Дан на Хрътките

13.

Грамадните пружини изтрещяха, за да убият главоломния сблъсък. После, докато огромното возило залиташе, Грънтъл за миг зърна как един от братята Боул, изтървал ръкохватките, се превъртя в песъчливия въздух, ръцете се размахаха, краката заритаха, лицето се облещи от изненада.

Задържащото въже се изопна и Грънтъл видя, че идиотът го беше вързал за глезените си. Боул изхвърча надолу и се изгуби от поглед.

Конете цвилеха побеснели, гривите плющяха в отчаяния им напън през каменистия пресечен терен. Призрачни фигури надаваха глухи викове, докато грамадните животни ги тъпчеха с копита, впрягът болезнено подскачаше над премазаните тела.

Някой изкрещя в ухото му, Грънтъл се извърна на мястото си на покрива на впряга и видя как другият брат Боул — Юла — дърпа въжето. Появи се стъпало — без мокасин, дългите мръсни пръсти мърдаха, сякаш търсеха да се докопат до нещо — а след това прасец и кокалесто коляно. След миг Емби се пресегна нагоре, напипа дръжка и се покатери на покрива. С най-странната дивашка усмивка, каквато Грънтъл бе виждал.

Впрягът на Тригали препускаше бясно в сумрака, през кипящи тълпи. Докато се врязваха като кораб, порещ безумните морски вълни, към страните на фургона се пресягаха полуизгнили ръце. Някои успяваха да се задържат, докато ръцете им се откъснат от ставите. Други се издърпваха от земята и започваха да се катерят нагоре, търсеха по-здрава опора.

И тук се проявяваше основната функция на акционерите. Суитист Сафърънс, ниската пълничка жена с лъчезарната усмивка, изръмжа и посече с малката брадвичка към една протягаща се ръка. Костите изпращяха като пръчки, Суитист изкрещя и изрита похотливо озъбеното съсухрено лице толкова силно, че отпра главата от раменете.

Проклети трупове — препускаха през море от оживели трупове и като че ли буквално всички искаха да си купят превоз.

До Грънтъл се изправи огромна скотска фигура. Баргаст, космат като горила, с остри черни зъби, оголени в победоносна усмивка.

Грънтъл освободи едната си ръка от месинговата халка, издърпа единия си къс меч и посече с тежкото острие лицето на трупа. Съществото залитна назад, долната половина на усмивката изведнъж се стопи. Грънтъл се изви още и изрита баргаста в гърдите. Привидението полетя назад. Миг след това се появи още някой, хилав в раменете, издълженото теме — покрито с плъшо сиви косми и с набръчкано лице отдолу.

Грънтъл изрита отново.

Впрягът подскочи дивашки, щом огромните колелета се превъртяха над нещо голямо. Грънтъл усети как се люшна през ръба на покрива и изрева от болка, когато ръката му се изпъна и изпука, вкопчена в халката. Ноктести пръсти задращиха бедрата му и той изрита в паника. Петата му удари нещо, което не поддаде, и той се възползва от това, за да се оттласне отново на покрива.

На отсрещната страна трима мъртъвци се нахвърлиха върху Суитист Сафърънс, и тримата като че ли решили да я изнасилят. Тя се загърчи под тях, сечеше с брадвите, хапеше съсухрените ръце и блъскаше с глава, щом някой понечеше да я целуне. После се намеси Реканто Илк, връхлетя със странния си, назъбен като коса дълъг нож, засече по ставите — рамене, колене, лакти — и замята долу отсечените крайници.

Грънтъл се надигна на колене и се огледа навъсено. Разбра, че пълчищата трупове се движат в една и съща посока, докато впрягът цепеше косо на пътя им — и докато съпротивата пред впряга се усилваше и фигурите се стичаха към тях, инерцията започна неумолимо да отслабва, конете вдигаха високо крака, за да изгазят през все повечето немрящи.

Някой крещеше откъм задницата на фургона, Грънтъл се обърна и видя, че Фейнт се е навела и реве нещо през плътно затворения прозорец.

Последва нов съкрушителен удар. Впрягът се разтърси дивашки и във въздуха отекна демоничен рев. Огромни нокти отпраха парчета дърво.

— Махайте ни оттук!

Грънтъл беше повече от съгласен, когато демонът изведнъж се извиси пред очите му и люспестите ръце посегнаха към него.

Той изръмжа и скочи, вече с двата меча в ръце.

Издължена зъбата муцуна се изпъна напред със съсък.

В отговор Грънтъл нададе оглушителен рев, кривите мечове засякоха, врязаха се в дебелата кожа, хлъзнаха се дълбоко навътре в безжизнената плът, до костите на дългия демонски врат.

Видя за миг как нещо като изненада пробяга в хлътналите очи на съществото, а след това главата и половината врат паднаха долу.

Още два дивашки удара и ръцете отхвърчаха във въздуха.

Тялото се смъкна назад, но още докато падаше, по-малки трупове вече се катереха по него като по стълба.

И той чу странен звук някъде напред — ритмичен, като дрънченето на оръжия по ръбовете на щитове. Но звукът беше твърде силен за това, твърде оглушителен, освен ако… Грънтъл се изправи и погледна напред.

Армия. Мъртви войници. Движеха се в бойни редици, в карета и клинове, маршируваха редом с всички останали — невъобразима чет. Той зяпна, мъчеше се да възприеме необятните мащаби на тази сила. Доколкото можеше да види, пред тях… „Богове на бездната, всички мъртви, всички в поход… но накъде? Към каква война?“

Гледката изведнъж се замъгли, разпадна се на късове. Каляската сякаш хлътна под него. Плъзна се мрак, изпълнен с мириса на море, грохот на вълни, пясък се просна под колелетата. Близката страна на каляската изстърга в ствола на една палма и се посипа дъжд от големи колкото гранати плодове, затупаха по покрива, затъркаляха се долу. Конете залитнаха, забавиха бесния си бяг и след миг впрягът бавно затъна в пясъка и замря.

Грънтъл погледна нагоре и видя звезди в кротко нощно небе.

Под него вратата на каляската изскърца, отвори се и някой се изтърколи долу и заповръща на пясъка, кашляше, плюеше и сипеше проклятия.

Майстор Квел.

Грънтъл слезе по спиците на най-близкото колело и тръгна с разтреперани крака към чародея.

Той още стоеше на четири крака и бълваше последните остатъци от онова, което бе задържал в стомаха си.

— Ох — изпъшка той. — Такова главоболие…

Фейнт застана до Грънтъл. Беше носила железен шлем, но го беше изгубила и сега косата й висеше на сплъстени кичури около кръглото й лице.

— Помислих си, че някой проклет тигър е скочил между нас — рече тя. — Но се оказа, че си ти. Вся ужас у един демон. Значи е вярно. Тези татуировки изобщо не са татуировки.

Глано Тарп беше скочил долу и се присви, за да избегне зъбите на близкия кон.

— Видяхте ли как изхвърча Емби Боул? Богове, беше идиозно!

Грънтъл се намръщи.

— Идио… какво?

— Идиотски грандиозно — обясни Фейнт. — Или грандиозно идиотско. Ти соултейкън ли си?

Той я погледна накриво и тръгна да разузнае.

Задачата приключи бързо. Намираха се на остров. Много малък остров, по-малко от петдесет крачки на ширина. Пясъкът представляваше натрошен корал, блестеше сребрист на звездната светлина. В центъра се издигаха две палми. В околните плитчини, на около хиляда разтега, минаваха ивици риф около целия атол, изгърбени над водата като морско влечуго. Виждаха се още острови, някои — по-големи от този, на който бяха, разпръснати като мъниста на скъсан наниз, най-близкият — може би на три хиляди разтега.

Когато се върна, видя как един труп се изтърколи от покрива на каляската и тупна на пясъка. След малко се надигна, седна и каза:

— О.

Треллът излезе от каляската, последван от блатната вещица, Прешъс Тимбъл. Бледа като призрак, тя залитна, направи няколко крачки и седна изтощена на пясъка. Маппо се приближи до Грънтъл.

— Доколкото разбирам, натъкнахме се на нещо неочаквано в селението на Гуглата.

— Не бих могъл да знам — отвърна Грънтъл. — Това бе първото ми посещение.

— Неочаквано ли? — Фейнт изсумтя. — Това беше безумно — всички мъртъвци въплътени, в поход.

— Накъде? — попита Грънтъл.

— Може би не „накъде“. Може би „откъде“.

Откъде? В отстъпление? Виж, тази мисъл наистина беше обезпокоителна. „Ако и мъртвите бягат…“

— Някога — заговори замислено Фейнт — царството на мъртвите беше лесно трасе. Мирно. Но през последните няколко години… нещо става. — Тя се приближи до майстор Квел. — Е, Квел. Щом това няма да свърши работа, тогава какво?

Мъжът, все още на четири крака, вдигна глава.

— Ти просто не схвана, нали?

— Какво да схвана?

— Ние дори не стигнахме до проклетия портал.

— Но… тогава какво…

— Нямаше никакъв портал! — изкрещя чародеят.

Последва дълго мълчание.

Наблизо немрящият събираше раковини.

Воднистите очи на Юла Боул се впиха в Прешъс Тимбъл, изпълнени с нега и обожание. Като видя това, Емби се постара да направи същото. Помъчи се да си придаде още по-страстно изражение, тъй че щом тя най-сетне се обърнеше, да види, че той е подходящият за нея, единственият за нея. Докато миговете се точеха, надпреварата между двамата ставаше все по-ожесточена.

Левият крак още го болеше, от бедрото надолу чак до пръстите, и му беше останал само един мокасин, но поне пясъкът беше топъл, тъй че не беше чак толкова зле.

Прешъс Тимбъл се беше събрала с майстор Квел и онзи страховит брадясал мъж, и косматото страшилище Маппо. Важни хора бяха това, реши той, и като оставим настрана Прешъс Тимбъл, не искаше да има с тях нищо общо. Да стоиш близо до такива хора изобщо не беше здравословно. Взривяват се глави, пръскат се сърца — беше го виждал със собствените си очи още докато беше дребосък (но не чак толкова дребосък като Юла) и семейството най-сетне бе решило да се бие с малазанците, които изникваха като отровни гъби из блатото им. Буна Боул беше движил нещата тогава, преди да го изяде един жабок, но беше факт, че не толкова близките братя на Буна — онези, които искаха да станат по-близки — всички се набутаха там и ги избиха. Взривени глави. Пръснали се сърца. Кипнали дробове. Законът на снишаването, разбира се. Маршалите и техните подмаршали бяха умни, а да си умен значеше да си бърз, тъй че щом засвистят стрели на лъкове и арбалети и се понесат вълните магия, е, снишаваха се на пътя им. Всички около тях се опитваха да са също толкова умни, ала не бяха достатъчно умни, тъй че бяха много по-бавни и… ами, просто не се снишаваха достатъчно бързо.

Юла най-сетне въздъхна, признал поражението си, и погледна Емби накриво.

— Не мога да повярвам, че те спасих.

— И аз. Аз нямаше.

— Точно затова не мога да повярвам на това, което направих. Но пък тя е видяла колко съм смел, щедър и безкористен. Видяла е, че съм по-добър, защото знае, че ти нямаше да го направиш.

— Може би щях, и може би тя знае това, Юла. Освен това един от ония миризливковци се опита да отвори вратите и ако не бях аз, щеше да нахълта вътре — и всъщност тя видя точно това.

— Ти оня не го изстърга нарочно.

— Откъде знаеш?

— Защото го бутна с лицето си, Емби.

Емби отново опипа носа си и потръпна, а след това се подсмихна злорадо.

— Тя видя каквото видя и това, което видя, не беше ти.

— Тя видя ръцете ми, когато се пресегнаха, за да те издърпат горе. Това видя.

— Не. Постарах се да ги прикрия с, ъъъ, с ризата си.

— Лъжеш.

— Ти лъжеш.

— Не, ти.

— Ти!

— Можеш да казваш каквото си искаш, Емби. Каквото си искаш. Все пак аз спасих теб.

— Измъкна ми мокасина, искаш да кажеш.

— Без да искам.

— Къде е тогава?

— Изпадна.

— Не е. Проверих в торбата ти, Юла. Изобщо не си се опитвал да ме спасяваш, крадеше ми мокасина, защото е любимия ти мокасин. Искам си я.

— Не е законно да надничаш в чужда торба.

— Това е според Блатния закон. Тука да ти прилича на блато?

— Това не е важно. Ти наруши закона. Все едно, намерил си резервния ми мокасин.

— Единствения ти резервен мокасин?

— Точно така.

— Тогава защо беше пълна с любовните ми бележки?

— Какви любовни бележки?

— Тия, дето си ги пишем с нея. Дето си ги крия в мокасина. Тях, Юла.

— Вече е ясно колко пъти си нарушавал закона. Защото си криел любовните си бележки — бележки, които си писал на себе си и на никой друг — и си ги криел в резервния ми мокасин!

— Не че щеше да погледнеш изобщо.

— Но можеше и да погледна, ако знаех.

— Ама не си, нали? Освен това нямаш резервен мокасин, защото я откраднах.

— И затова аз си я откраднах обратно!

— Не можеш да откраднеш обратно нещо, за което първо не си знаел, че е откраднато. Това си е просто кражба. А кражбата е против закона.

— Блатният закон.

— Торбата ти е блато.

— Ха-ха-ха-ха-ха…

Емби се ухили на собствената си шега и също се засмя:

— Ха-ха-ха-ха-ха…

Фейнт дръпна запушалката, удари глътка и подаде меха на Суитист Сафърънс.

— Чуй ги само ония идиоти.

— Не искам — отвърна Суитист Сафърънс. И потръпна. — Знаеш ли, това ми се случва за първи път. Да се опитват така да се докопат до гащите ми.

— Прокълнати с трупно вкочаняване може би.

— Подиграваш ли ми се? Онова, което правеха там, дори не беше реално, бяха като вързани пръчки или нещо такова. — Удари още глътка вино и се огледа. — Хубаво място.

— Малкото ни късче рай.

— Можем да погледаме изгрева поне. Това ще е хубаво. — Помълча, после продължи: — Когато се появи Реканто, помислих, че идва на помощ. Но сега си мисля, че просто се е възползвал от положението, за да пусне и той няколко ръце.

— Изненадана ли си, Суити? Та той е мъж.

— С лоши очи.

— Лоши очи и лоши ръце.

— Може би трябваше да го убия.

— Чакай малко — сряза я Фейнт и дръпна меха от ръцете й. — Той все пак те спаси, с това рязане на ръце и длани…

— За да премахне конкуренцията.

— За да спаси честта ти, Суити.

— Щом казваш.

Фейнт запуши меха.

— Богове на Бездната, Суити, в какво според теб се набутахме там?

Суитист Сафърънс нацупи пълничките си устни, клепачите с дългите мигли се отпуснаха над очите й.

— В Еднооката котка, още когато бях дете, веднъж ме взеха на едно Утро на мухите — знаеш, онези церемонии от храма на Качулатия, когато всички жреци се мажат с мед…

— Някъде използват кръв — прекъсна я Фейнт.

— Така съм чувала. В Еднооката котка беше мед, тъй че мухите залепваха. Мухи и оси всъщност. Все едно, бях с дядо ми, който е бил войник с Ревенантите3…

— Богове, отдавна не бях чувала да ги споменават! — Фейнт зяпна Суитист Сафърънс. — Наистина ли? Дядо ти е бил с Ревенантите?

— Така казваше. Когато бях много малка, вярвах на всяка дума, която ми казваше. Когато пораснах, изобщо не го вярвах. А сега, като пораснах още, започнах пак да го вярвам. Нещата в къщата му, онези каменни плочи с глифовете, счупените маски, които държеше на стената… да, Фейнт, вярвам, че е бил с тях.

— Командван от Сегюле…

— Сегюле изгнаник, да. Все едно, дядо ме заведе да видя храма на покровителя на стария му полк и всичките му там жреци и жрици, които правеха онова с мухите.

— Почакай. Ревенантите уж трябваше да са изчезнали всички — прибрани от Гуглата, да му служат в царството на мъртвите. Тъй че какво е правил дядо ти жив в Еднооката котка?

— Изгубил си дясната ръка в битка. Оставили го за умрял, а когато някой го намерил, вече било много късно за сериозно лечение. Тъй че го пенсионирали. Сега ще ме оставиш ли да си разкажа историята, или не?

— Да, да. Извинявай.

— Та той каза, че жреците обърквали всичко с онзи мед. Мухите и осите не били важното в церемонията. Важното било кръвта — медът де, но той символизирал кръвта. Ревенантите — които били като воини-жреци на самия Качулат бог, в смъртния свят поне — е, те значи се самобичували. Кръв по кожата, живот, който кърви, за да умре на кожата — това било важното. Затова Гуглата цени мъртвите войници повече от всеки друг от безбройните мъртъвци, които се тътрят през портата му. Търговците на кръв, армията, която ще се сражава на тайната равнина, наречена Последен отпор. — Тя замълча и облиза устни. — Затова било Утрото на мухите. Последна битка, на мъртвите, събрани на една тайна равнина, наречена Последен отпор.

— Ясно — промълви Фейнт и потръпна, смразена от разказа на Суитист Сафърънс. — Може би затова Качулатия е взел Ревенантите. Защото тази битка наближава.

— Дай още глътка — рече Суитист Сафърънс и се пресегна за меха.

Глано Тарп сръга Реканто Илк в ребрата.

— Виждаш ли ги? За нас си говорят. Е, за мен най-вече. Ще стане, Илк, рано или късно ще стане.

Реканто Илк присви очи.

— Какво, ще те убият, докато спиш ли?

— Не бъди идиот. Някоя от двете ще ме помоли да й стана мъж навеки.

— И после ще те убие, докато спиш. А след това ще можем да си разделим дяла ти.

— Мислиш, че не видях как опипваше Суити ли?

— Как си могъл? Нали караше!

— Няма нещо, което да не виждам аз, Илк. Точно това ме прави добролепен колар.

— Нейните дръжки са най-хубавите.

— Внимавай какво правиш с бъдещата ми жена навеки.

— Може пък Фейнт да вземеш накрая, пък аз да правя каквото ми хареса със Суити.

Глано Тарп се оригна шумно.

— Трябва да сготвим нещо. Закуска, та като си свършат ония плямпотенето, да ставаме и да хващаме пътя.

— Накъдето и да е.

— Не е важно накъде. Никога не е било, няма и да бъде.

Реканто Илк се ухили.

— Прав си. Не е важна целта.

Двамата добавиха в хор:

— … а пътуването!

Фейнт и Суитист Сафърънс се обърнаха към тях намръщени.

— Стига вече! — подвикна им Фейнт. — Престанете, двамата! Престанете или ще ви убием, докато спите!

Реканто Илк сръга Глано Тарп в ребрата.

Маппо клечеше и чакаше майстор Квел да привърши тихото заклинание против болка. Съчувстваше му, защото беше ясно, че чародеят страда, лицето му беше пребледняло и изопнато, челото — плувнало в пот, ръцете му трепереха.

Това, че някой може да избере такава професия, на тази ужасна цена, беше идея, която трудно можеше да приеме. Какви пари можеха да изплатят това? Този начин на мислене Маппо изобщо не можеше да проумее.

Кое на този свят беше наистина ценно? На който и да е свят? Приятелството, даровете на любовта и състраданието. Уважението, което отдаваш към живота на друг. Всичко това не можеше да се купи с богатство. За самия него тази истина изглеждаше съвсем проста. И все пак знаеше, че самата й баналност подхранва насмешлив цинизъм и подигравка. Докато тези неща не ти бъдат отнети, докато цената на загубата им не се окаже лична в някоя своя ужасна, опустошителна поява в нечий живот. Едва в такъв момент на невъзвратима крайност презрението отпада от тази истина и я оголва неопровержимо.

Всички важни истини бяха банални.

И все пак тук имаше друга истина. Той беше платил за това пътуване. Парите му бяха донесли болка на този човек. Размяната бе неравностойна и затова Маппо скърбеше за майстор Квел и нямаше да се отдръпне страхливо пред чувството си за вина. Честта в края на краищата означаваше подготвеност, готовност да претегляш и мериш, да преценяваш верния баланс, без да накланяш везните с ръка.

И тъй, всички те плащаха, за да обслужат потребността на Маппо — това пътуване през лабиринти. Поредното бреме, което трябваше да приеме. Стига да можеше.

Внушителният воин, който седеше до него, се размърда и каза:

— Мисля, че вече разбирам защо Тригали губи толкова свои акционери, майстор Квел. В името на бездната, би трябвало да има лабиринти, през които да можеш да пътуваш в мир, нали?

Майстор Квел потърка чело.

— Селенията се съпротивляват, Грънтъл. Ние сме като плисната вода в горещо масло. Единственото, което мога да направя, е да не… ни изхвърли. Маговете могат да се провират в избраните си лабиринти — не е лесно, повечето пъти е игра на дискретна настойчивост. Или на скромно налагане на воля. Не искаш да избиеш дупка от един свят към друг, защото това най-вероятно ще излезе извън контрол. Може да погълне магьосника за миг. — Вдигна глава и ги погледна с кървясалите си очи. — Ние обаче можем да го правим така. — Махна вяло с ръка към впряга. — Идваме като оскърбление. Ние сме оскърбление. Като нажежен до бяло връх на копие, пронизваме, препускаме диво по пътя си и трябва да се погрижа всичко, което оставяме след себе си, да бъде… притъпено. Обгорено и затворено. Иначе зад нас ще изригне неудържима сила, а на такава вълна никой смъртен не може да се носи дълго.

Прешъс Тимбъл проговори зад Маппо:

— Значи всичките сте Върховни магове тогава.

Майстор Квел кимна.

— Признавам, започва да ме притеснява начинът, по който пътуваме. Мисля, че плашим цялата проклета вселена. Караме битието да… кърви. О, само по някоя капка тук-там, сред всичките пристъпи на болка, каквито би могла да изпитва реалността. Все едно, затова няма мирен път, Грънтъл. Обитателите на всяко селение са принудени да се опитват да ни унищожат.

— Каза, че дори не сме стигнали до Портата на Гуглата — каза след кратко мълчание Грънтъл. — И все пак…

— Да. — Магът се изплю на пясъка. — Мъртвите вече не спят. Проклета бъркотия.

— Намерете ни най-близката суша в нашия свят — рече Маппо. — Оттам ще си продължа пеш. Ще се оправя сам.

— Ние държим на договора, Трелл. Ще те доставим там, където искаш да стигнеш…

— Не и срещу възможната цена ти и приятелите ти да умрете. Не мога да приема това, майстор Квел.

— Надплатено не връщаме.

— Аз и не искам.

Майстор Квел се изправи. Трепереше.

— Ще видим след другата отсечка. Време е за закуска. Няма нищо по-лошо от това да повръщаш, когато в корема ти няма нищо за повръщане.

Грънтъл също се надигна.

— Решил си по нов път?

Квел направи гримаса.

— Огледай се, Грънтъл. Решено е вместо нас.

Квел закрета бавно към екипажа си, събрани около мангала, който бяха измъкнали от туловището на впряга. Треллът огледа примижал тясната ивица суша.

— Какво искаше да каже?

Грънтъл сви рамене, после се усмихна на Маппо и дългите му зъби лъснаха.

— Щом трябва да гадая, Трелл, май ще плуваме.

А Прешъс Тимбъл изсумтя:

— Царството на Маел. А вие двамата мислехте, че Гуглата бил лош.

Когато бе на четири години, на Прешъс Тимбъл й бяха дали тръбичка за дишане и я заровиха в торф, където остана два дни и една нощ. Навярно беше умряла. Повечето умираха, но душата оставаше в мъртвото тяло, пленена от торфа и тъмните му чародейни качества. Така старите вещици обясняваха нещата. Едно дете трябваше да се даде в торфа, в онзи нечестив съюз на земя и вода, и душата трябваше да се откъсне от плътта, която обитаваше. Едва тогава тази душа можеше да пътува, едва тогава можеше да странства на воля в царството на сънищата.

Малко спомени имаше за времето, прекарано в торфа. Навярно беше пищяла, беше се опитвала да се мята в паника. Въжетата, които я бяха стегнали, с които щяха да я извадят привечер на втория ден, бяха оставили дълбоки парещи белези на китките и шията й и тези рани не бяха дошли от лекия отмерен натиск, когато вещиците я извлякоха обратно в света. Шепнеха също така, че понякога духовете, бродещи из торфа, се опитвали да откраднат тялото на детето, да го направят свое обиталище. И вещиците, които седяха и пазеха временния гроб, разказваха за времена, когато въжето — с краищата му, вързани около китките — изведнъж се изопвало и тогава започвала битка между вещиците на повърхността и духовете на дълбокото. Понякога вещиците губели, въжетата се разяждали и откъсвали и детето го издърпвали в мръсното дълбоко, и се появявало само веднъж всяка година, в Нощта на Пробудените. Деца със синкавокафява кожа и празни очни кухини, с коса с цвета на съсирена кръв, с дълги лъскави нокти — вървят през блатото и пеят песни за земята, която може да доведе до лудост един смъртен.

Бяха ли дошли духовете за нея? Вещиците не казваха. Тези изгаряния по кожата й от паника ли бяха, или от нещо друго? Не знаеше.

Спомените й от онова време бяха малко и откъслечни. Тежестта върху гърдите й. Пронизващият студ. Вкусът на мръсна вода в устата й, паренето в стиснатите й очи. И звуците, които чуваше, ужасните капещи звуци, като поток от течности през жилите на земята. Тупанията и пращенето, шумоленето от приближаващи се… неща.

Казваха, че никакъв въздух нямало в торфа. Че дори кожата й не можела да диша — а това дишане бе нужно за всичко живо. Тъй че наистина трябваше да е умряла.

Оттогава, нощем, докато спеше, тя можеше да се издига от плътта си, можеше да надвисне невидима над неподвижното си тяло. И да го гледа отгоре с възхита. Беше наистина красива, сякаш нещо от детето, което бе някога, не можеше никога да се състари, оставаше неуязвимо за възрастта. Качество, което караше мъжете отчаяно да я желаят, не като равна, уви, а като притежание. И колкото по-стар беше мъжът, толкова по-голямо бе желанието.

Когато направи това откритие, за себе си и за мъжете, които я желаеха най-много, тя се отврати. Защо да дава това прелестно тяло на такива сбръчкани жалки същества? Нямаше да го даде. Никога. И все пак се оказваше трудно да се брани срещу такива страстни ловци на младост — о, можеше да ги прокълне в нещастие, можеше да ги отрови и да гледа как издъхват в ужасни болки, но такива неща само я водеха до съжаление, от мекия вид, не от гадния, което правеше жестокостта само още по-трудна.

Беше намерила решението си в двамата млади братя Боул. Едва прескочили двадесетте, и двамата недостатъчно пригодни, за да останат в Нередовните на Мот по някакви си причини, за които нямаше нужда да се интересува. И двамата — възхитително влюбени в нея.

Беше все едно, че от мозъците на двамата едва ли може да се събере дори колкото за един. Бяха Боул, свирепи срещу всякакви магове и магии и родени с дара на бога саламандър: да оцеляват. Бранеха я във всички битки, които човек можеше да си въобрази, от истинския бой до коварните попълзновения на старците.

Щом престанеше да се възхищава на тялото си, тя се понасяше натам, където двамата спяха, и се взираше отгоре в отпуснатите им лица, в зяпналите уста, от които хъркането излизаше на тих ритмичен стон, в струйките лига и трепкащите клепачи. Нейните палета. Нейните кучета пазачи. Убийствените й хрътки.

И все пак сега, в тази нощ с тропическите звезди, които намигваха отгоре, Прешъс Тимбъл изпитваше усилващо се безпокойство. Тази авантюра с Тригали, на която се беше решила — тази прищявка, — се оказа далеч по-опасна, отколкото бе очаквала. Всъщност тя едва не загуби един от тях в селението на Гуглата. А да загуби един от тях щеше да е… лошо. Щеше да освободи другия да настъпи, а това тя не го искаше, за нищо на света. А и едно куче пазач едва ли беше толкова ефикасно, колкото две.

Може би, просто може би, този път беше прекалила.

Грънтъл отвори очи и се загледа в смътното сияние, което се понесе и надвисна над спящите тела на братята Боул, позадържа се там, а после се върна и потъна обратно в тялото на Прешъс Тимбъл.

Чу наблизо как треллът изсумтя тихо и отрони:

— Що за игра играе тя…

Грънтъл помисли дали да отвърне. Но сънят изведнъж го завладя, удари го, събори ума му и го изплю като сдъвкан плъх сред влажна поляна с висока трева. Слънцето горе пламтеше като око на разгневен бог. Пребит и изтерзан, той се надигна на четири крака — поза, която не му се стори ни най-малко тромава, нито необичайна.

Гъста джунгла обкръжаваше поляната и от нея прииждаха звуците на птици, маймуни и насекоми — какофония толкова шумна и натрапчива, че дълбоко от гърлото му се изтръгна раздразнено ръмжене.

Изведнъж всички звуци замряха, пашкул от тишина, накъсана само от жуженето на пчели и двойка дългоопашати колибри, затанцували покрай цвят на орхидея — пъстри духчета, които изпърхаха с криле и се понесоха във въздуха.

Грънтъл усети как космите му настръхнаха, твърди и вкочанени по тила му — твърде рязко и буйно за човек, — погледна надолу и видя тигрови лапи там, където трябваше да са ръцете му.

„Поредният от тези проклети сънища. Слушай, Трейк, ако искаш да съм точно като теб, престани да ми разиграваш тези сцени. Ще бъда тигър, ако това искаш — само престани да ме затваряш в сънищата ми. Събуждам се тромав и бавен и това не ми харесва. Събуждам се, без да помня нищо освен свобода.“

Нещо се приближаваше. „Неща… три, не, пет. Не големи, нито опасни.“ Той бавно извърна глава и присви очи.

Съществата, спрели се в края на поляната, бяха нещо средно между едри маймуни и хора. Ниски, със стегнати гладки тела, с тънка козина, която се сгъстяваше под мишниците и чатала. Двамата мъжкари носеха нещо като жезли с втвърдени на огън върхове и набити по тях нокти от някой едър хищник. Женските носеха копия, една от тях държеше копието си в едната ръка, а в другата — широка кремъчна брадва, която хвърли на поляната. Камъкът тупна на земята и смачка тревата някъде между Грънтъл и групата им.

Грънтъл осъзна, с леко стъписване, че познава вкуса на тези същества — горещата им плът, кръвта им, соленото на потта им. В това тяло, в това място и това време той ги беше нападал, беше ги събарял, слушал беше жалните им писъци, докато челюстите му се стягаха фатално около вратовете им.

Този път обаче не беше гладен и те, изглежда, го знаеха.

В очите им припламна благоговение, лицата им се изкривиха в странни изражения, а една от жените изведнъж заговори. Вибрираща реч, накъсана от цъкания и гърлени звуци.

А Грънтъл я разбираше.

— Звяр на мрака и огъня, ловец в тъмно и в светлина, черна козина и лъх сред тревите, бог който взима, виж този наш дар и ни пощади, защото сме слаби и малко, и тази земя не е наша, тази земя е пътят, защото бленуваме за брега, където храната е обилна и птиците грачат в слънчевия зной.

Грънтъл усети, че се хлъзга напред, безмълвен като мисъл. Беше живот и сила, обвързани в единен дъх. Напред, докато брадвата не се озова в ноктестите му лапи. Навел глава, с разширени ноздри вдиша мириса на камък и пот, ръбовете, по които бе останала стара кръв, където треви бяха излъскали кремъка, урината, плисната върху него.

Съществата искаха тази поляна за себе си.

Молеха го за разрешение, а може би и за нещо повече. Нещо като… закрила.

— Пантерата ни следи и те предизвиква — припя монотонно жената. — Но няма да пресече пътя ти. Ще избяга от миризмата ти, защото ти си господарят тук, богът, неоспоримият ловец на леса. Предната нощ тя взе детето ми — изгубихме всички свои деца. Може би ще сме последните. Може би никога няма да видим отново брега. Но ако нашата плът трябва да нахрани гладните, то нека ти си този, който ще стане по-силен с нашата кръв… Тази нощ, ако дойдеш да вземеш някой от нас, вземи мен. Аз съм най-старата. Не нося повече деца. Безполезна съм.

И тя отпусна рамене, захвърли копието и се смъкна в тревите, превъртя се на гръб и оголи гърлото си.

Бяха луди, реши Грънтъл. Обезумели от ужаса на джунглата, където бяха чужди, изгубени, търсещи някой далечен бряг. А по пътя им всяка нощ вилнееше ужас.

Но това беше сън. От някое древно време. И дори да се опиташе да ги отведе до брега, щеше да се събуди много преди това пътуване да е свършило. Да се събуди и с това да ги остави сами на съдбата им. А ако огладнееше в следващия миг? Ако инстинктът в него изригнеше и го отпратеше върху тази нещастна женска — и челюстите му да се стегнат на гърлото й?

Дали от това бе произлязла идеята за човешко жертвоприношение? Когато природата ги е гледала жадно, с неутолимия си глад? Когато не са имали нищо друго освен заострени пръти и тлеещ огън, с които да се защитят?

Тази нощ нямаше да ги убива.

Щеше да намери нещо друго за убиване. Грънтъл се отправи навътре в джунглата. Изпълниха го хиляди миризми, хиляди приглушени звуци зашепнаха в дълбоките сенки. Носеше огромната си тежест без усилие, пристъпваше безшумно. Под зеления покров светът бе сумрачен и така щеше да си остане вечно, и все пак той виждаше всичко — пърхането на зеленокрила богомолка, пробягващите из хумуса дървесни буболечки, лъскавия бяг на стоножка. Плъзна се през пътеката на сърни, видя къде се бяха хранили с клонки с потъмнели листа. Подмина изгнил дънер, накъсан и избутан встрани, земята под него — разровена от търсещата зурла на глиган.

Някъде по-късно, когато се спусна вечерта, намери дирята, която бе тръгнал да търси. Остра, лютива, едновременно позната и чужда. Беше накъсана, доказателство, че съществото, което я е оставило, е предпазливо; отдръпваше се сред дърветата в мигове на отдих.

Женска.

Забави крачките си по дирята на звяра. Цялата светлина си отиде, всеки цвят преля в оттенъци на сивото. Ако го откриеше, щеше да избяга. Но пък единственият звяр, който нямаше да го направи, бе слонът, а той никак не държеше да напада този мъдър левиатан с мръсното му чувство за хумор.

Продължи дебнешком напред, стъпка подир тиха стъпка, докато не стигна до мястото, където тя беше убила. Елен, горчивият му от паника дъх се бе затаил във въздуха. Хумусът разровен от тънките му копита, петно кръв върху сухите тъмни листа. Грънтъл спря, отпусна се, вдигна очи.

И я видя. Беше издърпала плячката си на един дебел клон, от който се спускаха лиани на водопад от нощни цветове. Еленът — или каквото бе останало от него — беше метнат през клона, а тя лежеше по дължината му, огнените й очи бяха приковани в Грънтъл.

Беше добре пригодена за нощен лов — козината й беше черно връз черно, петната едва се различаваха.

Гледаше го без страх и това го стъписа.

След това в черепа му замърмори глас, благ и мрачен.

— Върви си по своя път. Няма достатъчно за делба… дори да желаех, а аз, разбира се, не желая.

— Дошъл съм за теб — отвърна Грънтъл.

Очите й се разшириха и той видя как мускулите по раменете й се стегнаха.

— Да не би всички зверове да познават ездачи?

В първия миг Грънтъл не схвана въпроса й. А после разбирането го осени, с внезапна вълна от топлина, с внезапен интерес.

— Далече ли е пътувала душата ти?

— През времето. През незнайни разстояния. Тук сънищата ми ме водят всяка нощ. Вечно на лов, с вечния вкус на кръвта, вечно присвита боязливо встрани от пътя на такива като теб.

— Бях призован с молитва — каза Грънтъл и осъзна, че това е самата истина, още докато го изричаше. Получовешките същества, които бе оставил зад себе си, наистина го бяха призовали, сякаш за да подканят убиеца да отвърне на някаква вътрешна съпротива пред слепия шанс. Беше призован, за да убие, осъзна той, и с това да даде доказателство на идеята за съдба.

— Любопитна идея.

— Пощади ги.

— Кои?

— Знаеш за кои говоря. В това време има само едно същество, което може да изрича молитви.

Долови насмешката й.

— Грешиш. Макар че другите не си представят зверовете като богове и богини.

— Другите?

— На много нощи разстояние оттук има планини, а в тях може да се намерят твърдини, обитавани от К’Чаин Че’Малле. Има огромна река, която се излива в топъл океан, а на бреговете й може да се намерят селища землянки на Форкрул Ассаил. Има самотни кули, където живеят самотни Джагът и чакат да умрат. Има села на Тартено Тоблакай и техните братовчеди, обитателите на тундрата Нефр Трелл.

— Познаваш този свят много по-добре от мен.

— Все още ли се каниш да ме убиеш?

— Ще спреш ли да избиваш получовеците?

— Щом желаеш. Но трябва да знаеш, има времена, когато този звяр е без ездач. Подозирам, че има също времена, когато звярът, който яздиш, също ловува сам.

Надигна се изящно от клона и бавно заслиза по дънера, с главата надолу, скочи и стъпи леко върху меката горска пръст.

— Защо са толкова важни за теб?

— Не знам. Може би ги съжалявам.

— За нашия вид няма място за съжаление.

— Не съм съгласен. Това е, което можем да дадем, когато яздим душите на тези зверове. Гуглата знае, това е всичко, което можем да дадем.

— Гуглата?

— Богът на смъртта.

— Идваш от странен свят, струва ми се.

Виж, това беше стъписващо. Грънтъл помълча дълго, след това попита:

— Ти откъде си?

— От един град, наречен Нови Морн.

— Знам развалина, наречена Морн.

— Моят град не е развалина.

— Може би съществуваш във време преди идването на Гуглата.

— Може би. — Тя се протегна, блясъкът на очите й изтъня до резки. — Скоро си тръгвам. Ако си тук, когато си отида, звярът, който остава, няма да се отнесе добронамерено към присъствието ти.

— О? И дали ще е толкова глупава да ме нападне?

— И да умре? Не. Но не бих искала да я обрека на ужас.

— Ах, а това да не би да е жалост все пак?

— Не. Любов е.

Да. Можеше да разбере как човек обиква такива великолепни животни и открива, че ездата на душите им е най-драгоценен дар.

— Ще си отида веднага. Мислиш ли, че ще се срещнем отново?

— Тази нощ май наистина е наша.

Тя се понесе плавно в тъмното и дори необикновеното зрение на Грънтъл не му помогна да я проследи след първите няколко стъпки. Обърна се рязко и безшумно застъпва натам, откъдето бе дошъл. Да, усещаше вече как хватката му тук отслабва. Скоро щеше да се върне в своя свят. Към онова бледо, застояло съществуване, където живееше като полусляп, полуглух, безчувствен и тромав.

Позволи си да изръмжи сърдито и всички горски обитатели наоколо затихнаха.

А после някаква дръзка маймуна високо горе хвърли пръчка по него. Тупването на земята близо до левия му заден крак го сепна и той се дръпна боязливо.

От мрака горе го догони звучен кикот.

Бурята от хаос се разбушува пред погледа му, погълна половин небе с вихрено безумие от олово, зърнесто черно и искрящи пипала от сребро. Виждаше как яростният й фронт надига земята в кипяща стена от прах, камъни и пръст, как идва все по-близо.

Предстоящият край не беше чак толкова лош, ако питаха Дич. Влачеха го за веригата, затегната за десния му глезен. Кожата му беше обелена — бялата кост и хрущялът от останалия му лакът, зацапан с кал, се виждаха през червените петна пред очите му. Коленете му бяха отекли, а прангата бавно се врязваше през глезена и костите на стъпалото. Чудеше се какво ли ще стане, когато стъпалото най-сетне се откъсне — какво щеше да изпита? Да лежи, обездвижен най-сетне, може би да гледа как прангата се завърта, извива се и се изхлузва. Щеше да е… свободен.

Мъчението на това съществуване не трябваше да включва болка. Това беше нечестно. Разбира се, повечето от тази болка вече заглъхваше — твърде много се беше присвивал и треперил, охкал и хлипал — но спомените си оставаха като огън в черепа му.

Дърпаха го напред по разкъртени камъни, острите им ръбове се врязваха в гърба му, изравяха нови бразди в премазаната му плът, набиваха се в основата на черепа и къртеха последните валма коса и кожа. А щом веригата се запънеше, само за да го превърти, той зяпваше за пореден път стихията зад тях.

От стенещия някъде напред фургон ехтяха песни на страдание, несекващ, отчаян хор.

Колко лошо, помисли си той, че онзи огромен демон не го беше намерил още в първите мигове, след като рухна, не го беше вдигнал на рамото си — не че можеше да носи повече, отколкото вече носеше. Но дори да не беше направил нищо повече, освен да го издърпа встрани, тогава масивното колело на фургона нямаше да прекърши дясната му ръка и рамо, да ги стрие на каша, докато не останат само нишки хрущял, които да ги задържат към тялото. След това всички надежди — колкото и смътни да бяха, — че ще се вдигне отново, за да влее силата си в процесията, си бяха отишли. Беше се превърнал в поредната мъртва тежест, влачен отзад, подсилил страданието на онези, които продължаваха да се тътрят.

Наблизо, почти успоредно на него, една огромна верига, вече обрасла с мъх, свършваше при останките на дракон. Криле като опърпани платна, счупени и подскачащи по земята напречни ребра, почти одрана глава, която се влачеше зад натрошения врат. Когато го видя за първи път, се потресе, ужаси се. И сега все още, всеки път, щом се появеше в полезрението му, го заливаше вълна от ужас. Фактът, че дори такова същество се е провалило, бе доказателство за отчаяната крайност, която ги изтезаваше.

Аномандър Рейк беше спрял да убива. Легионът пропадаше. Унищожението се приближаваше неумолимо.

„Животът се бои от хаоса. Страхуваме се от него повече от всичко друго, защото е анатема. Редът воюва срещу разпада. Редът договаря взаимодействие като механизъм за оцеляване, на всяко ниво, от парче кожа до цяла менажерия от взаимно зависими същества. Това взаимодействие, разбира се, може по същество и да не е непременно мирно — нищожна размяна на провали, за да гарантират по-големи успехи.“

„Да, докато ме влачат тук, на самия край на съществуването ми, започвам да разбирам…“

„Вижте ме, вижте този дар на размисъла.“

„Рейк, какво си направил?“

Една мазолеста ръка се стегна около здравата му все още ръка, вдигна го и го понесе напред, по-близо до пълзящия фургон.

— Няма никакъв смисъл.

— Това — отвърна му дълбок сдържан глас — е без значение.

— Аз не заслужавам…

— Може би не, но съм решил да ти намеря място във фургона.

Дич се изсмя хрипливо.

— Просто откъснете стъпалото ми, милостиви господине, и ме оставете.

— Не. Може да се окажеш нужен, маг.

Нужен? Виж, това беше нелепо.

— Кой си ти?

— Драконъс.

Дич отново се изсмя.

— Търсех те… сякаш преди векове, вече.

— Вече ме намери.

— Мислех си, че може да знаеш начин да се избяга. Виж, това ако не е смешно! В края на краищата, ако знаеше, нямаше още да си тук, нали?

— Това изглежда логично.

Странен отговор.

— Драконъс.

— Какво?

— Ти логичен ли си?

— Ни най-малко. А, ето, стигнахме.

Гледката, която посрещна Дич, щом го надигнаха и обърнаха напред, беше още по-ужасяваща от всичко, което бе видял, откакто бе пристигнал в прокълнатото селение на Драгнипур. Стена от тела, изпънати ходила, подаващи се между зяпнали лица, тук-там по някоя провиснала навън ръка, гърчеща се и плувнала в пот. Тук коляно, там рамо. Валма мокра коса, пръсти с дълги колкото ками нокти. Хора, демони, Форкрул Ассаил, К’Чаин Че’Малле, други, от естество, каквото Дич не можеше дори да определи. Видя една длан и ръката до лакътя, направени сякаш изцяло от метал, очни кухини, панти и пръчки, и коруба от желязна кожа. Най-лошото от всичко бяха облещените очи, зяпнали от лица, лишени сякаш от всякакво възможно изражение и останали отпуснати и безжизнени.

— Направете място! — изрева Драконъс.

Отвърнаха му крясъци:

— Никакво място няма! Никъде не остана!

Пренебрегнал отчаяните протести, Драконъс започна да се катери по стената от плът. Лица, изкривени от гняв и болка, очи, облещени в оскърбено неверие, ръце, които дращеха към него или удряха с юмруци, но гигантският воин остана безразличен към всичко това. Дич усещаше неизмеримата му сила, неумолимата му увереност във всяко движение, което издаваше нещо непокоримо. И се смълча, обзет от благоговение.

Изкачваха се все по-високо, а сенките беснееха на безумни шарки под яростния блясък на бурята, сякаш естественият сумрак на този свят се беше вкопчил в повърхността му и тук, високо над нея, въздухът бе по-чист, по-остър.

Поклащането на бавно тътрещия се фургон се долавяше в люлеенето на стената близо до върха, движение, съпроводено от хлъзгавото помръдване на плът и колебливата песен от глухи ритмични стонове и пъшкания. Стената най-сетне се закриви навътре и Драконъс задърпа Дич през гърбици от кожа, телата бяха толкова плътно натъпкани, че повърхността под него изглеждаше твърда, вълнисто пространство, покрито с пот, пепел и разкаляна пръст. Повечето лежаха по корем, сякаш да се взират в небето — гледка, която щеше да изчезне завинаги, щом дойдеше следващото тяло — бе твърде непоносимо.

Драконъс го изтъркаля в една падина между два гърба, единият с лице на една страна, другият — на другата. Мъж, жена… внезапният допир с меката женска плът, до която го заклиниха, го сепна, събуди нещо в него и Дич изруга.

— Взимаш каквото можеш, маг — рече Драконъс.

Дич чу как си тръгна.

Вече можеше да различи далечни гласове и странни звуци наблизо. Някой припълзя по-близо до него и Дич усети леко дръпване на веригата си.

— Почти измъкнал се значи. Почти измъкнал се.

Дич се извърна да види кой говори.

Тайст Андий. Явно беше сляп, и двете му очни кухини бяха ужасни белези от изгаряне — само преднамерено изтезание можеше да е толкова точно. Краката му ги нямаше, бяха останали само двата чукана на бедрата. Издърпа се пълзешком до Дич и магът видя, че държи в едната си ръка заострен кокал с почернял връх.

— Да ме убиеш ли се каниш?

Тайст Андий спря, вдигна глава. Сплъстена черна коса обкръжаваше тясното изпито лице.

— Що за очи имаш, приятелю?

— Виждащи.

Мигновена усмивка, след това Тайст Андий допълзя още по-близо.

Дич успя да се превърти, тъй че откъснатото му рамо и ръка да се озоват под него, и освободи здравата си ръка.

— Безумно е, но все пак смятам да се защитя. Макар че смъртта — ако изобщо съществува тук — би била милост.

— Не съществува — отвърна Тайст Андий. — Мога да те мушкам с това през следващите хиляда години и нищо няма да направя, освен да те оставя пълен с дупки. Пълен с дупки. — Замълча и усмивката отново пробяга по лицето му. — Но все едно, трябва да те мушкам, след като направи от всичко такава каша. Каша, каша, каша.

— Тъй ли? Обясни.

— Няма смисъл, освен ако имаш очи.

— Имам ги, проклет глупак!

— Но могат ли да виждат?

Той долови натъртването на последната дума. Можеше ли да събуди магията тук? Можеше ли да изстърже нещо от своя лабиринт — достатъчно, за да смекчи зрението му? Нищо не му оставаше, освен да опита.

— Почакай малко.

О, да, лабиринтът си беше на мястото, неподатлив като стена… и все пак долови нещо, което не беше очаквал. Пукнатини, цепнатини, неща, които се вливаха, изтичаха.

Влиянията на хаоса, осъзна той. „Богове, всичко се руши!“ Щеше ли да има време — мигновение, точно когато бурята най-сетне ги удареше, — когато щеше да намери своя лабиринт на ръка разстояние? Можеше ли да се спаси, преди да бъде заличен заедно с всички и всичко останало?

— Колко още, колко, колко, колко? — попита Тайст Андий.

Дич откри, че всъщност може да изстърже трошица от силата. Измърмори тихо няколко думи и изведнъж видя онова, което досега беше скрито — видя плътта, да, плътта, върху която лежеше.

Гмеж от татуировки покриваше всяко оголено късче кожа, линии и образи се прехвърляха от едно тяло към друго, и в същото време никъде не можа да види плътни зони — всичко беше направено толкова изкусно, толкова ажурни плетеници, шарки, вплетени в шарки. Виждаше ръбове, които са потапяха надолу и се извиваха. Виждаше издължени фигури с усукани торсове. Нито едно-едничко тяло не беше свободно на върха на този огромен фургон — освен неговото.

Тайст Андий трябваше да е чул ахването му, защото се засмя.

— Представи си, че се рееш… о, да речем, на десет-петнайсет човешки боя високо, точно над тавана на нищото, тавана на нищото. Гледаш отгоре всичко това, всичко, всичко, всичко. Да, изглежда нелепо, откъдето си се свил, но там отгоре, отгоре, отгоре — не ще видиш могили от плът, грамади от кокали с изопната кожа — никакви сенки не ще видиш — само сцената. Сцената, да, изпъната и плоска, ще си готов да се закълнеш. Ще си готов да се закълнеш във всеки бог или богиня, за които можеш да се сетиш. Изпъната и плоска! Плоска, плоска!

Дич се помъчи да осмисли това, което виждаше — не посмя и да опита предложеното от Тайст Андий от страх, че усилието може да го подлуди; не, нямаше да се опива да си представи, че се е изтръгнал на свобода от плътта си, че душата му се носи някъде високо. Достатъчно трудно му бе да проумее лудостта на това творение — творение на един слепец.

— Доста дълго трябва да си бил тук — каза най-сетне. — И си се опазил да не те заровят.

— Да, и да. Бях сред първите на фургона. Сред първите. Убит от Драконъс, защото се опитах да изтръгна Драгнипур от него — о, Аномандарис Пурейк не беше първият, който се опита. Аз бях. Аз. Аз. И ако бях спечелил меча, хе, първата ми жертва щеше да е самият Аномандарис. Не е ли горчива шега това, приятелю? Горчива, горчива.

— Но това… — Дич посочи с ръка. — Това трябва да е… отскорошен труд…

— Не, само последният пласт, последният пласт, последният пласт.

— Какво… какво използваш за мастило?

— Умен въпрос! От кръвното дърво на фургона, черно дърво, смолата, а смолата все тече, капе…

— Ако можех да се зарея високо, както казваш — попита Дич, — каква сцена щях да видя?

— Странствания. Твърдини. Всеки бог, всяка богиня, всеки дух, който си струва да се спомене. Демони крале и демони кралици. Дракони и Древни — о, всички са там, всички. Всички са там. Тук ли си решил да останеш, приятелю? Тук ли си решил да останеш?

Дич си представи това същество, приклекнало над него с костената игла — и как я забива в кожата му.

— Не. Смятам да попълзя, колкото мога, без да спирам. Остави ме извън картината си.

— Не можеш да направиш това! Ще развалиш всичко!

— Представи си ме невидим тогава. Представи си, че изобщо не съществувам — ще остана извън пътя ти.

Незрящите очи лъщяха и Тайст Андий клатеше и клатеше, и клатеше глава.

— Няма да ти се дам — заяви Дич. — А и бездруго всичко скоро ще свърши.

— Скоро ли? Колко скоро? Колко, колко, колко?

— Бурята изглежда на не повече от левга зад нас.

— Щом няма да влезеш в картината, ще те избутам долу — каза Тайст Андий.

— На Драконъс това може да не му хареса.

— Той ще разбере. Той разбира повече от теб, повече, повече, повече и повече от теб!

— Остави ме да си отдъхна — каза Дич. — За малко. После ще скоча сам долу. Не искам да съм горе, когато дойде краят. Искам да стоя. Срещу бурята.

— Нима наистина си въобразяваш, че ритуалът изведнъж ще се пробуди? Нима, нима, нима? Цветът се разтваря скоро, ала нощта е дълга и ще продължи толкова дълго, толкова дълго, дълго. Защото цветът се разтваря. Разтваря, в мига преди утрото. Разтваря се в мига. Драконъс избра тебе — маг — за възел. Трябва ми възел. Ти си възелът. Легни, смири се, не мърдай.

— Не.

— Не мога да чакам дълго, приятелю. Пълзи, щом искаш, но не мога да чакам дълго. На левга зад нас!

— Как се казваш? — попита Дич.

— Защо е важно това?

— За следващия път, когато говоря с Драконъс.

— Той ме знае.

— Аз — не.

— Аз съм Кадаспала, брат на Енесдия, която бе жена на Андарист.

„Андарист. Това име ми е познато.“

— Искал си да убиеш брата на съпруга на сестра си?

— Да. Заради това, което той им причини, което им причини. Което им причини!

Дич зяпна изтерзаното от болка лице на слепия.

— Кой те ослепи, Кадаспала?

— Беше дар. Милост. Не проумявах тази истина, не и същинската истина, същинската истина. Не. Освен това си мислех, че вътрешният ми взор ще е достатъчен — да се опълча на Драконъс. Да открадна Драгнипур. Сгреших, сгреших. Сгреших. Истината е дар, милост.

— Кой те ослепи, Кадаспала?

Тайст Андий потръпна и сякаш се сви в себе си. В дупките на мястото на очите лъснаха сълзи.

— Сам се ослепих — прошепна Кадаспала. — Когато видях какво е направил. Какво е направил. На своя брат. На сестра ми. На сестра ми.

Изведнъж на Дич му се отщя да пита повече. Оттласна се от двете тела.

— Аз ще… разгледам.

— Върни се, маг. Възелът. Ти си възелът. Върни се. Върни се.

„Ще видим.“

С цялото това време за размисъл Апсал’ара стигна до извода, че най-голямата й грешка не беше проникването й в Лунния къс. Нито откриването на гробниците и купищата омагьосани камъни, просмуканите с чародейство оръжия, пропитите с кръв идоли и мощехранителници от десетки хиляди изчезнали култове. Не, най-голямата грешка в преценката й бе опитът да намушка Аномандър Рейк в гръб.

Беше го досмешало, когато я откри. Дума не беше споменал за екзекутирането й, нито дори да я оковат в някоя крипта за вечни времена. Просто я беше попитал как е успяла да проникне. Любопитство, немалко удивление, може би дори възхищение. А след това тя се беше опитала да го убие.

Проклетият меч беше излязъл от ножницата по-бързо от едно мигване на окото, смъртоносното острие я посече през корема още в мига, в който се хвърли към него с обсидиановата кама.

Такава глупост. Но уроците се превръщат в уроци едва когато стигнеш до нужното смирение, за да се вслушаш в тях. Когато надмогнеш егоистичните извинения и обяснения, хвърлени за да те предпазят от гузната съвест. Беше съвсем естествено да нападне първа, изоставила всякакви понятия за вина и срам. Замахваш, нажежена до бяло от гняв, след което си тръгваш с гордо вдигната глава, убедена в праведността си.

Отдавна беше зарязала всички тези малоумни позьорства. Беше поела по пътя към просветлението и той бе започнал с последния й смъртен дъх, когато се озова легнала върху твърдия каменен под, взряна в очите на Аномандър Рейк и видяла неговата покруса, съжалението и тъгата му.

Усещаше усилващия се зной на бурята, вековечния й, неутолим глад. Още малко и всичките й усилия щяха да се окажат за нищо. Брънките на веригата вече се протъркваха, но недостатъчно, съвсем недостатъчно. Щеше да бъде унищожена с всички останали. Не беше по-различна от тях. Всъщност не беше по-различна от всеки друг идиот, който се беше опитал да убие Рейк или Драконъс.

Дъждът, който капеше от дъното на фургона, беше по-топъл от обичайното, зацапан и вмирисан от пот и кръв. Заливаше тялото й. Кожата й беше мокра от толкова дълго, че се късаше на парцали, мъртвешки бяла, и оголваше червеното подуто месо. Загниваше.

Наближаваше времето, когато щеше отново да падне долу, да излезе изпод фургона и да види сама идването на края. Забвението. Нямаше да има жал в очите му — не че имаше, — само безразличието, което бе другото лице на вселената, онова, от което всички трябваше завинаги да са се отвърнали. Погледът на хаоса бе истинският извор на ужас — всичко друго бяха само оттенъци, подобия.

„Някога бях дете. Сигурна съм. Дете. Имам спомен, един спомен от онова време. На голия бряг на някаква широка река. Небето бе синьо съвършенство. Стадата елени преброждаха реката — хиляди и хиляди.“

„Помня вирнатите им над водата глави. Помня, че виждах как по-слабите се скупчваха, прегазваха ги и те изчезваха в мътната вода. Тези трупове щяха да изплуват някъде надолу по течението, където късоносите мечки, вълците, орлите и гарваните ги чакаха. Но аз стоях с другите. Татко, мама, навярно сестри и братя — просто другите, — без да откъсвам очи от огромното стадо.“

„Беше тяхната сезонна миграция, а това бе само едно от многото места за преброждане. Елените често избираха различни пътеки. Все пак реката трябваше да се прехвърли и животните се тълпяха половината утро на брега, докато изведнъж не нахлуят в реката като бушуващ прилив от козина, плът и дихания.“

„Дори дивите зверове не проявяват нетърпение, изправени пред неизбежното, когато сякаш единствено големият брой би могъл да обърка съдбата, тъй че всеки единичен живот се устремява с надежда през ледения поток. «Пощади ме.» Това е изписано обикновено в очите им. «Пощади ме над всички други. Пощади ме, за да мога да живея. Дай ми този миг, този ден, този сезон. Ще бъда верен на законите на своя вид.»“

Помнеше този единствен миг от своето детство и помнеше чувството си на благоговение към сцената с преброждането, към тази природна сила, това налагане на воля, тази дълбока неумолимост. Помнеше също така и ужаса, който бе изпитала.

„Елените не са просто елени. Преброждането не е просто преброждане. Елените са целият живот. Реката е отминаващият свят. Животът плува през него, яхва течението, плува, дави се, триумфира. Животът може да задава въпроси. Животът — някои негови видове — може дори да запита: защо изобщо мога да задавам въпроси? И: защо вярвам, че отговорите отговарят нещо наистина ценно? Каква е стойността на тази размяна, на този драгоценен диалог, когато истината е непроменена, когато някои продължават да живеят още малко, докато други се удавят, когато следващия сезон ще има нови елени, а други ще са си отишли завинаги?“

„Истината е непроменена.“

„Всяка пролет, по време на преброждането, реката е придошла. Хаос кипва под повърхността. Това е най-лошото време.“

„Гледайте ни.“

Детето не искаше да вижда. Детето беше заплакало и побягна далече от брега. Братя и сестри го подгониха, смееха се навярно, без да разбират страха й, отчаянието й. Някои поне я гонеха. Смееха се, освен ако реката не се беше смяла, а стадото елени не бе излязло на брега и не се беше понесло напред, принудило зрителите да се разпръснат и да се развикат изненадани. Може би това я беше накарало да побегне. Не беше сигурна.

Споменът свършваше с паниката й, с виковете й, с объркването й.

Легнала на хлъзгавата от пот напречна греда Апсал’ара отново се чувстваше като онова дете. Сезонът идваше. Реката я очакваше придошла и тя беше само една от многото, и се молеше съдбата да се обърка.

Сто камъка, хвърлени в малко езеро, ще разбият гладката му повърхност, ще предизвикат вълнички и вълни, докато окото не изгуби всякакво чувство за ред в това, което вижда. И този безреден миг обърква човек, пробужда душевна тревога и го оставя обезпокоен. Така беше и в онова утро в Даруджистан. Повърхностите се бяха разбили. Хората се движеха и всяко движение издаваше вълнение. Хората говореха и думите им бяха груби, и бяха резки с другите, непознати, както и близки.

Буря от слухове се беше понесла по теченията и в някои имаше повече истина, отколкото в други, но всички намекваха за нещо неприятно, нежелано и смущаващо. Такива усещания можеха да се разпространят като напаст и да заразят цяла държава, цял народ, да направят хората гневни, непрекъснато войнствени и свидливи в състрадателността си.

Кръв се беше проляла предната нощ. На заранта бяха намерени повече трупове от обичайното, двадесетина или повече — в Квартала на именията, което потресе като гръм от ясно небе разглезените знатни граждани в оградените им с високи зидове домове. Пришпорена от панически настоявания за разследване, Градската стража се домогна до магове, които да проведат огледи на жертвите с чародейство. Скоро след това из града започна да се шепне за нова подробност, която караше гражданите да зяпват онемели. Наемни убийци! Всички до един! Гилдията беше опустошена! И веднага след това по някои лица: лукава, доволна усмивка — бързо прикрита или затаена за насаме, след като човек не можеше да е прекалено внимателен. Все пак злите убийци явно се бяха изправили срещу нещо по-гадно от тях и бяха платили с живота си.

Някои от тях ставаха някак си по-замислени — о, те бяха достатъчно редки, за да, хм… потиснат човек. И все пак за тях неизбежно следваше един доста злокобен въпрос: кой точно в този град може така безнаказано да избие двадесетина смъртно опасни убийци?

При цялата суматоха в онази сутрин, със служебните карети и фургони с трупове, трополящи насам-натам; с отделенията стражи и стъписани зяпачи, с уличните продавачи сред тях с подсладените напитки и лепкави сладкиши, и какво ли още не; при всичко това никой не обърна внимание на затворената залостена кръчма „При К’рул“ с прясно варосаните й стени и промити канавки.

И толкова по-добре.

Крут от Талиент пристъпи в малката си занемарена стая и завари Ралик Ном, задрямал на един стол. Крут изсумтя, отиде до нишата, която минаваше за кухня, и остави торбата, пълна със зеленчуци, плодове и осолена риба.

— Не съм те виждал често напоследък.

— Това е глупава война — рече Ралик Ном, без да вдига глава.

— Сигурен съм, че Себа Крафар е съгласен с теб тази сутрин. Въобразявали са си, че удрят със съкрушителна сила, а са ги смазали. Ако продължава така, Себа скоро ще е Майстор на гилдия от един човек.

— Май си в кисело настроение, Крут. Защо е толкова важно за теб дали Себа прави грешки, или не?

— Защото съм дал живота си на Гилдията, Ралик. — Крут се изправи с ряпа в едната ръка. Хвърли я в коша до бурето с прясна вода. — А той най-небрежно я унищожава. Вярно, скоро ще свърши, но какво ще е останало дотогава?

Ралик се почеса по брадичката.

— Напоследък май на всички настроението им е кисело.

— Какво чакаме?

Крут не можа да издържи дълго погледа на Ралик, когато убиецът най-сетне го погледна. Имаше нещо толкова… безжалостно в тези студени очи, в това кораво лице, което сякаш бе изваяно, за да опровергае всяко понятие за усмивка. Лице, което не можеше да бъде смекчено, не можеше да се отпусне в нищо човешко. Нищо чудно, че беше любимецът на Воркан.

Крут се засуети с храната, която беше напазарувал.

— Гладен ли си, Ралик?

— Какво ще готвиш?

— Рибена яхния.

— До няколко камбани вън ще е такава жега, че олово ще се топи.

— Точно затова ще готвя сега, Ралик.

Убиецът въздъхна, стана и разкърши рамене.

— Мисля да се поразходя.

— Както искаш.

При вратата Ралик спря, погледна го през рамо. Физиономията му изведнъж беше станала лукава.

— Изтърква се, нали?

Крут се намръщи.

— Кое?

Ралик не отвърна и след миг вече го нямаше, вратата се затвори след него.

„“Кое?" Трябваше ли да съм толкова несхватлив? Сигурно има причина, макар че не мога да се сетя точно сега. Може да е било просто… инстинктивно. Да, Ралик Ном. Изтърква се. Бързо."

„Нещата бяха по-лесни по-рано — трябваше да го осъзная още тогава. Трябваше нещата да ми харесват напълно. Трябваше да престана да се глождя.“

На ръце и колене, Торди търкаше пепелта в празнините между наредените камъни, всяка пукнатина и пролука, всяка вдлъбнатина, прорязала почти гладките им повърхности. Под пръстите й се завъртаха малки късчета кост. Никоя пепел не е съвършена, освен ако не е дошла от чисто дърво, а тази пепел бе направена от много неща, не само от дърво. Сухият сезон, надяваше се тя, най-после бе дошъл. Иначе можеше да й се наложи да прави това непрекъснато, да пази глифовете скрити, милите красиви глифове, с всичките обещания, които й нашепваха.

Чу как задната врата изскърца и разбра, че Газ е застанал на прага и я гледа изпод вежди. Безпръстите му длани потръпват, ръбовете на кокалчетата са зацапани и яркочервени, нарязани от зъби и раздрани от кокали.

Знаеше, че убива всяка нощ, за да не убие нея. Знаеше, че тя е причината за толкова много смърт. Всеки от убитите бе заместител на онова, което всъщност искаше да направи Газ.

Изправи се, изтри пепелта от ръцете си в престилката и се обърна.

— Боклуци от закуската — измърмори той.

— Какво?

— Къщата е пълна с мухи. — Стоеше като поразен от слънчевата светлина. Кървясалите му очи пъплеха из двора, сякаш искаха да изпълзят от главата му и да намерят убежище. Под онзи камък или избелялата дъска от сиво дърво, или под купчината кухненска смет.

— Брадясал си — каза тя. — Да стопля ли вода?

Измъчените очи пробягаха към нея — но нямаше къде да се скрият в нея, затова се отклониха отново.

— Не, не ме пипай.

Тя си помисли как държи бръснача, опира го в гърлото му. Вижда вадичките кръв, потекли надолу по бялата сапунена пяна, пулсирането на гръкляна му.

— Е, брадата поне скрива колко си отслабнал. В лицето поне.

Усмивката му беше заплаха.

— Така ли ме предпочиташ, жено?

— Просто е различно, Газ.

— Не можеш нищо да предпочиташ, когато ти е все едно, нали?

— Не казах това.

— Не беше и нужно. Защо го правиш онова с камъните — точно там, на най-добрата пръст?

— Просто ми харесва така — отвърна тя. — Да имам къде да седна и да отдъхна. Да си погледам растенията.

— Да не би да избягат?

— Не. Просто обичам да ги гледам.

„Те не задават въпроси. Почти нищо не искат. Няколко капки вода може би. Чист път към слънцето, без плевели.“

„Те не са подозрителни. Те не мислят да ме убият.“

— Сготви за довечера — каза Газ и се обърна.

Тя го гледаше как се отдалечава. Зърниста пепел се беше събрала на дъги под ноктите й, все едно беше ровила в останките от погребална клада. И това бе съвсем на място, защото наистина го беше направила, но Газ нямаше нужда да знае такива неща. Нямаше нужда да знае каквото и да било.

„Бъди растение, Газ. Не се тревожи за нищо. Докато не дойде беритбата.“

Волът беше твърде тъп, за да се тревожи. Ако не беше доживотният тежък труд и жестокостите понякога, животното щеше да е доволно: съществуване в плавен кръг с редуването на деня в нощ и нощта в ден, и така до безкрай. Ядене и преживяне колкото щеш, вода за пиене и сол за близане, кал по кожата да разкара хапещите мухи, птици и бълхи. Ако волът можеше да мечтае за рай, щеше да е проста мечта и прост рай. Да живееш просто означаваше да избегнеш тревогите, идващи със сложността. Тази цел се постига с цената на интелигентност, уви.

Пияниците, които излизаха със залитане от кръчмите, докато слънцето се вдигаше, търсеха своя рай и имаха подгизналите замаяни мозъци, които да го докажат. В бърлогите с дъранг и д’баянг можеше да се намерят други, налягали в несвяст, които се тътреха по подобна пътека. Простотата, която те щяха да намерят, беше, разбира се, смърт, чийто праг се прехвърля почти без усилие.

Нехаен (естествено) за каквато и да било ирония, волът теглеше кола в уличката зад вертепите, където трима мършави слуги изнасяха тазнощната реколта трупове. Коларят, застанал с остена отстрани, изплю храчка сок от ръждивец и мълчаливо посочи още един, лежащ в канавката при една от задните врати. Взимаше и за петак, взимаше и за консул. Тримата слуги изръмжаха недоволно, отидоха до трупа и посегнаха да го вдигнат за ръцете и краката от каменните плочи. След това един от тях ахна и се дръпна, а след миг го последваха и другите двама.

Волът не помръдна, макар че хората се засуетиха и заприиждаха и още. Можеше да надушва смърт, но беше навикнал на това. Суматохата беше голяма, но животното в хомота си остана като остров на спокойствието, блажено отпуснато в сянката на уличката.

Градският страж със сутрешната болежка в гърдите потърка с ръка широкия волски хълбок, когато се провря покрай него. Наведе се и огледа внимателно трупа.

Още един. Този беше пребит толкова зле, че едва личеше, че е човек. Една кост по лицето му не беше останала здрава. Очите бяха на каша. Малко зъби бяха останали. Ударите бяха продължили надолу до натрошения гръклян — което вероятно беше причината за смъртта — и след това по гърдите. Използваното оръжие бе оставило къси издължени морави подутини. Също като при всички други.

Стражът се изправи и се обърна към тримата слуги от копторите.

— Клиент ли беше?

Изгледаха го три равнодушни лица, след това единият проговори:

— Как, в името на Качулатия, да разберем? Проклетото му лице го няма!

— Облекло? Тегло, ръст, цвят на косата — някой такъв да е бил вътре нощес…

— Господине — прекъсна го мъжът. — Ако е бил клиент, бил е нов — има още месо по кокалите, нали? А и дрехите му са чисти. Е, преди да се изпусне де.

Стражът беше направил същите изводи.

— Може и да е бил значи? Нов клиент?

— Нов не е имало от ден-два. Случайни, нали знаете, дето ще опитат само, но не, тоя не сме го виждали, по дрехите, косата и тия неща.

— Тогава какво прави тук?

Нямаха отговор на това.

Можеше ли да си позволи стражът да наеме некромант? „Само ако този човек беше от знатен род. Но дрехите не са толкова скъпи. По-скоро от търговската класа или среден чиновник. Щом е така, какво е търсил наистина в утайката на квартал Джадроуби?“

— Дару е — разсъди той.

— Имаме ги от тях — рече разговорливият слуга и се подсмихна. — И риви минават, и от Калоуз, и баргасти даже.

„М-да. Нещастието изравнява.“

— В колата тогава, с другите.

Слугите се хванаха на работа.

Стражът ги загледа. След малко погледът му попадна на коларя. Огледа набръчканото лице с ивиците сок от ръждивец, потекъл по четинестата му брадичка.

— Имаш ли си обичлива стопанка у дома?

— А?

— Предполагам, че волът е щастлив.

— О, да, така си е, господине. Всичките тия мухи, видите ли, те предпочитат големите торби.

— Големите какво?

Коларят примижа към него, после отвърна:

— Телата, господине. Големи торби им викам аз. Проучвал съм, видите ли, и много съм мислил, за важни работи. За живота, такива неща. Кое го кара да работи, какво става, като спре, всичко това.

— Виж ти. Е…

— Всяко тяло, докато живее, господине, е направено от едно и също. Толкоз мънинко, че не можеш да го видиш, освен ако не вземеш специална леща, ама аз взех, че си направих една. Мънинко едно такова. Викам им торби. И вътре във всяка торба има една кесийка, плува ей тъй, в средата. И си мисля, че вътре в нея има бележки.

— Прощавай, видял ли си ги тия бележки?

Мъжът кимна, после изплю храчка кафяв сок.

— С всички подробности за тялото, написани на тях. Дали е куче, котка или зелен червей. Или човек. Всички тия работи, цвят на косата, на очите и всичко друго — всичко е написано на ония бележки в кесийката в оная торба. Написано е, видите ли, каква торба трябва да бъде. Някои торби са торби на черен дроб, други на кожа, някои са мозък, други бял дроб. А майката и бащата ги зашиват тия торби, като си правят бебе. Зашият ги, видите ли, половината от единия, половината от другия, затуй джереметата приличат и на мама, и на тати. Ей го на тоя вол, и той си има торби, досущ като другите, та съм си мислил да взема да зашия половин от него и половин от човек — няма ли да е голяма работа, а?

— Ще е нещо, драги господине, които сигурно ще ви накара да побегнете от града — ако не ви пребият с камъни преди това.

Коларят се намръщи.

— Ей това му е проблемът на света, нали? Никакъв мерак за нещо ново!

— Имам много важна среща.

Искарал Пъст, все още с най-подкупващата си усмивка, само кимна.

Сордико Куалм въздъхна.

— Официална храмова работа.

Пъст кимна отново.

— Не желая никакъв ескорт.

— Не ти и трябва, Върховна жрице — заговори Искарал Пъст. — Ще имаш мен! — После кривна глава и облиза устни. — И още как! Хи-хи! И ще види, че с мен ще има повече, отколкото е вярвала някога, че е възможно! Тъй де! Ще съм един гигантски крачещ… хм, пенис!

— Вече си — изсумтя Сордико Куалм.

— Съм ли? Какво съм, прескъпа моя? Я да тръгваме, че да не закъснеем.

— Искарал Пъст. Не те искам с мен.

— Само го казваш това, но очите ти ми говорят друго.

— Това, което ми е в очите, може да ме прати на Високите бесилки. Стига, разбира се, целият град да не се отдаде на спонтанни тържества, като чуе за мъчителната ти смърт, и да ме постави на трон от масивно злато от възторжена благодарност.

— За какво говори тя? Никой дори не знае, че съм тук! И защо ми е притрябвал златен трон? Или на нея, след като може да има мен? — Облиза устни и върна усмивката на лицето си. — Води ни, любов моя. Обещавам, че ще бъда най-официален на тази официална среща. В края на краищата аз съм Магът на Дома Сянка. Не просто Върховен жрец, а Височайши жрец! Сюблимен жрец! Няма да изказвам никакво мнение, освен ако не ме поканят, разбира се. Не, ще бъда сдържан, благоразумен и ще оставя цялото бърборене на моята сладка подопечна. — Поклони се и добави: — С която ще се подопечнем много скоро!

