Далечната планета

Глава шеста

Роберт видя как стана всичко това.

Той беше клекнал върху плоския покрив на кулата за далечен контрол и предпазливо разединяваше антените-приемници. Те бяха четиридесет и осем — тънки тежки прътчета, монтирани в плъзгаща се параболична рама, и всяко трябваше да бъде старателно отвъртяно и сложено с всички предпазни мерки в специален калъф. Той бързаше много и току поглеждаше през рамо на север.

Над северния хоризонт стоеше висока черна стена. По гребена й, там, гдето тя се опираше в тропопаузата, минаваше ослепителна светлинна ивица, а още по-високо в празното небе пламваха и гаснеха светлолилави разряди. Вълната настъпваше непреодолимо, но много бавно. Невероятно изглеждаше, че я задържа рядката верига от тромави машини, които оттук изглеждаха съвсем малки. Беше някак особено тихо и знойно и слънцето изглеждаше особено ярко, както пред буря на Земята, когато всичко стихва и слънцето свети с все сила, но половината небе е вече покрито със синьочерни тежки облаци. В тази тишина имаше нещо особено зловещо, необикновено, почти призрачно, защото обикновено настъпващата Вълна хвърляше пред себе си многобалови урагани и рев на безбройни мълнии.

А сега беше съвсем тихо. До Роберт стигаха ясни припряните гласове долу от площада, където товареха и трупаха в един тежък вертолет особено ценно оборудване, дневници с наблюдения, записи на автоматични уреди. Чуваше се как Пагава гърлено се кара на някого, че са свалили преждевременно анализаторите, а Маляев, без да бърза, обсъжда с Патрик строго теоретичния въпрос за вероятното разпределяне на зарядите в енергетичната бариера над Вълната. Цялото население на Грийнфилд се беше събрало сега в тази кула под краката на Роберт и на площада. Разбунтувалите се биолози и двете компании от туристи, които в навечерието се бяха спрели да нощуват, бяха изпратени отвъд ивицата на посевите. Биолозите бяха изпратени на птерокара заедно с лаборантите, на които Пагава бе заповядал да оборудват зад ивицата от посеви нов наблюдателен пункт, а за туристите беше пристигнал специален аеробус от Столицата. И биолозите, и туристите бяха много недоволни; и когато се отлетяха, в Грийнфилд останаха само доволните.

Роберт работеше почти машинално и както винаги, когато работеше с ръцете си, мислеше за най-различни леща. Много го боли рамото. Чудно, никъде не си беше удрял рамото. Коремът го смъди, но коремът ясно — когато се спъна в улмотрона. Интересно как изглежда сега този улмотрон. И как изглежда моят птерокар. И как изглежда… Интересно какво ще стане тук след три часа. Жал ми е за цветните градини… Дечицата цяло лято се трудиха, измисляха най-фантастични съчетания на цветовете. И тогава се запознахме с Таня. Таня — повика тихичко той. Как си там сега? Той пресметна разстоянието от фронта на Вълната до Детското. Безопасно е, помисли си той със задоволство. Те там навярно дори не знаят, че има Вълна, че биолозите се разбунтуваха, че аз едва не загинах, че Камил…

Той се изправи, изтри лицето си с опакото на ръката и погледна на юг, към безкрайните зелени ниви. Той се мъчеше да мисли за гигантските стада крави, отглеждани за месо, които откарваха сега във вътрешността на континента; за това колко много ще трябва да се работи за възстановяването на Грийнфилд, когато Вълната се разсее; и колко е неприятно след двегодишното изобилие отново да се връща към синтетичната храна, към изкуствените бифтеци, към крушите с вкус на паста за зъби, към хлорелните „селски супи“, към овчите квазибиотични котлети и към другите чудеса на синтеза, да ги вземат мътните… Той мислеше за каквото му падне, но нищо не можеше да направи.

Нямаше къде да се скрие от учудените очи на Пагава, от ледения тон на Маляев, от преувеличено-съчувственото отношение на Патрик. Най-страшното е, че нищо не може да се направи, че отстрани това трябва да изглежда, меко казано, странно. А всъщност защо да се изразява меко? Това изглежда направо еднозначно. Уплашеният наблюдател пристига измъчен с чужд флаер и съобщава за смъртта на другаря си. А, както се оказва, другарят му бил жив. Оказва се, че той загинал по-късно, когато уплашеният наблюдател бягал с неговия флаер. Но той беше премазан, повтаря си наум за десети път Роберт. А може би това е било просто халюцинация? Може би съм се уплашил толкова, че съм имал халюцинации? Никога не съм чувал за такива неща. Но нали и за това, което се случи — ако то се е случило, — също никога не съм чувал. Е, така да бъде, отчаяно си помисли той. Нека не вярват. Танюшка ще повярва. Само тя да повярва! А на тях им е все едно, те веднага забравиха Камил. Те ще си спомнят за него, когато ме виждат. И ще ме гледат с теоретическите си очи и ще анализират, и ще съпоставят, и ще преценяват. И ще строят най-противоречиви хипотези и само истината никога няма да научат… И аз няма никога да науча истината.

