Да избереш себе си

1.

От Института за изучаване на външния планетен пояс по няколко пъти в месеца го изстрелваха с различни планетолети в околоземна орбита. Пускаха го сам да се провира сред гъмжилото от орбитални станции, извънземни заводи и недоприбран боклук от предишни изследвания и производства. Встрани от оживените междупланетни пътища Дан послушно изучаваше различни летателни средства, ориентацията в Космоса, колонизиране на пустинна планета, което упражняваше на обратната страна на Луната, изобщо тренираше дълготрайно пребиваване далеч от Земята.

Гледана от неколкостотин или няколко хиляди километра височина тя би могла да умили всяка своя рожба с розовите си, сини и бели воали, с блещукащите нощем очи на големите поселища, със зелените масиви на горите денем и менящите цвета си в зависимост от сезоните и часа водни площи. Обаче цялата тази неповторима за Слънчевата система красота не предизвикваше в мозъка Дан дори научно любопитство, защото едновременно с нея я обвиваше едно денонощно радио– и телевизионно дърдорене, самовлюбено нарекло се „ноосфера“, сфера на Разума, докато в нея преобладаваше липсата на всякакъв разум.

Ту тук, ту там по планетата избухваха бомбите на терористите, най-често групички с неясни цели и нелепи искания, но във всички случаи с може би неосъзната радост от фойерверките, въпреки че в тях загиваха хора. Не пламваха от някаква принуда. През последните десетилетия планетата, общо взето, бе се позаситила, националните различия също се поприглушиха, но младите продължаваха да отглеждат в себе си ксенофобията, да гонят непостижими идеали, които биха обездвижили развитието на човечеството. Социолози и психолози подозираха, че постъпките им всъщност представляваха сляп бунт на природата против цивилизацията. Намери се и група да изпрати писма до двата института със заплахата да взриви новия киборг, да взриви и самите институти, ако те не престанат да си служат с машини, изместващи отвсякъде човека.

Дан не би бил против такива като него да изместят лекомислените хлапаци, обявили се за защитници на човешкото, които най-малко човешкото уважаваха. Но дори не те го отблъсваха от планетата, колкото неугасващата алчност на планетата. Почти напълно задоволено, то продължаваше да краде, да лъже, да мами себеподобните си, за да им отнема парите.

Особено го потресе една случка, също донесена от радиовълните на неговата орбита. Някакъв, след като кумувал на двойка млади хора, заклал младоженците, за да им открадне парите, спестени за сватбеното пътешествие и съвместния живот.

Оцелявай! Да, такава е всеобщата повеля за всичко живо и то рефлективно се стреми на всяка цена да оцелее. Но какво заплашваше сега човешкия индивид? Нима оня кум-убиец е имал съдбоносна нужда от парите на младоженците? Та щом са го поканили за кум, значи е имал добро обществено положение. Нито от глад е щял да умре, нито от студ, най-малкото защото хиляди и хиляди пансиони по Земята държат вратите си отворени за изпаднали в беда.

А казват, главната задача на разума била да направлява организмите, видовете и техните симбиоти, та да оцеляват. Значи разумът е подтикнал кума към ужасяващата постъпка? Значи има нещо сбъркано в самото му устройство, щом се е заел покрай другото да измисля и морала, и законодателството, та да осигурява мирното съжителство на човешките маси. Впряга дори науката в служба на оцеляването им, та да им осигурява здраве, безпрепятствено движение, подслон, изобилие от храна и… бомби и пистолети да се забавляват с убийства…

Въображението му понякога настояваше за отмъстително действие, но го възпираше нещо в същия този мозък, който бе способен и на най-грозното, и най-аморалното. За сметка на противодействието у Дан нарастваше желанието да се махне недосегаемо далеч от тази престъпна паплач, да престане да й служи, както досега, затворен в гетото на сравнително спокойните и чисти нравствено среди на учените. Така навярно се е раждало и религиозното отшелничество като форма на бягство от злото в човешката биомаса.

Някой от изкуствените интелекти се опита да го примири с древна индуска мъдрост: „От наслаждението се раждат всички, чрез наслаждението живеят и пак в наслаждението се връщат.“ Не успя, колкото и да му напомняше основният механизъм за поддържане на живота „удоволствие-неудоволствие“, защото сякаш и на далечна орбита чуваше шума от модерното чесане на човечеството. В този век, в който хората, общо взето, бяха се справили с вирусите, те бяха нападнати от хиляди видове гъбички, предизвикваше освен разни екземи и мъчно лечими вътрешни заболявания.

Разбира се, Дан можеше да се види и като изключително облагодетелствано същество, намерило в тялото на киборга спасение от болестите, защита от масовите страдания, от баналните несгоди на живота. А и най-мечтаното от хората — дълголетието! Но какво щеше да прави с това проклето дълголетие? Пак ли на това сбъркано човечество трябваше да го посвети?…

— Дан, защо мълчиш? — веднага се обаждаха от космическия център на Института за външните планети, щом той пропуснеше часа за връзка. Безпокойството им бе станало двойно, откакто получиха заплашителните писма, въпреки двойно нарасналата охрана.

— Прощавайте — пазеше се Дан да не издаде обзелата го враждебност към шарената топка под него, около която се носеше като заблуден куршум. — Хубава е Земята, момчета, заслужава да й се помага да живее…

И веднага се сепваше от долетялата до него нова уплаха на онези, които бе се изтървал да нарече „момчета“. Киборгът нямаше право да се отнася нито снизходително, нито приятелски към своите господари, киборгът трябваше да бъде безропотна и послушна машина. Но това жалко човечество, въпреки че умееше вече да си произвежда суперкиборги, които да се отнасят към него като роби, пак се надяваше за помощ на някакви незнайни висши сили. И Дан лесно можеше да възседне тази заредена с гнусотии и ниско самочувствие планета, да й стане бог, но нямаше да й стане. Те искаха бог, защото не бяха способни сами да се обичат. Трябваше им сила, която хем да ги обича, хем те да се боят от нея. А отказваха да осъзнаят, че няма за тях друга опора във Вселената и друго упование освен собствения им разум. Само от него можеха да очакват обич и великодушие и беше крайно време да се научат да си ги произвеждат, както си произвеждаха месото и хляба, вместо да използват разума си, за да си пакостят!

Когато Дан потегли най-после — пак внезапно и в потайна доба, за да не го надушат терористите, — той изживя своето откъсване от Земята като същинско бягство от една нежелана реалност.

Космолетът, понесъл го към Плутон, представляваше ново изобретение, от което се очакваха необикновени резултати. Десетина пъти по-бърз от най-бързите досегашни планетолети, цялото пространство в него, освен складовите помещения, бе превърнато в космическа лаборатория за самостоятелно изучаване на Космоса. Естествено, конструкторите му не знаеха, че обитателят на техния кораб ще бъде човешки мозък, носещ в себе си болката от самотата, та не бяха предвидили никакви средства за развлечение. А Дан за пореден път озадачи новите си собственици, като пожела да се сбогува със създателите си. И то насаме!

— А Рут, а детето, а майка ти, а близначките на сестра ти, дето толкова обичаше?

Виктор Аройо, объркан от изненадата, зарови пръсти в голямата си брада.

Неловкостта от внезапното сбогуване сякаш издуваше стените на лабораторното хале. Само грамадният Бор направи опит да бъде весел:

— Разбираме те, Дан. Ти трябва да узнаеш кой си, какво си. Докато ние сме избавени от тая дилема. Всички ни смятат за хора, а не ни стига куража да ги опровергаем.

Той направи комично плаха крачка към него като да го прегърне, но прегръщаше ли се една машина? А и мозъкът, вграден в нея, не я раздвижи за някакъв жест на сбогуването. Дори думите, които им каза за последно, прозвучаха с познатата им безстрастна любезност на синтетичния глас:

— Благодаря ви, че ми дадохте възможност да отида на края на Слънчевата система! Надявам се там да е по-интересно.

2.

Корабът притежаваше запаси от гориво, които го правеха независим от планетните катапултни ускорения. Движеше се по най-прекия път, а киборгът в него понасяше с лекота огромни ускорения. Трасето между Марс и Юпитер беше вече почти чисто. Няколко планетолета от години събираха астероидите и другия космически камънак, сортираха ги по класове, скачваха ги един за друг и ги отместваха от предишните им орбити. Онези пък, които съдържаха повече метали, най-вече иридиевите и желязно-никеловите, изстрелваха по посока на Луната, където ги пресрещаха и преработваха в околоземните металургични заводи. Както обикновено, човечеството бе се научило да използва явленията, после да им търси обяснения.