Дланите й потръпнаха странно, доста прелестно всъщност, а след това примирението се изля във възхитителните й очи, което осигури на Искарал Пъст съвършен образ, който щеше да възкреси късно през нощта под завивките, докато Могора хърка през всичките паешки топки, пълни с яйца, струпани по носа й.

— Наистина ще трябва да мълчиш, Искарал Пъст. Онази, с която се налага да говоря, не търпи глупаци, а аз няма и да се опитам да се намеся, ако се окажеш фатално противен. — Замълча и поклати глава. — Макар че не си представям как можеш да си нещо друго освен противен. Може би трябва да си взема предупреждението назад с надеждата, че ще я подразниш толкова, че да те премахне мигновено. При което ще мога да изгоня онези гнусни бок’арала и също толкова гнусната ти жена. — Изведнъж се стъписа. — Слушай! Тези мисли трябваше да са лични! Влиянието ти е крайно противно, Искарал Пъст.

— Скоро ще сме като зрънца в шушулка! Ония, бодливите шушулки, дето се залепват по всичко, особено по космите на чатала, когато си принуден да чишкаш в храстите. — Той посегна към нея. — Ръка за ръка, да се зареем влюбени по улиците!

Тя като че ли се дръпна, но това, разбира се, бе деликатното й самочувствие и дребничките му притеснения бързо бяха погребани под пласта на новата, неустоимо подкупваща усмивка на лицето му.

Измъкнаха се от храма през рядко използвана слугинска вратичка и я затръшнаха бързо, за да избегнат тайфуна възбудени бок’арала, подгонили ги по коридора.

Улиците бяха окъпани в противна слънчева светлина, но Сордико Куалм сякаш беше безразлична към подобно атмосферно пренебрежение — един облак не се виждаше по небето! По-зле и от Седемте града, без една цепнатина в скалите, където да се свреш.

Окаяни тълпи, през които да се провираш, море от злобни лица, които се зъбеха при всяко леко сръгване с лакти и рамене, докато той ситнеше бързо, за да не изостава от дългокраката Върховна жрица.

— Дълги крака, да! Оох. Ох, ох, ох. Виж ги как полюшват, как подрусват този прелестен…

— Млъкни! — изсъска му тя над изящно закръгленото си рамо.

— Сенкотрон разбра. О, да. Прозря необходимостта от нашата среща! Тя и аз. Съчетанието на двамата най-съвършени смъртни на Сянката. Съдбовната книга на любовта — прелестната невинна жена — но не прекалено невинна, надяваме се — и снажният мъж, с неговата дръзка усмивка и топли мишци. Ъъъ, дръзки мишци и топла усмивка. Изобщо, думата „мишци“ подходяща ли е тук? Добре де, мускулести ръце и прочие. Че какво, грамада от мускули съм, нали? Мога и ушите си да мърдам, когато се наложи обаче — няма нужда да се изтъкваш. Тя презира фукльовците, с тази нейна деликатност и прочие. И скоро ще…

— Внимавай с тоя проклет лакът, дребосък!

— И скоро славата ще снизходи над нас…

— … проклето извинение!

— Какво?

На пътя на Искарал Пъст се беше изпречил някакъв едър смотаняк, широкото му плоско лице приличаше на нещо, намерено на дъното на нощно гърне.

— Казах, че очаквам проклетото ти извинение, проклет пор такъв!

Искарал Пъст изсумтя.

— О, я вижте. Някакъв як смотаняк с широко плоско лице, дето прилича на нещо, намерено на дъното на нощно гърне, иска аз да се извиня! И ще го направя, добри ми господине, след като вие се извините за своята смотаност и за това лице като от нощно гърне — като се извините, че съществувате всъщност!

Грамадната маймунска длан, която посегна към гърлото му, беше толкова маймунска, че едва имаше палец — или поне така щеше да докладва Искарал Пъст по-късно на ококорената си мърмореща публика бок’арала.

Той, естествено, не удостои с внимание въпросната ръка, а на свой ред посегна право в чатала на тъпака, стисна там, дръпна и усука, докато простакът не се сгъна на две с хленч, срина се като чувал с пъпеши на каменните плочи и заскимтя жално.

Искарал Пъст го прекрачи и отново заситни да догони Сордико Куалм, която сякаш се беше разбързала — пешовете на халата направо се вееха зад нея.

— Какви невъзпитани хора! — изпъшка Искарал Пъст.

Стигнаха до портите на скромно имение недалече от Кулата на Хинтър. Портите бяха заключени, тъй че Сордико Куалм дръпна едно въженце и някъде вътре се разнесе звън.

Зачакаха.

От другата страна на портите дръннаха вериги и след миг дебелите крила изскърцаха и се разтвориха, а от пантите се посипа ръждива прах.

— Няма много посетители май?

— От този момент нататък ще мълчиш, Искарал Пъст — каза Сордико Куалм.

— Нима?

— Да.

Отворилият вратите май се криеше зад едната от тях и Върховната жрица закрачи вътре без повече церемонии. Искарал Пъст притича зад нея, за да не остане навън, понеже двете крила започнаха веднага да се затварят. Щом се озова вътре, се обърна да сгълчи невъзпитания слуга. И видя Сегюле — натискаше лоста от едната страна.

— Благодаря, Турули — рече Сордико. — Господарката в градината ли е?

Отговор не последва.

Върховната жрица кимна и продължи напред по лъкатушещата алея през обраслия с бурени двор със зидове, покрити с пищно разцъфнала глициния. Поспря, като видя една голяма змия, свита на кълбо под слънцето на пътеката, после я заобиколи предпазливо.

Искарал се запромъква след нея, без да откъсва очи от гадното същество, още повече че то вдигна триъгълната си глава и тънкият език пробяга навън с любопитство, а може би — и с глад? Изсъска й пътьом и остана доволен, като видя как змията се дръпна уплашено.

Главната къща на имението беше скромна, изящна по някакъв смътно женствен начин. Върховната жрица тръгна към задния двор.

Щом приближиха, чуха тихо бръмчащи гласове.

Центърът на градината беше застлан с каменни плочи, с дванайсет бронзови статуи в цял ръст, в кръг, с лица навътре. От всяка статуя като сълзи се стичаше вода от странно заслоненото лице надолу в обикалящото на пръстен каменно корито, в което стояха, водата бе дълбока до глезените. Статуите, забеляза със смътно безпокойство Искарал Пъст, щом се приближиха, бяха на Сегюле, а водата се стичаше изпод маски, покрити с мъх и патина. В средата на кръга имаше старинна тънкокрака бронзова маса и два стола. В стола срещу тях седеше мъж с дълга сива коса. По широката му бяла риза имаше пръски кръв. С гръб към тях седеше жена. Дългата й лъскава черна коса искреше, в съвършен контраст с белия лен на блузата й.

Като видя Сордико Куалм и Искарал Пъст, мъжът се надигна и се поклони на домакинята си.

— До следващия път, милейди.

Втори, по-бегъл поклон към Върховната жрица и Искарал Пъст, след което мъжът си тръгна.

Сордико Куалм влезе в кръга и застана отдясно на вече освободения стол. И за изумление на Искарал Пъст (и за радост, миг по-късно) удостои домакинята с изящен реверанс.

— Лейди Енви.

— Моля те, скъпа, заповядай — отвърна лейди Енви. След това, щом Искарал Пъст пристъпи колебливо и се появи пред нея, и най-сетне видя възхитителното й лице, така чудесно подхождащо на красивата й коса и на гъвкавата уравновесеност на нейната, ъъъ, поза там в изтънчения стол, кръстосала крака и показала закръглено бедро, което просто молеше да го погалиш, се намръщи и рече: — Може би трябва да наредя да донесат сандък с пясък за намереничето ти, Върховна жрице? Да има къде да си играе и да му текат лигите.

— По-скоро ще трябва да го заровим в него, уви.

— Интересно предложение.

В този момент се появи Турули с още един стол. Приликата между него и статуите беше някак смущаваща и Искарал Пъст потръпна, бързо се поклони на лейди Енви и се настани на стола.

— Красотата й бие дори тази на Върховната жрица! Хм, а я си представи и двете…

— Искарал Пъст! — сопна се Сордико Куалм. — Наредих ти да мълчиш, нали?

— Но аз нищо не казах, любов моя! Нищичко!

— Не съм твоя любов и никога няма да бъда.

Той се подсмихна и пак замърмори:

— Ще си играя с тези две хубавици, ту с едната, ту с другата, ще ги докарам и двете до спазми на ревност с чара си, докато се плъзгам с лекота от една на друга. Щипнеш тук, забършеш там! О, такова наслаждение ще е!

— Мисля си да го убия — каза лейди Енви на Сордико Куалм.

— Уви, той е Магът на Сянка.

— Не може да си сериозна!

— О, да! — викна Искарал Пъст. — Сериозна е! Нещо повече, крайно благоприятно е, че съм тук, защото знам нещо, което ти не знаеш!

— Ужас — въздъхна лейди Енви. — Такава хубава сутрин, и да ми я съсипят така.

— Кой беше той? — настоя Искарал. — Този мъж, дето беше тук? Кой беше?

— Защо трябва да ти казвам?

— В замяна — ти задоволяваш моето любопитство, а аз твоето — тъй че ще се задоволим взаимно, и да видим как ще ти хареса това, Сордико Куалм? Ха!

Лейди Енви се потърка по слепоочията и каза съкрушено:

— Бардът, Фишер кел Тат. Изключителен човек. Подканва към… изповед. В града имаше ужасни събития…

— Не толкова ужасни, колкото това, което аз имам да ти кажа! — заяви Искарал Пъст.

Сордико се почеса по челото.

— Ето на, действа!

Лейди Енви го изгледа накриво.

— Ако ти отстъпя за тази размяна, маг, след това ще се въздържаш ли малко, за да ни позволиш с Върховната жрица да си проведем разговора?

— Въздържаността ми е гарантирана, лейди Енви. Разбира се, правя това обещание само ако и вие направите същото.

— Какво по-точно имаш предвид?

— Лейди Енви, аз пристигнах на кораб.

— Какво от това?

— Кораб, притежаван от една изключително апетитна жена…

— Ох, не и още една! — простена Сордико Куалм.

— Горкото същество — измърмори лейди Енви.

— Едва ли. — Искарал Пъст се отпусна в стола си и го килна на задните крака, за да може погледът му да обхване и двете жени. — Как мечтая за мигове като този! Виж как се хващат за всяка моя дума! Хванах ги, в ръчичките ми са!

— Какво му е на този, Върховна жрице?

— Думи нямам да ви го опиша.

Искарал Пъст заоглежда дланите си, ноктите си — но от това леко му се догади, понеже бок’арала имаха навика да му смучат пръстите, докато спеше, и те бяха постоянно сбръчкани, смачкани и определено неприятни, тъй че той извърна небрежно очи и се усети, че е зяпнал Турули, което също не беше особено добра идея, тъй че ей там, онова цвете — съвсем безопасно, предполагаше — докато не дойде време отново да срещне изключителните очи на лейди Енви.

— М-да — провлече той, — виждам приликата най-после, въпреки че ти победи във войната на съвършенство. Не с много, но все пак триумфираш и затова мога само да аплодирам и да се възхищавам и прочие. Тъй или иначе, в същия този момент, пребивава, тук, на кораб, в залива, не кой да е, а вашата възлюбена сестра Спайт!

— Така си и мислех! — Лейди Енви изведнъж скочи, разтреперана от… възбуда?

Искарал Пъст се изкиска тихичко.

— Да, играя, докато те не престанат да играят и всички истини не се разкрият, чувствата не се разтърсят и трусът не отекне из всемира, и самите сенки не изригнат в битието! Защото не съм ли аз Магът на Сянката? О, съм, съм! — След това се наведе напред и възкликна с пълно изумление: — Нима не сте зарадвана, лейди Енви? Да побързам ли да й предам вашата покана да посети тази възхитителна градина? Заповядайте ми като на ваш слуга, моля ви! Каквото пожелаете, ще го сторя! Разбира се, че няма! Ще направя каквото аз искам. Нека да си мисли обратното — може би това ще върне малко цвят на лицето й, може би ще успокои тази буря в очите й, може би ще спре водата в това фонтанче да не кипне — впечатляващ детайл, между другото, хм, а сега какво още да кажа?

Сордико Куалм и лейди Енви така и не стигнаха до своя разговор този ден.

С натежали клепачи и изтощен, Кътър тръгна да търси някое място, където да закуси. Напълнеше ли стомаха си, щеше да се върне в хана „Феникс“ и да рухне на леглото си на горния етаж. Дотук стигаше тактическата му дързост, а дори и това постижение щеше да е борба. Щеше да е последният човек, който би подценил необикновеното разнообразие от пътища, по които може да тръгне един живот, а малко бяха благата, които можеше да извлече от описването на пълния кръг — от пътуването и промените, оформени в него самия между стария Даруджистан и това ново място — и все пак контрастът със съдбата, която бе сполетяла Чалис Видикас, го бе оставил стъписан, замаян и объркан.

Намери една празна маса в ресторанта срещу парк Бортън, скъпо заведение, което му напомни, че парите му са на привършване, седна и зачака някоя от сервитьорките да го забележи. Всички от персонала бяха риви, три млади жени, облечени по някаква чудновата мода, с дълги шушнещи поли от лен, на тъмносини ивици, и тесни черни кожени елечета без нищо отдолу. Косата им беше вързана на плитки и откриваше мидите върху ушите им. Последната приумица си беше странна, но най-явният нежелан ефект от нея бе в това, че на два пъти една от сервитьорките завъртя ханш покрай него и изобщо не чу опитите му да я спре. Той реши следващия път да протегне крак да я спъне и тутакси се стъписа от този свой нелюбезен импулс.

Най-сетне привлече вниманието на една и тя се приближи.

— Каничка чай, моля, и каквото там сервирате за закуска.

Като видя скромното му облекло, тя извърна презрително поглед и запита с отегчен тон:

— Плодова закуска или месна закуска? Яйца? Хляб? Мед? Какъв вид чай — имаме двайсет и три разновидности.

Той я погледна намръщено.

— Ъъъ, ти реши.

— Извинете?

— Ти какво яде тази сутрин?

— Питки, разбира се. Както винаги.

— От тях сервирате ли тук?

— Не, разбира се.

— Какъв чай пи?

— Не съм пила чай. Пих бира.

— Обичай на ривите ли?

— Не — отвърна тя и извърна поглед. — Така се оправям с възбудата през деня.

— Богове на бездната, просто донеси нещо. Месо, хляб, мед. И никакви префърцунени глупости с чая.

— Хубаво — изсумтя тя и се врътна сред облак от поли.

Кътър стисна с два пръста носа си под веждите в опит да спре усилващото се главоболие. Не искаше да мисли за току-що отминалата нощ, камбана след камбана прекарани в онова гробище, седнал на онази каменна пейка с Чалис твърде близо до него. Видя в утринната светлина какво й бяха направили тези няколко години: бръчиците на умора около очите й, бръчиците около устата, зрелостта, разкриваща се в понатежалото тяло, извивките й, по-изразени, отколкото преди. Детето, което бе познавал, все още беше в нея, каза си, под всичко това. В случайния жест, в тихия смях в един момент. И тя несъмнено виждаше същото в него — пластовете твърдост, белезите от загуба и болка, утайките на живота.

Той не беше същият младеж. И тя не беше същата девойка. И все пак седяха един до друг като стари приятели. Детинските надежди и суетните амбиции, просветнали в пространството между тях преди години, си бяха отишли, но времето бе донесло нещо романтично, някаква странна носталгия.

Живата и непрекъснато усилваща се светлина в очите й най-много беше обезпокоила Кътър, особено след като бе усетил как и той откликва с удоволствие — в смътните спомени, с които си бяха поиграли, в сиянието, което беше озарило двамата на онази пейка и което нямаше нищо общо с изгряващото слънце.

Нищо редно нямаше във всичко това. Тя беше женена в края на краищата. Беше благородничка — но не, тази подробност беше несъществена, защото онова, което тя бе предложила, нямаше нищо общо с въпросите на благоприличието, по никакъв начин не беше замислено да привлече вниманието на хората.

„Тя е отегчена. Иска любовник. Иска онова, което е могла да има, но не го е взела. Втори шанс, това е, което иска.“

„Има ли изобщо втори шансове?“

Щеше да е… грозно. Жалко. Как можеше изобщо да мисли за такова нещо?

„Може би Апсалар го видя прекалено добре. Видя го вътре в мен, до душата, която беше по-дребна, отколкото трябваше да е, до волята, която беше слаба. Аз не стоя изправен пред една жена, нали? Не, аз падам в прегръдката й. Преобразявам се, за да подхождам на всяка от тях, за да направя нещата удобни, все едно да съвпадна с мечтите им е единственият път, който знам към сърцата им.“

„Май беше права да си отиде.“

Това ли беше всичко, което искаше Чалис? Забавно отвличане, което да облекчи скуката на уютния й живот? Той признаваше с известна доза подозрителност, че нещата не са толкова прости. Имало беше едно по-тъмно течение, сякаш да го вземе за любовник означаваше за Чалис нещо повече. Доказателство за снижаването й, навярно. За пропадането й. Или нещо друго, нещо дори по-гибелно.

Сервитьорката риви му беше донесла каничка чай, блюдо с пресен хляб, гърненце мед и купа с нарязани плодове. Той зяпна подредената пред него маса, мъчеше се безуспешно да си спомни мига, в който се бе дошло всичко.

— Имам нужда от теб — беше казала и думите се врязаха в умората му, докато небето започваше да показва цвета си. — Крокъс. Кътър. Което име искаш. Разбрах го в мига, в който те видях. Просто си вървях, ей така, разхождах се в нощта просто. Не го съзнавах, но търсех някого. Животът ми се превърна в един въпрос, на който, мислех си, никой не би могъл да отговори. Нито съпругът ми, нито който и да било. А после се появи ти, застанал в това гробище като призрак.

О, той знаеше за призраците, как могат да обсебят човек и ден, и нощ. Как намират в душата ти кътчета, където да се притаят. Да, знаеше за призраците.

— Чалис…

— Ти ме обичаше някога. Но аз бях млада. Глупава. Вече не съм нито млада, нито глупава. Този път няма да обърна гръб.

— Твоят мъж…

— Не го интересува какво правя, нито с кого го правя.

— Защо се омъжи за него тогава?

Беше извърнала очи и мина много време, преди да отговори.

— Когато той спаси живота ми, онази нощ в градината в имението на Симтал, беше все едно, че го притежава. Моят живот. Притежаваше го, защото го спаси. И не само той го вярваше при това. Вярвах го и аз. Изведнъж се оказа, че все едно вече нямам никакъв избор. Той притежаваше бъдещето ми, за да направи с него каквото си поиска.

— Но баща ти…

— Дали е трябвало да ми даде съвет? — Тя се засмя, но смехът й бе горчив. — Ти не го виждаше, но аз бях разглезена. Бях противна, Крокъс. Може би се е опитал, но всъщност не помня. Но мисля, че беше доволен да ме види, че си отивам.

Не, това не беше онази Чалис, която бе познавал.

— Домът Видикас притежава една пристройка, малка сграда долу до пристанището. Почти никога не се използва. На два етажа е. На приземния етаж е само склад, пълен с отпадъци от корабостроителния док. На горния спеше пазачът. Аз… виждала съм я, имам ключ.

Виждала? Учуди го колебанието в това признание. Но не задълго. „Използвала я е. И още я използва. За тайни срещи с любовници, също като това, за което ми говори сега. Чалис, защо се занимаваш с мен?“

Тя забеляза двоумението му и се притисна към него.

— Можем просто да се срещаме там, Крокъс. Да си говорим. Място, където можем да си говорим за какво ли не, където няма шанс да ни видят. Просто да си говорим.

Знаеше, разбира се, че такова място не е за говорене.

А тази вечер му предстоеше да се срещне там с нея.

В какво се…

— Оу!

Сервитьорката го беше пернала с ръка по главата. Той я зяпна стъписан.

— Щом трябваше да свърша цялата тази работа, за да ти направя проклетата закуска, по-добре я изяж!

— Извинявай! Просто си мислех…

— По-лесно е, когато дъвчеш. Хайде, да не те перна пак.

Той я изгледа ядосано. „Ако бях благородник, изобщо нямаше да го направи това.“

— Имаш подход към жените, като гледам — обади се един от седящите на близката маса.

— Ха-ха.

Някои събития и мигове могат да предложат неочаквана милост и макар да не го знаеше, такава милост бе предоставена в този миг на Сцилара, защото не мислеше за Кътър. Вместо това седеше до малазанския историк, Дюйкър, и се бореше с инстинкта си да го прегърне, та поне мъничко да облекчи мълчаливата му тъга. Единственото, което я сдържаше, бе страхът, че той няма да приеме на драго сърце съчувствието й. Също така — и реалната възможност да го е разбрала погрешно.

Да преживееш труден живот означава да укрепиш и направиш непревзимаем всеки подстъп, докато не остане никаква пролука и душата не се скрие в мрак, и никой друг вече не чува писъците й, воплите й срещу неправдата, дългите й мъчителни периоди на тъга. Външната твърдост създава твърдост отвътре.

Тъгата, много добре знаеше тя, не е нещо, което можеше да се изцери. Не е всъщност слабост или недостатък, нито болест на духа. Тъгата никога не е без причина и да се твърди, че тя издава някакво душевно смущение, е проява на невежество или още по-лошо — на страхливо увъртане от страна на този, който го твърди. Сякаш щастието е единственият правомерен начин на съществуване. Сякаш неуспелите да го постигнат трябва да бъдат изолирани и приспивани с упойващи церове; сякаш причините за тъга са просто клопки и капани по надлежното катерене към блажено доволство, неща, които трябва да се заобикалят или прескачат, или прелитат на крилете на фалшивото въодушевление.

Сцилара имаше достатъчно опит. Достатъчно често се бе изправяла пред собствената си тъга. Дори когато бе открила своето първо средство да се освободи от нея, в дъранга, знаеше, че такова избавление е просто бягство от чувства, които съществуват правомерно. Просто тогава не бе в състояние да прояви симпатия към тях, защото да го направи означаваше да се примири пред истинността им.

Тъгата бе съвсем уместно чувство. Също толкова на място, колкото и радостта, обичта, скръбта и страха. Всички състояния на битието.

Твърде често хората бъркаха тъгата у другите със самосъжаление и с това издаваха собственото си коравосърдечие и не малко злоба.

Гостилницата вонеше на кръв, изпражнения, пикня и бълвоч. Бленд се връщаше към живота горе в спалнята си, толкова близо до смъртта, колкото никога досега, но най-лошото вече бе отминало. Баратол и Чаур бяха слезли в подземията, за да помогнат на Пикър и Анци да заровят телата на другарите си. Скръбта на ковача заради смъртта на новия му приятел, Малът, беше твърде горчива, за да може Сцилара да я понесе — изобщо не беше корав мъж, а това объркваше бездруго крехкия й набор от убеждения, защото трябваше да е корав. Но не беше ли видяла същата отчаяна, задъхана уязвимост, докато се бореше да върне към живота Чаур, след като грамадният глупчо се беше удавил?

— Той е… — почна Дюйкър и се намръщи — забележителен човек, мисля.

Сцилара примигна.

— Кой?

Историкът само поклати глава, избягваше да срещне погледа й.

— Май трябва да се напия.

— Изобщо не върши работа.

— Знам.

Замълчаха отново. Миговете се проточиха.

„Тъкмо се натъкнахме на тези хора. Безумен спор в една кръчма. Тъкмо започвахме да ги опознаваме, да ни става скъп всеки от тях.“

„Малът беше лечител. Подпалвач на мостове.“ В очите му беше горяло някакво самообвинение, бушувало беше чувство за вина. Лечител, изтерзан от нещо, което не може да изцери. Списък от провали, превърнали се в падения. И все пак беше добър човек. Този мек, странно тънък глас — който никога вече нямаше да чуят.

За него Баратол беше плакал.

Блупърл беше маг. Забавно непохватен някак, вечно ококорен, което трудно се връзваше с всичко, което бе преживял, защото и той бе някогашен мостовак. Анци беше побеснял над трупа му — сержант, подготвящ за погребение войник, оказал се толкова некадърен, че да умре. Анци беше оскърбен, възмутен, но в същото време болката грееше така ярко в сините му очи. „Проклет идиот! — беше изръмжал. — Проклет от Гуглата, негоден за нищо идиотски глупак!“ Понечи да изрита трупа, но Пикър го дръпна, почти го вдигна от пода и Анци залитна и натресе носа на ботуша си в дъските на тезгяха.

Сега изглеждаха по-стари. Пикър, Анци. Посърнали, с тъмни кръгове около очите, смъкнали рамене, без да си направят труда да измият кръвта от лицата и ръцете си.

Единствен Дюйкър изглеждаше непроменен, все едно смъртта на тези хора не беше нищо повече от това някой да се изпикае в широка и дълбока река. Неговата тъга бе нещо абсолютно и той така и не вдигаше глава да си поеме въздух. Искаше й се да го хване и да го разтърси, за да върне живота в него. Но нямаше да го направи, защото знаеше, че такъв жест ще е егоистичен, ще обслужи единствено нейната потребност. Може би точно толкова, колкото и първоначалният й подтик да го прегърне съчувствено.

Защото и на нея й се плачеше. Заради това, че беше извлякла историка из града — далече от случилото се тук предната нощ. Заради това, че бе спасила живота му.

Когато се бяха върнали, когато бяха видели труповете на улицата, когато влязоха вътре и видяха касапницата, Дюйкър й хвърли само един поглед и в него тя съвсем ясно прочете мисълта му. „Виждаш ли от какво ме измъкна?“ Мисъл толкова далече от чувството за благодарност, че все едно идваше от друг свят.

Истината бе очевидна. Съжаляваше, че не е бил тук. Съжаляваше, че не е умрял предната нощ. Но тази натрапчива кучка, Сцилара, му бе отказала това освобождение. Беше го оставила в този тъжен живот, който така и не искаше да свърши. Погледът му беше по-тежък, по-жилещ от жесток плесник през лицето.

Сега тя трябваше да е долу. Трябваше да стои там, в онова тясно препълнено мазе, хванала Чаур за ръката, и да слуша как скърбят, всеки посвоему. Ругатните на Анци. Пикър до рамото му, толкова плътно, че почти облегната на него, но иначе безизразна, освен сълзите в очите й. Баратол с лъсналата му брада, подпухнали очи и смръщено чело.

Вратата се отвори рязко, лъч дневна светлина прониза затаената във въздуха прах и вътре пристъпи сивокосият бард.

Двамата с Дюйкър видяха как се обърна, затвори я и намести в скобите железния лост — как се бе озовал лостът в ръцете му си беше загадка, но и Сцилара, и историкът го премълчаха.

Мъжът се приближи към тях и тя видя, че той също не си е направил труда да се преоблече. Отнасяше се към съсирената кръв по себе си със същото безразличие, каквото бе видяла у другите.

Когато дойдоха, видяха на сцената шест трупа. Подхвърленото мимоходом от Бленд намекваше за намесата на барда в касапницата, но на Сцилара й беше трудно да го повярва. Този човек беше мършав, стар. Все пак огледа с присвити очи петната кръв по ризата му.

Той седна срещу тях, погледна Дюйкър и рече:

— Каквото и да са решили, историко, могат да разчитат на мен.

— Значи и на тебе са посегнали — каза Сцилара.

Той я погледна.

— Сцилара, те нападнаха всички. Убиха невинни.

— Не мисля, че ще направят каквото и да било — каза Дюйкър. — Освен да разпродадат и да напуснат.

— Хм. — Бардът въздъхна. — Все едно. Бездруго няма да съм съвсем сам.

— В смисъл?

— Поисках да ми се отплатят за една стара услуга, историко. Обикновено не съм от тези, които се въвличат в… такива неща.

— Но си ядосан — отбеляза Сцилара, най-сетне доловила странната твърдост в очите му. Твърдост, която се появяваше преди… „преди хладнокръвно убийство. Този поет има нокти, и още как. Всъщност изобщо не е толкова стар, колкото си мислех.“

— Ядосан съм, да.

Отдолу отекна силен трясък, последван от изненадани викове. Тримата затичаха към кухнята, после по тясното стълбище към мазето. В дългия склад примигваше факла, мяташе безумни сенки над странната сцена. По пръстения под се изливаше лютива течност, сякаш попиваше с неохота, а двамата малазанци, Баратол и Чаур бяха зяпнали едно голямо счупено буре.

Анци току-що го беше изритал, предположи Сцилара.

Водопадът гъст консервиращ сок изтичаше и разкриваше онова, което течността така съвършено бе съхранила.

Сгънат, с колене под брадичката, с ръце около прасците.

Все още с маска с три издължени вертикални шипа през челото.

Бардът изпръхтя и промърмори:

— Често се чудех къде са се дянали старите.

Течността бавно попиваше в прясно изкопаните гробове.

Сто камъка, лудешки танц на вълни, градът в своя живот, който е един живот, който е безброй животи. Да пренебрегнеш това означава да отречеш братство, сестринство, сходството, което ако можеше да бъде освободено, щеше да превърне света в място не чак толкова жестоко, не чак толкова порочно. Но кой ли има време за това? Тичай насам, втурни се натам, избягвай всеки чифт очи, не допускай проблясъка на разпознаването по лицата, които пробягват край теб. Ах, колко досаден е този танц на страха.

Задръж погледа си, ако смееш, в дирите на тези трепетни вълни, животите, животите! Виж Стони Менакис, разтърсена от самообвинения, изтерзана от гузна съвест. Тя спи лошо или изобщо не спи (кой би рискувал да надникне нощем в тъмната й спалня, от страх да не зърне втренчените й очи?). Тя трепери, нервите й са като струни от огън, а бедният Мурильо стои отстрани, изпълнен с отчаяно желание да я утеши, насила да разтвори всичко, което е затворено сега помежду им.

А долу в двора тълпа оставени без надзор млади диваци реват и се бъхтят с дървени мечове и е цяло чудо, че никой все още не е изгубил око или паднал на плочите с прекършен гръклян.

Докато в една работилница, не много далече оттук, Тисера седи зад грънчарското колело и е зяпнала в нищото, докато буцата глина се върти и върти под ритъма на помпащия й крак — седи вцепенена, стъписана от смайващото осъзнаване на чистата дълбочина на обичта си към мъжа си. Любов толкова пламенна, че тя е ужасена, най-сетне осъзнала величината на уязвимостта си.

Чувството е чудо. Възхитително е, и ужасяващо. Екстатично е.

Усмихни й се. О, усмихни й се на всяка цена!

А в същия този момент обектът на преданата любов на Тисера крачи из двора на имението Варада, новата му месторабота. Умът му, спокоен, докато е идвал насам, сега е обзет от смътна тревога. Изпратил е Скорч и Леф да се прибират, стоял е на портата и е гледал как залитат навън като възкръснали мъртъвци, а това го е подсетило за мигове на най-голяма опасност — точно преди разсъмване е моментът за удар, ако някой е замислил такова насилие — но кой ли ще си прави труда? Какво ли представлява всъщност тази загадъчна лейди Варада?

Място в Съвета, вярно, но това достатъчен повод ли е за убийство? И защо ли изобщо си мисли за такива неща? Имало е слухове — уловени при щанда на пияния пекар, — че предната нощ из града трябвало да властва Гилдията на убийците, но всичко се обърнало много гадно за наказващите със смърт наемници и, ох, не е ли това достойно за съжаление? Миг мълчание… я ми дайте кнедлите, ако обичате…

Той спря сред двора, видял последните си наети служители, странните му подопечни с тяхното съмнително минало и потенциално притеснителни мотиви. Събрали се отново, да, с кастелана, с отвратителния Стъдиус Лок. Мадрун и Лазан Дор мятаха ашици в стената на двора вдясно от него. Формално смяната им трябваше да е изтекла, макар Торвалд Ном да подозираше, че тази тяхна игра продължава от доста време. Дали да ги предупреди още веднъж? Не, духът му вече се мяташе неспокойно, както ставаше винаги, когато се събуждаше с чувството, че му въртят някакъв номер, че го будалкат — както имаше навик да казва майка му, когато затиснеше с крак малкия Торвалд на пода и го гледаше отгоре как скимти и се мята (повече на игра, разбира се; тя тежеше не повече от дворно куче, без да хапе при това). Будалкаш ме, момченцето ми, и когато се докопам до дъното на нещата и цялата беля лъсне, е, кого ще намеря да се крие в килера?

Милата му майчица така и не схвана голямата метафора, благословена да е.

Торвалд Ном изведнъж се почувства твърде потиснат, за да извести дори за пристигането си, и тръгна към кабинета си. Изгаряше от нетърпение да се покатери през бюрото и да се смъкне в стола, където можеше да подремне, докато не прозвучи звънецът за обед. Поне готвачите, които беше наела, си знаеха работата.

Нека да го оставим там засега и да яхнем една последна вълна, извън града, на запад покрай езерния бряг, към тъмните тунели, където не толкова привилегировани похабяват в тежък труд съкратения си живот, за да поддържат битието на създания като Горлас Видикас и Хъмбъл Межър на нивото на удобства и лукс, каквито те смятат, че им се полагат по рождено право. И за да сме честни, трудят се също така, за да допринесат за общото чувство за цивилизованост, което обикновено се измерва с технически възможности, усещане за напредък и понятие за структурна стабилност, малко от които могат да изпитат самите трудещи се — освен като изкупителни жертви…

На детето Харло бяха ударили десет камшика заради това, че е бил на места, където не е трябвало да бъде, а това наказание се оказа достатъчно жестоко, за да го остави проснат по корем върху дървения нар, докато гъстите мазила бавно се стапяха в раните по гърба му.

Байниск беше получил камшик по лявото рамо, което щеше да му остави трети такъв белег заради неизпълнение на задълженията му като надзирател в Чъфс. Сега той дойде, седна до Харло и загледа мълчаливо малкия си подопечен.

Най-сетне Харло промълви:

— Съжалявам, Байниск…

— Няма нищо. Искам просто да разбера какво си намислил. Не мислех, че ще криеш тайни от мен, наистина не мислех. Веназ вика: „Казах ти аз.“ Казва, че изобщо не си добър, Къртицо, и че трябва да те хвърля при копачите.

Младите не живееха дълго в отрядите на копачите.

— Веназ иска пак да ти е най-добрата къртица.

— Знам. Само че много наедря.

— Хора като него не обичат хора като мен — каза Харло. Това не беше оплакване, беше си просто наблюдение.

— Защото си по-умен от него, а това, че е по-голям, не значи нищо, всъщност значи още по-лошо, защото ти, в главата си, вече си го подминал, подминал си ни всички може би. Слушай, Харло, познавал съм такива като теб и преди, идват и си отиват. Пребиват ги, пребиват ги до затъпяване. Или ги убиват. Или се опитват да избягат, или пък се опънат на шефовете за нещо. Точно умът ти ще те съсипе, разбираш ли?

— Да, Байниск. Съжалявам.

— Защо се вмъкна пак в тунелите?

Можеше да му обясни всичко. Точно сега това му се струваше най-правилното. Но Харло вече не се доверяваше на подобни чувства. Обясняването беше опасно. Можеше да въвлече всички в още по-голяма беля.

— Носеше кокали — каза Байниск. — Онези кокали… те са прокълнати, да знаеш.

— Защо?

— Просто е така.

— Но защо, Байниск?

— Защото са намерени там, където няма място за кокали, затова. Няма начин някой да ги е заровил толкова дълбоко — и освен това кой ще заравя мъртви животни? Не, тези кокали са на демони, дето живеят в скалата и в тъмното. Най-долу, при корените на земята. Просто не ги пипаш, Харло.

— Аз… уплаших се — каза Харло. — Че сме разкопали гробове… И че затова има толкова много злополуки напоследък…

— Злополуките са защото новият шеф ни тормози прекалено, бута ни в тунелите с напуканите тавани и лошия въздух — онзи въздух, дето те кара да виждаш неща, които не са истински.

— Май точно това се е случило с мен.

— Може би. Но не мисля така. — И стана.

После излезе. На другия ден Харло трябваше да се върне на работа. А гърбът много го болеше. Но нищо — щеше да издържи, защото това щеше да направи нещата по-лесни за Байниск, когото бяха наказали незаслужено. Харло щеше да се труди още по-усилено, въпреки болката и всичко; щеше да се труди по-усилено, та Байниск да го заобича отново.

Защото в това място, ако никой не те обича, няма много смисъл да продължаваш.

Легнал по корем, едва-що навлязъл в новата си година живот, Харло не усещаше никакви вълни, които да стигат до него от външния свят. Беше самотен. Може би беше изгубил завинаги приятел, а това чувство също беше лошо. Може би единственият му приятел беше един гигантски скелет в дълбините на мините — който с нови крака можеше да си е отишъл, да е изчезнал в тъмното и единственото, с което Харло щеше да го помни, бяха няколкото инструмента, скрити под нара му.

На смътното фосфорно сияние, прошарило скалата, един Т’лан Имасс бавно се изправи и се олюля, все едно е забравил да ходи. Дебелите извити бедрени кости на емлава го принудиха да остане приведен все едно се канеше да се хвърли напред; нащърбените топки на дългите кости, вмъкнати в гнездото на всяко бедро, поскърцваха.

Непозната му бе тази магия. Беше наблюдавал как свързващата тъкан се беше заплела отново, едва-едва в началото, към тези чужди кости. В наложеното от ритуала съживяване нямаше особена изтънченост и физическите приспособявания, които бяха в ход, напредваха с бързината на охлюв, макар че сегашната им непълнота не се отразяваше с нищо на способността му да отпусне тежестта си върху тези нови крака, дори да ги задвижи в първата си залитаща напред стъпка, после — във втората.

Стържещите звуци щяха да заглъхнат с времето, помисли си, макар да подозираше, че никога няма да може да стои толкова изправен, колкото бе стоял някога.

Все едно. Дев’ад Анан Тол отново можеше да се движи. И докато стоеше така прав, в ума му като тъмен прилив се надигна порой от спомени.

Отведоха го до онзи последен миг с Джагътския тиран, Раест, застанал пред него, със зацапания с кръв боздуган в едната ръка, докато Дев’ад се гърчеше на каменния под с премазани крака.

Не, не бяха го хвърлили от скала. Понякога беше нужно да се излъже.

Зачуди се дали оръжията, които бе изковал преди толкова време, все още си стоят на тайното си място. Близо беше. Т’лан Имасс се заклатушка натам.

Зверското лице на Раест, разкривено от гняв. От възмущение. Робите са роби. Никой не може да се опълчи на господаря си. Никой не може да дръзне да крои падането на господаря, никой не може да се приближава толкова, колкото се бе приближил Дев’ад. Кощунство, да, престъпление против законите на самата природа.

— Т’лан, оставям те тук, в тази яма на вечния мрак. За да мреш. Да гниеш. Никой не ще научи и дума за безумната ти амбиция. Всичко, което се знае за теб, ще се стопи, ще изчезне. Нищо от теб не ще остане. Ако можех да те запазя жив тук завинаги, бих го сторил — и дори това изтезание не би било достатъчно. В принудителното ми безразличие има милост, Т’лан.

„Виж ме сега. Аз те надживях, Раест. И в това е моята милост.“

Стигна до скривалището, дълбока цепнатина в стената, и бръкна в нея с костеливата си ръка. Дланта му се стегна около тежко назъбено острие и Дев’ад измъкна оръжието.

Т’лан познаваха камък. Камък, който беше вода, и вода, която беше камък. Желязото беше за Джагът.

Вдигна високо меча, който бе сътворил преди безчет хиляди години. Да, имаше формата на кремък, с издатините на всяка люспа, стърчащи от ръба, с вълнистите извивки при заточването и двата жлеба по дължината. Еленовият рог на дръжката вече беше покрит с твърд варовиков слой, но все още си оставаше удобен.

С форма на кремък, наистина. И все пак този меч бе направен от желязо, закален в свещените пламъци на Телланн. Неподатливо на ръжда и развала, огромното оръжие бе с цвета на ранната нощ, тъмносиньото небе, щом се стопи последният блясък на давещото се слънце. В мига на раждането на звездите. Да, такъв бе цветът му.

Опря го на стената с върха надолу, бръкна отново в цепнатината и извади полагащия се към меча боен нож — тежък като къс меч. Кожените ножници отдавна бяха изгнили, но скоро щеше да си направи нови.

Древният тиранин си бе отишъл. И някъде наблизо чакаше празен трон.

Чакаше Дев’ад Анан Тол. Когото някога бяха осакатили, но вече не беше сакат.

Вдигна високо двете оръжия, ножа в дясната ръка, меча — в лявата. Остриета на ранната нощ, на мига, в който се раждат звездите. Желязо под маската на камък, желязо под маската на камък, който е вода, и на вода, която е камък, и камък, който е желязо. Джагътска тирания в ръцете на Т’лан Имасс.

Боговете са глупаци, уви. Във вярата си, че всяка фигура в играта е позната. Че правилата са твърди и приети от всички; че всеки залог се брои и бележи, открит и блеснал на масата. Боговете изпъват съвършените си пътеки към съвършените тронове, всеки от които представлява съвършена власт.

Боговете са глупаци. Защото така и не им хрумва, че не всеки използва пътеки.

14.

Блаженството на сгрян от слънцето песъчлив бряг на далечен остров се оказва досадно за души, привикнали на стимули и възбуда. Колкото по-малък е островът, толкова по-бързо втръсва гледката. Така заключи Грънтъл, след като довърши тринайсетия си кръг по бялата ивица на брега. Усети се, че е хипнотизиран от собствените си стъпки по пясъка, особено след като се появи нов чифт, проследил дирята му. Както беше затъпял и замаян, му трябваше цял миг, преди да се сети да спре и да се обърне, за да види кой върви след него.

Майстор Квел се потеше, пъшкаше и пъхтеше по мекия пясък, както навярно беше пъхтял през целия си живот, стъпка подир задъхана стъпка. Беше изгорял от едната страна, лицето и вратът, оголената ръка, глезенът и ходилото, резултат от това, че неразумно беше легнал да спи на слънце. Това, че гонеше Грънтъл от доста време, личеше от стъпките му, очертали вече пълен кръг, което накара Грънтъл да се зачуди защо просто не беше извикал, за да му привлече вниманието. Всъщност, ако Грънтъл не бе забелязал новата диря върху собствените си стъпки, като нищо можеше да обикалят така цял ден, единият гони, другият просто си върви, със скорост непостижима за гонещия.

— Можеше просто да ми викнеш — каза Грънтъл, щом старецът се приближи.

— Не исках… уф… да привличам нежелано… уф… внимание.

— Не изглеждаш добре.

— Пикае ми се.

— Ами…

— Не мога. Е, мога де, но с прекъсване. Общо взето, когато, ъъъ, не мисля за това.

— Аха. Някой лечител би могъл…

— Да, да, знам. Остави това. Слушай…

— Майстор Квел — рече Грънтъл, — това не е начинът да избегнеш нежелано внимание — всички седят ей там, в сянката на каляската, и ни наблюдават вече от доста време. Мен поне. Че то братята Боул ми махат при всяко минаване.

Двамата погледнаха натам и, естествено, Юла и Емби им махнаха.

Майстор Квел потърка двуцветното си червено-бяло лице.

— Трябва ми придружител.

— За какво? И къде?

— В селението на мъртвите. Не, не с каляската. Само ти и аз, Грънтъл. Трябва да добия представа какво става там. Налага се само да, ъъъ, се шмугнем. Бърз оглед и се връщаме.

— А после?

Квел вдигна вежди.

— После ли? Ами, продължаваме пътуването си, разбира се.

— Искаш да те придружа до царството на Качулатия като какво? Като твой телохранител?

— Акционерният договор включва задачи, възложени по усмотрение на майстора.

Грънтъл сви рамене.

— Просто се учудих, майстор Квел, каква полза би могло да има от мен, след като селението гъмжи от побеснели трупове.

— Казах, че ще влезем тихо!

— Можеш да помолиш пътника, когото взехме оттам.

— Какво? О, той още ли е тук?

— Под палмите.

— Под палмите? Само мъртвец може да е толкова глупав. Чудесно, дай да видим какво можем да разберем — но все пак трябва да видя някои неща лично.

Останалите ги загледаха, когато се приближиха до двете палми, пристъпиха под сянката им и спряха — леко изнервени — пред мършавия съсухрен немрящ, който трупаше кокосови орехи на пирамиди като муниции за катапулт. Докато се трудеше, без да обръща внимание на новите си гости, поредният орех тупна тежко на пясъка и стресна Грънтъл и Квел.

— Ей, ти — рече Квел.

Грозното лице ги погледна с хлътналите си очи.

— Тези харесват ли ви? Фигури. Обичам фигури.

— И аз — отвърна Квел. — От колко време си умрял?

— Колко дълъг е един прав корен?

— Какво? Хм, покажи ми го и ще предположа.

— Три пъти дължината на ствола отгоре. При храста барака поне. Важи ли тази пропорция за други растения? Дали не трябва да го открием?

— Не. По-късно, искам да кажа. Виж, ти маршируваше с… с останалите в царството на Гуглата. Защо? Къде отивахте? Или откъде идвахте? Лично Качулатия ли ви призова? Той ли командва сега всички мъртви?

— Гуглата никога не командва.

— Така си мислех и аз, но…

— Но сега командва.

Очите на Квел се разшириха.

— Наистина ли?

— Колко широко е небето? Колко дълбок е океанът? Мисля за тези неща, непрекъснато.

Майсторът беше зяпнал като риба на сухо, тъй че Грънтъл попита вместо него:

— Какво ви беше името, докато бяхте жив, господине?

— Името ми? Не помня. Да съм бил жив, искам да кажа. Но трябва да съм бил, някога. Името ми е Картограф.

— Това звучи по-скоро като професия.

Трупът се почеса по челото, посипаха се люспи кожа.

— Вярно. Необичайно съвпадение. Какво ли са си мислели родителите ми?

— Може би сте малко объркан. Може би сте били картограф, обучен да прави карти и разни такива.

— Тогава е било разумно да ме нарекат така, нали? Умни родители.

— Какво ви заповяда Гуглата, картографе?

— Ами, каза: „Елате“ и нищо повече. Не беше команда, която да предизвика объркване или спорове по тълкуването. Проста команда. Даже кучетата я разбират, вярвам. Кучетата и акулите. Открих седемнайсет миди на този плаж. Доказателство, че светът е кръгъл.

Още един орех тупна в пясъка.

— Смущаваме този остров с присъствието си — каза картографът. — Дърветата са толкова ядосани, че се опитват да ни убият. Разбира се, аз вече съм умрял. — Изправи се бавно и забърса пясък и кожа от дланите си. — Можем ли вече да вървим?

— Да — отвърна майстор Квел, макар че очите му все още бяха леко облещени. — Ние се връщаме в царството на Гуглата и ще се радваме да те вземем с нас.

— О, не, аз там не се връщам. Не е време.

— Да, време е, и да, връщаш се — заяви майстор Квел.

— Не, не е, и не, не се връщам. Гуглата издаде втора заповед, само към мен. Каза: „Върви“ и аз тръгнах. Не е време. Докато дойде времето, оставам с вас.

— Всеки, който се вози на впряга, трябва да работи за тази привилегия — изръмжа Квел.

— Да де, нали вече започнах. — И посочи пирамидите кокосови орехи. — Имате мрежи, вързани на страниците на каляската, сигурно за да задържат хората на нея. Щом ще минаваме през вода, трябва да сложим тези кокоси във въпросните мрежи. Флотажни устройства, ако някой падне от борда. — Показа теглене с костеливите си ръце. — С вързано въже за дърпане.

— Това може и да свърши работа — рече Грънтъл.

— Богове на бездната — измърмори майстор Квел. — Добре, няма да споря с мъртвец. Грънтъл, вади оръжията. Тръгваме веднага.

— Оръжията ми?

— За всеки случай. И никакви уговорки повече!

Квел отвори портал към лабиринта на Гуглата — съвсем тънка резка, като разтварящи се завеси — и от него навя хладен безжизнен лъх и помете пясък във въздуха. Грънтъл се обърна назад, преди да последва мага през процепа. Емби и Юла му махаха.

Стъпиха на върха на хълм, един от дълга редица хълмове, всеки толкова подобен на следващия, че можеше да минат за огромни гробни могили — макар че Грънтъл така и не можеше да си обясни защо в света на мъртвите трябва да има гробни могили.

В долината под тях течеше плътна река от сиви фигури, десетки и десетки хиляди, в поход. Раздрани пряпорци висяха на дълги пръти, неподатливи сякаш на стенещия вятър. Оръжия проблясваха на смътната светлина.

— Богове на бездната — изсумтя Квел. — Събрал е огромна орда.

— Така изглежда — съгласи се Грънтъл. Чувстваше се като идиот с двата къси меча в ръцете си. Пъхна ги в ножниците. — Слизаме ли?

— Аз не.

— Добре. Достатъчно видяхме според мен. Да си ходим вече, а?

— Виж, идва ездач.

Конят явно беше мъртъв като мъжа, който го яздеше — мършав, сбръчкан и на петна, косата му беше почти окапала. И ездачът, и конят бяха с броня, щавената кожа бе опърпана и напукана, развяваше се на протритите каишки, докато се изкачваха по склона. Раздраната пелерина пляскаше зад воина като прекършено крило. Когато се приближи, Грънтъл изруга тихо:

— С маска е. Проклет Сегюле!

И посегна към оръжията си…

— Дъх на боговете, Грънтъл, не!

Беше голямо усилие да отпусне ръцете си. Кръвта му се сгорещи като огън в жилите му — звярът в него искаше да се пробуди, да покаже настръхнала си козина и оголените си зъби. Звярът искаше да се опълчи на това… нещо. Разтреперан, Грънтъл не помръдна от мястото си, когато ездачът изкачи склона и на десетина крачки вдясно от тях дръпна юздите.

— Ето това е да си жив! — изрева Сегюле, отметна глава и нададе дивашки смях. След това се наведе напред, дългата му мръсна коса се люшна като въжета. — Е, не съвсем — избоботи той насмешливо. — Не съвсем. Но почти. Почти. Кажете ми, смъртни, харесва ли ми моята войска? Знаете ли кое е единственото, срещу което трябва да воюва един командир — повече от всеки враг в равнината, повече от всяка лична криза на воля или увереност, повече от лошото време, разбитата снабдителна линия, болести и всичко друго? Знаете ли с какво вечно воюва един командир, приятели мои? Аз ще ви кажа. Истинският враг е страхът. Страхът, който обсебва всеки войник, който обзема дори животните, които яздят. — Вдигна загърната в метална ръкавица ръка и посочи към долината. — Но не и с тази армия! О, не. Страхът е за живите в края на краищата.

— Както е с Т’лан Имасс — отвърна Грънтъл.

Тъмното в дупките за очите на маската сякаш просветна, щом Сегюле впи погледа си в Грънтъл.

— Пале на Трейк. Е, ще ти се да кръстосаш мечове с мен, а? — Тих смях. — Да, като с Т’лан Имасс. Чудно ли е тогава, че Джагът се уплашиха?

Майстор Квел се покашля.

— Хм… За какво му е армия на Качулатия? Да не би да е повел война срещу живите?

— Де да беше така — изръмжа в отговор Сегюле. — Вие нямате място тук. И ако пак довлечете тук онзи ваш пъклен впряг, лично ще ви подгоня. И тогава разпененото котенце на Трейк тука ще може да изпълни отчаяното си желание, ха! — Той се изви в седлото. Идваха други ездачи. — Вижте ги. Моите кучета пазачи. „Бъди разумен“, как не. Насякох ли ви на парчета, натрапници? Не. Сдържаност, да проявих сдържаност. Ще потвърдите това, нали?

— Като изключим заяждането ти с Грънтъл, предполагам, че можем — отвърна Квел.

— Беше шега! — извика Сегюле.

— Беше заплаха — поправи го Квел и Грънтъл остана впечатлен от внезапно обзелия го кураж.

Сегюле кривна глава, сякаш и той промени преценката си за мага.

— О, карай си проклетия фургон където щеш, много ме интересува.

Тримата ездачи изкачиха билото, дръпнаха юзди и спряха при Сегюле, който вече се беше смъкнал в седлото като треснат в челото кръчмарски кавгаджия.

Щом ги видя, Грънтъл се сепна и неволно пристъпи напред.

— Ток Анастер?

Едноокият воин отвърна с хладна усмивка:

— Здравей, приятелю. Съжалявам. Може да дойде време за това, но не е сега.

Грънтъл отстъпи назад, стъписан от студения — груб дори — тон на Ток Анастер.

— Аз… не знаех.

— Беше кървава смърт. Спомените си остават твърде ярки. Грънтъл, предай това послание на своя бог: скоро ще е.

Грънтъл се навъси.

— Прекалено загадъчно е. Ако искаш да му предам думите ти, постарай се да са по-ясни.

— Не може — каза средният конник. Имаше нещо познато в лицето зад набузниците на шлема. — Помня те от Капустан. Грънтъл, избраният слуга на Трийч. Твоят бог е объркан, но трябва да избере, и то скоро.

Грънтъл сви рамене.

— Няма смисъл да ми казвате всичко това. С Трейк всъщност не си говорим. Изобщо не съм питал за това. Дори не го искам…

— Ха! — изсмя се Сегюле и се обърна към средния ездач. — Чу ли това, Искар Джарак? Разреши ми да го убия!

„Искар Джарак? Май си спомням, че имаше друго име. Едно от онези, странните, обичайни за малазанските войници — но какво ли беше?“

— Спести си гнева за Скинър — отвърна невъзмутимо Искар Джарак.

— Скинър! — изрева Сегюле и завъртя бясно коня си. — Къде е той? Бях забравил! Качулати, кучи сине, направил си ме да забравям! Къде е той? — Изгледа тримата ездачи. — Ток знае ли? Брукалаян, ти? Някой да ми каже къде се крие той!

— Кой знае? — рече Искар Джарак. — Но едно е сигурно.

— Кое? — настоя Сегюле.

— Че не е на този хълм.

— Ба! — Сегюле дръпна юздите и срита безчувствените хълбоци на коня си. Животното се понесе напред и полетя по склона като лавина.

Брукалаян се изсмя тихо и Грънтъл видя, че дори Ток се е ухилил — макар че все още отбягваше да срещне погледа му. Смъртта му трябваше да е била ужасна, наистина, сякаш светът имаше само един отговор, един начин да приключи нещата и каквито и уроци да може да се вземат от това, не облекчават духа. Наистина потискащо.

Да се чувстваш нечист беше обичайно проклятие, но това проклятие трябваше да е непоносимо, ако не те очаква никакво пречистване, ако не в мига на смъртта, то след това. В тези оживели трупове Грънтъл не виждаше никакво избавление, никакво пречистване — вина, срам, съжаления и скръб, всичко това кръжеше като вредоносен облак около тях.

— Ако ме убият, не бих си пожелал да се озова сред вас — рече той.

Искар Джарак се наведе уморено над високия рог на седлото от Седемте града.

— Съчувствам ти искрено. Кажи ми, смяташ ли, че всички ние сме заслужили своя покой?

— Не сте ли?

— Ти изгуби всичките си съратници.

— Да. — Ток Анастер го гледаше. Напрегнато, с поглед, остър като кама.

— Те не са тук.

Погледна намръщено Искар Джарак.

— А би трябвало да са, предполагам?

Брукалаян най-сетне проговори:

— Просто е така. Вече не сме толкова сигурни.

— Стойте извън владението на Гуглата — каза Ток Анастер. — Портата е… затворена.

Майстор Квел се стъписа.

— Затворена ли? Но това е нелепо! Да не би Качулатия вече да връща мъртвите?

Здравото око на Ток се задържа на Грънтъл.

— Границите са затворени за живите. Ще има стражи. Патрули. Нахлувания няма да се търпят. Там, накъдето сме тръгнали, вие не можете да идете. Не сега, може би никога. Стойте далече, докато изборът не ви бъде отнет. Стойте далече.

И Грънтъл най-сетне разбра терзанието, което беше обзело Ток Анастер, дълбокия до костите страх и ужас. Разбра, че предупреждението е всъщност вик към приятел от приятел вече изгубен, вече обречен. „Спаси себе си. Просто го направи и всичко ще си струва — всичко, което трябва да сторим, войната, който трябва да потърсим. Проклет да си, Грънтъл, дай на всичко това смисъл.“

Квел вероятно долови нещо от тези бурни подмолни течения, защото се поклони на тримата ездачи.

— Аз ще предам посланието ви. До всички водачи на Търговска гилдия Тригали.

Земята сякаш помръдна неспокойно под ботушите на Грънтъл.

— А сега по-добре си тръгвайте — каза Брукалаян.

Хълмът простена… и онова, което Грънтъл си бе въобразил преди малко, че е световъртеж, се оказа истински земен трус.

Очите на майстор Квел се бяха облещили и той разпери ръце, за да се задържи в равновесие.

В другия край на веригата хълмове прокънтя мощно изригване, изхвърли пръст и камъни към небето. От раздраната могила нещо се надигна, изпълзя: извиващ се като огромна змия врат, щракащи челюсти, разтвориха се широко криле…

Хълмът под тях потрепери.

Тримата ездачи завъртяха конете и препуснаха презглава надолу по склона.

— Квел!

— Чакай малко, проклет да си! Още един хълм се взриви.

„Проклети гробни могили, да! С мъртви дракони!“

— Побързай…

— Млъкни!

Порталът, който се разтвори, беше раздран, ръбовете му се огъваха на вълни, подхванати сякаш от щорм.

Двата склона на хълма вдясно от тях изригнаха и към тях се стрелна гигантска глава — лъскава кост и ивици изсъхнала кожа…

— Квел!

— Върви! Трябва да…

Драконът се надигна от сипещата се пръст, предните крайници задраха напред. Чудовището идваше да ги убие.

„Не… идва за портала…“ Грънтъл сграбчи майстор Квел и го повлече към процепа. Магът се мяташе, крещеше… но всичко, което се опитваше да каже, се губеше в оглушителния съсък на връхлитащия дракон. Главата връхлетя, с широко зейнали челюсти… и Грънтъл дръпна Квел и се хвърли в разлома…

Изскочиха на два човешки боя над пясъка и тупнаха тежко.

Викове…

И възкръсващият дракон се провря през процепа с пронизителен писък на триумф, глава, врат, предните крака и раменете, после едното крило се разтвори с пукот, опъна се като огромно прокъсано корабно платно и от него се посипа пръст. Второто крило изплющя навън…

Майстор Квел крещеше, заплиташе отчаяно магическите слова, гласът му бе изтънял от паника.

Чудовищното същество се измъкна, потръпна като в нечестиво рождение и литна над острова. Посипа се дъжд от камъни. Щом раздраният връх на дългата му опашка се хлъзна навън, разломът се затръшна.

Легнал наполовина във водата, наполовина в набития мокър пясък, Грънтъл зяпна нагоре. Драконът отлиташе, сипеше камъни и прах по дирята си.

Акционер Фейнт падна на колене до тях. Гледаше с гняв майстор Квел.

— Проклет глупак! Защо не му хвърли сбруя на това чудо? Току-що изтървахме изхода си от този проклет остров!

Грънтъл я зяпна. „Луда. Всички са луди!“

В стойката му имаше напрежение, каквото не беше виждала. Гледаше на изток, над необятния простор на равнината Дуелинг. Сеймар Дев разбърка още веднъж чая, откачи котлето от куката и го постави отстрани. Хвърли поглед на Карса Орлонг, но тоблакаят се беше залисал с връзването на каишките на единия си мокасин, като по някакъв мистериозен начин си помагаше с езика, завъртян в единия ъгъл на устата му — толкова детински жест, че тя се зачуди дали не й се подиграва, забелязал както винаги, че го наблюдава.

Хавок се изкачи в лек галоп по склона, приключил с утринния си лов. Другите коне се размърдаха нервно, щом грамадният звяр се приближи, вирнал глава, сякаш за да се изперчи с лъсналата по муцуната му прясна кръв.

— Трябва да намерим вода днес — каза Сеймар Дев, докато наливаше чая.

— Значи ще намерим — отвърна Карса и се изправи да пробва здраво ли са стегнати мокасините. После бръкна в гащите си да понамести нещо.

— Напомняш си, че е там ли? — попита тя. — Ето ти чая. Внимавай да не се опариш.

Той взе чашата от ръцете й.

— Знам, че си е там. Просто напомнях на теб.

— Дъх на Гуглата — измърмори тя, но млъкна, като видя как потрепери Пътника.

Той се обърна към тях, очите му бяха помръкнали, зареяни някъде далече.

— Да. Изплюва нещо.

Сеймар го погледна намръщено.

— Какво „да“? Какво „изплюва“?

— Нещо става — промълви той, приближи се и взе калаената си чаша. Загледа се за миг в горещата течност и отпи.

— Винаги става нещо — подхвърли небрежно Карса. — Точно затова белята почивка няма. Вещицата казва, че ни трябва вода — можем да продължим ей по оная долина, поне до време, щом отива на север.

— Реката, която я е направила, е мъртва от десет хиляди години, тоблакай. Но да, посоката ни устройва.

— Долината помни.

Сеймар Дев погледна навъсено Карса. Воинът от ден на ден ставаше все по-загадъчен, сякаш беше прихванал нещо от двойствеността на тази земя. Защото равнината Дуелинг беше зле назована4. Огромни пространства от… нищо. Единствените птици в небето бяха лешоядите, които ги проследяваха всеки ден, кръжащи високо петънца търпение. И все пак Хавок беше намерил плячка.

Равнината Дуелинг беше жива тайна, с неясен и тъмен език, който се носеше из въздуха като знойни вълни. Дори Пътника изглеждаше притеснен тук.

Тя допи чая си и стана.

— Според мен тази земя някога е била прокълната.

— Проклятията са безсмъртни — изсумтя Карса.

— Ще престанеш ли с това?

— Какво? Казвам каквото усещам. Проклятието не умира. Устоява.

— Не мисля, че е било проклятие — намеси се Пътника. — Това, което усещаме, са спомените на земята.

— Мрачни спомени значи.

— Да, Сеймар Дев — съгласи се Пътника. — Тук животът стига до провал. Твърде малко животни. Прокудени от села и градове. Дори дирите на керваните сякаш се изгубват в тази пустош — нито една не е използвана продължително, защото водоизточниците са непостоянни, изплъзват се.

— Или искат да затруднят разбойниците.

— Не видях никакви стари биваци — изтъкна Пътника. — Според мен и разбойници няма тук.

— Трябва да намерим вода — повтори Сеймар Дев.

— Вече го каза — подхвърли с дразнеща усмивка Карса.

— Защо не почистиш остатъците от закуската, Тоблакай? Веднъж да ме изненадаш, че с нещо си полезен.

Тръгна към коня си и взе пътьом седлото. Можеше да извади кама, можеше да пусне от жизнената си кръв, да проникне надолу в тази суха земя и да види каквото има за гледане там. Или можеше да обърне гръб, да се затвори в себе си. Двете намерения се бореха едно с друго. Любопитството и страхът.

Метна седлото на широкия конски гръб и изчака животното да изпусне задържания си дъх, за да затегне ремъците. Нищо на този свят не обича да стои вързано. Поне не и живото — а може би и мъртвото. Някога можеше да попита Карса за това, само за да потвърди онова, което вече знаеше — но той се бе освободил от бремето на влачещите се след него души. Незнайно как, но явно беше в деня, в който уби императора. О, две бяха останали, в ужасния му меч.

И може би точно това бе различното у него, осъзна тя. „Освобождаването. Но пък не е ли започнал вече да събира нови?“ Затегна подпръга на коня, извърна се и изгледа грамадния воин — търкаше с пясък почернелия тиган, на който Сеймар беше опекла корен от мангроув, бореше се войнствено намръщен с вредния нагар. Не, нищо не можеше да долови в него. Не и сега, както се беше затворила в себе си. Но това, че не долавяше нищо, все още не означаваше нищо, нали? Може би просто беше постигнал мир с онези жертви, дето се влачеха зад него, където и да отидеше.

„Мъж като него не би трябвало да се усмихва. Не би трябвало никога да се усмихва или да се смее.“

Но той беше твърде арогантен, за да го мъчат терзания — подробност, която неизменно я дразнеше дори когато се окажеше привлечена от нея (а не беше ли това дразнещо само по себе си?).

— Дърлиш го както чакал дърли елен — заговори й тихо Пътника, беше дошъл незабелязано до нея. — Не толкова от глад, колкото по навик. Той не е толкова сложен, колкото си мислиш, Сеймар Дев.

— О, сложен е. Дори много сложен.

Той й отвърна с гримаса и започна да оседлава коня си.

— Дете, въвлечено в света на възрастните, но без да е изгубило силата си. Без да е отслабило волята си. Остава си достатъчно млад, за да е уверен — каза Пътника след малко. — Във възгледите си, в убежденията си, в начина, по който си представя, че е устроен светът.

— Тъй ли? И кога точно светът ще го срита хубаво в топките според теб?

— С някои това не става никога.

Тя го изгледа.

— Искаш да кажеш, че няма смисъл човек да негодува против несправедливостта.

— Казвам да не очакваш справедливост, Сеймар Дев. Не и в този свят. Нито в бъдещия.

— Тогава какво толкова те подтиква, Пътнико? Какво те тласка така упорито с всяка стъпка към съдбата, която те очаква?

Отговорът му се забави, макар тя да не се заблуждаваше, че с думите си е засегнала някаква вътрешна рана. Тези двама мъже с нея бяха бронирани във всяко отношение.

— Имаме си ескорт, Сеймар Дев.

— Нима? Лешоядите ли?

— Е, да, те също. Велики гарвани.

При този отговор тя примижа нагоре.

— Сигурен ли си?

— Да, но говорех за друг ескорт.

— Кой? И защо не се показва?

Пътника се метна на коня си. Карса вече оседлаваше Хавок.

— Нямам отговори на тези въпроси, Сеймар Дев. Не съм толкова самонадеян да си въобразя, че познавам умовете на Хрътките на Сянката.

Тя забеляза как Карса погледна към тях при тези думи, но лицето му не издаде нищо повече от любопитство.

„Богове, той ме подлудява!“

— Преследват ли ни? — попита Карса.

— Не — отвърна Пътника. — Във всеки случай не и мен, нито вещицата ни, предполагам.

Карса се качи на джагския си кон и каза:

— Днес няма да яздя с вас. Ще намеря тези Хрътки на Сянката, защото държа да ги видя с очите си. А ако те на свой ред ме видят сам, може да решат да разкрият желанията си.

— Това пък защо? — попита Сеймар Дев.

— Срещал съм Хрътки и преди — отвърна той. — Ще ги поканя с радост да се доближат, за да могат да го надушат.

— Не е нужно — намеси се Пътника. — Карса Орлонг, Хрътките започнаха като мой ескорт — една всъщност, дадена ми от Сенкотрон. Ти не ги интересуваш, сигурен съм.

— Тогава защо заяви друго? — упрекна го Сеймар Дев.

Погледна я и тя видя, че е стиснал зъби, челюстите му се бяха стегнали.

— Ти беше права, вещице. Познаваш този воин по-добре от мен.

Карса се изсмя презрително и подметна:

— До скоро.

Подкара Хавок и скоро се скри от погледите им.

На Сеймар й се дощя да се изплюе — устата й бе пресъхнала и вгорчена от чая.

— Най-вероятно ще го направи — промърмори тя. — Все едно дали на Хрътките ще им хареса, или не.

Пътника само кимна.

Скинтик знаеше точно деня, в който беше умрял. Последната ужасна битка на Дрифт Авалий, с гибелта на четирима от най-близките му приятели, всеки само на ръка разстояние отвъд собствения му живот, който бе готов да пожертва, за да заеме тяхното място. И в разгара на тази рухваща отбрана Андарист беше пристъпил напред, беше се превърнал в магнит за връхлитащите Тайст Едур.

Смъртта на онзи, за когото Скинтик мислеше като за свой баща, оставаше в ума му като сцена, нарисувана от някой хроникьор на окаяни, жалки моменти. В онова тъжно, изпълнено със съжаление лице беше видял всички свои ближни, убити без никаква сериозна причина — или така поне му се струваше тогава. Сивокосите варвари искаха трона — може би колекционираха такива неща, сякаш притежанието им гарантираше някакви права, но имаше ли значение? Тези игри бяха глупост, всеки трофей — нелеп образ, символизиращ единствено ревностния егоизъм на играчите.

Доблестни души бяха загинали заради това, а след като скръбта беше изтляла, какво остана освен трупащото се презрение към всичко? Да защитаваш това, да се биеш за онова, да печелиш в един момент само за да загубиш в следващия. Жестока магия, изгаряща плътта, копия, полетели във въздуха, за да пронизват тела, всичко ценно се излива върху прашните каменни плочи и ивиците трева, израснала буйно между тях.

Нещата, които бяха умрели в него в онзи ден, щяха да бъдат приемани за добродетели от повечето. Дългът беше издал своята лъжовност, разбил беше светостта на понятия като вярност и чест. Бяха се сражавали за нищо. Можеше да отстъпят, да се отдръпнат до входа на порутения храм и да изчакат идването на човешките същества — първо наемните убийци, а след това и онзи, Пътника, с неговите съратници. Пътника, който убиваше всеки, оказал се достатъчно глупав да се изпречи на пътя му. Чието идване направи смъртта на Андарист — и смъртта на приятелите му — безсмислена.

Как мразеше Скинтик този човек. Ефикасността не е никакъв дар, щом дойде твърде късно.

Не вярваше повече и в честността. Да ти се каже истината означава да усетиш как прангата щраква около глезена ти. Истината се поднася с очакването, че ще те принуди да приемеш една-единствена посока на действие — в края на краищата как би могъл човек доблестно да й обърне гръб? Истината се използва като оръжие и единственото, което можеш да направиш в защита срещу нейната атака, е да вдигнеш стена от лъжи. Лъжи за приемане, за поражение. Лъжи към самия себе си също така. Че нещата имат значение. Че идеите имат стойност и символите заслужават робията на храбрите глупци. И че всичко това има смисъл.

Не вярваше вече и в храбростта. Хората разчитат на храбростта на други, за да пожънат облагите, които си въобразяват, че са си спечелили или заслужили, но пролятата кръв не е тяхна, нали? Да, това вече бе ясно за Скинтик. Добродетелите се възхваляват, за да осигурят подчинение, да прикрият грубото, осъдително робство. Да утвърдят саможертвата на други — всеки от които стои на мястото на тези, които жънат наградите, и затова му се заплаща със страдание и болка.

Толкова с величието на патриотизма.

Той нямаше нищо общо с това. Вече не, никога повече. И точно това сега го правеше мъртъв. И като всеки, за когото не съществува нищо ценно, сега той намираше за дълбоко смешни много от нещата, които виждаше. Нима помисляше за окаяните си чеда, толкова много от които вече бяха мъртви? Или се облягаше лениво, затлъстял и отпуснат на подигравката, която наричаше свой трон, и жънеше всички облаги от сетната саможертва на своя брат? „И тази на братовчедите ми? На най-близките ми приятели, всеки от които умря, за да защити едно притежание, толкова ценно за вас, че сега гние в един запуснат храм? Напомнете ми да ви задам този въпрос, когато се срещнем накрая.“

Макар да обичаше Нимандър — всъщност той обичаше всички в тази жалка група (без Клип, разбира се) — Скинтик не можеше да не забележи с мълчалива насмешка отчаяните им очаквания от края на това обречено пътуване. Всички те търсеха безопасност и, несъмнено, потупване по главата за извършени услуги. Всички искаха да им се каже, че жертвите им са имали смисъл, стойност, че са достойни за гордост. И Скинтик знаеше, че единствен той щеше да може да види презрението, прикрито в очите на Сина на Тъмата, докато ръси полагащите се баналности, преди да ги отпрати към малките им стаички в някое забравено крило на какъвто там дворец обитаваше сега Рейк.

„А след това какво, мои прескъпи близки? Отбягвани и сами по улиците, заскитали се във вечерния сумрак, докато присъствието на други бавно ни разделя, докато всичко, което някога сме били, се превръща в прашасали спомени, едва заслужаващи рядкото припомняне, някое ежегодно събиране в някоя пивница с течащ покрив, където всички ще видим как всеки от нас е повехнал с годините и ще се напиваме, разменяйки си истории, които всички отдавна знаем наизуст, докато ръбовете им затъпяват и всичките цветове избледняват.“

„Десра, лежаща на гръб и широко разкрачена, но вътрешната изтръпналост не може да бъде пронизана така и тя навярно го знае, но навиците не умират никога, те само сменят маската си. Ненанда ще лъска оръжията си всяка сутрин — ще го виждаме как подрънква бронята му, докато обикаля да пази всичко и нищо, с очите му, изпъстрени от патина и ръжда. Аранта седи в някоя обрасла с бурени градина, замаяна вече от десет години от някакъв самотен цвят под едно дърво; не й ли завиждаме за блаженството в празния й поглед? Кедевис? Е, тя ще хроникира нашето отчаяние, бавната ни мизерна смърт. Ще ни упреква, защото нощта в пивницата ще е единствената задача, която има смисъл — поне за нея, — и ще негодува срещу подпухналото ни вяло безразличие.“

„Нимандър, ах, Нимандър, а тебе какво те очаква? Някоя нощ погледът ти ще се проясни. Някоя гибелна, опустошителна нощ. Ще видиш кръвта по ръцете си, кръвта на скъпата, грешна и зла Фаед. А също и на мнозина други, защото ти беше този, когото изиграхме, като те обявихме за наш водач. И в тази нощ, приятелю, ще прозреш, че всичко е било за нищо, и ще посегнеш на живота си. Кула, перваз на някой прозорец и скок надолу в мрака, за да дадеш израз на дължимото поетично безсилие.“

Скинтик не можеше да намери себе си в това бъдеще. Не очакваше да довърши това пътуване. Не беше сигурен дори дали го иска. Същият хроникьор, нарисувал отминалите сцени, щеше да нарисува и бъдещите. Същата проклета тема, сътворена с цялата обсебеност на зрящ, който души слепеца.