Той отхвърли последната антена, сложи я в калъфа, след това събра всички калъфи в плоска картонена кутия и тогава от север се чу кънтящ пукот, сякаш в някоя огромна празна зала се беше пукнал балон. Когато се обърна, Роберт видя как на черния фон на Вълната се изправя дълъг бял факел. Гореше една „харибда“. Веднага долу гласовете млъкнаха. Изрева и заглъхна работещият на празен ход мотор на вертолет. Сигурно всички се ослушваха и гледаха на север. Роберт още не беше разбрал какво се е случило, когато нещо се разтресе и задрънча и под кулата, събаряйки, оцелелите палми, запълзя една резервна „харибда“, която вдигна в движение отвора на абсорбера. На откритото място тя изрева така, че ушите им заглъхнаха, и тръгна на север да запушва пробива, като се обви с облак от червеникав прах.

Това беше нещо доста обикновено: една от „харибдите“ не беше успяла да отведе в базалта излишъка енергия от мощностите и Роберт вече се беше навел да вземе картонената кутия, когато в подножието на черната стена нещо ярко пламна, едно ветрило от разноцветен пламък излетя и още един стълб от бял дим, който се наливаше и сгъстяваше, пред очите му тръгна към небето. Гръмна нов пукот. Долу дружно закрещяха и Роберт веднага видя далеч на изток още няколко факела. „Харибдите“ пламваха една след друга и след минута хилядакилометровата стена на Вълната, която напомняше сега класна дъска, изписана с тебешир, се олюля и запълзя напред, изхвърляйки пред себе си в степта черни раздуващи се петна. Роберт с мъка преглътна с пресъхналото си гърло, взе кутиите и се втурна надолу по стълбата.

По коридорите сновяха хора. Уплашената Зиночка притича, притиснала до гърдите си пачка кутии с ленти, Хасан Али-заде и Карл Хофман влачеха със свръхестествена скорост към изхода тежкия саркофаг на лабораторния хемостазер така, сякаш вятърът ги носеше. Някой викаше: „Елате тук! Не мога сам! Хасан!…“ Във вестибюла звънна счупено стъкло. На площада моторите захъркаха, В диспечерската, тъпчейки разхвърляните карти и книжа, пред екрана подскачаше Пагава и нетърпеливо крещеше: „Защо не чуваш? «Харибдите» горят! Горят «харибдите», казвам! Вълната тръгна! Разбираш ли, нищо не чувам!… Етиен! Ако си разбрал, кимни!…“

Мръщейки се от болка, Роберт метна кутията на рамо и почна да слиза към вестибюла. Отзад някой шумно дишаше и гърмеше по стъпалата. Вестибюлът беше осеян с амбалажна хартия и с парчета от някакъв уред. Вратата от нечупливо стъкло беше разцепена по дължина, Роберт се промъкна с едното рамо напред на входната площадка и се спря. Той видя как в небето излитат един след друг претъпкани птерокари. Той видя как Маляев мълком с каменно лице наблъсква в последния птерокар момичетата-лаборантки. Той видя как Хасан и Карл, разтворили уста от напрежение, се мъчат да хвърлят саркофага си през вратата на вертолета, а някой отвътре се старае да им помогне и всеки път саркофагът го удря по пръстите. Той видя Патрик, съвсем спокойния, сънен Патрик, който беше опрял гръб в задния фенер на вертолета съсредоточен и замислен израз. А когато извърна глава, видя едва ли не над себе си въгленочерната стена на Вълната, която закриваше небето като кадифена завеса.

— Спрете да товарите! — изкрещя над ухото му Пагава. — Опомнете се! Веднага да хвърлите този ковчег!

Хемостазерът рухна с тежък звън върху бетона.

— Изхвърлете всичко! — крещеше Пагава, като тичаше от входната площадка. — Всички незабавно във вертолета! Не виждате ли? На кого говоря, Скляров! Патрик, спиш ли?

Роберт не се помръдна от мястото си. Патрик също. В това време Маляев се облегна върху вратата на птерокара, затвори я и взе да маха с ръце. Птерокарът разпери криле, подскочи тежко, наведе се на една страна и излетя зад покривите. От вертолета хвърчаха кутии. Някой викаше с плачещ глас: „Няма да дам, Шота Петрович! Това няма да им дам!…“ — „Ще дадеш, гълъбче! — ревеше Пагава. — И още как ще дадеш!“ Към Пагава изтича Маляев, като извика нещо и посочи небето. Роберт вдигна очи. Един малък вертолет-водач, набоден с антени като таралеж, се понесе над площада с ужасния вой на прегрят двигател и като ставаше все по-малък, отлетя на юг. Пагава вдигна над главата си стиснати юмруци:

— Къде? — закрещя той. — Назад! Назад, да го вземе дяволът! Стига паника! Спрете го!

