Чудовища - част 1

39

Десет дни след лавината, в първата седмица на март, Алекс залиташе по пътя между останките от една полуразрушена хижа и трудно различима противопожарна просека някъде западно от мината и югозападно от Рул. Поне тя мислеше, че е запад-югозапад. След изминалите дни в следене на дирята тя имаше много грижи. Например да намери храна, преди да се превърне в такава.

Имаше прясна кръв в устата и и огромна цицина отзад на главата. Не и трябваше огледало, за да види отока под лявата буза, където Пъпчивия я беше изпердашил не толкова отдавна. Боже, беше усетила юмрука на хлапето като вилицата на мотокар.

Беше се отправила към заслона и към онази странна могила, която беше видяла по-рано, но на половината път дотам или беше паднала, или се беше спънала, не бе сигурна. Ботушите и вероятно се бяха заплели, докато вървеше слепешката през снега. След като падна, се остави да потъне, да се зарови, така че студът да свърши работата си: да прогори плътта и чак до мозъка. И може би да превърне чудовището в купчина пепел.

„Боже, моля те! Моля те, помогни ми! - Трябваше да се бори. - Не мога да се пречупя. Не мога да се предам. Трябва да остана вярна на себе си, независимо какво иска Вълка или какво мисли.“

Алекс започна да плува, да се влачи на ръце и колене.

Подобно на охлюв тя извайваше следа през снега по пътя си към порутения заслон, който се намираше близо до завесата от ръждясала пилешка мрежа. Ако Пъпчивия беше стискал още няколко секунди врата и, тя щеше да е мъртва.

Вече стоеше на колене пред могилата. Неравен от снега, хълмът беше висок около метър и стоеше от южната страна на заслона, където имаше най-много светлина и топлина. Тя се взря в могилата за около десет секунди или може би трийсет. От богатата тъмна земя се носеше аромат на глина. Миризмата и напомняше донякъде на изветряла бира.

А след това очите и се спряха на нещо малко и черно върху бяла кръпка.

„Не мисли, Алекс! - Тя проследи с очи още едно мъничко черно капаче. - Бори се! Трябва да се бориш. Просто го направи!“

Защото положението беше лошо. Наистина много лошо.

Преди десет дни:

Спомените и от станалото след лавината бяха смътен, несигурен колаж, разбираем точно толкова, колкото и някой лошо монтиран клип в YouTube. Това, което първо достигна до нея, беше едно ритмично люлеене като клатенето на малка лодка при мъртво вълнение. Гърдите и пламтяха, измъчените и бели дробове буквално изгаряха, въпреки че тялото и трепереше от студ. Умът и беше като завихрен в мъгла, докато тя се люшкаше напред-назад, напред-назад. А после отново пропадна, потъна в мрачните води на безсъзнанието. Вероятно беше успяла да изплува няколко пъти - като перископ, който изскача за един бърз поглед.

Накрая, докато се връщаше в съзнание, усети първо ръка, която обгръщаше тила и. След това започна да пада и се приземи върху... Легло? Лодка? Главата и се маеше, но също така се издуваше като балон, разширяваше се. Чудовището нарастваше и се протягаше, сякаш му бяха изникнали ръце, длани и пръсти и търсеше нещо, някой, когото да сграбчи. Тя беше много отпусната, почти спокойна, което беше странно, като се имаше предвид студът и непрестанният натиск върху гърдите й като от ток на здрав ботуш.

После нещо докосна леко дясната и буза. Опако на длан? А това пръсти ли бяха? Главата и се килна към спирала от аромат, който беше черна мъгла и нещо сладко, свежо... „Крис?“ Или чакай, не - ароматът беше дълбок, богат и миришеше на пушек. „Том.“ Усети го като мисъл, а после като въздишка, защото вкуси името му в замечтан шепот. „Том. Том?“

В следващия миг тя започна да пропада още повече, потъваше далеч от самата себе си, но издърпваше и него надолу с нея, вкусваше го - топъл, толкова топъл. Настоятелната уста на Том беше върху нейната, въздишката му погали върха на езика и, а желанието беше като гореща роза, която растеше в гърдите и. Странна течна жега пробяха през бедрата и и тя усети как гърбът и се извива, как сърцето и започва да тупти по-силно и по-силно. После почувства тежестта му върху тялото си, ръцете и бяха обвити около врата му, неговите се плъзгаха в косата и по лицето и, а тя стенеше в устата му: „да, да, да, да“, докато пръстите на Том проследяваха чувствителната кожа на врата и, изпъкналостта на ключицата и, преди да се плъзнат още малко по-нататък...

И тогава тя усети много странно дърпане.

Том... Цип ли разкопчаваше? Да, точно така и тя нямаше нищо против. Беше хубаво, тя го искаше. Тя почувства как горещината я изгаря, а в същото време и беше странно студено. Защо беше така?

Внезапно всичките и усещания и мислите и се плъзнаха и се отместиха като бавно преливане на кадри във филм. Вече имаше други ръце и различно тяло. Ароматът на опушено дърво и мускус отстъпи пред този на сенки и сладки ябълки, когато - „Крис, това е Крис!“ - устата му намери нейната. Моментът беше наелектризиран, точно както преди месеци през онази сутрин в Рул, когато тя и Крис се целунаха в шейната. Мъгла и мрак, и пожарът на желанието се сляха, когато ръцете им се сплетоха, телата им също.

Но въпреки това имаше нещо нередно. Алекс почувства придърпването, когато умът и се спъна в една подробност, която не беше на мястото си, и тя се досети. Беше миризмата - вече не на мъгла и ябълки, а на нещо зловонно и развалено. Тинестозелена гной наводни устата и. „Чакай!“ Задушавайки се, тя се отдръпна, гърлото и работеше, а мръсотията се спускаше надолу по него, вече не можеше да диша, не можеше да диша, не можеше...

- Ъх! - Дишайки тежко, тя внезапно дойде на себе си, а съзнанието и се срина в една точка, когато тя се измъкна от съня и се събуди.

Вълка беше там, обкръжен с ореол, на фона на едно зашеметяващо яркосиньо небе. Не беше обвит около тялото и. Ръцете му не проследяваха бузите и ъгъла на челюстта и, а устата му определено не беше върху нейната. Но тя лежеше по гръб не в снега, а върху спален чувал, а пръстите му се бореха с част от парката и, защипана в зъбците на цип, и той се опитваше да я съблече.

- Не! - Тя помръдна спазматично. Опита се да удари, но ръцете и тежаха като оловни тръби, а мускулите и бяха треперливи и неотзивчиви. Така беше и когато Леопарда дойде за нея в мината и... „Чакай! Нож. Ножът на Леопарда е у мен... Стани, стани!“ Тя седна рязко. Хванат неподготвен, Вълка се дръпна назад и се просна на снега, опасно близо до малък пращящ огън. С туптящо сърце тя шляпна непохватните си пръсти върху десния си крак и несръчно започна да търси канията.

Някой притисна с ръка дясното и рамо и я блъсна обратно. Падайки, тя вдигна и двете си ръце, преди Пъпчивия - момчето, което някога е било Бен Стимке - да сграбчи китките и. Той я притисна и остави тежестта си да се отпусне с тежко тупване, което изкара въздуха от дробовете и със сумтене. Ако мислеше, тя щеше да се извърти за ухапване или да подвие колене, но беше толкова паникьосана, че вместо това се издърпа назад, протегна врат и зъбите и изщракаха. Той дръпна рязко лицето си настрани, малко твърде далеч, и това беше достатъчно. Тя усети как натискът върху гърдите и намалява, разчете извивката на гърба му. Пъпчивия беше загубил равновесие и Алекс нямаше да има друга възможност. С вой тя заби коляно в слабините му.

Той изпусна едно „ъгх“. Сякаш беше дръпнала внезапно спирачка. Очите на Пъпчивия станаха кръгли като фарове, всичката кръв се оттече от лицето му. Алекс предполагаше, че дори е спрял да диша. После той се сгърчи, падна на една страна, ръцете му се притискаха към чатала, а устата му увисна отворена, за да изпусне едно странно, задавено „а-а-а“.

Веднага щом тежестта му освободи краката и, тя го избута напълно. Непохватна като рак се измъкна от спалния чувал. Тялото и беше наелектризирано, сякаш всички прекъсвачи по веригата са били пренастроени, а връзките - върнати към живот. Тя чу неясното тракане на вдигнати затвори, стърженето на метал и разбра, че другите, където и да бяха те - тя беше толкова уплашена, че беше изгубила от очи дори Вълка, - бяха вдигнали оръжията си. Не и пукаше. С ножа на Леопарда вече в ръка, тя се изправи с вик и ужасена изкрещя през сълзи:

- Махайте се, махайте се, махайте се!

Освен Вълка и Пъпчивия, който сега стенеше и се лигавеше на снега, имаше още трима други: Марли - дългурестото хлапе с растите, което тя помнеше, и две по-малки момчета, вероятно второкурсници и очевидно братя. Еднакви чипи носове, еднакви свински очички. Косите им бяха или много тъмнокестеняви, или черни; и двамата бяха насочили автомати бушмастър към нея. По-високият брат беше нервак и ментовият съсък на безпокойството му се процеждаше през порите му. За разлика от него брат му беше по-закръглен, по-нисък, по- спокоен. Тя си помисли: „Бърт и Ърни¹³¹“.

Вълка се беше изправил на крака. Изражението му - като на Крис от някой друг живот - беше напрегнато и съсредоточено, но не изтеглено в хищническото озъбване, което придобиваше точно преди да се прицели в следващото си детско меню. Секунда по-кьсно тя долови издайническия пукот, припламването на борова смола от огън, който гореше твърде буен и много жарък. Въздухът натежа като покривка, когато Променените заговориха на техния странен, неразбираем език. Заседналото в мозъка и чудовище се премести и се опита да подуши, сякаш щеше да се включи в разговора. Или само щеше да я вкара отново в главата на Вълка, както се случи в тунела, когато мината се срина.

„О, не, няма. - Устата и беше изтръпнала, сякаш в нея имаше работлив малък паяк, който беше оплел мрежа върху езика и. Дали Вълка я беше целунал? - Не, не, това беше сън.“ Или може би това искаше Вълка: той и тя заедно. Усещаше ново разгаряне на истерията, докато самоконтролът и се опитваше да се справи. „Не се е случило. Ти не го искаш, не го искаш. Беше чудовището, всичко това беше работа на чудовището.“ Беше ли се пресегнало към собствения си вид, когато тя се отнасяше и бавно се задушаваше под снега? Тя си спомни онзи странен момент, в който умът и трепна и отстъпи, и как тя беше видяла поле от сняг, счупени дървета и скали...

„И щека. Боже мой, не е било ярката светлина в края на тунела. Отново съм била в главата на Вълка. Той ме е търсил след лавината, опитвал се е да разбере къде съм под снега.“

Това беше единственото обяснение за това защо още е жива. Когато беше припаднала за последен път, а от смъртта я деляха минути, чудовището беше хлъзнало примката си и беше изпълзяло навън като черни филизи. Защото подобните неща се привличат.

- Какво искате от мен? - гласът и потрепери. Ножът на Леопарда се разклати и тя го стисна с две ръце, за да го закрепи. Алекс беше изгърбена, беше и много студено и трепереше неконтролируемо. Косата и висеше на ледени буци, въпреки че парката и беше... суха? Как беше възможно? Дрехите и бяха още мокри. „Чакай, чакай малко! Дъхът и заседна в гърлото. Парката ми беше подгизнала. Как може...“

Погледът и се плъзна по дясната ръка и тя веднага забеляза защо тази парка беше суха. Тъмносивият цвят беше различен. Беше и твърде голяма, а маншетите висяха хлабаво около китките и. Издуваше се на гърдите и явно беше предназначена за някой много по-голям и по- мускулест от нея. Парката всъщност и напомни за полото на Том, което той и беше дал в Уакамау, след като я беше отнесъл кървяща, в безсъзнание и подгизнала в своя лагер, а после я беше измъкнал от мокрите и дрехи, за да я затопли.

Очите и се стрелнаха към Вълка, който вонеше на пот, сварени черва от енот и влажно желязо. Кръвта беше образувала коричка върху половината му лице. Онзи камък... Тя си спомни, че беше ударен. Беше достатъчно шокирана, след като забеляза това, а после осъзна, че той носи само обемист вълнен пуловер, върху който беше завързал вълча кожа. От жилките кехлибар в кожата тя разбра, че тази качулка е нова и замества онази, която Леопарда беше откраднал, когато Черната вдовица превзе глутницата.

Тогава тя си даде сметка, че Вълка и беше дал своята парка. Нейното мръсно бяло палто, все още мокро, беше разстлано върху скалите близо до огъня.

По-късно тя щеше да оцени и огромния риск, който Вълка беше поел. Денят, в който се беше събудила, беше ясен. Съдейки по струите силна светлина между дърветата, беше някъде към средата на сутринта, може би дори наближаваше обяд, а Променените бяха все още будни и все още се движеха. Хората на Вълка бяха нощни птици и само този факт трябваше да и подскаже колко отчаяни трябва да са и колко опасна беше настоящата ситуация. Мината я нямаше. Много Променени и затворници бяха мъртви, а тези, които се бяха измъкнали, бяха някъде наблизо и сигурно бяха гладни, а тя беше прясно месо. Ако някой от тях доловеше миризмата и, щеше да бъде равносилно на това да бие звънеца за вечеря. След като Вълка и екипът му са я извадили от ледения гроб, е трябвало да си проправят нови пътеки или да рискуват да бъдат надвити.

А Вълка ги е накарал да спрат и да запалят огън. Съблякъл е подгизналата и парка и и е дал неговата, за да я спаси от замръзване и от смърт. Беше точно това, което Том беше направил, което и Крис би сторил в същата ситуация. Вълка правеше каквото може, за да я запази жива и да я стопли.

- Защо? - го попита тя. - Какво искаш от мен, Вълк? Какво искаш?

Алекс получи частичен отговор, когато Променените се приготвиха да тръгнат и Вълка и подаде зелена брезентова медицинска полева раница.

Беше виждала такава преди. Баща и веднъж беше прибрал нещо подобно в багажника на патрулната кола, защото ченгетата по подразбиране бяха първите, които се отзоваваха на местопроизшествие. Неговата не беше напълно оборудвана. Вътре имаше само най-основни неща, необходими да се запази животът на размазан човек до момента, в който пристигне линейката.

Тази раница беше много различна. Тя имаше хиляди джобове и капаци и беше заредена за всякакви ситуации. Имаше бинтове, марли, глюкоза на таблетки, спринцовки, ножици, няколко дузини пакети с антибиотици и дори специални марли за бързо сьсирване, които полевите медици използваха, за да спрат кървенето възможно най-бързо. Кинкейд би дал кучешките си зъби за нещо такова.

Тя беше наясно за какво се използва тази раница и вече се досещаше защо Вълка беше поел толкова рискове, за да я спаси. Той знаеше, че тя има основни познания. Все пак беше изял част от рамото и, а после я беше видял да превързва раната. Вярно, Вълка може би се беше привързал към нея, може би я искаше... Но за него тя беше и много ценен затворник - полева сестра с комплект умения, които можеха да се окажат много полезни.

На Горния полуостров зимите бяха дълги, не се очакваше пролетта да дойде още месец и половина. Дните бяха толкова смразяващи, че когато и да отиваха на лов Вълка и екипът му, винаги се заравяха дълбоко в чувалите си и във всяка дреха. Алекс спеше с ботушите, стиснати между коленете и, и с бутилка топла вода до корема, за да се предпази от замръзване.

Все по-често Вълка и хората му ловуваха и през деня, защото тогава оскъдният дивеч излизаше и се движеше наоколо. (Или може би Променените се променяха по други начини. Ако започнеха да владеят и дните... щеше да бъде лошо.) Толкова далеч от Рул вече нямаше спирки за презареждане като еквивалент на „Макдоналдс“, нямаше редовни следи от дивеч, нито пътека, която те биха могли да следват. Това значеше, че не можеха да разчитат на удобно стадо, което да подкарват от едната къща за забавления към другата. Така че вече нямаше купони, нямаше пиене, нямаше секс, нямаше разпускане в събота вечер.

Това се отразяваше и в липсата на редовни доставки за нея. Понякога ядеше, когато и те ядяха - в зависимост от това дали човекът, когото бяха уловили, имаше раница. Ако горкият човечец имаше такава, тя можеше да открие пастърма или овесени ядки, или сардини. Веднъж дори откри тънък пакет котешки лакомства, които обещаваха да поддържат венците в добро здраве и да изчистят всичкия гаден зъбен камък. „Хрупкави отвън, меки отвътре.“ Каквото и да станеше.

Най-често обаче тя не получаваше нищо, защото Вълка се връщаше с празни ръце. После тя премина на вкаменени изсушени шипки, увехнал папур и изсъхнали гъби кладница. И забравете популярните романи, в които героинята размишлява как ще изглежда суровият бор в краен случай. Ха! ХА! Пиенето на терпентин щеше да е по-лесно. Ако свареше кашата, ставаше, но Алекс не беше подготвена за това, което се случваше с водата. Тя ставаше ярко кървавочервена. Толкова подходящо. От друга страна, след като шипките и боровете съдържаха много витамин С, тя нямаше да умре от скорбут.

О! Ура!

Нещо ги преследваше през последната седмица. Животно, въпреки че Алекс не беше сигурна какво точно. Миризмата беше позната, но все пак мъчно определима и я караше да мисли за Призрак - нейния синеок ваймаранер - и за пътя за Рул, където беше видяла вълците и онзи жълтоок алфа мъжкар. Каквото и да беше това, не беше вълк, не точно. Тя все оше не го беше забелязала, но си отваряше очите, а носът и беше нащрек. Всяко животно, което беше гладно и достатъчно отчаяно, щеше да рискува да нападне човек. Или може би търсеше само остатъците? Имаше лош късмет, ако беше така. Хората на Вълка чупеха дори костите, за да изсмучат всичкия вкусен костен мозък. Ако не друго, то един полъх от качулката на Вълка трябваше да накара животното да избяга.

И това също беше странно. Вълка наистина носеше тази вълча кожа, но нито той, нито другите показваха, че са наясно с присъствието на това животно. Може би бяха твърде гладни, за да им пука.

И все пак. Това я плашеше страшно. И беше поредното нещо, за което да се тревожи.

Тя не знаеше накъде отиваха, нито защо. Но имаше нещо, което Вълка си беше наумил. Усещаше го в миризмата му, която сякаш казваше „семейство“. Алекс вдишваше „безопасност“ в сладък парфюм от люляци и орлови нокти, а това беше миризмата на баща и, изскочил от обитавания от духове таван на ума и. „Скачай, скъпа!“

И тя знаеше, че Вълка вече е бил на мястото, към което се бяха отправили, крил се е, лекувал се е и е чакал. Беше чакал идеалния момент да се върне и да я отвлече.

Тя предполагаше, че трябва да е благодарна, че не присъстваше в менюто на Променените и че Вълка я оставяше да тършува. Като се имаше предвид колко добре се справяха те - тоест никак, - новите му другари можеше да въстанат, да го убият и после да я изядат. Фактът, че другите деца оставаха с Вълка, беше мистерия, въпреки че в тежки времена отчаяните хора гравитират около водач, който поне им дава надежда. Предвид редките остатъци тя се съмняваше, че другите Променени се справяха по-добре. Том беше казал, че Наполеон разбрал нещо важно, а именно че армиите маршируват върху стомасите си, а най-добрите лидери са тези, които не само влизат в окопите със своите войници, но първо се грижат за тях.

Вълка, изглежда, разбираше това. Когато той и хората му успяваха да пипнат някой сочен, винаги се отдръпваше и се грижеше първо другите да ядат, преди да се обслужи с каквито оскъдни остатъци имаше. Значи Вълка знаеше точно колко рискована е ситуацията.

Което вероятно обясняваше защо, когато спяха, той винаги се вмъкваше между нея и другите, обгръщайки гърба и - близост, която караше гърлото и да се свива и пулсът и да се ускорява, когато кожата и не се опитваше да се откъсне от костите.

Сега, десет дни след като оживя, късметът и най-сетне се изчерпа. И тя можеше да обвинява само себе си. По това време вареше каша от бял бор, мечтаеше за храна и планираше убийство, затова не беше съвсем на себе си.

Настоящият им подслон беше мизерен - жалка двустайна купчина стареещи трупи с няколко разбити прозореца. Стените бяха толкова криви, че вятърът бе навял тънки преспи сняг през отворите. Застоялият аромат на алуминий и малката планина от смачкани консервни кутии я караше да подозира, че първоначалният собственик е идвал тук, за да се измъкне от всичко. Малко стрелба, много пиячка - какво да не му харесваш?

Съдейки по розовата светлина, която се пръскаше през непокътнатия западен прозорец, беше късен следобед. По навик очите на Алекс автоматично паднаха върху часовника с Мики Маус на Ели, все още на китката и - 7,13. Разбира се, това не беше точното време. За Мики беше винаги 7,13 - моментът, в който часовникът най-накрая беше приключил пътя си след цялата тази вода. Още минута под снега и тя смяташе, че също щеше да го е направила.

Все едно, да кажем... пет следобед? Вълка и другите трябваше да се върнат скоро, о, супер!

„Боже, дано носи нещо!“ Ужасна мисъл, но дори да я беше потиснала, това нямаше да помогне на този, когото Вълка преследваше. Внимателно отпускайки ножа в пробитото лагерно гърне, поставено върху жаравата в камината на хижата, тя разбърка кървавочервеното задушено от борова кора. Не можеше да живее от него. Това не беше храна, както и жълъдите. Разбира се, след като умираше от глад, беше по-добре от нищо. Не беше ли чела някъде, че можеш да изпържиш кората със зехтин и да добавиш щипка сол? Да, горският еквивалент на картофен чипс. При тази мисъл призрачна миризма на хрупкаво изпържени картофи с мазнина и сол изпълни устата и със слюнка.

„Хайде, престани!“ Това беше проблемът с глада. Всичко, за което мислеше, беше храна. Трябваше да се стегне. Тя го беше преживяла и знаеше, че се отправя към опасна територия. Тялото и я приближаваше с всеки изминал ден към едно много отчаяно място. Всеки път, когато се изправеше, главата и се замайваше. Понякога мислеше, че чудовището се е преместило долу и се опитва да прогризе пътя си навън през червата и.

„Всички гладуваме.“ Тя смушка бора, като се движеше много бавно, наясно с блесналия поглед на Пъпчивия, с настоятелната груба мъгла на глада му и с това колко отблизо я следеше неговият мозберг. Последното, което и трябваше, беше той да не разбере правилно внезапното и движение и да и пръсне мозъка заради скапано парче сварена кора. Като се имаше предвид колко беше прегладнял, можеше да го направи, а после да моли Вълка за прошка: „Да, шефе, знам, лоша преценка“. Гладът на Пъпчивия също смърдеше - аромат на ферментиращ плод. „Чудно, дали и аз мириша по същия начин.“ Никога не се беше замисляла много за това. Вероятно за Пъпчивия и за другите тя миришеше на недопечена пържола. „Хубав южняшки сос, сочна и недопечена, за да се топи мазнината, когато отхапеш...“

- Боже, какво не бих дала за една пържола! - каза тя. (Вляво от нея долетя отговорът на Пъпчивия, беше полъх от аромат на гнило и глад. Нищо изненадващо.) Само ако Пъпчивия не беше бързал толкова да се върнат вътре! Навън беше забелязала пилешката мрежа и си беше помислила: „Градина?“. Тези смачкани тенекии не говореха в подкрепа на това, но си струваше да се провери. Тя би убила за сбръчкан стар картоф или съсухрен морков.

