Цивилна кампания

ГЛАВА 3

Над града ръмеше хладен пролетен дъждец. Майлс притича на сушина до входната врата на семейство Вортис. В сивия въздух пищната, облицована с каменни плочи фасада на къщата не се набиваше толкова в очи и приличаше повече на изящна разноцветна хоросанова мазилка. Екатерин бе отложила несъзнателно тази им среща, като му бе изпратила предложенията си за парковите проекти по комтаблото. За щастие, не му се наложи да имитира нерешителност относно избора си — и двата проекта бяха много хубави. Надяваше се, че въпреки неочакваното развитие на нещата днес следобед пак ще прекарат часове заедно, навели глави пред дисплея на комтаблото, заети да сравняват и обсъждат подробностите.

Внезапно си спомни за еротичния сън, споходил го точно преди да се събуди сутринта, и усети как лицето му се сгорещява. Беше повторение на първата им среща тук, в градината, но в тази си версия срещата им бе приела един много, хм, много по-вълнуващ и неочакван обрат. Само едно не разбираше — защо тъпото му подсъзнание бе пропиляло толкова време в притеснения за издайническите зелени следи от тревата по коленете на панталоните му, вместо да произведе още от онези приказни мигове на самозабрава? А после се беше събудил — твърде рано, по дяволите…

Професорката му отвори и го поздрави с усмивка.

— Влизай, Майлс. — После, докато той влизаше в коридора, добави: — Споменавала ли съм досега колко високо ценя факта, че винаги се обаждаш да предупредиш за визитите си?

Този път в къщата липсваше обичайната й приглушена, библиотечна тишина. Изглежда, имаха гости. Майлс завъртя стреснато глава към портала вляво от себе си. Потракване на чинии и стъклария, ухание на чай и кайсиеви сладки.

Екатерин, усмихната любезно, но с две успоредни линии на напрежение между веждите, седеше като на трон в тапицирания стол на вуйчо си в ъгъла на стаята и държеше чаша чай. Наредени покрай стените на по-декоративни столове, трима мъже седяха срещу нея, двама в имперски непарадни униформи и един в цивилна туника и панталон.

Майлс не познаваше набития мъж с майорските нашивки и значката на Операции на високата яка. Другият офицер беше лейтенант Алексей Вормонкриеф, когото Майлс познаваше бегло. От знаците на петлиците му ставаше ясно, че също работи в Операции. Третият мъж, в майсторски скроените цивилни дрехи, беше специалист в избягването на всякаква работа, доколкото знаеше Майлс. Биърли Ворутиър никога не беше работил в Службата, а се беше подвизавал като градския шут, поне откакто го познаваше Майлс. Биърли имаше безупречен вкус за всичко друго освен за собствените си пороци. На Майле би му било изключително неприятно да го представи на Екатерин, дори и след като тя бъдеше безопасно сгодена.

— Тези пък откъде се взеха? — тихо попита той професорката.

— Майор Замори ми беше студент преди петнайсетина години — отговори професорката шепнешком. — Донесе ми една книга, която според него щяла да ми хареса. Което е вярно — вече си я бях купила. Младият Вормонкриеф дойде да сравни родословното си дърво с това на Екатерин. Решил, че може да са роднини, понеже баба му била Ворвен. Лелята на министъра на тежката индустрия, ако се сещаш.

— Да, познавам този клон на рода.

— През последния час установиха, че макар родовете Ворвейн и Ворвен наистина да са имали общ корен, клоновете са се отделили поне преди пет поколения. Нямам представа защо Биърли Ворутиър е тук. Пропусна да ме уведоми за претекста си.

— На Биърли не му е необходим претекст. — Но Майлс мислеше, че знае за какво са се довлекли тук тези тримата, каквото и да разправяха, и въпросното нещо стискаше чашата си за чай в ъгъла и имаше вид на хванато в капан зверче. Не можеха ли да измислят нещо по-добро от тези очевидно прозрачни истории? — Братовчед ми Иван тук ли е? — добави той с опасно сдържан тон. Иван също работеше в Операции. Ако беше един, да си помислиш, че е съвпадение, обаче двама…

— Иван Ворпатрил? Не. О, боже, да не би и той да идва? Свършиха ми се сладките. Бях ги купила за десерт на професора…

— Едва ли — промърмори Майлс, нагласи една любезна усмивка на физиономията си и влезе в салона. Професорката го последва.

Екатерин вдигна брадичка, усмихна се и свали ненадеждния щит на чашата си.

— О, лорд Воркосиган! Толкова се радвам, че дойдохте. Ъъ… познавате ли се с тези господа?

— С двама от тримата, мадам. Добро утро, Вормонкриеф. Здравей, Биърли.

Тримата си размениха предпазливи погледи. Вормонкриеф любезно каза:

— Добро утро, милорд ревизор.

— Майор Замори, това е лорд ревизор Майлс Воркосиган — представи го професорката.

— Добър ден, сър — каза Замори. — Чувал съм за вас. — Погледът му беше директен и безстрашен, въпреки значителното числено превъзходство на ворски лордове в стаята. Но пък Вормонкриеф беше нищо и никакъв лейтенант, а Биърли Ворутиър въобще не беше военен. — Лорд ревизора Вортис ли сте дошли да видите? Той току-що излезе.

Екатерин кимна.

— Излезе да се поразходи.

— В този дъжд?

Професорката завъртя очи, от което Майлс отсъди, че съпругът й е избягал и я е оставил сама да се оправя с гостите.

— Няма значение — продължи Майлс. — Всъщност дойдох да поговоря по работа с мадам Ворсоасон. — И ако решаха, че въпросната работа е свързана с поста му на имперски ревизор, а не със статута му на частно лице, кой беше той да им отваря очите?

— Да — кимна Екатерин в потвърждение на думите му.

— Извинявам се, задето ви прекъсвам — добави Майлс, като се надяваше намекът да е достатъчно прозрачен. Не седна, а се подпря на рамката на портала и скръсти ръце. Никой не помръдна.

— Тъкмо обсъждахме родословните си дървета — обясни Вормонкриеф.

— Доста подробно — измърмори Екатерин.

— Като говорим за странни роднински връзки, Алексей, двамата с лорд Воркосиган за малко да се окажем много по-близки роднини — отбеляза Биърли. — Чувствам го почти като част от семейството.

— Така ли? — попита Вормонкриеф озадачено.

— О, да. Една от лелите ми от страната на семейство Ворутиър някога е била омъжена за баща му. Така че на теория, ако не и на практика, Арал Воркосиган ми се пада нещо като вуйчо. Но тя починала млада, уви — безмилостно откъсната от дървото — без да ми роди братовчед, който да лиши неродения по онова време Майлс от семейното наследство. — Биърли вдигна вежда. — Сещате ли се с умиление за нея, докато вечеряте в семейната трапезария?

— Рядко говорим за членовете на семейство Ворутиър — каза Майлс.

— Колко странно. И ние рядко говорим за членовете на семейство Воркосиган. Никак всъщност. Какво гръмко мълчание, нали?

Майлс се усмихна и остави в стаята да се възцари също толкова гръмко мълчание, любопитен на кого пръв ще му изневерят нервите. В очите на Биърли просветна одобрително пламъче, но пръв загуби самообладание един от невинните наблюдатели.

Майор Замори се изкашля.

— Е, лорд ревизор Воркосиган. Каква е крайната оценка за инцидента на Комар? Саботаж ли е било?

Майлс сви рамене и мислено обърна гръб на обичайното за Биърли заяждане.

