Дан на Хрътките

19.

Душата не познава по-голяма горест от тази да поеме дъх, който започва с любов и завършва със скръб.

Времето вече се разнищва. Събития връхлитат с грохот, едно след друго. Толкова много за изреждане, молете се този закръглен мъж с тъжни очи да не се разколебае, да не се запъне, да не остане без дъх. Историята има своите мигове. Да пребиваваш само в един от тях означава да не разбереш нищо. Вълнението ни стъписва, а съзнанието за собственото ни невежество е задушаващо наметало, което се оказва слаба броня. Ще затреперите от рани. Ще затреперим всички.

Както може би някоя врана или бухал, а защо не и крилата змиорка, ще се зарее сега за миг високо сред пушливата мъгла над този прелестен град, а долу щъкат забързани фигури по улиците и тъмните непроницаеми пукнатини на задни улички. Пътят на крадците е проснал заплетената си паяжина между сградите. Животни мучат и жени гълчат мъже, а мъжете им отвръщат със сърдит рев, нощни гърнета се плискат от прозорци в мръсните задни улички и — в някои по-бедни райони на квартала Джадроуби — по улици, където пешеходците се свиват и притичват в утринния си ритуал по своя криещ опасности път към работата или към дома. Рояци мухи се разбуждат с първите лъчи на зората. Гълъби подхващат безнадеждното си усилие да вървят в права линия. Плъхове се прибират в скътаните си прибежища след поредната нощ, в която са видели твърде много. Утрото е заличило влажните миризми на нощта и нова воня се вдига на гъсти смрадливи облаци.

А по пътя, където той прекосява колонията на прокажените западно от града, един уморен вол и един уморен старец до него карат кола, в която лежи увит в платнище труп и изпод платнището се подават два изтъркани ботуша.

Отпред чака зейнала портата Двата вола.

Тъй че да не кръжим повече нависоко. Да свием криле и бързо да се понесем надолу към бръмчащите мухи, лютиво сладникавата животинска топлина, душната плесен на мръсното зебло. Старецът тъкмо е спрял да отрие потта от сбръчканото си, покрито с много брадавици и бенки чело, а коленете го болят и тъпа болка гнезди в гърдите му.

Напоследък превозва трупове ден и нощ, или така изглежда поне. Всеки от тях го състарява, а погледите, които хвърля на вола, са изпълнени с нищо неоправдана неприязън, все едно животното му е виновно за… нещо. Макар че и той не знае за какво.

Двамата стражи при портата се бяха облегнали на каменния зид, в хладната сянка, която щеше да се стопи с пришествието на деня. Като видяха стърчащите ботуши, единият пристъпи към колата.

— Я чакай. Извън стените гробища и ями колкото щеш, не ни трябват тук повече…

— Градски е — отвърна старецът. — Убит в дуел. От съветник Видикас. Каза да го върна на приятелите му — приятелите на мъртвия, искам да кажа.

— Е, добре. Карай си по пътя тогава.

Колкото и многолюдни да са тълпите в един град, вол, който тегли натоварена с труп кола, винаги ще намери пътя пред себе си открит, по причини, свързани с не особено логична, но инстинктивна неприязън, отвращение и омраза. Гледката на едно мъртво тяло кара човек да се отдръпне, умът кръжи сред вихрушка от мисли — „това не съм аз — виждаш ли разликата между нас? Това не съм аз, не съм аз. Не е някой, когото познавам, никога не съм го познавал. Това не съм аз… но… би могло да съм“.

„Толкова лесно би могло.“

Напомнянето, че си смъртен, е шамар в лицето, стъписващ удар. Борба да надмогнеш този момент, да стегнеш бронята около душата си, да видиш мъртвото тяло само като предмет, неприятен предмет, който трябва бързо да се махне. Войници и гробари съчиняват черен хумор, за да отклонят простия, неподправен ужас от онова, което трябва да виждат, от онова, на което са непрекъснато свидетели. Рядко действа. Вместо това душата запълзява назад прободена, ранена, непомирена с нищо.

Войникът тръгва на война. Войникът я връща в дома си. Ако водачите наистина можеха да осъзнаят щетата, която причиняват на гражданите си, никога нямаше да ги пращат на война. А ако го знаят и въпреки това го правят, само за да утолят глада си за власт — дано тогава се задавят с плячката.

Ах, но ето, закръгленият мъж се отклонява. Простете този несдържан спазъм на гняв. Един приятел лежи увит в зебло на дъното на волска кола. Смъртта се е запътила към дома. Простете.

Лъкатуши през квартала Джадроуби, раздвоява житейския поток, гласове заглъхват и много време изтича след преминаването на смъртта, преди тези гласове отново да се надигнат след нея. Завеси от мухи се издуват, разтварят се и се свиват, и волът сякаш вече тегли сцена от хиляда акта, всеки един и същ, а хорът е вълна безмълвие.

Върви по пътя си, достига я молитвата на всички. Върви по пътя си.

Най-сетне старецът намира крайната си цел и спира вола пред портата. Изтупва прахта от дрехите си и влиза в хана „Феникс“.

Пътят е бил дълъг. Той изкуцуква до една от масите и махва на слугинята. Поръчва халба ейл и нещо за хапване. Стомахът преди работата. Все едно, трупът няма да се дене никъде, нали?

Не знаеше какво е любов; подозираше, че не разбира тази дума. Но вътре в него имаше нещо, което можеше да се нарече… засищане. Само физическо ли беше това, сплетените им тела, тласъците и пронизването, лепкавата пот, горещият дъх в лицето му с миризмата на вино и ръждивец? Беше ли само вкусът на забраненото, с който той се хранеше като прилеп с нектар? Ако беше така, то трябваше да е изпитвал същото със Сцилара, навярно повече дори, тъй като уменията на Сцилара в тази област несъмнено надминаваха тези на Чалис, чиято страст нашепваше за неутолима нужда, превръщаща любовната й игра в отчаяно търсене, което не намираше насита, колкото и пъти да се гърчеше в оргазъм.

Не, тук всъщност имаше нещо по-различно. Все пак беше обезпокоен, чудеше се дали този странен вкус идва от измяната, която вършеха непрекъснато. Омъжена жена, завоевание на един подлец. В такъв ли мъж се бе превърнал? Е, да, навярно, но не като онези мъже, които правеха кариера, като съблазняваха и крадяха жените на други мъже. И все пак признаваше, че изпитва нещо, нещо необикновено: мрачно задоволство, дива наслада. И си даваше ясна сметка колко пристрастяващ може да се окаже един такъв живот.

Все пак нямаше намерение да се хвърля стремглаво в бездната на безразборната любов. Оставаше една част от него, която жадуваше за край… или по-скоро за продължение: обич и живот здрави и стабилни, извор на увереност и утеха. Нямаше да захвърли Чалис и да потърси нова любовница. Не беше Мурильо, казваше си той, Мурильо, който можеше с такава лекота да се прехвърля от спалня в спалня — и виж докъде го доведе това — за малко да бъде убит от един проклет пиян ухажор.

О, тук имаше урок, да. Поне изглеждаше, че Мурильо се е вслушал в него, стига слуховете за неговото „пенсиониране“ да бяха точни. „А аз? Взех ли си бележка? Изглежда, не. Все още ходя при нея, все още се хвърлям в тази измяна. Ходя при нея толкова жаден, толкова отчаян, все едно двамата сме се преобразили в съвършени отражения. Аз и Чалис. Ръка за ръка в нашето пропадане.“

„Защото така пропадането е по-леко, нали?“

Нищо не можеше да спре Горлас Видикас да си отмъсти. Щеше да е напълно в правото му да ги залови и да ги убие и Кътър не можеше да го вини, ако направи точно това.

За такива неща си мислеше, докато вървеше към пристройката до склада, но тези мисли с нищо не можеха да потиснат сладостната тръпка на очакването. Отново в прегръдките си, страстта нажежена като треска в устните им, в ръцете им, в слабините им. Доказателство, според Кътър, за твърденията на някои учени, че хората не са нищо повече от животни — умни, но животни все пак. Тук нямаше място за никакво мислене, за никакво благоразумие. Последствия, които изтъняваха като въздушни призраци, откъснати с първия стон и захвърлени със следващия. Единствено настоящият миг беше важен.

Не правеше никакви опити да се прикрие, никакво усилие да маскира крайната цел на пътя си, а много добре знаеше как го следяха местните около склада, с блеснали погледи, в които се таеше в еднаква степен и завист, и насмешка; също както бяха наблюдавали и Чалис, може би допреди няколко мига, макар че в нейния случай похотта навярно надвиваше всички други чувства. Не, тази връзка бе нещо открито и нагло, а това само по себе си я правеше още по-еротична.

Умът му беше пламнал, докато завърташе ключа, за да отвори вратата, а когато пристъпи вътре, веднага подуши парфюма й в прашния въздух. През кабинета, в сумрачния сводест склад, а след това към дървените стъпала.

Трябваше да е чула влизането му, защото стоеше с лице към вратата.

Нещо в очите й го спря.

— Дошъл си, за да ме спасиш — каза тя.

— Какво е станало?

— Обещай ми, че ще ме спасиш, обич моя. Обещай!

— Разбира се. Какво…

— Той знае.

Жарта на страстта му изгасна. Изведнъж беше изстинал отвътре.

Чалис пристъпи към него и на лицето й той видя изражение, което беше трудно да се определи. А когато го разгада, студът отвътре стана на лед. „Тя е… възбудена.“

— Той ще те убие. И мен. Ще ни убие и двамата, Крокъс!

— И ще е в правото си…

В очите й изведнъж се появи страх и тя ги впи в него. После му обърна гръб.

— Може би за теб е все едно дали ще умреш — изсъска и отново се извърна към него. — Но за мен не е!

— Какво искаш да направя?

— Знаеш какво да направиш.

— Това, което двамата трябва да направим, е да избягаме. Вземи си каквото можеш и просто да избягаме. Ще си намерим друг град…

— Не! Не искам да заминавам! Харесва ми тук! Харесва ми начинът, по който живея тук, Крокъс!

— Само преди ден-два, Чалис, ти лежеше в прегръдката ми и говореше за бягство…

— Само мечти — не беше реално. Искам да кажа, мечтата не беше реална. Не беше реалистична — просто една глупава мечта. Не може да обръщаш внимание на това, което казвам, след като сме… били заедно. Просто ми хрумна нещо старо. Крокъс, ние сме в беда. Трябва да направим нещо — трябва да го направим веднага.

„Просто ти хрумнало нещо старо, така ли, Чалис? Но едва след като сме «били заедно» казваш, че ме обичаш.“

— Той ще ме убие — прошепна тя.

— Не бих казал, че това описва точно Горлас.

Тя седна на леглото.

— Той ме заплаши. Вчера.

— Не си ми казала.

— Приличаше на… приличаше просто на обичайната игра. Каза, че иска да знае за теб, а аз отвърнах, че ще му разкажа, когато се върне… сега е в мините. А после, после… докато вървях сега насам — о, богове! Изведнъж разбрах! Нима не разбираш? Той питаше за мъжа, когото се кани да убие!

— Добре, значи се кани да ме убие. Какво от това, Чалис?

Тя оголи зъби и изражението бе толкова зло, толкова грозно, че Кътър бе потресен.

— Казах, че разбрах. Първо теб. После ще се върне при мен, за да ми разкаже какво е направил с теб. Всяка подробност. Ще използва всяка дума като нож — докато не извади истинския. И ще ми пререже гърлото. — Погледна го в очите. — Това ли искаш? Не те ли интересува това, че ще ме убие, Крокъс?

— Няма да те убие…

— Не го познаваш!

— Струва ми се, че и ти не го познаваш. — Тя го погледна с гняв и той добави: — Виж, допускам, че ще му достави удоволствие да ме убие. А след това — още по-голямо удоволствие, когато ти го разкаже, нали? Съгласни ли сме за това?

Тя кимна. Веднъж, сдържано.

— Но ако след това те убие, какво печели? Нищо. Не, ще иска да го направиш отново, с някой друг. Отново и отново, и всеки пък ще се оказва същото — той убива любовника ти, разказва ти за това. Той не иска това да свърши. Мъжът ти е дуелист, нали, от тези, които обичат да убиват противниците си. По този начин той може да го прави законно с толкова мъже, колкото му събереш ти, Чалис. Той печели, ти печелиш…

— Как можеш да кажеш, че печеля!

— … защото на никой от двама ви не му омръзва — довърши той.

Тя го зяпна, все едно беше изритал някаква невидима врата в душата й. Но бързо се овладя.

— Не искам да умреш, Крокъс. Кътър — все забравям. Сега си Кътър. Опасно име. Име на убиец. Внимавай, някой може да си помисли, че има нещо реално зад него.

— Кое от двете, Чалис? Не искаш да умра? Или не съм човекът, за когото се представям? Към какво точно се опитваш да се домогнеш?

— Но аз те обичам!

Отново тази дума. Каквото и да означаваше тя за нея, едва ли беше същото, което значеше за него. Не че знаеше какво значи за него, разбира се.

— От самото начало ли ме водеше към това?

— Какво?

Той поклати глава.

— Просто помислих на глас. Няма значение.

— Искам живота си такъв, какъвто е, Кътър, само че без него. Искам теб вместо него. Така го искам.

„Какво щеше да каже Мурильо в тази ситуация? Но не, аз не съм Мурильо.“

„Все пак…“

„Щеше да скочи през този прозорец, без окото да му мигне. Дуели с онеправдани съпрузи? Дъх на Гуглата…“ Обърна се отново към нея.

— Това ли искаш?

— Току-що ти го казах!

— Не, нямах предвид онова. Искам да кажа… о, все едно.

— Трябва да го направиш. Заради мен. За нас.

— Той е в мините западно от града? За колко още?

— Поне два дни. Можеш да отидеш там.

И изведнъж тя вече стоеше пред него, прегръщаше го, притискаше се към него и той се взря в широко отворените й очи.

— Любов моя — прошепна Чалис. — Трябва да се направи. Разбираш го, нали?

И сега бързо назад. Мурильо все още лежи в прахта, възгласите на дрипавата тълпа в ямата заглъхват. Денят е на свършване, а един младок, Веназ, събира бандата си хлапета и тръгва към тунела, наречен Стръмното.

Няма много за разправяне за този Веназ. Но нека му признаем следното. Продаден в мината от втория си баща — скъпото мамче бе толкова пияно, че дори не вдигна глава, когато дойдоха събирачите, а и да беше чула звъна на монетите, мислите й щяха да са допълзели до мига, в който ще може да си купи друга бутилка, не по-далече. Това беше преди четири години.

Урокът, че едно дете не е обичано дори от тази, която го е родила, нанася най-жестока рана. Рана, която не зараства никога, а коричката покрива вътрешното око така, че за сирачето през целия живот външният свят е омърсен и то вижда онова, което другите не виждат, и е заслепено от вечно недоверие към всичко, което изпитва сърцето. Такъв беше Веназ. Но да знаеш не означава да извиниш, тъй че нека оставим тези неща.

Глутницата на Веназ включваше момчета с около година по-малки от него. Съперничеха помежду си за място в йерархията и бяха толкова зли поотделно, колкото и в група. Бяха просто варианти на самия него, макар и само на повърхността. Подчиняваха му се и бяха готови да направят всичко, което им каже, поне докато не се препъне, докато не допусне грешка. А тогава щяха да му се нахвърлят като вълци.

Веназ крачеше въодушевен, възбуден, зарадван от този удивителен обрат на събитията. Големия мъж искаше Харло, и го искаше не за да го потупа по главата. О, днес щеше да се лее още кръв и ако Веназ успееше да го направи добре, може би щеше да я пролее той — след кимването на Големия мъж не трябваше нищо повече и може би Големия мъж щеше да разбере колко добър е Веназ. Достатъчно добър може би, за да го вземе в домакинството си. Всеки благородник има нужда от хора като Веназ, за да вършат мръсната работа, лошата работа, нали?

Стигнаха до склона над тунела. Трима големи се мъчеха да наместят оста на една кола и вдигнаха глави, когато Веназ спря при тях.

— Къде е Байниск? — попита той.

— На нова жила — отвърна единият. — Пак ли се е издънил?

— Взел ли си е къртиците? — Колко приятно беше да си толкова важен, че да не си длъжен да отговаряш на въпросите на големите.

Свивания на рамене.

Веназ се намръщи.

— Попитах: взел ли си е къртиците?

Онзи, който бе проговорил, бавно се изправи. И го удари с опакото на ръката си, толкова силно, че го събори по гръб. Застана над него.

— Дръж си езика, момченце.

Веназ го изгледа с гняв.

— Не видяхте ли какво стана току-що? Горе на билото?

Друг от мъжете изсумтя:

— Чухме нещо.

— Биха се… Големия мъж уби един.

— И какво?

— А после извика за Харло! Иска Харло! И аз дойдох да го взема, а вие ме спирате и когато той чуе…

По-далече не стигна, защото мъжът, който го беше ударил, го сграбчи за гърлото и го дръпна на крака.

— Нищо няма да чуе, Веназ. Мислиш, че ни пука за шибания дуел на Видикас ли? Убил някой скапан кучи син — и за какво? За наше забавление?

— Посинява, Хайд. Отпусни малко.

Веназ едва си пое дъх.

— Разбери го добре, момченце — продължи Хайд. — Видикас ни е длъжник. Ние сме мръвки за него, нали? Вика някой от нас — и за какво? Ами за да я сдъвче нещастната мръвка. За нищо друго. Разкарай се, Веназ. И да не съм те видял повече.

Глутницата му вече се беше скупчила, всички с пребледнели лица, но по някои от лицата се четеше нещо по-скоро пресметливо. Беше ли това моментът да свалят Веназ?

Веназ се поотупа от прахта и закрачи сковано към тунела. Глутницата му го догони.

Щом влязоха в хладния сумрак, Веназ рязко се обърна.

— Тия бяха Хайд, Фаво и Дюл, нали? Запомнете им имената. Вече са ми в списъка, и тримата. В списъка ми са.

Няколко от децата кимнаха.

А тези, които бяха пресмятали шанса си, разбраха, че удобният миг е отминал. Бяха се забавили. Веназ успяваше да се съвземе, и то бързо, плашещо бързо. Винаги успяваше, напомниха си те за пореден път.

Харло се хлъзна по жилата. Усещаше с голия си корем чистотата на черното сребро. Да, беше сребро — и откъде ли се бе появило, след като от толкова дълго време работеха само мед на повърхността и желязо надълбоко? Но беше толкова красиво това сребро. По-хубаво от златото, по-хубаво от всичко.

Чакай само да каже на Байниск, а Байниск да каже на надзирателя! Щяха да са герои. Може би дори щяха да им дадат допълнително на вечеря!

Шахтата беше тясна, толкова тясна, че щяха да са нужни къртици поне няколко седмици, докато я разширят достатъчно, за да могат да влязат копачите, тъй че имаше добър шанс Харло да вижда — и да усеща — още много от това сребро, всеки ден може би.

И цялата онази неприятност отпреди щеше да се махне просто ей така — знаеше го…

— Харло!

Гласът изшепна отгоре, някъде зад ходилата му, и му напомни, че все още е с главата надолу, а това си беше опасно. Можеше да припадне, без дори да усети.

— Добре съм, Байниск! Намерих…

— Харло! Връщай се веднага!

Харло потрепери. Гласът на Байниск беше… беше уплашен.

Но пък щеше да се зарадва, нали? Заради среброто…

— Бързо!

Придвижването назад не беше лесно. Харло се избута с ръце, изви се, запъна пръстите на краката си в коравия камък и след това изпъна петите. За тази цел имаше кожени подплънки, стегнати на ходилата, но болеше все пак. Като гъсеница — свиваш се, избутваш се малко по малко, назад и нагоре.

Изведнъж нечии ръце го сграбчиха за глезените и грубо го издърпаха навън.

— Байниск! Какво…

— Шшт! Обадиха се отгоре — дошъл е някой да те търси. От града.

— Какво?

— Видикас го убил. В дуел. И сега иска да те заведат при него. Това е лошо, Харло. Мисля, че ще те убие!

Да чуе толкова неща наведнъж… Някой дошъл да го търси… Кой? Грънтъл! А Видикас го… Видикас го е убил? „Не. Никой не може да… не е той…“

— Кой е бил оня?

— Не знам. Слушай, ще избягаме. Двамата с теб. Разбираш ли?

— Но как…

— Ще влезем по-надълбоко. До Пропада…

— Но там е опасно…

— Има големи пукнатини от другата страна. Някои водят право нагоре и навън, при езерото. Стигаме там, а после покрай брега и чак до града!

Чуха викове, отекващи откъм главния проход.

— Веназ… Хайде, Харло, тръгваме. Веднага!

Тръгнаха надолу през новия изкоп, с фенери в ръце, Байниск взе и намотка въже. Там все още нямаше никой, защото, първо, въздухът беше лош, а беше имало и наводнение, и едва предишната смяна беше извадила последния маркуч, за да видят колко още вода се е просмукала. След петдесетина крачки вече газеха до глезените в ледена вода, вадите се стичаха по стените и таванът капеше. Виждаха все повече пукнатини — навсякъде, по стените, горе и долу — доказателство, че наближават Пропада, където половин скална стена затъваше в езерото. Според слуховете оставаха само няколко дни, докато се срути.

Тунелът се спускаше на неравни отсечки и водата вече бе до коленете на Харло, изтръпващо студена.

— Байниск… ще можем ли да излезем?

— Да, стига водата да не е прекалено дълбока. Обещавам ти.

— Защо… защо правиш това? Трябваше просто да ме предадеш.

Байниск не отвърна веднага.

— Искам да го видя, Харло.

— Какво искаш да видиш?

— Града. Аз… просто искам да го видя. Когато чух, е, като че ли всичко си дойде на мястото. Това беше моментът — най-добрият ни шанс, толкова близо до Пропада.

— Мислил си много за това.

— Да, Харло, не преставам да мисля за това.

— За града.

— Да, за града.

Нещо зад тях издрънча — все още далече, но по-близо, отколкото можеше да се очаква.

— Веназ! Те са след нас — мамка му — хайде, Харло, трябва да побързаме.

Водата стигаше до бедрата на Харло. Трудно му беше да върви. Залиташе. На два пъти за малко да изтърве фенера. Отчаяното им пъшкане отекваше над плясъка на водата.

— Байниск… не мога…

— Пусни фенера — само се дръж за ризата ми — ще те издърпам. Не се предавай.

Харло простена и пусна фенера във водата. Пламъкът изсъска. Момчето се вкопчи в опърпаната риза на Байниск.

Продължиха. Харло усещаше краката си само от бедрата нагоре — долу нямаше нищо. Странна отпадналост го изпълни и отнесе ледения студ. Байниск вече бе до гърдите във водата, скимтеше и се мъчеше да задържи фенера високо.

Спряха.

— Тунелът продължава надолу — каза Байниск.

— Д-дай д-да с-спрем, Байниск.

— Не, дръж се за тази издатина. Аз ще се гмурна. Няма да се бавя. Обещавам.

Сложи фенера на тясната издатина. А след това се гмурна и изчезна.

Харло остана сам. Много по-лесно щеше да е да се предаде, да отпусне вкочанените си ръце. Веназ идваше, скоро щеше да е тук. И тогава всичко щеше да свърши. Водата вече му се струваше топла — това може би беше изход, една възможност да избяга от тях. Да направи същото като Байниск. Просто да потъне, да изчезне.

Не го обичаха, знаеше го. Нито майка му, нито никой. А единственият, който бе дошъл, за да го намери… е, този човек беше умрял заради това. А това не беше правилно. Никой не трябваше да умира заради него. Нито Грънтъл, нито Байниск, никой. Тъй че стига… можеше просто да се пусне…

Водата кипна. Пъшкане, кашляне. Ледена ръка се вкопчи в него.

— Можем да минем, Харло. От другата страна тунелът тръгва нагоре!

— Не мога…

— Трябва! Градът, Харло! Трябва да ми го покажеш. Ще се загубя сам. Трябваш ми, Харло. Трябваш ми!

— Добре, но… — Канеше се да каже истината на Байниск. За града. Че не е раят, както го бе описвал. Че и там гладуват хора. Че и там хората си правят лоши неща. Но не, това можеше да почака. Щеше да е лошо да говори за тези неща точно сега. — Добре, Байниск.

Оставиха фенера. Байниск разви част от въжето и го завърза около кръста на Харло; изтръпналите му от студ ръце се засуетиха с възела.

— Първо вдишай няколко пъти. А после още веднъж, колкото можеш по-дълбоко.

Гмуркането в тъмното обърка Харло. Въжето около кръста му го задърпа надолу, а после срещу течението. Отвори очи и потръпна от ледения поток. Странни искри пробягваха от двете му страни, може би от самата скала или пък бяха само призраци, дебнещи зад очите му. Отначало се опита да помогне на Байниск, замаха с ръце и зарита, но след миг просто се отпусна.

Или Байниск щеше да измъкне и двамата, или нямаше да успее. И в двата случая щеше да е добре.

Умът му започна да се унася, а толкова му се искаше да си поеме дъх — нямаше да издържи дълго така. Дробовете му горяха. Водата щеше да е хладна, достатъчно хладна, за да изгаси този огън завинаги. Да, можеше да направи точно това.

Студ прониза дясната му ръка… а след това главата му се вдигна над повърхността и той засмука ледени глътки въздух.

Тъмнина, водата шуртеше и клокочеше, опитваше се да го издърпа обратно, назад и надолу. Но Байниск го теглеше напред и ставаше все по-плитко, а тунелът се уширяваше. Черният капещ таван като че ли хлътваше от двете страни, като изкривен гръбнак горе. Харло го зяпна удивен, че изобщо може да вижда.

А после го повлякоха нагоре по натрошения камък.

Спряха, легнали по очи един до друг.

Много скоро започна треперенето. Прониза Харло от глава до пети все едно, че го беше обсебил демон, дух, който го разтърсваше с бясна злост. Зъбите му затракаха неудържимо.

Байниск го дърпаше.

— В-веназ няма да спре. Ще види фенера. Ще разбере. Трябва да продължим да вървим, Харло. Това е единственият начин да се стоплим отново, единственият изход.

Но колко трудно беше да се вдигне отново на крака. Все още бяха схванати, поддаваха. Байниск трябваше да му помогне и той се облегна тежко на по-голямото момче, и се затътриха нагоре по хлъзгавия сипей.

Струваше му се, че вървят вечно, навън и извън петната смътна светлина. Понякога склонът се спускаше рязко надолу, а после бавно започваше отново да се изкачва. Болката вече пулсираше в краката на Харло, но беше добре дошла — животът се връщаше, изпълваше го с упорития си огън и той вече искаше да живее, това вече бе по-важно от всичко друго на света.

— Виж! — ахна Байниск. — Виж по какво стъпваме… Харло, погледни!

Фосфоресцентна пръст беше зацапала стените и на смътния блясък Харло успя да различи парчетата под краката си. Глинени чирепи. Късчета изгоряла кост.

— Трябва да води нагоре — каза Байниск. — Към някоя пещера. Джадроуби са погребвали предците си в тях. Пещера над езерото. Почти сме стигнали.

Но стигнаха до скален ръб.

И застанаха пред него, смълчани.

Една част от скалата просто се беше откъснала и бе оставила след себе си широк зев. Дъното на цепнатината бе потънало в черно, от което лъхаше сух топъл въздух. Срещу тях, на десетина или повече крачки, ивица размътена светлина издаваше продължението на тунела.

— Ще се спуснем долу — каза Байниск и почна да развива въжето. — А после пак нагоре. Можем да го направим, ще видиш.

— А ако въжето не е достатъчно дълго? Не виждам дъното, Байниск.

— Ще го стигнем, не бой се. Ще вържа въжето така, че после да го измъкна. Хайде, ти си пръв. — Пусна въжето през ръба.

Харло се смъкна през ръба, стиснал здраво мокрото въже — искаше му се да се хлъзне надолу, но знаеше, че може да се изпусне, затова се вкопчи здраво. Стъпалата му зашариха, намериха плитки издатини, пресичащи под ъгъл стръмната скала. Не много, но все пак облекчиха напрежението. Започна бавно да се спуска.

Беше може би на три боя надолу, когато Байниск започна да се спуска след него. Въжето започна да се люлее непредсказуемо и Харло усети, че краката му непрекъснато се изплъзват от малките стъпенки, и всеки път въжето дръпваше дивашки ръцете му.

— Байниск! — изсъска той. — Изчакай! Остави ме първо да се спусна още малко — люлееш ме.

— Добре. Давай.

Харло отново намери опора и продължи да се спуска.

Вече не усещаше люшкане и дърпане. Въжето ставаше все по-мокро, което подсказваше, че стига до края му — водата се просмукваше. А след това стигна до мокрия възел. Внезапно го обзе паника; мъчеше се да намери издатини в стената за краката си. Бяха много малко — стената беше почти отвесна.

— Байниск! На възела съм! — Изви врат и погледна надолу. Чернилка — непроницаема, бездънна. — Байниск! Къде си?

След първия вик на Харло Байниск не беше помръднал. Последното, което искаше, бе момчето да се изпусне, не и след като бяха стигнали толкова далече. А и честно казано, обземаше го все по-силен страх. Тази стена беше твърде гладка — никакви пукнатини, пластовете, които успяваше да напипа, не бяха нещо повече от леки изпъкналости под остър ъгъл. Изобщо нямаше да могат да се задържат след въжето.

Разбра, че са в голяма беда.

Когато чу последния вик на Харло — че бил стигнал до възела, — се приготви да започне отново спускането си.

А след това нещо рязко дръпна въжето нагоре.

Байниск вдигна глава. От ръба надничаха размътени в тъмното лица, ръце и още ръце се пресягаха да хванат въжето. Веназ — да, ето го там, ухилен.

— Спипах ви — промърмори Веназ тихо и злобно. — Спипах ви и двамата, Байниск.

Ново дръпване нагоре.

Байниск измъкна ножа си с едната ръка. Посегна да среже въжето под себе си, после се поколеба и отново погледна нагоре към лицето на Веназ.

Може би беше собственото му лице, само допреди няколко години. Лице толкова жадно да се наложи, да властва над къртиците. Е, Веназ можеше да ги има. Можеше да има всичко.

Байниск вдигна ръката си с ножа малко над юмрука, с който стискаше въжето. И го преряза.

Няма смисъл да се упорства. Длъжни сме да прелетим обратно в настоящето. За да се разбере всичко, всеки ъгъл трябва да се освети поне веднъж. Преди малко закръгленият мъж помоли за прошка. Сега той моли за доверие. Ръката му е сигурна, въпреки че трепери. Доверете се.

Един бард седи срещу един историк. На една маса наблизо, в кръчмата „При К’рул“, Бленд гледа как Сцилара пуска кръгчета дим от устата си. Нещо алчно има в този поглед, но от време на време в очите й лумва битка, щом си помисли за жената, лежаща в кома на горния етаж. Щом си помисли за нея, да. Бленд напоследък е започнала да спи в леглото с Пикър, заела се е да опита всичко, което може да измисли, за да пробуди отново чувството в любимата си. Но нищо не е подействало. Душата на Пикър се е изгубила, странства някъде далече от студената отпусната плът.

Бленд вече се мрази. Усеща, че душата й е готова да продължи напред, да потърси блаженството на един нов живот, ново тяло, което ръцете й да проучват и галят, устни, в които да притисне своите.

Но това е глупаво. Сцилара винаги се отзоваваше вяло. Беше жена, която предпочита мъжките ласки — такива, каквито са. И честно казано, самата Бленд неведнъж се беше впускала в тази игра. Защо тогава се е събудила отново тази страст? Какво я прави толкова дива, толкова жадна?

Загубата, скъпа. Загубата е като остен, сръгва те и залиташ напред, търсиш да се хванеш за нещо, търсиш екстаза, сладкото отдаване, вечната съблазън на самоунищожението. Пъпката разцъфва и стръкът изхвърля последната си сила в един последен изблик, в едно прекрасно възклицание. „Цветът отрича“, ако цитираме една древна поема на Тайст Андий. Животът бяга от смъртта. Длъжен е, не може да го избегне. „Животът бяга“, за да цитираме вкратце поетичната сдържаност на един закръглен мъж.

Пропълзете в ума на Бленд, притаете се зад очите й и погледайте както гледа тя, почувствайте както тя чувства, ако посмеете.

Или опитайте с Анци, ей там при тезгяха, на който са наредени седем арбалета, дванайсет колчана с метални стрели, сто и двадесет на брой, шест къси меча, три метателни брадви фаларска изработка, джадроубски широк меч и кръгъл щит, две местни рапири с изящни предпазители със сложна оплетка, толкова сложна, че оръжията са се оплели едно в друго и Анци беше похабил целия предобед в безуспешни опити да ги разплете — и малка торбичка с три „острилки“. В момента се мъчи да реши какво да носи.

Но мисията, на която се канеха да тръгнат, трябваше да е мирна, тъй че трябваше да носи само късия си меч, както обикновено, мирно и кротко увиснал на кръста му, както обикновено, всичко както обикновено всъщност. Но пък, от друга страна, отвън бяха убийците, които искаха главата на Анци, тъй че да го раздава мирно и кротко може би беше всъщност самоубийствено. Тъй че трябваше да окачи поне два къси меча, да метне два арбалета на раменете и да държи широкия меч в дясната ръка и двете рапири в лявата, с по един колчан вързан на всяко бедро, торбата с гранатите на колана и метателна брадва между зъбите — не, това беше тъпо, щеше да си счупи ченето, ако опиташе това. Може би още един къс меч, но пък можеше да си пореже езика още щом се опита да каже нещо, а със сигурност щеше да се опита да каже нещо, нали?

Но пък можеше да накачи на колана си ножниците на всичките шест къси меча, направо да си облече пола от къси мечове, защо пък не? Само че къде щеше да носи гранатите тогава? Едно чукване в ефес или дръжка и щеше да стане на облак мустаци и парчета оръжие. А арбалетите? Трябваше да ги натовари на гръб, но всичко да е настрана от спусъците, да не вземе да избие всичките си приятели още при първото спъване.

Ами ако…

Какво ако? Дали да не се върнем при Бленд? Плът до плът, тежките пълни гърди в ръцете й, едното коляно натиска между разтворени бедра, пот се смесва със сладки ухания, меки устни се сливат, езици играят, жадни и хлъзгави като…

— Не мога да го нося всичко това!

Сцилара хвърли поглед към тезгяха.

— Сериозно ли, Анци? Бленд не го ли каза това още преди една камбана?

— Какво? Кой? Тя? Какво знае тя?

При тази неволна самоирония Бленд не можа да се сдържи и повдигна вежди, щом срещна погледа на Сцилара.

Сцилара се усмихна в отговор и отново дръпна от лулата.

Бленд хвърли поглед към барда и каза на Анци:

— Все едно, вече сме в безопасност навън.

Анци я зяпна невярващо.

— Готова си да повярваш на един проклет менестрел? Какво знае той?

— Непрекъснато питаш какво знае някой, след като е явно, че каквото и да знаят, бездруго не слушаш.

— Какво?

— Извинявай, това толкова ме обърка, че едва ли ще мога да го повторя. Договорът е прекратен — Фишер го каза.

Анци поклати глава.

— Фишер го казал! — Посочи барда с пръст. — Той е Фишър, не е Фишер — не е онзи прочутият. Просто е откраднал името! Е, попроменил го е, та да не си личи. Ако беше онзи прочутият, нямаше просто да седи така, нали? Прочутите хора не правят това.

— Сериозно? — попита бардът Фишър, дето май се оказваше Фишер. — А какво се очаква да правим, Анци?

— Прочутите хора правят прочути неща непрекъснато. Всички го знаят това!

— Договорът беше изкупен — каза бардът. — Но ако искаш да се облечеш все едно, че се каниш да правиш солов щурм на Лунния къс, давай.

— Въже! Трябва ли ми въже? Чакай да помисля! — И за да подсили процеса, Анци започна да крачи из помещението и да подръпва мустак.

Бленд искаше да смъкне ботуш и да пъхне стъпало между бедрата на Сцилара. Не, искаше направо да се пъхне вътре. Всичко или нищо. Изсъска обезсърчена, докато ставаше, поколеба се, след което отиде и седна на масата на барда. Загледа го много напрегнато, а в отговор той повдигна вежда.

— Има повече песни, съчинени уж от Фишер, от всеки друг поет, за когото съм чувала.

Бардът сви рамене.

— Някои от тях са стогодишни.

— Бях феномен.

— Я виж ти!

— Поетът е безсмъртен — проговори Дюйкър.

Тя се извърна рязко към него.

— Това да не би да е някакво общо метафорично твърдение, историко? Или говориш за мъжа, който седи на една маса с тебе?

Анци изведнъж изруга.

— Не ми трябва никакво въже! Кой ми го наби това в главата? Я да тръгваме — взимам този къс меч и една граната, и ако някой ни доближи или изглежда подозрителен, ще хапне острилката за закуска!

— Ние ще останем тук — каза Дюйкър, след като Бленд се поколеба. — Бардът и аз. Ще наглеждам Пикър.

— Добре. Благодаря ти.

Анци, Бленд и Сцилара излязоха.

Пътят им ги поведе от Квартала на именията и през квартала Дару, покрай Втора околовръстна стена. Градът вече се беше разбудил съвсем и на места улиците гъмжаха с вечното бръмчило на живота. Гласове и миризми, нужди и домогвания, глад и жажда, смях и яд, нещастие и радост, а слънчевата светлина падаше над всичко, до което можеше да стигне, и сенките се отдръпваха навсякъде, където можеха да се скрият.

Временни прегради спираха тук-там тримата чужденци — заклещена в тясна уличка кола, конят издъхнал и краката му стърчат нагоре, половин семейство затиснато под обърналата се кола. Суетяща се тълпа около малка рухнала сграда, грабят всяка тухла и здрава талпа, а ако някой е затрупан отдолу — уви, никой не го търси.

Сцилара вървеше като жена, родена за да й се възхищават. И, о, да, хората я забелязваха. При други обстоятелства Бленд — след като беше друга жена — може би щеше да негодува, но пък тя цял живот беше изкарала незабелязвана. А освен това влизаше в числото на обожателите.

— Дружелюбни хора са тези даруджистанци — каза Сцилара, когато най-сетне завиха на юг от стената и продължиха към най-южното кътче на квартала.

— Усмихват се — отвърна Бленд, — защото искат да се въргалят с теб. И явно не си забелязала жените им, всички изглеждат все едно са глътнали нещо кисело.

— Може и да са.

— О, да, спор няма. Истината, че мъжете са мъже, това са глътнали.

— Какво друго да са мъжете освен мъже? — изсумтя Анци. — Твоят проблем, Бленд, е, че виждаш твърде много, даже когато го няма.

— О? А ти какво забелязваш, Анци?

— Подозрителни хора, какво.

— Какви подозрителни хора?

— Тия, дето непрекъснато ни зяпат, разбира се.

— Това е заради Сцилара — за какво според теб си говорехме току-що?

— Може да са, може и да не са. Може да са убийци, да дебнат да ни скочат.

— Онзи старец отзад, дето жена му го перна по ухото, да е убиец? Що за гилдия имат тука?

— Не знаеш дали е била жена му — сопна се Анци. — И не знаеш дали това не е сигнал за някой на покривите. Може би точно сега се набутваме в засада!

— Разбира се — съгласи се Бленд, — онази жена беше майка му, защото Гилдията се е разпоредила мама да се погрижи да даде сигналите и той да си изяде целия обяд, и ножовете му да са наточени, и да си е вързал връзките добре, за да не се спъне точно когато се хвърли да убие сержант Анци.

— Едва ли ще имам късмета да се спъне — изръмжа Анци. — В случай, че не си забелязала, Бленд, Близнака много лошо ни бута напоследък. Опонн нещо ни го е набрал, особено на мен.

— Защо? — попита Сцилара.

— Защото не вярвам в Близнаците, затова. Късметът е лоша работа. Опонн само дърпа сега, за да бутне по-късно. Дръпнал ли те е, не си мисли, че свършва дотук. Изобщо. Не, можеш да очакваш, че ще те бутне по всяко време, и знаеш само, че това бутване ще дойде със сигурност. Всъщност всички ние все едно сме си умрели.

— Е, за това не мога да споря — отвърна Сцилара. — Рано или късно Гуглата ни взима всички, това е единственото сигурно нещо.

— Нещо много сте бодри двамата тази сутрин — подхвърли Бленд. — Я, ето че стигнахме.

Бяха стигнали до казармата на Градската стража, мрачно и злокобно на вид здание, както се полагаше.

Бленд тръгна към караулката. Анци и Сцилара я последваха.

Стражът пред вратата ги спря с думите:

— Оръжията за проверка на първа маса. Дошли сте да посетите някого ли?

— Не — изсумтя Анци. — Дошли сме да го измъкнем! — И се засмя.

Шегата обаче не се стори смешна на никого, особено след като намериха „острилката“ и веднага се сетиха какво е. На всичко отгоре Анци направи грешката да се прави на войнствен сред петима-шестима много строги стражи, което, уви, доведе до закопчаването му.

След като всичко това приключи, Анци се озова в килия с трима пияни, само един от които беше в съзнание — пееше някаква стара класика от Фишер, с много печален глас. Имаше и още един, който май беше съвсем луд — беше убеден, че всички, които вижда, носят маска, зад която се крие нещо демонично, ужасно и кръвожадно. Бяха го задържали за опит да издере лицето на един търговец. Та той изгледа преценяващо Анци, преди да реши, че чужденецът с рижия мустак е прекалено як, за да се захваща с него, поне докато още е буден.

Присъдата беше задържане за три дни, стига Анци да се окаже образцов затворник. Малка неприятност и можеше да я удължат.

В резултат на всичко това мина доста време, докато Сцилара и Бленд успеят да получат разрешение да се видят с Баратол Мекхар. Срещнаха се с него в малка стая с двама стражи от двете страни на вратата, с извадени къси мечове.

Сцилара подхвърли:

— Приятелства си завързал тук, а?

Ковачът изглеждаше малко засрамен.

— Нямах намерение да се съпротивлявам на ареста, Сцилара. Чиракът ми, уви, реши друго. — И попита притеснено: — Какво научихте за него? Хванат ли е? Пострадал ли е?

Сцилара сви рамене.

— Нито сме го виждали, нито сме чули нещо такова, Баратол.

— Непрекъснато им повтарям, че той е като дете. Че аз съм отговорен за всичко. Но той взе, че счупи няколко кокала и носа и те са доста ядосани.

Бленд се покашля. Нещо ставаше между Баратол и Сцилара, и това я изнервяше.

— Баратол, можем да платим глобата на Гилдията, но тази дивотия, дето е станала, е нещо по-сериозно.

Той кимна тъжно.

— Тежък труд, да. Поне половин година. — По лицето му пробяга усмивка. — Познайте за кого ще работя!

— За кого?

— За Елдра. В леярната. И след месец и половина ще си спечеля свидетелство за ковач, това е разрешено. Нещо като програма за преквалифициране.

Гърленият смях на Сцилара стресна двамата пазачи.

— Е, това е възможност да си оправиш положението.

Той кимна.

— Май обърках всичко от самото начало.

— Не съм сигурна — отвърна Сцилара. — Гилдията доволна ли е от това? В смисъл, това е един вид заобикаляне на тях, нали?

— Те нямат избор. Всяка гилдия в града е длъжна да се подчинява, освен Гилдията на убийците, предполагам. Явно за повечето затворници половин година в някой занаят може да им спечели нещо като степен чирак — но няма ограничения колко можеш да напреднеш. Просто взимаш изпитите, и толкова.

Сцилара изглеждаше готова да избухне в смях. Дори Баратол едва се сдържаше.

Бленд въздъхна.

— Ще ида да покрия глобата. Смятай го за заем.

— Много съм ви благодарен, Бленд.

— В памет на Калам — отвърна тя на излизане. Никой от пазачите не й обърна внимание, но Бленд беше свикнала с това.

Отвори му бок’арал. Висшият алхимик Барук го огледа, за да се увери, че не е нищо повече от бок’арал. Нито демон, нито соултейкън. Просто бок’арал, вдигнал войнствено малкото си сбръчкано личице, острите, изпънати назад уши мърдаха. Когато понечи да затвори вратата, Барук пристъпи напред и я задържа.

Посрещна го възмущение и гняв. Бок’аралът засъска, разпени се, закриви лице, размаха юмруче на Барук и побягна по коридора.

Висшият алхимик влезе, затвори грижливо вратата и тръгна по коридора. Вече се чуваха и други бок’арала — какофония от дивашки врясъци, които се сляха с първия.

На едно разклонение се натъкна на стара далхонийка — разнищваше сламена метла. Тя го погледна ядосано, вресна нещо на някакъв племенен език и завъртя бързо пръстите на лявата си ръка.

Висшият алхимик се намръщи.

— Отмени си проклятието, вещице. Веднага.

— Няма да си толкова смел, като ти скочат паяците.

— Веднага — повтори той. — Преди да съм се ядосал.

— Ба! Бездруго не си заслужаваш усилието! — И изведнъж се разсипа на купчина паяци, които се пръснаха във всички посоки.

Барук примига и бързо отстъпи назад. Но нито едно от съществата не залази към него. След няколко мига изчезнаха необяснимо, макар да се виждаше само една малка пукнатина.

— Висши алхимико.

Той вдигна глава.

— А. Върховна жрице. Аз почуках…

— И един бок’арал те пусна, да. Имат навика да го правят, след като прогониха повечето ми послушници.

— Не знаех, че бок’арала имат навик да завземат храмове.

— М-да… С мен ли сте дошли да поговорите, или с избрания… говорител на Сенкотрон?

— Не вярвам властта ви да е узурпирана съвсем, Върховна жрице.

— Отчитам великодушието ви.

— А защо в храма ви има вещица на Ардата?

— Ех… Защо, нали? Елате с мен.

Магът на Сянката — богове! — седеше на пода на олтарната зала и точеше ножове. Около него лежаха пръснати десетина, всеки с различен модел.

— … тази нощ всички ще умрат! — мърмореше той. — Срязани гърла, посечени сърца, изтръгнати нокти, избодени очи. Погром и клане. Сеч… — След това вдигна глава, сепна се гузно, облиза устни и изведнъж се усмихна. — Добре дошли, Висше баручество. Хубав ден, нали?

— Висш алхимик Барук, маг. И не, денят не е хубав. Какво правите?

Очите на мага зашариха.

— Какво правя? Нищо, нима не виждате? — Замълча. — Не ги ли надушвате? Близо са вече, о, да! Ще стане грозно — и кой ще е виновен? Грозно… но нищо общо няма с Искарал Пъст! Аз съм съвършен. — На лицето му се изписа невинност. — Аз съм съвършен… съвършено… добре.

Барук не можа да се сдържи и се обърна към Сордико Куалм.

— Какво си мисли Сенкотрон?

Въпросът явно я потисна.

— Признавам известна криза на вярата, Висши алхимико.

Искарал Пъст скочи на крака.

— Тогава трябва да се молиш, любима. На мен, след като Сенкотрон вижда през моите очи, чува през моите уши, мирише през моя нос. — Кръстоса поглед и добави с по-различен тон: — Пърди през моя гъз също, но това би било твърде обидно да го споменавам. — С усилие оправи отново погледа си и се усмихна. — Сордико, сладка моя, има едни много специални, много тайни молитви. И, ъъъ, ритуали. Потърси ме веднага щом си отиде този човек, нямаме време за губене!

В залата се бяха промъкнали бок’арала. Двайсетина, движеха се подчертано крадливо и всички бавно прииждаха към Искарал Пъст — който сякаш изобщо не ги забелязваше, докато намигаше на Сордико Куалм.

— Върховна жрице, имате съчувствието ми — въздъхна Барук.

— Имам вест от Сенкотрон — заяви изведнъж Искарал Пъст. — Точно затова ви призовах, Барукемист.

— Не си ме призовал.

— Нима? Но трябва да съм. Или поне така се очакваше. — Пъст кривна глава. — Той е поредният идиот. Нищо освен идиоти наоколо. Само аз и ти сме, Сордико, срещу целия свят. Какво пък, ще победим!

— Сенкотрон? — подсети го Барук.

— Какво? Кой? А, той.

— През твоята уста.

— Ще изтече светлина, да, да, да. Чакай да помисля, да помисля. Какво беше онова съобщение, наистина? Забравям. Чакай! Чакай, задръж. Беше… какво беше то? Сложи пазач на Мечата порта. Ето това е, да. Мечата порта. Или беше Окопната порта? Гарвановата порта? Портата Беля? Портата Резача? Двата вола?

— Да — каза Барук. — Всичките са.

— Мечата, да, това трябва да беше. Мечата.

Сордико Куалм изглеждаше готова да се разплаче.

Барук потърка очи и кимна.

— Е, аз ще си ходя. — И се поклони на Върховната жрица.

Бок’арала се втурнаха. Всеки награби по един нож и с врясъци изхвърчаха от залата, стиснали плячката си.

Искарал Пъст ги зяпна с увиснало чене, след което заскуба двете туфи коса на темето си и писна:

— Зли твари! Знаеха! Знаеха всичките ми планове! Как? Как?

— Е, какво да правя с тебе сега?

Чаур я гледаше с тъжни очи. Пак беше плакал, очите му бяха подпухнали от плач, две вадички слюнка се стичаха от зачервените му напукани устни.

— Длъжни сме да предположим — продължи Спайт, — че Баратол е неизбежно възпрепятстван — разбира се, единственото, което можем да правим в момента, е да предполагаме, след като всъщност нямаме никаква представа какво се е случило с него. Едно е очевидно и то е, че той не може да дойде тук. Ако можеше, щеше да е дошъл, нали? За да те вземе, Чаур.

Той беше готов всеки момент да се разреве. Само споменаването на Баратол заплашваше да отключи отново мъката му.

Тя потупа пълничките си устни с дългия си пръст с изящен маникюр.

— За съжаление скоро ще се наложи да те оставя. Мога ли да разчитам, че ще останеш тук, Чаур? Мога ли?

Той кимна.

— Сигурен ли си?

Той кимна отново, след това избърса мокрия си нос.

Спайт се намръщи.

— Леле, каква гледка си. Осъзнаваш ли, че просто някои пътечки в мозъка ти са объркани? Някой практикуващ Висшия Денъл би могъл да направи чудеса с теб, Чаур. Хубава мисъл, нали? О, знам, ти изобщо нямаш „мисли“. Имаш… импулси и объркване, и от тези двете се получава човекът, наречен Чаур. И освен в моменти като този ти си предимно щастлив, а това е нещо, с което не бива да се шегуваме. Боговете знаят, щастието е скъпа и рядка стока, и всъщност като че ли колкото по-интелигентни и схватливи са индивидите, толкова по-нещастни са. Цената на това да виждаш нещата каквито са, предполагам.

— Но пък от друга страна имаме сестра ми, разбира се. Моята вечно усмихната убийствена сестричка. Моята подла, хладнокръвна, коварна родственица. Тя между другото е почти толкова интелигентна, колкото съм и аз, но е неуязвима за нещастието. Качество, дължащо се на особената й лудост, подозирам. — Тя го погледна в очите. — Все едно, Чаур, ти ще трябва да останеш тук, да не се показваш пред хората. Защото трябва да навестя сестра си. Да си кажем няколко думи. За малко. Нали?

Той кимна.

— А сега дай да те почистим. Не бих искала да разстройваме Баратол, а и ти също, сигурна съм.

Значи, Чаур умееше да разбира хората в повечето случаи. Умееше и да кима също така. Но понякога разбирането и кимането не си съвпадаха. Така беше и този път.

Но за това — по-късно.

Коларят не успя да довърши закуската си, тъй като някой забеляза увития в платнище труп и донесе на Мийзи, че някой глупак е оставил труп във волската кола пред хана — едва ли най-подходящата реклама за един хан, пък било той и „Феникс“. Мийзи изруга, излезе да види сама и нещо в ботушите й се стори познато. С изстинало изведнъж сърце, тя дръпна платното от лицето на Мурильо.

След това нещата се развиха бързо: ужасното осъзнаване, припрения вик и най-сетне онова прашно, безжизнено място в душата, което е скръбта. Отчаяно чувство за безполезност, смазващо стъписване. Коларят бе притиснат в ъгъла от Ирилта и щом усети, че е натясно и няма измъкване, старецът набързо им разказа всичко, което знаеше.

Ниският закръглен мъж в дъното на гостилницата се надигна от стола си и спокойно пое нещата в ръце. Разпореди се на Ирилта и Мийзи да отнесат тялото в една от празните стаи на втория етаж и те го направиха със сърцераздирателна нежност. Пратиха да съобщят на Кол. Колкото до останалите — е, рано или късно всички се връщаха в хана, тъй че тегобата около съобщаването на лошата вест нямаше скоро да свърши и всеки път чувствата щяха да избликват с нова сила. Живите усещаха това ново бреме и си даваха сметка, че следващите няколко дни ще са безрадостни и угрижени, и вече всеки се чувстваше уморен и дори Круппе не беше предпазен от това.

Един скъп приятел е мъртъв, а нищо справедливо няма в смъртта. Когато дойде мигът, винаги се оказва преждевременно. Проклятието на недовършените неща, загубата, която никога не може да бъде запълнена. Много скоро, като разядени скали, изникнали след отлива, дойде гневът.

Коларят беше принуден отново да обясни за посещението в един миньорски лагер, за дуела заради някакво момче и как победителят е наредил тялото да бъде върнато хана „Феникс“. Това бе всичко, което знаел, закле се той и в момента единствен Круппе — мъдрият, умният Круппе — разбра кое трябва да е това момче.

Трябваше ли в такъв случай да се посети едно определено училище по фехтовка? Може би.

Тегобата на бремето, непосилната тежест на ужасната вест — да видиш още един съкрушен дух, о, този ден беше тягостен, наистина. Много тъжен и тягостен ден.

А в тази нощ щяха да плачат вдовици, и ние — с тях.

Двама мъже се приближаваха към хана „Феникс“. Всичко можеше да се промени според това кой от двамата ще стигне пръв. Ако възстановяването на баланса съществува над естеството — в човешкия свят имаме предвид, — то Ралик Ном трябваше да е първият, който да чуе за смъртта на своя приятел. И щеше с мрачен поглед да тръгне, да поеме ново бреме на плещите си, защото макар отмъщението да уталожва някои духовни потребности, хладното убийство нанася ужасна щета на душата. Разбира се, той вече беше правил това веднъж, в името на друг свой приятел, и поради това нямаше да е ощетен повече, отколкото вече беше.

Уви, не беше писано това да се сбъдне.

Изтерзан от множество мрачни мисли, Кътър се приближи до входа на хана „Феникс“. Забеляза стария колар, повел волския впряг, но нямаше повод да му обърне повече внимание. Още щом влезе, усети, че нещо не е наред. Ирилта беше зад тезгяха с бутилка в ръка — не за да пълни чашите на гостите, забеляза веднага той, а за да я вдига към устата си. Килваше назад глава и удряше убийствени глътки. Очите й бяха смайващо зачервени на пребледнялото лице.

Почти никой в гостилницата не говореше.

Мийзи я нямаше никъде, но Кътър забеляза Круппе, седнал на масата си с гръб към помещението — нещо, което не беше виждал да прави досега. Пред него имаше прашна бутилка скъпо вино и четири бокала. Круппе тъкмо бавно пълнеше единия пред стола вдясно от себе си.

С нарастващо безпокойство, Кътър пристъпи към масата. Издърпа същия стол и седна.

Нямаше и помен от обичайната приветливост у Круппе. Мрачно лице, бледо, покрусено. Очите — пълни с неподправена болка.

— Пий, млади приятелю — промълви той.

Кътър видя, че другите два бокала са празни. Взе своя.

— От скъпото е, нали? Какво се е случило, Круппе?

— Почитаемият Мурильо е мъртъв.

Думите му бяха като удар, изкараха дъха от гърдите на Кътър. Не можеше да мръдне. Болката прониза изтръпналия ум, утаи се и кипна отново. И отново.

— Дуел — отрони Круппе. — Отиде да прибере едно изгубено дете. В мините Елдра, западно от града.

Нещо жегна Кътър отвътре, но в първия момент не можа да го определи. Досещане ли? За какво?

— Мислех си… мислех си, че е зарязал всичко това.

— Какво да е зарязал, приятелю? Желанието да направи добро?

Кътър поклати глава.

— Дуелирането… Имах предвид… дуелирането.

— За да постигне освобождаването на малкия Харло. Собственикът на мината е бил там, или един от тях поне. Историята се върти в кръг, както е известно. — Круппе въздъхна. — Твърде стар беше за такива неща.

И в този момент дойде въпросът, и той бе зададен с глух, напълно безизразен тон:

— Кой го е убил, Круппе?

А закръгленият мъж трепна, поколеба се да отговори.

— Круппе.

— Това няма да е добре…

— Круппе!

— Ах, може ли да се устои на такива сили? Горлас Видикас.

И толкова. Знаел го беше, да, Кътър го беше знаел. Мината… Елдра… историята. „Той знае за мен. Искал е да накаже мен. Убил е Мурильо, за да нарани мен. Убил е един чудесен… чудесен и благороден човек. Това… това трябва да спре.“

— Седни, Кътър.

„Трябва на всяка цена да спра това. Веднага. Тя бездруго иска точно това.“

— Кол идва — каза Круппе. — И Ралик Ном. Крокъс, остави това за Ралик…

Но той вече вървеше, с очи към вратата. Ирилта го гледаше и нещо в лицето й привлече вниманието му. Жажда се четеше в очите й — сякаш знаеше къде отива, сякаш се досещаше…

— Кътър — каза тя дрезгаво. — Спипай го тоя кучи син. Спипай го.

Яркият ден го удари в лицето като плесник. Изпъшка, но все още не му беше лесно да си поеме дъх. Тежестта беше непосилна, гневът бушуваше в главата му като кошмарен левиатан, разтворил паст, и воят изпълваше черепа му.

Кътър бе оглушал за света.

Денят е оголен. Самото време е откъснато, настоящето се е проточило и поглъща всичко наоколо. Съществува само един-единствен миг, и този миг сякаш е вечен.

Спомнете си началото на този ден. Дъх, започнал с любов…

Белам Ном върза клупове в двата края на плетената каишка. Наведе се пред Мю.

— Виждаш ли този клуп, Мю? Хвани го с две ръчички, аз ще държа другия край, нали? Сега ще излезем навън. Само ще се държиш за каишката, нали?

Ококорила очи, Мю кимна.

— Не се безпокой — каза Белам. — Ще ходя бавно. — А после отиде при Хинти и я вдигна с лявата си ръка. Ръчичките й се увиха около врата му, мокрото й носле се отри в брадичката му. Белам се усмихна на Мю. — Готови?

Ново кимване.

Тръгнаха.

Снел все още беше при стария търговец на плът, а Белам още не бързаше да го освобождава. Представа нямаше какво се е случило с Мирла и Бедек, но остави съобщение, надраскано с въглен на масата, за да знаят, че е взел Мю и Хинти.

Мурильо трябваше вече да се е върнал. Белам започваше да се притеснява. Не можеше да чака повече.

Вървяха бавно. На два пъти Мю се отскубна от каишката, но Белам успя да спре навреме и да я прибере. Оставиха зад себе си Канала, бедняшкия район, и най-сетне стигнаха до училището за фехтовка.

Белам остави Хинти на земята в топлото помещение, каза на Мю да стои със сестричката си и тръгна да потърси Стони Менакис.

Тя седеше на една каменна пейка в сенчестата колонада покрай задния край на тренировъчния двор, изпънала дългите си крака и загледана в нищото. Когато чу стъпките му, вдигна глава и го погледна.

— Уроците са прекратени. Върви си.

— Не съм дошъл за уроци — отвърна Белам и се изненада от грубия си, осъдителен тон.

— Върви си, преди да съм те пребила от бой.

— Твърде много хора се месят вместо теб, Стони, вършат това, което ти би трябвало да свършиш. Не е честно.

Тя се намръщи.

— За какво говориш?

— Мурильо върна ли се?

— Всеки напуска.

— Той намери Харло.

— Какво?

Видя как се оживиха помръкналите й очи.

— Той го намери, Стони. Работи в един минен лагер. Отиде да го прибере. Но още не се е върнал. Нещо се е случило, нещо лошо — усещам го.

Тя стана.

— Къде е този лагер? Как се е озовал там?

— Снел.

Стони го зяпна.

— Ще го убия това копеленце!

— Не, няма. Погрижих се за него. Имаме нов проблем.

В този момент една малка фигурка пристъпи в коридора и ги зяпна.

Стони се намръщи.

— Мю? Къде са мама и тати? Къде е Хинти?

Мю се разплака, после се втурна към Стони. Нищо не й оставаше, освен да вземе детето в прегръдката си.

— Няма ги — каза Белам. — Грижих се за децата, чаках, но така и не се появиха. Стони, не знам какво да правя с тях. Трябва да се върна у дома — родителите ми сигурно са полудели от притеснение.

Тя се обърна рязко, притиснала Мю до гърдите си. Беше подивяла.

— Трябва да прибера Харло! Заведи ги у вас!

— Не. Стига. Поеми отговорност за тях, Стони. Само да успокоя моите, че всичко е наред, и ще отида да намеря Мурильо. Поеми отговорност. Дължиш това на Мирла и Бедек — те го правеха за теб. Години наред.

Помисли си, че ще го удари, като видя гнева в очите й, и отстъпи.

— Хинти сигурно е заспала. А, и са гладни освен това.

След това си тръгна.

Нужни бяха думите на един младеж — не, момче, — за да направят онова, което Грънтъл не бе могъл. Нужни бяха тези груби, искрени думи, за да пробият стената й.

Стоеше с Мю в прегръдката си и имаше чувството, че са отворили душата й с грохот, че е останала само една куха коруба и тя бавно се изпълва отново. Изпълваше се с… нещо.

— О — прошепна Стони. — Харло!

Чакаше я Шардан Лим. Надигна се от пейката, щом я видя, но не се приближи. Стоеше и я гледаше странно.

— Това е неочаквано — каза Чалис.

— Безспорно. Прости ми, че се натрапвам в твоя… претоварен график.

Но зад извинението нямаше никакво искрено съжаление и тя усети, че нервите й се изпъват.

— Какво желаете, съветник?

— Не бяхме ли надмогнали титлите, Чалис?

— Зависи.

— Може би си права. Все пак, след като приключим, няма да са нужни никакви формалности.

Дали да извика стражата? Какво щеше да направи той? Щеше да се изсмее, какво.

Шардан Лим се приближи.

— Налей си вино. И го изпий. Трябва да ти кажа, никак не съм доволен, че бях отхвърлен така безцеремонно. Изглежда, прелюбодействието се оказва по вкуса ти и апетитът ти е нараснал. Извън контрол? Струва ми се, че да, извън контрол.

— Идваш неканен и после се оплакваш от гостоприемството ми?

Тънките му бледи устни се кривнаха в усмивка.

— Нещо такова.

— Никаква дума ли нямам аз по въпроса?

Той повдигна вежди.

— Скъпа Чалис. Ти се отказа отдавна от тези привилегии. Позволи на съпруга си да те използва — не по който и да е от нормалните начини, но все пак му позволи да те използва. Позволи същото и на мен, а сега и на някакъв долен крадец, а и кой знае още на колко други. Не възразявай тепърва — ще прозвучи кухо дори и за теб, убеден съм.

— Все пак животът ми си е мой. — Но думите й прозвучаха жалко, твърде уязвими, за да покрият уродливата, грозна истина.

Той не си направи труда да отвръща. Само погледна към един от диваните.

— Ще се наложи да ме влачиш — каза тя. — Така истината ще лъсне, ще лъсне толкова явно, че няма да можеш да претендираш, че това е нещо друго освен изнасилване, каквото всъщност е.

Той я погледна разочаровано.

— Отново грешиш, Чалис. Сега ще отидеш ето там и ще се съблечеш. Ще легнеш на гръб и ще си разтвориш краката. Би трябвало вече да е лесно — правила си го достатъчно често. Твоят простосмъртен любовник ще трябва да те дели, опасявам се. Допускам, че много скоро няма да можеш да правиш разлика.

Как можеше да я принуждава да прави това? Не разбираше, макар че — без съмнение — той разбираше. Да, Шардан Лим разбираше нещата прекалено добре.

Отиде мълчаливо до дивана.

Все още я болеше от сутрешното правене на любов. Скоро болката щеше да се усили, по-груба, отколкото бе сега. Болка и удоволствие, да — сплетени като любовници. Можеше да подхранва и двете, отново и отново, вечно.

Точно така. Докато не дойде… събуждането.

„Крокъс, забрави за съпруга ми. Няма смисъл. Ще ти го кажа следващия път. Обещавам.“

„Обещавам.“

Шардан Лим я използва, но накрая той се оказа неразбиращият. А когато тя накрая му благодари, като че ли се стъписа. Докато бързаше да се облече и да си тръгне, тя остана да лежи на дивана, развеселена от объркването му и вече в пълен мир с нещата.

Помисли си за едно стъклено кълбо с пленената в него луна, онзи дар от една отдавна изгубена младост, и се усмихна.

В един почти тропически град мъртъвците ги приготвят бързо. Покрусеният Кол, почти обезумял от скръб, пристигна с карета. Мийзи слезе от стаята, където беше седяла с тялото, а Кол изпрати един от слугите си да отвори фамилната гробница. Не можеше да се допусне никакво забавяне. Скръбта премина в гняв, когато Кол откри кой е виновникът за смъртта на Мурильо.

— Пускането на първа кръв никога не е достатъчно за Видикас. Обича да убива — при всякакви други обстоятелства отдавна щеше да е тръгнал към Високите бесилки. Проклет да е този допотопен закон за дуелите. Време е да се обявят за незаконни — ще се обърна към Съвета…

— Такова нещо няма да мине — каза Круппе и поклати глава. — Кол го знае не по-зле от Круппе.

Кол застина на място като човек, хванат в капан. Огледа се и изръмжа:

— Къде е Ралик?

Круппе въздъхна, напълни третия бокал и го подаде на Кол.

— Скоро ще е тук, убеден е Круппе. Такъв е този ден, не бърза да свърши, а ще спи ли някой от нас тази нощ? Круппе вече се плаши от предстоящата самота. А, ето го и Ралик.