Също така близо до градината, срещу един заслон, имаше странна могила, която миришеше на пекарна. Купчина за компостиране? Беше възможно. Неща, които още не бяха изгнили - особено при този студ: огризани динени кори, вкоравени сърцевини на ябълки. Полуизядени царевични кочани. Банановите кори съдържаха калий. Тя би взела всичко, което можеше да намери. Щеше да го свари, да го глътне и да не му мисли много-много. Ами разнебитеният заслон? Хората оставят всякакви неща по чекмеджета, напъхани в раници, висящи от куки и греди или натъпкани в долапчета. Вкаменени закуски. Бонбони. Енергийни блокчета. Малки кутии стафиди и торбички с ядки. Само при мисълта какво би могла да намери, слюнката се събра на езерце под езика и.

„А там може да има и неща, които бих могла да използвам.“ Заслоните бяха чудесни места, на които да търси оръжия. Всичко би свършило работа, тя не беше капризна. Пирони, стар чук. Въже. Електрически кабели. Остриета за трион. Би било най-добре да намери пистолет, но и патрони за пушка биха свършили работа. Може да ги отвори, да извади барута и да направи гърмяши пръчки. Нещо.

Но трябваше да е предпазлива. Този път имаше повече свобода. Вълка я беше оставил да тършува и и беше позволил да задържи ножа на Леопарда. Нямаше начин да рискува това. Ножът и огнивото бяха единствените и инструменти за оцеляване. Без тях щеше да бъде мъртва, когато и ако успееше да избяга.

„Когато и ако? О, мечтай си, скъпа!“ Честно казано, в някои дни дори тя се дразнеше на себе си. Беше като да седи в „Титаник“: „Просто потъни вече!“. Тя винаги имаше охрана. И къде тогава щеше да скрие тези прекрасни оръжия? Ако я хванеха, можеше да се сбогува с малките си тършувания. Тогава щеше да умре от глад. Тя смяташе, че Вълка може би я защитава, но едва ли щеше да приеме добре налагането с железен лост. Ако изобщо можеше да го фрасне с такъв. Защото вече имаше нож. Това, че Вълка и позволи да го задържи след онзи първи ден, беше истинско чудо. Дали не трябваше да се направи на Принцесата булка¹⁴¹, да се прокрадне през нощта и да резне няколко гърла? Да се пресегне, докато Вълка лежи и сънува своите щастливи, енергични малки вълчи сънища и да изтръгне сърцето му?

„Не. Събуди се!“ Тези неща ставаха само в същите онези книги, в които героинята набива сурова кора от бял бор. А това беше истинският живот.

Но тя имаше мотив. Имаше възможност. Знаеше точно къде са сънните артерии и колко дълбоко да клъцне. Ако го направеше бързо, можеше наистина да се измъкне. Все пак бяха само петима срещу един. И какво чакаше тогава?

„По дяволите, не знам. Фокусирай се върху това, което можеш да направиш, става ли? Като онази градина. Трябва да я провериш. - Въздишайки, Алекс прибра ножа. - Само ако имах възможност...“

Пъпчивия се взриви. Без предупреждение, без сигнал за тревога от чудовището, без никаква промяна в миризмата му - наистина, колко по-гладно можеше да стане хлапето? Той го направи бързо, в пълна тишина, изстреля се като ракета, която тя забеляза единствено с ъгълчето на окото си. Ахвайки, Алекс вдигна рязко ръката си нагоре, точно когато юмрукът му летеше към лицето и.

Ударът беше заслепяващ, заслепяваща бяла детонация в лявата буза, точно под окото. От устата и се опита да изскочи вик, но ръката му се стегна около врата и и сграбчи челюстта. Издърпвайки я рязко нагоре, Пъпчивия започна да я влачи през хижата.

- Пъп... Б-б-бен! - тя изхриптя, докато се препъваше, загубила равновесие, сграбчила с ръце неговите. - Бен, н-недей! Сп-спри, спри!

Но Пъпчивия, момчето, което се беше наричало Бен Стимке, беше неутолима буря, беше в настроение за месо. Той я повлече през цялата дължина на стаята и я блъсна в стената. Главата и се удари достатъчно силно, за да замъгли зрението и. Беше като скок, спрян във времето. Челюстите и се хлопнаха. Болката изригна като червен блясък, когато зъбите и разкъсаха езика. Устата и се напълни с кръв. Давейки се, Алекс усети как ръката на Пъпчивия се премести и разбра веднага какво се опитваше да направи.

Паника обви мозъка и. Опитваше се да я убие, като я удуши, и тя още имаше шанс - коляно в слабините, удар с юмрук, може би да бръкне в очите му с пръсти. Но ако Пъпчивия затиснеше сънните и артерии в хватка, тя шеше да загуби съзнание за секунди и да умре за минути, при това с много по-малко врява.

Тогава си помисли: „Ножът“. Беше го прибрала в канията. Отпусна дясното си рамо, усука се и протегна пръсти. Беше отчаян ход, безнадежден, защото дори в безумието си Пъпчивия разчете позицията на тялото и. Бърз като пепелянка, той грабна ножа от канията и обърна острието, докато не насочи върха към лявото и око.

Кръвта и се смрази и тя спря да се бие. Можеше да види как щеше да продължи това нападение. Бърз проблясък на студената стомана и тя щеше да запищи, окото нямаше да го има, от ужасната дупка щеше да тече желе и кръв.

Те замръзнаха там, без да се движат, потрепвайки извън времето. Тогава Пъпчивия пое рязък подготвителен дъх и тя имаше време да помисли: „Не!“.

С оголени в озъбване устни той нападна. Ножът с бръмчене проблясна покрай лицето и, за да се забие в стената. От зелената кисела миризма, кипяща от кожата му, тя разбра, че колкото и Пъпчивия да искаше да изтръгне гръкляна и и да се натъпче с месото и - да почувства топлината му и кръвта и в устата си, - толкова му се искаше тя да страда. Беше я хванал и щеше да се наслаждава. Да се наслаждава с нея.

Алекс започна да се бори. Опирайки гръб в дървото, тя ритна, като се целеше в слабините на Пъпчивия. Но не беше както преди няколко дни в снега. Обхватът му беше толкова по-голям от нейния, че дори и дума не можеше да става за борба. Той се изви. Но това все пак и помогна, осигури и още няколко секунди, защото той трябваше да премести захвата си, за да се задържи. Щом той я пусна, тя успя да поеме глътка въздух с ужасното усещане, че диша през бързо огъваща се сламка, и това изобщо не беше достатъчно. Тя нямаше нищо, с което да се бори, и започваше да губи. Зрението и започна първо да се замъглява, после стана като проядено от молци.

Дълбоко в мрака чудовището се съживи като паяк, който пълзеше в пещерата на черепа и. Тя се премяташе в черния водовъртеж зад очите на Пъпчивия, гледаше как лицето и добива цвета на патладжан, как очите и се подбелиха и се показаха белите полумесеци. Краят на живота и се развиваше в миш-маш от образи: Пъпчивия я души, но само до момента, в който тя припада, после и позволява да се съвземе, влачи я по пода, оставя я да се събуди само толкова, колкото да го направи отново... три пъти, може би четири... със странния съдизъм на дете, което къса крилата на муха, преди да я размаже с крака си. Изчакваше я да изплува, да се върне в съзнание, за да почувства по-добре момента, в който зъбите му ще се стегнат около шията и, ще я разкъсат и кръвта ще шурне, за да измие бузите му с ярко, жилещо червено.

От... някъде... дойде тежко хлопване, което можеше да е по-рязко и силно, ако не беше памукът, запушващ ушите и. Секунда по-късно Пъпчивия изпусна едно внезапно болнаво „ъгх“ и натискът около врата и изчезна. Защо, тя не знаеше. Нещо ожули гърба и. „Дърво, стена... падам.“ Кашляйки, се приземи като купчина, увиснала като мокро пране. За няколко секунди тя се концентрира единствено в това да поема въздух през гърлото си, което беше твърдо като стебло на лале.

През мъглата, която минаваше за зрение, тя видя Вълка и Пъпчивия в другия край на стаята, изправени един срещу друг. Въздухът в хижата беше оживял, пукайки от жега, с парливото жило на убийство и студената стомана на яростта на Вълка. Кръв капеше от носа на Пъпчивия и той клатеше глава като бик. Приведен, със свити очи Вълка започна да обикаля. Пъпчивия се опита да го последва, но или беше още зашеметен от първия удар на Вълка, или просто беше отслабнал критично от липсата на храна, защото се препъна. Сграбчвайки шанса си, Вълка се спусна и нападна. Замаян, Пъпчивия се дръпна назад и се опита да се отмести встрани, но не беше достатъчно бърз. Забивайки се в него, Вълка обви ръце около кръста му и повдигна силно. Краката на Пъпчивия излетяха, когато Вълка го преобърна и го тръшна на пода. Главата на Пъпчивия отскочи от дървото с остър пукот. Крайниците му омекнаха, връзката между мозъка и тялото му примигна, когато Вълка се стовари върху него като скала. Стовари юмрука си като чук веднъж, два пъти...

Силен рев разтърси хижата. От мястото си на пода Алекс видя как Марли - дългите му плитки бяха все още заскрежени от студа - завърта дулото на мозберга от тавана, за да го насочи към двете момчета. Вълка и Пъпчивия замръзнаха в почти комична жива картина: Вълка възседнал гърдите на Пъпчивия, окървавеният му юмрук вдигнат за още един удар. Очите на Пъпчивия се подуваха и почервеняваха в маска от кръв. В комбинация с белезите от акне момчето изглеждаше сякаш кожата му е сдъвкана отвътре навън. Гърдите му бяха голям лигавник в червено. С всяко вдишване кръвта излизаше на мехури през разбития му нос.

Отляво на Марли бяха братята - Бърт и Ърни. От миризмата, която се носеше от зеления вързоп, който висеше от рамото на Бърт, тя разбра, че жената е била крехка и слаба, увенчана в плодов букет от гладуване, с много малко месо. Погледнато иначе, може би Вълка и екипът му бяха направили услуга на тази жена по същия начин, по който шерифите застрелваха елените, които бяха твърде слаби, за да осъзнаят, че са се залутали по средата на пътя през сурова зима. Ако беше това, наистина можеше да разбере гледната точка на Променените.

Уплаши я това, че можеше.

Вълка не уби Пъпчивия, нито го направи някой от екипа му. Това, което направиха, беше да го пратят да си събира багажа. Свита в ъгъла, с болки в гърлото и с пулсиращи бузи, Алекс остана неподвижна, докато Пъпчивия, който се движеше много бавно и сковано, навиваше спалния си чувал под бдителния поглед на Марли и мозберга му.

„Не ме забелязвай! - Тя обгърна коленете си още по-плътно. - Не ме виждай! Аз не съм тук.“ Малко вероятно. През всичкото това време тя мислеше за чудовището, за скока зад очите на Пъпчивия, за внезапното появяване на Вълка. Беше възможно той все пак да е бил наблизо и да е нахлул през вратата точно навреме. „Но също толкова вероятно е чудовището да има нещо общо с това, точно както под снега.“ И този път като тогава тя се бе люшкала на ръба на съзнанието, а чудовището се беше паникьосало. Нямаше да е за първи път и какво щеше да прави тя, по дяволите? Какво можеше да направи?

„Трябва да измисля нещо, за да държа чудовището под контрол.“ Сърцето и пулсираше. Мислеше за медицинската раница. Там можеше да има нещо за болката. „Не, запази разсъдъка си! Когато започнеш да го губиш, чудовището излиза.“ Тя изсмука кръвта от разкъсаната си долна устна. „Мога да се справя. Освен това наистина трябва да запазя тези неща за момента, в който ни потрябват.“

Само секунда по-късно тя осъзна какво беше помислила: „Ни?“.

„Спри, Алекс! Ще се побъркаш.“ В желанието си да намери нещо по-добро, с което да се занимава, тя се загледа в Бърт, който грабна зеления вързоп, издърпа го и изтърси найлоновата торба. Тялото на крехката жена се изхлузи в отпусната купчина като бяло оскубано пиле. След като Бърт разстла плата на пода, Ърни изтъркаля тялото върху него, после извади добре наточен нож с хубаво сребристо острие от калъфа на крака си и започна работа.

„Не гледай, Алекс!“ Борейки се с жилото на сълзите, тя отпусна глава върху коленете си. Въздухът разцъфна с миризма на мокро желязо, сурово месо, прясна кост. „По дяволите и чудовището! Ти винаги ще бъдеш Алекс, каквото и да става...“

Тя усети полъха на студения въздух, когато вратата се затвори зад Пъпчивия. В следващия момент чу колебливи стъпки, които идваха иззад нея. Дори преди той да коленичи, преди да почувства неуверената му длан на косата си, тя знаеше кой беше. За момент не помръдна, но не защото беше уплашена.

Алекс не помръдна, защото - бог да и е на помощ! - не беше уплашена от него. Изобщо.

Яростта на Вълка, онова стоманено парене, беше изчезнала. Беше останала миризмата на гнило и мъгла, пълна с газ плът и свежи ябълки и за секунда тя се отдаде на една много проста, основна нужда. За нея в този момент дори докосване на чудовище щеше да свърши работа.

„Толкова съм уплашена! - и изведнъж тя плачеше тихо, а раменете и трепереха. Беше и ядосана на себе си. - Престани, престани... никой няма да те спаси, ако не се спасиш сама. Никой друг не може.“ И все пак там беше Вълка и тя не се бореше с него. Може би трябваше. Но беше толкова изтощена. Тя почувства как ръката му се движи през косата и много нежно, съвсем внимателно, сякаш се опитваше да не я нарани повече, отколкото вече беше. „Не ме докосвай, не ме докосвай!“ Но тя го искаше, жадуваше за докосване, за нещо, което не беше удар, и си мислеше, че е затънала много. Остави пръстите му да преминат по ненаранената и буза, усети как палецът му обърса сълзите и, как проследи челюстта и. Когато повдигна брадичката и, тя също не се противопостави.

Лицето на Вълка - лицето на Крис - беше много спокойно. Бдително. Опитваше се... да разбере, мислеше тя. Тъмните му очи бяха приковани в нейните, сякаш се опитваше да види отвъд прозорците на ума и. Миризмата му беше трудна за разбиране, но беше лека и цветна - миризма на безопасност и семейство. Може би имаше дори частица жалост или състрадание.

- Моля те, пусни ме, Вълк! - Тя трепна от парещото преглъщане на сол. - Не виждаш ли? Мястото ми не е с вас. Не съм една от вас.

Нищо не се промени в миризмата му. Може би не можеше, защото той не разбираше или не искаше да разбере. Но палецът му продължи да гали бузата и по начин, по който успокояваш малко дете или изгубено коте. Точно тогава тя разбра, че вече не плаче.

„Що за чудовище си ти, Вълк?“ Беше въпрос, който можеше да зададе на себе си. Какво беше тя сега? Какво беше това, което живееше в главата й, което можеше да направи тези неща: да скочи зад очита на Пъпчивия, да се пъхне в Черната вдовица, да се плъзне в Леопарда?

Да се пресегне към Вълка?

„Чудовището го иска. - Защото тя го искаше? - Не, не по този начин, никога.“ Каквото и да правеше чудовището, нуждите му бяха негови собствени, тя трябваше да повярва в това или можеше да използва ножа върху себе си.

„Но... ако аз мога да използвам чудовището? - Умът и забърса идеята леко, без да се спира върху нея задълго. Докосването беше нежно като допира на Вълка до бузата и. - Ако мога да контролирам кога и как да скочи чудовището? Или може би да го оставя да се опита да се пресегне към Вълка, да говори с него? Да се отпусна и да вляза във Вълка, за да видя себе си така, както той наистина ме вижда...“

- Какво? - Тя се изправи рязко. - Какво, по дяволите, мислиш, Алекс? - гласът и излезе гневен и това беше нещо, което Вълка разбра, защото го видя как се сепна, усети как ръката му падна от лицето и. - Отивам навън. - Тя нямаше да избяга, не беше глупава, но трябваше да се измъкне от тази нещастна малка стая с миризмите на смърт и Променени. Подпирайки се на стената, се изправи на крака. За момент помисли, че Вълка ще се опита да и помогне. - Недей! - каза тя, прилепвайки се към студеното дърво. - Остави ме на мира! Не искам...

Тогава спря да говори, думите се стриха на прах в устата и, когато видя Бърт точно отзад, който идваше към нея...

С вечеря.

Ръката беше източена. Беше дясната. Нямаше много месо. Дрипави останки от кожа и жилести вени, събрани върху розовата буца на лакътната кост на жената, и - о, боже! - стоманената каишка на часовник бе още стегната около тънката като вейка китка.

Нещо, изглежда, прещрака в главата и. Тя се взря в ръката ужасена, но все пак толкова гладна, че мисълта сама изскочи на повърхността: „Ако няма друга възможност, ако е въпрос на живот и смърт...“

- Не! - Преглъщайки един писък, тя избута Вълка и Бърт. Отвори вратата на хижата и се препъна в бронзовия блясък на залеза. Студът беше зашеметяващ: все едно да се блъскаш в стъкло, но не можеше да стои дори секунда повече в тази хижа. Разбира се, Променените щяха да се хранят, те трябваше да ядат. „Но аз имам избор.“ След пет-шест метра коленете и се вкочаниха, просто се предадоха, и тя се катурна върху снега. Зарови се, докато лицето, вратът и голите и ръце потрепнаха от студ. Накрая щеше да усети изгаряне, което беше добре.

„Изгори очите ми, стопи с поялник мозъка ми, каквото и да е!“ Тя провлачи главата си от страна до страна като куче, което се опитва да изчисти лоша миризма от муцуната си. „Не мога да тръгна по този път. Все едно да бях изяла Джак и да бях закусила с онези деца или да пусна чудовището на свобода.“

Без значение какво мислеше Вълка, какво искаше, тя трябваше да се бори. „Не мога да се предам, не мога да тръгна натам“. Зад себе си чу вратата на хижата да се отваря, почувства очите му, позна миризмата му. Но той само гледаше и не я последва.

„Аз съм аз. - Напред до заслона тя видя странна могила. - Аз съм аз. Аз съм Алекс.“ Проправи си път нататък, плъзгайки се през снега, докато не стигна до могилата. Коленичи пред нея, прокарвайки очи по неравния сняг, и проследи тъмна дупчица върху късче от лед. И още една дупчица, и още една. И още една.

„Бори се!“

Тя мушна и двата си юмрука в могилата чак до китките. Въпреки студа почти веднага една червена вълна изригна към повърхността и по ръцете и. Извадила длан, тя разгледа внимателно пръстите си, зацапани с кал и толкова много мравки, че кожата и се беше превърнала в черен гърчещ се килим. Много от тях носеха яйца и тънки млечни ларви в челюстите си.

„Направи го, Алекс! Просто го направи! Дръж се за мисълта коя си! Не ги оставяй да те пречупят!“

Преди умът и да може наистина да се включи и да я спре, тя заби два пръста в устата си и засмука. Мравките заляха езика и. Тя усети вкуса на пръст, грубото пукане на песъчинки и пенливия дъх на ферментираща земя, почувства тичането на много крачета, лекото убождане на челюсти, хапещи плътта и, но тя сдьвка и уби всички, преглътна ги и бръкна за втори път. И за трети.

Защото - да, положението беше толкова лошо.

40

- Сара, знам, че ситуацията е критична. Това странно земетресение изплаши всички... – Грег прекъсна изречението по средата, когато Тори, следвана по петите от Призрак, влетя в главния офис на църквата. - Всичко наред ли е?

- Да, защо се забави? - Пру беше подпрял задника си на бюрото, все още отрупано с купчина ксерокопирани обяви за втори октомври. При положение че вече наближаваше краят на първата седмица от март, възможността да се състои продажба на амишки приятелски хляб и пай, предвидена за октомври миналата година, беше повече от съмнителна. - Кътър и Бентън ще се върнат след по-малко от двайсет минути, а Грег и аз трябва да сме излезли. Няколко кутии препържен боб осигуряват само толкова време.

- Знам, съжалявам! Калеб е много болен. - Тори забърса с опакото на дланта си една меденоруса къдрица от челото си. Дългурестият ваймаранер на Алекс се отправи напряко към мускулестата немска овчарка, свита в краката на Сара. - Честно - каза Тори, - ако още едно хлапе реши да дъвче пластилин, ще изхвърля всичкия.

Грег направи физиономия.

- Пластилин ли? Това нещо смърди.

- Не и домашно направеният. Малките деца го направиха, когато още имахме брашно. Изглежда, и мирише като тесто за хляб. Обаче е много солено. - Тори подпря в ъгъла пушката си, „Ремингтън 870“ с гравиран цветен мотив на ореховата дръжка, и каза: - После трябваше да се измъкна на Беки. Искаше да знае дали ще се виждам с теб.

- Какво? Как е разбрала? - изтърси Грег. Като видя смаяния поглед в очите на Тори, му се прищя да се ритне. Когато момичетата живееха с Джес, той пиеше толкова много чай, само за да е близо до Тори, че можеше да пусне собствен боен кораб. След бягството на Алекс и засадата съветът премести Тори и Сара в жилището на пастора. Това трябваше да направи отношенията им малко по-лесни, особено след като надзирателката на момичетата, една тежка старица на име Хамърбах, се катурна от удар. Но той, изглежда, винаги казваше грешното нещо.

- Беки ме видя да отключвам вратата на балкона за хора, след като изметох мазето. Беше под олтара, каза, че играела на криеница. Но мисля, че проверяваше килера. Няколко деца се опитаха да влязат вчера.

- Защото гладуват. - Слабичката по природа Сара потрепери. На дясното и бедро като черна издутина висеше в кобур един „Зиг Зауер Р225“. Грег се чудеше дали тя изобщо знае как да стреля с това нещо. Тя му върна празен поглед. - Трудно се живее само с разводнена овесена каша, царевичен сироп и фъстъчено масло, а понякога и жълъди. Вече изгубихме седем деца. Още няколко седмици и ще започнат да падат като старците.

- Без лекарствата си тези старци щяха да ритнат камбаната и без това - каза Пру. - Кинкейд не може да направи нищо и за това. Хвани пневмония и сбогом! Ще бъде голям проблем.

- Вече имаме достатъчно големи проблеми. - Сара нави една отпусната къдрица около пръста си. - Защо, мислиш, преместиха всички нас, Пощадените, в центъра на града? И получаваме малко повече ядене, отколкото всички останали. Но със същия успех могат да нарисуват и мишени на гърбовете ни.

- Онзи „Спрингфийлд 30-06“? - каза Пру. - Мислех, че Грег ще се изпусне в гащите.

- Човекът беше просто уплашен. - Грег все още мислеше, че могат да уговорят стареца, но пушката на Пру, „Рюгер Мини-14“, сложи точка на разговора. В спалнята му откриха това, което старецът защитаваше: клетка с три мършави дългоопашати папагала. От гледката на Грег му се доплака.

- Но хората стрелят и стана по-лошо, откакто въведоха дажбите. Убиват коне, стрелят по кучета. - Сара разроши ухото на овчарката. - Джет и Призрак са все още живи, защото пазят децата, а Дейзи е твоя, Грег. Но ще дойдат и за тях накрая.