— След като месец и половина преглеждахме данните, с лорд ревизор Вортис стигнахме до заключението, че се касае за вероятна пилотска грешка. Обсъдихме възможността пилотът да е избрал този странен начин да сложи край на живота си, но в крайна сметка отхвърлихме тази идея.

— А вашето лично мнение какво беше? — попита заинтригувано Замори. — Катастрофа или самоубийство?

— Хм. Имах чувството, че самоубийството би обяснило някои от физическите аспекти на сблъсъка — отвърна Майлс, като отправи наум една молитва-извинение към оклеветената комарка, пилотирала товарния шлеп. — Но тъй като мъртвият пилот бе пропуснал да ни снабди с подкрепящи тезата доказателства — дневник, прощално писмо или терапевтични сеанси — нямаше как да облечем становището си в официална форма. Не ме цитирайте — добави той за правдоподобност.

Екатерин кимна от убежището на креслото си в знак, че разбира необходимостта от тази официална лъжа, и навярно я добави към собствения си репертоар за бъдеща употреба.

— А какво мислите за комарската сватба на императора? — обади се Вормонкриеф. — Предполагам, че я одобрявате — щом ще участвате в нея.

Майлс си отбеляза наум многозначителния му тон. А, да, чичото на Вормонкриеф, граф Борис Вормонкриеф, когото калта на скандала не бе успяла да опръска (макар и на косъм), бе наследил водачеството на смаляващата се Консервативна партия след падението на граф Вортрифрани. Реакцията на Консервативната партия към бъдещата императрица не се бе отличила с особена сърдечност, макар че, в интерес на истината, никаква откровена враждебност не бе проличала в публичните им изказвания, където някой — тоест ИмпСи — би бил принуден да й обърне внимание. От друга страна, само защото Борис и Алексей бяха роднини, още не значеше, че споделят еднакви политически възгледи.

— Мисля, че е страхотно — отговори Майлс. — Доктор Тоскана е умна и красива, а колкото до Грегор, е, според мен е крайно време да се погрижи за наследник. А като се замисли човек, ако не друго, така поне остава още една бараярска жена за нас останалите.

— Е, остава още една бараярска жена за един от нас — поправи го любезно Биърли Ворутиър. — Освен ако не намекваш за нещо твърде екстравагантно, колкото и съблазнително да звучи.

Усмивката на Майлс се стопи. Шегите на Иван, колкото и досадни да ставаха понякога, поне не бяха обидни, благодарение на присъщото му простодушие. За разлика от Иван, Биърли никога не обиждаше никого случайно.

— Би трябвало всички вие да се поразходите до Комар, господа — сърдечно им препоръча Майлс. — Куполите там направо бъкат от красиви жени, всичките с безупречни генетични карти и галактическо образование. А и семейство Тоскана не са единственият клан с наследница за женене. Много от комарските дами са богати… Биърли. — Въздържа се да обясни услужливо на всички присъстващи, че безразсъдният покоен съпруг на мадам Ворсоасон я е оставил без пукната пара, първо, защото Екатерин също се намираше в стаята и го гледаше с вдигнати вежди, и второ, защото нямаше начин Биърли, точно той от всички, да не е осведомен за този факт.

Биърли се усмихна.

— Казват, че парите не били всичко.

„Грешка.“

— Все пак, сигурен съм, че би могъл да се харесаш на дамите, ако решиш да опиташ.

Биърли изкриви едва доловимо уста.

— Вярата ти в мен е затрогваща, Воркосиган.

Алексей Вормонкриеф заяви решително:

— Една ворска дъщеря е достатъчно добра за мен, благодаря. Нямам нужда, нито вкус към извънбараярската екзотика.

Докато Майлс все още се чудеше дали последното не е злобен намек за бетанската му майка — ако беше дошло от Биърли, съмнения нямаше да има, но Вормонкриеф никога не му беше правил впечатление на човек, надарен с изтънчено остроумие, Екатерин бодро каза:

— Ще ида до стаята си да взема онези инфодискове, става ли?

— Ако обичате, мадам.

Майлс се надяваше, че Биърли не се е възползвал от възможността да я подложи на партизанските си методи за водене на разговор. В противен случай на Майлс току-виж му се наложило да проведе един частен разговор с така наречения си братовчед. Или дори да прати гвардейците си да го проведат, точно като в доброто старо време…

Тя стана, излезе в коридора и тръгна нагоре по стълбите. Не се върна. Най-накрая Вормонкриеф и Замори си размениха разочаровани погледи и по едно „време е да вървим“, после се надигнаха от столовете си. Военният дъждобран на Вормонкриеф беше имал време да изсъхне, отбеляза с неодобрение Майлс. Господата се сбогуваха учтиво с набедената си домакиня, професорката.

— Кажете на мадам Ворсоасон, че ще донеса онзи диск с модели на скокови кораби за Ники веднага щом мога. — увери я майор Замори и погледна нагоре към стълбището.

„Замори е идвал тук достатъчно често, за да познава Ники?“ Майлс огледа притеснено изпънатата му стойка. Изглеждаше висок, макар и не колкото Вормонкриеф. Но заради едрата си фигура изглеждаше така, сякаш се извисява над всички останали. Биърли беше достатъчно слаб, за да не се набива в очи високият му ръст.

Помотаха се още малко като ято крякащи гъски в пренаселения вестибюл, но Екатерин не се появи, така че накрая се предадоха и се оставиха професорката да ги подбере към входната врата. Дъждът се беше засилил, както забеляза Майлс с известно задоволство. Замори се гмурна под дъжда, свил глава между раменете си. Професорката затвори вратата след тях с гримаса на облекчение.

— Двамата с Екатерин можете да използвате комтаблото в кабинета ми — насочи тя Майлс и влезе в салона да събере чиниите и чашите.

Майлс влезе в стаята от другата страна на коридора, където по съвместителство съжителстваха библиотеката и кабинетът й, и се огледа. Да, уютната стая щеше да е съвършен декор за събеседването им. Прозорецът откъм фасадната страна беше повдигнат леко, колкото да се усеща свежият пролетен полъх. Гласовете откъм верандата се носеха през влажния въздух с неприятна отчетливост.

— Биърли, нали не мислиш, че Воркосиган е хвърлил око на мадам Ворсоасон? — Това беше Вормонкриеф.

Биърли Ворутиър отвърна безразлично:

— Защо не?

— Човек би си помислил, че жена като нея би се отвратила. Не, сигурно е нещо във връзка със случая му.

— Не бих заложил на това. Познавам достатъчно жени, които биха си стиснали носовете и биха се гмурнали след един графски наследник, дори ако им дойде обрасъл със зелена козина.

Юмрукът на Майлс се сви, после бавно се отпусна. „О, така значи? Защо тогава не си ме снабдил с този си списък досега, Биърли?“ Не че на Майлс му пукаше вече…

— Не твърдя, че разбирам жените, но опитът ми показва, че си падат повече по мъже като Иван — каза Вормонкриеф. — Ако убийците са били малко по-компетентни навремето, можеше той да наследи графската титла на Воркосиган. Жалко. Чичо казва, че Иван би се вписал идеално в партията ни, ако не беше свързан семейно с проклетата Прогресивна партия на Арал Воркосиган.

— Иван Ворпатрил? — изсумтя Биърли. — Не по политически сбирки си пада той, Алексей. Ходи само на такива, където виното се лее щедро.

