Цивилна кампания

ГЛАВА 13

Екатерин седеше на сгряната от предобедното слънце маса в задната градина на вуйна си и се опитваше да подреди според местонахождението и заплащането обявите за временна работа, които беше свалила от комтаблото. Нищо не беше свързано с ботаниката. Писалката й се плъзна към полето на листа и нахвърли поредната й идея за симпатична маслена буболечка, после тя се зае да скицира плана на задната градина, внасяйки някои промени, като повдигнати лехи например, така че да се улесни поддържането им. Ранните симптоми на сърдечна недостатъчност, които забавяха движенията на вуйна й, предстоеше да бъдат отстранени тази есен, когато щеше да бъде готов трансплантантът й. От друга страна, след операцията професорката най-вероятно щеше да се върне към нормалната си преподавателска натовареност. Една градина с местни бараярски видове в кашпи… не. Екатерин решително насочи вниманието си към списъка с обявите.

Вуйна й цял ден влизаше и излизаше от къщата в градината, така че Екатерин не вдигна глава, докато професорката не каза с определено неразгадаем тон:

— Екатерин, имаш посетител.

Екатерин вдигна поглед и едва се удържа да не подскочи. Зад вуйна й стоеше Саймън Илян. Добре де, все пак беше седяла до него цяла вечер, макар че тогава бяха в замъка Воркосиган, а там всичко изглеждаше възможно. Страховитите легенди не би трябвало да се въздигат от небитието и да се появяват небрежно в нечия градина посред бял ден, сякаш някой случаен минувач — Майлс най-вероятно — е хвърлил драконов зъб, това митологично семе на раздора, в тревата.

Не че Илян изглеждаше точно страховит. Беше много по-нисък и слаб, отколкото си го беше представяла. Рядко се беше появявал по новините. Беше облечен със скромен цивилен костюм, какъвто всеки вор с консервативен вкус би избрал за предобедно или делово посещение. Усмихна й се предпазливо и й махна да седне, когато тя понечи да се изправи.

— Не, не, моля ви, мадам Ворсоасон…

— Няма ли… да седнете? — успя да изрече Екатерин, докато потъваше обратно зад прикритието на масата.

— Благодаря. — Илян седна с известна скованост, сякаш не се чувстваше твърде удобно. Може би имаше стари белези като тези на Майлс. — Чудех се дали бих могъл да поговоря насаме с вас. Мадам Вортис, изглежда, смята това за добра идея.

Вуйна й кимна.

— Екатерин, скъпа, тъкмо се канех да тръгвам за университета. Искаш ли да остана за малко?

— Няма да е необходимо — глухо рече Екатерин. — Ники какво прави?

— Играе на комтаблото ми.

— Добре.

Вуйна Вортис влезе в къщата; Илян се прокашля и каза:

— Не бих искал да ви се натрапвам, нито да ви губя времето, мадам Ворсоасон, но държа да се извиня за неудобството, което ви причиних онази вечер. Чувствам голяма вина и се боя, че може да съм… да съм навредил с нещо, макар и несъзнателно.

Тя се намръщи подозрително, а дясната й ръка подръпна ширита по ръба на болерото й.

— Майлс ли ви изпрати?

— А… не. В случая съм посланик на самия себе си, уверявам ви. Задължението е изцяло мое. Ако не бях изръсил онази глупост… Не успях да схвана напълно деликатността на ситуацията.

Екатерин въздъхна горчиво. Беше съгласна.

— Мисля, че ние двамата бяхме единствените двама души в стаята, които не са били информирани.

— Боях се, че може да са ми казали и да съм забравил, но изглежда, просто не съм бил в списъка на посветените. Още не мога да свикна с това. — Намек за тревожност проблясва в очите му и превърна усмивката му в лъжа.

— Вината въобще не беше ваша, сър. Някой… се препъна в собствените си сметки.

— Хм. — Устните на Илян потрепнаха съчувствено при тези й думи. Той прокара пръст по масата. — Знаете ли… като говорим за посланици… в началото мислех, че трябва да дойда тук и да кажа някоя добра дума за Майлс. Смятах, че му го дължа, след като така обърках нещата. Но колкото повече мислех за това, толкова повече си давах сметка, че нямам и най-малката представа що за съпруг ще излезе от него. Не бих посмял да ви го препоръчам. Той беше ужасен подчинен.

Веждите й литнаха изненадано нагоре.

— Мислех, че кариерата му в ИмпСи е била успешна.

Илян сви рамене.

— Мисиите му за ИмпСи бяха неизменно успешни, често отвъд най-смелите ми мечти. Или кошмари… Той, изглежда, смяташе, че всяка заповед, която си заслужава да се изпълни, е редно да се превиши. Ако имаше начин да му инсталирам някакво контролиращо устройство, то щеше да е реостат. За да намалявам енергията му с някоя и друга степен… може би така щях да го запазя за по-дълго. — Илян плъзна замислен поглед из градината, но според Екатерин не градината виждаше с вътрешното си зрение. — Нали знаете онази стара народна приказка, в която графът се опитва да се отърве от нежелания ухажор на единствената си дъщеря, като му поставя три невъзможни задачи?

— Да…

— Никога не опитвайте това с Майлс. Просто… недейте.

Екатерин се опита да заличи неволната усмивка от лицето си, но не успя. Усмивката на Илян сякаш затопли очите му.

— Трябва да кажа — по-уверено продължи той, — че Майлс не е от бавнозагряващите. Ако сте склонна да му дадете втори шанс, ами… той може и да ви изненада.

— Приятно? — сухо попита тя.

Беше негов ред безуспешно да преглътне усмивката си.

— Не непременно. — Отново погледна встрани от нея и кривата му усмивка стана замислена. — През годините съм имал много подчинени, които направиха безупречна кариера. Съвършенството не поема рискове, ако ме разбирате. За Майлс могат да се кажат много неща, но не и че някога е бил съвършен. Да си негов командващ офицер беше голяма привилегия и голямо изпитание, и аз съм благодарен и удивен едновременно, че и двамата излязохме живи от този тандем. Накрая… кариерата му завърши с катастрофален провал. Но преди да завърши, той промени света.

Екатерин не смяташе, че бившият шеф на ИмпСи се изразява образно. Той я погледна и махна леко с разтворени ръце, сякаш се извиняваше, че някога е държал светове в тях.

— Смятате ли го за велик човек? — сериозно го попита Екатерин. „И трябва ли самият ти да си велик, за да разпознаеш величието у другите?“ — Като баща му и дядо му?

— Мисля, че е велик човек… по един напълно различен начин от баща си и дядо си. Макар често да съм се страхувал, че ще разбие сърцето си в опити да бъде като тях.