- После ще се стигне и до хора, обзалагам се. - Изражението на Пру се помрачи. - Ще започнат с най-старите, които и без това няма да изкарат дълго.

- Да ядем хора? Стига, осъзнай се! - каза Грег. - Това не е „Повелителят на мухите“¹⁵¹. Съветът няма никога да го позволи.

- О, сякаш те са много наясно. - Пру обърна очи преувеличено. - Единствената причина да издържат толкова дълго е понеже имаше храна за всички и селото беше наистина спретнато, преди всичко да отиде по дяволите. Имаха Питър, тяхното момче чудо. Твърде стар, за да се промени, не достатъчно, за да оцелее, но все пак Пощаден. И дядо му е в Съвета. После се появява Крис, още един Пощаден, и, о, той просто случайно е внук на Йегър. Истинско Божие дело. И всички се успокоиха. Питър очисти Променените, изби ги всички. Хората бяха нахранени, чувстваха се в безопасност. Помните ли церемониите в неделя? Как Йегър ни благославяше и бълваше всички онези глупости за свещените мисии? Сега, когато ги няма Питър и Крис и нищо не влиза в селото, нещата се разпадат.

- Тогава трябва да се махнем оттук, преди да ни изтър- гуват за храна или за нещо друго - каза Сара. - Или може би ще раздадат нас, момичетата, за награди. Начинът, по който зяпат някои като Кътър...

- Кътър? - Нещо прелетя през очите на Тори, но когато тя не каза нищо, Грег погледна отново Сара. - Той е един от пазачите ви.

- Да, спя много по-добре, като знам, че той държи ключовете. Не е направил нищо, но мога да чуя как се въртят колелцата. Ако можеше да измисли начин...

- Ще уредя да го преместят другаде.

- Накрая пак ще стане същото, без значение кой е на пост - гласът на Тори беше странно бездушен. - Преди никога не се тревожех. Когато Питър и Крис отговаряха за безопасността, те бяха невероятен отбор. Но сега? - Тя му хвърли трепкащ поглед. - Грег, вече не можем да разчитаме на възрастните. Трябва да се погрижим за себе си. Така че или ние поемаме контрола, или напускаме.

Грег вдигна ръце:

- И къде да отидем? На изток не може. Много градове, много хора, тонове Променени. Ето защо Питър и Крис не искаха да патрулираме в тази посока. На юг също не е по-добре. Отвъд мината и близо до Айрън Маунтин започва да става наистина претъпкано.

- Ако е останал някой. - Тори сбръчка нос. - И на мен не ми харесва на юг. Земетресението, което беше предизвикано от хлътването преди две седмици, беше много странно.

„Ако беше просто хлътване.“ Един пръст на безпокойство премина през врата на Грег. Вибрациите под повърхността бяха причината един от кореняците да каже: „Може да се получи споншанно самозапалване във въглищна мина. Но мината на Рул първо е желязна, после - за злато, а скалата е инертна. За да се срути тази мина толкова лошо, че да предизвика земетресение, са необходими силни експлозиви, при това много“.

Което повдигаше някои въпроси. Кой има достъп до силни експлозиви? И защо му е да го прави?

На глас той каза:

- Значи остава запад. Уисконсин, Минесота...

- Уайоминг - каза Пру. - Обзалагам се, че е доста празно.

- Или отиваме на север, може би дори в Канада.

- Орен е на север - каза Сара. - Крис и Лена тръгнаха на север.

Настъпи мълчание.

- Те тръгнаха на изток - каза Грег.

- Грег, Крис знаеше, че на изток е опасно, и е ходил в Орен. Така че, ако е жив...

- Голямо „ако“ - каза Грег.

- Да, и се обзалагам, че много ще се радва да ни види, като гледам как се е разбързал да се върне и да ни спаси - добави Пру огорчено.

- Без значение накъде решим да тръгнем, трябва да вземем с нас четирийсет деца - каза Грег. - Ще са ни необходими фургони, храна, амуниции, коне. Все неща, които нямаме.

- Ако вземем всички - каза Сара. - Но не е задължително.

- О? - Пру повдигна вежда. - Има някой, когото искаш да изриташ от острова?

- Да. Ейдьн, Лушън и Сам. - Сара сведе очи. - Не им вярвам.

Пру сви рамене.

- Нямам нищо против.

- Чакайте! Не знам дали трябва да е толкова просто - каза Грег. - Не избираме отбори за игра. Със сигурност и аз не ги харесвам, но нямам никакви по-добри идеи.

- Не трябва да го правите - намеси се Тори. - Това, че Питър беше решил, че мъченията са нещо нормално, не значи, че те наистина са. Не се ли предполага, че затворникът би признал всичко, за да спрете да го измъчвате?

- Хей, това не е честно - каза Пру. - Съветът също трябваше да одобри.

- Което повечето от нас не знаеха, докато Крис не избяга. Ако мъченията бяха нещо толкова добро, защо са ги крили? - Вниманието на Тори остана приковано върху Грег. - Какво би станало, ако беше отказал?

- Не знам. - Грег не искаше да разбира. Беше като да каже на директора, че върши скапана работа: „Боже, благодаря за мнението ти, хлапе. Получаваш наказание до края на живота си“. Колко лесно Йегър реши да хвърли Крис в затворническата къща, при положение че той му беше внук. Грег се изправи. - Трябва да вървим. Не е нужно да решаваме кого, докато не открием как и дали трябва да го правим сега. Все още е зима, за бога.

- Не за дълго. Трябва да решим, и то скоро. - Когато Грег се наведе да закопчае парката си, Сара продължи: - Виж, ако не си с нас, добре. Но не заставай на пътя ни!

- Какво? - сопна се той. - Сара, ако не си забелязала, аз не съм врагът.

- Тя просто е разтревожена - каза Тори.

„А аз не съм?“

- Не я извинявай!

- Не виждаш ли, Грег? Всичко се сгромолясва. - Очите на Сара се напълниха. - Питър е мъртъв, а Крис го няма и всичко се разпада.

- Мислиш ли, че не знам? - Червеният пламък на внезапен гняв беше като киселина върху езика му. - Нека ти кажа какво е да се разпадаш! Питър беше мой приятел. Единствената причина да не умра в онази засада е, че отидох до Орен с Крис. Не минава и ден, в който да не мисля как може би щях да мога да спася Питър. Ами Крис? Той ми се доверяваше. Ако беше помолил, щях да му помогна да се измъкне. Но не го направи, а сега го няма. Когато има решения, които Съветът иска да наложи, идват при мен и знаете ли какво трябва да правя сега? Да тършувам из дома на някакви старци заради слух, че имат няколко хамстера, които се мотаят наоколо. Затова не ти казвай, че нещата се разпадат, Сара! - Ако беше дръпнал ципа само малко по-силно, металът сигурно щеше да пусне искри. - Бях там, правил съм го, купих си даже скапана тениска.

Тори ги настигна, когато той и Пру вече бяха преминали наполовина нефа¹⁶¹.

- Тя просто е разтревожена.

- Както и повечето хора наоколо - каза Пру.

- Не се тревожи! - каза Грег още ядосан. - Не е голяма работа.

- Напротив, голяма е. Виж, аз... - Очите на Тори изпърхаха към Пру, а после обратно. - Може ли да поговорим за секунда?

- Ъ... добре. - Грег погледна към Пру, който само сви рамо и се отправи към олтара, зави наляво и се промуши през сводестия вход. Грег почака, докато чу тропота от ботушите на Пру по стълбите, после се обърна отново към Тори: - Да?

- Не исках да бъда сурова с теб - каза тя и стисна леко ръката му. - Радвам се, че Съветът избра теб да заемеш мястото на Крис, а не Пру.

- О! - Устата му пресъхна. Тори никога не го беше докосвала. Никоя друга не беше. Колко странно беше това да стои в църква c момиче, по което си падаше много, и при това въоръжен. - Аз не... ъ... - Той потисна кашлицата. - Не е като да съм имал голям избор.

Очите на Тори изглеждаха много сини - може би защото сега тя стоеше дори още по-близо отпреди.

- Можеше да кажеш „не“. Но не го направи. Лесно е хората да се оплакват. Аз например тормозех мама, когато не ми позволяваше да стоя до късно. - Устата на Тори се разтегна в усмивка, толкова тъжна, че Грег почувства странен импулс да постави ръка на бузата и, както правеше неговата майка, когато той имаше лоша треска. - Сега, когато се грижим за всички тези малки деца, разбирам какво и е било.

- Повечето дни бих дал всичко, само за да може мама отново да ми натяква за домашното или да ми вземе видеоиграта. Не мисля, че би ме познала сега.

- Би те познала. Ти даваш най-доброто от себе си.

- А ако това не е най-доброто от мен?

- Тогава го проумей! - каза тя и преди той да разбере какво става, устата и беше върху неговата.

Грег толкова се стресна, че ахна. Сърцето му започна да бие силно и той си помисли, че може да припадне - чувстваше се толкова добре. Не знаеше какво да прави с ръцете си, не можеше да си поеме дъх и наистина вече не мислеше. Спряха, за да си поемат въздух едновременно, и той каза:

- Т-тори...

- Ш-ш-т! - прошепна тя.

Те помълчаха известно време и това беше хубаво. Това беше хубаво.

Поне имаше няколко момента, в които Грег не трябваше да мисли за това колко ужасен човек е, отправяйки се да убие горката стара котка на някоя баба.

41

Един час по-кьсно.

- Иди да си починеш! - прошепна Тори и леко положи ръка на рамото на Сара. - Аз ще поседя с Калеб.

- Не. Всичко е наред. - Сара се опита да се усмихне, но мускулите и бяха сковани. Чувство, което и напомни за времето, когато баща и направи алеята им, а тя изпробва колко дълго може да задържи маратонка в мокрия цимент. След милион години някой археолог щеше да открие малката розова обувка и да се чуди къде е останалата част от тялото.

- Кое е толкова смешно?

- А? - Сара трябваше да сложи ръка на лицето си. Устните и бяха толкова вдървени, че щяха да бъдат по на мястото си върху труп. - Нищо. Просто си спомних нещо. - До краката си тя усети как Джет скимти. Обикновено спокоен, той се бе изнервил, след като Грег и Пру излязоха. - Съжалявам за това, което казах на Грег. Не беше честно.

- Не, не беше. - Тори покри с мокра кърпа челото на малкото момче. - Трябва да спреш да се самосъжаляваш. Питър липсва на всички ни. Аз всеки момент очаквам Крис да влезе.

- И да ни спаси? - Тя се почуди колко лесно горчилката се върна. Кога беше станала толкова зла? Всичките тези вайкания и „горката аз“... Все още скимтящ, Джет се вдигна с мъка на крака. Тя разроши ушите му, за да успокои животното, а и себе си. - Съжалявам! Беше гадно. Просто, изглежда, не мога да открия равновесие, сякаш съм в емоционална люлка.

- Не си единствената, на която и е трудно. Грег се опитва, а е и раним. Мислиш, че винаги съм толкова весела и разбираща? През повечето време се преструвам. Иначе бих прекарвала половината ден в плач, а другата половина в мечти за храна, която не мога да имам. Ще стана на осемнайсет след два месеца. Трябваше да мисля за колеж, как да вбесявам майка си и дали ще изглеждам като цепелин в роклята за бала. - Тори изстиска безрадостна усмивка. - Иска ми се мама да можеше да ме види. Винаги ми натякваше за теглото ми.

- Е, искрена ли беше? За това как да се измъкнем, имам предвид.

- Да. По-добре да го направим скоро. Пру е прав. Можеш да усетиш във въздуха колко ядосани са всички. Храната свърши толкова бързо, както и останалите запаси. Имаме много оръжия, но нямаме патрони и не е останал дивеч, който да ловуваме. Ще имаме късмет, ако не линчуват Съвета. Нещата започват да се изплъзват от контрол. - Тори направи пауза. - Помниш ли, споменах, че отключих вратата на балкона за хора? Това, което не казах, беше, че... Кьтър чакаше точно отпред. Часове преди да трябва да се появи.

- Какво? - От нощните пазачи тя най-много не харесваше косматия набит старец, който беше дошъл в Рул с Ланг и Уелър. Другите възрастни мъже хвърляха по един бърз поглед, но Кьтър винаги зяпаше. - Защо не каза нищо?

- Защото не е направил нищо. Престори се, че е трябвало да провери вратата. Нали знаеш колко е малка площадката?

Знаеше. Стълбите бяха тесни, по тях хористите трябваше да се изкачват до мястото над олтара. Площадката между мазето и светилището беше квадратна, не по-голяма от две изтривалки, поставени една до друга.

- Той дали... знаеш... - тя не искаше да каже на глас „те опипа“.

- Доста добре. Притисна ме бързо и успя да си измъкне доста добро опипване. Лицето му беше... опасно. Сякаш беше по-добре да не крещя или да се боря.

- Наистина ли мислиш, че щеше да те нарани?

- Честно казано, не исках да разбирам. Но имаше по-малки деца и си помислих внезапно, е... по-добре aз, отколкото някое от тях. Това сигурно звучи болно?

- Не звучи болно. Ти си защитавала децата. - Сара пое замръзналите длани на Тори в своите. - Но има и нещо друго. Мога да позная. Какво беше?

- Той каза, че ако не искам Пру или Грег да си имат проблеми, може да предпочета да съм мила с него. Затова аз... оставих го да направи едно добро, дълго, мръсно опипване. - Когато Сара пое въздух, Тори каза: - Недей, става ли? Бездруго се чувствам, сякаш съм пропълзяла през клоака. Но знаеш ли онзи боб, който Пру му даде? Кътър ми предложи кутията като плащане. Каза, че не е очаквал нещо за нищо. Че... че децата може да получат повече храна, ако аз, нали знаеш, направя повече. И знаеш ли кое е най-ужасното? - Очите на Тори се сведоха към скута и. - За секунда си помислих... „добре“.

- Тори - Сара можеше да усети как киселината кипва в празния и стомах, - нямаш предвид това.

- Не знам. - Тори сви рамене безнадеждно. - Може би имам. Децата са гладни. А ако Кътър реши да нарани Грег? Или Пру? Никой от нас не е в безопасност.

- Виж, нека просто се върнем назад за малко! Още нищо не е станало. Ще говорим с Грег и с Пру. Ще измислим нещо. Знаеш ли какво? Бих пийнала малко чай. Ти искаш ли? - Сара се изправи толкова рязко, че сърцето и не можа да навакса и пристъп на замайване замъгли зрението и. Тя преглътна едно немощно вдишване, после още едно. - Лайка ли искаш, или лайка?

- Лайка би било чудесно. - Тори успя да изкара една колеблива усмивка. - Виж, вече оставих Дейзи и Призрак при момичетата. Ще оставиш ли Джет при момчетата? Кучето подивява, когато не си наоколо.

„Не толкова, колкото се чувствам аз в момента.“

- Разбира се. - Тя се обърна да тръгне с Джет по петите и. - Всичко ще се оправи, Тори.

- Хубаво е - каза другото момиче, - че мислиш така.

Боже, мисълта за Кътър, който натиска Тори... Сара потрепера, докато вървеше под навеса, свързващ училището с църквата. От идеята и се прищя да сложи чаша белина в мозъка си и да натисне „изплакни“. Мисълта за гадните му мазни ръце върху нея или устата му...

- Каква гадост! - Леденият въздух обгърна лицето и, докато тя буташе двойната врата към западния вестибюл. Право напред имаше две стълбища. Ако се тръгнеше наляво, имаше две възможности: или нагоре три стъпала до гардеробната, или дванайсет надолу до мазето. По десните стълби пък се стигаше до каменна вита стълба, която излизаше чак до камбанарията.

Сара включи фенерчето и тръгна по лявото стълбище. Църквата не беше любимото и място. Тръпки я побиваха от нея ден и нощ. Построена изцяло от светлосив местен варовик, сградата беше шумоизолиран куб лед, в който цареше дълбок мрак и каменно студен хлад. Следвайки светлината си, тя слезе в полунощния здрач на мазето, което нямаше прозорци. Пясъкът изхрущя като пистолет с капси под обувките и. Леденият въздух пареше кожата и. Мазето представляваше едно изключително мрачно общо помещение, което изглеждаше още по-мрачно от студа. Треперейки, тя сви наляво към кухнята - дълга и тясна обзаведена евтино стая. Шкафовете в цвят повръщано жълто бяха от добър шперплат. Подът и плотовете бяха на пръски. Мивката от неръждаема стомана с индустриални размери имаше две батерии, не че Сара помнеше някога от тях да беше текла вода. Всичката вода идваше от топенето на снеговете и те винаги държаха в готовност едно алуминиево котле с лед.

И точно докато тършуваше непохватно в един кибрит, тя го чу - много тихо, но ясно хрускане, като на пясък под тежки ботуши. „Какво?“ Сърцето и се стегна. Застана напълно неподвижна с незапален кибрит в ръка, после се отпусна надясно, за да надзърне по дължината на кухнята към затворения склад, където държаха под ключ оскъдните си дажби. Когато тежестта и се измести, тя отново долови пукането и хрущенето - пясък под краката и. „Чула си себе си, глупачке!“ Тя запали примуса и постави котлето с лед върху горелката. „Просто се уплаши.“

Разтърси ключовете си, отиде до склада, пъхна ключа в ключалката и го завъртя, но той не се превъртя, не се чу отключващото прищракване, а вратата се отвори. „А?“ Тя се намръщи. Вратата беше отключена? Това не беше правилно.

После си спомни какво каза Тори: „Когато отидох да помета мазето...“ Тори беше използвала задължението като извинение да отвори страничната врата, за да могат Грег и Пру да се вмъкнат вътре. „Но сега има пясък.“ Тя се замисли за това колко по-студен изглеждаше вестибюлът и пулсът и скочи още повече. Винаги ледена, църквата беше още по-мразовита, защото страничната врата беше отворена? Щеше ли да разбере? Не, не и ако не беше спряла да провери или да опипа уплътнението на вратата. „А мазето е ледено, което се връзва, защото ако вратата е отворена, въздухът има два пътя, по които да мине - нагоре в храма...“

Или тук долу, в мазето при нея.

Но чакай, чакай! Тори беше тръгнала след Грег. Беше ли споменала, че е заключила, след като момчетата си тръгнаха? Сара не беше попитала. Не беше нещо, което щеше да проверява, защото Тори имаше достатъчно здрав разум, за да знае, че винаги трябва да заключва вратата.

„Дори да я е заключила, нещо може да е влязло по-рано и все още да е тук.“

Не, това беше глупаво. Защо някой би се мотал в мразовитото мазе? Какво имаше тук, което го нямаше другаде? Ами, храна. Да бе. И това я накара да се замисли за нещо друго, което Тори каза - когато отворила страничната врата, Кътър вече бил там.

„О, боже!“ Ами ако Тори си беше направила грешно заключение? Кьтър имаше ключове. „Значи може би е бил там, за да краде храна. Лъжица фъстъчено масло тук, няколко бисквити там - кой би разбрал?“ Не брояха всяко зърно боб.

Може би просто трябваше да се махне оттук и да затвори мазето. Да, но това значеше да мине през тъмната призрачна обща стая към стълбите. Оттам единственият изход навън беше през страничната врата или през олтара по следващото стълбище. Значи може би беше най-добре да се върне по стъпките си, да мине направо в училището и после с момичетата да се заключат. Ако нещо дойдеше за тях...

„Тори има пушка помпа. Аз имам пистолет. Но тя не беше добра с оръжията, не ги харесваше. Добре, недей да се биеш с Торбалан! Заключи вратите, отвори прозореца и викай!“ Ако някой я чуеше. Беше късен следобед, който преминаваше в ранна вечер. Наоколо не се движеха много хора, а и не се знаеше дали някой можеше да и помогне. Малкото количество храна означаваше и много малко енергия...

Звукът отново се появи и този път беше no-груб, не просто пукане и хрущене, а тътрене като от тежък ботуш.

Тогава тя разбра. В склада нямаше нищо, което я дебне. Имаше нещо зад нея, нещо, което излизаше от черното гърло на общата стая.

И идваше право към нея.

42

- Недейте! - Грег пъхна ботуша си между вратата и касата. - Не правете нешата по-тежки, отколкото трябва да бъдат!

- Направили сте грешка. - От това, което Грег можеше да види през цепнатината, едно блестящо прилепово око, хлътнало дълбоко назад в пещерата на гнездото си, Верна Ландри изглеждаше така, сякаш изправена едва щеше да хвърли сянка. - Не знам кой ви е казал...

- Ами, можем да поговорим за това - каза той, като се опитваше да внуши едновременно симпатия и твърдост. „Котка. Тормозя горката жена заради една котка.“ Винаги беше несигурно, трябваше да решава колко хора да вземе и дали трябва да са наистина древни или просто нормално стари. Този път се спря на шестима. Четирима Пощадени - той, Пру, Ейдън и Лушън - и двама старци: един наистина древен беззъбец с гръмовен глас на име Хенри и Джарвис, който беше просто обикновен старец и познаваше съпруга на жената, Честър. - Наистина искам да отворите вратата, госпожо Ландри.

- Това е моята къща. Нямате право да влизате тук и да ми отправяте обвинения. -Това единствено пронизващо око щракна надясно. - Джарвис, ти взе всичката ни храна преди седем седмици.

- Ами, Верна, виж, това е проблемът. - Бледият старец притежаваше онзи вид топчест врат, който Грег винаги беше свързвал с пуйки, но беше корава стара птица. - Честър все повтаря как получава разстройство, защото яде котешка храна...

- Беше от дажбата.

- Никой не дава котешка храна на хора. - Лушън плъзна змийския си език по устните. Сребърната му обеца примигна. - Котки, може би - провлече Лушън, - но не и котешка храна. До него Ейдън се изкикоти и затисна ноздра с палеца си, изсекна се звучно, огледа се набързо, а после изтри ръка в джинсите си.

- Тя всичката отива за кучетата - каза Грег, несигурен дали иска да ритне Лушън в зъбите, или никога да не докосне нищо, покрай което е минал Ейдън. Може би и двете. - Е, откъде я е намерил Честър?

- Добре - гласът на Верна се повиши леко. - Добре, да, имахме котка. Беше на Лиза, но избяга, когато тя... - Верна се смали, после отново се съвзе. - Все още имаме от храната.

- Тогава трябваше да сте я предали последния път, когато обикаляхме от врата на врата. - Пру се премести малко по-близо и каза: - Съветът издаде заповеди веднага след засадата.

- Добре, направихме грешка. Но намерихте ли котка тогава? Не. И защо сте си нарочили котките? Защо не кучетата и конете?

Ето затова Грег беше оставил Дейзи при Тори и Сара. Само това им трябваше сега - някакъв ядосан селянин да започне да стреля напосоки.

- Моля ви, госпожо, това ще мине много по-лесно, ако просто отворите вратата.

- Не и преди Честър да се прибере. Просто трябва да се върнете, когато той...

- Направете го! - на Грег внезапно му бе писнало от цялото това нещо. Нека само влязат и излязат и да се свършва с това, за да може да се върне при Тори.

- Свирят нашата песен - каза Ейдън. Движейки се с бърза странична стъпка около Грег, той и Лушън изритаха вратата като ченгета. Старата жена ги видя да идват, нададе слаб грак, но не успя да се премести достатъчно бързо. Чу се свистящ звук от разцепване на дърво, когато планката за заключване и веригата се отскубнаха от касата. Вратата се отвори. Грег чу про- тивно тупване и едно „ъгх“, когато главата на старицата първо удари дървото, а после прищрака във врата. Наклонена назад с ръка върху течащия си нос, тя започна да крещи задавено: „Нофът ми, нофът ми!“.

