Чудовища - част 1

1

Алекс падаше бързо в мрака сред градушка от натрошено дърво и душ от камъни, докато срутващата се мина проглушаваше ушите и, а водата бушуваше към входа на тунела и за бягство. Тя можеше да подуши края, който бързаше да я срещне. Водата беше толкова ледена, с мирис на сняг и стомана, смесени с някакво странно съскане на развалени яйца. Високо горе, много далеч, тя видя как звездите угаснаха. Изходът, където Том беше стоял само преди минути, сега гъмжеше от лепкави мазни сенки, докато земята се нагъваше и се сриваше в себе си.

Тя беше учила физика. Терминалната скорост беше... Е, не я наричаха терминална току-така. Падни достатъчно отвисоко и дори да си мравка, ще се разбиеш. Внезапното спиране след спускане от определена височина дори във вода би било като удряне на кола в тухлена стена. Със сигурност колата се смачква, а всичко останало - пътници, седалки и всичко подвижно - има собствена инерция. Хората биха се ударили един в друг или в седалките и предното стъкло, а освен това мозъкът, сърцето и дробовете им биха се размазали в костите. Така че, ако паднеше достатъчно отвисоко върху каквото и да било, ударът просто би я натрошил, би я унищожил.

Тя мислеше, че крещи, но не можеше да се чуе през обединения грохот на падащи скали и пенеща се вода. Нещо твърдо удари главата и отзад, не камък, а узито на Леопарда, все още овесено на рамото и, каишът прерязваше дясната и подмишница. Глокът на Леопарда бе първото, което се вкопа в кръста и. За първи път в живота си тя си пожела всички глокове да имат предпазител. Не мислеше, че оръжието може да стреля и да пробие дупка в гръбнака или в задника и, но и за това сигурно имаше първи път, както и за края на света и за възможността да падаш към смъртта си. От друга страна, един хубав бърз смъртоносен куршум...

И тогава внезапно се случи. В последната секунда тя затвори уста, задържа дъха си, помисли дали не може да се спаси заради... Е, заради нещо. Заради някого. Заради Том, може би. Не, не може би - определено заради него. Тя не искаше Том да си тръгне, но не можеше да го остави да умре на това място, не и заради нея. Беше последното добро, което можеше да стори. Толкова отчаяно искаше той да живее, че чак я болеше...

После нямаше вече секунди. Нямаше повече мисли или спомени. Нямаше желания или мечти, или съжаления. Нищо. Край на реда.

Тя се удари.

2

Не беше нежно.

Алекс удари водата като ковашки чук. Клин на агония се заби в десния и глезен, ударът взриви хълбоците и. Поле от болка профуча през гръбнака и и избухна в главата. Пред погледа и причерня от гръбначния шок. За секунда, може би две, тя беше студена и безпомощна като кукла, отрязана от конците си.

По ирония водата, която току-що се бе опитала да я убие, я събуди рязко за втори рунд. Умът и се завърна с писък, докато ледената вълна нахлуваше в носа и устата и и се опитваше да наводни дробовете и. В опит да я предпази от удавяне гърлото и се бе стегнало на възел. Не можеше да поеме и един дъх. Пробивайки си път единствено със силата на волята, тя пое с пищящо вдишване въздух, преди водата да обвие стоманени пръсти около глезените и прасците и и да я задърпа надолу, надолу, далеч под повърхността.

„Не!“ Юмрук червена пламтяща паника удари гърдите и. Напълно под водата и в мрака тя се мяташе без никаква представа къде е повърхността. Хваната във водовъртеж, създаден от борещи се течения, тя се въртеше и преобръщаше. Дясното и рамо се блъсна в камък. Зашеметяващият удар прати електрически вълни до китката и вдърви пръстите и. Опита се да плува - „Накъде е горе? Накъде е горе?“, - но движенията и бяха спастични, немощни. Гърбът и беше един дълъг писък болка. Не беше сигурна дали краката и изобщо работят.

„Свършва ми въздухът. Трябва да направя нещо.“ Гърлото и беше свито и стиснато, устата и се опитваше да поеме въздух, който не беше там. Плътен пояс стомана стягаше все по-здраво гърдите и, стискайки, стискайки. Отчаяно за кислород, сърцето и биеше все по-бързо и по-бързо, и по-бързо като един юмрук, който неистово думкаше по ребрата и и пищеше: „Пусни ме навън, пусни ме НАВЪН, ПУСНИ МЕ НАВЪН!“.

Внезапен наклон. Нещо се промени. Тя почувства разтърсване между лопатките и ужасно порязване, когато ремъкът на узито се впи във врата и. Повдигнати от течението, краката и застанаха почти отвесно. Още беше под водата, на границата на удавянето, но вече не се въртеше - поне за момента.

„Закачих се.“ Узито. Металното дуло трябва да се бе закачило в скалите. Ако беше вярно и оръжието беше блокирано и не мърдаше... „Ако мога да се обърна, ще има за какво да се държа, за да си извадя главата от водата.“ Напрягайки се срещу течението, тя сви лявата си ръка около ремъка на узито, който все още прорязваше врата и, и се пресегна назад с дясната. Загреба само вода. Опита се да се изтласка по-близо. „Хайде, хайде, хайде!“ Гърдите и бяха ярък мехур. Гърлото и правеше „ърг-ърг-ърг“, бореше се с нея да се предаде, да спре да се съпротивлява и да се пусне. „Моля те, боже, помогни ми!“

Пръстите и остъргаха скала и узито беше там, заклещено в клинообразна цепнатина над главата и, не на два или пет сантиметра, а поне на трийсет. Нямаше начин да измъкне главата си над водата, не и докато беше оплетена в ремъка и по гръб. Необходимо бе напълно да се обърне. За да го направи, тя трябваше да се освободи от смъртоносната хватка на този ремък и да се увери, че е достатьчно силна, за да се пребори с дърпането на течението. Че може да се задържи само с дясната си ръка за тези няколко секунди. Иначе щеше да се удави.

Опита се да пусне ремъка, наистина се опита. Но лявата и ръка, замръзнала в спазъм на паника, отказа да се подчини. Не можеше да го направи. Нямаше начин. Не беше достатъчно силна. Водата щеше да я погълне. Една последна секунда на сляп страх и после трябваше да диша. Устата и щеше да се отвори и с живота и щеше да е свършено.

Тогава дойде глас, призрак на спомен, толкова тих и далечен, едва доловим през ужаса.

- Хайде, скъпа, пусни това оръжие, или ще умреш! Скачай, Алекс, скачай...

Но изведнъж вече беше твърде късно. Всичко беше свършило и дори баща и, колкото и силен и сигурен да беше, не можеше да я спаси.

Въздухът, който и беше останал, избълбука от устните и, рисувайки тънката пламтяща панделка на един последен писък. Умът и затрептя и тя се отдели от тялото си, съзнанието и се откъсна, пусна се, профуча нагоре и надалеч, докато тя не се видя - сякаш от голяма височина и от грешната страна на пиратски бинокъл - далечна и безпомощна в пенещата се вода, в която червената и коса се носеше като сноп кървави водорасли. Без никаква съзнателна мисъл, без каквото и да е планиране лявата и ръка се изплъзна от узито. Алчното течение веднага грабна глезените и. Ако не беше извивката на дясното и рамо, тя щеше да бъде откъсната от ремъка, за да се понесе и да се удави. Но тя я задържа и тогава някак започна да се усуква, да се превърта. Дясната и ръка беше здраво стегната. Лявата намери оръжието и узито удържа. И тогава тя се издигна нагоре с мощен ритник, а внезапното срязване в глезена и беше просто трепване в сравнение с по-голямата агония в гърдите и, защото нямаше въздух. Времето и свършваше, но оръжието още се държеше...

Тя проби повърхността като непохватен кит. Успя с едно хъхрещо, задушено „а-а-ах“ и това беше. Неспособна да се пребори с блъскащото течение, с откачен лакът, тя веднага започна да потъва и за миг главата и се оказа изцяло под повърхността.

,Дръж се, дръж се, дръж се!“ Свредел от страх задълба право в сърцето и. Доколкото можеше да прецени, узито беше здраво заклещено. Но с всяко потръпване на земята оръжието се опъваше като муле и беше толкова далеч под повърхността, че тя трябваше да се бори за всяко вдишване.

Още един ритник, още една режеща глътка въздух и тя отново се спусна отдолу. Пламъкът в гърдите и беше по-малък, което значеше, че дробовете и не горяха и умът и се прочистваше, възвръщайки способностите си. Но Алекс не можеше да прави това вечно. Въпреки че имаше чувството, че е минал цял век, вероятно не беше във водата повече от две минути. Подгизналите и дрехи и ботуши бяха толкова тежки, че все едно носеше вериги. Уморяваше се, мускулите и се тресяха като желе, ледената вода изгаряше кожата и, изсмуквайки топлината и остатъка от волята и. Още един ритник. Едно хълцащо вдишване. Имаше почти непрестанен поток от камъни - малки скали, които хапеха ръцете и, хапеха скалпа и и пускаха кръв, която водата отмиваше още щом се покажеше. Много по-големи парчета падаха отгоре, някои толкова близо, че тя чуваше цопването им.

„Може би трябва да си почина някак, да изчакам, докато нещата се успокоят.“ Което беше почти смешно по един чудат начин. Да се успокоят ли? Щеше да стане сладолед на клечка много преди това. Ако не се нуждаеше от кислород, може би щеше да се изсмее. Ритайки към повърхността, тя отвори уста за въздух...

И точно тогава осъзна, докато засмукваше не въздух, а вода, че тунелът все още се пълни и че нивото на водата се вдига, и то бързо.

3

„Не!“ Размахвайки ръце, тя падна назад с плясък. Лявата и ръка се изплъзна от оръжието и тя едва не бе отнесена. Риташе и се бореше, отново сграбчи узито и се надигна, за да вдиша. Едва успя. Нивото беше толкова високо, че трябваше да надигне глава, и въпреки това водата се плисна над брадичката и и облиза долната и устна.

„Трябва да се измъкна.“ Но как? Тя се спусна под повърхността. Далеч отдолу дойде странно придърпване, сякаш земята беше черупка, която някой гигант се опитваше да строши. Секунда по-късно се чу притъпено бух, докато друг голям скален блок цопна във водата точно до дясното и рамо. Боже, ами ако тунелът се срутеше или някоя стена се сринеше? Това също можеше да се случи и тогава щеше да е като в „Титаник“. Отново проклетата физика - вода, заместваща въздуха. Внезапният приток на вода от тунела към съседната суха кухина щеше да е твърде силен. Тя нямаше да може да се удържи и щеше да бъде пометена, да се понесе и да се удави в мрака.

Задържа дъха си колкото можеше, преди да се напрегне за още една скъпоценна глътка въздух. Опита се да реши какво може да направи, за да се спаси, но не измисли нищо. Единствените и инструменти бяха узито, около което беше сключила здраво ръце, глокът на кръста и и кинжалът на Леопарда, пристегнат за крака и. Въпреки че беше страхотен за пръст или дори за кълцане на захвати в леда, кинжалът беше непотребен тук. Глокът беше възможност, но само ако искаше да свърши с куршум. Можеше ли да рискува да освободи узито и да го закрепи по-високо? Гмурвайки се отново, тя принуди очите си да се отворят. Студът беше като поялник за роговиците и. Не можеше да види нищо, нито дори ръцете си. Възможността да работи на сляпо, само по усета на вдървените си замръзнали пръсти, не предвещаваше никакви изгледи за успех.

Без инструменти тогава. Само вдървени ръце и непохватни крака. Показа се отгоре за поредната оскъдна глътка въздух. Високо горе тунелът изглеждаше напълно затворен и беше съвсем почернял. „Луната сигурно е залязла.“ Но пространството се усещаше плътно и... заето. Нещо се беше натъпкало там горе - вероятно скали, които бяха запечатали отвора на тунела и я бяха затворили като дух в бутилка. Това беше всичко, нали? Нагоре беше задънен край. Вероятно точно като шахта. Тя наистина беше зле с катеренето.

Но животът е безценен, а тялото е упорито, каквато е и самата тя.

