Да избереш себе си

1.

Кибернетичното тяло не му доставяше приятни или неприятни усещания. То бе сякаш отделено от него, той не усещаше дори да му е подчинено. Основния регулатор в поведението на живия свят — принципът удоволствие-неудоволствие, не бяха успели да постигнат, когато конструираха Голема. Останаха си при програмираните механични „рефлекси“. А за мозъка Дан оставаше пък само умозрителното доволство от скоростта и всеобхватността на информацията, доставяна му от това тяло.

Нощният подводен свят разтваряше пред него своите тъмни и по-светли завеси, зад чийто и температурни разлики се криеше често някое лакомство за любопитството му. Веднъж очаквателно замръзваше неизвестно дълбоководно същество, вперило в него огромни очи. Друг път неизвестните същества сами бързаха да светнат насреща му с фосфорните си фенерчета-очи, сякаш му даваха светлинни сигнали. Случи му се и нещо, което би трябвало да го разтревожи. Светът зад току-що разтворилата се пред него завеса, макар и мигом измерен от уредите му, се оказваше фантастичен мираж, щом той се гмурнеше в него. А многобройните му фасетни очи можеха да се закълнат, че са видели и Нептун, и русалките му, и приказния му подводен дворец, гъмжащ от тритони, октоподи с човешки глави, морски коне.

Дан провери данните, които му доставяха компютрите, и се увери, че макар и само мозък, той си оставаше способен да се съпротивлява на логиката на реалността — ако имаше такава, разбира се. Иначе защо човекът още от мига, когато е станал хомо еректус, вдигайки глава върху двата си крака и се е огледал от високото, се е видял в непознаваем, не особено приятен свят, та веднага почнал да си съчинява паралелните светове на изкуството, на приказките и виденията?

Слава богу, самото кибернетично тяло автоматично записваше достоверността на картината за бъдещите изследователски екипи, та халюцинациите не я застрашаваха! Но наистина ли не я застрашаваха и какво точно не застрашаваха?…

Примамиха го светлините на туристическа подводница, сторила му се отдалеч също мираж, и той изостави разсъжденията си за реалността. Помисли си, че не би било зле да почука на дебелото панорамно стъкло, зад което вероятно още киснеха зяпачи с чаша алкохол пред себе си, но вече бе правил подобни лудории из града, без да изпита приятно чувство. Па и те едва ли щяха да се изплашат, усещайки се в безопасност зад стъклената броня. Затова побърза да легне в първата зърната яма на дъното, за да не го уловят ехолокаторите на подводницата.

В този претъпкан от комуникационни уреди век бе трудно да се скриеш. Затова бяха прибегнали до една позабравена форма за връзка с катера, та да съхранят донейде тайната. Отначало на всеки три часа, а след второто денонощие на всеки пети час Дан трябваше да изплува на повърхността и да „изстреля“ събраните сведения, закодирани в триминутно предаване. В тези три минути специалният му предавател нагнетяваше тричасова информация.

Методът бе използван, в по-примитивен вид естествено, още миналия век от бойните подводници, за да не бъдат засечени от врага им. И тъкмо защото бе военен метод, след забраната на военните подводници цивилните оператори бяха го забравили и навярно се звереха сега какви ли ще да са тия внезапни, кратки и неразбираеми радиопредавания ту тук, ту там из морето. А сетил се за това, Дан не можа да не се запита с какво всъщност е по-близо до подводния свят от тия „дрисльовци“, които някога са развихряли и под водата своите войни, а днес си плащат за подводните развлечения, имитирайки любопитство. Сетивата-датчици ли го отличаваха? По-голямата свобода на движение ли? Или това, че рибите не се плашеха от него?

Изключеше ли двигателя си и се запридвижваше с крайниците, скъсени като плавници, той заприличваше на огромна мързелива риба, която изглеждаше безопасна за тях. Той умееше вече и да нагажда собствения си приемателно-предавателен уред на техните вълнови излъчвания, за да пофлиртува с рибите, макар и да не разбираше сигналите им. А „светът на мълчанието“, както от древни времена бяха наричали морските недра, се превърна за необикновено чувствителните му слухови рецептори в свят, пронизан от разнообразни шумове и звуци, свят със своя като че ли основна мелодия и непозната ритмика. Не, човешкият мозък си оставаше чужд на тази вселена, с каквито и средства за познание да го въоръжиш! А онези, които бе почнал да нарича в себе си „дрисльовци“, откакто сам бе се избавил от биологичната потребност, съзирайки и тук някакъв символ, също си оставаха по-близо до него от всяка живинка в подводния мир. И от това прозрение — ако и то не бе отново сетивна измама — той неочаквано изпита нещо като разочарование, което би трябвало да бъде неприятно усещане.

Анализаторно-оценъчният блок, където най-напред постъпваха всички сигнали, се стараеше да ги обработва всестранно, преди да ги препрати за последно решение в мозъка му. Тук обаче му ги даваше често недообработени, защото и за него те бяха си оставали чужди. Въпреки това неведом някакъв механизъм поддържаше волята за знания в неговия разум, пречеше му да се отчае от безсилието си. А тя никак не беше малко и успешно заместваше волята за живот у всяко нормално същество. Иначе той вече бе се запитвал: Що за суета да смяташ своя мозък за толкова ценен, че да настояваш човечеството да похарчи купища пари да удължава съществуването му? Още ли признание искаш? И за какво ти е то, щом си изпълнен с презрение към тия, от които единствено може то да дойде?…

Бе се запитвал, без да изпита нито болка, нито разкаяние, нито способността да упрекне себе си. Стремежът към признание си оставаше онази форма на себеизтъкване, на проектиране на собствената си ценност върху външния свят, която от всички примитивни страсти е може би най-човешката у човека. Наличието й показваше, че човешкото у него е още живо, макар повечето други страсти да изгоряха в крематориума заедно с недъгавото му тяло. И той би трябвало най-малкото още да обича себе си, защото желанието за признание е яко завързано за себелюбието. Не усещаше обаче и кой знае каква привързаност към онова, вътре в торпилата-акула, което бе той или неговият мозък. Съзнаваше единствено, че в този мозък е настъпила невъобразима бъркотия и че любовта му към себе си представляваше по-скоро надеждата в тази бъркотия все някога да настъпи някакъв ред.

Акулообразният киборг, охраняващ го отвсякъде, притежаваше дори малка бластерна пушка, умееше да вади някъде от корема си лазерни ножове за рязане и дупчене, да хвърля едно вълшебно ласо от пяна, с което да придърпва желаното към себе си, но и това правеше по строгите закони на киборгизацията. То нямаше нищо общо със себелюбието. Самозащитата чрез нараняване или унищожаване на враждебно живо същество бе на последно място в йерархията на запрограмираните електронни рефлекси. Те се задействаха само ако трябваше да предотвратяват неминуемата гибел на най-ценното в себе си — човешкия мозък.

— Нямаш ли доверие на собствения си мозък? — позволи си ироничната закачка зет му Виктор Аройо, когато обсъждаха защитните механизми на киборга още върху компютърните чертежи.

Даниел Димих вече не търпеше никакви шеги със своето бъдеще. Отвърна по-назидателно, отколкото бе прилично:

— Ако ти имаш пълно доверие на своя мозък, значи си доста далеч от образа на добрия учен. Ами ако ми хрумне да се самоубия? Ще ми оставите ли тази възможност? Или ако полудея и започна да си отмъщавам на хората? Човешкият мозък, драги, често е ирационално агресивен. Пък тоя киборг ще струва милиони!

Вграждането на човешки мозък в киборга не опростяваше неговите управленчески функции, усложняваше ги неимоверно. Затова се и споразумяха поне през целия пробен период, а той включваше и морското му пътешествие, киборгът да си остане изцяло подчинен на собствените защитни механизми. Нали „никой не е справедлив съдия на самия себе си“, повторно си спомни вече в морето Димих старата мисъл на Лок и пак не разбра сама ли изплува в него, или му я подсказа някой от изкуствените интелекти. Но още се усещаше съгласен с непритежаването на власт над оръжията и охранителните системи на своето ново тяло.

Той изплува бавно, с изключен двигател на повърхността и легна върху кротките вълни, които го полюшваха в среднощния си унес. Могъщите му сетива автоматично огледаха водното безбрежие наоколо и успокоени се впериха в небето над него. Безбурно като морето, то бе обсипано от студени, бледи звезди, които още не бяха успели да отчаят човечеството със своята незаинтересованост към неговата съдба. Времепространствата между тях още не обезкуражаваха хората с обезсмислянето на знанията, които биха могли да бъдат донесени оттам. Дали защото тази вселена, в която то съществуваше, така слабо присъстваше в съзнанието на масовия човек? Който не се и запитва, както не се питат и рибите, защо около тях има само вода? Докато такива като него не можеха да живеят, без да изстрелват въпроси около себе си. А най-голямо удоволствие като че ли им доставяше тяхната способност да извършват критическа работа върху собствената си мисъл, сами да откриват отговорите, които ги удовлетворяват. Но нима не е измамно това удоволствие, с което мозъкът човешки бърза да се зарадва?

Не успя обаче да се отправи подир отговора, защото го възпряха радиопозивите на катера. Нещо тревожно ли имаше, та се обаждаха по никое време и по другата връзка, която, колкото и кодирана да бе, лесно се дешифрираше?

Беше Бьорнсон:

— Дан, говорихме да не се отдалечаваш.

— В зоната съм, драги, встрани съм от морските пътища.

— На края на зоната си, Дан! Не забравяй, че катерът не е така бърз и възможностите ни да те вадим са ограничени.

— Май че ти е скучно, а? Другите сигурно спят.

Изобличен, Бор помълча известно време, но видимо не му се прекъсваше връзката:

— Нищо не разбрах от последното ти предаване.

— Нормално, Бор! Досега всичко знаехме и всичко разбирахме. Затова сега не разбираме нищо. Не си ли чувал за феноменологията? Реалността си съществува извън нас и независимо от нас, но реалността, която ние възприемаме, не може да бъде отграничена от нашите мисли и нашите понятия. Следователно не може и да говорим за света като такъв, какъвто е в действителност, а само за един интерпретиран от нас свят.

— Не ме радваш с това напомняме за феноменологията — рече в ленив опит да се държи буден Бьорнсон. — Спи ми се и дай да не философстваме! Ти си деятелен човек, помъчи се…

— Именно! Затова си гледай дежурството и ме остави да свикна със света, какъвто ми го сервират създадените от вас сетива. Потърси си други за разговор, Бор! Виждам нещо интересно на хоризонта.

2.

Нищо интересно нямаше на хоризонта в този посивял край на нощта. Просто не му се разговаряше с хора, откакто откри, че да си нормален човек е страхотно губене на време. Яж, пий, сери, спи и така нататък! А сега той не само се намираше в друга вселена, самият бе станал вселена, в която никаква физиология не го принуждаваше да й робува. Вместо това обаче бе подложен на невъобразима атака от нова информация за света.

Ако нашата картина на действителността се оформяше предимно от зрителните ни, от осезателните и слухови сетива, а филтрите на мозъка ни пропускаха за използване само две-три от нахлуващите всяка секунда там над сто възприятия, то анализаторно-оценъчният блок на изкуствените интелекти го бомбардираха с десетократно повече сетивни сигнали, възприемани от изкуствените рецептори. При това те бяха с равна по стойност дразнителна сила, така че мозъкът Дан трябваше наистина да е гениален, щом не се взривяваше от толкова много информация.

