — отвърна той с болезнено монотонен глас, — да ме беше издала на Иксаво. По този начин би получила възмездие и би спечелила пари.

— Оцапани с кръв пари! — Думите изригнаха като храчка от устата й. — Ако ти си безчестен и мерзък, не значи, че и аз трябва да съм такава. — Хвърли яден поглед на Ферн. — А тя какво прави тук? Защо не каже нещо? Стои и ме зяпа с този леден поглед като риба на сухо. Кажи й да си върви.

— Остави я — сряза я Рафарл, а крайчецът на устните му се изви в усмивка, предназначена само за Ферн. — Нищо не ти е направила.

— Тя е онази, която търсят — продължи Ууинарда. Гневът и раздразнението изчезнаха от лицето й, на което сега бе изписана сериозност. — В града се говори, че Магнита се бил счупил сам. Опълчил се на волята на Зохрейн и се счупил, понеже не се предал, а сега Дарбата си отишла завинаги. Иксаво издирва една чужденка, момиче, което се появило в мига, когато Магнита се счупил; момиче, което не е нито момиче, нито момче, нито жена. Твърди, че дошла да ни унищожи.

— Вярваш ли му? — попита Ферн. — Той изпрати брат ти на жертвеника.

— Ти пък какво знаеш за брат ми? — избухна насреща й Ууинарда.

— Аз самата имам брат. — Каза го, без да се замисли; в спомените й от Вирок нямаше никакъв брат — поне липсваше от официалните сведения за живота й. Въпреки това тя си го представяше мислено — русоляв, с бистър поглед, открит, пълен с ентусиазъм. Уил.

— Вярваш ли на Иксаво? — Рафарл повтори въпроса на Ферн, но в тона му прозвуча сериозен укор.

Ууинарда направи неволно движение — потръпна, сепна се.

— Разбира се, че не. Но във въздуха се носи нещо… някакво усещане… мирис. Мирише на край… на невъобразими промени… на съдба, надвиснала над главите ни като огромна сянка. Хората говорят за напускане на града, но засега само говорят. Остават, защото така трябва, защото се чувстват част от тази съдба, която не можем да видим. Всеки продължава да си върши обичайната работа, но това не е истинско, като в игра, където знаеш, че скоро ще се случи определено нещо. Нещо ужасно. Животните са нервни — кучетата вият, котките дращят. И рибата си тръгна — видях с очите си, като идвах насам; омарите крачеха по плажната ивица, раците пъплеха след тях. Видях още акули и делфини, скорпид и риба ангел — заедно. Дори най-миниатюрните създания и те си тръгват. И водите зад тях остават пусти. Като гробище.

— Какво означава това? — попита Ферн.

Ууинарда срещна погледа й с очи, които гледаха нейде надалеч.

— Морето е ядосано. Докоснах скалите и усетих как целият остров трепери от страх. Рибата си търси по-безопасни плитчини. Морето идва. Скоро ще бъде тук. — Погледът й смени посоката си и тя попита с неочаквана прямота: — Ти ли си духът на Магнита? Наистина ли се появи в мига на разпадането… за да ни спасиш?

— Мисията ми е да спася… нещо — отвърна Ферн. — Но не съм излязла от Магнита. Той не притежава дух, а само сила.

— Тя падна от една звезда — намеси се Рафарл, цитирайки майка си.

— Какво става със Зохрейн? — притисна Ферн нимфелината. Настроенията й се меняха като времето; от облаците и мълниите не бе останала и следа; сега я обвиваше мъгла и объркване.

— Не знам. Не е излизала от храма, сигурно крои нещо, организира нова церемония. Стражите не пускат никой да се доближи — дори отбраните градски първенци. Допускат се само старшите жреци. Носи се слух, че фамилиите заговорничат срещу нея, но всички знаят, че е твърде късно. На нея й е все едно. Прорицателят Морбис казва, че вече е изсмукала в себе си цялата сила на Магнита, натъпкала се е с енергия и може да завърти света на пръста си и да го запрати в небесата, както жонгльор изпраща топка.

— Невъзможно е — заключи Рафарл.

— За кога е насрочена новата церемония — попита след минута-две Ферн.

— За утре. По пладне. Ще има много жертвоприношения; храмът ще прелее от кръв. Около счупеното кубе вече витае особен ореол, сякаш озарен от друга светлина, не от слънцето. Светлина от свършека на света. — През слабоватото й тяло премина тръпка.

Рафарл се намръщи.

— Ти ще отидеш ли?

— Може би. Мога да тръгна след рибата, за да потърся по-спокойни води, където ще се чувствам в безопасност. — След малко додаде отнесено: — Вече нищо не ме задържа тук. — Изправи се рязко и нетърпеливо и се отправи към изхода. — Започва отливът. Далеч навътре. Вижте.

Застанаха до нея. Морето наистина се отдръпваше, при това по-бързо и по-надалеч от всякога; зад него оставаше маса от бързо съхнещи водорасли, счупени черупки и труповете на безброй твари, твърде миниатюрни, за да бъдат изброявани. Скалите надигнаха глави, досега неогрени от слънце.

— Това е краят — обяви Ууинарда и сянка ги докосна, макар небето да бе безоблачно. Красотата на малката пещера вече я нямаше — сега това бе място на разложението. Отдръпващата се вода разкри невидимото морско дъно, което им се стори някак непълно в голотата си. — Ще последвам рибата — рече колебливо Ууинарда. Махна воала и го върза на кръста си; под него носеше само къса рокля или туника от фина прилепнала материя. Беше босонога.

Запъти се към отдръпналите се вълни, поспря, за да се обърне назад. (Никога не поглеждай назад, се казва в легендите. Вещае смърт.)

— Желая ти късмет — рече Рафарл.

— Късмета вече го няма. — Вятърът отнесе гласа й далеч от слуха им. — Отиде си с отлива.

— Ре видева — подвикна Ферн. — Довиждане.

— Съмнявам се — отрони Рафарл, щом нимфелината изчезна от погледа им. — Тя ще последва делфините. Ууинарда не познава любовта, не се чувства обвързана с никого другиго, освен с брат си.

— Може би. Но ти си я обичал, нали?

— Така си мислех. За известно време — въздъхна той.

— А сега?

— Не знам дали те обичам. — Устата му бе разкривена. — Но знам, че никога не съм обичал никого другиго.

Ферн се върна в пещерата, облече се набързо и метна на Рафарл горните му дрехи.

— Колко ще ни отнеме да се върнем до града?

— Няма да се връщаме. Вече ти казах, ще изчезнем за седмица-две, докато им омръзне да ни преследват. Не възнамерявам да си променям плановете, защото една полудяла от мъка нимфелина твърди, че иде краят на света и водата се е отдръпнала прекалено навътре в морето. Водата ще се върне, както става винаги. Ако морето се разбушува, ще се качим горе в къщата. Сега градът е прекалено опасен за нас.

— Опасността не е важна — отвърна Ферн. — Трябва да присъствам на церемонията утре. Там ще се случи нещо, което съм длъжна да предотвратя или променя. Не знам какво точно, но когато започне, ще разбера. Ууинарда е права — наистина идва Краят. Поне един край. А след това… знам ли. Идваш ли?

— Не — отвърна направо Рафарл. — Ти също няма да ходиш никъде. Без мен ще се изгубиш.

— Ще се оправя. — Започна да си връзва сандалите, не искаше да го чуе.

— Няма. Забрави ги тия глупости за съдба и участ. Нищо не можеш да направиш. Зохрейн е най-могъщата магьосница в историята — демоните божества на континента я отбягват, земните духове се изплъзват от погледа й. Дори да успееш да присъстваш на церемонията, пак няма да можеш да й сториш нищо. Ще те отстрани от пътя си като прах, ще те запрати във вечността като перце…

— Перата се носят с вятъра. Прекалено са леки, за да може някой да ги запрати където и да било. Пък и не съм казала, че ще се изправя срещу Зохрейн.

— Няма да имаш тази възможност. Ще те хванат още щом кракът ти стъпи в града, стражите ще те хвърлят зад решетките и Иксаво ще започне да те разпитва, докато те омаломощи до смърт, така, че да не можеш и дума да кажеш. Нищо няма да постигнеш, само ще намериш смъртта си. Не смятам да ти помагам да го направиш.

— Разбира се. — Тя изведнъж притихна, укроти се и тази промяна настъпи съвсем неочаквано. — Вече ми помогна достатъчно. Благодаря ти. Нямам право да очаквам повече от теб.

— Само това ли ще кажеш? — Беше се изправил на крака, циничен и вироглав. Гледаше я с обезумял поглед, вдигна пръст и обиколи с него бузата й. — Дори не знаеш пътя.

— Ще вървя на юг и на запад, докато стигна до път. Ще тръгна по него, докато намеря удобно място за изкачване. Ще се оправя. И да ме заловят, все едно. Поне със сигурност ще стигна там, за където съм се запътила.

Продължиха да спорят още двайсетина минути, докато накрая той се предаде. Всъщност Рафарл продължаваше да спори и да прахосва напразно енергията и страстите си. Докато Ферн просто отстояваше своята позиция.

— Добре — примири се той накрая. — Добре. Ще те върна в града, но нищо повече. От там нататък всичко зависи от теб. Нямам намерение да се забърквам в невъзможна мисия, само защото сме се любили на плажа.

— Огледай се, виж плажа, за който говориш — обърна се към него Ферн, щом излязоха от пещерата.

Слънцето бе скрито в мъгла, по съхнещия пясък се валяха труповете на измрели морски твари. От оголеното морско дъно бълваше мирис на разложено.

— Приливът ще дойде — успокои я Рафарл с мрачен оптимизъм. — Късметът ще се върне.

— Сигурно. Но кога?

Не можеха да се върнат в Атлантида по тайния път през канализационната система без опитен водач. Рафарл предложи да вървят по обичайния път, просто да се прикриват. Отдалечиха се от крайбрежието по речния бряг, откъдето бяха минали преди това — после прекосиха безводното поле, като минаха покрай стопанство, разположено насред слабо напоявани ниви. Рафарл би вдигнал ръка за поздрав, ако бе видял собственика, но понеже го нямаше, просто заобиколи и се отправи към обора. Там намери онова, което им бе нужно. След като още веднъж се увери, че собственика го няма, той впрегна коня и подкара каруцата, Ферн седна до него.

— Къде е собственикът според теб? — попита тя притеснено, като се оглеждаше.

— Нямам представа. Може да е отишъл на пазар с другия кон. Или просто да обядва. Да не би да искаш да му оставиш пари?

— Ами…

Щедро, помисли си Рафарл.

Той пое по лъкатушещите пътеки между нивите, докато излезе на крайбрежния път, подкара коня в тръс и така се отправиха на юг. При всеки следващ разклон завиваха на запад, в посока към града.

— Седни отзад — заповяда й Рафарл. — Ако срещнем някого, ще му се сториш подозрителна. Официалното описание, което са пуснали за мен, вероятно важи за още няколко хиляди атлантиди, но чужденците се броят на пръсти и всеки би те запомнил. Покрий се със слама и чували, а когато ти кажа, си зарови главата.

Ферн се подчини без възражения. Не беше най-удобният начин за пътуване, но осъзнаваше, че е наложителен. Щом приближиха първите къщи, трябваше да легне и изобщо да не се показва, така че въобще не виждаше откъде минават, единственият й ориентир, че приближават до центъра, бе нарастващата глъчка — тръскането на колела по паважа, тропотът на копита и плющенето на камшици, забързаните стъпки и припрените гласове, шушукането, врявата… Дори без да гледа, тя изпита усещането, че се прибира у дома. Най-накрая Рафарл спря пред една обществена конюшня и остави коня, с мисълта да си го вземе по-късно. Този път Ферн не се притесни за заплащането. Усещаше, че няма смисъл.

— Накъде се пада храмът? — попита тя.

— Сигурна ли си, че искаш да го направиш?

— Знаеш отговора. — Сега, когато развръзката беше толкова близо, й се прииска да има още малко време. Но дори сърцето й да я предадеше, нямаше право да променя намеренията си.

— Като излезеш, свиваш наляво, после втората вдясно… Остави. Ще те заведа. — А като излязоха на улицата, додаде: — Покрий си косата с воала.

Вървяха в мълчание — онова мълчание преди раздяла, когато всичко е останало неизречено и вече е твърде късно да бъде казано. Ферн имаше чувството, че стомахът й е пълен с думи, които напират да бъдат изказани, но устните й отказват да се разтворят и думите си остават вътре в нея и бълбукат, сякаш завихрени от лошо храносмилане.

— Пристигнахме — обяви твърде скоро Рафарл.

И наистина бяха пристигнали. Войниците обикаляха нагоре-надолу из кръга. На стълбите нямаше зяпачи. Повредената част на кубето не се виждаше оттук, но въпреки това Ферн усещаше неговата вътрешна слабост като някакъв поток в епицентъра на града. Напомни й за нещо, което бе виждала преди, може би в друг храм, далеч по-малко кубе, зейнало като отворена паст, по-скоро небе, отколкото покрив; скалиста долина; градина на илюзиите. Но споменът, подобно на толкова други, принадлежеше на една част от съзнанието й, която бе затворена, и тя не успя да го проследи до корените му. Знаеше само, че е нещо лошо.

Погледна спътника си и установи, че той я гледа; щом погледите им се срещнаха, помежду им прехвърчаха искри, очите им отказаха да се откъснат едни от други. Веждите му бяха събрани мрачно на челото; усмивката му стоеше неестествено.

— Е? Наистина ли смяташ да продължиш с цялата тази глупост?

— Налага се.

Той болезнено сви рамене и отдели очи от лицето й.

— От тук нататък оставаш сама.

Тя не го изпрати с поглед. Моментът беше настъпил и тя не искаше той да разбере колко много я е страх. Сърцето й биеше толкова лудо, на ръба на паниката, че направо й прилоша. Но знаеше какво трябва да направи.

Излезе от прикритието на страничната уличка и се озова на открито. Наблизо мярна капитан от охраната с обичайна конска опашка на шлема. Запъти се право към него.