„Татко беше прав. Трябва да опитам!“ Показвайки се отново, тя надигна носа си едва-едва над водата и всмука още един панически дъх. Може би още два и това беше. Умът и продължаваше да прави онова плаващо плъзгане, едно мисловно умение, което и показа кратка гледка от птичи поглед към нея самата, чааак там долу. „Скачай, Алекс, скачай! Катери се и го направи, преди да загубиш куража си!“

Със стиснати очи тя се остави да падне обратно. Водата се затвори над главата и. После, стискайки зъби, тя замахна силно с крака в същия момент, в който отскубна ръце. Разменяйки ги възможно най-бързо – първо дясната, после лявата, - тя смени захвата. Със закрепени рамене тя завъртя левия си ботуш толкова бързо, силно и високо, че ставата й изпищя. Натисна скалата, усети удара в коляното и после метала под стъпалото и си каза: „Бутай!“. Алекс увисна, тласкайки се нагоре, и закрепи левия си крак, докато се изпъваше. Главата и разби повърхността, последвана от гърдите, а след това и от торса и. Пъхтейки, тя прегърна камъка, заклати се за част от секундата, след което сви дясното коляно и повтори процеса. Усети бяло жегване от болка в глезена, преди здравият връх на ботуша и да удари скалата. Успя с едно тромаво странично влачене, постепенно отпускайки се на дясното стъпало и изпробвайки ставата на коляното си. „Леко, леко, карай бавно и не насилвай късмета си!“ Все по-успокоена тя остави краката си да поемат тежестта от пищящите и ръце. Глезенът удържа, коляното също. Както и узито.

„О, боже!“ За първи път, откакто стълбата се разпадна, тя си позволи един мъничък триумф. Нямаше облекчение, не още. Ако беше права, трябваше да покрие още много разстояние и, о, да - освен това и всички тези скали, натъпкани в устието на тунела. Болка изригна в глезена и, а слепоочията и туптяха с едно бързо „ту-туп, ту-туп, ту-туп“ в ритъм с пулса и. Вода се лееше от косата и дрехите и. Въздухът поглади бузите и врата и и тя започна наистина да трепери. Но стоеше, стиснала тънка като бръснач скала, несигурно закрепена на тънка ивица метал, докато тунелът се тресеше, а водата се въртеше около коленете и. Потръпването беше много по-силно отпреди, скалата режеше пръстите и. Между водата, която се биеше и надигаше в дребни процепи и пукнатини, и продължителното местене на самата земя скалата, рано или късно, щеше да поддаде. Алекс не мислеше, че и остава още много.

- Добре, хайде, Алекс! - прошепна тя. - Задвижи се, скъпа! Не можеш да останеш тук.

Но, боже, беше толкова уплашена. Обзе я пристъп на нервна треска. Очите и плувнаха, първата сълза набъбна, после се процеди по дясната и буза. „Не плачи, хайде, спри!

Внезапен припадък помете мозъка и. В черепа и чудовището трепна, усука се и се протегна. Под ръцете и скалата, изглежда, се изпари, докато черната бездна се отваряше в ума и.

„Не, не сега! - Коленете и се бяха свлекли от припадъка. - Не и когато стигнах толкова далеч...“

И тогава една ръка пропълзя по рамото и.

4

Това докосване я отпрати назад отривисто и рязко, подобно на шамар. Алекс се сепна и изпищя. Левият и крак се стрелна по гладкия метал така, както анимационен герой се хльзва върху кора от банан. Цялата и тежест се сгромоляса на очукания и десен глезен. Тя изпищя отново - този път от болка. Пред очите и причерня. Загубила равновесие, тя се притисна към стената, а ноктите и диво задращиха камъка. Точно когато Алекс беше на път да се потопи, ръката сграбчи парката и и я дръпна назад. Тя възвърна равновесието си, блъскайки се върху несигурния ръб на узито.

- Не! - ахна тя ужасена. Сърцето и се сви на възел в гърдите, защото всички части от пъзела попаднаха на мястото си. Всичко съвпадаше - подхлъзванията на ума и, чудовището, което се събуди така внезапно, и това усещане за тълпа и струпани над главата й сенки.

А имаше и миризма. Не я беше забелязала преди. Беше твърде заета да се опитва да спаси задника си. Но сега беше близо - мирис на гнило и прегазени животни.

И на сенки. На хладна мъгла - мрак, по-дълбок от беззвездно небе.

- Боже мой! - каза тя. - Вълк!

5

Мълния от ярка жълта светлина изскочи от мрака. Почти заслепена от блясъка, Алекс присви очи. Тя би ги заслонила, ако и двете ръце не и трябваха, за да се държи. Накрая осъзна, че светлината трябва да е за нея. Променените виждаха много добре в мрака. Тя видя Вълка, краката му бяха стегнали една скала, той висеше от нещо като груб въжен хамут, впримчен около бедрата му.

„Подушил ме е, точно както аз долових миризмата му по-рано сутринта. Дошъл е да ме вземе. Дали ги е проследил? Вероятно. Променените следваха курс, придържаха се към модел. Значи може би Вълка е изчакал удобен момент, искал е да види дали е още жива, после е планирал как да я измъкне. Преди Енергийния срив, когато Вълка е бил Саймън Йегър, а не чудовище, може би той и приятелите му са тренирали скално катерене, изследвали са всички входове и изходи на мината в Рул.“

После тя си спомни. Том. Сърцето и прескочи. Том беше там горе. Беше я викал, а после тя беше чула изстрели.

- Уби ли го? - Тя беше толкова уплашена за Том, че мислеше, че сърцето и ще се скъса. Дали Том лежеше мъртъв в снега заради нея? - Ако си го убил, ако си го наранил...

Вълка не каза нищо. Не можеше. Но сега, когато беше толкова близо, тя надуши нещо друго сред мъглата и сенките - мирис сладък и мек, лек аромат на люляк и орлови нокти. Лицето на баща и внезапно проблясна в ярък спомен: „Скочи при мен, скъпа!“.

- Безопасност - думата се изплъзна от езика и. На мига това къде беше и какво се случваше спря да има значение. Сякаш тя и Вълка се бяха плъзнали в частна тиха добре осветена стая, създадена само за тях. „И не просто безопасност...“ - Дом - прошепна тя. - Семейство?

Миризмата се задълбочи. Лицето му омекна и за секунда това беше призракът на Крис - устните, които беше целунала, ъглите и равнините на лице, което пръстите и познаваха. И тя почувства, че нейното чудовище внезапно се пресяга. Беше наясно с болката и страстния пламтеж, които нуждата и желанието прогаряха като с лава във вените и.

Чудовището познаваше Вълка. Това беше нещо ново, както и силното пулсиране във врата и и ноктите на нещо близо до сурово червено желание, което тя почувства да се бунтува в гърдите и. Какво, по дяволите, ставаше? Само няколко пъти умът и беше отстъпвал от нея, за да свърши зад очите на Променените - Паяка, Леопарда, Вълка, и то главно в отговор на техните наситени емоции, не на нейните. Много отдавна Кинкейд се чудеше дали туморът и не се реорганизира, дали чудовището не става нещо отделно и различно от нея. „Боже, сега вече е така.“ Чудовището искаше Вълка.

- Не, аз държа контрола - заяви тя, вече без да е сигурна дали говори на чудовището, или на Вълка. Тя се прилепи до скалата. - Аз съм Алекс, не чу...

ПУК!

От устата и изскочи лай. Звукът някъде отляво на нея беше огромен. В началото Алекс помисли, че вижда още вода - широк поток, препускащ по нащърбен тъмен курс по камъка. Но тогава се чу още тракане и пукане, ясни звуци като лед над дълбоко езеро посред зима, защото ледът е неспокоен, ледът не е неподвижен, той винаги е в движение, а напрежението се трупа и трупа до точката на пречупване. Пред очите и този нащърбен поток стана черна светкавица, порасна по-широк, по-тъмен и по-дълъг... Водата все още се въртеше около кръста и, но сега вече тя откри едно скрито течение, много по-силно отпреди.

Отгоре дойдоха силно банг и тънк, щом скалите отскочиха и рикошираха, преди да се разбият долу в каменен залп. Пук! Скалната стена изхленчи под силата на напъна. Пук! ПУК!

И точно тогава узито се премести.

Ужас пламна във вените и. Почти без да мисли, тя отскочи, а дясната и ръка се изпъна в опит да се хване. Ако глезенът и бе изпищял, тя не беше усетила. Виждаше единствено ръцете на Вълка: едната - заплетена за парката и, а другата - с ръкавица, стиснала опънатата змия на въже, което трябваше да е достатъчно здраво, за да удържи и двамата. Усети как китката му се удари в дланта и, а после се извъртя в несполучлив трапец, когато Вълка я дръпна силно и бързо, опитвайки се да я притисне към гърдите си. И щеше да успее. Имаше силата, която на нея и липсваше, и освен това беше здраво закотвен. Но тогава узито отново се отмести с рязко друсване надолу, което изкара въздуха и.

Тя пропусна и пропадна, докато скалата се натрошаваше под краката и. Изплъзвайки се, узито се понесе във внезапна приливна вълна в тази нова разширяваща се пукнатина, която беше станала толкова широка, сякаш беше коса усмивка, после беззъбо ухилване, а накрая черен писък - точно копие на нейния собствен.

В следващия момент стената се разби, разцепи се и се отвори с рев.

6

- Kвuк-квuк-квuк. - Дясната ръка на Ейдън се замъгли пред очите му. Чу се цвилещ звук, а после противен удар, когато жилавата антена за кола се свърза с кървавата каша, която някога беше табан на дясно стъпало. - Квик- квик-квuк, прасенце!

- Не ме удряй повече, моля те, недей... А-а-а! - Човекът, Дейл Прайвът, изпищя още веднъж, когато Ейдън шибна левия му крак, а в същото време Мик Джагър крещеше колко му е приятно да се запознаят.

Боже, Грег толкова искаше този хъхрещ стар касетофон просто да умре вече. Той беше получил поредния пристъп на чудовищната мигрена, която блъскаше в главата му с ритъма на Чарли Уотс¹¹. Но Ейдън обичаше Стоунс. Можеше да ги пуска по двайсет и четири часа на ден. Това, че този малък плъх изобщо знаеше нещо за професионалистите в мъченията на други хора, го плашеше до смърт. Целият този кошмар беше също като онзи път, когато Грег беше на шест и по-големият му брат - такъв задник, че Ейдън щеше да го хареса - го заведе в старото мексиканско място, гнила черупка, сгушена в края на еднопосочен селски път. Това, което Грег си спомняше най-ясно, беше как група хилещи се момчета с онези маски, които светеха в мрака, пъхнаха ръката му в нещо лепкаво, студено и джвакащо, което те нарекоха „чудовищни черва“. Бяха просто спагети, но Грег бе толкова ужасен, че се напика.

Още едно живачно блясване, изцвилване и туп! Дейл се наклони силно. Сродните души на Ейдън - Лушън и Сам - се спуснаха да задържат цялата тази каша, разположена върху врата на плевня, на която бяха закрепили колани и въжета, за да не се преобърне от магарето за рязане на дърва и да се разбие на пода. Ейдън харесваше магаретата. Ако или когато се прибягваше до мъчение с вода, трябваше само да пъхнат две дъски под магарето в краката на Дейл. (Ейдън казваше, че всичко е въпрос на ъгъл. Трябва да го нагласиш така или водата няма да залее носа и гърлото на жертвата.) Всеки път щом Дейл подскочеше, вратата подскачаше с него.

- А-А-А, спрете! - плещеше той. - Спрете, спрете, моля, спрете!

- Тогава ни кажи, прасенце! - Езикът на Ейдън се плъзна над долната му устна и над едно лъщящо петно от кръвта на Дейл. Ейдън беше трениран психопат, мършав и с лице на плъх, със скосени сиви очи. Косата му изглеждаше толкова мръсна и лепкава, сякаш я беше дъвкал, за да изсмуче въшките от нея за закуска. Двойна следа от татуирани сълзи се стичаше по тесните му бузи. Когато Ейдън пречупеше поредния затворник, Лушън - факир с игли, пирони и чукове, татуираше на лицето му нова сълза. След още месец Ейдън щеше да плаче само мастило.

- Колко са в лагера ви?

- Казах ви - изхриптя Дейл.

По увисналата кожа на ръцете му Грег съдеше, че мъжът някога е бил доста голям и вероятно силен. Сега беше просто още един дядка с мръсни боксерки, вонящи на урина, мазна пот и прясна кръв. На Грег не му харесваше да гледа редките сиви косми, стърчащи от гърдите на Дейл. Беше все едно да бият собствения му дядо.

Не че нещо от това им беше от някаква проклета полза.

Беше третата седмица на февруари от най-лошата зима в живота му. Попаднал в собствената си клопка, Рул почти беше свършил храната, амунициите и лекарствата. Селото се сриваше в себе си като трескавата огнена буря на болест, която бушува в тялото на домакина си изгаряща и ярка, докато не остави след себе си нищо друго освен кости. Без достатъчно хора, които да ги защитават, фермите бяха опустошени, останките от стадата им бяха или откраднати, или умрели от глад. След като бяха заклали повечето животни за месо, те бяха останали с двайсет коня и около две дузини кучета. Хората - стари и млади - падаха от болести и глад. С всичките му способности, със странните отвари, задигнати от тайнствени книги за билкови лекарства, с гъбите и с претенциите за познания по магия нямаше и едно проклето нещо, което Кинкейд можеше да направи, за да помогне.