Макар междупланетните и планетни станции да бяха предупредени, че по необикновеното трасе ще премине кораб от нов тип, Дан не отвърна на нито един от техните приветствени сигнали. Дори край Веста и Церера, където работеха по десетина измъчени самотници, премина безмълвен и бърз като призрак на Летящия холандец. С явно нежелание отвръщаше и на застигащите го от Земята питания за състоянието на кораба, а наблюденията от Космоса бе предоставил на автоматиката в самия кораб. Искаше да избяга колкото се може по-скоро от всичко човешко.

Чувстваше космолета като част от себе си, така добре бе оборудван и така без усилия лесно се командваше. Беше пълен със свръхтелескопи, с камери с висока разделителна способност, с лазерни висотомери, измерватели на радиацията, магнитометри, спектрометри за гама– и хикс-лъчи… С всичко, нужно му да изследва не само Плутон, а и пътьом срещаните непознати астероиди и комети. Дан обаче не се задържаше при тях въпреки настояванията от Института. Съобщаваше само повърхностните му данни, ако наблизо се окажеше неоткривано дотогава космическо тяло, колкото да го включат в картата на Слънчевата система.

Омагьосваше го особено мощният телескоп за визуални наблюдения, стократно по-мощен от неговия в чукоглавото му тяло. Чрез него той сякаш хлътна завинаги във Вселената, сякаш се удави в нейната бездънност. Пред включените към телескопа камери оживяваха стотици и стотици нови, невиждани дотогава с никакъв уред, галактики и непрекъснато загатваха за своята неизброимост — колкото и земните учени да ги изчисляваха на петдесет милиарда. Мъглявините криеха понякога по две и три от тях, придобиваха непознати очертания и Дан бързаше да ги заснеме, без да търси в тях прилика с нещо земно, както е било със зодиакалното разположение на звездите в Млечния път. Откъм орбитата на Нептун те имаха вече съвършено други разположения, а звездните купове в тях и около тях сияеха като кристални полилеи.

Новооткриваните от него далечни галактики говореха за онова, което е било преди десетина милиарди години, разкриваха за Дан спираловидното си развитие, но зад тях се мержелееха още и още. Инфрачервените камери на борда смогваха да надникнат и зад тях, но краят на тази Вселена все не се виждаше, а възрастта й се отместваше все по-назад във времето.

След като се умореше да се взира през телескопите и в изображенията от камерите, след като изпратеше новосъбраните данни, Дан излизаше навън, привързан на дълго въже, за да избегне евентуалното си изоставане от кораба. Там веднага превръщаше мрака около себе си, нацвъкан от немощния светлик на далечните звезди, в плътна каша от кванти и корпускулярни частици, в която всеки миг потъваха билиони и се раждаха от тях други билиони. И тук, на милиарди километри от Земята, вакуумът на междупланетното пространство беше все така препълнен с материя, чието основно занимание беше да се движи неуморно и неуморно да се видоизменя, а в това свое безпосочно движение да смила до неузнаваемост и самото време.

Бог създаде света от нищото, казваше си понякога насмешливо Дан, защото и сам се виждаше разтворен в тази безспирно пулсираща каша от фотони, неутрони и какво ли не, изрядко пронизвана от куршумите на по-едрите части, идещи от звездите, па и от Слънцето, превърнато от разстоянието вече в доста банална звезда. Студът тук си беше космическият студ на вакуума, нямаше наблизо Слънце да го стопля с лъчите си, но и близостта до абсолютната нула не успяваше да замрази движението в него. А междупланетното пространство тук ставаше равномерно тъмно, въпреки че в далечината, като белезникаво петънце, идеше по орбитата си, загърнат в извечния си мрак, страховитият граничар на Слънчевата система Плутон, за който още се спореше дали принадлежи към нея или е от друга звездна система. Окончателният отговор и на този въпрос Земята очакваше от своя далечен киборг.

Едва се виждаха и осемте регистрирани спътника на Плутон, никакви не се забелязваха още и кометите, минаващи оттук. Дан остана в орбитата, изключи двигателите и се остави инерцията да го носи към „бога на подземното царство“, както бяха наричали в древността Плутон. Предостави наблюденията на околното пространство на автоматиката и отново не се реши да съобщи как вижда вакуума със собствените си изкуствени сетива, защото продължаваше да търси себе си като все още непонятна частица от тази Вселена.

Приемаше ли го тя или не го приемаше? Беше ли тя някаква форма на всеобемащ живот, както някога бяха твърдели Фред Хойл и неговите последователи? Съществуваше ли в този вид само защото имаше кой да я наблюдава? Или тя никога не бе се интересувала от никакви наблюдатели, а тъкмо те, според сетивата си, виждаха онова нейно лице, което бяха в състояние да видят.

Дан усещаше с нарастващо любопитство как постепенно се включват в работа и неизползваните дотогава негови мозъчни площи, които като че ли спяха в резерва у всеки човек. Изкуствените сетива ли ги разбуждаха? Но и чрез тях не срещна наричаното от окултистите „безсмъртно съзнание“ или „център на съзнанието“ като някаква отделеност от психическото тяло, което се било сливало с Космоса, и може би преди това стигало до някакво разбиране за него. Никъде не срещна и смъртта като финал на движението, отвъд който трябвало да се настани хипотетичният център на съзнанието. Ако това съобщеше на Земята, сигурно щеше да разбунтува всички източни религии, но не го съобщаваше не от предпазливост. Все още не можеше да противопостави нещо по-смислено за устройството на тази Вселена, нещо, което човешкият мозък да не бе си помислял дотогава за нея. И защото не можеше да си представи по-дълбока мистика от заобикалящото го.

При всяко свое завръщане от „Страната, където Нищото не съществува“, уморен от нейното вечно движение, Дан най-напред виждаше като при бълнуване, отгоре, своето проснато акулоподобно тяло, където щеше да си почине. Но в момента, когато влезеше в него, всеки път го пронизваха шишовете на фантомната болка. Синтезираният му глас проскимтяваше мелодично, а Дан се разколебаваше дали току-що видяното не е било рожба на преумората. И бързаше да промени кръвта си.

Макар и предизвиквани от апарат, прострелващ с леки импулси центъра на съня, за да го приспи, съновиденията му си оставаха човешки. Най-често хлътваше в обятията на Рут, но само след миг те не се оказваха любовна прегръдка. Изглежда, хормонът на любовта, фенилетиламинът, произвеждан от мозъка му, бе недостатъчен, защото Дан попадаше в нечии космати, великански ръце, които почваха да го разкъсват, за да извадят от тялото му обвит в кървава слуз ембрион на бебе. И далеч от Земята, и родила вече, Рут продължаваше да си отмъщава, вероятно заради начина на оплождането.

Друг път го гонеше едър като Бьорнсон, разлютен мъж, защото бил спал с жена му, а той не помнеше никаква жена. Спасяваше го само събуждането, заедно с фантомната болка по изгубеното тяло.

Дан още й се плашеше. Понякога стоеше буден до изтощение, за да я избегне, но тогава пък изкуствените сетива започваха да му рисуват нереални събития, които той не винаги успяваше да разграничи от съновиденията, та беше извънредно предпазлив с тях, докато се убедеше какво точно представляват.

Разбира се, изкуствените сетива си вършеха добросъвестно работата и само преумореният мозък си създаваше измамни ейдетически видения. Земната наука сигурно и тях би определила като фантомни рожби на изплъзналото се от контрола на логиката въображение. Но мозъкът Дан бе склонен понякога да се запита, дали пък тъкмо това не е човешката душа, създаваща своя си реалност по непознати за земната логика закони. Както за същия мозък се оказваха непознати и законите на „хаоса“ в онази „Страна, където Нищото не съществува“. Нали като рожба на едно стационарно тяло, на планетата Земя, човекът познава всъщност само подредбата на онзи свят, съставен от потребностите на тялото му да оцелява!