В това време Роберт стоеше на входната площадка и крепеше на рамото си, което тъпо го болеше, тежката картонена кутия. Той имаше впечатление, че е на кино. Ето, разтоварват вертолета. Т.е. просто изхвърлят от него каквото им падне, вертолетът наистина е претоварен — то личи по спадналото шаси. До вертолета се блъскат. Отначало се блъскаха с викове, сега млъкнаха. Хасан смуче кокалчетата на пръстите си — сигурно се е одраскал. Патрик като че ли е заспал. Намерил е кога, и главното, къде!… Карт Хофман, човек педантичен (както се казва — „задълбочен и предпазлив учен“), хваща летящите от вертолета кутии и се мъчи да ги подреди акуратно — вероятно за самоутвърждаване. Пагава подскача нетърпеливо до вертолета и през цялото време поглежда ту към Вълната, ту към контролната кула. Той явно не иска да отлети и съжалява, че тук той е най-старият. Маляев стои настрана и също гледа към Вълната — без да откъсва очи, със студена враждебност. А в сянката на къщата, в която живееше Патрик, стои моят флаер. Интересно кой го е закарал там и защо? Никой не обръща внимание на флаера, а и той никому не трябва; останали са около десет души, не по-малко, вертолетът е добър, мощен, от класа „грифон“, но при такъв товар ще тръгне с половин скорост. Роберт постави кутията на стъпалото.

— Няма да успеем — каза Маляев.

В гласа му имаше такава тъга и горчивина, че Роберт се учуди. Но той вече знаеше, че всички ще успеят. Той отиде до Маляев.

— Има още една резервна „харибда“ — каза той. — Четвърт час ще ви стигне ли?

Маляев го гледаше, без да разбира.

— Има две резервни „харибди“ — каза студено той и изведнъж разбра.

— Добре — каза Роберт. — Не забравяйте Патрик. Той е от другата страна на вертолета.

Роберт се обърна и се затича. След него закрещяха, но той не се обърна. Тичаше с всичка сила, като прескачаше захвърлените апарати, лехите с декоративни растения, старателно подстриганите храсти с ароматни бели цветове. Той тичаше към западния край. Вдясно над покривите стоеше черна кадифена стена, стигаща до зенита, а вляво препичаше ослепителното бяло слънце. Роберт задмина последната къща и веднага се натъкна на необятната кърма на „харибдата“. Той видя снопове зеленина, усукани в сглобките на исполинските гъсенични вериги, смачкани листчета от някакво ярко цвете, прилепнали към гъсеничната лента, одраното стъбло на една млада палма, стърчащо между зъбните колела, и, без да вдига очи, се покатери нагоре по тясната стълба, като гореше ръцете си в нажежените от слънцето напречници. Все така, без да вдига очи, той се плъзна по гръб в кабината за ръчно управление, седна на седалката, свали стоманения щит пред лицето си и отново ръцете му заработиха по навик, автоматично. Дясната му ръка се протегна напред и включи тока, едновременно лявата включи скачването, приведе управлението на ръчно, а дясната вече се протягаше назад да търси клавиша на стартера; и когато всичко наоколо зарева, загърмя и се затресе, лявата, вече съвсем ненужно включи системата на кондициониране. След това — вече съзнателно — той напипа лоста за управляване на поглъщателя, отведе го до крайна степен към себе си и едва тогава се реши да погледне напред през отметнатия щит.

Право срещу него беше Вълната. Вероятно нито един човек освен Лю никога не е бил толкова близо до Вълната. Тя беше просто черна, без ни най-малки жилки и задяната от слънцето степ ясно се очертаваше на нейния фон до самия хоризонт. Виждаше се всяка тревичка, всяко храстче. Роберт виждаше дори мишките-земеровки, замрели шашардисано като жълти стълбчета пред дупките си.

Над главата му се чу и почна стремително да нараства сух звънтящ вой — абсорберът заработи. „Харибдата“ плавно се олюляваше в движение. В огледалото зданията на селището подскачаха в праха, вертолетът още не се виждаше. Още стотина метра, не, още петдесетина метра — и край. Той хвърли поглед наляво и му се стори, че стената на Вълната вече малко се е огънала. Впрочем беше много трудно да се съди за това. А може би няма да успея, изведнъж си помисли той. Той не сваляше очи от белите димни стълбове, вдигащи се зад хоризонта. Димът бързо се разпръсваше и сега едва личеше. Интересно какво е могло да гори в „харибдите“?