Екатерин се появи на прага и се усмихна смутено на Майлс. Той се зачуди дали да не затвори прозореца, с трясък. Но имаше технически пречки за осъществяването на тази идея — отварящият механизъм беше застопорен на желаната височина. Екатерин също бе чула гласовете — откога ли? Влезе в стаята, наклони глава встрани и вдигна въпросително и многозначително вежда, сякаш казваше: „Пак подслушваш, нали?“ Майлс успя да изкриви устни в кратка смутена усмивка.

— А, ето го най-после и шофьора ти — добави Биърли. — Ще ми услужиш ли с дъждобрана си, Алексей? Не искам дъждът да съсипе хубавия ми нов костюм. Харесва ли ти? Цветът отива на тена ми, не мислиш ли?

— Хич не ме интересува тенът ти, Биърли.

— О, но според шивача ми е точно така. Благодаря ти. Шофьорът ти вдига купола. Колкото до тичането под дъжда — ти тичай. Аз ще вървя с достойнство, наметнат с тази грозна, но безспорно водонепроницаема имперска дреха. Готови, старт… — Два чифта стъпки заглъхнаха под дъжда.

— Голяма скица е, нали? — каза Екатерин с усмивка.

— Кой? Биърли?

— Да. Много е остроумен. Направо не вярвах на ушите си какви неща изрича. През повечето време ми идеше да се разсмея на глас.

— И на мен ми е трудно да повярвам на нещата, които казва Биърли — лаконично отвърна Майлс, издърпа още един стол пред комтаблото, толкова близо до първия, колкото посмя, и й помогна да се настани. — Откъде се взеха всичките? — Освен че следите им водеха към отдел Операции към Имперския щаб. „Иване, плъх такъв, с теб тепърва ще си поприказваме що за клюки сееш на работното си място…“

— Майор Замори намина при професорката миналата седмица — каза Екатерин. — Изглежда приятен човек. Поприказва си с Ники… Бях впечатлена от търпението му.

Майлс пък беше впечатлен от съобразителността му. Проклетият му майор съвсем правилно беше разпознал Ники като една от малкото пукнатини в защитата на Екатерин.

— Вормонкриеф се появи за пръв път преди няколко дни. Боя се, че е малко отегчителен, горкият. Ворутиър дойде с него днес сутринта. Не мисля, че е бил поканен или нещо такова.

— Предполагам, че си е намерил нова жертва, която да дои — каза Майлс. Членовете на рода Ворутиър, изглежда, се деляха на две категории — шумни и саможиви. Бащата на Биърли, най-малкият син от своето поколение, беше стиснат човекомразец от втория тип и идваше в столицата само в краен случай. — Биърли е печално известен с очевидната си липса на източници за издръжка.

— Добре се прикрива, ако е така — замислено рече Екатерин.

Бедността сред представителите на висшата класа беше добре позната на Екатерин, осъзна Майлс. Думите му не бяха предназначени да предизвикат съчувствие към Биърли Ворутиър. По дяволите.

— Стори ми се, че майор Замори не остана много доволен, когато се появиха изневиделица — продължи Екатерин. После добави неспокойно: — Изобщо не знам защо дойдоха.

„Скоро поглеждала ли си се в огледалото?“ — въздържа се да й подскаже Майлс. Вместо това вдигна вежди.

— Така ли?

Тя сви рамене и се усмихна с известна доза горчивина.

— Намеренията им са добри, предполагам. Сигурно съм била твърде наивна да смятам, че това — тя посочи черната си рокля — ще е достатъчно, за да ми спести тази досада. Благодаря, че се опитахте да ги отпратите на Комар, макар да не мисля, че схванаха подтекста. Моите намеци, изглежда, не действат. А не ми се иска да бъда груба.

— Защо не? — каза Майлс с надеждата да окуражи този й ред на мисли. Макар че грубостта можеше и да не подейства при Биърли — току-виж само го настървила да се включи в състезанието. Майлс потисна нездравия импулс да се осведоми дали и други необвързани господа са изниквали на прага й през последната седмица, или групичката отпреди малко изчерпва целия инвентар. Предпочиташе да не знае отговора. — Но стига сме говорили за тази, както вие се изразихте, досада. Хайде да поговорим за моята градина.

— Да, хайде — признателно откликна тя и извика на дисплея двата виртуални проекта, които условно бяха нарекли „селската градина“ и „градската градина“. Главите им се сведоха една към друга, точно както си го беше представял Майлс. При всяко вдишване усещаше парфюма в косите й.

Селската градина беше решена в натуралистичен стил, с неравни пътечки, провиращи се през засадени нагъсто местни растения, имаше игриво поточе и дървени пейки, пръснати тук-там. Градската градина представляваше съвкупност от правоъгълни тераси, изградени от лят пластобетон, които служеха едновременно за пейки, алеи и канали за течащата вода. Посредством серия умели въпроси, Екатерин му помогна да стигне до заключението, че сърцето му е откраднала селската градина, макар окото му да беше съблазнено от пластобетонните фонтани.

Пред смаяния му поглед тя нанесе промени в селския проект, като увеличи наклона, за да подчертае поточето, което започваше със скалист водопад, извиваше се под формата на S и свършваше в малка изкуствена пещера. Централния кръг, където пътечките се пресичаха, промени в традиционната тухлена мозайка, с герба на Воркосиган — стилизирано кленово листо на фона на три застъпващи се триъгълника, символизиращи планините на семейния окръг — очертан с по-светли тонове за контраст. Целият парк потъна още малко под нивото на улицата, така че да се увеличи дължината на склоновете, а градският шум да намалее.

— Да — каза най-накрая той, повече от доволно. — Това е то. Дерзайте оттук нататък. Можете да започнете с подбора на фирмите изпълнителки и офертите, които ще ви предложат.

— Сигурен ли сте, че наистина искате да продължим? — попита Екатерин. — Боя се, че опитът ми стига дотук. Всичките ми проекти досега са били виртуални.

— А — самодоволно изсумтя Майлс, защото беше очаквал това колебание в последната минута. — Сега е моментът да ви свържа с човека, който се занимава с бизнесделата ми — Ципис. Той се е занимавал с организацията на всичките строителни работи и поддръжката на семейната собственост през последните трийсет години. Знае на кои хора може да се разчита и от кои семейни имения да изтегли работна ръка или материали. Ще се радва да ви помага за проекта. — „Всъщност вече го уведомих, че ще му отрежа главата, ако не се радва от началото до края.“ Не че му се беше наложило да го притисне особено — Ципис, изглежда, намираше странно очарование във всички аспекти на бизнесуправлението и беше в състояние да говори за тях с часове. На Майлс му идеше да се разсмее, макар и горчиво, при мисълта колко пъти бе спасявал кожата на наемническата си флотилия благодарение не на обучението си в ИмпСи, а на някой от презираните уроци на Ципис. — Ако сте склонна да му станете ученичка, той ще бъде ваш роб.

Ципис, грижливо инструктиран, отговори лично по комтаблото от офиса си в Хасадар и Майлс ги представи един на друг. Новото запознанство обещаваше да се развие добре — Ципис беше на възраст, семеен от много време и искрено заинтригуван от парковия проект. Почти веднага преодоля бдителната свенливост на Екатерин. Още преди края на първия им дълъг разговор тя вече беше превключила от режим на „определено не бих могла“ към обсъждане на евентуалните фирми изпълнителки и съставянето на строен план, който, с малко късмет, щеше да започне с изкопни работи още в началото на следващата седмица. О, да. Определено обещаваше да потръгне. Ципис високо ценеше схватливите ученици. Екатерин беше от онези хора, тип „покажи им само веднъж“, които, както се бе убедил Майлс през наемническия си период, бяха по-ценни от неочакван резерв кислород в спешни случаи. А Екатерин дори не подозираше колко рядко се срещат такива хора.