Ирилта залитна към влезлия убиец и едва не рухна в ръцете му. Лицето му бързо помръкна, щом тя заговори. Гласът й бе приглушен, след като бе притиснала глава на рамото му, но не толкова, че да не я разбере.

Очите му се вдигнаха и срещнаха погледа на Круппе, а след това и на Кол.

В кръчмата не беше останал никой друг — отровената атмосфера беше прогонила и най-заклетите пияници. Сълти и Чъд, новият готвач, стояха на вратата на кухнята. Сълти плачеше тихо.

Круппе напълни последния бокал и го остави на масата, с гръб към сцената. Кол се смъкна на стола до него и пресуши виното с привичната лекота на алкохолик, върнал се отново към позабравената убийствена страст, но Круппе беше подбрал това вино с мисълта за подобни рискове — омайването му беше илюзорно, вкусът на алкохол — хитроумно съчетание на билки и нищо повече. Но беше временно решение, знаеше Круппе. Познаваше добре Кол, разбираше самообслужващия се цикъл на самосъжалението, който пристъпваше сега към него със съблазняващата усмивка на стара, гибелно опасна любовница. Щеше да разтвори широко ръце, за да прегърне отново Кол… идващите дни и нощи щяха да са тежки, наистина.

Ралик се присъедини към тях и макар да остана прав, взе бокала.

— Крокъс трябва да е тук — рече той.

— Беше, но тръгна.

Кол се сепна.

— Тръгна ли? Толкова малко ли означава за него Мурильо, че да си тръгне просто така?

— Тръгна, за да намери Горлас Видикас — каза Круппе.

Кол изруга и скочи.

— Глупакът му с глупак… Видикас ще го накълца! Ралик…

Убиецът вече оставяше бокала си и се обръщаше към изхода.

— Чакай! — отсече Круппе с тон, който никой от двамата не беше чувал никога — не и от Круппе поне. — Стойте и двамата! Вземи си виното, Ралик. — Сега и той стана. — Загинал е наш приятел и ще пием в негова памет. Тук, сега. Ралик, няма да догониш Крокъс, няма да успееш навреме. Слушайте добре Круппе, и двамата. С отмъщението не бива да се бърза…

— Значи Ралик просто да остави Видикас да убие друг наш приятел, така ли?

Круппе се обърна към убиеца.

— И на теб ли ти липсва вяра, Ралик Ном?

— Не е там въпросът — отвърна му той.

— Не можеш да спреш това, което вече се е случило. Той вече е вървял по тази пътека. Ти го откри, нали? Пред същия този хан.

Кол се потърка по лицето, сякаш очакваше да намери изтръпващата сетивата забрава на пълния с вино корем.

— Крокъс наистина ли…

— Той е с ново име — прекъсна го Ралик и най-сетне кимна. — Име, което наистина си е спечелил по трудния начин.

— Кътър, да — рече Круппе.

Кол запремества поглед от единия към другия, накрая се смъкна на стола. Изведнъж изглеждаше състарен със сто години, раменете му се изгърбиха, когато посегна за бутилката и напълни отново бокала си.

— Ще има последствия. Видикас… не е сам. Ханут Орр, Шардан Лим. Каквото и да се случи, ще размъти водата… Богове на бездната, това може да стане гадно.

— Ханут Орр и Шардан Лим — изсумтя Ралик. — Мога да им се изпреча на пътя, когато дойде моментът.

Очите на Кол припламнаха.

— Пазиш гърба на Кътър. Добре. Можем да се погрижим за това — ти можеш, искам да кажа. Аз съм безполезен — както винаги. — Извърна поглед. — Какво му е на това вино? Изобщо не ме хваща.

— Мурильо едва ли щеше да е доволен, ако си пиян, докато отнасят тялото му в криптата — каза Круппе. — Почети го, Кол. Сега и отсега насетне.

— Майната му — отвърна той.

Опакото на ръка на Ралик Ном в металната ръкавица перна Кол през лицето и той залитна назад. Скочи побеснял и посегна за инкрустирания нож на колана си. Двамата се изгледаха с гняв.

— Спрете!

Една бутилка изтрещя на пода, съдържанието й плисна в краката на Кол и Ралик, те се обърнаха, а Мийзи изръмжа:

— На ти го, Кол! Лочи и да се задавиш дано! Междувременно, какво ще кажете останалите да му отдадем почитта си, като го изпратим до криптата — погребалната кола пристигна. Време е — не за някой от вас, а за него. За Мурильо. Скапете ли се днес, цял живот ще ви гложди. И дъх на Гуглата, мен също.

Кол наведе глава, изплю кръв и отвърна:

— Добре, да го свършим това. За Мурильо.

Ралик кимна.

На Ирилта изведнъж й призля. Хриповете и кашлицата й смълчаха всички.

Кол гледаше засрамено.

Круппе отпусна ръка на рамото му. И изведнъж съветникът заплака, толкова съкрушено, че да го гледа човек означаваше да се прекърши нещо в душата му. Ралик им обърна гръб и вдигна ръце към лицето си.

Живите не скърбят заедно. Всеки жив скърби сам дори когато е с други. Скръбта е най-самотното от всички чувства. Скръбта изолира и всеки ритуал, всеки жест, всяка прегръдка е безнадеждно усилие да се пробие тази самота.

Нищо не действа. Всичко рухва и се разпада.

Да се изправиш пред смъртта означава да си сам.

Колко далече може да пътува една изгубена душа? Пикър вярваше, че е започнала в някакъв далечен замръзнал свят. Газеше почти до кръста в преспи сняг, а жестокият вятър виеше. Падаше и падаше, ледената кора дращеше плътта й — защото беше гола, пръстите й почерняваха и замръзваха, вцепенени и мъртви. С пръстите на краката й, а след това и с ходилата й ставаше същото, кожата се цепеше, глезените се подуваха.

Вълците бяха по дирята й. Не можеше да определи откъде знае това, но го знаеше. Два вълка. Бог и богиня на войната, Вълците на зимата. Надушваха я, както щяха да надушат съперник — но тя не беше никакъв асцендент и със сигурност не беше богиня. Беше носила торкви някога, беше се заклела на Трийч и това сега я отличаваше.

Войната можеше да съществува без съперници, без врагове, и това бе толкова вярно в света на безсмъртните, колкото и в света на смъртните. Пантеонът винаги отразява характера на многобройните си аспекти. Погледът под различни ъгли разкрива неопровержими истини. Зиме войната беше безжизненият студ на мъртва плът. Лете войната гниеше на вонящи, изпълнени с мухи облаци. Есен бойното поле беше осеяно с мъртъвци. Напролет войната се вдигаше отново, по същите нивя, с добре нахранените в тучната пръст семена.

Бореше се през тъмна гора от черен смърч и ела. Пръстите й изпадаха един по един. Залиташе през снега без пръсти на краката. Вятърът я блъскаше, зимата беше нейният враг, а вълците се приближаваха.

Продължи през планински проход. Кратките проблясъци на съзнание се редуваха с пълна забрава и всеки път тя откриваше, че пейзажът наоколо е преобразен. Струпани балвани, сипеи, останали по пътя на ледници, назъбени хребети. Извиваща се през скалите пътека, която изведнъж започна рязко да се спуска надолу, с криви, спрели растежа си борове и дъбове от двете страни. Яростен вой на зверове прокънтя високо някъде горе, вече далече зад нея.

Долу я посрещна долина, зелена и тучна — джунгла, скътана невъзможно близо до високите планини и буйните снежни ветрове — а може би беше прекосила континенти. Дланите й отново бяха цели, босите й ходила затъваха в топла влажна глина. Рояци насекоми бръмчаха и кръжаха около нея.

Откъм гъстия лес я застигна ръмжене.

Нов ловец я беше открил.

Забърза отново, все едно я чакаше ново място, убежище, пещера, в която можеше да влезе и да се появи след това на света от някоя друга страна, преродена. И този път видя надигналите се безредно от мъха и пръстта купища изгнили дънери, обрасли с кора остриета, мъхнати дръжки, ефеси, покрити с дебела зеленикава патина. Мечове с всякаква изработка и всички — толкова прогнили и ръждясали, че щяха да са напълно негодни за оръжия.

Отново чу котешкото ръмжене, по-близо този път.

Обзе я паника.

Намери широка поляна с висока полюшваща се трева, смарагдовозелено море, в което се гмурна и заплува през него с усилие.

Нещо скочи след нея в гъстите треви и се втурна убийствено бързо по дирята й.

Тя изпищя и падна в тревите.

Обкръжиха я резки джавкащи гласове, на които някъде близо зад нея се отзова ново ръмжене. Пикър се превъртя на гръб. Обкръжиха я човекоподобни фигури, зъбеха се и мушкаха във въздуха с върховете на втвърдени на огън копия към една пантера, присвита няма и на три крачки от мястото, където лежеше тя. Ушите на звяра бяха изпънати назад, очите му пламтяха. Успя само да го зърне за миг, преди да изчезне.

Пикър се надигна колебливо и откри, че е много по-висока от тях, въпреки че всички до един бяха възрастни — виждаше се дори през гъстата им козина. Пет женски, четири мъжки и женските бяха по-здравите, с широки бедра и издута гръд.

Лъскаво кафявите им очи се приковаха в нея с нещо като преклонение, а след това те насочиха копията и я подкараха по някаква пътека, пресичаща косо дирята, през която беше тичала. „Толкова с преклонението.“ Копията мушкаха към нея застрашително и тя забеляза нещо черно, намазано на върховете им. „Пленничка съм. Страхотно.“

Забързаха по пътеката, която изобщо не беше предназначена за същество, високо колкото Пикър, и скоро ниските клони започнаха да я удрят през лицето. Стигнаха до друга поляна, този път — в подножието на скална стръмнина. Широка ниска скала се издаваше над пещера, от която се виеше дим. Две старици клечаха на входа на пещерата, няколко деца се кокореха зад тях.

Очакваше да последва възбудена детска врява, но врява нямаше — всъщност не ги посрещнаха никакви звуци и Пикър изпита внезапното подозрение, че тези същества изобщо не са господари на владението си. Не, държаха се като преследвана плячка. Забеляза струпани от двете страни на входа камъни, с които щяха да вдигнат преграда, щом се стъмнеше.

Вкараха я в пещерата. Принуди се да се наведе ниско, за да не одраска темето си в грапавия, почернял от пушека таван. Децата се разбягаха. Отвъд мигащата светлина на единственото огнище пещерата продължаваше в тъмното. Задавена от пушека, тя залитна напред, покрай огъня и навътре. Мушкането на копията я подкани да продължи. Подът от отъпкана пръст под стъпалата й беше без камъчета, но склонът се спускаше все по-стръмно и тя усети, че се хлъзга, губеше опора.

Изведнъж прътите замушкаха по-силно.

Пикър извика уплашено, залитна напред и се хлъзна по влажния под. Замаха ръце, за да се задържи за нещо, но пръстите й не намериха в какво да се вкопчат… а след това подът под нея изчезна… и тя пропадаше.

Внезапното, неочаквано пропадане на Харло свърши бързо върху острите камъни долу. Гърбът му беше раздран, едното бедро и глезенът на същия крак също. Ударът го беше зашеметил. Съвсем смътно чу как нещо наблизо се удари в скалите с ужасен пукот.

По някое време се размърда. Болката от раните беше ужасна и усещаше как кръвта му изтича, но като че ли не беше счупил кости. Бавно допълзя до мястото, където бе паднал Байниск, и чу накъсаното му дишане.

Дланите му напипаха топла плът, мокра и накъсана.

— Байниск!

Последва тих стон.

— Байниск, аз съм. Стигнахме долу. Измъкнахме се.

— Харло? — Гласът беше ужасен с безсилието си, с болката. — Кажи ми…

Едва го виждаше в мрака: Байниск беше извърнал лице към него. Харло опипа главата на приятеля си. Пръстите му напипаха някакви странни твърди парчета под сплъстената от кръв коса. Колкото можеше по-нежно той положи главата му в скута си.

— Байниск.

Лицето му беше смазано от едната страна. Беше истинско чудо, че изобщо може да говори.

— Сънувах — зашепна той. — Сънувах града. Плува по езерото… отива натам, където го понесат вълните. Кажи ми за града.

— Ще го видиш, съвсем скоро…

— Кажи ми.

Харло погали приятеля си по челото.

— В града… Байниск, о, в града… има дюкяни и всички си имат толкова пари, които им трябват, и можеш да си купиш всичко, което искаш. Има злато и сребро, красиво сребро, и хората с радост го дават на всеки, когото си харесат. Никой не се кара на никого — защо да го правят? Там няма никакъв глад, никакви болки няма там, Байниск. В града всяко дете има майка и татко, и майката обича сина си винаги, а таткото не я изнасилва. И можеш просто да си ги избереш сам. Красива майка, силен, добър баща — и те ще са щастливи да се грижат за тебе — ще видиш, ще видиш.

— Ще видят колко си добър. Ще видят чак до сърцето ти и ще го видят, че е чисто и златно, защото единственото, което си искал винаги, е било да им се отплатиш, като помагаш, защото си бил бреме за тях, а не си искал да е така, и може би ако помагаш достатъчно, те ще те обичат и ще искат да си с тях, да живееш с тях. А ако това не става, е, значи трябва да се трудиш още по-упорито. Да правиш повече, да правиш всичко. — Изхлипа. — О, Байниск, градът… Там има майки…

И спря, защото Байниск беше спрял да диша. Беше съвсем неподвижен, натрошеното му тяло — прегънато върху острите камъни, а главата му — толкова тежка в скута на Харло.

Нека ги оставим там засега.

Градът, ах, градът. Щом вечерният сумрак се сгъсти, се събуждат сините огньове. Няколко души стоят в едно гробище, обкръжени от ниски каменни гробници на дару, и мълчаливо гледат как работниците отново запечатват вратата на криптата. Над тях прелитат скорци.

Долу на пристанището една жена пристъпва гъвкаво на кея, вдишва дълбоко мръсния въздух и тръгва да потърси сестра си.

Скорч и Леф стоят изнервени пред портата на едно имение. Не си говорят много последните нощи. Вътре в двора Торвалд Ном крачи напред-назад. Не е сигурен дали трябва да се връща у дома си. Нощта е започнала странно, тежко, и нервите му са объркано кълбо. Мадрун и Лазан Дор мятат ашици в стената, а Стъдиус Лок стои на един балкон и гледа.

Чалис Видикас седи в спалнята си, държи стъклено кълбо и се взира в луната, пленена в своята прозрачна кристална сфера.

В една стая над една пивница Бленд седи до неподвижното тяло на своята любима и плаче.

Долу Дюйкър бавно вдига глава, когато Фишер, с лютня в ръце, започва песен.

В хана „Феникс“ една стара похабена жена с натежала глава се вмъква в стаичката си и се смъква на леглото. В света има любов, която си остава завинаги несподелена. Има тайни, които си остават неразбулени, а и какъв смисъл би имало да се разбулват? Не е ленива бездушна красавица. Не е бляскав ум. Куражът я е предавал непрекъснато, но не и този път, докато острието прорязва китките й под точен ъгъл и тя гледа как изтича животът й. За Ирилта този последен жест е просто формалност.

Преминал портата Двата вола, Белам Ном продължава по пътя. От една съборетина чува някой прокажен тихо да хлипа. Вятърът е замрял, миризмата на гниеща плът е надвиснала гъста и неподвижна. Той бърза напред, както имат навик да правят младите.

По-далече на същия път Кътър язди кон, откраднат от конюшнята на Кол. Гърдите му са пълни с пепел, сърцето му е студен камък, дълбоко заровен.

Някъде по-рано този ден е поел дъх, изпълнен с любов.

А след това го е издишал, почернял от скръб.

И двете неща като че ли вече са си отишли, изчезнали са вътре някъде в него и навярно никога няма да се върнат. И все пак, зареяна някъде там, във вътрешния му взор, вижда жена.

„Не тази пътека, обич моя.“

Поклаща глава на думите й. Поклаща глава.

„Не моята пътека, любими.“

Но той продължава.

„Ще ти дам своя дъх, любими. За да го затаиш.“

„Да го затаиш за мен, както аз тая твоя. За да го върна.“

Кътър отново поклаща глава.

— Ти ме остави.

„Не, дадох ти избор и изборът си остава. Любими, дадох ти място, където да дойдеш, когато си готов. Намери ме. Ела, намери ме.“

— Първо това.

„Вземи моя дъх. Но не този, не този.“

— Твърде късно, Апсалар. Винаги беше твърде късно.

Душата не познава по-голяма злочестина от това да поемеш дъх, който започва с любов и свършва със скръб. Но съществуват други злочестини, много други. Разгръщат се нечакани, по своя воля, и да пребиваваш в тях означава да не разбереш нищо.

Освен може би това. В любовта скръбта е обещание. Сигурно като кимване на Гуглата. Много градини ще има, но тази, последната, е толкова затаена. Не е за любими. Не е за бленуващи. Тя е само за една-единствена фигура. Застанала сама там, в тъмното.

Поема си дъх.

20.

Лица от камък, и нито едно не ще се извърне след Нимандър. Скръбта му бе твърде студена за тях, твърде странна. Не бе показал достатъчно покруса, ужас, отчаяние. Беше приел вестта за смъртта й като командир, чул за загубата на войник, и само Аранта — в един-единствен кратък миг, докато не мислеше и не забелязваше никого и нищо — бе кимнала след него сякаш с мрачно одобрение.

Чертите на Скинтик се бяха изопнали пред лицето на измяната, след като стъписващото неверие отшумя и близостта, която винаги бе изпитвал към Нимандър, сега сякаш изведнъж се разшири до пропаст, която никой мост не може да прехвърли. Ненанда бе стигнал дотам, че почти извади меча си, но беше раздвоен кой от двамата най е заслужил захапката на острието му: Клип или Нимандър. Клип, заради бездушното му свиване на рамене, след като им показа откъртения ръб на скалата, където тя бе пропаднала. Или Нимандър, който стоеше със сухи очи и мълчеше. Десра, пресметливата, егоистична Десра заплака първа.

Скинтик предложи да се спусне в цепнатината, но това бе сантиментален жест, усвоен от времето, което бе преживял сред човешките същества — необходимостта да бъде огледан мъртвият, може би дори да се погребе тялото на Кедевис под канарите — и предложението му бе посрещнато с мълчание. Тайст Андий не почитаха труповете. В края на краищата връщане при Майката Тъма нямаше да има. Душата беше захвърлена, осъдена да се скита вечно изгубена.

Скоро след това потеглиха, с Клип начело, пак през суровия проход. Облаците се смъкваха по хълбоците на върховете все едно планините събличаха белите си мантии и скоро въздухът стана студен и влажен, тънък в дробовете им, и изведнъж облаците погълнаха света.

Нимандър залиташе по хлъзгавия заледен камък и се тътреше след Клип — въпреки че воинът вече дори не се виждаше, имаше само една възможна пътека. Усещаше суровата преценка зад себе си в погледите, впити в гърба му, пластове, които се трупаха един върху друг — от Десра, от Ненанда и най-болезненият — от Скинтик, и това бреме сякаш никога нямаше да олекне. Копнееше Аранта най-сетне да проговори, да прошепне истината на всички, но тя оставаше безмълвна като призрак.

Сега всички бяха в огромна опасност. Трябваше да бъдат предупредени, но Нимандър не можеше да предвиди последствията от едно такова разкритие. Щеше да се пролее кръв, а не можеше да е сигурен, че тя ще е на Клип. Не и сега, не и след като Клип бе в състояние да развихри яростта на бог — или на онова, което го беше обсебило.

Кедевис му бе споделила подозренията си в селото край езерното корито. Дала беше ясни очертания на онова, което той самият вече бе започнал да вярва. Клип се беше съживил, но някак отдалечен, като зад някакво було. О, той винаги бе показвал презрението си към Нимандър и останалите, но това беше друго. Нещо основно се бе променило. Новото презрение вече намекваше за глад, за алчност, сякаш Клип не виждаше в тях нищо повече от сурова плът, чакаща да бъде хвърлена в пламъците, за да утоли неговата потребност.

Все пак Нимандър разбираше, че Клип ще се нахвърли срещу тях само ако бъде притиснат, ако му се опълчи някой. Така, както бе постъпила Кедевис — въпреки че Нимандър я беше предупредил какво може да стане. Не, Клип все още имаше нужда от тях. Те бяха неговият достъп. Колкото до онова, което щеше да последва, дори боговете не можеха да го предвидят. Аномандър Рейк не страдаше от задръжки. Никога не беше го задържала нерешителност, а във въздаването на милост дори и най-жестокият скъперник не можеше да се сравни с него по сдържаност. Колкото до претенцията на Клип, че бил едва ли не посланик от Майката Тъма — е, това беше станало почти без значение, освен ако богът, обсебил воина, не се стремеше да узурпира властта на самата Майка Тъма.

Тази мисъл безпокоеше Нимандър. Богинята се беше отвърнала, нали? Оттеглянето й беше оставило празнина. Можеше ли нещо толкова чуждо като Умиращия бог да присвои Невидимата корона? Кой щеше да коленичи пред такова божество?

Трудно му беше да си представи, че Аномандър Рейк би го направил, или пък който и да е от останалите Тайст Андий, които Нимандър и близките му бяха познавали. Покорството никога не беше смятано за чиста добродетел сред Тайст Андий. Преклонението трябваше да е съзнателен акт, породен от хладнокръвно, неопровержимо признаване, че онзи, когото следваш, е заслужил тази привилегия. В края на краищата толкова често формалните йерархични структури заместваха личните качества и преценката за тях. Титлата или рангът не придаваха автоматично стойност на този, който ги носеше, нито тежест на претенциите му.

Нимандър сам беше видял недостатъците, присъщи на тази йерархичност. При малазанците, в изменническата войскова част, известна като Подпалвачите на мостове, беше имало офицери, които Нимандър нямаше да следва при никакви обстоятелства. Некадърни командири, мъже и жени — о, да, беше виждал как изскубваха като плевели такива глупаци чрез неформалната правосъдна система, упражнявана от простия войник, процедура, често прилагана с ножа в гърба, което според него бе крайно опасен навик. Но това бяха човешки практики, неприсъщи за Тайст Андий.

Ако Клип и Умиращия бог, който го беше обсебил, наистина вярваха, че могат да узурпират властта на Майката Тъма и всъщност — властта на нейния син, Аномандър Рейк, като господар на Тайст Андий, тази самонадеяност беше обречена. Но все пак не можеше да забрави опасната съблазън на саеманкелик. Можеше да се намерят други пътища към доброволното подчинение.

„Точно затова не мога да кажа нищо. Точно затова Аранта е права. Трябва да приспим Клип дотолкова, че напълно да ни пренебрегне, да продължи да вярва, че сме глупаци. Защото така остава шансът, когато дойде мигът, само аз да остана достатъчно близо до него. Да нанеса удара. Да го хвана — да ги хвана — изненадващо.“

„Възможно е Аномандър Рейк и другите в Черен Корал да нямат никаква причина да се боят от Клип, от Умиращия бог. Възможно е да ги смажат с лекота.“

„Но не можем да сме сигурни в това.“

„Всъщност страх ме е.“

— Виждам вода.

Сепнат, Нимандър се обърна към Скинтик, но братовчед му не пожела да го погледне в очите.

— Там, където долината се спуска надолу, на изток — мисля, че това е Прореза, който описа Клип. А по северния му бряг ще намерим Черен Корал.

Клип беше спрял на една скална издатина и се взираше надолу в загърнатата в мъгла долина. Повечето тежки облаци бяха останали зад тях, зад билото. Почти целият хребет вече беше вляво от тях, на запад, най-близкият рид беше сиво-черен с бели петънца от малко стадо планински овце.

— Дълго изглежда за плуване, Клип — извика Скинтик.

Клип се обърна към тях, пръстените се въртяха на верижката.

— Ще намерим път. Трябва да продължим, докато не е станало съвсем тъмно.

— Защо е това бързане? — попита Скинтик. — Слизането е опасно, особено в този полумрак. Какъв е смисълът да се спънеш и да…

„И да си счупиш врата.“

В последвалото неловко мълчание се чуваше само потракването на пръстените — все едно някой дъвчеше камъни.

След миг Клип отново пое надолу по пътеката.

Нимандър понечи да го последва, но Скинтик го сграбчи за ръката и го спря.

— Стига — изръмжа му, а Ненанда пристъпи до него, Десра също. — Искаме да знаем какво става, Нимандър.

Ненанда се намеси:

— Тя не е паднала просто така — за глупаци ли ни смяташ, Нимандър?

— Не — отвърна той и се поколеба за миг. — Но трябва да се правите на глупаци… още малко.

— Той я е убил, нали? — каза Скинтик.

Нимандър погледна братовчед си в очите, но не каза нищо. Ненанда изсъска, обърна се рязко и изгледа с яд Аранта.

— Ти не може да не си усетила нещо!

Тя повдигна вежди.

— Така ли мислиш?

Той сякаш щеше да се нахвърли върху нея, даже вдигна ръка, но тя не трепна. Лицето на Ненанда се изкриви в пълна безпомощност и той им обърна гръб.

— Той не е това, което беше — промълви Десра. — Усетих го. Станал е… безразличен.

Говореше за Клип, разбира се. Наистина не бяха глупаци, нито един от тях. Нимандър мълчеше. Продължаваше да чака. Скинтик не можа да издържи повече на погледа му.

— Глупаци, казваш. Трябва да се правим на глупаци.

Ненанда отново се обърна към тях.

— Какво иска той от нас? Какво изобщо искаше досега? Да ни мъкне със себе все едно сме му паленца. — Погледът му прониза Десра. — Да те тръшка по гръб от време на време, колкото да разсее скуката си — а какво ни казваш сега? Че е само още по-отегчен. Добре.

Тя не показа с нищо, че думите му са я уязвили.

— Откакто се събуди. Не мисля, че скуката вече е проблем за него. А това е необяснимо.

— Защото продължава да ни презира — добави Скинтик. — Да, разбирам те, Десра.

— Тогава какво иска от нас? — запита отново Ненанда. — Защо изобщо му трябваме още?

— Може би не му трябваме — отвърна Скинтик.

Мълчание.

Най-сетне Нимандър проговори:

— Тя допусна грешка.

— Противопостави му се.

— Да. — Нимандър погледна пътеката надолу. — Авторитетът ми не тежи. Казах й да стои настрана — да не се намесва.

— Да остави всичко на Аномандър Рейк, искаш да кажеш — изсумтя Скинтик.

— Не. Твърде много неизвестни има тук. Ние… не знаем какво е положението в Черен Корал. Дали са… уязвими. Нищо не знаем. Би било опасно да допускаме, че някой друг ще оправи всичко това.

Вече го гледаха. И четиримата.

— Нищо не се е променило — продължи той. — При най-малкия намек, че се досеща… ние трябва да действаме първи. Ние избираме мястото, подходящия момент. Нищо не се е променило — разбирате ли ме всички?

Скинтик примига изненадано.

— Съвършено ясен си, Нимандър. Май трябва да тръгнем, не мислиш ли?

„Какво… какво се случи тук току-що?“ Но отговори нямаше. Притеснен, той закрачи надолу.

Останалите го последваха.

Ненанда дръпна Скинтик да изостанат и изсъска:

— Как стана това, Скин? Как го направи той? Канехме се да… не знам… а после изведнъж той… той просто…

— Взе ни в ръцете си отново, да.

— Как?

Скинтик само поклати глава. Не мислеше, че е в състояние да намери подходящите думи — нито за Ненанда, нито за другите. „Той е водачът. В начините на водене, начините, които никой от нас, останалите, не може — и никога няма да може — да разбере.“

„Гледах го в очите и видях такава решителност, че онемях.“

„Липса на съмнение? Не, нищо толкова егоистично. Нимандър има множество съмнения, толкова много, че е изгубил страха си от тях. Приема ги толкова леко, колкото всичко друго. Това ли е тайната? Това ли е самото определение за величието?“

„Той води. Ние го следваме — взе ни в ръцете си, отново, и всеки от нас стоеше смълчан, и намирахме в себе си онова, което току-що ни беше дал — решимостта, волята да продължим — и това ни направи смирени.“

„О, дали не преувеличавам? Дали всички ние не сме нищо повече от деца и дали това не са глупавите, безсмислени детски игри?“

— Той уби Кедевис — промълви Ненанда.

— Да.

— А Нимандър ще даде отговор на това.

„Да.“

Монкрат клечеше в калта и гледаше колоната нови поклонници, която бавно се точеше към лагера. Вниманието на повечето, поне в началото, бе приковано в самата могила — в онзи императорски откуп похабено богатство, — но сега, с навлизането им сред жалките руини, виждаше как се поколебаваха, сякаш усетили смътно, че тук нещо не е както трябва. Всички бяха подгизнали от дъжда, с притъпени от дългото окаяно пътуване сетива. Щеше да е нужно много повече, за да ги обземе истинска тревога.

Виждаше как се изостря вниманието им от откроили се подробности в сумрака, мъглата и пушека. Изоставеното трупче на дете в крайпътната канавка, гниещите купища дрипи, счупената бебешка люлка с накацалите по нея четири врани, надвиснали над неподвижното, замръзнало вътре вързопче пелени. Тревите, вече израснали на пътеката към могилата. Нещата не бяха такива, каквито трябваше да са.

Някой можеше да ги призове за бързо отстъпление. Онези със здравословния страх от покварата. Но толкова много поклонници идваха с отчаяната жажда на духовната потребност — нали точно това ги правеше поклонници преди всичко. Бяха изгубени и искаха да бъдат намерени. Колко от тях щяха да се възпротивят на първата чаша келик, питието, което ги посрещаше радушно, нектара, който отнемаше… всичко?

Може би повече, отколкото бяха между дошлите преди — след като видеха трупащите се все повече белези на човешко падение, на изоставяне на всички онези качества, които почиташе самият Избавител. Монкрат гледаше как се поколебават, докато най-малко пострадалите от келика шетаха между тях и им поднасяха делви с мръсната отрова.

— Избавителя пи дълбоко! — мълвяха непрестанно.

Е, все още не. Но този момент идваше, Монкрат не хранеше съмнение в това. А тогава… той се извърна и погледът му се вдигна към високата тясна кула в тъмните мъгли над града. Не, не можеше да я открои оттук, не и в това мрачно навъсено време, но можеше да усети очите й — вечно отворени. О, той добре познаваше проклетия стар дракон, добре помнеше ужаса, когато съществото се понесе над короните на дърветата в Черния пес и Леса на Мот, опустошителните му атаки. Ако Избавителя паднеше, тя щеше да връхлети над лагера и могилата, над всичко и над всеки. Щеше да има огън, огън, на който нямаше да му трябва гориво, но който щеше да погълне всичко.

И тогава щеше да дойде самият Аномандър Рейк, да закрачи през отломките с черен меч в ръцете и да отнеме живота на един бог — колкото живот щеше да е останал.

Той потрепери, надигна се и се загърна плътно в дрипавата пелерина. Градитан сигурно го търсеше, щеше да иска да разбере какво са видели в града безбройните очи на Монкрат — не че имаше много за съобщаване. Тайст Андий не предприемаха нищо особено, но пък те никога не бяха особено дейни, докато не ги раздвижи крайната необходимост. Освен това се беше събудил с главоболие, тъпо пулсиране точно зад очите — от мокрото време беше, носът му беше запушен. Дори плъховете в лагера се бяха оказали неподатливи, странно изнервени, измъкваха се от опитите му да ги впримчи и подчини на волята си.

Никак не държеше да се вижда с Градитан. Този човек се беше превърнал обезпокоително бързо от безскрупулен опортюнист във фанатик и макар Монкрат да разбираше първото без проблем, второто го стъписваше. И плашеше.

Най-добрият начин да избегне Градитан бе да повърви до Черен Корал. Блаженството на тъмнината бе твърде тежко за вярващите в саеманкелик.

Нагази в дълбоката до глезените река от кал, в която се бе превърнала пътеката към Нощ.

Някъде наблизо измяука котка и Монкрат се сепна, усетил вълната от паника, обзела всеки плъх наоколо. Тръсна глава и продължи по пътя си.

Миг по-късно осъзна, че някой върви след него — поклонник навярно, достатъчно умен, за да предпочете да избегне лагера, някой, тръгнал да си потърси хан с всякакви там мисли за спасение — отмити от вълната на отвращението.

„Никой вярващ не бива да идва драговолно.“ Тъй беше казала онази Върховна жрица, Салинд, преди Градитан да я унищожи. Монкрат си спомни колко беше объркан тогава от твърдението й. Но вече не беше. Вече разбираше съвсем точно какво бе имала предвид. Вярата, породена от нуждата, е подозрителна, след като е възникнала от егоистични мотиви. „Който иска мехурът му да е пълен, ще приеме всичко, което излеят в него.“ Не, прозрението не можеше да бъде търсено, не и чрез доброволно лишение или съзерцание. То трябваше да се появи неочаквано, дори нежелано. „Не се доверявай на лесно повярвалия.“ Да, странна Върховна жрица беше тя, нямаше спор.

Помнеше една нощ, когато…

Хладно острие на нож се опря в гърлото му.

— Да не си мръднал — изсъска глас зад него и едва след миг Монкрат осъзна, че думите са изречени на малазански.

— Мислеше, че няма да те позная ли, войник?

Студена пот проряза топлината под вълнените му дрехи. Дъхът му излезе накъсан.

— Дъх на Гуглата, ако ще ме убиваш, просто го направи и да се свършва!

— Адски съм изкушен, да.

— Направи го тогава. Имам готово проклятие за тебе…

Малазанецът изсумтя. Някъде наблизо излаяха псета.

— Виж, това би било грешка.

Главоболието на Монкрат се беше удвоило. Усети, че нещо капе от ноздрите му. Въздухът вонеше на нещо, което трудно можа да определи. Нещо зверско, като прогизнала животинска козина.

— Богове на бездната! — простена той. — Спиндъл.

— Да, славата ме изпреварва. Съжалявам, не мога да си спомня името ти, нито отделението ти. Но беше Подпалвач на мостове — това поне помня. Изчезна някъде на север, писаха те умрял — но не, дезертирал си, избягал си от своите в отделението.

— Какви свои? Всички бяха убити. Приятелите ми, всички убити. Беше ми дошло до гуша, Спиндъл. Бяха ни накълцали в онова блато. Махнах се, да. По-добре ли щеше да е, ако бях останал, само за да умра тук, в Черен Корал?

— Не всички умряха тук, войник…

— Аз чух друго. С Подпалвачите на мостове е свършено.

Ножът се отдръпна.

Монкрат се обърна рязко и зяпна ниския плешив мъж, все така облечен в онази отвратителна риза от плетена коса — и дъх на Гуглата, тя вонеше.

— Което ме кара да се чудя: а ти какво правиш тук? Жив? Без униформа?

— Дужек ни погледна — шепа оцелели — и просто отиде и добави имената ни в списъка. И ни отпрати.

— И ти…

— Реших да стана поклонник. Избавителя… лично видях Итковиан, разбираш ли. И видях Капустан. Бях тук, когато се вдигна и могилата — в тоя куп има една моя граната всъщност. Острилка.

— Острилка?!

Спиндъл се намръщи.

— Трябва да си бил там, войник.

— Монкрат. Това ми е името сега.

— Изтрий кръвта от носа си, Монкрат.

— Слушай, Спиндъл — чуй ме добре, — не ти трябва да имаш нищо общо с Избавителя. Вече не. Не ме уби, тъй че ще ти благодаря с това — с предупреждението ми. Бягай. Бягай бързо. Колкото можеш по-бързо. — Замълча. — Откъде дойде, между другото?

— От Даруджистан. Там отседнахме. Аз и Анци, Блупърл, Пикър, Бленд, капитан Паран. О, и Дюйкър.

— Дюйкър?

— Имперският историк…

— Знам кой е… беше… Все едно. Просто не съвпада някак си. Той да е тук, имам предвид.

— Изобщо не съвпада, да. Той беше в Кучешката верига.

Монкрат направи жест с ръка: благословията на Финир.

Спиндъл се ококори. После прибра ножа в канията.

— Ожаднях, Монкрат.

— Не за келик, надявам се.

— Онзи боклук, дето ми го тикаха там ли? Мирише на бълвоч. Не, искам бира. И вино.

— Това можем да го намерим в Черен Корал.

— И ти ще ми разкажеш какво се случи с… с Избавителя.

Монкрат потърка четината по брадичката си.

— Ще ти разкажа, да. Ей, помниш ли червения дракон? От Черния пес?

— М-хм.

— Тя е тук — и когато с Избавителя наистина стане много лошо, хм, отново ще разпери криле.

— Нищо чудно защо се изнервих толкова, когато дойдох. Къде се крие?

Монкрат изкриви лице.

— Пред очите на всички. Ела, сам ще я видиш.

Двамата бивши войници тръгнаха към Черен Корал.

Облаците се сгъстиха — тежки, като завеси от мокър пясък. В лагера нови танцьори се въртяха в безумен танц сред отломките, а шепа изпаднали в ужас поклонници бягаха обратно по калния път.

Дъждът дойде на порой, водата потече буйна по хълбоците на могилата и тя засия, готова сякаш всеки миг да се раздвижи. Затрепери, готова да се разцепи на две и да се разтвори. Гърмът изтрещя от облаците като залп от железни копия, странен, стряскащ звук, който изкара на улиците жителите на Черен Корал и ги накара да зяпнат към небесата в почуда.

Водата в черните купели около Върховната жрица потрепери. Трепетът я заля като вълна и тя се намръщи. Моментът идваше. Не беше готова, но пък за някои неща никога не можеш да си готов. Умът й превърташе възможности, безброй варианти, процесия, която не носеше нищо, освен да отмери времето, похабено в чакане. И да я изтощи, да я остави още по-неподготвена, отколкото ако бе преживяла този отрязък от време в оргия на сластна забрава.

Е, твърде късно беше за съжаления. Тя поклати глава. „О, никога не е твърде късно за съжаления. Точно затова са всички съжаления, глупава жено.“ Надигна се от възглавничките и заоправя гънките на халата си. Дали не трябваше да проследи Ендест Силан?

Нов разтърсващ грохот.

Разбира се, че и той го усещаше, старият жрец: гибелния, все по-усилващ се напор. Нямаше нужда от нея, за да му го напомни, щом кипнеше на истерична пяна около глезените на горкия старец. Нелепият образ я накара да се усмихне, но усмивката беше кисела, почти горчива. Беше се трудила много, докато постигне хладната самоувереност, така съществена за ролята й на Върховна жрица, самоувереност, която толкова лесно можеше да се сбърка с мъдрост. Но как можеше жена в нейното положение наистина да притежава мъдрост, след като самата богиня, на която служеше, бе отхвърлила и нея, и всичко, на което държеше? Не мъдрост, а безсилие. Настойчиво, упорито безсилие. Ако изобщо олицетворяваше нещо, то беше провалът на интелекта, и то много по-тежък от този на духа. Богослужението й се основаваше на отрицание и при отсъствието на истинска връзка с богинята тя — като всички преди нея — бе свободна да съчинява всяка подробност от тази пародия на връзка.

Лъжата за мъдрост най-добре се прикрива в монолог. Диалогът я издава. Повечето хора, претендиращи за мъдрост, не се замесват в диалог, за да не проличи нищожността на твърденията им и уязвимостта на убежденията им. По-добре да не казваш нищо, да кимаш и да изглеждаш разсъдлив.

Дали тази мисъл заслужаваше анализ? Поредната самооправдателна разходка до залата с ръкописите? Колко мисли може да изследва една личност? Да ги обсъжда, претегля, отхвърля и признава? „Глезотии. Жената, загрижена за следващото ядене на детето си, няма време за такива мисли. Воините, рамо до рамо в строя срещу врага, могат само да проклинат така наречената мъдрост, която ги е довела на това място. Суетнята на кралете и техните свидливи страхове. Бруталността на обидите и оскърбленията, жалбите и споровете. Не се ли свежда всичко до това кой ще яде и кой — няма? Или се свежда до това кой ще контролира тази възможност? Кралската привилегия да решаваш кой да яде и кой да мре от глад, привилегията, която е вкусът на властта, самата й същност?“

„С какво по-различни са боговете и богините?“

Знаеше, че на този въпрос Аномандър Рейк щеше само да се усмихне. Щеше да говори за Майката Тъма и за необходимостта на всяко решение, което е взела — чак до последното, отвръщането й от своите деца. И нямаше дори да мигне, когато заяви, че собствената му измяна й е наложила тази последна необходимост.

Тогава тя щеше да се отдалечи, притеснена, до някой по-сетнешен отрязък време, когато в самотата на мислите си щеше да осъзнае, че като описва необходимостите, обвързали Майката Тъма, той също така описва собствените си необходимости — всичко, което го беше обвързвало към собствения му избор.

Измяната му спрямо Майката Тъма, щеше да осъзнае тя — с убийствен студ в сърцето — е била необходимост.

Поне за Рейк. А всичко по-късно беше последвало от това — неизбежно, неумолимо.

Чуваше грохота на дъжда по куполния покрив на храма, жесток като стрели по вдигнати щитове. Небето се гърчеше в конвулсии, сливане на враждебни стихии. Една тясна врата вляво се отвори и една от жриците й пристъпи вътре забързана, спря и се поклони.

— Върховна жрице.

— Такава припряност е необичайна за храмовия историк — отвърна тя.

Жената вдигна глава. Очите й бяха впечатляващо спокойни.

— Един въпрос, ако позволите.

— Разбира се.

— Върховна жрице, във война ли сме сега?

— Миличка — стара приятелко, — представа нямам.

Очите леко се разшириха, след това жената отново се поклони.

— Ще призовете ли Ферал?

— Онова мрачно същество? Не, убийцата нека остане в кулата си. Да дебне или каквото там прави, за да си убива времето.

— Спинок Дурав…

— Не е тук, знам. Знам. — Върховната жрица се поколеба. — Във война сме, както предположи. На безброй фронтове, само един от които — този тук — ни засяга, поне засега. Но не мисля, че е нужно да се вадят оръжия.

— А ще надвием ли, Върховна жрице?

— Как бих могла да знам? — Думите прозвучаха рязко и тя изведнъж съжали, щом видя как погледът на старата й приятелка се втвърди. Заговори по-сдържано: — Рискът е най-големият от всичко, срещу което сме се изправяли след… да, след Карканас.

— Тогава трябва да вляза в ролята си, Върховна жрице. Кажете ми каквото трябва да се каже. Всичко.

— За бъдещите поколения?

— Не е ли това моята отговорност?

— А ако няма бъдещи поколения? Нищо, за което да се мисли, нищо освен пепел в настоящето и забвение вместо бъдеще? Ще седнеш ли да драскаш с перото до последния миг на съществуването си?

Този път събеседничката й наистина беше потресена.

— Какво друго бихте поискали от мен?

— Не знам. Иди намери някой мъж. Люби го с цялата си страст.

— Трябва да знам какво ни е сполетяло. Трябва да знам защо нашият Господар е отпратил най-великия ни воин, а след това и самият той ни остави.

— Безброй фронтове има тази война. Както казах. Мога да ти кажа намерението — както го разбирам аз, но нека да сме наясно, възможно е изобщо да не го разбирам, — обаче не и резултата, защото всеки един отделен изход е неизвестен. А всеки трябва да е успешен.

— Няма място за провал?

— Никакво.

— А ако някой се провали?

— Тогава всичко ще се провали.

— А ако това стане… пепел, забрава — това ще е нашата съдба.

Върховната жрица й обърна гръб и отвърна през рамо:

— Не само нашата, уви.

Жрицата историк зяпна зад нея.

От всички страни водата в купелите потръпваше и времето за ленив размисъл над възможности бързо изтичаше. Може би така бе по-добре.

— Кажи ми за избавлението.

— Много малко имам за казване, Сегда Травос.

Сиърдоминът изсумтя.

— Богът, когото знаят като Избавителя, не може да каже нищо за избавлението. — Посочи към далечната притихнала фигура, коленичила в падината. — Тя събира сила. Надушвам го. Като гнилото от десет хиляди души. Що за бог е този, на който служи сега? Падналия ли е това? Сакатия бог?

— Не, макар че някои теми са преплетени. За поклонниците на Падналия бог недостатъкът е добродетел. Не съществува никакво усъвършенстване на духа, към което да се стремиш, никаква истинска благословия, която да спечелиш като награда за вярата.

— А този?

— Мрачен като самия келик. Благословията е поражение, отхвърлянето на всякаква мисъл. Самосъзнанието изчезва в танца. Сънят е споделен от всички, които са се причестили към нектара на болката, но това е сън на забравата. В известен смисъл вярата е антиживот. Не в смисъл на смърт обаче. Ако човек гледа на живота като на борба, обречена на провал, то тъкмо този провал е същината на култа. Той е Умиращия бог в края на краищата.

— Почитат акта на умиране?

— В известен смисъл да, стига да можеш да го наречеш почитане. По-скоро поробване. Култът е самоунищожение може би, в което всякакъв избор е изгубен.

— А как може такова нещо да изцери смъртната душа, Избавителю?

— На това не мога да отговоря. Но може би скоро ще го открием.

— Не вярваш, че мога да те защитя — в това поне двамата сме съгласни. Значи, когато падна — когато се проваля, — Умиращия бог ще ме прегърне, както ще прегърне и теб. — Сиърдоминът поклати глава. — Не съм чак толкова притеснен за себе си. Повече ме плаши мисълта какво може вечното умиране да причини на избавлението — този съюз изглежда ужасно нечестив.

Избавителя само кимна и на сиърдомина му хрумна, че богът навярно не мисли за нищо друго. Бъдеще, което изглежда предопределено. Край на това, което е, и нищо славно в онова, което ще последва.

Той потърка лицето си, изумен от умората, която изпитваше. Тук, откъснат от тялото си, от всякаква истинска плът и кости, изтощен беше духът му, пребит и смазан. И все пак… „И все пак, ще устоя. И ще направя всичко, което мога. Да защитя един бог, когото съм избрал не за да му се преклоня, срещу жена, която някога бленуваше за прегръдката му, а сега бленува за същото — с далеч по-гибелно намерение.“ Примижа към нея: почти неразличима фигура в усилващия се сумрак под тежките оловни облаци.

След миг дъждовните капки заплющяха по шлема му, зацапаха мишците и дланите му. Вдигна ръка и видя, че дъждът е черен, гъст и се стича като тиня.

От небето валеше келик.

Тя вдигна глава и разстоянието между тях сякаш се стопи. Очите й грееха пламнали, ужасяващи.

„Богове на бездната…“

Хълмовете Джадроуби се издигаха пред погледа като огладен ръб на беззъба челюст, захапала хоризонта на север. Каллор спря и ги загледа. Край на тази проклета равнина, на тази безсмислена тревна шир. А там, на северозапад, където хълмовете отново се смаляваха, имаше град.

Все още не можеше да го види. Но скоро.

Храмът щеше да е невзрачен, тронът вътре — нищожно бездарно изделие, образец на безвкусица и пошлост. Едно прекършено сечиво, наричано някога Мунуг, щеше да се гърчи пред него в покорство; Висшият жрец на Нищетата, Пророкът на Провала — предостатъчно тематично единство всъщност, за да стъписа всеки крал. Каллор си позволи насмешлива усмивка. Да, беше достоен за такава почит и ако я изтръгнеше накрая телом и духом от Сакатия бог, така да бъде.

Храмът — неговото владение, десетките изгърбени осакатени жреци и жрици — неговият двор, струпаната отвън тълпа, обединена единствено от хроничния лош късмет — неговите поданици. Всичко това носеше белезите на една безсмъртна империя, реши той.

Търпение — нямаше да е добре, съзнаваше той, да се опита да заграби поклонниците на Падналия. Нямаше истинска нужда от това. Боговете вече се събираха, за да съкрушат Сакатия глупак веднъж и завинаги. Каллор не смяташе, че този път ще се провалят. Макар Падналия несъмнено да криеше още няколко хитрини в прогнилия си ръкав, в немалка степен присъщата сила на самия култ, който се подхранваше от злочестината и страданието — две състояния на човечеството, които щяха да устоят, докато съществуваха самите хора.

— Мамка му на търпението — изсумтя Каллор. — Върховният крал ще вземе този трон. Тогава можем да започнем… преговорите.

Не беше дипломат и изобщо не държеше да придобива дипломатически умения, дори когато се наложеше да се изправи срещу един бог. Щеше да има условия, някои от които неприятни на вкус, достатъчно неприятни, за да накарат ужасния кучи син да се задави в собствения си дим. Какво пък — толкова по-зле.

Още един трон. Последният, който му беше дотрябвал.

Закрачи отново. Старите износени ботуши заскърцаха. С прахта, набита от вятъра във всяка гънка по лицето му, в порите на носа и челото му, с присвити като цепки очи. Светът дращеше към него, но той го избутваше настрани. Както го беше правил винаги. Както щеше да го прави вовеки веков.

Още един трон. Даруджистан.

Преди много време, в една отдавна забравена епоха, се бяха събрали хора на този обрулен от ветровете хребет над равното дъно на долината и бяха издигнали огромни каменни стълбове, които сега стояха наклонени в неравна редица на протежение от над хиляда разтега. Няколко от тях бяха нападали, но у другите Сеймар Дев долавяше войнствена жизненост. Сякаш камъните бяха решени да стоят вечно на стража, въпреки че костите на онези, които ги бяха издигнали, вече се бяха разсипали на зрънца в прахта, която стържеше страните им.

Тя спря да забърше потта от челото си, загледана в Пътника, който тъкмо достигаше билото, а след това се премести в сянката на най-близкия камък, масивен висок фалически менхир, облегна се на него и скръсти ръце. За да я изчака, разбира се — тя явно ги бавеше и тази подробност я дразнеше. Разбираше, че й липсва маниакалната обсебеност, онова, което тласкаше напред двамата й спътници и им придаваше енергията, свойствена за безумците. А те бяха точно това, отдавна бе решила тя.

Липсваше й конят, единственото същество в това пътуване, към което бе започнала да изпитва привързаност. Най-обикновено невзрачно животно, нормално, смъртно, с трогателно помръкнали очи и доволно от всеки жест на грижа и обич.

Продължи катеренето си по изгърбения склон, тътреше крака между бодливите храсти. Твърде уморена беше, за да се притесни от задрямалите змии и скорпиони, или от косматите паяци между извитите им клони.

Тътенът на копитата на Хавок отекна в земята и спря точно над нея на билото. Тя се намръщи и вдигна глава.

Погледът на Карса беше неразгадаем както винаги, татуировката бе като паяжина, изпъната над ръбатото лице. Той се наведе над шията на коня и каза:

— Защо не искаш да споделиш с мен гърба на Хавок, вещице?

След като той не показа с нищо, че ще се отдръпне, тя се принуди да го заобиколи. Спря задъхана на билото. Хрумнаха й множество отговори, един от друг по-злобни. Но вместо да изрече някой от тях, въздъхна, обърна се и намери своя изправен камък, на който да се облегне — забелязала мимоходом, че Пътника е навел глава и като че ли мърмори нещо на себе си.

Толкова отблизо видя, че в повърхността на сивата шиста са врязани шарки, кръжаха около млечнобели пъпки кварц. С всяко разсъмване, осъзна Сеймар, тази страна на камъка щеше да изглежда все едно, че се гърчи, докато слънцето се катери нагоре, пъпките щяха да лъсват. Каква бе целта на цялото това усилие? Дори боговете не знаеха, подозираше тя.

Повечето история се губеше в небитието. Колкото и усърдни да бяха хроникьорите, свидетелите, изследователите, повечето минало просто вече не съществуваше. Нямаше никога да бъде научено. Мисълта за това остави сякаш някаква дълбока празнота в нея, сякаш самото осъзнаване за загубата освободи унищожителен порой в собствените й спомени — отнесени от въртопа мигове, които никога нямаше да се върнат. Вкара пръст в един от жлебовете в камъка, проследи зигзаговидната диря надолу, след това — отново нагоре. Първият човек, който го правеше от толкова дълго?

„Повтаряш старите шарки — незнанието е без значение — просто ги повтаряш и доказваш приемствеността.“

„Която на свой ред доказва какво?“

„Че живеейки, преповтаряш живота на всички онези, които отдавна са си отишли, отдавна са мъртви, дори забравени. Преповтаряш всички потребности — да ядеш, да спиш, да любиш, да боледуваш, да гаснеш в смъртта — и подтиците на благословеното чудо — пръст, проследил змийската диря, дъх срещу камъка. Тежест и присъствие, и съблазънта на смисъла и на шарките.“

„С това ние доказваме съществуването на своите предци. Че са били някога и че един ден ние ще сме като тях. Аз, Сеймар Дев, бях някога. И вече не съм.“

„Бъди търпелив, камъко, друго връхче на пръст ще дойде, за да проследи дирята. Ние те бележим и ти бележиш нас. Камък и плът, камък и плът…“

Карса се смъкна от Хавок и разкърши гръб. Много беше мислил напоследък, най-вече за своя народ, гордите наивни Теблор. Вечно затягащата се обсада на останалия свят, място на цинизъм, място, където буквално всяка сянка беше зацапана в жестокост — една и съща сивота. Наистина ли бе искал да поведе народа си в такъв свят? Дори да нанесе най-поетична присъда над делата на цивилизацията?

Беше видял в края на краищата отровата на едно такова поглъщане, докато наблюдаваше Тайст Едур в град Ледерас. Беше видял завоевателите, замаяни и объркани, станали негодни за нищо от собствения си успех. Беше видял императора, негоден да властва дори над самия себе си. А Сакатия бог бе поискал Карса да вземе онзи меч. С такова оръжие в ръцете можеше да поведе воините си надолу от планините, да сложи край на всички неща. Да се превърне в живото въплъщение на страданието, което Падналия толкова ценеше.

Дори не се беше изкусил. В онази тяхна безсмислена среща Сакатия бог многократно беше издал липсата си на разбиране за Карса Орлонг. Всеки негов дар към Карса беше покана да се предаде по някакъв начин. „Но аз не мога да се предам.“ Истината, толкова проста, толкова пряма, като че ли представляваше някаква невидима сила за Сакатия бог и всеки път щом се сблъскаше с нея, той беше изненадан, объркан. Всеки път залиташе безпомощно назад.

Естествено, Карса разбираше много добре какво е да си упорит. Знаеше също, че тази черта може да бъде превърната в ценна броня, докато в други моменти не постига нищо, освен да издаде пълна глупост. Сега той искаше да пресътвори този свят и знаеше, че светът ще му се съпротивлява, но все пак щеше да държи на желанието си. Сеймар Дев щеше да нарече това „упоритост“ и тази дума в нейната уста щеше да означава „глупост“. Също като Сакатия бог, вещицата не разбираше истински Карса.

От друга страна, той я разбираше много добре.

— Не искаш да яздиш с мен — каза й, след като тя се отпусна на един камък, — защото гледаш на това като на поражение. Ако трябва да скочиш в този бързей, сама ще решиш как, по най-добрия начин.

— Така ли е? — попита тя.

— А не е ли така?

— Не знам — отвърна тя. — Нищо не знам. Някакъв отдавна забравен бог на войната ме беше подгонил. Защо? Какъв смисъл би трябвало да извлека от това?

— Ти си вещица. Разбуждаш духове. Те те надушват толкова лесно, колкото ти тях.

— Какво от това?

— Защо?

— Какво защо?

— Защо избра да станеш вещица, Сеймар Дев?

— Това… О, има ли изобщо значение?

Той изчака.

— Бях… любопитна. Освен това, щом веднъж видиш, че светът е изпълнен със сили — повечето от които малко хора изобщо виждат и дори не си помислят за тях, — как би могъл да не поискаш да ги изучиш? Да проследиш всички шарки, да откриеш мрежите на съществуването… удоволствието да разгадаваш нещата не е по-различно от това да изобретиш механизъм.

— Значи, била си любопитна — изсумтя той. — Кажи ми, когато говориш с духове, когато ги призоваваш и те идват при теб без принуждение — защо го правят според теб? Защото също като теб и те са любопитни.

Тя скръсти ръце.

— Твърдиш, че се опитвам да намеря значимост в нещо, което всъщност е съвсем незначително. Мечката просто ме подуши и дойде, за да ме огледа отблизо.

Той сви рамене.

— Случват се такива неща.

— Не съм убедена.

— Да. — Той се ухили. — Ти наистина си от този свят, Сеймар Дев.

— Какво означава пък това?

Той се обърна към Хавок и го потупа по прашната шия.

— Тайст Едур се провалиха. Не бяха достатъчно прозорливи. Оставиха цинизма и си въобразиха, че могат да го надвият със силата на доблестта си. Но цинизмът превърна доблестта им в нещо кухо. — Погледна я през рамо. — Онова, което беше сила, се превърна в преструвка.

Тя поклати глава объркано.

Пътника се приближи до тях. Нещо измъчено имаше в лицето му. Забелязал това странно, необяснимо преображение, Карса го изгледа за миг с присвити очи. След това извърна небрежно поглед и каза на Сеймар Дев:

— Може би мечката дойде, за да те предупреди.

— За какво?

— За какво друго? Война.

— Каква война?!

Викът й накара Хавок да трепне под ръката на Карса и той вкопчи пръсти в гъстата му грива, укроти го, след това се метна на гърба му.

— Ами тази, която идва.

Тя погледна накриво към Пътника и като че ли едва сега забеляза промяната. Пристъпи към него.

— Какво има? Какво се е случило? За каква война говори Карса?

— Трябва да тръгваме — отвърна той, обърна се и закрачи.

Сеймар можеше да заплаче. Можеше да запищи. Не направи нито едното, нито другото. Карса кимна мълчаливо и й протегна ръка.

— Този бързей е негов, не наш. Ела да яздиш с мен, вещице — нищо ценно не предаваш.

— Така ли?

— Да.

Тя се поколеба. После пристъпи и се вкопчи в ръката му.

Щом се настани зад него, Карса изви глава и се усмихна широко.

— Не ме лъжи. Вече е по-добре, нали?

— Карса… какво стана с Пътника?

Той смуши Хавок и отново се обърна напред.

— Сенките са жестоки — каза само.

Дич отвори с усилие онова, което сякаш трябваше да е око. Негово око. Драконъс стоеше над слепия Тайст Андий и дърпаше нагоре скимтящото същество, стиснал го с две ръце за мършавия врат.

— Проклет глупак! Няма да стане така, не разбираш ли?

Кадаспала успя само да изскимти задавено в отговор.

Драконъс го изгледа с гняв, след което го захвърли долу върху купа тела.

Дич се изсмя хрипливо.

Драконъс се извърна към него, прониза го с поглед и изръмжа:

— Искаше да сътвори един проклет бог тука!

— И той ще говори — изхриптя Дич. — С моя глас.

— Не, няма. Не падай в този капан, магьоснико. Нищо не трябва да се сътворява тук…

— Има ли значение? Всички скоро ще умрем. Нека богът отвори очи. Да примига веднъж-дваж, а след това да огласи… — Засмя се отново. — Първия си вик и последния. Раждане и смърт, и нищо помежду им. Има ли нещо по-трагично, Драконъс? Изобщо?

— Драгнипур не е ничия утроба — изръмжа Драконъс. — Кадаспала, това трябваше да е клетка. Да пази Мрака вътре и Хаоса вън. Една последна, отчаяна преграда — единственият дар, който можем да предложим. Един портал, лишен от свободата да странства, трябва да намери дом, убежище — крепост, макар и съградена от плът и кости. Шарката, Кадаспала, трябваше да се опълчи на Хаоса — две противоположни сили, както обсъдихме…

— Това ще се провали! — Слепият Тайст Андий се гърчеше в краката на Драконъс като прободен червей. — Ще се провали, Драконъс — бяхме глупци, идиоти. Луди бяхме да мислим луди да мислим луди да мислим… дай ми това дете, това великолепно творение… дай ми…

— Кадаспала! Шарката — нищо повече! Само шарката, проклет да си!

— Пропада! Разбива се. Разбива се и пропада, разбита в пропада! Пропада, пропада, пропада. Умираме и умираме и умираме, и умираме!

Дич вече чуваше армията, настъпваща в марш към тях, стъпки като накъсан гръм, грохот на копия и плющене на пряпорци, континент от тръстики, а вятърът пищи през тях. Бойни песни изригват от безчет уста, всяка — различна от всяка друга, сливат се разногласни в грохот от страховито безумие. Звукът беше по-ужасен от всичко, което бе чувал — никоя армия от смъртни не можеше да всели толкова ужас в една душа. А над всичко това небето бушуваше, отровнозелено и сребристо, кипнало, разсечено от ослепителни мълнии от някакво бясно спускащо се опустошение, спускащо се все по-близо… а когато най-сетне удареше… „Армията ще връхлети. Ще ни помете.“

Дич завъртя единственото си око… и осъзна, че все още е затворено, здраво залепнало, че може би не му е останало никакво око и че онова, през което вижда, е шарката, врязана с черно мастило в клепача му. „Божието око? Окото на шарката? Как е възможно изобщо да виждам?“

Драконъс стоеше изправен, обърнат назад, забравил за миг гърчещата се в нозете му фигура.

Такава изискана войнственост, такава героична поза, от онези, които би трябвало да се извайват в безсмъртен бронз. Героизъм, на който са нужни зелените петна на патината, доказателството за отминали векове, откакто такива благородни сили са съществували на света — на всеки свят, на който и да е свят; все едно, маловажни подробности. Статуята прославя великия, вече отминал век, вече забравените добродетели.

Цивилизациите държат героите им да са мъртви, преди да ги почетат. Добродетелта е на мъртвите, не на живите. Всички го знаят. Живеят с вечното отстъпление от добродетелта, което е настоящето. Завещаното се пропилява, защото това правят хората с нещата, които не са спечелили самите те.

Загледа се в Драконъс, а той сякаш потъмня, размъти се, стана някак странно замъглен. Дич ахна и в следващия миг Драконъс отново беше онова, което е бил винаги.

Толкова малко бе останало от ума му, толкова малко от онова, което можеше да се нарече „Аз“, а тези мигове на яснота бързо се смаляваха. Дали нямаше да се намери ирония тук, ако хаосът го достигнеше само за да се окаже, че него вече го няма?

Изведнъж осъзна, че Драконъс се е надвесил над него.

— Дич, чуй ме. Той направи от тебе възела — трябваше да станеш очите на бога — не, мозъка му — твоята шарка, тази по кожата ти…

Дич отвърна с насмешка:

— Всяка душа започва с една-единствена дума. Той е написал тази дума — върху мен. Самоличността е само шарка. Началната форма. Светът — животът и опитът — е Кадаспала, той гравира фините детайли. Кълна се в свършека на живота, кой изобщо може да отгадае тази първа дума?

— Имаш го в себе си, Дич — каза Драконъс. — Можеш да разбиеш шарката. Дръж се за тази част от себе си, дръж се здраво… може да ти потрябва…

— Не. На теб може да потрябва, Драконъс.

— Не може да има никакво дете-бог. Не и сътворено от този кошмар — не можеш ли да разбереш това? Би било нещо ужасно, отвратително. Кадаспала е луд…

— Да — съгласи се Дич. — Крайно неприятно. Луд. Не е добро начало, не е.

— Дръж се, Дич.

— Само една дума.

Драконъс се взря в нарисуваното око. След това се изправи, сбра краищата на веригата си и излезе от тесния кръгозор на Дич.

Кадаспала припълзя към него.

— Той иска само да избяга, да избяга, да избяга. Но ти, но ти, но ти си възелът, възелът. Стегни здраво! Никой не се измъква. Никой не се измъква. Стой здраво, здраво, здраво, докато той се събуди, а ще се събуди, ще се събуди. Събуди. Моето дете. Думата, разбираш ли, думата е думата е думата. Думата е убий.

Дич се усмихна. Да, беше го знаел.

— Почакай, миличък възел, почакай, почакай. Всичко ще добие смисъл. Всичко. Обещавам, обещавам и обещавам, аз. Обещавам. Защото съм прогледнал в бъдещето. Знам какво иде. Знам всички планове. Брат й умря, а не трябваше да го направи, не. Не, не трябваше да го направи. Правя това за нея, за нея, за нея. Само за нея. Възел, правя това за нея.

„Убий — помисли Дич и закима. — Убий, да. Разбирам. Да. Убий, за нея. Убий.“ И откри, че самата дума, да, самата дума знае как да се усмихне.

Заваля пепел.

Прешъс Тимбъл стоеше край пътя под осеяното със звезди нощно небе и гледаше приближаващия се впряг. Дори в тъмното личеше, че ремонтът е направен набързо, цялото возило се тресеше и клатеше. Глано Тарп бе кацнал на високата капра, разкрачен широко, а конете мятаха глави, изпънали назад уши, и въртяха бялото на очите си.

Маппо и Грънтъл вървяха отляво, Реканто Илк, двамата Боул и злочестият картограф — отдясно. Майстор Квел, изглежда, беше вътре.

Фейнт измърмори нещо и стана.

— Събуди се, Суитист, дойдоха най-после.

В село Бряг Неволя, на половин левга назад, не се виждаше нито една светлинка.

Прешъс се приближи до Грънтъл и го попита:

— Какво стана? Той поклати глава.

— По-добре да не знаеш, вещице. Честно.

— Джагътът защо изобщо е направил тая глупост да се жени? — попита Реканто, лицето му беше бледо като луната. — Богове на бездната, както би казал Глано, това беше най-жалкужасната омразнообвилна свада, която съм виждал! Още громолеше, когато изтърчахме оттам.

— Изтърчахте? — учуди се Фейнт. — Каляската едва може да пълзи, Илк.

— Нищо по-натопорчено няма от това да бягаш колкото ти сили държат със скоростта на охлюв, да ти кажа. Ако не беше майсторът да ни „защитне“, щяхме да сме само парчета кожа и месо, като всички там.

Прешъс Тимбъл потрепери и направи с ръка жеста „зло да пази“. Майстор Квел отвори с мъка лошо увисналата на пантата врата, слезе от каляската и изпъшка:

— Що за проклет свят е този!

— Мислех, че сме на някакъв остров — каза Юла.

— Към морето ли се връщаме? — попита Прешъс.

— Няма начин — каляската няма да издържи. Трябва да намерим някое по-цивилизовано място, където да се сврем — отвърна Квел.

Отдалечи се от тях, за да отрони насаме тежка въздишка, докато опразни мехура си — или да се опита поне.