Но ако целият душевен живот е резултат на химически и биофизически процеси, то тяхната различност, като при органическата химия, би трябвало да се състои от милиони и милиони комбинации. И е разбираемо тогава, че тази алхимия на отношението на човешкия мозък към Вселената може да минава и за мистика. То ще рече, че мистиката се изтъкава от необозрим брой реалности, поднасяни ни от Вселената, че тя не се състои от някакъв друг свят, отворен само за отделни хора, затворен за останалите.

Звездите си оставаха почти така далечни, както когато ги гледаш от Земята, и също толкова равнодушни към своя наблюдател. В бездиханния мрак на края на Слънчевата система Дан шокиращо ясно се убеждаваше, че цялата човешка история всъщност е история на човешките заблуди. Каква полза имаше природата от същество, което в продължение на хилядолетия не успяваше да си състави вярна картина за нея, а продължаваше да си живее в един съчиняван свят, с него да се задоволява. Ако е толкова мъдра, тази природа едва ли ще заложи самопознанието си на възможно най-лъжливото свое създание, което, за да не скучае в неясното си предназначение, се преструва, че търси истините. Нима той самият е уверен, че новите сетива, които бяха прикачили към мозъка му или, обратно — мозъка му към тези сетива, създават за него вярна картина на Космоса? И утеха ли е това, че и те неизбежно притежават несъвършенства, деформиращи образа на света, но следващите, но още по-усъвършенстваните…

Някога се самоутешаваше с един древен сонет:

Що за прозорци са сетивата, питаше се сега Дан, щом човек си ги прикачва, за да гледа към същината на света, знаейки отлично, че те ще го заблуждават? И кое е всъщност монадата в човека — разумът или духът? А душата за какво служи? Да му съчинява утешителни приказки ли?

Въпроси, на които и тук не намираше отговор, защото безкраят на Вселената не му внушаваше друго, освен усещането, че все едно дух или разум, той просто е нахално излишен в един свят, изплетен от непознаваеми същини, подвластен на неведоми закони. И тук, и навсякъде човекът си оставаше пират, едно малограмотно конквистадорче, ламтящо за богатства, за които дори нямаше представа. Важното бе да заграбва, да заграбва пространства и материи! И да си затваря очите пред техния несвършек, за да не му секне апетитът…

3.

Веднъж той се видя, разперил черна тога над цялата Слънчева система, да спуска отгоре й истинските истини за света. Бе обзет от бащинска милост към обърканото човечество и непрекъснато от него се изливаше като всемирен потоп насладата на една божествена щедрост.

Миг след като съновидението свърши и преди да осъзнае просташката му самонадеяност, Дан вече не помнеше нито една от „божествените истини“, удавили се във фантомната болка. И тази болка го накара този път да изсипе към Земята всичко, което бе познал с новите си сетива.

Отговориха му след двайсет часа, когато той бе вече съжалил за посланието си, защото нали точно това бе искал: да избяга от човечеството, да се изгуби!

— Дан, какви са тия налудничави сведения насред картините от Космоса, които ни пращаш? Обясни веднага!

Не им отговори, а за да залъже с нещо изкушението си, насочи бордовия телескоп към една мъглявина с особено екзотична форма. Бе я открил преди часове от единното време в Слънчевата система. Мъглявината приличаше на причудливо изригване на вулкан, с тъмни и светлочервени реки от лава, с жълти езици по края. На около три хиляди светлинни години от Слънцето, тя представляваше разпокъсано кълбо от нажежени водород, хелий, въглерод, азот, кислород, въртящо се бавно в центъра на много по-голям молекулярен облак от същите вещества, които създаваха достъпните за наблюдение звезди. Пълна беше със звезди, предимно млади, и Дан установи, че е един от най-гъсто населените звездни купове, спрели вниманието му, заради наличния си първичен материал и видимото зараждане на планетни системи. Почти нямаше по-стара звезда от един милион години, а трябваше да минат милиарди, докато се създаде планетна система, подобна на Слънчевата, може би и с някакъв живот в нея. Дан ставаше все по-любопитен, откривайки на хиляди места из Космоса зародиши на звезди и планети, а любопитството му приличаше на надежда, която той не искаше да си признае, за да не признае и усещането си за самота.

Ту тук, ту там избухваха звезди, чиито живот бе завършил, за да започне отново жизненият им цикъл под друга форма. А в глъбините на Космоса, там, на около петнайсет-двайсет милиарда светлинни години, галактиките очевидно криеха десет пъти повече енергия в себе си, отколкото показваха „навън“. Невидимото, но установимо от уредите вещество се състоеше от екзотични частици, което говореше, че по-голямата част от материята във Всемира беше различна от тази в Млечния път. Дали Млечният път не представляваше някакъв уникален резерват на природата, където единствено бе възможен белтъчният живот?

И Дан почваше отново да търси този живот из по-близките райони, убеден, че жалкото човечество, от което искаше да се разграничи, не е единственото в тази част на Космоса, че трябва да има някъде и по-добро от него. Белтъкът, не повече от две-три шепи, сред стотината килограма метали, керамика и пластмаси на киборговото му тяло, го тласкаше да търси свое подобие из безбрежието.

Гигантската планета в съзвездието Голямата мечка, която отначало събуждаше неговите надежди, се оказа газово кълбо, подобно на Юпитер, макар и по-студено, а всичките луни около него бяха безжизнени…

Сега на Земята нощите трябва да са особено красиви, помисли си тогава Дан и никак не искаше това да прилича на тъга. Навлязла в най-плътната част на кометата Суифт-Тутл, идеща откъм Персей, върху нея се изсипваха стотици метеорити на час и предизвикваха празнична илюминация за романтичните вечерни разходки. Красиво и… опасно за такива като него, ако не изпреварят с излитането си звездния дъжд на Персеидите.

Той излетя от Луната, другата романтична спътница на земната любов. И през супертелескопа на борда сега тя изглеждаше не по-голяма от пъстрокрила пеперуда, кръжаща около Земята. Селена, бяха я кръстили древните хора, обявявайки я за сестра на бога на слънцето и дъщеря на титанката Тея. Тя била влюбена в красивия син на Зевс Ендимион, но пред нейната любов, глупакът му с глупак, предпочел да поиска от боговете вечна младост, въпреки че цената й била безумно висока. Ендимион трябвало да потъне в непробуден, вечен сън. И ето, всяка нощ Селена обикаля спящия младеж, тъжно му се любува, милва го и му нашепва любовни слова, но спящият красавец не усеща никакви ласки…

Не предпочете ли и той, като Ендимион, вечната младост на киборга пред всичко човешко?

— Дан, какви са тия стари приказки, дето ни ги разправяш? Защо си решил, че си Ендимион? Проверихме за него в компютъра, но ние чакаме от теб работа, не да спиш, красавецо наш!

В Института за изследване на далечните планети продължаваха да бъдат предпазливи със скъпия си киборг. Налудничавите му съобщения говореха за опасност от навлизане на бъркотия в биочиповете, която за по-кратко наричаха полудяване. Дан обаче им отговори с неизменното желание да дразни ненаситната им алчност за знания:

— Вие отказвате да приемете картината на междузвездния вакуум каквато я виждам аз. Значи все още имате нужда, като Птоломей, от една геоцентрична, да я наречем по-съвременно, хомоцентрична система, за да крепи самочувствието ви, че сте потребни с нещо на Вселената. Всичко да се върти около вас, вие да сте мерило за всичко, както го е рекъл Протагор. А небето е пълно с хубави приказки, там са най-хубавите, само че отдавна нямате уши за тях…

В Института станаха двойно по-деликатни; любезно му напомниха, че сеансите за радиовръзка не били точно предназначени да си разказват приказки, и учтиво го помолиха да не си прави повече шеги с тях, а да се заеме най-после с Плутон.

Плутон затуляше вече голяма част от кръгозора му, леден, мрачен, сърдит, че Слънцето някога бе изсмукало силите му, за да стане макар и малка звезда. Дан щеше, разбира се, да му посвети много от времето си, но сега предпочете да насочи бордовия телескоп към галактиките М-81 и М-82. В тях почти едновременно бяха избухнали две свръхнови. Мощни космически взривове, безумни като всичко ставащо в Космоса, където липсата на въздух сковаваше всички в ледена тишина. Чудовищен блясък и… ето ти смъртта на една звезда! От нея се ражда нова мъглявина, в центъра й зейва ненаситната черна дупка…

А от смъртта на човека какво се ражда? Нито излъчва светлина неговата смърт, победоносно приветстваща новия си живот, нито остава нещо видимо подире си! Един затрупан гроб или шепичка крематорен прах и мъглявина на спомена, умираща с неколцината човеци, в чиито глави се е размила. Тъжно е да си човек, щом незабележимата ти смърт не поставя друго начало. Защото какво ново начало е детето, от което бе се отрекъл? Беше просто продължение! А тази проклета Вселена сигурно нямаше дори да усети, ако цялото човечество изведнъж изчезнеше, камо ли да ознаменува гибелта му с блясъка на свръхновите.