— Трябва да се срещна с Иксаво — каза тя и с почуда установи, че гласът й не трепери. — Мисля, че той ме търси.

Отведоха я в подземията на храма, в дълбините на мрака. Тя знаеше къде я водят, макар завоите и чупките на коридорите да не й бяха познати. Изгуби всякакво чувство за ориентация. Все едно. Тя знаеше. Пред металната врата имаше страж в различна униформа — черна туника с аленочервена слънце звезда, извезана на гърдите му. Капитанът проведе обстоятелствен разговор с него. Ферн не ги слушаше. Нужно ми е време, мислеше си. За да реши какво да прави, за да осъзнае пътя си и да откликне на интуицията, довела я толкова далеч. Помъчи се да си състави план, но никога не беше действала по този начин. Пазачът явно не искаше да прекъсва случващото се зад металната врата. Заедно с разколебаването на смелостта си отиде и разумът й, тя се почувства изпразнена. Краката й се подкосиха. Дори сякаш беше благодарна, че силните ръце на войниците я подкрепяха.

Рафарл се оказа прав. Защо, защо дойде тук?

Напразно. Напразно.

И после: Такава съм пъзла, такава невъзможна страхливка…

Пазачът се обърна и отвори вратата. В процепа блесна ярка светлина. На фона на сумрака в подземните коридори тази светлина й се стори ослепителна. (Спомни си лампите около масата.) Нямаше стонове, нито писъци. Някой като че ли помръдна, после настана мъртвешка тишина. Пазачът бе влязъл вътре. Зачакаха. Тишината проникна в коридора. Войниците стояха неподвижни като статуи, офицерът бе изопнат и стоеше мирно. Тогава се чу шумът. Нямаше нищо общо с онова, което очакваха. Надигна се немощно, треперливо свистене, усилено и изкривено от акустиката на потъналата в тъмнина килия. От другата страна на вратата някой шепнеше. Думите не се чуваха, до ушите й достигаше само мекото, настоятелно процеждане на глас, който сякаш нямаше гласни струни и устни, само дъх и език. Смисълът бълваше от него като миризма. Те слушаха — и войниците, и пленничката — сковани от скверно заклинание.

Писъкът се чу по-късно.

Ферн понечи да извика, но гърлото й бе празно. Не! Моля ви, не! И после: Нека не съм аз! Мразеше се заради егоизма си, заради страха и слабостта…

Пазачът се появи и затръшна вратата, писъкът угасна до шепот. Тя не разбра казаното, но капитанът даде заповед и я бутнаха по коридора, краката й заситниха, без да докосват земята. Минаха покрай килии, много от тях все още неизползваеми заради причиненото от труса, влязоха в друг коридор, отвориха следваща врата. Врата от полирано дърво, без ключалки и резета. Вътре войниците отпуснаха хватката си.

Ферн с облекчение установи, че коленете й все още държат. Намираха се в нещо като личен кабинет. Тя се огледа, опита да се поуспокои, да прогони страха и срама от съзнанието си — имаше нужда от простор, за да помисли. Вероятно се намираше в покоите на Пазителя. Стаята бе не само удобна, но разточително пищна: меки удобни столове, стени, обвити в кадифе. Естествена светлина нямаше, но от тавана висеше обръч свещи, а във всяка ниша имаше по лампа, така че сенките изглеждаха фини и прозрачни, омекотени от припокриващи се снопове светлина.

Прекалено светло е, рече си. Малко след това влезе Иксаво и освободи стражата. Носеше кремава роба, обичайна за жрец от неговия ранг, когато не участва в официалната церемония; на верижка около врата му висеше тежък слънчев диск — символът на Атлантидската империя. Обезобразеното му лице не изглеждаше толкова зловещо на светлината, червенината се бе поуталожила, белезите и бръчките като че бяха значително намалели. Тя успя да различи само релефа на напиращите под кожата му скули, отливката на внушителните му, сякаш изваяни черти.

Не изглеждаше изненадан, че я вижда.

— Седни.

Тя се подчини на секундата — не усещаше краката си много стабилни.

Той огледа внимателно лицето й. Тя се надяваше да не се издаде.

— Тук е много светло — отбеляза.

— Обичам да виждам добре какво правя… — Сигурно бе доловил треперенето; устните му се разтеглиха в едва доловима усмивка. — Онова там уплаши ли те? Не се притеснявай. Няма нищо общо с нас. Аз просто надзиравам — влиза ми в задълженията. Ако бяха оставили разпитите изцяло на мен, щеше да има много по-малко шум и повече говорене. Доста повече говорене. Мисълта е далеч по-уязвима от тялото. — Незнайно защо, не й се стори особено убедителен. — За жалост, тукашните методи са доста грубички. Но това е необходима брънка в примитивната машина. Разбира се, вече е напълно безсмислено, но трябва да се продължава напред. Зохрейн го очаква.

Тя го подценява, помисли си Ферн, като на свой ред се зае да го огледа подробно. Вижда само човека на повърхността, евтините заговори и обичайната амбиция, но всичко това е измамно, също като дефекта на лицето му. Отдолу са скрити пластове, дълбини под плитчините. И докато се взираше в очите му — бадемови очи, които искряха със собствена светлина — за частица от секундата тя си представи нещо друго, скрито зад паравана на личността, възможност за мрак, пустота, която живее и изпитва глад, тъй необятна, че мисълта й се отдръпна от нея…

— Изпий това. — Личността се завърна на мястото си. Гласът му бе гладък като коприна, но под повърхността се долавяха грапавини. Подаде й бокал от опушено стъкло, пълен с кървавочервено вино.

Тя вдъхна аромата му, но не отпи. В съзнанието й изплува образ, който излизаше извън рамките на близкото минало: стая с много маси, свещи, пламъкът им тънък като бръснач, мъж с ореол от стомана…

— Нищо няма да ти стане.

— Не съм жадна.

— Вино не се пие, за да утолява жаждата. — Вдигна своя бокал за наздравица. Тя сложи своя на масата. — Знаех, че ще дойдеш — рано или късно. Чакам те отдавна. Много отдавна.

Времето сякаш се промени, когато той изрече името му, изгуби формата си, излезе от ритъм, огъна се, за да ги обгърне в собствения им миниатюрен космос. Миналото обви бъдещето, настоящето се превърна в изолиран момент, откъснат от всичко останало, случайно попаднал в лабиринт от обърнати наопаки отражения.

— Повече от петнайсет години — продължи той. — Процепът се разширяваше все повече. Историята се изтърколи толкова напред, че вече не се чувствах добре в нея. — Ферн продължаваше да мълчи, почувствала очакването му, без да разбира нищо. — Петнайсет години кротко обикаляне около Зохрейн. Тя вижда само онова, което й позволя аз, използва ме — когато й дам възможност. Неприятно, но се налага. Тя не може да бъде използвана. Затънала е твърде дълбоко в лудостта.

— Забелязах.

— Нима? — В тона му прозвучаха по-остри нотки. — Кога? — И след малко: — Изпий си виното.

— Не съм… жадна.

— Откога си в града?

— От два дни… не, от три. — Усети, че въпросът не е толкова безобиден, както изглеждаше.

Времето сякаш продължаваше да стои на място, изгубило силата да продължи напред. Свещите в обръча нито капеха, нито се смаляваха. Не се чуваше никаква глъчка от града над тях и изведнъж тя си помисли с ужас, че може би града вече го няма. Че е останало само едно пусто място под студени звезди…

— Трябваше да дойдеш по-рано — продължи той. — Защо избяга?

— Избягах, защото ме преследвахте. — Опитваше се да намери пътя през загадъчната размяна на реплики помежду им, усещаше, че е изключително важно да се прави, че разбира какво става. Всичко, което знаеше за него, бе потънало и лежеше скрито далеч зад призраците в главата й, но някакво дълбинно предчувствие, надскачащо спомена, я караше да стои нащрек и да внимава за опасности, които още не можеше да види. — Все едно, не дойдох в Атлантида заради теб.

— Нима имаш избор? — На лицето му се изписа едва преглътнато раздразнение. — Не можеш да затвориш Дверите без моя помощ. Зохрейн направи тяхно изображение горе в Палата — златна ламперия и избуяла растителност, гущерче на гредата, украсена с изумруди. Първият вариант бе от бакаутово дърво, но й се стори недостойно и го отхвърли. Сякаш Смъртта ще се впечатли от нейната екстравагантност! Утре ще докарат Вратата в храма, за да бъде издигната на мястото на празния олтар. Церемонията ще започне по обяд. Зохрейн ще я отвори. Предначертано е. Подтиква я припряността на смъртните, заслепява я арогантността на човека. Същата е като Алимонд, но с удвоена сила и умножена вманиаченост. Тя ще унищожи всичко просто ей така. Забрави Каракандал. Той не може да ти помогне тук. Само чрез мен можеш да получиш ключа и да възстановиш равновесието.

Алимонд. Каракандал. Имената се завъртяха в главата й.

— Как? — попита предпазливо.

Усети съвсем слаба промяна в поведението му, едва доловимо отпускане.

— Значи признаваш, че имаш нужда от мен?

Тя кимна бавно, без да е сигурна, изумена да установи, че врагът е на нейна страна.

— Товарът е много тежък — рече той кротко — за тъй млад човек. Изпий си виното.

Тя вдигна чашата си автоматично. Но в главата й изникнаха въпроси и ръката й застина, в същия миг нещо в аромата на виното я възпря и извика в главата й забравен спомен.

— Какво смяташ да правиш?

— Би било глупаво да си съставям точен план, при положение че може само да се гадае как ще се развият събитията. Когато Дверите бъдат отворени, ще ни залее потоп — това поне е ясно. Но храмът е издигнат над нивото на земята; основите са положени с помощта на Дарбата. Сградата би трябвало да устои. Както и да е, притежавам достатъчно сила, за да защитя и двама ни за известно време — колкото ни е необходимо. Ще те скрия в галерията, а щом Зохрейн започне заклинанието, ще дойда при теб. Тогава никой няма да ме забележи. След като мине голямата вълна, храмът най-вероятно ще остане под водата. Може да се наложи да прибегнем до услугите на нимфелина, която да се гмурне за ключа. Ще наредя да заловят подходящата за това. Трябва ни и лодка, лек каррарк. Ще ни очаква на пътеката, която свързва главната сграда с конюшните. Някои сведения сочат, че островът не бил потопен веднага. — Употребата на минало време я обърка още повече. — Искам да кажа, че би трябвало да разполагаме с малко време, за да се доберем до планината. И да се скрием в Розовия палат.

— В Розовия палат ли? — Ферн полагаше всички усилия да асимилира чутото. Потопът… Потъването на Атлантида… Свършекът…

— Не ме ли чу? Дверите са две. Тъй като те са дублирани, ще бъде дублирано и заклинанието. Симпатична магия. Вторият чифт ще се намира достатъчно близо, за да улови вибрациите на заклинанието и да събере в себе си излишната енергия. Разбира се, не можем да сме напълно сигурни — все пак е правено само веднъж. Но това е единственият ни шанс. Палатът би трябвало да остане над първоначалното ниво на потопа. Там ще можеш да заключиш Дверите. — След това додаде, сякаш за да я успокои: — Задачата ти ще бъде изпълнена.

— И после? — попита тихо Ферн. За пръв път се замисли за това, което ще се случи по-късно.

— Има тайни пътища, които свързват планината с пристанището. Погрижил съм се да ни чака плавателен съд. Древният кратер на вулкана ще защити пристанището поне на първо време. Ще успеем да се отдалечим и да избегнем бурята. Оракулът на Хекс-Ате в Култуум ще ни помогне да открием обратния път.

— Обратния път ли?

Веднага разбра, че е допуснала ужасна грешка.

— Нима не искаш да се върнеш? — Наблюдаваше я с особено напрежение в погледа, присвил очи. В средата на блуждаещите му ириси двете мънички зеници открехваха вратата на небитието.

Тя положи усилия да потисне чувството си на обърканост, отчаянието и съмнението. Каквото и да се случи, той не бива да долавя паниката на невежеството й. Показа й начина за постигане на недостижимото, но въпреки това страхът й се удвои. Боеше се от стената в съзнанието си, от тъмнината зад неговите очи, от аромата на виното.

— Защо съм ти? — попита в опит да отклони вниманието му. — Защо сам не използваш ключа?

— Не е предназначен за мен. — Гласът му бе станал рязък. — Би трябвало да го знаеш. Докосването до него едва не ме унищожи.

— Какво трябва да направя с него, когато заключа Дверите? Да го хвърля във водата?

— Не говори такива глупости дори и на шега. Ключът е ядрото на Магнита, зародишът на неземна сила. Той може да осъществи желанието на сърцето ти.

— Ами ти? — попита глухо Ферн. — Какво крие той за теб?

Започваше да губи контрол.

— Без моя помощ ти няма да постигнеш нищо. Правиш неумели опити с Дарбата си, не си много смела, въображението ти се лута във всички посоки. Какво искаш — да останеш тук и да изгниеш ли? Нима Каракандал успя да те подведе толкова лесно? Без мен никога няма да се върнеш у дома!

Помощ ще бъде намерена, каза й Пустинника. Това е моята помощ. Обратният път… Каракандал… Алимонд… Не назад, а напред. Аз съм неродена, десет хиляди години неродена… Коя съм аз?

Иксаво се надвеси над нея, ръцете му поеха нейните, вдигнаха чашата й.

— Изпий си виното.

Нямаше течение, но пламъкът на свещите потрепна и лампите угаснаха. Цялата светлина на стаята попи в очите му и се завъртя в две черни дупки, които набъбнаха, вкопчиха се в погледа й и започнаха да я дърпат все по-надолу и по-надолу в бездната. Празнотата на Зохрейн бе глад и алчност, родени от изгубената й човечност, потопени в утайката на душата й. Но това тук беше истинското, Бездната — огромна, нечовешка, неумолима като вечността…

Той е дракон; не го гледай в очите…

За миг, за една кратка частица от секундата, в главата й пламна огън, който я накара да си припомни ужаса. В следващия миг вече го нямаше, стената си беше отново на мястото.