Едно бе сигурно. Нямаше да позволи повече на никого да злоупотреби с добродетелите му — дори и малкото, които му оставаха. Те не бяха ценност, не бяха неща, които може да се измерят, да се претеглят в злато, скъпоценни камъни, имот или власт. Ако кучите синове го поискаха това, щяха да се къпят в собствената си пот и да кървят със собствената си кръв.

„Вземете ли ме като нож, ще се обърна в ръката ви. Заклевам се.“

— Усмихваш се — забеляза Нимандър. — Радвам се, че те виждам така жизнен и бодър.

Скинтик го погледна. Завещаното от Бастион бе останало в петната изсъхнала кръв под солта, спекла се вече по мокасините и гамашите. Никой от тях не си беше направил труд да почисти доспехите си, така отчаяна бе необходимостта да напуснат онзи град. Нещо обаче се беше променило в Нимандър след ужасите на саеманкелика и олтара на Умиращия бог. Сякаш волята му беше поела свеж дъх, като млад стрък, стъпкан под ботуша. Колко пъти, чудеше се Скинтик, можеше Нимандър да изстрада това, преди някоя изначална отрова да промени самата му същност? Представата, която имаше за окончателния край на Нимандър, зависеше от известна съхранена святост на духа, нещо скъпо и рядко, което щеше да го тласне към последния акт на отчаяние. Ако то вече бе мъртво или пагубно увредено, то съдбата на Нимандър щеше да се окаже истински неразгадаема.

Беше ли открил амбицията? Събудила ли се беше отровата на цинизма в изтерзаната му душа? Това можеше да промени нещата, осъзна Скинтик. „Може да се е превърнал в такъв, когото бих избрал да следвам — да, по онзи гаден път, и защо не? Нека този път някой друг да страда за нашите придобивки. Събаряме ги в прахта и да видим колко ще им хареса този мил обрат.“

„Достатъчно твърд ли е, за да играе тази игра?“

„Достатъчно твърд ли съм аз, за да се възползвам от него?“

Бяха намерили кон за Клип, но задържаха фургона поне за това пътуване на север покрай брега на засъхващото солено езеро. Ненанда отново седеше на капрата, с юздите в едната ръка и бича в другата. Аранта седеше отзад и краката й се полюшваха, вперила очи към редицата натрошени зъби, смаляващия се силует на Бастион — мъглив и потръпващ над вълните от зной. Десра се беше изтегнала и дремеше между буретата с вода и вързопите провизии. Кедевис яздеше вдясно, почти на трийсет разтега назад.

Клип яздеше далече напред — подчертаваше с това нетърпението си. Не беше проявил особен интерес да чуе разказа за преживелиците им, след като бе изгубил съзнание в селото. Слабост от негова страна (след като явно виждаше желанието им), макар това да оставяше загадъчна и несъмнено тревожеща празнота в паметта му. Станал беше по-уклончив и Скинтик неведнъж бе доловил подозрителност в очите му. Сякаш се бяха наговорили да му отнемат нещо и бяха успели.

Недоверието на Скинтик към този кучи син се усилваше. Не беше трудно да мразиш Клип — всъщност беше нелепо лесно, — а такива чувства като нищо можеха да замъглят усета му за воина с неговите вечно въртящи се пръстени. Вече беше убеден, че Клип е тъкмо един от тези, които са готови да злоупотребят с добродетелите на другите, за да се домогне до съвсем личната победа, която търси. А ако това усилие оставеше след него неколцина презрени младежи, какво толкова?

Не може да не беше видял петната кръв по тях; не може да не беше забелязал нащърбените им оръжия, които се залавяха да изчукат и загладят по време на спиранията за почивка. Пострадалата им броня. И колкото и да беше замаян и изтощен, когато се съживи в залата с олтара, не можеше да е бил сляп за десетките мъртви — същинската касапница, която бяха оставили зад себе си. И въпреки всичко това Клип продължаваше да гледа на тях като на едва заслужаващи вниманието му, извън злобната подозрителност, която бавно избуяваше в параноя, а до какво ли можеше да го доведе това?

„А нас?“

„Да, поредният срах, който се промъква в мен, макар че съм мъртъв.“

— Ще трябва да намерим път през тези планини — каза Нимандър, присвил очи към хоризонта напред.

— Пътеката на Бога, както ги нарече Клип. Удивителен извор на неочаквано знание е нашият благодарен приятел.

— Благодарен ли? А, разбирам. Е, той не беше в съзнание все пак, нали?

— Да, не беше. Твърде залисан беше да избяга от захапката на паяка.

— Няма полза да се опитваме да опишем случилото се — каза Нимандър. — За този, който остава затворен в себе си, думите са тънки като паяжина, лесно се забърсват.

— Трябваше да излъжем.

Нимандър го изгледа, повдигнал вежди.

Скинтик се ухили.

— Някоя безумна история за божествено обсебване и безумни фанатици, обзети от страстно желание да оплискат света със собствената си кръв. Ние излизаме на пътека към рая и се оказва, че не сме добре дошли. Пререкание с някой видиотен бог, който грешно е схванал идеята за куклите — че те стават от поклонниците, а не от самия него. История за отровено вино, което е кръв, която е вино, което е кръв. О, и да не забравим нашето славно клане, онези невероятни удари и мушкания, и адски лошия късмет на нашите нападатели. А после…

— Стига, Скин, моля те.

— Защо си правихме целия труд, Нимандър? Да го спасяваме?

Нимандър все така гледаше далечните планини.

— Аранта твърди, че той е нужен. Необходим.

— За какво? А и бездруго какво би могла да знае тя?

— Съжалявам, че не мога да отговоря на тези въпроси, Скин.

— Имам чувството, че се давя в кръв.

Нимандър кимна.

— Да. И аз изпитвам същото. Мисля, че всички го изпитваме.

— Не смятам, че ще е склонен да ни хвърля спасително въже.

— Вероятно не.

Това признание стъписа Скинтик. Страхът му беше основателен — водачът им се бе променил. „Дали вижда ясно вече? Но ако е така, къде е отчаянието му? Не разбирам…“

— Все едно, че умираш отвътре — каза Нимандър. — Това е чувството.

— Не казвай това, братко. Недей.

— Защо не?

„Само един от нас може да го чувства така. Само един. Аз стигнах първи до там, проклет да си!“ Изсмя се горчиво.

— Никаква причина всъщност. Съвсем никаква.

— Държиш се странно, Скин, знаеш ли?

Той сви рамене.

— Трябва да измием тази кръв от себе си, Нимандър.

Продължиха през побелялата от сол низина. Денят ставаше все по-горещ.

Точно под пода на терондай, където бушуваше черното слънце, в скалната основа бе издълбана просторна камера. Когато се умореше от гледката от кулата на цитаделата или други високи наблюдателни постове, Аномандър Рейк, Господарят на Черен Корал и Син на Тъмата, слизаше в тази утроба в скалата, където мракът оставаше абсолютен.

Такива моменти бяха редки, а още по-рядко Господарят приканваше Ендест Силан да се срещнат в подземната кухина. С все още сковани крака от дългия път назад до града, кастеланът заслиза по стръмното вито стълбище и най-сетне стигна до основата. Огромна двукрила врата затваряше пещерата, обкована с люспи сребро, на шарки, напомнящи кожа на дракони. Потъмняла до черно, освен лъскавите ръбове на люспите, преградата бе едва видима за помръкващите очи на Ендест Силан и когато посегна за тежкото мандало, се наложи да опипа, преди ръката му да се спре на сребърния лост.

Дръпна едното крило и го лъхна студен въздух. Мирис на груб камък, остър и влажен, и звук на капеща вода. Видя Господаря, застанал близо до центъра, където като сталагмит от пода се издигаше обелиск — базалтова фигура, четвъртита в основата, стесняваше се до остър връх на два ръста на Тайст Андий. На страната срещу Рейк имаше жлеб с големината на меча, който носеше на гърба си.

— Рядкост е — заговори Аномандър, щом Ендест се приближи, — да изпитвам нужда да се облекча от бремето на Драгнипур.

— Господарю.

Видя как Аномандър извади от ножницата ужасния меч и го постави в жлеба. Изведнъж обелискът започна да се поти, гъсти лъскави капки избиха по огладената повърхност и потекоха по страните. Нещо като гръм отекна глухо в основата на камъка.

Ендест Силан въздъхна, подпря се на тояжката си.

— Камъкът, господарю, не може да понесе това бреме. — „Но ти можеш, а това толкова малко го разбират, толкова малко го проумяват изобщо.“

— Още само няколко мига — промълви Аномандър Рейк.

— Господарю, това не беше упрек.

Бегла усмивка.

— Беше, стари приятелю, и то благоразумен. Камъкът знае тежестта си и границите, които тя може да понесе. Бъди сигурен, няма дълго да злоупотребявам с щедростта му.

Ендест Силан се огледа, попиваше милия мрак, толкова чист, така съвършен. „Почти като онзи, който познавахме някога. Карканас, преди тя да прегърне Светлината, преди родените от пепелта да вдигнат мечове. Скабандари. Илгаст Ренд, Халид Бахан. Естала, която мечтаеше за мир. Кагамандра Тулас Шорн, който не мечтаеше.“

— Отпратих Спинок Дурав.

— Да, чух. Господарю, не мога да…

— Боя се, че нямаш никакъв избор, Ендест.

— Върховната жрица…

— Тя разбира. И ще направи всичко, което може.

„Толкова отдавна вече. Господарю, твоето търпение надвишава и това на боговете.“

— Нямаше достатъчно достойна цел, която да вдъхне живот в нашия народ, нали? Нас ни терзае не историята, макар че мнозина го виждат така. Поуки за безсилие може да бъдат събрани от всеки, който е склонен към това. Всеки празен триумф, всяко величие, оказало се ефимерно накрая. Но всичко това не ни дава повод да губим дух. Увреждат го може би, да, но пътят, който сме изминали, стои високо над тези неща. Разбираш ли това, Ендест?

— Мисля, че да, господарю.

— Убиват ни компромисите. Не, не онези след идването на Светлината. Нито родените от Сянката. Тези неща бяха неизбежни. Бяха по самата си природа необходими.

— Да.

— Денят, в който приехме отвръщането й, Ендест, бе денят, в който прокарахме ножовете през собствените си гърла. — Аномандър Рейк помълча. — Бяхме древен, упорит народ. — Обърна се към Ендест Силан. — Виждаш колко време беше нужно, докато изтече кръвта ни.

„А след това, за да се допълни този непокорен триумвират, бяха децата на Оссерк. Менандори и последвалата бъркотия със смесената кръв: Шелтата Лор, Сукул Анкаду, Бревит Дреда. Другите, онези извън всичко това, как гледаха объркано, с помръкнали от гняв очи. Драконъс, ти мислеше, че би могъл да дадеш отговор на всички нас. Сгреши.“

А дали бе сгрешил? Усети, че се е взрял в Драгнипур и долавя съвсем смътното ехо от грохота на колела, приглушените викове на страдалците и ето, да, къкрещата буря от хаос, все по-близо.

— Без кръвта на драконите — продължи Аномандър Рейк — всички ние щяхме да сме прах, разпиляна от ветровете, зареяна между самите звезди. Да, други може би го виждат различно, но онзи студен пламък, така внезапно лумнал в жилите ни, така яростен в умовете — хаосът, Ендест — ни даде силата да устоим, да престанем да се боим от промяна, да приемем всичко, което беше неизвестно и непознаваемо. И затова избрахте да ни следвате, всеки в своето време, всеки на своето място.

„Хаосът във вас, да. Пламък на носа, маяк, пронизващ дълбоката ентропия, която виждахме навсякъде около нас. И все пак толкова малко от вас се оказаха достойни за нашата преданост. Толкова малко, господарю, и все по-малко с всяко ново поколение, и ето те, оставаш тук буквално сам.“

От очите му вече се стичаха сълзи. Плачеше, както плачеше обелискът, както плачеше камъкът наоколо. „Единственият, който беше достоен. Единственият.“

— Ще намериш силата в себе си, Ендест Силан. В това не се съмнявам.

— Да, господарю.

Синът на Тъмата протегна ръка, взе меча Драгнипур и с лекота го хлъзна в ножницата на гърба си. Обърна се към Ендест и се усмихна, сякаш бремето, което току-що бе приел отново, не можеше да смъкне други на колене — богове, асценденти, гордите и арогантните, всички — на колене. Краката на Рейк не се огънаха, не потръпнаха дори. Стоеше, висок и изправен, а в усмивката му към Ендест Силан имаше увереност в успеха, толкова непоклатима, толкова ужасяваща, че Ендест усети как сърцето му се сви, готово всеки миг да се пръсне.

И тогава неговият Господар пристъпи напред и изтри сълзата от бузата му с ръка.

Виждаше танца й сред вихрушките прах и парчета заскрежени камъни, през лъчите огнена слънчева светлина и мъгливите въртопи от сняг. Кръв все още струеше от раните му и сякаш никога нямаше да спре — струваше му се, че този пурпурен поток извира от някоя вечна река и че кръвта вече не е неговата, а на бога, застанал до него. Представата беше странна, но все пак изглеждаше вярна, макар че не смееше да попита Избавителя, не смееше да чуе потвърждението от устата на бога.

Полудялото време се вихреше над тази равнина, а тя се движеше без усилие през него, въртеше се и въртеше, ала все още не се доближаваше, все още не идваше отново за него.

— Какво чака? — попита той. — Не може да не разбира, че не мога да устоя на нова атака, че със сигурност ще падна.

— Щеше да дойде, ако можеше — отвърна Избавителя.

— Какво я задържа?

— Рани трябва да се изцерят, спомени за болка да заглъхнат.

Сиърдоминът изтри пясъка от лицето си. Имало беше мръсен дъжд, беше връхлетял над тях, но след това се беше оттеглил надолу в речното корито, небрежно дръпната дрипава кафява завеса.

— Понякога се процеждат неща — каза Избавителя.

Сиърдоминът изпъшка. И попита:

— Откъде?

— Животи на Т’лан. Толкова много беше отприщено, толкова много забравено, само за да се преживее отново. Имаше болка. Имаше… триумф.

Не беше станал свидетел на този миг. Т’лан Имасс, паднали на колене. Трудно беше да си представи човек такова нещо, но въпреки това потръпна от тази мисъл. Миг, който да разтърси всякаква вяра, миг, когато светът си поема дъх и… го затаява.

— Знаеше ли какво да очакваш?

— Те ме смириха — каза Избавителя.

„Подозирам, че ти си смирил тях, Итковиан — да, смъртен тогава, просто един смъртен. Не, те са били онемелите, изпълнени с благоговение и почуда. Не зная как знам това, но го знам.“

„… процеждат се неща.“

— Времето е полудяло от спомените на Т’лан Имасс, нали? Не можеш ли да ги призовеш? Да се строят в редици пред теб? Не мислиш ли, че с гордост биха приели това? Начин да ти се отплатят за стореното от теб? Избавителю, призови духовете на Т’лан Имасс — и онази жена долу никога няма да стигне до теб.

— Не мога. Не искам. Да, те биха приели тази идея. Взаимност. Но не ще го направя. Онова, което дадох, беше драговолно, дар, а не размяна. О, те ми наложиха една накрая, но отплатата бе съвсем скромна — или аз бях достатъчно слаб, за да не се противопоставя.

— Щом не приемаш служене — попита сиърдоминът, — защо тогава го търсиш от мен?

— Ти си свободен да избираш — отвърна Избавителя. — Да ме защитиш или да се отдръпнеш и да видиш поражението ми.

— Това едва ли е избор!

— Вярно. Но пък изборът е рядкост. Бих те върнал, но тялото ти вече не функционира. Лежи върху сметището зад лагера на поклонниците. Лешояди се храниха с него, защото плътта ти не е отровна като на другите захвърлени така.

Сиърдоминът направи гримаса и очите му отново се спряха на танцуващата сред равнината Върховна жрица.

— Благодаря за тази ужасна подробност. Ако стоя настрана — ако гледам как умираш, — какво ще стане с мен? С духа ми?

— Не знам. Ако мога, тогава ще скърбя за тебе толкова, колкото скърбя за душите на всички, които съм побрал в себе си.

Сиърдоминът бавно се извърна и погледна бога.

— Ако тя те вземе… всички онези Т’лан Имасс…

— Ще са безпомощни. Ще умрат. И всички, които са в мен, ще умрат.

— Е как тогава да стоя настрана?

— Сиърдомине… Сегда Травос… ти не си отговорен за тяхната съдба. Грешката е моя. Няма да те съдя сурово, ако решиш да отстъпиш.

— Грешка? Каква грешка?

— Аз съм… беззащитен. Ти го усети още в самото начало — когато дойде при могилата и коленичи, когато ме почете със своето приятелство. Не разполагам със средства за преценка. Не мога да съдя. Не мога да откажа прегръдката си на никого.

— Тогава го промени, проклет да си!

— Опитвам се.

Сиърдоминът изгледа с гняв бога, на чието лице се бе появила смътна усмивка. Изсъска и отстъпи назад.

— Искаш това от мен? Полудял ли си? Аз не съм от твоите поклонници! Не съм от твоята тълпа бъдещи жреци и жрици! Не ти се прекланям!

— Точно така, Сегда Травос. Проклятието на вярващите е в това, че се опитват да предвидят онзи, пред когото твърдят, че се прекланят.

— При твоето мълчание какъв избор имат?

Усмивката на Избавителя се разшири.

— Всеки избор на света, приятелю.

Безброй пътеки и всичките — устремени към едно и също място. Ако можеше да си направи труда, щеше да си помисли за неизброимите поколения — всички онези, които се вдигаха, за да се отправят с мислите си високо в нощното небе или да се гмурнат в пламъците на лагерния огън — гладът оставаше непроменим. Душата се втурваше, душата пълзеше, душата дращеше и се влачеше, и се хвърляше главоломно, а мястото, за което така страстно копнееше — жадуваше, — бе ето това: блаженството на увереността.

Увереност като броня, очи, блеснали като мечове; о, този ярък триумф, който е краят на всеки въпрос, на всяко съмнение. Сенките изчезваха, светът грейваше изведнъж, бял и черен. Злото тънеше в слузеста тиня, а добродетелните се извисяваха като гиганти. Състраданието можеше да се задели, да се поднесе само на истински заслужилите го — невинните и благословените. Колкото до всички други — те щяха да горят, защото само това заслужаваха.

Тя танцуваше като отприщена на воля истина. Чарът на простотата разцъфваше чист в крайниците й, яхнал вълните на лекия й като въздишка дъх. Всички мъчителни колебания си бяха отишли, всяко съмнение бе заличено от дара на саеманкелик.

Беше открила формата на света, всеки ръб беше ясен, рязко очертан и неопровержим. Мислите й можеха да танцуват през него почти без усилие, да избягват всякакви спънки и клопки, да не докосват грапавите повърхности, които можеха да я ожулят, да я накарат да трепне.

Блаженството на увереността поднасяше друг дар. Виждаше пред себе си едно преобразено мироздание, в което противоречията можеше с основание да се пренебрегнат, където двуличието не съществуваше, където да служиш на истината в себе си позволяваше с лекота да отхвърлиш всичко, което не съвпада.

Трошицата съзнание, която се таеше в нея като потръпващ в черупката си охлюв, бе в състояние да придаде форма на това преобразяване, да го разпознае като истинско откровение, онова, което бе търсила през цялото време — но все на неподходящи места.

Салинд вече разбираше, че Избавителя е бог дете. Невинно, да, но не по добрия начин. Избавителя не притежаваше никаква увереност в себе си. Той не беше всевиждащ, а сляп. От разстояние двете можеше да изглеждат идентични, там, в необятната прегръдка, в очакващите ръце, в незащитената откритост. Той прощаваше всичко, защото не можеше да види разлика, не можеше да усети дори кой заслужава и кой — не.

Саеманкелик носеше края на двусмислието. Разделяше света чисто, абсолютно.

Длъжна беше да му даде това. Щеше да е нейният дар — най-големият въобразим дар — за нейния възлюбен бог. Край на неговата двойственост, на неговото невежество, на неговата безпомощност.

Скоро щеше да дойде времето, когато тя отново щеше да го потърси. Жалката тленна душа, застанала на пътя й, нямаше да я обезсърчи следващия път, когато намереше оръжията си — нейните праведни мечове щяха да го насекат на късове.

Тази мисъл я накара да размаха ръце из въздуха във вихъра на танца си. „Такава радост!“

Имаше дар. Неин дълг беше да го поднесе.

„Все едно дали ти харесва, или не.“

А той не можеше да откаже. Откажеше ли — какво пък, щеше да й се наложи да го убие.

Огромните бели като кост зверове стояха на хребета извърнали глави и наблюдаваха Карса Орлонг, който яздеше в лек галоп към тях. Хавок се бе напрегнал под него и ушите му потрепнаха, щом забеляза, че е обграден от още Хрътки — тъмни, с къса козина, освен едната, която му напомняше за вълците в родната му земя: проследи го с кехлибарените си очи.

— Това са Хрътките на Сянката значи — измърмори Карса. — Игрички ви се играят с мен, нали? Опитайте, но накрая малко от вас ще могат да си идат оттук и никоя няма да е без рани, това ви обещавам. Хавок, видя ли онази във високата трева? Мисли си, че се е скрила от нас. — Изсмя се грубо. — Другите ще се престорят, че нападат, за да ни отвлекат вниманието, но точно тя ще поведе същинската атака. Мечът ми ще посече първо нейния нос.

Двата бели звяра се разделиха: единият изтича десетина крачки по хребета, другият се обърна и направи същото в обратната посока. В отвора, зейнал между двата, като вихрушки от прах залудуваха сенки.

Карса усети надигащата се в него бойна страст, целият настръхна под напрегнатите погледи на седемте свирепи звяра, но все пак очите му се задържаха на сумрачното петно, където вече се открояваха две фигури. Мъже, единият гологлав, другият с качулка, подпрян на чвореста тояга.

Хрътките от двете страни се задържаха на разстояние — достатъчно близо за бърза атака, но не чак толкова, че да попаднат в обхвата на Хавок. Карса спря на шест крачки от двамата непознати и ги изгледа преценяващо.

Гологлавият беше с невзрачно лице, бледо, все едно невиждало слънчева светлина, с разчорлена черна коса. Очите му меняха цвета си под светлината на слънцето, от синьо към сиво, зелено и може би дори кафяво, водопад от колебания, видими и в изражението му, докато и той на свой ред оглеждаше мълчаливо тоблакая.

Първият жест дойде от качулатия със скритото лице — вдигане и вяло махване с тоягата.

— Хубав кон.

— По-лесен е за езда от куче — отвърна Карса.

Тъмнокосият изсумтя.

— Този е неподатлив на магия, Котильон — каза качулатият. — Макар че кръвта му е древна, чудя се дали всички смъртни един ден ще са като него? Край на чудесата. Нищо освен тъпо, банално съществуване, нищо освен досадно ежедневие, лишено от чудеса. — Тоягата мушна във въздуха. — Свят на бюрократи. Скучни, вкиснати и нещастни като заседание на чиновници. В такъв свят, Котильон, дори боговете няма да гостуват. Освен на поклонение на досадата.

— Твърде философско от твоя страна, Сенкотрон — отвърна този, когото нарекоха Котильон. — Но дали този е наистина подходящата публика? Почти надушвам мечата пикня по него.

— Това е Лок — каза Сенкотрон. — Въргаля се преди малко в едни листа.

Карса се подпря на рога на странното седло, което Сеймар Дев бе пригодила за Хавок още в Ледерас.

— Ако аз съм чиновник, значи едно пророчество ще се окаже вярно.

— О, и кое ли ще да е то? — попита Котильон, развеселен сякаш от това, че Карса изобщо притежава дар слово.

— Тиранията на числобройците ще е кървава.

Сенкотрон се изсмя хрипливо, покашля се след мълчанието на двамата и рече:

— Хъм.

Котильон присви очи.

— В Даруджистан те очаква един храм, тоблакай. Корона и трон за взимане.

Карса се намръщи.

— Стига с този боклук. Казах на Сакатия бог, че не ме интересува. Съдбата си е моя и на никой друг.

— О? — Тоягата в ръката на Сенкотрон се люшна отново във въздуха като безглава змия. — Не те насърчаваме ти да го вземеш. Ни най-малко. Ти на онзи трон би било… печално. Но той ще те привлече, тоблакай, както ловците привличат стръвен лъв. Право в ямата, пълна с колове.

— Умният лъв знае кога да се обърне — каза Карса. — Ще видиш как ще се пръснат ловците.

— Точно защото те разбираме, тоблакай, не насъскваме Хрътките срещу теб. Ти носиш своята съдба като знаме. Зловещо знаме, да, но пък единствената му отлика е в това, че е открито. Знаеш ли, че и ние напуснахме цивилизацията? Писарите настъпваха отвсякъде, чиновниците с посинелите им от мастило езици и шавливите очички, влачещите им се крака и гърбиците, сухите им списъци. О, мерят и пресмятат всичко! Допустими нива на мизерия и страдание! — Тоягата удари по земята. — Допустими? Мамицата му, кой казва, че което и да е ниво е допустимо? Кой ум може да разсъждава така?

Карса се ухили.

— Цивилизованият, кой.

— Точно така! — Сенкотрон се обърна към Котильон. — А ти се съмняваше в тогова!

— Поправям се, Сенкотрон — отвърна с гримаса Котильон. — Ако Сакатия бог още не е научил уроците си с този воин, явно предстоят още уроци. Можем да го оставим на тях. И да оставим и този тоблакай също.

— Освен една подробност — изхъхри Сенкотрон. — Тоблакай, вслушай се в това предупреждение, ако цениш съдбата, към която се стремиш. Не се изпречвай на Пътника. Никога.

Карса се ухили широко.

— Разбрали сме се двамата.

— Нима?

— Аз няма да му се изпреча, и той на мене.

Сенкотрон и Котильон се смълчаха, замислени сякаш.

Карса изправи гръб и подръпна юздите. Хавок вдигна глава, ноздрите му се разшириха.

— Убих два дерагота — заяви Карса.

— Знаем — отвърна Котильон.

— Тяхната наглост беше слабото им място под корема. Лесно за досег. Лесно да си напъхам ръцете. Убих ги, защото мислеха, че съм слаб.

Котильон го изгледа насмешливо.

— Като говорим за наглост…

— Говорех за уроци — отсече Карса. — Смеете се на тия, дето идват при Сакатия бог. Може някой ден аз да се смея на тия, дето идват при вас.

Котильон и Сенкотрон, със струпалите се около тях Хрътки, гледаха как тоблакаят се отдалечава на джагския си кон.

Тоягата тропна.

— Усети ли онези в меча му?

Котильон кимна.

— Те са… — Следващата дума сякаш затрудни Сенкотрон. — Горди.

А Котильон отново нямаше какво да отвърне, освен да кимне. Изведнъж Сенкотрон се изкиска — звук, който сепна Хрътките, но той сякаш не забеляза тази подробност и каза:

— Ох, горките чиновници!

— Облак ли е това на хоризонта?

На въпроса на Реканто Илк Маппо вдигна глава и проследи примижалия му поглед. Изведнъж се надигна.

— Повече от облак.

Суитист Сафърънс се изправи с пъшкане и отупа пясъка от пищния си задник.

— Майстор Кв… еллл!

Пред очите на Маппо екипажът се раздвижи, застягаха ремъци, заоправяха ръкохватките и халките по каляската. Конете се размърдаха, изведнъж станали неспокойни, завъртяха очи и заизпъваха уши. Грънтъл застана до трелла.

— Гадна буря ще е и май идва право към нас.

— Тези хора ме изумяват — призна Маппо. — Ще ни помете всеки момент, а те изглеждат… само леко възбудени.

— Луди са, Маппо. — Изгледа го и добави: — Трябва съвсем да си се отчаял, за да наемеш тази сган.

— Защо майстор Квел изглеждаше безразличен от това, че пусна възкръснал дракон в този свят? — попита Маппо.

— Е, едва ли безразличен. Каза: „Олеле!“ Поне си мисля, че го чух, но може да е било въображението ми. Тази Гилдия Тригали… тези впрягове сигурно непрекъснато влачат разни неща от едно селение в друго. Виж го онзи ходещ труп там.

Двамата се обърнаха и загледаха мълчаливо съсухрената фигура — трупът беше насъбрал няколко захвърлени ремъка и едно въже и оглеждаше преценяващо едно от колелата на каляската.

Вятърът изведнъж стана отривист, по-хладен и някак… странно зареден.

Един от конете изцвили и заудря с копита по пясъка. Другите се заразиха от нервността му и залудуваха и те. Каляската се раздруса и се люшна напред. Майстор Квел вече помагаше на Прешъс Тимбъл да се провре през вратата — накрая ускори нещата със силно бутване отзад. После се огледа с леко подивял поглед и викна на Маппо:

— Качвайте се! Тръгваме!

— Тъкмо навреме — подхвърли Грънтъл.

Маппо тръгна към впряга, но спря и се обърна към Грънтъл.

— Моля те, внимавай.

— Само да разбера какво ще става. Квел! Кой лабиринт използваме сега? И нямаше ли да е добре да си го отворил вече?

— Качвай се на проклетата каляска! — кресна Квел.

— Добре, обаче…

— Идиот! — изрева Фейнт от покрива. — Още ли не си разбрал? — И заби пръст към кипналия черен облак, който вече почти беше затулил небето. — Това ще използваме!

— Но… чакай… как…

— Качвай се, тъпако, или се дави!

— Качвай се! — изврещя отгоре и Суитист Сафърънс. — И пак може да се удавиш!

Грънтъл видя, че трупът се е вързал за спиците на колелото.

„Богове на бездната, какво правя тук!?“

Откъм рифовете отекна грохот. Той се обърна и видя стена побесняла разпенена вода, връхлитаща да погълне целия остров.

Хвърли се към впряга. Докато се катереше в паника и опипваше за въжетата, Реканто Илк примижа и попита:

— Качи ли се вече?

Конете зацвилиха, все едно се смееха.

15.

Много деца в най-ранните си години обикват места, където не са били никога. Често тази възхита рухва окончателно в пълзежа през кишата на мрачно и объркано юношество към плоската напукана котловина на зрелостта с нейните безветрени гледки, спотаени отвъд хоризонта. Е, добре, понякога подобни дарования на любопитство, възхита и жажда за приключение наистина оцеляват след тягостното пътуване, въпросните жертви свършват като творци, учени, изобретатели и други престъпници, склонни да се противопоставят на изтърканата баналност на мирния живот. Но тях нека засега оставим настрана, след като въпреки цялото тяхно безразсъдно подривно поведение нищо всъщност не се променя, освен в служба на удобството.

В закътаната сърцевина на своето същество Байниск все още беше дете. Тромав в израстването си, да, непохватен в тяло, до чиито възможности все още не се беше домогнал, но все още не беше предал любовта си към непознатото. И поради това трябваше да е съвсем разбираемо, че двамата с Харло ще споделят общата искра на възторг и удивление, която здраво ще се заплете между тях, така че дори неприязненото ръмжене понякога да не може да прекъсне връзката.

През седмицата след онова съдбовно разстройване на доверието помежду им Харло беше започнал да вярва, че отново се е оказал истински сам на света. Раните се покриваха с корички, коричките се белеха и оголваха леко подути белези, които скоро спадаха, за да изчезнат почти напълно, а момчето продължаваше да се труди, пълзеше в цепнатините, промъкваше се в задушните грапави пукнатини дълбоко в скалата. Задушаваше се понякога от лошия въздух, щипеха го слепи стоножки и го хапеха прозрачни паяци. Натъртен от къртещи се камъни, ококорен в тъмното търсеше блясъка на рудната жила по тесните наклонени стени.

Към края на седмицата обаче Байниск отново беше с него, подаваше му делвата с мътна езерна вода, щом излезеше от някоя цепнатина и седнеше на топлия сух камък на пода на тунела, и в този кратък споделен миг разкъсаното бавно започваше да зараства, да се зашива отново в колебливостта на погледите им, които все още отбягваха да се задържат на реалността, че седят един до друг — далече под повърхността на света, две туптящи сърца, отекващи единствено едно в друго — и по този начин двете момчета поправяха стореното. Без думи, с пестеливи жестове, които със своята рядкост придобиваха цялата необходима значимост.

— Веназ вече не ме оставя на мира — каза Байниск. — Опитах с него. Отново, искам да кажа. Но не е същото. И двамата вече сме твърде големи за онова, което беше преди помежду ни. Всичко, за което говори, вече ми е досадно.

— Той просто обича да наранява хората.

Байниск кимна.

— Мисля, че иска да ми отнеме работата. Оспорва всичко, което му възложа.

— Такива като него винаги искат да отнемат — каза Харло. — И повечето пъти другите, когато го разберат, отстъпват и им го позволяват. Ето това не мога да разбера, Байниск. Това е най-плашещото.

Последното признание беше необичайно между двете момчета. Идеята да си уплашен. Но и техният свят не беше нормален и да се преструват, че нищо не ги плаши, не попадаше в списъка на малкото привилегии, на които можеха да се радват. Тук на някои хора не им трябваха основания, за да наранят някого. Не им трябваха основания, за да направят каквото и да било.

— Разкажи ми отново за града, Къртица.

— Има една призрачна кула. Чичо ми веднъж ме заведе да я видя. Той има големи ръце, толкова големи, че когато държи твоите, все едно дланите ти изчезват и нищо на света не може да ви откъсне един от друг. Но както и да е, в онази кула има призрак. Казва се Хинтър.

Байниск го погледна ококорен.

— Видя ли го? Видя ли го призрака?

— Не, беше през деня. Трудно се виждат през деня.

— Тук е достатъчно тъмно — каза Байниск и се озърна. — Но аз никога не съм виждал призрак.

Тогава Харло си помисли дали да не му каже. Нали това бе причината да подхване разказа си преди всичко. Но се улови, че отново предпочита да го премълчи засега. Не беше сигурен защо. Може би защото скелетът не беше истински призрак.

— Понякога мъртвите не си отиват — каза той. — Имам предвид, понякога умират, но душата им, ммм, не напуска тялото. Остава си там, където е, където е била винаги.

— Този Хинтър такъв ли беше?

— Не, той беше истински призрак. Дух без тяло.

— Добре де, какво прави от някои хора призраци, а от други — не?

Харло сви рамене.

— Не знам, Байниск. Може би духовете, които имат причина да останат, са тези, които се превръщат в призраци. Може би богът на Смъртта не ги иска или пък ги оставя на мира, за да могат да довършат онова, което трябва да довършат. Или може би не разбират, че са умрели. — Сви отново рамене. — Така каза чичо ми. Той също не знаеше, а това, че не знаеше, го ядосваше — разбрах го по това как стисна ръката ми.

— Ядосвал го е един призрак?

— Сигурно. Така поне предполагам. Не казах, че нищо не може да го ядоса, тъй че може да е бил призракът. Това, че не знаеше какво иска или нещо такова.

Харло добре си спомняше този момент. Също като Байниск беше задавал много въпроси, удивен, че такова нещо като призрак може да съществува, може да се крие там, да ги наблюдава и да мисли всичките си там призрачни мисли. А Грънтъл се беше опитвал да му отговори, макар това очевидно да му бе трудно. А когато Харло го попита дали баща му — който беше умрял — не би могъл да е призрак, там далече някъде, чичо му не отвърна нищо. А когато го попита дали не е възможно баща му призрак все още да обикаля наоколо и да търси своя син, огромната длан на Грънтъл беше стиснала силно и още по-силно, не чак толкова, че Харло да го заболи, но почти. А след това ръката му отново омекна и Грънтъл го заведе да му купи сладки.

Навярно беше виждал Хинтър, надничащ иззад някой от сумрачните прозорци на кулата. Навярно беше искал да каже на Хинтър да се махне и никога да не се връща. Както правеха лошите бащи. Защото може би бащата на Харло изобщо не беше умрял, щом истинската му майка веднъж бе казала нещо за „изгонване на копелето“, а макар Харло да не знаеше какво точно означава „копеле“, беше чувал думата достатъчно често, за да предположи, че се използва за хора, които никой не иска да вижда край себе си.

Но мисълта за Грънтъл го натъжи, затова той отново посегна за делвата с вода и отпи дълбоко.

Байниск го погледа мълчаливо, после стана.

— Разчистили са една нова шахта. Дали можеш да се спуснеш в нея, ако си отпочинал достатъчно?

— Да, Байниск. Готов съм.

Тръгнаха мълчаливо. Но този път мълчанието не беше неловко и Харло го заля такава вълна на облекчение, когато го осъзна, че за момент очите му се напълниха със сълзи. Глупаво всъщност, и опасно освен това. Издебна един миг, докато Байниск гледаше настрани, бързо изтри зацапаните си бузи и избърса ръцете си в ризата.

Дори да беше обърнат към Харло, Байниск вероятно нямаше да забележи. Умът му крадешком пристъпваше по изтърканите камъни на пътеката, водеща към кулата на Хинтър, тъй че да може сам да види призрака. Какво ли щеше да е! Да види със собствените си очи нещо, което не е виждал никога!

Там, в онзи удивителен град, толкова далече. Където всевъзможни чудеса се бутаха с лакти из тълпите по всичките онези бляскави улици. Където призраци спореха с хазяите за наема. Където някои хора имаха толкова много храна, че дебелееха и трябваше да ги носят на носилки. И хората не нараняваха други хора без причина, а хора като Веназ получаваха точно каквото са заслужили.

О, да, той наистина обичаше този град, това място, където никога не беше ходил.

Не бъдете глупави. Възпълничкият мъж с червената жилетка не е толкова тъп, че да се домогва до плача на тълпата, като описва този момент, нито ще посинее в непохватен напън. Повярвайте на Круппе, вие, които толкова припряно хвърляте клевети като въдици в пълното езерце (хванахте нещо, нали? Не, скъпи приятелю, не се перчи с голямата си сръчност, просто този шаран бързаше да излезе навън).

Водното отражение не е тъй гладко; о, не, не е тъй гладко.

Прелестен ли е този град на Байниск, може би мил и топлосърдечен дори, и някак нежно трагичен? Не това е въпросът!

Някои от нас, виждате ли (или не), все пак мечтаят за този град. Където никой от нас никога не е бил.

Това, скъпи мои, е въпросът!

Упреците, след като нещо вече е станало, са убийство. Или, в зависимост от гледната точка, самоубийство. Бленд бе имала достатъчно възможност да обмисли тези неща, докато лежеше плувнала в кръв на пода на кръчмата „При К’рул“. Беше се озовала на ръба, а без Малът нищожният шанс за пълно изцеряване на раните й бе нещо, с което просто трябваше да се примири. Съветникът Кол бе изпратил един местен резач със скромни умения в простия Денъл и той бе успял донякъде да закърпи разкъсаната плът и да спре изтичането на кръв, а след това беше хванал иглата и сушеното черво, за да зашие раните. Всичко това я остави просната на леглото, едва способна да се движи.

Кръчмата „При К’рул“ си оставаше затворена. Някогашният храм се беше превърнал в крипта. Според това, което й беше разказала Пикър, в мазетата не бе останало парче пръст, която да не е мека и рохкава под краката. Древният бог никога не се беше справял толкова добре.

Блупърл и Малът, и двамата мъртви. Самата мисъл за това оставяше дълбоки рани, които се отваряха при всеки спомен, при всяко чувство, което се процеждаше под мрачната броня на вътрешния й контрол. Кучите синове бяха преживели десетилетия във война, битка след битка, само за да ги накълца тълпа наемни убийци.

Ужасът витаеше в глухия ек на опразнени стаи, в безмълвието, процеждащо се от грешни места, в горчивите спорове, които избухваха между Анци и Пикър в кабинета или по коридорите. Дюйкър пък — когато наминаваше — мълчеше, наблюдаваше безпристрастно, като всеки историк, обуздал всякаква своя преценка. И като че ли дълбоко незаинтересуван дали тя — или който и да било от тях — е жива, или умряла.

Слънчевата светлина, процеждаща се през затворените кепенци, й подсказваше, че е ден, вероятно късно следобед, и тя беше гладна, а може би, просто може би, всички я бяха забравили. Беше чула думкане долу от главния етаж и няколко тихи разговора, и тъкмо си мислеше да намери нещо, с което да потропа по пода, когато чу приближаващи се по коридора стъпки. Миг по-късно вратата се отвори и влезе Сцилара с поднос в ръце.

Нещо апетитно и сладко се сви дълбоко във вътрешностите на Бленд и се загърчи в низ от апетитни мисли.

— Богове! Толкова малко оставаше да ида право в косматата прегръдка на Гуглата, че…

— Имаш основание да живееш и прочие, да. Това е тапу — надявам се, че нямаш нищо против, но единствената кухня, която познавам, с на Седемте града, и то съвсем малко от нея.

— Да не те карат да готвиш?

— С това си плащам стаята и леглото. Поне никой не настоява да си изчистя сметката — отвърна Сцилара и нагласи подноса до Бленд.

Бленд погледна шишчетата с парчета месо, зеленчуци и плодове. Пикантната миризма на хойхера навлажни очите й.

— Парите да ходят да се шибат — измърмори тя.

Сцилара се ококори.

Бленд сви рамене и взе първото шишче.

— Изобщо не влязохме в това, за да забогатеем, скъпа. Беше просто… нещо за правене, място, където да сме. А и стане ли дума за теб, Баратол и Чаур, не бихме и помислили да ви пъдим. Богове на бездната, ако не беше ти да измъкнеш Дюйкър на любовна среща, старият глупак нямаше да е жив. А Баратол и Чаур се появиха като железен юмрук — според това, което чух, тъкмо навреме при това. Може да сме идиоти, Сцилара, но сме лоялни идиоти.

— Предполагам — каза Сцилара и седна на един стол, — че Гилдията на убийците не ви смята за идиоти. По-скоро за гнездо на стършели, което съжаляват, че са сритали. Съжаляват ли? — Тя изсумтя. — Думата е твърде мека. Ако си мислиш, че ти е кофти, представи си как се чувства Майсторът на гилдията.

— Той ще се оправи — отвърна Бленд. — Виж, за нас не съм толкова сигурна. Не и този път.

Очите на Сцилара с тежките мигли се задържаха дълго на Бленд. После тя каза:

— Пикър го преживя много тежко. Още е потресена всъщност. Непрекъснато току пребледнява, коленете й се подкосяват и посяга да се вкопчи в нещо. Посред нощ става и ходи по коридорите — държи се все едно носи Гуглата на раменете си…

— Но е точно така, нали? Преди няколко години щеше да стяга бронята си и да си брои стрелите на арбалета — щеше да се наложи да я връзваме долу, та да не се втурне да напада…

— Не го разбираш, Бленд, нали?

— Кое?

— Преди години, както казваш, тя е била войник — и ти също. Един войник живее с определени възможности. Трябва да не забравя какво може да се случи във всеки момент. Но вие вече сте пенсионирани. Време е да изоставите всичко това. Време е най-после да мирнете.

— Добре. Ще отнеме време, докато върнем всичко…

— Бленд, Пикър е такава, каквато е сега, защото едва не те загуби.

В последвалото мълчание умът на Бленд се замая.

— Но тогава…

— Тя не може да понесе да дойде тук и да те види, както си сега. Толкова пребледняла. Толкова слаба.

— И това ли я задържа да тръгне да лови убийците? Това е нелепо. Кажи й, от мен, Сцилара, че цялото това говно с „кротко и полека“ е, хм, непривлекателно. Кажи й, ако не е готова да почне да говори за възмездие, че може да забрави за мен. Никога не сме бягали от нищо в живота си и веднага щом се изправя на крака, смятам да почна такъв лов на плъхове, какъвто Гилдията изобщо не е виждала.

— Добре.

— За това ли спорят? С Анци?

Сцилара кимна.

— Ще ми намериш Висш Денъл, нали? Ще платя каквото и да струва.

— Добре. Сега яж.

Трупът още миришеше на ферментирали праскови. Положен на дълга маса в една от задните стаи, Сегюле все едно беше заспал и Пикър очакваше кротко затворените очи на страховития воин всеки момент да трепнат и да се отворят. От тази мисъл я полазиха тръпки и тя за пореден път се обърна към Дюйкър.

— Е, историко, доста мислене хвърли над това, доста си чесахте езика с барда и онзи твой приятел, алхимика. Кажи ни, какво, в името на Гуглата, търсят тези мариновани Сегюле в мазето?

Дюйкър се намръщи, почеса се по врата и не пожела да срещне твърдия й поглед.

— Барук не прие новината добре. Изглеждаше… притеснен. Колко бурета огледахте?

— Дванайсет са кучите му синове, с този. Три са жени.

Дюйкър кимна.

— Те могат да избират. Воини или не. Ако не, не могат да бъдат укорени. Изглежда, е свързано с бебешката смъртност.

Пикър се намръщи.

— С кое?

— Денъл и акушерството. Ако повечето деца оцеляват, майките не са длъжни да раждат осем или десет с надеждата, че едно-две от тях ще се задържат…

— Е, но така е навсякъде.

— Разбира се — продължи Дюйкър все едно не беше чул думите й, — някои култури изпитват непреодолима нужда да увеличават базата на населението си. А това може да наложи ограничения над жените. Сред Сегюле има висока степен на похабяване. Едно общество, в което дуелите са обичайна практика, по самото си естество снижава нормата на оцеляване, след като се достигне пълнолетие. Млади воини в разцвета на силите си — може би е по-гибелно от война, само че това е война, която не свършва никога. Все пак трябва да има периоди — цикли навярно, — когато младите жени са свободни да изберат сами пътя си.

Очите на Пикър се спряха на трупа на масата. Опита се да си представи такова общество, в което като кравите бедерини всички жени стоят и стенат, докато ги ръчкат с остена на една страна веднага щом поредното теле се изтърси и измучи на земята. Беше безумие. Беше нечестно.

— Добре, че дори жените Сегюле носят маски — промърмори тя.

— Извинявай, какво?

Тя го изгледа навъсено.

— Скрива целия гняв.

— О, не знам какво правят жените, които не са воини — никога не ми е хрумвало да питам. Но те разбирам.

— Но достатъчно ли е това? Толкова ли много воини се избиват, че е необходимо да се иска това от жените?

Дюйкър я погледна и отново извърна лице.

„Кучият син крие някои подозрения.“

— Не знам, Пикър. Би могло. Тяхното дивачество е отвратително.

— От колко време са долу според теб? В мазето имам предвид, в онези бурета?

— Печатите са храмови. Барук допуска, че култът е устоял, в някаква утаечна форма, дълго след предполагаемото му изчезване.

— Десетилетия? Столетия?

Той сви рамене.

— Но какво търсят в Даруджистан все пак? Онези острови са някъде чак на южния край на проклетия континент. Почти хиляда левги ги делят от този град.

— Не знам.

Тя въздъхна и се обърна към вратата.

— Да си виждал Анци?

— При тезгяха.

— Типично. Опразва ни запасите.

— Нерешителността ти го е обезсърчила.

— Запуши го това, Дюйкър — сопна се тя на излизане и го остави сам с проклетия труп. Все едно, беше си надпревара кой от тях ще е най-малко откровен, а й беше омръзнало да увърта и отбива ударите. И все пак нещо в цялата работа бе отключило в нея подозрението, че договорът на Гилдията срещу тях е свързан по някакъв начин с този стар храм и всичките му зловещи тайни. „Намирам връзката и може би ще открия говното, поръчало удара по нас. Откривам го и му мятам една проклетия.“

Анци — беше се подпрял на тезгяха и гледаше сърдито — намери в лицето на току-що влязлата Пикър идеалната жертва.

— Много внимавай — изръмжа й. — Не съм в настроение.

— Не си в настроение за какво?

— За нищо.

— Освен за едно.

— За всичко, което може да се опиташ да ми извъртиш. Виж, за другото вече съм решил сам да го почна, ако трябва.

Тя се облегна на тезгяха до него.

— Ами какво чакаш тогава?

— Чакам Бленд. Щом се вдигне на крака, ще е жадна да тръгне да се бие с тях. Виж, теб не мога да те разбера.

— Анци — въздъхна Пикър, — колкото и да ми се иска да изколя всеки проклет убиец в града воглаве с Майстора на гилдията, не това е източникът на проблема. Някой ги е наел, само че не знаем кой е и не знаем защо. Това вече сме го преживявали. Върнахме се откъдето започнахме, само че този път сме с двама по-малко. — Усети се, че трепери и не може да го погледне в очите. — Знаеш ли, хващам се понякога, че ми се иска Гъноуз Паран да беше тук — ако някой би могъл да разгадае какво става, това е капитанът.

— Господарят на Колодата, да — изсумтя Анци, допи си чашата и се изправи. — Добре, дай да идем в къщата Финнест тогава — може да е там, може и да не е. Все едно, поне ще правим нещо.

— И да оставим Бленд тук сама?

— Не е сама. Тук са Дюйкър и Сцилара. Да не говорим за барда. Никой няма да дойде да ни довърши, не и през деня поне. Можем да се върнем преди свечеряване, Пик.

Тя все пак се поколеба.

Анци пристъпи към нея.

— Виж какво, не съм толкова глупав. Знам какво става в главата ти. Но това наше седене тук е все едно, че чакаме следващия им ход. Знаеш доктрината на морската пехота, ефрейтор. Нашата работа не е да реагираме — работата ни е да удряме първи и да ги караме те да реагират. Вече ни удариха два пъти. Още веднъж — и е свършено с нас.

Въпреки алкохолните пари, които лъхаха от него, сините му очи бяха чисти и гледаха твърдо и Пикър знаеше, че е прав, но все пак… беше я страх. И знаеше, че той го вижда, че се бори с това — отчаяно, — защото страхът беше последното, което очакваше от нея. „Богове. Ставаш стара, Пик. Слаба и страхлива. Те убиха проклетите ти приятели. Едва не убиха най-скъпата ти любов.“

— Съмнявам се, че е там. Иначе щеше да се появи. Заминал е някъде, Анци. Може би няма да се върне никога, а и защо? Където и да е отишъл, сигурно е зает — той е от този тип хора. Винаги се замесва в нещо гадно.

— Добре — отстъпи Анци. — Но все пак може би има някакъв начин да му, ммм, пратим съобщение.

Тя повдигна вежди.

— Виж, това е идея, Анци. Добре, че поне един от нас разсъждава.

— Аха. Ами да идем тогава?

Излязоха през една от страничните слугински врати. Бяха с наметала, скрили под тях бронята и мечовете. Анци освен това носеше и две „острилки“, всяка в платнената й торбичка, едната вързана за оръжейния ремък, другата на колана. Можеше да измъкне граната и да я метне с торбата като камък с прашка. Това беше новото му изобретение и го бе упражнявал с камък в торбичката, докато го усвои прилично. Не беше чак сапьор, но се учеше.

Нищо не можеше да го разгневи повече от загубването на битка. Вярно, бяха прескочили трапа, докато доста от убийците бяха загинали, тъй че не беше поражение всъщност, но той така го чувстваше. Откакто се оттеглиха от армията, шепата малазански приятели бяха започнали да се чувстват като семейство. Не както в отделение, защото отделенията съществуваха, за да се бият, да убиват, да водят война, а това правеше войнишката сплотеност някак странна. Зацапана от грубостта, с крайностите в поведението, които те карат да чувстваш всеки миг живот като едно проклето чудо. Не, това семейство не беше същото. Всички се бяха успокоили донякъде. Отпуснали се бяха, оставили бяха гадното далече назад. Или поне така си мислеха.

Докато вървяха към имението на Кол и порутената къща зад него, Анци се опита да се върне назад към онова време, когато нямаше нищо общо с този живот, когато беше само един мършав кривокрак дребосък във Фалар. Странно, вътрешният му образ за онова десетгодишно хлапе запазваше проклетия мустак, а беше адски сигурен, че все още не му беше пораснал, но спомените бяха объркана работа. Гмеж от образи, пришити един към друг с измислен боклук, тъй че онова, което всъщност си беше точно толкова хаотично време, колкото сегашното, изведнъж започваше да прилича на разказ, на история.

Умът в настоящето жадуваше да разказва собственото си минало, всеки ум — историк на самия себе си, а откога можеше да се разчита на историците за каквото и да било? „Да, виж Дюйкър. Завърта разказа чудесно, онзи за Колтейн и Кучешката верига. Сърцераздирателно, но тия истории винаги са най-хубавите, защото карат човек да го чувства — след като толкова много в живеенето означава да избягваш да чувстваш каквото и да било. Но истинско ли беше всичко това? Да, Колтейн беше убит наистина. Армията беше разбита точно както го казва той. Но всичко останало? Всичките подробности?“

„Няма начин да се разбере. Но пък това всъщност е без значение в края на краищата, нали?“

„Точно като личните ни истории. Кои бяхме, какво правехме. Разказът продължава, докато не спре. Внезапно, като поет дъх, който повече не издишваш.“

„Край на историята.“

Детето с мустака го гледаше — там, вътре в главата му. Навъсено, подозрително, недоверчиво може би.

„Мислиш си, че ме познаваш ли, старче? Нищо не знаеш ти, а това, което си мислиш, че помниш, няма нищо общо с мен. С това как аз мисля. С това, което аз чувствам. По-далече си от мен дори от тате, онзи нещастен, сърдит на живота тиран, когото никой от нас не можеше да разбере, нито ти, нито аз, нито дори той самият. Може би той не е нас двамата, но и ти не си той.“

„Старче, объркан си също като мен и не се преструвай, че не е така. Изгубил си се в живота… докато смъртта не те намери.“

Е, точно затова обикновено избягваше да мисли за миналото си. По-добре да си остане непипано, скрито, заключено в някой сандък и избутано през борда, за да потъне в дълбините. Проблемът беше, че се налагаше непрекъснато да изгребе някои неща обратно. Войнишкото мислене например. Да намери отново гадния остър ръб, трудния поглед към нещата. Липсата на колебание.

Галоните ейл не помагаха. Само подхранваха унинието му, усещането му, че е твърде стар вече, твърде стар за всичко онова.

— Богове на бездната, Анци, чувам те как скърцаш със зъби от три крачки. Каквото и да е, вкусът му май е ужасен.

Той примижа и я изгледа кръвнишки.

— Да подскачам от радост по тая проклета улица ли очакваш? Белята, в която сме се набутали, е адски гадна, Пик.

— Имало е и по-лошо…

— Не. Щото когато се изправяхме пред по-лошо, бяхме готови за него. Бяхме тренирани да се справяме с него. Спипаш го за гърлото и му изтръгнеш животеца. — Замълча, изплю се на паважа и продължи: — Почвам да разбирам какво значи „пенсия“ всъщност. Зарязахме всичко и сега драпаме да си го върнем, само че е шибано далече. Шибано далече!

Тя не отвърна, а това му подсказа, че знае, че е прав; че изпитва същото.

Жалка утеха.

Стигнаха до имението на Кол и завиха към задната стена. Пътят от кръчмата „При К’рул“ вече беше като мъгла в ума му, толкова без значение, че не си струваше да мисли за него. Не беше различил нито една фигура сред тълпите по улиците. Бяха ли ги проследили? Наблюдавали? Може би.

— Дъх на Гуглата, Пик, не гледах дали събрахме псета да душат по нас. Разбираш ли ме?

— Има — отвърна тя. — Двама. Дребни бяха, не истински убийци, само псетата им, както каза. Държат се на разстояние — вероятно са ги предупредили да се пазят от нас. Съмнявам се, че ще ни последват в гората.

— Няма — съгласи се Анци. — Ще надушат засада.

— Точно. Тъй че забрави за тях.

Поведе го през гъсто обраслата горичка зад имението. Неравният терен под дърветата беше затрупан с боклук, но боклукът бързо изчезна, щом влязоха в сенчестия шубрак. Явно малко хора държаха да се заглеждат в къщата Финнест и да усетят ледения й поглед върху себе си. Вниманието от страна на нещо толкова ужасно като тази тъмна сграда не беше никак желано.

Трийсетина колебливи крачки — и зърнаха черните стени от камък и дърво, набръчканата олющена фасада, кепенците, потъмнели като изгнила тръстика. Никаква светлина. Увивни растения навсякъде, изпълзели по неравния, обграден с нисък зид двор. Малкото дървета вътре бяха криви и усукани, без листа и с оголени като кости корени.

— Повече буци, отколкото предния път, когато бях тук — подхвърли Пикър, докато вървяха към портата.

— Явно не липсват тъпаци, които се опитват да влязат — изсумтя Анци. — Мислят, че ще намерят имане…

— Тайни пътечки към силата — добави тя. — Магически вещи и прочие боклук.

— И вместо това — гроб. — Анци се поколеба при портата, погледна Пикър. — Може и ние да свършим така.

— Стой на пътеката, това е номерът. Върви след мен.

Той тръгна след нея по тясната лъкатушеща пътечка с разкривени каменни плочи. Толкова близо, че неволно я настъпи по петата и тя за малко да залитне. Пикър го изгледа злобно през рамо и продължи напред.

Това, че не забеляза нищо опасно, само натегна още повече нервите на Анци. Пикър вдигна облечената си в ръкавица ръка, сви я в юмрук и след кратко колебание удари силно по черното дърво. Звукът отекна, сякаш от другата страна ги очакваше бездна.

Зачакаха. Всички градски шумове бяха заглъхнали, все едно че нормалният свят е престанал да съществува. А може би неспирният устрем на живота там, извън тази гора, нямаше никаква връзка с гротескното натрапване от друго селение, надвиснало над тях.

Изтекоха десетина мига. Пикър вдигна ръка да почука отново.

Щракването на резе глухо отекна през дебелото дърво и след миг вратата изскърца и се открехна.

Паран беше говорил за обитателя на къщата Финнест, ужасното немъртво същество, някогашния Джагът, но Анци го виждаше за първи път. Висок (богове, колко мразеше високи неща!), мършав, но все пак с едър кокал, облечен в дълга раздрана черна ризница. Главата беше гола, с безцветна коса, провиснала на парцали от късовете оцеляла кожа — видимото от скалпа беше покрито с белези, а на едно място нещо беше пробило черепа и в дупката се виждаше тъмно петно, сякаш мозъкът на привидението просто се беше стопил и бе изсъхнал. От ужасното лице стърчаха бивни, очите тънеха в дълбоки сенки. Анци не беше никак убеден, че тази злокобна среща ще протече по някакъв що-годе благоразумен начин.

— Господарю Раест — каза Пикър и се поклони. — Аз съм приятелка на Гъноуз Паран. Ако си спомняте, срещнахме се…

— Знам коя си, ефрейтор Пикър — отвърна съществото с дълбок отекващ глас.

— Това е сержант Анци…

— Какво искате?

— Трябва да намерим Гъноуз Паран…

— Няма го тук.

— Трябва да му изпратим съобщение.

— Защо?

Пикър погледна Анци.

— Ами, малко е сложно за разказване… Може ли да влезем?

Мъртвите очи на Раест се задържаха върху нея. После той попита:

— Очаквате ли да ви сервирам и нещо освежително?

— Ъъъ, не, не е необходимо.

Джагътът отстъпи назад.

Пикър се промъкна покрай него и след няколко стъпки спря. Анци се закова зад нея. Стояха в сводесто преддверие с под от груб черен камък. Срещу входа имаше двукрила врата и тесен коридор надясно и наляво. Въздухът беше сух и топъл, миришеше на прясно обърната пръст — това напомни на Анци за мазето под кръчмата „При К’рул.“

— Гробове ли копаете? — попита той и веднага се изруга наум; помъчи се да не обръща внимание на бесния поглед на Пикър.

Раест тръшна вратата и се обърна към тях.

— Какви видове освежителни очаквахте, сержант Анци? Боя се, че нямам нищо заровено в къщата. Стига да желаете обаче…

— Не, не, всичко е наред — прекъсна го припряно Пикър.

Анци можа само да кимне в съгласие. Устата му беше пресъхнала, езикът му беше залепнал за небцето като парче щавена кожа. И имаше нужда да си опразни мехура, но идеята да пита за тоалетна изведнъж му се стори толкова уместна, колкото да заплаши Раест да му даде всичките си пари.

Раест ги огледа мълчаливо, после рече:

— Заповядайте след мен, щом се налага.

Мокасините му застъргаха по грапавия под, когато закрачи към двукрилата врата, ризницата му подрънкваше. Той бутна вратата и я отвори.

Влязоха в помещение с каменно огнище точно срещу входа, в което уютно трепкаха пламъчета, с два стола с високи гърбове от двете страни, върху дебела тъкана черга със загадъчни геометрични шарки, едва видими в царящия сумрак. Стените от двете страни бяха покрити с големи гоблени, единия явно с малазански произход — унтски може би, предвид сюжета (някакво древно дворцово събитие с отдавна забравен смисъл, но несъмнено свързано с дома Паран); другият беше местен и изобразяваше сцена от Лунната нощ — когато Лунният къс се бе спуснал и бе забърсал най-високите сгради в града; когато дракони се бяха сражавали в нощното небе, а самият Раест се бе опитал да щурмува Даруджистан. Фокусът на изображението бяха драконите: единият черен със сребриста грива, а другият — тъмен бронз или кафяво. Биеха се във въздуха, впили нокти и челюсти един в друг, на фона на основата на Лунния къс и силуетите на покриви и кули, всичко в изящна рамка с Велики гарвани в полет.

— Не е зле — промърмори Пикър, щом хвърли око на творбата.

Анци изсумтя. Нямаше навик да се захласва по произведения на изкуството, освен колкото да разпознае какво изобразяват. Лично той не можеше да си представи по-безполезен талант и беше благодарен на боговете, че не е прокълнат с нещастието на творчеството. Повечето му спомени за велики събития, на които се бе оказвал свидетел, включваха вцепенени хора и студени трупове и за него това бе напълно достатъчно. Изобщо не му беше хрумвало, че може да е толкова необикновено.

Раест махна към двата стола.

— Седнете. — В тона му почти не се долавяше покана. Двамата седнаха, като извъртяха столовете си срещу него, а той продължи: — Обяснете ми, ако обичате, как точно смятате да изпратите съобщение на Гъноуз Паран.

— Представа нямаме — отвърна му с мазна усмивка Пикър. — Надявахме се, че вие може да имате някои предложения.

— Имам много предложения — каза Раест. — Но нито едно не е свързано с молбата ви.

Анци бавно присви очи, но си замълча.

Пикър отвори уста няколко пъти, прекъсвайки низ от възможни отговори. Това няколкократно зяпване напомни на Анци за риба в мрежа на дъното на лодката на татко му. „Освен ако не съм си го измислил току-що. Може да съм виждал риба в друга лодка. Как може да съм сигурен? Как може да…“

— Хрумва ми една възможност — каза Раест. — Подозирам обаче, че ще е необходимо някой от вас да борави с Драконовата колода. Или поне да притежава потенциал за това.

— Разбирам — отвърна Пикър. — Е, забърсвала съм няколко пъти Колодата.

— Вие сте илюстратор на колоди?

— Какво? О, не, не това забърсване, с четката. Искам да кажа, попадали са ми няколко пъти в ръцете.

— А този контакт да ви е нанасял увреждания, ефрейтор Пикър?

— В какъв смисъл увреждания?

— В смисъл, да не би да сте луда в момента?

Тя скочи от стола.

— Чакай малко. Как, в името на Гуглата, мога да знам дали съм луда, или не съм?

— Точно — каза Раест и зачака.

Анци изръмжа:

— Пик!

Тя се извърна към него и викна ядосано:

— Сега пък какво, Анци?

— Този кучи син се будалка с нас.

Тя се облещи, после отново се обърна към джагъта.

Той само сви рамене.

— Всеки иска да се позабавлява от време на време, при подходящ повод. Компанията е рядкост напоследък.

— И затова се отнасяш с нея като с парцал ли? — сопна се Анци. — Мислиш ли, че може да има връзка между двете, дъртак такъв?

— Като с парцал? Не мисля. По-скоро с… дружелюбно презрение.

— Ще трябва да понаучиш някои неща за хората, джагът.

— Несъмнено, сержант Анци. Уви, не съм склонен да полагам някакво усилие в тази посока.

— О? А в коя посока полагаш усилия?

— Като открия такава, ще ви уведомя, стига да се окаже от интерес — било за мен, било за вас, разбира се. Междувременно, нямам представа дали е възможна комуникация с Гъноуз Паран. Може би, ако ме осведомите за настоящата ви криза, бих могъл да се окажа способен да ви съдействам по някакъв начин, който не включва прибързани отчаяни действия, които в крайна сметка биха ми причинили неудобства.

— Гуглата да не дава да го правим — изръмжа Анци.

— Гуглата не е този, който ще ми забрани каквото и да било — изтъкна Раест.

— Не мога да си представя, че той харесва много тези къщи Азат — каза Пикър, вече съвзела се от шока, раздразнението и може би възмущението си. — Всички тези затваряния на души и същества като теб, Раест.

— Едва ли стоя на челно място в списъка с желанията на Качулатия — отвърна немрящият.

Анци се изсмя горчиво.

— Добре, схванах най-после как действа чувството ти за хумор. А си мислех, че малазанските войници са сухи, Бездната да ме вземе дано! Чудесно, Раест. Дай да я изиграем тази игра сериозно. Ако ти можеш да ни помогнеш с проблема ни, ние в замяна ще направим нещо за теб. Стига да е във възможностите ни, в смисъл без разните „измъкнете ме оттук“ или нещо такова. Нещо друго, нали.

— Молбата ми всъщност е проста. Добре. Приемам взаимния ангажимент.

Анци се ухили на Пикър, след което отново се обърна към Раест.

— Работата е следната. Някой е подписал договор срещу нас. Не знаем защо. Мислим, че може би Паран ще разбере кои са и какво толкова ги е вбесило.

Джагътът го зяпна.

Пикър се покашля.

— Възможни причини. Първо, ние сме малазанци. Ветерани. Създали сме си немалко врагове на този континент. Второ, собственици сме на кръчмата „При К’рул“. Която е била Кулата на К’рул, която пък е била храмът на К’рул. В мазето намерихме дванайсет мариновани Сегюле, стари, може би от столетия, но все още изглеждат пресни. Тъй като са, ъъъ, мариновани. — Замълча, пое си дъх и продължи: — Трето, хм, до трето още не съм стигнала. Както си го обяснявам, всичко май е свързано с К’рул — може би някои от култа искат да си върнат храма. Може би някой си е поръчал мариновани Сегюле и иска да си ги получи.

Анци я зяпна.

— Някой… какво? Пик, това е най-тъпата идея, която съм чувал.

— Няма да споря за това — отвърна тя. — Просто съм отчаяна и освен това имам някакво предчувствие, че Сегюле са част от проблема.

Анци погледна Раест.

— Ами, това е. Имаш ли някакви предложения, или просто ще стоиш така вечно?

— Ще стоя, да — отвърна Раест. — Но тази подробност е без значение. Колкото до предложения, предлагам да избиете всички убийци в града.

— Тогава онзи, който ни иска мъртви, просто започва да наема други — каза Пикър.

— Избивате и другите.

Анци си подръпна мустака.

— Не е практично. Останахме само трима. Ще ни отнеме години.

— Отвличате Майстора на гилдията и го изтезавате — или я изтезавате, — докато не разкрие клиента. После убивате клиента.

— Убиването на клиента звучи разумно — съгласи се Пикър. — Това с отвличането обаче не звучи много реалистично — ще трябва да се промъкнем между няколкостотин убийци, за да го направим. Освен това не знаем къде е скривалището на Майстора на гилдията. Бихме могли да пленим и изтезаваме някой убиец, за да разберем това, но те вероятно действат на клетки, което означава, че пленникът ни може да не знае нищо. Цялата работа е, че не знаем кой е клиентът. Трябва да го открием.

— Подозрението ви, че храмът на К’рул е централен в този проблем, може би е точно — каза Раест. — Уточняването на спецификата обаче би се постигнало най-добре, ако се включи съдействието на Господаря на Колодата.

— Нали точно затова дойдохме! — изрева Анци.

— Удивително, нали?

Анци го изгледа с яд и преглътна няколко язвителни отговора, които може би щяха да се окажат неразумни. Пое си дълбоко дъх, за да се успокои, и се опита да каже вежливо и кротко:

— Да видим тогава дали можем да му пратим съобщение, а?

— Моля, последвайте ме — каза Раест.

Обратно в коридора, завой надясно, пет крачки до тясна врата отляво, която извеждаше към тромава кръгла кула, после по вито стълбище и се озоваха на горния етаж — кръгло помещение с огромни изрисувани копия на картите от Драконовата колода по стените. Нещо в тази зала изкривяваше погледа и Пикър се олюля.

— Богове на Бездната — промърмори Анци. — Това място е омагьосано — стомахът ми се обръща.

Образите кръжаха, замъгляваха се, преливаха един в друг на вълни, които кръстосваха във всички възможни посоки, сблъсък от сливания, който предизвикваше световъртеж, накъдето и да се обърнеше окото. Пикър се задъха, стисна очи и чу как Анци изруга, докато отстъпваше навън.

Сухият глас на Раест се понесе смътно в главата й:

— Потокът се е усилил. Изглежда, има някакво… покваряване. И все пак, ефрейтор Пикър, ако фокусирате ума си и го съсредоточите върху Гъноуз Паран, силата на волята ви може да се окаже достатъчна, за да задържи на място картата на самия Господар, което вероятно ще събуди вниманието му. Освен ако не е зает с друго, разбира се. В случай, че волята ви се окаже безсилна пред задачата, боя се, че онова, което е останало от разсъдъка ви, ще бъде откъснато. Самият ви ум ще бъде попилян от въртопа и от вас ще остане една нещастна олигавена развалина. — След миг мълчание добави: — Такова съществуване може би е нежелано. Разбира се, в случай, че го постигнете, за вас бездруго ще е все едно, тъй че може да го приемете за благодат.

— Хм. Направо страхотно. Минутка само, може ли?

Извлече от паметта си миловидното лице на капитана и се помъчи да го закрепи пред вътрешния си взор. „Гъноуз Паран, обърни ми внимание. Капитане, където и да си. Аз съм ефрейтор Пикър, в Даруджистан. Гъноуз, трябва да говоря с теб.“

И ето, че го видя — ограден в рамка, като в карта от Драконовата колода. Видя, че е в униформата на малазански войник, какъвто беше някога — споменът й ли беше това, слят с образа от последната им среща? Но не, изглеждаше по-стар. Изглеждаше пребит и мръсен. По кожения му елек имаше петна засъхнала кръв. Пушеци и разруха се виждаха зад него, изпепелени останки от хълмиста орна земя, пространства, очертани от ниски каменни зидове, но без никаква зеленина. Стори й се, че вижда и трупове по тази мъртва земя.

Погледът на Паран сякаш се изостри и се втренчи в нея. Устата му замърда, но до ушите й не стигаше никакъв звук.

Гъноуз! Капитане… слушай, просто се съсредоточи върху мен.

— … не е времето, ефрейтор. Дебаркирахме в ужасна бъркотия. Но чуй, ако можеш да ги известиш, опитай се. Предупреди ги, Пикър. Предупреди ги да внимават. Двама убийци…

Капитане… Някой се домогва към храма — храма на К’рул. Някой се опитва да ни убие…

— … джистан може да се погрижи за себе си, Пик. Барук знае какво да направи — доверете му се. Трябва да откриете кой го иска. Говори с Круппе, говори със Змиорката. Но чуй — предай предупреждението ми, моля те.

Да го предам на кого? За кого говориш, капитане? И защо Круппе?

Образът се разпадна и тя усети, че нещо като нокти се впива в ума й. Изпищя и понечи да се дръпне, да се изтръгне. Ноктите потънаха още по-надълбоко и Пикър изведнъж осъзна, че в тях има воля, има злост. Нещо беше дошло и я искаше.

Тя изпищя и се понесе напред, завличаха я навътре в някакъв въртоп от лудост, в зейналата паст на нещо огромно и гладно, нещо, което искаше да се храни с нея. Да се храни дълго и дълго, докато душата й не свърши погълната, докато нищо не остане от нея.

Натиск и тъмнина отвсякъде, разкъсваха я.

Сред целия този безумен хаос усети и долови със слуха си появата на трето същество, сила, която заплува като звяр към нея… усети студения поглед над себе си и някакъв глас зашепна наблизо: „Не тук. Не сега. Имаше торкви някога, които носеше. Имаше дълг, все още неизплатен. Не сега. Не тук.“

Звярът връхлетя.

Онова, което държеше Пикър, онова, което вече бе започнало да се храни с нея, изведнъж изрева от болка и ноктите се изтръгнаха, и замахнаха срещу новия нападател.

Въздухът затрепери и се разнесе грохот, щом двата левиатана се счепкаха в безмилостната си битка.

Нищожна, забравена, мъничка като мравка, Пикър запълзя надалече, изцеждащият се от съществото й живот заоставя след нея пурпурна диря. Плачеше и трепереше, обезумяла от ужас. Съществото, в чиято храна се беше превърнала, бе толкова… упорито, така ужасно… безразлично. Към онова, което беше тя, към правото й над собствения й живот. „Душата ми… душата ми беше… храна. Нищо повече. Бездната да ме вземе…“

Трябваше да намери изход. Хаосът около нея кипеше и тръпнеше в сблъсъка на двете необятни сили там зад нея. Трябваше да каже на Анци неща, важни неща. Круппе. Барук. И може би най-важната подробност от всички. Когато бяха влезли в Къщата, беше видяла, че двете тела, които лежаха на пода при последното й посещение, ги нямаше. „Изчезнали. Двама убийци, каза Паран.“

„А едната беше Воркан.“

„Тя е в града. В града е, Анци…“

„Съсредоточи се! Стаята. В кулата… намери стаята…“

Пълзеше и плачеше.

Изгубена.

Раест издърпа на стълбището изпадналата в несвяст Пикър и Анци кресна:

— Какво й направи?!