- Имаш късмет, че още си е на мястото - каза Ейдън.

- Шибаният Ей! - каза Лушън, но дали се съгласяваше, или коментираше мъжеството на приятеля си с чупенето на носа на старицата, Грег не знаеше и не го интересуваше.

- Хенри, погрижи се да не отиде никъде! - каза Грег, прекрачвайки циврещата стара жена, а Хенри се заклатушка и затрьби с невероятно висок глас:

- Верна, можех да ти кажа...

„Човече, мразя това!“ Крачейки покрай един килер под стълбите, Грег мина през коридора, притъмнял от мрака на късния следобед, и влезе в кухнята с Пру и Джарвис по петите. Без някаква причина скалпът му внезапно изтръпна и влудяващ сърбеж се появи във врата му. „Хей, нещо не е наред тук.“ Той имаше много странно чувство, че къщата е едновременно празна, но и обитавана. Хвърли поглед през рамо. Ейдън и Лушън се мотаеха, очите им блуждаеха по стените със снимки, по масите, отрупани с дребни джунджурии, и бяха готови да свият всичко, което намереха за интересно, на секундата, в която Грег, Пру или Джарвис не гледаха. Видя как Ейдън отвори килера под стълбите, надзърна, после продължи.

Нямаше нищо толкова неестествено. Той се намръщи. „Тогава защо съм толкова настръхнал? Нещо не е наред...“

- Бинго! Купа за храна. - Пру посочи с брадичка една жизнерадостна жълта подложка за храна, пъхната в ъгъла на кухнята, зад масата и столовете. Кръгла керамична купа с нарисувани рибешки скелети и думите „мяу“ и „вкусно“ стоеше до алуминиева купа за вода, която беше наполовина пълна. Купата за храна съдържаше една-единствена гранула. - Не виждам котешка тоалетна.

- Може да са я пуснали навън - каза Ейдън. - Може още да е там, освен ако дъртият дядка не е избягал.

- Хей - каза Грег, чувствайки се неудобно от Джарвис, за когото също можеше да се каже, че е дърт дядка. Ейдън наистина трябваше да внимава какво говори. - Дръж си устата затворена, става ли?

- Какво? - Ейдън успя да докара объркан вид. - Какво казах?

- Нищо, хлапе - каза Джарвис натъртено, а после погледна към Грег. - Честър не би избягал. А тази врява, която вдигна Верна? Десет към едно, че котката е още тук.

- Може би са я натикали в килер или нещо подобно - Грег забеляза един ъглов килер и отвори вратата му. Той беше напълно ограден и тъмен като рог. Грег извади фенерчето си и пръсна оранжева светлина по чамовия под. - Има чувал суха храна, няколко кутии консерви...

- Какво? - Ейдън и Лушън попитаха едновременно, когато Грег затихна.

- Чакайте! - Дървените подове в старата къща не бяха много чисти, но с малкото движение тук чамът беше много по-светъл и той забеляза една дъска, която изглеждаше протрита, а снадките и бяха по-широки, отколкото на останалите. „Сякаш е била подменена или подпъхната.“ Когато натисна, дъската се разклати. „О, боже!“ Беше го страх да се надява, но сърцето му затуптя малко по-бързо. „Може да имаме нещо тук, може наистина...“ Извади джобното си ножче и пъхна върха му в снадката. Острието премина лесно.

- Хей! - повика той. Когато другите се стълпиха на вратата, той посочи: - Тази дъска е била отделена. Но нямам достатъчна опора, за да я извадя.

- Ето. - Лушън извади от ножницата на кръста си мачете от черна въглеродна стомана, с което вероятно можеше да нареже бивол. - Опитай с това!

Грег напъха острието и го премести цели двайсет сантиметра през дупката, преди стоманата да цъкне. Метал?

- Намерих нещо.

- Сигурен ли си, че не е просто греда? - попита Пру.

- Не е дърво. Усещам материала. Мисля, че това е тайно пространство под къщата. - Още пет секунди и Грег измъкна дъската, взря се и после каза: - О, мамичката му!

В конуса оранжева светлина, хвърлян от фенерчето му в това скривалище, бурканите проблясваха като съкровище от редки скъпоценни камъни. Малки стъклени буркани с ягодово желе, тъмнооранжев мармалад, желе от боровинки. По-големи буркани от половин и цял литър, целите пълни с мариновани моркови, аспержи, гъби, картофи и други зеленчуци, както и с плодове.

- Еха! - каза Лушън, а Ейдън добави:

- Да си го начукам!

- Исусе Христе! - каза Джарвис като молитва. Напъхвайки се вътре, той се протегна през Грег и издърпа един голям буркан, плътно напълнен с плодове, плуващи в бистър сироп. На светлината прасковите изглеждаха като златни полулуни. - Имат всичката тази храна! Те имат храна!.

„Цариградско грозде“, прочете Грег на друг буркан, думите бяха изписани с нежни отмерени букви заедно с дата. Той никога не беше Вкусвал цариградско грозде, но звучеше извънредно добре. Стомахът му стенеше и под езика му се събра толкова слЬнка, че се уплаши да не започне да се лигави. „Кайсии. Череши.“ За да се разсее, той преброи бурканите.

- Трийсет и седем. Не е нещо огромно, но...

- Как да не е огромно! - Джарвис беше гушнал буркана с праскови до гърдите си по начина, по който преподобният Йегър понякога стискаше Библията по време на служба. - Трябваше да се сетя. Познавам Верна, откакто бяхме деца, това са вече шейсет години. Майка и консервираше като луда по цяло лято и цяла есен. Претърсихме тук преди шест седмици. Те бяха голи като мишки и тогава си помислих колко е странно. Изобщо не беше в стила на Верна, но бяха минали месеци, откакто всичко отиде по дяволите и си помислих, че може да са изяли всичко. - Лицето на Джарвис внезапно потъмня. - Но те все пак приемаха дажбите.

- Задници - каза Ейдън.

- Да, това не е правилно, не е, нали знаеш, честно - включи се Лушън. - Но не разбирам.

Пру изучаваше буркан яркочервени яйца, мариновани в сок от цвекло. Грег можеше да се обзаложи, че ако преди пет месеца някой му беше предложил да яде нещо такова, Пру щеше да му каже да се съвземе.

- А защо старата дама изглежда така, сякаш гладува? - попита Пру.

- Може би това са запасите им за спешни случаи - предположи Лушън.

- Или може би ядат по малко от време на време. - Ейдън вдигна буркан мариновано брюкселско зеле. - Човече, някога мразех тази гадост, но сега? Няма проблем. Трябва да преровим останалата част от къщата. Трябва да преровим всички къщи, да ги разкъртим!

- Чакай, чакай, не толкова бързо! - Грег започваше да се замайва. Поривът да отвори капачката на буркана с череши беше почти непреодолим. - Това е супер, но ние дойдохме за котката. - „Какви ги говоря?“

- Майната и на котката! - Лушън грабна един буркан, в който плуваха рубиненочервени сливи. - Човече, можем...

- Дори не си го помисляй! - Грег върна черешите, въпреки че за да ги остави, беше нужно усилие. - Хайде, подайте ги!

- Почакай! - Лушън вирна лакътя си, като държеше буркана далеч от Грег, който хвана само въздух. - Ние нямаме ли думата?

- Не. - Стомахът на Грег изпърха. От възела на объркване на лицето на Пру не беше сигурен дали накрая няма да се окаже сам срещу четирима. Може би дори срещу петима, ако се броеше изкуфелият стар Хенри. - Слушайте, разбирам ви, но не може. Не е честно към всички останали.

- Майната и на честността! - В мрака татуировките на Ейдън изглеждаха като насекоми, прогризали пътя си навън през бузите му. - Пич, гладен съм. Ще си мълчим, няма нужда някой да разбира.

- Старата жена ще знае - избоботи Лушън.

- Можем да направим нещо по въпроса - каза Ейдън.

- Не! - повтори Грег. - Единственото, което ще направим, е да предадем тези неща.

- Ами ако не се подчиня? - каза Ейдън. - Можеш ли да ме накараш?

Поведението му беше като на петгодишен и Грег трябваше да прехапе бузата си. „Просто накарай един от тях да подаде буркан!“

- Не можем да го направим. Хайде, момчета! - Той протегна ръце към Пру, за когото смяташе, че пръв ще омекне. - Подай ми го!

След една, както изглеждаше, много дълга секунда Пру бутна буркана в ръцете на Грег.

- Ето! - каза той. - Вземи проклетото нещо, преди да взема да го счупя нарочно!

Поставяйки буркана обратно, Грег килна глава към Ейдън и Лушън.

- Вие също. Знаете правилата. Делим храната. Така трябва да бъде.

Главата на Ейдън се завъртя към Лушън, чиито очи като на акула отскочиха към Пру, а после обратно, претегляйки възможностите. Момент по-късно Лушън сви рамене и тихо предаде буркана си.

- Мамка му! - Ейдън хвърли неговото брюкселско зеле изотдолу и Грег го хвана непохватно, като едва не го изтърва. - Задник! Дано се задавиш!

- Джарвис? - С препускащо сърце Грег погледна нагоре към стареца. - Хайде!

- Това е буркан праскови. - Езикът проблясна по устните му. - Никой няма нужда да знае.

- С теб съм, братко - включи се Ейдън.

- Аз съм на седемдесет и пет шибани години - каза Джарвис, а после лицето му се свъси. - Съветът е загрижен повече за вас. Пощадените ядат по-добре. Вие получавате всичко.

- Хей, майната му на това всичко, Джарвис! - каза Лушън. - Стомахът ми е празен.

- Да - обади се Пру, - ние, Пощадените, се справяме толкова добре.

- Всичко, за което моля, е един скапан буркан с праскови, за бога - каза Джарвис.

- Джарвис - Грег се опита да преглътне камъка в гърлото си, - ние всички сме гладни. Но ти знаеш правилата.

- Правила? - Очите на Джарвис се стесниха. - Много ви е лесно, когато са във ваша полза. Предполагам, върви с това, че сте личните любимци на Съвета.

- Хей, хей! Кого наричаш любимец? - каза Ейдън. – Ние също предадохме нашата храна, нали?

- Да, но защо? - Джарвис изгледа гневно Грег. - Защото Съветът ви дава привилегии? Ние ги поддържахме с години. Дадохме им нашите внуци. Оставихме ги да ги подредят и да ги застрелят, без дори да им дадат шанс да се оправят, да се върнат при нас. А сега трябва и да гладуваме, за да спасим вас? Деца, които не са нито от нашата кръв, нито от нашите семейства? По дяволите!

- Добре, чакай! - Пру вдигна ръце с дланите навън. - Нека всички се успокоим!

- Ами ако не искат да се успокоя? - Очите на Джарвис не изпускаха Грег. - Ами ако ми е писнало да приемам заповеди от Съвета? От хулигани?

- Хей! - Челото на Лушън се набразди толкова дълбоко, че коричките по кубето му се скупчиха. - Внимавай с шибаните приказки!

Внезапно килерчето стана много претъпкано и твърде тъмно, а Грег беше оставил пушката си в кухнята. Както и Джарвис, но той носеше и пистолет в кобур. Грег хвърли поглед към кръста на стареца, после му се прииска да не се беше издавал така.

Джарвис го разбра.

- Боиш се, че ще стрелям?

Преди Грег да може да измисли точния отговор - ако изобщо имаше такъв, - Пру каза:

- Като се има предвид, че съм точно зад теб, Джарвис, би било наистина лоша идея.

- Ти имаш рюгер, хлапе. - Джарвис се разсмя. Адамовата му ябълка се заклатушка в пуешкия му врат. - Ще продупчи направо. Отнасяш мен, отнасяш и него.

Чу се звук от метал, плъзгащ се по пластмаса, и Грег видя как гърбът на Джарвис се стегна.

- Да, но тук няма куршуми - каза Ейдън и сигурно беше натиснал върха на ножа си малко по-силно във врата на Джарвис, защото старецът ахна. - Направих нещо подобно веднъж по биология с една голяма крякаща жаба.

- Помня това упражнение - каза Лушън. - И как бързо се гътна жабата.

- Никой няма да убива жаби и никой няма да стреля по никого. Сега ще взема ножа на Лушън, ясно? Всички да останат спокойни! - Бавно надигайки се от пода, Грег обърна дясната си длан навън, докато държеше острието на мачетето с лявата и се молеше Лушън да не го грабне толкова бързо, че да му отреже няколко пръста в объркването. Отзад можеше да види Пру, който държеше своя „Рюгер Мини-14“ опрян в главата на Джарвис, и Ейдън, чиито устни бяха изтеглени в хищническа усмивка, която Грег познаваше твърде добре. Лушън изглеждаше просто замислен, сякаш всички зъбни колелца прищракваха на място и всички гледни точки биваха обмисляни. Това беше някак още по-плашещо.

- Ето какво ще направим - челюстта му беше толкова стегната, че Грег едва изкарваше думите през зъбите си. - Майната и на котката! Ще съберем тези неща и после всички ще си тръгнем заедно. Отнасяме всичко в складовете за храна и повече няма да се тревожим за това, нали?

- Далеч от очите, далеч от ума, а? - Джарвис се изкикоти горчиво, звукът бе като пукане на слаб лед. Вече не изглеждаше много алчен. - Мислиш, че е толкова лесно?

- Хей! - Зъбите на Ейдън се оголиха в ръмжене. - Да не заплашваш нас, горките малки хулигани?

- Ейдън, дръпни ножа! - Очите на Грег се плъзнаха към Пру. - Ти също. - След една дълга секунда лактите на Пру се отпуснаха и Грег чу щракането на предпазителя на рюгера. - Ейдън! - повтори Грег.

- Да, да - каза той, но от начина, по който трепна бузата на Джарвис, Грег помисли, че малкият плъх все пак е успял да го пореже.

- Добре - каза Грег. - Трябва ни нещо, с което да отнесем тези консерви. Пру, ти и Джарвис потърсете калъфки за възглавници!

- Откъде да знаем, че няма да пъхнеш буркан в джоба или дисагите си, докато ни няма? - каза Джарвис. - Защо трябва да ти вярваме?

- Защото можете. Джарвис, моля те, ние сме на една страна - отвърна Грег.

- Така ли? - попита старецът. - И коя е тази страна?

43

„Мърдай! - фините косъмчета по брата на Сара настръхнаха от внезапен прилив на ужас. - Нещо идва, мърдай, мърдай!“

- Не! - Дишайки тежко, тя се стрелна като уплашен заек и скочи към вратата на склада. Ключовете издрънчаха по плота, но тя нямаше време да ги търси, а само толкова, колкото да се измъкне. Вратата се отвори със зверски трясък. Докато Сара прелиташе през нея, усети пръсти, които забърсаха косата и. С див вик тя се завъртя на пета и се мушна към вратата, за да я затвори, фенерчето й трепереше бясно и прокарваше широки цепнатини, изрязвайки рафтове в тъмнината, но тя го изпусна. То издрънча на пода, оранжевият лъч примигна и угасна. Вече напълно сляпа, тя се хвърли през мрака, замахна рязко, усети дървото под ръцете си, натисна вратата и тя се затвори със силно хлопване.

В безопасност, беше в безопасност. С повдигащи се гърди тя се облегна назад, като запъна вратата с тялото си, очаквайки да усети тупването. Но нищо не се случи. Нямаше удар. Нямаше думкане на юмрук. Нямаше ритници.

„Барикадирай вратата!“ Без ключовете не можеше да я заключи, а това можеше да е единствената и възможност. Тя познаваше мястото около склада достатъчно добре, за да се ориентира в тъмното. Свободно изправени и предимно пустеещи метални рафтове отдясно и отляво. Единствените с някаква храна по тях бяха вляво от нея. Трябваше да грабне рафта отдясно и да го издърпа пред вратата. Освен ако не си бе въобразила всичко това. Тя пое един свистящ дъх, задържа го и се заслуша през грохота на сърцето си. Въздухът миришеше много слабо на фъстъчено масло, но тя не чу нищо. Значи нерви? Не, тя беше усетила посягането към косата и. Освен ако и това не е било допир, роден от ужас.

„Усещането беше толкова истинско. - Може би умът и и играеше номера. - Защото съм напрегната, прегладняла, изтощена...“

Въпросът беше какво да прави. Можеше да остане там, да барикадира вратата. Но примусът гореше. Накрая ледът щеше да се стопи и да изкипи. Дори да оставеше настрана загубата на гориво, пламъкът щеше да прогори дупка през гърнето и щеше да стане пожар.

Тя се ослуша отново, притискайки ухо към ключалката. Още нищо. Ако решеше да излезе, щеше да й трябва светлина. Което значеше, че трябва да си вземе фенерчето от пода и да се надява, че все още работи. Сара се отпусна на ръце и колене. Песъчинките я одраха през дънките. „Добре, накъде?“ Тя се беше завъртяла към вратата, когато изпусна фенерчето. По звука, който се беше разнесъл при падането му, Сара можеше да определи, че то се намира някъде отпред - грубо на десет часа. Движейки се внимателно, тя прокара треперещата си дясна ръка по студения под. Все очакваше нещо да се втурне по кожата и. Паяк, може би. Но никой самоуважаващ себе си паяк нямаше да си устрои работилницата тук, а освен това беше твърде студено. Пръстите и обраха още мръсотия, и то много, което беше странно, защото Тори беше ужасно педантична към хигиената. Но пък Кътър я беше прекъснал същия следобед. Така че може да не беше помела изобщо.

Сара се промъкна напред, ръката и се движеше насам-натам като метален детектор, както и се стори, цял час, но по-скоро беше не повече от минута, преди пръстите и да докоснат студена метална тръба, която се опита да се изтърколи, фенерчето. Тя го грабна, изправи се на колене, пусна една дълга въздишка на облекчение и натисна с палеца си металното копче.

Конус жълта светлина разпръсна мрака и пред нея се разкри гол метал, тухла и...

- Не! - думата изскочи от гърлото и в момента, в който две огромни ръце се стрелнаха към нея от мрака. Едната се спря върху челюстта и и затисна устата и, а другата продължи към косата и, сграбчи я и дръпна рязко, сякаш беше дълга връв. Главата и отскочи назад, излагайки шията и, и тогава тя залитна, изгубила равновесие. Срути се върху леденостудения под, краката и се изкривиха под мъчителен ъгъл, а ударът изкара въздуха от дробовете и. Ужасена, подивяла не само от страх, но и от нуждата да диша, тя размаха ръце, а фенерчето, което още стискаше, фучеше наоколо. Усети как то удари кост, а солидното тупване разтърси ръката и. От плътния мрак над нея дойде приглушено грухтене, едно дълбоко и гърлено „ъх“. Ръката в косата и се стрелна рязко като риба, която се опитва да изскочи от мрежа, после потърси опипом нейната мятаща се китка, откри я и я прикова надолу. Ужасна стрела на болка пробяга през лакътя и и тя отпусна хватката си. фенерчето отново се изтърколи на пода. Но този път светлината не угасна, което въобще не беше милостиво.

- Тихо! - изръмжа Кътър. Отпускайки се върху гърдите и, той доближи лицето си толкова, че слюнката му опръска бузите и. Стисна китките и с едната си ръка и ги закова на пода. - Мъпчи, освен ако не искаш да прекърша малкото ти вратле още сега!

Тя не крещеше, нямаше въздух за това. Клатейки диво глава настрани, се напрегна, измъчените и дробове свистяха, а кръвта туптеше в слепоочията и. Дишането и беше толкова трудно, все едно върху гърдите и имаше цяла планина и тя се опитваше да я избута. Успя да поеме още една глътка въздух, сбръчквайки нос срещу странния аромат, носещ се от плътта на Кътър: мазен лук, мазна пот... и фъстъчено масло.

- Ох! - Ако можеше да отвори устата си, щеше да го ухапе. - Махни се!

- Ще крещиш ли? - Когато тя поклати глава, той дръпна ръката си. - Ние двамата трябва малко да си поговорим.

- Няма з-за какво да г-говорим - заекна тя. - Ти... ти кр-крадеш х-храна от малките д-деца.

Очите на Кьтър се свиха.

- Взимам моя дял. Взимам това, което е мое.

- Ти п-получаваш дажби. - В този момент Тори трябваше вече да се чуди къде е. Щеше да слезе да провери, вероятно с някое от кучетата. Дори да не вземеше куче, Тори имаше пушка. Ако можеше да накара Кътър да говори още малко... Боже, къде беше другият им пазач, Бентън? Освен ако и той не беше в играта. - Всички сме на дажби.

- Но вие, децата, получавате повече. Запазват най-доброто за вас. - Кътър беше отгледал огромна сива четина за брада, толкова гъста, че в нея като нищо можеше да живеят разни неща. - Ние поемаме всички рискове, а трябва да сме благодарни за купа разводнена доматена супа?

- Моля те! Само ме пусни! Няма да кажа нищо. - По някаква причина очите и се спряха на капка фъстъчено масло, което беше полепнало върху кичур заплетени косми вляво от устата му. На лошата светлина петното изглеждаше като изпражнение на плъх. - Може да вземеш моите дажби. Може просто да ги вземеш.

- Така ли? Ами ако искам повече? - Той натърти думата, гласът му отново беше в ухото и, а вонящият му дъх пареше бузата и, но въпреки това тя никога не беше усешала такъв студ в живота си.

Сърцето и спря да бие.

- Аз... нямам нищо друго. Моля те, просто... Няма да кажа на никого, обещавам.

- На кого ще кажеш? На Съвета? На гаджето си, на онзи Пру? Ами ако аз ти кажа как някое хлапе мисли, че може да ме купи с мизерна кутия боб? Мислиш ли, че хората ще се заинтересуват как тези момчета прекарват времето си с такива красиви момичета? Питър е едва от седем седмици в гроба, а ти вече си намерила някой да те топли.

- Не. Аз... - Езикът и залепна за небцето. - Не е каквото мислиш.

- О, имаме добро въображение. Е... ти харе-е-есваш Пру? - той провлачи думата, гласът му беше ленив, въпреки че тя усети засиления натиск на бедрата му. - Харе-е-есва ти какво прави той?

- Не. Той просто... - Тя се напрегна срещу теглото на Кътър. - Моля те, пусни ме, пусни...

- Ето какво искам аз! - Устата му, устните му, дебели и студени, и влажни като червеи, се провлачиха по шията и. - Искам от теб да си толкова мила с мен, колкото си с този Пру.

- Не! - тя отново се задъхваше, опитваше се да сдържи сълзите си. - Моля те! Ще викам.

- Ако викаш, ще кажа как тези момчета бяха тук и няма да има значение какво сте намислили и колко мил е Пру. Ще бъдете наблюдавани. Но ти не ги искаш и без това. Искаш мъж, а аз мога да бъда ми-и-ил. - Бедрата му се притиснаха с внезапен здрав тласък, дъхът му се накъса, докато плъзгаше коляно между краката и. - Мога да съм сладък за нещо сладко.

В следващия момент тя усети как тялото му се повдига, свободната му ръка се спуска и започва да опипва талията и. Тя изпусна кратък остър вик:

- Не! Н... - Устата му се притисна върху нейната и тя се задави, когато той пъхна дебелия си език между устните и и облиза зъбите и. Опъвайки се, тя се опита да го захапе, но той обви свободната си ръка около врата и и стисна толкова силно, че всички вериги дадоха на късо.