Веднага изпрати снимките от М-81 и М-82, макар на Земята вече да бяха регистрирали избухванията. Неговите снимки показваха явлението стократно по-детайлно, разкриваха непозната картина на нещо, което можеше да се тълкува и като смърт, и като раждане. Как ли щеше да ги възприеме Земята? Нали компютърът твърдеше, че някога, много отдавна, човеците се радвали, когато някой умирал, и плачели, когато друг се раждал…

Гравитацията на Слънцето тук вече едва-едва се долавяше от свръхчувствителните гравитомери, докато притеглянето на Плутон и луните му ставаше все по-осезаемо. Най-близката до Плутон луна, макар да не бе по-голяма от Меркурий, въртеше около себе си доста астероиден камънак. Дали тия луни не представляваха все пак самостоятелни планети, а цялата система на Плутон наистина да е отдавна загасналата миниатюрна слънчева система, онова митично слънце-двойник на нашето. Повечето звезди във всички галактики представляваха двойни и тройни системи, защо точно нашето Слънце трябваше да е самотно? Или и това бележеше неговата „богоизбраност“, а истинското творчество се осъществяваше само в самотата?

На Земята ставаха все по-нетърпеливи. Възнамеряваха да установят колкото се може по-бързо наблюдателница на Плутон, вероятно и с хора в нея, и все пак Плутон още можеше да почака. Възможно бе да се окаже, че неговите луни-планети са по-устойчиви и предлагат по-добри условия за наблюдателница, следователно трябваше по-напред тях да изучи.

Сигнализира на Земята, че няма да ги послуша. Разбира се, не им каза, че това е по-скоро несъзнателен бунт против човешките нареждания, защото все едно след Плутон щяха да поискат да изследва и луните му. Вместо това си позволи напълно несвойствени за един киборг изрази. Още древните философи открили, каза им, тъждественост на усещанията, възприятията и представите с познаваемия обект. Да, но аз, киборгът Дан, притежавам съвършено различни от вашите сетива, следователно е закономерна и разликата в моята тъждественост с неща, които вие дори не сте в състояние да схванете. Отивам на първата луна на Плутон, а на вас предоставям през това време да й измислите име.

Радиовълните от Земята, предпазливи и любезни, но заредени със скрита язвителност, го застигнаха, когато бе така залисан, че нито имаше време, нито желание да им възразява. „Хубаво е, приятелю, че развиваш чувство за хумор — записваше автоматът, — макар хуморът да не е най-полезното качество за един киборг! Добре, върви на първата, но много ще се радваме, ако намериш време да ни обясниш подробно какво толкова различно възприемаш с тия твои сетива, с които вече няколко пъти се опитваш да ни стреснеш…“

Радарите на космолета от доста време така трещяха в звуковите и светлинни сигнални системи, че и спящ да събудят. Нещо в тъмното се приближаваше към него необикновено бавно за нормално космическо тяло. Откъде бе изскочило? Къде бе минавало? В Слънчевата система ли се готвеше да влезе?

Компютърът на сигналната система бе изчислил, че тялото щеше да пресече пътя му към първата луна в точка, където бе възможно опасно сближение, и вече бе извършил необходимата корекция на автопилота.

Киборгът Дан не умееше да се радва на разнообразието, каквото представляваше непредвидената поява на космическо тяло, но научното любопитство сякаш неизкоренимо бе посадено от гените в мозъка му. И той побърза да вземе управлението на кораба в свои ръце, да го отклони към очевидно дребничкото тяло, което радарите още опипваха с връхчетата на невидимите си пръсти. Искаше да го пресрещне или да го застигне откъм гърба, да го огледа отблизо, да полети известно време с него. Засега като че ли се носеше откъм съзвездието Дева, което, разбира се, оттук приличаше на всичко друго, само не и на младо момиче. В него обаче се намираше една звезда, назована Девица-70, отдавна интригуваща земните астрофизици с необичайността си.

Тя се намираше на четиридесет светлинни години от Слънцето, а я обикаляше една девет пъти по-едра от Юпитер планета за сто и шестнадесет земни дни. Въпреки големината си обаче и тя не бе успяла да стане звезда в двойна система. Температурата й — Дан си позволи сега отново да я измери — беше осемдесет градуса и на нея имаше много вода, гореща вода, което би могло да представлява и онзи хипотетичен океан-бульон, в който, разправят, бил се родил животът на Земята. Около самата планета обаче, на твърде близки разстояния от нея, кръжеха още четири луни. В неговия телескоп условията за живот на тях изглеждаха многократно по-благоприятни.

Щеше ли мозъкът Дан да издържи дотам? Дори с всичката мощ на космолета и с всичките ранични двигатели Дан не би могъл да иде на тях за по-малко от век и половина. А ако не завареше там нищо интересно? Щеше да се превърне в един от многото замлъкнали поради изчерпване на енергийните ресурси апарати в Космоса, единствени свидетели на човешките напъни да научат нещо повече за себе си и за своето място в този безсмислен безкрай. Или в подвижен жалон, очертаващ в Галактиката границата, докъдето е стигала човешката алчност за завоевания. Алчност, която може би отдавна ще да е изчезнала, заедно със своите носители.

Но ето че тази Девица като че ли бе започнала и сама да се закача, да флиртува с тяхната Слънчева система, да й праща хабер! Омръзнало ли й бе да ги чака, та е решила първа да им се обясни в любов? Не, Дан си оставаше неспособен да се засмее, нито да изпита удоволствие от шеговито конструирана мисъл! И сънищата му, които най-вече носеха всичко земно в себе си, нито веднъж не му предложиха нещо, над което той да се засмее, макар и на сън. И в съня си ли бе изгубил това единствено и най-човешко свойство?

Обикновено го тормозеше фенилетиламинът, хормонът на любовта, да му напомня земния произход. Но сякаш се гавреше с него, защото все някой влизаше в стаята, все нещо падаше с трясък от лавиците, все някой компютър ще експлодира точно в сюблимния момент и краят, към който хормонът бе го устремил, преминаваше без преход в гърчовете на фантомната болка, заприличала на закономерен завършек на невъзможен край.

Напоследък обаче апаратът, който с вълновите си импулси боцваше съответния център в мозъка, за да му поднесе поредния сън за отмора, като че ли бе изместил с милиметри действието си и понякога, не винаги, но явно свързано с неговото състояние, улучваше друг център, предизвиквайки вместо сън краткотрайна, но доста бурна ярост, способна и да го погуби, тласкайки го към неконтролируеми действия. Слава богу, че съществуваше тая неведома и за него „защита от глупака“, иначе кой знае какво би направил със себе си в такива минути. Вместо това, в тия минути той пряко волята си насочваше телескопа на космолета към съзвездието Лебед. То, естествено, също отдавна не приличаше на лебед, но в неговата опашка заблестяваха два разкошни нажежени свята — гледаната от Земята двойна звезда Албирео. Светлината им не идеше чак толкова отдалеч дори за галактическите мащаби — някъде около 540 години, нямаше и кой знае какво необикновено в тях, освен загадката с какво древните араби са я видели като двойна звезда, за да я кръстят Албирео. Защото то тъкмо това и означава: красива двойна перла. Но тези две перли успяваха по някакъв чудодеен начин да укротят яростта му, сигурно преизпълвайки го с уважение към странните древни араби. Освен това го залисваше с необяснимостта си и онзи източник в „Лебед“, който никак не приличаше на звезда, а бълваше милиарди пъти повече енергийни кванти от всяка обикновена светлина.

Дан бе решил да си почине преди срещата с непознатото тяло, да смени след това и кръвта си, защото предчувстваше, че го очакват неприятности, но апаратът пак възбуди — сигурно поради собствената му възбуденост — вместо центъра на съня центъра на яростта и докато той успее да я обуздае, космолетът бе вече наближил тялото.

4.