— Уви — въздъхна джагътът и се отдръпна, докато Анци коленичеше до нея. — Предупрежденията ми за рисковете се оказаха недостатъчни.

Анци пипна челото на Пикър и изръмжа:

— Тя е леденостудена!

— Но сърцето й още се бори — отвърна Раест.

— Ще се върне ли? Раест, проклет да си, ще се върне ли?

— Не знам. Говореше. Преди ситуацията да се… промени. Предполагам, че говореше с Гъноуз Паран.

— Какво каза?

— Въпроси най-вече. Успях обаче да доловя едно име. Круппе.

Анци изръмжа. Пак пипна челото й. Малко по-топло? Може би: или пък този път просто го очакваше и не беше толкова стъписващо.

— Помогни ми да я свалим по стълбите.

— Разбира се. А сега, в замяна на помощта ми, ще ти кажа какво искам от теб.

Анци го погледна вбесен.

— Не може да го казваш сериозно.

— Съвсем съм сериозен, сержант Анци. Искам котка.

„Котка?“

— За ядене?

— Не, за домашен любимец. Ще трябва да е умряла котка, разбира се. Е, позволи ми да хвана краката й, а ти я хвани за ръцете. Може би ако полежи малко пред огнището, ще се съживи.

— Мислиш ли?

— Не.

Всичко това беше негова идея, а виж сега какво стана.

— Пикър — зашепна Анци. — Съжалявам. Толкова съжалявам…

— Бяла — каза Раест.

— Какво?

— Бяла котка. Умряла бяла котка, сержант.

„О, да, Раест. Натъпкана с проклетии, проклет кучи сине. Мамка му, вече сме двама. Вече сме само двама…“

— Никога не се пазари с мъртвите. Те искат това, което имаш, и ще ти дадат каквото имат, за да го получат. Твоят живот срещу тяхната смърт. Но понеже са мъртви, разбира се, животът, който сграбчат, накрая просто се изплъзва между костеливите им пръсти. Тъй че и двамата губите.

— Твърде щедро от твоя страна, Хинтър — отвърна Барук. — Всъщност не помня да беше толкова разговорлив, когато говорихме последния път.

Привидението стоеше в рамката на вратата на кулата.

— Борбата, пред която съм изправен, е между желанието ми да стегна призрачните си пръсти около гърлото ти, Висши алхимико, и да предложа услугите си на този хубав град. Трябва също така да се отбележи, че завръщането на Тирана също би сложило край на ограничената свобода, която притежавам, защото бързо ще бъда поробен. И тъй, личният интерес и алтруизмът може и да не са добри съюзници, но все пак са достатъчно, за да надмогнат естествените ми убийствени подтици.

— Дебатът е теоретичен — отвърна Барук, сплел пръсти и отпуснал длани на корема си, — тъй като нямам никакво намерение да се доближавам в смъртоносния ти обсег. Не, ще си остана тук, в двора.

— Толкова по-добре — отвърна Хинтър. — Не съм си отупвал прахта от столетия.

— В града има сили — каза след кратко мълчание Барук. — Страховити, непредсказуеми сили. Тази заплаха…

— Стига с това — прекъсна го Хинтър. — Много добре знаеш, че всички тези същности са в града, защото ти ги покани, Висши алхимико. А колкото до другите, които са на път, малко от тях ще те изненадат. Те са… необходими. Тъй че край на твоето лицемерие.

— Не всичко, което иде насам, е мое дело — възрази Барук. — Знаеше ли, че лейди Енви и сестра Спайт са тук в момента? Дъщерите на Драконъс не бяха канени, не и от мен поне. Не стига едната, но двете… — Той поклати глава. — Боя се, че ще превърнат целия град в димяща купчина пепел, ако им се даде шанс.

— Тогава направи нещо, за да не се случи това — подхвърли Хинтър небрежно.

— Някакви предложения?

— Никакви.

— Някоя от тях да те е посетила?

— Злоупотребяваш с алтруизма ми, Висши алхимико. Е, добре, лейди Енви ме посети, естествено, и то неведнъж.

— Тя знае ли, че сестра й е тук?

— Вероятно.

— Какво иска Енви, Хинтър?

— Това, което е искала винаги, Висши алхимико.

Барук изсумтя ядосано:

— Не може да го има.

— Тогава те съветвам да посетиш сестра й. Тя пребивава на борда…

— Знам къде е, благодаря. А да си чул за онзи самозван Върховен жрец на Сакатия бог, който сега клечи в един изоставен храм на Финир? И ръководи паство, което се разраства с всеки ден?

— Не съм. Но изненадан ли си?

— Падналия бог е крайно нежелано усложнение.

— Наследство от замесване с неща, които все още не са напълно разбрани — разбира се, всички онези самонадеяни чародеи заплатиха с живота си, което попречи на всички други да наложат наказанието, което наистина заслужаваха. Подобни неща са крайно обезсърчителни, не мислиш ли?

Барук присви очи към призрака на прага.

След миг Хинтър махна с безплътната си ръка.

— Толкова много… наследства.

— Разбрах, некроманте. Както виждаш обаче, не се измъквам от отговорност.

— Вярно, иначе отдавна щеше да си в обсега ми. Или щеше да си избрал по-ловко измъкване, като твоите колеги… магове в Кабала, в нощта, когато Воркан закрачи в сенките.

Барук го зяпна изненадано, след това въздъхна.

— Винаги съм се чудил на неочакваната некадърност, проявена от приятелите ми в онази нощ. Вярно, уменията на Воркан бяха… са… впечатляващи. — Замълча за миг. — Хинтър, а Воркан посещавала ли те е?

— Не. Защо да го прави?

Барук изведнъж се смрази.

— Тя не направи никакъв опит да… обсъди с мен каквото и да било в онази нощ.

— Може би е знаела как ще реагираш.

— Както трябва да е знаела и за Дерудан.

— Несъмнено.

— Но другите…

Хинтър не отвърна.

Барук усети, че му призлява. Нещата в този град ставаха твърде сложни. О, давал си беше сметка, че вървят по много тесен мост, със зейнала бездна долу, шепнеща тихи подкани за поражение. Но отсрещният край сякаш все се смаляваше, отдалечаваше се и почти се губеше в мъглите. И всяка стъпка, която той правеше, изглеждаше все по-слаба от предишната, сякаш педята здрава опора под него всеки момент щеше просто да рухне в прахта.

Можеше да разбере другите в Кабала и тяхното внезапно, съвършено измъкване, което представляваше Воркан. И помнеше хладната закана в очите й в онази нощ преди толкова време — все още го терзаеше лекотата, с която бе извършила предателството си, все едно договорът, предложен от Малазанската империя, просто й предлагаше оправдание да извърши нещо, което винаги е искала: да избие всички други магове в Кабала.

Можеше да я попита защо, но Воркан не обсъждаше действията си с никого. Нищо не му дължеше и това не беше се променило.

— По-добре да си ходиш вече — каза Хинтър.

Барук примига.

— Защо?

— Защото мълчанието ти ме отегчава.

— Моите извинения, Хинтър — отвърна Барук. — Само още едно последно нещо и после наистина ще си ида. Рискът да бъдеш поробен е много реален и не зависи от действителното завръщане на Тирана — в края на краищата в града има агенти, които вече работят за това тъмно възкресение. Могат като нищо да решат…

— А ти допускаш ли, че може да успеят, Висши алхимико?

— Това е възможност, Хинтър.

Призракът помълча малко, после попита:

— Твоето решение?

— Бих изпратил един от своите наблюдатели, Хинтър. Да вдигне тревога, ако се посегне на теб.

— Предлагаш да се намесиш в моя полза ли?

— Да.

— Приемам, но при условие, че това не ме задължава към теб.

— Разбира се.

— Предпочиташ по-скоро да останеш… неутрален и това го разбирам. По-добре това, отколкото мен като враг.

— Ти някога беше изключително могъщ чародей…

— Глупости. Бях посредствен и фатално непредпазлив. Все пак никой от двама ни не би предпочел да служа на крайно жалка кауза. Изпрати наблюдателя си, тогава, но ми дай името му, за да не приема неподходящия слуга.

— Чилбаис.

— О. Него ли?

На връщане към имението си Барук си припомни самотната си среща с Воркан няколко нощи след пробуждането й. Беше влязла в стаята с обичайната си котешка пъргавина. Раните, които бе понесла, отдавна се бяха изцерили и тя си беше намерила нови дрехи, широки и изящни, които изглеждаха в пълно противоречие с избраната й професия.

Беше застанал до камината й я удостои с лек поклон, за да прикрие внезапно обзелия го трепет.

— Воркан.

— Не се извинявам — заяви тя.

— Не съм ти искал извинения.

— Имаме проблем, Барук. — Тя се приближи, наля си вино и се обърна отново към него. — Не е въпросът да се опитваме да го предотвратим — не можем да спрем това, което предстои. Проблемът е в каква позиция ще сме в този момент.

— Искаш да кажеш, да си осигурим дълго оцеляване.

Изгледа го с бегла усмивка.

— Оцеляването ни не е под въпрос. Тримата, останали в Кабала, ще сме необходими. Както бяхме някога и както ще бъдем отново. Говоря по-скоро за нашето, да го наречем, ниво на удобство.

В Барук припламна гняв.

— Удобство? Колко струва то, ако не сме свободни?

— Свободата е най-шумно изразяваната претенция сред безделниците — изсумтя тя. — И нека да си го признаем, Барук, ние сме безделници. А сега изведнъж — край на безделието. Трагедия! — Погледът й стана по-твърд. — Смятам да остана в привилегированото си положение…

— Като Майстор на Гилдията на убийците? Воркан, няма да има нужда от такава гилдия, няма място за нея.

— Остави Гилдията. Не ме интересува Гилдията. Тя изпълняваше функция на града, бюрократичен механизъм. Дните й на живот бързо се смаляват.

— Затова ли отпрати дъщеря си?

В очите й припламна раздразнение и тя извърна поглед.

— Личните ми причини не са твоя грижа, Висши алхимико. — Тонът й добави: „И това изобщо не е твоя работа, старче.“

— Каква роля тогава предвиждаш за себе си в този нов Даруджистан? — попита Барук.

— Тиха — отвърна тя.

„Да, тиха като усойница в тревата.“

— До момента, в който видиш възможност, предполагам.

Тя изпи виното и остави бокала.

— Значи се разбрахме.

— Да, предполагам.

— На всяка цена предупреди Дерудан.

— Ще го предупредя.

И тя напусна.

Споменът остави горчив вкус в устата на Барук. Знаеше ли тя за другите сливания, които бързо се приближаваха към Даруджистан? Интересуваше ли я изобщо? Е, не само тя можеше да е пестелива с думите. Едно обаче бе успял да долови в онази нощ на убийство преди години: Воркан по някакъв начин беше предвидила какво предстои. Още тогава бе започнала да се подготвя… за да осигури собственото си ниво на удобство. Изпрати дъщеря си извън града, извади я от Гилдията. „И наложи своята версия на милост над другите в Кабала. Ако бе успяла да се наложи, сега щеше да е единствената останала жива.“

„Помисли здраво над това, Барук, в светлината на професионалните й намерения. Желанието й да си осигури позиция.“

„Би ли могла да се опита отново?“

Осъзна, че вече никак не е убеден в обратното.

Това е време за огледала и трябва, разбира се, вече да се е разбрало. Гладки, със съвсем леки неравности, които да изкривят отражението, да направят онова, което е срещу теб, едновременно познато и смътно променено. Очите се вкопчват, разпознаването идва, тихият ужас избуява. Онова, което те гледа тук, сега, не се шегува, отхвърля увереното намигване, готово е да те поведе със суха и хладна ръка по студената глина на душата.

Хора ще скърбят. За мъртвите, за живите. За загуба на невинност и за отказ от невинност, които са две напълно различни неща. Ще скърбим за избор, направен и ненаправен, за грешките на сърцето, които никога не може да бъдат поправени, за умъртвената болка от стари рани и рани, които предстоят.

Един сивокос мъж върви през Квартала на именията. Никакви подробни описания не са необходими. Кръвта по дланите му е само спомен, но някои спомени оставят петна, които е трудно да отмиеш. Нравът му е такъв, да наблюдава. Света, неговото множество от лица, неговото набраздено от вълни, кипящо море от чувства. Той хвърля мрежи, той дърпа кордите на въдици. Той говори в ритъма на поезията, в звучния звън на песента. Той разбира, че в душата има рани, които не бива да се докосват; но има и други, които се стоплят от нежния допир. Разбира, с други думи, необходимостта от трагичната тема. Душата, знае той, понякога не ще окаже съпротива на разказа, който пуска кръв.

Разтворете старите засъхнали рани. Те напомнят на човек какво е да скърбиш. Напомнят на човек какво е да си жив.

Време за огледала и време за маски. Двете винаги се сговарят да изиграят нашия разказ. Отново и отново, приятели.

Ето, вземете ръката ми.

Той върви към едно имение. Следобедът гасне, привечерта пропълзява през улягащата се прах на деня. Всеки ден има един момент, в който светът току-що е отминал, оставил е след себе си зной, който виси натежал, нераздвижен все още от пробуждането на нощта. Тайст Едур почитат това мигновение. Тайст Андий са смълчани, вцепенени в очакването на мрака. Тайст Лиосан са свели глави и са извърнали очи в скръб по умиращото слънце. В домовете на хората живват огнищата. Хората се прибират в убежищата си и мислят за идващата нощ.

Пред очите на човек стабилността изглежда висяща на косъм, всеки момент ще рухне и ще се разсипе. Несигурността става закон, издига се и властва над всичко друго. За един бард това време е ключ минор, деликатен интервал, изпълнена с мечтание интерлюдия. Тъга се носи из въздуха, а мислите му са изпълнени с кончини.

Стига до имението, придружават го бързо и безмълвно до главната къща, след това по централния й коридор и навън, в градина с високи зидове, където по стените се сипят цветя, влажни цветове се разтварят, за да пият в сгъстяващия се сумрак. Маскираният телохранител го оставя, сам засега в градината, и бардът стои неподвижен, въздухът е сладък и дъхав, ромонът на капещата вода изпълва затвореното пространство.

Спомня си нежните песни, които е пял тук, без съпровода на никакъв инструмент. Песни, извлечени от стотици култури от различни светове. Гласът му втъкава фрагментите за идването на Сянката, събрала току-що отминалия ден и нощта, жадна да дойде.

В музиката и поезията има тайни. Тайни, които малцина знаят и още по-малко разбират. Тяхната сила често се прокрадва в слушателя, неуловимо като мирис при поет дъх, по-малко и от шепот, и все пак способна да преобрази дарения с това, инстинктивен екстаз, който кара грижите да изчезнат, който прави всякаква възвишеност възможна — на ръка разстояние всъщност.

Един опитен бард, един мъдър бард знае, че в определени моменти в хода на цикъла от ден и нощ пътят в душата на слушателя е гладък, безпрепятствен, низ от тежки врати, които се разтварят при допира на перце. Това е най-скъпата тайна от всички. Привечер, нощ и онзи странен период на будност, известен като „бдението“ — да, нощта и тайнственото й приближаване принадлежат на сърцето.

Чува стъпки зад себе си и се обръща.

Тя стои там, дългата й коса искри, лицето й е недокоснато от слънце и вятър, очите й са съвършено отражение на виолетовите цветове, украсили стените. Той вижда през белия лен на роклята й, погледът му достига до тялото й, закръглеността, извивките и гънките на естетично съвършенство — онези форми и линии, които шепнат своя таен език, за да пробудят страст у един мъж.

Всяко сетиво, знае той, е път към сърцето.

Лейди Енви го наблюдава и той с наслада се оставя да го прави, докато и той самият на свой ред я обгръща с поглед.

Могат да обсъдят Сегюле — мъртвите в буретата, живите, служещи в това имение. Могат да разсъдят за всичко, което долавят, че бързо се приближава. Може да й заговори за своя гняв, за притаеното му гибелно желязо, толкова студено, че може да те изгори при допир — и тя може да види истината за това в очите му. Тя може да се зарее из тази скромна градина, връхчетата на пръстите й да погалват тръпнещи цветчета и да говори за страсти, така дълго сдържани, че е станала почти безчувствена за хилядите корени и пипала, заплели се из тялото и душата й, а той навярно ще я предупреди за опасностите, които представляват те, за риска от провал, пред който е длъжна да се изправи и всъщност да приеме — а тя ще въздъхне, ще кимне и ще разбере много добре, че й е заговорил с благоразумие.

Закачливият флирт, зяпналата самообсебеност, всички начини, по които тя се забавлява, щом се увлече със смъртните на този свят, не придружават лейди Енви в тази градина. Не и с този мъж, който я очаква. Фишер кел Тат не е млад — а имало е времена, когато тя се е чудила дали изобщо е смъртен, макар че никога не би ровила в търсене на истината — а той съвсем не е богоподобен с физическо съвършенство. Дарбите му, ако тя може да ги изреди така бездушно, включват гласа му, гения му с лирата и с още десетина други странни инструменти, и ума зад очите му, ум, който вижда всичко, който разбира твърде много от онова, което вижда, който също така съзнава значимостта на всичко, което остава и завинаги ще остане скрито — да, ума зад очите и всеки смътен намек, който той издава, за да разкрие нещо от този ум, неговата наблюдателност, неговата смайваща способност за състрадание, която само озлобени глупци биха нарекли слабост.

Не, с този мъж тя няма да се подиграе — не може всъщност.

Могат да обсъдят много неща. Но вместо това стоят, очите им се срещат, а сумракът наоколо се сгъстява, с всички свои мириси и тайни.

Щурмувай бездната и захвърли в нея с един замах гмежта от слисани богове! Небето с пукот се разтваря от ден в нощ, а сетне се пропуква отново, оголва плътта на пространството и кръвта на времето — виж как се раздира и виж как плиска лъскави червени капчици умиращи звезди! Моретата врят, а земята дими и се стапя.

Лейди Енви е намерила любовник.

Поезия и страст, гръм и мълнии, и — о, това ако не е тайна, която да накара главорези и безмозъчни тъпаци да вият в нощта.

Намерила е любовник.

Любовник.

— Сънувах, че съм бременна.

Торвалд спря на вратата и се поколеба съвсем малко по-дълго от допустимото, преди да каже:

— Ами, страхотно!

Тисера го погледна озадачено иззад масата, отрупана с последната керамика за деня.

— Нима?

— Абсолютно, скъпа. Можеш да преживееш цялата му мизерия, без да е истинско. Мога да си представя въздишката ти на облекчение, когато си се събудила и си разбрала, че е само сън.

— Е, със сигурност си представих твоята, скъпи.

Той влезе, седна и изпружи крака.

— Става нещо странно.

— Беше просто мимолетна лудост — каза тя. — Няма нужда да се притесняваш, Тор.

— Имах предвид имението. — Той се потърка по челото. — Кастеланът прекарва цялото си време в смесване на отвари за болести, каквито никой няма, а и да ги имаха, лековете му най-вероятно щяха да ги убият първи. Двамата пазачи на двора не правят друго, освен да хвърлят кокалчета, а това едва ли е нещо, което човек би си помислил, че ще правят ренегати Сегюле, нали? И сякаш това не е достатъчно шантаво, ами Скорч и Леф всъщност поемат отговорностите си сериозно.

Тук вече тя изсумтя.

— Не, наистина — настоя Торвалд. — И мисля, че знам защо. Те я надушват, Тис. Странността. Господарката отива в Съвета и си иска мястото и никой не гъква дори — поне така го чух от Кол, — и човек би си помислил, че вече ще има посетители от различните фракции в Съвета, всеки ще се опитва да откупи съюза й. Но… нищо. Никой. Това нормално ли е?

Тисера го гледаше съсредоточено.

— Не обръщай внимание, Тор. На всичко това. Задачата ти е проста — остави го така.

Той вдигна очи към нея.

— Бих го направил, повярвай ми. Само че всичките ми инстинкти са пламнали — сякаш някоя проклета нажежена до бяло кама е надвиснала зад гърба ми. И не съм само аз. Скорч и Леф също. — Стана и закрачи нервно из стаята.

— Не съм почнала вечерята още — каза Тисера. — Ще се забавя. Защо не прескочиш до хана „Феникс“ за халба-две? Да поздравиш Круппе, ако го видиш.

— Какво? О. Добра идея.

Той излезе. Тя изчака минута да се увери, че не е намерил повод да се откаже, после отиде до един от малките капаци на пода, дръпна резето, бръкна вътре и извади Драконовата колода. Седна до масата и грижливо издърпа покривката от еленова кожа.

Беше нещо, което правеше рядко напоследък. Имаше достатъчно усет, за да разбере, че в Даруджистан се събират могъщи сили, които могат да подложат на риск всяко поле, което опита. И все пак Тисера, въпреки съвета си към Торвалд просто да не обръща внимание на тези неща, знаеше много добре, че инстинктите на съпруга й са твърде остри, за да ги пренебрегне с лека ръка.

— Ренегати Сегюле — промърмори, поклати глава и взе Колодата. Версията й беше на Барук, с няколко карти, добавени от нея самата, сред които и една за Града — в този случай Даруджистан — и друга… но не, за нея не искаше да мисли. Освен ако не се наложеше.

Обзе я трепет. Дървените карти бяха студени. Изобщо не се изненада, когато постави първата карта на спиралното поле и видя, че е Градът — познатите очертания привечер, с блясъка на сини огньове, издигащи се отдолу, всеки — като потънала звезда. Загледа се в картата, докато пламъците сякаш не заплуваха пред очите й, докато полумракът, който изобразяваше картата, не започна да се влива в света около нея, докато мигът не застина; времето се закова като забит в масата нож. Не търсеше бъдещето — прорицаването бе твърде опасно с всичките тези сливащи се сили — а настоящето. Същия този миг, всяка свързана нишка от паяжината, която обгръщаше сега Даруджистан.

Постави следващата карта. Върховен дом Сянка, Въжето, Покровителя на Убийците. Е, това не беше особено изненадващо предвид последните слухове. Все пак усети, че връзката е по-сложна, отколкото изглеждаше — да, Гилдията беше активна, беше се заплела в нещо по-кърваво, отколкото бе предвиждала. Лошо за Гилдията. Но пък Въжето никога не играеше една-единствена игра. Имаше други, под повърхността. Явното беше само було.

Третата карта изтрака на масата и ръката й не пожела да спре, метна следващата и още една след нея. Три тясно свързани значи. Три карти, които образуваха свое здраво изплетено гнездо. Обелиск, Войник на Смърт и Корона. Трябваше им рамка. Постави долу шестата карта и изпъшка. Рицарят на Мрак — смътен тропот на дървени колелета, хор от стонове, разнасящ се като дим от меча в ръцете на Рицаря.

И тъй: Въжето от една страна, Рицарят — от другата. Ръцете й трепереха. Бързо последваха нови три карти — друго гнездо. Крал на Върховен дом Смърт, Крал във Вериги и Десемврий, Господарят на Трагедията. Рицарят на Смърт като вътрешна рамка. Тя положи другия край и ахна. Картата, която й се искаше изобщо да не беше правила. Тиранът.

Затваряше полето. Спиралата беше довършена. Градът и Тиранът — в началото и в края.

Изобщо не бе очаквала такова нещо. Не беше търсила пророчество — мислите й се бяха съсредоточили върху съпруга й и върху паяжината, в която се бе оказал заплетен… не, не и пророчество, не и нещо толкова мащабно…

„Виждам края на Даруджистан. Духовете да ни спасят дано, виждам края на своя град. Това, Торвалд, е твоето гнездо.“

— О, скъпи мой — промълви тя. — В голяма беда си…

Очите й отново пробягаха към Въжето. „Ти ли си това, Котильон? Или Воркан се е върнала? Това не е просто Гилдията — Гилдията нищо не означава за нея. Не, зад това було има лица. Предстоят ужасни смърти. Ужасни.“ С рязък замах разпръсна картите, сякаш можеше с това да предотврати всичко, което предстоеше, да разкъса нишките и да освободи света за ново бъдеще. Сякаш бе възможно нещата да са толкова лесни. Сякаш изобщо съществуваше свобода на избор.

Покрай къщата изтрополи волска кола, разнебитените колела заклопаха по неравната настилка. Копитата на вола удряха бавно като траурна песен и до ушите й стигна дрънченето на верига, плясък и скърцане на кожа и дърво.

Зави колодата и я прибра в скривалището й. А после отиде при друго, направено от мъжа й — той навярно си беше мислил да го запази в тайна от нея, но това бе невъзможно. Тя познаваше всяка пукнатина по всяка дъска на пода в края на краищата и беше разкрила личното му скривалище само няколко дни след като го беше направил.

Вътре лежаха предмети, увити в синя коприна — коприната на Сините моранти. Плячка на Тор — зачуди се отново как и къде се е натъкнал на тях. Дори сега, щом коленичи над скривалището, можеше да усети бликащата магия, наситена и гъста като воня на гнило и мокро — магията на Рюз, ни повече, ни по-малко. Но пък можеше и да не е това. „Мисля, че това е Древен. Тази магия идва от Маел.“

„Но пък каква връзка биха могли да имат Сините Моранти с Древния бог?“

Разгъна коприната. Ръкавици от тюленова кожа, лъскави сякаш току-що извадени от дълбините на заледено море. Под тях: закалена във вода метателна брадва, изработена в стил, какъвто никога не беше виждала — не беше морантски, със сигурност. Оръжие на морски разбойник, всечените в синьото желязо шарки кръжаха като въртопи. Дръжката бе от някакъв бивник, невероятно голям за всякакъв звяр, който можеше да си представи. От двете страни на оръжието грижливо бяха скътани увити в парцали гранати, всичко тринайсет, една от тях — вече го беше открила — празна, без избухливото вещество, с което бяха натъпкани другите. Странен морантски навик, но й беше позволил да огледа по-отблизо необикновеното майсторство, вложено в изработката на тези съвършени порцеланови глобуси, без риска да се взриви заедно с цялата къща. Вярно, беше чувала, че повечето морантски муниции са направени от глина, но не и тези, незнайно защо. Боядисани с дебела, почти прозрачна глеч, която при все това изглеждаше смътно синкава, тези гранати представляваха — поне за нея — изделия на изкуството. С което разрушението, вложено в същинското им приложение, изглеждаше почти престъпно.

„А тях защо ги имаш, скъпи ми съпруже? Даде ли ти ги някой, или (по-вероятно) си ги откраднал?“

Знаеше, че ако го притисне, ще й каже истината. Но нямаше да направи такова нещо. Успешният брак приема за свято и неприкосновено притежаването на лични тайни. След като се споделяха толкова много неща, други неща трябваше да се затаяват. Малки тайни, разбира се, но все пак скъпи.

Тисера се замисли дали съпругът й е предвидил бъдеще, в което такива вещи ще потрябват. Или беше просто поредната проява на вродената му склонност да събира, чудатост едновременно симпатична и дразнеща, мила и потенциално гибелна (каквито винаги се оказват най-добрите чудатости).

В безкрайните полувидими шарки по порцелановите кълба течеше магия — друга подробност, за която подозираше, че е необичайна.

„Омагьосани муниции — какво си мислят Сините моранти?“

Какво си мислеха, наистина?

Срещу Круппе стояха два празни стола, обстоятелство крайно странно и пренеприятно. Допреди малко бяха заети. От Скорч и Леф, изгълтали набързо по халба, преди да се запътят към местоработата си, нощното бдение при портите на загадъчното имение и неговата загадъчна господарка. Ужасно притеснена двойка, и още как. Свирепото им мръщене издаваше неприсъща за двамата свръхсъсредоточеност. Бяха изгълтали горчивия ейл като вода, като размениха мрачно обичайните вежливи глупотевини. Докато ги гледаше как излизат припряно, напомниха на Круппе за осъдени, тръгнали към бесилките (или на женитба) — доказателство за дълбоката нечестност на света.

Но честността, макар и удобно понятие, беше уклончиво с навика си да се завихря неудържимо около въртопа на личния егоизъм и ако теченията на един се сблъскаха с тези на друг, то честността неизменно се оказваше едностранна монета. В този безмилостен сблъсък можеше да се намери изворът на всеки конфликт, от грандиозните, обхващащи цял континент войни до съседските вражди за кривината на плета.

Но важни ли са тези философски странствания? Без никакъв ефект са те над изнурителните друмища житейски, несъмнено. Прескок, и продължава танцът към тази, следващата сцена на мрачна прокоба, ето, влязъл е през тесния портал на хана „Феникс“, изгърбен и навъсен като лешояд не кой да е, а Торвалд Ном. Поспира се на прага, отвръща на подхвърления мимоходом от Сълти поздрав с разсеяна усмивка, а после тръгва към тезгяха, където Мийзи вече му е наляла халба. И докато посяга да я вземе, Мийзи сграбчва китката му, придърпва го, за да му прошепне няколко навярно важни слова, а Торвалд отвръща с гримаса и неохотно кимва — достатъчно красноречива реакция, та Мийзи да пусне китката му.

Така освободен, Торвалд Ном тръгна към масата на усмихнатия Круппе, смъкна се на един от столовете и изпъшка:

— Много лошо.

— Круппе е смаян, драги братовчеде на Ралик, от това отчайващо отчаяние, от този песимистичен песимизъм. Ей на, навъсеният Торвалд така е зацапал своя свят, че дори подопечните му са заразени. Виж, дори тук мрачният твой облак мрачно пълзи към Круппе. Жестове са нужни, за да избегнем този лъх горчив! — И махна с ръка, пурпурната кърпа изпърха във въздуха като знаменце. — Ах, тъй е много по-добре. Бъди уверен, Торвалд, друже на Круппе, че „лошото“ никога не е тъй лошо, колкото лошо би могло да е, дори да е лошо наистина.

— Ралик е оставил съобщение за мен. Иска да ме види.

Круппе повдигна вежди и положи усилие да се наведе над масата, но коремът му се изпречи на пътя и той се отпусна отново назад, притеснен за миг от може би поувеличилите му се габарити — но пък всъщност беше въпрос на ъгли, тъй че едно скромно изместване на перспективата и самообладанието му се възвърна, слава на боговете.

— Безусловно Ралик не желае нищо друго, освен да поздрави сърдечно своя отдавна изгубен братовчед. Тук, заявява Круппе, няма никакво място за притеснения.

— Показва колко малко знаеш — отвърна Торвалд. — Веднъж направих нещо ужасно. Ужасно, отвратително и зло. Уплаших го за цял живот. Всъщност, ако ме докопа, очаквам да ме убие. Защо според теб избягах преди всичко?

— Един многогодишен интервал — рече Круппе — отслабва всеки мост, докато рухнат от едно докосване, или ако не докосване, то от бесния удар на чук.

— Ще поговориш ли с него за мен, Круппе?

— Разбира се, ала уви, Ралик е направил нещо ужасно, ужасяващо и отвратително, и зло на бедния Круппе, поради което прошката е невъзможна.

— Какво? Какво ти е направил?

— Круппе ще измисли нещо. Достатъчно, за да вклини здраво лоста на убеждението, докато не му остане нищо, освен да се килне безпомощно и отчаян да потърси утеха в твоя посока. Трябва само да разтвориш широко обятия, скъпи приятелю, когато дойде реченият момент.

— Благодаря, Круппе, ти си истински приятел. — И Торвалд отпи яка глътка.

— По-истински не може и да бъде, няма лъжа, вярно е. Круппе, уви, не те благославя с формално въоръжение, връчено ти от Сините моранти — о, да беше Круппе там, да види тези необикновени, изключителни сиреч, почести! Сълти, мило девойче, не е ли време за вечеря? Круппе се гърчи от глад! О, и може би нова гарафа от реколта…

— Чакай малко — прекъсна го Торвалд Ном, присвил очи. — Какво в името на Гуглата знаеш за това, Круппе? И как? Кой ти го каза — никой не би могъл да ти е казал, защото първо на първо е тайна!

— Спокойно, моля, спокойно, прескъпи друже на Круппе. — Ново люшване на кърпата, приключило с бързо попиване, щом по челото му необяснимо защо изби пот. — Ами, слухове…

— Изключено.

— Тогава, ъъъ, предсмъртна изповед…

— Тепърва предстои да чуем една такава, да.

Круппе припряно пак избърса челото си.

— Източникът ми убягва в момента, Круппе се кълне! Ами че морантите не са ли в промяна…

— Те винаги са в проклета промяна, Круппе!

— Наистина. Тогава, да, вълнение сред Черните, доловили намеци за въпросния катехизъм, или беше инвеститура? Нещо религиозно във всеки случай…

— Беше дар, Круппе.

— Точно, а кой между всички хора повече е заслужил такова нещо от морантите? Ами че, никой, разбира се, и точно това го прави изключително, първо на първо, което повдига екзоскелетните вежди на Черни и несъмнено на Червени, Златни, Сребърни и Зелени, както и Розови — има ли впрочем Розови моранти? Круппе не е сигурен. Толкова много цветове, толкова малко празни кътчета в мозъка на Круппе! О, завърти колелото и да видим как изригва и блясва моравото в ярка увереност, и защо не? М-да, тъкмо Моравите моранти бяха тъй многословни и непредпазливи при това, макар и не чак толкова непредпазливи, че да разкрият каквото и да било на когото и да било, освен на Круппе и единствено на Круппе, Круппе те уверява. Всъщност толкова прецизно предпазливи в моравата си склонност към многословие, че самият спомен на Круппе за специфичния момент се е загубил — за тях и за самия Круппе. И да насиниш от бой някой Синкав — не казват. Круппе също! — И изстиска струя пот от кърпата си, на една страна, разбира се, което за нещастие съвпадна с пристигането на Сълти с платото с вечерята.

Така Круппе откри свойствата на цикличния перспираторен обмен, въпреки че последвалото този феномен наблюдение, че вечерята е леко попресолена, не бе прието никак добре, изобщо не беше прието добре.

Поразително, Торвалд бързо изгуби всякакъв апетит за бирата си и реши да напусне (невежливо при това) насред вечерята на Круппе.

Доказателство, че маниерите не бяха това, което бяха някога. Но пък те никога не са били, нали?

Напускаме припряно след бягството на Торвалд Ном обратно към обятията на жена му, навън в привечерта, когато всички пътеки са безпрепятствени, когато нищо от реалността не се натрапва с непреодолими прегради и възможно гибелни последици. В пристройката на една търговска къща долу на пристанището, в ателието на втория етаж над прашен склад с дървени стърготини на пода, където една благородна млада жена е възседнала някогашен крадец върху самотното тясно легло с тънък опърпан дюшек, а в очите й се разгръща мрак, разкрива се див и гол на мъжа — толкова суров, че го стъписва в миг на страх.

Да. Страх. В първия момент Кътър не можа да проникне през този безплътен мраз, не можа да открие нищо определено — онова, което разкриха очите на Чалис, бе поглъщащо, отчаяно плашещо, може би бездънно и неутолимо в жаждата си.

Беше забравила за него — това успя да види. В този миг той беше станал оръжие, на което тя се нанизваше, обзета от екстаза на забраненото, оживяла от измяната. Нанизваше се и се нанизваше, превърнала се в нещо самотно, безкрайно далече от обсега му и да, без съмнение тези рани бяха самонанесени, намекваха за насочено навътре презрение, навярно — дори отвращение.

Кътър не знаеше какво да мисли, но имаше нещо изкусително в това да си безлик, да си това оръжие — тази истина го прониза, тъмна като онова, което видя в очите й.

„Апсалар, от това ли се уплаши? Ако е то, разбирам те. Разбирам защо избяга. Направи го заради двама ни.“

С тази мисъл той се изви в дъга, простена и се изля в Чалис Видикас. Тя изохка, отпусна се над него. Пот върху пот, обгърнаха ги вълни топлина.

Никой не проговори.

Отвън чайките пищяха на гаснещото слънце. Викове и смях, приглушен от стени, смътният плясък на вълни по мръсния бряг, скърцане на скрипци — корабите товареха и разтоварваха. Светът отвън, какъвто си беше винаги.

Кътър вече мислеше за Сцилара, за това как сегашното тук бе някакъв вид измяна — не по-различна от измяната на самата Чалис. Вярно, Сцилара твърде често беше казвала, че тяхното е любов на взаимната изгода, необвързана от очаквания. Настоявала беше на тази дистанция и ако бяха имали мигове на неудържима страст в правенето на любов, то те бяха от егоистичния вид, бързо свършваха, след като и двамата се изразходят. Подозираше също така, че я е наранил — със спирането им в този град някаква част от него се бе постарала да заличи онова, което бяха имали на борда на кораба, сякаш със затварянето на една глава всяка нишка се прекъсваше и разказът започваше наново.

Но това бе невъзможно. Всички прекъсвания в житейския разказ имат по-скоро нещо общо с границите на онова, което може да се понесе във всеки един момент, с достигането на временно изтощение. Паметта не прекъсва; остава си като мрежа, повлякла се след теб с какви ли не странни неща, оплетени в навързаните й нишки.

Беше се държал нечестно, това я бе наранило и всъщност бе уязвило приятелството им. А сега като че ли бе отишъл твърде далече, твърде далече, за да може да се върне изобщо към онова, което вече разбираше, че е било скъпо, било е по-истинско от всичко, което имаше сега, тук под тази жена.

Казват, че бързо свършилото удоволствие тежи. Тялото на Чалис, проснато върху него, изведнъж му се стори по-тежко.

В своето мълчание Чалис от дома Видикас си мислеше за онази сутрин, за една от онези редки закуски в компанията на съпруга си. В изражението му беше имало лукаво веселие или най-малкото се долавяше лека насмешка, която правеше всеки негов съзнателен жест леко подигравателен, все едно че докато седяха така един до друг на масата, двамата просто играеха клиширани роли на благоприличие. И намираха сякаш някакво удобство в лекотата на взаимната си неискреност.

Подозираше, че задоволството на Горлас е свързано с намеса в интимните й занимания, сякаш го радваше да има някаква заслуга в бързото й пропадане в греха; че невъзмутимото му спокойствие всъщност е подкрепящо, нещо, на което може да се разчита, стабилен остров, на който може да се върне, когато бурята стане твърде яростна, когато гмуркането й в дълбините придобие облика на давене.

А това превръщаше тъй наречените й „интимни занимания“ само в продължения на собственичеството му. С притежаването й той бе свободен да гледа как я употребяват и злоупотребяват с нея другаде. Всъщност тя бе доловила между двамата сексуално напрежение, което го нямаше преди… което никога досега не го беше имало. Осъзна, че става по-желана за него.

Изглежда, беше избрал да върви по много тесен мост. Някаква част от нея в края на краищата си беше нейна — не принадлежеше на никой друг, каквото и да можеше да вярват — тъй че щеше в края на краищата да се води от собствените си решения, изборите, които правеше, щяха да служат на нея и на никой друг. Да, съпругът й играеше крайно опасна игра и като нищо можеше скоро да го разбере.

Беше й споменал, небрежно и мимоходом, за спречкване между Шардан Лим и Ханут Орр, нещо дребно, което скоро щяло да се оправи, разбира се. Но отношенията им напоследък били напрегнати и никой от двамата не искал да говори с него за това. Ханут Орр обаче споменал неволно за някои странни неща в няколкото им разговора насаме — любопитни, неприлични намеци, но все едно. Ясно било, че нещо е уязвило болезнената самоувереност на Орр, а тъкмо в това се криела вечната опасност да притежаваш подобна самоувереност — постоянната необходимост да се подхранва, за да не се спука под жилото на суровата реалност.

Настроението на Шардан Лим също правело резки обрати. Един ден било рязко повишено, а на другия ставал кисел и сприхав.

По-зле от юноши били тези двамата. Човек можело да си помисли, че е замесена жена…

Чалис не издаде особен интерес, а за своя изненада откри, че е доста добра в преструвките, в поддържането на нужното лицемерие. Господарката на дома, най-бляскавият трофей на господаря, винаги гладка на допир, деликатна като порцеланова статуетка. Безразлична към външния свят — сбръчкан, зацапан и грохнал. Това беше привилегията на относителното богатство в края на краищата, поддържаща естествената наклонност да се затвориш в удобен пашкул. Да се изолираш от всички неделикатни неща, от мизерията на баналното ежедневие, от всички груби необходимости, нужди, желания и страсти, от всички напрежения, които така гнетят живота на обикновените хора.

Само за да откриеш в пристъпи на нарастващ ужас, че вътрешният свят не е много по-различен; че всички онези гротескни човешки слабости не може да бъдат избегнати — те само изникват още по-бляскави пред погледа, като лъскави дрънкулки, но също толкова евтини и жалки.

Чалис мислеше за даровете на привилегироваността, а нима не беше тя истински привилегирована? Богат съпруг, който ставаше все по-богат, един любовник между най-близките му съюзници (а това беше примка, която тя можеше да използва отново, ако възникнеше необходимост), а сега и друг — за когото Горлас буквално не знаеше нищо. Поне тя си мислеше, че не знае.

Сърцето й изведнъж изпърха в гърдите. „А ако е пратил някой да ме проследи?“ Възможността бе съвсем реална, но какво можеше да направи против това? И какво можеше да направи съпругът й, когато откриеше, че най-последният й любовник не е играч в неговата игра? Че всъщност е чужденец, някой определено извън обхвата му, извън чувството му за контрол. Щеше ли тогава да осъзнае, че тя също вече е извън контрола му?

Горлас можеше да изпадне в паника. Можеше всъщност да стане смъртно опасен.

— Внимавай, Кро… Кътър. Това, което започнахме, е много опасно.

Той не отвърна нищо. След миг тя стана от него и се изправи до тясното легло.

— Може да те убие — продължи Чалис, гледаше го. Забеляза отново как годините са стегнали тялото му, изваяли са мускули, по които се виждаха белези от стари битки. Очите му, впити в нейните, я гледаха с прикрити, неразгадаеми мисли и чувства.

— Той е дуелист, нали?

Тя кимна.

— Един от най-добрите в града.

— Дуелите не ме плашат.

— Това би било грешка, Кътър. Тъй или иначе, предвид твоето… положение, съмнително е, че той би направил нещо толкова официално. По-скоро би наел улични главорези да се отърве от теб. Или дори убиец.

— И какво трябва аз да направя по въпроса?

Тя се поколеба, след това се обърна да събере дрехите си.

— Не знам. Просто те предупредих, скъпи.

— Допускам, че ти си в по-голям риск.

Тя сви рамене.

— Не мисля. Макар че един ревнив мъж е непредсказуем. — Обърна се и го изгледа отново. — Ти ревнив ли си, Кътър?

— Да те ревнувам от Горлас Видикас? — Въпросът като че ли го изненада и тя видя, че се замисля над него. — Титлата и богатството, да, би било хубаво. Да си роден с нещо не значи, че е заслужено, разбира се, тъй че може би той не си е спечелил всичките си привилегии, но пък може и да е — ти би трябвало да знаеш повече от мен.

— Не това имах предвид. Когато ме има, когато прави любов с мен.

— О. Прави ли?

— Понякога.

— Прави любов? Или просто те използва?

— Доста груб въпрос.

Преди години той щеше да скочи, щеше да започне да сипе припряно оправдания. Сега остана на леглото и само я гледаше с тези спокойни очи. Чалис потръпна вътрешно и си помисли, че може би е страх. Уж беше придобила определен… контрол. Над всичко това. Над него. А вече не беше сигурна.

— Какво искаш от мен, Чалис? — попита той. — Години и години с това? Срещи в прашни изоставени стаи. Нещо, което можеш да притежаваш, а Горлас — не? Не че ще го напуснеш изобщо, нали?

— Ти някога ме покани да избягам с теб.

— Поканих те, да. Но ти ясно ми отказа. Какво се е променило?

— Аз се промених.

Погледът му се впи в нея.

— Значи сега… би го направила? Да оставиш всичко? Имението, богатството? — Махна лениво към стаята. — За живот като това? Чалис, разбери: светът на повечето хора е малък свят. Има повече ограничения, отколкото можеш да си представиш…

— А ти мислиш ли, че при знатните е по-различно?

Той се изсмя.

Обзе я гняв и за да не замахне да го удари, тя започна да се облича.

— Типично — заговори Чалис и остана доволна от спокойния си тон. — Не би трябвало изобщо да се изненадвам. Простолюдието винаги си мисли, че на нас ни е лесно, че можем да правим всичко, да ходим където си поискаме. Че можем да угаждаме на всяка своя прищявка. Не мислят… — Обърна се рязко към него и видя как се разшириха очите му, щом долови гнева й. — Ти не мислиш, че хората като мен може да страдат.

— Изобщо не съм казал това…

— Ти се изсмя.

— Къде отиваш сега, Чалис? Връщаш се в дома си. В своето имение, където слугините ти ще се разтичат да те обгрижат. Където те очакват нови дрехи и накити. След дългата топла баня, разбира се. — Надигна се рязко. — Корабният дърводелец е стоял тук, в тази стая, защото не е имал къде да отиде. Това е било неговото имение. Временно, според прищявката на дома Видикас. И когато необходимостта да е тук се е изчерпала, си е отишъл, за да си намери друго място, където да живее — стига да има късмет. — Пресегна се за ризата си. — А аз къде ще отида сега? О, навън по улиците. В същите дрехи, с които дойдох тук, и това скоро няма да се промени. А довечера? Сигурно ще успея да изкрънкам още една нощ в хана „Феникс“. И ако помогна в кухнята, може да си спечеля храна, а ако Мийзи е в добро настроение — дори баня. Утре — същите предизвикателства на живота, същите въпроси „а по-нататък?“ — Обърна се към нея и видя как насмешливата ирония на лицето й бавно се стопява. — Чалис, не казвам, че си неуязвима на страдание. Ако беше, нямаше да си тук, нали? Говорех за ограничените светове. Те съществуват навсякъде, но това не означава, че са еднакви. Някои са адски по-ограничени от други.

— Ти имаше избор, Кътър. Повече избор, отколкото аз съм имала някога.

— Могла си да откажеш на Горлас, когато е поискал ръката ти.

— Нима? Е, това издава в теб нещо, което не се е променило — наивността ти.

Той сви рамене.

— Щом казваш. А по-нататък какво, Чалис?

Лекотата и безразличието, с които отхвърли аргумента й, я изумиха. „За него е все едно. Нищо не го засяга. Нито какво чувствам, нито как гледам на него.“

— Трябва да помисля — отвърна тя, вътрешно разколебана.

Той кимна, сякаш отговорът й изобщо не го изненада.

— Утре вечер трябва да се срещнем пак.

Той се подсмихна.

— Да си говорим?

— И за други неща.

— Добре, Чалис.

Някои мисли притежават плашещ инстинкт за самосъхранение. Знаят как да се крият дълбоко под други, да се носят невидими по същите течения, където могат да растат безпрепятствено, неоголени от никакво ужасено осъзнаване. Човек винаги може да ги усети, разбира се, но не е същото като да разровиш цялата мътилка, да ги измъкнеш и оголиш на суровата светлина, и да видиш как се разпадат на прах. Умът играе своята игра на „тука има — тука няма“, вечно развеселен от собственото си ловко подвеждане — всъщност точно така човек преживява обикновено, от един миг на друг, с безкрайната размяна на отрицания, самоуважение и бързи намигвания пред огледалото, докато вътрешните декларации и уверения кънтят с фалшивата си самоувереност и позьорска убеденост.

Може ли това да смути човек?

Чалис Видикас бързаше за дома си, макар и по обиколен маршрут, и от време на време параноята се надигаше и зашепваше на повърхността на мислите й.

Мислеше си за Кътър, за този мъж, който някога беше Крокъс. Мислеше си за значението на новото му име, за този нов мъж, когото бе намерила. Мислеше си също така (там, под повърхността) какво да прави с него.

Горлас щеше да разбере, рано или късно. Можеше да се конфронтира с нея, можеше и да премълчи. Чалис можеше да открие, че той го знае, едва след като влезеше някой следобед в ателието в пристройката и намереше посечения безжизнен труп на Кътър да я чака на леглото.

Знаеше, че е в капан — по начин, какъвто свободен човек като Кътър изобщо не можеше да разбере. Знаеше също така, че възможните изходи от този капан са ограничени, че всеки от тях е обвързан с жертви, загуби, изоставяния и нещо… окаяно. Да, това бе единствената дума за тях.

Окаяност. Вкуси отново думата, дълбоко там, в ума й. Замисли се дали всъщност е способна да живее с такова самонаказание. „Но защо? Какво бих могла да направя, че да ме накара да се видя така?“

„Живота на колко хора съм готова да унищожа, за да бъда свободна?“

Самият въпрос беше окаян — стъблото към блажения цвят на свободата. Да го сграбчи означаваше да изпита жилата на безброй бодли.

И все пак тя го държеше сега, попиваше болката, усещаше как хлъзгавата кръв напира и изтича. Държеше го здраво — за да усети, да вкуси, да разбере какво предстои… ако… „ако реша да приема това“.

Можеше да изчака Горлас да се задейства. Или можеше да удари първа.

Труп на леглото. Смачкана роза на пода.

Кътър не беше Крокъс — това можеше да го види много ясно, да. Кътър беше… опасен. Спомни си белезите, старите рани от нож, рани от меч дори навярно. Други, които можеше да са останали от стрели на лъкове и арбалети. Беше се сражавал, беше отнемал живот — Чалис бе сигурна в това.

Не беше някогашното момче. „Но този мъж, който е сега той… може ли да бъде използван? Дали би мигнал изобщо, ако го помоля?“

„Дали да го помоля? Скоро? Утре?“

От така оголени мисли човек наистина може да потръпне в ужас. Но тези мисли бяха подмолни, много под повърхността. Свободни бяха да си текат, свободни да се завихрят там долу, невидими, откъснати сякаш от цялата реалност. Но не бяха, нали? Откъснати от цялата реалност.

О, да, не бяха.

Може ли това да смути човек?

В пристъп на неизмеримо задоволство Баратол Мекхар натресе юмрук в лицето на мъжа и той изхвърча през вратата на ковачницата. Баратол пристъпи след него и тръсна пламналата си от болка ръка.

— Ще си платя годишните такси с удоволствие, когато Гилдията ме приеме за член — рече спокойно. — Колкото до искането на пари, докато ми отказват правото да си върша занаята, е, току-що получи първото ми вложение.

С разбит нос, с опулени очи и бързо подуващо се лице, агентът на Гилдията успя да кимне вяло в отговор.

— Можеш да дойдеш и другата седмица за следващото — продължи Баратол. — Но непременно доведи и още десетина — предполагам, че тогава ще съм още по-щедър.

Беше се насъбрала тълпа зяпачи, но ковачът не беше склонен да им обръща внимание. По-скоро искаше мълвата да се разнесе, макар че доколкото беше подочул, личната му вражда вече се носеше от уста на уста и току-що изречените му думи несъмнено щяха да се цитират, вярно или погрешно, като напаст, понесена от горещите ветрове.

Обърна се и се прибра в работилницата.

Чаур стоеше до задната врата, облечен в тежката си престилка с дупките изгоряло по нея, под кожата се виждаше дебело оплетената изолация от тревата езгир — единственото известно растение, което не гореше дори ако го хвърлиш в буен огън. Дълги ръкавици със същата изработка покриваха ръцете му до лактите. Държеше маша, стиснала бързо изстиващо извито парче бронз. Очите му бяха блеснали и се усмихваше.

— Я да си продължаваме работата — каза Баратол.

Както се очакваше, търговията вървеше вяло. Беше започнала кампания, подклаждана от Гилдията, която явно включваше заплахата от черен списък, който можеше — и щеше — да се разпространи и по другите гилдии в града. Клиентите на Баратол можеше да се окажат неспособни да си купуват и други неща, които им трябват, а това, разбира се, щеше да се окаже опустошително. Колкото до материалните нужди на самия Баратол, повечето врати вече започваха да се затръшват пред лицето му. Беше принуден да търси алтернативи на черния пазар, което никога не беше добър избор.

Както беше предсказал приятелят му Малът, малазанците, пребиваващи в града, се бяха оказали безразлични към всякакви подобни придумвания и заплахи да не взимат стоката на Баратол. Очевидно в нрава им имаше нещо, което се съпротивляваше на идеята за заплахи, и това, че някой ще им каже какво не може да правят, просто ги караше да настръхват и подклаждаше упорит пламък в очите им. Че такава реакция може да се окаже проклятие се доказа с касапницата в кръчмата „При К’рул“, а последвалата скръб се вгнезди дълбоко у Баратол, превърна се в мрачна студена ярост. За съжаление на последния агент от Гилдията на ковачите, част от тази ярост се беше изляла в реакцията на Баратол, когато нещастният човек дойде да му иска пари.

От друга страна, той не беше дошъл в Даруджистан, за да си създава врагове. Но ето, че вече се беше въвлякъл във война. Дори може би не само една. Нищо чудно, че настроението му беше кисело.

Зноят от двете разпалени огнища го лъхна на жестока вълна. Бойната му брадва се нуждаеше от наточване, а можеше и меч да си изкове — нещо, което да може да носи публично.

Новият живот на Баратол в Даруджистан се оказваше всичко друго, но не и мирен.

Според Мурильо Белам Ном беше единственият ученик, достоен за тази роля. Петнайсетгодишен и все още непревъзмогнал непохватността на бързото юношеско израстване, той подхождаше към обучението си с изумителна решимост и постоянство. Още по-изумителното беше, че младежът всъщност искаше да идва тук.

В проточилото се отсъствие на Стони Менакис на тренировките на Мурильо се беше паднало да поеме повечето отговорности в училището и той откриваше, че този далечен роднина на Ралик (и на Торвалд) е във всяко отношение истински Ном, което пък само по себе си го подтикваше да предложи на младежа ниво на обучение, надскачащо онова на другите. Младокът стоеше сега пред него плувнал в пот, докато последните от класа припряно излизаха през портата и ехото на гласовете им бързо заглъхваше. Мурильо усети, че Белам изобщо не е доволен от мудно проточилия се днешен урок.

— Майсторе — заговори той, — чувал съм за едно упражнение с висящи пръстени. За постигане на съвършен напад, с пронизване на дупката, без да докоснеш самия пръстен…

Мурильо изсумтя.

— Да. Полезно е, ако случайно си в някоя пътуваща трупа или цирк. О, разбира се, Белам, точковият контрол е съществен при фехтовката с рапира — не бих те убеждавал в противното. Но като упражнение, боя се, че ползата му е нищожна.

— Защо?

Мурильо го изгледа и въздъхна.

— Е, добре. Упражнението изисква твърде много ограничения, малко от които изобщо възникват при истински бой. Човек постига точков контрол — полезен точков контрол, имам предвид — когато той е съставна част на другите упражнения. Когато е съчетан с движението на краката, дистанцията, преценката на точния момент, на защитата и атаката, когато се озовеш срещу реален, жив противник. Пронизването на пръстени е страшно впечатляващо, но формата на нужното при него съсредоточаване е фундаментално различна от съсредоточаването, нужно в един дуел. Все едно, можеш да прекараш следващите два месеца в усвояване изкуството да се пронизва пръстен или два месеца в усвояване на изкуството да останеш жив срещу опитен противник, и не просто да останеш жив, но на свой ред да се окажеш сериозна заплаха за този противник. — Мурильо сви рамене. — Изборът си е твой, разбира се.

Белам Ном изведнъж се ухили и Мурильо за пореден път забеляза колко много прилича на своя уж толкова далечен роднина.

— Все пак може да го опитам — в свободното си време, разбира се.

— Знаеш ли какво — каза Мурильо. — Постарай се да усвоиш пронизването на висящ пръстен в края на ненавременен напад, на изправяне след залитане откъм незащитената ти страна, на забиване с върха на ботуша във водещия крак на противника, за да задържиш влизането му, и бърз възпиращ удар при оттегляне. Направи това и ще ти подаря втората си рапира.

— Колко време имам?

— Колкото пожелаеш, Белам.

— Допълнителното време с учител не е безплатно — чу се глас откъм сенчестата колонада встрани.

Мурильо се обърна и удостои с поклон Стони Менакис.

— Госпожо, ние само обсъждахме…

— Даваше му съвет — прекъсна го тя. — И поднесе предизвикателство на този ученик. Първото се квалифицира като урок. Второто е подразбиращо се съгласие за извънучебни усилия от твоя страна в някой бъдещ момент.

Усмивката на Белам се разшири.

— Баща ми, госпожо, няма да се поколебае да покрие всякакви допълнителни разходи, уверявам ви.

Тя изсумтя и излезе от сянката.

— Всякакви?

— В рамките на разумното, да.

Изглеждаше ужасно. Отслабнала, състарена, с провиснали омачкани дрехи. Ако Мурильо не беше в течение, щеше да си помисли, че е с главоболие след препиване, едно от онези редки състояния на трезвеност, предхождащи алкохолното затъване във фатална забрава. Но знаеше, че е измъчена от нещо много по-трагично. Гузна съвест и срам, самоомраза и скръб. Синът, когото тя не искаше, й беше отнет. Да си представи човек, че това може да я остави равнодушна, означаваше да не разбира нищо.

— Време е вече да си ходиш — каза Мурильо на младежа.

— Виж го само — промърмори Стони, когато момчето стигна до портата и излезе. — Целият лакти и колене.

— Това ще отмине.

— Временно е, нали?

— Да.

Позната му беше точно тази игра — да говорят за Харло, без да споменават Харло, за живота, който може би го очакваше, или за бъдещето, което му беше отнето, ограбено от жестокия й отказ. Тя се нараняваше с това непрекъснато, при всеки повод. Привидно невинни наблюдения, но всяко от тях — мазохистично самобичуване. За да действа това, й трябваше някой като Мурильо, който да стои, да слуша и да говори, и да се преструва, че всичко това е нормално — подаването и отвръщането, кръвта, изливаща се на локва около ботушите й. Беше го вкарала в тази роля, възползвайки се от обожанието му, от любовта му към нея — и той вече не беше сигурен дали любовта му може да понесе такова насилие. „Светът е малък. И става все по-малък.“

Беше обикалял бедняшките трапове южно от града, извън стената между двете главни търговски порти. Беше гледал десетки непотърсени мъртъвци. Това всъщност се бе превърнало в нещо като ритуал за него и макар да разполагаше само с описания от втора ръка за Харло, правеше всичко, което му беше по силите, след като никой друг не искаше да го придружи. Нито Стони, нито Мирла или Бедек. Насилваше се да слиза в дупките, за да огледа отблизо някое малко телце, с напрашено от варта лице, със стиснати клепачи, все едно е заспало, или пък лица, сгърчени от предсмъртната болка — и тези неми неподвижни лица се нижеха нощем в сънищата му, толкова тъжна процесия, че се събуждаше с бликнали от очите сълзи.

Нищо не беше казал на Стони. Не й беше казал как неговите и на Круппе разпитвания сред моряци и рибари не бяха успели да намерят каквото и да било доказателство, че някой е отвлякъл насила петгодишно момче. И че всякаква друга възможна следа не е довела до нищо, дори до намек за някаква нищожна възможност, с което накрая оставаше само мрачният вариант за някоя неприятна злополука, останала несъобщена и неразследвана — просто поредното мъртво дете, изоставено много преди да дойде смъртта, известно само в донесенията за намерени трупове.

— Мисля да прехвърля дяловете си в това училище — каза Стони. — На теб.

Той я зяпна изненадано.

— Няма да приема.

— Значи си глупак — не че не го знаем. Ти си по-подходящ. По-добър учител си. Едва успях да спечеля някакви дивиденти от това, от самото начало — винаги важни бяха парите, — а вече откривам, че ми е все едно. За училището, за учениците — дори за обещаващи като този Ном. Нищо не им дължа вече всъщност.

„Дори на теб, Мурильо.“ Да, чул беше неизречената добавка, без да е нужно тя наистина да го казва на глас. Е, тя, разбира се, щеше да иска да го изхвърли от себе си. Колкото и да й трябваше, за да играе с нея тези игри на самонараняване, още повече й трябваше самотата, необходима за пълно самоунищожение. Изолацията е нещо много повече от прост защитен механизъм; тя също тъй служи, за да подготви човек за по-сурови наказания, които може да стигнат до самоубийство. На друго ниво тя щеше да гледа на желанието си да го отблъсне като на акт на милост от нейна страна. Но това бе крайно дразнеща форма на самосъжаление.

Беше отдал сърцето си на неподходяща жена. „Изборът на подходящия момент, Белам Ном, е всичко. С оръжието в ръката.“

„С любов в ръката.“

„О, добре. С рапирата поне съм го разбрал.“

— Не взимай все още това решение — каза той. — Има още нещо, което мога да опитам.

„Няма да е приятно, но не е нужно да знаеш това.“

Стони просто му обърна гръб.

— Е, до утре тогава.

В закоравялата неподвижност на годините много възрастни намразват места, където не са били никога, макар да копнеят за нещо различно от живота им, за нещо ново. Но това ново нещо е свят на фантастичното, безформен е, в отговор на смътни копнежи — и е определен толкова с присъствие, колкото и с отсъствие. Представлява сливане на чувства и пожелателни представи, които може да имат или да нямат конкретна география. Постигането на такова място изисква низ от последователни скъсвания с настоящото положение на човек — занимание, което винаги е мъчително и след чието приключване изведнъж идва страхът.

Някои не избират промените в живота си. Някои промени човек със здрав разсъдък изобщо не би избрал. В пивницата „При К’рул“ една жена, бивш войник на Малазанската империя, стои замаяна над застиналото тяло на своята любима, а зад нея крачи Анци и мърмори под нос самообвинения, прекъсвани от време на време от проклятия на пет-шест езика.

Бленд разбираше всичко, което бе мотивирало Пикър да опита онова, което бе сторила. Това изобщо не смекчаваше гнева й. Същият лечител, който се бе погрижил за нея, беше прегледал основно Пикър веднага щом Анци се върна с подопечната си, лежаща в една наета волска кола, но заяви само, че нищо не може да се направи. Пикър или щяла да се събуди, или — не. Духът й бил откъснат и сега странствал някъде, изгубен.

Лечителят си бе отишъл. В главното помещение долу Дюйкър и Сцилара седяха в компанията на призраци и почти нищо друго.

Макар и още слаба, Бленд тръгна да вземе оръжията и бронята си. Анци я последва в коридора.

— Какво си намислила?

— Още не съм сигурна — отвърна тя, докато разстилаше плетената ризница на леглото, след което смъкна ризата и остана по долнище.

Очите на сержанта леко се облещиха, щом зяпна гърдите й, леко издутото коремче, сладката…

Бленд си навлече подплатената риза, кимна към ризницата и каза:

— Ще трябва да ме увиеш.

— Ъ? А, да. Вярно. Ами аз?

Тя го изгледа за миг.

— Искаш да помогнеш ли?

Той само изръмжа в отговор.

— Ами, добре. Иди намери два арбалета и много стрели. Ще ме прикриваш, докато е възможно. Няма да вървим заедно.

— Ясно, Бленд.

Тя нахлузи ризницата и натика ръцете си в тежките ръкави.

Анци измъкна сандъка изпод леглото и извади няколко ивици черен плат, с които да стегне бронята плътно и безшумно около тялото на Бленд.

— Богове на бездната, жено, за какво са ти всички тия дрехи?

— За банкети и балове, естествено.

— Никога не си била на бал през живота си.

— Възможността винаги съществува, Анци. Тези, да, но виж дали шнуровете са на тях.

— Как очакваш да намериш гнездото?

— Много просто — отвърна тя. — Не знам защо не се сетихме веднага. Името, което Пикър е казала, онова, което е чул джагътът. — Избра два дълги уикски ножа от оръжейната си, стегна колана ниско на бедрата и се усмихна на Анци. — Ще питам Змиорката.

16.

Нямаше почти никакъв въздух. По-скоро онова, което го събуди, бе миризмата на смърт, сух дъх на разложено, което можеше да е от трупа на някой звяр, останал сред високите треви, отдавна изсъхнал, но все още съхранил вонята около себе си, плътна и задушаваща като наметало. Каллор отвори очи и зяпна надвисналата над него огромна изгнила глава на дракон, могъщите зъби и раздраните венци — почти на ръка разстояние.

Утринната светлина беше затулена и хвърляната от дракона сянка сякаш бе размътена от забравения му от столетия дъх.

Щом бесният тътен в гърдите на Каллор затихна, той бавно се извърна настрани — змийската глава на дракона се кривна и проследи движението му — и се надигна предпазливо, без да посяга към прибрания в ножницата меч до постелята си.

— Не съм молил за компания — рече навъсено.

С пращене на изсъхнали люспи по дългия змийски врат, драконът отдръпна главата си и я отпусна върху двете си сгънати прекършени криле.

Виждаха се бразди, протекли от гънките и ставите по тялото на чудовището. По единия съсухрен преден крак личеше плетеница от тънки корени в жалко подобие на кръвоносни съдове. От тъмните дупки под възлестия челен ръб прозираха съсухрени очи, пъстро сиво и черно, в което не се издаваше никакво желание или воля; при все това Каллор усети погледа, грапав и груб като кожа на акула срещу неговия.

— Дошъл си отдалече, подозирам — каза Каллор. — Но аз не съм за теб. Не мога нищо да ти дам, дори да исках, а нямам такава охота. И не си въобразявай, че ще се пазаря с теб.

Огледа набързо стъкмения си бивак, видя скромното огнище с шепата все още димящи въглени.

— Гладен съм и съм жаден. Можеш да си тръгнеш, когато благоволиш.

Шипящият глас на дракона заговори в черепа му:

„Не можеш да знаеш болката ми.“

Каллор изсумтя презрително:

— Ти не можеш да изпитваш болка. Ти си мъртъв, а както изглежда, не си и погребан. От много време.

„Душата се гърчи. Има болка.“

Каллор хвърли няколко буци сух тор от бедерин върху въглените и каза:

— Нищо не мога да направя за това.

„Сънувах трон.“

Вниманието на Каллор се изостри.

— Господар ли искаш да си избереш? — Поклати глава. — Неприсъщо е за расата ти. Трудно мога да го повярвам.

„Защото не разбираш. Никой от вас не разбира. Толкова неща ви убягват. Мислиш да станеш Кралят във Вериги. Не се присмивай на това, че си търся господар, Върховен крал Каллор.“

— Дните на Сакатия бог са преброени, Елейнт — отвърна Каллор. — Но тронът все пак ще остане дълго след като веригите ръждясат и се разсипят на прах.

След тези думи между двамата се възцари мълчание. Утринното небе беше ясно, смътно обагрено в червено от полена и прахта, които сякаш извираха от тази земя. Каллор се загледа в огъня: пламъците вече се надигаха като змийчета. Той взе малкото очукано и почерняло от сажди котле, наля в него последната останала му вода и го сложи на триногата над огъня. Рояци самоубийствени насекоми запърхаха в пламъците, лумваха на искри и Каллор се зачуди над тази склонност да се търси смъртта, сякаш съблазънта за край бе неустоима. Склонност, която той обаче изобщо не споделяше.

„Помня смъртта си“ — каза драконът.

— А струва ли си да се помни?

„Джагът бяха упорит народ. Толкова много от тях виждаха само студенината в сърцата си…“

— Неразбрани останаха, а?

„Те се надсмиваха над твоята империя, Върховни кралю. Отвърнаха ти с презрение. Изглежда, раните не са изцерени.“

— Отскорошен спомен, нищо повече — отвърна Каллор, загледан в бавно съживяващата се в котлето вода. Хвърли в нея шепа билки. — Добре, разкажи ми историята си. Тъкмо ще ме поразвесели.

Драконът вдигна глава и се загледа сякаш към хоризонта на изток.

— Неразумно е да се взираш в слънцето — отбеляза Каллор. — Може да си изгориш очите.

„Беше по-ярко тогава. Помниш ли?“

— Орбитални смущения. Или поне така вярваха К’Чаин Че’Малле.

„Също и Джагът, които бяха най-усърдни в наблюденията си на света. Кажи ми, Върховни кралю, знаеше ли, че те нарушиха мира само веднъж? В цялото си съществуване… не, не с Т’лан Имасс — онази война беше на диваците и Джагът им се опълчиха с крайна неохота.“

— Трябваше да тръгнат срещу Имасс — каза Каллор. — Трябваше да унищожат онази напаст.

„Може би. Но аз говорех за една по-ранна война — войната, която унищожи Джагът много преди да дойдат Т’лан Имасс. Войната, която разби единството им, която превърна живота им в изтощително бягство от един неумолим враг — да, много преди и много след Т’лан Имасс.“

Каллор се замисли за миг над това, после изсумтя и призна:

— Не съм добре запознат с историята на Джагът. Що за война е било това? С К’Чаин Че’Малле? С Форкрул Ассаил? — Примижа към дракона. — Или може би с вас, Елейнт?

В гласа на дракона имаше тъга:

„Не. Сред нас имаше някои, които избрахме да се включим в тази война, да се сражаваме редом с армиите на Джагът…“

— Армии? Армии на Джагът?

„Да. Цял народ събран, войнство с несъкрушима воля. Безчет легиони. Знамето им беше ярост, бойният им вик — неправда. Когато тръгнаха в марш и мечове удряха в щитове, самото време получи своята мяра, сто милиона сърца наточено желязо. Дори ти, Върховни кралю, не би могъл да си представиш такава гледка — твоята империя не беше нищо повече от мимолетен вихър пред тази страховита буря.“

Този път Каллор нямаше какво да отвърне. Никакъв язвителен коментар, никаква презрителна насмешка. Видя в ума си сцената, описана от дракона, и онемя. Да можеше да е свидетел на такова нещо!

Драконът сякаш усети възхитата му.

„Да, Върховни кралю. Когато ти сътвори своята империя, беше върху прахта на онова време, на онзи величав двубой, онзи най-дързък щурм. Сражавахме се. Отказахме да отстъпим. Провалихме се. Паднахме. Толкова много паднаха от нас — трябваше ли да повярваме, че ще е друго? Трябваше ли да държим на вярата си в праведността на нашата кауза, макар и да бяхме убедени, че сме обречени?“

Каллор се взря безмълвно в дракона. Чаят в котлето бавно изстиваше. Можеше почти да чуе ехото от десетки, от стотици милиони, умиращи на една равнина, толкова необятна, че дори хоризонтите не можеха да я обхванат. Виждаше пламъци, реки от кръв, небе, изпълнено с пепел. В сътворението на този образ трябваше само да извлече от собствената си пламенна страст към разрушение и да го умножи хилядократно. Представата отне дъха му, изтръгна го от дробовете му и изпълни гърдите му с болка.

— Какво… — промълви той. — Кой? Кой враг е могъл да помете такава сила?

„Плачи за Джагът, Върховни кралю, когато най-сетне седнеш на онзи трон. Скърби за веригите, които оковават целия живот, които никога не ще можеш да разкъсаш. Плачи за мен и за моите паднали събратя — които не се поколебахме да се съюзим с тях във война, която не можеше да бъде спечелена. Знай вечно в душата си, Каллор Ейдеран, че Джагът се биха във война, която никой друг не би се осмелил да поведе.“

— Елейнт…

„Мисли за тях. Мисли за тях, Върховни кралю. За жертвата, която те направиха заради всички нас. Мисли за Джагът и за една невъзможна победа, спечелена в сърцевината на поражението. Мисли, и тогава ще разбереш всичко, което предстои. Може би тогава единствено ти ще знаеш достатъчно, за да почиташ паметта им, жертвата, която направиха за всички нас.“

„Върховни кралю, единствената война на Джагът, тяхната най-велика война, беше срещу самата Смърт.“

И драконът се обърна и изпъна прекършените си криле. Магия избуя около огромното създание и то се издигна във въздуха.

А Каллор стоеше загледан в Елейнт, докато той се извисяваше в жълто-кафявото небе. Един безименен мъртъв дракон, който бе паднал в царството на Смъртта, паднал беше и в своята смърт просто беше… сменил страните. Не, не можеше да има победа в такава война.

— Проклет глупак — прошепна той към бързо смаляващия се дракон. — Всички вие, проклети глупци. — „Благословени да сте. Благословени да сте всички.“

„Готос, когато се срещнем следващия път, Върховният крал ти дължи извинение.“

По сбръчканите бузи, които сякаш бяха прокълнати да останат навеки сухи, се стичаха сълзи. Щеше да мисли дълго и да мисли упорито, и щеше да стигне до чувства, които не бе изпитвал от дълго време, толкова дълго, че вече изглеждаха чужди, опасни да ги таи в душата си.

И щеше да се чуди, с усилваща се тревога, на този мъртъв Елейнт, избягал от селението на Смъртта и избрал Сакатия бог за свой нов господар.

„Един трон — казал бе веднъж император Келанвед — е направен от много части. — А след това бе добавил: — И всяка от тях може да се счупи, за вечно неудобство на краля.“ Не, никаква полза нямаше да седиш на трон и да се залъгваш с вечната му здравина. Беше го научил много преди Келанвед да хвърли алчно око към една империя. Но не си падаше по гръмките фрази.

Какво пък, всеки си има по някой недостатък.

В тъмно езеро, над непроницаемата и привидно безжизнена повърхност се издигат двадесетина балвани. Приличат на острови, без никаква явна връзка между тях, нищо, което да подсказва за потънала верига от планински ридове, никаква извивка, която да намекне за наводнен кратер. Всеки от тях се издига самотен в дръзкия си проглас.

Така ли е било самото начало? Безчет учени се бореха да го проумеят, да придадат смисъл на отделните разграничими съществувания, да наложат ред в десетките хиляди разбирания. Чертаеха се граници, флагове се обагряха с цветове, лица се сливаха в чудати философии, възгледи и аспекти. Онова там е Мрак, това тук е Живот. Светлина, Земя, Огън, Сянка, Въздух, Вода. И Смърт. Сякаш тези аспекти бяха възникнали като чисти същности, незацапани от съприкосновение с някои от другите. И сякаш времето беше врагът, наложил неизбежните влияния от една към друга.

Всеки път, когато се замислеше за тези неща, Ендест Силан се улавяше, че е обладан от дразнещо, тревожно подозрение. В личния му опит чистотата беше неприятно понятие и представата за светове, определени от това понятие, го изпълваше със страх. Едно съществуване, поддържано, за да е чисто, бе само физическото следствие от гледна точка, подчинена на увереността. Жестокостта можеше да процъфтява, освободена от оковите на състраданието. Чистото не можеше да види нищо ценно в нечистото в края на краищата. Дори не беше необходимо да се оправдава унищожението му, след като нищожността беше самоочевидна.