Той би трябвало да се опияни от изобилието на формите и цветовете, които му предлагаше водната вселена. Да се зарадва и на „пренаселената самота“, както бе я нарекъл някой някога — изкуствените интелекти не можаха да му подскажат кой и кога го е изрекъл. Или поне да се оплаче от претоварване на съзнанието, което сигурно затова търсеше от време на време почивка в детинските фантасмагории на халюцинациите. А той констатираше с равнодушието на автомат, че му предстои отново да се учи на търпение, защото търпението е сред задължителните качества на добрия учен. Докато звездите над него сякаш му се подиграваха: Добре де, каниш се да дойдеш при нас, да влезеш в една четвърта вселена, но какво ще правиш тук, след като не си разбрал още другите три? Нали и тук ще вървиш подир създадените от теб сетива, значи пак себе си ще срещаш! Не се ли убеди колко си безпомощен, как мигом онемяват всичките ти сетива пред вечното и безпосочно движение?…

И преди Даниел Димих инстинктивно отбягваше въпроси, които се силеха да парализират търпението му. Затова побърза да им отвърне, че каквито и да ги дрънкат, той, киборгът, представлява една голяма победа за разума. Но звездите пресрещнаха възражението му с още по-коварен въпрос:

„Какво тогава представлява този твой разум, щом е способен да напусне обвивката на собственото си тяло, за да влезе в по-яка, не от природата създадена крепост?“

Мозъкът Дан не се остави да го разколебаят. По-нататък наистина щеше да се наложи да се потърсят нови определения за разума, но засега му стигаше усещането, че развързан от примките на биологията, разумът се превръщаше в свободен ловец на истините. И е нужно да се обучава да ги улучва, както всеки ловец по-напред се учи да стреля. Важното бе, че охолствата на цивилизацията не бяха простреляли прадревния му ловджийски инстинкт…

Температурата на водата и въздуха над нея бързо се променяше. Сензорите му я измерваха до стотни от градуса и Дан от тях научи, че слънцето се е наканило да изплува зад източния хоризонт на морето. Звездите в оня край сякаш бледнееха от страх пред надигащото се огнено клокочене на водата там, а на фона на бързо разгарящия се изгрев стадо делфини се запремята в ритуален танц. Приличаше на религиозна секта, посрещаща своя бог, слънцето.

Ловният инстинкт на разума го накара да пусне на най-голяма скорост двигателя си и ниско под вълните да се понесе натам, откъдето в забавна неразбория долитаха лъчевото бърборене и хашлашките подсвирквания на играещите делфини. Плуваше натам, уверявайки себе си, че би трябвало още да е способен да играе, защото нали игровото начало е първооснова на познавателните процеси.

Делфините отдалеч го усетиха. Скупчиха се, след което като при команда се разгърнаха за атака с великолепна едновременност. Така те атакуваха големите акули и хищните китове, но в това море, дето бяха се родили, нямаше нито акули, нито китове. Затова изчакваха да се приближи нещото, което много приличаше на акула.

Спомнил си, че те се съобщаваха на вълна двайсет и едно, Дан пренастрои предавателя си и се опита да им каже, че иде при тях с мир, та да не се плашат, въпреки че сигурно им прилича на опасните акули-чук и е два пъти по-дълъг от най-едрия делфин.

Те, естествено, не го разбраха, но строят им се размекна, разтвори се във водата. Непознатото същество им говореше на сходен език. Наобиколиха го любопитно, а той, спрял двигателя си, извади накъсо само два от своите крайници за равновесие и се остави да почукват с човките си гъвкавото му тяло, чиято повърхност от огнеупорна пластмаса бе моделирана по подобие на кожата на делфините, за да предотвратява завихрянията при високите скорости. Делфините бяха най-бързите същества в световния океан.

След няколко минути се престраши сам да погали единия от делфините по корема. Животното вдигна човка във въздуха, подсвирна уплашено или възторжено — не се разбра. Дихателното му отвърстие изстреля като сифон висока струя вода. Дан посегна към втори делфин, който също се остави да го погалят. Приеха го, след като бе погалил всичките, едва тогава възобновиха своите дружни скокове. А сигналите им може би го канеха да участва в тяхната игра.

Черните им гърбове лъсваха над заблещукалите вълни, обагрени в розово. И водата, която пръскаха, розовееше. Розовееше и мъглицата, оцветила въздуха над морето. Красотата на изгрева и прелестите на станиолено намачкания воден простор сигурно предизвикваше у делфините тия приличащи на възторжено лудуване скокове и свределни премятания. Нещо подобно би трябвало да изпитва и Дан. Вместо това се опитваше да научи дали и у тях това е същото, като у хората, или е някаква друга форма на отношение към природата.

Показа им, че умее да скача по-високо от тях, да се гмурка чак до дълбокото дъно, да се изстрелва като стрела право нагоре, да ги задминава във веселата гоненица. Те не се разсърдиха на превъзходството му. Само повторно го наобиколиха и запобутваха с човките си, сякаш да проверят от какво е направен. Сигурно се увериха, че не е от месо, че материята му повече приличаше на някои предмети, с които се возеха хората в морето и които често ги превъзхождаха. Сигурно за това не му отказаха своята благосклонност. А и той вече имитираше сполучливо някои техни по-прости сигнални връзки, налучкал смисъла им, с което допълнително ги забавляваше, защото човките им май непрекъснато се смееха.

Дан се възползва от тяхното благоразположение, за да прегръща телата им от всички страни с ехографа и рентгена, скрити в крайниците му. Въпреки че бяха добре изучени, той записа устройството и начина им на движение. Мозъците им бяха доста по-големи от човешките в съотношение към телата. Според класацията за интелигентност по съотношението мозък-тяло те би трябвало да са ако не по-умни, то най-малкото равни по разум на човека. Нима наистина беше така?

Връзката им с природата, нравът им, тяхната безконфликтна задружност, а и това, че квазарите в небето също излъчваха своя радиоезик на вълна двадесет и първа, което може и да не е чисто съвпадение, и прекъснатата или неосъществена връзка на човека със звездите, допускаха различен път на развитие на интелигентността. Вселената на океана им предлагаше храната, отоплението и осветлението, без да ги затруднява особено, докато сушата заставяше човека да развива своя мозък към противоприродна изобретателност, лишаваше го от веселото безгрижие на делфините.

Когато слънцето бе се вдигнало на десетина сантиметра над хоризонта, но все още бълваше оттам над вълните хлад, вместо топлина, най-старият от делфините, в когото Дан бе разпознал водача на стадото, неочаквано нададе особен сигнал и рязко отметна тяло в обратна посока. Стадото дружно се преметна подире му. Само най-малкият от делфините, бърборейки му нещо, се завъртя около него. Дан се досети, че го канеха да ги следва, и се гмурна към фланга на строилите се отново като за атака делфини. А те, сякаш изчаквали го да заеме мястото си, едновременно се устремиха нанякъде. Седемдесет километра в час, отчете спидометърът в него и Дан механично се нагоди към скоростта им, любопитен да види къде така целеустремено ги отвеждаше повелителят на стадото.

Носеха се бързо, и като състезателките по синхронно плуване ниско под вълните, така че тук и там лъсваше по някоя черна глава с белезникава гушка. След около петнайсетина минути водата пред тях изведнъж заблещука, сякаш бе пълна със станиолени късчета. Поблясваха коремите на еднакви, трийсетсантиметрови риби. Мерлузи — определи ги някой от компютърните му мозъци. Гърбовете им бяха почти черни във водата, но те бяха толкова много и така нагъсто, че всяка секунда поне няколко стотици предизвикваха едновременно сребристото поблясване на коремите им.

Рибният пасаж не се разтревожи от тяхното приближаване. Общият инстинкт го водеше нанякъде в невъзмутим строй и едва когато делфините с весела лакомия започнаха да лапат една подир друга рибите, в задния край на пасажа кипна паниката.

Вълните, още нараснали, премятаха търсещите спасение риби, докато предните части на пасажа продължаваха преспокойно да си плават на метри под тях. В далечината, където се чернееше още неразбудената линия на сушата, стърчаха два риболовни кораба, от най-големите, дето носеха в себе си цели фабрики за преработване на рибата далеч от хорските носове. Едва сега Дан разбра, че неговите нови приятели, хранейки се, насочваха пасажа към корабите.

Той съзря малкия безпилотен хеликоптер, който следеше рибния пасаж да влезе право в заложените мрежи, и нададе заучения вече делфийски сигнал за голяма опасност. Делфините изоставиха преследването на рибата и се скупчиха около него. Забърбориха разтревожено, сигурно го питаха какво му е, не се ли чувства добре, защото в това море единствено опасен за обитателите му е човекът, но нали човекът е техен приятел…

Положително така го питаха, макар Дан да не разбираше въпросите им, както и те не разбраха опитите му да им каже с радара си, че не натам трябва да гонят рибите. Но, видимо уважавайки неговата тревога, те изградиха с телата си около него подвижна стена, готови да го бранят или да му се притекат на помощ, ако нещо в него му пречи да плува. Над вълните обаче властно лягаше само настъпващият ден, а и той не предвещаваше никаква опасност.

Успокоен, рибният пасаж се отдалечи в определената му от делфините посока. Дан се гмурна под приятелите си, вдигна най-голямата си скорост и бързо достигна предния край на пасажа. Разпери всичките си крайници и като запръска всички възможни излъчвания от себе си с надеждата рибите да възприемат нещичко като сигнал за опасност, така се замята сред тях, че успя да разпилее предния им фронт. Очевидно подплашен, рибният пасаж отмести посоката си на движение към вътрешността на морето.

Когато и последната сребърна искра-риба угасна под вълните, Дан се вдигна над тях да се огледа за приятелите си. Те не бяха го последвали и никъде не се виждаха, въпреки че дишаха с бели дробове и все някъде би трябвало да си поемат дъх над вълните. Дали не бяха побегнали от непонятното за тях негово поведение?

От катера обаче не бяха го изоставили. Тревожните радиосигнали на обикновената, макар и кодирана, радиовръзка провираха своя зов между нарастващите вълни. Той ги прие, потвърди по установения начин, че ги възприема добре.

— Дан, веднага се махай оттам! Влязъл си в риборазвъдна зона. — Този път дежуреше океанологът, когото взеха със себе си, без да му обясняват за какво точно се касае, и той смяташе, че изпробват нов вид киборг. — Открили са те от наблюдаващия хеликоптер.

— Сприятелих се със стадо делфини и ги изследвам… — поиска той да успокои океанолога.

— Дан, прогонил си голям пасаж от развъдените…

— Отиваше право към корабите. Делфините без да искат…

Океанологът, следвайки правилата за отношение към киборгите, които се задействаха от имената им, нервно го прекъсна:

— Дан, делфините са научени да подкарват рибните пасажи към риболовните кораби.

— Ама тая паплач и делфините ли е заставила да им служи! — възкликна невероятно мелодично киборгът, с което предизвика паниката на океанолога.

— Професор Аройо, чуйте го само! Някаква повреда ли е? Как може киборг да застава против хората?

Аройо гневно надвика шума на вълните:

— Ако сме пропуснали да ти кажем, говедо такова, тая паплач, както нарече човечеството, лесно се озверява, щом й посегнат на кокала! Веднага се махай оттам!

Дан видя във въображението си комичния гняв на „Педя учен — лакът брада“, отбеляза, че шуреят му забрави да го назове по име, с което допълнително е засилил недоумението на океанолога, и побърза да прекъсне връзката, за да не каже още нещо язвително. Намери радиовълната на корабите, когато и двата зовяха за помощ:

— Пират е някакъв, морски разбойник или терорист. Пратете хеликоптери с лазерно насочване на бомбите…

— Три полицейски катера сигурно ще го хванат…

Той се гмурна силно надолу в чернозелените глъбини, но фасетното му зрение бързо се нагаждаше към тъмнината. Дъното се изпречи пред разперената му глава на сто петдесет и осем метра. Беше равно, покрито с милионолетен слой тиня. Дан се върна докъм петдесет метра, ориентира се за посоките и с най-висока скорост се понесе към скалистия бряг, където подводните пещери щяха да му предложат по-надеждно укритие.