— Решението ще взема аз — рече след малко, като съзнателно натърти на местоимението. — Не ми е нужно вино.

— Ами решавай тогава.

Като че ли беше объркана. Сякаш при нахлуването в съзнанието й той бе посегнал към нещо, което не можеше да открие. Той се настани на отсрещния стол и разположи крайниците си с особена решителност. Ферн забеляза каменните мускули, набъбнали по ръцете му, плъпнали по тялото му. Може да ме принуди насила, рече си тя, но се въздържа. Опитва чрез психологическа намеса. Може би употребата на сила би направила избора ми невалиден. Не вярваше той да е решил да я закриля, поставяше под съмнение желанието му да я напътства, страхуваше се от него толкова, колкото никога не се бе страхувала от Зохрейн. Но той притежаваше дълбока проницателност, докато тя действаше само по инстинкт; той знаеше онова, от което тя изпитваше само смътен ужас. Ууинарда бе казала: морето приижда. Иксаво говореше за гигантска вълна, за унищожение. Красивият град — храмовете и дворците, клоаките и бедняшките квартали — хората, с които се бе запознала тук: Езрамѐ, Ипфор, Рафарл, всички те бяха обречени. Уж имаше избор, а всъщност нямаше такъв. Трябваше да направи каквото е по силите й.

Помощ ще бъде намерена…

— Добре, съгласна съм — рече накрая.

Той протегна ръка, ала тя не я пое.

— Това не е сделка, а съдба — обясни му.

— Така да бъде.

Свали верижката през главата си, откачи слънчевия диск и го захвърли настрани. После увеси празната верижка около нейния врат. Беше като робски пранги.

— За ключа.

Тя се изправи и с изненада установи, че все още е способна да стои на краката си.

— Трябва да вървя. Ще се върна утре сутринта.

— Никъде няма да ходиш. — Гласът му бе тежък като захлопната врата на гробница.

— Имам да свърша някои неща…

— Да предупредиш шепата щастливци? Загуба на време и енергия. Или искаш да се сбогуваш с оня пройдоха, новия ти приятел? Остави го. Той е мъртъв, скъпа моя, мъртъв е от много години. Всички те са мъртви. Защо да си правиш труда? Ние с теб сме единствените живи хора тук. — Усмивката му прояде душата й. Той се отправи към вратата, повика стражите. — Те ще ти донесат храна, ако си гладна. Ще пратя да те извикат час преди пладне утре. Наспи се добре. Нищо повече не можеш да сториш.

Тя си помисли, че ако го бе помолила, той сигурно щеше да й остави свещ, но не искаше да проявява пред него подобна слабост. В тъмнината на самотната си килия усети спотаено отчаяние. Събра всичките сили, които й бяха останали, за да му се противопостави.

Това бе най-ужасният период. Донесоха й храна, която не вкуси, водата имаше дъх на пръст. После я оставиха сама. По заповед на Иксаво й осигуриха възглавници и одеяло, както и гърне. На влизане в килията й остана малко време да обмисли някои подробности, преди вратата да се затвори и светлината да угасне: за разлика от тъмницата, която бе споделяла с Рафарл, тази не бе издълбана направо в скалата, а бе изградена от каменни блокове, облицовани с мрамор. Подът се отличаваше с това, че притежаваше решетка, през която гърнето можеше да се изхвърля веднага след употреба. Ферн се опита да я помести, но беше невъзможно, желязната конструкция беше вградена дълбоко в камъка. Победена, тя се отпусна назад на пети и се опря на възглавниците. Полегна, за да й отпочине главата, покри се с одеялото — по-скоро за уют, отколкото защото й бе студено, макар че в тази ситуация едва ли можеше да й стане уютно. В самотата на мрака времето течеше различно, вече не беше непрекъснато, а представляваше безформена дупка, където тя се носеше в забавен каданс, протягайки напразно ръце, за да се вкопчи в минутите и часовете. Изгуби следите на собственото си тяло, сякаш то се бе разтопило, накрая дори се наложи да се пипне, за да поддържа контакт с физическото си аз. И докато лежеше така, хватката около вътрешното й аз постепенно се отпусна и тя се остави да бъде погълната от всепроникващата нощ.

Така и не разбра кога е прекрачила границата на несъзнаваното. Това бе един преход от тъмнина в тъмнина, бавен или бърз — това не можеше да определи. Отвори очи и се озова на облян от слънчева светлина и потънал в зеленина хълм — зелен като долините на Вирок, тук-там осеян с туфи пурпурен пирен. Под нея имаше къща — странна сива постройка с островръх покрив и високи комини, каквито виждаше за пръв път. На прозорците нямаше кепенци, май проблясваха стъкла. Започна да се спуска надолу към къщата, но от тревата наблизо изскочи вълк и втренчи в нея жълтите си очички. Трябва да вървя, каза си тя. Те ме чакат. Нямаше представа кои са „те“, но импулсът, който я тласкаше напред, ставаше все по-силен. Вълкът не помръдна. Трябва да вървя, повтори тя, но сякаш бе пуснала корени в земята. Къщата се намираше толкова близо, че я обзе непреодолимо объркване, почувства се преизпълнена с нужда. С усилие направи крачка…

Не е позволено, рече глас до нея и ето че се появи Пустинника, само че вече не приличаше на него: този беше по-слаб или по-дебел, по-млад или по-стар и вместо прокъсани парчета кожа носеше някаква странна дреха, подобна на палто, лицето му бе скрито под островърха качулка. Не е дошло времето.

Но аз трябва да вървя!, примоли се тя.

Не можеш. — Тонът му беше суров. — Не можеш да измамиш историята. Връщай се.

Да се връща…

Сънят се промени, образът се претопи в образ от светкавична поредица, която съзнанието почти не можеше да проследи. Щом ритъмът се забави, всичко беше синьо. Тя се носеше сред синьо, набраздено със сребристи нишки, беше й странно познато и след известно време осъзна, че се намира в морето, плуваше сред ято пъстри риби в подводната светлина. Под нея имаше коралов риф, гора от остри връхчета, изпълнена с поклащащи се сенки, и тя се взираше във всеки процеп, отместваше встрани туфи водорасли, докосваше морски анемонии, за да ги затвори. Хрумна й, че търси нещо, макар да не знаеше какво, изпита сковаващ ужас при мисълта, че може да го намери; но не откри нищо. После рифът преля в мътно песъчливо поле, някъде в далечината мярна потънало, почти заровено в морското дъно дървено корабче, което приличаше на рибарско, но на носа му имаше изваяна женска фигура. Отблизо я позна — беше Ууинарда. Черната й коса се носеше свободно с течението, мъртвото й лице бе извърнато към Ферн, очите й бяха изпълнени с тъга. Но нали ти си тръгна, рече й Ферн, отплува с делфините…

Но Ууинарда замина, приливът се обърна и водата се оттегли в малки езерца и кални локви, навсякъде около нея морското дъно изсъхваше под слънчевите лъчи. В далечината, миниатюрна като точица, се забелязваше пещерата, където бе останала с Рафарл, заедно с камъните, които прикриваха входа й, но между тях имаше огромно кално поле, осеяно с телата на издъхващи твари. Риби се мятаха отчаяно от едната на другата страна, гърчеха се червеи, малки челюсти прещракваха едва.

Започна да върви към брега, подбираше си пътя между труповете, докато не я връхлетя внезапното непреодолимо усещане, че нещо не е наред: не би трябвало да е там, тръгна си отдавна, затвориха я в килия, бузата й потъваше във възглавница, тялото й полегна на твърдия под. С неистово усилие успя да се изтръгне от пустошта на изчезващото море и се завърна в затвора. Отвори очи в тъмното.

Лежеше неподвижно и се питаше защо трябваше да премине през такива изпитания, за да се събуди, при положение че бодърстването е толкова трудно. Но умът й отхвърли съня и се съсредоточи върху срещата с Иксаво и ужасяващите съмнения и въпроси, които тя повдигаше. Замисли се за огромната трагедия, която той бе предрекъл с такова безразличие, и за факта, че той говореше за тези събития, като че се бяха случили в миналото, в далечното минало, че самата Атлантида е просто парченце от историята и че нищо не може да се направи, нищо, което да си струва да опита, освен да вземе ключа и да изпълни Задачата.

Въпреки всичко тя знаеше, че за него Задачата не е онова, което е за нея: той искаше Магнита или поне онова, което бе останало от него, за да го контролира, да го експлоатира вероятно чрез нея. Тя беше неговият ключ. Трябваше да направи нещо, за да не позволи това да се случи. Той я бе привлякъл в скверен съюз, беше й казал как да действа, беше й предложил помощта си — беше я принудил да му помага. Но тя не можеше да допусне някой да я принуждава по подобен начин: трябваше да намери начин да го използва и да го измами, точно както той възнамеряваше да стори това с нея.

Той бе казал: „Ние сме единствените живи хора тук“, като по този начин запрати Атлантида и всичките й обитатели в изчезващото гробище; тя обаче отказваше да приеме това. Възнамеряваше да се бори за хората, които обича. Щеше да направи всичко, за да ги спаси, да вземе ключа, да затвори Дверите и да победи Иксаво. Но това начинание й се струваше огромно и непостижимо, тя бе сама в мрака и изведнъж се почувства ужасно млада, безнадеждна и уплашена.

Мина доста време, докато се появи светлина. Забеляза я на тавана — заблуден лъч мъждукащо сияние, който обиколи килията, променяйки формата си в движение. Благодарение на него тя установи, че килията й всъщност има таван и под, и стени, и че тъмнината вече не е безформена. Светлината проникваше през решетката; тя осъзна, че някой свети отдолу с факла, падна на колене и се взря, забеляза трепкащ пламък и под него — широки мъжки рамене.

— Ехо? — подвикна. — Кой е там? Можете ли да ми помогнете?

— Фернани! — Беше гласът на Рафарл. — Къде си?

— Тук.

Раменете се отместиха, факлата се вдигна; лъхна я гореща вълна. Веднага след това разпозна Рафарл, който я гледаше.

— Затвориха ме в килия — рече тя. — На пода има някаква решетка, но не мога да я помръдна. Можеш ли да ме измъкнеш оттук?

— Защо не използваш Дарбата си?

Не се беше замислила за такъв вариант. Почти без никакви очаквания се съсредоточи върху кръстосаните метални пръти и си пожела да ги разчупи, но явно желанието й се оказа безрезултатно, понеже не вярваше с цялото си сърце.

— Не става. Нямам достатъчно опит. Мисля, че се получава, когато нямам време да мисля и да се притеснявам за резултата. Тоест предимно когато съм в опасност.

— Та ти си в опасност!

— Да, но не е непосредствена.

Рафарл обсъди въпроса с другарите си — гласът на единия й заприлича на Ипфор — после пак вдигна глава към нея.

— Почакай, ще дойдем да те намерим. При разтрошаването на Магнита се отвориха нови проходи. Ипо казва, че оттук можем да стигнем до катакомбите, следователно и до тъмниците. Знаеш ли номера на килията си?

— Не, но се намира точно до стълбището, близо до покоите на Пазителя.

— Добре. Може да отнеме известно време — първо трябва да вземем ключовете от тъмничаря. Дръж се.

Каза това и изчезна.

Тя седна да чака. Имаше чувството, че е изминал едва ли не цял век, докато тя се намираше в това жалко състояние на изпълнено с неизвестност очакване и напрежение. На няколко пъти я обземаше отчаяние, докато накрая чу как резетата се плъзгат назад. И ето че пред нея изникна Рафарл, а тя се запрепъва през прага и се вкопчи в него толкова силно, че сякаш се канеше да го удуши, а зад тях Ипфор наблюдаваше сцената развеселен. След малко Рафарл успя да вдигне факлата, за да огледа мястото по-добре.

— Ранена ли си? — попита той, притеснен от внезапния й бурен прилив на нежност. — Какво ти сториха?

— Нищо. Нищо. Добре съм. — За своя изненада тя установи, че хлипа, по бузите й се изтърколиха неконтролируеми сълзи. — Толкова се радвам, че дойде. Толкова се… — После с рязко движение изтри сълзите от лицето си. — Защо го направи?

Той сбърчи чело. Намръщи се. Сви рамене.

— Има ли значение?

— Не.

— Да ти представя Гогот32.

Раменете изпухтяха нещо в знак на потвърждение. Ферн вдигна поглед и видя широко маслиненозелено лице с нос, разлят нашироко върху плоската му повърхност, и очи, притиснати до цепки между скулите и челото. На лявото му слепоочие личеше поизбледнял белег, изобразяващ сова, който го бележеше като роб. Това „от“ в края на името му се срещаше рядко в Атлантида и звучеше чудато и грубовато. Но Ферн, разкъсвана между чувството на облекчение от бягството и подновеното трескаво бързане, нямаше време да се стресне. Още докато тичаха по коридора, прекрачвайки тялото на изпадналия в безсъзнание тъмничар, тя се опита да запознае Рафарл със същината на откровенията на Иксаво — заплахата на съдбата, приливната вълна, потъването на града. Очакваше думите й да бъдат посрещнати с недоверие и скептицизъм и остана изненадана, че Ипфор застана на нейна страна.

— Забелязва се известно раздвижване, напрежението нараства: под земята се усеща най-добре. Според мен трябва да се махаме оттук. „Норна“ ни очаква. Ще събера и останалите. Среща на кея.

— Не приемаш на сериозно тези приказки, нали? — Рафарл не звучеше убеден в основателността на въпроса си.

— Водата в пристанището спадна; приливът на изток не е дошъл. Не е нужно да си жрец, за да разчетеш знамението. Може да е просто игра на природата, но когато се касае за собствената ми кожа, предпочитам да действам възможно най-предпазливо и благоразумно. Ако Атлантида падне, възнамерявам да бъда някъде другаде. — За миг на лицето му грейна неприятната му усмивка. — Пък и не съм получил възнаграждението. Фениксът може би се намира на прага на чутовно обезценяване. Би било жалко да си продам честта за шепа вторични суровини.

— Каква чест? — попита разсеяно Рафарл.