- Харесва ти да съм груб?. - гласът му беше накъсан, лицето му се давеше в кръв. - Ще ти покажа колко груб мога да бъда. Ще ти покажа как един мъж...

Тя чу силен удар - експлозия на дърво върху тухла. Погълната от ужас, Сара си помисли, че умът и беше прещракал. Не бяха ли говорили за това в часовете по здраве? Как мозъкът може да изключи, да бъде другаде, да се скрие? Но после усети как Кътър се надига с изненада, видя как очите му се разшириха от уплаха и си помисли: „Тори” .

- Исусе! - започна Кътър. - Н...

Нещо, по-точно някой, профуча покрай главата и. Блъсвайки все още викащия Кътър по гръб. Каквото и да беше това, главата му се стрелна веднъж по начина, по който змията напада плячката си. Чу се силен разкъсващ шум като разпаряне на мокра тъкан и после Кътър просто се мяташе и бълбукаше, двете му ръце се опитваха да спрат внезапно избликналите червени струи от гърлото си, което вече не беше там. Кръвта му се пръскаше по цимента на големи алени петна. Промененият - непознато момче - го възседна, но само за секунда.

Това, което стана след това, почти разби съзнанието и.

Поставил ръка на челото на Кътър, Промененият потопи нокти право в гърлото му. Сара не можеше да види лицето му, но краката на стареца се стегнаха, ботушите му се разтресоха, сякаш беше сложен на електрически стол. Гърбът на момчето се опъна и се чу още един от онези силни звуци като разпаряне на мокра тъкан. Кътър все още се тресеше в смъртния си танц, когато Промененият впи зъби във вдигащия пара кървав гръклян.

На пода Сара започна да пищи.

44

Грег спря коня си и слезе пред кметството - тежка двуетажна сграда от кафяв камък, увенчана с часовникова кула. Върза кобилата за парапета от ковано желязо и развърза издутата калъфка за възглавница в морскосиньо от седлото. Докато прехвърляше импровизирания чувал на лявото си рамо, съдържанието подрънкваше - бурканите се удряха един в друг. Отне им доста време да претърсят останалата част от къщата и да пакетират всичко от тайния склад. Верна с все още запушен и кървящ нос ги увери, че това са най-последните запаси, които бяха заделили. Честър все още не се беше появил, когато те си тръгнаха. Нито пък котката.

Дотогава на Грег вече не му пукаше. Единствената му грижа беше да се отърве от бурканите, да ги махне от очите си, а после да намери място, където да полегне и майната и на храната! Той прокара ръка по внезапно овлажнелите си очи и трепна от болката, пробола слепоочията му. Поредната мигрена вече не мърмореше тихо, а набъбваше в истински рев, в краля на чудовищните главоболия, правеше го слаб и размазваше зрението му в колебливи линии и в пробождащи очите светлини. Кинкейд каза, че било нормално, нарече го блещукащо нещо си¹⁷¹ и му даде неохотен съвет: „Намали нивото на стрес, синко, и може да се почувстваш по-добре!“.

О, да бе! Неприятностите в къщата на Ландри се разминаха на косъм. Без значение какво казваше Тори... И да, целувката им беше най-хубавото нещо, което му се беше случвало от месеци, той знаеше, че всичко това са глупости. „Може би тя вярва в мен, но аз със сигурност не вярвам в себе си.“ Това фиаско само доказа, че той не е Крис или Питър. Не беше добър в преструването, че може да е някой от тях, без значение какво казваше Съветът или какво искаше. Ако Ейдън се беше разбунтувал или Пру беше взел страната на Джарвис, или ако Джарвис беше стрелял, тогава какво? Щеше ли да убие стареца? Да стреля по всеки, който не се беше подчинил? Или щеше да направи изключение и да погледне встрани, докато момчетата отваряха бурканите и изяждаха доказателството? По дяволите, той можеше дори да се включи.

„Не мога да се доверя на себе си. Утре сутрин трябва да отида при Съвета и да напусна. Да им кажа, че Пру е по-добър избор. Той е по-голям и обмисля нещата по-добре от мен.“

И наистина, какво можеше да направи Съветът? Да го прати в кабинета на директора? Да го отлъчи?. Устните му се извиха в горчива усмивка. Не беше много вероятно. Той не отказваше да помогне. Имаше патрули, за които не достигаха хора, места, които трябваше да се охраняват, случайни експедиции за търсене на храна. Щеше да се съгласи дори да цепи дърва. Имаше много работа. Освен това той беше Пощаден - иха! - и твърде ценен, за да бъде захвърлен.

„Бих заменил ценен за нормален във всеки един момент.“ Той плъзна поглед към църквата. Умът му се зарея обратно към шока от целувката на Тори. Колко хубаво беше чувството и колко топло! За тези няколко секунди отново се бе почувствал човешко съшество. „Значи, след като свършим тук, може да се промъкна в църквата? Скоро ще се стъмни. Ще хвърля снежна топка по прозореца и и тогава...“

- На какво се хилиш? - беше Пру две стъпала по-надолу.

- На нищо. - Боже, не можеше дори да мечтае на спокойствие. Още една блещукаща дъга от светлина се появи в лявото му око. Трябваше да види Кинкейд, може би да измоли един аспирин или тиленол, ако изобщо беше останал. Или пък във всички писания на Кинкейд за треви и гъби, тъпкани с отвари и запарки, той можеше да открие нещо, което да се справи с чудовищното главоболие, което просто не го оставяше на мира.

- Хайде! - каза и докато се обръщаше, погледът му се плъзна покрай църквата. - Нека... - внезапно замръзна.

Пру се спря до него.

- Грег?

Той не отговори. Можеше да усети как веждите му се сключват в ненадейно намръщване. Би се заклел, че с ъгъла на окото си долови светлина. „Не, искра.“ Но това вероятно беше главоболието....

- Грег?

- Не знам - каза той на Пру. - Стори ми се, че чух нещо.

45

От това, което можеше да види Сара, Кътър още не беше съвсем умрял. Пръстите му пърхаха и пляскаха като умираща морска звезда. Затвореният въздух в този заден склад беше наситен, почти замъглен с опиващата миризма на мокри монети. Прегърбен над тялото, с две ръце, пълни с месото на Кътър, Промененият се хранеше с целенасочена свирепост, която напомни на Сара един филм за вълците, който бяха гледали в час по наука - в него глутницата бе повалила възрастен лос. Щом животното падна на снега, хищниците разкъсаха корема му и буквално го изядоха жив.

„Умира от глад.“ Ужасена, Сара гледаше как адамовата ябълка на момчето подскача, докато преглъщаше и едновременно с това тъпчеше още в устата си. Момчето имаше един от най-лошите случаи на акне, които беше виждала. Лицето му изглеждаше разбито и натъртено. С цялата тази кръв, размазана по неравната му кожа, и с пъпките, пълни с жълта гной, Промененият изглеждаше болен и сякаш бе излязъл от „Живите мъртви“.

Сара трябваше да се измъкне оттук. Изправяйки се на крака, тя се наклони в нещо средно между спъване и залитане, което я запрати право във вратата. При звука от удара Промененият се обърна - изглежда, я забеляза за първи път и започна да се надига от пода. Обръщайки се, тя тръгна слепешката през тясната кухня, блъскайки се в плотовете като топче за пинбол. Без фенерче тя беше сляпа, вървеше напред, водена от спомени и страх. Докато се удряше в мрака, усети внезапна лека промяна в температурата, повей от още по-студен въздух от общата стая. Тя зави като пияна надясно, откри опипом ъгъла и после с препъване се затича нагоре по стълбите.

Ушите и доловиха тупване отзад и отдолу. Уверен бърз тропот на ботуши. Той идваше за нея. Нямаше много време. Дори умиращ от глад, Промененият беше много по-бърз. Сара пое накъсано въздух, после още веднъж. Над себе си можеше да види лекия сиво-зелен блясък на вестибюла. Веднъж само да стигнеше там, а после в прохода и до вратата и щеше да го заключи извън училището...

„Ключовете ми!“ От устата и се откъсна стон. Ключовете и бяха зад нея, на пода. Тя се съмняваше, че бе достатъчно бърза да изпревари момчето. Дори да можеше, беше възможно да има още Променени. Кътър беше мъртъв. Нямаше причина някой да ги проверява преди времето за смяна на пазачите. Ами ако някой наистина забележеше, че страничната врата е отворена, и дойдеше да провери? Ако този някой беше Пру или Грег? Промененият можеше да им се нахвърли за секунда.

Прелитайки последното стъпало, тя се олюля във вестибюла. Долу можеше да чуе как момчето сумти. Беше се спънало, тъй като не беше преценило разстоянието между стъпалата. „Не мога да го отведа в училището. - Тя се втурна към вратата на камбанарията и опипом затърси дръжката. - Моля те, дано не е заключена!“ Издърпвайки леденото желязно петле, тя сви лакти и натисна здраво. Вратата беше дъбова и солидна като всяка друга в църквата, но се премести с ръждив рев. Плисна студен въздух и тя видя блещукащите тесни каменни стъпала. „Камбанарията сигурно е открита на върха. Затова тук е по-студено и има светлина.“

Внезапна струя въздух обърса гърба и и за миг ушите и заглъхнаха. Някой се опитваше да влезе от прохода във вестибюла, като осветяваше пътя си с конус от оранжева светлина, която пращаше сянката й върху камъка. За един луд момент тя помисли, че Промененият е взел фенерчето й, но той идваше от друга посока. После чу как Тори я вика:

- Сара? Къде отиваш? Какво ста...

„Не!“ Хвърляйки поглед наляво, Сара видя момчето да изкачва последните няколко стъпала.

- Тори, бягай! - Сара се завъртя на пета и махна на другото момиче. - Бягай! Бя...

Надигайки се от мрака като демон, призован от ада, Промененият се хвърли във вестибюла. Тори се сви и вдигна две ръце, за да се предпази от него. Фенерчето и се катурна от дясната и ръка, докато тя откачаше пушката си, вдигна я, закрепи я на рамото си...

И в този малък промеждутък от време Сара най-после си спомни.

„Пистолетът!“ Запотена, Сара опипа непохватно за пистолета, щом момчето смъкна рамена, спусна се под линията на огъня на Тори и се стрелна през вестибюла тичешком. Тори изпусна едно „ох“, когато момчето я грабна през средата и двамата се сгромолясаха на камъка. Тя все още стискаше пушката в дясната си ръка и се опитваше да я вдигне, когато момчето сви юмрук, все още омацан с кръвта на Кътър, и удари Тори по челюстта. От устата и изскочи стон, захватът и върху пушката се охлаби и с едно бързо отработено движение Промененото момче и отне оръжието и пъхна дулото под брадичката и.

- Н-не! - Окървавените устни на Тори бяха морави на жълтата светлина на фенерчето. - Мо...

- Cпри! - Сара насочи пистолета с две ръце, но оръжието се клатеше, а тя трепереше толкова силно, че коленете и се огъваха. Промененият се вкочани и тя си помисли: „Сега го застреляй! Стреляй!“. Стиснала зъби, Сара натисна спусъка и нищо не стана. Той не помръдна.

- Предпазителят! - изпищя Тори. - Сара, освободи...

Твърде късно.

46

- Да съм чул какво? - попита Пру.

- Не знам... - Грег потърси думата. Тупване, но толкова заглушено, че беше по-скоро като звука на тежка картонена кутия върху дървен под. - Някакъв тъп звук. Не съм сигурен, че наистина съм го чул. - Дали мигрените не те караха да халюцинираш и звуци? Той не си спомняше Кинкейд да е споменавал нещо подобно.

- Аз не чух нищо. - Пру обърна поглед надолу към другите, събрани накуп в основата на стълбището. - А вие, момчета?

В отговор Джарвис кимна грубо с глава към Пру, докато Хенри и Лушън само погледнаха празно.

- Човече, аз едва чувам теб - каза Ейдън от дълбините на парката си. - Може ли вече да вървим? Задникът ми измръзна.

- Само секунда!

„Може би е от главоболието, но...“ Озадачен, Грег се взря през сгъстяващия се здрач към клекналото здание на църквата, към костеливия пръст на камбанарията, пробождащ небето, което беше започнало да става кобалтово. От тази удобна позиция той не можеше да види свързаното с храма училище или жилището на пастора. Взря се за една дълга секунда, не видя нищо, после хвърли поглед насреща към мрачната редица затворени магазини и замрялата християнска комбинация от кафене и книжарница в далечния край на площада. Витрините бяха тъмни, а черните прозорци празни като очни гнезда. В центъра на площада под трио извисяващи се дъбове се гушеше осмоъгълен павилион, вероятно някога използван за летни концерти.

- Стори ми се и че видях нещо. Този пробляськ.

- Какво? Къде? - Пру изви поглед наляво и надясно, а после и назад през площада. - Не виждам нищо.

- Аз също - намеси се парката.

- Ново главоболие ли имаш? - попита Пру. - Кинкейд не каза ли, че може да те накара да виждаш проблясьци от светлина и такива неща?

- Да. - Грег осъзна, че ръката му щипе основата на носа. - Но можех да се закълна... - Зад себе си Грег чу стърженето на врата и един пазач каза:

- Всичко наред ли е там?

- Той мисли, че е видял нещо - каза Пру на пазача.

- И чух нещо - каза Грег.

- Така ли? Аз не видях нищо. - Пазачът хвърли поглед към придружителя си, който поклати глава, и после об- ратно. Посочи с брадичка чувалите: - Какво имате?

- Плячка - каза парката, - която наистина бих искал вече да оставя, моля!

- Разбира се. Добре - каза Грег. Имаше чувството, че главоболието му протяга нокти и дълбае в мозъка му точно зад лявото око. - Прави сте. Вероятно няма нищо.

47

Изстрелът на помпата беше чудовищен, едно БУМ, което Сара усети и чу да се забива в каменните стени на вестибюла. Искрящ ярък като светкавица език избликна от гърлото на оръжието и оцвети камъка в червено от кръвта на Тори, като разпръсна парчета от мозъка и черепа и.

Без пауза момчето едновременно зареди пушката и се завъртя в момента, в който Сара изпищя и скочи отново към стълбите на камбанарията. Хващайки резето от ковано желязо с лява ръка, тя успя да притвори вратата точно навреме. Още един блясък, още едно гигантско БУМ. Нещо шляпна десния и прасец и тя се препъна, когато сачмите пробиха дървото, пръсвайки го на парчета, които надупчиха гърба и и прелетяха покрай бузите и. Тя се устреми нагоре по хлъзгавите стълби. Кракът и гореше от болка и кръвта и се стичаше на потоци в крачола и чорапа и.

„Улучи ме. Ранена съм.“ Тя изкуцука няколко стъпала, преди кракът и да поддаде внезапно. Полетя напред и се просна на камъка. Сърцето и пищеше не само от страх, но и от болка. Все някой щеше да чуе изстрелите, нали? Тя не беше сигурна. Всичкият този тежък плътен камък, пък и дървото... Може би не беше възможно да ги чуят.

Той беше там долу, чакаше, решаваше. Можеше да го усети. „Трябва да се спася. - Тя още държеше пистолета. - Има ли зареден патрон?“ Сара не помнеше, нито знаеше как да провери. Всеки звук би я издал. Промененият вече я беше видял с оръжието. Ако той мислеше, че тя не знае какво да прави с него, а това не беше далеч от истината, щеше да е по-добре за нея.

После и просветна... „Намери предпазителя!“ Пръстите и опипаха оръжието. Този път намери лостчето и го свали. С гримаса се отпусна по гръб, пресегна се и обра шепа сълзяща топла кръв, за да намаца бузите и врата си. Загребвайки още една шепа, тя намаза обилно гърдите си. „Така, това трябва да е убедително. Един поглед към мен и ще реши, че умирам.“

Потръпвайки, тя обърса ръка от джинсите си, после се подготви за скок, доколкото можа, съскайки от болката в прасеца. Не беше експерт по оръжията, но беше учила геометрия. Бяха в тясна тръба, кръгло пространство с тесни и предимно триъгълни стъпала, които се заостряха към каменна колона. Той беше момче и беше много по-едър от нея, освен това имаше дълга пушка, което значеше, че няма да има друг избор, освен да се движи плътно до външната стена. Но тя беше на по-високо място и беше дребна. Стискайки пистолета, подпря ръце на коленете си, прицелвайки се в това, което смяташе, че ще бъде най-логичната точка.

- Помощ! - вложи толкова страх и болка в това тихо хленчене, колкото можа. Не беше толкова трудно. - Ранена съм. Моля те, не ме наранявай! Няма да кажа на никого, че си тук, обещавам.

Нищо. „Няма да се получи.“ Тя се заслуша през туптенето на сърцето и бученето в ушите си. Трепереше толкова силно, че зъбите и тракаха. Пот - мазна и толкова пльтна, колкото кръвта, която се процеждаше в десния и ботуш - се стече от веждите и и подлюти очите и.

- Помощ! - тя подсили вика с един дълъг стон. - Ранена съм. Моля би, помогнете ми!

Секунда по-късно някъде отдолу тя чу отчетливото изстъргване на ботуш по камък. Туп. После оше едно туп.

„Качва се.“ Колко стъпала беше качила? Не можеше да си спомни.

- Помощ! - ръцете и бяха толкова здраво сключени около дръжката на пистолета, че набраздената повърхност се впиваше в дланите и. Десният и показалец се сви върху спусъка. - Ранена съм.

Още едно туп. И още едно.

- Моля ви! Помогнете ми! - Колоната беше студена до врата и. Сара се взираше толкова напрегнато в сребристия мрак, че очите и се насълзиха. - Аз кървя, аз съм...

Тъмен твърд пръст се плъзна в полезрението и. Усети как дъхът й спира, когато дулото на пушката на Тори - само върхът - застина там за момент. Боеше се да извика отново, защото не искаше той да поглежда към нея. Звукът от ботушите му по камъка отново стигна до нея: само една стъпка. Пушката помръдна. Беше насочена нагоре, встрани от нея и под ъгъл. Промененият нямаше избор заради геометрията на кулата. Щеше да отнеме време да я извие надолу, за да стреля.

С бушуващо в гърдите и сърце тя гледаше как дулото се олюля, когато той взе още едно стъпало, после още едно. Първо се появиха ръцете му. „Чакай, чакай!“ После челото му, върхът на носа му... „Чакай още една секунда!“ Сетне той беше само на три стъпъла под нея. „Чакай, чакай!“ Тя видя раменете и гърдите му и как главата му се завърта, а лицето му се издува до сив овал. „Почти, почти!“ И тогава чу бързото му вдишване в момента, в който той осъзна, че гледа в грешната посока в грешния момент, и острото остъргване на приклада на пушката в камъка, когато той се опита да я завърти надолу, но не можа, защото той беше високо момче с дълга пушка, което се опитваше да се обърне в твърде тясно пространство.

- А-а-а! - звукът беше повече хриптене, отколкото писък. Но Сара натисна спусъка.

И този път пистолетът гръмна.

48

Главоболието на Грег все още пулсираше чак в зъбите му. Зрението му се замазваше по края, но той отвори с рамо вратата, пристъпи от антрето на кметството обратно в студа и изпухтя от облекчение. Сградата отключваше в него много лоши спомени - картини на бежанци, всичките стари и грохнали, които седяха присвити до стените, и как членовете на Съвета го гледаха като бухали от издигнатите си седалки в онази приличаща на пещера на прилепи съдебна зала в деня, в който беше потърсил убежище тук.

„Вероятно това се нарича посттравматичен стрес.“ Нахлузвайки ръкавиците си, той потропа с крака като замръзващо дете и провлачи две стъпки от дясно наляво, докато чакаше. Другите бяха още вътре и разтоварваха плячката си. Разположен под земята, зад двойка железни врати, затворът беше мястото, където складираха остатъците от храната и фуража, както и купчини гориво, висококачествен тор и амуниции.

Това, което го измъчваше още повече, беше колко много неща нямаха. Затворът беше широк и дълбок, оборудван с десет килии за по четирима души - по пет в редица. Една огромна желязна клетка, която някога вероятно е била изтрезвител, ако се съдеше по слабата миризма на престояло повръщано, с която бе пропита, заемаше по-голямата част от стената в самото дъно. Тук държаха запасите си от гориво: бутилки пропан, червени пластмасови кутии с бензин, източен от заседнали коли, мазут и бутилки с кислород. От всичките им запаси тези бяха най-обилни, просто защото никой не заваряваше, не излизаше с лодка, не палеше верижен трион, нито се отправяше на разходка с кола из околността. Лесно запалимите материали го изнервяха. Никой не го беше питал, но той винаги се беше притеснявал какво може да стане, ако някой проявеше непредпазливост или ако отнякъде случайно долетеше искра. Не се ли използваше кислород или мазут и изкуствена тор, за да се правят самоделни бомби?

От останалите килии само в три имаше храна, а от тях една беше отделена за кучешка храна - кутии с консерви и десеткилограмови чували суха храна. Стоманените рафтове в останалите килии не бяха точно голи, но и не бяха напълно заредени. Това, което изглеждаше толкова удивително в тясната тъмна бърлога на скривалището в килера на Ландри, тук едва се забелязваше. Тези осем буркана, които той носеше, сега се гушеха в окаян малък възел, заобиколени от много празно пространство. Докато пазачът подреждаше бурканите, Грег беше преброил кутиите кондензирана супа на горния рафт... само за да види.

„Трийсет кутии.“ Мисълта прати тръпки по врата му. Пазачите отмятаха много внимателно всяка една кутия, всеки буркан, всеки чувал с гранули. И как се предполагаше те да отмъкнат храна, че и амуниции за великото бягство? „Безнадеждно.“ Той разтри дясното си слепоочие с показалец. „Никога няма да намерим достатъчно...“

Нещо изщрака. Звукът беше много кратък и ясен, къс като фишек. Грег се стегна, ушите му внезапно изтръпнаха, долавящи най-лекото ехо, отскачащо от камъка. Това беше изстрел. Забравил главоболието си, той направи пълен кръг. Но откъде?

Зад себе си чу как вратата изстърга и се отвори.

- Боже, радвам се, че това... - Пру сигурно беше видял изражението на лицето му. - Какво има?

- Или полудявам - каза Грег, - или току-що чух изстрел.

49

Сара не беше осъзнала, че крещи, или дори, че е стреляла, докато не усети огъня в гърлото си и отката в ръцете си. Звукът беше чудовищен, макар че проблясъкът от дулото беше по-скоро като гръмнала крушка. Но все пак в тази кратка светлина тя го видя да пада - не право надолу, като да е клекнал, нито - още по-добре - така, сякаш нямаше глава, а назад. Просто падна? Или бе мъртъв? Тя не знаеше, не можеше да чуе нищо. Изправи се на крака, обърна се да препусне нагоре, но се завъртя твърде бързо. Десният и ботуш се плъзна в локва от кръвта и. Центърът на тежестта и се премести. Сара усети как губи равновесие и писъкът сам се изтръгна от гърлото и.

Знаеше как да тича с оръжие точно толкова, колкото и как да стреля с него. Затова държеше пистолета по най-грешния възможен начин: с пръст на спусъка. Когато се препъна и падна на стъпалата, ръката и се удари в камъка и той гръмна отново. Този път тя загуби и захвата си. Пистолетът полетя надолу по стълбите, а каменните отломки от мястото, където куршумът бе ударил колоната, се врязаха в лицето и врата и и я нараниха.