Думите на Илян й напомниха за оценката, която вуйчо й беше дал на Майлс малко след като тя се бе запознала с него на Комар. Щом един гений смяташе Майлс за гений и един велик човек го смяташе за велик човек… може би трябваше да потърси мнението на някой наистина добър съпруг.

Нечии гласове долетяха откъм къщата през отворените прозорци, твърде приглушени, за да се различат думите. Единият беше нисък и бумтящ мъжки глас. Другият беше на Ники. Не звучеше като комтаблото или видеото. Вуйчо Вортис ли се беше върнал? Не беше ли казал, че ще се върне чак за вечеря?

— Трябва да отбележа — продължи Илян, като размаха замислено пръст във въздуха — че винаги е имал невероятен нюх за хората, които наема. Всъщност така и не разбрах дали умее да ги подбира добре, или сам да ги създава впоследствие. Кажеше ли, че някой е точният човек за дадена работа, неизменно се оказваше прав. По един или друг начин. Ако смята, че от вас ще излезе добра лейди Воркосиган, значи несъмнено е прав. Макар че — в тона му се прокрадва известна строгост, — ако все пак свържете съдбата си с неговата, мога лично да ви гарантирам, че повече никога няма да имате контрол върху бъдещето. Не че човек по принцип е в състояние да го контролира.

Екатерин кимна в неохотно съгласие.

— Когато бях на двайсет, избрах живота си. И не познах.

Илян се засмя горчиво.

— О, на двайсет! Боже! Да. Когато на двайсет години положих клетвата си пред император Ецар, бях планирал военната си кариера до последната подробност. Служба в корабен екипаж, на трийсет — капитан на кораб, на петдесет — адмирал, а на шейсет щях да се пенсионирам, два пъти по-добър, отколкото съм бил на двайсет. Допуснал бях и възможността да ме убият, разбира се. Всичко беше предвидено. Животът ми пое по различно отклонение още на следващия ден, когато, вместо на кораб, ме назначиха в ИмпСи. После отново промени посоката си, когато внезапно ме повишиха в шеф на Имперската сигурност в разгара на война, която изобщо не бях предвиждал, и в подчинение на едно момче император, което десет години преди това дори не беше родено. Животът ми се оказа една дълга поредица от изненади. Преди година дори не бих могъл да си представя положението, в което се намирам днес. Или да мечтая дори за щастие. Разбира се, лейди Алис… — Лицето му се смекчи при споменаването на името й и той замълча за миг с тайнствена усмивка на устните. — Напоследък стигнах до заключението, че принципната разлика между рая и ада са хората, които ти правят компания там.

Можеше ли да се съди за един човек по приятелите му? Можеше ли да съди за Майлс по този признак? Иван беше чаровен и смешен, лейди Алис — изтънчена и страховита, Илян, въпреки зловещото си минало, беше мил по свой си начин. Клонираният брат на Майлс, Марк, въпреки горчивата си язвителност, изглежда, наистина му беше брат. Карийн Куделка беше страхотна отвсякъде. Семейство Ворбретен, другите от клана Куделка, Дъв Галени, Ципис, Мама Кости, Пим, дори Енрике… Майлс, изглежда, събираше около себе си приятели с чар, характер и невероятни способности също толкова небрежно и несъзнателно, както кометите водят след себе си своите опашки от светлина.

Тя си даде сметка колко малко приятели беше имал някога Тиен. Той презираше колегите си и говореше с пренебрежение за познатите си. Беше си казвала, че съпругът й не умее да се сприятелява или че просто е твърде зает. След края на ученическите си години Тиен не беше завързал нито едно истинско приятелство. Лека-полека и тя беше започнала да споделя изолацията му — „сами заедно“ беше най-точното определение за техния брак.

— Мисля, че сте напълно прав, сър.

Откъм къщата гласът на Ники се извиси и изтъня внезапно:

— Не! Не! — Закачаше се за нещо с вуйчо й ли? Екатерин вдигна глава и се заслуша, смръщила неспокойно чело.

— Извинете ме за секунда — каза тя и хвърли кратка усмивка към Илян. — Трябва да ида да видя какво става. Веднага се връщам…

Илян кимна и учтиво се престори, че вниманието му е изцяло привлечено от градината.

Екатерин влезе в кухнята и спря като закована. Гласът, който беше чула, не беше на вуйчо й, а на Алексей Вормонкриеф.

Ники седеше присвит в голямото кресло на вуйчо Вортис в ъгъла. Вормонкриеф се бе навел над него, с напрегнато лице и стиснати юмруци.

— Да се върнем на онези превръзки, които си видял на китките на лорд Воркосиган в деня след смъртта на баща ти — тъкмо казваше Вормонкриеф. — Какво представляваха? Колко големи бяха?

— Не знам. — Ники сви притеснено рамене. — Бяха си просто превръзки.

— А раните под тях какви бяха?

— Не знам.

— Добре де, порезни ли бяха? Изгаряния и мехури, като от плазмена пушка? Помниш ли да си ги виждал след това?

Ники отново сви рамене.

— Не знам. Целите му китки бяха като ожулени. Още има белези от тях. — Гласчето му звучеше стегнато, сякаш всеки момент щеше да заплаче.

Лицето на Вормонкриеф се оживи.

— Не го бях забелязал. Той май много внимава да носи дълги ръкави, нали? Нищо че е лято. А имаше ли и други рани, по лицето например? Синини, драскотини, подуто око, да кажем?

— Не знам…

— Сигурен ли си?

— Лейтенант Вормонкриеф! — остро го прекъсна Екатерин. Вормонкриеф подскочи и се обърна. Ники вдигна поглед и лицето му се отпусна облекчено. — Какво правите?

— А, Екатерин! Мадам Ворсоасон. Дойдох да ви видя.

Той махна към обточения с библиотечни рафтове салон.

— Тогава защо не дойдохте в градината, където бях?

— Възползвах се от възможността да поговоря с Ники и съм много доволен, че го направих.

— Мамо! — задавено рече Ники от своето кресло-барикада. — Той казва, че лорд Воркосиган е убил татко!

— Какво?! — Екатерин се втренчи във Вормонкриеф, зашеметена дотам, че за миг забрави да диша.

Вормонкриеф разпери безпомощно ръце и я погледна сериозно.

— Тайната е разкрита. Истината се знае.

— Каква истина? Кой я знае?