Отказал се от почивката, Дан отново прибегна към ръчното управление. Застигна изотзад космическия гост и изравни скоростта си с него. Разочарова се — астероид като астероид! Виждал бе и такива из пътя си за насам. Вярно, този беше подозрително гладък, сигурно се е носил из чисти от небесен камънак области. Наближил го на стотина метра, Дан го обля със светлината на силните си корабни прожектори. Приличаше на необелен фъстък, прищипнат в по-горния край, но като измери двете му части, неволно ахна. Правеше го звучно и кокетно неговият синтезиран да произнася мили възклицания глас. По-малката предна страна на астероида беше в съотношение към по-голямата точно 0,618… А продължението на това ирационално число недвусмислено образуваше числената стойност на Златното сечение. Златното сечение, съдържащо се на хиляди места в природните и човешки творения на Земята. Златното сечение, намиращо се и в самото устройство на планетата, което караше учените да се питат дали една планета, за да развие на себе си живот и разум, не би трябвало да има точно такава маса и структура, та делението на нейния радиус да е в Златното сечение? За Земята с екваториален радиус 6378 километра тази точка бе изчислена на дълбочина 2436 километра. Изглежда това подозрително Златно сечение имаше някаква, все още неустановена връзка с гравитацията, а със своята неустановеност поддържаше екстремистките антропни възгледи, че Вселената била такава, каквато е, за да се появи на нея наблюдател. Наблюдател, притежаващ усета за хармонията, създавана от Златното сечение.

Мозъкът Дан носеше в себе си усета за хармония и го откри веднага в устройството на странния астероид. При това астероидът не се мяташе „презглава“, като повечето свои събратя, а съвсем бавно се въртеше около надлъжната си ос, сякаш в по-късата му предна част имаше живи същества или го управляваше жироскоп. Не, не беше кораб, астероид си беше и Дан се реши да напусне космолета, да попълзи със своите уреди и сетива по него. Приближи го с още петдесетина метра, няколко пъти изстреля абордажна котва, за да се привърже към странното космическо тяло, но напразно. Слоят хондрид покриваше особено твърда материя, беше тънък, ронеше се. Тогава Дан закачи котвата на единия си крайник и надяна за пръв път раничен двигател.

Двайсеткилометровото тяло прие невъзмутимо триметровата акула-чук. Навярно не я и усети, когато тя запълзя по него в търсене къде да забие абордажната котва. Астероидът все пак беше обстрелван от малки метеорити, та тук и там под изронения хондрид имаше достатъчно устойчиви ръбести ямки, за да задържат клиновете на една котва. С по-едър свой събрат обаче не бе се срещал. В посоката, от която бе се появил, на милиони километри нищо не отблъскваше радарните вълни.

След като закрепи яко котвата, Дан пусна на минимален импулс раничния двигател и като забавяше полета си с два от своите двигателни крайници, тръгна да обхожда двайсеткилометровия камък, търсейки по него отвор или място, където сондата по-лесно, а и по-безопасно да откърти за изследване парче от материята под хондрида. Явно тя не беше нито от чисто желязо, нито никелово-желязна, както множеството астероиди в пояса между Марс и Юпитер.

Дан измери средната му плътност, за да отгатне по нея вътрешния му състав, откри доста иридий и с всяко ново изследване астероидът все повече се отдалечаваше от познатата картина на астероидите. И на грамаден метеорит не приличаше, а най-малкото пък на комета. Някаква слаба радиация идеше не от плътните му слоеве, а някъде извътре, където имаше кухини с неустановимо съдържание. Локализира ги на две места: в предната, по-малка част и в тумбестата задна част. Но не посмя да проникне в тях с радиосондите, боейки се да не разруши нещо там. Иначе извърши всички предписани за такива случаи изследвания, засне го квадрант по квадрант, отбеляза местоположението на кухините в него и заедно с инфрачервените снимки изпрати всичко на Земята. След което се залепи като гущер точно над предната кухина и се остави астероидът да го носи по неведомия си път. Както бе и предположил, той минаваше точно между Плутон и неговата луна-двойник, но не се оставяше да бъде привлечен нито от едната, нито от другата. Изглежда началният му импулс на движение бе достатъчно силен или пък в него имаше скрит двигател, който го държеше в трасето. Но ако идеше от някоя от планетите около Девица-70, сигурно са му потрябвали поне три века да дойде дотук. И още толкова — за да обиколи слънчевата система по външната й граница, та да се върне пак при своята търпелива майчица. Нито какъвто и да е начален импулс, нито непознат двигател можеха да издържат на такъв път без отклонения от гравитациите на срещаните звезди и планети.

Отговорът от Земята го застигна, когато отново бе използвал отредения му за почивка с електросън час, и тъкмо когато фантомната болка бе го размазала върху коравата повърхност на астероида.

— Дан — караха му се, доколкото радиовълните позволяваха да му се карат от такова разстояние. — Ти си пратен да изследваш Плутон, не някакви астероиди. Нагледали сме се на всякакви. Пусни го да си върви, а ти най-после се заеми с Плутон! Следващото ти обаждане ще чакаме оттам!

Предаването му попречи да чуе внезапния „шепот“ на кухината под него, замлъкнал така неочаквано, както бе се и появил. Заповедното нареждане от Земята сякаш прокънтя под безкрайния свод, където и Млечният път с милиардите звезди в него не представляваше повече от едно петно като Магелановия облак или Андромеда. Мозъкът Дан се усети пронизващо обиден, че някаква си невзрачна планетка се осмеляваше да го командва, него, господаря на космическите глъбини, притежаващ способности, каквито никой жител на Земята не бе притежавал. Ще вземе да им прати астероида да взриви тая оглупяла в самонадеяността си Земя! Достатъчно бе да закрепи в долния му край няколко ракети, които да коригират и ускорят движението му в посока към Земята! Как ли щеше да я изплаши! Дори да я улучеше, полезно щеше да е за еволюцията! Както измирането на гигантските гущери. А на Луната и на Марс и по извънземните станции щяха да останат достатъчно хора, които да народят по-разумно човечество. Да, един двайсеткилометров астероид можеше да свърши добра работа!

Долният край на лениво въртящото се космическо тяло се оказа с по-дебел хондриден слой и след няколко часа труд Дан успя да издълбае с ръчната сонда в него три дупки за ракетите. Закрепи ги как да е — в условията на безтегловност и при скоростта на астероида ракетите щяха да надвият първоначалния му импулс или мощта на евентуален вътрешен двигател. После възложи на компютрите си да изчислят с колко градуса трябваше да бъде отклонен, за да се отправи към Земята. Но с това и яростта му се уталожи.

Дан прелетя с раничния двигател над астероида и легна повторно точно над кухината, която тъкмо бе започнала отново нещо да „нашепва“. То приличаше едновременно на радиовълна, на твърдо рентгеново излъчване и на телепатичен импулс, така че този път мозъкът Дан го възприе не само с гънките си, а и с уредите в киборговото си тяло. Локаторът в едната му „ръка“ долавяше от време на време някакво размърдване под себе си, сякаш стетоскоп се ослушваше в гърдите на човек, чието сърце се кани всеки миг да спре.

И то спря. Дан се притисна към камъка, но с нищо не улови повече каквито и да е излъчвания. И дълго чака така, загледан с цялата броеница на фасетните си очи в посоката, откъдето идеше необикновеният астероид. Тя бе обкована от безмълвните, нетрепкащи дори бели, синкави и жълтеникави топчици на звездите, безразборно пръснати по кадифено меката чернота на пространството. Някъде те се събираха на звездни купове, другаде по-едрите и по-ярки едва-едва прозираха през облаците космически прах. Мъглявината Конска глава приличаше от тук още повече на конска глава с по-силно развята грива, а близките галактики бяха все елиптични по форма. От тях изскачаха навън спирални ръкави, така че човек би могъл да ги приеме за по-стари образования от самите галактики. А многократно по-малките, неправилни по форма звездни светове изглеждаха откъснали се от по-древни формации.