— Мили боже! — възкликна тя, докато подреждаше записките си, след като Ципис прекъсна връзката. — Колко много знае този човек! Май ще трябва да ви плащам за уроците му.

— Заплащане — сети се Майлс. — Да. — Извади един кредитен чип от джоба си. — Ципис ви отвори сметка, от която да покривате всички възникнали разходи. А това е личният ви хонорар за направения проект.

Екатерин го вкара в комтаблото.

— Лорд Воркосиган, това е твърде много!

— Не, не е. Накарах Ципис да проучи колко взимат за подобна проектантска работа в три различни компании. — Е, въпросните три компании случайно бяха най-добрите в проектантския бизнес, но пък нима би наел нещо по-малко? — Тази сума е средна спрямо офертите им. Ципис може да ви ги покаже.

— Но аз съм аматьор.

— Не за дълго.

Чудо на чудесата, последното успя да си спечели усмивка, в която се четеше все по-голяма увереност в собствените сили.

— Аз само подредих няколко съвсем стандартни проектантски елемента.

— Добре де, значи десет процента от сумата е за проектантските елементи. Останалите деветдесет процента са за това, че знаете как да ги подредите.

Ха, това не го оспори. Няма начин да си толкова добър в нещо и да не го знаеш, пък макар и в някое тайно кътче на сърцето си, колкото и да си бил принуден от обстоятелствата и хората да наденеш за постоянно маската на комплексирана скромност.

Това, усети той, беше подходящ момент срещата им да приключи в добро настроение. Не искаше да се мотае наоколо дотам, че да я отегчи, както очевидно беше направил Вормонкриеф. Беше ли прекалено рано да… не, щеше да опита.

— Между другото, организирам вечеря за няколко мои стари приятели — семейство Куделка. Карийн Куделка, тя е нещо като протеже на майка ми, тъкмо се върна от колонията Бета, където учи една година. Едва ли й липсват ангажименти, но веднага щом определя ден, когато всички да са свободни, бих искал и вие да дойдете и да се запознаете с тях.

— Не бих искала да се натрапвам…

— Четири дъщери — прекъсна я любезно той, — Карийн е най-малката. И майка им, Дру. И комодор Куделка, разбира се. Познавам ги, откакто се помня. И годеникът на Делия, Дъв Галени.

— Семейство с пет жени? Всичките накуп? — Осезателна нотка на завист се прокрадна в тона й.

— Мисля, че ще ги харесате много. Както и те вас.

— Не познавам много жени във Ворбар Султана… всички са толкова заети… — Погледна черната си рокля. — Наистина не е редно да ходя на гости толкова скоро.

— Семейно събиране — подчерта той, обръщайки платната да хване благоприятния вятър. — Разбира се, ще поканя и професора и професорката. — Защо не? В крайна сметка имаше деветдесет и шест стола.

— Навярно… тогава би било приемливо.

— Отлично! Ще ви се обадя за деня. О, и погрижете се да уведомите Пим, така че да предупреди охраната кога ще пристигнат работниците, иначе няма да ги пуснат.

— Непременно.

И на вълната на този грижливо балансиран тон — топъл, но без да е прекалено интимен, той се извини и вдигна лагера.

Така, значи врагът вече обсаждаше портите й. „Не се паникьосвай, момче.“ Докато станеше време за вечерята с Куделка, току-виж вече я обработил достатъчно, за да го придружи на част от светските му ангажименти през седмицата на сватбените церемонии. А след като се покажеха като двойка на половин дузина официални вечери, е, кой знае…

„Не и аз, за съжаление.“

Въздъхна и хукна под дъжда към чакащата го кола.

Екатерин тръгна към кухнята да види дали вуйна й не се нуждае от помощ в разчистването. Боеше се, че е закъсняла, и наистина завари професорката да седи на кухненската маса с чаша чай и купчина есета — на първокурсници, ако се съдеше по смаяния й израз.

Вуйна й се намръщи свирепо и задраска нещо, после вдигна глава и се усмихна.

— Приключихте ли, мила?

— По-скоро едва сега започваме. Лорд Воркосиган се спря на селската градина. И наистина държи да продължа нататък.

— Въобще не съм се и съмнявала. Той държи на решенията си.

— Съжалявам за неудобството тази сутрин. — Екатерин махна с ръка към салона.

— Не виждам защо ти да се извиняваш. Не си ги поканила.

— Така е, не съм. — Екатерин вдигна новия си кредитен чип и се усмихна. — Лорд Воркосиган вече ми плати за проекта! Сега мога да ви плащам наем за двама ни с Ники.

— Мили боже, никакъв наем не ни дължиш. Нищо не ни струва да използваш онези празни стаи.

Екатерин се поколеба.

— Не можеш да кажеш, че храната, която ядем, е безплатна.

— Ако искаш да купиш някакви хранителни продукти, добре. Но, ако питаш мен, по-добре да спестиш парите за есента, когато ще си на училище.

— Ще направя и двете. — Екатерин кимна решително. Ако ги разпределеше разумно, парите в кредитния чип щяха да й спестят необходимостта да моли баща си за издръжка през следващите няколко месеца. Баща й не беше стиснат, но предпочиташе да не му дава основания да я засипва с топове хартия, изписани с нежелани съвети как да управлява живота си. На погребението на Тиен й беше дал ясно да разбере, че не е доволен, задето е решила да не се връща вкъщи, както подобава на една ворска вдовица, или да отиде при майката на покойния си съпруг, нищо че въпросната дама беше пропуснала да я покани.

Как по-точно си представяше баща й двамата с Ники да се настанят в малкия му апартамент, да не говорим за възможностите за образование, предлагани от малкия град на Южния континент, където той се беше заселил след пенсионирането си? На моменти Саша Ворвейн й приличаше на човек, надвит от живота. Винаги бе залагал на консервативния избор. Майка й бе имала по-дързък дух, но пък бе имала възможност да го прилага само в тесните граници, достъпни за една чиновническа съпруга. Беше ли поражението станало заразително към края на живота й? Понякога Екатерин се питаше дали и бракът на родителите й не е бил, по един по-ненатрапващ се начин, също толкова неуспешен като нейния.

Една белокоса глава се мярна през прозореца, после нещо издрънча, задната врата се отвори и пропусна вуйчо й, следван по петите от Ники. Професорът подаде глава в кухнята и прошепна драматично:

— Тръгнаха ли си? Можем ли вече да се приберем?

— Теренът е чист — докладва жена му и той влезе с тежка стъпка в кухнята.

Носеше голяма хартиена торба, която тръсна на масата. Оказа се, че съдържа заместители, в неколкократно по-големи количества, на излапаните от гостите сладки.

— Дали ще са достатъчно, как мислиш? — суховато се осведоми професорката.

— Мразя изкуствения дефицит — обяви съпругът й. — Помня, когато момичетата минаваха през тази фаза. Бяхме затънали до уши в млади мъже, които идваха по което време им падне и до вечерта не оставаше и трошичка в цялата къща. Така и не проумях стратегията ти да ги тъпчеш щедро с лакомстна. — После се обърна и обясни на Екатерин: — Исках да намаля броя им, като им предложа омекнали зеленчуци или ги хвана да свършат нещо из къщата. Сметнах, че ако дойдат пак след такова посрещане, значи наистина имат сериозни намерения. Какво ще кажеш, Ники? Но по някаква причина жените не се съгласиха.