— Целият град приказва за това, не че някой би се осмелил — или пък би се загрижил особено — да направи нещо по въпроса. Страхливи клюкари, такива са повечето. Но картинката става все по-ясна. Двама мъже излизат в комарската пустош. Единият се връща, очевидно с доста странни наранявания. „Злополука с дихателна маска“, как ли не. Но аз веднага разбрах, че вие не сте имали причина да го заподозрете в нечестна игра, докато Воркосиган не е свалил гарда си и не ви е предложил брак по време на онази вечеря. Нищо чудно, че сте избягали с писъци.

Екатерин отвори уста. Спомени за кошмара се заблъскаха в главата й. „Онова, в което го обвиняваш, е физически невъзможно, Алексей. Аз знам. Нали аз ги открих в онази пустош, както живия, така и мъртвия.“ После я засипа порой от други съображения, тези, свързани със сигурността. Само няколко брънки по веригата от събития деляха смъртта на Тиен от хората и нещата, за които никой не смееше да говори.

— Въобще не беше така. — Думите й прозвучаха по-неубедително, отколкото беше възнамерявала.

— Мога да се обзаложа, че Воркосиган така и не е бил разпитан с фаст-пента. Прав ли съм?

— Той е бивш служител на ИмпСи. Съмнявам се, че може да бъде подложен на такъв разпит.

— Колко удобно! — Вормонкриеф изкриви лице в иронична гримаса.

— Мен ме разпитаха с фаст-пента.

— Отхвърлили са варианта за съучастие, да! Знаех си!

— Какво… съучастие? — Думите заседнаха в гърлото й. Смущаващите подробности от безмилостния разпит с наркотика на истината, на който я бяха подложили след смъртта на Тиен, се заблъскаха безредно в главата й. Вормонкриеф беше закъснял с това свое сензационно обвинение. От ИмпСи се бяха сетили за този сценарий още преди тялото на Тиен да е изстинало. — Да, зададоха ми всички въпроси, които един съвестен следовател би задал на близък роднина в случай на смърт при неизяснени обстоятелства. — „И повече.“ — И какво от това?

— При неизяснени обстоятелства, да, още тогава сте подозирали нещо, знаех си! — И махна с ръка, пресичайки опита й да замени това зле подбрано „при неизяснени обстоятелства“ с „при злополука“, — Повярвайте ми, аз напълно разбирам ужасната ви дилема. Вие не смеете да обвините всемогъщия Воркосиган, лорда мутант. — Вормонкриеф се намръщи. — Бог знае какви неприятности би могъл да ви навлече. Но, Екатерин, аз също имам влиятелни роднини! Дойдох да ви предложа… и на Ники… своята защита. Вземете ръката ми… доверете ми се… — той разпери ръце и тръгна към нея — и с общи усилия, кълна се, ще можем да изправим онова дребно чудовище пред съда!

Останала без думи, Екатерин се огледа трескаво за някакво оръжие. Единственото що-годе подходящо, на което се спря погледът й, беше машата край камината, но дали да го цапне с нея по главата, или да му я навре в тъпия задник?… Ники вече плачеше на глас, с тънички, накъсани хлипове, а Вормонкриеф стоеше между тях. Тя понечи да се шмугне покрай него — твърде неразумно, както се оказа, защото Вормонкриеф се възползва от възможността да я грабне любовно в прегръдките си.

— Ау! — извика той, когато тя размаза носа му с удар, събрал цялата сила и тежест на ръката й. Ударът не заби костта на носа в мозъка му и не го уби на място, както пишеше в книгите — Екатерин не бе и очаквала подобен ефект, — но ако не друго, му потече кръв и носът му започна да се подува. Вормонкриеф сграбчи китките й. Екатерин се дърпаше и бореше като обезумяла.

Гласът й най-после се върна и тя изкрещя с цяло гърло:

— Пусни ме, идиот тъп!

Той я зяпна невярващо. Повъзстановила равновесието си с намерение да изпробва дали онова нещо с коляното в слабините сработва по-добре от удара в носа, Екатерин тъкмо вдигаше крак от пода, когато я спря убийствено хладният глас на Илян:

— Дамата те помоли да я пуснеш, лейтенант. Не би трябвало да й се налага да те моли два пъти. Или дори… веднъж.

Очите на Вормонкриеф се ококориха, когато позна бившия шеф на ИмпСи. Ръцете му се отвориха рязко, а пръстите му се размахаха леко, сякаш да се отърсят от вината си. Устните му се раздвижиха в няколко последователни и неуспешни опита да произведат звук, преди да се включат и останалите части от говорния му апарат.

— Капитан Илян! Сър! — Понечи да отдаде чест, после до главния му мозък стигна фактът, че Илян е в цивилни дрехи, и вместо към челото, ръката му зави към лицето и се зае да проучи пораженията, нанесени на носа му. Вормонкриеф се втренчи потресено в кръвта, размазана по пръстите му.

Екатерин го заобиколи, смести се до Ники в креслото на вуйчо си и притисна хлипащото дете до гърдите си. Ники трепереше. Тя зарови нос в чистата му момчешка коса, после погледна гневно Вормонкриеф.

— Как смееш да идваш тук неканен и да разпитваш сина ми без мое позволение! Как смееш да го тормозиш и плашиш така! Как смееш!?

— Много добър въпрос, лейтенант — каза Илян. Очите му бяха твърди, студени и изобщо не бяха мили. — Би ли бил така добър да отговориш и да задоволиш любопитството и на двама ни?

— Виждате ли, виждате ли, сър, аз, аз, аз…

— Аз видях едно — каза Илян със същия леденостуден глас. — Видях, че влезе в дома на имперски ревизор, непоканен и без да оповестиш пристигането си, в отсъствие на самия ревизор, и подложи на физическо насилие член на неговото семейство. — Мигновена пауза, в която сащисаният Алексей сграбчи носа си, сякаш в опит да скрие вещественото доказателство. — Кой е командващият ти офицер, лейтенант Вормонкриеф?

— Но тя ме уда… — Вормонкриеф преглътна, после пусна носа си и застана мирно. Лицето му позеленя. — Полковник Ушаков, сър. Операции.

С изключително зловещ жест Илян откачи един аудиосекретар от колана си и повтори информацията в микрофона му, заедно с пълното име на Алексей, датата, часа и мястото на простъпката. После върна аудиосекретаря на щипката му с тихо прищракване, което отекна гръмовно в настъпилата тишина.

— На полковник Ушаков му предстои разговор с генерал Алегре. А колкото до теб, свободен си, лейтенант.

Вормонкриеф се оттегли заднишком. Ръката му се вдигна към Екатерин и Ники в един последен, напразен жест.

— Екатерин, моля те, позволи ми да ти помогна…

— Ти лъжеш! — озъби му се тя, все така притиснала Ники до себе си. — Лъжеш и мърсиш. Повече никога да не си стъпил тук!