По-интересна си оставаше все пак Андромеда, най-близката галактика. Тя притежаваше неколкократно по-голямо ядро от Млечния път, но в него едрите звезди бяха червеникави, докато гигантските синьо-бели, извънредно горещи звезди се намираха в спиралните й ръкави. Като сравняваше спектрите на ядрото на Андромеда с ядрата на другите галактики около нея, Дан отбеляза, че всички те принадлежаха към спектралния клас К. Средната им светлинност, получавана от повърхността на звездите в тях, беше по-слаба и по-студена от нашето слънце. Докато спектрите на спиралните ръкави на Андромеда и някои други галактики излъчваха повече горещина от своята повърхност и очевидно клонеха към спектралния клас Ф, към който се числеше и Слънцето. По-задълбочените изследвания подсказваха още, че тъкмо в спиралните ръкави, където звездите бяха по-разредени, по-разнообразни по големина и спектрален клас, се намираха и повече планети, годни да родят живот. В космически мащаб обаче тези ръкави имаха по-къс период на живот и налагаха впечатлението, че са временни явления и галактиките са склонни да ги загубват, стремейки се към чисти елиптични форми.

Дан лежеше в очакване да чуе отново „сърцето“ на астероида, убеден, че излъчването е в установим интервал. Бе мобилизирал всичките си сетива и наблюдаваше светещата пъстрота около себе си. Сигурно е и много красива, мислеше си той, но го предполагаше умозрително, защото естетическото му чувство в своя съзерцателен вид бе също изгоряло в крематориума, а Златното сечение, което толкова го развълнува, бе открил при задължителните математически изследвания. Случайно ли бе то заложено в този астероид? Компютрите не съдържаха в паметта си данни за друг такъв звезден камък. Имаше ли го на тая Девица-70, или прекалено лекомислено бе решил, че тя е пратила астероида към слънчевата система с надеждата да открие там мислещи същества…

Излъчването под него отново започна и сега, когато го възприе с цялата си готовност, то определено му се стори на непознат език, но език! Притежаваше ритъм, имаше периодични повторения в сгъстяването на сигналите, приличаше на, макар и беззвучна, непозната мелодия. Дан я попи в себе си, за да се опита да я разгадае, предварително усещайки, че не ще стигнат всичките умения на компютрите му за това. Те не малко от езици разбираха. Затова приготви и добро копие на записа за Земята, където трябваше да се съберат най-добрите лингвисти и дешифровчици, за да докажат на всички, че този астероид е пратеник, а не случаен отломък. Може би в самия него имаше разум или пък се обаждаше запис-призив за контакт, но във всички случаи се доказваше нещо, което отдавна разочарованите в очакванията си учени вече не допускаха: в тази тяхна галактика, значително по-малка от Андромеда, имаше и другаде разум. Може би разбирателството с него за дълго щеше да си остане невъзможно, но по-важното бе, че той също е дорасъл до самотата на земния разум, че също търси смисъла на своето съществуване и себеподобните си, за да се самоопредели. Защото, когато едно нещо е еднократно, то не може да бъде истински изучено. Затова, изглежда, е най-разпространеният закон в цялата позната Вселена…

Дан изчака загадъчният шепот под него да замлъкне и отлетя към космолета да даде нова задача на компютрите. Астероидът не биваше да улучва Земята, а да влезе в близка орбита около нея, за да бъде уловен от някоя от големите извънземни станции.

Той бе се отдалечил от Плутон, но с ракетния импулс, който щеше да удесетори неговата скорост, щеше сравнително бързо да стигне край Земята. Докато бордовите компютри пресмятаха новото му тресе, Дан отлетя повторно в долната му част, бързо откри кухината и там легна върху нея и полежа много часове, докато усети като гъдел едно по-различно от предишното проникване на някакво лъчение в себе си. То продължи да се усилва, докато стигна до някакъв връх, после се раздвои, примеси се с рентгенови и алфа-лъчения, след което изведнъж отново изчезна. Но Дан вече бе записал всичко.

5.

— Госпожо, аз съществувам — каза Дан със своя изключително мелодичен глас, който бе си синтезирал, а Вселената трябваше да му отговори също с думите на Крейн: „Възможно е, но това с нищо не ме задължава към теб.“ Вселената обаче не му отговори, тя изобщо не бе го чула.

Дан гледаше с всичките си очи към астероида, който неосъзнато бе кръстил „Девица“ по името на звездата, откъдето предполагаше да идва. Астероидът, заприличал му първоначално на необелен фъстък, сега му говореше с фигурата на Рут. Но нали и човешкото тяло бе оформено по закона на Златното сечение!

То като че ли му даде и куража да произнесе повторно думите на Крейн:

— Госпожо, аз съществувам…

Вселената пак не му отговори, но самочувствието, че не е сам сред нея и че притежава силите и умението да се вмества в нейния порядък, го изпълваше с нови желания за действие. Може би само бе си го въобразил, но дори в краткотрайния си сън видя астероида Девица като обвивка на мозък, като небесно тяло, в което е вграден мозък, тръгнал да търси из Галактиката себеподобни. Сигурно затова бе се и насочил към Слънчевата система, чиито излъчвания му говорят за съществуване там на цивилизация. А минаваше само по външната й граница, за да даде време на човечеството да дорасте за контакти с по-висш разум.

С усилията на лазерния резач киборгът все пак бе смогнал да откърти парченце от извънредно твърдата сплав, която ограждаше под хондрида онова, дето сигиз-тогиз се обаждаше с неразбираемия си говор. Химическият анализ в лабораторията на космолета обаче вдигна ръце пред сплавта от познати иначе метали и минерали, но в непознати връзки.

Зад тази сплав все така на равни времеви интервали бликваше онази лъчева мешавица, сред която покрай рентгеновите и другите твърди лъчения все по-определено се долавяше и онова, дето му се струваше да е мисловен импулс. Разбираем като че ли и неразбираем, подобно на мисъл, за която само си сигурен, че е мисъл, без обаче да я разбираш. Такъв бе и резултатът, когато се втурна с всичките си нови сетива там, където „Нищото не съществува“. Видя се частица като всички частици, еднакво необясними в своето съществуване и своя смисъл. Еднакво устремени неизвестно накъде в хаоса.

Зов за помощ ли беше или безнадеждно промълвяна от време на време надежда? Мисъл, кой знае кога и от кого пратена да се рее из Галактиката? Разум ли бе това, целенасочено търсещ себеподобни тъкмо в този край на Млечния път, или просто автоматичен фар, разнасящ из Галактиката вестта, че там някъде съществува и битува Разум? Или може би някаква причудлива игра на тая Вселена, родила покрай другото и без дори да забележи една самотна мисъл?

Дан не посмя да прави повече опити. Съзнаваше, че това не е по силите на един човешки мозък, па бил той и мозъкът на Даниел Димих, подпомаган от нечовешки суперсетива и компютри. Само цялото човечество, презряното от него човечество, имаше право да се среща с извънземния разум, защото той на целокупното човечество е пратен да говори. Затова, колкото и да не му се разделяше с тайнствената Девица, щом бордовите компютри изработиха новото й трасе, откачи космолета от нея, отдалечи го и дистанционно запали ракетите. А стрелналата се сякаш с възпламенено желание Девица озари големия екран с разкошна розова надежда.

Дан почака да се стопят окончателно огънчетата на ракетите в мътната чернота на междупланетните пространства и прати подробно съобщение на Земята. В него настояваше, освен всичко друго, да се съберат и телепати, та дружно да разгадаят посланието на Девица. Завършваше с уверението, че отново се заема с мрачното царство на Плутон, където ще очаква поредното съобщение от Земята.

Плутон всъщност беше двойна планета по подобие на двойката Земя-Луна. Напразно бе назовал най-близката до нея планета самостоятелна. Тя се въртеше около Плутон на почти същото разстояние, разликата в големината им не беше голяма, но луната-двойник се оказа с по-плътна маса от Плутон. Метеоритите, изглежда, твърде рядко я навестяваха, имаше спокойно метално ядро и Дан реши на своя глава там да построи наблюдателната станция. Преди това обаче прецизно измери онези параметри на двойката планети, които отдалеч бе невъзможно да се установят точно, като средната ефективна температура, средната им плътност, масата им, екваториалните радиуси и наклона към еклиптиката. Изобщо подложи всичко на уточнения, които да коригират планетните справочници и енциклопедии. След това отдели множество планетни часа, за да избере най-подходящото място за станция.