— Ти си най-добрият моряк сред нас — продължи Ипфор. — Ще си ни нужен. Морските божества са благосклонни към теб — нали затова толкова си падаш по нимфите. Ако излезе буря, само ти би могъл да удържиш лодката.

— Ако — отвърна Рафарл. — Прекалено много „ако“. Трябва да се видя с майка ми. Ако… ако тя дойде…

— Жена на борда носи нещастие — обади се Гогот.

— Жените по принцип носят нещастие — поправи го Ипфор, изкривил лице.

— … и Ферн — продължи остро Рафарл. — Без тях не тръгвам. Ако мислите, че жените носят нещастие, отплувайте без капитан. Ще стане по-лошо.

Ипфор кимна. Но Ферн се възпротиви.

— Не мога да тръгна, преди да е приключила церемонията. Трябва да свърша нещо там.

— Мисията ти — рече Рафарл. — Вече се чудех кога ще се върнем на този въпрос.

Настъпи кратко мълчание.

— Много добре. — Рафарл се обърна към Гогот и Ипфор. — Отивайте на пристанището да приготвите лодката. Погрижете се да има достатъчно храна и вода — може да се наложи да останем няколко дни в морето. Оставям на вас подбора на екипажа — обичайните, повече не мога да взема. Какво става с чичо ти?

— Предполагам, че ще трябва да го вземем — отвърна Ипфор. — В крайна сметка лодката е негова. Не че толкова ме е грижа, ама ако е трезвен, може да ни е от полза. Ще го изстържа от пода на кръчмата.

— Добре. Среща призори. Не бих рискувал да минавам през канала по тъмно.

Бяха се върнали обратно в канализацията и се намираха на разклонението между два тунела; газеха в гъста като кал вода. Гогот и Ипфор тръгнаха в едната посока; Рафарл и Ферн — в другата. Стигнаха до шахта, доста по-къса от онази, по която се бяха изкатерили преди, и тя ги изведе до тесен двор между високи стени. Беше нощ и Ферн видя само парченце восъчнобяла луна над главата си и трептене на светлинки отвъд близката улица. Поведе Рафарл през портата, за да потънат обратно в сенките на града.

Когато пристигнаха, вилата тънеше в тъмнина. Арката, водеща към верандата, беше препречена с метална мрежа; прозорците на долния етаж бяха защитени по подобен начин. Това не обезсърчи Рафарл, който се запъти към втория прозорец от края и след миг мрежата се вдигна.

— Имам уговорка с майка ми — обясни шепнешком. — Абсурдно, нали? Цялата тази работа. Идея на пастрока ми. Много е стиснат да плаща на охрана, но и доста страхлив, че да остави къщата ей така. Тази вечер сигурно си е у дома. Майка ми никога не се заключва.

Прескочиха ниската преграда и се озоваха на пода. С изключение на нощния бриз, в стаята, обляна в приглушена светлина, беше спокойно. Рафарл подири опипом свещта и праханта, които Езрамѐ винаги държеше под ръка. В следващия миг Ферн забеляза искрица и после Рафарл събра ръката си в шепа, за да предпази пламъчето от въздушното течение.

— Насам.

Той я поведе през вестибюла и тръгна нагоре по стълбите. Чуха шум и той се закова на място. Езрамѐ се появи на площадката, наметната с халата си толкова набързо, че не бе успяла да го завърже отпред.

— Раф?

— Миѐ?

— Стой долу. Да не събудиш баща си.

Щом се върнаха в салона, тя запали лампа и сама донесе вино, понеже не искаше да притеснява слугите. Повечето имения разполагаха с домашни роби и никой не го беше грижа за тях, но Езрамѐ се противопоставяше яростно на тази практика и бе успяла да надвие пред съпруга си.

— Защо се върнахте? — попита тя. Макар да не личеше по думите й, явно й бе приятно да види сина си. — Градът е опасно място за теб сега. Всъщност боя се, че става прекалено опасно за всички ни. Храмовата охрана обикаля навсякъде и отвежда когото й скимне. Отидоха в дома на Митраис33 — най-старата сред управляващите фамилии — вметката беше за сведение на Ферн, — отведоха най-малкия син въпреки молбите и риданията на майка му. Момчето е едва на десет. На десет! Само като си го помисля, тръпки ме побиват. Какво се надява да спечели Зохрейн, освен враждебното отношение на поданиците си?

— Изобщо не я е грижа за това — отвърна Ферн. — Тя ще отвори Дверите.

— Дверите ли? — Езрамѐ изглеждаше объркана.

— Дверите на смъртта. — Ферн повъртя бокала в ръцете си, загледана във виното, в стената, в нищо конкретно. — Видях се с Иксаво. Той знае повече, отколкото тя предполага. Той ме познава. Предложи ми помощ — така да се каже.

— Нали ти казах, че те познава — прекъсна я Рафарл и я изгледа подозрително. Въпросът му прозвуча леко троснато: — Каква помощ?

Ферн сви рамене.

— Помощ при неговите условия. Иска да ме използва, а аз трябва да използвам него. След като Дверите бъдат отворени, морето ще придойде; ще връхлети върху града като огромна вълна, ще унищожи всичко. Иксаво притежава силата да ме защити. Трябва да се срещна с него в храма и да взема ключа. После ще отидем в Розовия палат. Билото на планината ще остане над водата — поне за известно време. Там има друго изображение на Дверите. Зохрейн се е погрижила да има и втора врата, тъй като първото й изображение не се е оказало достатъчно силно. Според Иксаво логиката на магията е такава, че второто изображение дублира първото. Аз притежавам силата да затворя и заключа Дверите и да изпълня Задачата си. Не мога да откажа. Това е единственият ми шанс.

— А после? — попита Рафарл.

— Ще ме изведе от острова с кораб, който вече е приготвил. Иксаво иска Магнита. Разковничето за него е ключът. Но не може да го докосне сам — поради някаква причина. Смята, че би могъл да го контролира чрез мен.

— И ти ще му позволиш това?

Ферн поклати глава.

— Как ще му попречиш? На неговия кораб, с неговата сила — какво би могла да направиш?

— Ще се хвърля в морето, ако се наложи. Ако не измисля по-добро решение.

Най-неочаквано тя се усмихна.

Езрамѐ ги наблюдаваше мълчаливо, без да разбира нищо, но преглътна въпросите си, понеже бе наясно, че не бива да ги прекъсва. Рафарл стана и започна да крачи из стаята, като ритна един стол, за да не му стои на пътя.

— Сериозно си се заела с тази идиотщина, нали? Предполагам, че няма смисъл да те убеждавам да зарежеш тая работа с Дверите и да тръгнеш с мен?

— Няма смисъл. — Гласът й едва се чу.

Няколко минути всички мълчаха.

— Значи това е краят. — Най-сетне се обади и Езрамѐ. — Краят на Атлантида. Имах усещането, че наближава… от известно време… Ала вече е тук — толкова скоро, толкова истински… Странно, но като че ли ми олекна. Съдбата, която очаква един човек, предчувствана, ала неизвестна, смътна и безформена като сянка — това ми звучи по-неприятно от съдбата, която виждаш ясно, независимо колко ужасна е тя и колко скоро ще те сполети. Имаш ли представа кога…?

— Тръгваме призори — приключи въпроса Рафарл, без да поглежда към Ферн.

— О, не — възпротиви се кротко Езрамѐ. — Моят дом е Атлантида. Живяла съм тук твърде дълго, за да го напусна. Обичала съм го и съм го мразила, не съм обръщала внимание на красотата му, сторила съм твърде малко, за да се преборя със злото в него. Имало е много моменти, когато съм се чувствала затворник в този град, като в златна клетка, но аз сама съм избрала тази клетка и сега не би било правилно да я напусна. Дори сега. Ти си млад и все още не си избрал своя път. Можеш да отплаваш, да откриеш свои собствени царства, да ги издигнеш сам. Аз съм твърде уморена от живота си, за да сторя нещо подобно.

— Не говори така. — Рафарл седна до нея, взе ръката й в своята. — Няма да замина без теб.

Ферн се отдалечи, за да не ги притеснява. До нея достигнаха приглушените им гласове — този на Рафарл бе разгорещен, възмутен, умолителен, докато на Езрамѐ звучеше спокоен и изпълнен със съжаление. Накрая Рафарл се огледа. Лицето му беше сурово и примирено.

— Ами ти? — попита той Ферн.

— Казах ти — трябва да изпълня Задачата си. Ще отида с Иксаво.

— Не разбирам какво означава тази Задача — намеси се Езрамѐ и в гласа й отново прозвуча известно притеснение, — нито какво точно трябва да направиш, но на Иксаво не може да се има вяра. Развалата по лицето му се вижда ясно, но аз често съм имала случай да се убедя, че човекът вътре в него е мъртъв. Като някаква машина, задвижвана от външна сила. Не знам какво точно го движи, но не е Дарбата. Той е от Култуум, Градът на мрака, където местните все още се кланят на древни духове на земята и изпълняват езически ритуали. О, знам, че тук, в Атлантида, вече нямаме право да се мислим за нещо по-висше — династията Гулабей ни принизи до нивото на варвари — но това, в което съм сигурна, е, че Зохрейн не почита друга сила, освен своята собствена. В ревността си тя унищожи дори Магнита, който бе източникът на тази сила. Иксаво…

— Не му вярвам — прекъсна я Ферн. — Просто имам нужда от него.

— Така си мислиш ти. — Рафарл вече не се държеше приятелски. — А всъщност имаш нужда от мен, глупачко. Тръгнеш ли с Иксаво, с теб е свършено. Защо не можеш да се насилиш да ме помолиш?

— За какво да те помоля?

— Да те изчакам.

— Но ти не можеш да го направиш. Останалите няма да са съгласни.

— Ще ги накарам да се съгласят. Помоли ме.

— Ако тръгнеш веднага, ще си в безопасност. Изчакаш ли, ще дойде бурята. Морето не знае що е милост. — Докато изричаше това, я побиха тръпки.

— Помоли ме!

Но тя мълчеше, смутена от забравени мисли, с ясното съзнание, че не би могла да поиска от него да рискува живота си. Точно в този момент нейният живот като че ли не беше толкова важен.

Езрамѐ се изправи и докосна Ферн по ръката.

— В дъното на къщата има свободна спалня. Можете да отидете да поспите. Мъжът ми няма да знае, че сте тук, и няма да ви притеснява. Решете утре — утрото е по-мъдро от вечерта.

В стаята имаше две кушетки, но те легнаха на едната и се вкопчиха в яростна прегръдка, любиха се без думи, защото започнеха ли да говорят, щяха да се скарат. Рафарл заспа веднага след това, но Ферн лежа будна доста дълго. Най-сетне, малко преди да съмне, и тя заспа — сън, който не я освежи, не й помогна да отпочине, отнесе я директно в царството на откъслечните спомени.

Намираше се пак в онзи град — града от кошмарите й — насечен от сурови сиви улици и назъбен от сгради, остри като скали, чу същия онзи шум, който така и не бе успяла да разчлени на думи и смисъл. Макар че в съня си разбра. В съня си знаеше всичко. Градът се събуди, някои части от него се отлюспиха като боя от стена, на тяхно място изплуваха други изображения, твърде много, за да ги запомни, запърхаха из съня й като еднодневки. Опита се да ги задържи в съзнанието си, защото знаеше, че от тях ще научи важни неща, ала мисълта й не успя да ги хване.

След това бързата смяна на декори престана и тя се озова в тъмна стая с много маси (Защо пък маси, запита се по-късно). Пред нея имаше свещник, а зад свещта потрепваше лицето на Иксаво, само че не обезформено — златно лице със сребърен ореол. Усмихна й се така, че тръпки я побиха; пламъкът на свещта се уголеми и се превърна в копие, острието му се пръсна и цялата стая избухна в пламъци. Тя се оказа обградена, затворена, огънят лизна ръката й, Иксаво я хвана за китката, за да й попречи да се отдръпне назад, тя видя как плътта й се овъглява и отдолу лъсва костта. Не изпитваше болка, но знаеше, че е истина, понеже престана да си усеща ръката.

Започна да се мята неистово, да крещи в съня си — събуди се разтреперана, потта се бе вледенила по кожата й. Тъмнината бе изсветляла с един тон; чуваше се единствено вик на птичка в градината и ритмичното дишане на Рафарл. Ръката й се оказа заклещена под тялото му, бе изтръпнала и безчувствена. Успя да я измъкне, без да го събуди, и зачака да възвърне чувствителността си, благодарна за толкова простото обяснение на ужасния си кошмар. Над останалото не се замисли. Нощта изтичаше и тя се сгуши до любовника си, притисна гърди в гърба му, наслаждавайки се на близостта и топлината му за останалото им време заедно.

Рафарл се събуди с първите слънчеви лъчи, изкъпа се и се избръсна с непривично усърдие. Ферн го наблюдаваше, седнала на кушетката, гола, покрита само с един чаршаф.

— Отивам на пристанището — рече й той. — „Норна“ сигурно е готова. И сега ли няма да ме помолиш?

— Не.

Не си казаха довиждане.

Езрамѐ я завари в същата поза, с пресъхнали очи, трепереща от студ. Загърна я с безценния воал, символ на рода й. Въпреки ефирната материя, от която бе направен, той бе топъл като лято.

— Настоявам да го задържиш — рече й. — Това, с което си се заела, явно е много опасно. Може би воалът притежава известна сила, която би могла да те защити.

— Но ти…

— На мен вече не ми трябва.

На закуска Ферн хапна съвсем малко, макар да осъзнаваше, че би трябвало да е гладна. Размениха си само няколко думи. Рафарл не се върна; пастрокът му също бе излязъл. Присъствието на Езрамѐ я топлеше повече от воала, повече от кое да е лято.

— Не искам да оставаш сама — рече Ферн, имайки предвид наближаващия край.

— Алиф ще остане при мен. Той живее със семейството ми вече двайсет години. Говорих с него. Казах му да си намери кораб, но той отказа.

— Може би е редно да предупредим и други хора.

— Няма да ти повярват. А дори да ти повярват, се съмнявам, че ще поискат да напуснат града. Не е лесно да прекъснеш корените си.