Искреното, макар и стреснато объркване на Алексей беше по-вбесяващо, отколкото биха били гневът или негодуванието му. Възможно ли бе да не е разбрал и една дума от онова, което му беше казала? Все така потресен, той се измъкна във вестибюла и излезе от къщата. Екатерин стисна зъби, докато слушаше как тропотът на ботушите му заглъхва по алеята пред входната врата.

Илян остана както си беше, облегнат на портала, скръстил ръце и вперил поглед в нея.

— Колко време стояхте там? — попита го тя, след като дишането й се успокои достатъчно.

— Хванах частта за разпита с фаст-пента. Всички онези ключове думи — ИмпСи, съучастие… Воркосиган. Моля да ме извините за подслушването. Старите навици умират трудно. — Усмивката му се върна, но топлотата й се забави доста повече.

— Е… благодаря, че ме отървахте от него. Военната дисциплина е чудесно нещо.

— Да. Чудя се колко време ще му е нужно да се сети, че нямам власт над него, нито над някой друг. Е, няма значение. За какво всъщност бръщолевеше противният нам Алексей?

Екатерин поклати глава и се обърна към Ники.

— Ники, миличък, какво стана? Колко време стоя тук онзи човек?

Ники подсмръкна, но вече не трепереше толкова.

— Позвъни на вратата малко след като вуйна Вортис излезе. Пита ме разни неща за когато лорд Воркосиган и дядо Вортис бяха отседнали у нас на Комар.

Илян, с ръце в джобовете, бавно се приближи.

— Спомняш ли си някои от тях?

Ники разкриви лице.

— Дали лорд Воркосиган е оставал за дълго насаме с мама… аз откъде да знам? Ако са били сами, значи аз не съм бил с тях, нали? Какво съм виждал да прави лорд Воркосиган. Да си яде вечерята, най-вече. Казах му за пътуването с въздушната кола… той ме пита няколко пъти за дихателните маски. — Ники преглътна, погледна уплашено майка си и ръката му се вкопчи в нейната. — Каза, че лорд Воркосиган е направил нещо на маската на татко! Мамо, вярно ли е?

— Не, Ники. — Прегръдката й се стегна. — Не е имало как да стане. Аз ги открих, така че знам. — Веществените доказателства бяха неоспорими, но колко още можеше да му каже, без да наруши секретността? Фактът, че лорд Воркосиган е бил прикован за китките към един парапет, неспособен да направи каквото и да било на нечия дихателна маска, включиталено и на своята, водеше моментално към въпроса кой го е приковал там и защо. Фактът, че имаше безброй неща за онази кошмарна нощ, които Ники не знаеше, водеше моментално към въпроса колко още не му е било казано — защо, мамо; как, мамо; какво, мамо; защо, защо, защо…

— Измислили са го — яростно заяви тя. — Измислили са го, защото лорд Воркоскиган ме помоли да се омъжа за него и аз му отказах.

— Какво?! — Ники я погледна неразбиращо. — Помолил те е? Уха! Но ти ще бъдеш графиня! Ще имаш пари и така нататък. — Поколеба се. — И си му отказала? Защо? — Челцето му се набръчка. — Тогава ли напусна и работата си? Затова ли му беше толкова ядосана? За какво те е излъгал? — В очите му се прокрадна съмнение и Екатерин усети как телцето му отново се напряга. Идеше й да закрещи.

— Няма нищо общо с татко ти — твърдо каза тя. — Това… което ти е казал Алексей… е просто инсинуация срещу лорд Воркосиган.

— Какво е „инсинуация“?

— Клевета. Когато някой разпространява лъжи за някого, лъжи, които навреждат на честта му. — В периода на Изолацията хората са се дуелирали с шпаги за такива неща, мъжете де. Ползата от дуелите внезапно придоби смисъл за нея, за пръв път в живота й. В момента нямаше нищо против да убие някого, само дето не знаеше накъде да насочи шпагата си. „Целият град приказва…“

— Но… — Лицето на Ники беше изопнато, смутено. — Ако лорд Воркосиган е бил с татко, защо не му е помогнал? В училището на Комар ни учеха как да си помагаме с дихателните маски в случай на опасност…

По лицето му виждаше как се зараждат въпросите. Ники имаше нужда от факти, от истината, която да се изправи срещу образите, родени от уплашеното му въображение. Но не тя решаваше кои държавни тайни да разкрие.

Докато още бяха на Комар, двамата с Майлс се бяха разбрали, че ако любопитството на Ники стане твърде настойчиво, Екатерин ще го заведе при лорд ревизор Воркосиган, който да му каже от висотата на имперския си сан, че от съображения за сигурност подробностите около смъртта на Тиен ще трябва да почакат, докато Ники порасне. Никога не си беше помисляла, че темата ще приеме такава форма и че човекът с имперския сан ще се окаже обвиняем за смъртта на бащата на Ники. Елегантното им решение внезапно се беше оказало… нито елегантно, нито решение. Стомахът й се сви на топка. „Трябва да говоря с Майлс.“

— Е, ами… — промърмори Илян. — Ето ти пример, Ники, за грозната страна на политиката… За съжаление, по-лош момент от този, здраве му кажи.

— Вие сега ли чувате за това? Откога се разправя наляво и надясно?

Илян се намръщи.

— За мен е нещо ново. Лейди Алис обикновено ме държи в течение на всички интересни разговори, които циркулират из столицата. Снощи трябваше да организира заедно с Лайза прием в двореца, така че разузнаването ми изостава с един ден… но по всичко личи, че историята се е раздухала след вечерята у Майлс.

Екатерин вдигна ужасено очи към лицето му.

— Дали Майлс е чул вече за това, как мислите?

— А… вероятно не. Кой би му казал?

— За всичко съм виновна аз. Ако не бях избягала като някоя истеричка… — Екатерин премълча остатъка от мисълта си при вида на силното смущение, изписало се по лицето на Илян. Да, явно смяташе, че и той има дял в тази злощастна верига от събития.

— Трябва да поговоря с някои хора — каза Илян.

— А аз трябва да поговоря с Майлс. Трябва да поговоря с Майлс още сега.

Илян отговори с обичайната си сдържана любезност.

— Колата и шофьорът ми ме чакат. Искате ли да ви закарам, мадам Ворсоасон?

Но къде да паркира бедния Ники? Вуйна Вортис щеше да се върне чак след няколко часа. А не искаше той да присъства на това… о, какво толкова, по дяволите, ставаше дума за замъка Воркосиган. Там имаше достатъчно хора, при които можеше да го прати — Мама Кости, Пим, дори Енрике. Опа — беше забравила! Графът и графинята си бяха вече у дома. Добре де, какво толкова! След още миг на трескаво колебание тя каза:

— Да.