„Боже! Боже, направи така, че да е мъртъв или ранен, или изчезнал... - Ако беше още жив, щеше да вземе пистолета и. Колко патрона събираше това нещо? – Няма значение. Един е достатъчен.“

Тя задраска нагоре по хлъзгавите стълби. Всичко, на което можеше да се надява сега, беше Промененият да тича в противоположна посока. Може би никой не беше чул изстрела от пушката, защото стените на църквата бяха твърде дебели, но някой сигурно бе чул изстрелите от пистолета през отворената камбанария. Къде бяха всички?

Изведнъж стъпалата свършиха и тя залитна в ограден с камък къс проход с прорязани правоъгълни отвори от двете страни, през които влизаше светлина. Право напред на не повече от три метра тя видя редица връзки, въжета и дръжки, които и напомниха на тъкачен стан.

„А къде са камбаните?“ Тя стоеше, дишаше тежко, сърцето и препускаше, прасецът и пищеше от болка, а ушите и все още тътнеха. Камбаните трябваше да са някъде над нея. Наведе се към плетеницата от въжета и видя как са промушени през халки и са завързани на здрави възли. Ледените въжета бяха корави, а замръзналите и пръсти лепкави от кръв. Ако възлите бяха твърде стегнати, никога нямаше да успее да ги разхлаби. Но и трябваше само един, нали? Тя дръпна въжетата, търсейки възлите с треперещи пръсти, и ахна, когато краят на показалеца й се плъзна през една много малка халка.

„Да!“ Сара дръпна и усети как въжето поддаде. Тя включи още един пръст, после трети и усети как възелът внезапно се отпусна, когато въжетата се отделиха в ръцете и. „Добре, хайде!“ Стиснала едно-единствено въже, тя дръпна право надолу с всичката си сила, използва тежестта си, пъшкайки, когато раненият й прасец изпищя и чу едно глухо „бам“.

„Побързайте! Моля ви, побързайте! - тя пращаше тази мисъл след всяко бам-бам, бам-бам на камбаната. - Бързо, бързо, помогнете ни, помогнете ни, помогнете ни!“

50

- Хайде! - спускайки се надолу по стълбите, Грег се втурна към коня си и издърпа бушмастера от кобура му Вече се завърташе, когато вратата на кметството се отвори и Ейдън изскочи, крещейки през звъненето на камбаната:

- Какво, по дяволите?...

Грег затича към църквата, отдалечена само на стотина метра, с Пру по петите. Сега, след като камбаната биеше и той знаеше, че нещо не е наред, можеше да чуе и кучетата: много слабо, но несъмнено и ритмично аф-аф-аф, което се носеше от задната част на църквата. Кучетата и децата трябва да бяха в училището. Боже, той се надяваше на това. Което значеше, че Тори и Сара бяха в камбанарията.

„Или може би само една от тях.“ Вместо да хукне по предните стълби, той се обърна, видя Ейдън, Лушън, а вече и Джарвис и двама от градските стражи да тичат след тях и се провикна:

- Децата! Погрижете се децата да... - после се завъртя, профуча покрай предния вход на църквата, зави надясно и се отправи към задната част, плъзвайки се в сивите сенки, изрисувани по снега от идващата нощ.

- Страничната врата? - от лявата си страна чуваше накъсаното дишане на Пру.

- Мислех... че Тори я заключи. Къде... по дяволите... са Кътър и Бентън?

- Не знам. - Беше сигурен, че Тори заключи, след като той си беше тръгнал. „Какво има в църквата, което всички искат? Храна най-вече. Не много, но по-лесна за взимане, отколкото тази в затвора.“ Внезапно ботушите му се подхлъзнаха на нещо гладко. Той се приземи с плясък в мръсна хлъзгава бъркотия, която смърдеше на окислен метал и носеше още по-гадната противна воня на черва.

- Ъгх! - Пру звучеше сякаш му беше толкова гадно, колкото се чувстваше Грег. - О, мамка му!

- Боже! - гласът на Грег беше пресипнал от порива за повръщане. Изплю се. На лошата светлина не можеше да види дали се въргаляше в Кътър или Бентън. Нямаше голямо значение. От размера на локвата и от масурите замръзнали вътрешности личеше, че по-голямата част от тялото - или телата - беше навсякъде. Той се изтегли напред, оставяйки диря съсирена кръв, а после се изправи на коляно с помощта на Пру.

- Господи! - Пру притисна ръка към челото си, както дете мери температурата си. - Променен?

- Може би повече от един. - Камбаната още биеше. Грег усещаше сухия въздух, който изсмукваше влагата от лицето и гърдите му, оставяйки лепкава отровна киша от полусъсирена кръв и разкъсани черва. - Все едно. Влизам вътре.

- Луд ли си? - Ръката на Пру се стрелна към рамото на Грег. - Това, което си е заминало, вече го няма.

- Остани тук, ако искаш! - Грег се освободи. - Не ми пука какво ще правиш, но Тори е там и Сара също, а аз отивам.

- Не! - Пру се опита отново да го хване, но пропусна. - Грег, бъди умен! Крис или Питър не биха...

- Майната му! - каза той. - И това показва, че нищо не знаеш, защото те биха влезли, както ще направя и аз.

Той се обърна и пробяга последните трийсет метра. Вратата беше отворена, не зейнала, но достатъчно широко отворена, за да може той да профучи спокойно през нея. Задържа дъха си в очакване на изстрел. Когато такъв не последва, издиша. Щом се озова вътре, звънът на камбаната отслабна. Право напред и нагоре по къси, но много стръмни стъпала и през вход с арка той влезе в светилището. Достатъчно от умиращата дневна светлина се процеждаше през отворената врата, за да може да види купчина сгъваеми столове, облегнати на стената вдясно от него. Това беше лошо, защото означаваше, че може да бъде видян, ако имаше някой на платформата на олтара, който може би чакаше извън полезрението му.

„Ако все още има някой тук.“ Когато камбаните забиха, умният ход за Променените щеше да е да се измъкнат бързо, точно както за Грег щеше да е по-мъдро, ако беше изчакал, както каза Пру. Надяваше се Променените да са по-умни от него. Беше минал оттук само преди няколко часа и си спомни разположението - стълбите към мазето бяха вдясно от него. Надзърна, видя, че вратата беше отворена, и помисли: „О, боже, това е лошо“. Без фенерче би било лудост да слезе долу...

Чу как нещо прошумоля до лявото му рамо, стегна се, завъртя се, постави бушмастера на място, а после усети прилив на облекчение.

- Мислех, че това не е умно.

- Да, значи и двамата сме глупави. Сега ка... - гласът на Пру замря, когато той видя зеещия търбух на вратата към мазето. - Мамка му! Да я блокираме?

Вратата се отваряше навън, така че щеше да свърши работа.

- Аз ще го направя - промърмори той. Не искаше да пуска оръжието, но не можеше да го направи с една ръка. Остави бушмастера да легне, после леко издърпа един сгъваем стол от купчината, металът издаде слаб стържещ звук, който го накара да трепне. Бавно, заглушавайки стъпките си, той затвори вратата и подпря бравата, а мускулите му се опитваха да станат на желе при всяко скърцане. Той повтори маневрата още два пъти, като се движеше колкото е възможно по-бързо. Общо време: минута, може би.

- Много добре. Всичко там вътре ще бъде като бръмбар в буркан. Помниш ли разположението? - Пру посочи с брадичка към светилището. - В неделите се опитвам да спя с отворени очи.

- Три стъпала и си на платформата. Хорът е вдясно, олтарът вляво покрай стената и под кръста. Амвонът е на един часа в далечния край. Ако минеш право напред, ще се озовеш в кабината на органиста. - Той помисли. - Аз ще тръгна надясно по страничното крило. В зависимост от това, което стане после, ти тръгни към платформата!

Пру кимна, а Грег пое по стълбите колкото бързо се осмеляваше. Кръстът внезапно влезе в зрителното му поле отляво, а после и високите арки от стъклопис, опасващи далечната стена на светилището. Чу неочаквано скърцане и помисли: „Мамка му, по филмите се притискат до стената, така че стълбите да не...“.

Имаше гръмовен рев, светкавица. Грег ахна стреснато, когато в стената над главата му се отвори дупка. Олюля се, залитна назад, препъна се в ботушите си и падна, когато още един изстрел изфуча до него. Грег усети как един куршум разцепи въздуха до лявото му слепоочие.

- Мамка му! - лицето на Пру изплува. - Улучи ли те?

- Не. - Сякаш някой беше натъпкал шепа памук в лявото му ухо, но все пак можеше да чуе лекото цък-цък-цък от сачмите и по-тихото трополене от песъчинки и натрошен хоросан. Е, поне знаеха какво оръжие има Промененият. Поглеждайки дупката в хоросана, Грег видя, че е с форма на сълза, и как се е извила. - Мисля, че е под масата на олтара.

- Да? И? - Пру звучеше ядосан. - Как, по дяволите, се предполага да... Чакай, Грег! Защо сваляш ботушите си?

,Давам му нещо друго, което да гледа.“ Освен ако камбаната не спреше, той не се безпокоеше за шума, но Промененият виждаше доста добре. Дръпвайки рязко другия си ботуш, Грег измъкна и чорапа, после напъха чифта в джоба на парката си. Повдигайки обувката в лявата си ръка, Грег погледна към Пру.

- Той има помпа.

- И? - Пру го изгледа странно, после Грег видя как приятелят му схвана какво имаше предвид. Една помпа имаше ефективен обсег около четирийсет метра. Много възпираща мощ, но ако можеше да се отдалечи достатъчно, неговата пушка или тази на Пру щеше да бъде много по-ефективна. Пру кимна. - Добре - каза той. - Само... тичай бързо!

„Знам това. - Грег вдиша. - О, боже, моля те, нека се получи!“

После спря да мисли и тръгна. Втурвайки се нагоре по стълбите, метна високо ботуша с нескопосано хвърляне и после веднага сви надясно. Пушката изрева в същия момент, проследявайки траекторията на ботуша. През звънтенето се чу как Пру стреля, докато Грег падаше на пода с тежко тупване. Помпата изгърмя отново. Този път пейката точно над главата му експлодира в облак от дървени отломки. Грег се сви и вдигна ръка, за да защити главата и врата си, и се опита да се измъкне по страничната алея колкото може по-бързо. Зад себе си долови острото nyk-nyk-nyk, изстрелите на рюгера ставаха по-близки и по-силни, докато Пру тичаше нагоре по стълбите. Завивайки наляво все още изгърбен, Грег се хвърли по дължината на пейката, голите му стъпала шляпаха по камъка, а централната алея отпред беше пуста.

В този момент камбаната спря да бие. ,Другите са вътре. В безопасност са. - Усети ужилване в гърлото си и го преглътна. - Тори е в безопасност.“

От олтара вляво се чу някакъв шум - вик, писък? - после Грег се повдигна на пръсти, бедрата му се стегнаха, бушмастерът се извъртя над пейката и той си помисли: „Прицели се!“.

Но така и не получи възможност да стреля.

51

В кънтящата тишина Грег видя Пру да се надвесва над гърчещото се тяло на момчето. От начина, по който се беше свил на кравай, личеше, че има коремна рана. Когато Грег се беше промъкнал към него, Промененият се бе опитал да се изтърколи настрани. Беше разбрал, че ако не се премести бързо, ще свърши пълен с дупки. Но хлапето не можеше да се премести нито бързо, нито достатъчно далеч, за да избяга от куршумите на Пру, и Грег видя защо.

Раздвоена отломка от кост стърчеше от влажно разкъсване в бедрото на момчето. След като вече беше прав, Грег видя следата от кръв, оцапала пода на светилището и стъпалата към платформата на олтара. Килимът там беше пурпурен и подгизнал. „Влачил се е през целия път.“ Грег се обърна, проследи колебливия път на кървавата следа и осъзна, че момчето трябва да си беше счупило крака извън светилището. Може би във вестибюла или дори навън. Но как? Сигурно бе паднал доста далеч.

През плътните двойни врати на светилището можеше да чуе засилващо се ломотене и може би... Това вик ли беше? Не можеше да каже. Някога отдавна беше чел, че човек губи част от слуха си, ако стреля в стрелбище и не носи заглушители. Ако продължаваше така, щеше да оглушее, преди да стане на двайсет. Ушите му още бръмчаха толкова силно, че не можеше да разпознае или да отдели приглушените звуци, които се процеждаха през вратите. Нямаше изстрели обаче и това беше добре. Колкото и отчаяно да искаше да се хвърли през вратите и да намери Тори, знаеше, че трябва да чака. Не биваше да бърза сега. Момичетата бяха в безопасност.

„Успяхме.“ Но защо не се чувстваше добре от това? Беше заради Промененото момче, заради изкривеното му лице и заради начина, по който се гърчеше. „Умира трудно“ - би казал Кинкейд. Не беше редно да се чувства добре от това. Тръгна назад към Пру.

- Добре ли си? - помисли, че го е казал твърде силно.

- Да. Не мога да кажа същото за приятелчето ни. - Пру издърпа пушката от пръстите на момчето. - Не мога да реша дали да го довърша, или да го оставя да му изтече кръвта - направи пауза. - Пичът е пълна каша. Килимът е съсипан. Както и платното на олтара.

Грег видя пръски кръв по дървото, дори по стените точно под кръста. Ако не знаеше какво е станало, човек би помислил, че призракът на Исус е бил там и от тялото му е покапала кръв. Взря се надолу в момчето. На седемнайсет или осемнайсет, предположи той. Мазна коса се спускаше по раменете, а по лицето му имаше множество белези и жълти гнойни пъпки. Някой също така беше преподредил носа му, и то наскоро. Кожата на момчето беше с цвета на плесенясало сирене, а очите му, които вече се изцъкляха, бяха хлътнали дълбоко в орбитите си и обградени от избледняващи жълтеникави натъртвания. Този Променен умираше от глад също като тях.

Той се наведе, пресегна се за пушката и замръзна. Трябва също така да беше... Какво?! Ахна ли? Или извика? Не знаеше, но Пру каза рязко:

- Какво, Грег?

„Не!“ Може би сърцето му беше спряло в онзи момент. Помисли, че сигурно е така, защото усети как мускулът се свива в гърдите му, а вътрешностите му стават студени, неподвижни и черни. В момент на лудост помисли: „Ето така ще бъде, когато умра“. Гледаше как ръката му се носи към оръжието, видя пръстите си - малки и далечни - да се обвиват около ореховата дръжка на пушката, после да се плъзват по ивиците и спиралите на заплетените заврънкулки от гравирани цветя и лози, както сляпо момче чете браиловата азбука.

- Исусе! - каза Пру, а после: - Грег, погледни ме, човече! Това не значи нищо...

Но Грег вече се беше изправил и пристъпваше назад с препъващи се крака, стъпка, после още една и вече се обръщаше и започваше да бяга, а кръвта на Променения лепнеше по босите му ходила. Двойните врати внезапно се отвориха, сякаш бяха издухани, а гласовете се втурнаха с трясък като огромна вълна, която хората яздеха, плисвайки се в светилището. Лицата се замъглиха, останаха само черни усти, черни очи и ръце, които се протягаха към него, за да го посрещнат като някакво екзотично морско животно в приливната вълна.

От всички той позна само трима души в тези първи секунди: Сара с разрошена коса и лице, нацапано с кръв; Йегър, някак жалък с фланелата на червени квадрати, която не беше успял да закопчае правилно, и Кинкейд, който се промушваше през тълпата с протегнати ръце, за да го хване, да го задържи и да му спести още една секунда.

- Не, синко! Не гледай, не гледай, синко, недей...

- Не-е-е-е! Тори? Тори! - Грег ридаеше, когато Кинкейд го обгърна, а после се появиха още ръце и други мъже, които го задържаха на студения камък, докато Грег се мяташе. - Не, не, не!

И насред всичко това имаше още нещо. Моментът, в който изкуфелият стар Хенри приближи до олтара, за да се взре надолу към Промененото момче, което като по чудо беше оше живо.

- Мили боже! - изписка Хенри, а високият му глас проряза дърдоренето. - Това е Бен Стимке!

52

- Какво? - в началото Грег не беше сигурен, че този толкова мъртъв и равен глас беше негов. Все още сгушен в ръцете на Кинкейд върху студения нацапан с кръв камък, той отново се почувства като осемгодишен, малко момче, което чака възрастните да направят всичко както трябва, а баща му никога не му беше липсвал толкова. - Стимке? Като съветника?

- Мамка му, сигурно се шегувате - каза Пру, пушката му все още беше насочена към умиращото момче. - Мислех, че всички деца от Рул са мъртви.

- О, боже! - Кинкейд изстена с тих глас. Лицето му беше пепеляво. - Кучи синове, вие сте го направили! Наистина сте го направили!

- Какво? - попита Грег, докато Сара се олюляваше към тях през тълпата. Десният и крачол беше подгизнал, а сълзите бяха прокарали чисти следи през кръвта по бузите и. - Док, за какво говориш?

Преди Кинкейд да може да отговори, Хенри каза с ясния си глас:

- Да, това е Бен. Познавам го, откакто беше малко момче... ей толкова високо. - Старецът потупа въздуха около коленете си. - Бих го познал навсякъде с това акне.

Хенри погледна надолу по алеята към членовете на Съвета, които си проправяха път през прииждащите хора, тълпящи се в светилището. Никой от тях не носеше роба. Йегър беше начело, но само Ърнст - широкоплещест и много висок, с все още значителен корем въпреки оскъдните дажби - поддържаше слаба следа от властност. Стимке, повяхнал дребен мъж, който бе сляп с едното око, се свиваше до Ърнст. Грег не можеше да реши дали мъжът беше в шок, или се опитваше да се скрие.

- Господин Стимке! - повика го Хенри. - Това е внукът ви, нали?

Йегър проговори вместо свития от страх Стимке:

- Да, това е Бен.

Тонът на Йегър бе достатъчно равен, но кожата му беше станала толкова бяла, че плешивата му глава изглеждаше като билярдна топка. Без робата си той изглеждаше като бездомник с разменени чорапи, провиснали панталони и фланела на червени квадрати. Обикновено блестящите му очи изглеждаха потайни и малко уплашени като на мишка, която не може да реши дали бягането няма само да накара котката да скочи по-бързо.

- Очевидно Бен се е измъкнал, факт, с който не бяхме наясно.

- Очевидно? Измъкнал се е? Не сте били наясно? - С високо вдигната пушка Джарвис си проби път покрай другите, за да застане в центъра на пътеката. Всяка прилика с пуйка си беше отишла. Сега старецът изглеждаше по-скоро като мишелов. - Управлявате това място от десетилетия, вземате всички решения. Карате нас, възрастните мъже, да следваме заповедите на деца... - Джарвис кривна глава към Грег. - И ние го правим, защото сме лоялни и богобоязливи, а сега ни казвате, че не сте знаели, че това момче се е измъкнало?

„Питър - осъзнаването се разби над Грег като леден душ. - Той каза, че са събрали всички Променени и са ги застреляли, че никой не се е измъкнал. - Очите му се отклониха към умиращото момче. - Значи Питър трябваше да знае, че Бен не е мъртъв.“

- Там, където бях преди Рул, тези хлапета винаги се връщаха - каза някой в тълпата. Шепот на съгласие премина през останалите мъже и Грег видя, че няколко жени също бяха влезли, въоръжени с бейзболни бухалки и пушки като селската тълпа от някой стар черно-бял филм за чудовища. Забеляза една сивокоса жена. Май се казваше Травърс. Тя стискаше мотика, чието острие беше заострено в зъл връх. - Много от тях ловуваха на глутници. Една от причините да смятаме, че сме в безопасност тук, бе, че вие ни уверихте, че всичките ви деца са мъртви.

- На първо място искам да знам как малкото чудовище е оцеляло - беше Травърс, яростната жена, която сега разклащаше мотиката си към Стимке. - Какво направихте? Убихте само деца като моя Дий? Защото ние не сме достатъчно важни? Да не пощадихте това чудовище, защото е ваше?

- По дяволите! - избоботи някой друг. - Колко други като този има? Защото ако едно хлапе се е измъкнало...

- Или са го оставили да се измъкне - извика друг.

- Сигурно има и други. - Травърс размаха мотиката си като копие. - Така че къде са?

- Къде, мислиш, по дяволите? - Джарвис насочи поглед като черна гръмотевица към Стимке. - Били са там, навън, през цялото време, може би дори са наблизо. Но защо? Казахте, че вършите Божието дело, като взимате внуците ни и слагате край на мъките им. Какво направихте? Вие и онези кучи синове Питър и Крис...

- Внукът ми не знаеше нищо за това - каза Йегър и от тона му Грег реши, че това беше истината. Но Ърнст остана тих, нямаше и пробляськ на емоция по набитите му черти.

„Но Питър е знаел.“ Грег видя Сара да изучава лицето на Ърнст, после спусна надолу очи, когато първите алени пръсти пропълзяха по врата и. Сълза измокри бузата и и тя веднага я обърса. Грег стисна леко свободната и ръка, но тя не погледна нагоре, нито му отговори по някакъв начин. „Сара вече също знае. Питър е бил вътре през цялото време. Да пуснат част от Променените, може дори да е било негова идея.“ Питър беше този, който казваше на всеки патрул къде да отиде и кога. Защото е знаел къде най-вероятно са били Променените по всяко време?

А Джарвис беше казал „може би дори наблизо“... Променени в Зоната? „Разбира се.“ Сега, след като някой най-после го беше казал, изглеждаше напълно логично.

- Дали Крис е разбрал? - извика Травърс, жената с мотиката. - Затова ли се отървахте от него, казахте, че е организирал засада, но може би не е?

- Крис избяга - Иегър каза думите като проклятие. - Той ни предаде.

- Както вие предадохте нас ли? - докато думите не увиснаха във въздуха, Грег не знаеше, че бяха на езика му. Той се олюля на краката си. - Не дадохте на Крис шанс. Той отрече, но вие вече бяхте решили. Без значение какво беше казал, щяхте да го пратите в затворническата къща.

- Защото той не ми се подчини. - Йегър, изглежда, си връщаше част от стария огън. Антрацитночерните му очи се прехвърлиха върху Джарвис. - Дължите на Рул живота си. Не смейте да съдите...

- Млъкни! Нека сега да съдим теб за разнообразие! - Джарвис мушна с пръст гърдите на Йегър достатъчно силно, за да накара стареца да залитне и да отстъпи назад. - Вие излъгахте. Не знам колко от внуците ни сте пуснали, но тази гадост до олтара е внук на съветник. Ти трябва да си знаел. Това значи ли, че внуците ни са още живи? Защо сте ги пуснали?

- И какво ще направим по въпроса сега? - Сбръчканото лице на Травърс беше с цвета на синя слива. Тя насочи върха на мотиката си към Бен. - Какво ще правим с това?

„О-хо!“ Грег хвърли предупредителен поглед към Пру. Другото момче кимна леко и отстъпи назад от Бен Стимке, който беше станал неподвижен и бдителен, а устните му бяха запенени с кървави мехурчета.

- Оставете го! - изхриптя Стимке. Лицето му беше разкривено, сляпото му ляво око беше млечно-бяло като мрамор. Останалото му око с избелял сив ирис беше гуреливо, а долният му клепач беше виснал като стопен восък, за да разкрие бледорозова плът. - Оставете горкото момче да умре в мир!