— Чувствай се свободен да им предложиш всичките развалени зеленчуци и неприятни задачи, за които се сетиш — каза му Екатерин. „Ако и това не проработи, може да заключим вратите и да се преструваме, че ни няма…“ Тя седна намусено до вуйна си и си взе една сладка. — Двамата с Ники хапнахте ли си от сладките, или не?

— В пекарната се наядохме с курабийки, аз пих едно кафе, а Ники изгълта чаша мляко — увери я професорът. Ники млясна доволно и кимна.

— Дядо Вортис казва, че всички тези мъже искат да се оженят за теб — добави той, явно намирайки подобно твърдение за твърде невероятно. — Това наистина ли е вярно?

„Благодаря ти, скъпи ми вуйчо“ — помисли си раздразнено Екатерин. Беше се чудила как да обясни ситуацията на едно деветгодишно момче. Макар че, за разлика от нея, Ники, изглежда, не намираше идеята за чак толкова ужасяваща.

— Това би било незаконно — промърмори тя. — Ексцентрично, във всички случаи. — Усмихна се едва-едва, сетила се за определението, използвано от Биърли Ворутиър.

Ники нацупи презрително устни на шегата й.

— Знаеш какво имам предвид! Ще избереш ли някой от тях?

— Не, миличък — увери го тя.

— Добре. — После след кратко мълчание добави: — Макар че ако избираше, майор би било по-добре от лейтенант.

— Защо?

Екатерин го наблюдаваше заинтригувано как се мъчи да формулира нещо от сорта на: „Вормонкриеф е един досаден вор, който се държи покровителствено“, но, за нейно облекчение, Ники не намери подходящите думи. Най-накрая се спря на следното:

— Майорите изкарват повече пари.

— Много практично — отбеляза вуйчо Вортис и явно все още подозиращ жена си в неразумна щедрост, пресипа половината от новия си запас сладки в друг плик и тръгна да ги скрие на сигурно място в лабораторията си, която се помещаваше в мазето. Ники се повлече след него.

Екатерин опря лакти на кухненската маса, подпря брадичка на дланите си и въздъхна.

— Стратегията на вуйчо Вортис може и да не е толкова лоша като идея. Заплахата да ги хванат на работа може да ни отърве от Вормонкриеф и със сигурност ще прогони Ворутиър. Макар да не съм сигурна, че ще проработи при майор Замори. Виж, омекналите зеленчуци може да постигнат успех и на трите фронта.

Вуйна Вортис я погледна с насмешлива усмивка.

— И какво искаш да направя, Екатерин? Да започна да казвам на потенциалните ти ухажори, че не приемаш посетители?

— Мислиш ли, че би могла? След като започна работата по парковия проект, няма да е далеч от истината — каза Екатерин.

— Горките момчета. Направо да ги ожалиш.

Екатерин се усмихна бегло. Усещаше придърпването на това съчувствие, като хищна ръка, която я тегли назад към мрака. Кожата й настръхна.

Напоследък всяка нощ, която прекарваше сама в леглото, без Тиен, беше като отрязък от някакъв рай за самотници. Можеше да протяга на воля ръце и крака, да лежи вляво, вдясно или по средата и да не мисли за компромиси, да не чувства объркване, да не се примирява с наложени задължения, уговорки, кухо уважение и необходимостта да изпуска парата на нечие напрежение. Да не мисли за Тиен. През дългите години на брака им почти беше престанала да усеща хомотите, привързващи я към него — обещанията и страха, нуждите му, които все не търпяха отлагане, тайните и лъжите му. Когато смъртта му най-после я бе отървала от оковите на собствената й клетва, сякаш цялата й душа се бе събудила отведнъж, изтръпнала болезнено, като крайник след възстановяване на кръвообращението. „Не бях подозирала в какъв затвор съм живяла, докато не излязох на свобода.“ При мисълта отново да влезе доброволно в килията на семейния живот и да заключи вратата след себе си с нова клетва, й идеше да побегне с писъци. Тя поклати глава.

— Не ми трябва друг използвач.

Вуйна й скъси вежди.

— Не ти трябва друг Тиен, това е сигурно. Но не всички мъже са като Тиен.

Екатерин сви замислено юмрук.

— Но аз съм си същата. Не знам дали мога да бъда близка с някого, без несъзнателно да се върна към старите си изровени коловози. Без да се раздам до дъно и после да се оплаквам, че не ми е останало нищо. Най-ужасната мисъл, с която се сблъсквам, погледна ли назад, е мисълта, че вината не беше само на Тиен. Аз допуснах положението да става все по-лошо и по-лошо. Ако беше имал късмета да си вземе жена, която да застане решително до него, която да настоява…

— От логиката ти ме заболява главата — тихо отбеляза вуйна й.

Екатерин сви рамене.

— Всичко това си е чиста теория. Вече.

След дълго мълчание професорката я попита любопитно:

— А какво мислиш за Майлс Воркосиган?

— Готин е. От него не ми настръхва перушината.

— Мислех, че… когато бяхме още на Комар… стори ми се, че самият той се интересува от теб.

— О, това беше само шега — решително заяви Екатерин. Шегата им беше преминала малко границите навярно, но тогава и двамата бяха уморени и изпълнени с еуфория след щастливия край на цялото онова страховито преживяване… спомни си ослепителната усмивка и грейналите очи върху умореното му лице. Трябваше да е шега. Защото ако не беше шега… щеше да й се наложи да побегне с писъци. А беше толкова уморена, че едва можеше да се изправи на крака. — Но е хубаво, че открих някой, който искрено се интересува от градини.

— Хм — промърмори вуйна й и взе следващото есе от купчината.

Следобедното слънце на Ворбарсултанската пролет стопляше сивия камък на замъка Воркосиган до нещо почти приемливо, отсъди Марк, докато колата му под наем завиваше в алеята. Охранителят от ИмпСи на портата не беше сред онези, с които Марк се беше запознал миналата година. Държеше се почтително, но не за сметка на задълженията си, и дори стигна дотам да провери длановия отпечатък и да сканира ретината му преди да им махне да продължат, като измърмори нещо, което може и да беше извинение. Марк гледаше втренчено през купола на колата, докато завиваха по алеята към колонадата пред официалния вход.

Ето я пак къщата на Воркосиган. Дали беше дом? Чувстваше уютното си студентско апартаментче на колонията Бета много повече като дом от тази огромна купчина камъни. Но макар да беше гладен, изнервен, уморен, напрегнат и загубил представа за времето след пътуването със скоковия кораб, този път поне не се мяташе в пристъп на ужас. Беше си просто къщата на Воркосиган. Можеше да се справи. И веднага щом влезе, можеше да се обади на Карийн, точно така! Отвори купола веднага щом колата спря с въздишка до бордюра, и се обърна да помогне на Енрике с разтоварването на багажа.

Краката му едва бяха докоснали настилката, когато гвардеец Пим изскочи през вратата и му отдаде чест — отсечено, но и някак укорително.

— Милорд Марк! Трябваше да се обадите от космодрума, милорд. Щяхме да ви вземем както подобава.

— Няма нищо, Пим. Пък и не мисля, че багажът ни щеше да се събере в бронираната кола. Не се притеснявай, тепърва има с какво да ми помогнеш. — Взетата под наем товарна кола, която ги беше следвала от космодрума, мина покрай охранителя при портите, продължи с пухтене по алеята и спря със скърцане зад тях.

— Божке, божке — промърмори под сурдинка Енрике, когато Майлс му се притече на помощ да извадят чупливия сандък, който беше пътувал между двамата в наземната кола, и да го оставят на земята. — Ти наистина си лорд Воркосиган. Честно казано, досега не ми се вярваше много-много.