3.

Не чувстваше нито страх, нито възмущение, а мелодичният му вик преди не изразяваше гняв. Беше по-скоро умозрително презрение към просташкото самонатрапване на човека в области, където не му е мястото. Тук, в тази нежна простота на света, царяха ясни закони, командваше ограничена от строги инстинкти себичност. Докато човечеството, което хем развъждаше рибите, хем бързаше да ги изяде, щом достигнеха определен размер, грубо нарушаваше този вселенски ред със своята изобретателна алчност. Да можеше, би обяснил на тия горди и весели същества, делфините, че е под достойнството им такъв съюз с човека, защото той ги превръща в обикновени овчарски кучета. Че е под достойнството на целия подводен свят да допуска човека в себе си. Вместо това сам трябваше да изключи дори пеленгатора си, чрез който на катера винаги знаеха къде в морето се намира. Е, добре! Сега вече никой нямаше да знае това!

Като юноша бе слизал с маска и шнорхел във фиордите по крайбрежието. По тия места обикновено го водеха родителите му на летуване. В зеленикавия им мрак се спотайваха страховити тайни. Разлюляната джунгла от водорасли пред подводните пещери го омагьосваше така, че малкият Даниел очакваше с примряло сърце да изплува оттам невиждано чудовище. Но не побягваше, движеше едва-едва ръце и крака, колкото да не го отнесе водата нанякъде, докато съвсем загубеше дъх.

Нито веднъж не посмя да влезе в тях. Нямаше доверие в меките си мускули на преждевременно съзряло за умствена работа интелектуалче. И полюшвайки се над водораслите, понякога си въобразяваше, че се намира пред онези загадъчни черни дупки в космоса, за които вече знаеше всичко от книгите, написани от хора, които също не бяха ги виждали. Малкият вундеркинд обаче непоколебимо вярваше в математиката.

Киснеше над тях, докато тъпанчетата на ушите му се издуеха от болка, въпреки че не слизаше повече от три-четири метра дълбочина, а дробовете му, останали без кислород, се свиеха на чугунена топка. Нито веднъж не надяна нещо повече от маската и шнорхела, макар на плажа да се даваха под наем водолазни костюми и кислородни апарати. С юношеско упорство настояваше да бъде сам и гол сред чуждата на човека вселена. Знаеше, че е наивна детската му мечта да се превърне в амфибия и все пак отказваше да проумее защо вселената ще го отблъсва от себе си, след като веднъж го е създала.

И ето го сега тук — сам и гол, и превърнат във всеможеща амфибия! Такъв ли бе го искала подводната вселена, такъв ли би го приела?

Сега той я виждаше друга, не през лицевото стъкло на маската, а с множеството си електронни сетива. Тя бе съставена от светлини и сенки, и миризми, от неуловими за човешкото ухо звуци, от различни по оцветеност и температури водни пластове. Изглеждаше по-богата на живот от сушата и белтъчният индикатор в него неуморно сигнализираше за близкото му и всепосочно присъствие. Навсякъде нещо шаваше, нещо се стрелкаше, нещо панически потъваше в джунглата от водорасли или страхливо надничаше иззад шуплест камък. Крив рак ще притича на една страна през оголеното пясъчно петно на дъното като по нечия плешивина. Огънати като въпросителни, морски кончета се вдигаха изправени в недоумение право нагоре, сякаш бягаха от острия шев на тропосващите глъбините морски игли. Неголям дракон, наежил бодливите си перки, лягаше с готовност да посрещне връхлитащата го опасност. Рядко се мярваше по-едра риба, наплашена от харпунистите-отпускари, които и някога му разваляха очарованието на глъбината с плавниците си и с резките си движения. И като че ли пълнеха с воня и шум тайнствения подводен свят. Те бяха и единствените, от които сега трябваше да се крие.

Изключил двигателя си, прибрал повечето крайници, той се превърна в ленива акула, която много предпазливо проникваше във водораслите, търсейки входа на подходяща пещера. В това море имаше само два вида акули, многократно по-малки и безопасни, които така бяха свикнали с храната, подхвърляна им от придънните станции, че бяха се почти опитомили. Затова огромното и страховито същество плашеше подводния свят, докато не се убеди, че то няма враждебни намерения и впери в него хиляди чифта очаквателно ококорени очи.

Дан си избра по-къса, но широчка пещера с не особено гъста водораслова завеса пред входа й. Важното бе над него да има нещо непроницаемо за радиовълните. Стените й бяха облепени с гроздове от миди. И остави автоматиката си да си върши своята безшумна работа, а той се загледа в гъмжилото наоколо, което веднага се възобнови, щом той замря неподвижно. Бяха фантастични цветовете и формите на пещерния подводен свят. Десетките разновидности анемонии, морски звезди и морски краставици го правеха живописно шарен. Едни приличаха на образувания от известна само на научната фантастика планета, други бяха нанизали на етажи по себе си пухкави пръстени. Трети, големи колкото монета, в чийто център грееше оранжева капчица, безкрайно нежно диплеха своите поръбени, радиално очертани листенца. Сякаш слънчевата капка в средата им излъчваше на всички посоки кротките си лъчи. А неподвижният пясък в половинметровото пространство между струпаните на едно място миниатюрни слънца на анемониите изведнъж кипна разтревожено. Оказа се цяло килимче от някакви червеи, приели досущ оцветеността на придънния пясък.

Дан се заслуша в себе си, но контролният апарат го успокои. Никъде в тялото му не бяха се появили течове. Всички механизми работеха безотказно, нищо не се нуждаеше от подмяна, поправка или допълване. Кръвта му беше все така богата на съдържание, записните апарати неуморно документираха в образ и звук. Само дето, необучени специално за подводния свят, изкуствените интелекти не носеха в паметта си имената на повечето подводни обитатели, мяркащи се пред електронните им сетива.

Температурата на водата тук бе по-висока, отколкото навън, където разбунилото се море преобръщаше водните пластове. Разсеяни и оцветени в зеленикаво, слънчевите лъчи се полюшваха сънливо заедно с полегналите върхари на водораслите. Морска лястовица надникна над разперената му глава в пещерата, бе приготвила и отровния си шип, но не видя там нищо интересно за себе си и отплува. Няколко рачета така бяха се сгушили в морските звезди, обагрили се в синкаво, в зеленикаво и в слънчево жълто, че враговете им трудно биха ги открили. Друг техен събрат пък бе се заврял в израстъците на някакво бодлокожо същество, бе възприел раираността на неговите бодли и само това, че бе по-дебел от тях и неподвижен, го издаваше, че не е част от бодлокожото. Наблизо възедро око, кръвясало и синьо, бе се вторачило свирепо в него, а всъщност представляваше само една безобидна рибка, изрисувала себе си като зверско око.

Онова пък, дето приличаше на черна дупка в пясъка, се оказа хранителното отверстие на безгръбначен морски обитател, очакващ нещо да влезе по непредпазливост в устата му, та бързо да я затвори. Докато рибата ей там, вторачила се недоверчиво в уж неподвижното чудовище, сякаш бе изрисувана от пунктуалист. Точица по точица украсата й повтаряше пъстротата на пясъка и само хрилете й едва забележимо помръдваха. Сигурно си въобразяваше, че чудовището не ще я открие. Но то не беше обикновено чудовище. То автоматично нагнетяваше в паметта си видяното, чутото, помирисаното, анализираното по състав, за да изскочи в определения час на повърхността и светкавично да отпрати към катера насъбраната информация.

Заобикаляше го един свят на преструвката, на измамата. Тук всяко нещо приемаше цвета и вида на нещо друго, за да не бъде открито от врага си или за да издебне собствената си плячка. Защо тогава се сърдеше на човека, който с други средства търсеше своето оцеляване? Заради тези ли „други средства“ го разпознаваше като чуждо на планетната среда и наистина ли му се сърдеше или само го възприемаше като нарушение на световната хармония?

Той се опита да открие в себе си инстинкта за самосъхраняване, присъщ на всяко живо същество, и не го откри. Сигурно защото представляваше мозък, който нямаше вече какво да пази. Механичното му тяло притежаваше достатъчно защитни и самозащитни механизми. Имаше дори скрит за непосветените механизъм, който предпазваше скъпата машина от неумело боравене или погрешни команди. Кибернетиците го наричаха помежду си „защита от глупака“ и Димих, макар да не се смяташе за глупак, бе се съгласил нищо да не знае за този механизъм.

Не го откри още, навярно защото инстинктът бе неоткъсваемо свързан с нагона за продължение на вида, а той бе отишъл заедно с тялото му в крематориума. Но къде се изливаха тогава всичките ония хормони, чрез които мозъкът разбуждаше в тялото сексуалното влечение? Само в сънищата му ли отиваха? И трябваше ли да се радва или да скърби, че още го връхлитаха сегиз-тогиз подобни сънища, които обаче неизменно биваха прекъсвани преди съществения си край?

Още в най-дълбоките древности висши свещенослужители са се скопявали, за да се въздигнат над природата. А всъщност са дозасилвали объркаността на това странно за планетата същество, човека, разкъсвано между природното в себе си и духовното, което, бидейки му необяснимо, той е обявявал за божествено.

Глупости на търкалета!… Търкаляли се през цялата човешка история, докато се дотъркалят до него! И ето го! Не е ли той тъкмо онази мечтана духовност, освободена от примитивната природна обвивка и разните й там гадости като черва и мехури? Не е ли мечтаният свободен човешки дух?

Не се виждаше свободен! Намираше се в един свят, където всичко се криеше и дебнеше по хиляди различни начини, с изключение на човека, а сам бе принуден да се крие от него. Защо? Столетия наред, какви ти столетия — откакто има човешко съжителство, съществува и острото противоречие между индивида и властта. И всеки индивид, дръзнал да не се подчинява на властта на множеството, биваше обявяван за престъпник или за луд. Всъщност, в това май се и състои лудостта: в нарушаване на създадения от нормалните човеци ред. Като за нормално бива обявявано всичко, което не си поставя други цели, освен да служи на оцеляване на посредствеността.

Марк Твен достатъчно точно бе определил човека като единственото същество на тази планета, което умеело да се изчервява от срам. И то с пълно основание. Но Марк Твен едва ли е виждал в твърдението си „нормалния човек“, който не намира в поведението си основания да се срамува.

Чукоглавата кибернетична акула също не умееше да се изчервява. Тя беше многократно по-могъща и по-неуязвима от човека, но за разлика от него не беше способна да върши зли чудеса. В какво тогава бе се превърнал той чрез нея? В кибернетичен Исус ли, определен да извърши в най-страшна самота голготата на бъдещото човечество?

Легнал неподвижно на дъното, бившият лауреат на Нобеловата награда за физика, чиято ранна смърт човечеството още окайваше, разполагаше с много и много часове да размишлява в какво бе се превърнал, да се пита как да устрои своите взаимоотношения с другите хора. Защото подивялата им ненаситност вече го търсеше, за да го унищожи, без да съзнава, че така би умъртвила своето бъдеще. Но, впрочем, нали човечеството тъкмо това бе и правило през цялата своя история — да посяга с оръжие на собственото си бъдеще!

Дан измъкна предпазливо единия от тънките си крайници с набор от уреди в „пръстите“ му и докосна с тях по-едрата риба, дошла да се отърка сънливо о него. Навярно бе го взела за част от скалата. Погали гърба й, усети коравината му под слузестия слой. „Пръстите“ регистрираха температурата на рибешкото тяло, проникнаха в устройството му, записаха пулсациите му, които за миг объркаха своя ритъм под неочаквания допир, после се успокоиха, възприели пръстите като не живи. Сред тях се натрупваше с дължината на вълната си едно постоянно излъчване. Дан го пое и го възпроизведе, препредавайки го обратно на „пръстите“.