— Трябва ни практикуващ Висш Денъл — подвикна Прешъс след него.

— Щом казваш, вещице…

Картографът си беше намерил една пръчка и драскаше шарки в пръстта на пътя, на десетина крачки напред. Прешъс Тимбъл примижа към него.

— Какво прави онова нещо там?

Май никой нямаше отговор.

След дълго мълчание Суитист Сафърънс се обади:

— Момичета, някоя от вас да изпитва лека кръвожадност?

Виж, това разбуди много бързо останалите, забеляза Прешъс Тимбъл, макар самата тя да се мъчеше да овладее паниката си. Проклетата топка лой още се гърчеше от смях и на Прешъс й се дощя да забие нож в едно от плувналите в сълзи очи. Съмняваше се, че някой ще се опита да я спре.

Майстор Квел се върна.

— Какво толкова му е смешното, Суитист? О, все едно. — Изгледа ги един по един с кисела физиономия. — Нощта вони — някой да го е забелязал? Мислех си за Рашан, но вече не съм толкова сигурен.

— Трябва само да ме заведете до някое пристанище — каза Маппо. — Оттам мога да се оправя сам.

Квел примижа към него.

— Ще те доставим, както се разбрахме, трелл…

— Рисковете…

— Точно заради тях взимаме толкова скъпо. Хайде да не говорим повече за това. И да не си помислил, че просто ще прекратиш договора — ще го приемем за най-тежка обида, уронване на доброто ни име. Ще те отведем там, трелл, дори да е на едно колело зад трикрак кон.

Картографът се върна при тях, залиташе.

— Ако благоволите — рече с усмивка, която се стори на Прешъс толкова вампирска, че човек можеше да полудее, като я види. — Начертах решение.

— Извинявай, пропуснал съм го — отвърна Квел.

— Той го казва буквално. — Прешъс посочи напред по пътя.

Квел ги поведе. Спряха и загледаха смътните драсканици в светлата пръст.

— Какво е това, в името на Качулатия?

— Карта, разбира се.

— Що за карта?

— На предстоящото ни пътуване.

Реканто Илк клекна да огледа драсканиците и поклати глава.

— Не мога дори да различа острова, на който сме. Много тъпа карта, картографе. — Изправи се и каза на другите. — Това получаваш, опиташ ли се да работиш с покойник. Заклевам се, здравият разум е първото, което си отива, щом се превърнеш в ходещ мъртвец — защо ли е така?

Братята Боул изглеждаха замислени — сякаш търсеха възможния отговор. После видяха намръщените си физиономии и се ухилиха един на друг. Емби изсумтя и се наложи да обърше лигата на горната си устна с опакото на ръката.

— Сигурно съм полудяла — измърмори Прешъс.

— Някакъв портал ли си нарисувал тук, картографе? — попита Квел.

— Без инвеститура, но — да. Нямам власт да я дам. Но пък вие имате.

— Може би — разсъди Квел. — Но не мога да разпозная нищо на рисунката ти, а това ме изнервя.

Картографът мина от другата страна и посочи с гърчавия си съсухрен пръст другия край на картата.

— Виждате ли тази права широка бразда? Всичко друго се влива в този път, пътя, който трябва да хванем ние. Най-добрите карти ти показват вярната посока. Най-добрите карти са тези, които те водят до определена крайна цел.

Реканто Илк се почеса по главата и каза объркано:

— Ами нали точно за това са картите? За какво ни бърмоти тоя?

— Не всички карти — поправи го картографът и поклати глава — а нищо не може да е толкова строго като поклащане на глава на мъртвец, реши Прешъс. — Обективното изобразяване е само една форма в изкуството на картографията, и при това изобщо не е най-полезното.

— Щом казваш — съгласи се майстор Квел. — Все пак съм притеснен.

— Нямаш кой знае какъв избор, чародеецо. Каляската е повредена. Брачната свада вече се шири извън границите на селото и скоро ще погълне целия остров в пожар от спорни варианти „кой какво е казал“.

— По-умен е, отколкото беше преди — отбеляза Фейнт.

— Вярно — призна Реканто.

— Съвземам се все повече, да — каза картографът и ги удостои с поредната си ужасна усмивка.

Всички потрепериха.

— Как така не показа таланта си досега? — попита Квел.

Трупът изправи гордо рамене.

— Показах много таланти в това пътуване, всеки подходящ за ситуацията в момента. Забравихте ли кокосовите орехи?

Фейнт завъртя очи.

— Как бихме могли да забравим кокосовите орехи?

— Освен това — продължи картографът, — като неканен гост, изпитвах настойчива потребност да допринеса за начинанието. — Костеливата му ръка се изпъна към драскулките на пътя. — Вложете сила в това, майстор Квел, и можем да тръгнем.

— До някъде, където можем да поспрем ли?

Картографът сви рамене.

— Не бих могъл да предскажа ситуацията, която ни очаква, само това, че като цяло няма нищо особено застрашително.

Квел изглеждаше все едно, че отново има нужда да се изпикае. Но вместо това се обърна към впряга.

— Всички горе. Прешъс, ти си с мен, както обикновено. Ти също, Маппо. Останалите се пригответе.

— За какво? — попита Грънтъл.

— За всичко, разбира се.

Реканто, който все още се перчеше с невероятната си забивка на колене, плесна грамадния воин по гърба.

— Не бой се, приятел, рано или късно ще свикнеш с тая работа. — И добави: — Освен ако преди това не умреш де.

Нощ се разстила над равнината Дуелл. По огромния небесен свод звездите са смътни, помръкнали, не искат сякаш да блеснат като остриета на ножове сред странно натежалия мрак. Тази нощ койотите приглушават воя си. Вълците побягват в безреден ужас и някои ще бягат, докато сърцата им не се пръснат.

На юг от западната верига на хълмовете Джадроуби една самотна, облечена в метална ризница фигура се спира в своя път, най-сетне видяла смътното синкаво сияние — вечно туптящото сърце на великия легендарен град.

Даруджистан.

На три левги западно от него други трима пътници зяпват същото това сияние и в очите на единия — невидимо за другите — има такъв страх, такова терзание, че би могло да съкруши душата на някой по-нищожен човек. Ръката му в тежката ръкавица посяга към увитата с кожа дръжка на меча му.

Казва си, че въздадената мъст е спечелен мир, но дори и той не вярва много на това. Отвъд чакащия го град бъдещето е необятна празнота, пустош, която е убеден, че никога няма да види, още по-малко да навлезе в нея.

И все пак въпреки целия този буен, кипящ порив на волята у тези трима застанали в редица странници, нито един сред тях не е причината за плътното, осезаемо нощно безмълвие.

На по-малко от левга на север от тях седем Хрътки стоят на билото на един хълм и пълните им с гибел очи са се впили в сиянието на града.

Зверовете притежават способността да улавят ударите на разтуптяно от страх заешко сърчице на половин левга, тъй че чуват зова на дванадесетата камбана, възвестяващ полунощ в град Даруджистан.

И като една, седемте Хрътки вдигат грамадните си глави и надават вой.

Звездите горе са се пръснали на огнени искри. Върховният крал спира и древната, упорита кръв във вените и артериите му изведнъж потича студена като лед. За първи път в това пътуване Каллор познава миг на страх.

Дългата глава на Хавок се отмята рязко и звярът отскача встрани. Сеймар Дев се вкопчва отчаяно в Карса, за да не бъде хвърлена на земята, и усеща как изведнъж са се стегнали мускулите на гигантския воин.

Пред тях Пътника е изгърбил рамене, сякаш воят го е шибнал в гърба. После тръсва глава и тръгва напред.

На един корниз над порта, гледаща към полята на юг, един тромав, подобен на огромна жаба демон вдига глава и острите му уши изведнъж се изопват назад.

После, когато воят бавно заглъхва, демонът отново се отпуска.

Макар че сега, най-сетне, усеща надигащия се от самата земя, надигащия се и тръпнещ в костите му далечен грохот на тежки лапи.

Той иде, все по-близо.

В града зад Чилбаис дванадесетата камбана кънти звучно. Поредното велико празненство е на свършване. Още един ден в името на Джедероун. Още една нощ, която да сложи край на шумното празнично безумие.

Танцувай и танцувай.

Защото, както всеки знае, всичко, което виждаш наоколо, ще трае… вечно!

21.

Неизразима почуда и сдържана горест. Представете си секача, застанал пред гората, с брадвата в ръка. След миг ще закрачи напред. Сега си представете първата линия дървета — вкоренени дълбоко в пръстта, безпомощни пред това, което иде.

Водата, процеждаща се през корените, не забързва. Ласкавата топлина на слънчевата светлина по листата не лумва в настойчив пламък. Светът и неговият ход не може да се променят. Какво може да се направи? Е, нищо не може да се направи. Секачът размахва брадвата с ослепителна бързина и изумително безразличие и не чува хора от писъци.

Жалка ли е тази представа? За някои може би, за мнозина — да, би трябвало. Но знайте това: съпричастието не е игра.

Нека върнем времето назад. Сумракът се сгъстява, но все още е рано. Самотен ездач дръпва юздите на билото над минен лагер. Там, горе, слънчевата светлина все още не си е отишла. Прахта струи златна и всичко е в смут. Потъналата в сенки падина гъмжи от човешки фигури.

Най-после са го видели. Един старец крета нагоре по пътеката. Един бегач тича към главната постройка, кацнала на подравнената купчина шлака.

Започва се.

— Още един? За същото момче? Какво толкова му е специалното на това проклето момче?

Но Горлас Видикас не държеше особено да чуе каквито и да било отговори на тези въпроси, особено след като бегачът не беше в състояние да обясни нищо. Стана, загърна се в наметалото си, взе ръкавиците си от еленова кожа и излезе. Щеше ли да има удоволствието да убие още един глупак? Горещо се надяваше.

Дали не беше онзи надут стар кучи син, Кол? Виж, това щеше да е идеално. Пък и кой знае, може би призракът на лейди Симтал щеше да се разбуди с последния му дъх и да нададе радостен вой при това най-съвършено отмъщение, този дълго чакан отговор на злото коварство в последното й празненство. Разбира се, това беше работа най-вече на Ханут Орр и може би на Шардан Лим също, но Горлас бе готов да приеме с охота неочакваната щедра отплата, че е убил поне двама от старите заговорници.

Смъртта на Кол също така щеше да остави едно свободно място в Съвета. Горлас се усмихна при тази мисъл, докато се изкачваше по дъсчените стъпала, извиващи се нагоре зад главната сграда. Хъмбъл Межър също щеше да предложи награда за такова нещо, а спрямо нея благодарността на Ханут и Шардан щеше да изглежда жалка, подаяние, подхвърлено на жалък бедняк. И го споходи неочакван, странен образ с половин дузина такива жалки бедняци — просяци, събрани в порутена сграда, клечат на влажната земя и си подават жалък комат клисав хляб и плесенясала буца сирене. И докато гледаше отстрани, като невидим призрак тази картина, му се стори, че кръгът е някак… непълен.

„Някой липсва. Кой липсва?“

Тръсна глава, за да прогони сцената от ума си, и осъзна, че се е спрял точно под площадката, с ръка на перилото. В този последен миг, докато образът се разпадаше, му се стори, че зърна нещо… труп, сгърчен под един дебел клон; лицето се люшна, извърна се срещу него — и изчезна.

Устата му пресъхна. Някой бог или дух ли му бе изпратил това видение? Все едно. И да го беше направил някой или нещо — беше глупаво послание. Нищо не му говореше, нищичко.

Сложи си ръкавиците и продължи нагоре. Излезе на блажената слънчева светлина, където всичко беше обагрено в злато. Богатството на света бе на ръка разстояние, да. Никога не беше разбирал бедните, тяхната глупост, липсата на амбиция, мързела им. Толкова много неща бяха просто на ръка разстояние — нима не го разбираха? Как смееха да злобеят, да се оплакват и да му хвърлят мрачни погледи, след като той просто взимаше всичко, което може? Нека падат край пътя, нека се гърчат в нозете му. Горлас отиваше там, където искаше да стигне, и ако това означаваше да ги избутва от пътя си или да ги убива — така да бъде.

Какво пък, можеше да се е родил в някоя проклета канавка и пак щеше да е стигнал там, където беше днес. В природата му беше да успява, да побеждава. Глупаците можеха да злобеят и да завиждат колкото искат. Упорит труд, дисциплина и куражът да сграбчиш всяка възможност, когато ти се предложи — това бяха всичките неща, които липсваха на повечето хора. Това, което не им липсваше в ни най-малка степен, беше безграничната енергия да се оплакват. А горчивината беше загуба на енергия и като киселина разяждаше съда, който я държи.

Щом излезе горе, веднага видя, че мъжът, който го очаква, не е Кол. Нито беше непознат, осъзна Горлас. „Богове на бездната, възможно ли е това? Опонн, толкова ли си благосклонен към мен? Дръпни ме напред, Господарке. Бутни ме още, Господарю.“

Младият мъж (всъщност бяха на една възраст, но не и в очите на Горлас) бавно се смъкна от коня, заобиколи го и застана в средата на пътеката срещу Горлас.

— Не те изпрати тя тук, нали? Не е чак толкова глупава.

— Познаваш ме значи.

Горлас се усмихна.

— Наблюдавах те веднъж. Само преди няколко дни, от другата страна на улицата. Изглеждаше гузен, знаеш ли? Приличаше на страхливец. Как се казваш? Искам да знам името ти, за да съм точен, когато й разкажа какво съм направил с теб… и с трупа ти.

Мъжът стоеше съвсем неподвижен, отпуснал ръце.

— Не съм тук заради Чалис.

— Щом искаш да вярваш, че всичко това е твоя идея, добре. Но трябва да ти кажа, познавам я добре — много по-добре от тебе. Работила е над тебе. Убедила те е — все едно, че те е довела тук за ръка, макар да си толкова тъп, че не го съзнаваш. Тя, разбира се, не е искала да хване някой твърде умен, защото един умен мъж щеше бързо да схване убийствения й план. Един умен мъж щеше да се отдръпне. Или да избяга.

Мъжът килна леко глава.

— Каква е ползата от всичко това, Горлас Видикас?

Горлас въздъхна. Погледна през рамо към надзирателя, който стоеше отзад. Гледаше и слушаше. Да, трябваше да се направи нещо по въпроса. После отново се обърна към мъжа.

— След като явно си твърде страхлив, за да си кажеш името, ще трябва просто да отрежа лицето ти, за да й го занеса за доказателство. Виж се. Дори не носиш оръжие. Надзирател! Рапирата на Мурильо още ли е тук? Забравих, върнахме ли я с него?

— Не съм сигурен, сър… искате ли да ида да потърся?

— Ами… намери някакво оръжие на този просяк. Каквото и да е — той и без това не знае как се използва. И побързай, да не изгубим светлината и на тълпата долу да й омръзне да чака. — Усмихна се на мъжа. — Кръвожадни са станали напоследък. По моя вина…

— Да, за Мурильо…

— А, затова ли си дошъл? Дуелът беше съвсем честен. Той просто ми отстъпваше.

— Къде е момчето?

— Значи то е поводът да дойдеш тук? Става ми трудно да го повярвам. Това не е някой осиротял принц, нали? По-скоро не беше.

— Не беше?

— Да. Мъртво е, опасявам се.

— Разбирам.

— Е, още ли те интересува? — попита Горлас. — Всъщност това вече е без значение, защото искам да останеш. Предполагам, че би могъл да опиташ да избягаш, но те уверявам, ще бъдеш посечен, преди да си успял да яхнеш този хубав кон — кон, който с радост бих прибрал в конюшнята си. Кажи ми, по-добър дуелист ли си, отколкото беше Мурильо? Трябва да си. Много по-добър.

Надзирателят беше слязъл до средата на стръмната пътека, откъдето изрева няколко заповеди и някакво хлапе забърза нагоре със сабя — не на Мурильо, а намерена някъде из мините, ако се съдеше по вида й. Тънка, с остър извит връх, нащърбена. Дръжката дори не беше увита с кожа, забеляза Горлас, когато задъханият надзирател му я донесе.

— Съжалявам, че не струва. Но наистина трябваше да дойдеш подготвен.

— Какво беше усещането? — попита мъжът. — Да убиеш един старец?

— Дуелът беше честен.

— Договорен до смърт? Съмнявам се, Видикас.

— Не ми харесва липсата на уважение с това използване на фамилното ми име — особено след като ти дори не искаш да ми кажеш своето.

— Е, жена ти те нарича „некадърник“, тъй че ако предпочиташ това…

Горлас хвърли оръжието в краката му и то тупна на земята сред облак златен прах.

— В гард! — изхриптя той. — До смърт.

Мъжът не помръдна, за да вземе оръжието. Стоеше както преди, леко килнал глава на една страна.

— Наистина си страхливец — изръмжа Горлас, докато вадеше рапирата си. — Страхливците не заслужават уважение, така че да забравим условностите…

— Чаках да кажеш точно това.

Надзирателят, който стоеше встрани, превит от болката в гърдите от изтощеното си сърце, тъкмо облизваше изпръхналите си устни. И още преди да ги оближе, сцената пред очите му невъзвратимо се промени.

Горлас Видикас залитна напред и падна тежко в прахта. Рапирата излетя от ръката му и кацна в тревата край пътеката. Прахта се вдигна на облак и бавно започна да уляга.

Непознатият — беше ли се задвижил изобщо? Надзирателят не беше сигурен — се извърна към него и рече:

— Чу го, че отхвърли правилата на дуела, нали?

Надзирателят кимна.

— И като си помислиш добре, чу ли ме поне веднъж да изрека официално предизвикателство?

— Ами, бях долу за малко…

— Но не толкова далече, че да не можеш да ни чуеш, убеден съм.

— А, не, освен ако не сте шепнали и…

— Припомни си. Горлас дърдореше и дърдореше — бих ли могъл да кажа нещо дори да съм искал?

— Прав сте, като си помисли човек.

— Значи нямаме проблем, нали?

— Не съм аз този, който може да каже — отвърна надзирателят. — Работех за този човек.

— Който, след като вече го няма, ще трябва да разчита единствено на твоето свидетелство.

— Ммм, да, всъщност.

Мъжът сви рамене.

— Направи както намериш за добре, тогава. — Погледна надолу към ямата. — Като че ли всеки момент ще се развикат от радост.

— Не са решили още.

— Тъй ли?

— Не са решили дали този, който ще замести Видикас, ще е по-добър, искам да кажа?

— Защото опитът им показва, че всички са еднакви.

Надзирателят кимна и каза:

— Видях аз, че не сте благородник.

— Прав си, не съм.

— Да, не сте. Вие сте също като тях, долу. Като мен дори.

— Предполагам.

Надзирателят отиде до тялото на Горлас Видикас, наведе се да го обърне по гръб и видя дръжките на два ножа, стърчащи от гърдите му.

Отново облиза устните си и този път вкусът на прахта изведнъж му се стори по-сладък.

— Да знаете случайно нещо за закона за собствеността?

— Моля? За какво?

— Например, ако изплащам заем на този човек, да речем…

— Не, представа нямам. Предполагам обаче, че ако просто си седиш и чакаш, може да се появи някой да прибере сумата. Едва ли се смята за незаконно, нали?

— Не, съвсем редно ми се струва — съгласи се надзирателят.

Мъжът извади ножовете и ги избърса в зацапаното омачкано наметало.

— Истината ли каза той за Харло?

— Какво? О. Да. Момчето се опита да избяга и са го убили.

Мъжът се изправи и въздъхна:

— Мамка му, Мурильо! Съжалявам.

— Почакайте… този Харло… толкова важен ли беше? В смисъл… — И надзирателят махна с ръка, като обхвана с жеста не само тялото, лежащо в прахта на пътя, но и онова, което бе тук предния ден. — Всички тези убийства. Кой все пак беше Харло?

Мъжът отиде при коня си и се метна на седлото. Хвана юздите. Помълча дълго, преди да отвърне:

— Не знам. Както започна, като че ли… — Поколеба се и отрони: — Като че ли е бил момче, което никой не е обичал.

Колкото и вгорчен и измъчен да беше животът на надзирателя, дори той потръпна от думите му.

— Повечето са така. И свършват тук. Повечето са така.

Мъжът го изгледа мълчаливо от седлото.

Надзирателят се зачуди — не виждаше никакъв триумф или задоволство на лицето на непознатия. Не беше сигурен какво вижда всъщност. Каквото и да беше, някак си не съвпадаше.

Странникът обърна коня и подкара по пътя към града.

Надзирателят изкашля цяла шепа храчка, тръсна я на земята, после пристъпи и се изплю, много точно, в лицето на Горлас Видикас. След това се обърна.

— Искам трима пазачи и най-бързите коне, които имаме!

Бегачът се затича.

От ямата долу се разнесе груб смях. Надзирателят го разбра много добре и кимна.

— Проклети да са. Все едно — ще им дам едно буре ейл.

Сумракът отстъпи на нощната тъмнина. Конят първи долови загубата на воля, щом ездачът на гърба му се отказа от всякакви опити да му наложи скорост, мина от галоп в тръс, след това ходом, а накрая спря край пътя, наведе глава и почна да пасе.

Кътър гледаше ръцете си. После заплака. За Мурильо, за едно момче, което изобщо не беше срещал. Но най-вече плачеше за себе си.

„Ела при мен, моя обич. Ела при мен, сега.“

Скоро след това трима вестоносци изтрополиха покрай него — без да го погледнат дори. Тропотът на копитата бавно заглъхна и облаците прах зад тях увиснаха във въздуха, огрени само от звездната светлина.

Веназ героят. Веназ, който изпълняваше заповеди и ако те означаваха да направи нещо зло, нещо убийствено дори, значи просто така трябваше да бъде. Никакви въпроси, никакви угризения. Върнал се беше горе, изпълнен с мрачен триумф. Поредното бягство — осуетено. Посланието — поднесено мило. Все пак обичаше да е точен. Искаше да се увери всъщност.

И така, в пълно съгласие с привилегиите си на старши на къртиците, когато взе навързаното на възли въже и отново навлезе в тунелите, никой не се опита да го спре. Вече можеше да прави каквото си поиска, нали? А щом се върнеше с доказателството за смъртта на Байниск и Харло, Горлас Видикас щеше да разбере колко е ценен и Веназ щеше да заживее нов живот.

Добрата работа води до добра отплата. Съвсем проста истина.

Наводнението, запълнило частично тунела, почти се беше оттекло и това улесни спускането му до цепнатината. Щом се добра до нея, се наведе и наостри слух — да се увери, че никой не е останал жив долу да шумоли в катранения мрак. Удовлетворен, смъкна въжето на Байниск от каменната издатина и го смени със своето, после хвърли през ръба останалото от намотката.

Нагласи фенера на най-ниско и върза за дръжката дълга половин човешки бой връв, а другия й край — за глезена си. Спусна фенера надолу, а след това и краката си. Стисна стъпала около въжето и изпъна крака, докато не стъпи на възел. Вече всичко щеше да е наред, стига връвта да не се усучеше около въжето.

Започна да се спуска много предпазливо.

Някъде долу имаше плувнали в кръв тела. Убити от камъните — не от Веназ, след като той дори не беше срязал въжето. Байниск го беше направил, глупакът му с глупак. Все пак Веназ можеше да си го припише — нищо лошо нямаше в това.

От бавното спускане ръцете и раменете го заболяха. Всъщност изобщо не беше длъжен да прави това. Но може би пък точно това щеше да го издигне в очите на Горлас Видикас. Благородниците търсеха определени неща, загадъчни неща. Родени бяха с умения и дарби. Трябваше да покаже своите дарби на Видикас.

Фенерът под него изтропа, той погледна надолу и видя смътната светлина, играеща по сухите нащърбени камъни. След още няколко мига вече стоеше, малко притеснено, тъй като камъните се поклащаха под краката му. Отвърза фенера и прибра връвта, след това увеличи фитила. Кръгът светлина се разшири.

Видя стъпалата на Байниск, изтърканите подметки, зацапаните в черно пищялки, и двете счупени и щръкнали през кожата. Не течеше кръв. Байниск беше толкова умрял, колкото можеше да е.

Промъкна се по-близо, взря се в премазаното лице и изведнъж се стъписа, понеже видя, че е замръзнало сякаш в усмивка.

Наведе се. Щеше да прибере кесийката на Байниск, където той държеше всичките си ценности — малкото ножче с костена дръжка, за което Веназ толкова му беше завиждал; няколкото медни петака, спечелени като награда за специални задачи; една сребърна монета, която Байниск най-много обичаше, на лицевата страна с очертанията на град под някаква дъга от огромна, запълнила небето луна — монета от Даруджистан, беше казал някой, но отпреди много време, от времето на Тираните. Съкровища, които вече бяха на Веназ.

Но не намери кесийката. Превъртя тялото, огледа зацапаните с кръв камъни около него. Никаква кесийка. Парчета от връвта нямаше дори.

Сигурно я беше дал на Харло. Или навярно я беше изгубил някъде назад в прохода — ако Веназ не я намереше тук, щеше да потърси грижливо обратно нагоре.

Вече беше време да намери и другото тяло — на онзи, когото беше намразил почти от самото начало. Винаги се държеше все едно, че е по-умен от всички. И онзи поглед в очите му — все едно знаеше, че е по-добър. Толкова по-добър, че му е лесно да е мил с всички по-глупави. Лесно да се усмихва и да казва мили неща. Лесно да помага и да е щедър.

Обиколи трупа на Байниск. Нещо липсваше тук — и не само тялото на Харло. А после, след миг, осъзна какво. Останалото от проклетото въже, което трябваше да е паднало близо до подножието на стръмнината, близо до Байниск. Проклетото въже го нямаше… а също и Харло!

Запромъква се през цепнатината и след двайсетина крачки стигна до ръб. Пукнатината пропадаше на неизвестна дълбочина и въздухът, който се издигаше отдолу, беше горещ и сух. Уплашен от мисълта, че стои на нещо, което може всеки момент да се откърти и да пропадне, Веназ забърза назад.

Харло най-вероятно беше тежко ранен. Така трябваше да е. Освен ако… Може би вече беше там долу, стоеше с проклетото въже и просто чакаше Байниск да слезе при него. Изведнъж усети, че устата му е пресъхнала. Беше проявил разсеяност. Това нямаше да се приеме добре, нали? Нещата щяха да свършат както трябва само ако догонеше дребосъка и го довършеше. Студени тръпки го полазиха при тази мисъл — всъщност той никога не беше убивал. Можеше ли изобщо да го направи? Трябваше да го направи обаче, та всичко да е наред.

Намери дупката от другата страна на тялото на Байниск, след двайсетина крачки и ново срутване. Вдигна високо фенера. Пролуката бе тясна, едва колкото една ръка до лакътя — и възвиваше рязко нагоре в нещо като шахта.

Байниск изобщо нямаше да може да се промуши през тази цепнатина. Но Харло можеше и го беше направил — това бе единственият изход от запушването.

Веназ върза отново фенера, след това се провря в дупката. Тясно. Едва можеше да вдиша, преди гръдният му кош да се опре в твърдия камък. Изскимтя и се навря още по-навътре, но не толкова дълбоко, че да се заклещи — за да се изкатери, поне едната му ръка трябваше да е свободна. Заопипва встрани с единия крак, изви тялото си и успя да се намести така, че да може да се избутва нагоре на тласъци. Сухият горещ допир на камъка в началото беше избавление. Ако се беше оказал мокър, щеше непрекъснато да се хлъзга надолу. Но преди да се изкатери и два боя, беше плувнал в пот и напипа същото над себе си — свидетелство за усилията на Харло. И откри, че единственият начин да се задържа на място между два поредни тласъка е да вдишва възможно най-дълбоко, да превръща гърдите си в клин, в тапа. Грубият изтъркан плат на туниката жулеше кожата му.

Колко време изтече? Колко продължаваше вече този вертикален проход? Веназ изгуби всякакъв усет за такива подробности. Беше на тъмно, в свят от каменни стени, сух полъх на въздух по едната страна, дясната ръка пищи от умора. От лицето му капеше пот. Целият беше ожулен и издран. Но след това пролуката се разшири на стъпаловидни ломове, където най-сетне можеше да отпусне разтрепераните си мускули. Разшири се и се превърна в лесна за изкачване шахта. Вече можеше да вдишва дълбоко и болката в ребрата му бавно заглъхна. Продължи напред и скоро стигна до нова дупка, този път цепеща право през скалата, перпендикулярно на шахтата.

Поколеба се, след това се провря в нея, за да види докъде стига — и надуши едва доловима спарена миризма, а малко по-нататък стигна до дупка, в която се беше струпала гнила шума. Зад замайващата миризма имаше още нещо — нещо лютиво, прясно. Вдигна фенера. Покрай прохода се издигаше стръмен сипей и още докато оглеждаше, чу трополенето на камъни, затъркаляли се надолу, за да тупнат в сухата шума и мъха.

Притича до подножието на сипея и погледна нагоре.

И видя Харло — на не повече от два човешки боя над него, пълзеше по сипея едва-едва.

Беше го надушил, да.

Усмихна се и бързо затвори фенера. Ако Харло разбереше, че все още го преследват, можеше да се опита да откърти с крака камъни и те да полетят убийствено надолу. Разбира се, щеше да полети и той с тях, ако го опиташе. Харло не беше глупав — един погрешен ход по този сипей и щяха да умрат и двамата. Истинският риск беше като стигне горе и се издърпа на равното. Тогава Веназ щеше да е в беда.

Но тази миризма на лъхащия надолу въздух — свеж въздух, чист. Миризма на тръстика и кал. Там беше брегът на езерото.

Веназ помисли за това-онова. Помисли отново. И се спря на един план. Отчаян, рискован план. Но всъщност нямаше друг избор. Каквото и да направеше, Харло щеше да го чуе. Ами да го чуе тогава!

Изсмя се — нисък гърлен смях, за който знаеше, че ще се запълзи нагоре между камъните като съсък на сто змии и ще се увие с ледената си отрова около сърцето на Харло. Засмя се и провлече тихо:

— Харррлло! Намерих тееее!

И чу вика на момчето. Писък като от премазано пале, изпълнено с ужас скимтене. И всичко това беше добре.

Паника искаше. Не тази, която щеше да накара момчето да задраска отчаяно нагоре — защото можеше да се отскубне и да полети надолу, — а тази, която щеше да го накара, щом се добере до равното, да побегне с ужас в нощта и да бяга, да бяга, да бяга.

Остави фенера и започна да се катери.

Гонитбата беше мъчителна. Гърчеха се и пълзяха по шистите като два червея. Отчаян беглец и преследвач, и двамата затворени в бясното туптене на сърцата, в свиването и издуването на зажаднелите за въздух дробове. Всичко — затворено вътре в тях, след като ръцете и краката им можеха да се движат само много бавно, убийствено предпазливо. Замръзваха на място при всяко хлъзгане, разперваха широко ръце при всяко изместване на камък и задържаха дъх, стиснали очи.

Веназ трябваше да го убие. Заради всичко това Харло трябваше да умре. Вече нямаше друг избор и Веназ изведнъж усети, че никак не е трудно да си помисли как изтръгва живота от гърлото на момчето. Дланите му на врата на Харло, лицето над тях посинява, след това посивява. Изплезеният език, облещените очи — да, изобщо нямаше да е трудно.

Бързо шумолене горе, тропот на откъртени камъни и Веназ разбра, че вече е сам на сипея. Харло беше стигнал на равното и слава на боговете — бягаше.

„Единствената ти грешка, Харло. Вече си в ръцете ми. Гърлото ти е в ръцете ми.“

„Спипах те!“

Тихият шепот на идващи се пробужда отново, раздвижват се фигури. От скривалища, от убежища, от схлупени гнезда. Сенки се хлъзгат невидими в потоците мрак.

Торди видя как убиецът, нейният съпруг, излезе в нощта от кафеза с лъжи, който с нелепа ирония наричаха свой дом. Щом отсечените му стъпки заглъхнаха, тя отиде в градината и застана до каменния кръг. Погледна нагоре към небето, но все още нямаше луна. Никакво ярко петно, което да размъти синкавия блясък на светлините на града.

Един глас заговори в главата й. Тежък, отмерен глас. И това, което й каза, накара сърцето й да забави туптенето си, донесе покой в мислите й. Смири я, докато й шепнеше с отмерен тон за един ужасен завет на смъртта.

Тя извади единствения свестен кухненски нож, който имаха, и притисна до китката си студеното острие. И зачака в тази странна и злокобна поза.

В същия момент Газ влезе в една задна уличка. Искаше да намери някого. Който и да е. Да го убие, да го превърне в развалина, да троши кости, да пръска очи и да къса отпуснати устни над зъбатите пънчета от счупени зъби. Очакването е толкова сладка игра, нали?

В друг дом, отчасти жилище, а отчасти — ателие, Тисера избърса току-що измитите си ръце. Всичките й сетива изведнъж се бяха изострили, надраскани сякаш с натрошено стъкло. Тя се поколеба, заслуша се. Не чу нищо освен собствения си дъх, този крехък хрип на живота, който сега й се стори тъй плашещо уязвим. Нещо беше започнало. Усети, че я обзема ужас.

Притича бързо до едно място в къщата. Затърси в паника. Намери тайното скривалище, където мъжът й беше крил скъпоценните си дарове от Сините моранти.

Празно.

Да, каза си тя: мъжът й не беше глупав. Беше оцеляващ — това бе най-голямата му дарба. Трудно спечелена при това — винаги далече от онази измамна арена, където Опонн си играеха на бутане и дърпане. Взел беше каквото му трябваше. Направил беше каквото можеше.

Стоеше замръзнала, безпомощна. Точно това чувство не беше приятно, изобщо не беше приятно. Обещаваше, че предстоящата нощ ще се проточи във вечност.

Бленд слезе на долния етаж и спря. Бардът седеше на края на сцената и настройваше лирата си. Дюйкър беше седнал на обичайната си маса и се мръщеше над халбата с ейл, стиснал я между дланите си, все едно че души някаква упорита, неподатлива съдба.

Анци… Анци беше в тъмницата. Сцилара беше излязла преди няколко камбани и не се беше върнала. Баратол си излежаваше присъдата.

Пикър лежеше в леглото си горе и едва дишаше. Всъщност беше си отишла. И може би никога нямаше да се върне.

Бленд се загърна в наметалото си. Никой от двамата не й обърна внимание.

Тя излезе.

Откакто онази хубава страшна жена си бе отишла — преди колко? Дни, седмици, години? Нямаше никаква представа — Чаур седеше сам, стиснал лепкавото от пот копие, получено от един мъртвец с маска, и се поклащаше напред-назад. След това изведнъж му се дощя да си тръгне. Защо? Защото чайките навън така и не спираха да говорят, а корабът цвърчеше като плъх в юмрук, а от този плясък на водата му се пишкаше.

Освен това трябваше да намери Барал. Единственото лице, което винаги беше добро и заради това се запомняше лесно. Лицето, което бе и на тате, и на мама, просто едно лице, за да е по-лесно да го помниш. Без Барал светът ставаше студен. И зъл, и нищо не стоеше закрепено на място, а да се опитваш да останеш цял, да не се разпилееш, докато всичко друго се разсипва, бе ужасно трудно.

Така че той пусна копието, стана и излезе.

Да намери Барал. И да, знаеше къде да го намери. Как знаеше това — никой не можеше да каже. Как мислеше — никой не можеше да си представи. Колко дълбока и необятна бе обичта му — никой не можеше да проумее.

Спайт стоеше на улицата срещу проклетото имение, временното жилище на проклетата й сестра, и обмисляше следващия си ход. Всяка мисъл бе придружена от разсъдливо потупване с пръст по пълните й сладки начервени устни.

Изведнъж потупващият пръст замръзна във въздуха и тя бавно кривна глава.

— О — промълви. И още веднъж: — О.

Вятърът виеше в далечината.

Но, разбира се, нямаше никакъв вятър, нали?

— О.

А как щеше да промени това нещата?

Един градски страж, пренебрегнал тъпата болка в гърдите и жегванията в лявата си ръка, излезе от стражевата пристройка, за да започне обиколките си. Пое към Крайезерния квартал и стената, която го отделяше от квартал Дару — нощните убийства бяха започнали да се трупат от двете страни на тази стена. Може би този път щеше да извади късмет и да види нещо — някой — и всичко щеше да си дойде на мястото. Може би.

Беше поръчал наемане на маг, на некромант всъщност, но уви, тежките колела на бюрокрацията едва зацепваха за такива неща. Сигурно щеше да трябва да убият някоя важна особа, преди нещата да се задвижат. Наистина не можеше да чака за това. Да намери убиеца се бе превърнало в негова лична кауза.

Нощта беше странно тиха, при положение че трябваше да е кулминацията на празненствата Джедероун. Повечето хора все още са по пивниците и кръчмите, каза си той, докато се бореше да потисне свръхестественото безпокойство, което го беше обзело, и гледаше напрегнатите физиономии на малкото хора, покрай които минаваше, и как сякаш притичват забързани покрай него. Къде беше празничното настроение? Къде бяха буйните танци? „Още е рано“, каза си. Но тези две думи и всичко зад тях изглеждаха някак плоски.

Слухът му долавяше далечната буря в равнините на юг от града. Гръмове, екнещ вятър. Усещаше приближаването на бурята. Нищо повече освен обичайния съсък във въздуха, предшестващ подобни събития.

Забърза се и се намръщи от болката в гърдите. Още усещаше прощалната целувка на жена си на устните си, прегръдките на децата на кръста си.

Беше мъж, който никога нямаше да моли за съчувствие. Беше човек, който се стремеше само да прави онова, което е редно. Такива хора се появяват на света, на всеки свят, от време на време, като самотен рефрен от някоя благословена песен.

Представете си свят без такива души.

Трудно би било, да.

След дълго проточилия се миг пред една запечатана вече гробница четирима скърбящи закрачиха бавно назад към хана „Феникс“, където Мийзи щеше да направи едно мрачно откритие — макар че то нямаше да я стъписа толкова, колкото можеше да се очаква.

Преди да са изминали и петстотин крачки обаче Ралик Ном изведнъж спря и каза:

— Сега трябва да ви оставя.

— Круппе разбира.

А убиецът присви очи към ниския мъж със строгото лице.

— Докъде ще стигне това, Круппе?

— Бъдещето, приятелю, е вечно извърнало гръб, дори когато е с лице към нас.

При тази странна, нелепа баналност Кол изсумтя:

— Богове на бездната, Круппе…

Но Ралик вече беше приключил със своето обръщане на гръб и се отдалечаваше.

— Нещо ми призлява — каза Мийзи.

— Ами да вървим — изсумтя отново Кол. — Трябва ми друга бутилка — този път с нещо истинско вътре.

Круппе го дари с херувимска усмивка. Лукавост? Да бе!

Себа Крафар, Майстор на Гилдията на убийците, огледа малката си армия. Трийсет и един. Абсурдно надмощие, вярно, но въпреки това не се чувстваше толкова уютно — или уверено, — колкото трябваше да е при такъв брой.

— Това е нелепо — въздъхна той. И махна с ръка.

Тълпата се раздели на три групи и всяка забърза в различна посока, за да обградят жертвата в указания момент.

На заранта в Съвета щеше да има едно освободено място. Опръскано с кръв, да. Но едва ли щеше да е за първи път, нали?

Шардан Лим виждаше пред себе си съвършено бъдеще. Ако всичко свършеше добре, най-сетне щеше да излезе от сянката на Ханут Орр. А в собствената си сянка щеше да завлече Горлас Видикас. Щяха да си споделят жена в края на краищата, а в тази ситуация нямаше да има никакъв такт и баланс, след като Горлас бе почти негоден да задоволява Чалис. Тъй че Горлас щеше да разбере, че щастието на жена му зависи не от него, а от другия мъж, споделящ удоволствието й — Шардан Лим, — и щом се появеше първото дете, щеше ли да има съмнение кой е бащата? Наследник на доказуема родословна линия, съвършеното узурпиране на дома Видикас.

Тази нощ беше тръгнал сам и небрежно към имението на Видикас, а сега стоеше срещу входната врата и оглеждаше скромната, но добре построена сграда. Имаше намеци за джадроубския стил. Четвъртитата ъглова кула, която всъщност бе по-висока, отколкото изглеждаше, със стаите й, запуснати и оставени на прахта и паяците — буквално същите постройки все още можеше да се намерят тук-там в квартал Джадроуби и по хълмовете на изток от града. Увивни растения покриваха три от четирите стени. Ако кулата беше дърво, щеше да е изсъхнало, мъртво отпреди столетия. Прогнило и кухо — и първият силен вятър щеше да го събори с трясък. Това съзнателно отхвърляне не беше случайно. Джадроубската кръв сред благородниците смущаваше. Открай време беше така и винаги щеше да е така.

Когато Шардан станеше собственик на имението, щеше да се погрижи да я съборят. Кръвта му беше на чист дару. Също като на Чалис.

Чу приближаващи се в опасно бърз галоп коне и след няколко мига видя трима конници. Дръпнаха рязко юздите пред портата на имението.

Намръщен, Шардан Лим излезе от сянката и бързо се приближи. Приличаха на частна охрана. Сториха му се малко смутени. Конете бяха плувнали в пяна, тръскаха глави и пръхтяха.

— Вие, тримата — извика Шардан и те се обърнаха. — Аз съм съветник Шардан Лим и съм дошъл на визита в имението на Видикас. Ако носите съобщение за лейди Чалис, позволете ми аз да го доставя. — Приближи се още и удостои тримата със сърдечна усмивка. — Тя е деликатна жена — да й се струпат трима запотени мъже няма да е добре. Сигурен съм, че разбирате…

— Извинете, съветник — каза единият. — Но новината, която носим, е лоша.

— О? И каква е?

— Горлас Видикас е мъртъв, съветник. Убит в дуел днес. Наредиха ни първо да препуснем до вдовицата, а след това да идем до леярни „Елдра“. Това означава да се върнем по целия път, но надзирателят така нареди. Като уважение, както се полага.

Шардан Лим го зяпна онемял. Умът му заработи трескаво.

— Не беше дуел — изръмжа друг от мъжете.

— Какво, какво? — попита намръщено Шардан. — Какво каза?

Мъжът изведнъж се уплаши, но пристъпи напред, поклони се и отвърна:

— Беше си убийство, сър. Надзирателят все повтаряше, че било законно, но ние го видяхме, сър, с очите си. Два ножа…

— Два ножа ли? Два ножа? Сигурен ли си?

— Заради другия дуел, разбирате ли, сър. Беше отмъщение. Убийство. Съветник Видикас уби друг мъж, после дойде този. После блеснаха двата ножа — толкова бързо, че не можеш да ги видиш, сър, и съветник Видикас падна, мъртъв като труп, сър. Мъртъв… а бе като труп.

— Всичко това ми изглежда познато — каза Шардан Лим. — Слушайте ме, тримата. Един от вас препуска до имението Орр и уведомява съветник Ханут Орр. Другите двама, идете до Елдра, ако искате. Аз ще уведомя лейди Чалис. После, тримата, намерете си приличен хан за нощта и кажете на ханджията да ви настани добре, сметката да пише на дома Лим. Хайде, вървете.

Последва кратък спор кой накъде да тръгне и къде да се срещнат, след като изпълнят задачите, и тримата препуснаха.

Някъде откъм юг се разнесе гръм. Бурята приближаваше. Вятърът шумеше, но все още не беше дошъл. Шардан Лим отиде до портата и дръпна въжето на камбанката в нишата. Докато чакаше вратарят да дойде, помисли как да поднесе скръбната вест. По-печално изражение трябваше, по-подходящо от мрачната усмивка, която вече се бореше да надвие.

Сега тя беше вдовица. Уязвима. Нямаше наследник. Братовчеди и далечни роднини като нищо щяха да изпълзят от дървенията, посредствени, но алчно домогващи се, внезапно изпълнени с амбиция. Щяха да изтъкват родословната си връзка с Видикас и да настояват за новопридобитите си права да се разпореждат с богатството на целия род. Без силни съюзници на нейна страна щяха да я изхвърлят още преди да е изтекла и седмица.

Щом Ханут Орр чуеше съобщението и се докопаше до каквото може от подробностите, умът му щеше да се изпълни с желание за мъст — и със страх също, сигурен беше Шардан. И нямаше дори да помисли за Чалис, не и в началото, и за новите открили се възможности. Следващите един-два дни щяха да са съдбоносни и Шардан трябваше да действа уверено и бързо, за да застане на нейна страна и да не остави място за Ханут Орр, след като и неговите амбиции се разбудеха.

Вратата се отвори.

— Домът Видикас поздравява съветник Лим с добре дошъл — заяви вратарят, както се беше навел в нисък поклон, все едно че говореше на ботушите на Шардан. — Господарката е уведомена за пристигането ви. Последвайте ме, ако благоволите.

Колебаеше се, застанала пред гардероба си. Оглеждаше многобройните тоалети, за да избере какво може да облече върху почти голото си тяло. Повечето бяха за намятане върху други дрехи, както се полагаше на една скромна благородница, заела се да позабавлява гостите си, но истината беше, че тъкмо се канеше да си легне и да потъне в сън — или най-малкото в онова, което минаваше за сън напоследък, излегната неподвижно в леглото и взряна в тавана.

Сама, все едно дали съпругът й си беше у дома, или не. Зяпнала в прашния мрак. Единствените неща, които можеха да я размърдат и да я накарат да стане, бяха още някой бокал вино, още една лула или призрачна разходка в тихата градина.

Тези разходки като че ли винаги включваха търсене на нещо, нещо неизвестно всъщност. И тя щеше да следва дирята на желанието си, макар да знаеше, че онова, което търси, не може да се намери в никоя градина. Каквото и да беше то, мястото му не беше в нощта. Нито можеше да се намери в кръгчетата дим или в паренето на силното питие по изтръпналия й език.

Избра си свободно падаща прозирна рокля с лавандулов цвят, на дипли като струи благоуханен дим, спускащи се по тялото от голото рамо. Широка ивица от същия плат се стягаше плътно под гърдите, а надолу роклята подчертаваше корема и бедрата й. Тънкият пласт, покрил гърдите, не криеше почти нищо.

Шардан Лим издаваше нетърпението си. Глупостта си. Седеше в дневната потен, с блеснали от дребнава алчност очи. Изобщо не беше това, което се преструваше, че е, щом се смъкнеше фасадата на обигран развратник. Чарът, лукавите намигвания, привидната вежливост.

Целият свят беше фалшив, знаеше тя, покрит с тънко лустро. Илюзията за красота не можеше да оцелее дори след един небрежен втори поглед. Евтино и пошло, това бе истината за нещата. Можеш да се разкрасяваш колкото си искаш — петната по чаршафите си остават.

Тръгна боса да се срещне с него. Представи си шепненето на слугите, мъже и жени — никога толкова близо, че да ги чуе, разбира се. Това не вървеше. Благоприличието трябваше да се поддържа на всяка цена. Щяха да изчакват, докато не ги подмине и не се скрие от погледите им. Беше тяхно право в края на краищата, наградата им за цял живот слугуване, за всички тези раболепни поклони и реверанси, за всичките жестове, чиято цел бе да убеждават нея и хора като нея, че господарите всъщност стоят над тях. Благородната кръв, богатите търговци, прочутите фамилии и така нататък.

А истината беше, че късметът и лошият шанс са единствените играчи в играта на успех. Рождена привилегия, внезапно съчетаване на сили, внезапен и необясним баланс, видян по-късно като стечение на благоприятна съдба. О, можеха да се перчат — всички можем — и да твърдят, че талантът, умението и умът са истинските играчи. Но Чалис се придържаше към убеждението, че дори и бедните, бедстващите, злочестите и измъчените могат да притежават дарби и ум, само че така и не намират благоприятното стечение, а полагащата им се отплата така и си остава недостижима.

Слугите се кланяха и потребността им да правят това бе поредното доказателство колко крехка е заблудата за превъзходство.

Отвори вратата и влезе със сдържано достойнство в дневната.

— Съветник Лим, сам ли ви оставиха тук? Никой ли не ви предложи нещо освежително? Това е неприемливо…

— Аз ги освободих — прекъсна я той и тя забеляза колко странно е изражението му, отразило някакъв съвсем необясним вътрешен конфликт.

— Дори не сте си налели вино. Позволете ми…

— Не, благодаря ви, лейди Чалис. Макар че може би аз би трябвало да ви налея. Да.

Отиде до бюфета и взе гарафа и бокал. Кехлибарената течност плисна в кристала и преля, преди да изправи гарафата. Той се взря за миг в бокала, после се обърна към нея.

— Лейди Чалис. Нося ви ужасна вест.

„Защо тогава се мъчиш да пребориш усмивката си?“

— Ах! Каква, съветник?

Той пристъпи към нея.

— Чалис…

Изведнъж тя усети, чу тук има нещо дълбоко сбъркано. Прекалено възбуден беше от вестта. Жадуваше да види въздействието й върху нея. Тялото й тази нощ не го интересуваше. А тя бе дошла тук като разглезена курва.

— Извинете — промълви тя, отдръпна се и опита да придърпа по-скромно роклята около себе си.

Той едва забеляза жеста.

— Чалис. Горлас е убит. Съпругът ти е мъртъв.

— Убит? Но той е в минния лагер. Той… — И замълча, стъписана от това как неверието може толкова бързо да се превърне в убеденост.

— Убит, до лагера — каза Шардан Лим. — Дали е било договор? Не мога да си представя кой би… — И също млъкна, а погледът, който впи в нея, беше остър, пронизващ.

Не можеше да понесе въпроса, който той изглеждаше готов да зададе. Отиде до масата, взе бокала, без да обръща внимание на плисналото се по ръката й вино, и отпи дълбоко.

Той се беше изместил встрани и все още не казваше нищо, само я гледаше.

Чалис се почувства замаяна. Олюля се. Чувства и убеждения, кое трябваше да е първо? Истини и страхове… усети, че й е трудно да вдиша.

— Чалис — прошепна Шардан Лим, озовал се изведнъж близо до нея. — Имаше други начини. Можеше да дойдеш при мен. Ако това се разкрие, ще увиснеш — разбираш ли ме? Това ще унищожи баща ти — целия дом Д’Арл. Целият Съвет ще бъде разтърсен до основи. Дъх на Гуглата, Чалис — ако някой разкрие истината…

Тя се обърна към него. Тонът й беше хладен, дори леден.

— Каква истина? За какво говорите, съветник? Съпругът ми е убит. Очаквам вие и Съветът да проведете разследване. Убиецът трябва да бъде открит и наказан. Благодаря ви, че сте поели тежката задача да ме уведомите. Сега моля да ме оставите сама.

Гледаше я, все едно никога не я беше виждал. А след това отстъпи назад и поклати глава.

— Представа нямах, Чалис. Че си била такава…

— Че съм била каква, съветник?

— Ами… А, да, имаш правото да претендираш за мястото в Съвета. Или да уредиш някого по свой избор…

— Съветник Лим, тези неща трябва да изчакат. Държите се безчувствено. Моля, няма ли да ме оставите сама с мъката ми?

— Разбира се, лейди Чалис.

Той излезе, а тя остана на мястото си, все още с бокала в ръка, разлятото вино лепнеше под пръстите й.

Официално разследване. И да, щеше да е задълбочено. Щяха да разпитат домашния персонал. Щяха да се разкрият някои непристойни неща. Самият Шардан Лим… да, точно това щеше да си мисли сега, докато вървеше по улицата, и като нищо можеше да смени посоката — не обратно към дома си, а към имението на Орр. За да се опита да уговори, с нарастващо отчаяние, прикриването на собствените си следи.

Но всичко това не я засягаше. Съдбата на Шардан Лим не я интересуваше.

Беше успяла. Беше постигнала точно това, което искаше, същото, което го бе умолявала да направи. За нея. За тях. Но не. За нея.

Беше убил съпруга й. Защото тя го бе помолила. И вече бе почти сигурно, че щяха да го обесят за това. Шардан щеше да говори, щеше да обвинява, да сочи с пръст така, че всички очи да се отместят от него, и обвинението му щеше да е огън, изпепеляващ с убийствените си подробности. А колкото до нея, е, щяха да я опишат като една глупава млада жена. Поиграла си с някой от низшите, но в пълно неведение колко зли може да са такива същества, когато някой застане на пътя им. Особено след като е замесена внезапно пламнала любов. О, беше си поиграла, но онзи ужасен млад главорез от низшето съсловие го беше видял другояче. И сега трябваше да живее с факта, че небрежната игра я е довела до убийството на съпруга й. Горкото дете.

Баща й щеше да дойде, защото беше от бащите, които правеха точно това. Щеше да вдигне непроницаеми стени около нея и лично да брани всеки портик и всеки бастион. Щеше да излезе на пътя на всички злостни нападки. Щеше да отмъщава безпощадно и много скоро лукавите скептици щяха да се научат да държат устата си затворени, ако ценят главите си.

Чалис щеше да е окото на бурята, без да усети нито една капка дъжд, нито една въздишка на вятъра.

Остави бокала на масата. Излезе в коридора и тръгна, без да бърза, към спалнята си, а там взе стъкленото кълбо с пленената в него луна. После отново излезе и този път тръгна към четвъртитата кула, със стаите й, затрупани с древни джадроубски мебели, които бавно гниеха и се разпадаха, с вмирисаните на мухъл течения, хлъзгащи се по стълбището.

„Убих го. Убих го.“

„Убих го.“

Ханут Орр затегна оръжейния си колан и още веднъж провери рапирата си. За малко щеше да пребие нещастния минен пазач, за да измъкне и последната подробност за събитията около убийството на Горлас Видикас. Вече вярваше, че има добра представа за ужасната история зад случая. Имаше нещо лично, с горчив вкус. Веднага щом научи къде е откарано тялото на първия мъж, разбра къде ще го отведе тази нощ.

Взе четиримата най-опитни от личната си охрана и потеглиха през града.

Два ножа в гърдите. Да, миналото никога не си отива окончателно, нали? Е, най-после щеше да нанесе отдавна отлаганото възмездие. А след като приключеше там, щеше да намери човека, който бе в центъра на всичко това. Съветник Кол нямаше да дочака утрото.

Изпрати двама от хората си до имението на Кол. „Наблюдавайте. Появят ли се непознати, да не стигнат до проклетата порта. Тази нощ сме във война. Бъдете готови да убивате, ясен ли съм?“

Ясен беше, разбира се. Тези корави мъже не бяха глупави.

Познаваше проклетата сган в хана „Феникс“. Познаваше всичките скапани приятели на Кол и беше решил да ги избие до един.

Надолу, от Квартала на именията и в квартал Дару. Не беше далече.

На две улици от хана „Феникс“ спря и каза на хората си:

— Ти ще пазиш предния вход, Хавет. Куст, искам да влезеш и да вдигнеш скандал. Аз поемам задната улица, ако някой изхвърчи навън. Двамата, отваряйте си очите за един нисък дебелак с червена жилетка. При първа възможност, Хавет, го насичаш на парчета — не би трябвало да е трудно. Има две яки на вид жени, които въртят хана — те също са добра цел, ако се появят навън. Не съм сигурен кой още ще е в това мръсно гнездо — скоро ще го разберем. Хайде, действайте.

Двамата тръгнаха в едната посока. Той — в другата.

Торвалд Ном се издърпа с пъшкане на покрива на имението. Седенето зад писалището го влудяваше. Трябваше да е навън, да обикаля, да държи под око всичко. Всичко. Тази нощ беше ужасна, а все още нищо не се беше случило. Искаше му се да е при жена си. Искаше му се да е у дома, а с идващата буря щеше да е прогизнал целият, докато стигне в онова блажено топло убежище. Стига изобщо да успееше.

Промъкна се до ръба, за да може да погледне надолу в предния двор. Бяха там, Мадрун и Лазан Дор, хвърляха ашиците в стената вляво от главната порта. Чу как вратата на къщата точно под него се отвори и видя пътеката от светлина, плъзнала по стъпалата и каменните плочи, и изведнъж разпозна силуета на мъжа, застанал на прага. Стъдлок. Стъдиус Лок. Замръзнал. Само наблюдаваше. Но какво наблюдаваше?

Изтрополяха ашици, заподскачаха по камъка, после замряха и двамата дворни пазачи се изгърбиха над тях, за да видят хвърленото.

„Това наблюдава. Наблюдава хвърлянията.“

И Торвалд Ном видя как двамата бавно се изправиха и едновременно се обърнаха към мъжа на прага.

Който май вече тихо затваряше вратата.

Мамка му!

Някъде зад него се чу шумолене и Торвалд Ном се обърна. Беше адски тъмно — къде се беше дянала луната? Скрила се беше някъде зад бурните облаци, разбира се, и той погледна нагоре. И видя ярка звездна шир. „Какви облаци? Няма никакви облаци. А ако онова беше гръм, къде е мълнията тогава? И ако онова беше вой на вятъра, защо всичко е така съвършено затихнало?“ Не беше сигурен дали изобщо е чул нещо — нищо не се виждаше на покрива, а и нямаше никакви места за криене по него. Беше съвсем сам тук.

„Като гръмоотвод.“

Опита се да вдиша няколко пъти дълбоко, за да забави бясното тупане на сърцето си. Поне се беше подготвил. Всичките му инстинкти звънтяха като изпънати струни, беше направил всичко, което можеше.

„И не е достатъчно. Богове на бездната, не е достатъчно!“

Скорч изглеждаше стъписан. Но пък той винаги изглеждаше стъписан.

— Спокойно — изсъска му Леф. — Разсейваш ме така.

— Ей, чуваш ли нещо?

— Не.

— И аз.

— Какво трябва да значи това? Не чуваме нищо. Добре. Значи няма нищо за чуване.

— Те спряха.

— Кой е спрял?

— Те. Ония зад портата. Спряха.

— Е, слава на Гуглата — рече Леф. — Тия ашици ме побъркваха. Всяка проклета нощ, непрекъснато. Трак-трак, троп-троп. Богове на бездната! Не знаех, че Сегюле са такива комарджии — това е болест, знаеш ли, пристрастеност. Нищо чудно, че са загубили маските си — в облог най-вероятно. Представи си го. „Хм, нищо нямаш освен тая маска и ако късметът ми се обърне… Тъй, печеля. Хубава маска! Хм.“

— Това би било грешка — каза Скорч. — Ако не искаш да разберат, че блъфираш, какъв по-добър начин от това да носиш маска? Загубили са ги и оттогава им върви все на карък. М-да, има логика тук, но ме кара да се замисля, Леф.

— За какво?

— Ами за Сегюле. Ей, може би те всички блъфират!

Леф кимна. Така беше по-добре. Беше разсеял плашливия тъпак. Е, нещата може би наистина не бяха съвсем наред. Може би наистина имаше някаква воня във въздуха, воня, която нямаше нищо общо с миризма, и може би той наистина беше плувнал в пот под бронята и държеше ръката си близо до меча на колана, и поглеждаше накриво към арбалета, подпрян на портата. Беше ли зареден? Да, беше.

„Трак-трак, троп-троп. Хайде, момчета, почнете го пак, преди да сте започнали да ме изнервяте.“

Кътър спря коня и остана на седлото, наведен напред и загледан към кораба. Не се виждаха светлини. Беше ли си легнала Спайт толкова рано? Едва ли. Поколеба се. Не беше много сигурен защо е дошъл тук. Да не би за да потърси Сцилара?

Вероятно. Но ако беше така, желанието беше нелепо, издаваше грозна черта от характера му, за която изобщо не държеше да разсъждава. Съвсем я беше изоставил. Тя беше чужденка в Даруджистан и той можеше да постъпи по-добре. Трябваше да постъпи като приятел.

Живота на колко още хора можеше да съсипе? Ако съществуваше справедливост, редно беше да съсипе и себе си. Колкото по-скоро, толкова по-добре всъщност. Скръбта и самосъжалението бяха само смътни варианти на замайващото питие, наречено самооправдание — наистина ли бе пожелал да удави Сцилара в жалките си сълзи?

Не, със Спайт щеше да е по-добре — само три думи щеше да каже, и тя щеше да го скъса от бой. „Преодолей го, Кътър. Хората умират. Не беше честно и ти го поправи. А сега се чувстваш като езика на Гуглата след цяла нощ клане. Преживей го. Тъй че вземи си избърши носа и се разкарай оттук. Прави нещо, бъди някой.“

Да, точно от това имаше нужда сега. От студен властен поглед, от мъдрата й нетърпимост. Всъщност дори не беше нужно тя да му каже нещо. Само да я видеше щеше да е достатъчно.

Смъкна се от седлото, върза юздите за една халка и се качи по мостчето на палубата. На мачтата бяха набодени всевъзможни пристанищни предупреждения. Такси за пристан и закани за неизбежни глоби. Кътър се усмихна кисело, щом си представи сцената на предстоящия сблъсък. Забавно за гледане, макар и малко стряскащо — стига да останеш настрана.

Тръгна надолу.

— Спайт? Тук ли си?

Никакъв отговор. Той посегна към бравата на главната каюта. Беше отключено. Виж, това беше странно. Извади нож, пристъпи вътре предпазливо и изчака очите му да привикнат със сумрака. Нищо не изглеждаше нередно, никакви следи от разхвърляне. Никакъв крадец не обикаляше из кораба. Той облекчено пое дъх. Пристъпи към окачения на куката фенер, кракът му се удари в нещо и то леко се хлъзна по пода. Кътър погледна надолу.

Копието му. Онова, което мъртвият конник Сегюле му беше дал в онова поразено от напаст укрепление в Седемте града. Спомни си, че го беше видял по-късно, вързано отгоре на един плаващ денк сред корабните отломки във вълните. Спомни си как Спайт го спаси. Оттогава го беше държал под нара си в каютата. Какво търсеше тук?

А след това забеляза капките, лъснали по желязното острие като пот.

Наведе се и вдигна копието.

Медният обков на дръжката беше топъл, почти горещ. И оръжието трепереше!

— Беру да пази — прошепна Кътър. — Какво става тук?

След миг беше отново на палубата. Зяпна коня си. Животното дърпаше юздите, копитата биеха дебелите напоени с катран дъски на кея. Присвило беше уши и изглеждаше готово всеки момент да изтръгне халката от стълба — макар да беше невъзможно, разбира се. Кътър неволно погледна надолу и видя, че все още държи копието. Зачуди се на това, но не задълго, щом чу внезапния оглушителен вой, понесъл се над града. По целия бряг птиците изригнаха от гнездата си с писъци и се разлетяха в нощта.

Кътър замръзна. „Хрътките.“

„Те са тук.“

Грисп Фалаунт беше човек с огромни амбиции. Господар на най-голямото поземлено владение на континента, собственик на овощни градини, пасища, гори и житни поля, простиращи се до самия хоризонт. Какво пък, никой друг не бе изявил претенции за равнината Дуелинг, нали? Тъй че можеше да я владее — без никакви пречки и забрани.

След четиридесет и една години владеене една сутрин той се събуди, озарен от прозрение. Никой нямаше претенции за равнината Дуелинг, защото тя беше… негодна. Безжизнена. Безсмислена. Беше прахосал по-голямата част от живота си в завладяването на нещо, което бе не само неподатливо на завладяване, но и способно да унищожи всеки завоевател със самото си безразличие.

Беше изгубил първата си жена. Децата му бяха слушали обещанията за славно наследство, след което просто си бяха отишли, всички — напълно равнодушни. Беше изгубил втората си жена. Беше изгубил трима партньори и седем вложители. Беше изгубил капитала си, гарантите си и ризата на гърба си — последното унижение благодарение на една гарга, която се мотаеше около простора за пране по най-подозрителен начин.

Идва време, когато човек трябва да свие амбициите си, да ги съкрати не до това, което е възможно, а до това, което е управляемо. А като остарее и повехне още, управляемото се превръща в представа, сливаща се с минималното, например как човек би могъл да съществува с минимално усилие? Колко малко е достатъчно добре?

Сега живееше в една съборетина на самия край на равнината Дуелинг, с удобен изглед към южните пустини, където всички негови мечти се вихреха на лениви прашни вихрушки през хълмове, дерета и какво ли още не. И в компанията на един двукрак пес, толкова негоден, че трябваше да го храни с ръка с плъховете, които уж трябваше да лови самият пес; грижеше се за три лехи с кореноплодни, всяка дълга само двайсет крачки. Едната страдаше от червена плесен; другата беше нападната от червей земеров; а тази между двете имаше по малко и от едното, и от другото.

В тази ужасна вечер, с непрестанните гръмове, невидимите мълнии и призрачния вятър, Грисп Фалаунт седеше и се поклащаше на скърцащия си стол на задната веранда, с делва кактусова плюнка в скута си, с топка ръждивец, издула едната му буза, и топка дъранг, издула другата. Едната си ръка беше пъхнал под ризата си, като всеки самотен мъж само с едно двукрако куче, което да го гледа — но мастията бездруго не му обръщаше никакво внимание, което, общо взето, бе рядко облекчение, след като напоследък животното предимно го зяпаше със странно жадните си очи. Не, този път Скемпър беше извърнал очи към нещо на юг, там сред тъмната равнина.

Грисп надигна делвата и удари глътка от гъстата лютива течност. Джадроубските старици все още сдъвкваха бодливите стръкове, след като втвърдят устата си с ядене на огън, и изплюваха кашата в купи с вода, подсладена с девича пикня. Сместа след това ферментираше в овчи шкембета, заровени в торищата. И там, в деликатния порой от миризми, ако стиснеше насълзените си очи, човек можеше да вкуси букета, съхранил всеки проклет етап от процеса на приготовление. Който водеше до пристъп на опасна раздираща кашлица, последвана от отчаяно усилие да си поемеш дъх, а след това…

Скемпър обаче беше настръхнал, толкова, колкото може да е настръхнало едно двукрако псе. Изпънал назад уши, които сякаш се раздвояваха… но не, тук говореше плюнката — космите на врата му настръхнаха свирепо и ей на, сивата му проскубана опашка отчаяно увисна надолу, прибра се между бутовете и… проклети богове, Скемпър заскимтя и запълзя, набута се право под верандата — гледай я ти къде се навря проклетата твар! Само с два крака при това! Буря някаква трябваше да идва…

А после Грисп вдигна глава и видя някакви странни, ужасни пламъци, които бързо се приближаваха. На чифтове, вдигаха се нагоре и се снишаваха на вълни, после отново нагоре. Колко чифта бяха? Не можеше да брои. Някога, преди много време, можеше да стигне до двайсет, но лошото с кактусовата плюнка бе в това, че все едно си си стъпкал всичките части на мозъка. Броенето и смятането май бяха между тях.