- Мир? - Начинът, по който ръцете на Травърс обвиха дървената дръжка на мотиката, напомни на Грег за бойните тояги, които героите от „Наруто“ използваха в играта „Последната нинджа буря“. - Момче? Това е гадост - изпищя тя и се хвърли към Стимке. С внезапен яростен напън жената удари с тъпата дръжка на мотиката като с бухалка. Чу се приглушено „туп“. Главата на съветника се отметна назад толкова бързо, че беше цяло чудо, че вратът му не се пречупи. От устата на Стимке се разгъна ветрило от кръв, той издаде едно гъргорещо „ъх“ и се отпусна на каменния под.

- Не! - изграчи Йегър в момента, в който Кинкейд изрева:

- Боже мой, какво правиш?

- Док, не! - Грег грабна ръката му, когато докторът тръгна напред. – Недей!.

- Послушай хлапето! Стой настрана, Кинкейд! - предупреди го Джарвис.

- Мир? Ще ви покажа шибан мир! - Травърс насочи ритник към Стимке, който беше по корем, стенеше и се опитваше да изпълзи настрани. Този път хрущенето и изпукването, когато носът му се строши, а вратът му се изви твърде надясно, не бяха приглушени. По устата и брадичката му се стече кръв, но вратът му не се завъртя обратно. Остана точно там, където беше - с едното ухо плътно прилепнало към лявото му рамо. Тялото на Стимке беше отпуснато и провиснало като на мъртъв червей.

За момент се чуваше само смаяното, изненадано беззвучно хлъцване, което Грег неведнъж бе чувал по време на обедите в училище, щом някой изпуснеше поднос, а всички проточваха врат да погледнат и бяха готови да избухнат в смях и викове: „Пи-и-ич!“.

„Тя го уби. - Грег не можеше да откъсне поглед от бялото мраморно око на Стимке. Усети как краката му се опитват да се превърнат във вода. - Тя му счупи врата, тя...“

Издърпвайки се от внезапно омекналите пръсти на Грег, Кинкейд клекна до Стимке. Сложи пръст под ухото му, после вдигна обзетото си от ужас лице към жената.

- Осъзнаваш ли какво направи? Какво правиш? Мислиш, че това ще оправи нещата? Да се избиваме един друг, не е най-добрият начин да се разреши един проблем.

- Така ли? Е, това е едно добро проклето начало. - Травърс изкашля въже от плюнка. Половината опръска ръката на Кинкейд, останалото се размаза по безжизнената буза на Стимке, за да се плъзне в лигава следа върху устните на стареца.

Това, изглежда, отключи нещо, сякаш тълпата беше навита пружина под повече напрежение, отколкото можеше да понесе. В следващия момент това, което приличаше на солидна шокова вълна от крещящи хора, се надигна напред, някои тропаха към олтара, а други тръгнаха да заобиколят Йегър и останалите от Съвета. Грег усети как някакви ръце се положиха на гърдите му и Джарвис го бутна мощно.

- Махни се от пътя ми, момче! Махни се от пътя ми! - изкрещя старецът, когато Грег се олюля обратно. - Това беше. Чуваш ли? От сега нататък ти ще приемаш заповеди от мен, момче, от мен!

Грег не можеше да отговори, дори да искаше. Той видя замаян как Травърс отмята сивата си коса и повежда атаката към олтара, а Пру се стрелва вляво, за да се дръпне от пътя им. С увиснало от тревога чене Хенри скръсти ръце в защитен жест.

- Чакайте, чакайте! Аз не съм направил нищо. Аз съм на ваша страна - изкряска той. - Аз съм...

Нападащата тълпа просто заля дребния човек. На килима пред отнесения олтар Бен Стимке успя да вдигне ръка, толкова плувнала в кръв, че изглеждаше сякаш ръси червена боя. С крясък, който беше и ръмжене - една нота, дива и ужасна в яростта си, - Травърс вдигна мотиката в огромна фучаща дъга. Острието изсвистя.

Бен изпусна един-единствен пронизващ писък, когато острието отряза три от пръстите му, откъсвайки ги от ръката му като наденици. Върхът на мотиката се зарови в гърдите му със силен и глух звук като от брадва, захапваща дърво. Бен успя да сграбчи дръжката, преди Травърс да успее да я издърпа, и увисна на нея. Зловещото издълбано от акне лице беше изкривено от нова болка и от нов страх. От осакатената му ръка започна да се лее кръв.

- Кучи с... - неспособна да издърпа мотиката си, Травърс нададе още един чудовищен вой.

Стрелвайки се напред, Джарвис вдигна пушката си и спусна ръцете си. Прикладът се заби в корема на Бен и Джарвис натисна с цялата си тежест, смазвайки го. Фонтан от кръв плисна от устата на момчето в беззвучен вик. Ръцеше му се отпуснаха, когато Травърс натисна с ботуш и рязко издърпа мотиката, счупвайки костите му.

Тълпата стегна редиците си. Гъргорещ, даващ се до смърт в собствената си кръв, Бен Стимке се изгуби под издигащото се море от гърбове и крака, пушки и юмруци, бухалки, гребло, мотика. В подобната на пещера църква глъчката нарасна и се подхрани от само себе си, издувайки се в експлозия от нечленоразделни викове, грухтене и ръмжене. Беше като да гледаш как мравки извират от могила, за да се натрупат върху слабо ранено животно. Грег не се изненада да види Ейдън, Лушън и Сам в мелето. Пресни рубинени сълзи се смесваха с тези от синьо мастило, стичащи се по бузите на Ейдън. За да не остане no-назад, Лушън провлече дългия си неприлично розов език по лицето на Ейдън, облизвайки кръвта. Смеейки се, двамата пляснаха ръце.

В този момент Грег осъзна, че този момент му прилича на сутринта, в която неговият свят се разпадна; когато родителите му го накараха да седне, за да му кажат, че се развеждат, и той изплю нещо ужасно, преди да се стрелне далеч от баща си, който викаше след него: „Сине, сине, чакай, моля те! Знаеш, че винаги ще те обичам“. А това, което Грег каза в отговор, беше толкова омразно, че чак болеше да мисли за него: „Начукай си го! Майната и на любовта!“. След това все още вбесен бе погледнал навън от прозореца на стаята си - точно навреме, за да види как баща му се свлича на земята, а тяхната древна косачка продължава да бръмчи и едва не закача майка му. Не че имаше значение, защото тя вече бе мъртва като камък. Старата косачка продължи да прояжда пътя си през моравата, изравяйки леха от късни хризантеми, преди да пробие дупка в бараката.

Случващото се тук беше същото: катастрофа в прогрес, невъзможна за спиране, може би неизбежна.

Чу се див триумфиращ рев. На платформата на олтара приливна вълна от ръце вдигна Бен Стимке във въздуха. Кръвта на момчето заваля по каменните стъпала. Дясното око на Бен беше кратер от пурпурно желе. Грег и другите се свиха назад, когато тълпата се разбушува към центъра на пътеката, спирайки само да загребе и тялото на стария Стимке.

Когато тълпата си отиде, внезапната тишина беше като отделен звук. На олтара едно огромно езеро преливаше по каменните стъпала, простирайки кървав език към центъра на пътеката. Остатъци от тялото на Бен бяха пръснати тук и там. Грег забеляза палец и буца от нещо кървящо и меко.

- Какво ще направят? - попита Сара с тих глас.

- Няма да стоим тук, за да разберем - каза Кинкейд. - Да отидем в болницата. Там е по-безопасно. Трябва да обработя този крак, Сара. Хайде, ще те нося.

- Не! - каза тя, свивайки лице в гримаса, щом направи една стъпка. - Ще се справя.

- О, я млъкни! - Пру я вдигна на ръце толкова лесно, че Сара едва не прелетя през рамото му. Голямото момче кимна към страничната пътека. - Грег, ботушите ти. Единият е доста омацан от... знаеш.

- Кръвта се отмива - каза Грег. Левият ботуш беше като пълен със супа и петносан с влажна розова плът. Бял дроб или мозък, може би. Нямаше смисъл да съсипва чорапите си. Той пъхна левия си крак в ботуша и се намръщи, когато усети как пръстите му изджвакаха. - Конете са вързани пред кметството. Освен ако не искаме да вървим пеша, трябва да пресечем площада.

- Не можем да го избегнем - каза Кинкейд. - Стига да успеем...

- Док? - когато докторът не отговори, Грег погледна нагоре, докато напъхваше десния си крак в ботуша, и сърцето му подскочи.

- Оръжията! На пода! - каза Ейдън иззад една пушка и петна съсирена кръв.

Лушън насочи чифт различни пистолети в гангстерски стил:

- Сега!

53

Небето беше изгубило цвят. Луната нямаше да изгрее оше няколко часа, но звездите бяха ярки като слюда. Снегът блестеше, отразявайки комбинираната светлина от фенерчета и газови фенери, и Грег едва сега забеляза мръсножълтите пламъци на факлите, направени от натопени в нафта парцали. Въздухът беше плътен и горчив от миризмата на сажди и гориво.

Грег помисли, че повечето от останалите възрастни в селото се бяха събрали тук, на площада. Някои се бяха отдали на разрушителните си инстинкти. Вляво от него, около зеещи дупки, стърчаха нащърбените зъби на счупени витрини. Натрошеното стъкло примигваше от заснежената пътека. Тълпата вреше и се въртеше в неуморен кръг около основата на един гол дъб. Отдясно Йегър и останалите членове на Съвета стояха неподвижни, оградени от кръг въоръжени мъже.

- Какво правят? - попита Грег, гласът му беше тънък като струна на пиано.

Ейдън и Лушън ги бяха изкарали навън през вестибюла и покрай тялото на Тори. Някой бе имал приличието да покрие тялото и с палто и Грег щеше да падне на колене, ако Кинкейд не беше стиснал силно ръката му и на практика не го беше понесъл надолу по стъпалата на църквата.

- Нищо добро - промърмори Кинкейд.

Вратите на кметството се отвориха с трясък, от тях излязоха четирима мъже, които залитаха под издути чували. Бяха последвани от Джарвис и един друг мъж, които се измъкнаха с намотано въже. Някои от хората нападнаха чувалите с храна и започнаха диво да вадят кутии и буркани, други ръце грабнаха намотаното въже от раменете на Джарвис и партньора му. Мъж на кон прехвърли въже през един здрав ниско висящ клон на дъба, който все пак беше на поне петнайсет метра от снега. Нетърпеливите граждани се струпаха да грабнат свободните краища. Тези, които не успяха да хванат въжето, сграбчиха китките на хората пред тях в човешка верига. Джарвис се повдигна и направи широки, помитащи движения с едната си ръка. Стипчив аромат удари носа на Грег и той си помисли: ,Дървени въглища“. Отстъпвайки назад, Джарвис каза нещо, което Грег не можа да разбере, после се чу още един див рев, когато хората, хванали въжето и оформящи тези вериги, дръпнаха.

Осветени от комбинирания блясък на всички светлини, Бен Стимке и дядо му се издигнаха отпуснато над снега, висейки от клупове като мъртвешки изпразнени парадни платформи. Тъй като старият мъж беше много по-лек, той се издигна далеч по-бързо, ходилата му се отделиха от земята за секунди. Бен се издигна много по-бавно, защото беше тежко момче...

И защото беше още жив.

Не за дълго, може би. Грег се надяваше, че тази част от мозъка на Бен, която предупреждаваше човек за надвиснали опасности, го е известила за близкия му край. Но не беше сигурен.

Когато клупът се стегна и въздухът на Бен спря, здравият му крак започна да рита неконтролируемо, а окървавените му ръце задращиха по въжето. Бяха твърде далеч, за да видят лицето му, но Грег можеше да си го представи. Устата му сигурно беше зейнала, здравото му око трепкаше, а размазаната кухина на другото се взираше в тълпата в израз на ужасяващо смайване.

Присмиващата се тълпа се събра около момчето, като всеки удряше по ритащия му крак и по тялото му с приклади на пушка или сопи. После някой се стрелна напред с факла и на светлината и Грег разпозна онази сива ярост. С писък Травърс заби пламъка в подгизналия от кръв корем на Бен.

С внезапен тъп звук Бен Стимке избухна в син пламък, когато леката течност, която Джарвис беше използвал, за да просмуче тялото, се запали. Сара изпищя, звукът се изгуби в окуражителните ревове на тълпата. Тялото на Бен се затресе, здравият му крак започна да прави кръгове, сякаш караше колело, но вече много по-вяло, влачейки синя следа, която бързо пожълтяваше, докато течността изгаряше и новото гориво - дрехите на Бен - се запалваше. Тялото на дядо му, вече също в пламъци, гореше като свещ.

Тълпата замлъкна напълно. Ейдън и Лушън стояха прехласнати, лицата им бяха замечтани. Беше толкова тихо, толкова спокойно, че Грег чуваше съскането и прашенето, докато пламъците пируваха, а резките движения на Бен се превръщаха във все по-слабо треперене и накрая спряха напълно.

Щеше да мисли за това с дни, да му се повръща от останалия на езика му вкус на сготвена кръв и опърлена коса. И щеше да го сънува. Старите мъже и жени, и малцината момчета; техните изражения, които се сменяха в тази игра на сянка и светлина, превърнали се в нещо, което Грег вече не разпознаваше като човешко.

Това, което му дойде наум също така, беше Джес в нейния безкраен лунатичен сън и думите, които му беше казала единствения път, когато я беше видял: „Остави ги, момче! Те са слепи“.

- О, пич - вдиша Лушън, - това е толкова яко!

54

- Ланг казва, че се прави на луд - каза Стомната. - Аз работя тук само от няколко дни, а той е все така смахнат. Крещи, говори на въздуха, понякога се удря сам доста лошо. Виждаш ли лицето му? Но никога не съм го виждал такъв преди.

- Да, изглежда доста откачено. За бога, той и мирише. Като животно. По-лошо от тези Чъкита. - („Стар глупак.“ Питър не си спомняше името му. Следващото, което чу, беше стъргането на ботуш по цимента и хрущенето на песъчинки. Но не чуваше бам-бам-бам или Саймън. Нямаше видения за дупки в камък или за оранжева вода. Нито за Крис. Това лошо ли беше? „Ха-ха-ха!“ Кой знаеше?) - От колко време е така? - попита Стария Глупак.

Стомната:

- Имаш предвид тресенето или това, че не диша добре?

Стария Глупак:

- И двете.

- Ами... - мърморене, докато Стомната броеше под нос. - Няколко часа? Беше така, когато дойдох на смяна. Ланг го фрасна с палката си. Ето тук, отстрани. Виждаш ли къде е натъртеното? Хлапето дори не мигна. Питай ме... Не знам. Начинът, по който диша, или е наистина луд, или умира.

„И двете. Никое от тях. Ха-ха-ха!“ Гол, със стиснати очи, проснат на пода в килията си, Питър изпусна още един гъргорещ гърлен стон и потрепери, ръцете му изпърхаха като умиращи нощни пеперуди. Кожата му беше толкова спечена с мръсотия, че големи изсушени парчета се отлюспваха от хълбоците му. „И време е за шоу, приятели!“ Поемайки отново задавено въздух, той започна да трепери и да се мята като умираща риба, пръскаше слюнка и се давеше, от устните му излизаше пяна. По вкуса и позна, че и в нея има кръв. Главата му отскочи от цимента и той почувства болка, но тя беше заглушена и много далечна.

- О, мамка му, мамка му! - Чу дрънчащото потракване на метал, после очакваното трак, когато Стария Глупак вкара ключа в ключалката. - Кучият син има припадък. Хайде, преди да си е глътнал езика!

- Не знам - Стомната. - Ланг каза, че не трябва...

- Майната му на Ланг! Той не е тук. И шефът се върна от тренировъчните занимания. Ти искаш ли да обясниш как това хлапе се е задушило до смърт със собствения си език, докато сме го гледали с палци в задниците? Вземи нещо, което да пъхнем между зъбите му, и ела!

Чу се остро стържене на метални панти, а после ботуши по цимент. Ръка на челото му и друга на челюстта. Стомната отляво на него крещеше:

- Добре, намерих една линия. Тя ще свърши работа. Хайде, отвори му устата! Отвори мy устата!.

- Чакай! - Стария Глупак изсумтя, като се опитваше да закачи пръстите си в меките прорези на ъглите на устата на Питър и далеч от тракащите се зъби.

Питър позволи на долната си челюст да виене, пускайки едно давещо се гхь-гхь-гхь колкото трябва.

- Исусе, той умира, по дяволите! - Стария Глупак отвори рязко челюстите на Питър толкова широко, че той чу изскьрцванешо на сухожилията си. - Проклятие! Хайде, дай това нещо тук, сложи го на езика му! Дай го...

- Готово. - Твърдият край на нещо дървено поряза долната устна на Питър и се чу едно muk-muk-muk-muk, когато Стомната се опита да набута линията между зъбите му. После пазачът напъха пръсти върху езика на Питър. - Хванах го - пропя той, - хван...

Питър щракна зъби бързо и силно. Чу се звучно хрущене и в устата му шурна кръв, а после започна да трие челюстите си наляво-надясно, зъбите му прерязваха кожата и сухожилията чак до ставите. Костите му изпукаха, Стомната изпищя и удари лицето на Питър със свободния си юмрук.

- Махни го от мен! Махни го от мен, махни...

Плюейки останките от двата пръста на пазача, Питър се надигна от пода. Лявата му ръка вече се спускаше към гърлото на мъжа, а дясната помиташе изпуснатата линия. Стомната издаде едно болезнено агх, когато Питър сви десния си лакът и после заби ръката си бързо, набутвайки линията в устата на стареца. Стомната се сгърчи ужасно. Бликна огромна струя кръв - гореща и мокра, - която опръска лицето и ръката на Питър. През дървото той усещаше по-твърдата плоча на костта в дъното на гърлото. Очите на пазача се оцъклиха, ръцете му полетяха към китката на Питър и се опитаха да извадят линията. Ноктите му и стърчащите чуканчета от липсващите части на пръстите му отчаяно дращеха китката на Питър. Надигайки се, момчето хвърли Стомната по гръб, набучи линията като копие и изкрещя:

- Изяж я, изяж я, изяж я!

Чу се още едно изхрущяване на кости, този път по-тъпо, заглушено от шурналата кръв. Стомната се разтърси в кратък, но бурен спазъм, сякаш беше забил мокър пръст в контакт, а връзките между мозъка и тялото му внезапно бяха прекъснати, когато линията се заби, за да пререже гръбначния стълб и деликатния гръбначен мозък.

Всичко това отне по-малко от пет секунди. Без пауза Питър се завъртя към Стария Глупак, който се беше дръпнал назад само няколко стъпки и се беше притиснал към железните пръти на килията. Кокалестите му пръсти се опитваха да достигнат пистолета, но когато сянката на Питър падна върху тялото му, пазачът извика:

- Н-не, н-не, не-е-е! - Ужасът беше източил всякакъв цвят от лицето му. Разсъдъкът на Питър за момент се проясни и той разбра как вероятно изглежда в очите на този старец: гол, омазан в съсирена кръв, със стърчаща коса като короната на Медуза и безжалостен като съдбата. Беше нещо, родено от кошмар или от ада. - Н-не м-ме гледай с т-тези очи! - изпищя Стария Глупак. - Аз н-никога... никога не съм те н-наранил.

- Вярно - каза Питър. - Но и никога не ми помогна.

Две минути по-късно, подхвърляйки върху езика си лявото око на Стария Глупак, Питър стигна до вратата. Беше закачил ножа на пазача на десния си прасец, но не беше взел нищо друго. Нито дрехи, нито палто, нито ботуши, нито дори ръкавици. Нямаше нужда от нито едно от тези неща.

„Но е студено, Питър - това беше онази все още здрава част от ума му с размер на стотинка. - Те те превъзхождат. Не мислиш ли, че ще ти трябват пушка и някакви дрехи?“

- Дрехите са за останалите от вас. - Преглъщайки пихтията от окото, той заръфа лещите между зъбите си, после ги схруска. Бяха с плътността на леко застоял бонбон „Тик-так“, но без ментата. Съдейки по млечния цвят, Стария Глупак беше на път да получи страшно перде.

Усети напрежението, лъхащо от взиращите се в него Променени, но не погледна назад. Въпреки че да, беше обмислял да ги освободи („Летете, мои красавци! Летете, летете!“) и да вземе Кейт с очите на кошута още тук, на мръсния цимент. Но колкото и да беше откачил, не беше луд. Колкото и силен да беше сега, се съмняваше, че ще оцелее след бой с толкова много Променени.

Вместо това Питър наведе глава и впрегна изострения си слух, за да чуе дали Ланг или някой друг пазач не идва към него. Чуваше се единствено фученето на вятъра. Леденият въздух миришеше на бръсначи и понесе противната смрад, издигаща се от плътта му.

„Искам да съм чист.“ Притичвайки през прага, той се гмурна с лицето напред в една пряспа сняг. Сърцето му подскочи, стреснато от шока на това кръщение с лед, което го прогори като с огън. След толкова време в затворническата къща му се струваше, че това е най-чудесното нещо, което е изпитвал през живота си. Пъшкайки, той се претърколи веднъж, втори път и се спря легнал по гръб. Косата му висеше, пълна със сняг, и Питър усещаше и миглите си заледени. Нададе смях, който беше още един възторжен стон. Снегът обгърна гърба му, топеше се в него, но той не чувстваше мраз. Студът беше само концепция - нищо повече от слабо трепкане на далечна звезда.

„Аз съм нов.“ Усети как крилатото присъствие, което растеше вече от дни в него, пулсираше и се издуваше. Ниското му мърморене се извиси. „Да!“ Удари се в гърдите с юмрук. „Да, да!“ Беше гол като пушка и може би ненормален, но това беше неговото време, беше негово. „Никой никога не е виждал нещо като мен. Аз съм шибан воин, аз съм...“

Много отдалечено, много тъпо тупване. И още едно. Ушите му изтръпнаха, когато мозъкът му преведе: ботуши върху сняг, идват оттам. „Ланг. Или Фин.“ И двете ставаха. Той се изправи и се стрелна към пътеката между дърветата, към завоя, където, ако си спомняше правилно, канадските ели бяха дебели и бяха перфектното прикритие, зашото никой не се сешаше да поглежда нагоре. Стъпалата му зашляпаха в снега с тъпо пуф-пуф-пуф. Табаните му трябваше да са разкъсани и нарязани от леда, но той не чувстваше никаква болка, никакви студени пръсти не мачкаха плътта му. Вятърът раздърпваше русата му коса. Сърцето му туптеше силно и стабилно, подхранвано от маниакалната бодрост на окриленото нещо и от свободата.

Пред него елите изскочиха от мрака. После той забеляза възлест смолист бор отдясно. Това беше още по-добре, защото най-ниските му клони бяха още по-високо - на около два метра от земята, и бяха дебели колкото бедрото му. Той се хвана за ствола, заби пръстите си в него и се закатери нагоре. Дори не помисли за това, че може да се подхлъзне. Като момче се беше катерил и по-високо, беше поемал по-големи рискове. В ума му проблясна мисълта, че вече отдавна не е хлапе от категория „перо“, което се катери към къщата си на дървото, за да чете, да мечтае или да дръпне първата си цигара, и че това беше ужасен риск, и откъде щеше да намери сила и издръжливост?

После спря да мисли и скочи. Дланите му шляпнаха върху дървото, той се вкопчи в кората и започна да се изтегля, да се издига от снега, люлеейки се като гимнастик. Прехвърлил крак нагоре, седна, подпъхна първо едното стъпало под себе си, после другото и се изправи. Отдясно стърчеше друг клон под ъгъл трийсет градуса, който беше лесен за възсядане. Пътеката оставаше точно между краката му.