Рибата неспокойно се размърда. Естествено, не разбра какво й казваше сходното излъчване, но го прие вероятно като позната покана и кротко полегна в разперените му за хващане пръсти-уреди. Дан ги долепи повторно и още по-нежно към черната линия, разделяща гърба от корема на рибата. Единият от изкуствените интелекти му внуши, че тази линия била най-важната за ориентацията на рибата, но той й заговори безгласо нещо твърде малко свързано с науката. Макар да знаеше, че дори да би улучил до хилядни от мегахерците вълната на нейните излъчвания, тя никога нямаше да разбере човешкия говор.

— Не бой се — казваше й киборгът Дан. — Хубаво ти е с мен, нали? Значи можем да се обичаме! Не вярваш ли? Добре, иди се поразходи и ще видиш, че скоро ще изпиташ потребността пак да се върнеш при мен! Защото всичко живо на тая планета има нужда от обич. И ние, хората, също, само дето алчността много ни пречи. А пък аз съм нещо, което вече никой, никой човек не би могъл да обича…

Пръстите-уреди ласкаво побутнаха рибата и тя бавно отплува на десетина метра от тях. Повъртя се лениво на място, сякаш се мъчеше да си спомни защо изобщо бе го направила, и се върна в разтворената му шепа. Явно бе възприела нейния странен уют като закрила.

Дан обаче бе вече осъзнал, че гальовната нежност на пръстите-уреди към рибешкото тяло пак не представляваше друго, освен безспирно човешко изследване. Някъде вътре в него се обработваше и записваше всичко, до което тези „пръсти“ се докосваха. Бяха го заснели с рентгени и ехографи, бяха установили химическия му състав, бяха му лепнали вече и етикета, който някой от изкуствените мозъци е измислил като определение, ако не го откриеше готов в паметта си. И след два часа, като порив към естествена нужда, чукоглавата акула щеше да изплува бързо на повърхността и, преди да са я засекли отнякъде, щеше да избълва към катера всичко новонаучено за подводния свят. Осъзна веднага и природата на автоматизма, чието с нищо непоклатимо предназначение си оставаше да служи. Да слугува! Сам бе създал този автоматизъм, без да си даде време да помисли и за други възможности за себе си. И все така несъзнателно бе се самоподчинил на тези отвратителни същества — хората, които ревниво не оставяха никого и нищо на мира, щом можеше да им бъде с нещо от полза.

Той стисна рефлективно рибата, колкото да й покаже, че тя също е подвластна. Не я улови, а я отблъсна, за да не си прави никакви илюзии спрямо човека и неговите апарати, спрямо това безкрайно изобретателно в егоизма си същество, от което никъде на тази планета не можеше да се избяга.

Не, не му се участваше повече в тази безогледна игра на човека с природата. В нея и той ставаше като делфините — обикновен слуга на човешкия търбух! Но и без него този търбух е зинал да погълне целия свят, та никак не е трудно да се види границата между неговата ненаситност и оня любознателен порив на човека, който като линията на рибешкото тяло уж не обслужваше търбуха му, а само го водеше нанякъде. И поне ти съхраняваше някои илюзии. Да можеше… Да, ако можеше, би отишъл при квазарите! Там, много далеч от човека, щяха да си побъбрят за устройството на вселената и за ритмите в нея, и за римите… Защото не само в излъчванията на делфините, а и в речитатива на квазарите се долавяше подобие на монорими в извечната песен на Вселената.

4.

Вселената му пееше своята песен за еднообразието и за безкрайното разнообразие. И за това, че да съществуваш, вече означава да воюваш за многообразието на Вселената, като браниш някоя от формите в нея. За миг той се видя в инвалидната количка, сгърчен от болестта. Тежките многодиоптрови очила бяха почти разрязали носа му на две… Това също бе една от формите. Видението й обаче затуптя болезнено в чукообразната глава на акулоподобния киборг. А още след миг запулсира и като копнеж по свободата да напусне заедно с парализираното тяло и човешкия свят с неговите ограничения. Защото човекът навсякъде и за всички поставяше пътни знаци. Той не можеше без своите пътни знаци. А сигурно защото не представляваше чиста форма на киборг, Дан си присъждаше правото да заема страната и на другите същества против човека.

Разбира се, едно бе да заставаш от време на време на нечия страна, съвсем друго — да се отчуждаваш от човечеството! Защото той и него усещаше, без да е сигурен още дали не се дължеше на това, че хората го преследваха. И му се щеше да го разбере логически, защото очевидно множество от страстите бяха го напуснали заедно с тялото. Особено го смущаваше това, че като че ли в крематориума бе изгоряло и естетическото му чувство, та с нищо не го вълнуваше красотата на подводния свят. Само усетът за ред и хармония ли бе останал в този мозък? Без способността да съзерцава с наслада? Но нали този усет се е създавал и променял заедно с еволюцията на мозъка и не представлява друго, освен усет тъкмо и само за човешкия ред и човешката хармония?

Как тогава естетическото чувство ще е сетиво на познанието? Защо повечето хипотези ставаха теории, годни да служат успешно на практическата човешка дейност, едва след като учените ги хармонизираха и формулите им добиеха математическа уравновесеност и хармонична красота? Нали Максуел просто бе си измислил променливия електрически ток, защото формулата му за електричеството си оставала незавършена, а от този измислен заради хармонията ток тръгва нова техническа революция на човечеството! Пак ли се изправяше пред някоя от хитростите на човешкия мозък в неговата находчива битка с природата?

Сякаш за проверка и без осезаемо негово волево усилие подводната пещера с мидите по стените изчезна. Изчезна водорасловата гора, люлееща се пред нейния вход, гъмжилото от животинки се превърна в невъобразимо и непрозирно гъмжило от частици и лъчения. Всичко, всичко — и той самият! — се превърна в частици сред частиците, омотани от свирепи вихри. Не вихри, а мистично безшумни урагани, които ги блъскаха една в друга, а те отскачаха и сякаш преобразени в сблъсъка, рукваха в противоположна посока, където ги пресрещаха обратно понесени порои от частици, та отново да ги променят. И всяка частица поотделно произвеждаше при сблъсъка си с другите миниатюрна светкавица. Синкави бяха тези светкавици и слънчево оранжеви, и непрекъснато обагряха с мигновения си студен огън по-ярко или по-бледо непрозирния в своето безначалие и своя безкрай хаос…

Подводният свят бе се превърнал в неузнаваемо друга вселена, разложила на частици и него, заедно с нечовешките му сетива. Така усещаше — разложен на частици, а май продължаваше да вижда и да чува, но не разбираше нищо от това, което сетивата му осезаваха. Те бяха ослепели и оглушали от несъзирането на какъвто и да е порядък в хаоса от частици и светлинни вълни, като че ли също разчленени на видими кванти…

Не, всичко това определено приличаше на халюцинация! С какво виждаше отделните частици и кванти, щом самият бе съставен от частици и кванти? Нали бе се превърнал в неразличима част от тая вселена? Как тогава е способен да си задава такива въпроси? И кое в него се плашеше, кое се усещаше застрашено и напираше да избяга от хаоса?

Да избяга…

Успя! Пак без осезаемо усилие! Джунглата отново се залюля пред него, мрачна и страховита с пълната си с тайни глъбина. Бе станала обаче стократно по-висока и гъста, а иззад черните й дънери просветваха очите на незнайни зверове. Не го гледаха заплашително, по-скоро с любопитно очакване да се случи нещо. И ето че то се случи!

Иззад единия от дебелите дънери, чиито очертания бяха размити от водата, тромаво се измъкна гигантска акула. Тя се обърна по гръб и зина да захапе нещо с огромната си паст, в която обаче се засмя венец от остри триъгълни зъби. Дан не се изплаши. Вярно, акулите така се обръщат, когато атакуват плячката си, но тази щеше да се разочарова, щом се увереше, че той не става за ядене, а за поглъщане е прекалено голям.

Обаче акулата очевидно знаеше, че той е неразкъсваем за нейните зъби или пък го смяташе за свое подобие. Не го нападна, а огромните й челюсти май наистина се смееха.

— Здрасти — изтракаха внезапно те съвсем близо под чукоглавата разпереност на киборга Дан. — Криеш се тука, а? А за какво си се скрил, да те пита човек? Пардон, човек ли казах? Грешка на езика! Ама виж само какъв език имам…

Акулата изплези един невероятен език. Той излизаше, излизаше, излизаше и нямаше край това негово проточване, сякаш се готвеше да препречи цялото море с огненочервен мост. Краят му изчезна от обсега на неговото зрение, а той не спираше да излиза. Както и акулата не преставаше да говори въпреки чудовищното изплезване:

— Съгласи се, любезни, че такъв голям език не може да не прави и големи грешки…

Дан не успя да си спомни имаха ли акулите изобщо езици, а и компютрите не му подсказаха нищо, та се питаше отгде се взе сега пък тази акула, след като в тукашното море не се въдеха от техния вид, докато тя не спираше да бърбори с овално ухилените си челюсти:

— От ония хаплювци, делфините, ли си се скрил? Те са бабаити само когато са много и са заедно. Като човеците! Дават си взаимно кураж. Иначе никакви ги няма! А ние с теб сме силни, защото сме сами. Самотата е велико нещо! Прави те горд властелин над цялата тая паплач от подъл ситнеж…

— Акулите също се събират на групи — възрази й Дан.

— Те, ония, са други. И те са като хиените, дай им да разкъсат само някоя мърша…

Как така ще познава хиените? Те са сухоземни животни — рече си Дан, а гигантският хищник се засмя с гигантската си паст, сякаш е чул удивлението му.

— Ние всичко знаем, любезни! Ние сме най-старите същества на тази планета и не случайно сме оцелели, защото всичко знаем за нея.

Акулата разпери плавници и белият й корем заприлича на сластно протягащо се женско тяло. Неусетно бе прибрала и гигантския си език. Сега тя измърка гальовно, а опашката й се зараздвоява, превръщайки се в чифт мускулести женски бедра.

— Що не вземеш да ми се качиш, а?

— Как да ти се кача?

— Не си ли мъжкар?

— Ама ти нали си риба? Рибите не се качват една на друга.

— Зависи от рибите. Хайде! Ние, самотниците, също трябва да се размножаваме, защото ако не сме ние, тоя стаден ситнеж ще загине от само себе си.

Дан потрепера под взискателно втренчения, порцеланово лъскав поглед на мъничките хищнически очички.

— Аз не мога да се размножавам.

Двата триона в рибешката паст засияха слънчево жълти с триъгълните си зъбци, а иззад тях изригна ураганен смях. Той го блъсна назад със силата на вихрушка и Дан се видя напъхан в плитката пещера, а разлюляната пред нея от засилилото се вълнение на водата водораслова джунгла бе мистично потъмняла. Нямаше вече никаква акула и никога не бе я имало, но смехът й продължаваше да го разтърсва. Преобрази се в нетърпимо силна болка, която заподхвърля над дъното цялото му уж нечувствително за болки тяло.

Той бързо изплува на повърхността, бягайки от болката, в каквато бе се превърнала цялата пареща около него вода, и тя наистина изчезна. Еднометровите вълни я отмиха от тялото му. Едва тогава той като че ли истински се събуди. Да, болката си беше болка! Мозъкът Даниел Димих още дълго щеше да проплаква за тялото си. Но защо хлътваше в нея след всяко събуждане?

Акулата не се появи на вътрешния му контролен екран. Не беше записана, следователно представляваше чисто съновидение, докато записът на неговото пребиваване в другата, може би действителната, вселена приличаше на фотографска плака, запечатала движението на потоците частици в ядрен ускорител, около който сияеше синхротронното светене на старите реактори.