— Наистина съм лорд Марк — поправи го той. — Гледай да го запомниш. Тук това е важно. Не съм и никога няма да бъда наследник на графската титла. — Марк кимна към дребния мъж, който тъкмо излизаше от господарската къща през орнаментираните двойни врати, сега широко и гостоприемно отворени. — Той е лорд Воркосиган.

Майлс не изглеждаше зле, въпреки слуховете за влошеното му здраве, изтекли до колонията Бета. Някой се беше погрижил да подобри цивилния му гардероб, ако се съдеше по хубавия сив костюм, с който беше облечен; освен това Майлс го изпълваше добре — нямаше и помен от болезнената му слабост отпреди година, когато Марк го беше видял за последно. Той тръгна ухилен към Марк, с протегната ръка. Успяха да се здрависат — крепко и по братски. Марк умираше за една прегръдка, но не от Майлс.

— Марк, дяволите те взели, изненада ни. Трябваше да ни се обадиш още при влизането в орбита. Пим щеше да те чака на космодрума.

— Вече ме посъветваха в същия смисъл.

Майлс отстъпи крачка назад и го огледа отгоре до долу, при което Марк пламна в остър пристъп на стеснителност. Благодарение на медикаментите, дадени му от Лили Дърона, беше изпикал повече сланина за значително по-кратко време от нормалното и се бе придържал с религиозно себеотрицание към строгия режим на хранене и количество изпити течности, който трябваше да обезвреди патологичните странични ефекти. Беше му казала, че към лекарството не се привиква, и Марк й вярваше — нямаше търпение да се отърве от омразното тегло. Сега тежеше съвсем малко повече от последния път, когато кракът му беше стъпил на Бараяр, точно според плана. Убиец беше освободен от затвора на плътта и вече можеше да ги защитава в случай на крайна необходимост… Но Марк не беше предполагал, че ще изглежда толкова провиснал и сивкав, сякаш се топеше и разкривяваше като свещ на слънце.

И наистина, следващите думи на брат му бяха:

— Как си? Не изглеждаш много добре.

— От скоковете е. Ще се оправя. — Усмихна се с усилие на волята. Не знаеше дали е от лекарствата, от Бараяр, или от това, че Карийн му липсваше, но определено се чувстваше на нокти. Затова пък съвсем точно знаеше какво ще го оправи. — Чувал ли си се с Карийн? Нормално ли е пристигнала?

— Да, дойде си жива и здрава, миналата седмица. Какво има в онзи странен сандък с нивата?

На Марк му се искаше да се види с Карийн повече от всичко във вселената, но първо трябваше да свърши нещо друго. Обърна се към Енрике, който зяпаше двамата близнаци с откровено любопитство.

— Доведох си гостенин. Майлс, позволи ми да ти представя доктор Енрике Боргос. Енрике, моят брат Майлс, лорд Воркосиган.

— Добре дошли, доктор Боргос — каза Майлс и двамата се здрависаха според изискванията на етикета. — Името ми звучи ескобарско, прав ли съм?

— Да, лорд Воркосиган.

Чудо на чудесата, този път Енрике не обърка титлата. Марк беше започнал да го тренира в нюансите на бараярския етикет само преди десет дни…

— И по какво сте доктор? — Майлс хвърли още един разтревожен поглед към Марк. Навярно през главата му се нижеше серия от страховити теории относно здравето на клонирания му брат, досети се Марк.

— Не по медицина — увери го той. — Доктор Боргос е биохимик и генетичен ентомолог.

— Произхода на думите? Не, това беше етимология. Буболечки, точно така. — Погледът на Майлс отново се лепна върху големия противоударен, обкован със стомана сандък в краката им. — Марк, този сандък защо има вентилационни отвори?

— Двамата с лорд Марк ще работим заедно — съвсем сериозно обясни длъгнестият доктор.

— Надявам се, че ще можем да го настаним в къщата — добави Марк.

— Разбира се, място колкото искаш. Къщата е на ваше разположение. Миналата зима се преместих в големия апартамент на втория етаж в източното крило, така че цялото северно крило е свободно от втория етаж нагоре. С изключение на стаята на четвъртия, където е настанен гвардеец Роик. Той спи през деня, така че ще е добре да си изберете по-отдалечени стаи от неговата. Баща ми и майка ми ще си доведат обичайния антураж, когато се приберат за Летния празник, но дотогава изборът ви е почти неограничен.

— Енрике би искал да използва някое помещение за малка временна лаборатория, ако нямаш нищо против — каза Марк.

— Не е нещо, което гърми, надявам се? Нито е токсично?

— О, не, не, лорд Воркосиган — побърза да го успокои Енрике. — Нищо подобно, уверявам ви.

— Тогава не виждам защо не. — Погледна надолу и добави по-тихо: — Марк… защо вентилационните отвори имат предпазни екрани?

— Всичко ще ти обясня — увери го жизнерадостно Марк, — веднага щом разтоварим и се разплатя с шофьорите. — Гвардеец Янковски беше цъфнал до лакътя на Пим, докато вървеше представянето. — Големият син куфар е мой, Пим. Всичко останало е на доктор Боргос.

С помощта на шофьорите багажът беше разтоварен за нула време и струпан в преддверието с черно-белите плочки. За момент настана паника, когато гвардеец Янковски, натоварен с чанта, съдържаща, както знаеше Марк, набързо опаковани лабораторни стъкларии, стъпи върху някакво черно-бяло коте, добре замаскирано върху плочките. Вбесеното зверче нададе пронизителен вой, озъби се страховито и се шмугна между краката на Енрике, като едва не препъна ескобареца, който с мъка крепеше един изключително скъп молекулярен анализатор. Пим сграбчи уреда в последния момент.

Едва не ги бяха сгащили по време на онзи среднощен набег в заключената лаборатория, снабдил ги с жизненоважните бележки и незаменимите образци, когато Енрике беше настоял да се върнат за трижди проклетия анализатор. Марк би го приел като поредното проявление на черното чувство за хумор на вселената, нещо като космическо „Нали ти казах“, ако Енрике го беше изпуснал сега. „Ще ти купя цяла нова лаборатория, когато се доберем до Бараяр“, многократно се беше опитвал да убеди той ескобареца. Енрике, изглежда, смяташе, че Бараяр още се гърчи в лапите на Изолацията и стъпят ли веднъж тук, няма да може да се снабди с нищо по-сложно от реторта, дестилатор и може би длето за трепанация.

Настаняването им отне още известно време, тъй като помещението, на което Енрике веднага хвърли око като идеално за новата му лаборатория, беше огромната, модернизирана, ярко осветена и щедро снабдена с източници на енергия кухня. Когато пратиха Пим да попита дали може, Майлс дотърча моментално да защити въпросното помещение като запазена територия на готвачката си, страховита на вид жена, която в неговите очи явно беше абсолютно задължителна предпоставка за успеха както на домакинството, така и на политическата му кариера. След като Марк поясни, снишил глас, че фразата „къщата е на ваше разположение“ е само учтив израз и не следва да се приема буквално, Енрике се остави да го убедят в предимствата на едно от по-малките перални помещения в сутерена на северното крило, което не беше толкова просторно като кухнята, но имаше течаща вода и отпадъчни шахти. Марк обеща възможно най-скоро да излязат на пазар за каквито там инструменти, машинарийки, джунджурийки, маси и осветителни тела са по сърцето на Енрике и го остави да започне с подредбата на съкровищата си. Ученият не прояви никакъв интерес към избора на спалня. Марк си помисли, че в най-скоро време докторът ще довлече някоя кушетка в новата си лаборатория и ще се настани там като квачка, бранеща пиленцата си.