Говореше се, че всичко е започнало със засадата. Началото на края. Денят преди почти шест седмици, когато Питър беше убит в засада, която Съветът каза, че Исус е заложил. Каква беше първата мисъл на Грег, когато чу? Тези хора не знаеха нищо. Крис беше приятел на Грег и добър човек, смел. Такъв номер никога нямаше да мине радара на Крис. Той и Питър бяха екип, бяха близки като братя. Но хората спореха. Крис беше избягал, когато нещата станаха напечени. Значи това беше доказателство, нали? Марко 13:12: „Брат, брата ще предаде на смърт, и баща - чедо“, беше казал Преподобният. По дяволите, Матю толкова хареса това, че се беше заровил в същите лайна - глава десета, стих двайсет и едно. Следващият стих също споменаваше, че деца ще възстанат срешу родителите си и ще ги умъртвят, а добрите трябва да се противопоставят до самия край и дрън- дрън. Грег просто не знаеше какво трябва да значи това. Напоследък му беше трудно да каже кои са добрите или какво мисли момчето в огледалото.

От друга страна, Грег нямаше по-добри идеи. Беше изтощен, прегладнял и ужасен от това, което ситуацията го заставяше да прави, от нуждата да обмисля; и толкова уплашен от чернотата, извираща в гърдите му, че отново е на шест години и едва е осъзнал, че е влязъл слепешката в къща на ужасите. През повечето време той усещаше, че ще избухне в сълзи. Но трябваше да е силен. Тук бяха в голяма беда, въпросът беше на живот и смърт, а нито Питър, нито Крис бяха на разположение, за да му кажат кое е правилно.

Като се вземе предвид как се развиваха нещата, имаше моменти, в които Грег истински се гневеше: „Покажи си лицето в Рул, Крис, и ще ти вкарам куршум в окото!“.

Което само доказваше колко далеч бе стигнал.

- Няма никой друг. - Устата на Дейл се разтегна в отчаяно, ужасно ухилване. - Това е истината.

- О, глупости! - гласът на Сам беше ленив, почти отегчен. Но Грег знаеше. Ако Дейл не изкашляше информацията, тези боксерки щяха да са следващите. После Сам, въоръжен с колекцията си от железария - клещи, резачки за жици и ръчни триони, - щеше да се заеме за работа. Стомахът на Грег направи салто. Защото момчетата от екипа на Ейдън бяха наистина болни малки изроди. След като беше харесал Лушън и Сам като еднакво мислещи братя, сега Ейдън осигуряваше на Рул неговата версия на гангстери - хулигани с предпочитание към кръвта и мъченията и не толкова към графитите. Грег си представяше, че това е била основната причина Питър да даде на Ейдън тази работа. Ето защо Грег нямаше куража да ги спре, въпреки че се предполагаше, че той е този, който командва сега.

„Командвам друг път!“ За около милиарден път той се почуди какво, по дяволите, пуши Йегър. Грег не беше Питър или Крис. Едва беше навършил петнайсет. Беше му достатъчно трудно да бъде себе си, какъвто и да беше.

- Не, не, казвам истината. Бях аз, само аз... А-А-А-А! - изпищя Дейл, когато антената на Ейдън сряза месото чак до кокала. - Исусе, Исусе, Ису...

И точно тогава Грег почувства как земята се движи.

7

Когато едната стена на тунела се пропука и скалата поддаде, Алекс изкрещя. Дясното и рамо беше огнено кълбо червена течна болка, сухожилията и мускулите бяха обтегнати до такава степен, че тя си представяше как кожата и ще се сцепи и ръката просто ще изскочи от гнездото си. Стискайки ръката на Вълк в смъртоносна хватка, тя можеше да почувства как мускулите му трептят от усилието. Имаше видения как въжето, за което се държеше Вълка, се протрива, как се разнищва, къса се и двамата биват пометени от стихията. Нямаше представа дали Променените горе се опитваха да ги издърпат. Вероятно не можеха заради течението. Тя едва се държеше, а болката се увеличаваше, рамото и се опитваше да се откъсне. Поне тегленето да беше спряло!

„Освен ако не го направи. - Водата беше спаднала до под коленете и, но не повече. - Сигурно се пълни почти толкова бързо от другаде.“ Въжето се люшна наляво и остана там, изопнато от гибелното течение на водата, тежестта им закована в края на гигантско махало. Ако въжето се скъсаше или Вълка не можеше да удържи...

„Трябва да се пусна. - Откачена мисъл, но при тези обстоятелства имаше цялата проста сигурност на неопровержима логика. - Твърде тежка съм за него. Ще умрем и двамата.“

Друсване. Тя почувства трептенето по ръката си чак до зъбите. Видя как главата на Вълка горе рязко се дръпна, а после левият му крак се плъзна по скалната стена. Още едно друсване и вече можеше да види доста ясно, че грубият хамут се стяга, когато той успя да направи още една полукрачка, забивайки десния си ботуш в ръба на стърчаща скала, за която тя можеше да се закълне, че бе поне на десет сантиметра над него само преди секунда. Погледна към краката си. Дали си въобразяваше, или водата беше спаднала съвсем мъничко? „Опитват се да го издърпат.“ Дали можеше да помръдне краката си? Да измъкне един навън? Всичко би помогнало. „Хайде, хайде!“ Бедрата и се стегнаха, борейки се с хватката на всичката тази вода. Сякаш усетил какво се кани да прави тя, Вълка затегна захвата си около китката и и дръпна, опитвайки се да я измъкне поне малко по-високо...

Земята внезапно се надигна. Можеше да усети налягането и. В следващия момент се чу пукване, а после БУМ - като гръмотевица. Отломки се пръснаха по скалите вдясно от нея, нащърбените пластове внезапно се наклониха. Някой изкрещя и едно момче с ръце и крака, разтворени като звезда, профуча във внезапно изсипалата се градушка от камъни. То падна във водата на няма и шест метра от нея, но тя не чу плясъка през целия този тътен. Момчето изплува на повърхността и една ръка се посегна да сграбчи въздуха. Челюстите му бяха откачени, може би за да извика, но какъвто и звук да беше излязъл, се изгуби, когато рукналата вода заля гърлото му. Ръката се стегна в агонизиращ юмрук. Изпъкналите му очи се завъртяха до бяло. Момент по-кьсно момчето бе дръпнато рязко надолу и надалеч.

Последва внезапен наклон. Напрежението в крещящото и рамо се облекчи мъничко и тя помисли: „О, по дяволите!“. Погледна отново нагоре и ахна. Лицето на Вълка беше кървава маска. „Сигурно е бил ударен от камък.“

Видя го как замаяно разклати глава и едва не се подхлъзна. Ръцете му вече потръпваха неконтролируемо, мускулите му приближаваха точката си на пречупване.

„Той ще се изпусне.“ Вместо паниката, която очакваше, осъзнаването и донесе уверено спокойствие. Чудовище или не, той си рискуваше главата, за да я спаси. Математиката беше проста, уравнението - чисто. Ако искаше да живее, имаше наистина само един начин.

„Помогни му! Направи нещо!“

Непоколебимо тя вложи всичко в това да измъкне ботушите си от водата. Коленете и се свиха, тя почувства спазъма и трептенето на бедрата си и стъпалата и се надигнаха. Не много. Малко, но достатъчно.

„Да!“

- Хайде, хайде! - припяваше тя. Стиснала зъби, усети как коремът и се стяга, а мускулите на врата и се опъват от усилието. Не оценяваш колко плътна, колко могъща е водата, докато не ти се наложи да се бориш с нея. Алекс имаше чувството, че гигантски ръце държат всяка от натежалите и пети, но или тя печелеше, или нивото на водата спадаше. Все едно. „Хайде, хайде...“

Двата ботуша изскочиха на свобода толкова бързо, че пламтящите и бедра се опитаха да се отпуснат и пратиха краката и като бутала надолу. Пъшкайки, наясно, че истински се люшка и е свободна от водата, тя се стегна точно навреме. За момент просто се клатеше, ръката и се измъкваше от раменната става в хватката на Вълка, а водата бушуваше само на сантиметри отдолу, готова да я сграбчи отново и да я завлече завинаги.

Тогава Вълка се напрегна, пръстите му я стискаха толкова силно, че тя имаше чувството, че костите на китката и ще бъдат стрити на прах. Залюля се няколко градуса напред-назад - първо само няколко сантиметра, после малко повече, докато се опитваше да стигне по- близо до скалната стена, за да може да се хване. Дъгата на люшкането и се удължи. Тялото и беше като просмукано йо-йо, висящо на много къс конец. Към трептящата стена, после обратно, после по-близо. Пърбоначално зъберите бяха на три метра, после само на метър, но все още твърде далеч, за да смее дори решителен и много отчаян човек да се надява. Полетя обратно и още веднъж...

„Сега! - изпищя мозъкът и. - Направи го сега, направи го сега, направи го сега, направи го сега!“

Лявата и ръка успя да се хване. Скалата сдъвка пръстите и. Тя заби нокти диво, но тогава физиката, тази кучка, пое нещата. Инерцията от залюляването се обърна и я отнесе.

- Мамка му! Мамка му! Боже... - Накланяне и думите пресъхнаха на езика и, когато пръстите на Вълка се изплъзнаха, мускулите му потръпнаха и тази алчна вода се приближи. Толкова близо! „Не, не, не се изпускай, Вълк! Не се изпускай сега, само още няколко секунди!“ Тя се понесе назад и можеше да усети от неистовото усукване на пръстите му, хлъзгави от кръв, вода и пот, че той няма да може да удържи още един опит. Това беше. Тя усети вятъра, профучал през косата и, лъхнал край ушите и. Каменната стена внезапно се изправи, но тя беше избрала мястото си - на десет часа имаше лека извивка от сянка, обърната усмивка от камък. В последната секунда, точно преди да блъсне стената, ръката и се стрелна, пръстите и се вкопчиха. Тя сграбчи каменната устна и усети ръба на скалния прорез под кокалчетата си...

Вълк сигурно беше доловил момента, в който тя се хвана, защото лакътят му внезапно се изви и той се наведе, променяйки тежестта си, като се опитваше да не я пусне или да я издърпа. Всеки, който гледаше, щеше да се закълне, че тя и Вълка се бяха вкопчили в странна разновидност на канадска борба. И все пак в този момент на скалата те бяха едно цяло - екип, отдаден на една цел. Притискайки колене срещу острия камък, Алекс се прилепи към стената с двата крака и с лявата си ръка като трикрака муха.

- Накарай ги да ни издърпат, Вълк! - изграчи тя. Не знаеше дали той разбира говор, пък и не и пукаше. Земята стенеше, изтощавайки се бързо в един припадък, който все още можеше да смъкне всички тях долу, и тя знаеше, че изобщо не са близо до спасението все още. - Побързай!

8

„Какво? - Грег отправи поглед към грубия тухлен под. Можеше да се закълне, че тухлите бяха помръднали. - Освен ако не полудявам.“ Оборът беше толкова студен, че дъхът им излизаше на струйки, но Грег все още чувстваше внезапна тревожна пот по горната си устна. Още едно ярко бодване прониза очите му, докато чукът на главоболието блъскаше в главата му. „Моля те, боже, моля те! Не може да полудявам сега. Не сега!“

Това, което го убеди, че все още е полунормален, беше Дейзи - неговият голдън ретривър, - която взе да плете крака и да лае предупредително. Така Грег разбра, че и тя го е почувствала. Имаше и нещо друго - звук, който не беше от Мик Джагър или от китара, нито пък от лигавите хлипания на Дейл. Беше слаб и далечен кух тътен.

„Това беше истинско. Чух го. Какво, по...“ Грег хвърли поглед нагоре към Пру, който стоеше, подпрян на десния си лакът. Бръчка на безпокойство бе врязана между веждите му. На седемнайсет Пру беше две години по-стар от него и едно от най-големите деца, които Грег някога бе виждал: два метра висок, с квадратни челюсти и широк - от онзи тип дебеловрати мечоци, за които всеки училищен треньор по американски футбол би продал душата на баба си. Пру беше и единственото момче, което Грег смяташе за нещо близко до приятел напоследък, след като Питър и Крис ги нямаше. „Пру също го чу. Може ли да е гръмотевица?“ Грег хвърли бърз поглед към прозорците на обора. Нямаше светкавица, само спокойната разсеяна зелена светлина на пълната луна. Освен ако не валеше сняг близо до Горното езеро. Това можеше да е обяснение. Непрекъснато имаше гръмотевични бури със сняг около Големите езера. „Но езерото е на повече от 150 километра. Дори там да гърмеше, не би трябвало да го чуваме тук.“

Подът потръпна отново в странно полюляване. Мръсните опръскани с кръв тухли се надигнаха, сякаш гигантско подземно чудовище се бе претърколило в съня си. Вибрацията - много по-силна отпреди - се разля по прасците и бедрата на Грег.

- По дяволите! - каза той. - Почувствахте ли това, момчета?