Огнени кълба! Летяха право към него!

Грисп изкрещя. Или се опита, по-скоро, защото двете топки — ръждивецът и дърангът — се смъкнаха в гърлото му и изведнъж той вече не можеше да диша, можеше само да гледа облещен връхлитащата в гръмовен щурм орда гигантски псета, право през трите му увехнали лехи — оставяха след себе си изкоренени грудки и разровена пръст. Два от зверовете се понесоха към него със зейнали челюсти. Грисп беше залитнал на двата задни крака на стола при внезапното си краткотрайно ахване и сега, изведнъж загубил равновесие, изхвърча право назад с краката нагоре точно когато огромни челюсти изтрещяха там, където само допреди миг се намираше главата му.

Колибата му се взриви, сиви парчета дърво и очукани съдове се разлетяха във всички посоки.

Тежкият удар, когато тупна на верандата, изхвърли двете топки от устата му. Тежестта на делвата, която все още държеше с два пръста за единственото ухо, го дръпна от преобърнатия стол и той падна по корем, вдигна глава и видя, че съборетината му просто вече я няма… а зверовете бързо се смаляваха, втурнали се бясно към града.

Изпъшка, отпусна глава и опря чело в дъските. През цепнатината мънистените очи на песа го зяпнаха отдолу злобно и обвинително.

— Прав си — прошепна му Грисп. — Дойде ни времето, Скемпър, да стягаме багажа и да се махаме. Нови пасища, ей! Цял свят пред нас, само ни чака с разтворени обятия, само…

В този момент избухна най-близката порта на града, ударната вълна се изтъркаля назад и отново притисна Грисп към дъските на пода. Верандата изскърца и хлътна и през ума на Грисп мина една съчувствена мисъл за горкия Скемпър — който лазеше навън толкова бързо, колкото можеше с двата си крака, — преди верандата да рухне.

Като бронзови камбани, ударени с такава сила, че се откъсват и докато падат, повличат и камбанариите, мощта на седемте Хрътки заличи портата, недовършените укрепления от двете й страни, стражевата кабина, крайпътната конюшня и две близки сгради. Срутващи се каменни блокове, греди, тухли и плочи, разбити мебели и премазани тела. Облаци прах, пламъкът съска от изкъртените газови тръби, злокобен подземен рев на още по-убийствени взривове…

Такъв звук! Такова колосално възвестяване! Хрътките са дошли, скъпи приятели. Дошли, да, дошли са да нанесат погром, да пожънат най-безумната дан. Насилието може да дойде сляпо, без цел, като юмрука на природата. Жестоко в своята безогледност, брутално в безумната си разрушителност. Като потоп, като торнадо, като гигантска вихрушка, земетръс — толкова сляпо, така безсмислено, тъй безцелно!

Тези Хрътки… те съвсем не бяха това.

Мигове преди този взрив Спайт, все още извърната с лице към имението на оная продажна кучка — сестра си, взе решение. Тъй че вдигна ръцете си с изящния маникюр и ги сви в юмруци. Над имението, в нощния мрак, се оформи по-тъмно петно и започна да се издува, все по-голямо и по-голямо, а после в огромната кипяща безформена маса се появиха кървавочервени пукнатини.

В ума й изплува сцена отпреди хилядолетия, опустошен от взрив пейзаж с огромни кратери — падането на Сакатия бог, заличило някогашна процъфтяваща цивилизация, оставило след себе си само пепелища и онези кратери, в които кипеше магма и храчеше зловонни газове.

Древната сцена бе толкова жива в ума й, че можеше да загребе от един от онези кратери тежка колкото половин планина магма, да я сплеска на гигантско кълбо и да го вдигне над заспалото имение, в което, излегната доволно, дремеше сънената й, нищо не подозираща сестра. А после можеше просто да го… пусне.

Огнената грамада се спусна надолу като мълния. Имението изчезна — както и всички около него — и когато вълната изпепеляващ зной изригна над Спайт, последвана от стена от лава, която потече през улицата право към нея, тя осъзна, с лек писък, че е застанала твърде близо.

Древните магии бяха опасни, трудни за преценка и още по-трудни за удържане. Беше допуснала склонността, заложена в името й6, да повлияе на преценката й. Отново.

Недостойното бягство бе единственият й шанс да оцелее. Тя се втурна нагоре по уличката… и видя на трийсет крачки напред…

Лейди Енви7 наблюдаваше сътворената магия отначало с любопитство, след това — с възхищение, после — с благоговение, а накрая — с кипнала завист. Онази лигава крава винаги правеше нещата по-добре! При все това, докато гледаше как близначката й врещи и дращи само на няколко стъпки пред връхлитащия с грохот поток лава, си позволи най-безжалостна усмивка.

След което хвърли кипяща вълна от магия право в малко по-красивото личице на сестра си.

Спайт изобщо не си даваше сметка — вечният й проблем, вечният й недостатък, — че това, че не се беше убила още преди много време, се дължеше единствено на показното, макар и привидно небрежно безразличие на Енви. Но сега, щом тая крава наистина искаше да я премахне, нещата трябваше да се променят.

Докато гадната магия на сестра й я поглъщаше, Спайт направи единственото, което можеше предвид обстоятелствата. Хвърли всичко, което имаше, в контраатака. Силата изригна от нея, блъсна се и се вкопчи в безмилостна битка със силата на Енви.

Стояха на по-малко от двайсет крачки една от друга. Пространството между тях закипя като изригващ вулкан. Каменните плочи се нажежиха до червено и започнаха да се стапят. Камък и тухли се разлюляха и западаха. Отекнаха писъци. Плочи западаха в огнения вихър, щом покривите от двете страни почнаха да се срутват.

Не е нужно да казваме, че никоя от тях не чу взрива от далечната порта, нито видя последвалото го огнено кълбо — как се изду и полетя високо в нощта. Дори не усетиха вълните от трусове под улиците, дошли от избухващите една след друга пълни с газ кухини.

Просто няма начин човек да не забележи внезапния щурм на имение от дванадесет облечени в черно убийци. Петима души изскочиха в уличката точно срещу Скорч и Леф, други трима, кацнали на покрива на обществената сграда вдясно от уличката, пуснаха металните стрели и те със съсък се понесоха към двамата пазачи.

Фронталната атака изпревари с миг стрелите и Скорч и Леф успяха да отскочат. Тази липса на координация може да се приеме за неизбежна предвид слабата тренировка на убийците, тъй като групата им всъщност не беше нищо повече от отвличаща и затова бе съставена от най-неподготвените.

Една стрела се отплесна от шлема на Леф. Друга само забърса ризницата на Скорч, въпреки че ударът в лявото рамо го накара да залитне.

Третата стрела се натресе в камък. Небето на запад за миг просветна и каменните плочи се разтърсиха в мига, когато Леф докопа арбалета си, успя да се превърти и пусна стрелата срещу връхлитащите убийци.

Последва болезнен рев и един от тях се преви и рухна.

Скорч също вече посягаше към арбалета си, но на Леф му се стори, че няма да успее навреме, затова изкрещя, издърпа от ножницата късия си меч и скочи на пътя на нападателите.

Скорч го изненада обаче — стрелата му профуча покрай него и се заби в нечия гръд, отхвърли улучения назад и той препъна убиеца зад себе си. Леф смени посоката и се вряза от същата страна, посече препъналия се — яка мускулеста жена — и усети как острието се вряза в плът и кост.

Вляво от него налетяха още… но Скорч изведнъж се озова до рамото му.

И тогава вече играта загрубя.

Торвалд Ном тъкмо търсеше откъде да слезе, когато плочите под краката му затрепериха от тропота на тичащи крака. Обърна се рязко и видя втурналите се право към него четирима души. Явно не бяха очаквали да заварят някого тук, понеже никой не носеше арбалет. Видя в ръцете им ножове, тояги и боздугани.

Най-близкият изведнъж се олюля — метална стрела се беше забила дълбоко в дясното му слепоочие — и рухна по очи.

Торвалд се хвърли настрани и се претърколи — право през ръба на покрива. Не беше точно каквото беше намислил и той отчаяно се заизвива, докато падаше, макар да знаеше, че това изобщо няма да помогне.

Беше затъкнал в колана си две от гранатите на Сините моранти. Успя само да стисне очи, когато тупна тежко върху камъните на двора. Ударът го отхвърли нагоре върху надигналата се вълна от зашеметяваща болка, но движението му се стори странно забавено и той ги отвори отново — удивен, че все още е жив — и откри, че светът се е превърнал в завихрени зелени и сини облаци, гъсти и мокри.

Не, не бяха облаци. Намираше се в издуващо се, плискащо водно кълбо. Висеше в него с разперени ръце и крака, а то се затъркаля, понесе го някъде нагоре и надалече.

Видя един от убийците замръзнал на ръба на покрива сред пръски черна кръв… а след това вече гледаше Мадрун и Лазан Дор как вадеха кривите си мечове и как засякоха нападателите, които вече се пръскаха в паника.

В този момент блесна мълния и освети двора, затъркаля се на кипяща вълна, която помете предните стъпала на сградата, блъсна се във входната врата, пръсна я и отнесе и трегера. Отвътре блъвнаха облаци прах и три смътни фигури влетяха и изчезнаха в къщата. Четвърта се закова на място на стълбището и вдигна високо ръце. От тях изригна магия и с пронизителен писък се понесе към двамата Сегюле без маски и неколцината все още държащи се на крака убийци около тях. Разхвърчаха се тела.

Торвалд Ном, видял всичко това през размътената вода и изпитал внезапна нужда да вдиша, изведнъж се намери легнал по очи на двора, мокър и задъхан. Превъртя се на гръб и зърна осветения от искри страховит черен облак, който се срутваше от небето точно над него… о, това вече беше любопитно, нали?

В имението изригнаха взривове. Последва рязък писък, прекъснат адски бързо. Той погледна натам, където допреди малко бяха Лазан Дори и Мадрун. До вътрешната стена лежаха струпани тела, като шепа черни ашици, чийто път с подскачане и хлъзгане беше свършил, всеки ашик — неподвижен.

Някой се приближаваше. Бавни, отмерени стъпки. Спряха до него.

Торвалд Ном примига и погледна нагоре.

— Братовчед! Слушай! Съжалявам, нали? Изобщо не го мислех, честно!

— Какви ги дрънкаш, Тор? — Ралик Ном бършеше кръвта от двата си ножа джалук. — Готов съм да се закълна, че се уплаши от мен, или нещо такова.

— Не исках да я открадна, Ралик. Честно!

— Тисера ли?

Торвалд зяпна ококорен братовчед си. Сърцето му туптеше като на антилопа със сто прегладнели вълка по дирята й.

Ралик се намръщи.

— Тор, идиот такъв! Бяхме на… колко, седем години? Вярно, мислех я за хубавичка, но богове на бездната, човече, момче и момиче, които са се държали за ръце на седем и все още са побъркани от обич един към друг след двайсет и пет години — това е идиотщина…

— Но аз виждах как ни гледаше, година след година — не можех да го понеса, не можех да спя, знаех, че ще дойдеш да ми отмъстиш рано или късно, знаех…

Ралик го изгледа отгоре, намръщен.

— Торвалд, онова, което си виждал на лицето ми, беше завист. Да, такова нещо може да стане гадно, но не и с мен. Гледах ви с възхищение. Проклятие, обичах ви и двамата. И все още ви обичам. — Прибра ножовете и му подаде оцапаната си с кръв ръка. — Радвам се, че те виждам, братовчед. Най-после.

Торвалд хвана ръката му и изведнъж — след като бе изхвърлил от сърцето си толкова години на угризения и страх — целият свят стана добър и хубав.

— Почакай — каза, щом стана. — Какво правиш ти тук?

— Помагам, естествено.

— Погрижил си се за мен?

— А, това беше случайно всъщност. Видях те преди малко на покрива. Няколко от тях щяха да опитат оттам. Все едно, ти свърши добра работа, като им задържа вниманието.

— Стрелата в главата на оня твоя ли беше?

— От такова разстояние не пропускам никога.

Двамата се обърнаха, понеже Стъдиус Лок излезе от развалините на главния вход. Зад него крачеше господарката. Носеше кожени ръкавици до лактите, на които бяха пришити кании за ками. Обичайните й бухнали поли и фусти бяха заменени с плътно прилепнали панталони. Торвалд я погледна и примижа замислено.

Стъдиус Лок тръгна с накуцване към купчината тела.

Лейди Варада видя Ралик и Торвалд и се приближи.

Ралик я удостои с поклон.

— Магът затрудни ли ви, господарке?

— Не. Покривът чист ли е?

— Разбира се.

— А Себа?

— Вероятно тича към лабиринта си колкото му държат краката. — Ралик помълча. — Господарке, бихте могла да се върнете в…

— А кой е останал в Гилдията ми, Ралик? Някой годен за работа, искам да кажа.

— Крут може би. Аз. Дори Себа става, стига да отговаря за не повече от една клетка.

Торвалд не беше глупак и докато следеше този разговор, някои неща си дойдоха на мястото.

— Лейди Варада — заговори той. — Ъъъ, майстор Воркан, искам да кажа. Знаехте, че това предстои, нали? И вероятно наехте мен, Скорч и Леф, защото сте била убедена, че сме безполезни и, ъъъ, заменими. Искали сте те да проникнат — искали сте ги всички тук, за да можете да ги довършите веднъж и завинаги.

Тя го изгледа за миг, вдигнала едната си вежда, след това се обърна и тръгна към къщата.

Торвалд понечи да я последва, но Ралик го спря и заговори тихо:

— Братовчед. Тя беше Господарката на Гилдията на убийците. Мислиш ли, че е като нас? Наистина ли си мислиш, че й пука дали ще живеем, или ще умрем?

Торвалд го погледна.

— Е, кой е глупакът сега, братовчед? Да, прав си. За мен, за Скорч и Леф… и за ония, падналите Сегюле там — не й пука. Но ти, Ралик, с теб е друго. Сляп ли си? Веднага щом излезе, очите й се спряха на теб, изведнъж се отпусна, а след това дойде да се увери, че не си ранен.

— Не говориш сериозно.

— А ти може да си толкова глупав, така ли?

В този момент крилата на портата се разтвориха с трясък и две плувнали в кръв фигури залитнаха вътре.

— Нападнаха ни! — извика гневно Скорч.

— Избихме ги всичките — добави Леф и се заозърта свирепо. — Но може да има още!

Торвалд забеляза смайването на братовчед си и се засмя.

— Имам вино в кабинета. Дай да седнем и да отпуснем и мога да ти кажа някои неща за Скорч и Леф…

— Тази нощ не е за това, Тор — глух ли си?

Торвалд се намръщи, след това се потупа с ръка по едното ухо. После по другото.

— Съжалявам, ушите ми са пълни с вода. Заглъхнали са.

Тупането свърши работа поне за едното ухо и той вече можа да чуе онова, което чуваха всички.

Писъци из целия град. Рухваха сгради. Вой. Спомни си за огненото кълбо, което беше видял, и погледна към небето. Никакви звезди не се виждаха — небето беше изпълнено с дим, огромни валма, осветени от пожарите из града.

— Богове на бездната!

Харло тичаше по пътя. Коленете му бяха ожулени от катеренето по сипея, по пищялите му се стичаше кръв. Под ребрата отляво го пробождаше болка. А Веназ бе толкова близо зад него, че чуваше хрипливия му дъх — но Веназ беше по-голям, краката му бяха по-дълги и скоро щеше да го догони.

Да успее да се измъкне от тунелите и да се провали накрая… но не, нямаше да заплаче. Нямаше да захленчи и да се моли за пощада. Веназ щеше да го пребие, да. Нямаше го Байниск, който да го спре, нямаше ги правилата на лагера. Харло вече не беше къртица; не беше нужен на никого.

Хора като него, малки и големи, умираха непрекъснато. Убити с това, че са изоставени, убити, защото никой не се интересува какво е станало с тях. Достатъчно често бе обикалял по улиците на Даруджистан, за да го види сам, да види, че единственото, което го различава от онези свити покрай стените телца, е едно семейство, което дори не го искаше, колкото и упорито да се трудеше. Бяха родителите на Снел, двамата си бяха направили Снел — и нищо не можеше да скъса тези вериги.

Точно затова позволяваха на Снел да си играе с Харло, а ако си играеше с юмруци и ритници и станеше нещо лошо — какво пък, такива неща се случват непрекъснато, нали? Точно затова никога не идваха да го вземат. Правеше го само Грънтъл, който винаги го гледаше с тъжни очи и който сега също беше мъртъв и точно този факт освобождаваше ума на Харло. Радваше се, че ще отиде там, където бе отишъл Грънтъл. Щеше да се вкопчи в грамадната му мазолеста ръка и да знае, най-сетне, че е в безопасност.

— Хванах те! Хванах те!

Една ръка го сграбчи за ризата, изтърва го.

Харло се хвърли напред — последният напън може би — напред, колкото може по-бързо…

Ръката обаче го настигна и Харло залитна. Потни пръсти го стиснаха за врата и го вдигнаха от земята.

Не можеше да вдиша. И изведнъж осъзна, че не иска да умре.

Замята се, за да се отскубне, но Веназ беше много голям, много силен.

Събори го на каменната настилка и го възседна, пръстите му се стегнаха около гърлото му.

Лицето на Веназ беше пламнало от триумф. Пот се стичаше по него на кални вадички; нещо беше порязало едната буза и около раната се бяха струпали тънките бели камшичета на пещерните червеи — щяха да снесат яйца и срезът щеше да се превърне в огромен оток, после щеше да се пръсне и ларвите щяха да изпълзят, и белегът никога нямаше да се махне, и Веназ щеше да е грозен до края на живота си.

— Хванах те хванах те хванах те — зашепна с грейнали очи Веназ. — И сега ще умреш. Ще умреш. Хванах те и сега ще умреш.

Ръцете му стиснаха с дивашка сила.

Харло се бореше, дращеше, риташе, но беше безнадеждно. Мракът почервеня.

Нещо изпука силно и Веназ залитна назад, хватката му се отпусна. Нечии ръце награбиха Харло под мишниците и го издърпаха встрани. Задъхан, той зяпна нечие непознато лице — друго момче, — което вече го пускаше и тръгна към Веназ.

Веназ беше успял да се изправи, от носа му шуртеше кръв.

— Кой си ти, мамицата му…

Другото момче се хвърли върху него и двамата паднаха.

Закашлян, плувнал в сълзи, Харло се надигна на четири крака. Двете момчета бяха почти еднакви на ръст и на възраст, възраст, в която един истински бой може да стигне до смърт. Биеха се като побеснели псета. Деряха лицата си, мъчеха се да се докопат до очите или да бръкнат в устата и да откъснат цяла буза. Хапеха се, мушкаха, блъскаха се с лакти и колене.

Нещо изпращя като младо дръвче и някой изрева от ужасна болка.

Харло се изправи. Видя, че държи голям кръгъл камък.

Веназ беше счупил лявата ръка на непознатия и сега го възсядаше, блъскаше го с юмруци в лицето — а другото момче се мъчеше да се защити със здравата си ръка.

Харло пристъпи зад Веназ, погледна надолу и го видя така, както непознатото момче трябваше да е видяло самия него, легнал в пръстта, докато го убиваха. Вдигна камъка и го стовари върху темето на Веназ.

Веназ изкрещя, почти нечовешки хрип изригна от гърлото му. Пусна другото момче и се надигна. Обърна се и зяпна Харло. Усмихваше се. Зъбите му лъщяха като нащърбени късове бяла глина между вадичките кръв, стичащи се от носа му. Очите му се бяха издули и бяха станали мътни. А после краката му се огънаха, той залитна и се строполи в обраслия с трева изкоп край пътя.

Харло пристъпи и се взря в него. Веназ все още се усмихваше. Беше се изтървал и вонята принуди Харло да се дръпне назад, надалеч. Спря и коленичи до другото момче.

То седеше в прахта, притиснало до гърдите си счупената си ръка, косата му беше провиснала над лицето му.

— Здравей — каза Харло. — Ти кой си?

Ханут Орр стоеше в сенките зад хана „Феникс“ и чакаше първия от страхливата сган, който ще изхвърчи навън през кухненската врата. Човекът му трябваше вече да е вътре, да вдига врявата. Скоро значи.

Присви се на място при дивашкия рев, който отекна из града, последван от оглушителен гръм някъде откъм юг — но близо, — и пристъпи от средата на уличката. Някаква тътреща се фигура, която мина покрай него, трябваше бързо да се отдръпне встрани, за да не се блъснат.

— Внимавай, тъпако — сопна се Ханут, а след това погледна нагоре към ивицата мрак между сградите, която изведнъж лумна в червено и оранжево.

Беше последното, което видя.

Веднага щом се озова зад глупака, Газ се извъртя рязко, дясната ръка без пръсти замахна и се натресе с пукот в тила на жертвата му. Кост в кост, и не кокалчетата се натрошиха — твърде разбити бяха вече, много втвърдени, за да могат да се строшат. Не, това, което изпращя, беше вратът на Ханут Орр.

Газ вече замахваше с другата си ръка, докато тялото се смъкваше, лявата биеше в челото на мъжа, отхвърли главата назад като изсъхнала шушулка от прекършен стрък. Тялото шльопна долу, главата се люшна и клюмна на една страна.

Газ зяпна жертвата си и простена. Това не беше пиян, подпрял се на стената зад хана. Трябваше да се усети по тона на мъжа, когато му извика сърдито.

Беше благородник.

Сърцето му затупа бясно, заля го гореща вълна. Кокалчетата на ръцете му запулсираха.

— Торди — прошепна той. — Загазих, Торди…

Огледа уличката, не видя никого и тръгна, със сковани крака, свил безпръстите си ръце под брадичката си. У дома. Да, трябваше да се върне у дома и да е там цялата нощ, да, бил си е там цялата нощ…

„Загазих, загазих, ооо! Магове и некроманти, стражи навсякъде — чуй алармите — вече са го намерили! Ох, ох, ох, загазих, Торди, много загазих…“

Съветник Кол го беше затиснал на грапавия надраскан плот на тезгяха. Още малко и щеше да му счупи кръста. Главорезът на Ханут Орр изпъшка от болка.

— Чака значи? — изръмжа Кол. — Говняният ти шеф чака отвън, нали?

Главорезът разбираше от лоялност. Разбираше и жестоката необходимост да се оцелее. И, разбира се, нямаше никакъв спор между двете. Успя да кимне и изохка.

— Отзад. Той е отзад. Има още един отпред.

— И кого търсите?

— Всеки… ъъъ… всички вас. Не, чакай. Убиеца, онзи с двата ножа — онзи, дето е убил Горлас Видикас.

Видя как широкото и някак странно подпухнало лице на Кол се намръщи, а след това тежестта, притиснала гърдите му на тезгяха, се вдигна.

— Мийзи, този ако мръдне, го убий.

Жената с нелепия боздуган в ръцете пристъпи и студените й безжизнени очи се приковаха в него.

— Мръдни де — изсъска му.

Главорезът не посмя дори да мигне.

Видя как Кол се дотътри до ниския закръглен мъж с червената жилетка. Казаха си нещо, но толкова тихо, че не можа да чуе какво. А след това Кол мина зад тезгяха и след миг отново се появи с древен широк меч, който обаче изглеждаше съвсем на място в грамадните му ръце. Тръгна към вратата на кухнята, а дебелият тръгна след него — сигурно към задния вход.

Какво пък толкова. Ханут Орр беше нагъл тиранин. Щеше да си получи заслуженото, че и отгоре. Случват се такива неща.

Мъжът изведнъж се сети, че не беше издал нищо за двамата мъже, които чакаха пред имението на Кол. Какво пък, всичко това можеше да свърши съвсем добре, стига да успееше да се измъкне от този проклет хан, преди Кол да се набута в засадата пред имението си.

Адски шумно беше в града тази нощ — ах, да, беше последната нощ на празника Джедероун все пак. Разбира се, че щеше да е шумно, и по дяволите, искаше му се и той да е навън, да се весели, да танцува, да стисне мека плът, да се сбие с един-двама може би — но с някои, които да може да надвие, разбира се. Не като тези боклуци тука…

Кол и дебелият изведнъж отново се озоваха вътре. Изглеждаха объркани.

— Сълти, скъпа — сладко изгука дебелият и една от слугините се обърна към него — всички те се бяха превърнали в притихнала наплашена публика като неколцината клиенти, тъй че много очи я проследиха, когато тръгна към двамата. Дебелият продължи: — Изглежда, Ханут Орр го е сполетяла преждевременна кончина — още преди да излезем с Кол, уви. Я вземи да повикаш стражата…

Тя направи физиономия.

— Какво? Да изляза навън? На проклетите улици? Че там все едно са се разбеснели десет хиляди вълци, Круппе!

— Мила Сълти, Круппе уверява, нищо лошо няма да те сполети! Круппе уверява, да, и най-топло ще те утеши при триумфалното ти завръщане!

— О, колко поощрително. — Тя се обърна и тръгна към вратата. И измърмори: — Толкова, че да се хвърля в устата на първия вълк, който видя…

Но все пак излезе навън.

Стражът с обичното семейство и болните гърди беше на пресечката точно отсам градската стена, на една улица от хана „Феникс“ — и бързаше искрено разтревожен към шума от разрушения на юг (другият забушувал пожар в Квартала на именията не беше в пълномощията му) — когато чу, че някой го извика, и затова се обърна и вдигна високо фенера.

Някаква млада жена му махаше отчаяно.

Той се поколеба, а след това потрепери от някакъв вой, толкова силен и толкова близо, че очакваше да види демон. Затича към жената.

— В името на Гуглата! — извика й отдалече. — Прибирайте се вътре!

Видя я как се обърна и хукна към хана „Феникс“. Мярна някакво движение в уличката отсреща, но като се взря натам, не видя нищо. Задъхан изкачи стъпалата и нахълта вътре.

Няколко набързо избълвани думи и той последва съветник Кол и Круппе в задната уличка, където се струпаха около трупа на друг съветник. Ханут Орр, явно.

Стражът потрепери от болката, стягаща се като менгеме около гърдите му, и бавно клекна, за да огледа раните. Само два удара — което не приличаше на неговия човек, — но пък видът на раните…

— Мисля, че е убил и друг — промърмори той. — Неотдавна при това. — Вдигна глава. — И вие двамата не сте видели нищо?

Кол поклати глава.

Круппе — човек, когото стражът винаги беше гледал накриво, с голяма доза подозрителност всъщност — се поколеба.

— Какво? Говори, проклет крадец.

— Крадец? Вай, каква обида! Круппе просто оглеждаше с най-остро око естеството на ижеспоменатите рани по чело и тил.

— По това разбрах, че е същият, който уби десетки хора през последните няколко месеца. Някакво чуждоземно оръжие сигурно…

— Чуждоземно? Ни най-малко, предполага Круппе. Ни най-малко.

— Сериозно? Хайде, казвай.

— Круппе предполага, о, най-бдителний и доблестний стражю, че самите ръце са нанесли тези удари. Кокалчетата, ни повече, ни по-малко.

— Е, не, тук грешиш. Знам ги аз раните, които оставят юмруците.

— Но Круппе не казва „юмруци“. Круппе се изразява по-точно. Кокалчета каза, нали? Само кокалчета, без пръстите да им пречат…

Стражът се намръщи, след това отново погледна странната вдлъбнатина в челото на Ханут Орр. И изведнъж се изправи.

— Кокалчета… но без пръсти. Но… аз го познавам този човек!

— Нима? — Лицето на Круппе засия. — О, тогава е по-добре да побързаш, приятелю. И се пази, точно в тази нощ от всички нощи, наистина се пази.

— Какво? От какво да се пазя? За какво говориш?

— Ами, от Данъка се пази. От Данъка. Данта, сиреч. Хайде, побързай — ние ще приберем вътре горкия труп до заранта, когато се приготвят подходящите, ъъъ, приготовления. Колко много скърби в тази нощ! Върви, приятелю, и носи своето възмездие! Тази нощ е най-подходящата за това!

Всичко запулсира пред очите на стража, болката бе пропълзяла от гърдите до мозъка му. Усети, че му е трудно да мисли дори. Но… да, познаваше този човек. Богове, как се казваше?

Щеше да се сети, но засега само забърза по уличката и след това по друга, през странно запустелия град. Името щеше да се върне в ума му, но знаеше къде живее този кучи син, това го знаеше, а не беше ли достатъчно засега? Беше.

Мозъкът му запулсира. Засвяткаха оранжеви светлини, сух изпепеляващ зной го лъхна в лицето — богове, не беше добре, изобщо не беше добре. Имаше един стар знахар на улицата, на която живееше — утре щеше да го навести. Ужасната болка пронизваше крайниците му, но нямаше да се спре дори за да отдъхне.

Хванал беше убиеца. Най-сетне. Нищо нямаше да го спре.

Така че той продължи. Залиташе. Фенерът се люлееше в ръката му.

Газ бутна вратата, спря и се огледа. Тая тъпа жена дори не беше разпалила огнището — къде беше бе, мамицата й? Мина през единствената им стаичка, само три крачки на дължина до задната врата — и я отвори с ритник.

Там беше, разбира се, застанала с гръб към него, точно пред онзи тъп кръг от плоски камъни, който дни и нощи редеше и преподреждаше. Сякаш си беше загубила ума, а и този неин поглед напоследък… все едно, сега бяха в голяма беда.

— Торди!

Тя дори не се обърна. Каза само:

— Ела тук, мъжо.

— Торди, в беда сме. Загазих. Загазихме я, двамата — трябва да помислим — трябва да се махаме оттук… трябва да бягаме…

— Не.

Той пристъпи до нея.

— Слушай, глупава жено…

Тя вдигна небрежно ръка и нещо студено се хлъзна и се вряза през гърлото му. Газ зяпна, вдигна осакатените си ръце и напипа горещата кръв, потекла по шията му.

— Торди? — Думата изклокочи от гърлото му.

И се смъкна на колене, а тя пристъпи зад него и с леко бутване го събори по очи върху кръга от плоски камъни.

— Ти беше добър войник — промълви. — Пожъна толкова много животи.

Той изстиваше, вледеняваше се. Понечи да се надигне, но никаква сила не му беше останала, никаква.

— И аз — продължи тя. — Аз също бях добра. Сънищата… той направи всичко толкова просто, толкова ясно. Бях добър зидар, съпруже, подготвих всичко… за теб. За него.

Ледът, който изпълваше Газ, изведнъж бръкна навътре, толкова дълбоко навътре в него, колкото беше възможно да стигне, и той усети как нещо — нещо, което беше негово и само негово, нещо, което се наричаше „аз“ — се сгърчи, а след това запищя в ужас и болка, докато студът го поглъщаше, късаше и гълташе и къс след къс от живота му просто изчезваха, къс след къс, след…

Торди пусна ножа и отстъпи назад, когато Качулатият бог, Гуглата, Господарят на смъртта, Върховният крал на Дома на убитите, Прегръщащият падналите, започна да се въплъщава физически на каменния подиум пред нея. Висок, загърнат в мръсен изгнил халат в зелено, кафяво и черно. Лицето бе скрито, ала очите бяха като две едва видими цепки, смътно светещи в непрогледния мрак, както и жълтите зацапани бивни.

Гуглата стоеше на оплисканите с кръв камъни в една жалка градина в заден двор в квартала Джадроуби в град Даруджистан. Не призрачно видение, не скрит зад було на засланяща сила, не дори като духовно послание.

Не. Това беше Гуглата.

Богът.

Тук. Сега.

А из града, във всички посоки, воят на Хрътките се надигаше в пронизващо ушите, разкъсващо душите кресчендо.

Господарят на смъртта бе дошъл. За да закрачи по улиците на града на Синия пламък.

Стражът излезе на бедняшката улица срещу съборетината на серийния убиец, но едва успя да я види през пулсиращите вълни от тъмнина, които прииждаха от всички страни, все по-бързо и по-бързо, все едно ставаше свидетел на някакво дивашко, кошмарно свиване на времето, когато денят се превръща в нощ и нощта в ден, и така до безкрай. И сякаш по някакъв начин връхлиташе в собствената си старост, право към сетния си смъртен миг. Грохот изпълваше главата му, разкъсваща болка гореше гърдите му, и ръцете му също, и врата. Челюстите му бяха стиснати толкова силно, че трошеше зъбите си, и всяко вдишване беше агония.

Стигна до вратата и падна на колене, преви се на две и се свлече на една страна, а фенерът изтрака в каменните плочи. И изведнъж в главата му се отвори място за хиляди мисли, за цялото време, което можеше да поиска, сега, след като беше поел своя последен дъх. Толкова много неща станаха ясни, прости, придобиха чистота, която го вдигна извън тялото…

И видя, докато се рееше над своя труп, че една фигура се е появила от къщата на убиеца. Преобразеният му взор разкриваше всяка подробност от това древно нечовешко видение, скрито под гуглата, дълбоко врязаните бръчки, опустошената карта на неизброими векове. Бивни, щръкнали от долната челюст, нащърбени и нацепени. И очите — толкова студени, толкова… измъчени — и изведнъж стражът позна това привидение.

Гуглата. Богът на смъртта бе дошъл за него.

И богът впи в него ужасните си очи.

И един глас заговори в главата му, тежък глас, като стържене на гигантски камъни, като сриващи се планини.

— Никога не съм зачитал справедливостта. Никога. Все едно е за мен. Скръбта е безвкусна, тъгата е празна въздишка. Живей цяла вечност сред прах и пепел — и тогава ми говори за справедливост.

На това стражът нямаше какво да отвърне. Спорил беше със смъртта нощ след нощ. Борил се беше дотук чак от хана „Феникс“. Всяка проклета стъпка. Вече бе надмогнал това.

— Тъй че ето ме тук — продължи Качулатия. — А въздухът, който ме обкръжава, въздухът, който бушува в дробовете ми, живее. Не мога да предотвратя онова, което идва с всяка моя стъпка тук, в смъртния свят. Не мога да съм различен от това, което съм.

Стражът беше объркан. Извиняваше ли се Господарят на смъртта?

— Но този път ще бъде по моему. Ще го направя по моему. — И той пристъпи напред, и вдигна едната си съсухрена ръка — ръка, видя стражът, на която липсваха два пръста. — Твоята душа блести. Тя е ярка. Заслепяваща. Толкова доблест, толкова обич. Състрадание. В пещерата на скръбта, която оставяш зад себе си, децата ти ще бъдат по-долу от онова, което са могли да бъдат. Ще се присвиват под белезите и раните, които никога няма напълно да изцерят, и ще се научат да ровят в тези рани, да ближат, да пият дълбоко. Това няма да бъде.

Стражът се сгърчи и някак си влезе в тялото, което лежеше на камъните. Усети как сърцето му подскочи, а след това заби с внезапна лекота, с внезапна, изумителна живост. Пое си дълбоко дъх. Въздухът бе възхитителен, прохладен, пропъди и последната капка болка — отми всичко.

Всичко онова, до което се беше домогнал — искрящо ясният взор, секващото дъха разбиране на всичко — сега потъна под един облак, който улягаше сив и гъст и в който всяко очертание бе само намек; в който беше объркан. Объркан и смутен както винаги, объркан и смутен като всяка смъртна душа, колкото и дръзко да претендира за убеденост, за вяра. И все пак… все пак беше топъл облак, прорязан със скъпи неща; любовта към жена му, към децата му, възхитата му от техния живот, от промените, които ставаха в тях ден след ден.

Стана. Плачеше. Обърна се, за да погледне Господаря на смъртта, без да очаква всъщност, че ще види отново привидението, което със сигурност трябва да идваше само при мъртвите и умиращите. И извика смаяно.

Качулатия бог беше ужасяващо реален. Крачеше по улицата на изток и сякаш паяжините, които ги свързваха, се изпънаха, нишките се разкъсаха, развяха се в нощта и с всяка крачка, с която се отдалечаваше богът, стражът усещаше как се връща животът му, разумът и осезанието му, изумително плътни — точно в този миг и във всички мигове, които щяха да последват.

Обърна се — а дори и това бе лесно — и погледът му се спря на вратата, която зееше отворена, и всичко, което го чакаше вътре, бе тъмно и прогнило от ужас и лудост.

Стражът не се поколеба.

С този скромен и смирен мъж, с този храбър, доблестен мъж, Гуглата прозря вярно. Макар и само веднъж, за един миг, Господарят на смъртта си бе позволил да не остане равнодушен.

Запомнете го, този изключителен миг, този крайно затрогващ жест.

Торди чу ботушите по прогнилите дъски на задната веранда, обърна се и видя градски страж с фенер в ръка.

— Мъртъв е — каза тя. — Този, за когото сте дошли. Газ, моят мъж. — Посочи със зацапания с кръв нож в ръката си. — Ето там.

Стражът се приближи и вдигна фенера над неподвижното тяло на камъните.

— Той призна — каза тя. — Тъй че го убих, със собствената си ръка. Убих това… чудовище.

Стражът се наведе да огледа трупа. Пресегна се, леко пъхна показалец под маншета на единия ръкав на Газ и вдигна очуканата безпръста ръка. После въздъхна и бавно кимна.

Когато пусна ръката и започна да се изправя, Торди каза:

— Чух, че има награда.

Той я изгледа.

Не беше сигурна какво видя в изражението му. Можеше да е ужасен или развеселен, или пък цинично изцеден от всичко, което да прилича на изненада. Но това не беше важно. Тя просто искаше парите. Трябваха й тези пари.

Да станеш за известно време зидарят на Бога на убитите изискваше ужасна отговорност. Но не беше видяла и пукнат петак за усилията си.

Стражът кимна и каза:

— Да, има.

Тя вдигна кухненския нож.

Той може и да трепна малко, съвсем мъничко, но важното за Торди беше да види, че кимва пак.

Един бог крачеше по улиците на Даруджистан. Само по себе си това изобщо не беше хубаво. Само глупците щяха с радост, с възторг да посрещнат такъв гост, а подобен ентусиазъм обикновено се оказва краткотраен. Това, че точно този бог беше Жътварят на души, означаваше, хм, не само че пришествието му е нежелано, но че дарът му се свежда до най-безмилостна касапница, до избиване на хиляди и хиляди обитатели в богатите квартали и бордеите на квартал Джадроуби, в Крайезерния квартал — но не, в тези неща не може да се взреш само с едно потръпване.

Гмурни се, тогава, събрал кураж, в гъмжилото човешки съдби. Отвори ума си за размисъл, хладен или горещ, за всевъзможни преценки. Изоставяме всяка условност, захвърляме настрана всяко приличие. Това е окото, което не мигва, но дали един такъв стоманен поглед е подкана към жестоко безразличие? Към сурова, несъстрадателна присъда? Или трошица искрено съчувствие ще си пробие пътя изпод бронята на прекомерната безчувственост?

Когато всичко свърши, намери куража да претеглиш собствената си жътва на чувства и помисли над ето това предизвикателство: ако на всичко е отвърнато само с едно безчувствено свиване на рамене, то тогава, подканя те този закръглен мъж, отмести се встрани от този жесток хладен поглед и хвърли една последна присъда. Над самия себе си.

Но засега… гледай.

Скилес Навер се канеше да избие семейството си. Вървеше към дома си от кръчмата на Гажет, подут от бира, когато някакъв пес, голям колкото кон, скочи пред него. Оплискана с кръв муцуна, очи, които изгаряха със зверски плам, огромна глава пред — не, над! — неговата.

Той замръзна. Напика се, а след това се насра.

Миг след това високата дървена ограда около някакво опразнено жилище по-нататък по улицата — цялото семейство беше измряло от някаква гадна треска — изведнъж се срути и се появи втори гигантски пес — бял като кост.

Появата му отвлече вниманието на първия звяр и той се хвърли към него.

Сблъскаха се с тътен и Скилес се олюля и залитна. Изскимтя, обърна се и побягна.

Побягна презглава.

И вече си беше у дома, вмирисан като ведро с лайна, а жена му вече беше стегнала наполовина багажа — спипа я насред подлото бягство, искаше и децата да отмъкне. Момчетата му. Малките му работници, дето вършеха всичко, което Скилес им кажеше да свършат (и Беру да пази, ако не го направят или му отвърнат малките говненца), и мисълта за живот без тях — без неговите идеални, лични, съвсем негови си роби — подпали у Скилес ярост, нажежена до бяло.

Жена му разбра какво предстои. Избута момчетата в коридора, а след това се обърна, за да пожертва собствения си живот. Беск, съседът от другата врата, прибираше момчетата, за да избягат при не знам си кого. Е, Скил трябваше само да го спипа, нали? Не че хилавата Суна с мишето лице щеше да го задържи много, нали?

Само ще я награби, ще извие мършавия й врат и ще я захвърли настрани да не му се пречка в краката…

Дори не видя ножа. Единственото, което усети, беше боцването под брадичката, когато тънкото острие мина през устата му, после през небцето и потъна три пръста в мозъка му.

На Суна и момчетата й не им се наложи да бягат.

Канц беше на девет и обичаше да дразни сестра си, ама тя наистина си беше проклета, както винаги казваше мама, докато събираше чирепите от счупените грънци и парчетата от омразните зеленчуци, пръснати по целия под; най-хубавото беше да ръга сестра си в ребрата, когато тя не гледаше, и тя се обърна рязко, очите й пламнаха от гняв и омраза — и той хукна, а тя по петите му, той излетя навън в коридора и презглава надолу по стълбите колкото може по-бързо, а тя крещеше зад него.

Надолу и надолу и…

… и летеше във въздуха. Беше се спънал, изтървал беше перилото, а площадката далече на долния етаж се втурна нагоре, за да го посрещне.

— Вие двамата ще се утрепете някой ден! — казваше винаги мама. — Бесяващо! — И това го казваше често.

Падна. Край на играта.

Проклетият нрав на сестра му си отиде и никога вече не се върна. А мама никога повече не изрече думата „бесяващо“. На нея, разбира се, не й хрумна, че внезапното й изчезване от ума й е защото малкото и момче я е взело със себе си, последната дума, за която беше помислило. Беше я взело, както се взема играчка или одеялце. За утеха в своя нов тъмен свят.

Бенук Фил седеше и гледаше майка си — как изтлява. Някаква болест я разяждаше отвътре. Беше спряла да говори, спряла беше да иска каквото и да било; беше като чувал с пръчки, когато я вдигна, за да я отнесе до коритото за къпане, за да измие всичката лигава жълта слуз, която течеше от нея напоследък. Усмивката й, която му беше казвала толкова много за обичта й към него и за срама й от това, в което се бе превърнала, от тази ужасна загуба на достойнство — се бе променила в нещо друго: зяпнала уста, сбръчкани устни, всеки дъх — хрипливо изпъшкване. Ако това бе усмивка, то тя се усмихваше на самата смърт, а това му бе трудно да понесе. Да вижда това. Да разбира какво означава то.

Скоро щеше да е. А Бенук не знаеше какво да прави. Тя му беше дала живота. Беше го хранила, беше го топлила. Беше му дала думи, с които да живее, правила, които да му помогнат да оформи живота си, себе си му беше дала. Не беше умна много, нито беше мъдра. Беше си обикновена жена, трудеше се, за да могат да преживеят, а още повече се трудеше, когато тате отиде да се бие в Пейл, където сигурно беше умрял, макар те така и да не научиха какво е, що е. Просто тате не се върна.

Бенук седеше и кършеше ръце, слушаше дишането й, съжаляваше, че не може да й помогне, че не може да я изпълни със своя дъх, да я изпълни толкова, че да може да си отдъхне, да има един-единствен поне, последен миг, в който да не страда, един последен миг на безболезнен живот, а след това вече да може да си иде…

Но тук, невидима за никого, беше същинската истина. Майка му беше умряла преди осем дни. Той седеше срещу един празен стол, а онова, което се бе прекършило в ума му, го държеше в плена си през тези осем дни и нощи. Гледаше, къпеше, обличаше. Нещата, които правеше за нея, миговете на отчаяна грижа и любов, а след това отново към бдението — и нямаше никаква светлина в очите й, и с нищо не показваше, че чува каквото й говори, думите му за обич, думите му за благодарност.

Пленен. Изгубен. Без да яде, без да прави нищо.

И тогава дланта на Гуглата погали челото му и той клюмна в стола си, а душата на майка му, която се рееше през всичките тези дни изтерзана в онази ужасна стая, се плъзна към него за вечна прегръдка.

Понякога представата за истинско избавление е стъписваща.

Аваб Тенит си представяше как взима деца в леглото си. Не се беше случило още, но скоро щеше да го направи съвсем реално. Междувременно обичаше да връзва въже около шията си, проклета примка всъщност, докато мастурбираше под одеялата, а нищо неподозиращата му жена търкаше мръсните чинии в кухнята.

Тази нощ възелът се затегна и не се разхлабваше. Всъщност дори се затягаше още по-здраво и по-здраво, колкото повече се бореше с него, и докато се изливаше, животът му също се изля.

Жена му влезе в стаята — изморена, със зачервени и напукани от къщна работа ръце, а на езика й бе готова поредната зла клетва за пройдохата й съпруг — и спря и зяпна. Зяпна подутото синкавосиво лице, едва разпознаваемо — и все едно хиляда пръта олово се смъкнаха от раменете й.

Нека псетата вият цяла нощ вън в нощта. Нека бушуват пожарите. Тя беше свободна и животът й занапред си беше само неин и на никой друг. Завинаги и завинаги.

След седмица една съседка щеше да я види да минава по улицата и щеше да каже на приятелки същата вечер как Нисала изведнъж била станала красива, изумителна всъщност, изпълнена с живот, изглеждала години и години по-млада. Като мъртво цвете, изведнъж преродило се, огнен цвят под ярката и топла слънчева светлина.

А после двете стари клюкарки щяха да замълчат, и двете изпълнени с тъмни помисли, с онези „ами ако“ и „може би“, които правят живота тъй забавен и освен това дават повод за много приказки, нали.

Междувременно десетки деца щяха да останат невинни още за малко, вместо да ги сполети друго.

Вдовицата Лебил беше общо взето благоразумна жена. Но понякога тази нежна кротост се изкривяваше в нещо зло, нещо толкова изпълнено с ярост, че надмогваше повода за появата си. Едно и също нещо предизвикваше изпепеляващия и гняв. Едно и също, винаги.

Саборган Дебелака живееше над нея и напоследък всяка нощ — когато свестните хора трябваше да спят, макар че честно казано, кой можеше да спи в тези безумни нощи, когато лудото празненство по улиците звучеше неудържимо — беше започнал да тича там горе, назад-напред, тича и тропа, моля ви се!

Кой може да заспи под такъв тътен?

Затова тя се измъкна от леглото, простена от болката в бедрата, взе един от бастуните си, качи се на кекавия стол и затропа по тавана. Гласът й беше твърде тънък и слаб — изобщо нямаше да я чуе, ако му завикаше. Само бастунът можеше да свърши работа. А тя знаеше, че я чува, знаеше го, но нещо да се променяше?

Не! Никога!

Не можеше да продължава така! Не можеше!

Туп-туп, драс, туп, драс, туп-туп — и тя тропаше и тропаше, и тропаше, ръцете й пламнаха, раменете й се схванаха. Тропаше и тропаше.

Саборган наистина бе чул възмутеното тропане на вдовицата, ала уви, беше се изгубил в своя собствен свят и танцуваше с Белокосата императрица, която бе дошла от някой друг свят сигурно, точно в неговата стая, и музиката изпълваше главата му, и беше толкова сладка, така вълшебна, а ръцете й бяха меки като гълъбици и той ги държеше колкото може по-нежно в тромавите си дебели пръсти. А колкото и крехки и меки да бяха дланите й, императрицата водеше, дърпаше го назад-напред така, че той никога не оставаше съвсем в равновесие.

Белокосата императрица си беше съвсем истинска. Беше всъщност мъничък демон, прилъган и пленен в робство в това древно жилище в самия край на квартал Джадроуби. Задачата й, от самото начало, беше една-единствена: проклятие, наложено й от една невротична донякъде вещица, мъртва вече от три столетия.

Белокосата императрица беше обвързана със задачата да избива хлебарките в същата тази стая. Ограниченията на начина, по който го правеше, след десетилетия и столетия бяха отслабнали и бяха оставили на вече съвсем побъркания демон свободата да импровизира.

Този смъртен имаше огромни стъпала — най-привлекателната му черта — и когато танцуваха, той затваряше очи и тихо плачеше, а тя можеше да насочва тези стъпала към всяка проклета хлебарка, пропълзяла по мръсния под. Стъп, хрус, стъп, хрус — там! Голяма — стъпчи я! Хрус и размажи, хрус и размажи!

В тази самотна стая освен насекомите, които живееха в ужас, имаше чиста, неподправена радост, прелестно задоволство и най-сладка любов.

Всичко това рухна заедно с пода. Изгнили греди, дъски и дебел гипс се срутиха върху вдовицата Лебил и я уби колкото тежестта на отломките, толкова и слисването.

Бедният Саборган, изтървал от ръцете си надалата жален вопъл Белокоса императрица, пострада от имплозията на един нанизан в ануса му бастун — о, самото описание на това кара човек да потръпне! — и това нанизване се оказа най-фатално. Колкото до самата Белокоса императрица, е, след миг на неописуем ужас проклятието се разкъса и най-сетне я освободи, за да се върне у дома си, в царството на Кралете хлебарки (о, добре, това последното закръгленият мъж си го поизмисли. Ще простите, нали?). Кой знае къде отиде тя? Единственото сигурно е, че изтанцува всяка стъпка по пътя си.

Смътният бумтеж от срутил се под в една порутена жилищна сграда горе остана незабелязан за Себа Крафар, Майстора на Гилдията на убийците, докато се олюляваше в подземния коридор, устремен към убежището си.

Никога ли нямаше да свършат всички тези бедствия? Всичко беше започнало с онзи проклет култ към Ралик Ном, а след това, точно преди прахта да улегне над него, първият им голям договор се обърна против най-войнствената и зла сбирщина ханджии, която можеше да си представи човек. А онова, което последва?

Подозираше, че е единственият оцелял. Беше оставил стрелците с арбалети да прикриват отстъплението му и никой от тях не го беше догонил; а сега, с пълните с газ кухини, които гърмяха една след друга, се беше озовал в изоставен лабиринт от тунели, тичаше през сипещата се прах и кашляше.

Всичко беше рухнало. Развалини. Беше унищожил цялата проклета Гилдия.

Щеше да се наложи да започне отново.

Тази мисъл го възбуди. Да, можеше да го пресътвори. Лично. Самият той. Без нищо минало, което да го обременява. Нова структура. Нова философия дори.

Такива… възможности.

Залитна в кабинета си, право към писалището, и се подпря с две ръце на олющения плот. А после огледа намръщено купчината свитъци и видя документи, разпръснати по пода… Какво ставаше, в името на Гуглата?

— Майстор Крафар, нали?

Гласът го накара да се обърне рязко.

И видя жена, опряла гръб на стената до входа. Зареденият арбалет беше отпуснат, върхът на стрелата опираше в отъпкания пръстен под.

Себа Крафар се намръщи.

— Коя си пък ти в името на Гуглата?

— Не ме ли познаваш? Каква небрежност. Аз съм Бленд. Една от собственичките на „При К’рул“.

— Онзи договор е прекратен. Приключихме с вас. Вече не…

— Не ме интересува. Искам името. На онзи, който ви е предложил договора. Значи, можеш да ми го кажеш веднага и ще си изляза оттук и повече не се виждаме, и всичките ти неприятности ще приключат. Гилдията е премахната от уравнението. Сметнете го за подарък, но само сега е моментът да го получите.

Той я огледа, за да прецени шансовете си. Не изглеждаше кои знае колко опасна. Нямаше как да вдигне арбалета навреме — две бързи крачки и щеше да забие два ножа в корема й. А след това щеше да прати бележка на Хъмбъл Межър, че е свален още един — с което оставаха… колко? Двама или трима? Щяха да му платят добре за това, а Гуглата знаеше, парите му трябваха, щом щеше да започва отново.

Затова атакува.

Не беше сигурен какво точно се случи. Нали вече беше извадил ножовете, а тя си стоеше кротко пред него… а после лакътят й се натресе в лицето му, разби му носа и го заслепи от болка. И неясно как двата ножа — единият насочен под гръдния кош, а другият по-надолу, — не улучиха. Единият беше блокиран, а другият мина съвсем встрани и се заби в стената.

Коленете му омекнаха, но само за миг, понеже Себа Крафар беше як като бик. Поражението бе нещо, от което бързо трябва да се отърсиш и след това просто да го понесеш, тъй че той приклекна и опита с косо посичане, с което да изкорми тая кучка.

Нещо кораво се натресе в китката му, ножът изхвърча настрани и костите му изпращяха. Той залитна назад, издърпа другия нож от стената и отчаяно замахна. Тя обаче докопа китката му и палецът й се заби в основата й като железен пирон. Ножът изпадна от изтръпналите му пръсти. А тя изви ръката му силно, избута рамото му надолу, а с него и главата…

Където я посрещна вдигащо се нагоре коляно.

Един счупен нос, ударен отново, ударен здраво при това, не е нещо, от което можеш да се отърсиш. Зашеметен, останал без капка воля, той падна по гръб. Някакъв инстинкт го накара да се надигне отново.

Стрелата го удари ниско отдясно, точно над бедрото, и се вряза в черния дроб.

Себа Крафар се свлече.

Изгледа жената с насълзени очи.

Малазанка, да. Бивш войник. Не, не просто войник. От Подпалвачите на мостове. Беше се присмивал доскоро, щом чуеше това. Подпалвачи на мостове? Е, и какво? Поредната тъпа фукня. Той беше професионален убиец. Кръвен роднина на Тало Крафар, а той, виж, беше мъж страшилище…

Свален от стрела на арбалет. Убит като глиган в гората.

Тя се приближи и застана над него.

— Много глупаво, Себа. Честно казано, учудена съм, че още не си умрял, но пък имаш късмет, че не си. — Наведе се и вдигна пред очите му малка стъкленица. — Ако излея това в раната — след като извадя стрелата тоест и стига да преживееш това — е, има шанс да живееш. Тъй че да го направя ли, Себа? Дали да спася жалкия ти задник?

Той я зяпна. Богове, болеше го. Ужасно.

— Името — каза тя. — Дай ми името и имаш шанс да оцелееш. Обаче побързай все пак. Времето ти изтича.

Гуглата ли витаеше тук? В това място, заровено дълбоко под улиците? Ами да, разбира се.

Себа й даде името. Дори я предупреди — не се забърквай с тоя, проклета пепелянка е. Има нещо там, в очите му, заклевам се…

Бленд остана вярна на думата си.

Тъй че Гуглата си тръгна.

Лавина от внезапна смърт, необясними злополуки, нещастни свършеци и ужасни убийства изпълваха всяко жилище, всеки ъгъл и всеки бордей като разширяващ се прилив, гибелен потоп, който пълзеше от всички страни през окаяния град. Никоя възраст не бе пощадена, никоя тежест на справедливост не накланяше тези везни. Смъртта взимаше всички: знатно родени и бедняци, болни и здрави, престъпници и жертви, необичани и обожавани.

Толкова много сетни дихания: въздъхнати, изплакани, изревани с гняв, в неверие, в изтръпнала почуда. И ако тези дихания можеше да се слеят в гъста, пареща гмеж на ужас и потрес, то из целия град нямаше да може да се види нито едно кълбо от син пламък.

Имаше оцелели. Много, много оцелели — всъщност повече оцелели, отколкото мъртви — но уви, беше почти наравно — тази мярка, тази безмилостна жътва.

Богът вървеше на изток, извън квартал Джадроуби и в Крайезерния, а оттам — в именията.

Тази нощ не беше свършила. Ох, леле, изобщо не беше свършила.

Невидима в катраненото черно на тази безлунна, задавена от пушеци нощ, една огромна фигура се понесе ниско над хълмовете Джадроуби, на запад и над търговския път. Щом доближи мъгливите светлини на градчето Беля, се сниши още, ноктестите крака почти забърсаха чакъла на пътя.

Над нея малки същества биеха с криле, кръжаха, гмуркаха се и отново излитаха нагоре. Те също не издаваха никакъв звук в тъмното.

Един койот, който тъкмо се канеше да пресече пътя, замръзна на място.

Тежък упоителен аромат го обля като топла знойна вълна и там, където допреди миг имаше само черни безформени облаци, хлъзгащи се във въздуха, вече имаше нещо — нещо-човек, от онези, с които койотът воюваше в черепа си със страх, любопитство и гибелно коварство — и вървеше по пътя.

Но това нещо-човек беше… различно.

Спря пред койота, извърна глава и го погледна.

Койотът притича. Всеки мускул, всеки инстинкт му крещеше за плахо отстъпление и все пак, сякаш притеглен от огромна сила, койотът вдигна глава, присви уши и пристъпи към нещото.

А то се пресегна и облечените в ръкавица пръсти погалиха валчестото му теме.

И звярът се втурна, затича колкото краката му го държат в нощта, през огромната, необятна равнина на юг.

Освободен, благословен, облагодетелстван от толкова изтерзана любов, че щеше да преживее остатъка от годините си сред тревисто море от радост и възторг.

Преобразен. Без никаква особена причина, без никаква мрачна цел. Не, това докосване бе съвсем случайно и непреднамерено, взаимно празненство на живота. Разберете го или го прекрачете в сляпото си лутане. Ролята на койота е приключила и той тича в нощта със сърце, грейнало като огнена звезда.

Дарове, които да смаят очите.

Аномандър Рейк, Син на Тъмата, крачеше сред съборетините на градчето Беля. На портата не се виждаха стражи. Огромните крила бяха залостени.

Отвъд, откъм самия град, тук-там бушуваха пламъци, мятаха издути наметала от огрян от искри дим в черната нощ.

Стигна на пет крачки от портата и нещо изтрака и крилата се разтвориха широко. И неспрян, незабелязан, Аномандър Рейк влезе в Даруджистан.

Посрещна го вой, като развихрена лудост.

Синът на Тъмата се пресегна над рамото си и извади от ножницата Драгнипур.

Пара се завихри от черното острие, усука се в безплътни вериги, които се изпъваха, докато той крачеше по широката пуста улица. Изпъваха се и се повличаха зад него, а от всяка намотка изникваха други, а от тях — още и още, цяла гора от железни корени, които запълзяха и зашепнаха по камъните.

Никога не беше призовавал тази поява. Сдържането на тази кървяща мощ бе акт на милост — към всички онези, които можеха да я видят, които можеха да проумеят значимостта й.

Но в тази нощ Аномандър Рейк имаше други неща наум.

Вериги от дим, вериги и вериги, и вериги, толкова много, гърчещи се по дирята му, че запълваха цялата улица, пропълзяваха и се изливаха навън в страничните улици и улички, под портите на имения, под врати и през прозорци. Катереха се по стени.

Дървени прегради се разсипваха — врати и первази, порти и рамки на прозорци. Камъни се пукаха, тухли бълваха хоросан. Стени се огъваха. Сгради простенваха.

Вървеше напред, а веригите се изпъваха.

Не беше нужно все още да се навежда напред на всяка стъпка. Не беше нужно все още да издава и най-малкото, което да издаде силата на волята, която се искаше от него.

Вървеше напред.

Из целия обсаден град магове, вещици, чародеи и заклинатели стискаха главите си, затворили очи под непоносимия натиск. Падаха на колене. Олюляваха се. Свиваха се на кълбо на пода като бебета в утроба, докато светът наоколо стенеше.

Бушуващи огньове потръпваха, рухваха в себе си и умираха в безмълвно дихание.

Воят на Хрътките секна, сякаш някой ги бе стиснал за гърлата.

В една покрита със застинала лава яма две сестри близначки замръзнаха насред усилието да си извадят очите. Сред издути облаци зловонна пара, до коленете в магма, която кипеше на въртоп като езеро от разтопена смет, сестрите спряха и бавно вдигнаха глави.

Сякаш за да подушат въздуха.

Драгнипур.

Драгнипур.

Надолу от Именията, преди издължения клин на Дару, а оттам през друга порта и на главния булевард в Крайезерния, минаващ успоредно на бреговата линия. Щом стигна правата отсечка на този булевард, Синът на Тъмата спря.

На четири улици от същия този широк път Качулатия бог, Господарят на смъртта, спря погледа си на среброкосата фигура, която сякаш се бе поколебала, но само за миг, преди да продължи приближаването си.

На свой ред Гуглата усети безпокойство, но все пак продължи да крачи напред.

Мощта на меча бе изумителна дори за бог.

Изумителна.

Ужасяваща.

Приближаваха се, с отмерени стъпки. Още и още.

Хрътките бяха млъкнали. Димът от гаснещите огньове бе надвиснал ниско, едва огрян от треперливата синкава светлина на газта. Велики гарвани закръжиха, разкъсваха черните облаци, настъпваха и се отдръпваха; няколко мига преди двамата да застанат един срещу друг, гигантските птици започнаха да кацат по покривите над улицата, в редици и на купчини, десетки и стотици.

Бяха тук.

За да видят.

За да узнаят. За да повярват.

И току-виж — да пируват.

Вече само три крачки между тях. Гуглата забави стъпките си.

— Сине на Тъмата. Аз премислих…

И мечът изсвистя и посече Господаря на смъртта в шията и се хлъзна през нея.

И главата на Качулатия бог се завъртя в прерязаната си платнена торба, а тялото под нея залитна назад и отхвърли от себе си онова, което бе загубило.

Последва тежък, силен пукот, щом главата на бога се удари в каменната настилка, завъртя се, спря и очите зяпнаха безжизнени.

Срещу мъртвия бог Аномандър Рейк, с изопнато от болка лице, се мъчеше да остане изправен.

Тежестта, която се бе стоварила на плещите му в този момент, бе невидима за смъртно око, невидима остана дори за Великите гарвани, надвесени напред от всички страни, но страховитата й сила бе неоспорима.

Синът на Тъмата, с Драгнипур в едната ръка, се наведе и се преви като грохнал старец. Върхът на меча изстърга и се заби в пролуката между четири каменни плочи. И Аномандър Рейк започна да се отпуска на него с всеки мускул изопнат докрай, а краката му бавно поддаваха — не, не можеше да устои под това бреме.

И той се смъкна долу, с меча пред себе си, с двете ръце на кръстатия предпазител на дръжката, свел глава пред Драгнипур. И само тези подробности бяха единственото, което го отличаваше от бога насреща му.

Бяха един срещу друг на колене — като огледални отражения. Единият подпрян на меч, с чело, притиснато в лъскавото, обвито в дим острие. Другият обезглавен, с ръце отпуснати с дланите нагоре на бедрата.

Единият бе мъртъв.

Другият, в този момент, дълбоко… уязвим.

Нещата забелязаха.

Нещата идеха. И идеха бързо.

А тази нощ… ами че тя е свършила едва наполовина.

22.

Не спряха за нощта. Пътника крачеше напред към треперливия, пулсиращ в пурпур блясък на града на север. Понякога, щом двамата с Карса препуснеха напред към следващото възвишение, за да приковат отново погледи към далечните пожари, Сеймар Дев се плашеше, че може, щом ги настигне, да размаха меча си. Да ги посече и двамата. За да може да яхне Хавок и да препусне в галоп право към Даруджистан.

Нещо ужасно се беше случило в този град. Нервите й бяха пламнали. Черепът й сякаш пращеше от някакъв проникващ вътре натиск, който се усилваше с всяка следваща стъпка напред. Чувстваше се като в треска, призляваше й, устата й беше суха като прах и тя се държеше за мускулестия гръб на Карса Орлонг все едно, че беше мачта на подмятан от бурята кораб. Не беше промълвила нищо вече от доста време и й липсваше куражът да наруши това гробовно мълчание.

На по-малко от една левга от тях градът гореше и тътнеше.

Когато Пътника ги застигна обаче, беше все едно, че не съществуваха. Мърмореше си нещо под нос. Смътни аргументи, изсъскани отрицания, задъхано изречени странни несвързани фрази, всяка от които звучеше като оправдание за нещо, което е направил, или за нещо, което предстои да направи. Понякога тези болезнени фрази звучаха като оправдание и за двете. Бъдещето, слято с миналото, кипящ въртоп с една изтерзана душа в самия му център. Не можеше да понесе да го слуша.

Обсебеността му беше лудост, треска. И беше ужасна. Невъзможно беше да не видиш пораженията, които нанася, тясната коварна пътека, по която човек трябваше да върви като между стени от тръни, забиващи острите си като ножове бодли. Погрешна стъпка — и се пролива кръв, и скоро се превръщаш в купчина рани, насечени и кървящи, сляп за всичко друго освен за онова, което те чака някъде напред.

А ако намереше това, което търси? Ако спечелеше в последната си битка — каквато и да се окажеше тя? Какво щеше да стане тогава с Пътника?

„Това ще го убие.“

„Основанието му да живее… приключило.“

„Богове на бездната, няма да мога да понеса да видя тази сцена. Не смея.“

„Защото и аз имам своите обсебености…“

Пътника крачеше и мърмореше. Тя и Карса яздеха Хавок, но дори и този страховит звяр се плашеше, дърпаше се назад, все едно нещо физически напираше срещу него, отмяташе глава и биеше пръстта с копита.

Най-сетне, след като конят почти се вдигна на задните си крака, Карса изръмжа глухо и дръпна юздите.

— Слизай, вещице — каза й, докато Пътника ги подминаваше отново. — Нататък ще вървим пеш.

— Но Хавок…

— Хавок може да се погрижи за себе си. Когато ми потрябва, ще се намерим.

Слязоха и Сеймар изпъшка:

— Уморена съм. Главата ми е като мокро гърне в пещ — ще се пръсне. Карса…

— Остани тук, ако искаш — каза той, без да откъсва очи от гърба на Пътника. — Аз ще продължа.

— Защо? Където и да отива, това е негова битка, не твоя. Не можеш да му помогнеш. Не трябва да му помагаш, Карса — разбираш го, нали?

— Мога да му пазя гърба…

— Защо? Пътувахме заедно по взаимна изгода. И това вече свърши. Не го ли чувстваш? Свърши. Направиш ли една грешна стъпка — изпречиш ли му се на пътя — и той ще извади онзи меч. — Вдигна ръце и стисна очите си. Огнени искри подпалиха вътрешния й свят. Не беше по-различно от онова, което се виждаше в града пред тях. Свали ръце и примига насълзена към тоблакая. — Карса, в името на милостта, нека… нека го оставим на… каквото е там в Даруджистан.