Настъпи мълчание, по време на което Ферн отпи от питието си, приготвено от сока на лимон и други, по-екзотични плодове — плодове от Атлантида, които нямаше да растат никога повече.

— Какво означава „Норна“? — попита тя, колкото да поддържат разговора. Утрото се издигна пред очите й като стена — стена без друга порта, с изключение на онази, която тя трябваше да затвори.

— Това е вид вещица. Морска вещица. На атлантидски имаме стотина думи за вещица.

Морска вещица. Ферн видя нос на кораб с олющена боя, дъските му стърчаха сухи и голи. Стори й се толкова познато, като болка от отдавна изваден зъб. Ако й бе останало време, вероятно би изпитала страх. Но не разполагаше с тази привилегия.

Бавно допи сока си, опитвайки се да съхрани спомена за вкуса му — за вкуса на Атлантида — да го запечата завинаги в съзнанието си. Но нима е възможно да се запомни вкус. Той изчезна от главата й почти веднага, след като устата й го преглътна. Искаше й се да протегне ръце и да прегърне Езрамѐ, да се вкопчи в нея и да я целуне, ала тя остана на мястото си срещу нея, не каза нито дума повече, само постави едната си ръка в другата.

Когато Ферн проговори, наближаваше обед.

— Трябва да тръгвам.

Дванайсета глава

Тъпанът в храма думкаше за последен път. От ръба на небето пропълзяваше сивкава мъгла, която изсмукваше блясъка на слънцето. Златото на града — на мрамора и камъка, цветовете и позлатата — не си личеше. Странният облак, който Ууинарда бе забелязва около счупения купол, се очертаваше още по-ясно: огненият му блясък бе замъглен, сякаш покрит с пелена от сгъстен въздух, незабележимо замърсяване, лъскавината му бе омекотена от ореол с пепелив цвят. Горе в планината се усещаше свежест, полъхваше лек ветрец, но по улиците долу атмосферата беше като в запечатана стая, задушлива и странно напрегната; всеки дъх имаше вкус на мръсно. Никой не спря Ферн на път за храма въпреки светлата й кожа и вида й на чужденка. Воалът на Фаидѐ Деворнин я обгръщаше сякаш с плътна сянка; имаше чувството, че този шал я прави ако не напълно невидима, то поне някак ненатрапчива. Охраната на храма я пусна и тя стигна до покоите на Пазителя необезпокоявана. Когато Иксаво дойде да се преоблече за церемонията, я завари там.

— Ти избяга — рече той и лицето му за миг стана напълно безизразно, сякаш не знаеше как да реагира или как да я погледне.

— Разбира се.

Чертите му се промениха, станаха по-остри, придобиха обичайното си сурово изражение.

— Но все пак се придържаш към сделката ни. Мъдра постъпка. Поне си достатъчно умна да осъзнаваш, че нямаш избор.

— Не сме имали сделка. Това е моята съдба.

Думкането на тъпана затихваше, времето на Атлантида изтичаше. От многовековния живот на града оставаше не повече от час, минутите и секундите бавно изтичаха към безкрайността. Ферн се сви в кехлибарения сумрак на галерията, притаи се зад балюстрадата близо до стълбището.

— Разпоредих се да арестуват нимфелината — информира я Иксаво. — Един от личните ми охранители ще я доведе при теб. Ще се погрижи да е добре охранявана и да няма никакъв шанс да избяга.

Последният удар по тъпана все още не бе напълно заглъхнал, когато в стаята влезе нимфелината, водена на къса верига от мъж. Главата й бе сведена; косата падаше ниско над лицето й. Щом вдигна глава и завесата от коса се разтвори, очите й не бяха нито зелени, нито сини, а с цвета на морето, смесица от двата цвята. Тя не каза нищо, Ферн също мълчеше. Пазачът притегна веригата около една от подпорите на балюстрадата, отдаде чест и излезе.

— Ти мина на другата страна — рече Ууинарда тихо. Чуваше се как долу се събират хора. — Предаде ни.

— Не съм на ничия страна — отвърна Ферн. — Имам определена задача. Опитвам се да я изпълня. Това е. — И после: — Защо не отплува с делфините? Досега да си отишла далеч.

— Аз съм от Атлантида. Това е моят дом.

Също като Езрамѐ, помисли си Ферн и се запита къде е нейният дом. Зарови се в спомените си от селото под връх Вез, но всичко, което успя да види, бе онази къща от съня си в затворническата килия, странната сивкава къща със скосения покрив и призрачните прозорци, отразяващи небето. Къща, която изобщо не познаваше.

— Можеш ли да махнеш тази верига? — попита Ууинарда и протегна китката си, натежала от тежките окови.

Ферн се опита, но без успех.

— Иксаво ще я махне. Когато му дойде времето, той ще те пусне. Има задача за теб.

— Няма да му помагам!

— Няма да помагаш на него! А на мен.

Предположи, че Ууинарда ще се възпротиви, но нямаше повече време за разговори. Изглеждаше й съвсем логично нимфата да е тук, сякаш поредното парче от пъзела на съдбата си бе дошло на мястото. И след първоначалния протест самата Ууинарда като че ли се примири с това и двете пристъпиха една към друга и пъхнаха глави между подпорите на стълбището, за да надникнат надолу към олтара. Думкането на тъпана бе подновено, но този път не беше толкова силно. За сметка на това беше ритмично като пулс, изтръгваше се изпод пръстите на двама храмови прислужници, застанали в два срещуположни края на залата.

Жреците продължаваха да прииждат и да заемат местата си — по един на всеки връх на гравираната звезда слънце. Те бяха избрани сред най-даровитите, сред онези, които биха могли да бъдат наречени светци, ако светостта бе призната в Атлантида. Повечето от тях бяха свързани с дванайсетте фамилии и бяха приели жречеството като следваща стъпка по пътя към своето израстване и престиж. Главите им бяха бръснати като на Иксаво, разтворените им наметала бяха толкова плътно извезани с метална нишка, че гънките падаха тежко и сковано като ивици дърво. Стояха с лице към центъра на кръга, към олтара, където доскоро седеше Магнита.

Ала древния олтар вече го нямаше. Сега на негово място имаше врата, врата без стена, издигната гротесково самотна насред просторния под, повторена в собственото си отражение, като самотна порта към изчезнал палат, захвърлена насред самотно езеро. Само че водата беше твърда, не помръдваше, а Дверите бяха въздигнати под кварцова арка, обрасли със странни валма яспис и ахат от двете страни, фунгоидни твари, чиито стъклени очички примигваха под гъбообразни глави, а лапите им се вкопчваха в рамката.

Самите Двери бяха черни, но плоскостите бяха инкрустирани с неясни йероглифи от червено злато, дръжката беше от рубин, а върху напречната греда блестеше миниатюрно влечуго от зелени камъни. Никъде не се виждаше ключалка. Паметник на лудостта, помисли си Ферн, кошмарна фантазия от злато и скъпоценни камъни, екстравагантна и сурова, крайно обикновена, продукт на въображението на кралица вещица с вкуса на варварин завоевател.

Дверите на смъртта, или поне така твърдеше Зохрейн, врата между два свята, от Живота към Безсмъртието. Но Ферн вече бе виждала тази врата в една таванска стая, бе почувствала нейната мощ и ужас и знаеше, че Иксаво е прав, че това е Врата, само Врата, макар Ферн да не можеше да предположи накъде води тя. Тя ще се опита да отвори Портата на смъртта, така бе казал Пустинника, ала споменът за напътствията му бе избледнял и тя сякаш чуваше друг глас, ясен, но доста далечен, който казваше „Нещата невинаги са такива, каквито ги искаме“. Хрумна й, че това е собственият й глас, в някое друго място или време, но нямаше представа за какво се отнася, нямаше време да се почуди или да се уплаши.

В залата долу с отмерена крачка влязоха двама души с кадила, в които горяха масла, разнасящи аромата си нагоре към галерията. След тях влезе и Зохрейн. Беше облечена в дълга до глезените копринена рокля, ефирна като воалите, с които бе увита, и толкова лъскава, че сякаш бе посипана с натрошени диаманти. Под бляскавата материя се виждаше всяка подробност от голото й тяло — изпъкналите гърди с черни като къпини зърна, червеният скъпоценен камък на пъпа, тъмният триъгълник. Зад нея, сякаш опашка на комета, се стелеха дълги прозирни ивици, обагрени в оранжево, алено и розово. Косата й бе пригладена с клей и усукана конусовидно като рог, пристегната със златна нишка — прическа, която се стори на Ферн позната, макар да не се сещаше откъде. Вероятно имаше ритуален смисъл. По клепачите и скулите на Зохрейн имаше тънък слой златист грим. Устата й беше като полиран метал. Ключът висеше на ширит на врата й.

Иксаво я следваше на подобаващо разстояние. Не вдигна поглед към галерията, но зае позиция близо до стълбището. Двамата мъже с кандилата също се отдръпнаха встрани. Зохрейн пристъпи в центъра на звездата слънце сама, обърната с лице към Дверите.

Ферн предположи, че приготовленията вече са приключили; успя да различи сивкавобялата ивица прах, описала кръг вътре в звездата. Не, не беше кръг, а по-скоро полукръг, разполовен диаметрално от прага на вратата. Зохрейн махна с ръка и изрече една-единствена дума, при което ивицата пропука, сякаш запалена, заискри и Зохрейн се оказа разделена от помощниците си от огнена арка. Символите по пода също запулсираха с неуловимо сияние, неясно блещукане, което се усилваше и намаляваше като че задвижвано от блуждаеща движеща сила. Жреците подхванаха тих напев, в който Ферн успя да различи единствено думата хааде — почтителна дума за кончина. Щом напевът започна да се усилва, тя взе да осъзнава потресаващия потенциал на езика, смисълът, в който едно изречено име е зов и много повече от зов, съзидателен акт, защото думата оформя идея, идеята оформя вярване, а вярването оформя света. Храмът се изпълни с вяра, с прилив от вяра, която набираше мощ и се покачваше като вода зад бент, и Зохрейн застана в центъра, контролирайки го с плавни движения, танцуващите й пръсти оставяха насечени светлинни пътеки във въздуха. Устните й се раздвижиха в напев, който отначало едва се усещаше, но в хода на церемонията гласът й укрепна, шепотът прерасна във вик, който заглуши гласа на жреците.

— Хааде! Хааде ай зоийна! Смърт за живите! Отключете вратата, отворете пътя! Увале! Сторете път на ключа… ключа… ключа!

Тя го вдигна в ръката си и светлината скочи от дланта й към Дверите, ивица светлина, която се загърчи и затанцува по гъбовидните лица, по лапите на ахата, докосна ги и ги оживи. Молебствието, което течеше като фон, се промени, стана по-дълбоко, усили се; полукръгът се разцепи. Множество ръце поеха крехка фигура от сумрака на галерията и я издърпаха вътре в кръга, който се затвори и пресече обратния път. Беше съвсем млад, на не повече от единайсет-дванайсет години, полугол. Огледа се объркано. Ферн сграбчи с все сила парапета. Зохрейн пусна ключа върху гърдите си и хвана момчето за раменете, издърпвайки го с лекота към себе си, меките й пръсти се бяха втвърдили като камък. Вдигна другата си ръка — между пръстите й изведнъж проблесна нож, макар допреди миг да бяха празни. Момчето трепна и като че изкрещя, но гласът му бе погълнат от набиращия мощ напев, задържаната сила изригна и към купола се стрелна огнена пелена. През синята мъгла на огъня Ферн забеляза как ножът — ножът, дошъл буквално от нищото — пада и острието се забива дълбоко в гърдите на момчето. Но ножът и плътта бяха истински, по пода плисна кървавочервен език. Кулминацията на напева бе дума, която Ферн не разпозна; Зохрейн обязди тялото, разтресена от оргазматична сила, огнените езици посребряха и угаснаха, но сега вече Дверите бяха положени в стена, дебела като сянка, отвъд нея се простираше тъмнината, но не тъмнината на Атлантида; кръгът бе завършен.

Не беше нужно да го убива, помисли си Ферн в тайно кътче на съзнанието си. Даде си сметка, че това е първото убийство, на което присъства. Това жертвоприношение не й беше нужно. Просто подхранваше самолюбието си, не своята Дарба…

И тогава се появи ключалката, точно както предполагаше. От нея, сякаш копие, се стрелна лъч бяла светлина, обиколи залата и се смали до тънка искряща ивица. Зохрейн се надвеси над детето, долепи устни до челото му в жест, който само наподобяваше целувка, но всъщност сякаш искаше да изсмуче не живота, а смъртта му. После се изправи, сграбчи ключа и го изтръгна от ширита.

— Ще се върна — прошепна Ферн в ухото на Ууинарда. — Трябва да видя…

Стъпките й по стълбите едва погалиха всепоглъщащата тишина. Озова се до Иксаво, но все едно. Зохрейн тъкмо се навеждаше, готова да пъхне ключа в ключалката. Чу се леко прещракване, невъзможно силно в шумовия вакуум. И докато кралицата отваряше Вратата, Ферн, скрита в сенките току зад нея, инстинктивно придърпала воала над лицето си, бе сред малцината, които видяха какво се разкри пред погледа на Зохрейн.

Жена. Телата им се сепнаха в една и съща поза, учудването им бе общо — другата жена сякаш бе огледално отражение на Зохрейн. Едва ли не беше привидението на смъртта на кралицата, онази Смърт, която тя се опитваше да измами и победи: с изпито и измъчено лице, с восъчни скули, кльощава като скелет, мъждивата й коса сякаш бе лишена от всякакъв цвят. И в очите й Ферн като че долови същия глад, същата празнота, преди всичко да бъде изгубено в празнотата на пълното заблуждение и объркване. Беше облечена в рокля от неизвестна материя, по-матова и плътна от тази на Зохрейн, но също тъй прилепнала, убито червена като съсирена кръв. Зад нея се стелеше мрак, в който завършените огнени линии на слънцето и кръга се носеха като звездни следи в пустошта. Това не е друг свят, каза си Ферн с непоколебима увереност. Двете вещици се бяха намерили: заклинанието бе откликнало на заклинание, търсачът — на търсач. Нямаше отвори към вечността. Зохрейн стоеше с гръб към нея, но тя забеляза напрежението в мускулите й, неволното стискане на ножа. В същия миг до слуха й достигна набъбващ звук, идващ отвъд тишината, шум, който сигурно пак би я изпълнил с паника, ако не се бе съсредоточила изцяло върху Дверите. Направи крачка напред, без да обръща внимание на това свое откритие. Сякаш й се счу женски глас. И зад дясното си рамо, за части от секундата, мярна друг човек. Някой, застанал извън периметъра, също като нея самата, с бяло като платно лице, отчаян, напрегнал взор да стигне до Атлантида. Тя замръзна.