Както и да беше започнало сътворението, вярваше вече той, онези чисти форми съществуваха единствено като суров материал за по-ценни усложнявания. Както знае всеки алхимик, превръщането е възможно само в резултат на примесване. За да процъфтява творението, е необходим безкраен низ от катализатори.

Господарят му разбираше това. Всъщност той бе подтикван да прави всичко, което бе правил, от същото това разбиране. А за толкова много промяната бе плашеща. През толкова дългото си съществуване Аномандър Рейк се беше борил буквално сам. Дори братята му просто бяха паднали, обвързани от кръвни връзки в последвалия хаос.

Беше ли Карканас наистина първият град? Първата, най-горда почест, отдадена на реда в мирозданието? Беше ли всъщност вярно дори, че Тъмата е предхождала всичко останало? А другите светове, съперничещите селения? И ако човек помислеше внимателно за онзи първоначален век на сътворението, не беше ли примесването вече започнало? Не беше ли вече Смърт в селенията на Мрак, Светлина, Огън и всички останали? Всъщност как Живот и Смърт можеше да съществуват в каквато и да било форма на разграничимост едно без друго?

Не, той вече вярваше, че Векът на чистотата е само едно митично изобретение, удобно отделяне на всички сили, необходими за цялостното съществуване. И все пак не беше ли видял със собствените си очи Идването на Светлината? Не беше ли свидетел на съзнателното отхвърляне на вечния покой от Майката Тъма? Не беше ли видял с очите си раждането на слънце над благословения му, драгоценен град? Как можеше да не е разбрал в онзи момент как ще последва всичко останало, неизбежно и неумолимо? Че ще се разпали огън, че бесни ветрове ще завият, че водите ще се надигнат и земята ще се разтвори? Че смъртта ще нахлуе в техния свят в жесток потоп от насилие? Че Сянката ще се хлъзне между всичко и ще зашепне лукаво за поквара на всички онези девствено чисти абсолюти?

Седеше сам в стаята си като всички стари хора, когато и последният свидетел си е отишъл, когато си останал обкръжен единствено от каменни стени и бездушни мебели, които да се надсмиват над сетните ти стремежи, над последните гаснещи основания да си жив. В ума си отново съзираше, във все още ясно, все така мъчително видение залитащия пред погледа му Андарист. Кръв по дланите му. Кръв, в образа на поразено от мълния дърво на изкривеното му от скръб лице… о, ужасът в очите му все още можеше да накара Ендест Силан да се свие от страх, да не иска да има нищо общо с това, това проклятие да видиш…

Не. По-добре каменни стени и бездушни мебели. Всички грешки в живота на Андарист, ломотещи с несвързано безумство в онези широко отворени, зяпнали очи.

Да, присвил се беше от страх, когато онзи поглед се впи в неговия. Някои неща не бива никога да се споделят, не бива да се хвърлят, за да разсекат тежките завеси, които спускаш, за да задържиш онова, което е отвън, от това, което е вътре, да ги разсекат и да се врежат дълбоко в душата на един беззащитен свидетел. „Задръж болката за себе си, Андарист! Той те остави в това — остави те да мислиш, че си по-мъдър, отколкото беше. Не гледай все едно, че си предаден, проклет да си! Той не е виновен!“

„Аз не съм виновен.“

Да пречупиш Сянката означава да я пропуснеш във всеки друг свят. Дори в раждането си тя по необходимост е ефимерна, илюзия, спирала от безкрайни себепозоваващи се тавтологии. Сянката представлява аргумент и аргументът сам по себе си е достатъчен, за да утвърди съществуването й. Да се стои в нея беше мечта за един солипсист, който гледа на всичко друго като на призрачна, измамна заблуда, в най-добрия случай сурова материя, придаваща форма на Сянката, в най-лошия — нищо повече от вътрешна необходимост на Сянката да се самоопредели… „Богове, какъв е смисълът да се опитваш да осмислиш такова нещо? Сянката е, Сянката не е, и да обитаваш в нея означава нито да си едно, нито да си каквото и да е друго.“

„А твоите деца, скъпа Сянка, поеха върху себе си силата на куража на Андий и благочестието на Лиосан и направиха от тази сплав нещо дивашко, невероятно брутално. Толкова с обещанията за слава.“

Седеше, отпуснал глава в ръцете си. Историята щурмуваше, разбиваше отслабналата му защита. От образа на Андарист след това видя вещата полуусмивка на Силхас Руин, в утрото, когато отиде и застана до Скабандари, сякаш знаеше какво предстои, сякаш се бе примирил да приеме онова, което щеше да последва, и с това да опази съратниците си от по-скорошна смърт — докато легионите на Лиосан обкръжаваха хоризонта, войници, запели онази ужасяваща, обсебваща песен, сътворяващи музика с разбиваща сърцето красота, за да възвестят своя гибелен марш — да спести на народа си по-скорошна смърт, да му дари още няколко дни, може би седмици съществуване, преди Едур да се обърнат срещу уязвените си съюзници на някой друг свят.

Сянката разкъсана, раздрана на парчета, разпиляла се в хиляди посоки. „Като издухан семенник на цвят, полетял във въздуха!“

Андарист — сломен. Силхас Руин — загинал.

Аномандър Рейк, останал сам.

„Толкова дълго. Толкова дълго…“

Алхимикът знае: погрешен катализатор, погрешно примесване, зле обмислени съотношения — и цялата претенция за контрол изчезва, превръщането убягва, освободено, изригва в катаклизъм. „Объркване и страх, подозрение и след това война, а войната ражда хаос. Прави го и ще го прави, и ще го прави винаги.“

„Виж ни как бягаме, как бленуваме за изгубен мир, за века на чистота и неподвижност, когато прегръщахме развалата като любима и любовта ни държеше слепи и бяхме доволни. Докато ни приемаха с обич, бяхме доволни.“

„Виж ме.“

„Това е да си доволен.“

Ендест Силан си пое дълбоко дъх, вдигна глава и примига, за да проясни погледа си. Господарят му вярваше, че може да направи това, тъй че той вярваше на господаря си. Толкова.

Някъде в цитаделата жриците пееха.

Една ръка се протегна и стисна здраво. Рязко, силно дръпване откъсна захвата на Апсал’ара. Тя изръмжа, завъртя се и тупна тежко върху подгизналата земя.

Лицето, което я зяпна отгоре, й беше познато, искаше й се да не го е познавала никога.

— Полудял ли си, Драконъс?

Вместо отговор той сграбчи веригата й и я извлече изпод фургона.

Вбесена, възмутена, тя запълзя из калта и затърси опора — каквото и да е, само да може да се изправи, да окаже съпротива дори, ако може. Камъни задраха ноктите на пръстите й, кал застърга мазна и лепкава под лактите, коленете и стъпалата. А той продължаваше да дърпа грубо и безцеремонно, все едно тя не беше нищо повече от малка разциврена улична джебчийка… каква наглост!

Измъкна се изпод блажения сумрак под фургона и залитна по осеяната с остри камъни пръст… от всички страни плющяха вериги, вдигаха се нагоре и падаха, оставяха криви бразди, вдигаха се отново, щом някой или нещо там, отпред, се напрегнеше за нова единствена, отчаяна крачка. Звукът беше влудяващ, безсмислен, вбесяващ.

Най-сетне Апсал’ара се изправи, издърпа в ръцете си няколко брънки от веригата и го изгледа с гняв.

— Ела по-близо — изсъска му, — за да мога да размажа хубавото ти лице.

Отвърна й с мрачна усмивка.

— Защо да го правиш, Крадло?

— За да ми стане по-приятно, разбира се. Поне това заслужавам от теб — след като ме измъкна тук.

— О. Аз заслужавам много неща, Апсал’ара. Но засега ще се задоволя с вниманието ти.

— Какво искаш? Нищо не можем да направим, за да спрем това. Ако съм избрала да посрещна края си, излежавайки се на оста, защо не?

Бяха принудени да започнат да вървят, по една тежка стъпка на всеки няколко мига. Толкова бавно, че този окаян вървеж я пронизваше в сърцето.

— На веригата ли се предаде? — попита Драконъс все едно, че начинът, по който я беше извлякъл навън, беше маловажен, вече пренебрежим.

След миг тя реши, че е прав. Най-малкото беше имало някаква… драма.

— Няколко века още — отвърна тя и сви рамене. — Които аз нямам. Проклет да си, Драконъс, тук няма нищо за гледане… пусни ме да се върна…

— Трябва да знам — прекъсна я той. — Когато дойде времето за бой, Апсал’ара — ще дойдеш ли на моята страна?

Тя го изгледа мълчаливо. Мъж с хубаво лице под гъстата черна брада. Очи, които бяха познавали злобата дълго преди да се свият на цепки, зад които бе останала една странна озадаченост, нещо почти съжаляващо, почти… мъдро. О, този меч носеше смирение, и още как.

— Защо?

Гъстите му вежди се вдигнаха, все едно въпросът й го изненада.

— Виждал съм много — заговори задъхано. — Толкова много, появяват се изведнъж, пищят от ужас, болка и отчаяние. Други… вече изтръпнали, безнадеждни. Лудостта спохожда толкова много, Апсал’ара…

Тя изръмжа. Да, беше ги чувала. Над местата, където се криеше. Отвън, от двете страни зад непрестанния дъжд, където веригите се въртяха и усукваха, падаха отпуснати и отново се вдигаха, където се кръстосваха, някоя кривваше все по-далече на едната страна, пресичаше верига след верига, докато съществото в края й продължаваше да залита заслепено и без да знае накъде върви, и скоро след това падаше, без да се вдигне отново. Останалите просто газеха през тази неподвижна верига, докато тя не се изпънеше след фургона и не започнеше да ги дърпа назад.

— Апсал’ара, ти пристигна тук разярена като котка. Но много скоро след това се залови да търсиш изход. И не се предаваше. — Замълча и избърса лицето си с длан. — Толкова малко има тук, на които се… възхищавам. — Усмивката, с която я дари, бе смайващо беззащитна. — Ако трябва да паднем, аз ще избера ония до себе си — самолюбие съм до края, да. И съжалявам, че те извлякох оттам така безцеремонно.

Тя закрачи мълчаливо до него. Мислеше. Накрая въздъхна.

— Казват, че можеш да се бориш с хаоса само с волята си, че никакви оръжия не са възможни.

— Така казват.

Тя го погледна.

— Ти ме познаваш, Драконъс. Знаеш… Имам сила. На волята.

— Ти ще се бориш дълго — съгласи се той. — Много дълго.

— Хаосът ще поиска душата ми. Ще поиска да я откъсне, да погълне съзнанието ми. Ще бушува около мен.

— Да.

— Някои от нас са по-силни от други.

— Да, Апсал’ара. Някои от нас са по-силни от други.

— И тях ти искаш да събереш около себе си, за да се стегнем в ядро. На съпротива, на упорита воля.

— Така мислех.

— За да стигнем с победа до другата страна? Има ли друга страна, Драконъс?

— Не зная.

— Не знаеш — повтори тя с ръмжене. — През целия си живот избирах да бъда сама. В своите битки, в своите победи и сражения. Драконъс, ще се изправя срещу забвението по същия начин. Длъжна съм. Всички сме длъжни. Няма полза да стоим заедно, защото всеки от нас ще падне сам.

— Разбирам. Съжалявам за всички нас тогава.

— Няма никаква друга страна, Драконъс.

— Няма, вероятно.

Тя събра още от веригата, намести на раменете си смазващата тежест, отдръпна се от него и закрачи обратно към фургона. Не, нищо не можеше да му даде, не и когато самата надежда бе невъзможна. Грешеше с възхищението си към нея. Да се бори бе нейното лично безумие, съпротива срещу нещо, на което не можеш да се съпротивляваш, борба срещу нещо, което не може да бъде надвито.

Врагът щеше да отнеме ума й, самата нея, да ги откъсне парче по парче — и тя може би щеше да усети нещо от тези загуби, поне в началото, като огромни празнини в паметта си, навярно, или като низ от прости въпроси, на които вече не може да отговори. Но скоро и това разбиране щеше да изчезне и всеки понесъл се къс ще се завихря сам, необвързан, без да съзнава, че доскоро е бил част от нещо по-голямо, от нещо цяло. Животът й, цялото й самосъзнание разпръснато на ято наплашени сирачета, скимтящи при всеки странен звук, при всеки невидим допир от обкръжаващия мрак. От жена до дете и до безпомощно бебе.

Знаеше какво предстои. Знаеше също, че в края му всъщност има някакъв вид милост в това сляпо неведение, в невинността на късчетата. Без да знаят и да съзнават нищо, сирачетата щяха да се разсипят и след тях да не остане нищо.

Кой ум можеше да не се страхува от такава съдба?

— Драконъс — зашепна тя, макар вече да беше далече от него, все по-близо до фургона, — няма друга страна на хаоса. Виж ни. Всеки от нас окован. Заедно, и все пак сами. Виж как вървим през времето и ще вървим така до края. Ти направи този меч, ала мечът е само една форма, придадена на нещо, което е далече извън теб, далече извън всяко отделно същество, всеки отделен ум. Ти само го направи временно податливо.

Промуши се в сумрака зад близкото колело. В гъстия мръсен дъжд.

— Аномандър Рейк разбира — изсъска тя. — Той разбира, Драконъс. Повече, отколкото ти си разбирал изобщо. Отколкото изобщо ще разбереш. Светът в Драгнипур трябва да умре. Това е най-големият въобразим акт на милост. Кажи ми, Драконъс, би ли отстъпил своята сила? Би ли съкрушил своето самолюбие, за да избереш тази… тази кастрация? Този меч, твоята хладна, желязна усмивка на мъст — би ли избрал да го видиш безжизнен в ръцете си? Мъртъв като всяка друга изкована пръчка желязо?

Наведе се под предната ос, надигна веригата от раменете си и я постави върху дървената греда. После се качи след нея.

— Не, Драконъс, не би могъл да направиш това, нали?

Имало беше жал в очите на Рейк, когато я уби. Имало беше тъга. Но тя беше видяла, дори тогава, в онзи сетен миг на сключени погледи, как закалени бяха тези чувства.

От едно бъдеще, което настъпваше бързо. Едва сега, едва тук го осъзна истински.

„Ти ни даваш хаоса. Даваш ни край на това.“

И разбра, че ако беше на мястото на Аномандър Рейк, ако тя владееше Драгнипур, щеше да се провали в тази саможертва. Мощта на оръжието щеше да я съблазни изцяло, невъзвратимо.

„Никой друг. Никой друг освен ти, Аномандър Рейк.“

„Благодаря на боговете.“

Събуди се, ужилен от игла в крайчеца на едното око. Потръпна, изохка и изпълзя назад върху топлите тела. Слепият художник, лудият Тайст Андий Кадаспала, с изкривено от отчаяние лице, отдръпна костения стилос.

— Почакай! Върни се! Чакай, и чакай, стой и стой, почти го довърших! Почти довърших и трябва да довърша, преди да е станало късно, преди да е станало твърде късно, късно!

Дич видя, че половината му изтерзано тяло е татуирано, надолу чак по единия хълбок — там, където кожата беше оголена, докато бе лежал в безсъзнание върху купчината паднали. Колко дълго беше лежал безчувствен, докато безумното същество го беше дупчило?

— Казах ти — изръмжа той. — Не мен. Не мен!

— Необходимо. Върхът и центърът, опорната точка и ядрото. Той избра теб. Аз избрах теб. Необходимо! Иначе всички сме изгубени, изгубени сме, изгубени. Върни се. Там, където беше и където беше, легнал ето така, с ръката отгоре, китката — самото потръпване на окото…

— Казах, не! Дойдеш ли пак при мен, Кадаспала, ще те удуша! Ще ти счупя врата. Или ще ти откъсна проклетите пръсти, един по един!

Празните очни кухини на Кадаспала сякаш блеснаха от гняв. Той дръпна рязко ръце и ги скри под гърдите си.

— Не трябва да правиш това и не трябва да правиш това. Почти привърших с тебе. Видях как умът ти си отиде и ми остави плътта ти — да направя каквото трябва, каквото трябва още, не можеш ли да разбереш?

Дич изпълзя още назад, далече от ръцете на Тайст Андий, превъртя се и се смъкна надолу между две демонски тела, които помръднаха гадно под тежестта му.

— Не се приближавай — изсъска той!

— Трябва да те убедя. Призовах Драконъс. Той е призован. Ще има заплахи, те идат с Драконъс, те винаги идат с Драконъс. Призовах го.

Дич бавно пое дъх. Това нямаше да свърши, знаеше го. Всеки път щом умът му пропаднеше, щом избягаше в забравата, този луд художник щеше да допълзи до него и — сляп или не — щеше да започне отново. „Какво от това? Трябва ли изобщо да ме е грижа повече? Това тяло бездруго вече е почти унищожено. Щом Кадаспала го иска… не, проклет да е, това е всичко, което все още ми е останало.“

— Толкова много са доволни — зашепна Тайст Андий — да си мислят, че са станали нещо по-голямо, отколкото са били. Въпрос на жертви, за които знам всичко, което има да се знае, да, знам всичко, което има да се знае. А — добави той почти без дъх — има, разбира се, и нещо повече тук, повече тук. Спасение…

— Не говориш сериозно.

— Не е съвсем лъжа, не съвсем лъжа, приятелю. Не съвсем лъжа. А истината… е, истината никога не е толкова истинна, колкото си мислиш, че е, а и да е, то не задълго, не задълго, не задълго.

Дич зяпна противното мръсно небе, отблясъците сребро, всмукващи се в мътните облаци прах. Всичко изглеждаше някак застрашително надвиснало на ръба на полезрението му. Нещо странно ставаше в ума му, сякаш всеки момент предстоеше да чуе някоя съсипваща новина, фатална болест, която никой лечител не може да изцери; знаеше, че тя идва, знаеше, че е неизбежна, но не знаеше подробностите и единственото, което му оставаше, бе да чака. Да продължава да живее в безкрайното очакване на жестоката равнодушна присъда.

Щом съществуването имаше толкова много страни, защо скръбта и болката надделяваха над всичко друго? Защо бяха тези мрачни сили толкова много по-могъщи от радостта или любовта, дори от съпричастието? И пред лицето на това предлагаше ли наистина доблестта достоен отговор? Беше само един вдигнат щит, показност пред другите, докато душата страхливо се свиваше зад нея, съвсем неготова да стои непоклатима пред катастрофата, особено личната катастрофа.

Изведнъж изпита омраза към безполезността на всичко.

Задъханото дишане на Кадаспала издаваше крадливото му пълзене към Дич; усилията му да се приближи незабелязано бяха жалки, комични почти.

„Кръв и мастило, мастило и кръв, нали, Кадаспала? Физическото и духовното, всяко от двете рисува истината за другото.“

„Ще ти извия врата, заклевам се.“

Долови движение, чу тихи стонове и изведнъж нечия фигура се наведе до него. Дич отвори очи и изръмжа:

— Повикаха те, да.

— Колко точно битки си готов да изгубиш, магьоснико?

Въпросът го подразни, но това бе и целта му.

— Все едно, малко са ми останали, нали?

Драконъс се пресегна, издърпа Дич между двата демона и грубо го просна по корем. Не беше лесно, тъй като Дич съвсем не беше дребен, но мускулите, стегнали се зад това усилие, накараха магьосника да се почувства като дете.

— Какво правиш? — изхриптя Дич сърдито, докато Драконъс хващаше главата му в дланите си; пръстите се сплетоха под брадичката му.

Дич понечи да издърпа главата си от стягащата се хватка, но напразно.

Внезапно извиване. Нещо във врата му се прекърши и хрущенето отекна дълбоко в черепа му, мигновен блясък на болка и после… нищо.

„Какво направи?“

— Не това решение предпочитах — отвърна Драконъс над него. — Но беше явно, че само аргументът няма да те убеди да сътрудничиш.

Дич не можеше да усети тялото си. Нищо, нищичко под врата му, „Прекършил го е… врата ми, прекъснал е гръбначния мозък. Той е… богове! Богове!“

— Злочестината да те вземе, Древен бог. Мъката да вземе душата ти. Вечна агония. Смърт на всичките ти сънища, скръб безкрайна сред ближните ти — дано и те познаят страданието ти, отчаянието… цялото ти…

— О, млъкни, Дич. Нямам време за това.

Гледката пред очите на Дич се завъртя, закръжи и се завихри бясно, щом Драконъс го повлече натам, където лежеше преди, където Кадаспала го искаше. „Върхът, опорната точка, ядрото, каквото е там. Вече ме имаш, Тайст Андий.“

„И да, не се вслушах в заплахата ти, и ето ме сега. Истина е и е истина, би казал ти, Дич не се учи никога. Не и за заплахите. Не и за рисковете. И нищо — нищо — за същества като Драконъс. Или Аномандър Рейк. Или за който и да е от тях, които правят каквото трябва да се направи, когато трябва.“

— Дръж лицето си неподвижно — зашепна до ухото му Кадаспала. Не искам да те ослепя, не искам да те ослепя. Не трябва да си сляп, повярвай ми, не трябва да си сляп. Никакво трепване, това е много, много, много важно, и е важно и важно, много.

Бодването на стилоса, смътното жегване и ето, сякаш бе единственото останало му усещане: болката затрептя като благослов, милостивата ласка на бог, за да му напомни за собствената му плът — че все още съществува, че кръвта все още тече под кожата му.

„Лечителят, Дич, има убийствена вест.“

„Но ти все още имаш своята доблест. Все още я имаш.“

„О, да, все още я имаш. Вижте кроткото примирение в тези неподвижни очи, стоманеното изражение, куража на това да нямаш избор.“

„Впечатляващо е, нали?“

Южните склонове на планината Пътеката на бога бяха осеяни с руини. Рухнали куполи, повечето с елипсовидна форма, се нижеха по стъпаловидни тераси като счупени зъби. Свързваха ги ниски стени, макар че и те бяха порутени на места, където пороите от заснежените върхове бяха прорязали ровове и дерета като жлебове по планинското лице, сякаш самата планина бързаше да заличи последните остатъци от отдавна загинала цивилизация.

Вода и пръст ще изцерят онова, което трябва да се изцери. Вода и пръст, слънце и вятър — те ще отнемат всякакъв знак за волево утвърждаване, за неопровержимо налагане. Тухлата се разсипва, вятърът отнася хоросана като песъчинки. Тези планини, знаеше Кедевис, ще отмият всичко.

Тази мисъл й доставяше удоволствие и в това чувство тя не се отличаваше много от повечето Тайст Андий — поне от тези, които познаваше и беше познавала. Непостоянството будеше някаква тайнствена наслада — в това да виждаш как рухва арогантността, било у едно лице, било у цяла дръзка и горда цивилизация. Мракът винаги беше последното, което остава, в сетното склапяне на очите, в неосветените недра на запустели сгради, в останали без богове храмове. Изчезне ли един народ, всеки дом, от схлупената бедняшка колиба до дворците на крале и кралици, се превръщаше просто в гробница, обитавана от спомени, а дори и те бързо изтляваха.

Подозираше, че обитателите на селото там, в подножието на най-близкия планински рид, в края на главоломно отдръпващо се езеро, не знаят нищо за някогашния огромен град, чиито развалини бяха надвиснали над тях. Удобен източник на дялан камък и странно гледжосана тухла, и нищо повече. И, разбира се, малкото знание, което бяха имали, го бяха предали напълно на саеманкелик, защото щом групата се приближи до селото, стана ясно, че то е безжизнено и запуснато.

На фона на планините фигурата на Клип — който крачеше далече пред другите — изглеждаше като мравка, пъплеща по склона. Въпреки това Кедевис се улавяше, че той непрекъснато притегля погледа й. „Не съм сигурна. Не съм сигурна за него.“ Недоверието я обземаше бързо и дори Клип да беше целият усмивки и щедра добронамереност, тя все пак щеше да има своите подозрения. Не бяха се справяли добре с чуждите в края на краищата.

— Не бях виждал град като този — каза Нимандър, който вървеше до нея.

— Падали са си по куполите, явно — подхвърли Скинтик зад тях. — Дано поне в тези дерета все още да тече вода. Чувствам се осолен като бекон.

Преминаването през мъртвото езеро се бе оказало истински урок за човешкия провал. Отдавна изгубени мрежи, заплетени върху празни съдове, харпуни, котви, гафели и повече корабни отломки, отколкото изглеждаше приемливо. Смъртта на езерото бе оголила неговото коварство с грубите рифове и плитчини, в десетките вкаменени дървесни стволове, които все още стояха прави от деня, в който някой яз високо в планините се бе скъсал, за да запрати потоп в гористата долина. Рибарски лодки и търговски гемии, баржи и няколко стройни галери, свидетелство за отминали военни спорове, ръждясали коруби на брони и други, по-трудно определими неща — дъното на езерото приличаше на сбит урок за водите и за глупците, които дръзват да плават по тях. Кедевис допускаше, че ако някое море или океан изведнъж се пресуши напълно, ще види същия изписан с едър шрифт текст, същия безпорядък след такава огромна загуба, че да ти отнеме дъха. Каква поука можеше да извлече човек от провалената амбиция? „Избягвай морето. Избягвай рисковете. Не рискувай. Не мечтай за нищо, искай по-малко.“ Андийска реакция, несъмнено. Човешките същества безспорно щяха да потънат в дълбокомислено мълчание, да мислят как да подобрят шансовете, да обърнат битката и с това да спечелят войната. За тях в края на краищата поражението беше временно, както се полагаше за един мимолетно живеещ вид, който не би могъл да се поучи.

— Предполагам, че няма да лагеруваме в селото — каза Скинтик. Видяха как Клип продължи през разпръснатите в подножието схлупени колиби и започна да щурмува склона.

— Може да върви цяла нощ, ако иска — каза Нимандър. — Ние спираме. Трябва да отдъхнем. Вода, проклета баня. Трябва да преразпределим запасите си, след като няма как да минем с колата през планините. Дано местните просто да са изоставили всичко, като другите.

„Баня. Да. Но няма да помогне. Не можем да изчистим ръцете си, не и този път.“

Подминаха пропадналите кейове по стария бряг, дългата рампа за връзване на лодки с вторично използвани камъни, по много от които бяха вдълбани странни символи. Колибите стъпваха върху здрави каменни основи и контрастът между древното майсторство и съвременната западналост бе толкова жалък, че граничеше с комичното. Кедевис чу презрителното сумтене на Скинтик, докато се провираха между първите постройки.

В централния кръг на селото се издигаше четвъртит кладенец с по-съвършено издялани камъни, набити непохватно в земята, за да оформят нещо като груб площад. Наоколо се въргаляха захвърлени дрехи и постелки, избелели от солта и слънцето като съсухрени останки от човешки тела.

— Май си спомням — заговори Скинтик — една детска приказка за крадци на плът. Намериш ли дрехи, лежащи край пътя или по горски поляни, то е защото крадците са дошли и са откраднали човека, който ги е носил. Никога не съм вярвал на тази история обаче, защото кой би тръгнал облечен само по риза? Или с една обувка? Не, моето обяснение е много по-правдоподобно.

Нимандър, винаги благодушен по сърце, захапа въдицата.

— И какво е то?

— Ами, злият вятър, разбира се. Винаги копнее отчаяно да се облече в нещо топло, но нищо никога не му става, затова захвърля дрехите в пристъп на гняв.

— Беше дете — каза Кедевис, — готово да обясни всичко, нали? Всъщност не помня, защото престанах да те слушам много отдавна.

— Дълбоко жили тази жена, Нимандър.

Ненанда беше спрял колата; слезе и разкърши схванатия си гръб.

— Радвам се, че най-после приключих с това.

Малко по-късно дойдоха и Аранта и Десра.

„Да, ето ни пак всички. С малко късмет, Клип ще пропадне в някоя цепнатина и няма да се върне.“

Нимандър изглеждаше състарен, сякаш някой беше избил цялата младост от тялото му.

— Е — въздъхна той. — Трябва да претърсим тези колиби и да видим какво може да се намери из тях.

Другите се пръснаха, за да огледат, но Кедевис се задържа. Нимандър я погледна питащо.

— Той крие нещо.

Нямаше нужда да я пита какво има предвид, затова само кимна.

— Не съм сигурна защо изпитва нужда от нас, Мандър. За поклонници ли му трябваме? За слуги? Трябва ли да сме неговият кадър в някаква предстояща политическа борба?

Нимандър отвърна с бегла усмивка:

— Значи не мислиш, че ни събра заради приятелство. Чувство на отговорност — да ни върне… при нашия Чернокрил господар?

— Знаеш ли — рече тя, — той единствен от всички ни никога не е срещал Аномандър Рейк. В известен смисъл не той ни води при Аномандър Рейк. Ние го водим.

— Внимавай, Кедевис. Ако те чуе, ще оскърбиш чувството му за самозначимост.

— Може и с нещо повече да го обидя.

Нимандър я изгледа с присвити очи.

— Смятам да му се противопоставя — каза тя. — Смятам да настоя за няколко отговора.

— Може би всички трябва да…

— Не. Само ако аз се проваля. — Надяваше се да не я пита за причините и като видя киселата му усмивка, реши, че я е разбрал. Едно предизвикателство от страна на всички тях, с Нимандър начело, щеше да изкара на светло борбата за власт между него и Клип, която засега се разиграваше в жестове на безразличие и дори презрение — от страна на Клип поне, тъй като Нимандър повече или по-малко поддържаше учтиво, макар и малко мрачно равнодушие, отбиваше не толкова деликатните атаки на Клип като човек, свикнал да бъде под обсада. Изблиците може да дойдат от всяка посока, в края на краищата. „Затова вдигни големия щит и продължавай да се усмихваш.“

Чудеше се дали Нимандър изобщо съзнава силата в себе си. От него можеше да стане мъж, какъвто бе Андарист някога — в края на краищата Андарист бе повече баща за него, отколкото Аномандър Рейк някога — и все пак Нимандър беше израснал като истински наследник на Рейк. Единствената му слабост беше, че не го съзнаваше. И може би толкова по-добре, поне засега.

— Кога? — попита той.

Тя сви рамене.

— Скоро.

На хиляда крачки над селото Клип спря до една от ниските стени и погледна надолу към странното окаяно село. Видя около площада жалката си армия, влизаха и излизаха от изоставените колиби.

Реши, че са негодни почти за нищо. Ако не беше грижата му за тях, изобщо нямаше да предизвика Умиращия бог. Те, естествено, бяха толкова невежи, че не можеха да проумеят тази подробност. Дори си бяха втълпили, че са спасили живота му. Какво пък, от такива заблуди можеше да се извлече полза, макар че непрекъснатите погледи към него — изпълнени с толкова обнадеждено очакване — започваха да дразнят.

Завъртя пръстените. Щрак-щрак… щрак-щрак.

„Усещам силата ти, о, Чернокрили господарю. Задържаш ме далеч от себе си. Кажи ми, от какво се боиш? Защо ме тласкаш в това нескончаемо вървене?“

Старите Лиосан имаха право. Справедливостта бе нещо недвусмислено. Обясненията издаваха страха в душата на всеки престъпник, изхленчените уверения, поредицата маски, която всеки от тях опитваше и захвърляше в отчаяна последователност. Маската „вината не е моя“. Маската „това беше грешка“. „Ти не разбираш“, „виж колко съм безпомощен“ и „съжали ме, слаб съм“ — можеше да види в ума си всяко едно изражение, наместено съвършено около очи, еднакво съвършени в своята дълбока яма на самосъжалението (влез, тук има място за всеки). Милостта беше слабост, внезапен миг на съмнение, подронващ могъщото и неумолимо здание на истинската справедливост. Маските целяха да разбудят това съмнение, последния шанс на виновния да се измъкне от справедливото възмездие.

Съжалението не интересуваше Клип. Не можеше да отстъпи пред никакви слабости в своя усет за справедливост. Престъпникът зависи от състраданието на праведния и иска да използва това състрадание, за да избегне всичко, което е заслужил. Защо трябва да попада в този капан един здравомислещ праведник? Той позволяваше на престъпниците да виреят (след като те самите играеха по други правила и нямаше да проявят никаква жал или състрадание към онези, които можеше да онеправдаят тях). Не, правосъдието трябваше да е чисто. Наказанието трябваше да остане свято, неуязвимо за компромис.

Щеше да го направи точно такова. За своята скромна армия, за много по-голямата армия, която щеше да се събере. Неговият народ. Тайст Андий на Черен Корал. „Повече няма да гнием. Никакви изтляващи огньове повече, никаква разсипваща се пепел, похабен живот, век след век — чуваш ли ме, о, Господарю? Ще взема твоя народ и ще наложа правосъдие.“

„Над този свят.“

„Над всеки бог и асцендент, който ни е онеправдал, който ни е предал, който ни е презрял.“

„Виж как се свиват от страх, с окървавени лица, с разкривени маски, с разпадащото се в очите им самосъжаление — и с ужаса на осъзнаването на негово място. Осъзнаването, че този път спасение няма. Че краят е дошъл за всеки от тях.“

Клип беше чел достатъчно история. Знаеше за Лиосан, за Едур, знаеше всички грешки, които бяха правили, грешките в преценките, слабостта на състраданието. Знаеше също така истинската величина на измяната на Чернокрилия господар. Към Майката Тъма, към всички Тайст Андий. „Към онези, които остави в Андара. Към Нимандър и неговите братя и сестри.“

„Твоята измяна, Аномандър Рейк, към мен.“

Слънцето залязваше. Пръстените щракаха и щракаха, и щракаха. Солената котловина бе окъпана в златиста светлина, схлупените покрай близкия бряг селски къщурки изглеждаха прелестно живописни от разстоянието, заличило детайлите. От средата им се издигаше дим от лагерен огън. Признак на живот. Пламъци, които да отблъснат идващия мрак. Но не задълго. Никога не траеше дълго.

Върховната жрица избута блюдото настрани.

— Стига толкова. Още малко и ще се пръсна.

Послушница от първо ниво притича да вземе блюдото и заситни навън толкова припряно, че едва не разсипа купчината натрошени рачешки черупки.

Върховната жрица се отпусна в стола и избърса стопеното масло от пръстите си.

— Типично — въздъхна тя към няколкото сестри, седящи около масата. — Мрежите вадят обилна и неочаквана плячка — и какво правим ние? Бързаме да изгълтаме всичко наведнъж.

— Куралд Галайн продължава да поднася изненади — каза Третата сестра. — Защо да не очакваме още?

— Защото, скъпа, нищо не трае вечно. Около Карканас някога се издигаха гори. Докато не ги изсякохме.

— Бяхме млади…

— И това щеше да е добра защита — прекъсна я Върховната жрица, — ако не повтаряхме същата глупост тук, в старостта си. Виж ни само. До утре всичките дрехи няма да ни стават. Ще открием, за свой ужас, тлъстини, които не ги е имало досега. Гледаме на удоволствието като на извинение за всевъзможни крайности, но тази черта е крайно осъдителна. Е, лекцията свърши. Някоя да налее чай.

Притичаха още низши послушници.

Тих звън откъм вратата за коридора предизвести влизането на една от храмовата стража. Облечена в люспеста броня над коженото облекло, тя прекоси залата и спря до Върховната жрица: Вдигна решетестото забрало на шлема, наведе се и прошепна кратко съобщение — нечуто и неразгадаемо за останалите.

Върховната жрица кимна и я освободи с махване на ръка.

— Втора и Трета сестра, останете на местата си. Другите, вземете си чая в Неосветената градина. Шеста сестра, би ли могла поне веднъж да престанеш да криеш тази бутилка и да изведеш останалите?

Малко по-късно в залата вече бяха останали само три жени.

Вратата отново се отвори и стражата се върна, този път с една старица, от човешката раса. Жената едва креташе с помощта на две тояги, които се огъваха под огромното й тегло. Пот беше избила по широкото й облекло под мишниците, под гърдите и огромните бедра. На лицето й бе изписана загриженост и тревога.

Без някой да е наредил, Третата сестра бързо стана, издърпа една пейка от стената и я постави на пътя на жената.

— Седнете, моля — каза Върховната жрица и си помисли, уви, за двете дузини слепи речни раци, които току-що беше изяла, всеки голям колкото омар и поднесени с топено масло. „Удоволствие до болка, а после негодуваме от нещастието си.“

Жената измърмори благодарно и се настани на пейката.

— Моля да ви се представя — заговори задъхано. — Аз съм Вещицата…

— Зная — прекъсна я Върховната жрица, — и тази титла тук ще е достатъчна, също като моята. Тежко ви е било да стигнете дотук, тъй че мога само да предположа, че идвате с кризисна новина.

Жената кимна бързо.

— Култът на Избавителя, Върховна жрице, е станал… покварен.

— А какво е естеството на тази поквара?

— Е, това ще е сложно, видите ли. Имаше една Върховна жрица… о, тя приемаше с неохота тази титла и всички задължения, които идваха с нея. Но никой не можеше да отрече вродения й авторитет…

— „Вродения авторитет“ — повтори Върховната жрица. — Харесва ми тази фраза. Извинявам се. Моля, продължете.

— Престъпници са узурпирали лагера на поклонниците. Има някаква концентрирана форма на питието, наречено келик — не знам дали сте запознати с него?

— Запознати сме, да.

Жената отново кимна.

— Саеманкелик. Думата идва от един диалект южно от планината Пътеката на бога. „Саеман“ означава „Умиращия бог“, а „келик“ означава…

— Кръв.

— М-да — въздъхна жената.

Втората сестра се покашля.

— Разбира се, не намеквате, че значението е буквално?

Вещицата облиза устни — жест по-скоро инстинктивен, отколкото ироничен — и отвърна:

— Приложих някои… ъъъ, изкуства, за да проуча този саеманкелик. Има неестествени свойства, това поне е сигурно. Във всеки случай под натиска на престъпниците поклонниците са се пристрастили. Включително Салинд, Върховната жрица на Избавителя.

Третата сестра се намеси:

— Ако това мръсно питие по някакъв начин е благословено от божество, то лесно би могло отровното му влияние да се приеме като покваряване на поклонниците на Избавителя. Щом някой коленичи пред саеманкелик… ами, не може да коленичи пред двама господари, нали?

„Не и без физически да се раздвои, не.“

— Вещице, с какво искане идвате при нас?

— Тази поквара, Върховна жрице. Би могла да се… разпространи.

Възцари се тишина.

За Върховната жрица вече бе ясно, че вещицата дълго е обмисляла тази среща и е стигнала до единствения намек, за който е сметнала, че най-вероятно ще предизвика тревога. „Все едно, че ние, Тайст Андий, сме просто една по-висока чернокожа разновидност на човешките същества. Все едно, че лесно можем да бъдем… подмамени.“

Окуражена, вещицата продължи:

— Върховна жрице, Салинд… има нужда от помощ. Ние се нуждаем от помощ. Имаше един воин, от вашите, но той е изчезнал. След като сиърдоминът вече е мъртъв, се опитах да го намеря. Спинок Дурав.

Върховната жрица стана.

— Елате с мен, вещице. Само ние двете. Елате, близо е.

Старата жена се надигна с усилие. В очите й се четеше объркване.

Поеха по един от страничните проходи, след това по тесен коридор от двадесетина крачки и надолу по късо стълбище, където въздухът все още миришеше на прясно издялан базалт. Влязоха в голяма, но с нисък свод осмоъгълна камера без никаква мебелировка. Подът бе облицован с тесери от оникс с неправилна форма и големина. Път, който щеше да трае едва няколко мига за повечето хора; но за вещицата си беше усилие и Върховната жрица бе поразена от горчивото отчаяние, подтикнало тази жена да се подложи на тези усилия. Пътят от дома й през града до цитаделата трябваше да е бил епично начинание.

Тези мисли се бореха с нетърпението й и тя понесе забавянето, без да проговори нищо и с невъзмутимо изражение на гладкото си кръгло лице.

Най-сетне вещицата докрета в камерата и ахна.

— Да, явно сте сведуща — отбеляза Върховната жрица. — В този храм има възли на сила. Куралд Галайн, пречистващият мрак. — Виждаше, че вещицата диша тежко, на плувналото й в пот лице се бе изписало удивление. — Не се безпокойте за това, което усещате отвътре — продължи тя. — С влизането си тук вие поехте в тялото си Куралд Галайн, с дъха си, през всяка пора на кожата си. Магията вече е във вас.

— Н-но… защо? Защо ми причинихте това?

— Усещам как се мъчи сърцето ви, вещице. Пътят ви до моя храм можеше да е последният…

— О, знаех това! — сопна се старицата.

Внезапното й раздразнение стъписа за миг Върховната жрица и тя промени оценката си за тази жена.

— Разбирам. Тогава…

— Тогава, да, молех се жертвата ми да се окаже заслужена. Салинд е толкова… скъпоценна — онова, което направиха с нея, е отвратително. Зло.

— Значи не сте дошли в името на Избавителя, така ли?

— Не. Дойдох за приятел.

„Приятел.“

— Вещице, Спинок Дурав вече не е в Черен Корал. С прискърбие чувам за смъртта на сиърдомина. Още повече ме наскърбява съдбата на Салинд. Кажете, какво още чувствате?

Вещицата се беше изгърбила, пронизана сякаш от вътрешна болка.

— Добре — изсъска тя с неохота. — Разбирам, че няма никакъв риск отровата да се разпространи. Признавам, не съм си и помисляла, че има.

— Знам това — отвърна спокойно Върховната жрица.

— Но трябваше да се спазаря за помощта ви.

— Вечната арогантност при вас, хората. Знаете ли, когато дойдоха делегатите от Свободните градове, за да преговарят с нас, когато при нас дойдоха ривите и мъжът, който претендираше, че е принц К’азз Д’Авори от Пурпурната гвардия — всички те мислеха да се пазарят. Да купят мечовете ни, силата ни. Да откупят нашия съюз. Лорд Аномандър Рейк само вдигна ръка — преди някой от тях още да е отворил уста, за да настоява за нещо. И каза следното: „Ние сме Тайст Андий. Не се опитвайте да се пазарите с нас. Ако желаете нашата помощ, ще помолите за нея. Ние ще кажем «да» или «не». Преговори няма да има.“

Вещицата я гледаше зяпнала.

Върховната жрица въздъхна.

— Не е лесно за един горд мъж или жена просто да помоли.

— Да — прошепна вещицата. — Не е.

Двете помълчаха няколко мига, после вещицата бавно се изправи.

— Какво ми направихте?

— Допускам, че Куралд Галайн е направил преценката си. Болките ви преминаха, нали? Дишането ви се облекчи. Разните заболявания ще изчезнат в следващите няколко дни. Възможно е да откриете, че апетитът ви е… намалял. Куралд Галайн предпочита силите да са в баланс.

Очите на вещицата се бяха разширили.

Върховната жрица изчака.

— Не съм молила за такива неща.

— Не сте. Но не исках да науча, че идването ви до моя храм се е оказало фатално.

— О! Тогава благодаря.

Върховната жрица се намръщи.

— Все още ли не съм разбрана?

— Разбрах ви — отвърна вещицата, отново с нотка на раздразнение. — Но аз си имам своите правила и ще изкажа благодарността си, все едно дали ви харесва, или не.

Думите събудиха лека усмивка и Върховната жрица кимна одобрително.

— В такъв случай — каза вещицата след ново кратко мълчание — ще помоля да помогнете на Салинд.

— Не.

Лицето на старицата помръкна.

— Вие дойдохте тук — каза Върховната жрица, — защото сте изгубили собствената си вяра. Да, бихте искали храмът да действа в полза на Салинд. Но нашата преценка е, че Салинд все още не се нуждае от помощ. Нито Избавителя всъщност.

— Вашата… преценка?

— Много по-запознати сме с положението, отколкото може би допускате — каза Върховната жрица. — Ако се наложи да действаме, ще действаме, макар и само за да задържим Силана — макар да признавам, не е лесно да се опитваш да оцениш степените на сдържаност у един Елейнт. Тя би могла да се раздвижи във всеки момент и тогава ще се окаже твърде късно.

— Твърде късно?

— Да. За Салинд, за узурпаторите, за лагера на поклонниците и всички негови обитатели.

— Върховна жрице, кой е Силана? И какво е Елейнт?

— О, извинявам се. Колко небрежно от моя страна. Силана властва горе на кулата на тази цитадела — доста трудно е да не я забележи човек, макар и във вечерния сумрак. На връщане за дома трябва само да се обърнете и да хвърлите поглед назад и нагоре, разбира се, и ще я видите. — Помълча, след което добави: — Елейнт означава дракон.

— О!

— Хайде да се върнем при другите. Ще пийнем чай и ще си починете.

Вещицата като че ли бе останала без думи. Последва покорно Върховната жрица.

Пътят обратно не продължи толкова дълго.

Сеймар Дев едва ли трябваше да се изненадва толкова, когато Карса Орлонг се върна в бивака им привечер в края на третия ден, откакто ги беше напуснал. Дойде и спря при тях, смълчан и някак странно умислен.

Непокътнат. Все едно да предизвикаш Хрътките на Сянката не беше по-голям риск от, да речем, да подкараш овце или да изгледаш отвисоко някоя коза (което, разбира се, бе невъзможно, но подобна подробност трудно можеше да спре тоблакая, нали? И той щеше да спечели облога при това). Не, ясно беше, че срещата е минала мирно — предшествана, може би, от паническото бягство на Хрътките, подвили опашки.

Карса се смъкна от гърба на Хавок и се доближи до Сеймар Дев, която седеше до огъня от суха тор. Пътника се беше отдалечил на трийсетина крачки, според навика си да посреща падането на вечерта в относителна самота.

Тоблакаят седна до нея.

— Къде е чаят?

— Няма. Свършихме го.

Карса кимна към Пътника.

— Този град, дето го търси. Колко е далече?

Сеймар Дев сви рамене.

— Може би седмица, след като вървим доста бавно.

— Да. Принудих се да продължа назад по дирите си, докато ви намеря. — Помълча малко, загледан в пламъците. — Май не е от тия, дето се примиряват.

— Да, не е. Прав си.

— Гладен съм.

— Сготви нещо.

— Ще сготвя.

Тя се потърка по бузата. Мазолите по дланите й я одраскаха. Сеймар разроши с пръсти сплъстената си коса.

— Откакто те срещнах, почти съм забравила какво е да си чиста… о, Ледерас си беше добре, но там бяхме почти като в затвор, тъй че всъщност не се брои. Не, с тебе е само пусти земи, просмукани с кръв пясъци и по някоя касапница от време на време.

— Ти ме потърси, вещице — напомни й той.

— Доведох ти коня — изсумтя тя. — След като двамата сте така очевидно идеални един за друг, беше въпрос на изправяне на космическия баланс. Нямах избор.

— Ти просто ме искаш — рече той. — Но когато сме заедно, не правиш нищо, освен да премисляш всичко отново. Предай се, жено, и ще спреш да спориш със себе си. Отдавна не съм изливал семето си в жена, сигурно толкова от дълго, колкото и ти не си усещала мъжка топлина.

Можеше да му го върне, да изстреля в отговор залп от словесни стрели, които неизбежно щяха само да рикошират от непроницаемото му варварство.

— Ще си нежен като пустинна мечка, не се съмнявам. Сигурно изобщо не бих се съвзела повече.

— У мен има страни, които още не си виждала, вещице.

Тя изсумтя.

— Подозрителна си, когато те изненадат, нали?

Любопитен въпрос. Всъщност — адски оплетен въпрос. Не й хареса. Не искаше да се доближи до него.

— Бях цивилизована някога. Доволна, в един приличен град, град с подземна канализация, с малазански акведукти и гореща вода от тръби. Просторни зали, градини и прозорци, които да пропускат хладен въздух из къщата. Хубав сапун, та дрехите да са чисти. Пойни птици в клетки. Охладено вино и сочни сладкиши.

— Птиците пеят за плен, Сеймар Дев. Сапуна го варят ратаи с ожулени изприщени длани и накъсана кашлица. Извън прохладната ти къща с хубавата й градина има деца, оставени да се скитат по улиците. Прокажените ги влачат в края на града и всяка тяхна стъпка е изпратена с викове и дъжд от камъни. Хора крадат, за да ядат, а когато ги хванат, им секат ръцете. Твоят град взима вода от стопанствата, съхнат растения и умират животни.

Тя го изгледа с яд.

— Добър начин да обърнеш настроението, Карса Орлонг.

— Имаше ли настроение?

— Много деликатно беше, нали?

Той махна пренебрежително с ръка.

— Кажи си желанията ясно.

— Точно това правех, безмозъчен бедерин такъв. Просто малко… удобство. Нищо повече. Дори илюзията щеше да свърши работа.

Пътника дойде при огъня и каза:

— Скоро ще имаме гост.

Сеймар Дев стана и се огледа, но вечерният мрак бързо поглъщаше равнината. Обърна се, готова да попита, и видя, че Карса се е изправил и гледа към небето на североизток. А там, в помръкващата синева, към тях се спускаше дракон.

— По-лош от нощни пеперуди — промърмори Пътника.

— Ще ни напада ли?

Той само сви рамене.

— Не трябва ли поне да се разпръснем?

Никой от двамата воини не й отвърна. Сеймар Дев разпери безпомощно ръце и седна до огъня. Не, нямаше да изпада в паника. Не и за тези изчадия с нея, нито заради проклетия дракон. Какво пък — добре, нека да е един удар вместо три — тя какво, да не би да беше мравка? „Пеперуди. А, разбирам. Ние сме маяк, нали, упорито отричане на тази дива и пуста земя. Все едно. Пляскай, зверче, пляскай там горе, само не очаквай искряща беседа.“

Огромните криле на съществото изтътнаха, щом драконът забави стремглавото си спускане на стотина разтега от тях. Кацна почти безшумно. Загледана в него, Сеймар Див присви очи.

— Това нещо дори не е живо.

— Не е — отвърнаха Карса и Пътника едновременно.

— Което означава, че не би трябвало да е тук.

— Вярно е — отвърна Пътника.

Драконът като че ли ги огледа за миг, след което се разми, после тъмното петно се сля отново и видяха пред себе си висока мършава фигура с неопределен пол. Сива като паяжина и прах рехава коса, дълга и сплъстена, облечена в останки от дълга ризница, без колан. Празна натрошена ножница висеше от ремъка под дясната ръка. Гамаши от някаква дебела козина, люспеста и с цвета на горска пръст, се спускаха върху сивите кожени ботуши.

Никаква светлина не се отразяваше от дупките на мястото на очите му. Съществото се приближи със странна боязливост, като див звяр, и спря в самия край на светлината от огъня. Вдигна ръце, събра ги пред лицето си и се поклони.

След което проговори на местната угарийска реч:

— Поздравявам те, вещице.

Сеймар Дев се изправи, стъписана и онемяла. Някаква особена форма на учтивост ли беше това, да се обърне най-напред към нея? Да не би това същество да имаше навик да не обръща внимание на асценденти — все едно, че не бяха нищо повече от нейни телохранители? А от страна на двамата й страховити спътници — нито звук.

— И аз на свой ред те поздравявам — успя да промълви след миг.

— Аз съм Тулас Шорн — каза съществото. — Почти не помня кога за последен път съм вървял по този свят, ако изобщо съм бил тук. Самото естество на кончината ми ми се губи, което, можете да предположите, е доста притеснително.

— Предполагам, Тулас Шорн. Аз съм Сеймар Дев…

— Да, онази, която преговаря с духове, със спящите същности на потоци и скали, кръстопътища и святи пътеки. Жрица на Бърн…

— Титлата е погрешна, Тулас Шорн…

— Нима? Вещица си, нали?

— Да, но…

— Не бъркаш в лабиринти, тъй че не въвличаш чужда сила в този свят. Общуваш със земята, с небето, с вода и камък. Жрица си на Бърн, избрана между онези, които тя сънува, както са избрани и други, но теб, Сеймар Дев, тя сънува често.

— Откъде би могъл да знаеш това?

Тулас Шорн се поколеба, после отвърна:

— В сънищата има смърт.

— Ти си Тайст Едур — изръмжа Карса Орлонг и посегна за меча си.

— Не само това — рече Пътника. — Поданик на Гуглата.

Сеймар Дев се обърна рязко към спътниците си.

— О, нима! Вижте се двамата! Нищо не сте убивали от седмици — как може да го понесете? Каните се да го насечете на късчета, нали? Е, защо не се сбиете първо двамата за привилегията?

При изблика й очите на Пътника леко се разшириха.

Мрачната усмивка на Карса се разшири.

— Питай го какво иска тогава, вещице.

— В деня, в който започна да приемам заповеди от тебе, Карса Орлонг, ще направя точно това.

Тулас Шорн беше отстъпил назад.

— Май не съм добре дошъл тука, тъй че ще си ида.

Но Сеймар Дев отново се беше обърнала към него и рече:

— За мен си добре дошъл, Тулас Шорн, макар и да не си за тези двамата. Ако решат да те нападнат, ще застана на пътя им. Предлагам ти правата на гост — това си е моят проклет огън в края на краищата, а ако на тези двама идиоти не им харесва, могат да си направят свой — за предпочитане на левга-две оттук.

— Права си — каза Пътника. — Извинявам се. Е, добре си дошъл, Тулас Шорн.

Карса сви рамене.

— Е, аз съм избил достатъчно едури. Освен това този вече е умрял. Все пак искам да знам какво иска.

Тулас Шорн пристъпи предпазливо — боязън, която изглеждаше някак не на място за труп, особено след като можеше всеки момент да се превъплъти в дракон.

— Никакви спешни мотиви нямам, Тартено Тоблакай. Твърде дълго познавах самотата и ми се искаше да облекча бремето да съм компания сам на себе си.

— Остани с нас тогава — рече Карса и седна до огъня. — В края на краищата сигурно и на мен един ден ще ми омръзне да съм единствената си компания.

— Едва ли ще е скоро, обзалагам се — отвърна Тайст Едур.

Пътника се изсмя късо и май се изненада сам от себе си.

Сеймар Дев също седна, замислена над думите на Шорн. „В сънищата има смърт.“ Какво пък, би могло. Тогава защо се чувстваше така… смутена? „Какво ми казваш, Тулас Шорн?“

— Гуглата те е пуснал на свобода ли? — попита Пътника. — Или беше невнимателен?

— Невнимателен ли? — Тайст Едур сякаш се замисли над думата. — Не, не мисля, че беше това. По-скоро ми се предостави възможност. Реших да не я изпускам.

Пътника впи очи в сбръчканото лице, съживено единствено от светлината на огъня.

— И сега се скиташ и търсиш… какво?

— Инстинктът може да отпрати някого на път, без да мисли за цел — отвърна Тулас Шорн. Вдигна дланите си и ги заоглежда. — Помислих си да потърся отново живота, пробуден в мен. Не знам дали такова нещо изобщо е възможно. Сеймар Дев, възможно ли е такова нещо? Може ли тя отново да ме засънува жив?

— Може ли тя… какво? Не знам. Наричай ме жрица, ако искаш, но аз не почитам Бърн, което не ме прави много добра жрица, нали? Но ако тя сънува смърт, значи сънува и живот.

— От едното до другото обикновено има само една посока — отбеляза Пътника. — Гуглата ще дойде за теб, Тулас Шорн; рано или късно ще дойде, за да те прибере отново.

За първи път тя долови увъртане в думите на Тайст Едур, щом каза:

— Все още имам време, мисля. Сеймар Дев, Спящата богиня е поразена от болест…

Тя трепна.

— Знам.

— Трябва да бъде премахната, за да не умре.

— Предполагам.

— Ще се бориш ли за нея?

— Не съм проклета жрица! — Видя изненадата на лицата на Карса и Пътника и с усилие овладя гнева си. — И изобщо не знам откъде трябва да се започне, Тулас Шорн.

— Според мен отровата идва от болката на чужденец.

— Сакатия бог.

— Да, Сеймар Дев.

— Наистина ли мислиш, че може да се изцери?

— Не знам. Има физическо увреждане, има и духовно увреждане. Първото може да се оправи по-лесно от второто. Подозирам, че той се подхранва от гняв. Гневът е последният му извор на сила, може би единственият извор на сила, докато е окован в това селение.

— Едва ли е в настроение за преговори — каза Сеймар Дев. — А дори и да беше, той е анатема за такива като мен.

— Да опознаеш болката на един чужд е акт на необикновен кураж — каза Тулас Шорн. — Дори да си помислиш за такова нещо изисква дълбока отдаденост, готовност да понесеш веригите на друг, да вкусиш от страданието му, да видиш със собствените си очи окраската, което хвърля то върху всички неща — ужасното петно, каквото е отчаянието. — Тайст Едур поклати замислено глава. — Аз нямам такъв кураж. Без съмнение това е една от най-редките дарби.

Дълго никой не проговори. Огънят се самоизяждаше, безразличен към свидетелите си, и в глада си поглъщаше всичко, което му се поднесе — отново и отново, докато нощта и равнодушието на гостите му не го оставиха да умре от глад; вятърът разнесе сухата пепел.

Ако Тулас Шорн бе търсил приветлива компания, трябваше да заговори за времето.

На сутринта соултейкънът си бе отишъл. Отишли си бяха и конете на Пътника и Сеймар Дев.

— Много небрежно от наша страна — измърмори Пътника.

— Той беше гост — отвърна Сеймар Дев, малко смутена от горчивината на измяната. Хавок стоеше изнервен малко по-надалече, сякаш изпитваше неохота да се върне при тях след нощния си лов, сякаш бе станал свидетел на нещо неприятно.

— Искал е да ни забави — рече Пътника. — Слуга на Гуглата е в края на краищата.

— Е, добре. — Сеймар Дев погледна ядосано мълчаливия Карса Орлонг. — Вината е изцяло моя. Трябваше да ви оставя да го накълцате на парчета. Съжалявам.

Но Карса поклати глава.

— Вещице, добронамереността не е нещо, за което трябва да се извиняваш. Ти беше измамена. Злоупотребиха с доверието ти. Ако има чужди, които виреят от такива неща, то те завинаги ще си останат чужди — защото нямат друг избор. Жалко за Тулас Шорн и такива като него. Дори смъртта не го е научила на нищо.

Пътника гледаше тоблакая с любопитство.

Хавок вече тичаше към тях.

— Аз ще пояздя — каза Карса. — Да потърся нови коне — или може би едурът просто е отвел някъде животните ви.

— Съмнявам се — отвърна Пътника.

А Карса кимна, давайки възможност на Сеймар Дев да осъзнае, че е предложил тази възможност заради нея, сякаш се бе опитал по някакъв непохватен начин да й помогне да престане да се укорява. Малко по-късно тя разбра, че изобщо не е непохватно. Беше говорил не за самообвиненията й; по-скоро отдаваше на Тулас Шорн правото на съмнение, макар самият Карса да не хранеше никакво съмнение. Както и Пътника, явно.

„Е добре, аз съм вечната глупачка тук. Тъй да бъде.“

— Да тръгваме пеш тогава.

Тръгнаха. Зад себе си оставиха изстинало огнище, оградено с камъни и две седла.

На около две левги от тях, високо в яркото синьо небе, Тулас Шорн се носеше в свежия ветрец и разкъсаните му криле плющяха с палавия танц на въздуха.

Както беше подозирал, тримата не се опитаха да издирят и заловят конете. Бяха предположили, както се очакваше, че драконът просто ги е унищожил. И че дори ги е изял.

Тулас Шорн беше познал твърде много смърт обаче, за да убие така небрежно две невинни същества. Не, той ги беше отнесъл, по едно във всеки ноктест крак, на десет левги на юг, недалече от малко диво стадо от същия вид — едно от последните такива стада в равнината.

Твърде много животни бяха принудени да робуват на поредица от по-умни и по-жестоки господари (и да, тези две черти вървяха заедно). Поетите вечно ридаеха за бойни поля, с армии войници и воини, замръзнали в смъртта, но Тулас Шорн — който беше вървял през безчет такива сцени на клане — пазеше своята скръб, чувството си за трагизъм, за хилядите мъртви и издъхващи коне, за бойните псета, за воловете, заклещени в хамутите на обсадните фургони, за животните, които страдаха без право на никакъв избор, които умираха в мъглата на невежеството, изгубили всякаква вяра в господарите си.

Конят познава вярата в постоянната грижа от страна на господаря си — че храната и водата ще са сигурни, че раните ще бъдат изцерени, че коравата четка ще заглади козината му в края на всеки ден. И в замяна дава всичко от себе си във вярна служба, или толкова, колкото избере. Кучето разбира, че двукраките членове на глутницата му не бива да се нападат, и вярва, че всеки лов ще завърши с успех. Това са си истини.

Един господар на животни трябва да е като родител на орда буйни, но доверчиви деца. Стабилен, сдържан, никога подвластен на жестокостта, никога да не забравя за доверието, с което е дарен. О, Тулас Шорн знаеше колко странно звучат често тези убеждения и неведнъж бе ставал обект на подигравки дори сред своите ближни Тайст Едур.

Макар че тези подигравки неизменно бяха заглъхвали, след като видеха постигнатото от този странен кротък воин с очи с цвета на Елейнт.

Зареян високо над равнината Ламатат, вече на десетки левги на юг от вещицата и спътниците й, Тулас Шорн успя да долови нещо във въздуха — толкова древно, толкова познато, че ако драконът все още имаше действащи сърца, те щяха да се разтуптят. От удоволствие, навярно дори в очакване.

Колко време беше изтекло?

Много.

По какви пътеки вече вървяха те?

Чужди, със сигурност.

Дали щяха да помнят Тулас Шорн? Своя първи господар, онзи, който ги беше взел груби и полудиви, и ги беше научил на безбрежната сила на една вяра, която никога нямаше да познае измяната?

„Те са близо, да.“

„Моите Хрътки на Сянката.“

Ако Грънтъл разполагаше с един-единствен самотен миг на необуздан ужас, навярно щеше да сътвори в ума си сцена, която можеше да се види от някой минаващ отстрани кораб — някой екипаж извън бушуващата буря, в самия край на това нелепо безумие. Длани, вкопчени в предпазните въжета, палубата бясно подскача сред кипналото море, а там, да… нещо невероятно!

Огромен впряг, който се тресе по коловози от надигаща се пяна, обезумелите коне порят през връхлитащите вълни. И човешки фигури, вкопчени тук-там като кърлежи, и друга, кацнала високо на капрата на водача зад полуделите животни, от които напред изригва несекващо цвилене, разкъсва грохота и тътена на бурята. А щормът продължава да бушува, обзет сякаш от възмутен гняв, дъждът сече въздуха под набъбващите раздрани облаци; а морето се надига с оглушителен шум и мята раздрани парцали вода на бесен порой.

Да, зрителят щеше да зяпне изумен. Слисан и втрещен.

Но Грънтъл нямаше възможност да се отдаде на подобен размисъл, никакъв шанс да си позволи сладкия лукс да отдели вътрешния си взор от това подгизнало, изтощено и пребито тяло, вързано здраво за покрива на каляската, този клатушкащ си шестколесен остров, който сякаш вечно залиташе към ръба на пълното унищожение. Да си поеме още веднъж дъх беше единствената цел, единственият смисъл на съществуването му. Нищо друго нямаше значение.

Не знаеше дали е последният останал — не си беше отварял очите като че ли от цяла вечност, — а дори и да беше, какво пък, знаеше, че няма да се задържи много дълго. Присви се отново, но в стомаха му не беше останало нищо — богове, никога през целия живот не му се беше гадило толкова.

Вятърът дереше косата му — отдавна беше изгубил шлема си — див като ноктести пръсти и той се наведе още по-ниско. Невидимите пръсти се свиха в шепа и дръпнаха главата му нагоре.

Грънтъл отвори очи и видя пред себе си обезумяло лице. Чертите бяха толкова изкривени, че не можеше и за миг да разпознае кой го заговаря — някой изгубен моряк от потънал кораб? Хвърлен на борда на каляската, докато боговете се превиват безпомощно от смях? — но не, беше Фейнт и това не беше изражение на отчаян, унизителен ужас. Беше дивашко веселие, от което вътрешностите му се свиха на кълбо.

Тя дръпна халките, занитени в железните перила, и се издърпа още по-близо, достатъчно, за да наведе глава до неговата, и в заслонената кухина, оформена между шепите му, гласът й сякаш дойде от собствения му череп.

— Мислех, че си умрял! Толкова си пребледнял, като проклет труп!

И това я беше накарало да се гърчи от смях?!

— Адски ми се ще да бях! — изрева той в отговор.

— Виждали сме и по-лошо!

Виж, това го беше чувал поне десетина пъти, откакто започна това приключение, и вече бе започнал да подозира, че е една от онези съвършени лъжи, които хората изричат, за да запазят разсъдъка си в каквото и безумие да се озоват.

— Квел правил ли е нещо като това преди?

— Като кое? Това е Търговска гилдия Тригали, акционер! Ние правим точно това, човече!

И се разсмя отново, а той я хвана за главата и я избута от себе си. Фейнт се върна покрай перилото и Грънтъл отново остана сам.

Колко време продължаваше това? Дни? Седмици? Месец? Умираше от жажда — дъждът по лицето му беше солен като морето. Усещаше, че отслабва — дори да можеше да намери нещо за ядене, изобщо нямаше да може да го задържи. Възмутителна бе мисълта, че може да умре тук, тялото му да се тръска вързано за каишите и бурята бавно да го разкъсва. Не с оръжие в ръка, не с непокорния рев, изтръгващ се от гърлото му. Не плувнал в гореща кръв, не взрян в очите на противника си.

Това беше по-лоша смърт от всичко, което можеше да си представи. Лошо като някоя невидима болест — чистата безпомощност да откриеш как тялото ти се предава само. Не можеше дори да изреве към небесата с последния си дъх — само щеше да си напълни устата с вода, да се задави, да му отвърнат със същата ярост и да му я натикат в собственото му гърло.

Още писъци… или смях? Не, това беше писък.

„Сега какво?“

Успя да си поеме дъх и погледна нагоре.

Водни стени от всички страни — Грънтъл потръпна, — а след това към небето се надигна огромна водна издутина, впрягът изви на една страна и залитна. Халките остро изскърцаха, щом тласъкът го изхвърли нагоре, но рязкото, дивашко дръпване на каишите го върна на покрива.

Но беше успял да види — да — всички свои спътници — ококорените им очи, зяпналите уста — и беше видял също така от какво са ужасени.

Носеха се по-бързо от всяка вълна, право към извисила се скална фасада.

— Суша! — изкрещя Глано Тарп.

Взривове пяна в основата на стръмната скала изригваха с всяко надигане на вълните. Назъбени черни канари, плитчини — убийци на хора и кораби. Всичко извисено право пред тях, на една трета левга, и се приближаваше с бясна бързина.

„Могат ли тези коне да се изкатерят отвесно по скалата? Това е нелепо… но не бих го изключил. Вече не.“

„И все пак защо всички пищят?“

Миг след това Грънтъл получи отговора. Ново подскачане нагоре и този път той се извъртя и погледна назад, макар гледката, разбира се, да не можеше да е по-ужасяваща от онова, което лежеше напред.

И видя нова водна стена, висока колкото цяла проклета планина.

Противно зеленият й хълбок помете нагоре първо каляската, а след нея и конете, и ги понесе в небето. Нагоре и нагоре, чак в недрата на облаците.

Грънтъл си помисли, че ако посмее да отвори очи, ще види звезди, кипнала пяна отгоре, а и отдолу… но нервите му измениха. Остана вкопчен в дъските, затворил плътно очи, трепереше от жестокия студ на вятъра.

Шумът беше по-силен, отколкото можеше да понесе смъртен мозък — грохот отдолу, цвилене и човешки писъци, напорът на кръвта във всяка вена и всяка артерия, глухият вой на вятър в зяпналата му уста.

По-високо и все по-високо…

А право напред нямаше ли надвиснала скала?

Не можеше да погледне.

Всички си мислеха, че Реканто Илк е тоя с болните очи, а това беше крайно радващо заблуждение, ако питаха Глано Тарп. Освен това той чудесно се оправяше с неща на, ммм, да речем, до около трийсетина крачки околовръст. Извън това предметите придобиваха загладена разплутост, превръщаха се в блокове със смътна форма и предизвикателството беше човек да прецени скоростта, с която се приближават, и съответно разстоянието до тях и относителната им големина. Водачът на впряга беше превърнал това в изкуство и всъщност никой не можеше да се мери с него.

Което, поне в този случай, изобщо не помагаше.

Чуваше крясъците на онези отзад, а и той самият добавяше към тях предостатъчно от себе си, въпреки че в ума му просветна мисълта, че Реканто Илк най-вероятно врещеше от невежество — просто защото го правеха всички останали, — но издигащата се скална грамада отпред си беше безнеоспоримо внушителна и, ох, мале, колко голяма ставаше с всеки миг!

Конете не можеха да направят нищо друго, освен да бягат, което сигурно трябваше да изглежда по нанадолнище за нещастните животни, докато напорът на вълната се издигаше все по-нагоре — всички видове напънерция действаха тука, знаеше Глано, и никакво шикалкавене при това.

Въпреки цялото подскачане, накланяне и сгромолясване Глано успя да зърне вече върха на скалата — осеяна с птичи тор уста, изкривена в зла гримаса. Нелепо отвесни ивици, провиснали надолу от ръба… какво беше това? Възможно ли беше? Стълби? Хм, странно.

Още по-нависоко гледката се разшири: равно плато и клъбца мигаща светлина като разтопени капки мътен восък. Нещо кулесто, шпилесто, кула… да, кулеста кула с прозорци като разядени зъби високо горе, мигат… вече точно отпред, почти право срещу…

Нещо удари, удари го право в костите, разтресе до корен равнодушната му — или дали не беше радушната му — усмивка… нещо, което разсече вълната и изригна пяна нагоре, свят, окъпан в бяла мъгла, която погълна конете, впряга и самия Глано.

Устата му изведнъж се напълни с морска вода. Очите му се бяха облещили в щипещата сол. Ушите му изпльокаха като боровинки между палец и показалец — пльок, пльок. И ужасна болка!

Водата се втурна напред и встрани, изми света… и там, пред него… сгради ли бяха това?

Конете бяха умни. Конете не бяха съвсем кьорави. Можеха да намерят нещо, улица, път между тях, разбира се! Умни кончета!

— Дий! — изрева Глано и шибна с камшика.

Цвилене.

Колелетата се натресоха в нещо твърдо за първи път от четири дни.

И с последните жалки остатъци катран по осите въпросните колелета зацепиха, задържаха за миг, след което каляската подскочи във въздуха, а главата на Глано се люшна първо надясно, после наляво.

Приземяването съвсем не беше гладко.

Затрещяха разни неща. Глано и капрата, за която беше вързан, продължиха след конете по широка, застлана с камъни улица. Макар да не го разбра в този момент, каляската предпочете да вземе рязък завой в една от страничните улици точно зад внушителната кула, след което заора по корем, продължи още шейсетина крачки и спря с гръм и трясък във фронтона на четвъртита сграда с дървена табела, която се люлееше бясно точно над входната врата.

Юздите се врязаха в пръстите и китките му. Конете стигнаха края на доста късата уличка и прескочиха дръзко, в плавна последователност нисък каменен зид, с който, уви, Глано не можа да се справи много добре и капрата застърга по камъните, разхвърчаха се разни парчета. Конете го дръпнаха рязко на една страна, наляво, вместо да прескочат следващия зид — а и защо да го правят? Бяха си намерили конюшня.

Глано цопна в дълбоката кал, повечето конски тор и пикня, което може би спаси двата му вече счупени крака да не се откъснат съвсем. Конете най-сетне спряха под мръсния дъжд в сумрака на привечерта, ужасната болка в изкълчените му рамене понамаля и той успя общо взето да се превърти на гръб и да остане да лежи неподвижно в рядката кал, стиснал очи. От ушите му капеше кръв.

Подплашените гости на кръчмата бяха изхвърчали навън и сега стояха под стрехите и зяпаха мълчаливо останалата без колелета каляска, от чийто покрив като че ли от всички страни падаха хора, след което се надигаха с мъка, блещеха размътени очи към вратата и тръгваха замаяни към нея, за да влязат. А след няколко мига едната врата на каляската се отвори със скърцане, избълва разпенена морска вода и навън със залитане излязоха пътниците, воглаве с гигантско покрито с татуировки страшилище.

Гостите на кръчмата, от първия до последния, наистина нямаха какво да кажат и зяпнаха още повече.

В най-високата стая на кулата един изключително висок мъж със синкава кожа, с изпъкнали бивни, извити като овнешки рогове от двете страни на костеливото му лице, бавно се извърна от прозореца и сякаш без да забелязва десетината слуги, впили погледи в него — в нито един от тях нямаше нищо човешко — въздъхна и рече:

— Не пак.

Слугите — змийските им очи се разшириха в разбиране — заридаха в хор и скръбната им песен се понесе из кулата, от стая в стая и надолу по виещото се стълбище, чак до криптата, кухия корен на кулата. Където три жени, лежащи неподвижно върху каменните плочи, отвориха очи. И щом ги отвориха, една потънала в мрак крипта престана да е тъмна.

От широките боядисани уста на жените заизлиза пърхащ звук като от арахниди, блъскащи се зад пълните устни. Шепот навярно — за глад. За нужда. За ужасяващо нетърпение.

А след това жените запищяха.

Високо горе, в най-горната стая на кулата, мъжът потръпна, щом чу тези писъци, които ставаха все по-силни. Дори заглъхващата ярост на бурята беше изтласкана под морските вълни, за да се удави там в срам.

В кръчмата в градчето на брега, наречен Злочестата ивица, Грънтъл седеше с другите, смълчани на масата и окаяни като самата смърт, но все пак обзети от плахо облекчение. Твърда земя под краката, сух покрив над главите. Делва с греяно вино по средата.

На масата до тях Юла и Емби Боул седяха с Прешъс Тимбъл — макар че тя беше там само телесно, тъй като всичко друго беше в пълен шемет — и двамата братя Боул си говореха.