В Института за изучаване на външните планети неохотно приеха самоволното установяване на станцията на Плутоновата луна. И след като го разпитаха дали всичко при него е наред, няма ли някакви отклонения в работата на компютрите, наистина ли са верни новите данни за планетите, накрая зададоха въпроса защо изобщо им праща тоя астероид. Дори не бил установил дали съдържа полезни минерали и метали! Много се надяват да не си прави шега с тях, защото им се виждат съмнителни твърденията, че астероидът имал и телепатични излъчвания. Един киборг, колкото и да е съвършен, не може да бъде приемател на телепатични импулси, машина е все пак. Ще го приемат, разбира се, но им се струва твърде наивно твърдението, че в него бил скрит разум. Големи астероиди с твърди и меки лъчения имало в Слънчевата система колкото си щеш…

Завършваха със съобщението, че екипажът на станцията вече се комплектувал на състезателен принцип. Щял да отлети с неговия космолет, щом той се завърнел на Земята с подробни данни за новопостроената станция.

Дан сглоби двата робота, които бързо и сръчно разтовариха космолета. Накара ги да направят със земекопа огромен и дълбок изкоп в каменната твърд на още безименната луна. Покриха го с устойчив на малки метеори дебел, прозрачен купол. През него звездите свободно занадничаха в помещенията, оформени още при самото им изкопаване. След което се зае с вътрешното обзавеждане, както бяха го учили на Луната. Забравил презрението си към затъналото в охолство оглупяло човечество, Дан стана многократно по-грижлив, изпълнил се неочаквано с добри чувства към онези, които щяха да пребивават тук. Да, тук щяха да работят жители на Слънчевата система, не онези, които не си мърдаха задника от холовизора. Чак до тука, на четиридесет астрономически единици от Земята щеше да лежи вече границата на ноосферата, сферата на разума!

От гледна точка на безразличната Вселена, която с нищо не се чувстваше задължена към човека, това пак си беше една човешка измислица: ноосфера! След като човекът участвал в създаването на биосферата на своята планета, сега бил се заел да разширява и нейната ноосфера! Е, хубаво! Нали трябваше да си търси занимания, да си поставя цели, да си съчинява и някакъв смисъл за своето съществуване! Защото иначе около него трилиони звезди и планети прекрасно си поминуваха и без всякакви ноосфери…

Иронизираше, но не усещаше в себе си предишната злоба. В подобни разсъждения по-скоро го умиляваха тъкмо мравешките усилия на човечеството да намери оправдание за грандиозната безсмислица, наречена Вселена. Защото от тук още по-добре се виждаше колко лишен от всякакъв човешки смисъл е целият този хаос, който човешката ноосфера напразно се опитваше да слепи в нещо разбираемо. Мъчеше се човекът, като грешен дявол се мъчеше, да подреди някакъв красив и убедителен пъзел от нейните безмерно гигантски тела и образувания, и от нейните не по-малко неизброими кванти, потоци неутрино, кварки, рентгенови, алфа, бета и какви ли не лъчения, които се омешваха пред изкуствените му сетива в плътна, светлива каша.

На хората, решили да разширяват земната ноосфера, все пак трябваше да бъде приятно да пребивават на тази станция и Дан мобилизира всичкото си усърдие да я направи хубава, защото нали тук хората щяха да дочакат срещата си с онези, които бяха им изпратили своята чудесна Девица!

6.

Едва като провери неколкократно автоматите за вода и въздух, Дан херметизира цялата постройка и я покри срещу космическия прах, защото не се знаеше кога ще дойдат бъдещите й обитатели. После се оттегли в космолета, където все пак бе по-защитен, излетя в ниска орбита около луната на Плутон и си позволи отреденото му за почивка време чрез електросън. Чувстваше се доволен от свършената работа, не се усещаше вече и сам сред звездния безброй.

Съновидението обаче го връхлетя в образа на триглавото куче Цербер. Бе си помислил, че името на митологичното куче-пазач на подземното царство никак не е подходящо за луната на Плутон, а ето че в съня му то не само го гонеше, зинало свирепо с трите си глави, а очевидно искаше и да го изяде. Захвърлил оръжието, Дан бягаше с всички сили, но трагично усещаше, че не се помръдва от мястото си, докато във врата му вече дишаха трите огнени муцуни на звяра и всеки миг се канеха да го захапят.

Бягаше по повърхността на някакъв астероид, който странно приличаше на огромно женско тяло, висящо над непрозирна тъма. Хондридът под краката му се ронеше като пясък и Дан падаше от време на време, продължаваше смътно изплашен да пълзи на четири крака, а хондридът под него бе се превърнал в хлъзгава човешка кожа, по която още по-бавно се напредваше, защото насреща му ту се извисяваха като планински върхове женски гърди, ту зейваха космати кратери. Беше ужасяваща тъмница наоколо и светеше като че ли само тялото под него, а наоколо кънтеше от пъхтенето на зверските глави и от смеха на звездите.

Над безсилието му ли се смееха? Подигравката им беше жестоко безсърдечна, защото когато погледна под себе си, Дан не видя ни ръце, ни крака. И разтърсен от смеха им, хлътна в поредния кратер. Не, не беше и кратер, а тъмна дупка между две гигантски бедра, чиито хълбоци се губеха в безкрая, та не се виждаше кому принадлежат. Дан отново се заизмъква по обраслата стена на дупката, осъзна повторно, че нямаше ръце и крака, и полетя обратно в бездната, но от гърдите му тъй и не падна някаква, впила се в него машинка, не по-голяма от котка. Тя очевидно изследваше цялото му триметрово тяло на киборг, защото бавно се придвижваше по него. Припълзя до разперената му чукообразно глава, замърка, както мъркат котките, когато им е добре. Мозъкът Дан като че ли се разтрепера от радост, че чуждоземният разум най-после е надушил нещо себеподобно в тази акула-киборг, и се развика щастливо:

— Аз съм човек! Среща се и такава разновидност на разума в тази галактика и тя се съдържа в главите на хората. Главите на хората иначе изглеждат другояче, защото с нормалните си глави те не биха могли да дойдат дотук, но аз съм разум, повярвай ми…

Въпреки уверенията му, малкият автомат измъкна от себе си една сонда, приличаща на свредел, и я заби право в средата на разперената му глава, мислейки си навярно, че оттам идат неговите думи. Дан изрева от болката, чу мелодичния си стон и вече окончателно се събуди.

Фантомната болка — сякаш с удвоени спазми — обаче го зарадва. Приличаше на избавление от непознатото и от безсилието пред него, приличаше още на позната връзка с едно далечно човечество, към което все пак принадлежеше. Това човечество бе му създало космолет, за да го разнася из пространствата на мрака, бе му създало тяло, което издържаше на ледовете и на огньовете на Космоса. Беше човечество, което умееше вече да опазва своя разум и да му придава пробивност в далечните загадки.

Но дали в този момент хората не забиваха също така безогледно своите сонди в Девицата? Дали не я измъчваха, както в съня му непознатият апарат? Не, дори да не бяха повярвали на думите му, изследователите на Земята щяха да бъдат извънредно предпазливи при постепенното разкриване на онова, което отвътре бълваше толкова разнообразни лъчи! Каквото и да си казваше обаче за успокоение, тревогата в него продължаваше да трепти като силно дръпната струна, бръмчеше с най-ниския си тон, глухо бучеше във всичките части на могъщото му тяло. Такава тревога досега не бе изпитвал и очевидно тя не беше отглас на нелепите му сънища.

Според неговия ядрен часовник, точен до секундата за милиард години, Девицата сигурно вече наближаваше Земята, но още не бе прихваната от нея.

Сигналът за извънредна връзка го накара едва ли не да подскочи. Тялото му, разбира се, не бе в състояние да реагира така, но мозъкът в него сякаш наистина подскочи. Дали не бе станало нещо с детето му, с Рут?

— Дан — подхвана операторът от Института за изучаване на външните планети. — Съжаляваме, но твоята пратка не стигна до нас. От Церера, която бди за чистотата на трасето, не уловили твоите предупреждения. Изчислили, че непознатият астероид отива право към Земята и го взривили с ядрени ракети. Случаят е приключен. Очакваме спокойно да продължиш работата си. Край на предаването!

Киборгът дълго лежа неподвижен насред космолета. И не толкова съобщението като че ли го залепи там, колкото насмешливото спокойствие, с което бе изречено.