Прати Ники да си обуе обувките, остави бележка на вуйна си, заключи и последва Илян до колата му. Ники беше пребледнял и се умълчаваше все повече.

Пътуването беше кратко. Чак когато наближиха, Екатерин се сети, че дори не е проверила дали Майлс си е вкъщи. Трябваше да му се обади по комтаблото, но Илян й беше предложил да я закара и… Минаха покрай голата, спекла се под слънцето бараярска градина, хлътнала под нивото на тротоара. В другия край на пустинния терен една самотна дребна фигура седеше на закривения ръб на повдигната леха.

— Спрете!

Илян проследи погледа й и даде знак на шофьора. Екатерин вдигна купола и изскочи навън още преди колата да е спряла напълно.

— Мога ли да ви помогна с още нещо, мадам Ворсоасон? — извика след нея Илян, когато тя се отдръпна встрани, за да направи път на Ники.

Тя се наведе към него и прошепна отровно:

— Да. Вижте сметката на Вормонкриеф!

Той я поздрави зловещо с ръка до челото.

— Ще направя всичко според скромните си възможности, мадам.

Колата потегли и Екатерин и Ники прекрачиха ниската оградна верига и закрачиха към градината.

Почвата беше жива част от всяка градина, сложна екосистема от микроорганизми, но почвата тук щеше да загине под слънцето и да се отмие от дъждовете, ако някой не се погрижеше да я засади с растения… Майлс седеше до единственото растение в цялата тази безжизнена пустош — малкия скелит, който беше разсадила от своето дръвче. Трудно беше да се прецени кой от двамата изглежда по-отчаян и самотен. До Майлс имаше голяма празна чаша, а самият той се взираше загрижено в растението и в мокрото петно върху пръстта около него. При звука на наближаващите им стъпки вдигна поглед и устните му се разтвориха. Лицето му се изкриви в мимолетен израз на ужас и вълнение — чувства, които той потисна веднага и замени с изражение на предпазлива любезност.

— Мадам Ворсоасон — почна Майлс. — Какво… Добре дошли. Добре дошли. Здравей, Ники.

Тя не можа да се сдържи — първите думи, които излязоха от устата й, нямаха нищо общо с репетираните в наземната кола:

— Не сте поливали върху стеблото, нали?

Той погледна въпросното стебло, после отново погледна нея.

— А… не трябва ли?

— Само около корените. Не прочетохте ли инструкциите?

Той отново погледна виновно към растението, сякаш очакваше да намери етикетче, което е пропуснал.

— Какви инструкции?

— Онези, които ви изпратих — допълнението. О, няма значение! — Тя притисна с пръсти слепоочията си, търсейки някаква последователност в обърканите си мисли.

Ръкавите му бяха навити заради жегата. Грапавите червеникави белези около китките му се виждаха ясно на силната светлина, както и тънките бледи линии нагоре по ръцете, останали му от по-отдавнашна хирургическа намеса. Ники притеснено се втренчи в тях. Майлс най-после се съвзе от шока на самото й присъствие тук и забеляза тревожната й възбуда.

Гласът му загуби част от изразителността си:

— Предполагам, че не сте дошли заради градината.

— Да. — Нямаше да е лесно… а може би щеше. „Той знае. И не ми е казал.“ — Чухте ли вече за това… за това чудовищно обвинение, което е в устата на всички?

— Вчера — мрачно отговори той.

— Защо не ме предупредихте?

— Генерал Алегре ме помоли да изчакам, докато в ИмпСи направят оценка на ситуацията. Ако този… грозен слух има отражение върху сигурността, няма да съм в правото си да действам изцяло по свое усмотрение. Ако няма… пак си остава трудна работа. С обвинение бих могъл да се боря. Това е нещо по-неуловимо. — Хвърли поглед наоколо. — Както и да е, след като вече сте уведомена за това, молбата на генерала губи смисъл и се считам свободен от задължението, което поех. Мисля, че ще е по-добре да продължим разговора си вътре.

Екатерин огледа изоставената градина, открита към небето и града.

— Да.

— Ако обичате. — Той махна към сградата, но не й подаде ръка. Екатерин и Ники го последваха мълчаливо по пътечката до охраняваната порта на имението.

Заведе ги на „своя“ етаж, в онази весела слънчева стая, където двамата бяха обядвали преди няколко седмици. Когато влязоха в Жълтия салон, Майлс ги покани да седнат на изящното канапе с цвят на иглика, а самият той се настани на стол с права облегалка срещу тях. Около устата му се бяха врязали бръчки на напрежение, които Екатерин не беше виждала от онези кошмарни дни на Комар. Той се наведе напред с ръце, стиснати между коленете, и попита:

— Как и кога разбрахте за това?

Тя почна да му разказва — доста объркано, поне в нейните уши — за нахлуването на Вормонкриеф, подпомагана на моменти от Ники. Детето заекваше на всяка втора дума, но Майлс го изслуша мълчаливо, с уважение и внимание, които, изглежда, поуспокоиха Ники въпреки ужасното естество на темата. Наложи му се обаче да засмуче устни, прикривайки усмивката си, докато Ники живописно разказваше как Вормонкриеф се е сдобил с разкървавения си нос:

— И си омаца цялата униформа! — завърши разказа си Ники, при което Екатерин примигна стреснато, осъзнавайки, че е станала обект на изпълнени с мъжко възхищение погледи от страна и на двамата си събеседници.

Но мигът на ентусиазъм отмина бързо. Майлс потри чело.

— Ако зависеше от мен, още сега бих отговорил на част от въпросите ти, Ники. За съжаление обаче, преценката ми се явява преценка на заподозрян. Да нарека положението си „сблъсък на интереси“ би било слабо казано. — Той въздъхна и се облегна в твърдия си стол, но небрежната му поза беше твърде неубедителна. — Първото, което бих искал да подчертая, е, че за момента обвинението засяга само мен. За щастие, разплискалата се помия някак ви е пропуснала. И бих искал това да си остане така. Ако… не се виждаме, никой не би имал повод да окаля и вас.

— Но така вие ще се озовете в още по-лоша позиция — каза Екатерин. — Ще изглежда така, сякаш вярвам на лъжите на Алексей.

— А в другия случай ще изглежда, че двамата с вас сме били съучастници в смъртта на Тиен. Не знам как бих могъл да обърна това в наша полза. Затова пък знам как да намаля щетите наполовина.

Екатерин се намръщи. „И да те оставя сам да посрещнеш ударите?“ След малко каза:

— Предложеното от вас разрешение е неприемливо. Ще трябва да измислите друго.