Още не го теглеше програмираната потребност да изпрати към катера балираната информация, повече от час имаше до нея. Но не му се и прибираше обратно в пещерата. Есенното слънце бе залязло, вълните, с цвят на потъмнял метал, се носеха напористо към почернелия бряг, където се събуждаха първите светлини — като далечни, още сънливи очи. Дан не изпитваше любопитство към човешкия бряг и все пак пусна приемателя си да снове между радиовълните. Болка и музика, музика и болка, и задъхано бърборене, което се силеше да ги сподави — с това бе пълен човешкият ефир. И само сегиз-тогиз сред тях се промъкваше нещо прилично на смях, но той звучеше неестествено. Изглежда, някой го пускаше ей тъй, за разнообразие на радиовълните. Морската полиция не бе престанала да го търси. Из потъмнелия въздух се стрелкаха като прилепи нейните кодирани радиосигнали.

Дан се заслуша в отговорите, които му даваше единият от изкуствените интелекти. Бе го запитал за значението на съня си. Архетип на самотника в подсъзнанието… — обясняваше му електронният мозък с назидателното наизустяване на посредствен психоаналитик. Още в своите правремена човекът е заболял от раздвоението да бъде послушно стадно същество, а същевременно да е извисен над стадото интелект, който търси силата си в отделността. Прастарата болка от раздвоението и новата болка от осъзнаването да си осъден на вечна самота…

Рекох, че нещо ново ще ми кажеш! — презрително му се озъби Дан и, престанал да го слуша, внезапно, като порив на паника пред самотата, зацепи ниско под вълните, ставащи все по-високи в близост до брега. След час и вече при пълна тъмнина щеше да е при катера. Там обаче никой не го очакваше, а и той, изключил дори пеленгатора си заради морската полиция, не им се обаждаше. Още не можеше да реши за себе си какво означаваше неудържимото, а и твърде лекомислено напускане на подводното укритие. Озадачаваше го тази изненадваща потребност да бъде близо до хората.

5.

На катера сега се намираха единствените му близки хора, а Дан като че ли се разкайваше, че бе дошъл при тях. Контактът му и с тези хора бе станал невъзможен. Те не бяха вече дори колеги, а объркани изследователи на едно чудовище, каквото за пръв път се създаваше.

Как бе ги нарекла акулата в съня му? Стаден ситнеж! Да, той сега можеше да бъде господар и на стадния ситнеж, ако не го презираше. А го презираше, защото бе първият човек на Земята, избрал свободно и независимо от стадото съдбата си. Бе избрал нещо друго.

Би трябвало да изпитва подобие на гордост от това, но не я изпитваше. Оставаше си и като чист мозък по човешки раздвоен. Дали защото все пак не бе направил избора си съвсем свободно — нали го притискаше болестта, а зад нея и неумолимата смърт!

Институтският катер не беше голям, но бе натъпкан с всички уреди за изучаване на роботите и автоматите в подводна среда. Илюминаторите му светеха закачливо, сякаш се присмиваха на високите вълни, които го вдигаха на гребените си, за да го друснат следващия миг в някое дълбоко междувълние. На носа му грееше силна червена светлина, подобен фенер обливаше палубата и връхлитащите към нея вълни от не особено високата мачта, служеща за антена.

Дан знаеше, че катерът е непотопяем, почти бе невъзможно и да го обърнат вълните и все пак му се стори комично жалък със своята напереност пред високите нощни вълни, които по-скоро си играеха с него, отколкото да го застрашават. Той го обиколи няколко пъти, без да се реши да изненада колегите си, сигурно разтревожени, че морската полиция продължаваше усърдно да търси „пирата“. Нима тоя презрян „стаден ситнеж“ заслужаваше и половината от мислите и болките на учените, щом така се озверяваше заради пасаж евтина риба?

Изведнъж, заедно с поредния воден гребен, го плесна в разперената глава предусещането, че някой се канеше да излезе на палубата. И този някой беше младият Борис Бьорнсон. Дан се дръпна на десетина метра от катера, за да не бъде забелязан. Луната, току-що изскочила иззад хоризонта, строеше своя накъдрен от вълните сребрист мост чак до катера.

Водонепропускливата врата към задната палуба се отвори. За няколко секунди бликналата от нея светлина заподскача върху лунния мост, след което Бор побърза да я затвори подире си. Дан отново не се зарадва на новопридобитата си способност да запомня и улавя от разстояние познати излъчвания. Може би защото появата тъкмо на младия датчанин в този момент му се стори нежелателна.

Високият младеж извървя разстоянието до релинга на асансьорно вдигащия се и слизащ хек с наследствената увереност на потомствен мореплавател. Дедите му бяха май моряци. Той подпря колене на релинга и изстреля струя враждебност право към своя някогашен директор. Тази струя засвети по младежки силна, луната я огъна и й придаде саблен блясък.

Дали Бор не се съгласи така лесно на прехвърлянето му в тялото на киборг, за да освободи за себе си Рут? — запита се не за първи път и със същата нелепост Димих, усетил се разсечен на две от водната сабя. Е, детето бе му объркало плановете! Или може би само бе ги отложило?…

После Дан щеше да се учудва, откъде у него, загубилия уж страстите си киборг, бе се появила тая, колкото внезапна, толкова и неоправдана ненавист към младежа, комуто дължеше единствено признателност. Щеше да се рови в записите си и в паметта на компютрите, без да разбере нещо. Дори не помнеше какво точно бе направил. Тоест, помнеше го, разбира се, но само като действие, не и като мотиви за действие.

Най-напред доплува няколко метра по-близо до пикаещия с видимо удоволствие върху високите, но не особено гневни, вълни Бьорнсон. Оттам се опита да изстреля към него ласото от пяна, за да го дръпне в морето, апаратът обаче не се задейства. Тогава Дан бързо заобиколи катера и щом хекът му се вдигна над вълните, скочи с всичка сила върху левия му борд. Ударът на триметровото тяло, тежащо близо четвърт тон, наклони целия катер на отвъдната страна. Бор, осветен като паметник от луната, като паметник се катурна над ниския заден релинг. Викът му обаче, по-скоро изненадан, отколкото зовящ за помощ и неестественото разклащане на катера избълваха на палубата останалите четирима пасажери. Те панически се завзираха в морето. Някой изтича за ръчен прожектор, капитанът на катера се готвеше да хвърля спасителния пояс. Дан знаеше, че той не е посветен в експеримента и си помисли, че от него ще трябва да се пази.

Бьорнсон едва ли щеше да се удави, въпреки вълнението — добър плувец беше като повечето скандинавци, но внезапното падане все пак бе го зашеметило. Преди обаче от катера да го открият, едно ласо от пяна изхвръкна от вълните зад хека, лъсна като рибешки корем на лунните лъчи и се пльосна около главата и раменете на все още нецеленасочено цапащия около себе си с ръце млад учен. Втвърди се, стегна раменете му и го вдигна над вълните. След което сякаш невидим воден дух повлече дългия, провиснал в примката датчанин към спуснатата от палубата стълбица.

Апаратът, който Дан бе наругал заради неговата ненадеждност, изведнъж бе се задействал сам и против заричането му да се крие от капитана. Засякъл ли бе наистина или просто се подчиняваше не на него, а на законите на робостроенето? Киборгът не бе в състояние да удави човека, но киборгът бе длъжен да го спаси. А в тая работа не можеше да няма пръст и тайнствената „защита от глупака“.

— Дан, благодарим ти! — подвикна му откъм релинга мократа от водните пръски брада на Виктор Аройо. — Ако не беше ти… Ще се качиш ли при нас? Полицията вече ни проверява.

Димих не знаеше трябва ли да е доволен, че киборгът го надхитри, или да се примири с ролята на глупака. Все пак приятелите му не бяха забелязали неговата постъпка и това го окуражи.

— Киборгът ли удари така катера? Не усетихте ли, беше удар? — не бе се успокоил единствено капитанът. — Дай ми фенера да видя дали няма повреда.

Дан знаеше, че няма повреда, но вместо да отговори, викна мелодично:

— Пазете се, скачам!

Издигна се заедно с поредната висока вълна, отблъсна се от гребена й, прелетя като мистично същество над релинга и се пльосна върху задната палуба.

— Влизай, докато не те е видял някой от брега! — пошушна му океанологът, когото по принуда бяха посветили в експеримента след случката с рибния пасаж и който още не можеше да смели възторга си.

В каюткомпанията, задръстена от уреди, Дан побърза да заеме ложето, с което бе го спуснал на катера и хеликоптерът. Трябваше да изпревари връщането на капитана. Легна и се престори на неподвижен.

Бор, вече преоблечен в сухи дрехи, топлеше длани на канчето с горещ чай и предпазливо го поглеждаше откъм дългото канапе. Подозираше ли го? Досещаше ли се, че не киборгът бе го спасил против волята на човешкия мозък.

Смайващата сърдечност на синтезирания му глас, дълго не чуван от тях, ги стресна:

— Бор, момчето ми, обездвижи ме, изключи и сетивата ми!

Сигурно му прозвуча и като подмазване след покушението, но Бьорнсон не успя веднага да реагира, защото откъм рубката надникна капитанът с неизгасен ръчен прожектор. Само погледът му стана по-остро подозрителен, а шепите му стиснаха гневно чашата.

— Странно — рече капитанът. — Ясно усетих как нещо силно ни удари, а нищо не се вижда. — Угаси ръчния прожектор, пронизал каюткомпанията, превърната в лаборатория, и добави: — На разсъмване морето ще се укроти. Ще спусна лодката да видя. За всеки случай ще остана при уредите.

И, срещнал враждебно пъдещите го погледи на учените, смутено затвори подире си малката врата към командната кабина.

— Защо да те изключваме — попита Аройо, сушейки брадата си с голям пешкир. — Аз мисля пак да се върнеш в морето.

— Не виждам смисъл. Там безброят на живите същества и простите закони на неговото устройство непрекъснато те убеждават, че планетата с нищо не би станала по-бедна или по-грозна без човечеството. Следователно или то е дошло на планетата с някаква специална мисия, или ако появата му е случайна рожба на еволюцията, то е длъжно да намери оправдание за съществуването си.

— Ако тия прозрения са ти дошли на морското дъно — изръмжа сърдито над канчето си Бьорнсон, — не е било нужно да слизаш чак там.

— Не твърдя, че са оригинални, но там твърде силно усещаш колко си излишен — оправда се подмилкващо синтезаторът в акулоподобния киборг. — Бор, аз те помолих за нещо.

Усмивката на Бьорнсон излезе злорадо усмихната.

— Страх ли те е?

Изкуственият глас му възрази, без да промени своята ласкателна любезност:

— Вас ви е страх от мен. А теб най-много!

Океанологът стърчеше още прав край изходната врата на каюткомпанията и го гледаше оттам с разширени от боязън и възхита очи. Дан добави:

— Искам да не се боите от мен, когато разговаряме. Вик, направи го ти! Колегата ти Бьорнсон така се е вцепенил от страх, че не смее да пусне дори чашата си с чай.

— Мога да те обездвижа — рече професор Аройо, захвърляйки пешкира. — Но защо и сетивата?

— Искам да остана малко насаме със себе си. В древността един философ си извадил очите, за да не му пречат да види истините.

Бор прихна над чашата си с чая и се извъртя към киберпсихолога, който в момента отвинтваше грамадния термос, но не за да му долеят, а да я остави на края на масата. Стана и рече отмъстително:

— Надявам се, не се смяташ за философ, Дан. Друго очакваме от теб. — Той измъкна от джоба си вързания на дълъг синджир ключ, но пристъпваше към киборга като към неизбухнала мина. — Сетивата не може. Трябва в институтски условия да те разглобяваме.