— Бурята доби нов глас. Чуваш ли го, Юла?

— Чувам го и чувам теб, Емби. Чувам го в това ухо и чувам тебе в това ухо, а в средата се събират и от това главата ме боли, тъй че ако млъкнеш, едното ухо ще се отвори и звукът от другото може да излезе през него и да затъне ей в оная стена там и стената ако иска да си го държи, защото аз не ща.

— Ти не… Ей, къде отидоха всички?

— Долу в онова мазе — да си виждал някога такава здрава врата за мазе, Емби? Бе тя е дебела колкото ония, дето ги слагахме на дупките, в които натиквахме магьосници, знаеш ли, ония, дето никой не може да ги отвори.

— Ти си ги уплашил, Юла, но виж, сега можем да си пием и без да плащаме.

— Докато се върнат. Тогава ще видиш, че ще плащаш много.

— Няма. Това си е служебен разход.

— Дали?

— Бас слагам. Трябва да питаме майстор Квел, като се събуди.

— Той е буден, мисля.

— Не ми прилича на буден.

— Никой не прилича, освен нас.

— А бе какво правят всички в онова мазе? Да няма веселба или нещо такова?

— Май крещят ядосани жени, да ти кажа.

— Като мама, само че повече от една.

— Това ще е лошо.

— Лошо, че и оттатък. Да не си счупил нещо?

— Не съм бе. А ти?

— И аз не съм. Някой е счупил нещо и тия майки идват насам. Така звучи.

— Така звучи, да.

— И идват бързо.

— Каквото си счупил, гледай да го оправиш бързо.

— Ще кажа, че ти си го счупил… да, счупил си го. Ще кажа, че си ти.

— Нищо не съм…

Но писъкът на бурята вече бе твърде силен и в почти заглъхналите уши на Грънтъл наистина звучеше като гласове. Ужасни, нечовешки гласове, изпълнени с гняв и жажда. Беше си помислил, че бурята заглъхва; всъщност беше сигурен в това. Но после всички побягнаха към мазето и…

Грънтъл вдигна глава.

В същия момент и Маппо вдигна глава.

Погледите им се сплетоха. И да, двамата разбраха. „Това не е буря.“

17.

Моля, съберете се, и нека да си поговорим за някои дребни и гадни неща. О, хайде, за никой от нас не са чужди коварните демони, скрити зад тъй кротките маски, тъй невинно ококорените очи, тъй скритите тъмни умове. Съществува ли злото? Сила ли е то, някакво гибелно обсебване, което потайно се вмъква в непредпазливата душа? Дали е нещо отделено и с това — обект на укори и обвинения, различно от онзи, когото е използвало? Дали прехвърча от душа на душа, като заплита сатанинските си коварства във всякакви невидими места, затяга на възли тръпнещи страхове и изумителни възможности, смразяващи ужаси и жестока лична изгода?

Или тази противна дума не е нищо повече от старомодно и — ах, колко удобно капсулиране на всички онези черти, очебийно лишени от морален контекст, дума, която в щедро обобщение побира всичко покварено и стъписващо жестоко, дума, придаваща смисъл на онзи блясък в очите — на блясъка в очите на зрителя, съзерцаващ как самият той предизвиква ужас, болка и страдание, и неописуема скръб?

Дайте на демона яркочервени люспи и остри нокти. Пипала и капеща отрова. Три очи и шест гърчещи се езика. Присвит е там, в душата, последното му обиталище от вечния низ обиталища — и всички богове ще паднат на колене.

Но не. Наистина. Злото не е нищо повече от дума, обективизиране там, където не е нужно никакво обективизиране. Нека оставим идеята за някаква външна сила като източник на невъобразима нечовечност — тъжната истина е в нашата вътрешна склонност към безразличие, към съзнателния отказ на милост, към изключването на всичко, което е морално в нас.

Но ако всичко това е толкова страшно, то нека да го наречем зло. И да го боядисаме в огън и злъч.

В поведението съществуват крайности, които в даден момент изглеждат съвсем естествени, дори разумни и обосновани. До тях се стига внезапно, или поне така би могло да изглежда, но ако човек се вгледа, то последователността се разкрива стъпка по стъпка, и това е най-тъжната истина…

Мурильо вървеше по улиците. Рапирата се люшкаше до бедрото му, ръкавиците му бяха затъкнати в колана. Ако беше минал покрай хора, които го познаваха, навярно щяха да бъдат извинени затова, че не са го разпознали, предвид изражението му. Чертите му бяха изопнати, челото намръщено, все едно умът зад него е подложен на изтезание, че му е гадно от самия него. Изглеждаше по-стар, по-суров. Приличаше на човек, уплашен от собствените си мисли, човек обсебен от неочаквано отражение в мътен прозорец, в посребрено огледало, човек, който потръпва от собствения си лик, от очите, които са срещнали себе си с упорито непокорство.

Само глупак може да излезе на пътя на този човек.

Един млад ученик се поколеба. Беше се канил да извика за поздрав на своя наставник; но беше видял изражението на Мурильо, а макар и млад, ученикът не беше глупак. Затова, вместо да извика, тръгна след него.

Белам Ном нямаше да седне в скута на никой бог. Забележете това. Запомнете го добре.

Имало беше пламенно, страстно обсъждане. Сакатото тате беше като прероден човек, намираше в себе си неочаквани резерви на сила, за да се надигне в разнебитената количка, докато Мирла с блеснали очи се суетеше над него, а накрая дори плесна ръцете й да го остави на мира.

Дребосъците Мю и Хинти зяпаха ококорени, лицата им като гъби попиваха всичко, без нищичко да разбират. Колкото до Снел — о, за него цялата тази възбуда беше нелепа. Знаеше много добре, че мама и тате са пълни идиоти. Твърде тъпи бяха, за да успеят в живота, твърде задръстени, за да го схванат.

Бяха се изтезавали, себе си и един друг, заради загубилия се Харло. С взаимния си провал, с общата си некадърност, която ги караше да се мразят, докато затъваха в безкрайното си самосъжаление. Нелепо. Жалко. Колкото по-скоро Снел се отървеше от тях, толкова по-добре, и при тази мисъл той изгледа наново сестрите си. Ако мама и тате просто изчезнеха — какво пък, можеше да ги продаде тия двете и да вземе добри пари за тях. За друго почти не ставаха. Нека някой друг да им бърше миризливите дупета и да тика храна в устите им — проклетите същества или се задавяха, или я повръщаха, и се скъсваха да реват и при най-лекото сръгване.

Но отвращението му към всички тях се оказваше тънка кора, разпукваше се от къкрещия отдолу страх, от ужаса, породен от някои, макар и нищожни, възможности. Тате и мама отиваха в един храм, нов храм, посветен на бог точно толкова безполезен като самия Бедек. Върховният жрец, който наричаше себе си и пророк, беше дори още по-сакат. От раменете надолу нищо не действаше като хората, а половината му лице беше хлътнало навътре и окото просто беше засъхнало, клепките не можеха да се затворят и той приличаше на изгнила киселица — Снел лично го беше видял, докато стоеше на улицата и гледаше как Пророка го носят хромите му поклонници до другия площад, където той започваше да грачи поредната си проповед, предсказваща края на света и как щели да оцелеят само болните и глупавите.

Нищо чудно, че тате беше толкова нетърпелив. Най-после беше намерил своя бог, онзи от собственото му въображение, както става обикновено, нали? Хората не се променят, за да угодят на своя бог — те променят своя бог, за да угоди на тях.

Тате и мама отиваха към храма на Сакатия бог. Надяваха се да поговорят със самия Пророк. Надяваха се да измолят благословията на бога. Надяваха се да открият какво се е случило с Харло.

Снел не вярваше, че от това ще излезе нещо. Но пък и не можеше да е сигурен, нали? И точно това го плашеше. Ами ако Сакатия бог знаеше какво бе направил той? Ако Пророка му се помолеше и му се кажеше истината, а после той я кажеше на мама и тате?

Снел можеше да избяга. Но трябваше да вземе Хинти и Мю, за да ги продаде за малко пари, които му трябваха, при това ужасно му трябваха. Нека някой друг да им бърше миризливите…

„Да, мамо. Ще се грижа за тях. Вие двамата идете, вижте какво може да се разбере.“

Виж ги само, толкова изпълнени с надежда, с тази тъпа идея, че някой друг ще реши всичките им проблеми, ще заличи всичките им нещастия. Сакатия бог. Каква полза от бог, който е сакат? Щом не може себе си да изцери? Тоя Пророк събираше големи тълпи. Нищо чудно, при толкова негодни за нищо хора на света. И всички те искаха съчувствие. Е, семейството на Снел заслужаваше съчувствие — и може би малко пари също. И нова къща, толкова храна, колкото могат да изядат, и толкова бира, колкото могат да изпият. Всъщност те заслужаваха слугини и слуги, и хора, които да мислят за тях и да вършат всичко, което трябва да се върши.

Снел излезе навън да погледа, докато мама подкарваше тате по задната уличка — такър-такър.

Зад него Хинти вече подсмърчаше, сигурно се канеше да се разреве, след като мама я нямаше — това не се случваше често. Е, трябваше просто да накара тая досадна сополанка да млъкне. Щеше да й затисне хубаво гръдния кош, та да припадне, и всичко отново щеше да стане тихо. Още по-добре да го направи и с двете. По-лесно щеше да може да ги стегне в нещо по-лесно за носене в случай, че реши да избяга.

Хинти започна да плаче.

Снел се обърна рязко, тя го видя и плачът й премина в писъци.

— Да, Хинти — каза ухилено Снел. — Идвам, миличка. Идвам ей сега.

Белам Ном беше разбрал, че нещо не е наред, при това ужасно. Атмосферата в училището беше станала неприятна, отровна почти. Съвсем неподходяща за обучение във всичко, което трябва да знае човек, за да остане жив в двубой.

На лично, съвсем егоистично ниво, всичко това беше обезсърчаващо, но човек трябва да е пълен кучи син, за да се поддаде на подобно мислене. Проблемът беше, че нещо бе прекършило Стони Менакис. Прекършило я беше изцяло. А това на свой ред беше съсипало Мурильо, защото той я обичаше — в това нямаше никакво съмнение, иначе нямаше изобщо да се задържа тук, не и след като тя се държеше с него толкова гадно. Както и с всички останали де, но особено с него.

Не беше никак лесно да се разбере какво точно не е наред, след като никой не говореше много, но той нарочно се беше задържал, застанал в сенките уж за да се поразхлади след цяла камбана време упражнения. А Белам Ном имаше остър слух. Освен това притежаваше естествена дарба, имаше я като че ли по рождение: можеше да чете по устните. Това си беше полезно, разбира се — на хората им беше доста трудно да пазят тайни от Белам.

Учителят Мурильо беше стигнал до някакво решение: вече крачеше като човек, тласкан от ясна цел и мотиви, и Белам бързо разбра, че няма нужда да се прикрива, докато го следва — цял легион от Пурпурната гвардия можеше да марширува зад него и той нямаше да го усети.

Белам не беше сигурен за каква роля може да се окаже подходящ в това, което предстоеше. Единственото, което бе важно за него, беше да е там, когато дойде моментът.

Добре го забележете. Това са мислите за храброст, неоспорими и безкомпромисни, и така някои стават герои. Малки. Големи. Всякакви. Когато дойде драмата, те са там. Вгледайте се. Вижте сами.

Изглеждаше съвсем безвреден и в скромния му кабинет нямаше нищо, което да издава амбициите му, нито кръвожадното му желание да се домогва до услугите на Себа Крафар и неговата Гилдия на убийците.

Безвреден, но все пак Себа усети, че се поти под невзрачните си дрехи. Вярно, не обичаше да се показва на открито, особено посред бял ден, но тази тревога едва се долавяше в присъствието на майстор железаря.

„Просто е. Този човек не ми харесва. А изненадващо ли е това? Въпреки че предложи най-големия договор, който съм виждал някога, поне като старши на Гилдията. Може би малазанската оферта, която пое Воркан, беше по-голяма, но само защото изпълнението бе невъзможно дори за онази кучка.“

Неприязънта на Себа може би беше плод на подозрителност, дори за самия него, след като се бе появила при ужасния провал на договора с Хъмбъл Межър. Трудно бе да отдели този човек от десетките професионални убийци, унищожени при опита (неуспешен) да ликвидират онези проклети малазанци. А точно сега го бе обзела още по-силно въпреки небрежното махване на домакина му.

— Провалът, разбира се, е временен — каза Себа Крафар. — Нямаше ли да е най-добре да го приключим, за наше взаимно удовлетворение, преди да поемем този ваш нов договор?

— Преоцених случая с храма на К’рул, поне засега, — отвърна Хъмбъл Межър. — Не се бойте, ще добавя с удоволствие известна сума към първоначалния си депозит, пропорционално на премахването на двама от субектите, а в случай, че и другите паднат междувременно, разбира се, ще бъдете възнаградени незабавно. Засега обаче бих се радвал, ако се съсредоточите върху новия договор.

Себа Крафар така и не беше в състояние да издържи много дълго на погледа му. Знаеше, че повечето щяха да приемат това за слабост или за доказателство, че на Себа не може да се разчита, но той винаги се беше старал да убеждава, че това, което има да каже, съвсем не е уклончиво. Тази груба откровеност, съчетана с боязливия му поглед, определено изкарваше хората от равновесие, а това напълно го устройваше. Стига само да можеше да подейства и с този тип.

— Това новото е… политическо — подхвърли той колебливо.

— Вашата специалност, доколкото разбирам — отвърна Хъмбъл Межър.

— Да, но става все по-проблематично. Благородната класа се научи да се пази. Политическите убийства не са толкова лесни, колкото бяха.

Веждите на търговеца на желязо се вдигнаха.

— Повече пари ли искате?

— Всъщност не. Работата е следната: Гилдията пострада. Наложи ми се да повиша десетина негодници месеци преди да им е дошло времето. Не са готови… о, могат да убиват ефикасно като всеки друг, но повечето от тях не са нищо повече от амбициозни улични главорези. При нормални условия щях да ги шкартирам безскрупулно, но в момента не мога да си го позволя.

— Това ще наложи някои промени в обичайната ви тактика, предполагам.

— Вече ги наложи. Петнайсет от мъртвите ми в кръчмата „При К’рул“ бяха последните ми повишения. Останалите са стъписани. А един неуверен убиец е негоден почти за нищо.

Хъмбъл Межър кимна.

— Планирайте добре и действайте прецизно, майстор Крафар, и увереността ще се върне.

— Дори това няма да е достатъчно, ако не постигнем успех.

— Съгласен.

Себа помълча, все още плувнал в пот и притеснен.

— Преди да приема този най-нов договор, редно е да се опитам да ви разубедя. Има други, не толкова кървави начини да бъдете избран в Съвета. Явно парите не са проблем, а при това положение… — Замълча, щом мъжът срещу него вдигна меката си ръка.

Изведнъж в очите на Хъмбъл Межър се бе появило нещо ново, нещо, което Себа не беше виждал досега, и то го смрази.

— Ако желанието ми беше да си купя пътя в Съвета, майстор Крафар, нямаше да ви поканя тук. Това би трябвало да е очевидно.

— Да, предполагам…

— Но ви извиках, нали? Следователно, логично е да се предположи, че желанията ми са доста по-сложни от това просто да си спечеля място в Съвета.

— Искате точно тази особа мъртва.

Хъмбъл Межър го потвърди с кратко примижаване, което някак си изразяваше кимване, без да раздвижи главата си.

— Не обсъждаме моите причини, тъй като те не са ваша работа и нямат никакво отношение към самата задача. Значи вие ще нападнете точно това имение и ще убиете въпросната особа и всички останали, до последната слугиня и териера, обучен да избива плъхове.

Себа Крафар извърна поглед (но пък той го правеше непрекъснато, още откакто бе седнал).

— Както кажете. Би трябвало да е просто, но пък тези неща никога не са прости.

— Казвате ми, че не сте годен за това?

— Не. Казвам, че съм се научил да приемам, че нищо не е просто, и че колкото по-просто изглежда, толкова по-сложно ще се окаже навярно. Ето защо ще трябва грижливо планиране. Надявам се, че не сте под някакъв натиск да влезете много бързо в Съвета? Във всеки случай има всевъзможни стъпки, които са нужни, попечителства или родословни претенции, оценка на финанси и прочие… — Замълча, погледна бързо мъжа срещу себе си и видя безизразната му физиономия. Покашля се и добави: — Десет дни минимум. Приемливо ли е?

— Приемливо е.

— Значи се разбрахме.

— Да.

— Декларацията, представена ни от малазанското посолство, е неприемлива.

Съветник Кол прикова погледа си в гладко обръснатото лице на Ханут Орр и не видя в него нищо освен онова, което бе виждал винаги. Страх, презрение, коварство и откровена лъжа, сбраните ведно сили на омраза и злост.

— Така заявихте вие. Но както разбирате, заседанието приключи. Старая се да оставям проблемите на Съвета в залата. Политиканството е навик, на който се поддавате прекалено бързо, съветник.

— Не помня да съм искал съвета ви.

— Не, само моята преданост. От двете избрахте погрешното, съветник.

— Едва ли, след като е единственото важно.

— Да — усмихна се Кол, — напълно ви разбирам. Е, сега ще ме извините, но…

— Обяснението им защо имат нужда от разширяване на посолството е неубедително — толкова ли сте лековерен, съветник Кол? Или е въпрос само да ви се напълни кесията, за да ви купят гласа?

— Или ми предлагате да ме подкупите, съветник Орр, или намеквате, че съм подкупен. Първото изглежда крайно невероятно. Следователно трябва да е второто, а тъй като случайно стоим тук в коридора, с други наоколо — достатъчно близо, за да ви чуят — не ми оставяте никакъв избор, освен да потърся порицание.

Ханут Орр се изсмя презрително.

— Порицание? Това ли е начинът на страхливеца да избегне истински дуел?

— Приемам, че казусът е толкова рядък, че вероятно знаете малко за него. Много добре, заради защитата ви, позволете ми да обясня.

Около тях вече се бяха събрали десетина съветници и слушаха, с подобаващо мрачни изражения.

Кол продължи:

— С настоящото приемам вашето обвинение за официално. Процедурата оттук насетне е да се назначи независима комисия, която да започне разследване. Разбира се, въпросното разследване е изключително задълбочено и ще включи подробна ревизия на финансовите дела и на двама ни — да, на обвинител и на обвиняем. Тези проучвания неизбежно ще се… разпространят, така че на светло ще излезе всевъзможна информация от личен характер. След като се събере цялата изискуема информация, моите адвокати ще прегледат вашето досие, за да решат дали е уместно да се предяви контраобвинение. В този момент процедурата се поема от съдебните органи.

Ханут Орр беше пребледнял.

Кол го изгледа учудено.

— Е, да търся ли порицание, съветник?

— Не намеквах, че взимате подкупи, съветник Кол. И се извинявам, ако невниманието ми е довело до такава интерпретация.

— Разбирам. А да ми предлагате друга?

— Ами…

— В такъв случай, приключихме ли с политиканстването?

Ханут Орр кимна сковано, след което рязко се обърна и се отдалечи, последван след миг от Шардан Лим, а след това, с добре усвоена небрежност — и от младия Горлас Видикас.

Кол се загледа след тях.

Истрайсиън Д’Арл се доближи до него, хвана го под ръка и го поведе към една усамотена ниша — от предназначените точно за политиканстване извън залата. Двама слуги им поднесоха охладено бяло вино и бързо се отдалечиха.

— За малко беше — измърмори Истрайсиън.

— Той е млад. И глупав. Фамилна черта? Възможно е.

— Никакъв подкуп няма, нали?

Кол се намръщи.

— Не като такъв. Официалната изтъкната причина беше точно както каза Орр. Неубедителна.

— Да. А той не е запознат с неофициалните.

— Не е. Погрешната комисия.

— Едва ли е случайно. На тази амбициозна тройка им дават места във всяка безсмислена комисия, за която можем да се сетим — но това не ги ангажира достатъчно, както изглежда. Още намират време да ни се изпречат на пътя.

— Някой ден — каза Кол — те наистина ще станат точно толкова опасни, колкото си мислят, че са.

Извън сградата, застанали на яркото слънце, тримата амбициозни млади съветници оформяха нещо като остров сред море от накацали гълъби. Никой не забелязваше гукането от всички страни.

— Ще имам главата на тоя кучи син някой ден — изръмжа Ханут Орр. — Набучена на пика пред портата ми.

— Беше доста непредпазлив — рече Шардан Лим, без да се старае особено да прикрие презрението си.

Ръката на Орр посегна към дръжката на рапирата.

— Вече започва да ми идва до гуша от теб, приятелю. Явно си наследил цялата слабохарактерност и хленчене на предшественика си. Признавам, че се надявах на нещо по-добро.

— Чуйте се само — каза Горлас Видикас. — Захапа ви едно голямо псе и сега се зъбите един на друг, и защо? Защото голямото псе е прекалено голямо. Да можеше да ви види сега.

— Казва го мъж, който не може да държи жена си на каишка — изсумтя Ханут Орр.

Беше ли съзнателно съвършеното продължение на метафората? Кой може да каже? Във всеки случай, за изумление и на Орр, както и на Лим, Горлас Видикас само се усмихна, все едно оценява контраудара. Забърса показно прахта от маншетите си.

— Е, добре, оставям ви двамата на… както и да е, имам работа, която ще ме задържи извън града до края на деня.

— Онзи железар никога няма да се добере до Съвета, Видикас — рече Шардан Лим. — Няма свободно място и това положение едва ли ще се промени скоро. Това твое партньорство няма да те доведе доникъде и няма да ти спечели нищо.

— Напротив, Шардан. Аз забогатявам. Имаш ли представа колко важно е желязото за този град? А, виждам, че тези неща са твърде дребни за такива като вас. Така да бъде. Като бонус, скоро ще получа имот и в самия град. Беше и ще продължи да бъде крайно изгодно партньорство. Лек ден и на двама ви, господа.

Не можеше да се отрече вродената бруталност, която излъчваше Себа Крафар. Беше едър като мечка и макар буквално никой от хората, които избутваше от пътя си, докато прекосяваше пазарния площад, да не знаеше, че е Майстор на Гилдията на убийците, всички все пак се отдръпваха припряно и отбягваха всякакъв сблъсък с него. А и да помислеше някой от по-войнствените да предизвика този грубиян, то само един по-внимателен поглед набързо го отказваше от подобни идеи.

Себа Крафар минаваше през гъстата човешка гмеж като нажежен нож през свинска мас, прилика крайно подходяща за собственото му мнение за човечеството и за мястото му в него. Едно от последствията от това му поведение обаче беше презрителният му поглед, който го водеше до арогантна небрежност. Поради това той изобщо не забеляза невзрачната фигура, която вървеше след него.

Най-близкото мазе, отвеждащо надолу в тунелите, се намираше в края на права тясна задънена уличка. Стъпалата до мазето минаваха покрай задната стена на последната сграда отляво. Мазето някога беше служило като склад за въглища, във времената преди улавянето на газта, още когато тровенето на въздуха заради някакво безмозъчно удобство бе изглеждало разумно (или поне хората бяха изразявали мързеливата си глупост със самодоволна гордост). Сега помещението с ниския таван клечеше празно и бавно пропадаше под трите етажа порутени жилищни стаи в символично тържество на модерността.

От прозорците без кепенци врещяха бебета под съпровода на дрънчене на готварски съдове и размазани от алкохол сърдити гласове, звуци толкова познати на Себа Крафар, колкото и мръсният въздух на самата уличка. Умът му беше достатъчно претрупан с мисли, за да оправдае разсеяността му. Страхът се бореше с алчността във взаимна нескончаема размяна на маски, които бяха всъщност буквално еднакви, но все едно: играта в края на краищата беше достатъчно повсеместна. Тъй или иначе, скоро двамата воюващи щяха да свършат, проснати възнак от изтощение. Алчността обикновено печелеше, но изнасяше страха на гърба си.

Толкова с грижите на Себа Крафар. Но дори и без тях той едва ли щеше да е чул онзи, който вървеше по дирята му, защото въпросният онзи притежаваше необикновени дарби, от такова естество, че можеше да се движи точно зад майстора убиец и да посегне с лошо намерение.

Една ръка сграбчи Себа за врата, пръстите се свиха като железни нокти, натиснаха нервите и спряха целия двигателен контрол, но преди убиецът да е успял да рухне (както искаше да направи тялото му), го лашнаха във въздуха и след това го притиснаха с лице в мръсната каменна стена. И го задържаха там, с полюшващи се над земята крака.

Усети дъх на едната си буза и чу как му зашепнаха:

— Разкарай си наблюдателите от кръчмата „При К’рул“. Когато те оставя тук, ще намериш в краката си малка кесия. Пет консула. Договорът е приключен — аз го изкупувам. — Върхът на нож опря под дясното око на Себа. — Вярвам, че пет консула стигат. Освен ако не възразяваш.

— А, не, ни най-малко — изпъшка Себа. — Малазанците са в безопасност — поне от Гилдията. Разбира се, това само означава, че клиентът ще потърси, ъъъ, други средства.

— Колкото до твоя клиент…

— Не мога да…

— Няма нужда, Себа Крафар. Напълно съм в течение за особената мания на майстор железаря.

— Късмет имаш — изръмжа Себа… богове, непознатият още го държеше над земята и хватката му не трепваше. — Защото — добави той, тъй като все пак беше смел мъж, — аз не съм.

— Ако беше, нямаше да бързаш толкова да му взимаш парите, колкото и да ти е предложил — каза непознатият.

— Ако е така, може би въпросните пет консула ще му купят някоя злополука.

— Щедро предложение. Но самоубийствено от твоя страна. Не, не наемам хора да ми вършат мръсната работа.

През стиснати зъби — усещанията бавно се връщаха в крайниците му, пареха като огън — Себа изсъска:

— Това го схванах.

— Значи приключихме.

— Освен ако нямаш други въпроси — измърмори Себа и усети, че хватката се поотпусна, а смътно под стъпалата си — хлъзгавите камъни на паважа.

— Добре — рече гласът. — Ти всъщност успя да ме впечатлиш, Себа Крафар. Сега се хвани горе за онази стара кука за фенер, ей там, отляво — дръж се за нея, докато силата се върне в краката ти. Няма да помогне на вече уроненото ти достойнство да те оставя да паднеш сега. Стой с лице към стената десет здрави дъха, със затворени очи. Не искам да се принуждавам да променям намеренията си за теб.

— Никога не е лесно да се примириш с първите впечатления — отвърна Себа, — но ще се постарая.

Ръката го пусна, след което се върна и го потупа по рамото.

Той стоеше, опрял чело в стената, със затворени очи. Започна да отброява десет бавни дъха. Някъде на третия усети воня — о, не само мускулите под врата му се бяха разхлабили и чак сега схвана подхвърленото от непознатия за достойнство. „Да, да се пльосна по задник би било крайно неприятно.“

По лицето му потече пот. Погледна право надолу и видя кесийката с жалките пет монети.

— Мамка му. Забравих да му напиша разписка.

Фишер изчака, докато не видя как майсторът убиец внимателно се навежда да вземе кесията.

Споразумението бе постигнато.

Старшията на убийците, сигурен беше вече, нямаше да ги притеснява повече. Колкото до Хъмбъл Межър — виж, справянето с него щеше да изисква нещо доста по-сложно. Но имаше време.

А това е поуката тук, скъпи приятели. Дори човек като Фишер кел Тат, с всичките му страхотни тайнствени качества, бе способен на груби грешки в преценката.

И тъй, време беше да се връща в кръчмата „При К’рул“. Пикър може би беше намерила вече пътя си обратно в студената плът, която едва дишаше. Ако не, какво пък, на Фишер може би щеше да му се наложи да направи нещо и по този въпрос. Изгубените души имаха навика да се въвличат в неприятности.

Беше ли това достатъчна причина за невниманието му? Може би. След като остави зад гърба си площада с неговите тълпи, той навлезе в тясната сенчеста улица „Бичетата“ и тръгна между малцината минувачи. Нощем тази улица беше прословута с грабежи и убийства — всъщност не беше ли Градската стража намерила само преди два дни поредния премазан от бой труп точно тук? Ей там всъщност, пред онези стъпала, водещи към дюкяна, в който се продаваха клинци, нитове и дървени рамки, на които може да се окачат разни одрани неща и други работи, които си струва да се излагат на показ. Дори през деня този път беше рискован. Главно заради сенките, видите ли…

А от една от тях пристъпи дребно, подобно на жаба привидение, широко ухилено, с тъмно и някак пъпчиво лице. На главата на съществото се поклащаше, готов всеки момент да падне, наръч жили за тетива — или не, чакайте, май е коса? — и в тази коса гнездяха най-малкото три паяка.

— Ти — изсъска съществото и очите му блеснаха, зашариха по улицата и отново блеснаха.

— И никой друг — отвърна с лека въздишка Фишер.

— Разбира се, че не. — Главата се кривна, но косата, кой знае защо, не се смъкна надолу. — Още един идиот — този град е пълен с идиоти! „Никой друг.“ Що за изказване е това? Ако беше някой друг, ами, нямаше да изскоча на пътя ти, нали? Да го караме по-просто. — Главата се изправи и паяците отново се закрепиха по местата си. — Нося ти вест от моя гениално безумен господар. — Продължи шепнешком: — Гениален, да, дума, използвана съвсем на място; но ей на, използваш я веднъж — и край с нея. — Отново повиши глас: — Щом всичко това свърши…

— Извинявай — прекъсна го Фишер. — Кое всичко това?

— Това, разбира се! Тъпият Искарал! Карай го просто! По-просто даже! Слушай, драги ми посредствений барде, щом свърши всичко това, издири змиорката… не, чакай малко… ъъъ, издири змиорката. Махорката? Проклятие, бях го запомнил цялото наизуст! Измери… ъъъ… изяж змиорка — издири, издери, избели и… изпуши махорката… избуши осморката… избий чепа… о, Качулатия да ме вземе дано! Трябваше да прати Сордико Куалм, да, аз можех да си ходя след онази възхитителна поклащаща се ладия със сладките й бедра… — Заклати глава, оцъклил очи. — Шльоп-шльоп, шльоп, ох!

— Благодаря — рече Фишер, щом дребният мъж пред него започна да си мърмори под нос и да облизва устни, — за, ъъъ, съобщението. Разбирам, уверявам те.

— Разбира се, че разбираш — мъж си, нали? Богове, как една такава простичка, дори небрежна походка може да ни накара да се видиотим от възхищение — ами че на кой изобщо са му дотрябвали разните богове и богини, щом имаме задници като оня?

— На кой, наистина? Е, след като успешно донесе съобщението от господаря си, сега може ли да си продължа по пътя?

— Какво? Естествено. Върви си. Проклета досада, това си ти.

Тълпата пред новоосветения храм на Падналия — или Сакатия — бог, или всъщност името, под което го знаеха повечето — Храма на Веригите — беше гъста и ужасно смрадлива. Свръхестествената пот, която можеше да изстиска предобедният слънчев пек, тази наистина странна воня беше човешкото отделяне на отчаяние, станало още по-непоносимо от раболепното очакване.

Но вратата на храма с тесния фронтон оставаше плътно затворена, явно залостена. Пред нея бяха струпани посветителни дарове — медни и калаени монети, както и брънки от вериги, токи и евтини накити.

Бедек в количката си и стоящата пред него Мирла, стиснала дръжките, се озоваха в гъстата гмеж от разтреперани алкохолици и безчет пъпчиви, хроми и гърбави нещастници. Вторачени млечни очи, сякаш пердето е наказание за това, че са видели твърде много — всички други очи бяха изпълнени с настоятелна нужда, с жаждата за благослов, дори само за мимолетно докосване на крива съсухрена длан, стига тя да е на Пророка. Изтерзани лица се вдигаха и се взираха във вратата. Вонята ставаше непоносима. Дъх на гниещи зъби и всепоглъщаща развала. Отдолу, от количката, Бедек не можеше да види нищо освен рамене и тилове. Изскимтя и задърпа жена си за ризата.

— Мирла. Мирла!

Погледът и към него беше едновременно гневен и… жалък, и изведнъж стъписан, Бедек я видя — и себе си също: малки, незначителни, нищожни. Осъзна, че с нищо не са по-различни от другите наоколо. Всеки от тях жадуваше да го отличат, да го изведат напред, да го извисят над всички други. Всеки копнееше да се превърне в бляскав фокус в очите на бога — очи насълзени от жал и дълбоко познание, очи, които разбират цялата несправедливост и нечестност на съществуванието. Бог, който щеше да ги изправи, да. „Да изцери всички ни, до един. Да ни вдъхне цялост.“

Но Бедек не мислеше за такива неща. Двамата не бяха тук заради това. Той и Мирла бяха различни от всички тези хора. Те, виждате ли, бяха изгубили едно дете.

Вече бяха чули, че вратата оставала затворена поне до обед. Понякога и до по-късно. А дори и тогава Пророкът можело и да не се покаже. Влезел ли в общение със собствената си болка, така им казаха, можело да не го видят дни наред.

Да, но благославяше ли той хора? Помагаше ли на хора?

О, да. Ами че, аз видях един с ужасно страдание, а той му го отне напълно.

Изцерил го е?

Не, удуши го. Поднесе духа му — вече в мир — в ръцете на Падналия. Ако те мъчи болка, там можеш да свършиш живота си — само там, разбираш ли, можеш да си сигурен, че душата ти ще си намери дом. Там, в любящото сърце на Падналия. Не искаш ли отново да намериш краката си? Отвъд живота — там ще ги намериш.

Тъй че Бедек бе разбрал, че навярно този Сакат бог не би могъл да им помогне. Не и с намирането на Харло. И изведнъж му се дощя да се върнат у дома.

Но Мирла не искаше и да чуе. Копнежът в очите й си оставаше неутешим, но се беше преобразил и това, което търсеше тя сега, нямаше нищо общо с Харло. Бедек не знаеше какво би могло да е това ново нещо, но беше изплашен до дъното на душата си.

Снел се мъчеше да овърже няколко каиша, за да вземе дребосъците — и двете лежаха безчувствени на пода. Беше проверил да се увери, че дишат, тъй като беше чувал, че като ги „приспиш“, това може да ги убие — ако си ги стискал прекалено дълго, — но пък той беше внимавал. Винаги внимаваше, когато го правеше това, макар че ако умреше едно от тях, какво толкова, щеше да каже, че е заспало и не се е събудило, това се случваше с малките деца, нали? След това щеше да заплаче, защото това се очакваше.

Горкичкото, но пък то все си беше слабичко, нали? Толкова много деца бяха слаби. Само силните, умните оцеляваха. Такъв беше светът в края на краищата, а светът не може да се промени, да, не може.

Във Високия пазар в Даур имаше един човек, който винаги се обличаше добре и имаше много пари, и се знаеше, че взима малки дечица. Десет, двайсет сребърни консула, момченце или момиченце, нямаше значение какво. Познаваше хора, богати хора — той беше само посредник, но се спазаряваш с него, ако искаш никой нищо да не разбере, а и да си оставил някои малки телца, е, те повече не се появяваха, така че никой не задаваше въпроси.

Доста път беше дотам, особено с Мю и Хинти, и точно затова трябваше да си направи някаква сбруя от тези каишки, като онези, дето ги използваха майките риви. Само че как го правеха те?

Вратата зад него се отвори и Снел рязко се обърна, обзет от ужас.

Мъжът на прага беше познат — беше със Стони Менакис, когато ги посети последния път — и Снел усети веднага, че скъпият Снел е в беда. Изстина от страх, устата му пресъхна, сърцето му се разтуптя.

— Те… спинкат!

— Какво си им направил, Снел?

— Нищо! Върви си. Тате и мама ги няма. Отидоха до Храма на Веригите. Ела после.

Но вместо да си тръгне, мъжът влезе. Едната му облечена в ръкавица ръка небрежно блъсна Снел встрани от застиналите на пода момиченца. Ударът разтърси Снел и страхът се изля в него като от отпушена делва. Мъжът коленичи, смъкна ръкавицата си и допря длан до челцето на Мю, а Снел се дръпна до задната стена.

— Ще извикам стражата… ще пищя…

— Затвори си проклетата уста, да не ти я затворя аз. — Мъжът го изгледа лошо. — Още не съм започнал с теб, Снел. Всичко се връща до теб. В деня, в който изчезна Харло, в същия ден, Снел… — Изправи се. — Дрогирани ли са? Кажи ми как го направи това.

Беше се канил да лъже, но изведнъж си помисли, че ако каже истината, мъжът може да повярва на лъжите, които ще използва след това, за другото.

— Само ги стискам, когато плачат много, нищо повече. Не им правя нищо лошо, честна дума.

Мъжът беше видял парчето зебло и каишките до Мю. Може би се досещаше, но нищо не можеше да се докаже, нали? Всичко щеше да е наред. Щеше да…

Две бързи крачки и ръцете — едната в ръкавица, другата без — и покрита с белези — докопаха предницата на ризата на Снел. Вдигнаха го във въздуха, докато очите му не се изравниха с тези на мъжа. И Снел видя в тези убийствени очи нещо тъмно, безжизнен шепот, който можеше да изригне всеки миг, и всякакви мисли за лъжене се разбягаха с хленч.

— В онзи ден ти си се върнал с торба изсъхнала на слънце тор — каза мъжът. — Нещо, което не си правил никога преди и никога не си правил оттогава. Майка ти каза, че Харло е носил тор. Харло, който само на пет шибани годинки правеше повече в помощ на това семейство, отколкото ти изобщо си правил. Кой събра торта, Снел?

Очите на Снел се бяха облещили. Брадичката му затрепери.

— Харло — прошепна той. — Но аз… нищо не му направих — заклевам се!

О, не искаше да лъже. Лъжата сама си излезе от устата му.

— Извън Белята или при портата Двата вола?

— При портата. Двата вола.

— С него ли отиде, или го проследи? Казвай, Снел!

И тогава очите на Снел го издадоха. Пробягаха — твърде инстинктивно, за да може да ги спре навреме — към Мю и Хинти. Очите на мъжа се присвиха точно както Снел се беше боял.

— Не го убих! Дишаше си, когато го оставих! Ако ме убиеш и разберат — ще те арестуват — ще отидеш на бесилките — не може да ме убиеш — недей!

— Ударил си го, припаднал е, оставил си го там и си откраднал торта, която е събрал. В хълмовете извън портата Двата вола.

— И после се върнах, след два дни — на другия ден де — и него го нямаше! Избягал е…

— Едно петгодишно момче прави всичко, което може, за да помага на това семейство, и просто бяга, така ли? Къде го хвърли, Снел?

— Не съм… просто изчезна — не съм виновен аз, нали? Някой може да го е намерил, може да го е осиновил дори.

— Ще кажеш всичко на родителите си, Снел — отсече мъжът. — Ще дойда пак довечера. Може да е късно, но ще дойда. Не си и помисляй да бягаш…

— Няма да си помисли — чу се глас откъм вратата.

Мъжът се обърна.

— Белам… какво…

— Учителю Мурильо, аз ще остана тук и ще го държа тоя шибаняк под око. А когато родителите му се върнат, ще си каже всичко. Вървете, учителю, няма нужда да се притеснявате за нищо тук.

Мъжът — Мурильо — помълча, загледан замислено в дългурестото момче, което стоеше скръстило ръце и подпряно на рамката на вратата.

После пусна Снел да стъпи на земята.

— Няма да забравя това, Белам.

— Всичко ще е наред, учителю. Няма да му строша кокалите, колкото и да ми се иска и колкото и да го заслужава, явно. Не, той ще си седи и ще си играе със сестричките си — веднага щом се съвземат…

— Едно плисване с вода би трябвало да ги оправи.

— Значи вода. А Снел не само ще си играе с тях, но ще се старае да губи всяка игра, всеки спор. Ако поискат да стои на главата си, докато те го щипят по задника, ами, това ще прави Снел. Нали, Снел?

Снел беше срещал други момчета като този. Момчета със спокойни очи, но това бе само за да те предразположат, та да не очакваш нищо лошо. От този Белам го беше страх повече, отколкото от Мурильо.

— Посегнеш ли ми, ще кажа на приятелите си — изсъска Снел. — Приятелите ми от улицата…

— А щом те чуят името Белам Ном, ще те скъсат от бой преди да си мигнал.

Мурильо беше намерил една глинена чаша и я пълнеше с вода.

— Учителю, оставете това на мен — каза Белам. — Получихте от него каквото ви трябваше — поне е някаква следа, начало.

— Добре. Тогава до довечера, Белам. И ти благодаря.

След като Мурильо излезе, Белам затръшна вратата и пристъпи към Снел, който пак се беше присвил до стената.

— Нали каза, че няма…

— Излъгах. Ти също лъжеш, нали?

— Не ме пипай!

— Сега сме самички, Снел — какво обичаш ти да правиш, когато си самичък и големите ги няма? О, да, правилно. Обичаш да измъчваш всички, които са по-малки от тебе. Доста забавна игра. Мисля да поиграя на нея — нали си по-малък от мен. Е, с кое мъчение да започнем?

Нека ги оставим временно и спокойно да се освободим от всякакви притеснения за нещо прекомерно жестоко. Белам Ном, тъй като е твърде умен младеж, знае, че истинският ужас не е в това, което става, а в това, което може да стане. Ще се задоволи само да разпали въображението на самия Снел за безброй възможности, което си е всъщност деликатна и префинена форма на изтезание. Особено полезна с това, че не оставя никакви външни белези.

Побойниците не научават нищо, когато на свой ред ги скъсат от бой, никаква коренна промяна няма в жалкия им нрав. Принципът за заслужено правосъдие е една особена област, където правилността и мъстта се смесват, стават почти неразличими. На бития побойник се показва само другата страна на същия този страх, с който той е живял през целия си живот. Промяната става там, отвън, не отвътре. Отвътре побойникът и всичко, което обсебва душата му, си остават непроменени.

Жалка истина е, но съвестта не може да бъде натикана в гърлото с юмруци.

Де да можеше.

Нощни пеперуди бяха накацали по стените на тесния проход в очакване на нещо, може би — на нощта. Тъй като това беше малко използван маршрут към и от имението Видикас, два пъти дневно в определено време за кухненските доставки, Чалис беше свикнала да прибягва до него с цялото лукаво изящество на палава прелюбодейка, в каквато се бе превърнала. Последното, което очакваше, бе почти да се блъсне в съпруга си ей там, в сенките по средата на уличката.

Още по-смущаващото беше, че той явно я чакаше. С едната ръка стиснала дуелистките му ръкавици, готова сякаш да я зашлеви по бузата, но въпреки това на лицето му се бе изписала странна усмивка.

— Скъпа.

Тя спря пред него и в първия миг изтръпна. Едно беше да си изиграе играта на закуска, с масата между тях, отрупана с всички фалшиви символи на един съвършен и съвършено нормален брак. Изискани реплики, с толкова изкусно лавиране около всички гибелно опасни плитчини, че настоящето сякаш бе само модел на бъдещето, години и години с това; нито една разчоплена рана, нито едно трагично влизане в плитчините, никакви давещи се в пяната моряци.

А сега той стоеше пред нея, висок, вдъхващ страх, изсечена от хиляда ръба фигура, изцяло преградил пътя й, очите му грееха като факли на мародери.

— Толкова се радвам, че те намерих — каза й мило. — Налага се да отида в минния лагер — не се съмнявам, че чуваш как подготвят каляската зад теб.

Небрежни думи, но тя все пак се стресна, като птица запърхала в паника с крилца в сумрака. Чу пръхтенето на конете в двора зад нея.

— Ох — успя да промълви и отново се обърна към него. Разтуптяното й сърце започна да се успокоява.

— Дори тук бузите ти са толкова сладко зачервени, скъпа. Много ти отива.

Почти усети лекото докосване на пръстите му по бузата си, допълнение към изречения комплимент. Една пеперуда, стресната от сблъсъка на течения във въздуха, изпърха пред лицето й със сухите си като талк крилца. Тя трепна и отстъпи назад.

— Благодаря.

Беше просто поредната игра, разбира се. Той не искаше нещата да се объркат, не и тук, не и скоро. Чалис си каза това убедено и се надяваше, че е истина. Но пък защо да не разбият всичко с трясък? Да го освободи, а той да освободи нея — нямаше ли да е по-здравословно в края на краищата? „Освен ако неговата идея да се освободи е да ме убие. Такива неща се случват, нали?“

— Не очаквам да се върна поне в следващите три дни. Две нощи.

— Разбирам. Приятно пътуване, Горлас.

— Благодаря, скъпа. — А след това, най-ненадейно, пристъпи към нея и стисна силно дясната й гърда. — Не ми харесва мисълта някой непознат да прави това — каза тихо, странната усмивка още беше на лицето му. — Имам нужда да си представя лицето, някой, когото познавам добре. Трябва да усетя кучия син зад това.

Тя се взря в очите му и видя някакъв непознат: пресметлив, спокоен и хладнокръвен като погребален агент — като онзи, който бе дошъл, за да направи каквото трябваше да се направи с трупа на майка й, след като тънкото було на съчувствие бе захвърлено като мокър парцал и човекът се залови за работа.

— Когато се върна — продължи той, — ще си поговорим. Подробно. Искам да зная всичко за него, Чалис.

И тя разбра, че това, което ще каже точно в този момент, ще отеква в ума на съпруга й буквално във всеки свободен миг през следващите три дни и две нощи и че докато той се върне, думите й ще са си свършили работата и ще са го преобразили — или в унил нещастник, или в чудовище. Можеше да каже: „Добре“, все едно са я принудили, притиснали, и мигновеното удовлетворение, което той щеше да изпита, скоро щеше да се изкриви в нещо мрачно, неприятно, и след три дни тя щеше да се озове срещу изпълнено с жажда за мъст същество. Можеше да каже: „Щом искаш“ и той щеше да го чуе като предизвикателство и жестоко безразличие — все едно, че за нея потребностите му са маловажни и че е готова да се подчини от съжаление и нищо друго. Не, всъщност тя нямаше много голям избор какво да изрече в този момент. И докато той очакваше отговора й, тя бързо направи избора и отговорът излезе от устата й спокойно и уверено (но не прекалено):

— До вдругиден, съпруже.

Той кимна и Чалис видя как се разшириха зениците му. Долови учестения му дъх и разбра, че изборът й е бил верният. Сега, през следващите три дни и две нощи, Горлас щеше да е като в треска. В очакване. Въображението му щеше да се развихря и да отиграва сценарии, всеки един — вариация на една и съща тема.

„Да, Горлас, все още не сме свършили един с друг.“

Ръката му пусна гърдата й и с вежлив поклон, той отстъпи встрани, за да й позволи да мине.

И тя мина покрай него.

Мурильо си нае кон за целия ден; със сбруята наемът възлезе на три сребърни консула, с двайсет консула залог. Конят едва ли струваше повече от пет. Крантав, поне на десет години; мъката в очите му до такава степен събуди жалост у Мурильо, че той беше почти готов да зареже залога и да остави животното в ръцете на някой добър селяк с много свободна земя за паша.

Караше в бавен тръс по пълните с хора улици към портата Двата вола. Щом мина през сянката на свода, продължи в лек галоп по чакълестия път; подминаваше натоварени фургони и коли, селяци, превити под тежки кошове, пълни с осолена риба, делви със зехтин, свещи и каквото още правеха, за да си докарат поносим поминък.

След като подмина колонията на прокажените, започна да оглежда земите от двете страни на пътя, търсеше най-близкото пасище. Зърна стадо овце и двайсетина кози, пръснати по склона вдясно. Самотният овчар куцукаше на билото и махаше с камшик да пропъди мухите. Мурильо отби от пътя и подкара нагоре към него.

Старецът го забеляза и спря.

Беше облечен в дрипи, но гегата, която носеше, изглеждаше нова. Очите му гледаха замъглено от пердетата след толкова много години на яркото слънце и той примижа боязливо, щом Мурильо дръпна юздите.

— Добра стига, овчарю.

Онзи отвърна със сдържано кимване.

— Търся тука…

— Никой няма тук освен мен — отвърна старецът и плесна с камшика пред лицето си.

— Преди няколко седмици беше. Малко момче. Дошло е тук да събира тор.

— Мяркат се тъдява, от града идат. Не ги знам.

Зле прикрито лукавство имаше тук. Старецът облизваше устни, пъдеше мухи, а мухи изобщо нямаше. Този човек криеше нещо, реши Мурильо. Слезе от коня.

— Точно за това дете знаеш. Петгодишно. Пребито, вероятно до безсъзнание.

Овчарят отстъпи назад, надигна гегата. Мурильо направи крачка към него.

— А какво трябваше да направя? — сопна се старецът. — Тия, дето идат тук, си нямат нищо. Живеят на улиците. Продават торта за някой петак. Никаква помощ нямам тука, само се бъхтим за някой грош. Гладуваме. Какво трябваше да направя?

— Просто ми разкажи какво стана — рече Мурильо. — Разказваш ми и може би просто си отивам, оставям те на мира. Но си лош лъжец, старче, и ако отново се опиташ да пъшкаш, може да се ядосам.

— Не бях сигурен дали ще оживее — беше пребито почти до смърт. Щеше да умре, ако не бяхме го намерили. Погрижихме се за него и…

— И?

— Продадох го. И тъй ни е тежко да се изхраним…

— На кого? Къде е?

— В железните мини. Рудниците на Елдра, на запад оттук.

Сърцето на Мурильо се смрази.

— Петгодишно момче…

— Къртици, тъй им викат. Или… така съм чувал де.

Мурильо препусна обратно към пътя.

След хиляда крачки конят загуби една подкова.

Волът се тътреше тежко, със скоростта на животно, за което времето е нещо безсмислено, и може би в това беше мъдър. Мъжът, който крачеше до него, го плясваше от време на време по хълбока с камшика, но това беше по-скоро по навик, отколкото от бързане. Товарът с плетена кожа не беше особено тежко бреме и ако коларят преценеше времето си добре, е, можеше да си изкрънка едно ядене в лагера преди дългия път обратно до града. Дотогава денят щеше да преваля и въздухът щеше да се поохлади. В тази жега нито мъжът, нито животното бързаха много.

Едва ли беше изненадващо тогава, че самотният пътник скоро го настигна и след кратък разговор — по няколко думи от всяка страна за звъна на монетите — товарът на колата стана по-тежък, макар и все още недостатъчно, за да изкара стон от вола. Това в края на краищата беше задачата на живота му, самото определение на съществуването му. Всъщност той нямаше много спомени да е бил свободен някога, да се е тътрил някога без нещо да се влачи зад него, а колелетата да трополят по камъните и да подскачат по изровените коловози.

Мързеливи примигвания, рояк полудели мухи, затанцували в горещината, мърдаща опашка и петна кръв по бутовете — и дърпа нещо от едно място на друго. А до него, с червени кръгове около очите, с рояк полудели мухи, затанцували в горещината, с петна кръв тук-там от комари и какво ли още не, коларят и той кара нещо от едно място на друго. Вол и колар, два успоредни живота през безсмислените години. Изключително разнообразие обаче този път: мъж, седнал с провиснали от колата крака, с протрити ботуши и кървящи мазоли, и тъмна буря в очите му, която не е за никой от тях двамата, а и не им е работа освен това.

Богато украсената лека каляска, която изтрополи покрай тях на една левга от лагера, беше със затворени прозорци против жегата и прахта.

Мъжът отзад на колата я беше гледал как приближава. Коларят видя подминаването й. Волът я видя, когато мина пред него и продължи на бърз ход, с какъвто той никога нямаше да се справи, дори и да искаше, а не искаше.

Снел изобщо не беше глупак и когато топката шарени конци се изтъркаля до вратата и Хинти я зяпна, очаквайки чудодейното й връщане в малките й пухкави мръсни ръчички, какво пък, Снел се подчини… и щом се озова при вратата, драсна навън и изчезна.

Чу вика на Белам зад себе си, но вече имаше добра преднина, а и тоя тъп идиот нямаше да зареже дребосъците сами, нали? О, Снел беше направил бягството си много добре, толкова лесно, защото беше умен и бунаците можеше да го заплашват колкото си искат, но накрая той винаги печелеше, винаги печелеше — което си беше доказателство колко е умен.

Бегом нагоре по улицата, после се шмугна в задния проход, през тесния двор — по пътя му се разбягаха пилци — и в зайчарника, през следващата ограда и Кривата улица, двайсет крачки нагоре и после наляво, в калния изкоп, където се оттичаше каналната тръба. Никой нямаше да слезе в този проход, при цялата воня, но той слезе, пикня се просмука в изтърканите му мокасини, а след това — Улицата на кесиите и най-сетне на свобода.

По-добре щеше да е, ако беше откраднал дребосъците, та да ги продаде. Още по-добре, ако си имаше все още закопаните пари. Имаше едни по-големи момчета с връзки в бандата, която действаше в Беля, свиваха каквото могат от търговските фургони, които трополяха през градчето. Ако успееше да стигне дотам, щеше да е извън града, нали? Можеха да душат за него цял живот и пак да не го намерят.

И можеше да забогатее. Можеше да се издигне и да стане водач на банда. Хората щеше да ги е страх от него, да ги ужасява дори. Търговци щяха да му плащат само и само да не ги граби. И щеше да си купи имение, и да наеме убийци да убият Белам Ном, и Стони Менакис, и Мурильо. Щеше да изкупи дълговете на родителите си и да ги накара да плащат на него всеки месец — нямаше ли да е страхотно? Идеално щеше да е. Е, сестрите си можеше да даде по улиците за парса, и след време щеше да събере толкова пари, че да си купи някоя титла, да влезе в Съвета и да се обяви за крал на Даруджистан, и щеше да заповяда да вдигнат нови бесилки и да избесят всички, които му бяха правили лошо.

Тичаше, мислите му се бяха отнесли на цял свят оттук, в бъдеще далечно и в същото време — почти на ръка разстояние.

Нещо го дръпна рязко за краката и той падна тежко — болката го прониза в едното рамо и бедрото. Белам Ном стоеше над него, задъхан, но ухилен.

— На мене ще ми бягаш, а?

— Мю и Хинти! Ти си ги оставил…

— Заключени, да. Това ме забави. — Сграбчи Снел под мишницата и рязко го дръпна на крака, изви толкова силно, че той изскимтя.

Повлече го назад.

— Ще те убия някой ден — каза Снел и изохка, щом Белам му изви ръката още повече.

— На това разчитат тия като теб, нали?

— Какво?

— Че никой от нас не е толкова гаден като теб. Че ще имаме задръжки да те одерем жив например. Или да ти счупим капачките на коленете. Да ти извадим очите. Искаш да ме убиеш? Чудесно. Обаче не се изненадвай, ако аз го направя първи, Снел.

— Ти не можеш да убиеш…

— Не мога ли? Защо не? Ти май смяташ, че можеш, когато поискаш. Е, аз не съм Стони Менакис. Не съм и Мурильо. Те са… цивилизовани хора. Не, Снел, аз съм по-скоро като теб, само че съм по-голям и по-силен.

— Ако ми направиш нещо, Мурильо ще те подгони. Сам каза, че той не е като нас. Или Стони. Тя ще те насече на парчета. Да, Стони ще е, щом тате я помоли. Той ще й каже.

— Много си въобразяваш, Снел.

— Какво?

— Че изобщо ще разберат, че съм аз.

— Аз ще им кажа. Щом се върнат, веднага ще им кажа…

— Преди или след като си признаеш? Онова, което си направил на Харло?

— То е друго! Нищо не съм направил нарочно…

— Ударил си го, може би си го убил, и си го зарязал. Знаеш ли, татко ти може просто да те даде на мен, та да се отърве от тебе.

Снел замълча. Вече се беше уплашил не на шега. Толкова ужас го беше изпълнил, че се изливаше през порите му, дори между краката. Този Белам беше чудовище. Нямаше никаква милост. Чудовище. Зъл демон, да, демон!

— Вече ще съм добър — захленчи Снел. — Обещавам…

Но това бяха лъжи, и двамата го знаеха. Снел беше това, което си беше, и никакви гушкания и глезотии нямаше да го променят. Снел беше това, което беше, да. И Белам Ном — също.

Белам го вмъкна през тясната врата на един невзрачен дюкян в отсамния край на Тясната улица и Снел се втрещи от страх — познаваше това място. Знаеше…

— Какво си ми довел, Белам?

— Нов е, Горус, и ще ти го дам евтино.

— Чакай! — изпищя Снел, обаче една тежка длан се лепна върху устата му и го дръпнаха навътре в сумрака. Замириса му на вкиснала пот и усети на бузата си тежък дъх, когато гигантът Горус се надвеси над него.

— От ревльовците е, а?

— Гадно малко лайно всъщност.

— Това ще му го избием.

— Не и от този. Майка си би намушкал само за да види как й изтича кръвта. Сигурно е оставил десет левги пътека удушени животинчета зад себе си, заровени в дупки във всеки заден двор из квартала. Този е от тях, Горус.

— Осемнайсет сребърника?

— Става.

Снел риташе и се дърпаше отчаяно, докато го носеха към задната стая, после надолу по стълбището и в тъмното мазе, вмирисано на кал и пикня. Запушиха му устата, вързаха го и го бутнаха в една желязна клетка. След това Горус го остави сам.

В горната стая великанът седна срещу Белам.

— Бира, племеннико?

— Малко ми е рано, чичо.

— Колко дълго да го задържа?

— Колкото трябва. Докато не изтръскаш цялата гадост от него.

— Една нощ тогава. Колкото да превърти всичките си страхове в главата си, но без да се побърка. Мамка му, племенник, не се занимавам с хлапета, ммм, под петнайсет, правим разпита много внимателно и само най-безнадеждните ги пращаме на галерите. А дори тогава им плащат, хранят ги и ги изписват след пет години — и повечето стават свестни след това.

— Снел едва ли знае всичко това, чичо. Знае само, че тук се мъкнат деца и повече не се връщат.

— Така трябва да изглежда.

Белам се усмихна.

— Точно така изглежда, чичо. Точно така.

— Не съм го виждала от дни.

Баратол само кимна и отиде до кацата с вода да си измие ръцете. Чаур седеше наблизо на един сандък, захапал някакъв местен плод с жълта кора и розова месеста вътрешност. Сокът капеше по обраслата му с четина брадичка.

Сцилара му се усмихна ведро. Миризмата беше кисела и пареща, като във всяка ковачница, и тя си помисли, че тази миризма вече ще придружава всяка нейна мисъл за Баратол, този грамаден мъж с кротките очи.

— Имаше ли си нови неприятности с гилдията?

Баратол си избърса ръцете и хвърли парцала.

— Затрудняват ни, но го очаквах. Оправям се.

— Личи си. — Тя бутна с крак купчина железни пръти. — Нова поръчка?

— Мечове. Идването на гарнизона на малазанското посолство докара нова мода сред благородниците. Имперски дълги мечове. Това затруднява повечето местни ковачи. — Баратол сви рамене. — Не и мен, разбира се.

Сцилара се настани на единствения стол и започна да чисти лулата си.

— Какво им е толкова специалното на малазанските дълги мечове?

— Точно обратното всъщност. Местните майстори още не са се сетили, че трябва да обърнат техниката, за да ги направят както трябва.

— Да обърнат техниката ли?

— Основното в модела и изработката на малазанския дълъг меч идва от Унта, от имперския континент. От три столетия е, ако не и повече. Империята все още използва унтските леярни, а те са консервативна работа.

— Е, щом тия проклети неща правят каквото трябва, защо да се променят?

— Такава май е идеята, да. Местните се побъркват да огъват и преогъват, мъчат се да постигнат якост. Само че ковачите в Унта обработват желязото недостатъчно горещо. Освен това използват червено желязо — хълмовете на Унта са червиви от него, макар че е рядко по други места. — Замълча и я загледа как разпалва лулата. — Но всичко това едва ли толкова те интересува, Сцилара.

— Не, но ми харесва да ти слушам гласа. — И вдигна премрежените си очи към него, през дима.

— Все едно, мога да правя прилични оръжия и мълвата се разнесе. Рано или късно някой ковач ще се сети как точно става, но дотогава вече ще имам доволни клиенти и дори подбиването на цената няма да ме ощети много.

— Това е добре.

Той я погледа за миг и попита:

— Значи Кътър е зачезнал, а?

— Не знам. Знам само, че не съм го виждала от няколко дни.

— Притеснена ли си?

Тя помисли малко. После отново помисли.

— Баратол, не това е причината да те посетя. Не за да търся някой да се намеси, все едно че Кътър са го отвлекли или нещо такова. Тук съм, защото исках да видя теб. Самотна съм… о, не искам да кажа, че е все едно с кого. Просто исках да те видя.

След кратко мълчание той сви рамене и вдигна ръце.

— Ами… ето ме.

Тя въздъхна.

— Няма да го направиш по-лесно, нали?

— Сцилара, погледни ме. Моля те, погледни. Внимателно. Прекалено бърза си за мен. Кътър, историкът, дори онази Подпалвачка на мостове, оставяш ги замаяни след себе си. Ако имам избор, бих предпочел да си изкарам живота, без никой да ме забелязва. Не ме интересува драмата, нито тръпката на възбуда дори.

Тя изпъна крака.

— А мислиш ли, че мен ме интересува?

— Ти си пълна, ммм, с живот. — Баратол се намръщи, после поклати глава. — Не ме бива много да казвам каквото искам да кажа, нали?

— Пробвай пак.

— Можеш да… съкрушиш човек.

— Типично. Сложи и малко тлъстини, и изведнъж се оказва, че съм твърде тежка за всички.

— Не си дебела и го знаеш. Ти имаш… — Баратол се поколеба — форми.

Сцилара помисли да се изсмее, но реши, че ще изглежда обидена и той ще се почувства още по-зле. Освен това думите й не бяха нищо повече от отчаяно подвеждане — беше отслабнала доста, след раждането.

— Баратол. Не ти ли е хрумвало, че съм това, което съм, защото зад него няма почти нищо?

Той се намръщи.

Чаур се смъкна от сандъка, приближи се до нея, потупа я по главата с лепкава длан и излезе на двора.

— Но си преживяла много.

— А ти не си ли? Богове на бездната, ти беше офицер в Червените мечове. Онова, което направихте в Ейрън…

— Просто избягвах бъркотията, Сцилара. Както обикновено.

— За какво ми говориш?

Той извърна очи.

— Ами… след като Кътър те остави…

— А Дюйкър е твърде стар, а Пикър е жена и е забавно, но не е сериозно — за мен поне — и се оказа, че имам нужда от друг мъж. Чаур е дете, в главата имам предвид. Оставаш… ти.

Грубият сарказъм в гласа й го уязви и той я изгледа, стъписано. После каза:

— Аз съм си тук.

— Ох — въздъхна тя. — Май точно това заслужавам. Малко му бях… отпуснала края. Търсех, опитвах, не намирах, пак търсех. И пак. Тук си, да. Това мога да го разбера.

— Не че е толкова важно — каза Баратол. — Само че не искам да съм поредният мъж, останал по пътя ти.

— Нищо чудно, че си посветил живота си на правенето на оръжие и броня. Проблемът е, че ги правиш за други.

Той не отвърна. Просто я гледаше и тя осъзна, че вече я гледа от доста време. Изведнъж се почувства неловко и дръпна от лулата.

— Баратол, май трябва да направиш броня и за себе си.

Той кимна.

— Разбирам.

— Няма да давам обещания, които не мога да спазя. Все пак непостоянството ми като че ли е на свършване. Хора като нас, които прекарват целия си живот в търсене, хм, дори когато го намерим, обикновено не го разбираме… докато не се окаже твърде късно.

— Кътър.

Тя примижа.

— Не е останало място в сърцето му, Баратол. Нито за мен, нито за никого.

— Значи сега просто се крие?

— Така мисля.

— Но той е разбил сърцето ти, Сцилара.

— Нима? — Тя се замисли. — Може би. Може би аз съм тази, на която й трябва броня. Хм, върна ми го, нали? — И стана.

Баратол се сепна.

— Къде отиваш?

— Какво? Не знам. Някъде. Има ли значение?

— Чакай. — Той пристъпи към нея. — Чуй ме, Сцилара. — И замълча, чувствата се бореха на лицето му, търсеха думи. Баратол се намръщи. — Вчера, ако Кътър просто беше наминал тук, за да си кажем „здрасти“, щях да го хвана за гърлото. Да ме вземе Гуглата, сигурно щях да го скъсам от бой и да го вържа за тоя стол. Та да седи… докато дойдеш.

— Вчера.

— Вчера си мислех, че нямам шанс.

Този път тя май се затрудни с думите.

— А днес?

— Мисля, че… Току-що си навлякох броня.

— Войникът… се връща в строя.

— Е, аз съм мъж. Мъжете са войници.

Тя се усмихна.

— Съвсем вярно.

А след това се наведе и той бавно вдигна ръце, за да я вземе в прегръдката си, и тя почти притвори очи — цялото това облекчение, цялото това очакване за наслада, за радост дори… а вместо това той я хвана под раменете и рязко я избута настрани. Стъписана, тя се обърна и видя цяло отделение на Градската стража на водата.

Офицерът им поне намери благоприличието да се изчерви от смущение.

— Баратол Мекхар? По заповед на градската управа тази ковачница временно е затворена. Ще се наложи да ви отведа в ареста.

— Обвинението?

— Представено от Гилдията на ковачите. Нарушение на реда за изхвърляне на отпадъци. Обвинението е сериозно. Може да загубите работата си.

— Не разбирам — отвърна Баратол. — Използвам градския канал…

— Но трябва да използвате промишления, които минава успоредно на градския.

— За пръв път чувам за такова нещо.

— Е — намеси се глас зад стражите, — ако бяхте член на Гилдията, щяхте да знаете тези неща, нали?

Гласът беше женски, но Сцилара не успя да види жената зад мъжете на входа.

Баратол вдигна ръце.

— Ами добре, ще се подчиня с удоволствие. Ще прокарам тръби и…

— Можете да го направите — прекъсна го офицерът, — след като обвиненията ви бъдат предявени в съда, платите си глобите и прочие. Междувременно тази работилница трябва да се затвори. Газовите клапи трябва да се запечатат. Материалите и инструментите ще бъдат конфискувани.

— Ясно. В такъв случай, позволете ми да уредя някои неща за помощника си — къде да отседне и…

— Съжалявам, но обвинението е срещу двама ви — вас и чирака ви.

— Не съвсем — намеси се жената отзад. — Ковачът не може да има чирак, ако не е член на Гилдията. Двамата заговорничат против интересите на Гилдията.

Офицерът се намръщи и отвърна:

— Щом казвате. Не ги разбирам тия работи. Аз си ги арестувам тия двамата и оставям един от хората си да надзирава конфискацията на работилницата.

— Момент! Арестувате Чаур? — обади се Баратол.

— Така ли се казва чиракът ви?

— Той не ми е чирак. Умствено недоразвит е…

— Почти като роб значи — отряза скритата зад стражите служителка на Гилдията. — Това според мен ще се окаже много по-сериозно нарушение на закона.

Двама мъже доведоха скимтящия ококорен Чаур. Баратол понечи да го утеши, но стражите застанаха между двамата, а офицерът предупреди, че макар да не иска да използва белезници, ще го направи, ако се наложи. И че ако никой не създавал проблеми, всичко щяло да мине кротко. Баратол попита има ли право да си наеме защитник, а офицерът отвърна, че макар да няма, все пак нямало да му откажат, стига да можел да си го позволи.

В този момент се намеси Сцилара:

— Аз ще ти намеря, Баратол.

В очите му проблесна облекчение и благодарност, сменени бързо от отчаянието му за съдбата на Чаур, който вече ревеше и се дърпаше от ръцете на стражите.

— Оставете го на мира — каза Баратол. — Ще тръгне съвсем кротко след нас — само не го дърпайте.

А после цялото отделение, освен един, излязоха с арестантите. Сцилара тръгна след тях и най-сетне видя служителката на Гилдията — доста внушителна жена. Самодоволно презрителната й усмивка обаче подронваше достолепието й.

Щом се озова зад нея, Сцилара я хвана за плитката и я дръпна силно.

— Ох! — Жената се обърна, побесняла.

— Съжалявам — каза Сцилара. — Май ви закачих с гривната си.

И продължи по улицата. Мъжът зад нея каза:

— Тая няма гривна.

Жената от Гилдията изсъска:

— Ще я…

Сцилара зави зад ъгъла. Не мислеше, че ще я гонят. Стражата си вършеше работата и нямаше интерес да се усложняват нещата.

— А тъкмо се канех да заплета един толкова добър човек в паяжината си — измърмори Сцилара. — За да разплете живота ми. Проклетият ми късмет!

От вмирисани суеверия до учени трактати, безброй поколения са се опитвали да разберат онези, чиито умове остават недоразвити, детински или просто затворени сякаш в някакъв друг свят. Обсебени от бог или от демон, откраднати души, безброй химични нарушения и неприятни течности, наранявания, понесени при раждането или дори преди него; удари по главата като дете; треска и какво ли още не. Онова, което изобщо не може да се постигне, разбира се (освен някои сложни и опасни ритуали на сънебродничество), е да се влезе в ума на поразения.

Би било лесно да се допусне съществуването на един вътрешен свят на прости чувства, плашещи неизвестни и безкрайна объркваща мъгла. Или някакъв безтелесен демон, присвит зад всяка мисъл, който я унищожава, отнема живота от нея, задушава всякакъв възможен преход към съзнателност. Подобни допускания, естествено, са само хипотези, основани на външно наблюдение: предпазливото вглеждане в привидно безизразни очи и глупави усмивки, шаблонно поведение и неоснователни страхове.

И тъй, дръжте здраво тази ръка в това мигновено пътешествие в ума на Чаур.

Светът, който виждаше той, бе място на предмети — някои подвижни, други съвсем неподвижни, а някои си стояха спокойно, но можеше да се задвижат, ако човек го поиска. Тези три вида не бяха непременно фиксирани и той добре знаеше, че неща, които изглеждат обречени на неподвижност, могат изведнъж да се разбудят, да оживеят в буйно движение. Чаур притежаваше усет за всичките три, във вечно променливата им форма. Имаше обич, предмет, вкоренен дълбоко, от който идваше топлина и радост, и усещане за съвършено добруване. Тя понякога можеше да се пресегне и да поеме друго — някого или нещо, което е отвън, — но в крайна сметка това не беше необходимо. Обичта беше вътре в него, в собствения му свят, и той можеше да отиде там по всяко време, щом пожелаеше. Това се изразяваше в една доста сънена усмивка, изражение, откъснато от всичко, което беше отвън.

Колкото и да беше силна, обичта беше уязвима. Можеше да бъде наранена, пронизана и да се свие от болка. Когато това се случеше, се разбуждаше друг предмет. Той можеше да се нарече омраза, ала повърхността му беше зацапана от страх и гняв. Този предмет бе закрепен толкова дълбоко в душата му, колкото и обичта, и двата се нуждаеха един от друг, ако връзката им бъдеше опетнена, накърнена. Разбудена за живот от болката на обичта, омразата отваряше очи, които можеха да гледат само навън — никога към себе си, нито дори към същността, която можеше да е Чаур. Омразата лумваше в една и само в една посока — към външния свят с неговите предмети, някои подвижни, други неподвижни, трети, които можеха да правят и едното, и другото, да се отместват от едното към другото и обратно.

Омразата можеше, ако потрябва, да използва тялото на Чаур. В замаха навън, в трескавото преподреждане на света. За да го върне в правилната му форма, да наложи край на онова, което причиняваше болка на обичта.

Всичко това зависеше от наблюдение, но това наблюдение не разчиташе особено на онова, което той виждаше или чуваше, помирисваше, докосваше или вкусваше. Тайният поглед на омразата беше много по-остър — тя виждаше цветове, които не съществуваха за другите, а тези цветове, на инстинктивно ниво, бяха енциклопедични. Видеше ли тях, омразата знаеше всичко. Знаеше всъщност много над онова, което може да постигне един нормален ум.

Дали това е нещо повече от особена чувствителност към безсловесното общуване? Не питайте Чаур. Той, в края на краищата, е в собствения си свят.

Омразата му имаше някакво отношение към кръвта. Към цвета й, към това как тя изтича, как мирише и какъв е вкусът й, и това бе странна истина: неговата омраза обичаше кръв. Да я вижда, да се потопи в нея, означаваше да изпитва радост, топлина и доволство.

Стражите от двете страни на Чаур крачеха спокойни и заети със собствените си скромни мисли и нямаха никаква представа какво се вихри в привидно простия ум на пленника им. Чаур вървеше кротко, отпуснат, ръцете му леко се полюшваха, след като естественото напрежение в якия му врат и огромните му рамене беше преминало — тъпакът явно беше забравил за голямата неприятност, в която се намираше, забравил беше, че отиват в тъмницата, където скоро щеше да се озове в клетка от здрави железни пръти. Всичките дебели стени, които зазиждаха глупавия му мозък, явно се бяха върнали на местата си.

Не си заслужаваше изобщо да го поглеждат.

Тъй че нямаше кой да види изпълнените с омраза очи, които надничаха през всяка пукнатина, през всяка амбразура — хиляди, десетки хиляди блеснали очи, които виждаха всичко, преценяваха и отхвърляха; докато други неща се оценяваха като такива, които могат да се окажат полезни, и че макар и да са неподвижни, можеш да ги накараш да се задвижат. Виждаха всичко, да, поглъщаха и обработваха на скорост, която щеше да изуми всеки нормален ум — защото това бе нещо различно, нещо чуждо, нещо почти съвършено по свой начин, със собствените си правила, с всичките онези сили, които можеше да събере, да затаи и след това, щом дойдеше подходящият момент, да изригне върху един нищо неподозиращ свят.