Очите му се впериха изпитателно в лицето й.

— Както желаете…

— За какво говорите? — настоя Ники, свъсил объркано вежди.

— Виждаш ли. — Майлс вдигна пръсти към устните си и погледна момчето. — Изглежда, причината, поради която политическите ми противници ме обвиняват, че съм повредил дихателната маска на баща ти, е желанието ми да ухажвам майка ти.

Ники набръчка носле, докато осмисляше казаното.

— Ти наистина ли си я помолил да се омъжи за теб?

— Ами, да. По един доста… неискрен начин. — Наистина ли се изчервяваше? Хвърли й кос поглед, но Екатерин нямаше представа какво е прочел на лицето й. Нито как го е интерпретирал. — Но сега се боя, че ако двамата с нея продължим да се виждаме, хората ще решат, че заедно сме заговорничели срещу баща ти. Тя пък се бои, че ако не продължим да се виждаме, хората ще го приемат като доказателство, че според нея аз наистина съм — извинявай, ако това ти звучи грубо — че наистина съм го убил. Или, с други думи, отиваш по дяволите, ако го направиш, отиваш по дяволите и ако не го направиш.

— Те да вървят по дяволите — дрезгаво рече Екатерин. — Не ми пука какво мислят, говорят или правят онези невежи идиоти. Да се задавят дано със злобните си клюки. — Ръцете й се стиснаха в юмруци в скута й. — Интересува ме само какво мисли Ники. — „Пукни, Вормонкриеф!“

Воркосиган я погледна, вдигнал вежда.

— И смятате, че тази версия няма да стигне и до него, както стана с първата?

Ники отново се беше умърлушил и местеше неуверено поглед между двамата. Моментът не беше подходящ, реши Екатерин, да му прави забележка, че си е качил краката върху хубавия диван.

— Добре — тихо каза Майлс. — Така да бъде. — Кимна й едва забележимо. Екатерин потрепна при неканената представа за рицар, който спуска забралото си, готов да се впусне в турнирната битка. Майлс погледна Ники и навлажни устни. — А… какво мислиш ти за всичко това, Ники?

— Не знам. — След краткия си пристъп на словоохотливост Ники отново се затваряше. Лошо.

— Нямам предвид фактите. Все още не разполагаш с достатъчно факти, върху които да си изградиш мнение. Опитай с чувствата. Тревогите. Например, страх ли те е от мен?

— Не — измънка Ники, обви ръце около коленете си и втренчи поглед в обувките си върху тапицерията от нежна жълта коприна.

— Страх ли те, че може да се окаже вярно?

— Не може да е вярно — ожесточено възрази Екатерин. — Беше физически невъзможно.

Ники вдигна очи.

— Но той е работил за ИмпСи, мамо! Агентите на ИмпСи могат да направят всичко и да го направят да изглежда така, както те искат!

— Благодаря ти за този… вот на доверие, Ники — сериозно рече Майлс. — Мисля, че… Всъщност, Екатерин, Ники е прав. Сещам се за няколко възможни сценария, които не биха били в противоречие с веществените доказателства, които видяхте вие.

— Посочете ми един — презрително каза тя.

— Според най-елементарния може да съм имал съучастник. — И той завъртя леко пръсти, доста зловещо, имитирайки как някой развива вентила на кислородната бутилка на прикован човек. Ники, разбира се, не схвана значението нито на жеста, нито на намека. — И това е само най-простият сценарий. Щом аз мога да се сетя, значи могат и други. А не се съмнявам, че някои от тях не биха се поколебали да споделят гениалните си хрумвания с вас.

— И вие сте го предвидили? — попита тя с усещането, че крайниците й изтръпват.

— Десет години в ИмпСи се отразяват на мисленето. И някои от промените не са приятни.

Приливната вълна от гняв, довела я тук, започваше да се отдръпва, оставяйки я на пустинен бряг. Не беше възнамерявала да говори толкова открито пред Ники. Но Вормонкриеф беше унищожил и последния й шанс да защити сина си чрез неведение. Може би Майлс беше прав. Щеше да им се наложи да се справят с това. Те тримата трябваше да се справят с това и да продължат да се справят, без значение дали са готови, или не, дали са достатъчно пораснали, или не.

— Колкото и да си играе човек с фактите, рано или късно стига дотук. Рано или късно нещата опират до доверието. Или до липсата на доверие. — Той се обърна към Ники, очите му бяха неразгадаеми. — Истината е следната. Ники, не съм убил баща ти. Той излезе от купола с почти празни резервоари на дихателната си маска, които не провери, а после беше възпрепятстван да се прибере навреме. Аз допуснах две непростими грешки, които ми отнеха възможността да му помогна. Съжалявам, но вече е късно да ги поправя. Единственото нещо, което мога да направя като компенсация, е да се погрижа за… — Млъкна рязко и изгледа тревожно Екатерин. — Единственото нещо е да се погрижа вие с майка ти да сте добре и да не се нуждаете от нищо.

Екатерин го изгледа. Тя и Ники бяха били последната грижа на Тиен, иначе той нямаше да я остави без пукната пара, да се опозори и да зареже сина си със сериозно генетично заболяване. В един миг по време на погребението беше попитала Ники кой е най-хубавият му спомен от баща му. Детето беше посочило онази чудесна едноседмична почивка на морето, където ги беше завел Тиен. Екатерин, която знаеше, че билетите за теснолинейката и престоя им в хотела бяха платени от брат й Хюго, си бе замълчала. Дори и от гроба, помисли си горчиво тя, Тиен протягаше костелива ръка и смазваше стремежа й към покой. Може би предложението на Воркосиган да сподели отговорността щеше да се отрази благотворно върху оформящия се мироглед на сина й.

Устните на Ники бяха стиснати, а очите му — премрежени от непролети сълзи — явно обмисляше откровените до болка думи на Майлс.

— Но… — започна той и млъкна.

— Сигурно ти идват наум десетки въпроси — кротко каза Майлс. — Ще ми кажеш ли някои от тях? Или поне един-два?

Ники сведе поглед, после отново вдигна глава.

— Но… но… защо не е проверил дихателната си маска? — Поколеба се, после бързо продължи: — Защо не си му дал от своя кислород? Какви са били двете ти грешки? За какво си излъгал мама, та тя се беше вбесила толкова? Защо не си могъл да го спасиш? И от какво са тези рани по китките ти? — Ники си пое дълбоко дъх, погледна уплашено Майлс и извика с изтъняло гласче: — Трябва ли да те убия като капитан Ворталон?

Майлс беше следил внимателно пороя от въпроси, но последният, изглежда, го свари неподготвен.