Дълго и предълго мълча всичко в него и сякаш целият бе обездвижен, докато единият от изкуствените интелекти не се обади с машинната си логика: Изследванията са доказали, че импулсите на телепатията се движат не със скоростта на светлината, а неустановимо по-бързо по още неведомите закони на парадокса АПР — Айнщайн, Поцолски, Розен. Докато на Земята научат случилото се край Церера, докато вестта за него стигне в Института за външните планети, докато там я обработят и пратят на Плутон, са необходими минимум трийсет часа. Ти обаче преживя тревогата синхронно, следователно случаят не е приключен. Онова, което е излъчвало телепатичния импулс, при взрива е изхвръкнало невредимо от астероида и сега се рее някъде между Церера и Марс…

Дан престана да го слуша, защото не бе и сигурен дали му говореше някой от изкуствените интелекти, или тези уверения ги раждаше надеждата в него. Той мигом набра кода за тревога в свръхмощния предавател на космолета и „изрева“ към всички в цялата Слънчева система:

— Идиоти! Абсолютно безотговорни идиоти! — „Изрева“, естествено, представляваше евфемизъм за ругатните към човечеството, произнасяни със синтезиран да подкупва очарователен глас. — Как можахте да унищожите единствения извънземен разум, навлизал някога в нашата планетна система! Веднага изпратете експедиции на мястото на взрива! Да има в тях непременно хора с телепатични способности, за да търсят нещо оцеляло! А при такива идиоти като вас аз никога няма да се върна! Тръгвам по орбитата на Девица да видя кой и откъде я е изпратил. Така че, направете си друг космолет, щом искате да има хора на Плутон, станцията за тях е готова на спътника му. Притежавате изчислената от мен орбита на астероида. Значи знаете къде би ме настигнало ваше предаване, макар аз да не желая повече разговор с вас!

Беше толкова гневен, че забрави задължителния завършек „край на предаването“!

7.

После пресметна с помощта на изкуствените интелекти рисковете, които го очакваха. Енергетичните запаси на космолета не бяха неограничени. Макар и изчислени за столетия, вътрешните ресурси, които поддържаха със свежа кръв мозъка Дан, също не бяха неограничени, дузината различни двигатели също щяха да свършат някаква работа… И все пак всичко това бе смехотворно малко в сравнение с разстоянията в това непосилно за човека време-пространство, където бе се разположила Госпожа Вселената. Защо тогава да й се сърдим, че не се интересувала от него…

Престанал да откликва повече на повикванията от Земята, опитващи се да го спрат, той мърмореше заканите си към нея на себе си, като с тях се и окуражаваше:

— Трябваше още да ви кажа, че аз съм разумът на Земята, в най-чистата му форма, но вие, глупаци такива! И никакво право нямате да ми заповядвате, нито да искате от мен да ви слугувам! Някъде по обратната орбита на Девица ни чака един по-умен разум и той ще намери начин да се разбере с нас. Знам, на човечеството винаги късно му е идвал акъла. Важното е, че вече не съм сам…

Щеше да отиде колкото се може по-близо до планетите на Девица-70, дори с риска да не е в състояние да се върне, и непрекъснато да ги обстрелва с всички сигнали, с каквито човечеството разполага. Ще се опита да им извести, че са срещнали техния пратеник. Ще ги облива с радостта на човечеството, че е открило себеподобен разум сравнително близо до своето Слънце…

Може ли радостта да се изрази в математически формули?

Предстояха му много и много години за размисъл върху това, стига надеждата да не го изоставеше. А тя като че ли бе изпълнила цялото му кибернетично тяло. То все така не бе способно да се вълнува по човешки, вършеше си с автоматична точност работата и все пак в него имаше сякаш нещо ново и то, изглежда, се казваше надежда.

Възможна ли бе надеждата в един киборг?

Автопилотът на космолета му вече го водеше към максимална скорост. А затвореният в него мозък, наречен Дан, с помощта на изкуствените интелекти около себе си, постепенно спираше да се вълнува. Вече бе го помислил и го знаеше: през идните десетилетия много и много пъти щеше да сънува Земята. Щеше да вие безгласо от фантомната болка по изгореното си земно тяло и тази болка ще е единственото, което още ще го свързва с родилата го далечна планета.

От време на време го притискаше до смазване ускоряващият импулс на двигателите, но той траеше не повече от няколко секунди. Иначе мислите му се движеха вече неотклонно и безстрастно като далечните светила. И само сегиз-тогиз си позволяваха веселата закана: „Ида! Чакайте ме! Пригответе най-празничното посрещане в Галактиката!…“

Разбира се, не това съобщаваха неговите радари във всички посоки на Млечния път. Заканата кънтеше само в мозъка Дан и като импулсите на космолитните двигатели засилваше увереността му, че вече не е сам в мрачното безмълвие. Тази увереност го и накара внезапно да разбуди още веднъж вълната на Института за изучаване на външните планети.

Думите му пристигнаха там след месец, когато сътрудниците му бяха престанали да се тюхкат за скъпата апаратура и вече опитваха да си върнат поне част от парите, като докажат, че Институтът за авангардни компютърни технологии им е продал ненадежден киборг.

— Синко! — Това можеше да бъде и обръщение на своенравния киборг към оператора, и доказателство за полудяването на прескъпата машина, затова го записаха грижливо. — Кажи им там да не ме ругаят напразно, а да не престават с усилията си да измъкнат Земята от нейната самота! И още им кажи, синко, че човешкото достойнство се губи, когато бъде впрягано за неподходящи цели. Пътят на разума във Вселената, синко, винаги е отправен към себеподобните. Само общите чувства и общите мисли могат да слепят в разумен порядък хаоса. Дано се срещнем някога и някъде, синко! Отвъд надеждата е само смъртта.

В Института за външния планетен пояс и не подозираха, че киборгът им отправя тези думи към своя невидян син, което май беше последното недоразумение между тях. А сбъркалият адресата в трескавото си усърдие Дан бе се сетил внезапно, че излезлият от неговата семка човек сигурно един ден ще се пита, защо баща му не му е оставил ни дума за сбогом. Този бъдещ човек се сливаше с онази биомаса, назоваваща себе си човечество, която Дан презираше, но от милиардите километри разстояние се виждаше как в нея тук и там пулсират топки мозъчна каша, като неговата. По подобие на електронните звезди, неуморно пулсиращи сред баналните си или мъртви свои посестрими.

И сякаш да избяга и от своята галактика, Дан се прехвърли в другата, в третата Вселена. Там засега само той от хората можеше да пребивава, но този път я видя по съвсем различен начин. Нима тези негови могъщи и уж не поддаващи се на измама сетива все пак се влияеха от човешкото зад тях? Този път мозъкът Даниел Димих, който цял живот бе работил със скучните за другите цифри и формули, видя Вселената като пъстра и вибрираща от веселие електронна мрежа, в която уловените от нея частици неспирно играеха, а той самият, съставен от същите частици, играеше весело и безгрижно заедно с цялата Вселена.

Дали и онзи разум край Девица-70 я виждаше по същия начин? Наистина ли истинското слепване на нещата във Вселената настъпваше, когато се появеше надеждата? Тогава ли тя ставаше така одухотворена и доброжелателна към човека? И само човекът ли или разумът изобщо я превръщаше в единен емоционален свят, в който имаше място и за киборги, разбира се, макар и не като участници в постоянното й лудешки забавно представление, а като зрители в някоя мъничка, странична ложа?

Кълбото добри и весели частици, каквито представляваше мозъкът Дан, като че ли бе си запазило способността да си задава въпроси или си я възвръщаше на излизане от Вселената, в която „Нищото не съществуваше“. Той хлътна в краткотрайния си сън, който също излезе весел, макар да завършваше с вече привичната фантомна болка. Този път и тя като че ли бе по-кратка, внушаваше усещането, че му е жизненонеобходима, затова непременно трябва да я отнесе със себе си чак при Девица-70.

Легнал като дебнещо влечуго, вперил броеницата на множеството си очи в големия екран на космолета, Дан вече бе навлязъл в десетилетията, към които се носеше. Ако бяха успели да съхранят способността му да се усмихва, сигурно щеше и да се усмихне като доволен от себе си човек. Колко му е да почака няколко десетилетия! Та човечеството чакаше своето самоопределение много хилядолетия!

На големия екран звездата Девица-70 изглеждаше все така непостижимо далеч въпреки нарастващото ускорение на космолета. Но като че ли му говореше вече на съвсем друг език. Оставаше му само да се научи и да го разбира.