9

Бяха само на три метра от ръба, после на метър и половина. Прихванала се за издатината, стиснала лявата китка на Вълка, Алекс успя да направи едно последно спънато накланяне и почувства скалата под ботушите си да се хлъзга и да мърда. Червена ракета от болка премина през десния и глезен. Без да и обръща внимание, тя се оттласна от издатината...

И попадна право в кошмар.

Светът се разпадаше по шевовете. Тътенът на земята беше внушителен. Отдолу се чуваше стържене, което контрастираше с острите пукания и писъци на пренапрегнатата скала. Неравни пукнатини бележеха снега, шепата дървета от лявата и страна не се люлееха, а буквално подскачаха напред-назад. Короните на няколко дървета се прекършиха, оставяйки дънери, които не бяха нищо повече от разрушени отломки. Имаше прясно навалял сняг от предишната нощ, но жестокият студ беше втвърдил долните слоеве. С всяко потрепване на земята този по-скован и по-твърд леден слой се пукаше и отместваше на нестабилни пластове.

„Боже, не започваха ли така лавините? - Тя гледаше назъбеното парче, голямо колкото детска шейна, да трепти при издигането. - Трябва да се махнем от хълма, преди да се срине.“

Кратък бърз поглед. Луната залязваше и светлината вече не беше неоновозелена, а мрачносребриста и толкова лоша, че останалите - общо шестима Променени, включително Вълка - бяха само тъмносиви силуети с момчешка форма, качулките на анораците им бяха стегнати здраво, а лицата им изглеждаха като призрачни овали. Петимата, които ги издърпаха догоре, трепереха като студено масло, пращящо по горещ тиган. Страхът им беше червено сьскане в носа и. На Вълка му беше толкова трудно да се държи на краката си, колкото и на нея, той пусна китката и, за да подхване неумело въжения хамут. Другите момчета се олюляваха, работеха по безнадеждната задача да съберат въжето и се опитваха да приберат принадлежностите си. Но един Променен привлече вниманието и, защото миришеше... познато. Кой беше това? Тя повдигна нос и вдиша въздуха. Към тях от края на колоната от Променени, които издърпаха нея и Вълка на безопасно място, залиташе едно високо момче със скосени рамене, а чертите му бавно излизаха от мрака.

И тя помисли: „Не, не, не може да бъде!“.

Колебала се бе за това по целия път от тунела - дали да избяга, ако успее да излезе на върха, или да остане. Глезенът и беше наранен, но тя се справяше. От Кинкейд и от опита си като турист Алекс знаеше как да го шинира, ако стане нужда. Но това, че бе мокра до кости, беше много по-голям проблем. Подгизналите и панталони вече се втвърдяваха и тя трепереше, настъпваше хипотермия. Това, което и беше нужно, бе да се стопли. Трябваше и огън, смяна на дрехите и нещо топло за пиене. Мокра, без провизии и нищо, което да я държи жива освен ножа на Леопарда и онзи глог 19, беше все едно да се бе пуснала от въжето и да бе спестила на Вълка грижата да я спасява от тунела. Сигурно щеше да умре, ако сега избягаше.

От друга страна, Вълка се беше върнал. Искаше я. Или може би... имаше нужда от нея. Дали да отиде с него? И да изчака удобен случай? Боже, щеше да е отново като в Рул и вероятно също толкова глупаво, но тя почти се беше навила.

До този момент. Защото към тях се беше отправило едно момче, което тя разпозна не само по вида, а и по миризмата - Бен Стимке.

„Пъпчивия.“ Той беше част от първата банда на Вълка, преди Паяка и Леопарда да вземат властта, фактът, че Пъпчивия беше тук, на повърхността, всъщност я уплаши точно толкова, колкото и този кошмар. Но нямаше грешка. Пъпчивия беше излязъл от мината. Беше ли тръгнал преди атаката, преди експлозиите? Може би се бе измъкнал, когато всички други бяха на опашката, защото беше подушил Вълка по-рано през деня точно като нея, като Черната вдовица и Леопарда. Нямаше как да разбере. Важното беше, че сега Пъпчивия беше с Вълка. Това значеше, че някои от другите - Черната вдовица или Белязаната - може също да се бяха измъкнали.

Това реши нещата. Тя нямаше да мине през това отново.

Притвори очи и отправи поглед към трептящия сняг. Вляво, може би на петнайсет метра от нея, имаше пръснати ски за бягане, щеки... и пушки. Една от тях лежеше точно до чифт ски, набодени в снега, и хвана окото и. Тя имаше плъзгащ се затвор, оптичен мерник и ремък за носене. Алекс се втурна вляво, влачейки болния си десен глезен, и се хвърли към оръжието. Видя как Вълка се стресна, видя другите, които се опитваха да стигнат до нея, видя как хлапето с много дълги расти, най-високото от шестте, се пресяга към нея и почувства как пръстите му забърсаха косата и...

- Не! - изпъшка тя, завъртайки се и танцувайки встрани. Внезапното завъртане прати шип от червена болка от глезена чак до капачката на коляното и, толкова силна, че и потекоха сълзи. Тя преглътна писъка, който се опита да изклокочи през зъбите и. „Продължавай, хайде, не е толкова далече!“

Снежни късове се плъзгаха и клатеха под ботушите и като чинии върху лед. Внезапно хлъзване вдясно и тя едва не загуби опора. Десният и крак изрита въздух. Левият, притиснат здраво долу, пореше снега, който сковаваше прасеца и, но тя отскочи и почти стигна пушката: девет метра, седем - „Пъхни пълнителя в гнездото...“, - не повече от пет метра сега... „Вдигни затвора, извий се като дъга, защото те се движат, те са точно зад теб!“ Това беше нещо, което бе упражнявала с баща си - стреляне по подвижни мишени с глока. „Води, скъпа, и насочи пистолета! Не се навеждай!“

Земята потрепери. Алекс виждаше как ските се поклащат напред-назад. Пушката започна да подскача. Но тя вече беше близо, почти беше свършило, можеше да го направи. Пушката бе вляво от нея, на по-малко от метър. Ами ако Вълка стигнеше до оръжие или извадеше пистолет? Можеше ли да го застреля? След всичко това? Беше все едно да тикне оръжие в лицето на Крие. Не искаше да и се налага да взема това решение.

Измина и последните сантиметри и тогава почувства как снегът се тресе. Последва чудовищно друсване, зашеметяващ удар, когато нещо много голямо - вероятно друга пещера - се срути под земята. Усещането беше неописуемо, сякаш тя беше чаша на бяла покривка, която някой фокусник опитва да дръпне, само дето оплесква номера. Ударът подкоси краката и отдолу, тя почувства как коленете и се подгъват, а стъпалата и напускат снега. Със скимтене падна тежко на задника си. Бял фойерверк от болка подпали гръбнака и. За секунда съзнанието и я изостави в поразителна празнота. Тя не можеше да се движи. Гърдите и не работеха. Електрически вълни танцуваха по кожата и и гъделичкаха пръстите и. Най-после успя да поеме глътка въздух, после оше една. Претърколи се по корем, засмука оше малко въздух и се опита да изчисти петната от зрението си.

Всички момчета бяха долу. Повечето се бяха катурнали по корем, ровеха, държаха се или яздеха земята като каубои, покатерили се върху гърбовете на диви коне по време на родео. Хлапето с растите, което бе по-ниско от останалите, беше паднало близо до ръба на височината, далеч от нея. Късмет. Тя видя как то се опитва да се покатери нагоре. Към нея. Беше глупаво, беше грешка. Трябваше да се премести от ръба и след това нагоре, преди снегът да се срине.

Но тогава и просветна - хлапето с растите не идваше към нея. Грешен ъгъл. Очите и потърсиха отново и тогава видя къде отиваше той.

Вълка беше може би на петнайсет метра вдясно от нея, близо до мястото, където бяха изскочили от мината. Той лежеше по гръб, но не мърдаше. Боже, в безсъзнание ли беше? Беше загубил много кръв. Може би не беше от падането. Може би бе припаднал. Тя се опита да му извика, но се спря, преди викът да се изплъзне от езика и. „Няма значение. Нека старият Боб Марли се тревожи за него! - и продължи още по-сурово: - Поне така няма да се налага да решавам дали да го застрелям.“

Но не можеше да нагласи крака си. Земята се мяташе, опитваше се да я отръска от кожата си. Дишайки тежко, тя придърпа лявото си коляно към корема, заби ръце и се надигна. Ските се бяха прекатурили в снега, а пушката... Къде беше пушката? Погледът и закачи сиво-зелен отблясък лунна светлина точно от другата страна на купчината ски, отразена от мерника на пушката. „Да!“ На ръце и колене тя пропълзя към оръжието, борейки се с тресящата се земя, пробивайки си път около ските.

Протегна се към оръжието и почувства как пръстите и докоснаха студената черна стомана на цевта...

Отнякъде зад нея дойде силен нисък стон.

Първата и мисъл беше: „Вълка?“. Не, това изобшо не беше естествен звук. Беше твърде дълбок, сякаш нещо, което живееше само в центъра на земята, се събуждаше. Звукът беше голям.

„Това е земята. Това е скалата, която се отваря.“ Тя се боеше да погледне назад. Пушката беше право пред нея. Още два сантиметра и щеше да я вземе и да избяга, просто да продължи. Да пресече хълма, да се махне от линията на срутване и вън от опасност, да се щптькне.

„Но Вълка е в безсъзнание. Цялото възвишение се срива.“

„И какво? - Това беше нейният мозък тук и сега, един глас, твърдо забит в един свят, в който имаше черно и бяло, правилно и грешно. - Луда ли си? Забрави го! Той е чудовище, за бога! Хващай пушката и се измъквай, измъквай се сега!“

- О, я млъквай! - каза тя. Доколкото знаеше, светът, на който този глас принадлежеше, беше изчезнал след Енергийния срив. Нищо вече не беше черно и бяло. Затова тя рискува да погледне назад и почувства как в гърлото и се събира писък.

Каквото и да беше, отворът, през който се бяха измъкнали само преди минути, вече не беше просто дупка. Зевът се разширяваше с всяка секунда, докато вътрешностите на възвишението и на цялата мина пропадаха. Това, което лежеше зад нея, беше една жестока, черна и коварна гибел. Беше устата на чудовище, което ядеше земята и дъвчеше всичко по пътя си към Вълка.

- Събуди се! Вълк! - Извивайки се назад към пушката, ръката и се стрелна и грабна една ска. Тя се обърна и се мушна назад към кратера. - Вълк, събуди се! Събуди се!

Тя запълзя към него несигурно през снега, паниката и даваше сили, докато се бореше с треперещата земя. Отвъд Вълка, може би на петнайсет метра, хълмът се разтваряше, снегът поддаваше и се огъваше. Въздухът, мъглив от скален прах и лед, кълвеше бузите и.

Междувременно онзи глас, който живееше в черно-белия свят, дърдореше: „Какво правиш? Луда ли си? Откачи ли? Остави неговите хора да му помогнат! Изчезвай от възвишението, вземи пушката и се махай, махай, махай!“.

- Вълк! - Този път помисли, че видя как главата му помръдва. Тя вече беше на три метра от него, не повече. „Достатъчно далеч.“ Все още по корем, тя запъна пръстите на ботушите си в снега и бутна ската към него, протягайки се колкото може по-далеч. Ако можеше да събуди Вълка, да го накара да хване ската, принципът трябваше да е същият като да дърпаш някого по тънък лед. Трябваше само да се дръпне назад, да го издърпа далеч от дупката и да му даде шанс да се бори.

„И тогава край - квит сме.“

- Вълк, хайде! - провикна се тя през тропота на скалите и бумтенето на земята. - Стани, събуди се!

Това, което чу в отговор, беше тътен. Не пред нея, а отзад, където беше стояла. „Какво?“ Стрелна бърз поглед през рамо точно навреме, за да види как снегът под пушката потръпва. В следващия миг оръжието се плъзна по подутината, преди да се гмурне през ръба на възвишението и да изчезне. Ако тя беше още там, щеше да потъне с него. И това все още можеше да се случи.

Усети дръпване и погледна назад. Вълка беше буден, по корем и стискаше ската. Странно, но тя не знаеше какво чувства относно факта, че се опитва да спаси живота му, а само, че точно това трябва да направи. Беше нелогично, но и някак си правилно.

- Хайде, Вълк, по дяволите! Размърдай си задника!

Той започна да пълзи далеч от дупката, измъквайки се към нея, като използваше ската като водач и котва, докато тя се плъзгаше назад два метра, после три. „Само още малко, достатъчно, за да ти дам шанс.“

Цялото възвишение вече се тресеше. Тя усети как снегът се изплъзва пред нея, земята се движеше под корема и. „Тогава ще пусна и ще съм приключила, аз...“

В следващия миг повърхността на земята се надигна с мощно вдишване. Тя го усети и помисли: „О, мамка му!“. Напук на всякакъв здрав разум тя погледна по продължението на ската към Вълка, към момчето с лицето на Крис, което я беше вкарало в този ад, спасявайки я от друг. Погледите им се сключиха и тя видя своя ужас отразен в очите му, в окървавеното му лице.