— Извинявай. Като кого?

— Капитан Ворталон е любимият герой на Ники от холовидеото — обясни Екатерин смутено. — Той е скоков пилот, преживява какви ли не галактически приключения заедно с принц Ксав и доставя незаконно оръжие за Съпротивата по време на сетаганданското нашествие. Имаше цяла поредица за това как преследва група колаборационисти, които са убили коварно баща му, лорд Ворталон, и на които отмъщава, като ги избива един по един.

— Този съм го пропуснал, и аз не знам защо. Сигурно съм бил някъде другаде. Позволявате му да гледа цялото това насилие, на крехка възраст като неговата? — Погледът му внезапно се беше оживил.

Екатерин вирна брадичка.

— Казваха, че е образователна програма, заради историческата достоверност на действието.

— Когато бях на годините на Ники, се бях вманиачил на тема лорд Ворталия Храбри, легендарния герой от времето на Изолацията. Всъщност като се замисля, всичко започна от една холовидео поредица, макар че преди да загубя интерес успях да убедя дядо ми да ме заведе в архивите и да ми намери оригиналните документи от онова време. Оказа се, че Ворталия не е чак толкова легендарен, а истинските му приключения съвсем не са били толкова героични. Май и сега ще мога да изпея всичките девет куплета на песента, която вървеше със…

— Недейте, моля ви! — изпъшка тя.

— Е, можеше да е и по-лошо. Добре че не сте му позволили да гледа „Хамлет“.

— Какво е „Хамлет“? — веднага попита Ники. Вече не стискаше така силно коленете си.

— Друга велика драма за отмъщение на същата тема, само че е древна театрална пиеса от Старата Земя. Принц Хамлет се връща у дома от колежа… между другото, на колко години е твоят капитан Ворталон?

— Стар е — каза Ники. — На двайсет.

— Е, това решава проблема ти. Хората не очакват от теб да тръгнеш да си отмъщаваш, преди да си пораснал поне дотолкова, че да се бръснеш. Няма нужда да се притесняваш за това поне още няколко години.

Екатерин понечи да възкликне възмутено по повод на този твърде неподходящ черен хумор, но навреме забеляза видимото облекчение, изписало се на личицето на Ники. Накъде биеше Майлс? Замълча, затаи дъх и го остави да продължи.

— Та в пиесата принц Хамлет се прибира у дома за погребението на баща си и открива, че майка му се е оженила за чичо му.

Ники се ококори.

— Оженила се е за брат му?!

— Да. И Хамлет получава информация, че баща му е убит от чичо му. За съжаление не е сигурен дали информаторът му го лъже, или казва истината. Така че през следващите пет действия той се мята слепешката насам-натам и кажи-речи всички герои измират, докато той се помайва в двоумение.

— Това е тъпо! — презрително отсъди Ники, вече свалил крака на пода. — Защо просто не е използвал фаст-пента?

— Уви, тогава още не е била изобретена. В противен случай пиесата щеше да е много по-кратка.

— А. — Ники се смръщи замислено, без да откъсва очи от Майлс. — Ти можеш ли да използваш фаст-пента? Лейтенант Вормонкриеф… каза, че не можеш. И че това било „много удобно“. — При последните си думи Ники изимитира съвсем точно самодоволната физиономия на Вормонкриеф.

— Върху себе си, имаш предвид? Не. Реакцията ми на фаст-пентата е необичайна и не може да се разчита на резултатите от разпита. Което беше много удобно, докато работех за ИмпСи, но точно сега никак не е добре. Даже е дяволски неудобно, ако трябва да бъдем точни. Но нямаше да ми разрешат да бъда публично разпитан и оправдан за смъртта на татко ти дори да имаше смисъл, заради известни съображения за сигурност, които засягат случая. Дори и на четири очи няма да ми разрешат, само пред теб например, по същите причини.

Ники помълча малко, после без никакво предисловие каза:

— Лейтенант Вормонкриеф те нарече „лорд мутант“.

— Много хора го правят. Зад гърба ми.

— Той не знае, че и аз съм мутант. Такъв беше и татко. Не те ли вбесява, когато те наричат така?

— Когато бях на твоите години, ме притесняваше доста. Но вече не ми прави впечатление. Сега разполагаме с технология за генно изчистване и няма опасност да предам нещо лошо на децата си, дори и да бях десет пъти по-тежко увреден. — Той се постара да не поглежда към Екатерин. — Ако приемем, че успея да убедя някоя смела жена да се омъжи за мен, разбира се.

— Лейтенант Вормонкриеф нямаше да ни иска… нямаше да иска мама, ако знаеше, че съм мутант, бас държа.

— В такъв случай настоятелно те съветвам да го осветлиш по въпроса колкото се може по-скоро — отвърна Воркосиган съвсем сериозно.

И — о чудо! — с това си спечели кратка дяволито-лукава усмивка от Ники.

Това ли беше номерът? Тайни, толкова зловещи, че са погребани в мълчание, мисли, толкова плашещи, че звънките детски гласчета замлъкват пред тях, да бъдат изритани на открито с мрачното намигване на черен хумор? И внезапно зловещото вече не виси така неумолимо над главата ти, страхът се свива страхливо и всеки може да казва каквото си иска. И непосилният товар изглежда някак по-лек.

— Ники, съображенията за сигурност, за които ти споменах, ми пречат да ти кажа всичко.

— Да бе, знам. — Ники се прегърби отново. — Щото съм на девет.

— На девет, на деветнайсет или на деветдесет не би имало значение в този случай. Но все пак смятам, че е възможно да ти кажа доста повече от това, което знаеш в момента. Бих искал да ти уредя среща с един човек, който има властта да реши каква част от подробностите е подходящо и безопасно да чуеш. Той също е загубил рано баща си при трагични обстоятелства, така че разбира как се чувстваш. Ако си съгласен, ще ти уредя среща с него.

Кого имаше предвид? Сигурно бе някой от високопоставените служители на ИмпСи. Но ако съдеше по собствените си неприятни сблъсъци с хората от ИмпСи на Комар, Екатерин не мислеше, че някой от тях доброволно би споделил познанията си за посоките към центъра на лабиринта, особено пък лабиринт като този.

— Става… — бавно каза Ники.

— Добре. — Слабо облекчение блесна в очите на Майлс и загасна. — Междувременно… нищо чудно пак да чуеш тази клюка. От някой голям, може би, или твой връстник, който е чул възрастните да го обсъждат. Твърде вероятно е историята да претърпи най-невероятни и грозни трансформации. Знаеш ли как да се справиш с това?

За миг лицето на Ники се изкриви в ожесточена гримаса и той замахна с юмрук.