— Глупачка! — смъмри я Иксаво и я дръпна рязко, за да я откъсне от гледката. — Не знаеш ли, че не бива да гледаш? Бягай!

Докато Зохрейн изпускаше ножа и вдигаше ръката си във въздуха, те вече бяха на стълбата. Гълчавата прокънтя в залата, настъпи суетене, нещо забоботи в общ грохот, без да е възможно да се различат отделни звуци; тътенът изпълни целия свят. Над купола припадна мрак; слънцето бе заслонено. Още по пътя до галерията Иксаво бе започнал да крещи заклинание, което бе твърде примитивно, за да бъде изразено с думи, бръщолевене на животински гласове от вечността, преди да бъде измислен езикът. Запрати Ферн до Ууинарда и се възправи над двете, лицето му бе разкривено от изричането на звуци, които не са предназначени за човешкото гърло, звуци, по-скоро доловени, отколкото чути на фона на грохотния шум отвън.

И тогава придойде Морето, сгромоляса се върху купола с тежестта на пет океана, разтроши покрива като захарна чаша и златото, и сноповете светлина, и черната вода ги връхлетяха, и настана ужас и паника, и кръгът вече не съществуваше, край с ритуала, край с времето…

Ферн бе обвила с ръце Ууинарда: лицето на нимфелината бе опряно в раменете й. Вдигна глава и видя Иксаво, който бе нагазил направо в морето, за да ги предпази, обгръщайки ги в нещо като огромен балон, бе оттласнал водата назад и сега тя напираше, и се пенеше, и се надигаше. Самият Иксаво имаше измъчен и изтерзан вид, явно изцеден от усилието да задържи мембраната около тях. Тя усети трептенето на самата земя, пропукването на основите под тях. Подът на галерията поддаде; главата на Ууинарда се отметна назад с вик, който тя не успя да чуе. Иксаво нямаше повече сили да се справи със земетресението. Но Ферн вече преравяше съзнанието си, без колебание и без да мисли, посягаше към самите основи, притискаше камък о камък, поддържаше колоните с усилие на волята си, със своята Дарба, със своята вяра. Затвори слуха си за воя на морето: проникваше в дълбините на земята, търсеше туптящото сърце на планетата… Не! Предупредителният вик на Иксаво се вряза в мозъка й. Не прахосвай силата си! Няма да успееш! Съсредоточи се тук… само тук… Тя с неохота се отпусна, отдръпна се в килията, която за момента им осигуряваше безопасност. Усети зейналата под пода на храма бездна, усети бушуващото море и стелещите се над повърхността му отровни газове. Ала извън защитната обвивка на балона виждаше само черен мрак.

Доста по-късно водата спадна. Дали на следващото утро или пък в друга епоха… Балонът се спука; нахлу дългоочакваният въздух. Ферн установи, че продължава да притиска Ууинарда в прегръдките си, а и нимфелината не я пускаше; спогледаха се, твърде сломени, за да могат да заплачат, и пак не се пуснаха.

Иксаво се облегна на парапета. Усилието бе изцедило до капка естествения цвят на кожата му и сега тя тъмнееше жълтеникава, само белегът му зееше като открита рана. Дъхът свистеше в дробовете му, гласът му дращеше. Ферн си помисли, че той се е подложил на нечовешко изпитание, че е бил притиснат в хватката на някой друг, който го е използвал, насочвал и изцеждал без капка угризение.

— Хайде — отрони той накрая. — Това е кратка почивка, не е краят. Още не. Ключът. — Надвеси се над веригата и откопча механизма на белезниците.

Ууинарда проследи как Иксаво свали всичко от китките й.

— Какво видя? — Въпросът й беше към Ферн. — Какво видя през Дверите? Смъртта ли?

— Възможно е.

— Видяла е себе си. — Усмивката на Иксаво беше пуста като усмивка на череп. — Беше пълна лудост. Ако беше прекарала през прага дори само единия си пръст, щеше да потънеш незнайно къде. И ти си наясно с това.

„Нима? — помисли си Ферн. — С какво съм наясно?“

Но въпросът бе колосален и зловещ и тя се страхуваше от отговора.

— Гмурни се — заръча Иксаво на нимфелината. — Нужен ни е ключът. Ключът, който Зохрейн използва, за да отключи Дверите. Трябва да е някъде там. Намери го.

Водата под галерията продължаваше да бушува, да се надига, осеяна с отломки, да се завихря във водовъртежи, образувани от пукнатините и тунелите долу. Видяха въртящи се греди, парчета от покрив, останки от дрехи, ръка, която се носеше като змиорка.

— Никой плувец не би оцелял там долу — отбеляза Ууинарда.

— Ти си нимфелина. Опитай — насърчи я Иксаво.

— Как ще намеря толкова миниатюрен предмет?

— Като го потърсиш.

— Важно ли е? — тя попита Ферн.

— Да.

— По-важно от живота?

— По-важно от живота.

Ууинарда кимна. На лицето й се изписа решителност. Преметна воала си през гърдите и го пристегна на кръста. После се изкатери на парапета, плъзна се във водата и изчезна.

Появи се няколко минути по-късно и се вкопчи здраво в едно от перилата, за да не я отнесе буйното течение. Косата й бе полепнала по главата и скулите; от устната й течеше кръв; ръцете й бяха празни.

— Ще ти помогна — предложи Ферн с ясното съзнание, че е безпомощна, и прехвърли крак през парапета.

— Не ставай глупава — дръпна я Иксаво.

Ууинарда си пое дъх и се гмурна за втори път.

Този път се забави повече, а накрая се появи от другата страна на залата и с мъка си запроправя път между колоните, за да се добере до мястото, откъдето бе тръгнала. Корубата на храма все още стоеше, макар и без покрив под облачното небе, потрошени парчета от галерията стърчаха тук-там самотни и хаотични. Приличаше на казан, пълен с гнусна супа: в отвратителната смес вече започваха да си проправят път течове от канализацията; избълвани гадости си завоюваха пространство, преди да бъдат всмукани обратно; в средата се надигаха чудовищни мехури, които се пръскаха като прашинки на повърхността на водата.

Отвсякъде се носеха зловонни изпарения; тук-там бълваше кръв. Недалеч от нестабилния им остров стената бе започнала да се пропуква под натиска на течението, търсещо излаз, сливаха се отделни потоци. Ууинарда остави колонадата зад гърба си и продължи напред с още по-големи усилия. Щом се приближи, Ферн забеляза нови синини по ръцете и лицето й, от косата й покапа мръсотия.

— Намери ли го? — нетърпението на Иксаво граничеше с ярост.

Нимфелината поклати глава, твърде изтощена, за да говори.

— Излез — повика я Ферн — Почини си.

— Не. — Иксаво бе непреклонен. — Земетресението може да се повтори всеки момент. Нямаме нито секунда за губене. — Ферн си помисли, че ако Иксаво забравеше дори за миг каква нужда има от нимфелината, би я изритал обратно във водата, без да му мигне окото. — Намери ключа. После всички изчезваме оттук.

Ууинарда си пое дъх на пресекулки и погледна другото момиче. Ферн забеляза, че приятелката й не смее да погледне Иксаво в очите. Очите й се бяха превърнали в изумруденосини цепки, лицето й бе потънало в слуз, разкривено от червеникави, подпухнали белези. После отметна коса назад и се гмурна пак.

Тъкмо се скри от погледите им, когато се започна наново. Този път шумът се надигна изотдолу, като от преместване на огромни тежки скали, грохот в утробата на земята. Отвориха се нови пукнатини: морето в сърцето на залата бе всмукано надолу, докато течението по периферията се надигаше, образувайки водовъртеж. Урвата, над която стояха, се откъсна от скалата и се закрепи на няколко нестабилни колони, поддържани от силата на Иксаво.

Ууинарда изплува на известно разстояние от тях, сграбчвайки парче плат, издуто от попаднал под него въздух. Бе невъзможно да се прецени дали заедно с плата плува и тяло. Течението я отнесе покрай Ферн с невероятна скорост и ръцете им не успяха да се намерят, нимфелината бе завъртяна във въртопа заедно с всякакви отломки. Тя се потопи, после пак се показа, успя да се хване за парче от греда, което подскочи и се завъртя под тежестта й. Ферн забеляза, че така приятелката й ще бъде отнесена още по-надалеч от вихъра. Тя уви единия край на воала, който й даде Езрамѐ, около ръката си и метна другия във водовъртежа, понесен от вятъра на мисълта или вярата, прозирна панделка, която едва се виждаше. Но нимфелината я улови и се вкопчи в нея като в здраво въже, а Ферн и Иксаво я издърпаха, макар че той през цялото време я ругаеше, задето се е провалила. Тя не отвърна нищо; бе стиснала уста. Едва когато успя да се прехвърли през парапета, разтвори устни и изплю нещо в шепата на Ферн.

— Ключът! — възкликна Иксаво й лицето му засия, но в същото време тялото му отскочи назад.

Ферн не благодари на Ууинарда — отношенията им бяха преминали на друго ниво, нямаше нужда от благодарности, само пръстите им се докоснаха за миг; нимфелината бе цялата хлъзгава от мръсната вода. После Ферн окачи ключа на верижката около врата си и Иксаво я прехвърли през пропастта, до назъбен перваз, щръкнал от стената, по който би могла да се добере до изхода. Зад тях се чу трясък на разтрошен мрамор, оглушителен като взрив, в същия миг Пазителя охлаби хватката на силата си. Той скочи към перваза, зарязал Ууинарда. Ферн се обърна и я видя да пада на колене върху наклонената платформа, видя колоните да се прекършват като клечки, видя част от галерията да потъва във водата и да изчезва, всмукана в калната пяна. Последва миг, изпълнен с очакване, с безумна надежда; но нимфелината не се появи пак. Дори нямаше време да извика.

— Вече не ни е нужна — извика Иксаво и дръпна Ферн напред.

Тя бе твърде смаяна, за да каже каквото и да било.

Отвън пътят бе почти изцяло разрушен, но карраркът си беше на мястото, точно според плана, извисяваше снага над водата, фалинът стърчеше между отломките и парчетата от някогашна украса. Меко казано, бе извадила късмет, за да е още там. Иксаво скочи директно в лодката, която се наклони и олюля, но не се прекатури. Ферн му позволи да я повдигне вътре — нямаше избор. Навсякъде около тях се валяха разрушените останки от Атлантида. Нивото на водата бавно спадаше, по улиците течаха пълноводни реки, които се успокояваха на по-широките места като площади и булеварди. В крайна сметка се получаваше огромна лагуна, от която стърчаха сгради без покриви, разклатени фронтони, пилони и колони, щръкнали като приказни каменни образувания. Водата все още не бе достигнала до горните етажи, на които липсваше по една или повече стени, от зейналите покриви се подаваха голи греди, сякаш оглозгани от плът ребра. От процепи и рамки на прозорци, където се задържаше вода, от време на време се изливаха водопади, но същинската поголовна разруха, притаена в измамна тишина, още не бе настанала. Морето и бурята се бяха отдръпнали след първия щурм и сега възстановяваха силите си, преди да се върнат да довършат работата си.

Управляван единствено от волята на Иксаво, карраркът се промъкна през езерото, заобикаляйки сгради, избягвайки сътворените от човешка ръка рифове долу. Наблизо се носеха безброй отломки, омотани едни в други като салове или натрупани пирамидално на купчини — същински огромни айсберги от боклуци. Сред отломките имаше какво ли не — ръце, крака, коса. Но Ферн гледаше да не им обръща внимание. От една издутина измяука котка, оцеляла незнайно как — друго живо същество не видяха. Над хоризонта се стелеха ниски тежки облаци, но захождащото слънце си намери процеп, през който да надзърне, като затворник, надничащ между решетките на килията си. Над опустошения град се спускаха ниски лъчи, които придаваха мръсножълти оттенъци на кафявите води. Мастиленочерното небе ги притискаше отгоре, натежало от притаената сила на предстоящата буря.

Когато пристигнаха при планината, установиха, че земетресението е прорязало широк пролом в плътта й — къщата на семейство Деворнин я нямаше. Една част от двореца бе откъсната и сега се виждаха стаи с по три стени и вътрешната част на куполи, непривикнали към дневна светлина.

Оставиха лодката и се спуснаха по хълма до входа на двореца. Тук-там сновяха хора, макар и малко на брой. Възрастна жена седеше на стълбите и си мърмореше нещо; щом ги видя, покри лицето си с воал. Двама младежи, вероятно слуги или роби, помолиха Иксаво да им заповяда какво да правят, но той просто ги избута встрани.

— Вървете където ви видят очите — рече им той. — Няма никакво значение.

На портите на двореца стояха войници, които просто изгледаха натрапниците; копията им лежаха на земята.

— Какво става с кралицата? — попита единият.

— Мъртва е — отвърна Иксаво. — Аз съм нейният приемник.

След това обяснение те им сториха път. Иксаво тръгна по коридорите с широка крачка. На моменти Ферн трябваше да подтичва, за да го следва. Свършено е с тях, помисли си тя. С Езрамѐ, с верния Алиф, с Ууинарда… няма ги. Светът в този си вид й се стори пуст и ограбен — едно безсмислено съществуване. Съсредоточи се върху целта си, понеже само тя й бе останала. Около нея се разгърнаха стени от облян в розово мрамор, вратите и коридорите я обгръщаха и я притискаха твърде близо до закрилника й. Мястото беше прелестно, един от най-красивите дворци, строени някога, ала тя се промъкваше през него, без да го забелязва, без да я интересува.