- Вълк... - започна тя.

Земята внезапно рухна. Гигантът издиша и тя падна с трясък. Силата - толкова здрава и бърза - беше юмрук, който изби пъшкащ писък от гърдите и. Снежната маса просто се разцепи, пръскайки се на части като дебело бяло стъкло. Секунда по-късно тя почувства как започва да се плъзга настрани, когато ледената плоча, върху която се беше проснала, последва наклона на земята.

Започна да се движи и да набира скорост, пластът сняг, върху който се беше прилепила, се отскубваше. Загуби ската и започна да се завърта, плочата под нея беше като пумпал. От устата и се изтръгна писък. В същото време плочата профучаваше към ръба на възвишението. Снежното поле вече беше едно неясно петно, отзад и отгоре хълмът се разбиваше. Нямаше представа къде са другите, нито какво е станало с Вълка, имаше време само да помисли: „Не!“.

Склонът на възвишението пропадна с гръмотевичен тътен в тръпнеща лавина от сняг, лед и скали.

И тя падна с него.

10

- Това беше втори път.

Беше Кинкейт от мястото си до далечната стена между двама мънкаши загубеняци, които служеха като пазачи на затворническата къща. Старият лекар обърна сбръчканото си лице първо наляво, после надясно и повдигна брадичка като хрътка, изопната да улови миризма, претърсвайки тъмните ъгли на стария обор.

- Почувствах го - каза той и погледна назад към двамата пазачи. - А вие?

Те не отговориха. Ако Грег, Пру, Ейдън и лакеите му не бяха наоколо, може би щяха да кажат нещо. А може би не. След като реши, че един лекар е твърде ценен, за да бъде отлъчен или екзекутиран, Съветът превърна Кинкейд в призрак, в недостъпен за другите мъж, който трябва да бъде избягван, освен ако обратното не е абсолютно необходимо.

- Млъквай, дърт задник! - каза Аушън. Сребърната обеца на езика му почукваше по зъбите. Заради струпеите, които изпъкваха по неравния скалп, кожата му изглеждаше като проядена от молци. Грег се чудеше дали някой от тези дни ръката на хлапето няма да се подхлъзне, докато си бръсне главата, и вместо това да среже сънната артерия или югуларната вена и по този начин да направи услуга на всички.

- Не почувствах нищо - каза Аушън. - И не чух нищо също така. Вероятно е онзи, който подскача наоколо, или е от музиката.

- Не, не мисля така. - Кинкейд прехвърли очите си върху Грег. Всъщност... окото. Лявото. Дясното го нямаше вследствие от работата на Ейдън. Грег мислеше, че Кинкейд не носи превръзка нарочно. Сякаш го предизвикваше да хвърли един добър дълъг поглед на това, което бяха му сторили. Най-лошото беше през първата седмица или малко след това, когато раната беше прясна и сълзеше кръв. - Звукът дойде от юг. - Бебешкирозовата плът на очното гнездо на Кинкейд трепна. - Може би ще искаш да провериш...

- Глух ли си, старче? Ние сме заети, а ти не си тук. Освен ако - Ейдън удостои Кинкейд с лукава усмивка - нещо не е наред и с другото ти око. Искаш ли да извадя и него и да погледна?

- Виж сега, Ейдън - каза меко Кинкейд, - направи го и със сигурност ще те разстрелят! Защото тогава ще трябва да оперирам по усет. Не бих заложил, че от това ще излезе нещо доб...

Последва бърз кикот и нещо проряза въздуха. Плющене, което накара Грег да подскочи, а Пру да стегне размъкнатата си стойка, докато Кинкейд, превит на две, сумтеше от болка и изненада, а под останалото му око се отвори разрез като две твърде червени устни.

- Пи-и-ич! - изграчи Сам, когато Лушън изплющя.

Двамата беззъби пазачи се избутаха встрани като стреснати овце, оставяйки разстояние между тях и мъжа, когото вероятно някога бяха наричали приятел.

- Ейдън, луд ли си?

Избутвайки болката от главата си, Грег тръгна напред, но бе спрян, когато Пру тупна огромна лапа около китката му, кимна с глава към Ейдън и разклати предупредително глава. Значението беше достатъчно ясно, но нямаше да бъде добре за никого, ако Ейдън накълцаше единствения им лекар на панделки.

- Док, добре ли си?

- Разбира се, че е добре. - Устните на Ейдън се оголиха над развалина от жълтеникави зъби. За каквото и да се бе грижил той, преди светът да бъде унишожен, добрата устна хигиена едва ли е била в челото на списъка. - Ако исках нещо друго, щях да го направя по-лошо.

- Да. Дъртият задник има късмет, че не му отскубнах езика с резачката за жици и не нахраних кучетата с него - провлече Сам.

- Не знам. - Лушън разви езика си подобно на много дълго розово мускулно въже и го насочи към Кинкейд като змия, която вкусва въздуха. Обецата му блесна. - Баща ми вареше голям кравешки език всяка зима, ядеше го със сос от стафиди, вино и някакви други лайна. Нещо еврейско, но беше много добро.

- Да, но ти трябва първо крава - каза Сам.

- Или евреин - додаде Ейдън и трите момчета се разкикотиха.

Грег ги пренебрегна.

- Док?

- Добре съм, Грег. Б-благодаря ти, синко! - Тършувайки из торбата си, Кинкейд разкъса пакет марля с треперещи ръце. Дейзи напусна ъгъла си със скимтене, за да подуши лакътя на Кинкейд. - Да, момиче, благодаря, всичко е наред! - каза Кинкейд, нежно бутайки назад кучето, докато се опитваше да оближе кръвта, покрила пръстите му. - Грег, тя е разтревожена. Ще я повикаш ли, моля?

- Дейзи, долу! - отсече засрамен Грег. Жегата пропълзя по врата му. Трябваше да отиде при Кинкейд. - Ела тук, седни!.

- Остави дъртото копеле! - каза Ейдън. - Той е добре.

- Не, не е - изстреля Грег. - Направи го отново...

- И кaквo? - Ейдън хвърли оцапаната с кръв антена настрани. Тънкият бич отскочи от мърлявата тухла и се изтъркаля в пурпурната локва с кръвта на Дейл. Ейдън разкопча анорака си, разкривайки безформена бархетна риза на червени квадрати и бяло термобельо, което бе толкова кирливо, че яката имаше цвят на пепел. - Искаш да се биеш ли, Грег? Искаш да опиташ? Хайде! - изправяйки кокалестите си рамене, той се върна към фалцета. - Или бедничкото патенце Греги е много упла-а-ашено!

Лакеите на Ейдън изреваха.

- Хей, хей, престани, Ей! - каза Пру, очите му отскачаха от Тримата мускетари към Грег и обратно. - Грег, мъжки, остави!

- Майната му! - Жега пропълзя по врата на Грег и преди да спре и да помисли, той започна да сваля анорака си. - Не се бъркай, Пру!

- Грег, послушай го! Не го прави! - Кинкейд се изправи с мъка. Ръката му още притискаше бузата, марлята бе станала пурпурна и капеше. - Добре съм. Само се успокой!

- Стой настрана, Док! - изрева Грег, като си помисли: „Не искам да се успокоя. Не съм бил спокоен от месеци. Защо да започвам сега?“. Сърцето му барабанеше толкова силно, че усещаше ударите чак в зъбите си. Мозъкът му кървеше, мигрената забиваше ножове в главата му. Никой не трябваше да е над него, никой! Той командваше, Питър беше мъртъв, а Крис беше избягал. Беше избягал и беше оставил Грег да събира парчетата. „Проклет да е Крис! Що за приятел прави това?“ А Ейдън беше там, хилеше се и със сигурност или той, или някой от хората му имаше добър остър нож. Те биха намушкали Грег в червата или в сърцето, биха казали, че е било самоотбрана, и биха се измъкнали свободни, защото Пощадените си бяха Пощадени и специални и се измъкваха с убийство.

А Мик Джагър стенеше: „Моля те, докторе, наранен съм .

- Всички бие назад! - Горещ червен цвяш от ярост разшири гърдите на Грег. - Просто се дръпнете! Назад!

- Не, Грег! - извикаха едновременно Кинкейд и Пру, но от всички вероятно горкият Дейл спаси живота на Грег.

- Боже мой! - каза старецът с нотка на почуда в хъхрещия си старчески глас. - Какво ви става, хора? Какво си причинявате един на друг, момчета?

11

Алекс нямаше представа какво трябва да прави или как да се спаси. Не е трудно да се катурнеш от обикновена планина. Претърколи се по гръб, вкопавай краката си, пази главата и се опитай да спреш плъзгането! О, да, и не се паникьосвай!

Но едно нещо баща и никога не я научи и това беше какво, по дяволите, да прави в случай на лавина.

Снегът беше целият и свят. Сякаш се носеше в блъсканицата на огромна вълна, но вместо Алекс да я язди като сърфист, снегът я беше загребал и погълнал цялата в своя луд, кипящ гръм. Тя се търкаляше, мяташе и блъскаше встрани, а после се сгромолясваше по гръб. Снегът беше като ботуш, забит между плешките и, и я набиваше надолу неумолим и непрощаващ като гравитацията. Беше изгубила ориентация, не бе сигурна дори накъде е горе. Алекс продължаваше да се опитва да се вкопае с ботуши и с ръце, да спре плъзгането така, както би го направила, ако се беше препънала по стръмен склон. Но снегът продължаваше да се трупа около главата и, да се надига, после да се къдри и да се разбива. Сняг задръсти устата и носа и. Пръскайки слюнка, тя го изкашля и започна да маха ръце пред лицето си, за да разрие около себе си и да си направи въздушен джоб.

„Снегът е като водата.“ Лавината все още се носеше надолу по възвишението и тя знаеше, че най-вероятно се движи много бързо. Продължи да плува, насочвайки се натам, накъдето се надяваше да е горе, като загребваше сняг и разриваше място за въздух. „Ако мога само да стигна до повърхността...“

Нещо шибна лявото и бедро. Може би дърво или скала, не знаеше. Огнена болка пробяга през таза и и тя отвори уста, за да изкрещи. Юмрук от сняг моментално запуши устата и, пробивайки си път надолу към гърлото и, и тя вече се задушаваше без никакъв въздух. Още едно бам! Ударът беше в лопатките и. Тапата от сняг изскочи на езика и и тя започна да плюе, махайки с ръце в бялото пространство пред устата и носа си, пълнейки дробовете си с въздух отново и отново...

Скоростта намаляваше, а свличащият се сняг вече не я мяташе с рев. „Приближаваме дъното. - Алекс продължаваше да чисти снега от лицето си, вдишвайки колкото въздух можеше. - Възвишението не може да е толкова високо. Трябва да спре...“

Изведнъж движението спря. Сякаш някой беше натиснал бутона, спирайки захранването. Зашеметена, за момент тя можеше само да лежи. Там, където доскоро имаше рев, сега нямаше нищо освен дълбока, мъртва тишина. Беше пълен мрак. Тя знаеше, че очите и са отворени, но нямаше какво да види. Изобщо.

„Под снега съм. - Ужас изригна в гърдите и. - Трябва да се изкопая. Ще ми свърши въздухът, ще се задуша, трябва да...“ Лявата и ръка беше сгъната в лакътя близо до лицето и. Дясната си бе проправила път над главата и и започваше да я боли. Трябваха и и двете ръце, за да се изкопае, и нещо твърдо - ножа на Леопарда или дори приклада на глока, само че... нямаше натиск на пластмаса в гръбнака и. Загубила беше пистолета, сигурно се беше откъснал. Но ножа беше закрепила в канията на крака си и вероятно още бе там. Трудно беше да разбере при всичкия този сняг, но ако можеше да стигне до него...

Усети как десният и бицепс се прегъва.

Но ръката и не помръдваше. За един луд, див, ужасен момент тя помисли: „Счупила съм си гръбнака. Парализирана съм, това е“. После прати тиха команда към пръстите на краката и почувства как шават в ботушите. След още три секунди обаче откри, че краката и не помръдват изобщо, независимо колко мускули впрягаше в задачата. Усети пръстите на лявата ръка да докосват бузата и, но тази ръка също не помръдваше.

Тогава разбра истината. Не беше парализирана. О, тя можеше да мърда, но само малко заради всичкия този сняг, сбит върху тялото и, излят върху нея като цимент. Снегът я беше хванал и не мислеше да я пуска.

Беше погребана жива.

12

- Млъкни! - Бърз като змия, преди мисълта да се оформи от проблясък в сигурност, Грег шибна Дейл бързо в челюстта. Ударът беше силен, пукване като орех, който се пръска от налягането. Той изтръгна пъшкане от Дейл в същия момент, в който експлодира в ръката на Грег - ярко кълбо, което прерасна в изгаряне чак в лакътя му. - Млъкни, по дяволите! - изкрещя той.