С приближаването към ложето лицето на младия учен все повече заприличваше на лице на самоубиец.

— Не се бой, нищо няма да ти направя! — увери го киборгът, но датчанинът се спря, избухвайки:

— Дан, за теб е точно толкова лесно да ни се подиграваш, колкото за нас да се страхуваме. Само ни доказваш, че не знаем какво сме създали. Франкенщайн или…

Той потърси думата за второто определение, но киборгът го изпревари:

— Кентавър, братко, обикновен кентавър! Прастарата мечта на човека! Само че и кентаврите са различни. Някои са като Хирон мъдреца, учител и възпитател на богове и герои, други отвличат сабинянките и се влачат пияни подир Дионисий.

Намекът му за отвличането на сабинянките бе доста прозрачен, но Бьорнсон още веднъж доказваше своята невинност, като не го разбра.

— Кентаврите са литература. Племената са имали животински тотеми според животните, от които са смятали, че произхождат.

Той все пак се престраши да застане край ложето на киборга и да насочи ключа към скритото отверстие.

— Измрели са, защото не са могли да намерят оправдание за себе си. Така ще измре и човечеството.

Аройо укоризнено издуха космите на брадата от устата си:

— Дан, ние от теб очакваме да намериш това оправдание, а ти май все повече ни намразваш.

Бор вече извършваше не сложната операция, сякаш обезвреждаше неизбухнала бомба. Акулоподобното туловище потрепера зиморничаво, синтетичният глас мелодично проплака:

— Ама защо сте го направили така болезнено? — и добави с нов напразен опит за насмешливост: — Не бягай така, Бор! Не аз командвам оръжията си, забрави ли?

Бьорнсон бе застанал вече отвъд дългата каютна маса като зад барикада. Киберпсихологът побърза да му долее горещ чай от термоса и завинтвайки старателно запушалката му, подхвана с лекторски тон:

— Не опростачвайте нещата, колеги! В цялото си съществуване човечеството все в тая дилема се е блъскало — доброто и злото. И всичките му религии не случайно все около нея се въртят. Спомнете си дървото на познанието! Едва след като са изяли ябълката, Адам и Ева се научават да разпознават добро и зло…

Бьорнсон духаше парата от канчето си.

— Те, да, ама отгде да намерим сега тая райска ябълка?

— Стига сте се упражнявали в остроумие! — избухна Виктор Аройо и наслука напъха своето канче в брадата си. Сигурно щеше да каже нещо, след като отпиеше, но психологът побърза с продължението на лекцията си:

— Естествено е проблемът да възникне сега пред нас с особена сила. При киборгите и роботите лесно се отърваваме от него, подчиняваме ги на законите на роботизацията. Добро е, което служи на човека, зло е, което му вреди. А което застрашава самия робот, е оставено на последно място. Тук нещата обаче са силно усложнени. Добро е, което служи на кибернетичното тяло, но го преценява самото тяло, в разрез с вградения в него човешки мозък с неговия природен егоизъм. Така става неизбежно големият разум да вижда в себе си корените на добро и зло отсечени. Той нито за миг не усеща физиологически нужди, защото всичко му се дава на готово и моралният проблем за него престава да съществува. Оголеният разум е аморален, господа, това можехте преди да го съобразите, а не сега да се зверите!

Той извиси укоризнено тон, сякаш не бе участвал в конструирането на киборга, забравяйки сам собственото си нравоучение.

— Да вземем да го утрепем, а?

Презрителната подигравка на младия датчанин бе повече от очебийна, но новият директор на Института за евристични и авангардни компютърни технологии не я разбра. Гневът повторно раздуха космите на брадата му.

— Не дрънкай глупости, ти казах! Докторе, нямаме време за философии и разкаяния. Трябва да решим, ще го връщаме ли в морето или в института, преди да е съмнало. Какво предлагаш?

— Е, това едва ли е разумно да решавате без мен — любезно им напомни синтезаторът на киборга.

Океанологът се обади, без пресилената бодрост да заглуши страха му от плашещото същество:

— И това, което ни прати досега, е велико. Ще има с години да го изучаваме!

— На вашата наука е интересно само онова, което служи на човешкия търбух! — възрази му с убийствена мелодичност чукоглавата акула, въпреки че океанологът подкрепяше нейното желание.

Прекъснат в лекцията си така безцеремонно, психологът рече колебливо:

— Нека още го понаблюдаваме в институтски условия! Видяхме какво направи във водата! Докато не решим и ние, и той как при него ще изглеждат стойностите за добро и зло във взаимоотношенията му с другите същества на планетата, не би трябвало да го пускаме на свобода.

— А как ще ме спреш, бе, докторе? Ще ме вържеш ли? Какво ще разбереш, когато съм обездвижен?

— Дан, да оставим празните приказки настрана! — сговорчиво се намеси Виктор Аройо. — Знаем, че си всесилен, но знаем и че никога няма да приложиш насилие.

— Не бъди толкова сигурен! — любезно възрази и нему онзи, който, ако имаше човешки вид, би могъл да се назовава негов зет. — Нали чу. Аз съм вече над доброто и злото. Значи от мен всичко може да се очаква.

— Напразно се опитваш да ни плашиш. В този киборг си ти вътре, Дан, не някой друг!

— Друг е, Викторе, не го познаваш! И ние трябва да разберем какво сме затворили вътре. Затова карай още сега към института!

6.

При последните му думи всички мълчаливо се вторачиха в него като да не схванаха смисъла им. А всъщност постепенно осъзнаваха, че той също ги гледа, само че броеницата фасетни очи по чуковидно разперената му глава с нищо не издаваха чувства или поне интерес някакъв. И четиримата май едновременно потрепераха от ужаса да знаеш, че те гледат, а сам да не виждаш как. И едновременно побягнаха от собственото си творение.

Бьорнсон и океанологът влязоха в командната рубка да прослушат ефира над морето дали полицията продължаваше да търси разтревожилото рибарите същество, да повикат и институтския хеликоптер. Аройо и психологът се спогледаха, установиха нуждата си да продължат своя спор и отидоха в спалното помещение да събират багажа си заедно. Капитанът, осведомен за промяна в плановете, вече повеждаше катера към брега. Там в едно оградено и опразнено от закъснели летовници заливче щеше да ги чака хеликоптерът.

Усетил вибрацията на пътуващия катер, Дан навярно би въздъхнал с облекчение — ако можеше, разбира се, — макар да се и разкайваше вече. Защо, по дяволите, се остави да го обездвижат? Никой вече нямаше да се бои от него, защото какво представлява сега? Един безпомощен мозък! Който в краен случай бива отбраняван, но не е способен да напада. А нима човекът е човек, щом не е в състояние да напада? Та нали все с нападения се е хранел и все средства за нападение е измислял — от каменната брадва и копието до ядрените бомби…

Всъщност не за това искаше да мисли, когато пожела да прекъснат сетивата му. Те наистина му пречеха, защото без миг прекъсване му сервираха всички движения наоколо. Преди да излязат бившите му колеги, бе отбелязвал в себе си всяко тяхно движение от клепачите и дишащите гърди до пръстите на ръцете. Нищо в телата им не можеше да стои дори няколко секунди, без да помръдне, а той поне от безсмислието на това вечно движение бе се отървал. Тялото му не изпитваше нуждата от движение, а движението на биоелектрониката в него не се усещаше. И още бе си помислял, непрекъснато възприемайки неспокойното излъчване на техните тела, че вероятно някога душата е поглеждала към тялото с презрение и само когато се е срамувала от него, си е въобразявала, че се въздига. А сега, когато той притежаваше безупречно тяло, би трябвало да има и доволна от него душа и тази душа с основание ще насочва презрението си към онези, които продължават безропотно да робуват на своите страсти и потребности, само с тях да се усещат щастливи, не и с новите знания. Човекът трябва непрекъснато да превъзмогва биологията си, ако притежава наистина някакво предназначение в тоя свят. Както се е самонадмогнала онази маймуна, за да слезе първа от дървото и да тръгне изправена на два крака. Да, човекът е една самонадмогнала се маймуна! И ще се издигне до същинската си мисия едва когато е преодолял и доброто, и злото в тяхната зависимост от неговия търбух.

Гъмжилото във фиорда бе му подсказало защо човекът е имал нужда всичко това да е създадено от някого, който пък е създал него, короновайки с човека своето неясно дело. Защото се е уплашил да се види, както се виждаше киборгът Дан, излишен и пречещ в този невъобразимо разнообразен и хубав свят.

Мъдър шегобиец от миналия век бил казал: „Техниката ще стигне до такова съвършенство, че човекът ще може да мине и без себе си.“ Впрочем, като учен, той отдавна бе скъсал с просташкия антропоморфизъм, а ето че дори отрязан от човешките сетива, мозъкът Даниел Димих не се отказваше от рудиментарната потребност да има самочувствието на уникално и превъзхождащо всичко същество. Изглежда, далеч бе още техниката от онова съвършенство, когато той можеше да мине без себе си. Колко века само човекът си е присаждал изкуствени части — протези, зъби, бъбреци, кости, кръвоносни съдове, сърдечни помпи, но все не е ставал от това по-съвършен. Обратното! И едва при него тялото вече е истински здраво, необикновено силно, по-малко мамещо мозъка. Излишно ли е такова тяло? Такъв ли е пътят на човека в бъдещето? Драматична фигура на прехода ли е той или е само една приумица на техниката, напълно безполезна за развитието на човешкия свят…

— Или може би… — опита се Дан да вмъкне в разсъжденията си подобие на хумор. — Може би след хилядолетия различни от човека развити същества ще преживеят същата неприятна изненада, когато узнаят, че са произлезли от някакви си хора. Каквато сме преживели ние, докато се примирим с доказателствата, че сме произлезли от маймуни…

Прекъсна се на глас, защото в каюткомпанията нямаше кой да го чуе:

— Забрави ли, че си расист и макар да нямаш нищо против негрите, мразиш черния хумор!

Но продължи да разсъждава все така разпокъсано под непрестанната бомбардировка на датчиците, затрупвайки мозъка Дан с данни за амплитудата на люшкането на катера, с вибрациите на метала около него, с температури и какви ли не лъчения, проникващи в каюткомпанията откъм морския и въздушен безкрай.

Не, не би трябвало да вини тези сетива! Той все пак е само един експеримент на човечеството и едва ли има право да се поставя над него, макар след мнимата му смърт масмедиите единодушно да го обявиха за преждевременно напуснал Земята неин гений.

Наистина ли беше гений или просто за сметка на болното си тяло бе развил способности, недостижими за нормалния мозък? Защото човекът хаби по-голямата част от времето си да печели пари, да ги харчи, да води жени по театри и ресторанти, за да легне после с тях… Това ли представлява геният — мозък, който се лишава от едно, за да постигне друго? И от какво се лишава, от животинското ли? Защо тогава само с него е доволен?

Веднъж бе се пошегувал пред Аройо, забравил, че води негова сестра: „Човек не бива да робува на тялото си. За предпочитане е да си намери робиня…“

Обичаше Рут, а после, щом тя доброволно се превърна в негова робиня, като че ли вече не я обичаше. После я и намрази, когато така настоятелно започна да иска от него дете. Сигурно защото по този начин неволно му напомняше за близкия му край. А захапалото вече палеца си момченце в утробата й, което скоро щеше да закрачи по света с неговото име, го убеди, че робинята бе си избрала друг господар и бе щастлива с него. Защо тогава постъпи така с Бор? Или то не беше ревност, а завистта заради загубената способност да се изпикае на морето. Нима въпреки всичко му липсваше глупавото и несъвършено човешко тяло?