Питър бръкна в дългата си руса коса и извади тънък шип от кост. Същата, която беше крил между бузите на задника си. Беше от онова ляво стъпало. През последната седмица той усърдно беше изпилил костта до игла - идеална за вадене на око или напъхване в гърло. Разбира се, ако всичко друго пропаднеше, той все още имаше ножа. Ръцете си. Зъбите си. Но наистина искаше да опита костта.

Наостри уши при звука на мъжко дишане, скърцане на сняг. „Изчакай, чакай...“ В ума му онова крилато нещо също чакаше напрегнато, с притаен дъх. После се появи Ланг, минаващ точно отдолу: изгърбен влачещ се старец в сивкавозелена униформа.

„Сега!“ Питър се пусна. За милисекунда падаше свободно, въздухът свистеше покрай ушите му. В последния миг Ланг сигурно беше усетил нещо, защото Питър видя как стреснат обърна сребристия овал на лицето си към него и взря нагоре черните си подобни на дупки очи. „Очи, очи в мрака, очи в камъка.“ Стъпалата на Питър цапардосаха челото на Ланг, ударът разтърси петите му и потръпна в пищялите му. Едно диво ах изскочи от устата на пазача. Питър падна на снега, претърколи се, нагласи стъпала и се покатери върху Ланг, който все още беше по гръб като костенурка и се давеше в кръв. Старецът го забеляза, опита се да вдигне ръцете си, но Питър ги избута встрани и падна върху гърдите му, а когато Ланг се опита да го отхвърли, момчето го блъсна със зашеметяващ удар. Чу се пукане, когато носът на пазача се сплеска и цяла река кръв рукна от него.

- Ка-как? - изгъргори Ланг. Старецът беше дълбоко в снега, загубил всякакво предимство. Опита слаб удар, който Питър блокира с ръка. - Как у-успя да...

- Има ли значение? - Запъвайки колене в издутините на раменете на мъжа, Питър натисна, докато Ланг изстена. Пъхна костената игла между средния и безименния пръст на дясната си ръка, а с лявата обхвана врата на Ланг и стисна - не за да го смачка, но достатъчно, за да потъмнее лицето на пазача. Питър задържа трептящия костен шип точно под лявото му око толкова близо, че очите на стареца се кръстосаха. - Ти си предател и ще те убия. Но първо ще те ослепя. Ще го чуеш като тихо пукване. - Питър погледна злобно и прокара език по долната си устна, почиствайки я от кръвта на Ланг. - После ще го изям. Ще изтръгна езика ти, за да не можеш да викаш. Ще те разкъсам парче по парче.

- Питър - гласът на Ланг беше носов, заглушен и думата прозвуча като „Пиуъ“. Дишаше тежко, гърдите му се надигаха под бедрата на момчето. - Не бях... не бях само аз. Беше и Уелър, беше... ъх! - думите му заглъхнаха, когато Питър натисна.

- Не ми пука. - С оголени зъби Питър стисна мятащия се старец. Цветът на лицето на Ланг премина от червено цвекло до пурпурно, посиняващият му език се издаде напред през розова пяна. - Искам само ти да умреш, Ланг. Да умреш и да знаеш, че аз те бия, че аз те бия, че аз съм те хванал и...

Питър почувства удара, отчете сблъсъка като твърдо блъсване, което го тръшна вляво и го събори от тялото на Ланг. Той се търколи по снега и падна тежко на лявата си китка. Болка прогори лакътя му. Китката се огъна, той се преметна и се удари в нещо, а лицето му беше наполовина заровено в снега. Плюейки, се претърколи, наясно, че иглата беше изчезнала. „Още имам ножа.“ Той запъна пети и се изправи, прасците му бяха напрегнати. Готов бе да скочи... и усети как сърцето му се сгърчи от ярост.

Заел бойна позиция, Дейви - Променено момче, което Питър не беше виждал от повече от две седмици - само чакаше. Носеше бял камуфлаж. Коженият му нашийник беше като черен прорез през врата му и имаше нещо ужасно сбъркано с очите му. В началото Питър помисли, че Дейви е бил ослепен, че очните му ябълки са били издълбани, оставяйки само алени кухини. Но после осъзна, че бялото в очите му вече е наситено тъмно кървавочервено.

Шепотът на Стомната: „Какво става с онова нещо? С очите им?“.

- Не! - думата излезе като ръмжене от устните на Питър. - Не, той е мой! Ланг е...

Изправяйки се, той скочи. В същия момент Дейви копира точно движението на Питър: едно зловещо тихо pas de deux¹⁸¹. Двамата се сблъскаха във въздуха, после се строполиха на снега в една разменяща си удари плетеница. Юмруците на Питър блъскаха по камуфлажния костюм на Дейви, докато той плъзгаше ръцете си по голата му кожа. Пъхайки крака под гърдите на момчето, Питър го отхвърли в салто, а после, залитайки в дълбокия сняг, се претърколи на лявата си страна точно навреме, за да види как Дейви някак се катурна, удари се, падна и се закрепи на крака пъргаво като акробат. За част от секундата момчето вече беше стабилно и напредваше през снега. Питър се обърна на ръце и колене, но не достатъчно бързо, за да избегне Дейви, който се метна на гърба му. Секунда по-късно дясното рамо на Питър се взриви от болка.

- А-а-а! - това вече болеше. Надигайки се, Питър замахна и започна да се върти в луд кръг.

Притискайки се като вълк, залепен за плячката си, Дейви пренагласи челюстите си и заби зъби още по-дълбоко в мускула. Питър усети как по гърба му шурва кръв. Той се пресегна диво с нокти към лицето на момчето, но после съобрази, че е по-тежък, хвърли се право назад и падна в снега. Усети как хватката на хлапето отслабна, а подлудяващого триене на челюсти внезапно спря. Ревящ от болка и ярост, Питър изрита, извъртя се, впи единия си юмрук в косата на Дейви и приготви другия за удар...

Оранжево-червен пламък от болка се взриви в главата му - необятен гръм като вълна от напалм. Питър изстена в агония, когато друга шокова вълна удари гърба му. Все още крещящ, той рухна. Болката беше като разтопена лава и го погълна напълно. През врявата той долови глас, който познаваше твърде добре:

- Добре, момко. А сега нека всички се успокоят!

Така внезапно, както го беше помела, болката се изпари, сякаш някой беше натиснал скрит ключ. Търкаляйки се в снега, Питър обърна поглед към мястото, на което стоеше Фин - масивен и набит монолит в униформа, черна като гарваново крило. Дълъг извит паранг¹⁹¹ стоеше в ножница на лявото му бедро. На дясното почиваше колт с перлена дръжка. На двата фланга имаше две Променени момичета в бели камуфлажни униформи. И техните очи бяха като тези на Дейви: кървавочервени езера.

- Отпусни се, момко! - каза Фин.

- Не, не! - Питър се претърколи на четири крака като животно. - Остави ме да довърша!.

- Ще довършиш, но не днес и не с Дейви. Освен ако не искаш да повторим?

Беше въпрос, който не изискваше отговор. Питър изплю топка кръв.

- Как го направи?

- О, сложно е. Хайде, на крака! Всички тук сме приятели.

- Не съм твой приятел. - Кръвта от разкъсаното рамо се разтече до кръста му и по дясната му ръка, като покапа от върха на лакътя му и стопи снега. Червеното искреше зловещо върху бялото като очите на момичетата и на Дейви върху белите овали на лицата им и вероятно като неговите собствени. - Нито негов. Нито техен.

- Ти си мой. - Напуканото лице на Фин не се ухили. - Аз съм твоят свят, Питър. Погледни се! Гол като сойка, но не ти е студено, нали? Нямаш нужда да спиш?

- Не. Но сънувам. - Отляво видя Ланг, който кашляше и се мъчеше да седне. Вече на крака, Дейви се плъзна отдясно на Фин. Кръвта на Питър беше оцапала устата на хлапето в капеща клоунска усмивка. - С широко отворени очи - каза Питър. - Сънувам кошмари.

- А, да, ретроспекциите. Те ще отшумят. Те са... бъг.

- Даваш ми наркотици от началото, нали? Когато бях в лазарета и после, когато се пречупих и ядох... - премълча останалото. - Ще отшуми ли?

- Вероятно, но искрено се надявам да не става. Връщането е гадно. Но ти беше твърде добър образец, за да пропусна. Мозъкът ти вече беше различен. Знаем го, защото си още жив - Фин го възнагради с един вид любопитство, запазен за нов и очарователен лабораторен образец. - Наистина ли искаш това да отшуми, Питър? Да свърши?

- А-аз... - започна той и спря. Не бяха ли това два различни въпроса? Да бъде с Фин, да, той искаше това да свърши. Но язденето на тази еуфория не приличаше на нищо, изпитвано досега. И наистина, беше ли толкова лошо? „Не. Искам това чувство да се върне. Аз съм нов, различен, по-добър, отколкото бях, но ако мога да се придържам към този, който бях, може би мога да го използвам по някакъв начин.“ А колкото до крилатото нещо, мърморещо на мрачния си език... можеше да живее с това. Което май доказваше, че наистина беше ненормален и никога нямаше да се върне независимо от всичко. Може би Саймън беше прав: „Ти беше изгубен, когато реши, че Зоната е добра идея - Н- каза той.

- Не съм изненадан. Страхотно надрусване, нали? Обзалагам се, че това рамо не е много щастливо, но ти ще го преживееш. И цялата тази енергия? Ма-а-ания? - Фин размърда дебелите си вежди, които бяха бели също като подстриганата му във войнишко каре коса. - Не си неразрушим, но си различен. Кажи ми! Да предположим, че беше убил Ланг, какво се надяваше да се случи после? Къде щеше да избягаш?

Питър осъзна, че не беше мислил толкова напред. Странно как тази електрическа червена еуфория се оттичаше. Вече можеше да усети как тялото му хленчи след нея, копнеещо за треската.

„Няма връщане в Рул или дори при Крис. Мога само да притискам лице към прозореца. Аз съм изгнаник, Азазел²⁰¹, червената юница, която носи всички грехове, пратена да се скита в пустинята.“ Като се имаха предвид очите му, това беше уместно.

- Стигнал си твърде далеч, за да се върнеш - каза Фин, сякаш Питър беше проговорил на глас. - И знаеш ли защо? Защото ти избра да живееш. Да оцелееш на каквато и да е цена.

- Избрах?! - тук нямаше замесен избор, Фин го беше пречупил. - Даде ми наркотици, заключи ме в клетка, накара ме да се бия, не ми даваше вода или х-храна... - езикът му се препъна.

- Ти избра да се биеш, да ядеш. Ти сам се пречупи, Питър, заради компромисите, които искаше да направиш, и заради правилата, които беше готов да нарушиш, за да останеш жив. И не виждаш ли? Ти си Промененият.

- Не. - Трябваше да има начин да се излезе от другия край на това. - Какво искаш? Ако съм бил експеримент, ако те са... - Той кривна глава към червенооките ужаси. - Сега какво?

- Зависи. Какво би искал ти?

„Отмъщение.“ Защото какво пък? Вече беше загубен.

- Искам това, което идва при мен. - Посочи с капещ пръст към Ланг. - Ти имаш мен, но аз искам него.

- В мечтите ти - изгъгна пазачът и изплю желиран сьсирек.

- Какво ще кажеш за размяна? - каза Фин. - Аз ти давам нещо, ти ми даваш нещо.

- Какво? - Стреснат, Ланг погледна нагоре, очите му бяха ококорени над пурпурния лигавник. - Шефе?

- Размяна? - смехът на Питър беше като рязък грак. - Какво е останало, което бих могъл да имам или да дам?

- Няколко неща - каза Фин. - Зависи колко силно искаш Ланг, предполагам.

- Какво? - Ръката на пазача се плъзгаше към пистолета, докато той отстъпваше назад. - Сделката ни не беше такава.

- Е... - Черните очи на Фин се стрелнаха към Дейви. - Сделките се развалят.

- Не мисля така - започна Ланг, когато хлапето се вцепени като куче, доловило нова миризма. За по-малко време от това, необходимо за едно мигване на око, двете момичета се завъртяха в зловещ тих синхрон към Ланг.

- Как го правиш? - попита Питър остро, точно когато осъзна нещо друго. В момента, в който Променените реагираха на Фин, тази електрическа червена треска също прогърмя през мозъка му, но вече беше много по-заглушена, едва сърбеж. Мислите му все още бяха ясни. „Сякаш прихващам само излишъка.“

- О, проба и грешка. - Устата на Фин се разтегна в озъбено ухилване. - Работя по това от известно време. От десетилетия. Много преди светът да ми направи огромната услуга и да ни даде Чъкитата.

Сякаш внезапно освободени от това, което ги държеше на място, момичетата нападнаха. Тръгнаха толкова бързо, че Ланг не можа да освободи оръжието си. За миг първото момиче избута с глава стареца на снега, докато другото притисна ножа си до гърлото му.

„Как прави това?“ Питър гледаше как едното от момичетата конфискува пистолета на Ланг.

- Това... телепатия ли е?

- Не съвсем - каза Фин. - Поне не по начина, по който ти го описват книгите и филмите.

- Ш-ш-шефе! - изрева Ланг, очите му бяха кръгли като луни, когато проточи врат над острието на момичето. - Бях верен. Имахме сделка!

- Аз... - фин вдигна пръст, когато вечно висящото на хълбока му уоки-токи изцвърча. - Би ли задържал тази мисъл, Ланг? Малко съм зает тук.

- Ама, шефе!

- Ш-ш-шт! - Фин изшътка на стария човек, сякаш гълчеше двегодишно дете: „Не, Джони, никакви бонбони преди вечеря!“. - Не ме ядосвай, Ланг!

Беше морзовата азбука с още нещо, което Питър не разбираше. Долови „т“ и „в“, може би и „р“. Гледаше как Фин потвърждава: „Чук-чук“.

- Докъде бяхме стигнали? А, да. Телепатията. Не е нищо свръхестествено, момко. Ти имаш дарбата. Всички я имаме. Помисли за екстатичните преживявания, как хората проговарят чужди езици или копнеят да пуснат И-и-исуус - Фин го пропя като проповедник - в сърцата си. Хората обичат това мощно усещане, че нещо е по-голямо от тях. Ето затова смесват отвари и използват психеделици от векове, откакто Ог се е скитал сред звездите. Мои лични любимци са тези, открити в писанията на индусите. Ведите се посветили на отвари и халюциногенни еликсири, извлечени от много специфично и много особено семейство гъби, които не само позволявали общуването с божествата, но удостоявали с безсмъртие и връщали умрелите към живот. Но прочети който и да е религиозен текст и ще откриеш, че всички велики - Шива, Вишну, Мойсей, Езекил, И-и-исуус - се друсат, имат видения, връщат се от подземния свят или от Земята на мъртвите... и всички те чуват онзи спокоен, тих глас.

„Крие - Питър си спомни как внезапно се бе появил приятелят му... и онзи ясен, спокоен глас. - Е, какво съм чул? Кого? - Една ужасна нова мисъл: - Боже, ами ако е бил Фин?“

- Но да чуваш... да кажем, бог... това не е общуване.

- Да, момко, но е начало. - Фин потупа с пръст слепоочието си. - Всичко това предполага множество модалности, чрез които мозъкът може да бъде свързан, за да приема и издава команди. Знаем, че не само мозъкът е програмиран да търси мистичното. Ние можем да пресъздадем преживяване. Сръгай слепоочния дял с електрод на точното място, пусни му само ето толкова искра и ти също можеш да имаш преживяване извън тялото. Потенциалът си го има, само че ние сме го оставили недоразвит и вместо това използваме реч. Но сега имаме Променените, които не говорят, но все още действат заедно и явно общуват едни с други. - Фин удостои Дейви с поглед на горд баща, чието хлапе току-що е пробягало сто метра за десет секунди. - Какво те кара да вярваш, че те не тогат да имат усещания и да развиват способности, които ти си оставил да атрофират, и чиито химически спусък ние, или по-точно аз, не можем да променим, за да позволим тези нови способности? Ти не си единственият, чийто мозък е различен, момко.

„Или на когото са давани наркотици.“ И какво имаше предвид Фин с това „не си единственият“? Само Променените ли имаше предвид? Или Фин говореше за себе си?

„Боже мой, дали Фин е различен? Дали е бил като Променените от години и само е чакал да намери хора като себе си?“

Или е вземал съшия наркотик като този, който даваше на Питър, Дейви и на тези момичета? Историята беше пълна с примери на лекари и учени, които експериментират първо със себе си.

- Не може да си разбрал всичко това едва сега - каза Питър.

- Не, разбира се. Казах ти, Питър. - Фин нагласи пръсти в професорски жест. - Аз експериментирам. Винаги съм експериментирал. И правя заключения. Помисли колко по-ефикасна може да бъде една армия, ако всички се движеха с една цел! Ако котандите не разчитаха само на една сензорна модалност или комуникационен канал! Няма чудеса, момко, само неща, които не можем да обясним, и способности, които не знаем как да използваме, копчета, които не можем да изхвърлим... А после изведнъж вече можем да ги използваме.

Тази идея - представата за Фин, ръководещ армия от Променени - смрази кръвта му. „А той каза десетилетия Фин е бил във Виетнам, може би е експериментирал още тогава по начина, по който военните го правеха с ЛСД, със зарин и с други наркотици. Значи, ако Фин се е занимавал с това толкова време, може просто да е успял. Променените бяха щастлива случайност, добър късмет, но я имаше и способността на Фин да открива ценни неща. Да получава внезапни прозрения.

„Аз трябва да съм същото. Не умрях, нито се промених, а трябваше. Всички Пощадени - Крис, Алекс, Сара, Грег, аз - ние сме образци.“

- Какво искаш? - най-накрая го осени, не беше напълно гол в снега и води разговор с лунатик. Болката в рамото беше притъпена до тихо напомняне, а тази в главата му беше само спомен. Той обгърна гърдите си с ръце повече по навик, отколкото защото му беше студено. Можеш ли да се престориш отново на човешко същество? - Ти отне всичко останало. Не ми позволи дори да умра.

- Това не е вярно. Ти не си позволи да умреш. Не, чакай! - Фин се плясна като Хоумър Симпсьн. – О! Имаш предвид, че не те оставих да се обесиш? Ти не беше с всичкия си тогава, но ако наистина толкова ти се иска да довършиш работата, имаш нож. Давай, срежи си гърлото! Намушкай се в сърцето! Извади си очите! Не ми пука.

Избори, които не бяха избори, Фин беше ненадминат в това.

- Какво искаш? - повтори Питър.

И Фин му каза.

* * *

Това, което тревожеше Питър най-много, беше, че успяваше да събере съвсем малко оскърбление. Но все пак, докато слушаше, разбра, че е получил отговор на един много важен въпрос, „Фин трябваше да попита. Не може да чете мислите ми, а само да ми влияе. - Той си спомни експлозията в главата си и екстаза от червената еуфория. - Може да ми причинява болка и да ми доставя удоволствие.“ Което беше много по-малко, отколкото Фин бе постигнал с Дейви и другите Променени. И какво значеше това?

- Не - каза той, когато Фин свърши.

- Тогава гарантираш изтребване - каза Фин. - Знаеш, че се връщат към познатото, а часовникът тиктака, момко. Остават по-малко от два месеца, нали?

„Откъде знае това?“ Ако Фин не можеше да чете мислите на Питър, тогава сигурно беше чул слухове или може би имаше шпиони в Рул от самото начало. Вместо да отговаря на въпроса, той каза:

- Защо да се съгласявам?

- Защото въпросът опира до по-малкото зло. Това е изход.

- Изход? - Сега се засмя. - Как?

- Искаш да ти го кажа буква по буква ли? Ти си умен, колежанин. Техническия в Мичиган, нали? О, но не си завършил, точно така. Останал ти е само един семестър, доколкото си спомням, заради онзи малък - Фин завъртя пръсти - инцидент. Но ти си изучавал този феномен, правил си полево проучване върху вълците от остров Роял.

- Да. - Боже, Фин наистина знаеше всичко за него. - Консервационна биология на популации в плен.

- Е, мисли за това, което предлагам, Питър: защита, достатъчно разнообразие, за да се поддържа популацията, храна. - Фин направи услуга на Питър, като не се усмихна. - Мисли за мен, сякаш предоставям консервация.

- Но ти не използваш всички Променени по начина, по който използваш Дейви и тези момичета. Ами онези в затворническата къща? Разпознавам някои. Какво ще правиш, Фин?

- Може изобщо да не се наложи да правя нещо особено. Познаваш историята, Питър. Рим не е построен за един ден, но е паднал за три. Рул е същият. Мината я няма, няма доставки и всички са толкова стари, че селото ще се изяде само, като рак, отвътре навън. Помни! Чъкитата се връщат към познатото! Само помисли какво се е отправило към тях, докато говорим!

Идеята дори неколцина Променени да се върнат в селото прати бавна тръпка по гръбнака му. Знаеше, че Фин държи деца от Рул, беше познал Кейт Ландри с очи като кошута и плещестия Дий Трабърс. „И ако Фин събира Променени като Кейт и Дий, и останалите, и ако това е неговата нова армия...“ Щеше да е като последният император на Рим, който гледал как вестготите нахлуват в града през Порта Салария, за да завземат Седемте хълма.

- Давам им - Фин потупа с пръст китката си, сякаш да провери невидим часовник - оше ден или два. Или блудните синове може вече да са там, Питър. Какво си представяш, че ще стане?

Беше на върха на езика му да каже, че Съветът няма да падне и Крис би намерил начин. „Но Крис се появи във видение. Забрави наркотика! Нещо се е случило с него и в Рул, знам го. Фин е твърде самоуверен.“ Идеята, че Крис може да е мъртъв, беше като шип от скръб в сърцето му. Но все пак той го сграбчи, дръпна го по-близо, по-дълбоко, искайки болката, страданието. „Ако си спомня какво е да скърбиш, има възможност да премина от другата страна.“

- Защо мразиш Рул толкова много? - попита той. - Кой си ти, Фин?

- Аз съм това, което съм. - Фин разпери ръце. - И моят начин е верният, момко.

„Не, но ти си единственият останал.“ Питър затвори очи не толкова срещу Фин, колкото срещу внезапната ледена вълна, която минаваше за кръвта му. Можеше да усети как в мозъка му ноктите на крилатото нещо се захващат малко по-здраво. Почти си пожела да чуе отново камбаните. Или Саймън. Тогава щеше да е само луд и да има извинение.

- Добре. - Той отвори очи. - Но искам да бъда там. Трябва ми думата ти.

- Честна скаутска! А сега какво ще кажеш да влезем вътре, преди да изгубиш някой крак? - Фин му намигна. - Или нещо по-важно, за чиято липса здрав и млад самец като теб би съжалявал? Но почакай! - Фин отново се плясна в имитация на Хоумър. - Забравихме Ланг. Още ли го искаш?

- Да. - Питър усети как крилатото нещо се премества. - Казват, че отмъщението се сервира студено.

- Не! - Ланг се пресегна към Фин като ревящо бебе. - Шефе, не! Аз съм твой човек.

- Има още много стари пръдни там, откъдето дойде. - Чу се триене на остра стомана върху кожа, когато Фин извади паранга от ножницата. - Кой е гладен?