Марк метна куфара си в същата стая, където беше отседнал миналата година, и се върна в пералното, за да се подготви да изложи офертата си пред своя по-голям брат. На Ескобар всичко му беше изглеждало толкова логично, но пък тогава не познаваше Енрике така добре. Човекът беше гений, но, бог му е свидетел, някой трябваше да го пази. Струваше му се, че разбира напълно цялата каша около банкрута и делата за измама, сега обаче.

— Остави ме аз да говоря, разбираш ли? — твърдо му рече Марк. — Майлс е важна клечка тук, имперски ревизор, освен това е ухо на самия император. Подкрепата му може да ни даде голяма начална скорост. — Нещо по-важно, активното му противопоставяне можеше да се окаже фатално за целия им план. С една дума, можеше да провали всичко. — Знам как да го обработя. Просто се съгласявай с всичко, което кажа, и не се опитвай да разкрасяваш нещата.

Енрике кимна нетърпеливо и го последва като огромно пале през лабиринта на къщата. Откриха Майлс в голямата библиотека. Пим тъкмо подреждаше на масата прибори за чай, кафе, вина от избите на Воркосиган, два вида пиво от едноименния окръг и поднос с разнообразни ордьоври, които изглеждаха като цветно стъкло, внезапно превърнато в храна. Гвардеецът кимна сърдечно на Марк и се оттегли, оставяйки двамата братя да запълнят празнините от изминалата година.

— Колко удобно — каза Марк и си придърпа стол близо до ниската масичка. — Закуски. По една случайност имам нов продукт, който да опиташ, Майлс. Мисля, че може да се окаже много печеливш.

Майлс вдигна заинтригувано вежда и се наведе към Марк, който тъкмо развиваше червеното фолио около нещо квадратно, както се оказа — меко бяло кубче.

— Някакъв вид сирене, така ли?

— Не точно, макар че наистина е животински продукт, в известен смисъл. Това е основната, неовкусена версия. Вкус и цвят могат да си добавят по избор, по-късно ще ти покажа и от тях, след като ни остане време да ги забъркаме. Страшно хранително е — съвършено балансирана смес от въглехидрати, протеини и мазнини с всички важни витамини в правилното съотношение. Можеш да живееш само на това нещо и вода, ако ти се наложи.

— Цели три месеца се храних само с него! — обади се гордо Енрике. Марк му хвърли многозначителен поглед и ескобарецът сгърби рамене.

Марк взе един от сребърните ножове на подноса, разряза кубчето на четири и лапна едната четвъртинка.

— Опитай! — каза той и задъвка. В последния момент се сдържа да не примляска артистично. Енрике също си взе парченце. Същото направи и Майлс, малко по-предпазливо. Поколеба се, вдигнал парчето до устните си. Другите двама го наблюдаваха напрегнато. Веждите му подскочиха нагоре и той го лапна. Възцари се напрегната тишина. Майлс сдъвка и преглътна.

Енрике, неспособен да се удържа повече, попита:

— Как ви се струва?

Майлс сви рамене.

— Ами… нищо му няма. Безвкусно е, но пък ти каза, че няма добавки. Ял съм и много по-гадни армейски порциони.

— А, армейските порциони — каза Енрике. — Виж, за това приложение не се бях сетил…

— На този въпрос ще се върнем по-късно — прекъсна го Марк.

— Та какво го прави толкова потенциално печелившо? — любопитно попита Майлс.

— Защото, благодарение на чудесата на съвременното биоинженерство, разходите за производство на практика са нулеви. След като клиентът си купи първоначалния запас от маслени буболечки, друго не му и трябва.

Последва кратка, но тежка тишина.

— Какво да си купи?

Марк извади малката кутийка от джоба на сакото си и внимателно повдигна капачето. Енрике се напрегна в очакване.

— Това — каза Марк и приближи кутийката към брат си — е маслена буболечка.

Майлс сведе очи към вътрешността на кутийката и рязко се дръпна назад.

— Пфу! Това е най-отвратителното нещо, което съм виждал!

Голямата колкото палец маслена буболечка-работничка драпаше насам-натам с шестте си къси крачета, размахваше трескаво антените си и всячески се опитваше да избяга от кутийката. Марк нежно избута миниатюрните й щипки от ръба. Избелялокафявите й закърнели крилца потрепнаха и буболечката се сниши, провлачвайки бялото си, меко, кашкаво на вид коремче към относителната безопасност на един от ъглите.

Майлс надникна в кутийката с израз на отвратено любопитство.

— Прилича на кръстоска между хлебарка, термит и… и гнойна пъпка.

— Трябва да признаем, че външният й вид не й прави особена реклама.

Енрике изглеждаше възмутен, но се въздържа да отхвърли на глас последното изказване.

— Огромната й стойност се крие в ефективността й — продължи Марк. Добре че не бяха показали на неподготвения Майлс цялата колония от маслени буболечки. Можеха и по-късно да стигнат до цариците, след като преведяха бъдещия си патрон през първите няколко психологически бариери. — Тези неща ядат почти всички видове органична храна с ниски енергийни стойности. Царевични стъбла, трева, водорасли, за каквото се сетиш. После, вътре в тях, органичната материя се обработва от прецизно оркестрирана смес от симбиотични бактерии във… в масленобуболечошко пресечено мляко. Което зелените буболечки пов… връщат обратно през устата си и складират в специални клетки в кошерите си, откъдето човек трябва просто да го събере. Суровият маслен крем…

Енрике, напълно излишно, посочи последното парченце, останало във фолиото.

— Е напълно годен за консумация още на този етап — продължи Марк по-високо, — макар че може да се овкуси или обработи допълнително. В момента работим върху технология за добавяне на специални бактерии, които ще осигурят желания вкус на маслото още докато е в коремчето на буболечките, така че да се избегне допълнителната обработка.

— Повръщано от буболечки. — каза Майлс. — Даде ми да ям повръщано от буболечки. — Вдигна ръка към устата си и побърза да си налее малко вино. Погледна маслената буболечка, после парченцето масло във фолиото и отпи голяма глътка. — Направо си се побъркал — убедено заяви той. Отпи още веднъж като грижливо и продължително плакна устата си с виното преди да преглътне.

— Като меда е — храбро обясни Марк, — само малко по-различио.

Челото на Майлс се набръчка, докато обмисляше довода му.

— Много по-различно. Чакай. Това ли има в сандъка, който донесохте — цял сандък повръщащи буболечки?

— Маслени буболечки — с мразовит тон го поправи Енрике. — Заемат съвсем малко…

— Колко… маслени буболечки?

— Двайсет царици със семействата им в най-различни стадии на развитие. Във всяко семейство има по около двеста работнички — обясни Енрике. — Пътуването им понесе много добре — храбрите ми момичета — и почти удвоиха броя си, докато бяхме на път. Работливичките ми те!

Устните на Майлс се раздвижиха, докато пресмяташе наум.

— Внесли сте осем хиляди от тези отвратителни неща в къщата ми?

— Разбирам какво те притеснява — намеси се бързо Марк, — и те уверявам, че няма да има проблеми.

— Не съм сигурен, че разбираш какво ме притеснява, но кажи с какво според теб нямало да има проблеми?

— Маслените буболечки се поддават на пълен контрол, от екологична гледна точка. Работничките са стерилни, само цариците могат да се размножават, и то посредством партеногенеза, тоест безполово, и също са стерилни, докато не бъдат обработени със специални хормони. Зрелите царици не могат дори да се движат, освен ако човекът, който се грижи за тях, сам не ги премести. Дори да се измъкне някоя работничка, тя просто ще се мотае насам-натам, докато не умре, и толкова.