— Вещице, ние вървяхме по диря.

— Какво?

— Диря. — Изгледа я отгоре. — Хрътките.

Тя погледна отново към града. Огнено кълбо изригна нагоре и след няколко мига земята под нозете им изтътна. „Хрътките. Те разкъсват града!“

— Не можем да отидем там! Не можем да влезем в онова!

Карса оголи зъби.

— Не вярвам на тия зверове. За да защитят Пътника ли са тук? Или да го сразят в някоя убийствена игра по улиците? — Поклати глава. — Няма да се закача за петите му, вещице. Ще стоим на почтително разстояние, но ще му пазя гърба.

Искаше й се да запищи. „Глупав, упорит, твърдоглав, задръстен кучи син такъв!“

— А кой ще пази нашите гърбове?

Внезапна чернота изригна в ума й и сигурно беше залитнала, защото когато отвори очи, Карса я беше вдигнал и я гледаше с искрена загриженост.

— Какво те мъчи, Сеймар?

— Идиот такъв, не го ли усещаш?

— Не — отвърна той.

Помисли си, че я лъже, но нямаше сили да го предизвика. Чернотата й се беше сторила огромна и бездънна, паст, зейнала жадно, за да я погълне. А най-ужасяващото бе, че нещо в нея беше изкусително. Плувнала в пот, с разтреперани крака, тя се задържа за ръката на Карса.

— Остани тук — каза й тихо той.

— Не. Все едно е.

Той се изправи рязко и тя видя, че се е обърнал натам, откъдето бяха дошли.

— Какво… какво има?

— Онази проклета мечка — върнала се е.

Тя погледна. Да, ето там, на стотина крачки от тях — огромна черна фигура. Не се приближаваше.

— А ако иска мен? — прошепна Сеймар.

— Ако останеш, може да го разбереш, вещице.

— Не. Ще последваме Пътника. Решено е.

Карса помълча за миг, после изпъшка.

— Мисля, че…

— Какво?

— Нали искаше да знаеш, преди малко, кой ще пази нашите гърбове.

Тя се намръщи, а след това ахна тихо и отново примижа към чудовищния звяр. Беше просто… надвиснал, огромната глава се поклащаше, спираше се и вдигаше муцуна към тях.

— Не бих се доверила на това чудовище, Карса, не бих се доверила изобщо.

Той сви рамене.

Но Сеймар все още се съпротивляваше, загледана този път в нощния свод над тях.

— Къде е проклетата луна, Карса? Къде в името на Бездната е проклетата луна!?

Каллор вече беше сигурен. Сили се бяха стекли в Даруджистан. Сблъскваха се с убийствена последователност и беше пролята кръв.

Живееше заради такива неща. Внезапни възможности, неочаквана мощ и власт, падащи в ръцете му. Предчувствието отново се пробуди в него.

Животът подхвърля на пътя ни всевъзможни избори и мерилото за цената на един човек е в това дали притежава нужния кураж, безочливата решителност, за да сграбчи и да не пусне. Каллор никога не се проваляше в такива мигове. Нека го бие проклятието, нека го сразява; нека поражението го събаря и разбива отново и отново. Щеше отново да стане, да отърси прахта и да започне отново.

Знаеше, че светът е прокълнат. Знаеше, че проклятието, което го терзае, не е по-различно от движението на самата история, безкрайния низ от провали, детинските триумфи, които все пропадаха, щом човек престанеше да гледа. Или да внимава. Знаеше, че самият живот поправя ужасните неравновесия просто като сгъне всичко и започне отново.

Твърде често учени и историци виждаха принципа на сливането с тесен, свит фокус. В термините на асценденти, богове и велики сили. Но Каллор разбираше, че събитията, които описваха те и над които разсъждаваха постфактум, са само концентрирани изражения на нещо много по-мащабно. Цели векове, слети в хаос и смут, в анархията на самата Природа. И едва малцина проумяваха бедствието, изригнало около тях. Не, те просто продължаваха от ден в ден със своите жалки задачи, свели очи към земята, преструващи се, че всичко е просто чудесно.

Природата не държеше да ги спипа за яките, да ги разтърси здраво и да ги принуди да отворят очи. Не, Природата просто ги измиташе извън борда.

И честно казано, заслужаваха точно това. Нито трошица повече. Намираха се, разбира се, и такива, които гледаха с ужас на подобно отношение, а след това обвиняваха Каллор, че бил чудовище, лишено от състрадание, че погледът му бил затъмнен непоправимо и разни подобни глупости. Но те грешаха. Състраданието не е заместител за глупостта. Сълзливата загриженост не може да замести хладното осъзнаване. Съчувствието не премахва суровите факти на бруталното, непоколебимо наблюдение. Твърде лесно е, твърде евтино, да се гризеш и да кършиш ръце, да хленчиш с искрено съпричастие — адски самооправдателно, защото всъщност предлага идеалното извинение да не правиш абсолютно нищо, приел позата на благочестивостта.

Каллор нямаше време за такива игри. Вирнатият нос просто те улеснява да срежеш гърлото под него. А стигнеше ли се до този избор, е, той никога не се колебаеше. Толкова сигурен, колкото сила на Природата беше Каллор.

Вървеше напред, краката му изскубваха от корен заплетените треви. Над него се беше ширнала странна безлунна нощ и хоризонтът на запад — слънцето се беше смъкнало отдавна — се гърчеше с карминени отблясъци.

Щом стигна високия път отъпкан чакъл, тръгна по него, забърза към очакващия го град. Пътят слизаше надолу, след това започна дълго, изпънато право напред изкачване. Щом стигна билото, Каллор спря.

На сто крачки напред някой беше запалил четири факли на високи пилони, където се събираха четири пътя, квадрат с ярка огнена светлина на кръстопътя. Сгради не се виждаха, нищо, което да даде основания за такова съоръжение. Той се намръщи и продължи напред.

Когато се приближи, видя, че някой седи на крайпътния камък под една от факлите. Скрит под качулка, неподвижен, отпуснал ръце на коленете си.

За миг Каллор изпита тревога. Изстърга с ботуш в чакъла и видя как качулката бавно се вдигна. Непознатият се изправи.

„Проклятие.“

Непознатият вдигна ръка, смъкна качулката, направи няколко крачки и застана в центъра на кръстопътя. Каллор го позна и смут нахлу в душата му.

— Не, Спинок Дурав, не.

Тайст Андий извади меча от ножницата.

— Върховни кралю, не мога да те пусна да минеш.

— Остави го сам да води своите битки!

— Не е нужно да е битка — отвърна Спинок. — Бивакът ми е ей там, край пътя. Можем да седнем край огъня и да пием греяно вино. А на заранта можеш да се обърнеш и да си тръгнеш обратно. Даруджистан, Върховни кралю, не е за теб.

— Проклет глупак. Знаеш, че не можеш да ме надвиеш. — Изгледа с яд воина, разколебан. Част от него искаше… богове… част от него искаше да заплаче. — Колко още от верните му и храбри следовници иска да умрат? И за какво? Чуй ме, Спинок. Никаква вражда не изпитвам към теб. Нито към Рейк. — Махна с ръка назад. — Не съм враг дори на онези, които ме преследват. Послушай ме, моля те. Винаги съм те уважавал, Спинок — кълна се в Бездната, негодувам само от това как Рейк те използваше…

— Ти не разбираш — отвърна Тайст Андий. — Никога не си разбирал, Каллор.

— Грешиш. Нямам нищо против никого от вас!

— Корлат…

— Нима си помисли, че намерението ми е било да убия Уискиджак? Че просто избивам достойни мъже и верни войници по своя приумица? Та ти дори не беше там! Силвърфокс трябваше да умре и това е провал, за който един ден всички ще се разкайваме. Запомни ми думите. Ах, богове, Спинок. Те заставаха на пътя ми, проклет да си! Точно като теб сега!

Спинок въздъхна.

— Май няма да има никакво греяно вино тази нощ.

— Недей.

— Тук съм, за да застана на пътя ти, Върховни кралю.

— Ще умреш. Не мога да спра ръката си — всичко ще е извън контрола ми тогава. Спинок Дурав, моля те! Не е нужно да става това.

Усмивката на Тайст Андий едва не разби сърцето на Каллор. „О, той разбира. Прекалено добре. Това ще е последната му битка. В името на Рейк, в името на когото и да било.“

Каллор извади меча си.

— Не ви ли хрумва, на който и да е от вас, какво причиняват на мен тези неща? Не, разбира се. Върховният крал е прокълнат да се проваля, но никога да не пропада. Върховният крал е само… какво? О, физическото въплъщение на амбицията. Ходещото доказателство за неизбежната му цена. Чудесно. — Приготви за бой двуръчния меч. — Майната ти и на теб.

С рев, който изригна като огън от гърлото му, Каллор връхлетя напред и замахна.

Желязо прокънтя в желязо.

Четири факли огряваха кръстопътя. Четири факли зарисуваха двама воини, вкопчени в битка. Щяха ли да са единствените свидетели? Слепи и окаяно безразлични със своя дар на светлина?

Засега отговорът трябва да е да.

Черната вода изглеждаше студена. Бездънна, кръвта на мрака. Издишваше сила на ледени мъгли, които пълзяха по брега и поглъщаха натрошени разядени скали и нападали дървета. Самата нощ сякаш се изливаше в това море.

Лъскавите пръстени се завъртяха и изтракаха. Клип бавно се обърна към Нимандър и останалите.

— Мога да използвам това — рече им. — Силата, вдигаща се от тази вода. Изпълнена е с потоци от чист Куралд Галайн. Мога да използвам това.

— Портал?

— Е, добре че поне един от вас мисли. Портал, да, Нимандър. Портал. Който да ни отведе до Черен Корал.

— Колко близо? — попита Скинтик.

Клип сви рамене.

— Достатъчно близо. Ще видим. Поне толкова, че да видим градските стени.

— Давай тогава. — Думите на Ненанда излязоха почти с ръмжене.

Усмихнат, Клип отново се обърна към Прореза.

— Никой да не говори. Трябва здраво да се потрудя.

Нимандър потърка лицето си. Чувстваше се изтръпнал, капнал от умора. Отдръпна се и седна на един балван. Точно над стръмния бряг дебелият мъх заглеждаше всичко, дънери на изгнили дървета, изтръгнати от земята корени, преобърнати черни камъни. Нощният въздух се впи в него, студен и влажен, прониза го до костите и стегна сърцето му. Заслуша се в тихия плясък на водата, всмукването и гъргоренето между камъните. Миризмата бе сладникава, наситена с гнило и сол.

Усещаше просмукващия се в тялото му студ на камъка.

Клип завъртя отново верижката и двата пръстена се завихриха, един златен, един сребърен, въртяха се и се въртяха. Иначе стоеше съвсем неподвижен, с гръб към всички.

Скинтик се отпусна до Нимандър. Погледите им се срещнаха и Скинтик сви рамене в безмълвен въпрос, а Нимандър му отвърна с леко поклащане на главата.

Беше мислил, че му остават още няколко дни. Да реши някои неща. Да реши кога. Да реши как. Алтернативите в случай, че се провалят. Тактиките. Планове за отстъпление. Толкова много неща имаше за обмисляне, а не можеше да говори с никого, не можеше дори да им намекне какво според него трябва да се направи. Клип беше вървял твърде близо до тях при това спускане, сякаш подозираше, сякаш съзнателно принуждаваше Нимандър да не казва нищо.

Толкова много неща имаше да им каже и толкова много неща, които трябваше да чуе. Спорове, възражения, претегляне на рискове, непредвидени обстоятелства, координиране. Всички неща, необходими за този, който трябва да води; но невъзможността да изкаже намеренията си, да изрече заповедите си в края на дълго обсъждане го правеха почти безполезен.

Само с присъствието си Клип го беше спрял.

В тази игра на ходове и контраходове Клип го беше надхитрил и това дразнеше. Шарадата беше разбита и щеше да има хаос, а в тази сцена Клип държеше предимството. Той имаше да се грижи единствено за себе си в края на краищата.

Не, Нимандър нямаше никакъв друг избор, освен да действа сам, да се довери на другите, че ще се подчинят.

Знаеше, че го наблюдават — всяко негово движение. Следят лицето му за всяко предупредително изражение, за всеки безмълвен сигнал, а това означаваше, че трябва да внимава. Трябваше да се пази да не издаде нищо, за да не би някой от тях да го разбере погрешно и да направи фатална грешка, а всичко това го изтощаваше до смърт.

Нещо се надигна с шум от черната вода. Ивица мрак, вертикална, горните й ръбове капеха и се размиваха бързо.

— След мен — каза Клип. — Бързо!

Нимандър се изправи и дръпна Скинтик назад…

— Всички останете зад мен…

Видя как Клип се хвърли напред и изчезна в Портала. Забърза след него.

Но Ненанда го изпревари и скочи вътре, вадеше меча си.

Нимандър изруга и се втурна след него.

Порталът се срутваше. Някой зад него изкрещя.

Нимандър се олюля върху хлъзгавата неравна скала, заслепен от сиянието, разпръсващо се като накъсани нишки паяжина. Чу пъшкане в краката си и миг по-късно се препъна в нещо, което простена.

Нимандър клекна и опипа проснатото по гръб тяло. Усети нещо горещо и мокро — рана, от която бликаше кръв.

— Ненанда?

Ново изпъшкване и:

— Съжалявам, Нимандър… Видях… Видях го как посегна за камата си, докато прекрачваше… Видях… той знаеше, знаеше, че го следиш, той…

Някъде отпред отекна глух смях.

— За идиот ли ме смяташ, Нимандър? Толкова по-зле, че не беше ти. Трябваше да си ти. Но пък така ще носиш още една смърт на плещите си.

Нимандър се взря натам, но не можа да види нищо.

— Все още ти трябваме!

— Може би. Но е твърде рисковано да те държа близо до себе си. Щом видя пепелянка, не я каня в кесията си. Тъй че скитай се тук изгубен… вечно, Нимандър. Няма да е по-различно от живота ти досега, предполагам.

— Богът в теб е глупак — извика Нимандър. — Господарят ми ще го посече, и теб с него, Клип. Ти не го познаваш. Нищо не знаеш, проклет да си!

Последва нов смях, този път — много по-далечен.

Нимандър изтри сълзите от лицето си.

„Твърде много провали. Твърде много поражения.“

„Душата носи своя съсъд с кураж. Той не може да се допълва. Всяко нещо, което взима от него, оставя след себе си по-малко.“

„Какво ми е останало?“

Каквото и да беше, дошъл бе моментът да пие дълбоко, да го използва докрай. Още един, последен път. Нимандър се изправи.

— Десра? Скинтик? Който и да е?

Думите му отекнаха и това бе единственият отговор, който получи.

Нимандър извади меча си. И пое натам, откъдето бе отекнал насмешливият смях.

Ивици светлина заплуваха във въздуха от всички страни.

Не се натъкна на никакви стени, не усети никакви капризни течения във въздуха. Скалата под нозете му се огъваше произволно, не се накланяше задълго нито нагоре, нито надолу и бе толкова неравна, че го караше непрекъснато да залита, а веднъж — и да падне на колене с болезнено жегване.

Изгубен. Никакъв звук, който да издаде къде може да е Клип.

Да, това беше хитро замислен край за Нимандър, край, който сигурно бе дал на Клип повод да изпита сладостно предчувствие. Изгубен в мрака. Изгубен за своите ближни. За своя Господар и за едно бъдеще, което вече никога нямаше да дойде. Толкова съвършено, толкова точно бе това наказание…

— Стига с това, жалко същество такова.

Фаед.

— Те са тук, глупако. Изгубени също като теб.

Какво? Кой? Остави ме на мира. Казах ти, съжалявам. За онова, което те сполетя, за онова, което се опитах да направя. Съжалявам…

— Твърде късно е за това. А освен това не разбираш. Аз живях в страх. Живях в непрекъснат ужас. От всичко. От всички вас. Че ще бъда разкрита. Можеш ли да си представиш, Нимандър, какво е? Животът беше изтезание, страхът от края — още по-лошо. О, знаех, че предстои. Трябваше да дойде. Такива като мен печелят само докато някой не ни забележи — докато лицето му не се изпълни с отвращение и не ни стъпче под краката си.

— Или не ни хвърли през прозорец.

Моля те, стига…

— Те са тук. Десра, Скинтик. Милата Аранта. Намери ги.

Как?

— Не мога да направя това вместо теб. Виковете ще останат нечути. Пластове има тук. Пластове и пластове, и пластове. Би могъл да преминеш право през някой от тях и нищо да не разбереш. Нимандър Голит, кръвта на нашия Господар е в теб. Кръвта на Елейнт също — това ли е тайната? Това ли е единственото оръжие, което Клип не знаеше, че притежаваш? Как би могъл да знае? Как би могъл който и да било? Потискахме го в себе си толкова дълго…

Защото Андарист ни каза така?

— Защото Андарист ни каза така. Защото той беше озлобен. И наранен. Мислеше, че може да вземе децата на брат си и да ги направи свои, по-негови, отколкото на Рейк.

Ненанда…

— Той имаше най-разредената кръв от всички. Знаехме това. Ти също го знаеше. Това го правеше твърде предсказуем. Това навярно го уби. Брат, баща, син — тези пластове са толкова скъпоценни, нали? Погледни ги отново, любовнико мой, убиецо мой, но този път… с очите на дракон.

Но, Фаед, не знам как! Как да направя това?

Тя нямаше отговор. Това изобщо нямаше да е лесно, нали? Фаед не беше лесен спомен, не беше мил, добронамерен призрак. Нито собствената му мъдра съвест. Не беше нищо такова.

Беше просто една от близките, чиято кръв бе зацапала ръцете на Нимандър.

Беше спрял да върви. Стоеше, обкръжен от забрава.

— Ръцете ми — прошепна той. И бавно ги вдигна. — Опетнени. Опетнени, да.

Кръвта на близки. Кръвта на Тайст Андий. Кръвта на дракони.

Която грее, като два маяка. Която зове, призовава, отпраща светлина, докато…

Една женска ръка се протегна сякаш отникъде и се стегна студена на рамото му.

И изведнъж тя се появи пред него, очите й се разтвориха, сякаш някой дръпна тънки воали, и той видя бездънна, секваща дъха обич.

Ахна замаян и едва не залитна назад.

— Аранта.

— Времето е малко, братко — каза тя. — Трябва да бързаме.

И тръгна, без да отдръпне ръката си, задърпа го след себе си като дете.

Но Нимандър не помисли да се възпротиви. Беше погледнал в очите й. Беше я видял. Онази любов. Беше я видял.

И нещо повече. Беше разбрал.

Умиращия бог идеше. Чист като музика, светъл като истина, силен като увереност. Юмрук от сила, който забива напред, премазва всичко по пътя си, докато юмрукът не се разтвори, та ръката да се стегне около душата на Избавителя. По-слаб бог, бог, изгубил се в своето объркване.

Салинд щеше да е този юмрук, щеше да е тази ръка. Щеше да поднесе дар, от който щеше да се появи истинска и съвършена вяра. „Това е кръвта на избавлението. Ти ще го разбереш, Избавителю. Пий дълбоко от кръвта на избавлението и танцувай.“

„Песента е слава, а славата е свят, който не е нужно да оставяме. И тъй, възлюбени мой Итковиан, танцувай с мен. Ето, виж как посягам към теб…“

Салинд лежеше на калния под в колибата на Градитан. Гъста черна слуз изтичаше от устата и от носа, от очите й. Ноктите й бяха почернели и от тях също капеше мастиленочерна течност. Беше гола и щом коленичи до нея, Градитан се спря задъхан, впил очи в черното мляко, капещо от зърната на гърдите й.

Загърнат в пелерината си, Монкрат стоеше до вратата и гледаше сцената с безизразно лице. Виждаше усилието на Градитан да надвие внезапно обзелата го жажда, страстта, полудетинска, полусексуална, с която се беше взрял в капещите гърди. Кучият син вече я беше похитил в някакъв извратен акт на насилие, принесъл беше в жертва девствеността й, тъй че единственото, което трябваше да го задържа, бе някакъв непреодолим императив. Тази мисъл никак не се харесваше на Монкрат.

Градитан повдигна главата на Салинд с една ръка и разтвори устата й с другата. Пресегна се за делвата със саеманкелик.

— Време е — промълви той. — Време е, време, време, време е. Сега. — Наклони делвата и черният сок се заизлива в зейналата зацапана уста на Салинд.

Тя загълта, още и още, и сякаш нямаше никога да спре, тялото й сякаш беше бездънно, съсъд без дъно. Изпиваше страстта си, а тази страст така и нямаше да бъде утолена.

Монкрат изпъшка. Беше опознал много хора като нея. Беше тайна, която трудно може да се скрие, ако знаеш какво да търсиш — там, в очите им. Надежда и очакване, и глад, и намека за злостна ярост, в случай че исканото бъде отказано. Имаха навика да се появяват и да не си отиват. Да, познавал беше хора като нея.

И несъмнено техният бог беше тук, засиял от очите на Салинд. Всеки имаше нужда от бог. Омачкано и оформено от трескави ръце същество от глина и пръчки. Сътворено от нужди и от всички онези неполучили отговор въпроси, които терзаеха всяка смъртна душа. Неврози, изваяни в камък. Мрачни обсебености, на които е придадено суровото лице на съдник. Виждал ги беше във всичките им разновидности, в град след град по време на дългите военни кампании на Малазанската империя. Нижеха се по фризовете на храмове; хилеха се от балюстради. Десетки хиляди богове, един за всяко проклето настроение като че ли. Пантеон от преувеличени слабости.

Салинд вече се гърчеше, черната отрова извираше от устата й, гъста като мед по брадичката, и увисваше на натежали нишки като грозна брада.

После тя се усмихна и Монкрат потрепери.

Гърчовете влязоха в ритъм и Градитан бе избутан настрани, докато тя се изправяше, събудена змия, създание, изпълнено със сладка отрова.

Монкрат заотстъпва и преди Градитан да е успял да се обърне, се измъкна навън. Дъждът закапа по лицето му. Спря, затънал до глезените в потеклата кал, и вдигна качулката си. Водата му се стори чиста. Стига да можеше само да отмие всичко това. О, не лагера — това тя вече го правеше, — а всичко останало. Направените избори, грешните решения, в които се беше препъвал, годините безполезен живот. Щеше ли изобщо някога да направи нещо както трябва? Списъкът на грешките му бе станал толкова дълъг, че се чувстваше пленен в някаква вътрешна главоломна инерция. А го чакаха още десетки…

Една опърпана фигура се появи от дъжда. Обрасло със сива брада лице, провиснала риза, изплетена от човешка коса. Като някой проклет призрак от миналото, дух, ухилен с убийствените възпоминания за всичко, което бе захвърлил зад себе си.

Спиндъл спря пред Монкрат.

— Време е.

— За какво? Да, напихме се, смяхме се и ревахме, и всички тези говна. И може би ти казах твърде много, но не достатъчно, както си мисля вече, щом още вярваш, че можем да направим и едно проклето нещо за всичко това. Тук говорим за бог, Спин. За бог.

— Ти го остави това. Обиколих тази кочина. Тук има деца, Монкрат. Просто… изоставени.

— Не задълго. Ще ги вземат. Да нахранят с тях Умиращия бог.

— Не и ако ние ги приберем първо.

— Да ги приберем? Къде?

Спиндъл се озъби и той едва сега долови едва сдържания му гняв.

— Къде? Какво ще кажеш за далече? Твърде сложно ли ти звучи това? Може би ония хълмове на запад оттук, в горите. Ти каза, че всичко рухва. Ако ги оставим, всички ще умрат, а аз няма да допусна това.

Монкрат се почеса по брадата.

— Достойно за възхищение от твоя страна, но…

Острието на късия меч опря в меката плът под брадичката на Монкрат. Той се намръщи. Кучият син беше бърз, добре. Старият Монкрат беше започнал да забравя.

— Е — изсъска Спиндъл, — или вървиш по задника на оня Гредитик…

— Градитан.

— Все едно. Или го следваш като пале, или почваш да ми помагаш да съберем хлапетата, които все още са живи.

— Даваш ми избор?

— Един вид. Кажеш ли ми, че искаш да си пале, отсичам ти главата колкото мога по-смотано.

Монкрат се поколеба.

Очите на Спиндъл се разшириха.

— Много си я закъсал, войник…

— Не съм вече войник.

— Може би това ти е проблемът. Забравяш неща. Важни неща.

— Например?

Спиндъл направи гримаса, сякаш се мъчеше да намери подходящите думи, а в ума на Монкрат пробяга образ с едно трикрако псе, подгонило зайци в полето.

— Добре — най-сетне изхриптя Спиндъл. — Трябва да ти се е случвало, поне веднъж. Ти и отделението ти, влизате в някое скапано мръсно село или въшлива махала. Идвате да купите храна или да речем — да стегнете такъмите, дрехите да ви закърпят или каквото е там. Но не сте там, за да убивате. И се заговаряте. В кръчмата. В ковачницата. С пачаврите. И почват да ви говорят. За неправди. За кучи земевладелци, за местни катили, говняни дребни тиранчета. Обичайният боклук. Покварата и всичко останало. Сещаш ли се за какво ти говоря, Монкрат?

— Естествено.

— И какво правехте?

— Изловим боклука и им скъсаме задниците от бой. Понякога ги бесехме даже.

Спиндъл кимна.

— Давал си правосъдие, това си правил. Това може да направи един войник, когато няма кой друг. Имаме мечове, имаме броня, всичко, което ни трябва, за да тероризираме всеки проклет скапаняк, който ни скимне. Но Дасем ни научи — научи всеки един войник в малазанските армии тогава. Вярно, имахме мечове, но ние решавахме срещу кого да ги използваме. — Върхът на меча се отдръпна. — Бяхме войници, Монкрат. Имахме шанса — привилегията — да правим добро.

— Аз дезертирах…

— А аз бях принуден да се оттегля. Двете неща не променят онова, което бяхме.

— Точно тук грешиш.

— Тогава ме чуй. — Късият меч отново се опря в гърлото му. — Все още мога да въздавам правосъдие и ако се наложи, ще го направя точно тук и сега. Като отрежа главата на един страхливец.

— Не ми говори за страхливост! — сряза го Монкрат. — Войниците никога не казват това! Току-що наруши първото правило!

— Някой обръща гръб на това да си войник — на това, което означава то в душата — това е страхливост. Не ти харесва думата — не я търпиш.

Монкрат го зяпна в очите. Никак не му хареса онова, което видя в тях. Отпусна рамене.

— Дай да го изясним тогава докрай, Спин. Нищо не ми е останало. Изчерпан съм. Какво правиш, когато войникът в теб умре преди теб самия? Кажи ми.

— Повтаряш движенията, Монкрат. Просто ме следваш. Правиш каквото правя аз. Почваме оттук, за другото мислим след това.

Монкрат осъзна, че Спиндъл продължава да чака. „“Прави каквото трябва", казваше ни Дасем." Богове, дори след толкова време все още помнеше думите на Първия меч. „Това е по-висш закон от заповедта на който и да е офицер. По-висш дори от думите на самия император. Облечен си в проклета униформа, но това не ти позволява да всяваш ужас у всеки — само у вражеския войник, срещу когото се случи да се изправиш. Прави каквото е редно, защото бронята, която носиш, защитава не просто твоята плът и кости. Тя защитава честта. Защитава целостта. Защитава справедливостта. И когато погледна моите войници, когато видя тези униформи, аз виждам състрадание и правда. В мига, в който тези добродетели се провалят, боговете да са ви на помощ, защото никоя броня не е достатъчно силна, за да ви спаси.“

— Добре, Спин. Ще те следвам.

Рязко кимване.

— Дасем щеше да се гордее. Не съм изненадан, да, не съм изненадан изобщо.

— Трябва да внимаваме с Градитан — иска онези девици. Иска кръвта им, за когато дойде Умиращия бог.

— Тъй ли? Ами, Гредиговньо може да захапе Гуглата за гъза. Няма да ги получи.

— Преди малко си мислех, Спин…

— За какво?

— Че си едно трикрако псе. Но грешах. Ти си проклета Хрътка на Сянката, това си ти. Хайде. Знам точно къде са се скрили всички те от дъжда.

Сиърдоминът хвана меча по-удобно и погледна през рамо към Избавителя. Богът стоеше все така на колене, превит, с лице, скрито в шепите му. Поза на окаяно смирение. На поражение и пълно отчаяние. Едва ли бе вдъхновяващият пример, който да последваш. Едва ли бе каузата, за която да се биеш. И сиърдоминът усещаше как се изцежда волята от него, когато отново се обърна към жената, която танцуваше долу по сухото дъно.

Облаците се гърчеха в безкрайния дъжд от келик, който превръщаше всичко в чернилка. Капките щипеха и размътваха погледа му. Беше престанал да тръпне от блясъка на мълниите, от оглушителния грохот на гръмовете.

Веднъж се беше сражавал заради нещо нищожно и се беше заклел: „Никога повече.“ Но ето, че беше тук, застанал между един бог с невъобразима мощ и един бог, недостоен да вярваш в него. Единият искаше да утоли глада си, а другият изглеждаше готов да бъде погълнат — защо да застава на пътя на двамата?

Жалкият стон на Избавителя го накара да се обърне рязко. Дъждът обагряше Итковиан в черно, стичаше се като зацапана с тиня вода по лицето му, което вече бе вдигнато към небето.

— Умира — промълви той толкова тихо, че сиърдоминът трябваше да отстъпи назад, за да го чуе. — Но не иска края. Умира цяла вечност. Кой би пожелал тази съдба? За себе си? Кой би копнял за нещо такова? Мога ли аз… мога ли да му помогна?

Сиърдоминът залитна назад като ударен в гърдите. „Това… Беру да пази… това не е подходящ въпрос! Не и срещу това… това нещо. Погледни се, Избавителю! Не можеш да изцелиш онова, което не иска изцеление! Не можеш да заздравиш онова, което се наслаждава да е прекършено!“

— Не можеш — изръмжа той. — Не можеш да му помогнеш, Избавителю. Можеш само да пропаднеш в него. Да пропаднеш, да изчезнеш, да бъдеш погълнат.

— Той ме иска. Тя ме иска. Тя му даде този глад, разбираш ли? Вече го споделят.

Сиърдоминът се обърна и се взря във Върховната жрица. Израстваха й още ръце, всяка държеше оръжие, всяко оръжие се въртеше и вихреше в съскаща паяжина от желязо. Келик плискаше от острието, вихрен облак от капки. Танцът я носеше все по-близо.

Атаката започваше.

— Кой ще сподели това с мен? — прошепна сиърдоминът.

— Намери я — каза в отговор Избавителя. — Тя остава, дълбоко вътре. Дави се, но е жива. Намери я.

— Салинд? Тя нищо не значи за мен!

— Тя е пламъкът в сърцето на Спинок Дурав. Тя е неговият живот. Не се сражавай за мен. Не се сражавай за себе си. Сражавай се, сиърдомин, за своя приятел.

От воина се изтръгна хрип. Душата му намери глас и този глас проплака болката й. Задъхан, той вдигна меча си и очите му се спряха на жената, кръжаща в своя танц на безмилостна сеч. „Мога ли да направя това? Спинок Дурав, глупако, как можа да паднеш толкова?“

„Мога ли да я намеря?“

„Не знам. Не мисля.“

Но приятелят му беше намерил любов. Абсурдна, нелепа любов. Приятелят му, където и да беше сега, заслужаваше шанс. За единствения проклет дар, който означаваше нещо. Единствения.

Сиърдоминът примига да махне черните сълзи от очите си и закрачи напред, за да я срещне.

Воят на радост, изригнал от нея, бе ужасяващ.

Един войник би могъл да открие в някой страховит, съкрушителен миг, че всичко, което лежи в сърцевината на дълга, е лъжа, гнила, зловонна маса, захранваща се като рак от всичко, което е войникът; и че всяка добродетел е вкоренена в отровата на някой друг.

Виж нещастния глупак до себе си. Знай добре, че друг нещастен глупак е зад гърба ти. До това се свива целият свят, когато всичко се стапя пред очите ти — твърде компрометирано, за да устои на ясния поглед, на бруталното, безкомпромисно разпознаване на лъжата.

Откъснати от Малазанската империя, от Воинството на Едноръкия, опърпаните оцелели, единственото останало от Подпалвачите на мостове, бяха довлекли жалките си задници до Даруджистан. Бяха си намерили дупка, където да могат да се скрият, обкръжени от шепа познати лица, които да им напомнят какво ги е тласкало всяка стъпка по пътя от миналото до настоящето. И с надеждата, че това ще стигне, за да ги отведе до бъдещето, стъпка след колеблива стъпка.

Посечи с ножовете сред тази изтощена, уязвима паплач и тя просто се разпада.

Малът. Блупърл.

Като жертвени козли, довлечени с вързани очи до каменния олтар.

Не че на козлите им трябва да им връзват очите. Просто не е забавно да гледаш в очите на умиращо животно.

Пикър пропадаше в мрака. Може би беше от плът и кости. Може би не беше нищо повече от душа, откъснала се е и сега пропада без нищо друго освен бремето на собствените й съжаления. Но ръцете й сечаха през жестокия мразовит въздух, краката й ритаха, търсеха опора там, където тя не съществуваше. И всеки дъх бе все по-труден да го откопчиш от устремения насреща вихър.

В света на сънищата всеки закон може да бъде изопачен, пречупен, огънат. И тъй, щом усети бързото приближаване на невидимата твърд, тя се превъртя нагоре и забави, внезапно и същевременно плавно, а няколко мига по-късно кацна леко върху неравна скала. Черупки от охлюви изхрускаха под краката й; чу тихото пращене от кости на дребни гризачи.

Примига и задиша припряно, дъх след дъх дълбоко в дробовете, леко приклекнала и с разперени ръце.

Усещаше животинска миризма, гъста, все едно се бе озовала в кошара на някой хълм.

Тъмнината бавно се разсея. Видя около себе си скални стени, на които бяха надраскани сцени, някои боядисани със землисти цветове. Видя кратунки, нахвърляни по грубия под — беше кацнала на нещо като пътека, изпъната напред и назад, може би около три разтега на ширина. Пред нея, на шест-седем крачки, пътеката свършваше в каменна стена. Зад нея се вливаше в тъмното. Отново погледна кратунките от двете страни. Във всяка имаше гъста тъмна течност. Инстинктивно разбра, че е кръв.

Образът, всечен в скалата отпред, където свършваше пътеката, грабна вниманието й. Каляска или фургон, гмеж от смътни фигури, и всички посягаха към него от двете страни, и други, смътно намекнати зад возилото. Сцена на трескава паника. Фигурата, седяща на капрата, държеше юзди и сякаш шибаше с тях във въздуха — но не, умът й просто й въртеше номера в тази смътна светлина, а онзи звук, като от колела, които се тресат, подскачат и се въртят, бе само подскачащото й сърце, пороят от кръв в ушите й.

Но Пикър зяпна вкаменена.

Един войник, комуто не е останало нищо, в което да вярва, е ужасна гледка. Когато кръвта по ръцете е несправедлива кръв, душата се гърчи.

Смъртта се превръща в любовник, а тази любов води само до едно място. Всеки път само до едно място.

Приятели и семейство гледат отстрани безпомощни. И в тази трагична сцена лъжците, циничните носители на отрова, ги няма никъде.

Ендест Силан някога беше жрец, вярващ в сили отвъд света на смъртните; вярващ в благосклонния поглед на предци, духове, всеки един — морален магнит, пронизващ разпадането, избягването на отговорността, отричането на виновността — мъж на вярата, да, в традиционния смисъл на думата. Но тези неща вече не намираха пристан в душата му. Предците се разпадаха в земята, оставяйки след себе си само ронливи късчета кост в черната пръст. Духовете не предлагаха никакви дарове, а онези, които все още се бяха вкопчили в живота, бяха вгорчени и зли, твърде често предавани, твърде често презирани, за да таят любов към когото и да било.

Вече вярваше, че смъртните са прокълнати. Някаква вродена склонност ги водеше все по един и същ път. Смъртните предаваха всеки дар, който им се поднесеше. Предаваха дарителя. Предаваха собствените си обещания. Своите богове, своите предци, децата си — предателство навсякъде.

Великите лесове на Карканас бяха изсечени; жалките останали острови зеленина бяха паднали до един под огън и суша. Богатите почви бяха отмити от реките. Плътта на земята бе оголена до костите на скалата. И глад дебнеше децата. Майки ридаеха, бащи опитваха да вкочанят лицата си в маски на хладна решимост, но преди едното и другото бяха гледали на този разорен свят с възмутено неверие — някой е виновен, някой винаги е виновен, но в името на Бездната, не гледай мен!

Но нямаше къде другаде да се гледа. Майката Тъма се беше отвърнала. Беше ги оставила на съдбата на собствените им решения и с това им беше отнела привилегията да винят някой друг. Този свят беше безбожен.

Човек би могъл да помисли следователно, че един народ ще се издигне до пълния си ръст, да застане гордо и да приеме идеята за възможна виновност за всяко решение, взето или не. Да, това би било хубаво. Това би било една прекрасна гледка, която да подхрани бунтовен оптимизъм. Но такъв миг, такава поза не идваха никога. Вековете на просветление принадлежаха на миналото или чакаха в бъдещето. Такива векове придобиваха лъскавината на иконичен мит, сведен до абстракции. Настоящият свят беше реален, изпълнен с пясъка на реалността и компромиса. Хората не стояха високо. Те се снишаваха.

Наоколо нямаше никой, с когото Ендест Силан да може да обсъди всичко това. Никой, който би могъл — просто би могъл — да проумее значението на онова, което си мислеше.

Стремглав устрем. Стават неща. Изправени камъни се катурват един срещу друг и така — непрекъснато. Приливни вълни се надигат все по-високо. Пушек и писъци, насилие и страдание. Жертви се трупат на грамади като плячка на канибали. Това е плътта на възторга, задъханото настояще, нетърпението, изгарящо като киселина. Кой има време да разбира?

Ендест Силан стоеше на върха на по-малката кула на цитаделата. Държеше изпъната едната си ръка, с кокалчетата на пръстите към земята, и черен дъжд се лееше в шепата му.

Нима истината бе толкова жалка, колкото изглеждаше?

Нима налагаше тя само една-единствена, самотна фигура да се вдигне и да застане високо? Да се изправи срещу литанията на разрушението, срещу бруталността на историята, лъжата, наречена прогрес, оскверняването на един свят някога дом, невъобразимо скъп? Една фигура? Сама?

„Не е ли достатъчно собственото му бреме? Защо трябва да носи нашето? Защо му причинихме това? Ами защото така е по-лесно, а ние толкова обичаме лесните пътища, нали? Най-малкото усилие предопределя нашите ценности. Не ни безпокой, защото не обичаме да ни безпокоят.“

„Децата са гладни. Горите са мъртви, реките отровени. Бедствието се спуска над нас отново и отново. Болестите никнат като гъби над трупове. И скоро ще се бием над онова, което е останало. Като в Карканас.“

„Той ще поеме това бреме, но какво означава това? Че сме освободени да останем непроменими? Освободени да продължаваме да не правим нищо?“

Черната вода препълни шепата му и се заизлива надолу, отново превърнала се в дъжд.

Дори Върховната жрица не разбираше. Не изцяло, не докрай. Виждаше го като единичен, отчаян гамбит, хвърляне на ашиците, от което зависи всичко. Но ако пропаднеше — е, ще има друга игра. Нови играчи, същите стари изтъркани правила. Залаганото богатство никога не губи цената си, нали? Купчината златни монети няма да се разсипе. Само ще расте все повече.

„Тъй че щом играчите идват и си отиват, а правилата никога не се променят, не властва ли в края на краищата тази купчина над играта? Ще се поклониш ли на този бог на златото? На тази бездушна илюзия за стойност?“

„Поклони се тогава. Опри чело на твърдия под. Но когато всичко се обърка, не ми показвай никакво възмутено неверие.“

Да, Аномандър Рейк щеше да поеме това бреме и да го пренесе в един нов свят. Но нямаше да предложи освобождение. Щеше да поднесе само един дар — незаслужен дар — и той беше времето.

Най-скъпата привилегия от всички. „И какво, моля, ще правим с него?“

Вляво от него, възседнал една много по-висока кула, един дракон бе приковал присвитите си очи над порутения лагер отвъд булото на Нощ. Никакъв дъжд не можеше да го заслепи, никакво извинение не можеше да надмогне нетрепващия му поглед. Силана наблюдаваше. И чакаше.

Но чакането беше почти на свършване.

Връхлетете на този пир. Връхлетете, о, гладни, върху плътта на възторга.

Стената поначало не беше кой знае какво. Съборена на места, недовършена на други. Изобщо нямаше да устои на продължителна обсада. Въпреки ужасното й състояние пробивът, направен от Хрътките на Сянката, беше явен. Цяла порта беше изчезнала, запълнена с облизаните от пламъците отломки от укрепления и десетина сгради наоколо. Сред тях вече се катереха човешки фигури, търсеха оцелели, бореха се да потушат пожара.

Отвъд нея огромни сектори на града — над които към небето се вдигаха тежки облаци дим, ярко огрян от бушуващите газови огньове — започнаха внезапно да гаснат, сякаш самият Даруджистан се задъхваше. Сеймар Дев се олюля и падна на колене. Напрежението, стягащо се около главата й, сякаш всеки миг щеше да разбие черепа й. Изкрещя от болка, докато Карса се навеждаше към нея.

Пред тях Пътника беше свърнал встрани от разрушената порта, вървеше на изток, към друг проход, през който изпаднали в ужас бежанци вече се разпръсваха в бедняшките предградия. Как смяташе да пробие през тази безредна тълпа?…

— Вещице, трябва да се съсредоточиш.

— Какво?

— В ума си. Вдигни стена. От всички страни. Направи я здрава, дай й сила да устои на онзи, който е дошъл.

Тя се дръпна от ръката му.

— Кой? Кой е дошъл? Кълна се в духовете, не мога да издържа…

Карса я зашлеви — толкова силно, че я събори на земята. Тя го зяпна стъписано.

— Сеймар Дев, не знам кой или какво — не са Хрътките. Не е дори Сенкотрон. Някой е там и този някой изгаря. Аз… не мога да си представя такова същество…

— Бог.

Той сви рамене.

— Вдигни стените си.

Натискът намаля и това я учуди, след това осъзна, че Карса се е изместил, застанал между нея и града. Видя потта, стичаща се по лицето на тоблакая като дъжд. Видя напрежението в очите му.

— Карса…

— Щом ще го следваме, трябва да го направиш. Вдигни стените си, вещице, и побързай.

Погледът му се вдигна към нещо зад нея и изведнъж тя усети дъх на сила в гърба си, лъхна към нея, вля се през дрехи, през кожа и плът, дълбоко в костите й. Сеймар изпъшка.

Натискът бе оттласнат, оставен да бушува срещу огромните прегради, които вече бяха заслонили ума й.

Изправи се.

Рамо до рамо двамата поеха след Пътника.

А той цепеше косо през угарта към портата и прах се вдигаше на облаци след всяка негова стъпка.

Напиращата навън тълпа, която беше задръстила портата, сякаш се отля назад и Сеймар Дев се зачуди какво ли са видели бягащите в лицето на Пътника, докато той крачеше право към тях. Каквото и да беше, явно никой не смееше да му се противопостави.

Странна разсеяна светлина вече бе обагрила града: неравната стена и видимите зад нея куполи и кули. От хиляди гърла изригна жално ридание. На шок, на ужас. Лицата едно след друго започнаха да се вдигат нагоре.

Карса изсумтя, обърна се и спря.

— Богове на бездната!

Тя се обърна рязко. Гигантската мечка се извисяваше на двайсетина крачки зад тях, очертана с ореол от сребриста светлина… а тази светлина…

Луната най-сетне се бе изкатерила на хоризонта — но беше… „Кралице на сънищата!…“

— Разбита — промълви Карса. — Луната е разбита. Ликове в скалата, какво се е случило?

Онова, което се издигаше в небето, представляваше грамада от късове сред облак от тънки пръстени прах. Луната се беше разширила в избухването си и сега бе два пъти по-голяма. Огромни парчета излитаха на спирали от центъра. Светлината, която хвърляше, беше болезнено ярка.

Чудовищната мечка беше вдигнала муцуна към този опустошен свят, все едно можеше да помирише смъртта от безброй левги.

Карса задърпа Сеймар Дев.

— Той вече е в града, вещице. Не можем да го загубим!

Тя се остави да я тегли след себе си.

Присвит в една от нишите до портата, Чилбаис проследи онзи, когото наричаха Пътника. Трепереше неудържимо. Воят на Хрътките, избухванията на цели сгради, идването на Сина на Тъмата и убийството на бог — о, всяко едно от тези неща щеше да е достатъчно, за да причини такъв тръпнещ ужас. Дори разбитата луна, излитаща в небето на юг. Уви, нито едно от тях не бе предизвикало жалкия трепет в крилатия жабок.

Не, източникът на този страх крачеше през тълпата при портата и в този момент минаваше под арката на входа. Онзи, когото наричаха Пътника. О, той бе побрал толкова много в себе си, воля с такава секваща дъха мощ, че Чилбаис допускаше, че би могла, стига мъжът да го пожелае, да стигне до небесата, да обкръжи всички онези кръжащи в небето късове и да събере луната отново.

Но тази сила не беше целебна. Тази воля не беше добронамерена.

Хрътките завиха отново от онова, което бяха усетили, и тласнати от ужаса, се разбесняха и започнаха да избиват с безумна ярост. И лудостта отново се развихри над злочестите жители на Даруджистан.

О, господарят щеше да е разгневен от тази загуба на контрол. Крайно разгневен.

Чилбаис отвори уста и на нея се закъдри невероятно широка усмивка. Усмивка към полудялото нощно небе. Демонът изпълзя от нишата, плесна няколко пъти с криле, за да ги разгъне. А след това скочи във въздуха.

Гмурването в гъмжащата тълпа не беше част от плана, а паниката, която то предизвика, изглеждаше непропорционална на тази неочаквана поява на скромния демон. След няколко трескави мига Чилбаис успя отново да изпърха нагоре натъртен, ожулен, пребит и смачкан, разпери криле и полетя към господаря си.

Нетърпелив да отнесе съобщението си.

„Той е тук! Той е тук! Дасем Ълтър е тук!“

„Може ли вече да си отида?“

Карса и Сеймар Дев бяха видели хала на демона, но не казаха нищо, докато той излиташе отново нагоре и изчезна над крепостната стена. Бързаха право към портата, а Карса Орлонг бе достатъчно внушителен, за да им правят път.

Излязоха на широка улица. От всички посоки се стичаха хора и търчаха към портата.

Видяха Пътника на шейсетина крачки напред, до една странно празна пресечка. Хората около него се пръскаха, обзети от сляпа паника.

Беше спрял. Самотна фигура, окъпана от светлината на разбитата луна.

Една Хрътка излезе вляво от воина. От обезглавеното тяло в челюстите й капеше гъста кръв. Огнените очи се бяха спрели на Пътника, който не помръдваше, макар да беше ясно, че е видял звяра.

Карса издърпа меча си от ножницата на гърба и ускори крачка. Сеймар Дев забърза след него с разтуптяно сърце.

Видя как тоблакаят изведнъж забави, а след това спря, все още на трийсет крачки от пресечката, и след миг разбра защо.

Котильон крачеше срещу Пътника. Друга Хрътка — черната — се бе появила да пази другия фланг на бога.

Зад тях една далечна сграда изведнъж рухна и сред този грохот се разнесе ръмженето на два звяра, сплетени в смъртоносна битка, без никой да отстъпва. Отекнаха писъци.

Пътника чакаше. Котильон спря точно срещу него и заговори.

Сеймар Дев искаше да затича напред, поне донякъде, за да може да чуе думите на бога, да долови отговора на Пътника. Но ръката на Карса я задържа. Той поклати глава и промълви:

— Това не е за нас, вещице.

Пътника сякаш отказваше нещо, отстъпваше назад, извърнал очи настрани.

Котильон настъпи.

— Той не го иска — каза Карса. — За каквото и да моли, Пътника не го иска.

Виждаше го тя това.

— Моля те, трябва да…

— Не.

— Карса…

— Тласка те желание, а не нужда.

— Е, добре! Аз съм една любопитна кучка. Просто ме остави да…

— Не. Това е между тях и така трябва да си остане. Сеймар Дев, отговори ми на едно. Ако можеше да чуеш какво казват, ако можеше да разбереш какво означава то, би ли могла да си замълчиш?

Тя настръхна и изсъска безсилно.

— Не ме бива много в това, нали? Добре, Карса — но и да кажа нещо, какво? Какво би могло да навреди?

— Остави го — каза Карса. — Остави го свободен да избира сам.

Каквото и да казваше Котильон, все едно че нанасяше удари, които Пътника поемаше един след друг, все така извърнал поглед — все така явно без да може да срещне очите на бога.

Хрътката със сдъвканото между челюстите тяло вече го ядеше с цялата настървеност на хищник, пълнещ стомаха си. Другият звяр беше извърнал глава, сякаш се вслушваше в далечната битка.

Котильон беше неумолим.

За бога, за Пътника, както и за Сеймар Дев и Карса Орлонг, светът извън тази сцена сякаш буквално беше изчезнал. Миг, който добиваше злокобни очертания, щрих след щрих, все едно изсичан в камък. Миг, който се разгръщаше към решение, което Пътника трябваше да вземе тук и сега, защото бе явно, че Котильон е застанал на пътя на воина и няма да отстъпи.

— Карса… ако това тръгне зле…

— Пазя гърба му — изръмжа тоблакаят.

— Но ако…

Нечовешкият вик, изтръгнал се от Пътника, прекъсна думите й, вряза се във всяка нейна мисъл, посече като нож. Такъв безнадежден, отчаян вик — не беше негов, не можеше да е негов… Той изпъна ръка, сякаш за да избута Котильон.

Бяха твърде далече един от друг за това. И все пак Котильон мълчаливо се отдръпна от пътя му.

И воинът мина покрай него и продължи, но този път всеки ботуш сякаш трябваше да бъде теглен напред, сякаш Пътника вече се бореше с някакъв ужасен невидим прилив. Крачеше напред като обречен.

Котильон го проследи с поглед и тя видя как вдигна ръка към очите си, все едно не искаше да съхрани спомен за това, сякаш можеше да го изтрие с един-единствен жест.

Макар да не разбираше нищо, прониза я скръб. Скръб за кого? Нямаше смислен отговор. За Пътника. За Котильон. За Карса. „За този проклет град и тази проклета нощ.“

Хрътките бяха избягали.

Тя примига. Котильон също беше изчезнал.

Карса се отърси от замаята и отново я поведе напред.

Натискът се усилваше, огъваше защитата й. Усети пукнатини, процеждаща се прах. А щом започнаха да залитат след Пътника, осъзна, че воинът крачи право към ядрото на тази сила.

Вкусът на страха загорча на езика й.

„Не, Пътнико, не. Вразуми се. Вразуми се, моля те.“

Но нямаше да го направи, нали? Нямаше. Не можеше. „Съдбата на осъдения, о, звучи тромаво и все пак… как иначе би могло да се нарече? Тази сила на неизбежността, едновременно желана и неволна, едновременно ненужна и неизбежна. Съдбата на осъдения.“

Вървяха през град, пленен от кошмар, под призрачната светлина на една луна в предсмъртния й гърч. Пътника все едно теглеше след себе си вериги, а в края на тези вериги — Карса Орлонг и Сеймар Дев. И все едно носеше на врата си своя железен оглавник, невидим, но притеглящ го неумолимо напред.

Никога не се беше чувствала толкова безпомощна.

Във вечността, водеща към мига на появата на Господаря на Смъртта, светът на Драгнипур бе започнал бавно и убийствено да се тресе, като че ли нескончаемо. Отвсякъде бе надвиснала заплахата за унищожение. Отвсякъде ехтеше хор от отчаяни викове, рев, изпълнен с безнадеждна ярост. Грубата същност на всяко оковано създание се беше пробудила и всяко от тях огласяше тази същност, и всеки глас бе побрал в себе си вкуса на суровата истина. Дракони пищяха, демони ревяха, глупци крещяха в безумна истерия. Храбри герои и зли убийци поемаха дълбоко дъх, докато ребрата им не изпращят, и след това надаваха боен вик.

Сребристи пламъци се търкаляха от небесата и разкъсваха облаци пепел. Армия с невъобразима мощ, пред която не беше възможно никакво отстъпление, бе започнала стремглавия си щурм и оръжия трещяха по щитовете и тази бяла кипнала вълна на унищожение напираше все по висока, сякаш се бе устремила да се слее с бурните облаци.

Окаяниците, които се влачеха в краищата на веригите, биеха във въздуха с изтерзани крайници, сякаш за да прогонят това бързо прииждащо забвение. Очи се въртяха в разбитите черепи, останки от живот и съзнание проблясваха за сетен път.

Да, нищо не иска да умре. Когато смъртта е забвение, животът я заплюва в лицето. Ако може.

Разумните и безмозъчните вече — най-сетне — бяха на един и същи ум.

Разтърси всички доводи. Тези пробудени инстинкти не са целта, а средството. Разтърси веригите, ако трябва, но знай, че онова, което обвързва, не се къса и пътят никога не е тъй своеволен, колкото може би си вярвал.

Дич се взря с едно око в снишаващите се небеса и позна ужаса, но този ужас не беше негов. Богът, който виждаше със същото това око, изпълни черепа му с писъците си. „Роден за да умра! Роден съм за да умра! Роден съм за да умра! Нечестно, нечестно, нечестно!“ А Дич само се изсмя хрипливо — или поне си представи това — и отвърна: „Всички сме родени, за да умрем, идиот. Нека интервалът да трае един удар на сърцето, нека да трае хиляда години. Разтегли удара на сърцето, съкруши столетията, все едно е. Едно и също е, когато дойде краят.“

„Богове, едно и също е!“

Не беше много впечатлен от това богче, разтреперано вътре в душата му. Кадаспала беше луд, луд да си въобрази, че такова създание може да постигне нещо. С тази свирепа жажда да убива, всечена в сърцето му, а след това да съзре ужаса на своята безпомощност — о, не беше ли това неописуема жестокост? Не беше ли само по себе си достатъчно, за да те тласне към безумието?

„Кадаспала, направил си само варианти на самия себе си. Било е неизбежно — да, разбирам това.“

„Но проклет да си, тази плът принадлежеше на мен. Не на теб.“

„Проклет да си…“

Но проклятията вече не означаваха нищо. Всички съдби вече се сливаха. „Ха-ха, ето ви го, благочестиви позьори, арогантни боклуци, всички вие, хленчещи жертви — вижте какво иде! Винаги е един и същ този край, един и същ!“

И ето го тук, заклещен в по-голямата схема. Кожата му — къс от пано. А цялата грандиозна сцена? Шарка, която никога нямаше да може да види.

Демонът Перла бе понесъл тела, от които на възли и намотки се спускаше гора от железни корени. Не можеше да носи повече, затова стоеше и плачеше тихо, краката му — като два огъващи се дънера — се тресяха и трепереха. Отдавна беше претеглил цената на омразата. Към Върховния маг Тайсхрен, който първи го бе призовал и обвързал към своята воля. Към Бен Адефон Делат, който го беше хвърлил срещу Сина на Тъмата; и към самия Аномандър Рейк, чийто меч бе захапал дълбоко. Но цената беше илюзия. Омразата беше лъжа, а подхранването й изпълваше мразещия с блаженството на заситата, докато духът гладува. Не, Перла не мразеше. Животът е договор между очакваното и неочакваното. Сключваш го.

Драконъс залитна и спря пред него.

— Перла, приятелю. Дойдох, за да се сбогуваме. И да ти кажа, че съжалявам.

— Какво те натъжава? — попита демонът.

— Съжалявам, Перла, за всичко това. За Драгнипур. За ужаса, изкован от собствените ми ръце. Съвсем редно си беше оръжието да вземе своя създател, нали? Мисля, че да. Беше. — Замълча и вдигна ръце пред лицето си. За миг изглеждаше, че ще започне да скубе брадата си. Но стегнатите в букаи длани паднаха надолу, повлечени от тежестта на веригите.

— Аз също съжалявам — отвърна Перла. — Че виждам края на това.

— Какво?!

— Толкова много врагове, всички тук — и нито един по избор. Врагове и все пак действат заедно вече толкова дълго. Великолепно е, нали, Драконъс? Когато необходимостта наложи всички ръце да се стиснат, да заработят като една. Великолепно.

Воинът зяпна демона. Сякаш бе изгубил дар слово.

Апсал’ара се провря горе на гредата. Беше трудно да се задържи, понеже фургонът подскачаше и се друсаше напред в един последен безполезен напор, а самата греда бе лепкава и хлъзгава от пот, кръв и слуз. Но нещо ставаше там, при портала, онова черно ледено петно под самия център на фургона.

В Портата се вливаше някакъв странен поток, заплетена шарка, която се процеждаше през зловонния въздух под долницата на фургона. Всяка нишка беше мастиленочерна, пространството около нея огряно от болезнено за очите сияние, което пулсираше по-бавно от всяко смъртно сърце.

Дали това бе жалкият бог на Кадаспала? Дали се опитваше с помощта на този безумен шедьовър като по решетка да изпълзи и да се гмурне през Портата? Дали се опитваше да избяга?

Решила бе да го използва първа, окажеше ли се това.

Нека изгори студът плътта й. Нека просто се разпадне на късове. Щеше да е по-добър край, отколкото някакво озъбено въплъщение на хаоса да раздере гърлото й.

Придърпа се още по-близо, дъхът й заизлиза на мразовита пара, която се разпадаше на искрящи ледени кристали. Напомняше й за младостта, за нощите в тундрата, когато идваха първите снегове, когато облаците трепереха и разстилаха диамантените си кожи и светът ставаше толкова тих, тъй бездиханен и съвършен, че й се струваше, че времето всеки миг ще спре замръзнало и плътно — за да я задържи вечно там, да задържи младостта й, да задържи здраво мечти и пориви, спомените й за лица, които обичаше — майка й, баща й, братя и сестри, любимите й. Никой нямаше да остарее, никой нямаше да умре и отпадне от пътя, а самият път, е, той никога нямаше да свърши.

„Задръж ме насред стъпка. Кракът ми да не стъпи никога повече, никога повече да не ме тласне напред към края на нещата. Да, остави ме тук. В самото ядро на възможностите, никоя от които няма да рухне. Никакви бъдещи провали, никакви загуби, никакви съжаления, които да целуна по устните — няма да почувствам студа.“

„Няма да почувствам студа…“

И изкрещя в мразовития, убийствен въздух. Такава болка — как бе успяла изобщо да се доближи толкова?

Надигна се на колене. И погледна към шарката, просто ей там, на един човешки бой разстояние и все още се спускаше надолу. Ако скочеше оттук, ако просто се хвърлеше напред, дали щеше да я улови тази изливаща се мрежа?

Дали щеше просто да се разкъса? Или да потече настрани, да се разтвори, за да остави да пропадне надолу тялото, замръзнало, безжизнено, с отворени, но нищо невиждащи очи?

Внезапна мисъл затрептя през съмненията и страховете й. И тя започна да дърпа веригите си, да трупа брънките на гредата пред себе си.

Беше ли студът на Портата толкова силен, че да може да прекърши тези брънки? Ако изтласкаше купчината в Портата, колкото може по-навътре, щяха ли веригите да се счупят?

А след това?

Тя изръмжа. „Да, а след това какво? Бягаш като заек, оставяш фургона далече назад, бягаш от легионите на хаоса?“

„А когато и самата Порта бъде унищожена, къде ще избягаш тогава? Ще съществува ли изобщо този свят?“

И в този момент осъзна, че тези въпроси са безсмислени. Да е свободна, макар и само за един миг, щеше да е достатъчно.

Апсал’ара, Господарката на Крадците. Колко добра беше? Ами, измъкна се от веригите на Драгнипур!

Продължи да трупа брънките на веригите, а дробовете й изтръпваха от ледения дъх.

Драконъс се отдалечи залитайки. Не можеше да понесе чувствата на демона, съживили се в него самия. Не можеше да разбере тази сила да простиш, да не говорим за пълната лудост да намериш нещо ценно в този проклет свят. А да вижда Перла, застанал там, рухнал почти под тръпнещите, капещи тела на паднали другари — не, това беше прекалено.

Кадаспала се бе провалил. Шарката беше дефектна; нямаше силата да устои на това, което скоро щеше да ги връхлети. Беше отчаян ход, единственият останал на Драконъс, и той дори не можеше да се разгневи на слепия безкрак Тайст Андий. „Това не беше по силите на никого от нас.“

„В мига, в който Рейк престана да убива, бяхме обречени.“

И все пак откри, че не изпитва никакъв гняв, когато си помисли за Аномандър Рейк. Всъщност беше започнал да разбира, дори да съчувства на това уморено желание за край на нещата. За край на всичко. Заблудата го наричаше преди всичко игра. Същият този основен принцип бе гарантирал крайния провал. Отегчени богове и деца с ужасяваща сила, те бяха най-лошите арбитри в тази схема на съществуване. Бореха се срещу промяната, докато я налагаха над други; стремяха се да съхранят всичко, което притежават, докато се мъчеха да заграбят каквото могат от съперници. Възхваляваха любовта само за да я убиват в измяна и злост.

Да, Драконъс разбираше Рейк. Всяка игра, която се играе със скръб, е нещо мръсно, скверно. „Унищожи я. Разруши всичко, Рейк. Рейк, мой наследнико, мой духовни сине, мой незнайни и непознаваеми потомъко. Направи каквото трябва.“

„Аз се отдръпвам.“

„О, колко дръзки слова.“

„След като истината е, че нямам избор.“

Силата, която изведнъж се спусна над света на Драгнипур, бе толкова огромна, че за миг Драконъс повярва, че хаосът най-сетне ги е достигнал, и падна на колене, замаян и почти заслепен. Неимоверният натиск прекършваше, смазваше и той сведе глава, покри я с ръце и усети как се огъна гръбнакът му под това съкрушително присъствие.

И да имаше звук, не го чуваше. И да имаше светлина, виждаше само мрак. И да имаше въздух, не можеше да го вкара в дробовете си. Костите му застенаха…

Изтезанието се облекчи, когато една костелива дългопръста ръка се отпусна на дясното му рамо.

Отново се извисиха звуци, странно приглушени. Съживена буря от ридания и злочестина. Пред очите му светът възвърна познатите си очертания, макар да изглеждаха призрачни, безплътни. Можеше най-сетне да вдиша дълбоко — и да вкуси смърт.

Някой заговори над него:

— Той наистина е мъж на думата си.

И Драконъс вдигна очи — ръката на рамото му се отдръпна с дрънченето на железни брънки — и се взря в онзи, който бе заговорил. В Качулатия бог. В Господаря и Върховния крал на Смъртта.

— Не! — изрева Драконъс, опита да се изправи и залитна, препънат във веригите си. — Не! Какво е направил? В името на Бездната, какво е направил Рейк?

Гуглата вдигна ръцете си и сякаш се взря в прангите на мършавите си китки.

Неверието премина в потрес, а след това — в неподправен ужас. Драконъс не разбираше. Не можеше… богове… не можеше да повярва…

След това се обърна рязко. И се взря към легионите на хаоса. О, те бяха изтласкани назад, на повече от левга, от идването на това единствено същество, от силата на Качулатия бог. Облаците на бурята се бяха изтърколили назад, трупаха се наново и сякаш се тресяха от безсилие — да, откупена беше една пауза. Но…

— Прахосано. Всичко е прахосано напразно! Защо? Това не е постигнало нищо! Гугла… ти си предаден. Не можеш ли да го разбереш? Не… — Драконъс се хвана за главата. — Рейк, о, Рейк, какво си искал да направиш с това? Как си могъл да помислиш, че ще постигнеш нещо?

— Липсваше ми, Драконъс — каза Качулатия бог.

И той се извърна отново, и изгледа бога с яд. Джагът. Да, лудият непонятен Джагът.

— Проклет глупак! Ти си помолил за това, нали? Ума ли си си изгубил?

— Сделка, стари приятелю — отвърна Гуглата, без да откъсва очи от веригите на китките си. — Хазарт.

— Какво ще стане сега? Когато хаосът те вземе? Когато хаосът погълне света на самата смърт? Предал си боговете, всички. Предал си целия живот. Когато паднеш ти…

— Драконъс — прекъсна думите му Гуглата с въздишка, вдигна ръка да смъкне гуглата на оръфаното си наметало и откри съсухреното си джагътско лице, дълбоко врязаните бръчки на вечна скръб. — Драконъс, приятелю — каза тихо, — нали не мислиш, че съм дошъл тук сам?

Той зяпна неразбиращо бога. А след това… долови далечен рев, отекнал отвсякъде… и онези неясни очертания вече… кипяха.

Армиите на мъртвите идваха, призовани от своя господар.

От едната страна бързо се приближаваха двадесетина конници.

— Гугла — промълви Драконъс и изтръпна, — те не са оковани.

— Да.

— Това не е тяхната битка.

— Може би. Това все още не е решено.

Драконъс поклати глава.

— Не може да са тук. Те не могат да надвият врага — тези мъртви, Гугла, единственото, което им е останало, е тяхната идентичност, всяка душа, която едва се държи. Не можеш да им причиниш това! Не можеш да искаш това от тях!

Богът вече гледаше към фургона.

— Единственото, което ще поискам от падналите — рече той, — е да изберат, Драконъс. По тяхна собствена воля. След това няма да моля нищо от тях. Никога повече.

— Кой тогава ще взима мъртвите?

— Боговете да се погрижат за своето.

Студенината на този отговор го зашемети.

— А онези, които не почитат никакви богове?

— Да?

— Какво ще стане с тях?

— След това тук — каза Гуглата, все още загледан към фургона, — мъртвите няма да са моя грижа. Никога вече.