- Браво! - изграчи Ейдън, докато Лушън и Сам подвикваха одобренията си.

Пру само изстена:

- Грег, човече, какво правиш?

Кинкейд - приятелят му, приятен мъж, някой, когото Грег наистина харесваше, протегна ръце. Те бяха напоени с кръв.

- Грег - каза той, единственото му око бляскаше толкова ярко, че болеше да го гледа. - Спри, синко! Ти си по-добър от това. Не виждаш ли какво става? Питър и Крис никога не биха...

- НО ТЕ НЕ СА ТУК! - изрева Грег. Можеше да почувства въжетата, завързващи се във врата му. Още секунда и главата му щеше да гръмне като граната. - Няма ги и всичко остана на мен, а ти си шибан призрак, ти си нищо!

Но в същия момент си помисли колко засрамени биха били майка му и баща му от тези негови думи. Майка му никога не проклинаше, а единствения път, когато баща му се изпусна, си беше премазал палеца с чук, така че беше разбираемо. Двамата никога не бяха вдигали ръка срещу него или идиотския му брат. Никога.

„Да, да, но и вие не сте тук. Нещата вече не са толкова лесни, така че ме оставете!“

- А ти - каза на Дейл Прайвът, - ти ли ще ми говориш за нас? Ти си крадец. Дошъл си да крадеш. Не си по-добър от никой от нас.

- Но ти не разбираш. Просто бях толкова гладен - прошепна Дейл, сълзите напираха да се процедят по слепоочията му. Пурпурен отпечатък от юмрука на Грег беше белязал бузата му, а по брадичката си имаше петно прясна кръв. Останалата част от лицето му беше с цвета на сол. - Не знаеш какво е, когато нищо не идва. Питър и момчетата ви носеха храна, но сега нямаме нищо. Нито дори елени, нито миещи мечки. Всичкият дивеч е избягал или мъртъв. Там навън вече няма нищо, а аз нямам амуниции, които да използвам, дори да имаше дивеч. Какво трябваше да ям? Кора? Кал? А внучката ми, тя е още бебе, тя... - Устата на Дейл внезапно се стегна.

- Внучка? - Грег дишаше трудно и, боже, главата го болеше от блъскането на мигрената, разтопено туптене, което притискаше очите му и можеше просто да покапе от ушите му. Но сърцето му... той усети свиването и се втвърди като камък. - Каза, че си сам.

- Аз... - Очите на Дейл бяха станали огромни от ужас и страх, ирисите като убождания. - Моля ви! Те не са направили нищо. Бях аз. Вие имате силата да ги спасите. Правете каквото искате с мен, но...

В този момент радиото на Грег, закачено за бедрото му, изпусна бърза серия щракания. Чук-чук-чук.

- Виж това, Дейл! - каза Грег без никакъв хумор. - Беше спасен от проклетия звънец.

Като се дръпна назад, той потвърди, че е получил съобщението с бързо двойно чукване. Една от половин дузината реликви от Втората световна война, които Рул беше задигнал, а после раздал на ключовите служители, радиото винаги стоеше на един-единствен посветен канал. За да се пестят батерии и да се увеличи предавателният обхват, никой не използваше нищо друго освен кодирани щракания и морзова азбука. Грег изслуша върнатото, отговори, после отново окачи радиото на бедрото си.

- Хайде! - каза на Пру. - Стражата казва, че нещо става.

- Точно това ви казвам и аз. - Кинкейд приключи с потупването на марлята по бузата. Кръвта вече засъхваше на ръждив лигавник върху анорака му. Той ги удостои със своето еднооко втренчване. - Почувствах го, а в този район няма земетресения. Това е началото на нещо друго, нещо... лошо.

- А-ха - изсумтя Ейдън. - Докато се усетим, ще декламира библейски глупости като Джес.

- Остави го на мира, Ей!

Въпреки всичко Грег трябваше да признае, че ставащото с Джес беше странно. Кинкейд я държеше настрана от всички останали, даваше и странни отвари и дори спеше в нейната стая в хосписа. Слуховете бяха, че тя е напълно изперкала и дрънка безсмислици през повечето време или дори, че напълно се е пренесла в Кукуландия и не осъзнава нищо. Грег беше толкова любопитен, че в един от случаите, при които доставяше затворник в хосписа, беше издебнал Кинкейд да е зает и се беше промъкнал в стаята на Джес. Освен разбърканата койка и нощната масичка, отрупана с книги, стаята не бе нищо особено. Но пък, разбира се, там беше Джес.

„Тя дори не изглежда истинска. Прилича на пластмасова.“ Джес беше като тяло, положено за оглед, само дето бе подпряна на лявата си страна с възглавница, подпъхната под гърба и, за да я предпази от изтърколване, и още една под дясната и ръка. Гривата и от стоманеносива коса беше прибрана назад в дълга стегната плитка, а бялата лента на челото и подчертаваше бледостта на кожата и. Лицето и беше изкривено, а черепът и бе хлътнал над лявата вежда, където беше попаднал прикладът на пушката.

Но тогава Грег беше забелязал, че очите на Джес блуждаят в орбитите си под затворените клепачи. „Сънува ли?“ Той не беше очаквал това. Ефектът беше странен и повече от зловещ, зашото останалото от нея беше толкова обезпокоително отпуснато. А после съвсем ненадейно устните и бяха помръднали в пъшкане и тя бе промълвила: „Оставигимомчетесаслепи...“.

Косата на врата му беше настръхнала. Момче? За него ли говореше, на него? „Това е откачено, това е лудост.“ Думите бяха само въздух. Не съдържаха смисъл. Бяха толкова невероятно призрачни, че той се беше завъртял кръгом, беше си плюл на петите и дори да му бяха платили, нямаше да се върне.

Сега, пренебрегвайки обиденото ломотене на Ейдън, Грег се обърна към Сам и Лушън:

- След като Кинкейд го закърпи, искам, момчета, да вкарате Дейл в килия, ясно? Повече няма да го обработвате точно сега. Дайте му възможност да премисли нещата!

- Разбира се, каквото кажеш, шефе - каза Сам, тонът му беше изпълнен със сарказъм.

- Да, шефе. Искаш ли да използваме вериги, да го обесим за ръцете? - попита Лушън. - Ще направи нещата по-бързи.

Кинкейд поклати глава.

- Горкият човек е толкова изтощен, няма да може да издържи теглото си. Остави момчетата да го обесят, Грег, и ти гарантирам, че до сутринта ще се е задушил.

- Така ли? - каза Грег. - Питай ме дали ми пука!

13

Нищо и никой не бяха подготвили Алекс за това.

Тя се пречупи.

- Помощ, помощ!

Плюейки и духайки, тя се опита да завърти глава, но не можа да помръдне повече от няколко сантиметра наляво или надясно. Тежестта на снега беше ужасна, не отпускаше и Алекс ридаеше несвързано, един писък искаше да излезе и да продължава и продължава.

„Спри, спри, спри! - овладя страха тя. - Не мърдай, спри да крещиш! Ще ти свърши въздухът и само ще се убиеш по-бързо.“

И какво? Тя беше сама. Не можеше да стигне до свирката. „Никой няма и да я чуе.“ Сърцето и бумтеше, сълзите се стичаха по бузите и. „Ще умра тук.“ Вдишването на въздух беше много трудно - като изсмукването на последните капки лимонада през бавно сплескваща се сламка. Дробовете и започваха да болят, тя вече се задъхваше. Три секунди по-кьсно осъзна, че клепачите и се бяха затворили, без дори да разбере.

„Не, не! - Тя ги отвори в пореден спазъм на паника. - Не съм готова да умра още. Не...“ Но клепките и отново се плъзнаха, както и съзнанието и. Отдолу, толкова далеч, беше толкова тъмно...

„Не... съм... готова...“

14

- Готови ли сте?

Момче. Глас. Не неговият. Чий? Крис не знаеше. Умът му сякаш се олюляваше на ръба, сякаш най-лекичкото почукване или най-малката грешна стъпка биха го запокитили в забвение и може би този път завинаги.

- Дърпайте! - каза момчето.

Секунда по-късно сякаш горелка премина по гърба му и прогори пътя си от таза до врата му. Болката беше чудовищна като атомна бомба. До този момент той дори не беше осъзнал, че е бил в безсъзнание, но сега се свести бързо и всичко наведнъж избухна в главата му сред надигащата се червена вълна на агонията.

„А-а-а...!“ - изстена той.

- Това той ли е? - момчето звучеше изненадано.

- Да, чакай! - глас на момиче, младо и много наблизо, почти до ухото му. - Чакай, спри! Мисля, че е буден. Ехо? Там ли си?

„Там... да...“ - Той изгуби нишката. Беше ли проговорил? Може би беше припаднал. Просто не можеше да каже.

- Вероятно просто рефлекс - отново момчето. - Ели, нека опитаме...

- Чакай! - второ момиче, по-голямо, с по-плътен, леко настоятелен глас. - Очите му отворени ли са? Помръднаха ли?

Момчето:

- Какво значение има?

- Ако е в съзнание... - започна по-голямото момиче.

- Не, очите му още са затворени - отново беше по-младото момиче и той осъзна, че е много близо. Можеше да усети топлия шепот на дъха и. - Но когато преместихте вратата, лиието му потрепна. Може би го нараняваме повече.

„Врата... какво... къде...“ Не можеше да задържи мисълта. Припадаше и се съвземаше, съзнанието му беше като опашка на изгубен балон високо над светлините на далечен карнавал. Помисли, че може би е по корем. Какво беше последното нещо, което си спомняше?

- Не знам дали имаме избор. Освен ако вие нямате по-добра идея как да го измъкнем изпод това. - Когато не получи отговор, по-голямото момче каза: - Добре, тогава да го направим! Готови ли сте там?

- Само секунда! - обади се малкото момиче. Гласът и се сниши. - Трябва да тръгваш, момиче. Хайде!

Той усети движение. Чу влачене на нещо по снега, шумолене, а после странно пуфкане. „Куче?“ Момент по-късно тежестта върху гърба му се разклати. Кръстът му се сгърчи от пристъпа на болка и той чу как едно „ъгх...“ се откъсна от устата му.

- Съжалявам! - прошепна малкото момиче. - Съжалявам, съжалявам, но трябва да го направя, толкова съжалявам!

- Готова ли си? - извика момчето.

- Да. Той изстена отново - малкото момиче звучеше така, сякаш трепереше.

- Не се плаши, скъпа! - каза по-голямото момиче. - Вероятно е в безсъзнание.

„Не... тук... съм...“

- Добре съм. - Пауза. - Вдигнах си краката.

- Добре, на три! - каза момчето. - Вие бутате, аз дърпам!

Това прикова вниманието му, както нищо друго не би могло. „Не, чакайте... боли, не ме наранявайте отново!“ Събирайки кураж, Крис вложи всичките си сили в простия акт да отвори очите си. Но имаше странно притискане върху челото и върху очите му и той просто не успя.

Секунда по-късно последва друго парливо друсване. „Не, не!“ Стържещо подръпване разлюля бедрата му и той изстена. „Врата. Това трябва да е. Те се опитват да вдигнат... - Умът му подскочи, опита се да подскочи от скалата на това, което минаваше за съзнание отново. - Не-е...“

- Спрете, спрете! - малкото момиче, гласът му сякаш прорязваше бразда. - Причиняваме му болка.

- Нищо не мога да направя - отново момчето, не ядосано, но нетърпеливо и нещастно, почти раздразнено, гласът на човек, който би предпочел да е другаде. - Ще боли, каквото и да...

- Чакай, нека го обмислим! - каза по-голямото момиче. - Ако му дадем няколко секунди да се събуди, той може да е в състояние да ни помогне да му помогнем.

- Как ще го направи, ако гръбнакът му е счупен? - попита момчето.

„Счупен. - Думата беше като бръснач, който проряза болката на Крис. - Счупен?“

- Не мога да го достигна, ако не е в съзнание. Дори да не може да си помръдне краката, би могъл да се прегърне с ръце - каза по-голямото момиче.

- Не знам - каза момчето. - Ти видя ръката му.

„Ръка.“ За какво говореха те? Крис не чувстваше нищо. Боже, може би това значеше, че ръката му беше...

- Сигурно можем да я превържем. Не знам. Но ако той може да помогне достатъчно, че да мушнем нещо солидно отдолу и да го измъкнем от снега...

„Сняг.“ Още щом тя каза това, той усети мокрото под дясната буза и гърдите си, където топлината на тялото му беше разтопила снега. „Аз съм върху сняг.“ Не, това не беше съвсем вярно. Той беше в него. Това трябваше да е. Беше долу в снега. Но не замръзваше. Въздухът около него беше топъл, но имаше и следа от нещо странно и мокро, не стопен сняг или обикновена вода, а като ръждясала броня.