Простите същества не са прости. Те са различни. Те са преустроени. За по-добро, за по-лошо? Подобни преценки са без стойност. В края на краищата, представете си един свят, в който буквално всеки ум е по-прост, отколкото си въобразява, че е, или е толкова осакатен, че сам не съзнава своята огромна и ужасна увреденост. В един такъв свят животът продължава, а лудостта процъфтява. Глупостта се повтаря. Постъпки и действия унищожават и унищожават, и унищожават, и при все това остават непроницаеми за просветлението. Грехове против човечността виреят и нито един престъпник изобщо не проумява, че един ден може той самият да се окаже жертвата; нито една престъпна душа не осъзнава, че нанесената жестокост предизвиква десетократно по-голяма жестокост. Богатството вечно обещава защита срещу ограниченията на един жесток, алчен свят, а все не успява да изпълни обещанието си, все едно дали убиецът е болест, предателство или яростните бунтовни тълпи. Богатството не може да схване, че алчността, от която се бои, е негово собствено творение, че е отровният отпадък на собственото му бляскаво възвеличаване. Представете си такъв един свят и… о, не си правете този труд. По-добре съжалете горкия тъп Чаур.

Изригна без предупреждение. Кротките мисли в черепите на двамата му пазачи от двете му страни изчезнаха в забрава, щом двата му огромни юмрука се натресоха в тях и ги попиляха. Смътното усещане, че нещо не е наред, прониза притъпените сетива на най-близкия от останалите стражи в мига, в който Чаур го сграбчи за колана и врата и го запокити в щастливо неподвижната стена вдясно. Офицерът и последният страж вече започваха да се обръщат, за да се справят с все още неосъзнатата заплаха, но Чаур, усмихнат, бе готов да ги посрещне. Държеше в лявата си ръка тежка амфора, беше я награбил от една сергия; завъртя я и я натресе в офицера. Дъжд от чирепи, зърно и сред тях — рухващо тяло на калдъръма. Последният страж, докато едната му ръка се мъчеше да издърпа меча, отвори уста да извика подкрепление, но в последния си съзнателен миг видя Чаур, по-точно широката му усмивка. Глупакът стовари юмрук в скулата му, отпра шлема от главата му и той отхвърча във въздуха. Стражът рухна на земята с швирнала от ухото и слепоочието кръв, още жив, но не и готов да го признае.

А Чаур вече стоеше срещу Баратол с толкова доволни и изпълнени с възбуда очи, че ковачът можа само да го зяпне, онемял и сащисан.

Горлас Видикас излезе от каляската и спря, за да оправи гънките на гамашите си, забелязал с неприязън колко са омачкани от седенето в тесния задушен впряг, след което погледна идващия прегърбен от болестта и задъхан надзирател.

— Благородни сър — изпъшка мъжът, — за плащането на лихвата… бях болен, както знаете…

— Ти умираш, глупако — прекъсна го Горлас. — Не съм дошъл, за да обсъждам проблемите ти. И двамата знаем какво ще стане, ако просрочиш заема. И двамата знаем — надявам се, — че няма да се задържиш дълго на тоя свят, с което проблемът става несъществен. Единственият въпрос е дали ще издъхнеш в леглото си, или захвърлен в някоя канавка. — Потупа го небрежно по гърба. — Държиш си бараката тук в лагера, нали? Хайде, имаме да обсъдим други неща.

Надзирателят примига с цялата окаяна жалостивост, усъвършенствана от всички неудачници по целия свят. Беше по-добре от мрачния блясък на злобата, разбира се — глупавите бързо се поддават на омразата, щом осъзнаят как са изиграни, така че хленчещите физиономии „помогнете ми, моля“ са много по за предпочитане.

Горлас се усмихна.

— Можеш да останеш в хубавия си дом, приятел. Ще забравя плащанията по лихвата, за да можеш да си идеш от този свят в мир и удобство. — И това ако не беше изключителна щедрост! Тази отстъпка, тази огромна жертва — съвсем уместно щеше да е, ако идиотът паднеше на колене в унизителна благодарност, но все едно. Ново потупване по гърба, което предизвика пристъп на кашлица у стареца.

Горлас пристъпи до ръба на огромната яма и огледа оживената дейност долу.

— Всичко наред ли е?

Надзирателят изкашля шепа жълтеникава слуз, изтри длан в мръсния си крачол и каза:

— Съвсем наред, благородни сър, да, съвсем наред си е.

Ха, как се подобри настроението му! Грижите сто на сто бяха глождили цяла сутрин тоя кучи син, несъмнено. Какво пък, светът се нуждаеше от такива същества, нали? Да вършат цялата мръсна тежка работа, а след това да благодарят на хора като Горлас за привилегията. „Представа нямаш колко си ценен, тъпако. А виждаш ли опрощаващата ми усмивка? Потопи се в нея и ликувай — тя е единственото, което давам наистина безплатно.“

— Колко са загубите днес?

— Три. Средното, сър, най-средното възможно. Една къртица, заклещена в каверна от срутване, други две умряха от „сивото лице“. Извличаме вече от новата жила. Няма да повярвате! Червено желязо!

Горлас вдигна вежди.

— Червено желязо?

Старецът кимна енергично.

— Двойна цена на половин тегло. Търсенето му май расте…

— Да, малазанските дълги мечове, за които всички ламтят напоследък. Е, така поне ще ми е по-лесно да си поръчам. Засега само един ковач може да ги прави тия проклети оръжия. — Горлас поклати глава. — Грозни са, мен ако питаш. Любопитното е, че тук нямахме червено желязо — досега, имам предвид — тъй че е много интересно как ги прави тоя глупак?

— Ами, благородни сър, има една стара легенда, как всъщност обикновено желязо можело да се превърне в червено, и много евтино при това. Но де да знам, може пък да е само легенда…

Горлас изсумтя. Наистина интересно. Представи си само: да можеш да вземеш най-обикновено желязо, да хвърлиш в него нещо буквално без никаква стойност и хоп — ето ти червено желязо, четири пъти по-скъпо.

— Току-що ми даде идея — промърмори той. — Макар да се съмнявам, че ковачът ще издаде тайната си. Ще трябва да му платя. Много.

— Партньорство може би? — подхвърли надзирателят.

Горлас се намръщи. Не беше искал съвет. Но все пак — да, едно партньорство можеше и да свърши работа. Беше чувал нещо за този ковач… някакви неприятности с Гилдията. Какво пък, би могъл да изглади нещата. Струваше си да помисли.

— Все едно — заговори той, малко по-високо, отколкото бе нужно. — Беше само идея. Отхвърлих я — много е сложно. Да забравим, че изобщо сме го обсъждали.

— Да, сър.

Но не му ли се стори надзирателят някак странно замислен? Може би щеше да се наложи да ускори кончината на този глупак.

По пътя горе зад тях идваше волска кола.

Глупаво всъщност. Беше решил да си обуе ботушите за езда, а те бяха стари, протрити и ходилата му като че ли бяха станали по-плоски, откакто ги беше обувал последния път. Бяха му направили огромни мехури, адски болезнени при това. Тъй че въпреки всичките му планове за гръмовно и впечатляващо пристигане в лагера, изпълнен с най-мрачни намерения и на ръба да развихри гнева си, а след това да заглади нещата с помощта на шепа сребърни консули и облекченият надзирател да прати бегач, който да доведе палавото хлапе, Мурильо накрая се оказа седнал на задницата на една разнебитена волска кола, потънал в прах, потен и обкръжен от гъмжащ рояк мухи.

Е, просто трябваше да се постарае да го направи по възможно най-добрия начин, нали? Щом волът спря и старецът тръгна бавно като охлюв към стоящия недалече надзирател и пищно облечения благородник до него — и двамата вече гледаха към тях, — Мурильо се смъкна на земята и присви очи, жегнат от болката в краката. Помисли си със страх за обратния път до дома, стиснал в ръка малката ръчичка на Харло, с тъмнината, запълзяла от крайпътните канавки — дълъг, много дълъг път наистина. Представа си нямаше как ще се оправи.

Войниците обаче знаят всичко за пришките и мазолите, нали? И мъжете и жените, които се трудят тежко, за да преживеят някак. За другите това изглежда дреболия, дребна неприятност — а когато са изтекли години от последния път, когато са те мъчили, е лесно да забравиш, небрежно да пренебрегнеш жестоката слабост, която причиняват всъщност.

Грубата кожа се отри в тях като натрошено стъкло, щом отпусна тежестта си. Все пак нямаше да куца, тъй че впрегна цялата си воля, стисна зъби и закрачи предпазливо, стъпка по стъпка към надзирателя и благородника, които бяха заговорили за нещо коларя. Щом се приближи, присви очи към знатния мъж и в ума му пробяга, че сякаш го познава… но откъде? Откога?

Надзирателят обясни на коларя къде да закара товара и той тръгна, като кимна пътьом на Мурильо.

Старият надзирател в опърпаните дрехи го изгледа с любопитство, а когато Мурильо спря при тях, се изплю и рече:

— Май сте се объркали, господине. Ако имате пари, може да ви пуснем на масата на работниците — яденето е доста постно, но засища, само че нямаме нищо за пиене освен слаб ейл. — Изсмя се хрипливо. — Не сме крайпътен хан все пак.

По пътя Мурильо дълго беше премислял как да подходи. Но не беше очаквал точно в тази сцена някакъв проклет благородник и нещо му нашепна, че уж простото договаряне, което бе очаквал, с плащане на двойната цена за едно петгодишно момче, може да се окаже сложна и доста рискована работа.

— Вие ли сте главният надзирател на лагера, господине? — попита той, след като удостои с хладно вежлив полупоклон знатния мъж. Отвърнаха му с кимване и Мурильо продължи: — Добре. Дошъл съм да потърся едно малко момче, Харло. Продали са го в лагера ви преди няколко седмици. — Бързо вдигна облечената си в ръкавица ръка. — Не, нямам намерение да оспорвам законността на продажбата. Искам по-скоро да откупя свободата на момчето и да го върна в дома му, при неговите, ммм, ужасно отчаяни родители.

— Тъй ли? — Надзирателят погледна към благородника.

Да, май наистина познаваше отнякъде този младеж, помисли си Мурильо.

— Небезизвестният Мурильо — проговори благородникът, със странен блясък в очите.

— Вие сте доста над мен…

— Не ще и дума. Аз съм главният вложител в това предприятие. Освен това съм съветник. Горлас Видикас от дома Видикас.

Мурильо отново се поклони, колкото от вежливост, толкова и за да скрие притеснението си.

— Съветник Видикас, за мен е удоволствие да се запозная с вас.

— Така ли? Много се съмнявам в това. Трябваха ми само няколко мига, докато се сетя кой бяхте. Посочиха ви преди няколко години на празненство в едно имение.

— Е, имаше време, когато бях…

— Бяхте в един списък — прекъсна го Горлас.

— Моля?

— Хоби на един мой приятел, макар да се съмнявам, че той би го приел като хоби. Всъщност, ако бях толкова непредпазлив, че да използвам тази дума, сигурно щеше да ме призове на дуел.

— Съжалявам, но се боя, че не знам за какво говорите. Някакъв си списък, казахте?

— Вероятните заговорници — каза с нещо като усмивка Горлас. — За убийството на Търбан Орр. Да не споменавам за Равид Лим — или беше някой друг Лим? Вече не помня, но пък това едва ли е важно. Не, Търбан Орр, и, разбира се, подозрителното самоубийство на лейди Симтал — всичко в една нощ, в нейното имение. Бях там, знаете ли. Видях убития Търбан Орр с очите си. — И вече наистина се усмихваше, сякаш споменът предизвика вълни от носталгия. Но погледът му беше твърд, очите — като върхове на мечове. — Моят приятел, разбира се, е Ханут Орр, а списъкът е негов.

— Наистина си спомням празненството у Симтал — отвърна Мурильо; умът му съживяваше онези мигове, след като бе напуснал спалнята на дамата — и я бе оставил с това, с което щеше да сложи край на живота си — и тогавашните му мисли за всичко, което беше предал и какво ще означава то за бъдещето му. Съвсем редно бе то да се върне сега и да застане пред него, като озъбено бясно псе. — Уви, пропуснах дуела…

— Не беше дуел, Мурильо. Търбан Орр беше провокиран. Беше подведен. Беше убит, открито. Убийство, не дуел — изобщо схващате ли разликата?

Надзирателят местеше поглед от единия към другия, неразбиращ и ням като вол.

— Да, господине. Но както казах, не бях там, за да видя събитието…

— Лъжец ли ме наричате?

— Моля?

Богове на бездната, само преди десет години щеше да се справи с това със съвършено изящество и насмешливо добродушие, цялото вълнение щеше да се уталожи, някои задължения да се приемат, без дори да е нужно изричното уверение, че ще ги уважи. Само преди десет години и…

— Наричате ме лъжец.

— Не, не помня да съм ви нарекъл така, съветник. Щом казвате, че Търбан Орр е убит, така да бъде. Колкото до твърдението, че аз по някакъв начин съм заговорничил в това, е, това само по себе си е много опасно обвинение. — О, знаеше много добре накъде води това. Всъщност беше го разбрал вече от доста време. От очите на Горлас Видикас — и Мурильо вече си спомни къде беше виждал този мъж за последен път, и беше чувал за него. Горлас обичаше дуелите. Забавляваха го. Обичаше да убива противниците си. Да, беше присъствал на един от дуелите на кучия син и беше видял…

— Тук май имаме предизвикателство, което сме длъжни да уважим — заяви Горлас и се изсмя късо. — Когато оттеглихте обвинението си, е, признавам: помислих си, че се каните да си подвиете опашката и да се изнижете. И може би щях да ви оставя при това — манията около всичко това е на Ханут все пак. Не моя.

Мурильо замълча, осъзнал капана, в който бе попаднал. Надзирателят бе свидетел, че споменаването за дуел бе дошло от него, не от Горлас Видикас. Разбираше също така, че няма никакъв шанс, никакъв, Горлас да премълчи и да го остави на мира.

— Естествено — продължи съветникът, — нямам никакво намерение да оттеглям обвинението си — тъй че или го приемете, или ме предизвикайте, Мурильо. Имам смътни спомени, че някога ви смятаха за приличен дуелист. — Огледа пътя от двете страни. — Мястото изглежда удобно. Е, вярно, с жалка публика, но…

— Извинете — намеси се надзирателят. — Камбаната за края на дневната смяна скоро ще удари. Работниците долу ще имат идеална гледка, с вас двамата тука на билото — ако благоволите.

Горлас смигна на Мурильо и отвърна:

— Разбира се, ще ги изчакаме.

Надзирателят се затътри по пътеката надолу да извести на старшите на групите какво става. Щяха да се позабавляват добре след дългия ден труд из тунелите.

Горлас се усмихна широко.

— Е, има ли още нещо, за което можем да поговорим, докато няма свидетели?

— Благодаря ви за поканата — рече Мурильо, докато затягаше връзките на ръкавицата си. — Търбан Орр не заслужаваше почетна смърт. Ханут ви е приятел, казвате? Кажете ми, харесват ли ви пепелянките в пазвата, или просто сте глупав?

— Ако това беше опит да ме накарате да кипна, беше жалък. Наистина ли мислите, че не знам всички трикове, които водят до дуел? Богове на бездната, старче. Все пак, доволен съм от признанието ви — Ханут ще се зарадва да чуе, че подозренията му са били точни. По-важното е, че ще се окаже мой длъжник. — Кривна глава. — Разбира се, дългът ще е много по-голям, ако ви оставя жив. Дуел до раняване и ви оставям в ръцете на Ханут. Да, това би било идеално. Е, Мурильо, раняване ли да бъде?

— Както желаете.

— Стягат ли ви ботушите?

— Не.

— Като че ли стоите неудобно, Мурильо, или това са просто нерви?

Долу в ямата закънтя камбана. Разнесоха се далечни викове и от тунелите започнаха да излизат мръсни прашни фигури, почти нечовешки от толкова разстояние. Между групите затичаха бегачи. Вестта се разпространяваше.

— Какво ви се пада това момче Харло между другото?

Мурильо го погледна.

— Оженихте се за дъщерята на Истрайсиън Д’Арл, нали? Тя е станала доста… популярна напоследък, доколкото чувам. Уви, започвам да разбирам защо… Вие не сте съвсем мъж, нали, Горлас?

Въпреки цялата доскорошна надменност на съветника, лицето му пребледня на късната следобедна светлина.

— Ужасно е, нали — продължи Мурильо, — как всяка мръсна подробност, колкото и да е лична и интимна, толкова лесно напуска добре защитения свят на благородника и се разнася като семена, подети от вятъра сред простолюдието, сред нас, низшите. Е, къде отиде благоприличието?

Рапирата изсъска от ножницата и върхът й се вдигна към Мурильо.

— Извади оръжието си, старче.

Крут от Талиент влезе. Ралик Ном стоеше до затворения прозорец, все едно стоеше пред стена. Странно изглеждаше, и още как, по-странен от всякога. Цялото това мълчание, цялото това усещане за нещо много… погрешно. В главата му? Може би. Ралик Ном може би вече не беше в ред. Тази мисъл го обезпокои.

— Потвърдено е — каза Крут, докато оставяше торбата с продуктите за вечеря. — Един договор отменен, нов — приет. Намирисва на отчаяние, нали? Богове, Себа дори ме е повикал, а никой с ум главата не би отказал такава покана. — Замълча и изгледа накриво приятеля си. — Тъй че може и да не ме видиш доста време. Доколкото разбрах, това новото е доста просто, но пък ще стресне ония с ценната кръв.

— Така ли? — попита безизразно Ралик.

— Виж какво — заговори Крут, макар да разбираше, че издава нервността си, — не можех да откажа, нали? Преживявам от твоите пари, добре, но това накърнява мъжката ми гордост. Получих отново шанс да се върна в играта. Получих шанс да тръгна отново с Гилдията. Ралик, трябва да приема, не разбираш ли?

— Толкова важно ли е за теб, Крут?

Крут кимна.

— Тогава ще е най-добре да те оставя — каза Ралик.

— Съжалявам. Работата е, че съм… как беше думата?

— Компрометиран.

— Точно. Значи, ако беше направил хода си срещу Себа, нямаше да сме в това положение, нали? Просто чакането беше наистина трудно.

— Няма никакви планове за заместване на Себа Крафар — каза Ралик. — Съжалявам, ако неволно съм те подвел. Което не означава, че не се интересуваме от Гилдията. — Замълча. — Крут, слушай ме внимателно. Мога да ти оставя малко пари — достатъчно за известно време, за половин година, да речем. Просто отклони поканата на Себа — не знаеш в какво се въвличаш…

— А ти знаеш ли? Не, Ралик. Работата е, че ако не знам, то е, защото съм излязъл от нещата.

— Би трябвало да си благодарен за това.

— Нямам нужда от скапаното ти покровителстване, Ралик Ном. Ти вече си целият тайни, нищо друго освен тайни. Но ще живееш тук, с мен, ще ядеш каквото аз сготвя, а аз? О, добре, отново навън, този път с тебе. Е, не мога да живея така, тъй че наистина по-добре си върви. Не мисли лошо за мен — няма да кажа на Себа за теб.

— Не мога ли да откупя оттеглянето ти, Крут?

— Не.

Ралик кимна и пристъпи към вратата.

— Добре се пази, Крут.

— Ти също, Ралик.

Ралик Ном открехна тясната задна врата на жилищната сграда и излезе на вмирисаната, затрупана със смет уличка. Последната му поява на белия свят едва не доведе до убийството му от Крокъс Младата ръка, а от времето, прекарано, докато се възстанови в хана „Феникс“, беше ясно, че никой от хората, които знаеха, че е тук, не е казал нищо — нито Круппе, нито Кол, нито Мурильо, или Мийзи, или Ирилта: Гилдията още не беше надушила за позорното му завръщане. Дори онзи негов вятърничав братовчед, Торвалд, не беше казал нищо — макар да го смущаваше и донякъде нараняваше това, че толкова усърдно го отбягва.

Тъй или иначе, в известен смисъл Ралик оставаше невидим.

Спря сред уличката. Все още беше светло, ивица ярко небе точно над главата му. Странно беше това усещане — да е навън посред бял ден — и той знаеше, че няма да мине много време, преди някой да го зърне и да го познае. Очите щяха да се ококорят смаяни и новината бързо щеше да дотича до ушите на Себа Крафар. А после?

Е, Майсторът на гилдията вероятно щеше да прати някой от помощниците си да го поразпита: какво искаш, Ралик? Какво очакваш от Гилдията? Можеше и покана да има, от тези, които и така, и така са опасни. Приемеш и попаднеш на засада. Отхвърлиш и гонитбата започне. Малко бяха тези, които можеха да го свалят в единичен двубой, но все едно, това нямаше да е предпочетената тактика. Не, щеше да е стрела на арбалет в гърба.

Имаше и други места, където можеше да се скрие. Сигурно можеше да се върне направо в къщата Финнест. Но пък не само Крут бе изгубил търпение. Освен това Ралик никога не си беше падал по хитрувания и увъртания.

Явно беше дошло време да се поразбъркат нещата. А щом увереността на Себа Крафар бе разклатена от шепа озверели малазанци, значи щеше сериозно да се уплаши.

При тази мисъл по устните на Ралик пробяга бегла усмивка.

„Върнах се, да.“

Тръгна към хана „Феникс“.

„Върнах се, тъй че да започваме, нали?“

Виковете за тревога отекваха между Дару и Крайезерния, вече на няколко улици зад тях. Баратол, хванал Чаур за ръката като дете, го дърпаше през гъстата следобедна тълпа. Бяха подминали няколко патрула, но вестта още не беше изпреварила двамата бегълци, макар че най-вероятно това бягство щеше да се окаже всичко друго, но не и скрито — стражите и зяпачите не можеше да не забележат и после да си спомнят двамата грамадни чужденци, единият с черна като оникс кожа, другият — с все едно недощавена, втурнали се покрай тях.

Баратол нямаше друг избор, освен да зареже всякакви опити за потайност. Чаур ревеше с цялото искрено възмущение на несправедливо наказано дете, което с изумление е разбрало, че не всички неща са хубави и приемливи за грижовните близки — че например да бутнеш сестричето си от ръба на пропастта не е съвсем приемливо поведение.

Беше се опитал да го успокои, но колкото и простичък да си беше, Чаур бързо усети неодобрението, а Баратол не мислеше и прояви невнимание, като издаде неодобрението си — е, по-скоро беше твърде слисан, за да внимава — и сега великанът-дете щеше да вие, докато най-сетне не се изтощи. А до изтощението все още беше доста далече.

На две улици от пристанището трима стражи на трийсетина крачки зад тях изведнъж се развикаха и гонитбата вече продължи не на шега.

За изненада на Баратол, Чаур се умълча и ковачът го дръпна към себе си, докато бързаха надолу.

— Чаур, чуй ме. Върни се при кораба — разбираш ли ме? Върни се при кораба, при господарката, ясно? При Спайт — тя ще те скрие. На кораба, Чаур, разбра ли ме?

С набраздено от сълзи лице, с оцапани бузи, с почервенели очи, Чаур кимна.

Баратол го бутна напред.

— Хайде, върви. Върви сам — аз ще те настигна. Върви!

И Чаур тръгна, загази напред, събаряше хора около себе си — и пред него като по чудо започна да се отваря пътека.

Баратол се обърна, за да позатрудни малко стражите. Достатъчно, за да спечели поне времето, нужно на Чаур.

Справи се доста добре, с юмруци и крака, с лакти и колене, и ако не бяха подкрепленията, сигурно щеше да си е чиста победа. Шестима нови стражи обаче се оказаха твърде много, събориха го и го пребиха почти до несвяст.

Една мисъл се просмука немощно през мъглата от болка и объркване, докато го влачеха към най-близката тъмница. Беше лежал зад решетките и преди. Не беше чак толкова лошо, стига тъмничарите да не ги теглеше към изтезания. Да, можеше да си направи тур, от тъмница до тъмница, от страна до страна, от континент до континент. Единственото, което трябваше да прави, бе да отваря ковашка работилница без одобрението на местната гилдия.

Съвсем просто.

После и тези откъслечни мисли се разсеяха и остана само блаженството на забравата.

— Величайшата глупост на нашата раса, драги ми Кътър, е в това да виждаме грешките в деянията си, но да не намираме в себе си годност да направим нещо по тях. Седим, втрещени и отчаяни, и при цялата ни разумност, при цялата ни схватливост, при цялата ни необикновена способност да виждаме истината за нещата, клечим свити като охлюви в порой, лепнали сме се за скъпоценното си камъче и се боим от мига, в който то ще се откърти под нас. До това ужасно бедствие нищо не правим, само сме се лепнали… Би ли могъл изобщо да си представиш свят, в който всички престъпления се наказват, където правосъдието наистина е с вързани очи и не протяга ръце, готово да се поддаде на тежестта на пари и власт? Където човек поема отговорност за своите грешки, за небрежните си действия, за гибелните последствия от безразличието или леността? Не, въртим се и усукваме, плетем крака и се снишаваме, танцуваме и се снишаваме, и се измъкваме като мъгла! Превръщаме се в сенки, които пърхат в безреден хаос. Истински майстори сме на измъкването — безспорно важна за оцеляването черта в началото, поне във физическия смисъл, но да се приложат тази инстинкти към душата е навярно най-тежкото престъпление против моралността. Какво ли не сме готови да направим, за да можем да продължим да живеем със себе си. В това бихме могли да заявим, че една съществена за оцеляването черта в крайна сметка се е оказала антитеза на самата себе си и прекратим ли я, оставаме със същото това гладко, тъпо, празно изражение, което сега Круппе вижда пред себе си.

— Моля? Какво?

— Скъпи Кътър, това е тежък ден, казвам. Ден на неприети и неразбрани, ден на нерадост и несрета. Ден, в който негодуваме срещу непредвиденото, тази зейнала пропаст на твърде късното, която следва грешни решения, а звездите ще падат и ако наистина притежавахме кураж, щяхме да се отпуснем с дръзко безразсъдство в нозете на боговете и видели онова, което виждат те, и познали онова, което са познали те, щяхме най-сетне да схванем безумството на борбата, абсурда на надеждата, и щяхме да рухнем по очи и да заридаем горко в своя път към мрачното бъдеще. Щяхме да плачем, приятелю, щяхме да плачем.

— Може би съм научил всичко за убиването — изломоти Кътър и лъсналите му очи се приковаха в халбата в ръката му. — А може би убийците изобщо не помислят кой какво е заслужил, или дори за мотивите. Пари в ръката или любов в сърцето — отплатата има толкова много… вкусове. Но това ли иска тя наистина? Или беше някаква непредпазливост… избухване, като бутилка, която не е трябвало да бъде отваряна — пръска се, всичко се излива — цапа ръцете ти, цапа… всичко.

— Кътър — каза Круппе с тих, но много решителен тон. — Кътър. Трябва да слушаш Круппе, хайде. Трябва да слушаш — свърши той с пристъпа си на ужасна тъжна безпомощност. Слушай! Кътър, има пътища, по които не трябва да се тръгва. Пътища, откъдето връщането е невъзможно — колкото и дълбоко да го желаеш, колкото и силен да е викът в душата ти. Прескъпи приятелю, ти трябва да…

Кътър тръсна глава и изведнъж се надигна.

— Трябва да се поразходя. Не може да го е мислила. Онова бъдеще, което обрисува… то е измислица, приказка. Разбира се. Това е. Не, и не, и не. Но…

И младежът се шмугна през вратата на хана и изчезна.

— Тъжна истина е — промълви Круппе и безлюдната му публика въздъхна в съгласие, — че склонността към вербален излишък може тъй да надвие прецизността на смисъла. Че намерението може тъй добре да се прикрие под грандиозното излишество в нюанса, в ритъма, сериозен или насмешлив, в това увлечение към грандиозна, самопозоваваща се многозначителност, че неразумните просто да подминат — въобразили си, че им е времето да бъдат тъй драгоценни, въобразили си, че стоят високо над всяко убеждение, освен собственото си духовито съвършенство. Да въздъхнем, и да въздъхнем.

— Вижте как залита Круппе в тези високи обувки — не, дори и неговото равновесие невинаги е съвършено, колкото и основателен да може да е за много неща. Залита, казвам, а падат звездите и горко ридаят боговете, и безпомощността е океан прииждащ, но няма да се давим сами, нали? Не, много голяма компания ще си имаме в тъй ледената му утеха. Виновен и невинен, бърз и муден, мъдрец и глупак, праведник и грешник — потопът всички изравнява, с лица надолу във вълните, леле. — Той наистина въздъхна. — Леле…

Чудо, по-добро от просто преразказано от втора или трета ръка — видяно. Видяно: четиримата носачи щяха да отнесат товара си право напред, но после… виж… една кокалеста трепереща длан се протегна навън, влажните върхове на пръстите докоснаха челото на Мирла.

И носачите — които бяха свикнали с подобни произволни жестове на благоволение — спряха.

Тя се взря в очите на Пророка и видя ужасна болка, злочестина толкова дълбока, че чак пречистваща, и знание над всичко, което нейният безпомощен, изпълнен с мъгла ум можеше да проумее.

— Моят син — изохка Мирла. — Моят син… самата аз… о, сърцето ми…

— Самата ти, да — отрони той, а пръстите притиснаха челото й като железни гвоздеи, приковаха вината й, срама й, слабостта й, за нищо негодната й глупост. — Мога да благословя това. И ще го сторя. Усещаш ли докосването ми, скъпа жено?

А Мирла не можеше да направи нищо, освен да кимне, защото го усещаше, да, и още как го усещаше.

Зад нея се разнесе треперливият глас на Бедек.

— Пресвети… нашият син беше взет. Отвлечен. Не знаем къде. И помислихме… помислихме…

— Вашият син не подлежи на спасение — рече Пророкът. — Той носи злостта на познанието в душата си. Усещам как сте се слели двамата в сътворението му — да, вашата кръв е била отровата на раждането му. Той разбира състраданието, но не го избира. Разбира любовта, но я използва като оръжие. Разбира бъдещето и знае, че то не чака за никого, дори за него. Той е жива паст, вашият син, жива паст, която целият свят трябва да храни.

Дланта се отдръпна и остави ледени точки на челото на Мирла — всеки нерв там вече бе мъртъв, завинаги.

— Дори Сакатия бог трябва да отхвърли такова същество. Но теб, Мирла, и теб, Бедек, вас благославям. Благославям вас двамата във вечната ви слепота, в безчувствения ви допир, в блуждаенията на недохранените ви умове. Благославям ви в смачкването на двата нежни цвята в ръцете ви — вашите две дъщери, — защото сте направили от тях версии не по-различни от вас, не по-добри, навярно много по-лоши. Мирла. Бедек. Благославям ви в името на напразната жалост. Сега си вървете.

И тя се олюля назад, блъсна се в количката, събори и нея, и Бедек. Извика, докато падаше тежко на каменните плочи, а след миг се озова върху него. Лявата й ръка изпука силно след продължилата вече процесия с носачите и Пророка, с понеслата се след тях кипнала гмеж от просещи милост поклонници, които тъпчеха напред, без да съжалят, без да погледнат. Тежък ботуш стъпи върху бедрото й и тя изпищя, щом нещо вътре се счупи, непоносима болка прониза крака й. Друг нечий крак изрита лицето й, нокти одраха бузата й. Пети загазиха по длани, пръсти и глезени.

Бедек за миг успя да погледне нагоре. Видя лице на мъж, напираше отчаяно да прегази през тях, защото бяха на пътя му, а той искаше да стигне до Пророка, и мъжът погледна надолу, и умолителното изражение помръкна в омраза, ботушът му стъпи на гърлото на Бедек и премаза трахеята.

Бедек зяпна с оцъклени очи. Лицето му стана сиво-зелено, мораво. Разумът в погледа му изтля, стопи се и угасна.

Мирла запищя, пропълзя върху тялото на мъжа си, усетила безжизнената му застиналост, но все още неразбираща… провря се през гората от корави, местещи се напред крака… лакти и колене, ритащи в гъстата гмеж ходила — и изведнъж на открито, изведнъж на отворило се малко пространство хлъзгава настилка.

Макар да не беше ги усетила все още, по челото й се разширяваха четири петна гангрена — долови миризмата на нещо мръсно, ужасно мръсно, и си помисли, че някой е хвърлил нещо зад себе си, някъде наблизо; не можеше да го види все още. Болката в счупеното й бедро вече пулсираше, докато теглеше мъртвата тежест зад себе си, заглъхваше все по-далечна в ума й.

Бягаме от мястото на своята злочестина. Не по-различни от всеки друг звяр, бягаме оттам, където са ни ранили. Бягаме, пълзим, пълзим и се влачим, влачим се и протягаме ръце. Мирла осъзна, че и това вече е непосилно за нея. Издъхваше.

„Виждате ли ме? Аз бях благословена. Той ме благослови.“

„Благословени да сте всички.“

Едва можеше да стои на крака, а трябваше да се дуелира. Мурильо отвърза кесията си с монетите и я хвърли към надзирателя, който тъкмо се беше върнал, задъхан и с почервеняло лице. Кесията тупна тежко сред облак прах.

— Дойдох за момчето. Това е повече, отколкото струва — приемаш ли плащането, надзирателю?

— Не — отвърна вместо него Горлас. — Наумил съм си нещо по-специално за малкия Харло.

— Той няма нищо общо с всичко това…

— Ти току-що го въвлече, Мурильо. От твоя клан е, сигурно изтърсак на някой от негодните ти приятели в хана „Феникс“ — любимия ти вертеп, нали? Ханут знае всичко, което има да се знае за теб. Не, момчето е вътре и точно затова няма да го получиш. Аз ще го взема, за да направя с него каквото намеря за добре.

Мурильо извади рапирата си.

— Какво на този свят прави същества като теб, Горлас?

— Бих могъл да попитам същото за теб.

„Е, добре. Цял живот грешки. Тъй че може би си приличаме повече, отколкото всеки от двама ни би признал.“ Видя как надзирателят се наведе, взе кесията, претегли я в ръка и се ухили.

— За плащанията на лихвата, съветник…

Горлас се усмихна.

— Какво пък, май ще можеш да си изчистиш дълга все пак.

Мурильо зае стойка; с върха изпънат напред, дясната ръка леко извита в лакътя, лявото рамо изнесено назад, за да намали повърхността на открития торс. Намести тежестта си предпазливо, в центъра на бедрата.

Все още усмихнат, Горлас Видикас влезе в сходна позиция, макар че се беше привел леко напред. Не и дуелист, готов да отстъпва значи. Мурильо помнеше това от битката, която бе видял в самия й край, как Горлас отказваше да отстъпи, да остави терен, не искаше да приеме, че понякога отдръпването носи предимство. Не, щеше да натиска и натиска, без да отстъпи нищо.

Опря оръжието си в това на Мурильо и леко изви настрани — презрителен жест, колкото да прецени реакцията.

Реакция не последва. Мурильо просто остана на позиция.

Горлас заопитва с върха на рапирата, замушка около камбаната на дръжката, закачаше предпазителя и рискуваше оръжието му да се заклещи, но за да го постигне, Мурильо трябваше да извие и сгъне китката си — не много, но достатъчно, за да даде възможност на Горлас да замахне напред в отворения му гард, тъй че го остави да си поиграе с това. Не бързаше; колкото и да бяха подбити и отекли стъпалата му, колкото и да беше изтощен, подозираше, че ще получи само един добър шанс, рано или късно, за да приключи с това. Върхът във водещото коляно или по-надолу, в ботуша, или перване в сухожилията на китката, за да осакати ръката с оръжието — вероятно завинаги. Или по-високо в рамото, със стопиращо забиване.

Горлас натисна, съкрати дистанцията и Мурильо отстъпи.

А това болеше.

Усети мокро в ботушите си — онази гадна прозрачна течност се изцеждаше от спуканите мехури.

— Май нещо не е наред с краката ти, Мурильо — подхвърли Горлас. — Движиш се като човек, който стои на нокти.

Мурильо сви рамене. Не му беше до разговор; достатъчно трудно му бе да се съсредоточи покрай болезнените жегвания в ходилата.

— Каква старомодна стойка имаш, старче. Толкова… изправена. — Горлас започна отново с бързите трепкащи движения на рапирата, с дребните заплахи отсам и оттам. Беше започнал да се поклаща ритмично на пръсти и пети, опитваше се да въвлече Мурильо в същото движение.

Когато най-сетне почна атаката, движението бе експлозивно, мълниеносно бързо.

Мурильо засече финтовете, улови и отби забиването, и отвърна с рипост… но отстъпваше назад, докато го правеше, и върхът му закачи ръкава на Горлас. По-младият дуелист продължи атаката си със силно париращо отбиване и след него втори напад: стрелна се толкова напред, че отдръпването на Мурильо се оказа недостатъчно, както и парирането.

Болката го прониза в лявото рамо като огън. Той залитна назад и върхът излезе. Мурильо залитна, но се изправи отново.

— Пусната кръв. — Гласът му бе стегнат от болка.

— О, онова ли? — отвърна Горлас и се люшна отново на пръсти и пети. — Промених намерението си.

„Една обида повече е като последната капка. Така и не се научих.“

Усети, че сърцето му се е разтуптяло. Последната, почти фатална рана като че ли пулсираше, готова да се отвори отново. Усещаше кръвта, напираща от пронизания раменен мускул, топлите вадички, които се стичаха по ръката му и мокреха плата и лакътя му.

— Пусната е кръв — повтори Мурильо. — Както предположи, не съм във форма да се дуелирам повече от това, Горлас. Споразумяхме се, пред свидетел.

Горлас хвърли поглед към надзирателя си.

— Спомняш ли си какво точно чу?

Старецът сви рамене.

— Стори ми се, че имаше нещо за раняване…

Горлас се намръщи.

Надзирателят се покашля.

— … но нищо повече. Обсъждане, мисля. Не чух нищо, ммм, потвърдено между вас.

Горлас кимна.

— Каза го свидетелят ни.

Няколкостотин зрители долу в ямата викаха настървено. Мурильо се зачуди дали и Харло е сред тях.

— Приготви се — подкани го Горлас.

Значи трябваше да е така. Преди десет години Мурильо щеше да стои над трупа на този мъж, изпълнен със съжаление, разбира се, затова, че всичко е могло да се уреди мирно. И това бе луксът на предишните дни, онзи по-ясен свят, докато всичко тук, сега, винаги се оказваше толкова… объркано.

„Не дойдох тук, за да умра в този ден. Трябва да се опитам да направя нещо. Да оцелея. Заради Харло.“ Зае стойка. Беше обездвижен, да, достатъчно, за да е ясно, че няма да опита нищо повече от защита, да търси рипости и може би контраатака — да поеме рана, за да нанесе смърт. И всичко това щеше да е в ума на Горлас, щеше да оформи тактиката му. Значи — време беше да изненада тоя кучи син.

Атаката му бе изящна: плавно движение напред, твърде бързо за мъж на неговата възраст. Горлас, засечен в люшването си напред, се принуди да отскочи половин стъпка назад, парира силно и без прецизност. Рипостът му беше дивашки и неточен и Мурильо го засече с високо париране, последвано мигновено от втора атака — същата, на която бе искал да разчита още в самото начало — съвсем изпънато мушкане право в гърдите на противника — сърце или дробове, без значение кое…

Но по някакъв невъзможен начин Горлас отбягна атаката — движението му не беше придружено от никакво изместване на тежестта, просто отместване на горната част на тялото. И този път забиването му съвсем не беше дивашко.

Мурильо успя само да засече с поглед блясъка на стоманата, а след това не можеше да вдиша. Нещо се изливаше по гърдите му и клокочеше в устата му.

Усети как гърлото му се разкъса, когато Горлас изтръгна оръжието си и отстъпи надясно.

Мурильо се изви, за да го проследи, но краката му се огънаха — и след миг той вече лежеше на каменистата земя.

Светът помръкваше.

Чу, че Горлас каза нещо. Може би думи на съжаление, но едва ли.

„О, Харло, толкова съжалявам. Толкова съжалявам…“

И тъмнината се сгъсти.

Събуди се за миг от ритник в лицето, но и тази болка бързо заглъхна, заедно с всичко останало.

Горлас Видикас се изправи над трупа на Мурильо.

— Доведи онзи колар да върне тялото — нареди на надзирателя и се наведе да почисти оръжието си с парче коприна от десния ръкав на жертвата си. — Кажи му да го откара в хана „Феникс“, с рапирата и всичко.

Долу в ямата хората крещяха възбудено и дрънчаха със сечивата си като обезумяла варварска тълпа. Горлас се обърна към тях и вдигна оръжието си за поздрав. Възгласите се удвоиха. Обърна се отново към надзирателя.

— Допълнителна халба ейл за работниците довечера.

— Ще вдигат тостове за вас, съветник!

— А, и нареди някой да ми доведе момчето.

— То е на смяна в тунелите, мисля, но мога да пратя някой да го изведе.

— Добре. И няма нужда да са много нежни с него. Но внимавай — да не прекалят толкова, че да не може да се съвземе. Ако го убият, лично ще ги изкормя до един — постарай се да разберат.

— Слушам, съветник. — Надзирателят се поколеба. — Не бях виждал такова умение… помислих си, че ви хвана…

— Сигурен съм, че и той си го помисли. Хайде, върви намери коларя.

— Веднага, съветник.

— А, и ще взема кесията, тъй че вече сме на чисто.

Надзирателят бързо му я подаде. Горлас премери тежестта й на ръка и вдигна вежди — цяла проклета годишна заплата за този надзирател имаше тук, сигурно всичко, което Мурильо беше имал, събрано до последната монета. Три пъти повече от лихвата, която му дължеше този глупак. Но пък ако надзирателят се беше спрял да отброи точната сума, за да задържи останалото, сега щеше да има два трупа вместо един, тъй че старецът може би изобщо не беше глупав.

Горлас реши, че денят му е завършил добре.

И тъй, волът започна дългото си пътуване обратно към града, копитата заклопаха тежко по каменистия път, а в колата лежеше тялото на един мъж, който сигурно беше припрян, който може би наистина бе твърде стар за подобни рисковани начинания, ала никой не можеше да каже, че сърцето му не е храбро. Никой не можеше да говори за липса на кураж.

Което повдига един много тежък въпрос: щом кураж и сърце не са достатъчни, тогава какво?

Волът надушваше кръв и това никак не му харесваше. Беше миризма, с която идваха хищници, ловци, образи, които разбуждаха най-дълбоките кътчета в мозъка на животното. Надушваше и смърт също така, там зад себе си, и колкото и тежки стъпки да направеше, миризмата не намаляваше, а това той не можеше да разбере, но все едно, беше се примирил.

Нямаше място за скръб в животното. Единствената скръб, която познаваше, бе за самото него. Толкова различно от двукраките му господари.

Бръмчаха мухи, които никога не задаваха въпроси, а светлината на деня гаснеше.

18.

Шан изръмжа и се хвърли към Лок. Огромният звяр с бялата козина нито трепна, нито побягна уплашено, а само отскочи, изплезил език като на смях. Недалече от тях Палид наблюдаваше. Все още озъбена, Шан отново се шмугна във високата трева.

Барън, Блайнд, Руд и Джиър не се спряха по време на краткия спор — беше се случвало много пъти в края на краищата, — а просто продължиха напред в леко сърповиден строй, с Руд и Джиър на фланговете. Антилопи ги следяха от едно възвишение на югозапад — съвсем леко кривване на главата на някоя от Хрътките и щяха да побегнат толкова бързо, колкото можеха да издържат тънките им крака, с разтуптени в чист ужас сърца.

Но този ден Хрътките на Сянка не бяха излезли на лов. Нито за антилопи, нито за бедерин, нито за муле или ленивец. Безчет диви зверове, които живееха в състояние или на блажена забрава, или на страх, нямаше нужда да преминават от едното в другото — не и заради чудовищните Хрътки. Колкото до равнините вълци, тромавите чипоноси мечки и рижите степни котки, от тях нямаше на десет левги околовръст — дори съвсем смътният повей на миризмата на Хрътките ги бе накарал да се разбягат.

Високо над Хрътките се рееха Велики гарвани, черни точици в синия свод.

Шан изпитваше неприязън към двамата нови спътници, тези валма от мръсно бяло с безжизнени очи. Лок особено я дразнеше, защото като че ли държеше да върви точно като нея, близо от едната й страна, да се плъзга невидим, призрачно и безшумно. А най-дразнещото бе, че успяваше да уподоби Шан в това умение.

Ала тя нямаше никакво намерение да отстъпи самотата си. Засадата и убийството ставаха най-добре, когато си сам, ако питаха нея. Лок усложняваше нещата, а Шан мразеше усложненията.

Някъде далече зад тях по дирите им вървяха зверове. В безкрайно дългата си история Хрътките на Сянка бяха преследвани много пъти. Най-често преследвачите накрая съжаляваха за решението си, все едно дали е било мигновен импулс, или инстинктивна потребност; все едно дали по повеля на някой господар, или заради омраза в душите им, желанието им обикновено се оказваше фатално.

Понякога обаче да те гонят се оказваше такова изключително удоволствие, че Хрътките изобщо не обръщаха играта. Нека гонитбата продължи, още и още. Играй по пътя на този гняв, с цялата тази сляпа потребност за убийство.

Всички неща хвърлят сянка. Ако светлината е пъклено жестока, една сянка може да се вплътни, да се очертае рязко, вътре в нея да заиграе движение. Сянката е отражение, но не всички отражения са истински. Някои сенки лъжат. Заблуда, породена от въображение, и въображение, породено от страх, или навярно е обратното и страхът разпалва въображението — все едно, сенките избуяват.

В мрачните видения на един чувствителен ум всичко, което умът си е въобразил, може да се превърне в реалност. Звярът и сянката, която той хвърля. Сянката на звяра и светлината, от която е породена тя. Всяко едно — откъснато от другото, отделено и превърнато в нещо кошмарно.

Философи и глупци биха могли да твърдят, че светлината е без форма, че тя намира съществуването си в очертаването на формата на други неща, изменчиво като отварянето на око. Че в отсъствието на такива неща тя се плъзва, неуловена от погледа и всъщност невидима. Без другите неща, които да порази, тя не лудува, не подскача, не рисува и не се отразява. По-скоро тече и изтича вечно. Ако това е така, то светлината е уникална във всемира.

Но всемирът се придържа към един-единствен закон, над всички останали: нищо не е уникално.

Философите и глупците, уви, не са видели светлината.

Сътворете формите на зверове, на Хрътки и чудовища, на демони и кошмари. От светлина, от мрак и от сянка. Шепа глина, подарен животворен дъх — и ще закипят сили в конфликтите, всечени в душите им.

Дерагот са тъмното и в своята свирепа плътност ще предявят претенция за собственост над сенките, които хвърлят. Лок и Палид обаче са светлината, която е придала форма на Дерагот, без която не биха съществували нито Дерагот, нито Хрътките на Сянката. Ако го пожелаят, и гонители, и гонени, един ден зверовете ще се съберат заедно, ще се гледат убийствено, изгаряйки може би от желание да се унищожат взаимно, а след това, в един-единствен миг на стъписано изумление, ще изчезнат до един. Ха-ха.

Не всички инстинкти водят до поведения за оцеляване. Животът е размътен от глупост в края на краищата и колкото по-хитър е животът, толкова по-глупав може да е. Хрътките на Сянката не бяха нито хитри, нито безмозъчни. Те всъщност бяха по-скоро умни.

Поздравления за този трипартиен всемир, тъй настоятелен взаимно. А и защо не? Та той дори не съществува, освен в затворения ум, който толкова се нуждае от опростяване.

„Ум като моя“, разсъди Котильон.

След което погледна спътника си. „Но не неговия. Застанеш ли в центъра на неговата игра, не възникват никакви въпроси. Какво е да си окото на бурята? Какво става, скъпи ми Сенкотрон, когато мигнеш?“

— Това беше неочаквано — промърмори Сенкотрон.

— Проклето усложнение — съгласи се Котильон. — Тук Хрътките ни трябват само за да сме сигурни, че нищо няма да се обърка.

— Винаги се обърква — изсумтя Сенкотрон. — Богове на бездната, отново ми се наложи да прибягна до онзи луд Върховен жрец.

— Искарал Пъст. — Котильон се усмихна, но бързо скри усмивката, защото ако Сенкотрон го видеше, като нищо щеше да започне да се оправдава. — Колкото и симпатична да е, Сордико Куалм не е достатъчна осигуровка. Не и за това във всеки случай.

— Нито Пъст! — отсече Сенкотрон.

Хрътките се приближиха и двамата усетиха общото любопитство на зверовете към тази непредвидена подкрепа. Задачата им вече бе проста в края на краищата. Праволинейна дори.

Котильон хвърли поглед през рамо и присви очи към крачещата след тях мършава фигура. Е, не съвсем праволинейна — странникът бе тръгнал към една проклета среща, а какво щеше да произтече от това?

— Твърде много истории, полуистини и откровени лъжи — изръмжа Сенкотрон. — Палета на Тайст Андий — всяко от тях ще свърши работа, изглежда, стига да знаят старите команди. Но сега…

— Според моето, ммм, проучване името му е Тулас Шорн. И не, не знам пола му, а това, което е останало от него, като че ли не предлага достатъчно детайли, за да решим едното или другото.

— Поне е въплътен… о, колко мразя дракони! — изсумтя Сенкотрон. — Ако мършоядите имаха трон, те щяха да са на него.

— Където има бъркотия, те са вътре, ясно. Елейнт, соултейкън — няма разлика, стане ли дума за неприятност.

— Хаосът е в кръвта им, Котильон. Представи си колко скучно щеше да е без тях… а толкова обичам скуката.

„Щом казваш.“

— Е — продължи Сенкотрон, — как се вмества това в твоите нелепо заплетени теории?

— Заплетени са само защото са без съдържание, ако благоволиш да ме извиниш за неволния каламбур. Светлина, Мрак, Сянка. Хрътки на това, на онова, на трето. Тези зверове може да съществуват само заради семантиката.

— Не се налага да чистиш след тях — единственото извинение за тази идиотска хипотеза — изсумтя Сенкотрон. — Те душат, лигавят се, дращят и лижат, Котильон. А, и разкъсват разни неща. Когато ги устройва.

— Защото ние очакваме да го правят.

— Виж ти!

— Слушай — каква беше онази бъркотия зад възникването на Дерагот? Диви зверове от прашасалите еони на отминали векове, седем, останали в целия свят, и Първият император — не кой да е — ги избира за хранилища на раздробената си душа. Всичко това — добре, но след това имаме Хрътките на Сянката и, вероятно, Хрътките на Светлината…

— Те са просто едни проклети албиноси, Котильон, детайл, който най-вероятно е без значение, а освен това са само две…

— Доколкото знаем ние, а ние знаем за тях само защото влязоха в нашето владение — но защо? Кой или какво ги е призовало?

— Аз, разбира се.

— Как?

Сенкотрон сви рамене.

— Разсъдих на глас за нуждата от… заместници.

— И това е призоваване? Мисля, че чух също така да разсъждаваш за „нуждата“ от изумително красива Кралица на Сянката, робиня на всяко твое желание…

— Криеше се зад завесата! Знаех си!

— Въпросът е къде е тя?

Въпросът си остана без отговор — Тулас Шорн вече бе спрял на десет крачки от тях.

— Моите Хрътки май са си намерили нови… домашни любимци.

— Отсечи му главата, Котильон — изсумтя Сенкотрон. — Вече го мразя.

Шан се плъзна безшумно до Котильон, приковала очи в Тулас Шорн. След миг се появиха Барън, Руд, Блайнд и Джиър, застъпваха дебнешком покрай двамата владетели на селението на Сянка и обкръжиха Тайст Едур.

А той само протегна ръце напред, сякаш подканяше зверовете да се приближат.

Те не помръднаха.

— Предпочитат те жив, струва ми се — каза Котильон. — Мъртвите губят толкова много.

— Де да бяха мъртви и чувствата ми — въздъхна Тулас Шорн и отпусна ръце. — Все пак, радвам се, че ги виждам отново. Но две липсват.

При тези думи Котильон се огледа.

— Е, да, прав си.

— Убити?

— Убити, да — каза Сенкотрон.

— Кой?

— Аномандър Рейк.

Тулас Шорн се сепна.

— Още се навърта насам, да — каза Сенкотрон. — Убиецът на Хрътки. Хе-хе.

— И никой от двама ви не е достатъчно силен, за да отмъсти за убийството им, явно. Изумен съм, че моите Хрътки са приели толкова хилави господари.

— Не бяхме ли домашни любимци? Все едно. Ганрод и Доън загинаха, защото бяха много припрени. Лоша дресировка. Вината е твоя.

— Решил съм да ви изпитам — каза след малко Тулас Шорн.

— Искаш Трона на Сянката, нали?

— Първото ми царуване бе прекъснато. Оттогава научих някои неща.

— Едва ли. Ти умря. — Сенкотрон махна небрежно с призрачната си длан. — Каквото и да си научил, не си го научил достатъчно добре. Очевидно.

— Изглеждаш убеден в това.

— Убеден е — каза Котильон.

— Значи мегаломанията го е засегнала чак толкова?

— Е, да, но не това е важното.

— А кое е важното?

— Че ти явно не си научил нищо ценно.

— И защо казваш това?

— Защото ти току-що каза, че си решил да ни изпиташ.

Тулас Шорн кривна глава.

— Въобразявате си, че Хрътките ще ви защитят?

— Тези ли? Вероятно не.

— Тогава… — Но изречението остана недовършено, щом се появиха Лок и Палид, навели ниско глави, с настръхнали като бодли косми, и застанаха от двете страни на Сенкотрон и Котильон. Тулас Шорн отстъпи боязливо назад. — В името на Бездната — прошепна, — полудели ли сте двамата? Те не може да са тук — не трябва да бъдат сред вас…

— Защо? — попита Котильон и се наведе напред, обзет от любопитство.

Но Тайст Едур само поклати глава.

Двете костено бели Хрътки сякаш едва се удържаха, готови всеки миг да се втурнат в смъртоносна атака. Омразата грееше нажежена в очите им.

— Защо? — попита отново Котильон.

— Неумолимите сили… Мислим, че опитомяваме, но дивото остава. Властта над тях е заблуда в умовете на самопровъзгласилите се господари. — Последната дума бе изпълнена с презрение. — Каишката, глупци, е протрита — нима изобщо не го разбирате?

— Може би…

Тулас Шорн отново вдигна ръце, но този път — в предпазен жест.

— Ние си мислехме същото някога. Самозаблуждавахме се, че сме господарите, че всяка сила се прекланя пред нашата власт. И какво стана? Те унищожиха всичко!

— Не те…

— Не разбираш? Виждам! Те са привидения — проявления. Съществуват, за да ви предупредят. Те са доказателството, че всичко, което си мислите да заробите, ще се обърне против вас. — И отново отстъпи назад. — Краят започва отново, започва отново.

Котильон пристъпи към него.

— Светлина, Мрак и Сянка — тези трите — казваш, че…

— Три ли? — Тулас Шорн се изсмя горчиво. — Ами Живот? А Огън, Камък и Вятър? А Хрътките на Смърт, глупци такива? Проявления, казах. Те ще се обърнат — казват ви го! Затова съществуват! Зъбите, яростта — всичко, което е неумолимо по природа — всеки аспект е само разновидност, оттенък във вихъра на унищожението!

Тулас Шорн вече беше отстъпил достатъчно назад и започна да се преобразява в дракон.

Като една, седемте Хрътки полетяха напред… но бяха закъснели много, огромното крилато същество се понесе нагоре, извиси се над вълна от страховита сила, която принуди Котильон да залитне назад, която издуха Сенкотрон и сякаш го разсипа на сиви дрипи.

Драконът соултейкън се извиси още нагоре, яхнал издигащ се устремно в небесата стълб от паника или ужас. Или отчаяние. Високо горе в синия купол Великите гарвани се разпръснаха.

Котильон се обърна към Сенкотрон.

— В беда ли сме?

Владетелят на Върховен дом Сянка бавно се събра в смътно човешка фигура.

— Не мога да съм сигурен.

— Защо?

— Ами, защото мигнах.

Далече напред Хрътките отново бяха поели по пътя си. С един скок Лок се доближи до Шан и тя му изръмжа да го прогони.

Езикът се изплези, челюстта увисна в безмълвен смях.

Толкова с високомерието.

Имаше моменти, в които Каллор презираше собствената си компания. Денят ликуваше в своето безразличие, слънцето грееше ослепително над подпухналия от леност пейзаж. Тревите се бяха вкопчили в коравата земя както винаги, семена се носеха на вятъра като на въздишки надежда. Жълто-кафяви гризачи бдяха на пост над дупките на подземните си лабиринти и джафкаха заканително подире му. Сенките на кръжащите високо ястреби пресичаха тук-там пътя му.

Колкото и да беше странно, самопрезрението бе утешаващо чувство, защото той знаеше, че съвсем не е сам в омразата си. Можеше да си спомни времена, в които седи на трон, неподвижен и ненакърним като някоя от статуите — негови подобия — извън двореца (всеки от неизброимите му дворци), и усеща океанския прилив на омразата. Поданиците му, десетки, стотици хиляди, всички до един копнееха да го видят мъртъв, свален, разкъсан на парчета. И все пак не беше ли той нищо друго освен съвършения, изключителен представител на всичко, което те презираха в самите себе си? Кой сред тях не жадуваше да заеме мястото му? Да гнети с жестоките си присъди всичко, което оскърбява със самото си съществуване?

Беше, в края на краищата, самото олицетворение на користта. Успяваше да сграбчи онова, към което други можеха само да посягат, да събере във властта си оръжейния арсенал на цял един свят и да пресътвори този свят със сурови удари, да го направи такъв, какъвто той го желае — никой не би отказал да заеме мястото му. Да, можеха да го мразят; всъщност трябваше да го мразят, защото той въплъщаваше съвършенството на успеха, самото му съществуване бе подигравка над техните собствени провали. А насилието, което налагаше? Добре, вижте как то се разиграва навсякъде, в по-малките сцени — съпругът, който не може да задоволи жена си, затова я пребива до смърт с юмруци. Уличният гамен, приковал жертвата си в каменната настилка и извива ръката на нещастника. Благородникът, подминаващ умиращия от глад просяк. Крадецът с алчния му поглед — не, нито един от тях не е по-различен, не и в дълбоката си същност.

Тъй че мразете Каллор точно така, както той мрази себе си. Дори в това той ще ви надвие. Вътрешно превъзходство, изразено по всички възможни начини. Вижте как скърца със зъби светът — а той му отвръща с най-разбираща усмивка.

Вървеше, а мястото, откъдето бе тръгнал, бе вече далече зад него, а мястото, към което отиваше, ставаше все по-близо, стъпка по стъпка, неумолимо като този лениво пълзящ пейзаж. Нека ръмжат стражите, нека ястребите размишляват, бдително взрени надолу. Семена са яхнали нозете му, търсят нови светове. Вървеше, а в ума му се разгръщаха спомени като протрити страници пергамент, залепнали и оръфани; измъкнати като мишки от дъното на някоя стара торба пукат и пращят, докато ги разгъваш, сред дъжд от сплескани молци и изсъхнали насекоми.

Вървеше пребледнял и оплискан с кръв по осеян със скъпоценни камъни коридор, теглеше за глезена тялото на жена си — само една от безкрайната поредица жени, — а ръцете й се влачеха зад нея отпуснати и мъртви като змии с прерязани гърла. Нямаше никакво предупреждение, никаква патина от прах, покрила очите й, когато се впиха в него онази сутрин, с редицата свещи на масата между тях. А той я канеше в един живот на безкрайна леност, с обещание да поглъщат вечно — очакваше ги безкраен пир, без никаква нужда от сдържане. Щяха да живеят в безметежното излишество. Щяха да разчертават картите на безконечно разширение, да извайват амбиции, които вече можеха да утолят. Нищо не можеше да ги спре, нито дори самата смърт.

Някаква лудост я бе поразила, като избликнала кръв от прерязана вена. Не можеше да е било друго. Лудост беше. Безумие — да отхвърлиш толкова много. От онова, което й бе предложил. Толкова много, да, от него. Или поне така си беше казвал тогава, а и през десетилетията след това. Така беше по-лесно.

Ала сега знаеше защо бе отнела живота си. Да й предложат всичко означаваше да й се покаже на какво е способна самата тя — бездънното пространство на възможната й лична поквара, ужасите, които щеше да изпита, отскубването на всяка сетна нишка чувствителност, а съвестта й щеше да остане гладка, хладна на допир, нещо може би живо, а може би не, нещо, което и най-острото ужилване нямаше да може повече да пробуди. Беше разбрала, да, точно колко далече може да я отведе това… и беше казала „не“.

Друг един мил вързоп от спомени, разгръща се с мириса на цветя. Той, коленичил до Вадерон, бойния си кон, докато кръвта на животното се изцежда на червена пяна, едното му око е приковано в него, сякаш иска да разбере: струваше ли си всичко това? Какво ти откупи моят живот, моята кръв, краят на моите дни?

Наоколо се простираше бойно поле. Купищата мъртви и умиращи, хора и зверове, Джхек и Тартено Тоблакай, разпръснати по равнината Форкрул Ассаил, всеки обкръжен от стотици паднали, онези, които са бранили своите бойни главатари, онези, които не са успели да поразят демоните. И нямаше сухо петно земя, кръвта бе плитко море, сгъстяващо се в горещината, и повече очи се взираха в нищото от тези, които обхождаха кошмара и търсеха приятели и близки.

Крещяха гласове, но изглеждаха далечни — на левги разстояние от Каллор, коленичил до своя Вадерон, неспособен да откъсне погледа си от прикованото в него око. Обещания за братство, запокитени в пурпурната кал. Мълчаливи клетви за чест, за храброст, за служба и отплата, всичко това — изтекло по прекършената дръжка на копието, стърчаща от широките гърди на коня. И да, Вадерон се беше изправил на задните си крака, за да поеме това забиване, прицелено в самия Каллор, защото този кон бе твърде глупав, за да разбере каквото и да било.

Да разбере, че тъкмо Каллор бе започнал тази война, беше приел на драго сърце касапницата и погрома.

Да разбере, че Каллор, този господар, коленичил сега до него, е всъщност един жесток, жалък човек, торба кожа, пълна с отрова и жлъч, със завист и детинска злост от това, че като губи, отнема същото и от всеки друг.

Вадерон, който умираше. Каллор — със сухи очи, който се проклинаше заради неспособността си да плаче. Да изпита съжаление, да се самонакаже, да даде обещания следващия път да е по-добър.

Аз съм като човечеството, често пъти си казваше той. Неподатлив на никакви уроци. Жалък в загуба и поражение, отмъстителен в победа. С всяка възможна добродетел — уязвима на експлоатиране и злоупотреба от други, стига да могат да наложат господството си, докато тези добродетели не се превърнат в кухи съдове с избили по тях капки отрова. Поднасям добрина и виждам как я превръщат в безчестие, и нищо не правя, не роптая, не възразявам. Света, който правя, го правя за една и само една цел — да ме сдъвче, мен и всеки друг. Не вярвайте на това смутено изражение. Объркан съм единствено от глупост, но умните в мен знаят, о, да, знаят, докато лъжат през моите зъби, лъжат вас и лъжат себе си.

Каллор вървеше с торба на рамо, десет хиляди левги дълга и издута от навити вързопи. Толкова различен от всеки друг. Призрачни коне бягаха покрай него. Посечени през кръста жени му показваха безкръвни усмивки, заиграли на безжизнени устни. А там, където ридаеха умиращи — вижте как се плъзга сянката му и отминава.

— Искам нещата да са прости — заяви Ненанда. — Не желая да ми се отваря работа. — А след това вдигна очи и ги изгледа войнствено, готов да срещне всяко оскърбление.

Скинтик огъваше клонки, за да направи фигурка от пръчки.

— Но нещата не са прости, Ненанда. Никога не са били прости.

— Знам. Просто го казвай направо, нищо повече.

— Не искаш отново да си объркан, имаш предвид.

Нимандър се надигна.

— Виж, Скин…

Но Ненанда беше захапал стръвта — а наистина си беше стръв, защото колкото и да си даваше вид Скинтик, че се е залисал над пръчките си, крадешком беше забелязал колебанието на Ненанда.

— Лъжците обичат объркването. Лъжците и крадците, защото могат да се шмугнат вътре и да се измъкнат, когато има объркване. Искат ти да си несигурен, но няма нищо несигурно в това, което те искат, нали? Точно така те използват — ти самият си такъв понякога, Скинтик, с твоите умни думи.

— Чакай, как могат да ме използват, щом аз съм като тях?

Десра изсумтя.

Лицето на Ненанда почервеня от гняв и той щеше да скочи, ако не беше нежната длан на Аранта, която се отпусна на рамото му и разсея като по чудо яростта му.

Скинтик изви ръцете на фигурката, докато не се оказаха над чворестата главичка със зелено листо, и я протегна над огъня с лице към Ненанда.

— Виж, той се предава.

— Не ми се подигравай, Скинтик.

— Напротив, аплодирам желанието ти да направиш нещата прости. В края на краищата или можеш да я посечеш с меча си, или не можеш.

— Ето, че започваш пак.

Препирнята можеше да продължи така половината нощ, знаеше Нимандър. И докато продължаваше, щеше да се разнищва, и Скинтик все повече щеше да изкарва Ненанда задръстен глупак, макар той изобщо да не беше глупак. Но думите наистина бяха ефимерни, можеха да се промъкват през всякаква защита, готови да посекат и жадни да пускат кръв. Те бяха съвършеното оръжие на заблудата, но можеха също така да бъдат, знаеше го много добре, здраво наместените камъни по пътя, водещ към разбирането — или към онова, което минаваше за разбиране в този мътен, невъзможен свят.

Съществуваха толкова много начини да се живее, по един за всяко едно разумно същество — а може би и за неразумните също, — че беше истинско чудо всеки път, когато успяваха да се срещнат във взаимно разбиране или дори в пасивно приемане. Доказателство на изключителната гъвкавост на живота, казал беше веднъж Скинтик. „Но пък проклятието ни е да сме социални същества — добавил бе след това, — тъй че нямаме голям избор, освен да се опитваме да се разберем.“

Бяха вдигнали бивака си на една широка тераса над последните руини. Изкачването беше дълго, прашно и изнурително. Буквално всяко камъче в грубия чакъл, запълнил древните дренажни канали, се оказваше някаква вкаменена антика — парчета кост, дърво, зъб — всичко на фрагменти. Целият планински склон като че ли беше някакво древно сметище, отпреди безброй столетия, и представата за толкова много отишъл си живот, нужен за да се създаде тази огромна могила, объркваше и будеше изумление. Дали и височините нататък бяха като тази? Възможно ли беше изобщо такова нещо?

„Не можеш ли да разбереш, Ненанда, как нищо не е просто? Дори земята, по която вървим? Как се е създало това? С какво е по-различно това, от което идваме, от онова, към което отиваме? Не, това беше лошо казано. Нека да го опростим. Какво е това съществуване?“

Както може би щеше да отговори Ненанда, никаква работа не върши на един воин да задава такива въпроси. Оставете ни този главоломен скок, оставете ни на мига, в който правим следващата стъпка, та дори тя да ни води в бездната. Няма смисъл от всички тези въпроси.

А как можеше Скинтик да отговори на това? „Уплаши един бедерин и гледай как се хвърля от стръмнината. Кое го уби? Разядените скали долу или ужасът, който го направи и сляп, и глупав?“ А Ненанда щеше да свие рамене. „Кой го интересува? Дай просто да го изядем.“

Това не беше големият конфликт между видовете чувствителност всъщност. „Просто две глави на една и съща монета, едната обърната надясно от едната страна, другата — наляво от другата страна. И двете намигат.“

А Десра щеше да изсумти и да каже: „Дръжте си тъпите думи в устата. Винаги ще предпочета да държа кур вместо думи.“

„Дръж го и стискай здраво“, щеше да измърмори Скинтик, а усмивката на Десра в отговор нямаше да заблуди никого. Нимандър добре помнеше всеки разговор между своите следовници, своите братя и сестри, своето семейство, и помнеше също как можеха да се повтарят, с нищожни различия, щом всички реплики се включеха в подходящата последователност.

Зачуди се къде е отишъл Клип — някъде извън кръга от светлината на огъня, може би слушаше, а може би не. Щеше ли да чуе нещо, което не беше чувал преди? Щеше ли нещо казано тази нощ да промени мнението му за тях? Едва ли. Дърлеха се, жилеха се едни други, избухваха в смях или от гняв. Мушкане, изплъзване встрани, вечно търсене къде кожата над всичките стари рани е най-тънка. Вечна битка без мечове, но пък никой не умираше от нея, нали?

Кедевис — бе необичайно кротка тази вечер — стана, придърпа наметалото около раменете си и се отдалечи в тъмното.

Някъде далече завиха вълци.

Нещо огромно надвисна точно извън кръга треперлива оранжева светлина и Сеймар Дев видя как Карса и Пътника се извърнаха рязко срещу нея, изправиха се и посегнаха към оръжията си. Фигурата се раздвижи, като че ли се полюшна на място, след което — на височината на очите на вещицата, ако беше станала — лъсна изкривена муцуна, обкръжена от сплъстена козина, и пламъците заиграха в малките тъмни очи.

Сеймар Дев едва си пое дъх. Никога не беше виждала такава огромна мечка. Изправеше ли се на задните си крака, щеше да се извиси дори над Карса Орлонг. Гледаше онемяла плоския нос, който душеше във въздуха. Съществото, осъзна тя, явно разчиташе повече на нюха си, отколкото на зрението. „Мислех, че огънят плаши такива същества — не ги привлича.“

Нападнеше ли, нещата щяха да се случат… бързо. Два меча блясват, оглушителен рев, ноктите посичат, за да пометат двамата дребни нападатели — а след това тръгва право към нея. Усещаше го, сигурна беше в това. Мечката беше дошла за нея.

„Де нек окрал.“ Думите избликнаха като нещо избълвано от мътните дълбини на инстинкта й.

— Де нек окрал — прошепна тя.

Ноздрите потръпнаха, влажни.

А след това, с гъгниво сумтене, звярът се отдръпна от светлия кръг. Изхрущяха камъни и земята потрепери, докато животното се отдалечаваше с тежки стъпки в нощта.

Карса и Пътника пуснаха оръжията си, след това седнаха на местата си, с лица към огъня.

Воинът тоблакай намери суха клонка и я хвърли в пламъците. Искрите се завихриха нагоре, ликуващи в свободата си — и угаснаха. Изглеждаше умислен.

Сеймар Дев погледна разтрепераните си ръце и ги пъхна под вълненото одеяло, в което се беше загърнала.

— Честно казано — заговори Пътника, — не е точно „окрал“. Де нек… — Вдигна вежди към нея. — „Чипонос“?

— Откъде да знам? — сопна се Сеймар Дев.

Веждите му подскочиха още по-високо.

— Не знам откъде дойдоха тези думи. Просто… дойдоха.

— Те са на Имасс, Сеймар Дев.

— О?

— Окрал е думата за степна мечка, но това не беше степна — много голяма беше, краката прекалено дълги…

— Не бих си пожелал да ме подгони такъв звяр — каза Карса. — Дори на гърба на коня ми. Това животно е устроено да догонва плячката си.

— Но не беше на лов — отвърна Пътника.

— Не знам какво правеше. — Карса сви рамене. — Но се радвам, че се отказа.

— От вас двамата едва ли е усетило страх — каза Сеймар. — Това само по себе си трябва да го е разколебало. — Гласът й беше груб, рязък. Не знаеше защо е толкова ядосана. Може би беше просто заради ужаса — ужас, който никой от двамата й спътници не бе намерил приличие да сподели с нея. Караха я да се чувства… дребна.

Пътника продължаваше да я гледа и й се дощя да му изръмжи. Но когато заговори, тонът му бе спокоен.

— Старите богове на войната се връщат.

— Но войната? Боговете на войната? Имаше Финир, нали? Глигана.

— Финир, Тогг, Фандърей, Трийч и… — Той сви рамене. — Де нек Окрал. Кой може да каже колко са съществували някога? Възниквали са, предполагам, според средата на поклонниците си — който звяр е бил най-големият хищник, най-дивият…

— Но никой не е бил — прекъсна го Карса Орлонг. — Най-големият. Тази титла е била винаги за нас, двукраките ловци, яснооките убийци.

Пътника продължаваше да се взира в Сеймар Дев.

— Дивачеството на зверовете е отразявало дивачеството в душите на поклонниците. Във война това е било общото между тях. Глигани, тигри, вълци, големите мечки, които не познават страх.

— До това ли доведе падането на Финир? — попита Сеймар Дев. — Всички онези страховити, забравени, пъплят обратно, за да се сбият над плячката? И какво общо има това с мечката, впрочем?

— Тази мечка беше бог — каза Пътника.

Карса се изплю в огъня.

— Нищо чудно, че не бях виждал досега такъв звяр.

— Някога са съществували — каза Пътника. — Някога са властвали в тези равнини, докато всичко, което са улавяли за храна, не им е било отнето, тъй че са изчезнали, също като много други горди същества.

— Богът е трябвало да си иде с тях — подхвърли Карса. — Войната бездруго има твърде много лица.

— Много забавно звучи, особено от твоята уста — изсумтя Сеймар Дев.

Карса я изгледа над пламъците, после се ухили, безумните татуировки по лицето му заподскачаха.

— Трябва да има само едно.

„Твоето. Да. Много добре те разбирам, Тоблакай.“

— Аз имам един сериозен страх — заговори тя. — И той е, че когато най-сетне приключиш с цивилизацията, ще се окаже, че ти, като господар на всичко, няма да си с нищо по-добър от онези, които си съборил. Ще намериш последния оцелял трон и ще се пльоснеш на него, и ще ти се стори точно по мярка.

— Този страх е напразен, вещице — отвърна Карса Орлонг. — Няма да оставя нито един трон, на който да сядам — ще ги разбия всичките. И ако, когато приключа, се окажа последният, който стои прав — в целия свят, — тогава ще съм доволен.

— А твоят народ?