След известно време стигнаха до заключена и опасана с вериги врата — сякаш Зохрейн се бе опасявала да не й избяга. Иксаво нададе разтърсващ вик и веригата изтрополи по пода… Отвъд се простираше дълга стая, която преди явно е била още по-дълга, но сега бе прорязана от пролом, озарен от издъхващото слънце.

Ферн примигна на внезапната ярка светлина. Но още с влизането им светлината угасна, потушена от устремното приближаване на бурята, и блясъкът изтъня в ослепителна ивица, която проряза полукръг в мрака, а в неговия център имаше още една врата, Вратата, и тя беше отворена. Беше далеч по-обикновена от онази, която Зохрейн бе използвала по време на церемонията, дървените крила бяха без никаква украса, рамката не беше накичена със скъпоценни камъни. Гущерчето, което претича през горната греда, проблесна като зелена светкавица — но беше истинска. Процепът беше съвсем тесен, скрит от самата Врата, така че Ферн не можеше да види какво има от другата страна. Ключалката беше озарена от сияние, което определено не излизаше от стаята.

— Не се опитвай да надзърнеш! — предупреди я Иксаво, сякаш прочел мислите й.

Кръгът препречи пътя й, но тя знаеше какво да прави.

— Увале! — заповяда. — Отвори се!

Кръгът се прекъсна и я пусна, но веднага се събра зад гърба й. Тя мигновено осъзна, че е затворена в капана на заклинанието, че се е свързала в опасна връзка с вратата и с всичко, което лежи зад нея, по-близо до това Отвъд — Отвъд, което не й се полага дори да види — отколкото стаята извън кръга. Иксаво не бе просто изключен, но и поставен на определено разстояние: тя се почувства затворена в самотен балон от сила, при все това по някакъв начин той включваше мощ и възможности далеч по-големи от външния свят.

Така и не успя да научи думите на нито едно заклинание, но какво от това. Важното бе да е последователна и да вярва. Правилните думи биха били онези, които тя избере да изрече: „Фиассе!“, изкрещя. Бъди! А на атлантидски думата има далеч по-дълбоко значение, отколкото на по-маловажните езици, тя е заповед за сътворение, зов, който създава материя от нищото.

Кръгът изригна в пламъци и потъна, Вратата затрепери. Тя я затръшна внимателно, усещаше, че не бива да я оставя да се отвори повече от необходимото, спомни си предупреждението на Иксаво: „Ако пресечеш прага дори само с пръста на ръката или на крака си…“. В припадащата тишина тя изрече тихичко думата за затваряне — същата тишина, която бе в храма по-рано през деня. Двата момента сякаш се бяха слели в тази смърт: много врати се сляха в една, натрошените кръгове се превърнаха в един. Парченцата време се събраха. Тя пъхна ключа в ключалката и усети как той се превърта плавно, без усилия. Чу се познатото леко прещракване, толкова леко, като звук от падане на игла, на атом, който се е сблъскал с друг атом, и светът отново беше цял.

Тя извади ключа и постави верижката обратно около шията си. Обърна се и видя кръгът да изтлява до мъждиво блещукане и силуета на Иксаво, вече доста по-близо, надвиснала заплаха отвъд бариерата, която вече почти бе паднала.

— Ела — подкани я той.

Не й каза дали се е справила добре или зле. Тя усети трескавото му нетърпение като съвсем осезаема аура.

— Накъде? — поинтересува се тя.

Той сякаш не чу въпроса й, сграбчи я за ръката и я задърпа след себе си. Дясната й ръка инстинктивно стисна ключа, зареди се със съпротивителни сили от Магнита, хватката на Иксаво се отпусна, макар тя да не беше сигурна дали е поради нейната воля или той просто е нерешителен.

— Към съкровищницата — рече той. — Оттам тръгва подземен тунел, който свързва двореца с пристанището. Трябва да побързаме. Или предпочиташ да изчакаш, докато цялата планина се сгромоляса отгоре ти?

Той тръгна към вратата, през която бяха влезли. Ферн го последва с ясното съзнание, че е прав, изпълнена със страх пред това, че е прав, че действа толкова хладнокръвно и е наясно, че нямат време. Но в един миг той премина през обвита в сенки арка и падна, чу се отвратително тупване, тялото му се сгърчи, после се просна на пода. В последвалия миг на вцепенение Ферн мярна дълбокия разрез, посякъл голия му скалп, пълзящото обезцветяване на вдлъбнатата кост. Една ваза от оникс наблизо се прекатури и падна, кръглата й основа се обагри в червено.

Ферн вдигна глава и срещна погледа на Рафарл.

— Убих го — рече той. Вероятно изживяният шок бе причина гласът му да прозвучи грубо и рязко.

Нима бе останало нещо за убиване, помисли си Ферн.

Но единственото, което каза, бе: „Трябва да побързаме“ — последните думи на убития, а после прескочи безжизненото му тяло, което само преди секунди бе представлявало непреодолима опасност за нея.

— Според него има подземен тунел, който свързва двореца… — подхвана Ферн.

— Сигурно е заключен.

Но Ферн вече тичаше към най-близкото стълбище. Долу установиха, че земетресението е повредило основите и е разклатило гредите и подпорите. Имаше разкривени врати, паднали резета. В една от камерите на хазната трима войници от дворцовата стража, почувствали се освободени от всякакви господари и авторитети, разбиваха ключалки, отваряха ковчежета, прекатурваха шкафове. Единият понечи да извади меча си, за да се нахвърли върху новодошлите, но бързо се отказа.

— Заповядайте, има за всички — покани ги.

Лицето му лъщеше от алчност на ръба на отчаянието — потапянето в богатства, които няма да може да похарчи, посягането към един прекрасен сън в мига преди пробуждането. Бръкна дълбоко в едно ковчеже и извади пълна шепа с монети. Другарят му ровеше в купчина кесии; едната се пръсна и от нея се разпиляха скъпоценни камъни, които заблещукаха и се разпиляха по мръсния под. Мъжът вдигна друга кесия и между пръстите му се изля дъжд от кървавочервени рубини. Това бяха скъпоценности, които атлантидите бяха плячкосали от хиляди крале на сушата — кралски наследствени бижута, свещени символи, благословени и прокълнати камъни: изумрудена огърлица, която може би е била единствената ценност на цяло племе, диамант, срещу който е закупено цяло кралство. Всичко това бе струпано в тъмнината, забравено, скрито от погледите, огън и лед, легенда и проклятие, натрупано като боклук на бунището, тайно като подземен тунел, банално като мръсотия.

Какво са обикновените скъпоценности за Даровитите монарси, които държат в ръцете си Магнита? Ферн инстинктивно посегна към верижката на врата си, сграбчи Рафарл за ръката в мига, в който той се поколеба и погледът му необуздано обиколи съкровищата, които трябваше да оставят зад гърба си.

Откриха входа на тунела в ъгъла, зад една тежка ракла, която отместиха, за да минат. Осветление нямаше, но Рафарл успя да отмъкне един фенер от заетите с други дейности войници. Тунелът се спускаше леко надолу, после започваше стълба. Фенерът разкри пред очите им стени от естествена скала, които се събираха в сводест таван, набразден от дългогодишна влага. Имаше и пукнатини, вероятно резултат от сеизмична активност: на едно място се наложи да прескочат пропаст, широка повече от два метра, приземявайки се на опасно нестабилна стълба отсреща.

— Е, ти успя — подметна Рафарл, докато си проправяха път в тъмното. — Мисията е изпълнена. Задачата ти е осъществена.

— Аха.

— И какво, струваше ли си?

Тя се спря на място за момент и втренчи поглед в него.

— Не знам. А и едва ли някога ще узная.

Продължиха напред. За известно време и двамата мълчаха. Тя не го попита защо се е върнал за втори път, пак противно убежденията си, въпреки всичко казано. Беше се върнал — само това имаше значение. В сърцето си, или в най-съкровените кътчета на душата си, тя не бе губила вяра, че той ще го направи.

— Какво стана с останалите? — попита тя накрая. — Ще те чакат ли?

— В техен интерес е. — Гласът му беше мрачен, личеше си, че напразно полага усилия да звучи небрежно. — Без мен няма да се справят. Единствен аз мога да удържа лодката в буря. Ипо го знае, той не е глупав. Неговото решение ще повлияе и на останалите.

— А той ти каза, че ще те чака, така ли?

— Не. Обяви ме за безмозъчен инат и каза, че ще тръгне без мен. — Тя чу призрачния смях, който си спомняше от затворническата килия, фенерът се разклати. — Надявам се да е излъгал.

— Аз също. — Тя се вкопчи в надеждата му с всичките си останали сили. — Той ти е приятел, нали?

— Може да се каже.

— Защо искаше да му платиш, за да те прекара през канализацията — попита тя след известно мълчание. — Не можеше ли да го направи заради приятелството ви?

— Това е друго. Въпрос на принципи. Той е единственият, който познава тунелите достатъчно добре. Да превежда хората без пари би означавало да обезцени тайната на познанието си. Никой не оценява услуга, която получава безплатно.

Ферн не повярва на това му заключение и не отвърна.

Знаеше, че самата тя е минавала по един от тези подземни тунели в деня на пристигането си и би трябвало да се притеснява, че няма спомен за това пътуване, че нищо не й подсказва да е носила фенер или факла. Но вече бе твърде късно за дребни притеснения. Сега дори кашата в главата й се струваше обикновена. Някъде по-напред, близо до земята й се мярна светъл процеп, не беше дневна светлина, по-скоро полумрак, сиво на фона на черното.

Излязоха при задния вход на магазин, явно изоставен, и си запроправяха път между увесени мрежи и прекатурени кошчета за ловене на омари близо до изхода. Навън бе мрачно от наближаващата нощ или надвисналата буря: фенери и факли осветяваха пристанището със сурова, накъсана светлина, по водата трептяха колебливи отражения. На пристана имаше хора, пияни моряци, търсещи корабите си, бягащи граждани, които предлагаха баснословни суми, за да бъдат превозени до сушата, рояци просяци и крадци, които разчитаха на милостта или разсеяността им, само и само за да се порадват на един последен безсмислен жест.

— Трябваше да вземем някой и друг накит — подметна Рафарл. — Така Ипо нямаше да е толкова сърдит, задето ни чака.

— Ако изобщо ни чака — поправи го Ферн. — Ето, вземи това. Вече не ми трябва. — Свали верижката от шията си. Усмивката й потрепна. — Никое съкровище в Атлантида не струва повече от това.

— Може да ти потрябва — възпротиви се Рафарл. — Пък и не притежавам Дарбата, за да го използвам.

— Това е твоята Дарба. Моят Дар за теб.

Тя почувства, че това е важно, символично и съществено, част от някакъв по-мащабен план, който не можеше да види ясно, а само чувстваше. Пустинника бе прочел съдбата й по звездите, но сега звездите не се виждаха и тя трябваше да чете на тъмно, опипом.

— Може да ти помогне… или да те закриля.

— Ами ти? Нямаш ли нужда от помощ и закрила? — В гласа му се долавяше сарказъм — подигравателни нотки, родени от объркването и емоционалното затруднение, в което бе изпаднал.

— Нося воала на майка ти — спомни си тя и докато говореше, го свали и го овърза около себе си по примера на Ууинарда. Не спомена нито нимфелината, нито начина, по който тя загина — беше твърде скоро, твърде болезнено, твърде безсмислено.

Забързаха по кея, почти се затичаха, минаха покрай навити на топове въжета, покрай разгърнати платна… крясъците и молбите, заповедите и паниката… оглеждаха се за корабче, което може би отдавна бе отплувало.

В коридора на Розовия палат тялото на Иксаво лежеше неподвижно на пода, струйка кръв се виеше от врата му и пълзеше бавно по чистия мрамор. Изведнъж счупената глава се вдигна, погледът се избистри. Непохватно, сякаш марионетка, управлявана от неопитен кукловод, той се изправи на крака.

„Норна“ беше там. Основното платно беше разгърнато, плющеше и се издуваше на хаотичните пориви на вятъра, който връхлиташе пристанището. Мощни тласъци разлюляваха съдовете, които все още не бяха вдигнали котва, и разгаряха или потушаваха всяка непокрита лампа. Всичко вибрираше в тревожен напев, всепроникващо жужене, което преливаше в потискащ многогласен вой. Вълните се разбиваха във вълнолома и се пръскаха в дъжд от пяна.

Ипфор ги очакваше на кърмата: в усмивката му проблясваха жълтеникави зъби, по-искрящи от очите му. Зад него Ферн забеляза раменете на Гогот и още десетина непознати лица — мъртвешки бледи или тютюнево тъмни, с гърбави или счупени носове, гологлави или брадясали, един ужасно стар, друг невъзможно млад, белязани от страх, наперени от дързост, свенливи, нетърпеливи… но всички ококорени, всички втренчени в нея.

— Е, все пак я откри — посрещна го Ипфор. — Пътниците заплащат за място на палубата в небелязано злато или със семейни ценности, или пък с накитите на жените си. Един ми предложи изумруд, голям колкото юмрука ми. Бих го приел, ама подозирах, че е стъклен фалшификат. Трябва ли да я вземем?

— Аз си платих — отвърна Ферн, странно защо, без да се обиди.

— Тя си плати — потвърди Рафарл. — Откупът на Атлантида няма да покрие цената за нейното пътуване.

— Не е смешно — озъби му се Ипфор.

— Не се шегувам — отвърна Рафарл. Блъсна Ферн в ръцете на Гогот и прескочи на палубата след нея.

Няколко желаещи да избягат от Атлантида, като ги видяха да се качват, хукнаха към корабчето, за да се присъединят към тях, ала членовете на пъстрия екипаж вече се бяха заловили за работа — единодушни, макар да не действаха в синхрон, неподозирано компетентни. Въжетата бяха изхвърлени, ръцете сграбчиха веслата, които изтласкаха „Норна“ във водата. Една жена на пристана държеше в ръцете си малко дете — пеленаче или току-що проходило. Ферн посегна към нея, откликвайки едва ли не инстинктивно на гледката, но Ипфор я възпря.