Приближаващите се конници яздеха изгнили, станали на скелети коне. Дрипави пелерини се вееха зад воините. Хиляди пряпорци се полюшваха и подскачаха сред вдигнатите високо копия. Броят им наистина бе невъобразим. Накъсани фрагменти от бойни песни долитаха като понесени от вятър дрипи. Светът стенеше — Драконъс не можеше да проумее тежестта, която трябваше в този момент да се е стоварила на раменете на господаря му. Щеше ли да може самият той да я понесе? Но пък може би точно в този момент самият Аномандър Рейк умираше, костите му се кършеха, кръвта шуртеше…

Но имаше още нещо. Тук, пред очите му.

Всички същества, оковани към фургона, бяха спрели да дърпат огромното возило — за първи път от хилядолетия фургонът беше спрял. И тези същества стояха или падаха на колене, взираха се смълчани, невярващи, в приближаващите се от всички страни легиони мъртъвци. Потоп, океан от желязо и кост…

Конниците пристигнаха. Всички — непознати за Драконъс. Шестима подкараха конете си по-близо. Един беше с маска, а той беше виждал тези маски преди — цяла орда, избити от Аномандър Рейк. Сегюле. Знаците по тази подсказаха на Драконъс, че гледа Втория. Беше ли предизвикал Първия? Или някой бе предизвикал него?

Втория заговори пръв.

— Това ли е жалкият лайнарник, за който искаш да се бием, Гугла? Да скочим в пастта на хаоса. — Маскираното лице сякаш обходи присвитите окаяни същества във веригите им. — Какво са тези, че трябва да умрем сега за тях? Че трябва да свършим за тях? Нещастни отрепки, до един! Негодни за нищо глупци, ба! Гугла, твърде много искаш.

Господарят на Смъртта дори не извърна лицето си към Сегюле, когато отвърна:

— Отказваш ли се сега, Рицар?

— Не — заяви той. — Само недоволствах. — Извади два нащърбени, покрити с ръжда меча. — Познаваш ме добре. Все пак, ох, как исках Скинър. Да го изтърва така — в името на Тирана, гризе ме.

— Точно затова няма да водиш Мъртвите в тази война — каза Гуглата.

— Какво? Аз съм Рицарят на Смъртта! Самият неин проклет скапан Юмрук! Настоявам…

— О, я млъкни, Втори — въздъхна Господарят на Смъртта. — Други задачи те чакат — и няма да съжалиш за тях, сигурен съм. Искар Джарак, ще командваш ли вместо Рицаря? Като главата на копието, да се врежеш в самото сърце на врага?

Онзи, към когото се обърнаха така, приличаше на ветеран сред ветераните. Сива брада, нашарено с белези лице, дрипава избеляла униформа над плетената ризница. Сиво и зелено, обшито с черен кант. Извърна се към джагъта и каза:

— Ще втвърдя върха. С малазанците. На самото острие — моите Подпалвачи на мостове. Дужек на левия ми фланг, Бълт на десния със Седма и уикците. — После се изви на седлото да погледне другия войник. — Брукалаян и неговите Сиви мечове отдясно на Бълт.

Брукалаян кимна.

— Намирам чест в това, Искар Джарак.

— Скамар Ара, твоите легиони Джакуруку отляво на Дужек. Гугла, чуй ме добре. Извън копието повечето са шлака. Волята им е отслабнала през безбройните хилядолетия — ще тръгнат срещу врага, но няма да удържат.

— Да — каза Гуглата.

— Просто да знаеш — каза Искар Джарак. — Просто да знаеш.

— Върнете се при силите си — заповяда Качулатия бог. — Искар Джарак, прати при мен едноокия конен съгледвач. И, Бълт, намери моя Войник, онзи, когото наричаха някога Баудин. Има да се свършат още неща.

Драконъс изчака, докато командирите се отдалечат. Остана само Сегюле, прибрал отново мечовете. И попита:

— Гугла, какво става тук? Ще помолиш мъртвите да се бият за нас? Те ще се провалят. Ще спечелят забрава и нищо повече. Те не могат да успеят, Гугла. Хаосът, който преследва Драгнипур, не може да бъде отхвърлен — разбираш ли какво ти казвам?

Рицарят изсумтя:

— Ти си този, който не разбира, Древен. Много преди да стане Господар на Падналите, той беше Джагът. Господари на Последните твърдини, ха! Стражи на Срутените крепости. Гълтачи на Пропадналите надежди. Ти, Древен, който все заставаше срещу Тайст Андий, срещу Тайст Едур — ти, който газеше в пепелта на самия Карканас — разбери ме. Вгорчените Тайст Андий и самоубийствените Тайст Едур са нищо пред отчаяната лудост на Джагът!

По време на тази тирада Гуглата продължаваше да се взира към фургона, в извисилата се над него грамада тела. А след това Господарят на Смъртта проговори:

— Често съм се чудил как изглежда тази крепост, скърцаща на дървените си колела… жалко нещо всъщност. Грубо, тромаво. — Обърна се към Драконъс, гнилата кожа се нагъна над бивните. — Хайде, обръщай.

23.

Волът тича колкото му държат краката. Талигата занася и подскача, накланя се дивашки на едно колело, докато стенещото животно завива на ъгъла и се втурва надолу по калдъръма.

Дори боговете не биха могли да бръкнат през дебелия череп до крехкия възел на ужаса в размътения му мозък. Сръгана веднъж с остена, вечната нужда размъти целия външен свят и го смали до един тесен тунел със спасението в далечния, много далечен край. Че кой може да разбере подобна крайност? Не смъртен събрат, още по-малко бог с вдигнатите му от изумление вежди — докато гледа тези накъсани паузи с недоумяващи очи и трескавият ум се диви каква ли ще е ползата от всичко това?

Животното е това, което е. Четирикрако, двукрако. Паниката ще впрегне толкова крайници, до колкото може да стигне, и още няколко отгоре. Паниката ще яхне колелетата на някоя талига и ще прогърми под зацапаните с тор копита. Паниката ще задращи в самите стени, докато по улиците една след друга притичват страховити Хрътки.

Нощният въздух вони и тази воня плющи в ноздрите като развети флагове на кораб, понесъл се над плитчини. Пушек и кръв, жлъч и пикня. Но най-вече кръв.

А след това дойдоха писъците. Закънтяха отвсякъде и толкова много секваха отведнъж или още по-смразяващо — затихваха в задушени хрипове. Майки никога досега не бяха чували толкова много умолителен рев! И кой би могъл да каже дали самият вол не ревеше за онова сладко виме, за надвисналия отгоре огромен мях с всичките му утешителни миризми и възсолена топлина? Майката, уви, отдавна беше пратена да тегли голямата талига оттатък и дори да можеше да дотича обратно при отчаяния зов на телето си, какво можеше да направи срещу Хрътка?

Не, това бягство трябваше да си остане самотно. За всеки и за всички. Вол, кон, куче, котка, мишка и плъх, гущер и мушица. И всякакви хора. Куцащи старци, старци, които никога в живота си не бяха куцали, но го правеха сега. Жени на всякаква възраст, с всякакъв ръст и нрав, които щяха да закуцат, стига това да можеше да им спечели нужното съчувствие. Но щом и самите покриви не предлагаха убежище, кой ще си прави труда да скача в тази талига, търкаляща се стремглаво в безумна паника по улицата? По-добре да грохнеш в безсилно поражение и само да попридърпаш с лъжовен свян роклята или каквото е там. Мъжете нека се насират от ужас — те бездруго никога не се къпят достатъчно.

Благородници бягаха позорно, плебеи тичаха все едно, че са им пораснали криле, крадци драсваха накъдето им видят очите и улични катили цивреха и се молеха за пощада, градски стражи бяха престанали да пазят каквото и да било в слепия си страх, войници бягаха презглава от всякакъв трясък на желязо, колкото им сили държат. Глупци, които нямаха нищо за губене, стояха най-невъзмутимо по местата си. Пройдохи и комарджии танцуваха, курви мамеха… а в един храм на Сянката апетитни млади послушнички пищяха и бягаха от пътя на врещящия маг, яхнал своето връхлитащо муле право през голямата олтарна зала, и кадилници хвърчаха след него из въздуха със змийския гърч на струите дим и глави с жарки въглени-очи в прещедро изобилие. По криволичещата диря на мулето крилати бок’арала врещяха пронизително и замерваха с храчки, сополи и космати курешки всяка побягнала женска по пътя си, а паяци извираха от отдавна занемарения дренаж за жертвената кръв в подножието на каменния олтар, същински врящ килим от тръпнещи крачета, лъскави коремчета, нашарени гърди и черни далхонийски очички — хиляди, не, десетки хиляди! И беше ли изобщо чудно, че Магът и мулето профучаха право през залата и през вратите в отсрещния край, които изригнаха и се разтвориха сякаш по собствена воля?

Докато в същия миг Върховната жрица залитна навън иззад една завеса като жена, изхвърлена от безумните гърчове в любовното ложе с ожулена от четина брадичка, зяпнали подпухнали устни, люшкащи се огромни гърди и вълни от пищна плът, излетя, да, и потъна в онзи килим, в кипналата гмеж от слуз и отрова, тъй че не беше никак чудно, че подхвана бесния си лудешки танц, но нека признаем, дори Могора бе твърде стъписана, твърде изумена, за да впие гора от нокти в тази тъй сладка плът… а бок’арала се нахвърлиха като бесни, почнаха да гребат с шепи вкусните тлъсти паяци и хрус-хрус в зейналите лакомо уста и сякаш паяците можеха да запищят, ами че да, те направиха точно това, когато кипнаха и се завихриха назад в дренажа.

Муле и маг с грохот изтрополиха през колонадата и навън през разбитите крила на друга врата, навън в унилата уличка с присвитото в ужас множество скрили се бегълци, които мигом се разпръснаха при появата на това страховито привидение и вихрещия се след него шквал от бок’арала.

Но нека бързо полетим, като опърлена от огъня мушица през града, назад към вола, докато той тича с разтуптяно сърце и задъхан — подгонен от една разгневена талига и кой знае още кой — и се приближава стремглаво към рухналите останки на някаква сграда…

Безумен хаос е най-тромавото възможно описание за онова, което последва нападението на Хрътките на Сянката. Малко след разбиването на портата Барън хукна на запад след Палид, щом костено белият звяр се откъсна от глутницата с нечестиви намерения към друга част на поразения град.

Палид — не знаеше, че я гонят — се натъкна на десетина градски стражи, затичали по средата на улицата към разрушената порта. Чудовищният звяр скочи сред тях и защрака с олигавените си челюсти. Натроши се броня, ръце, крака и оръжия се разхвърчаха из въздуха. Изригнаха писъци и кръв.

Докато Палид трошеше в челюстите си главата на последния страж, Барън се появи като лавина. Сблъсъкът изтрещя като гръмотевица и двата звяра се натресоха в стената на една голяма сграда.

Здравият укрепен вход хлътна навътре. Каменни парчета се врязаха в тримата нещастници, оказали се в предната стая. Огромните каменни блокове на рамката на входа се прекатуриха и заподскачаха като кокали на ашици и премазаха един от ранените, преди да е успял да изкрещи. Останалите двама, целите в кръв, бяха избутани от огромното писалище и затиснати към задната стена. И двамата издъхнаха с премазани кости и органи.

В търкалянето и блъскането си двете Хрътки разбиха писалището, а прикрепената към него решетка изхвърча нагоре и се натресе в тавана, който вече бе започнал да хлътва. С ужасно скърцане и стонове цялата предна част на зданието се свлече надолу.

Нова стена рухна под удара на двата звяра, а зад нея имаше коридор и решетки на килии, и други двама пазачи, които решиха да побегнат по прохода — но цялото това помещение се срутваше, железните решетки се трошаха от рамките си, ключалките се къртеха. Затворниците затъваха под натрошени греди, вар и тухли.

Изправена на задните си крака, блъсната от поредното връхлитане на Барън, Палид се натресе в една килия. Затворникът вътре падна и се претърколи настрани, а Хрътките, вкопчени отново една в друга, събориха задната стена и с ритане и ръмжене излетяха на открито — в уличката, която вече беше запълнена наполовина с падаща зидария: целият затвор се разпадаше.

Самотният затворник се изправи и се втурна след Хрътките…

Стената пред него се срути.

В уличката Палид успя да докопа с челюсти рамото на Барън и с дивашки замах я запокити във въздуха, тя се блъсна в останките на отсрещната стена… и стената рухна под съкрушителната й тежест.

В развалините на затвора нещо помръдна и затворникът — покрит с прах, натъртен и окървавен — започна да се измъква на свобода.

Чула звуците — пъшкане, кашляне и стържене, — Палид се обърна бясно, с пламнали очи.

А Баратол спря, все още със заклещени крака, зяпна тези огнени кълба и разбра, че са последното, което изобщо ще види.

Палид присви крака, оголи грамадните си зъби — и скочи…

И в този момент някакъв гигант се хвърли към нея с цялата си тежест и я удари ниско, под дясното рамо, толкова силно, че животното се извъртя, както летеше във въздуха.

Баратол се дръпна назад и колкото можа настрани. Оплесканата в червено глава на Хрътката се удари в развалините, последвана от ритащото във въздуха тяло.

А Чаур се надигна, погледна Баратол с яркочервена усмивка и му подаде огромната бойна брадва, която беше взел от ковачницата — оръжието на самия Баратол. Палид вече се изправяше. Чаур пусна брадвата в ръцете на Баратол и вдигна един грамаден камък.

Баратол изкрещя, мъчеше се отчаяно да се измъкне, а бялата Хрътка с ръмжене се обърна срещу Чаур; в очите й пламтеше гняв.

Барън вече се измъкваше от развалините отсреща.

Баратол продължи да се дърпа, риташе и дращеше с ръце.

Чаур хвърли камъка в мига, в който бялата Хрътка нападна.

Удари я право в зейналата муцуна.

Звярът изскимтя от болка, но инерцията го блъсна в Чаур, отпрати гиганта във въздуха през улицата и той се натресе в отсрещната стена. Падна върху мръсния калдъръм и повече не помръдна.

Баратол измъкна краката си, оставяйки след себе си кръв и парчета кожа. Стисна дръжката на брадвата и се изправи.

Огромната глава на Палид се обърна.

В този момент Барън нападна.

Бялата Хрътка изръмжа и побягна.

Барън хукна след нея.

Краката на Баратол омекнаха и той се свлече на земята. Вдиша няколко пъти студения въздух, после извърна очи към неподвижния Чаур. Изхлипа, надигна се и се затътри към него.

В странните и загадъчни места в мозъка, места, които се самопознаваха като Чаур, черният порой се изливаше и едно по едно тези места започнаха да потъват. Блясваха колебливи искри, гаснеха и повече не пламваха. Състоянието му на безсъзнателност преля в нещо по-дълбоко, в някаква милостива забрава, която скри от Чаур обстоятелството, че умира.

Изражението му беше ведро, но едната страна на лицето му бавно се отпускаше. Баратол дръпна нагоре клепачите му. Зеницата на дясното око беше много разширена.

Разплакан, ковачът придърпа главата и раменете му в скута си. Останалото от света — взривовете, писъците, тътенът на битката — всичко заглъхна и мина доста време преди Баратол да усети, че още някой се е измъкнал от отломките на доскорошния затвор. Последва водопад от ругатни на фаларийски, малазански, добрийски и дару. Ковачът примига и вдигна очи.

— Анци… ела, моля те, имам нужда от помощта ти! Моля те. Той е ранен.

Бившият Подпалвач на мостове беше целият в прах, но иначе изглеждаше непокътнат.

— Загубих си проклетия меч. Загубих си проклетия арбалет. Загубих си проклетите гранати. Загубих си про…

— Анци! Дъх на Гуглата, помогни ми, моля те — трябва да намерим лечител. Висш Денъл — трябва да има някой в града. Трябва да има!

— Ами, Малът, ама той… мамка му, той умря. Забравих. Не мога да повярвам, че забравих. — Анци се наведе, огледа Чаур и поклати глава. — Свършил е, Баратол. Счупен череп, кръвоизлив в мозъка — ясна е работата, едната страна на лицето му щом стане така…

— Знам го това, проклет да си! Трябва ни лечител! Мисли, Анци — все трябва да има някой.

— Сигурно, но не и наблизо — трябва да прекосим половината град, Баратол, а тия Хрътки…

— Майната им на Хрътките. — Ковачът взе Чаур на ръце се изправи.

Анци го зяпна.

— Не можеш да го носиш…

— Тогава ми помогни!

— Опитвам се! Остави ме да помисля.

В този момент чуха тропот на копита и дървени колелета по калдъръма. И се обърнаха.

И ето го вола. Твърде уморен, за да бяга. Дори талигата зад него едва трополи от умора. Здравите крака треперят. Пяна се смъква на лъскави дрипи между предните копита на изтощеното животно…

Болезнената острота на паниката заглъхваше и очите се замъгляваха отново, а когато двете неща-човеци дойдоха и качиха трето нещо на талигата, е, това си беше старата работа, ако питаха вола. Най-после светът си беше възвърнал здравомислието. Имаше работа да се върши, пътища да се извървят. Спасение, по-сладко и от млякото в майчиното виме.

Уморено, но доволно, животното закрачи до двете неща-човеци.

Двамата братовчеди стряха на покрива над града. Пожари огряваха нощното небе. Част от квартал Джадроуби беше в пламъци, с гейзери от горящ газ, изригващи в нощното небе. Малко преди това се беше спуснало странно атмосферно налягане и бе ограничило пожарите — нищо не се разпространяваше, доколкото можеше да се определи, а взривовете се бяха разредили. Въпреки това нямаше никой, който да се бори с пламъците, което общо взето не беше изненадващо.

Долу в двора Стъдиус Лок се суетеше около двамата дворни стражи, и двамата проснати на сламеници. Като по чудо и двамата все още бяха живи, оцелели след атаката на убийците, макар да бе много вероятно да не преживеят грижите на Стъдлок. Скорч и Леф се бяха нагърбили със задачата да патрулират извън имението и го обикаляха със заредени арбалети.

— Тези Хрътки са крайно неприятни — каза Ралик.

— Май стените не ги спират. Някаква идея защо са тук?

След като Ралик не отвърна, Торвалд го погледна и видя, че е зяпнал нагоре към разбитата луна.

Не проследи погледа му. Тази бъркотия го изнервяше. Щяха ли въртящите се парчета да започнат да падат на главите им? Преди малко Ралик бе отбелязал, че повечето парчета като че ли тръгват в обратна посока, понеже се смаляват. Може би отиваха към другата луна, доста по-малка, което като че ли намекваше, че е по-далече, и макар да изглеждаше малка, големината й си оставаше неизвестна. Доколкото знаеха, можеше да е свят, голям колкото този и може би обречен да се пръсне на късове и да загине. Все едно, Торвалд не искаше да мисли много за това.

— Ралик…

— Искам да останеш тук, Тор. Съмнявам се, че ще има повече неприятности — господарката отново е вдигнала преградите си.

— Тисера…

— Тисера е умна жена и вещица при това. Ще се оправи. Е, сигурно се безпокои за теб. Остани тук до съмване, братовчед.

— А ти?

В този момент Ралик се обърна и малко след това Торвалд усети, че при тях е дошъл още някой.

Беше Воркан, загърната в дебело сиво наметало.

— Върховният алхимик посъветва да сме наблизо — каза тя на Ралик. — В случай, че потрябваме. Мисля, че времето дойде.

Ралик кимна.

— Покриви и въжета ли, господарке?

Тя се усмихна.

— Караш ме да изпитвам носталгия. Хайде, води.

И да, Торвалд долови всички подмолни пластове под тези нежни думи и остана доволен. „Нека братовчед ми сам да открие, че най-опасната жена е жива. Какво пък, аз може би ще открия втората най-опасна. Особено ако забравя да купя хляб на връщане към дома.“

Скорч и Леф пристъпиха безшумно до ъгъла на стената и спряха. Нямаше смисъл тепърва да проявяват небрежност, въпреки че нямаше да има скоро нова атака на убийци, освен, разбира се, ако настина не се размножаваха като мухи, а Скорч не беше сигурен дали Леф се шегува за това, изобщо не беше сигурен.

Улицата беше празна. Никакви бежанци, никакви стражи, никакви ужасни убийци, целите загърнати в черно.

И най-важното — никакви Хрътки.

— Проклятие — изсъска Леф, — къде са тия скапани зверове? Какво, да не би да миришеш по-лошо от всички, Скорч? Това ли е проблемът тук? Мамка му, толкова ми се ще да си направя една огърлица от зъби. И някоя лапа може би, да виси на колана ми.

— Лапа ли? По-скоро топуз, ще те кара да се кривиш на една страна, като ходиш. Виж, това ще е забавна гледка, м-да. Струва си да ударим една, само за да го видя това. Лапа на Хрътка, ха-ха.

— Ти каза, че искаш череп!

— Не се канех да го нося обаче. Да си направя лодка, само го обръщам надолу, нали? Мога да си цапам през езерото.

— Черепите не плават. Е, твоят може да плава, като е от корк.

Тръгнаха по улицата.

— Бих я нарекъл „Морехрът“, как мислиш?

— По-скоро „Потънихрът“.

— Нищо не знаеш за това, дето мислиш, че знаеш, Леф. Ей това ти е проблемът. Винаги е бил и винаги ще бъде.

— Жалко, че нямаше повече убийци.

— Имаше, само че не нападаха нас. Ние бяхме отвличащата маневра, Тор така каза.

— Ама ги отвлякохме, нали.

След миг една от Хрътките на Сянката се промъкна на улицата пред погледите им, няма и на двайсет крачки от тях. Хълбоците й трепереха, късове кървава плът бяха провиснали от туловището й. Муцуната й беше плувнала в червена пяна. Завъртя глава и ги изгледа.

Като по команда, Скорч и Леф вдигнаха арбалетите и плюха върху назъбените върхове на стрелите. След това бавно снишиха оръжията към Хрътката.

С настръхнали ноздри, звярът заотстъпва. След миг беше изчезнал.

— Мамка му!

— Знаех си, че миришеш лошо, проклет да си! За малко да я спипаме!

— Не бях аз!

— Не е забавно да се мотае човек с теб, Скорч. Изобщо. При всеки шанс проваляш всичко.

— Не е нарочно. И аз си падам по забавните неща също като теб, честна дума.

— Следващия път — измърмори Леф — първо стреляме, после спорим.

— Добра идея. Следващия път. Следващия път го правим добре.

Под луна, която го терзаеше с ужасни спомени, Кътър яздеше коня на Кол в бавен тръс по средата на улицата. В една ръка беше стиснал копието, но му беше неудобно, тежко. Никога не беше използвал такова оръжие и все пак нещо го спираше да го захвърли.

Чуваше Хрътките на Сянката, развихрили се като демони в окаяния му град, и това също разбуждаше спомени от миналото, но те бяха по-скоро горчиво-сладки. Защото тя беше в тях, тъмно, невероятно меко присъствие. Виждаше отново всяка нейна усмивка, колкото и редки да бяха, и те пареха душата му като капки киселина.

Беше толкова объркан, още от сутринта, когато се събуди в манастира и разбра, че я няма. О, сложил си беше маската на храбрец, докато стоеше там до бога и отбягваше съчувствието в тъмните очи на Котильон. Беше си казал, че е акт на храброст да я остави да си отиде, да й даде право на окончателно решение. Храброст и саможертва.

Не вярваше вече в това. Никаква саможертва нямаше в това да бъдеш изоставен. Никаква храброст нямаше в това да не вършиш нищо. Независимо от истинската възраст беше толкова по-млад от нея. Млад по онзи безгрижен, безразсъден начин. Когато да мислиш, е нещо тежко, неприятно, докато се научиш просто да се отдръпваш от усилието и в същото време бушуват слепите чувства, едно убеждение след друго се извисяват на блестящия щит на истината. Или това, което минава за истина; а вече знаеше, че каквото и да е било, не беше истина. Самоувереност, войнствена стойка, всички онези пози на благочестивост — толкова детински изглеждаха сега, толкова жалки. „Можех да приема най-чистата истина. Все пак никой нямаше да ме послуша. Колкото по-стар ставаш, толкова по-дебели са стените ти. Нищо чудно, че младите са станали толкова цинични. Нищо чудно.“

О, тя още си стоеше там, тъмна фигура в спомените му, с блясъка на очите, с началото на усмивка, докато обръщаше гръб. И той не можеше да забрави нищо.

В този момент Чалис, изкачила се на върха на кулата на имението — онова призрачно джадроубско недоразумение, — пристъпи на покрива и пушливият вятър я блъсна в лицето. Държеше стъкленото кълбо, в което грееше пленената луна. Спря, вдигна поглед нагоре и се взря с почуда в разрушението, изпълнило една трета от небето.

Но го беше оставила с лоши навици. Ужасни. И те бяха продължили да оформят целия му живот. Кътър помнеше изражението на Ралик — стъписването и ужаса, — когато погледна към ножа, потънал в рамото му. Осъзнаването — да, Кътър беше творение на Апсалар, изцяло и докрай. Да, още един мъж беше изгубен.

По един горчив начин това, че луната се разпадаше, изглеждаше съвсем на място, но беше много трудно човек да намери забавление в този болезнен символ. Липсваше му твърдостта на Ралик, пластовете зараснала тъкан над раните, вкоравена като броня. И въпреки всичко, което му беше дала тя, Кътър не беше съвършеното й отражение. Не можеше да усмири болката, която усещаше вътре, последиците от нанасянето на убийство, от това, че представата за справедливост е станала противна като овесената каша на затворника. А тя не беше изпитвала тези неща.

Продължи напред.

Хрътките го познаваха, беше сигурен в това, и ако то означаваше нещо в тази нощ, нямаше причина да се бои от тях.

Тук-там по някой беглец пресичаше пътя му. Като разбягали се плъхове. Отчаяното търсене на укритие изпълваше умовете им и лицата, които пробягваха покрай него, изглеждаха лишени от всичко човешко. Оцеляването беше треска и правеше очите празни и бездушни като на изхвърлена на брега риба. Сърцето на Кътър се късаше, докато гледаше това.

„Това е моят град. Даруджистан. На Сините пламъци. Той не заслужава това.“

Не, не го плашеха Хрътките на Сянката. Той вече ги презираше. Опустошението, което нанасяха, беше безумно, неоправдана с нищо и безсмислена разруха. Не мислеше, че Котильон има каквото и да било общо с всичко това. Миришеше по-скоро на Сенкотрон, тази хаотичност, това жестоко безразличие. Беше пуснал зверовете да си играят. Сред кръв и натрошени кости. Сред пламъци и разрушени жилища. Целият този страх, цялата тази злочестина. За нищо.

Удобно или не, копието в ръката му все пак вдъхваше увереност. Само да се покажеше Сенкотрон пред очите му, щеше да намери къде да го забие това проклето нещо.

Там, в своя малък и съвършен свят, луната грееше чиста, непокътната. Имало беше време, съзнаваше Чалис, когато и тя самата бе като нея. Без петна, все още непревила гръб пред горчивия компромис, без да изпитва нужда да смени тази одрипавяла кожа, тези станали стъклени очи.

Жените и мъжете не се различават във важните неща. Идват на този свят с дарбите си, с предразположенията си, с лица и тела, привлекателни за другите или не. И всички трябва да се оправят с онова, което им е дадено, във всички аспекти на живота. И всеки от тях има възможности да избира. За някои, някои избори са по-лесни от други, когато изкушението да си желана не е самонадеяност, когато ти се подава ръка и изведнъж ти се струва, че ти се предлага най-лекият път. Тъй че нужно е само малко усилие, само една усмивка и бедра, които лесно се разтварят.

Но връщане нямаше. Тези петна не се измиваха. Луната грееше чиста и красива, но си оставаше пленена завинаги.

Тя се загледа нагоре в небето, видя късовете, въртящи се около бързо потъмняващото ядро. Инерцията като че ли се беше забавила и всъщност й се стори, че вижда парчета, които падат обратно, навътре, докато прахта се слягаше, превръщаше се сякаш в глава на копие, пронизало всичко, което бе останало от луната.

Кътър вече съзнаваше, че — след нея — беше държал в прегръдките си две жени, все едно че те можеха да го накажат, всяка поред. Само едната беше успяла и сега той яздеше към нея, за да й каже, че е убил съпруга й. Не защото тя го беше помолила, защото всъщност не го държеше толкова здраво в ръцете си и никога нямаше да го държи. Не, Горлас Видикас беше мъртъв по други причини, подробностите за които бяха несъществени.

Щеше да й каже, че вече е свободна. Да прави каквото си поиска. Но каквото и да бе то, щеше да й каже, бъдещето й нямаше — не можеше — да включи него.

— Виж го, ето го там, до нея. Каква безочливост! Убива съпруга й, а сега тя виси на рамото му. О, създадени са един за друг тия двамата. И Гуглата дано да ги прати в най-дълбоката яма, и то скоро.

Можеше да понесе това, ако се наложеше. Но нея нямаше да обрече на такава съдба. Дори от любов не можеше да направи това.

Беше се върнал в града само за да я загуби завинаги.

Това отиване при Чалис щеше да е последното му. На разсъмване щеше да си е отишъл. Нямаше да липсва на Даруджистан.

Вгледа се отново в пленената луна в ръцете си. И тук, осъзна тя, бе детството й, в цялата му невинност. Замръзнало, безвременно и завинаги недостижимо. Трябваше само да се остави погледът й да потъне вътре, за да намери всичко, което бе някога. Прокълната с красота, благословена със здраве жизненост, с блясъка на обещание за…

Тъй че беше лесно да се изкачи на ниската стена, да се взре в каменните плочи на градината далече долу. Лесно да го пусне на свобода, да.

Заедно полетяха през пушливия въздух, а когато се удариха, кълбото се пръсна, мъничката луна излетя навън и заискри за миг във въздуха. Преди да угасне.

Сънищата няма да се забавят, ала прахта им ще се понесе вечно на вятъра.

Круппе познава скръбта. Закръгленият мъж трябва само да се поогледа около кръста, за да схване тутакси трагедиите на отминалите крайности и да разбере, че всичко, което трябва да мине, всъщност ще мине. С толкова натежало сърце, че би трябвало да го натовари на количка (или почти), и без никакво лукаво намигване, което да предложи, той напуска мрачното пространство на хана „Феникс“ и поема задъхан по знойния път към конюшните, където да се погрижи за своето добродушно муле, като ловко избягва озъбеното му хапане и бесните ритници.

Лунното лице се е разбило на хиляди искрящи очи. Нищо не може да се скрие и всичко се вижда. Всички могат да видят, че нищо не е останало скрито. Страховитият сблъсък е неминуем.

Огромното налягане потушава бушуващите пламъци като палец и показалец фитила на свещ. Тук и там, и другаде също тъй. Но тази благодат идва със сурово, жестоко бреме. Един бог е умрял, един договор е подпечатан, а на една улица, където по ъглите вече се сбират зяпачи, един изключително доблестен мъж е коленичил и е навел глава. Вятърът поема безплътните вериги, изригнали от меча в ръцете му, дърпа ги и ги разкъсва, разпилява ги на призрачни валма и те се стапят и чезнат в пушека, загърнал целия град.

Ще се вдигне ли отново?

Може ли да се отзове на това последно предизвикателство?

Що за мъж е той? Този белогрив Тайст Андий, чиито длани са зацапани с братова кръв, огромна загуба за един народ?

А, но погледнете внимателно. Сърцевината все още гори, гореща и чиста, и се сбира в себе си, подчинена на несломима воля. Той ще поеме раните на сърцето, защото Аномандър Рейк е мъж, който не вижда друг избор, който не приема друг избор.

Все пак засега дайте му още няколко мига покой.

Закръгленият мъж подкарва мулето през Даруджистан.

Съществуват изкушения и за някои те може да се окажат, ммм, непреодолими. Ако се наложи, закръгленият мъж може да се окаже най-здрава преграда.

Просто попитайте мъжа с чука.

Докато един воин крачеше сам — с тоблакай и вещица подире му, а отстрани — три, вече четири Хрътки на Сянката, — един вол и една талига спряха пред едно имение. Двамата мъже, които ги водеха, се разделиха, единият отиде отзад при талигата и разтрепераната му ръка опипа гръдния кош — със страх, че може да се окаже застинал — и след миг от устата му се откъсна тих хлип, но беше от облекчение. Другият забърза към малката вратичка и дръпна връвта на звънеца.

Сниши се бързо, щом чу тежък плясък на криле над главата си, и погледна нагоре ядосано, но не видя нищо освен плътно, непроницаемо петно дим. Потръпна и зачака, мърмореше си под носа.

Вратата се открехна.

— Майстор Барук! Радвам се, че сте вие, а не някой от проклетите ви слуги — невъзможно е да влезеш от тях. Чуйте, имаме един ранен — лошо ранен, — трябва му лечение. Ще платим…

— Сержант…

— Просто Анци напоследък, сър.

— Анци, съжалявам, но трябва да ви откажа…

При тези думи Баратол заобиколи талигата и закрачи към тях, ръцете му се свиха за миг в юмруци, преди да се отпуснат, за да посегне към огромната брадва на гърба си. Но тези жестове бяха инстинктивни — той не ги усети дори, а когато заговори, гласът му бе изпълнен с отчаяние и гняв.

— Черепът му е натрошен! Ще умре без цяра — а аз няма да приема това!

Барук вдигна ръце.

— Тъкмо тръгвам — не мога да се бавя повече. Някои неща изискват незабавната ми намеса…

— Той има нужда…

— Съжалявам, Баратол.

И дъсчената врата се затръшна.

Анци задърпа притеснено мустак, после изпречи ръка да спре Баратол, който се канеше да изрита вратата.

— Чакай, чакай — хрумна ми друга идея. Отчаяна, но не мога да се сетя за нищо друго. Хайде, не е далече.

Баратол бе твърде съкрушен, за да отвърне нещо — готов беше да се вкопчи във всяка надежда, колкото и да е отчаяна.

В ума на пострадалия бяха останали няколко искри. Черният прилив почти беше свършил. Онези проблясъци, които познаваха себе си като Чаур, бяха изгубили допира си с другите и блуждаеха изгубени. Но пък някои от тях бяха познавали през целия си живот единствено това самотно съществуване — жизненоважни искри всъщност — останали завинаги слепи за пътища, които биха могли да съживят безброй възможности.

И сега една, понесла се необуздана, тъй странно освободена, се прокрадна по една сумрачна пътека, която не беше проучвала никога, и следата, която прогори след себе си, остана ярка. А след това, с внезапно лумване, тази искра намери друга своя родственица.

Нещо се раздвижи тогава, там, в бързо умиращия най-вътрешен свят.

Съзнание.

Разпознаване.

Изливаща се на порой мешавица от сложни заплетени мисли, връзки, отношения, значения.

Блеснали, стъписани от собственото си съществуване, докато чернотата се сгъстяваше от всички страни.

Анци, на десет крачки пред Баратол и талигата, изведнъж се спъна в нещо. Изруга, погледна каменните плочи, след това се наведе, вдигна нещото и го пъхна под наметалото си.

Изруга отново и тихо измърмори нещо от рода на „мирише, но какво ще разбере или пък го интересува един умрял нос?“ И закрачи отново.

Стигнаха до едно имение, което Баратол познаваше. На Кол. И Анци се върна да помогне да поведат внезапно притеснилия се вол по страничната пътека към древната горичка зад стената на градината. Сумракът под клоните бе плътен и пълен с рояци мухи, крилцата им зашепнаха в тих хор. Жаби пълзяха между стволовете на криви дървета. Въздухът бе наситен с тежка влажна миризма.

По страните на Баратол потекоха сълзи и намокриха брадата му.

— Казах му да стои на кораба — заговори той хрипливо. — Обикновено ме слуша. Не е да не слуша Чаур. Спайт ли го е накарала да излезе?

— Какво търсеше в затвора? — попита Анци, просто за да накара приятеля си да продължи да говори по причина, която и той самият не можеше да обясни. — Как изобщо го е намерил, освен ако някой не го е завел там? Проклета загадка.

— Той ми спаси живота — каза Баратол. — Идваше, за да ме измъкне — беше взел брадвата ми. Чаур, глупак такъв, защо просто не си стоя настрана?

— Не можеше да направи това — рече Анци.

— Знам.

Стигнаха до края на поляната и спряха до една ниска неравна каменна стена, почти скрита под дивите лози. Входът представляваше дъга от груб камък, нашарена с черни корени. Зад него се виждаше черната фасада на къщата.

— Да го направим тогава — изръмжа Анци и мина зад талигата. — Преди волът да е побягнал…

— Какво да направим?

— Носим го нагоре по пътеката. Чуй ме, Баратол, трябва да останем на тази пътека, разбираш ли? Нито една стъпка встрани. Ясно?

— Но…

— Това е къща Финнест, Баратол. Това е Азат.

Бившият сержант сякаш бе застанал сред облак от гниеща плът. Мушиците кръжаха трескаво.

Смутен и уплашен, Баратол помогна на Анци да вдигнат Чаур и с фалариеца отпред — пристъпваше заднешком и внимателно — тръгнаха по застланата с камъни пътека.

— Знаеш ли — заговори задъхано Анци, защото Чаур беше едър, а както беше отпуснат, не беше никак лесно да се носи, — мислех си. Щом проклетата луна може просто така да се строши и разпадне, кой може да каже, че и с нашия свят не може да стане същото? Може просто да…

— Млъкни — сопна му се Баратол. — Пет пари не давам за проклетата луна — тя от доста време се опитва да ме убие. Внимавай, почти стигнахме.

— Добре. Оставяме го тук, леко, на камъните… да, така е добре.

Анци се приближи до вратата, посегна за ножа на колана си и изруга.

— Ей на, и ножа съм си загубил. Не мога да го повярвам! — Сви юмрук и удари дървото.

Звукът напомняше за удряне в стена от месо. Никакво отекване.

— Ох, заболя ме.

Изчакаха.

Анци въздъхна, приготви се да почука пак, но после нещо изщрака от другата страна и след миг вратата се люшна навътре със силно скърцане.

Високото немрящо чудовище изпълни прага. Изгледаха ги празни, потънали в сянка очни кухини… или не; не можеше да се разбере гледат ли ги, или не.

Анци запристъпва нервно на място.

— Зает ли си, Раест? Трябва да използваме пода на коридора зад теб…

— О, да, много съм зает. Много.

Фалариецът примига.

— Сериозно?

— Прах се трупа. Паяжини. Восъкът на свещите цапа ценна повърхност. Какво искате?

— М-м, труп с чувство за хумор. И таласъм при това. — Усмихна се. — В случай, че не си забелязал, целият град полудя — затова си помислих, че може да си претърпял някоя…

— Извинявай — прекъсна го Раест. — Става ли нещо?

Очите на Анци се разшириха.

— Хрътките на Сянката са се развихрили, това става!

Раест се подаде навън сякаш да огледа околността, след това се дръпна отново вътре.

— Не и в двора ми.

Анци се почеса по темето.

— Повярвай ми тогава. Лоша нощ… сега малко да отстъпиш…

— Макар че като си помисля, наистина имах един посетител тази вечер.

— Какво? О, добре, радвам се за теб, но…

Раест вдигна съсухрената си ръка и посочи.

Анци и Баратол се обърнаха. И там, в двора, имаше прясна купчина димяща пръст. По нея вече бяха пропълзели лози.

— Богове на бездната — прошепна фалариецът и направи знака „зло да пази“ с ръка.

— Един Т’лан Имасс със странни крака — каза Раест. — Изглежда, храни някаква неприязън към мен. — Джагътът помълча. — Не мога да си обясня защо.

— Трябвало е да остане на пътеката — изсумтя Анци.

— Какво знае един Т’лан Имасс за пътеки? — попита Раест. — Все едно, беше прекалено сърдит за разговори. — Нова пауза. — Но има време. Войник, не си изпълнителен. Затова и аз не съм склонен да си отстъпя пода.

— Ще си склонен и още как, да те вземе Гуглата! — И Анци бръкна под туниката си и измъкна проскубаното полуизгнило телце. — Намерих ти проклетата бяла котка!

— О, намерил си ми значи. Колко мило. В такъв случай влезте, моля. — И Раест се отдръпна назад.

Баратол се поколеба.

— Какво ще постигнем тук, Анци?

— Няма да умре — отвърна бившият сержант. — Тук май времето не съществува. Повярвай ми. Можем да намерим утре добър лечител, или след месец — все едно. Стига да диша още, докато го вкарваме през прага. Е хайде, помогни ми. — После се усети, че все още стиска в ръка умрялата котка, тъй че отиде при Джагъта и тикна гадното нещо в радушната му прегръдка.

— Ще си я нарека Туфичка — каза Раест.

Черният прилив спря неумолимия си пълзеж. Бавният плитък дъх секна на средата. Изнуреното сърце застина насред удара. А онази искрица съзнание, изведнъж обзета от кураж, се отправи по своя път на проучване и открития. Толкова много останали задълго тъмни пътеки…

Драгнипур беше пил дълбоко, толкова дълбоко.

Драгнипур, мечът на бащата и неговият убиец. Мечът на Веригите, Порталът на Мрака, товарът с живот на колела вечно бяга от разпада и така трябва! Оръжие с остри ръбове, все едно му е кой го владее. Сече безразлично, сече сляпо, сече, след като това е самото му предназначение, съвършената му функция.

Драгнипур.

Страховитите сестрински вражди изтляха — нещо бе заявено, нещо беше почти на ръка разстояние. Последните спорове около собственост можеше да се уточнят и по-късно, на спокойствие в някоя кована желязна вана, пълна до ръба с гореща кръв.

Временен мир. Самото олицетворение на целесъобразността, Спайт обузда яростта си, Енви се спря.

След тях един кратер бавно застиваше, ръбовете се сриваха навътре, зноят бързо се разсипа. Разтопените фасади на сградите станаха стъклено гладки, с цветовете на дъгата. Засега яркостта на тези цветове бе само намекната под това лунно сияние. Но тази отразена светлина бе подхванала хиляда нови игри, намекващи за нещо много по-гибелно. Все още предстоящо. Все още.

Навсякъде из града пламъците затихваха.

Натискът на Извадения Драгнипур задушава пламъците на унищожението. Мракът е анатема за такива сили в края на краищата.

Спасение, намерено в едно освободено оръжие, да.

Сестрите бяха луди, но не чак толкова луди, за да не схванат сладката ирония в такива неща.

Смири насилието.

Предизвикай убийство.

Не беше в състояние да им се противопостави — не и на двете — и удивително беше, че такъв съюз не бе възникнал много преди тази нощ. Но сестринските рани гноят и воюващите души обикновено остават слепи за всеки помирителен жест. Необходим е подходящият стимул.

Уви, на никоя от двете близначки не й хрумна, че баща им е разбрал твърде добре потенциалната опасност, ако дъщерите му сключат съюз помежду си. И в създаването им — толкова грижливо, толкова съвършено, колкото бе изковал и меча Драгнипур — бе направил каквото можеше, за да смекчи този риск.

И тъй, докато крачеха една до друга по улицата, Спайт вече кроеше съдбоносно забиване в гърба на сестра й. Докато Енви се забавляваше буквално със същите мисли, с разменени роли, естествено.

Но всичко — едно по едно.

Щяха да убият Аномандър Рейк.

Защото Драгнипур бе пил дълбоко, много дълбоко…

— Карса, моля те.

Пепел се носеше из въздуха, сред мръсния дим. Далечни писъци огласяха трагични сцени. Последната нощ на празненството Джедероун се стапяше в злочестина и страдание.

— Нищо не може да се направи, Сеймар Дев. Но ще направим едно — ще гледаме. Ще понесем цената на това, ако можем.

Не беше очаквала такава несигурност у тоблакая. Чужд беше винаги на всякакво смирение, или поне така й се струваше. Дори не беше извадил кремъчния си меч.

Бяха на двайсет и пет крачки зад Пътника. Виждаха скосената порта, извисяваща се над широката улица на сто крачки напред. Но воинът, след когото вървяха, беше забавил стъпките си. Имаше нещо — някой — в центъра на улицата пред Пътника. И смълчани тълпи от двете страни — тълпи, които се отдръпнаха, щом се появиха Хрътките; потрепериха и се отдръпнаха, но не побягнаха.

Нещо ги задържаше на място, нещо по-силно от страх.

Сеймар Дев усети хлъзналия се покрай тях натиск, като вятър, който помете покрай нея, завъртя се и се върна — право към коленичилия на улицата, който най-сетне се размърда.

Пътникът спря на шест крачки от непознатия и го загледа мълчаливо, докато той бавно се изправяше.

Тайст Андий.

Среброкос. В ръцете му — меч, от който са се проточили призрачни вериги… „Богове на бездната, о, не…“

Пътника заговори:

— Той каза, че ще застанеш на пътя ми. — Гласът му прокънтя като вълни, връхлитащи срещу тъмен бряг.

Сърцето на Сеймар Дев подскочи.

А Аномандър Рейк попита — и думите му бяха хладни, плътни и непоклатими.

— Какво още ти каза?

Пътника поклати глава.

— Къде е той? Усещам… близо е. Къде е?

„Не Котильон. Друг «той» този път. Онзи, когото Пътника търси. Когото търсеше през цялото време.“

— Да — каза Рейк. — Близо е.

В пушливото нощно небе се разнесе плясък. Тя погледна с тревога нагоре и видя Великите гарвани. Кацаха по ръбовете на покривите. Десетки, стотици, смълчани, освен тупането на въздуха под извитите криле. Сбираха се и се сбираха по сводестата порта и частите от стената от двете страни. Кацаха навсякъде… „Стига да е място, откъдето могат да виждат.“

— Тогава се отдръпни — заповяда Пътника.

— Не мога.

— Проклятие, Рейк, ти не си моят враг.

Синът на Тъмата кривна глава, получил сякаш похвала, неочакван дар.

— Рейк. Ти никога не си бил мой враг. Знаеш това. Дори когато империята…

— Зная, Дасем. Зная.

— Той каза, че това ще се случи. — Имаше отчаяние и примирение в тези думи.

Рейк не отвърна.

— Каза, че няма да отстъпиш — продължи Дасем.

— Да. Няма да отстъпя.

— Моля те, помогни ми, Рейк, помогни ми да разбера… защо?

— Не съм тук, за да ти помагам, Дасем Ълтър. — И Сеймар Дев долови искреното съжаление в това признание. Синът на Тъмата стисна длани около дългата дръжка на Драгнипур, наклони ефеса нагоре и надясно и бавно разтвори крака. — Ако толкова искаш Гуглата, ела и го вземи.

Дасем Ълтър — Първият меч на Малазанската империя — „който трябваше уж да е мъртъв. Сякаш Гуглата изобщо ще го поиска този“ — Дасем Ълтър, онзи, когото бяха познавали като Пътника, извади меча си от ножницата, вълнистото острие блесна като обгърнато от стопено сребро. Усещането на Сеймар Дев за надигаща се вълна лумна в ума й. „Две сили. Море и камък, море и камък.“

Зрителите от двете страни на улицата запяха тихо и монотонно.

Сеймар Дев зяпна изумена в този низ от лица, блесналите очи, устните, които се движеха в унисон. „Богове на Бездната, култът на Десемврий. Тези са поклонници на култа — и сега гледат своя бог.“

И това песнопение, да. Монотонно и тихо, каденца на бавно издигаща се дълбока вода. Студена и гладна.

Сеймар Дев видя как погледът на Аномандър Рейк за миг се спря на меча на Дасем и тъжната усмивка сякаш се показа сама — в мига преди Дасем да нападне.

За всички, които гледаха — поклонниците на култа, Сеймар Дев, Карса Орлонг, чак до петте Хрътки на Сянката и Великите гарвани, присвити горе на всеки ръб — този първи сблъсък на оръжията се оказа твърде бърз, за да могат да го проследят. Засвяткаха искри, нощният въздух закънтя от дивашките парирания, контраудари, скърцането на остриета в предпазителите на дръжките. Дори телата им се движеха като в мъгла.

А след това двамата воини отстъпиха един от друг.

— Ликове в Скалата! — изсъска Карса Орлонг.

— Карса…

— Не. Само глупак би застанал между тези двамата.

Тоблакаят беше… потресен.

Дасем отново се хвърли напред. Нямаше бойни викове, нямаше рев и проклятия, дори пъшкания не изригваха, когато кованото желязо закънтя. Но мечовете бяха започнали да пеят, два ужасни скръбни гласа, извисили се в зловещо съзвучие. Забивания, сечове, ниски рипости, свисък на острие там, където допреди миг е била главата, извиващи се тела, за да избегнат контраудар, а искрите святкаха и се сипеха, скачаха като натрошени звезди по каменната настилка.

Този път не се разделиха. Свирепата вихрушка от удари не намаля, а продължи невъзможно дълго. Две сили и нито една не отстъпваше, нито една не се готвеше да направи и една стъпка назад.

И все пак, при цялата ослепителна бързина, дъжда от огнени искри, сипещ се като кръв на желязо, Сеймар Дев видя смъртоносния удар. Видя го ясно. Видя неопровержимата му истина — и някак си, някак си това беше съвсем грешно.

Рейк, разтворил широко крака, вдигна Драгнипур високо пред лицето си, с върха надолу, а Дасем стисна дръжката на меча си с две ръце и вложи цялата си тежест в косо посичане — приклекна, сякаш се канеше да скочи, за да поеме Рейк в прегръдката си. И замахът му срещна ръба на Драгнипур под прав ъгъл — единствен миг, очертал съвършен кръст със сблъсъка на двете оръжия, — след това ударът на Дасем изтласка Драгнипур назад…

И заби резеца му в челото на Аномандър Рейк, а след това надолу през лицето му.

Ръцете в метални ръкавици изпуснаха дръжката, но Драгнипур остана забит, изригна сякаш от главата му, докато той падаше назад, кръвта бликна и потече по острието, когато Синът на Тъмата рухна на гръб сред улицата.

Кръвта кипна и почерня. Тялото, изпънато върху камъните, не помръдваше. Аномандър Рейк беше мъртъв.

Дасем Ълтър бавно сниши оръжието си, задъхан.

А след това извика, с глас, толкова пълен с болка, че сякаш раздра нощния въздух. Нечовешкият му вик бе последван от хор от крясъци, щом Великите гарвани изригнаха в полет, вдигнаха се като огромно пернато було, което закръжи над улицата, а след това започна да се спуска на вихър. Вярващите се заотдръпваха и се присвиха до стените на сградите, безсловесната им песен заглъхна под какофонията на черния лъскав саван, който се спускаше като плътна завеса.

Дасем се олюля, залитна като пиян на една страна, мечът му се повлече след него и върхът остави змийска диря по каменните плочи. Спря до една олющена стена и се опря на нея, и зарови лице в убежището на едната си присвита ръка.

„Прекършен. Прекършен. Всички са прекършени.“

„О, богове, простете им, всички са прекършени.“

А Карса Орлонг я стъписа, понеже се изплю на улицата и каза:

— Измамен. Той беше измамен!

Тя го зяпна изумена. Не разбираше за какво говори… но не, разбираше. Разбираше.

— Карса, какво стана току-що? — „Грешно. Беше грешно.“ — Аз видях… видях…

— Вярно го видя — изръмжа той, приковал поглед в падналото тяло. — Видя го и Пътника и виж какво му причини това.

Около тялото на Аномандър Рейк кипеше от Велики гарвани — макар никой да не се доближаваше достатъчно, за да докосне изстиващата плът, — а петте Хрътки на Сянката, целите в рани, вече се приближаваха, за да прогонят птиците и сякаш за да оформят защитен кръг около Аномандър Рейк.

„Не около него, не. Около меча…“

У Сеймар Дев се надигна безпокойство.

— Това не е свършило.

Един звяр може да усети слабост. Един звяр познава мига на уязвимост и на възможност. Един звяр знае кога да удари.

Луната умря и докато умираше, започна мъчителното си прераждане. Космосът е безразличен към дребните дърления на онова, което пълзи, което скимти, което кърви и което диша. Запратил е съдбите по нишките на непроменимите закони и в разгъващия се въртоп на милиони години, на десетки милиони, всяка съдба ще се разкрие. Ще се разкрие в своето време.

Нещо огромно беше дошло от дълбините на далечния мрак и беше поразило луната малко преди това. Първоначалният взрив от сблъсъка за кратко беше засипал с късове света спътник на луната, но ударната вълна бе това, което донесе погребалния камбанен звън на луната, а това отне време. Дълбоко в сърцевината й огромни приливи от енергия разтвориха пукнатини. Силите на сътресението разбиха кората. Енергията бе погълната, докато нищо повече не можеше да се понесе. Луната се пръсна.

Да оставим на пърхащите нетърпеливи умове да открият пророческия смисъл. Космосът не се интересува. Съдбите няма да се открехнат в усмивка.

Вече от хиляди източници, слънчевата светлина заигра долу по синия, зелен и охрен свят. Сенки бяха погълнати, тъмнината бе изтласкана. Самата нощ се разсипа на късове.

В град Даруджистан светлината беше навсякъде, като божии пръсти. Галеха, бъркаха, ровеха, навлизаха в долини, които никога не бяха виждали слънце. И всеки щурм разбиваше мрака и сянката. Всяко нахлуване възпламеняваше и прогласяваше сила.

Прескъпа благодатна находка, но не и възможност, която да остане пренебрегната, не. Не и тази нощ. Не и в град Даруджистан.

Палид и Лок, с опръсканите им в алено костено бели козини, с кожите им, провиснали на места на ивици, с черните дупки от ужасните рани по вратовете и другаде, пристъпваха една до друга по главния булевард, минаващ успоредно на езерния бряг. Ранени, но непоколебими.

Светлина лумваше, потичаше като река по пътя им.

Светлина мяташе коси лъчи между сградите и някои от тях блясваха, а от тези блясъци се появяваха още Хрътки. Вижте, Хрътките на Светлината са дошли.

Какво, този свят се променя неочаквано? Без намек, без предупреждение? Колко ужасно, колко внезапно! Колко съвсем… естествено. Обилие от правила, закони, всечени в камък, но те не са нищо повече от заблуди. Вижте онези, за които е все едно. Вижте подигравката в грейналите им очи. Негодувайте срещу неведомото, докато челюстите се разтварят широко за пеещото гърло.

Но не очаквай скръб от закръгления мъж. Той разперва широко пухкавичките си ръце. Той свива рамене. Запазва лукавата си усмивка за… ами, за теб!

Венасара и Каст бяха първите, присъединили се към Палид и Лок. Каст беше почти два пъти по-тежък от Лок, докато Венасара все още носеше белези от мъките по гледането на дърлещи се младоци. Ултама скоро се появи, дългокрака, лъскава, с широка глава, ниско наведена в края на мускулест врат. Огромните й кучешки зъби стърчаха надолу, бели и дълги като ками.

На една пресечка напред чакаха Джалан, Грасп и Ханас, най-младите три от глутницата, настръхнали и с блеснали в зла възбуда очи.

Гайт и след нея Генан дойдоха последни, господарят и господарката на глутницата, по-скоро сребристи, отколкото бели, с покрити с белези муцуни, деформирани от столетия страховити битки. Носеха дебели нашийници от черна кожа, обсипани с перли и опали — макар и вече далеч по-малко, много бяха опадали през годините.

Десет на брой. Всяка една не отстъпваше на Хрътките на Сянката.

Които бяха, ах, само пет.

Никой не застана на пътя на тези зверове. Идеха, за да вземат наградата за своя господар.

Драгнипур. Мечът на съвършената справедливост.

О, съвършената справедливост!

Високо в небето над града, с хлъзгане и снишаване, за да избегне всеки лъч на пъклената светлина, един немрящ дракон следеше Хрътките на Светлината.

Тулас Шорн не беше доволен, макар и нещо да течеше сладко като поток през ума му. Благослов, лумнал със смътни, весели нотки на почуда.

Тулас Шорн никога не беше съзнавал, че Гуглата, Господарят на Убитите, може да се окаже толкова… щедър.

Или навярно не беше нищо повече от таланта на един Джагът да предвижда най-лошото.

Както би могъл да отбележи някой Древен, няма нищо по-лошо от подозрителен дракон.

Не скърби. Отложи тази склонност за още малко. Ще й дойде времето.

Някои дарове са зли. Други не са, но какво са остава тепърва да се открие.

Тъй че отпусни се в следващите няколко мига, защото има още за разказване.

Искарал Пъст препускаше като обезумял. За жалост мулето под него бе решило, че мудната походка е съвсем достатъчна, което превръщаше двамата в крайно несъвместима двойка. Върховният жрец се мяташе напред-назад, накланяше се наляво и надясно. Краката му подритваха нависоко, с пръсти към небето, след това се люшваха надолу. Петите биеха по безчувствените хълбоци като по барабан, без никакъв ритъм. Юздите плющяха, но мулето беше изгризало юздечката, тъй че юздите бяха затегнати само за две изкривени пънчета, които като че ли бяха решили да пребият до несвяст горкия Пъст.

Мяташе се насам-натам все едно яздеше разгневен бик. Ръсеше пот, озъбен в дивашка гримаса, бялото на опулените му очи лъщеше.

Колкото до мулето — е, то просто си ходеше. Троп-троп (пауза) троп (пауза) троп-троп. И тъй нататък.

Точно над главата на Искарал Пъст кръжеше и пляскаше с криле шквал от бок’арала, които отбягваха акробатично краищата на юздите. Като огромни комари. А как плющеше само опашката на мулето! Мъчеше се да ги прогони, но като същински комари бок’арала не се предаваха, толкова нетърпеливи бяха да налетят на поредното мулешко говно, което вече напира изпод опашката и всеки момент ще пльосне на улицата. И над него щяха да се сбият със зъби и нокти.

След мулето и ездача кипеше река от паяци, лъскава и черна по калдъръма.

В един момент три бели Хрътки прекосиха улицата няма и на двайсет крачки пред тях. Три ужасно грозни глави се завъртяха и изгледаха мулето и ездача. И за да им покаже, че не бива да се шегуват с него, мулето изпъна уши. Троп-троп (пауза) троп-троп-троп.

Хрътките продължиха по пътя си.

Никога не е добре да ядосаш муле.

Уви, Искарал Пъст и кроткото животно под него скоро щяха да открият, че на света има сили, които биха могли да се изпречат и на двамата.

И тук, най-сетне, идва блестящата, ослепително ярка, изумителна връзка, предпоследният връх на тази изключителна нощ, когато храбрият Круппе сръгва своето свирепо бойно муле на пътя на някой си Искарал Пъст, муле, разни там паяци и бок’арала.

Муле вижда муле. Двете спират само на петнайсет крачки едно от друго, изпъват уши напрегнато.

Ездач вижда ездач. Маг замръзва съвършено неподвижен и свъсил вежди. Круппе махва с пухкава ръчица за поздрав.

Бок’арала подхващат във въздуха оживен спор, който свършва с това, че едно от зверчетата кацва тромаво на каменните плочи вляво от Върховния жрец, докато другите намират первази, издатини и главите на красиви водоливници, на които да кацнат, издули гърди и изплезили езици.

Паяците се разбягват.

Картината вече е подредена.

— Марш от пътя ми! — вресна Искарал Пъст. — Кой е този глупак и как смее да се подиграва с мен? Ще го сдъвча! Ще го смачкам. Ще го подлъжа надясно и ще свия наляво, и ще профучим покрай него! Виж го онова жалко муле — изобщо няма да ни догони! Меч имам да вземам. Мой, да, мой! И няма ли тогава да се мазни и да раболепничи Сенкотрон? Искарал Пъст, Върховен жрец на Драгнипур! Най-страховитият владелец на меч на десет хиляди свята! И ако мислиш, че си виждал правосъдието в най-капризното му проявление, почакай само! — А след това се наведе напред и се усмихна. — Любезни господине, ще бъдете ли тъй любезен любезно да отместите себе си и животното си настрани? Трябва да се явя на среща, разбирате. Бързо всъщност. — После изсъска: — Разкарай си задника, облечена в червена жилетка топка лой такава, която някой е търкалял по горската шума! Марш! Чиба!

— Крайно смутително, наистина — отвърна Круппе с най-херувимската си усмивка. — Изглежда, сме в разногласие в това, че вие желаете да продължите в посока, която неизбежно ще ви съприкоснови не с кого да е, а с Круппе, Змиорката на Даруджистан. Горкият жрец, късно е. Твоят бог не знае ли къде си?

— Змиорката? Круппе? Сблъсък? Дебел и идиот при това, какво жалко съчетание и точно тази нощ! Слушай, мини по друга улица. Ако се натъкна на тази гадна Змиорка, ще се постарая да я уведомя, че я търсиш. Просто като услуга.

— Едва ли, но все едно. Аз съм Круппе Гадната змиорка, уви.

— Е, хубаво. Значи се натъкнахме един на друг. Радвам се, че се приключи. Сега ме пусни да мина!

— Круппе съжалява, че този и всеки друг път, по който опиташ, ще бъде възпрепятстван не от кой да е, а от самия Круппе. Освен, разбира се, ако не заключиш, че онова, което търсиш, не си струва усилието, нито скръбта, която със сигурност ще последва, тъй че е най-добре да се върнеш в сенчестия свой храм.

— Не знаеш какво искам, тъй че не е твоя проклета работа какво искам!

— Недоразумения в изобилие, но чакай, разбира ли изобщо този олигавен глупак?

— Какво? Не трябваше сякаш да чуя това? Но го чух! Чух, дебел идиот такъв!

— Той само си мисли, че е чул. Любезни жрецо, Круппе те уверява, ти не чу, а недочу. Любезен жрец? Ха, Круппе е прекалено щедър, и твърде незлобив при това! И чуй, чуй ме тук! А дали не е чук-чук, кой е тук? Ха, чук! Все едно, не че този ухилен жабок ще разбере. Че то погледът на мулето му е по-разумен от неговия. Хайде, любезни жрецо, късно е и трябва вече да нанкаш, нали? Отчаяно сам, несъмнено. М-м?

Искарал Пъст се облещи. Зяпна. Очите му зашариха и се спряха на един клекнал наблизо бок’арал — съществото му се пулеше и правеше физиономии.

— Моите поклонници! Разбира се! Ти! Ти, да! Събери ги и нападнете тоя дебел глупак! Вашият бог ви заповядва! Нападай!

— Дъра-дъра-дъра-дъра!

— Какво?

— Дър?

— Дър?

— Бър?

— Ти си тъп и безполезен, и грозен!

— Дъра-бъра, бъра-дъра, и ти!

Искарал Пъст се навъси.

Бок’аралът също му се навъси.

— Плъша отрова! — изсъска Пъст. И се усмихна.

Бок’аралът му поднесе наденичка от мулешки тор. И се усмихна.

О, дотук с благоразумните преговори.

Звучният боен вик на Искарал Пъст излезе някак задавено. Той се вдигна високо на стремената и изпъна напред ръце като нокти на хищник, а мулето запристъпва с неохота напред.

Круппе изгледа спокойно този убийствено бавен щурм и въздъхна.

— Виж ти. До това ли стигнахме? Тъй да бъде. — И срита мулето си.

Животните започнаха да се приближават. Стъпка. По стъпка.

Искарал Пъст дращеше във въздуха, люшкаше се, подскачаше и кривеше глава. Бок’арала отгоре заврещяха и захвърчаха на бесни кръгове. Мулето на Върховния жрец заплющя с опашка.

Бойното муле на Круппе се дръпна надясно. В същото време животното на Пъст се дръпна на негово дясно. Главите им се забърсаха една в друга, после и раменете. И мулетата спряха.

Озъбен и разпенен, Искарал Пъст се хвърли върху Круппе, който изпъшка изненадано. Захвърчаха юмруци, замушкаха палци, защракаха челюсти — лудешката атака на Върховния жрец, — а Змиорката вдигна ръце, за да се предпази, само че неволно перна Пъст в носа с пухкавата си длан. Главата на Пъст отлетя назад, последва слисано ахкане. Атаката се поднови.

Вкопчиха се един в друг. Свлякоха се долу и се затъркаляха по камъните, кълбо от ръце и крака.

Бок’аралата налетяха отгоре с врясъци и ръмжене и се струпаха върху двамата още преди да е почнал истинският бой. Да захвърчат юмруци, да замушкат палци, да затракат зъби. Паяци се спуснаха от всички страни и захапаха всичко, което им се мерне пред очите.

Цялата купчина закипя и се загърчи.

Двете мулета се отдръпнаха малко настрани, извърнаха едновременно глави и загледаха с кротко любопитство ставащото.

Нека оставим засега тази чутовна сцена.

Честно.

Щом видяха двете жени в ефирни рокли — вървяха една до друга с елегантно изящество, като две благородни сестри, излезли да се поразходят, — Великите гарвани се разпръснаха с писъци, а Хрътките на Сянката настръхнаха и оголиха лъскавите си зъби.

Макар и отдалече, Сеймар Дев долови силата, която се излъчваше от двете, и възкликна със свито сърце:

— Кои, в името на Гуглата, са тези?

Понеже Карса не отвърна нищо, тя го погледна и видя, че се е взрял в един самотен конник, който се изкачваше към тях откъм езерния бряг. Ездачът държеше копие и в мига, в който очите й се спряха на оръжието, тя вдиша рязко. „Богове, това пък какво е?“

Копитата на коня ехтяха като пропукана храмова камбана.

Без да обръщат внимание на ездача, Хрътките на Сянката тръгнаха към двете жени. Нащрек, ниско навели глави.

В същия този момент Висшият алхимик Барук стоеше до каляската си в двора на имението. На слугите и стражите може би им се беше сторило, че оглежда полудялото нощно небе, но никоя от тези особи нямаше възможност да види лицето му.

А той плачеше.

Не виждаше разбитата луна. Нито стелещите се ниско пушеци. Всъщност не виждаше нищо от онова, което някой човек можеше изобщо да види, защото взорът му бе извърнат навътре, към спомени за едно приятелство, към тежести, поети оттогава, а през всичко това се надигаше порой от… нещо… нямаше как да е сигурен, но вярваше, че е смирение.

В хода на един живот се правят жертви, приемат се последствия. Тежестите се трупат върху смирения гръб или яхват раменете на злочести мъченици. Това са изборите, достъпни за духа. Нямаше съмнение, никакво съмнение какво бе избрал Синът на Тъмата.

Един велик мъж бе загинал. Толкова много и толкова жестоко отнето в тази горчива нощ.

А той бе изгубил приятел.

С нищо не му помагаше това, че разбира. Това, че беше приел, че толкова много избори са направени и че той самият тепърва ще изиграе своята роля в този трагичен край.

Не, просто се чувстваше сломен.