- Хана е права - не голямото момче, а друго, което беше по-близо до възрастта на малкото момиче на име Ели. - Сигурно мога да стигна дотам с резачката за арматура. После само трябва да срежа шиповете и ще вдигнем вратата направо. Сигурно няма да го боли толкова. Може дори да стане по-бързо.

„Резачка за арматура? Шипове?“

- Ще е по-добре, отколкото да рискуваме да ги изтръгнем, Джейдън - каза Хана. - Той вече кърви доста лошо.

„Кръв. - Това, което му беше замирисало на мокра ръжда и в което лежеше, беше собствената му кръв. - Боли. Кървене... какво...“ Но гръбнакът му не можеше да е счупен, не можеше, не...

- Нали ти каза, че кръвта му изтича? - каза Джейдън.

- Казах „може би“, а няма смисъл да правим нещата по-лоши. Колкото повече го обмислям, толкова повече се притеснявам дали някой шип не притиска артерия и дали, ако го извадим...

„О, Исусе!“ - Момичето, Хана, все още говореше, но гласът и избледня до жужене, когато споменът внезапно се разля в ума му, сякаш язовирната стена, която го задържаше, се беше разбила. Нейтън и трошащият удар във врата му, когато онзи гигантски дънер се беше залюлял обратно и го бе съборил от коня му. После той бе забързал напред - глупава грешка - и се бе чул чудовищен звук от нещо, което троши дърветата, но не отстрани. Отгоре. Нещо огромно и тъмно се беше втурнало към лицето му. За момент той не беше в състояние да помръдне, не само от изненада, а и защото краката му... „Не, снегоходките, те заседнаха в снега...“ Беше съзрял бутилковозелен проблясък на стъкло, четина от железни шипове и тогава беше разбрал - това нещо бе капан, направен от огромна врата на обор, която пердашеше надолу от дърветата право към него.

„Отблъснах се, опитах се да се измъкна от пътя му. Но не бях достатъчно бърз.“ Спомни си как тежестта го притисна надолу, как разпори краката му и съдра плътта му. Невероятната болка от тези шипове. Внезапния тласък кръв. „Не мога да им позволя да преместят вратата.“ Направо виждаше как тези шипове може да го застрашават и да го спасяват, защото, ако бъдеха извадени внезапно като коркови тапи, тогава животът му щеше да избликне в горещи червени реки по снега.

„Хайде! - Крис вложи всички сили, които успя да събере, в това. Почувства трепването на малките мускули. Притискането върху очите му беше огромно. - Наистина ли съм толкова слаб? Ако съм, ще умра.“

- Хей! - обади се по-младото момиче. - Той отваря очите си, той...

- Ъх... - Клепачите му се мръднаха назад едва. Свръхчовешко усилие, от което по горната му устна и по врата му изби пот. Но просто не можеше да отвори очите си изцяло. - Ъх...

- О, боже! - каза момичето и той почувства пръстите и да дърпат и притискането внезапно отслабна, когато тя издърпа шапката към челото му. - Нищо чудно. Така по-добре ли е?

„Да.“ Клепачите му се отвориха рязко и ето я и нея - на по-малко от 15 сантиметра от лицето му. Не можеше да каже много. Не само че усилието го беше пресушило, а и светлината беше мъждива и очите му не искаха да се фокусират.

- Ъх - каза отново.

- Хей, той е буден. Очите му са отворени. - Малкото момиче грейна. - Здравей!

- Ъх - изгрухтя той, после остърга с подут език изтръпналите си сухи устни.

- Жаден ли си? Искаш ли да пиеш вода?

- Ммм... - Той помисли, че очите и бяха светлосини и изглеждаше на осем, може би на девет години. Как го беше намерила? Нейтън беше мъртъв. Тогава кой? „Някой друг...“ После дойде името, видя лицето й да се носи върху прозрачен облак през зрението му. „Лена.“ Бяха тръгнали за Орен, бяха поели по дългия път, защото... „Рул... Преследват ни. Уелър...“

- Хей, той е жаден - извика тя. Зад нея той видя широк тунел, прокопан в снега, през който тя вероятно си бе пробила път. - Иска да пие.

- Дръпни се, скъпа! - каза Хана. - Нека го погледна!

- Добре - а към него: - Не се тревожи! Има много време, преди да се стъмни. Ще те измъкнем. Намерихме те аз и Илай. Разгънах спасителното одеяло, за да ти направя палатка, а после аз и кучето ми пропълзяхме вътре, за да ти пазим топло, докато Илай се върне с помощ. Но сега всичко ще бъде наред. Намерихме те. Как се казваш?

- Кх... - пресъхналото му гърло издаде хъркащ звук. - Кх... Криссс - думата звучеше като балон, въздухът от който бързаше да излезе. - Криссс...

- Крис? - каза тя оживено, когато той успя да кимне.

Внезапни сълзи напълниха очите му. О, боже, никога не е бил толкова щастлив да чуе името си.

- Здравей! - каза малкото момиче. - Моето име е Ели.

15

„Ели?“ Топлият цвят на облекчението внезапно се сбръчка в корема му. Той си спомни спора. Алекс го умоляваше да търсят малкото момиче. Не можеше да има толкова много Елита в този район. „На същата възраст е. Това трябва да е тя.“

- Крис, добре ли си? - Гънка на тревога набръчка мястото над носа на Ели. - Гади ли ти се? Повече ли боли?

- Аз... - Езикът му се сви. С нов ужас той помисли: „Не мога да и кажа. Не трябва“. Можеше да го оставят тук да умре. Можеше да го убият. - Д-да... б-боли - успя да каже той и не беше лъжа.

- Ели - беше Хана, - той...

- Мисля, че е по-добре да дойдеш тук. Той не изглежда много добре. - Измъквайки се странично, Ели бутна един накьдрен край на спасителното одеяло. Спица от светлина проби мрака. Крис можеше ясно да види как вратата го беше забила около стъпка в снега, преди да се закрепи здраво. Имаше и много по-добра видимост към кръвта.

„Не! - Пресен спазъм на ужас усука гърдите му. Когато издиша, дъхът му раздвижи малки червени вълнички. - Това е твърде много, изгубил съм твърде много...“

Отвъд границите на затвора му от сняг, шипове и кръв той чу поздравителното пухтене на куче и тогава Ели каза:

- Какво? - Пауза и мърморене от страна на по-голямото момиче. - Да - каза Ели, - има много и усещам, че още тече. Не се разпространява, но... - Очевидно някой там разбра, че може да не е много добре за него да ги чува, защото спасителното одеяло се спусна на мястото си, отрязвайки светлината.

„Говорят за кръвта. - Той преглътна един писък. - Не се разпространява, защото се топи в снега под мен.“

Миг по-кьсно той чу шумолене, видя мракът да се свлича назад и една длан в ръкавица се появи, последвана от ръка, рамо и накрая от момиче, което се плъзгаше по гръб през улея.

- Здравей! - спирайки близо до езерото кръв, в което той лежеше, тя махна дебела кестенява плитка от рамото си и се дръпна настрана, за да се обърне към него. - Аз съм Хан... - Тя замръзна, израз на неверие се разстла по лицето и. - Боже мой! - гласът и беше тънък и шокиран. Тя вдигна облечена в ръкавица ръка към устата си, сякаш да спре това, което щеше да излезе оттам. - Саймън?

16

- Какво? - собственият му глас беше далечен, замъглен от болка. - Кой?

- Аз... - започна тя, а после видя очите и, които бяха с цвета на мека пепел, да се отместват бързо към врата му. Веждите и се сключиха в намръщване. - Как каза, че е името ти?

- Кх-Крис. - Пресъхналото му гърло се сви. - Прентис.

- О! Разбирам. - Тя отново го огледа отблизо, после, изглежда, си върна самообладанието. Сваляйки ръкавица, сложи два пръста на врата му в ъгъла на челюстта. - Извинявай! Аз съм Хана. Тук съм, за да ти помогна. Нека проверя пулса ти!

- К-колко... - Гърлото му се сви, когато той преглътна. - Колко е з-зле...

- Ш-ш-шт! - устните и помръдваха, докато тя тихо броеше секундите на часовника. - Как е дишането ти?

- Б-боли. Труд но е да...

- Да дишаш? Сякаш не можеш да си поемеш достатъчно въздух? - Сивият и поглед изучаваше лицето му. - А болката?

- Като н-н-ножове. - Той се намръщи при следващото вдишване. - Ста-става...

- По-трудно да дишаш ли? - Когато той помръдна глава в утвърдително кимване, тя продължи: - Болката по-лоша ли е от едната страна?

- Д-дясната. - Той затвори очи за момент, за да се стегне. - Колко е з-зле?

- Много. - Пръстите и проследиха възвишението на адамовата му ябълка и сивите и очи помръкнаха. - Къде още боли?

- С-стомахът. - Езикът му беше толкова огромен, че се боеше да не се задуши. - Г-г-гърбът.

- За гърба очаквах. Тази врата е доста тежка. Можеш ли да си мръднеш пръстите на краката?

Не му беше хрумнало да опита. Беше ли, преди да припадне? Той се съсредоточи, прати команда надолу към стъпалата. След няколко тревожни секунди почувства надиплянето на вълна, но усещането беше много далечно, сякаш сигналът беше предаван по много дълъг и бав- нотечащ кабел.

- Да.

- Добре - каза тя, само че Крис помисли, че изражението и изобщо не съответства на думите. - Слушай, ще пъхна ръка отдолу и ще натисна стомаха ти малко. Ще се опитам да съм възможно най-нежна, но трябва да проверя.

Той се стегна, щом пръстите и се провряха под парката му и започнаха да си проправят път през дясната му страна. Когато усети натиск, той потрепна.

- Това боли ли? - попита тя, а очите и не изпускаха лицето му. - Ами... - Тя рязко натисна, после пусна.

- Ъгх! - Стрела от гадене набразди гърлото му и той почувства внезапни сълзи да потичат по бузите му. - Н-не... недей...

- Добре, добре. - Тя докосна с ръка бузата му. - Опитай се да се отпуснеш!

- Прос... - Той трепереше, а това само влоши болката. Най-добре беше да не мърда.- М-моля те, извадете м-ме оттук, из-измъкнете ме!

- Ще те измъкнем - каза тя. Той не беше сигурен дали беше заради неговата паника, но усмивката не стигна до очите и. - Искаш ли да ти дам малко вода? Жаден ли си?

- Д-да, но н-не ме оставяйте... не м-ме оставяйте тук! - осъзна колко ужасено звучеше, но не му пукаше. Страхът и едно внезапно усещане за гибел го бяха обвили в плътна безвъздушна мантия. - М-моля!

- Няма, разбира се. Опитай да не се паникьосваш, Крис! Нека само... - Тя се обърна, завъртя се, повдигна крайчето на одеялото и се провикна: - Трябва ми бутилката с вода, моля!

- Коя? - беше по-голямото момче, Джейдън.

- В левите дисаги.

Пауза.

- Добре - каза Джейдън в същия момент, в който Ели попита:

- Какво? Чакай...

Хана я отряза:

- Илай, мисля, че ти и Ели трябва да сте сигурни, че сме извън опасност.

- Извън опасност... - започна Ели.

- Добре - каза по-младото момче, Илай. - Хайде, Ели!

- Не, недей! - каза тя. Тонът и беше рязък и през филтъра на страха на Крис ядосан, почти ужасен. - Знаеш, че е... - Каквото и още да имаше да казва, се изгуби в скриптене на сняг, когато някой, вероятно Илай, я отведе настрана.

„Разтревожена. Защо?“ Той видя как Хана взе бутилката, която и бе подадена, издърпа дълго маркуче за пиене и плъзна края в устата му.

- Ето! - каза тя.

Миризмата на водата - топла, но някак сладка и земна - и писъкът на нуждата му бяха толкова непреодолими, че страхът и предчувствието се стопиха. Но той още беше толкова ужасно слаб, че когато смукна от маркучето, само една слаба капка се процеди по пресъхналия му език, преди да изтече от ъгъла на устата му.

- О! - Тя издаде лек съчувствен звук. - Чакай секунда!

Хана се приближи и размота шала си, след което плъзна нежна ръка под бузата му

- Нека те повдигнем малко! - каза тя, подкрепяйки главата му и пъхвайки шала на топка като импровизирана възглавница. Беше толкова близо, че можеше да помирише кожата и - аромат на мляко и топла овесена каша. Тя пъхна главата му в сгъвката на ръката си и му предложи накрайника отново. - Опитай сега! - каза.

Той засмука и първите скъпоценни капки се плъзнаха по езика надолу към изтерзаното му гърло. Сладостта на водата беше в контраст с един пенлив аромат, който му напомни за прясно опечен хляб. Той изпусна нисък стон.