Стига, помисли си той, като натискаше спирачките. Че инак няма да мога да избягам. Той отново погледна в огледалото. Ех, че дълго се суетят, помисли си той. Степта пред „харибдата“ бавно потъмняваше като огромен триъгълник, във върха на който се намираше абсорберът. Мишките-земеровки изведнъж безпомощно заскачаха, една от тях внезапно падна по гръб на около двадесетина крачки и лапичките й конвулсивно затрепераха.

— Бягайте, глупачета! — каза гласно Роберт. — Вие поне можете.

И тогава той видя втората „харибда“. Тя стоеше на половин километър, обърната на изток, алчно вдигнала черната тръба на абсорбера, и пред нея тревата точно така потъмняваше, потрепервайки от нетърпим студ.

Роберт ужасно се зарадва. Браво, помисли си той. Умен човек! Смелчага! Нима е Маляев? А защо не? Нали той е човек и нищо човешко не му е чуждо… А може да е самият Пагава? Впрочем него просто няма да го пуснат. Ще го вържат и ще го пъхнат под седалката, че и ще го натиснат с крака, да не рита. Браво, браво! Той блъсна бордовия люк, подаде се навън и взе да вика:

— Ехе-хе! Дръж се, приятелю! Двамата с тебе тук ще останем цяла година!

Той погледна уредите и веднага забрави всичко. Мощностите бяха на привършване: светещата стрелка под напрашеното стъкло опираше в ограничителя. Той погледна бързо огледалото и малко му олекна. В бялото небе над покривите на селището беше увиснало бързо намаляващо тъмно петънце. Още десетина минути, помисли си той. Сега се виждаше ясно, че фронтът на Вълната пред селището се беше огънал. Вълната минаваше край зоната на действие на „харибдите“ от изток и от запад.

Роберт поседя малко, стиснал зъби. С цялата си енергия се мъчеше да пропъди видението за обгорелия труп на седалката на водача. Добре би било да се научи да изключва по желание въображението си… Той се стресна и почна да отваря всички люкове, за които можеше да си спомни. Тежкия кръгъл люк над главата. Люкът вляво — да се отвори широко… Люкът отдясно е вече полуотворен — и той да се разтвори… Вратата зад гърба, която води към машинното отделение… Не, тя по-добре да се затвори — експлозията навярно става тъкмо там, в мощностите… Да се заключи, да се заключи… Тъкмо в този момент съседната „харибда“ избухна.

Роберт чу оглушителен гръм, блъсна го горещ въздух и когато се подаде от люка, видя, че на мястото на съседа има огромен жълт прах, закриващ степта и небето и Вълната, а в дълбочината на облака нещо догаря с ярка трептяща светлина. Нещо изшумуля във въздуха и звънко се блъсна в бронята. Роберт погледна уредите и е едно движение се изхвърли през левия люк.

Той падна по очи в горещата суха трева, скочи, преви се и се втурна да бяга към селището. Никога през живота си не беше тичал така. Неговата „харибда“ избухна, когато той беше вече в градинката на крайната къща. Той дори не се озърна, само скри глава в раменете си, наведе се още по-ниско и взе да тича още по-бързо. Вечна ти слава, повтаряше той. Вечна ти слава!… После съобрази, че повтаря тези думи от момента, когато видя на мястото на съседната „харибда“ този страшен стълб от прах.

Площадът беше пуст, тревата стъпкана, навсякъде лежеше разхвърляна извънредно ценна уникална апаратура, кутии с уникални записи, а лек ветрец лениво прелистваше уникалните дневници на уникалните наблюдения.

Дишайки тежко, Роберт пресече площада и изтича към флаера. Двигателят на флаера работеше, а на мястото на водача беше седнал Патрик с обикновения си сънен вид.

— Ето те и тебе — каза мило Патрик. Роберт смаян го гледаше. — Вече мислех, че си останал там. Сядай по-скоро, трябва да бягаме. Тя има една скорост сега — олеле, майко!…

Роберт падна на седалката до него.

— Чакай — каза той задъхано. — Може би вторият… също се е спасил? Кой беше това? Маляев, Хофман?…

Патрик несръчно завъртя ръчката и изведе флаера да се засили.

— Вторият съм аз — каза той стеснително.

— Ти?

— Аз — повтори Патрик и се изхили нервно. Той изкара флаера на пътечката и най-сетне го вдигна. — Почувствувах, че избухва, измъкнах се и избягах. Здравата гръмна, нали? Мене до самото селище ме понесе…

Селището бавно се обърна под тях и се плъзна назад. Браво на Патрик, помисли си Роберт с недоумение.

— А моята гръмна по-силно — каза Патрик. — Как ти се струва, Роб, а?

— Накъде летиш? — попита Роберт.

— Към Студените ручеи — каза Патрик. — Новата база ще бъде там.