Още в първите дни Бьорнсон, който бе обсебил цялото водене на секретния експеримент, бе му подхвърлил предпазливо:

— Дан, не четеш ли мислите ми? Защо имам впечатлението…

Синтетичният глас на акулоподобния кентавър побърза да го прекъсне, не успя обаче да модулира отрицателната подигравка:

— Е, не е чак толкова трудно за не особено глупав мозък като мен понякога да отгатва какво си мисли един гениален хлапак?

И отново скри истинските размери на новопридобитите си способности, силно приличащи на телепатия и ясновидство. Изчакваше пръв да види развитието им. А му беше и изгодно светът още да не знае, че е конструиран киборг, който притежава парапсихологически способности. Силно щеше да се уплаши светът, пък уплашеният става безразсъден… Малко… да! Малко да се боят от него бе му нужно заради самочувствието в самотата.

Тогава Бор, все с тая затаена боязън, бе му предложил:

— Благодаря за комплимента! Няма да е зле обаче да отворим нова страница в дневника, а?

Дан май за пръв път си позволи да хитрува като киборг и веднага усети какво чудо е киборгът, който бе в състояние да хитрува.

— Ако смятате, че е толкова важно, бих могъл някой път да извърша и такива наблюдения, но сега си имам прекалено много работа. Подсети ме другия месец!

Бор не повтори предложението си, защото Дан започна старателно да крие своите реакции, да се прави и на по-примитивен. А наистина имаше тогава и много друга работа. Овладяваше до условен рефлекс цялата автоматика, сред която бе разположен, та наистина не му оставаше време за мислите и намеренията на другите. И само от време на време изпитваше умозрително доволство от техните неволни тръпки на страх, когато по невнимание се издадеше, че е предугадил някой техен замисъл.

Аройо и Бьорнсон влязоха почти едновременно при него от двете противоположни врати на каюткомпанията и той знаеше, че са те още преди да уловят бравите им.

— Дан — рече Брадата, — трябва да те опаковаме за транспортирането.

Бор не издържа и открито му подсказа, че знае за покушението.

— Още ли мразиш хората или само мен?

Не искаше отговор, просто се закачаше, но когато двамата припряно вдигаха страничните стени на специалния метален сандък, докато после старателно завинтваха отгоре им металния похлупак, та пилотите на хеликоптера да не узнаят какво пренасят, Дан отново си позволи да похитрува с разни банални уверения:

— Нека не се самозалъгваме! Науката никога нищо не е правила от любов към хората. Тя затова се е и развивала, защото учените живеят в недостъпен за другите свят. Хирургът не би могъл да оперира успешно, ако жали своя пациент…

— Да де, ама ти май им се и озлобяваш! — викна младият учен.

Дан му отвърна с кънтяща през металния капак мелодичност:

— Питах се вече дали е злоба или завист, че вече никога не ще мога да бъда като тях. И категорично си отговорих, приятели. Не, не е! То си е онова стародавно презрение към масовия човек, което винаги сме изпитвали скрито, лицемерейки дори пред себе си. То си е онова наше себелюбие, което раждат откритията. И съвсем не за да подобряват живота им, ги правят учените, а да задоволяват собствения си глад за познание…

— Дан — надвика го Аройо. — Хеликоптерът е пристигнал и повече звук да не чуваме от теб!

— Добре, но само ако престанете да искате от мен да обичам хората! Да не сте ми давали средства да виждам целия свят извътре! То е все едно да искаш от някого да се влюби в някоя красавица като му показваш рентгеновите й снимки…

И през стените на сандъка бе усетил, че двамата са напуснали каюткомпанията, но трябваше да довърши шегата си, за да провери дали не би се засмял поне безгласо.

Не се засмя.

7.

Спорът му — а той беше спор със себе си — продължи и докато въжетата на хеликоптера го люлееха, продължи по време на полета, не спря и в Института, където Дан зае обичайното си място върху металната маса в секретната лаборатория.

Може да не е цел на човешкото развитие, бе склонен той да се примири, може да е само преход към онзи галактически човек, който не ще има нужда и от тяло като неговото, за да се рее безопасно из космоса, но там е истинското величие на човека, че винаги е преход, не цел. И в този смисъл той, бившият Даниел Димих, е по-висш тип човек. Защо тогава да се подчинява на онези, които не спират да го преследват? Историята го е доказала: тъкмо послушанието е кръстът, върху който хората бързат да приковат онзи, който им се покорява.

Не бе съвсем уверен в това си твърдение, колкото и под кръст да не разбираше Христовия кръст, а оная конструкция, която управляваше мирното съжителство на масите. Но то отново го изправяше пред избора да презира ли човечеството от висотата на своето могъщество или, макар и лицемерно, да склони глава пред неговото превъзходство, покорно да му служи.

Не, рече си Даниел Димих, или онова, което бе останало от него, уморих се от своята доброта! Искам да бъда зъл и разрушителен, щом не ми е дадено да се надсмея на онова, което безспир робува на своята алчна глупост и на животинските си страсти.

И се запита за кой ли път дали има душа там, където имаше само една плуваща в лигава течност набраздена топка от сиво и бяло мозъчно вещество. И пак не усети нейното присъствие, може би защото знаеше само думата за нея, без да знае какво точно тя назовава. Практичният човек нямаше как да го узнае, нужни са му същности, не абстракции. Но при всяко нейно споменаване изведнъж зейваше някаква безмерна пустота, едно разширило се до безкрайност вътрешно пространство, в което той не виждаше себе си, но чуваше своите въпроси да кънтят с нечовешка гръмкост.

Толкова наивен ли беше, та да забрави, че пренасяйки мозъка му в кибернетичното тяло, ще пренесат и въпросите в него, укоряваше се той за кой ли път. А ги крещеше извечната раздвоеност на човека между интелекта и лепкавото притегляне на стадото, усещано от всяка мозъчна клетка на индивида ту като дълг, ту като вина. И е незаличимо това раздвоение. То те натиква в пълна безизходица. С нея или ще трябва да се примиряваш, или да застанеш пред някаква съдебна инстанция, за да те осъди, без да ти казва с какво и пред кого си е провинил.

Той ли носеше това безкрайно пространство, душата му ли е вградена в него, за да го крепи? Като ония издебнати души от митологичните приказки, вградени в някакъв строеж, за да бъдел той по-здрав, без да знаят защо са длъжни да го крепят, след като най-малко на тях е нужно неговото дълголетие.

И Дан се усещаше в този безкраен простор не свободен, а също така безкрайно самотен. Беше вградена някъде душа, където друга душа не можеше да влезе, за да споделя самотата му…

А усетеше ли се така, бързаше да избяга в своите съновидения, макар излизането от тях да представляваше непредотвратимо хлътване в геената на фантомната болка. В съновиденията му обаче имаше хора, имаше жени, които го измъчваха или той измъчваше, веднъж дори близначките на сестра му се появиха. Едната бе застанала от лявата страна на количката, другата от дясната й страна и двете с детско опиянение щипеха безчувствените му крака, а той се смееше, както се смее младо и здраво гърло. После пак се събуди с нечовешката болка-мъка — сигурно по ампутирания смях, защото да тъгуваш по чифт мъртви крака бе повече от смешно…

Денят отдавна бе нахлул и в лабораторията с всичките си топлинни, звукови, светлинни и космически лъчения, когато Дан „видя в себе си“, че отвън отключваше сложната секретна ключалка Виктор Аройо. Посрещна го с опит да имитира изненада:

— А, ти ли си? Очаквах Бор.

— Младите имат нужда от повече сън. След като цяла нощ сме се пренасяли… Как си, Дан?

— Аз съм добре, но ти не си.

Излъчванията на новия директор на Института идеха към него болнави и объркани. Ако разрешеше да го опипа с ехографа и рентгена, сигурно щеше да открие и какво точно му е. Староверската му брада като че ли бе се прошарила в тази неочаквана за всички нощ.

— Не съм си доспал, уморен съм…

— Голяма умора съм ти — прекъсна го мелодично изкуственият глас на някогашния му зет. — Време е да си починете вече от мен.

— Как така? — изненада се Брадата.

— Като ме продадете на Института за външните планети. Те нали искат още един киборг!

Отговорът бе толкова подмазвачески сладникав, че не би трябвало да му се вярва, но Даниел Димих никога не бе изричал непремислени думи.

— Дан, ти май откачаш! Първо, прекъсваш опитите в морето, сега пък искаш изобщо да ги прекъснеш…

— Вярваш ли, че някога психолози и психиатри ще завършат своите наблюдения над човешкия мозък? Не искам да съм повече на Земята, това е!

Аройо потърси стол да седне. Изглеждаше стреснат и безпомощен.

— И за Земята ще е по-добре да ме няма известно време. А и на вас ще олекне.

— Дан, не говориш сериозно. — Гласът на Аройо се измъкна из брадата му обезсилен.

Въпреки това не пропусна да започне изречението си с името му, както бяха се наговорили, за да не би да се изпуснат пред външни хора. Киборгите и роботите се задействаха чрез произнасяне на имената им.

— Искайте на Външните планети двойно повече, отколкото за прототипа, дето толкова харесаха!

Дан чу предварително в себе си какво щеше да каже шуреят му, но се застави да го изслуша.

— Дан, не ти ли стига славата? Рут много грижливо събира всичко, каквото се пише за теб. Ще ти го донеса да го видиш.

— Напразно мислиш, че е суета! Ако беше така, нямаше да искам да се махна от Земята, и то при пълна анонимност.

— Дан, забравяш, че Институтът за външните планети ще иска да се похвали с теб и журналистите ще вдигнат такава дандания… Да разбуниш света ли искаш? Преди да си решил какво ще предприемеш?

— Няма да им казваме, че съм вътре.

— Няма, разбира се. Нали след журналистите първа ще довтаса полицията. Но ти можеш да го огласиш и от космоса!

— Нямаш ми доверие, така ли?

— Дан, не е в доверието работата. Макар… някои твои постъпки…

— Давам ви още месец. През това време ще се и готвя за изпита, набави ми материалите! Но ако не ме продадете до един месец, ще намеря начин да съобщя на света, че насила сте ме вградили в киборга. Ще ви линчуват, ей!

Аройо видимо отстъпваше по-бързо, отколкото му се щеше. Навярно беше от хроническата умора или наистина бе му дошло до гуша да се занимава с нещо безперспективно за бързата човешка практика.

— Рут за сина ти ги събира. Искаш ли да ги видиш?

Въпросът му сигурно нарочно бе двусмислен. Отнасяше се и за печатните материали, посветени на него, и за двете същества, които би трябвало да го задържат на Земята. Киборгът обаче си остана нечовешки непреклонен.

— Няма смисъл, Вик! Ти ми обеща поне още сто години, значи ще имам достатъчно време да се погрижа и за бъдещата си слава, и за семейството. Повярвай ми, сега просто ми е необходимо да се махна от хората. Вие не можете да ме изстреляте толкова далеч, затова вземете поне парите за мен! Ще ви свършат добра работа, ако умно се пазарите.

Брадата направи опит да се засмее, но смехът му прикриваше гузност.

— Те такъв киборг не са и сънували! Така ще ги оскубя…

— Не забравяй, че се налага да се правя и малко на глупак — прекъсна го Дан. — Иначе полицията… Поискай от Външните планети материалите, по които да се готвя! Ще им спестя и времето за специалното обучение. Още днес, Вик, моля те! Нетърпението е мозъчна работа, не на тялото и не успяхте да ми го ампутирате.

Освободен от каквито и да било грижи за тялото си, мозъкът Дан бе станал бездънен да поема нови знания. Складираше ги в себе си със скоростта и точността на биоелектронните чипове в паметта на изкуствените интелекти. А Институтът за външния планетен пояс, след като бегло се запозна с още по-усъвършенствания от прототипа киборг, въодушевено му заизпраща материалите за неговата подготовка. Възнамеряваше да го прати на Плутон за самостоятелна работа и започна широка рекламна кампания, за да събере чрез дотации и помощи поисканата му неимоверна сума. Киборгът явно си струваше парите, с него щяха да надминат всички институти за изучаване на планетите.