— Ще ги фрасна по носа!

Екатерин примигна виновно. Реакцията й не убягна от вниманието на Майлс.

— Вярвам, че реакцията ти ще е по-зряла и обмислена — многозначително посъветва той Ники, като същевременно държеше Екатерин под око. Проклет да е, дето я караше да се смее в момент като този! Тя изхълца задавено, потискайки смеха си, и устните на Майлс потрепнаха доволно.

После той продължи съвсем сериозно:

— Аз ти предлагам вместо това просто да кажеш на въпросния човек, че в слуха няма нищо вярно, и толкова. Ако настояват за подробности, кажи им да говорят с майка ти или с дядо ти Вортис. Ако и след това не те оставят на мира, иди да доведеш майка си или дядо си — или баба си. Не е нужно аз да ти казвам колко грозна е цялата тази история. Никой здравомислещ, почтен възрастен човек не би те въвлякъл в нея. За съжаление, това няма да те предпази от нездравото любопитство на нездравомислещи възрастни.

Ники кимна.

— Като лейтенант Вормонкриеф. — Облекчението, предоставено му благодарение на този етикет, който да лепне на мъчителя си, се изписа по личицето му.

„Съюзени срещу общия враг.“

— Най-меко казано, да.

Ники се замисли. След като го остави да помисли малко, Майлс предложи да слязат в кухнята за малка закуска, като добави, че кашонът с новородените котета тъкмо днес е преместен на вече традиционното си място до печката. Дълбочината на стратегията му стана видна, когато Мама Кости, след като нахрани както Екатерин, така и Ники с лакомства, способни да разтопят и камък, заведе детето в другия край на дългото помещение, осигурявайки по този начин кратко почти-усамотение на Майлс и Екатерин.

Екатерин, седнала на високо столче до Майлс, опря лакти на кухненския плот и погледна към другия край на стаята. Мама Кости и очарованият Ники клечаха до печката, свели глави над кашона с пухкави мяучещи топчици.

— С кого смятате, че трябва да се срещне Ники? — тихо попита тя.

— Нека първо се уверя, че е склонен да участва в плана ни и че може да отдели време — предпазливо отговори Майлс. — Двамата с Ники ще отидете заедно, разбира се.

— Разбирам, но… Ники е склонен да се затваря пред непознати. Обяснете на приятеля си, че само защото Ники минава на едносрични отговори, още не значи, че не умира от любопитство.

— Ще се погрижа да разбере.

— Има ли опит с деца?

— Доколкото знам, не. — Майлс й отправи печална усмивка. — Но може пък да се зарадва на възможността да се поупражни малко.

— При дадените обстоятелства не мисля, че е вероятно.

— При дадените обстоятелство се боя, че сте права. Но вярвам в преценката му.

Стотиците други въпроси, които стояха между двамата, явно щяха да почакат, защото Ники се върна на бегом с новината, че очите на всички котета били сини. От близкото до истерия състояние, разкривило лицето му, когато бяха пристигнали тук, не беше останала и следа. Кухнята се явяваше като точен барометър на душевното му състояние — след приятната разтуха на храната и котетата той очевидно беше много по-спокоен. Фактът, че подобни неща могат да отвлекат вниманието му, беше красноречив, реши Екатерин. „Права бях да дойда при Майлс. Как ли се сети Илян?“

Екатерин остави Ники да се изприказва, после взе думата:

— Трябва да тръгваме. Баба ти Вортис ще се чуди какво е станало. — Бележката, която й беше нахвърлила набързо, казваше къде отиват, но не и защо. Освен това тя с нетърпение, макар не и с удоволствие, чакаше да обясни на вуйчо си и вуйна си цялата тази отвратителна каша… но те поне знаеха истината и със сигурност щяха да споделят гнева й.

— Пим може да ви закара — веднага предложи Майлс. Този път не се опита да я задържи тук, забеляза тя. Бързо схващаше, наистина.

С обещанието да й се обади веднага щом уреди срещата на Ники, Майлс лично ги настани в задното отделение на наземната кола и изчака, докато минат през портата. Ники мълча и по обратния път, но сега мълчанието му беше различно.

След малко той обърна глава към нея и я изгледа преценяващо.

— Мамо… ти защо отказа на лорд Воркосиган? Защото е мутант ли?

— Не — веднага отговори тя, твърдо. Веждите му се свъсиха. Ако не получеше по-подробен отговор, най-вероятно щеше да си съчини свой, осъзна тя с мълчалива въздишка. — Разбираш ли, когато ме нае да му направя градината, не е било защото е искал градина или защото е смятал, че ме бива за тази работа. Просто е смятал, че така ще има възможност да ме вижда често.

— Е — каза Ники, — това е хитро. Искам да кажа, че така и стана, нали?

Екатерин се сдържа да не му се сопне. За него работата й не означаваше нищо… а кое означаваше? Щом можеш да казваш всичко на всекиго…

— Ще ти хареса ли, ако някой ти обещае да ти помогне да станеш скоков пилот и ти залегнеш над учебниците с цялото си сърце, а после се окаже, че този човек просто те е подвел, за да направиш нещо друго?

— Ами…

— Ядосах се, защото се беше опитал да се възползва от мен и от положението ми по начин, който намирах за обиден. — След кратка, замислена пауза, тя безпомощно добави: — Това, изглежда, е в стила му. — Беше ли това стил, с който би могла да свикне и с който да живее? Или беше стил, който да го научи да не използва спрямо нея, пък било то и по трудния начин? Тя да свикне, или той да се научи? „А може би по малко и от двете?“

— Значи… ти харесваш ли го? Или не?

„Харесване“ определено не беше вярната дума за този миш-маш от радост, гняв и копнеж, за това дълбоко уважение, примесено с равно количество раздразнение, всички плаващи в тъмно езеро от стара болка. Миналото и бъдещето, вкопчили се ожесточено в главата й.

— Не знам. Понякога го харесвам, и то много.

Друга дълга пауза.

— Влюбена ли си в него?

Представата си за любовта между възрастните Ники черпеше главно от холовидеото. Някаква част от съзнанието й веднага преведе въпроса като кодиран вариант на друг въпрос, а именно: „Накъде се каниш да скочиш и какво ще стане с мен?“ И все пак… вярно, че Ники не можеше да сподели и дори да си представи сложността на романтичните й надежди и страхове, но със сигурност знаеше, че такива истории следва да завършат с щастлив край.

— Не знам. Понякога. Поне така ми се струва.

Той я удостои с онзи свой поглед, който казваше: „Всички възрастни са луди“. В крайна сметка Екатерин можеше само да се съгласи с него.