— Твърде дълго слушах шепненето на Байрот Гилд и Делъм Торд. Нашите нрави са само по-тромава версия на всички неща, с които живеят хората — прахосничеството им, алчността им да избиват всяко живо същество все едно, че го притежават, все едно, че за да докажат собствеността си над него, трябва да го унищожат. — Тоблакаят се озъби. — Не мислим по-различно, само по-бавно. По-малко… продуктивно. Ти ми приказваш за прогрес, Сеймар Дев, но прогресът не е това, което си мислиш, че е. Не е сечиво, насочвано от нашите ръце — нито твоите, нито моите, нито на Пътника. Не е нещо, за което с право можем да претендираме, че е нашата съдба. Защо ли? Защото всъщност ние нямаме власт над него. Нито вашите машини, вещице, нито стоте хиляди роби, оковани към тях — докато ние стоим с бичовете в ръка.

Пътника вече се беше извърнал и гледаше тоблакая със същото учудено любопитство, каквото Сеймар бе забелязала у него и преди.

— Какво тогава е прогресът, Карса Орлонг?

Тоблакаят посочи към нощното небе.

— Пълзенето на звездите, потапянето и изплуването на луната. Ден, нощ, раждане, смърт — прогресът е преходът на реалността. Ние сме яхнали този кон, но той е звяр, който никога няма да опитомим, и той ще препуска вечно — ще се състарим, ще се съсухрим и ще паднем от гърба му, но за него е все едно. Някой друг ще скочи на седлото, а за него е все едно. Може да препуска сам и му е все едно. Надбягал е Джагътите и К’Чаин Че’Малле. И продължава да тича, а за него ние сме нищо.

— Защо ни позволява тогава да го пояздим? — попита навъсено Сеймар Дев. — Защо ни оставя тази проклета илюзия?

— Защото го яхаме за лов, за да убиваме, да унищожаваме. Яздим го все едно, че е и наше право, и наше оправдание.

— И все пак това не е ли точно каквото възнамеряваш ти, Карса Орлонг? — попита Пътника.

— Аз ще унищожа всичко, което мога, но никога няма да претендирам, че притежавам това, което унищожавам. Ще бъде въплъщението на прогреса, но лишен от алчността. Ще бъда като юмрук на природата: сляп. И ще докажа, че притежаването е лъжа. Земята, моретата, животът в тях. Планините, равнините, градовете, селските поля. Водата, въздухът. Нищо от това не е наше. Това ще докажа и като го докажа, ще направя да е така.

Наведе се, загреба пръст с шепи и я хвърли в огъня да го загаси. Тъмнината погълна и тримата, чакала сякаш точно този миг. „Или винаги е била тук — помисли Сеймар Дев смразена. — Светлината ме заслепи, иначе щях да съм я видяла.“

„Боже на войната, какво искаше от мен?“

С пронизващ ушите писък, енкар’алът връхлетя върху Перла, нокти посякоха в плътта, дълги като ками зъби се забиха във врата на демона. Той изпъшка, пресегна се нагоре и едната му ръка стисна гърлото на крилатото същество, другата се завря под горната челюст на енкар’ала — пръстите раздраха ивици месо, докато изпъваше ръката си още и още напред, чак в гърлото. Чудовищните зъби на долната челюст затънаха още по-дълбоко в мускулите на врата на Перла и той натисна още по-силно. Ноктите не спираха свирепото си дращене, мъчеха се да докопат гръбнака му и да го изтръгнат… но веригите и прангите им пречеха.

Най-сетне челюстите се отпуснаха. Нещо изпращя и Перла успя да смъкне звяра от врата си. Впи ръце в люспестото му гърло… и още кости изпращяха в съкрушителното стискане.

Енкар’алът се замята и заблъска, краката заритаха диво, ноктите раздраха бразди по бедрата на Перла. Той успя да го смъкне на земята. Ритането се забави, след това с последен спазъм съществото се отпусна безжизнено.

Перла бавно се надигна и захвърли трупа настрани, сред дрънченето на вериги. След това погледна крачещия до него и попита:

— Дали не го ядосах някак?

Драконъс примижа и намести веригата на рамото си, преди да отвърне:

— Не, Перла. Лудостта го хвана, нищо повече. Ти просто се случи наблизо.

— О. — Демонът въздъхна. — Добре тогава, че поне бях аз, а не нещо… по-дребно.

— Можеш ли да продължиш, Перла?

— Мога, да. Благодаря, че попита.

— Не остава много, мисля.

— Да, не остава много — съгласи се Перла. — А след това?

— Ще видим, нали?

— Да, ще видим… Драконъс?

— Да?

— Мисля, че ще посрещна с радост края — ужасно ли е, че го казвам?

Мъжът поклати глава, но лицето му издаваше болка.

— Не, приятелю. Не е.

Вече половината небе беше обхванато от кипящото сребристобяло на бурята. Гърмът прииждаше от хоризонта зад тях и самата земя се раздираше и пропадаше — светът им пълзеше към своя ръб, и този ръб се приближаваше, огромни късове се откъртваха и пропадаха, и разбушувалата се бездна ги поглъщаше.

И тогава на Драконъс му хрумна, че всички те, привидно сами, всеки със своите пранги, всеки със своята верига, най-сетне са се превърнали в едно цяло.

„Ние сме армия. Но армия в отстъпление. Виж сметта, която оставяме по дирята си, нашите изоставени другари. Виж глечта в очите ни, това було на изтръпнало безсилие — когато най-сетне го дръпнем настрани, ще открием отчаянието, което сме таили толкова дълго, като черен отровен плод под листа — всичко ще се оголи, щом се погледнем един друг в очите.“

Щеше ли да струва нещо утешението, намерено във взаимното признание? Тук, най-сетне? Когато общата опора е падението? „Като поле от трупове след битка. Като море от черепи, подети от прилива. Не е ли братството твърде горчиво, за да се понесе?“

И той вече искаше да… какво? „Да кипна от гняв, но първо нека да затворя очи. Само за миг. Нека отново намеря сили и воля…“

— Драконъс?

— Да, Перла?

— Чуваш ли барабани? Аз чувам барабани.

— Гръмотевиците са… — А след това замълча и се обърна назад към изпълнения с грохот полудял хоризонт. — Богове на бездната!

Хаосът бе намерил нов начин да им се надсмее. С легиони в боен ред, с блеснали оръжия и броня, с пряпорци, бълващи мълнии към небесата. Появиха се в безкрайна редица, армия от нещо смътно човешко, оформено само от воля, неизброима чет — не толкова маршируваха напред, колкото се изливаха, като кипнал прилив, който поглъщаше земята — и вече само на левга от тях. Блеснали копия. Барабани като тропот на кости, втурнали се напред като разгневени оси.

„Толкова близо… гладът ли е уловил миризмата ни — гладът ли вече се е втурнал към нас, по-бърз от всякога?“

„Има ли нещо в тази буря… нещо, което знае какво иска?“

— Не разбирам — каза Перла. — Как може хаосът да придобие форма?

— Може би, приятелю, това, което виждаме, е проявата на злото, което го има във всички нас. Тайната ни любов към разрушението, удоволствието от разрухата, най-мрачното ни ликуване. Може би, когато най-сетне стигнат до нас, ще разберем, че те са ние и ние сме те. — „Ще разберем, че Драгнипур само ни е разсякъл на две, а хаосът иска да ни събере отново в цялост.“

„Стига вече, Драконъс, ума ли си изгуби?“

— Ако те са злото в нашите души, Перла, тогава не може да има съмнение какво желаят.

— Може би не само нашите души — разсъди Перла и изтри кръвта от очите си. — Може би всяка душа, от самото начало на сътворението. Може би, Драконъс, когато всеки от нас умре, злото в нас се откъсва на воля и се втурва в селението на Хаоса. Или пък злото е онова, което оцелява най-дълго…

Драконъс не отвърна. Предположенията на демона го ужасиха и той си помисли — о, да, той мислеше отново — че Перла е открил ужасна истина. Някъде между тези възможности…

„Някъде между тях… мисля… се крие тайна. Важна тайна.“

„Някъде…“

— Не искам да срещна своето зло „аз“ — промълви Перла.

Драконъс го погледна през рамо и отвърна:

— Че кой го иска?

Дич сънуваше, защото сънуването бе неговият сетен път към свободата. Можеше да крачи, да протяга ръце настрани, да пресътворява всичко. Можеше да прави света такъв, какъвто го искаше, какъвто трябваше да бъде, място на справедливост, място, където той можеше да е бог и да гледа човечеството отгоре, и да го вижда такова, каквото то наистина беше: тълпа от непослушни и малко глупави деца. Да гледа как грабят неща, докато си мислят, че никой не ги вижда. Да гледа как чупят неща, нараняват неща, крадат. Да слуша уверенията им в невинност, отнемащия дъха списък от извинения, да ги слуша как се разкайват и се разкайват, и се разкайват, а след това тръгват и правят същите проклети неща отново и отново. Деца.

С всичките си божествени сили той щеше да ги учи за последствията, този най-ужасен урок, урокът, който устоява най-дълго. Щеше да ги научи, защото самият той го бе научил по единствения възможен начин — с белезите от рани и потрошените кости, с болестта във вкусилата страха душа, с цялата непоправима щета, причинена от осъзнатите твърде късно неразумни решения.

Сред децата също тъй щеше да има възхита и радост. Твърде лесно бе да виждат само мрак, нали? Възхита и радост. Наивни творения на красотата. Не беше сляп за такива неща и като всеки бог разбираше, че такива дарове са оправдания за милост. Подкана да опрости цялото осъдително множество недостатъци. Изкуство и гений, състрадание и страст, това бяха острови, обсадени от всички страни. Но никой остров не преживява вечно. Черните гърчави пълни с червеи морета се надигаха все по-високо. И рано или късно гладните бури се наяждаха до насита.

Природата се бореше за равновесие. И може би колосалното неравновесие, което Дич мислеше, че долавя в своята раса, бе само илюзия и поправянето чакаше, готово да отвърне на крайността. Пропадане, толкова внезапно и устремно, колкото издигането.

В това състояние на сън не му хрумна, че сънищата му не са негови, че тази тирада за строг съд принадлежи на тиран или дори на бог, или на някой като него, обзет от лудостта. Но той не беше луд, нито беше тиран, и въпреки цялата си естествена наклонност (естествена почти за всекиго) да копнее за истинска справедливост, той в края на краищата бе достатъчно мъдър, за да знае колко уязвими са моралните възгледи, с каква лекота се покваряват. Сънищата на бог ли сънуваше тогава?

Колкото и сляп да беше Кадаспала, можеше да долови твърде много от виденията на Дич — можеше да усети нажежената ярост в трепването на клепачите му, зноя на дъха му, стягането на мускулите по лицето му. О, този изпаднал в несвяст чародей беше навлязъл в един невидим свят, изпълнен с негодувание и гняв, с жаждата за възмездие.

Толкова много пътища имаше към божествеността. Кадаспала бе сигурен в това. Толкова много пътища, толкова много. Отказваш да умреш, отказваш да се предадеш, отказваш да умреш и отказваш да се предадеш, и това беше път, по който залиташ без истинска цел, без да я искаш дори, а боговете бяха объркани богове, богове, станали такива без охота. Най-добре беше да ги оставиш на мира, защото да бъдат сръгани и разбудени означаваше риск от апокалипсис. Неохотната сила е най-гибелната от всички, защото гневът зад нея е трупан дълго. Трупан дълго и трупан дълго и дълго, тъй че остави ги на мира и ги остави на мира, остави ги на мира.

Други богове биваха призовавани да се появят, а естеството на този призив можеше да приеме неизброими форми. Сътресение на естествени сили, докато не се пробуди за живот самата изначална киша. Всеки път, щом се сблъскат противоречиви елементи, се поражда възможност. Живот. Намерение. Страст и потребност. Но тези неща също са случайни, доколкото нещо може да е случайно, след като всички частици, нужни за сътворението, изобилстват, а те изобилстват със сигурност. Има и други начини да се призове към съществуване един бог.

Събери гмеж от думи, гмеж от думи. Събери гмеж от думи. Направи ги, направи ги, направи ги какво? Телесни, да, направи ги телесни, от празния етер до врязването в глината, петното на камъка, мастилото в кожата. Телесни, защото телесното създава — по самата си природа пред окото (или вътрешното око) — създава и създава шаблони. А с тях може да се играе и да се играе, и да се играе. В числа и знаци, в астрални пропорции. Може да се кодират в кодове и в кодове, докато нещо се предаде, нещо едновременно красиво и абсолютно. Красиво в своята абсолютност. В своята абсолютност, в своята освободена същност, нещо красиво.

Разбираш, нали, истината на шаблоните, как шаблонът намира истина в напрежението на съпоставките, в играта на значение, значещо играта, която е съвършеният шаблон на езика под маската на несъвършенство — но каква стойност има всичко това и всичко това, и всичко това?

Цената е тялото на текста (ха, тялото — телата), което в своята абсолютност става свято, а в своята святост става всичко, което изобразява във веселата си подредба на безсмисленото по същество. Шаблоните не са съществували преди. Сътворение от нищо. Пробуждане от липсата на „аз“. А коя е думата, красивата дума, скъпоценната дума и съвършената дума, която започва играта, започва всичко, всичко, всичко?

Ами, думата е раждане.

Тела на текст, всичките тези тела, всичката тази плът и мастилото и думите, и думите, и думите, ох думите. Тела и тела, шаблони в шаблони, животи и животи, и животи, и всички в сън… всички сънуват един сън.

Един сън. Един сън и един сън, и един, един, един сън. Един.

Сън за справедливост.

— Нека всемирът се тресе — шепнеше Кадаспала, докато изписваше с иглата знак в знак, и в знак, докато изтъкаваше език и значение, докато мастилото се стичаше в пробода и се вливаше под кожата, гънка след гънка. — Да се тресе и трепери, да скимти и трепери. Бог, о, бог, да, бог, вече бог, скоро бог, бог се пробужда. Животи и животи посечени до един, посечени, да, от острия резец на присъда — заслужихме ли я? Заслужихме ли си наказанието? Има ли някой невинен сред нас, изобщо някой невинен? Едва ли, едва ли, едва ли. Тъй че животи, животи, животи и никой, никой, никой от нас не получи точно каквото сме заслужили.

Боц.

— Разбираш ли? Боженце, на теб говоря. Чуй, чуй, чуй добре. Ние сме това, от което ти идваш. Наказаните, наказаните, жертвите на справедливост, жертвите на собствената си глупост, да, и кой би могъл да каже, че никой от нас не е научил урока си? Кой може да каже това? Виж, о, виж, о, виж къде сме! Боженце, тук в твоята душа, изписани в плът, в плът, изписани тук от Кадаспала, който някога беше сляп, макар да можеше да вижда, а сега може да вижда, макар да е сляп. И не съм ли аз самото определение на разумността? Сляп в живота, а мога да виждам в смъртта — определението за моралност, скъпо мое дете, вслушай се и се вслушай, идва мигът, в който трябва да действаш и да решаваш и да стоиш, и да седиш, и да съдиш. Вслушай се и се вслушай, боженце, в тази вечна слабост.

Боц.

— А какво, ще се зачудиш ти, е изписано върху душата ти? Какво е изписано тук? Тук, върху плътта на душата ти? А, но това е странстването на твоя живот, боженце, да учиш езика на душата си, да го учиш, да го учиш докато го живееш.

Боц.

— Скоро, раждане иде. Скоро, живот се пробужда.

Боц.

— Скоро, аз правя бог.

А богът вече сънува справедливост. Защото, за разлика от Дич, Кадаспала наистина е луд. Неговият код, впечатан в плът, е код на закони. Закони, от които богът ще бъде роден. Помислете за това, помислете и за това.

В контекста, да речем, на милостта…

Тя беше там, в падината. На колене, с клюмнала глава, тялото й се извива под някакъв вътрешен ритъм. След като отново се вгледа в нея, сиърдоминът изохка едва чуто и откъсна погледа си — нещо, с което се справяше все по-трудно, защото беше хипнотизираща, тази жена дете, този извор на поквара, а мисълта, че падението на една жена може да е толкова изкусително, толкова съвършено сексуално, го ужасяваше. Ужасяваше го този език на подканата. Ужасяваше го мракът в собствената му душа.

Зад него Избавителя промълви:

— Силата й нараства. Силата й над теб, Сегда Травос.

— Не искам да съм там, където е тя.

— Не искаш ли?

Сиърдоминът се обърна и погледна бога.

— Самосъзнанието може да е проклятие.

— Необходимо.

— Предполагам — отстъпи той.

— Все пак ще се бориш ли с нея, Сегда Травос?

— Така мисля, да.

— Защо?

Сиърдоминът изръмжа.

— Не започвай пак, Избавителю. Врагът никога не оспорва мотивите. — Изпъна палец назад към коленичилата в падината жена. — Тя няма въпроси. Няма съмнения. Това, което има, е сила. Власт.

— Вярно е — рече Избавителя. — Всичко това е вярно. Точно затова обсебените от колебание трябва винаги да отстъпват. Не могат да се изправят пред уверените в своята праведност. Затова трябва да се отдръпват, трябва да се крият, трябва да се промъкват зад редиците на врага…

— Където всеки от тях ще бъде заловен и принуден да замълчи завинаги — не, Избавителю, забравяш, аз живях в тирания. Ритах врати и ги избивах. Извличах хора навън. Наистина ли вярваш, че неверниците ще бъдат търпени? Скептицизмът е престъпен акт. Развей знамето на нечия чужда воля и те ще се надигнат срещу теб. Избавителю, гледал съм в очите на своя враг и те са сурови, студени, опразнени от всичко освен от омраза. Виждал съм собственото си отражение, да — и то все още ме обсебва.

Не си казаха нищо повече. Сиърдоминът отново загледа онази жена, Върховната жрица, някогашната Салинд. Не беше нищо повече от инструмент вече, оръжие на волята на някаква по-голяма сила, на нейния глад. Същата сила, подозираше той, която тласкаше народите към война, която подтикваше мъже да убиват съпругите си и съпруги да убиват мъжете си. Която можеше да вземе дори душата на един бог и да я прекърши, за да я направи подвластна.

„Кога ще се изправиш, Салинд? Кога ще дойдеш за мен?“

Това не беше животът след смъртта, който си бе представял. „Моята борба трябваше да свърши. Всяка моя потребност да е безсмислена, болката на мислите ми — завинаги усмирена.“

„Най-големият дар на смъртта не е ли безразличието? Блаженото, съвършено безразличие?“

Тя се поклащаше напред-назад, събираше сила така, както могат да го правят само предалите се.

Монкрат вървеше през лагера на поклонниците. И преди беше разхвърлян, но сега изглеждаше все едно, че торнадо е преминало през него. Съборени шатри, опасно наклонени и готови да рухнат колиби. Боклук навсякъде. Малкото все още живи деца го следяха, докато минаваше, с измъчени очи, вторачени от покритите с мръсотия личица. Коремчетата им бяха подути под дрипите. Изпитите им устни бяха напукани. Нищо вече не можеше да се направи за тях, а и да можеше, Монкрат не беше човекът, който щеше да го направи. В ума си той отдавна бе изоставил всичко човешко. Никакво чувство за близост не можеше да жегне сърцето му. Всеки глупак по света бе сам за себе си — или беше роб. Това бяха единствените две състояние на битието — всяко друго беше лъжа. А Монкрат нямаше никакво желание да се превръща в роб, колкото и да искаха Градитан или саеманкеликът това.

Не, щеше да остане сам за себе си. В свой собствен свят. Така беше по-лесно. Лесното е важно. Лесното е единственото важно.

Скоро, знаеше той, щеше да се наложи да избяга от тази лудост. Амбициите на Градитан бяха загубили всякаква перспектива — проклятието на келика. Той вече говореше безконечно за идването на Умиращия бог, за неизбежния край на всички неща и последващото славно прераждане. Хората, които говореха така, отвращаваха Монкрат. Повтаряха се толкова често, че скоро ставаше прозрачно ясно, че думите им са пожелания, а пожеланието е думите им да се окажат истина. Непрекъснато въртене в порочен кръг беше цялото това прахосване на дъх. Умът толкова обича да се върти в кръг, толкова обича този познат път, обича самата му познатост. Непрекъснато въртене и след всеки кръг умът става само много по-глупав. Стъпка по стъпка, обхватът на мислите става все по-тесен, пътеката под нозете — по-дълбоко изровена, беше забелязал дори как речникът се смалява, тревожните понятия се отхвърлят, а и всички думи, свързани с тях. Кръговото движение се превръщаше в мантра, мантрата — в проглашение на глупави желания, че нещата може да са такива, каквито ги искаш да са, че всъщност са такива, каквито ги искаш да са.

Фанатизмът бе толкова популярен. Трябваше да има някаква причина за това, нали? Някаква височайша отплата в края на мисленето, някакво огромно блаженство в благословения идиотизъм. Е, Монкрат изобщо не можеше да се довери на това. Знаеше как да мисли за себе си и това бе единственото, което знаеше, тъй че защо да се предава? Все още не беше чул нито един аргумент, който да го убеди — но, разбира се, фанатиците не прилагат аргументи, нали? Не, само те гледат и те заплашват с очи.

Писнало му беше, да. Богове на бездната, та той всъщност копнееше за града, в който се беше родил. Там, в сянката на Твърдината на Мок и онзи черен залив на пристанището, в който спеше един демон, полузаровен в кал и пропаднал каменен баласт. А кой знае, може би там не беше останал никой, който да го познае — а и защо да го правят, впрочем? Старото му име беше в списъка на падналите в края на краищата и до него пишеше: „Лесът на Черното псе, 1159 г. от Съня на Бърн.“ Подпалвачите на мостове ги нямаше, мъртви бяха, унищожени в Пейл, жалки останки от тях бяха изхвърлени тук, при Черен Корал. Но той бе в списъка на жертвите много преди тях, а годините след това се бяха оказали адски трудни — не, едва ли някой щеше да го познае.

Да, град Малаз сега звучеше сладко, докато крачеше по главната улица на този окаян лагер и крясъкът на чайки дереше ушите му.

„Градитан, ти загуби.“

„Няма да има никакво възмездие над Тайст Андий. Нито за мен, нито за теб. Беше глупава идея, а вече стигна твърде далече.“

Историята не заслужаваше да се преживява отново. Той вече разбираше това. Но хората така и не го научаваха, шибано не го научаваха, нали? В кръг и в кръг.

Някакъв пропаднал поклонник излезе залитайки на пътя му — зацапана с кафяво брадичка и мътни очи, плувнали в съмнителен екстаз, прикриващ лъжата зад тях. Дощя му се да изрита тоя безмозъчен идиот в чатала. Дощя му се да смачка тъпия му череп и да види как се излива говняната слуз вътре. Дощя му се всяко дете да го види, докато го прави, за да разберат, за да побегнат оттук колкото им сили държат.

Не че го интересуваше.

— Върховна жрице.

Тя вдигна глава, после стана, заобиколи писалището, като замиташе пода с полите на робите си, и се поклони.

— Сине на Тъмата, добре си дошъл. Имаме ли нещо уговорено?

Усмихна й се горчиво.

— Кога сме имали?

— Влез, моля. Ще пратя за вино и…

— За мен не е нужно, Върховна жрице.

Аномандър Рейк пристъпи в малкия кабинет, погледна двата стола и избра този с по-малко украса. Седна, протегна крака, сплете пръсти в скута си и я загледа замислено.

Тя вдигна ръце.

— Да танцувам ли?

— Аз да пея ли?

— Бездната да ме вземе, не. Моля.

— Хайде, седни — подкани я Рейк и кимна към другия стол.

Тя седна и вдигна вежди в мълчалив въпрос.

Той продължи да я гледа.

Тя въздъхна и отпусна рамене.

— Е, добре. Вече се отпуснах. Нали?

— Винаги си била любимата ми — каза той и извърна очи.

— Любимата какво?

— Върховна жрица, разбира се. Какво друго бих могъл да си помисля?

— Е, това е вечният въпрос, нали?

— Този, за който твърде много хора губят твърде много време.

— Не говориш сериозно, Аномандър.

Като че ли оглеждаше писалището й — не нещата, разпилени по него, а самото писалище.

— Твърде малко е за теб — заяви.

Тя погледна натам, накъдето гледаше той.

— Подведен си, уви. Просто безредието ми е твърде голямо. Дай ми писалище колкото площад и пак ще го напълня с боклуци.

— Тогава умът ти трябва да е твърде голям, Върховна жрице.

— Е. Толкова малко има за мислене, а толкова много време. — Махна небрежно с ръка. — Ако мислите ми са нараснали прекомерно, то е само от леност. — Погледът й се изостри. — А сме станали толкова лениви, нали?

— Тя е отвърната от нас от дълго време — каза Аномандър Рейк. — Това, че позволих на всички ви в замяна да се обърнете към мен, бе крайно съмнително начинание.

— Ти не направи никакъв опит да наложиш култ, Сине на Тъмата, и точно това го направи съмнително.

Едната му вежда се вдигна.

— Не явните ми недостатъци?

— А Майката Тъма да не би да е без недостатъци? Не, Тайст Андий никога не са били толкова глупави, че да натрапват на нашите кумири невъзможността на съвършенството.

— Кумири — повтори Аномандър Рейк и се намръщи, продължаваше да оглежда писалището.

— Да не би думата да е погрешна? Не мисля.

— И точно затова отхвърлих идеята за култ.

— Защо?

— Защото рано или късно вярващите разбиват кумирите си.

Тя въздъхна и кимна.

— Стотици паднали и забравени цивилизации, да. А в руините — всички онези статуи… с откъртени лица. Загубата на вяра винаги е жестока, изглежда.

— Нашата беше.

Думите я ужилиха.

— А, значи не сме толкова различни в края на краищата. Доста потискащо откровение.

— Ендест Силан — отрони той.

— Погледът ви кара краката на писалището ми да треперят, господарю Рейк — толкова ли съм неприятна, че не смеете да спрете очите си на мен?

Той бавно извърна глава и погледът му се впи в нея.

И щом видя всичко, което имаше в очите му, тя едва не потръпна и изведнъж разбра милостта, която й беше предложил — с извърнатото си лице, със замъглените си, разсеяни очи. Но след като бе поискала погледа му, колкото от суета, толкова и заради тайното удоволствие от това, че го привлича, вече не можеше да прекъсне тази връзка. Събра цялата си решимост и проговори:

— Ендест Силан, да. Причината за това посещение. Разбирам.

— Той е убеден, че отдавна се е прекършил, Върховна жрице. А двамата с теб знаем, че това не е вярно.

Тя кимна.

— Той го доказа, когато понесе Лунния къс под морето — доказа го на всички други, но не и на себе си.

— Аз му разкривам увереността си — каза Рейк. — А всеки път той се… свива. Не мога да бръкна вътре, изглежда, да укрепя онова, което знам, че е в него.

— Значи вярата му е сломена.

Той замълча, лицето му се изкриви в гримаса.

— Когато дойде времето — каза тя, — ще съм там. За да направя каквото мога. — И добави: — Макар че едва ли ще е много.

— Не е нужно да се задълбочаваш в ползата от присъствието си, жрице. Говорим за вяра, както каза.

— А тя не се измерва в материални стойности. Благодаря ти.

Той отново извърна очи и горчивата усмивка, която бе видяла в началото, отново пробяга по лицето му.

— Винаги си била моята любима.

— Аз или писалището, в което май си влюбен?

Той стана, тя — също.

— Върховна жрице.

— Сине на Тъмата — отвърна тя с поклон.

Той излезе и отсъствието му изведнъж стана осезаемо — почти доловим плясък във въздуха, изместване някакво… но не, това беше само в ума й, смътно усещане за нещо зареяно там, зад спомена й за лицето му, очите му и всичко, което беше видяла в тях.

„Майко Тъма, чуй ме. Вслушай се в мен. Ти не разбра своя син тогава. Не го разбираш сега.“

„Нима не виждаш? Всичко това беше дело на Драконъс.“

— Не е редно! — изпъшка Реканто Илк. — Когато пищят жени, трябва да излизат от кръчмата, не да се опитват да влязат!

Нащърбената дупка, която вряскащите, ръмжащи и щракащи със зъби жени бяха избили във вратата, беше задръстена с протягащи се ръце, сгърчени пръсти, които дращеха навътре в отчаяно усилие да проникнат през преградата. В татуираните рамене на трелла се забиха нокти, докато той пъхтеше навел глава, а демоните блъскаха вратата, дъските се пръскаха — но треллът беше як кучи син и ги задържаше, както ги бе задържал още при първия им щурм, който едва не отпра безценната глава на Реканто.

Слава на всички неведоми богове, въргалящи се в сметта на това проклето село, че демоните бяха толкова глупави. Нито един не се беше опитал да скочи през който и да е от двата прозореца с плътно затворени кепенци от двете страни на входа, макар че с онзи настръхнал мечок, Грънтъл, който ги чакаше с двата си извадени криви меча при единия и с Фейнт и братята Боул при другия, ако някой от демоните все пак опиташе, щяха да го посекат на място. Или поне така се надяваше Реканто, тъй като се беше сврял под една маса, а една маса не е кой знае какво прикритие, или нямаше да е, ако гадните демони се окажеха достатъчно гадни, че да разкъсат Грънтъл, Фейнт и двамата Боул, и трелла, и Суитист Сафърънс покрай тях.

Майстор Квел и оная блатна вещица, Прешъс Тимбъл, се бяха сврели някъде отзад, при залостената врата към мазето, и Гуглата знаеше какво правеха там. Глано Тарп липсваше — заминал беше с конете, когато те продължиха направо, а каляската сви наляво, и Реканто беше повече от сигурен, че идиотът се е пребил лошо. Ако не и още по-лошо.

Колкото до оня труп, картографа, последния път, когато го мярна, все още беше привързан за едно колело и се въртеше бясно, когато то се отскубна от оста и се затъркаля нанякъде в дъждовната нощ. Не можеха ли демоните да хукнат след него? Щеше да е скапано по-лесна битка за тях…

Ударите правеха вратата на трески: една от ръцете се изви надолу и ноктите се забиха дълбоко в гърба на Маппо, което го накара да изохка, а охкането не беше добре, защото означаваше, че Маппо може просто да се предаде, да се откаже да ги задържа, а влезеха ли вътре, щяха да скочат право към този, дето се криеше под масата. Не беше честно. Нищо не беше честно! Какво по дяволите му беше честното на това?

Той измъкна рапирата си и я стисна в разтрепераната си ръка. Замах напред, както беше на колене — възможно ли беше изобщо това? Скоро щеше да го разбере. О, да, поне едно от тия гадни същества щеше да намушка лошо, да! Ако другите две (адски сигурен беше, че са общо три) вземеха, че го разкъсат след това, ами добре, просто страхотно. Повече от това човек не може да направи, нали?

Грънтъл изкрещя нещо на Маппо, а треллът му изрева в отговор, събра краката си и се надигна, сякаш се канеше да скочи на една страна — безкрайно благодаря, огре! — а след това Маппо най-неочаквано направи точно това, надясно, метна се в краката на двамата Боул и Фейнт и ги помете със себе си на пода.

Взрив от дървени парчетии и блъскащи из въздуха ръце, щракащи зъби, мръсна коса и ужасно безумни лица — и трите вряскащи жени нахлуха.

Двете спряха много бързо, когато главите им отхвърчаха сред дъжд от зеленикава пяна, а телата рухнаха на пода и започнаха да се тресат дивашки.

Докато ставаше това, третата връхлетя право към Реканто. Той изкрещя и изпълни удара си от колене, което естествено не беше никакъв удар. „Стрела“ по-скоро, изхвърляне напред на горната част на тялото, с изпъната ръка и връх, и докато залиташе по очи, а главата му се натресе в пода с кършещ костите пукот, върхът на рапирата се блъсна в нещо и оръжието се огъна опасно, тъй че той го пусна и то отскочи нагоре, а после надолу, предпазителят дрънна в тила му не веднъж, а два пъти, като всеки път забиваше лицето му в дъските, носът му изпращя, очите му се напълниха с парещи сълзи, а в мозъка му изригна вонята на миши барабонки и мръсотия… и той се просна в локвата бликнала кръв.

Всичко беше странно затихнало. Реканто изстена и се повдигна на лакът.

И зяпна оцъклените ужасни очи на жената, която го бе нападнала. Върхът на рапирата се беше забил между очите й толкова много, че би трябвало да е излязъл някъде отзад от черепа й — но го нямаше там. Което означаваше, че…

— Тя я счупи! — изрева той побеснял. — Счупи ми проклетата рапира!

Жената демон беше на колене, изпънала напред глава и с все още зейнала уста, горната част на тялото се беше подпряла на съборения стол, послужил като жалка барикада. Другите две, останали без глави, продължаваха да се тресат по пода сред локви зеленикава слуз. Грънтъл се беше вторачил в лепкавата течност, зацапала широките остриета на мечовете му.

Маппо, братята Боул и Фейнт бавно се изправиха.

Суитист Сафърънс, стиснала глинена бутилка, се олюля към Реканто.

— Ж-жалко за рапирата. Но проклета да съм, Илк, ако това не беше най-чистото забиване, което съм виждала.

Реканто примижа, избърса с ръкав кръвта от счупения си нос и раздраните си устни и се ухили.

— Е, да, майсторски синхрон и…

— Имах предвид, как съобрази, че тя ще се спъне в една от главите, дето се изтъркаляха, ще падне на колене и ще се изпързаля така точно в забивката ти?

Спънала? Изпързаляла?

— Ами, майстор дуелист съм, както казах.

— Можех да те целуна — продължи тя и го лъхна с вонята на вкиснало вино, — само че ти взе, че се напика, а все пак си има някакви граници на приличие, ако ме разбираш.

— Не съм се напикавал — виж, че всички сме мокри!

— Но не миришем като теб, Илк.

Реканто изръмжа ядосано. Проклета свръхчувствителна жена!

— Рапирата ми.

— Строшила се е в черепа й, бас слагам — каза Грънтъл. — Не вярвам да се е отразило добре на мозъка й. Браво, Реканто.

Илк реши, че е време да се поперчи малко.

Докато Реканто Илк се въртеше из стаята надут като петел, Прешъс Тимбъл погледна притеснено двамата Боул и въздъхна облекчено, като видя, че явно не са пострадали. Не й обръщаха много внимание напоследък. Не й обърнаха и сега и това леко я притесни.

Майстор Квел блъскаше по вратата за мазето.

— Знам, че ме чувате — подвикна той. — Вие, дето се криете там. Три бяха — има ли още? Три убихме. Има ли още?

Фейнт оглеждаше оръжията си.

— Трябва да излезем да намерим Глано. Има ли доброволци?

Грънтъл надникна през входа и каза:

— Дъждът спира — бурята позаглъхна май. Ще дойда с теб, Фейнт.

— Питах за доброволци — не казах, че аз съм доброволка.

— Аз ще ида! — заяви Емби.

— Аз ще ида! — отсече Юла на мига.

А след това се спогледаха сърдито, а после се ухилиха като на някаква тяхна си шега, а след още миг избухнаха в смях.

— Какво му е смешното? — попита ядосано Прешъс Тимбъл, вече сериозно объркана. „Ума ли си изгубиха тия двамата? Ако изобщо са имали ум, имам предвид.“

Строгият й въпрос набързо ги отрезви и двамата наведоха глави.

Вратата към мазето изскърца, отвори се и оттам се показа мустакато лице с опулени очи.

— Тйи ли, ка’иш? Тйи ли, викаш?

Говореше на дженабакъзки, но нещо не беше наред с „р“-то.

— Убили сте тйи? Сеизно?

Квел кимна и попита:

— Защо, има ли още?

Кръчмарят поклати глава, измъкна се боязливо и потрепери, като видя трите заклани тела.

— О, миличките. О, колко съжалявам, гойкичките ми!

— Познаваш ли ги? — попита Квел. — Знаеш ли кои бяха?

Още няколко души се струпаха зад кръчмаря, с пребледнели лица и уплашени погледи. Мустакатият потрепери и изхриптя:

— Пиокълнати. Нашите дъщеи… пиокълнати.

— Прокълнати? Когато пораснаха?

Мъжът кимна и зяпна ококорен магьосника.

— Ти го знаеш? Знаеш пиокятието?

— Откога го имате, кръчмарю? Тука, в това село — откога го имате проклятието?

— Четии години вече. Четии години. — Мъжът боязливо пристъпи навътре. — Ай, гаите им! Отязали сте им гаите!

Прешъс Тимбъл се спогледа с Квел и двамата си кимнаха.

— Още е тук според мен.

— Съгласен. Да идем да потърсим?

Тя се огледа. Маппо влачеше през входа единия гол обезглавен труп. Зеленикавата кръв беше зачернила пода и оставяше лепкава катранена диря.

— Мисля да вземем трелла.

— Добра идея. — Квел се обърна към кръчмаря. — Има ли пристав в това село? Старши някакъв, кмет? Някой, който да управлява тук… и къде в името на Гуглата са се дянали всички всъщност?

Мъжът примига глупаво.

— А-а. На Бияг Невоия сте. Куата видяхте ли я? Е, там живее пиовостът5. Той ще ви тиябва.

Квел потърка очи и отиде при Прешъс.

— Значи проклятието е вещерско?

— Да — каза тя. — Вещица или вещер.

— На бряг Неволя сме. Бряг на морски мародери. Обзалагам се, че появата на чужденци събужда дъщерите — няма да ядат своите все пак.

— Хване ли ги бесът, ядат всичко, което мърда — отвърна Прешъс Тимбъл.

— Затова местните драснаха, ясно. Добре. Вещице, иди да вземеш Маппо — и му кажи, че трябва да е въоръжен. Това може да се окаже гадно.

Треллът тъкмо извличаше последното тяло навън.

— Добре — каза Прешъс.

С братята Боул от двете страни, Юла отдясно и Емби отляво, Грънтъл закрачи по главната улица. Ботушите му зашляпаха в лепкавата кал. Последните плюнки дъжд охладиха челото му. Искало му се беше битката да е по-гадна. Проблемът с безмозъчните нападатели бе тъкмо тяхната безмозъчност, което ги правеше жалки и предсказуеми. И само три от проклетите същества…

— Аз бях първи — заяви Емби.

— Не, аз бях — отвърна Юла.

Грънтъл се намръщи.

— За какво говорите двамата?

— За прозореца — обясни Юла. — В кръчмата. Щом ония момиченца влезеха през вратата, щях да изляза през прозореца — само че не можахме да дръпнем кепенците…

— Ти си виновен — сопна се Емби. — Аз вдигах резето нагоре, а ти все го дърпаше надолу.

— Резето се смъква надолу, за да се отвори, Емби, идиот такъв.

— Не, вдига се — вдига се, видях го…

— И после надолу.

— Нагоре.

— После надолу.

Ръмженето на Грънтъл ги накара да замълчат. Вече вървяха по дирята от копита и бразди от разни неща, които се бяха влачили след животните. В схлупените къщи от двете страни грейваха приглушени светлини. Оттичащата се вода шуртеше от двете им страни, съпроводена от далечен гръм. Въздухът мамеше със свежестта, идваща след бурята.

— Ей ги там — посочи Емби. — Зад онази ниската стена. Видя ли ги, Грънтъл? Видя ли ги?

Двор на конюшня. Отломки от високата капра на каляската се бяха пръснали под каменния зид.

Стигнаха и спряха, огледаха разровената кал и конете, струпани в другия край — поглеждаха ги подозрително, — а там, в средата, бе проснато нещо. Тяло. Малко встрани се виждаше едно от колелата на каляската, здраво затънало в калта.

Прехвърлиха ниската стена и тръгнаха към Глано Тарп.

Когато се приближиха, чуха, че говори нещо.

— … пък и не беше толкова лоша в сравнение с Ниви, ама чак след години подразбрах аз, че не всички жени говорят така, а ако знаех, ами, сигурно изобщо нямаше да се съглася, нали. В смисъл, има някакво приличие в мене все пак, сигурен съм. Ама тя нали все се правеше на деветгодишна, ококорила очи такава, и всичките ония превземки, милички едни такива, като си помислиш, може и да са били милички някога, ама сега… искам да кажа, косата й посивяваше вече, в името на Гуглата… а, намерихте ме. Добре. Не, не ме мърдайте още, краката ми са счупени и май рамото също, и една ръка, китката, а, тоя пръст се е измъкнал. Доведете Квел — няма да ме мърдате без Квел, нали? Благодаря. Та докъде бях стигнал? А, Ниви! Не, онова беше дюкянджийката, Лъфт, виж, тя не живя дълго, по причини, които вече разобясних. Няколко месеца преди да си намеря нова жена — да де, преди Кутра да ме намери, което ще е по-поточно май. Тъкмо й беше окапала косата…

Колелото на каляската се размърда — Грънтъл го засече с крайчеца на окото си. Остави Глано да дърдори на братята Боул, които го гледаха зяпнали, и тръгна натам.

Прибра двата криви меча в ножниците, наведе се и се напъна да измъкне колелото. То се възпротиви, но най-сетне с едно силно шльоп се измъкна от калта и Грънтъл изпъшка и го изправи.

Картографът приличаше на глинена статуя, все още вързан за китките и глезените към дървените спици. Лицето се размърда, езикът избута от устата няколко бучки кал и трупът каза:

— Хъ, това май беше хляб с мармалад, а?

— Леле — рече Квел.

Прешъс Тимбъл направи жеста „зло да пази“, след което се изплю три пъти — нагоре, надолу, право напред — и изсумтя:

— Блатото на Черното псе. Лесът на Мот. Точно затова се махнах оттам, проклятие! Това е проблемът с Джагът — появяват се навсякъде.

Маппо зад тях само изпъшка.

Кулата беше наполовина четвъртита, наполовина кръгла, ръбовете или изронени от много и много столетия вятър, или нарочно огладени, за да смекчат бруленето и воя на същия този вятър. Входът представляваше тясна вдлъбнатина под мъхнат каменен трегер, мъхът висеше на гъсти валма, от които като завеса се стичаше дъждовна вода, безбройните капки бяха изровили дупки в меката варовикова плоча.

— Тъй — отрони с колеблива увереност Квел. — Значи селският провост се е пренесъл в кула на Джагът. Доста смело…

— Тъпо.

— Тъпо смело, да.

— Освен ако… — Тя подуши във въздуха. — Това е другият проблем с Джагът. Когато строят кули, живеят в тях. Вечно.

Квел изпъшка.

— Преструвах се, че не мисля за това, вещице.

— Все едно ще помогне.

— На мен ми помогна!

— Можем да направим две неща — заяви Прешъс Тимбъл. — Можем да се върнем, да зарежем цялата тая работа с проклятието и да се разкараме от това село колкото може по-бързо.

— Или?

— Можем да идем до вратата и да почукаме.

Квел се почеса по брадичката, погледна през рамо към Маппо и отново се обърна към кулата.

— Това вещерство… това проклятие, Прешъс, дето поразява, когато жената е узряла.

— Е, и какво? Адски старо е, и гадно.

— Ти можеш ли да го прекратиш?

— Едва ли. Можем само да се надяваме да накараме вещицата или вещерът, който го е хвърлил, да премисли. Хвърлилият го може да го отмени много по-лесно, отколкото друг да го разбие.

— А ако го убием?

Тя сви рамене.

— Едното или другото, магьоснико. Пуф! Няма го. Или пък… остава. Все едно, отклоняваш се, Квел. Говорехме за този… този провост.

— Не е отклоняване, вещице. Мислех си, хм, за теб, за Суитист Сафърънс и за Фейнт, това е.

Изведнъж тя се почувства все едно, че е глътнала цяла шепа ашици. Гърлото я заболя, стомахът й се сви на топка.

— О, мамка му!

— И тъй като ще ни отнеме поне ден-два — продължи безмилостно Квел, — докато се оправим с ремонта, май…

— Май е по-добре да почукаме — рече тя.

— Добре. Само изчакай първо да си облекча мехура.

И отиде до канавката край плочата на входа. Маппо се премести няколко крачки вдясно и зарови в торбата си. Прешъс Тимбъл примижа към кулата.

— Е — промърмори тя, — ако си Джагът — а мисля, че си, — знаеш, че сме тук. И можеш да надушиш магията в дъха ни. Значи, не сме дошли тук да си търсим белята, но няма начин да не знаеш нищо за онова проклятие — трябва да намерим вещицата или вещера, виждаш ли, защото сме заклещени тук за няколко дни. Разбираш ли? Три жени сме заклещени тук. Аз съм една от тях.

— Каза ли нещо? — попита Квел, щом се върна при нея.

— Да тръгваме — рече тя, след като дойде и Маппо, с грамаден боздуган в ръце.

Тръгнаха към вратата.

А тя се люшна и се отвори сама.

— Женската ми — каза провостът — е погребана в двора долу. — Стоеше до прозореца с изглед към кипналото из плитчините море.

Квел изпъшка.

— Какъв двор? — Наведе се и надникна долу. — Какъв двор?

Провостът въздъхна.

— Там беше, допреди два дни. — Обърна се и погледна накриво чародея, а той едва не потръпна от погледа му.

Бедуск Пал Ковус Агейп, който наричаше себе си Джагът Анап, беше гигантски, много по-тежък от Маппо и поне с една глава по-висок. Кожата му беше синкава, с по-наситен оттенък, отколкото на всички малазански напанци, които Квел бе виждал. Синьото като че ли беше зацапало и бивните със сребристи върхове, които стърчаха от долната му челюст.

Квел се покашля. Пак му се пикаеше, но това трябваше да почака.

— Отдавна ли сте я загубили?

— Коя?

— Ъъъ, женската ви?

Бедуск Агейп избра една от трите кристални гарафи на мраморната маса, подуши съдържанието й и отново напълни бокалите им.

— Имали ли сте някога жена, магьоснико?

— Н-не. Не, доколкото знам.

— Да, може да е така понякога.

— Нима?

Джагътът посочи към прозореца.

— В един момент е там, в следващия… няма я.

— О, скалата.

— Не, не, говорех за жена си.

Квел погледна безпомощно към Прешъс Тимбъл. При витото стълбище Маппо оглеждаше с жив интерес някаква сложна леща, поставена на остър метален връх със странен шарнир, който позволяваше дългият черен метален инструмент да се върти насам-натам и нагоре и надолу. Проклетият трелл винаги се зазяпваше по най-неподходящите неща.

Прешъс Тимбъл отвърна на погледа му с ококорени очи.

— Загубата е… тъжно нещо — изломоти чародеят.

— Е, да, разбира се — отвърна намръщен Бедуск Агейп.

— М-м, но невинаги. Ако например човек загуби, ъъъ, девственост, или любимо лъскаво камъче, да речем…

Очите в червените кръгове гледаха навън, без да мигат.

На Квел му се искаше да стисне крака — не, по-добре да преметне единия върху другия, та да не му закапе змията или още по-лошо — да започне да плюе.

Прешъс Тимбъл заговори със странно писклив глас:

— Джагът Анап, проклятието, което е поразило дъщерите в това село…

— Дванайсет всичко — рече Бедуск Агейп. — Досега.

— О! Какво е станало с другите девет?

Погледът на джагъта пробяга към нея.

— Не сте първата неприятност, дошла тук през последните няколко години. Разбира се — добави той, след като отпи от виното си, — всички млади момичета вече са пратени в следващото село по този бряг — за постоянно, уви, което не вещае добро за бъдещето на това село.

— Мисля, че видях жени долу в мазето на пивницата — каза Прешъс Тимбъл.

— Носенето на дете спира действието на проклятието. Не засяга майките. Ето защо, ако вие или спътничките ви по някое време сте заченали дете, няма защо да се притеснявате.

— Хм — отвърна Прешъс Тимбъл, — не мисля, че някоя от нас отговаря на условието.

— Жалко — каза Бедуск.

— А откога сте избран за провост? — попита Квел. — Просто съм любопитен, нали — от по-нахалните съм, нищо повече. Не искам да кажа нещо…

— Вярвам, че е общо усилие да облекчат скръбта ми, самотата ми. Но вече допускам, че никой няма да отрече — тази покана беше зле разбрана.

— О? Защо?

— Ами, ако си бях останал в изолация, боя се, че това проклятие нямаше да съществува.

— Проклятието е ваше значи?

— Да.

Последва дълго мълчание. Маппо бавно се обърна към тях.

— Тогава можете да го прекратите — каза Квел.

— Бих могъл, да. Само че няма.

— Защо?

— Защото не сте толкова важни.

Квел кръстоса крака и стисна.

— Мога ли да попитам какво стана с женската ви?

— Спорихме. Аз загубих. Зарових я.

В този отговор сякаш липсваше нещо, поне според чародея. Само че мехурът му го разсейваше. Не можеше да мисли добре.

— Значи — заговори с тънък глас Прешъс Тимбъл, — изгубили сте спор с някого и след това сте го убили?

— О, не казах, че е мъртва.

Маппо се намеси в разговора:

— Но вече е, Джагът.

Бедуск Агейп въздъхна.

— Май така излиза, нали?

— От колко време я държиш така заровена? — попита треллът. — Жена ти.

— Около девет години вече.

— А спорът?

— Някаква войнственост долавям в теб, Трелл.

— Войнственост ли, Джагът? — Маппо оголи зъби в хладна усмивка. — Усетът ти май е позатъпял от дълга неупотреба.

— Разбирам. И си въобразяваш, че можеш да ме надвиеш, така ли?

— Питах за спора.

— Нещо дребно. Забравил съм подробностите.

— Но си се оказал сам, поне докато селяните не са те съжалили и не са те избрали за техен провост. А след това… си се влюбил?

Бедуск Агейп трепна.

Прешъс Тимбъл ахна.

— О! Вече разбирам. О, точно така е. Тя те е отхвърлила. Полудял си отново, само че този път не си могъл да заровиш цялото село…

— Всъщност обмислях го.

— Хм. Добре, значи си се отказал. И вместо това си направил заклинание, на нея и на всички нейни хубави млади приятелки, защото са ти се смели или нещо такова. И си ги превърнал всички в „тралка вонан“. Хранещите се с кръв.

— Не можеш да се надяваш да разбиеш заклинанието ми, вещице — каза Бедуск. — Дори с помощта на чародея няма да успееш. — Джагътът се обърна към Маппо. — А ти, Трелл, дори да успееш да ме убиеш, заклинанието няма да умре. — Напълни за трети път бокала си. — Жените ви ще имат около един ден, преди проклятието да подейства. През това време, предполагам, всички могат да се постараят да забременеят.

При тези думи Квел изведнъж изправи гръб.

Но като видя изражението на Прешъс Тимбъл, зарадваната му усмивка стана някак глупава.

По тясната ивица на доскорошния плаж, в подножието на грубата скална стръмнина, вълните въртяха пенестите си пипала през буците глина, камъните и черните заплетени корени, разравяха дълбоки бразди и се отдръпваха в мътната, тинеста морска вода. Цялата купчина беше в движение, затъваше, разпадаше се, късове рухваха под напора на вълните.

По-надолу по плажа ивицата отново се появи на повърхността, с белия пясък, осеян сякаш с ръждиви кокалчета от хилядите корабни пирони и нитове, разпръснати в изобилие по бреговата ивица. По-нависоко парчета дърво оформяха накъсана преграда, а отвъд нея, врязани в стръмната скала, изтъркани стъпала водеха нагоре към изсечено устие на пещера.

Тази пещера всъщност представляваше тунел, който се издигаше под стръмен ъгъл през недрата на носа и свършваше под пода на най-голямата постройка в селото, склад от камък и дърво, където събирачите на корабни отломки трупаха плячката си след дългото бутане на ръчни колички от подножието на скалите. Доста чист поминък общо взето, който даваше работа на всички хорица в селото — от поддържането на лъжливите огньове на носа до гребането на лодките до рифа, където ставаше обирането на корабните отломки, както и боят с греблата на оцелелите корабокрушенци, докато не се издавят. Местната легенда, съчинена за да предложи някакво жалко оправдание за тези жестоки занимания, се въртеше около някакви отдавнашни пиратски нападения и как някой си (вероятно провостът, който винаги беше живял тук, или пък прочутият местен Гачарч Халдрон — Който чака — но той беше напуснал, тъй че нямаше как да го попиташ), подхвърлил, че след като морето толкова обича да носи убийци до този бряг, защо да не може да носи и смърт на евентуалните убийци? И тъй, след като идеята се набила в главите на местните, земята била опустошена с кирки, кремък и огън и времената на рибарство за поминък покрай опасните плитчини скоро отстъпили на далеч по-доходния занаят.

О, мрежите се хвърляха понякога, особено в тихия сезон, когато плячката от разбитите кораби намаляваше, и никой не можеше да отрече блаженото обилие от риба напоследък, едра и тлъста при това! А доскоро май бяха изловили всичката риба в района.

Плажът беше удобен, отрупан с полуизядени трупове, и гъмжеше от раци и чайки. Плажът помагаше да се съберат костите и след това да се оставят на вълните да ги заровят или отнесат навътре. Но в тази бързо сгъстяваща се нощ на брега изпълзя нещо необичайно. Необичайно с това, че все още беше живо. Раците се разбягаха от пътя му толкова бързо, колкото можеха.

Вода се застича от фигурата, щом тя бавно се надигна и се изправи. Плувналите в червени кръгове очи огледаха сцената и накрая се приковаха в стъпалата и зеещото устие на пещерата. След миг тя се отправи точно натам; оставяше дълбоки отпечатъци, но водата бързо ги заглади.

— Наистина ли си мислиш, че не мога да се сетя какво се върти в черепа ти, Квел? Ей те там, първи на опашката, с нас трите, легнали в редица и разтворили крака. И налиташ като проклето псе на крив колец на ограда. Реканто си чака реда, и Глано, и Юла и Емби, и Маппо тука, Грънтъл, а сигурно и онзи проклет немрящ…

— Чакай малко — изръмжа треллът.

— Да не си посмял — сопна се Прешъс Тимбъл.

Крачеха към пивницата, Прешъс Тимбъл отпред, а двамата подтичваха да не изостанат. Това, че беше дребна и й трябваха две стъпки на всяка тяхна една, изглеждаше без значение.

— Но пък — продължи тя, може и онзи Джагът да скочи да пререди опашката, и до заранта всички ще сме заченали по някое гадно чудовище, половин Трелл, половин Джагът, половин пиклив маг, половин…

— Близнаци? — попита Квел.

Тя го изгледа злобно през рамо.

— О, много смешно!

— Все едно — добави Квел. — Сигурен съм, че нещата не стават точно така…

— Откъде знаеш? Не, ние със Суитист и Фейнт се разкарваме оттук веднага щом си съберем багажа — можете да ни вземете някъде по пътя. Това проклето село може да върви при Гуглата, с Бедуск Пал Ковус Агейп воглаве. Те бездруго са проклети морски мародери и ако някой заслужава да бъде прокълнат, това са те.

— Тук не бих спорил — каза Маппо.

— Престани да се опитваш да се пъхаш под полата ми, Трелл.

— Какво? Но аз не…

Квел го прекъсна:

— Ти не носиш поли, вещице. Макар че ако носеше, щеше да е много по-лесно…

Тя се обърна.

— Кое щеше да е по-лесно, Квел?

Той се спря и отстъпи назад.

— Извинявай, на глас ли мислех?

— Ако си мислиш, че проклятието на това село е лошо, само почакай да видиш аз какво мога да измисля!

— Добре, добре. Разбрах те, Прешъс. Успокой се. Вие трите просто тръгвате, нали? Ние оправяме впряга и ви намираме, точно както каза.

Тя го изгледа сърдито и отново закрачи напред.

Грънтъл ги видя как бързат към входа на пивницата и извика:

— Майстор Квел, коларят ви е купчина кокали ей там отзад, но още диша.

— Ами трябваше да ги пусне тия проклети юзди — изръмжа Квел. — Сега и с лечителство трябва да се занимавам, а то отнема време. Просто страхотно! Как точно се очаква да оправя каляската? Защо някой друг не може да свърши нещо полезно? Ти, вещице — иди изцери Глано…

— Не го мога това! Е, мога да слагам шини и да плюя на раните да прогоня инфекцията, но както чувам, тук ще трябва много повече от това. Така ли е, Грънтъл?

Татуираният воин сви рамене.

— Сигурно.

— Да не си се опитал — изръмжа му тя ядосано и влезе в кръчмата.

Грънтъл зяпна след нея.

— Какво иска да каже? Какво да опитвам?

— Да й бъркаш под полата — каза Квел.

— Но тя не носи…

— Не е в това работата — прекъсна го магьосникът. — Разсъждаваш като мъж. Това ти е грешката. Това е грешката на всички ни всъщност. Ей затова си стоим тука, трима мъже без жени. Ако вземем да й кажем, виж сега, Прешъс, изобщо не сме си го и помисляли, знаеш ли какво ще каже тогава? Че какво ми е на мен? Толкова ли съм грозна или какво? — и пак щяхме да сме в беда.

Грънтъл погледна объркано Маппо, който, доста загадъчно, само кимна.

— Хайде, води ме при него, Грънтъл — каза Квел.

В единия край на двора имаше конюшня, а до нея товарна платформа, построена от стари дъски в края на огромен, здраво построен склад. Юла и Емби бяха помогнали на Глано да седне, а картографът, отвързан от колелото, залиташе в кръг и бършеше и стържеше тор от лицето, врата и гнилите си дрипи.

Глано беше стигнал до единайсетата любов в живота си, някаква си Хербу Наст.

— … и тя значи носеше лисица на врата си — не просто кожата, забележете, самото истинско животно, лапите му вързани с копринени преплитки, замуцунено с кожа, но най-добре помня очите на животинчето — леле какъв поглед! Паника, все едно тъкмо е разбрало, че е хванато в най-ужасния си кокошмар. Не че тя не изглеждаше добре де, с онова нейно козе лице — нали знаете, ония дълги къдрави косъмчета, дето се показват под брадичките им след определена възраст — споменах ли, че обичах жените ми да са с живитейски опит? М-да. Най-определено. Искам да видя десетки и десетки години мизерен живот в очите им, тъй че като се появя аз, ами, все едно свеж пролетен дъжд над повехнала маргаритка. Та за коя разправях? Лисица, коза, паника, вързана… а, да, Хербу Наст…

И млъкна. Толкова изведнъж, че нито Юла, нито Емби забелязаха внезапната злокобна тишина, а просто продължиха с усмивките и киманията, с които бяха съпровождали монолога на Глано, и все още продължаваха да се усмихват и да кимат, когато фигурата, появила се на товарната платформа на склада — същата, чиято поява така дълбоко бе стъписала Глано Тарп, че ломотещият му език замръзна увиснал — пристъпи и спря точно пред тримата, а конете драснаха в паника към най-далечния ъгъл на двора с бясно тропане на копитата.

— Никакви загуби дотук и това е добре — рече Квел.

— Не знаех, че практикуваш Денъл — каза Грънтъл.

— Всъщност не го прилагам. Е, имам разни еликсири, мазила и мехлеми от Висшия Денъл, за спешни случаи.

— Като сега?

— Може би. Ще видим.

— Счупени крака…

— Не му трябват крака, за да кара каляската, нали? Освен това може да откаже услугите ми.

— Че защо?

— Лечебните разходи се приспадат от дяла му. Може да излезе от това с дълг към Гилдията, вместо обратното. — Сви рамене. — Някои отказват.

Стигнаха до ниския каменен зид и спряха.

— Кой в името на Гуглата е онова? — възкликна Грънтъл, взрян във високата дрипава фигура до братята Боул.

Квел изпъшка и отвърна:

— Хм, само предположение, забележи, но бих казал, че е жената на провоста.

— Женен е за джагътка?

— Бил е, допреди да я зарови, но после дворът се е срутил в морето и отнесъл и нея. А сега се е върнала и съм готов да заложа печалбата от цяло пътуване, че не е в най-доброто си настроение. — Ухили се. — Май ще можем да се оправим с всичко това. О, да, вече можем да се оправим с всичко това.

Тази увереност беше разклатена, когато на Юла и Емби изведнъж им хрумна да нападнат джагътката. С дивашки рев, те се хвърлиха към нея и тримата започнаха да се бутат, дърпат, блъскат, докато най-сетне не изпопадаха на кълбо от ръце и крака, което зашляпа тежко в разкаляния тор.

Квел и Грънтъл се прекатериха припряно през зида и затичаха към тях.

Глано Тарп крещеше нещо неразбираемо и се мъчеше да изпълзи по-надалече от свадата.

От джагътката изригна магия — оглушителен взрив, от който целият двор и сградите наоколо подскочиха. Грънтъл примига, внезапно заслепен, и залитна в калта. Чу как Квел пльосна до него. Искрящите мълнии разцепиха въздуха и окъпаха всичко в накъсани зловещи сенки.

Глано Тарп закрещя още по-силно и отчаяно.

Щом зрението му се върна, Грънтъл с изумление видя, че двамата Боул още са живи. Всъщност бяха докопали по една ръка и държаха здраво. Джагътката се мяташе и ръмжеше.

Грънтъл извади двата си криви меча и закрачи към тях.

— Юла! Емби! Какво правите!?

Двете оплескани с кал лица се извърнаха към него, разкривени от гняв.

— Блатна вещица! — изрева Юла. — Тая е от тях, от блатните вещици!

— Не обичаме блатни вещици! — добави Емби. — Убиваме блатните вещици!

— Майстор Квел каза, че тази може да ни помогне. Или щеше поне, ако не й бяхте скочили така!

— Отсечи й главата! — викна Юла. — Това обикновено върши работа!

— Няма да й сека главата. Пуснете я! Веднага!

— Ще ни нападне!

Грънтъл се наведе.

— Джагът… престани да ръмжиш… чуй ме! Ако те пуснат, ще спреш ли да се биеш?

Очите й изгаряха като огън. Тя продължи да се бори още малко, след това се отпусна. Огненият поглед помръкна и след няколко дълбоки хрипливи дъха тя кимна.

— Добре. Кажи на тези двама глупаци да ме пуснат!

— Юла, Емби — пуснете я…

— Първо й отсечи главата!

— Пуснете я веднага, Боул, или ще отсека вашите глави!

— Първо на Емби!

— Не, първо на Юла!

— Имам два меча, момчета, тъй че ще го направя едновременно. Съгласни?

Двамата Боул се спогледаха сърдито.

— Не — каза Емби.

— Тогава я пуснете.

Двамата пуснаха джагътката и отскочиха, а тя разтърси ръце и се изправи. Пое си дъх и се обърна към двамата братя, които бяха приклекнали в калта и я гледаха като вълци.

Майстор Квел се беше хванал за главата.

— Идиоти такива — изпъшка той. — Джагът, твоят мъж е прокълнал това село. Тралка вонан. Можеш ли да направиш нещо?

Тя се опитваше да избърше калта от изгнилите си дрипи.

— Не сте тукашни. Що за хора сте?

— Само минаваме оттук — отвърна Квел. — Но на каляската й трябва ремонт — а имаме и ранен…

— Каня се да унищожа това село и всички в него — това притеснява ли ви?

Квел облиза окаляните си устни, намръщи се и отвърна:

— Зависи дали включваш и нас в плановете си.

— Пирати ли сте?

— Не.

— Мародери?

— Не.

— Некроманти?

— Не.

— Тогава може и да останете живи — рече тя и изгледа ядосано двамата Боул.

— Мъжът ти казва, че и да умре, проклятието ще остане.

Тя оголи зацапаните си бивни.

— Лъже.

Квел погледна Грънтъл, но той само сви рамене.

— Не ми харесва идеята за безсмислено избиване, но пък мародерите са боклукът на човечеството.

Джагътката закрачи към каменната стена.

— Майстор Квел — подвикна Глано Тарп. — Имаш ли шини?

Квел отново изгледа ядосано Грънтъл.

— Казах ти, свидлив е кучият му син.

Най-сетне слънцето изгря и очерта огнена резка на хоризонта в този последен ден за мародерското село на брега Неволя.

От един прозорец на кулата Бедуск Пал Ковус Агейп гледаше как жена му върви по улицата.

— Ох — промърмори, — сега вече я загазих.

Малко преди разсъмване Кедевис се вдигна от постелята си и тръгна в тъмното. Виждаше го ясно — седеше на един голям балван и гледаше на север. Пръстените се въртяха на верижките, искряха като пленени звезди.

Стъпките й по чакълестия сипей я издадоха и той се извърна и я загледа.

— Вече не спиш — рече тя.

Клип не отвърна.

— Нещо е станало с теб — продължи тя. — Когато се събуди в Бастион, беше… променен. Помислих, че е някаква утайка от обсебването. Сега не съм толкова сигурна.

Той прибра верижката и пръстените и се смъкна от скалата, стъпи леко и грижливо оправи наметалото си.

— От всички тях — тихо заговори Клип — ти, Кедевис, си най-проницателната. Виждаш това, което другите не виждат.

— Старая се да обръщам внимание. Скрил си се добре, Клип — или този, който си вече.

— Не достатъчно добре, изглежда.

— Какво си замислил? — попита тя. — Аномандър Рейк ще го види веднага, още щом очите му се спрат на теб. А несъмнено ще има и други.

— Аз бях Глашатай на Тъмата.

— Съмнявам се.

— Бях Смъртен меч на Чернокрилия господар, на самия Рейк.

— Но не той те избра, нали? Ти почиташе бог, който така и не ти отвърна, на нито една молитва. Бог, който най-вероятно изобщо не е и разбрал, че съществуваш.

— А за това ще отговаря — прошепна Клип.

Тя повдигна вежди.

— Търсене на отмъщение ли е това? Ако знаехме…

— Какво сте знаели и какво не, е несъществено.

— Един Смъртен меч служи.

— Казах, Кедевис, бях Смъртен меч.

— Вече не си значи. Добре, Клип. А какво си сега?

Видя усмивката му на смътната предутринна светлина, видя и нещо тъмно, забулило очите му.

— Един ден в небето над Бастион се разтвори лабиринт. Една машина се изтърколи надолу…

Тя кимна.

— Да, видяхме машината.

— Този, който беше вътре, донесе със себе си едно дете-бог — о, не нарочно. Не, механизмът на небесната му каляска, докато създава портали, докато пътува от свят на свят, по самото си естество хвърля мрежа, мрежа, което плени онова дете-бог. И го довлече тук.

— А този пътник — какво стана с него?

Клип сви рамене.

Тя го загледа, после кривна глава.

— Провалихме се, нали?

Той я погледна като че ли с лека насмешка.

— Мислехме, че ще измъкнем Умиращия бог от теб — но вместо това сме го вкарали още по-дълбоко. Като унищожихме пещерния свят, който обитаваше.

— Вие спряхте болката, Кедевис — каза Клип. — Остана само неговият… глад.

— Рейк ще те унищожи. А ние няма да те придружим до Черен Корал. Върви си сам, богче. Ние сами ще си намерим пътя дотам…

Той се усмихна.

— Преди мен ли? Ще се надбягваме ли, Кедевис — аз със своя глад и вие, с вашето предупреждение? Рейк не ме плаши — Тайст Андий не ме плашат. Когато ме видят, ще ме вземат просто за свой ближен — докато не стане много късно.

— Богче, ако с вливането си в ума на Клип вече ти се струва, че разбираш Тайст Андий, трябва да ти кажа, че грешиш. Клип беше варварин. Невежа. Глупак. Нищо не знаеше.

— Не ме интересуват Тайст Андий — о, Рейк ще го убия, защото това заслужава. Ще се захраня от него и ще взема силата му. Не, онзи, когото търся, не е в Черен Корал, а в една гробна могила извън града. Друг млад бог — толкова млад, толкова безпомощен, толкова наивен. — Усмивката му се върна. — И той знае, че идвам за него.

— Трябва ли ние самите да те спрем тогава?

— Вие? Нимандър, Ненанда, всички вие, паленца? Не говориш сериозно, Кедевис.

— Ако ти…

Атаката му бе като мълния — едната ръка се стегна на гърлото й, другата запуши устата й. Тя усети, че гръклянът й се прекършва, ръката й зашари за ножа на колана.

Той я завъртя рязко и я хвърли на земята толкова силно, че тилът й изпращя в камъните.

Нещо се изливаше от ръката му, покрила устата й, нещо, от което изтръпнаха устните й, челюстите, после то залази надолу през устата й и през гърлото. Гъсто като дървесен сок. Тя зяпна нагоре към него и видя мътния блясък на очите на Умиращия бог — вече не умиращ, вече освободен — и помисли: „Какво направихме!?“

Той шепнеше:

— Бих могъл да спра сега — и щеше да си моя. Изкусително е.

Но онова, което капеше от ръката му, сякаш се издуваше, плъзгаше се като тлъсто хлъзгаво влечуго през гърлото й, увиваше се на кълбо в стомаха й.

— Но би могла да се изтръгнеш — само за миг, но достатъчно да предупредиш другите, а това не мога да допусна.

Там, където докоснеше отровата, следваше миг на екстаз, който я пронизваше, но почти мигновено след това идваше изтръпналост, а след нея нещо още по-… тъмно. Сякаш усещаше собственото си гниене, проникващо в мозъка й като зловонна пара.

„Той ме убива.“ Дори осъзнаването на това не можеше да разбуди силата в нея.

— Останалите ми трябват, разбираш ли — говореше той. — За да можем да влезем, направо, без никой да заподозре нищо. Трябват ми за влизането, нищо повече. Виж Нимандър. — Той изсумтя. — Няма хитрост в него. Никакво притворство. Той ще е моят щит. Моят щит!

Вече не стискаше гърлото й. Вече не беше нужно.

Докато умираше, последната й заглъхваща мисъл беше: „Нимандър… простодушен? О, но ти не…“ А след това дойде нищото.

Нищото, за което никой жрец не смее да говори, което не описва никое свято писание, което никой ясновидец или пророк не изтъква в кънтящата си проповед. Нищото, това нищо, то е душата в очакване.

Дойде ли смъртта, душата чака.

Аранта отвори очи, надигна се, посегна и докосна Нимандър по рамото. Той се събуди и я погледна.

— Той е убил Кедевис. — Думите й бяха тихи, като дъх.

Нимандър пребледня.

— Тя беше права — продължи Аранта. — Трябва да внимаваме. Не казвай нищо на никой друг, или ще умрем всички.

— Кедевис…

— Отнесъл е тялото й до една цепнатина и я е хвърлил вътре, а сега прави дири по земята, да покажат невнимателните й стъпки и как ръбът е поддал и се е сринал. Ще дойде при нас потресен и наскърбен. Нимандър, не трябва да издаваш никакво подозрение, разбираш ли?

И видя, че скръбта му ще помете всичко друго — поне засега, — което беше добре. Беше необходимо. И разбра, че гневът в него, гневът, който трябваше да последва, ще се трупа бавно, а докато се трупаше, тя пак щеше да му говори и щеше да му даде силата, която щеше да му потрябва.

Кедевис първа беше видяла истината — или поне така навярно беше изглеждало. Но Аранта знаеше, че невинността на Нимандър не е вроден недостатък, не е фатална слабост. Не, невинността му беше избор, който бе направил сам. Самият път на живота му. И беше имал причини за това.

Лесно е да видиш такова нещо и да го разбереш погрешно. Лесно е да го видиш като слабост и да повярваш, че той е колеблив.

Клип беше направил тази грешка от самото начало. А с него и този Умиращ бог, който знаеше само онова, в което вярваше Клип, и мислеше, че е истина.

Погледна го и видя затаените сълзи, чакащи Клип внезапно да се появи с трагичната си вест. И Аранта кимна, обърна се и се престори, че спи.

Някъде извън бивака чакаше душа, замръзнала като стреснато зайче. Това беше тъжно. Аранта беше обичала Кедевис много, възхищавала се беше на ума и проницателността й. Ценила беше верността й към Нимандър — въпреки че Кедевис може би бе подозирала странните обстоятелства около смъртта на Фаед и беше видяла как Фаед и тайните й все още измъчват Нимандър.

Когато някой притежава вярност, дори под тежестта на пълното, жестоко разбиране, то този някой разбира всичко, което има за разбиране за състраданието.

„Кедевис, ти беше дар. А сега душата ти чака, както трябва да бъде. Защото това е съдбата на Тайст Андий. Нашата съдба. Ще чакаме.“

„Докато чакането не свърши.“

Ендест Силан стоеше с гръб към изгряващото слънце. И към Черен Корал. Въздухът бе студен, влажен от нощния дъх, пътят, криволичещ от портите по бреговата линия, беше гола безцветна лента, запълзяла като змия между горичките вечнозелени дървета на половин левга на запад. Празен, без пътници.

Наметалото от вечен мрак, загърнало града, спираше косите слънчеви лъчи, макар че западната страна на склона вдясно изглеждаше позлатена по ръбовете; а далече наляво Прореза димеше бял над гладката черна повърхност.

— Ще има… неприятности — каза Аномандър Рейк.

— Знам, господарю.

— Беше непредвидено усложнение.

— Да.

— Ще повървя — каза Рейк. — До дърветата. Извън поглед, поне дотогава.

— Дълго ли чака, господарю?

— Не.

— Е, това е добре.

Аномандър Рейк отпусна ръка на рамото му.

— Винаги си ми бил приятел. Повече, отколкото заслужавам.

Ендест Силан само поклати глава, отхвърляше това.

— Щом живеем — продължи Рейк, — трябва да поемаме рискове. Иначе животът ни се превръща в смърт, освен на думи. Никоя борба не е прекалено голяма, никой риск не е прекалено отчайващ, защото дори да се провалим — дори да паднем, — ще знаем, че сме живели.

Ендест кимна, неспособен да проговори. Сълзи трябваше да се стичат по лицето му, но той бе сух отвътре — черепът му, зад очите, всичко… сухо. Отчаянието е пещ, където всичко е изгоряло, където всичко е станало на пепел, но зноят остава, горещ и тръпнещ.

— Денят започна. — Рейк отдръпна ръката си и нахлузи металните ръкавици. — Това вървене, по тази пътека… Ще извлека удоволствие от това, приятелю. Ще зная, че стоиш тук и виждаш как си отивам.

И Синът на Тъмата тръгна.

Ендест Силан гледаше. Гледаше воина с дългата разпиляна сребриста коса, с коженото наметало. Драгнипур, рана в ножница.

Синева струеше в небето, сенки отстъпваха по склона. Злато къпеше върховете на дърветата, където пътят се скриваше. Там Аномандър Рейк спря, обърна се и вдигна високо ръка.

Ендест Силан направи същото, но толкова немощно, че изпъшка и ръката му се отпусна.

А далечната фигура се обърна отново.

И изчезна сред дърветата.