За да им помогне, а и да не се издаде, Дан автоматично се съгласи на скъпо платено участие пред телевизионните камери в най-гледаното време. Вече знаеше почти всичко за пребиваването си в космоса, но му струваше не малки усилия да се представи по роботски механичен в разговора с журналистите. Предпочиташе да говори по-малко и повече да забавлява телевизионните зрители със сензационни акробатически номера, с възможностите си да работи неограничено време в условия, каквито бяха невъзможни за стотици други роботи, които отдавна се опитваха да заместят човека в прекалено рискованите за него места.

След първоначалния шок от сякаш неограничените му способности неколцината журналисти от водещи всекидневници — от научните издания никой не бе допуснат, за да се избегне конкуренцията — изпаднаха в луд възторг, въпреки че като редактори на научнопопулярни страници бяха доста обръгнали на технически чудеса. За такъв киборг и те смятаха, че човечеството ще мечтае още десетилетия.

— Да — отвръщаше им Дан, стремейки се да подражава интонационно на другите киборги. — Рожба съм на покойния Даниел Димих. По негова идея и негови чертежи съм създаден. Той лично синтезира и гласа ми, за да не бъде обиден за хората.

Или:

— Да, подчинен съм на законите на роботизацията. Да служа на човека, да пазя човека и всичко, което служи за добро на човека. На последно място е да браня себе си, ако това не противоречи на другите заповеди в полза на човека.

Или:

— Да, въоръжен съм. Не знам с какво. Средствата ми се командват от друга програма.

Въпросите, доста професионално формулирани, заваляха един през друг:

— Дан, при експериментите не те ли заплашваха с нещо? Не изпробваха ли твоите рефлекси за самозащита? Не ти ли възлагаха да браниш човека?

Отвръщаше им много предпазливо, защото предварително чуваше в себе си техните клопки и неизричани замисли:

— Да, многократно. Правеха го с механични уреди, с автомати, с природни заплахи от всякакъв вид като свличания на пръст и лавини, удавяния в морето. Унищожавах всичко, което заплашваше човека или мен след човека. Ефикасно и бързо.

Естествено бе веднага да го посипят със своето „Как?“ и „Не регистрира ли начина?“, решили да изтръгнат нещо повече от него. Дан предвидливо отстъпи отговора на представящия го инженер от Института за външните планети.

— Съгласете се, господа, че киборг от такава класа не бива да издава всичките си възможности, особено своите защитни средства! Уверявам ви обаче, че никога не ще застраши нещо живо. Индикаторите за организми работят безотказно. Можете да проверите.

Те не пропуснаха да направят проверката по класическия начин за изпитване на киборги, а Дан използва сгодата, за да смае зрителите с нова серия от циркаджилъци, да им демонстрира бързина, ловкост и преданост на човека, каквито никоя разумна машина дотогава не бе притежавала. Едновременно с това декламираше знанията си за Вселената, за миналото и бъдещето на човечеството. А накрая, на въпроса дали има вече определена задача, твърде неприятно изненада новите си собственици, отвръщайки в не киборгски стил:

— Да, ще се пошляя за проба из астероидния пояс, после ще видим.

След предаването ръководството на Института за външни планети предпазливо се нахвърли върху му:

— Дан, нямаш правото да предрешаваш какво да правят с теб хората…

— Дан, това противоречи на законите на роботехниката…

— Дан, ние имаме други намерения…

— Астероидният пояс е територия на институтите за малките планети…

Дан ги прекъсна с механично спокойната любезност на своя синтезиран глас:

— Трябваше ли да им кажа, че ще ме пращате на Плутон? Нали държите на служебната тайна? Освен това аз наистина искам да ида по-напред в астероидния пояс. Там е по-интересно, отколкото на вашия Плутон, па не е и толкова далече. Ще ме пратите на Веста като основна база. Оттам ще предприемам експедиции до другите астероиди…

— Дан, в астероидния пояс има достатъчно хора. Разчистват трасето между Марс и Юпитер, препращат към Луната астероиди с ценни суровини…

— Никой от тях не притежава нито моите качества, нито възможностите ми. Казах ви, после ще отида на Плутон, но засега ме влекат малките планети!

Мистични тръпки разтърсиха институтското ръководство, въпреки синтезирания глас. Такива съждения не можеше да произнесе изкуствен интелект. А със следващите си думи новият киборг направо се самопровъзгласяваше за техен господар, вместо за техен слуга:

— Ще ви представя и списък какво допълнително ще ми е нужно за работа в космоса и по астероидите. Ако не сте съгласни, ще отида в някой от институтите за малките планети. Не забравяйте, че и вие не знаете с какви оръжия разполагам. А доколкото знам, още не сте ме изплатили на Института за авангардни компютърни технологии.

8.

Обръгнали на общуването си с изкуствени интелекти от всякакъв вид, зрителите бяха смаяни не толкова от приказките му, колкото от неговия необичаен за киборгите вид, от сведения до минимум автоматизъм в него. Естествено, полицията разпозна пакостника, когото бе гонила из града, познаха го и хората, пред които бе се мярвал. Така видяното на екрана, различно възприето от различните хора, се смеси с противоречиви слухове, доразбуни духовете. С присъщия си вкус към сензационното масмедиите подкладоха, както обикновено, повърхностни дискусии. Развитието на техниката се разширяваше с този нов киборг още веднъж безгранично, докато човешкото с всичките му съвършенства и недъзи откриваше ясна граница у всеки индивид. Нова епоха ли начеваше с появата на такъв киборг? Каква бе ползата от него, след като видимо посягаше на естествената граница, поставена от природата пред човека чрез единството от разум и тяло?…

Повечето дискусии завършваха с предупрежденията или се въртяха около отдавна банализираните опасения техниката да се изплъзне от контрола на човека. Така масовият гражданин на планетата, видял в новия киборг заплаха за себе си, побърза да го намрази. Сигурно би проточил и протестни демонстрации, ако Институтът за външните планети не бе публикувал категоричното уверение, че киборгът в най-скоро време щял да бъде пратен сам на работа чак на края на Слънчевата система.

Дан следеше на вътрешния си екран предаванията, в които обследваха създаването му и не изпитваше друго, освен кротко презрение към разтревоженото за умствения си мързел и телесното охолство човечество. Знаеше, че когато някой се бои от теб, ти или му ставаш капризен господар, или ако ти е нужно благоразположението му, го намразваш. Засега той не изпитваше нужда от ничие благоразположение, затова само се запита може ли да претендира за достойнство едно същество, което така екзистенциално се бои, въпреки че е размножено милиарди пъти? И бе склонен да си отговори, че не тялото има право на достойнство, на него достойнството служи за примитивно самооправдание, а духът, съдържащ се в мозъка. Но така пак опираше до въпроса, що е човешки дух, къде е и какво всъщност представлява душата.

— Дан, все се канех да те питам, защо не слушаш музика? Преди операцията обичаше много класиците…

Аройо се пазеше да назове с истинската дума вграждането му в тялото на киборг. Той и Бьорнсон единствени притежаваха договорно право да посещават новия киборг в гаранционния му срок.

— Изкуствените сетива ми пречат. Възприемам я вече само като математически редове на звуците. Направихме така, че в мен непрекъснато нахлуват бялото шумолене на звездите и звуците на вятъра в парка, дето е на километър от Института. Музиката на света е съвсем друга, Вик, тя заглушава всичко в мен.

— Тя ли те прави нетърпелив да бягаш от Земята?

— Нуждая се от тишина. Знам, че истинска тишина и там няма да има за мен, но дразнителите ще са безкрайно по-малко. Ако не бяха филтрите на сетивните анализатори, отдавна да съм полудял. Поне от хорските шумове ще се освободя! Да ти разкажа ли една весела история, та да престанеш да ме подпитваш защо искам да бягам от Земята?

Преди няколко нощи той улови и през бронираната врата непознатите излъчвания на трима мъже още преди да посегнат към ключалката. Притежанието им на ключове от секретната система и знаенето им откъде и как се изключва алармената сигнализация ги определяха като институтски хора, но мислите им говореха друго. Задъхани и объркани, те пробиваха стената с представи-образи, в които се сипеха купища пари, избухваха бомби, той самият летеше насам-натам по света и разнасяше неща, чието предназначение не беше му ясно. Не запалиха лампата в лабораторията, служеха си с ръчни прожектори. В действията им също преобладаваше тиха предпазливост. Дан се престори на неподвижен, но те останаха далеч от него, близо до вратата, оттам го заобливаха със своя страх.

— Дан? — подвикна като въпрос и почти шепнешком единият от тях.

За да не го заподозрат, той се обади с приличащ на нормалните киборги отговор:

— На ваше разположение съм.

— Дан, тръгвай с нас! — все така шепнешком, но вече по-уверено издаде своята заповед явният им водач.

— Вън ни чака транспорт — додаде оня, който стоеше най-близо до вратата. Неговите излъчвания говореха, че е готов всеки миг сам да хукне към чакащата ги кола.

Третият също дишаше затаено тежко. В ръцете им, въпреки чернотата си, мазно проблясваха малки безшумни пистолети. За него ли бяха ги приготвили? Нима смятаха, че той може да бъде приспан или че не ги виждаше в тъмнината?

— Обездвижен съм. Ако нямате ключ, не съм способен да вървя.

Тримата се спогледаха с тревожна изненада. Изглежда не бяха подготвени за такава ситуация. После се втренчиха преценяващо в триметровото туловище от металокерамични сплави, проснато неподвижно върху дългата метална маса. Любезната готовност в синтетичния глас на киборга да ги последва бе им прозвучала успокоително. Тримата пристъпиха към него, уверени, че ще го вдигнат. Бяха едри и яки мъже, но не знаеха, че на света за пръв път бе създаден киборг, който умееше и да лъже.

Дан не ги остави да се убедят, че е прекалено тежък за тях. Той светкавично измъкна от тялото си три от своите двигателни крайници и с едновременен саблен удар посече протегнатите към него ръце между китките и лактите. Тримата, пъхнали преди това пистолетите в джобовете си, изненадано се друснаха на задниците. Едва смогнаха да сподавят виковете на болка, скочиха на крака и се сблъскаха в рамката на вратата. Ръцете им се мятаха безводно и безпосочно. Дан си помисли, че навярно ги е пречупил, защото още не бе си изработил усет за силата на удара, такъв се оказа единственият начин да задвижи нещо отбранително в себе си, некомандвано от биоелектронната самозащитна система на киборга. Не изпита обаче нито съжаление, нито доволство от успеха да предотврати отвличането. Дори не спомена за произшествието на своите нови господари от Института за външните планети. Доволството заглушаваше у тях подозрението им, че той не бе направил опит да им избяга, след като съвсем не е обездвижен, а вратата е била оставена отворена при изключена сигнална система.

— Дан, били са бандити или терористи — обезпокоено заскуба брада Аройо. — Съобщи ли в Института?

— Нямам интерес от засилена охрана, Вик. Мога и сам да се пазя. Моля те, не им казвай и ти. Обещавам да не правя пакости.

Аройо не срещна човешка емоция в редицата фасетни зрителни лещи. Пръстите му още по-изплашено се спряха в брадата. Той изпъшка над тях:

— Но какво възнамеряваш…

— Нима човечеството е знаело някога какво възнамерява да прави? Защо тогава аз да го знам? Не се смей, не е моя претенция! Но аз наистина съм същество от друг свят, постоянно пребивавам в друг свят и никакви хора не ще ме върнат вече. Май ще е по-разумно и вие, с Бор, да престанете да идвате. Събрахте достатъчно данни, да се убедите, че моят случай не бива да се повтаря!