Всичко изглеждаше толкова тънко, крехко. Всичко, което изпитваше в сърцето си, всичко, което виждаше с очите си. Толкова крехко.

Да, луната умираше, но идваше прераждане.

Можеше ли да се вкопчи в това?

Щеше да се опита.

Засега обаче единственото, до което можеше да стигне, бяха тези сълзи.

Обърна се към каляската и се качи. Настани се на меката седалка. Погледна госта си, но не можа да каже нищо. Не и на този, който бе изгубил много повече от него самия. Много повече.

Крилата на портата се отвориха и каляската потегли, фенерите на ъглите й се люшнаха.

Кътър се смъкна от седлото и остави коня да тръгне накъдето поиска. Закрачи напред, безразличен към присъствието на Хрътките — все едно, те сякаш се бяха устремили към нещо друго — и безразличен също така към Великите гарвани, отвличащи вниманието на зяпачите с клюновете си, жадни да мушкат и кълват. Очите му се бяха спрели на тялото, лежащо насред улицата.

Подмина някаква жена, която стоеше до един гигантски воин, извадил двуръчен кремъчен меч и зяпнал към нещо в посоката, от която самият Кътър току-що бе дошъл.

Нито една от тези подробности не можеше да отвлече вниманието на Кътър от тялото, от блесналия черен меч, така жестоко забит в главата и лицето. Най-сетне стигна до него и спря.

Жената пристъпи отзад и спря до него.

— Това оръжие в ръцете ви… то не е…

— В беда сме — промълви Кътър.

— Какво?

Не можеше да повярва в онова, което виждаше. Не можеше да приеме, че Господарят на Лунния къс лежи тук, с едното око затворено, другото зяпнало невиждащо. Убит от собствения си меч. Убит… взет. От Драгнипур.

— Как се случи това? Кой е могъл да…

— Дасем Ълтър.

Най-сетне я погледна. Беше жена от Седемте града, това поне се виждаше веднага. По-голяма от Кътър с десетилетие, навярно и повече.

— Името ми е познато, но… — Сви рамене.

Тя посочи настрани и Кътър се обърна.

Един мъж се беше присвил, подпрян на една стена, мечът му бе подпрян до него. Беше заровил лице в шепите си. Очите на Кътър се втренчиха в меча. „Виждал съм това оръжие… но къде? Кога?“

— Познавахме го като Пътника — каза жената.

Спомени нахлуха в ума му и повлякоха след себе си нещо студено, безжизнено.

— Не е същото — прошепна той. — Мъст. Или скръб. Твой избор. — Вдиша хрипливо. — Мечът му… е изкован от Аномандър Рейк. Неговото оръжие. Преди Драгнипур. Той го остави на брат си, Андарист. А когато аз… аз… — „Беру да пази…“

И тогава гигантският воин се извърна и изръмжа:

— Ако ще браниш това тяло, хвани здраво копието.

Двете жени бяха спрели на една пресечка, пътят им — преграден от полукръг Хрътки. По-малко от двадесет крачки разделяха двете групи.

Щом видя жените, Кътър се намръщи.

— Спайт. Досети ли се? Или беше просто един проклет порив?

— Сеймар Дев — изръмжа великанът. — Вещице! Докарай Пътника тука! Ще ми потрябва!

— Проклет да си! — изкрещя жената до Кътър. — Какво има?

Но нямаше нужда от отговор. Защото вече го видя, както и Кътър.

Още Хрътки, този път бели като призраци, глутница два пъти по-голяма от Хрътките на Сянката. Изскочиха от улицата от Крайезерния, готови да се втурнат в атака.

— Мечът е — каза жената, която нарекоха Сеймар Дев. — Дошли са за меча.

Кътър усети как се смразиха краката му, а в същия миг копието се нажежи и опари ръцете му.

— Отвори ми място — каза великанът и закрачи тежко напред.

„Срещу десет Хрътки? Луд ли си?“

Кътър пристъпи вляво от воина. Вещицата се втурна към Пътника.

Дългото копие затрепери в ръцете му. Ставаше непоносимо горещо, но какво друго имаше? Няколко проклети ками — срещу тези същества? „Богове, какво изобщо правя тук?“

Но щеше да остане. Щеше да умре тук, до един великан — който бе също толкова обречен. И за какво? „Няма нищо… няма нищо в живота ми. Да обясни нещо от всичко това.“ Погледна с яд белите Хрътки. „Това е само един меч. Какво изобщо ще правите с него? Ще му сдъвчете дръжката? Ще пикаете на острието?“ Погледна гигантския воин до себе си.

— Кажи как се казваш поне.

Великанът го погледна през рамо.

— Да — отвърна и кимна рязко. — Аз съм Карса Орлонг от Теблор. Тоблакай. А ти?

— Крокъс. Крокъс Младата ръка. — Поколеба се, после добави: — Бях крадец някога.

— Бъди отново — рече озъбен Карса. — И ми открадни тази нощ живота на една Хрътка.

„Проклятие.“

— Ще се опитам.

— Така бива — отвърна тоблакаят.

Вече трийсет крачки. И белите Хрътки се развърнаха, изпълниха улицата със стена от бяла козина, издути мускули и редици остри зъби.

Вятър с дъха на гробница лъхна покрай Кътър; нещо изтрополи, задрънча рязко по камъните, а след това една ръка помете надолу…

Хрътките на Сянката връхлетяха.

И в същия миг, от пресечката вляво, дъщерите на Драконъс развихриха лабиринтите си с унищожителен грохот и вой и погълнаха петте звяра.

Рязка сеч на нащърбеното желязо изтласква Спинок Дурав назад. Кръв се плиска с всеки удар, брънки от плетената ризница се пръскат по земята. Толкова много счупени брънки, цяла диря са оставили, белязали са всяка стъпка от отстъплението му. Когато мечът му посреща яростните удари на Каллор, откатът се врязва нагоре към рамото му и сякаш смазва мускулите му в безжизнена каша…

Кръвта му изтичаше от безбройните рани. Шлемът му беше избит и единственият удар беше оставил натрошена кост на скулата и оглушало ухо.

Все още продължаваше да се бие; все още задържаше Каллор пред себе си.

Каллор.

Нямаше никой зад очите на Върховния крал. Свирепата ярост бе погълнала древния воин. Изглеждаше неуморим, бездушна бойна машина. Спинок Дурав не можеше да намери нито едно открито място, никакъв шанс за контраатака. Единственото, което можеше да прави, бе само да отбягва всеки смъртоносен удар, да сведе до минимум сблъсъка с нащърбеното острие, да превърне останалите късове от ризницата си в неумолима преграда срещу оръжието.

Целият в отоци, натрошени кокали и зейнали рани, от които бликаше кръв и мокреше вълнената подплата, залиташе под непрестанната атака.

Не можеше да продължи още дълго.

Вече бе продължило невъзможно дълго.

Спинок блокира поредното посичане, но този път звукът, който издаде мечът му, прозвуча странно глухо и ръцете му изведнъж се отпуснаха: дръжката се беше откъртила от острието. Той изпъшка, сниши се под свистящата стомана и залитна назад…

Но Каллор продължи, не му остави никакво пространство и двуръчният меч замахна отново.

Парирането на Спинок с дръжката го жегна в ръката до рамото — но успя да спре удара. Парчетата от дръжката се изсипаха между изтръпналите му пръсти.

Замахът отдолу го покоси в гърдите.

Той падна тежко на склона на изкопа и затвори очи. Рукналата от гърдите му кръв го обля.

Чу над себе си хрипливия дъх на Каллор.

Пот закапа по лицето на Спинок, но той не отвори очи. Беше я усетил. Далечната смърт. Да, беше я усетил точно както се боеше, че ще я усети. Толкова се боеше, че ще я усети. И от всичко, което бе постигнал тук, на този кръстопът, от всичко, което бе сторил до този момент, нищо не можеше да се сравни с цената на усмивката, която се появи сега на разцепените му окървавени устни.

И само това задържа меча на Каллор от последното забиване. Задържа го… за малко.

— Какъв беше смисълът, Спинок Дурав? — промълви тихо.

Но падналият воин не отвърна.

— Изобщо не можеше да спечелиш. Нищо не можеше да направиш, освен да умреш тук. Кажи ми, проклет да си, какъв беше шибаният смисъл?

Въпросът излезе на хлип, страданието в него бе толкова неподправено, че Спинок се сепна, отвори очи и погледна Каллор.

Зад силуета, с неговия ореол от разрошена, сплъстена от пот коса, зад вдигащите се и спускащи се рамене видя Велики гарвани, двадесетина или повече, полетели от юг.

Все по-близо и по-близо.

С усилие Спинок отново съсредоточи погледа си върху Каллор.

— Не разбираш. Все още не разбираш, Каллор, но ще разбереш. Някой ден ще разбереш.

— Той не те заслужава!

Спинок се намръщи. Примига, за да проясни погледа си.

— Ох, Каллор…

Лицето на Върховния крал беше опустошено от скръб и всичко, което бушуваше в очите на древния воин, беше… не на място. Нищо общо нямаше с легендата, наречена Каллор. Нищо общо с кошмарите, които кръжаха и кръжаха около самото име. Не и с безжизненото море от пепелища по пътя му. Не, онова, което Спинок видя в очите на Каллор, бяха неща, които, подозираше той, никой друг нямаше повече да види.

Беше дар.

— Каллор — промълви той. — Чуй ме. Приеми го, ако искаш, или изобщо недей. Аз… съжалявам. Че бе въвлечен в това. И… и дано един ден покажеш истинската си същност. Дано един ден бъдеш избавен от проклятието в очите на света.

Каллор извика стъписано и залитна назад. Съвзе се и изръмжа озъбен:

— Моята истинска същност? О, проклети глупако! Виждаш само онова, което искаш да видиш! В този последен миг от твоя жалък, безполезен живот! Душата ти дано да ври вечно в сърцето на звезда, Тайст Андий! Дано копнееш вечно за онова, което никога не можеш да имаш! Цяла пъклена вечност!

Спинок потръпна при тази тирада.

— Проклинаш ли ме, Върховни кралю? — прошепна той.

Лицето на Каллор изглеждаше готово да се разкъса от страдание. Той вдигна ръка пред очите си.

— Не. Разбира се, че не. Ще те убия чисто. Заради онова, което ми показа тази нощ — никога не съм се изправял пред такава отбрана. — Замълча, очите му горяха в кухините си. — Имаше шансове, Спинок. Да отвърнеш с удар. Можеше да ме раниш — да, можеше да ме…

— Не за това бях тук, Каллор.

Върховният крал се взря в него и на лицето му бавно се изписа разбиране.

— Да. Беше, за да ме задържиш.

Спинок отново затвори очи и отпусна глава.

— За малко. Може би никога няма да го приемеш, но беше за твое добро. Там е пълна бъркотия. В онзи град. Господарят ми поиска да те задържа.

Каллор изръмжа:

— Колко щедър в милостта си е твоят господар!

— Да — въздъхна Спинок. — Винаги беше щедър.

И се възцари тишина.

Нито звук. Десетина уморени удара на сърцето. Още толкова. Най-сетне някаква стара тревога накара Спинок отново да отвори очи и да се взре в Каллор.

Който стоеше над него, навел глава.

— Да — промълви с искрена скръб Спинок. — Отиде си.

Каллор не вдигна очи. Не помръдна.

— И тъй — продължи Спинок, — аз застанах тук. Вместо него. За последен път. — Замълча. — И да, с това смъртта ми изглежда някак… по-лека…

— О, ще млъкнеш ли? Мисля.

— За какво?

Каллор срещна погледа му озъбен.

— Онзи кучи син. Онзи дързък, нагъл кучи син!

Спинок се вгледа във Върховния крал и изпъшка:

— Е, това е.

— Не искам да те виждам повече, Спинок Дурав. Кръвта ти изтича. Ще те оставя така. Чувам, че така е по-леко… но пък какво ли знам аз?

Тайст Андий се загледа след него, докато той се отдалечаваше по пътя, към онзи прелестен град, който все още кървеше от собствените си ужасни рани.

Твърде късно бе да направи каквото и да е, дори и да го искаше. Но Спинок Дурав подозираше вече, че Каллор можеше просто да не направи нищо. Можеше да остане встрани.

— Върховни кралю — прошепна той. — Всичко, което си искал винаги, е трон. Но повярвай ми, не искаш трона на Рейк. Не, горди воине, точно него не би поискал. Мисля, че може би току-що го разбра.

Разбира се, с Каллор никога не можеше да си сигурен.

Великите гарвани вече се спускаха, тупваха тежко върху разкаляния, оплискан с кръв път.

А Спинок Дурав се взря в небето, понеже прелетяха две тъмни сенки с очертания на дракони, едва на хвърлей камък от земята.

Спуснаха се след Каллор.

Видя как единият дракон изведнъж извърна глава, очите му блеснаха към него и съществото свърна встрани и се понесе обратно.

След миг другият дракон достигна Каллор. Хвана го съвсем изненадващо — ноктестите крака замахаха, сграбчиха Върховния крал и го вдигнаха във въздуха. С грохот на огромните криле драконът понесе жертвата си все по-високо. Гневни крясъци отекнаха смътно от мъжа, загърчил се в жестоката хватка.

Дракон и Върховен крал се понесоха зад хълма на север.

Един от Великите гарвани кацна почти в краката на Спинок.

— Старице! — Спинок се закашля и изплю кръв. — Мислех си… Даруджистан…

— Даруджистан, да. И аз бих искала. Да почета, да видя. Да помня и да плача. Но нашият Господар… мислеше за тебе. — Главата се кривна. — Когато те видяхме да лежиш тук, с Каллор, надвесен над теб, както толкова обича да прави, помислихме, че сме закъснели — помислихме, че сме предали нашия Господар — теб. Помислихме… о, все едно.

Великият гарван едва дишаше.

Спинок разбра, че онова, което вижда в древната птица, не е умора. „Не можеш да лееш сълзи, но сълзите все пак идват. Злочестината, ужасното страдание.“

Драконът, който се беше върнал, вече кацаше в тревите южно от пътя. Преобрази се и бавно закрачи към Спинок, Старата и грачещите й деца.

Корлат.

Спинок щеше да й се усмихне, но бе загубил сили за такива неща, тъй че можеше само да я погледа, докато идваше към него. Тя избута с ботуша си настрани грачещата Старица. Коленичи, протегна ръка и погали натрошената страна на Спинок. Очите й бяха пусти.

— Братко…

Старицата изграчи:

— Просто го изцери и да се свърши — преди да е поел сетния си дъх пред нас!

Корлат извади малка чудновата стъкленица.

— Ендест Силан смеси това. Би трябвало да стигне. — Дръпна запушалката и леко допря гърлото на стъкленицата до устните на Спинок, след това я повдигна, за да излее съдържанието, и той усети как течността се хлъзна в гърлото му. Изведнъж го обля топлина.

— Достатъчно поне за да те отнеса у дома. — И тя се усмихна.

— Последният ми полет в негово име — каза Спинок Дурав. — Направих каквото ме помоли той, нали?

Лицето й се изопна в скръб и тъга.

— Имаш много да ни разкажеш, братко. Толкова много трябва да се… обясни.

Спинок погледна към Старицата.

Великият гарван се сниши и подскочи няколко стъпки встрани.

— Обичаме тайните си — изграчи тя. — Когато те са единственото, което имаме!

Корлат отново го погали по бузата.

— Колко дълго? — попита тя. — Колко дълго го задържа?

— Ами… запалих факлите… привечерта тъкмо гаснеше…

Очите й бавно се разшириха. И тя погледна през рамо на изток, където небето най-сетне започваше да изсветлява.

— О, Спинок…

Малко след това, когато тя отиде да потърси меча му, паднал сред тревите, Спинок Дурав каза:

— Не, Корлат. Остави го.

Тя го погледна изненадано.

Но той не мислеше да обяснява.

Над хълмовете Джадроуби Каллор най-сетне успя да измъкне меча си в мига, в който огромната глава на дракона се люшна надолу, с разтворени челюсти. Забиващият удар се вряза дълбоко в мекото гърло, точно над изпъкналите гръдни кости. Пронизителен писък се изтръгна от гърлото на соултейкън и изведнъж се понесоха надолу на изток.

Сблъсъкът беше гръмовен, кършещ костите. Върховният крал изхвърча настрани, претъркаля се и рухна сред мокрите от росата треви. Вдигна се на крака и се обърна срещу дракона.

Беше се преобразил. Беше Орфантал. На лицето му се бе изписало объркване и изумление. Задържа се с огромно усилие на крака. Едната му ръка беше счупена. Кръв бликаше от шията му. Изглежда, бе забравил за Каллор, защото се обърна към пътя и бавно закрачи натам.

Каллор се загледа след него.

Орфантал успя да направи десетина крачки, после се свлече на земята.

Тази нощ, изглежда, бе за убиване на Тайст Андий.

Раменете му бяха пламнали от раните от драконовите нокти, което като нищо можеше да се окаже фатално за повечето други. Но Каллор не беше като повечето други. Нямаше друг като Върховния крал.

В яростта му. В упоритата му воля за живот.

В сухия зной на омразата, която вечно кръжеше около него.

И той отново се отправи към града.

Зората най-сетне отпъди нощта.

Каллор.

24.

Големи колкото континент късове от разбитата луна хвърляха отразена слънчева светлина към света долу. Тъканта на Нощ, стегната толкова здраво над град Черен Корал, започна най-сетне да се протрива. Мрежата на това стегнато на възел проявление на Куралд Галайн затрептя под атаката. Лъчи пробиха и лунната светлина обагри сгради, купол, кули, стени и отдавна мъртвите градини зад тях. Сребрист блясък се изсипа в тъмните води на залива и морските същества се гмурнаха в мастиления мрак на дълбините.

Нов свят, млад свят. Тъй неочакван, тъй преждевременен бе този дъжд от смърт.

Коленичилият на студения мозаичен под на Великата ризница на храма Ендест Силан усещаше всеки пробив. Някога беше задържал водите от Лунния къс. Някога, много, много отдавна, беше повел своя Господар към съдбовната, последна среща със самата Майка Тъма. Беше стискал ръката на една умираща Върховна жрица, споделил с нея смътното разбиране, че нищо не я очаква, нищо. Беше стоял, богове, толкова отдавна, взрян в оцапаните си с кръв ръце над тялото на една мила, нежна жена, съпругата на Андарист. Докато през високия прозорец пламъците на умиращия Карканас проблясваха в пурпур и злато.

Саелен Гара от изгубените лесове на Карканас бяха вярвали, че луната е най-сладкото изкушение на Бащата Светлина, невинен девствен дар за Майката Тъма. Да й напомня за неговата любов, там в небето на нощта. Но пък те бяха вярвали също така и че луната е само опаката страна на гибелното око на Бащата Светлина и ако някой би могъл да се вдигне и да прелети огромното разстояние до онази луна, то биха открили, че тя е само една леща и да погледнеш през нея означава да видиш други светове, за които луната изобщо не е луна, а слънцето. Разказвачът на приказки на Саелен Гара щеше да се усмихне тогава, да направи странни движения с ръце.

— Перспектива — щеше да каже. — Разбирате ли? Светът се променя според това къде стоиш. Тъй че избирайте, деца мои, избирайте и пак избирайте, къде ще застанете…

„Къде ще застанете. Светът се променя.“

„Светът се променя.“

Да, беше задържал морето. Беше създал Лунния къс в един-единствен затаен дъх, продължил месеци.

Но сега, ах, сега, Господарят му го беше помолил да задържи самата Светлина.

За да спаси не крепост, а град. Не един-единствен дъх да задържи, а дъха на Куралд Галайн, Древен Лабиринт.

Но беше стар и не знаеше… не знаеше…

Застанала на двадесет крачки от него, в ниша в стената, Върховната жрица наблюдаваше. Виждаше борбата му, виждаше как призовава всички резерви, които му бяха останали. Виждаше как бавно, неизбежно се проваля.

И не можеше да направи нищо.

Светлината обсаждаше Тъмата горе в небето. Един бог, влюбен в умираща, обсаждаше едно дете на изкупление и щеше да използва невинността на това дете, за да завладее този отслабен остров Куралд Галайн — да поиска за себе си самия Трон на Тъмата.

„Защото тя се е отвърнала.“

Срещу всичко това — самотен стар сломен маг.

Не беше честно.

Времето беше врагът. Но пък, каза си тя с горчивина, времето винаги е било врагът.

Ендест Силан не можеше да изтласка назад всеки пробив. Беше започнала да усеща щетите, нанесени над Нощ, над Тайст Андий в този град. Идваше като болест, като провал на вътрешните равновесия. Нощ отслабваше.

„Всички отслабваме.“

Стар сломен мъж. Не стигаше, а всички го бяха знаели — всички освен един, от когото зависеше най-много. „Лорд Рейк, твоята вяра те заслепи. Виж го, коленичил там — там, Господарю мой, е твоята фатална грешка в преценката.“

„А без него — без силата тук и сега да задържи всичко надалече — без това твоят величав план ще рухне в руини.“

„И ще вземе със себе си всички ни.“

„В името на Бездната, ще вземе всички ни.“

Вече изглеждаше толкова очевидно. Да стоиш в присъствието на Рейк означаваше да изпитваш огромна, ненакърнима увереност. Че той може да тласка нещата с такава точност, че да те изпълни с възхита, с неверие и почуда.

Плановете на Сина на Тъмата никога не се проваляха. Вярвай в него и всичко ще си дойде на мястото.

„Но колко много планове завършваха сполучливо тъкмо заради вярата ни в него? Колко пъти ние — хора като Ендест Силан и Спинок Дурав — вършим неща извън възможностите ни просто за да гарантираме, че визията на Рейк ще се окаже вярна? И колко пъти може той да иска това от тях, от нас?“

Аномандър Рейк не беше тук.

Не, той си беше отишъл.

Беше си отишъл завинаги.

Къде беше тогава онова здраво ядро на увереност, в което биха могли да се вкопчат? В отчаяние, в жалка потребност?

„Не трябваше изобщо да оставяш това на нас. На него.“

Болестта пълзеше и обземаше цялата й душа. А когато отстъпеше, последната опора, бранеща всеки Тайст Андий в Черен Корал, щеше да поддаде.

И всички щяха да умрат. Защото те бяха плътта на Куралд Галайн.

„Враговете ни се хранят с плът.“

„Лорд Аномандър Рейк, ти ни изостави.“

Стоеше в нишата като в саркофаг. Гледаше като в треска как Ендест Силан бавно се смъква там, в центъра на онази горда непокорна мозайка, проснала се по пода.

„Ти ни провали.“

„А сега те проваляме ние.“

Апсал’ара изохка от непоносимата болка и се хвърли назад по гредата. Кожата по дланите и ръцете й до лактите беше почерняла. Зарита отчаяно и се избута още назад от вихрения въртоп от тъмнина. Хлъзна се на гръб по мазното от пот, слуз и кръв дърво. От ръцете й се вдигаше пара. Пръстите й се бяха сгърчили като корени…

Болката бе толкова силна, че почти съвършена. Тя се загърчи, заизвива се в неумолимата й прегръдка и накрая се изтърколи от гредата. Веригите застъргаха в прогизналото дърво. Тежестта й ги дръпна надолу с дрънчене и тя чу как нещо се… счупи.

Тупна върху зацапаната с пепел глина.

Вдигна ръцете си и ги зяпна. Видя покритите със скреж пранги, а под тях — прекършените брънки.

Беше усетила как фургонът се беше обърнал. Ужас и неверие бяха изпълнили душата й и необходимостта да направи нещо я беше надвила, бе потиснала всякаква предпазливост, бе потиснала самия здрав разум.

А сега, докато лежеше в студената кал, си помисли да се разсмее.

Беше свободна.

Свободна, без да има къде да избяга. Със сигурно мъртви ръце — а какво може да направи един добър крадец с мъртви, гниещи ръце?

Помъчи се да разтвори пръстите си. Видя как кокалчетата изпукаха като овъглено месо. Червени пукнатини зейнаха в плътта. И зяпнала, видя първите капчици кръв, бликнали от тях. Добър знак ли беше това?

— Огънят е живот — замълви Апсал’ара. — Камъкът е плът. Водата е дъх. Огънят е живот. Камъкът е вода, е плът, е дъх, е живот. Отскубни цвете от полето и то няма да разцъфти. Вземеш го и красотата умира, и онова, което притежаваш, става нищожно. Аз съм крадец. Взимам, но не пазя. Всичко, което печеля, го захвърлям. Взимам богатството ти само защото ти го цениш. Аз съм Апсал’ара, Господарката на крадците. Само ти трябва да се боиш от мен, ти, който жадуваш да притежаваш.

Видя как пръстите й бавно се заизправяха, видя как ивиците кожа се вдигнаха и след това се отпуснаха.

Щеше да преживее това. Ръцете й бяха докоснали Мрака и все още бяха живи.

Сякаш имаше значение.

Дори тук, под фургона, я обкръжаваха страховитите звуци на битката. Хаосът настъпваше от всички страни. Души умираха в неизброима чет и виковете им издаваха толкова неописуема загуба, че Апсал’ара отказваше да мисли за това. Смъртта на доблестни души. Огромна и безсмислена саможертва. Не, не си струваше да мисли за това.

Превъртя се настрани, след това се надигна на ръце и колене.

Запълзя.

И после изохка отново, когато един познат глас изпълни главата й.

„Господарке на крадците. Вземи окото. Окото на бога. Апсал’ара, открадни окото…“

Разтреперана… удивена… как? Как можеше да проникне така в ума й? Можеше да го направи само ако… само ако…

Изохка за трети път.

И тъй… веднъж от болка, веднъж в почуда, веднъж… с надежда.

Запълзя отново.

„Откъсни своето цвете. Идвам за теб.“

„О, да, идвам за теб.“

С всяка погълната душа мощта на хаоса нарастваше. Гладът кипваше с подновена сила, а обсадените защитници правеха още една стъпка назад.

Но стъпките свършваха.

Неумолимите легиони обкръжаваха спрелия вече фургон и смаляващия се около него кръг от души. Безбройните мъртъвци, които се бяха отзовали на последния призив на Гуглата, се стапяха, повечето бяха твърде древни, за да пробудят в себе си спомени за сила, да си спомнят дори, че самата воля съдържа сила. И като заставаха срещу врага, не правеха много повече от това да забавят настъплението на хаоса, докато всичко останало от тях се разкъсваше погълнато.

Някои обаче бяха направени от по-здрави неща. Сивите мечове, поднесени на Гуглата от загубата на Финир, се бореха с мрачна ярост. Командващият ги Брукалаян беше като забит дълбоко в земята изправен камък, способен сякаш единствено с воля да стои непоклатим, непокорим. Беше правил това и преди в края на краищата. Отрядът се сражаваше и се задържа дълго — впечатляващо дълго, — но фланговете вече бяха под атака и нищо не можеше да се направи, освен да се оттеглят още по-плътно до огромния фургон с неговата грамада от трупове.

Десетки Сегюле, всичко, което бе останало от силите на Втория, се свързваха в невъзможно тънка линия със Сивите мечове. Всеки от тях бе загинал от Аномандър Рейк и само това знание беше достатъчно, защото пареше като отровна киселина, жилеше като срам. Носеха маските си и докато се сражаваха, боядисаните резки, знаците за воински ранг, започнаха да избледняват, изтъркани от пламъците на хаоса, докато маската на лицето на всеки воин не лъсваше чиста. Сякаш тук, в света на този меч, някоя сила можеше да наложи по-големи истини. Тук, сякаш казваше Драгнипур, всички вие сте равни.

Другият фланг на Сивите мечове се съединяваше с друг стегнат възел от войници, Подпалвачите на мостове, в който отстъпваха останки от други малазански сили, привлечени от доминиращата мощ на елитния отряд и от командира им, когото всички вече знаеха с името Искар Джарак.

Подпалвачите на мостове се бяха подредили в полукръг, който бавно се свиваше под тежестта на атаката. Сивите мечове на единия фланг и останките от Окованите на другия, където огромен демон стоеше на върха на непокорен боен клин, който отказваше да се огъне. Сълзи се стичаха по лицето на демона — скърбеше за падналите, докато се сражаваше. Сърцето на Перла бе готово да се пръсне от тази скръб. Перла не се биеше за себе си, нито за фургона, нито дори за Портата на Мрака, Странстващата крепост. Демонът се сражаваше за своите братя по съдба, както някой войник щеше да се сражава въпреки неминуемото поражение.

В гъмжащото от пепел небе оковани дракони, Локуи Вайвал и Енкар’ала, пронизваха спускащите се с грохот буреносни облаци. Мълнии изригваха и ги загръщаха в ореол, и ги разкъсваха бавно на парчета. Но те продължаваха да се бият. Енкар’ала нямаше да отстъпят, защото бяха обезумели от ярост. Локуи Вайвал намираха в сърцата си сила много по-голяма от скромния им ръст. Не, те не бяха дракони; бяха по-малките им родственици, но им беше позната силата на насмешката и на презрението. За Енкар’ала самият хаос бе нещо достойно за презрение. Драконите, много от които бяха оковани още от времето на Драконъс, бяха безразлични към Портата, към всички други злочести жертви на този страховит меч. Не се биеха заради никаква благородна кауза. Не, всяко от съществата се биеше само, за себе си, и всички те знаеха, че оцеляването няма нищо общо с благородството. Никакъв съюз не беше поставен на везните, никаква мисъл за борба в единство не докосваше разбушувалите се умове на тези същества. Нищо в природата им не бе създадено да се приспособи за нещо друго освен за единична битка. Сила и проклятие, но в тези свирепи, гибелни облаци тази сила пропадаше и самото естество на драконите вече ги унищожаваше.

Битката кипеше. Унищожението с оглушителен писък изтласкваше всичко друго от умовете на защитниците. Превръщаха волята си в оръжия и с тези оръжия сечаха през белия безформен враг, но той се вдигаше срещу тях все по-многоброен, виеше, смееше се и мечовете тътнеха с грохот по щитовете.

Ток нямаше представа откъде бе дошъл проклетият кон, но явно някаква изумителна воля подклаждаше огъня в душата му. Приживе не беше гледан за война, но въпреки това се биеше като звяр, два пъти по-голям от тежестта си. Риташе, тъпчеше, хапеше с ярост. Уикска порода — беше съвсем сигурен в това, — същество със смайваща издръжливост, носеше го в разгара на битката и той започваше да подозира, че ще се провали, ще падне преди коня.

Унизително… не, вбесяващо.

Мъчеше се да го удържи, докато търсеше къде да се хвърли отново срещу напиращата стена от хаотичен гняв. Поддаваше се вече на този жалък навик, на всичкото това безкрайно умиране и умиране. Разбира се, това щеше да е последният път и някой по-добър човек от него щеше да намери утеха в това. По-добър човек, да.

Вместо това негодуваше. Плюеше в окото на несправедливостта и продължаваше да се бори, докато безоката му кухина го сърбеше адски, докато сякаш не започна да цвърчи навътре в мозъка му.

Изтърва юздите и едва не се катурна от седлото, когато конят препусна в галоп, далече от първата редица на Мостоваците. От устата му изригна поток ругатни — искаше да умре редом с тях, нужно му беше това… Не, не беше от тях, не можеше да се сравни с тяхната сила, с извисилата им се дива ярост — беше видял Тротс сред тях, и Деторан. И толкова много други, и самия Искар Джарак сред тях, макар че за Ток беше съвсем неясно защо Уискиджак бе предпочел някакво име от Седемте града вместо истинското си. Не че рангът му беше достатъчно висок, за да го попита — богове, дори и да беше, нямаше да може да се доближи, толкова плътно се бяха подредили Подпалвачите на мостове около него.

А сега тъпият кон го отвеждаше все по-далече и по-далече.

Видя далече напред Господаря на Смъртта. Стоеше неподвижно, сякаш съзерцаваше гости на някое проклето градинско увеселение. Конят понесе Ток право към стария кучи син, който бавно се обърна в последния момент, докато конят спираше сред пръски пепел и кал.

Качулатия бог погледна надолу към пръските по разръфания си халат.

— Не ме гледай! — изръмжа Ток. — Опитвах се да подкарам коня настрана!

— Ти си моят Вестител, Ток-младши, и се нуждая от тебе.

— За да направя какво? Да известя предстоящата ти женитба ли? Коя е костеливата старица, впрочем?

— Трябва да отнесеш съобщение…

— Къде да го отнеса? Как? В случай, че не си забелязал, имаме малка неприятност тук, Гугла. Богове, окото ми… уф, липсващото, искам да кажа — побърква ме!

— Да, липсващото ти око. Значи…

В този миг конят на Ток се вдигна на задните си крака, обзет от внезапен ужас, когато един разпенен облак се понесе надолу като гигантски юмрук и погълна умиращ дракон точно над тях.

Ток изруга с изтънял от ужас глас и се помъчи да удържи коня, докато облакът и драконът рухваха… драконът се понесе към връхлитащите легиони, падна и те се изсипаха върху него и го прегазиха. След няколко мига бе изчезнал.

Конят се втурна, рязко спря…

И отново се втурна в бесен бяг, понеже със смразяващ полъх във въздуха се появи още нещо.

Можеше ли да произтече нещо добро от това да отстъпиш пред съветите на един труп? За такива въпроси Глано Тарп го биваше много, само че беше забравил този път и беше смешно как слепият, ломотещ несвързано ужас може да постигне това. Лабиринти и лабиринти и портали, и Порти, и места, които никой с капка здрав разум не би поискал изобщо да посети, колкото и забележителна да е гледката — и не, проклятие, той изобщо не знаеше къде точно се бяха озовали току-що, но можеше да се досети — о, можеше да се досети, и още как — че това място не е никак хубаво.

Цвилеха коне (но пък те винаги цвилеха, когато пристигнеха), каляската плесна в гадната кал сред хор от гневно скърцане, разхвърчаха се парчетии, трясък и суматоха, впрягът се залюшка насам-натам — а небето се сриваше на гигантски кълба от живак и дракони имаше там, и вайвали, и Гуглата знаеше още какво…

Вериги пометоха напред и назад, от двете страни и нагоре, всички изсипали се от най-гадния фургон, който Глано бе виждал — натоварен с повече тела, отколкото бе разумно, още по-малко възможно.

Тъй че той, разбира се, закова всички спирачки — какво друго трябваше да направи? И тогава се разхвърчаха тела. Суитист Сафърънс, присвита на мека пухкава скоклива топка, тупна и подскочи, и се затъркаля и затъркаля. Онзи озъбен грамадан Грънтъл, заизвива се във въздуха тъй, че да може да падне на четири крака — мяуу — и Фейнт, съвсем не толкова елегантна въпреки изобилнопищния си чар, пльосна се по очи разперила ръце и крака, глупавото момиче. Емби и Юла прелетяха покрай него прегърнати като любовници, поне докато земята не се надигна отдолу да ги цунка. Реканто Илк кацна до Глано и гърбът на капрата изпращя.

— Идиот такъв! Не сме се завързали! Беше само тъмно и тъмно, и нищо друго, а ти просто караш и да вземеш да ни пуснеш тука в…

— Не бях аз, тромава свиня такава!

Този спор не преживя пълното осъзнаване на онова, което ги заобикаляше.

Реканто Илк бавно се изправи и зяпна.

— Мамка му!

Глано скочи.

— Картографе!

Но беше забравил за шините. Изскимтя, залитна напред и падна върху гърбовете на последните два коня. Те ловко отстъпиха настрани, за да може да падне още малко, преди да се оплете в целия боклук долу, при което припряно тръгнаха назад в опит да го стъпчат на каша, та да не може никога повече да плющи с камшика.

Реканто се наведе да го издърпа на капрата. Връзките на шините помогнаха, макар че Глано попищя доста от болка, но поне конете не го сгазиха. Настани се отново на счупената пейка.

Някакъв окаян, мъртъв на вид Джагът крачеше към картографа, който, вързан за едно колело, се беше отпуснал с главата надолу и гледаше накриво към калните му ботуши.

— Чудех се дали не си се загубил — каза джагътът.

Глано избута Реканто настрани и се промъкна, за да може да види добре тази съдбовна среща — о, да, това трябваше да е самият Качулат. Виж ти, проклето семейно събиране!

Обърнатата наопаки усмивка на картографа като че ли хвърли коня на ездача наблизо отново в паника, защото войникът изруга, докато се мъчеше да усмири животното.

— Господарю — каза картографът, — и двамата знаем със сигурност, че което се върти насам-натам, си идва пак… — изпъшка, отпуснат във връзките си, и добави унило: — насам.

Грънтъл, който се беше дотътрил до тях, изръмжа глухо, отиде до вратата на каляската и тупна с юмрук.

— Майстор Квел!

Гуглата се обърна към воина.

— Няма да е нужно, чедо на Трийч. Единственото ми искане беше да стигнете тук. Сега трябва само да напуснете отново. Картографът ще ви води.

Суитист Сафърънс теглеше замаяната Фейнт към впряга с изненадваща сила, макар че очите й се бяха опулили ужасно от усилието. Глано сръга Реканто и кимна към Суитист.

— Това лице да ти напомня нещо?

Реканто примижа, след това се изкикоти.

— И двамата сте мъртви — изсъска им тя.

Емби и Юла се появиха от двете й страни и се заклатушкаха ухилени, целите в кал.

Маппо посегна да отвори вратата, но Квел протегна разтрепераната си ръка, за да го спре.

— Богове, не прави това!

Прешъс Тъмбъл се беше свила в краката му, поклащаше се и стенеше.

— Какво ни чака отвън? — попита треллът.

Квел поклати глава. Беше пребледнял като кост, лицето му беше лъснало от пот.

— Трябваше да се сетя. Както се стесняваше картата на пътя в далечния край. О, използваха ни! Измамиха ни! Богове, май ще ми прилошее…

— Проклетата Тригали! — измърмори Ток. Беше по-объркан от всякога от това внезапно неочаквано пристигане. Как бяха успели да стигнат тук? А после видя Грънтъл. — Богове на бездната, това си ти!

Някой вътре в каляската шумно повръщаше.

Грънтъл зяпна Ток и се намръщи.

„А, май не приличам вече на Анастер.“

— Бяхме заедно…

— Вестител — прекъсна го Качулатия бог. — Време е.

Ток се намръщи и се почеса по празната дупка на окото.

— Какво? Изпращаш ме с тях?

— В известен смисъл.

— Значи се връщам при живите?

— Уви, не, Ток-младши. Мъртъв си и мъртъв ще си останеш. Но това ще е последната ти задача като мой Вестител. Друг бог те иска.

Ток понечи да слезе от коня, но Господарят на Смъртта вдигна ръка.

— Ще яздиш след впряга. Близо до впряга. За известно време. А сега, Вестителю, чуй последното ми послание. Кръвта е нужна. Кръвта е нужна…

Грънтъл беше престанал да слуша. Дори смътното безпокойство, което бе изпитал, когато едноокият воин го бе заговорил, изчезна бързо под пороя от бойна страст. Взря се към врага и видя огъващите се редици на защитниците.

Война, която не можеше да бъде спечелена от толкова окаяни души — война, която копнееше за герой, някой, който да устои до самия край.

От гърдите му се изтръгна ново ръмжене и той се отдръпна от впряга и посегна за двата си криви меча.

— Ей, ей, котарако проклет!

Лаят го стресна и той се озърна ядосано към Глано Тарп, който му отвърна с корава усмивка.

— Акционерите не могат да си тръгнат ей така — ще те надупчим целия. Качвай се горе, пъстрак, потегляме!

Можеше да има само един изход и Драконъс го знаеше от самото начало. Изобщо не бе усетил идването на Тригали, нито заминаването им дори с Ток, препуснал след тях. Каквото и да беше станало зад него, не можеше да пробие и да стигне до сетивата му.

Един изход.

В края на краищата Драгнипур никога не беше предлагал спасение. Желязо, изковано за да държи в плен, сто хиляди вериги, набити в острието, пластове и пластове усукани, огънати, заплетени като въже. Драконъс, обкръжен от разтопените пламъци на сърцето на Бърн, теглеше напред вериги от всеки съществуващ метал, теглеше ги брънка след лъскава брънка. Усукани въжета метал върху наковалнята — и пада чукът. Единственият чук, единственото сечиво, което можеше да изкове такова оръжие — и той помнеше неописуемата му тежест, парещата дръжка, която разкъсваше нечовешката му длан.

Дори в съня си Бърн беше крайно недоволна.

Вериги и вериги. Вериги, които да оковат. Да оковат самата Тъма, да преобразят древния лес, през който беше вървяла тя, да изкривят черното дърво във фургон, в огромни трополящи колелета, в ложе, което да оформи хоризонтална врата — като вход към гробница — над портала. Черно дърво, което да побере и задържи душата на Куралд Галайн.

Помнеше. Искри в неизброими цветове, разхвърчали се като натрошени дъги. Оглушителният кънтеж на чука и как потръпваше наковалнята при всеки удар. Вълните от зной, плискащи се в лицето му. Горчивият вкус на суровата руда, вонята на сяра. Вериги! Вериги и вериги, набивани в бляскави дири върху острието, охладено и закалено в бялото сърце на Бърн и след това — отново. И отново.

Вериги! Вериги, които да оковат!

Да оковат Падналия!

А сега — невероятно, невъзможно — Драконъс бе почувствал първото разкъсване. Вериги се бяха прекършили.

„Така че свършва. Не мислех, не си представях…“

Беше гледал как окованите му спътници отпадат, провалят се. Видял беше как се спуска хаосът над всеки от тях, как с жар прояжда през плътта, докато по земята падаха оковите — докато железните брънки не държаха повече нищо.

„Изобщо не мислех — изобщо не исках такъв край — за който и да е от вас, от нас.“

„Не, бях твърде жесток, за да си представя дори край. Изход.“

„Но вижте сега тези мои мисли. Сега бих искал да видя как всички вие продължавате да живеете, в тези вериги, но не от жестокост, ах, не, не това. Бездната да ме вземе, бих искал да ви видя живи от милост.“

Може би плачеше? Или тези парещи сълзи известяваха съкрушителния край на истеричен смях. Все едно. Всички тях ги изяждаше живи. „Всички ние ще бъдем изядени живи.“

А Драгнипур беше започнал да се разпада.

Когато хаосът разпаднеше фургона и завладееше Портата, мечът щеше да се разбие и хаосът щеше да се освободи от този, ах, тъй хитър капан, и гениалната примамка на Драконъс — неговата вечна клопка, вечно водеща хаоса напред и далече от всичко друго — щеше да се е провалила. Не можеше и да си помисли какво ще стане тогава с неизброимия низ от селения и светове, а разбира се, бездруго нямаше да е там, за да види. Но знаеше, в сетните си мисли, че няма да изпита нищо друго освен непоносима вина.

„Тъй че, хаос, поне за една твоя жертва онова, което носиш, всъщност е милост.“

Тръгна напред да се присъедини към друг от Окованите, да застане може би до Перла, докато не дойде краят.

Ехото от онази скъсана брънка го терзаеше. „Някой се е освободил. Как?“ Дори Хрътките на Сянката можаха да се измъкнат на свобода само като се гмурнат в черното ядро на Куралд Галайн. Веригите им не се скъсаха. Целостта на Драгнипур не беше пострадала.

„Но сега… някой се е освободил.“

„Как?“

Вериги и вериги и вериги, които оковават…

Една костелива ръка се стегна на рамото му и го притегли назад.

Драконъс се извърна и изръмжа:

— Пусни ме, проклет да си! Ще стоя с тях, Качулати — трябва, не можеш ли да разбереш това?

Ръката на Бога на Смъртта се стегна, ноктите се впиха и Гуглата бавно го придърпа към себе си.

— Битката — изхриптя богът — не е за тебе.

— Ти не си мой господар…

— Стой с мен, Драконъс. Все още не е време.

— За какво? — Помъчи се да се изтръгне, но силата на Джагът беше неимоверна и освен да се лиши от цялото си проклето рамо, Драконъс не можеше да направи нищо. Двамата с Господаря на Смъртта стояха сами, на по-малко от двадесет крачки от неподвижния фургон.

— Приеми го като молба за прошка — каза Гуглата.

Драконъс зяпна.

— Какво? Кой иска моята прошка?

Гуглата, Богът на мъртвите, трябваше да е последният паднал под Драгнипур. Каквото и да беше възнамерявал Синът на Тъмата, последната му игра залагаше на убийството на този древен бог. Такова бе убеждението на Драконъс. Безумен, безсмислен залог, напразно печелене на време, което вече бе изядено, пожертване на безброй души, на цяло селение на мъртвите.

Както се оказа, Драконъс грешеше.

Имаше още един. Още един.

Появи се с мощта на планина, рухнала в дълъг, оглушителен, унищожителен взрив. Сребристите облаци се разкъсаха, пометени от тъмни ветрове. Легионите, притискащи от всички страни, заотстъпваха в ужас и хиляди брънки на стягащия се кръг, спечелени с такава ярост, бяха изгубени в един миг. Драконите запищяха. Изригнаха гласове, изтръгнати сякаш от гърлата — от натиска, болката, смазващата сила…

Хаосът потръпна и бавно започна да се стяга отново.

Никоя сила не може да надвие този враг. Унищожението бе собственият му закон и докато се самопоглъщаше, щеше да погълне всичко останало. Хаосът, препускащ по пътя на Тъмата и идващ винаги невидим, от неочаквани източници, от места, където никой не би и помислил да погледне, още по-малко да се пази от тях.

Мечът и всичко в него умираше вече, най-сетне; умираше.

Ръката на Гуглата беше пуснала рамото му и Драконъс се смъкна на колене.

Още един.

И да, той знаеше кой вече е сред тях.

Трябваше ли да се разсмее? Трябваше ли да го потърси, да се изсмее в лицето му? Трябваше ли да стисне гърлото му така, че да се вкопчат един в друг, докато над тях не се спусне забравата?

Не, нямаше да направи това.

„Кой иска моята прошка?“

Ако имаше силата, щеше да извика.

„Аномандър Рейк, не трябва да молиш. Тази молба, уви, трябва да дойде от мен.“

„Майката Тъма плених тук. Твоята майка… И тъй, какво ще направиш сега?“

Един удар на сърцето по-късно от Драконъс се изтръгна глух стон и той вдигна глава, отвори отново очи и прошепна:

— Рейк?

И бавно се изправи. И се обърна към фургона.

За да види.

Втория видя как падна още един Сегюле. После обърна коня си и с гняв се взря с мъртвите си очи в една висока богато украсена каляска, когато впрягът й от цвилещи коне се понесе напред. Хора се бяха вкопчили от едната страна и се държаха на живот и смърт, докато се разтваряше цепнатината… и конете изчезнаха в нея.

Вестителят на Качулатия — онзи едноок войник — заби пети в хълбоците на коня си и ги последва.

А гласът на Бога на Смъртта прониза Втория:

„Изглежда, че все пак си нужен, както подозираше. Сега върви. И знай това, стари приятелю: ти ми служи добре.“

„Не съм вече богът на смъртта.“

„Когато изпълниш и тази последна задача, твоята служба приключва. А след това — е, Скинър чака…“

Втория отметна покритата си с маска и шлем глава и нададе ликуващ вой. Прибра двата меча и препусна след впряга.

Вестителят изчезна пред очите му.

И цепнатината започна да се затваря.

Втория пришпори отдавна мъртвия си кон в гаснещия портал…

И напусна селението на Драгнипур. Другите Сегюле тъй или иначе бяха обречени и макар в тази последна битка всеки от тях да беше изкупил донякъде срама си от това, че е загинал срещу един чужденец, това не беше основание да падне редом с тях.

Втория не се задържа дълго след другите, докато те препускаха с грохот през непознати лабиринти, о, не. Защото беше призован. Беше призован от едно оръжие в нужда…

Яхнал кипналите яростни ветрове на бурята, с дрънчене на броня и кънтеж на конски копита по каменните плочи, Втория видя каквото търсеше и помете надолу с ръка…

— Ще взема това — изсмя се кух металичен глас. И копието бе изтръгнато от ръката на Кътър. Сред плясък на кожени дрипи, протрити каиши и ръждясали токи немъртвият Сегюле, който веднъж, преди много време, му беше дал това оръжие, го приготви за бой и препусна право срещу белите Хрътки.

— Скинър! — изрева. — Идвам! Но първо тези красавци…

Карса Орлонг отстъпи встрани при внезапната поява на някакъв воин с броня, яхнал чудовищен мъртъв кон, но щом видя, че новодошлият препусна срещу Хрътките, изръмжа и закрачи след него.

Копието се насочи надолу от лявата страна, тъй че тоблакаят мина отдясно, без да откъсва очи от Хрътката, която явно се готвеше да атакува конника откъм незащитената страна.

Два звяра и двама воини се срещнаха.

Копието на конника прониза гърлото на едната Хрътка точно под челюстта и се вряза в основата на черепа. Назъбеното острие изригна от другата страна сред взрив от сива каша, кръв и натрошена кост.

Карса замахна надолу с две ръце, щом другата Хрътка се надигна на задните си крака, за да стегне челюсти върху дясното бедро на непознатия. Кремъчното острие се хлъзна през гръбнака и отсече дебелия като на кон врат, но се заклещи и инерцията на звяра, който вече падаше, повлече със себе си и оръжието, и Карса върху камъните.

В този момент джагътският кон на ездача се сблъска гърди в гърди с трета Хрътка. Пръснаха се кости. Ударът изхвърли ездача над главата на коня и той изтърва оръжието. Падна и се претърколи от гърба на чудовищното псе, което изглеждаше замаяно, докато немъртвият кон залиташе назад.

Паднал на колене, Карса отби атаката на друга озъбена Хрътка… а след това звярът ги подмина, както и всички други. Тоблакаят се надигна, направи две бързи крачки и заби меча си в гърдите на зашеметената трета Хрътка. Звярът зави от болка, дръпна се и кръвта блъвна от раната. Странникът се беше съвзел и копието му потъна в корема на гърчещото се животно, разкъса меката плът и по камъните блъвна зловонна течност.

Нещо блесна за миг в очните кухини зад маската с двете резки.

— Браво, Тоблакай! Сега да подгоним и другите!

Кътър зяпна, когато седемте Хрътки се втурнаха покрай Карса и Сегюле. Вече не държеше и копие — проклятие! — и той бързо измъкна два от ножовете си, когато един от зверовете се понесе право срещу него.

Една ръка го сграбчи за ризата и го дръпна назад. Кътър изрева изненадано, залитна и се озова в нечии къси мускулести ръце. Успя да зърне за миг грубо обрулено лице, опулени очи, рижи мустаци, които помръднаха под месестия нос…

„Познавам ли този човек?“

А този, който го беше издърпал, вече крачеше напред, вдигнал огромна брадва. Баратол…

— Тук не е за нас! — изръмжа мъжът, който държеше Кътър, и двамата заотстъпваха.

Баратол позна звяра — беше същият, с който се беше счепкал Чаур, същият беше. Почти запя от радост, когато се хвърли на пътя му, брадвата изсвистя в свирепа дъга отдолу нагоре точно когато Хрътката скочи озъбена, чудовищна…

Острието се заби дълбоко в долната челюст на звяра — само още един миг забавяне и щеше да го порази във врата.

Гърдите на звяра блъснаха Баратол.

Ударен все едно от обкованата с мед глава на таран, той отхвърча назад, превъртя се във въздуха и изпадна в несвяст още преди да падне на петнайсет крачки зад тялото на Аномандър Рейк.

Хрътката беше спряла; залитна, завъртя глава — дясната част на долната челюст беше счупена, ред разядени зъби щръкнаха навън почти хоризонтално, плисна кръв.

За звяра битката беше приключила.

В момента, в който Карса и непознатият се обърнаха, над тях прелетя сянка и двамата потръпнаха и се присвиха под напора на внезапния вятър, понесъл воня на гнило…

А след това крилете на дракона изтътнаха и той се вдигна отново в небето, понесъл три Хрътки.

Атаката на съществото продължи едва няколко удара на сърцето, в мига, в който Кътър бе блъснат в прегръдката на Анци — фалариецът го повлече към входа на дюкяна отдясно, — а Баратол, приковал поглед единствено в омразната му Хрътка и нищо друго, замахна с брадвата си.

Тези тримата дори не видяха дракона.

Сеймар Дев зяпна, когато драконът полетя нависоко в небето с трите виещи и ръмжащи жертви в ноктите му.

Беше се присвила до Пътника, Дасем Ълтър, владелеца на Мъст, убиеца на Сина на Тъмата. Той впери в нея изтерзаните си, изпълнени със скръб очи, пресегна се и я придърпа към себе си.

— Не беше по мой избор! Не ме обвинявай, жено! Чуваш ли? Недей!

Очите му изведнъж се разшириха, той я смъкна рязко на камъните и я покри с тялото си.

Две чудовищни създания се сблъскаха с грохот на по-малко от три крачки от тях.

Бяла Хрътка.

И мечка — бог, звяр, забравен някъде по пътя от отминаващия свят.

Беше се появил миг след Хрътката и огромните му лапи се стегнаха в съкрушителна прегръдка, вдигнаха Хрътката във въздуха — далече от Сеймар Дев и Дасем — и двете същества се натресоха в стената на сградата.

Зидът се срути, тухла и камък западаха по широкия гръб на Дасем, докато той издърпваше Сеймар Дев от рухващата фасада. Някъде, вече вътре в сградата, мечката и огромното псе продължаваха да се бият свирепо.

Бяха останали само две Хрътки на Светлината. И без да срещат съпротива, те стигнаха до тялото на Аномандър Рейк. Челюсти се впиха в бедрото му и вдигнаха тялото му. Вторият звяр заобиколи, сякаш размисляше къде да захапе — но мечът, заклещен все още в черепа на Тайст Андий, се въртеше бясно, докато първото животно се мъчеше да отнесе плячката си, и благоразумната предпазливост го задържа.

Сегюле хвърли копието си от петнадесет крачки. Оръжието се заби в хълбока на кръжащата Хрътка и я събори — но само след миг тя се вдигна отново, заръмжа и извъртя глава да захапе щръкналия прът.

Карса, чиито по-дълги крачки го бяха отпратили пред Втория, нададе бойния вик на Теблор — древен вик, чуван само когато стареите заплетат сказанията си за древни герои — и Хрътката, захапала трупа на Рейк, потръпна.

Пусна разкъсания, натрошен от зъбите й крак и скочи срещу нападащия Тоблакай.

Две къси копия поразиха животното отляво. Не се забиха дълбоко и паднаха, но това бе достатъчно, за да отвлече вниманието на Хрътката и тя рязко изви глава към новите нападатели.

Две млади жени Теблор стояха от другата страна на широката улица и невъзмутимо зареждаха нови копия в метателните ремъци. Между двете стоеше голямо проскубано псе, настръхнало, с оголени зъби, и ръмжеше толкова ниско, че звукът все едно идваше от земните недра.

Хрътката се поколеба.

Карса се хвърли към нея, оръжието му изсвистя във въздуха…

Звярът скочи и побягна… а мечът на тоблакая отсече опашката му и нищо повече.

Хрътката нададе вой.

Карса се обърна и настъпи към другото животно — беше измъкнало копието и вече също бягаше, оставяйки след себе си диря от кръв.

Сегюле прибра оръжието си.

Карса се поколеба за миг, след това пристъпи и застана над тялото на Аномандър Рейк.

— Победени са.

Лицето с маската се извърна рязко. Мъртвите очи зад цепките го изгледаха.

— Отдавна беше, когато чух за последен път този боен вик, Тоблакай. — И добави: — Дано никога да не го чуя повече.

Но вниманието на Карса бе привлечено от жените Теблор и кучето, което тръгна напред, размахало отрязаната си опашка.

Карса Орлонг го зяпна как закуца към него и едва потисна хлипа си. Беше пратил кучето си да се върне у дома. Полумъртво, преди толкова време. Вдигна очи към двете смълчани момичета Теблор. Трудно му бе да ги види през сълзите… познаваше ли ги? Не, твърде млади изглеждаха.

Изглеждаха…

Хрътките на Сянката бяха изтласкани назад, не можаха да устоят срещу съчетаното чародейство на Спайт и Енви. Магията разкъсваше козината им. Кръв плискаше от муцуните им. И от всички страни връхлитаха сили, които се стремяха да ги съкрушат, да ги унищожат.

Пребити, гърчещи се, те се оттегляха назад, стъпка по стъпка.

И Дъщерите на Драконъс се приближаваха към лелеяната си плячка.

Мечът на техния баща.

Рождено право, което от толкова време им бе отказвано. Разбира се, Енви, както и Спайт, разбираха цената на търпението. Търпение, да, за да се домогнат до своя блян, да утолят своята нужда.

Хрътките не можеха да им се противопоставят. Нито по сила, нито на свирепата им воля.

Дългото чакане беше почти приключило.

Сестрите едва забелязаха безшумно дошлия впряг далече зад Хрътките. Същото, уви, не можеше да се каже за онзи, който излезе от него и извърна зверските си очи към тях.

Този твърд, убийствен поглед постигна целта си.

Те спряха. Магията замря. Хрътките, ръсещи кръв, която се изпаряваше под утринната светлина, закуцукаха назад към падналия Рейк и Драгнипур.

Енви и Спайт се поколебаха. Страсти и копнежи бяха натикани с жалки писъци обратно в ковчежетата им. Планове се пренастроиха припряно и с неохота. Търпението… ах, да, търпението се съживи отново.

„О, добре. Може би следващия път.“

Жестоката битка в почти разрушената сграда беше приключила. С разтуптяно от страх сърце, Сеймар Дев предпазливо се приближи. Провря се през развалините и натрошените греди, промъкна се покрай една от вътрешните стени, останала почти непокътната, и се взря в двата застинали на пода огромни звяра.

От гърлото й се изтръгна тих стон. Сеймар се приближи колебливо и след малко се усети, че се е смъкнала и седи върху парче от откъртена стена, зяпнала окървавената изпохапана глава на мечката.

Хрътката също едва дишаше, притисната под гигантското й тяло. От ноздрите й бликаше червена пяна и всеки дъх бе по-плитък от предишния. Най-сетне с една последна, едва доловима въздишка тя издъхна.

Очите на Сеймар Дев се върнаха на бога, който толкова я беше терзал, вечно надвиснал зад нея, вечно душещ във въздуха, вечно търсещ… какво?

— Какво? — попита тя сега тихо, с хриплив шепот. — Какво искаше?

Едното останало око на звяра сякаш се извърна леко към нея в червения кръг. И тя видя болката в него. И скръбта.

Извади ножа си от канията. Точно това ли трябваше да направи? Не трябваше ли просто да го остави? Да го остави да напусне това несправедливо, безсърдечно съществуване? Последният от своя род. Забравен от всички…

„Добре. Няма да те забравя, приятелю.“

Натопи острието в локвата кръв под главата на мечката. И зашепна думите за обвързване, заповтаря ги отново и отново, докато и сетната светлинка на живот не напусна божието око.

Стиснал в ноктите си две Хрътки, с третата гърчеща се в устата му, Тулас Шорн не можеше да направи нещо повече, освен да разтърсва полуизпадналите в несвяст зверове, докато се издигаше все по-високо над планините северно от Лазурното езеро. Разбира се, можеше да направи още едно нещо. Можеше да ги пусне високо отгоре.

И той направи точно това. С огромно задоволство.

— Чакай! Стой! Спри! Стига!

Искарал Пъст се измъкна от купчината мятащи се, ръмжащи, плюещи и пръхтящи бок’арала и кълбото сплъстена оскубана коса, мръсни дрипи и кокалести пръсти, което беше жена му, и се заозърта ядосано.

— Идиоти такива! Той дори не е тук вече! Закъсняхме! Онази омразна мазна размазана буца тор с червена жилетка! Не, махни го това от мене, маймуно! — Скочи на крака. Мулето му стоеше самотно встрани. — А от тебе каква полза! — обвини той животното и размаха юмрук.

Могора се надигна и заоправя дрехите си. След това изплези език, който сякаш целият беше от паяци.

Като го видя, Искарал Пъст се задави.

— Б-богове! Нищо чудно, че можеш да правиш каквото правиш!

Тя се изкиска.

— А, ти и за още ще молиш!

— Уф! Ако знаех, щях да се моля за нещо друго!

— Оу, и за какво щеше да се молиш, миличък?

— За нож, да мога да си срежа гърлото. Виж ме само. Целият съм нахапан!

— Да, остри зъбки имат тия бок’арала…

— Не те, вкиснало от месец каймаче. От паяци съм нахапан!

— Заслужил си и по-лошо! Упои ли я? Няма как иначе да се е съгласила да…

— Мощ! Мощ имам аз! Неустоима, всеки го знае това! Един мъж може да прилича на плужек! Косата му може да е щръкнала като свраче гнездо! До коленете може да е висок и със съвършени пропорции — може да вони, може да си яде ушната кал, все едно! Стига да има мощ!

— Е, това му е сбърканото на света тогава. Точно затова грозните не мрат! Хайде да си направим бебчета, стотици бебченца!

Искарал Пъст хукна към мулето си, покатери се на гърба му и препусна.

Мулето естествено тръгна кротко, явно без да обръща никакво внимание на ритащия и мятащия се насам-натам ездач, а Могора закрачи лениво до него.

Бок’арала, които до този момент си гукаха и се гушкаха, изпаднали в любовно умиление, се разлетяха във въздуха и закръжиха над главата на бога си като мухи над най-сладката купчина тор на света.

Приближаващият се гръм измъкна Пикър от унеса в странната пещера и тя зяпна ококорена изваяната скална стена и впряга, раздвижил се като в мъгла.

Ако чудовищното возило наистина се търкаляше срещу нея готово всеки момент да изригне в пещерата, щеше да я стъпче, защото нямаше къде да се отдръпне, за да избегне препускащите коне.

Най-нелеп начин душата й да умре…

Привидението се появи сред буря от адски вятър, но излезе от стената призрачно, почти прозрачно, и тя усети как конете и каляската преминаха през нея… зърна за миг някакъв полудял колар, опулил очи и зяпнал, изпънал напред двата си крака — явно счупени. И други след него, на покрива на каляската и люшкащи се вързани здраво с каиши от двете страни, замаяни. Всичко това се изля през нея и продължи…

А след това точно пред нея изскочи ездач, стиснал юздите — и този мъж, както и конят му, бяха съвсем истински, плътни. Искри се разхвърчаха от каменния под, безоката глава на коня се вдигна. Пикър залитна назад, стъписана.

Проклети трупове! Зяпна ездача и изруга.

— Познавам те!

Едноокият мъж, обвит с вонята на смърт, се отпусна на коня и я изгледа отгоре. И рече:

— Сега съм Вестителят на Гуглата, ефрейтор Пикър!

— О. Това повишение ли е?

— Не, проклето наказание, и не теб трябва да посетя, тъй че стига с тоя сардоничен боклук и ме чуй…

Тя настръхна.

— Защо? Какво правя тук? Какво иска Гуглата от мен, дето не е получил още? Ей, я му отнеси моето съобщение! Искам да…

— Не мога, Пикър. Гуглата е мъртъв.

— Какво?!

— Господарят на Смъртта вече не съществува. Отиде си. Завинаги. Слушай, трябва да стигна до боговете на войната. Разбираш ли, носителко на торквата? Препускам към боговете на войната!

Носителка на торквата? Пикър отпусна рамене.

— О, проклятие.

Ток-младши заговори и й каза всичко, което трябваше да знае.

Когато свърши, тя остана зяпнала, с пребледняло лице, а той сбра юздите и се приготви да тръгне.

— Почакай! Трябва да се измъкна оттук! Как да го направя, Ток?

Мъртвото око отново се прикова в нея. И той посочи кратунките, оставени на каменния под от двете страни на Пикър.

— Пий.

— Ти луд ли си? Току-що ми каза откъде е дошла тази кръв!

— Пий и помни каквото ти казах.

И изчезна.

Помни. Да, щеше да го запомни. „Намери Тоблакая. Намери убиеца и му напомни… напомни му, разбираш ли ме? А след това, носителко на торквата, го поведи на война.“

„Поведи го на война.“

Имаше и още, много повече. И не можеше да се надява, че ще забрави каквото и да е от него.

— А исках просто да се пенсионирам.

Изруга и се наведе над най-близката кратуна. „Да пия? Това е кръв, проклятие!“

„Пий.“

Да застанеш в сърцето на Драгнипур, да застанеш над самата Порта на Мрака, това за Аномандър Рейк беше съвсем краен акт. Навярно беше отчаяние. Или саможертва извън всякаква мяра за смъртните.

Оръжие, наречено Мъст, или оръжие, наречено Скръб — все едно, там, където го бе довел този меч, беше свят, сътворен за него. Всички други възможни избори бяха прах по смътната диря на живота му.

Той беше Синът на Тъмата. Народът му беше изгубен. За него имаше място за скръб, тук и в края на всички неща, и той най-сетне можеше да обърне гръб, както бе направила майка му преди толкова време. Да се отвърне от децата си. Както всеки баща е длъжен да направи един ден, в сетния миг на смъртта. Дори не му хрумна мисълта да моли за прошка, докато стоеше над грамадата от стенещи татуирани тела.

Не беше от онези, които се молят, в края на краищата.

Единственото изключение беше Драконъс. Но онези обстоятелства бяха изключителни, престъплението бе толкова многолико, толкова сложно, че нямаше полза да се опитва да изтръгне дори една-единствена подробност от заплетеното му кълбо. Все едно, прошката, за която бе помолил, не изискваше отговор. Важното бе само Драконъс да чуе тези думи. Можеше да прави с тях каквото намери за добре.

Аномандър Рейк стоеше, впил очи в небесата, срещу кипящия пожар, срещу спускащото се отгоре унищожение, без да мигне и без да трепне. Защото чувстваше отговора дълбоко в себе си, в кръвта на Тиам. Кръвта на хаоса.

И щеше да стои заради всички, които бе оковал тук. Щеше да стои и заради всички други. И заради тези злочести, прекършени души под нозете си. Щеше да стои срещу свирепия хаос.

До сетния миг. До самия край.

Татуировките се гърчеха като змии под него.

Кадаспала беше чакал твърде дълго. Чакал беше за този единствен шанс. Мъст над убиеца на възлюбена сестра, предателя на Андарист, благородния Андарист, съпруг и брат. О, той бе започнал да подозира какво възнамеряваше да стори Аномандър Рейк. Достатъчно изкупление ли щеше да е това? Само един Тайст Андий можеше да отговори с „да“ на този въпрос. Само един.