- Полека! - чу я да казва и осъзна, че очите му са се затворили. Водата беше толкова добра, толкова добра. - Не бързаме за никъде - каза тя. - Няма да те оставя. Няма да направят нищо, преди да им кажа, че може.

Той почувства как тялото му се отпуска до нейното и за няколко блажени секунди не правеше нищо, освен да пие. Когато водата прокара топъл пръст надолу през средата на гърдите и към стомаха, страхът му изчезна. Забрави да се чувства засрамен от факта, че непознато момиче го държи като бебе. С всяка глътка чувстваше как сърцето му, препускащо преди от страх и болка, започва да забавя ритъм.

След още минута тя докосна бузата му.

- Достатъчно засега! - каза. Той отвори очи, за да види, че нейните са втренчени в лицето му. Тя имаше много високи скули, но лицето и беше квадратно, устата широка, носът малко прекалено голям. - Не бих искала да повърнеш тази. Нека почакаме малко и да видим как ще мине!

- Благодаря! - ръждата в гласа му се беше махнала. Той плъзна лениво език по устните си. - Сладко.

- Това е от меда - тонът и беше много спокоен, но някак познат. Като мелодия от любима песен, която той почти си спомняше. - Поддържаме собствени кошери. Нека... - Тя се плъзна назад, издърпвайки ръката си. - Крис, какво правеше тук? Откъде си?

- Опитвахме се... - Той се чувстваше по-добре, почти спокоен. - Опитвахме се... да стигнем до О-орен. Д-да намерим... - Той отново облиза устни. - Колония.

- Колония в Орен - тонът и не издаваше нищо. - Защо?

- Ммм... - Странно, но не и нежелано усещане за сънливост премина през него. Можеше да почувства как мускулите му започват да се отпускат. - Д-дойдохме от Р-Рул...

- Рул - думата звучеше плоска и твърда. - Защо? Защо по този път? Той не е най-бързият, нито дори най- прекият.

- Б-бягахме.

- Бягали сте? - когато той кимна, тя продължи: - Следяха ли ви?

- Н-не мисля. Пътувахме... дълго време.

- Разбирам. - Тя отново му предложи накрайника. - Пий!

Водата бе все така прекрасно мокра и въпреки това този път имаше нещо друго. Точно под меда и този пенлив дъх той откри нещо странно - леко солен остатъчен привкус.

- Бил ли си в Орен преди? - попита тя.

- Ммм... - Трябваше да работи върху дишането си, да внимава кога говори, за да има достатъчно въздух. Гърдите му отново натежаха. - В-взимах деца.

- Да, всички знаят, че Рул прави това.

- Н-не е каквото мислиш - каза той. - Болни деца.

Пауза.

- Това си бил ти? Ти си онова момче? - Той забеляза нотка на изненада в гласа и. Още една пауза. - Кажи ми как ги намираше!

Това изпит ли беше?

- Рисунките... на оборите... - Устните му изтръпнаха, сякаш беше изял твърде много панирани люти чушки. - Така... така ги... - той опипа ума си за мисълта, но я изгуби.

- Да, точно така - каза тя, сякаш потвърждаваше нещо на себе си. - Какво правиш тук, Крис? Никога не си идвал насам досега.

- Бягам. Дойдох да н-намеря... - Кого? Може би беше от светлината, но лицето и излизаше от фокус. „Уморен.“ Колко странно се усещаше времето, сякаш се размотаваше като пружина в края на ценния му живот. Тиктакането на сърцето му се забавяше. Клепачите му искаха да се затворят. „Искам да спя.“ - Хънтър.

Ъгълчетата на устата й се стегнаха.

- Защо искаш да видиш Исак?

„Исак.“

- Познаваш ли го?

- Защо искаш да го видиш? - повтори тя.

- Т-трябва... - Мислите му започваха да се замъгляват. Не можеше да си спомни за какво беше отишъл там. Отново му ставаше студено, слънчевото усещане в гърдите му започваше да се разсейва, въпреки че треперенето, което го беше обхванало преди, почти беше изчезнало. - Трябва ми, за да...

- Трябва ти Исак за какво? - Тя потупа бузата му. - Крис?

Той едва забеляза пръстите и. Имаше чувството, че сивите и очи го наблюдаваха много внимателно, но собственият му поглед се колебаеше, съзнанието му започваше да се изплъзва. Умът му отново се отнасяше.

Конецът, свързващ тънкия подскачащ балон на ума му към настоящето, се развързваше. Не можеше да мисли, не си спомняше. В гърдите му имаше тъмнина, унилост, която първо беше Ьмрук, а след това бавна и лукава длан с гъвкави пръсти, които си проправяха път през дробовете му, следвайки течението на кръвта му. Една студена мрачна ръка, която се пресягаше към мозъка му, обвивайки ума му и задушавайки мислите му за това кой е и къде е.

„Ели - миниатюрна искра проблесна в ума му. Ели беше разстроена, а после я избутаха надалеч. - Когато Хана поиска бутилката...“

И тогава разбра. Те не го спасяваха. Убиваха го.

17

- Ъ... - Крис не знаеше дали иска да попита какво или защо, а и нямаше значение. Очите му се плъзнаха като смазани лагери в орбитите си. Ако можеше само да се задържи... „Тъмно, толкова тъмно - като гърдите ми... не е правилно.“ - Ха... ъ - измърмори той. Дали го беше оставила? Беше ли си отишла? Защо беше толкова тъмно? - Какво...

Но каквото и да искаше да каже, просто замръзна на езика му, когато осъзна, че е тъмно, защото беше напълно сляп.

„Не виждам... - Унасяше се, светът се разлагаше, умът му, този плаващ балон, се отнасяше във въздуха, който беше твърде рядък. - Не мога да дишам, не мога...“

- Хана. - Той почувства внезапен порив на сила, породен от паника. - Хана, с-сляп...

- Знам, съжалявам! - гласът и беше прозрачен и крехък като сапунен мехур. - Отпусни се, Крис! Престани да се бориш! Отпусни се!

- Н-не! - Студът беше като ботуш върху гърба му, юмрук върху гърдите му и ръка, застлана върху очите му. „Не виждам, не мога да мръдна, не...“ - Ъ... защо...

- Ш-ш-шт! - каза тя. - Съжалявам, Крис, но нищо не можем да направим за теб. Твърде лошо си ранен. Така е по-добре. Довери ми се! Ще стане по-лесно, ако спреш да се бориш.

Ами ако той искаше да се бори? „Не искам да умра, не съм готов, не съм...“

- Не-е-е - изстена той. - Недей!

- Ш-ш-шт! - отново каза тя, но гласът и вече не беше повече от тресчииа, избледняващ сърп от звук. - Не се бори, Крис! Приеми го и се отпусни! Ще остана с теб до края. Няма да си сам.

„Не! - Но не можеше да го спре. Умът му се отнасяше все по-високо и по-високо, границите на света му се затваряха като ирис. - Не! Не се отпускай, Крис... не... се... отп...“

18

Тя се събуди в агония.

Пъшкайки, не пъшкайки, а грачейки, напрягаща се за въздух. Звукът излезе като разкъсано „ак-ак“, невидим юмрук смазваше гърлото и. Тя изплува от мрака, от нищото в тъмнината, която беше самата тя сега. Болката в дробовете и беше ужасна, нещо повече от изгаряне. Всеки дъх беше като засмукване на счупени стъкла. Мозъкът и пулсираше толкова силно, сякаш сърцето и беше пропълзяло в черепа. Или може би това беше чудовището, което се напъваше да се измъкне, като блъскаше с юмруците си черепа и.

Точно над лявото и око се появи мъждив жълто-зелен блясък. „Бяла светлина?“ Така ли се предполагаше да стане? Първо светлината, докато мозъкът и, изгладнял за кислород, предаде богу дух, а после онзи тунел и в края му...

Не, не блясък. Леки убождания. Нито разчупване на снега. Тя се опита да хване светлината на фокус и разбра: часовникът с Мики Маус на Ели. Не го беше сваляла от нощта преди онази ужасна сутрин, когато Харлан простреля Том и взе Ели. Мики казваше, че е - тя насили погледа си да се закрепи - седем и пет.

„След изгрев. Тук съм от...“ Не можа да сметне. Блясъкът от часовника на Ели гаснеше, светлинките примигваха и се отдръпваха, докато мозъкът и трептеше и, както изглежда, опитваше да излезе отвъд пределите на черепа и. За кратък миг тя дори си помисли, че стои отгоре, върху снега, а погледът и обърсва натрошените дървета, скалите, раздробени на чакъл, и... купчина ски? Не можеше да каже, нямаше време да направи разбор. Зрението и се замъгли и това, което остана, беше нещо заслепяващо и твърде бяло като окото на пълната луна, преди светът да умре.

Това трябваше да е онзи последен тунел. Имаше светлина. Тя трябваше да тръгне по него, защото Том беше там - недостижим високо горе - и ако само можеше да се отнесе достатъчно далеч, достатъчно бързо... „Том... чакай... чакай ме...“

Изведнъж умът и превключи със здраво паническо стисване и плясък - внезапно усукване на чудовището, усетило, че тя наистина е на път да се измъкне. Това беше. Краят на линията. И чудовището се бореше адски, за да се измъкне на свобода.

Въпреки всичко тя искаше да се изсмее. И щеше да го направи, ако имаше въздух. Чудовището беше станало нещо повече - Кинкейд беше предположил, че това може да се случи, - но все още бе впримчено в главата и, а тя беше заровена жива.

„Пипнах те... Аз те п-пипнах...“ Мислите и се замазваха. „Боли, това боли.“ Трудно беше да се концентрира. Думите се изплъзваха през пръстите и, изпадаха от ума и. Всичко отминаваше освен болката. „Боли. Няма въздух. Гърдите... болят, болят. Мрак. Няма... въздух... н-не, не мога да се предам.“

Тя се опита да засмуче още една глътка въздух.

„Не мога... да...“

19

Конете пред къщата за мъчения бяха неспокойни, цвилеха леко и мятаха глави. Дейзи, голдън ретривърът на Грег, не се отделяше от него, като редуваше тревожно пъхтене и високо скимтене.

- Човече, виждаш ли това? - попита Пру с тих глас.

- Да. Всички животни са уплашени. - Той погледна по-голямото момче. - Ти също го усети. Знам, че го усети.

- Какво? - След като му бяха отказали забавлението, Ейдън се беше присламчил към Грег и Пру. Според него тревогата по радиото беше нещо чудесно! Той обичаше да бъде там, където има проблеми. Никога не се знае кога ще се отвори възможност за малко хаос. - Не усетих нищо.

- Но аз усетих. Земята потрепери, точно както каза Кинкейд. Като... тътен, нещо вибриращо. Нали знаете? Както когато мине голям камион. Или когато голяма светкавица удари много близо. - Пру вдигна нос и подуши.

- Какво правиш? - попита Ейдън.

- Душа за озон - каза Пру. - Нали знаеш как мирише въздухът след светкавица?

- Млъквай! - изсумтя Ейдън. - Светкавиците са електричество. Нямат миризма.

- Напротив, имат - каза Грег. - Като отработени газове от кола през лятото.

- Озон - повтори Пру, после поклати глава. - Не надушвам нищо освен сняг.

- Аз не мога да подуша, защото е толкова дяволски студено - каза Ейдън. - Носът ми замръзна преди пет минути. Вие двамата сте бъзльовци, щом се оставяте Кинкейд да ви уплаши.

- Така ли? - Пру посочи наляво от плъзгащата се врата на обора. - Погледни снега, Ей!

Грег веднага разбра какво има предвид Пру. Предишната нощ беше навалял пресен сняг, но вместо само нов пласт сняг, натрупан върху входната рампа, имаше дискретни хълмчета като миниатюрни планини от пресята пудра захар.

Вдигайки фенерчето си, Грег разгледа внимателно покрива. Оборът нямаше улуци и каквото се стопеше там, се появяваше като блестящи дълги ледени висулки - остри като окървавени зъби. Няколко се бяха откършили и сега се подаваха като сребърни ками от твърдия лед.

- И? - Ейдън вдигна качулката си, пъхна облечените си в ръкавици ръце в джобовете на парката си и изгърби рамене срещу внезапния порив на вятъра. - Снегът се е свлякъл - каза, а гласът му беше толкова заглушен и далечен, че напомни на Грег за втори клас и за тенекиените кутии, вързани за канап.

- Да, вярно, Шерлок - каза Пру. - Но защо да се свлече? Не е било достатъчно топло, за да се стопи, а и снегът не е мек. Висулките са като отрязани.

- Плочите са се разтърсили толкова силно, че снегът се е свлякъл. - Грег плъзна светлината по покрива и видя покривните плочи, върху които вече нямаше сняг. - Също като при лавина.

- Стига! - но Ейдън вече звучеше несигурно. - Какво може да го причини? Нещо като... земетресение? Това е лудост! Тук е Мичиган. Такива неща не са се случвали тук.

- Досега - каза Грег.