Лицето на Енрике се сгърчи болезнено при тази тъжна картина.

— Бедното мъниче — промърмори той.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре — студено заяви Майлс. — Пфу!

Енрике изгледа укорително Марк и рече с глас в ниските регистри:

— Ти обеща, че щял да ни помогне. Но и той е същият като другите. Не вижда по-далеч от носа си, води се от празни емоции, не мисли…

Марк вдигна ръка да го спре.

— Успокой се. Още не сме стигнали до основното. — После се обърна към Майлс. — Става въпрос за истински пробив. Смятаме, че Енрике може да създаде разновидност на маслените буболечки, които се хранят с местна бараярска растителност и я преобразуват в ядивна за човека храна.

Устата на Майлс се отвори, после се затвори. В очите му проблесна интерес.

— Продължавай…

— Само си представи! Всеки фермер или заселник в провинцията може да си гледа един такъв кошер с маслени буболечки, които ще си пълзят мирно и кротко наоколо и ще изяждат всичката дива и вредна растителност, с която вие се борите от толкова години, горите я, подлагате я на скъпи тераформиращи процедури и така нататък. И фермерите ще получават не само безплатна храна, а и безплатен тор. Гуаното на маслените буболечки прави чудеса с растенията — те направо го попиват и растат като полудели.

— О! — Майлс се облегна назад с блеснали очи. — Познавам един човек, който силно се интересува от торове…

Марк продължи:

— Искам да основа развойна компания тук, на Бараяр, която да пусне на пазара съществуващите маслени буболечки и едновременно с това да финансира създаването на нови разновидности. Мисля, че с научен гений като Енрике и с финансов гений като мен — „и нека не смесваме двете неща“, — ами, мисля, че няма да има какво да ни спре.

Майлс се намръщи замислено.

— А какво ви спря на Ескобар, ако мога да попитам? Защо доведе този твой гений и продукта му чак тук?

„Енрике щяха да го осъдят на десетина години затвор, ако не се бях появил аз, но по-добре да не навлизаме в подробности.“

— Просто Енрике не е имал кой да му движи финансовата част. А и бараярското приложение е истински удар, не мислиш ли?

— Стига да проработи.

— Буболечките и сега могат да преработват органична материя със земен произход. Това ще го пуснем на пазара колкото се може по-скоро и ще използваме приходите за финансиране на изследователската работа по другото приложение. Не мога да кажа кога ще стане, докато Енрике не се запознае отблизо с бараярската биохимия. Може би година или две, докато, ъъ, дресираме мъничетата. — Марк разтегли устни в кратка, но лъчезарна усмивка.

— Марк… — Майлс се намръщи, вперил поглед в кутийката с буболечката, която сега стоеше затворена на масата. От вътрешността й се чуваха тихи драскащи звуци. — Звучи логично, но не знам дали логиката ще може да продаде гадинките ти на средния потребител. Никой няма да яде храна, произвеждана в червата на нещо, което изглежда така. За бога, няма да ядат нещо, до което тези гадинки дори са се докоснали.

— Хората ядат мед — отбеляза Марк. — А той също идва от буболечки.

— Пчелите са… някак сладки. Имат мъх по коремчето и носят страхотни раирани униформи. Въоръжени са с жилата си като с малки мечове, което кара хората да ги уважават.

— А, разбирам… насекомският вариант на ворската класа — промърмори любезно Марк. Двамата с Майлс си размениха криви усмивки.

Енрике се обади, очевидно сащисан:

— Мислите ли, че ако сложа жила на маслените си буболечки, бараярците ще ги харесват повече?

— Не! — отговориха в един глас Майлс и Марк. Енрике ги изгледа засегнато.

— Така. — Марк се изкашля. — Ето какъв е планът. Ще настаня Енрике и лабораторията му някъде веднага щом ми остане време да намеря подходящо за целта място. Не знам дали ще е по-добре да остане във Ворбар Султана, или да го преместя в Хасадар — ако потръгне, може да се открият много работни места, което ще е добре за окръга.

— Вярно е… — съгласи се Майлс, макар и малко неохотно. — Говори с Ципис.

— Така и смятам да направя. Сега вече разбираш ли защо ги смятам за златни буболечки? Може би сам ще пожелаеш да инвестираш? Не става въпрос за акционерно участие или равни дялове, просто…

— Не… на този етап ще се въздържа. Но все пак благодаря за предложението — каза Майлс предпазливо.

— Ние, ъъ, оценяваме факта, че ни приюти временно в къщата си и така нататък.

— Няма проблем. Или поне… — от погледа му повя хлад — надявай се да няма.

По време на неангажиращия разговор, който последва, Майлс явно си спомни, че е домакин, и им предложи да се подкрепят с ордьоврите и напитките. Енрике си избра бира и по този повод ги удостои с лекция върху историческата роля на маята в производството на човешката храна. Върна се чак до Луи Пастьор, като от време на време украсяваше изложението си със странични коментари върху приликите между организмите, участващи в производството на маята, и симбиотичните бактерии на маслените буболечки. Майлс продължи да се налива с вино и си мълча през повечето време. Марк поглеждаше жадно към огромния поднос, натоварен с възхитителни ордьоври, и пресмяташе кога свършват хапчетата му за отслабване. А може би още тази вечер щеше да ги изсипе в тоалетната и да пусне водата.

Накрая Пим, който, изглежда, бе поел ролята на иконом в малобройното ергенско домакинство на Майлс, се появи да събере чиниите и чашите. Енрике огледа любопитно кафявата му униформа и попита за значението и историята на сребърните декорации по яката и маншетите му. Това съживи за кратко Майлс и той разказа на Енрике някои интересни моменти от семейната история (като любезно пропусна съществената роля на рода в неуспешната бараярска инвазия на Ескобар преди едно поколение), както и за миналото на Дом Воркосиган и за историята на семейния герб. Ескобарецът остана дълбоко впечатлен от факта, че въпросните планини и кленово листо за пръв път са били въведени в употреба, за да се подпечатват с тях торбите с данъчните приходи на окръга. Марк доволно си отбеляза, че Енрике, изглежда, най-после е започнал да развива някакво чувство за светски обноски. Току-виж продължил в същия дух. Надеждата умира последна.

След като мина достатъчно време, по сметките на Марк, така че двамата с Майлс спокойно да могат да кажат, че са изпълнили несвойствения си и все още несръчен братски ритуал за след дълга раздяла, той спомена, че трябвало да довърши разопаковането на багажа си, и партито за добре дошъл у дома се разтури. Марк върна Енрике в новопридобитата му лаборатория, просто за да е сигурен, че ескобарецът няма да се изгуби из коридорите.

— Е — бодро каза той на учения. — Мина по-добре, отколкото очаквах.

— О, да — разсеяно отвърна Енрике. Погледът му отново се беше отнесъл, което обикновено означаваше, че пред вътрешния му взор се точат дълги вериги от навързани молекули. Добър знак. Ескобарецът явно щеше да оцелее след травматичното си трансплантиране на Бараяр. — Пък и ми хрумна една страхотна идея как да накарам брат ти да хареса моите буболечици.

— Супер — каза Марк, донякъде напосоки, и го остави с идеята му. Тръгна бързо към задното стълбище, изкачи го на бегом и хукна към стаята си и комтаблото, което го очакваше там, за да се обади на Карийн, Карийн, Карийн.