— Не! Не можем да качваме допълнителни тежести.

— Едно бебе!

— По-добре да се качат някъде на високо. Това би било по-сигурно.

— А ако ти бяха предложили диамантена огърлица, нямаше ли да вземеш детето? — попита укорително тя.

— Разбира се. Винаги мога да изхвърля копеленцето през борда. Не ставай глупава: по-добре да остане там, където е. Нашите шансове не са големи. Закъсняхме.

Бяха оставили пристанището зад гърба си. Отвесните стени на праисторическия кратер се издигаха зад тях, непреодолима барикада за всяко нападение, макар че от векове не се бе появявала подобна опасност. Небесното езеро над главите им бе замъглено, изгубено зад всепоглъщащи облаци: звездите бяха удушени, луната — удавена. Единствената светлина на света сякаш извираше от собствените им фенери и от лампите покрай отдалечаващия се кей, които мъждукаха все по-слабо и постепенно се предаваха в борбата с могъщия мрак.

Изведнъж „Норна“ остана потискащо сама. Малкото корабчета, хвърлили котва в залива, се поклащаха нервно с бурните вълни на обикновено спокойното и кротко море. Никой друг не правеше опит да отплава. Щом Ферн се обърна да изпрати с поглед брега, видя висока фигура, която се извиси на самия ръб. От това разстояние не се виждаше добре, но й се стори, че главата на човека е бръсната.

— Раф! — отрони тя.

Гласът й бе тих като шепот, но той я чу. Чу я и разпозна нотката на потисната паника, неудържима като вик. Предаде щурвала на един от другарите си и отиде при нея, от другата й страна стоеше Ипфор.

Фигурата на брега се движеше почти тичешком. Краката му се люлееха толкова бързо, че почти се сливаха в един неясен облак. Стъпи на дървен кей, където го очакваше галера — океанска бирема с вдигнати над водата весла и едно-единствено платно, скътано при рейката. Видяха го как скача на палубата, как развързва въжетата от кнехта, двете редици весла потънаха във водата. Корабът се отдалечи от кея като огромна стоножка. На кърмата и носа горяха факли, чиято светлина хвърляше яркочервени отблясъци върху голата глава на единствения обитател на кораба.

— Сигурно има роби, предварително заели местата си — колебливо подметна Ипфор.

— Той е мъртъв — додаде Рафарл. — Убих го със собствените си ръце. Ти сама видя.

— Духът, който го движи, не е човешки — отвърна Ферн. — Тук има нещо друго… нещо тъмно. И много древно. Много силно. Пусто. Злото винаги е пусто. С него все още не е свършено. Не са му нужни роби, а само весла — продължи Ферн. — Той притежава сила, надхвърляща Дарбата.

— Каква бързина може да развие? — попита Рафарл, но въпросът получи отговор от само себе си, докато галерата скъсяваше дистанцията помежду им и пореше вълните с осветеното си тяло.

Рафарл се хвърли към щурвала и се зае да раздава заповеди на цветист език, за да активизира по-бързо екипажа си. Ферн се обърна и задържа погледа си върху него за момент — само за един миг: косата му се вееше на вятъра, ризата плющеше на крехкия му гръб. Един миг, който да запечата в съзнанието си, да напълни очите си завинаги.

— Кажи му… — подхвана тя към Ипфор, но не можа да намери думите, единственото, което й идваше на ума, бе „довиждане“, а точно тази дума й се щеше да остави неизречена. Това бе третото им окончателно сбогуване и тя знаеше, че този път наистина е завинаги. Но нямаше време да се замисли, нямаше време да изпита болка.

— Какво би могла да сториш? — попита Ипфор, усетил, че тя е взела решение, лицето му се разкъсваше между съмнението и скептицизма.

— Иксаво иска мен. И ти го знаеш. Той иска ключа. Но докато разбере, че не е у мен, ще бъде твърде късно.

— Ще загинеш.

— Няма значение — отвърна тя припряно. — Вече няма никакво значение. — В това „вече“ се криеше цяла планина от смисъл. — Вече няма значение. Сега, в самия край на всичко.

Прехвърли крак през планшира. Ипфор издърпа ножа от колана си — огромен противен нож, назъбен и отново наточен, удобен и зловещ — и го пъхна в пояса й. Повече думи не си размениха. Тя не погледна към Рафарл — във всички легенди се казва, че не бива да се обръщаш назад — само се усмихна на Ипфор за една кратка частица от секундата и скочи. И си каза, той ми е приятел — мислите са по-бързи от думите, после водата я заля, по-студена от преди, и когато главата й отново се показа над водата, „Норна“ вече се бе отдалечила, минаваше под каменния мост, за да навлезе в канала, а биремата едва не премаза Ферн, пляскащите весла бяха опасно близо до главата й. Опита се да ги избегне, ала корабът бе твърде близо: тя плуваше под балдахин от весла, още миг и щяха да се стоварят отгоре й. И тогава балдахинът се вдигна и в следващия миг тя се озова на кърмата, Иксаво й хвърли въже и я изтегли, а тя се вкопчи в него с изплъзващи се ръце, като си удари глезена и коляното в корпуса на съда.

— Бях сигурен, че ще дойдеш при мен — рече той. Физическата развала бе повлияла и на гласа му: дрезгавината се бе превърнала в остро стържене, което отекваше като в огромна кухина. — Повиках те и ти дойде.

Тя не бе чула той да я вика — дори в мислите си. Постара се да не го заглежда много-много, но нямаше как да не забележи струйката кръв, рукнала от главата му, и белега му, който сега изглеждаше още по-червен и зловещ, може би възпален, сякаш самата му плът кипеше и бълбукаше над костта.

Той се обърна и закрачи напред; вдигнатата му ръка отпусна огромното платно; въжетата се опънаха; веслата, за кратко излезли извън контрола му, прещракаха в ключовете си. Сякаш целият кораб бе един жив организъм, а той бе мозъкът, който управлява мускулите и движенията му. Въпреки всичко той бе тромав, присъствието й го разсейваше. Докато минаваха под моста, „Норна“ беше вече доста далеч, пореше побеснялото море. Иксаво бе загубил интерес към преследването. Ферн осъзна, че колкото повече сила се излъчва през мозъка му, толкова повече се нарушава способността му да разсъждава. Сякаш силата, която го движеше, унищожаваше физиката му, претоварваше мозъка му. Отзад прорезът в главата му се виждаше съвсем ясно: черепът му около мястото изглеждаше обезформен, а раздраната кожа се белеше от раната, но отвътре не излизаше течност. Стори й се, че в пролуката се сивее оголената кост.

Платното се изду; отвъд моста пред тях се ширнаха море и небе. Вълните бушуваха, гребените им се изопваха нагоре, после потъваха като неукротими чудовища, кръжащи около кораба. От изток настъпваха гигантски сиви облаци, големи колкото бойни кули; към тях се присъедини грохотът на мощна гръмотевица, чийто шум разцепи небето и прокънтя като ехо в тесен пролом. Около облаците затанцуваха яростни светкавици. Едната се вряза в масивната естествена арка, останала зад гърба им. Чу се неистов пукот и мостът, издигал се там откакто съществува Атлантида, политна към водата и само след миг се изгуби сред колосалната стена от пръски. Шоковата вълна, която се носеше пряко на насрещните течения, ги повлече; някъде пред себе си Ферн отново мярна „Норна“, изправена почти вертикално, готова да яхне гребена на висока вълна. Ферн се бе вкопчила за парапета на кораба, за да запази равновесие, но Иксаво явно нямаше такива проблеми, само леко пристъпваше от крак на крак върху люлеещата се палуба. Сякаш някаква друга сила го държеше отгоре и му помагаше да запази равновесие.

— Изправи щурвала! — извика й той. — Трябва да издуем платното максимално. Изправи го! Използвай Магнита. Какво ти става? Ти притежаваш Дарбата. Използвай я!

Тя не реагира, не отвърна. Щурвалът пред нея се въртеше безконтролно. Иксаво се спусна към нея, измина разстоянието помежду им само с три гигантски крачки; корабът се наклони, а той дори не залитна.

— Ти какво, да ни убиеш ли искаш? — Гласът му прозвуча като вой, изтръгнат от множество гърла.

Ярка светкавица озари цялото й тяло с прозирна яснота — мокрият воал бе прилепнал плътно о гърдите й. В един миг тя видя как лицето му се сгърчва, очите му се напълниха с кръв.

— Какво стори с него? — изкрещя той и я сграбчи за врата, после я разтърси здраво, сякаш се надяваше ключът да изпадне от скривалището си между костите й.

— Изгубих го, когато се гмурнах в морето. Изхвърлих го. Свърши. Ти никога няма да се добереш до него!

Той долепи лицето си до нейното. Светкавицата разкри кожата му, позеленяла от смърт, очите му бяха изцяло червени, без ирис и зеница, слепи от кръв.

— Ти си мое творение… — Думите бяха изречени чрез гласа му, а не с него, в шепот, по-дълбок от бурята. — Не можеш да ме измамиш. Десет хиляди години напред ще пазя спомена в главата ти. Твоята сила е твърде млада — няма да можеш да го изтриеш. — Слепият му поглед обхождаше мозъка й като лъч от мрак, ръчкаше, ровичкаше… докато накрая се отдръпна неудовлетворен. — Негово дело е, нали? Каракандал шарлатанинът… Каракандал прокудения… Той докосна ключа и Магнита му се отплати със сила. Но въпреки всичко аз ще се добера до ключа, а Каракандал ще бъде проклет. Къде е? Кажи ми или ще те пръсна като зрял плод и ще разпилея мислите ти като семена. Дала си го, нали? На онзи разбойник… на онзи пират, дето кара оная черупка отпред? На разбойника!

Блъсна я встрани и се обърна, започна да крещи към кораба на различни морски езици — писъкът на отдавна изчезнали видове птици, шумните стенания на морски чудовища, воят на бури, вилнели в епохата преди раждането на човека. Мощният вятър изду платното и опъна фаловете: вълните пред тях се разцепиха, образувайки улей, облаците над главите им се извиха в тунел.

Ферн лежеше просната на пода, но успя да се надигне на длани и колене и изпълзя встрани. Палубата бе престанала да се люлее; изцедил силата си до последната капчица, Иксаво успя да удържи съда изправен, всяка дъска, всяко въже пращеше от усилието, което го тласкаше напред. Все по-близо и по-близо на подхвърляната от вълните и мятана от бурята „Норна“.

Но Ферн бе потиснала в себе си всички чувства, отдавайки се само на едно: волята за победа. Победа над съдбата, над Иксаво, над демоните, обзели душата му. Импулсът, водил я през последните няколко дни — нещо, което често бе малко по-силно от рефлекс — се бе засилил, бе се превърнал в твърда решителност. Главата й се завъртя, физическите й сили почти я напуснаха, ала в съществото й се надигна друга сила, която бе повече от физическа, по-ясна от мозъка й, по-здрава от жилите й. Сила, която не беше нито Магнита, нито Дарбата, а самата тя. Изтръгна ножа на Ипфор от пояса си и посече едно от въжетата, придържащи платното.

Ножът бе остър, въжето — опънато. Пропука се почти веднага. Платното заплющя на воля и се раздра, едно безполезно парче се развя като знаме, докато основната част се уви около мачтата.

Разяреният вик на Иксаво бе като писък на хищник, като вой на първично морско чудовище. Но не постигна нищо. Без платното силата нямаше в какво да се закрепи, нямаше обект, който да контролира. Само воля не можеше да управлява морски съд с такива размери през разбушувало се море. Образувалият се пролом между вълните изчезна и водата се извиси до умопомрачителни висини, корабът бе повлечен от водната маса и препускаше като побеснял кон. Иксаво, чиято сила чезнеше, се вкопчи в мачтата и се опита да се привърже към нея с пояса си. Сигурно нещо го бе ударило по главата: раната му бе зейнала още повече и сега част от скалпа му висеше свободно като отпорено парче плат.

Ферн стискаше скъсаното въже и мокрото дърво, присвила очи, за да се предпази от постоянния устрем на вълните, взираше се напред в черната пелена и се опитваше да се ориентира. После нещо ги понесе нагоре, в една кратка секунда, в частица от секундата, светкавицата й показа „Норна“, вече доста далеч, подскачаща от гребен на гребен, понесена от същинския вятър.

Ще успеят, рече си тя, ще надбягат бурята, спечелих. Но корабът се спусна надолу и „Норна“ изчезна от погледа й, дори светкавицата не се виждаше вече. Високо горе сводестите облаци бяха образували тунел, тъмнината вече не бе черна, а яркочервена. Ферн мярна спиралата на торнадо, разтегната да достигне ръба на облаците, ала очертанията му не помръдваха, после видя друго торнадо вляво от първото, като гигантски зъби, които се опитват да захапят морето, и то ги засмука и ги глътна в огромната океанска паст.

Иксаво изкрещя с човешки вик: „Ненхийдра! Ненхийдра се събуди!“. И ръцете му задрапаха по възлите, които бе навързал, но плътта капеше от главата му и пръстите му губеха координация. Ферн мярна огромна влажна топка, по-тъмна от дъжда, да се търкаля към нея. Разби се в палубата на сантиметри от крака й, вряза се в дъските и направи дупка, чиито назъбени краища димяха като обгорени въпреки водата. След това, сякаш в някаква окултна стая отвъд пределите на паметта, започна да се издига все по-нагоре и по-нагоре, морето се надигна през небето, бурята се сгромоляса.

Великата Змия отдръпна главата си над облак и светкавица, бавно затвори зейналата си паст и океанът изтече като водопад през устата й. Корабът се наклони и Ферн едва се задържа да не падне, метна се встрани и бе пометена… все по-надалеч и по-надалеч. Избегна затварящите се зъби и като излетя над ограбената откъм устни паст, започна да пада безконечно през бушуващото небе. Последната й мисъл представляваше мимолетно ликуване, понеже бе избегнала и демона, и змията, и най-сетне щеше да умре в Морето.