„Не и Кадаспала! Не, не и аз! Не аз, не! Не аз, не аз, не аз.“

„Ще те принудя да се провалиш. В този твой последен жест, в жалкия ти опит за помирение — ще те принудя да се провалиш!“

„Виждаш ли този бог, който сътворих? Виждаш ли го? Виж го виж го!“

„Не, ти не очакваше това, не го очакваше, не го очакваше! Нали? Нали?“

Нито ножа в божията ръка. Нито ножа в ръката му!

Озъбен, слепият Кадаспала се изви на гръб, за да види по-добре Сина на Тъмата, да, по-добре да го види. Очи не бяха нужни и очи не трябваха. Да види тоя кучи син.

Застанал там, толкова висок, толкова пламенен, почти на ръка разстояние.

Над планина от тела, над стенещия мост от плът и кост, над жалката преграда пред вратата на Тъмата, тази жива преграда — толкова глупава, глупава! Застанал там, вдигнал нагоре очи и с взряна надолу душа, надолу и надолу, и надолу… ще го усети ли тя? Ще се обърне ли? Ще го види ли? Ще разбере ли?

Не на всички тези неща. Защото Кадаспала беше създал бог, бог, бог, беше създал бог и ножа в ръката, ножа, ножа, ножа…

Аномандър Рейк стои, а картата оживява, силата й и неговата сила, пробужда се.

Странстваща Крепост, не странствай повече. Бягащ Портал, не бягай повече. Това ще направи той. Това е жертвата, която ще направи, о, колко достойно, колко благородно, да, и умно, толкова умно и кой друг освен Аномандър Рейк е толкова благороден, толкова умен?

„За да се провали всичко!“

„Дете бог! Време е! Усети ножа в ръката си — усети го! Сега го вдигни високо — глупакът не вижда нищо, не подозира нищо, нищо, не знае какво изпитвам, как не забравям, не ще забравя, не ще забравя никога и не, не ще забравя! Никога!“

„Вдигни високо!“

„Забий!“

„Забий!“

„Забий!“

Буря от светлина, разбита луна, издигащо се слънце зад раздрани облаци, от които се лееше мръсен кафяв дъжд. Черен Корал беше град под обсада и Тайст Андий в него вече, най-сетне, можеха да усетят смъртта на своя Господар, а с него — смъртта на своя свят.

Беше ли честно да оставят бремето на една отдавна мъртва надежда на плещите на едно лице, да поискат толкова много от него? Не беше ли страхливост всъщност? Той беше тяхната сила. Беше техният кураж. И беше плащал дан на Хрътките заради всички тях, векове и векове, и никога не бе отстъпвал.

Все едно да стои на мястото на своята майка. Да върши онова, което бе отказала тя.

„Нашият Господар е мъртъв. Той ни остави.“

Един народ скърбеше.

Дъждът се сипеше. Келикът течеше на мръсни вади по улиците, по стените на сградите. Пълнеше канавките на мътен поток. Беше дъждът на заграбването и срещу него те бяха безпомощни.

„Пий дълбоко, Черен Корал.“

„И танцувай, да, танцувай, докато не умреш.“

Монкрат се тътреше по разкаляния, оплетен в корени склон с последните две деца под мишници. Погледна нагоре към Спиндъл, присвит на билото и зацапан с глина, приличаше на проклет водоливник. Но никаква радост нямаше в зяпналите очи, само умора и страх.

Неестественият дъжд бе стигнал до тази осакатена гора. Старите дерета и оврази бяха почернели от тинята, раздраните им брегове му напомняха за гниещи кости и зъби, все едно плътта на хълма беше накъсана и под нея се беше оголило гигантско опустошено лице, което сега се хилеше тъпо на сиво-кафявото небе.

Двамата бивши мостоваци бяха успели да намерят двадесет деца, четири от които бяха толкова близо до смъртта, че не тежаха буквално нищо, увиснали в ръцете им. Бяха се трудили цялата нощ, за да ги пренесат до изкопите и навътре в тунелите, където можеха да се подслонят от поройния дъжд. Бяха събрали оттук-оттам одеяла, малко храна и чиста вода в глинени делви.

Когато Монкрат се приближи, Спиндъл се пресегна, за да му помогне да се прехвърли през ръба. Мършавите момиченца висяха под мишниците му като сламени кукли, главите им се люшкаха. Монкрат ги подаде на Спиндъл едно по едно, а той зацапа с тях през калната вада в окопа.

Монкрат се смъкна уморено, навел глава към земята, за да опази очите и устата си от дъжда, и вдиша няколко пъти дълбоко.

Цял живот войнишка служба, да. Достатъчно, за да превърне това отчаяно бъхтене в нещо старо, познато като износени пропускащи вода ботуши. Какво тогава го караше да чувства сегашното някак по-различно?

Чу как някой проплака в тунела, а след това гласа на Спиндъл, утешителен, кротък.

И богове, колко му се искаше да заплаче.

Различно, да. Толкова различно.

— Войниците стават какво ли не — промърмори той.

Дълго време беше правил едно, беше му дошло до гуша и се беше оттеглил. А сега се появи Спиндъл, измъкна го, обърна го наопаки и го направи друг вид войник. И този вид му харесваше. Чувстваше се добре. Не беше имал представа, че…

Спиндъл се появи отново, изгърбен и залитащ, и той изпъшка:

— Да оставим нещата така, Спин. Моля те.

— Искам да забия нож в лицето на Градитан — изръмжа Спиндъл. — Искам да му отрежа черния език. Искам да го довлека тук горе, за да видят всички кутрета какво правя с него…

— Това ако направиш, ще те убия лично — зарече се Монкрат. — Те вече бездруго са видели твърде много, Спин.

— Трябва да видят възмездие…

— Няма да го почувстват като възмездие — отвърна Монкрат. — За тях ще е просто още от същия шибан ужас, същото жестоко безумие. Щом искаш мъст, направи го насаме, Спиндъл. Направи го там долу. Но не очаквай да ти помагам — нищо общо не искам да имам с това.

Спиндъл го изгледа намръщено.

— Друга оплетка ми показваш сега тука, Монкрат. Снощи ми разправяше как ще го спипаме и ще го оправим както заслужава…

— Промених си мнението, Спин. Тези нещастни хлапета го промениха. — Помълча. — Ти го направи, като ме накара да направим това тук. — И се изсмя дрезгаво. — Представи си, чувствам се… изкупен. И това ако не е ирония, Спин.

Спиндъл бавно се отпусна на стената на изкопа, след това се смъкна и седна в калта.

— Мамка му. Какво ще кажеш за това. Изминах целия този път, търсех същото, което беше направил и намерил ти тук. Имах нужда от нещо, мислех, че има отговори… но дори не знаех подходящите въпроси. — Намръщи се и се изплю в калта. — Все още не ги знам.

Монкрат сви рамене.

— И аз.

— Но си намерил избавлението. — Думите прозвучаха почти с горчивина.

Монкрат се мъчеше да подреди мислите си.

— Когато това те порази… мен когато ме порази, ами, чувството сега, Спин, е… все едно, че „избавлението“ е намерило нов смисъл. Когато нямаш повече нужда от отговори, защото знаеш, че всеки, който обещава отговори, е пълен боклук. Жрец, жрица, бог, богиня. Пълен боклук, разбираш ли ме?

— Не ми звучи добре — възрази Спиндъл. — За да бъдеш избавен, изкупен, някой трябва да направи изкуплението.

— Но може би не е нужно да е някой друг. Може би е в това да правиш нещо, да бъдеш нещо, да бъдеш някой и да усещаш тази промяна вътре — все едно си взел, че си се избавил сам. И ничие друго мнение не е важно. И знаеш, че все още си ги имаш всички онези въпроси, правилните и погрешните, че може би ще успееш да намериш един-два отговора, а може би не. Но не е важно. Единственото важно е, че вече знаеш, че никой друг няма нищо общо с цялото това проклето нещо, нищичко. Това е избавлението, за което ти говоря.

Спиндъл отпусна глава назад и затвори очи.

— Късмет имаш, Монкрат. Не, сериозно го казвам. Наистина.

— Идиот. Аз гниех тук, виждах всичко и не правех нищо. Ако сега съм се намерил другаде, то е само заради теб. Мамка му, ти просто направи онова, което би трябвало да прави всеки истински жрец — никакви шибани съвети, никаква скапана мъдрост, никакво съчувствие, нищо от онзи боклук. Просто един проклет ритник в топките и ставай, и се хващай да правиш онова, което знаеш, че е правилно. Все едно, няма да забравя какво направи за мен, Спин. Няма да го забравя никога.

Спиндъл отвори очи и Монкрат видя, че лицето му е странно намръщено и че се взира в небето.

И също погледна нагоре.

Към храма на Тъмата крачеше самотна фигура, мокасините шумоляха тихо по хлъзгавата каменна настилка. Едната ръка беше вдигната нагоре и на нея се въртяха две тънки верижки, пръстените в краищата им проблясваха. Тлъстите капки дъжд се пръскаха в тази въртяща се дъга, плискаха се в лицето и в полуусмивката, закривила устните.

Някой вътре в тази сграда се съпротивляваше. Дали беше самият Рейк? Клип от цялата си душа се надяваше да е така и ако беше вярно, то тъй нареченият Син на Тъмата беше слаб, жалък, едва на няколко мига от унищожението. Клип сигурно беше таил някога в себе си искания и обвинения, всички обмислени добре и наредени като стрели, готови за пускане. Тетивата избръмчава, язвителните истини политат безпогрешно във въздуха и една след друга поразяват право в целта. Да, беше си представял такава сцена. Копнял беше за нея.

Каква полза от суровата присъда, когато няма кого да нараниш с нея? Къде е удовлетворението? Удоволствието да видиш раните? Не, суровата присъда е като гнева. Вирее върху жертви. И в сладостното избликване на превъзходството, докато я въздаваш.

Може би Умиращия бог щеше да го възнагради, след като толкова искаше жертви. Толкова много гняв имаше да им даде в края на краищата. „Чуй ме, лорд Рейк. Те избиха всички в Андара. Всички! А къде беше ти, докато твоите поклонници умираха? Къде беше ти? Те те зовяха. Умоляваха те.“

Да, Клип щеше да го прекърши. Дължеше го на своя народ.

Огледа храма, докато се приближаваше, и долови познатите му очертания, отраженията от Андара и от Блуроуз. Но тази сграда изглеждаше по-сурова, по-груба, сякаш камъкът неволно беше уподобил грубо издялано дърво. Отдадена почит на спомени? Или забравено изящество? Все едно.

Мигновена мисъл разби портите на храма и той усети как чакащият вътре се присви от болка.

Въртяха се два пръстена. Валеше келик.

Куполът беше нашарен с пукнатини и дъждът се лееше вътре на гъсти черни нишки. Видя жена в дъното, лицето й — изопнато в маска на ужас. И видя старец, паднал на колене в центъра на мозаечния под, навел глава.

Спря и се намръщи. Това ли беше противникът му? Това негодно за нищо безсилно същество?

Къде беше Аномандър Рейк?

„Той… не е тук. Той дори не е тук! Аз съм неговият Смъртен меч! А той дори не е тук!“

Изкрещя от гняв. И силата изригна, понесе се като стена, която откърти тесерите от широкия под, разби колоните, обкръжаващи залата, и те започнаха да падат като посечени дървета около немощния старец…

Ендест Силан простена под мощта на атаката. Силата на Умиращия бог се впи като нокти дълбоко в него, разкъса вътрешностите му. Непосилно беше да устои. Изгуби опора и направи няколко крачки, готов да отстъпи, да се впусне в изпълнен с ужас фатален бяг…

Но нямаше къде да отиде. Паднеше ли сега, всеки Тайст Андий в Черен Корал щеше да загине. Саеманкелик щеше да ги плени всички и самият град щеше да отстъпи пред гибелната му поквара. Куралд Галайн щеше да бъде омърсен, да бъде принуден да утоли безумния глад на бога за сила.

И Ендест Силан се задържа сред накъсания хор от кършещи се кости и късаща се плът.

Отчаяно затърси източник на сила — каквото и да е, който и да е… но Аномандър Рейк си бе отишъл. Кипял беше от сила като огнен стълб. Стоял беше непоколебим и протегнеше ли ръка, за да я положи твърдо на рамото ти, можеше да превърне увереността си в дар. Можеше да накара онези, които го обичаха, да направят невъзможното.

Но вече си бе отишъл.

И Ендест Силан беше сам.

Душата му се гърчеше, умираше под този изгарящ щурм. И от някакви недостижими дълбини старецът си спомни за… една река.

Но болката… беше толкова жестока. Искаше всичко от него. Не можеше да изпълзи от нея, докато го поглъщаше.

Реката… само да можеше да стигне до нея…

Богът, обсебил Клип, се разсмя. Държеше всичко в ръцете си. Усещаше своята прескъпа Върховна жрица, изтръгната с такава любов от прегръдката на Избавителя, тъй дълбоко изкусена в безумния танц на забравата, в култа към прахосания живот — тя надвиваше самотния бранител на Избавителя, той отстъпваше стъпка след стъпка, грамада от рани, десет поне от които смъртоносни, и макар по някакъв начин все още да се държеше на крака, не можеше да удържи още дълго.

Богът искаше Избавителя. Много по-ценен съсъд от тъй наречения Клип, който бе толкова користен в мислите си, толкова жалък с раните си. С нищо по-добър от изоставено, опарено от пламъците дете, което жадува единствено да се развихри.

Да, Клип скоро щеше да престане да е нужен на бога. Този съсъд щеше да бъде даден на саеманкелик, като всички други. Да танцува, да ляга върху Върховната жрица и да излива черно семе в утробата й — деяние без никаква наслада, защото цялата наслада бе попита от кръвта на самия Умиращ бог, от сладкия келик. И тя щеше да се издува от безсмъртните дарове хиляда, десет хиляди пъти.

Най-сладката отрова, в края на краищата, е страстно споделената.

Богът пристъпи към коленичилия старец. Време беше да го убие тоя глупак.

Ръката на Аранта бе хладна и суха в ръката на Нимандър.

Тя го водеше през непознатия свят и той бе заслепен, залиташе като пребито псе, а каишката на тази ръка все го дърпаше и го дърпаше напред.

— Моля те — прошепна й. — Къде отиваме?

— На битка — отвърна тя. Гласът й бе почти неузнаваем.

Нимандър потръпна от страх. Това Аранта ли беше изобщо? Може би някой демон бе заел мястото й… но все пак ръката, да, познаваше я. Непроменена и така позната в безплътния си допир. Като ръкавица без нищо в нея… но не, усещаше я, твърда, здрава. Ръката й, като всичко останало у нея, беше загадка, в която бе започнал да се влюбва.

Целувката, която му беше дала — като че ли преди цяла вечност… все още я усещаше, все едно е вкусил нещо чуждо, нещо толкова над него, че не хранеше надежда, че дори ще го разбере или поне че ще осъзнае какво би могло да е. Целувка, сладка като благослов — но Аранта ли го беше благословила?

— Аранта…

— Почти стигнахме… о, ще ме защитиш ли, Нимандър? Мога само да стигна… С малко повече сила. Само това съм могла да направя винаги. Но сега… тя настоява. Тя повелява!

— Коя? — попита той и изведнъж се вцепени, потръпна. — Коя ти повелява?

— Аранта.

„Но тогава…“

— Коя… коя си ти?

— Ще ме защитиш ли, Нимандър? Не го заслужавам. Грешките ми са легион. Превърнах болката си във ваше проклятие, проклятие върху всеки от вас. Но вече е късно за извинения. Стоим в прахта на стореното.

— Моля те…

— Не мисля, че достатъчно от мен ще може да стигне… не и срещу него. Съжалявам. Ако не му се опълчиш, ще загина. Ще се проваля. Усещам нечий… шепот в кръвта ти. Шепота на някой, който ми е скъп. Някой, който би могъл да му устои. Но той не ни очаква. Не е тук, за да ме защити. Какво е станало? Нимандър, имам само теб.

Малката длан, тъй суха и хладна доскоро, и тъй успокояваща със своята отчужденост, изведнъж стана крехка, нежна като тънък порцелан.

„Тя не ме води.“

„Държи се за мен.“

И се помъчи да извлече смисъл от всичко, което му бе казала. „Кръвта на някой скъп. Не може да достигне… Не достатъчно, за да намери сила срещу Клип, срещу Умиращия бог. Тя… тя не е Аранта.“

„Нимандър, имам само теб.“

„Стоим в прахта на стореното.“

— Нимандър, стигнахме.

Сълзите се стичаха по раздраното лице на сиърдомина. Съкрушен от безпомощност, от безсилието си срещу такъв враг, той залиташе при всеки удар, олюляваше се и отстъпваше, и ако се смееше — а се смееше, богове! — то в този ужасен звук нямаше и капка веселие.

Поначало никога не бе притежавал особена гордост — или поне такава поза бе възприел пред Избавителя, поза на смирение, — но няма на света войник поне с малко гордост, която да му е останала, който да не таи поне малко увереност в силата си. И макар да не беше излъгал, когато каза, че се сражава заради един бог, в който не вярва, е, част от него си оставаше незасегната от точно тази подробност. Сякаш изобщо имаше значение. И точно в това се издаваше скритата гордост, която таеше.

Щеше да я изненада. Щеше да я изуми, като й окажеше съпротива много по-дълго, отколкото беше предвиждала. Щеше да се бие с тая кучка докрай.

Колко мрачно. Колко благородно. Колко поетично. Да, щяха да пеят за битката, всички онези сияещи лица в някой бъдещ храм от бял девствен камък, всички онези блеснали очи, така възрадвани да споделят триумфалната слава на героичния сиърдомин.

Не можеше да не се засмее.

Тя го разбиваше, къс по къс. Беше истинско чудо, че част от душата му все още оставаше, все още можеше да разпознава себе си.

„Виж ме, Спинок Дурав, стари приятелю. Доблестни приятелю. И нека се посмеем заедно.“

„Над глупавото ми позьорство.“

„Бях подигран от собствената си гордост, приятелю. Смей се, да, както толкова искаше да го правиш всеки път, когато ме побеждаваше на онова малко бойно поле, там на зацапаната маса в онази влажна жалка кръчма.“

„Не си представяше как се борех да се задържа за тази своя гордост, поражение след поражение, съкрушителна загуба след съкрушителна загуба.“

„Тъй че нека вече захвърлим невъзмутимите си маски. Смей се, Спинок Дурав, докато гледаш как губя отново.“

Дори не беше я забавил. Мечовете се врязваха в него от всички страни, по три, по четири наведнъж. Тялото вече дори не знаеше накъде да падне — атаките й бяха единственото, което все още го държеше право.

Беше изгубил меча си.

Можеше дори да е изгубил ръката си, която го беше държала. Нямаше как да го разбере. Никакъв усет нямаше извън това осъзнаване на подигравката. Това самотно вътрешно око, приковано немигащо в жалката му същност.

А сега, най-сетне, тя трябваше да е захвърлила всичките си оръжия, защото ръцете й се бяха вкопчили в гърлото му.

Той отвори с усилие очи, взря се в смеещото се лице…

„О.“

„Вече разбирам. Ти си се смеела.“

„Ти, не аз. Теб съм чувал. Да, вече разбирам…“

А това означаваше, че той… ами, беше плакал. Дотук с подигравката. Истината беше, че у него не бе останало нищо освен самосъжаление. „Спинок Дурав, сега извърни очи. Моля те, извърни очи.“

Ръцете й се стягаха около гърлото му. Тя го надигна от земята и го задържа високо. Така, че да може да гледа лицето му, докато изтръгваше живота от него. Да гледа и да се смее в обляното му със сълзи лице.

Върховната жрица стоеше с ръце на устата. Беше замръзнала от страх и гледаше как Умиращия бог унищожава Ендест Силан. Трябваше вече да е рухнал, трябваше да се е стопил под тази яростна атака. И всъщност бе започнало. Но някак, по някакъв невероятен начин той продължаваше да се държи.

Беше се превърнал в една последна, крехка преграда между Тайст Андий и този ужасяващ, безумен бог. Беше се присвила от страх в сянката му. Беше безумна самонадеяност да повярват, че ще могат да устоят на тази мерзост. Без Аномандър Рейк, без Спинок Дурав дори. И вече усещаше, че всички нейни ближни са притиснати, не могат да вдигнат ръка да се защитят, лежаха с оголени гърла, докато отровният дъжд се изливаше на порой по улиците, бликаше изпод вратите, през прозорците, прояждаше покривните плочи като киселина, изливаше се по греди и боядисваше в кафяво всяка стена. Братята и сестрите й бяха започнали да чувстват жаждата, започнали бяха да желаят първата убийствена глътка — като нея.

А Ендест Силан задържаше врага.

Още един миг.

И още един…

В селението на Драгнипур всяка сила беше спряла да се сражава. Всяка сила, всяко лице — Драконъс, Гуглата, Искар Джарак, Окованите, войниците на хаоса — всички се бяха обърнали и бяха зяпнали небето над фургона.

И самотната висока фигура, изправена над могилата от тела.

Където бе започнало нещо необикновено.

Татуираната шарка се беше надигнала — сякаш пластът, който бе съществувал пред очите на всички, вече издаваше само една страна, едно измерение на далеч по-голяма същност. Която се вече се надигаше, разгъваше се като сложна и съвършена мрежа, паяжина, която лъсваше като мокри мастилени нишки във въздуха около Аномандър Рейк.

Той бавно вдигна ръце.

Легнал почти в краката на Рейк, Кадаспала се заизвива, обзет от трескава радост. Мъст и мъст и да, мъст.

„Мушкай! Скъпо дете! Мушкай сега, да, мушкай и мушкай…“

Дич — всичко, което бе останало от него, — зяпна с едното око. Видя как една неимоверно дълга обвита в татуировки ръка се вдигна високо, видя ножа в нея, стрелна се като нападаща змия към гърба на Рейк. И нищо в тази гледка не го изненада.

Единствената цел на детето-бог. Единственото основание да съществува.

А той бе неговото око. За да гледа в душата му отвътре и отвън. За да усеща сърцето му, а това сърце преливаше от живот, от ликуване. Да си роден и да живееш е такъв дар! Да разбереш единствената цел, да стиснеш и да забиеш ножа дълбоко…

А след това?

А след това… След това всичко свършва.

Всичко тук. Всички те. Тези тела, толкова топли до мен. Всички, предадени от самия живот, който са подхранвали. Скъпи спомени, безброй най-искрени съжаления — но какво, над всичко останало, трябва винаги да бъде оковано към всяка душа? Съжаленията, разбира се. Завинаги оковани към всяка лична история, към разказа на собствения ти живот, теглещи вечно това скърцащо, тътрещо се бреме…

Да се откъснеш от тези вериги на съжаление означава да се отърсиш от самата човечност. И с това да се превърнеш в чудовище.

Мило дете-бог, ще съжалиш ли за това?

— Не.

Защо не?

— Няма… няма да има време.

Да. Няма да има време. За никого. За нищо. Това е твоят миг на живот — твоето раждане, твоето дело, твоята смърт. С това ти трябва да измериш себе си, в тези няколко дъха.

Твоят създател иска да убиеш.

Сега ти си роден. Твоята смърт чака. Смъртта ти витае точно зад този замах.

И той усети как богът се поколеба. Усети го как се пробуди за самия себе си и за свободата, която предлагаше това пробуждане. Да, създателят му се бе постарал да го оформи добре. Баща на дете, несекващ поток от омраза и мъст. Да придаде на неизбежната му смърт целия смисъл, от който се нуждаеше.

Провалиш ли се в това, смъртта няма да има никакъв смисъл.

— Да. Но ако умра, без да постигна онова, за което съм създаден…

Богът усети как силата, която бе извисил, вече изригва от този необикновен Тайст Андий със сребристата коса, излива се по плетеницата от безбройни тела и потича по нишките на огромната паяжина. Надолу и все надолу, в портала, в Портата.

Какво правеше той?

И Дич се усмихна, когато отговори. „Приятелю, знай едно със сигурност. Каквото и да се опитва да постигне Аномандър Рейк, не го прави за себе си.“

И тези думи стъписаха детето-бог.

— Не за себе си? Възможно ли е това? Нима не избира всеки, винаги и преди всичко за себе си?

За повечето — да, това е вярно. И когато си отидат, ги забравят бързо. Всяко тяхно постижение загубва блясъка си. Бързо идва осъзнаването, че не са били по-велики от който и да било друг. Нито по-умни, нито по-храбри. Мотивите им, ах, те са толкова жалки в края на краищата. За повечето, казах, но не и за този. Не и за Аномандър Рейк.

— Разбирам. Тогава, смъртни мой приятелю, аз… ще направя не по-малко.

И дългата ръка се изви назад като змия, стрелна се и ножът заби… надолу, в гърдите на Кадаспала.

Слепият Тайст Андий изкрещя и кръвта му потече върху струпаните тела.

Убит от собственото си дете. И паяжината пи дълбоко от кръвта на създателя си.

Някой пропълзя покрай Дич. Той се помъчи да го види добре с единственото си умиращо, умиращо око. Жена. Широко лице, кожата раздрана, дълга гъста черна коса, прошарена с червено. Държеше кремъчен нож.

— Вземи го — прошепна й той. — Вземи го бързо…

И тя го направи.

Убийствена болка, огънят прониза дълбоко в черепа, а след това… всичко започна да заглъхва.

„И детето-бог, след като уби, сега умира.“

Само един мъж плачеше за него, червени сълзи. Само един мъж изобщо разбра какво бе направило то.

Стигаше ли?

Аномандър Рейк погледна надолу. Усмихна се.

— Върви, с благословията ми.

— Накъде?

— Ще разбереш съвсем скоро.

Тя се взря в блестящите му очи, а те помръкваха и помръкваха, и помръкваха. И тя разбра какво търси и я обля дъх, леденостуден дъх. Извика, спомнила си къде бе почувствала този дъх преди…

И Апсал’ара, Господарката на крадците, му хвърли кървавото око на бога.

Той го улови с ръка.

— За спомен — прошепна тя и се претърколи надолу.

Защото този фургон не беше място за нея. Не и при онова, което предстоеше да стане.

Шарката се смъкваше през струпаните тела, а Портата на Тъмата се надигаше, за да я срещне.

„Не странствай повече.“

Аномандър Рейк, все така изправен, загледан нагоре и вдигнал високо ръце, започна да се разпада, да се разкъсва, докато Портата го поемаше, сякаш се хранеше с него, със Сина на Тъмата. С онова, което бе възжелал, с онова, което бе поискал да бъде.

Драконъс падна на колене.

Най-сетне разбра какво става. Най-сетне разбра какво е замислял Аномандър Рейк през цялото време. Това чудо. И зяпнал нагоре, зашепна:

— Защо искаш моята прошка? След като разкри какво съм направил, какво направих толкова отдавна? След като изцеряваш онова, което нараних, след като поправяш онова, което развалих? — Извиси гласа си до вик: — Рейк! Никаква прошка не трябва да търсиш — не и от мен, не и от никого от нас!

Но нямаше как да бъде чут. Мъжът, който доскоро бе Аномандър Рейк, се разпръсваше в света на Куралд Галайн, по онзи задълго останал затворен път, който можеше — просто можеше — да го отведе до нозете на самата Майка Тъма.

Която се беше отвърнала.

— Майко Тъма — прошепна Драконъс. — Вярвам, че трябва отново да обърнеш лицето си към него. Трябва отново да обърнеш лицето си към своите деца. Твоят син настоява. Той го иска. Отвори очите си, Майко Тъма. Виж какво направи той! За теб, за Тайст Андий — но не за себе си. Виж! Виж и знай какво направи той!

Мракът се събуди. Шарката бе завладяла самата Порта и потъваше, потъваше надолу, оставяше зад себе си Драгнипур, оставяше завинаги ужасния меч…

В храма на Сянката в Черен Корал, града, който се давеше в отровен дъжд, Клип и богът в него стояха над свитото на пода тяло на Ендест Силан.

Играта беше свършила. Цялото наслаждение от победата беше помръкнало поради нелепата, упорита съпротива на стареца.

Пръстените се въртяха и въртяха на едната ръка, докато той изваждаше камата с другата. Кърваво, да, но кратко, окончателно.

И изведнъж видя как подът оживя: черни кипящи жилки заоформяха шарка и отдолу в дълга въздишка се надигна леденостуден лъх. Мръсните пелени на дъжда замръзваха в мига, в който всяка капка стигаше до студения въздух, падаха и се пръскаха по надигналите се плочи. И този студ се издигаше все по-високо и по-високо.

Умиращия бог се намръщи.

Шарката се разширяваше и покриваше целия под на олтарната зала, пълзеше навън. Изглеждаше странно безформена, сякаш имаше повече измерения, отколкото погледът можеше да улови.

Целият храм затрепери.

Присвити на един насип на билото на гористия склон, Спиндъл и Монкрат зяпнаха небето над Черен Корал. Във въздуха се бе появила странна, наподобяваща лабиринт шарка, издуваше се, разширяваше се — и започна да се спуска над града.

И едно от пипалата на тази шарка докосна дракона на кулата и те видяха как съществото разпери крилете си на огромни пурпурни ветрила, видяха как се вдигна главата му на дългия врат и как разтвори челюсти.

И Силана изрева.

Оглушителен звук. Вик на скръб, на гняв, на развихрена воля.

Драконът се хвърли в снишаващата се шарка, в пропадащото небе и се понесе над града.

Спиндъл се изсмя злобно.

— Бягай, Градитан. Бягай! Тази огнена кучка търси теб!

Нимандър изохка и издърпа ръката си от ръката на Аранта — тя беше станала непоносимо студена, изгарящо студена, убийствено студена.

Той залитна.

Бяха в огромна олтарна зала. От сводестия таван се спускаше странна безплътна шарка, безброй свързани черни нишки, които бавно се смъкваха надолу, докато други пипала се надигаха от самия под.

И Нимандър чу шепота й:

— Портата. Как… о, мой прескъпи сине… о, Аномандър…

Клип стоеше в центъра на залата. Обърна се към тях.

Пръстените се въртяха на тънката верижка… а после спряха, задържани в шарката, верижката потръпна и се изпъна.

Внезапна болка вцепени лицето на Клип.

Чу се някакъв мек пукот, верижката се вряза в показалеца му… пръстените изхвърчаха, пронизаха през шарката. Полетяха през нишките все по-бързо, стопиха се в мъгла и изчезнаха.

Нимандър пристъпи покрай Аранта и скочи към Клип.

А Клип се олюля и погледна надолу — сякаш за да потърси отсечения си пръст някъде в краката си. На лицето му се бе изписало стъписване и болка, объркване…

Винаги беше подценявал Нимандър. Лесно допустима грешка. Грешките често се оказват такива.

Толкова приличаше на баща си, толкова бавно се поддаваше на гнева, но когато гневът дойдеше… Нимандър сграбчи Клип за предницата на кожения жакет, вдигна го и с един свиреп замах го просна на пода.

И съживи в него Умиращия бог. Кипнал от ярост, той се надигна бясно срещу Нимандър.

А той дори и не трепна, извади меча си съвсем спокойно.

Леко докосване по рамото го спря.

Аранта — която вече не беше Аранта — го избута встрани и тръгна напред.

Но не… стъпалата й дори не докосваха пода. Извиси се нагоре сред потоци от мрак, които се сипеха като коприна, и се взря в Умиращия бог.

А той, озовал се лице в лице с Майката Тъма — с въплътената Древна богиня — потръпна. Присви се на пода, смали се.

„Тя не се пресяга от отвъдното. Вече не. Тя е тук. Майката Тъма е тук.“

И Нимандър я чу как каза:

— Ах, сине мой… приемам.

Портата на Тъмата вече не скиташе. Не бягаше повече. Беше намерила своя нов дом. Тук, в сърцето на Черен Корал.

Премазан, издъхващ, Ендест Силан изплува от реката — река от спомени и истини, която го бе опазила жив толкова дълго — и отвори очи. Върховната жрица коленичи до него, докосна го по бузата и зашепна:

— Как можа да поиска от теб това? Как можеше да знае…

Той се усмихна през сълзи.

— Всичко, което е искал някога от нас, от мен и Спинок Дурав, и от толкова много други, той го е връщал. Всеки път. Това… това е неговата тайна. Не разбираш ли, Върховна жрице? Ние служихме на този, който служеше на нас.

И затвори очи, усетил ново присъствие — присъствие, което изобщо не си беше представял, че ще усети отново някога. И заговори в ума си:

„За теб, Майко, той направи това. За нас направи това. Той върна всички ни у дома. Той върна всички ни у дома.“

А тя отвърна в ума му, гласът й се извиси от далечните дълбини, от реката, където бе намерил силата си. Силата да устои още един, последен път. Както го беше помолил господарят му. Както беше знаел Господарят му, че ще направи. И му каза:

„Разбирам. Елате при мен, тогава.“

„Водата между нас, Ендест Силан, е чиста.“

„Водата е чиста.“

Щом някогашният сиърдомин — по-точно онова, което бе останало от него — падна, Салинд се приготви да поднови атаката си, най-после срещу самия Избавител…

Богът, който беше някога Итковиан — смълчан, удивен свидетел на отбрана с невъобразим кураж — вдигна глава. Усещаше съвсем доловимо присъствие. И не едно. Майка. Син. Разделени толкова дълго, а сега се бяха сплели един в друг по някакъв твърде загадъчен, твърде неописуем начин, за да бъде проумян. И внезапно разбра истината за даровете, истината за избавлението. Ахна.

— Показано ми беше. Показа ми го…

И тръгна, за да я срещне.

— Благодаря ти, Аномандър Рейк, за този неочакван дар. Мой невидим приятелю. И… сбогом.

Избавителя нямаше нужда вече да чака в своята гробна могила от нищожни богатства. Нямаше нужда да гледа Тъмата в лицето. Можеше вече да тръгне.

Към нея под спиращия дъжд, разколебана, разтреперана, сама.

Взе я в прегръдката си.

И като я притисна до себе си, рече й тези думи:

— Благославям те да не бъдеш отнета. Благославям те да започнеш в своето време и да завършиш в неговия край. Благославям те, в името на Избавителя, в своето име, срещу жестоките жътвари на душата, срещу крадците на живот. Благославям те твоят живот и животът на всеки да бъде както е написан, защото мирът е в свършека.

Срещу това Умиращия бог нямаше никаква защита. В тази прегръдка Умиращия бог разбра, че не той бе дошъл при Избавителя, а че Избавителя го беше призовал. Покана, която не можеше да е видял, не можеше да е осъзнал. Да изцели онова, което никой друг не би могъл да изцели.

Тук, в този чист, неопетнен от нищо мрак. При самата Порта на Майката Тъма. Всъщност нямаше никакво друго възможно място за прераждане.

Умиращия бог просто… изчезна.

А Салинд… тя просто беше мека в прегръдката му.

Избавителя оставя присъдите за други. Това го освобождава да пречисти всички.

И водата между тях е чиста.

Пепелта се носеше над смълчания застинал пейзаж. Легионите на хаоса се бяха махнали от Драгнипур, жертвата им беше изчезнала. Фургонът стоеше на мястото си неподвижен, целият в пукнатини. Драконъс се огледа и видя колко малко от Окованите са останали. Толкова много унищожени, погълнати. Погледът му се спря за миг на парчето земя, където беше стоял демонът Перла, където беше паднал непокорен до самия край.

Видя Искар Джарак, възседнал коня си и зяпнал натам, където бе доскоро Аномандър Рейк, там на върха на вече неподвижната безмълвна грамада от тела — по нито едно от които не беше останала и следа от огромната татуировка.

Драконъс пристъпи и застана до него.

— Ти го познаваше, нали?

Искар Джарак кимна и каза:

— Той ме наричаше приятел.

Драконъс въздъхна.

— Жалко, че не бих могъл да кажа същото. Ще ми се… ще ми се да го бях познавал по-добре. — Чу приближаващи се стъпки и се обърна. Беше Качулатия. — Господарю на Смъртта, а сега какво? Оставаме оковани; не можем да си идем като Подпалвачите на мостове и Сивите мечове. Твърде малко останахме, за да теглим фургона, дори и да имахме накъде да вървим. Виждаш ли, разбирам какво направи Рейк и не храня злоба към него. Но сега усещам, че ми се иска да бях отишъл с другите. Да намеря край на това…

Искар Джарак изсумтя:

— Ти беше съвсем прав, Драконъс, като каза, че не си го познавал добре.

Драконъс се намръщи.

— Какво имаш предвид?

— Има предвид — намеси се Гуглата, — че сме стигнали до последния акт на тази сделка. Той остана верен на думата си, но това, което остава, е извън неговите ръце. Той изкова едно обещание, да, но ще бъде ли то достатъчно?

— Засрами се, Гугла — изръмжа Искар Джарак. — И един глупак няма да се намери там, който да предаде Сина на Тъмата. Не и в това, дори сега — макар да ни остави, макар да се върна в света на своята Майка.

— Съдиш ли ме, Искар Джарак?

— Да.

Джагътът изсумтя:

— Приемам.

Баратол седеше на камъните и имаше чувството, че всичките му кокали са натрошени, всеки мускул — премазан. Гадеше му се, но се мъчеше да не повърне от страх, че спазмите ще го убият. Погледна отново проснатото тяло с меча, забит в лицето и черепа. Виждаше дълбоките рани по едното бедро, за което го беше вдигнала Хрътката. От тях не течеше кръв.

Анци се приближи и се смъкна до него.

— В какво се навряхме, ей! Тия зверове… а ти, ти, проклет идиот, налетя на едно от ония чудовища с това брадвенце!

— Ще ми помогнеш ли да стана?

Анци го зяпна. После въздъхна.

— Ще ни трябва вол за това — як си като бедерин. Добре де, ще клекна тука и се опитай да ме използваш като вол. Но не обвинявай мен, ако коленете ми се огънат.

Малко преди това до тях беше спрял друг впряг и пред него стоеше Висшият алхимик Барук — същият, който ги беше върнал, — а до него един воин с баргастка кръв, с огромен чук на гърба. И този воин гледаше втренчено мъртвия Тайст Андий.

Баратол се надигна — Анци изпъшка под тежестта му — и успя да се изправи. Бавно огледа другите — тоблакая и жената, която, изглежда, му беше спътничка. Двете млади жени Теблор — може би все още деца, — които можеше да са сестри, и едно голямо куче с повече белези от рани, отколкото изглеждаше възможно. Велики гарвани, накацали по стрехите или присвити като черни демонични джуджета на самата улица, безмълвни като духове.

Златистата слънчева светлина на утрото пронизваше надвисналия над града пушек. Обичайната шумотевица, която би трябвало вече да е започнала да изпълва улиците на Даруджистан, не се чуваше.

Засъбираха се още хора. Граждани, стражи, с изопнати лица, мълчаливи, изтръпнали и сковани като бежанци; никой не смееше да се доближи много, но като че ли и никой не изпитваше желание да си тръгне.

Висшият алхимик стоеше на почтително разстояние от баргаста и мъртвия Тайст Андий и наблюдаваше сцената с пълни със скръб очи. После заговори:

— Каладън Бруд, това, което търсеше, трябва…

— Да почака — избоботи баргастът. — Трябва да почака. — И се наведе, хвана меча с черното острие, изтръгна го от главата на Рейк и се изправи.

Всички затаиха дъх.

Каладън Бруд загледа оръжието в ръцете си. После изръмжа тихо и острите му зъби лъснаха. Обърна се, отиде до каляската, отвори страничната врата и хвърли оръжието вътре. То издрънча на пода. Вратата изщрака и се затвори.

Баргастът огледа навъсен тълпата и посочи.

— Онзи вол и талигата.

— Каладън…

— Тук ще бъде както аз кажа, Барук. — Свирепите очи на воина се спряха на Баратол. — Ти, ела ми помогни.

Баратол потисна всеки стон, хвана мъртвия Тайст Андий за краката и изчака Бруд да пъхне ръцете си под подмишниците му. Вдигнаха тялото.

Анци беше докарал колата близо и сега стоеше до вола, гледаше тъжно.

Положиха Аномандър Рейк върху вече окървавените дъски. Бруд се наведе над него, гледа го дълго, а след това се изправи и се обърна към Висшия алхимик.

— Ще му вдигна могила. На запад от града.

— Каладън, моля те, това може да почака. Трябва да…

— Не. — Отиде до Анци и с една ръка избута фалариеца от вола и хвана повода. — Аз ще го направя. Никой друг да не се натоварва с това пътуване. Ще сме само Каладън Бруд и Аномандър Рейк, заедно за последен път.

И тъй, волът тръгна по своя съдбовен път. С един воин до него и с трупа на друг в талигата.

Процесията бе принудена да спре почти веднага, няма и на десет крачки оттам, където бе започнала, когато един нисък закръглен мъж с червена жилетка се появи и застана на пътя й. Каладън Бруд вдигна очи и се намръщи.

И тогава ниският закръглен мъж с изненадващо изящество се поклони и отстъпи настрани.

Бруд не каза нищо. Само дръпна вола и го поведе отново.

Казваха, че той е спасил Даруджистан. Някога, преди години, а сега отново. Господарят на Лунния къс, който в тази нощ беше довел долу мрака, мрака и студа над бушуващите пламъци. Който незнайно как бе изтръгнал живота от усилващия се разрушителен пожар. И бе спасил живота на всички. Казваха, че с едно махване на ръката прогонил демонските Хрътки. Казваха, че в мига на неговата смърт сърцето на луната се разбило. И доказателството за това все още се виждаше в небето.

Кой го бе убил? Никой не беше сигурен. Слухове за връщането на Воркан подхранваха спекулации за някаква жестока измяна. Малазански договор. Сляпа божия ярост. Но явно тази смърт беше предречена, защото не се ли бяха появили поклонниците на Десемврий от храма си? Не беше ли тъкмо време за Бога на трагедията? О, беше, разбира се, беше със сигурност.

И тъй, непризовани от никого, хората заизлизаха на улиците. Редяха се от двете страни по пътя, по който бе тръгнал Каладън Бруд, за да изчакат преминаването му; а щом процесията ги подминеше, тръгваха след нея, река от човешки същества.

В това утро Даруджистан не беше като никой друг град. Нямаше улични продавачи, които да хвалят на висок глас стоката си. Пазарните сергии останаха затворени. Рибарски лодки не се отлепваха от кейовете, за да се плъзнат по огледалните води на езерото. Становете останаха неподвижни, вретената не се завъртяха. И от всеки храм камбаните подеха своя траурен звън. Разноглас, звучен, извисяваше се като накъсано ехо, сякаш самият град беше намерил своя глас и този глас, толкова изпълнен с хаоса на скръбта, говореше за всеки гражданин, за всички жреци и жрици, за самите богове в техните храмове.

Сред кънтящите камбани Велики гарвани се извисиха в пушливото небе, полетяха над покривите и се събраха в кръжащ зловещ ескорт. Отпърво бяха само стотици, след това станаха хиляди. Кръжаха в небето, дошли сякаш за да донесат мрак на Даруджистан, сякаш за да загърнат в траурен саван тялото долу.

А малко отвъд градчето Беля, изкачил се на първия от хълмовете Джадроуби, един самотен воин с меч се обърна към скръбния звън на камбаните и към птиците. И каквото и да имаше в очите му, нямаше кой да го види.

Тъй че той обърна гръб на Даруджистан и продължи по пътя си. Това, че нямаше къде да отиде поне в този момент, бе несъществено. Самотата намира собствения си път. За оногова, който не желае да сподели бреме. И самотата изобщо не е подобаващият спътник за вечно изгубените, но е единственият, който познават.

В този момент друг самотен мъж, облечен в ризница, седеше в една кръчма в градчето Беля. Идеята да погледа траурната процесия в града изглеждаше твърде… противна. Каллор презираше погребенията. Тези празненства на провала. Това жалко пълзене. Всяка жива душа застанала там и принудена да зяпне ухиленото лице на тленността — не, това не беше за Каллор.

Той предпочиташе да изрита това пикливо, вмирисано, скапано лице точно между шибаните му очи.

Кръчмата беше празна, понеже никой друг явно не споделяше чувствата му. И толкова по-добре за него.

Или така поне си казваше, загледан в халбата вкиснат ейл и заслушан в онези проклети камбани и в ужасния грак на огромните гарги. И този хор му звучеше потискащо познат. Смърт, разруха, скръб.

— Чуваш ли? — промълви той на халбата. — Пеят нашата песен.

Бленд влезе в кръчмата и я завари празна — само историкът се бе присвил на любимата си маса, забил поглед в зацапаното протрито дърво. Тя го изгледа намръщено.

— Кой е умрял?

Дюйкър не вдигна глава.

— Не кой, Бленд. По-скоро какво. Какво умря? Повече, отколкото изобщо ще разберем някога, мисля.

Тя се поколеба.

— Наглеждал ли си Пикър?

— Тя излезе. Преди четвърт камбана.

— Какво?!

— Каза, че ще се върне.

— Тъй ли? Само това ли каза?

— И още нещо. Нещо за „проклетите торкви“. — Най-сетне я погледна с безрадостните си както винаги очи. — Седни, Бленд. Моля те. Не искам да съм сам точно сега. Ще се върне.

В този момент една камбана закънтя точно над тях и двамата се снишиха от оглушителния й ек.

— Богове на бездната! — изруга Бленд. — Кой е горе на камбанарията?

Дюйкър се беше намръщил.

— Единственото друго лице тук е Сцилара. Предполагам… — И млъкна, а тъжните му очи станаха още по-тъжни.

Бленд се тръшна на стола.

— Тя дано скоро се умори, че ще се наложи да се кача горе.

Седяха умълчани и търпяха грохота на камбаната. Бленд се загледа в Дюйкър, зачудена от това негово усилващо се униние. А после изведнъж се сети нещо.

— Ние нали я смъкнахме тази камбана!

— Да, Бленд. В избата е.

— О!

Нищо чудно, че изглеждаше окаян.

— Каниш се да й отрежеш главата ли? — попита Сеймар Дев.

Карса Орлонг — стоеше над Хрътката, която беше убил, — изсумтя:

— Това мога да го направя и с кухненски нож. Виждаш ли как се е врязал мечът ми през гръбнака? Все едно съм сякъл дърво.

Тя усети, че трепери. Реши, че е от умората.

— Твои дъщери са, нали?

Карса хвърли поглед през рамо към двете момичета Тоблакай, които наблюдаваха отстрани мълчаливо, в очакване.

— Изнасилих майка и дъщеря.

— Е, страхотно.

— Беше мое право.

— Смешно.

— Кое?

— Тази идея за „право“. Как толкова често претенцията за право води до това друг да загуби своите права. В който момент всичко се свежда до това кой държи най-дългия меч.

— Спечелих това право, като убих мъжете им. Това беше племенна война, вещице. — Замълча. — А и бях млад.

— Богове на бездната, всъщност ми казваш, че имаш скрупули?

Тоблакаят извърна очи от мъртвата Хрътка и пак погледна към дъщерите си.

— Имам много — отвърна. — Но не и за тези двете.

— А ако те изпитват друго, Карса?

— А защо? Дадох им живот.

— Струва ми се, че никога няма да те разбера — каза Сеймар Дев. Погледна момичетата. — Те разбират ли какво казваме? Едва ли. Предполагам, че не са научили езика на Седемте града. Не съм те видяла още да им говориш, Карса. Какво чакаш?

— Чакам да измисля какво да им кажа — отвърна той.

В този момент още една жена се появи в уличката. Погледът й се спря на Карса Орлонг и тя се приближи.

— Тоблакай. Трябва да ти предам едно съобщение. — Говореше на малазански.

— Не те познавам — отвърна й Карса на същия език. — И не ща да те познавам.

— Чувствата са взаимни — сопна се тя. — Но нека това не ни отвлича. — Замълча. — Искаш ли да го чуеш насаме, или може би трябва да го извикам така, че да чуят всички?

Карса погледна Сеймар Дев развеселен.

— Казвал ли съм ти, че малазанците ми харесват, вещице?

— Да — отвърна тя с въздишка.

— Няма нужда да викаш, малазанко. Нито ще се крием в някой ъгъл. Е, кажи ми това загадъчно съобщение. Но първо ми кажи от кого е.

— Добре. От Гуглата е според мен.

Сеймар Дев изсумтя:

— Чакай да се сетя. „Продължавай да си вършиш работата добре. Искрено твой.“

Малазанката я изгледа.

— Хм, като свърши всичко това, позволи ми да те черпя едно пиене.

Сеймар Дев повдигна вежди.

— Съобщението — изръмжа Карса.

— Така. То е следното. Не трябва да напускаш Даруджистан.

— А ако го направя?

— Тогава ще загубиш възможността да изпълниш клетва, която някога си дал.

— Давал съм много клетви.

— Изненадана съм, че го чувам.

Карса се усмихваше, но нещо убийствено се беше пробудило в тази усмивка.

— Нещо повече ще ми кажеш ли?

Жената отново се поколеба.

— Премислям. Това наистина трябва да е насаме — моите уважения, вещице — той така те нарече, нали? Просто…

— Казвай де — настоя Карса.

Сеймар Дев се впечатли, като видя как малазанката не трепна пред застрашителната му усмивка.

— Тоблакай, ще бъдеш необходим.

— За какво?

— Да убиеш един бог.

— Кой бог?

Малазанката зяпна, за първи път смутена, откакто бе дошла.

— Би трябвало да побегнеш, когато ти казах това. Всеки с малко ум в главата щеше да го направи.

— Тогава си намерила не воина, когото търсиш — каза Сеймар Дев, устата й беше пресъхнала. — И беше права, иска ми се да не бях чула това. Сега ще се отдалеча, за да можеш да си предадеш съобщението докрай.

— Иди в кръчмата „При К’рул“ — каза й малазанката. — Кажи им, че Пикър те е пратила. Закуска, прилично вино, и ако Бленд предложи да ти приготви баня и може би да те насапуниса, бъди мила с нея.

— Много щедро от твоя страна, предполагам.

— Е, аз съм си щедра — отвърна Пикър.

Сеймар Дев тръгна да потърси кръчмата „При К’рул“. Това със закуската звучеше чудесно, наистина, както и за приличното вино. Колкото до банята — какво пък, ако настина й я предложеха… хм, чувстваше се твърде уморена, за да се съпротивлява.

Десетки хиляди вече вървяха след волската талига и товара й, докато тя се тътреше по пътя си от Крайезерния и в квартал Джадроуби. Кънтяха камбани; Великите гарвани кръжаха, добавяйки към звуците жалния си грак. А откъм хълмовете отвъд Портата на Двата вола в утринното небе вече се вдигаха облаци прах.

Не се наложи на Каладън Бруд да вади всеки камък, нито да чопли с лопатата в каменистата земя. Лабиринтът на Теннес беше оживял и плътта на Бърн бе придобила нова форма и ново предназначение. В това избрано място един хълм се беше преобразил. И когато Бруд отведе вола до входа на прохода и вдигна тялото на Аномандър Рейк, камерата вътре бе готова. А когато след това излезе и спря, сякаш стъписан да види десетките хиляди скърбящи, оформили кръг около хълма, видя и вдигнатия огромен покривен камък, разцепил на две обраслата с трева пръст.

И Каладън Бруд го избута с една ръка на мястото му, и хвана чука си. За да запечата гробната могила завинаги.

Аномандър Рейк бе погребан в мрак. Без оръжия, без никакви гробни дарове, без богатство, без драгоценни притежания. Плътта му не бе обработена, за да устои на опустошенията на развалата. Дори кръвта и мозъкът, зацапали лицето му, не бяха отмити. Никой от тези погребални ритуали не бе присъщ за Тайст Андий — за тях отиващата си душа оставяше плътта сляпа, безчувствена и безразлична.

Смъртта те отнася в една река от мрак, която преминава и напуска разрушения град Карканас, отдавна мъртвата, отдавна изоставена утроба. В реката. А реката трябва да пътува вечно, вечно.

Каладън Бруд запечата гробницата, а върху покривния камък от избелял доломит постави символ, всечен дълбоко. Древен баргастки глиф, чието значение бе точно и при все това съдържаше безброй пластове — макар това да е известно само за онези, които в живота си са се изправяли пред него.

Един-единствен баргастки глиф.

Който гласеше Скръб.

Когато Барук се качи в каляската си и тя пое към достолепното имение на Висшия алхимик; когато воинът Тоблакай и Пикър приключиха разговора си и всеки от тях си тръгна по пътя, първият последван от двете си дъщери и куцукащото псе; когато на мястото, където двама воини се бяха срещнали в смъртоносен двубой, не остана нищо освен парчета зидария, потъмнели от слънцето петна разлята кръв и неподвижните тела на мъртви Хрътки на Светлината — когато всичко това отмина, от сенките излязоха две фигури.

Едната беше едва видима, въпреки ярката слънчева светлина: призрачна, подпряна на тояжка. И след известно мълчание заговори хрипливо. Отначало — една-единствена дума:

— Е?

А спътникът му отвърна подобаващо:

— Е…

Тояжката тропна няколко пъти по камъните.

А спътникът рече:

— Не е в ръцете ни повече. До самия край.

— До самия край — съгласи се Сенкотрон. — Знаеш ли, Котильон, Каладън Бруд никога не ми е харесвал особено.

— Нима? Изобщо не знаех.

— Мислиш ли…

— Мисля, че не се налага да се тревожим в това отношение — каза Котильон.

Сенкотрон въздъхна.

— Доволни ли сме? Беше… деликатно… синхронизирането на нещата. Доволни ли сме? Би трябвало.

— Проклетите Хрътки на Светлината — каза Котильон. — Това беше неочаквано. Две, да. Но десет? Богове на бездната.

— Хм! Мен повече ме безпокоеше временното здравомислие на моя маг.

— Така ли го наричаш?

— Той имаше шанс — нищожен, но все пак шанс. Представи си той ако владее Драгнипур…

Котильон изгледа накриво спътника си.

— Да не би да намекваш, че нямаше да го отстъпи? Амманас, моля ти се. Всичко това беше твоя игра. Не можеш да ме заблудиш с това, че той уж се канеше да те измами. Ти се закле, че няма да се опиташ да откраднеш меча. Но, разбира се, изобщо не спомена, че някой от Върховните ти жреци няма да го направи за теб.

— И щеше да е мой! — изсъска изведнъж Сенкотрон, обзет от гняв. — Ако не беше онзи безобразен дебелак с мазната уста! Мой!

— На Искарал Пъст искаш да кажеш.

Сенкотрон се отпусна отново и почука с тояжката.

— Щяхме да се видим очи в очи с него, рано или късно.

— Съмнявам се.

— Добре де, кой изобщо го интересува какво си мислиш ти?

— Та къде е той сега?

— Пъст? В храма, къде. Рови из архивите на Книгата на Сенките.

— И какво търси?

— Някаква клауза, каквато и да е, позволяваща на един Върховен жрец да има две жени.

— А има ли такава?

— Откъде да знам?

— Е, не я ли написа ти? — каза Котильон.

Сенкотрон нервно сви рамене.

— Зает бях.

— Тогава кой?

Сенкотрон си замълча.

Котильон повдигна вежди.

— Само не Пъст! Книгата на Сенките, където той е провъзгласен за Мага на Висшия дом на Сянка?

— Нарича се делегиране — сопна се Сенкотрон.

— Нарича се идиотщина.

— Е, много смешно. Смея да кажа, че ще намери каквото търси, нали?

— М-да, и мастилото още ще е мокро.

Помълчаха. Котильон въздъхна и рече:

— Трябваше да му дадем няколко дни според мен.

И този път не говореше за Искарал Пъст.

— Освен ако не искаш да бъде нарязан на късове — да, няколко дни.

— Не бях сигурен, че, хм, ще приеме. До този момент той… — Котильон потръпна и се загледа нагоре по улицата, сякаш се напрягаше да види самотна, крачеща смутено към тях фигура, с меч в едната ръка. Но не, той нямаше да се върне. — Знаеш ли, всъщност предложих да му обясня. Можеше да облекчи съвестта му. Но той не се заинтересува.

— Чуй ги тези проклети камбани — измърмори Сенкотрон. — Главата ме боли достатъчно и без тях. Да вървим, приключихме тук.

Да, бяха приключили тук. И си тръгнаха.

Някой сграбчи Белам Ном изотзад и го бутна към стената. Счупената ръка го заболя адски, той изохка и му причерня. Зяпна спрелия го мъж и ахна:

— Чичо… — А зад Ралик видя друго познато лице. — И… чичо.

Ралик го пусна и го изгледа намръщено.

— Изглеждаш ужасно, Белам.

А Торвалд добави:

— Целият проклет клан Ном е навън да те търси.

— О!

— Няма да позволя наследникът на рода да липсва дни наред — каза Торвалд. — Имаш отговорности, Белам. Виж ни двамата, дори ние не бяхме толкова празноглави на младини, а не сме наследници на нищо. Тъй че сега трябва да те придружим до вкъщи. Видя ли колко работа ни отвори?

Тръгнаха. Не беше далече.

— Вярвам, че поне онзи, с когото си се счепкал, е пострадал по-лошо, Белам — подхвърли Ралик.

— А, мисля, че да.

— Е, това поне е нещо.

След като избутаха младежа през портата и надникнаха след него да се уверят, че наистина се е прибрал, Ралик и Торвалд си тръгнаха.

— Биваше си го това — изсумтя Ралик. — Цялата онази глупост за нас на младини.

— Трудното беше да не се изхиля.

— Е какво пък, не бяхме чак толкова лоши. Поне докато не ми открадна приятелката.

— Знаех си, че не си го забравил!

— Предлагам сега да отидем при милата Тисера и мисля да се постарая да си я открадна обратно.

— Не очакваш да ни направи закуска, нали?

— Защо не?

— Тисера не е слугиня на никого, братовчеде.

— О, добре. Можеш да си я задържиш тогава.

Торвалд се усмихна. Толкова лесно беше да изработи Ралик. Открай време си беше така — лесно можеше да го накара да си мисли точно каквото Торвалд искаше да си мисли.

Ралик вървеше до него, също тъй доволен, след като с крайчеца на окото си забеляза зле прикритата леко самодоволна усмивка на Торвалд. Да накара братовчеда си да се отпусне никога не го беше затруднявало.

Утешително е понякога как някои неща изобщо не се променят.

Кътър стоеше близо до кърмата, облегнат на перилото и зазяпан над кроткото езеро. Сестра Спайт прикри изненадата си и отиде при него.

— Връщам се в Седемте града — каза му.

Той кимна.

— Не е далече.

— А, и се радвам, че отново си тук, Кътър.

Той я погледна през рамо.

— Взе ли си каквото искаше?

— Не, разбира се… Всъщност…

— Значи не си разстроена?

— Само понеже не можах да забия зъбите си в меката гушка на сестра ми. Но това може да изчака.

Дори думите й да го стреснаха, той не го показа с нищо.

— Мислех, че ще искаш да приключиш, след като измина целия този път.

— О, има цели и цели във всичко, което правим, приятелю. Както и да е, най-добре е да тръгна веднага, по причини, които не искам да обяснявам. Ти сбогува ли се?

Кътър сви рамене.

— Мисля, че го направих преди години, Спайт.

— Добре, значи можем да потеглим?

Малко след това — корабът с лекота се бе отделил от брега и вече плуваше на запад — двамата стояха на левия борд и наблюдаваха края на погребалната процесия — там, при една нова дълга надгробна могила, издигаща се леко над околните хълмове. Тълпи граждани бяха обкръжили могилата. Безмълвието на сцената, подчертавано от далечните камбани, й придаваше някаква безплътност, като нарисуван образ, тържествен и строг зад мъглата от пушеци. Видяха и вола с талигата.

Спайт въздъхна.

— Сестра ми някога го обичаше, знаеш ли.

— Аномандър Рейк? Не, не знаех.

— Неговата смърт бележи началото.

— На какво?

— На края, Кътър.

Нямаше отговор на това. Изтекоха няколко мига в мълчание.

— Каза, че го е обичала. Какво се случи?

— Той спечели Драгнипур. Поне така предполагам — че това е било причината. Името й приляга добре, на сестра ми.

Енви.

Кътър й хвърли поглед, замислен за нейното име, името на тази красива жена до него, но благоразумно си замълча.

Камбаната, която не беше горе, най-после спря безумното си кънтене и Сцилара можа най-сетне да се загледа над града. В езерото един самотен кораб беше разгънал платна, понесен от утринния вятър. Позна тези платна и ги проследи с очи.

Кой беше на борда? Е, Спайт със сигурност. И ако имаше малко ум в главата, Баратол също. С усмихнатия Чаур до него, великанското дете с неговата детинска любов, която никога нямаше да познае измяна, поне до деня, дано да е след десетки години, когато ковачът се преклони пред старостта и си легне в леглото за последен път. Можеше почти да го види там, лицето му, дълбоките бръчки, помръкналото в черните му очи — всички загуби в живота му, смъкващи се една по една, було след було.

Чаур нямаше да разбере. Онова, което щеше да изпита, щеше да удари слепешком, като глиган в горския гъсталак, да го прегази. Щеше да е ужасна гледка да видиш горкото дете стиснато в прегръдката на болка, която не може да разбере, на загуба, която не може да проумее.

Кой щеше да се грижи за него тогава?

А нашата скъпа Сцилара? Защо тя не беше с тях? Искаше й се да има отговор на това. Но беше стигнала до някои истини за себе си. Вече вярваше, че е обречена да предлага нежна утеха на душите мимоходом. Успокояващ мост, да, който да облекчи самотата на пътя им.

Като че ли беше обречена да разтваря обятията си все за неподходящия любим, да обича изцяло и никога да не бъде обичана в замяна. Това я превръщаше в жалка участничка в този кортеж от пропилени възможности, надраскал историята на един нескопосано преживян живот.

Можеше ли да продължи да живее с това? Без да затъне в самосъжаление? Времето щеше да каже, навярно.

Напълни лулата, запали я и дръпна дълбоко.

Стъпки зад нея я накараха да се обърне…

А Баратол пристъпи, едната му ръка се плъзна зад главата й, той се наведе и я целуна. Дълга, дълбока целувка. Когато накрая я пусна, тя ахна. Невярващите й очи се взряха в неговите.

Той каза:

— Аз съм ковач. Ако трябва да изкова вериги, за да те задържа, ще го направя.

Тя примигна, след това се изсмя гърлено.

— Внимавай, Баратол. Веригите обвързват двупосочно.

Той се намръщи.

— Ще можеш ли да го понесеш?

— Не ми предлагай избор.

Яхнете ветровете на любовта, приятели! Там, до една камбанария, където мъж и жена се намират един друг, и навън сред едно езеро, под издутите платна, където друг мъж се взира на запад и бленува за сладка лунна светлина, градина и жена, която е другата половина на душата му.

Нежен полъх през една открехната врата, сладка въздишка и един страж се връща у дома и потъва в прегръдката на жена си, която е преживяла безкрайна нощ на страхове, но вече го държи в обятията си и всичко е добре, всичко е наред, а децата пищят от възбуда и подскачат из кухнята.

Реката от скръб се е изляла през Даруджистан и утрото се разраства след нея. Животи предстои да се пресъградят, рани да се изцерят.

Торба с монети тупва на масата пред жена, нова в своето блажено вдовство, и тя се чувства все едно, че току-що се е събудила от кошмар, траял десетилетия, а това за нея е някакъв личен вид любов, миг само за нея и за никой друг.

Пикър влиза в кръчмата, а там я чака Бленд със сълзи в очите, а Сеймар Дев ги гледа от една маса и се усмихва, но усмивката й е тъжна и тя се чуди що за врати чакат нея самата и коя ще се окаже незаключена, и какво би могло да има зад нея.

А в един храм Искарал Пъст подсушава мастилото и гука възхитено над литературния си гений. Могора гледа с измъчени очи, но вече мечтае за съюзи със Сордико Куалм.

Бок’арала са се скупчили и си разменят брачни дарове.

Двама дворни стражи след една натоварена нощ нахлуват в един бардак, само че не намират там никого. Любовта ще трябва да почака, но дали някой изобщо е изненадан от лошия им късмет?

А на прага на един скромен дом и работилница Тисера стои и гледа пред себе си двете любови на живота си. И за един много кратък миг въображението й се развихря. След това се съвзема и със съвсем безгрижен тон пита:

— Закуска?

За миг Торвалд е слисан.

Ралик просто се усмихва.

Един закръглен мъж предпазливо пристъпва през отломките по пътя си обратно към хана „Феникс“. Няма да е добре да остане чужд за тъгата, макар и само за да отхвърли рязко лъчезарната възхита към по-сладки неща. И тъй, докато скърби по свой си начин (над блюдото, отрупано със сладкиши), той също въздиша тъжно. Любовта е град, да, скъп на сърцето град, където хиляди и хиляди пътеки лъкатушат през сянка и светлина, през въздух застоял и наситен с цветни ухания, с парфюм, от който ноздрите се раздуват, и с тор, от която ноздрите се свиват, и златен прах има в каналите, и прерождение в пролетите сълзи.

А най-сетне стигаме до едно малко дете, което влиза в училище за дуелиране, минава през позлатените струи слънчева светлина и след това спира на десет крачки от жена, която седи на пейка, и казва нещо, нещо без звук.

Малко след това две дребосъчета притичват и спират, зяпнали Харло, а след това писват и се втурват към него.

Жената вдига очи.

Дълго остава смълчана, само гледа вкопчилите се в момчето Мю и Хинти. А след това от устата й се изтръгва хлип и тя понечва да извърне глава.

Но Харло няма да го допусне.

— Не! Аз се върнах! Тук. У дома!

Тя не може да срещне погледа му, но плаче все пак. Махва с ръка.

— Ти не разбираш, Харло. Онзи път, тогава… нямам добри спомени от онова време. Нищо добро не излезе от онова, нищо.

— Не е вярно! — извиква той, готов да заплаче. — Това не е вярно. Има ме мен.

Както Сцилара вече знаеше, някои врати не може да бъдат задържани затворени. Дръзката истина ги изритва и ги отваря широко.

Стони не знае как ще се справи с това. Но ще се справи. Тъй че среща очите на сина си по начин, по който не си е позволявала никога. И това оправя всичко.

А какво казва Харло, мълчаливо, докато стои там, в миговете преди да го открият? Ами, следното: „Виж, Байниск, това е майка ми.“